Изданието е направено по: акад.

Константин Иречек
ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРИТЕ
изд. „Наука и изкуство“, 1978

Всички права запазени. Нито една част от тази книга не може да бъде размножавана
или предавана по какъвто и да било начин без изричното съгласие на „Изток-Запад“.

© Петър Хр. Петров, редакция, предговор, бележки, 2015

© Издателство „Изток-Запад“, 2015

https://4eti.me – безплатни книги

ISBN 978-619-152-550-8
 Съдържание
Анотация ............................................................................................................................................................ 5
Предговор към руското издание ....................................................................................................................... 6
Предговор към изданието от 1929 г. ................................................................................................................. 7
Послесловие (към „Поправки и добавки“) ..................................................................................................... 10
Иречековата „История на българите“ .......................................................................................................... 11
Глава I. Географски преглед .......................................................................................................................... 24
А. Орография ............................................................................................................................................... 24
1. Балканът (Стара планина).................................................................................................................... 26
2. Странджа .............................................................................................................................................. 30
3. Средна гора (Румелийски средни планини) ........................................................................................ 30
4. Витоша и Рила (Scomius) ..................................................................................................................... 31
5. Родопа................................................................................................................................................... 34
6. Планински вериги между Струма и Вардар ....................................................................................... 35
7. Шар планина ........................................................................................................................................ 36
8. Планинската страна на Западна Македония ....................................................................................... 37
9. Планините на Албания и Сърбия ........................................................................................................ 38
Б. Хидрография ............................................................................................................................................ 40
1. Басейнът на Черно море....................................................................................................................... 40
2. Басейн на Егейско море ....................................................................................................................... 43
3. Басейн на Адриатическо море ............................................................................................................. 47
Глава II. Трако-илири и римляни .................................................................................................................. 50
Глава III. Заселване на славяните на Балканския полуостров ..................................................................... 60
Глава IV. Бит, нрави, селища, племена у преселените славяни...и отношенията им с местните племена . 74
А. Бит на славяните ..................................................................................................................................... 74
Б. Славянска колонизация. Местни имена.................................................................................................. 79
В. Отношения на славяните към местните племена ................................................................................... 82
Г. Произход на славяните и техните племена на полуострова. Славяните в Гърция ............................... 86
Глава V. Идване на българите........................................................................................................................ 92
Глава VI. Крум и Омуртаг ........................................................................................................................... 100
Глава VII. Покръстване на българите ......................................................................................................... 107
Глава VIII. Цар Симеон ............................................................................................................................... 114
Глава IX. Цар Петър. Богомили ................................................................................................................... 125
Глава X. Русите в Дунавска България ......................................................................................................... 134
Глава XI. Западното българско царство и неговото падане. ...................................................................... 137

3
Глава XII. Византийското владичество в България през XI и XII в........................................................... 148
Глава XIII. Вътрешно състояние на България през XI и XII в. .................................................................. 157
Глава XIV. Възстановяване на царството от братята Асен I и Петър ........................................................ 163
Глава XV. Борбата на българите с латинците ............................................................................................. 172
Глава XVI. Цар Иван Асен II ....................................................................................................................... 183
Глава XVII. Последни Асеновци ................................................................................................................. 192
Глава XVIII. Граждански войни. Цар Константин Асен. ........................................................................... 197
Глава XIX. Кумански Тертериевци и Бдински Шишмановци ................................................................... 208
Глава XX. Разцвет на сръбската държава .................................................................................................... 215
Глава XXI. Религиозни смутове в България през XIV в. ............................................................................ 223
Глава XXII. Първи битки на южните славяни с турците ........................................................................... 227
Глава XXIII. Завладяване на България от турците ..................................................................................... 241
Глава XXIV. България в XV в...................................................................................................................... 252
Глава XXV. Старобългарски държавен и културен живот през XII–XV в. ............................................... 260
Глава XXVI. Старобългарска литература ................................................................................................... 284
Глава XXVII. България под турско иго през XVI–XVIII в......................................................................... 296
Глава XXVIII. Пазвантоглу и кърджалиите................................................................................................ 323
Глава XXIX. Фанариотски епископи и гърцизмът в България .................................................................. 336
Глава XXX. Възраждане на българския народ ............................................................................................ 341
Глава XXXI. Руските походи и гръцката революция ................................................................................. 345
Глава XXXII. Новобългарското движение.................................................................................................. 350
Глава ХХXIII. Българският църковен въпрос............................................................................................. 354
Глава XXXIV. Новобългарска литература1464 ............................................................................................. 365
Притурка. Жилища и брой на българите ...................................................................................................... 371
Допълнителни бележки ................................................................................................................................. 375
Съкращения ................................................................................................................................................... 387
Българският принос в написването на „История на българите“ от Константин Иречек............................ 388
Bulgarian Contribution to the Writing of Constantine Irechek's „History of Bulgarians“ (Summary) .............. 394
Показалец на географските имена ................................................................................................................ 395
Именен показалец .......................................................................................................................................... 440

4
 Анотация
Преди близо 140 години младият чешки учен Константин Иречек написва „История на
българите“, която в началото на 1876 г. излиза едновременно на чешки и немски език.
Наскоро след това се появяват два руски превода – единият на Ф. К. Брун и на българина
В. Н. Палаузов в Одеса, а другият на проф. Яковлев във Варшава. Само след няколко го-
дини се появяват българският превод на Райнов и Бояджиев в Търново през (1886 г.) и
унгарският на Р. Майер през (1889 г.) Така в навечерието на големите политически съби-
тия – Априлското въстание, Ботевата епопея, Руско-турската освободителна война, както
и на събития от по-сетнешната българска история, когато българският въпрос изпъква с
цялата си сериозност и беше един от най-важните на Балканския полуостров, българите
имат написана и издадена на няколко езика своя научна история. По този начин българс-
ката кауза получава мощна подкрепа от страна на историческата наука. А това само по
себе си е достатъчно, за да се говори и пише за голямото историческо значение на Ирече-
ковата „История на българите“. Новата българска история е тясно свързана с тази книга
и с нейния автор.

Константин Йозеф Иречек (1854–1918) е чешки историк и български политик. Той е ав-
тор на първия академичен труд по история на България, а през 1881–1882 г. е български
министър на народното просвещение.

5
 Предговор към руското издание
Издаването на руски език на едно съчинение, което запознава основно с историята на българския на-
род, едва ли е нужно да се оправдава в сегашния момент, когато Русия урежда съдбата на тоя народ, за
жалост, толкова малко познат на руската публика. В руската литература, както се знае, освен съчиненията
на Ю. Ив. Венелин, В. Е. Априлов, С. Н. Палаузов, Я. Гилфердинг и М. С. Дринов, няма други книги,
които излагат подробно историята на българите. Ала и съчиненията на току-що казаните автори, първо,
не обгръщат целия живот на народа от неговата поява на историческото поприще до наши дни, и второ,
издадени са били твърде отдавна, та при самата новота на предмета не задоволяват съвременните изиск-
вания на историческата критика. При това много от тях са станали библиографична рядкост.
Предвид на това изпълнителите на завещанието на известния български патриот Васил Евстатиевич Ап-
рилов, който през целия си живот мечтаеше за една пълна история на своя народ и завеща за издаването ѝ
една парична сума, счетоха за свой искрен дълг да приемат предложението на заслужилия професор от
Новоросийския университет Ф. К. Бруна и на магистранта от същия университет В. Н. Палаузов, които
изказаха желание да преведат на руски език съчинението на професора от Пражкия университет д-р К. И.
Иречек, излязло почти едновременно на немски и чешки език (Geschichte der Bulgaren, Prag, 1876 – Dеjiny
naroda bulharsceho, V Praze 1876). Това съчинение бе посрещнато навред съчувствено. Не само славянски,
но и германски, и други западноевропейски критици се отнесоха към тая книга със заслужени похвали, а
от българите тя се посрещна с ентусиазъм, като пръв опит за пълно изложение на цялата история на бъл-
гарите както през времето, когато са образували самостойно царство, тъй и под тежкото им петвековно
иго, за щастие, сега свалено от Русия.
Когато преводът беше почти свършен и се готвеше за печат, излезе първа свезка от превода на същата
книга от г-н Яковлев (Варшава, 1877). При все това изпълнителите на Априловото завещание не оставиха
своята мисъл по следните причини. Откак бе издадена книгата на г-н Иречек на немски и чешки език,
измина вече доста много време; нейният неуморим учен авторът успя през това време да направи много
издирвания, които измениха не само дребни подробности, но дори и цели глави от труда му. През лятото
на 1877 г. той издаде ново географскоисторическо издирване под надслов „Die Heerstrasse von Belgrad
nach Constantinopel und die Balkanpasse“ („Пътят от Белград за Цариград и балканските проходи“). В съ-
щото време излезе и вторият том на Каницовата „Donau-Bulgarien und der Balkan“. Най-сетне, около съ-
щото това време бяха издадени и монографиите на другия известен български историк М. Дринов. Всички
тия трудове, както на автора на „История на българите“, тъй и на другите учени наложиха необходимостта
да се изменят много глави от книгата, без да говорим вече за подробностите. Г-н Иречек беше тъй сниз-
ходителен, че направи съответните допълнения и промени в настоящия руски превод, особено в главите,
които се отнасят до историята на българите през X, XII, XIII, и XVII век. Най-сетне, и преводачите със
свои забележки, съобщени на автора, допринесоха за това, та настоящият руски превод има характер на
ново издание на съчинението. Освен това, тъй като изпълнителите на завещанието искаха да се приложи
към книгата историческа карта, г-н Иречек любезно предложи съставената от него, чието гравиране във
Виена се извършваше под негово наблюдение.
За всички трудове, предприети от автора за настоящето издание, изпълнителите на завещанието смятат
за своя свещена длъжност да благодарят дълбоко на учения – български историограф.
На издателите остава още да кажат, че приходът, който ще бъде получен от продажбата на книгата, ще
послужи за попълване на изразходвания капитал, оставен от покойния В. Е. Априлов за отпечатване на
историята, при което изпълнителите на завещанието имат намерение да ходатайстват за разрешение да
учредят една Априлова премия за награда на автори на добри монографии и трактати по българска исто-
рия, след като се одобрят от компетентни лица или учреждения.
Одеса
Юни, 1878 г.

6
 Предговор към изданието от 1929 г.
Първият от по-големите трудове на покойния професор д-р К. Иречек беше неговата „История на бъл-
гарите“, която той издаде на чешки през 1875 г. в отделни връзки и едновременно в немски превод, който
излезе на 1 януари 1876 г.
Тоя капитален за времето си, добросъвестен и с голямо умение съставен научен труд, за който Иречек
получи докторска титла от Чешкия университет в Прага и към който се отнесе съчувствено и със заслу-
жени похвали целият научен свят, биде посрещнат с ентусиазъм най-напред от одеските българи. Те най-
добре оцениха както неговите важност и значение като пръв опит за пълно изложение на историята на
българите по научен метод, така и неговата навременност в момента, когато въпросът за тежкото и непо-
носимо положение на българския народ бе станал достояние на целия свят, а в Русия освобождението на
България се бе преобърнало в желание на руския народ. Движими от чувство на дълбока признателност
към съставителя на тая история, одеските българи му изпратиха благодарствен адрес, който наскоро след
обявяването на Руско-турската война (1877–1878), през август 1877 г. бил връчен на Иречек от ректора
на Чешкия университет в Прага, между чиито професори Иречек се числил тогава като приват доцент.
На тоя адрес през декември същата година Иречек изпратил не по-малко прочувствен отговор, в който,
като благодари за оказаната му чест и посочва заслугите на одеските българи за пробуждането на техните
съотечественици, между другото пише: „Когато преди няколко години, подбуждан от спомена, примера
и делата на моя незабравим дядо, Павел Йосиф Шафарик, аз почнах да се занимавам с езиците и историята
на славянските народи, особено внимание обърнах върху българския народ, защото той бе повече от дру-
гите пренебрегнат и по-малко от другите известен. Като живях него време във Виена, аз се запознах с
българските търговци и у тях за пръв път чух звуковете на българския език и за пръв път в живота си
видях български книги и списания. И по тоя начин съдено било, щото първият от моите по-значителни
трудове да бъде за историята на българския народ.“ Целта, с която Иречек се заел да напише тая история,
била „да осветли в своята книга безпристрастно и съгласно с тогавашното състояние на науката миналото
на тоя някога славен и мощен народ, а в новите времена поради неблагоприятни за него обстоятелства
съвършено забравен“. И наистина, в страшната 1876 г., когато българският народ бе подложен на най-
тежки изпитания и се заплашваше с пълно унищожение, Иречек излезе със своята „История“, за да докаже
пред Европа и пред целия свят, че българите не са изгубили човешкото си достойнство, не са се лишили
от чувство за свобода и че, напротив, те са достойни за по-сносна съдба и по-добра бъднина. „Всеки, който
без предубеждение се отнася към сегашното положение на българите, пише той в същия отговор, дори и
при нежелание не може да не изкаже съчувствие към един народ, който благодарение на своя характер,
на своето трудолюбие, своята ревност към образованието и със своето пробуждане през настоящото (XIX)
столетие ясно доказа, че за неговото по-добро преуспяване не му е потребно нищо повече, освен по-добро
управление.“ Научната тенденция на книгата била насочена според Иречек против историческите ле-
генди, против смесването на народните песни и басни с историческата истина и се стремила да преработи
българската история направо по достоверни извори. И наистина, нашата историография най-много дължи
на „История на българите“ с това, че в нея Иречек даде истински научен образец и метод как трябва да се
изучава отечествената ни история и чрез това своевременно огради, предпази нашата историография от
оня период на безполезни лутания и блуждения, каквито са притежавали историографиите на другите,
особено на малките народи.
Обаче одеските българи не се ограничиха само с благодарствен адрес. Като виждали в прекрасния труд
на Иречек изпълнено заветното желание на известния български родолюбец Васил Евст. Априлов, който
през целия си живот мечтал за написването на пълна история на своя народ и завещал за нейното издаване
известна сума, счели за свой дълг да се погрижат, щото българската история на Иречек да се преведе на
руски език. За тая работа се заели покойният професор на Новоросийския (Одеския) университет финлан-
децът Ф. К. Брун и българинът В. Н. Палаузов, тогава магистрант при същия университет. С тоя превод,
който под надслов „Исторія болгар. Сочиненіе профессора Пражкаго университета Д-ра Конст. Іос.
Иречка“ излезе в Одеса около средата на 1878 г. и поради обширните допълнения и промени дори на цели

7
глави, направени от самия автор и преводачите, представлява собствено второ издание на книгата, одес-
ките българи направиха Иречековата „История“ по-достъпна за българските читатели, като в скоро време
я разпространиха навсякъде из България.
Едновременно с одеския превод във Варшава излезе и друг превод на руски език, направен от Яковлев,
обаче по немския превод и поради това в много отношения той отстъпва на одеския и не можа да получи
нужното разпространение у нас.
В 1886 г. се появи и български превод, направен от Н. Д. Райнов и З. Бояджиев, учители тогава в дър-
жавната реална гимназия в Габрово 1, но за жал крайно неточен и неправилен и при това на един ужасен
български език. И може би поради това той не можа да замести у нас руския превод, а и бързо изчезна от
продажба. Обаче и одеското издание също така твърде отрано стана голяма библиографска рядкост.
Тъкмо това обстоятелство наред с бързите успехи в разработката на отечествената история през първите
10–15 години на сегашния век както в самата България, тъй и в чужбина, принуди Българската академия
на науките още през юли 1915 г. да предложи на проф. Иречек да приготви едно трето издание на своята
„История на българите“, която да издаде на свои разноски. На това предложение Иречек отговори в пис-
мото си от 1 януари 1916 г. със следните думи: „Аз съм готов да приема поканата на Българската акаде-
мия. Но за извършване на тоя план трябва свободно и мирно време, сгодно за пътувания, да не говорим
за добро здраве. Нинешните военни години не са добри за книжовни предприятия. Освен това имам много
почнати работи, които би трябвало по-напред да се довършат, и много служебни задължения. Когато ще
се върне пак всеобщият мир, по-лесно ще бъде да наченем и с всичко спокойствие новото издание на
българската история.“ Иречек не можа да изпълни това си обещание, защото смъртта го настигна, преди
да свърши Общоевропейската война, на 10 януари 1918 г., и българите не можаха да се сдобият с трето
издание на „Историята“, преработено и допълнено въз основа на най-новите изследвания и изучавания в
българската историография. Но колкото и да е остаряла, Иречековата „История на българите“ все още не
е изгубила своето значение и историческа стойност и до днес си остава най-пълното изложение на бъл-
гарското минало до Освобождението ни, а между това тя е недостъпна за българина, защото и руското
издание, както се каза, стана библиографска рядкост. Предвид на това издателството на „Българска исто-
рическа библиотека“ в желанието си да удовлетвори тая нужда реши да направи нов български превод на
ценния труд на покойния вече К. Иречек и да го издаде като приложение на годишника от „Българска
историческа библиотека“.
По-точно казано, това издание има за цел, първо – да отдаде заслуженото на Иречек в един момент,
когато се празнуват у нас две големи исторически годишнини: десет века от времето на цар Симеон и
петдесет години от Освобождението ни; второ – да задълбочи и разшири още повече интереса на бълга-
рина към собствената му история. Ако много от научните утвърждения в „История на българите“ са вече
остарели, то никога не ще остареят сочността в изложението на Иречек и голямата му дарба да увлича, да
описва художествено и да излага историческите събития с едно неподражаемо майсторство. Интересът,
който почва да се заражда у нашата интелигенция към родната история, има нужда да бъде насърчен
тъкмо от такава книга. Трето – това издание се предназначава по-специално и за абонатите на „Българска
историческа библиотека“. „История на българите“ представя цялата великолепна панорама на нашето ис-
торическо развитие до последните въстания и Освобождението и с това улеснява четците на „Българска
историческа библиотека“ да свържат в система отделните очерци, които се поместват във всеки том на
библиотеката. И за да бъде целта наистина постигната, уредникът на „Българска историческа библиотека“
се реши на тая първа по рода си у нас жертва – да даде безплатно, в днешните времена, 3500 екземпляра
от този огромен том.
Преводът се извърши по руското издание, точно, без никакви промени и отстъпки, от г-н Андрей Диа-
мандиев и г-н Иван Раев, като предговорът към руското издание, главите от I до XIII включително и пос-
ледната XXXIV глава със съответните към тях бележки се преведоха от г-н А. Диамандиев, а главите от
XIV до XXXIII включително с бележките към тях – от г-н Из. Раев. Преводът се извърши при близкото
участие и на г-н Страшимир Славчев.
София, 1 май 1929 г.
Проф. В. Н. Златарски

8
1 Книгата носи наслов: „Историята на българите, съчинение на Д-ра Конст. Иос. Иречка (проф. в Пражкийтъ университетъ). Търново.
Скоро Печатницата на К. Тулешков 1886.“ Преводачите нийде не отбелязват по кое издание или по кой превод те са направили
своя, но по всичко се вижда, че последният е направен по одеското издание; но освен това те дори си позволили да направят една
малка фалшификация. В руския оригинал на заглавната страница се чете: „Изданіе душеприкащиковъ болгарина В. Е. Априлова
исправленное и дополненное прибавленіями самого автора и снабженное историческою картою“, а преводачите на същата страница
и място на своето издание пишат: „Изданието на редакцията „Научно Списание“ е поправено и допълнено с прибавленията от
самия автор и е снабдено с историческа карта.“

9
 Послесловие
(към „Поправки и добавки“)
Тая книга се явява като посмъртна откъм две страни: първо, провидението не даде на Иречек още някоя
и друга година живот, за да приготви той изцяло толкова очакваното трето издание на многоценната „Ис-
тория на българите“, и, второ, и преводачът на обнародваните сега „Поправки и добавки“ към „Истори-
ята“ бе честит да види готови за печат само три коли от своя труд, защото тъкмо когато Държавната
печатница ускори работата, като увеличи словослагателите за книгата, Стоян Аргиров се разболя и не
можа вече да коригира.
Писачът на тия редове се зае да продължи, изпълнявайки един завет: преди смъртта си Аргиров изказал
желание да преглеждам коректурите аз.
Изобщо покойният преводач се е справил доста добре с мъчната задача – да преведе от чешки и немски
Иречековата последна работа по българска история. При подхванатата от мен коректура (2-ра коректура
от стр. 59, 1-ва коректура от стр. 99 нататък) са поправени мълком разни (няколко десетки в ръкопис от
806 страници обикновена четвъртина) очевидни грешки на перото, недоглеждания и непоследователности
в чужди имена и думи със западноевропейски изговор („Иноценций“ вместо Инокентий, „Ирена“ вместо
Ирина, „метрополит“ вместо митрополит и под.). Поправени са, пак повечето мълком, и някои дребни
неточности и негладкости, като се е гледало да не се посяга върху личните особености и навици на пре-
водача, напр. „Симахови“ вместо съюзнически, „изготвяне на параходи“, вм. на кораби (XIV в.); вместо
„издал Патера“ (за житието на св. Ромил Бдински), у Иречек е: „(up. Patery)“, което ще да е чеш. upozorněni
Patery, „посочване, обръщане внимание“ от известния чешки учен Адолф Патера. Работата е в това, че
казаното житие не се споменава в Иречековата „История Болгар“, ако и да е издадено двайсетина години
преди нея, и навярно Патера е обърнал вниманието на автора върху тоя факт. Крайно добросъвестният
Иречек е счел за нужно да отбележи кому дължи запознаването си с въпросния твърде интересен паметник
на среднобългарската агиография... Иречекови по-нови печатни работи по съответните въпроси тук не са
използвани. Това остава за бъдни работници.
По всичко се види, че на места преводачът е оставил за сетне да доизглади превода си, ала смъртта му
попречи да извърши отложеното. Все пак, за да не останат случаи, които биха били нехубави примери на
стилна съблазън, писачът на тия редове си позволи понякъде да внесе незначителни поправки, напр. на
стр. 236, р. 9 отгоре е заменен потретеният предлог „на“ с „в“ („За деня на страшната битка на народите в
1402 г.“ вместо с три „на“ – „за деня на страшната битка на народите на 1402 г.“), но обикновено Аргиро-
вият начин за изказване си остава неизменен, напр. на стр. 284, р. 13 отгоре: „списък на съчиненията на
Евтимий“ (с две „на“) вместо по-стегнатото и хубаво български – списък на Евтимиевите съчинения, без
повторение на предлога „на“.
Като незавършена, Иречековата книга няма никакви показалци – лични, географски и особено на думи
от разни езици. За да се помогне поне отчасти в това отношение, вместени са някои подробности в изра-
ботеното от мен съдържание.
Добавките и поправките от мен са в ъглести скоби, понякога и с курсивни С. М. накрая. Аргиров не си
служи с такива скоби, а у самия автор те се вестяват твърде рядко за изтъкване на особени написвания,
напр. на стр. 209 за издание на прословутия Ястребов.
Един български писател нарича списъка на печатни грешки в печатана книга „въшкарник“, че предста-
вят неприятна гледка, също като въшка на нова риза. И все пак, най-важните грешки трябва да се попра-
вят, а най-вече когато дават невярно написание на собствено име, напр. р. „Борданица“ с „р“ вместо Бог-
даница в Солунско още на стр. 7.
София, 29.XII.1939 г.
Ст. Младенов

10
 Иречековата
„История на българите“
Преди 100 години младият чешки учен Константин Иречек2 написа „История на българите“, която в
началото на 1876 г. излезе едновременно на чешки и немски език. 3 Наскоро след това се появиха два руски
превода – единият на Ф. К. Брун и на българина В. Н. Палаузов в Одеса, а другият на проф. Яковлев във
Варшава. Само след няколко години се появява българският превод на Райнов и Бояджиев в Търново през
1886 г. и унгарският на Р. Майер през 1889 г.4 Така в навечерието на големите политически събития –
Априлското въстание, Ботевата епопея, Руско-турската освободителна война, както и на събития от по-
сетнешната българска история, когато българският въпрос изпъкна с цялата си сериозност и беше един
от най-важните на Балканския полуостров, българите имаха написана и издадена на няколко езика своя
научна история. По този начин българската кауза получи мощна подкрепа от страна на историческата
наука. А това само по себе си е достатъчно, за да се говори и пише за голямото историческо значение на
Иречековата „История на българите“. Новата българска история е тясно свързана с тази книга и с нейния
автор.
Интересите на К. Иречек към историята и езиците на славянските народи са породени и вдъхновени от
дейността на неговия дядо, видния чешки славист П. Шафарик. Още като 16-годишен ученик той се рови
из научните библиотеки и архиви, прави първите си открития. С писмо от 23 октомври 1870 г. до Дж.
Даничич той му изпраща материали, които е открил в Чешкия музей в Прага.5 Все по това време като
всички новаци в науката той пише реферати и отзиви за новоизлезли книги из областта на славистиката. 6
Още през 1870 г. се появяват и първите трайни, научни интереси. Причината за това, както пише сам К.
Иречек в писмо до Дж. Даничич от 14 декември 1870 г., било откриването на един списък от около 70
новобългарски книги в архива на Шафарик. Това била, така да се каже, първата българска библиография.
И за да не отиде положеният труд напразно, младият Иречек се заел да попълни този списък с нови заг-
лавия на книги. Така само за няколко месеца броят на заглавията нараснал на няколкостотин. Всичко това
дало на Иречек достатъчно основания да мисли, че за още няколко месеца ще може да оформи своя първи
по-сериозен труд, който той смятал да озаглави „Библиография на новата книжнина, 1651–1870“ и да го
изпрати на Югословенската академия в Загреб за отпечатване. Същевременно още от самото начало Ире-
чек си давал ясна сметка, че тази библиография не може да бъде пълна и изчерпателна, но че тя ще постави
основите на по-нататъшните проучвания – една мисъл, която многократно се среща след това в кореспон-
денцията му с редица учени.7
Скоро обаче събитията вземат съвсем друга насока. През януари 1871 г. във Виена Иречек се запознал
с В. Д. Стоянов, секретар на новооснованото Българско книжовно дружество в Браила. Последният про-
явил голям интерес към подготвяната библиография, като уговорил Иречек да я даде за отпечатване в
„Периодическо списание“, излизащо в Браила. Същевременно били уговорени условията за оказване на
широка помощ на Иречек от страна на българските учени.8
Само след десетина дни К. Иречек изготвил един списък с 40 въпроса за изясняване и уточняване, за
непълноти и пропуски, който той изпратил на В. Д. Стоянов с молба да му помогне. 9 Оттук именно за-
почва и голямото сътрудничество на българина с младия чешки учен: В. Д. Стоянов му изпраща данни за
Богоров, Берон, Блъсков и други, като сведенията събирал от свои познати в Цариград, Русе и Пловдив;10
чрез Гр. Начович Иречек получил исканите каталози на Данов;11 същевременно от различни места започ-
нали да изпращат на Иречек и новоизлизащите български книги. От есента на 1871 г. в тази кореспонден-
ция се включил и М. Дринов, който поздравил и насърчил Иречек в започнатото дело, като същевременно
го запознал с нови книги и ръкописи, намиращи се в руските библиотеки и архиви. 12
През ноември 1871 г. ръкописът на библиографията бил готов и К. Иречек започнал да го преписва. 13
След това го изпраща на В. Д. Стоянов, който го превежда на български език, като направил и редица
добавки и допълнения. Било решено библиографията да се отпечата в 1500 екземпляра, за печатането да
се грижи Българското книжовно дружество чрез Г. Д. Начович във Виена.14

11
 Към края на май 1872 г. печатането на библиографията започнало във Виена под непосредственото ръ-
ководство на Г. Д. Начович, който преглеждал коректурите и дори правил допълнения за нови книги. На
31 август и последната коректура била прегледана. 15 Така бил отпечатан „Книгопис на новобългарската
книжнина за 1806–1870 г.“, издаден като отделна книжка през 1872 г. във Виена (48 стр.), а през 1873 г. –
като притурка към кн. 7–8 на „Периодическо списание“. Една част от своите авторски екземпляри (150
бр.) К. Иречек още през 1872 г. пуснал в продажба чрез чешките книжари в Прага. 16
По същото време К. Иречек започнал все по-често да се интересува от дейността на Българското кни-
жовно дружество в Браила. Началото на този интерес датира от ноември 1871 г.17 През юли 1872 г. Иречек
бил уведомен, че е избран за дописен член на дружеството, като бил поканен да присъства лично или да
изпрати свой застъпник на общото събрание. 18
Българите подпомогнали най-дейно К. Иречек за доброто му представяне пред Общото събрание на
Българското книжовно дружество. В. Д. Стоянов не само го съветва да вземе участие в проектираното
събрание, но му нахвърля и мислите, които той би трябвало да развие в своето изказване. 19 Гр. Начович
пък превежда на български писмото на К. Иречек, след като то било написано.20 Самото писмо, което носи
дата 4 август 1872 г.,21 било прочетено пред Общото събрание и направило много добро впечатление. 22
Отпечатването на книгописа, изборът за дописен член на дружеството и най-вече отзивчивостта на бъл-
гарските учени спечелили К. Иречек окончателно за българската кауза. Тогава именно се родила и голя-
мата идея за написване на цялостна история на българския народ.
Още по време на работата върху книгописа К. Иречек получил много книги от българи или пък му били
съобщени редица данни върху българската история. 23 На 4 август 1873 г. с писмо до В. Д. Стоянов той
вече изразява желание да пропагандира български книги – чака нещо ново да излезе за България от бъл-
гарски учени, за да го разтръби.24 За същото пише на В. Д. Стоянов и три дни по-късно.25
Идеята за написване на История на българите е възникнала още докато К. Иречек бил във Виена. За това
вероятно той е бил подтикнат от Гр. Начович, който му оказал вече неоценима помощ при издаване на
книгописа. В писмото си до Гр. Начович от Прага, писано на 9 септември 1873 г., К. Иречек вече опреде-
лено говори, че цялото му внимание е заето с „научния очерк за миналото и сегашното състояние на Бъл-
гария“, за което те говорили многократно във Виена. Сега обаче тази работа му изглеждала много по-
сложна: от една страна, той не бил виждал с очите си българските земи, а от друга, сведенията от местен
произход и западни пътешественици не дават възможност всички части да бъдат разработени равномерно;
че трябва да се прехвърлят много книги, като с малко думи се кажат много неща. Историческата част
скоро щяла да бъде готова. Въз основа на документи и хроники тя съдържала не толкова описания на
битки и обсади, а по-скоро цялостна картина на вътрешното състояние. В момента се занимавал с исто-
рията на богомилите, „която заслужава най-голямо внимание от страна на историците на цивилизацията
на западния и източния свят“. Накрая той моли да бъде подпомогнат с материали за търговията в Бълга-
рия, за историята и населението на Свищов, за католишките села, за българите във Влашко и т.н.26 От
писмото на Гр. Начович до К. Иречек, писано в края на 1873 г., става ясно, че са изпратени всички искани
сведения за книги и новини из България.27
Една година по-късно, на 30 декември 1874 г., К. Иречек пише на Гр. Начович, че неговият „Очерк за
една критична история на българския народ“ е почти готов. Историята и географията на страната са обх-
ванати в 30 глави от най-стари времена до Одринския мир в 1829 г. Остават му събитията от по-ново
време, както и отделни бележки за търговията, индустрията, земеделието, пътищата, народностния харак-
тер, статистически данни и т.н., което е много по-лесно, отколкото работата със старите извори, където
трябва много да се чете и да се комбинира, а се намира малко. Същевременно географската част му отнема
много време, тъй като западните пътешественици са изопачили имената до неузнаваемост и в това отно-
шение българските издания „Летоструй“, „Читалище“, „Периодическо списание“, „Български книжици“,
книгите на П. Хитов, Ст. Захариев и други са особено ценни. Най-сетне К. Иречек споделя, че наред с
работата си върху „Историята“ е написал и една голяма статия за завладяването на България от турците. 28
С писмо от 10 март 1875 г. до Гр. Начович Иречек пише, че цяла зима е разгръщал стотици книги, за да
напише историята на кърджалийските времена и Възраждането. „История на българите“ вече е готова и
нейното отпечатване е започнало. Обхващала периода от най-стари времена до 1872 г., т.е. до разрешава-

12
нето на църковния въпрос. Много неща обаче все още не били уточнени. Моли го да му изпраща послед-
ните глави в немски превод, за да ги прочете и помогне в дооправянето. Историята след 1830 г. все още е
много неясна и се нуждае от нови данни. 29
За написване на последните глави от своята „История на българите“ К. Иречек прибягва до помощта и
на М. Дринов. В отговор, с писмо от 2 февруари 1875 г., М. Дринов дава исканите сведения, между които
за Н. Бончев и за себе си, а за „История на българите“ пише: „Поздравлявам Ви с този нов труд, който, не
се съмнявам, ще бъде капитален принос в славянската историческа литература и в същото време ще до-
несе голяма полза на българския народ, който все още няма порядъчна история на своите прадеди.“30
Все във връзка с „История на българите“ е интересно и едно писмо на М. Дринов до К. Иречек, писано
на 6 април 1875 г. С него Дринов, в противовес на писанията на Миклошич доказва, че българите от юго-
западните краища са запазили в езика си носовките и че паметниците в Седмиградско са дело на българи,
преселили се там след турското завоевание. 31 Тези мисли К. Иречек възприема и отразява в „История на
българите“.

***

Още през втората половина на 1875 г., когато излизали от печат отделни части от чешкото издание на
„История на българите“ (към 18 август били отпечатани вече 15 коли), започнали да се появяват първите
хвалебствени отзиви на чешки, хърватски, италиански и френски език. 32
Вестта за написването и печатането на „История на българите“ възбудила най-вече българите. С писмо
от 11 август 1875 г. В. Д. Стоянов моли К. Иречек да му изпрати отпечатаните части, като изразява жела-
ние да преведе „Историята“ на български и да помести за нея съобщение в „Периодическо списание“. Той
не се съмнява, че произведението на Иречек „ще бъде най-хубавото, т.е. най-съвършеното и най-пълното
във всяко отношение между всички произведения от подобен род, които имаме досега. Вие сте вече наш
и ще останете навеки наш за чест и вечна слава на нашия български народ и родина.“33
Тон на положителната оценка и признание на „История на българите“, както трябвало и да се очаква,
дал М. Дринов, тогава председател на Българското книжовно дружество в Браила. Той уведомил ръко-
водството на дружеството, че тази книга е „толкова драгоценна за българите, щото ние вече можем да
кажем, че имаме историята на народа си“. Настоятелството на дружеството от своя страна благодари на
К. Иречек за неговото решение да отстъпи правото за превеждане на книгата на български език на Бъл-
гарското книжовно дружество и изпраща съобщение до всички български вестници, с което подканва
желаещите да направят този превод, да се обадят. 34
Същевременно още през февруари 1876 г. М. Дринов изпраща подробно писмо до Българското кни-
жовно дружество, което е и първата рецензия на български учен върху чешкото и немското издание на
„История на българите“. Като описва съдържанието на книгата, М. Дринов сочи преди всичко нейното
достойнство като пръв цялостен опит да се напише история на българите от най-древни времена до наши
дни. Той сочи и редица конкретни достижения: хубавото географско описание; убедителната теза, че сла-
вяните не са потомци на трако-илирите; славянския произход на българския народ; системното изложение
на историята на Първото и Второто българско царство, макар тук да е могло да се направи много повече;
довеждането на българската история чак до 1872 г., нещо което почти липсва във всички дотогавашни
съчинения, и много други. На М. Дринов особено допаднала глава XXV „Старобългарският държавен и
културен живот през XII–XV век.“ Той пише: „Материалът е събиран зърно по зърно из много и различни
списания; какъв труд, какви знания са употребени при съставянето на тая глава, която заема 46 страници.
Само нея ако да беше написал г-н Иречек, то и тогава той щеше да внесе голям влог в славянската наука.“
И накрая, като отбелязва, че в този „славен труд“ има несъмнени грешки и пропуски, Дринов заключава:
„Българска история за много време ще бъде изходен пункт, от който ще се запътят всички изследователи
на нашия минал живот“, а откритията му: „драгоценен принос в славянската наука. И тя ще му бъде тол-
кова благодарна, колкото и нашият народ, който чрез тая книга и сам ще се опознае по-добре, па и на
образования свят ще стане по-добре познат.“35
Появата на „История на българите“ била посрещната с остри нападки от страна на гръцки фанариотски
среди. По този повод с писмо от 2/14 април 1876 г. М. Дринов пише на К. Иречек: „Радвам се, че Вашата

13
история е направила такъв глъч, който обаче не ме зачуди, защото аз го очаквах. Нека гълчат и нека хва-
лят. Вашата слава е слава и на нашия народ!“ Същевременно на поканата на Българското книжовно дру-
жество за български превод се отзовават няколко души българи: Горанов, Жинзифов, Славейков, Бенев. 36
Одеските българи също така високо оценили труда на К. Иречек.
През август 1877 г. те му връчили тържествен благодарствен адрес. В своя отговор между другото К.
Иречек пише: „Моята цел бе да осветля в своята книга безпристрастно и съгласно със сегашното състоя-
ние на науката миналото на тоя някога славен и мощен народ, а в новите времена, поради неблагоприят-
ните за него обстоятелства, съвършено забравен. Всеки, който без предубеждение се отнася към сегаш-
ното положение на българите, дори и при нежелание не може да не изкаже съчувствие към народа, който
благодарение на своя характер, на своето трудолюбие, на своята ревност към образование и със своето
пробуждане в настоящото столетие ясно доказва, че за неговото по-добро преуспяване не му е потребно
нищо повече, освен по-добро управление.“37
„История на българите“ предизвикала голям интерес в Русия и още в началото на 1876 г. Славянският
комитет решил да я преведе на руски език. 38 Скоро обаче с тази работа се заели одеските българи, като за
целта решили да използват пари от фонда „В. Априлов“. Самият превод бил възложен на финландеца
проф. Ф. Брун и българина В. Н. Палаузов, магистрант, а по-късно професор в Одеса.
На 1 февруари 1877 г. Ф. Брун и В. Палаузов се обръщат към К. Иречек с най-ласкави похвали за него-
вата „История на българите“ и отбелязват: той е човекът, когото „всеки българин може да нарече искрен
приятел на своята нация“. По-нататък, като отбелязват, че сега се решава съдбата на българския народ, те
считат, че превеждането на книгата на руски език е крайно необходимо, като се надяват, че ще получат и
съответните бележки и добавки, както това е направено в немското издание. Добавките биха могли да
обхванат последните политически събития, както и ролята, която българският народ е играл в борбата на
славяните за съществувание.39
На отправената покана К. Иречек се отзовава веднага. С писмо от 25 февруари 1877 (нов стил) той бла-
годари за решението да се направи руски превод и дава съгласието си да направи съответните добавки и
бележки. Главата за Симеон ще преработи според книгата на М. Дринов „Южные Славяне и Византия“,
а географската част ще допълни с нови материали от Ф. Каниц „Дунавска България“, т. II. Лично той счита
чешкото издание на своята история за оригинал, а немското е пригодено за европейската публика. 40
На 11/23 март 1877 г. Ф. Брун и В. Палаузов уведомяват К. Иречек, че 13 глави от неговата книга са
отпечатани под наслов: „К. Иречек, История Булгар. Перевод с немецкого под ред. В. Яковлева, вып. 1-й,
Варшава, 1877 г.“ Те обаче биха искали да направят нов превод, който да включва значителни промени,
съответстващи на едно второ издание. Поради всичко това му предлагат в преработката да включи редица
нови извори: писмото на Петър Велики от 1711 г., съчинението на Критобул, статията на Ф. Брун за Доб-
руджа (търговски връзки с италианците през XIV в. и похода на Амедей Савойски), сведения за България
от Бертрандон де ла Брокиер, коментариите на Ф. Брун за Масуди, материали за новата културна история
на българите и връзките им с руски исторически личности, както и една историческа карта. 41
Кореспонденцията на Ф. Брун и В. Палаузов с К. Иречек още от самото начало надхвърлила рамките на
отношение между преводачи и автор. Тя се превърнала в едно сътрудничество, в което и двете страни
проявявали максимално желание да включат повече материали, да подобрят текста, да отстранят всички
възможни пропуски. От тази кореспонденция става ясно, че К. Иречек се сдобил с ценни материали за
българската фамилия Пеячевичи42, че най-продължително той преработвал Глава VIII (за Симеон),43 че по
време на Руско-турската война през втората половина на 1877 г. В. Палаузов бил заместен от баща си в
работата около издаване на книгата (синът бил в България), 44 че към руския превод двамата преводачи Ф.
Брун и В. Палаузов направили много обширен азбучен указател, 45 че Палаузови (баща и син) са написали
целия текст за участието на българите във войната от 1853–1856 г., за преселението на българите в Тав-
рическа губерния и за дейността на Одеското българско настоятелство, за които обаче те настоявали да
стои името на К. Иречек като автор,46 че Н. Палаузов предлагал да се напишат нови глави, обхващащи
Априлското въстание, Руско-турската война и участието на българите в нея, Санстефанския мирен дого-
вор и българската администрация47 и т.н. За издаването на „История на българите“ се грижел и М. Дри-
нов.48 През юли 1878 г. книгата била отпечатана и на К. Иречек били изпратени първите 15 екземпляра. 49
Докато се превеждало и печатало руското издание, критиката продължавала да дава най-ласкави отзиви
по чешкото и немското издание. По повод положителния отзив на англичанина Киперт М. Дринов пише

14
на К. Иречек на 14 ноември 1876 г. от Харков: „Цял свят Ви хвали и чрез Вашата книга се запознава с
един забравен народ, комуто съдбата, види се, готви добра бъднина.“ Все там става ясно, че руските вес-
тници и списания препечатват части от книгата на Иречек, а в-к „Отечественные записки“ поместил дълга
статия под заглавие „Забытый народ“, съставена по „История на българите“. 50 Такива ласкави отзиви за
книгата на Иречек били написани от Пипин в майската книжка на 1877 г. на „Вестник Европы“51, както и
от видния германски етнограф Фридрих фон Хелвалд. 52
В разрез с този хвалебствен и приповдигнат тон прозвучала критиката на руския учен В. Макушев под
заглавие „Разбор книги К. Иречека“, поместена в ЖМНПр, 1878, апрель и май. Смутен от тази критика,
К. Иречек се обръща за мнение към М. Дринов. Последният, без да е чел рецензията, успокоява Иречек и
му обещава да даде необходимия отговор.53 Макар и няколко години по-късно, той изпълнява своето обе-
щание. В разбор на трудовете на В. В. Макушев, като се спира на критиката на „История на българите“,
М. Дринов обяснява, че това отношение на В. Макушев е предизвикано отчасти и от неговия положителен
отзив за книгата на К. Иречек. Той изтъква, че В. Макушев критикува старото издание на книгата, докато
в момента има ново и почти всички грешки и пропуски са изправени; че на критика са подложени дребни
грешки, каквито има във всички трудове, включително и в Макушевите; че въпреки острата критика за
неизползване на руските автори и книги, в Прага през 1875 и 1876 г. такава книжнина е липсвала, и т.н.54
Издаването на „История на българите“ на чешки и немски и особено руското издание създават на К.
Иречек многобройни връзки с българите. Едни се интересуват от съчиненията му, други го канят да по-
пълни историята си с по-новите събития, трети му изпращат трудовете си. И почти всички, буквално
всички бързат да го запознаят с едни или други събития, да уточнят един или друг факт. Особено силен е
този стремеж по време на почти петгодишното пребиваване на К. Иречек в България. 55
Още през 1881 г. С. С. Бобчев издава „История на българския народ“, съставена по К. Иречек, от чиято
„История на българите“ заимства цели пасажи, но която допълва с четири нови глави, обхващащи съби-
тията от Априлското въстание до Берлинския договор. Така историята на Иречек с всичките си идеи и
достойнства става гимназиален учебник и навлиза широко в живота и културата на българския народ.
Примерът на С. С. Бобчев бил последван и от други българи, но нито един от тях не успял да направи
такъв хубав учебник като него. Затова през 1889 г. Д. Илков от София се обръща към К. Иречек с молба –
ще издаде ли ново допълнено издание на своя труд, или пък ще бъде така добър да упъти него и Р. Каролев
къде би било най-важно и най-нужно да се прибави нещо ново при съставянето на един учебник по бъл-
гарска история.56
Политическият кипеж и културният живот в България след Освобождението не могли да бъдат задово-
лени само със старите издания на „История на българите“ и с нейния първи български превод от 1886 г.
Било необходимо ново, разширено и по обем, и по време издание. И отново погледите били насочени към
К. Иречек.
През май 1886 г. Н. Палаузов от името на настоятелите на фонда „В. Априлов“ подканя К. Иречек да
напише продължението на „История на българите“, което те са готови да напечатат на руски език. 57
Самият К. Иречек, който усилено събирал материали върху българската история и подготвял за печат
своето бележито произведение „Пътувания по България“, с писмо от 20 февруари 1887 г. до Т. Г. Масарик
официално писал, че „ще последва ново, съвсем преработено издание на „История на българите“58.
Въпросът за ново издание на „История на българите“ продължава oще много години да вълнува българ-
ската общественост. На 12/24 март 1892 г. Н. А. Начов пише на К. Иречек: „С благодарност прочетох в
„Мисъл“ известието, че щели сте да издадете най-първо на български новото издание на българската ис-
тория. Ще се радваме много, ако направите тая чест на книжнината ни.“59 На 29 април 1893 г. Ив. Шиш-
манов съобщава на К. Иречек, че е разговарял с Данов за ново издание на историята и той е готов да поеме
всички разноски, поради което е необходимо по-нататък преговорите да продължат с него.60 На 28 май
1896 г. В. Д. Стоянов отново приканя К. Иречек към преработването на българската история за ново из-
дание.61
Зает с друга неотложна работа, и особено с „История на сърбите“, К. Иречек продължава да събира
материали за българската история, но все отлага нейното преработване. Той отказва и на молбата на Ив.
Вазов и Ив. Саранов, които от името на комитета „Българско отечество“ през 1897 г. го молят да напише
монографията „България под турско иго. Възраждане и освобождение“. 62

15
 К. Иречек никога не е преставал да събира материали и да подготвя едно ново издание на „История на
българите“. Затова през 1899 г. Ив. Шишманов, като го моли да даде материали за т. XVI на СбНУК,
добавя: „Защо да не ми дадете поне една глава от Вашата преработена и допълнена българска история?“63
През 1904 г. Л. Милетич съобщава на К. Иречек, че американският милионер Крен е готов да издаде
„История на българите“ във второ издание, на немски език. 64 В отговор на това предложение К. Иречек
отговаря, че той е във връзка с наследника на своя издател на немския превод от 1876 г. за ново издание,
но че има още много друга работа за довършване, необходими му са множество справки по българските
проблеми, пък и не е добре със здравето, поради което отлага всичко за по-късно.65
Молбите на българската общественост към К. Иречек за едно ново издание на „История на българите“
продължават и след това. Особено внимание заслужава разменената между него и Българската академия
на науките кореспонденция.
На 21 май 1915 г. Историко-филологическият клон на академията след обстойно обсъждане решава да
се обърне с предложение до К. Иречек с молба да подготви едно ново издание на „История на българите“,
като я попълни, както той намери за добре. 66
На 6 юли 1915 г. Българската академия на науките изпраща следното официално писмо до Иречек: „Ис-
торико-филологическият клон на Българската академия на науките в едно от последните си заседания взе
единодушно решение да Ви помоли да се съгласите да издадете на разноски на академията едно ново
издание на Вашия труд – „История на българския народ“, както на български, тъй и на един или на два
чужди езика.
Вашият труд е тъй тясно свързан с Българското възраждане, той е допринесъл толкова много, за да се
привлече чуждото внимание върху България и да се усили националното съзнание у самия български
народ, че е станал с право истински исторически паметник за всеки българин.
Българската академия на науките желае да издаде едно разкошно ново издание на тоя Ваш труд не само
за да засвидетелствува по тоя скромен начин колко високо Ви цени като историограф на българското
племе, но и за да даде на българите и на чужденците една настолна книга по историята на българския
народ.
С допълнението, което Вие би намерили за нужно да направите в това ново издание на Вашия труд, той
ще продължи да бъде още за дълги години най-доброто ръководство за всички, които се интересуват за
миналото на нашия народ...
Българската академия на науките няма да жали средства, за да издаде труда Ви, както Вие би желали да
го видите издаден, като ще Ви улесни с необходимите за случая снимки от паметници, документи, ликове,
фрески и други.“67
На това сърдечно писмо, което същевременно дава и точна преценка на „История на българите“ и на
заслугите на К. Иречек като български историограф, е изпратен отговор на 19 декември 1915 г. (стар стил).
С него К. Иречек благодари най-сърдечно за поканата, съобщава, че е готов да започне работа, но че в
момента това не му е възможно: от първото издание са изминали 40 години, а през това време са натру-
пани нови материали, поради което на някои места книгата трябва да се напише отново; той е видял с
очите си Княжество България и Румелия, но му е необходимо да обходи и Македония, поне Охрид, Преспа
и други; да поработи в библиотеките и архивите на София и Пловдив; надява се войната да завърши скоро,
за да се заеме с новото издание на българската история. 68
Писмото на К. Иречек и неговото съгласие да направи ново издание били посрещнати от Общото съб-
рание на академията с акламации.69 Смъртта на К. Иречек, настъпила твърде рано (10 януари 1918 г.),
слага край на всички планове за едно ново, преработено и допълнено издание на „История на българите“.
Но българската общественост не забравя своя заслужил историограф. През 1929 г. излиза от печат нов
български превод на „История на българите“, направен от руското издание от А. Диамандиев и Ив. Раев,
под редакцията на проф. В. Н. Златарски. Това издание в 3500 екземпляра засега е най-хубавото, но поради
ограничения тираж то е вече библиографска рядкост.
Същевременно непосредствено след смъртта на К. Иречек Българската академия на науките се погри-
жила да откупи онази част от книжовното богатство и архива на К. Иречек, която се отнасяла до България.
Сред тези материали се намират множество бележки, които К. Иречек е водил към „Историята на бълга-
рите“. Това са извадки от извори и литература, преправки на остарели схващания и изводи, коригиране
на грешки, изказване на съмнения върху отделни положения, нахвърляния на мисли, чертаене на нови

16
планове. С присъщата му прецизност и акуратност тези бележки са твърде много обработени и подредени,
което позволява почти навсякъде да се разберат Иречековите мисли и схващания. Тези бележки, които
съставляват отделен том,70 дават възможност чрез съпоставка с основния текст на „История на българите“
да се видят схващанията на автора по редица въпроси в периода на неговата зрелост, да се проникне в
намеренията му за едно ново, действително преработено и съобразено с най-новите научни достижения
издание на българската история.
„История на българите“ започва с обширен географски преглед на планинската и речната система на
българските земи. Той дава представа за физическата география на онази територия, в която бе образувана
българската държава, оформиха се българската народност и нация, в която в продължение на векове про-
тичаха животът и борбите на българския народ. В този преглед още в самото начало К. Иречек е платил
данък на едно модно увлечение на XIX в. за надценяване ролята на географския фактор. Той пише: „Ха-
рактерът и културата, нравите и обичаите, издигането и упадъкът, с една дума, цялото умствено развитие
на всеки народ зависи главно от вида и особеностите на почвата, на която живее този народ.“ За щастие
обаче тези мисли са останали само гола фраза – те не са прокарани нито в научното творчество на К.
Иречек, нито в „История на българите“. Затова географският преглед е една необходима и полезна глава,
която спомага за локализирането и по-доброто разбиране на историческите събития.
Най-ранната история на българските земи е разгледана в Глава „Трако-илири и римляни“. Тук е отде-
лено голямо внимание на траките, на техния бит, култура и държавни организации, както и на връзките
им с македонци, гърци и римляни. Разгледана е римската власт в българските земи и особено степента на
романизация на завареното население. Тук с даден решителен отпор на така наречената трако-славянска
теория, според която славяните били автохтонно население. Поради липса на какъвто и да било материал,
К. Иречек не е могъл да се спре на живота на първобитния човек в българските земи. Независимо от това
обаче, в „Поправки и добавки“ той отново се спира на могилите на траките, говори за наколни жилища,
за римските провинции и степента на ромеизация на завареното население, както и на заимстване и пос-
лавянчване на старата топонимия, т.е. на всички онези основни въпроси, които и досега са обект на научно
дирене. И накрая, като има предвид важността на проблемите и обилието на нов фактически материал,
Иречек отбелязва, че тази глава ще трябва да се напише отново.
На ранната история на славяните К. Иречек е отделил две глави. В първата – „Заселване на славяните
на Балканския полуостров“, той е нарисувал широка картина на ранното проникване на славяните в зе-
мите на север от Дунава, връзките им с Римската империя и наличието на голямо славянско влияние в
Дакия и Трансилвания, където славянският елемент се запазва продължително и където и досега има за-
пазени много данни за това славянско присъствие, особено в областта на топонимията. Особено внимание
е отделено на борбите на славяните с империята, често в съюз с прабългари и авари. Макар под влияние
на М. Дринов Иречек да допуска ранно проникване на славяните на Балканския полуостров (III–IV в.),
масовите им нападения той отнася към края на V и през VI в., а окончателното заселване – през първата
половина на VII в. Тук Иречек отхвърля идиличния възглед за мирното заселване на славяните на полу-
острова и отбелязва, че те, „заемайки полетата на Тракия, Македония, Мизия и Илирия, били същият оня
войнствен народ, който през средните векове непрекъснато се борил с византийците и в наши дни невед-
нъж карал турците да треперят пред него“. Затова както в „История на българите“, така особено в „Поп-
равки и добавки“ Иречек говори обстойно за множеството славянски князе, за обсадата на Цариград през
626 г. и особено за обсадата на Солун, за които той коригира първоначалното си мнение, че били в края
на VII в., и отбеляза, че трябва да се отнесат към по-ранно време, предимно към царуването на Ираклий.
Главата „Бит, нрави, селища, племена у преселените славяни и отношенията им с туземците“ е логично
продължение и допълнение на предходната. Тук е дадена широка картина на бита, обществената органи-
зация, религиозните вярвания, колонизацията и отношението на славяните към местното население. Ире-
чек е разгледал подробно влиянието на други племена и народи на полуострова върху славяните, както и
славянското влияние върху тях. Дадени са подробни сведения за отделните славянски племена на Балкан-
ския полуостров. Най-широко са използвани данните от писмените извори, устното народно творчество,
топонимията, патронимията и т.н. И макар в „Поправки и добавки“ Иречек да отбелязва, че тази глава
трябва да се преработи и дори дава новата ѝ структура, развитите тук мисли и схващания са запазили
своята научна стойност и днес разработката на тези въпроси се движи в начертаните от него насоки.

17
 На прабългарите К. Иречек отделя много по-малко място – както поради по-ограничения брой извори,
така и поради ролята им в живота на българския народ. Едно сравнение: двете глави за началната история
на славяните обхващат общо 37 страници, а главата за прабългарите – 9 страници; у В. Н. Златарски „Ис-
тория на българската държава през средните векове“, т. I, ч. 1, това съотношение е 13 към 110 страници
(в полза на тези за прабългарите).
На Иречек са останали непознати редица извори за ранната история на прабългарите, поради което той
гради своя разказ за тях предимно върху „Именник на прабългарските ханове“ и летописните разкази на
византийските хронисти Теофан и Никифор. Основната мисъл тук е, че прабългарите завладели част от
славяните в Придунавска Мизия и в 679 г. образували своя държава, като само за два века се слели със
славяните, на които дали своето име.
Подробните бележки на Иречек в „Поправки и добавки“ за прабългарите ясно показват, че той сам е
виждал колко още трябва да се доработва този въпрос. Днес историческата наука е отишла много напред
по въпроса за прабългарите и образуването на българската държава. Независимо от всичко това обаче,
редица постановки на Иречек са изиграли за времето си важна роля в научното дирене: че прабългарите
не са славяни по произход и че истински предци на днешните българи са не шепата прабългари в Мизия,
а славяните, които се заселили тук много по-рано и които обитавали далеч по-обширни територии – Ми-
зия, Тракия, Македония, Епир и други части на Балканския полуостров.
Историята на Първата българска държава е разгледана в шест глави, като изложението е съсредоточено
върху следните основни събития: България при Крум и Омуртаг, покръстване на българите, България при
цар Симеон, богомилството, руските походи в България и Западното българско царство. Съобразно с ис-
торическите извори събитията са подредени в стройна система, макар че веднага трябва да се добави –
направеното е недостатъчно, особено що се отнася до политическите събития: за първата половина на IX
в. много извори тогава все още не са били известни, особено българските надписи, а те дават доста по-
различна представа по редица въпроси от българската история; за Кирил и Методий и техните ученици
научните изследвания днес са отишли много и много напред; същото се отнася и до проучването на бъл-
гарските столици Плиска и Преслав.
Най-голямата слабост, допусната при разглеждането на този период, е възприетата от М. Дринов и изг-
радена на неточно тълкуване на изворите хипотеза за разделянето на българската държава през 963 г. на
две български царства – Източно и Западно, като начело на последното бил застанал цар Шишман I. Ма-
кар още в „История на българите“ Иречек да констатира, че грамотата на Пинчий от 994 г., в която е
споменат Шишман, е късен фалшификат, той не се е ориентирал добре в историческите събития и предс-
тавя този Шишман като родоначалник на нова династия. Едва в „Поправки и добавки“ въз основа добав-
ките на Михаил Деволски К. Иречек изправя тази грешка, като приема друга хронология на събитията, а
вместо Шишман поставя вече комит Никола като истински баща на Самуил и неговите братя. Макар и да
не е скъсал окончателно със схващането за съществуването на Западно българско царство, той счита, че
то е съществувало след 968 г., тъй като до тази година германският посланик Лиутпранд „не говори нищо
за две Българии, унгарските нахлувания към Цариград и Солун стават през българска земя, рекламациите
на Никифор Фока – следователно Крайдунавско от Белград до Бдин е още Петрово“.
Независимо от подобни схващания, които днес са отхвърлени от науката, трябва да се подчертае, че К.
Иречек е проявил максимална предпазливост и въздържаност, като строго се е придържал към историчес-
ките извори. Така например, като говори за покръстването на българите, той приема проникване на хрис-
тиянството в българските земи още от времето на хан Крум, но същевременно констатира и факта на
повърхностно християнство у българите много години след официалното покръстване. Същото може да
се каже и за богомилството. От една страна, К. Иречек добросъвестно излага неговия произход, идеология
и организация, а, от друга, в крайната си преценка се е поддал на негативната оценка за неговото общес-
твено значение, което е неправилно. Общо взето обаче характерни за К. Иречек са обективното изложение
на фактическия материал, критичното отношение към изворите, стройното изложение на историческия
процес.
На своето съчинение, в това число и на периода на Първата българска държава, К. Иречек никога не е
гледал като на нещо окончателно завършено. За това най-добре говорят неговите „Поправки и добавки“.
Фактът, че почти към всяка глава той е направил толкова много допълнения и бележки, които на места

18
надминават основния текст, най-добре говори за проявените грижи и внимание проучването на пробле-
мите да се задържи на нивото на съвременната наука.
В главите за византийското владичество в българските земи през XI и XII в. е дадено стройно изложение
на новото административно устройство в българските земи, положението на българската църква, опитите
за освобождение, чуждестранните нашествия, разрастването на богомилското движение. Подробно е раз-
гледан и въпросът за ромеизацията в българските земи, както и настаналите етнографски промени. Под-
робните бележки към тези глави в „Поправки и добавки“ показват колко още много неща К. Иречек е
имал намерение да добави при една нова преработка на историята.
На Втората българска държава са отделени 11 глави. И тук може да се каже, че събитията са дадени в
стройна система, че авторът добросъвестно се е отнесъл към историческите извори и се е придържал към
тях. Същевременно обаче тук могат да се направят редица критични бележки, дори отнасящи се до струк-
турата. Преди всичко съотношението на главите шест към единадесет за Първата и Втората българска
държава говори за ненужно раздробяване на някои периоди, особено за XIV в. Така например една глава
е отделена за управлението на Тертеровци и Видинските Шишмановци, но тя обхваща събитията от 1300
до 1330 г., т.е. изключва управлението на Георги Тертер, основателя на Тертеровската династия. По съ-
щия начин управлението на Иван Александър от 1331 до 1354 г. е дадено в отделна глава със заглавие
„Разцвет на сръбската държава“, явно под влияние на временното издигане на Сърбия по времето на Сте-
фан Душан. Неудачно е и обособяването в отделна глава на религиозно-социалните движения в България
при Иван Александър, и то само до 1360 г., т.е. докато бил жив Теодосий Търновски. Не по-удачна е
структурата и на следващите глави. В отделна глава са разгледани събитията от българската история за
периода 1355–1375 г., представени като „Първи битки на южните славяни с турците“. Събитията от
1375 г. до падането на Видинското царство са в отделна глава. И накрая, необяснимо защо, като последна
глава от историята на Средновековна България са обособени събитията до средата на XV в.: въстанието
начело с Константин и Фружин, междуособицата в Турция, походите на Владислав Варненчик, падането
на Цариград в 1453 г. и дейността на Скандербег.
Независимо от тази структура, изложението на събитията е пълно и обхватно. Тук особено ярко се очер-
тават главите, посветени на борбите на българите против латинците, въстанието на Ивайло и други. В
„Поправки и добавки“ не само е приведена огромна по-нова литература, но са коригирани редица поло-
жения, напр. Добромир Хриз и Стрез не са една и съща личност. Освен това са приведени обилни данни
за унгарската власт във Видин от 1365 до 1369 г., за походите на Амедей Савойски срещу българското
черноморско крайбрежие по същото време, за роби българи по гръцките острови и т.н. Много от тези
извори и досега не са използвани както трябва от българската историческа литература.
Една от най-интересните глави в книгата е XXV, озаглавена „Старобългарски държавен и културен жи-
вот през XII–XV век“. Тя има обобщаващ характер и се отнася до целия средновековен период. Тук са
разгледани такива важни въпроси като: името на държавата, границите ѝ, административно деление, на-
селение и народност, държавно и международно право, държавни и придворни длъжности, царски инсти-
тут и придворен живот, съсловия, боляри, църква, манастири, градове, саси (рудари), старобългарските
селяни и крепостничеството, областно управление, права и закони, финанси, монети, селско стопанство,
търговия, пътища, корабоплаване, военно дело, живот и характер на народа. Самото изброяване на разг-
леданите въпроси показва колко всеобхватно Иречек е разглеждал живота на Средновековна България.
Ако към това се добави и прецизният анализ на поставените въпроси, ще стане ясно защо и до ден днешен
тази глава запазва своята научна стойност и лежи в основата на всяко научно изследване върху разглеж-
даните въпроси.
Същото може да се каже и за следващата глава, посветена на старобългарската литература – от чертите
и резките до школата на Евтимий Търновски.
От периода на робството най-обстойна е главата „България под турско иго през XVI–XVII век“. Тук
авторът е разгледал въпросите, свързани с административното устройство и положението на българския
народ, дубровнишката търговия и католишката пропаганда, антитурските коалиции и дейността на Петър
Парчевич, хайдушкото движение, въстанията, заселването на нетурски мохамедански групи в българс-
ките земи и т.н. В още по-обстойните бележки към тази глава в „Поправки и добавки“ са дадени обилни
сведения за турските провинции в българските земи, за данъчния гнет и за влошаване положението на
народа, за католишките дейци и селища, за походите на Михаил Храбри на юг от Дунава в края на XVI

19
в., за дейността на Петър Парчевич и други. Всичко това прави материалите от тази глава крайно необхо-
дими и досега при научна разработка на посочените въпроси.
Последните няколко глави разглеждат събитията от българската история от края на XVIII в. до 1872 г.
Самите наименования на главите „Пазвантоглу и кърджалиите“, „Фанариотски епископи и гърцизмът в
България“, „Възраждане на българския народ“, „Руските походи и гръцката революция“, „Новобългарс-
кото движение“, „Българският църковен въпрос“, „Новобългарска литература“ показват, че тук са разгле-
дани едни от най-важните въпроси на новата българска история, свързани с възраждането на българския
народ, с борбата за признаване на българската нация, с революционните брожения сред българите през
първата половина на XIX в., с новата българска литература и култура. Това е първият научен очерк по
всички тези въпроси.71
Накрая, като притурка е поместена „Жилища и брой на българите“. Тук са очертани етническите гра-
ници на българите със съседните народи. Посочени са наличието на български селища отвън етническата
българска граница на Балканския полуостров, както и многобройни български поселения в други страни –
Русия, Влашко и Унгария. Посочен е и броят на българите и останалите етнически групи в българските
земи.
Тази притурка по същество е неразделна част от цялостното изложение на българската история.
„История на българите“ е книга, която представлява завършен етап в развитието на българската исто-
риография. Ако „История славянобългарска“ на Паисий бе началото на новата българска историография,
то „История на българите“ на К. Иречек означава тържество на критичното направление в развитието на
българската историческа наука. Тази история е етап, от който по-новата българска историография тръгна,
за да завоюва сериозни успехи в разработването на родната история. След „История на българите“ на
любителството, на безкритичното използване на изворите, на смешението на легендите със сериозните
факти бе нанесен непоправим удар.
„История на българите“ е първата цялостна научна история на българския народ, която започва от най-
дълбока древност и завършва до времето на нейното написване. Никой друг автор нито до К. Иречек, нито
след него, не е дръзнал да направи такова нещо. Направеното от Иречек си остана единствено и неповто-
римо. Днес то може да бъде постигнато само с колективните усилия на учени от различни области на
науката и специалисти по отделни периоди на българската история.
„История на българите“ е книга, в която са използвани всички видове извори – писмени, археологи-
чески, езиковедски, устно народно творчество и т.н. В това отношение книгата на К. Иречек е образец и
пример за подражание. Но със съжаление трябва да се констатира липсата на подобно съчинение и подо-
бен метод на работа в по-сетнешните изследвания.
„История на българите“ е книга, която се характеризира с обхватност на проблемите. Авторът се инте-
ресува от всички страни на държавния, обществения и културния живот – политика, военно дело, църква,
книжнина, демографски отношения, културен живот и т.н. И в това отношение трудът на К. Иречек също
така може да бъде посочен като пример.
„История на българите“ е книга, която най-много досега е популяризирала творчеството на българи –
Паисий, Софроний, Априлов, Палаузов, Раковски, Миладинови, П. Хитов и особено М. Дринов. Това от-
ношение към древните автори е едно от достойнствата на произведението на К. Иречек за разлика от по-
новата литература, в която твърде много и неоправдано са нотките на пренебрежение и нихилизъм към
научното творчество на нашите възрожденци като историци и изследвачи на нашето минало.
„История на българите“ е книга, по която много поколения българи са се възпитавали в любов към оте-
чеството; тя е накарала не един българин да хване перото и да се посвети на научна разработка на проб-
лемите на българската история; за много историци тя е била образец ни научно изследване и начален етап
в научното дирене.
„История на българите“ е книга, която разглежда цялостната история на българския народ, която изпол-
зва всички по-раншни изследвания, обобщава ги и поставя нови проблеми. Същевременно тя е напълно
изграден научен труд, в който са поставени за пръв път и успешно решени редица научни проблеми, а
известните и решени са подведени под една нова структура, получили са нова трактовка, вплетени са в
едно единно изложение. Затова определено трябва да се каже, че книгата на К. Иречек стои на нивото на
тогавашните научни изследвания и е сериозен научен труд. Тя трябва да бъде преценявана от степента на
тогавашното развитие на науката, а не от днешното ѝ състояние.

20
 Научното значение на книгата се подсилва от обстойните бележки и материали в „Поправки и добавки“.
Доведени почти пълно до края на XIX в., тези бележки са истинска енциклопедия на изворите и истори-
ографията върху българската история до началото на XX в. и несъмнено ще бъдат крайно полезни и не-
обходими, особено на специалистите. Освен това стойността на тези бележки се състои и в тяхната ши-
рота – те поставят българската история на един широк фон, общобалкански, а понякога и на още по-ши-
рока основа.
Като историк К. Иречек не е чужд на всички онези методи и идейни схващания, които господстват в
буржоазната историография в края на XIX и началото на XX в. Той е далеч от разбирането за съществу-
ването на обществено-икономически формации, за закономерност в историческия процес, за разглежда-
нето на обществото като класово и оттук наличието на класова борба. Затова съвсем естествено е той да
надценява ролята на царския институт и църквата, да недооценява ролята на народните маси, да не схваща
обществената роля на различните институции и прояви в културния живот. Същевременно обаче трябва
дебело да се подчертае, че в това отношение К. Иречек може да бъде винен много по-малко от когото и
да било друг буржоазен историк-позитивист. Той максимално добросъвестно събира и обработва факти-
ческия материал, поради което разработва и такива въпроси, които се отнасят до съществуването на не-
равноправие, експлоатация и борби на угнетените. Консервативен в областта на своите политически раз-
бирания, като изследовател К. Иречек е прецизен изследвач и не робува на предварително поставени,
модни или превзети схващания.
Написана преди 100 години, когато много от изворите на българската история все още не са били извес-
тни, а научните изследвания се намирали в началния си стадий, „История на българите“ съдържа редица
непълноти, грешки, неточности, остарели схващания. И това е съвсем естествено, тъй като за 100 години
всяка наука, в това число и историческата, е направила огромна крачка напред. За щастие обаче „История
на българите“ е творение на един човек с висока научна подготовка и голяма култура, поради което тези
отрицателни страни са сведени до минимум. Те намаляват още повече, когато към книгата се включват и
обстойните „Поправки и добавки“, които са неразделна част от нея.

***

Предлаганото ново издание е опит да се обединят две книги в една, т.е. максимално да се доближи до
онова, което сам авторът е имал намерение да направи и което е било мечта на българската общественост
в продължение на 100 години. За основа е взето изданието на „История на българите“ от 1929 г. под ре-
дакцията на В. Н. Златарски, като само тук-там са направени най-необходимите езикови поправки с оглед
на днешния български език. По същия начин е постъпено и с „Поправки и добавки“ в езиково отношение.
Освен това втората книга всецяло е вмъкната в първата: там, където текстът е достатъчно обработен или
където авторът сам е посочил това, съответните пасажи са поставени в основния текст над линия в ъглести
скоби. В ъглести скоби са поставени и всички промени на основния текст, въпросителни и т.н. Останалият
текст на „Поправки и добавки“ е даден в бележките под линия, пак с ъглести скоби. Тъй като новите
бележки са големи по обем и много на брой, бе възприета нова номерация на всички бележки, като за
всяка глава те започват отначало, в непрекъсната последователност. Библиографските посочвания на ре-
дактора са дадени накрая на книгата, а не след всяка глава. Най-сетне, към книгата е направен нов указател
на личните и географските имена – „История на българите“ е без географски указател, а в „Поправки и
добавки“ изобщо няма указатели. Указателят е изработен от Миглена Кусева.
1978 г.
Петър Хр. Петров

21
2 За живота и творчеството на К. Иречек вж. Ст. Ганев, Константин Иречек. По случай петдесетгодишния му юбилей, Българска
сбирка, 1904, кн. 7, стр. 461–464; В. Н. Златарски, Дейността на д-р Константин Иречек в България (по случай петдесетгодишнината
от рождението му), ПСп, 66, 1906, св. 9–10, стр. 1–30; Б. Цветкович и Й. Наги, Трудовете на проф. д-р Константин Иречек, ПСп,
66, св. 3–4, 1905 (и като отделен отпечатък); Живот и дейност на Константин Иречек (Автобиографични чертици). – В: Из архива
на Константин Иречек, II, С., 1959, стр. 9–31; Д. Ангелов, Константин Иречек и неговото дело, ИПр, 1955, кн. 1, стр. 100–112; от
същия, Константин Иречек и българската историческа наука. – В: Чехословакия и България през вековете, С., 1963, стр. 43–55; Евл.
Бужашки, Константин Иречек и неговите „Пътувания по България“. – В: К. Иречек, Пътувания по България, С., 1974, стр. 7–38.
3 Dějini naroda bulharscého, V Praze, 1876; Geschichte der Bulgaren, Prage, 1876.
4 Из архива на Константин Иречек, II, С., 1959, стр. 15.
5 Из архива на Константин Иречек, III, С., 1963, стр. 14.
6 Из архива на Константин Иречек, II, стр. 14.
7 Из архива на Константин Иречек, III, стр. 16.
8 Пак там, стр. 19.
9 Из архива на Константин Иречек, I, С., 1953, стр. 14–17.
10 Пак там, стр. 19, 22–23.
11 Пак там, стр. 18, 25–27.
12 Из архива на Константин Иречек, II, стр. 85–86. В това писмо М. Дринов проявява голям интерес към откритите от К. Иречек
български молитви, печатани в Рим през 1601 г.
13 Из архива на Константин Иречек, I, стр. 29.
14 Пак там, стр. 32–34.
15 Пак там, стр. 38, 39–40, II, стр. 93–94.
16 Пак там, стр. 50–51, 76–77; II, стр. 102–103.
17 Из архива на Константин Иречек, II, стр. 87–88.
18 Пак там, стр. 88–89.
19 Из архива на Константин Иречек, I, стр. 47–49.
20 Из архива на Константин Иречек, II, стр. 93–94, 94–95.
21 Из архива на Константин Иречек, I, стр. 60–63, 64.
22 Пак там, стр. 76–77.
23 Пак там, стр. 41–42; II, стр. 102–103.
24 Из архива на Константин Иречек, I, стр. 80.
25 Пак там.
26 Из архива на Константин Иречек, II, стр. 104–105.
27 Из архива на Константин Иречек, I, стр. 83.
28 Пак там, стр. 108–109.
29 Из архива на Константин Иречек, I, стр. 84–85.
30 Пак там, стр. 110–111.
31 Пак там, стр. 112.
32 Из архива на Константин Иречек, II, стр. 116.
33 Из архива на Константин Иречек, I, стр. 88.
34 Пак там, стр. 90.
35 Писмото с отпечатано в кн. 11–12, 1876, стр. 215–227 на ПСп = М. Дринов, Съч., III, стр. 234–246. С известни изменения е публи-
кувано и в чешки, и в немски издания.
36 Из архива на Константин Иречек, II, стр. 121–122.
37 В. Златарски, Дейността на д-р К. Иречек в България, стр. 2–5.
38 Из архива на Константин Иречек, II, стр. 119–120.
39 Из архива на Константин Иречек, I, стр. 119.
40 Пак там, стр. 120.
41 Из архива на Константин Иречек, I, стр. 121–122.
42 Пак там, стр. 126–127.
43 Пак там, стр. 129.
44 Пак там, стр. 130.
45 Пак там, стр. 143.
46 Пак там, стр. 143–144.
47 Пак там, стр. 138–139.
48 Из архива на Константин Иречек, II, стр. 138 и 141.
49 Из архива на Константин Иречек, I, стр. 158.
50 Из архива на Константин Иречек, II, стр. 131–132.
51 Пак там, стр. 139.
52 Из архива на Константин Иречек, III, стр. 39–40.
53 Из архива на Константин Иречек, II, стр. 144.
54 М. Дринов, Спомени за В. В. Макушев и за неговите трудове по българска история, ПСп, 6, 1883, стр. 45–60 = Съчинения, III, 1915,
стр. 463–476 (отговорът е на стр. 473-474).

22
55 Вж. обстойната кореспонденция в т. I–III на „Из архива на К. Иречек“, както и неговия „Български дневник“.
56 Из архива на Константин Иречек, II, стр. 260.
57 Из архива на Константин Иречек, I, стр. 279.
58 Из архива на Константин Иречек, III, стр. 99.
59 Из архива на Константин Иречек, I, стр. 306.
60 Пак там, стр. 292 и 293.
61 Из архива на Константин Иречек, II, стр. 295.
62 Из архива на Константин Иречек, I, стр. 318 и 319.
63 Из архива на Константин Иречек, II, стр. 309.
64 Пак там, стр. 371–372.
65 Из архива на Константин Иречек, II, стр. 373; I, стр. 390 и 391.
66 Документи за историята на Българската академия на науките (1911–1944), 3, С., 1974, стр. 43.
67 Летопис на Българската академия на науките, 4, С., 1919, стр. 15.
68 Летопис на българската академия на науките, стр. 16–17.
69 Документи за историята на БАН, 3, стр. 45.
70 Д-р Конст. Йос. Иречек, История на българите. Поправки и добавки от самия автор. По ръкописните негови бележки системати-
зира, преведе и стъкми за издание Стоян Аргиров. Посмъртно издание под редакцията на д-р Ст. Младенов. Издава Българската
академия на науките, С., 1939, 350 стр.
71 Подробен разбор на „История на българите“ вж. у Д. Ангелов, Константин Иречек в българската историческа наука, стр. 43–55.

23
 Глава I. Географски преглед
Балканът (Стара планина), Странджа, Средна гора, Витоша и Рила, Родопа, планински вериги
между Струма и Вардар, Шар планина, планинската страна на Западна Македония, планините в
Албания и Сърбия

Характерът и културата, нравите и обичаите, издигането и упадъкът, с една дума цялото умствено раз-
витие на всеки народ зависи главно от вида и особеностите на почвата, на която живее тоя народ. Поради
това, преди да изложим съдбините на българския народ, трябва да дадем кратък географски преглед на
ония страни, които някога са били поприще на неговата история или сега образуват негова родина. При
това понякога ще се случи да престъпим границите на етнографското разширение на българския народ,
понеже историята и географията на отделни местности от Югоизточния полуостров, съставящ един вид
затворен свят, ще останат много неясни, ако при описанието нямаме предвид съседните страни 1.
Югоизточният полуостров, който именуваме по общоприетия обичай Балкански полуостров, е най-
малко познат от всички земи на Европа. До началото на сегашния век са го изпълняли с някакви фантас-
тични планински вериги, речни потоци, езера и градове; за научно проучване на тези страни не е могло и
да се помисли. Едва след Одринския мир [1829] почна да се изяснява географията на гръцките и южнос-
лавянските страни. Всичко, каквото знаем за тях, дължим не на трудовете на турското правителство, а на
неуморимото усърдие на отделни пътешественици, които, разбира се, са могли да съобщят като досто-
верно само онова, що сами са видели. Систематично проучване на тези бележити кътове няма още и до-
сега. „Само оня, който сам е пътувал по тази страна и при това е могъл да се ползва от достойни за упо-
менаване карти на Турция, може да повярва, че в Европа още има големи населени области със значителни
планини, плодородни полета и големи реки, толкова малко познати, колкото вътрешна Африка или Авс-
тралия2.“
Освен от известията на западноевропейски пътешественици, англичани, французи и германци, ние се
ползваме в нашето изложение още от множество писмени и устни съобщения на местни жители. На тях
особено дължим възможността да пишем повечето пъти правилно местните имена, предавани от чужден-
ците твърде често невярно.

А. Орография
От незапомнени времена е съществувало мнение, че Балканският полуостров от Адриатическо до
Черно море е пресечен с висок, недостъпен планински чукар, с непрекъсната алпийска централна верига,
която се простира почти по права посока от запад към изток и образува вододел на Егейския и Черномор-
ския басейн (т.е. на Дунава). Още у Страбон 3 срещаме възглед, че илирийските, понтийските и тракийс-
ките планини, съставяйки почти права линия, се проточват успоредно на Дунава от Адриатическо море
до Понт. Тази грешка минала по наследство у географите на древността, средните векове и новото време.
От средновековните ще посочим само свидетелството на византиеца Никифор Григора; той говори за една
непрекъсната верига, проточена надлъж покрай северните граници на Тракия и Македония, от Евксинския
Понт дори до Йонийско море, от която извират Стримон и Аксий 4. Подобен възглед се среща и у Ана
Комнина5. На остарелите карти от ново време, като почнем от Меркатор, постоянно се е изобразявал един
алпообразен планински гребен, непрекъсната планинска верига от Скард, Орбел и Хем (Scardus, Orbelus,
Haemus), която съставя един вид продължение на Алпите до самия бряг на Черно море. Ученият архие-
пископ Веранциус (всъщност Вранчич), който пътувал като императорски пратеник за Цариград в 1553 г.,
смятал, че от Пиренеите чак до Месемврия на Черно море се простира без прекъсване една висока пла-
нинска верига (catena mundi)6. Въпросът беше разрешен едва през 1840 г. от пътешествениците Буе и Гри-
зебах. Премахването на тази централна верига от най-новите карти дължим на Киперт7, който за пръв път
през 1853 г. представи в същински вид устройството на повърхността на Балканския полуостров.

24
 Планините на Балканския полуостров на две места се досягат с планинските системи на Средна Европа:
на запад – с Алпите, на изток – с Карпатите. Разклоненията на Алпите, като се почне от варовиковото
плато Карст, покриват цяла Босна и Херцеговина с многобройни, успоредни на адриатическото крайбре-
жие планински вериги, които завършват със северноалбанския планински възел при дълбокото корито на
Дрин. Отвъд р. Дрин се издигат албанските вериги и се разделят на многобройни гребени. През долината
на Черни Дрин, която се проточва от юг към север, от тях се разделя планинската верига Шар (Scadrus),
която върви от югозапад към североизток. До нея откъм юг се доближава планинската верига Пинд, който
се простира чак до Елада8. На изток от Шар, надлъж по вододела на Дунава и Егейско море, се проточва
една прекъсвана от широки долини редица от повече или по-малко усамотени планини до втория планин-
ски възел, който се издига в центъра около Витоша и Рила (Scomius). В югоизточна посока от Рила върви
разклонената планинска система Родопа. На изток от Рила се отделя Средна гора, която служи за граница
между Софийската котловина и Тракийската равнина и се доближава по-нататък като успоредна верига
до южния склон на Балкана. Самият Балкан се явява като естествено продължение на Банатските Карпати.
Отделен от Карпатите чрез Дунавския пролом, той се простира във формата на леко извита дъга от запад
към изток чак до Черно море.
Долините на Морава и Вардар, съединявайки се чрез една ниска седловина между Черна гора (Карадаг)
и Руен, разделят полуострова на две половини. В западната половина планините се простират от север
към юг или от северозапад към югоизток, докато в източната половина преобладава посоката от запад
към изток. Изпърво ние ще се занимаем с източната половина.

1 [Географски преглед като описание на цялата историческа сцена. Не трябва да се бърка с политическите аспирации. Към географи-
ята на римската история спада не само Latium, но и околностите на шотландските окопи, долините на Атлас, пустините на Ефрат и
планините на Дакия.]
2 F. Hochstetter, Reise durch Rumelien, Mittheil. der k. k. geogr. Gesellschaft, XIII, Wien, 1870, стр. 19.
3 Strabo, VII, стр. 313: Τρόπον γάρ τινα τῷ ̆Ιστρῳ παράλληλά ἐστὶ τά τε Ἰλλυριϰὰ ϰαὶ τὰ Παιονιϰὰ ϰαὶ ῖὰ Θρᾁϰια ὄρη, μίαν πως γραμμὴν
ἀποτελοῦντα, διήϰουσαν ἀπὸ τοῦ Ἀδρίον μέχρι πρὸς τὸν Πόντον. Fragm. VII, 1, стр. 10: ἡ Μαϰεδονία περιορίζεται ἐϰ βορρᾶ τῇ νοουμένῄ
εὐϑειᾷ γραμμῇ τῇ διὰ Βερτίσϰου ὄρους ϰαὶ Σϰάδρου ϰαι Ὀρβήλου ϰαὶ ’Ροδόπης ϰαὶ Αἴμον. τὰ γαρ ὄρη ταῦτα, ἀπὸ τοῦ ’Αδρίου, διήϰει
ϰατὰ εὐϑεῖαν γραμμὴν ἕως τοῦ Εὐξείνου. Срв. Anonymi periplus Ponti Euxini в сборника на Hoffmann, Leipzig, 1842, стр. 197.
4 N. Gregorаs, ed. Bonn., I, стр. 375: Τὰ ὑπερϰείμενα μέγιστα ὄρη, ἄ ϰατὰ τὀ συνεχὲς παρατείνει μέχρι τοῦ Ἰονίου πελάγους, ἐϰ τοῦ πόντου
ἀρξάμενα τοῦ Εὐξείνου, ὁρίζοντα μὲν πρὸς μεσημβρίαν ϰαὶ νότον ἄνεμον Θρᾴϰην ϰαὶ Μαϰεδονίαν, πρὸς δ᾿ἄρϰτους τάς τε Μυσϖν χώρας
ϰαὶ ποταμὸν τὸν ῎Ιστρον.
5 A. Komnena, ed. Paris., стр. 451.
6 [Verantius, Reise 1553: Pyrenaei, a quibus omnes sumunt originem, qui catena mundi appellantur, uno ordine ab occasu ad ortum provecti,
donec Scadrum attigerint, inde a Scardo ad meridiem ducti, in Pontum supra Mesembriam civitatem desinunt. Verantius, Opera, ed. Szalay,
1857, I, стр. 309. Мarsigli. Haemus ὰπὸ γὰρ Κροβύζων τϖν τε Ποντιϰϖν ὁρϖν ἄχρι τϖν Ἀδριατιϰϖν διεϰβάλλει τόπων. Anonymi periplus.
Обширната гледка от Haemus: Филип, Livius, 40, 21–22; Pomp. Mela, 2, стр. 2; Strabo 7, 5, стр. 313, по-добре е осведомен с изключе-
ние на фрагмент 6 за гледката от Пинд към двете морета. Подобни басни сега се разправят за одринските минарета – гледката към
Черно и Бяло море.]
7 А. Boué, La Turqui d’Europe, Paris, 1840, I, стр. 217. Grisebach, Reise durch Rumelien, Götingen, 1841, II, стр. 110. A. Boué. Übcr die
sogenannte Zentralkette der europ. Türkei, Sitzber. d. W. Akad., LIII, 1866. Срв. по тоя въпрос С. J. Jireček, Die Heerstrasse von Beigrad
nach Constantinopel und die Balkanpässe, Prag, 1877, стр. 139–140.
8 [Вж. Boué и Hahn, Reise von Belgrad nach Salonik, 2 Ausg., Wien, 1868, стр. 48.]

25
 1. Балканът (Стара планина)
1. Сръбски предпланини. На десния бряг на Дунавския прелом при Оршова се издигат стръмните пла-
нини на Сърбия. Оттук се простират няколко планински вериги на юг; те граничат на запад с долината на
Морава, на изток с басейна на р. Тимок. Тук особено заслужава да посочим богатите с руди планинска
страна покрай р. Пек и високите оголени скали на планината Мироч. До тях се доближават планините
Хомоле, чиито южни продължения се наричат Малиник и Саманяц. Пò на юг от тях се издига Ртан (по
българ. Хъртен), усамотена пирамидална планина, висока 1565 м, която се вижда от всички страни на
голямо разстояние. Югозападният склон на Ртан е покрит с прекрасна борова гора, северо-източният
обаче е много стръмен. От неговия връх, на който човек може да се изкачи и с кон, се виждат: целият
басейн на р. Тимок, далечните води на Дунав, безкрайните полета на Влашко, издигащата се към небето
стена на Балкана, Суха планина и Ястребец, зад които наднича Копаоник; по-нататък се виждат: долината
на Морава, гористата Шумадия, а на далечния север – банатските полета и разклоненията на Карпатите9.
Пò на юг от Ртан, отвъд рекичката Моравица, над сръбския пограничен град Алексинац, се издига Озрен.
В югоизточна посока от него чак до Балкана се простират варовити планини, не по-високи от 300 м; те
разделят притоците на Нишава и Тимок.
Западна граница на Тимошката долина образуват планините Мироч и Ртан със своите разклонения; из-
точната страна на долината се доближава до Балканите. Срещу планината Стол, отвъд р. Тимок, се изди-
гат предпланините на Балкана, източните погранични сръбски планини, варовити височини, почти навред
покрити с букови гори. Край мястото, наричано Кадибоаз [дн. е Белоградчишки проход], минавал неот-
давна открит от Ф. Каниц римски друм от Тимошката долина към р. Арчар, който съединявал Naissus
(Ниш), на стария път от Белград за Цариград, с Ratiaria (Арчар) на Дунава. Сега този път е затворен от
сръбската граница; проходът от Тимошката долина за Видин сега се намира по-нататък, на север, при
върха Връшка чука. От върховете на тези планини (напр. Бабин нос) се откриват обширни изгледи от
България и Влашко. Горната част на Тимошката област е също така от варовита формация, лишена е от
гора и е покрита с високи стръмни скали. Тук има много пещери, особено ледени, и множество фуние-
видни пропасти, наричани по сръбски вртаче; екът от хвърления камък се раздава в тях дълго време,
преди камъкът да достигне дъното. Мечки и глигани идват тук от Балканите; срещат се понякога и диви
петли10.
2. Характер на Балкана. На върха на Иванова ливада, при пресичането на трите граници, сръбската и
на пашалъците Нишки и Видински, стои сръбска погранична стража. Оттам започва същинският Балкан.
Името Балкан е турско и означава просто планина. В древността тази планинска верига се именувала
Haemus (Αἶμος11), в средните векове по славянски носела също така името Каменица. Българите наричат
Балканите навред от Тимок чак до морето Стара планина12, а турците Коджа Балкан (Голяма планина).
На север Балканът постепенно се спуска към Дунав ту във вид на ниски вериги, ту във вид на тераси или
наклонни плоскости. Южният склон, напротив, е стръмен и оголен, и от пролома на р. Искър до Месемв-
рия той представлява непрекъсната стена, дълга около 50 мили. Само на три места се прекъсва от вдлъб-
натини, които го свързват с успоредно проточената средна планинска верига. Тоя отвесен южен склон е
произлязъл от дислокационна пукнатина, при което планините на юг с малки изключения (Средна гора)
са потънали съвсем. При полите на тази гигантска скалиста стена има много топли извори и разнородни
вулканични скали13. По начина на своето образуване Балканът прилича твърде на чешките Рудни планини.
От южната страна той представлява величествено зрелище, а от северната понякога никак не поразява.
Над високото било нарядко се издигат отделни значителни върхове. На запад от Искър до Тимок, напро-
тив, северният склон на планината е по-стръмен и е дълъг около 17 мили14. Искърският пролом дели Бал-
кана на две части: западна и източна. В описанието си ние ще вървим от запад към изток. Западната част
е още малко позната. В последните години на нея обърнаха особено внимание Лежан, за съжаление рано
починал, и главно Каниц15.
3. Западен Балкан. Недалеч от Иванова ливада през прохода Св. Никола (1384 м) води, направен през
1863 г. със стратегична цел по заповед на Мидхад паша, път от Нишава за долината на р. Лом; по-рано на
турска земя не е имало никакво съобщение между Ниш и Видин, защото старият път от времето на сръб-
ската революция се намира в чужди ръце. Каниц, комуто дължим проучването и един вид откриването на
26
Западния Балкан, нарича западната част Свети Никола-Балкан. По-нататък се издигат планините Бабин
зъб, сетне Три чуки, между градовете Пирот, Берковица и Белоградчик. От върха на планината Три чуки
се вижда Дунав с разположените край него градове Видин, Арчар и Оряхово 16, както и планините: Суха
планина, Ртан, Витоша и тези при Самоков 17. През главната верига, която се състои от варовик и пясъчник
и отчасти представлява оголени скали, отчасти покрита с красиви букови гори, водят от Пирот за Дунав-
ската област два прохода, достъпни само за товарни коне; през единия (1897 м) достигаш Чипровци,
който още преди 200 години имал седем сребърни рудника и бил голям град; през другия (1919 м) – Бер-
ковица. По името на тоя град и продължението на веригата се нарича Берковишка планина, понеже изобщо
частите на Балкана носят често имената на близолежащите градове. Тази част на Балканите е оголена чак
до върха и се издига на височина до 2000 м; в обилната със снегове местност, през която минава пазеният
от четири стражи път от Берковица за София, тя напомня много швейцарските ландшафти. По-нататък на
изток, по билото достигаш почти недостъпното място, където се промъква р. Искър, която си е отворила
път в дълбоката пропаст от разположената високо Софийска котловина към Дунав.
Не само до тази част, но и до целия Балкан от север се доближават успоредно проточени варовити пла-
нини, повечето покрити с гора и прорязвани от горните течения на дунавските притоци: Лом, Цибра,
Огоста и др.; те всички извират от главната верига. Крайната западна част на тези предпланини образува
Столовите планини, между Арчар и Лом. Между тях и Балкана се намира очарователна скалиста мест-
ност, в която е разположена мъничката крепост Белоградчик. Гигантски стълбове от тъмночервен пясъч-
ник, окичени по върховете с групи дървета, се издигат в най-фантастични форми на повече от 200 м;
разделени един от друг чрез долчинки и обиколени с разкошна зеленина, те образуват дивни групи и алеи,
сякаш окаменял град с кули, замъци, къщи, мостове, обелиски, кораби, хора и животни. Тоя чаровен свят
беше открит от Каниц18. Преди него тази местност е виждал само Бланки 19, който я описва с възхищение:
„Ни Олиулските теснини в Прованс, ни Панкорбското дефиле в Испания, ни Алпите, ни Пиренеите, ни
най-дивите тиролски и швейцарски планини не могат се сравни с тази местност.“ По-нататък на изток
една част от тези предпланини се именува Врачанска планина. Враца, доста значителен град, е разположен
в една необикновено живописна местност. Който идва към него от север, вижда отвъд града огромни
варовити маси, бели като сняг и оголени, натрупани като стълбове и зъбци; р. Лева се провира там през
една прекрасна пукнатина20.
4. Източен Балкан. Отвъд Искърското дефиле се издига често възпяваната в българските народни песни
Мургаш планина, от чийто връх се виждат дълбоко надолу Искър, по-нататък – София с цялата котловина,
Рила, Родопа, а на север Пирот, Враца и Плевен. Източно от Мургаш има проход (1050 м), през който
минават път и телеграф; това е новият път от София за недавна основаното от турците в Балкана Орхание.
По-нататък частите на гребена се наричат: Буновска или Етрополска планина21, от която се виждат София,
Витоша и Родопа; Мирковска планина, съединена чрез седловина с Ихтиманска Средна гора; Златишка
планина над град Златица, разположен на южния склон в една плодородна и гъсто населена долина, и
Лъженска планина. Северният склон тук е покрит с големи дъбови и букови гори. По-нататък следва
Клисурска планина с изворите на Вит; до южния ѝ склон се доближава Централна Средна гора. Още по-
нататък на изток, над изворите на Осъм, се издига Сопотска или Троянска планина22, висока 2000 м и с
пластове от мед и сребро. На това място става преминаването през Балкана от Троян за Сопот за 8 часа
по една планинска пътека, наричана Троянска пътека; тук някога е минавал един от най-оживените рим-
ски пътища, който съединявал почти по права посока Пловдив с колониите Novae (Стъклен при Свищов)
и Oescus при устията на Искър23. Южният склон (от микашист и първичен глинест шист) е навред гран-
диозно стръмен и безжизнен; полите му са досущ прави; селищата са разположени при изходите на къси,
но дълбоки, подобни на дефилета напречни долини.
Отвъд мястото, където Балканът се съединява чрез гранитен гребен с Източна Средна гора (Караджадаг),
се намират два върха, на които снегът още се държи през юни. Това са Кадимлия [нименование на масива
Триглав до 1942 г.] при Калофер24 и особено Мара гидик [наименование на връх Русалка до 1942 г.] при
Карлово, най-високият връх на Балкана (до 2400 м), необикновено стръмен и прав купен с многобройни
зъбери, който отблизо прави дълбоко и дори тежко впечатление25. При основанието на Мара гидик, над
изворите на Тунджа, в дива и прекрасна, изобилна с водопади скалиста местност, се намира най-високият
проход през Балканите, Русалийски проход (1500 м). Северно от Казанлък, разположен в чудно хубава
местност, между грамадни планински вериги и обширни полета, покрити с рози, при село Шипка (572 м),

27
се открива главният проход през Балканите (1446 м), който води от долината на Тунджа към р. Янтра.
Именуват го също и Оазан, две стражи го вардят. През 1837 г. тук бил направен за султан Махмуд II път,
който впрочем скоро се развалил, така че през 1855 г. султан Абдул Меджид трябвало да направи нов,
който също така безследно изчезнал.
Оттук започват девствените балкански гори, скрити в мрачни проломи, и почти недостъпни високи до-
лини. Тази част на Балканите се състои от гранит и гнайс. Най-дивата част на Балканите се намира тук
между Шипка и Сливенския проход, на дължина приблизително 15 мили. Оголеното скалисто било из-
пъква високо над гъстите букаци в по-долулежащите местности. Това непроходимо планинско било в
продължение на векове служи за любимо свърталище на българските хайдути (клефти); всяка планина,
пролом и поток имат у тях свое име, предание и песни. Ала да се живее по тези висини е възможно само
през лятото. Зимно време картината на тази местност можем най-добре да си представим от бележитото
описание на хайдушкия войвода Панайот Хитов: „Вятърът ревеше като бесен; снегът се белееше; реките
и деретата шумяха жалостно; вълците виеха по планината; а някои зимни пилета чуруликаха – повече
нищо се не чуеше и не видеше. Нам беше твърде тежко да вървим, защото час по час потъвахме в снега.
През тази нощ ние едвам можахме да преминем 300 крачки: вятърът ни носеше по своята воля и обаряше
ни твърде често26“.
Над с. Твърдица, при полите на южния склон, закъдето води от Елена една пътека през Балкана, която
почнаха недавна да преправят на път, се издига Твърдишката планина, или Чумерна, украсена със сред-
новековни развалини. „От това място, казва Панайот, се види Сакар планина, види се Едирне, види се
Пловдив, види се Доспат. Погледай и надясно. Види се Елена, види се Беброво, види се Търново, види се
Габрово, види се Плевен. Така също от тази планина се види р. Тунджа, покрай която се намират цели
полета, насадени с трендафил. Като погледнеш към юг, виждаш полета и множество реки; а като поглед-
неш към Дунав, виждаш бърда и шумаци; горите са облени със златните лъчи на българското слънце;
керемидите се червенеят изпомежду зеленото поле; белите къщици надничат изпомежду сливаците, оре-
шаците, крушаците и вишняците; а реките лъщят от слънцето като сребърни пояси.“
По-нататък се намират теснини (1104 м), наричани по турски Демиркапу (Железни врата), по български
Вратник; през тях минава пътят от Сливен през Стара река за Търново. Североизточно от Сливен, право
сред равнината, се издига Чаталка (турски Чатал даг), огромна стръмна скала от кварцов порфир с връх,
диво изрязан във вид на зъбци (1054 м27).
От това място Балканът се разтваря широко и се разклонява на три вериги. Северната верига (на картите
Малък или Кючук Балкан) се простира до Голяма Камчия; на север до нея се доближават Бинардаг при
Осман пазар [наименование на град Омуртаг до 1934 г.] и височините при Шумен, зад които се шири
Делиорман (по турски: Луда гора). Средната верига, обикновено наричана Стара планина, се простира на
изток до сливането на двете Камчии. Южната верига разделя долината на Малка Камчия от Тракийската
равнина чак до морето; на североизток от Сливен тя се нарича Матейска планина28.
Камчия се образува от две реки; от всички реки, които извират от Балкана, само тя не тече вертикално
към веригата от юг към север, а хоризонтално – от запад към изток. Голяма Камчия (тур. Буюк, или Акъли
Камчик) извира до Тича (тур. Читак) под Малкия Балкан и тече покрай древнобългарския град Преслав
(Ески Стамболус) във вид на дъга на север до морето. Малка, или Луда Камчия (Кючук, или Дели Камчик),
извира между средната и южната верига, при Раково. При село Сандъкли двете Камчии се сливат и текат
право на изток до морето.
Тази част на Балкана се състои от кредни пластове с издънки от порфир и на повечето места е покрита
с гори от бук, дъб и габър. По тях се въдят мечки, вълци, лисици, диви кози, рогачи и зайци. В тази мест-
ност има три важни прохода. Най-западният, достъпен само за товарни животни, води от Сливен през
Матейска планина за с. Ичера (тур. Вечера); по-нататък през Луда Камчия и градеца Жеравна (Баш кьой)
довежда до град Котел (тур. Казан) на отвъдната страна на средната верига; оттук може да се стигне през
прохода (624 м) на Тича до Голяма Камчия. Другите два прохода започват от Карнобат (210 м). Западният
от тях води през една седловина в южната верига към Луда Камчия и по-нататък през теснините Котлен-
ски боаз за Котел, където се съединява с по-предишния. Източният проход (Πύλαι Σιδηραῖ у византий-
ците29) с път, направен от султан Махмуд II, минава през Комарово до вододела на Тунджа и Луда Камчия
(300 м), отвъд тази река се издига при Чалъкавак по средната верига на Балкана (402 м), след това се
спуска към Голяма Камчия и води по-нататък за Шумен (257 м).

28
 Най-източната част на Балкана, Емине Балкан (около 1000 м), завършва при Черно море с нос Емине (в
средн. векове Cavo di l’Emano 30), където е разположен едноимен град, средновековната Емона31. При Ай-
тос в Тракия (143 м) се намират най-източните проходи на Балкана, един от които Надърски [дн. Айтоски]
(Надър дербенд) води за долината на Малка Камчия с път за Шумен; друг, също от Айтос, през долината
Кърк гечид (40 прохода), през Делидже дере право на север за Провадия (тук има следи от римски път);
най-сетне трети, крайбрежен проход, през който са минали русите през 1829 г., води край морския бряг
от Месемврия и Анхиало за Варна.
5. Добруджа. На север от източната страна на Балкана лежи Добруджа (Scytia minor у древните), висока
равнина (100–200 м) със стръмни краища както към Дунав, така и към морето. Близо до дунавските устия,
образувайки един вид полуостров между морето и Дунав, Добруджа представлява гориста планинска
група, в която се издига Сакар баир (515 м) при Бабадаг. Добруджа напомня унгарската низина, в по-
голямата си част е равна степ, покрита с разкошна трева; тук е свърталището на чергарите-овчари, които
докарват насам стада овце и кози дори от Трансилвания (мокани); само тук-там около селата се обработ-
ват ниви и градини32. Името Добруджа датира от края на XIV в.; тя е наречена така по името на българския
княз Добротич33.

9 F. Kanitz, Reise in Süd-Serbien und Nord-Bulgarien, Wien, 1868, стр. 31; M. Б. Миличевиħ, Кнежевина Србија, Београд, 1876, стр. 776.
10 Мачај, Описаније Княжевацкаго округа, Гласник српског ученог друштва, XIX, 186.
11 Опитвали са се да обяснят това име със старобактрийското aesma – гора. Тоmaschek, Rosalia und Brumalia, Sitzber. der W. Akad.,
1869, стр. 393.
12 На някои карти това име погрешно е поставено в Западния Балкан. Първо споменаване на това име ние намерихме у дубровнишкия
поет Гундулич (поч. в 1638) в поемата „Осман“, III, 53. Името Коджа Балкан досега се е прилагало еднакво ту за западната, ту за
централната част. За Каменица вж.: Schweigger, Reise..., Nürnberg, 1608, стр. 47. Jac. Pejačević, Yeteris et novae geographiae congeries,
Zagrabiae, 1714, у Schwandtner, Scriptores rerum Hungaricarum, III, стр. 789. [Stara Planina най-напред се среща у Vrančić. Срв.
Matković за Вранчич.]
13 F. Hochstetter, Reise durch Rumelien, стр. 598.
14 F. Kanitz, Donau-Bulgarien und der Balkan. Historischgeographische Reisestudien, II, Leipzig, 1877, стр. 317.
15 Kanitz, Donau-Bulgarien und der Balkan, Bd. I, 1875, Bd. II, 1877.
16 Българският звук ѣ се произнася различно според диалекта: еа, é, ja, а. Орехово или Оряхово (Рахово, Ореово на картите).
17 Вж. записките на българския воевода Панайот Хитов, който често пътувал по целия Балкан от Черно море до Сърбия („Моето
пътувание по Стара планина“, Букурещ, 1872, стр. 151).
18 F. Kanitz, Donau-Bulgarien, I, стр. 260–266, с картина.
19 М. Blanqui, Voyage en Bulgarie, Paris, 1843, стр. 150.
20 G. Lejean, Voyage en Bulgarie. Le Tour du monde, XIII, 1873, стр. 146; Е. Rockstroh, Über den Balkan, Mittheil. der k. k. Geogr. Gesell.,
1874, стр. 445; Kanitz, Donau-Bulgarien, II, стр. 324, c картина.
21 [Етропол. Срв. езерото Етрополе при Пещера в Родопа. Ст. Захариев, Географико- историко-статистическо описание на Татар-
Пазарджишката кааза, Виена, 1870, стр. 63. Ad Etro срв. Athrys, Jetra.]
22 Местностите Етрополе и Троян лежат на северната страна, а Мирково, Буново, Лъжене, Клисура и Сопот – на южната.
23 С. Jireček, Die Heerstrasse etc, стр. 156 и сл. В тази книга може да се намери историята на всички проходи.
24 [Калофер: Tanacetum Balsamita.]
25 Kanitz, II, стр. 227, с картина.
26 Записки на Панайот Хитов, стр. 40 и 149.
27 Височината е означена според Boué, Turquie d’Europe, I, стр. 92. Срв. Hochstetter, I, стр. 588.
28 Водо-Балкан на нашите карти.
29 Никита Хониат в едно писмо от 1187 г.; С. Sathas, Bibl. graeca medii aevi, I, стр. 78. Срв. Jireček, Heerstrasse etc, стр. 150. В средните
векове е бил главен проход.
30 Canale, Della Crimea, Genova, II, 1855, стр. 362.
31 Miklosich et Müller, Acta patriarchatus Constantinopolita I, 1, стр. 367.
32 [Добруджа като desertum от Варна към Дунава у Palatio, 1444. Köhler, Lhl. von Nikopolis und Varna, 50 nota. Като пустиня описва
Добруджа и Moltke в историята на войната през 1829 г. и в Beg. und Briefe.]
33 К. F. Peters, Reisebriefe eines deutschen Naturforschers aus der Dobrudscha, Öst. Revue, IV–VII, 1865; VIII–X, XII, 1866. Гундулич
също тъй описва Добруджа (III, 63 и сл.). За Добротич вж. Гл. XXII.

29
 2. Странджа
Източната част на Тракия, Понтийското крайбрежие, е затворена от една планинска верига, която
обикновено наричат Странджа34. Тези планини са разделени от Балкана чрез едно вулканично плоского-
рие, което се простира от Тунджа дори до морето и е осеяно с многобройни правилни конусообразни
възвишения (Кючук Бакаджик, около 700 м). До самите поли на Балкана лежи една плодородна, отчасти
мочурлива равнина. Тези варовити планини на Странджа, досега малко проучени, се спускат стръмно към
морето и полегато към Тракийската равнина. Те са покрити с гори, прорязани са с много скалисти долини
и изобилствуват с пещери, които според народните разкази се съединяват под Балкана с Дунав. Гористите
възвишения достигат до 1000 м височина. Тук има много обширни дъбови гори, по които българските
хайдути дохождат почти до Цариград. Тази планинска верига преминава при Босфора във византийския
полуостров.
В ъгъла между Тунджа и Марица, на един ден път северно от Одрин, се издига Сакар планина, усамотена
гранитна планина, покрита с дъбови гори (около 900 м), виждана от всички страни на далечно разстояние.
В средните векове тя се именувала по гръцки Параория, по славянски Скритная. На запад от нея, отвъд
Марица, при Харманли започват гранитните предпланини на Родопите; на изток, отвъд пролома на Тун-
джа, на 6 часа път лежат предпланините на Странджа.
Надлъж по западния бряг на Пропонтида, югозападно от Странджа, се простира един нисък гребен, на-
ричан Текирдаг [Текир дере]. При Сароския залив той се раздвоява. Югозападният клон заема Тракийски
Херсонес, а западният (Курудаг) [Куру дере] върви надлъж по брега до устията на Марица, където при
Енос се издига Чаталтепе (396 м), от което се открива прекрасен изглед на морето и островите.
Между Родопа, Сакар планина, Странджа, Текир даг [Текир дере] и Курудаг [Куру дере] се разстила
една обширна равнина, 150–200 м над морското равнище, която се напоява от Марица и Еркене и от тех-
ните притоци [Ергина, Регина]. Тази еднообразна тракийска степ е гладка като море – ни дърво, ни пла-
нина има; почвата ѝ отчасти е песъчлива и глинеста, отчасти чернозем, ала не е обработена; само на някои
места е покрита с дребна дъбова гора. По-голямата ѝ част обаче представлява степ, където впрочем растат
повече бодил, слез и лайкучка, отколкото трева. Лятно време от палещите лъчи на слънцето тя се прев-
ръща в пустиня. Рядко там се вестяват стада; затова пък на ята се въдят щъркели, лешоядци и гарги, а по
долищата – множество костенурки.

34 Името Странджа (от византийския град Σεργέντζιον, днес Истранджа, срв. Jireček, Heerstrasse, стр. 102) принадлежи всъщност на
малка част около Истранджа, близко до Сарай. Изобщо на полуострова доста рядко има общи названия за редица височини.

3. Средна гора (Румелийски средни планини)

Надлъж покрай южния склон на Балканите, успоредно на тях, от София до Сливен, се простира една
верига, която едва неотдавна е проучена от Хохщетер и от него е наречена Румелийска средна верига35.
Преди това обикновено я смесваха с Балкана. Стрема и Тополница, притоци на Марица, я делят на три
части, които Хохщетер нарича Караджадаг, Средна гора и Ихтимански среден гребен. Българите пък на-
ричат цялата изобщо планинска верига, от изворите на Марица до Ямбол, Средна гора (или Срядна,
Средня гора), т.е. средни планини.
Източна Средна гора (тур. Караджадаг) се издига при Ямбол и се простира от изток към запад, успо-
редно на Балканите, до изворите на Тунджа. Нейните обли, гористи върхове достигат височина 1000 м.
Между тази верига и Балканите лежи горната котловина на Тунджа, която със своите розови полета, зат-
ворени между два грамадни планински гребена, принадлежи към най-красивите кътове на света; там ле-
жат градовете Калофер (650 м)36 и Казанлък (442 м). Южният склон на Караджадаг е безлесен и засаден с
лозя. От неговите поли започва безкрайната равнина на Горна Тракия, която със своя дълбок чернозем е

30
останала същинска житница на Турция. В дрезгавата далечина се виждат очертанията на родопските пла-
нини. На южния склон се вият като лента овощни градини, в които се крият многобройни села. Българс-
кият град Стара Загора (234 м) лежи в същинска градина, както по-нататък на изток Ени Загора (158 м).
Същинска Централна Средна гора (новогръцки Μέσος ὄρος, турски Ортадаг), най-висока в цялата ру-
мелийска верига, представлява естествено заградено цяло. Това е успоредно на Балканите плоско планин-
ско било, високо около 1700 м. На изток Стрема го дели от Караджадаг [дн. Сърнена гора], на запад То-
полница – от Ихтиманските планини. В долината между Средна гора и Балканите тече Гьопса на изток
(остар. име на р. Стряма) и Тополница на запад; между изворите на двете се намира ниска седловина,
където през пролома Проход може да се отиде от Клисура в Златица. Обърнатият към Балканите склон на
тези още малко известни планини е стръмен. На юг те се спускат доста полегато; тук при върховете те са
покрити с гора, а по-надолу са засадени с лозя и са гъсто населени. Най-важни места на Средна гора са
българските градчета Копривщица и Панагюрище.
Ихтиманският среден гребен, разделен от предходния чрез дълбокия пролом на Тополница, съединява
Балканите с Рила и Родопа, а така също и с другите планини на полуострова. Той образува също и вододел
между Тракийската равнина и Софийската котловина, следователно между притоците на Марица и Дунав.
До Балканите той се допира чрез една ниска седловина (835 м), през която става преминаването от Златица
за София. При мястото, където той се отделя от рилските планини, се намират изворите на Марица и до
тях е проходът (1037 м), през който минавала някога цялата търговия между Рагуза [Дубровник], Сърбия,
Албания и Цариград. Малко на изток от своите извори Марица минава през Момина клисура (Къз дер-
бенд), между Ихтиманския гребен и Родопа, и тече в Тракийската равнина. Сега през тези два прохода
води пътят от Самоков за Татар Пазарджик. През Ихтиманския гребен минава най-важният път на полу-
острова – от Цариград за Белград. Който пътува от Тракия, върви отначало зад селцето Ветрен (Хисар-
джик) през една клисура, дълга 3 часа път, наричана Succi у римляните, сега Траянови врата (809 м). С
това име проходът е наречен поради знаменитите римски врати при старите укрепления (кули и напречни
стени) на самия връх; турците са унищожили тоя паметник на древността през 1855 г.37 Около 5 км пò на
запад Траяновата врата могат да се обходят, като се мине през Сулу Дервент (бълг. Момин проход), който
се намира на 126 м по-надолу при планината, наричана по български Василица. Преди няколко години
тук е започната постройка на железница от Татар Пазарджик за София, останала недовършена. След това
пътят се спуска в една красива котловина, където лежи градецът Ихтиман (610 м) на р. Мътивир, приток
на Тополница, който на остарелите карти е означаван погрешно като подбалкански Вит и е насочван през
въображаеми теснини на Балкана към Дунава. По-нататък пътят пресича вододела на Марица и Искър
(840 м) и се спуска в голяма котловина към София (бълг. Средец).

35 Hochstetter, I, стр. 600 и сл.; Boué, La Turquie, I, стр. 94, споменава само за Караджа даг. Още на картата на Пловдивската епархия
в съчинението на свещ. Константин Ἐγχειρίδιον τῆς ἐπαρχίας Φιλιππουπόλεως (Виена, 1819) Средна гора, Караджа даг и Хемус [Стара
планина] са означени правилно.
36 Името на град Калофер произлиза от растението калопер (Tanacetum Balsamita).
37 Подробно за това вж. Heerstrasse, стр. 30–34.

4. Витоша и Рила (Scomius)

Един грамаден планински възел се издига в центъра на полуострова, над изворите на Марица, Искър,
Струма и Нишава, между котловините на Средец, Кюстендил и Моравската долина; това е Тукидидовият
Скомброс, при който атинският историк е предполагал, че се намират изворите на четири реки: Стримон
(Струма), Нестос (Места), Хеброс, Хедър (Марица) и Ескус (Искър). До наше време тази местност бе terra
incognita. Само чрез топографските проучвания за прокарване на железници в Европейска Турция беше
открит този незнаен лабиринт от планински вериги, особено благодарение работите на Хохщетер 38. Най-
високи тук са Витоша [Скомус, Скомброс] и Рила [Дунак]). Тях съединява планинската верига Верила
планина, при вододела на Искъра и Струма. На запад от Верила се прострира плоска терасовидна възви-
шеност Конявска и Върбина [Върбишка] планина; от Витоша пък отиват: на запад безлесното равнище
Голо бърдо, на север Люлин планина, до която се допира между Нишава и Морава една широка планинска

31
верига. В тоя възел от планински вериги се намират котловините от предишни езера на Радомир и Дуп-
ница39 и дълбоката Искърска долина при Самоков. Тази местност е населена с българското племе шопи.
Витоша40 (Витош, може би Δοῦναξ, Donuca у древните) е грамаден сиенитен масив, който от всички
страни има величествен изглед със своята почти валчеста основа и конусовиден връх, достигащ до 2300
м над морското равнище.
[Античното име на планината Витоша [Скомус, Скомбрус] не ни е познато, ала две събития, изглежда,
че са във връзка с нейното минало. Навярно Витоша е била онзи „връх на Хем“, към който се е бил отп-
равил в 181 г.пр.Хр. македонският крал Филип III (Livius 40, 21), за да види от него според общото мнение
Понтийско и Адриатическо море, Истрия и Алпите. Той потеглил към върха от Стоби (при устието на
Черна във Вардар) през земята на дентелетите (в Кюстендилско) и медите (в Дупнишко). През сенчести
непроходими вековни гори пристигнал на третия ден до полите на върха, обкръжен от мъгли. Кралят
издигнал върху него жертвеник Jovi et Soli, ала неговата дружина, като се върнала, никому нищо не казала,
което би било във вреда на съществуващото мнение за великолепната гледка. – Mons ingentis altitudinis,
Donucam vocant у Ливий (40, 58) и Δοῦναξ у Страбон (4, р. 208) покрай Хем и Родопа, най-високата пла-
нина в Тракия, на която се оттеглили траките, защитавайки се срещу бастарните (около 175 г.пр.Хр.),
когато последните потеглили от устието на Дунав в страната на дарданите (около Скопие), вече поради
насоката на този поход се отнася за Витоша. Като Витоша се споменава най-напред в края на XIV столетие
в една Грамота на цар Шишман (въ Витоши, Šafařik, Památky, 2 vyd.,) и в началото на XV в. у Константин
Философ (подъ горою Витошєю на рѣцѣ Искрѣ, Гласник, 42, стр. 308). Vitossa у Вранчич, 1553 г.; Гунду-
лич пише Vitoš (м.р.).]
Южният склон е покрит с планински пасища, северният – с гори, в които се въдят много мечки. На върха
сред скалисто и мочурливо равнище се издига огромна пирамидална скала. От върха се виждат: при по-
лите на ужасна дълбочина градът София (535 м), по-нататък – Балканът, който е значително по-нисък от
Витоша, грамадните скалисти колоси на Рила и Родопите и целият малко познат лабиринт в центъра на
полуострова. „Въобразявам си вече – казва Буе – как, когато се прокарат железници в Турция, членовете
на Алпийския клуб и тълпи туристи ще се запътят към Витоша. Там ще има хотел, както на Ригикулм, а
по-ниска станция ще бъде Радомир, Самоков или София. Темпе под високия Олимп е романтично прек-
расна, Воден в Македония е очарователен, ала изгледът от Витоша надминава всичко. Ще се намери ли
на земята макар един такъв лесно достъпен връх, от който да се откриват толкова разнообразни гледки“
София и Витоша са неразделни, както Неапол и Везувий, както Капщат [Кейптаун] и Столовата планина.
Лятно време по върха се трупат черни, мълниеносни облаци, които се разразяват с бури над зеленеещата
се равнина. А когато върхът се покрие със сняг, тогава настъпва зима и страшни урагани вилнеят в низи-
ните41.
Между Българска Морава и Нишава се издигат три високи планински вериги, още малко проучени; от
едната страна те се допират до Витоша, от другата – до планините, които отиват към Шар. Хохщетер е
нарeкъл тази група Горномизийски планини.
Крайната източна верига образува един чукар от мелафир, Люлин, или Лелин планина; той начева при
Витоша и върви на северозапад чак до Пирот, във вид на дълъг ред конусообразни върхове и близко при-
лепнали един до друг чукари. На запад оттам се простира един варовит чукар от алпийски характер (една
част се нарича Парамунска планина) [пл. Странджа до 1942 г.] със стръмни конуси, прорязани от страшно
диви проломи, чиито отвесни страни се издигат на 400 м над изворите на Сукава, която се влива в Нишава.
Тук в една романтична котловина лежи градецът Трън (612 м); на северозапад от Трън една планина
заедно с околностите се нарича Снегполе (българ. Снежно поле, тур. Иснебол42). Като вървиш на запад от
Трън, ще стигнеш до планините Власина, от микашист, при р. Власина, които се простират на север от
Струма чак до Ниш и се спускат към Морава със страшно стръмен склон 43. Изрязани надолу от диви,
гористи и безлесни проломи, тези планини нагоре имат плоско плешиво било, по което се издигат мно-
гобройни върхове, достигащи до 190 м височина. Тази планинска страна е населена с весели, гостопри-
емни българи. В долините се обработват царевица и коноп; на височина 1250 м се сеят овес, просо и
ечемик. По сочните алпийски ливади са издигнати чифлици и пасат ергелета коне, стада говеда и овце 44.
Северната част на тези планини образува Суха планина [гора] при Нишава (1250 м) с оголени, ясносиви
върхове; Нишава я разделя от Балканите.

32
 На запад от Власина се простират многобройни възвишения до голямата вдлъбнатина, която съединява
долините на Морава и Вардар. Те завършват с конусообразния връх Руен (1134 м), който има плосък рид.
Западно от Руен, отвъд казаната по-горе вдлъбнатина, се вижда Черна гора (Карадаг). Но да се върнем
пак на изток.
Рил или Рила планина (Рилодаг) се издига около 4 мили на юг от Витоша, с един грамаден скалист ко-
нусообразен връх (около 2925 м), от който излизат на север и юг стръмни, зъбести, скалисти гребени. На
изток от върха преминава планинска пътека, която води от Самоков за Рилския манастир. Самоков на
Искъра (912 м), познат по своите железни изделия (самоков по български е железен чук), се отличава с
планински климат; дори в началото на юни там вали сняг. Съседните склонове са голи, съвсем изложени
на течение, набраздени са с многобройни водни процепи и отдалеч изглеждат като чудовищни потоци
тиня. Желязото (магнитно желязо) се промива из рудоносния пясък на планинските потоци. На Витоша
се добива малко злато. Казаният път от Самоков за Рилския манастир води отначало надлъж покрай Черни
Искър, през една дива планинска местност, чак до вододелната линия на Черно и Егейско море (2184 м).
Край пътя се вижда едно мъничко езеро без отток; според най-новите проучвания не е само то едничко 45.
Рокщро вървял по-нататък на изток, покрай течението на двата потока, от чието сливане се образува
Черни Искър, и с учудване забелязал, че всеки от тях извира от пет тъмнозелени планински езера, разпо-
ложени едно над друго във величествени долини между оскъден храсталак. Отвъд езерата пътешествени-
кът се спуска през една седловина към Крива река или Рила, която се влива в Струма и следователно
принадлежи към басейна на Егейско море. Дъното на долината, над която се надвесват отвесни планински
склонове, на височина повече от 1000 м, е покрито с девствена гора от високи борове, ели и буки. Рила
също така извира от шест езера, чиито тъмносини спокойни води, затворени сред диво откъртени сиво-
жълти скалисти брегове, се изливат във вид на шумни водопади в тъмната горска клисура.
Смътните сведения за тези планински езера са служили като основа на древните известия за седем
езера46, през които протича р.Стримон близо до своите извори. Недалеч от тази прекрасна местност, на
една поляна сред девствени гори и планински маси, се издига огромното здание на старобългарския Рил-
ски манастир (1180 м). Пътешествениците твърдят, че тази местност в много отношения напомня Горните
Карпати. В безлюдните околности на Рилските езера, които приличат на „морските очи“ на Татра, се въдят
мечки и рисове; по върховете живеят диви кози; в горите се вестяват рогачи, сърни и глигани; орли и
лешоядци се вият над скалистите зъбери на върховете.

38 Hochstetter, Das Vitos-Gebiet in der Central-Türkei (Petermanns Geogr. Mitth., 1872, I).
39 Погрешно е да се пише Дубница: това име не произлиза от дуб, а от старославянското дупл – пуст, дупина; дупка – пещера.
40 Някои пишат Вытош. Най-старото споменаване на това име намерих в грамотата на българския цар Шишман III (1365–1393),
дадена на манастира „Св. Богородица“, иже есть въ Витоши. Šafařik, Památky drevniho pisemnictvi Jihoslovanuv, 2 изд., Прага, 1873,
стр. 108. Гундулич (Осман, III, 52) споменава за Витоша, чийто „връх се подава из дъбова гора, поникнала на лед“. За Дунакс срв.
Livius, 40, стр. 58; Strabo, 4, 6, стр. 208; Jireček, Heerstrasse, стр. 25. [Срв. и Tomaschek в Ö. Gymn., 1867, стр. 698 – Рила.]
41 Hochstetter, Das Vitos-Gebiet, стр. 88.
42 [Знеполье: Константин Костенечки, Гласник, 28, и Ягичовото издание. Snepoile у Курипешич, 1530. Tomaschek, Ö. Gymn., 1877,
стр. 675, произвежда името от зинути, campus hians.]
43 На по-старите карти на това място се среща Курбетска планина. Това име не е чувал никой от по-новите пътешественици; то
навярно е произлязло по недоразумение: курбет по албански е чужд; и ще иде курбет – на чужбина.
44 Hochstetter, Das Vitos-Gebiet, стр. 95 и сл.
45 Е. Rockstroh, Die Quellseen des Kara Iskra und der Kriva Rjeka im Rilo Dagh, Mit theil. der k. k. geogr. Gesellschaft, XVII, 1874, стр.
481.
46 [Срв. Plinius, n. h., IV, 10 (septem lacus).]

33
 5. Родопа
При Рила започва планинската система Родопа (ἡ Ῥοδόπη), бълг. Рудопа), допреди 30 години още ни-
как непозната и едва неотдавна проучена от пътешественика Авг. Викенел (Aug. Viquesnel). Тези планини
се раздвояват от долината на р. Места. Едната верига, Същинска Родопа или Доспат планина (Деспото-
даг), се простира на югоизток по вододелната линия на Горна Марица и Егейско море, изпърво надлъж
по лявата страна на долината на Места и след това по-нататък, обхващайки от север плодородната крайб-
режна равнина на Гюмюрджина до устията на Марица. От родопските планини текат за Марица големите
притоци: Ели дере [Чепинска река до 1942 г.], Стара река, Кричимска река, Чепеларска и значителната р.
Арда. Между тези реки високите разклонения на родопските планини се издават далеч навън в Тракийс-
ката долина.
Родопа се състои от гранит, гнайс и микашист, към които тук-там се прибавя варовик. При полите Ро-
допа е покрита с дъбови и елови гори, а по-нагоре започва тъмна борова гора; още по-нагоре се зеленеят
планински пасища, сред които се издигат красиви сиви зъбери и високи скалисти пирамиди, покрити със
сняг. В родопските планини се въдят мечки, глигани и сърни.
За граница между Рила и Родопа българите смятат Стара река при Пещера. Ние ще почнем своето опи-
сание от прохода, наричан по български Железни врата, който лежи на югозапад от Татар Пазарджик и
води от Тракия за град Мехомия [наим. на Разград до 1925 г.], в областта Разлог. Западно от тоя проход
се издига връх Балабаница на 2200 м47 с прекрасен изглед към Средна гора, Балкана, Тракийската равнина,
Родопската верига и Рилския планински възел. При полите ѝ на изток лежи интересната, често спомена-
вана в историята местност Цепина – блатиста котловина, заобиколена с планини. В средата ѝ, близо до
едноименния град, лежи езерото Батак, Баташко езеро, по български също и Тресавище, час и половина
път надлъж и половин час нашир, заобиколено с бездънни плата, които, приличайки външно на разкошни
ливади, са погълнали вече мнозина нещастници. По бреговете на това изобилно с риба блатисто езеро се
въдят не само жерави, диви гъски и други водни птици, но и вълци, лисици и зайци. Излива се то в р. Ели
дере, която, усилена с три други рекички (Бистрица, Ягодинка, Алабак), нахлува в Тракийската равнина
през една тясна пукнатина, в която всяка нощ òтвечер духа южен вятър, наричан „вечерник“. Цепина
изобилства с обширни пещери и горещи извори. Според едно местно старо предание цялата тази страна
някога е била покрита с планинско езеро, докъдето при едно земетресение водите му не си пробили изход
през днешния пролом на Ели дере, отнасяйки със себе си една чудовищна риба, която в равнината при
Песе поле станала плячка на псетата. Както кит по новогръцки се нарича „хархария“, така и северният
край на Цепина е получил името Каркария [Къркария]. Следователно тук имаме работа с едно полугео-
логично и полуетимологично съдържание48.
От върха Карлък (2100 м) извира Стара река, приток на Марица, която протича през високо разполо-
жения град Батак (1062 м), където зимата трае осем месеца и плодовете никога не узряват. Малко по-
надолу, в една местност, която изобилства с ледени пещери и планински езера, лежи град Пещера. Над
изворите на Арда се издига Крушово (2300 м), важен планински възел, от който се простира един украсен
с високи върхове между Арда и Марица до Одрин страничен клон, по чийто северен склон се обработват
лозя. Главният гребен с върхове до 2000 м височина преминава от изворите на Арда източно до областта
на Марицините устия. В областта на Арда лежат малко известните планински страни Ахър челеби [наи-
менование на ист.-геогр. област Горна Арда до 1942 г.] и Султан ери, които в средните векове се наричали
Ахридо или Мора [до 1942 г. Царичина].
Западната Родопска верига се простира между Струма и Места на юг чак до морето. При град Юкаръ
Джумая [Горна Джумая, от 1950 г. – Благоевград] величествено се издигат оголеният връх Арисваница и
Кресна планина. Над планинската крепост Мелник (гръц. Μελένικος, 400 м) се издига състоящата се от
гнайс и граник, дълго време покрита със сняг Пирин планина (тур. Периндаг), у древните Орбелус (2700
м). По-нататък, на юг при Серес [Сяр] се намира гористият Меникион, а зад него Босдаг. Тази част на
Родопа, обхващайки обширната котловина на градовете Драма и Зъхна, завършва при устието на Струма
със стръмната доломитна планина Пърнар, у древните Пангайос (тур. Пилав тепе, 1875 м).

34
47 [Възлизането на Балабаница (6900') описва W. Baron Berg, Beilage zur Wiener Abendpost, 1876, 6p. 120.]
48 За Цепина подробно говори Ст. Захариев, Географико-историко статистическо описание на Татар-Пазарджишката кааза. Името
Тресавище срв. с полското trzęsawiszcze (торфено блато).

6. Планински вериги между Струма и Вардар

Областта между Струма и Вардар се заема от три още малко известни успоредни вериги, които вървят
в главна посока от запад към изток. Северната от тях образува още непроучения Осогово49 – това е стръмна
гнайсова верига, която се съединява на север чрез високия вододел (1180 м) между Кюстендил и Егри
Паланка, с Власинските планини; на изток от нея е долината на Струма, зад която се надвесва Рила, на
запад е равнината Овче поле, на юг – котловината на Брегалница. На западния ѝ край при град Кратово
се намират известните в Средновековието златни и сребърни рудници.
Втората успоредна верига между долините на реките Брегалница и Струмица начева от Плачковица при
Щип и свършва при Струма с гористата Малешовска планина (до 1600 м50), при която лежи местността
Малешово, населена с една полусвободна българска община.
Третата верига, която преминава между долината на Струмица и крайбрежната солунска равнина, се
издига при теснините на Вардар. Това е толкова често възпяваната в българските народни песни Беласица
или Белич (до 1300 м51). Южно от нея, между равнините на Серес и Солун, се проточват широки разкло-
нения дори до морския бряг.
От гористите, изобилни с руди планини на полуостров Халкидики, отделен на север от материка чрез
широка низина с езера Св. Василий и Базарий (Бешик), трябва да споменем Хортиаш, в средните векове
(Chortaites, 1186 м), и Холомонда. Околностите на езерото Св. Василий се наричат по български Лагадин-
ско поле. Халкидика се дели на три полуострова: Касандра, Лонгос, или Сикия, и Атон. Източният от тях –
Атон, или по славянски Света гора (̒Αγιον ὅρος, Свещена планина), се съединява с материка чрез един
провлак, наричан в старославянските грамоти Превлака, днес по гръцки – Πρόβλακας. Вътре в полуост-
рова преминава един горист планински чукар, отчасти покрит с непроницаема, преплетена с лиани веч-
нозелена гора, отчасти изрязан с великолепни горски долове. На морския бряг се издигат стените на зна-
менития от старо време Атонски манастир. Тук е царството на монасите, свещена земя; от незапомнени
времена нито една жена не смее да стъпи на провлака. На южния край направо из морето се издига един
яркобял мраморен конус досам облаците, който от трите си страни се спуска стръмно в буруна и само от
четвъртата е съединен с материка. От върха, който отдолу изглежда като съвсем недостъпен, се вижда
ясносиньото Егейско море, островите Лемнос, Тасос, Самотраки, Тенедос, Скопелос, Евбея, отдалечените
върхове на Олимп, Оса, Пелион, солунското крайбрежие до областитеХерсонес, Троада и планинските
маси на Мала Азия52.

49 На картите Дованица планина, у Хохщетер – и Осего-Балкан. В една старосръбска легенда се споменава „Гора Осоговская“ (Глас-
ник, 22, стр. 246); в една грамота от 1347 г. „на Осогову“ (Гласник, 27, стр. 291).
50 [Вж. описанието на Славейков в ПСп, XV, стр. 422.]
51 Вж. съчинението на покойния В. И. Григорович, бивш професор при Новорусийския университет в Одеса, Очерк ученого путешес-
твия по Европейской Турции, Казань, 1848 (Записки Казан, унив., III), стр. 142 и 146.
52 Хубаво описание на Атон вж. у Grisebach, I, стр. 297 до 345; Fallmerayer, Fragmente aus dem Orient, II, Stuttgart, 1845; M. A. Proust,
Voyage au mont Athos, в Tour du monde, 1860, стр. 103, c много хубави рисунки.

35
 7. Шар планина
На запад от Руен се издига Църна гора53, наричана по турски Карадаг, отделно стоящи, непривлека-
телни планини (до 1200 м), с оголени тъмносиви склонове и остър гребен. Те са отделени от Руен чрез
широка безлесна долина (432 м), по която върви вододелът на Морава и Вардар. Любима мечта на досто-
почтения австрийски пътешественик Юлиус фон Хан бе да се прокара по тази низина една железница от
Белград за Солун.
На запад Църна гора е разделена от Шар чрез Качанишкия проход, който съединява Косово поле с Вар-
дарската долина. През тоя проход редом с новата железница от Солун за Босна води стар път с малък
тунел и две дървени галерии, прикрепени към стръмните склонове над пропастите; той е направен през
1794 г. от един наследствен паша в Скопие54. Западно от Качанишкия проход се издига чак до облаците
великолепната пирамида Люботрън, начало на Шар.
Шар планина (също и Шара планина, по турски Шардаг, у древните Scardus) не представлява разклонени
планини, а е тясна сиера с оголен гребен с незначителна широчина, с отделно стоящи конусовидни вър-
хове. Той се простира от североизток към югозапад, близо 13 мили. Склоновете му са стръмни, от север-
ната страна са оголени, а от южната са обрасли с храсталаци и гора; изворчетата му напролет се превръщат
в буйни потоци и причиняват големи опустошения. Освен Люботрън трябва да споменем още следните
върхове: Кобилица, скалистата и покрита със сняг Кривошия (турски Егрибоюр), Бабашаница и гигантс-
кия Кораб. За височината им над морското равнищз няма точни данни; някои от тях навярно надминават
2500 м. Кораб, над изворите на Лума и Радика, е важен планински възел; на северозапад, между Черни
Дрин и Лума, се протака скалистият гребен Гялище (или Ялица) до сливането на двата Дрина; на югозапад,
между Черни Дрин и Радика, минава обработваният почти до върха си Дешат; зад него покритият с тъмни
гори Галичник се надвесва над град Дебър; на юг дори до Охридското езеро върви една голяма верига (с
върхове Барич, Яма и Карчин55). През същинската Шар планина има само един проход, дълъг 8 часа път;
той води от Призрен за Тетово (2080 м). Ние ще съобщим някои подробности за трите върха на Шар.
Люботрън56 (албански Любетен) отдолу изглежда като колосален, покрит със зелена морава склон, над
който отгоре се надвесват бели скалисти гребени. Той се състои от микашист и синкавобял варовик. На
него човек може да се изкачи само от южната страна, по един тесен гребен, който се спуска без всякакви
скали и проломи между страшни пропасти. При подножието са разположени многобройни български
бачии (мандри57), охранявани от полудиви кучета. Под северния склон се таи едно мъничко езеро, чиито
самотни води при силна суша се освещават от тетовските попове за изпросване на дъжд; на Илинден и
Гергьовден сърбите, християни и мохамедани, колят там овце и кръвта им изпускат в езерото 58. Водите на
това прославено с предания планинско езеро се изливат в едно дефиле по посока на Призрен. Досега на
Люботрън от европейските пътешественици се е изкачил само Гризебах през 1838 г.59 Надолу по плани-
ната растат дъбови гори, нагоре – букови, още по-нагоре – алпийска флора; хвойнови дървета няма; вър-
хът представлява обраснало с трева равнище, 4 м дълго и 2 м широко, на което се намират две гробници
със загадъчен произход. Обширният кръгозор, който се открива оттам, обхваща цялата Шар планина с
сколо 8 снежни върха, в броя към които влиза на последен план колосалният Кораб, по-нататък са пла-
нинските маси на Северна Албания, след това в безкрайна далечина се виждат двете равнини – Косово
поле и Метохия, разделени чрез един чукар, обраснал само с трева, който върви на север от Люботрън и
завършва с безлесния, конусообразен връх Голеш (900 м). По-нататък се виждат: град Прищина, Копаоник
със сръбските планини, Моравската област, Карадаг, Влахинската планинска страна, Пелистер. При по-
лите ѝ на юг се вижда прекрасната котловина на Горния Вардар. Градовете Призрен и Качаник остават
скрити.
Гризебах се е изкачил и на Кобилица60, стръмен, досущ гладък, правилен конус, до върха си покрит със
зелена морава. Кръгозорът от нейния връх, ако и да обхваща величествен планински ландшафт, не е така
голям, както от върха на Люботрън, понеже околните върхове го ограничават.
Кораби (албанците и българите казват също и Корàк), грамадна доломитна островърха планина с ярък,
сиво-жълт цвят, завършва с три върха, най-високият от които се издига като забележително стръмна и
остра игла. От западна страна планината прави наистина силно впечатление. До най-високия ѝ край
трябва да се пълзи цял час. Само малцина са бивали на върха; а от учените пътешественици никой не е
36
бил и при полите на планината. По ниските склонове там растат девствени гори; по височините пасат
стада от сърни, които на недостъпния колос се намират в пълна безопасност от нападения на хора и граб-
ливи зверове61.

53 В една грамота на българския цар Константин Асен (1259–1277) – Чръно-гора (Šafařik, Památky, стр. 24). Черна гора при Жеглигово
1469 (Starine на Загребската академия, I, стр. 49; Гласник, 22, стр. 218).
54 G. Hahn, Reise von Belgrad nach Salonik, стр. 112.
55 Ст. Веркович, Описание быта Болгар населяющих Македонию, Москва, 1868, стр. 6; Е. Rockstroh, Reisenskizzen aus Dardanien uni
Albanien, 1874 (XII Jahresbericht des Vereins für Erdkunde zu Dresden, 1875). Чешки превод от К. И. Иречек в Светозор, 1876, май.
56 [Nota bene: как гласи истинската форма на името – Люботрън или може би Люботин? Срв. албанското вмъкнато р в draskal –
Διδάσκαλος, Kičevo-Кичево и т.н.; срв. и Звоник, тур. Зворник. Scardo – „questo hoggidi si domanda Gljubotin planina“. Luccari, Ann.
di Rausa, 1605, 55. Gljubotin се срещало още на картата във флорентинския великолепен ръкопис на Птолемей от XV столетие.
Ljubotin уж била гравьорска грешка в австрийската карта (а Griesebach и други?). Това ми разправи Маткович у Ягич на 19 април
1897 г. Вж. хубавата бележка на Boué, Recueil d’itin., 1195 nota!]
57 [Срещу думата „български“ мандри в полето добавено: Βλάχοι.]
58 М. С. Милојевиħ, Путопис дела Праве Старе Србије, Београд, 1871, I, стр. 181.
59 Grisebach, II, стр. 270 и сл. Той определя височината на 7900 фута [2260 м]. Буе я пресмята на 6400 фута (около 2560 м). Измере-
нията на Гризебах често пъти са незадоволителни, защото, като изгубил барометъра си, той трябвало да се ограничи за съжаление
само с определяне точката на кипенето.
60 Според Гризебах – 7076 фута; според Буе, Itinéraires, I, стр. 308 е 7389 фута [2020 м].
61 G. Hahn, Reise durch die Gebiete des Drin und Vardar, Wien, 1869, стр. 87, 226.

8. Планинската страна на Западна Македония

За устройството на повърхността на Западна Македония Гризебах е изказал един възглед, който, макар
че не може да се смята за напълно верен, при все това си остава твърде остроумен 62. Като важна особеност
на тази планинска страна той намира четирите кръгли котловини, които лежат при източния склон на
планинските вериги Шар и Пинд. А особеността на тези котловини се състои в това, че всяка от тях е
обиколена с планинска верига и е напоена от река, която извира из една от двете главни планински вериги
и тече из котловината през дълбоки теснини на изток. Тези котловини са следните: мъничката кръгла
котловина на Тетово при изворите на Вардар, голямата долина на Черна с градовете Прилеп и Битоля,
котловината Гревено при Бистрица (Haliakmon) и голямата равнина на Тесалия със Саламбрия (Peneios).
[За котловината на Треска Гризебах пише доста ясно63.]
Срещу Люботрън се издига една планинска верига, която върви повечето в югоизточна посока, между
Вардар и споменатата горна котловина. Един от върховете на тази верига при Скопие се нарича Каршиак;
по-нататък следва Бабуна64 със сиви слюдени склонове и значителни конуси и върхове. Между притоците
на Вардар се простират страничните клонове на тази верига – Салкова, Голешница и Глеб. От град Прилеп
(624 м) прекрасен път води по един висок баир (1105 м) през Бабуна за Велес на Вардар (170 м). По-
нататък на юг планинската верига се прекъсва от р.Черна.
Южно от дългото дефиле на р.Черна, което крие местността Морихово, се издига величественият пла-
нински масив Нидже или Ница (1950 м), с най-висок връх Каймакчалан (Каймачен връх, 2524 м), който
се състои от мрамор и микашист и има белоснежни разклонения, често покрити със сняг 65. От стръмния
връх се открива изглед към Западна Македония, виждат се зелените, навред обработени безлесни полета
в котловината на Битоля и Прилеп, изпъстрена със 170 села; на западния план се подават величественият
Перистер и върховете на покрития със сняг Шар. Оттук човек може да съзре областта на Кастория, Ост-
ровското езеро, Вардарската долина и планинската местност на Мъглен. При Нидже е границата на веч-
нозелената растителност, която разкошно вирее по македонските крайбрежия; при западните поли на пла-
нината в долината на Черна няма нито платани, нито кипариси.
Североизточно от Нидже до Вардарските теснини преминава един стръмен и назъбен като пила гребен,
на който се издига отвесната стена Кожух (Кожов) планина; той завършва с красивата Паяк планина. Този
чукар обгръща от север и от изток интересната мъничка местност Меглен (казват още Меглинò, тур. Ка-
раджова), разделена откъм юг от крайбрежната низина чрез редица хълмове. Меглен, някога опасен вер-
теп на разбойници, допреди 20 години е била, също както и Дебър (Дибра), съвсем недостъпна и непозната

37
[ист.-геогр. област в СЗ част на Солунското поле, Гърция]. Тук в 54 села живеят българи, куцовласи и
турци, почти всички фанатични мохамедани. Плодородието на почвата е необикновено; много полета да-
ват по три жътви на годината. Освен очарователно местоположение, тук има приятен, чист планински
въздух. Безбройни вади образуват потоци; те се съединяват с Мегленица, която се влива в Колудей.
Южно от Нидже, в една широка котловина лежи Островското езеро (390 м), заградено от всички страни
с планини, без видим отток. На неговия източен бряг стои островърхата планина Турла, при чиито поли е
разположен в крайбрежната равнина град Негуш (или Науса66); наблизо е високата планина Докса. От
западната страна на езерото започва планински чукар, който като дъга обгръща от запад Битолската кот-
ловина и няма общо име; само южната му част се нарича Неречка планина. Това е висок, стръмен и плешив
гребен, чиито върхове се издигат малко над билото; неговите долини и клисури са населени почти изклю-
чително с куцовласи. Между Битоля и Преспанското езеро се издига тривърхият великан Перистер, по
албански Бурен (2350 м), който се състои от гранит и микашист67. Безкраен гъсталак от папрати, който
отдалеч приятно се зеленее, а отблизо е мрачен и пустинен, покрива неговите склонове; тук-там са разх-
върляни пасища. На върха човек може да намери алпийска флора и сняг дори през лятото. От една нап-
речна долина на източния склон извира р. Драгор, над който се намира влашкото село Магарево, а по
надолу при самите поли на планината е големият град Битоля, или „Толи манастир“ (595 м). По пътя за
върха трябва човек да се промъква през маса гранитни блокове; отгоре се вижда, от една страна, цялата
битолска котловина, от друга, местността Преспа с езерото; в далечината се виждат Шарската верига,
Бабуна, Нидже, Турла, Олимп и Пинд68. Северно от Пелистер [Баба] има проход, който води от Битоля за
Преспа. По-нататък на север се простира ниска верига (300 м над котловината) до Бабуна. Котловините
на Прилеп и Битоля се разделят само чрез незначителни хълмове.
На север от езерата Охридско и Преспанско се простира от една страна към Шар, от друга към Пелистер
една малко позната гориста планинска страна. Езерата са разделени чрез високи, оголени варовити пла-
нини, с връх Галичица. Големите планини, които се намират южно от двете езера, се разделят от Пинд
чрез Зангонския проход, през който протича Девол.
Котловината на Бистрица се дели на север от долината на Черна чрез чукара Перистер, а на юг от Теса-
лия чрез планините, наричани с древното име Камбунски планини, които завършват с Олимп (2917 м)
[най-високата планина в Гърция].

62 Grisebach, II, стр. 125 сл.

63 [Ibid., стр. 243, пише доста ясно.]
64 За произхода на името вж. Гл. XIII.
65 Grisebach, II, стр. 144.
66 На картите Njagusta, Njáusta.
67 Първо споменаване за Пелистер намерих в записките на албанския княз Йоан Мусаки (1510): „ιn un loco, nomine la montagna de
Peristeri е li ve una fontana nominata Dobrida е la se devide l’Albania dalla Bulgaria.“ Rad jugoslavenske Akademije, 1868, V, стр. 174.
68 Grisebach, II, стр. 194.

9. Планините на Албания и Сърбия

Остава ни още да допълним даденото тук описание на повърхността на българската страна с няколко
думи за съседните планински вериги на Северна Албания и Западна Сърбия.
Главната верига на Албанските планини се простира от юг към север до праговете на съединения Дрин.
От нея до морето преминават многобройни негостоприемни разклонения, между които си отварят път в
крайбрежната равнина реките Шкумбини, Арзен, Ишми, Мата и др. По тези непристъпни скали живеят
полудивите независими албански племена–дукаджини, мирдити и матяни. Северната част на главния гре-
бен е покрита с девствени гори, които се простират няколко дни път; долу са дъбови, по-нагоре – букови,
а по височините – борови и елови. Една част от гребена между местността Матя и Черни Дрин представ-
лява стръмна, лишена от растителност скалиста стена с величествено изрязани контури (до 1300 м) и се
нарича по албански Малиси (Черна планина).

38
 Дълбокият пролом на съединената Дрин разделя тази планинска страна от грамадния алпийски планин-
ски възел, който се намира между равнината Скутари (по албански Шкодра) и Метохия и от някои се
нарича Албански Алпи (у древните Bertiscus). Повечето върхове на тоя малко известен планински чукар
са досущ недостъпни и от голяма височина (Виситор, Глеб, Проклетия и др.). Над мястото, където се
сливат двете реки Дрина, се издига полегат, обраснал с гора конус – Бищрик. Който пътува от Призрен за
Шкодра, вижда от дясната си страна, зад бездънния пролом на Дрин, един величествен ред от около 50
яркосветли игловидни върхове, които отчасти се състоят от белоснежен варовик, отчасти наистина са
покрити със сняг и дори съдържат ледници в своите пукнатини. Мъчно е да се намери по-величествен
изглед дори и в центъра на Алпите69. Обитатели на тези планини са или полудиви албанци, или тъмнока-
фяви мечки, вълци и сърни.
Босна е изпълнена с планински вериги, които по своите особености могат да се сравнят с Карст. От
десния бряг на Дрин започват разнообразните планински групи на Сърбия. В средата на княжеството ле-
жат Руднишките планини (Щурац, 1054 м). На север от тях през местността Шумадия минава горист чукар
с ниски върхове (Венчац, Буколя, Космай) до Дунав, където завършва с Авала при Белград. В южната
част на Сърбия се трупат исполински скалисти маси, сред които се възвишава Копаоник (1945 м); от не-
говия връх се открива прелестен изглед към Косово поле, Шар планина, планините на Северна Албания
и Моравската област. От Копаоник на югоизток, по вододела между Косово поле и Моравската долина,
се простират малко известни планински чукари чак до Карадаг. Източно от Копаоник върви стръмната
стена Ястребец (до 1000 м) до Българска Морава, зад която се съзират поменатите по-горе Ртан и Озрен.
Дотук ние завършихме описанието на планинските вериги на полуострова, доколкото е необходимо за
нашата цел. Върховете на тази планинска система никъде не надминават 3000 м. Повечето планини не са
покрити с гори. Горите както на върховете, така и в долините се намират в жалко състояние; висока, гъста,
девствена гора сега е голяма рядкост на Балканския полуостров. Наистина, пътешественикът рядко бива
лишен от вида на големи равнини, покрити с букови и дъбови дървета, ала каква е тази гора! От Белград
до Спарта горите навред са страшно опустошени не зарад постройки (в Турция освен това е забранен
износът на дървен строителен материал), ами от ненаситните стада кози, които изпояждат всички млади
фиданки, и от скитниците – овчари, ксито за свои нужди изгарят цели дървета, а понякога все така хлад-
нокръвно – и цели обширни гори. Който е пътувал по горите на Сърбия, знае тежкото впечатление, което
правят стърчащите от земята обгорели пънове, каквито там всеки ден се явяват със стотици. В Среднове-
ковието големи пространства са били покрити с девствени гори; тяхното изтребление започва едва от
времето на турското владичество.
Планините на полуострова имат богати рудници, още малко разработени; но днес рудничарството е в
пълен упадък.
Пристъпваме сега към задачата – да проследим многобройните реки, които напояват долините на бъл-
гарските земи, от изворите дори до устията, а след това да хвърлим и един поглед върху езерата на Горна
Македония.

69 Вж. прекрасното описание у Гризебах, II, стр. 351.

39
 Б. Хидрография
1. Басейнът на Черно море
Басейнът на Черно море, басейнът на Егейско море и басейнът на Адриатическо море

Дунав (Danubius, Ἴστρος византийски Δάνουβις70); рум. Dunărea, гот. Dûnavi, стгрц. Tuonouva, тур.
Туна, Доунавъ у Йоан Екзарх, тих Дунав в народните песни) по цялата дължина на долното си течение,
от устието на Тимок до вливането си в морето, напоява границите на България. Тук той не е бързотечният,
прекрасният син Дунав на горните страни, а бледна, бавнодвижеща се река – „бели Дунав“ на българските
народни песни, – подобно на река „сладководно море“ у византийците71. Надлъж покрай влашкия дунав-
ски бряг се разстилат неизмерими гъсталаци и блата, в които се въдят безброй ята водни птици. А българ-
ският бряг има склон, висок понякога до 60 м и на места живописен; следователно Дунавска България не
е низина, а високо плато. Влашкият бряг, който се издига само от 1 до 12 м, прави тъжно впечатление, ако
се гледа от параход; ако пък на румънската земя се гледа от височините на българския бряг (напр. при
Никопол), ще се видят на известно разстояние от брега красиви градини и полета с весели горички, про-
рязани с широки пътища и осеяни с яркобели чифлици и села. На Долния Дунав по-големите градове са
разположени повечето по двойки, един на българския, друг на румънския бряг. Видин и Калафат, Нико-
пол и Турну Мъгуреле, Свищов и Зимнич, Русчук и Гюргево, Тутракан и Олтеница, Силистра и Калараш
и т.н.72 При пълноводие морските параходи могат да дохождат до устията на Искър, дори и по-нагоре.
При Расово завива на север, при Галац – на изток. И по такъв начин достига да морето, като прави един
голям кръг, който пътешествениците обикновено съкращават с помощта на железниците от Русчук за
Варна или от Черна вода за Кюстенджа. Бреговете на най-долния Дунав са много еднообразни и лятно
време често напомнят обгаряната от слънцето африканска пустиня, напр. при Хърсово (Хирсова).
Дунав, чиято делта представлява едно безкрайно зелено поле от тръстика, с безбройни притоци и блата,
130 квадратни мили, има три главни устия. При Исакча той за пръв път се разделя. Левият ръкав Ки-
лийски, който в средните векове се е именувал Λυκοστόμιον, „Вълче устие“, за което напомня лежащият
недалеч от устията днешен градец Вилков (wilk, по полски вълк), се влива в морето, протичайки покрай
Измаил и Килия. Десният ръкав пред Тулча отново се разделя на ръкави: Сулински и Георгийски 73. Сулин-
ският ръкав е тесен, лъкатушен и при устието има опасен подводен насип; при вливането му в морето
лежи градецът Сулина. Ръкавът Св. Георги (древният Ἱερὸν στόμα, в средните векове St. Georgi) минава
край височините на Добруджа и въпреки своите завои е най-дълбок; чрез ръкава Дунавец той се съединява
с огромния залив Разим (в древността Halmyris, у виз. Ὀζολίμνη). В миналото цялото дунавско корабоп-
лаване се е насочвало по Георгиевското гърло, което сега е почти напълно изоставено. По-късно русите
са насочили всички съобщения през Килийския ръкав (1829–1854). А днес всички кораби се ползват от
Сулинския ръкав, чието оправяне струва много пари.
Морава (в древността Margus), най-голямият дунавски приток на полуострова, се образува от Българска
и Сръбска Морава; името ѝ значи „синя74“.
Българска Морава, или Бинч Морава75, започва при Карадаг (Църна гора); тя се образува от сливането
на потоците Бинча и Бучина под Бинча планина [Западна и Южна Морава]. Изпърво тя тече на север, по-
сетне завива на североизток (при Клокота, 475 м), протича покрай град Враня (415 м) и теснините на
Мазурица (284 м) и се насочва през една широка и плодородна долина на северозапад към сръбската гра-
ница76. На тази дължина отдясно в нея се стичат Моравица и Власина; от лявата страна в нея се вливат
Ветерница (устие 186 м), която тече из гористите хълмове на Древна Дардания и на която лежи град
Лесковец, и могъщата р. Топлица (устие 160 м), която започва при полите на Копаоник и мие стените на
градовете Куршумлие и Прокупле. Малко по-надолу отдясно се влива Нишава (устие 140 м). Този приток
започва от цариградския път, недалеч от Драгоман (вододел 726 м), по-нататък, увеличена от многоб-
ройни потоци, които се стичат отляво из Люлин и Суха планина (особено Сукава), отдясно – от Балкана,
протича през мъничката Пиротска котловина; при Тамяница се промъква през дълбоко дефиле с високи

40
стръмни стени (Куновица в Средновековието), между Суха планина и разклоненията на Балканите, и по-
нататък тече при град Ниш, където при незначителна дълбочина достига до 120 м ширина. При сливането
на Морава, Нишава и Топлица е разположена една малка равнина, заградена от Суха планина, Ястребец
и разклоненията на Балканите, която някога е образувала дъно на езеро с черноземна необработена почва,
обраснала с гъсти храсталаци. Западната част на тази равнина, която се издига във вид на тераса над Мо-
рава, се нарича Добрича77. По-нататък Българска Морава протича през сръбската граница, промъква се
през скалисти проломи и при развалините на старосръбската кула Сталачя се слива със Сръбска Морава
(при сливане 113 м).
Сръбска Морава извира в Сърбия, в окръг Ужица, бързо тече изпърво на север, а след това на югоизток.
При Карановац тя се усилва от Ибър. Ибър извира северно от равнината Метохия, тече изпърво на изток,
а при Митровица, където в него се влива отдясно Ситница, завива на север, след това пресича сръбската
граница и тече през диви тесни долини, сред живописни скали към Морава.
Река Ситница (приток на Ибър) напоява Косово поле (средна височина около 550 м); то представлява
продълговата алувиална котловина, дълга 10 часа път и широка 4 часа път, заградена от юг с Шар и Лю-
ботрън78, от изток – с планинската верига, проточена от Карадаг (Църна гора) до Копаоник, от север – с
върволица хълмове, проточени по бреговете на Ибар; на запад Косово поле се разделя чрез един нисък
чукар и планината Голеш от дълбоката равнина Метохия (или Метоя), която спада към басейна на Адри-
атическо море. През времето на старото сръбско царство тук имало разкошни полета, весели села, манас-
тири и кули; днес всичко е пусто. Няма съмнение, че Косово поле е било някога дъно на езеро. И до днес
на южния му край се намира едно мъничко езеро, Робовачко блато, дълго 2 часа път, а широко 1 1/2 час
път; в него се вливат пет потока; то цялото е обраснало а тръстика и поради блатистите си брегове е
недостъпно. От него изтича Ситница (от старославянското ситие – тръстика); в нея се вливат множество
потоци, в това число (от дясна страна) и р. Лаб, на чиито брегове се е провела прочутата битка в 1389 г.
Малко по-нагоре от Робовачко езеро се намира друго при с. Сазли, Сазлиско блато, дълго 2 часа път и
широко 1 час път. Бележито природно явление на Косово поле представлява такова раздвояване на реката,
каквото в големи размери се намира на Касиквиар в Южна Америка. Именно р. Нередимка, която извира
при полите на Люботрън, се разклонява при с. Вате. Левият ѝ ръкав тече през двете гореказани блатисти
езера към Ситница и следователно спада към басейна на Черно море. Десният ръкав обаче се влива в
Лепенец, приток на Вардар, и по такъв начин спада към басейна на Егейско море79. Косово поле е преря-
зано днес напречно с железница от Солун за Босна, която минава покрай село Робовце и Прищина и свър-
шва при Митровица.
Съединената Морава, която има на места до 300 м широчина, тръгва от Сталач на север и между Сме-
дерево и Пожаревац се влива в Дунав. Корабоплаването на тази значителна река днес е съвсем изоставено;
още в 1669 г. английският пътешественик Браун виждал тук кораби, които превозвали сол и други стоки
от Дунав навътре в Сърбия.
Тимок (Timacus) се образува от две реки, които извират под Балканите на турска територия, недалеч от
сръбската граница. Изворите на източния, Търговишки, или Велики Тимок се намират при с. Равно буче,
под прохода Св. Никола, на 2 часа и половина път от границата. Западният, Пандиралски, Свърлишки или
Мали Тимок, начева под планината Бабина глава. При пост Пандирало той преминава сръбската граница,
след което протича около 600 м в подземна пещера. По-нататък на неговите брегове е разположен граде-
цът Нишевце. Под кулата Свърлиг, високо прилепена към скалите като орлово гнездо, в един непристъпен
пролом (около 150 м дълбочина), бучи Тимок между отвесни скали над многобройни водопади. Двете
реки се сливат в плодородната, добре обработена висока равнина при град Княжевац, който до 1859 г. се
е наричал Гургусовец, а след това е преименуван по заповед на княз Милош. По-нататък Тимок си отваря
път през прохода Вратарница, между Балканите планините на Източна Сърбия; този проход бил известен
в миналия век под името Passo-Augusto. При Зайчер тече отляво Църни, или Кривовирски Тимок, койта
излиза от една скалиста пукнатина във вид на водопад, висок 4 м, и мие полите на пирамидата Ртан; след
10-часов път той се влива в главната река. В неговите притоци се промива злато. Дълбокото корито на
Тимок на разстояние 13 часа път служи за граница между Сърбия и Турция. При Радуевац водите му се
сливат с Дунав. Тимок изобилствва с риба, особено много се въдят големи сомове 80.
От Източния Балкан текат към Дунав: Тополовица (устието ѝ е при Видин), Видбол (устието е при с.
Видбол), Арчър (устието е при град Арчар), Скомлия, Лом (древният Almus, влива се при град Лом),

41
Джибра или Цибрица (Cebrus, Κιάμβρος; влива се при Джибра паланка), Огоста (притоци: Бързия, Шуго-
вица и Ботуня откъм Враца), Скит81. Областта на техните извори, проучена едва неотдавна от пътешест-
веника Каниц, лежи в главната верига на Балканите; всички тези реки си проправят път през варовити
планини, разположени пред Балканите, по-нататък напояват една гъсто населена хълмиста ивица, зад ко-
ято се простира до Дунав тъжна равнина, обраснала с дребни дъбове, лещаци, къпини, между които рядко
се явяват лозя, пасища и нивя. Дунавският бряг обаче е плодороден и обработен.
Искър (също и Искар, древният Ὄσκιος, Oescus – Ескус) начева при Рила. Той се образува от два потока,
Черни и Бели Искър, от които Черният изтича от горепоменатите десет планински езера. Разпенен се носи
Искър през един тайнствен, дълбок скалист пролом към град Самоков; по-нататък прорязва от юг към
север самоковската долина, където от притоците му добиват желязо. След това през теснини той тече в
безлесната зелена софийска котловина, Софийско поле, дъно на някогашно езеро с наносна почва, където
и до днес на две места съществуват блата; под склоновете на планините има много горещи извори. На
една миля от Искър лежи важният град София (български Средец, у древните Serdica), от който тръгват
пътища към всички страни за Белград, Берковица, Русе, Цариград и Самоков 82. От тази котловина Искър
си е отворил дълъг проход през Балканите, през които водите му с бързината на стрела се носят между
недосегаемо високи стени, като подриват стръмните скали и със страшен шум затрупват пясъчните на-
носи с донесени от течението дървета. Многобройни села са разположени в тези проходи на Искър, ед-
ничкият речен пролом през всички балкански планини, през които минавал също и римски път 83. В тес-
нините отляво се влива Искрец, отдясно Малки Искър, а в равнината отвъд теснините отдясно се влива
Панега.В Дунав Искър се влива при с. Гиген.
Вит (Utus)84, образуван от сливането на Бели и Черни Вит при северния склон на Балкана, тече покрай
град Тетевен и се влива в Дунав северно от Никопол. Както изворите му, така и горното му течение бяха
означавани на картите до 1870 г. съвсем погрешно. Тази грешка е толкова повече бележита, че през гор-
ното течение на съединения Вит минава Цариградското шосе. Именно за начало на Вит смятаха притока
Мътивир при Ихтиман и го насочваха във вид на голяма река покрай град Златица през един проход на
Балкана към Дунава. Между това Мътивир тече не на север към Дунав, а на изток – през един див и ска-
лист пролом към Тополница, която южно от Балкана се влива в Марица; Златица пък лежи също не на
северната страна, както обикновено означаваха, а при южния склон на балканската стена, която освен от
Искърския пролом никъде другаде не се пресича от река. На френския пътешественик Лежан се пада зас-
лугата за откриването на истината, с която една значителна местност от басейна на Черно море бе отне-
сена към басейна на Егейско море85. Българите обаче още отдавна бяха забелязали тази грешка на геог-
рафските карти; още през 1860 г. беше писал Христо Пуляков86.
Осъм (Asamus, визант. Ὄσμος, старобълг. и турски Осма, новобълг. Осъм)87 се образува в Балкана от
Черни и Бели Осъм и се влива в Дунава срещу устието на Алута. На Осъм лежат градовете Троян и Ловеч.
Янтра (Ἄϑρυς у Херодот, Jatrus у римляните), чието местно име по-често се произнася Етър, начева под
Шипченския проход, протича през град Габрово и като се извива живописно между скалисти брегове
покрай старата българска столица Търново, по-нататьк на север се влива в Дунав. Отляво в нея се влива
голямата р. Росица (в средните векове Росита)88, която минава при Севлиево и с. Никюп, а отдясно – Тря-
вна, Златарица и Бебровска река. В Дунав при Русе се влива вторият Лом, който се образува от Бели и
Черни Лом и тече през хълмиста страна по едно твърде лъкатушно, интересно варовито долнище.
Източно от Русе в Дунав се влива едничката незначителна река Демир Бабу Дервиш; останалите речни
корита са безводни89.
При Разград започва вододелът между Дунав и Черно море. Надлъж по Понтийския бряг се простират
редица заливи, от които по-бележит е Девня при Варна.
Камчия (древният Panyssos, старобълг. Тича90, турски Камчик бич) беше описана вече.

70 Вж. издирванията на К. Мюленхоф, „Donau, Dunavъ, Dunaj“ и на В. Ягич „Dunav-Dunaj in der slav. Volkspoesie“, и двете в Archiv
für slav. Philologie, I, 2, стр. 290–333 (Berlin, 1876). Мюленхоф обяснява келтското и латинското Danuvius от келт. danu, fortis.
71 Τ¾ν ἐν ποταμοῖς γλυκεῖαν ϑάλασσαν Δάννουβιν, пише византиецът Никита Хониат в едно от своите писма в 1187 г., С. Sathas, Bibl.
graeca medii aevi, Venetiis, 1872, стр. 70.
72 За преминаванията през Дунава вж. С. J. Jireček, Heerstrasse и пр., стр. 160.

42
73 [Вж. за бреговете на Долния Дунав Fallmerayer, Fragmente. За ръкавите на Дунава срв. Peters, Die Donau; първото разделяне е под
Исакча, близо до Тулча.]
74 Морав по български е син, морава – зелена поляна. „Кумови кола чървени, стари; сватове в зелени, а деверови морави“ (народна
песен). Българското списание „Общ труд“, Болград, 1868, II, стр. 88. Срв. сръбското мор-долама – тъмносиня.
75 „На Биньчѣ Моравѣ“ в една грамота от XIV в. Miklosich, Monumenta Serbica, Viennae, 1858, стр. 263.
76 [За широката и плодородна долина, през която българска Морава се отправя на северозапад, Иречек бележи на полето: Glbočica
(Matković).]
77 В старосръбската хроника на архиепископ Данило (поч. 1338 г.), изд. на Даничич (Загреб, 1866), на стр. 180 намираме: полье
глагольемое Добриче; то бо полье дивьно есть и велико въ мѣстѣ рекомѣмъ Топлицы, прилежа бо къ рѣцѣ Моравѣ.
78 [За височината на Люботрън вж. W. Götz, Kosovo-Polje, Beil. d. Münch. Allg. Ztg., № 118, 29 Apr. 1893, II Auf dem Schardagh. 1 Zum
Ljubetrn (Leibesdorn). P. 5: височина 2410, инж. Schusser, 2500 триг. инж. Jänisch, 2740 Цвиич 1890 г., 2600 Götz (анероид).]
79 Това раздвоение откриха в 1858 г. Хан и Зах. Hahn, Reise von Belgrad nach Salonik, стр. 120. Срв. също Гильфердинг, Босния,
Герцеговина и Старая Сербия, СПб, 1859, стр. 222; Милојевиħ, Путопис, I, стр 184.
80 Kanitz, Reise in Süd-Serbien und Nord-Bulgarien; д-р Мачай в Гласник, XIX; М. Б. Миличевиħ, Србија.
81 На картите се среща също тъй Ogustul и Skitul; но окончанието ul се чува само в румънските селища при устията на тези реки.
Името Огуст реката е получила от римската колония Augusta при нейните извори. Mannert, Geogr. der Griechen und Römer, VII, стр.
88.
82 „Si la Sierra Nevada embellit l’horizon du bassin de Grenade, le pendant sur une autre échelle ne s’en trouve-t-il dans la superbe cavité de
Sophie, dominée au sud par la neige du Rilodagh et à l’ouest par le haut et rocailleux Vitosch d’au moins 4500 pieds? Vis-à-vis de ce dernier
règne une série de plus basses montagnes boisées, tandis que entre eux s étend cette vaste plaine verdoyante, dont les nombreux tumules
coniques d’Avares forment les seules éminences et qui est arrosée par l’Isker et ses affluents.“ A. Boué, Sur l’établissement de bonnes routes
et surtout de chemins de fer dans la Turquie d Europe, Vienne, Braumüller, 1852, стр. 43. (На тази книжка малко са обърнали внимание.)
83 E. Rockstroh,в Mittheil. der k. k. geogr. Gesell., 1874, стр. 449. Fr. Touia, Uber den Bercovica-Balkan und durch die Iskerschluchten nach
Sofia, ibid., 1876, стр. 252, мисли, че през Искърския пролом въпреки големи мъчнотии все пак ще може да се прокара железница.
Kanitz, Donau-Bulgarien, II, стр. 328, с картина.
84 По български също и Вита. В една народна песен се казва, че Стоян със соколи ловял „по Витѫ и по Искара“, Общ труд, Болград,
1868, 2, стр. 79. „Вита река“ е означено в „Географията“ на Неофит Хилендарец (Крагуевац, 1835).
85 Вж. Hochstetter, Das Becken von Ichtiman und der falsche Vid, Mittheil. der k. k. geogr. Gesell., 1870, стр. 289.
86 Христо В. Пуляков в своята монография за град Копривщица (в литературното списание „Български книжици“, Цариград, 1860,
II, стр. 262) казва, че съвсем неправилно поставят Златица под северния склон на Балканите и погрешно насочват водите от ихти-
манската местност покрай Златица, през Балкана към Дунава, понеже освен Искър никаква друга река не се промъква през Балкана.
Също и на българската карта „Европейска Турция“ от Данов (Виена, 1863, 4 листа) областите на Вит и Тополница са означени
правилно.
87 [Осъм: Asamus у Plinius, h. n., 3, 26 стр. 149. Ὄσμος у Кедрин, II, стр. 589. Осма (до), Владислав (Гласник, 22, стр. 296). Срв. Орша
(дн. в Беларус), приток на Днепър (Барсов2, стр. 21).]
88 До нѣкые рѣкы, иже наричеть се тѣми людьми Росита, 1469. Гласник, 22, стр. 294 (ibidem, стр. 296: до рѣкы глагольемые Осма).
На рѣцѣ Роситѣ у Никополю – четем в един старосръбски ръкопис (Чтения Общ. Ист., Москва, 1859, II, стр. 29).
89 Kanitz в Mittheil. der k. k. geogr. Gesell., 1874, стр. 472.
90 За Тича срв. Шафарик, Древности, § 30. Bujuk Kagnik ou Titza: Marsigli, Le Danube, La Haye, 1744, 2, стр. 52. И сега има българско
село Тича (тур. Читак) при изворите на Голяма Камчия. [Камчия е тур. Тыча: на оустии тычѧ, идеже свѧтаѩ златаѩ църкви новаѩ
манастир, основан от Симеон, приписка от 907 г. Невоструев, Описание рукописей, 2, 2, стр. 32 и сл. Ditzina у Const. Porphyrog.,
De admin. imperio., стр. 79, между Варна и Месемврия. Срв. Šafařik, 3, стр. 232, погрешно я смята за Девня; Tunza е Тунджа. И до
днес при изворите има село Тича; горното течение и днес се нарича Тича. Срв. Marsigli. Среднов. Laviza; Bruun, Notices sur les
colonies ital. en Gasarie, SPbge, 1866, стр. 8: Kamtchik, Ditzina у Const. Porphyrogen., Βιτζιανα у Anna Comnena „parce que son nom
slave, que les Turcs n’on fait que transcrire, était Bitchina“.]

2. Басейн на Егейско море

В Егейско или, както го наричат гърците, турците и българите, Бяло море се вливат от българските
страни освен малки рекички три големи реки: Марица, Струма и Вардар.
Марица (Hebrus у древните, турски Меридже су) извира от Рилския гребен от с. Радуил, по-нататък тече
на изток покрай Баня (600 м) и влиза при Белово, където днес свършва румелийската железница, в обшир-
ната Тракийска равнина (бълг. полето), която тя пресича през средата до Одрин. Тази равнина при нео-
бикновеното си плодородие се отличава с нездрав климат, защото за обработването на ориза често я за-
ливат с вода, поради което тя на места бива блатиста. Направените за това напояване бентове пречат на
корабоплаването по горното ѝ течение. Гори в равнината няма никак; за печене на хляб на много места
употребяват слама поради липса на дърва. На някои места в низината се зеленеят горички и осветени с
предания шумаци, в които селяните си устройват празненства и малки увеселения. При Татар Пазарджик
(192 м) в Марица се влива отляво златоносната Тополница или Тополка (турска Кузлудере), чиито извори
се намират при Копривщица между Балкана и Средна гора; тя тече отначало през окръга Златица на изток,

43
след това покрай Петрич (413 м) бързо се носи през един скалист пролом на юг. Отдясно в Тополница се
вливат ихтиманският Мътивир, който тече през непроходими проломи низ котловината, а при Церово –
Яворица из околностите на Траянови врата. По-нататък в Марица се влива отляво Луда Яна, която покрай
Панагюрище изтича от Средна гора, а малко по-надолу – Стрема, която се образува в една прекрасна,
покрита с рози висока долина между Същинска Средна и Сърнена гора, от сливането на Гьопса [остаряло
име на р. Стряма], Карловска река и Акдере [остаряло име на р. Бяла]. Отляво Елидере носи в Марица
водите на чепинската котловина; Стара река (Карлък дереси) се спуска от Батак; успоредно с нея тече
Въча, или Кричимска река. Недалеч от Въча, на десния бряг на Марица е разположен Пловдив (Филипо-
пол, турски Филибе; 163 м над морското равнище). Малко по-нагоре от Пловдив при Палатово започва
корабоплаването; на салове, направени от огромни дървета из рилските и родопските планини, карат към
морето ориз и разни зърнени храни. При Одрин (30 м над морското равнище) се събират трите големи
реки; Марица приема тук отляво Тунджа, отдясно Арда, чийто басейн в Родопа е доста голям. Зад Одрин
Марица протича през долната част на Тракийската равнина, отделена от горната чрез разклоненията на
Родопа и Сакар планина. При Кулели Бургас през нея минава румелийската железница по голям мост. По-
нататък реката протича с незначителен наклон при Димотика (визант. Дидимотихон) в югозападна посока
през приморската равнина; тук в нея се влива последният голям приток Еркене (Ἄγριάνης, Erginus у древ-
ните, Ригина у византийците), който извира от Странджа. Надлъж по десния бряг минава железницата от
Кулели Бургас за Дедеагач [Александруполис] към морето. Устията на Марица при древната гръцка ко-
лония Енос представляват обширна блатиста делта с много острови, разделени чрез тесни канали и об-
раснали с тръстика; оживеното някога пристанище на Енос днес се е превърнало в блато.
Най-големият приток на Марица – Тунджа (Τοῦνζα у византийците, Tonzus у римляните)91, извира от
Балкана, на 2 часа път по-нагоре от Калофер (650 м). Отначало тя върви на изток и напоява прекрасната
Казанлъшка долина, така нареченото Туловско поле, между Балкана и Караджадаг [тур. име на Сърнена
гора]. Самият Казанлък (442 м) представлява украсен с куполи и минарета парк от орехови и кестенови
дървета. Околните селища се крият в овощни градини; наоколо по обширните полета се развъждат лозя,
тютюн, царевица и особено рози за приготвяне на розово масло. В друга ниска котловина, където Тунджа
завива на юг, са разположени Сливен и Ямбол (130 м). Малко по-нагоре от Одрин Тунджа се промъква
през Сакар планина.
Места (Nestus, турски Карасу) тече из Разложката котловина в Източна Родопа, покрай Неврокоп и се
влива в морето срещу остров Тасос.
Струма (Strymon у древните и у гърците, турски също Карасу) 92 започва от Витоша. С тясното си лъка-
тушно горно течение отначало върви на север по плодородната гъсто населена долина между Витоша,
Голо бърдо и Люлин, в която са намерени пластове от кафяви каменни въглища. След това завива на запад
и малко по-надолу от крепостта Перник през един живописен пролом (660 м) между отвесни, до 100 м
високи скали от червен варовик влиза в мочурливите ливади на Радомирската котловина. По-нататък, при
развалините на средновековната крепост Землън (Земен), тя протича през един непристъпен див пролом
(513 м). Измъкнала се из тези теснини, Струма тече на югоизток по дилувиалното поле на Кюстендил (в
Средновековието е град крепост Велбъжд). Знаменитият с лечебните си извори Кюстендил лежи западно
от Струма на един час път разстояние; долината е покрита с разкошни ливади и ниви, засети с тютюн и
кукуруз, а склоновете на околните планини – с лозя и овощни градини; а над тях висят ту стръмни гре-
бени, ту зъбери от варовити скали, по които вият гнезда орлите и бабичетата. След това реката отново се
извива в дълги скалисти теснини (402 м) и приема отляво Джерман (в средните векове Герман)93, която
тече из Дупнишката котловина и Рила. От това място Струма тече на юг. Отначало тя пресича прекрасната
Джумайска долина, след това навлиза през един див пролом, 3 часа път (при Кресна), в една красива
котловина, на чиято източна страна при Пирин планина чудно хубаво е разположен град Мелник. Тук
отдясно тя приема голямата р. Струмица, в чиято плодородна долина лежат градовете Радович, Струмица
и Петрич. По-нататък Струма тече през един пролом, дълъг 3 часа път, който в Средновековието се нари-
чал Рупелион94. Сред тези теснини отляво лежи град Валовища (Демирхисар); от дясна страна се стичат
водите на мъничкото езеро Бутково95, разположено в областта на българското племе Сираковци. Оттатък
Валовища започва обширното, твърде плодородно прибрежно поле на Серес (славян. Сер), с черна тор-
фена почва; тук лежат градовете Серес, Зъхна, Ангиста, Драма и др. Струма протича през голямото езеро
Тахинос (Древния Прасиас или Керкинитис) и близо до развалините на Амфиполис се влива в морето.

44
 Вардар (Ἄξιος)96 извира от гористите и малко населени разклонения на Шар, по-нагоре от българския
градец Костово (Гостивар), (460 м)97. До Костово той носи името Подалишка река98. Усилен от много пла-
нински потоци, той протича през една алувиална долина, която сега се нарича Тетово, дълга 10 часа път
и широка 3 часа път. В Средновековието тази местност, както понякога и сега, била прочута под името
Полог; горният Полог се намирал при изворите на Вардар, долният – около Лешския манастир99. На един
планински поток, който се спуска от Шар, лежи градът, който сега славяните наричат Тетово, по-рано
Хтетово, а турците Калканделен [приветлив град, изпълнен и заобиколен от гъсти градини]. [Тази раз-
кошна долина е осеяна с многобройни български села. Запазена от Шар от пакостните северни ветрове и
надарена с най-плодородна почва, тя е един от най-прелестните краища на полуострова. Тук по нивята,
оградени от храсталаци, които се преплитат с къпини, зеленика и дива лоза, се сеят пшеница, царевица,
коноп и зеленчук; безбройни орехи, череши и сливи се редят в градини и край пътищата, а склоновете на
Шар, който стръмно се издига от равнината около 2000 м високо, са обраснали с гори от питомни кестени,
липи и тополи. Оризът, който се среща още в Скопие, в Тетово вече не вирее. По планините наоколо има
селища, обитавани от диви албанци пастири.]
Под Люботрън Вардар навлиза в Скопската котловина (254 м), откъдето приема югоизточна посока.
Бързото му течение между високите брегове в дълбоко изровеното скалисто корито се забелязва само
отблизо100. По-нагоре от Скопие в него отдясно се влива пълноводната Треска, която в горното си течение
[казват] се нарича Велика река, като протича от град Кичево (турски Кричово) по местността още в сред-
ните векове наричана Пореч, тя с бързо течение си пробива път към Вардар сред червени скали. Отляво
от Качанишки проход се влива Лепенец, чийто приток Нередимка е бележит с гореспоменатото раздвоя-
ване. По-надолу от Скопие отдясно се влива Маркова река, при която стои манастирът на Крали Марко101.
Тя изтича от едно езеро, което според народните предания има подземно съобщение с Охридското езеро.
По-нататък, по левия бряг се простира плоскогорието Овче поле (турски Мустафа овази), до 30 квадратни
мили, затворено между Карадаг, Вардар и Плачковица – пустинна хълмиста страна, покрита с дребна дъ-
бова гора и бодливи глогини. По-надолу от Скопие на левия бряг лежат блата, от които циганите добиват
силитра, и там също има едно покрито с тръстика езеро (в средните векове Εлатно езеро [чети слатно или
по-скоро блатно езеро])102, един час път надлъж и толкова нашир, което служи за свърталище на блатни
птици и заразява въздуха с вредни миризми; през лятото езерото периодично пресъхва. През тази мест-
ност тече Пчиня за Вардар. При нейните извори е разположен известният манастир на „Св. Прохор“;
главни нейни притоци са отляво Крива река (Егрису), а отдясно Голяма река, на която лежи Куманово
(средновековно Жеглигово). По-надолу от търговския град Велес (турски Кюпрюли, 170 м) се вливат от-
дясно по-малки реки, които изтичат от диви скалисти пукнатини, Топола и Бабуна (с Десна). По-нататък
се влива Брегалница, която тече от Щип и получава водите си от голямата котловина между Плачковица
и Беласица; отляво тя приема Злетовска река. При изворите на Брегалница е разположена областта Пия-
нец, в която се намират селата на българското племе пиянци (пиянчани). Тази местност още не е проучена.
На един час път по-надолу от устията на Брегалница, при развалините на Древния Стоби, във Вардар се
влива най-големият му приток – р. Черна.
Черна или Църна река (древният Еригон, турски Карасу) извира от една дълбока пещера при с. Илиино,
близо до Железнец (Демирхисар), и навлизайки в битолската котловина, приема отляво водите на Блато
река, която тече из околностите на Прилеп. По-нататък тя тече на юг така бавно, че водите ѝ образуват
обширни блата в долината. От планината Перистер към Черна текат от дясна страна Драгор, на която е
разположен Битоля, и Елешка, която протича покрай Флорина, или Лерин (старославян. Хлерин). След
това Черна тече в северозападна посока по една планинска страна през местността Морихово, или Мари-
ово, доскоро почти никак непозната, където сред хвойнови гори са разположени 18 български села, насе-
лени с дърводелци и салджии (строители на салове). От незапомнени времена по течението на Вардар и
Долна Черна прекарват дървен материал.
По-надолу от устието на Черна Вардар навлиза в теснините Железни врата (Джердап на сръб., Демир-
капу – на тур.), дълги 550 м, през които той тече между огромни червеникави скали, имайки широчина 52
м. Левият бряг е досущ отвесен, а по десния бряг води стар изкуствен път, направен според народните
предания от Крали Марко [крепостта Просек]. По десния бряг минава железницата от Солун за Босна. По-
нататък следват малки проломи. От Градец до Удово железницата минава около една миля по левия бряг,
където лежи плодородната област Боимия103 с едноименна рекичка. По-нататък следва Циганският проход

45
(Ченгене дервент), дълъг 2 часа, необикновено пуст, след който солунският път преминава на левия бряг.
Оттук Вардар тече сред големи гъсталаци, обитавани от безброй птици, по Солунската крайбрежна рав-
нина, обикновено именувана Вардария. Отляво при с. Аматово (32 м), от което се вижда в далечината
Олимп, се влива Арджан, която изтича от Дойранското езеро (при Поляна) и пресича мъничкото Аржан-
ско езеро. По-нататък на юг минава големият мост над Вардар по пътя от Солун за Битоля, който (мост)
има дължина 750 крачки. Близо до своите устия, Вардар приема от дясна страна Колудей (Колодей или
Кромено, турски Караазмак, гръцки Мавронери, древния Лидий), която след вливането на Мъгленица в
нея пресича едно блатисто езеро, близо до което са разположени град Енидже и развалините на Древна
Пела. При устията си Вардар образува блатиста делта104.
Колудей извира при подножието на Нидже, пресича блатистото Нисийско блато и се приближава до
град Воден (Древна Едеса), прославян от всички пътешественици за своето прекрасно местоположение.
Чрез много ръкави той пресича града и след това се спуска от една тераса, висока 100 м, във вид на големи
водопади и по-нататък бързо се носи към морето. От къщите на Воден накрай терасата се виждат: цялата
приморска равнина, далече белият Солун, Халкидическите планини и морето. Склоновете по-надолу от
града са покрити с нарови дървета и различни храсталаци, преплетени с разкошни лиани; в нейния туф се
намират безброй, сега напълно изсъхнали сталактитови пещери, някои от които се простират безкрайно.
Те доказват големите преврати, които историята трябва да обясни с помощта на геологията. Заслугата за
проучването на това интересно явление се пада на германския пътешественик Гризебах105.
Според разказа на Кедрин в XI в. реката изчезнала в едно долище над града и протичала под него в
подземни канали, след това излизала отново на повърхността под споменатата тераса в Сталактитовите
пещери. Следователно тогава нямало водопад при къщите на Воден. Преди да се дойде до града, и сега се
виждат следите на древното корито, което изчезва близо до постройките. Малко по малко долищата се
напълняли с туф, през който реката само с труд можела да си пробие път и образувала езеро при града. И
наистина, Кантакузин разказва, че в XIV в. град Воден бил защитен, от една страна, със стени и урви, а от
друга – с езеро. По-късно долищата съвсем се задръствали, а постоянно увеличаващите се води на езерото
си пробивали път през града и по такъв начин се образувал днешният Воденски водопад.
Бистрица (Ἀλιάκμων, турски Индже Карасу) тече от разклоненията на Пинд, където областта на нейните
извори се разделя чрез нисък вододел от р. Девол. Отляво тя приема водите на живописното кратеровидно,
обиколено с лозя езеро на Кастория. [Езерото е около 2 км в диаметър. По-дълбоко е от 68', ала по бре-
говете му се среща тук-там тръстика. През големи горещини повърхността на езерото се покрива, поне
около града, с жълто-зеленикава пяна.]106 На гърлото на един полуостров лежи град Кастория (Древният
Celetrum, по-късно Diocletianopolis, визант. и новогръц. Καστορία, български Костур). Напоявайки широка
красива долина, Бистрица при Берея (бълг. Бер) се изтича в крайморската равнина из един тесен пролом,
над който от дясната страна се надвесват предпланините на Олимп.

91 Taenarus в латинския превод на Халкокондил е грешка; в оригинала [еd. Bonn., стр. 12, 25, 30, 31] се чете Ταίαρος; това е τέαρος у
Херодот, 4, стр. 89–91. Халкокондил изобщо много подражава на Херодот. Тази грешка откри Тафел, Constantinus Porphyrogenitus
de provinciis regni Byz., Tubingae, 1846, стр. 28. Херодотовият Teapoc не е нито Тунджа, нито Марица, а е днешните Бююк [Биюк]
дере [дн. Голяма река], която напоява Бунар Хисар (срв. Jireček, Heerstrasse, стр. 49). [Тунджа: у Кантакузин, I, стр. 191 Τοῦντζα, у
Птолемей Τόνζος, в Tabula Peutengeriana – Tonzus.
92 Колко бедни са били езикът и понятията на турските завоеватели, ако в Македония четири големи реки са наречени с едно име
Карасу, Черна река – Nestus, Strymon, Erigon, Haliacmon!
93 Село Германщица в една грамота от 1378 г., Šafařik, Památky, стр. 160. Река Герман – 1469 г., Гласник, 22, стр. 298. За Струмската
долина срв. любопитното описание у Е. Rockstroh, Bericht über eine Reise von Samakof nach Melnik, XI Jahresbericht des Vereins für
Erdkunde in Dresden, 1874. Исторически спомени за Германия, родното място на Велизарий (и до ден днешен това име е запазено в
названието на село Джермен), вж. у Jireček, Heerstrasse, стр. 28.
94 И сега в тази местност има село Рупел. Григорович, Очерк путешествии, стр. 142. [De Rupelii angustiis у Tafel, Thessalonica, стр.
247, 297. Nota bene: Rupelion срв. рупци, рупалани в Родопа (стр. 522), село Рупельево (Новаковиħ, Српски поменици) – в околнос-
тите на Ужица, Monumenta Serbica, стр. 334.]
95 [За езерото Буково. Le lac de Boukovo, que les géographes ont oublié de porter sur leurs cartes. Nicolaïdy, I, стр. 95. Projekte zur
Trockenlegung des Sees Tachino. Jahresberichte der K. und K. Consulats – Behörden, 1888, стр. 611 (Serres). R. 1887.]
96 Според Шафарик (Sebrané spisy, II, стр. 240) Вардар е получил името си от турските вардариоти, които били заселени тук в XI в.
(dar, der, dere по турски значи вода) и у славяните се наричал Велика. Името Вардар се среща у старосръбския писател Доментиан
от XIII в. (изд. на Даничич, 1860, стр. 106) и в една грамота на цар Душан от 1348 г.: на Вардарѣ Св. Георгiе (Šafařik, Památky, стр.
102). Местата, в които се споменава Велика (Хрониката на Данило, 44; грамотите в Památky, стр. 25; и в Гласник, 13, стр. 373),

46
 съвсем не са тъй ясни, щото да може без всяко съмнение да се твърди, че това е Горният Вардар. Може да се приеме, че това е р.
Треска, чието горно течение и сега още се именува Велика.
97 Гостивар [дн. град в СЗ Македония], старосръбски паметник от началото на XIV в. Šafařik, Památky, стр. 55. Срв. Hostivar в Чехия.
98 Буе за картата на Хан, Sitzber. der Wien. Akad., 1869, LX. Тетово са посетили и описали Гризебах и Рокщро (Reiseskizzen aus
Dardanien und Albanien). [Село Падалища, Тетовска каза. Ethnogr. de la Maced., стр. 61.]
99 Че Полог не е Пелагония, както някои са се досещали, а Тетово, в това се убедих от разположението на местностите, означени в
старите грамоти. Това мнение поддържа и Boué, Itinéraires, I, стр. 309, където разположението и на двата Полога е ясно означено.
100 [Вардар под Люботрън: ἀξιοῦ εὑρυρέοντος, „Илиадата“, В 849.]
101 Вж. Гл. XXII.
102 Šafařik, Památky, стр. 25 (грамота от XIII в.). [Срв. Evans за тукашните местности и неговата карта на Скопскo.]
103 Още в XIV в. Боимия (грамота в Гласник, 24, стр. 235). Βαϊμί у Кантакузин в 1337 г., ed. Bonn., I, стр. 475.
104 [Река Лангаза или Богданица в Солунско, ужасно наводнение. „Новини“, Цариград, 29 ноември 1896, VII, бр. 15.]
105 Grisebach, II, стр. 91–104.
106 [Boué, Turquie, I, стр. 188.]

3. Басейн на Адриатическо море

Сред планинските възвишености на Западна Македония на еднакво разстояние от двете морета лежат
прекрасните езера Охридско и Преспанско, разделени едно от друго чрез високи планини (вододелът е
при прохода, висок около 900 м над равнището на Охридското езеро). Излишъкът от водите си те изливат
в Адриатическо море.
Преспанското езеро (около 845 м) всъщност се състои от две езера, разделени чрез една тясна плоска
коса. Понеже нито едно от тях няма отток на земната повърхност, тяхното равнище се изменя според
промените, които стават в подземните водоизтичания, и нерядко тези две езера се съединяват в продъл-
жение на няколко години в едно езеро. За плаване се употребяват monoxila (бълг. чун) – дълги, тесни,
неустойчиви лодки, издълбани от стволовете на дърветата. Градът Преспа вече не съществува; с това име
се нарича цялата езерна долина, която е необикновено плодородна и гъстонаселена; различават се Горна
и Долна Преспа. По-голямото северно езеро, по български Преспанско или Голямо езеро, е кръгло и ук-
расено с два скалисти острова, Град с древно български развалини и Малък град. При западния бряг по-
сочват мястото, където водата уж се изтича под Галичица в Охридското езеро; казват, че ако този канал
се задръсти, цялата Преспанска долина ще бъде залята107. По-надолу е разположено южното езеро – Малко
езеро или Вентрок, в чиято северна разширена част лежат островчетата Ахил и Видринец. На юг то се
стеснява дотолкова, че между гористите брегове прилича на река. В крайния ъгъл на този залив се издига
една стръмна планина с два върха, под която минава подземен канал. Отвъд планината при с. Трън из
една пещера изтича пълноводен поток, който се влива в Девол. Оттук на половина час път разстояние на
изток по цялата планина чак до полите ѝ преминава отвесна тъмна пукнатина, сега съвсем суха, чиято
ширина едва достига седем крачки. По албански тя се нарича шпил-е-уйкут (вълчи пролом). Вероятно,
когато равнището на езерото е било по-високо, тук било изтичането му в Девол108.
Изворите на Девол се намират в една почти непозната местност на източния склон на Пинд. Отначало
той тече на север по една плодородна равнина и усилен от водите на Преспанското езеро се промъква през
тесния Зангонски проход между разклоненията на Шар и Пинд. По-нататък той завива на запад и напоява
украсената с езера Корчанска котловина (бълг. Корчанско поле), която се простира 4 мили надлъж и 2
мили нашир и е населена с българи, албанци и куцовласи. Там Девол протича през обиколеното с мочур-
ливи ливади езеро Свирино (или Совяни) и през езерото Малики, което всъщност представлява блатиста
река. При един поток, който се влива в Малики, лежи град Корча или Гьорджа (гръцки Κορυτζά); на запад
оттам по височините се съзират развалини от румънското пазарище Москополис. В Средновековието гор-
ната долина на Девол до Зангонския проход се именувала Малкият Девол, а Корчанската котловина –
Големият Девол109.
Според Буе110 Охридското езеро (Lychnitis lacus, равнище 692 м) с яснолазурната си повърхнина, по-
добно на Рона при Женева представлява скъпоценен камък за Турция, за който е нужна само друга обкова,
а не като тази на околностите му, опустошени от турската разпасаност и албанското грабителство 111. Езе-
рото има формата на елипса, дълга 8 часа път и широка 3 часа; най-голямата му дълбочина е около 200 м.
Повърхнината му е синя като на ломбардските и швейцарските езера; водите му, прозрачни като чист
кристал, помътняват само при южен вятър или буря. Острови в езерото няма, тръстика има съвсем малко;

47
на дъното му се срещат безброй риби112. По езерото плават с първобитни варки (бълг. чун) с досущ плоско
дъно; за да уравновесяват люлеенето им, прикрепяват отвън към двете страни широки и дебели греди,
както правят полинезийците на своите лодки. Над южния бряг се надвесва стръмният Камен. На югоиз-
точния бряг в едно прекрасно местоположение стои манастирът „Св. Наум“, при който от едно същинско
изворно гнездо изтича бърз поток, обиколен с върби, елхи, брестове и тополи, който според българските
предания извира от по-горе разположеното Преспанско езеро. Недалеч оттам се съзира другият манастир
„Св. Наум“. На източния бряг се издигат оголени планини и между тях е разположена планината Гали-
чица. Северната страна се заема от две равнини, по-малката от които е разположена около знаменития от
старо време град Охрид (славян. Охрид, ἡ Ἀχρίς, древния Lychnidus), който лежи в едно прекрасно место-
положение върху брега на езерото, близо до две кули. По-голямата равнина (Стружко поле) се простира
нашир на 4 часа път и е гъстонаселена; както се вижда, по-рано е била дъно на езеро; тя е съвсем плоска
и камениста; от нея сред блата и тръстика начева Черни Дрин, широк 30 м, който протича тук през бъл-
гарския градец Струга [днес е към Македония], една част от чиито къщи са построени на колове сред
реката. Западният бряг на езерото представлява ниско, отвесно скалисто бърдо, на което сред кестенови
гори до самия бряг лежи манастирът „Калище“; по-нататък нагоре са разположени незнайните кътища на
разбойниците албанци. От реките, които се вливат в езерото, най-важна по-рано била Сатеска (собствено
Сътеска, теснини), която, начевайки от планинската местност Дебърица 113, се вливала между Струга и
Охрид, докато поради честите ѝ наводнения не била отведена недавно от стружаните чрез един канал в
Дрин. Дрин (славян. Дрим, албан. Дрин, древния Δρίλων) ce образува от сливането на две големи реки –
Черни и Бели Дрин. Черни Дрин изтича от Охридското езеро и в северна посока пресича Дибра, или Дебър
(старославян. дьбръ, клисура), полунезависима планинска страна, дълга около 10 мили. Дебър [е забеле-
жителен, от една страна, с великолепната красота на своите планини, със своите минерални топли извори
и многобройните развалини на средновековни крепости и градове, от друга – със средновековната свире-
пост на своите жители. „Господи! Брани ни от голи дебрани“, казват македонските българи].
В горния Дебър живеят българи както християни, така и мохамедани, в долния – мохамедани албанци.
Тамошните мохамедани, около 60 000 души, способни да носят оръжие, смятат себе си за крайъгълен
камък на целия мюсюлмански свят. Тук още и сега господствва правото на силния, тук още е в обичай
ловът със соколи. Франки тук не се виждат114. Дрин си отваря път в Дебър през многобройни скалисти
канали между разклоненията на Малиси и Шар [между Струга и град Дебър има многобройни прагове 115].
От дясната страна в него се влива тук Радика, която начева от планината Кораб и напоява една долина
около седем мили надлъж, местожителството на българското племе мияци. Отляво из пълни с дива пре-
лест тъмни долове тече Луря, която извира от фуниеобразни и необикновено дълбоки албански „морски
очи“ (планински езера); лурийските албанци, католици и мюсюлмани са независимо планинско племе.
Бели Дрин извира от една кладенчообразна пещера при Жлеб в Северноалбанските Алпи и тече отначало
на изток през Метоя, широка равнина с много старосръбски градове и граничеща с Косово поле. Като
завива между Шар и Бищрик на югозапад, той приема отляво дивия поток Люма, който се спуска от Кораб
през грамадни скалисти врата, които според албанското предание, също както „Brèche de Roland“ в Пире-
неите, били разсечени с меч от някой митичен герой. При с. Брут, или Ругова, в една величествена мест-
ност се сливат двата Дрина. Сред грамадни планини и дълбоки гористи проломи се зеленее една мъничка
равнина, покрита с ливади и кукурузени полета (220 м). На юг се виждат теснините, из които излиза Черни
Дрин; на североизток се намира дълбока пукнатина, през която протича Бели Дрин; на запад се открива
проходът, през който текат съединените води на двете реки. Пътят от Призрен за Шкодра минава по тези
тъмни пустинни долини през три бележити каменни моста. Най-напред се преминава Люма, четвърт час
по-нататък – Бели Дрин; след това подир половин час ще се види сливането на двата Дрина, а след един
час още по-нататък се преминава по големия мост при Везирхан през съединения Дрин 116. По-нататък от
пътя Дрин се вижда само в крайморската равнина, понеже пътят оставя реката надясно, в дълбоката про-
паст, и върви нагоре по планините. „Нито един път не минава през тоя пущинак, нито една ладия не е
преплавала там. Никой не може да каже дали там има водопади или прагове. Колко важно и заедно с това
колко смело би било пътуването на изследвача по тези пропасти при южния склон на Алпите“, писал
Гризебах през 1841 г. Буе също предлагал да се направи опит за пътуване по Дрин – или надолу от Ох-
ридското езеро, или нагоре, тръгвайки от Шкодра – с един малък параход117. Такова пътуване от Шкодра

48
предприел австрийският консул Хан през 1863 г. с две лодки с весла; ала праговете скоро го принудили
да се върне назад. Теснините на Дрин се простират надлъж около 20 мили.
Вълните летят със страшен шум между грамадните, оголени сиви скалисти стени, на места досущ ого-
лени от падането на леда. На много места скалите отвесно се спускат направо в реката, така че небето се
съзира само във вид на тясна ивица. Ехото се отразява в продължение на много секунди между дивите
скали. Тук няма водопади, но има много прагове. Над високите стени на долината са разположени албан-
ските селища, чиито жители се спускат надолу по течението на кози мехове, напълнени с въздух. Наляво
отгоре лежи местността Дукаджин, надясно – Хаси, Граснич и Пулати (средновеков. Пилот).
В крайморската равнина Дрин влиза през големи скалисти врата и бавно се влачи към морето; успоредно
с него тече от Шкодренското езеро Буна [Бояна]. През зимата на 1858–1859 г. Дрин си е прокопал ново
корито към Бояна, така че той сега се влива в морето на две места: при град Леш и чрез Бояна. Това не е
първата промяна на неговото корито – нещо, което се доказва не само с геоложкия строеж на равнината,
но и с означаването на старото корито в картата на Коронели (1688) и на едно място у Ливий 118.
Така е устроена повърхнината на тази страна, която е била поприще на толкова разнообразно сменящи
се културни състояния и на толкова много различни събития, на чието описание са посветени следващите
страници.

107 К. и Д. Миладинови, Български народни песни, Загреб, 1861, стр. 527. [Към въпроса за променливото ниво на Средиземните езера
(Преспанското езеро) вж. R. Sieger, Die Schwankungen der hocharmenischen Seen, Mittheil. der k. k. geogr. Gesell., 1888, 2 св. и сл. За
Преспанското езеро срв. L. Fucinus.]
108 Преспанското езеро са описали Григорович и Хан; и двамата са посетили само северния му бряг. Досега нито един учен пъте-
шественик не се е возил по самото езеро и не го е обходил околовръст.
109 Hahn, Reise durch die Gebiete des Drin и пр., стр. 292. [За Корчанско поле вж. Миладинови, стр. 457. За Девол срв. Dozon, Voyage.]
110 Boué, Itinéraires, II, стр. 97–101. За езерата при Охрид, Малики, Кастория и др. срв. Mary Adelaide Walker, Trough Macedonia to the
Albanian lakes, London, 1864, c картини.
111 В околностите на Охрид всяка година се извършват средно 150 убийства.
112 Хан споменава 13 вида (Reise durch die Gebiete des Drin и пр., стр. 100). [Описание на Охрид от П. Р. Славейков, Библиотека „Св.
Климент“, 1888, св. 1, стр. 25 и сл. Там на стр. 133 е даден превод от Miss Walker за Македония, в ПСп пък – от Pouqueville. Бра-
нислав Б. Нушиħ, Крај обале Охридског језера. Бележке из 1892 г. Са 33 слика, 6 нацрта и 1 картом. Београд, 1894, 182 стр. Срв.
Виз. Вр., I, стр. 763. Карта на град Охрид и околностите му, К. Заров, София, Държ. печатница, 1887, 1:125 000. Виз. Вр., I, стр. 766.
В Охридското езеро се забелязват риби 50–60' под водата. Дълбочината му е 10–40 brasses. Boué.]
113 [За Дебърца срв. Григорович, Очерк путешествии, стр. 123–127.]
114 Първият учен-пътешественик, който е проникнал в Дебър, бил д-р Йос. Мюлер от Прага. Вж. Jos. Müller, Albanien, Rumelien und
die Österreichisch-montenegrische Grenze, Prag, Calve, 1844, c предговор от П. Йос. Шафарик. Срв. Hahn, Reise durch die Gebiete des
Drin etc, стр. 81–100. Рокщро (вж. Reiseskizzen aus Dardanien etc.) при посещението си на град Дебър в 1874 г. едва спасил живота
си.
115 [За дебърските планини: в тях имало язовци. Boué.]
116 Тия мостове са описани от Гризебах, Хан, Тозер и особено от Буе в Sitzber. der Wien Akad., 37, 1859; стр. 128; 53, 1866, стр. 10;
60, 1869 с картини; 61, 1870, стр. 5. В отчета за германското издание на тази книга (Sitzber. der Wien. Akad., 10 Febr. 1876) Буе
отново казва: „Аз все още настоявам, че с малък плоскодънен параход, особено при пълноводие, ще може да се пропътува от Скодра
по съединения Дрин и по Горния Дрин до Охридското езеро.“ Ала Рокщро (пос. съч., стр. 56) е видял между Струга и Дебър (града)
много прагове по Дрин, които правят невъзможно плаването по тази река. [Оригиналният немски текст: „Ich beharre noch immer auf
die Möglichkeit, mittelst eines kleinen, nicht tief gehenden Dampfbotes, vorzüglich in Hochwasserzeiten, von Scutari durch den vereinigten
Drim und den Schwarzen Drim zum Ochrida – See zu gelangen kleinen, nicht tief gehenden Dampfbotes, vorzüglich in Hochwasserzeiten,
von Scutari durch den vereinigten Drim und den Schwarzen Drim zum Ochrida – See zu gelangen.“]
117 Grisebach, II, стр. 344; Boué, Routes, стр. 29.
118 Hahn, Reise durch die Gebiete des Drin etc, стр. 36; Livius, 44, стр. 31. Grisebach, II, стр. 117 приписва грешката на Ливий; работата
разясни Lejean, Tour du monde, 1860, I, стр. 74.

49
 Глава II. Трако-илири и римляни
Първобитни времена на полуострова. Могили. Трако-илири. Техните колена, език, нрави и съдбини.
Римско владичество. Романизация на първобитното население. Можем ли да смятаме славяните за
първобитни жители на полуострова?

Първобитните времена на Балканския полуостров тънат в дълбок непроницаем мрак. Какъв народ най-
напред е пасъл стадата си по тракийските равнини119, по ливадите на Косово поле, звуковете на какъв език
най-първо са ехтели в скалистите проломи на Балкана, Шар и Пинд – за това историята мълчи. Ни едно
предание, ни една сага не ни разказва за най-старото преселване на човешки род по тези страни; но изг-
лежда, че най-старото познато нам население на полуострова при своето пристигане не е заварило там
предшественици.
Напоследък могилните хълмове (tumuli), пръснати в грамадно количество по целия полуостров, обър-
наха върху себе си вниманието на издирвачите като към несъмнени паметници от дълбока древност 120.
Това са конусовидни хълмове от различна височина, най-големите достигат до 20 м. Малко местности
има, където те да не изпъкват пред очите на пътешественика. Най-много се намират в Тракия, особено в
околностите на Пловдив, където се срещат надлъж покрай р. Марица. В тези места те отдавна са били
обект на внимание от страна на всички пътешественици: Verantius, Dernschwamm, Busbeck (всички от
1533), Gerlach (1573), Братислав (1591), Blunt (1634 ), Riccaut (1665) и мнозина други споменават за тях;
обикновено ги смятали за гробници; само малцина автори мислели, че те са насипани, за да посочват пътя
зимно време. Около Одрин и покрай Южна Марица, както и по бреговете на Пропонтида такъв род могили
не са редки. Твърде много ги среща пътешественикът покрай р. Тунджа и под южния склон на Балкана, в
Казанлъшката розова котловина, в долината на Шипка, в овощните градини на Стара Загора. На север от
Балкана има няколко по пътя от Търново за Русе, после при Шумен и между Ловеч и Плевен. Интересно
е, че в XI в. една област в низината между Дунав, Балкана и морето се наричала „Сто хълма121“. Надлъж
по брега на Дунав се точат редица конусовидни възвишения на еднакво разстояние едно от друго. И по
влашкия бряг също се издигат подобни, но по-ниски хълмове. Няколко групи от тях се срещат в Софийс-
ката котловина, покрай р. Рила при с. Стоб и край Струма, близко до Кюстендил; многобройни са те в
македонските равнини край Долния Вардар, където са пръснати в околностите на Воден и Солун и осо-
бено изпъкват с грамадния си размер. Същото е в Тесалия. Дори в Херцеговина са намерени няколко. В
Албания и в Княжество Сърбия [ги има само при Viminacium; населението ги смята като стражарници за
зяпачите на недалечното „Царево гумно“]; по голите варовити адриатически скали, където плодородната
почва спада към най-скъпоценните природни дарове, тези землени насипи се заместват от огромни ка-
мъни с различни знаци, каквито твърде често се срещат в Херцеговина, Босна и Далмация.
Ще бъде обаче без основание да твърдим, че всички тези могили се отнасят към една и съща епоха,
именно към дълбокостаринна епоха. Вероятно те са били насипвани от различни народи, които са живе-
ели там в различни времена. Повечето от тях принадлежат, без съмнение, на траките, чиито погребални
церемонии Херодот нагледно описва. Когато умирал някой знатен тракиец, трупът му бил излаган цели
три дни; при това принасяли в жертва различни животни, които изяждали след обилна със сълзи скръб за
умрелия. После мъртвецът бивал или изгарян до пепел, или просто заравян в земята (и двата вида погре-
бения били в употреба); над гроба била насипвана могила (χῶμα), при която се произвеждали бойни игри
в чест на покойния122. Една римска императорска монета, намерена от д-р Вайзер в могила под един череп,
свидетелствва, че този обичай се е пазел твърде дълго време123.
Впрочем, не всички могили се отнасят към траките. Келти и славяни погребвали умрелите под подобни
паметници. Българите ги означават с особени имена и разказват за тях предания, които и досега не са
намерили своя събирач. Когато се строяла железницата през 1871 г., няколко могили били разкопани от
д-р Вайзер. В някои от тях се намерили съзидани от здрави тухли склепове, закрити отгоре с шистени
плочи и съдържащи части от скелети, глинени и стъклени чирепи и ръждясали металични предмети;
много обаче се оказали отдавна разграбени от иманяри 124. Близо до Шипка вътре в една могила намерили
един каменен склеп, в който имало скелет и при него лък и стрели. Между другото малките хълмове са

50
служели още от незапомнени времена, също както и в наше време при Пловдив, за означаване на грани-
ците. И твърде правдоподобно е, че и в първобитни времена те са насипвани за тази цел. В старите сръбски
и български грамоти от XIII и XIV в. често се споменава за могилите; така е в областта Браничево на
Дунав, до Призрен, при Скопие и Щип125.
Изобщо почвата на целия полуостров, може да се каже, е покрита с археологични паметници от всички
епохи. За тяхното съществуване в гръцките области е излишно да се разпростираме. В Сърбия се срещат
селски хижи, в които подът е постлан с римски тухли; по дворовете и площадите на сръбските и българ-
ските градове много често се изпречват могилни камъни и капители от колони. Дори при един бегъл пог-
лед върху сбирките на Белградския музей можем да забележим грамадните археологични богатства на
тези страни. За съжаление, поради невежество и користолюбие постепенно пропадат безброй скъпоценни
старини; колко старинни изделия се унищожават от цинцарите – „куюмджии“ (златари) с цел да добият
материал за филигранови работи! Европейският пътешественик не може да научи за намерените старини,
понеже обикновено престоява на едно място не повече от един или два дни; тук науката трябва да разчита
на помощ от страна на туземците. За много находки споменава Стефан Захариев в своето твърде добро-
съвестно описание на малката Татарпазарджишка област126. Ще приведем само един пример: Захариев
описва едно бележито място, което служило за жертвоприношения, при с. Балдево в Средна гора. Там
надясно, на един вулканичен конус, стоят развалините на Гюргев град и под тях се отваря вход за една
голяма пещера; наляво се издига високата Сънлива могила. Между двете височини в тясна долина протича
поток, при който лежи мраморно кълбо, тежко приблизително три центнера (около 150 кг); на него на две
места е изсечена ръка с разтворени пръсти. Наблизо се зеленее дъбрава, в сянката на която расте, посве-
тено на самодивите, благовонно синьо цвете (ресен). Там всяка година на празника Росалия (Троица) мно-
жество болни прекарват безсънна нощ, като лежат на чудесните цветя под открито небе, за да чуят само-
дивската присъда за своето здраве. И такива свещени места има твърде много.
След тези посочвания на най-старите археологични паметници ще се помъчим да съобщим за първобит-
ното население поне онова, което вече достоверно се знае.
Най-старите жители на днешната българска земя принадлежали към трако-илирското семейство и се
разделяли на две племена: източно и западно, тракийско и илирско. Към източното племе принадлежали
траките, а също така може би македонците, които най-вероятно подобно на днешните албански при-
шълци в Елада твърде рано изпаднали под гръцко влияние; няма да сгрешим, ако предположим, че и
пелазгите били техни съплеменници. Илирите и епиротите образували западното племе. Илирите насе-
лявали бреговете на Адриатическо море, от устията на р. По до р. Генус (Шкумбата) в Албания; а страната
на юг оттам до границите на елинските етолийци съставяла местожителство на епиротите. Между траки
и илири съществувало такова родствено отношение, каквото е между славяни и литовци или между гер-
манци и скандинавци127.
Траките днес са напълно изчезнали; техни романизирани потомци са днешните румъни. От илирите и
епиротите е останал само дивият коренен народ албанци, или арнаути (славян. арбанаси), на брой 1 300
000 души. Според проучванията на Хан от илирите всъщност водят рода си гегите в Северна Албания, а
от епиротите – тоските в Южна128. Древната погранична река между илири и епироти Шкумба разделя и
сега още техните потомци, геги от тоски. Разликата, която съществува между диалектите на двете албан-
ски колена, е значителна и освен това бележито е онова взаимно отвращение между албанците от север и
тези от юг.
Според мнението на д-р Фридрих Мюлер трако-илирите първи се отделили от общия индо-германски
корен и като излезли от арменската планинска страна, заели Балканския полуостров. И така, албанците са
най-старият подир баските народ в Европа. Вече много по-късно келтите отишли на запад; подир тях
следвали италийци и гърци, сетне германци и най-подир славяни, които според Фр. Мюлер последни се
отделили от арийците.
Граници на тракийските жилища били: на запад Дрина, средното течение на Българска Морава и Горна
Струма; на юг Егейско море; на север те достигали до Дунав, а на изток до Черно море. От многобройните
тракийски колена гетите от времето на Херодот живели по северната страна на Балкана, по-близо до
морето; в IV в.пр.Хр. част от тях преминали Дунава и основали там могъща държава. Западно от гетите,
на реките Артаня и Ноя (Вит и Осъм), живели кробизите; после те отишли по-нататък на изток. Малкото
коляно миси било разположено по р. Кебър или Киамбър (днес Джибра, Цибра). По-нататък на запад

51
страната от Долния Искър до Дрин заемали трибалите. По-късно учените византийци пренесли тяхното
име на сърбите. В римско време се споменават още малките народи: тимахи на Тимок и пиценси на Пек
в днешна Сърбия.
Между тракийските колена, които живели на юг от Балкана, особено изпъквал войнственият и незави-
сим планински народ в Родопа, който у Херодот се нарича сатри (албан. satъr – меч), а у Тукидид – ме-
ченосни дии (μαζαιροφόροι129). По най-високите планини те имали прорицалище на Дионис с пророци,
беси (βήσσοι) и с жрица, както в Делфи. На албански bessъa значи вяра, вярност; с това се обясняват името
и народността на тези жреци. И сега още на Гьоз тепе, един от родопските върхове, близо до с. Наиплие,
се издигат развалини от големи каменни здания с мозаичен под и с надписи по стените; наблизо до тях
има също така гробници с надписи, в които планинците намирали бронзови склепове, щитове, копия и
сребърни монети130. Тази светиня на бесите споходил Александър Велики, когато отивал към Дунав; тя се
споменава още през времето на Август. Името на жреците беси било пренесено сетне на целия народ
сатри. Бесите най-дълго от всички траки запазили своята народност. Запазил се е един двуезичен, гръцки
и латински надпис от времето на Траян, намерен на един час път западно от Татар Пазарджик, в който се
споменава „vessi“ и по гръцки „Βήσσοι131“. Около 400 г. епископ Никита Ремесиански (Бяла паланка,
между Ниш и Пирот) проповядвал сред тях евангелието, а още в V в., когато другите тракийски племена
били повечето романизирани, у бесите християнското богослужение се извършвало на родния им език.
Още при Юстиниан бесите заедно с германските наемници и малоазийските исаври принадлежали към
най-добрата византийска войска. Главният им град се наричал Бесапара, т.е. град на бесите. Неговото
място сега се заема от планинския градец Баткун, южно от Татар Пазарджик. По-нататък на запад се
срещат други стари развалини при Малко Белово, недалеч от изворите на Марица, където сега свършва
румелийската железница; тази местност, наричана Старо градище, по-рано е била покрита с развалини.
Захариев, който е известен като безпристрастен наблюдател, съобщава, че между тамошните българи съ-
ществува предание, което гласи, че древните жители на тоя град се наричали бешяфари; а тази дума няма
друго значение освен „род на бешите“; фара на български, също както на македоно-румънски и албански
значи род132. Останките не само от бесите, но и от другите тракийски племена преживели още много ве-
кове славянската колонизация на полуострова.
Най-видно и мощно племе от траките били одрисите, смъртни врагове на бесите в басейна на Марица.
Главни техни градове били Ускудама (днешният Одрин) и Друзипара (сега Каращиран). Заслужава да се
споменат също и сапеите133, които живели по крайбрежието на Егейско море, срещу остров Тасос, около
устието на Места. В долината на Струма се простирали жилищата на дентелетите около днешния Кюс-
тендил, на медите (Μαιδοί) в околностите на Мелник, и на одомантите – недалеч от град Сер (Серес).
Коралите134 живели на изток от бесите, долонките – в Тракийски Херсонес.
В Горна Македония, в областта на Вардар и Струмица, живели пеоните, чиито селища в V в. се прости-
рали до морето, при устието на Струма. На езерото Прасиасте135 живели в наколни постройки; съществу-
ването на тези постройки е исторически доказано. У Херодот именно се среща следното твърде интересно
описание на тези оригинални жилища136: „Посред езерото върху високи колове са поставени дървени,
свързани подове, до тях от сушата води само един тесен мост. Изпърво всички граждани задружно доста-
вяли основните колове за тези подове; отсетне те въвели обичай да ги доставят така: всеки гражданин,
когато ще се жени, бил длъжен да достави три кола. Те се добивали от планинската верига Орбелос. Но
всеки взема много жени. И така те живеят по следния начин: всеки има върху подовете своя собствена
колиба, в която живее, и една врата – капак на пода, която води надолу в езерото. Децата си те привързват
с въже за крака от страх да не паднат във водата. Конете и работния си добитък хранят с риба; тя е толкова
много, че всеки, като си отвори вратата и спусне с въже кошница, не чака дълго и я изтегля, напълнена с
риба.“ Останки от тези езерни жилища на Стримон намерил в 1863 г. младият френски археолог Deville.
[Обаче не само в почти крайморското Прасийско езеро, ами и във вътрешността, на Преспанското езеро,
старите трако-илири, а именно племето скиртони (?) са рибарствали в надезерни жилища. Дори и славя-
ните, когато се заселили в тези краища, не само че заварили първожителите още при този първобитен
начин на живеене, ами и те последвали техния пример На източния бряг на голямото Преспанско езеро
се намира село, наречено Наколци или Наколец, което наброява около 40 къщи с българи мохамедани. То
не е село от по-ново време. Още през времето на сръбския крал Стефан Душан (1331–1355), който около
1334 г. отнел от византийците цяла Западна Македония, рибарите „у Накольцехь“ били подвластни на

52
манастира „Трескавец“ при Прилеп137. Наколците без съмнение са жители, чиито жилища са били пост-
роени върху колове; самите постройки върху колове са се наричали, може би по славянски, наколие. Зас-
лужава да се изтъкне, че с. Наколци от тази страна на езерото сам-самичко лежи на самия бряг, докато
най-близките селища са отдалечени на четвърт или и половин час път от водната повърхност. Освен това
водната повърхност на езерото, както вече се спомена в географския преглед, е много променлива, зависи
от подземните отливи, а в старо време и през средните векове, когато склоновете на околните великани
Перистер, Суха гора, Галичица и други са били покрити с гъсти вековни гори, изобщо в езерото е имало
повече вода, отколкото когато и да било в днешно време. Тук сегашното крайбрежно с. Наколци е лежало
върху водата, далече от брега.
Докога рибарите на Наколци наистина са живели върху колове, не е известно. Само археологическите
издирвания на самото място могат донякъде да спомогнат за осветление на въпроса, но такива липсват и
досега по тези места, където са живели Херодотовите наколци 138. Друг спомен за някогашното живеене
над вода се е запазил в преданията на българското племе пиянци, които живеят в планините между Горна
Струма и Брегалница. Там в старо време обитавали пеоните. Филологическата близост и родственост на
имената ни дава право да предполагаме, че днешните пиянци са пославянчени потомци на старите пеони.
В своите разкази те разправят как техните прадеди поради престъпленията си били преследвани от бога с
постоянни войни с дивите народи, с мечки, с морски самовили и как над водата си строели колиби, в които
спели139.
Наколни постройки са намерени в последното четвърт столетие в почти всички алпийски езера, в Горна
Италия, в Мекленбург, в Полша [Накел при Нотечи), във Франция, Англия, Шотландия и Ирландия.
Обаче никъде не се е запазил спомен за тях в местните имена и предания, освен единствено у македонс-
ките българи.]
Впрочем в българския градец Струга, където Черни Дрин изтича от Охридското езеро, досега са пост-
роени много къщи на колове в реката; френският пътешественик Dumont неотдавна забелязал на теса-
лийските езера под планините Оса и Пелион къщи, построени на колове и служещи обикновено за нощу-
ване на овчарите140. Сръбският писател Веркович разказва, че у българското племе пиянци (още в средните
векове се споменава областта Пияньць, Πιάνιτσα), което живее в старата Пеония между Горна Струма и
Брегалница, се запазило предание, че техните прадеди били преследвани от морски вили и големи води и
че те „строили над водата колиби, в които спели“.
Между илирите бележити са горноиталийските венети141 и многобройните племена на морските разбой-
ници в Далмация: истри, яподи, либурни, далмати, ардиеи и преди другите – автариатите на Бояна и
Косово поле, най-храброто и многобройно илирско племе; тяхното име се запазило в названието на хер-
цеговинската р. Тара. На изток от автариатите покрай Българска Морава живели дарданите. Около Ох-
ридското езеро и в планинските долини на Дебър живели дасаретите, за които се говори у Страбон, че
до такава степен били изтребени от келтските скордиски, че страната им се покрила с неизмерими гори;
Хан обаче намерил в Охрид един надпис, от който се вижда, че дасаретите са живели в тази местност още
през време на Римската империя142. Някои мислят, че от името на старите дасарети трябва да се произведе
името на сегашното румънско племе месарети в Пинд.
От епирските и македонските племена ще споменем само долопите в Пинд и линкестите в Западна
Македония. Македонците и епиротите рано се слели с гърците, които от стари времена оградили брего-
вете на полуострова с една почти непрекъсната верига от цъфтящи колонии.
Най-старо и най-важно свидетелство за характера и бита на траките намираме у Херодот143: „Тракийс-
кият народ е най-многоброен от всички, поне след индийците; според моето мнение, ако той имаше един
господар, щеше да бъде непобедим и несравнено по-силен от всички останали народи. Но понеже няма
никаква възможност някога да стане това, те остават слаби.“ Те живели в градове и села, занимавали се
със земеделие, а също и с рударство; ала като храбър и войнствен народ повече от всичко обичали войната
и грабежа. Почти у всички племена можело да се срещнат едни и същи нрави. Всеки тракиец имал много
жени; у някои най-любимата се принасяла в жертва на смъртния одър на мъжа и се погребвала заедно с
него. На девойките се позволявали много неща, но жените, които се вземали с купуване, се пазели твърде
строго. Когато се раждало дете, всичките му роднини се събирали и го оплаквали, при което напомняли
всички несрети, що сполитат човека; този обичай се среща и сега у македонските румъни. Ако някой
умирал, погребвали го с радост и ликуване, като казвали, че той сега се ползва с пълно блаженство, понеже

53
се избавил от всички злочестини. Те вярвали в безсмъртието на душата. Мъртвите понякога били изга-
ряни, понякога били заравяни в земята; когато била издигана могила, в чест на умрелия се произвеждали
военни игри и дуели. Народът почитал Арес, Дионис и Артемида, а царете – Хермес; така поне туземните
богове били именувани от гърците. Празникът на Артемида, която по тракийски се наричала Котис, Ко-
тито или Бендис, се ознаменувал с необуздани танци и игри. Траките обичали безделието и се отличавали
с изкуството да пият вино. У траките и илирите бил много разпространен обичаят татуиране (рисуване
фигури по тялото с игли и боядисването им); дори и в наши дни албанският войник си украсява ръцете, а
понякога и гърдите по такъв начин144.
От трако-илирския език са запазени незначителни останки у древните писатели; тази липса не се по-
пълва дори и с големия брой запазени лични и местни имена. Хан сполучил да обясни много стари назва-
ния с помощта на албанския език, с което се доказва както произходът на албанците от трако-илирите,
така и родството между траки и илири. Вече се спомена за значението на имената сатри и беси. Ще при-
ведем още няколко примера: Далмация или Делмация = страна на овчарите (дельея – овца, дълмуар – ов-
чар), Delminium = овче пасище (дельминъа), Dardania = страна на крушите (дардъа, множеств. дардене =
круша). И наистина, тази страна изобилствва с диви круши; Cordio = хълм (кодръа, оттук също е името
на град Скодра, Шкодра), Dimallon = две планини (ди, маль); планината Бора в Македония, боръа = сняг
(и сега още в Албания има планини, които носят това име). Към примерите на Хан можем да прибавим
един нов: името на босненската р. Лим, изглежда, отговаря на албанското Люм-и = река.
Тук можем да споменем още за някои опити на старите траки в областта на изкуството. За съжаление
по-точни сведения за това не можем да приведем, защото досега, доколкото знаем, не съществуват ни-
какви снимки. Пътешествениците Хан и Зах са намерили в 1858 г. на една мъчно достъпна скала в Прилеп,
в знаменитата кула на Марко Кралевич, груби и неумели изображения на конници с наведени копия, на
бикове, рогачи и различни йероглифни знаци, които били изсечени в стените на много пещери 145. Подобни
изображения Вилкинсон е срещал и на различни места из Херцеговина. Също така по върховете на Бал-
кана тук-там се срещат изображения на змии, мечки и други животни. В Родопа, близо до с. Иланджи, в
едно пустинно място, наричано Търло, се намира оригинално писмо, написано на две успоредни, близки
една до друга скалисти стени около едно старо гробище146. Няма никакво съмнение, че тези груби памет-
ници в Македония, Херцеговина, на Балкана и в Родопа са произведения на най-старите жители на тези
страни във всеки случай; те са по-стари от времето на римското владичество и славянската колонизация
и изобщо се отнасят към дохристиянската епоха.
Единствен опит да се съединят разединените тракийски области в една държава бил направен от одри-
сите147. Одриският княз Терес съединил около 450 г.пр.Хр. повечето племена в една обширна държава,
която предал на своя син Ситалк, добре известен от гръцката история. Севтес, приемник на Ситалк, за-
повядвал над цялата страна – от Дунава до Егейско море и от Босфора до околностите на София; над
другите колена, които живели по-нататък на запад, имали надмощие тогава трибалите. Но след неговата
смърт държавата се разпаднала и отделните области си възвърнали предишната свобода, за да се унищо-
жават взаимно помежду си в отчаяни племенни разпри. Филип II Македонски след кръвопролитна борба
покорил илирите и траките до Дунав и основал няколко македонски колонии в Бесапара (Баткун), Фи-
липопол (Пловдив), Кабиле (Ямбол) и пр. Голяма част от войските на Александър Велики съставяли трако-
илирите. През време на борбата на диадохите отново се възобновили племенните разпри. Одрисите се
борили не само с бесите, закоренели техни врагове, но и с гетите; илирите и дарданите непрекъснато
правили нашествия в Македония, а автариатите изблъскали част от трибалите зад Дунав. През III в.пр.Хр.
в днешна Босна се появили келтите; за тях, разбира се, не било мъчно да опустошат и съвсем да ограбят
крайно отслабналия по вината на самите туземци полуостров. Под южния склон на Хем, в Казанлъшката
розова долина, между Балкана и Средна гора, от тях била основана могъща държава с главен град Тиле;
името му и досега се е запазило в названието Туловско поле, което е разположено на котловината, в която
лежи Казанлък: От Тиле в продължение на 66 години (279–213) те безпокоели тракийските планинци
между Дунав и Егейско море, също както и елинските търговски републики при Понт и Пропонтида148.
По-дълго време, отколкото в Тиле, продължавало владичеството на келтските скордиски в Босна. Мно-
жество туземни племена били съвсем изтребени от тези пришълци. В началото на II в. пр.Хр. в местността
около Долни Дунав се показали бастарните (според Цайс народ от германски произход), повикани от

54
Филип III Македонски против римляните; те преминали Дунава и водели жестоки войни с траките и дар-
даните. В същото време преминали Дунава някои племена от скитите и се разположили по равнините на
Източна България. Нито Херодот, нито Тукидид не говорят нищо за тяхното съществуване по тези места;
само Страбон споменава за живеенето им отсам Дунав.
През времето на Втората пуническа война на полуострова се явяват римляните. Два века и половина
трябвало те да се борят, за да завладеят трако-илирските земи. Отчаяна била съпротивата на илири, скор-
диски, панонци; много кръв била проляна, докле тракийските племена се подчинили на римското иго.
Дарданите и траките били покорени след осемгодишна борба (78–71 г.пр.Хр.). В тази война в Родопа пад-
нал Апий Клавдий; Кай Скрибоний Курион проникнал до Дунав и след тригодишна борба бил удостоен
с триумф; М. Лукул разбил бесите в техните планини, превзел град Ускудама, сетне и Адрианопол (Од-
рин), покорил гръцките колонии при Черно море и с триумф завършил войната149. Най-могъщият от тра-
кийските князе – Котис, господар на одрисите, бил причислен към подвластните римски владетели. Но с
това далеч не била завършена планинската война в Хем и Родопа. Докато в Същинска Тракия бил оставен
туземен княз, задължен да плаща данък, страната между Дунав и Хем била покорена от М. Крас и пре-
върната в римска провинция (29 г.пр.Хр.), която била наречена Moesia по името на племето мези (миси),
които живели в нея и след отслабването на трибалите застанали начело на западните траки. Тракия едва
при император Клавдий (в 46 г.сл.Хр.) била превърната в римска провинция; но и тогава предишните
наредби не били отменени у планинците на Хем и Родопа150. Границите и обемът на новите провинции не
били винаги еднакви. Moesia се простирала надлъж по Долна Сава и Дунав – от Дрин до морето, и дости-
гала навътре в страната на запад до Шар, а на изток – до полите на Хем151. Частта на запад от Киабра
(Kiabros или Cebrus), сега Джибра, се наричала Moesia superior и заключавала в себе си Средиземноморска
Дардания с градове Naissus (Ниш) и Ulpiana (Липлян на Косово поле); а източната част – Moesia inferior.
След загубата на Траянова Дакия в Трансилвания и Влашко, новата Дакия била устроена в Мизия към
края на III век.
Thracia се простирала от Понт до Неста (Mesta) и от Егейско море до северните поли на Хем; първона-
чално към нея се отнасяла и Софийската котловина.
Според новото разделение на империята от Диоклетиан (297), полуостровът се разпадал на два диоцеза.
Diocesis Thraciae включвал в себе си шест провинции: 1) Thrazia с градовете Philippopolis и Berrhoea
(Стара Загора); 2) Haemimontus с градовете Hadrianopolis и Anchialos; 3) Europa с градовете Heraclea
(Perinthos), Selymbria и Gallipolis; 4) Rhodope c градовете Aenos, Trayanopolis (живописни развалини при
Дедеагач), Maximianopolis (останки при Гюмюрджина) и зад Хем; 5) Moesia inferior c градовете
Marcianopolis (развалини при Девня, близо до Варна), Nicopolis ad Haemum (Никюп при Търново), Novae
(при Свищов) и Durostorum (Силистра); 6) Scythia, днешна Добруджа, с градовете Tomi (до Кюстенджа),
Noviodunum (Исакча) и Troesmis (развалини в Иглица, при Мачин). Вторият диоцез се наричал при Диок-
летиан Diocesis Moesiarum, при Константин – Diocesis Daciae, и включвал в себе си през IV в. следните
провинции: 1) Moesia superior Margensis, в днешна Сърбия с градовете Viminacium (развалини при Кос-
толац) и Singidunum (Белград); 2) Dacia ripensis от Тимок до Вит с главен град Ratiaria (днес Арчар при
Видин); 3) Dacia mediterranea с градовете Serdica (Средец или София), Naisus (Ниш) и Pautalia (Кюстен-
дил); 4) Dardania c градовете Scupi (Скопие) и Ulpiana; 5) Macedonia; 6) Thessalia; 7) Aсhaia (Древна Гър-
ция); 8) Praevalis в Албания с град Scodra (Скутари); 9) Epirus novаe (северната част); 10) Epirus vetus
(южната); 11) Creta. Първият диоцез се намирал под ведомството на префекта praetorio orientis, вторият –
под префекта praetorio illirici. За граница между изток и запад служели тогава р. Неста, Рилският гребен,
„Succi“ (Траянови врата) и Вит152. Отсетне в тази провинциална уредба са ставали различни промени; така
например от Македония била отделена нова провинция – Macedonia satutaris c главен град Stobi, чиито
развалини се виждат при вливането на р. Черна във Вардар. Но най-общо казано, границите не са се из-
меняли до VI век.
Напълно ясно е, че непрекъснатите войни крайно обезлюдили цялата северна част на полуострова. По
малобройното си население тя без съмнение приличала на опустошената при римляните Гърция. Римля-
ните основали там много колонии, напр. в Мизия: Ulpia Ratiaria, Ulpia Oescus (при устието на Искър),
Novae, Nicopolis ad Jatrum, Troesmis [при Мамин]; в Македония: Colonia Augusia Julia Philippi (при Серес),
Byllis в Епир, Nicopolis ad Nestum (Неврокоп в Родопа), Develtum (при Бургас). Туземният елемент отстъ-

55
пил място на чуждестранния. Скоро на полуострова се сблъскали двата главни езика на Римската импе-
рия: латински и гръцки; тук била границата между Изток и Запад. Латинският език придобил право на
гражданство в северните области: в Дунавска България, Сърбия и Босна, а на юг, особено в Източна Тра-
кия и Южна Македония, се употребявал гръцкият език, както това личи от надписите. Романизирането на
туземците тръгнало бързо. В IV в. Никита, епископ ремесиански, писал на латински. Епископите на град
Марцианопол [при Девня] употребявали латински език в преписката си с Халкедонския събор и с визан-
тийските императори. От донесението на гърка Приск, който през V в. преминал през целия полуостров,
се вижда, че навред официален и делничен език бил латинският153.
През VI в. ние срещаме навътре в страната много местности с романски названия: Lupifontana, Spelunca,
Gemelli munte, Ferraria, Julio Valle, Mauro Valle и дори върха на Балкана – Calvomunte154. От смесването на
латински език с туземни елементи малко по малко се образувал нов език – румънски, който заимствал
много неща от трако-илирския, особено членовете в края на имената.
На полуострова се намира богат материал, за да се обрисува гражданският живот в Мизия, Тракия, Ма-
кедония и Илирия през време на римското владичество: развалини от големи градове, следи от големи
пътища, безброй надписи и богати археологически находки, които красноречиво свидетелстват за едно
значително развитие на местната промишленост и търговия; но повечето от всичко това още не е описано
и изобщо не е известно.
Трако-илирската раса винаги се отличавала с необикновена енергия и безпокойна страст към война, но
повечето пъти била на служба у другите народи и действала по-скоро в интерес на по-слабите си съседи,
отколкото да закрепи своята собствена мощ. Служейки под знамената на Александър Велики, трако-илир-
ските планинци покорили Азия за гърците. През римско време смели илири нееднократно след бляскави
военни подвизи достигали до римския престол. И в ново време най-добра защита на слабата Порта са
пашите и войниците-албанци, съплеменници и потомци на ония илирски и епирски воини, начело на ко-
ито Александър завладял персийското царство; на ония воини, с които епирският цар Пир, любител на
приключения, искал да отнеме Италия от римляните и картагенците; на същите онези воини, сред които
прости ратници смело си пробивали път към престола на всемирната римска монархия.
Най-подир ще се докоснем до спорния въпрос: били ли са славяните първобитни жители на полуост-
рова? Учението на автохтонията на южните славяни досега още не е изчезнало съвсем; ала привържени-
ците му не са съгласни помежду си. Поляците Лелевел и Беловски смятат за славяни всички тракийски
племена; русите Бутков, Савелев-Ростиславич, Чертков мислят, че първобитните жители на полуострова
били само отчасти славяни; архиепископ Филарет, архимандрит Леонид и германският издирвач Куно 155
твърдят, че славяните открай време живеели там, ала смесени с други раси. Павел Йосиф Шафарик в
своето съчинение „Über die Abkunft der Slaven“ (1828) предполага, че славяните заедно с траките и епи-
ротите населявали полуострова от незапомнени времена. А в главното си съчинение „Slovanské
Starožitnosti“ (1837) той твърди, че след изгонването на славяните от Маджарско, някои родове се отдале-
чили в планинските области на Илирия и Тракия156, но при това забелязва, че само сходството на имената
(други доказателства в полза на славизма на траките няма) никога не може да бъде мощно доказателство
за кръвното родство на народите; така например той оспорва всяка връзка между тракийските кробизи и
руските кривичи157. От южнославянските писатели защитават първобитността на славянския народ бъл-
гарите Берон, Раковски, Захариев и сърбите Хаджич, Веркович, Милоевич и други. Те вършат това с та-
кова усърдие, като че ли оборването на тяхното учение ще има за резултат края на южните славяни и
унищожаване на народните им права. Ако народната чест и народната слава зависеха само от това, имал
ли е народът в отечеството си предшественици, които са говорили на друг език, или не, тогава ще трябва
например първи северноамериканските учени тържествено да провъзгласят индийците за прадеди на ан-
гло-американците!
Най-сполучливо от всички е разгледал тоя въпрос българският учен Марин Дринов, професор в Харков-
ския университет, в своето издирване на руски върху заселването на славяните на Балканския полуост-
ров158.
Нека разгледаме сега доказателствата на трако-славянската теория. Местните названия Mila reka,
Vratzista, Verzana и др. трябва предварително да отстраним, понеже те са възникнали едва в VI в., когато
етнографските отношения на полуострова са претърпели вече значителни изменения. Другите пък аргу-
менти се основават на едно смешно изопачаване на географските имена. Тракийските кробизи се смятат

56
за кривичи, коралите – за хорали, бесите – за бяси, пелагонците – за поляни, одрисите – за оботрити, до-
лонките – за доленци (жители на долините), мизите – за мужи и дори за мазовии, линкестите – за ляхити159,
и най-сетне трибалите – за древляни. Имената на реките: Стримон произвеждат от полското Strumien (по-
ток), Барг от славянското бряг; Нестос сравнявали с името на руската Мста. Имената на градовете:
Doberos произвеждали от старославянското дьбръ (долина, клисура); Билазора се обяснява като Бяла зора;
Ускудама – като узко-дом.
При такова странно изопачаване много имена получават, както изглежда, славянско значение, но този
начин е неизмеримо далеч от критичната филология.
Защитниците на трако-славянската теория измислили, че кробизите уж преминали към северната страна
на Дунава, за да се поселят на Далечния Север в Русия под името кривичи; за такова преселение, разбира
се, нито дума не се говори в изворите. За същинското значение на името беси ние споменахме. Някои се
опитвали да го произведат от славянското бяс, а Филарет и Леонид дори твърдели въз основа на извести-
ята за християнството на бесите, че славяните били вече християни в V в. и пишели на свой език. Досежно
имената на реките трябва да не изпускаме предвид, че славяните, където са отивали, навред са заменяли
чуждите имена със свои, които звучат подобно за тях; същото се е случило с имената на Места и Струма.
Впрочем коренът sru е общ за всички индо-германци160.
Неоснователността на тази теория най-добре излиза наяве в името Bylazora (Βυλαζῶρα). Тоя град лежи
в Горна Македония, на Вардар, на мястото на днешния Велес, и за първи път се споменава около
216 г.пр.Хр.161 Мислят, че това название трябва да е чисто славянско: бяла зора. Наистина e странно наз-
вание! Според нашето мнение положително е непонятно как е могла да възникне мисъл да се даде на
града такова поетично название. При това обикновено зората бива само червена. Ще прибавим още важ-
ния филологичен аргумент: по български от незапомнени времена се е казвало само бяла зора, а не била
зора. Същинското значение на думата трябва да търсим в албанския език. На този език ura, ure е явно
втората съставна част на думата Bylazora и значи мост; и Хан съвсем вярно забелязва, че, както изглежда,
самата природа е отредила мястото на днешния Велес за мост през бързотечния Вардар и че такъв трябва
там да е съществувал от онова време, когато човек почнал да строи мостове. Византийците и новогърците
наричат Велес, албан. Вълъс – Βελεσσός, у турците той просто се означава с името Кюпрюлю, от кюпрю –
мост162.
В средните векове южните славяни често са смятани за аборигени (коренни жители); но това е недора-
зумение, произлязло при четенето на древните писатели поради незнание на историята. Например старос-
лавянският преводач на Зонара нарича даките сърби; а във византийската хроника на Малала се чете, че
народът на Ахилес по-рано се наричал мирмидонци, а в това време – българи163.

119 [В тази глава, която трябва да се напише съвсем изново, е необходимо да се спомене и за големите животни. Лъвът у Херодот на
Балканския полуостров, изобразен по тракийските камъни (Мадара и т.н.), известията в старата литература (Keller). Чихачев в една
малка книжка върху Мала Азия (стр. 92) привежда свидетелството на Евлия Челеби за лъвове в Мала Азия през XVII столетие.
Живял ли е зубърът (дивият бик) на полуострова? Βόες ἄγριοι (вж. цитата в Cesty po Bulharsku за биволите), ζόμβρος у византийците.
В местните имена срещаме само Зубер планина при Поганово. Според Bergner в Седмиградско дълго време е имало зубри; на Кавказ
при изворите на Кубан живеят и до днес. Nota bene: познат ли е зубърът в старобългарската или старосръбската литература? Dumont,
Mélanges d’archéologie et d’épigraphie, Paris, Thorin, 1892. C допълнения от Homolle из целия Corpus inscr. gr., Тракия.]
120 Вж. Mittheilungen der anthropolgischen Gesellschaft in Wien (1871), статиите на Hochstertter, стр. 93–100, и Boue, стр. 156–158.
[Разпространение на тумулите (могилите): Jrecek, Heerstrasse, стр. 43. Riccaut, стр. 706, от 1165 г. за тяхноо отваряне. А. Pelz за тях.
Миличевич, стр.1029. Nota bene: босненските каменни гробове. Трябва да се състави въз основа на Boue, Hahn и други по-пълен
преглед на тяхното разпространение.]
121 Cedrinus, II, стр. 594 (Ἑκατὸν βουνοί). [Покрайнината Ἑκατὸν Βουνοί, Сто могили, навярно се е намирала в Добружда. Срв.
Tomaschek за Идриси. За името: при р. Прут между Липкани и Скулени при Костещи и Городишче има множество „кургани“ на
руския бряг, на румънски местността се нарича Suta Mogile, Сто могили, Надеждин у Zap, Zrcadlo, II, стр. 78. Maciej Stryjkowski
Osostowic (роден 1547 г., умрял около 1583 г.) за погребението на литовския княз Свинторог, изгаряне на трупа, могила: ,,W
Thracyéj takže i w Bulgaryéj bardzośmy częste mogiły z kymienia ciosanego wyniosłe widzieli, а drugie na koształt gòr wielkych usipane,
w których ciała ksižat walecznych leža, o których dzielnościach jeszcze i dziś Serbowie powiadaja, i na skrzypiczkach przygrawjac žywot y
jich nam wyśpiewywali.“ F. L. Čelakovského, Všeslovanské počáteční čtení. I, Z písemnictví polského. V Praze, 1850, стр. 88.]
122 Herodotus, 5, стр. 8. Място, досега незабелязано, но твърде важно за историята на могилите.
123 За съжаление надписът не може вече да се чете (Mittheil der anthrop. Gesellsch. in Wien, II, стр. 96).
124 M. E. Weiser, Thracien und seine Tumuli, ibid.; срв. статията на Hochstetter и Boué, посоченото място. [Намерени неща в могилите:
Champoiseau в чешкото издание, стр. 42. През 1872 г. при постройката на гарата в Татар Пазарджик била отворена една могила и в

57
 нея били намерени кости, стомни, биволски (?) рогове и еленови рога. W. Freiherr Berg, Thracische Reizeskizzen, Beil. z. W.
Abendpost, 1876, № 115.]
125 Даничиħ, Рјечник из књижевних старина српских, под думата „могила“. Границата на село Купелник до Призрен минавала в
1348 г. „у Теклину могилу“ и стигала до определено място „на могиле“. В грамотата на българския цар Константин (1258–1277) се
споменава една могила при Скопие (Šafařik, Památky, 2 изд., стр. 24). А в грамотата на господаря Константин (1388) се посочва
„могила код друма“ и една граница „до могиле Koja je мегю оба пута“, при Щип (Гласник, 24, стр. 268).
126 Ст. Захариев, Географико-историко-статистическо описание на Татар-Пазарджишката кааза, Виена, 1870.
127 F. Müller, Allgemeine Ethnographie, Wien, 1873, стр. 60. В най-ново време: Fligier, Zur praehistorischen Ethnologie der
Balkanhalbinsel, Wien, Hölder, 1877, 65 стр., разглежда най-старата етнография на Балканския полуостров. Той заключава, че или-
рите по своя произход рязко се различавали от траките. Първите, като били изтикани от траките от източната страна на полуострова,
се преселили в Италия, където потомците им после се явяват под името япиги и венети. А траките според мнението на Флигиер
спадали към трако-фригийското семейство, към което се отнасяли много обитатели на Мала Азия: фригийци, лидийци, каподо-
кийци и други. От всички клонове на това семейство сега остават само арменците. Авторът влиза в големи подробности, когато
говори за Гърция: разглеждайки местни, лични и митологични имена от различни области, той идва до заключение, че една част от
доелинските им обитатели били от илирийски произход, друга – с трако-фригийски (вж. рецензията на К. Йос. Иречек в Časopis
českého musea, 1877, стр. 408).
128 G. Hahn, Albanesische Studien, II, стр. 218.
129 Herodotus, VII, стр. 111. Thuciditus, II, стр. 96. Hahn, Alban. Studien, I, стр. 242. M. Дринов, Заселение Балканского полуострова
Славянами, Москва, 1873, 8, стр. 4. W. Тоmaschek, Über Brumalia und Rosalia nebst Bemerkungen über die Bessischen Volksstämme
(вж. К. Jireček, Heerstrasse etc., стр. 39).
130 Ст. Захариев, пос. съч., стр. 72, според устни предания, самият той не е бил на мястото.
131 Пак там, стр. 78 и на таблица № 15. Силно повреден. [Статията на Tafel под тази дума в Pauly Realencycl., отпечатана в неговите
ed. fragm. Strabonis, 1,7, стр. 25, №103. За надписа от времето на Траян, в който се споменавали „Vessi“ и на гръцки „Βήσσοι“?]
132 За рудничарството на бесите вж. Heerstrasse, стр. 39; за местоположението на Бесапара вж. моето обширно разсъждение пак там,
стр. 37; Бешяфара: Захариев, стр. 56; срв. Дринов, Заселение, стр. 30. Пара отговаря на санскритското puri (град) и гръцкото πόλις.
За fara срв. Miklosich, Alban. Forschungen, II, Wien, 1871, стр. 25.
133 [Sapaei: срв. Tafel, Strabo fragm., стр. 42, n. 97. Живели са при устието на Места и никога не на север. Tomaschek, 1877 в G. Zeitschr.,
стр. 678.]
134 [Коралли. В крайвардарско има село Ролово, Пулулово (1380 г., Гласник, 24, стр. 253) – Ὄρολος, Ῥώλιης, Πολλης. Tomaschek,
посоченото място.]
135 Някои търсят Прасийското езеро в днешното езеро Тахинос, през което Струма се влива в морето, други – в Будковското езеро.
136 Herodotus, V, стр. 16. [Constructios lacustres: Рисунките на езерните постройки на Траяновата колона. Тибериевите боеве на Бо-
денското езеро. Те са преминали в Алпите навярно със сключването на мира в римско време. В баварските находки са намерени и
римски монети. М. Deville (поч. в 1868), membre de l’école française d’Athènes, а vu sur le Strymon des restes d’habitationes lacustres.
Cf. Rapport de M. Egger sur les travaux des membres de l’école française d’Athènes, 1963, Acad. (comptes rendus). Dumont, Révue archéol.,
1868, Déc, стр. 412. „Nous avons vu nous mêmes, sur les lacs situés aux pieds de l’Ossa et du Pélion, des cabanes sur pilotis ou les bergers
s’abritaient.“ Dumont, ibid., стр. 412. (Статията гласи: Objects antiques du musée de Belgrade.) Срв. Rockstroh за постройките в Струга.
Срв. днешните сгради в алпийския Hallstadt при езерото.]
137 Грамотите в Гласник, 11, стр. 136; 13, стр. 373.
138 [По-пространно съобщение за това свое откритие дадох в Časopis českého musea, 1875, стр. 437–439. (Jezerní osady v starém
Bulharsku), когато първото издание на Dejiny bulharské почти беше вече отпечатано.]
139 [Съжалявам, че за пиянци и техните предания няма други известия, освен тези у Веркович, Описание быта Болгар, населяющих
Македонию, Москва, 1868, който изкарва името на пиянци от неумереното пиене на вино. Колкото до видоизменението на името,
срв. лат. paeonia, чеш. pivonka.]
140 Вж. статията на Иречек Jezerní osady v starém Bulharsku, в Časopis čes. musea, 1875, стр. 437, и известието на А. Dumont в „Revue
archéol.“, 1868 (Déc., стр. 412). Веркович, Описанiе быта македонских Болгаръ, Москва, 1868, стр. 21.
141 Fr. Müller, цит. съч., стр. 170.
142 Hahn, Reise durch die Gebiete des Drin,... etc., стр. 350.
143 Herodotus, V, 3.
144 За бита на траките срв. Rösler, Romänische Studien, Leipzig, 1871, стр. 53 и сл., и Forbiger в Pauly Realencyclopaedie, VI, стр 2,
1892.
145 Hahn, Reise von Belgrad nach Salonik, 2 изд., стр. 177.
146 Ст. Захариев, пос. съч., стр. 72. Някои от тези знаци там на табл. №11 и 12. Според Захариев (стр. 60) в Баткунския манастир
изкопали каменни плочи с ваяния, които изобразяват безоръжни конници с шапки, подобни на българските, на голи коне. На някои
личат следи от гръцки надписи, на една – νος υ. Κοτυος; на друга – πολιν αποικ... βησσοι... Имената Котис и Бесси свидетелстват за
старинността на тия скулптури. Ние не знаем дали приличат те на образите, изсечени на скалите.
147 [Одриси: А. Höck, Das Odrysenreich in Thrakien im fünften und vierten Jahrh., Hermes, XXVI, 1891, стр. 76–118; J. Kleinsorge, De
civitatum graecarum in Ponti Euxini ora occidentali sitarum rebus, Diss. Halle, 1888.]
148 За местоположението на старото Тиле вж. моята статия „Туловско поле“, на немски в Sitzungsbefichte d. Kgl. boehm. Gesellsch.
der Wissenschaften, 4 дек. 1876 и Heerstrasse etc., стр. 152.
149 Eutropius, VI, 2 10; срв. Mommsen, Röm. gesch. (2 изд.), III, стр. 284.
150 Списък на прокураторите и легатите pro praetore в Тракия вж: Albert Dumont, Inscriptions et monuments figurés de la Thrace, Paris,
1877, стр. 72–76. [Списъците на управителите на римските провинции вж.: W. Liebeman, Forschungen zur Verwaltungsgeschichte des
röm. Keiserreichs, I. Die Legaten in den röm Prov. von Aug. bis Diocl., Leipzig, Teubner, 1888.]

58
151 При Адриан границата между Мизия и Тракия била при село Хотница или Охотница, на 2 часа път северозападно от Търново,
както показва интересният надпис от 136 г.пр.Хр., който бил намерен и пренесен в манастира „Св. Троица“ при Янтра. Напечатал
го г-н Славейков в българското списание „Български книжици“, Цариград, 1859, стр. 414; вж. също Mommsen, Corpus insеr. lat, III,
стр. 992 (срв. стр. 141).
152 Th. Mommsen, Mém. sur les prov. Rom. jusque V siècle, Revue archéol., 1867, стр. 67.
153 Priscus, ed. Bonn., стр. 190. [Латински език: Nicetas. Cf. Tafel, Const. Porphyrog., стр. XXIX и сл. Paulinus de Nola carmen XXXI de
reditu Nicetae episcopi in Daciara a. 398. Maxima bibl. patrum, VI, стр. 294. C. Martyrologium, 7 януари. Rössler, Röm. Studien. стр. 89.
Върху Bischof Nicetas von Remesiana: M. Schanz, Geschichte der röm. Litteratur bis zum Gesetzgebungswerk des Ks. Justinian, IV, 1,
München, 1904, стр. 367–371. Instructiones für Taufkandidaten. Schreiben an eine gefallene Jungfrau, hat sich Gott geweiht und geheirathet.
Hymnen, wahrsch. Verf. des „Te deum laudamus“, noch Morin, Révue Bénédictine, 7, 1890, стр. 151; 11, 1894, стр. 49, 337; 15, 1898, стр.
99. Schanz, пос. съч., стр. 211, 371; Schrifte De vigiliis servorum Dei, De psalmodiae bono (ed. Morin, пос. съч., 14, 1897, стр. 390);
Priscus, стр. 190, Bonn: скитите освен своя език говорят хунски или готски, или и авзонски (римски); тези, които се сношават с
римляните, елински рядко, освен пленниците ἀπὸ τῆς Θρακία καὶ Ἰλλυρίδος. Силата на романизацията: според Миклошич в албан-
ския език имало 930 романски думи, дори и най-обикновени понятия: mik-amicus, kiel – coelum, engušt – angustus. Вж. Nicetas
Schanz, пос. съч., стр. 370–371. Gedichte des Paulinus über Nicetas: „qui ex Dacia Romanis merito admirandus advenerat“, у него: Getae,
„uterque Dacus qui colit terrae medio vel ille divitis multo bove pilleatus accola ripae“. По-нататък: „ubi et Scupos patriae propinquos
Dardanus hospis“. Химна: „Bessorum feritas et pellitorum turba populorum“, някога човешки жертви, сега dulce crucis melos. Meropius;
Pontius Paulinus, роден в Bordeaux, около 353 г., ученик на Ausonius, консул в 379 г., консулар в Кампания, покръстил се християнин,
продал имотите си, в 394 г. отишъл в Nola (Кампания), където се славел култът на св. Феликс, в 409 г. станал епископ в Нола, поч.
431 г. Schartz, IV, стр. 281: арианските борби, диалог между арианския епископ в Sirmium, Germinius, и един мирянин на име
Heraclianus в Sirmium, публично: „Altercatio Heracliani laici cum Germinio, episcopo Sirmiensi.“ Ed. Caspari, Kirchenhistorische
Anecdota, I, Christiania, 1883, стр. 133. [Auxentius episcopus Dorostorensis, epistola върху Улфила (поч. 383 г.), пос. съч., стр. 285.]
154 Procopius, De aedificiis, I, Καλβομοῦντις; Theophylactus Simocatta, стр. 98.
155 J. Cuno, Forschungen im Gebiete aer alten Völkerkunde, I. Die Skythen, Berlin, 1871.
156 Šafařik, Sebrané spisy, I, стр. 288.
157 Пак там, I, стр. 516.
158 Пак там, стр. 26–40, където също е събрана цялата литература по този предмет.
159 Авг. Беловски, писател, който заслужава уважение, открил (Wstep krytyczny do dziejów Рolski, Lwow, 1850) първобитната родина
на поляците при Охридското езеро. Той мислел, че ляхитите (линкестите) са били изгонени в III в. от келтите зад Дунава и там
основали дакийската държава; цар Биребиста смятал за Лешко II, Децебал – за Семовит, и т.н. [Изопачаване на географските имена:
Би могло да се сравнят в Етрурия CI Lat., XI, № 2145 tegula „Satellia C. F. Velizza“, 2187 tegula „MVRRIINIѦ VHLIZѦ“.]
160 Miklosich, Lexikon palaeoslovenicum под думата струя: санскр. sru fluere, гръц. – ῥυ ῥεῖν, лат. – rivus, келт. – sruth, старонем. –
stroum, литов. – srava, и пр. Оттам са названията, срещани на полуострова: Sirmium, Sermius, сегашната р. Стрема при Пловдив и
други. От този корен думата струга. [Името Доберос славяните, които са се поселили на полуострова, не са го променили може би
на Дебър, ами на Добрун, чийто спомен и до днес живее в турското название Дорян; славяните в по-ново време наново преименували
стария Доберос в Поляна (Поляна, Полин или Полянино, тур. Дорян, лежи край малко езерце на 12 часа път северно от Солун, 4
часа – източно от Вардар, с около 5500 жители. Добрун в хрониката на сръбския архиепископ Данило (поч. 1338 г.), изд. Даничич,
стр. 197, и у Новаковиħ, Српски поменици, стр. 131, Dubrunis у Кантакузин, I, стр. 428). Bylazara: Tomaschek, Ö. Gymn., 1877, стр.
679, против Hahn-in diesen paeonischen Ortsnamen, wie in Ἄζωρος, Γάζωρος, Ἄλωρος, Ἴωρον eher das Apellativ „Schutzwehr, Burg“
(иран. vara) enthalten sein. Биха могли (защитниците на тракославянската теория) да вземат за славянин и арабския историк
Beladsori!]
161 Polybius, V, стр. 97.
162 Hahn, Reise von Belgrad nach Salonik, 2 изд., стр. 166. Аз не се наемам да реша произхожда ли славянското Велес от първата част
на името Βυλαζ-ῶρα (вилаз).
163 Τῶν λεγομένων Μυρμιδόνων τότε νυνὶ δὲ Βουλγάρων (Malalas, ed. Bonn., стр. 937). В старобългарския превод „тогда Мирмидонесъ,
нинѣ Блъгаре“. Дринов, Заселение, стр. 6, 174, не забелязал,че тези думи се намират в оригинала. Малала живял през 474–527 г., но
хрониката му е дошла до нас в много повреден вид.

59
 Глава III. Заселване на славяните
на Балканския полуостров
Преселване на славяните през III–IV в. Римско господство в Дакия и сблъскване на славяни с римляни.
Първи следи от славянска колонизиция на полуострова. Хуни, готи, българи. Император Юстиниан
(527–565). Словени и анти в Дакия през VI и VII в. Авари. Падане на аварското и византийското цар-
ство и войнствено движение на славянските племена чак до Пелопонес

Нов ред на работите започнал на Балканския полуостров поради преселването там на славяните. Когато
всемирната римска монархия отслабнала, почнала да отпада и изнемогвала, тогава съседните народи, като
нахълтали в северните ѝ предели, турили край на римското владичество, проникнали до бреговете на Сре-
диземно море и се настанили в провинциите на империята. Германците заели двата западни полуострова,
а славяните покрили със селищата си източния полуостров от Дунав до Спарта. Ала в Испания, Галия и
Италия германците се смесили с туземците или били покорени от други народи, ето защо в тези страни
германският елемент след време изчезнал. Славяните, напротив, и сега заемат голям дял от Балканския
полуостров, на който те под домашно или чуждо владичество до такава степен се задържали, сякаш са го
обитавали на хиляди години.
По въпроса кога и как се заселили славяните на Балканския полуостров, от учените са изказани различни
мнения, но и досега този важен въпрос не е дотолкова изяснен, щото по-нататъшното му разследване да
може да се смята излишно. Издирвачите са поставяли това събитие в епохата на Великото преселение на
народите, ограничавайки продължителността му в твърде малко години. От мненията по тоя предмет ние
тук ще посочим три.
Полският историк Суровецки бил на мнение, че славяните се приближили към Долния Дунав само след
падането на хуните и при това твърдял, че преминаването им на десния бряг на тази река се извършило
не по-рано от последната четвърт на V в. Същият възглед споделял и Шафарик; според неговите думи
мирното и спокойно преселване на славянски семейства, както и закрепването им по пустинните равнини
на двете Мизии започнали от края на V в. и продължило през целия VI в. Начало на тези преселения
турило нашествието на азиатските племена164. Хърватският изследовател д-р Ф. Рачки165 отнася появата
на славяните край Дунав към времето на хунското господство. Руският писател Хилфердинг мисли, че
славяните са извършили две преминавания: първо някои славяни тръгнали след готите, когато след пос-
ледните, бягайки от хуните (около 375 г.), преминали през Дунав; след това нападенията на Атила посо-
чили на славяните пътя за Византия166.
Неотдавна българският учен Дринов в гореприведеното разсъждение отново преработи съвсем този въп-
рос167. Самостоятелни издирвания са го довели до крайно неочаквани резултати. Докато горепосочените
четирима издирвачи отнасят заселването на славяните на Балканския полуостров към епохата на Вели-
кото преселение на народите и мислят, че то е станало в кратък период от време (не повече от 50 години),
Дринов поддържа тезата, че тази колонизация е станала не изведнъж, а постепенно, и то в течение най-
малко на 300 години, понеже тя започнала от III в., следователно преди Великото преселение на народите,
и завършила през VII в. Тоя възглед и нам се струва по-верен, макар че този въпрос не може още да се
смята решен.
В I в.пр.Хр. в днешна Трансилвания възникнала могъща държава, страшна дори за римляните. Наро-
дът ѝ се наричал даки; така го наричали и римляните. Запазените останки от дакийския език 168, макар и
твърде оскъдни, карат да се мисли, че този могъщ народ е принадлежал към тракийското племе. Изглежда
обаче, че държавата на цар Децебал, която се простирала от Тиса до Днестър и от Дунав до глъбините на
Карпатите, била населена не само с даки, а и с различни други племена; и може би населението на източ-
ните и северните погранични провинции се е състояло от славяни169. Съществуват някои следи, които
доказват, че славяни са живели в Маджарско през време на римското господство 170. Траян, който разбил
войската на Децебал през 107 г., присъединил Дакия към империята. В новата провинция били премес-
тени грамадни количества колонисти от целия римски свят, предимно от Италия, Мала Азия и Далмация.

60
Но в страните на север от Дунав, постоянно безпокоени от враждебни съседи, римското господство не
могло така да се укрепи както в Испания или в Африка. Още Адриан, страхувайки се от варварите, запо-
вядал да се разруши великолепният Траянов мост. През III в., при Галиен, Дакия била изгубена; а през
271 г. Аврелиан отстъпил напълно провинцията на варварите и остатъка от римски колонисти прехвърлил
от градовете и полята на Дакия в Мизия. Висшите класи между туземците, понеже се смесили със завое-
вателите, заедно с колонистите се преселили на полуострова; простият народ, който през 166-годишното
владичество на римляните си присвоил техния език, останал и векове продължавал да води мирен пастир-
ски живот по карпатските височини под властта на други народи, досущ както романизираните ретийци
по Тиролските Алпи171.
Римското господство в Дакия имало влияние както върху славяните, които живели в съседство, така и
върху славяните, които обитавали може би самата Дакия172. Името на победителя на даките придобило
такава гръмка известност между славяните, че то се среща и досега в приказките и песните на малоруси,
сърби и българи. Траян бил дори причислен към славянските богове. В „Ходенето на Богородица по мъ-
ките“, фантастичен апокриф от гръцки произход, който бил приведен на български език преди XII в., се
среща една важна прибавка от преводача, а именно, че езичниците смятат за боговете и хората като Троян,
Хърс, Велес и Перун. В друг апокриф, апокалипсис на св. Апостоли (ръкопис от XVI в.), също така пре-
веден в България на славянски език, е казано, че по-рано се покланяли на Перун, Хорс, Дий (Ζεuύς), Троян
и други като на богове, при това има и забележка, че Троян бил „цар“ в Рим. В староруския епос „Слово
о полку Игореве“ (от началото на XIII в.) Троян се споменава четири пъти. Крайно неоснователни са опи-
тите на Тихонравов и Ербен в тази поема да се замени Троян с Боян. Там се споменава за „тропа Трояна“,
т.е. за знаменития Траянов окоп в Киевската губерния, който, разбира се, съставял чудно за народа явле-
ние в южноруската плоска равнина; там също се говори за страната на Троян отвъд окопа, именно за
Дакия; времето на Троян се отнася към дълбока древност, много преди Ярослав или преди управлението
на Олег Светославов. С посочения окоп у малорусите са свързани различни приказки за Троян, цар „Ер-
малански“. В българските песни и сега се възпява „цар Троян“, владетел на неизчерпаеми съкровища, на
70 извора, от които бликат разтопено злато и чисто сребро. При полите на Балкана е разположен град
Троян с манастир; при Татар Пазарджик през Тополница води Троянов мост; недалеч оттам се намират
развалини, наричани от селяните „Троянов град“, и проход – „Траянови врата“ (Капуджик). Мостът над
Неретва в Мостар се нарича Траянов мост; към развалините на римския Бурнум в Далмация прилагат
названието Траянски град, както с името на римския император се означават развалините на една старос-
ръбска кула при Нови пазар. Ученият архиепископ Вранчич (латинизирано Verantius), родом от Далмация,
отивайки през 1553 г. като имперски пратеник при Сюлейман I, слушал с учудване, че целият път от Бел-
град за Цариград (който минавал тогава отчасти по римска настилка) се наричал „Траянов“. В XI в. един
български царски син, синът на великия цар Самуил, се наричал Троян. Собственото име Троян (умали-
телно Трайко173) е всеобщоупотребяемо и сега както в България, така и между македоно-румъните (цин-
царите). В Трансилвания174 има поле prat de la Traian, по маджарски – Keresztesmezö. Особено живо е за-
пазен споменът за римския император в местността при Железни врата на Дунав, където се намирали
неговият мост и път. В Сърбия, в гората при Шабац, се намират развалините на Троянов град; но тях
отнасят към средните векове. В сръбските народни приказки Троян се явява ту с три глави и с восъчни
крила, ту с кози уши; а в трета приказка – като нощно същество, което се бои от дневната светлина, за да
не се разтопи175.
По примера на жителите от римските провинции, преселените славяни приписвали на Траян съгражда-
нето на много постройки на Балканския полуостров. Провинциалите смятали за виновник на всички го-
леми здания онзи император, който по броя на своите постройки надминал всичките си предшественици
и приемници и толкова често навред бил споменаван по стени, паметници и камъни, щото според свиде-
телството на Амиан Марцелин го наричали на шега „лишей“ (herba parietina). Още през VI в. проходът
през Балкана при Троян се именувал „τρίίβος Τραιανοῦσ“ (пътека на Траян), сегашната Троянска пътека.
Че славяните впрочем се запознали с името на славния римски император не само по този начин, се вижда
от това, че то се среща и у онези славянски народи, които никога не са дохождали в контакт с римските
провинциали и никога не са обитавали в страни, подвластни по-рано на римляните. Личното име Троян
често се среща и в чешките и моравските грамоти от XII и XIII в.; в Чехия още съществуват местности,
именувани Троян или Троянов. Също така личното име Троян от 1065 г. се среща навсякъде в Полша.

61
 Името на старославянския празник Коледа, славянският произход на което не може да се обясни, е про-
изведено от латинското Calendae. То се среща почти у всички славянски народи (старославянски – коледа,
български – коледа, сръбски – коледа, руски – коляда, полски – koleda, чешки – koleda). Трулският събор
(691) забранил на християните да празнуват не само римските Vota и Brumalia, но също така и Καλανδας.
Вероятно името на римските януарски календи било пренесено на някой славянски туземен празник. За-
емането на тази дума говори за непосредствени сношения между славяни и римляни още в онова време,
когато първите не били почнали да се преселват на запад и юг; едничкият вероятен пункт за такова сре-
щане била Дакия през време на римското владичество. Разбира се, никой няма да твърди, че името Коледа
най-напред е занесено у всички славянски племена от християнските мисионери.
Първоначалният руски летопис (около 1115) разказва, че славяните най-напред живели там, където в
това време лежали земите на угрите и българите; оттам те се разпръснали. „Влахомъ бо нашьдъшемъ на
Словѣньі на дунайскыя, и сѣдъшемъ въ нихъ и насиляющемъ им.“176 Тези власи в никакъв случай не са
келти, както предполагал Шафарик, а са римляни, завоеватели на Дакия. Славяните наричат влах всеки
човек от романски произход – или румънец, както русите, българите и сърбите, или пък италианец, както
хърватите, словенците, чехите и поляците. Появата на римски легиони в долините на Карпатите трябва
да е направила дълбоко впечатление не само на населението от карпатските страни, но и на жителите от
обширните равнини, които допират до тях от север и от изток. Движението, което започнало в карпатската
област, вероятно дало първоначален тласък, който накарал славяните да се мръднат на юг 177.
Между народите, които през II и III в. воювали с римляните за завладяване на дунавските страни и Бал-
канския полуостров, особено бележити са карпите178, от които получили името си Карпатите, и костобо-
ките; Шафарик посочва, че техният произход е вероятно славянски. През войната против Марк Аврелий
(161–180), в която освен германски племена участвали даки, костобоки, алани, роксалани и язиги, косто-
боките ограбвали целия край до Елатея в Елада179. След свършването на войната много варвари били за-
селени в Панония, Мизия и Горна Италия. През III в. борбата край Дунава върлувала почти непрекъснато.
Между северните жители, които нападали, в челните редици заедно с готите стояли карпите. Император
Аврелиан, родом от Мизия, след като сключил мир с готите в 271 г., им отстъпил напълно Дакия, която
отдавна вече била изгубена безвъзвратно. За да запази поне предишното име, той основал в Мизия нова
провинция и я нарекъл Dacia ripensis. Обаче готите, както се вижда, не заели цяла Дакия, понеже по-сетне
от тази напусната провинция независимите „сарматски“ племена извършвали често нападения на Римс-
ката империя.180 Още през 273 г. Аврелиан, който се върнал победител от Палмира, трябвало да отблъсва
карпите. Император Кар след една бляскава победа заловил в плен 200 000 варвари и ги заселил на Бал-
канския полуостров. Енергичният далматинец Диоклетиан дарувал в 202 г. на провинциите от полуост-
рова отделно управление с главен град Сирмиум, чиито развалини се виждат и сега при град Митровица,
в област Сирмия [Срем]. Неговият съуправител Галерий, родом от околностите на Сердика (София), раз-
бил сарматите; победените от него карпи и бастарни, всички заедно, били преселени в огромно количес-
тво в дунавските провинции (298); на първите за местожителство били отредени Мизия, Тракия и Пано-
ния. През по-нататъшните войни Константин Велики преселил в империята повече от 300 000 „сармати“
и им определил за местожителство Скития (Добруджа), Тракия, Македония и Италия.181 Поради такава
насилствена колонизация били внесени нови елементи на полуострова, северната част на когото била по-
вече романска, южната – гръцка, а планинската – още и трако-илирска. Между стотината хиляди воен-
нопленници прездунавски съседи, превърнати сега в колони, според мнението на Дринов имало значите-
лен брой славяни, например цялото племе карпи. Това било началото на славянската колонизация на Бал-
канския полуостров. Следователно тя започнала много по-рано, отколкото обикновено се предполага. От-
начало в продължение на 200 години славяните живеели като римски колони в Мизия, Тракия, Дардания
и Македония, макар, то се знае, разпокъсано; едва след това (около 500 г.) започнали техните самостоя-
телни походи с оръжие в ръка с цел да се сдобият с нови местожителства.
Дринов посочва някои следи от славянските колонии в Тракия, запазени в два пътеводителя от средата
на IV в. – в Itinerarium Hierosolymitanum и в Itinerarium Antonini: Zernae, сега Черна, на Марица (Zirinae
Tab. Peut., Ζεορινiα y Stephanus Byz.), Cosintus на река Cossinites (срв. Косаница, Косница в Сърбия) и т.н.
Ако тези доказателства не приемем за необорими, тогава можем да намерим у Прокопий редица други
славянски названия на градове и крепости, които били вече в развалини, когато на престола се възкачил

62
император Юстиниан (527), например: Лабуца, Мила река, Врзана, Клештевица, Дебре, Врачишта, Стре-
ден, Кавеца и т.н182.
Още от началото на V в. срещаме славянски собствени имена сред висшите сановници на Византийската
империя. Тези, които носели тези имена, никак не са били пришълци или чуждестранни наемници, а хора,
родени на римска земя, чиито бащи вече са се отличили в римска военна служба. В 469 г. началниците на
войските, разположени в Тракия, се наричали Оногост (Ἀναγάστος) и Оструй (Ὁστρούι). От пълководците
на Юстиниан Велики мнозинството били славяни, родени повечето 183 през втората половина на V в. Доб-
рогост (Δαβραγέζας, Ἄντης ἀνήρ), Всеград (Ὀυςίγαρδος) и Сварун (Σουρούνας Σκλάβος ἀνήρ) се отличили в
555 г. в Персийската война. Но ние няма да се осмелим да прогласим за славянин Велизарий, който се
родил около 490 г. в Дардания, близо до крепостта Скаплица (Σκαπλίζιω).
Според някои учени император Юстин I (518–527) и неговият сестрин син Юстиниан (527–565) също са
били славяни по произход. Тяхното месторождение било с. Ведериана (Βεδερίανα), близо до кулата Тав-
резиум в Горна Македония184.
Жената на Юстин, варварска робиня, се наричала Lupicina – име, което в мъжки род Lupicinus често се
среща в историята и в надписите от епохата на Римската империя; то е умалително от Lupus185. Майката
на Юстиниан, сестра на Юстин, се именувала Vigilantia, баща му – Sabbatios. Така звучат тези имена спо-
ред достоверни и съвременни извори. В най-ново време обаче в латинското Lupicina съзирали славянското
Любкиня, в латинското Vigilantia – Виленица. Основавайки се на авторитета на някои писатели, отделени
от нас само с няколко века, наричали бащата на Юстин Исток и мислели също, че туземното име на
Юстиниан е Управда, което Гибон, смятайки това име за германско, сравнявал с английското upright =
прав, тогава когато Шафарик го изкарва от старославянското правда = iustitia; но за тези имена липсва
историческото основание186.
И така, в провинциите на полуострова през VI в. славяните били не само известни, но и многобройни,
пък имали и известно влияние, въпреки че, както изглежда, техните селища били доста редки. Не трябва
да ни учудва, че съвременниците не споменават за тази постепенна колонизация. Аналогичен пример на
това от най-нови времена представлява преселването през XVII в. на стотици хиляди сърби от Косово
поле и Стара Сърбия в Банат и Южна Русия, а през нашия век стотици хиляди българи се преселили от
своето отечество в Сърбия, Влашко, Молдавия и Бесарабия; при все това европейските статистици и ис-
торици не са събирали никакви достоверни сведения за това. И в наше време в Турция тълпи християни
меняват своето местожителство и те не са скитници-овчари, а заседнали поселенци, при все това никъде
не се пише за това.
В течение на сто години Великото преселение на народите нарушавало всички съществуващи наредби
на полуострова. Според свидетелството на съвременника Евнапий Тракия, Македония и Тесалия били
още през IV в. цъфтящи страни с многобройно, деятелно и богато народонаселение. Поради колонизаци-
ята на огромно количество трудолюбиви и пълни с живот „варвари“, които рязко се отделяли от изнеже-
ните римляни и трако-илири, обезлюдените страни получили нови производителни сили. Ала именно това
възраждане подбутнало „варварите“ да подкачат пак нападенията. Готите и хуните отново превърнали
всичко в пустиня.
Вестготите, притискани от хуните, си завладели жилища в Мизия (376). След една страшна битка при
Одрин (378) те опустошили всичко от Цариград до Алпите. Когато най-сетне в 402 г. те се отдалечили в
Италия, сменили ги хуните187. В продължение на пет години (442–447) хунските орди грабили Източната
империя, разрушили 70 града и се завърнали у дома си едва когато им обещали ежегоден данък. Наскоро
след смъртта на Атила (453) хунското царство бързо се разпаднало. Множество дребни племена, подчи-
нени по-рано на хуните, наводнили дунавските провинции. Сарматите се утвърдили в Илирия, хуните – в
крайбрежна Дакия и в крайния ъгъл на Добруджа, скирите, сатагите и аланите – в Долна Мизия. Ала най-
зле от всички казани народи своеволничили остготите, минавайки (474) през Дардания, Мизия и Македо-
ния; под техните мечове изчезвало в Тракия цялото селско население. Правителството плащало данък на
всички тези пришълци, за да ги умири; ала достатъчно било и най-малкото противоречие на техните же-
лания, за да ги накара да грабнат оръжие. Народността на тези преселенци отчасти не се знае. Според
Шафарик сатагите били славяни; и сега тяхното име носят славянските сотаки в Северно Маджарско188.
Когато и остготите отишли в Италия (488), между славяните отвъд Дунав започнало сериозно движение.
След това те продължавали своите нападения дотогава, докато не заели целия полуостров от Истрия и

63
устията на Дунав до скалистия Тайгетски гребен. Отначало те попаднали на Долна Мизия (493), където
римският пълководец Юлиан паднал в една нощна битка с тях. По-неудържимо било нападението в 517 г.
Те опустошили жестоко Македония, Епир и Тесалия до Термопилите189. Заедно със славяните край Дунав
се явили неславянските българи, фински или тюркски номади, които не бива да смесваме с днешните
българи. Макар и да ги смятали за непобедими, като били повикани в 482 г. от император Зенон против
готите, те били съвсем разбити от крал Теодорих (487–526) някъде към Дунав. Наскоро след това бълга-
рите се отказали от съюза, разбили римската войска по стръмните брегове на р. Зурта и два пъти грабили
Долна Мизия, неотбранявана вече от никого (499 и 502).
Изходен пункт на славянските нападения през VI в. били стара Дакия, днешна Трансилвания с Влашко
и Молдова. Това именно било причина, византийските съвременници, избягвайки да употребят обикно-
вените имена, за да могат да блеснат с познаване на старата история, да наричат славяните гети 190. Тези
дакийски славяни в VI в. се делели на две племена: по-малкото източно коляно се наричало анти, по-
голямото западно – словени. Тяхна граница било горното течение на Днестър; антите пък живеели отвъд
долното му течение и по левия бряг на Дунав до устията на р. Алута. Изобщо цяла стара Дакия – както
планинската страна на днешна Трансилвания, така и низината, била осеяна със славянски селища. В Тран-
силвания и сега се срещат села, носещи добре познати имена, които се повтарят във всички славянски
земи: Топлица, Бистра, Букова, Добра, Глимбока (Глобока), Глоговица, Ковашна (Квасна), Понор, Залатна
(Златна), Пояна (Поляна), Пресека, Прислоп, Рибище, Ровина, Руда, Остров, Лунка Черна (старославян.
Лѫка, черна ливада) и пр. Там се срещат реките: Стрела, Черна, Бистрица, Илова, Красна; р. Кокел у
саксите по румънски е Тирнава. Пограничната област Бихар носи славянско име (срв. чешкото Bêchory,
сръбското Бијор). Названията на планините също са повечето славянски: Верву (връх), Деалу (дял – пла-
нина), Стина (стена), Магура (97 пъти в Трансилвания) и т.н. По същия начин и в днешна Румъния по-
голямата част от местните имена са славянски, а именно названията на реките: Лъгава, Дъмбовица, Су-
шица и безброй други славянски названия. Сега словените са изчезнали съвсем от тези места. Те се сме-
сили с излезлите от полуострова романизирани трако-ромъни. Румънският народ по такъв начин расъл,
като поглъщал малко по малко славяните. Още преди сто години в някои седмиградски села се чувал
славянски език191; сега там той е излязъл съвсем от употреба. Румънският език заимствал много елементи
от славянския, също както английският от латинския. Румъните усвоили от словените терминологията по
домакинство, гражданския живот и християнството.
И така от Дакия словените преминали на Балканския полуостров, а също и в маджарските равнини. И
скоро настъпило време, когато на разнообразните наречия на техния език говорили от долините на Арка-
дия до карпатските проломи на Буковина и от бреговете на Балатонското езеро и Баконската гора до Про-
понтида. Тогава те населявали Маджарско, Трансилвания, Влашко, а на юг от Дунав – Мизия, Тракия,
Македония и много други области, станали сетне пак гръцки или албански. Северните словени изчезнали
между маджарите и румъните, южните и сега още живеят под (неславянско) име българи.
В края на V в. във Византия царувала такава нехайност, че вътрешната част на полуострова оставала
съвсем беззащитна от враговете. За да могат да плащат данък на варварите, византийските императори
имали обичай формално да продават най-богатите провинции при Средиземно море на наместници, които
след това ги разорявали по-зле от турските паши; императорският двор се грижел повече за разкошен лов,
за монашески препирни и събори.
По морето върлували вандалите, чиято жертва била Елада. Никой не мислел за сериозна съпротива на
врага, който нападал от всички страни. За спасяването на Цариград в 512 г. при император Анастасий192
била съградена голяма стена от Селимврия на Пропонтида до Деркон на Понт, дълга 280 стадии, „знак на
безсилие и паметник на страхливост“. Към всички бедствия се прибавили и страшни земетръси, които
разрушили Коринт, Дирахион и дарданските кули. В 518 г. Анастасий бил наследен от Юстин I, чиято
енергия можела да се прояви само във вътрешни препирни. Лесно биха могли славяните при Анастасий
и Юстин не само да грабят, но и да се заселят на пустинния полуостров.193
В 527 г. на престола на Константин Велики стъпил Юстиниан I. Неговото управление се ознаменувало
с военни подвизи, с издаване свод на законите и с построяване на величествени здания. През първата
година на царуването му на полуострова била възстановена славата на римското оръжие; пълководецът
Герман разбил пълчищата от антите, които преминавали Дунава. Надлъж пo брега на Дунава били отчасти
съградени, отчасти поправени 80 крепостни стражеви кули194, а за главнокомандващ на дунавските войски

64
бил назначен Хилвуд, който след тригодишна успешна война бил убит в един необмислен поход в от-
въддунавската славянска земя. Тогава започнала война против славяните, които вече се установили на
постоянно местожителство на полуострова; пълководецът Мундо в 529 г. разбил славяните в Илирия и
българите в Тракия. Че на полуострова вече имало множество независими славянски общини, се вижда
също и от разпоредбите на този император. За каква друга цел, ако не за господство над славяните на
полуострова, той съградил освен дунавските крепости още 600 укрепени места в самата страна, в Авре-
лианова Дакия, в Македония, Тесалия и Епир? А ако това не е доказателство, тогава трябва да обърнем
внимание на посочените от Дринов думи на Прокопий: „Каквото изчезнало и дошло в упадък във Фи-
липопол и Плотинопол, той [Юстиниан] бързо го изградил, понеже се оказало, че твърде лесно могли да
се превземат тези градове, тъй като лежали в съседство с множество варварски народи.195“ Крепостта
Адина, близо до Палматида в Мизия, била поставена на военна нога, понеже в околностите ѝ Σκλαβηνοὶ
βάρβαροι нападали пътуващите и правели страната небезопасна196. В своята родна земя императорът ос-
новал нов град Justiniana Prima. Според някои сведения той лежал при Кюстендил, според други – при
Скопие; във всеки случай бил в центъра на полуострова или в провинцията Dacia mediterranea, или в Дар-
дания. Но в никой случай не е бил близо до Охрид. Архиепископството, учредено от него там, в състава
на което влизала страната от Дунав до Шкодра, безследно изчезнало след 100 години сред ожесточени
войни.
Всички тези приготовления не постигнали целта си. Докато Юстиниан с успех се борил в отделните
провинции – на изток против персите, в Африка против вандалите, в Италия против готите, Балканският
полуостров до самите врата на столицата станал плячка на славяните. Всяка година те правили своите
нападения чак до Елада; нито планина, нито пещера, нито едно кътче римска земя не било пощадено. При
всяко нападение около 200 000 римски поданици били посичани или откарвани в плен. Някои непълни
сведения за тези нападения се намират в описанието на Готската война от Прокопий Кесарийски; но по-
неже цели 20 години, от 527 г. нататък, той се намирал в лагера на Велизарий, в чужбина, сведенията му
за произшествията на полуострова са почерпани по-скоро от слухове, отколкото от достоверни свидетел-
ства197. Подробното описание на тези войни би ни завело далеч; ние ще се погрижим да дадем най-важ-
ното.
В 533 г. антите разграбили Тракия; малко по-сетне Юстиниан водил преговори с тях с намерение да им
отстъпи град Турис на левия бряг на. Дунав (може би Турну Мъгуреле, при устието на Алута), ако те се
задължат да му помагат против другите врагове на империята. В 548 г. славяните без спънка проникнали
чак до град Дирахион. В 551 г. една тълпа славяни от 3000 души преминала Дунав и разделена на два
отреда, опустошила Илирик и цяла Тракия, където бил разрушен от тях град Топирос198, лежащ на брега
на Егейско море. На следната година огромни маси заддунавски славяни потеглили към Солун199. Ала
когато узнали в Ниш, че римската войска стои в Сердика, те се обърнали на запад и на три отреда опус-
тошили по-голямата част от полуострова, като проникнали чак до дългата Анастасиева стена. В 558 г.
много претърпелият полуостров бил наводнен от цели потоци славяни и не-славяни, една част от които
достигнали чак до Термопили, а под Константинопол друга била отблъсната назад от стареца Велиза-
рий200.
Към края на Юстиниановото управление в съседство с римляните се явил враг, много по-опасен от сла-
вяните. Нов степен народ авари се заселил в панонските равнини, за да предприема оттам своите граби-
телски нападения по всички страни. Славяните ги наричали обри, което отпосле означавало просто вели-
кан (чешки obr, сърбо-лужицки hobr, полски olbrzym). Около средата на V в. аварите се разпореждали още
между Каспийско и Азовско море; сто години по-късно те се борили с родствени им племена в южнорус-
ките степи. Като подчинили антите, те покорили дулебите, руско племе, което живяло между реките Буг
и Стир, и се отнасяли към тях със страшна жестокост, като например впрягали в колите си дулебските
жени вместо волове. Оттам в 568 г. те се преселили в равнините на Тиса и Дунав, в Маджарско. Два века
и половина съществувала там тяхната разбойническа държава. Подире те изчезнали безследно, което нап-
равило дълбоко впечатление на съвременниците; в Русия още през XI в. имало поговорка: „погибоша, аки
обре201“.
Често пъти се е повтаряло мнението на Гибон, че царството на аварите се простирало от Волга до Елба,
от Долния Дунав почти до Балтийско море. Всъщност обаче господството на аварите едва ли е премина-
вало границите на Маджарската равнина; на съседните земи те правели грабителски нападения, без да ги

65
завладяват202. Дакийските славяни били съвсем независими от тях. Наистина, по-сетнешните византийски
летописци искали да виждат във всяко движение на славяните аварско влияние, смятайки всички славяни
за аварски поданици, и дори често идентифицирали авари и славяни. Ала, като се разгледат съчиненията
на непосредните съвременници, а тъкмо от такива трябва да се ползва един историк, може тутакси да се
види какво значение е имало задължението на славяните да плащат данък на аварите. Разбира се, не мо-
жем никак да се съмняваме в това, че славяните в Панония били поданици на аварите, за които те били
длъжни да градят мостове и ладии за преминаване през Дунав и Сава (напр. през 579, 592). Но дакийските
славянски племена запазили пълна независимост и свобода. Твърде интересно известие ни е запазил един
съвременник, гъркът Менандър203. След покоряването на Панония аварският хан заповядал да кажат на
войводата Добрента (Δαυρέντιος, Δαυρίτας204) и на славянските старейшини, че те трябва да се покорят на
аварите и да им плащат данък. Ала Добрента и старейшините отговорили на властолюбивите чужденци:
„Кой от всички хора, огрявани от лъчите на слънцето, би могъл да ни подчини на своята власт? Ние сме
привикнали да придобиваме господство над другите, а не да се подчиняваме на другите. И ще си останем
при своето, докато съществуват война и мечове!“ Аварските пратеници, раздразнени от този отговор, за-
почнали да се отнасят така заповеднически и надменно, че произлязло сблъскване, което свършило с тях-
ното убиване. При все това ханът не се осмелил да отмъщава и трябвало да остави дакийските славяни
дълго време на мира.
Своите нападения на Византийската империя аварите започнали в 575 г. При това и славяните не спи-
рали военните си походи в Тракия. В 578 г., когато римляните току-що сключили мир с аварите, 100 000
души славяни предприели голям поход чак до Елада и след това останали в завзетата от тях страна. По
тоя случай сирийският съвременен хронист Йоан Ефески (писал в 584) разказва следното: „На третата
година след смъртта на Юстиниан и от стъпването на Тиверий Победоносни на престола, яви се прокле-
тият славянски народ и завзе цяла Елада, околностите на Тесалоника (Солун) и цяла Тракия. Те завладяха
много градове и крепости, с огън и меч опустошаваха и грабеха страната и господстваха там напълно
свободно, като в своя родна земя. Това продължаваше четири години, докато императорът воюваше с
персите; поради това те се разпореждаха в страната, докато бог не ги изгони оттам. Техните грабежи се
разпростряха чак до външната стена; всички императорски стада станаха тяхна плячка. И досега те живеят
безгрижно и безстрашно в римските провинции, като грабят, убиват, палят; те разбогатяха, имат злато и
сребро, цели табуни коне и множество оръжия; научиха се да водят война по-добре от римляните205.“ На
помощ против тях Тиверий повикал аварите, които на драго сърце се възползвали, от случая да си отмъс-
тят за постъпката на Добрента. По стария римски дунавски път, който минавал по десния бряг на реката,
от Сингидунум (Белград) до устието ѝ, те преминали в Добруджа206, преплували през Дунав, разграбили
селата и се върнали у дома си, като освободили множество пленници римляни. Въпреки това дакийските
славяни си останали свободни и самостойни.
През времето от 582 до 602 г. във Византия управлявал император Маврикий, прекрасен по характер, но
непредвидлив държавен мъж; пълководец, като теоретик отлично подготвен, ала на практика крайно не-
опитен. Неговото интересно съчинение за стратегията е оцеляло до наши дни 207. Със славяните той водил
непрекъснати войни, както и с аварите, които, след като завзели Сирмиум, опустошили цялата област. В
583 г. славяните два пъти били разбити в Източна Тракия: при р. Еркене и при кулата Енсина, недалеч от
Одрин208. Въпреки това през 587 г. те нахлули в Елада, закрепили се там и в продължение на 218 години
живели в тази знаменита в древността страна, независимо от Византия.
След свършването на Персийската война Маврикий утолил жаждата на аварите за пари, като им плащал
ежегоден данък, а цялата си дейност насочил против дакийските славяни. Той се надявал да тури край на
нападенията, като покори славянската родина в Древна Дакия. Под предводителството на опитния Приск
войската му преминала през Дунав (593), разбила в една нощна битка крайбрежния владетел Радогост и
опустошила неговите владения. Пленниците били изпратени при императора под стража, под началството
на славянина Татимир209, който се намирал на гръцка служба; на шестия ден откакто тръгнали на път от
Дунав за Цариград, този отряд някъде в Балкана бил нападнат от славяни, които, без съмнение били за-
седнали там; Татимир само с мъка успял да се спаси. Между това Приск, когото един гепид превел през
обширни гори и блата, проникнал отвъд р. Паспирий (може би Бузое) във владенията на славянския княз
Манжук210, нападнал го през една тъмна нощ тъкмо когато Манжук празнувал помен за умрелия си брат с
песни и вино, и след ужасна сеч го хванал в плен. Тогава Маврикий, насърчен от този успех, заповядал

66
войската му да презимува отвъд Дунав. Но войските на Маврикий не били способни да следват примера
на старите римски легиони; те се възпротивили и се върнали на южния бряг. Тогава императорът повикал
Приск назад и назначил за главнокомандващ брата си Петър. Последният още на път към Дунав, при
Марцианопол на Камчия, срещнал една грабителска шайка славяни, които заградили лагера си с обоз и
били победени след отчаяна съпротива. Пътувайки по-нататък, той получил известие, че славяните зап-
лашвали Цариград; както се вижда, тези пълчища били от полуострова, а не от Дакия. При все това Петър
продължил пътя си и като стигнал Дунав, го преминал при устието на Осъм. Само че с големи загуби,
след като паднал неприятелският славянски княз Пирогост211 (597). По-нататък войната продължавала
твърде нещастно за византийците. Освен това в Тракия и Далмация те трябвало да воюват също и с ава-
рите, докато последните, разбити и пострадали много от зараза, не сключили мир (600), според който
граница за двете страни трябвало да бъде Дунав; на римляните впрочем се позволявало в случай на война
със славяните да преминават реката. От това се вижда, че аварите не по-малко от римляните се страхували
от дакийските славяни. В 601 г. Гудуин, помощник на Петър, ограбил страната на отвъддунавските сла-
вяни. Войската повторно не искала да се подчини на императорската заповед да презимува в неприятелска
земя; тя дори се възбунтувала и под предводителството на центуриона Фока потеглила за Цариград. Мав-
рикий бил свален и Фока бил провъзгласен за император212.
В същото време се повдигнали славяните в Македония. Още преди 597 г. 5000 славяни се появили нео-
чаквано при Солун213, но скоро отстъпили. Наскоро обаче те пак се явили пред града с големи военни сили
и започнали пристъпа си с железни тарани, с изкусно направени прашки и с разни други метателни оръ-
дия; но стените на града устояли. Почти невъзможно е да се мисли, че обсадителите на Солун са дошли
от Дакия. По-вероятно е, че те дошли от Македония и спадали към племената, за които Йоан Ефески казва,
че живеят в римските владения и познават военното изкуство по-добре от римляните.
Осемгодишното управление на жестокия узурпатор Фока било във висша степен нещастно. Персите
наводнявали Мала Азия и стояли пред Цариград; аварите и славяните върлували в Европа; към това се
прибавили глад и чума. Приемникът на Фока, благородният Хераклий (610–641) искал вече да пренесе
столицата на разклатената държава в далечния Картаген. Времето на своето управление той прекарал в
походи против персите и арабите, докогато според свидетелството на съвременника Исидор Севилски
европейските провинции били заети от славяните в 615 г214. Славянските преселници се научили необик-
новено скоро на мореплаване и още в 623 г. споходили Крит и други острови215.
В 626 г. Цариград бил подложен на голяма опасност: аварите се явили от Панония, а славяните на полу-
острова се присъединили към тях. Докато аварите нападали столицата откъм сушата, славяните на ладии,
направени от издълбани дървета (μονόξυλα), настъпили към нея откъм море. Но те не издържали нерав-
ната борба с византийските кораби и били изтребени. Властолюбието на аварите разстроило съюза. Сла-
вяните отстъпили и аварите, предоставени на своите собствени сили, трябвало да сторят същото. Между
падналите под Цариград византийците намерили и много славянски жени216.
Несполуката под Цариград нанесла тежък удар на аварското господство. Наскоро се повдигнали славя-
ните в Илирик и в алпийските страни. В 600 г. те започнали силно да нападат Далмация, на която вършели
нападения още при Юстиниан, и изтикали много намалелия от аварите римски елемент в крайбрежните
градове и острови. Малко по-късно на запад възникнала първата голяма славянска държава: Само съеди-
нил под своята власт чехите, словените от алпийските страни и една част от полабските славяни, и пора-
зявал както аварите, така и франките.
Около средата на VII в. славянското заселване на Балканския полуостров било завършено. След това
време вече не се чува за нападения на славяни отвъд Дунав и Сава: почти всяко кътче на полуострова
било заето от тях.
В басейна на р. Сава и по брега на Адриатика, дълбоко навътре в Албания, живели словени, наричани
по-късно българи217. Романският и трако-илирският народ, който обитавал там през древността, бил изти-
кани или в планините, или в низините, и се подчинил на славяните. Туземците малко по малко се сливали
с последните и досега още в езика им са останали явни следи от този процес. Гърците се отдалечили на
островите и по крайбрежието. Повечето от техните градове навътре в страната опустели, жителите им
дирели и намирали прибежище в крайморските градове.

67
 Скоро славянските преселници не искали да се задоволят само с континента. Като се научили на мореп-
лаване, те предприемали грабежи в открито море. В 641 г. славяни, навярно от Епир, слезли на италианс-
кия бряг при Сипонт и разграбили Апулия. Айот, херцог беневентски, паднал в борба с тях 218. При импе-
ратор Константин Погонат (668–685) славянски пирати на леки моноксили, които приличали на „ед-
нодръвките“ на по-подирните черноморски казаци, плавали по Йонийско и Егейско море, опустошавайки
Епир, Ахая, Тесалия, дори Цикладите и бреговете на Мала Азия. Един от най-старите арабски летописци
(от втората половина на VII в.) споменава вече за русите славяни като за народ, добре познат на неговите
читатели.
Главната борба на славяните с византийците се съсредоточила към края на VII в. под стените на Солун.
Най-голямото желание на македонските славяни било да подчинят на своята власт този прекрасен, знаме-
нит още от древността град. Първото несполучливо нападение те извършили, както беше казано, при Мав-
рикий. Втори път се явили в 676 г. През време на четвъртата обсада на Цариград от арабите огромна маса
македонски сагудати, дреговичи, бърсяци, тесалийски велегостичи и епирски войничи обиколили Солун
откъм суша и море. Те надошли заедно със семействата и покъщнината си, за да могат, след като превзе-
мат града, веднага да се заселят в него; ала като не постигнали целта си, трябвало да се отдалечат. Две
години по-късно славяните за трети път се разположили пред вратите на Солун, ала след 30 денонощия
ги склонили с подаръци да отстъпят. През периода от 685 до 687 г. градът бил обсаждан за четвърти път
от сагудати, рунхини, дреговичи и стримонски славяни; велегостичите този път били на византийска
страна. За повод на това последно нападение послужило убийството на Пребъд, княз на рунхините, който,
наклеветен от гърците, по заповед на императора бил осъден на смърт в Цариград. Като не били в състо-
яние да превземат града, съюзниците си отмъщавали, извършвайки разбойнически нападения дори до
Пропонтида219. Тогава император Юстиниан II Ринотмет, за да спаси Солун, потеглил с огромна войска за
Славиния, както се наричала вече цялата страна от Адриатика до Родопа. Това не било първа експедиция
от този род. Още в 657 г. Константин II се отправил към Σκλαβινiας, заловил много пленници и подчинил
страната поне номинално. В 687 г. Юстиниан II в своя поход проникнал до околностите на Солун, но не
успял да влезе в града, понеже стримонските славяни задръстили всички проходи със засеки и повикали
на помощ съседите си. В околностите на града императорът сполучил – кое със сила, кое с преговори – да
се помири със славяните, при което мнозина от тях били преселени от него в малката област Опсикион
(Obsequium220) в Мала Азия, при Пропонтида. Византийците наричали тези колонисти слависиани
(Σκλαβισιάνοι); императорите си създали от тях отбрана 30-хилядна войска. Но когато наскоро след това
в една война с арабите (692) две трети от тези войски преминали на мохамеданска страна, останалата
третина заедно с жените и децата била безчовечно изтребена от гърците.
В Опсикион славяни живеели още в X в. Българите, които живеят сега във Витиния, съвсем не са по-
томци на слависианите, а са колонисти, преселени в най-ново време221. В 679 г. се случило едно събитие,
което изменило отново съдбините на полуострова. Пълчищата на неславянските българи преминали Ду-
нав и като съединили различните племена в Мизия в една държава, внесли в разединените славянски об-
ласти елемент, който им липсвал дотогава – единство.
Нека погледнем сега назад: славянската колонизация започнала в III в. и продължавала почти 400 го-
дини. Петдесет- или дори стогодишни преселвания едва ли биха стигали, за да станат толкова съществени
етнографски промени. Славяните се явявали тук постепенно. Изпърво те се заселили като колони между
трако-илирите, румъните и гърците, привикнали на римския обществен живот и дали на византийците
отлични пълководци. В края на V в. започнало преселване на големи маси с оръжие в ръце. Шафарик
погрешно мисли, че славянските семейства никога не нахлували като въоръжени маси в Мизия и в съсед-
ните ней страни, а всякога се явявали разделено и мирно, като искали само да намерят удобни за обработ-
ване земи и прибягвали до оръжие едничко за лична отбрана. Този възглед е много идиличен. В действи-
телност славяните, заемайки полетата на Тракия, Македония, Мизия и Илирия, били същият онзи войнс-
твен народ, който през средните векове непрекъснато се борил с византийците и в наши дни неведнъж
карал турците да треперят пред него. Същият характер се изтъквал у преселниците, в техните пристъпи
на Солун, в грабителските им походи до Средиземно море и в стотици битки с гърците 222.

164 Šafařik, Sebrané Spisy, II, стр. 169.

68
165 В Arkiv za poviestnicu jugoslovensku, IV, стр. 241.
166 Гильфердинг, Собр. соч., СПб, 1867, I, стр. 6. [За славянското заселване на Крайдунавско вж. доказателства в: Zeuss Rösler. Освен
това вж. цялата по-стара славистична литература, идеите за праотечеството, отношенията към сродните народи и за мнимото пър-
вожителство на полуострова: Добровски, Копитар, Шафарик (промяна на възгледите, Surowiecki и Starožitnosti); A. Rose, Kaiser
Anastasius, I. Diss., Halle, 1882, стр. 22, цитира по въпроса за заселването на славяните в империята италианската история на
Muratori, III, стр. 316, против Pagi.]
167 Дринов, Заселение Балканското полуострова славянами, Москва, 1873, стр.176. Срв. моята рецензия в Časopis Českého Musea,
1874, стр. 501 и сл.; R. Rösler, Über den Zeitpunkt der slavischen Ansiedlung an der untern Donau, в Sitzungsberichte der Wiener Akad.,
стр. 73. Според него славяните се преселили на полуострова едва в VII в., но срв. критиката на д-р Jos. Kalousek в Památky
archaeologické,dil X, Praha, 1874, стр. 190.
168 Типографски и лични имена; след това особено 50 названия на растения, запазени у Диоскорид и Псевдо-Апулей (напечатано от
R. Rösler в Sitzber. der Wiener Akad., J866, Mai).
169 На Траяновата колона у даките се виждат разнообразни въоръжение и облекло, от което може да се заключи, че е имало различни
племена.
170 Šafařik, пос. съч., стр. 255–302; Дринов, пос. съч., стр. 60 и сл. Балатонското езеро се наричало Пелсо, слав. Плесо, езеро; градът
Tsierna лежал на влашко-унгарската граница при реката, и днес още наричана Черна, и т.н. Срв. Jung, Röеmer und Romanen in den
Donauläеndern, Innsbruck, 1877, стр. 262–265.
171 За обрисуване на културното състояние на Дакия при римляните според надписа и археологическите находки вж. Jung, цит. съч.,
стр. 88–107.
172 [Отношения на римляните със славяните: грък – Graecus, цесар – caesar, c като τζ, а не гръцкото καῖσαρ. Други стари романски
думи в славянските езици: cannabis – коноп (?); cucullus – бълг. гугла; vinum – вино. Следователно чрез романите славяните се
запознали с гърците.]
173 Ударението на първия слог Трáян. Народната етимология произвежда това име от траям (трая), duro, persevero, към което се
отнася и българската поговорка. [Траян император; L. Leger, L’empereur Trajan dans la mythologie slave, Revue de Fhistoire des
religions, 1896 = L. Leger, La mythologie slave, Paris, 1901, стр. 124 и сл.; Б. Филов, Император Траян и днешните български земи,
Известия на Бълг. археол. д-во, V, 1915, стр. 177–206, рисунки бр. 132–142. Върху спомените за Траян, основани от него градове,
рисунки от Траяновата колона. Сръбското предание за Трояновите козлови уши – Midas. Cf. Tzetzes, Chiliades II hist., 34. Tomaschek,
Ö. Gymn., 1877, стр. 679. Вж. още Brocquière за Траяновите уши, при Траянополе. Трояновите восъчни крила в сръбското предание –
Diadalos. Jung, стр. 261, и Иловайски сочат Трояновата повест. Cf. Rob. de Clary. Троян – личност: прекрасната Андроникова жена,
πατρόϑεν γἀρ είς τὸν Βασιλέα Βολγάρων τὸν Σαμουὴλ ἀνεῖλϰε τὸ γένος, Τρωϊάννου ϑυγατήρ οὖσα τοῦ ἐϰείνου ὑιέος. Niceph. Bryennios,
стр. 106. Троян – местности: Троян албански и Троица славянски се нарича високата планина над изворите на Лим, между Албан-
ските Алпи и Ком. Вж.: Boué, Turquie d’Europe, I, стр. 26. Троян град на върха Пещер, близо до развалините на крепостта Йелеч в
Новопазарска околия. Предание и описание у Гильфердинг, Босния, Герцеговина и Старая Сербия, 1859, стр. 145. Nota bene: calea
Trajanului според Olta в описанието от 1718–1737 (извл. от библиотеката в Инсбрук), там и древните castra Trajani, продължение от
Дунава към Пловдив през днешния град Троян, у Theophyl. Simoc. като τρίβο Τραϊανοῦ. Nota bene: мястото за Траян у Procop., De
aedificiis. Троян другаде у славяните: Троян, син на жупан Велислав, Vincencius ad 1144, Fontes rerum boh., II, стр. 414.
В Чехия според описанието на Палацки има стара крепост Trojan (adj.), Буд., стр. 328, Trojerovice, нем. Trojan в Пълз., стр. 407,
Trojanov, нем. Trojern в Буд., стр. 314. Trojanus, filius Dlugomili, nob. Mor. 1183, Trojan, filius Velizlai, nob. Boh. 1184, Troganus
(Throian) nobilis 1187, 1193, 1210, 1211, Trojan de Wischezau 1239. Erben, Reg., I. В Полша Trojân procurator, comes, nobilis, canonicus,
cantor: Troiano 1065, Bielowski, Monumenta, стр. 363 = Troyano Bibl. Ossolińskich, стр. 377; Troianum 1206 Cod. dipl Mazows., I; Troian
1220 Monografia opactwa cystersów we wsi Mogile, I, ibid., 1266, стр. 23; Troiano 1222, ibid., стр. 3; Troyano 1227, ibid., стр. 6; Troianus
1236. Cod. Rzyszczewskii et Muczkowskii, стр. 41. Villa Trojanovic XIII s. Annal. Polon., стр. 606 (Troianovich). Troianov villa 1222
Cod. Rzyscz., стр. 28, Troyanowo, ibid., стр. 27. Бодуэн де Куртенэ, О древнепольском языке до XIV-го столетия, Лейпциг, 1870,
слов. 46. В Словения: Trojansko sedlo (ali reber 2770') на шосето от Любляна за Целье. Vojvodstvo Kranjsko (изд. на Matica slov),
Ljubljana, 1866, стр. 11. Моста през Неретва при Мостар преданието приписва на цар Троян.]
174 Büsching, Grosse Erdbeschreibung, Troppau, 1785, VI, стр. 271.
175 На Траяновите следи у славяните пръв обръща внимание Котляревски в: „Древностях Моск. Археол. Общ.“, I, 1865 г., Материалы
для археол. словаря, стр. 13. Срв. Kanitz, Trojanov grad und die serb. Trojanssage в Mitth. d. Centralcommission, Wien, 1875, X. Дринов,
Заселение, стр.76–81. Jireček, Heerstrasse, стр. 5–7, 158. Троян, син на цар Самуил, Niceph. Bryennios, стр. 106. Τρaiίβος Τραϊανοῦ.
Theophylactus Simocatta, стр. 320. Verantii Opera, Budapest, 1857, 1, стр. 305 и сл. Името Троян в Чехия, Моравия и Полша: Erben,
Regesta Bohemiae et Moraviae, I (списък), Бодуeн де Куртенe, О древнепольском языке, слов. 46.
176 Nestor, ed. Miklosich, Vindobonae, 1860, cap. III.
177 Дринов, Заселение, стр. 81–83.
178 Καρποδακοι у Зосим – останки от този народ живели в Дакия тогава, когато той в по-голямата си част, от 100 години вече, обитавал
на полуострова. Вж. Дринов. Заселение, стр. 62.
179 Pausanias, IX, стр. 34.
180 Подробности у Дринов, Заселение, стр. 53.
181 Пак там, стр. 49 и сл.
182 Procopius, De aedificiis, ed. Ven., стр. 437. [Славянски колонии в Тракия: А. Rose, Kaiser Anastasius, I, 1: Die äussere Politik des Ks.
Diss., Halle, 1882, стр. 29. За славяните цитира Muratori, Hist. it., III, стр. 316 против Pagi, Šafařik; славяни към края на V в. на десния
дунавски бряг – 499 г. българи, 15 000 души с 520 коли под Аристос, река Зустас, оплаквания на Марцелин; 502 г. българи, 517 г.
нахлуване на славяни според Zonaras, XIV, 4 (Rose, стр. 31) чак до Термопилите и стария Епир (тъмно място у Jordanes за пораже-
нието на Помпей, внук на имп. Анастасий, при Адрианопол).]

69
183 Agathias, ed. Bonn., стр. 150, 186, 249. [Славянски собствени имена във Византийската империя: Ostrys nom., Prisc, fr. 39. Brooks,
Zeno. Dabragezas у Agathias (живял около 536–582), ed. Bonn., стр. 150, 186, неговият син Leontius, стр. 244; Vsegrd, ibid., стр. 150;
Svarun, стр. 249.]
184 Hahn, Reise von Belgrad nach Salonik, 2-ро изд., стр. 156, по примера на генералния консул А. фон Миханович, мисли, че Ведериана
и Таврезиум са днешните села Бадер и Таор, на 4 часа път южно от Скопие, на Вардар. Тук ще забележим, че в грамотата на
българския цар Константин Асен (1258–1277), дарувана на манастира „Св. Георги“ в Скопие, се чете: „село Таворь и сь полемь, сь
ливадами, сь езеромъ Елатнимъ“. (Šafařik, Památky, стр. 25). [Юстиниан: За латинската народност на Юстиниан срв. Bresslau,
Urkundenlehre, I, стр. 598, nota 1: цитира Biener, Gesch. der Nov. Just., стр. 14, собствено признание Nov. 7, 1; 13, 1; 146, 1. В гръцките
новели (като тази до цариградския патриарх, новела 7; латински подпис, латински печат. Към моите бележки за Bryce да се при-
бави: село Opravdić, kotar Srebrnica, okružje D. Tuzla. Против Управда е бил още Добровски, вж. цитата във 2-ро изд. на Šafařik,
Gesch. d. slav. Lit., 1826, стр. 114 и 493, nota bene. Upravda в Ptiči iz Vojvodine, Rad, 77, стр. 164. W. Tomaschek, Miscellen aus der
alten Geographie. Öster. Gymn. – Zeitschrift, 1874, стр. 658: „Vorerst etwas über das landläufige Dogma, Justinianus sei slawischer Abkunft
gewesen und habe Uprauda geheissen. Ich kenne keine ältere Quelle dafür, als Luccari, welcher Annali di Rausa, p. 3 behauptet: Istok barone
Slavo haveva per moglie Biglenica, sorella di Giustiniano е madre di Giustino, Imperatori Romani, i quali-com’hò veduto in un diadario
(какво е diadario у Лукарич?) in Bulgaria-in lingua Slava sono chiamati Upravda, che significa Giustiniano ò Giustino. Möglich, dass bei
irgend einem slaw. Chronisten diese Nachricht zu lesen war, aber sie hatte nicht mehr Werth, als das Geschwätz der Chronisten über die
Abstammung Nemanja’s. Uns gilt einzig als beglaubigt, dass des Kaisers Eltern Sabbatios und Vigilantia hiessen und romanisirte Dardaner
ἐν Βεδεριανῆς waren.“ Rösler, Zeitpunct der slaw. Ansiedelung an der unteren Donau (Sitzber. der Wiener Akad., phil. Classe, LXXIII),
стр. 115, засяга и този въпрос, обаче в смисъл че „dass Upravda gar nicht eine slawische Form ist, die dem Justus, geschweige einem
Justinus oder Justinianus entspräche, denn diese lautet pravĭdivŭ, pravĭdĭnŭ“. Procopius, Hist. arcana, ed. Par., p. 95 (notae): „Sic Justinianus
а suis gentilibus Upravda, hoc est, recta Justitia dictus est, Venetos Graeci Κυανέοις vocarunt: Biglenizam Justiniani sororem, Vigilantiam
Latini vocis similitudinem secuti dixerunt.“ Ibidem, p. 137: De Theodora íta Theophilus in Vita Justiniani: „Duxit Justinianus Theodoram
egregiam puellam, licet rcclamante matre Bigleniza etc.“ (Само Bigleniza)... „Quamquam Vigilantiae nomen latine inflexum puto ex Illyrico
nomine Bigleniza, quod Justiniani imp. matris vocabulum fuit.“ Ibidem, p. 138. Генеалогия: „7. Sabatius Justiniani pater, cuis nomen bis
legimus, semel hic apud Procopium, iterum apud Theophanem, quem paulo ante citavimus. Istokus etiam appellatus est ab Illyriensibus.
Theophilus in vita Justiniani.“ Justinianus... „Upravda а suis gentilibus dictus est. Idem Theophilus.“]
185 [Nota bene: Lupicinus magister equitum. Ammianus, 18, 2. Comos Thraciaer, 31, 4 и сл.]
186 Имената Изток и Управда се срещат за пръв нът у Лукари (Лукарич), Annali di Ragusa, Venezia, 1605. Той се основава на един
стар ръкопис, който имал случай да види в България; навярно една от старославянските хронографии, които съдържали в себе си
преводи от гръцки хроники. От книгата на Лукари тези имена взел Nicolo Alemanni и ги турил в забележките към своето издание
на Historia arcana от Прокопий, Lugduni, 1624, препечатани в парижкото издание на византийците. Той при това доста смътно се
позовал на вече никому непознатата Vita Justiniani от Теофил; срв. Gibbon, History of the decline and of the roman empire, chap. XI,
бел. 6; Шафарик, II, стр. 137; Дринов, Заселение, стр. 47; W. Tomaschek, Miscellen aus der alten Geographie, стр. 658. Този любопитен
въпрос заслужава подробен разбор.
187 [Хуни: За тюркския произход на хуните и аварите вж.Vambéry, Das Türkenvolk., стр. 65–66. Същият авор за печенегите и куманите:
стр. 76, 85. В съчинението Ursprung der Magyaren има списъци на имена с обяснения. Гот. huzd aurum, срв. унг. üst ahenum, вероятно
от хунски. Kuun, Rel. Hung., I, стр. 19, бел. 2 според Berger Guil., Die altnordische Attilasage, Claudiop., 1886, стр. 24 бел. – Χοῦνοι у
Ptol. inter Bastarnas et Roxalanos. По-късна глоса? Защо нищо не се споменава за това у Амиан и др.? Според Marinus Tyr. уж живеели
в Урал, при река Daix; според Dionysius Perieg – при Каспийско море. Срв. Kuun, стр. 76, бел.1.]
188 Šafařik, пос. съч., I, стр. 287. [Сатаги: Zeuss, стр. 704. Tomaschek, Öster. Gymn. 1877, стр. 679: osset, satâge, part. von satun, besiege.
Останки от готи в Крим: срв. Tomaschek, Goten in Taurien и екскурса на град Kuun в Codex Comanicus, където посочва, че образецът
от песента е тюркски! Cod. Cum., стр. 243: означава „sensim sensim impletur, haec regio tota aqua est. Navis quumillic constitit“.]
189 Дринов, Заселение, стр. 92. Тунман, Енгел, Шафарик и Хопф приписвали тези нападения на угорските българи. Но според съвре-
менника Марцелин (писал в 584), славяните се наричат гети, а българите – българи. Това че под гети тук се разбират славяни се
вижда от думите на друг съвременник – Теофилакт (вж. следващата бележка). Техните нападения ставали в 493, 499 и 502 г. според
изворите върху Тракия, под която тук трябва да разбираме провинциите Moesia Inferior и Scythia (Добруджа), които влизали в
състава на Diocesis Thraciae (Heerstrasse nach Const., стр. 59).
190 Τοῖς Γέταις τοῦτο γὰρ τοῖς βαρβάροις (sc. τοῖς Σϰλαβήνοις) τὸ πρεσβύτερον ἅνομα. Theopulactus. Simocatta, VII, стр. 2.
191 Вж. Miklosich, Die Sprache der Bulgaren in Siebenbürgen. Други смятат, че тия трансилвански славяни са се преселили много по-
късно, в турско време. [Българи в Седмиградско: Archiv des Vereins für siebenbürgische Landeskunde. Neue F., VIII, Kronstadt, 1867,
стр. 324 и сл. Verzeichniss der ältesten nachweisbaren Pfarrer des ehemaligen Decanatus de Spring (später Capitulum Zekas, Zeckescher
Surrogatie) bis zum Ende des 16. Jahrh. zusammengestellt durch G. F. Marienburg, р. 332–334. XV und XVI Gross und Klein Schergied,
Nagy, – Kis – Cserged (Csergöd). „Interessante Erscheinung die sporadischen, ursprünglich slav. Gemeinden unserer evang. Landeskirche.
Die sogen. Reussen, Bulgaren und Serben viel ältere Mitbewohner unseres Landes, als man gewöhnlich annimmt, nicht erst von der
Eroberung Serbiens und Bulgariens durch die Türken, sondern dass schon die Ungarn und die Sachsen. slav. Elemente vorfanden, die auf
höherer Entwicklungsstufe als Blacci und Bisseni und dadurch unter den Sachsen längere Zeit als unter den Magyaren und Walachen ihre
Nationalität bewahrten. Also war es der Fall auch mit den Schergiedern, die laut Aufzeichnungen im Zeckescher Kapitular-Protokolle noch
in der Mitte des 17 Jahrh. ihr „bulgarisches“ Wesen und „Gepröpel“ behaupteten, bis sie endlich dem im Umfange des Zeckescher Kapitels
sogar in den meisten sächsischen Ortschaflen zum numer. Übergewichte gelangten, walach. Volksthume in sprachlicher Beziehung sich
assimilirten, während sie der sächsichen Tracht und dem „sächsischen Glauben“ treu verblieben. Eben ihr evangelisches Kirchenthum
beweist es, dass diese Slaven noch vor der Reformation im Lande gewesen sein müssen. Denn wären sie erst in späteren Zeiten aus dem der
morgenländ. Kirche zugehörigen Serbien oder Bulgarien nach Siebenbürgen gekommen, so würden sie sich hier ohne Zweifel zumal in kirch.
Beziehung alsogleich an die glaubensverwandten Walachen angeschlossen haben. Dass aber Schergied (welches meines Wissens zuerst in
der oben bei Törnau angeführten Urkunde vom Jahre 1313 als terra Chergond erwähnt wird), wiewohl über dessen Zugehörigkeit zum
Decanatus de Spring die beiden Urkunden vom 9 Jann. 1309 und aus den Jahren 1332–1338 keinen Aufschluss geben, noch vor der

70
 Reformation einen integrirenden Bestandtheil des Zeckescher Capitels bildete, wird unzweifelhaft ersichtlich aus der II Urkunde in „Mem.
Cap. Zekas“, wo es am Schlusse des Decanat – Umlaufschreibens heisst: Currat per scholares ad loca consueta Kisz-Ludas, Pokafalva, Serget
utraque“ etc. Lange für beide Orte nur 1 Pfarrer. 1865, Gross Schergied 33 Seelen nur, Klein Schergied, p. 384. 1620. Versuch nach Klein
Schergied einen eigenen, ungar. (reform.) Pfarrer einzusetzen. Diesem Ansinnen gegenüber wird von einer Commission des Unterwälder
Capitels, wie auch der Vierdörfer und Zeckescher Surrogatie „der Beweis geführt, dass seit Menschengedenken alle Pfarrer von Schergied
(utriusque communitatis Csörgöd) auch noch die frühren „bulgarischen“ „sub universitate Saxonica vixissent et contributiones decano
Czekesdiensi administrassent’“. (S. Anhang: Confessio Bulgarorum etc. etc.).“ „Aus dem betreffenden Zeugenverhöre ergibt sich
nachstehende AufeinanderfoJge der ältesten nachweisbaren Pfarrer „utriusque communitatis Csörgöd“: 1. Zachrias Zavary
(selbstverständlich ein Bulgare). 2. Michael Literati „Bulgaricus, qui tandem in Saxonem degeneravit, cui mulier etiam Saxonica fuit“. 3.
Poppa Adam „Bulgaricus“. 4. Matthias Vayda, ebenfalls ein Bulgare. 5. Joannes Scherer (vor Jo. Sch. wird vom esten Zeugen noch ein
Bulgare Stephanus Kokosch erwähnt) Cibiniensis, vocatus а Lankerek. 6. Sigismundus Fink, vocatus е Ministerio Sabesiano. 7. Giorgius
Molitoris, von Bulkesch. 8. Andreas Heltensis. 9. Marinus Bervert, Prostorffensis. 10. Jo. Schirmer Bonsdorfiensis. 11. Valentinus Bayr
Longevallensis, „qui et nunc (1620) pastorem agit in Csörgöd majori.“ Wahrscheinlich in folge dessen eigene Pfarre in Klein Schergied 1623
neben V. Bayr von „Gross Sergödt“ auch „Mathias Pastor Sörgödiensis minoris“. Ibidem, IX, 1870, p. 202 sq. Marienburg, Zur Berichtigung
einiger alturkundl. Örtlichkeitsbenennungen in Siebenbürgen. II. Aqua nigra im Decanatus de Sebus. Der sächs. Unterwald und die Silva
Blacorum et Bisscnorum. Die Blachi et Sclavi im Anonymus Belae R. Notarius. (Карта.) Nota bene p. 222 върху славянските елементи в
румънски, р. 224: Urkunde 1228 Teutsch. und Firul, n. XLI „ad Rusciam“, вм. Alpes Clementis – Kelemenhavas Русия. Между Марош и
Görzeny селища Oroszfalu, Oroszi, Orosz-Idécs, Orsova, Sabenitza usw. Urkunde 1231 „a temporibus iam, quibus ipsa terra Blachorum
terra Bulgarorum exstitisse fertur“. 1506 Sclavi et Valachi нанасяли пакости на саксонците в Ebesfalva. Села Szirbu, Szirbos (Ráczfalu,
Zarand. Com. и Tótfalu в Краш. ком.), Reussmarkt, urk. forum Ruthenorum, Reussdorf, Kokelburger Com., Reussdörfchen при Херманщат
[Брашов], Reussisch-dorf am Görgeny, zwei Reussen, eines unter den Siebenrichter-Ortschaften und eines im Dobokaer Comitate. Ung.
Ortsnamen Oroszfája, Oroszfalu, Oroszi, Tótfalu, Tótszallás (p. 225). P. 227. По-старо славянско население. „Nur aus einem solchen
ursprüngl. Anschlusse an die Sachsen lässt es sich erklären, wie die jetzt sogenannten Serben in Baumgarten, Reussdörfchen, Gross und
Klein-Schergied im 16. Jahrh. auch zur Reformation übertraten und bis heuliges Tages zur evangel. Kirche, nota bene, sich halten.“ P. 226,
върху рум. топографски имена, списък на произведени имена от немски, унгарски, латински (Dubesdorfu – Tobiasdorf ; Keïvaszer –
Kaltwasser; Osorheju – Vásárhely и т.н.). Славянски топографски имена: Lovistye, terra Loystha 1233. Marienburg, IX, стр. 225.]
192 Император Анастасий: Rose. Kaiser Anastasius. Diss. Hille, 1812 (и за Виталиан т.н.). Nota bene adde hist. Vitaliani, Romani nati in
Scythia (вж. лекциите ми).
193 Вж. К. Hopf, Geschichte Griechenlands vom Beginn Mittelalters bis auf unsere Zeit, Ersch-Grubers Encyclop., t. 85 и 86, превъзходен
труд, основан на многогодишно изучаване на изворите. Някои твърдят, че славяните са се преселили на големи маси при Анастасий;
при това те се основават на следната прибавка в старобългарския превод на Манасиевата хроника (около 1340): „При Анастаси
цари начѧша Блъгаре поемати земѧ сиѧ.“ Това обаче не е старобългарско предание, а е известие, заето от историята на Зонара,
който на свой ред го е намерил у Теофан (IX в.). [Крайдунавските славяни: Около 525 г. непознатият съставител на богословските
въпроси и отговори, които обикновено се приписват на Цезар Назиански, брат на прочутия Григорий, пише за крайдунавските
славяни: οἱ Σϰλαυηνοἰ, ϰαἰ Φυσωνῖται, οἱ ϰαἰ Δανούβιοι προαγορεύονται, οἱ μὲν γυναιϰομαδστοβοροῦσιν ἡδέωςδιὰ τὸ πεπληρϖσϑαι τοῦ
γάλαϰτος, μυϖν δίϰην τοὺς ὑποτίϑου ταῖς πέτραις ἐπαράττοντες, οἱ δὲ ϰαἰ.τῆς νομ ίμης ϰαἰ ἀδιαβλήτου ϰρεωβορίας ἀπἑχονται; ϰαἰ οἱ μεν
ὑπάρχουσιν ἀὐϑάδεις, αὐτόνομοι, ἀνηγεμόνευτοι, συὲχϖς ἀναιροῦ τες, συνεσιόμενοι ἤ συνεδεύοντες, τὸν σφϖν ἡγεμόνα ϰαἰ ἄρχοντα,
ἀλώπεϰας ϰαἰ τἀς ἐνδρύμους ϰάττας ϰαἰ μονιοες ἐσϑίοντες ϰαἰ τῇ λύϰων ὠρυγῇ σφᾶς προσϰαλούμενοι. οἱ δὲ ϰαἰ ἀδδηφαίας ἀπέχονται ϰαἰ
τῷ τυχόντι ὑποταττόμενοι ϰαἰ ὑπείτες. „Ich finde diese Stelle bei Schafarik nirgend angefhürt und doch enthält sie wohl das älteste Zeugniss
für den eigenen Namen der Slaven.“ Müllenhoff, Donau в Jagićs Archiv I, 2, стр. 294. Съставителят е знаел вече за Ἰλλυριοί, жители на
провинцията Illyricum, и за ᾽Ριπιανοί в Dicia ripensis, знаел и за готите. Славяните вече се били заселили край Дунава. Говори за
замръзването на Дунава и знае за нахлуванията ϖν πολεμίων в Илирия и Тракия. Каквото той пише за славяните, това е вариация на
басните за гетите, траките и даките. Той е знаел и за лангобардите (следователно след около 510). В един стар български превод
(ръкоп. 1512) у Невоструев, Описание, 2, стр. 151 и сл., стои вм. Ἰλλυριοί καἰ ᾽Ριπαιανοί: ѿ Срѣмѣнь жь и ѿ Словенъ. Jagić в Archiv,
I, 2, стр. 332.]
194 [80 крепости край Дунава: Свѩтославь... взѩ градъ осмь десѩть по Доунаѥви. Nestor, ed. Miklosich, стр. 37, гл. 32. Дринов,
Южные Словяне, стр. 96. Сръбска народна песен (Миличевиħ, Србија, стр. 954): Колико je низ Дунав градова, седамдесет и седам
градова. Българска народна песен (Миладинов, стр. 395): Колку имат от море до Дунав, седумдесет и седом градови.]
195 Φιλιππουπόλεώς τε ϰαἰ Πλωτινοπὁλεως τἀ τε ἐνδέοντα ϰαἰ ϰαταπεπονηϰότα σπονδῇ τῇ πάσῃ ῲϰοδομήσατο, ἐπεὶ αὐτὰς ἐπιμαχώτατας
ξυνέβαινεν εῖναι, ϰαίπερ ἔϑνεσι γειονούσας βαρβάρων πολλοῖς. Procopius, De aedificiis, IV, 11, ed. Bonn., стр. 304.
196 Procopius, De aedificiis, IV, 7, стр. 293.
197 [Войните на славяните с Византия: Anecdota Procop., ed. Bonn., 3, стр. 73: теглилата на империята, описани по-горе от меди,
сарацини καὶ Σκλαβηνῶν καὶ Ἀυλῶν καὶ τῶν ἄλλων βαρβάρων. P. 108 упадък на Италия. ’Ιλλυρίους δὲ ϰαὶ Θρῴϰην ὅλην, εἴη δ’ἄν ἐϰ
ϰόλπου τοῦ ’Ιονίου μέχρι ἐς τὰ Βυζαντίων προάστεια, ἐν τοῖς ‘Ελλὰς τε ϰαὶ Χερρονησῖϖν ἡ χώρα ἐστὶν, Οὖννοί τε ϰαὶ Σϰλαβηνοὶ ϰαὶ
῎Ανται σχεδὸν τι ἀνὰ πᾶν ϰαταϑέοντες ἔτος, ἐξοὖ ’Ιουστινιανὸς παρέλαβε τὴν ’Ρωμαίων ἀρχὴν, ἀνήϰεστα ἔργα εἰργάσαντο τους ταύτη
ἀνϑρώπους. πλέον γὰρ ἐνἑϰάστη ἐμβολῇ οἷμαι ἤ ϰατὰ μυριάδας εἴϰοσιν εῖναι τϖν τε ἀνῃρημένων ϰαὶ ἡνδραποδισμένων ἐνταῦϑα ‘Ρωμαίων.
Р. 109. Перси, сарацини, хуни ἤ τῷ Σκλαβηνῶν γένει и т.н. ἀκραιϕέσιν ἐκ Ῥωμαίων τῆ ςγῆς ξυνηνέχϑη ἀπαλλαγῆναι (integros exercitus
domum reduxere), in ἐϕόδοις, aut πολιορκίαις aut ξυμβολαῖ multi perierunt.]
198 [Град Топирос: за положението на Топир вж. Tomaschek, Öst. Gymn. – Zeitschrift, 1867, стр. 721. Prokopios, II, стр. 441.]
199 [Нахлуване на славяните към Солун: Rose, Leben des hl. David von Thessalonike, 1887. Krumbacher, Zeitschr., I, стр. 546. От Бер-
линския ръкопис. Според ЖМНПр, юлий,1893, стр. 251, други ръкописи имало в манастира „Ескориал“ и в Халки. Произхожда от
времето на Юстиниан. В него се говори за нахлуване на варвари от Sirmium. Nota bene: Duchesne в Byz. Zeitschr. за римска църква
в Солун, Далмация и т.н. Има ли някакво известие за преселение на анти във византийска земя? Само нахлувания.]
200 Šafařik, Památky, II, стр. 161–163; Дринов, Заселение, стр. 93–101.

71
201 Nestor, ed. Miklosich, Гл. VIII. Обрин се среща също в Златоструя на цар Симеон (поч. в 927) и в Житието на св. Константин
(Кирил); срв. Miklosich, Lex. palaeoslov. [Авари: За преселението на аварите Kunn, Rel., стр. 70. Abara село в комитата Zemplén, пак
там, стр. 71. За мнението на Гибон върху Аварското царство: Chan Bajans Schwur und altaische Schwüre, Vambéry, Das Türkenvolk,
стр. 122. Bajan fem. 298. Botboi ein kirgis. Geschlecht, стр. 286. Откъде произлиза бань? От персийски? Срв. derbân – вратар, bâgh –
bân – градинар – от перс. императив (като прилаг.) bân – пазейки. Значение: банъ vicarius sc. comitis in Ragusa XIII Jahrh., also
Statthalter.]
202 Доказателство за казаното има у Дринов.
203 Menander, ed. Bonn., стр. 406.
204 Δαυρίτας е неправилно четене в парижкото издание. Вж. бележката на Нибур в бонското издание на Менандър, стр. 406. [Срв.
Hattala в ССМ., 1864, стр. 211, бел. 1 обширно.]
205 Johannes von Ephesus, Kirchengeschichte. Aus dem Syrischen von Schönfelder, München, 1862. Св. Йоан живял от 558 до 575 г. в
Цариград. [Die Kirchengeschichte d. Johannes v. Ephesus. Aus dem Syrischen übersetzt... von Dr. J. M. Schönfelder, München, 1862. Bibl.
univ. Prag. 21 Е 296, p. 255: „Im dritten Jahre des Todes des Kaiser Justinus und der Regierung des siegreichen Tiberius zog das verwünschte
Volk der Slawen aus, durchzog ganz Hellas, die thessailischen und thracischen Provinzen, nahm viele Städte und Castelle ein, verheerte,
verbrannte, plünderte und beherrschte das Land und wohnte darin ganz frei und ohne Furcht, wie in seinen eigenen. Das daurte vier Jahre
lang und so lange als der Kaiser mit dem Perserkrieg beschäftigt war und alle seine Heere nach dem Orient schickte. Dadurch hatten sie im
Lande freies Spiel, bewohnten es und breiteten sich bald darin aus, bis Gott sie (hinaus) warf. [Payne Smith, Oxf., 1860, превежда „as far as
God permits them“. Виз. Bp., V, стр. 409 (А. Васильев). Gutschmid, Kl. Schriften, V, стр. 433 = Lit. Centralbl., 1868, стр. 241, за проти-
воречието в превода на Schönfelder. Според проф. Bickell преводът на Payne Smith бил верен. 10 ноем. 1899.] Sie verheerten, brannten
und plünderten aber bis zur äusseren Mauer, so das sie alle kaiserlichen Heerden-viele Tausende-und die der Ubrigen erbeuteten. Und sieher
bis auf den heuttigen Tag, welches das Jahr 895 [според стр. 204 Юстиниан поч. на 14 ноем. 876, Тиберий станал цезар на 7 дек. 886.
Тиберий бил 4 години цезар, 4 години – автократор Маврикий бил възкачен на престола на 5 авг. 893. Според лекциите ми по
византийска история – пак там, стр. 253 за аварите nota bene, стр. 256 за войната с персите в 892 г. Hota bene: предговора за отно-
шението на Йоан Ефески към Bartebruc, идентичността на много места.] ist, wohnen, sizen und ruhen sie in den römischen Provinzen,
ohne Sorge und Furcht, plündernd, mordernd und brennend, sind reich geworden und besitzen Gold und Silber, Pferdeheerden und viele
Waffen und haben gelernt, Krieg zu führen, wie die Römer. (Und doch sind es) einfältige Leute, die sich ausserhalb der Wälder und holzfreien
(Gegenden) nicht sehen zu lassen wagen und nicht wissen, waseme Waffe sei, ausgenomen zwei oder drei Lonchadien d. h. Wurfspiesse.“
Върху Йоан Ефески почива хрониката на Dionys von Tell-Mahra, ed. Assemani, c латински превод (Bickell)], Rosetti Radu. Invasiunile
Slavilor in peninsula balcanica. Revista nova, II, 1889, 6p. 9 (срв. Revue hist., 1892, nov. dec., стр. 396). C нахлуванията на славяните в
V и VI век множество пленени романи от византийската империя били закарани в Дакия и зад Дунава, където се слели с останките
от Трояновите колонисти, когато самите славяни повечето се заселвали на юг от Дунава.]
206 [За преминаването на славяните в Добруджа вж. Menander, стр. 405.]
207 [Император Маврикий: Zachariae von Lingenthal в своята последна работа във Byz. Zeitschr., III, стр. 440 и сл., доказва, че
Strategica на имп. Маврикий (в ръкописа и Urbikios) не е от император Маврикий (това доказваше още Scheffer); това съчинение е
написано между избухването на продължителната персийска война по времето на Юстин II (персите са на пръв план), а не след
персийските войни на Хераклий. Негов автор е навярно Rufus според цитатите в законоведските съчинения и първоначалното му
заглавие е било Τακτικ.]
208 Според Теофилакт това нападение станало по подбуждане на аварите. Менандър разказва, че аварите тогава искали отново да
нападнат славяните през Мизия и следователно с тях тогава не били в мир. Вж. Дринов, Заселение, стр. 108. [Водител на славяните
е бил Радгост (Ardágastos), на римляните – Commentiolus. Theophylacti Simocattae Historia. Ed. Carolus de Boor, Lipsiae, Teubner, 1887
(според Ватик. ръкопис, saec, 11–12), стр. 46.]
209 [Татомир. Имаме съвременен полски историк Lucian Tatomir, Krół Kazimier Wielki i Míkolaj Wierzynek, Warszawa, 1887.]
210 Μουςόκιος, var. Μαουσούκιος, Μονσούγιος, Μονσούκιος. Stritter, II, стр. 59; Дринов, Заселение, стр. 111. Суфиксът ук у русите в
Галиция и Буковина се среща много често, напр. Томашчук, Дронюк.
211 [Пирогост: Πειράγαστος едва ли е Бери-гост, може би Миро-гост; срв. у Менандър Μεζάμηρος – Незамир. 1892 г. дек.: правилно
е Пиро-гост, в Русия има Пирогостов храм, вж. руските летописи: Игорь ѣдетъ по Боричеву къ свѧтѣи Богородици Пирогошей,
Slovo o polku Igorevě in fine. Erben, стр. 42: църквата в Киев е основал великият княз Мстислав в 1131 г. Според „Степенная книга“
(генеалогическата книга) търговецът Пирогост донесъл от Гърция иконата за Георги Дулгоруки, Суздалски княз, син на Владимир
Мономах.]
212 Šafařik, Památky, II, стр. 164; Дринов, Заселение, стр. 103 и сл.
213 [Обсадата на Солун от славяните: Известията за тежкото положение на Солун спадат към времето на Фока и Хераклий, а не към
втората половина на VII столетие! Това се потвърждава от едно място у епископ Йоан от Никея в Египет, който е писал към края
на VII столетие на гръцки; от арабския превод е запазен абисинският превод, направен около 1602 г. от Zotenbsrg в „Journal
asiatique“, VII série, vol. 13, 1879, стр. 343, между революцията на Никита, съвъстаник на двамата Хераклиевци в Картаген, и Хе-
раклиевия поход към Цариград, във времето на Фока: On rapporte, en се qui concerne l’émpire romain, que les rois de ce temps
détruisirent les villes des chrétiens et qu’ils firent emmener captifs les habitants par des barbares, des peubles étrangers et des Illyriens Seule
la ville de Thessalonique fut épargnée, car ses murs étaient solides, et grâce à la protection de Dieu les peuples étrangers ne réussirent pas
à s’en emparer. Toute la province fut dépeuplée.“ Преди това е станал боят на Bonosus, воевода на Фока, с Никита в Египет. Bonosus
бил разбит и избягал в Цариград. След това персийците опустошили град Synè; Хераклиевият поход към Цариград. За това място
пише Sathas, Documents, I, чггр. XVIII. В оригинала Illyri = Alwarikon. – Pisides, Bellum Avaricum, v. 197 Σϑλάβος γὰρ Οὔννῳ ϰαὶ
Σϰύϑης τῷ Βουλγαρῷ, v. 409 Σϑλάβων τε πλήϑη Βουλγάροις μεμιγμένα – σϰάφη. Codd. Βουργ. Chronologica ex Chron. Pasch: I, стр. 693,
23 ноември 602 г. Phocas coronatur; I, стр. 700, 6 октомври 610 г. Heraclius coronatur; I, стр. 726, 11 май 627 г. moritur Bonus.]
214 Roncalli Vetust. lat. script. chron., II, стр. 460.
215 Сирийската хроника на презвитер Тома, у Gutschmidt, рецензия върху „История на Гърция“ от Hopf, Leipziger, Centralblatt, 1868,
стр. 641. [Превземането на Крит от славяните: А. Wirtch, Aus orientalischen Chroniken, Frankfurt а. M. (Diesterweg), 1894, p. 54:

72
 Anonyme syrische Chronik bis VII Jahrh.; Land, Anecdota Syriaca, I, p. 39: „a. 623 die Slaven erobern Kreta, die Persen Rhodos“. Друга
анонимна хроника от Адам до 636 г. сл.Хр., по-скоро продължение, в ръкопис следва „Liber chaliforum“ от Presbyter Thomas, цялата
компилация е може би от него. Някои отнасят във времето на император Хераклий лъжелукианския диалог Φιλόπατρις. Cpв. R.
Crampe, Philopatris, ein heidnisches Konventikel des siebenten Jahrhunderts zu Constantinopel. Halle, Max Niemayer, 1894. Глава 9 ; в
нея се говори за една кървава баня в Крит, стр. 39: Entsanden zwar der Rückkehr der Kaisers nach Constantinopel 622/23 Winter-Frühjahr
623, bescheidene Erwähnung der Scytheneinfälle (Гл. 29 Avaren); das cretische Blutbad (Гл. 9) 623 nach dem syrischen Presbyter Thomas,
Anecdota Syriaca, ed. Land, I, стр. 115 (erhalten nur in einer Bearbeitung des 8. Jahrh.); срв. похода на славяните у Georgios Pis.,
Heraclios, 2, стр. 75 и сл. В 623 г. славяните посетили Крит и други острови. Сирийската хроника на Thomas presbyter, ed. Land,
Anecdota Syriaca, I, 103 ff. (f. 50). Cf. Gregorovius, Athen, I, стр. 86 (срв. Виз. Врем., XI, стр. 144). А. Gutschmid, Kleine Schiften,
Leipzig, Teubner, V, 1894, №XV. Zur Geschichte Griechenlands im Mittelalter.]
216 [За обсадата на Цариград в 626 г. най-надежден извор е Chron. Pasch., ed. Bonn., 1, стр. 716–726. Най-напред се разправя за персите
под водителството на Σαλβάρας при Халкидон.На 29 юни авангардът на хагана, 30 000, на стан при Μελαντίας, римската конница в
града. Стр. 717: настъплението на римските войски. Знаковете с огньове между перси и авари в Συκαί. Изпращането от хагана на
патриций Атанасий ἀπὸ τῶν μεροῶν Ἀδριανουπόλεως в Цариград, за да узнае срещу какви дарове цариградчани искат да се оттеглят
аварите; Bonus смъмрил за това Атанасий. На 31 юли аварите нападнали от портата τῆς λεγομένη Πολυανδρίου до портата τοῦ
Πέμπτου, другаде хаганът поставил Σκλάβους; „πρῶτου μὲν διὰ πεζῶν Σκλάβων γημνῶν“, δευτέρα τάξις – bδιὰ πεξῶν ζαβάτων (loricati).
Вечерта поставили μαγγανικὰ καὶ χελώνας. Пристъпи. 12 аварски πυργοκαστέλλους във високи προμαχεὼνες, покрити с кожи
(ἐβύρσωσεν) – били подпалвани от лодкарите. Моnoxyla срещу византийските σκαϕακάραβοι. На 2 август византийците изпратили
пратеници при аварите, там намерили трима персийски пратеници; на връщане по море те били заловени и избити. Стр. 723: в
неделя хаганът дошъл в Χαλὰς, пуснал в морето μονοξύλα, за да прекара персийците, против тях излезли.ὸ. ϰάραβοι през нощта,
унищожили ги; стр. 724: „ἐπόντισανϰαἰ ϰατέσραξαν πάντας τοῦς ἐν τοῖς μονοξύλοις εὑρεϑίντες Σϰλάβους“. Стр. 724: дохожда Ἑρμίτζις
ἔξαρχος Ἀβαρων, разговарят с него за избиването на персийските пратеници. Пристъпът на арменци при Влахерна, техните огньове,
славянски лодки там, мислили, че там са авари, ἐσϕάγησαν. Славяните, които плавали към хагана, по негова заповед били избити:
ἐξέβαλον δε ὅλα τὰ μονόξυλα εἰς τὴν γῆν οἱ ἡμέτεροι. Хаганът изгорил уредите и се оттеглил, според други най-напред си отишли
славяните и след това хаганът. Стр. 726: Bonus се впуснал след хагана, защото досега имал право да говори с него παϰτεῦσει, „νῦν
δὲ ϰατέλαβε ὁ ἀδελφὸς τοῦ εὐσεβεστάτου ἡμϖν δεσπότου μετἀ τοῦ Θεοφυλάϰτου στρατοῦ, ϰαὶ ἰδοὺ, άντιπερᾷ ϰαὶ ἐπαϰολονϑεῖ σοι ἕως
τῆς χὼρας σου“. Bonus умрял a. D. 627 (стр. 726).]
217 [Авари и българи: N. Archiv f. deutsche Geschichte, XVI, 1891. Испански писма. Латинско писмо, в което аварският пратеник хвали
храбростта на аварите и иска от императора трибут („Rex Avarum“ sq.); отговорът на императора, който отхвърля трибута. Испан-
ските работи от византийските градове от тази епоха. W. Gundlach, Der Anhang des III Epistolae Bandes der Monumenta Germ.
historica: Epp. ad res Wisigothorum pertinentes. N. Archiv, XVI, стр. 9–48. Споменатите две аварско-визант. писма = Corippus, In
laudem Justini, Monumenta Germ., Auct. antiquiss., III, 2, стр. 144–145. Пак там франкски comes Septimaniae през времето на крал
Теодорих, на Брухилд, в страната на крал Гундемар: Bulgar (sic) или Bulgarinus, стр. 39, А. 2, за формата на името. Spomencviecé
Matice hrv., 1900, Bulić за Солин, стр. 343, нападенията на аварите в 604, 626–639 г.; в 639 г. той е бил вече в развалини. Стр. 354:
razorenje Solina (639). Стр. 347: 605 (recte 603, CILIII, Supl. № 9527), inscr. Jo. patris Marcellini proconsulis (13 aug., ind. VI). Стр. 331:
3000 inscr., I–VII, S. Salonis.]
218 Не в 622, а в 641 г.; срв. Дринов, Заселение, стр. 131.
219 Šafařik, Památky,II, стр. 206; Дринов, Заселение, стр. 131,151. [Солун, обсадите му от славяните: Хронологията на солунските
работи според легендата на св. Димитър у Tafel и Филарет и пр. е погрешна. Голяма част са по време на царуването на Хераклий,
във времето на обсадата на Цариград в 626 г. и т.н., а не от по-късно време. Срв. моята бележка за Jung, Römer und Romanen?
Anecdota litteraria ех Ms. codicibus eruta, Roma, 1774, III съществувала уж и плоча на Юстиниан II за освобождението на Солун в
688 г. Wirht, Aus orient. Chroniken, стр. 99: Die Geogr. Armeniens von Moses nach Patkanien von Anania von Shirag (Shirakatzi), „sie
spielt vielleicht auf den Einfall der Slaven an, durch den im Jahre 657 Konstans II von den armen. Grenzen weggerufen ward.“ Цитира
Gutschmid, Kl. Schriften, III, стр. 332. Jo. Mamiguni von Davon und Sebêos, beide um. 650, Ghewond c. 800 für 632–788, cf. F. Müller,
Wiener Zeitschr., f. d. Kunde des Morgenlandes, II, стр. 176. Пребънд, княз на рунхините: Пребѫндъ. Срв. в Македония Велбужд,
според Миклошич от лице Велбуд, респ. Велбѫдъ, в най-южното сръбско кралство Драгобужд от лице Драгобуд. Nota bene: да се
съберат примери за имена с прѣ.]
220 [Област Опсикион: Θέμα Ὀψίκον y Const. Porph., III, стр. 24.]
221 Šafařik, Památky, II, стр. 207, 248; Дринов, Заселение, стр. 164.
222 Дринов, Заселение, стр. 35, 149; Šafařik, Památky, II, стр. 21, 171. [Войнственост на славяните: срв. Собьестянский, Мурко.]

73
Глава IV. Бит, нрави, селища, племена у преселените
славяни...и отношенията им с местните племена 223

А. Бит на славяните
Да описваме как живеели славяните в първобитната си родина, преди да се преселят на запад и на юг,
не е наша задача ; достатъчно е да посочим богатата литература, която съществува по този въпрос 224. За
племената, които се заселили през VI и VII в. на Балканския полуостров, ние имаме едновременни извес-
тия от гърците Прокопий, Менандър и Маврикий, и подир това – от сириеца Йоан Ефески.
Според Прокопий всички славяни били с висок ръст и с яко телосложение. Тяхната коса не била нито
много светла, нито много тъмна, а по-скоро руса (ὑπέ ρνϑροι). У днешните им потомци нерядко се среща
черна коса. Характерът на старите славяни по свидетелството на Маврикий е чужд на злоба и коварство,
но е по-скоро добър и откровен; много хвали той тяхното гостоприемство. Гостенина завеждали от място
на място и ако с чужденеца нещо се случвало поради нехайство на домакина, най-близкият съсед трябвало
да отмъсти за него.
Семейното родство у южните и северните славяни било основа на техния обществен и държавен живот.
Такова учреждение и досега се е запазило в най-първобитна форма у българите, сърбите и хърватите. В
какво се състои този семеен съюз, задруга? Това е общество, в което няколко души от еднакъв родов
произход или няколко семейства, свързани с близко кръвно родство, живеят заедно и задружно работят и
владеят имот под управлението на един избран старейшина (сръбски – старешина; старочешки – ста-
ростта, владика; български – дядо, домакин). Има „задруги“, които се състоят от 60 членове. Старейшина
обикновено бива или бащата, или най-старият брат. Той управлява къщата и обществения имот, разпре-
деля работите между мъжките членове на общината и работниците и произвежда продажба и покупка,
пазейки интересите на целия род225. В езически времена той извършвал богослужението, също както в
наше време негова длъжност е да урежда празненствата. Той бил представител на своя род на общите
събрания, в които се обсъждали родови и народни въпроси. Между членовете на общината владеело най-
пълно равноправие. Земята, на която живее семейството, е общински имот, от който всички членове на
общината можели еднакво да се ползват. При такова учреждение не е могло да има бедни: всеки бил член
на някое семейство, което във всеки случай осигурявало неговото съществуване. Само лицата, изключени
за наказание от семейния съюз, били бедни – оттам и еднаквостта на понятията бедност и порочност.
Положението на жените в семейната община било почетно. Най-старата от семейството (сръбски – до-
мачица; български – домовница, стопаница) управлява всички жени в семейството и разпределя работата
между тях; в българските общини, когато мъжете са на работа извън къщи, настъпвало женско междуцар-
ствие.
Държавният строй на славяните бил демократичен. Прокопий разказва, че те „не се управлявали от един
човек, а от старо време у тях съществувало народовластие (δημοκρατία); и както при мирно, така и при
тревожно положение на работите всички обстоятелства се подлагат на обща обсъждане.“
Няколко роднински семейства, които живеят в отделни селски поселища, образували племе, а земята,
заета от племето, се наричала жупа. Център на жупата бил градът – крепост на жупата. Славяните обик-
новено правели това укрепление или посред блата, или на възвишение, подобно на полуостров, което от
тази страна, където се съединявало с околните височини, било защитено с насип и ров, а от другите
страни – със стръмни склонове. Всяка жупа се управлявала от един старейшина, който всякога бил изби-
ран от едно определено семейство; от тези именно привилегировани семейства се развило славянското
дворянство, което със западноевропейското феодално дворянство изпърво имало общо само наследстве-
ността. Общите дела на жупата се решавали в събрание от всички старейшини на семействата.
Славяните мразели властта на какво и да е лице. „Господар те не търпят и не живеят помежду си сго-
ворно“, казва Маврикий. Само през време на опасност племената се съединявали за обща отбрана или
нападение; ала щом минавала опасността, всеки се грижел само за себе си. Тази прекомерна любов към

74
свободата била причина, където славяните толкова често били покорявани от по-добре организирани дру-
гоземци. „Най-вече от всичко те обичат независимостта и за нищо не биха позволили да се обърнат в
поданство и зависимост. В своята родна земя те проявяват голяма храброст и търпение, понасяйки твърде
лесно горещина и студ, липса на облекло и храна.“
У славяните, също както и у германците и келтите, нямало укрепени градове. Градовете, които се на-
мирли на славянска земя, са били повечето от румънски или гръцки произход, или са се развили от пред-
градия (селище около жупните крепости). Византийците разказват за славяните от VI в., че живеели в
бедни и отдалечени една от друга колиби, които си правили сред гори, покрай реки, блата и езера. Всяка
къща за случай на внезапна опасност била снабдена с по няколко изхода. Най-ценния си имот скривали
под земята. Това ставало поради тяхната незаседналост на едно място и след като се закрепили напълно
на полуострова. За разпръснатите селища, за които говори Прокопий, и досега още напомнят на пътешес-
твеника из Сърбия и Далмация дворовете на отделните задруги, които, ако и да са съединени в една селска
община, но са разпръснати по гори и планини.
От незапомнени времена славяните се занимавали не само със скотовъдство, но и със земеделие. Според
Маврикий те имали „в изобилие говеда и зърнени храни, особено просо (μάλιστα κέγχρον καὶ ἔλυμον226),
които сипвали на купища“. Че просото било най-любимата зърнена храна на славяните, казва и Приск
(448), също както при славяните на Тиса [?], и арабинът Ибн Даста.
Доста много свидетелства за домашния живот на славяните представя самият език. Нещата, чиито имена
еднакво звучат на всички славянски езици, без съмнение им били познати преди тяхното разделяне на
различни народности: те не са могли да се пренесат в по-късни времена от Триест до Волга, от Шумава
до Олимп227.
Император Маврикий ни дава най-обширни сведения за особеностите на военния бит у южните славяни.
Те се сражавали най-често пеша, много пъти голи почти до пояс, прикривайки се с як и тежък щит; мно-
зина се сражавали и без щит. Освен това те употребявали дървен лък и малки, напоени със силна отрова
стрели. В сблъскванията си те употребявали чукове, брадви и тояги. Не умеели да се сражават на открито
поле, но затова в малките сбивания отлично използвали изгодите на местността в тесните и мъчнопрохо-
дими места, в горите и блатата. Внезапните нападения и скритите засади образували тяхната любима так-
тика, с което и накарвали противника да бъде винаги нащрек. Особено били сръчни и досетливи във
всички военни хитрости. Често пъти оставяли плячката си видимо беззащитна и се скривали в гората; но
щом неприятелят непредпазливо се приближавал, те го поразявали със стремителна бързина. Поради това
Маврикий в своята стратегия съветва да се води сражение със славяните само зимно време, когато дърве-
тата са без листа и горите не са толкова тъмни, когато по снега могат да се забележат следите на избяга-
лите, а покритите с лед реки лесно могат да се преминат. Старите южни славяни умеели изкусно да се
гмуркат в реките, както и в миналия век хайдамаците през време на борбата с поляците умеели отлично
да се крият във водите на Днепър. Ако ги нападали неочаквано в техните жилища, славяните тутакси се
хвърляли във водата, лягали на дъното по гръб, вземали дълга цев от тръстика, която излизала над водната
повърхнина, и дишали чрез нея. Неопитният неприятел не забелязвал тези тръстикови цеви, а опитният
бързал да прободе или устата на потопените във водата, или като измъквал цевите, накарвал скритите да
излязат от влажното си прибежище228.
След време славяните се научили на много неща от римляните и византийците. Описанието на обсад-
ните машини, които те употребявали при обсадата на Солун, показва голямо изкуство от тяхна страна.
Там четем за железни тарани, големи метателни машини, които били издигнати за хвърляне на големи
камъни и прикрити с покриви, за щурмови подслони, които се покривали с пресни волски и камилски
кожи за защита против изгаряне от запалителни венци.
„Военнопленниците – разказва Маврикий – славяните не държаха във вечно робство, както другите на-
роди, а само известно време; след това им предлагаха или да се откупят и да се върнат при своите, или да
станат между тях на свобода и в дружба.“
Най-труден за изучаване дял от славянските старини е тяхната митология. Едно, поради липса и неяс-
ност на изворите, друго, защото поради крайно безсмислените съображения на по-новите писатели, сла-
вянската митология се е превърнала в един хаос, който е трябвало да изстуди интереса, възбуждан от този
въпрос. Едва в последните години безпристрастната критика си е проправила път и тука. По-рано някои
безраборно събирали всичко, каквото намирали у различни славянски народи, от различни исторически

75
епохи, и всичко това заедно приписвали еднакво на всички славяни от всички времена; други се лутали
из безпределните гори на арийските митове и давали воля на раздвижената си фантазия за смели комби-
нации. Най-положителни сведения имаме за полабските славяни, които най-дълго от всички останали
езичници; за южните славяни, у които постепенното покръстване се наченало рано, съществуват най-
малко известия. Броят на изворите е нищожен; много нещо би могло да бъде изяснено чрез критичното
издирване на днешните приказки и песни, поверия и обичаи. Тук ще изложим само онова, което е несъм-
нено229.
Най-старо известие за религията на славяните намираме у Прокопий: „Те признават като творец на
всички неща един бог-мълниеносец, комуто принасят в жертва бикове и други жертвени животни.“ И по-
нататък: „Те също така почитат реки, нимфи и други божествени същества (δαιμόνια), на които и принасят
жертви, като произнасят предсказания (μαντείας).“
Цялата природа те си представяли оживена от същества, подчинени на висшия бог. Те различавали бо-
гове от бесове; първите били благосклонни към човека, вторите,напротив. Славяните нямали идоли, както
римляните и гърците; също нямали жреци и храмове. Християнските проповедници заварили идоли само
у полабските славяни и у русите. А жреческа каста възникнала само у полабските славяни. Висшето бо-
жество се наричало Сварог (срв. санскрит. svarga: coelum ludri, aether svar – небе). Негови синове били
Слънцето и Огънят. В една българска народна песен, която и още може да се чуе в разни кътове, за брака
на Слънцето с Деница, братът на Слънцето се именува Огнен230. Слънцето се наричало също така Даждбог
или Хръс231. За поклонение на Свѧтовит, толкова важно у полабските славяни, еднакво както и на Триглав,
у южните славяни, няма никаква следа. За поклонение на Перун, бог на гръмотевицата, толкова високо-
почитан от русите, на Балканския полуостров не са запазени други следи освен името на растението пе-
руника (ирис) и това на планината Перунова в Родопа, при Пещера232.
По-горе ние приведохме две места из едни апокрифи от български произход, запазени в руски ръкописи.
В едно от тях се говори за почитането на Троян, Хръс, Велес, Перун, а в другото – за Перун, Хръс, Дий
(Ζεύоς) и Троян233. Съществували ли са тези места в българския оригинал, или ги е прибавил руският
преписвач – въпросът не е решен. Велес, бог на скотовъдството, бил известен на русите и чехите; също и
между южните славяни се срещат някои следи от поклонение нему234.
Славянинът се молел на боговете под открито небе, в храстите, под сянката на дърветата, по скалите и
височините. При жертвоприношенията пеели. Промените на годишните времена, които имат такова
важно значение за всеки земеделски народ, се ознаменували винаги с весели празненства – обичай, който
се запазил на Балканския полуостров в продължение на Средновековието и до наше време. Старославян-
ското обѣть означавало дадено на боговете обещание, оброк; жрътва (литовско гирти – laudare) е хва-
лебно или благодарствено приношение235. Думите вѣщьсь – знаещ (корен вѣд – scire), влъхва (magus),
жрец (срв. жрътва) са общи у всички славяни; разбира се, от тези авгури след време би могла да възникне
жреческа каста.
Относно космогонията всички славяни са смятали, че светът е произлязъл от морски пясък, който бог
взел от дъното на морето и го пръскал на повърхнината му, за да създаде земя. Следователно славяните
си представяли земята като плаваща над морската повърхнина236.
Че славяните не били фаталисти, доказват думите на Прокопий: „Те никак нямат понятие за съдбата
(εἰμαρνένη) и не ѝ приписват никаква власт над хората. Но когато в някое сражение или при някоя болест
почувстват приближаването на смъртта, те се обричат на бога, че ако ги спаси, ще му принесат благодар-
ствена жертва (θυςίαν). Спасени, те принасят обречената жертва, мислейки, че са измолили спасение чрез
тази жертва.“
На славяните не било чуждо вярването, че боговете владеят над хората още от тяхното раждане; това
доказват чешките приказки за судичките (парки, μοῖραι), именувани по руски рожаници, по сръбски и
хърватски – родјеници или судјеници, по български – наречници, а в някои места – орисници (ὁρίζω, аор.
ὥριστα).
Към останките от езичеството принадлежат също така празникът русалия и вярата в русалки, които сре-
щаме у българи, сърби, словенци, словаци, великоруси, малоруси. Името русалия било пренесено по-сетне
на празника „Св. Троица“. Шафарик вижда в русалките водни богини, речни и изворни нимфи; а Микло-
шич поддържа тезата, че това име е взето от византийското ῥουςάλια (романско pascha rosarum), т.е. уж
християнският термин бил пренесен в езическото богослужение237.

76
 Гори, реки и потоци били свърталище на женски същества, които у старите руси се наричали, а у сърбите
и днес се наричат вили (ед.ч. вила). В една грамота на българския цар Константин (1258–1277), в една
местност до Прилеп е упоменат изворът „Вилски кладенец“238. У българите и до ден днешен се пази твърдо
вярата в самовили. Тези самовили (в Тракия – самодиви) живеят по планините, по чиито върхове охотно
играят хоро на голяма тълпа. Бързо се пренасят по въздуха; по земята яздят елени, при което диви водянки
им служат за юзда, а жълти змии (смокове) – за камшик. Към хората изобщо те не са благосклонни, охотно
ги ослепяват и им изпиват черните очи; който се осмелява да работи в празник, особено на Великден, той
се подлага на наказание от самовилите. Ала те другаруват с юнаците, като например с Крали Марко, спа-
сяват ги от смърт и живеят с тях, според южнославянския обичай в побратимство, в приятелски отноше-
ния, като посестрими. Има и морски самовили; много живеят в дъбравите и под мостовете. Някои сини и
жълти цветя са посветени на тях. Със самовилите са сходни юдите (ед.ч. юда), известни само в Македо-
ния, в околностите на Охрид, Прилеп и Солун, в Дебър и в родопските планини. В много песни юди и
самовили са едно и също нещо 239. Това са пак жени-нимфи с дълга коса, които живеят в глъбините и
водовъртежите на езера и реки. Когото видят във водата, оплитат го със своите разпуснати коси и го
притеглят към дъното. Често пъти те причесват косите си на брега. Юдите също така обичат хората; ала
горко на оногова, който попадне в „юдинско село“ и трябва да играе с тях „юдинско хоро“240.
Най-старо известие за самовилите се намира в сръбския пергаментен кодекс у Григорович; там четем,
че в България владеят поверия в бродници (вълшебници) и самовили. Друго известие се намира в ръкопис
от края на XIV в.241
В 1756 г. един монах от Габрово на Балкана преписал житието на св. Иван Рилски, за да го прочете на
жените; повод за това били дяволщините на бабичките, самовилите и бродниците 242. Досега ние нямахме
щастието да намерим стари известия за юдите243.
Стиите, които днес се явяват заедно с юдите в народните вярвания на жителите от Македония, не са
нищо друго освен гръцките στοιχεῖα (стихии). Виюлиците са невидими същества, които притежават гра-
мадна телесна сила и могат да пренасят хората по свое желание; поради това македонците плюят в опас-
ните места. Тях често смесват със самовилите. Духовете лудуват нощно време, като извикват хората и по
такъв начин ги подмамват към реките и пропастите.
Открай време у всички славяни е съществувала вяра във вампири (влкодлак). От българите (влъкодлак,
връколак) вампирът е възприет от албанците (vurvolak), румъните (vъrkolak) и новогърците
(βρουκόλακας). В старосръбския номоканон (1262) се чете следното тълкуване: „Облакы гонещеи [оть
селѩнъ] влькодлаци нарицають се. Да егда убо погибнеть луна или слънце, глаголють: влькодлаци луну
изѣдоше или слънце. Си же вьса басни и льжа суть.“244
Според мнението на славяните-езичници душата била същество, съвсем различно и отделно от тялото,
живее в гърдите и се проявява в дишането. Те вярвали в задгробния живот. Думите небе и рай са общи на
всички славяни.

223 [Тази глава трябва съвършено да се преработи като се внесат следните корекции: славяните във Влашко и т.н., топографски данни
за тях, местата, където са преминавали през Дунава, нрави според изворите. Общите славянски работи да се отстранят. След това
ще дойде разселването по полуострова, племената. Останките от траки, албанци; на румьните мястото им е по-напред, в главата
за римляните; останки от старото население. Nota bene: сърби и българи съществуват и до днес, лангобарди, готи, франки са
загинали между романите – старият елемент следователно е бил много по-устойчив в страната по брой и цивилизация, отколкото
на запад. Срв. разсъжденията в увода към лекциите ми върху географията на Балканския полуостров. За славяните у Прокопий, I,
3, сар. 14; вж. ed. Camparetti, 2, стр. 292 и сл.]
224 G. Krek, Einleitung in die slav. Literaturgesch., I, Graz, 1874; книга, която заслужава внимание; Jos. und Herm. Jireček, Öеsterr.
Geschichte 500–1000, Wien, 1865.; I. E. Wocel, Pravěk země české, Praha, 1868 (руски превод на Задерацкий, Киев, 1875). Herm. Jireček,
Slovanské právo, Praha, 1863; V. Bogišić, Pravni običaji Slovena, Zagreb, 1867.
225 [Задруга: вж. Strabo, XI, стр. 501 за иберите (грузинците): κοιναὶ δ’εἰσὶν αὐτοῖς αἱ κτήσεις κατὰ συγγένειαν, ἄρχει δὲ καὶ ταμιεύει
ἑκάστην ὁ πρεσβύτατος. Gabler в Osvěta, 1892, стр. 296; за задругата в Auvergne вж. Legrand, Voyage fait en 1787 et 1788 dans la ci-
devant Haute et Basse Auvergne, Paris, an III, 3 vol. (I, стр. 474–495, село Pinon при град Thiers).]
226 [И двете гръцки думи κέγχρον и ἔλυμον означават просо.]
227 Названията на житните растения сега са еднакви у всички славянски народи: ръж, пшеница, ечемик, просо, също тъй грах, мак.
Общи за всички славяни са също названията на земеделските оръдия: плуг, коса, сърп, мотика, лопата и т.н. От домашните животни
те имали рогат добитък (говедо, бик, вол, крава, теле, бивол), овца, коза, куче (псе), гъска. В градините развъждали ябълки, круши,
череши, вишни, сливи, орехи. Пчеларството било много разпространено; от меда правели любимото си силно питие. Желязото,
медта, златото и среброто им били известни, също както тези от оръдията – клещи, секира, нож, длето, пила и т.н. Думата ремесло

77
 (занаят) се среща у всички славянски езици, както думите ковач, грънчар, тъкач. Славяните правели вино, отглеждали лозя, грозде.
Платно, сукно, плащ, риза са думи, общи за всички славяни, също както и печат, пръстен, търг, мяра, лакът. От оръжията на всички
били еднакво известни: копие, меч, сулица, стрела, щит, прашка; на война употребявали дайрета, тръби, рогове и хоругви. Срв.
Воцел, Гл. II.
228 [Към известията на Маврикий за славяните вж. Leonis imperat. Tactica, Meursii Opp. VI, стр. 806. Думите у него Σκλαβικὰ ἔϑνη,
които покорил баща му Василий (стр. 806), се отнасят към далматинските славяни, срв. Hirsch, Byz. Studien, стр. 255. Много важно
място за сръбската история. Zach. von Lingenthal в Byz. Zeitschrift, III, стр. 437 и сл., доказва, че Tactica била от Лъв Исавър, с
извлечение от законите в Stratigiká на Маврикий. Но как тогава да си обясним онова място по-горе?]
229 Срв. Jos. Jireček, Studia z mythologia Česká, 1863. [Срв. Rad, 77, стр. 63.]
230 Женитба на слънцето издали: Раковски, Dozon, Веркович, критично (от Панагюрище); Дринов в „Периодично списание“ на Бра-
илското бълг. книж. дружество, 12, стр. 153. Огнен като лично име се среща в Дебърско; братът на покойния епископ Партений се
наричал Огнен.
231 В старосръбски грамоти от XIV в. се срещат собствени имена Хрс, Хрсович (Даничич, Рјечник). При Дунава има град Хърсово
(Гирсово на картата). [Сварог: Мястото на Сварог и Дажбог вж. В. М. Истрин, Хронограф Ипатского списка под 1114 г., ЖМНПр,
1897, ноември, декември, стр. 83–92. Митичната песен „Женитба на слънцето“: у Раковски, Дозон, Веркович; критически (от Пана-
гюрище) я издаде Дринов в Браилското „Периодично списание“, ХII, стр. 153. Слънцето се оженило с „Дена Деница“; братът на
слънцето се нарича Огнен. Личното име Огнен и досега се среща в Дебърско, у мияците (вж. песента оттам в „Периодично списа-
ние“, XII, стр. 159; братът на епископ Партений се наричал Огнен). Дажбог: Болярин Дажбог се споменава между свидетелите в
една грамота на Стефан Велики, молдавски воевода, 1489. В. Petriceicu – Hâjdeu, Archiva istorică a României, I, 1, стр. 155. Вера пана
Дажбога пръкалаба Немецкого (Niamc) в грамотата на Стефан Велики молдавски от 1481 г. Hâjdeu, I, 1, стр. 75; 1480, пак там, I, 1,
стр. 116. Хръс: В малко Влашко имало село Хръсово 1424 г. (Hâjdeu, Archiva Românieï, I, 1, стр. 19). Хрьсојевиħ у Новаковиħ, Српски
поменици, стр. 150. Хрьсоѥ, пак там, стр. 112. Село Хърсова е на три часа път от Разград. „Възраждание“, 1876, бр. 19. Бърдо
Хърсовац при Динара над изворите на Кърк. Nikolajević, Srb. dalm., Magazin, 1845, стр. 9. Караула Расовати Камен на границата на
Княжевацския край. Хърсово село при Аврет Хисар в Солунско.]
232 Захариев, пос. съч., стр. 63. Албанското Перендия – бог не бива да се смесва с Перун (гръм), понеже първото се отнася към
слънцето: perndóigа – аз ида надолу; perndón – залез слънце запад. Такова е и значението на името Пирин планина. [Перун: Захариев,
пос. съч., стр. 63: „Около Пещера (в Родопите) има много развалени крепости, т.е. на половин час път към юг от селото в Перунова
гора една, 3/4 часа път към югоизток в Тъмбра гора друга“, и т н. „Перунова гора“ се нарича Пирин (при Пещера), вж. ПСп и нашия
Пътепис. Перин град = Перник. Cesty. Перунград, Сборник, II, 1890, стр. 12. Растението перуника и перунига, вж. Илиев, Народни
песни. Perun locus, ubi vinea, стр. 1090. Rački, Doc. chrvat., стр. 153; „vinea in Peruno“ на манастира“ S. Petri „in Selo u Spleta. Perun
връх на юг от Učka gora (monte maggiore) в Истрия – Generalsthabskarte. Pirin в Босна. Албанското peręndí бог IMPERANTEM. G.
Meyer in Gröbers Grundriss der roman. Philologie, I, стр. 808.]
233 [Велес: Велесьница село у Новаковиħ, Српски поменици, Београд, 1875, стр. 127. (Пак там. Велетово, Вѣлѣтово село). Велесница
село на Дунава между Кладово и Бърза Паланка. За почитането на Троян, Хърс, Велес, Перун, Дий вж. у: Jagić, Archiv, 11, стр. 305.]
234 Jos. Jireček, O slovanském bohu Velesu, в Časopis českého musea, 1875, стр. 405–416. [Други славянски божества: „Това изражение
се говори в с. Вратца и Врачанско: „вика до Белá-бога; пищи, та се чува до Белá-бога“. Ц. Гинчев в една граматическа статия в
бележка, сп. „Труд“, Търново, 1888, кн. 22–24 (1 февруари, 1888), стр. 1465. „Dada, lai dado“: „Майко, ах, майко“. Начало на една
македоно-румънска песен у Weigand, Die Sprache der Olympowalachen, Leipzig, 1888, стр. 113, бр. VII.]
235 Jos. Jireček, в Časopis česk. musea, 1873, стр. 98.
236 К. I. Erben, Báje slovanská o stvoreni sveta. Časopis česk. musea, 1866. Това предание се е запазило в приказките в Галиция, Южна
Русия, Крайна, Черна гора и при българите.
237 Šafařik, O rusalkach., Sebr. spisy, III, стр. 81–95; Miklosich, Die Rusalien, Wien, 1864 (Sitz. Ber. d. W. Akad., XLVI); строга критика
на А. Афанасьев, в Москов. Древности. I. Новые труды, стр. 35. Бълг.: „сека пролет през Росальа“, Захариев, пос. съч., стр. 78. На
Беломъ Дримѣ 1330 межа: „од Русаліи у локву“. Miklosich, Mon. serb., стр. 92. [Русалки: И дакийските, пък и македонските румъни
почитат русалиите.]
238 Šafařik, Památky, стр. 25. [Вили: А. Н. Веселовский, Славяногерманские отрывки, ЖМНПр, 1889, юлий, стр. 8, вили в „Слово
Христолюбца“ според Паис. сборник от XIV в.: „в Перуна ї в Хорса ї в Мокошь ї в Сима ї ве Рьгла ї вь вилы, їхже числомъ гѳ.
сестрѣниць“ и т.н. гръцки текстове. За български поверия има място в ръкописите.]
239 Апострофи: Юдо Самовило! Стара Юда Самовила!
240 К. и Д. Миладинови, Български народни песни, Загреб, 1861.
241 Изь млада пострадаетъ зли другь, будеть Самовили брать. Cod. Chodoš (в Праж. музей), стр. 134. (Miklosich, Lex. palaeoslor).
242 Сочинения Гильфердинга, I, стр. 131, бележката.
243 Самовила, срв. гръцкото ἁμα δρυάς (изпърво sama).
244 Обнародвано от Ягич в „Starine“ на Загребската академия, VI, 1874, стр. 83. [Вълкодлаци: Вж. Jagić в Archiv, 5, стр. 91, посочва и
на Menčetić, Stari pisci, 2, стр. 336, и на бълг. песен в ПСп, старото, 11 и 12, стр. 152. Romanische Forschungen, III, Erlangenv, 1887.
G. Baist, стр. 643–644. Brucolaque, Wort seit 1600 im Frankreich und im Abendland bekannt, „Leiche eines im Banne gestorbenen“. От
Гърция, от архипелага – Βρουκόδλακα у гърците: Spon et Wheler, Voyage d’Italie, de Dalmatie, de Grèce etc. (1675–1676), Amst. 1679,
II, стр. 251. Вампири: Никариá, остров при Самоs. Byz. Zeitschrift, IV, стр. 153. Срв. Неплаховата хроника, Fontes rerum boh., III, стр.
480, 481: в 1336 пастирът Mystala в Кадана, в 1344 г. жена в Лерин вампири. Μάρκου μοναχοῦ Σερρῶν χήτησις περὶ βουλκολάκων, ed.
Lampros, Νέος Ἑλληνομνήμων, I, 1904, стр. 339–352.]

78
 Б. Славянска колонизация. Местни имена
При разглеждане на местните имена на Балканския полуостров ни поразява тяхното богато разнооб-
разие. В това личат следите от народностите, които са преобладавали тук поред. Покрай най-стари трако-
илирийски и старославянски имена се явяват румънски, албански, новогръцки и безброй славянски наи-
менования в пъстри, сменявани форми. През последните четири века се е прибавила и нова група, турски,
а понякога и татарски названия.
Когато славяните дошли в тези страни, те запазили част от предишните имена на планини, реки и гра-
дове, като ги изменили само според звуковите закони на своя език, а друга част заменили със свои еднакво
звучащи названия. Така са преправени по брега на Адриатическо море: Scodra в Скадар, Lissus – Леш,
Salona – Солин, [Ancona – Якин, Fianona – Пломин], Albona – Лабин, Nona – Нин, Scardona – Скрадин
(изобщо римското ona по славянски е ин, срв. Roma – Рим). В България Bononia е преименувана в Бъдин
(срав. Colonia, по чешки Kolin), Ratiaria – в Арчар, Almus – в Лом, Durostorum – в Дръстър, Naissus – в
Ниш, Astapus – в Щип, Scupi – в Скопие, Sirrae – в Сер, Debolia – в Девол (?). Nicopolis запазил името си.
Serdica, наречена така по името на тракийското племе серди, получила название Средец, преправено от
византийците в Triaditza. Thessalonica се нарича Солун [мак.-рум. – Сърýн], Hadrianopolis – Одрин,
Dydimoteichos – Димотика245.
Интересно е името Пловдив, с което сърбите и българите наричат град Филипопол. Безсмислено е обик-
новеното обяснение на тази дума с българското „плоден“ (плодороден) или „пладне“ (полден, юг). В най-
старите паметници ние вредом четем Пловдин [-ив се явява тепърва в XVII столетие. Този -ин произлиза
навярно от -она, -ониа246]. Независимо един от друг, венецианецът Доменико Негри (1567), новогъркът
Георги Цукалас (1851) и българският историк Дринов са посочили Древния Плотинопол, южно от Одрин,
на разстояние един ден път. Името подхожда, но разстоянието е много далечно 247.
От названията на планините се запазили най-важните: Scardus (Шар) и Rhodope (Родопа). В голямо ко-
личество останали стари названия на реките, разбира се, не без значителни звукови изменения: Naro –
Неретва, Drilon – Дрим, Drinus – Дрина, Margus – Морава, Timacus – Тимок, Cebrus – Цибрица, Oescus –
Искър, Utus – Вит, Iatrus – [Iéтъръ] Янтра, [Asemus – Осъм], Strymon – [Строумѫ] Струма, и т.н248. По
крайбрежията и до ден днешен са в употреба множество неизменени старогръцки местни имена: Месем-
врия (старобълг. Несебър), Анхиал, Калиполис и т.н. Византийците употребявали до XV в. старите местни
имена, дори в такива местности, които вече напълно се пославянили, тогава когато в устата на народа тези
имена отдавна вече са отстъпили място на славянските названия 249.
Славянската колонизация вървяла нагоре по реките до техните извори. Населявали се удобните за оран
полета и плодородните долини. Височините пък се оставяли на траките, румъните и албанците, които
повечето пъти след време се пославянвали.
Славянското селище първоначално не носело местно име, но се наричало по името на рода, който го
населявал. Поради това и до ден днешен повечето места в славянските земи носят събирателни или фа-
милни имена (множеств.); тяхното окончание на чешки и полски е icí; сега по-често е ice; на сръбски и
хърватски – иħи, в средните векове – ики; на словенски и руски – ичи, старобългарски – ищи, новобъл-
гар. – овци, евци250.
У сърбите и хърватите преобладават такъв род названия: Лазаричи, Драговичи, Богдановичи, Мому-
шичи и т.н. В България: Драгомирци, Филиповци, Николичевци, Владимировци, Страшимировци, Берис-
лавци, Гълъбовци, Стояновци и т.н.251
Забележително е, че в Тракия, поне според нашите списъци, такива фамилни имена се срещат много
рядко. В българските страни сега са напълно изчезнали имената на -ищи (ишти): Воевищи 1348 г.; затова
те са твърде чести в романизованите страни: Владимирещ, Богданещи, Татомирещ, Драгомирещ (във
Влашко). При това често смесвали ищи с окончанието ище (мн.ч. ища) тогава, когато последните означа-
ват място на някое действие: търговище (място за пазар), стражище (място за стража) и т.н.
Други фамилни имена означават характера на обитаваната местност и имат окончание от множестве-
ното число ане (ед.ч. анин): Езерене, Тръстеничане, Могилене и т.н. 252

79
 Многобройни са меко звучащите в края, първоначално прилагателни местни имена, за обяснението на
които трябва да подразбираме град или двор. В тях именно се крие името на основателя или на първия
владетел. У сърбите: Будимл, Оногощ (собствено име Оногост). У българите: Преслав, Радомир, Добрич,
Ловеч, Войнеж (собств. име Войнег). Срв. руското Ярославл, чешкото Болеслав.
Не така стари, както приведените, са местните имена (изпърво прилагателни притежателни) на ов, ове,
ово. У българите те се срещат изобилно: Райково (село на Райко), Борисово, Калояново, Новаково, По-
пово, Бегово, Марково, Карлово и т.н.
Други важни окончания са ник: Мелник, Перник, Рудник; български ец, старославянско ьцъ, сръбски ац:
Буковец, Орешец, Лясковец. По-рядко на полуострова се среща окончание ско – Гацко (от Гадско).
От собствените имена на а, я са произведени също така, първоначално прилагателни, местни имена на
ин: Колашин (собств. име Колаша), Неготин (от Негота), Гневотин. По-често се срещат имена от среден
род на ино: Илиино (от Илия), Петрино (Петър).
Положението на местността се изразява с окончание ие: Подградие (suburbium, чешко podhradie), Под-
стение, Бучие (от бук) и т.н.
Твърде интересни са много местни имена, които сочат за преобладаващо в околностите растение; това
са имената на ица окончание, свойствено главно на имената на реките. Тези названия са произведени не
само от горски дървета, като Буковица, Липовица, Габрово, Дъбово или Борово, но и от овощни: Ябла-
ница, Крушевица, Сливово, Оряхово, Смоквица, Гдуне, Вишница,Чрешневц, Виница, Лозница и дори от
шушулкоплодни.
Срещат се също така имена на животни: Медведц, Мечка, Беброво, Вълчитрън, Вълча ливада, Турово,
Турани, Ястребница, Щърково, Раковица, Гущерица, [Жеравна (жерав)].
Твърде много имена на градове и села сочат разположение и свойство на местността, например: Проход,
Просек, Сутеска, Котел, Пещера, Въртоп, Леденица, Дебър, Рвеница, Струга, Сопот, Пешчаница, Каме-
ница [Драч (Македонско)].
В славянските земи има имена, по които можем да предположим блатиста почва 253. Други названия се
отнасят до течението на реките, като Ушче и Извор, което твърде често се среща. Също така в някои имена
са посочени понякога пластове от руди. Както навред, така и у балканските славяни обикновени са име-
ната, които изразяват качества на почвата, например Мокро поле, Широка ливада, Суха долина и т.н. 254
Някои имена сочат занятие на населението: Свинари, Говедари, Конюси, Рудари, Рибари, Уляри (пче-
лари), [Улярци (Македонско)], Лукари, Смоляри, Златари, Коняри, Соколаре, Паничаре, Седларево, Дър-
воделя, Грънчарево, Кладо-руби (дърводелци, срв. чешкото Klad-ruby), Сеножещани, Плоторежци.
Много села са получили името си според външния вид и нравствеността на жителите си; често тези
имена са прякори или ироничен присмех. В Чехия срещаме: Mokro-psy, Hrdlo-řezy, Kosmo-nosy и т.н.; в
Полша: Wieloglowy и др. В следните примери се издава народният хумор на Балканския полуостров:
Мокро-секи, Люто-войци (?), Зло-кучене, Ядо-варци (?), Люто-главци, Дърво-гризци, Вълко-дери,
Свилно-капе, Кокошо-главци, Бело-главци, Мокро-нози, Криво-гащане, [Криво-гнят, Свило-уха, Сит-
вуци, Мокро-нози, Зло-кучани, Мечкуевци при Щип, Писодери, бълг. село (или рум.) в Леринска каза,
Македония] и мн. др.255 Твърде понятни са названията, които сочат народност на жителите256.

245 [Срв. Пътувания по България, където е посочена литературата, и Archiv f. sl. Fhil., XVI. – Palatino? Срв. Jireček, Die Heerstrasse,
стр. 95.]
246 Даничиђ, Рjечник, 1864, 3 тома; Kukuljević, Monumenta hist. Slavorum meridionalium, I, Zagreb, 1863, стр. 234 (глаголическо писмо,
1529 г. Също тъй в старочешки съчинения, например у Hájekа и у други се чете Plovdin).
247 Dom. Nigri, Geographia, Basiliae, 1567, стр. 270; Tsukalas, Ἱστοριογεωγραϕικὴ περιγραϕὴ τῆς ἑπαρχίας Φιλιπππουπόλεως, Виена, 1851;
Дринов, Заселение, стр. 24, бел. 112; срв. Jireček, Die Heerstrasse etc, стр. 95.
248 [Преправяни от славяните имена на планини и реки. Nota bene. В промените на славянски често се запазва родът: Rhodope –
Родопа?; Asemus – Осъм. Срв. Осма, приток на Днепър, Барсов, стр. 21. Iatrus – Iéтъръ, тази е старата форма, вж. Acta Bulg. eccl. и
Мелетий, новогръцки географ. Oescus – Искър, по-скоро искри – близък (Vondrák, Jo. Ех., стр. 17), откъдето от искра. Στρυμών –
Строумѫ.]
249 [Образуването на местните имена в славянските езици: Ольга, ѥ и ѥсть село ѥѩ Олжичи и до селѣ. Нестор, ed. Mikl., стр. 34.
Следователно формата Ольжичи е от основателя и господаря, а не от прародителя.]
250 Šafařik, Sebráné spisy, III, стр. 438. За образуването на местните имена на славянски език срв. Jos. Jireček, Nakres mluvnice
staročeské, Praha, 1870, и статията на Миклошич за славянските местни имена. [Българските местни имена на -овци: Срв. Гешов,
ПСп, 21–22, стр. 438. Според него родовете на -овци се именували по старейшината, макар той да не е бил всякога бащата. Срв.

80
 братята българи Цанковци, Миладиновци, Генчовци, изобщо от -ов, мн.ч. -овци. Старовремски патронимични имена от Татимир,
Добромир и т.н. вж. в списъка на македонските селища у Ризов и Гешов. Пътеписът за колибите, срв. турските имена Хасанлар,
Карамустафалар и т.н Имената на -ищи в българските страни: Воевищи, 1348 г. Не е ли тук щ = ć, както в грамотите Брачска и
Качичска (от XII и XIII столетие)?]
251 Нашите примери са взети отчасти от сръбски и български паметници от ХIII и XIV в. (Даничиђ, Pjeчник; Šafařik, Památky, 2 изд.),
отчасти от най-новите карти и списъци на местности.
252 Други примери: Лужене, Плапяни, Мраморене, Забрдене, Мокране, Тръстеничане, Дубляне, Дъбене, Храштане, Грмляне (грмье,
по сръбски храст), Глажене, Трничане.
253 Млачно, Млачице (млака – тиня), Лужьц, Лучина, Локвица, Мокрине, Калище (дълбоко блато), Ливадъе, Блатечница, Ракитово,
Ракити, Черно Брнье, Слатина.
254 Други примери: Црвена водица, Бистрица, Рибница. Руди: Златица, Сребрница, Жслезньц, Олово. – Длъгополяна (румън.
Kimpolung, гръц. Макроливада), Мокра поляна, Добрилъг, Широка лъка, Добра лъка, Ягодно полье, Мокри дол, Сухидол или Су-
водол, Бяло поле, Чрнидол, Чртов дол, Чрвени бряг, Врани дол (черна долина), Златий трап (ров), Остра могила.
255 Също тъй в Албания: Bythakykje, да имаш червено седалище. [Вж. ПСп, XII, стр. 129.]
256 Куманово, Печенега, Арбанаси, Арменица, Сербеница, Харвати, Маджаре, Гркище, Грцити, Българино, Влашко село и пр.

81
 В. Отношения на славяните към местните племена
Когато славяните се преселили на полуострова, намерили го, макар и пустинен, но не безлюден. Ни-
къде в света не се е случвало покореният народ съвсем да изчезне, без да остави нито капка кръв и нито
дума в езика на завоевателите.
От трако-илирийското коренно население са останали само албанците, на брой 1 300 000 души. През
времето, когато славяните са се преселвали, по-голямата част от траките била вече романизирана; само
планинците са оставали още при своите предишни обичаи и език257. В Западна Родопа тогава още живели
бесите, които дори християнското богослужение извършвали на своя език258. Никой не е оставил посоч-
вания във варварските времена колко дълго е запазил между славяните своята индивидуалност родът на
бесите и кога са замлъкнали последните звуци на езика, на който жреците обявявали волята на боговете
на връх Гьоз тепе.
Сапеите259 според мнението на Шафарик също издържали нашествието на славянските пълчища. При
Горна Струма около Нишава, София, Самоков и Кратово живее сега племето, наричано шопи, което се
отличава от останалите българи както по характер и говор, така и по облекло и нрави. Изобщо българите
смятат шопите за простоват, глупав народ; а самите шопи носят своето име с известна гордост260. Но едва
ли Шафарик тук не греши. Древните сапеи обитавали в Поморието, при Долна Места тогава, когато жи-
лищата на шопите от южна страна достигат не по-далеч от Кратово и Самоков.
При изворите на Брегалница в Северна Македония, в местността и сега още малко известна и прочута,
още в средните векове под името Пиянец (Πιάνιτζα) живеят българските пиянци. В същата местност жи-
веели някога пеоните. Вероятно между двете племена съществува родствена връзка261.
Не е безинтересно също това, че у българите в Западна Македония се срещат личните имена Дардан и
Дардана, които ни напомнят древните дардани262.
На Преспанското езеро обитавали още древните скиртони в колиби, построени над водата. Една част от
тях се пославянили; друга част от славяните, които се заселили в съседство с тях, подражавали на техния
пример и по такъв начин тук живели още дълго в средните векове наколците – на наколни жилища (на-
колие), подобно на пеоните от времето на Херодот. Тези интересни следи, също както и явните останки в
българския език, на които ще се спрем отделно, и най-подир множеството твърде древни названия на
планини, реки и оброчища, запазени досега, свидетелстват, че срещата на туземците с пришълците не е
била недружелюбна. В някои местности славяните отчасти изтикали предишните жители в планините,
отчасти ги подчинили със силата на оръжието и гледали на тях като на роби или като на презрени друго-
родци.
По-многобройни от разделените останки на траките били румъните, известни у славяните под името
власи. Според Приск (448) латинският език се е употребявал между Адриатическо, Егейско и Черно море
както в обществения, така и в домашния живот. Първите следи от румънския език се явяват в 587 г. Тогава
голяма част от византийската войска, изпратена в Тракия против аварите, образували войниците, които
говорели на румънски език. През време на похода паднал товарът от едно животно; един войник, като
искал да обърне вниманието върху това на водача, почнал да му вика на своето народно наречие: „Torna,
torna, fratre!“ Водачът не чул това, но другите чули и мислейки, че неприятелят е наблизо, разбягали се на
разни страни, викайки с всичката си сила: „Torna, torna!“263
По-нататък, в течение на 400 години в изворите няма нищо за румъните. Само в X в. се срещат отново
известия за тоя народ.
Отначало румъните живели съвсем заседнало в градовете и селата, но честите преселвания на народите
направили поне една част от тях странстващи овчари. В историята те за дълго време били съвсем преда-
дени на забрава. Днес различават два клона румъни, именно дако-румъни (около 8 милиона), които на
гъсти маси населяват Трансилвания, Румъния, Буковина, Банат и Бесарабия, и македоно-румъни (прибли-
зително 200 000), които живеят в различни места на Балканския полуостров.
[Голяма е приликата между езиците дако-румънски и македоно-румънски, само че в първия има мно-
жество славянски думи, а във втория – гръцки. Македоно-румънският елемент на юг води началото си
приблизително, откогато византийците почнали под напора на славяните да изместват границите си от

82
Дунав, от романска Мизия, Дакия, Дардания на юг. Nucleus (ядката) на македоно-румъните е в Пинд; в
римско време там са били гърци, не римляни (в Тесалия само Saltus Jovius Hierocles 264).]
Славяните наричат македоно-румъните власи или цинцари, новогърците – куцовласи. Местожителст-
вата им са разположени при Пинд, в Тесалия, при Кастория, на Девол, под Пелистер, в Крушово, при
Прилеп, в Мъглен и по разклоненията на Родопа. [В България имало силен румънски елемент – според
имената между Ниш и София, в Средна гора, Родопите.] Повечето от тях са овчари. Другите благодарение
на изумителното знание на езици и на неуморимата предприемчивост странстват с търговска цел по целия
полуостров, държат почти всички ханища по пътищата и се занимават с различни занаяти, например с
каменоделие и златарство по унаследен първобитен начин. Физиономията им е от римски тип. Забележи-
телна е жилавостта на този народ; бидейки разпръснат и презиран, той все пак запазва своите национал-
ност и език. Впрочем немалка част е погълната от гръцкия и славянския елемент.
Твърде дълго време смятали дунавските и карпатските румъни за потомци на смесилите се с даките
римски колони на Троян; за праотци пък на македонските румъни смятали обратно преселените от Авре-
лиан поселенци в Дакия. Роберт Рьослер, професор от Гръцкия университет (поч. 1874), прави опит да
оборва тоя възглед, опитвайки се да доказва в многобройни разсъждения, особено в своите „Romänische
Studien“ (1871), че румъните по никакъв начин не произхождат от романизираните даки, но са дошли в
днешна Румъния и Трансилвания, като се връщали през Дунав от полуострова, вероятно в началото на
XIII в. Това мнение не е ново. Още Енгел (1804), Копитар и Миклошич изказвали също такова мнение за
обратно преселение, макар и с други подробности. Теорията на Рьослер намери отначало много привър-
женици в научния свят, но после бе оспорвана не само от изследователите румъни, но и от Ю. Юнг 265.
Във всички езици на полуострова се срещат филологични особености, които не са нито от гръцки, нито
от румънски, нито от славянски произход; само в албанския език, изглежда, те не са заимствани и понеже
той е най-старият език на полуострова, ние сме в правото да направим заключение, че тези особености
безспорно произхождат от родствен нему елемент, т.е. от най-стария коренен, а сега изчезнал трако-или-
рийски език. Трако-илирийският език е основата, от която легналите върху нея езикови наслоения еднакво
били изменени.
Към такива особености принадлежат преди всичко забележителното образуване на бъдещото време,
липсата и перифразата на неопределеното наклонение, членът, който заменя склонението и стои след съ-
ществителното в албански, румънски и български, и преобладаването на глухата гласна ъ в трите споме-
нати езика266.
Още повече сходни черти намираме между албанския и румънския език 267.
Траките и илирите били родствени народи. Потомци на илиритe са албанците; от траките произхождат
румъните. Миклошич привежда около 50 думи, които отчасти са общи за албански и румънски език, от-
части имат особена форма и значение на двата езика. Заслужава внимание фактът, че у албанците бълга-
рите са известни под името шкяу (България – Шкения), а у румъните твърде сходно с това – Шкиеи268.
Чрез стълкновението с румъните не само в български език, но и във всички езици на полуострова пре-
минали значителен брой латински думи, например pullus, furca, clausura, maturus, furnus, сатрапа, vigilia и
т.н.269
Освен румъните, славяните заварили на полуострова значителен брой гърци, които също наричали себе
си римляни – Ῥομαῖος (ромеи). Днес между българите съществуват само малки отделни гръцки селища,
като Станимака при Пловдив. Влиянието на гръцкия език върху средновековния и най-новия български
език е значително. Църквата и литературата, търговските сношения, пристрастието на славянските князе
към византинизма, господството на Византия в Тракия и Македония и фанариотското църковно управле-
ние в турско време – всичко това заедно спомагало в течение на хиляди години за непрекъснати сношения
на българи с гърци. Българите възприели гръцките глаголи в аористна форма (например κάλεσα – калес-
вам, ἔϕϑασα – втасвам); същото явление намираме в сръбския, румънския и албанския език 270.
От време на време също и германски племена се разполагали на полуострова, като бастарни, готи, херули
и др. Подобно както в Крим, останките от готите също така още дълго се задържали в България. През
време на Йордан (551) малка част от тях живяла при Никопол. В IX в. готите около Томи при Понт слу-
жили, очевидно, литургия на своя език271. При император Анастасий се споменават при сливането на Сава
в Дунав херули, а при Маврикий – три гепидски села между словените във Влашко. Всички тези останки

83
се превърнали в славяни. Шафарик е посочил някои следи от готския език в старославянския и новобъл-
гарския език272.
След смъртта на Атила на полуострова се явили също така хуни, но в малък брой. Според Константин
Багренородни в Хърватско още в X в. имало останки от авари273. Отношенията на тези азиатци към славя-
ните били едва ли не такива, каквито са отношенията на днешните черкези към българите.

257 [Албанци: „Das Albanische ist nicht für die Urgeschichte des Ostromanischen in ganz entsprechender Weise zu verwerthen wie das
Keltische und das Baskische für die des Westromanischen, es ist selbst wiederum so von altromanischen Elementen gesättigt, dass es über
das Vulgärlatein, wie es in jenen Gegenden gesprochen wurde, wichtigen Aufschluss gewährt. Wenn ich vor sechzehn Jahren behauptete,
dass die Vorfahren der Albanesen dem Schicksale ihrer nördlichen Stammgenossen, romanisiert zu werden, nur mit knapper Noth entgangen
sind, so hat sich das in der Zwischenzeit mehr und mehr bestätigt.“ H. Schuchardt, Literaturblatt f. germ. u. rom. Philologie, 1884, № 5, стр.
195 (Рецензия върху C. Majers und Jarniks Albanische Studien).]
258 [Беси: Tomaschek, Zur Kunde d. Haemushalbinsels, I.]
259 [Сапеи: Добруски в Сборник.]
260 Вж. Разсъждението на Шафарик, III, стр. 74. Според мнението на този автор (I, стр. 513) рудокопите, които се наричали норопи,
обитавали в древността Горния Вардар и дори в средните векове името им дълго време отеквало в думата мьропьхь или неропьхь,
която означавала клас поданици в старосръбската държава. Ала древните географи въобще не споменават за норопи на Балканския
полуостров. Това име за пръв път се среща у Климент Александрийски, но в пеонските Noropes, които той привежда за обяснение
на Омировото νώροπα καλκόν, лесно се откриват алпийските норики, които обитавали в съседство с Панония. [Шопите не произ-
лизат от сапеите, срв. Пътувания по България. И звуково не приляга: романското и гръцкото s, славянски е пак с: Солун.
Θεσσαλονίκη, Solin-Salona, Струма, Осъм, гръц, аористи на -ησα, Συμεώμ, ἐπίσκοπος и т.н. Бълг. шъпа, местност Меча шъпа – кум.
čöplä (така и киргизки) събирам, zoplarmen, zopla в Cod. Cum., Radloff, стр. 59. Шопи: беневреци (така и в Далмация), бревенеци (в
Пирот), барла (шапка). Вълчи празници. Бяла носия. Мъжът е по-млад от жената.]
261 Мнението, че пиянците са потомци на пеоните, за пръв път е изказано от автора в Časopis ceh. muzea, 1875, стр. 439. Простона-
родната етимология изкарва това име от пия. Самото име е старо: Πιάνιτσα 1020 г. (грамота у Голубинский, стр. 260, пиянъцъ у
сръбския архиепископ Данило, поч. в 1338), стр. 109. [Пиянци: Tomaschek в Öster. Giymnasulzeitschrift, 1877, стр. 678, мисли, че
πιάνιτζα означава wasserreicher Giess. bach! Към меропхите по-скоро уж прилягала, според Томашек, Μερόπη, влашка област в
Родопите. Аз мисля, че между меропхите и Μερόπη няма никаква връзка; имах по въпроса устни разговори с Томашек в 1887 г.]
262 Списък на личните имена у братя Миладинови, Български народни песни, стр. 529, 531; срв. по-късно Куман, Печенежич и др.
[Дардан и Дардана: у Миладинови на стр. 531 се среща гатанка, бр. 25: „А Дардан татка, а Дардана майка, шеберести деца (елемия,
въртелъка).“]
263 Theoph. Simocatta, стр. 99; Theophanes, ed. Bonn., I, стр. 397; македоно-ромън. – turna, дако-ромън. – inturna. [Румъни: Tr. Tamm,
Über den Ursprung der Rumänen. Ein Beitrag zur Ethnographie Südosteuropas, Bonn, Em. Strauss, 1891, 156 стр., против Rösler, нищо
особено, компилация. „Torna!“ между латинското командване изобщо в Маврикиевия Στρατηγοκόν, покрай: move! sta! cede! etc.
(Срв. Jung, Römer und Romanen, 2 Aufl., n. 2 и Rom. Landsch., стр. 378, Anm. 1). Conventus лат. съдебен окръг (Gerichtssprengel),
служебен ден на наместника (Amtstag des Statthalters). Рум. kuvînt „реч, дума“ (Mikl., Etym. Wört. сравнява това изменение на зна-
чението със сбор, сърб. диванити, ὁμιλῶ); алб. (Meyer. Etym, Wört.) kuvъnt-di разговор, реч, kuvъndón говоря, забавлявам се. Hahn,
Alb. Stud., I, стр. 175, 203, говори върху североалбанското Народно събрание κουβέντι. Също и византийското κομβέντος,
Theophanes, ed. Boor, I, стр. 170, у персите под император Юстин. Пак там, I, стр. 433, „κομβέντον ποιήσαντης οἱ Βούλγαροιi“ напад-
нали Сабин, във войните с император Копроним. Анастасий (пак там, II, стр. 132, 284) превежда и двете места с conventus. При
печенегите в 1048 г., Cedrinus, II, стр. 588, κόμεντον на корпуса на печенегите, който е трябвало да замине за Армения, се разбун-
тувал във Витиния, преплавал през Босфора и стигнал до Serdica. Срв. също Mygne, Ер. patr. Nicolai Mistici, № 6, стр. 58. Върху това
вж. и добавките на стр. 203. За русите Leo Diaconus, IX, 2, срв. и стр. 243. Theoph. Simoc, ed. Boor, II, стр. 15 (ἐπιχωρίῳ τῇ γλώττῃ);
Theophanes, ed. Boor, I, стр. 258.]
264 [Hahn за изселването на македоно-румъните от Опарó и пр. в Западна Македония през ново време. За емиграцията на москополци
от сто години насам говоря другаде. Nota bene легендата на св. Димитър – отвличане на населението зад Дунава и връщането му на
римска земя, бягането на хората от вътрешните провинции (и то романски) към Солун. Епир, ϑέμα Νικοπόλεως и Тесалия винаги са
били византийска земя. Произходът на котленци. Nota bene: да се прегледа македонската номенклатура. Имената на македоно-
влашките села в Перистери, Грам и Пинд повечето не са румънски. За преселението на власи от равнините на Тесалия в Олимп
споменава нещо и Weigand. Същият казва, че власите само отчасти били пастири, инак имало занаятчии, търговци, малцина орачи.
Около 1500 г. Felix Petantius казва за Влашко, у Schvandtner, I, стр. 871: „haec est provincia Dacia dicta apud veteres, Romanorum
colonia, unde eius aborigines, hac etiam nostra tempestate passim latino utuntur colloquio. Est ea gens barbara, crudelis, divinationibus et
auguriis dedita, rapinis semper et praedae inhians.“ Следователно тогава нищо не се знаело за ново заселяване.]
265 Рецензия на Tomaschek, а върху съчинението на Röster, „Rom. Studien“, а в Öster. Gymnasialzeitschrift, 1872 (т. 23), стр. 141–157.
J. Jung, Die Anfänge, der Romänen, Wien, 1876 (пак там), и неговото Römer und Romanen in den Donauländern, Innsbruck, 1877. [За
дако-румъни и македоно-румъни вж.: Feiér, IX, 7, 1366, стр. 252. „Blaci aegre ferunt, ut-territorium suum ultra mille annos possessum
dissipetur – id etiam aegre ferunt, quod Theutones villam non iiluc, ubi olim fuisse ut е ruderibus videre esset, prope villam Solna, sed in
continenti villae suae locare velint.“ В околността на Бистрица, Седмоградско, Thunmann преди 100 години считаше цинцарите ро-
манизирани траки. Tomaschek, рецензия на Юнг (nota bene). Jarník в рецензията на Миклошичовите Rumunische Untersüchungen, I.
В. Macedorum. Sprachdenkmäler, Wien, 1882, в Literaturblatt für germ. und romanische Philologie, 1883, №4 е съставил следната ста-
тистика: Македоно-румънски думи у Кавалиотис и Данаил и в дако-румънски са 400; македоно-румънски думи само у Кавалиотис
и в дако-румънски 300; македоно-румънски думи само у Данаил и в дако-румънски – 160.Следователно общи думи са 860, от които
660 латински (а именно у Кавалиотис и Данаил са 335, само у Кавалиотис – 200, само у Данаил – 125). Македоно-румънски думи у

84
 Кавалиотис и Данаил са 90; македоно-румънски думи само у Кавалиотис – 270; македоно-румънски думи само у Данаил – 120.
Следователно само македоно-румънски думи са 480, от които едва 50–60 са латински. Nota bene: пак там, Македоно-румънски
πουκᾴτζη 30, дако-румънски pukétsi късове, bukáte жито.]
266 Срв. Miklosich, Die Slaw. Elemente im Rumunischen, Wien, 1861 със следните: 1) образуване на бъдеще време чрез съединение на
действителния глагол с неопределено наклонение (алб., румън., новогрц., бълг., štъ da рišъ, по сръб. pisatću); 2) липса на неопреде-
лено наклонение в алб., българ., новогрц., понякога също и в румън. и сръб.; 3) означаване на родителния и дателния падеж с една
и съща форма (алб., румън., бълг.); 4) член, поставен накрая, албан.: определителен мъжки i, женски е, неопределителен me, рум.
мъж.: l, le, женски о, оа, бълг.: тъ, та, то; 5) често ъ в албан., бълг., рум. почти всяко а без ударение се заменя с него; 6) често
смесване на л и р, албан., рум., новогрц., рядко в български; 7) изменение на о в у в думи без ударение, в алб., рум., и особено в
източнобълг. говори. Към това още се прибавят синтактични явления. [Филологически особености във всички езици на полуострова:
срв. Moses Gaster в Gröbers Grundriss der rom. Philologie, I, стр. 409. Че членът е романски, а не е минал от български в румънски,
доказва и Weigand, Olympo-Walachen, стр. 65. Nota bene: дебърските и родопските български членове. – За своя възглед, че „траки
и илири били родствени народи“, че „потомци на илирите били албанците“ и че „траките произхождали от румъните“, Иречек
добавя: съвършено погрешно!]
267 Богатство на удвоени звукове и дълги гласни (еа, оа, au, алб. ua, au), често срещан носов начален звук, изпадане на l пред i,
смесване на n и r.
268 Копитар за пръв път посочи тези бележити явления. Още Тунман забелязал някои допирни точки между румънски и албански,
също както доказвал и автохтонията на албанците (Untersuchungen über die Geschichte dcr östl. eur. Völker, Leipzig, 1774).
269 Бълг., сръб. пуле (pullus asini), пиле (pullus galinae, алб. púlia, мак.-рум. Púlju), бълг. цер (quercus cerrus), бакъл (poculum), фурка
(furca също и в албан.), фурна (сръб, фуруна, албан. furrca, новогръц. δοῦρνος); фортуна в смисъл на буря се среща у далматинците,
у планинците на Вътрешна Босна и в Балканите, близо до Черно море; бълг., сръб., гръц., клисура, пролом (clausura), бълг. егрек
(срв. grex), търло (стадо, ром. tъrla, лат. turma), камван (самрапа, също и алб., грц.); старобълг., новобълг., новогрц., алб.: тента
(tentorium), бълг. рака (погребален ковчег, arca), оцът (асеtum), старобълг. цесар, по-късно цар (от caesar, но не от καῖσαρ); новобълг.
каптисвам (capio), патѭ (patior), виреѭ (vireo, вирее и зеленее, в една народна песен), старобълг. комъкати (communicare), ново-
бълг. матор (maturus: триста овни, се матори): Народна песен в Общ труд, 1868, III, стр. 64, срв. старосръб. воля стари, воля зама-
торели в образе. Typicon S. Savae, ed. K. Jireček, Гласник, XL, 1874, стр. 140. Срв. Дринов. Заселение, стр. 146 [Романски думи в
български и сръбски: Старата цѣсарь – caesar (не от καῖσαρ) Грък – Graecus. Archiv f. Slav. Phil., XV,CTp. 100. И гот. Krêkôs, Pauls
Grundriss der germ. Phil., стр. 318. Бълг. гугла – cucullus. Сръб. рода щъркел от лат. ardea. Още Даничич я тълкува така. Или грц.
ἐρωδιός рибар (Reiher. Ardeà maior L.), която се среща още и в „Илиадата“. Бълг. маса, масичка-mensa (от рум.?). Кашкавал не е
стара дума: италианско сирене cacio cavallo в Кампаня, при Рим, за което вж. Meyers Lexikon под думата cacio cavallo, ала срещаме
я (nota bene )и у Hektorović, Ribanje. Барбутки – клюкарки в Етрополе, Заимов, III, стр. 68 (balbutio?). Палаври – празни думи, пак
там, IV, стр. 132. Множествените форми на -ур...: бълг. женурята, Копривщица. Новогрц. κηπούρια (κῆπος.) Nota bene: Harry
Breslau, Urkundenlehre, I, стр. 565, и в итал.: campora, tectora, fundora. Срв. алб.-румън. В Ягичовия Archiv „като македонско мн.ч.“.
Archiv f. lat. Lexicographie, VII, 3, 1890, стр. 449, Frick върху gulfus. Ravennas, I, стр. 17, principales colfos cod. А., обаче в principalia
colfora, вин. пад. мн.ч. colforas, V, 16 cod. AB (colphoras C). Срв. Sittl в Archiv, II, стр. 570, където посочва, че от ср.р. мн.ч. на -ora
е произлязло ж.р. ед.ч. Colfora = фр. gouffre. Фортуна. Далм. fortunale cf. Evans, Through Bosnia, стр. 367. Boué, Turquie, I, стр. 516,
бележката Тур. Fourtouna, rpц. phourtouna, буря.]
270 Miklosich, Die Fremdwörter in den slav. Sprachen, Wien, 1867, ad aresa.
271 Jordanes, стр. 51; W. Strabo, De rebus eccles., стр. 7; Дринов, Заселение, стр. 143. [Романско влияние и върху германски племена:
Sophus Bugge, Studien über die Entstehung der nord. Götter – und Heldensage, München, 1889. Bréal, Premières influences de Rome sur le
monde germanique, Journ. a. Sav., 1889 oct. Гот. ketill (katils) chaudron от catillus посочва още Lottner в kuhns Zeitschrift, 1862, стр.
171; Caesar-καῖσαρ – kaiser. Λίτρα-pondus – pfund, Ὄξος-acetum-akeit. Λύχνος – lucerna – lukarn. Ξέστης – urceus-aurkeis. Κειρία –
fascia – faskja. Ὄνος – asinus – asilus (Bréal я сравнява c orgel – organum). Oliva – alev. Според Bréal, стр. 632, направо от гръцки са
минали само две думи у Улфила, останалите гръцки са от латински.]
272 Старослав. усерѧзъ, гот. ausahriggs (inauris), гоньзнѫ, гот. ganizan (sanari). Новобълг. друсам (quasso), раздрусан (conquassatus),
гот. drus (ruina), сетне (serius), сетнина (consecutio), гот. seithu seiths (serum, sero), сакам (quero), гот. sokian, варда (custodia), гот.
vardia, срв. новобълг. щрък, щъркел; Šafařik, Památky, I, стр. 469, 470, бележка 130. [Следи от готски език в старобълг.: Готските
думи могат да произлизат не направо от готите, но и от родствените имгепиди. Юлиян Апостат сетьнѣк попоусти и Оудѣискъи
родъ на нъі – τέλος ἐπαϕῆκε. Grig. Naz., стр. 254 б.]
273 Const. Porphyr., De admin. imperio, стр. 30.

85
 Г. Произход на славяните и техните племена на полуострова.
Славяните в Гърция
След като описахме нравите и обичаите на старите славяни, начина на тяхната колонизация и техните
отношения към туземното население, ще се обърнем към въпроса, откъде са дошли славянските пресе-
ленци на полуострова и къде е било тяхното първобитно местожителство. По тези въпроси са изказани
три мнения. Шафарик274 защитава мнението, че повечето (разбира се, с изключение на сърбохърватите) са
дошли от страната, която се намира в околностите на Илменското езеро и се напоява от реките Двина,
Днепър и Ока. За доказателство той привежда многобройни местни имена, които се срещат както у бъл-
гарските славяни, така и сред населението в Североизточна Русия; при това той обръща внимание на фин-
ските думи в българския език, които са могли да бъдат заимствани само на Далечния север.
Според Копитар275 цялото пространство от изворите на Сава до Драва и Черно море е било заето от един
народ, разделен в VII в. поради нахлуването на сърбохърватите на два народа – на словени и българи.
Дринов276, основавайки се на множество различни български диалекти, поддържа тезата, че славяните
на полуострова са образували няколко различни славянски племена; в различни времена, казва той, раз-
лични племена както от северните, така и от западните славяни изпращали излишъци от своето население
в провинциите на клонящата към упадък Римска империя.
Както и да бъде, преобладаващото туземно име на онези славяни, които сега навред са известни под
името българи, в началото на средните векове било словѣнинъ в единствено число и словѣни в множест-
вено число.
Своя език те наричали словѣньскъ iзыкъ. Гърците ги наричали Σκλαβηνοι. Σϑλαβηνοί, Σκλάβοι,
Σϑλοωενοί, Σκλαβησιανoiί; а римляните (у Йордан) – Sklaveni. От славянските племена на римляните и
гърците били познати най-напред словените. Твърде вероятно е името „словѣни“ малко по малко да e
преминало както у чужденците, така и у самите славяни с означение на изпърво различно наричащите се
славянски племена на целия славянски народ277.
Между самите славяни за разпространение на това име са могли да съдействат църковните книги, пре-
ведени в Панония през IX в. на словенски език, а оттам разпространени в България, Древна Дакия, Сърбия,
Хърватско, Русия и проникнали дори до поляците на Висла 278.
Приведеното име анти наскоро изчезна безследно.
Някои названия на словенски племена съществуват и днес. От средните векове имаме повече известия
за някои племена, които обитавали недалеч от морския бряг; отколкото за онези, които са живели навътре
в страната, защото те не са имали стълкновения нито с гърците, нито с франките. Повече сведения, откол-
кото за славянските (или българските) племена, имаме за сърбохърватите при Адриатика; но историята
им не влиза в нашата задача. За българските племена ние ще говорим първо за дунавските, после за маке-
донските279.
Северци, или северани (Σεβέρεις), живели пред балканския Берегавски проход, вероятно идентичен с
днешния проход Чалъкавашки [дн. Ришки проход, на пътя от Шумен за Карнобат], където те били поко-
рени в 679 г. от българите на Исперих и преселени по-нататък на изток, до морския бряг. Други северани
обитавали в Западно Влашко, където по-късно бил Северинският Банат280.
Седем славянски племена, които обитавали Долна Мизия, също били покорени от Исперих. За тях спо-
менава още арменската география на Моисей Хоренски (поч. 493). Дринов приписва това известие на
самия Моисей. А Шафарик го смята за прибавка от X в. Имената на тези племена са неизвестни.
Тимочаните (Timociani) се споменават на р. Тимок в 818 г. от Айнхард; за тях още се говори още през
XVII в.; дори и до ден днешен обитателите на Княжевацката околия (посърбени българи) се именуват
тимочани. Интересно е, че в същата област Плиний помества тракийския народец тимахи281.
Моравани, по сръбска и българска Морава, според свидетелствата на баварския географ (IX в.) имали
30 кули. Арабинът Ал Масуди (X в.) разказва, че отвъд сарбините обитавало едно племе, наричано Мо-
рава, зад което живели хърватите; че мораваните живели при р. Балава, която е широка 3 мили и се влива
в Понт, т.е. при Дунав. На събора през 879 г. заседавал архиепископ Агатон Моравски (Μωράβων). Във
всеки случай тези южни славяни не бива да се смесват със северните моравани (моравци) на Светополк 282.

86
 От македонските племена бележити са бърсяците. В пристъпа на Солун в 676 г. вземат също така учас-
тие Βερζήται. Българският княз Цериг изпратил в 774 г. 12 000 души в Берзития, за да пресели тамошния
народ в България. И до ден днешен живеят в Македония бързаци, или бърсяци, около Прилеп, Велес,
Битоля и в областта Тиквеш283.
Съседи на бърсяците откъм изток били славяните, които живели на Струма и Струмица. Задружно с
рунхините и сагудатите те обсаждали Солун в 685–687 г. В 689 г. те ограбили заедно със сагудатите оти-
ващите за Цариград натоварени с жито кораби и дори се показали около самата столица. В 687 г. те се
защитавали против Юстиниан II чрез засеки в клисурите.
Смоляни живели в непристъпната област по средното течение на Места, в Родопа. Никита Хониат спо-
менава в 1200 г. провинцията τὸ ϑέμα τῶν Σμολένων. B края на XI в. гръцкият отшелник Филип, съчинител
на преведената и на български език „Диоптра“, живял εἰς μέρη τῶν Σμολένων284.
Рунхините, които обитавали при Рендинския залив, се занимавали с морско разбойничество и участвали
в нападенията на Солун. Тяхното местожителство и етимологията на тяхното име са съмнителни. Тафел
посочвал градеца Рендина; Хилфердинг обяснявал тяхното име с произхода от Рѧждане (рѧдъ); Шафа-
рик – от Рѫчане (руски – ручей, старославян. – рѫчей); Дринов обръщал внимание на рекичката Ρήχιος,
която се изтича от езерото Бешик в Рендинския залив. Вече няколко века тази местност е погърчена.
Сагудати също участвували в пристъпа на Солун през 676 г. Според Йоан Камениат (писал в 905 г.) в
местността между Солун и Верия живели сагудати и драговичи, отлични стрелци с лъкове. В 904 г. те
помагали в отбраната на Солун против сарацините285.
Драговичите (Δραγουβίται, Δρογουβίται) също така стоели в 676 г. под Солун, чиито най-близки съседи
били те и обитавали, както трябва да предполагаме, по-западната страна на Вардарската долина; а източ-
ната част заемали сагудатите. В 1204 г. се споменава „Драгабития“, близо до Верия. Епископството
Δρουγουβιτίων било подчинено на Солунското. Други драговичи обитавали в Западна Родопа, където и до
ден днешен няколко местни имена напомнят за тях; недалеч от Кричимския манастир има рекичка Дра-
говица; на стръмния десен бряг на Кричим има градище Драговет [?] със старинни стени, а на югоизток
от Пловдив се издига връх Драговина286. Според тях пловдивският митрополит имал титлата екзарх
Θρᾴκης Δρογοβιτίας (у Кодин Δραγοβιντίας [?]). Драговичите придобили голямо значение в историята на
богомилите. Други драговичи имало в Русия, а също и между полабските славяни.
В Тесалия живели велесичи или велегостичи (Βελεγεζήται), при Пагазийския залив. В пристъпите на
славяните против Солун през VII в. те също участвували в (676); а в 685 г. били съюзници на обсадените.
В 799 г. славянският княз Акамир τῆς Βελζητίας,, се опитвал, макар и напразно, да качи на престола сино-
вете на император Константин, които живеели в Атина. Шафарик дирел княжеството на Акамир в стра-
ната на бърсяците, Дринов – в Тесалия. В договора на Алексей III с венецианците от 1199 г. се споменава
близо до Влахия (Тесалия) и Деметриада „provincia Belegezitiae“; същото намираме в акта за раздялата на
империята от 1204 г. И до ден днешен там има град Велестино287.
Без съмнение, в Тесалия имало „кнѧженіе словенско“, управлявано под върховната власт на Византия
от славянския апостол Методий, преди да постъпи в Олимпийския манастир 288. Сега в Пенея вече няма
славяни.
Целият Епир бил цял осеян със славянски селища289. Макушев пресметнал, че от числото 1539 местни
имена, в днешния Епир 717 са славянски [?]. Албанският език е пълен със славянски думи: те са събрани
от Миклошич.От тамошните племена са споменати само войничите (Βαιουνὴται), които в 676 г. също без-
покоили Солун. Нормандският княз Боемунд в 1082 г. отивал διὰ τῆς Βαγενητίας за Янина.
Малатера (XI в.) се наричат епиротите българи, Арта – български град. В споменатия договор на Алек-
сей III и в други съвременни грамоти, редом с провинциите Янина и Главиница е наречена една Вагенеция
или Вагнеция. Грамотата на Симеон, брат на сръбския цар Душан, дадена в 1361 г. на един епирски боля-
рин, изброява множество местности ἐν τῷ Θέματι τῆς Βαγενετίας, които лежали на север от Артенския
залив290. „Homines Vageniti“ се наричали в XIV в. гърците, които се преселили от континента на остров
Корфу и станали васали на бароните и гражданите291.
Не само Епир и Тесалия, но и Елада, древните знаменити полета на Пелопонес, Атика и Беотия са пок-
рити със славянски названия на местности292. Три четвърти от местните названия красноречиво свидетел-
стват за изчезналите славянски колонии. Хеликон носи название Загора, при Маратон има с. Врана. Ние
намираме тук планина Хелмос (хълм) и добре известните имена на селища: Бистрица, Буковина, Горица,

87
Граница, Каменица, Нивица, Подагора, Церница и т.н. Наскоро след гръцката революция, когато още
всички европейци бяха филелини, излезе Фалмерайер (1830), един от най-добрите познавачи на източния
и византийския живот, и смело заяви, че новогърците по никой начин не можем да смятаме за потомци на
победителите при Маратон и Саламин, че в техните жили няма ни капка староелинска кръв, те са просто
погърчени славяни. Този възглед, така неочаквано и така положително изказан, предизвика страшна буря
не само в Елада, но и в цяла Европа. По този въпрос възникна много литература. В скоро време славянс-
ката теория на Фалмерайер придоби значителен брой привърженици 293. Неотдавна Карл Хопф, професор
от Кьонигсбергския университет, в своята история на средновековна Гърция успя да обори доказателст-
вата на Фалмерайер (1867)294. Но и той потвърждава необоримата истина, че в Пелопонес дълго време
обитавали славяни, и оспорва само това, че Атина била съвсем безлюдна, че старите елини изчезнали и
че новогърците само с един извратен език се намират в родство с тях. Мненията на Хопф получиха силна
поддръжка във филологичните издирвания на Миклошич295.
Славяните наводнили Пелопонес в 587 г. и в течение на 218 години се задържали там като независим
народ. По крайбрежията господствали гърците. В Атина кипял непрекъснато деятелен живот; много ви-
зантийски императори били родом оттам и в тоя от старо време славен град се изпращали на заточение
недоволните. През време на иконоборството гърците в Елада и на Цикладите избрали антиимператор
Козма и на собствени кораби изгубили сражението под Цариград. През време на Константин Копроним
(741–775), когато арабите и чумата опустошавали империята, цялата страна според думите на Константин
Багренородни била пославянена. Но още в 755 г. императорът докарал колонисти от Елада в обезлюдения
Цариград; следователно елините не били погълнати напълно от славянския поток 296.
Първият опит да се покорят славянските области навътре в страната последвал в 783 г., когато пълково-
децът Ставракий след покоряването на Тесалия нахлул в Пелопонес и довел оттам много пленници и
плячка. Когато след това (807) славяните в съюз със сарацините нападнали Патрас, били не само отблъс-
нати, но и принудени да плащат данък в Елада. Императрица Теодора, под чиято опека се намирал Михаил
III (842–867), отправила в Пелопонес пълководеца Теоктист, който покорил всички славянски племена, с
изключение на милингите и езеритите, които се задължили да плащат данък.
Милингите (Μιληγγοiί, може би милинци) живеели по върховете на Тайгет; езеритите (ἐζερίται, езерци) –
на Лаконския бряг. При император Роман въстанали двата планински народа (933) и в 940 г. били прину-
дени отново да плащат данък. Нещо се говори за милингите в житието на св. Никола (поч. 998), който
проповядвал първо в Армения и Крит, а след това на Евбея, в Атика и Лакония, обучавал дивия народ,
строил черкви и умрял в Лакедемон. Милингите, войнствен, езически, разбойнически народ, живеели то-
гава, управлявани от своите собствени вождове, по непристъпните планини, от които те понякога се спус-
кали, за да отвличат момичета и стада. Те често служели на своеволните архонти като „bravi297“.
Около Тайгет говорили по славянски още в средата на XV в. Когато в 1205 г. франките започнали да
заемат Пелопонес, византийските граждани и милингите се срещнали с тях в маслинената горичка Кон-
дура при Каламати, но не могли да издържат натиска на покритите с брони рицари. Само в 1249 г. тези
„esclavons“, обитатели на планинските села и хижи (τά Σκλαβικά), дали клетва на ахайския княз Вилхелм
II Вилхардуин. Но в 1263 г. отново се вдигнали славяните в областите Цакония и Гардилив, по цяла Ва-
тика, Кистерна, Зарнат и в страната на милингите; в 1272 г. те отново въстанали. Най-главният им род бил
Засси в градовете Яница и Кистерна; Георги Засси се споменава в 1310 г. като капитан на мологите (ми-
лингите). Венецианците често водели преговори със „славяните в Майна“; така например в 1389 г. те ги
възбунтували против деспот Теодор I; в 1414 г. взели на служба при себе си янинския Засси и 400 конници
за отбрана на Корона и Модона. В 1480 г. славяните в Майна избили всички турци в тяхната област, прев-
зели 29 укрепления и поканили Фердинанд, неаполитанския крал, да завладе Морея.
Фалмерайер смятал майнотите и цаконите за несъмнени останки от старите елини в пославянена Елада.
Но вече доказано, че майнотите са по-скоро от славянски, отколкото от гръцки произход298. Също така
цаконите, обитатели на старата област Кинурия по планинския бряг между Монемасия и Навплион, спо-
ред Хопф са славяни.
В една венецианска грамота от 1293 г. Цакония се нарича просто „Sclavonia de Morea“299. Днешното наз-
вание на Пелопонес Морея според Фалмерайер произлизало от славянската дума море.
Против това се обяви още Копитар, а Хопф доказа, че Морея е просто метатеза от името Romea
(Ῥωμαία – Μωραία, la Mourée, l’Amoréa). Öster300.

88
274 Šafařik, Památky, II, стр. 250 и сл.
275 Glagolita Clozianus, prolegomena XXX.
276 Дринов, Заселение, стр. 145–149.
277 „Към словенското племе принадлежали също и българските славяни, подобно на дакийските, чиито останки едва напоследък
изчезнаха между румъните в Трансилвания, също както и панонските и карантинските. Те всички са потомци на онзи славянски
народ, който бил известен на Йордан и Прокопий под името Sclaweni и Σκλαβηνοί, пренесено от гърците и римляните, и най-подир
от самите славяни, на всички славянски народи“ (Miklosich, Altslov. Formenlehre in Paradigmen., Wien, 1874, стр. XI).
278 За името словени срв. Šafařik, Památky, II, стр. 29–52.
279 Подробности вж. Шафарик и Дринов, цит. съч., стр. 152 и сл.
280 Šafařik, Památky, I, стр. 369, идентифицирал севераните с финските сабири (Σάβειροι), чието преселение от Кавказ към Дунава не
е доказано. Също и името себри, което означавало един вид крепостни в Стара Сърбия (и сега в Сърбия и Далмация – себар, ципор,
селянин), той произлиза от сабирите. Обаче сибер в Русия се среща не само в средновековните паметници, но и в днешния език
(срв. Зигель, издание свода на законите на цар Душан, СПб, I, стр. 35, бележката). [Северци или северани: Theophanes, I, стр. 549.
Славяни? Срв. Jireček, Heerstrasse, стр. 149. Mikloschich, Etym. Wörter-buch, стр. 289, 297: sebrъ und siabry ganz verstorbene Wörter.
Словар Даля: сябер, шабер. Псков. суд. грам., стр. 98: сябри. Зигель: свободный малък земевладелец от простолюдието.]
281 Šafařik, Památky, II, стр. 223; Дринов, Заселение, стр. 154. Срв. Timozani у J. Lucius, De Regno Dalmatiae et Croatiae; Schwandtner,
Scriptores rerum Hungaricarum, III, стр. 85; Миличевиħ, Кнежевина Србиjа, стр. 847 и сл. [Тимочани: Hodieque Timozani vocantur, qui
ad flumina Timoch dicta habitant, quorum alter maior, alter minor dicitur, hicque in alterum influens simulambo uno nomine in Danubium
se exonerant. Lucius, De Regno Dalm. et Cro. 15; Scr. rer. hungar., 111, стр. 85.]
282 Šafařik, Památky, II, стр. 227–232, Отнася се за племето Морава както и преденецентите и гудусканите на Айнхард, като ги приз-
нава за още добре познатите днес браничевци и кугани при Морава и устието на Млава в Сърбия; Дринов, Заселение, стр. 155–56,
смята това обяснение за много изкуствено, като забелязва, че Айнхард поставя преденецентите (824) в Дакия и (822) ги нарича
съседи на моравяните и че затова те не обитавали полуострова. А гудесканите, подвластни на далматинския княз, трябвало да
обитават по-скоро близо до Адрия, при р. Гацка, в хърватско крайморие. [Морава: В списъка на охридските епископства, Byz.
Zeitschrift, I, стр. 257: ὁ Μοράβου ἤτοι Βρανιτζάβου. Архиеп. Агатон Моравски: срв. Hergenröther за него.]
283 Šafařik, Op.cit., II, стр. 237, III, стр. 76; Дринов, Заселение, стр. 163.
284 Шафарик, пак там. Дринов, Заселение, стр. 165. Сръбският цар Душан подарил в 1345 г. на един манастир на планината Мене-
кион, близо до Серес, ἐν τῇ τοποϑεςίᾳ τοῦ Σϕολένον (вместо Σμ) δένδρα τεσσαρὰκοντα βαλαβίδεα (Гласник, 26, стр. 23). [Смоляни:
Срв. ПСп, X. Иречек, Пътувания по България. Срв. М. Н. Безобразов, Заметка о Диоптре, ЖМНПр, ноябр, стр. 27–48. Съставена в
1096/7 г. (на 16-а година на Алексий Комнин), р. 30 Филип εἰς μέρη τῶν Σμωλένων, не Смоленск, ами в Македония, според Дринов
за българо-гръцкия превод. За годината в която е била съставена Диоптра, говори също А. Sonny във Byz. Zeitschrift, III, стр. 602–
603: 16-а година на Алексий Комнин, 1096/1097. Срв. Byz. Zeitschrift, IV, стр. 173.]
285 [Сагудати: κωμόπολις Σαγουδάων у Ана Комнина, XV, 2, в Мала Азия.]
286 Šafařik, Památky, II, стр. 235, 239; Дринов, Заселение, стр. 168–169. Стените на Драговета и Драговина откри чешкият инженер
Пелц (срв. неговата статия в Památky archaeologické за 1877 г.). [Драговичи: Δραουγουβῖται от Шар до Прилеп и Охрид, други между
Солун и Верия. Demetrios Chomatianos: τῆς τοῦ Πολόγου χώρας ἡ Δρουγουβιτικὴ κατεχόρευσεν ἐξουςία. Tomaschek, Zur Kunde d.
Haemushalb., 2, стр. 80. Дали не е правилно Друг-ов-ичи? В грц. ез. винаги е у, не а. За тракийските драговичи имали големи съмне-
ния (в „Пътувания по България“. Petrus epp. von Drygovitia в 879 г. в Цариградския синод. Hergenröther, II, стр. 460. Вж. Miklosich,
Etym. Wörterbuch: ст. сл. драга = долина. Dragobistium. Ῥαδοβιστίου ep. Leonis catalogus. Dobrochuysta [1199, Tafel, Symb. legit
Dragobistium, malit vero Rado – Radobisdium 1204.]
287 Šafařik, Památky, II, стр. 242; Дринов, Заселение, стр. 173. Срв. Tafel, Symbolarum criticarum geographiam byzantinam spectantium
partes duae, Abhandl. d. k. bayer. Akademie d. Wiss., V, 2 отд., 1849,1, стр. 67; също неговото De Thessalonica eiusque agro, Berol.,
1839, стр. LXXVII. [Велогостичи: De Belegezitis mediae Thraciae Tafel, Symb. crit., I, стр. 67, Thessal., стр. LXXVII. 1199 Valesbativae
Marini, Belecbatuie. Григорович. Belegezitae legit Tafel, Belechatuia Šafařik. Vide Leonis Sap. (886–907) indicem epp. (de Thess.
quaedam).]
288 Zivot sv. Methodia, ed. Šafařik, Památky jihoslav. Akad., II, III.
289 Miklosich, Alb. Forschungen, I. Die slaw. Elemente im Albanischen (в записките на Виенската академия), Wien, 1870. Макушев,
Исторические разыскания о славянах в Албании в средние века, Варшава, 1871, стр. 153. [Езеро: Ἐπίσκοπος, Ἐζεροῦ) in Leonis indice,
cap. XXV. Cartularata Ezerus in pacto 1199. Ὁ Ἐζεροῦ ἐπ. in Manuelis Charitopuli solutione II ap. Leunclav., Jus Gr.-Rom., I, стр. 240,
242. То е било при едно от двете тесалийски езера. Šafařik, Starine, II, стр. 475, n. 117 refutatur Actis eccl. byz, Tafel, Symb., I, стр. 71–
72. Larissa а Slavis s. VI, VII. Graecis nunquam erepta. Tafel, Thess., XXXVII.]
290 Tafel, Symb. crit geogr. Byz., II, стр. 95; Šafařik, Památky, III, стр. 77; Дринов, Заселение, стр. 172.
291 Норf в Encykl. на Ерш и Губер, t. 86, стр. 33. [Вагенеция: Anna Comn., V, 4, ed. Bonn., стр. 236. Eustathius de capta Thess., ed. Tafel,
стр. 282: ἔκ πόϑεν βαγανετίας Chron. mor., Buchon, Recherches hist. sur la principauté française de Morée, II, стр. 330: v. 7819 τὰ μέρη
τῆς βαγενετίας, τὰ ἦσαν πρὸς τῆς ϑαλάσσης, франц. Vagenetie. Pactum 1204 var. Bagenetia, Vagnetia. Tafel, Symb. crit. geogr. Byz., II,
стр. 95. Срв. Acta graeca, vol. V. Ha събора в 879 г., № 105 Стефан епископ Βαγονιτείας (Βαγενιτείας, βαγενητητείας) sic. Hergenröther,
II, cip. 462, n. 111. Schlumberger, Sceaux byz. inédits, Revue des études grecques, IV, 1891, № 48, стр. 120: εἰλαρίων Βασιλικὸς
πρωτοσπαϑάριος καὶ ἀρχ. ΤΙΣ ΒΑ(ΓΕ)ΝΙΤΙΑΣ. 3a пръв път върху печати се среща името Vagenetie; la capitalе, казва, била Glabinitza,
цитат на Rambaud.]
292 [Славяни в Елада: Περὶ τῆς κτίσεως Μονεμαβαςίας ex cod. Taur., стр. 336. Pasini, I, стр. 417, цитат у Tafel, Symb. crit., I, стр. 58–60.
Ала Срв. Hopfium. Името Морея. Sathas търси старото селище Μοραία в Елада. Petrides, ἀνακάλυψις, τῆς ἀρχαία πόλεως Μοραίας.
Παρνασσος, 7, 1882, стр. 680, развалините на град Мория при Кипарисия; Е. Curtius, Die Volksgrüsse der Neugriechen in ihrer
Beziehung zum Alterthum, Sitzber. Berl. Akad., 1887, 24 Febr. За новогръцкия въпрос, континуитета, диалектите и т.н. Наварин
Fallmerayer тълкува от авари, Hopf от навареси. Срв. привилегията на Андроник II от 1293 г., дадена на митр. Монемвасийски: εἰς

89
 τὴν, Πύλον, τὸνκαλούμενον Ἀβαρῖνον, ἐν ᾧ κάὶ λιμνὴν μέγας. Acta graeca, V, стр. 160 (orig. membr, още у Zachariae, Buchon и т.н.).
Епископски седалища в Гърция: 879 г. Цариградски събор: архиеп. Patras, Larissa, Messene, Korinth, Athen, Naupaktus, Dyrrhachium.
Епископства: Euripus, Kafalonia, Methone, Lakedaemon, Pyrgium, Acheloon (Naup.), Oreus, Argos, Nauplia, Aigina, Eleus; от Тесалия:
Pharsalus, Demetrias, Ezerus, Neo-Patrae, Zetunion. Hergenröther, Photius, II, стр. 460; Срв. Gregorovius, Geschichte von athen. I, 114 f.
G. Meyer, Essays und Studien zu Sprachgesch. und Volkskunde, Berlin, 1885 (Sathas etc). Трансформацията на старогръцките имена в
падежите (вин. п.), Срв. западнороманските, в това отношение има чудна външна прилика. Село Врана до Маратон: Gregorovius,
I, стр. 123. Vráona – Brauron, nota bene вин. п. Н. Сазонович, Славяне в Морее, Варшава, 1887, 27 стр., цитира Jagić в Archiv, 11, стр.
287. Hadzidakis, περὶ τῆς λέξεως μωρέας. Μέρος δεύτερον καὶ ἐπιστολὴ πρὸς Th. Reinach. Отд. отп. от „Ἁϑηνᾶ“, Athen, 1893. Отговор
на Psicharis в Revue crit., 1893, II, стр. 467–468.]
293 Šafařik, Památky, II, стр. 234–247, не се увличал от авторитета на Фалмерайер, което и било признато от Хопф, понеже той казва,
че „строго научните издирвачи на историята, подобно на безпристрастния Шафарик, само с голяма предпазливост са се ползвали
от добитите нови резултати“. „Шафариковите Древности“ Хопф, на стр. 102, нарича „ein classisches, von mir vielfach benutztes Werk“.
294 Hopf, Geschichte Griechenlands vom Beginn des Mittelalters etc, Ersch und Gruber, LXXXV, стр. 100–119.
295 Mikloshich, Die slaw. Elemente im Neuriehischen, Wein, 1870. [Sathas, Bibl.graeca, 3, стр. 562: 1622 г. Хрисовул на имп. Никифор и
други за морейските епископства.]
296 [Славяни в Пелопонес: За покръстването на последните елини-езичници (τοῦ κάστρου Μαῖνης) във времето на Василий I и за
покръстването на съседните пелопонески славяни срв. Hirsch, Studien, стр. 265. Nota bene! да се направи анализ на местните сла-
вянски имена (-ки напомня на македонските диалекти) от Гърция, Епир и Тесалия – грамотите в Acta graeca etc. – 80 села на вдо-
вицата Даниелида при Патрос по времето на Василий I (Const. Porph.); роби от Пелопонес в Апулия, в тамошен чифлик. Срв. Finlay,
II, стр. 253 и сл. Даряване на пленени араби по времето на Василий I на черквата в Метона, Hirsch, стр. 261. Пристанището Hierax
при Монемвасия, знамение там по време на сгромолясването на Сиракуза. Rhangabe, Inscriptions slaves, стр. 138, у Lenormant,
Recherches arch. à Eleusis, стр. 404 от Елеузис и Аспрокампо (Аркад.). Gregorovius, Athen, I, стр. 122. Hymettos у старите италианци
се нарича Monte Matto, гърците го превзели Trelo vuno, Reinach в Revue arch., 1889, ХIII, стр. 158. Bury, Γαρασδοειδής, Engl. hist.
Review, 1891 jan. 3a гр. форма Μιληγγοί – не е ли вин. падеж? Челник, новогрц. чéлингас (главатар на влашки пастири) от челник-
ас. Иречек, Пътувания по България. И следователно Μίληγγος, чети Милинг-ос = *Милник-ос*! Според Sathas μηλιγγόνο цаконски
знаци μύρμηξ. Chalcocondylas, lib. I, стр. 17: славяните καὶ ἔν τινι τῆς Πελοποννήσου χώρας τε τῆς Λακωνικῆς ἐς τὸ Ταΰγετον ὄρος καὶ
ἐς τὸ Ταὶναρον ᾠκημένον. Τὰ Σκλαβικά в Chronik von Могеа, стр. 113. Montaignes des Esclavons; Esclavons de la Chacoignie (Цакония)
et de Cardalevo: Livre d. la Conq., стр. 100, 155. Ad partes Zachonie vel Slavonia (sic?), Sathas, Mon. H. H., I, стр. 298. Gregorovius,
Geschichte von Athen, I, стр, 117, nota. „Mercatores de ultra Sclavoniam et Zaconiam possint uti ad castrum Coronis“ в 1282 r. Ljubič,
Monumenta, 3, стр. 416.]
297 Fallmerayer, Geschichte von Morea, I, стр. 221; Hopf. стр. 127, 133.
298 Срв. местността Майне в Восса di Cattaro и сръбското собствено име Маньјяк, Маньек (Даничиħ, Рjечник). [Майна и цакони:
Константин Порфирогенет различава изрично жителите τῆς Μαΐνη от славянските им съседи. Манияк малоазийски (фриг., арм.).
Маина в Бока – Μάνιοι Scylax, 23, 24. Възможно е, към потеглилите за Елада „словене“ да се е присъединила и група илири. В
диалекта на цаконите покрай стародорийски и новогръцки има и албански елементи. Τζέκωνες срв. Μαρδαΐται араб. мāрид, мн.ч.
марада, прил. мāриди = въстаник. Име на нередовни войски. Оттам миредити. Tomaschek, Öster. geogr. Zeitschrift, стр. 681. Васи-
льевский, Жития Мелетия мл. (1035–1105, в манастира при Тива, много пътувал, nota bene: боят при Анхиало в 1095 г. и Псевдо-
Диоген), съставени от Николай еп. Метонски и Теод. Продром около 1141 г. от ръкопис на Московската синод. библиотека, в из-
данията на Петроградското палестинско общество, 1886, св. 17, XL, 165 стр. Там е и Житието на св. Теодора Солунска от Егина,
род. през 812 г., починала във времето на Лъв и Алексий. Василевски за този ръкопис пише и в ЖМНПр, 1886 ноябрь, стр. 65–106,
там говори и за Антоний, епископ на град Диархион, през времето на Лъв Арменец (813–820), и за похвалата на Фотий Тесалийски
през времето на Роман Лакапин.]
299 Според Конст. Багренородни гарнизоните на крепостите се наричали τζέκωνες; една неаполитанска грамота от 1302 г. нарича
гръцките наемници в Епир „Zaconnos et stratiotas“, Hopf, стр. 85, 354. По старобългарски длъжността по охраняване на кулите се
наричала цаконство. Грамота от 1348 г., Šafařik, Památky, 2 изд., стр. 100, 120; градозиданіе и цаконьство по градовѣхъ; срв.
Miklosich, Mon. serb., стр. 192. Григорович, Очерк, стр. 49: градозиданія ни градоблюденія. Че този термин бил първо име на народ,
личи от един старобългарски паметник, където между грък и хърватин се споменава „цакон“ (Šafařik, Památky, II, стр. 733). [Морея:
По този въпрос вж. Gregorovius, Geschichte der Stadt Athen, I, стр. 309, където е посочена и по-новата литература. Н. Gefzer, Die
kirchliche Geographie Griechenlands vor dem Slaweneinbruche в Zeitchrift f. wiss. Theologie, 35, 1892, стр. 419–436 (bibl. univ. Vind., I,
7837). Notitia aus der Ikonoklasteazeit im Parisinus Reg. 1555 A, saec. XIV, ed. von De Boor, Zeitschrift f. Kirchengeschichte, XII, 2, стр.
307. Die bisher unter Altrom stehenden Eparchien der Dioecese Illyricum unter Byzanz. – Hellas. Unwissender Schreiber, Fehler. Vergleich
mit Hierocles. 1. Ἐπαρχία Ἑλλάδος, Athen, Theben etc., 40 Sitze. 2. Ἐπαρχία Πελοπονήσου, Korinth, Argos, Patras, Lakedaemon, 37 Sitze.
3. Ἠπείρου ά darunter Kefallenia metropolis, Kerkyra, Aegina, Monovasia etc.
P. 425. Hierocles auf Grund einer kirchl. Notiz, nachgewiesen von Ramsay. Hier auch kirchl., bisher unter Altrom und Constantinopel
einverleibte Provinzen: Kreta, Macedonien, Alt-Epirus, Neu-Epirus, Thessalia II, Hellas, Peloponnes (dazu Sicilien und Calabrien). In der
Eparchienliste Philippi (unter Thessalonike) und Serdike (809 bulgarisch). Vollständig fehlen Macedonia II, Dardania, Dacia mediterranea,
Dacia ripensis, Praevalitana und Moesia superior, Bischöfe von dort zuletzt in Gregors I Briefen und in Unterschrifte des VI Concils und des
Quinisextums (Stobi, Amphipolis).
P. 427. Epirus I mit Kerkyra, Zakynthos, Kephallenia (Metropolis) und Troezen, Monobasia, Aegina, dann auf Euboea Porthmos und Oreos.
Genau dieselben Bischöfe in derselben Reihenfolge an VII Concil (Hardoinin, IV, стр. 276, 448). Κεϕαλληνίας, Κερκυραίων, Τροιζῆνος,
Μονεμβαςίας etc. also nicht zufällig – Notiz nahm es aus den Concilakten, der Verf. machtc den zuerst genannten zum Metropoliten – aber
in dieser Liste an Concil nicht!
Nea tactica des Leo: Metropolen Korinth, Athen, Patrae, autokephale Erzbisthümer Theben und Kerkyra. Unter Korinth Bischöfe Kephaílenia,
Zakynthos, Damala, Argos, Monembasia, Zemaina und Maina. Unter Patrae: Lakadaemon, Mothone, Korone, Helos, das neue Bolaine.
Athen: Diaulia (Phokis), Koroneia, Aulon (= Salona, Σόλων), 4 Bischöfe von Euboea, 3 Inseln.

90
P. 430. Aufstand der Hellenen, 727, Kraft. Pest 746. Slaweneinbruche, Constantinus dе Themat., II, 6. Unter Irene rückläufige Bewegung. Also
unter Konstantin: „für die Regierung der Kaisers Konstantin selbst, die einzige Epoche, für welche uns eine Slaweneinwanderung bezeugt
ist“, Theile des Landes unter Centralgewalt, – Leute aus Hellas zur Wiederbevölkerung von Constantinopel, Töpfen bei der Wasserleitung.
Manafasia in Slavonica terra Willibald, стр. 431, Hopf Zweifel unbegründet, schon Cod. VIII–IX s. Monacensis 1086 diese Worte.
Monenbasia existirt schon 746 Theophanes, стр. 422, Bischof zuersz an VII Concil (fr. Ἐπιδάβρων hier). Phrantzes – Maurikios macht
Bischof von Monembasia zum Metropolit, verwarf schon Le Quien, wohl Falsificat (стр. 433).
Arcadia nach Fallmerayer Gründung der Flüchtlinge. Notitia aus Zeit Leo der Isaurier, стр. 433.
P. 435 hier zahlreiche Bischöfe von Phokis: Elateia, Abai, Drymia, Daulia, Delphoi, Ambrysos, Stiris, Antikyra. Nur Elateia 458, Daulis 919
anderswohin bekannt. Boiotia: Theben, Anthedon, Chaeroneia, Koroneia, Lebadeia, Plateae, Thespiae (sonst in Briefen und Concilsakten
Theben, Korneia, Lebadeia, Plateae, Thespiae und Tanagra). Megara: Megara und dazu sont unbekannte Aegosthena und Pagai.
Wohlbezeugt Opus, Skarpheia, Amphissa später als Aülon. In Achaïa: Patrae, Aegion, Aegein, Bura. Lakonia: Lakedaemon, Akreai, Asopos,
Boiai, Epidaurus (nur Lakedaimon 458 und Boiai auf Nicaenum). Messene: ausser Messene nicht erscheinen Kyparissia, Mothone, Asine,
Korone. Arkadia: Kleitor, Phialeia, Thdpusa – nur Megalopolis und Tegea aus V. Jahrhundert bekannt.
Цакон. Acta gr., V, стр. 260, грамота от 1295 г. на Михаил Габриелопулос Тесалийски, дадена на град Фанарий: ἤ τινες εὓρίσϰοντο
στρατιϖται, ἐμμένωσι ϰαἰ ἀποδίδωσι τἠν αὐτἠν στρατιωτιϰἠν δουλείαν, ϰαἰ οὐχἰ ἀπαιτϖνται εἰς ἑτέραν, ἤγουν εἰς φύλαξιν τζαϰονιϰήν.
Следователно градска стража. Срв. Zinkeisen – Hopf в Encykl. von Ersch und Gruber, стр. 131: Besetzungstruppen. – Цакон едва ли
първоначално е бил народописен термин – такъв е станал с времето, локализиран в Гърция.]
300 За славяните в Морея срв. Hopf. I, сар. LXXXV, стр. 264, 273; LXXXVI, стр. 74, 161, 184.

91
 Глава V. Идване на българите
Преселване на уралските българи и основаване на могъща държава в Мизия в 679 г. Нрави, обичаи,
език, политическа и военна уредба на коренните българи. Тяхната народност. Отношението на пре-
селниците към славянските стари жители и тяхното смесване с последните.

С изключение на укрепените крайморски градове и техните околности, където гърците се задържали

под покровителството на византийците, и на недостъпните планински области, в които, както по-преди
обитавали свободните албанци и румъни, целият полуостров бил заселен със славяни. От нос Матапан [о-
в Пелопонес] до далматинските пристанища и до устията на Дунав нямало област без славянски посе-
лища. Обаче въпреки тяхната многобройност и опитност във военното дело, те не успявали да се съединят
в едно политическо цяло. От време на време само общата опасност ги свързвала; обикновено разединени,
съседните области се борели помежду си. Ето защо византийците могли да подчинят малко по малко го-
ляма част от славянските племена, особено в крайбрежните страни и в Елада. Ние вече споменахме за не-
славянското племе българи, които в VI в. предприемали грабителски нападения отвъд Дунава, на другата
страна на реката. Именно те, като покорили в 679 г. разединените славянски племена, основали отчасти
със силата на оръжието, отчасти с мирни съюзи, малко по малко мощна държава, която, макар и с про-
междутъци, в течение на повече от седем века имала толкова силно влияние върху съдбините на полуос-
трова.301
За първобитната история на българите преди тяхното пристигане на полуострова, до нас са дошли два
разказа, един туземен, друг гръцки. Туземният разказ, недавна открит, е дотолкова интересен, доколкото
и неясен.Текстът му, макар и да е славянски, е примесен с необясними досега думи от съвсем забравения
език на коренните, неславянски българи. Той съдържа в себе си списък на българските князе от първо-
битно време до 765 г. Изглежда, че той първоначално бил начертан с гръцки букви, а след това вече е
включен в славянските летописи302.
Гръцкият разказ се намира в хрониката на цариградския патриах Никифор (поч. 815). Двата разказа в
много отношения се различават помежду си.
Откъслекът от туземното предание начева с царуването на двама князе, които уж достигнали до ста-
ростта на библейските лица, понеже царуването на единия продължавало 300 години, а на другия – 150.
След Авитохол и Ирник, които произхождали от династията Дуло, наследил един узурпатор от коляното
Ерми, който носил славянско име Гостун и царувал не повече от две години. После отново царували
двама Дулоиди: Курт – 60 години, и Безмер – 3 години, след което народът се преселил на юг през Ду-
нава303. И така, в течение на 515 години на север от Дунав царували само петима князе (164–679 г.сл.Хр.).
Курт е известен също така на византийските хронографи, у които той се нарича Куврат или Кроват.
Той свалил игото на аварите и сключил дружествен съюз с император Ираклий (около 634–641). За си-
новете на Куврат подробно говори Никифор. Според неговите думи българите след смъртта на Куврат,
през времето на Константин IV (668–685), се разделили на 5 орди под петимата синове на починалия княз.
Първата орда на най-стария син Батбай останала в коренните жилища по крайбрежието на Азовско море
и при р. Кубан; втората под началството на Котраг преминала уж през Дон; третата се заселила в Аварска
Панония; четвъртата проникнала до Италия, а петата, предводителствана от Аспарух, се утвърдила в Бе-
сарабия. По-сетнешните византийци преписвали разказа на Никифор, който доскоро се смятал за досто-
верен. В него обаче прозира значителен анахронизъм. Разделянето на българските орди било много по-
рано от VII в.304 С други думи, съществуват ясни свидетелства, че българите много по-рано скитали като
чергари в земите край Дунава.
Готският историк Йордан (552) съобщава, че около средата на V в. те се помещавали на северозападния
бряг на Черно море и били източни съседи на славяните, които обитавали Дакия. Оттам те рано предпри-
емали грабителски нападения в Дунавския край. Касиодор (468–575), министър на остготския крал Тео-
дорих (487–526), и неговият съвременник Енодий, епископ Тицински, говорят за две победи на техния
крал над българите, народ многоброен и смятан за непобедим. Първото от тези сражения, в което младият

92
Теодорих показал своя героизъм, последвало още преди преминаването на остготите от Панония в Италия
(487),
а може би, след като според гръцките известия българите били повикани на помощ против готите от им-
ператор Зенон (482). Във второто сражение, което станало някъде около Сирмия, при източната граница
на готското царство, кралят поради старческа слабост не могъл вече лично да участва (507). Между това
българите често нахлували в полуострова и ограбвали особено Тракия (499, 502). Отпосле те трябвало да
се подчинят на върховната власт на аварите305.
Около средата на VII в. български княз на дунавската орда бил Исперих, наричан от гърците Аспарух.
Жилищата на тази орда по старославянски се наричали ѫгълъ, а у гърците онглос се наричал ъгълът между
Днестър, Дунав и Понт, доскоро още именуван с татарското название буджак, което също така значи ъгъл.
Отсетне там живели славянските угличи.
От тези жилища започнали нападенията на българите през Дунава в Мизия и дори през Хем в Тракия.
За наказание на безпокойните съседи, император Константин Погонат предприел против тях в 679 г. по-
ход по суша и по море, в посока към устието на Дунав, но резултатът от тази експедиция не оправдал
неговите надежди. Тоя поход излязъл несполучлив, а българите, като се убедили в безсилието на визан-
тийците, в същата година се преселили на десния бряг на Дунав. Исперих със своите пълчища бързо про-
никнал до Варна. Мизийските ниви, обиколени отпред от стръмния и непроходим Хем, отзад от широкия
Дунав, на изток от бурните вълни на Черно море, били твърде пригодни за заселване. Гърците и не мис-
лели за по-нататъшна съпротива, за която също така недостигала сила и у дунавските славяни. Преди
всичко българите изтикали племето северани от местността пред Берегавския проход в Балкана по-ната-
тък на изток и разположили тук своята главна квартира [?]; Преслав, днес Ески Стамболук при Шумен,
станал столица на техните князе. Другите седем славянски племена трябвало да се покорят на българските
завоеватели306. По всяка вероятност славяните били доволни от тази промяна, която ги освободила от ом-
разното византийско владичество. Пределите на новата българска държава се простирали първо от Варна
само до предишната граница между римските диоцези Тракия и Илирик; на запад от Осъм до границата
на аварската земя българското владичество дълго време било само номинално; още в 818 г. славяните на
Тимок били независими, а Сердика до 809 г. принадлежала на византийците. От края на VIII в. и особено
от въвеждането на християнството българската държава бързо пораснала повече чрез мирното присъеди-
няване на Славянския запад. Славянските племена, които запазили своите стари княжески фамилии – бо-
ляри, воеводи и князе, малко по малко се слели под новото владичество в един народ, който приел назва-
нието на своите владетели – българи, запазено до ден днешен. Владетелният народ, силен по мъжество,
но слаб по численост, скоро се отказал от чергарския живот и като заседнал, съвсем се смесил със своите
славянски поданици; след няколко века вече нямало два народа, които говорят на различни езици, а имало
само българи, които се изразяват на славянски език.
А каква е била съдбата на другите четири български орди? Една от тях, а именно най-силната, обитавала
по-сетне по Горна Волга и Кама, където образувала мощна държава Велика България със столица Бол-
гар307. Историята на волжките българи няма нищо общо със съдбините на техните придунавски роднини.
За тях могат да се намерят много известия у приятелите им араби и у закоренелите им врагове руси. В
922 г. те приели исляма. Езикът им според арабските известия бил хазарски с тюркски елементи; хазарите
принадлежали към угорския клон на финското племе308. След страшна борба могъществото им било уни-
щожено от татарите през XIII в. Предполага се, че чувашите около Казан са останки от волжките българи.
Друга българска орда живяла в Маджарско между аварите. Като се скарала с тях, тя, на брой 9000 мъже
със семействата си, преминала към франките, но почти цялата била изменнически изтребена от тях. Ос-
таналите избягали в Италия; тук лангобардският крал Гримоалд им отстъпил и жилища в Молизската
област, близо до село Бояна и град Изерния. Още през времето на Дякон Павел (поч. ок. 800 г.) българс-
кият език там бил в употреба, макар всички да разбирали италианския език309.
За нравите и бита на старите българи се запазили много известия, отчасти у византийците, отчасти у
арабите, особено за въпросите, предложени от българите на папа Николай I, когато те възнамерявали да
приемат християнството310.
В Мизия българите заемали по всяка вероятност днешна Добруджа и крайбрежието на Понт. Оттам те
веднага след пристигането си изтикали славянските северани. До X в. центърът на българското царство
бил в долината на Камчия и равнините на Добруджа; в Преслав на Голяма Камчия била резиденцията, в

93
Дръстър (Силистра) – държавната крепост. В тези места и до ден днешен преобладават селищата на гос-
подстващото османско племе.
Всички походи на византийците против българите през VIII и IX в. били насочени не към запад, през
Пловдив за София или за околностите на Търново, а към устията на Дунав и за околностите на Варна.
Старите българи имали ако не много, то поне две жени. Като зестра на годеницата служили злато,
сребро, рогат добитък, коне и пр. Князете имали обичай да водят със себе си своя харем. Досежно облек-
лото им предават, че мъжете и жените носили широки гащи (шалвари) и че жените подобно на мохаме-
данките си забулвали лицата. Мъжете си бръснели гладко косата на главата и според източния обичай си
туряли чалми (ligatura lintei, quam in capite gestatis), които не снемали дори в храмовете. Според Свида
българите се обличали по аварски.
Храната им била предимно месна. Обаче хранели се с месото само на ония животни, които смятали за
чисти и при убиването на които се проливала кръв. Когато искали да приемат християнството, всякога
любопитствали да знаят броя на постните дни.
Ако някой заболявал, лекували го със суеверни средства. На болния около шията завързвали ленти и
давали вместо лекарство камъчета, на които приписвали целебни сили. Според разказите на арабите
[Масуди] труповете на знатните или се изгаряли заедно с техните близки, или пък се заравяли в гроб, в
който затваряли също и техните слуги и жени, които там се задушавали 311.
Съдопроизводството им било варварско. Ако изобличеният в кражба или грабеж не се признавал доб-
роволно в постъпката, в която бил обвиняван, съдията го биел по главата с тояга или го бодял с железни
шишове в бедрото, докато си признае. Кражбата на добитък и роби се наказвала жестоко. Смъртното
наказание не било рядкост. Благородните, които участвували във въстание, се лишавали от живота, а тех-
ните имоти, деца и роднини също така се изтребвали.
Придворният етикет имал азиатски характер: князът обядвал на особена маса, дори съпругата му не
могла да седи до него. Придворните обядвали на известно разстояние около княза, като седели на столчета
или се свивали на пода. Човешки черепи им служили за чаши. Лявата страна била почетна. Когато сключ-
вали договори, давали клетва над изваден меч, при което разсичали кучета.
Старите българи водели войнствен живот и изобщо били суров народ. Границите на тяхната държава се
пазели с много стражи и никой, бил той свободен или роб, не смеел да се изсели от страната. Ако някой
сполучвал да се промъкне тайно, пограничните стражари се предавали на смърт. Според арабските извес-
тия цялата страна била заобиколена с трънести засеки и дървени прозорци. В частните села нямало сто-
бори. За знаме служила конска опашка, подобна на турския бунчук. Имало дни, когато се забранявало да
се сражават: в известни неблагоприятни дни трябвало да се избягват битките. Преди да влязат в сражение,
началниците поръчвали на най-важните и най-умните воини да прегледат оръжието и конете. Горко на
оногова, у когото не намирали всичко в изправност; той веднага бивал наказван със смърт. [Конете за
война в мирно време свободно пасели по ливадите, поради страх от наказание никой не смеел да ги язди.
Във време на война вървели в редици, напред стрелците, зад тях жените и децата.] Преди началото на
борбата се занимавали с чародейство, с игри, песни и предсказания (incantationes et ioca et carnina et
nonnulla auguria). Избягалият от сражението бивал варварски наказван; на подобно наказание се подлагал
и онзи, който не искал да слуша началника.
Според разказа на арабина Масуди (поч. 956 г.) у старите българи нямало ни златни, ни сребърни мо-
нети; всичко се изплащало с говеда и овце. В мирно време те продавали на гърците славянски момчета и
момичета за роби в Цариград.
Старобългарската държава била с аристократическа уредба. Князът се наричал хан312. След княза висша
власт имал съветът на шест души знатни, наричани βοιλάδες, βολιάδες; от тази дума някои произвеждат
славянското болярин, болерин, дума, която се намира в употреба само у русите и българите, от които е
преминала у румъните и албанците313. Съгласно придворния етикет византийският пратеник при българ-
ския двор преди всичко разпитвал за здравето на княза, на жена му и децата му; след това за здравето на
булиас тархана (маджарското tàr е хазна) и канартикина, също както и на шестте велики боляри; по-
нататък за здравето на другите боляри, вътрешни и външни, т.е. живеещи при двора и в страната [в X в.],
и най-подир за здравето на целия род. От дворянските родове в приведения туземен откъслек са споменати
фамилиите: Ерми, Угайн, Укил или Вокил и княжеският род Дуло. Много дворянски имена окончават на
бул; от това произвеждат старославянското былъ (боляр).

94
 Такива били нравите и обичаите на българите, когато те под началството на Исперих се заселили в Ми-
зия 679 г. Различието, което съществува между тоя народ и старите славяни, които живеели на полуост-
рова през V и VI в., както ги описват Прокопий и Маврикий, а така също различието между бита на Ис-
периховите българи и на славяните, които сега се наричат българи, позволява да се усъмним в това, че
Испериховите българи били славяни.
Напусто бихме се опитвали да открием славянски звукове в горе-приведения списък на княжеските
имена. Само в азиатските езици можем намери аналогия с древнобългарските лични имена като Курт,
Батбай, Котраг, Цериг, Тербел, Телец, Цигат, Баян, Умар, Кардам, Крум, Омуртаг, Сурсувул, Алобоготур,
Токтус и пр. Опитвали се понякога да ги сравняват със славянски имена, но това правели без научно
разбиране, затова съвсем несполучливо 314.
Учението на Мохамед почнало също така да се вкоренява [?] у дунавските българи. Волжките българи
били обърнати в исляма от арабите. Мохамедански мисионери се появявали също и в дунавските страни.
В грамотата на папа Николай (866) се споменава за сарацински книги у българите (libri profani, quos а
Saracenis vos abstulisse ас apud vos habere perhibetis315); папата заповядвал да ги изгорят. За български мо-
хамедани се говори също и в българския номоканон от XIII в316. Въз византийските исторически извори
славяните се явяват като различен от българите народ. В житието на св. Димитрий Солунски (VIII в.)
четем, че между съветниците на българския княз имало мъже, които владеели гръцки, български и славян-
ски език. У аналистите от VIII в. ясно се различават славянските отреди от българските при Тервел, Крум
и други князе.
Руският летописец Нестор също не причислява българите към славяните, но ги поставя наред с хазари,
маджари и обри. Той казва: „Словѣньску же языку... живущю на Дунаи, придоша от Схуфъ, рекше отъ
Козаръ, рекоми и Болгаре, сѣдоша по Дунаеви, насилници словѣномъ быша.“317
И досега все още малко се знае за отношението на славянските староживелци в Мизия към техните
български господари. Но, както изглежда, българският елемент е имал малко влияние върху характера и
нравите на славянския народ; образованите славяни по-скоро били учители на варварските пришълци,
отколкото наопаки. Българските князе живеели в дружба със славянските старейшини. Държавните длъж-
ности били общи. Крум пирувал в обществото на славянските боляри; в 812 г. един от българските пра-
теници имал славянско име Драгомир; а през средата на IX в. се срещат членове от царствуващата фами-
лия със славянски имена. Трябва да се предполага, че смесването на малобройния владетелен народ с
масата покорени славяни последвало доста бърже.
Изглежда, че при покоряването на Мизия повечето славянски собственици до известна степен били пре-
върнати в крепостни. Поне личното крепостно състояние у българите е по-старо, отколкото у славяните.
В проповедите на българския епископ Константин, ученик на славянските апостоли (894), четем: „Сице
оучими братье по всьѧ недѣлѧ, аще и не по всѧ дьни за настоящая работы властель оунѣише боудемъ,
тъгда бо свѣтьлѣише боудемъ і мьзда больши наложена боудетъ, егда и властельскоу работѧ оутѧжимъ и
божию слоужьбоу съвършімъ.318“
Много полемични статии са писани за народността на Испериховите българи и техните отношения както
към коренните мизийски славяни, така и към днешните българи319. Към края на миналия век били обва-
родвани две теории досежно тези въпроси. Според тях днешните българи се признават за потомци на
Испериховата орда. Едни смятат старите и новите българи за татарски народ; според други и едните, и
другите са славянски народ. Немските издирвачи Тунман (1774) и Енгел (1796) доказали, че дружината
на Исперих била по произход татарска и поради това смятали днешния българския народ за пославянени
татари, без да имат, разумява се, точни сведения за неговите характер и език. Сърбинът Раич (1794) и
русинът Венелин (1829) следвали по обратния път. Като узнали по собствен опит, че днешните българи
са славянски народ, те обявили, че техните прадеди, българите от времето на Исперих, не могли да не
бъдат също славяни320.
Но работата е там, че между старите и днешните българи няма никаква родствена връзка. Тоя забъркан
въпрос беше решен от Шафарик в неговото съчинение „Slovanské Starožitnosti“ (1837).
Според неговия възглед коренните българи, т.е. ордата, която заела Мизия под предводителството на
Исперих в 679 г., както и родствената ней орда при Кама и Волга, принадлежала към уралското, т.е. чуд-
ското или финското племе. Следователно е близко по родство на вотяци, черемиси и зиряни 321. „Предво-

95
дителите – пише Шафарик – на немногобройни, но храбри и опитни във военното дело пълчища напад-
нали земите на миролюбивите, занимаващи се със земеделие и селско стопанство славяни, подчинили ги
на своята върховна власт и като се заселили между тях и вкусили веднъж удобствата на благоустроения
живот, в кратко време до такава степен се сближили с новите си поданици, че възприели техния език,
техните нрави и начин на живеене и приели дори заедно с тях християнската вяра, при което обаче съвсем
изгубили своята народност, като се превърнали от уралски фини в задбалкански славяни.“ Тоя възглед бе
приет почти от всички уважавани славянски и неславянски учени 322. У днешните българи при обсъжда-
нето на тоя въпрос обикновено преобладава липса на научна критика или превратно понятие за народната
чест. Повечето се придържат в мнението на Венелин. Само в най-ново време учението на Шафарик на-
мери усърден защитник в лицето на Дринов. То и нам се струва вярно и исторически основателно.
И така прадеди на днешните българи били не шепата Исперихови българи, които завладели през 679 г.
една част от Придунавска Мизия, но славяните, които много по-рано се заселили както в Мизия, така и в
Тракия, Македония, Епир и дори почти по целия полуостров. Кръвта на финските българи, която текла
предимно в жилите на дворянските родове в същинската българска страна между Дунав и Балкана, както
се вижда, отдавна се е изпарила323.
За смесването на владетелния народ с подчинения бил достатъчен период от 250 години. Владетелният
народ, финските българи, като съединил всички славянски племена в една мощна държава, макар и да
възприел техния език и нрави, но предал своето название на подчинените славянски области.
Покореният народ, словѣни, както те сами се наричали, макар и да погълнал владетелния другоезичен
род, затова се лишил от своето старо име. И така всички обитатели на една и съща държава се означавали
с названието на изчезналия владетелен народ – българе, Βούλγαροι324. Старобългарският фински език ня-
мал влияние върху славянския. Което ни само поразява в новобългарското наречие от произход, както бе
показано, трако-илирийски, то е това, че фински елементи не съществуват в езика на славяните, които
живеят при Хем, Родопа и Шар.
По такъв начин ние срещаме в България етнографско явление, което се повторило в руската държава
около 200 години по-късно. Тук една малка дружина варяги дали на разединените племена твърда поли-
тическа уредба и своето национално име, след което сама се пославянила. В подобно отношение се нами-
рали германските франки и лангобарди към романците в Галия и днешна Ломбардия. И защо да дирим
толкова далеч аналогии. Най-близките съседи на българите предали на забрава своето славно някога име
Ἔλληνες и от давни времена се наричат по името на своите владетели – Ρωμαῖοι, макар че римската кръв
не е била примесена към староелинската. Но названието на държавата е всякога по-силно от името на
народа325.

301 [Че българите още в X в. се отличавали от славяните, срв. Лъв Дякон, VI, стр. 8 – произлизали от котрагите, хазарите и хуманите,
завладели страната през времето на Константин Погонат. Rex Chazarorum Josephus in litteris ad R. Chasdai sequentes dicit asse X filios
Togarmae: Ugri, Dursu, Avari, Hunni, Basilii, Tarniach, Chazari, Zagora, Bulgari, Sabiri. Der Chazarische Königsbrief etc, von Dr. Paulus
Cassel, Berlin, 1877, стр. 71, цитира Kuun, Cod. Cum., стр. LXXIII. Nota bene: географията на земите северно от Черно море, през
IV–VIII столетие. Появяването на хазарите. За тях срв. Vambéry, Das Türkenvolk, стр. 68, боевете с арабите в 570 г., „Kumücken“ в
Подкавказието уж били потомци на хазарите, стр. 558. Каспийско море – арабски и персийски, често се нарича на персийски derjai
Chazar, на арабски също като море на хазарите, на персийски и като море на узите, behri Guz, из Kuun. Rel., I, стр. 41, бележката.
Цитат у Scaliger, De subtil. ехегс, XXXVII, където у партите се нарича Chunalinscomoira!). За хазарите вж. пак там, стр. 77–78
(юдейство). Nic. Mysticus, Patr. epist., 10 (Migne, t. 111, col. 81) до Симеон: τά τϖν ’Αβάρων λένη, ὧν ὑμεῖς ἀποσπάδες (ϰαἰ μηδέν σοι
πρὸς βάρος ὁ λὁγος) ϰαἰ δοῦλοι ϰαἰ δραπέται γεγόνατε 626... ἀλλἀ ϰαἰ οὗτοι ἀπώλοντο ϰαἰ οὐδὲ λείψανον τοῦ γένους ὑφίσταται. За ори-
енталския произход на българите говорят от византийците: Theuphanes и Nikyphoros patr., Genesios, стр. 85 (вж. стр. 182), Nik.
Mysticus patr. epist., 10, Leo Diaconos, VI, 8. J. Marquardt, Die Chronologie der alttürk. Inschriften, Leipzig, 1898;] Dieterich, IV, стр.112.
Реферат: Th.Housturna, Gott. Gelehrte Anz., 1889 Mai, стр.384–390. Exercus 72–90 uber den albulg. Furstencatalog. Ирник=Ернак, Ави-
тохол=Атила(Houtsma се съмнява). Отхвърля тълкуванията на глосите на Радлов, присъединява се към Томашек.]
302 А. Попов, Обзор хронографов русский редакции, Москва, I, стр. 25; Гильфердинг, Собрание сочинений, I, стр. 20.
Авитох|лъ жытъ лѣтъ .т. родъ е҇ моу лоуло. а лѣтъ ем(ꙋ)| - диломъ твиремъ, ирникъ ʼжитъ летʼ р.н. н (вм. н
стникъ сы(н҃)... в҃ г ҃.
г ҃. лѣт а родъ семоу дꙋло а лет емоу шегоръ вѣчемь. сии.
ё. Кънѧзь дрьжаше кнжжение ѡбонꙋ| страноу доунѩ. лѣт. ҃ н. еі͞. ѡстриженами гла|вами. и потомъ приде на страноу доꙋнаѩ.
испе|рих к(ъ)н(ѧ)зь тожде и доселѣ. Есперих к(ъ)н(ѧ)зь. ҃. и ѡди|но лѣто. Рѡд емоу доуло. а лѣтъ емоу верени але|мъ. Тер-
вель. к͞. виремь. к͞. и. а҃. лѣт. рѡд ꙋ емоу дван(ь) шехтемь. севаръ ҄еі. лѣт. |род емоу. дꙋло.
а лет емоу. тохал’томъ кормисо|шь. зі. лѣт род емоу вокиль. а лѣт емꙋ шего|ръ твиримь си иже к(ъ)н(ѧ)зь измѣни род

96
 доуловъ. |рекше вихтꙋнь винехь. з҃. лѣт. а род ꙋємоу оу ки|ль. а҃ лѣтъ ꙋємоу ҄имѧ шегор алемь. телець. г лѣт. род|ꙋемоу о҇угаинъ.
А лит е҄моу соморъ. алтемь. ҄и си҄и|҄иного радъ (ВМ). рода) оу҄моръ. м. д(ь)нии. рѡд е҄моу оу҄киль. а|҄емоу диломъ тоутомъ.
Хилфердинг се опитвал напразно да обясни неславянските думи с унгарския език. Тези думи според мнението на казанските ориен-
талисти по-скоро могат да бъдат обяснени с помощта на чувашкия език, за което аз за съжаление не зная нищо повече. [2 Codd XVI
S. (Mosq. Synod. et Pogodini ). А. Горский и К. Невоструев, Описание славянских рукописей Московской синодальной библиотеки,
ІІ, 2, Москва, 1859, стр. 27 и сл.; orationes S. Athanasii Alex. contra Arianos, versio episc. Constantini, facta principe Simeone iubente A.
D. 906 (6414), cod. saec. XV, f. 212. Epilogus antiquus in fine de eposc. Constantino, Simeone et Michaele Boris principibus etc. Archetypon
scriptum 907 (6415), quo anno Boris mortuus est: „Сеи же Борись Болгары крстиль ес в лѣтехь бехти въ имѧ ѡца и си͞а и ст͞го д͞ха.
аминь.“
Опити за обяснение на списъка на князете: 1. Гильфердинг, Собр. соч., І, стр. 20–21, бележката. 2. Tomaschek, Zeitschrift f. d. öster.
Gymn., XXVIII, 1877, стр. 683, „entweder numeralia oder, was wahrscheinlicher, Epitheta ornantia der Regierungen und Persönlichkeiten
der einzelnen Chane“. 3. Радлов у Куник, Известия Ал-Бекри и других авторов о Руси и Славянах. Прил. №2 към т. 32 на Записки,
СПб, 1878, стр. 138–146. 4. Блау у Ф. Брун, Черноморье (1879), ІІ, стр. 317, бележка, Zahlenangaben, „wenigstens klingen wečem,
twiren, alten, šechtem, dochs an die türk. Zahlwörter 3, 4, 6, 9 sehr nahe an“. Дилом твирем? Зирянск. mыр plenus, expletus, ем sum: я
исполнен. Гильфер. Срв. тур. mym държа, откъдето и τούδονορ, Tomaschek, – дилон: билом? Чув. pilik 5. твирем: татар. jigirmä, чув.
sirim 20. Радлов. – Дохс твирем. Срв. Тодор Доксов монах Гильф. – дохс: срв. тат. tógus 9, чув. tukur. Радлов. – Шегор вечем. Унгар.
Šegetöm iuvo, vagyok sum: я обилен помощью. Гильф. – шегор, срв. šecht – 8; вечем алтайско-тат. üčön 30, ber е следователно 3, срв.
чув. visse. Радлов. – Верениалем. Унгар. vére кръв, зирянск. viryn в кръв, унг. élni да живея, élem аз живея, зир. olny аз живея в кръв.
Гильф. – верени 1, тат. bir, чув. per, от гр. β = w транскрибира Куник: алем 50, ällir тат., alla чув. Радлов. – Текучитем твирем. Унгар.
tekentem intueor, tekéntetés illustris: я почтением, словом исполнен. Гильф. – Срв. Tekuč в Молдава. Tomaschek. Твирем Куник смята
за лично име – текучетем „самое загадочное“, грешка, теку – toch 9, четем 90, срв. тат. jetti, чув. sičča. Радлов. – Дваншехтем. Рус.
дуван (добыча) в Приуралския край, унгар. sákmany praeda, добычу добываю. Гильф. – шехтом алтайски säksän 80 (šecht 8!); дван
3, чув. dvatta. Радлов. – Тохалтом. Унгар. tökellen statuo: я утверждаю, исполняю. Гильф. – тох 9, алтом, тат. altan 60, alta чув. 6.
Радлов. – Шегор твирим. Необяснено у Гильф. – шегор срв. šecht у Радлов. У Куник твирем nomen proprium. – Вихтун винех. Унг.
vég край, véghez vinni etwas ausführen: учинил ему конец. Гильф. – Липсва у Радлов (Куник ги смята като 2 лични имена). – (Ше)го-
ралем у Куник. Необяснено у Гильф. – алем чув. alla, тат. ellir 50. Радлов. – Сомор алтем. szomoru унг. tristis, oltom stinguo: погашаю
печаль. Гильф. – „Etwa, Eitei Gold, v. somor, Pavet de Courteille, стр. 361, und altum, чув. yldum autum“. Tomaschek. – Сомор без
аналогия, = 2? Радлов. – Дилом тоутом. tutom: алтайски törtön 40. Радлов. – Етхь бехти. Унг. éh Hunger, béke Ruhe, вин. пад. béket –
жажда спокойствия или мира, Гильф., І, стр. 23, бележката. У Томашек и Радлов не се дава никакво обяснение. За живота на Ирник –
как да се четат цифрените букви. рн. или. ри.? – 150, за да се получи сбора 515:300+150+2+60+3=515. Срв. и Krek, Einl. in die slav.
Literaturgeschichte.]
303 [Ако Ирник = Ернак, тогава Авитохол = Атила. Срв. Keza, откъдето се намира и генеалогията на Атила. Безмер. Срв. Bezměř,
Bezmir село в Чехия, Седълчавско хейтманство, Bezměrov село в Моравия, Кромежирско хейтманство.]
304 [Българи: Куник в съчинението си Тохтамыш и Фириович, СПб, 1876, стр. 38 споменава свидетелството на Абас Катина, който
живял по времето на Аршак, вторият арменски Арсакид (127–114), че част от българите били изгонени около 120 г.пр.Хр. от своето
отечество и се заселили, дошли от Кавказ в областта на Карс, където Мойсей Хоренски (който е писал около 400 г.сл.Хр.), знаел
още потомците на тези преселници. Пак там, стр. 39, бел. 6. За българите има едно старо свидетелство в гръцка хроника, която
свършва с 234 г. В запазената (в латински превод) таблица на народите четем: „Ziezi, ех quo Vulgares.“ Über den Chroncgraphen vom
Jahre 354, von Th. Mommscn, Leipzig, 1850, стр. 591. У Павел Дякон знаменитият в англосаксонския епос лангобардски крал
Агилмунд се споменава като „победител Болгар“. За тюркския характер на говора на тези езически българи Куник бележи в Каспия
на Б. Дорн, стр. 387: „Принимаем здесь за доказанное, что болгарские ханы, перешедшие в 7-м веке, со своим конным народом
Дунай и покорившие в Мизии семь славянских племен, были тюркского происхождения.“ Куник, Тохтамыш, стр. 39.]
305 Дринов, Заселение, стр. 91, и неговата статия „Унни ли сме?“, в „Периодическото списание“ на Бълг. книжовно д-во в Браила,V
и VI, стр. 223. [Походът на Петър, брат на Маврикий, срещу славяните (Theoph. Sim., стр. 276, в годината, през която празнували
св. Луп). Той потеглил от Novae през Теодоропол, Куриска, Асимос, зад Асимос авангардът нападнал 1000 българи (Βουλγάροις,
макар че съществувал мир между римляните и хагана, 8 мили от стана. Тези българи без всяко съмнение са били поданици на
хагана. Рекламациите на хагана. На четвъртия ден се приближили до Дунава и го преминали. – Понтийските хуни: Σαράγουροι
Priscus, Sarik Uigur според Kuun, Relat. Hung. cum oriente historia antiquissima, Claudiopoli, 1893, I, стр. 14. Unnuguri: Hunni + Ugor,
hunica gens, ibid., стр. 15–16. Техният град Bakath срв. стр. 16, бел. 1. Cf. Jordanes de iis, distincte а Hunn. et Bulg. Nota bene Priscus за
тях. Ultzingures у Tomaschek, Goten in Taurien, стр. 11; Kuun, пос. съч., I, стр. 16–17. Bittugores et Bardores y Kuun, стр. 16. Етимоло-
гия.]
306 Nicephorus patr., стр. 40; Theophanes, I, стр. 549. Šafařik, Památky, II, стр. 172 и сл, Дринов, Заселение, стр. 152, Происхожданье,
стр. 41 и сл. [Marquardt, Die Chronologie der alttürk. Inschriften, Leipzig, 1898,: p. 40 qagan, също и qan старотурски; р. 40 qpgn в
старотур. надписи, у Радлов не е изтълкувана, е καυχάνος на българите, титла, стр 109 = capcanus; р. 40, заб. Batbajan чети bāg Bajan;
p. 40, заб. ad bagatur: Vagantur(i) бълг. пратеник, в Цариградския синод, Mansi, 16, стр. 158, р. 41, забел. κούλουβρος вж. АЕрМ, 19,
стр. 239. Tomaschek тур. golaghuz, Wegweiser, cf. Βου κολαβρᾶς Theoph. Sim., I, 8, μάγος, ἱερεύς. Zur Synode von Constantinopel, cf.
Rösler, Rom. Stud., стр. 252; p. 41. (Βοριτάκανος büri-tarqan от büri вълк; р. 97 Masudi, Burgar в Хазарското царство, край брега на
Азовско море, последен остатък от понтийските българи; р. 110, европ. авари, старотур. Apar-уйгури в най-широк смисъл; р. 110
Καύκανος Theoph. Cont., VI, стр. 401, поправено на chagan!]
307 [Булгар: стара столица на волжките българи в Източна Русия, които по потекло са били близки на дунавските българи и от пъту-
вачите в Късното средновековие наричани великобългари, навярно от тюркски произход, смесени с фински елементи (срв. Иречек,
История на българите). Болгар е бил едно много важно тържище между финските области на север, руските славяни на запад,
тюркските народи на Западна Азия и арабите при Каспийско море (срв. Heyd, Geschichte des Levantehandels im Mittelalter, I, стр.
69). От началото на XIII в. земята на българите се е намирала под върховенството на татарската орда на Кипчак, чиито ханове си
избрали за столица Сарай на Долна Волга. Развалините на Булгар, ровове, стени, кули и надгробни камъни, заграждат днешното

97
 село Болгары на левия бряг на Волга, под вливането на Кама, между Казан и Симбирск. Тамошните архитектурни паметници,
всички творби на мохамеданското изкуство, имат характера на по-старата арабска архитектура от X–XIII в. и са били на няколко
пъти описвани и изобразени, най-напред от Pallas, 1768 г., после от Erdmann, Humboldt, 1829 г., на руски език особено от Березин
(в особено съчинение от 1852 г.) и Шпилевский, Древние города и другие болгарско-татарские памятники в Казаньской губернии,
Казань, 1877. Въпросът за българите край Волга трябва по-подробно да се разгледа. Срв. Vambéry, Das Türkenvolk, стр. 67, 76, 77,
100, 114. Пак там, стр. 3, генеалогическите традиции на тюрките, между които и Булгар (XIII в).]
308 Rösler, Rom. Stud., стр. 249, 251.
309 Paulus Diaconus, V, стр. 29; Rösler, стр. 235; Дринов, Произхожданье, стр. 64. [Българи в Италия; а) с лангобардите в 568. Paulus
diac.; b) от земята на аварите в Samnium, Paulus diac.; с) в Ῥαβεννηςία πεντάπολισ, Theophanes, Nicephorus Patr. – Marini Gaetano,
Abate, I papiri diplomatici, Roma, 1805, стр. 193, №127, saec. X, Constantinus filius quondam Elcutheris tribuni, cessio de domo Arimini,
„atque oliveto posito in Bulgaria nova“. Annotazioni, ibid., стр. 360: Apud Fantuzzi, I, Bulgarorum terra, стр. 16, Bulgarisca, стр. 8, nel
territorio Riminese; fondo Bulgaria – plebanato di S. Arcangelo mia patria (Marini), in cod. cum doc., XI–XII saec. Doc. Ravenn. 1028, la
Pieve di S. Lorenzo in Vico Bulgarorum, Fantuzzi, I, стр. 382, diplomi imp. Ottone 1001, Enrico II 1029, Corrado II, 1037 presso gli Annaiisti
Camaldolesi (t. I, стр. 157, 165, 191, t. II, стр. 67 App.) Bulgaria. Bulgaria nova bolla Lucii II, стр. 1144, stampata del Clementini, e
dall’Ughelli, una perghamena dalla cattedrale dal 1059 etc. (v. Fantuzzi, V, стр. 281). – Fantuzzi, Monumenti Ravennati de’secoli di mezzo
per la maggior parte inediti, Venezia, 1801 fol., I, стр. XXVI, S. Lorenzo in vico Bulgarorum nel Riminese. – Cod. Bavarus: I, стр.16,
tempora Joh. archicp., Curicius dudum tribunus, Cristophorus, Patricia iugl. „senas unae trium fundor stacciano et seu sintiliano tēr Ariminēs
a singĪ. lat. Anticiano at fluiū Sambronis et fūnd sariano atque fine bulgarsca sub pēn, uno aur infig sōl“. №63, стр. 29, Joh. archiep., domus
in civitate Ariminensi, fundus Gcordianus „tcio lat terra bulrarorum“. №147, стр. 70, „donac qua fēc Stephan fil bulgari“, ecclesiae
Ravennarchiepo de fūnd sala rupta“. W. Bruckner, Die Sprache der Langobarden, Strasburg, Trübner, 1895, 338 стр. Cf. Gött. gelehrt, Anz.,
1896 Nov., 888 f. (Much), стр. 892 Manns-name Pulcari, Po; Much – des Auslautes wegen nicht von Bulgare, eher dissimilirt aus Purcari,
Porcari, das and. Ortes wirklich belegt und natürlich aus burg und hari zusammengesetzt ist.; cf. albergo aus hariberga, peilegrino aus
peregrino. – Вж. Дринов, Соч., III (Сборник, 49), стр. 259 и сл. Срв. Родопски, ПСп, 17, стр. 273 и сл.]
310 Nicolai pontif. responsa ad consulta Bulgarorum in Labbei et Cossartii Sacrosancta concilia, Par., 1671, VlII, стр. 516–540. Срв. Rösler,
Rom Stud., стр. 240, където се говори доста обширно за дунавските и волжките българи. Арабски известия за Борджаниа у Ел-
Гарами (около 845 г.), ed. Barbier de Maynard, Le livre des routes d’Ibn Khordadbegh, Paris, 1865, стр. 224, и у Масуди (поч. в 956 г.)
изд. от Kremer в Sitzb. d. Wien. Akad., 1850, стр. 210; прекрасна оценка на тоя труд вж. у Котляревский, О погребальных обычаях
языческих Славян, Москва, 1868, Прибавление 06 и сл. [Нрави и обичаи у българите: Фотий отклонява Борис от многоженство.
Responsa Nicolai papae, §66: гърците запрещавали ecclesiam intrare. Папата също тъй според I Кор. 11: 4–10; Resp. 86: fur vel latro
deprehensus, iudex caput eius verberibus tundat, et aliis stimulis ferreis, donec veritatem depromaî, ipsius latera pungat. Папата: tantae
impietatis magnitudo. Resp. 90: Неяли animalia sive volatilia, si sine ferro mactentur, et solo ictu hominis percussa moriantur. За българс-
ките владетели срв. Ibrachim ibn Jakub. За чашите от човешки черепи vide librum Vojevodski. Мордвините на Albae c глави и чаши
от черепи в ХIII в., Kuun, Rel. Hung., стр. 60. Cf. Gallos Boios tempore belli Punici, Livius, XXIII, cap. 24 (L. Postumium caput
praecisum – sacrum vas iis erat). Клетва: Resp. 67 всякога „spatham ia medio afferre et per eam iuramentum agebatur“. Сега нека iurare
в бога и евангелието. Убивания на кучета: Šafařik цитира Const. Cont., Stritter, II, стр. 555, из Theoph. Cont., ed. Bonn., стр. 31. Заимов,
Миналото, I, стр. 138: Каравелов, Кънчев и Левски „може да се каже, че те са „колили кучето“, както казват българите за хора,
които имат най-голямо влияние в обществените работи, в революционното дело на Привременното българско правителство“. Пак
там, II, стр. 51, говори за двама богати тетевенци: те там в Тетевен „колят кучето“, както се изразява народът за хора, на които в
ръцете е съдбата на населението. Също II, стр. 52: „те колят кучето в Тетевен и по цялото Тетевенско“. Знаме: Resp. 33 „in signo
miliiari caudam equi portasse“. Неблагоприятни дни. Resp. 35: praelium „dies et horas observare et incantationes et loca et iniqua (?)
carmina et nonnulla auguria exercere“. Строга дисциплина. Resp. 40: „arma et caballos“ – инак „capite punitur“. Идоли. Resp. 41, упо-
ритите „idolis immolant, vel genua curvant“. Какви пари е имало в страната? Куны у Нестор, вж. „marduvine“’, consuetudo от времето
на крал Коломан в 27 чл. на закона на Андрей II, унгарски крал, в 1222 г. Котляревский, цит. съч. Продаване на роби. Вж. Масуди.
Княжеският двор. Resp. 42: rex ad manducandum in sedili ad mensam, никого е нямало при него, дори не и uxor, „vobis procul in sellis
residentibus et in terra manducantibus“. Dotes. Resp. 49: „in dotem coniugibus vestris aurum, argentum, boves, equos“ etc. Uxor. Resp. 51:
si licat uno tempore habere duas uxores. Молитви за дъжд. Resp. 56: tempore siccitatis ad pluviam postulandam пости, молитви. Носия.
Resp. 59: femoralia носят жените. Жените наследяват повече от мъжете, според Масуди. Същият говори за жестокото биене на
робите. Theoph. Cont., ed. Bonn., стр. 31, за мира на императори Лъв Арменец с хуните или българите, свидетели на договорите не
били бог или св. Богородица, ами ϰύνας μὲν, ϰαἰ οἷς τά ἄνομα ἔϑνη ϑύουσιν, ὲχρῆτο μάρτυσι τϖν πραττομένων ϰαἰ ἀπέτεμνεν и т.н. пред
множество вярващи и неверници, ἐν πανδήμῳ ϑεάτρῳ.]
311 Котляревский, цит. съч., стр. 59–62.
312 Хан: Писмото на имп. Лудвиг II до имп. Василий I за императорската титла на Запад, цитира го Hergenröther, Photius II, стр. 173
(Baron., а. 871, п. 50–61, Muratori, Script., 11, II, стр. 242 и сл.), стр. 173, п. 47: „ebenso ist falsch, dass die Fürsten der Avaren, Chazaren,
Bulgaren nicht chagan oder cacanus (cf. Paulus Warnefridi, IV, стр. 12, 13), sondern βασιλεῖς (reges)oder κῦροι (domini) gennant würden.
Allen diesen, sagt Ludwig, gehöre der Name Basileus“. Kuun, Codex cum., стр. XXVIII. У куманите cham значи deus според Plan-
Carpinus и Codex, hanlek – regnum Codex. Монг. rex = chàn> мандж. han = китайски император, тунгуски при Нерчинск kân = импе-
ратор. У аварите, хазарите, българите каган, хан, срв. унгар. Karchan y Const. Porphyrogen., таркан (според Kuun „dux pecorum,
iumentorum“ = лат. tavernicus, унг. tárnok със същото значение), кархан според Kuun произлиза от кара-хан. Кан. Градация на тит-
лите в Codex Cumanicus, стр. 164: imperator – can, rex – soltan, princeps – beg, armiragius – ceribasi, curia – orda, torcimanus – telmač,
mercator – boxargan etc.]
313 Болярин. Срв. Ягичовия Archiv, 13, стр. 289. Nota bene: разпространението на думата болярин у сърбите, срв. Daničić, Rječnik.
314 Угаин. Βάγαινις, в гръцко-българзките надписи. Батбай. Botboi киргизко племе Vambéry, Türkenvoik, стр. 298. Тербел: срв. татар.
Теле-буга в руските летописи. Баян: тур. bajat богат, Vambéry, Türkenvolk, стр. 4, bajindir ставам богат, 5. Bajan жена, пак там, стр.
298. Алобоготур, т.е. Алогоботур. Вж. Kuun, стр. XXXVIII: кум. bahatur – potens, монг. baghator: чагат. batur, унг. bátor, bator, мандж.

98
 baturu, ног. matur – pulcher, казан, matïr. Batir – Held. Vambéry, стр. 225, 287, 297, 306. Кум. alaboga Bars (риба). Radloff, стр. 5. Nota
bene Blau за старобългарските думи в летописните фрагменти у Брун, Черно море.]
315 [За „libri profani“ у българите вж. и Responsa papae Nicolai, № 103.]
316 В. Караджиħ, Примерiи српско-словенског езика, 7. Inc: „Аште кто въ Блъгарѣхъ бѫдеть въ Бохмитѣхъ“ и пр. [Български моха-
медани: Местата, цитирани от Караджичовия Сборник (сега в Берлин) вж. у Jagić, Sitna kanonička gradja в Starine, VI, стр. 120: Аще
кто вь бльгарѣхь бѫдеть вь бол’мытѣхь христиѩнынь волеѫ вьстѫпить вь бох’мытьскѫѫ вѣрѫ а не нѫждеѫ. Пак там: Аще на
латинѫ, и пр. Пак там: Аще кто волеѫ вьстѫпить на крьсть вь бльгарѣхь (в Хилферд. ръкоп.: ѡть христьѩнь) или мѫжь или жена,
и пр. – Versio slav. ех originali graeco: pro christianis Bulgarus posuit Bulgaros.]
317 Летопись по Лавр. списку, СПб, 1871, стр. 10.
318 Горский и Невоструев, Описание рукописей Моск. синод. библиотеки, II, 2, стр. 227. Ягич в Starine Jugoslav. Akad., V, стр. 34.
[Към Константиновата проповед: работы властель, властельскаѩ работа, също πόνος τοῦ ἄαρχοντος, Beschäftigung des Adeligen!
Отправена към някоя аудитория от „властеле“? Respice!
319 Различните теории за произхода на българите най-сполучливо са съпоставени от Дринов в съчинението „Поглед връх произхож-
даньето на българский народ и началото на българската история“, Виена, 1869, стр. 80 и сл. Срв. Časopis ćes. musea, 1871, стр. 87.
[Вж. също статията на Er. Miklosich, Über die Nationalität der Bulgaren из Miscellanea di Filologia, dedicata alla memoria dei proffessori
Caix е Caneilo, Firenz, 1885. В нея между другото Миклошич привежда доводи за тюркския проиход на българските думи сан и
болярин.
320 Двете партии забравили едно много важно обстоятелство. Българите на Исперих и неговите приемници заемали не повече от една
четвърт от онова пространство, което сега се заема от говорещия на славянски български народ. Едва след като изтекли два века,
тяхното владичество се разширило отвъд Балканите в Тракия и Македония, които в 679 г. били още отдавна славянизирани. Вече
поради това българите, които в 679 г. заемали Мизия, не могат се смята за прадеди на целия днешен български народ. [София след
679 г. още 120 години е била византийска. Миклошич за старотурските думи в славянските езици, сань и т.н. Югослав. яруга; срв.
унг. árok Grubc, тур.-тат. йер-и земя; староунг. aruch. Riedl, Gramm., стр. 67.]
321 Šafařik, Sebrané spisy, II, стр. 176. Куник, Тохтамыш и Фиркович, СПб, 1876, стр. 39, смята за доказано, че българските ханове,
които преминали Дунава в VII в. и покорили седем славянски племена в Мизия, били от тюркски произход.
322 Разсъждението на руския историк Иловайски за славизма на прабългарите (1874) досега не сме имали случай да видим.
323 [Nota bene: български чети са нахлували в Италия според Фредегар, Павел дякон и византийските автори. Според гърците тези
нахлувания са целели по-скоро съюзи и трибути, отколкото завоевания. М. d’Alena, II contado di Molise ed i suoi signori, Campobasso,
Colitti, 1891 (?): 870 Conte Guadalputo, discendente di Alzeco duca dei Buigari. Conti изброени до 1240 г. Срв. стр. 160 (89). Nota bene:
тук да се прибави за волжките българи. За тях вж. у Vambévy, Das Türkenvolk etc, стр. 67, 76, 77, 100, 114, 419, 420, 426, 427, 444,
493–494, 497, 503, 505, 511, 513. Пак там, стр. 513, за измаилите (мох.) = башкирите в Унгария 1220 г. Стр. 493 и сл. за чувашите,
стр. 445 тяхното предание за някакво преселение от Понт. Kuun, Rel. Hung, I, стр. 58, пътуването на един унгарски мисионер в XIII
столетие: „magna Bulgaria, regnum magnum et potens, opulentas habens civitates, sed оmnes sunt pagani“ (били мохамедани). Μαύρη
Βουλγαρια у Const Porph. Plan-Caprinus разправя как татарите „Bulgariam magnam destruxerunt omnino“. У него и у Asselin BuJgaria
magna = Bileri, Byleri. Срв. Hungaria maior, magna, ibid. Kuun, I, стр. 72, за мохамеданските „башкири“ от царството Kunkar оттатък
Цариград в страната на франките говори Jakut (поч. в 1249 г.), ала това са мохамедански българи. Belae regis notarius, cap. 57: de
terra Bular Ismaelitae, водачи Billa и Boscu. От тях онези в град Халеб във времето на Jakut изучавали корана. Пак там, стр. 76, из
унгарските грамоти. Nota bene.
324 В средните векове пишели обикновено блъгаринъ. Сега така изговарят името само в Тракия; но в другите местности и в книжов-
ния език народното име е българин, откъдето латинското Bulgarus, грц. Βούλγαρος, руск. болгарин.
325 Според гърците съюзите и трибутите били за предпочитание пред покоряването.

99
 Глава VI. Крум и Омуртаг
История на българите от преселването в Мизия до покръстването им (679–864). Дулоиди. Войни на
Константин V Копроним. Хановете Крум и Омуртаг. Борба с гърците и франките. Омуртагов над-
пис. Разширение на българското могъщество от Цариград до Тиса

Закрепването на Испериховата орда в областта между Дунав и Балкана (Хем) причинило рязка промяна
в отношенията на целия полуостров. Към враговете на Римската империя се прибавил един противник,
още по-опасен, защото се намирал твърде близко. Мизия била изгубена безвъзвратно. За да спаси Тракия,
императорът чрез договор с българите се задължил да плаща данък и се отрекъл от претенциите върху
Мизия. Затова Тракия поради опасността, що я застрашавала, била издигната в провинция (thema) и по-
лучила особено военно управление326.
Досега историята на българския народ от преселването в Мизия до покръстването представлява дълга
редица кървави походи, още непроучени всестранно. От туземните известия няма нищо друго освен често
споменавания списък на князете и надписите; всичко, каквото знаем за това време, е основано върху сви-
детелството на византийци и франки.
През VIII в. полуостровът се състоял от три части. Тук били: Романия (така се наричала римската дър-
жава у славяните и латинците), обемаща Тракия и крайбрежията македонски, тесалийски, ахайски, епир-
ски и далматински; България – между Хем и Долния Дунав, и Славиния – от Хем до Пелопонес и до Ад-
риатическо море, състояща се от множество дребни княжества на тимочани, моравяни, бърсяци, смолени,
драговичи, сагудати, велигостичи и др. Историята ка тази епоха се състои в това, че когато Романия отс-
лабвала от постоянни войни, България се разширявала постепенно чрез присъединяване на славянски кня-
жества, докато най-подир при Симеон (888–927) всички големи княжества на Славиния327 вече се нами-
рали в пределите на българската държава.
Исперих (у гърците Аспарух), основателят на българската държава, князувал – според сведенията от
списъка на князете – всичко 61 години (приблизително от 640 до 700 г.). Император Юстиниан II Ринот-
мет, последен от династията на Ираклий, отказал да плаща данък 328; тогава раздразненият Исперих изля-
зъл на поход против гърците, ала претърпял поражение. Затова пък българите нападнали императора,
когато се връщал от експедицията си в македонска Славиния по такъв начин, че той с мъка се спасил
(687).
Приемникът на Исперих, Тервел (Τέρβελης, 700–720), станал главна опора на Юстиниан II. Когато пос-
ледният бил свален и отведен на заточение в Крим, той се спасил оттам на лодка и пристигнал при устията
на Дунав, където бил радушно приет от българския владетел. С помощта на Тервел Юстиниан отново се
закрепил в Цариград, наградил съюзника си с великолепни дарове и му дал за отличие титлата цезар (705).
Скоро след това неблагодарният Юстиниан II нарушил съюза и мира и обявил война на българите, ала
бил разбит от тях при Анхиало на морския бряг329 (707).
При следните трима императори, които в продължение на шест години стъпвали по ред на престола, за
да бъдат отново скоро сваляни, византийците ту воювали, ту живеели в мир с Тервел, докато около 714 г.
не се сключил нов договор, който осигурявал взаимните търговски отношения. А когато в 717 г. арабите
обсадили Цариград, българите, като нападнали обсадителите, помогнали на гърците и с това спасили об-
ложения град330. В 719 г. Тервел пак искал да натрапи на византийците изгонения император, ала плано-
вете му били разрушени от енергичния Лъв Исаврийски, родоначалник на нова династия [?].
Подир двамата князе331, за които не знаем нищо важно, се явява Кормисош (Κορμέσιος, 753–760)332, който
грабнал престола след падането на стария княжески дом Дуло; той произхождал от рода Укил. Като пос-
ледица от новата узурпация се явили страшни междуособици, които довеждали младата българска дър-
жава до гибел.
Малко време преди това в Цариград се възцарил иконоборецът Константин V333, наречен Копроним от
монасите, преследвани от него, енергичен господар, който през целия си живот вилнеел против иконите
и монасите; с българите той се борил упорито; предприемал осем похода, не се задоволявал само да отс-
лаби съседа си, искал да го покори напълно. За да достигне тази цел, той преди всичко основал нови

100
крепости в опустошена Тракия, като настанил в тях после сирийски и арменски колонисти. С това той дал
на Кормисош повод за война; последният нападнал римските владения и ги разграбил до Цариград. Кон-
стантин излязъл против него с голяма войска и флот, разбил го при малката крепост Маркели, за която
напомня името на балканския проход Марашбогаз, между Карнобат и Котел, и го принудил да се примири
(755). Три години по-късно унизените българи в съюз със славянските племена напусто се опитвали да
превземат Солун; след това императорът ограбил областта на независимите македонски славяни (τὰς κατὰ
Μακεδονίαν Σκλαβίνιας) и една част от тях покорил. Но когато той отишъл повторно против българите, те
му нанесли страшно поражение в клисурите на Берегавски проход (759).
За щастие последиците от този силен удар не се показали скоро. У българите възникнали големи безре-
дици (760), за причината и характера на които ние нямаме точни сведения. Кормисош изчезнал от сцената.
Голям брой славяни (наброяват ги до 208 000 души) напуснали тогава България, отплавали по Черно море
за Азия, където със съгласието на императора се заселили при р. Артан в Древна Витиния.
Българите изтребили всички членове на царствуващата фамилия Дуло и провъзгласили за княз гордия
и смел момък на име Телец (Τελέτζης, 760–763) от рода Угаин. Телец събрал войска от славяни и българи,
проникнал във византийските провинции и в една разпалена битка бил разбит напълно от императора.
Константин се завърнал с триумф в Цариград, а военнопленниците били жестоко избити от гражданите
пред Златните врата. След тази битка злочестият Телец с цялата си дворянска партия загинал под оръжи-
ето на раздразнените си съотечественици334.
Новоизбраният княз Сабин335, зет на Кормисош, веднага влязъл в преговори, но затова бил свален от
народното събрание и избягал в Цариград. При все това неговият приемник Баян336 тръгнал с болярите си
затам, да сключи мир, който и наистина бил сключен (764). Съперникът на Баян, Умар337, от рода Укил,
привърженик на избягалия във Византия Сабин, след 40 дни бил изгонен от България, с което явно се
нарушавал договорът. Император Константин внезапно се явил в долината на Тунджа с намерение да
покори несъгласните българи, като ги нападнал неочаквано, но поради страх, наскоро се върнал. Прием-
никът на Баян, Токту338, паднал с много боляри в една битка против императора, която станала някъде
към устията на Дунав. Последицата от това поражение била тази, че голяма част от България била разг-
рабена и селищата били предадени на огън от византийските войски (765). На следващата година бляска-
вата шеста експедиция на гърците против българите била разнебитена от буря близо до Месемврия, при
което почти целият флот пропаднал. На всичко отгоре тогава започнали силните грабежи на македонските
и тесалийските славяни по Егейско море, така че императорът трябвало да откупува от плен у славянските
князе срещу 2500 копринени дрехи отвлечени жители от островите Имброс, Самотраки и Тенедос (768).
Работите приели друг обрат, когато в България умният и храбър Цериг, наречен още и Телериг, взел в
ръцете си управлението. В 774 г. Константин V за седми път излязъл с войска и флот против българите;
обаче като пристигнал при Варна, той се убедил, че не е възможно да ги покори, и сключил с Цериг писмен
мирен договор.
Няколко месеца по-късно Цериг събрал войска от 12 000 души, на която било поръчано да предприеме
под началството на неколцина боляри грабителски поход към независима област Берзития (страна на бър-
сяците в Западна Македония, между Вардар и Охрид). Непостоянният в своята политика император, като
узнал от шпиони каква е целта на въоръжаването, набързо събрал войска под предлог, че отива в поход
против арабите, и с едно внезапно нападение въпреки договора, разпръснал експедиционния български
корпус. Знаейки, че е постъпил вероломно, той на следната година (775) отново излязъл против българите,
но този поход завършил плачевно. Тогава хитрият Цериг уведомил императора, че има намерение да на-
пусне тайно държавата и да избяга при него, за което го и молил да му обади на кое именно лице той би
могъл да довери тоя план. Императорът, без да подозира, че това е хитрост, му съобщил имената на тай-
ните гръцки приятели между българите. Цериг заповядал незабавно да ги уловят и умъртвят. Константин
дотолкова бил огорчен от този случай, че скубел косата си и в същата година свършил безпокойния си
живот.
В 777 г., незнайно по каква причина, Цериг наистина избягал при император Лъв IV, покръстил се в
Цариград, оженил се за една византийска принцеса и бил назначен за патриций. Неговият приемник Кар-
дам подкачил наново борбата с византийците. Четири пъти той разбивал в Горна Тракия войските на
малоопитния Константин, вместо когото управлявала майка му, прекрасната атинянка Ирина, и принудил
гърците да плащат ежегоден данък (791–796)339.

101
 Около 802–807 г. на престола стъпил най-силният от всички български князе, страшният Крум, неумо-
рим и непоколебим воин. Когато той се възцарил, държавата му заключавала в себе си Придунавска Бъл-
гария и Влашко и по такъв начин се простирала от Хем до Трансилванските Карпати. Крум завоювал по-
голямата част от Източно Маджарско и византийските провинции до Цариград. В Маджарско отслабеното
аварско царство след страшна борба било покорено от Карл Велики (796). Цялата страна до Дунав била
подвластна на франките, които оставили освободените славяни под управлението на техните туземни
князе. Сирмий бил наречен според тях Франкохорион – име, което се е запазило и досега в названието на
гребена на планината Фрушка гора. Българите били източни съседи на франките; а на север земята на
последните граничела с Великоморавското царство. Оскъдните останки от аварите подирили прибежище
при тържествуващите франки, спасявайки се от раздразнените против тях славяни; някои отреди постъ-
пили на българска служба340.
В царуването на император Никифор българите се явяват (809) в областта на Стримон и след страшна
сеч превземат София, която дотогава оставала под гръцка власт. Походът, предприет от Никифор, за да
им отмъсти, свършил безславно: огромни данъци тогава били насилствено събрани а войските били по-
викани от всички страни за нова експедиция. След двегодишно въоръжаване Никифор отново проникнал
в България с голяма войска, в течение на три дни разграбил без пощада и изгорил резиденцията на Крум,
като отхвърлил високомерно всичките му мирни предложения341.
Нему обаче не било съдено да се върне. Крум заповядал да се заградят със засеки всички проходи на
Хем. Скоро след това Никифор, като се видял измамен и заобиколен, възкликнал: „За нас няма надежда
да избегнем инак опасността, освен ако се превърнем в птици.“ Кръвопролитието започнало от зори на 26
юли 811 г. Цялата византийска войска била изтребена; императорът и много знатни гърци паднали. Плен-
ници не вземали. Победилият български княз заповядал да набучат главата на нещастния Никифор на
копие и да я изложат на показ за няколко дни; после заповядал да обковат черепа в сребро като чаша и
пил от него във време на пиршества за здраве на гостите (σδράβιτζα)342. След битката Крум проникнал в
Тракия и Македония, разграбил цялата страна, а жителите заедно с техните епископи откарал в плен;
разбунтувалите се войски пречили на император Михаил Рангабе да му даде отпор. В 812 г. Крум превзел
обсадените от него крайморски градове Месемврия и Девелт с помощта на един покръстен арабски стро-
ител на обсадни машини, който избягал от гръцка служба; там българите заловили голям запас гръцки
огън. Когато всички мирни предложения били отхвърлени, императорът се сразил с Крум на 22 юли 813 г.
при Версиниция, близо до Одрин, ала бил разбит напълно343. Лъв Арменец грабнал короната от победения
император. Опиянен от победата, Крум се разположил на лагер „като нов Сенахериб“ пред Цариград, от
Влахерна при Златния рог до Златните врата на морския бряг. Тайнствени церемонии предшествали об-
садата. „Крум, както разказва Симеон Логотет, принасяше жертви по своя обичай, убивайки пред Злат-
ните врата хора и рогат добитък; като намокри предварително краката си на морския бряг и като се уми,
той поръси народа си, приемайки поздрави и вървеше посред жените си, а те го възхваляваха и му се
покланяха. Докъдето ставаше това, жителите гледаха от стените и никой не се решаваше да му попречи,
а още повече да хвърли копие по него.“344 Като се убедил наскоро, че обсадата е опасна, Крум предложил
мир с условие да му плащат ежегоден данък, да му доставят много празнични дрехи и известен брой
красиви девойки.
При личното си свиждане с императора той насмалко щял да бъде изменически убит. В желанието си да
отмъсти, той опустошил по най-ужасен начин всички околности на Цариград до Хелеспонт, между дру-
гото в Атира (днес Буюк Чекмедже), пред Цариград бил унищожен римският каменен мост, а братът на
Крум превзел изнурения от глад Одрин. Несметно число пленници заедно с добитъка и покъщнината си
били откарани в Заддунавска България εἰς Βουλγαρίαν ἐκεῖϑεν τοῦ Ἴστρον ποταμοῦ); между тях било и
момчето Василий, син на славянски селянин, което по-късно станало император. Междувременно опас-
ността за Цариград минала.
В 814 г. император Лъв се приближил до Месемврия и в една нощна битка едва не хванали Крум в плен.
На бойното поле българите още дълго време посочвали „хълма на Лъв“345. Крум отново ограбил гърците
при р. Ергиня (Еркене) и откарал оттам 30 000 пленници. Но срещу Цариград се приготвял нов поход, за
който Крум заповядал да се построят нови машини и събрал войска от българи, авари и от „всички сла-
вяни“; но на 13 април 815 г. внезапно умрял подобно на Атила от прилив на кръвта.

102
 Според едно показание наследник на Крум бил Цок (Τζόκος); според друго го наследил Дукум, а пос-
ледния – Диценг346. Преди 820 г. се явява Омуртаг или Мортагон (у Теофилакт Омбритаг, а в надписи и
у франките – Омуртаг).
От всички планове на Крум досежно Цариград той се отказал и сключил с император Лъв примирие за
30 години, за да има възможност да обърне всичкото си внимание на запад. В 823 г. той помогнал на
император Михаил II против въстаналия пълководец Тома347, комуто нанесъл поражение под Цариград.
Тома избягал в Одрин, там бил издаден и набит на кол.
Дружелюбните отношения с франките в Панония за пръв път били нарушени в 818 г. по причина, че
тимочаните, които живеели в днешна Сърбия, и бодриците – на Тиса, преминали към франките от бълга-
рите, към които се били присъединили, както и много други славянски общини 348.
Около същото време хърватският велик жупан Людевит се възбунтувал поради притесненията и гнета
от страна на маркграфа Кадолах, при което той се опирал вероятно на българско съдействие349. В първото
сражение той сполучил да разбие франките; тогава тимочаните, без да ги е грижа за българите и франките,
побързали да се присъединят към него. Франките подновили борбата с Людевит, като излезли против него
от западната страна, а в това време техният привърженик Борен, велик жупан на далматинските хървати,
нападнал Людевит от юг; ала последният пак успешно се сразил при р. Кулпа (819) и привлякъл след това
на своя страна алпийските словени. Но когато една голяма франкска войска излязла против него, изоста-
вен от всичките си съюзници, той бил принуден да дири спасение в бягство. Смелият хърватски княз бил
убит в Далмация от Лютомисъл, чичо на Борен (823). Тогава франките заели Хърватско и по такъв начин
отново се срещнали с българите. Скоро започнал спор между българи и франки, закъдето бодриците
малко по-рано се отделили от последните. Българите все повече и повече застрашително изисквали точно
определяне на границите. В 827 г. една българска войска потеглила нагоре по Драва, завладяла Панония
и подчинила тамошните славяни на българските началници. Но това владичество не траяло дълго. Само
Срем (Сирмия) – в ъгъла между устията на Сава и Драва, останал под властта ва българите до 1018 г.,
също както и Източна Унгария до пристигането на маджарите [?].
Когато българите се закрепили в Мизия между славяните, християнството вече било известно в тази
страна; руският църковен историк Голубински дори предполага, че те вече заварили там няколко черкви
и свещеници. Крум изпълнил цялата държава с християнски пленници, тракийски славяни и румъни,
между които се намирали и епископи и презвитери, които не се побояли да проповядват между езични-
ците Христовото учение. Като забелязвал как бързо се разпространява християнството и като разбрал
заедно с това каква опасност застрашава езичеството, Омуртаг искал насилствено да спре вървежа на
работите. Той заповядал да накажат със смърт Мануил, одринския епископ, и 374 пленници 350. Но прес-
ледването само увеличило усърдието на проповедниците. Наскоро Омуртаг видял, че е необходимо да
върне на византийците всички пленници. В Търново, в старата лавра „Св. 40 мъченици“, превърната сега
в джамия, X. Даскалов351 открил в 1853 г. един твърде интересен надпис На лявата страна от входа в джа-
мията стои стълб от червен мрамор, който носи на себе си следи от дълбока старина: изглежда, че той
дълго време е лежал във вода. На стълба може да се прочете надпис, дълъг три аршина, с неправилни
редове и букви. Той е написан на лош гръцки език и гласи според доста свободния превод следното 352:
„Гиом Омуртаг, оставайки в стария дом, построи (втори) прекрасен дом при Дунав и по средата на двата –
(трети) дом най-величествен. След измерването аз построих в средата гробница (третия дом?). От средата
на тази гробница до стария ми дом са две мирияди лакти и надлъж по Дунав са две мирияди. Гробницата
е най-величествена. Измерете земята. Тези букви бяха начертани от тщеславен човек; той умира, друг се
ражда и ще бъде последен. Като гледате на това, припомняйте си оногова, който направи това. А името
на княза гласи Омуртаг кан. Нека бог му прости греховете! Прощавайте!“
Тоя забележителен стълб вероятно е стоял по-преди в споменатата в надписа гробница край брега на
Дунав и оттам е бил пренесен в Търново. За народността, годината и религията в надписа няма и помен.
Някои редове са тъмни и се нуждаят от основателно обяснение.
Кой бил наследник на Омуртаг е въпрос, който окончателно не е решен. Константин Багренородни смята
за наследник Пресиан353, който воювал три години (ок. 836–839) твърде нещастно със сръбския княз,
именно на същинското сръбско племе354 в западната част на днешното княжество Сърбия; това, също
както и походът на Цериг към бърсяците в 774 г. и споровете с тимочаните в 818 г., са епизод от историята

103
на разпространението на България в „Славиния“. Според Теофилакт, охридски архиепископ, Омуртаг ос-
тавил трима синове, които се наричали: Нравота (Ἐνραβῶτας) или Воин (Βόϊνος), Звиница (Ζβηνίτζη) и
Маломир; това ще рече,че са носили чисто славянски имена. На престола стъпил най-младият – Мало-
мир355.
Теофилакт разказва, че Маломир заповядал да накажат със смърт брат му Нравота, покръстен от някой
си грък на име Кинамон, когото Крум докарал от Одрин 356.

326 Const. Porphyrogenitus, De Thematbus, I, cap. 1. Tafel, Const. Porphyr. de prov., стр. XXIII b. [Тракия като thema, срв. Diehl, стр. 31.
Const. Forphyr., De Them., ed. Bonn, стр. 45–46.
327 Славиния. Най-често се употребява в множествено число Σκλαβινίαι.
328 Българите на Дунава. У Лъв Дякон, VI, 9, се съобщава преданието, че Юстиниан II е повикал българите в Крайдунавско.
329 [У Nic. Constantinopolitanus Τέρβελις. Niceph., стр. 47–49. Тервел победил Юстиниан πρὸς τῇ Ἀγγιάλῳ πόλει; императорът бил
обсаждан три дни и през нощта избягал с кораба. Niceph., стр. 53. Тервел изпратил в помощ на Юстиниан 3000 души. Българите се
върнали, Юстиниан бил обезглавен. Стр. 54. Българите (през времето на Филипик) стигнали чак до Златните врата (тъй и у Лъв
Граматик, стр. 170). Преговорите на Артемий, свален от трена, с българите и неговото предаване (nota bene).
330 [Войната с арабите. Weil, Gesch. der Chalifen, I (Mannhein, 1846), стр. 569. Anm. aus Tab(ari): „In diesem Jahre (98 = 716–717)
wurde auch die Stadt Sakalibe erobert. Mohammed ibn Omar разказва, Im Jahre 98 fielen die Burdjan über Maslama her, welcher nur wenig
Leute bei sich hatte. Suleiman sandte ihm Masada oder nach Andern Amru ibn Keis mit vielen Truppen zu Hilfe, aber die Sakalibe
gebrauchten List gegen ihn. Doch trieb sie Gott in die Flucht, nachdem sie Schurahbil Ibn Abdah getödtet.“ Cf. Beda.]
331 Един Дулоид с неизвестно име (720–748) и Севар (748–753), според списъка на князете. Византийците пък в продължение на 36
години нищо не говорят за България [?].
332 Според моето мнение в списъка на князете трябва да стоят 7 вместо 17 години царуване (3. вместо 3I.). Това място в сравнение с
византийските извори е много забъркано. [Дали не са това слънчеви години? Кормисош: Theoph. Contin., стр. 775. Договор от Тео-
досий III Адрамитин (няколко месеца през 716 г.) и патр. Герман Κομέρσιον:αῖ τοὺς ὅρους περιεϊχον ἀπὸ Μη λεώνων τῆς Θρᾴϰης,
ἐστῆς τε ϰαἰ ϰὁϰϰινα δέρματα на стойност 30 λιτρϖν χρυσίου, от двете страни били разменени fugativi – τοὺς δέ ἐμπορευομένους εἰς
ἑϰατέρας τὰς χώρας διὰ σιγιλλίων ϰαἰ σφραγίδων, συνίστασϑαι τὰ προσόντα αὐτοῖς ϰαἰ εἰσϰομίζεσϑαι τοῖς δημοσίοις λόγοις. Това било
помнено още и в Крумово време. Nic., стр. 74. Българите се уплашили от постройката; никакъв трибут; потеглили към големите
степи: били разбити. Императорът излязъл срещу тях по суша и по море, изпратил кораби към Дунава и направил опустошение.
Императорът воювал с тях ϰατὰ τὰς λεγομένας Μαρϰέλλας (φρούριον δὲ τοῦτο πλησιαίτατα Βουλγάρων ϰείμενον) и ги победил. Мир;
поръчителство. Срв. Tafel, Thessal., стр. CV.]
333 Константин V: А. Lombard, Constantin V, empereur des Romaines (740–775), Paris, 1902. Вж. рецензията на Pargoire във Виз. врем.,
XI, стр. 154 и сл.
334 Вж. извлечения от византийските писатели у Стритер, Memoriae populorum et scrpt. hist., Byz., II, СП6, 1774, стр. 552 и сл.
(Nicephorus, стр. 828, Theophanes, стр. 752– 818, Tafel и др.). Šafařik, Památky, II, стр. 183 и сл. [Телец: Nic., стр. 77. Славяните ὀκτὼ
καὶ διακοςίας χιλιάδας. У хуните и българите освен това – οὓτοι τὰ πρὸς αὐ- λήλους, συνϑμενοι τοὺς μὲν ἐκ Ξηρᾶς τὴν κυρείαν τὴν
ἐπ’αὐτοὺς κεκτημένους κτείνουσιν, и си провъгласили за ᾑγεμόνα Τελέσιον, който, като събрал хората си κατέτρεχε καρτερῶς околните
ромейски χωρία καὶ ϕρουρία. Константин изпратил кораби (с конница) към Дунава, с друга войска потеглил πρὸς Ἀγγίαλον, там бил
Телец със Σκλαβηνῶν πλήϑη. Телец бил разбит. Всички пленници били раздадени на народа, а ἔξω τείχους τοῦ πρὸς τῷ Χερσαίῳ били
избити. Spolia. Телесиос бил убит в станалото въстание (Nic., стр. 78).]
335 [Сабин: – не е ли Савин (sävmek)? Nic., стр. 73, 79. Σαβίνος, един от бълг. ἄρχοντες, след смъртта на Телезий, бил направен κύριος.
Мир. Българските раздори. Бягството на Сабин. Война (respice!) – гърците τὰς δυσχωρίας ῖ τοῦ περὶ αὐτοὺς ὄρους ἀνέϕραττον. Водачът
им (не е наименуван) дошъл при императора. В присъствието на Сабин бил сключен мир. Императорът проявил μῖσος към Сабин.
Всичко това е станало през първия индикт (стр. 79). През третия индикт пак навлязъл в България, защото те Οὔμαρον ὑπὸ Σαβίνου
κατασταϑέντα τὸν ἀρχηγὸν αὐτῶν В. τῆς ἀρχῆς свалили и взели Τόκτον τοῦ Βαϊανοῦ ἀϕελϕ. Българите избягали преди императора в
Дунавските ливади (ὕλαι τοῦ ποταμοῦ τού Ἴστρου). Токтос паднал убит заедно с Баян. Друг един ἄρχων Καμπαγάνος във Варна бил
убит от собствените си слуги (стр. 79). Походът (стр. 82) παραγίνεται ἐγγύτατα τῆς Βουλγάρων τῆς καὶ σκηνοῦται παρὰ τὴν λεγομένην
ἐμβολὴν Βεριγάυων. 2600 кораба изпратил към Месемврия и Анхиало. Преговори. Буря. Връщане назад. Никифор свършва (стр. 86)
с изпращането на пратеници при Σκλαβηνῶν ἄρχοντες за пленниците от Имброс и пр.]
336 [Баян – дали не е титла?]
337 С Умар свършва списъкът на старобългарските князе.
338 [Токту. Името Токту (Tóktos) Куник (Тохтамыш у Фиркович, стр. 40) сравнява с татарското име Тохтамыш; този хан се среща
по монети като: Тохта, Мир Тохта, Тохтогу, Тохту-Бег, у русите: Тогта, Тохта, Токтомер. И други татарски владетели носят имената
Токта, Токтаи. За етимологията на Тохтамиш, Йотемиш вж. Vambéry, Das Türkenvolk.]
339 [Войните на Константин Лъв с българите: срв. Шишманов, Българите в „Orlando furioso“ (сп. „Български преглед“), 1900
(Orlando fur., XLIV, стр. 28 и сл.). Император Константин, синът му Лъв, войните с българите при Белград, смъртта на българския
цар Ватран (Vardanes на световните хроники, познати и в Италия).]
340 [Авари: Böhmer-Mühlbacher, I, стр. 132. „Die Angabe der Ann. Einh.: Hunis trans Tizam fluvium fugatis also unrichtig, wenn damit
Kämpfe angedeutet werden sollen; vielleicht sollte sie nur besagen, dass ein Theil der Avaren sich jenseits der Theiss ansiedeln musste. Da
hringe war jenseits der Donau.“ – Suidas, ed. Bernhardy под думата Βούλγαροι „Βούλγαροι, ὅτι οἱ Β. ἠρέσϑησαν εἰς τὴν στολὴν τῶν
Ἀβάρων καὶ μετημϕιάσαντο αὐτὴν καὶ ἕως νῦυ περιβίβληται. Юстиниан II и Константин, син на Хераклий, били техни ὑπόϕοροι. Бъл-
гарите покорили аварите. Κρέμ запитал пленниците защо са паднали техният архонт и народ. Те му отговорили: преследваха се
помежду си, убиваха най-смелите. Разбойници бяха съдиите. Пиянство. Δωροδοκεία, πραγματεία, всички били ἔμποροι. Тогава Крум

104
 свикал всички и издал закон. За това срв. Родопски, ПСп, 17, 1885, стр. 273; Г. И. Кацаров, Die Gesetzgebung des bulg. Fürsten Krum,
Byz. Zeitschrift, 16, 1907, стр. 254–257.]
341 Сръбският патриарх Арсений Черноевич разказва в дневника на своето пътуване за Ерусалим през 1684 г. (Гласник, 33, стр. 189),
че в старинната църква в Баба Ески (в Тракия) е погребан блаженият воин Николай, който в похода на цар Никифор имал някакво
чудесно видение. Турците покрили главата на трупа с чалма; на гробницата висели твърде голям лък и знаме.
342 Слав. здравица и до ден днешен съществува в българския и сръбския език. Този разказ преминал от византийските летописи в
славянските хронографии; той се намира например в двата ръкописа (старосръбски от XVII в.) на Пражкия музей, където думата
„здравица“ се обяснява в една бележка на бялото поле – „Прилѣвькъ“. За чаши от човешки черепи срв. статията на Л. Ф. Воеводский,
в т. XXV на Запис. Новорос. Унив. [Acta S. Joannicii monachi in Bithynia, edidit I. Van den S. J. Gheyn, Hagiographus Bollandianus,
Acta SS. Nov., II, 1894, стр. 311–435. Роден в Marykatos, Dorf. Bithynicus. В 754 r. воювал във византийската войска многократно
срещу българите, калугер и пр. Byz. Zeitschr., IV, стр. 197. Самият Joannicius бил ἑκ γένος τῶν Βοιλαδῶν. Стр. 337– отражението на
император Константин, син на Лъв Хазарски ἐν τῇ Μαρκέλλα. Стр. 346 – история на Михаил I, Ставракий, Лъв Арменец, българите
Οὖννοι. Стр. 359 – в 5-та година на Михаил и Теофил, в 14-та година след смъртта на Никифор Йоаникий потеглил срещу българите
и освободил пленниците, сиреч в 825 г. Император Никифор: За смъртта на Никифор вж. Hase за Лъв Дякон, VI, стр. 9, бел. 35.
Migne, Patrologia, стр. 812. Там бил пленен св. Петър Патрициус с 50 войводи, vita в Acta SS, 25 юни (юли, I, стр. 290). Там загинал
св. Николай воин, срв. Виз. Врем., XI, стр. 147–148.]
343 [Крум Theoph. Cont., стр. 764. Крум най-напред набил царската глава ἐπὶ ξύλου εἰς ἐπίδειξιν τῶν ἐρχομένων εἰς αὐτον ἐϑνῶν καὶ
αἰσχύνην, след това я дал да я обковат в сребро за чаша, πίνειν εἰς αὐτο τοὺς τῶν Σκλαβίνων ἄρχοντας ἐποίσεν ἐγκαναχόμανος. Ставра-
киос с мъка избягал в Адрианопол (стр. 765). Император Михаил раздал на вдовиците от българската война 5 талера злато (стр.
769). Крум превзел Дебелт, а жителите и епископа преселил другаде (стр. 772). Δαργαμρός. В 6305 = 805 г. бил Крумов пратеник
(стр. 775). Искали подновяването на договора на Кормисош; искането било отхвърлено. В ноември била обсадена Месемврия. Об-
сада с машини, един покръстен арабин избягал, защото не му било платено; към края на октомври Месемврия била превзета; в
Дебелт и тук било намерено 36 σιϕῶνας χαλκοὺς, καὶ τοῦ ὑγροῦ πυρός οὐκ ὀλίγον, пък и злато и сребро. Императорът на 5 февруари
(стр. 779) излязъл срещу Крум от Адрианопол. Крум се оттеглил, виждайки, че византийците са приготвени. Юни: нахлуването на
Крум чак до Βερσινικία 30 συμ. от βασιλικὸν ϕοςάττον. Превземането на Адрианопол.]
344 Symeon magister et logotheta, ed. Bonn (Theoph. Cont.), стр. 612. [Крумовите опустошения около Цариград. Simeon Magister in
Leone Armenio a. 9 (Theophanes continuatus, ed. Bonn., стр. 614): ϰαἰ ἐλϑόντες (Bulgari duce Crumo)... εἰς τὸν ᾿Αϑύρα (1. ᾿Αϑύραν)... ϰαἰ
ἐλϑόντες εἰς Σηλυβρίαν ϰατέστρεψαν... τὸ ϰάστρον... ϰαἰ μετὰ τοῦτο τὸ Δαώνην (І. Δάονιον) ϰάστρον ϰατέστρεψαν... εἰς τὴν πόλιν
’Ηεραϰλέιαν... Πάνιον... ϰαἰ ϰαταστρέψαντες ἀνῆλϑον (versus boream) εἰς τὀν Ἄσπρον. Ubi Ἄπρων (s. Ἄπρον) legi malim, quanquam
Ἄσπρον ϰαλούμενον χορίον Anna quoque Comnena habet I, 9 (ed. Bonn., I, стр. 374). Nostram tamen emendationem egrcgie firmat auctor
incertus in eodem imperatore (ad calcem Leonis Gramm., ed. Bonn., стр. 345), Sym. Magistrum ad verbum fere exscribens... ϰαταστρέψαντες
ἀνῆλϑον εἰς τὀν ᾌπρον, ϰάστρον ὄν ϰαἰ αὑτὁ... ϰαἰ ἀνέϰαμψαν ἐπί τὸ Εὔριον ϰαἰ τὴν ἄνω. Pro quibus recte habet Sym. Magister, loc. cit.
ἐπὶ τὸν Ἕβρον (alias Εὗρον). Hinc apud Annam quoque correxerim Ἄπρον (Ἄπρων). Ceterum Symeonis Magistri memorabilis revera locus
esse videtur ob urbium iustam consecutionem et ordinem. Tafel, Symbol. crit. ad geogr. Byz., I, стр. 76.]
345 [„Хълм на Лъв“: Λέοντος βουνός при Месемврия. Theoph. Cont., стр. 25. Нахлуване в България, опустошаване καὶ τὰ τέκνα τούτων
ταῖς πέτραις καὶ τῇ γῇ προσκρατῶν (пак там). И съмненията на Hirsch. Тридесетгодишен мир (пак там, стр. 31).]
346 Славянски пролози и менологии на император Василий. Е. Голубинский, Краткий очерк истории православных церквей. Москва,
1871, стр. 212, бел. 6. Досежно хронологията на българската история от IX в. срв. Dümmler, Die südöstlichen Marken, Wien, 1853,
стр. 82.
347 [Пълководец Тома: Че Тома бил ориенталец, арменец или персиец, а не славянин (?), Tafel, Symb., II, стр. 125, бележката (σκλάβος
= δοῦλος, σϑλάβος = славянин). Освен Тома имало и други славяни: Andreas Skythes, велик пълководец във времето на Василий I
срещу арабите.]
348 Einhard, Annales ad а. 818: Legati Timocianorum qui nuper а Bulgarorum societate desciverant. [Отношенията на българи с франки.
Böhmer-Mühlbacher, I, № 658 f., Heristallium, post okt. 818 Ludw. der Fromme empfängt südsl. Gesandte. der (Ost) Abodriten (contermini
Bulgaris Daciam Dannubio adiacentem incolunt, Ann. Einhardi vgl. Zeuss, Die Deutschen und die Nachbarstämme 614), Bornas, des Hrzg.
der Guduskaner (Borna, Ann. Einhardi 819 dux Dalmaciae, 821 dux Dalm. atque Liguriae, Dümmler в Wiener Sitz. Berichte, 20, 388, n. 3,
Südöstl. Marken im Archiv f. Kunde öst. Geschichtsquellen, 10, 25), der Timocianer (am Flusse Timok), welche kürzlich die Herrschaft der
Bulgaren abgeschüttelt hatten und an die Grenzen des Frankreiches gezogen waren, und Liudewits, des Hz. in Unterpannonien (zwischen
Drau und Save, Hauptstadt Sissek; Ann. Einhardi 822). № 761 а. 824 nach Jan.Verni pal. r. Ludw. d. Fromme: Empfang einer bulg.
Gesandtschaft, welche der König (Khan) Omortag velut pacis faciendae causa mit Briefen abgeordnet hatte; der Kaiser, über die Neuheit der
Sache verwundert, schickt mit den Gesandten den Baiern Machelm an den Bulgarenkönig, um die Veranlassung dieses im Frankenreich
früher unerhörten Ereignisses auszukundschaften. Ann. Einh. Über die Bulgaren Dümmler, Ostfränk. Reich., I, стр. 35.
№768 ad 824 Dez. Aquasgrani. Nachricht, dass Gesandte des Bulgarenkönigs in Baiern seien; der Kaiser lässt ihnen entbieten dort bis zu
gelegener Zeit zu warten. Dagegen Empfang der Gesandten der Ostabodriten, gewöhnlich Praedencenti genannt, Klagen über Bedrängung
durch Bulgaren und Gesuch um Hilfe. Bescheid heimzukehren und wieder zu dem clen bulgarischen Gesandten bestimmten Termin zu
erscheinen. Ann. Einh. E. Dümmler, Geschichte des ostfränk. Reiches, 2 Aufl., I, Ludwig d. Deutsche bis zum Frieden von Koblenz (860),
Leipzig, Duncker und Humblot, 1887, 464 стр
Böhmer-Mühlbacher, Regesta imperii, I, 1889. – A. 825 mai. Reichsversammlung in Aachen, Ann. Einh. – Empfang der bulgarischen
Gesandten über Grenze („de terminis ac finibus inter Bulgaros et Francos constituendis“), der Kaiser (Ludwig der Fromme) übersendet durch
diesean den „Bulgarenkönig“ ein Schreiben, prout videbatur respondit. Ann. Einh. vgl. V, Hlud. c. 39, Thegan c. 32; dass das Schreiben des
Kaisers den Wüns hen oder Forderungen der Bulgaren nicht genügte, wie die V. Hlud. betont, ergibt sich saus Ann. Einh. 826. Böhmer-
Mühlbacher, стр. 284, № 770 а (die Gesandte war Apr. zu Noviomagum für Mitte Mai nach Achen entbieten, wohin er nach der Rückkehr
aus der Bretagne eine Versammlung der Grossen berufen hatte, Ann. Einh.).
826 Iuni. Ingilenheim. Die Grafen Baldrich und Gerold, Pannonici limitis praefecti, berichten adhunc de motu Bulgarorum adversus nos nihil
se sentire posse. Ibidem, стр. 294, № 803 d.

105
826 Febr. 1. Aquisgrani. №799 а., стр. 292. „Wie es scheint, etwas früher war wieder eine bulgarische Gesandtschaft eingetroffen, welche als
Antwort auf das Schreiben des Kaisers (№770 a) ein Schreiben Ihres „Königs“ überbringt, das unverweilte Grenzregelung fordert: si hoc
non placeret, suos qufsque terminos sine pacis foedere tueretur; der Kaiser verzögert, da es hiess, dass der Bulgarenkönig vertrieben oder
ermordet worden sei, die Antwort und lässt den Gesandten warten; er entsendet den Pfalzgrafen Bertrich an die Grafen Baldrich und Gerold,
die custodes Avarici limitis, nach Kärnten mit dem Auftrag zu erkunden, ob jenes Gerücht wahr sei; als dieser meldet, er habe keine
Gewissheit erlangen können, wird der Gesandte ohne Brief entlassen. Ann. Einh. vgl. V. Hlud. c. 39.
№815 b., стр. 298. Mai 827. Verwüstung des von Slaven bewohnten Pannonien durch ein Heer der Bulgaren, das zu Schiff die Drau
heraufgekommen war, Vertreibung der einheimischen Herzoge (vgl. Conv. Bog., c. 10, MGSS, 11, 11: aliqui duces habitaverunt in illis
partibus qui comitibus praefatis, den Grafen der Ostmark, subditi fuerunt ad servitium imperatoris), Einsetzung bulgarischer Beamter. Ann.
Einh., vgl. Simson, Ludwig d. Fr., I, стр. 277, der die Stelle der Akten der Synode von Mantua: propter quorundam episcoporum ad hostem
pergentium impedimentum iam coepto ipsorum itinere, Mansi, 14, стр. 479, zu diesem Einfall in Beziehung setzt. – Kaiser in Compiègne
(Compendium), dort Sept. 827 Gesandschaft des Kaisers Michael aus Constantinopel quasi propter foedus confirmandum freundlicher
Empfang.
№818 a, a. 828 Febr. Aquisgrani, Reichsversammlung. Dux Baldrich von Friaul abgesetzt, cum propter eius ignaviam Bulgarorum exercitum
terminos Pannoniae superioris impune vastasset. Mark Friaul unter 4 Grafen getheilt. Ann. Ainh., vgl. V. Hlud., c. 42. – Gesandschaft nach
Constantinopel, dort ehrenvoll emfangen. Ann. Einh., Muratori Ant., 5, стр. 670.
№826 е, а. 828 nach Juni. K. Ludwig wird mit einem Heer gegen die Bulgaren gesandt. Ann. Fuld., MGSS, 1, стр. 359. Nähere Nachrichten
fehlen; ob die Nachricht der verlorenen Fuldaer Briefsammlung, Forschungen, 5, стр. 375, № IV, vgl. 371, die Mönche hatten pro rege
Francorum qui in Bulgariam susceperat expeditionem, während der Fastenzeit viel gebetet, auf diese Heerfahrt zu beziehen sei, scheint mir
sehr fraglich, da Ludwig mit seiner Gemahlin im Mai zweifelsohne aus Francien nach Baiern zurückgekehrt, nach jenem Brief, wenn das
Excerpt genau ist, aber der Feldzug etwa in den März fallen müsste. Der Erfolg dieser wahrscheinlich im Sommer unternommenen Heerfahrt
war jedenfalls kein nachhaltiger, 829 fahren dic Bulgaren wieder die Drau herauf und stecken einige zum fränkischen Reich gehörige
Uferortschaften in Brand. Ann. Fula., vgl. Dümmler, Ostfränk. Reich, I, стр. 40.]
349 Gfrörer, Byz. Geschichten, 1874, 2, стр. 59; Дринов, Южные Славяне и Византия в X веке, стр. 37.
350 Голубинский, пос. съч., стр. 20, 225. [Genesios, стр. 28: Leo Amalekita ϰατὰ γε Θρῴϰην Μαϰεδονίαν τε πᾶσαν ϰαἰ ἕως τϖν ὁρίων τῆς
Σϰυϑϖν γῆς πόλεις ἀνενεώσατο. Стр. 85. Michael Theophili imp. ἀρχηγός Βουλγαρίας (това население се състояло от авари и хазари)
ὲπαχτῇ προίησιρήματα ἐπιδρομὴν ‘Ρωμαίοις ἐπαπειλϖν. Василисата заплашила да нахлуе с войска в България. – Σϰύϑης не позволил
да стане това. Respice!]
351 Даскалов, Открития в Тернове. Чтения в обществе истории при Моск. универ., Москва, 1859, II.
352 Γιωμ Ομορταυ, ις τον παλεον υϰον αυτου μενον, επυηςεν υπερϑυμον υϰον ϊ τον Δανουβην, ϰ’ανα μεσα τον δυο υϰο τον πανϑυμον.
Καταμετρησας ις τιν μεσιν επυισα τουμβαν. Κε απο την αυτην μεσην της τουμβας εος την αυλιν μου την αςχεαν ισιν οργηε(ς) μυρϊαδες:β:
ϰ’επι τον Δανουβιν ισην οργϊες μυριαδες:β: το δε αυτο τουβι εστιν πανϑυμον. μετριστε ᾽ς τιν γιν. επυις‘τα γραματα ταυτα ο ανϑροπος ϰϰ (
)αλαζον. αποϑνισϰι ϰε αλος γενατε ϰε ινα ο εσχατον γηνομενος. ταυτα ϑεορον υπομνησϰετε τον πυισαντα αυτο. το δε ονομα τον αρχοντος
εστη Ωμορταγ ϰαν. να συ βιβη ο ϑ(εο)ς ανοσϊ αυτον. ζισσετ. η:ρ.
353 [Пресиям: Към това име срв. българина Προυσιανός в XI век, Кедрин, II, стр. 487. Едва ли името е славянско: Проусѣнъ? Срв.
последния принц Фружин във времето на крал Сигмунд.]
354 Вж. Гл. VIII.
355 [Маломир: Ad nomen Malamir in inscr. gaeca CL Gr. et apud Theoph. arch. Achrid. cf. Photium, qui in excerptis ex Malcho scribit
Μαλαμείρον pro Βαλαμείρον – pater Theodorici postea regis Gothorum in Italia. Към родословието на князете до Борис срв. Грот, Конст.
Порфир., стр. 202, бел. 3.]
356 Голубинский, пос. съч., стр. 6, 21. [Huber, Öster. Geschichte, I, стр. 116, твърди, че уж унгарците около 838 г. били повикани от
българите срещу гърците на Долния Дунав, обаче без цитат. Същият говори, че новият народ унгри оплячкосал Хлудовиковата
държава, Hincmar; Българи във византийската войска на император Теофил при Созопетра срещу арабите в 838 г.; цар Борджанов
Болгар (или бегълци от България, Адрианаполци, както по-късно император Василий?) и Сакалибов. Masudi, Prairies d’or, VII, стр.
133–134. Rosen, Jahja, стр. 238. Историческите византийски известия за Теофил са много късни, не съвременни – от времето на
Константин VII Порфирог и Никифор Фока (Cont. Geo. mon., Cont. Theoph. = Genesios). Несигурност на разказите за юношеството
на Василий Македонец. Über die bulg. Chronologie der Regierungsjahren Krum. J. Vladislav: Gerland, MtÖ. Gesch., 39, 1811, стр. 655.]

106
 Глава VII. Покръстване на българите
Княз Борис (ок. 852–888). Славянските апостоли Константин и Методий. Покръстване на българите
в 864 г. Колебание на Борис между Рим и Византия. Държавата на Светополк във Велика Моравия.
Княз Владимир. Борис (поч. 907)

Борис – според свидетелството на Константин, син на Пресиям, а според Теофилакт, син на Звиница –
стъпил на престола около 852 г.; неговото царуване се ознаменувало с покръстването на българите.
Войни с гърци, сърби, хървати и франки изпълняли цялата първа половина от Борисовото царуване.
След като се прекратило 30-годишното примирие, сключено от Омуртаг с император Лъв, Борис започнал
да нахлува в Тракия, но без успех. За да отмъсти за поражението на Пресиям, той нападнал сърбите, но
синовете на Властимир – Мутимир, Строймир и Гойник, – които князували тогава в Сърбия, го разбили
и дори взели в плен. сина му Владимир. Борис, принуден да сключи мир, бил приятелски доведен от тях
до българската граница в град Раса (днес Нови пазар). Все така безуспешно свършили тогава и разприте
му с хърватите. При по-сетнешните свади на тримата сръбски братя Мунтимир достигнал единодържавие
с помощта на Борис357.
И така, българската държава се простирала тогава на запад дори отвъд река Ибар. Също и в стара Маке-
дония, чрез присъединяване на славянските княжества тя дотолкова се разширила, че при Борис и Охрид
се намирала в пределите на България. Това разширение на българската държава към югозапад било при-
чина, закъдето тогава при император Теофил (829–842) били заселени турските вардариоти като погра-
нична стража между Солун и Воден и за защита на първия град. На северозапад държавата на Борис гра-
ничела с хървати и франки. В 853 г. българите се борили с франките като съюзници на княз Ростислав,
който сред непрекъснати войни с германците издигнал Велика или Горна Моравия (дн. Моравия и Сло-
вакия) до висока степен на могъщество. Но съюзът продължил кратко време. Когато по-късно Карломан
с помощта на Ростислав въстанал против баща си – краля Людовик Германски, българите помогнали на
последния против Карломан и неговите съюзници моравци (862). След като бил усмирен Карломан, Лу-
довик сключил с Борис съюзен договор против Ростислав в Тулна на Дунав през 864 г. и този съюз про-
дължил до края на IX в.358
В това време в духовното развитие на южните и западните славяни бил подготвен преврат с появата на
двама мъже, на които всички славянски племена на вечни времена ще останат благодарни. С тяхна помощ
славяните били въведени в кръга на образованите европейски народи, понеже те турили основа на азбу-
ката, литературата и богослужението на славянския отечествен език. Братята Константин и Методий се
родили в Солун, който достигнал тогава вече голямо значение поради търговията и учебните си заведения.
Баща им Лъв, богат и знатен човек, заемал длъжността друнгарий (военен началник) при солунския стра-
тег. Твърде вероятно е, че те са от славянски произход, особено ако вземем предвид тяхната литературна
дейност на славянска почва и необикновената им способност към изучаване на езици; кръвните гърци
винаги се отличавали с голяма неспособност не само към изучаване на славянския език, но изобщо и на
всички останали чуждестранни езици. В това време на гръцка служба се намирали много славяни. От
славянски произход били също така патриарх Никита (766–780)359, Дамян, ковчежник на император Ми-
хаил III, император Василий Македонец и др.
Константин (род. 827 г.) след смъртта на баща си в 842 г., когато бил на 14 години [?], бил изпратен в
Цариград заедно с младия Михаил III, да се възпитава под ръководството на патриарх Фотий. Още тогава
у него се проявила наклонност към усамотение и скромен нрав. Поради това нему най-много се харесвал
животът на духовното съсловие, на който и посветил себе си. Той рано се отличил със своята ученост и
поради това бил назначен за патриаршески библиотекар, а после за учител по философия. Понеже отлично
познавал източните езици, поръчали му в 851 г. да отиде като пратеник в държавата на халифа360.
Методий бил светски човек. Поради неговото значение в околностите на Солун императорът му поверил
управлението на едно славянско княжество 361, което се намирало (според мнението на Дринов) вероятно
в Тесалия, която принадлежала тогава още на славяните. Няколко години по-късно Методий се отрекъл
от светския живот и постъпил монах в Олимпийския манастир. Тук при него дошъл и брат му и оттогава

107
те вече не се разделяли. Когато князът на хазарите, които живеели в донските степи, поискал от импера-
тора да му прати някой учен, който да му обясни кое от трите вероизповедания – мохамеданско, юдейско
или християнско – е съгласно с истината, при него били изпратени Солунските братя. Константин изучил
хазарския език и сполучил да обърне хана в християнство. Освен това той открил още в Херсон мощите
на св. Климент Римски (поч. 102). Тогава Ростислав също се решил да иска за себе си християнски апос-
толи от Цариград. Макар и отдавна много мисионери, особено германци от епархиите Пасавска и Залц-
бургска, да проповядвали в Панония и Моравия, те нямали голям успех. При това князът, като се е стремял
към политическа самостойност, не могъл да подчини своята държава в духовно отношение на съседите
си. Към края на 862 г. император Михаил изпратил Константин и Методий при Ростислав. Предполага се,
че Константин още по-рано (според Храбър в 855) изнамерил славянската азбука; според други той дори
тогава превел някои части от Светото писание, именно Евангелието от Иоан. Във Велеград, столицата на
Моравия, братята били радушно приети от княза и народа (863). Тяхната дейност наченала с проповядване
на словото божие на славянски език, с обучение на младите моравци в християнската вяра и с превода на
свещени книги. В същото време, когато Борис водил преговори с франките, християнската вяра бързо се
разпространила между панонските и моравските славяни.
Борис разбрал, че без християнството неговата държава няма да се задържи дълго сред могъщите хрис-
тиянски съседи: франки, моравци и византийци. Освен това повечето тракийски и македонски славяни
отдавна се били отказали от езичеството, дори в собствената Борисова държава още от времето на Крум
малко по малко започнало да се разпространява християнството. Както по-късно руският княз Владимир
и маджарският Стефан, Борис отчасти по политически причини приел християнството. Отначало той вля-
зъл в преговори на Запад с крал Людовик, който през есента на 864 г. съобщил на папата надеждата, че
българският княз възнамерява да се покръсти; ала, както се вижда, на последния не се харесали условията,
които били предложени от краля. Примерът на Ростислав, който се обърнал към Византия, му се видял
по-достоен за подражание.
През време на един голям глад в България Борис наченал война с император Михаил III. След няколко
победи той се съгласил да се помири и се възползвал още от този случай да приеме християнството от
византийците. И наистина, той бил покръстен на мястото на мирните преговори. Византийският импера-
тор бил негов кръстник и Борис започнал да се нарича с християнското име Михаил.
Едновременно и мнозина боляри приели кръщение. В мирния договор гърците отстъпили тогава на бъл-
гарите областта при полите на Балкана, която се простирала от Сидерския проход (един от проходите при
Сливен) до крайморския град Девелт, по славянски Загора (864 или в началото на 865 г.)362. Така излага
това важно събитие Голубински, твърде основателен и добросъвестен издирвач, след ново разследване и
критично сравнение на всички стари известия, останали от франки, гърци и славяни 363.
Дотогава владеело мнение, че уж Методий нарисувал за Борис картината на страшния съд, която напра-
вила на княза такова силно впечатление, че той веднага решил да приеме християнството [?]. Голубински
подложил тази легенда на критична проверка, от която излязло, че тя е основана едничко върху разказа
на Симеон Логотет. А какво казва Симеон? Нищо друго, освен това, че един грък, именуван Методий,
нарисувал за Борис, но вече след покръстването му, едно изображение на страшния съд [?].Този грък
обаче не бил мисионер, а просто живописец. Ако е така, преданието, което се образувало от произволното
отъждествяване на живописеца Методий със славянския апостол Методий, се лишава от всяко основа-
ние364.
Все така недостоверен е и разказът за сестрата на Борис, която уж, като се намирала в гръцки плен,
приела християнството и след като се завърнала, накарала брат си да последва нейния пример. Борис
приел християнството не под чуждо влияние, а по собствена подбуда; ако беше обърнат от мисионери,
той сетне едва ли би се колебал така дълго между Рим и Византия. Че гръцки мисионери не са били ви-
новници за важното решение на българския княз, става ясно от думите на тогавашния патриарх Фотий,
който смятал покръстването на българите неочаквано (παραδόοξως) събитие.
След като се завърнал от похода, Борис с всички мерки залягал да склони всичките си поданици да
приемат новото учение, ала при това срещнал силна съпротива от страна на болярите, които оставали
верни на езичеството си. Те разбунтували голяма част от народа и се опитвали да свалят Борис, за да
покачат езичник на престола. Въстанието свършило гибелно за тях. Борис заповядал да накажат със смърт
разбунтувалите се боляри с техните жени и деца, всичко 52 души; цели родове били изтребени чрез тази

108
постъпка, недостойна за един новообърнат християнин. Простият народ, който се присъединил към бун-
товниците, бил отпуснат безнаказано 365.
България, която се превърнала от езическа държава в християнска, наскоро станала Елдорадо за раз-
лични религиозни апостоли, които поради всеобщия преврат се надявали да намерят там привърженици 366.
На техните планове благоприятствали многогодишното колебание на Борис между Рим и Цариград и про-
изтеклото от това непостоянство в изповядване на вярата.
Подобно на гърците, в страната се скитали евреи, които отдавна имали мощни общини в Солун, особено
при хазарите и в Крим; после арменски монофизити и особено павликяни, чието учение било пренесено
в Тракия от сирийски и арменски преселници. Петър Сикул 367, който в качеството на византийски прате-
ник в 868 г. отишъл в арменска Тефрика, слушал от тамошните павликяни, че те имали намерение да
пратят свои едноверци в България, за да накарат туземците да преминат от гръцкото християнство към
тяхното учение, като се осланяли на това, че християнската вяра е нова и повърхностно познавана от
туземците. Петър не пропуснал случая да напише съчинение против манихеите, запазено досега и посве-
тено от него на Йосиф, първия български епископ. Но и между православните имало много неистински
християни. Един светски грък, който покръстил мнозина, бил признат от българите за измамник, жестоко
наказан и изгонен. Гръцките попове проповядвали различни суеверия, например забранявали къпане в
сряда и петък, смятали за грях да се яде месо от животни, заклани от евнуси, и т.н. Наскоро след приема-
нето на християнството Борис се скарал с гърците и влязъл в преговори с папата, защото наченал да се
бои за църковната независимост на своята държава, понеже гърците не искали дори да дадат на българите
отделен епископ368. През август 866 г. български пратеници се представили в Рим на папа Николай I и му
предложили 106 въпроса досежно това как трябва да си уредят живота по християнски. Някои от тези
въпроси са прекалено наивни, например позволено ли е, както по-рано, да носят гащи (femoralia). Важен
бил следният въпрос: принадлежи ли им правото да имат патриарх, на което папата отговарял уклончиво,
че той засега ще им изпрати само епископ, за да разбере какво е състоянието на страната 369. Наистина,
през ноември същата година двама епископи пристигнали в България с отговори на предложените въп-
роси. Последните сами по себе си са твърде интересни, защото ни дават най-точни сведения за бита на
българския народ. От тях можем да почерпим необоримото, твърде важно известие, че владеещият нес-
лавянски народ тогава още не е бил слят в едно с подчинените славяни.
Заедно с римските епископи, в България се явили и римски отреди [?]; гръцките свещеници били изго-
нени от Борис. Той желаел да има архиепископ в лицето на епископ Формоза, но папа Адриан II, приемник
на Николай (поч. 13 ноември 867), поради лично недоброжелателство не искал да се съгласи с това пред-
ложение.
Борис поискал тогава дякон Марин370, но последният също не се харесал на папата (869). Когато подир
това Адриан изпратил в България архиепископ Силвестър, последният бил веднага върнат назад от Борис
с искане папата да назначи или Формоза, или Марин. Тази упоритост на папата се обяснява с благопри-
ятните за Рим събития, които в това време се извършвали в Цариград. След убийството на Михаил III, 23
септември 867 г., престола завладял неговият съуправител Василий Македонец, славянин, родом от едно
селце близо до Одрин371, предвидлив и сръчен човек, който прекарал детските си години зад Дунав в плен
у българите. Прякорът му „Македонец“ няма да ни се види чуден, ако си припомним, че през средните
векове под името Македония разбирали стара Тракия; името Тракия отнасяли само към крайбрежията на
Пропонтида [Мраморно море]; стара Македония наричали Тесалия I, а стара Тесалия – Тесалия II. Васи-
лий свалил патриарх Фотий, който, издигнат от светско лице направо в патриарх, повдигнал спор с Рим,
продължил много години; през това време още излезли наяве наченките на разкола. Съборът, свикан от
Василий, се оказал твърде миролюбив, така че и страховете на папата относно България се отстранили.
Ала търпението на българския княз не могло дълго да трае; той вече не се осланял на дружбата с Рим и
се помирил тайно с гърците. Когато неговите пратеници без всякакъв резултат се завърнали от Рим, той
веднага ги изпратил в Цариград на събора, та там да решат кому да се подчини българската църква – дали
на папата или на цариградския патриарх. Гръцките свещеници, разбира се, решили този въпрос в полза
на последния въпреки всички възражения на папския легат (в началото на 870 г.). При тези преговори
дипломати на княз Борис били болярите Петър, Сондоке и Зергобулас. По време на едно пътуване за Рим
в 869 г. в Аквилея те вписали имената на своя княз и на цялото му семейство, своите имена и на своите
семейства в един стар латински ръкопис на евангелие от V или VI в., което много се ценяло, понеже се

109
предполагало, че Евангелието от св. Марко било собствен автограф на евангелиста. Този наскоро открит
списък принадлежи към любопитните паметници на старобългарската история 372. През 870 г. те и тримата
били на събора в Цариград.
Архиепископ Йосиф тогава бил изпратен от Цариград в България, където по това време били учредени
около 10 епархии. Латинското духовенство било изведено из тази страна от епископ Гримоалд 373. Папите
не преставали да молят Борис и болярите да се върнат в лоното на Римската църква, но всякога напразно.
Приятелски отношения се развили между Цариград и българите; на българския архиепископ на празни-
ците във Византия отстъпвали първо място след патриарха. Третият син на Борис, Симеон, бил изпратен
от баща си да се учи в Цариград.
[В 878 г. папа Йоан VIII изпраща пратеник през Цариград за България. Настоявал пред патриарх Игна-
тий бързо да повика назад гръцкото духовенство. Епископите в България, които отначало са били епис-
копи „in regione Graecorum“, могат да получат този сан наново. Борис неотдавна изпратил на папата по-
дарък чрез монаха Урс. Евнухът славянин Сергий неканонически получил презвитерския сан, бил кано-
низиран от някой си епископ Георги за епископ на Белград (genere Sclavus; a Georgio, qui falso sibi Episcopi
nomen usurpat ad episcopatum Belogradensem provectus est); този Георги, вероятно грък, е бил архиепископ;
Йоан VII отлъчил Сергий. Той пише писмо за това на Борис. С остри думи го предпазва от гърците. Друго
писмо пише comiti Petro, заслужил на страната и на Рим. Трето писмо пише на друг някой надпис
„Michaeli glorioso regi Bulgarorum“, което „ist sicher falsch“. Искане за българите след повторното възкач-
ване на престола на патриарх Фотий. На Цариградския синод в 879 г. са били и епископите Agatho von
Morakon, Gabriel von Achrida. В 880 г. папата благодарил за (обещаното) възстановяване на българската
епархия. В 879 г., 8 юни, папа Йоан VIII пише на Борис. През лятото един български пратеник Functicus
(Sund – ?) заминава за Рим с подаръци. Папата изпраща пратеник до Борис „auf einem anderen Wege, durch
die slavischen Küstenländer“. Пише и на „bulgarische Optimaten Petrus, Cerbula und Sundika“. Изпраща пра-
теника си през страната на Sedesclavus „gloriosus comes Sclavorum“, комуто с писмо го препоръчва.]
Епохата, през която славянската литургия и славянските църковни книги са били пренесени в България,
не се знае точно; извън всяко съмнение е само че в последните години на Борисовото царуване те били
вече там присадени. В преговорите с папата ставало дума само за римските и гръцките свещеници; за
славянската литургия въобще не се говорело.
Ние прекъснахме разказа си за солунските братя при тяхното пристигане в Моравия. Макар че биогра-
фията им не влиза в кръга на нашата специална историческа задача, не можем да ги отминем с мълчание,
имайки пред погледа си важното влияние, което тяхната дейност оказала върху съдбините на Балканския
полуостров. В Моравия те наскоро влезли в спор с франкските свещеници „триезичници“, които смятали
само три езика – еврейски, гръцки и латински – достойни за хвала на бога. Те тръгнали за Рим. На път
затам били приятелски посрещнати от Коцел, славянски княз при Балатонското езеро, и доста дълго пре-
карали тук. В Рим намерили (868) най-радушен прием и изпълнение на всички свои желания; славянските
книги били одобрени и братята служили няколко пъти литургия на славянски в самия Рим. Константин
наскоро заболял и като приел името Кирил, подстригал се за монах; умрял в Рим на 14 февруари 869 г. на
43 години. Подир това папата възстановил изчезналото през време на преселението на народите сирмие –
панонско епископство, като го подчинил по молбата на Коцел на Методий (970). Постъпката на Борис
била твърде строго предупреждение за Римската църква; тя им доказала, че и панонските славяни лесно
можели да преминат от Рим към Цариград. Резиденцията на Методий била при двора на Коцел в Блатна
(Мозабург), на Балатонското езеро. Оттук той действал между хърватите, у които славянското богослу-
жение до такава степен се вкоренило, че то и до ден днешен господства в Крайморския край. След две
години поради мнимо нарушение правата на залцбургския епископ в Панония, Методий бил осъден от
немския събор и бил държан в заточение почти три години. В 871 г. енергичният Светополк завладял
моравския престол. При царуването на слабите Каролинги той основал могъща държава, която обемала в
себе си заедно с част от полабските славяни почти всички негови западни съотечественици. Повикан от
Светополк във Велеград, Методий покръстил там чешкия воевода Боривой; князът на поляците край
Висла също бил обърнат от него в християнство. Обаче Светополк не успял да задържи дълго славянската
литургия в държавата си; ето защо лесно могло да се случи Методий отново да се оправдава в Рим. През
това време папата назначил за епископ на Нитра германеца Вихинг, с когото Методий бил принуден да
се бори чак до смъртта си374.

110
 В 882 г., повикани на помощ от васалите на корутанския херцог Арнулф, българите нападнали Свето-
полк, който се намирал във вражда с херцога. Обаче в тази война Светополк завладял цяла Панония и по
такъв начин станал непосредствен съсед на Борис край Дунав. По покана на самия император Методий,
чието положение тогава вече се подобрило, предприел пътуване до Цариград. След завръщането си той
се поминал на 6 април 885 г. и бил погребан във Велеград.
Подир смъртта му настанало тежко време за неговите ученици, които били до 200 души. Техен глава
бил Горазд, избран от Методий за приемник на Моравското архиепископство. По подстрекателство на
Вихинг наченали преследвания на славянските свещеници, така че те трябвало да дирят спасение в бягс-
тво.Тогава Горазд, Климент, Лаврентий, Наум, Сава, Ангеларий и мнозина други избягали в България. В
Белград, на българската граница, те били приятелски приети от тамошния началник Боритакан. Княз Бо-
рис и придворните му боляри им оказвали големи почести. Те се заловили да продължат в България де-
лото, което не сполучило в Моравия. Особено се отличил Климент, който избрал Македония за ново поп-
рище на своята дейност и умрял (916) в сан епископ на Велица (от басейна на р. Струмица). Младата
„славянска“ литература, която в Моравия скоро се прекратила, силно процъфтяла в земите на македонс-
ките и българските славяни375.
След дълго князуване Борис преди 888 г. се отказал от престола и постъпил в манастир. На стареца се
харесвал благочестивият и съзерцателен живот. Него наследил в България най-старият му син Владимир,
безнравствен човек, който с дивите си страсти излагал на голяма опасност току-що почнатото дело. За
външните негови дела нам е известно само че при началото на голямата война против Светополк Арнулф
изпратил пратеници при него за подновяване на тулнския договор и за прекратяване износа на сол от
България за Моравия376.
Четири години по-късно поведението на сина му накарало Борис да напусне манастира, да свали Вла-
димир и да издигне на престола по-младия си син Симеон377.
Михаил-Борис се поминал на 2 май 907 г. Неговият образ на златен фон се намира в един ръкопис от
XIII в. в Московската синодална библиотека378. От Борис начева редът на българските светци.

357 Šafařik, Památky, II, стр. 189, 267. [Борис в Македония: В Народната библиотека в Белград под № 239 има един лист с живота на
св. Гаврил Лесновски: гъркът Мавраган победил българския княз Михаил Борис при Злетово, ала след това бил убит от Борис.
Гласник, 56, стр. 339.]
358 Е. Dümmler, Über die südöstl. Marken des fränk. Reiches unter den Karolingern, 795–907, Wien, 1853. При това ние се ползваме от
руското съчинение на Ф. Успенский, Первые славянские монархии на северо-западе, Петербург, 1872. [У Логотет, Продължителят
на Георги Монах, стр. 725, се говори за българския началник Кордил, който дошъл при император Теофил, и т.н. Срв. Hirsch, Byz.
Stud., стр. 54. Български бежанци в Цариград. Петър, българин, помощник на Василий при убиването на Ванд и Михаил. Един
Болиас у Теофан и др. И, обратно, гръцки бежанци в България, вж. Теофан. „Πατρίκιος Βρυέννιος“, welcher in den Menaea, 26 Dec.
als Gesandler Theodoras (842–856) an den Bulgarenkönig erwähnt wird.“ nach Seger, Byz. Historiker des zehnten und elften Jahrh.,
München, 1888, 1, стр. 1, n. 2 „identisch mit dem protospathas Theoktistos ὁ βροιενίων, der nach Const. Porphyr. de admin., стр. 24 unter
Michael III (842–867) die Slawen Moreas unterjocht hat, aus der Adrianopoler Familie der Bryennier“; Заселване на вардариотите в IX
в. nota bene срв. Finlay, III, стр. 77; Василевски в ЖМНПр, 1886, ноември, издаде от сборник на Московската синодална библиотека
извлечение от житието на св. Теодора Солунска, родена в 812 г., умряла в 892 г. във времето на Лъв Мъдри. Досега беше позната
само похвалата на св. Теодора от солунския митрополит (около 1350) Ник. Кавасила (5 април). Данни към топографията на Солун,
вж. Tafel, Димица (Μακεδονικὰ), Атина, 1874, и Хаджи-Йоан (Ἀστυγραϕία Θεσσαλονίκης, Солун, 1881). Житието е написано преди
904 г. Тя била родом от Егина, баща ѝ бил егинският протопрезвитер Антоний (св. Лука Еладски, роден в 890 г.: неговите прадеди
били от Егина; св. Атанасия Егинска, мъжът ѝ бил убит при нахлуването на Μαυρουςίων). Теодора била омъжена, ала ето че сара-
цините нападнали Егина, нейният брат, клирик, бил убит със секира. Теодора с мъжа си избягали в Солун. Нашествието е станало
около 819–820 г., почти едновременно с Крит. Когато е било писано житието, Егина νῦν ἔρημος τε καὶ ἄδοξος. Срв. житието на
Теоктиста Лесбийска за нашествието на сарацините. В Солун се споменава храмът на св. Лука на пътя за Κασσανδρεωτική πύλη,
където живеели калугерки под игуменството на Екатерина, сестра на по-късния солунски митрополит Антоний, това манастирче
било пренебрегнато поради своята незначителност (σμικρότης) от εἰκονοκαυστῶν. Антоний другаде не се споменава, бил епископ на
Дирахион, борец против иконоборците, без страх държал реч пред Лъв Арменец (813–820), бил е мьчен. следи от което останали
завинаги на лицето му, и изпратен на заточение; през царуването на имп. Михаил (820–829) бил върнат от изгнание у дома си,
където проповядвал и предсказвал бъдещата победа над еретиците. След възстановяването на правоверието „по определению
собора“ бил назначен за солунски митрополит, ала скоро след това починал – на 2 ноември, 7 индикт = 843 г. – Васильевский, стр.
92: Солунски митрополити през IX в.: Йосиф, брат на Теодор Студит през царуването на Никифор, в 808 г. бил свален поради
спречкване с императора и патриарха. Той се явява наново митрополит през времето на император Теофил. След това Теофил
поставил на солунския архиерейски престол Лъв Мъдри (Leo Gramm., Theophan. Contin., Georg. Hamart., Kedrenus), през времето на
еретическия патриарх Ἰωάννης (837 г., останал след това патриарх 6 години и 1 месец), патриарх Методий го свалил от престола.
За еретика Joannes на Le Quien, между Йосиф и Лъв, не остава място. В Солунската легенда за св. Кирил се споменава като солунски

111
 митрополит Йоан, ала той не е идентичен с еретика Йоан, който се явява у Le Quien по недоразумение на думите Комбефиза у Лъв
Мъдря! (Васильевский, стр. 93). След Антоний, според Николай Пафлагонийски в житието му на патриарх Игнатий дошъл Василий,
който изобличавал живота на император Михаил, та старецът бил изтезаван (865); той бил преместен в Солун от Крит след пълното
превземане на острова (843). Той бил съвременник на братята св.св. Кирил и Методий. Има надпис у Хаджи Йоан за възобновява-
нето на крайморските стени на Солун по времето на император Лъв и Александър и патриарх Николай, при Лъв τοῦ Χιτζιλάκη Βας.
προτοσπαϑαρίου καὶ στρατηγοῦ Θεσς. И при Йоан, архиепископ (sic) солунски; Теодора след смъртта на мъжа си постъпила като
калугерка в манастира „Св. Стефан“. Умряла на 29 август. Посмъртни чудеса. Мироточива. Целителка: излекувала жената на стра-
тега Евтимий в Тива. Близо до Солун било селото Μυριόϕυτος, в което живял един човек на име Илия Амаликит (арменец), при-
върженик на иконоборческата ерес; напразни били опитите да го обърнат от нечестивия дух, обаче се обърнал пред иконата на св.
Теодора. Вж. Byz. Zeitschrift, II, стр. 313. Виз. Врем., XI, стр. 214. Епископ Арсений, Житие и подвиги св. Феодоры Солунской,
Дорпат, 1899, стр. 79 (IX в.,+ 892). Соколов във Виз. Врем., 7, 1900, стр. 166–168. Е. Kurtz, Byz. Zeitschrift, 9, 1900, стр. 276. Славяни
на гръцка служба: Войводата Андрей при имп. Василий I, победителя на арабите, според Генезий и Конст. Порфирогенит бил
Skythes. Finlay тълкува, че това значи славянин. Nota bene. Какво означава „Skythes“ в езика на двамата автори? У Камениат това
са българи. Petros Bulgaros при убиването на Ванд и Михаил III. Един емигрант Boilás у Theophanes. Patrikios Boilas в 924 г. въстанал
в Армения. Регентите Vasilices и Gabrietopulos в 913 г. и сл. уж са били славяни.]
359 Никита имал обичай да произнася гръцкото αι не е, „а по варварски“ ai. Hopf, пос. съч., стр. 97, бел. 57.
360 [За изпращането на Константин при халифа в 851 г. – да се допълни.]
361 Кнѧженіе ему дасть дръжати словѣнско. Leg. pannon. [По въпроса за Олимп вж. Ягичовия Archiv, 12, стр. 221. Малышевский. За
съчиненията върху Кирил и Методий на Воронов, Малишевски, Голубински и т.н. вж. Archiv, главно дял 10, около 300 стр. За
гръцкия произход на славянските апостоли: Грот във Варшавския Методиев сборник. Вж. Stichologium, Archiv, 10, стр. 305: Мнѡга
иск Кѵриле, ѿ Солꙋнѩны ненависть, като забыль еси, езыка грьчьскаго, ѿ словесны х Бльгарех

362 Šafařik, Památky, II, стр. 190, мисли, че Сидерският проход не е сегашният Демиркапия при Сливен, а е проходът Чалъкавак по
пътя от Шумен за Карнобат. Девелт лежал близо до морето между Созопол и Анхиало, при Бургас. Годината на кръщението опре-
делил Дюмлер, пос. съч., стр. 80 [За покръстването на българите: Nota bene Соколов. Extrait в Чтение по виз. истории, под Михаил
III. Jahjia, ed. Rosen, стр. 145. Табари пише за известието на арабския пратеник досежно откупуването на пленниците през 860 г.,
тъкмо били приети и пратениците на бурджаните. Ал-Бекри (пак там, стр. 145, бел. d) е черпил за покръстването на българите,
според Розен, може би и от Ибн Даста, който пише за пътуването от Цариград за Рим: „И выходиш ты из него (неименован град
на запад от Солун) и идеш по густым лесам среди Сакâлибов. У них деревянныя дома, в которых они живут. И они – христиане;
они приняли христианство во время царя Б-оŷса (Бориса) и по сей ден они пребывают в вере христианской.“ Розен ще го издаде
цял. Kuun, Rel. Hung. cum oriente, I, стр. 19, бел. 3 чете не Даста, ами Ростех според Göje, който ще го издаде според единствения
лондонски ръкопис (1893). Ростех е из околността на Испахан. О крещении Болгар, ср. Виз. Врем., ХI, стр. 222–223 (Язимирского –
чудо св. Димитрия).]
363 Голубинский, пос. съч., стр. 22–27, 225–249. Още Хинцел обори влиянието на славянските апостоли върху България, Geschichte
der Slawenapostel, Leitmeritz, 1857, стр. 38. [Да се попълни.]
364 [За Методий и Борис: А. L. Frothingam, Byzantine artists in Italy from the sixth to the fifteenth centry, American Journal of Archeology,
vol. IX, 1, Jan.-March, 1894, стр. 37, за Методий и Борис спорел Sym. Mag., стp. 665, обаче смесва римляни с Ῥωμαῖοι! Jelič, Nuove
osservazioni sull’icona. Vaticana dei SS. Pietro е Paolo, Archaeol. Ehrengabe der röm. Quartalschrift zu De Rossis LXX Geburtstage,
herausg. von A. de Waal, Rom, 1892, стр. 83–94. Това било уж вотивна икона, дадена на Ватикана от св. св. Кирил и Методий в 867–
869 г., Методий = живописец Методий!]
365 Responsa Nicolai, cap. 17. Annal. Bertin. ad 866.
366 Fr. Rački, Bogomili I Patareni, Rad jugosl. Akad., VII. Responsa, 106. [Видѣниѥ Данила пророка ѡ царѣхь и послѣднихь д᾽нехь и ѡ
кончинѣ вѣка, изд. Сређковиђ, Споменик, V, стр. 12. А се тлькованиѥ Данилово. Седем са били старите царе: 3. Навоходоносор, 4.
Чюрь въ Перьсѣхь, 5. Александър в Грьцѣхь, 6. Роумѣль (Romulus) въ Римѣ, 7. Константин в Ц᾽риградѣ, и ѥ да вьстанеть начело
люто всемоу мироу, вьстанеть Михаиль кагань вь бльгарѣхь. Нѣс же дано црство бльгаромь, нь по насилию прѣѥше, тогда вьстанеть
брать на брата и градь на градь, землѣ на землю. Семеѡнъ дрьжить.л. лѣт а по немь Петрь и вьстаноуть по сихь.ві. цара и нач᾽ноуть
реши. Азь ѥсьмь. А дроугы азь ѥсьмь. Ти босоуть мчтелиѥ и вьз᾽моуть се вои срѣдѣ землѥ вь славьнѣ градьѣ, име имь роусыѥ
брады и сьразеть се и пролѣють крьвь многоу и боудеть метежь великь, и въстанеть ц͠рь ѿ Слоун᾽чя град вь ѥгры и придеть с ними
и прѣиметь в᾽се грады. И вьземлють вь нихь злата и саньникы сьставляѥ. И оумреть..з. лѣ т, и лежить до того жде года по б͠жию
повелѣнию и вьстанеть из гроба ѩко спавь и породить се юношею. Клосьнь ѡкомь ѥго же иметь ѩко мрьтва. Томоу божѥсть
дрьжати црство.млѣт, име ѥмꙋ Михаиль, ть вьстанеть ѿ Слоунча града (Heliopolis)“ и пр. Стр. 13: Кагань се опълчил срещу из᾽ма-
ильтѣне, които нахлули в България: „и шьдь кагань, сьставить е на Срѣдьци“, споменава се Бояна (Срѣдьци. Оу Боюнѣ ѡставите),
станала битка при „стоуденець“ с две врати, кръвопролитие, егры (ѭгры?) го победили, той избягал във Вельблоужьдь, от Витоша
патриархът потеглил „на Измаила“, ѥгры се уплашили, каганът се преселил в Солун, където останал 13 години. Ѥгры потеглили
срещу Солун, солунчани ги разбили. Пленниците се върнали в Струмица и Главиница, които били „мати вьсемь земламь“.]
367 [За византийския пратеник Петър Сикул – nota bene.]
368 Responsa, cap. 14, 104; 6, 57 и пр.
369
Голубинский, пос. съч., стр. 27–33; Дринов, История на бълг. църква, стр. 13–27. [За затвърдяването или за въвеждането на христи-
янството у славяните през времето на имп. Василий (nota bene) говорят имп. Лъв в Тактика и Конст. Порфирогенит в съчиненията
си; дали разбират с това далматинските, хърватските, може би и панонските славяни? Това място не е било забелязано от Dümmler
и Hergentöther, на което обръща внимание Hirsch, Byz. Studien, стр. 255, бел. 6 – 256. Rački, Documenta, стр. 368 и сл. Мястото в
Тактиката на Лъв може би се отнася към племената в Гърция: γραικώταται, ἄρχοντες се кръстили по римски начин, военната помощ
във войните и т.н. Срв. тегобите на пелопонеските славяни у Конст. Порфирогенит: началник от стратег, военна тегоба, трибут в
пари. Архонтите на славяните при Солун у Камениат. Principes Sclavorum около 927 г. при Солун у Лиутпранд. За него и Грот,
пос. съч., стр. 142, бел. 2.]

112
370 [Марин след смъртта на Йоан VIII в 882 г. станал папа, животописът му у Hergenröther, II, стр. 652, последните му пътувания са
били в България, Византия и Неапол, при Карл Плешивия. Мариан и Формоза известно време и двамата заедно са били в България.
Формоза, епископ на подвластния на Римската църква Порт, пътувал като пратеник в 866 г. в България, в 872 г. при Лудвиг Немски,
в 875 г. при Карл Плешиви, тогава Йоан VIII се обявил остро против вече 60-годишиия мъж, на 19 април 876 г. бил отлъчен на
синода в базиликата „В. Mariae ad Martyres.“ Бил обвиняван, че като пратеник в България накарал Борис да се закълне, че за епископ
няма да приеме никого другиго, освен него (regem Bulgarorum... terribilibus sacramentis etc.), Hergenröther, II, стр. 654 и забележките.
Излиза, че Йоан VIII искал да изпрати Формоза в България, за да запази тази страна. Формоза обаче предприел пътуването, като не
отишъл в България. Бил обвиняван, че си създал партия, за да стане папа. С него са били и други, партията на Лудвиг Немски срещу
Карл Плешиви. Формоза избягал на север. Вж. Hergenröther, където това е изложено обширно. Във Франция бил хванат от Йоан
VIII, бил при абата на Tour, на синода в Troyes, в 878 г. септември бил наново отлъчен. Марин му позволил да се върне. Марин само
след малко повече от година (883–884), станал папа. Формоза бил избран за папа в 891 г., в 896 г. коронясал Арнулф за император.
След 896 г. ставали чести сменявания.]
371 Κώμης μὲν ??ὖ εξώρμητο λυπρᾶς, Const. Manasses 5192 Старобългарският преводач, като не знаел, че λυπρός значи нещастен,
злочест, намерил село Липра: „отъ села убо бѣ Липра“. Чертков, О переводе летописи Манассия, Москва, 1842, заблудил се още
повече, като приел село Белипра. Срв. Дринов, Заселение, стр. 170. За значението на Македония в средните векове вж. Tafel, Const.
Porphyr., De provinciis, XIII–XXII, и Jireček, Die Heerstrasse, стр. 94. [За Василий Kedrinus, II, стр. 183, казва, че бил ἐκ Ἀρσακιδῶν
σειρᾶς, Νίκη (τῆς Μακεδονίας), оттам отишъл във Филипопол и след това в Адрианопол. Впрочем срв. у Tafel увода към Const.
Porphyr., De provinciis.]
372 Всички лангобардски и славянски имена, които през VIII и IX в. били внесени на края на този евангелски ръкопис, пазен сега в
Чивидал, обнародва С. L. Bethmann в Neues Archiv der Gesellschaft für ältere deutsche Geschichtskunde, 1876, II, стр. 113 и сл. Бележки
на К. И. Иречек за славянските княжески имена в Časopis českého musea, 1876, стр. 773, и на немски в Sitzungsberichte der k.
böhmischen Gesellsch. der Wiss, 22 Jänner 1877. [C. L. Bethmann, Die Evangelienhandschrift zu Cividale, стр. 121, 122: „De Bolgaria qui
primus venit in isto monasterio, nomen eius Sondòke et uxor eius Anna et pater eius Johannes et mater eius Maria et filius... Mihael et alius
filius eius Vuelecneo (Velegnêvъ) et filia eius Bogomilla et alia Kalîa et tercia Mar(tha? et quarta) Elena et quinta Maria; et alia uxor eius
Sogesclava (Soběslava). Et alius homo bonus Petrus... et Georgius.“ – „Hic sunt nomina de Bolgaria. Imprimis rex illorum Michahel et frater
eius Dox et alius frater Gabriel, et uxor eius Maria et filius eius Rasáte (Хрьсата?) et alius Cabriel et tercius filius Simeon et quartus filius
Jacob, et filia eius dei ancella Praxi (Eupraxia?) et alia filia eius Anna. Тук не се споменава Борисовият син Владимир, nota bene. Йоан
VIII писал на Сундук и на Зербул и Петър. Тук споменаваният Петър наистина е пращан в Рим в 869 г., а както виждаме, с него е
бил и Sunducus (вж. Miklosich, Lex. сѫдъка). Петър е бил с двама (може би Sunducus и Zerbila, Дринов, История на българ. църква,
стр. 21) на Цариградския събор в 870 г. Под Борис е записан в Чивидалското евангелие „Zergobula f...ias“– не е ли това пратеникът
Зербула? – Nota bene. Родителите на Сондок имат християнски имена. Приписката следователно е от 869 г. В гръцките актове на
VIII събор пратениците на император Лудвиг са поставени след българските пратеници, а самият той е назован там само като
imperator Italorum atque Francorum. Hergenröther, Photius, II, стр. 170. Също и при сватбата на българския цар Петър с внучката на
Romanus Lekapenus [Роман Лакапин] било дадено преднина на българския пратеник пред всички други. Отовият Apocrisiar
Liutprand бил поставен на царската трапеза след българския Apocrisiar, та, разсърден, той напуснал трапезата, обаче успели да го
сдобрят с cibi delicatissimi [изтънчени блюда]. Пак там, стр. 172, бел. 40. Върху въпроса, на кой език българите по времето на Борис
извършвали богослужението, срв. Куник, Ал-Бекри, стр. 85. Той е склонен да приеме Ватенбаховото мнение в Geschichte des
römischen Papsthums, Berlin, 1876, стр. 70, че Адриан II в 870 г. позволил славянската литургия главно с оглед на българите.]
373 [Обвинението на Гримоалд.]
374 [Вж. Hergenröther, Photius, II, стр. 616 сл. На стр. 632 той мисли,че Agathon Μωράβων се явил на синода през 879 г. от Велика
Морава, като е заемал място между архиепископите, непосредствено след тези от Атина и Наупактус, когато Гаврил от Ахрида е
заемал едно много по-далечно място. Един Аганот е дошъл през ноември 873 г. като пратеник на Василий в Регенсбург. Срв. изка-
зания вече възглед на Le Quien. Hergenröther, II, стр. 616, бел. 89: „Das excerpt. e libello de conversione Carant. bei Wattenbach, Beitr.
Beil., III, стр. 50 spricht dafür, dass Methodius durch Istrien und Dalmatien reiste.“ Μεγάλη Μοραβία. Const. Porphyr., Deadmin. imperio,
cap. 40, стр. 173. Ἐπίσκοπος Μοράυου τῆς Παννονίας. Vita Clem. Bulg., стр. 2 et 4.]
375 [В един гръцки каталог на българските архиепископи (Le Quien, Oriens chr., II, стр. 289 и сл.) трето място заема: Γόρασδος,
χειροτονηϑεὶς παρὰ Μεϑοδίου, εἶϑ’ ὓστερον ἐϰδιωχϑεὶς παρὰ τϖν πνευματομάχων. Βλαστήμερος, Борисов син у Const. Porphyr., Rački,
Doc, стр. 359, по въпроса за този Владимир. Βαλδιμέρ = Маламир =Lavdomer? – Празникът на св. Климент в Охридската епархия
постоянно се почита по традиция на 27 юли. У Теофилакт, починал в 642 г. във времето на Симеон, 27 юли. Цариградски „Новини“,
1894, бр. 94. За титлата на св. Климент „Епископ на Велица“ – nota bene Дринов за тази титла.]
376 Договорът на Арнулф: Ann. Fuldenses ad a. 892. Срв. съмнението на Шафарик досежно разказа на Регинон за Владимир, II, стр.
199, бел. 118. Към това ще прибавя, че в бележката в Чивидалското евангелие по бележит начин между четиримата синове на Борис
не се споменава Владимир, а само Расате (Хрсата?), Гаврил, Симеон и Яков. Хронологията е също невярна. Николай Мистик, както
се вижда (в 25-то писмо), приема Симеон за непосредствен приемник на Борис. [Vita Clem. Nota bene поменика. А за Симеон, че у
Николай Мистик е δεύτερος от покръстването.]
377 [За повърхностното християнство у българите Hergenröther, Photius, II, стр. 594, и Rambaud, стр. 329, цитиран у Hirsch, стр. 264.
Анахорет Арсений, един от кореспондентите на Фотий по време на неговото изгнаничество (867–878), имал грижата за послушни-
ците монаси от България (в надписа на писмото: μετὰ ἀποσταλῆναι πρὸς αὐτὸν τοὺς ἐκ Βουλγαρίας ζητοῦντας μονάσαι). Hergenröther,
Photius, II, стр. 221, 614.]
378 Горский и Невоструев, Описание рукописей Москов. синод. библиотеки, II, 2, стр. 409.

113
 Глава VIII. Цар Симеон
Характерът на цар Симеон (888–927). Войните на Симеон с византийците и неговите кроежи за
Цариград. Царската титла и патриархатът. Сръбски и хърватски отношения. Най-голям обем на
българската държава

След покръстването на княз Михаил-Борис взаимните отношения между Византия и България се изме-
нили много [?]. Вместо предишните непрекъснати войни, на Балканския полуостров настъпил продължи-
телен мир, който бил своевременен и за двете страни. Император Василий Македонец (867–886) в своето
20-годишно управление, необезпокоено от ни една война с българите, могъл да се грижи за заякчаването
на своята отпаднала държава, а княз Борис работил неуморно над държавната уредба на своя новопокръс-
тен народ. Един съвременник, патриарх Николай Мистик, нарича тоя период най-щастливо време в цялата
история на взаимните отношения между тези две съседни държави379.
Василий умрял в 886 г., а Борис почти в същото време се отрекъл от престола. В двете държави се въз-
царили нови повелители – в България Симеон, във Византия Лъв Философ.
Симеон, третият син на Борис, който в това време бил 25-годишен момък380, никак не отстъпвал по уче-
ност на своите противници, философа Лъв и неговия приемник Константин Багренородни. Още момче на
около 8 години, той бил изпратен да се учи в Цариград и прекарал там своята младост, както се вижда, в
знаменитата тогава Магнаурска школа, от която излязъл някога Константин Философ, славянският апос-
тол. Лиутпранд, който пристигнал в Цариград в качеството на германски пратеник, много години след
смъртта на Симеон пише, че Симеон още като момче изучавал във Византия съчиненията на Демостен и
Аристотел, та поради това неговите съотечественици го наричали полугрък381.Това свидетелство потвър-
ждава също и патриарх Николай Мистик, който познавал лично Симеон. Той пише през 923 г. на българ-
ския цар: „Зная, че и ти любознателно препрочитваш книгите на древните.“ На друго място той казва, че
Симеон се отличавал „с несравнено благородство на душата, със здрав разсъдък, по ум нямал равен на
себе си, мразел злото, отвращавал се от несправедливостта, бил украсен с всички добродетели“. И живо-
тът му „малко се различавал от живота на пустинниците“382. Ала тази строгост на нравите никак не била
плод на аскетични теории, ами основно условие на голяма умствена и държавническа дейност, чрез която
според думите на Мистик той довел българската народност „до върха на славата“383. Тоя кротък и учен
управник лично началствал в големите сражения и дори сам вземал участие в боя.
Симеон почнал да управлява малко преди 888 г. В самото начало мирът, който съществувал, бил нару-
шен. Император Лъв, чийто живот забележително се отклонявал от правилата, които проповядвал и които
му създали прякора „философ“ – човек, който се управлявал от жени и любимци, сам дал повод за тази
война. Той дал на откуп приходите от българските мита на двама търговци от Атика, Ставраки и Козма,
които с цел да скрият от контрол своите надземания пренесли с помощта на могъщия евнух Мусик бъл-
гарското тържище от Цариград в Солун. Тази произволна постъпка вредяла много на търговските инте-
реси на България. Тогава българската държава била място за склад на сурови произведения, които се съ-
бирали там от Германия, Горна Моравия, Русия и понтийските страни за размяна с гръцките манифак-
турни стоки и с произведенията на Азия и Африка. Старият римски път, който преминавал през центъра
на България, тогава се наричал просто „път моравски“, понеже служил за посредничество между конти-
ненталната търговия на Цариград и тази на Велика Моравия и целия Запад. Българските кервани оживя-
вали тържищата на Солун и Цариград384.
Симеон поискал от Лъв да отстрани споменатите злоупотребления, ала на неговото послание не било
обърнато внимание. Така избухнала войната, любопитна по своята необикновена за ония времена причина
и важна по своите последици.
В самото начало византийците били напълно разбити в Тракия. Тогава Лъв се решил чрез големи пода-
ръци да склони за съюз маджарите, чиято орда от 885 г. се намирала отвъд Дунав, в днешна Бесарабия и
Молдава.
Маджарите (Τοῦρκοι у византийците), чергарски народ, който дошъл на Дон откъм степите зад Волга,
тогава се присъединили към хазарите. Ала наскоро, уморени от хазарското владичество, те се преселили

114
в страната Ателкуз, именно в древния „ъгъл“ на Днестър, Прут и Серет, при което станали най-близки
съседи на българите. Те имали нисък ръст, мургаво лице, дълбокохлътнали очи и бръсната глава само с
три плитки коса. От детинство били неразделни от своите коне. Скотовъдството, звероловството и рибо-
ловство им доставяли средства за прехрана, а кожите на степни животни – облекло. Със своите стада и
шатри те преминавали от място на място. В битките никога не се сражавали на редове, а в разсипан строй,
при което обсипвали неприятеля с град стрели и след това бързо избягвали; ала преди неприятелят да се
опомни след мнимата си победа, те отново го връхлитали на своите неуморими коне, като някой гръмо-
носен облак. Пленените безпощадно избивали, за да имат на небето прислуга от твърде много роби –
убити неприятели385.
Лъв пише сам в своята „Тактика“, че този народ „му бил изпратен от небето, че ги е въоръжил божест-
веният промисъл за спасение на империята“. Преминаването през Дунав маджарите извършили при по-
мощта на византийския флот. Веригите и дебелите въжета, с които българите заградили реката, били раз-
късани от византийските моряци, за учудване на маджарите. След три сражения Симеон трябвало да се
затвори в Дръстър (дн.Силистра), подир това в Мундрага (неизвестно място), докато неприятелят опусто-
шавал държавата му чак до Преслав. Наскоро обаче Симеон се съединил с печенегите386, които скитали в
степите на Долнен Днепър и били враждебно разположени към маджарите, и с тях в 892 г. нападнал на
Ателкуз, именно тогава, когато, повикани на помощ от крал Арнулф против Светополк, маджарите опус-
тошавали Моравия и Панония. Техните семейства, като останали в Бесарабия под слабо прикритие, били
отчасти изтребени, отчасти взети в плен.
След унищожаването на маджарската орда Симеон се обърнал с всички сили против византийците, раз-
бил ги при Българофигон на цариградския път (днес Баба Ески, между Хафса и Люлебургас) и ги прину-
дил да сключат мир (893)387. От писмата на Мистик се вижда, че византийците тогава трябвало да се за-
дължат да плащат ежегоден данък, който изпращали в град Девелт и го предавали там на български чи-
новници388.
Подир това настанал 20-годишен мир, от който Симеон се възползвал да премахне вредата, причинена
от маджарската и гръцката война. Както изглежда, през това време Симеон умишлено избягвал всякакви
сблъсъци с византийците. Достатъчно основание за тази политика било заселването на маджарите във
вътрешността на Европа. Именно след унищожаването на техните жилища в понтийската степ, маджарите
потеглили на запад и се разположили в равнината между Дунав и Тиса, която малко преди това опознали.
Оттам най-напред разрушили великоморавската държава (ок. 907 г.), която при синовете на Светополк
(поч. 894 г.) бързо се разпаднала. Скоро след това те се появили в Италия и в своите грабителски нападе-
ния през цяла Германия достигнали до бреговете на Атлантическия океан. В продължение на половин век
техните орди били страшилище за Европа. Славянското население от Панония бягало масово в съседните
страни, в Чехия, Хърватско и България389, тук именно най-първо в местността покрай Южна Морава, в
околностите на градовете Белград и Браничево, които по това време били български; по-голямата част
обаче си останала на мястото, покорила се и се сляла с новите владетели, чийто език и до ден днешен е
изпълнен със славянски думи390.
През този 20-годишен мирен период старославянската литература, от която Симеон толкова много се
интересувал, могла да се развива без пречки. Епископ Константин, Йоан Екзарх, монахът Храбър и други
писатели в продължение само на половин век я издигнали до такъв разцвет, че тя в църковната сфера не
оставала далеч от латинската и гръцката съвременна литература [!?]. Съвременниците на Симеон го срав-
нявали с египетския цар Птолемей. Ала насоката на неговата наука и родът на неговото образование били
чужди за българите и не могли да оживят сърцето или въображението на народа. Времето на Симеон е
златна епоха на българската литература, но е съвсем лишено от поезия. От това време византинизмът
наченал да се въдворява у славяните; българите го предали на сърбите и русите 391.
Едновременно различни ереси се появили в България. Това става ясно преди всичко от обстоятелството,
че епископ Константин вече по желанието на княз Симеон сам превел съчиненията на Атанасий Алексан-
дрийски против арианите. Също така в едно съчинение на Йоан Екзарх се говори не само за езичници
славяни, но и за манихеи, ако това не е по-сетнешна прибавка. Че през това време християнството в Бъл-
гария още не било извън опасност, става ясно от думите на Константин, който в една проповед (894) казва:
„тѣмъ же мм молимся ему (богу) да прозрімъ душевныма очима, творити заповѣди его и славити его
боголѣпьно, не боящеся царя, не стыдящеся князь, не срамляющеся вельможъ, нъ аще и гонеше настоитъ,

115
аще мукы прѣдлежять, аще нужда належить, не боятися ни отлучитися от любъве его, нъ съ дръзновеніемъ
проповѣдати и молитися ему“ („също ние му се молим (на бога) да прогледаме с душевни очи, та да из-
пълняваме неговите заповеди и да го славим боголепно, без да се боим от царя, без да се свеним от князете,
без да се срамуваме от велможите, но ако и гонение да настъпи, ако и мъки да предстоят, ако и нужда да
налегне, да не се боим, ни да се отлъчваме от неговата любов, но смело да проповядваме и да му се мо-
лим392“).
Столицата на Симеон се намирала във Велики Преслав, в една прекрасна планинска местност над Голяма
Камчия, която тече от Балканите, на разстояние 4 часа път западно от Шумен; днес там е с. Преслава (тур.
Ески Стамбул), с 200 български и 100 турски къщи, заобиколени с много развалини. В увода към своя
„Шестоднев“ Йоан Екзарх описва впечатлението, което Преслав през най-доброто си време произвеждал
на чужденеца: „Ако той пристигне отдалеч и стъпи в преддверието на княжеския двор, ще се учуди, и
като доближи вратата, ще разпитва с любопитство. А когато влезе вътре, ще види от двете страни сгради,
украсени с камъни и пъстро окичени с дърво. Когато отиде по-нататък в двора, ще види високи палати и
черкви с безбройни камъни, дърво и живопис, украсени отвътре с мрамор и мед, сребро и злато, така че
той не знае с какво да ги сравни, понеже в своята страна никога не е виждал подобно нещо, а само бедни
колиби. Той ще бъде прехласнат от учудване. Но ако той също случайно види княза, който стои в обшито
с бисер облекло, с наниз от жълтици на шията (гривна цѧтава), с гривни на ръцете [?], опасан с пурпурен
пояс със златен меч, и как от двете му страни седят неговите боляри със златни нанизи, пояси и гривни, и
ако някой го попита, когато се завърне в отечеството си: „какво видя там?“, той ще отговори; „аз не зная
как да ви разкажа за всичко това; само вашите собствени очи биха били в състояние да обгърнат тоя
разкош393.“ Днес, разбира се, от всичкото това величие не е останало нищо освен само няколко камъка.
През 1585 г. французкият учен Яков Бонгар, който минавал с пратеничество през Букурещ за Цариград,
виждал тук дълги стени от бял камък394. Турският географ Хаджи Калфа (поч. 1658) описва големи разва-
лини, които в негово време се виждали в околностите на Шумен. Там се намирала една голяма и широка
стена от времето на „неверните“, която обхващала по-голямо пространство, отколкото е мястото, заемано
от Цариград, така че много полета и планини влизали в нея: жителите вземали оттам четириъгълни издя-
лани камъни за своите постройки395. Ние можем да очакваме от Ф. Каниц едно описание на преславските
останки в днешния им вид.
На 11 май 912 г. Лъв Философ умрял и оставил седемгодишния си син Константин VII Багренородни.
Настойникът и чичото на Константин, Александър, човек предаден на пиянство, като бил в нетрезво със-
тояние, оскърбил пратениците на Симеон, които отишли там с предложение да се поднови мирният дого-
вор. Макар че Александър умрял след 14 месеца и на негово място стъпили нови настойници начело с
патриарх Николай Мистик, Симеон, вече втори път оскърбен от византийците, не искал повече да се
смекчи.
Обстоятелствата били твърде благоприятни за нападение на грохналата Византийска империя. На прес-
тола седяло дете, което мнозина не признавали, понеже за неговата законност се водела ожесточена борба
между „николаити“ и „евтимисти“. Едната партия признала четвъртия брак на императора, благословен
от патриарх Евтимий; другата, начело на която стоял Николай Мистик, обявила този брак за недействи-
телен, с което лепнала неизлечимо петно на „роденото в порфира“ момче, което освен това се родило още
преди брака. През 907 г., т.е. още приживе на император Лъв, „евтимистите“ свалили патриарх Николай
и го изпратили на тежко заточение. Затова пък през 912 г., когато Николай отново бил възвърнат на своята
катедра, неговите привърженици в заседанието на синода се нахвърлили върху Евтимий и според думите
на летописеца „му изскубали честната брада“.
Имало слухове, че Симеон искал да заеме византийския престол. Патриарх Николай му изпратил писмо,
писано „не с мастило, а със сълзи“, обещавал му да поднови ежегодния данък, но го заплашвал с отлъч-
ване от църквата, ако българите биха поискали нещо повече. Симеон му изпратил доста подигравателен
отговор. През август 913 г., около три месеца след смъртта на Александър396, той се явил със силна войска
пред Цариград и обградил изцяло града откъм суша; неговите войски се разположили от Влахерна до
Златните врата и от Златния рог до морето. Като обградил града, той изпратил на младия император
писмо, което било прието радостно от управниците, които дотогова били в пълно неведение относно не-

116
говите намерения. Те излезли начело с патриарха, ката взели със себе си и младия император, до Влахер-
нските врата, срещнали тук двамата Симеонови синове, Михаил и Петър, и се завърнали с тях в палатите,
където им било дадено блестящо угощение. След това патриарх Николай имал свиждане пред града със
самия Симеон и водил с него преговори за мир. Дошли до съгласие относно брака на Константин Багре-
нородни с дъщерята на Симеон397. По такъв начин българският княз се надявал, че ще управлява в Цариг-
рад чрез своя зет, който бил самичък, нямал ни братя, ни сестри, и бил последен от своя род. Затова Си-
меон обещал на патриарха пълен мир и искрено приятелство и уверявал, че ще се унищожат всички спо-
рове, всички поводи за съблазън и с божия помощ между гърците и българите ще се утвърди наистина
траен мир, какъвто досега не е бивал и какъвто не са познавали предишните поколения. Симеон и неговите
синове били удостоени от византийците с „безбройни и огромни“ подаръци. Бракът поради младостта на
императора бил отсрочен за по-късно време и Симеон след тази щастлива демонстрация под стените на
босфорския град се завърнал победоносно у дома398.
Но този небивал мир скоро свършил. Още на следващата година майката на Константин Зоя, отстранена
от палата още от Александър, успяла да вземе управлението в свои ръце (914). Тя веднага отстранила
патриарх Николай от настойничеството и унищожила брачния договор със Симеон.
Симеон почнал да се готви за войнана широк фронт. Войната наченала през есента на 914 г. Българите
не предприели веднага нападение на Цариград, ами пристъпили към покоряване на големите византийски
провинции на полуострова – одринска, солунска и драчка. Докато една част от войската действала против
Солун и Драч, Симеон сам взел Одрин през септември 914 г. и го държал известно време399. Византийците
побързали да сключат мир с арабите, събрали всички бойни сили в столицата и се мъчили, макар и нап-
разно, да повдигнат сърбите, маджарите и печенегите на война против българите. Едва през 917 г. те поч-
нали настъпателно действие и потеглили направо за Източна България. Лъв Фока началствал над армията,
а адмиралът арменец Роман Лакапин – над флота. Направено било всичко възможно; най-добрите воена-
чалници и стратезите (губернаторите) на всички теми се намирали в редовете на войската. Но на 20 август
при рекичката Ахелой400, недалеч от Месемврия, в полите на Хем те претърпели страшно поражение. Си-
меон сам командвал българската войска и вземал в сражението такова живо участие, че под него бил убит
бойният му кон. И 70 години по-късно историкът Лъв Дякон виждал на бойното поле белите кости на
падналите тук византийци401.
След този ужасен сблъск Николай Мистик отново написал жаловито писмо до Симеон, молел го в името
на християнството за мир и се простирал в несръчни изрази върху опита на византийците да нападнат
България, който им излязъл толкова скъпо. Симеон прочел многоречивата византийска фразеология и
отговорил просто: „Ти си оглупял.“402 Войната не била прекъсната и византийците под началството на Лъв
Фока за втори път били чувствително разбити при Катасирти (местност) пред самия Цариград403.
Тази втора несполука раздразнила народа в Цариград, който приписал цялото нещастие на неспособ-
ността на регентите. На 25 март 919 г. адмиралът Роман Лакапин завладял регентството; императрицата
изпратил веднага в манастир и още след изтичането на един месец венчал Константин Багренородни за
своята дъщеря. Още през същата година той се провъзгласил за съуправител и след непродължително
време дал императорско звание и на своите трима синове.
С този обрат на работите на Симеон била завинаги отнета надеждата да бъде някога тъст на гръцкия
император. От това време той наченал открито да се домогва до византийския престол. В писмата си до
патриарсите бившият дотогава „княз“ (ăρχων404) български изисквал дори да бъде признат в Цариград за
император на ромеите, заплащвайки, че иначе той няма да прекрати войната. Към това време се отнася
приемането на титлата „цѣсарь бльгаромъ и гръкомъ“, с която се величаели всички повелители на бълга-
рите до Иван Шишман III (1365–1393). През времето на Симеон говорили цѣсаръ, от което по-сетне про-
излязло цьсарь и едва през последните години на Средновековието станало всеобщо познатото днес царь;
това име е латинското caesar и служело, разбира се, на славяните още в твърде ранна епоха за означаване
на римските и по-късно на цариградските императори. Понеже според тогавашните понятия при импера-
тора непременно трябвало да има патриарх, българското архиепископство било издигнато в патриархат.
В списъка на българските царе, царици, патриарси и епископи, запазен заедно със Синодика на цар Борил
(1211) в един ръкопис от XV в., се четат имената на четирима преславски патриарси405 от времето на Си-
меон и сина му Петър. Царска корона Симеон получил по всяка вероятност от Рим, от папата 406.

117
 Какви успехи постигали българите може да се види от това, че през 919 г. една българска войска стояла
при Дарданелския пролив с цел да заеме крепостта Лампаск на азиатския бряг и с това да завладее входа
за Цариград407. Друга войска се явила в Тесалия, Фокида, Беотия и Атика. Гръцките жители от тамошните
градове бягали в Пелопонес, в Евбея и на Цикладските острови тогава, когато пелопонеските славяни
почнали да въстават против византийците с надежда, че българската държава ще се разшири до [плани-
ната] Тайгет и нос Матапан [на полуостров Пелопонес, Гърция]408.
При това затруднение Роман Лакапин заповядал чрез Мистик да се предложи брак на Симеон: или Си-
меоновата дъщеря да се омъжи за един от Романовите синове, или Симеон да се ожени за Романовата
дъщеря. Такова предложение било отхвърлено от Симеон. Тогава патриархът му писал отново и му пред-
ложил голям данък и отстъпка на много страни, които вече и без това били под властта на Симеон. Симеон
отговорил, че той не иска нищо невъзможно и никак не желае „патриархът да възкреси неговите убити
българи“, но предлага условия, които могат да бъдат приети: узурпаторът Роман Лакапин да бъде свален,
а Симеон да бъде признат за гръцки император; „това иска бог“.
През 921 г. Симеон се намирал в непосредствена близост до столицата, при Селимврия и Хераклея. На
следната 922 г. българите достигнали до Златния рог, разбили византийските телохранители и изгорили
императорските летни дворци в местността Пиги пред градските врата. В същото време бил обсаден Од-
рин и през 923 г. бил принуден от глад да се предаде. Между това Симеон не преставал да се отнася твърде
небрежно с императорите; често той никак не отговарял на техните писма и водел преписка понякога
направо със сената, като изисквал тържествено влизане в Цариград и отстъпване на всички византийски
земи в Европа. Понеже му липсвал флот за обсада на Цариград, той влязъл в преговори с халифа на аф-
риканските араби Фатлум за задружно нападение на Цариград409.
Към това време се отнася също и помирението между Рим и Византия – явление, което, ако и да е нез-
начително наглед, обаче имало голямо влияние върху българо-гръцката война. Когато папа Сергий III
(904–911) признал четвъртия брак на император Лъв, а цариградският патриарх Николай Мистик прокли-
нал този брак, настанала една разпра, която продължавала 12 години. След тригодишни преговори в 923 г.
Николай най-сетне се съгласил да признае законността на този брак и архипастирите на Рим и Византия
според собствените му думи станали пак „една мисъл и едно сърце“.
Това помирение имало голямо значение за византийците, едно, поради отношенията на папата към ад-
риатическите славяни, западни съседи на българите, друго, поради връзките на Симеон с Римската цър-
ква. Папските легати, които в 923 г. пристигнали в Цариград, донесли също и писмо от папа Йоан X до
Симеон, в което той го уговарял да сключи мир. Това писмо било изпратено на Симеон от Николай заедно
с едно писмо от последния, в което го заплашвал с папско отлъчване410. Ала тази крачка останала без
последствие. По-важни били съединените усилия на папата и византийците да повдигнат един опасен враг
в тила на българския княз.
Хърватите и сърбите, разделени на множество дребни племена, едва скоро преди това почнали да се
сближават в политическо отношение411. Преди това западните хървати били по-щастливи от сърбите. След
несполучлив опит на Людевит в областта на Сава, севернодалматинските князе добили първенство и през
първата половина на IX в. успели да обединят под върховната власт на франките дребните племена от
Сава до Цетина; с това била турена основа на по-сетнешната хърватска държава. Около 875 г. Сдеслав412
подчинил страната под върховната власт на византийците както в политическо, така и в църковно отно-
шение. Ала още след четири години (879). Сдеслав бил убит от Бранимир, истинския основател на хър-
ватската политическа и църковна самостойност. В политическо отношение той скъсал връзката с Визан-
тия и с това направил Хърватско напълно самостойно. В църковно отношение той се присъединил към
папата, който за хърватите основал отделно национално епископство в Нин (итал. Nona); Салонското ар-
хиепископство413, предано тогава на Цариградската църква, запазило властта си само в крайбрежните гра-
дове, които останали византийски: Сплет (Spalato), Задар (Zara), Трогир (Trau) и по островите. Дворът на
Бранимировия приемник княз Мутимир бил обиколен почти с кралски блясък. Хърватско се издигнало
още повече при съвременника на Симеон Томислав (приблизително от 914 г.), който разпрострял властта
си и над страната между Сава и Драва, и над Босна.
По такъв начин в началото на X в. в Хърватско се образувало силно политическо тяло. Сърбите при
всичките си старания не могли да дойдат до заякчаване и постоянно се колебаели между Византия и Бъл-

118
гария. Те се разделяли на шест племена: същински сърби в западната част на днешното сръбско княжес-
тво; бошняци и неретвани по адриатическото крайбрежие, между реките Цетине и Неретва; захлъмци в
Херцеговина, между Неретва и византийския тогава град Рагуза [дн. в Италия]; травунци в Херцеговина
и дуклянци в Черна гора. Най-силни племена били сърбите и захлъмците. Същинските сърби, ако и да се
отбранили от нападенията на Пресиям и Борис, обаче за война против Симеон нямали сили; те трябвало
да му плащат данък. В началото на X в. ги управлявал жупан Петър Гойникович. В стремежите си да
покори и обедини останалите племена, той имал мощен съперник в лицето на Михаил Вишевич, княз на
захлъмците, храбър воин и изкусен дипломат. Михаил имал опора у българите, Петър – у византийците.
Михаил, който още около 912 г. се явява като Симеонов съюзник414, побързал около 917 г. да донесе на
Симеон за тайните отношения на Петър с византийския стратег на Драчката област [дн. в Албания]. Вед-
нага след това Петър бил пленен от българите и умъртвен, а на негово място бил поставен Павел Брано-
вич415. С падането на Петър Михаил, който владеел и областите на травунци и дуклянци, придобил такава
власт, че при него захлъмците достигнали хегемония между сръбските племена.
От времето, когато Роман Лакапин почнал да управлява (919), настъпил обрат в отношенията на адриа-
тическите славяни към Симеон. Сърбите и по-рано били разположени към византийците; сега трябвало
да се вдигнат против Симеон захлъмци и хървати. Това можело да стане само с папска помощ и то било
главната цел на църковното помирение през 923 г. Изисквали се големи жертви както от страна на импе-
ратора, така и от страна на папата. Томислав получил от византийците далматинските градове и острови,
а от папата – кралска корона. Михаил получил от Византия титлата консул и патриций. Хърватското епис-
копство в Нин било закрито и цялата страна на Томислав и Михаил била подчинена на Салонското архи-
епископство, което византийците отстъпили тогава на папата; по такъв начин южните славяни в полити-
ческо отношение се сближили с Византия, а в църковно – с Рим416.
Враждебните действия против българите наченали в Сърбия. Жупан Павел бил свален поради друже-
любните си тенденции към гърците [?]417. Ала неговият приемник Захарий се разбунтувал съвсем открито
(около 923). Българската войска, изпратена да накаже въстаналия, била унищожена може би с помощта
на хървати и захлъмци, а главите и оръжията на падналите военачалници били изпратени в Цариград.
По това време Симеон отново потеглил за столицата на византийците. През септември 924 г. той за
втори път стоял с безбройна войска пред вратите на Цариград и разположил главната си квартира пред
Влахернския дворец. Тутакси той поканил при себе си патриарха и някои велможи, а когато те се явили,
той пожелал да види самия император Роман. С надежда, че ще дойдат до споразумение за мир, Роман
приел предложението за среща. В определения ден, правейки молитви заедно с патриарха във Влахернс-
ката светиня, той се приготвял за среща със страшния цар на българите. Но Симеон ги накарал да го чакат
четири дни. Едва на 9 септември той се явил на условеното място при Космидион, в горната част на Злат-
ния рог, съпровождан от огромна войска: неговите телохранители имали едни златни, други сребърни
копия и щитове и всички били оковани в железни брони. Срещата станала край брега на площадката, към
която прилепнала императорската триера. Симеон, в това време почти 60-годишен старец, най-напред
заповядал на своите хора да огледат площадката, за да се предпази от засада; след това слязъл от коня и
се приближил до императора. За разговора им знаем само, че пред императора Симеон укорявал патри-
арха за враждебното му отношение и когато Николай започнал да говори нещо за своите молитви, Симеон
прекъснал речта му с думите: „От твоите молитви е убит моят кон“ [при Ахелой] 418.
Срещата не довела до мир, защото българският цар изисквал твърде много. Симеон отново отстъпил от
града назад, защото трябвало да отложи окончателното осъществяване на своите планове за по-късно
време. От една страна, развалили се преговорите с арабите поради византийското злато, от друга, нужно
било да се освободи от новия враг в тила. Веднага щом се завърнал в България, Симеон пак изпратил
голяма войска против отметналия се сръбски жупан; ала при наближаването на българите Захарий избягал
в Хърватско; жупаните били строго наказани и страната опустошена. От Сърбия българите под началст-
вото на Алогоботур се насочили против хърватите, най-силните членове на западния съюз, но били на-
пълно разбити (около 925)419.
Между това войната с византийците все още продължавала. В 926 г. една войска от македонски славяни
предприела нападение на Солун. Гръцкото крабрежно население избягало на островите и останало там до
смъртта на Симеон. Напразно патриарх Николай се мъчел с две послания да склони българския цар за
мир420.

119
 След приготовления за големи дела Симеон умрял на 27 май 927 г.
Българската държава достигнала при Симеон такива размери, каквито по-късно никога е нямала. От
едно сравнение на съставения по заповед на император Лъв Философ (886–912) опис на епископствата в
империята с описа на българските епископства при цар Петър, сина на Симеон, се вижда най-добре при
другите откъслечни сведения доколко Симеон е увеличил получената по наследство държава. При импе-
ратор Лъв византийците владеели в Европа почти цяла Тракия [?] 421до линията, прекарана от Созопол на
Понт през Верея [дн. Стара Загора], до малката крепост Констанция, близо до изворите на Марица, също
така Родопа, македонските крайбрежия със Серес и Солун, цяла Тесалия, Епир и цялата брегова линия на
Албания. Симеон завоювал по-голяма част от Тракия, заел македонските крайбрежни области недалеч от
стените на Солун, покорил Северна Тесалия с градовете Петра при [планината]Олимп и Стаг при
[река]Пеней, Епир с Янина, Бутротон и Химера до околностите на Артенския залив и адриатическото
крайбрежие от устието на Калама срещу Корфу до устието на Дрин, освен Драч, който си оставал посто-
янно византийски. Българската граница откъм Сърбия образували съединеният Дрин, Белият Дрин и
Ибар; оттам тя достигала до устието на Сава. Раса [дн. Нови пазар], Прищина, Липлян на Косово поле,
Ниш, Браничево (Древният Viminatium при Пожаревац) и Белград се намирали тогава под българско вла-
дичество. Отвъд Дунав и Сава към българската държава принадлежали Срем (Сирмия) и преди нахлува-
нето на маджарите още – Влашко и части от Унгария и Трансилвания422. Съдбините на българското вла-
дичество в тези заддунавски страни по-точно не се знаят; но още в 1231 г. в Трансилвания, като искали
да означат една отдавна минала епоха, говорели за времената, когато тази страна принадлежала на бълга-
рите423. Арабинът Ал Масуди, който посетил Цариград през първата половина на X в., пише, че българс-
ката държава се простирала надлъж 30 дни и нашир 10 дни път; неговото свидетелство почти дословно се
потвърждава 200 години по-късно от Вилхелм Тирски, който съобщава, че България се простирала от
Цариград до Дунав и оттам до Адриатика424.

379 За Симеоновия век са писали Шафарик, С. Н. Палаузов (Век болгарского царя Симеона, СПб, 1852), Хилфердинг и при случай
Хопф, Рамбо (L’empire grec au dixième siécle, Paris, 1870), Папаригопуло (Ἰστορία τοῦ ελληνικοῦ ἔϑνους, 1871, IV). Всички тези
трудове надмина М. Дринов с най-новото си съчинение: „Южные Славяне и Византия в X веке“, Москва, 1876 (Чтения импер. общ.
истории и древностей российских, 1875, III), а именно с това, че се е ползвал от един извор, който, макар и да е бил напечатан 33
години по-рано, но е останал току-речи неизвестен на историците. Едничък само В. И. Григорович се е ползвал отчасти от него в
статията си „Как выражались отношения Константинопольской церкви к окрестным народам и преимущественно к Болгарам в
начале X столетия“, Одесса, 1866. Това са писмата на византийския патриарх Николай Мистик, 30 от които се отнасят за работите
в България; много са писани до самия Симеон. Те били издадени от Angelo Mai в Specilegium romanum, Romae, 1844, и оттам са
препечатани в т. CXI на Patrologia, Cursus completus, ed. Migne. [Hergenröther, III, стр. 690, бел. 33 за хронологията на писмата на
патр. Николай до Симеон, които са 29, ер. 3–31, „ziemlich als der Zeitfolge nach geordnet“, ep. 14–920 r., ep. 30 – nov. 923 r., ep. 28
около 923 г. Пак там, стр. 691, бел. 37, няколко писма (ер. 28) се привеждат у Бароний (ad а. 917 и т.н.). Ер. 77 е до папата. Ер. 54
(вж. 77) е до протоспатария в Беневент (вж. 84).]
380 През 923 г. Симеон бил около 60-годишен. Писмо на патр. Николай №29, у Migne, стр. 181–185. [Симеон следователно е роден
около 863 г., а вече в 868 г. в Чивидалското евангелие се споменават той и неговият по-малък брат Яков.]
381 Liutprandi Antapodosis, III, стр. 29 (Pertz, Monum. Script., III, стр. 309). Hunc etenim Simeomm emiargum [полудив]. Id est
semigraecum esse aiebant, eo quod а puericia Byzantii Demostenis rhetoricam Aristotelisque silogismos dedicerit [следователно дан.
Trivium? – Nota bene. Да се съберат всички бележки за България у Liutprand: Simeon fortis bellator, cristianus, sed vicinis Graecis valde
inimicus, Antap., I, 5 atque. Българите са много близки на гърците: „Bulgarios nimium sibi vicinos“, Antap., I, стр. 11. Същата мисъл
се среща у Паисий: България е най-близко до Цариград. Заедно с Liutprand срв. Лъв Дякон,VI, 7: Симеон ἀνὴρ τολμητίας καὶ
ϑερμουργὸς τὰ πολεμικὰ. За похода на Лъв, Фока и т.н. За Симеон обширно пише някой българин в „Библиотека св. Климент“, 1888,
I, стр. 106–132. ЖМНПр, 1885,март, стр. 54, за археологическия събор в Одеса през 1884 г. Успенски за Ватиканския ръкопис,
където намираме слово, произнесено в София за мир с България. По полетата на ръкописа има бележки за Симеон, Роман Лакапин
и т.н. Според Успенски руският Владимир е Давидовият син, Протей – Святослав, Мойсей – Цимисхий, и отнася словото към пок-
ръстването на русите. – В: Известия Имп. Акад. Наук, V, 3, 1896 г. октомври, 188 стр., има съобщение на Археологическия институт
в Цариград и за пътуването в Атон. „Βίο καὶ πολιτεία καὶ μερικὴ Θαυμάτων διήγησις τῆς ἁοιδίμου καὶ μακαρίας Μαριας τῆς νέου (Лавра,
ръкоп. К 81). „Важные данные для войн болгаро-византийских при Симеоне“.]
382 Писма на Николай, 22, 23, 26. [За влиянието на Аристотеловата политика върху Симеон пише Зигел в рецензията на Флорински,
Пам. закон. Душана, отд. отпеч., стр. 50. Epist. Nic. Mystici part. de Symeone. №3: ϑεοϕιλὴς ἀνήρ. №5: ὁ ϕρόνιμος, ὁ συνετώτατος, ὁ
χριστιανεκώτατος, (Migne, стр. 49) хвали Симеоновите грижи за подобрение на държавата, образец на владетел. №8: φρόνιμος ᾤν
χάριτι ϑεοῦ ϰαὶ ὀξὺς συνιδεῖν τὸ ϰαλὸν τὰς μεϑοδείας τοῦ πονηροῦ. Симеон φρονήσει, συνέσει, χρηστότητι, ἐπιειϰεία, ϰαὶ ἄλλοις πλείστοις
ϰαλοῖς φιλοτιμηϑέντα παρὰ Θεοῦ. – №11: (стр. 89) ἐϰ παιδός ὄνομα ϰαλὸν ἐπεπόϑησας, μνήμην ἔντιμον ϰαὶ λαμπράν – №14: Συμεὼν, ὁ
διὰ φρόνησιν μεγάλην, ὁ διὰ τὸ ϑεοφίλης εἶναι εἰς μέγα δόξης τὸ Βουλγάρων ἔϑνος ἀγαγών, ὁ πονηρίαν εἴ τίς ποτε ἀνϑρώπων μισϖν, ὁ τὴν
γαστέρα ϰατάγγων οὐδεν ἦιτον οἶς ἐν ὄρεσιν ἡ ζωή, ὁ οἴνου ἄγευστος, ὁ ϰαὶ οὐδὲν παραλλάσσων τῷ ἔξω τοῦ ϰόσμου ζῇν ἐπαγγελλομένων –
№29 (стр. 118): φωστὴρ (lux) τοῦ Βουλγάρων γένους. №31 (стр. 192): τὰς παλαιοτέρας ἱστορίας – οἶδα γὰρ ὁτι ϰαὶ ταύτας ἐν μελέτῇ ποιῇ –

120
 ἀνάβηϑι. Роман Лакапин Δελτίον, II, стр. 43, за Симеон: ϰρεϖν μὲν ἀπεχόμενος, обаче наяжда се с братско месо – войните. В Известия
отд. русского языка и словестности Имп. Ак. Наук, 1897, стр. 359, А. И. Яцимирски съобщава приписка из влахо-български ръкопис
от XVII столетие (постни слова) от Бесарабия: „а се многы царїе мѫдри бѣшѫ и книгы многы исписашѫ. Соломѡнь прѣмѫдръ бѣ
паче въсѣх человѣкъ въ Іероусалимѣ живоущих... а Симеѡн царь блъгарски исписа мнѡгы книгы и ѩко Давидъ царь на златны
строуны играаше и книги паче въссего(о) любѣаше“. Милетич, Български преглед, 1897, октомври, 159.]
383 За тази година вж. Дринов, Южные Славяне..., стр. 5, бел. 20.
384 За старобългарската търговия срв. Първоначалната летопись, Гл. 34. Rambaud, цит. съч., стр. 328. Дринов, цит. съч., стр. 6. „Пѫть
моравскый“ в житието на св. Методий, изд. на Миклошич, Гл. V; вж. Heerstrasse, стр. 75. [Respice (ἡ εἰς τὴν Μωραβίαν ὁδός? Извес-
тията на летописците (за прекъсването на мира между България и Византия) са неясни. Логотет = Cont. Georgii monachi: διέστησαν
τὴν ἐν τῇ πόλει πραγματείαν τϖν Βουλγάρων ἐν (вм. εἰς) Θεσσαλονίϰῃ (стр. 853). У Theoph. Cont., стр. 357, е взето оттам: τὴν μετὰ Β.
Πραγματείαν ἐν τῇ ἐν Θ. μετέστησαν, ϰαϰϖςϰουμερϰεύοντες (мито) τοὺς Βουλγάρους. – Скилица-Кедрин, ІІ, стр. 254: τὰς ἐϰ Βουλγαρίας
εἰσαγομένας πραγματείας εἰς τὴν πόλιν εὐϑέως μεστέτησεν εἰς Θεσσ. ϰαἰ τοὐς εἰρημένουςἐμπόρους τελώνας ἐϰεῖσε ϰατέστησεν, ὅτινες
ϰαϰϖς διετίϑεσαν τοὐς τὰς πραγματείας μετιόντας Βουλγάρους, βαρέα εἰσπραττόμεγοι τελωνήματα. Nota bene: Ставракий и инак се спо-
менава. Според по-новите изследвания, наемателите на митото, за да укрият надвземванията, пренесли българското тържище
(„the dépôt of Bulg.commerce“, Finlay) от Цариград в Солун. Според Heyd, 1, стр. 91, за да принудят българските търговци да се
пренесат от Цариград в Солун. – Nota bene. За търговията в договорите на Кормисош в 716 г., срв. руските договори. При Солун у
Камениат. Диалогът Timarion от XII в. за Солунския пазар, ed. Hase Not. et extr., след това Elissen, Analekten zu mittelgr. und
neugriech. Lit., IV, I, 46 f., 98 f., Tafel, De Thess., стр. 227–230, Heyd, стр. 270. – Zonaras, ed. Teubner, 1, XVI, cap. XII: „τϖν δὲ
Βουλγάρων ἐνσπόνδων ὄντων ϰαἰ ἐμπορίας ποιουμένων μετὰ ‘Ρωμαίων, οἱ τοῖς τελωνήμασιν ἐφεστϖντες ἄδιϰα αὐτοὺς εἰσέπραττον τέλη“.
Местопроизходът на двамата гръцки търговци от „Атика“ – Έλλαδιϰοί, „Attica“ само в латинския превод. Cont. Theoph. Същите
имена се срещат и другаде из Елада.]
385 За староунгарския начин на живеене вж. Йос. и Херм. Иречек: Öster. Geschichte, 500–1000, Wien, 1865, стр. 213–222. [Унгарци:
Първият спомен за унгарците срещаме у Hinkmar (поч. в 882 г.) в 862 г. Ungri, вж. Rösler, Rom. Studien, стр. 150, бележката. Kuun,
Relat. Hung. cum oriente, I, стр. 18 Οὖγγρος, Agrin, Ungri ex Un-ugor. Cf. Onuigor Abdulghazi im Uigurischen, diversi (15) а Unnuguris
Hunorum. Th. Simocatta, VII. 8. Ogor – Avari et Chuni. Zemarchus за угурите (nota bene) Kuun, I, стр. 68. De nomine Magyar, Μεγέρη
apud Const. Porphyr., Mogor etc. Kuun, пос.съч., стр. 18. Пак там, стр. 22, за дългото им живеене в азиатското царство на хуните
(Hiong-nu), на белите хуни у Procopius, Bell. Pers., I, 3, думи зендски и персийски (nota bene), монголски. Зендски за метали, Старо
почитане на огъня (23). От монголски е harang „campana – (монг. kharanga), szán „traha“ (монг. čana) според Вамбери. Според Вам-
бери унгарски е по-близо до уйгурски, алтайски, киргизки, отколкото със западнотурски (25). Те са били дълго време в съседство
с остяците. В най-старите унгарски хроники има спомени: Togata река – остяшки Tangat за р. Irtiš. Itil означава ту Дон, ту Днестър,
Kuun, стр. 41. Същият обширно се разпростира върху унгарските мисионери в XIII в. в земите оттатък Волга и т.н. Сходства с
вогулски и остяшки. Kuun, I, стр. 72, говори за башкирите у арабския писател Якут (поч. 1249), които са били подвластни на унгар-
ските крале; същият ги намерил в град Халеб, дошли от страна, която се намирала зад Цариград, между франките, и се наричала
Хункар, били мюсюлмани. Стр. 73, били мохамедански българи. Преселението на унгарците в IX в. у Kuun, I, стр. 77, е описано
подробно. Според Const. Porphyrog. узите с хазарите наблягали върху печенегите, а тези – върху унгарците. Nota bene: Kuun, стр.
78, за ранната унгарска история преди VIII в.]
386 [Печенегите, бисените: Според Kuun, Codex cumanicus, стр. XXXIV, в 894 или 899 г. те били изпъдени от отечеството си от узите
и хазарите, та ударили contra Hungaros in Lebedia. Сливането на узите с печенегите според Const. Porphyr. У същия се срещат 3
печенежки племена. Jabdiertin (erdem унгарски, манджурски и монголски virtus, ars). Печенежките градища на Днестър се наричали
отчасти kat, което in dialecto chvarismica moenia significat, Zeitschrift d. (Deutsch.) Morgendländ. Gesellschaft, 29, стр. 558. В Унгарска
Кумания има град Perkat = birkat, unum murum. Към историята на печенегите и куманите вж. Vambéry, Das Türkenvolk, стр. 76, 85;
стр. 374 Howorth über die Petschenegen, стр. 378 техните дълги бради. Срв. Vambéry, Schrift über den Ursprung der Magyaren, цитирано
у него.]
387 [Katakalon по времето на Лъв VI войвода срещу българите, за него вж. Hergenröther, II, стр. 312. Nota bene – по-добре е да се
сравнят подробностите у Логотет (Cont. Georgii mon.) и Const. Porphyrog.]
388 За тази война вж. византийците: Георги Монах, Лъв Граматик, Симеон Логотет, Константин Багренородни, Кедрин, Зонара. Па-
лаузов, стр. 40; Гилфердинг, I, стр. 86; Папаригопуло; статията на унгарския историк Szabó (Сабо) в хърватски превод в Arkiv za
povjestnicu jugoslavensku, IX; Дринов, стр. 6–8. За местоположението на Българофигон вж. Heerstrasse, стр. 100. За мира – 6-то писмо
на патр. Николай. [Българо-византийската война в 896 г. Annales quos scripsit Abu Djafar Mohammed ibn Djarir Al-Tabari, ed. M.
Göje, IV, 3 Serie, от Хиджра 283 r., Sakälib срещу ромеите, стигнали дори до Цариград, вече християни, византийският император
въоръжил пленените мюсюлмани, победил, ала след това разоръжил мюсюлманите. Авторът бил съвременник, в Багдад. Вж. Krug,
Krit. Versuch zur Aufklärung der russ. Chronologie, Petersburg, 1810, стр. 27–28, познавал го от Barhebraia (syr. ed. Bruno и Kirsch,
1789, Leipzig, стр. 125), там Симеон, началник на българите и славяните, натиск върху главния град, прокоп от Влахерна до Злат-
ните врата. Срв. и Ibn-al-Atir, Chronicon, ed. Tornberg, Lugd. Bat., 1865, VII, стр. 331. Annales Fuld., Pertz, MSS, I, стр. 411, приятел-
ството на гърците с аварите (унгарците), войната с българите в 896 г. Dr. Abicht в Аrchiv f. slav. Phil., 1893, излязло в XVII, 477 f.]
389 Const. Porphyrog., De admin. imperio, cap. 41. [Nicol., epist. 6: (Migne, стр. 58) клетва, че от българите нищо лошо, ϰαἰ τὸ λεγόμενον
ϰομβέντον, στέλλεσϑαι δὲ ϰαἰ ἐϰ τῆς ’Ρωμαϊϰῆς Βασιλείας ὡς ἔϑος πρὸς τὲ στελλόμενα μέχρι τῆς Δεβελτοῦ, ἐϰεῖϑεν τε διὰ τϖν ὑμετέρων
ἀνϑρώπων ϰομίζεσϑαι πρὸς τὴν σὴν ἐξουσίαν. Hergenröther, Photius, I, стр. 538, n. 78: Nicol., epist. 9 ad Sym. Bulgar. изпратил игумена
на Олимпийските аскети при Симеон, който по-рано проповядвал на аланите. Може би да е Евтимий, който (epist. 135) бил изпра-
тен като мисионер при аланите преди архиепископа Петър Алански. Масуди за нахлуванията на унгарците в славянските и визан-
тийските земи дори до границите Hispaniae, Galliae et Galiciae: Kuun, Relat. Hung., I, стр. 74. Хрис. Лопарев, Чудото на св. Георги с
българина, Библиогр. общ., бр. 100, СПб, 1894, 24 стр. Българинът Георги участвал във войните на Симеон против унгарците,
помощта на св. Георги във войната и при болестта на жена му, станал след това калугер в манастира „Мира“ в Мала Азия (Thessal.
?). Две руски преработки (ръкоп. XIV ст. и сл.), отпечатани са текстовете. Никакви българизми. Гръцкият оригинал от X в.? Byzant.
Zeitschrift, IV, стр. 199.]

121
390 Вж. Miklosich, Die slavischen Elemente im Magyarischen, Wien, 1871 (Denkschr. der phil-hist. Classe der Wiener Akad. XIX). [Nota
bene: моят баща писа в Časopis čes. musea за различния произход на славянските елементи в унгарския – български, чешки, сло-
вашки форми. Върху това вж. и Asbóth (1895).]
391 Jagić, Historija književnosti naroda hrvatskoga i srbskoga, I, Zagreb, 1867, стр. 67 (руски превод от Петровски, Казань, 1871). [Бъл-
гарите предали на сърбите и русите византинизма – nota bene hist. – Успенски издаде (неиздадено) черковно слово върху българо-
византийските отношения в първата половина на X в. Летопись истор.-фил. общества в Одессе, IV, Виз., отд. 2,1894. Byz. Zeitschrift,
IV, стр. 235, 615–616. Да се допълни.]
392 Горский и Невоструев, II, 2, стр. 427.
393 Miklosich, Chrestomathia palaeoslovenica, Vindobonae, 1854, стр. 83.
394 Дневникът на Бонгар у Herm. Hagen, Jakob Bongarsius, Bern, 1874, стр. 72; срв. Heerstrasseelc, стр. 149. Това че Преслав не съвпада
с древния Марцианопол, вж. пак там, стр. 146, бел. 21.
395 Hadži Chalfa, Rumeli und Bosna, übers. v. Hammer, Wien, 1812, стр. 35.
396 [Nota bene: датата на смъртта на Александър?]
397 [Elmacinus. Nikolaos, epist. 16.]
398 Писмата на Николай Мистик (5, 8 и 16) обясняват всичко това, което дотогава не се разбираше добре, вж. Дринов, стр. 11–14. По
тия писма може да се съди доколко Продължителят на Теофан (ed. Bonn., стр. 385) се отдалечава от истината, когато разказва, че
Симеон, като се приближил до Цариград и видял градските стени и бастиони с поставени на тях машини (та нали те му били отдавна
познати!), толкова се уплашил, че побързал да се помири с гърците. [Eutychius Alex. (поч. в 934?) у Migne, стр. 1151, пише, че „rex
Bulgarorum“ искал сестрата на император Константин за своя син, което му било отказано и поради това избухнала войната.
Същото повтаря Elmacinus (писател от XIII в.), превод Erpenii, Leyden, 1625, стр. 148. Константин обаче нямал нито сестри, нито
братя.]
399 [За Одрин вж. Georgius Mon., ed. Bonn., стр. 880 (nota bene, ed. Muralt).]
400 [Боят при р. Ахелой – това е Анхиало, а не Acheloos, срв. Cesty po Bulharsku.]
401 Theophanis Cont., стр. 389; Leo Diacinus, стр. 123, 127; 31-во писмо на Николай.
402 10-о писмо на същия.
403 За този бой вж. Дринов, цит. съч., стр. 18, бел. 64.
404 [Nota bene Const. Porphyr., за титлата Liutprand.]
405 Раковский, Неколко речи о Асеню I и II, Белград, 1860, стр. 53. Научното достойнство на тази книга не е голямо; тя заслужава
внимание само за това, че в нея са препечатани много паметници от други редки издания.
406 Цар Калоян пише в две послания до папа Инокентий III, че неговите предшественици Симеон, Петър и Самуил са получили от
Римската църква „coronam imperii eorum et patriarchalem benedictionem“, Theiner, Mon. slav. merid., I, стр. 16, 28. Това случайно
свидетелство (в папските архиви липсват грамоти от толкова стара епоха) се потвърждава от издирванията на Дринов (стр. 61). [? –
Симеон и Рим: В 891 г. папа е Формоза. Симеон „soll bei Formosus um die Verteilung der Königswürde und die Erhebung. seines
Erzbischofs zum Patriarchen gebeten, Formosus ihm eine Krone ertheilt und dem Erzbischof von Achrida das Recht der Krönung und
Salbung verliehen haben. Es kam, wie es scheint, ein Anschluss Bulgariens an Rom zu Stande, wozu vielleicht auch einige dahin geflüchtete
Jünger des Methodius, der Überlieferung des Meisters getreu, beigetragen haben“. Hergenröther, II, стр. 694. Цитира Farlati, VIII, стр. 194,
199. Asseman. Kalend., III, стр. 154; V, стр. 171–174. – Epist. 28 (Hergenröther, III, стр. 692) за особената почит на Симеон към св.
Петър и Павел. В текста няма нищо подобно! Nota bene: папа Йоан VIII в писмата си нарича Борис regem Bulgarorum, Rački, Doc,
стр. 7, 9. Титлата на Симеон била гръцка царска титла, което се вижда от хрониките (как българската войска пред Цариград в
924 г. му викала на гръцки „многая лета“ като на цар), от писмата на Николай (respice) и от Лъв Дякон, VII, стр. 7 (наричал се
αὐτοκράτορ Ῥωμαίων).]
407 За важността на Лампсак вж. 95-о писмо на Николай.
408 Житие на св. Лука, Migne, CXI; Дринов, стр. 21. [За живота на св. Лука вж. у Migne след писмата на патриарх Николай. Фокида
се нарича там Χρυσοῦ ἐπαρχία от днешното селище Хрисо под Парнас; κώμη Καστόριον там не е македонската Кастория (Hopf и
Gregorovius, I, стр. 144), а Кастри = Делфи. Пише за Симеон и Петър. Нахлуването на унгарците в Атика е станало по времето
вече на Петър. За движението в Пелопонес не се споменава нищо, sed respice. Революцията на пелопонеските славяни във времето
на Роман е станала тепърва към 940 г. За св. Лука вж. и Gregorovius, Athen, I, стр. 145, където е посочена и литература.]
409 Съвременникът Масуди и Кедрин (II, стр. 396) споменават за тези преговори. Дринов, стр. 26. [В 922 г. византийският лагер при
Термопили = Θερμά, Aquae calidae при Анхиало и Бургас. Cont. Georgii monachi. – Къде са Катасирти? Ἔγγιστα δὲ οἱ Καταςύρται
τῆς Βασιλίδος, следователно до самия Цариград. Кедрин, II, стр. 603 (нахлуването и грабежът на печенегите след Одринската битка
в 1050 г.). Печенегите там са били унищожени през нощта от евнуха Йос. Философ с телохранителите, главите им занесени на
императора на ἀμάξαις γεωργικαῖς. За Катасирти вж. и Vita patr. Euthymii, ed. Boor. Несигурността на хронологията: вж. бележките
на Hirsch към Симеон Магистър. Nota bene epitome Strabonis c бележка за скитите в Елада, скитите у Камениат = българи. За нах-
луването на Симеон в Гърция вж. Васильевский, Советы боярина, § 83, стр. 44 (от стратега била превзета не само крепост в Елада).
При обсадата на Одрин, предводителствал патриций Моролеон. Вж. Hirsch, стр. 82. Твърдението, че Симеон влязъл в преговори с
халифа на африканските араби, е взето от Скилица = Кедрин: как се е наричал този владетел? Respice hist. arab. В Африка най-
напред са владеели Икшидé в Египет, Аглабидé в Тунис, Силиция и пр., Идрисидé в Мароко. В началото на X столетие Махади
Обеид Аллах, потомък уж на Али и Фатима, дъщеря на Мохамед, първият Фатимид покорил цяла Северна Африка, в 907 г. – и
страната на Аглабидите; Египет признал неговото върховенство, в Мароко боеве с исп. Омайяди. Воевода на Махади бил Абу
Абдулах. Махади умрял в 934 г. След него дошъл син му Абулкасем Мохамед, след него – вторият син Исмаил абу Тахер „Алман-
сар“, в 951 г. водил война във Византия, в Калабрия. Giesebrecht, I, стр. 476. Къде е столицата? Каирун. Cedrenus, II, стр. 356 πρὸς
Φατλοῦν τὸν δυνάστην τῶν Ἄϕρων. Wüstenfeld, Geschichte der Fatimiden – Chalifen, Göttingen, 1881.]
410 28-мо писмо на Николай.
411 Хърватските и сръбските работи са изложени според Дринов (цит. съч.), който идва до резултати, рязко различаващи се от пре-
дишните възгледи. [Към историята на Симеон: Theoph. Cont., стр. 387. Арменецът Панкратукас τῷ Συμ. προδέδωκεν Одрин. Стр.

122
 390. Боят при Καταςύρται в Тракия. Неочаквано нападение; стр. 400 втори бой там. Стр. 401. Симеон изпратил войници с Χαγάνω
καὶ Μηνικῷ (за това място срв. К. Грот за К. Багренородни и Hirsch, стр. 373, бел. 1; nota bene титлата на каукана) καὶ ἐτέρους,
δειλϑόντες διὰ τῶν ὀρῶν ἦλϑον μέχρι τῶν Μαγγλαβᾶ. Страхът за двореца τῶν. Πηγῶν и τὸ Στενὸν. Стр. 412. Симеон починал ἀνοίᾳ καὶ
νόσῳ κατακαρδίᾳ. Стр. 413. Георгиос Сурсувулис, Симеон Калутерканос, Усампсос (σαμψήσ самъчий в Супрасълския и други ръ-
кописи, срв. Mikl., Lex. самъчий), Συμέων τοῦ ἀρχηγοῦ Βουλγαρίας ἀδελϕὸς πρὸς γυναῖκα, Стефан, негов родина, Μαγοτῖνος, Κρόνος,
Μηνικός (за тези имена вж. Куник, Ал-Бекри, стр. 152; Грот, стр. 197, бел.; nota bene: да се на прави списък на видните мъже от
времето на Борис и Симеон). – Cameniata, стр. 496.Е дни от жителите на Македония били Δρουγουβῖται καὶ Σαγουδάτοι под Солун,
другите били подчинени τῷ συνμοροῦντι τῶν Σκύϑων ἔϑνει. Реките, изтичащи от страната на скитите, и търгуването с нея.]
412 [Сдеслав. Sedeslavus „gloriosus comes Sclavorum“. Hergenröther, II, стр. 609. Rački, Docum., стр. 7.]
413 [За Салона вж. Hergenröther, II, стр. 610. На 10 юни 879 г. (вж. Rački, Docum., стр. 10) папа Йоан VIII пише на епископите Vitalis
Adra (може би, мисля аз, Ядра), Dominicus de Absara, на архиепископа Jo. de Salona, на клира и главатарите на Спалато и Задар
(epist. 190), кани ги да се върнат под св. Петър, особено пък да изпратят архиепископа, когото ще изберат, за ръкополагане в Рим,
„porro si aliquid de parte Grecorum vel Sclavorum sup vestra ad nos reversione vel consecratione.... dubitatis“, ще им помогне. Писмото
носел свещеникът Йоан, пратеник на Бранимир. Отиването на хърватския епископ Теодосий Нински в 879/880 г. в Рим, вярност на
хърватите към папския престол (Hergenröther, стр. 612). Какво са правили салончани, не знаем. Според Hergenröther, стр. 614, те
политически и духовно са били под влиянието на Византия. Новоизбраният архиепископ Marinus Солунски бил ръкоположен от
Валперт Аквилейски (Rački, Docum. стр. 187), не в Рим, „vielleicht aus Auftrag des Photius oder auf Bitten des einheimischen Clerus“.
Innige Verbindung Walpterts (вж. стр. 636) mit Photius. В писмата на Йоан VIII няма нищо повече и за българите няма нищо след
881 г. (писмото до Михаил, стр. 613. „Unter Leo VI finden wir keine Spur, dass Salona-Spalato zum griechischen Patriarchate gerechnet
war.“ В Not. ep. няма нищо. Писмата на папа Йоан X (914–928) и на Лъв VI (928–929), съборът в Спалато 925 г. показват, че тогава
Салона е била под Рим. Епископът Грегор Нонски искал да стане независим от Салона, но Лъв VI befestigtel seinen Verband, gab
ihm die Kirche von Scardona (цитира Farlati, III, стр. 106, 107. Nonensis eccl. е съществувала още през времето на папа Николай I
(858–867), Rački, Doc, стр. 185, nota bene: устроена без папско позволение. За годината на двата събора в Сплит вж. Rački, цит. съч.,
стр. 197.]
414 Около 917 г. той пленил сина на венецианския дож, който се върнал от Цариград, и го изпратил при Симеон, който в това време
не бил добре с венецианците. Joannes Venet., ed. Pertz (Mon. germ.), стр. 23. [Сръбските жупани Петър и Павел. Срв. храма „Св. св.
Петър и Павел“ в Раса (Гласник, 53, стр. 35). Сочи към римски черковни отношения – римско епископство в далматинското и
албанското крайбрежие. Срв. Завидовия храм „Петър и Павел“ на Лим (Гласник, 53, стр. 43). Около 912 г. преговорите на Петър
Гойникович с византийския стратег на Dyrrachion в Панагия при морето – относно уж сдружението на византийците с унгарците,
„за да ги подтикнат да нахлуят в България“. Следователно сърбите са държали Панагия, навярно и Босна, и са били съседи на
унгарците: Захълмието и пр. било в ръцете на Михаил. За границите на българите със сърбите и за техните отношения с хърватите
срв. Rački в Rad, 56, стр. 114.
415 [За Павел Бранович – Вран, Βράνος.]
416 Вж. Дринов, цит. съч., стр. 51, 54–60.
417 [Че жупан Павел бил свален поради дружелюбните си отношения към гърците – ? вж. Const. Porphyr.]
418 Theoph. Cont., стр. 405; Leo Gramm., стр. 311; 31-во писмо на Николай; Дринов, цит. съч., стр. 30–32. [За деня, месеца и годината
на Симеоновото явяване пред Цариград; като четвъртък (πέμπτη) 17 ноември стои у Cont. Georg. mon., стр. 901, ed. Bonn., и тогава
трябва да бъде 925 г., а не 924 г., у Hergenröther стои ноември. Патриарх Николай според Hergenröther e умрял на 15 май 925 г.
Cont. Georg. mon., стр. 898, поставя идването на Симеон пред Цариград във 2 индикт, септември, в πšμπτη (четвъртък), 17 ноември
срещата и смъртта на патриарх Николай, стр. 902 – 15 май, индикт 13, стр. 904 – 27 май, индикт 15, смъртта на Симеон. Може би
по-горе вм. 2 чети (1) 2? Вж. Muralt.]
419 За хронологията на това време вж. Дринов, цит. съч., стр. 53. [Reinach, La reconstruction des mures de Cavalla au 10 siècle, Bull. de
la corr. héllenique, V, 1881, стр. 267. Надпис в Кавала: стените били поправени в 926 г. от Басилена Кладон, стратег на Стримон.
Около 926 г.: Liutprand, Antapodosis, III, стр. 24, при Тесалоника били заловени „Slavorum... qui rebelles Romano imp. extiterunt
terramque eius depopulabant,... duo principes“. Пътувал ли е пратеникът през Солун по суша? Изглежда, че да: инак как би могъл да
хване тези отдали се на разбойничество славяни? Може би е пътувал от Атина, или от Драч? За опустошаването на Сърбия (ἔμεινεν
ἡ χώρα ἔρημος) вж. Rački, стр. 391, не е преувеличено от по-новите, вж. описанието на пустините, пак там, стр. 396, само ловци без
жени. Ала срв. за Тракия vita S. Mariae Novae!]
420 Солун: Liutprand, Antapodosis, III, стр. 24; островите: Vita S. Lucae у Migne, CXI, стр. 453.
421 [При император Лъв византийците са владели в Европа почти цяла Тракия – ?: Месемврия византийска!]
422 За границите на Симеоновото царство, въз основа грамотите на Василий II от 1020 г. (границите на българската църква при Петър
и Самуил): Голубинский, стр. 7; Дринов, „Периодическо списание“, Браила, IX, стр. 42; от същия, Южные Славяне и Византия, стр.
79. Списък на епископствата при Лъв у Tafel, Const. Porphyr., De provinciis, стр. 44–51; Hieroclis Synecdemus et Notitiae graecae
episcopatum, ed. G. Parthey, Berolini, 1866, стр. 122, 218. За големината на царството срв. Heerstrasse nach Constantinopel, стр. 72, бел.
6. [„Дворове цара Симеуна“, царска улица и пр. в Дежево при Нови пазар, Гласник, 48, стр. 145. Nota bene: по-точен анализа на
албанските и епирските епархии според Notitiae episcopatum (от времето на Фотий, срв. епископите в актовете на съборите) и гра-
мотата от 1019 г.]
423 „А temporibus iam quibus terra Blachorum terra Bulgarorum (в Трансилвания при Фогараш) exstitisse fertur.“ Teutsch und Firnhaber,
Urkundenbuch zur Geschichte Siebenbürgens, Wien, 1857, I, стр. 50. Hâjdeu, Archiva istorica а României, Bucuresti, 1865, I, стр. 97.
Срем: Θράμος в грамотата от 1020 г. [И от по-старата българска история също може да се съди за разширението на царството
оттатък Дунава – откъде толкова войска за отпор на Константин Копроним, когато при Дунава има място само до линията Месем-
врия – Девелт – Маркели – Филипопол – Сердика? Откъде са симмаховите (! сражаващите се заедно съюзници С. М.). Sklaveni във
войската на Телец, когато Сердика тогава все още е била византийска, от Крайдунавско и – оттатък Дунава; едва ли от Македония.
Βουλγαρία ἐκεῖϑεν τοῦ Ἴστρου във времето на Крум, и т.н. Солниците: Затваряне на Дунава в 892 г. с верига, трябва да са държали
и двата бряга. Окопите във Влашко.]

123
424 Wilhelmus Tyrensis, lib. II, сар. 4, cd. Bongars, I, стр. 653. Масуди у Дринов, цит. съч., стр. 80. [Между охридските епархии в 1020 г.
намираме и Servia, ала от Кекаумен (Васильевский, стр. 60) се вижда, че τὰ Σ. е превзета от българите тепърва през царуването на
Самуил. Хрисовулът говори за границите през времето на Петър и Самуил, обаче въпросът трябва да се изследва по-отблизо. Ка-
талогът на охридските епископства издаде Gelzer във Byz. Zeitschr., I, стр. 257; II, стр. 40 и сл. Bulgaria в Албания. Вж. Маlaterra.
Bongars, Gesta Francor. (Anon. Norm.), стр. 3, Boemund със своите хора след преминаването през морето „applicuerunt Bulgariae
partibus“. Albertus Aquensis, стр. 203, Boemund потеглил „рег Valonam et Durax et caeteras civitates regni Bulgarorum“ – Fulcher, стр.
386. Походът от Драч: „Itaque Bulgarorum regiones per montis praerupta et loca satis deserta transivimus, Demonis ad flumen rapidum...
venimus omnes“, буйна река (Девол διάβολος!). Fulcher, стр. 420: Boemund „Bulgariam navigaverunt et Avalonis portui applicuerunt“.
Gesta Francorum, стр. 562, из Fulcher, „per Bulgariam“ при Драч, „flumine, quod flumen Diaboli nuncupatur“, mons Bagulatum и т.н.
Срв. стр. 278. За това вече писа Hâjdeu, Archiva, I, Tractat etiam Pič. Вж. exc. На края на бележката: т. 93, 1877, стр. 677. За Θράμος
вж. Gelzer във Byz. Zeitschr, II, стр. 53.]

124
 Глава IX. Цар Петър. Богомили
Разпадане на България при цар Петър (927–968). Разделяне България на две държави – Западна и
Източна. Св. Иван Рилски и македонските пустинници. Павликяни. Поп Богомил и предизвиканото
от него движение. Поглед върху богомилската догматика и етика

Симеон бил женен два пъти. От първия брак той имал само един син, Михаил; втората му съпруга,
сестра на болярина Георги Сурсувул, му родила трима синове: Петър, Иван и Вениамин, или Боян 425. Без
ни най-малко право Симеон лишил от престолонаследие най-големия си син Михаил, затворил го в ма-
настир и назначил втория, Петър, за свой приемник под ръководството на Сурсувул. Според разказа на
Лиутпранд, който дошъл тогава в Цариград като пратеник от император Отон I, най-младият син Боян
минавал у народа за магьосник; мислели,че той можел мигновено да се превръща във вълк или в какъвто
и да е друг граблив звяр426.
Приемникът на Симеон не бил нито войник, нито политик, а смирен, кротък и миролюбив човек, неспо-
собен да продължава делото, почнато от баща му; в неговите жили течала, така да речем, друга кръв. В
историята Симеон си спечелил място в реда на основателите на мощни царства, а Петър – между светците
и пустинниците427. При Симеон българите насмалко щели да превземат Цариград; при Петър почнало
подчиняването на България от византийците [?]. [За упадъка на България през царството на Петър има
причини, чийто корен лежи в голямото разширение на царството във времето на Симеон. Тогава били
придобити пространни краища, обаче устройството на новата държава не било свършено. Грамадна част
от българското войнствено болярство се преселило в новопридобитите покрайнини – Македония и Алба-
ния; там намираме техни потомци със старобългарски имена от края на X и през XI столетие. Следова-
телно там според всичко се е пренесла тази аристокрация от боляри и угайни и закоренила. От това е
последвало разслабването на господстващия елемент в старото отечество около Преслав, Абоба и Провад,
в областта, към която били насочени старите византийски походи и в която се откриха надписите на Мор-
тагон, Маламир и др. (Сравни разместването на сръбските боляри из Македония в XIV в. и упадъка на
собствена Стара Сърбия.) Центърът в Преслав лежал доста отдалечен, не позволявал контрол на цялото;
царството имало нужда от ново средище.] Петър, ръководен от вуйчо си Сурсувул, не стоял начело на
своя народ, а е бил оръдие на една партия. Обидените негови братя въстанали против него, заставайки
начело на войниците от школата на великия Симеон. Литературата дошла в упадък и едно ново религи-
озно учение, смесено с туземни езически елементи, внесло недоволство в средата на народа. Както изобщо
у славяните, така и тук политическото величие, свързано с известно лице, бързо се прекратявало с него-
вата смърт. Същото се случило след Сам, след Светополк, след Асен II, след Стефан Душан и след
Твърдко в Босна428.
Георги Сурсувул, деятелен и сръчен човек, който при характера на младия цар напълно завладял управ-
лението, изпърво искал да продължава завоевателната политика на Симеон. Българите отново нахлули в
Източна Тракия, но заедно с това Сурсувул влязъл в тайни преговори с гърците. Първото писмо на Петър
и Сурсувул било предадено в Цариград по арменския монах Калокир. Император Роман изпратил неза-
бавно пратеници по море в Месемврия – град, който от 812 г. бил главно пристанище на България
[?]429.Тези пратеници се завърнали в Цариград вече по суша, подир тях следвало българско пратеничество
начело със Сурсувул и наскоро след това сам цар Петър пристигнал в Цариград430. Мирът бил сключен на
8 октомври 927 г., четири месеца след смъртта нa Симеон, и в същото време в Пигите пред града било
извършено бракосъчетанието на цар Петър с внучката на император Роман, Мария. С това се и свършили
30-годишните кръвопролития. В мирния договор освен царската титла на Петър било признато патриар-
шеското достойнство на пребиваващия в Дръстър архиепископ Дамян и заедно с това самостойността
(αὐτοκεϕαλία) на българската народна църква. Византия също се задължила да почита българския госпо-
дар по-високо от всички европейски крале, дори от германския император431. При това византийците се
задължили да плащат ежегоден определен данък на българите и формално им отстъпили повечето завла-
дени от Симеон земи; в Тракия Одрин останал за византийците, а Пловдив се паднал на българите432.

125
 Причините за тези тайни и бързи преговори не се криели в отношенията на българите с другите народи.
Една война с византийците не би представлявала повече трудности, както при Симеон; хърватите въпреки
неотдавнашната си победа не нарушавали мира благодарение посредничеството на изпратения от Рим
архиепископ Мадалберт, който заминал за Преслав, както изглежда, за коронацията на Петър 433; сърбите
се намирали под българска власт, маджарите били увлечени от своите походи към Западна Европа, а пе-
ченегите, ако съдим по техните отношения със Симеон, по-скоро са били добре с българите434. Промяната,
която произлязла в политиката на новото правителство, била предизвикана от вътрешните отношения в
България.
Цар Петър трябвало да се опасява от недоволството на обидените братя и мощният Сурсувул бил омра-
зен на другите боляри. Против своите вътрешни врагове и двамата се надявали да се бранят чрез тесен
съюз с Византия, с което обаче не успели да привлекат народа на своя страна. Приятелските отношения
между двата двора продължавали дори и след смъртта на Роман (944), при Константин Багренородни
(959) и при Роман II († 963). Българите помагали на византийците против араби и руси. Едва към края на
живота си Петър разбрал, че византийците използвали тази 40-годишна дружба не само за да се запознаят
със слабата страна и с тайните на българското царство, но и да подготвят разлагането на неговата мощ
[?].
Недоволството на българите от промяната на политиката се проявило още същата година чрез един опит
(927) за преврат. Болярите, които се издигнали при Симеон, възпитани в негов дух и които не се прими-
рявали с новия полувизантийски придворен щат и с гръцката царица, организирали заговор с цел да свалят
Петър и да възкачат на престола неговия по-малък брат Иван. Заговорът обаче бил навреме открит, боля-
рите били наказани, а Иван предаден на императора, за да го поставят в някой византийски манастир. Ала
Роман му подарил имот, оженил го за една знатна арменка и го задържал при себе си 435.
Около 930 г. избухнало много по-опасно въстание в западната част на държавата. Неколцина боляри
провъзгласили там за цар най-стария брат, монаха Михаил, и навярно бихa успели да свалят Петър, ако
Михаил не умрял в самото начало на въстанието. Бунтовниците безпокоили също така византийските вла-
дения, опустошили страната при устието на Стримон [и оттам в Никопол, който превзели 436], нахлули в
Елада и най-сетне били заселени от император Роман при Артенския залив.
От тези безредици се възползвали сърбите, за да възстановят своята самостойност.
Чеслав, син на избягалия в България още при Борис жупан Клонимир Строимирович и на една знатна
българка, след ранната смърт на баща си бил възпитаван при двора на Симеон в сръбски дух като вероятен
претендент за сръбския престол. Още като юноша, през времето на похода против въстаналия княз Заха-
рий, той лично бил свидетел на униженията, на които било подложено неговото отечество от войските на
Симеон. След смъртта на последния той влязъл в тайни преговори с византийците, избягал от Преслав
със затворените там знатни и взел в ръцете си управлението на своето нещастно отечество. Под върхов-
ната власт на Византия той сполучил за пръв път да обедини почти всички сръбски племена. Той князувал
още около 950 г.437
По своите сетнини по-важно от двете предишни въстания било третото, което избухнало през пролетта
и лятото на 963 г. Тук именно се показала главната слабост на държавата, която се състояла от наследст-
вени княжества, образувани въз основа на старославянското разделяне по колена; в държавата се наброя-
вали около 40 епископства, чиито граници съвпадали навярно с границите на такъв също брой княжества
и воеводства. Въстанали именно пак западните българи. Начело на тях сега вече не стоял някой от Пет-
ровите братя, а мощният, енергичен велможа Шишман с четиримата си синове – Давид, Мойсей, Аарон и
Самуил, комисът (κόμησ) c комитопулите, както ги наричали гърците. Ако съдим по местоположението
на наследствените земи на тази фамилия, можем да заключим, че Шишман бил глава на най-силното ко-
ляно македонски славяни, т.е. на бърсяците, които през 676 г. обсаждали Солун, през 774 г. воювали с
българския княз Цериг, името на който и до ден днешен е запазено при Горния Вардар, в околностите на
Битоля и при Преспанското езеро 438. Наследникът на старославянските областни князе на Славиния е бил
провъзгласен за цар. И макар че не успял да свали Петър, отнел от него Албания, Македония, Моравската
област, Видин и Средец; за Петър останали само Източна България, приблизително от р. Осъм на изток
до Понт, и Северна Тракия. От това време имало две Българин и двама царе с двама патриарси, защото

126
новото царство не можело да мине без отделен патриарх. Древната римска граница между диоцезите или-
рийска и тракийска станала граница на двете български царства, които съвпадали, първото – с Древна
България, второто – със Славиния439.
В духовния живот тогава произлязла внезапна промяна. Тя вече се забелязвала в отношенията на цър-
ковната книжнина. При Борис и Симеон ние виждаме вдъхновени и възторжени мъже, които с младежки
жар, със слово и перо разпространяват просвета между народа, като например Климент, Константин, Йоан
Екзарх и др. При Петър у духовенството се развила страст към разкош. Според думите на съвременника
презвитер Козма440, клириците „не живеят според Писанието, узаконяват своите нрави, с които искат да
се прославят на Земята, красят се с богато облекло, перчат се на тези, „които вървят след тях“ (които ги
придружават), веселили се на пиршества и водели изобщо недобър живот, а заедно с това „вършели неп-
раведен съд, грабели, обиждали беззащитните“. Този нравствен упадък е трябвало да възбуди противо-
действие.
Явяват се мъже, които се отдалечават от обществото, отивайки в недостъпни гори и планини, за да жи-
веят там като най-строги аскети, смятайки за излишно да вземат перото в ръка441. Най-бележит от тях бил
Иван Рилски, отсетне „покровител“ на България. Родом от с. Скрино, софийска провинция, на младини
бил беден овчар. След смъртта на родителите си той постъпил в манастир, от който обаче скоро преминал
в усамотен кът на рилската планина. Там прекарал 20 години, изпърво в една тъмна пещера, след това в
един хралупат стар дъб и най-подир – 7 години – на една недостъпна скала, при подножието на която стои
днес величественият Рилски манастир. Цар Петър също споходил веднъж пустинника. Иван Рилски умрял
през 946 г. на 70-годишна възраст. Едновременно с него живеели в Северна Македония трима не по-малко
прославени пустинници: Прохор при Пчиня, в Скопската епархия; Гаврил – Лесковската планина, близо
до Кратово; Йоаким – Осоговските планини, при Сарандапор (гръц. τεσσαράκοντα πόροι).3a спомен на
всички македонски пустинници били основани манастири, които по време на независимостта били цент-
рове на просвета, а по време на турското владичество – прибежище на литература и славянски дух.
Но не само сред най-добрите елементи на духовенството, но и сред народа се образувала силна опозиция
против клира, особено защото той поддържал престола на Петър и гръцката му политика, провъзглася-
вайки, „че царете и болярите от бога са поставени“. През време на смутовете в народа все повече се вко-
ренявала нова ерес, учението на богомилите442. От самото начало тя имала съществено политическо зна-
чение.
Пет века от южнославянската история са неразделно свързани с историята на богомилите. От България
и Византия те се разпространили по целия полуостров и дори в Италия и Франция. За да изложим произ-
хода и същността на тяхното учение, трябва да влезем в някои подробности. Тези въпроси едва в послед-
ното десетилетие бяха грижливо разработени от русите Осокин, Голубински и Левицки и от югославяните
Петранович и особено доктор Фр. Рачки. При все това много неща още не са разяснени443.
Вече обърнахме внимание на опитите да се въведе учението на павликяните 444 в България. Те не оста-
нали без резултат. Учението им, което първоначално намерило последователи между арменците, преми-
нало към тях от Мала Азия и не било нищо друго освен преобразувания в VII в. от Константин Самосатски
древен предноазиатски гностицизъм, или по-скоро манихеизъм. Византийските императори преследвали
павликяните, които тогава гинели с хиляди. Въпреки това обаче учението им се разпространило. Още в
VIII в. хиляди сирийски и арменски павликяни били преселени от Константин Копроним в Тракия за пог-
ранична стража. Повечето от техните селища се намирали в околностите на Пловдив, който поради това
станал тяхно средоточие на запад. В Цариград право на гражданство им подарил император Никифор в
810 г. [?]445 От Тракия павликянски учители преминавали в Македония и в България, особено след като
Пловдивската област поради Симеоновите завоевания била присъединена към България. Докъдето цару-
вал Симеон, павликяните имали малко значение в България; при Петър обаче обстоятелствата се проме-
нили.
Около първата половина на неговото царуване като преобразовател на павликянското учение се явил
поп Богомил, наричан също и Йеремия446. Целта му съвсем не била да преобразува християнската църква;
неговата реформа не е била реформа в днешния смисъл на тази дума. Тя се състояла в това, че като се
придържал към старите дуалистични възгледи, вече значително изменени от павликяните, той ги прило-
жил към християнството, систематизирал този възобновен дуализъм и го утвърдил с най-строга органи-
зация на цялото религиозно общество. Учението на Богомил не е нова религия и тя съвсем не дължи своя

127
произход на някакво отцепване от православната църква. Корените ѝ лежат извън християнството; тя е
само ново стъпало в безспирното развитие на източните догмати, образувани от смесване на сирийски,
персийски и гръцки възгледи с християнски елементи и в постепенното им сближение с християнството.
За Богомил не бил отрудно да накара народа, който недавна се бил отрекъл от езичеството, да прегърне
едно учение, което подобно на стария славянски мит за богове и бесове вярвало в два вида висши същес-
тва, т.е. добри и лоши божества. При това учениците на Богомил, наречени богомили, били не само твърде
почтени, ами още привличали към себе си много последователи със своята строга нравственост. Те имали
миролюбив характер, въздържали се от гръмки викове и смях и се отличавали с бледно лице поради пос-
тене. Това им придавало вид на святост, който винаги е имал влияние на Изток. Те не се отделяли явно от
църковното общество, макар че смятали своето учение за най-добро. Сами себе си никога не наричали
богомили, а просто християни. Където са били малко, там посещавали православните църкви и затова
оставали неизвестни. Гърците ги наричали по славянски Βογομίλοι или Εὐχίται Μμασσαλιανοί. Между сла-
вяните също били наричани и бабуни или манихеи; в Босна – патарени447.
След непродължително време в България имало вече две богомилски църкви, на които техните едно-
верци, дори когато били твърде много, всякога сочели като люлка на богомилството; именно тези църкви
били: българска и драговичка. Последната, която в латинските извори се нарича Dragovetia, Dugunthia,
Dugranica, се намирала според мнението на Рачки в родната земя на македонските драговичи, при Долен
Вардар, когато Голубински я преместя към пловдивските драговичи. От тези две църкви се развили
всички по-подирни, които се придържали към тяхното учение.
Наскоро в България се появил един усърден противник на богомилството, чиито пламенни речи са за-
пазени и до днес. Това е презвитер Козма. Според неговото мнение богомилите са „по-лоши от глухите и
немите идоли, по-лоши са от бесовете, евреите и неверниците; те са врагове на бога“. По-нататък той ги
обвинява, че учат хората на непокорство към началството, проклинат богатите (истинският богомил не
трябвало да скъпи земните блага); че осмиват старейшините, клеветят болярите, за служещите на царя и
неговите чиновници казват, че оскърбяват бога, забраняват на робите да работят на своите господари.
Когато някой богомил бил наказван от властите за бунт, народът го почитал като мъченик.
Пристъпяйки към кратко изложение на богомилската догматика и етика 448, трябва да забележим, че те
отчасти още не са обяснени и че богомилското учение в отделните страни е подлагано на различни изме-
нения, които винаги се стремели към сближаване с християнството.
Преди всичко се явява въпросът на какви именно съчинения богомилите основавали своето учение. Те
отхвърляли безусловно църковното предание и светите отци. През времето на Козма от Светото писание
те приемали само Новия завет; в Стария владеел според тях дяволът. Отсетне те ставали повече и повече
отстъпчиви. Но затова в текста на Светото писание те не изменяли нито една буква от превода на сла-
вянските апостоли. Забележително е, че едничкото запазено богомилско евангелие, макар и написано в
1404 г., съдържа твърде стари езикови форми и с това свидетелства, че те са преписвали много стари
ръкописи449.
При тълкуването на Светото писание те се ползвали с безусловна свобода; но заедно с това се гордеели,
че мнозина от тях знаели Светото писание наизуст. Същото ние знаем за чешките таборити. Това доказва,
че изкуството да се чете и пише било твърде разпространено между тях.
Освен библейски книги, те имали и много други. Козма казва, че тяхното учение се образувало от раз-
лични, неправилно размесени стихотворения. Това били твърде стари съчинения, които се разпростра-
нили заедно с богомилското учение по цяла Европа. Тяхното фантастично съдържание се харесвало на
народа в една епоха, когато всички умове били погълнати в религиозни съзерцания. Много от тях се спо-
менават още в началото на християнството, в актовете на Римския събор от 494 г. Само някои били със-
тавени от богомилите; всички почти стари славянски апокрифи са преведени от гръцки. Поп Богомил
съставил един сборник от апокрифи: за кръстното дърво, как Христос орал с плуг, как император Проб
нарекъл Христос свой другар и т.н. Към другите богомилски съчинения се отнасят: „Видението на Исай“,
„Въпросите на св. Йоан“, „Ходенето на Богородица в ада“ и т.н.; за тях ще говорим по-подробно в прег-
леда на българската книжнина450. Основа на богомилското богословие било мнението, че съществуват две
начала – добро и зло. Мощта и древността на доброто и на злото божество били еднакви. Доброто божес-
тво е съвършено, тройствено същество, от което не е произлязло нищо несъвършено и временно: то е

128
творец на небесния, невидим и съвършен свят. Злото божество, според християнската терминология на-
ричано още сатана или дявол, е създало всичко видимо и материално, т.е. Вселената с всичко живо и
безжизнено. И така, светът според възгледа на богомилите бил творение на дявола. Земята като негово
творение според тяхното мнение била предназначена за гибел.
По такъв начин съществували два свята: невидим, населен от хора със свръхестествено тяло, и видим,
телесен, т.е. свят божий и свят на сатаната. Противоположността между тяло и дух, между време и вечност
се проявява много рязко. Двете начала са съединени само в душата на човека: тя е паднал от небето и
затворен в тялото ангел, който след смъртта на човека ще се завърне там, откъдето е дошъл.
Гръцките богомили разказвали, че сатаната, като сътворил свое небе и своя земя, създал Адам от пръст,
но не умеел да го оживи. Тогава той изпратил вестители да молят бога да му вдъхне своя дух и че човекът
ще служи и на двамата. Поради своята доброта бог изпълнил желанието на сатаната и човекът получил
живот. Ева била създадена по същия начин. От сатаната тя родила Каин и Каломен, но с това сатаната се
лишил от своята творческа мощ и оттогава той си останал само владетел на света. От Адам се родил Авел.
Каин убил Авел и оттогава почнали да се извършват убийства.
Подобни разкази за произхода на света, за еднаквата мощ на доброто и злото същество се срещат също
в разни славянски басни, които дължат своя произход на богомилите.
Виновник за грехопадението на човека бил сатаната; човек според учението на богомилите няма сво-
бодна воля. Човечеството било подвластно на сатаната още през време на Стария завет: същият го подло-
жил на потоп, разпръснал хората от Вавилон и бил виновник за гибелта на Содом. Именно затова бого-
милите отхвърляли както Мойсей, така и пророците.
Спасителят само наглед приел човешкото тяло – защото нали всичко веществено е творение на дявола –
и само наглед умрял на кръста. Когато възкръснал от мъртвите, той посрамил сатаната и го оковал с тежки
вериги. Като се завърнал на небето, оставил своето тяло във въздуха. Според учението на богомилите
Мария не била майка на Христос, а ангел. Йоан Кръстител спадал към Стария завет и затова бил предаден
на проклятие като „предвестник на великия цар, на слънцето, на антихриста“.
Резултатът от спасението било освобождението на душите. Приковани от сатаната към тялото, те се
освобождават от тоя затвор и се завръщат на небето, понеже извършили покаяние в тялото. Спасителят
учел хората как да вършат това покаяние. С учението си той посочил пътя към спасението и това учение
оставил на вярващите, а не тайнства, които, бидейки обреди, били веществени, сатанически знаци.
Богомилите наричали себе си, както вече забелязахме, просто християни и обявили, че само тяхното
учение е правдиво и чисто. Те осмивали православните епископи, наричали поповете слепоци, монасите –
лисици, а себе си смятали за небесен живот, сол на земята, светлина на света, полски лилии и безгрешни
светци.
В тяхното общество се приемали само възрастни. Приемането се извършвало не чрез кръщение – нали
водата била сътворена от сатаната, – а след предварителни молитви и пост, чрез възлагане на евангелието
от Иоан; при това този акт бил наричан от гърците βάπτισμα. При това се давало име. По такъв начин
новият съчлен бил приеман като просто-вярващ (на запад credens). Ала имало и по-високо стъпало – съ-
вършени (в Босна крестяне, добри бошняне, свършители, т.е. християни, по латински: christiani, boni
homines [?], electi, perfecti451). Богомилите решително отхвърляли църковната йерархия. Всеки съвършен,
мъж или жена, имал право да проповядва.
Църковните старейшини били само пълномощници на общината, която ги е избрала. Те се делили на
три степени. Начело на страната стоял епископ, в Босна дед [дѣдьць в Софийския синодик], наречен на
Запад episcopus или senior. Следните две степени образували апостолите или стройниците (magistri),
които се наричали гости и старци (в Италия filii и diaconi452). Дори през време на най-голямото разпрос-
транение на учението, от Бордо до Цариград, никой от епископите не се ползвал с върховна власт, която
да прилича на папската.
Броят на църковните старейшини бил твърде ограничен. В Босна, където учението на богомилите оста-
нало да господства в течение на векове, имало само един дед и 12 стройници. Богослужение не се извър-
швало. Стройниците странствали от място на място, укрепвали вярата в народа, били посредници в дого-
ворите и сключвали мир и примирие. Нямало богомилски църковни здания (храмове). Подобно на старите
славяни, богомилите се покланяли богу навред, под открито небе, на планините, в дъбравите и в своите

129
колиби. Според техните възгледи християнските храмове и черкви били свърталище на зли духове, а кам-
баните – демонски тръби. Отначало, казвали те, сатаната обитавал в ерусалимския храм, а след това в
черквата „Св. София“ в Цариград. Впрочем те все пак имали молитвени домове в Южна Франция и може
би също така в Босна453: това били прости къщици без кули и камбани, без украшения и икони, без катедри
и олтар, който се замествал с една маса, постлана с бяло платно и върху него – Светото евангелие.
Те се гаврели над кръста. Иконите смятали за идоли. Много се молели, четейки предимно „Отче наш“.
Литургията отхвърляли напълно, като я смятали за жертвоприношение на демоните и многоглаголене.
Затова пък се изповядали публично (ἐξομολόγησις, appareilament) всеки месец в присъствието на „съвър-
шените“ и от двата пола, без да изброяват своите грехове.
Що се отнася до тяхната етика, за грях смятали само подчиняването душата на тялото, на тварта. Според
тях духовната смърт идва след фактическото нарушение на божеските заповеди, а не от лошите мисли.
Животът на „съвършените“ богомили бил много строг. Ето защо само малцина избраници образували
тоя клас. Те трябвало да се откажат от всички земни блага, от тази „ръжда на душата“. Имотът на бого-
милите бил два вида: църковен и частен. Църковният се придобивал от дарове или завещания; от неговите
доходи давали помощи на бедните и болните едноверци, след това на мисионерите.Частният имот бил
плод на трудолюбие и пестеливост; затова ги хвалели и друговерците. Те работели дори и в празнични
дни. Просяците презирали454 и се задоволявали само с необходимото за едно просто живеене.
На „съвършените“ се забранявало да стъпват в брак; бракът при тях се оприличавал на блудство. Месо
не можели да употребяват, защото е сътворено от сатаната, а също така сирене, яйца и друга животинска
храна. Да се убие човек или каквото и да е животно, те смятали за голяма простъпка; позволявало се само
да се убиват змиите като дяволски животни. Именно затова те отхвърляли войната и смъртното наказание.
На „съвършените“ богомили се забранявало да говорят с неверник, освен ако се касае за обръщането му
в богомилство. Да лъжат и да крият истината се смятало за тежък грях, а клетвата и показанието пред съда
те отхвърляли.
Животът на такъв „съвършен“ приличал на живота на един пустинник: той се отказвал от света и него-
вите удоволствия, живеел в бедност, задоволявал само най-необходимите си нужди, скъсвал всички се-
мейни връзки, също и всички приятелски отношения към друговерците, избягвал както съда, така и бой-
ното поле. Храната им се състояла от произведенията на растителното царство и риби, приготвени с рас-
тително масло; кравешко масло и сало им били забранени. Богомилите не трябвало да пият вино; но бош-
няците, италианците и французите не спазвали това правило.
Облеклото на „съвършените“ било черно, понякога подобно на дълго монашеско расо. Те избягвали
народните празненства, а също така и сватбите, кръщенките и никога не посещавали гостилници. Забра-
нено им било да се предават на гняв и много да говорят; у дома си те се занимавали с четене на Библията
или на фантастични апокрифи. С една дума, начинът на живота им бил суров, чисто монашески 455.
Българските богомили се молели четири пъти денем и толкова пъти нощем; гръцките – седем пъти де-
нем и пет пъти нощем. Когато минавали през някой мост и когато пристигали в някое село, те имали навик
да четат молитви. По този тих и мрачен шепот човек лесно могъл да ги отличи от другите хора. Празнични
дни у тях нямало. Те разчупвали хляба, но само в памет на Спасителя. Крайно много се изнурявали от
пост456.
„Съвършените“ християнки имали същите задължения, както и мъжете. Обличали се в черно, занима-
вали се с ръкоделие, с възпитаване на деца, с приглеждане на сиромаси и болни.
Такъв бил животът на „съвършените“. Само малцина достигали тази степен; за това се изисквала извън-
редна самоотверженост. Ето защо дори при най-високия разцвет на богомилството, в началото на ХIII в.,
такива се наброявали не повече от 4000 души между стотици хиляди богомили. Вярващите им отдавали
голяма почит; при среща с тях им се кланяли и снемали шапки. Тяхната благословия се ценяла високо.
Когато някой „съвършен“ пътувал, навред го приемали радушно и го угощавали.
Простите вярващи живеели, както другите хора. На тях не се забранявало да встъпват в брак, но с усло-
вието „жената да бъде добра и вярна“ и със запазване на правото да се разделят с нея, когато намерят за
добре (в Босна457). Можем да си представим каква разпуснатост се явила като последица от такова поло-
жение.

130
 Простият вярващ вземал участие във военни действия; пример за това виждаме у босненското, ломбар-
дското и французкото дворянство. Той можел да си създава богатство, да не се отказва от всякакви нас-
лади и да се облича както другите хора. Но на смъртния си одър всички се приемали в класа на „съвър-
шените“ чрез една церемония, наречена на Запад la convenensa.
В задгробния живот богомилите признавали само небе и ад, без чистилище. За покойниците не се мо-
лели; умрелият без конвененса отивал в ада, където се намирали всички неверници и ония, които живели
преди Христос. Те не признавали възкресение на тялото, понеже всичко веществено се смятало за грешно
и сатанинско.
Козма укорява богомилите за тяхното лицемерие и тщеславие. За гръцките богомили четем, че те се
превъзнасяли със своето въздържание, ала поканени, „ядели и пиели като слонове“. Има известия, наис-
тина основани само на предания, че техните събрания се превръщали в оргии. Съществуват малко секти,
за които по същия начин да не са се отзовавали техните врагове; какви басни били пуснати в ход от рим-
ския народ за първите християни. Случаи на разпуснатост са доказани само у савойските и българските
богомили през XIV в.
Това мрачно, отхвърлящо чувствеността учение завладяло сърцата на славянския народ на Балканския
полуостров и се задържало там с повече или по-малко щастие до идването на турците. В средните векове,
в онова време, когато религиозните въпроси стояли на пръв план, у южните славяни към борбата за са-
мостойност на народните православни църкви и към борбата за уния на Източната и Западната църква се
присъединила още вътрешната борба на християнството против Източното богомилство. Народът се раз-
делил на две партии. Първата се опирала на държавната и църковната власт, на силното болярство и ду-
ховенство; другата била силна със своята численост и непреодолимо постоянство.
В Босна богомилството тържествувало в непрекъсната борба с Маджарско и с папата. Който знае раз-
рушителните последици на това учение, лесно ще разбере бързите успехи, които предали на османците
през XIV и XV в. владичеството над полуострова.

425 Родословието на една старобългарска династия (семейството на Борис според бележките по белите полета на Чивидалското еван-
гелие):

[Добавки: под Симеон – жени 1, пред Михаил – (1), пред Петър (2), а към Мария – нейни παῖδες τρεῖς. Geor. mon., стр. 913. – Не е ли
baianus титла? Хърватски бань у Конст. Порфирог. Βοεάνος Rački, Doc, стр. 398. В Дубровнишките грамоти бань = vicecomes. В
българските надписи се среща и крал, и бан. Срв. Rački за бан в старото хърватско кралство.]
426 Baianum autem edeo fere magicam dedicisse, ut ex homine subito fieri lupum quamvecumque cerneres feram. Liutprand, Antapodosis,
III, стр. 29. От това място може да се заключи, че около 950 г. Боян вече не бил между живите.
427 [Срећковић, Историја срп. народа, I, Београд, 1884, стр. 463, цитира един откъс от Видението на пророк Данаил за царете и
последните дни. Споменава за знамението при Перник, Симеонъ дрьжить.л. лѣть, а по немъ Петрь, след тях 12 царе, казвайки „аз
съм цар“, за въстанието на Маниак. Пак там, от книгата на пророчествата за унгарците, сърбите и други народи от края на XII
столетие. – Starine, 18, стр. 179. Новакович описва черногорски апокрифичен сборник от 1836 г. с апокрифна притча за смъртта на
св. Богородица, към края на който се намира приписка: „сии изводъ обрѣтохъ азъ Ияковъ въ книгахъ Петра царя болгарскаго, иже
бѣше тому настолни градь Велики Преславъ и умре въ велики Римъ“? Препис от по-стара книга от 1572 г. (Венециански печат).

131
 Там, стр. 177, се изброяват трима епископи: Дионисий, Йеротей от Атина и Тимотей от Македоние от града Колисиа. Срв. Нова-
ковић, пак там, стр. 188. Nota bene – повести за цар Петър у Качановски. Петрова кула в Стоб. Служба на цар Петър споменава
Срезневский, Пам. юсов. письма, стр. 121. И памѩть (?) св. Петра инокааго, бывшаго царѣ Бльгаромъ. Зографски трефологий от
XIII в. Срезневски – Časopis čes. musea, 1878, стр. 334. Срезневский, Пам. юсов. письма, Обозрение, стр. 121, служба на цар Петър
в Зографски трефологий, според извлеченията на Порфирий, в същия ден на пренасянето на св. Климент Римски:
отца нашего х
, прѣблаженыи
етре царю пречстныи. Просѧ
ѣ св. Петроу Болгарскомоу, у В. И. Григоровича этого нет (Изв., I, стр. 98–99.
Статьи кас. древн. слав. языка, стр. 93–94). Срв. кал. в края на книгата на Срезневски. А. И. Соболевский, Слова Петра черноризца,
Изв. отд. рус. яз., ХIII, 1908, кн. 3, стр. 314–321, в 6 руски ръкописа има: за поста и молитвата, за спасението, за временния живот,
за богатите и сиромасите и т.н. Тук се цитира ръкопис от XVI в., в който четем „Петра царя“. Словата са на южен славянин, от най-
ранното време на черковнославянската литература. Πέτρος: ἀνὴρ ϑεοϕιλὴς καὶ σεβάσμιος, Лъв Дякон, V, 2. Срв. Vita S. Lucae за него.
На стари години ли или още на младини?]
428 За Петър вж. разсъжденията на Дринов, Началото на Самуиловата държава, „Период. списание“, Браила, IX и X, стр. 44; Гилфер-
динг, I, стр. 111 и сл.
429 [Тамошният епископ е бил на събора през 879 г. и битките в 917 г.]
430 [Liutprandi legatio, cap. 19: Petrus Bulgarorum vasileus – писмена „symphona“ за преимуществото на българските пратеници, казал
на Лиутпранд сам Лъв Фока, брат на Никифор Фока.]
431 Разказ на Лиутпранд, изпратен от император Отон I в Цариград в 968 г., Liutprand, Antapodosis, III, стр. 36, у Pertz, III, стр. 311.
432 Дринов, Южные Славяне..., стр. 62–71.
433 Че и Петър получил корона от Рим, отбелязахме по-горе, Гл. VIII, бел. 21 (= 28).
434 [Че печенегите са били в добри отношения с българите – nota bene, Const. Porphyr.]
435 Theoph. Cont., стр. 419; Дринов, стр. 87. [За царския брат Иван – nota bene, Cont. Geor. Monachi разказва за това събитие другояче,
подробно. Претендент.]
436 [За действията на въстаниците през 930 г. – nota bene, Hirsch, стр. 373.]
437 Съвсем нова характеристика за Чеслав даде Дринов, Южные славяне, стр. 137 и сл.
438 В Heerstrasse nach Constantinopel, стр. 71, прокарвам мнение, че Шишман е бил княз на бърсяците. Кулите на Шишмановци се
намирали не в Албания, в Източна или Южна Македония или в околностите на София, в Охрид, Преспа, Битоля, Сетина, Прилеп,
ще рече – всички в областта на бърсяците; Скопие било дадено от Самуил на княз Роман. [По-скоро царски, коронни градове. За
комитопулите срв. Κομιτόπουλος лице у Кантакузин, I, 3, сар. 46, 47. Качановски в изданието на сръб. Зонара (Starine) обяви името
на комитопулите за българско!!! Кедрин (= Скилица), II, стр. 434, 435: ἐνὸς τϖν παρὰ β-οι ς μέγα δυνηϑέντων κόμητος, затова синовете
κομητόπουλοι, името не е споменато, ала се среща в поменика на Гильфердинг, I, стр. 270, и в грамотата от 994 г. Според Кедрин
революцията е станала между смъртта на Роман II и възкачването на престола на Фока, в 963 г., Дринов, стр. 90. Nota bene. „Период.
списание“, IX–X, стр. 58–61. – Кедрин, II, стр. 347. Петър след смъртта на император Роман II възобновил мира, за поръчителство
дал двамата си синове, Борис и Роман, и скоро умрял. Синовете били изпратени в България, за да поемат властта ϰαἰ τοὺς
ϰομητοπούλους ἀπείρξουσι τῆς πρόσω φορᾶς. Δαβὶδ γὰρ ϰαἰ Μωϋσῆς ϰαἰ Άαρὼν ϰαἰ Σαμουὴλ, ἐνὸς ὄντες παῖδες τϖν μέγα δυνηϑέντων ἐν
Βουλγαρίᾳ ϰομήτων, πρὸς ἀποστασίαν ἀπεῖδου ϰαἰ τὰ Βουλγάρων ἀνέσειον. Почти същото като на стр. 434, 435.]
439 Историята на това разделяне на държавата и началото на династията Шишмановци са обяснени от Дринов в цитираното съчине-
ние и в „Периодическо списание“, IX–XII, въз основа на сбъркани византийски известия (Кедрин) и местни списъци на царете в
църковните паметници. Латинската грамота от 994 г. (Farlati, Illyricum sacrum, II, стр. 111), приписана на избягалия от България в
Хърватско болярин Пинций, в която родът на Шишман се изкарва от Търново, според Дринов е подправка от XIII в., когато Търново
било резиденция на българските царе (Дринов, цит. съч., стр. 89, бел. 102). [Nota bene унгарските нахлувания през страната на
Петър още около 968 г., към Солун и Цариград. Вж. Liutprand. Владеел следователно вероятно Белград и околността. Според Const.
Porphyr. унгарската граница на Дунава е била при Траяновия мост. Pincius е римско име, срв. Monte Pincio.]
440 Изд. на Козма в Православный Собеседник, II, стр. 311–313; Дринов, стр. 73.
441 [За пустиннослужителите, Срв. еремитите в Западна Европа в XI в. Sybel, Geschichte des I. Kreuzzuges.]
442 [Има ли доказателства, че богомилството е съществувало в България още в Х в.? Не се ли е появило по-късно? Съчинението на
Петър Сикул според арменеца архидякон Карапет Тор-Мкртчиан, Die Paulikianer, Leipzig, 1893, е тепърва от времето на Алексий
Комнин. СпоредУспенски съчинението на презвитер Козма е също по-късно, а не от X в.]
443 Fr. Rački, Bogomili i Patareni, Rad jugoslavenske akademie, VII, VIII, X; Голубинский, цит. съч., стр. 154; Б. Петрановић, Богомили,
у Задру, 1867; В. Левицкий, Богомильство, болгарская ересь, СПб, 1870 (в Христианское Чтение). Ние се придържаме предимно на
Рачки.
444 [Павликянство: У латинските писатели от XVII век. Paulianisti, вж. Acta eccl. Bulg., срв. ϑεησκεία τῶν Παυλιανιστῶν Genes., Hirsch,
стр. 172. Karl Müller в рецензия та на Döllinger, Beiträge zur Sektengeschichte в Theol. Literaturzeitung, 1890, № 14, стр. 354–357 sur
l’origine du Catharisme une théorie nouvelle, vraisemblable et ingénieuse. Ch. Molinier рецензия на съчинението на Döllinger в Revue
hist., 1894,1, стр. 152, за църквите на Renier Sacchoni, Thes. nov. anecdot., V, 1761, в Италия, геогр. Е. Vacandard, Les origines de
l’hérésie Albigeoise, Revue des questions hist., XXVIII, 1 януари 1894, стр. 50–84 (проповед на св. Бернард). Emilio Comba, Storia dei
Valdesi, 1893, Firenze. Рецензира Тоссо в Arch. stor. ital., XIII, стр. 388 и сл.]
445 [Κολωνία е в Мала Азия. Грешка на Рачки.]
446 [Йеремия: М. Соколов, Материалы и заметки по старинной славянской литературе, Москва, 1888, I–V, стр. 108–142, Богомил не
е = Йеремия. Приписваното на Йеремия не е еретическо (срв. Starine, V, стр. 79–83), дори доста често е против богомилските
възгледи. Ягичовата рецензия върху това, СПб, 1892, стр. 18–21. По въпроса за Йеремия и Богомил вж. ЖМНПр, август 1888, стр.
462 (Соколов и Веселовски).
447 За името на богомилите вж. Гл. XIII. [В Средна Европа (Немско) валдензите в началото на XIII столетие претопили в себе си по-
старите катари. Haupt в Quiddes Zeitschrift, I, 2. Същият пише за принудителното признаване чрез инквизиторите на безобразията

132
 (пак там, стр. 323, и т.н). Знаели цялото Свещено писание, и неучените (стр. 327, бел. 2). Ign. v. Döllinger, Beiträge zur
Sektengeschichte des Mittelalters, I. Geschichte der gnostischmanichäischen Sekten; II. Dokumente, München, Beck, 1890. Главно исто-
рията на катарите, и за България и Босна. Nota bene: трябва да се подбере специфично българското учение: Козма, Синодика от
1211 г., синодите в 1360 г., бележките в Acta на Fermendžin. По въпроса срв. Богомилска приказка, записана от Нешо Бончев, Пе-
риод. сп., VIII, 1884, стр. 122, издал Дринов.]
448 Ние се ползваме от основателното разсъждение на Рачки (Rad). [За богомилите срв. текстовете в Starine, edd. Jagić, Рачки, Кача-
новски и т.н. Starine, 14, стр. 24, патаренският „отче наш“ – срв. Miklosich, Slav. Bibl., I, стр. 226 (1345) τὸ μὲν γὰρ πάτερ ἡμῶν, ὧ
διαϕερόντως οἱ Βογομίλοι χρῶνται. Шишманов, Сборник, I, стр. 42, за богомилството в българската народна поезия. Ф. Успенский,
Богословское и философское движение Византии XI и XII веков. ЖМНПр, 1891 септ., окт. Окт. Синодик на имп. Алексий, стр.
285. Богомилството се появило у славяните към края на XI в. от учението на евхаитите (евхити). На стр. 288–290 се излага връзката
между беседите на презв. Козма и Синодика. Според извадките на проф. Мурко (Беседа) „относится к числу древнейших и первос-
тепенных источников в настоящем вопросе.“ Козма... „ясно, что главы Синодика должны восполнять Беседу и, в свою очередь,
быть иллюстрируемы этой последней“. Козьма. Изд. Правосл. Собеседн., 1864, I, II. За презвитер Козма срв. Успенский, История
на Атон, III, стр. 912 и сл. В. Н. Златарский, Сколько бесед написал Козьма Пресвитер? Харьков, 1904, Сборник за прослава на
Дринов, стр. 39–48 (Козма е написал не 13, „одну беседу“).
449 Даничич за кодекса на бошнака Хвала в Старине, III, стр. 1–14.
450 Вж. Гл XXVI, 9.
451 Рачки в Rad, X, стр. 179; срв. босненските грамоти от XV в. у Miklosich, Mon serb., стр. 368, 398, 440, 461. Пуцичь, Српски споме-
ници, Београд, I, 1858, бел. 1, стр. VII (1404) alguni dei Patarini et Baroni et boni homeni.
452 Постепенност на длъжностите виждаме например у бошнака Радена, наречен в грамоти от 1422 г. селянин, в 1438 г. – старец, а в
1453 г. – гост. Вж. Даничиħ, Старосерб. лексикон sub v. По-подробно за това вж. Рачки, цит. съч., стр. 183 и сл.
453 [Mauro Orbini, стр. 353, за Босна: Patarini heretici, de’quali un altra sorte era in Bosnia, chiamati Manichei. Questi (secondo che
riferiscono il Volaterrano et in Sabellico) habitavano ne’monasteri, posti nelle valli, е altri luoghi rimoti; one le matrone, che di qualche
infermità guarrivano, solevano andare come per voto à servire un certo tempo prefisso. Et cosi stavano con detti monaci, ò per dir meglio
heretici. II che durò fin à l’anno 1520. L’abbate, ch’era in questi monasteri, chiamavano DED et il Priore STROINIK. Il sacerdote quando
entrava nella chiesa pigliando in mano un pane е voltatosi al popolo, diceva al alta voce: lo beneditò е il popolo gli rispondeva, beneditelo;
poi soggiungendo diceva, lo spezzarò, et il popolo rispondeva spezzatilo. Et fatto ciò con quello communi-cava il popolo. Crusius,
Turcograecia, стр. 60, за Босна, haeretici Manichaei, 2 принципа, манастирите in abditis montium, жени понякога в тях. Цитира Math.
Palmeria. Успоредици на богомилското учение: Die Drusen des Libanon zerfallen in Wissende und Unwissende, Eingeweihte und
Nichteingeweihte. Die Wissenden tragen eine weisse Turbanbinde, trinken keinen Wein, rauchen nicht, fluchen und lügen nicht. E. Littmann,
Neuarabische Volkspoesie, Abh. d. kgl. Gesellsch. in Göttingen, phil.-hist., CL, NF, V, 3, 1902, стр. 153.]
454 [Нищих презирали – бедните (просяците) презирали – ?, точност на превода?]
455 Рачки (Rad, X), стр. 208, 214.
456 В Италия „съвършените“ носели под горното си облекло вълнен пояс, а жените „cordulam cinctam ad carnem nudam subtus
mamillas“ (Reinerus).
457 Папа Григорий XI писал в 1373 г.: „cum Bosnenses uxores accipiant cum condicione: si eris bona et intentione dimmittendi, quando sibi
videbitur“ (ръкопис на Югосл. академия), срв. Theiner, Mon. Slav. merid., I, стр. 389; Rački, Rad, VIII, стр. 149; X, стр. 218.

133
 Глава X. Русите в Дунавска България
Нахлуване на руския княз Светослав и заемане на крайбалканските земи от русите. Покоряване на
Източна България от византийския император Йоан Цимисхий (971)

През 963 г., същата година, когато последвало разделянето на България на две царства, на цариградс-
кия императорски престол се възкачил пълководецът Никифор Фока, който чрез обратно завладяване на
заетите от арабите острови Крит и Кипър възстановил византийската мощ в източната част на Средиземно
море [завладял и Антиохия]. От него започват редица монарси, които с твърда ръка управлявали съдби-
ните на ромейската държава. Това скоро трябвало да се почувства от източното, по-слабо българско цар-
ство458.
Тъкмо в това време, когато Никифор след завръщането си в Цариград в 966 г. празнувал с триумф бляс-
кавите си победи над сарацините в Мала Азия и главно превземането на Тарс (965), в столицата се явили
българските пратеници, за да получат обикновения данък. Тогава Никифор в присъствието на целия двор
се провикнал: „Колко нещастни са римляните, ако те, след като победиха всички неприятели, трябва сега
като роби да плащат данък на скитите, на този презрян и беден народ!“ След това той заповядал да набият
пратениците и срамно да ги изгонят459.
И така, 40-годишният мир (от 927) бил нарушен насилствено и този път пак от византийците. Походът
бил обявен от Никифор чрез завземането на българските погранични крепости в Тракия; но после импе-
раторът, като искал да запази войниците си, за да продължи щастливия поход на изток, предоставил на
русите да унищожат Източна България, която и без това била доста отслабнала. Още в мирния договор,
сключен от Игор (945) и потвърден от Олга (957), русите се задължили да дават спомагателна войска на
византийците460. Освен това, още и един паричен подарък от 1500 литра злато склонил Светослав да пред-
приеме поход.
С 10-хилядна войска великият княз тръгнал надолу по Днепър към Черно море, през август 967 г. изля-
зъл внезапно на брега около устията на Дунав и без мъка завладял град Переяславец, или Малък Преслав,
чиито следи се забелязват и днес източно от Тулча при с. Прислава, на десния бряг на ръкава Свети Ге-
орги461. Българската 30-хилядна войска била разбита и принудена да избяга в Дръстър.
За плановете на Никифор нямаме точни сведения. Ние не знаем дали е искал само да сплаши Петър, или
е имал намерение да покори България. Достоверно е само това, че веднага след щастливия поход на Све-
тослав неговата политика се изменила. Унищожаването на византийския флот от арабите близо до Сици-
лия, успехите на император Отон I в Южна Италия, безредиците, които избухнали в Цариград поради
тежките налози, и слуховете, че наместникът на Херсон Калокир се домогвал да завладее византийския
престол с помощта на Светослав, всичко това накарало императора да се помири с Петър. За да се заздрави
съюзът, определено било да се оженят две български княгини за двама византийски царски синове; освен
това Петър изпратил синовете си Борис и Роман в Цариград.
Никифор обещал на стария български цар, че той отново ще изпъди русите 462; ала те сами решили да се
върнат (през пролетта на 968), понеже Киев бил обсаден от печенегите.
Но още на 30 януари 969 г. Петър се поминал463. Българската църква го причислила към лика на светиите.
Смъртта му имала пагубни сетнини за неговото царство.
От отсъствието на българските царски синове, които се намирали в Цариград, поискал да се възползва
Давид, син на Шишман I, царя на Западна България, за да обедини под своя власт и двете части на държа-
вата; ала Борис II го изпреварил с византийска помощ и успял да се задържи464.
Щом като минала опасността, която го заплашвала от запад, Светослав (през лятото на 969) отново се
появил в България, но вече не като съюзник на византийците, а за свой интерес. Разказват465, че той не
криел от майка си Олга, че му е по-мило да живее в Переяславец на Дунав, отколкото в Киев, понеже там
се стичали всички скъпоценности на изкуството и природата: злато, платове, вино и плодове от Гърция;
сребро и коне от Чехия и Маджарско; кожи, восък, мед и роби от Русия. След отчаяна борба под стените
на Переяславец, Светослав „привечер надделя и взе града с копие“. След много спечелени сражения, Све-
тослав успял да завладее не само Дръстър и дунавските градове, но също така и столицата на царството,

134
Преслав на Камчия, и в нея да плени цар Борис с цялото му семейство; на стария варяг Свеналд било
възложено да пази съкровищата, струпани там от времето на Крум, Борис и Симеон и пленения цар. В
непрекъсната борба Светослав преминал през Балканите, след едно ужасно кръвопролитие завладял
Пловдив (970) и се явил при гръцката граница466.
От 10 декември 969 г. в Цариград царувал войнственият арменец Йоан Цимисхий, който си проправил
път към престола чрез убиването на Никифор. Предложеният от него мир бил отхвърлен от Светослав.
Руският княз увеличил войската си с български и маджарски наемници, поразил гърците в една кръвоп-
ролитна битка под Одрин467 и опустошил Тракия.
През пролетта на 971 г. Цимисхий от Одрин преминал до Великия Преслав през балканските проходи,
които по неизвестна причина не били заети. След едно нещастно сражение около град Свеналд трябвало
да се затвори в него. Русите се защитавали храбро по върховете на яката стена, но гръцките прашкари
надвили. Обсадителите поставили стълби и нахлули в града, който бил разграбен. Свеналд се затворил в
обширната и добре укрепена крепост, която обаче гърците запалили от всички страни. Русите загинали в
отчаяна борба с изключение на Свеналд, който с няколко души се промъкнал до Дръстър. В Преслав Борис
II със семейството си бил освободен от руския плен и бил приет от Цимисхий с големи почести468.
В същото време Светослав се затворил в Дръстър. Със смъртни наказания и заточения той усмирил
недоволните българи. На 23 април византийците се показали пред града. Голямото сражение пред вратите
на града било решено едва през нощта от византийската конница. След това Дръстър бил обсаден в про-
дължение на три месеца както откъм суша, така и откъм реката. В борбата участвали също и руските жени
в мъжки дрехи. Изнурени от глад, обсадените на 22 юли направили последен, отчаян опит за излизане,
който ги принудил с нещастния си изход да сключат мир, след което, снабдени с кораби и припаси, те се
върнали у дома си.469
Светослав не видял вече родния си край; той бил убит при праговете на Днепър в борба с печенегите.
От неговия череп печенежкият княз Куря направил чаша за пиене.
Дунавска България цялата била заета от гърците. Цимисхий и не мислел да възвърне царството на осво-
бодения Борис, макар че при стъпването си в България навред се изтъквал като освободител на тази страна
от владичеството на русите. Цар Борис II и българският патриарх Дамян били свалени и Източна Бълга-
рия, т.е. Северна Тракия с Пловдив и страната между Балкана, Осъм, Дунав и Понт била присъединена
към Византийската империя. Преслав бил преименуван в Йоанопол според името на императора, а
Дръстър – в Теодоропол в чест на св. Теодор Стратилат, който, както мислели, помагал при обсадата. Като
се завърнал с триумф, победителят пожертвал в катедралата „Св. София“ короната на закоренелите вра-
гове на Римската империя. Борис трябвало публично да снеме от себе си украсената със злато и бисер
пурпурна тиара, багреницата и червените обуща; вместо това той получил титлата магистър на империята.
По-младият му брат Роман бил скопен470.
По такъв начин Източното българско царство, което по своя обем надминавало само с малко държавата
на Исперих и обгръщало в себе си само малка част от силната монархия на Симеон, попаднало под властта
на гърците, като просъществувало всичко девет години (963–971). Византийците владеели и онези об-
ласти, които в течение на триста години се намирали под властта на българските князе и служили за из-
ходна точка на техните победоносни походи. Династията на Шишман се задържала недокосната в несрав-
нено по-голямото Западно царство 471.

458 С разясняване на много дипломатични, хронологични и топографски въпроси по-раншните трудове за тази епоха (на Хилфердинг,
Рачки, Гфрьорер, Byzantinische Studien 1874, Папаригопуло и други) са значително допълнени от Дринов в неговото съчинение
„Южные Славяне и Византия в X веке“.
459 Така започнала войната според разказа на Лъв Дякон, който като съвременник и отчасти очевидец е за нас главен извор за тази
епоха. Най-късните компилатори Кедрин и Зонара споменават за грабителски походи на унгарците през България до византийските
провинции. Обаче според „Vita S. Gerardi“ (Endlicher, Monumenta Arpad., стр. 214) унгарци и българи се намирали тогава в прия-
телски отношения. [? Leo Diac, IV, сар. 5, стр. 62, казва, че българите искали (след превземането на Тарс) τοὺς εἰϑισμένους ϕόρους.
Никифор се произнесъл за българите: πενιχρόν καὶ μιαρὸν ἔϑνος, πενέστατον καὶ μ. цар: τῷ σκυτοτρώκτῃ καὶ διϕϑερίᾳ ὑμῶν ἄρχοντι.
Hase превежда pellivoro mastrucato regi vestro. Лъв Дякон пак там говори за непроходимостта на България, гори и планини. Nota
bene: за руските войни в България по времето на Никифор Фока и Цимисхий пише, и Яхия, стр. 177–181. Известията на Скилица и
на Лъв за началото на неприятелствата могат да се обединят. През пролетта на 966 г. Никифор след триумфа за превземането на
Тарс изгонил българските пратеници, когато дошли да искат обикновения данък (Лъв Дякон). След това Никифор потеглил за
Тракия и обсадил българските гранични крепости (Лъв) = през юни 966 г. Никифор обикалял тракийските градове дори до големия

135
 прекоп (Еркесия) и писал на Петър да не позволява на унгарците да минават Дунава и да нахлуват във византийската земя (Скилица
= Кедрин, II, стр. 372). За нахлуването на унгарски чети дори до Солун през пролетта на 968 г. и до Цариград същата година вж.
Liutprandi legati, малко преди похода на Никифор в 968 г. във Финикия. Нота bene: в 967 г. Никифор е бил в „Македония“ (прибли-
зително = Тракия), като се тъкмел да потегли за Апуля, там го намерил пратеникът на Отон, венецианецът Dominicus. Италианските
работи са причина, че Никифор може би не поискал да навлиза по-нататък в България: в 966 г. Отон за трети път е бил в Италия,
на Коледа 966 г. му се подчинили Pandulf Cap. и Benevent. Доминик намерил може би Никифор в Тракия – лагера против русите,
според Лъв укрепявал и Цариград, синджир през Босфора, поправка на крепостта.]
460 Полное собрание русских летописей, I, стр. 22, 26.
461 [За положението на Малкия Преслав срв. Tomaschek, Zur Kunde der Haemushalbinsel, II, стр. 19–21. Proslaviza на итал. карта при
Бабадаг, Berisklafisa у Идриси при Дунава, 4 дни от Дръстър, 4 дни от устието.]
462 [През 968 г. български пратеник е бил изпратен в Цариград, „Ungarico more tonsus, а enea catena cinctus“ (пафти на пояса?)
Liutprandi lеgatio, cap. 19, за трапезата. Етикетната препирня. Лъв Фока и Симеон proto а secretis казвали, че той е „tonsus, illotus et
atena aenea cinctus“, но че е patricius повече, отколкото episcopus. Вж. описанието на носията на велможите при Симеон у Йоан
Екзарх. Catena около тялото на българския пратеник у Лиутпранд = пояс със златни и сребърни копчета върху дългата дреха на
българските пратеници на Отон I, Ал-Бекри. Nota bene: синджирени пояси в Будапещенския нар. музей (вж. Дневника на пътуването
ми през 1892 г.). Leo Diac., V, 3: след руското нахлуване византийците изпратили при българите като при единоверци пратеници –
(патр. Никифор Еротикос, епископ Филотей Евхаитски), преговори за женитба, българска княгиня ἐκ αἴματος βασιλικοῦ на кола
(Лъв Дякон е εἰϑισμένο δὲ γυναιξὶ Μυςῶν ἐϕ’ ‘ἁμαξῶν ὀχεῖσϑαι) при Никифор.]
463 В този ден се празнува неговата памет. Срезневский, Памятники югославянского письма, СПб, 1868, стр. 123. [Когато Лиутпранд
е бил в Цариград в 968 г., 4 юни – 2 октомври, византийците са били приятели и с българи, и с руси: два руски кораба се намирали
във византийската флота за Италия. Хронологически пак не може да се съедини; при убийството на Никифор Фока на 10 декември
969 г. Теофано се отдалечила от императорските стаи, за да приготви нещо за новопристигналата българска княгиня, Leo Diac, V,
7. Тогава може би смъртта на цар Петър да е настъпила едва през януари 970 г.?]
464 Cedrenus, ed. Bonn., II, стр. 346 [?].
465 Летопись по Лаврентьевскому списку, стр. 66.
466 Leo Diac, ed. Bonn., стр. 105. Мислели, че в Пловдив тогава били съсечени до 20 000 души. Дори в следващите векове тази
катастрофа не била забравена от пловдивчани. Anna Comnena, ed. Par., стр. 450. (Под тавроскити тук се разбират руси, досущ както
у Кинам.)
467 Докато според руския летописец гърците били разбити от Светослав, Лъв Дякон и Кедрин им приписват победа. Впрочем сам
Лъв не скрива, че след тоя бой Тракия била опустошена от русите. [Победата на Варда Склир над русите в Тракия описва Лъв
Дякон, без да споменава мястото. У Скилица ἀγχοῦ που τῶν τείχων Ἀρκαδιουπόλεως, Кедрин, II, стр. 384. Оттам Варда Склир заминал
за Азия срещу Варда Фока. Тогава „скитите“, като видели заминаването на войските, оплячкосали Македония (= Тракия). Там
господствал магистърът Йоан Куркуас, обаче той убивал времето си в угощения (nota bene: вж. неговия надпис у Захариев). Leo,
VII, 9. В Одрин били пренесени храни с лодки, διὰ τῶν σιτγῶν πλοίων, пак там. Nota bene. Редът на събитията у Лъв Дякон, разбира
се, не е хронологичен – у него се споменава само едно руско нахлуване в България. С русите според Лъв Дякон са били българите
и унгарците. Скилица говори за печенеги = скити у Лъв, ала те у Лъв = тавроскити = руси.]
468 [За похода на Цимисхий през пролетта на 971 г. Вж. Leo Diac., стр. 130– 131.]
469 [Пред Силистра паднал Йоан Куркуас, Leo Diac. IX, 5, магистрос, божие наказание: безчинствал против черквите, много от тях в
България, казва, обрал, присвоил си техните ἔπιπλα и σκέυη (одежди и съсъди). Събрание на русите на съвет, наричано κομέντον.
Leo Diac, IX, 7. Срв. други за българите и печенегите. Алб. и румън. kunvend, римски conventus. У Лъв се споменава за руско-
византийски търговски договори: Leo Diaconus, IX, 10 finis: ϰαἰ φὶλους ἡγεῖσϑαι αὐτοὺς, ϰατ’ ἐμπορίαν πρὸς τὸ Βυζάντιον
στελλομένους. ϰαϑάπερ ἀνέϰαϑεν ἔϑιμον ἦν. Става дума е за срещата на Цимисхий със Светослав в Дръстър.]
470 [За скопяването на по-младия Борисов брат Роман. Кедрин: от Йосиф (Вринга), nota bene. Няма ли тук объркване с някой Романов
от император Роман Лакапин? Роман се наричал по дядо си Симеон, Cedrenus, II, стр. 455: ’Ρωμανὸς, ὁ Πέτρου μὲν τοῦ βασιλέως τϖν
Βουλγάρων υίὸς, τοῦ δὲ Βορίσου ἀφελφός, Συμεὼν τῷ τοῦ πάππου ὀνόματι μετονομαϑείς.]
471 [Трофеите у Лъв Дякон, IX, 12: иконата на св. Богородица от България, ἁλουργοὺς στολάς (пурпур.) на българите и στέμματα
(корони). Τὸ Μυςῶν ἐκπρεπέστατον στέϕος посветил в св. София. Παράσημα τῆς βασιλείας на Борис: τίαρα περιπόρϕυρος, χρυςῷ καὶ
μαργάροι κατάστικτος, ἐσϑής τε ἁλουτηὸς, καὶ πέδιλα ἐρυϑρά. Migne, col. 885. Колонизацията на манихеите от Изток във Филипопол
извършил Цимисхий по съвета на патр. Теодор Антиохийски, за да ги отстрани от Изток. Cedrenus, II, стр. 382. Nota bene: по-
раншни подобни случаи на колонизация вж. пак там. Против кого са ги заселили там – против западното царство или против новите
поданици? За патр. Теодор вж. Яхия, бележката. От 970 г. – 6 години и 4 месеца. Яхия, стр. 181, пише, че Цимисхий превзел Дръстър
и съседните градове, завладени от русите – ни дума за цяла България. Какво е придобил Цимисхий? У Лъв Дякон само Мизия =
Moesia, а градове Преслав, Плеск, Дръстер, у Скилица = Кедрин, стр. 401, най-много само Konstantia (Кюстенджа). У Яхия, стр. 181,
само Дръстер и съседните крепости освен Diocleas и похода на Цимисхиевите войски за Раса. Скилица = Кедрин, стр. 347, говори
за въстанието на комитопулите против Борис II (около 963 г., във времето на Вринга) и на стр. 434 пак за въстание против Василий
II след смъртта на Цимисхий. У Яхия е съвсем другояче. Там Роман е цар и тепърва след неговата смърт неговият „гулам“ (слуга)
Комитопул станал цар.]

136
 Глава XI. Западното българско царство
и неговото падане.
Цар Самуил
Граници на Западното българско царство. Цар Шишман I (963–968?). Цар Давид (968?– 977). Цар
Самуил (977–1014). Борба с Василий II Булгароктон. Царете Гавриил (Роман 1014–1015) и Иван Вла-
дислав (1015–1018). Окончателно присъединяване на България към Византийската империя

Западното българско царство обгръщало вътрешните части на полуострова, главно Македония, Алба-
ния, Северния Епир и Северна Тесалия, Моравската долина, околностите на Видин и София. Западната и
южната граница съвпадали току-речи с границата на Симеоновото българско царство. На север Дунав
напоявал пределите на Шишмановите земи от Белград надолу, далеч зад Видин. На изток границата се
простирала до Източното българско царство, а след падането му – до византийските владения, приблизи-
телно от устието на Осъм покрай тази река до Траянови врата и до византийската погранична крепост
Серес. Само на запад царството достигало до море, при албанското и епирското крайбрежие.472
Тази държава всъщност не била монархия, а, така да се каже, конгломерат от наследствени княжества,
владени от потомците на онези славянски князе, които начело на своите племена още към края на VII в.
често и напусто обсаждали Солун, или пък на български велможи от IX в. Центърът на Македония, стра-
ната на бърсяците с градовете Скопие, Прилеп, Битоля, Преспа и Охрид, бил наследствен имот на царс-
ката фамилия. В Перник при полите на Витоша заповядвал храбрият болярин Кракра, в Струмица – Дра-
гомъж, в Мъглен – Илица, във Воден – Драгшан, в Сервия – Николица473, в албанския Белград (сега Бе-
рат) – Елемаг, и т.н. Българската войска се състояла от войските на тези велможи, или по-скоро областни
князе.
Цар Шишман I, основател на новата държава и родоначалник на нова династия, избрал за своя столица
първо град Средец (София), който още от римско време се смятал за пръв град в страната. После резиден-
цията била пренесена от Шишман или приемника му в Мъглен, Южна Македония, а оттам във Воден.
Заедно със столицата се местила и резиденцията на западния български патриарх474.
Липсват сведения на кого Шишман дължи царската си корона475. Знае се само, че син му Самуил, както
Симеон и Петър, я получил от Рим476. И така, Шишмановци с отделянето си от Източното царство възп-
риели предишните отношения на Симеон с Рим, докато Петър влязъл в отношения с Византия. 477
Шишман умрял след кратко царуване (от 963 г. без малко до 969 г.478).
Наследил го синът му цар Давид [?]479. Той се опитал след смъртта на Петър (969) да завладее цялото
царство, но, както видяхме, опитът не сполучил. Той не се намесвал при покоряването на Източното цар-
ство от руси и византийци, като очаквал по-благоприятно време, което скоро настъпило. Освен това той
се мъчел да влезе в отношение със Запад. През март 973 г. негови пратеници се явили пред император
Отон I в Кведлингбург480.
Император Цимисхий умрял на 10 януари 976 г. Наследили го двама младежи от династията на Василий
I Македонец, братята Василий II и съуправителят му Константин VIII. Веднага навред избухнали въста-
ния. В Мала Азия се разбунтувал пълководецът Варда Склир, а след това и неговият другар Варда Фока.
Борбата с тези бунтовници, които били подкрепяни от арабите, продължавала 14 години – до 989 г.
Възползвайки се от тези обстоятелства, Давид не закъснял да влезе в борба с Византия. Войната почнала
с обсадата на пограничната крепост Серес. Българската войска се командвала от по-младия брат на Давид,
Мойсей, който обаче скоро загинал, като бил ударен с камък, хвърлен от градската стена. Българите не
превзели крепостта.
Наскоро след това царуването на Давид прекъснало. Според един местен извор той сам се отрекъл от
престола, като го отстъпил на по-младия си брат Самуил, и станал монах. Наскоро след това се поминал
и смъртните му останки били пренесени от неговата резиденция Воден в Охрид. Той бил причислен към
народните светци; в много български черкви може да се види образът му с надпис: „Святий цар български

137
Давид“. Друго нещо разказва гъркът Кедрин, а именно, че някакви власи-скитници го убили в планинс-
ката страна между Кастория и Преспа при една гора, наречена Красивите дъбове (Καλᾶς δρῦς).481
Цар Самуил, който взел в ръцете си управлението около 977 г., не само продължил войната с енергия,
но дори до смъртта си постоянно бил зает с нея, като към края водел наистина само отчаяна съпротива 482.
Докато на изток византийците се борели с Варда Фока, Самуил опустошавал Тракия и гръцките провин-
ции, разположени край Егейско море. Жителите на предишното Източно царство въстанали, изгонили
византийците, които ги владеели около осем години, и се присъединили към свободното българско царс-
тво, което по такъв начин отново се простирало до устията на Дунав и до Понт. Петровите синове, затво-
рени в цариградските дворци, се възползвали от този момент и избягали (978). Бързи коне ги донесли до
„планинския проход, който води за България“, т.е. до Траяновите врата. Напред вървял по-старият, цар
Борис II, а подир него следвал Роман. В гората ги срещнали неколцина българи, които поради гръцкото
им облекло ги взели за гърци и по тази причина намясто убили Борис, навярно със стрела. Роман обаче,
като извикал кой е, бил приет радушно и бил заведен при Самуил, който го назначил за началник в Скопие
на Вардар483.
Около 981 г. Самуил се обърнал с всичките си сили на юг към Тесалия и Елада, където славянският
елемент тогава още се намирал в пълна сила; малко преди това византийците покорили славянските пле-
мена в Пелопонес. Като превзел най-напред пограничния град Лариса, той преселил жителите му в Бъл-
гария. Една прекрасна гъркиня, която взел в плен, си избрал за съпруга. От Тесалия Самуил се промъкнал
в Атика и приближил до Коринтския провлак, който бил зает от пелопонеския стратег Василий Апокавк.
Изплашен и съвсем слисан поради болестта си, последният поканил при себе си св. Никон от Спарта.
Никон се явил, излекувал стратега и при това още му донесъл вест, че българите се върнали вече на се-
вер.484
Между трофеите от този поход в Елада се намирали мощите на св. Ахилей 485, които Самуил заповядал
да се пренесат от Лариса в новата му резиденция, която преместил от Воден в Преспа.
Градът Преспа, името на който и до ден днешен е запазено в названието на езерото и областта, вече не
съществува. В горното езеро се намира скалист остров, с близо един километър широчина, който се издига
до 20 м над водата и който и сега още се нарича град или градище. Тук именно бил дворецът на Самуил.
На южния край на острова се намира малък залив, който се именува Врата; навътре се виждат развалини
от четири черкви и две здания; има и надписи, както предполагат, гръцки. Недалеч оттам има втори, също
такъв стръмен остров Мали град, също с развалини от черкви486. На трети плодороден остров, който и сега
се именува Ахил, били погребани смъртните останки на св. Ахилей в един посветен нему манастир.
Резиденцията обаче не останала дълго време на острова. Самуил се преселил по-нататък в очаровател-
ната Охрида, където и сега още се издигат развалини от две кули над града и над великолепното езеро.
По разпореждане на Самуил околните блата били пресушени чрез многобройни канали, които се изливали
в Дрин487.
Император Василий бил твърде зает с работите на Изток, та не бил в състояние да се противи на Самуи-
ловите успехи. Едва на десетата година от своето царуване (986) той предприел поход, чийто подробности
добре знаем от гръцки, арменски и арабски извори488. Главният свидетел Лъв Дякон лично участвал в тази
експедиция.
От Пловдив императорът преминал през тесни и стръмни пътеки до древните Succi (Траянови врата),
оттам до Сердика, ще рече, в един край, който 177 години не бил виждал византийска войска. Започнали
обсадата на града, ала машините действали без успех, от ден на ден снабдяването на войската с храна
ставало все по-трудно, тя започнала да изпитва глад; научили по слухове, че Самуил се приближил с
войски от цялата западна страна. След 20 дни византийците снели обсадата и бърже отстъпили назад. На
първа дневна почивка войската спряла в един горист кът при вододелната линия между Дунав и Егейско
море (при Вакарел). Войниците били смутени от мрачни предчувствия. На следващия ден 17 август 986 г.
стигнали до гористата ихтиманска котловина и след като минали покрай кулата Стопонион [у Кедрин]
или Щипоня (сега Ихтиман), изкачили се между клисури и в непроходима гора до висините на прохода
Траянови врата489. Когато бързали да се промъкнат през най-дълбокото място на котловината, тъжната
дотогава тишина на гората била внезапно нарушена от шум на оръжие и военни викове. Българската
войска се подала от две страни от дъното на гората и с ужасен град стрели се хвърлила срещу изтръпна-
лите от страх ромеи. Целият обоз, обсадните машини, императорските палатки и стотици прекрасни коне

138
паднали в ръцете на победителите. „Стрелите на мизийците тържествуваха над копията на авзоните.“ По-
вечето от войниците, които един ден преди това минавали покрай алпийските ихтимански ливади, пад-
нали под мечовете и боздуганите на българите. Императорът дължал спасението си на отреда арменски
пехотинци490, които, като го взели сред тях, след това „agmirie quadrato“ успели да се измъкнат на открито
поле. Лъв Дякон избягал на кон от котловината до върха на прохода при Ветрен и можем да си представим
колко се е зарадвал, когато пред погледа му се мярнала Тракийската низина.Това било прочутото сраже-
ние в Българския проход (ἐν τῇ Βουλγαρικῇ κλείσει); така се наричали тогава Succi у византийците. Бъл-
гарски мародери (плячкаджии) си позволили тогава да се явят в околностите на Цариград и се показали
пред моста при Атира (сега Буюк Чекмедже).
През следващите три години Василий дотолкова бил зает с бунтовете в Мала Азия, с похода на русите
срещу Корсун, със сицилийските и африканските араби и с императора Отон II, че не можел да мисли за
война, с която да отмъсти на българите. Между това Самуил превзел крайморските градове Драч, който
се опирал дори на Симеон, и Леш (Alessio), после преминал на север през сръбската земя до Дубровник
(Рагуза). Сръбските племена, обединени доскоро от Чеслав, тогава живеели пак разделени политически.
Тези племена се намирали номинално под върховната власт на византийците. Самуил покорил първо дук-
лянския княз Иван Владимир, когото по-късно направил свой зет; после също областите Травуния, Зах-
лумие [Херцеговина], Южна Босна и същинска Сърбия. И така работите взели пак такъв обрат, в какъвто
се намирали 70 години по-рано при Симеон491.
След това от адриатическия край Самуил отново се упътил за егейското крайбрежие, превзел в 989 г.
македонска Верея (тур. Караферия), която владеела над изхода от долината на Бистрица (Халиакмон), и
заплашвал Солун492.
Едва след като било потушено въстанието на Варда Фока (987–989), Василий II имал възможност да се
опълчи повторно против българите.
В 991 г. той се упътил през Тракия и Македония за Солун и воювал с българите четири години. Успехите
му впрочем се ограничили само с превземането на няколко кули; в превзетата обратно Верея византий-
ците не се задържали493.
Оттогава император Василий си поставил за главна цел на живота не само да се бори систематично с
българите, но и да ги пороби напълно. Опорните точки на военните му операции били Пловдив, Солун и
Мосинопол [Гюмюрджина] в крайбрежната равнина между устията на Марица и Струма (римския Мак-
симианопол, сега развалини при Гюмюрджина). Подобно на своя противник Самуил, Василий стоял
лично начело на войската. Като прекарал целия си живот в походи, той от млади години имал суров ха-
рактер и бил бездушен. Начинът на живота му бил монашески; живеел без жена; месо и вино не се слагали
на трапезата му. Обожаван от клира, той бил мразен от народа, който изнемогвал под бремето на посто-
янни военни тегоби. Той не приличал на учения си дядо Константин Багренородни, презирал законите и
образоваността. Неговият характер се проявил напълно в изтребителната 28-годишна борба с българите.
На шестата година от войната (996) Самуил се решил да предприеме за втори път поход към Елада. Той
победил при Солун гръцкия пълководец Григорий Таронит494, родом арменец; по-нататък вървял през до-
лината Темпе на юг и грабел [в Тесалия, Биотия, Атика], дори и в Пелопонес. Никифор Вест 495 тръгнал
подире му с прясна войска, но трябвало да се спре при брега на силно разлятата р. Сперхей, между реките
Отрис и Ета. Българите побързали да се върнат през Термопилите и спрели на лагер срещу него на десния
бряг496. Бурният поток разделял неприятелските войски. През една нощ, когато българите, смятайки се в
пълна безопасност, спели спокойно, гърците намерили брод и преминали потока. Нощното клане свър-
шило с пълно унищожаване на българската войска497. Самуил, за първи път победен, с мъка избягал по
височините на Пинд към укрепения остров на Преспа.
Оттогава военното щастие изменило на Самуил. Тежка била за него последвалата наскоро загуба на
Драч. Една Самуилова дъщеря [Косара] се била влюбила в пленника Ашот, син на Таронит. Бащата скло-
нил на нейната молба, омъжил я за него и изпратил зетя си управител в Драч. Но младият арменец с
помощта на гръцкото население предал Драч на византийския флот; жена му, българката, помагала при
тази измяна на отечеството498.
Византийците се опитали също да сеят раздори между членовете на царската фамилия. Навярно през
това време Самуил заповядал да накажат със смърт пренебрегнатия при отричането на Давид по-стар брат
Аарон, закъдето влязъл в тайно споразумение с гърците 499.

139
 След Сперхейската битка гърците преминали към настъпателни действия в големи размери. Нападени-
ето на императора над Софийската област останало безрезултатно (999) 500. По-щастлив излязъл походът
на патриция Теодорокан501 и протоспатария Никифор Ксифий към Мизия (1000)502, която от това време до
въстанието на Асеновци (1186) останала под властта на византийците. Тогава именно паднали Великият
и Малкият Преслав [и Плисков]; само Бдин (Видин) още се държал. През третия поход, [станал през Со-
лун] (1001)503, императорът превзел Верея,Сервия504. Воден505 и тесалийските кули; пленените гарнизони
били заселени в прибрежния край Волер, около устията на Марица. Войводата на Воден Драгшан 506, засе-
лен в Солун, оженен за гъркиня, след два несполучливи опита бил заловен при третия опит да избяга и
бил набит на кол; той оставил четири деца от гъркинята 507. През четвъртия поход Василий II превзел Ви-
дин след 8-месечна обсада (1002). Между това Самуил сполучил в деня на св. Богородица (15 август) да
вземе неочаквано Одрин и да го ограби508. От Видин Василий, разрушавайки българските кули, се упътил
по Моравската долина за Скопие, където Самуил след една нещастна битка изгубил и лагера, и града [и
тук Самуил не мислел, че неприятелят ще мине реката]. Княз Роман 509, внукът на великия Симеон, предал
града, който се намирал под негово началство, за което получил титлата патриций и бил назначен за стра-
тег на Абидос. След това императорът заминал за Перник, пазен под Витоша от дълбокия Стримонски
пролом. Ала началникът Кракра доказал на гърците, че кулата не може да се превземе [Василий през
Пловдив се върнал в Цариград.]
След тези четири похода от Самуиловото царство останали само Западна Македония, Албания и пла-
нинските земи около София, при Витоша и Рила. Само новите войни с арабите и грузинците попречили
на императора да нанесе смъртен удар на България. Самуил дори успял през време на дългата партизанска
война отново да заеме Драч и Воден.
След 11-годишни приготовления510, в 1014 г. почнала последната война. Самуил изпратил храбрия Нес-
торица да обсади Солун, а сам потеглил към Стримон. Докато Несторица бил разбит при Солун от пъл-
ководеца Теофилакт Вотаниат511, императорът напразно се мъчел да превземе с пристъп засеките на Са-
муил в проломите на Клидион и Кимполунг, близо до Струмица512. На 29 юли 1014 г. Никифор Ксифий,
[новият] пловдивски стратег, бърже обходил планината Беласица южно от проходите и нападнал бълга-
рите в тил. След една отчаяна съпротива българската войска била унищожена. Самуил с мъка се спасил в
Прилеп. Когато след това един отряд гръцка войска достигнал до Вардар при крепостта Мацукион 513, Те-
офилакт, солунският победител, бил изпратен към Струмица, обаче в един пролом българите го срещнали
с такъв град от камъни и стрели, че сам той и по-голямата част от войската му загинали; [според легенди
византийците имали много пленници у българите, като Й. Халд, дори страната била цялата пълна с пле-
нени гърци]514. Тогава императорът се завърнал в Мосинопол; по пътя още той превзел [с обещания] неп-
ристъпната планинска крепост Мелник (Μελένικος) в Родопа.
Страшна съдба сполетяла 15 000 [14 000 у Кекавмен] българи, пленени в битката при Беласица. Василий
II заповядал да ослепят всички, като оставят на всеки сто души по един едноок да ги води и в такъв вид
ги изпратил при царя им в Прилеп515. Когато Самуил ги видял така безчовечно осакатени, паднал в нес-
вяст. Като дошъл на себе си, той поискал вода, но щом изпил няколко глътки, усетил конвулсии в сърцето
(καρδιαγμός) и след два дни, на 15 септември 1014 г., починал след 38-годишно царуване [?]516.
Самуил дори на смъртния одър тържествувал над своя противник, бездушния Василий; очите му се за-
мъглили при вида на хиляди озлочестени съратници. Дори гърците, негови врагове, никога не говорят, че
той набождал някого на кол или заповядвал да го ослепят, докато Василий често налагал такива смъртни
наказания. Наистина, убиването на брата е факт, обаче тази му кървава постъпка, която не прави изклю-
чение в аналите на средните векове, била предизвикана от измяна и опасност. За неговото добродушие
може да се съди по това как е постъпил с Владимир и с Ашот. Самуил е енергичен, мъжествен и хуманен
господар, който, като успял с победи да издигне българското царство отново на оная висота, която то
достигнало при Симеон, подир цели 24 години се държал мъжествено срещу превъзхождащите го сили
на византийците в нещастна борба с тях517.
Отслабналото българско царство просъществувало всичко четири години след смъртта на Самуил. Не-
гов приемник бил синът му от ларисчанката518 Гавриил, наречен също и Роман519. Той спасил живота на
баща си, когото придружавал навред, в сраженията при Сперхей и при Беласица. Той бил по-висок от
баща си по ръст, но му отстъпвал по духовно величие.

140
 Зарадван от смъртта на царя, Василий излязъл [през есента от Мосинопол], изгорил царската кула [на
Гавриил] в Битоля (Βουτέλιον520) и заповядал да завземат Прилеп и Щип. [През Воден в началото на януари
1015 г. той се върнал обратно в Солун521. През 1015 г. продължил; Воден, който бил въстанал, покорил
наново.] Напразно Гавриил предлагал мир. Гърците проникнали в планинската област Мъглен 522 при ед-
ноименната кула, чието местоположение не се знае точно. Българите оказали такава съпротива, че импе-
раторът трябвало лично да отиде там. Само когато реката била отбита от стените и запалените, напълнени
с дърва мини ги разклатили, началникът Илица се предал; заедно с гарнизона той бил изпратен на заточе-
ние в Армения.
След това била изгорена близката крепост Нотия, сега Ноте (Нѫте) 523, местожителство на цинцарите-
мохамедани, едничките хора от латински произход, които изповядват исляма. Победата на Василий била
ускорена от жестоките семейни разпри.
Самуиловият брат Арон оставил син Иван Владислав, който като баща си бил приятел на гърците [?].
На един лов при Петърско [Πετρισχός], близо до Острово, през време на обсадата на Мъглен тоя Владислав
убил братовчеда си цар Гавриил524, както казват, по споразумение с император Василий, без да гледа на
това, че само по молбите на този същия Гавриил той бил помилван при убиването на Арон. Злодеецът не
се задоволил с една жертва. Той заповядал също да убият жената на Гавриил и да ослепят по-големия му
син, а зет му, сръбския княз Владимир, поканил при себе си на гости (в Охрид или Преспа) и заповядал
да го убият на 20 май 1015 г. По-късно Владимир бил признат за светец и бил погребан в Елбасан, в
манастира „Св. Владимир“; името му и до ден днешен е познато между албанците 525.
Узурпаторът Иван Владислав тутакси почнал преговори 526, ала съпротивата на болярите, начело на ко-
ито стоял Ивац (Ἱβάτζης) [?], го накарала да поднови борбата. Почнали с обсадата на Драч, [който според
Кедрин във времето на Владимир имал сключен мир].
Василий, грабейки и ослепявайки пленниците, преминал през Острово, [Соскос и Пелагонийското поле]
чак до Охрид, заел града на царете и искал вече да освободи Драч, когато един отред в Пелагония (Битол-
ската котловина) [на Георги Гонициат и протоспатария Орестес] бил унищожен от Ивац; поради това
императорът побързал да се върне в Солун. Оттогава щастието започнало да изменя на Василий. Две ек-
спедиции срещу Струмица и София излезли несполучливи; [в 1016 г. Давид Арианит, отивайки в
Струмица, превзел Термица, Ксифиас – Бояна]527. Също несполучливи били 88-дневната обсада на Перник
(1016) и походът срещу Кастория (1017)528. Владислав тогава вече успял да сключи съюз със заддунавс-
ките печенеги; но, изглежда, дръстърският стратег го развалил. Едно малко възнаграждение за тези нес-
полуки дало ограбването на Южна Македония, където били изгорени между другото кулата Бужиград на
Девол и дворецът на Самуил Сетина, под Нидже.
През пролетта на 1018 г. цар Иван Владислав отново се разположил на лагер пред Драч. Драч (албан.
Дуррес, славян. Драч, древния Epidamnos или Dyrrachion) в средните векове имал голямо значение като
най-добър крайбрежен пункт между Котор и Корфу, поради което гърци, славяни, албанци, неаполитанци
и венецианци непрестанно се борели за неговото завладяване. Днес обаче той е тесен старинен градец с
1000 жители, в който върлува треска; разположен е на един усамотен хълм, отделен от сушата с пясъчни
дюни и лагуни. Тук именно пред Драч през пролетта на 1018 г. паднал убит Иван Владислав, последният
охридски цар, неизвестно от чия ръка. Според легендата на св. Владимир той бил убит от ангел; арабинът
Яхия пък разказва, че той бил умъртвен от негов войник529.
Тогава България останала без господар. Между болярите се образували две партии. Повечето искали да
се подчинят на гърците, за да им признаят различни привилегии; водачи на тази партия били патриарх
Давид, който играл неблаговидна роля в убийството на сръбския княз Владимир, царица Мария и пълко-
водецът Богдан. Другата партия, макар и малобройна, се приготвила за отчаяна съпротива под предводи-
телството на Владиславовия син Фружин (Προυσιανός530), Самуиловия съратник Николица и енергичния
Ивац.
Веднага щом получил вест за смъртта на Владислав, императорът потеглил от Цариград на запад. В
Одрин български пратеници [на Кракра] му явили, че Перник се подчинява с 35 градовце, разположени в
околността. В Мосинопол той намерил пратеници от Моровизд (при Злетово), от Пелагония и от Липлян.
В Серес го поздравили Кракра от Перник и Драгомъж531 от Струмица. При Струмица патриарх Давид,
придружаван от войводата Богдан532, му предал писмо от царицата. През Скопие, Щип и Просек достигнал

141
до Охрид, където в лагера пред града приел царицата и целия род на Шишмановци 533. В царското съкро-
вище освен голяма сума пари намерили украсена с бисер корона, златоткани дрехи и 100 центнера злато,
което преминало в джобовете на византийските наемници.
Императорът утвърдил привилегиите на българското дворянство, а някои наградил с византийски по-
четни титли534.
Партията, която искала да продължава войната, се оттеглила в албанските планини. Царският син Фру-
жин с двамата си братя избягал на стръмния Томор (Τμῶρος, 3080 м535) при Берат; ала когато планинските
склонове били заети, той слязъл в Девол и там се предал на императора, който го назначил за началник
на придворната стража. Неукротимият Ивац заседнал в същата местност на непристъпната планина Вро-
хота [Βροζατός и крепост] Пронища [Προνίστα], където имал кула с великолепна градина. Когато със си-
лата на оръжието не могли да се разправят с него, в един празничен ден го споходил Евстатий Дафно-
мил536, охридски стратег, и макар че бил посрещнат гостоприемно, заловил Ивац по един начин толкова
смел, колкото и вероломен. Храбрият герой бил ослепен. След това и войводата Николица напуснал пла-
нините. Последният свободен болярин Елемаг537, господар на Берат [ὁ τῶν Βελογράδων ἄρχων], изявил
своята покорност в Стаг на Пенея.
След 28-годишна борба (991–1018) България била най-после покорена. Победителят отпътувал за
Атина.538 На бреговете на Сперхей му показали купища непогребани кости, страшния паметник на Самуи-
ловото поражение, а при Термопилите – онази грамадна стена, която била издигната за отбрана против
българите539. В Партенона540, който в това време бил вече черква на св. Богородица, Василий принесъл
благодарствена молитва за победата. Като прекарал зимата в Атина, в началото на 1019 г. влязъл с триумф
в Цариград. С необикновено тържество гърците празнували възвръщането на императора, който достиг-
нал целта си, бидейки 64-годишен старец [?], и който заслужено получил прякора Българоубиец (ὁ
Βουλγαροκτόνος541). Със златна, окичена с пера корона, той влязъл през Златните врата в града; пред него
вървели царица Мария, Самуиловите дъщери и пленените боляри.
Нямало вече българско царство!
Византийската империя се простирала от Истрия до Ефрат и от Драва до Кипър, понеже сръбските и
хърватските князе също трябвало да признаят върховната власт на гърците и дори в Сирмий 542 имало ви-
зантийски стратези. От времето на Юстиниан I никога византийската мощ не била толкова здрава на по-
луострова543.

472 Често цитираният от нас труд на Дринов, Южные Славяне и Византия в X веке, Москва, 1876, Гл. III, съставя епоха за началната
история на Шишмановци. За по-нататъшния ход на Самуиловите войни срв. Гильфердинг, 1, стр. 125 и сл., и особено най-новото
съчинение на Fr. Rački, Borba južnih Slovena za državnu neodvisnost u XI vieku, Rad jugoslav. akad., XXIV–XXXI. Също и отделно,
Загреб, 1875, стр. 333 [Основният извор тук не е Кедрин, а Скилица. Вж. превода на Габий от 1570 г., бележките на Bekker в Бонс-
кото издание на Кедрин и nota bene Hirsch, стр. 356 и 375. А. Л. Липовский, История греко-болгарской борьбы в X–XI в., ЖМНПр,
1891, ноемврий, стр. 120–141. Извори: Скилица – Кедрин, Зонара, Псел, Лъв Дякон, Мих. Аталиат, стр. 229–230, Йоан Геометър,
Кекаумен. Животът на св. Никон Метаноите, Martène et Durand, стр. 867 и 868, Гл. 51 (nota bene). Похвала на св. Фотий Солунски
(около 986–991) и на св. Евтимий. Арменецът Степанос Таронски, наричан Асохик (928–1044), прев. Н. Эмин, Москва, 1864, Матей
Едески от XII в. и Яхия. El-Macin (Ал-Макин) е бил използван още от Gförer, Byz. Gesch., II, 1873; съчинението е важно, малко е
било обърнато внимание на него. Вж. Псел, захваща от 976 г. Йоан Мавропод Евхаитски, учител на Псел, е описал времето на
Василий II и може би и на Конст. VIII. Изгубено. Скабаланович, стр. LVIII (?). Bozidar Prokić, Die Zusätze in der Handschrift des
Johannes Skylitzes, Codex Vindob. hist. graec., LXXIV. Ein Beitrag zur Geschichte des sogennanten westbulgarischen Reiches, Munchen,
1906. – За войните на Василий II с българите в похвалата на Фотий Тесалийски Encomium S. Fotii Thessali (sic). Васильевский, в
ЖМНПр, 1886 ноябрь, стр. 96 и сл., пръв я извади на бял свят в извлечение от един ръкопис на Московската синодална библиотека.
Фотий е местен солунски светец. Негова πατρίς е Θετταλία. Родителите му не ca ἄδοξοι οὐδ’ἀνώνυμαι, а „πολὺ τὸ περιώνυμον καὶ
περίδοξον ἔχοντες καὶ τὰ πρϖτα τϖν Θετταλϖν ὄντες ἐν ἕπασιν“. От младини имал наклонност към монашески живот. Живял в Теса-
лоника, която стояла начело на тесалийските градове или, по-добре да се каже, била разположена между тях: на изток Амфипол
καὶταῖς στοιχηδὸν συγκειμέναις τϖν Ἑλλησποντίδων (sic). В Солун той се настанил в едно манастирче около Акропола „Св. Козма и
Дамян“, където намерил аскета Βλάσιον. Император Роман Лакапин (трябва да бъде Роман II) повикал в двореца този аскет, τῆς
πατρότητος ἄχιον. Царицата родила син. Βλάσιος го кръстил, нарекъл го Василий. Фотий придружавал тук своя учител, а след кръ-
щението носил младенеца πρὸς τὸν κοιτωνίσκον при пеенето на ἱεραῖς ὑμνωδίας. Власий се върнал в Солун, при βουνός Χορταίης ce
настанил в τρώγλην περί τὴν ὑπαρείαν πετρώδην καὶ ἄνικμον. Хортаитският манастир (срв. Tafel) следователно още не е съществувал.
По-нататък пак в ЖМНПр, стр. 101, бел. 1 = fol. 205 от ръкописа: Τὸ γὰρ τοι Μυσϖν ἔϑνος, ϰατὰ τῆς ‘Ρωμαίων ἀφηνιᾶσαν ἀρχῆς ϰαὶ
τὴν Θετταλϖν πᾶσαν ϰαὶ Δολὸπων ϰαταδραμὸν, πολλῆς ἀγωνίας τῷ βασιλεῖ τϖν Αὐσόνων ὑπῆρξεν παραίτιος οὔτε γὰρ ἧν προσόδους
(доходов) ὲϰεὶ ὲπὶ τὸ ἀνάϰτορον (ко двору) ἄγεσϑαι, οὔτε ἧν ἀϰίνδυνον οὐδενὶ τϖν ἐϰ τοῦ αὐτοῦ γένους ὁδὸν τήνδε βαδίζειν, ἁπάντων
ὲϰτόπως γινομένων δορυαλώτων ϰαὶ ἤ ξίφει ϰοπτομένων ἀνηλεϖς, ἤ πρἁς δουλιϰὴν τύχην ἁπαγομένων, ἀἰχμαλωσίας νόμῳ τῆς τὸ ὁμόφυλον

142
 ἀϑετούσης ϰαἰ ϰατὰ τοῦ συγγενοῦς ἐπανιστάσης τὸ συγγενές (согласно с обичаями войны, отрицающей единоплеменность, востанов-
ляющей родственный народ против родственного). ῎Απερ οὐϰ ἔτι ἀνεϰτά φρονϖν εἰϰότως ὁ βασιλεὺς μυρίαν μὲν ϊππον! συναγαγὼν,
μυρίαν δὲ χεῖρα στρατιωτιϰὴν συλλεξάμενος, πόλεμον τε συγϰροτήσας ἰσχυρὸν ϰαἰ γενναῖον μετ’ἐλλογἰμω συντάξεως ϰαἰ μάχην συστήσας
ϰραταιοτάτην, ἐν τῷ πανσρατί ϰατ’αὐτὸν εἰσελάσαι ἥττων ὤφϑη τῆς βαρβαριϰῆς ἀντιτάξεως (произошла жестокая битва; цар, вышедший
против Болгар со всеми силами, не устоял против варварското строя, и это повторилось много раз), τούτου δὲ πολλαχῆ γεγονότος,
ἐπείπερ εἰς ἀμηχανίαν ἐληλύϑει ϰαἰ τοῖς ἐχϑροῖς οὐχ οῖός τε ἦν ἀντιτάττεσϑαι, потърсил друга помощ, молитвите. Дошъл в Солун,
Власий бил вече умрял, потърсил неговите другари и намерил Фотий. Узнал за своето кръщение. Фотий „с этого временни делается
постоянным сотрапезником царя; он сопровождал его в походах против неприятелей: один борился против Болгар оружием, другой
молитвами. Позднее, когда восстание (ἀνταρσία) было наконец ниспровергнуто“, Фотий се върнал в Солун, τῆς τϖν βαρβάρων
ἀπονοίας καϑαιέτης γενόμενος, за което свидетелства и царят в грамотата със златен печат и царски подпис (χρυςῆ σϕαγίς), в която
βασιλικὰ δωρήματα περιέχεται. Стр. 103: Повест περὶ τῆς ϑεανδρικῆς εἰκόνος на Спасителя, която се явила в Солунския манастир τϖν
Λατόμων, написана от монах Игнатий, игумен на манастира τοῦ Ἀκατονίου в Солун (в ръкописа стои Ἀκαπνίου). Максимилиан,
когато се готвил за поход срещу Σαυρωμάτας (сарматите), живял със семейството си в Солун. Той имал дъщеря Теодора, която
видяла в Солун християнско богослужение и се покръстила. Под предлог на болест живеела извън града, в северната част на пред-
градието, което се наричало Λατόμια. Термите (баните) на жилището били преобърнати в място за събиране на християни в черква.
И когато по желанието на Теодора един художник искал да изобрази Богородица, то вместо това веднага се появил образът на
Спасителя, „грядущаго на облаках“. Майката при това заплашвала с гнева си бащата, който бил зает във война със сарматите.
Теодора скрила иконата във волска кожа и вар. По времето на Лъв Арменец образът бил намерен; на мястото на Теодоровата баня
стояла черква на св. пророк Захарий и при нея манастир, основани още от времето на победата на християнството над езичеството.
За пребиваването на Галерий Максимиан (292–311) в Солун след победата над готите и сарматите се говори и в житието на св.
Димитър (Migne, т. 116); в Менология на Василий се споменава за Максимиановия дворец (при мъченик Домнин). Латомия не се
среща у Тафел, Димица и т.н. Теодора не е позната от другаде. В началото на IX в., преди имп. Лъв Арменец, в Солун е живял
Йосиф Химнограф, в манастира τοῦ μεγάλου Θεοῦ καὶ Σωτῆρος, τοῦ Λατομίου νῦν (писателят е от X в.). У митроп. Евстатий, Канта-
кузин и Йоан Анагност срещаме храм τῆς Θεοτόκου τῆς ἀχειροποιήτου, според Евстатий там се намирал и манастир (ed. Tafel, стр.
358). Обаче идентичен ли е с манастира Латомия? Неговото местоположение не може да се установи. За Фотий Солунски срв. Byz.
Zeitschrift, II, стр. 313–314. Срв. Виз. Врем., 10, стр. 692.]
473 [Драгнаш. Срв. циганина Dragsin в молдавска грамота от 1572 г. у Hâjdeu в Arch., I, 1, стр. 132. Старочеш. draksan (-saň) Клем.
псалтир. Николица (за името, малкият Никола поради ръста му вж. Кедрин) бил според Кекаумен от Лариса. Неговата особена роля,
толкова пъти се предавал и пак избягвал, най-после Василий надарил всички, обаче него турил в затвор.]
474 Тези резиденции са споменати в грамотата на Василий от 1020 г., у Голубинский, стр. 261.
475 [Споменава ли се Шишман в поменика на Дринов? За липсата на сведения кому Шишман дължи своята царска корона – nota bene
Lah.]
476 Вж. Гл. VIII, бел. 21 (=28).
477 [Началото (на Второто българско царство) сигурно е след 968 г.: Liutprand не говори нищо за две Българии, унгарските нахлува-
ния към Цариград и Солун стават през българска земя, рекламациите на Никифор Фока – следователно Крайдунавско от Белград
до Бдин е още Петрово. Мястото у Кедрин, стр. 347, е объркано, връщането на Борис II и Роман може би се бърка с тяхното
избягване още през царуването на Василий II. Оригиналната Пинциова грамота (знаем я само от Луций, nota bene: вероятно е без
имена, charta retractata е попълнила нескопосано, прибавила и Tarnova, това ar е ново (по-старото на латински е само Ternovo),
основата е вероятно убиването на Радомир от Владислав, син Аронов, обърнато в убиването на император Sisman от сина на импе-
ратор Стефан – такъв Стефан е непознат в българската история. Pincius романска дума ли е? Monte Pincio при Рим. Mich. Attaleiates,
стр. 234, разправя за делата на дядото и бащата на имп. Бриений през времето на Василий II: ὅϑεν ϰαἰ σὺν αὐτῷ μὲν ϰαἰ τῷ πατρἰ τὴν
ϰατὰ τϖν Βουλγάρων ἤρατο νίϰην, ϰαἰ τῆς Βουλγαρίας υσϰαταμαχήτου ϰαἰ πολλῆς ϰαἰ δυσαλώτου γινωσϰομένης παντάπασι, ϰαἰ μηδενἰ
τϖν βασιλέων ὑποταγείσης ἐπὶ πολύ, ϰαὶ παρὰ τοῦτο μὴ ἀνιείσης τῇ Βύζαντος τὸ ἀνέσιμον ϰαἰ τὴν χορηγίαν τϖν ἀναγϰαίων, λαμπρϖς ϰαἰ
σὺν πολλῇ τῇ ἀϰμαιότητι ἐϰυρίευσε: quae etiam cum eo et patre de Bulgaris reportavit victoriam: et Bulgariae, quae impugnabilis et magna
et magna et invicta habebatur omnino neque ulli regi (scilicet imperatori) plerumque subiecta erat et praeterea non concedebat Byzantio
remissionem et commeatum rerum necessariarum, splendide et multo cum robore dominus est factus; следователно Самуилова България
пръв я подчинил Василий!]
478 Родословно дърво на македонските Шишмановци:

143
Respice omnia, срв. помениците за домашните имена. За Троян – Nic Bryenn., стр. 106. За Мария – вм. цар, καισαρα: майка на Ирина,
жена на цар Алексий Комнин. Nic. Bryenn., ed. Bonn., стр. 106: Мария „Τρϖϊάννου ϑυγάτηρ οὖσα τοῦ ἐϰείνου (τὸν βαἐϰ τϖν Βουλγάρων
ἐχούσης“, Ана и Мария „τὰ πρῶτα τοῦ γένους ἐκ τῶν Βουλγαρων ἐχούσης“, Anna Komn., I, II, oap. 6, ed. Reifferscheid, L стр. 74. La
bellezza loro. Nota bene: в XI столетие се срещат още и други роднини. Към родословието принадлежи още Радомир и някой си
Aronioi у Ана Комнина.]
479 [Липовский в ЖМНПр, 1891, ноябрь, стр. 126, говори за българско въстание, не на отделното Западно царство.]
480 Pertz, Scriptores rer. germ., III, стр. 62, 63. Този факт достатъчно свидетелства за съществуването на втора българска държава на
запад, в 973 г., значи две години след завладяването на Източна България. Преди появата на Дриновите трудове се мислеше, че
Самуиловата държава е възникнала само поради новата революция след смъртта на Цимисхий. [В грамотата за основаването на
праж. епископство се говори за secta Bulgarorum, руска и пр. (православни). Завоеванието на цяла България от Цимисхий би имало
влияние и върху отношенията със сърби, хървати и унгарци, а какво се вижда там? Срв. Diocleas. Nota bene: покръстването на
унгарските князе в X в. във Видин, каква критична основа? Давид – няма ли някъде неговият живот? Помениците. Отон I в 972 г.,
след 6-годишно отсъствие, се връщал след 1 август от Италия в Германия. Giesebrecht, I, стр. 526. Същият, стр. 534, през март, на
Цветница, 16. III, бил на гроба на първата си съпруга в Магдебург, в средата след това в Кведлинбург при гроба на майка си, там
бил и на Великден 23. III. Станал голям събор, там били Мечислав, Болеслав II Чешки, пратениците на Харалд Дански, пратеници
от Рим, от Беневент, от Цариград, от русите и българите (стр. 535) и от унгарците. На 5 април заминал от Кведлинбург за Саксония.
На стр. 787 цитира Видукинд и извори от Херсфелдските анали, Annales Altahenses, Thietmar и по-старата Vita Mathildis. За българ-
ското посланичество в 973 г. срв. Ал-Бекри, респ. Ибрахим бен Якуб, Časopis česk. musea, 1878, стр. 514 и 1880, стр. 213. Куник към
960 г., Гоейе! към 966 г., Йос. Иречек към 973 г. Nota bene: пренасянето на столицата според грамотата от 1019 г. – континуитет.
Дринов, стр. 109, неговата църковна история, стр. 30, 34. – Ех Prokič, Die Zusätze in der Handschrift des Johannes Skylitzes, Cod. Vind.
hist. graec, LXXIV, München, 1906:

481 Само във фалшивата грамота на Пинций е казано, че уж цар Шишман бил убит от сина си Самуил (вж. Гл. IX, бел. 10, нова 15).
Редът, по който царете на Западната държава вървели един след друг, личи от българските поменици: „Помени, господи, Шишмана,
Давида, Самуила“ и пр. За смъртта на Давид срв. хрониката на Паисий (1762) (от местна, засега още неоткрита легенда) и Кедрин,
II, стр. 495. [Легендата за Давид. Срв. сборниците, пазени в Белград, като Лесновския от 1330 г., описан от Й. Шафарик, и друг в
Гласник, 56, където се разправя за живота на св. Наум – местна макед. лит. Книгата на Жефарович, Стематография, Виена, 1791
(вж. моя екземпляр – образ без текст; Дринов, Византия и Южнью славяне), е по-стара от Паисий. Български цар, погребан в ма-
настира „Св. Наум“ (Григорович, Hahn)? Образът на св. Давид в Рила е нов от XIX в. – Ad Καλὰς δρῦς Barth, Reise, стр. 155
„charakteristische Gruppen von zwei Eichen“при Флорина и пр. Срв. Καλὰς δρῦς y Ана. De fragmentis Theodori Sebasteni et de notis cod.
Vind. Skylitzae ad hist. bulg. cf. De Boor, Byz. Zeitschr.,. 13, стр. 360–361 et 14, стр. 435–437. Ibid., 14, стр. 436 nota de morte Mosis.]
482 Давид бил още жив през 976 или 977 г., когато Мойсей паднал пред Серес (Дринов, стр. 117). А Самуил в 978 г. вече царувал, вж.
бел. 8 (нова 12) – [? – Самуил. Кекаумен: Самуил τύραννος, въстаник. Така и у Диоклеат – въстаник, от легендата на Владимир
сръбски? Обаче и Симеон, стр. 44, е τύραννος.]
483 Това се случило „през осмата година от тяхното пленяване“, ще рече през 978 г. според Ал-Мекин (Georgii Elmacini Historia
Saracenica, lat. reddidit Thomas Erpenius, Lugduni Batavorum, 1625, стр. 310), сирийски християнин, който съставил своята арабска
хроника в Египет през XIII в. от богати източни материали. У Кедрин бягството е изложено по същия начин. [Избягването на Борис
и Роман преди 986 г., Яхия, стр. 21 и след това 190 – за хронологията. Elmacinus е заплетен в хронологията, epitomatur.]
484 [Житие на св. Никон, съставено в 1142 г. Hopf. стр. 124, 137. Нахлуването в Елада; nota bene: животът на св.Никон у Хопф,
опустушението на Пелопонес у Кедрин. За работите при Лариса вж. у Кекаумен, Васильевский, стр. 60, 70 – борбата продължава 6
години. Захванала през революцията на Склир (976–979), следователно превземането ѝ не е по-късно от 985 г., по-скоро към 982–
983 г.? Там и за Николицини.Лариски жители е имало и в българските войски според Кедрин. Пак там за превземането на Севрия
от българите. Васильевский, стр. 35.]

144
485 [Nota bene: да се съберат данни за св. Ахилей, сигурно ще има нещо в житията на светиите за тялото. Почитането на св. Ахилей
дори в Сърбия. Срв. Хр. Лопарев, Житие св. Ахиллия Лариского, Виз. Врем., IV, стр. 363–364. Θαύματα и на българска земя, λάρναξ
δὲ παρὰ Λαρισσαίοις ϰαἰ τι μέρος τοῦ σώματος διατέτμηται, стр. 222 от книгата. Срв. Скилица (Кедрин).]
486 Hahn, Reise durch die Gebiete des Drin und Wardar, стр. 139, 242. Григорович, Путешествие (вж. бел. 41, нова 51 от Гл. I), стр. 134.
Досега нито един пътешественик не е посетил тия острови.
487 A. Comnena, у Stritter, II, стр. 633; срв. стр. 72.
488 За тази експедиция доскоро се знаеше само от разказите на Лъв Дякон, стр. 171, и Кедрин, II, стр. 436. Предишните наши сведения
за тогавашните събития преди няколко месеца се попълниха значително от проф. Василевски в съчинението му „Русско-византийс-
кие отрывки“, ЖМНПр, 184, II, с данни, почерпени от него из неоценимото за хронологията съчинение на арабина Ал-Мекин, от
арменеца Асохик и от византийския поет Геометър, съвременник.
489 [Датата на битката у Яхия, стр. 7, 21. Неговата Арабия е вероятно Μόρεια на Кекаумен, или Berrhoea македонска. Разликата в
разказа на Лъв Дякон, според когото бил обсаден Средец, и на Кедрин, където обратът е станал още от Стопонион. Кедрин за
интригите на Контостефан, предателството уж на Мелисин. Според Яхия Л. Мелисин след септември 985 г. обсаждал Баланеа, през
времето на падането на дворника Василий (стр. 20), според Кедрин (стр. 445) бил пленен през 989 г. при Абидиум между привър-
жениците на Фока. Падането на дворника Василий според Лъв Дякон станало след българския поход през 986 г.; nota bene: хроно-
логията на Яхия.]
490 [Император Василий дължал спасението си на отреда арменски пехотинци – unde? Вж. Хилфердинг.]
491 Критичен разбор на тези произшествия вж. у Рачки, Rad, XXIV, стр. 115. Според презвитер Диоклея (изд. Чрнчић, Краљовица,
1874, гл. 36, стр. 21 и сл.). Самуиловата дъщеря Косара се била влюбила във Владимир, когато този красив юноша бил държан в
плен, „in partibus Achridae in loco qui Prespa dicitur, ubi et curia eiusdem imperatoris erat“. Срв. Гильфердинг, I, стр. 217. Дринов, стр.
143–145. [За Иван Владимир: Кедрин, II, стр. 463. Βλαδιμηρός, господар на Τρυμαλιᾶς καὶ τῶν ἀγχοτάτω Σερβίας (вар. τριβαλίας), ἀνὴρ
ἐπιεικὴς καὶ ἀρετῆς ἀντεχόμενος. Убит от Иван Владимир (! Владислав). Че Самуил направил Иван Владимир зет, говори и Кедрин
на същото място: ὁ ἐπὶ ϑυγατρὶ τοῦ Σαμουὴλ κηδεστής. По-ясният характер на известията на Диоклит за Самуил и т.н. се вижда от
книгата за Владимир, която имал пред себе си. Nota bene: respice животоописанията на Владимир, които са запазени. Новакович.
Еп. на Раса под Охрид. Дубров. летописи (от Диокл.). Nota bene: Ашот Таронит.]
492 Верея била превзета наскоро след появяването на една голяма комета, 7 април 989 г.; Васильевский, стр. 156. [Грамотата на ца-
риградския патриарх Ник. Хризобергес от април 989 г., дадена на манастира лавра на Атон: манастирът τοῦ Γομάτου, разположен
при Хиерисос, поради вътрешно разпадане и „wegen der Belästigungen der umwohnenden Bulgaren“ бил съединен с Лавра. Изд. Ал.
Лавриотес в „Ἐκκλησ. Ἀλήϑεια“. XII, 1893, стр. 386–387, Byz. Zeitschrift, III, стр. 215. По времето на Камениат Berroia е била визан-
тийска. У Яхия Baria.]
493 Ал-Макин, стр. 314; Cedrenus, II, стр. 447. [През 991–995 г. Василий воювал с българите. Яхия. У Кедрин има само няколко думи,
грешка в хронологията. В 995 г. Василий е бил в Халеб, във войската му имало и българи, вж. Яхия, стр. 32.]
494 [За Торонитите вж. Gförer, II. Същият може би Таронит, който се отличава във войната с Фока – диверсията към Трапезунд.
Таронит паднал в боя, синът му Ашот бил пленен. Тогава вероятно е бил пленен и Йоан Халд, който бил пленник 22 години в
България (Кедрин).]
495 [За особеностите на епохата на Василий II вж. и Peir, Jus graeco-rom., Ι. Яхия за похода на Никифор Вест в 997 г.? В центъра на
България три месеца плячкосвал, никой от българите не му излязъл насреща за бой, свободно се върнал казад в Цариград = Кедрин,
стр. 452, за похода на самия Василий към София, превзел много крепости и се върнал в Мосинопол. Яхия, изд. Розен, бел. 246,
извлечение от Ибн ал Атир за похода на Василий II в Сирия в началото на 995 г.: „и проник он (царь) уже в середину земли Болгар,
но вернулся и шел быстро“ в Сирия. Това е походът към София или Средец. Νικηϕόρος Οὐρανὸς ὁ μάγιστρος бил и писател: негов
ръкопис върху тактиката на Ариан, Елиан, Пелоп, Полиаин и т.н..., на Полубий, Хераклит, Μαυριϰίου, Νιϰηφόρου ϰαἰ ἄλλων τινϖν,
συλλεγὲν παρὰ Νιϰηφόρου μαγίστρου τοῦ Οὐρανοῦ, дефектен, приблизително от XV в., се намира в Цариградската библиотека на
султанския сарай, Blass, Die griech. und lat. Handschr. im Alten Serail zu Konstantinopel, Hermes, 23, стр. 225 (1888). Cf. Fabricius, Bibl.
Gr., ed. Harl., VII, стр. 678–680, за съчиненията на този Никифор, антиохийски магистър. Νικηϕόρος Οὐρανὸς ὁ Βέστης е бил 8 години
пленник в Багдад, след Склировата революция. След 999 г. е управлявал в Антиохия. Вж. Яхия.
496 [Стена против българите в Термопилите.]
497 [Нощният бой, виртуозността в него на византийците през времето на Никифор Фока и т.н., боевете с унгарците. Самуил и синът
му били ранени, избягали в планините на област Етолия и оттам през Пинд в „Bulgarie“. Според Яхия, стр. 34, Никифор изпратил в
Цариград 1000 глави и 12 000 пленници.]
498 [Ашот избягал на византийските кораби, Драч предал тамошния велможа Χρυςήλιος, когато с двамата си синове получил титлата
патриций. Вж. Cursilius Diocleat. Nota bene: Cedrenus, стр. 451–452, за Самуилови привърженици между гърците, магистър Павел ὁ
Βαβός, един от видните солунчани, преселен за това в равнината Тракезий (Мала Азия), протоспатарий Μαλακηνός (вж. за него и
Vita S. Nikonis y Hopf) в Цариград. И в Адрианопол някои ἰλλούστριοι καὶ στρατηγικαὶς ἀρχαῖς, украсени се бояли, та избягали при
българите, Βατάτζης πανοικί, и самият Βαςίλειος ὁ Γλαβᾶς.]
499 [В Разметаница παγγενεί срв. за местоположението пътеписа.]
500 През септември 999 г. Василий заминал за Сирия и т.н. В началото на 1001 г. за Цариград, Яхия, стр.338.]
501 [Патриций Теодорокан – старец (пловд. страт.).]
502 [Походът на Теодорокан и протоспатарий Никифор Ксифий в Мизия – зад Наеmus.]
503 [За похода през 1001–1004 г. срв. и Яхия, стр. 338.]
504 [За Сирия – там бил патриций Николица (пленен в Сервия), ала пак избягал. Вече започнало раздаването на титли.]
505 [Воден – там е бил Добромир (наричан антипат).]
506 Δράξανος, срв. Драгшан. Miklosich, Mon. serb., стр. 12. (Драгшан – обесен, nota bene: лексикалното значение.]
507 Cedrinus, II, стр. 454.
508 [Превземането на Одрин – където имало πανήγιρις.]
509 [Nota bene: св. цар Роман, основател на Вирпинския! манастир, грамотата на Константин Асен.]

145
510 [Затишие до 1014 г. – 10-годишна празнота, тъмно. И у Яхия има малко материал.]
511 [Разбиването на Несторица от Теофилакт Вотаниат – nota bene Attaleiotes. У Кедрин се среща цяла серия редици солунски комен-
данти, когато Никифор Уран в 999 г. потеглил за Антиохия (той е наречен у Яхия доместик на запада), негов наместник се явява
Давид Арианит, който след свършване на цялата война бил назначен за главен стратег в Скопие. Nota bene: Lupus protospath. apud
Pertz, Mon. Germ., SS, V, стр. 56: в 1005 г. Теодор отнел Драч от българите (1005 rediit Durachium in manus imperatoris per
Theodorum).]
512 Тези местности са твърде малко известни, та не може да се определи точно положението на тези проходи. [Боят при Клидион,
Василевски (Кекаумен), стр. 15: δέμα τῶν Ζαγορίων – Мелнишка Загора. Според Кедрин (стр. 452) тогава Самуил захванал офанзива,
с прокопи и засеки, τάϕροις καὶ ϑρίγγοις, затварял входовете в България, срв. Еркесия, Крумовите засеки у Теофан. Τὸ δέμα и Кедрин.
стр. 459. Аталиат, стр. 230, за Клидион, Преспа, Самуил; κλεισούρη ἡ λεγομένη τοῦ Κλειδίου. Кимпулунг: διὰ τοῦ λεγομένου Κίμβα
Λόγγου.]
513 Сега село Мачуково е в развалини. Hahn, Drin und Wardar, стр. 180. [За Беласица – Βαλαςίτζα. codd. Tom. Edrisi като Валовища?]
514 [Ann. Barenses 1011: Ismael fecit bellum in Monte Peloso et cecidit illic Pasiano. Heinemann, Gesch. d. Nom., I, стр. 345 wahrscheinlich
= rex Samuel. Aber Ismael sonst = Melus v. Apulien.]
515 ‘Ο δὲ βασιλεὺς τοὺς ἐαλωϰὁτας τϖν Βουλγάρων τὰς πεντεϰαιδέϰα, ὥς φάσιν, ὄντας χιλίαδας ἀπετὺφλωσι, ϰαἰ ἑϰάστν ἑϰάτοντάδα
πεπηρωμένων ὑφ’ἑνὸς μονοφϑάλμου ὁδηγεῖσϑαι ϰελεύσας εἰς τὸν Σαμουὴλ ἀποπέμπει. Cedrinus, II, стр. 458. Византиецът по-нататък
иронично забелязва, че Самуил нямал сила да понесе хладнокръвно (νεανικῶς καὶ ἐνψύχως) това нещастие.
516 [Според Аталиат, стр. 230, Самуил е умрял ἐν τῇ λίμνιᾳ νήσῷ τῆς Πρέσπας. Nota bene: за смъртта на Самуил споменават и долно-
италианските аналисти, срв. също Адемар и изобщо западните хроники – Lupus protospatharius (според Horsch черпил е от по-ста-
рата Барска хроника) apud Pertz, Mon. Germ., SS, V, стр. 57: „1015 apparuit stella comctae mense Februarii et Samuel rex obiit et regnavit
filius eius. 1016 occisus est ipsc filius praefati Samuelis а suo consobrino, filio Aronis, et regnavit ipse.“]
517 [Неблагоприятните за Самуил отзиви дори у най-новите писатели са основани на погрешни данни (вж. бел. 6, нова 10). Според
Кекаумен Самуил бил στρατηγικώτατος.]
518 [Гаврил, син на Самуил от ларисчанка –?, не приляга по време.]
519 [Гаврил – неговите имена у Кедрин: Ῥαδομηρός ὁ καὶ Ῥωμανός (стр. 435), ‘Ραδομηρός, син на Самуил (стр. 463), Γαβριήλ ὀ Ῥωμανός,
син на αἰχμαλώτιδος Λαρισσαίας (стр. 458), Ῥωμανός ὁ καὶ Γαβριήλ (стр. 468)].
520 Към забележката у Хилфердинг (I, стр. 211) ще прибавя, че „Боутельски пѫть“ в грамотата на Вирпинския манастир при Скопие
не е Битоля (Толи-Монастир), а село Бутел при Скопие (вж. картата у Hahn). Името Радомир се дава на Гавриил само у презвитер
Диоклейски.
521 В началото на 1015 г. Василий издигнал при Воден 2 кули ἐκ τῷ μέσῷ τῆς δυσχωρίας, Καρδίαν (вин.п.) и ἁγ. Ηλίας. При премина-
ването за Пелагония често тя се споменава като ἡ πεδίας Πελαγονίας (и мн.ч. πεδιάδες), в Пелагония минал Τζερνᾶν ποταμόν
(вин.пад.); (Кедрин, стр. 461)].
522 [В Мъглен се предал Δομετιανὸς ὁ Καυϰάνος, ἀνὴρ δυνάστης ϰαἰ τῷ Γαβριὴλ συμπάρεδρος ϰαἰ ’Ηλίτζης ὁ ἄρχων Μογλένων, воюва-
щото население било изпратено в Аспракания. При възцаряването на Владислав προσερρύη на царя Καυκάνος ὁ ἀδελϕὸς Δομετιανοῦ
τοῦ ἐν Μογλένοις ἁλοντες; оказани му били почести. Cedrenus, II, стр. 462.]
523 [Крепостта Ноте – Ἐνώτια y Cedrenus, стр. 462].
524 [Според Кедрин (стр. 459) той царувал 1 година. Василий узнал за Самуиловата смърт на κδ’ октомври в Мосинопол (Cedrenus,
II, стр. 460); нов поход, върнал се на ϑ’ януари в Солун (стр. 461). След това на 15 септември, 13 индикт, се възцарил Гаврил (стр.
459). Преговори с Гаврил чрез някой си Ῥωμαίου Χειροτμήτου (Cedrenus, стр. 461). Владислав на един лов убил Гаврил – само
Diocleas пише за лов, у Кедрин не се споменава нищо.]
525 Бележито е, че според гръцката легенда убийците на Владимир и неговата съпруга били богомили. Ἀκολουϑία τοῦ ἁγίου ’ωάννου
τοῦ Βλαδιμήρου, Venetiis, 1858. [Nota bene.]
526 [Преговорите на Иван Владислав – nota bene: да се изложат целите преговори.]
527 [Тази Θερμίτζα = Топлец, според Шапкарев старото име на Полянин (excerpta ех „Читалище“) = тур. Дорян.]
528 [Походът на Василий в 1017 г. срещу Кастория (Костур), след като зимувал в Мосинопол (Кедрин, стр. 465). Превзел крепостта
Лонгос; Давид Арианит и Константин Диоген били изпратени да оплячкосат Пелагонийската равнина (добитък и пленници), плен-
ниците от Лонгос (крепостта била опожарена) били разделени на три части: 1. τοῖς συμμαχοῦσι, 2. ромеи, 3. ἑαυτῷ (на импер). Костур
бил недостъпен. Върнал се назад. Цицикий, син на патриций Теудат Ивир, стратег на Драч, съобщил, че Кракра с многобройна
войска се съюзил с Владислав, преговори с печенегите. Василий бързо се върнал назад. Превзел и ϕρούριον Βοσόγραδα, плячкосвал
около Острово и Молиск. Тогава настъпва Владислав, Кракра не се явява на мястото, печенегите не се съюзили с него. Затова
Василий се връща срещу Σέταινα, където била βαςίλεια и житницата на Самуил, оплячкосал я и я запалил. Владислав бил близо до
Σέταινα. Императорът изпратил срещу него τὸ τάγμα τῶν σχολῶν τῆς δὺσεως καὶ τὸ τῆς Θεσσαλονίκης под началството на Константин
Диоген; Владислав му устроил засада, тогава императорът бързо му се притекъл на помощ, в българския лагер се вдигнала глъчка,
викали βεσεῖτε ὁ τζαῖσαρ (вар. τζέσαρ), победата на византийците, взели 200 πανοπλίτας, ἰπποὺς и ἀποσκευὴν на царя и неговия
ἀνεψίον. Василий се отправил обратно срещу Воден. Върнал се в Цариград в σϕκς’, инд. ιε’, ϑ януари, Cedrenus, II, стр. 468.]
529 Elmacinus, стр. 328. [Иван Владислав според Кедрин (стр. 466–467) συμποϰῆς γενομένης πίπτει, μηδενὸς δήλου γενομένου τοῦ
ϰαταβεβληϰότος αὐτόν, царувал 2 години и 5 месеца. Според Яхия той бил убит от собствените му хора. Според същия Василий
нахлул в България през февруари – март 1018 г. Важни подробности. Руската помощ, спомената в 1017 г. при похода срещу Кас-
тория, у Яхия се споменава в 999 г. в Сирия, у Асохик – 1000 г. в Армения (състояла се уж от 6000 души). Взаимното сътрудничество
на руси и византийската флота срещу хазарите според Кедрин е било в 1016 г.; походът на Мстислав Тмуторакански срещу казо-
гите ( = черкезите) в 1022 г. (Киевска летопис) вероятно е във връзка със съвременните операции на имп. Василий в Абасгия (Хро-
нологията вж. при Яхия).]
530 [Προυσιανός не мисля да е Фружин. Срв. Пресям в IX столетие. За окончанието срв. Алу-сиан. Сан?]
531 [Драгомъж: (станал патриций) довел Йоан Халд, 22 години пленник.]

146
532 [Богдан. Nota bene: за него вж. Кедрин (стр. 467): ὁ Βογδάνος ὁ τϖν ἐνδοτέρω ϰαστρων τοπάρχης, ϰαἰ τιμᾶται ϰαἰ οὗτος πατρίϰιος ὡς
ϰαἰ πάλαι τὰ Βασιλέως φρονϖν ϰαἰ τὸν ἑαυτοῦ πενϑερὀν ἀνελών. Кой е този πενϑερός? Nota bene: Арон?]
533 [В Охрид (Кедрин, стр. 469) се предали μεγιστᾶνες: ὁ Νεστορίτζης, ὁ Ζαρίτζης, ὁ νέος Δοβρομηρός, μετὰ τϖν οἰϰείων ἕϰαστος
ταγμάτων. Издигнато било ϕρούριον Василис в планините между Охрид и λίμνην Πρέσπαν.]
534 [Demetr. Polemarchios, дядо по майка на писателя Кекаумен, Самуилов войвода (спечелил му Сервия, τὰ Σ., в Гърция) станал след
това патриций. Васильевский, стр. 35. – Императорът наградил някои от българското дворянство – дали не всички? Съдбата на Ни-
колица, затворен в Солун.]
535 [Планината Томор при Берат – да се дадат географски подробности.]
536 [Дафномил с гордост говорил за азиатските гърци. За това става дума у Кедрин.]
537 [Ако Елемаг беше архонт на Берат, щеше да се предаде заедно с Прусиан или след сломяването на Ивацес, или когато импера-
торът е бил в областта на Драч, или изобщо в Албания и Епир, а не тепърва в Тесалия. Белград по име се споменава и у Конст.
Порфирогенет, 8 дни път от Солун. По-скоро той е дунавският Белград!]
538 [От Охрид императорът отишъл в Διάβολιν, и след това (Кедрин, стр. 474), като устроил τὰ τοῦ Δυραχίου ϰαἰ τῆς Κολωνείας ϰαἰ
Δρυϊνοπόλεως (следователно тези две области са били български), и като поставял ϕύλακας τοῖς, заминал за Кастория, там били
доведени двете Самуилови дъщери; когато видели Мария, вдовицата на Иван Владислав, παρισταμένην τῷ Βασιλεῖ, ὥρμησαν
ϰατ’αὑτῆς ὡς διαχειρισόμεναι, ἀλλὰ ταύταις μὲν ὁ βασιλεὺς τὸν ϑυμὸν ϰατεϰοίμισεν, ὑποσχόμενος τιμῆσαι ϰαἰ ὑπερπλουτίσαι αὐτὰς, τὴν
δὲ Μαρίαν τῷ τῆς ζωστῆς ἀξιώματι τιμῆσας изпратил със синовете ѝ в Цариград. Крепостите в Сервии (–ίοις) и в Соско накарал
Ксифий да ги разруши. В ϕρούριον Σταγεεεοῦς се предал Елемаг, по-вероятно от крайдунавския Белград (без епитет), инак не би го
оставили под Търново. Оттук Василий заминал за Атина. Вж. Кедрин, стр. 475.]
539 [В Термопилите имало τεῖχος, сега наричана Σκέλος (според Finlay антично име), εἰς ἀποτροπὴν τϖν Βουλγάρων παρὰ τοῦ ‘Ρουπένη
(град?). Кедрин, стр. 475. Според Васильевский, Советы, стр. 73, Рупен е човек, арменец.]
540 Hopf, стр. (85) 126.
541 [Прякора Българоубиец на Василий – това име е по-късно. Finlay. Съветите на Василий II към бъдещите императори, в случай че
българите въстанат – мисля, че Никита Хониат говори за това. Sakellion, Επιτύμβιον εἰς Βαςίλεον τὸν Βουλγαρόκτονον, Παρνασσός,
II, стр. 550. Menologio di Basilio II (Cod. vaticanogreco, 1613). Codices Vaticani selecti phototypice expressi iussu Pii papae X. Consilio
et opera curatorum Bibliothecae Vaticanae, vol. I е II, Torino, 1907, fol. p. 58. M. 400 neu.]
542 [Σέρμων, брат на Νεστόγγου, господар на Σιρμίου, Кедрин, II, стр. 476 = Rački, Doc., стр. 432. Златна монета Θεοτοϰε Βοηϑει Re
Ζερμω στρτηλατ, Schlumberger, Revue arch., 1877, стр. 173, и Ljubić. Nota bene: Nestongos се среща и по-късно у византийците.
Collige!]
543 [В края на главата: същевременно присъединение на Грузия, придобивки в Армения. Тук трябва да се прибави картина на вът-
решните условия на старото българско царство, езическо и християнско, всички топографски данни и т.н. Resp. Nicolai, византийци,
араби и т.н.]

147
 Глава XII. Византийското владичество
в България през XI и XII в.
Българската църква в Охрид. Несполучливи въстания на Петър Делян (1040) и Константин Бодин
(1073). Нападения на кумани и печенеги. Народно и религиозно движение в България

„Императорът се завърна в Цариград и ромеите, като се размесиха с българите, се свързаха с тях чрез
брачни съюзи и предишните враждебни отношения между двата народа се прекратиха.“ С тези думи свър-
шва в арабската хроника на Алмекин544 разказът за покоряването на България от Василий II. В грамота
пък на самия император се чете: „Макар че покорихме тази страна, при все това ние не отменихме нейните
права, а ги потвърдихме с наши хрисовули и сигилии545.“ Действително малко промени последвали в зав-
ладяната страна. На дворяните били оставени техните имоти и успели да ги помирят с новото им положе-
ние, като им раздали бляскави придворни длъжности и наместничества. Дори българските царски синове
изпълнявали военни длъжности в Цариград или в Азия; Фружин бил началник на дворцовата стража от
„букеларии“, брат му Арон – стратег в Аспракания, Армения, чичо им Алусиан – стратег в Теодосиопол
(Ерзерум). Последната царица Мария и Самуиловата дъщеря Екатерина украсявали като почетни дами
византийския двор. Другите княгини се омъжили за знатни византийци. От това време потомците на дво-
рянските родове от Македония, Албания и Дардания вземат дейно участие в придворните византийски
интриги546.
Държавното управление също не се изменило спрямо предишното. Данъците се вземали по предишния
ред и самоуправлението на общините останало в сила. Само в кулите и градовете Охрид, Преспа, Драч,
Девол, Костур и други били изпратени византийски наместници с гарнизони. Титлата на първите била
стратег или дукс. Неразделността на българското царство се показала и след завладяването му в това, че
бил назначен върховен дукс на цяла България, който пребивавал навярно в Скопие. Особено внимание
било обърнато върху пазенето на проходите; тамошните кули били снабдени с гарнизон под командата
на клисурарх, който бил подчинен на стратега.
Българската църква останала също автономна; само нейният глава не трябвало да се именува патриарх,
ами архиепископ. Патриарх Давид бил свален, при всичко, че тъкмо той след покоряването водел прего-
вори за новите отношения на българската църква. Вместо него, Йоан, игумен от Дебър, бил назначен за
самостоен архиепископ на българите; местопребиваването му било в Охрид. При това, в 1020 г. импера-
торът с три грамоти не само утвърдил всички права на тази църква, но и възстановил нейните територи-
ални владения от времето на царете Петър и Самуил. От тези важни документи, в които са поименувани
всички 30 епископства с техните градове, ние узнаваме границите на българската църква, а също и на
царството през X в.547 Тук се причислявали Епир и Албания по-нататък от Янина, цяла Македония, Се-
верна Тесалия, Родопа, София, Бдин на Дунав, Моравската долина, Белград при устията на Сава, Срем
между Сава и Драва, Призрен, Раса и Липлян на Косово поле. Отделно управление имали митрополията
в Драч, която се намирала в зависимост от цариградския патриарх, и Дунавска България (без Бдин), където
на дръстърския митрополит били подчинени 5 епархии 548. Епирските епархии, както изглежда, също така
скоро се отделили. Интересни са сведенията колко клирици и колко парици (πάροικος), т.е. колони, селяни
имало всяко епископство. Най-голям брой (40 клирици и парици) имали епископствата на София, Ниш,
Белград, Скопие и Петра (Тесалия). Много имали само от 12 до 15. В 1020 г. във всички 30 епископства
се наброявали общо 685 клирици и 655 принадлежащи на църквата колони 549.
Тези права, гарантирани с привилегии и грамоти, впрочем били скоро нарушени, особено след смъртта
на император Василий II. Страната била извънредно изтощена от войните и болярството, като се лишило
от най-добрите си водачи, не могло да мисли за съпротива. Последен българин на архиепископския прес-
тол в Охрид бил Йоан от Дебър; приемниците му били гърци. Стратезите на разни провинции наскоро си
присвоили неограничена власт по подобие на наместниците в гръцките страни, а техния пример послед-

148
вали подведомствените им чиновници. Охридският архиепископ Теофилакт, грък, наричал императорс-
ките нотариуси същински разбойници и едва ли не с още по-голямо право така биха могли да се нарекат
чиновниците по финансовата част550.
Естествено е, че недоволството на българите от византийското управление трябвало да се проявява и те
не закъснели да се възползват от случая, който им се представил за въстание, като се убедили по собствен
опит, че инак не биха имали сили за борба с византийците. През 168-годишното владичество на послед-
ните в България жителите на тази страна на драго сърце помагали на сърби, нормани, печенеги и кумани,
а също така и на въстанали императорски пълководци в тяхната борба с византийците. „Известно ти е –
пише Теофилакт на един от своите приятели – какво желаят българите и към какво се стремят: всеки смел
човек, кой го се домогва до скиптъра, намира в тяхно лице не паднали духом войници.“551
Василий II умрял в 1025 г. След смъртта на този енергичен господар настъпило безначалие, което траяло
повече от половин век и се прекратило едва с възкачването на Комнините на престола. Продължителното
царуване на Василиевата братова дъщеря Зоя и на тримата ѝ мъже, после на сестра ѝ Теодора е поразите-
лен контраст с периода на царуването на Василий. В тогавашните придворни интриги вземали участие
царският син Фружин и царица Мария; за наказание те били затворени в манастир, а Фружин освен това
заедно с неколцина боляри бил ослепен.
Такова размирно положение на империята било много изгодно за араби, нормани и печенеги. През пър-
вите десет години след смъртта на Василий придунавските страни три пъти пострадали от кървави посе-
щения на варварския скитнически народ печенеги; един път зимно време, когато Дунав бил замръзнал, те
се възползвали да минат по ледената му покривка.
Славяните също се възползвали от това състояние на империята. Движението почнало от Черна гора,
където любовта към свободата никога не е угасвала552. Стефан Войслав, от семейството на св. Владимир,
господар на Зета и Травуния, женен за Самуилова внучка, свалил византийското иго и в 1040 г. унищожил
в черногорските клисури гръцката войска553. Българите също се повдигнали на две места. Петър Делян,
син на нещастния цар Гавриил554, успял да се изтръгне от плен. Когато през лятото на 1040 г. се появил в
Ниш, народът с ентусиазъм го поздравил като цар. Начело на една постоянно увеличаваща се войска той
потеглил за Скопие; гърците били навред разбити. В същото време славяните в Драч вдигнали въстание.
Изкарани из търпение от алчността на стратега Михаил Дермокет, те въстанали против гърците и провъз-
гласили за цар храбрия воин Тихомир. Ала на българския престол нямало място за двама царе. Когато
войната с византийците била щастливо започната, трябвало да се реши Делян или Тихомир ще остане
начело на народа. Войските и на двамата царе се срещнали; тогава Делян се обърнал към народа и казал:
„Както един храст не може да храни две птици, така и една страна не може да има двама царе“; един от
тях трябва да се откаже от царството. Макар че той като Самуилов внук има повече права, но ако народът
желае, той е готов да отстъпи. При гръмки викове народът заявил, че иска да има за цар Делян. Нещаст-
ният Тихомир, избран за цар съвсем неочаквано, бил убит с камъни. И така Делян станал еднодържавен
господар.
Първият поход на Делян бил насочен срещу Солун, където тогава се намирал Михаил IV Пафлагонец.
Императорът избягал, а неговият царедворец Мануил Ивац, вероятно син на връхотския болярин, преми-
нал с всички императорски съкровища към въстаналите. Българите нахлули в Епир и Елада. Войводата
Кавкан превзел Драч. Антим разбил гръцкия пълководец Алакасей под стените на старата Тива в Беотия
около същото време, когато навярно поради тежки налози в Атина и в Пирея се разбунтували тамошните
гръцки граждани, които впрочем били усмирени от нормански наемници под началството на норвежкия
принц Харалд555. В Епир събирачът на данъците Йоан Куцомит, който силно притеснявал народа, бил
съсечен от славяни, след което цялата страна без гръцкия град Навпакт се присъединила към българите.
Тогава през септември в лагера на Делян при Острово се появил Алусиан556, по-малкият брат на цар
Владислав. След падането на България той бил изпратен за стратег в Теодосиопол [Ерзерум], Армения.
Когато обаче братът на императора, алчният Йоан, не само се мъчел да му грабне парите, ами му открад-
нал и жената, една прекрасна арменка, Алусиан избягал, преоблечен в дрехи на арменски слуга, през
всички провинции на своите разбунтувани съплеменници. Делян радостно поздравил своя чичо, взел го
за съуправител и веднага го изпратил с 40-хилядна войска срещу Солун. В продължение на шест дни
българите обсаждали града. Жителите изгубили вече всяка надежда; тогава комендантът се обърнал към
последното средство – към чудотворната икона на св. Димитрий, която и тогава оказала своето действие.

149
Въодушевените солунци нападнали внезапно обсадителите и унищожили 15 000 българи, а останалите се
разбягали.
Това нещастие разделило водачите. Алусиан оправдал произхода си от изменническия род на Аарон.
Той поканил Делян при себе си и като го напил, ослепил го с помощта на неколцина съучастници. Когато
това станало известно на народа, Алусиан вече бил на път за Мосинопол при императора, който бляскаво
го наградил за това злодейство. Без водач България загивала. Слепият Делян паднал в плен; същата участ
сполетяла Мануил Ивац, който се опитал да брани България чрез засеки при Прилеп. След няколко сблъс-
квания в Албания и при София цялото въстание след една година завършило. Пленените водачи украся-
вали триумфалното шествие на императора (1041) 557.
След покоряването на България била изпратена войска от 60 000 души против Стефан Войслав. Ала
когато гърците непредпазливо влезли в клисурата при северната част на Шкодренското езеро, изведнъж
посред нощ скалите затреперали от тръбни звукове, планините се покрили с войници, облак камъни и
метателни копия полетели от висините и гордата войска била унищожена.
Че в България въпреки тези нещастия кипежът продължавал, се вижда от въстанието на храбрия пълко-
водец Георги Маниак558, малоазиатец, който в 1043 г. се провъзгласил в Италия за император и като раз-
читал на помощта от страна на сърби и българи, отплувал за Драч, ала в по-нататъшния си път, в една
битка при Остров, бил убит559.
Страшен бич постигнал тогава придунавските земи. В продължение на шест години те били театър на
най-жестока борба с печенегите (1048–1054). [Печенегите са турско племе, живели най-напред между
Урал и Волга. Оттук ги изпъдили хазарите с помощта на узите. Печенегите потеглили на запад. Нахлули
в Маджарско (към края на IX в.), в азовските и днепровските степи и се заселили в степите от Дунав до
Дон. Били 8 орди под началството на отделни началници. Имало ги и на Крим. Византийците със злато
ги привличали против маджари, българи, руси, хазари, където и да било. Грабежи около днепровските
прагове. В 1036 г. били разбити под Киев: оттогава вече не нападали Русия, защото Владимир и Ярослав
съвсем ги отслабили. Дошъл след това натискът на узите от заддонските степи; тези две номадски племена
са били разделени едни от други със степи на ширина 5 дни път (К. Порфирогенет). Наемни узо-пече-
нежки войски в Русия. Узите се наричали по руски „торки“; торките като наемни войници срещаме вече
във времето на Владимир. Домашните разпри между печенегите: Тирах, Хан и Кеген, който от обикновен
човек се издигнал между старейшините, отличил се в сраженията с узите. Избягването на Кеген с една
част от печенеги във Византия. След неговото оттегляне узите получили надмощие. Заселване на пече-
неги в България.] Ханът Тирах, раздразнен от приятелския прием, оказан от гърците на въстаналия против
него водач Кеген560, нахлул в България с 80-хилядна войска. Макар че той бил разбит от Константин Ари-
анит и Василий Монах, обаче обноската с победените било извор на големи злочестини. Въпреки това, че
Кеген съветвал да се избиват всички пленници, византийците ги заселили в пустинните местности при
Ниш, София и Овче поле. За славянските селяни те били тъкмо толкова приятни гости, колкото в наше
време черкезите в същите места.
Наскоро заселените въстанали при София, разположили се на лагер при Осъм и повикали на помощ
своите съплеменници; дори сам Кеген се присъединил към тях. По двете страни на Балканите, чак до
Одрин, варварите върлували с нечувана диващина. Три византийски войски били унищожени от тях. На
8 юни 1050 г. те разбили императорския пълководец Константин Арианит под стените на Одрин, северо-
западно от града, на полето, където станала нещастната битка (378) на император Валент с готите; сам
Арианит паднал в боя561. Едва в 1051 г. сполучили да ги изгонят от Тракия и Македония. Когато след това
византийците предприели експедиция към главния лагер на печенегите при Преслав, Тирах сам предло-
жил примирие, което било прието562.
Наскоро печенегите били надминати от куманите, които на своя език се наричали узи (огузи), а по
руски – половци563. Те били див скитнически народ, който живеел в колиби или палатки от зверски кожи
и се хранел с мляко, сирене, месо, особено конско. Лятно време те рядко излизали от жилищата си поради
огромното количество мухи и комари. Главите им били гладко остригани. Овчи кожи съставлявали тях-
ното облекло; стрелник, лък и стрели са тяхното въоръжение. Всеки от тях имал от 10 до 12 коня, които
вземал със себе си на поход, за да ги менява, когато поиска. През време на своите разбойнически нападе-
ния те яздели денем и нощем, така че през едно денонощие правели шест и повече обикновени дневни
преходи; за преминаване през реки употребявали мехове; седнали на тях, те се държали за опашката на

150
конете, натоварени с техните вещи. Докато били далеч от целта на своя поход, не вземали нищо, ала ко-
гато я достигали, нямало пощада; отвличали и хора, и животни. От смърт не се бояли. При сблъскванията
с гръмки викове те пускали върху неприятеля облак от стрели, после бърже отстъпвали, за да нападнат
отново. Бележит бил техният обичай да погребват умрелите. Когато в Цариград в 1214 г. умрял куманс-
кият княз Йона, съюзник на латинците, като езичник бил погребан извън града под високо насипан гроб;
куманите принесли в жертва на гроба му 8 оръженосци и 26 коня 564.
За техния език знаем, че той приличал повече на турския, отколкото на маджарския; и до днес е запазен
лексикон, съставен от един византиец през ХIII в. в Черноморието 565.
Печенегите били изтикани от куманите от приднестровските страни към Влашко. В 1065 г. тези послед-
ните, на брой 60 000 души, преминали за първи път Дунава и се пръснали по България до Елада. Повечето
от тях загинали от зараза и в борба с българи и печенеги; останалите били заселени в Македония.
В същото време империята почнали да нападат и маджари. Като завладели Срем, през 1072–1073 г. те
разграбили страната до Ниш, разтворили в тамошната катедрала гробницата на св. Прокопий, откраднали
оттам ръката му, която пренесли в Димитровица (днес Митровица в Срем), откъдето тя била пренесена
назад едва от император Мануил Комнин566.
След тези нашествия на печенеги, кумани и маджари българите, подкрепяни от независимите сърби,
вдигнали ново въстание.
Тогава в Сърбия князувал синът на Стефан Войслав Михаил (1050–1084), когото папата признал за крал.
Български боляри начело с Георги Войтех (Βοίταχος) го помолили (1073) да се съгласи да провъзгласят за
цар сина му Константин Бодин567 и под негово началство да освободят отечеството си от гръцката тира-
ния. Михаил се съгласил и Бодин с 300 души сърби заминал за Призрен 568, където болярският събор го
провъзгласил за цар, при което той приел името Петър. Гръцкият пълководец Дамян Даласин, който из-
лязъл от Скопие против него, бил разбит и взет в плен. След тази победа въстаналите поради крайна са-
монадеяност извършили голяма грешка, като разделили силите си: Бодин се насочил към Ниш, а сръбс-
кият войвода Петрил – към Костур. Като разбили напълно войската на Петрил пред Костур, византийците
се обърнали към Скопие. Бодин потеглил от Ниш, който превзел, по снежни полета (вече настъпил де-
кември) срещу тях. Ала по пътя срещнал гърците при кулата Паун на Косово поле, претърпял поражение569
и дори сам паднал в плен и бил изпратен в Антиохия, Сирия. Но той сполучил с помощта на венецианците
да избяга и да се върне по море в Шкодра при баща си. Войтех, подложен на мъки, умрял под бичовете
на византийските палачи. Въстанието било потушено. През тази война царският дворец на острова в Прес-
панското езеро бил изгорен от наемниците франки; тези авантюристи изгорили също и основаната на
острова от Самуил черква „Св. Ахил“570.
Работите във Византия се подобрили, когато престола завзели Комнините, макар че при тримата най-
славни императори от тази династия: при Алексий I (1081–1118), Йоан I (1118–1143) и Мануил (1143–
1180), в българските страни не станало по-добре, отколкото преди.
Нападенията на печенеги и кумани571 нямали край. Много им помагало в това недоволството на българ-
ския народ, което произлизало, едно, от омраза към гърците, друго, от гонението на богомили и павли-
кяни. В 1078 г., когато варварите ограбвали страната чак до Одрин и вътрешни крамоли разкъсвали Ви-
зантийската империя, гръцкият павликянин Лека от Пловдив разбунтувал народа около София, а славя-
нинът – богомил Добромир, вдигнал въстание в Месемврия572. Наистина 80-хилядната, но зле въоръжена
и неподготвена войска на въстаниците била разбита от един не толкова многоброен, но опитен отряд ви-
зантийци; ала осем години по-късно българските водачи от Дръстър и околностите (един от тях се наричал
Сеслав) се съединили с куманите (1086). В същото време се вдигнали и богомилите, които под началст-
вото на един павликянин от Пловдив, бивш придворен, заели планинската кула Белятово (в Средна гора
или в Балкана северно от Пловдив) и оттам грабели и палели по цяла Тракия 573. Техният предводител дори
се оженил за дъщерята на един кумански княз. С помощта на въстаниците куманите заели Дръстър и
Дунавската област, която вече от няколко години само номинално принадлежала на Византия. През
1087 г. Челгу хан нахълтал с 80 000 печенеги и кумани в Тракия, но бил убит при едно несполучливо
сблъскване. Император Алексий, който потеглил към Дунав в 1088 г., в един страшен бой едва се спа-
сил.574 Само когато сполучил да скара печенеги и кумани помежду им, той успял да премахне злочести-
ната. Най-сетне в 1091 г., когато съсипали печенегите при Левунион при устието на Марица, византий-
ците успели да турят край на жестоките опустошения на балканските страни. Една част от варварите била

151
заселена в Мъглен575, а останалите били изклани. В 1122 г. печенегите576 за сетен път преминали Дунав и
били напълно унищожени при Верея, в Тракия. Към края на този век те изчезват съвсем; тяхното място
заемат куманите. Тогава избухнали безредици и в Охрид. Въстаниците се укрепили в планините западно
от Охридското езеро, ала били покорени от пълководеца Михаил Таронит577.
В 1094 г. куманите, подбуждани от антиимператора Псевдо-Диоген, отново преминали Дунав. Когато с
помощта на самите планинци те преминали Балкана, гражданите от Ямбол и от другите околни места
решили да признаят Псевдо-Диоген. Одрин трябвало да се брани против куманите в продължение на 48
дни. Настъплението им се прекратило с битката при Таврокомон578.
Много по-опасни от заддунавските скитници били норманите. Роберт Гюискар в 1081 г. излязъл на ал-
банския бряг, разбил император Алексей при р. Арзен и превзел Драч. Син му Боемунд, който заел целия
Епир, бил повикан от българските жители на Охрид. Градът бил зает от него, но в крепостта се задържал
византийският гарнизон. Вместо да губи време при обсадата на тази крепост, Боемунд се заел да покори
Македония. Петър „d’Aulps“ заел областта Полог при извора на Вардар, граф Понтуазки (Pontoise) прев-
зел Скопие, а Боемунд сам потеглил към Солун и дошъл до Бяла църква (Ἄσπρα ἐκκληςία, днес Акча
клисе), недалеч от развалините на старата Пела, в крайбрежието при устията на Вардар. Мъгленската
крепост, която от войните на Василий II се намирала в развалини, била възстановена и снабдена с нор-
мански гарнизон. Цялата страна до Вардар била заета с помощта на недоволните българи [те са държали
само крепостите в Охрид, Острово и др. И Костур бил обсаден]. Но на тези успехи турили край користо-
любието на много нормандски водачи, подкупени с гръцко злато, сметкарските слабости на завоевателите
и поражението на самия Боемунд в Темпийския пролом. След смъртта на Роберт (1085) на остров Кефа-
лония всички завоевания били отново изгубени 579.
Няколко години по-късно балканските страни били обезпокоени от минаването на кръстоносци. През
пролетта на 1096 г. първите тълпи под предводителството на рицаря Валтер Голтака (Gautier sans Avoir)
се явили в Белград; оттам искали да тръгнат по главния път за Цариград. Още в околностите на града те
започнали да завличат стада от жителите, тласкани повече от глад, отколкото от алчност. Селяните, които
се събрали с оръжие в ръка, натикали един отряд от 140 души латинци, чиито предприятия изобщо се
смятали за грабителски поход от голям размер, в една усамотена черква, която предали на огън. По-ната-
тъшното преминаване вече не било тревожено. Отвъд Браничево тоя път се отклонява от брега на Дунав
и минава през знаменитата „silva Bulgaria“, еднообразна гъста гора, само тук-там прекъсвана от ливади и
живописни долини. Византийците нарочно оставили тази усамотена местност, като забранили строго на
поданиците си да секат гори надлъж покрай пътя, понеже срещу неприятелските нашествия могли да раз-
читат по-малко на своите войски, отколкото на мъчнотиите, свързани с този път, с тези неизмерими пър-
вобитни гори и непроницаеми храсталаци580.
Наскоро след рицаря Валтер се явил монахът Петър Амиенски начело на 40 000 кръстоносци. Тяхната
необузданост била причина за голяма катастрофа, която се случила в Ниш. Като вървял край града, Петър
преминал през моста на Нишава и спрял на лагер край левия ѝ бряг на голямата зелена ливада, където
сега е разположен град Ниш. Стратегът Никита се условил с него, че на хората му ще позволи да си наба-
вят храна от града, който тогава с древноримски стени и кули още стоял на десния бряг на мястото на
днешната крепост; но затова кръстоносците трябвало да представят двама рицари като заложници. Паза-
рували и купували през целия ден, дори добродушните нишчани подарили много неща на латинците, без
да им искат пари. Вечерта заложниците се върнали и нощта преминала спокойно. Когато на следната
сутрин разтуряли лагера, около 100 души германци, раздразнени предишния ден от свадата си с един
българин, изтичали към реката и подпалили седем мелници. Тогава в града всички се вдигнали, викали,
че латинците не са християни, а разбойници, които за доброто плащат със зло. По заповед на Никита
гражданите грабнали оръжие; кумански, печенежки и маджарски конни стрелци, които се намирали в
града, се спуснали подир кръстоносците и изпотрепали мнозина от тях в ариаргарда. Петър бил вече далеч
напред, когато един пристигнал бързо рицар му съобщил за станалото нещастие. Той се върнал, но вече
не можал да задържи кръстоносците. Искал да влезе в преговори, обаче около 1000 души се отделили от
войската и препуснали от споменатата ливада през моста към градските врата. Гражданите и войниците
им излезли насреща и страшна борба се завързала около моста. Много латинци били натикани в реката,
където се издавили; други били хвърлени от моста; мнозина загинали под мечовете, копията и стрелите
на българите. Боят свършил с пълно поражение на кръстоносната войска, която се разпръснала по гори и

152
планини. Почти случайно само началниците се събрали отново на връх планината. Чрез сигнали от рог
събирали малко по малко разпръснатите; ала 10 000 души и 2000 кола с конете били изгубени, в това
число и каруцата с парите, така усърдно събирани от Петър на Запад. Когато след това Готфрид Булонски
пристигнал с главната войска, в тези места навред срещал жени, деца и старци от ония кръстоносци, които
заедно с вещите си били заловени от нишчаните581. Между това нормански кръстоносци, на брой 10 000
души под началството на Боемунд, от албанския бряг минали Костур, разграбили селата на богомилите,
преминали през Вардар въпреки съпротивата, оказана им от преселените там турски вардариоти [?], и
продължавали пътя си към Цариград надлъж по Егейското крайбрежие по старата „Via Egnatia“.
През втория поход кръстоносците под водителството на германския крал Конрад без пречки достигнали
Тракия (1147)582, но по-нататък били принудени да си пробиват път с оръжие 583.

544 Georgii Elmacini, Historia Saracenica. Lat. versio Th. Erpenii, Lugduni Batavorum 1625, стр. 328.
545 Chrysobull, вж. бел. З, нова 4.
546 [Nota bene: да се съберат всички известия за потомството на българското царско семейство. У Ана се среща още и Радомир,
роднина на Дука и Комнин, военачалник във войната с печенегите в 1091 г. и при Никея в 1097 г., и неясното място за някои си
Арониовци (съзаклятие). Duces Bulgariae срв. Скабаланович. Schlumberger, Sceaux byz. inédits, Revue des études greques, V, №
14,1891, стр. 121: S. Demetrius. – † ΚΕ ΒΟΗΘ ΤΩ ΣΩ ΔΟΥΛΩ ΚΩΝ ΠΡΙ (πατρικίῳ) ΥΠΑΤΟΣ ΑΝΑΓΡΑΦΕΛΗ (sic) ΒΟΥΛΓΑΡΙΑΣ.
Sigillographie, стр. 240, същият Константин се явява като patrikios, anthypat и dux, и друг печат, където същият се нарича vestarch и
pronoitis (provéditeur) de toute la Bulgarie. Това бил уж Константин Диоген, бившият управител на Солун, затова на печата стоял св.
Димитър Солунски.]
547 Оригиналът е у Голубинский, стр. 259–263. Малък откъслек има у Zachariae von Lingenthal, Beiträge zur Geschichte der bulg. Kirches,
SPb, 1864, стр. 18. Български превод c коментар от Дринов има в „Периодическо списание“, VII. Македонски епископства: Охрид
(с Преспа), Кастория, Мъглен (с Просек), Битоля (с Прилеп и Велес), Скопие, Сервия, Верея, Струмица, Моравизд (със Злетово),
Велбужд (със Стоб на Рила и Разлог с Родопа). На изток: София (с Перник), Ниш (с Топлица и Свърлиг), Бдин (Βυδίνη). В сръбските
страни: Призрен, Раса (Нови пазар), Липлян, Белград, Браничево, Срем (Θράμος). В Албания: Главиница (град Канин, при град
Валона), крепост Ореа (Древен Орикум?), Черник, Химайра, Дринопол, Бутротон, Янина, Козил. В Тесалия: Стаг и Петра (при
Влахоливадо). Едно име е пропуснато от преписвача: Алусиан чичо. – [За списъците на охридските епископств, nota bene: вж. Gelzer
в Byz. Zeitschrift, II, стр. 40 и сл. За град Срем (Θράμος): „ης τω Θρεμι“ ης τω Ντραβα (Драва), письмо султана Сулеймана венец,
дожу 1529. Acta gr., 33, стр. 362. Nota bene вж. и Gelzer във Byz. Zeitschr., II.]
548 Nilos Doxopatrios (1143), изд. Parthey, Synecdemus et notitiae graecae episcopatum, Berolini, 1866, стр. 301.
549 [Охридската архиепископия = Justiniana prima. Този възглед се развил във византийско време. Вилх. Тирски, стр. 20, в 1168 г.
заминал като ерусалимски пратеник при имп. Мануил, когото настигнал при завръщането му от похода срщу сърбите в Битоля
(Вилх. Тирски тогава е бил Тирски архидякон): „Post multiplices viarum labores in provincia Pelagonia, in civitate quae vulgo dicitur
Butella, occurrimus, iuxta illam antiquam et domini felicissimi et invictissimi et prudentis Augusti patriam, domini Justiniani civitatem,
videlicet Justinianam primamq quae vulgo hodie dictur Arceda.“ Wiken, III, 2, стр.116, n. 87. Срв. Z v. Ligenthal и Голобинский. За броя
на епископствата, клириците и пр. – да се попълни.]
550 [Походът на имп. Василий II, подготвен в последните му години, в Долна Италия, Ann. Bazrenses apud Pertz, Mon. Germ., SS, V,
стp. 53: 1027 „Ispo chitonite“ (κοιτωνίτης) в Италия „cum exercitu magno, id est Russorum, Guandalorum, Turcorum, Bulgarorum,
Vlachorum, Macedonum aliorumque, ut caperet Siciliam“, обаче тук Basilius император починал.]
551 Ep. 10, p. 537, Biblioth. max. patrum, t. XVIII.
552 Rački, Rad, 25, стр. 223.
553 Cedrenus, II, стр. 527 и Презвитер Диоклейски.
554 Кедрин разказва, че Делян измамнически се показвал за син на Гаврил, а всъщност бил син на един военнопленник българин от
Цариград; обаче Рачки забелязва, че за двадесет години българите не могат да забравят дотолкова Шишмановци, щото тъй скоро
да бъдат измамени. Името сравни със старосръбското Деян, новобълг. Дельо.
555 Към това време се отнася един надпис с руни на пирейския лъв, който сега стои пред арсенала на Венеция. Hopf, Gesch.
Griechenlands im Mittelalter (Erch – Gruber, 85), стр. 147. Харалд след това царувал в Норвегия от 1047 до 1066 г. (Харалд III Хард).
[Че тълкуването за пирейския лъв е фантазия: Gregorovius, Athen, I, стр. 170.]
556 [Алусиан лъкострелец при макед. Берое. Кантакузин, II, стр. 377. Византийският велможа Томас Дукас Алусианос в Цариград
през 1388 г., Норf, II, стр. 288. Томас Алусианос, един от гръцките примати в Солун, получил от венецианците след 1423 г. пенсия,
пак там, стр. 88 В.]
557 Hopf, стр. 139; Rački, XXV, стр. 225–232.
558 [За името Маниак Tomaschek (крит.).]
559 [В 1043 г. е бил последният руски поход във Византия. Иловайский, I, стр. 99. Несъгласията с руските търговци в Цариград.
Флотата с Ярославовия син Владимир Новгородски и войводата Вишата. Според руския летописец искали да спрат на Дунава,
може би да разбунтуват българите, ала след това потеглили право за Босфора. Поражение при Босфора. 6000 души пеша край
морето се върнали назад. Водил ги Вишата. Ала загинали. Срв. Псел, Кедрин, Зонара. Много вариации (Скилица и Кедрин).]
560 [Κεγένης Skylitzes in codice Vind. Ταγένης, cod. Vat. Τεγένης, De Boor, Byz. Zeitschr., 14, стр. 420–421 (cf. tegin, nomen loci Tegin).
Кеген. Името според Kuun, XXXVI, се среща в имена на многобройни ногайски села. Може би, казва, от чагатайското кенгеш
consilium c метатеза.]
561 [За арианите вж. Heerstrasse.]

153
562 Hopf., стр. 140; Rački, стр. 238.
563 За бита на куманите сравни мемоарите на французина Robert de Clary, Nicetas Choniates, ed. Bonn., стр. 124, и писмото на същия
у Sathas, Biblioth. graeca, I, стр. 79. Срв. Blau, Über Volksthum und Sprache der Kumanen. (Zeitschr. der Morgenl. Gesellschaft, Leipzig,
1875, III, IV.) Според този автор куманите принадлежали към узбекското племе тюрки и следователно били в най-близко родство с
днешните хивинци. [Печенегите и куманите ὁμόγλωττοι, Anna Komnena, I, стр. 8. За печенегите и куманите вж. Вамбери, За произ-
хода на маджарите, и Türkenvolk, стр. 76, 85 и сл. Иловайский, I, стр. 114, различава узи и кумани. Узи = торци, кумани = половци.
В 1055 г. Всеволод Переяславски воювал с торците и същата година сключил мир с половците и с техния хан Болуш. В 1061 г.
съюзените руски князе нападнали торците и ги надвили. Тогава те нахлули във Византия. Една част останали в Русия – около
Торческ, военна граница от заселени номади: черни клобуци, берендеи, торци. Някои смятат торците за останки от унгарците
(Τοῦρκοι), ала у русите те винаги се наричали угри. Nota bene: в 1096 г. първ. летопис говори за 4 измаилски племена: торкмени,
печенеги, торци, кумани или половци. Ала инак, казва, летописецът смесва торците с половците (Иловайский, I, стр. 308). Blau,
Über die griech.-türk. Mischbevölkerung um Mariupol., Zeitschr. d. Morgenl. Gesellsch., 28, стр. 576–583, за езика на татите и базаряните,
според Григорович. Блау мисли, че базаряните са от кумански произход (Григорович – от алански), понеже се срещат в същата
област, където някога са били куманите; baxargan mercator, cod. Cum. Блау привежда и тур. думи у татите, говорящи гръцки: чиче
flos, чкур fossa (кум. чокрак fens), каранлук obscuritas. И според Plan Carpinus бисените говорели кумански. Голубовский (стипенд.),
печенеги, торки и половцы до нашествия Татар, Киевские унив. известия, 1883, през цялата годишнина. У него узите = торките се
различават от печенегите; печенегите, узите, половците, селдж., осм. според стр. 151 са всички турци, клонове на едно племе,
всички произлезли от гузите, скитащи в IX и X в. в аралско-каспийските степи. Според Vambéry, Türkenvolk, стр. 560, карачаите
при изворите на Кубан, хубави хора, земеделци, говорели език, най-близък на Cod. Cum. За най-старата история на куманите вж.
Kuun, I, стр. 74. Пандеховото пророчество, Споменик, 5, стр. 15: Коумане нигдеже не боудоуть и погибноуть. За печенегите нищо.
За русите: „Роуси вльчьки повиютъ и разидоуть се, лютоу казнь примоуть. истають аки воскь ѿ лица ѡгноу.“ „Оугре маловрѣменни
боудоуть.“ Веселовский, Разыск. в области русс. дух. стиха, VI, стр. 7, фрагм. от синод. ръкопис: още бы възъбранили поганїи
Печенегове, то вамъ било ѡставити все имѣніе и їти было въ цьрковь.]
564 Albericus, ed. Leibnitz, Hannover, 1698, стр. 579; [и в Mon. Germ., Pertz] срв. Herodotus, IV, стр. 71; също тъй описание на куманско
погребение има у минорита Рубруквис, който в 1253 г. отивал при татарите. [Кумани: Сума, Историческое рассуждение об Узах
или Половцах, от дан. перевел Сабинин в Чтения, Г. III, № 8. Куник, О торкских Печенегах и Половцах по мадьярским источникам,
Учен. Зап. Акад. по 1 и 3 отд., III, 1855. Blau, Über Volksthum und Sprache der Kumanen, Zeitschrift der deutschen morgenl. Gesellsch,
Leipzig, 1875, III и IV: въз основа на кум. речник ги причислява към узбешкия клон на тур. племе, към което принадлежат днешните
хивани. Срв. Kuun, стр. XVII. Уваров, Сведения о каменных бабах, Труды первого арх. съезда. От 862 г. започват нахлуванията на
половците в Русия (Иловайский, I, стр. 115).]
565 „Alphabetum comanicum“; срв. Rösler, Rom. stud., стр. 338; у същия има начало от „Отче наш“ на кумански език в Унгария. [W.
Radloff, Zur Sprache der Kumanen, Internationale Zeitschrift für allgemeine Sprachwissenschaft, I, II, 1885. Codex cumanicus bibliothecae
ad templum Divi Marci Venetiarum. Primum ex intergo edidit, prolegomenis, notis et compluribus glossariis instruxit comes Géza Kuun,
Budapest, editio scient. acad. Hung., 1880, 134 + 395 стр. (Ръкописът е принадлежал някога на Петрарка). Срв. Rösler за същия ръко-
пис. W. Radloff, Das türkische Sprachmaterial des Codex Cumanicus, Manuscript der Bibliothek der Marcus-Kirche in Venedig. Nach der
Ausg. des Grafen Kuun (Budapest, 1880). SPb, 1887 (Leipzig, Voss. Sort.), 132 стр. Ръкописът е перс.-кум. и лат. речник („Persicum et
cumanicum alphabetum“) от 1303 г. Из книгите, които в 1362 г. Венецианската република подарила на Петрарка. Habet fol. 82,
chartaceus. Лайбниц залудо е търсил този ръкопис. По времето на Мария Терезия в 1744 г. дошли във Виена пратеници на кумани
и язиги, от едного от които, а именно от Стефан Bappó, Адам Колар чул кумански „Отче наш“, съобщил това и на Thunmann, който
в актовете на Яблоновското дружество от 1744 г. смята този Bappó за последния човек, който е знаел кумански. Ръкописа наново
видял пръв унгарецът Корнидес, писал за това в 1773 г. на Ргау (той е бил във Венеция три години преди това, следователно видял
е ръкописа в 1770 г.). Във времето на Наполеон ръкописът е бил в Париж. Издава го по нескопосно копие в 1828 г. в Mém. rel. à
l’Asie etc, t. IV, Klaproth (1783, поч. в 1835), който никога не е виждал оригинала. По това издание Hammer, d’Avezac, Fr. Neumann
са съдили за турския произход на куманите, също така и Castrén, Rösler, Мах Müller, А. F. Pott; унгарците пък са мислили, че
куманският език е само диалект на унгарския, Ргау, Jerney, Fejér. Hunfalvy споделя мнението на чужденците. Клапрот издаде само
речника, за текстовете не е знаел. Освен това според Kuun останките в диалекта на базаряните, в някои думи на татския (Θατεῖς)
диалект, в турско-боснашки думи били от печенежки (стр. ХХVII), в диалекта на ногайците и в другите кипчашки диалекти – ку-
мански. Куманският език е в тясна зависимост с казанския диалект. Kuun, стр. XXXVII. Има някои елементи монголски, арабски,
християнски (altar, klise, baptisma), samala pix е руска, peč furnus; и персийски елементи. Ръкописът е писан от генуезец. Съдържа
немски глоси от рейнски тип, от мисионери. Гатанки, евангелски откъслеци, химни, проповеди, молитви. Presbiter bapas (папаз),
стр. 77. Славянска е също yxba camera, стр. 119. Езиците кумански и унгарски били различни, доказателства вж. у Kuun, стр. XLI.
Влиянието на кумански върху унгарския език – турски чужди думи. Joh. Nanás (поч. 1760), possessor in urbe Fúlöpszállás, наредил в
училището строго да се учи куманският „Отче наш“, многобройни копия: Bezen attamaz kenze kikte и пр. Вамбери прекалено го
потурчил в транскрипцията. Транскрипцията на Kuun, стр. XLIX: Bezem atamïz kim sen küktä и пр. В Cod. cum. Atamis kim köctä sen
и пр. Kuun на стр. L привежда други записи на унгарските кумани, поздрави, молитви. Пак там, стр. LIII, за имената Kuthen, Turtul
и др., лица и места, всички от турски характер, из разни грамоти. Стр. LXV още в XIV в. мохамеданството е съществувало у кума-
ните в Унгария. Kazvini разказва, че куманите = Ghuzi в негово време били християни. Balbin, Epit. hist. rer. Boh.,1677, стр. 267,
разправя за кумански надгробни надписи non procul Evanczicio et Oslovanensi coenobio (нахлуванията през 1253 г.), Kuun, стр. LXVI,
не вярва на това. Последният, който е знаел кумански, е бил Stephanus Varró, поч. в 1771 г. Jazyges са били кумански лъконосци, jaï
(вече у Rösler, R. Stud.) sagitta в тур. диалекти, jaïči sagittarius (унг. ij, ijász). Унгарските писатели са писали Jassones. Palócz = Kún,
доказал Hunfalvy (Kuun, стр. LXXXIV). Според План Карпин куманите се простирали до р. Яик, според Идриси Ялта е била в
областта на куманите. Cumania nigra у Thurócz е Молдавия. Cumania при Азовско море в итал. карти от 1318 г. и сл. Fra Pascal de
Victoria в 1337 г. се учил 1 година кумански в град Сарай на р. Волга – Rösler, Die Aralseefrage, стр. 70, Kuun, стр. LXXXVI. Пак
там куманите в Молдавско в 1410 г. според Rösler са били езичници или мохамедани. „Cumani faciunt magnum tumulum, et erigunt
ei statuam versa facie ad orientem, tenentem ciphum ad umbilicum (каменные бабы), fabricant etiam devitibus piramides, id est domunculas

154
 acutas, et alicubi vidi magnas turres de tegulis coctis, alicubi lapideas domus, quamvis lapides non inveniantur ibi. Vidi quamdam noviter
defunctum, cui suspenderunt pelles XVI equorum, ad quodlibet latus mundi quatuor, inter perticas altas; et apposuerunt cosmos (коумысь)
ut biberet, et carnes ut comederet, et tamen dicebant de illo, quod fuerit baptizatus.“ Монахът от Ордена на миноритите Rubruquis, изп-
ратен в 1253 г. от Лудвиг IX при татарския хан (Южна Русия). Рубруквисовото място за „куманите“ срв. Kuun, стр. XXXVIII. Срв.
Херодот, 4, 8–10, че скитите носели в пояса си ϕιάλας. В Cod. cum. kurgan en gihoft grap. Рубруквис идентифицира Cumanos и
Capchac, кипчаците (срв. Голубовский, стр. 128), клон от узбек. турци с монголска примес (според Вамбери). Според Blau езикът на
куманския речник е много близък на узбекските езици. За куманите говори и Nicetas Choniates, ed. Bonn., стр.124. Освен лъкове,те
имали и δοράτα. ὁ δ’αὐτὸς ἶππος ϰαἰ τὸν Σϰύϑην ὀχεῖ, διὰ πολέμου φέρων τοῦ πολυάϊϰος, ϰαἰ τροφὴν χορηγεῖ, σχαζομένης τῆς φλερός, ὡς
δέ φασι, ϰαἰ ὁχευόμενος, εἰ ἔστιν ὁ ϊππος ϑηλυϰός, τὴν ἄλογον ἀφροδίτην τοῦ βαρβάρου ἀποϰευοῖ (!). През реките минавали седнали на
мехове и държейки се за опашките на своите коне, върху които били натоварени всичките им неща; така преплуват през τὸ τοῦ
Ἴστρου πέλαγος. Княз Обелински намерил в августовската книга на Чети Минея на Макарий кратък речник на езика на половците.
Погодин го препечатал в Москвитянин, 1850, бр. II: тягри бог, кок небо, кар сняг, етмяк хляб. Цитира Голубовский, стр. 153. Не
би било мъчно да се състави списък на печенежките и куманските думи из византийските, руските и унгарските извори.]
566 Кинам, стр. 227. Срв. Heerstrasse, стр. 88.
567 Βοδίίνος. Рачки (Rad, 27, стр. 124) пише Будин; срв. обаче Будин в една грамота у Miklosich, Mon. serb., стр. 60.
568 Πρισδιάνα на Скилица (стр. 715) не е Прищина (Πρίστινος у Кантакузин), а е Призрен под Шар, укрепен град с епископство. Той
бил дълго време пограничен град – изпърво у българите, след това от 1018 г. у византийците, срещу сърбите. Дори когато цар
Стефан Урош III (Милутин) стъпил на престола, той принадлежал на византийците (Данило, изд. на Даничич, стр. 111).
569 Според Йоан Куропалат ἔν τινι τόπῳ λεγομένῳ Ταθνίῳ, старосръбската кула Паун (ταώ, по сръбски паун) лежи при Грачаница на
Косово поле, част от което и сега се нарича Пауново поле.
570 Рачки, в Rad, 27, стр. 124–127.
571 [Куманите най-напред се явяват в 1078 г., в 1064 г. – узи. Аталиат.]
572 Skylitzes, стр. 741; Mich. Attaliota, стр. 302.
573 Че Βελιατόβα лежал северно от Пловдив, отвъд Марица, личи от похода на Татикий; Anna Comnena, ed. Bonn., I, стр. 326.
574 [За берланиците, Голубовский, стр. 705. Βιτζίνη у Анна Комнина = руския Дичин и т.н., обширно за него Голубовский, стр. 705,
обаче вярно обяснение дава и Томашек за пътуванията на Идриси (= Мачин).]
575 [Мъгленските печенеги. Zonaras et Dindorf, I, 18, сар. 23 (Teubner, IV, стр. 242): ὁ δ’αὐτοϰράτωρ πλῆϑος ἀπολεξάμενος σφριγώντων
ϰαἰ ῥωμαλέων Σϰυϑϖν εἰς τὸ τϖν Μογλενϖν ϑέμα τοὺτους σὺν γυναιξἰ ϰαἰ τέϰνοις ϰατῴϰισε, ϰαἰ τάγμα τούτους ϰατέστησεν ἰδιαίτατον,
οϊ ϰαἰ μέχρι τοῦ δεῦρο ϰατὰ διαδοχὰς διαμένουσι, εἰς ἐπίϑετον σχόντες τὸν τόπον, ἐν ᾧ ϰατῳϰίσϑησαν, ϰαἰ Παντζινάϰοι Μογλενῖται
ϰαλούμενοι. Cf. Jagič, Archiv f. slav. Philol., XV, стр. 91 и сл.]
576 [През 1122 г. печенегите за последен път преминали Дунава – Σκύϑαι едва ли са печенеги.]
577 Theophylactus, Epist. 65, стр. 559. Срв. Рачки, Борба южных славян, стр. 310.
578 Rački в Rad, 30, стр. 77 и 31, стр. 196–217. [Псевдо-Диоген. Един Псевдо-Диоген на запад във Франция с Боемунд пред последната
негова война с византийците, вж.Wilken, II, стр. 327: Сватбата на славния Боемунд с Констанция, дъщеря на крал Филип, събора в
Poitou, речите на Боемунд и на Вилхелм Аквитански против Алексий. „Was Boemund und Wilhelm von der Ungerecthigkeit und
Verruchtheit des Keisers Alexius klagten, ward durch das Zeugniss der den Fursten Boemund begleitenden ausgewenderten griechischen
Herren bestätigt, als des Sohns von Keisers Romanus Diogenes und vieler anderer, welche von Alexius ihrer Güter und Familierechte
beraubt“ etc. Цитира Suger (Labbei Nova Bibl. Mss, t. II ad 1106), който присъствал там, Ordericus u Rad. Cadovius. Fischer за Лъв,
Диогенов син. Sybels Hist. Zeitschr., 55, стр. 557 и сл., обширно. Срв. Васильевский за Псевдо-Диоген. С. Neumann, Griech.
Geschichtschreiber u. Geschichtsquellen im 12. Jahrh., Studien zu Anna Comnena, Th. Prodromus, J. Cinnamus, Leipzig, 1887, Duncker,
IV, стр. 105. За боя при Анхиало в 1095 г. с половците и Псевдо-Диоген-Девгеневич, Васильевский (житие на Мелетий Миуполски,
поч. в 1105, от Николай Метонски) в ЖМНПр, 1886, ноябрь, стр. 65 и сл. Мелетий с молитви в Китайрон в 1095 г. накарал Алексий
да не прави преждевременно нападение срещу куманите отАнхиало „тогда как врагам суждено было потерпеть неудаче и рассе-
яться вследствие собственного внутреннего раздора“. Срв. Ана Комнина. Върху това говори най-старият руски летопис, русите се
интересували от водача на половците, „мнимого и самозванного сына бывшого императора Диогена, названного в летописи Девге-
невичем“. – Иловайский, I, стр. 146: Втората дъщеря на Мономах Мария била омъжена за царевича Леон, син на Роман Диоген.
Леон в 1116 г. се появил на Дунава с войска, без съмнение руси и половци, и завладял няколко дунавски града. Алексий Комнин
изпратил при него в Доростол двама сарацини, които му предложили своите услуги, и като улучили сгоден час, го убили. Мономах,
за да му отмъсти, изпратил на Дунава войски под предводителството на Йоан Войтишич (срв. бълг. Войтех), който настанил в
дунавските градове руски поселенци. Но Доростол скоро бил завзет от гърците. Мономах пък изпратил под Доростол сина си
Вячеслав с войводата Тома, син на известния болярин Ратибор, обаче не могли да превземат Доростол. След това и останалите
дунавски градове минали в ръцете на гърците, може би поради сключен мирен договор. Мономаховият внук Васил Леонович оста-
нал в Русия и загинал в бой на Мономаховичи с Олговичи. Пак там, стр. 310. За това предприятие на Леон Диогенович съобщават
всички летописи. За него разправят и разни разкази. Ала византийските извори съвсем нищо не споменават за Лев Диогенович,
нито пък за война на Мономах с гърците. Диогеновият син Константин паднал в бой с турците при Антиохия. Един самозванец,
който се представял вместо него, се явил по-късно, бил изпратен в Крим, избягал при половците, заедно с тях нахлул в Тракия,
обаче бил пленен и ослепен. За този Девгенич споменават руските летописи от 1095 (ed. Mikl., стр. 141). Срв. за това Васильевский,
Византия и Печенеги; ЖМНПр, 1872 декабрь. Някой мислят, че в 1095 г. са взели участие и русите. – Вторият Диогенов син Лев
според Ана Комнина бил убит в един бой с печенегите в 1088 г. Бил ли е самозванецът Владимиров зет? Комбинацията на Василев-
ски за Лъв от първия брак (Русско-визант. отрывки, ЖМНПр, 1875 декабрь). Васил Леонович под в 1196 г. (Ипат. летопись): Васи-
лько Маричичь, nota bene: по майка. Nota bene: Аталиат (Иловайски е използвал само Ана и Вриений). В 1097 г. Василко Ростисла-
вич, бидейки ослепен, казал на пратеника Василов в тъмницата, че „хотѣлъ прѣѩти Болгары дунайскыѩ и посадити у себе“. Ed.
Miklosich, стр. 169. Иловайский, I, стр. 191. – В 1094 г. Святополк II сключил мир с половците, същевременно се и оженил за дъще-
рята на Тугор хан.]

155
579 [Стратег Никита, Лъв Никерит около 1092 г. бил управител на България, около 1108 г. на поход срещу Боемунд, при това (около
1096–1108) е управител на Пелопонес според житието на св. Мелетий от Николай Метонски. Васильевский, ЖМНПр, 1886, ноябрь,
стр. 82. Срв. Byz. Zeitschrift, II, стр. 311.]
580 Wilhelmus Tyrensis, lib, II, cap. IV (ed. Bongars, I, стр. 653).
581 Albertus Aquensis, cap. 9–18; Wilh. Tyr., I, стр. 19–22. [Albertus Aquensis за минаването на кръстоносците на монаха Петър, вж.
теорията на Sybel за този писател като без стойност. Противно на това, изследването на Kugler, Albert von Aachen, 1885. Cf. Fritz
Kühn, Zur Kritik Alberts von Aachen, N. Arch. d. Geschichsch. für ält. deutsche Geschichtskunde, XII, 1887, стр. 545–558. „Ingentia et
spatiosissima nemora Bulgarorum“, другаде: „silvas immensas et inauditas regni Bulgarorum“. Alb. Aquensis. Archives de l’Or. lat., I, стр.
397. Лонгобарди в 1100 г. през Каринтия, а Ungros „in Bulgariae civitatibus“ hiemarent, Ekkeh. Pertz, Mon. Germ., SS, VI, стр. 220.
Hierosolymita, ed. Hagenmeyer, стр. 224. Gesta Franc. у Бонгарс, за Боемундовия поход в 1096–1097 г.: през морето от Апулия
„applicuerunt Bulgariae partibus“, abundantia frumenti, vini etc. Събрали се всички във „vallis de Andrinopoli“. Походът е в ред. Nativitas
Dei няколко дни в Castoria, страхът на гърците, не давали mercatum, взехме boves, asinos, equos. Оттук потеглили за Pelagonia,
откъдето нападнали „quoddam heretocorum castrum и го изгорили заедно с жителите „haereticorum congregatione“. Ad fl. Bardarum
Боемунд вървял напред, след него comes de Russignolo, императорският войвода го нападнал, тогава обаче Танкред с 2000 души,
останали назад, преплавал flumen и му помогнал; взели в плен туркополи и печенеги (Pincenati), които казвали, че воюват по заповед
на императора. След това имп. corpalatins ги придружавал до Цариград, жителите давали mercatum, обаче не ги пускали в градовете;
лагер и пазар пред Serra. От Руса Боемунд потеглил (на Великден) напред за Цариград. Когато Алексий във фриг. Филомелия в
1098 г. бил изненедан от известията за натиска на кръстоносците при Антиохия, които донесъл Стефан de Blois, императорът запо-
вядал suis hominibus „conducite omnes homines istius terrae in Bulgariam“, опустошение, та турците нищо да не намерят. Gesta ар.
Bongars. стр. 19. Raimund de Agiles за похода на провансалците през Склавония, срещу Dirachium, сраженията с гърците. В импер.
войски имало Turci, Comani, Husi, Tenaces, Pincenati, Bulgari. In valle Pellagoniae бил пленен, а Pincenatis пуйският епископ – огра-
бен, но жив. Castrum Bucinat, наблизо comes разгонил засадата на печенегите. Thessalonica. Rossa била превзета с пристъп и с
виковете „Tolosa“. Rodestoc, където била императорската войска. Albertus Aquensis, Bongars, стр. 654, срещу Боемунд в 1108 г. из-
лязъл rex Graecorum с голяма войска „in campos urbis Bothiliae descendit“, във войската му имало Galli, Turcopoli, Comanitae,
Pincenarii. Пак там, стр. 315, кръстоносците в 1101 г.: „per regnum Ungariae... usque in regnum Bulgarorum“. Споменава Phiriepopoli,
Adrianopol и т.н. Грабежи „Bulgaris et Graecis“, грабили „imp. oratoria“ и т.н. Вилхелм потеглил през Бриндизи, Валона, „civitas
Salonica, sita in regione Macedoniae et terra Bulgarorum“. На друго място пък Вилхелм de Poitou в 1101 г. минал през terra
„Bulgarorum“, сражение с „duce Bulgarorum, Guzh nomine“ (Οὐζᾶς у Ана Комнина?), при Одрин, сражение с печенеги и кумани,
хванали в плен „ipsum ducem Bulgarorum“, обаче пуснали (онзи Гуз). Вж. на стр. 218. Fulcher de Chartres ар. Bongars. Поход: Luca,
Рим, Бари, през април 1097 г. от Бриндизи за 4 дни в Durat(i)um c 2 portus: стр. 386. „Itaque Bulgarorwn regiones per montis praerupta
et loca satis deserta transivimus Demonis ad flumen rapidum... venimus omnes.“ Буйната река. Лагер през нощта при нея. Безлюдни
планини. Сутринта на планината Bagulatum, след това зад планините per fl. Baldarius, Солун, vallis Philipensium, Lucretia, Crisopolis,
Cristopolis, за Цариград.]
582 [Nota bene: за историята на Втория кръстоносен поход срв. Kugler, Studien zur Gesch. d. zweiten Kreuzz.]
583 [B 1172 г. минаването на войводата Хенрих Лъв. Подробности: Röhricht, Beitr. z. Gesch. d. Kreuzz., 2, стр. 109 и сл. Плаването до
Браничево. „Българска гора“. В Рабнел пратеник на имп. Мануил. Нощно нападение на сърбите върху лагера. В Ниш гостоприем-
ство и пр. Arnold v. Lübeck, Pertz, XXI, стр. 115–125, написано в 1173–1177, срв. Wigger, Jahrb. f. meklenburg. Geschichte, 1875, XL,
стр. 126.]

156
 Глава XIII. Вътрешно състояние на България
през XI и XII в.
Елинизиране на националната Охридска църква. Разпространяване на богомилите в Гърция, Босна,
Италия и Франция. Етнографски преглед на полуострова

От ХII в. Охрид бил опора на елинизма в земите на македонските славяни. Още приемникът на Йоан
Дебърски бил грък и оттогава българин не можел да стане архиепископ, когото назначавал императорът 584.
Най-бележит между тях бил известният писател Теофилакт от Еврип на Евбея (ок. 1085–1107); неговите
записки и писма хвърлят светлина върху живота и положението на охридските архиепископи. От тях 585
ние виждаме с какво презрение гръцкият духовен пастир гледал на своето „варварско“ паство и с каква
омраза българите му се отплащали за това. Ние узнаваме, че архиепископът имал грамадни доходи, че
той по цели дни броял своите жълтици586 и селяните от църковните имоти го мразели. Охрид останал и
след падането на царството търговски град, който се отличавал с великолепни постройки587, за което сви-
детелства също и арабският географ Идризи (1153).
През 168-годишното византийско владичество учението на богомилите добило необикновено разви-
тие588. Това малоазийско и арменско учение срещнало съчувствие у гърците, които в средните векове
имали голяма наклонност към богословски препирни. Цялата страна около Пловдив през XI в. била пре-
пълнена с арменци, богомили и павликяни. Император Алексий с огън и меч преследвал богомилите; той
заповядал да се изгори в Цариградския хиподром техният старейшина Василий, който заедно със своите
12 „апостоли“ паднал в плен (1111). Вече описахме плодовете от тези гонения 589. В 1114 г. в Цариград
били сменени двама епископи, изобличени в богомилство, а уважаваният от народа монах Нифонт бил
заточен; няколко години по-рано съборът осъдил монаха Константин Хризомал, който разпространявал
богомилски дуализъм и твърдял, че във всеки човек има две души – една добра и една зла, и че никой не
може да стане добър християнин, докле не изгони от себе си лошата душа.
Богомилското учение преминало от Балканския полуостров на Запад, по всяка вероятност през визан-
тийска Южна Италия590. Но на италианска почва то успяло да се задържи само в Ломбардия, където мо-
жело да се укрие от папските гонения в градовете и под закрилата на привързаното към това учение дво-
рянство.
Първи „манихеи“ във Франция се явяват в 1017 г.; тяхно главно свърталище била Тулуза. В 1146 г. те
се появяват в Кьолн на Рейн; наскоро се срещат в Страсбург и други прирейнски градове.
На Запад те не се наричали вече богомили или бабуни, а носели различни други имена, като манихеи,
побликани (от павликяни), в Италия – патарени (от миланското предградие Патария), в Германия и Ита-
лия – катари (произход неясен; оттам немското Ketzer, чешкото Kacir), във Франция – албигойци (от град
Алби, тексеранти, tisserands, понеже техният съзерцателен живот им доставил много последователи
между тъкачите). Сами обаче те наричали себе си само christiani, boni christiani, bons homes. Не само те, а
и техните противници не забравяли, че учението им е от български произход; оттук и имената Bulgarorum
haeresis, Bulgari, Bugri, a също и френската обидна дума bougre. В началото на XIII в. цяла Южна Европа,
от Пиренеите и океана до Босфора и Олимп, била обградена почти с непрекъсната верига от богомилски
заселища. Стотици хиляди хора тайно или явно изповядали учението на арменски, гръцки и български
еретици591. Вярващите в Ломбардия и Южна Франция водели оживени сношения със своите едноверци
във Византийската империя, България и Босна592. Много по-рано, преди Цариград да бъде завладян от
латинските „кръстоносци“ и превзет от турците, между Изток и Запад ставала обширна, макар и тайна
размяна на мисли.
Изпърво богомилите вярвали, че бог и дяволът са едновременни. Ала още в X в. срещу този безусловен
дуализъм възникнала по-умерена партия, която смятала, че дяволът не е първобитно същество, а паднал
ангел. Църквата на драговичите (в Македония) се придържала в стария дитеизъм (двубожие); а българс-
ката – в умерения монотеизъм и признавала временния произход на злото. С изразите „ordo de Bulgaria“
и „ordo de Dugrutia“ се различавали двете партии, които също преминали и на Запад. Никита, епископ на

157
Цариградската енория, който споделял възгледа на драговичите, участвал в 1167 г. на еретическия събор
в Сан Феликс де Караман, близо до Тулуза, който (събор) обявил абсолютния дуализъм за истинска вяра 593.
Впрочем това решение нямало важни последици 594. В XIII в. учението за вечното съществуване на злото
имало на запад безусловни привърженици само в църквите в Тулуза и в Албано, на езерото Гарда. На
Балканския полуостров средоточие на богомилството била Македония. В Мелник, при Прилеп, в планин-
ския чукар Бабуна595, където и днес едно село се нарича Богомила, и в Мъглен, където при император
Мануил епископ св. Иларион водел трудна борба с богомилите, имало богомилски общини. Рано проник-
нало тяхното учение в Сърбия, но оттам го изгонил (ок. 1160–1180) енергичният велик жупан Стефан
Неманя596. От Сърбия преследваните богомили избягали в Захлумие (Херцеговина) при брата на Стефан,
княз Мирослав, който на драго сърце ги приел от омраза към брата си. От Захлумие богомилски пропо-
ведници проникнали в Босна, където под покровителството на дворянството и на бана тяхното учение
достигнало същата сила, каквато и в албигойска Южна Франция. В XI в. новото учение преминало отвъд
Сава и се разпространило в Сирмия и Славония. В Чехия то също се появява спорадично, занесено или от
юг, или от пиренейските страни597.
Западните богомили имали Светото писание, преведено на простонароден (провансалски) език598 не от
вулгатата, а от гръцки текстове. Към малкия брой книги, признавани от българските богомили, техните
гръцки едноверци присъединявали Псалтира и Пророците; на Запад пък албанската църква прибавила към
това още книгите на Йов и Сирах и Соломоновите книги.
С изключение на някои частни крайности, богомилското учение все повече и повече показвало стремеж
да се сближи с християнството (от което се отделяло доста много по своята същина), та по такъв начин
по-лесно да намира привърженици между християните. Така италианецът Йоан де Луджио проповядвал
въплъщение на сина божи и приемал изцяло Стария завет; други проповядвали свобода на волята.
Такъв бил религиозният живот в България през XI и XII в. Не по-малко е важно да се разгледа етног-
рафското ѝ състояние. Тогава в нея имало такава пъстра смес от народи, каквато има и в наше време.
Славянският елемент бил преобладаващ. Вече споменахме за изчезналите сега славянски колонии в
Елада и Тесалия. В Албания и Епир по равнините и долините дълго време живеели сръбски и български
племена, докато по височините живеели албанци и власи, а в крайбрежните градове (Драч, Навпакт, дн.
Лапанто) – гърци. Южноепирските войници се споменават още през VII в. През X в. цялата страна от
Драч до Янина заедно с крайбрежието образувала дял от българското царство. По албанските планини
проливали кръв в 1018 г. последните борци за българската независимост. През време на Деляновото въс-
тание се надигнали и славяните при Драч, а жителите от провинцията при Никопол (Етолия и Акарнания)
се присъединили към българите, „своите съплеменници“. Дори при управлението на Анжуйския двор
(1250–1350) славяни живеели по крайбрежните равнини и на Дрин. Славянският елемент дори се засилил
в Албания и Епир, когато сръбският цар Душан покорил тези страни 599.
Не може да се определи в тази епоха границата между сърби и българи. Положително е известно само,
че на Дунав българският елемент граничил с руския. Според Нестор през IX и X в. границите на руските
угличи и тиверци достигали до Дунав, при чиито устия тогава имало руски градове. Ала славяните тряб-
вало да отстъпят тук място на печенеги и половци (кумани). Когато пък тези скитници си отишли, в Мол-
дова се появили вече не славяни, а румъни, но и у тях малоруският език бил известно време държавен
език600.
Албанците, макар и най-стар народ на полуострова, нигде не се споменават по-рано от XI в. Те наричали
себе си шкипетари, което, както твърдят някои писатели, значи „планински жители“, а своята страна –
Шкиперия. Славяните ги именували арбанаси, гърците – ἀρβανῖται, на Запад – albanenses. Това е също
местно, вероятно старонародно име. На говора на тоските „арбери“ или „арбереши“ значи албанец, а пла-
нинската страна между Валона и Аргирокастро се нарича Арберия; на говора на гегите Арбения се нарича
цяла Албания, а у планинците това име носи предимно крайбрежието при Драч. Явно е, че славянското,
франкското и гръцкото име са заети от говора на гегите (северните албанци) 601. В историческите извори
албанците се явяват за пръв път през време на Маниаковото въстание (1043) под името ἀλβανοί602. От това
време те се споменават по-често в гръцки, латински и славянски извори. Те живеели на родове по недос-
тъпните планини, като полудиви овчари, под управлението на местни водачи. В стари сръбски паметници
от XIV в. се споменават албанските села по Шар и при сливането на двата Дрина, където били подчинени
на Дечанския и Призренския манастир. Две места, наричани Арбанаси и вероятно населени с албанци, се

158
срещат през това време между македонските славяни603, едното в Жеглиговския окръг, другото при При-
леп. Албанци скитали със стадата си и в Сърбия. 604
Албанските планинци, открай време запознати с разбойнически нападения, се спускали малко по малко
в низините и покорили славяните, които се намирали там. Албанските водачи замествали славянските
боляри. Наскоро в Албания станало правило, че само „сърбин или славянин“ може да бъде роб [?]. Побе-
дителите заели от победените не само закони, обичаи, начин на живеене, ами още и изрази за новите
понятия605.
Бележито е движението на албанците през XIV в., когато те наводнили опустошена Елада. Албанците
се покорили на турците само след мъжествена съпротива, а после поради приликата си с тях по начин на
мислене станали сигурна опора на Портата. Като били от старо време, поне номинално, поданици на
гърци, българи, италианци, сърби и турци, те при всичката си войнственост никога не се опитвали да
основат собствено албанско царство; дори техният национален герой Скандербег бил родом славянин. Те
се колебаели постоянно между католицизма и православието и дори приемането на исляма не срещало
големи пречки при тях.
Пръснати по целия полуостров между албанци, гърци, българи и сърби, живеели румъните, наричани
по славянски и гръцки власи (Βλάχοι). В Сърбия напоследък се употребява името цинцари, което има една
тънка окраска на присмех (цънцар на румънски е комар). Необикновена предприемчивост, равнодушие
към своята собствена народност и при това упорита вярност на родния език – ето главните характерни
черти на власите. В средните векове те били далеч по-многобройни, отколкото са сега. Макар че принад-
лежат към най-старите обитатели на полуострова, те се споменават за пръв път едва около 976 г. в мест-
ността между Костур и Преспа606. Хрисовулът на император Василий II подчинява власите в цяла Бълга-
рия, също както от Бдин и Белград до Янтра – на охридския архиепископ.607
Центърът на влашкото население се намирал в Тесалия, която през XII–XV в. се наричала просто Велика
Влахия (Μεγάλη βλαχία). Еврейският пътешественик Вениамин Туделски (поч. 1173) разказва, че тогава
те били още езичници; те тичали бързо като кози и се спускали от своите планини за грабежи. През това
време Малка Влахия била в Етолия, Бяла Влахия – в Мизия, Черна Влахия (Μαυροβλαχία) – в Молдова.
Сърбите наричали епирското деспотство Влахиотска земя608. Много власи живеели в Родопа609, където и
сега още се намират при Пернар, и в Неврокоп. Власите в Добруджа и при Анхиало се споменават в 1095
и 1164 г., при Виза в Тракия – в 1285 г. [?]; византийците говорят направо за тези понтийски власи, че са
потомци на италиански (римски) колонисти. Сега в Хем няма вече румъни.
Често се споменават власите в Сърбия610. Още Стефан Неманя подарил 150 власи на Хилендарския ма-
настир. За крепостни власи споменава типикът на Студеницкия манастир (ок. 1200). Много влашки села
се споменават в основните грамоти на манастирите: „Жича“ на Ибар (1222–1228), „Дечани“ на Бистрица
(1330), „Архангелски“ в Призрен (1348) и в Душановия хрисовул за „Хилендарския манастир“ (1348).
Повечето от тези заселища се намирали в Шар планина, в планините западно от Бели Дрин, край Ибар и
Сръбска Морава, където и сега един планински чукар се нарича Стари Влах. Край Морава било разполо-
жено влашко село Попиша. При сръбския крал Милутин (1281–1320) власите се споменават в Македония
при Скопие; а при българския цар Константин (1258–1277) – при Прилеп.
Няма съмнение, че под ония власи, които живеели в села със славянски имена (Сушичани, Добродоляни,
Горачевци и т.н.), често подразбирали и славянските овчари; ала повечето пъти те били същински румъни,
което доказват собствените имена, например в призренската грамота окончаващи на ул (Сурдул, Урсул,
Владул, Драгул, Раюл, Станул, Негул, [Храюл, Доюл, Градул, Опаритул]), или в жичкия надпис: Шарбан,
Бун (bonus), Букор (алб. и рум. bukúr – красив) и т.н.611
В грамотите от XIV и XV в. в Босна често в противоположност на [руманите в градовете] се посочват
сърби и власи (sclavi aut vulahi), селяни овчари и търговци. В Истрия и до ден днешен съществуват четири
села, чиито жители говорят помежду си на румънски, а със съседите си – на хърватско наречие612.
Има доста сведения за бита на власите през средните векове. Повечето били скитнически народ, който
бил добър по характер, ала понякога способен за насилие. Както сега, така и тогава те пасели лятно време
стадата си от коне, овце и кози по високите планински пасища, а през есента се спускали на зимовище
(зимище), където на земевладелеца не плащали пари (травнина), а по две животни на всеки сто глави
добитък. Разбира се, тези зимни гости понякога били твърде неприятни за стопанина. Две постановления
от законите на цар Душан (1349) се отнасят за нарушение на граници от албански и влашки овчари 613.

159
Рагузанците никога не пускали власите на зимовище в своите владения (прѣштатъ у зимиштехъ) и когато
само веднъж отстъпили от този обичай по молба на босненския крал Твърдко Твърдкович, „власите куя-
вичи“ не само им причинили много загуби, ами дори убили едного от тях614. Влашките планински села се
наричали катуни; в тях живеели често пъти повече от 35 семейства. Техният водач както в Сърбия, така
и в Карпатите се именувал кнез или премикюр. Макар че власите били скитнически народ, все пак мнозина
от тях се смятали за поданици на манастирите и болярството; но понеже водели по-разпуснат живот, от-
колкото другите селяни, нито един крепостен сърбин не можел да се ожени за влахиня. За пасене на чужд
добитък те получавали или част от стадото (белег), или месечна заплата (месечина). Като търговци те
обикновено пътували с кервани за Рагуза и Катаро, предимно със сол. Те се срещат също и на византийска
военна служба. Влашкият език на полуострова е още малко познат, макар че проучването му, особено в
лексикално отношение, би могло да изясни множество факти 615. Влашка литература не съществува; те
пишат сега на гръцки.
Името влах, което изпърво означавало човек от романски произход, често менявало своето значение, но
всякога с примес на подигравка. В Босна понякога наричали рагузанците също и власи. В края на XII в.
това име било погрешно пренесено върху мизийските славяни. Никита. Хониат, Ансберт, Вилхардуен,
Клари и други съвременници наричат царете Асен и Петър и техния народ ту власи, ту българи 616; само у
Акрополит изчезва това смесване; може би то произлязло от това, че тогава на черноморския бряг същес-
твували още румънски села, или пък това име означавало изобщо селяни. На новогръцки език и до ден
днешен селянин е βλάχος в противоположност на овчари (чобани). Сега в Дунавска България и Сърбия
влах означава дако-румънин, в Тракия и Македония – македоно-румънин, в Хърватско – изобщо правос-
лавен християнин, в Босна – славянин от християнско изповедание, в Далмация – селянин от материка
(морлах), у словенците и чехите – италианец.
Много по-тъмен е произходът на румъните в Дакия. Съмнително е, че те обитавали непрекъснато в
днешните си местоживелища, понеже няма никакви доказателства за това. Обаче спорът по този важен
етнографски въпрос не е още напълно решен. В първата половина на средните векове населението на
Молдова и Влашко образували български и руски славяни617, скитащи маджари, печенеги и кумани. Кой
е живял тогава по озарените от слънцето върхове на карпатските планини – е гатанка; навярно ще са били
румънски овчари, рано преселени там от Балканския полуостров. Местните имена показват, че в трансил-
ванските долини имало славянско население. След като куманите си отишли, равнините северно от Ду-
нава останали необитаеми и пусти. Тогава от планините слезли овчари и се заселили между останалите
славяни. Макар че те романизирали славяните, обаче заели от тях не само стотини обикновени думи, но
особено думи, които се отнасят до християнските понятия. Религиозната терминология на румъните е
несъмнено доказателство, че те приели Христовото учение от славяните618. До миналия век служебен и
църковен език у тях бил славянският. За пръв път в Молдова власите се явяват в 1164 г. като съседи на
галицките князе619. За пръв път в Седмоградско „Blaci“ се споменават в 1222 г.; за жалост твърде малко се
знае за този горист и опустошен край преди преселването на саксите. В XIII в. ние намираме във Влашко
румънски родове, които живеели под маджарско управление (Οὐγγροβλαχία); едва в XIV в. там възниква
държава.
В градовете често заселвали гърци между славяните, за да държат последните в покорност; така между
другото било в Мелник. Много малоазийски гърци избягали от турците в Сърбия, където ги намираме
при крал Милутин (1281–1320), край Брегалница620.
Арменците на времето си имали такова влияние във Византийската империя, че някои от техните съо-
течественици достигнали до престола. Те се срещали във всички големи градове. В околностите на Плов-
див, в Мъглен, Македония и дори край р. Пчиня621 те живеели в селата. Арменците били същински създа-
тели на богомилството.
Между българите императорите заселвали също и тюркски племена. Император Теофил (829–842) засе-
лил вардариоти между Солун и Воден; те имали свой епископ (ὀ Βαρδαριωτῶν ἤτοι Τουρκῶν), подчинен
на Охридската църква622. Още през XVI в. вардариотите се причислявали към църквата на полянинския
епископ (Дойран)623. Сега те са изчезнали; предполага се, че от тях произхожда името Вардар. Други
турци обитавали в XI в. [в провинцията Ахрида на р. Арда, в Родопа]. Печенегите, заселени в тези вре-
мена при Ниш, София, в Мъглен, на Овче поле и край Дунав, наскоро измрели 624; само в някои местни

160
имена е запазен спомен за тези разбойници. По-важно било влиянието на куманите, към които още ще се
върнем625.

584 Български архиепископи и патриарси (Голубинский, стр. 33 и сл.), Йосиф (870), Георги (878), Леонтий, Димитрий, Сергий, Георги,
Дамян (при Петър), Герман или Гаврил във Воден и Преспа (при Самуил), Филип (първи в Охрид), Давид (около 1015–1018), Йоан
(1019), Лъв (поч. около 1055), Йоан Лампен (поч. около 1078), Йоан ἄοινος, Теофилакт (около 1085–1107), Лъв Мунг (евреин),
Михаил Максим (евнух), Евстатий (1134), Йоан Комнин (племенник на Алексий I (около 1143–1156), Константин I (сменен 1166),
ненаименуван (1183), Йоан Каматир. Срв. Zachariae, стр. 16–24. [В. Васильевский, Древняя торговля Киева с Регенсбургом,
ЖМНПр, 1888, юль, стр, 149. Tzetzae Epistolae, ed. Pressel, Tübingen, 1851, №80, Дръстърският митрополит му подарил момчето
Севлад, руски ящичек. Герман. S. German, Christl. Elem., стр. 44, 45.]
585 До Анений, ер. 21, стр. 541.
586 До импер. лекар Мих. Пантехнес, ер. 73, стр. 563.
587 Горната църква „Св. София“ била построена от архиепископ Лъв; долната – от Теодул. Едната от тях и до днес още служи за
джамия. [Само една от църквите е „Св. София“, долната.]
588 Вж. често споменаваното от нас съчинение на Рачки за богомилите и Schmidt, Histoire et doctrine de la secte des Cathares ou
Albigeois, Paris, 1849. За гръцките богомили вж. Euthymios Zygabenos, ed. Gieseler, Göttingen, 1842.
589 [Kalogeras, Alexios I Komnenos, Euthymios Zigavénos et les Bogomiles. Ἀϑήναιον nov. – dec., 1880. De Euth. Zyg. cf. Krumbacher.]
590 В 1040 г. павликяни се явяват в гръцката войска в Южна Италия. Gibbon, chap. LIV, nota ee.
591 Списък на 16-те „ecclesiae Catharorum“ във Франция, Италия и на Балканския полуостров в началото на XIII в., съставен от
Reinarus Sachini, Bibliotheca max. patrum, XXV, стр. 269. Martène et Durand, Thesaurus nov. anecdot., V, 1859. Срв. Гл. XV. [Разши-
рение на павликянството на запад: след превземането на Тефрика по времето на Василий I е имало павликяни във византийските
войски на запад, главно в Италия, между тях и Diakonitzes, другар на последния павликянски войвода Chrysocheir. Hirsch, стр. 172.
Същевременната гръцка колонизация в Италия: в Галиполи при Отрант (Скилица, срв. Hirsch) от понт. Хераклея, другаде от Морея
(Конст. Порфирог. За Даникли... и техните роби), може би и павликяни? Рачки за напредване на сектата от Долна Италия на север
и северозапад. Albertus Aquensis у Бонгарсий, стр. 355: между защитниците на Сидон покрай сарацини „apostatae et praevaricatores
fidei ex Provincia de comitatu Raymundi“ смели се lignum dominicum, направили crucem – sputo et urina inhonorare presumebant. Кулата
била съборена, при падането ѝ загинали.]
592 За отношенията на пиемонтските еретици с Босна в XV в. вж. отчетите на инквизицията у Girolamo Amati, Archivio storico italiano,
Firenze, 1865, ser. III, t. I, у Рачки, Rad, VIII, стр. 130.
593 Notitia conciliabuli apud S. Felicem de Cataram sub papa haereticorum Niquinta celebrati. Bouquet, XIX, стр. 448.
594 Наскоро след отпътуването на Никита в Ломбардия се явил някой си Petracus от Задморието (des parties d’outremer) и агитирал
успешно в полза на българския възглед.
595 Още в XIII в. Бабуна. Šafařik, Pam., стр. 25. Според преданието тази планина била прибежище на бабуните или богомилите.
Григорович, Путешествие, стр. 139.
596 Сръбският крал Стефан Урош ІІІ изпратил сина си, отсетне цар Душан, с войска против „безбожните и мръсни“ бабуни, които
подирният след голямо кръвопролитие разбил и после се върнал при баща си в Сърбия. Стара бележка от 1329 г. у Григорович,
Путешествие, стр. 20. Може би тези еретици живели в Македония, чиято северна част сърбите в това време вече владели. [Отстрани:
Босна.]
597 Palacký, Über die Beziehungen und das Verhältniss der Waldenser zu den ehemaligen Sekten in Böhmen, Prag, 1869. Brandl в Časopis
matice moravské, I. Обаче споменатата там грамота на Инокентий IV (1244) се отнася по-скоро за Босна, отколкото за Чехия. [Вж.
Haupt в Quiddes Zeitschrift, I, стр. 295, бел. 3 върху този въпрос.]
598 Според Райнер те премахнали съвсем латинския език като църковен. Rački, Rad, X, стр. 234. [Латинският език – като език прост,
провансалски; Reiner за ненавистта на латарените към латинския език.]
599 Вж. любопитното, основано на нови извори съчинение на варшавския професор Макушев (Гл. ІV).
600 Като куриоз ще посоча тук, че в един старобългарски народен каталог (приблизително от ХІІІ в.) българинът се оприличава на
бивол, сърбинът – на вълк, също там физиономията на албанеца се сравнява с бобър, а на влаха – с котка. Оригиналът е у Шафарик,
ІІ, стр. 733.
601 В тоск. диалект Arbetija, в гег. Arbenija. За народното име срв. Hahn, Alb. Stud., I, стр. 230, Drin u Wardar, стр. 13.
602 [Първото явяване на албанците в историческите извори – Tomaschek, 1877, стр. 681.]
603 Miklosich, Mon, Serb., стр. 144. Гласник, 13, стр. 370.
604 Крал Стефан Владислав (1234–1241) предоставил право на Вранинския манастир (върху остров на Шкодренското езеро) да не
допуска албански овчари на зимовище в своите владения. Mon. Serb., стр. 27.
605 Макушев, стр. 45. Miklosich, Alb. Studien, I. Die slav. Elemente im Albanesischen, Wien, 1870.
606 Cedrenus, II, стр. 435. Вж. Гл. XI, бел. 10, нова 15.
607 Καί λαμβάνειν τό ϰανονίϰόν αύτϖν πάντων, ϰαί τϖν ά νά πᾶσαν ϰαί τϖν περί τόν Βαρδάρειον Τουρϰϖν, ὅσοι έντός Βουλγαριϰϖν ὅρων
είσί. Голубинский, стр. 263. [За власите. Gelzer във Byz. Zeitschr., II, стр. 60, за списъците на охридските епископства: ό Βρεανότης
ἢτοι Βλάχων. Зад Дунава? Споменават се румъни в Нибелунгите; херцог Râmune, Vlâchenlant, 700 души. Мавровлахия от черни
татари. Брун. Саладиновият придворен лекар бил „ein Wallache Zizemus“, Boncompagni, Bolletino, VIII, стр. 372, у Röhricht, Beiträge
zur Gesch. der Kreuzzüge, 2, стр. 182.]
608 Данило, изд. на Даничиħ, стр. 114, 354. Един влахиот, Драгя, се споменава в грамотата около 1348 г. (Гласник, 15, стр. 292).
609 Cantacuzenos, I, сар. 30, ed. Bonn., I, стр. 143: ἔνα δὲ τῶν ἀπὸ τοῦ Δακικουγένους νομάδα Συρμπάνον (Шарбан), Византийски известия
у Rösler, Rom. Stud., стр. 100. Hopf, стр. 165
610 Даничиħ, Рјечник на старина српских влах.

161
611 Разбор на Призренската грамота има у Hâjdeu, Archiva istorica a Romaniei, Bucuresci, 1867, III, стр. 85–196. В тази грамота има и
рум. думи: мрьчина (Crataegus глог), дрочиня (Arbutus unedo), Марко фечор (фечор е син), [Целимак (от Телемах), Хинат (affinis)],
рум. умалителни на -шора. [Винишóр (умал. от винў), Милишора (дако-рум. мицóра, м. рум. милиóрå). Срв. румънски имена у
византийците: патр. Μουντάνης, Nicetas, Isaak II, стр. 530.]
612 Вж. Miklosich, Die Istrischen Rumunen (Die slav. Elemente im Rumunischen, Wien, 1861). В хърватското крайбрежие ме уверяваше
един заслужаващ доверие човек, че на остров Крку (ит. Verglia) дори и в нашия век бил известен румънският език – нещо, което би
заслужавало едно по-близко издирване.
613 Законник на Душан, §66, §71.
614 М. Пуцић, Споменици српски 1395–1423, Београд, 1858, стр. 82.
615 Георги Конст. Роза в 1809 г. различавал следните диалекти: мосхополски, грабовенски, грамостенски, гопистенски, мезовитски
или епиротски, валавистенски и планински или влашки (Kopitar, Kl. Schriften, I, стр. 182). Към това е нужно да се прибави още
мъгленското наречие, което трябва да е твърде близко до дакорумънски (Hahnr Drin u. Wardar, стр. 281, и македонският румънин
А. Маргарит, вж. Picot, Les Roumains de la Macédoine, Paris, 1875, стр. 39). [Да се попълни.]
616 [Власи. Οἱ Μυσοὶ πρότερον ὠνομάζοντο, νυνὶ δὲ Βλάχοι κικλήσκονται. Nic., стр. 482. Съветите на Василий Българоубиец κατὰ τοῦτο
νεωτερι.σια τοὺς Βλάχους, пак там, стр. 488.]
617 [Берлад. Иван Ростиславович бил отначало владетел в Звенигород (Иловайский, I, стр. 208). Силен негов съсед – Владимирко,
владетел на Червена Русь, със седалище в Галич. Веднъж галичаните, когато техният княз бил на лов, си повикали владетел Иван.
Владимирко обсадил Галич. При един излаз Иван бил откъснат от Галич – пробил си път и избягал към Дунава, оттам до Киев.
Великият княз Всеволод с голяма войска поискал наново да върне Иван, но Владимирковият воевода Иван Халдеевич (Галич след
избягването на Иван се бил предал) запазил града. По-късно (I, стр. 218) Иван, наричан и Берладник – задднестровската крепост
Бернад „служила притоном болг. и рус. беглецам и повольникам“ – бил повикан със своята „южнорусс. вольницею“ да помага на
Святослав Олгович. На същия през 1147 г. помагали бродници. Стр. 243: Иван известно време бил на служба у Юрий Долгоруки,
след превземането на Киев от Юрий в окови бил доведен от Суздал, за да бъде предаден на галичаните, обаче духовенството се
застъпило и Иван бил върнат назад. По пътя той бил освободен от Изяслав Черниговски. От това произлязла война между Чернигов
и Галич – в 1159 г. Ярослав Галички в тази война изгубил Киев. След смъртта на Изяслав (стр. 244) Иван избягал в Гърция, а в
1162 г. умрял в Солун, уж бил отровен. Не дълго след това берладниците, грабейки по суша и по вода, разграбили Олеше – складо-
вете по пътя на руско-гръцката търговия. Великият княз Ростислав изпратил с кораби болярина Юрий Несторович, той застигнал
берладниците, разбил ги и им отнел плячката. Охраната на керваните.]
618 „Тук му е мястото да забележа, че християнската терминология у румъните, а също и употребата на славянски църковни книги,
която продължавала до доста късно време, позволяват да се заключи за участието на славяните в доста късното покръстване на
румънския народ. Miklosich, Altslov. Formenlehre, 1874, XXV. [Томашек за старолатинския произход на румънските християнски
термини, литургическите термини, разбира се, са славянски.]
619 Kinamos, стр. 124. Nicetas, стр. 171. W. Tomaschek, Zur Walachischen Frage, Österr. Gymn.-Zeitschr., 1876, стр. 342–346.
620 Miklosich, Mon. serb. Гласник, 24, стр. 245: изъ Грькь.
621 Село Арменица при Рила (Šafařik, Pam., 2 изд., стр. 106), Арменохор при Битоля, Гласник, 24, стр. 245. (Гласник, 11, стр. 136;
съществува още и днес), „Бале Екьса арьмѣнинь“ със семейството в Струмица в XIV в. (Mon. serb., стр. 64). [Арменци. За такива в
Мъглен: житието на св. Иларион Мъгленски монофизит, срв. Рачки в статията за богомилите за Иларионовото житие. Nota bene:
Arъmъn = румънин (макед.-влашки). Грузинският манастир в Родопите. Срв. Typikon de Grégoire Pacourianos pour le monastère de
Pétritzos (Bačkovo) en Bulgarie. Texte original publié par Louis Petit, 1904, 804, Ad Виз. Врем., XI, № 1.]
622 Вж. бел. 22, нова 24.
623 Tafel. De Bardario et de gente Bardariotarum, Mus Rhen., V.
624 Село Печенега на Дунава в Добруджа; Печеневца на Българска Морава при Лесковац; Печенешки пут в Полог, в XIV в. (Гласник,
13, стр. 375); Печеноге село в Сърбия, в [областта] Крагуевац; в Дубровник властелската фамилия Печенежич през XIII в. [?].
[Pesceneška село в Мехадия. Generalstabskarte. Село Печенци в бос. Грахово. Пак там = Počenci, Bezirk Livno, 1880, но едва ли води
произхода си от печенегите. Марко Печенешки, вричанец, 1876 г. З. Стоянов, Ботийов, стр. 403. Куманика, тинтява = цветя. Вазов.
В царството на самодивите, Христом. Мишев и Костов, 2, стр. 158: Куманика, жълта трева, за омраза що никнáла. Срв. моята статия
Übereste der Petschenegen und Kumanen im Bulgarien, 1889. Pizinagus etc. в Дубровник, Pizinego в Задар от XIII в.; може да бъде
съвършено идентично с Печенѣжьскь, но срв. също -icus, унг. -igo, *Picenicus от отсрещната итал. покрайнина Picenum, или Pisinicus
от истр. Pisina.]
625 Вж. Гл. XXV, 4.

162
 Глава XIV. Възстановяване на царството
от братята Асен I и Петър
Състоянието на Византийската империя към края на XII в. Въстанието на братята Петър и Асен
в 1186 г. Новото българско царство в Мизия. Цар Калоян (1196–1207). Иванко в Родопа, Стрез в Про-
сек, независими земевладелни князе. Преговорите в Рим

Силно разстроената вътрешно Византийска империя от година на година се приближавала към голяма
катастрофа. Нито година не минавала без несполучливи войни и нападения. Хищните кумани самоволно
се разпореждали в Придунавските провинции. Нормански и сарацински морски разбойници опустоша-
вали гръцките острови и брегове на Егейско море; в Мала Азия се разширявала мощта на селджуците,
които бяха се закрепили вече в Никея и Никомидия. Византийците не могли вече сами да защитават оте-
чеството си; във войските им се сражавали нормани, българи, руси, грузини, черкези, арменци, араби,
кумани и други чужденци. Никой не обръщал внимание на надвисналата над цялата държава гибел; зани-
мавали се повече с чудеса и с бляскави тържества. Броят на манастирите и на монасите постоянно растял.
На Света гора се образувала същинска монашеска република. В същото време простото население все
повече негодувало против господстващата църква, неудържимо се засилвало и богомилството всред
гърци и славяни. Към всичко това Комнините с въвеждането на западния феодализъм отслабили запада-
щата държава. Докато при господството на чистото самодържавие личността имала малко значение, при
феодализма смели и предприемчиви мъже бърже излизали на пръв план и намирали готова почва на сво-
ето честолюбие. Извън това цялата Византийска империя се покрила с мрежа от италиански търговски
фактории; във всеки по-голям град „латинските“ търговци имали магазини и черкви. Амалфитяните са
първите италиански търговци на Изток. Скоро след тях в империята се настанили по-силните пизанци,
генуезци и венецианци, които били щедро обсипвани от императорите с големи привилегии и права. Глав-
ните „латински“ жилища били на Златния рог; около 1180 г. там имало повече от 60 000 латинци. Най-
голямо влияние придобили венецианците. Те не се увличали от въодушевлението на кръстоносците, но
гледали малко по малко да закрепят своята мощ в градовете и спокойно да чакат удобния момент, за да
заграбят в своите ръце тези прекрасни страни626.
Енергичният Мануил Комнин, образован и храбър, но твърде много отдаден на удоволствията господар,
по-късно до такава степен издигнал силата на Византийската империя, че могъл вече да вземе участие в
работите на отдалечени страни: Сирия, Маджарско и Италия. Той се поминал в 1180 г., като оставил не-
пълнолетен син Алексий. За настойничеството над малолетния император почнал спор между латинската
партия, начело на която била вдовицата императрица Мария Антиохийска, и гръцката – начело с Мануи-
ловия братовчед Андроник Комнин, прочут със своите приключения, храброст, любов към жените и прес-
трувки, една от най-бележитите личности във византийската история. През май 1182 г. той завзел Цариг-
рад и се провъзгласил за регент; подир победата последвало страшно клане в латинския квартал в столи-
цата. След като хвърлил императрицата в тъмница, Андроник прокарал редица реформи с цел да издигне
империята. Опирайки се на простия народ, той влязъл в отчаяна борба с византийското болярство. В скоро
време жертва на интригите му стават императрицата (август 1182 г.) и младият Алексий (към края на
1183 г.).
Веднага след заточението на императрицата маджарският крал Бела III, женен за нейната сестра, напад-
нал византийските владения (1182). През следващата година войната продължила с още по-голяма енер-
гия. Към маджарите се присъединил и сръбският велик жупан Стефан Неманя, който принудил братята
си да му се подчинят, обединил отделните княжества и с това поставил основите на сръбската мощ. Съ-
юзниците превзели и разрушили завзетите от византийски гарнизони крепости Белград, Браничево, Ниш
и София, вероятно с помощта на местните жители, и прогонили византийската войска до Траяновите
врата. Още кръстоносците през 1189 г. намерили развалините на споменатите градове. От София крал
Бела пренесъл като трофеи мощите на българския народен светия Иван Рилски в Гран (Острягон) 627.

163
 Този поход раздвижил цялата северна част на полуострова. А немного след него и на юг станало съби-
тие, което предвещавало, както изглежда, близкия край на Византийската империя. През лятото на 1185 г.
80-хилядна норманска войска пристигнала в Драч на 200 военни кораба и излязла на брега. Понеже не
срещнали никаква съпротива от страна на местните албанци и българи, норманите достигнали до Солун,
завладели този град и насочили пътя си право към Цариград. Невероятна анархия настъпила в столицата.
На двадесетия ден след падането на Солун Андроник бил свален от престола и по жесток начин убит;
престола взел Исак II Ангел (12 септември 1185 г.). Началото на царуването на новия император, който
се оказал алчен и надменен страхливец, било отбелязано с една бляскава победа над норманите; храбрият
Алексий Вранас, осъществявайки съставения още от Андроник план, излязъл от Родопа и разбил разп-
ръсналите се за плячка нормани на 7 ноември при Димитрица, при устието на Струма. През следващата
зима Исак сключил мир с маджарите и при това се оженил за дъщерята на Бела – Маргарита. Като зестра
Исак получил обратно превзетите от маджарите малко преди това български градове.628 При това също
били определени, както изглежда, всички случаи, при които тези земи пак трябвало да бъдат предадени
на маджарите.
Това събитие силно възбудило българите. Помирението на маджари с византийци убедило българите
колко напразно се надяват те, че Византийската империя скоро ще падне от походите на Бела, от засилва-
щата се мощ на Сърбия и от нападението на норманите. Трябвало сами да си помогнат.629 И така, маджар-
ско-византийският съюз бил непосредствената причина за новото българско въстание, вече по-успешно,
отколкото безплодните опити от 1040 и 1073 г.
Въстанието почнало от балканските кули, чиито владетели, потомци на Симеонови сътрудници, били
почти независими в непристъпните си скривалища 630; при това те се намирали в приятелски връзки с от-
въддунавските кумани631. Начело на недоволните застанали двамата братя Теодор и Асен с прякор Белгун,
владетели на кулите Търново и Трапезица на Янтра. 632 Главните характерни черти на Асен били предпри-
емчивост и неустрашимост; по-старият му брат се отличавал по-скоро с дипломатически, отколкото с
военен талант. Те водели своето потекло от предишните царе, а именно, както изглежда, от преславските
царе633, от което се обяснява уважението, с което се отнасяли към тях болярите. Те като императорски
васали всяка година се явявали във византийския двор с 60 до 100 коня. Селяните били готови да вземат
страната на въстаниците, защото финансите на Исак били много разстроени поради войната с норманите
и поради празненствата по случай неговата сватба и тъкмо заради това данъците се събирали с много
голяма строгост. За да имат предлог за въстание, през пролетта на 1186 г. братята заминали за Кипсели
(сега Ипсала в Южна Тракия) в императорския двор с молба да бъдат приети във войската, като им се
отстъпи с императорски хрисовул някакво си старо имение в Балкана. И на двете искания им било отка-
зано. Тогава те заплашвали, че сънародниците им ще въстанат; особено Асен говорил толкоз рязко, че
чичото на императора, севастократорът Иван, заповядал да му ударят една плесница. Не ги арестували,
защото византийците, заслепени от победата си над норманите, не придавали голямо значение на цялата
тази работа634.
Като се върнали в родното си място, братята поканили много боляри, духовни лица и прост народ за
освещаването на черквата „Св. Димитър“ в Търново, построена от тях и следи от която и до днес още
личат под Трапезица. На това празненство е могло незабелязано, открито да се обяви превратът. Архие-
пископ Василий, който бил заедно с братята, през време на службата по освещаването провъзгласил какво
по волята божия българите трябва да свалят от себе си дългогодишното иго и да си извоюват отново
предишната свобода, коронясал при високите радостни викове на присъстващите по-големия брат Теодор
със златна корона като цар на българи и гърци и наметнал на него багреница и му обул червени ботуши –
знакове на императорско достойнство. След това Теодор, както в 1073 г. Константин Бодин, приел името
Петър или Калопетър, с което име по-сетне го наричали. С приемането на титлата „цар на българи и
гърци“ и името Петър635 той явно показал, че се счита законен наследник на великия Симеон и на светия
му син. Оттогава вече като цар почнал да дарява и обещава имоти и права на болярите. Василий останал
като самостоен патриарх на новата държава636.
Въстаниците незабавно преминали от Търново към Преслав – главния балкански град и старата столица
на царството, но понеже обсадата им се показала твърде продължителна, те потеглили към Тракия 637. Им-
ператорът излязъл срещу тях и сполучил поради гъстата мъгла в няколко само малки битки да разбие
българите в балканските проходи. Предводителите с незначителни останки от войската си избягали отвъд

164
Дунава при куманите. Въстанието се разширило само по Източния Балкан. Исак сметнал всичко за свър-
шено и дори не счел за нужно да завземе крепостите и да поиска заложници, а се задоволил само с това,
че изгорил кръстците по нивите и после се върнал с триумф в столицата (лятото на 1186 г.).
През зимата Асен пак се появил, но вече не сам, а в съюз с куманите. Бързо заели те цялата страна между
Дунав и Балкана. След това нахлули в Тракия, но в равното поле Асен бил разбит от севастократор Йоан.
Но макар и да бил принуден да се оттегли в планините, щастието му спомогнало. Севастократорът бил
заподозрян в престъпни намерения към престола и повикан обратно. Приемникът му, слепият Йоан Кан-
такузин, непредпазливо се разположил в слабоукрепен стан, защото предполагал, че Асен се е изплашил
от него и се е оттеглил в планините. През една тъмна нощ обаче българите нападнали стана му и разбили
гърците. Тогава против въстаниците бил изпратен победителят в боя при Димитрица храбрият Вранас. Но
този смел пълководец в Одрин се провъзгласява за император, обсадил Цариград и паднал тогава още
убит на един дуел с маркиз Конрад Монфератски. Много от привържениците му избягали при бълга-
рите638.
Сръбският княз Неманя бил най-естественият съюзник на Асеновци против гърците. Докато сърбите
разрушавали западните гръцки крепости, българите в съюз с власи и кумани се сражавали по цялата линия
от Пловдив до Черно море. На 8 октомври 1187 г. императорът срещнал в околностите на Ямбол куманс-
ката войска, когато тя, пръсната на разстояние 6 стадии, се готвела да откара от Тракия 12 000 пленници
и множество добитък. Завързал се бой и гърците, макар и да смятали, че те са победители, все пак отстъ-
пили към Одрин.
През есента императорът потеглил за София, та оттам да нападне българите откъм запад. Тогава крал
Бела върнал пак в София мощите на св. Иван Рилски 639. Този поход обаче не се състоял поради настъпва-
нето на зимата. Войската прекарала зимата в София. През пролетта на 1188 г. под началството на импе-
ратора през Етрополския проход тя минала Балкана, но била отново принудена да се върне след триме-
сечна безуспешна обсада на Ловеч. Един гръцки разезд случайно успял да плени Асеновата жена, което
докарало примирие и предаване на византийците като заложник третия брат Иван. Иван впрочем сполу-
чил да избяга и войната отново пламнала640.
През 1189 г. кръстоносци под предводителството на император Фридрих I минали от Белград на път за
Цариград. Гърците се отнасяли враждебно към тях; византийски стрелци дори нападали войската им в
теснините641; за отплата кръстоносците ограбили всичко, което било останало по градове и села след жес-
токите войни. Сърби и българи възприели политика, противоположна на гръцката. В Ниш Фридрих I ра-
достно бил посрещнат от Неманя, който след съюзяването с българите642 завземал областите по Тимок.
Петър и Асен изпратили там пратеници с важни писма. В непрекъснати сбивания с византийската войска
на пълководеца Камица кръстоносците стигнали до Тракийската равнина 643. Всички градове до Траяно-
вите врата запустели след войните на гърци и маджари, сърби и българи. А Тракия, страна богата и тогава
все още цветуща, била обърната в течение на една зима също в пустиня. На заминаване от Пловдив или
от Одрин те превземали и грабили един след други всички родопски крепости и градове навътре в стра-
ната. През зимата императорът завързал в Одрин преговори с балканските славяни да му помогнат против
Цариград. Било уговорено през март да нападнат Цариград от суша 80 000 кръстоносци; 40 000 българи
и кумани и 25 000 сърби; откъм морето пък трябвало да действат флотите на италианските републики. За
участието си цар Петър поискал да му се потвърди императорската титла. На 14 февруари 1190 г. бил
сключен договор с гърците, а на 1 март кръстоносната войска мирно потеглила към Хелеспонт644.
След заминаването на кръстоносците борбата с балканските славяни се подновила. Византийските на-
емници, понеже от дълго време не получавали никаква заплата, се отнасяли немарливо към службата си,
а това принудило Исак да им заплати поне по две месечни заплати и лично да застане начело на войската
през време на новия поход през Анхиало в Балкана. Тогава той узнал, че българските градове били укре-
пени с нови стени и кули. Българите се катерили по високите скали „като елени или кози“, обсипвали
оттам войската с град стрели и хвърляли върху нея грамадни парчета скали. В теснините пред Верея
(Стара Загора) византийската войска била изтребена; сам императорът едва се спасил (1190) 645. След тази
победа българите потеглили против укрепените градове, превзели с пристъп и разграбили Варна и Анхи-
ало. Исак обаче заповядал да възстановят стените на двата града, потеглил отново през есента 1190 г.
срещу българите (вече за пети път), пристигнал до Пловдив, разбил неприятеля и се обърнал против сър-
бите, които след заминаването на кръстоносците успели да разрушат София, Перник, Стоб (при р. Рила),

165
Велбъжд [дн. Кюстендил], Скопие и Призрен646. Неманя бил разбит при Морава и бил принуден да сключи
мир. Исак достигнал до Белград, където имал среща с крал Бела. За последен път тогава византийски
войници се показали на Дунава и изобщо оттатък Траяновите врата647.
На следващата година Исак назначил храбрия си братовчед Константин за началник на Пловдив. Скоро
обаче този благороден юноша бил залепен поради прекаленото му честолюбие. Българите от своя страна
се радвали, че Ангеловци са така неспособни и молели бог да им даде дълъг живот. Без всякакви пречки
те дошли до Одрин и Пловдив, превзели в 1194 г. София, откъдето Асен взел мощите на българския пок-
ровител св. Иван Рилски и тържествено ги пренесъл в Търново „большее ради чьсти и утвръжденія своего
царства“648.
През есента на 1194 г. българите удържали бляскава победа при Аркадиопол [дн. Люлебургас] над войс-
ките от Източните и Западните провинции. Тъкмо тогава Исак се готвел за нов голям поход; съюзниците
му маджари трябвало да нападнат българите през Видин. Обаче на 10 април 1195 г. в лагера при Кипсела
[Ипсала] той бил свален от престола и ослепен от родния си брат Алексий III, който бил провъзгласен от
войската за император. Тъжна картина представлявала от себе си Босфорската империя. Узурпаторът из-
лязъл изнежен Сарданапал; жена му Ефросиния, по-мъжествена от него, управлявала държавата със сво-
ите любимци. Редът в Цариград се поддържал само от варягите. Войската била разпръсната, а адмирал
Стрифн превърнал целия флот в „злато и сребро“.
Исак лично участвал във военните действия; брат му обаче не подражавал на примера му, а се домогвал
да сключи мир с българите; но Асен предлагал нечувани условия и упорито продължавал войната. Бъл-
гарски и кумански орди се появили дори при Сер и разбили там гръцката войска.
Насилие обаче прекъснало победоносния вървеж в живота на Асен. Между приближените му хора
имало един болярин с исполински ръст на име Иванко, човек, отдаден на страстите, но заедно с това, с
много практичен ум. Като изстъпил начело на партията на недоволните от строгото Асеново управление
боляри, той завързал тайни преговори със зета на императора – севастократ Исак Комнин, който, пленен
от българите в битката при Сер, се намирал сега в Търново, където впрочем наскоро и умрял 649. [Плене-
ният севастократор Исак обещал на Иванко своята дъщеря Теодора.] Освен това Никита предава още, че
до царя достигнали и слухове, че Иванко имал тайни връзки със сестрата на императрицата. Както и да
било, една нощ Асен го повикал при себе си, но предупреден своевременно, той, преди да отиде при царя,
се уговорил с приятелите си и с роднините си така: ако царят се отнесе любезно към него, той е готов да
поиска прошка; ако ли се отнесе презрително, Иванко имал намерение да си послужи със скрития под
дрехата меч. Когато влязъл Иванко, силно разгневеният Асен поискал да му дадат сабя, но Иванко, без да
се бави, извадил своя меч и убил царя. Така паднал Иван Асен I, възстановителят на българското царство,
в своя дворец в Търново в 1195 г., след деветгодишно победоносно царуване. [Убийството на Иван Асен
I е станало във втората половина или в края на 1195 г.: ἐννέα ἐνιαυτοί; ако се брои от лятото на 1186 г. или
от зимата на същата година, пада се тъкмо в средата или края на 1195 г.]
Още през същата нощ Търново бил зает от Иванковите привърженици; но преди още да се разсъмне, по
цялата страна се разнесла вестта за убийството на царя. Петър, който в последно време почти изключи-
телно управлявал страната, явил се от своето княжество 650 около Преслав и Овеч [Провадия] и обсадил
Търново. Иванко поискал помощ от византийците, които наистина му изпратили два спомагателни от-
реда651; обаче войниците, щом навлезли в балканските усои, изплашени почнали да роптаят и се разбягали.
Иванко скришно избягал от града и Търново се предал на Петър652.
Петър поел управлението на държавата заедно с по-малкия си брат Калоян653. Той с успех воювал про-
тив гърците, но скоро и той бил убит по същия начин от българин, вероятно някой от Иванковите при-
върженици или от противниците на Асеновци (1196) 654.
Негов приемник бил Калоян (1196–1207), непримирим враг на гърците, по характера си приличащ на
Асен, но много по-хитър и по-жесток. За него като опитен пълководец и държавник политическите изгоди
стояли по-високо от религиозните интереси; доколкото ни е известно, той никак не закачал богомилите,
но затова пък завързал приятелски връзки с папата. Още като юноша, при примирието в 1188 г., той бил
даден като заложник, но скоро сполучил да избяга. Като станал цар, всяка година той предприемал с го-
ляма войска нападения в Тракия и Македония. Най-зле свирепствали куманите, с които Калоян бил в
тясна дружба; той дори се оженил за куманка. Хищните им нахлувания често достигали до цариградските
стени. С богата плячка те се връщали от македонските и тракийските градове; между другото, по примера

166
на маджарите (1072 и 1183 г.) често донасяли като скъпоценни държавни паладии много мощи на светци
с голямо тържество в Търново, където ги посрещали архиепископ Василий начело на духовенството и
болярите в празнично облекло 655.
Около същото това време в Македония възникнала друга българска държава. Боляринът Добромир
Стрез (Χρύσης, Stratius), роднина на Асеновци656, минал на страната на византийците и им помогнал с 500
конници против Асен. Назначен за комендант на крепостта Струмица, построена на една висока скала,
той трябвало да се противопостави на Калояновите нахлувания в Македония. Обаче (към края на 1196
или в началото на 1197) неочаквано се отказал от императорската служба и си избрал за център изоставе-
ния без гарнизон Просек657. Тази крепост се издига негде на един скалист гребен в големите вардарски
теснини; тя била защитена от вси страни с дълбоки пропасти, а само от една страна имало тесен проход,
заграден с циклопски стени; дълбоко долу под стените Вардар мъкнел пенливите си води. „Като паяк или
като скорпион се прилепвал той върху стръмните и непристъпни скали и като домоносец-охлюв или като
живородните миди се скривал зад твърдините на своето градче, покривайки се с тях като с каменно наме-
тало“, разказва един негов византийски съвременник. Докато Калояновите кумани и българи ограбвали
околностите на Цурулон и Пропонтида, император Алексий в 1198 г. обсадил смелия авантюрист в ска-
листото му гнездо, но гарнизонът отблъснал всички пристъпи с големи късове скали, хвърляни от изкусно
направени машини. В края на краищата Алексий трябвало да отстъпи Горна Македония на въстаналия
болярин и му дал за жена, макар и да бил женен вече, дъщерята на братовчеда си протостратора Камица 658.
Между това Иванко, Асеновият убиец, избягал при византийците, които го посрещнали с радост. Той
приел гръцко име Алексий и гръцките нрави и се сгодил за Теодора, дъщерята на един императорски
принц, с когото той още преди да убие Асен бе водил преговори в Търново. Като комендант на Пловдив
той мъжествено отблъсвал нападенията на сънародниците си срещу този град. Слабостта обаче на Визан-
тийската империя и примерът на Стрез били твърде примамливи. Разчитайки на построените от самия
него крепости в Родопа и изключително на българските си наемници, Иванко се отметнал в 1199 г. и
сключил съюз с българския цар. При Баткун той пленил от засада изпратения против него пълководец
Камица и го изпратил на Калоян. Докато византийците напразно обсаждали Кричим и други негови кре-
пости, Иванко потеглил в поход в Смолянската област и стигнал чак до Егейско море. Най-после през
лятото на 1199 г. императорът изменнически и вероломно (обещано било да му отстъпят всички завзети
от него земи) го хванал в плен около Станимака. 659
Камица бил освободен от плен от зетя си Стрез. Императорът обаче отказал да заплати на Стрез доста
голяма сума откуп, като след пленяването на императорския пълководец той с користолюбиви намерения
конфискувал грамадните му недвижими имоти 660. Тогава Камица въстанал против братовчеда си импера-
тор и в съюз със Стрез превзел градовете Прилеп и Битоля и нахлул в Тесалия. Но Стрез сключил мир и
върнал превзетите градове (1201). При това той получил и трета жена, доскорошната Иванкова жена. Ка-
мица продължавал да се защитава в Южна Македония, но бил принуден с бягство да се спасява. В същото
време бил усмирен и въстаналият управител на Смолянската област – кипрянинът Спиридонаки.
По този начин византийците били принудени да сключат мир с Калоян, особено след като последният
на 24 март 1201 г.661 след отчаяна съпротива с пристъп превзел Варна. Така свършила 16-годишната бъл-
гарска война. Всички превзети от него области били признати за негови. Царството му се простирало от
Белград до Долна Марица и до Агатопол на Черно море, от устията на Дунав до Струма и до Горни Вар-
дар. [Три години след мира] Белград и Браничево минали под българска власт; оттук сръбско-българската
граница в 1204 г. вървяла по Морава до Ниш, който тогава бил също български град. Градовете Призрен,
Скопие и Велбъжд [дн. Кюстендил] с всичките им епархии влизали също в границите на българското
царство662.
Калоян, от своя страна, имал не по-малко причини да желае мир с гърците, защото тъкмо тогава волин-
ският княз Роман Мстиславович навлязъл в Молдова (в 1200 г.) и по такъв начин принудил куманите,
български съюзници, да оставят за известно време империята на мира 663. От друга страна, от запад зап-
лашвал България маджарският крал Емерих, който успял да отстрани от сръбския престол Стефан, Нема-
новия син, и на мястото му да постави брат му Вълкан, а сам си присвоил титлата „rex Serbiae“. Като
повод за скарване с България послужило обстоятелството, че областите край Дунав и Морава, които Бела
III бе завоювал в 1183 г. и които само преди две години бяха повърнати на Исак като зестра на жена му,
след [падането] на императора пак били завзети от маджарите. Калоян от своя страна настоявал да му се

167
върнат тези пет епархии, които от времето на Мортагон до 1018 г. влизали в състава на България, а пък и
до 1183 г. на тях винаги се гледало като на една съществена част на българското царство. В 1203 г., когато
Емерих бил изпратил войската си, съставена предимно от кумански наемници, на помощ на чешкия крал
Пшемисл Отокар I, съюзник на римския император Отон IV в борбата му с Филип Швабски, Калояновите
орди нахлули във владенията на маджарския васал Вълкан, при което куманите извършили в Сърбия също
такива жестокости, както и братята им под маджарско знаме в Тюрингия. Така започнала войната, която
завършила с тържеството на Калоян; в 1204 г. Ниш и Браничево били отново под негова власт664.
Намирайки се в такова положение между Византия и Маджарско, Калоян схванал, че е необходимо за
него да бъде призната царската му титла. Понеже това било невъзможно да се получи във Византия, по
примера на предишните царе, чиито дела били още пресни в паметта, той се обърнал към папата 665. Още
братята му Асен и Петър гонели същата цел, но поради многобройните врагове не могли да изпратят
пратеници в Рим, а опитът им с Фридрих I не сполучил666. Калоян три пъти се опитвал в 1197 г. да изпрати
пратеници при папата, но поради враждебността на маджари и византийци било винаги несполучливо.
И все пак, Инокентий III дочул за това нещо. В 1200 г. неочаквано пристигнал в Търново един папски
нунций – гръцкият униатски свещеник Доминик от Бриндизи. Подозрението, с което се отнасяли към него
като към грък, скоро се обърнало на доверие. Той донесъл със себе си едно папско писмо (от 14 декември
1199 г.). Инокентий узнал (така пишел той в писмото си), че Калоян произхожда от стар, благороден рим-
ски род, а затова иска сега от него незабавно на дело да докаже предаността си към римския престол.
Хитрият българин с удоволствие използвал този случай. Но и той задържал пратеника при себе си почти
цели две години. Само когато при сключването на мира с гърците (1200)667 не можал да се сдобие с приз-
нание на царската си титла и патриархата, той изпратил Доминик обратно. В отговора си до Инокентий
дава израз на радостта си, че бог напомня за произхода и родината му668, но искал от папата заедно с
приемането му в лоното на римската църква да получи и императорска корона, както това е ставало и с
предишните царе669. На 4 юли сам архиепископ Василий заминал за Рим не само за да повтори молбата за
короната, но още и да изходатайства да се учреди и патриархат. Следователно въпросът се слагал да бъде
призната не само държавната, но и църковната самостойност. Василий обаче не можал да стигне до Рим;
от Драч той бил принуден да се върне, защото гърците насмалко щели да го хвърлят в морето. В същото
време свещеник Йоан Каземарински донесъл на Василий в Търново архиепископски палиум (август
1203). От папското бреве, което той донесъл със себе си, ясно личи, че Инокентий се съмнявал в искре-
ността на Калояновите намерения, като му напомнял как някога си се държал Борис спрямо Адриан II.
Калоян, понеже се убедил, че не ще може да надхитри папата с празни обещания, за да изпълни по-скоро
желанието си, предал на свещеник Йоан един хрисовул, чрез който той подчинявал на папата цялата си
страна за вечни времена. Пък и друго едно обстоятелство, което внезапно изменило за дълго време хода
на работите на Изток, го накарало да побърза.

626 Hopf, стр. 145–160.

627 Nicetas Choniates, ed. Bonn., стр. 339–362. Биографията на Неманя от крал Стефан, Гл. VII; Житието на св. Иван Рнлски от патри-
арх Евтимий (Гласник, 22).
628 Инокентий III пише на крал Емерих: Terram, quam pater tuus (Бела) sorori tuae imperatrici Graecorum dedit in dotem. Theiner, Monum.
Slav., I, стр. 36; срв. Дринов, Периодическо списание, XI, стр. 221.
629 [Пандеховото пророчество в сборника на поп Драголя, Споменик, V, стр. 15: „Срьб’линь маломѣриі. и пакь вьзьвьни. прьво
сьмирить се сь великимь царемь и потомь вьзьдвигнеть ѡроѫиѥнан. и побѣдить и ѩко Исусь Амалика и Гаваѡниты. вьз’несетсе
име ѥго вь живоущихь ѡкрьсть ѥго. Боугаринь младь и двѣма биющима се третиѥ боудеть прьвы, младость же ѥсть прѣмѣнѣниѥ
црства. Солунь ѡб’лоудѣѥть и послѣдноу скрьбь приметь. Иѡань. иѡаниць (sic ed.) ѡбьнизить се. рек’ше иньдискы Михо и Михаиль
нсѣ Михаиль. синь Михаильць. мьло вьзнесеть се. и пакь вьзнесеть се.“]
630 Ἄλλοτε μέν ϰατά Ῥωμαίον έμεγαλαόχησαν, казва за тях Никита (стр. 482).
631 [Кумани. Приятелските отношения на руските князе с куманите. Бракове с дъщерите на князете-половци в XII в. Кончак хан. В
1185 г. Игоревият полк. В 1187 г. зимният поход на русите край Днепър. В 1190 г. през лятото, пак там. В 1193 г. великият поход;
събарянето на кулите. Опит за мир, среща с хановете в Канева. Половците тогава често са дохождали до Крайдунавско (Иловайский,
I, стр. 271).]
632 Асен, наричан Белгун, и Теодор, наричан Петър, в неиздадения ръкописен поменик у М. Дринов. [Името Асен. Сега асен (и местно
име) се среща в България само в тетевенския и орханийския говор за ясен fraxinus, както абълка вм. ябълка, срв. осен за ясен в
другите диалекти, и бъркането на имената Асен и Осен в Дубровнишката грамота от 1254 г. Инак трябва да се мисли само за мак.-
рум. асен = asinus!... Някои мислеха за Хасан. Ossinus арменец rex Armeniae 1320, губернатор regni Armeniae около 1326. Archives
de l’Orient latin, I, стр. 272. Тур. āsân = удобен, приятен. Ала Άσάν, Assanus явно насочва към асе҄ан, с ѣ, което го няма в думата за

168
 fraxinus! Срв. формата цар Осѣнь в Дубровнишката грамота на Михаил Асен, иконата Осѣновица в Хрельовия надпис на Рила.
Следователно бъркало се е отдавна. Въ лѣто .sфч. (1085). Осеєнь (по-долу Асѣнъ) оумре, половѣчьский кнѩзь. Nestor, ed. Mikl.,
стр. 127. Осѣнь в Лаврен. летопись, стр. 272, у Голубовский, стр. 557. Асен – помашко село в Ловчанско. Сарафов, „Период. сп.“,
VIII. Homo asan vel chisi. Cod. Cumanicus, ed. Kuun, стр. 109 според Радлов, сар. 7 е azam човек, azamat младенец. Старопрус. assanis,
гот. asanis = руск. осень, Arch. Jag., V, стр. 579. Вж. на стр. 346: Auxanus, Aussens насочва към Ωсѣнъ, *Осянъ. Nestor, ed. Mikl., стр.
180: и поѩ Владимѣрь за Юріи Аѥлиноу дьщерь, Асѣнева вноукоу (а. 1107). За прякора Белгун вж. на стр. 352. За явяването на
Теодор и Асен във византийския двор с 60–100 коня – R. de Clary. За влиянието на куманската история върху революцията в 1186 г.
срв. Успенски и Дриновата критика за него.]
633 Praevalentibus Grecïs Bulgari perdiderunt regiam dignitatem, quinimo compulsi sunt gravi sub iugo Constantinopolitano servire, donec
novissime duo fratres, Petrus videlicet et Johannitius, de priorum regum prosapia descendentes, terram patrum suorum non tam occupare,
quam recuperare coeperunt. Папата до унгарския крал в 1204 г. (Theiner, Mon. Slav. mer., I, № LVII).
634 Главен свидетел за времето до 1206 г. е византийският историк Никита Акоминат от Хон в Мала Азия, който е заемал важни
държавни длъжности при Исак ІІ и при Алексий ІІІ (бил λογονέετης τϖν σεκρέτων) и взел участие дори и в някои походи срещу
българите, ed. Bonn., стр. 481 и сл. Речите и писмата му са издадени у Const. Sathas, Bibliotheca graeca medii aevi, І, Venetiis, 1872,
стр. 73–136. Тук трябва да се има предвид и разказът на френския рицар Robert de Clary (изд. от Hopf в Chroniques grécoromains,
Berlin, 1873, ch. LXIV). Клари счита по-сетнешния цар Калоян за основател на новата българска държава и приписва Асенови и
Петрови дела на наследника им Калоян, ето защо често не е обръщано достатъчно внимание на сведенията, които той дава. В същата
грешка изпаднал и Вилхардуен (XLIII, §202, ed. Wailly), който смята, че Калоян (1204) е водил 20-годишна война с Исак и с Алек-
сий, значи от 1185 г., а пък знаем, че Калоян излиза на историческата сцена като действащо лице от 1196 г.
635 [Петър. Nota bene: данните, че Петър е бил собствено цар, Ansbert и т.н.]
636 За историята на началото на въстанието Никита (стр. 484) ни разказва една съвсем преиначена легенда. След отказа уж на бълга-
рите да участват във въстанието, братята построили църква, посветена на св. Димитър; след това наели мъже и жени, които в про-
роческо въодушевление, с разпуснати коси и с изкривени очи пророчествали, че България ще бъде непременно освободена, защото
на помощ им дошъл и сам св. Димитър от разрушената от норманите солунска църква. При това призовавали събралия се народ да
грабне оръжие и да избие всички гърци до един. Никита разказва и за златната корона, и за чизмите на Петър (стр. 486), но на друго
място в общия си разказ. Същинският ход на работата е изложен от Паисий (1762) в българската му хроника въз основа на сега
изгубени вече извори (напеч. у Раковски, О Асеню, стр. 95); Паисий е допуснал само една грешка, че е бил коронясан Асен и че
архиепископ бил Йоан. В 1203 г. Василий бил вече 18 години епископ (quod mea anima desideravit per octavum decimum annum.
Theiner, Monum. Slav., I, стр. 20). Петровата титла: „Каlopetrus... itemque a suis dictus imperator Grecie“ (Ansbert, Fontes rerum
Austriacarum, V, стр. 54).
637 [За отношенията на новата Търновска църква към старата Охридска според Димитър Хоматиан Gelzer, Byz. Zeitschr., II, стр. 61.
Rangordmung der Metropoliten und Erzbischöfe von Ks. Isaak Angelos – herausg. von Gelzer, Analecta byz., Index lect., Jena, 1891–1892
Wintersem. Срв. Byz. Zeitschr., I, стр. 166. Nic. Chon., стр. 486: ῇτ δέ Πρίσϑλάβᾳ (вар. Πρεσϑλάβα) προσβαλόντες, πόλις δ’αὕτη ώγυγα,
έϰ πλίνϑου πᾶσα Ὀπτῆς, ϰαί πλείστην ὄσην περί τήν Αἶμον τήν περίμετρον ἔχουσα.]
638 Nicetas, стр. 510.
639 Евтимий, Гласник, 22, стр. 284. [Мощите на св. Иван били върнати от крал Бела в София в 6695 г. (от 1. IX. 1186 до 1. IX. 1187 г.).]
640 Nicetas, стр. 521, 622. [След победата над Вранас през есента на 1186 г., Камицес и Исак наново нахлули в България. От запад
преминаването било по-лесно, в изобилие на вода и пасбища. – Настъпва зима, Исак се връща в Цариград. Войската презимувала в
Софийско. Ловеч, важен укрепен град. Пленена била жената на Асен царица Елена.]
641 [Вероломството и неприятелството на гърците при преминаването в 1189 г. на кръстоносците от Белград за Цариград. Чудното
държане на крал Бела. Белград в развалини. В Браничево dux.]
642 [Nota bene: преди 1189 г. сърбите взели Ниш – съюз с българите (Ansbert, стр. 24: federe inito cum Kalojoanne adversus imp.
Constantinopol.), взели и „partem Bulgarie“ на Тимок (крал Стефан): Свърлиг и пр.]
643 [Кръстоносците превзели и Berrhoea. От Одрин се водели преговори със славяните: Неманя стигнал до Траяновите врата, с него
преговаряли и там Бертолд III Мерански и Андахски, сръбски пратеници в Одрин. Prutz, Ks. Friedrich I, 3, Danzig. 1871–1874, Riezler,
Kreuzzug Ks. Friedrichs, Forschungen z. deutsch. Gesch., 1870, Nota bene. Fischer, Geschichte des Kreuzzuges Ks. Friedrichs I, Leipzig,
1870. Röhricht, Beiträge zur Gesch. d. Kreuzzüge, Berlin, 1878, II, стр. 138 и сл. über Friedrichs I Zug durch Serbien und Bulgаrien (Univ.
Prag. 22 H 559).]
644 Ansbert, стр. 22–54.
645 [Походът на Исак през 1190 г. Срв. хвалебната реч на Никита преди похода и неговия разказ. Sathas, I, стр. 73 и Nicetas, стр. 561.
Известието за пристигането на кумани. Исак по най-късия път се върнал назад.]
646 Житието на Неманя от крал Стефан, гл. VII; Ansbert, стр. 42; Nicetas, стр. 569 (Скопие). На предидущата страница авторът посочва,
че София и Стоб (Στούμπιον) са превзети от българите, а междувременно и двата града са били превзети от сърби.
647 Походът срещу сърбите обикновено се отнася в 1194 г., обаче вж. Eustathii Opuscula, ed. Tafel, стр. 44 а, и Tafel, Komnenen und
Normannen (бел. 102) и проповедта, произнесена от Евстатий в Пловдив в деня на светлия празник през 1191 г.
648 Евтимий, Житие на св. Иван Рилски (старобългарски). Гласник, 22, стр. 284.
649 Nicetas, стр. 620.
650 Acropolita, Гл. XII.
651 [Иванко писал на Алексий III за помощ; Камицес се надигнал от Пловдив, но се появил ропот във войската. Два такива похода
не сполучили.]
652 [Петър се възкачил на престола през зимата на 1195/1196 г., или през пролетта. И в негово време войни с Византия (Nicetas, стр.
622): ὑπήν ᾳ δὲ τῷ Πέτρῳ ἐξ ἡμῶν οὐδείς, οὐδ’ ἠδύνατο, неприятелят след толкова години свикнал да побеждава. Ала μικρῷ ὓστερον
παρὰ τοῦ των ὁμογενων ξίϕι διελαϑείς загинал. За Петър, който след убийството на Иван Асен I обсадил Търново – не е ли това
съвременникът на Акрополит севастократор Петър, шурей на Михаил Асен?]

169
653 В българските паметници и в писмата до папата се нарича Калоян (Kalojoannes); иначе Joannitius, Ἰωαννίτζης, или просто Йоан.
[Срезневский, Памятники юсового письма, Обозр., стр. 117. Триод Григоровича XII–XIII стол., перг. л. 68 б с друга ръка: Помѣни
прозвитерѣ... на прозвитерѣ Иѡана. Л. 107 „так же внизу страницы еще особым почерком запись из которой остались следую-
щие буквы: н´´а ас´нь: ѡ... ѣ... нъ цри калоѡіа. Л. 2 долу „были три строки записи, а выше их с права: .sx... 6600–66(99)=1092–1191.
В службе субботы сыропостной: похвалами да вѣнчѣѫтъ сѧ Курииль Философъ, новоизбранное множъство приведъ гви
словѣньскааго ѧзікааго (!) ѭзыка съ братомъ Методиемъ, с нима же пѣтъ бѫди ѡць іѡ поустынѧ Рыльскѫѩ (пак там, стр. 117).
Nota bene: описанията на Григоровичите ръкописи от Кочубински и Викторов за тези приписки. Калоян. Villehardouin и Clary пос-
тавят Калоян на престола от 1186 г. Villehardouin, стр. 118, ed. Wailly (§ 202): Johanis qui ere rois de Blaquie et de Bougrie, воювал 20
години срещу бащата и чичото на импер. Алексий et avoit tant de la terre conqui sor als (sur eux) que rois sen ere faiz riches. Et sachiez
que de cele partie del Braz Saint George de vers occident, poi (peu) en failloit que il ne l’en avoit tolu (pris) près de la moitié.]
654 В 1196 г. преди пристигането на германски пратеници в Цариград (около Рождество Христово, 1196 г.), Nicetas, стр. 629.
655 Евтимий, Житие на Иларион Мъгленски (Starine, I, стр. 73). Йоасаф, Житието на св. Филотея (Гласник, 31, стр. 252), Житието на
св. Михаил Потукски (Гилфердинг, I, стр. 49).
656 „Царя ближику (propinquus) сего“. Стефан Първовенчани, Житието на Неманя, Гл. XVII (старосръбски). „Ужика (consanguineus)
Калояна цара“. Теодосий, изд. Даничић, стр. 103 (старосръбски). „Stratius nepos Johanicii“ пише император Хенрих (Макушев, стр.
60). Името Добромир у Никита (Sathas, Bibl. graeca, I, стр. 90): παρὰ τοῦ Δοβρομήρου Χρύσου τοῦ κατέχοντος τὸν Πρόσακον καὶ τὴν
Στρύμμιτζαν. Стрез, съкратено от Стрезимир, името Стрезо се среща и досега у македонските българи; Стрезовци има село при
Куманово в Македония. [ПСп, 11. X. 12, стр. 129. Миладинови, стр. 529.] Легендата за Стрез вж. в Гласник, 8, стр. 144. За историята
на това време срв. В. В. Макушев, Болгария в конце XII и в первой половине XIII века (Варшавские Университ. Известия, 1872, №
3, стр. 1–66).[Дали наистина Добромир Χρύσης през времето на Алексий III е идентичен със Стрез, Stracius през времето след
1204 г.? Как Χρύσης би могло да бъде = Стрез? Името Стрез е транскрибирано на гръцки у Дим. Хоматиан.]
657 [За отказа на Добромир Стрез от византийска служба вж. Nicetas, стр. 653. През пролетта Алексий се готвел в Кипсела да потегли
срещу него, но не заминал. Просек много хубаво описва Теодосий сръбски, Павлович, I, стр. 88: укрепленията, тържествата. Нямало
никаква вода, освен от Вардар. Никита.]
658 [В 1198 г. през лятото Алексий потеглил от Солун срещу Просек, без да обръща внивание, че Калояновите чети плячкосвали
около Цурулон и Месина на път от Цариград за Адрианопол. Обсадата. Турски наемници из околността пленявали православни
българи, напразната съпротива на няколко византийци. Стрезовите метателни машини управлявал един прочут μηχανουργός, който
избягал при него поради неизплащане на възнаграждението му. Търкаляне на цели балвани. Нощни излази и плячкосване в лагера.
Шумът на спусканите през нощта съдове, пълни с камъни. Между това четири Калоянови отряда стигнали чак до [планината] Ганос,
където куманите унищожили манастири.]
659 Nicetas, стр. 675–687. [Иванко, суров войник между нежните и напарфюмирани дворяни; той наистина бил сгоден с Теодора,
дъщерята на севастократор Исак Комнин. През януари 1199 г. Алексий III при веселието по случай годежа на своите дъщери бил
обезпокоен от известието за въстанието на Иванко. Той отстранявал гърците от служба. Камица превзел Кричим; при Баткун бил
пленен – най-великият византийски воевода от това време. За нахлуването на Иванко Nic. Choniates, стр. 680: ἦ ´ ὑπονοϑεύων ϰαί
ἀφιστϖν ΄Ρομάίων ὅποσα είς Μοσυνόπολιν ἐπινένευϰε, μέχρι ϰαί Ξανϑείας αύτῆς ϰαί πρός ὄρος τό Πάγγαιον ϰαί ἐπ ´ Ἂβδηρα
παρατείνουσιν. ἀμέλει ϰαί τό ϑέμα τϖν Σμολένων ύπεποιήσατο ϰαί τά ὄμορα ἐπενέμετο – ромеите освобождавал или убивал, τούς
δ’ὁμογενεῖς ἐκεἱνῷ задържал.]
660 [Камиц бил откупен от Стрез за 2... злато. Той проникнал дори до Темпе и разбунтувал Елада. Камиц се защитавал в южномаке-
донския Стан, докато избягал оттам. Същевременно някой си Спиридонаки Киприот, човече с грозна външност, въстанал в Смо-
ленската област, в Родопите, но скоро бил усмирен от Алексий Палеолог. Nicetas, стр. 706 сл., Sathas, I, стр. 90 и сл. (подлост).]
661 [За българо-византийския мир в 1201 г. пише и Голубовский, Печенеги и пр., стр. 122. Срв. с руските летописи и Успенски. В
1202 г. Киевският погром. Иловайский, 1, стр. 279.]
662 Грамотите у Theiner, Mon. Slav., I, стр. 29. [Ниш. Във Вукановото евангелие (1201–1208) нишавските области били сръбски, под
Вълкан, но такава е била само покрайнината южно от града. Новаковиħ, Земљище Немань, стр. 72. Обаче от похода на Борил и
Хенрих се вижда, че тогава той е бил извън сръбските граници. Сърбите изгубили Ниш в 1190 г., след боя на Морава.]
663 Чак до май 1200 г. в Цариград се намирал Романовият пратеник Твердятин Остромирович с четирма другари, според свидетелс-
твото на новгородския архиепископ Антоний. Вж. Саваитов, Путешествие новгор. архиеп. Антония и пр., СПб, 1872, стр.79. [В
1200 г. руски пратеници от Роман Халичски в Цариград, през май (Добриня – Антоний Новгор., изд. Савантов) нахлул в куманската
земя и по този начин спрял техните нападения на полуострова. Nicetas, стр. 692.]
664 Разграбването на Сърбия е в 1203 г.: Theiner, Mon. Slav., 1, стр. 22, 36. Срв. Palacký, Dějiny české, І, 2, стр. 114. В края на 1203 г.
Калоян пише на папата: „V episcopatus Bulgarie pertinent ad imperium meum, quos invasit et detinet rex Hungirie“ (Theiner, стр. 30; срв.
Макушев, стр. 17). Но в 1204 г. Емерих вече се оплаква, че е изгубил зестрата на Маргарита (пак там, стр. 36), и виждаме българите
при устието на Морава.
665 [Традицията от времето на Симеон, Петър и Самуил караше Калоян да почне преговори с папата. Еднаквата ненавист на гърците
срещу българите и срещу латините.]
666 Quamvis fratres mei beatae memorie iam dudum voluerint mittere sanctitati vestre, non tamen ad vos pervenire propter multos nostros
contrarios potuerunt“, пише Калоян. Theiner, Mon. slav., I, стр. 15. [Калоян не е могъл да изпрати пратеници през Сърбия – Неманя в
1195 г. бил монах, а неговите синове враждували, дори Вълкан бил на страната на унгарците.]
667 Theiner, Mon. slav., I, стр. 21.
668 Multus egimus gratias omnipotenti Deo, qui... respexit humilitatem nostram et reduxit nos ad memoriam sanguinis et patrie nostre, а qua
descendimus. Theiner, ibid. Срв. „populus terre tue qui de sanguine Romanorum se asserit descendisse“, пак там, стр. 16. От това, разбира
се, не може да се прави заключение, че Асеновци по произход са власи или ромъни; папата пръв споменава за римския им произход,
а хитрите българи се възползвали само от думите му, та да постигнат целите си. Наистина Калоян се титулувал господар на полу-
острова, а в същинското Влашко господарували тогава куманите. При това Калоян според едно друго Инокентиево писмо се счита

170
 за потомък на старите царе, а знайно е, че и Шишмановци, и Симеоновата династия по произход нямат нищо общо с румъните.
[prosopia!]
669 [В 1200 г. папският пратеник Доминик пристигнал с писмо от папа Инокентий от 14 декември 1199 г. Не му повярвали и дълго
време бил задържан, около две години. В 1201 г., когато бил сключен мир с византийците, били водени преговори и за църквата, и
за титлата на владетеля, но нищо не било уговорено (Theiner, Mon. Slav., I, стр. 21, алюзия за това). Тогава Калоян се решил на
преки преговори с Рим. Около 1202 г. изпратил Доминик обратно в Рим с писма от себе си, от архиепископ Василий и от княз
Белота; говори за римския си произход, за братятя си; иска корона, каквато имали старите царе, и приемането му в църквата.
Вероятно през есента на 1202 г. Доминик е бил в Рим; изпратеният с него Блазий, бранически епископ, не пристигнал propter viarum
discrimina. На 27 ноември 1202 г. папата отговорил на Калоян, че не вярва на всичко, припомня му Борис, който измамил папа
Николай, изпраща Йоан de Casemaris, който още в 1199 г. бил в Дукля и Цариград, да прегледа документите за по-старите владе-
тели, короновани от Рим; ще изпрати палиум. Между това през 1202 г. унгарският крал Емерих изгонил сръбския жупан Стефан и
на негово място поставил Вълкан. Каземаринус, пътувайки с писмо до Калоян и с писмо до Василий и Белота, останал в Унгария и
в Босна (през април 1203 г.). Още през пролетта на 1203 г. заедно с българските пратеници при унгарския крал той заминал за
България (Theiner, I, стр. 21). През лятото на 1203 г. унгарската войска, съставена в немалка част от грабливите кумани, заедно с
Пршемисъл Отакар I, чешки крал, воювала в Тюрингия срещу Филип Швабски за Отон; това обстоятелство използвал Калоян,
който с българи и кумани опустошил Сърбия, а може би и областите, които някога Бела беше отстъпил на Исак (Theiner, I, стр. 36;
Palacký, I, 2, стр. 114), но нападнал и Вълкан (Theiner, I, стр. 22). Към края на юни кръстоносците били вече в Цариград. Калоян
почувствал нужда от сближение с папата. На 4 юли (1203) сам архиепископ Василий заминал през македонските български краища
за Драч, като искал оттам да потегли за Рим с голяма свита. В своето писмо Калоян определено искал ut me coronent in impetarorem
и патриаршество. В Драч Василий си изпатил зле. Той намерил там пратениците на Валтер Бриенски (Walter Gf. von Brienne, брат
на Jean de Br.: Wilken, V, стр. 113, оженен за дъщерята на крал Танкред, претенции за Lecce и Тарент, превзема Неаполското крал-
ство, поч. през 1205 г., пак там, VI, стр. 57. За него и Gregorovius, Athen, I, стр. 439), който искал да минат оттатък, но византийският
дукс запретил преминаването му, дори насмалко щели да го хвърлят във водата. След 30-дневно чакане по съвета на латинските
свещеници в Драч, той се върнал и 15 дни останал „in villa nuncupata Cravatochori“. Оттам изпратил с коместабула Сергий и през-
витера Константин писма в Рим, където те пристигнали преди 10 септември. През август дошло известие от Търново, че пристигнал
пратеникът. (Писмата на Василий за това пратеничество, Theiner, Mon. Slav., стр. 21, 28.) Василий се върнал и на 8 септември му
бил предаден палиумът. Йоан Каземарински заминал с Калояновия хрисовул, където се говори за старите царе, подчинява черквата
и своята страна сега и в бъдеще на папата (пак там, стр. 22). Скоро след това Калоян изпратил браничевския епископ Блазий, като
иска във второто писмо диадема и скиптър и [да бъде ръкоположен] за патриарх (пак там, стр. 29); същевременно говори за недо-
разуменията с унгарците и за петте български епископства, които унгарците заграбили (това ще да е зестрата на Маргарета) и в
които унищожили епископствата, и за честите occisiones christianorum. Следователно война. От 1204 г., 25 февруари, е датирано
съпроводителното писмо за кардинал Лъв; той носел корона, правото за сечене на пари, хоругва. С него е и Блазий. В Кубин те били
задържани; от другата страна са били българска земя (превзета през есента?) и чакащият народ. Кралят заповядал да бъде задържан
и поискал най-напред с помощта на пратеника среща с Калоян на един граничен остров за разрешаване на спора. Кардиналът
отказал, нито пък искал да се върне; comes castri c 300 сателити го пазил (пак там, стр. 34, 35). През септември пристигнали писма
от папата до краля върху това. Бил пуснат. На 15 октомври стигнали ad magnam nostram civitatem, на 7 ноември, в деня на св. Яков,
Василий бил ръкоположен, на 8 ноември, в деня на св. Михаил, Калоян бил коронясан; на 15 пратеникът си заминал. Калоян писал
за недоразуменията с унгарците и за латините, като отхвърлял от себе си отговорността за тях. Ала още през същия м. ноември
започнала войната с Renier de Trit. За българската църква по това време вж. Rattinger, Der Patriarchat und Metropolitan – Sprengel
Constantinopel und die bulgarische Kirche zur Zeit der Lateinerherrschaft in Byzanz, I–II, Hist. Jahrbuch der Göresgesellschaft, 1880, I, стр.
77–106; 1881, II, стр. 1–55.]

171
 Глава XV. Борбата на българите с латинците
Франки в Цариград. Калоянова уния. Гръцко-български съюз срещу франките. Съдбата на император
Балдуин в битката при Одрин (1205). Кървави войни в Тракия и Македония. Калояновата смърт при
Солун. Узурпаторът цар Борил (1207–1218). Гонене на богомилите (1211). Македонските князе Слав
и Стрез

На 23 юни 1203 г. при залез слънце пред Цариград се явил флотът на латински кръстоносци; на 303
кораба дошли венецианци, ломбардци, французи и германци (ок. 30 000 души) да турят край на Визан-
тийската империя. Начело на тази експедиция, подмамена тук от първоначалната ѝ цел – Палестина, от
хитрите венецианци, бил слепият дож Енрико Дандоло, непримирим враг на византийците. Тридесет го-
дини по-рано, когато той през време на войната пристигнал като пратеник в Цариград, злодейски бил
ослепен пред входа на приемната зала с помощта на едно изпъкнало огледало, което силно отразявало
слънчевите лъчи670. Цариград бил превзет не в един ден; борбата – с успех ту на едната, ту на другата
страна – продължила девет месеца. В обсадения град императорите били възкачвани и сваляни един след
друг. Три пъти прекрасната и горда източна столица потъвала в пламъци, и то все от огньовете на обса-
дителите. Най-сетне на 13 април 1204 г. кръстоносците станали господари на града след жестоко клане и
ужасни грабежи. Граф Балдуин Фландърски, благочестив и храбър герой, но лош политик, получил им-
ператорската корона в черквата „Св. София“. Завоевателите веднага се заловили да доразрушат Римската
империя; една година им стигнала да постигнат целта си. Само на три места още гърците отстоявали
независимостта си: в Трапезунд – в новата империя на Алексий Комнин, в Епир – в току-що основаната
държава на Михаил Ангел, и в Никея, в която византийски бежанци се събрали около император Теодор
I Ласкарис. Всички останали части на империята били вече под франкска власт. Венецианците завзели
много острови и пристанища. Бонифаций, благородният Монфератски маркграф, основал свое полунеза-
висимо кралство в Солун. Върху древната класическа почва на Елада възникнали нови княжества: Атин-
ско, Ахайско, Наксоско и др., в които френско и италианско дворянство вече господствали от новопост-
роените си рицарски замъци над местното гръцко население. Нигде в Европа тогава не е могло така сво-
бодно да се развива рицарството, както в тези нови Източни латински държави. Много недостойни чле-
нове на дворянството се стичали там, та в непрекъснати борби с гърците да водят романтичен, пълен с
приключения живот. Дори и латинските свещеници за възмущение на гърците ги придружавали и в бойни
ризници и на коне участвали във всички походи.
Чрез този преврат изведнъж се променило и положението на Калоян. Още през време на обсадата на
Цариград от латинците той им обещал (през февруари 1204 г.) да им се притече на помощ със 100 000-на
войска, стига да го признаят за крал на България и да му дадат корона. Предложението му обаче било
отхвърлено671. Между това папа Инокентий III изпратил в Търново кардинал Лъв с кралска корона. В кре-
постта Кеве (Кубин при Панчево) на Дунав Лъв, с нетърпение очакван на другия бряг от тълпи българи,
по заповед на Емерих бил задържан от маджарите и освободен по настояването на папата 672. Кардиналът
по такъв начин пристигнал в Търново и на 7 ноември 1204 г. ръкоположил архиепископ Василий за при-
мас на България; преславският и велбъждският митрополит получили палиум, а епископите бдински,
нишки, браничевски и скопски – митри673. На следния ден (8 ноември) от кардинала била извършена и
тържествената коронация на Калоян. Освен корона той получил от папата още скиптър и знаме с образа
на св. Петър, а също и позволение да сече пари със своя образ. В благодарственото си писмо новокороня-
саният крал молел папата да се яви като посредник в спора му с маджарите, а също и с цариградските
латинци, с които той прекъснал дружеските си отношения; в случай че едните или другите предприемат
нещо срещу него, той свалял от себе си всяка отговорност.
Това е унията, която дала повод на по-новите православни писатели да опозорят Калоян. Заплашван от
маджари и латинци, той бил принуден по този път да търси, щото титлата му да бъде потвърдена и приз-
ната. Впрочем същата постъпка предприел няколко години след това и сръбският княз Стефан Първовен-
чани; та нали и албанският княз Димитрий бе се видял принуден да се обърне към римската църква 674.
Неотдавна Голубински доказа колко умно и хитро е използвал Калоян връзките си с папата. Калоян искал

172
да му се даде императорска или – което е същото – царска корона. Инокентий му дал кралска титла и му
пратил кралска корона (regium diadema). Калоян с благодарност приел короната, но не пропускал да се
подписва цар (император). Същото станало и със сана на Василий, за когото искали от папата титлата
патриарх, Василий получил само титлата примас под предлог, че двете титли са от еднакво значение675; а
в благодарственото си писмо до папата той пише, че кардинал Лъв го ръкоположил „in patriarcham“. Пре-
писката между Рим и Търново страдала не само от липса на безопасност по пътищата, но и от това, че
нямало преводачи, които еднакво добре да познават както българския, така и латинския език; всички гра-
моти най-напред се превеждали на гръцки, а след това вече на латински език. Унията не повлияла ни най-
малко нито в църковните работи, нито върху обредите и догмите. Калоян, щом получил кралската корона,
скоро видял, че латинците не са непобедими, и оттогава малко внимание обръщал както на папата, така и
на обещанията си676.
През юли 1204 г. императорът Балдуин заминал към земите край българската граница да приеме клетва
за вярност от тракийските градове. Стигнал по такъв начин в Одрин и тамошните гърци доброволно го
признали. Калоян от своя страна му предлагал да сключат приятелски договор, отишъл да го посрещне и
се установил на две левги от латинския лагер. През време на преговорите Калоян поканил на гости Петър
де Брасийо (de Bracieux), един от най-добрите рицари. Придружен от трима други рицари, Петър на отли-
чен боен кон отишъл в българския стан, където бил сърдечно приет и угостен от самия цар и болярите му.
В разговор с латинците българите се учудвали на тяхната „bonne chavalerie“ и поискали да узнаят какво
ги е подтикнало да дойдат от толкоз далечни страни тук за завоевания. „Та нима не сте чували как бе
разрушен великият град Троя?“, отговорил Петър. Преданието за падането на Троя, разбира се, е било
познато и на българите, и на куманите, и много се зачудили, като чули от рицаря, че латинците са потомци
на троянците и че дошли при тях отново да завземат наследството от прадедите си. След тази авантюра
Петър де Брасийо се върнал в лагера си677.
Преговорите скоро били прекъснати. Според гръцкия историк Никита на Калояновите предложения ла-
тинците надменно отговорили, че Калоян дори не би трябвало да се обръща към тях като крал към свои
приятели, а само като служител към своя господар, още повече, че претенциите му за власт над страната
нямат законно основание. Положително е известно само това, че Бонифаций, като се оженил за вдовицата
на Исак, бил готов да се съюзи с маджарите и след няколко недели наистина предполагал да воюва с
българите, като се старал да придума за същото и император Балдуин.
През ноември 1204 г., тъкмо когато Калоян бил коронясан вече от папския легат, фландрецът Рьоние
дьо Трит (Renier de Trit), току-що издигнат във васален пловдивски херцог, влязъл в Пловдив със свита
от 120 рицари. Гръцките граждани, постоянно безпокоящи се от близостта на Калояновите войници, пос-
рещнали рицарите като освободители. Такова е било маловажното наглед начало на борбата. Сблъсква-
нето между българи и франки станало вече неизбежно678.
Повод за война с латинците дали самите гърци, понеже повикали Калоян на помощ: завоевателите нав-
сякъде с презрение и с оскърбление се отнасяли към гръцките граждани и архонти, като към хора, които
въпреки всяка клетва от вродена злоба и вероломство били винаги готови за измяна. А когато латинците
били доста заети в Мала Азия и Пелопонес, всички тракийски градове изпратили [тайно] пратеници при
Калоян, повелителя на толкоз омразните им по-рано българи, и му предложили, ако той ги освободи от
чуждото иго, императорска корона и му дали клетва за верноподанство 679. Българският цар обещал, че ще
им дойде на помощ с всичките си сили, и то колкото се може по-скоро. Войната почнала с избиване на
франкския гарнизон в Дидимотихон от самите граждани и поради това франките бърже се оттеглили и от
Одрин. След един месец император Балдуин се явил пред Одрин, но по стените и кулите се развявали вече
български знамена. Докато франките обсаждали града, Калоян със силна войска от българи и кумани се
приближавал на помощ на обсадените. Решителният бой станал в четвъртък, на 14 април 1205 г. Куманс-
кият предводител Коцас нападнал франкския лагер, но изведнъж се обърнал в присторено бягство. Макар
предишната вечер и да било решено на военния съвет още при първа поява на неприятелски конници да
посрещнат нападателите не инак, а в сгъстен боен ред, все пак Людвиг граф де Блуа с отряд смели рицари
се хвърлил да настигне куманите и попаднал в засада; веднага след това те били заградени от вси страни
от врагове като от рой пчели; отвсякъде летели стрели и копия. Стегнатите в железни брони рицари ня-
мали възможност да се движат свободно под тежестта на въоръжението си и падали един след друг.
Балдуин се завтекъл да помогне на своите хора, отчаяно се отбранял със секирата си, докато изведнъж

173
изчезнал в ожесточената битка. Граф де Блуа, 300 рицари и много войници паднали на бойното поле.
Маршал Вилхардуен и Дандоло до залез слънце отблъсвали всички нападения на българи, гърци и кумани
върху лагера пред Одрин и събирали бегълците. През нощта франките запалили много огньове по аван-
постовете си и преследвани от Калоян, отстъпили в боен ред към морето и в неделя сутринта стигнали до
Родосто. Балдуиновият брат Хенрих, храбър и благороден юноша, бил избран за „байло“ (управител) на
осиротялата империя; след няколко недели умрял и Дандоло.
И така след изтичането само на една година от Латинската империя в Тракия останали само Цариград,
Родосто и Силиврия; Рене бил съвсем откъснат в Пловдив 680.
За участта на Балдуин дълго време никой нищо не знаел, пък и до наши дни тя не е напълно изяснена.
Два месеца след битката Хенрих писал на папата, че Балдуин е жив и здрав в плен и че Калоян се отнася
доста добре с него681. Папата искал от българския цар да сключи мир с латинците и да пусне на свобода
императора, иначе би се натъкнал на много неприятности от страна на латинци и маджари; но Калоян,
изглежда, посрещнал папския пратеник не с обикновеното уважение и отказал да изпълни желанието на
папата682. Балдуин в същата година умрял и не се знае как. Маршал Вилхардуен нищо не говори как е
умрял той. Той бележи само, че на бароните било съобщено, че „император Балдуин умрял като пленник
у Калоян“. Роберт де Клари разправя, че императорът изчезнал през време на битката и че оттогава никой
нищо не е чувал за по-нататъшната му съдба. Гъркът Никита разказва, че когато тракийските гърци ми-
нали на страната на латинците, Калоян, разсърден, заповядал да изведат Балдуин от затвора, в който той
се мъчел дълго време в окови, да му отсекат ръцете и краката и да го хвърлят в един трап, в който той
умрял след тридневни страшни мъки. По-късният историк Акрополит възпроизвежда стария разказ за
Крум и за черепа на император Никифор: Калоян уж също така заповядал да му направят чаша от черепа
на венценосния му пленник. Алберик683 пък разказва, че Калояновата жена – куманка, след безуспешни
опити да прелъсти красивия пленник и да сломи целомъдрието му, наклеветила го и че по Калоянова
заповед той бил жестоко насечен на парчета; този разказ обаче много напомня библейската история на
Йосиф с жената на Пентефрий. Двадесет години след това във Фландрия се явил псевдо-Балдуин и си
намерил много привърженици, докато не бил наказан със смърт в Лил684.
През същото време Шишман (Ἐζυϊσμενος), Калоянов наместник в Просек, възползван от отсъствието на
крал Бонифаций, обсадил в съюз с гражданите гърци кралица Маргарита в Солунската крепост. Още през
лятото Калоян дошъл на помощ на обсадителите. Бонифаций бързо се върнал от Пелопонес и при все че
успял да спаси Солун, трябвало да отстъпи на българите почти цяла останала Македония. А пък и от по-
рано още Калоян бил решил да завземе Охрид и други градове и крепости на запад, когато в тях нямало
нито латински, нито византийски гарнизони 685. От Македония Калоян потеглил към Пловдив, в който на
повечето от населението, особено пък на павликяните, омръзнала франкската власт. Рене изгорил павли-
кянския квартал и отстъпил в Станимака, на северния склон на Родопа, където издържал тринадесетме-
сечна обсада.
Не се минали и няколко месеца и растящата мощ на българския цар внушила вече на гърците страх за
тяхната свобода и народност. Най-близък повод за бунт дали куманите, които не щадели гръцките селища
и принасяли в жертва пред идолите си и пленници. В Пловдив въстанал Алексий Аспиет 686, гръцки узур-
патор, който обаче нямал достатъчно сили за борба с българите. Калоян го победил и жестоко му отмъс-
тил. На много знатни лица главите били отсечени, дворците опожарени, стените разрушени и красивият
дотогава град бил почти изравнен със земята.След това Калоян се върнал в България да усмири избухна-
лото там въстание687.
През пролетта на 1206 г. войната се възобновила. Калоянови кумани грабели около Пропонтида и дори
пред самите цариградски врати. Хиляди гърци-пленници били заселени от българите край Дунав в села,
които били наименувани с имената на разрушените в отечеството им градове и села 688. Историкът Никита
дава израз на скръбта си за цветущите някога градове, превърнати по негово време в купища развалини,
и за разкошните полета и градини, запустели сега дотам, че само диви зверове ходили по тях вместо хора.
Калоян смятал себе си за призван да отмъсти за злодействата на император Василий II; щом Василий е
наречен българоубиец, искал него пък да го нарекат „ромеоубиец“689. Почти цяла Тракия била в негови
ръце с изключение на Виза и Силиврия, които принадлежали на франките, и Одрин с Дидимотихон, къ-
дето управлявал гъркът Теодор Вранас – франкски ленен владетел690.

174
 През юли 1206 г. управителят на империята принудил Калоян да снеме обсадата на Дидимотихон и оти-
шъл в Одрин, където бил посрещнат с възторг от местните жители. Оттук предприел поход нагоре по
долината на Арда, преминал през родопския гребен и освободил обсадения в Станимака Рене, чиито вой-
ници се хранели вече само с конско месо. Калоян, от друга страна, пак се приближил към Дидимотихон,
превзел и разрушил града, но на връщане бил застигнат при Верея (Стара Загора) от Хенрих, който му
взел около 3000 обозни коли с всички свои пленници. След това франките победоносно потеглили по-
нататък по полите на Балкана, разрушили Анхиало на Черно море и близкия град Терма, а Бонифаций на
свой ред превзел градовете Серес и Драма в Македония. Понеже сега с положителност вече узнали от
Рене за смъртта на Балдуин, то байло Хенрих, към когото и гърците били разположени, бил коронясан за
император691.
През следващата зима Калоян, комуто гръцкото отцепване повредило много, се надявал да може да поп-
рави станалото чрез съюз с Ласкарис. През пролетта на 1207 г. обсадил Одрин с 33 метателни машини, но
така като куманите неочаквано се върнали в становете си, принудил се да снеме обсадата. След куманите
от него се отделил и Ласкарис, който още през юни се помирил с франките, а преди това пък папата съ-
ветвал Калоян да се примири с тях.692
Хенрих, използвайки неблагоприятното Калояново положение, нападнал крепостта Авли, в околностите
на Сливен693, но бил отблъснат при опита си да навлезе в прохода. В юли крал Бонифаций се срещнал с
императора при Ипсала край Марица и изработили заедно план за голям поход против българите. На връ-
щане предприел от Мосинопол (Гюмюрджина) поход към Родопа, попаднал обаче на една българска за-
сада и бил пронизан от стрела. Донесли главата му на Калоян, който твърде много се зарадвал от смъртта
на храбрия крал694.
Бонифаций оставил непълнолетен син Димитър. Калоян, без да се бави, настъпил към Солун и поставил
пред стените му обсадните си машини. Тук обаче неочаквано го настигнала смъртта. Вероятно подтикнат
от царицата куманка, пълководецът му куман Манастрас една нощ влязъл в царската палатка, ударил с
копието си спящия цар в бедрото и се скрил. Тежко ранен, Калоян завикал за помощ. Манастрас пак се
завтекъл от съседната палатка и се престорил на учуден, но царят го обвинил в убийство. Манастрас уве-
рявал, че всичко това се е присънило на царя. На следния ден привечер Калоян умрял в страшни мъки.
Бързо се разнесъл слух, че сам св. Димитър, солунският покровител, със собствената си ръка убил страш-
ния цар.695
Така през есента на октомври 1207 г. завършва живота си царят, откогото византийците толкова се бо-
яли, че го нарекли „Скило-Йоан“, т.е. кучето Йоан. Колкото и да са пристрастни разказите на гръцките и
латинските летописци за него, все пак онова, що пишат, не е лишено от основания. Името му наистина е
помрачено от многото му кървави дела, които не могат да бъдат оправдани, но могат да бъдат обяснени
само с близкото му общуване с куманите. Както и да е, българите с почит се отнасяли към паметта на своя
„велик и благочестив“ цар. Той живее дори и досега в разказите на тракийските българи под името „цар
Калиянчо“696.
Понеже се лишили от предводителя си, българите снели обсадата и се върнали в отечеството си, като
взели със себе си ковчега с осоления труп на своя цар. В Търново завзел престола Борил (Βορίλας, Burile,
Burus по франкски), Калоянов сестрин син, вероятно и един от виновниците за убийството при Солун;
женитбатаυ му за Калояновата вдовица оправдава това предположение. Законният престолонаследник,
младият още Асенов син Иван Асен, с брат си Александър избягал в Русия697. Голямото царство започнало
да се разпада. С помощта на сръбския велик жупан, по-сетнешния крал Стефан, Немановия син Стрез
изгонил Шишман от скалистата му крепост край Вардар и възстановил държавата си 698. Слав (Συλάβος,
Esclas), Бориловият братовчед, поставил основите на едно ново княжество в Родопа в планинската кре-
пост Мелник; с вродената си хитрост той се присъединявал ту към българи, ту към франки, или към
епирци, без да се подчини комуто и да било от тях, а имайки пред очи само собствените си изгоди. 699
Борил по примера на вуйчо си искал да продължи войната с франките и затова сключил съюз с Ласкарис.
Но войските му били разпръснати при Верея (Стара Загора) от император Хенрих, а той сам с 33-хиляд-
ната си войска бил напълно разбит (31 юли 1208 г.) при Пловдив от 18 хиляди франки. Пловдив отново
попаднал под властта на франките и в него господарувал един роднина на Рене-Жерар де Стрем. Направо
от бойното поле победоносната франкска войска потеглила към границите на Славовите владения. Пове-

175
лителят на Родопската област се явил в лагера при крепостта Кричим, целунал ръката и обувката на им-
ператора и бил признат за васал, като му обещали дори цялата „la grande Blaquie“, т.е. България. В края
на същата година Слав пристигнал в Цариград и там получил като важен съюзник не само титлата деспот,
но и ръката на незаконната дъщеря на императора. Дружина франкски рицари под предводителството на
императоровия брат Евстахий го придружила до родината му. 700
Едва франките престанали да се страхуват от Калояновите нападения, ето че почнали пък да се карат
помежду си. Бландрат и Буфа, настойници на солунския непълнолетен крал Димитрий, се споразумели с
ломбардските дворяни в Македония, Тесалия и Елада да основат една голяма държава, която да се прос-
тира от Пелопонес до Драч и Пловдив. Императорът, когото те не признавали, през декември 1208 г. по-
теглил за Македония под предлог, че отива срещу българите. В последвалата между това междуособна
война серският ломбардски гарнизон повикал на помощ Борил, но поради измяна от страна на гърците-
граждани императорските войски нахлули в града.701 Едва в 1210 г. настъпило успокоение, когато чети-
римата врагове на империята – Борил Български, Ласкарис Никейски, Михаил I Епирски и Стрез Просек-
ски побързали да използват вътрешните ѝ безредия.
В това време в България се развили много важни събития. Богомилството се засилило извънредно много.
Ясна представа за развоя на ересите в началото на XIII в.702 можем да си съставим по съчиненията на
италианеца Ренеро Сакони, който бил дълго време патаренски проповедник, но после се отрекъл и като
член на доминиканския орден станал дори инквизитор. От Атлантическия океан до Понт имало цели 16
„ecclesiae Catharorum“ [?]; три от тях били във Франция, седем – в Северна Италия, и три – в славянските
земи. Тук към двете споменати вече от нас епископии (Българската и Драговичската) се присъединила
още една нова в Босна (Sclavoniae), чийто бан Кулин, златното време на когото и досега се помни и спо-
менава в южнославянските поговорки,703 въпреки голямото противодействие от страна на маджарите и
папата, с миролюбивата си политика дал на богомилите по-добро прибежище, отколкото другите с кър-
вавите си войни. В малоазиатска Филаделфия704 имало гръко-богомилско епископство. В самия Цариград
имало две религиозни общини: „ecclesia Latinorum et ecclesia Graecorum“, по-старата от които била онази
на местните жители, а по-новата – на ломбардци и френци. Борил повдигнал гонение против богомилите.
Издадена била заповед да се изловят по цялото царство всички проповедници и по-видните привърженици
на лъжливото учение. На 11 февруари 1211 г. царят свикал „събор“ от духовни лица и боляри в Търново.
От заловените някои се отрекли от изповядваното от тях учение; упоритите били наказани според цър-
ковните закони и над богомилското учение тържествено била произнесена анатема. Освен това по заповед
на царя бил преведен от гръцки на славянски език „Синодикът“ – сборник на законите против богоми-
лите.705
Още не е добре изяснена същинската причина, която подбудила Борил да вземе такива необикновени
мерки706 срещу така силната секта. Предшествениците му не само че не я преследвали, но по наше мнение
тя дори е играла важна роля във въстанието на Асен и Петър, а също така и във въстанията през XI в. 707
Изобщо сведенията ни за вътрешното състояние на тогавашна България са много оскъдни 708.
Щом затихнали гоненията против богомилите, Борил започнал неприятелски действия против латин-
ците709. През април 1211 г. с голяма войска той причакал при Русион (сега Рускьой или Кешан) император
Хенрих, когато последният се връщал от Солун в Цариград, но бил принуден да се оттегли710. В същото
време Стрез нападнал солунските франки, но бил съвсем разбит от тях в Битолското поле с помощта на
Михаил Епирски711, който една година преди това плячкосвал заедно със Стрез из Южна Македония. През
следващата есен император Хенрих бил зает с работите в Мала Азия; на 15 октомври 1212 г. гърците там
били победени, а вън от това дошло и радостно за франките известие как и Борил, който се опитал да се
възползва от отсъствието на императора, бил съвсем разбит от латинците с помощта на Слав 712.
Тези победи много засилили и закрепили мощта на Хенрих. Българите вече завързват приятелски сно-
шения с латинците и за да потвърдят мира, тържествено отпразнували сватбата на императора с Мария,
прочута с красотата си Борилова дъщеря (около 1213)713. Още повече закрепили положението на Латинс-
ката империя браковете на две Хенрихови племенници с Ласкарис и с Андрей II Маджарски.
От това време българи и латинци са вече съюзници. Те действат преди всичко срещу сръбския велик
жупан Стефан, учения Неманов син, който взел страната както на Бориловия, така и на Хенриховия враг.
И двамата дошли до Ниш, но трябвало да отстъпят, без да си постигнат целта714. Стрез впрочем успял
отново да се помири с латинците и българите; като променил изведнъж политиката си, излязъл да воюва

176
със Стефан, който след Калояновата смърт му бе помогнал да си възвърне властта над Западна България.
Стефан изпратил напразно брат си Сава, йеромонах, а по-късно архиепископ, при нарушителя на мира, та
да го успокои. Стрез в това време бил внезапно убит от едного от приближените си. Легендата, разбира
се, пак предава, че злодеят Стрез бил убит от св. Симеон (т.е. от Неманя, почитан като светия) или пък от
ангел, също както Калоян бе убит от св. Димитър715.
Стрезовите владения по средното течение на Вардар още дълго време се смятали като едно цяло. Дори
в 1228 г. се говори за „terra, que fuit de Straces“716. Българите пеели в черквите си717 многолетствие за „се-
вастократор Стрез“, а сърбите го считали за безбожен злодей.
В 1215 г. Хенрих за втори път потеглил срещу сърбите, а Андрей II, от друга страна, се приближавал
откъм Маджарско. Стефан обаче сполучил да се помири с маджарския крал в Равна (сега Кюприя), а след
това убедил на една среща в Ниш и латинския император да се оттегли. Целият въпрос бил в един спор за
границите на Стефановата държава както откъм Маджарско, така и откъм България718.
Император Хенрих умрял на 11 юни 1216 г.719 С тази смърт и Борил, когото всички Асеновци считали
за узурпатор, се лишил от единствената си опора. Законният престолонаследник Иван Асен се върнал от
заточение с руски дружини, намерил още много привърженици, разбил царя и го принудил да се затвори
в Търново. След дълга обсада Борил се опитал да избяга, но бил настигнат и ослепен (1218)720.

670 Hopf, стр. 190. [Armingaud, Venise et le Bas-empire, Archives des missions scientif., série II, t. 4, стр. 426 и сл. Намерил инструкциите
на пратениците до Алексий III и т.н. Вж. Heyd, I, стр. 249.]
671 Robert de Clary, сар. LXIV, LXV (ed. Hopf, Chroniques grécoromaines, стр. 51, 52). [Sayous, Etudes sur la religion romaine et le moyen
âge oriental, Paris, Leroux, 1890, 6 mémoires, единият: „Les Bulgares, les croisés français et Innocent III“. Les croisés étaient rebelles aux
conseils du pape, repoussèrent l’alliance des Bulgares – la suite la catastrophe d’Adrianopole. През февруари – март 1204 г., пратениците
на Калоян при кръстоносците с предложение за помощ били върнати с отказ. Klimke, стр. 95. Clary, стр. LXIV.]
672 Theiner, Mon. Slav. merid., I, стр. 34. [Писмото на Инокентий до Калоян за изпращането на кардинал Лъв с инсигните е от 28
февруари 1204 г.]
673 Срв. списъка, макар и непълен, на българските епархии според ръкописа от XIII в. у Weidenbach, Caleniarium historico-christianum,
Regensburg, 1855, стр. 276. [Каталогът на епископите sub romano poatifice, в ръкопис от XIII в. у А. J. Weidenbach, Calendarium
historico-christianum, Regensburg, 1855, приписван на кардинал Cencim, по-късно на папа Honorius (от 1216), стр. 276, изброява
епископите в България: Trinoviensis archiep. qui est priinus, arch. Velesbudiensis et Prosthlaviensis, epp. Scopiensis, Prizrensis,
Budinensis, Lovisiensis et Brunziberensis. Южна Македония тук я няма, следователно от времето на унията (около 1204). Липсват
Ниш и Сердика, Дръстър, Червен. И Ниш е бил български. G. Erler, Der liber cancellariae apostolicae V. J. 1380 und der stilus palatii
abreviatus Dietrichs von Nieheim, Leipzig, 1888, стр. 39, съдържа в списъка на всички епископства и българските: „Isti sunt episcopi
Bulgariae: Tornoviensis archiepiscopus, qui est primus, archiepiscopus Velesbudiensis, arch. Prosthlaviensis, Scopiensis, Prizriensis,
Budinensis, Lovsiensis, Brunziberensis.“ Следователно същият списък като у Weidenbach. Интересни данни за Македония. На стр. 25
далматинските и унгарските епископства. Nota bene: дали списъците на римските епископства са по-стари?)
674 Голубинский, стр. 264–285. Hopf, стр. 224.
675 Apud nos haec duo nomina primas et patriarcha paene penitus idem sonant, cum patriarchae et primates teneant unam formam, licet eorum
nomina sint diversa. Theiner, Mon. Slav., I, стр. 25.
676 Преписката на Калоян с Инокентий III е запазена само в латинския ѝ превод; славянският оригинал е изгубен. Theiner, Mon. Slav.
mer., I, стр. 15–39. Migne, Innoc. III opera (Paris, 1885). По-обстойно и по-пълно описание има у Голубинский, стр. 264–280. Срв.
Дринов, История на българската църква, стр. 68–80; Макушев, цит. съч., стр. 18–26.
677 R. de Clary, сар. CVI. Пак към това време се отнася и разказаният епизод, според мнението на Klimke, Die Quellen zur Geschichte
des vierten Kreuzzuges, Breslau, 1875, стр. 18. [През юли 1205 г. Балдуин и Хенрих влезли в Одрин. Гърците признали Балдуин,
поискали гарнизон, à cause de Johanis, qui leur faisait souvent la gerre. Тогава навярно (Klimke, стр. 18) е станал разговорът на Петър
de Bracieux c българите (Clary, сар. CVI) за Троя. Бонифаций е възнамерявал да воюва с българите (Ville-Hardouin, § 276).]
678 За преговорите вж. Nicetas, стр. 809; за Бонифациевите планове: Ville-Hardouin, § 276; за Renier de Trit, пак там. [Стр. 181, сар.
67, § 304; стр. 185, сар. 69, § 311. На 1 октомври 1204 г. на Renier de Trit бил даден Пловдив. През ноември отпътувал със 120 рицари.
Голям бой с българите.]
679 Макушев, стр. 35 и сл. Ville-Hardouin, Mém., ed. Wailly, Paris, 1872, [стр. 199, сар. 74 и сл.]
680 Ville-Hardouin, гл. 140–145. Clary, сар. 112. Макушев, стр. 37. Hopf, стр. 214. Epistola Henrici imperatoris (до папата) от юни 1205 г.
Tlieiner, Mon. Slav., I, стр. 41. Nicetas, стр. 812. [Ville-Harclouin, сар. 81 и сл., стр. 211 и сл. Писмото на Хенрих от nonis iunii 1205. .
. procuratur, cum quibusdam alis, quos tamen adhuc expresse nescimus nominare. Theiner, Mon. Slav., I, стр. 41.]
681 Quod dominus meus imperator sanus, teneatur et vivus, qui ab eodem Joannitio satis, ut asserunt, pro tempore honorabiliter procuratur,
cum quibusdam aliis, quos tamcn adhuc expresse nescimus nominare. Theiner, пос. съч.]
682 Пак там, № LXIV и LXVIII.
683 Писал е около 1241 г. Ed. Leibnitz, Hannover, 1698, стр. 444. [Mon. Germ., SS. – Боят при Одрин: epistola Henrici за съюза на Калоян
с турците. Непослушанието на Лудвиг de Blois. Emoul (Klimke, стр. 32). Търсенето на Балдуин. Emoul, XXIX, сар. 12. Balduinus
Constantinopolitanus. Nota bene. Споменаването на Балдуин у Паисий според легендата за св. Петка. Обаче в легендата го няма. –
Nota bene. Думите на Калоян в писмото до папата „da er im Kerker der Natur den Zoll gezahlt hatte“. Hopf, стр. 211 б. Ville-Hardouin,
§ 333. Гърците изпратили пратеници при Калоян: Et ils lui manderent qu’ils le feraient empereur et qu’ils se rendraient tous а lui, et qu’ils

177
 occiraient tous les francs; et puis lui jureraient de lui obéir comme à leur seigneur et qui lui leur jurat de les maintenir comme les siens (et il
lor jurast que il les maintendroit comme les suens). Ainsi fu fait le serment (ed. Wailly, стр. 199). Стр. 203. След загубата на Одрин
Балдуин, Дандоло и граф Louis de Blois „virent que ils perdoient tote la terre“. Привличане на войски от Мала Азия, но не били
дочакани.
Стр. 205, Гл. 77. След загубата на Одрин Renier се намерил в тежко положение в Пловдив. Неговият син Renier, брат му Gilles, внук
му Jacques de Bondies и Achad de Verdun, негов зет, избягали от него с 30 рицари с намерение да отидат в Цариград. Mais ils trovèrent
le pays révolté contre eux, et furent déconfits; et les Grecs les prirent et les rendirent ensuite au roi de Blaquie, qui peu après leur fit trancher
la têre. Et sachez qu’ils furent bien peu plaints de gens, parce qu’ils avaient si mal agi envers qui ils n’eussent pas dû le faire. В това време
24 рицари избягали по друг път. Renier останал с 15 рицари.
Стр. 209, стр. 78. Обсадата на Одрин. Застанали само пред двете врати; войската на франките на брой била много слаба. Нуждата от
храни. Engins; mineors почнали да работят под земята. Известия пристигнали, че Калоян е потеглил с власи и българи и 14 000
непокръстени кумани. На 13 април Калоян е бил само cinq lieues от лагера. Атаката на куманите. Вечерно сражение; много коне
били ранени от стрели. Съвещание. Geoffroi (Vill. maréchal) и Manasses de l’lsle трябвало да пазят встрани от града. На 14 април
1205 г. сутринта литургия. След това яли. В това време les Comains courent jusqu’à leurs pavillons. Не спазили решението на съвета
(вечерта било решено да се приеме сражението, ако Калоян нападне, но никой да не се помръдне да преследва лековъоръжените
кумани). Blois нападнал две lieues след куманите: императорът след него. Не искали да се върнат. Храбро се защитавали. Импера-
торът бил пленен, Blois и много рицари паднали. Страшният крясък на куманите, когато се върнали от привидното бягство и поч-
нали стрелбата. Маршал Geoffroi и Manasses събрали своите дружини (всеки стоял пред една от двете врати) и взели позиции, като
събирали бегълците. Куманите, власите и гърците, преследвайки ги, стигнали до техните редици и ги обсипали със стрели, et ceux
du corps de bataille se tinrent cois, la face tournée vers eux, дори до залез слънце. Тогава куманите и власите почнали да се връщат.
През нощта заминаване; Дандоло водел авангарда, Geoffroi – ариергарда. Всички ранени взели със себе си. Тихо au patií pas. Сра-
жението станало jeudi des féries de pâques. Между това Калоян сутринта след боя с голяма войска пристигнал пред Одрин. И като
видял, че франките са заминали, преследвал ги целия ден, но не можал да ги достигне; il en fut bien triste.
Стр. 321, сар. 88, § 387. Ils avaient si bien perdu toute la terre, qu’ils ne tenaient hors de Constantinople rien que Rodestoc et Salembrie, et
toute la terre, c’était Johannis le roi de Blaquie et de Bogrie qui la tenait. De l’autre côté du Bras de St. George ils ne temient que la ville de
l’Espigal; et toute la terre, c’était Théodore Lascaris qui la tenait.
Стр. 231, cap. 88, § 389. Pentecôte 1205. Куманите, не можейки да понасят лятната горещина, върнали се у дома си. Калоян avec son
armée de Bogres et de Grecs, потеглил срещу Бонифаций. Последният, като получил известие за поражението на Балдуин, зарязал
обсадата на Nauplie и бърже избягал в Солун.
Сар. 90, стр. 233. Калоян обсадил la Serre, града на Бонифаций. Храбрият владетел Hugo de Calmi паднал, ранен бил в окото. Марша-
лът Guillaume d’Arles напуснал града и се оттеглил в крепостта. Калоян нападнал крепостта – perrieses (метателни машини) а
mangoneaux. Предаването ѝ. Клетвата на 25 Калоянови боляри, че обсадените ще бъдат отведени sauvement, с оръжието си и конете
в Солун, Цариград или в Унгария, където поискат. Излезли и три дни останали вън; подаръци от Калоян; добре се отнасял с тях. На
четвъртия ден изневяра: били ограбени и полуголи и боси били откарани във Влашко. Бедните били изпратени в Унгария, много
рядко гостоприемство. Mortel traíson. Градът и крепостта били разрушени. Оттук Калоян потеглил за Солун.
Ville-Hardouin за смъртта на Балдуин, стр. 263, сар. 101, § 432. Les barons dirent alors qu’ils avoient maintes fois ouï dire que l’empereur
Baudouin était mort dans la prison de Johannis, mais qu’ils ne le croyaient pas; et Renier de Trit dit que pour vrai il était mort, et ils le crurent
(юни 1206). Clary, cap. 112: si fu perdus li emperers que on ne seut onques que il devint.
Röhricht, Beiträge zur Geschichte der Kreuzzüge, II, стр. 360, литературата за Балдуин: De Smet, Mém. de Brux., XIX, Kreuzfahr XXXI,
Récueil de mémoires, Gand, 1864, II, стр. 154–187. Über die belgischen Kreuzfahrer überhaupt (за белгийските кръстоносци изобщо),
стр. 187–285. Briefe in (Писма в) Comptesrendus de la comiss. royale, Bruxelles, 1876, стр. 139–154. Annales du cercle archéol. de Mons,
VII, стр. 417–457. Statue 1869 zu Mons. 1224 in Tournay ein falscher Balduin, gehängt (един Лъже-Балдуин обесен 1224) Sigeb. Gembl.
bsi Perty, VI, стр. 437, Annal. Colon. max. стр. 838, Annal. Flor., Pertz, XVI, стр. 626, Rein. Leod. bei Perty, XVI, стр. 679. Euthymius
Patr., ed. Katužniacki (Wien, 1901), стр. CVIII–CIX и стр. 197–198, Lobrede auf Johannes von Polybotum, cap. X–XI: („Царь Калоїѡаннь,
Ωдринъ, царь ѡтъ Фрѫг’ поставленый, Балдоувинь именемь, Блъгаре и того їѧшѫ и въ Трънѡвъ приведошѫ и сьмрътие прѣдашѫ.“
(стр. 197). Стр. 197, Борил, Асен II. – Писмото Henrici Imper. от 1205 г. септ., Tafel et Thomas, II, стр. 41 за освобождението на Renier
de Trit „ibidem tam per nominitum Renerium, quam psr certos nuncios et famam publicam, quam nefande et nequiter dominum et fratrem
nostrum Imperatorem, et universos, quos de postris captivos tenebat (quod sine cordis amaritudine dicere non possimus), Johannicius, crucis
inimicus, interfecerat, veraciter didicimus“. – Балдуиновата смърт. Думите на Ville-Hardouin – ако да знаеше за някакви жестокости,
за обезглавяване, не би замълчал – срв. неговия разказ за Серската история. – Не е ли умрял Балдуин от раните си?– За Бонифаци-
евата смърт Hopf, стр. 219, § 50, цитира Benvenuto S. Giorgio Muratori, XXII, стр. 367 и сл., aberviel Irriges (но много погрешни
работи).]
684 [Pertz, Script., 24, стр. 837 из Vinc. Bellov. за лъжливия Балдуин 1225 in habitu peregr. във Фландрия, много nobiles et ignobiles
били с него, обаче бил хванат и обесен.]
685 Сърбинът Теодосий, Живот Немани, у Павловић, Домаћи извори за српску историју, Београд, 1876, І, стр. 88. [Напредването на
Калоян в Македония. Теодосий сръбски у Павловић, І, стр. 88: „прѣжде же того (преди 1208–1211) Готθомъ (българите) въз-
могшимь, и многыихь градовь грьчьскыихь поустыхь и безьпомощьныхь обрѣтьше, и прѣемахоу дрьжахоуть, вьмѣштахоу же се и
окрьстныхъ градовъ Солоуна и Охридь прѣдрьжеште“. Стефан Сръбски накарал „нѣкыихъ властель загорскыихъ, иже тогда града
оне прѣдръжахоу“ да се предадат заедно с кулите си на Стрез. Henri de Valenciennes, ed. Wailly, §506, стр. 309; „car Johanisses, ses
onclees (Boris), il avait ochis son frère l’empereour Baudouin“ (на Хенрих). Hugo de Colémy надарил храмовника в Тесалия. Hopf, стр.
253, а (споменава го след 1205 г., дали е живял може би след 1205 г.). Nota bene: Nicetas, стр. 817, говори, че серският гарнизон бил
изпратен към унгарските граници – οί δ’άκίνδυνον τήν έξέλευσιν sc. ετχον. Обаче Ville-Hardouin може би по-добре е бил уведомен –
познавал е тези рицари. – За отстъпването от Бонифаций на цяла Македония на българите вж. Nicetas, стр. 818.]
686 [За Алексий Аспиет: родът на Алексий е арменски; Ана Комнина за войните с Танкред в Киликия.]
687 За Рение у Ville-Hardjuin, стр. 239, 262; Nicetas, стр. 829, 830. [Вж. Erdic. Lucas.]

178
688 Acropolita (Stritter, стр. 711); Hopf, стр. 217.
689 Acropolita, пос. съч.
690 Hopf, стр. 216 и сл. Гърците насмалко щели изцяло да минат на страната на латинците.
691 Ville-Hardouin, Гл. 101 и сл. За похода в долината на Арда вж. Heerstrasse, стр. 97. Историята на стария град Терма, пак там, стр.
108.
692 На 25 май 1203 г., Theiner, Mon. Slav., I, № LXVIII.
693 Ville-Hardouin, Гл. 113. Αύλή, Cedrenus, II, стр. 596.
694 [Ville-Hardouin, § 399, 400, стр. 239, сар. 92. Пловдивчани, като видели слабостта на Рениер и славата на Калоян, се обърнали към
българите. Une granz partie des gens, qui estoient Popelican, s’en alerent à Johannise, et se rendirent à lui, et li distrent: „Sire, chevauche
devant Phynepople ou envoie l’ost (armée); nos te rendrons la ville tote.“ Рение излязъл au point du jour, минал през попеликанското
предградие, запалил го и унищожил по-голямата му част. Прибрал се в Estanemac, 3 lieues от града (юни 1205). Калоян пристигнал
пред града, който скоро се предал. Заповядал да се обезглави пловдивският архиепископ et fit écorcher tout vifs les hauts hommes, et
tels autres brûler et à tels autres couper la tête; останалите били откарани във вериги. През есента на 1205 г. Хенрих обсадил крепостите
Бизия, Аркадиопол (венецианците), Русион, Апрос. От Одрин бил отблъснат. Вече през януари 1206 г. Калоян изпратил силна
войска от българи, кумани и гърци за охрана на Одрин и Димотика; на 31 януари унищожил гарнизона на Русион в сражение, в
което загинали 110 знатни рицари начело с Thierry de Tenremonde, connétable. Ville-Hardouin, сар. 94. Голяма скръб в Цариград.
Калоян пристигнал пред Апрос, град на Вранас; той бил превзет; по-знатните латини и гърци били уловени и избити, жените и
децата отвлечени във Влахия и градът унищожен. Поради това грозен страх завладял в Родосто; само на половин ден път оттук;
венецианците бърже отплавали по море, фландърските и франкските рицари, повече от 1000 коня, избягали по суша. Калоян прис-
тигнал пред града, много укрепен и много лекомислено напуснат. Гърците наистина веднага отворили вратите, обаче били откарани
и градът съборен. Същата съдба постигнала и крепостите Панадос, Хераклия, Даонион, Tzurulon – мъжете били избити, жените
отвлечени – страшно вероломство. Кумани и Blaques нахлували дори пред Цариград: унищожаването на Athyra. Сар. 97, стр. 251:
Sachez qu’à cinq journées autour de Constantinople il ne resta rien à ravager, excepté seulement la cité de Visoi et celle de Salembrie, qui
étaient garnies de Français. Скръбта на франките. Гърците във войската се ужасили от това опустошение и като се бояли за Димотика
и Одрин, изпратили тайно пратеници при Вранас [грък, франк. влад.] в Цариград да сключи мир с латините; нему щели да дадат
споменатите два града. Жената на Вранас била царица, сестра на крал Филип Французки. Така и станало. Гърците затворили в
Одрин и Димотика вратите пред Калоян, като го упрекнали в нарушение на договора. „Sire, quand nous nous rendîmes à toi et que
nous nous révoltâmes contre les Francs, tu nous juras que tu nous garderais en bonne foi et que tu nous sauverais. Tu ne Pas pas fait mais tu
as détruit la Romanie“ (cap. 98, стр. 255). Калоян обсадил Димотика. Хенрих със слабичка войска дошъл на помощ на обсадените.
Калоян, без дори да изчака, изгорил машините и се оттеглил; „et sachez que tout le monde le tint à grand miracle“. Оттам Хенрих
потеглил за Одрин (28 юни), където бил тържествено посрещнат с процесия по прекрасните поляни пред града. Калоян се върнал
в България, франките край Арта потеглили за Станимака, където (юли) освободили Рение (сар. 101, стр. 261). Хенрих заминал за
Цариград, където на 20 август бил коронован. Между това Калоян ударил на Димот, непоправен от обсадата, превзел го и разрушил
стените до земята. Хенрих веднага потеглил за Одрин. Калоян се оттеглил от Димот и заминал у дома си с плячка от мъже, жени и
добитък. Хенрих тръгнал от Одрин след него чак до Бероя (4 дни), който намерил опустошен; близо до града били освободени 20
000 пленени мъже, жени и деца с 3000 коли. Друг поход до Therma и Анхиало, и двата града унищожени от франките (вероятно
през октомври 1206). Ville-Hardouin, сар. 102–104: същевременно (сар. 106) Бонифаций наново обсадил и укрепил Сер и Драма.
През пролетта на 1207 г. Ласкарис обсадил франкските градове в Мала Азия, а Калоян през целия месец април обсаждал Одрин, в
който освен 10 рицари имало само гърци. Стрелба от 33 големи метателни машини, на две места стената и кулите били съборени
дори до земята, но атаката с мечове и копия била отбита. Когато куманите неочаквано се върнали у дома си, потеглил и Калоян, il
n’osa rester sans eux devant Andrinople. Това било щастие за Одрин. Ville-Hardouin, сар. 110, стр. 185. През юни бил сключен мир с
Ласкарис. Хенрих потеглил за Одрин и оттам 4 дни чакал до планините на власите, пълни с укрепени кули и проходи; там останал
в пустия град Aulin (Αύλή, Cedrenus, II, стр. 296). Върнал се. Ville-Hardouin, сар. 113, 114. Срещата в Кипсела en une très belle prairie.
Голяма радост. Отдавна не били се виждали. Уговорен бил поход срещу българите – през октомври трябвало да се срешнат en la
prairie de la cité d’Andrinople. Ville-Hardouin, cap. 115. Смъртта на Бонифаций (сар. 106). Les Grecs de la terre го посъветвали за този
поход срещу „li Bougre de la terre“ – един ден път до Родопите. Като видял на връщане, че ариергардът е нападнат, il sauta sur un
cheval tout désarmé, une lance à la main. Стрелата го ранила au gros du bras sous l’épaule; бил изтощен от силното изтичане на кръв.
Неговите хора били избити. За Калояновите нападения върху латинските градове вж. разказа на сърбина Теодосий, у Павловић, стр.
85.]
695 Същата легенда е предадена и у Robert de Clary [стр. 116], в житието на Неманя, съставено от син му крал Стефан, Гл. XVII (изд.
Šafařik, Památky), у Алберик, стр. 442, в житието на св. Симеон (Неманя) и св. Сава, изд. Даничич, Белград, и в разказа на сърбина
Теодосий у Павловић, I, стр. 85. Подробен разказ за Калояновата смърт има и у Ставракий (в бонското издание на Acropolita, стр.
236). [В минеите на митрополит Макарий, в руските хронографи, Васильевский, ЖМНПр, 1885, март 9 (Калоян не бил правосла-
вен?).] Смъртта на Калоян: според Hopf am ausführlichsten (най-подробно) Acta SS, Oct., IV, стр. 203. Според Теодосий началниците
на войската осолили тялото и го взели със себе си.]
696 Захариев, цит. съч., стр. 60.
697 Acropolita, Гл. 13 и 20. [Къде приблизително в Русия?]
698 Крал Стефан, пос. съч. [Burillus у Alberik. Борил е бил в големи неприятелски отношения със Стрез, роднина на царското семейс-
тво, „боѩхоу се да не онь вьсцаривь се онѣхь оубиѥть“. Теодосий, у Павловић, стр. 85. Като изгнаник (крал Стефан, стр. 22) Стрез
отишъл при Стефан жупан. Той приел изгнаника. Българите поискали неговото предаване или убиване; „иже вь Загори царствую-
щими... просимь бѣ“, мн.ч., следователно Калоян и Борил (Теодосий, у Павловић, стр. 86). Името Борил: в молдавските грамоти
село Борилещи 1444, жупан Йоаниша Боринескул 1444, Стефан Борилович, 1419.]
699 Acropolita, І, сар. 24. Според Хопф преиначеното му от франки и гърци име трябва да се чете Светослав (на старобълг.
Свѣтьславь), обаче за правилността на нашето четене – Слав свидетелства Поменикът (вж. Гл. XIV, § 30): Славу деспоту вѣчная

179
 памѣть (Раковский, Асен, стр. 51); Totam terram de Sclave в грамотата от 1228 г. (Ljubić, Momumenta spectantia hist. Slav. mer., III,
стр. 402). [Срв. човека Слав, 1444, молдавец. Hâjdeu, Archiva Rom., I, стр. 123.]
700 Hopf, стр. 220. Макушев, стр. 51. Acropolita, cap. XXIV. Henri de Valenciennes, cap. II, IX, XI (Ville-Hardouin, ed. Wailly, стр. 309,
331). [За войната в 1208 г.: Innocentii Epp., XI, стр. 207. Valenciennes, cap. II. В 1208 г. Хенрих потеглил срещу Борил. Потърсил
помощта d’un haut homme qui avait nom Esclas, той бил в неприятелски отношения със своя братовчед Борил, parceque се Borilc lui
avait pris sa terre en trahison. Боят при Berua. Геройството на царя при освобождението на Liénard de Hélesmes. За Пловдивската
битка поетичен и интересен разказ, сар. 5–8. Преди сражението франките са имали голяма нужда от храна. Пак там, сар. 9. Слав
дал клетва за вярност на императора пред крепостта Кричим (Crucemont у Valenciennes, добре е предадено у Wailly, стр. 495). Хен-
рих му дал като на васал toute la conquête que nous avons faite ici. 3a датата на сражението при Верея: un jeudi 2/8 у Wailiy, Valenc,
стр. 331. За Стрем вж. унгар. грам. у Tafel et Thomas. Stroem в титлата у Hopf, I, стр. 352, col. А, стр. 3 в Hennegau място.]
701 Взаимното неприятелство на французи и ломбарди. Царството трябвало да се простира от Модон до Верея и Пловдив, от Драч
до Макри и да обхваща целия Пелопонес, Елада, Тесалия, Македония и Тракия. Valenciennes, сар. 16 и 19. Серският гарнизон изп-
ратил пратеници при Борил, управител на Мелник, за да му предадат крепостта. Пак там, сар. 23, стр. 377. Nota bene: следователно
Мелник тогава не е бил на Слав, а на Борил.]
702 Bibliotheca maxima patrum, t. XXV, стр. 269. Срв. Rački, Jugoslav. akademije, VII, 1869, стр. 161; географските му определения са
точни, освен Филаделфия (т.е. Алашехир), която той взема за Пловдив (Филипопол).
703 Вж. Даничиħ, Пословице (притчи), Загреб, 1871, № 1882.
704 Филаделфия е малоазийската Ф., прочут град, или Алашехир, източно от Смирна. Около 1190–1205 г. там е бил Мангафас узур-
патор – важен в историята на XIII–XIV в.
705 Васильевский, ЖМНПр, 1885 март, стр. 12, разглежда въпроса за съдържанието на синодика, в априлската книжка, стр. 233,
екскурс за него. На стр. 11 за датата на синода. Индиктът е погрешен и лунният кръг, но денят е 11 февруари, 1211. Васильевский,
пак там, стр. 13, казва, че в Синодика Борил минавал като „православный“, но тук няма нищо противокатолическо. Не е споменат
никакъв патриарх. В поменика няма нито един патриарх преди 1235 г., липсват Васил (1186 и сл.) и неговите първи наследници.
Стр. 16 – българите са поканени на Латер. събор. Pothast. За превода от гръцки на славянски език на сборника на законите против
богомилите: Васильевский изтъква това като недоразумение. Срв. Дринов в ЖМНПр, 1885 г. за произхода на Синодика.
706 „До неговото царуване никой не е свиквал такъв православен събор“, четем в запазения и до днес Синодик (Раковски, Асен, стр.
49).
707 Рачки (Rad, VIII, стр. 178) предполага как самото правителство, както във Византия и в Сърбия, е устроило това гонение. Палау-
зов, издателят на Синодика (Москва, 1855), обяснява действията на Борил с неговата привързаност към православието. Дринов
(История на българската църква, стр. 83), осланяйки се на Алберик, който споменава за изпращане на един кардинал от Рим при
Борил, подозира, че във всичко това има пръст самият папа; но знайно е как този кардинал е бил изпратен при царя след съюза му
с император Хенрих (quidam cardinalis а domino papa ad eum est transmissus).
708 Крал Стефан в биографията на баща си Неманя нарича Борил мъчител, „чиято душа се радва, като пролива кръвта на своя народ
[?respice]; той е избил безброй други хора, като че ли е искал с това да унищожи земята и морето“ (Гл. XXII). С това навярно се
намеква за кървавото избиване на богомилите. Стефан изобщо дава не особено добри отзиви за Борил.
709 [Преследването на богомилите не е ли последица на съюза на Борил с Хенрих?]
710 [На 4 април 1211 г. Борис (sic) още дебнел Хенрих при Rhusion; Хенрих се връщал от Македония. През май се получило известие
от Еустах от Солун, че Стрез с помощта на Борил се е опълчил против франките, но франките с помощта на Михаил Епирски
напълно го разбили. Hopf, стр. 243 b. Не цитира никого. Срв. Innocentii Epp., XIII, стр. 184. Epistola Henrici в Buchoni, Recherches et
matériaux, II, стр. 211–213. Acropolita, cap. IX, стр. 17–20. Ad res Iatinas resp. Balduinum d’Akesnes, Rec. des hist. de la France, XXI,
Mon. Germ., Scriptores, XXV. Matthaeus Parisinus. Също ed. Luard, Script. rer. Britann., 1876.]
711 [За разбиването на Стрез от солунските франки, Nota bene: писмото от Bouquet в статията на Макушев.]
712 Hopf, стр. 243, 244. [Слав е взел участие в боевете на франките срещу Борил. Ер. Henrici. След сражението в 1208 г. Пловдив е
паднал наново в ръцете на франките. Тогава навярно там се е настанил Gerard de Stroem. Богомилите през времето на Борил без
съмнение са подпомагали Слав – друга политическа партия е подпомагала Асеновци против узурпатора.]
713 Hopf, стр. 246; Clary, § 116–118. [За женитбата на Хенрих – Clary, Ernoul, стр. 498, Alberich, стр. 442. На 13 ноември 1214 г. Мария
в Цариград потвърдила писмената привилегия.]
714 Крал Стефан, Гл. XVI. В други извори нищо не се споменава за този поход; може би повод за него е дала помощта, която кралят
изпратил на Стрез. Срв. Павловић, I, стр. 88: „сего (Стреза) искуше придоше на ме“, пише Стефан. [Походът на Хенрих с Борил е
предприет заради Стрез. Стефан, стр. 22 (Павловић, стр. 88): „сего искоуще придоше на ме.“ Искали уж и да изгонят Стефан от
Сърбия. Дошли „сверѣпьствьно и неукротимо до нарицаѥмаго Ныша града“. Едни други уж се изпоклали в полунощ. Стефан дал
на Стрез „поль царьствиѩ бльгарскааго (Стефан, стр. 22) и войску свою въ помошть, и самъ помогь ѥму“ и го утвърдил в Просек.
Стефан и някои загорски владетели, които държали градове около Солун и Охрид, придумал да се присъединят към Стрез „ѩко
съродникоу цареву и себѣ брату“ (Теодосий, у Павловић, стр. 88). Много загорци дошли при него. Неговото веселие било „сьмрьть
чловѣча“ – хвърляне от дървеното „позорище“ долу във Вардара. Напомнянията на Стефан. Стрез се обявил против Стефан, „при-
мири бо себе кь Грькомь и кь своимь Готθомь присвоивь се“, и с огромна войска от едните и другите нападнал сърбите. Изпраща-
нето на св. Сава; разговорите между угощението и след него. Напразно. Ангел, казва, го убил (Павловић, стр. 92). Легендата за
Стрез в Гласник, VIII.
715 Hopf, стр. 243; Макушев, стр. 12. Крал Стефан, цит. съч. (с риторическа натруфеност). „И в тази нощ ангел божи го прониза с
копие“, пише Доментиан, изд. Даничич, Белград, 1865, стр. 209. Едно приказно житие на Стрез има в Гласник, VIII, стр. 144. Срв.
също и по-късния Данаил, стр. 183. [Хронология: през пролетта на 1211 г. Стрез е бил разбит от франките. В 1212 г. Хенрих победил
Ласкарис, през зимата известие за поражението на Борил. Мир и с Ласкарис и с Борил (Baudouin d’Avesnes), сватба. През 1213 или
1214 г. походът на Хенрих с Борил за Ниш; след него (според Павлович) починал Стрез. След това (Стефан) умрял Михаил Епирски
в 1214 г. През 1215 г. крал Андрей, който водел Хенриховата внучка, заедно с Хенрих наново потеглил и против сърбите. Войната

180
 на Борил с Асен и обсадата на Търново е станала тепърва след смъртта на Хенрих и е траяла 7 месеца, а не 7 години. Vide Muraltum. –
За похода на латини и българи против Стефан Сръбски nota bene: отношенията на сърбите към унгарците. Чий е бил Ниш?
716 Ljubić, Monumenta, III, стр. 402.
717 Раковски, Асен, стр. 51 (Поменик).
718 Стефан, Гл. XX. Той нарича Хенрих „царя грьчьскаго Ерика Филаньдра“ (Enrico de Flandria). В хронологическо отношение
трябва да приемем, че походът е извършен след смъртта на Михаил I Епирски (1214) и преди смъртта на Хенрих. [След боя с
Михаил Епирски и след разказа за неговата смърт (1214) крал Стефан разказва за втория поход на Хенрих срещу Сърбия (Ѥрись
Филандърь) заедно с Андрей унгарски. Искали да се съединят в Ниш. Бил Великден. С лукавство повикали Стефан в Ниш. Срещата
на Стефан с Андрей станала на сръбската граница в Равна. Подаръците на унгарците. Веселието траяло 12 дни. Хенрих се прибли-
жавал „наоучаѥмь оть зьломыслещиихь ми“, „станиѥ“ в Ниш, обаче заминал си, без да свърши нищо. Вм. Ерика чети, както е в
изд. Ѥриса, от грц. ’Ερρῆς. Вж. „venerabilis patris Eri, archiepisc Thebarum“ 1262. Hopf, Chron., III, Tafel et Thomas, III, стр. 51 и сл.
Henri = Erris. Eris arcib. athen. 1308, Buchan, Rech. hist., I, стр. 473; Gregorovius, Gesch. v. Athen, I, стр. 489.]
719 [Itinererium Henrici imperatoris Constantinop. 1208–1216. Vide Muralt. Първата му жена от 4 февруари 1207 г. била Agnes von
Montferrat.
1208 г. пролетта. Война с българите.
26 май. Съобщение за Бориловия поход към запад. Хенрих потегля за Одрин.
31 юли. Сражението при Пловдив. През лятото. Война срещу Ласкарис (лични). През зимата се възпрепятства продължаването на
войната на изток. В Цариград. Сватбата на Слав.
Декември. Хенрих заминава за Солун (Hopf, стр. 228). Влашки мародери в Южна Тракия разбити и ударили в бягство.
28 декемри в Зъхна.
30 декември. Хортактон! – Солун.
1209 г., 6 януари. Димитрий бил произведен рицар и коронясан за крал (Солун). Март. Поход в Тесалия.
Май. Парламент в Равеника. Към Тива, Негропонте. Узнал за Бориловите приготовления, потеглил към север (стр. 231). Останал при
Солун. Преговори с Епир. Четирима неприятели на империята.
1210 г., 2 май. Парламент в Равеника (стр. 236 а). Поход срещу Епир, далече, когато Борил и Ласкарис се появили наново. Връщане
от Македония.
1211 г., 4 април. Борис (sic) дебнел на пътя при Русион. Българите били отхвърлени. Хенрих заминал за Цариград.
Май. Евстахий съобщава, че Стрез е бит. Неговата смърт сигурно е последвала по-късно от 1211 г.?
15 октомври. Императорът е в поход срещу Ласкарис в Азия. Борис (sic) е съвършено разбит с помощта на Слав. Писмото на Хенрих
у Макушев.
1212 г., 12 януари. При Пергам. Мир с Ласкарис (Hopf, стр. 244). Императорът с в Цариград. Препирни за патриаршията (през декем-
ври 1211 г. избран патриарх).
1213 г. Август. Епископът кардинал Пелагий пратеник, оплакванията на Хенрих срещу него.
1214 г. Смъртта на Михаил Епирски. Nota bene: писмата на Инокентий. И. умрял на 16 юли 1216 г. – Агнес отдавна е умряла (първата
съпруга на Хенрих), стр. 245. Женитба с дъщерята на Борис (sic).
13 февруари. Мария като регентка потвърждава привилегиите на пизанците в Цариград. Buchon, Recherhes.
(1215 г. Събор в Латеран).
1216 г. Хенрих заминава за Солун.
11 януари. Неговата кончина в Солун.]
720 Акрополит (Stritter, стр. 722) говори за една седемгодишна обсада, но тя едва ли е продължила повече от седем месеца. Според
един надпис в Търново Иван Асен II се възкачил на престола в 1218 г. [Baudouin d’Avesnes (Wailly, Vill.), стр. 423, разправя, че след
поражението на ломбардите настъпил мир и с Ласкарис, и с българина. Хенрих взел за жена дъщерята на българина (Johennis) et il
donna une soie nieche en mariage, втората била дадена на Тодор Ласкарис (първата съпруга на Тодор Ласкарис била Ана Ангел,
втората – Филипа Арменска. Йоланта, поч. в 1233 г., е внучка на Хенрих и съпруга на Андрей II; дъщерята, на Петър d’Auverre и
Йоланта Мария, съпруга на Ласкарис, на Тодор Ласкарис; сватбата на новата Йоланта е станала около 1217–1220, третата – на
Андрей, унгарския крал; това са били трите дъщери на Петьр граф d’Auxerre и на контеса Йоланта, сестра на императора. Par ces
mariages aquist il grant pais et grant aide. A. Schaube, Eins bisher unbekanate Regentin des labteinischen Kaiserreichs, Mitth. des Institutes
für Österr. Geschichtsforschung, VIII, 4, 1887, стр. 587–594. Грамотата от Пиза, по-рано поставяна в 1214 г., G. Müller и С. Riant в
1213 г., също и Heyd, I, стр. 321. Датирана инд. I, 13 февруари. Факсимилето издадено от Riant. Die Vermählung Heinrichs mit der
Bulgarin 1214: Robert de Clary, Eracles в Recueil des hist. des croisades, II, стр. 289, Andrea Dandolo im 9 Jahr. Zianis. Споменаваният
в грамотата Убалдо е бил Podestà в Пиза през 1215–1217 г. и през 1227–1228; в 1213–1214 г. е имало в Пиза само 4 consules или
rectores. В грамотата четем: „fratri nostro r(egi) recordationis inclite, quondam imperatori Costantinopolitano“. Следователно регентка
след смъртта на един император. Това може да бъде само в 1228 г., инд. I, когато Убалд наистина с бил Podestà в Пиза. Тогава умрял
император Роберт на път от Рим за Цариград в Морея, напуснал Рим още приживе на папа Хонорий III (поч. на 18 III 1227), починал
е може би още през 1227 г. Робертовата сестра Мария била омъжена в 1218 г. с Тодор Ласкарис (поч. в 1222). След неговата
смърт тя се върнала в Цариград. Следователно била е регентка в отсъствието на Роберт; по-късно, през декемри 1228 г., е бил
вече регент Nariand de Toncy, защото след смъртта на Роберт barones и milites (Tafel et Thomas, II, стр. 38) са упражнили своето
изборно право. Imperatrix като вдовица на никейския император, в Латинската империя само baiula. Трябва да се чете не R(egi) ами
R(oberto). След Робертовата смърт Мария е била сигурно с партията, която е искала да има Асен за регент; другата партия е била
за Jean de Brienne, неприятеля на Фридрих II; гражданите на Пиза са били съпартизани на Фридрих [I. Факсимилето на тази грамота
се намира и в Archives de l’Orient. lat., II, стр. 257; „Maria Dei gr. imperatrix, baiula imperii Constantinopolitani“ etc. На гръцки с
червено: „† Μηνί φεβρουαρίφ, ίνδ. ά †. – Albericus казва, че към Борил „quidam cardinalis a d. papa ad eum fuit transmissus“. Върху
това вж. Василевски. Kukuljević, Regesta, Starine, 27, 1895, стр. 28. Bela IV, „Sevrini, Kal. 1259, I Julii“. Pater Belae regis possessionem
Sczolovna а castro Szaladiensi exemptam donaverat Iwachino comiti Sibiniensi filio comitis Beche. Commemorat Bela IV quaedam eius
servitia, inter caetera, „quod cum Assenus Burul, imperator quondam Bulgarorum, аuxilium а parte regis contra infideles suos de Budino ex

181
amicitiae fiducia implorasset, rex ipse Iwachinum, associatis sibi Saxonibus, Olacis, Siculis et Bissenis in subsidium transmissit, qui cum
supra fluvium Obozt pervenisset, tres duces de Cumania ipsis occurentes, cum eis praelium commiserunt, quorum duobus occisis, tertium
nomine Karaz comes Iwachin us vinctum transmisit ad regem. Perveniens ad castrum Budin duas portas civitatis igne combusserit et post
forte praelium ibi commissum, licet equo suo occiso, ipse acceptis lactalibus plagis vix vivus remanserit. Tamen quatuor cognatis et aliis
militibus per Bulgaros occisis castrum Budin ad manus eidem B. Asseni restituit“. Item exercitus patris regis contra Romanum ducem
Ruthenorum, in quo idem dux capite fuit truncatus. Ivachini filii Philippus ep. Zagr. et Thomas comes de Crocov. Servitia Thomae contra
Tartaros ad flumen Soiov etc. „Antiquum transumptum in charta conservatur in mea collectione“. Balduin d’Avesnes е важен за тази епоха.
Литература: J. Heller, Balduin v. Avesnes, N. Archiv, VI, стр. 133. Baron de Kervyn-Lethenhove, Istoire et cron. de Flandres, Bruxelles,
1879, 2 v., I, стр. XIV, XXIX, описва ръкописите, някои преработени и продължени. Списък на ръкописите от Riant в Archives de
l’Orient latin, I, стр. 256 (№ 1–13 цели, един в Мюнхен от XIV в., étr. 127, gall. 152; № 12–19 rédaction abregée). Печатан в Mon. Germ.,
Scriptores, XXV. Навярно е черпил от изгубената част на Henri de Valenciennes. Може би да има нещо и у Muratori. Вж. А. Dandolo
и др. Неиздадените папски писма? На Хонорий II? Може би писмата на импер. Хенрих от 1210–1216 г. да съдържат известия за
неговите отношения със сърби и българи? Respice etiam Albericum in Monum. Germ. Script., Balduinus de Avenes, ed. Mon. Germ., SS,
XXV, стр. 414–467.]

182
 Глава XVI. Цар Иван Асен II
Разцвет на българското царство при цар Иван Асен II (1218–1241). Клокотнишката битка и завзе-
мането на цяла Тракия и Македония. Вътрешното издигане на държавата. Столицата Търново.
Съюз между българи и гърци против цариградските латинци. Отношенията на Асен към папата и
към Маджарско

Иван Асен II, „сынъ стараго Асѣнѣ царѣ“721, най-великият от Асеновци, без сам да е завоевател, разши-
рил границите на царството си, прието от него в разнебитен вид, до такива размери, каквито вече от ня-
колко века не е имало, па до каквито и по-късно никога вече не с достигало. Той обърнал внимание също
и на вътрешното благосъстояние. Споменът за него не е затъмнен с никаква жестокост: бил човеколюбив
и кротък управител. Византийският историк Акрополит разказва, че всички съвременници гледали на
него като на бележит и щастлив човек; „понеже не потапял меча си в кръвта на поданиците си и не опетнил
себе си с избиване на гърци, както обикновено правели по-раншните български господари, затова той
станал скъп и драг не само за българите, но и за гърците, па и за други народи“. А неизвестен нам българ-
ски монах пише пак за него: „Иван Асен, великият и благочестив цар, син на стария цар Асен, със силна
любов към бога въздигнал българското царство повече, отколкото всички други предишни царе; строил
манастири и ги украсявал със злато, бисер и скъпоценни камъни, надарявал всички свети божии черкви с
много дарове и проявил към тях голяма щедрост; всеки духовен чин: архиереи, йереи и дякони той об-
сипвал с големи почести и най-после възобновил и патриаршията на българското царство.“722
Латинската империя в Цариград само след десетгодишно съществуване почнала вече да се разлага. Им-
ператор Хенрих, „вторият Арес“, както го наричали гърците, в 1216 г. внезапно умрял в Солун, по общо
мнение от отрова; някои обвиняват съпругата му българка, а други – приближените му; Хопф подозира в
това ломбардеца Бландрат. Наследникът му и шуреят му Петър де Куртене, като пътувал веднъж от Драч
за Солун, бил изменнически неочаквано нападнат от епирците, в плен у които и умрял. 723 След Петър
престола заел брат му Роберт, който без пречки от страна на маджари и българи пристигнал в 1220 г. в
Цариград. Много му помогнали роднинските му връзки: една година преди това Асен II се оженил за
Мария, дъщеря на маджарския крал Андрей II, който пък от своя страна бил шурей на Роберт.724 Роберт,
невеж страхливец, бил принуден в 1228 г. след позорни любовни авантюри да избяга от Цариград. Нас-
ледникът му Балдуин II бил още малко момче, а състоянието на империята изисквало енергичен мъж.
Някои предлагали за регент Асен, който като зет на Андрей II бил в роднински връзки и с Балдуин, а за
да станат връзките още по-здрави, съветвали един годеж на Балдуин с Елена, непълнолетна Асенова дъ-
щеря.725 Асен заявил, че е съгласен, и обещал да отвоюва за Балдуин Тракия, в която неуморимият Йоан
Дука Ватацес (1222–1245), наследник на Теодор I Ласкарис, превзел дори Одрин. Обаче страхът от бъл-
гарите и отношението на клира взели връх. Повикали Йоан де Бриен, бившият ерусалимски крал, който
наистина в 1231 г. пристигнал със силна войска, но поради своето скъперничество и бездейност не оправ-
дал надеждите. Много рицари и оръженосци предпочели да напуснат латинските знамена и да постъпят
на служба у Асен.726
Между това в Пиндските земи възникнало ново царство, което скоро почнало да има силно влияние
върху съдбините на полуострова. Там (1214) след Михаил I Епирски дошъл брат му Теодор, див и веро-
ломен воин. Само в няколко години той превзел Охрид, Прилеп и Пелагония, подчинил под властта си
албанците, които тъкмо тогава под предводителството на Димитрий се борели с венецианците в Драч,
превзел този град, Корфу и дори Солун (1222), а също и с измяна отнел от Ватацес Одрин. Слав бил
заставен да се присъедини към него и да се ожени за племенницата му. Теодоровото царство се прости-
рало вече от море до море: от Коринтския залив до Марица. Тогава приел и титлата император, бил коро-
нясан от Димитрий Хоматиан, охридски архиепископ, и сякъл монети с образа си. 727
Асен отначало сключил с Теодор съюз, за чието закрепване Теодоровият брат Мануил се оженил за
Асеновата незаконна дъщеря Мария; скоро обаче Теодор изменил на клетвата си и заменил приятелството
си с вражда. С многобройна войска от гърци и франки (наемници) нахлул в Тракия. При с. Клокотница
(сега Семидже), между Пловдив и Одрин, на големия цариградски път се срещнали неприятелските

183
войски през април 1230 г. Асен заповядал да носят напред разгънат на едно копие текста на нарушения
договор. С дружина едва ли от 1000 кумански наемници започнал той боя. Теодор бил победен и пленен
с много велможи. Другите пленници Асен веднага след битката пуснал на свобода и незабавно навлязъл
в Теодоровото царство.
С необикновената си кротост и човеколюбие Асен привлякъл към себе си населението на завоюваното
царство, в което жителите в по-голямата си част били българи. Без бой победителят завзел Одрин и почти
цяла Македония и Албания до Драч.728 Никакви нови тегоби не наложил той на новите си провинции освен
обикновените данъци и издръжка на местните гарнизони.
От Самуилово време българските славяни сега пак са обединени под един скиптър. Асеновото царство
се умивало от три морета. Освен Дунавска България, сега в състава му влизат още: Браничево и Белград,
Ниш и Велбъжд (Кюстендил), Тракия с Дидимотихон и Одрин, цяла Македония, а именно окръзите: Сер-
ски, Скопски, Прилепски, Деволски и Охридски, а по-нататък Албания с Елбасан до Драч. Деспот Слав
Мелнишки изчезва от сцената; умрял е вероятно като един от най-видните Асенови боляри.729 В Солун и
в останалата част от Епирското царство бил поставен Асеновият зет Мануил, който приел императорска
титла.730 Западният съсед, сръбският крал Стефан Владислав, бил също женен за Асенова дъщеря731. То-
гава именно Асен построил съборната черква в Търново (по-после джамия), в която един надпис прославя
подвизите му по следния начин: „В 6748 лято (т.е. 1229–1230), индикт III. Аз, Иван Асен, во Христа бога
благоверен цар и самодържец на българите, син на стария Асен, създадох от основи този така свят храм
и изцяло го украсих: живопис в чест на св. 40 мъченици, с чиято помощ аз на дванадесетата година от
царуването си, когато храмът бе вече украсен, отидох на война срещу Романия, разбих гръцката войска и
плених самия цар кир Тодор Комнин, с всичките му боляри. Превзех всички земи от Одрин до Драч,
гръцката, освен това албанската и сръбската страна. Фръзите (франките) си запазиха само градовете около
Цариград; но и фръзите се покориха на царствената ми десница, така като нямаха никакъв друг цар освен
мен и живяха под моя власт по божие повеление. Защото без него нищо не се върши и не се произнася ни
дума. Слава на него во веки! Амин.“732
Асен II въздигнал твърде много престолния си град Търново 733, който тогава сигурно е изглеждал много
по-иначе, отколкото сега (1878) с жалките си развалини. Във всички български паметници по византийски
обичай към името му се притурят бляскави епитети: „Цариград Търново, богоспасен Цариград, царица на
градовете, царствен преславен град, наистина втор след Цариград.“734 Нямаме никакви известия кога е
основано Търново. Според едно предание построили го великани, а според друго негов основател бил
Крум. За пръв път Търново е въздигнато от братята Асен и Петър, които го избрали за своя столица: тук
е бил родовият им замък.
Пък и сега още всеки пътешественик се възхищава от великолепното разположение на българската сто-
лица. Първоначално тя се състояла от два разделени от бързотечната река акрополиса, също както Прага
е съставена от двете разделени от Молдава крепости: Вишеград и Храдчани. Още византийският историк
Никита Хониат с малко думи отлично е охарактеризирал разположението на града на Асеновци. 735
Янтра с големи завои се стреми от балканските склонове между стръмни, отгоре плоски варовити скали
към Дунава. На едно място със завоите си тя образува цял полуостров, на чиято източна страна се издига
хълм, защитен от три страни от реката, а от четвъртата – със стръмни тераси. На върха на хълма е същин-
ският Трънов град. Единственият достъп към крепостта е по-интересният хребет на скалата, широк 4 м и
15 м висок, който, спускайки се стръмно от двете си страни, от долината продължава нагоре към височи-
ната. Този естествен виадукт е прорязан само на едно място за укрепяване с тесен дол. На разстояние,
каквото може да измине една хвърлена с лък стрела от този дол към крепостта, и сега още (1878) води
добре запазена врата. Според свидетелството на турския географ Хаджи Калфа (поч. 1658) в XVII в. ста-
рият царски дворец още е бил цял. У него четем736: „Всред града се издига построен от издялани камъни
шестоъгълен замък с пет врати. Янтра го обгръща като лунен сърп и крепостта има връзка с водата (на
реката) чрез две кули.“ Сега там горе човек ще види само жалки развалини, обаче височината, върху която
е бил замъкът, все пак и досега още се нарича на български Царевец (Царювиц – според търновския изго-
вор), „царева крепост“, а на турски – Хисар (крепост).
На Царевец се издигали дворците737, в които са живели Асеновци, Тертеровци и Шишмановци. Един от
дворците тук е съграден от цар Иван Александър, който в него свикал около 1355 г. събора против бого-

184
милите и евреите.738 Наред с двореца на светския владетел е бил и дворецът на духовния глава на бълга-
рите – патриаршията, или съборът – „майката на черквите в българското царство“, черквата „Възнесение
Христово“.739 Сега няма следа от нея; според руските летописи след превземането на града турците я пре-
върнали в джамия. Току до нея сияела черквата „Св. Петка“ (Παρασκευή), чиито мощи Иван Асен със
съгласие на франките пренесъл от крайбрежния град Епиватис (по турски Боядос), намиращ се на 12 часа
път от Цариград, в Търново и там ги погребал в „цръкви царстѣй“, която той вероятно е построил нарочно
за това.740 След падането на Търново турците се настанили на Царевец и на мястото на разрушената през
време на войната черква „Св. Петка“ построили в 1435 г. джамия, съществуваща и досега.741 Трета чер-
ква – в чест на св. апостоли Петър и Павел – имало долу, на брега на Янтра, срещу Трапезица; тя е сегаш-
ната митрополитска черква.
На десния бряг на Янтра срещу Царевец се издига една уединена скала с отвесни към реката до сто фута
страни. Отгоре на едно малко пространство се издигала „славната крепост Трапезица“. Още римляните са
имали в този укрепен пункт една малка крепост, чиито основи според г-н Каниц могат и сега да се видят.
На Трапезица цар Иван Асен I в 1195 г. изградил черква в чест на св. Иван Рилски, в която се пазели
чудотворните мощи на националния патрон742, а близо до нея в черквата на Апостолите се намирали ос-
танките на св. Гаврил Лесновски743. От всичко това сега няма и следа. Отгоре Трапезица (народът я нарича
още Трапевица) е обрасла с храсталаци и служи за пасище на кози и овце. В преданията се разправя за
бляскави царски дворци и за седем намиращи се там черкви; според характера на мястото това сигурно са
били само малки и тесни здания и параклиси. Иманяри работят тук усърдно и вероятно намират много
скъпоценни неща. В подножието на Трапезица, срещу днешната митрополитска черква, била славната,
посветена на св. Димитрий и построена от Асен и Петър черква, в която българските царе се коронясвали.
Неотдавна търновските граждани заградили оскъдните останки от нея, главно олтарната стена, със зид. 744
Двете крепости се съединявали с построен върху две арки мост, към който водели врати за откъм града.
Самият град Търново е разположен на споменатия по-горе полуостров от Царевец на запад до близките
височини и добре е запазен откъм север и юг от стръмните брегове на реката. Във времето на Хаджи
Калфа имало само два моста през реката: единия – към Трапезица, а другият – на юг. Градът е растял
бавно; още в 1211 г., при Борил, е имало само една черква.745 Сърбинът Доментиан, който в 1253 г. е на-
писал житието на св. Сава, пише, че черквата „Св. 40 мъченици“ е край река Янтра, в новия град, в мяс-
тото, наричано Търново“746; от това можем да заключим, че градът, собствено предградието на Царевец,
отчасти е построен едва при Асен II.
Черквата „Св. 40 мъченици“ и намиращата се при нея Велика Лавра били на северната страна на града,
до брега на реката. Преданията много разправят за чудесата, вършени от погребаните там светии, особено
св. Иларион Мъгленски. В подземни гробове в нея се пазели останките на починалите царе. Стените на
черквата били пълни с надписи, някои от които и досега се виждат в джамията. Освен това градът бил
пълен и с други черкви и манастири, които турците след превземането на града превърнали в джамии или
бани. В баните често се срещат скулптурани работи, изобразяващи сцени от Новия завет. Главната баня
например (баш хамам) е едновремешната черква „Св. Богородица“.
Гребенът, който води от града нагоре към крепостта, вероятно е играл по-особена роля в историята на
старото Търново. Тържествените шествия се явявали там в цялото си великолепие; същият гребен е слу-
жил и като удобна арена за кървави сцени.
Имаме едно интересно известие от епохата на последния патриарх Евтимий за околностите на Търново,
изпълнени с високи скали и планини. „Край Търново, отделено само с реката, се простира поляна, виж-
дана от вси страни, която се напоява от стичащите се там води и ласкае още отдалеч окото с прелестта на
водите; тя е насадена с дървета, покрита е с най-разнообразни цветя и е пълна с овошки, а над нея се
издига гъста и обширна гора. Тук се издигала черквата на Пречиста Дева, майката Христова и Богородица,
на чийто празник тук се е стичал от целия град народът с жени и деца.“747 От малкото тези думи личи как
византийският образован монах наред с безсъдържателни фрази и библейски спомени сполучливо е на-
рисувал и един хубав пейзаж. Такива примери за жалост са крайно редки. Киевският архиепископ Григо-
рий Цамблак, родом от Търново, от перото на когото е излязло това описание, споменава за поляната само
защото патриарх Евтимий забранил празнуваното там тържество поради станалите там безчинства. От
други извори узнаваме, че същото това място, разположено на юг от града, се наричало Света гора и че
в тамошния манастир „Св. Богородица“ е живял известно време и св. Теодосий Търновски 748. Още във

185
времето на Хаджи Калфа гората била съхранена и служила за запазване на пасящия добитък от слънчевия
пек749. Сега тя е гола и в празнични дни там се веселят турци.
Малката равнина, намираща се на юг от другата страна на реката, се нарича Марино или Марно поле. На
половин час път на североизток е с. Арбанаси, което според легендите е основано от 70 гръцки семейства
по случай брака на някой цар с дъщерята на византийския император; всъщност обаче селото не е по-
старо от 400 години.750
По цялата търновска околност са пръснати много манастири. Само на един час път по-долу от града
Янтра тече през една теснина и между два манастира: „Св. Троица“ и Преображенския; други още манас-
тири се спотайват из околните долини: Присовският („Св. Архангел“), Плаковският („Св. Илия“), Къпи-
новският („Св. Никола“) и т.н. Имената на основателите им – царе, царици и боляри, отдавна са забравени,
а ценните им ръкописи са или отвлечени, или унищожени.
Търново като престолен град на българските царе, патриарси и боляри бил център на целия държавен и
културен живот в XIII и XIV в. Гражданите също участвали в политическите движения. Не така е било в
Сърбия. Сръбските крале и царе, както и много западни владетели, нямали своя постоянна столица, а
живеели поред ту в един, ту в друг замък на Косово поле, в [крепостта] Звечан, [планината] Паун, [село]
Сврчина, [крепостта] Породимля или в градовете: Раса, Призрен, а след завоеванието на Македония – в
Скопие и Прилеп; по-късно в: Крушевац, Смедерево и Белград. Ето защо там не е могъл да се създаде
един център на политическия и литературния живот.
Мирът, зацарувал по българските земи през времето на Асен II, повдигнал търговията. Дубровчаните,
които малко по малко взели цялата вътрешна търговия на полуострова в свои ръце, получили от Асен
големи привилегии751, въз основа на които те като „най-верни любими гости на царството ми“ могли без-
пречно да пътуват, да купуват и да продават. Дълго време след това дубровчаните си спомняли „за вярната
дружба на високопрославения цар Иван Асен“.752
Оживил се и църковният живот. Асен II дал големи дарове на манастирите: например на Рилския манас-
тир753 и атонските манастири „Лаврата“ и „Протатон“, а особено българския Зографски манастир754, които
оцелели от опустошението, извършено на светия полуостров от разбойнишкия латински епископ Севаст-
ски.
Последователи на разни вероизповедания – православни, католици и богомили – живеели в Асеновото
царство. Папата в едно свое писмо до маджарския крал се оплаква от Асеновата веротърпимост към бо-
гомилите; той дава приют и покровителство на еретиците и затова царството му е препълнено с тях.755
При Асен II дори и гърците признали независимостта на Търновската църква.
Асен сключил съюз с император Ватацес, за да разрушат Латинската империя, на която се сърдил, откак
не го избрали за настойник. Обаче скоро след пристигането на Йоан де Бриен в Цариград той бил твърде
много зает с война против маджарите. Военните действия се развивали по трансилванската граница, във
Влашко, около Белград и Браничево. Асеновият брат Александър разбил маджарите и пленил графа и
воеводата на трансилванските сикули Богомир, Собеславов син. Маджарите пък от своя страна превзели
опустошената Северинска756 област, т.е. Малка Влахия до Алута, където скоро от всички страни започнали
да се събират колонисти; оттогава маджарските крале си присвоили титлата крале на България и на Ку-
мания.757
След свършването на тази война, Асен с Ватацес се обърнал срещу цариградските латинци. Войната
започнал Ватацес, като превзел в 1235 г. венецианския Галипол. Асен и Ватацес с жените си се срещнали
в превзетия град, а после на азиатския бряг на Хелеспонт, в Лампсак, била отпразнувана сватбата на два-
надесетгодишния Ватацесов син Теодор с десетгодишната Асенова дъщеря Елена. Пак там била призната
и независимостта на Търновската църква от византийския патриарх Герман със съгласието на патриарсите
ерусалимски, антиохийски, александрийски, и Йоаким, търновският архиепископ, в присъствието на мно-
зина гръцки и български епископи и монаси бил тържествено въздигнат в патриарх.758
След тази среща българи и гърци се втурнали да опустошават Тракия до Цариград; Долна Марица била
определена като граница за завоеванията на двете страни [?]. Още същата година съюзниците заобико-
лили дори и самия Цариград759.
Между това Асен превзел пътьом и Пловдив, в който франките вероятно били заседнали здраво още
след поражението на Борил; в 1219 г. там заседнал един роднина на Рене, нидерландецът Жерар де Стрем
(Gérard dе Stroem). Бриен, съуправителят на малолетния Балдуин II, разполагал в Цариград само със 160

186
рицари и оръженосци; той бил принуден да разоръжи гърците и да разпредели оръжието само между
наличните латини. Генуезците и пизанците приготвили военните си кораби, Венеция изпратила 25 галери,
а Готфрид II Вилхардуен, морейският княз, дошъл на помощ с флотилия и с десантна войска. С храбростта
си латинците успели да отблъснат обсадните войски, а на морето италианците унищожили гръцките и
българските кораби (1235). Асен след безполезни настоявания от страна на папата да се откаже от съюза
с Ватацес бил отлъчен на 25 май 1236 г. в Рим760.
Бриен умрял в 1237 г. Асен изведнъж охладнял към съюза си с Ватацес. Може би отстъпчивостта на
Балдуин II да му е дала повод за това, а може би той се опасявал от засилващото се могъщество на ни-
кейския император; както и да е, едно сблъскване между двамата сьперници за завладяване на Цариград
станало вече неизбежно, защото и „царят на българи и гърци“ с не по-малка радост би издигнал трона си
на Босфора. Под предлог да види още веднъж поне дъщеря си Елена, невестата на византийския престо-
лонаследник, повикал я той на среща в Одрин; оттам обаче той я взел със себе си в Търново.
Като скъсал връзките си с Ватацес, Асен сега влязъл в сношения с папата. По лично негово желание (в
май 1237 г.) в България бил изпратен папски легат Перуджийският епископ, който да води преговорите
относно цариградската империя. Заедно с легата пристигал и Йоан Вилдхаузен, германец от Вестфалия,
бивш босненски епископ. Но още на 28 февруари 1238 г. Григорий IX настоял пред маджарския крал Бела
IV да обяви кръстоносен поход срещу Асен, тъй като последният не щял да се присъедини към Римската
църква и защитавал богомилите, с които тъкмо по него време католическата църква водела кървава война
в Босна и в Южна Франция761. Същото нещо поискал папата и от император Балдуин 762. Бела се готвел за
война с намерение да завоюва България763. На кръстоносците, които отидат срещу „еретиците и схизма-
тиците“ българи, обещали, че ще им се простят греховете. Самият обаче кръстоносен поход, както изг-
лежда, не се състоял; Асен намерил, че ще е по-изгодно за него открито да се съюзи с Балдуин II като
негов „защитник“.
През това време едно ново движение на народите разтърсило Изток. Куманите, заплашени от нахлулите
откъм Русия татари, на тълпи бягали през молдаво-влашките равнини отчасти в Маджарско, а отчасти
през Дунава, през който на кожени мехове, напълнени с въздух, минали в България и залели цялата страна
до Тракия. Много народ с дворянството се поселил в България. Пък и латинците завързали дружба с тях.
В 1239 г. франки, българи и кумани потеглили заедно да обсаждат гръцките крепости в Тракия 764. Когато
Асен атакувал Цурулон (Чорлу), внезапно получил известие, че жена му маджарката, синът му и патриарх
Йоаким умрели в Търново от чумна епидемия. Той погледнал на това като на божие наказание за веро-
ломството, изгорил обсадните си машини, върнал се вкъщи, изпратил обратно Елена и отново се помирил
с Ватацес765.
Латинците от ден на ден изпадали във все по-затруднително положение. Император Фридрих II в бор-
бата си с папата намерил естествени съюзници в лицето на гърците от Никея и Епир, а Балдуин II, покро-
вителстван от папата, трябвало скоро да почувства гнева на императора. Асен и Ватацес в 1239 г. влезли
в преговори с Фридрих II766, а Ватацес дори се оженил за незаконната дъщеря на императора и му дал
клетва за вярност. Най-сетне в 1240 г. Балдуин II през Маджарско и България влязъл в Цариград с по-
мощна (събрана на Запад) войска от 700 рицари и 20 000 коня; и тази подкрепа обаче не могла да спре
хода на събитията767. През време на похода франкската войска въпреки съюза на българите с Ватацес на-
мерила добро гостоприемство у първите.
Епирския император Теодор ние оставихме през дните на Клокотнишката битка. Дълго време го дър-
жали под слаб арест, но накрая царят заповядал да го ослепят за някакви интриги, от каквито той не от-
викнал дори и като пленник. В 1240 г. Асен се оженил за Ирина, дъщерята на пленения цар, и освободил
тъста си. С Асенова помощ Теодор успял да превземе Солун и да плени брат си „император“ Мануил. Но
понеже бил сляп, предал управлението на сина си Йоан.
В юни 1241 г.768 умрял Иван Асен II, най-великият измежду Асеновци и наред със Симеон най-видният
от всички български царе. Като син на възстановителя на царството, той прекарал младостта си в изгнание
и завзел бащиния си престол след тежки изпитания и борби. След смъртта си оставил царство, което се
допирало до три морета и чието положение между християнските държави било закрепнало благодарение
на приятелските връзки със съседните владетели на гърци, сърби, маджари и германци. Българската дър-
жавна църква също била призната от гърците. Оживената търговия, великолепните постройки и рядката

187
религиозна свобода били също признаци на вътрешно държавно благосъстояние. При един храбър и опи-
тен наследник на престола това царство скоро би процъфтяло и би достигнало още по-голямо могъщество.
Съдбата обаче решила иначе.

721 В един надпис от 1230 г., също и у Евтимий – в житието на св. Петка (Раковски, Асен, стр. 12) и в поменик на царете (пак там,
стр. 52). Някои историци погрешно го считат Калоянов син. [Ad. „старааго Асѣнѣ“ вж. τῆς τοῦ παλαιοῦ Λάσκαρι ϑυγατρός, Lasc. I.,
Pachym., Mich. 1, IV, cap. 29. Цариградският в-к „Новини“, 1894 г. (Г. IV, бр. 66), от 17 май 1894 г., цитира едно писмо от Казан, в
което се говорело за славянския произход на волжките българи: „У тукашний хранител на археологическия музей намерих два
откъслеци от 13. и 14. столетие, в които се говори за болярина Теодор, по какъв начин е постъпил на служба при черниговския княз
Михаил. Боляринът Теодор е избягал от София от Асен II. И за това събитие се говори накратко.“]
722 Раковски, Асен, стр. 50, 54.
723 [За Петър дълго време нищо не се е знаело, както за Балдуин!]
724 Theiner, Mon. Hung., I, стр. 21 (1219): cum Azeno Bulgarie impiratore mediante nostra filia matrimonium celebravimus. [Асен II и
унгарците. Войните, брат му Александър, вж. бележката на стр. 345, Teutsch und Firnhaber, стр. XXV, № 132. Вж. Onciul, Originile
principatolor române, Bucureşti, 1899. Теорията му: произходът на династията на Басарабовци от М. Влашко, Олтения, между визан-
тийци, унгарци, печенеги, воеводство (вж. Нибелунгите), Βλάχοι на Кинам 1166 г., Блаци на Асеновци. В 1230 г. унгарците отнели
на българите Северинския Банат (унгарската титла rex Bulgarie, титлата rex Cumanie = Молдава). Румънските воеводи дотогава са
били васали на Асеновци, след това на унгарците. Lytuon 1247, 1285–1286, Барбат около 1279, Тугомир до 1310, Басараб около
1310–1338, Александър 1338–1364, Владислав 1364–1372, Радул 1373–1384. Политическа и църковна зависимост от българите –
пораждането на славянското богослужение, което продължавало до края на XVII или началото на XVIII в. Dobrescu дисерт. ръкопис
1904: може би под видинските епископи. Nota bene: quibusdam pseudoepiscopi Graecorum, 1234 в куман. епископство, от тези гърци
власите приемали причастието, и унгарци, и Theutonici там, Theiner, Mittheilingen, I, стр. 131. Новопокръстените в земята Ceurin,
1237, преобръщали ги praedicatores, папските писма.]
725 Че това е Елена (род. 1225), личи от Sanudo у Bongars, Gesta Dei per Francos, II, стр. 73; по-късно за нея се оженил Теодор II
Ласкарис. Вж. генеалогичната таблица (Гл. XVII).
726 Макушев, стр. 53–61. Hopf, стр. 252 и сл. [Ad graeca huius temporis ex Çurita (bibl. univ. Prag. 2213 95), Çaragoça 1562, 1, стр. 136,
в Бургос дошла при rey Alonso la imperatriz de Constantinopoli, que dexava al emperador su marido en poder del Soldan de Babylonia,
2/3 платили папата и френският крал, за 1/3 се обърнала към кастилския крал Ам. Кастилски. В последните години на re Jayme
дошла Costança emperatriz de los Griogos, fue muger del emp. Calo Juan Vatazo, hija del emperador Federico, избягала от Ласкарис Тес.
и Мих. Пат. Нейният брат Манфред починал. Живяла във Валенция и инфантата на Ласкарис, hija del emp. Theod. Lasc, ψ Guillem
conde de Voi temilla. Стр. 128 capitan Ramcn de Baucio, стр. 139-a Beltran de Baucio conde de Aubllino.]
727 [Зa Теодоровите придобивки Acropolita, стр. 42: ἄνευ τῆς ‘Ροδόπης ὄρους, ὅπερ καί ‘Αχριδάς ώνόμασται, превзел и Мелник (който
бил на Слав), Мосинопол, Ксантия, Грациана, Макри, Дидимотикон. Пак там, стр. 45: Клокотница ἐπί τά ἄνω τοῦ Ἕβρου. Димитър
Хоматиан за правата на императора и патриарха Теодор, nota bene Gelzer, Byz. Zeitschr., II, стр. 62–43. Наследникът на Димитър
Хоматиан? Nic. Blemmyda ad bulg. archiep. Jacobum de unione, Migne, стр. 142. Вж. Шестаков в ЖМНПр, 1897 март, стр. 245–253
(nota bеne 247). За Димитър Хоматиан вж. Васильевский в ЖМНПр, 1885 март, стр. 22. На стр. 8 той поставя писмото му до Кер-
кирския митрополит за ръкополагането на свещеници от българите преди 1219 г. Солунският митрополит Константин Месопота-
мит, 1223 г. (в кореспонденцията на Никита Акоминат вече се споменава като солунски). Йоан Протан бил уж ръкоположен от
българите. Васильевский в ЖМНПр, 1885 април, стр. 215: Никита в половината на XIII в. и Николай (писмото на Йоан Навпактски).
В 1227 г. папската анатема към Теодор. Сношенията на Теодор с Фридрих II, пратеници – comes Maio, Riccardi S. Germano, MG,
SS, XIX, стр. 356–357. Йоан Навпактски упреквал патр. Герман, че не нарича Теодор цар, а нарича цар скита Асан в Хем. Васильев-
ский: ὁ τοῦ Αἳμου κατάρχων Σϰύϑης Άσᾶν. Визант. Врем., III, стр. 292.]
728 За Клокотнишката битка (Κλοϰοτινίτζα, Клокотьница) вж. Acropolita, Гл. 15, чието съченение е главният извор за тази епоха. Срв.
Albericus, стр. 536. Още в XVI в. това село се наричало Клокотница. Срв. Heerstrasse etc., стр. 98, 132. За границите на Асеновото
царство в 1230–1241 г. вж. грамотата на дубровчаните, също Acropolita, пос. място, Евтимий, Житието на св. Петка (Starine, IX,
стр. 57) и списъка на българските епархии при Иван Асен (пак там, стр. 53). [За името Клокотница още: Dernschwamm, Verantius.
За състава на Асеновото царство: Βολερόν, ἅπαν, Сер и пр. Acropolita, стр. 46. Albanis nota bene: Ἄλβανον тук дали е област или
град? = Arbanum около Кроя.]
729 В поменика (Раковски, стр. 51) и нему се чете вечна памет наред с царете и придворните.
730 [За императорската титла на Мануил срв. Васильевский в ЖМНПр, 1885, март; Дринов във Визан. Врем., II, стр. 1 и сл.]
731 [За отношението на Асен към сърбите вж. Васильевский в ЖМНПр, 1885, март, стр. 27. Срв. Търновския надпис и тривалите у
Евтимий, Житието на св. Петка.]
732 Открито е от Даскалов (вж. стр. 103, бел. 13). Факсимиле от него има у Раковски, Асен, стр. 9. Бриен е пристигнал в Цариград
[през септември] 1231 г. Надписът е от времето, когато Асеновата власт (като спекун) над Латинската империя излеждала осигу-
рена.
733 [От времето на Асен II (1230–1241) е и Болонският псалтир, писан от Белослав Йосиф и Тихота. Белославовата приписка на л.
106. На л. 128-б „Помени г и раба своѩ Иѡсифа и Тихотѫ съѱавъша книгы сиѭ бцѫ приснодвѫ Мариѭ, писашѫ же сѧ въ
Ѡхридѣ градѣ въ селѣ рекомъїмъ Равне при ц ри ҆Асени бльгарьскьїмь.“ Друга приписка съобщава, че „сиѫ книгы купил ѡ гра-
матика Тодора ѡдъ Равьнеи“ иеромонах Данил, като дал за нея „попадины си обеди (бълг. обици) и позлащеныи двѣ перьперѣ
срѣдѣ града вь Бьтоли дад... си... поминаниѣ“. Срезневский, Пам. юсов. письма, стр. 127–128, смята, че е писан във времето на Асен
I (1186–1196). Че Болонският псалтир е писан във времето на Асен II, 1230–1241, вж. руския превод на моята история, стр. 551, бел.
12. Срв. Пич и може би Макушев рец. (против този възглед). Споменик, III (Стоjановић), стр. 12. Грамота от октомври 1300 г. на
крал Стефан Урош (Милутин) от Хилендар: бащата на краля дал на Хилендар Оу Скопьскои странѣ вь мѣстѣ рекомѣмь Тморане

188
 келию свете Петке, кою ѥ быль сьздаль нѣкто протосѣвасть загорьскыи Прибовь дьни Асѣна цара и пакь бѣше тази келиѩ ѡтсто-
упена ѡть манастира, кьгда и Скопѥ бѣше ѡтстоупило ѡть кралевьства нашего, да кьды и пакь пріѥ кралевьство ми скопьскоу
страню“, обновил с всичко (и тъстът му имп. Андроник потвърдил с хрисовул) „что си ѥсть имала ѡть хтитора ѡногози Загора-
нина“. Село „у Варошах“ (твор.п.), „у тморахь“, река Велика, „оу Свиновьхъ, коупленица хтитора сиѥзи кельѥ протосѣваста
Прибо“... „бащина кою ѥсть коупиль протосѣвасть Прибоѡть Арьбела и ѡть Калогюрьгѩ“. Граници, „поуть оу Таворь“, „парици“. –
Надпис с името на цар Иван Асен в черквата в Беренде, Царибродска околия, Сборник, II, стр. 48.]
734 Срв. βασιλεύουσα πόλις, ή βασιλὶς τϖν πόλεων, ἄστυ βασι’λειον и т.н. Krause, Die Byzantiner, Halle, 1869, стр. 15.
735 Ό Τόρνοβος έρυμνοτάτη, άμα καί προφερεστάτη τϖν κατά τόν Αἴμον άπασϖν πόλεων, τείχεσι τε ίσχυροῖς περιβεβλημμένη καί ρεύματι
ποταμίῳ διειλημμέν καί έπί ὅρους άκρωνυχία πεπολισμένη. Снимка на града има у Lejean, Voyage en Bulgarie. Tour du monde, XIII,
1873, и у Е. Reclus, Nouvelle géographie universelle, I, Paris, 1875, стр. 213. Срв. географията на Неофит (на български, Крагуевац,
1835), стр. 17 и сл., също Григорович, Путешествие, стр. 171–176, също Barth, Reise durch das Innere der Eur. Türkei, Berlin, 1864.
Описание на Търново с илюстрации има дадено и у Kanitz, Donau Bulgarien, II, стр. 38–58, от него и археологическият етюд: Tirnovos
altbulgarische Baudenknaale (S. B. der Kais. Akad. ćer Wiss. in Wien, LXXXII, 1876, март, стр. 271–288); имам пълно основание да се
надявам, че сега, когато Търново е вече съвсем достъпно, ще се явят и други монографии за тези постройки. [Положението на
Търново в Европа е inucum. Срв. Константин в Алжирия, срв. Queillé – Erdic, и Ани в Армения.]
736 Hadschi Chalfa, Rumeli und Bosna. Aus dem Türk. von Jos. Hammer, Wien, 1812, стр. 42. [Описанието на епископ Петър Богдан от
1640 г. Acta Bulg. eccl.]
737 „Полаты, иже суть сотворены топлоты ради“; Доментиан, стр. 329.
738 Предание за св. Теодосий Търновски, Голубинский, стр. 679.
739 Раковски, Асен, стр. 51.
740 Евтимий, Житие на св. Петка, Starine, IX, стр. 59. [А Papadopulos – Kerameus, Ανάλεκτα, I, стр. 438–453, издаде животописа на св.
Параскева; тя и брат ѝ, св. Евтимий Мадитски епископ (поч. около 989–996) са били от Epibatai. Byz. Zeitschr., II, стр. 315.]
741 Построена от Гази Феруз бег в 839 г. от хиджра. Т. Н. Шишков, История на българския народ, Цариград, 1873, стр. 263. Хаджи
Калфа нарича строителя на джамията в крепостта „завоевател Фирне бег“.
742 Евтимий, Житието на св. Иван Рилски, Гласник, 22, стр. 286.
743 Голубинский, стр. 663.
744 Даскалов, стр. 27.
745 Съборът в 1211 г.: „сѣде вь иже тогда единой оть великыхь цръковь“.
746 Доментиан, Белград, 1865, стр. 333. [Смъртта на св. Сава в Търново. Според Павлович той е починал на 12 януари 1236 г.,
заминал от Сърбия в средата на 1234 г. Nota bene: анализ на цялото известие на Доментиан и т.н. (срв. Osvěta, 1882 г. за Търново).
Доментиан ви царю Калоианоу Асѣноу. За пренасянето на
св. Сава от Търново има служба на преноса от Търново в Милешево, изд. Ковачевић, Гласник, 63, стр. 20 и сл.; според него този
пренос в Милешево е станал на 6 май 1237 г. (има приписка в Гласник, X, стр. 341, че преносът е станал в .sψмв., според Ковачевич
в оригинала стояло .sψмє., следователно 1237 г.). Васильевский в ЖМНПр, 1885, април, стр. 210, бележката, казва: „Йоаким до
пролетта на 1235 г. не е бил патриарх, а е умрял в 1237 г.“ Следователно Сава в Търново е могъл да бъде само в 1236 г. Ала във
времето на патр. Йоаким е станал и преносът на св. Сава след няколко години, Йоаким може би е бил още архиепископ, следова-
телно в 1235 г.]
747 Житие на Евтимий, Гласник, 31, стр. 277.
748 Rad. VIII, стр. 184.
749 Хаджи Калфа, стр. 42 (погрешно пише светифора).
750 Вж. Гл. XVII.
751 Грамотата от архивите на Дубровнишката република посредством руския консул У. Гагич била отнесена в Петербург. Според
преписа на Гагич за пръв път е издадена от Шафарик (Pam., II), а според оригинала от Срезневский, Известия, II, 1852, а след това
от Миклошич (Mon. serb., III) и от Раковски, Асен, стр. 56. Погрешно някои я считат за грамота на Асен I, царството на когото
никога не е имало такива граници, за каквито се говори в нея. [Analyse détaillée. Асен I не е притежавал Македония, вж. Никита, не
е притежавал навярно и Белград и Браничево. Пичовите работи. Асеновата грамота на дубровничаните и сам Миклошич приписва
на Асен II (1217–1241), Mon. serb., Corrigenda, стр. IX. Nota bene: срв. Archiv, II, стр. 623 (Калужняцки за тази грамота).]
752 В 1253 г. Miklosich, Mon. serb., стр. 35.
753 Šafařik, Pam., 2-ро изд., стр. 107.
754 Евтимий в Starine, IX, стр. 57. Една компилация може би от XVI в., от хрисовулите на Асен II и на сина му Калиман I, дадени на
Зографския манастир, има у Априлов. Болгарские грамоты, Одесса, 1845, стр. 31. Зограф имал тогава приходи от цялото българско
царство, от риболовството по Дунава и по Охридското езеро, имал имоти в Серес, Никопол, София и другаде. В самия манастир по
заповед на Асен била построена кула, която по името на неговия син била наречена „Михайлов пиргос“. [Nota benе: Богдан за
компилацията на грамотата. Новобълг. история на Зограф от Дринов, Период. сп., 31, стр. 25.]
755 Theiner, Mon. Hung., I, стр. 160. Под „heretici“ тук съвсем не трябва да разбираме православните; те се наричат винаги
„schismatici“.
756 В унгарските паметници „banatus de Sceurin, Zeurino, Zeureno, Zewerino, Scverino“; в славянски от 1406 г. „Грѧдѫщу ми къ Севе-
рину“, „Северинскому банству господинь“ (Венелин, Влахоболгарские грамоты, стр. 22, 23, 57 и т.н.). Срв. Šafařik, II, стр. 219.
Първият унгарски северински бан е в 1233 г. (Theiner, I, стр. 123). [Fr. Pesty, А Szörenyi bansag története, Budapest, 1878, 3 vol.
Обширна истерия на този банат с грамоти. „Грѧдѫщу ми къ Северину“ – дали това не се отнася за Сигмунд?]
757 Rex Bulgarie за пръв път в 1235 r. Fejer, IV, 1. Срв. Rösler, стр. 286; за пленяването на графа на сикулите: грамота от 1235 г.,
Teutsch und Firnhaber, Siebenb. Urkundenucbh, XXV. [За началото на християнството у куманите вж. Kuun, Codex Cumanicus, стр.
LXXVIII. Най-ранното покръстване според него е от 1220 г., в 1228 г. episcopus in Comania Theodoricus бил ръкоположен от Роберт
архиепископ Strigoniensis. Тогава в XIII и XIV столетие Cumania = Moldavia. След 1237 г. куманите нахлули в Унгария, бягство.
След нахлуването на монголите мнозина останали в Унгария. Още от времето на крал Сигмунд се говорело кумански. Kuun, пак

189
 там, стр. LXXXIIl: „Magna Cumanorum pars, quae Moldaviam et Valachiam inhabitabat, tandem Valachorum religione, linguam, mores
assumsit et hodie qucque quaedam familiae valachae non solum in Valachia, sed in ipsa Transsilvania, e. g. in Comitatu Zarandiensi „Koman“
nuncupant r.“ В Молдавия имало vallis Koman в 3 села Komanest. Във Фогараш село Горен и Долен Комен. И името на узите се
среща в Унгария: Uzaeus princeps Cumanorum 1279, Fejér, Uz nobilis 1412, Uz villanus 1223, човек 1299, Uz pater de Uza 1299, Uzfalu,
Uzfalva 1301. Куманско влияние върху румъните. Рум. satu село. Вж. Codex Cumanicus,. стр. 105, mercator baxargan, forum Ibaxar,
mercatum satugh, стр. 106 venditor satugzi. Вж. Rösler. От 1230 г. Станимашкият надпис. Huber в Archiv f. öst. Gesch., Bd. 66, стр. 1:
Бела IV веднага след възкачването си на престола пише rex Cumanie, когато куманите търсели защита от него. На стр. 2, бележката
казва, че Северин не бил обсаден от унгарците около 1232 г.: Const. Porph., De adm. imp., cap. 40. Траяновият мост бил κατά τήν τῆς
Τουρϰίας ἀρχήν, a според Vita S. Gerardi, cap. 10 ap., Endlicher, Mon. Arpad., стр. 214 и сл., земята на унгарския княз Ахтум в X в. се
простирала „а fluvio Keres usque ad partes transsilvanas et usque in Budin et Zeren“.]
758 Местно известие имаме у Раковски, Асен, стр. 51. Вж. Acropolita, Гл. 33, Nicephorus Cregoras, I, стр. 29. Визант. хроника за 1391 г.
(Sitzber. der W. Akad., IX, стр. 393); Дринов, История на българската църква, стр. 86; Голубинский, стр. 80. [Nota bene за срещата на
Асен с Ватацес вж. Василевски в ЖМНПр, 1885, април, говори обширно. В. Васильевский, Обновление болг. патриаршества при
царе Иоанне Асене II в 1235 год., ЖМНПр, 1885, март, стр. 1–55, април, стр. 206–238. Ръкопис (XIII–XIV в.) с писма на навпактския
митрополит Йоан Апокавк (от Синай) през времето на епирския деспот Михаил I, Теодор и Мануил, у Порфири Успенски, сега в
импер. Петроградска библиотека. Църквата в деспотството била против Цариградската църква в Никейската империя. В 1232 г.
Асен е начело на съюза срещу Цариград. За преговорите на латините с Асен за регентството Sanado y Bongars, Gesta, II, стр. 78,
Dandolo у Muratori, XII, стр. 346. Асен в 1232 г. преговарял и за отношенията на търновската българска църква към Никея (nota
bene: март, стр. 50); патриархът не позволил автокефалността, каквато имала Охридската църква (тя била под Асен), търновският
архиепископ трябало да бъде ръкоположен от цариградския патриарх. Асен вероятно не е искал това. Търновският патриарх (на-
вярно Василий според Евтимий) се отказал и се оттеглил в Атон, където в 1233 г. го намерил анкирският митрополит Христофор,
в 1235 г. бил вече провъзгласен за патриарх Йоаким. В 1233 г. синод в империята на Мануил Солунски. Leo Gavalus, кесар на Родос
в 1223 г., бил против Ватацес, в 1224 г. сключил съюз с венецианците, след това наново с Ватацес. Монасите за положението на
Цариград през март 1234 г. (Assanus, Vatacius, Manuel) у Mansi, ХXIII, стр. 293–294. В 1234 г. преговори за женитба, инициативата
излиза от Асен спорeд Григорас; у Акрополит е другояче, нападателен съюз против латините. Църковните въпроси; съгласието на
патриарсите Александрийски, Антиохийски и Ерусалимски според синодика, имената са верни. В 1235 г. Ватацес е в Лампсак,
превзел венецианския Галипол, там дошъл Асен с царицата и с дъщеря си, със светска и духовна свита, имало и атонски монаси.
Бракосъчетанието в Лампсак, Асен не се знае защо, не присъствал, само царицата с дъщеря си. Автокефалността била призната.
Τόμος не е запазен; τέλη καί φόροι; откъслек в грамотата на Калист (Acta, I, стр. 438). Скоро се появили двусмислията на самия
Герман. Смътният извор у Порфири Успенски (спорът за Атон; български митрополит в Солун). Вж. Meyer, Athosklöster. Праз
лятото царете потеглили срещу Цариград. Оскъдни известия, най-добрите у Филип Мускес. Опитът на византийските кораби да
запалят Цариград. Гърците в града били обезоръжени. 45 дружини на Асен. Венецианците поразили гръцката флотилия, като зало-
вили адмиралския кораб на Гавала с 24 кораба. Обсада на Цариград и през 1236 г. Писмото на Христофор, анкирски митрополит,
пратеник на никейския патриарх в Солун (вж. Acta, III, стр. 65) πρὸς Βασιλέα Асен II в ЖМНПр, 1885, март, стр. 53–55 (εἰς τὴν
Ζαγορὰν; τοῦ Γρινόβου ἐκκλησία). Писано е от страната на царя, който е зет на Загорския владетел (Мануил Солунски). А. Rother,
Johannes Teutonicus (von Wildeshausen), Röm. Quartalschrift für christl. Altertumskunde, 1895, стр. 139–171. В 1234 и сл. Provincial in
Ungarn, Bischof von Bosnien, стр. 153: 1237 der Bischof von Perugia und Johannes als Gesandte zu Asên II. Johannes († 1252) in
Strassburger Couvent, 11 J. Geneal. (Sem. Arbeit aus Münster, Vorrede von Prof. Finke).]
759 Hopf, стр. 254; Макушев и др. Григорий IX пише на 16 декември 1235 г. на унгарския крал (Theiner, I, стр. 140) за едно нападение
от страна на българи и гърци и прибавя, че латинците, след като ги отблъснали „de novo civitate Constantinopolitana obsessa, iterato
cum infinitis millibus“, заплашвали града. Ето защо обсадата е била към края на 1235 г. [Nota bene respice lit. papales. Nota bene:
Ватацес същевременно поддържал (до 1236) размириците на гърците в Крит срещу венецианците. Hopf. – Рение. За него грамоти
у Tafel et Thomas. Nota bene: падането на Пловдив! Canale, Dandolo, Acropolita, Philipp. de Mouskès, папските грамоти. – Hist.
Francorum Scriptores, V, Paris, 1649, стр. 411, за susceptio coronae spineae: „illo tempore duo principes Graecorum Vastachius et Duxanus
(var. Auxanus) pacem in vicem facientes contra imperium Constantinopolitanum bellaverunt“, тогава Бриен изпратил Балдуин във Фран-
ция и пр. Същото и у Bouchet, Hist. généalog. dc la maison royale de Courtenay, Paris, 1661. Preuves, стр. 18 от ръкописа на манастира
S. Petri Senonensis: „duobus maioribus Graecorum satrapis, Vastachio et Auxano“, по-рано неприятели един към друг, след това станали
приятели и заедно нападнали Цариград, тогава Бриен изпратил Балдуин и т.н. В 1234 г. примирие с Ник. латини. Посредничели
латински монаси в Цариград. Цариград според тях се намирал между 3 неприятели: „Arsanus rex Bachtrorum ab Aquilone“, Vatacies
от изток, Manuel от запад. В 1235 г. Бела IV подарил на Dionysio mag. agaz. имения за вярна служба, особено срещу брата на
българския цар Александър, „qui etiam Bogemerium filium Zubuslay comitem et ductorem Siculorum captivarat“. Féjer, IV, 1, стр. 21.
Teutsch und Firnhaber, стр. XXV, № 132. 1232, 21 март. Reate. Папата напомня на чанадския (Cenadiensis) епископ да обърне в
послушание белградския и браничевския епископи, които са православни българи, и ако не послушат, subdes episcopatus eorum
auctoritate nostra episcopatu Sirmiensi. Theiner, Mon. Hung., I, стр. 103. Тези два града следователно тогава са били под унгарска
власт? В привилегиите на дубровчаните се споменават Белград и Браничево. 1233 г. първият северински бан. В 1233 г. за пръв път
срещаме rex Cumanie [в съвременните грамоти в 1235 г.].
760 Theineir, I, стр. 144. [Писмото на Григорий IX до Бела от 1235 г., 16 декември. Viterbo. Асен и Ватацес нападнали Цариград (като
превзели Галиполи), 48 редици срещу 160 рицари и 24 неприятелски кораба. Били отбити, sera de novo, iterato обсаждат. Датирано
добре (anno nono).]
761 Грамотите у Theiner, стр. 155–167. [В 1237 г. в май е подновен съюзът на Асен с папата. Ала в 1238 г. пак неприятелство, на 27
януари Григорий пише на Бела да предприеме срещу Асен кръстоносен поход, за същото пише и на Балдуин, и на перуджийския
легат. Бела пише същата година, 7 юни, че не иска да воюва с Ватацес, но срещу Асен. От 8 и 9 август много писма от папата за
българската война (индулгенции). През 1239–1241 г. (след смъртта на Йоаким, във времето на Василий) пренасянето на св. Петка
от Епиват.]

190
762 [За отношението на Балдуин към Асен срв. Конст. Порфирогенет и Симеон. След смъртта на Бриен Балдуин може би сам се е
помирил (в 1237 г. Балдуин е бил двадесетгодишен). През пролетта на 1236 г. Балдуин заминал на запад. В Рим е бил тържествено
посрещнат – отлъчването на Асен и др.]
763 Theiner, стр. 16, 167, 170. [2 грамоти за историята на Цариград. 1237, 16 intr. mense oct. XI ind. Jacc. Teupolo изпраща на Франц.
крал със Симон Bonum „ad promenandam (lacuna) necessariam Imperatrici Constanlinоpolitani“.]
764 [Куманите във Византийската империя. Вж. Nic. Gregoras, I, стр. 36, 37, ed. Bonn., вж. Rösler, стр. 333, за преселението през
Дунава, настанени от имп. Йоан в Тракия, Македония, при Майандер (Meand.) и във Фригия. Surgian и неговата генеалогия. За
заселяването на кумани в България, вследствие на едно ново движение на народите – nota bene. Thomas arch., cap. 40. Татари (в
1242 г.) около Дубровник и Котор, който изгорили, ограбили Suagium et Drivostum, през Сърбия в България. – Μιλιαράκις, Ἱστορία,
стр. 339, цитира грамотата на Балдуин II от 1240 г. за превземането на Цурулон у Matth., Paris, V, стр. 68, и известия за българите
и татарите 1241, Chronic. Australe у Freher, 1, стр. 459, Pez, SS Austriae, 1, стр. 460.]
765 Акрополит у Siritter, стр. 729–730.
766 Hopf, стр. 254.
767 [Bouchet, Hist. généalog. de la maison royale de Courtenay, стр. 68, стихове на Mouskès: li roys Aussens (oсаssi). – 3a Philipp Mouskès
по-рано се мислеше, че е турнайски епископ, умрял в 1282 г. (Chroniques belges inédites, ed. Reiffenberg, Bruxelles, 1836, vol. I), но в
suppl. ed. Reiffenberg от 1845 г., стр. 7, се казва: не бил от Гант, нито епископ, ами joyeux trouvère от Tournay, не бил фламандец,
ами французин; mouskès в patois de Tournay и до днес означава Falco tinnunculus (фр. émouchet). Бил благородник от Tournay, спо-
менаван в 1236–1237 г., свършил поемата си в 1242 г. (цяла генеалогия). У Reiffenberg, I, е само първата част на старата французка
история – за фр. имп. отпечатък у Ducange във Villehardouin, Hist. de l’emp. de Constantinople sous les empereurs français, Venet., 1529
+ Hist. de l’emp. de Constantinople. I, стр. 88, импер. Роберт е цяла зима в Унгария:
Si fist li Rois un mariage
d’une nieçain à cel Robert,
Et si nos faitl’estoire ciert
Que rois Ausens l’ot et pleuie
Ki sires iert et rois de Servie,
Et li rois Andrius ot un fil
Mult prent et vaillant et gentil
Alexandres auoit à nom
Mult amoient Esclavon,
Rois Ausens et li Rois Andrius
Et Rois Alexandres ses fius
Conuoièrent Robert l’Auçuerre
S’ot viande cuaine et fuerre,
Tant kil vint en la terre noble,
De Grèce et de Constantinoble.
Стр. 95, към Цариград:
Mais Vatace et li Rois Ausens,
Li Micalis et li Coumain,
Et li Blac aussi font de plain
Et li Toidres uns om poisans,
със 100 000 души обсаждали, обширно изложение. – Стр. 96 б. След обсадата на Цариград Балдуин заминал за Рим, Париж:
Donc fu comandé de par Rome,
Qu’à la S. Jehan fu la some
de passer en Constantinobl
Quar li Blac qui érent Finepople
Et la tierre on regaegnie.
В 1240 г. походът на Балдуин през Alemagne към Dunée и Hongrie на късо. Стр. 99 (1241):
De Constantinoble revint
Nouviele, ki mult bien avint
Que mors estoit li Rois Ausens,
Ki mult ot valor et haut sens
l’empereurs en ot ioie au cuer
Ki ne l’ama ia nul fuer.“
Балдуиновият поход. Pertz. Scr. R. G., 24, стр. 521. Chronicon univers. Mettensis, ps. 1250, autograf cod. Paris: 1238 (var. A. 1240, Bernensis
s. XIII 1239) „Imp. Constantinop. cum multis baronibus et aliis crucesignatis de Francia Constantinopolim vadit.“ Ph. de Mouskès също
споменава за това накъсо, през Allemagne, la Dunée, Hongrie.]
768 В 1241 г. „circa festum S. Ioannis Assanus rex mortuus est“. Albericus, стр. 578. Това място у Алберик прави излишни всички съм-
нения на Голубинский, стр. 218, за хронологията.

191
 Глава XVII. Последни Асеновци
Упадък на държавата при Калиман I (1241–1246) и Михаил Асен (1246–1257). Загубата на тракийс-
ките и македонските провинции. Убийството на Михаил, последния от Асеновци, от Калиман II

Иван Асен II оставил за наследник сина си от дъщерята на маджарския крал деветгодишния Коломан
или Калиман I. Настойниците на младия цар възобновили съюза с Ватацес, след което франките сключили
примирие за две години както с тях, така и с Ватацес. 769 Връщането на татарите от Хърватско през Сърбия
и България в Русия имало твърде пагубни последици за страната; тогава или може би малко по-късно
България била принудена да плаща данък на татарите, които оттогава насетне, та почти в продължение
на половин век имали немалко влияние върху съдбините на България, макар, разбира се, не в такава сте-
пен, в каквато върху Русия770. Грамотата, дадена на Зографския манастир771, и безуспешното настояване
на папа Инокентий IV България да се присъедини към Римската църква772 – ето само това са по-важните
събития през късото Калиманово царуване.
Император Ватацес, необезпокояван в Европа след Асеновата смърт, в 1242 г. нападнал солунския им-
ператор Йоан, но постигнал само това последният да се отрече от императорската си титла. В 1246 г. той
предприел поход срещу Димитър, Йоановия брат и наследник. По пътя към Солун Ватацес в края на сеп-
тември получил в манастира във Вире (сега град Фере или Фереджик) на р. Марица съобщение, че Кали-
ман умрял; пръснал се слух, че бил отровен. Ватацес веднага решил да нападне българите и да им отнеме
земите, които по-рано с негово съгласие бе завзел съюзникът му Асен. Нападението срещу Серес, с което
започнала завоевателната война, излязло сполучливо. Долната част на града, защитена още от Калояново
време със стари стени, била лесно превзета, а самият началник на крепостта, Драгота, без съпротива се
предал. За награда той получил голяма сума пари и пурпурни дрехи. Без съпротива се предали също и
жителите на укрепения и намиращия се в подножието на Пирин планина Мелник (Μαλένικος), по произ-
ход гърци от Пловдив. В течение на няколко седмици под негова власт паднала цялата Родопска област
заедно с Чепино и Станимака, цяла Македония със Стоб и Хотово (неизвестно къде се намира), Велбъжд,
Скопие, Вел, Просек и областта Овче поле. Между това епирският деспот Михаил II се възползвал от това
забъркано положение, за да заеме Албания и Западна Македония. И така, за три месеца всички Асенови
завоевания били изгубени.773
Тогава победителят се обърнал към Солун. През същата още зима бива изгонен Димитрий, а владенията
на стария му баща, ослепения Теодор, биват ограничени само до южномакедонските градове Воден, Ос-
тров и Стари дол.
След Калимановата смърт непълнолетният му брат Михаил Асен (1246–1257), наричан обикновено
Мицо (Μυτζῆς), умалително от Михаил, получил в наследство както държавата, така и войната774. Вместо
него управлявала майка му – епиротката Ирина775. [Главното лице край младия цар е бил неговият свако,
сестрин мъж – зет му севастократор Петър, който според грамотата от 1253 г. имал собствена област.776]
Срещу Ватацес вече нищо не могло да се предприеме и трябвало да се задоволят с мир и да се откажат от
изгубените вече земи, т.е. от половината си държава.777
Скоро след това на запад почнала нова война. Дубровчаните предизвикали сръбския крал Стефан Урош
I [и брат му Стефан Владислав]. Но като били слаби сами да водят войната, на 15 юни 1253 г. сключили
нападателен и отбранителен съюз против сърбите с Михаил Асен, чийто баща се отнасял много добре към
републиката им. Според дошлите до нас сведения за този договор, българи и дубровчани трябвало винаги
съвместно да действат спрямо сърбите, т.е. заедно да водят война срещу сръбския крал или да живеят с
него в мир. В случай на война дубровчаните се задължавали да вдигат всичките си морски и сухопътни
сили. Ако царят успее да завоюва Сърбия, дубровчаните поемали задължение да не приемат в града си
нито краля Стефан Урош, нито брат му Стефан Владислав. При такива условия царят от своя страна се
задължавал да потвърди всички привилегии, дадени с грамоти от сръбския крал на дубровчаните. Българ-
ските търговци в Дубровник и дубровнишките в България се ползват с еднакви права и привилегии. На
22 май 1254 г. към този съюз се присъединил и Радослав Холмски, жупан (на Западна Херцеговина), васал

192
на маджарския крал. Но още през август с.г. крал Урош се помирил с дубровчаните и потвърдил всичките
им предишни привилегии778. Пак тогава той заживял в мир и с цар Михаил, и дори му станал тъст.
Едновременно с това се развалили отношенията на българите с маджарите; поне крал Бела IV се оплакал
на папата779 в 1254 г., че току-що опустошената му от татарите земя притесняват от изток руси и брод-
ници780, а от юг – българи и босненци781.
Докато българският цар заплашвал сърбите и маджарите, Ватацес с нов поход успял да разшири владе-
нията си в Македония. Старият Теодор подстрекавал племенника си деспота Михаил II да започне война
с византийците, обаче бързото нахлуване на императора осуетило плановете му. Воден бил превзет, а
Кастория и Девол се предали. Йоан Главаш, касторийският комендант, се присъединил към императора,
комуто се покорил и албанският предводител Голем (Γουλάμος) от Елбасан (Ἄλβανον). Ватацес станал
пълен господар на цялата област от Адриатическо море до Вардар, а именно на градовете: Кроя, Охрид и
Прилеп (1254). В състава на византийската държава сега отново влизали областите, които тя бе изгубила
след Алексий III; и за да бъде Ватацесовият успех пълен, оставало само да се превземе Цариград.
На 30 ноември 1254 г. Ватацес умрял; наследил го талантливият му, но болезнен син Теодор II Ласкарис,
женен за дъщерята на Асен II – Елена. Щом Михаил Асен научил за тази промяна, решил веднага да
отнеме от шурея си изгубените в 1246 г. земи. С помощта на славянското селско население били превзети
крепостите по северните родопски склонове, а именно: Станимака, Перущица, Кричим, Цепина; по-ната-
тък областта Ахрида в центъра на Родопа с крепостите Устра, Перпераки (на рекичката Перперек), Ефрем
(сега Ефрем кьой, на Арда) и Кривус. Само крепостта Монияк [на Арда] останала византийска 782, но затова
пък по-голямата част от Македония отново се присъединила към българското царство. Между това Лас-
карис посред зима потеглил от Одрин, ограбил Верея (Стара Загора) и с обсадните си машини принудил
родопските крепости да се предадат. Само планинският край Цепина оказал ожесточена съпротива. Кро-
ели план да го нападнат едновременно от юг и от север, обаче настъпващите откъм Македония войски,
изплашени от тръбни звукове, се повърнали назад, като оставили целия си обоз като плячка на планинс-
ките овчари. Драгота, който няколко години преди това бе предал Серес, сега се присъединил към бълга-
рите и обсадил Мелник783. Но когато императорът неочаквано се задал през тесния Рупелски проход на
помощ, Драгота загинал под конските копита на обсаждащата войска, обърната в бягство. След това гър-
ците превзели още Велес, Прилеп и Овче поле (Νευστάπολις).
През пролетта на 1257 г. при посредничеството на царевия тъст Стефан Урош I 784 бил сключен мир.
Цепина била очистена и всички български области в Родопа и в Македония преминали към византий-
ците785.
Тригодишните кръвопролития не донесли никаква полза786.
През време на тази война венецианците нападнали (1256) от все още принадлежащия на латинците Ца-
риград, българския крайморски град Месемврия и взели в него главата на св. Теодор, своя предишен пат-
рон (до св. Марко)787.
В 1257 г. Михаил Асен, станал вече съвсем нелюбим поради лошия край на последната война, бил убит
близо до Търново от братовчед си Калиман788, със съдействие на недоволното болярство и на неколцина
търновски граждани. Убиецът завладял престола и овдовялата царица. Стефан Урош I, за да спаси дъщеря
си, предприел поход против Търново, но преди да пристигне там, Немезида настигнала узурпатора Кали-
ман II, който без всяка цел се скитал по страната. След неговата смърт българският престол съвсем оси-
ротял. Династията на Асеновци до такава степен се лишила от предаността на народа, че страничните ѝ
членове и далечни роднини счели за нужно да избягат в Цариград, където родът Άσάν чак до падането на
Византийската империя е заемал видно място между тамошните благородници.789
Така прекъснала династията на Асеновци още на третото поколение. Бляскаво било началото на нейното
царуване. Братята Асен и Петър, потомци на старата преславска династия, свалили гръцкото иго и осно-
вали в Дунавска България нова държава, победоносните успехи 790 на която немалко допринесоха за пада-
нето на монархията на Комнините. Третият брат Калоян донесъл на българските управители законно по-
ложение между християнските владетели. Неговите пагубни войни бяха най-главната причина за бързото
разпадане на наново основаната Латинска империя. При Иван Асен II мощта на българското царство дос-
тига най-големия си развой. Обаче след смъртта на великия цар се оказало, че цялата тази мощ и величие
били свързани с живота само на един човек, след чиято смърт се и прекратили. Ясно личи от предаващата

193
се още от времето на Симеон титла „царь блъгаромъ и гръкомъ“, че мечтата на Асен и на неговата динас-
тия била една велика славянска монархия с главен град Цариград. Приемниците му обаче не били в със-
тояние да закрепят властта си дори над македонските и тракийските славяни. Цариградската франкска
държава след печалния край на последния от Асеновци пропаднала твърде жалко. Обаче възникналата на
нейно място нова византийска държава станала не по-малко опасна за България, макар и да е била осно-
вана преди всичко със съдействието и с помощта на българите (вж. родословната таблица на Асеневци на
следващата страница).23
23
Родословната таблица на Асеновци:

а) у Ansbert – Kolpetrus. б) Йоан: Евтимий, Житие на св. Иван Рилски, в) Евтимий, у Раковски, Асен, стр. 13; Синодикът, пак там, стр.
52. г) „un neveu Jehans Burus“, Clary, Rad., 5, стр. 158; Hopf, стр. 220. д) Esclas estoit en guerre contre Bourille, qui ses cousins germains
estoit, Valenciennes, cap. II. e) Albericus, стр. 578; Синодикът, стр. 52. Втората жена там, а също и у Евтимий – Ана, а според Акро-
полит – Мария, ж) Синодикът, стр. 51; Acropolita y Stritter, стр. 722; Albericus, стр. 536. з) Acropolita, стр. 733. и) Пак там, стр. 738.
к) Mikl., Mon. Serb., стр. 36. л) Acropolita, стр. 731, 733. м) Белослава и Деша: грамота в Rad Jugosl. akad., I, стр. 135. [Генеалогия.
Дриновият поменик, Дринов, Церк. слав. памятник, СПб, 1885, стр. 6 (из ЖМНПр): Іоанноу Асѣноу царю Бѣлгоуню, осво-
бождьшомоу отъ работы грьчьскые бльгерскыи родъ. Θеодороу нареченномоу Петроу братоу его и царю. Калоѩню цароу братоу
его, иже многы побѣды показавшомоу на Грькы и Фроугы“. и се(с)тричищо у тѣхь (т.е. сыну их сестры) Борисоу (sic царю. Севас-
тократор Петър не бил по чешки zet’, ами svak на цар Михаил. Български зет и до днес не е мъжът на дъщерята, а мъжът на
сестрата – Schwager (Иречек явно греши, бел. преводача). И грц. γαμβρός ἐπί ἀδελψῆ. Dem. Chon., ed. Pitra, № 33. Според Bouchet,
Hist. généal. de la maison de Courtenay Ана, дъщеря на Андрей II, Асенова съпруга, била от първия Андреев брак с Гертруда, дъщеря
на Бертолд Мерански. М. Wertner, Glossen zur bulg. Zarengenealogie, Ung. Revue, 1890, декември, стр. 809–841 и сл. На стр. 810
забъркал патр. Никита и Никифор Грегора! Името Мария, жена на имп. Хенрих, Иречек зачертал от родословието и поставил мно-
готочие. За Ирина, съпруга на Иван Асен ІІ, като монахиня Ксения, вж. Μιλιαράκις, стр. 374. След Clary, Rad, 5, стр. 158“: Johannisses
ses oncles (Borila), Valenc., ed. Wailly, стр. 308.]

769 Albericus, стр. 579. [Името Калиман често се среща във влашките и молдавските грамоти от XV–XVII в. Кали-Мануел? Срв.
Калопетрос, Калойоанес и т.н. Erler, Der liber cancellariae apost. ect, стр. 19: формуляри на писмата до имп. Михаил Палеолог и
„Illustri Colomanno in Bulgaria imperanti“. Ватик. библ., codex gr. reginae, стр. 18. Писан в 6751 г. (1243). ἠγοράσϑη ἡ παροῦσα βίβλος
διά Θεοδώρου γραμματιϰοῦ μετά τήν ἐπιδρομήν τϖν ἀϑέων Τατάρων, βασιλεύοντος ἐν τῇ Βουλγαρίᾳ Καλλιμάνου τοῦ Άσάν ὑιοῦ τῷ τοῦ
Άσάν... Брун, Черноморье, 2, стр. 355. Дворецът на Καλαμάνου ἤτοι τοῦ Βοτανείατου в Цариград 1192, Acta gr., 3, стр. 31 и VI, domus
Calamanni. I. Bogdan, Recherches sur l’authenticité du diplôme de Jean Caliman Asan, roi de Bulgarie en 1241. Convorbiri literare, Avril
1890. Мисионери, търсейки съплеменници на унгарците, пътували „per Bulgariam Assani et per Romaniam cum ducatu et expensis
domini Bela nunc regis Ungarie usque Constantinopolim“, оттам през Зихия (Sychia), Матрика, Алания и т.н. Fejér, Cod. dipl., IV, 1,
стр. 51 et Endlicher, Rerum Hung. Mon. Arpadiana, стр. 249. Вж. Kuun, Rel. Hung., I, стр. 56 и сл. Според бел. 1 Юлиан и Отто
отпътували в 1237 г.]

194
770 Францисканецът Вилхелм Рубруквис, който в 1253 г. е бил в татарската земя като пратеник на френския крал Людовик IX, отнася
българите към народите, плащащи данък на татарите. Recueil de voyages et de mémoires, Paris, 1839, IV, стр. 216, 263, 275, 276, 394.
771 Вж. бел. 31, стр. 418. Оригиналната грамота вероятно е от 67(51) година, 2 февр. = 1243 г. Априлов, пос. съч.
772 Raynald, а. 1245, n. 11. [За настояването на папа Инокентий IV България да се присъедини към Римската църква срв. формуляра
у Erler.]
773 Главен свидетел на всички тези събития е Георги Акрополит (род. 1220); заемал през 1236 г. държавна служба, отличил се като
държавник и пълководец и заемащ длъжността велик логотет. Неговата Χρονική συγγαραφή достига до 1261 г. [Асrороlita, стр. 77:
известието в манастира τού Βηρός е писмо от владетеля, τοῦ τὴν δημόσιον τῆς Άχριδοῦ κρατοῦντος άρχήν. Вж. Μιλιαράκις, Ίστορία,
стр. 365. Acta graeca, VI, стр. 197–198 частно писмо на номика τῶν Παλατίων (Милет), игумен на Патмос и.д.: императорът κραταιᾷ
χειρί τοῦ τῆς δύσεως и пр. и за Асен. – Хотово вж. Berl. Mon. Tom., 1877, стр. 677. Χύττοβο cod. mel Hidovo (c i) am Ausfluss der
Boëmia. Според Acropolita, стр. 84, изгубените Асенови завоевания след неговата смърт съставлявали областта чак μέχρι Πριλάπου
καί τών Πελαγονίας χωρίων.]
774 „Мицес“ на историка от по-сетнешно време Пахимер, шурей на Теодор Ласкарис и наследник на Асен II, по мое мнение не е
никой друг, освен Михаил Асен. Името Мицо, Мицов и сега се среща у българите. Срв. Гл. XVIII, бел. 3. [Μυτζῆς вероятно не е бил
идентичен с Михаил Асен.]
775 Вж. монетата, описана у Ljubić, Opis jugoslavenskih novaca, Zagreb, 1875, таб. II, № 17. Тя има следния надпис: Ц(арь) Михаил –
Ц(арица) Ерина.
776 [Може би е грешка у Акрополит, че Петър, Асеновият брат, е имал собствена област около Преслав и Провад. Mon. serb. стр. 37,
земле зете (sic) светото ти царьство (sic) (Michael Asen) Петра севастократора. Acropolita, стр. 23, μεγάλη Περιστυλαβα καί ή
Προβάτους Land Car Petr I (Irrthum, Petr eig. Car., Asěn Mitregent), ὅδεν καί μέχρι τοῦ νῦν τά τοιαῦτα τοῦ Πέτρου όνομάζεται χώρα. Eher
hieher. Регентите искали да възстановят България в границите, които е имала във времето на Асен II (Вж. лекциите ми за XIII–XIV
столетие на немски, за Виена в 1893 г.).]
777 [Татарско върховенство? Rubruquis: filius Assani бил слаб, „attritus servitute Tartarorum“.]
778 Miklosich, Monumenta Serb., стр. 35–47. Orsaf Pucić-Skatić, Poviestnica Dubrovnica, Zadar, 1856, стр. 39. [Неприятелството на дуб-
ровничаните със сърбите в 1252 г. Териториални въпроси. След загубата на църковното върховенство над Босна стремеж за цър-
ковно върховенство над Барското архиепископство. В Дубровник е бил comes Marsilius Georgi през 1252–1254 г., венециански
дипломат: в 1234 г. пратеник при кесаря (kaisara) Лъв Гавала, Tafel und Thomas, 2, стр. 319; в 1240 и сл. бил в Сирия, в 1243 г.
неговата релация, пак там, стр. 351. Съдържанието на договора между дубровничани и българи вж. в лекциите ми за историята на
XIII в. и за историята на Дубровник. През май 1254 г. към съюза се присъединил Хълмският жупан Радослав, син на княз Андрий,
„věrьn kletvenik gñu kralju ugrskomu; при него бил Semjun Blhar. Ала вече в август 1254 г. бил сключен мир между сърби и дубров-
ничани. Marsilius Georgi навярно тогава е придобил корчуланите: от 1256 г. е бил наследствен comes, Ljubič, 3, стр. 405, потомците
му са били в Корчула (Curzola) до 1358 г. Хилендарската грамота на крал Стефан Урош (1241–1272), дадена на манастира „Св.
Апостол Петър“ „вь Лимоу“: „грѩхъ ради моихъ изидоше Боугаре и поплѩнише цр квь ст го ап ла Петра вь люмю и вьзеше
ризницю и сьсоуди црьквениѥ и хрюсоволь златопечатьни“! Споменава се и „кнезю хльмскомю Мирославоу“. Флоринский, Афон-
ские акты, СПб, 1880, стр. 23. Цялата грамота издаде Љ. Стоjановић.]
779 Theiner, Mon. Hung., I, стр. 230. За бродниците срв. Šafařik, II, стр. 153, и Ламанский, Об угорской Руси (в съч. за Славяните в
Мала Азия). [От 1254 г. Мачванският банат бил унгарски. Взет от сърбите? В животописа на Сава се казва как отишъл при крал
Андрей II (около 1220 г.) през река Сава, която тогава е била граница?]
780 [Бродници. За бродниците като руско племе пише обширно Голубовский, стр. 600, за берладниците (nota bene), стр. 705. Името
на казаците се среща най-напред в 1499 г. Според Голубовски името казак се среща в Cod. Cumanicus, стр. 118, terminus technicus.
(У Радлов не се среща.) Rossetti, Les Brodnici, Revista nova, 15 avr. 1890. На румънски се наричали така жителите на град Берлад. В.
Ламанский, Об угорской Руси (II приб. сочинения о Славянах в М. Азии). Вж. Theiner, Mon. Hung., № CLXVII, CCCXL. Šafařik, II,
стр. 153 („без съмнение някъде в Поволжието“). Иловайский, I, стр. 221, бродници в 1147 г. във войската на Светослав Олгович:
„без сомнения то были предшественники знаменитых впоследствии дружин казацких“ – „вольная южнорусская дружина“.]
781 В 1247 г. Бела подарил на Йоанитския орден цялата Кумания (Влашко), с изключение само на земите на изток от р. Алута, при-
надлежащи на Сенеслав, влашки княз, когото историята споменава като пръв румънски княз. Обаче господството на палестинските
рицари не намерило във влашките равнини добра почва за себе си. Rösler, стр. 286 и сл.
782 Acropolita, стр. 114, 119; Ахридо, срв. Heerstrasse, стр. 97; Šafařik, ІІ, стр. 243, бел. 184. [Войшелг, син на литовския княз Миндевг,
се покръстил, от 1252 г. цели три години бил монах в страната на Галицийския Даниил и се отправил за Атон, ала поради мъчнотии
се върнал от България назад. Филарет Черниговский, История русской черквы: „а самъ проси ся ити въ Святую Гору и найде ему
король путь у короля Угорьского и не може доити Святое Горы и вороти ся в Болгарѣхь“. Летопись по Ипатьевскому списку, стр.
551 (изд. археограф. комис, СПб, 1871) ad 1255. Не могъл да продължава поради войната на Михаил Асен с гърците. V. ed. cod.
Ipat., стр. 551. Acta et dipl. gr., VI, 1978, писмо на номика τϖν Παλατίων (Милет) игумен на Патмос s. d. Императорът със силна ръка
покорил всички неприятели τῆς δύσεως. Καί ἀπεϰατέστησεν είρήνην βαϑεῖαν μετά τε τοῦ Άσάνη ϰαί τοῦ συμπενϑεροῦ αὐτοῦ (Acr. стр.
141 – Mich.). Έπληρώϑη γάρ, ώς ἐμάϑωμεν, ϰαί ὁ γόμος (Acr. стр. 141–142), ἀλλά δή ϰαί ϰάστρα ἀπίδοτο ὁ συμπενϑερός πρός τόν ἀνϑέντην
ἡμϖν τοῦ βασιλέα τόν ἄγιον, τό τε Δυράνιν. Императорът ще дойде оттам. Султанът ἐνικήϑη παρά τϖν Ταρτάρων. Михаил Палеолог
избягал при султана. За Иверия и татарите, ὁρισμός τοῦ μεγάλου Τατάρη (вж. Gran Turco).]
783 [За Мелник. Pediasimos, Cod. bibl. aus. Vind.: cod. gr. phil. 219, л. 123 a – 129 b „τοῦ αὐτοῦ Πεδιασίμου ἔϰϑεσις τινϖν ϑαυμάτων τϖν
ἀγίων μεγάλων μαρτύρων ϰαί ϑαυματούργων Θεωδώρων“. Л. 12 6а в град Φερϖν дошъл Βασ. Θόδωρος Λάσϰαρις, οὖτος ἐπεϰέϰλητο
ἄνδρα εὐσεβέστατον τε ὀμοῦ ϰαί σοφώτατον, ϰαί στρατείαν ϰατάγων τό Μελενΐϰον φρουρίον ϰατεχόντων τϖν πολεμίων ποιούμενον
ἀφιϰόμνον ἐπί τό τϖν Φερωνΰμον τϖν δέ μαρτύρων ϑεῖου τέμενος ϰαταφυγεῖν ἐφ’ᾤ τήν μαρτυριϰήν ῥοπήν ϰαί ἐπιϰουρίαν ἐν τοῖς δεινοῖς
ἐπιστάσϑαι ϰαί τό φρουρίον ἀβλαβϖς ἀπολαβεῖν, ταῦτας ἀντιβολήσαντα τώ μάρτϊρε πρός τό προϰείμενον ἐπεξιέναι ἔργον, περί δέ ποῦ τά
μέσα τῆς ὀδοῦ φανῆναι ο ε σαφϖς ἄνδρε δύο νέω ϰαί ἀγαϑώ τάς ὄψεις, ὑπερφυτεῖς τό μέγεϑος ϰαί τήν ἡλιϰίαν ἀμηχάνως σεμνώ. Vix dixit
sociis, martyres invisibiles erant. Melenikon, victoria, πολέμινι φεύγοντες, ὅϑεν τό Ρωμαϊϰόν στράτευμα διϖϰον οὐ πρότερον ἐπλύσατο πρίν
τό… παραληφίναι φρούριον. Imp. ἐπί τό μαρτυριϰόν εἰσήει τέμενος τοῖς ἱεροῖς τύποις προσϰνήσαν τϖν ἀϑλητϖν ϰαί ἐπινίϰια πανστρατιᾷ

195
 ἐορτάσων ὁπηνία δή χρυσοῦ ϰαί ἀργύρου ἱϰανού χρυσοχόοις πρατέταχε δοῦναι ἐφ’ᾡ τάς ίεράς είϰόνας τούτοιν ϰαταϰοσμῆσαι; fecit γράψαι
ϰανόνα τϖν τινα λογίων τοῦ αύτοῦ ὀπαϖν ἐπιστημονιαϰότατον ϰαί περπτόν τά τοιαῦτα έπιτέτραμεν. Sequitur de Catalonis.]
784 У Акрополит в изданията ‘Ρϖσος Οῧρος. По-често просто Ὀῦρος. Феслер, Гебхарди, Енгел и Палаузов считат това име като име
на руския княз Ростислав, тогавашния бан на Мачва (Machow). Неоснователността на това съпоставяне е доказал още в 1841 г.
Палацки (О ruském knižeti Rostislavovi Radhost, II, стр. 272), а в по-ново време и Голубинский, стр. 219. Урош у Акрополит Οῦρος;
други византийски историци пишат Οὔρεσις.
785 За Ростислав и Урош срв. Руварац, Краљице и царице српске, Матица, 1868, III, бр. 16 (събрана е и цялата литература по въпроса).
Той в писмото си до мен от 14 октомври 1887 г. държи за Урош. Nota bene: Ephraim, зает от Акрополит, а текстовете на Акрополит
с вариантите. Ό ΄Ρώσος Οὖρος. пад. Οὔρου, πενϑερός на Михаил Асен (може би само обещание, невръстен); τοῦ ῥηγὸς Οὐγγρίας ἐπί
ϑυγατρί τελών γαμβρὸς. В текста у Акрополит наистина се среща това име; също и у Ефрем от началото на 14 столетие, стих 9095:
ἔνϑαπερ Οὖρον Ρϖσον ὠνομασμένον τϖν Παιονων ῥῆγα Μυςάναξ. Ῥϖσοι у Акрополит, стр. 35, значи руси. Коренът на другото име ур,
познато още на Кинам, е унгарски господар, княз. Затова най-вероятно това е Ростислав Михайлович, галицийски княз, бан на
Мачва, от 1242 г. в Унгария; Феслер, Енгел, Палаузов, Макушев имат право. Палацки, Голубински, Руварац са за Урош I сръбски.
Обаче що търси при Урош епитета Ῥϖσος рус, или ῥϖσσος, итал. rosso, средногръцки червен? Пък и Урош никога не се е писало на
гръцки Οὖρος, лат. Urus, а към корена се е прибавяло още окончанието Οὔρεσις, Urossius. Acropolita, стр. 134. Един българин τὸν
πενϑερὸν αὑτοῦ τὸν ‘Ρϖσον Οὖρον (няколко пъти), τοῦ ῥηγὸς Οὐγγρίας ἐπί ϑυγατρί τελοῦντα γαμβρὸν, повикал го за преговори за мир.
И „ὸ Οὖρος“ отишъл при императора. Цепина била предадена, μνον παρά τϖν Βουλγάρων ϰατέχετο ἀφ’ὧν ὁ βασιλεύς Ίωάννης ἐϰράτει.
„ὁ μέν Οὖρος“, стр. 135. Императорът чакал ἐν τῷ Ρηγήνης τόπῳ. Мирът бил скъпо заплатен, към 20 000 (какво?) ἵππων, ὑϕασματϖν
καί λοιπϖν. Акрополит видял ‘Ρϖσον Οὖρον, бил в лагера, пишел грамоти, Ласкарис II го наказвал – подозрителност.– След смъртта
на Михаил Ростислав в унгарските грамоти се среща като imp. Bulg. (Pauler, Codex, IV). Ростиславовата област. Умрял ок. 1261–
1262 г. Вдовица Ана (Анежка), невръстни синове Михаил и Бела: Мачва, Усора, Соли, Срем, Браничево (?). Nota bene грамотите.
Бела бил убит в 1272 г. – Руското княжество между Унгария, България, наследил Драгутин.]
786 Rubruquis, пос. съч., стр. 394, говори следното за тази война: „Filius Vastacii debilis est et bellum habet cum filio Assani, qui similiter
garcio (garçon) et attritus servitute Tartarorum.“
787 Hopf, стр. 260. [Срв. още и Riant.]
788 [За убийството на Михаил Асен от братовчед му Калиман: у Акрополит той е наречен πρωτεξάδελϕος – дали не е син на севасток-
ратор Александър? Със смъртта на Калиман II според Акрополит не е останал никакъв κληρονόμος γνήσιος.]
789 Acropolita, Гл. 73. Свидетелството му като на съвременник трябва да се счита като главен извор. Изброените роднини са явно
незаконни или пък не са близки, тъй като Акрополит направо говори, че след Калимановата смърт не са останали никакви законни
наследници: ἔρημος ἐπαναλείφϑη ἐπαναλείφϑη ϰληρονόμου γνησίου ἡ τϖν Βουλγάρων ἀρχή. Според по-сетнешния историк Пахимер
сам Михаил (Мицес) избягал в Цариград. [Цариградските Асановци: Acta graeca, 4, стр. 24 – 1251 г., септември aurea bulla на Вата-
цес, дадена на манастира на планината Лемб, близо до Смирна: προάστειον τό έπιλεγόμενον τοῦ ᾽Ασάνη, 25 χωράριον εἰς τόν ᾽Ασάνην,
ect.]
790 [Главната помощ за възобновяването на българската държава са дали куманите. С монголското нахлуване и разпръсване на
куманите пропаднала главната подпора на тази държава, скоро след Асеновата смърт. Това е една от явните причини за упадъка на
България след 1241 г.]

196
 Глава XVIII. Граждански войни. Цар Константин
Асен.
Узурпаторът Ивайло. Татарско владичество
Вътрешни безредици и преврати. Сърбинът Константин Асен (1258–1277). Войни с маджарите.
Съюз на неаполитанските Анжу със сърби и българи срещу Византия. Интригите на царица Мария.
Въстание. Управление и смърт на узурпатора цар Ивайло (Лахана) (1277–1279). Византийският пре-
тендент Иван Асен III. Георги Тертерий (1280–1292) – основател на нова династия. Нахлуване на хан
Ногай. Цар Смилец, татарски васал. Хан Чоки. Светослав, освободител на отечеството (1294)

След смъртта на Калиман II болярите се събрали на събор, за да изберат нов цар. Изборът паднал върху
сърбина Константин – син на Тих и внук на Стефан Неманя791, храбър и умен човек, чиито наследствени
владения се намирали близо до София, в подножието на Витоша. За да запази наследственото си право,
той се оженил за дъщерята на император Теодор Ласкарис, внучката на Асен II, и приел името Константин
Асен792. Първата си жена, с която се развел, изпратил в Никея като залог за мир, в което според византийс-
ката нравственост никой не можал да намери нищо за укор 793.
Между това никейската империя, макар от година на година да ставала все по-силна, била принудена да
води кръвопролитни войни с епирците. Тамошният деспот Михаил II заел в съюз със сърбите цяла Западна
Македония (1254) [Стефан Урош I обсадил Скопие, потвърдил там дарованията от времето на Асен, ала
наново изгубил областта]794. В Прилеп той обсадил военачалника и историка Акрополит и го взел в плен.
Главната му опора били французките му зетьове Вилхелм Вилхардуен, княз Ахайски, и крал Манфред,
който по него време току-що бил почнал да се закрепва в Албания след превземането на Корфу, Драч,
Валона и Берат. След разбиването обаче на съюзената епирско-мораитска войска във Ворилската гора при
Прилеп795, било съкрушено могъществото и на това деспотство (1259).
Теодор II Ласкарис умрял (в август 1258 г.) и го наследил неговият син Йоан IV, шурей на новия бъл-
гарски цар, но само след една година това момче било свалено от престола и ослепено от Михаил VIII –
първия Палеолог. Енергичният узурпатор веднага влязъл в приятелски връзки с българите; Акрополит
около Коледа 1260 г. се явява в Търново и там бива най-бляскаво приет796. На следващата година се из-
пълнило и заветното желание на никейските византийци. На 25 юни 1261 г. военачалникът Алексий Ме-
лисен Стратегопул неочаквано превзел и завзел без кръв Цариград, а Балдуин II избягал в Евбея 797. От
това време франкските железни рицари изчезват вече от тракийските равнини, но споменът за тях и досега
е жив в приказките на българския народ. И досега още той разказва за „латините-исполини“, три пъти по-
големи от обикновените смъртни.
През първите години от царуването си цар Константин трябвало да насочи цялото си внимание към
север. Там все още не спирали продължителните войни с маджарите. Още в 1260 г., когато маджарите
воювали с чешкия крал Пшемисл Отокар II, българите нападат Северинския Банат, но били разбити от
магистър Лаврентий и лишени от плячката. За да внуши страх, победителят заповядал да бъдат избесени
част от пленниците по продължението на дунавския бряг.798 Между 1260 и 1264 г. княз Стефан, комуто
било поверено да управлява Седмиградско, предприел против българите пет похода, два от които били
под негово лично началство, и успял да превземе Бдин. Под началството на магистър Егидий маджарите
стигнали дори до стените на Търново799. Тогава Стефан организирал и един поход „contra Paleologum
imperatorem graecorum“; подробностите за този поход са неизвестни, но в резултат на него били опусто-
шени много византийски области800. Като завзел кралския престол (1270), той постоянно се наричал „rex
Bulgariae“ – титла, която и неговият баща Бела IV е употребявал само че не така често 801. Оттогава водят
началото по-сетнешните претенции на маджарската корона върху България.
На юг вървяла също сериозна борба. По внушението на царица Ирина, дълбоко ненавиждаща Михаил
VIII, задето по престъпен начин бе отнел престола на брат ѝ Йоан IV, Константин обявил война на импе-

197
ратора, но тя свършила безуспешно за него. Току преди това той завладял голяма част от Тракия и Маке-
дония, в последната главно Скопие, Пореченската област, Полога и околностите на Прилеп 802, а сега бил
принуден да отстъпи на византийците не само Пловдив и Станимака, но и важните градове Месемврия и
Анхиало. Обиден и недоволен от това, Константин се съюзил със селджукския султан Изедин, намиращ
се в Енос при устието на Марица, и даже с татарите от Южна Русия, които (1265) така опустошили Тракия,
че, както разправят, дълго след това земеделец не се е мяркал по полето803. Българското царство тогава
окончателно се лишило от македонските си области. Още от края на XII в. в Македония поред господару-
вали византийци, българи, латинци, епирци и сърби, докато най-сетне последните – към края на XIII в. –
почнали да вземат вече връх в нея. С въвеждането на ленната система стремежът към формиране на на-
ционални държави изчезнал и по-големите държави на полуострова се разложили на много отделни арис-
тократии, понякога почти съвсем независими, които в местности, където често се водели войни, обикно-
вено се присъединявали към по-силния.
След смъртта на Ирина (1270) Константин се оженил за Мария, племенница на Михаил VIII. Като зестра
било уговорено Византия да върне на царя Месемврия и Анхиало 804; а когато Палеолог отказал да изпълни
обещанието си, Константин почнал да се готви за война и само благодарение на съюза с хан Ногай 805,
пълководец на Златната орда, пред чиято мощ треперел целият край около Понт и Дунав, императорът
сполучил да отблъсне разсърдените българи.
Но византийците заплашвал много по-опасен удар от друга страна. Честолюбивият и енергичен Карл I,
първият неаполитански крал от династията Анжу, при чийто двор бяха намерили прибежище изгоненият
латински император Балдуин II и слепият Йоан IV Ласкарис, се готвел за поход с цел да възстанови Ла-
тинската империя. На 23 май 1267 г. във Витербо бил сключен договор между Карл и Балдуин 806; при това
Балдуин му подарявал провинциите, които още се намирали в неприятелски ръце. Здрава опора на полу-
острова той намерил в заетите още от Манфредовите рицари градове Драч, Валона, Канин и остров
Корфу, които се предали на Карл. В скоро време му се подчинили и албанските планински области, дори
Никифор, епирският деспот, дал даже клетва за вярност на неаполитанския крал. Обаче грубостта на не-
аполитанските чиновници, насилственото въвеждане на католицизма и лошото държане към албанските
заложници в италианските земи пречили да се хареса франкското владичество на албанците.
Затова пък у българите и у сърбите Карл Анжуйски намерал тъкмо желаните съюзници. Много южни
славяни постъпили на служба при неаполитанския крал и дори се преселили на италианска почва. На
остров Исхия възникнала българска колония, в Неапол се споменава „vicus qui vocatur Bulgarus“ (1323), а
в неаполитанските документи (1270–1401) често се срещат имена на лица с имена Slavi, Sclavoni, Sclavelli,
Bulgari, Bulgarelli807. В Сърбия усърдна защитница на неаполитанските интереси била жената на Стефан
Урош I кралица Елена808, дъщеря на Балдуин II, която чак до смъртта си е влияела много върху сръбската
политика през цялото управление на нейния мъж и синовете ѝ Драгутин и Милутин. В богатите неаполи-
тански архиви се срещат много сведения за преговорите на Карл с южнославянските владетели. Още през
септември 1271 г. кралят очаквал пратеници от Сърбия и от „империята Загора“ (България) 809. В 1273 г.
пристигнали в Неапол сръбски и български пратеници с по 60 конници и рицарят Николай де Сент Омер,
франкски владетел на беотийската Тива, ги придружил на обратния път в отечеството им като кралски
пратеник. Разбира се, че с по-близката Сърбия са се водили повече преговори, отколкото с по-далечната
България.
Михаил VIII не можал да избегне приближаващата се буря. Императорът не сполучил да спечели на
своя страна сърбите (1272)810 и те му обявили война. За да унищожи едно съвместно нападение на неапо-
литанци, сърби и българи, той решил да започне преговори за уния с папата. На събора, свикан за тази
цел в Лион в 1274 г. от Григорий X, византийските пратеници се отрекли от схизмата. Хитрият Палеолог
мислил при този случай с помощта на папата да унищожи славянските църкви в Търново и в Печ (Ипек).
За тази цел с хрисовул от 1272 г. той възстановил елинизираната вече Охридска патриаршия в границите,
които е имала в 1020 г.; с това трябвало да се отнеме правото за съществуване на новите църкви – сръбска
и българска811. Пратениците му изтъквали в Лион, че тези църкви са основани без разрешението на папата,
и то в онова време, когато гърците в съюз със славяните воювали с латинците и следователно без всяко
право; настоявали още да се възстанови мнимата стара Юстинианова охридска църква, към епархията на
която спадала по-голямата част от тогавашни Сърбия и България812. Обаче преговорите с папата възбу-
дили голямо и силно недоволство в целия Цариград, което довело скорошния край на унията. Сестрата на

198
императора Евлогия поддържала противниците на унията и си намерила дейна помощница в лицето на
дъщеря си – българската царица Мария. Многобройни пратеници (монаси) постоянно пътували между
Търново и Цариград и носели разменените между майка и дъщеря писма. Царицата се опитала, макар и
без успех, да въвлече във война срещу Михаил VIII даже египетския султан 813.
Пак по това време се случило едно незначително събитие, което трябвало да стане съдбоносно за Бъл-
гария. Цар Константин си счупил крака и болестта му се развила в такава тежка форма, че не е могъл даже
да се движи. Тогава Мария взела при себе си малолетния си син Михаил Багренородни за съуправител
[изрично у Пахимер], взела цялата власт в ръцете си и с интригите си докарала големи нещастия за стра-
ната (1277)814. В същото време в България живял и друг един княз, който поради болестта на царя и поради
непълнолетието на престолонаследника би могъл да стане опасен съперник. Негде в Балканите, вероятно
на запад, господарувал полунезависимият деспот Яков Светослав, потомък на руско семейство. За пръв
път за него се споменава в 1262 г.815 Може би е дължал властта си на маджарите, които поставили за уп-
равител на Мачва (близо до Белград) васалния си княз Ростислав, също русин. В 1271 г. при сключване
на мира между Пшемисл Отокар II и Стефан V, маджарския крал, наред със сръбския крал Урош взел
участие Svetislavus imperator Bulgarorum816. Палеолог му дал за жена третата сестра на ослепения Ласкарис
и така той станал баджанак на цар Константин. От този именно Светослав Мария се опитала да се избави
с едно небивало коварство.817 [Понеже Светослав е бил титулярен цар, Мария искала да спечели най-мо-
гъщия човек в страната, та да си обезпечи наследството на престола като съуправителка.] По нейна покана
и с обещание да му се даде свободен път, Светослав пристигнал в Търново. Тук – в черква – през време
на молитвите на свещениците и при блясъка на свещите се разиграла следната сцена: царицата разтворила
мантията си и пригърнала с една ръка сина си Михаил, а с другата Светослав и с това тя публично осино-
вила [υίοποεισυαι] последния, макар и отдавна той да не е бил вече юноша. Скоро обаче излъганият княз
станал жертва на „майчините“ си интриги (1277). Също така много други предани на царя боляри станали
жертва на гръцките лукавства на царицата; но заедно с успехите ѝ от ден на ден се усилвала и омразата
против нея, особено в Търново 818.
А докато в столицата били заети с най-безстрамни византийски интриги, цялата страна била безпречно
изложена на нападения от страна на татарски разбойнишки отряди. Тогава се явява на сцената хайдукът
Ивайло, по-рано овчар [пастир на свине]819, хитър и буден човек; прякорът му бил Бърдоквата (маруля),
което в превод на гръцки е предадено с думата „лаханас“820. Този смел авантюрист разправял как уж насън
разговарял със светците и пръскал различни пророчества, че е пратен за велики дела. [Откъде е излязло
това въстание? Навярно от запад. Нали Константин около 1270 г. е владял още Скопско и пр., следова-
телно и Велбуждско, Софийско. Явно е тогава, че през време на размириците след неговата смърт визан-
тийците заели запад – сърбите бяха го взели от византийски ръце.] 821 В малко време той събрал около себе
си значителна войска. Почнал да се облича като княз, препасал меч и гордо излизал на кон пред пълчищата
си. След като два пъти успял да разбие татарите [?], към него се присъединили вече цели области и даже
много боляри [?]. Цар Константин, който поради болестта си и поради поведението на жена си изгубил
почти всичките си привърженици, с мъка успял да събере малко войска и дал сражение на Ивайло. С един
упорит натиск царските войски още в първото сражение били разпръснати и сам царят, изоставен без
защита в колесницата си (поради болестта си не е могъл да седи на кон), бил убит през зимата на 1277 г.
Целият народ се стекъл под знамената на този храбър мъж, на чиято страна било и военното щастие, а сам
той се заел да покорява градовете822.
Тези събития предизвикали голямо смущение във Византия. Почнали да се страхуват смелият узурпатор
да не възобнови нахлуванията на Асен I и Калоян. Император Михаил побързал в Одрин [през зимата
още, когато Константин бил жив], та да е по-близо до границата. Отначало се опитал да привлече Ивайло
на своя страна, но скоро решил да издигне като претендент за престола под името цар Иван Асен III някой
си Иван от рода на Асеновците823, когото оженил за дъщеря си Ирина. [Според изричното твърдение на
Пахимер Иван, син на Мицес, взел името на дядо си Άσάν едва след неговото провъзгласяване за претен-
дент. Бил сключен договор с него, ако работата не сполучи, да получи титлата византийски деспот.]824
Гръцките войски потеглили за България да се сражават за Иван против Ивайло и Мария, която се затво-
рила в Търново. На страната на новия цар били привлечени с подаръци и обещания много от болярите.
Мария, против която били както търновските граждани, така и гърците, пък и Ивайло, искала на всяка
цена да запази короната за себе си и за сина си Михаил и се предала на Ивайло. Узурпаторът надменно

199
изслушал пратениците ѝ и отговорил, че той няма защо да приема като дар онова, което почти му е вече
в ръцете благодарение на военната му сила; нека знаят, че ако той все пак, за да се избегне излишно
проливане на кръв, приема миролюбивите предложения на царицата, то това е от негова страна милост
към нея. Тогава портите на Търново се отворили за пълчищата на царя-бунтовник и Мария отпразнувала
с Ивайло сватбата и коронацията си (през пролетта на 1278 г.). Но грубият планинец-герой скоро омръз-
нал на възпитаната с гръцка изтънченост царица. Освен това от две страни нападнали двама непримирими
врагове: татарите и гърците. Всеки ден се проливала кръв; храбрите българи побеждавали с внезапни
нападения. С ужас гръцките войници влизали в бой, защото Ивайло не знаел пощада. [Пахимер говори за
жестокостта на войските на Лаханас, пленените гърци били убивани.] Макар Търново да е бил почти от
всички страни обграден от гърци825, войната при все това продължила безкрайно дълго. В началото на
1279 г. в Търново изведнъж се пръснал слух, че Ивайло е убит в едно сражение с татарите. Търновските
граждани веднага отворили вратите, предали на гърците Мария и сина ѝ и радостно посрещнали новия
цар Иван Асен III. Скоро след това пристигнала и неговата жена. Забременялата от узурпатора Мария била
докарана в Одрин.
Българите не ѝ се сърдели, но докато в българските черкви се пеело „вечная памят“ за всички покойни
царици, считали я недостойна за тази чест.826
Иван Асен III, човек с несамостоен характер, не можал да се задържи. Най-много привърженици през
това време е имал Георги Тертерий (Τερτερῆς)827. По произход той бил от дворянски род, бил в родствени
връзки с най-влиятелните родове и бил обичан, защото бил храбър и умен. Асен, като виждал опасен
противник, искал да го привърже към себе си с роднински връзки; назначил го за деспот и му дал сестра
си за жена. Затова пък Тертерий трябвало да изпрати в Никея като заложници първата си жена българка
и сина си Светослав.
Тъкмо тогава неочаквано пред вратите на Търново начело на голяма войска отново се явил Ивайло,
когото считали за умрял, и завзел всички изходи на града. Покръстеният татарин Касимбек
(Τζασίμπαξις)828, който немного преди това бе дал клетва за вярност на Иван Асен III в качеството си на
протостратор (главнокомандващ на България) и после изчезнал от Търново, сега се явил заедно с Ивайло
като негов протостратор. Император Михаил незабавно изпратил 10 000 души в помощ на зет си, под
началството на византийския пълководец Мурин. Ивайло обаче го разбил напълно на 17 юли 1280 г.829
Само след няколко седмици, на 15 август, същата участ сполетяла и втората войска от 5000 души, изпра-
тена на помощ под предводителството на Априн; тя била унищожена негде в Средна гора. При такива
обстоятелства за Тертерий не било никак мъчно да отклони болярите и войската от неблагоразумния цар
и да ги привлече на своя страна. Иван Асен III не се считал в безопасност в Търново и тайно избягал през
Месемврия в Цариград, като предварително изпразнил държавната хазна. Малодушната постъпка на Асен
разсърдила твърде много Михаил, който дотогава го покровителствал; всичките му усилия да свърже Бъл-
гария с Византия отишли напразно.830 При голяма радост на народа Георги Тертерий I831 бил коронясан за
цар (края на 1280 г.).
След издигането на Тертерий Ивайло разбрал, че силите му са слаби да си върне престола, и затова
отишъл да моли помощ от стария хан Ногай, който господарувал в края на XIII в. над Южна Русия. Съ-
седните страни – Русия, Литва, Маджарско и България – доста често са изпитвали върху себе си тежестта
на неговата власт. При двора на хан Ногай Ивайло се срещнал със своя противник Иван Асен III. И два-
мата молили помощ против Тертерий. Ногай ги посрещнал с еднаква любезност, приел даровете им, на-
обещал им много, но не направил нищо, само ги развеждал със себе си и с лагера си по Южноруските
степи. Накрай веднъж, във време на един пир, пияният хан заповядал да прережат гърлото на Ивайло и
на неговия приятел Касимбек. Асен III успял да се спаси само благодарение на Ефросиния, незаконна
дъщеря на император Михаил, която живеела в харема на царя на степите като жертва на дипломатичес-
ките отношения.
Така свършил живота си интересният цар-овчар и селянин Ивайло! Името му се ползвало с голяма почит
сред народните маси. Когато в 1294 г. се явил Лъже-Ивайло (Псевдо-Лахан)832, при него се събирали тълпи
български жители от византийска Тракия, за да се сражават под знамето му против малоазиатските турци;
скоро обаче и този авантюрист намерил смъртта си, но не от турците, а в един затвор на недоверчивите
византийци.

200
 Тертерий I не бил приятел на византийците. В съюз с него и със сърбите Карл I Неаполитански започнал
отдавна още подготвяната от него настъпателна война против византийците. Отбрана 8000-на войска от
франки, араби и албанци обсадила Берат, но била изтребена в април 1281 г. от дошлите на помощ гръцки
войски.833 Карл I не се уплашил от това и още в същата година привлякъл в своя съюз и венецианците. В
юни и юли [?] 1281 г. пристигнали в Неапол пратеници „magnifici principis, imperatoris Bulgarorum“; c тези
пратеници тръгнали за България двама неаполитански рицари Гираций де Никотера и корфиот Йоан Ис-
пан, за да завършат от името на своя крал преговорите834. Тертерий се опитвал да влезе във връзки с теса-
лийския княз Иван, против когото император Михаил повикал на помощ Ногай 835. В следващата година
обаче сицилийската вечерня разрушила всички планове на Карл I да възстанови латинското владичество
на Изток, а на 11 декември 1282 г. умрял и Михаил VIII.
От съюза против византийците спечелили само сърбите. Там от 1281 г.836 управлявал хитрият и неумо-
рим Стефан Урош II с прозвище Милутин837. Още през първата година на управлението си той завзел цяла
Северна Македония, Полог под Шар планина, Скопие с околностите му, Овче поле, Злетово и Пиянечко;
дотогава византийската граница достигала до крепостта Липлян на Косово поле. Нападенията му се прос-
тирали до Серес и до Влахиотската земя, т.е. до Епирското деспотство. Скоро под негова власт преминали
Кичево, Дебър и Порече; от 1286 г. му се покорявала цяла Босна [?]. Брат му Стефан Драгутин царувал
в Сирмий и Мачва. Албанците също му дали клетва за вярност [?], а в 1296 г. той превзел и Драч. Благо-
дарение на посредничеството на майка си Елена Франкска той бил в приятелски отношения с папата и с
династията Анжу. Към католиците се отнасял благосклонно, черквите им надарявал със земи и бил даже
поставен под покровителството на св. Петър (1291). Едва след смъртта на Елена (1314) в Рим разбрали,
че предаността му към апостолския престол произхождала само от невероятната му за онова време веро-
търпимост. В съвета му в Катаро (1305) наред с двамата източни епископи заседавали и двама католически
[?] и даже и „дедът“ на босненските богомили.838 В брачните дела „светият крал“, както го наричали след
смъртта му, не се стеснявал много; женил се четири пъти, след като три пъти отстранявал предишните си
жени. Третата си жена, дъщеря на Тертерий839, той, без да му мисли много, предал на византийците след
сключването на мира в 1298 г., защото искал да се ожени за Симонида, дъщеря на император Андроник
старши. Милутин има големи заслуги за издигането на Сърбия: поддържал търговията, издал нови закони
и основал много болници, манастири и черкви. През четиридесетгодишното му управление Сърбия дос-
тигнала такова положение, че съдбините на полуострова оттогава се решавали не вече във Византия или
в Търново, а при сръбския двор.
Андроник старши, приемникът на Михаил, сключил с Тертерий мир (1284), според който последният,
отлъчен от българската църква заради втория си брак, изпратил сестрата на Асен III в Цариград, а сам
получил обратно първата си жена840. В 1291 г. папа Николай IV напразно се опитал отново да привлече
към уния „император Георгий“ и патриарх Йоаким III; сръбската кралица Елена уговаряла за това тъста
на своя син841.
Могъществото на Ногай вземало застрашителни размери. В 1285 г. татарите нахлули едновременно в
Маджарско и България. Те преминали Балкана и опустошили Тракия и Македония. Понеже имало опас-
ност, че влашките овчари, които катунували тогава между Цариград и Виза, ще се присъединят към тата-
рите, византийците решили да ги преселят в Азия. Много хора и стада станали жертва на суровата зима,
когато се изпълнявала тази наредба. Тертерий не можал да устои срещу натиска на тези варварски орди,
които опустошавали на малките си коне като скакалци в няколко дни големи страни. За да запази престола
си, бил принуден да ожени дъщеря си за сина на Ногай – Чоки842.
Държавата почнала да се разпада. В Бдин и в цяла Западна България управлявал самостойно княз Шиш-
ман, родоначалник на последната българска династия, който бил в роднински връзки, както и Тертери-
евци, с придошлото куманско болярство 843. Начело на български и татарски пълчища той нападнал нео-
чаквано Сърбия и опустошавайки страната, проникнал до Хвостно, където искал да ограби богатата ар-
хиепископска черква в Печ (Ипек). Но, както разправят, огнено сияние на небето изплашило и разпръс-
нало войската му, след което Милутин превзел Бдин. Шишман успял своевременно да избяга през Дунав
в маджарския Северински Банат. Според мирния договор той получил назад земи и се оженил за дъщерята
на сръбския жупан Драгош844.

201
 Заплахите на татарския хан принудили Тертерий да бяга от опустошената си страна. Молил да бъде
приет от византийците, но Андроник не се съгласил, защото и той се страхувал от гнева на Ногай. Нещас-
тният цар се крил тогава в околностите на Одрин, докато най-после византийците не го пратили на зато-
чение [годината е съвършено несигурна, след 1291].
Татарският хан поставил на българския престол (около 1292) като цар-данник болярина Смилец845
(Σμῖλτζος), женен за гъркиня, дъщеря на севастократор Константин и сестриница на император Андроник
II846. Земите му се намирали край р. Тополница, където и до днес още при с. Акиджи между Татар-Пазар-
джик и Ихтиман могат да се видят развалините на „Смилецовия манастир“, построен, според намиращия
се там надпис, „от княз Смилец“ в 1286 г., в царуването на Георги Тертерий847 [брат му е споменат като
севастрократор и деспот].
Ногай готвил същата участ и за сърбите, но Милутин съумял да предотврати нещастието, затова тряб-
вало да изпрати в ханския лагер като заложници сина си Стефан и неколцина боляри 848.
Между това Ногай се скарал с Токтай, комуто сам бе помогнал да получи първенство в Златната орда.
След дългогодишна борба той бил ранен в сражение около днешната Одеса и умрял през време на бягство
(1293)849. Син му Чоки850 (Τζακᾶς) c остатъците от бащината си войска потеглил против България. Цар
Смилец поискал помощ против него от сърбите, затова омъжил дъщеря си за княз Стефан, който успял да
избяга от татарския плен851. Скоро обаче Смилец трябвало да отстъпи на Чоки [?], който заявил наследст-
вените си права над България като зет на Тертерий и се готвел да я завладее; за това предприятие той се
сговорил с шурея си Тодор Светослав852 (Όσφεντίσυλαβος или Σφενδοσυάβος), същият, който бе прекарал
детските си години заедно с майка си в Никея като заложник. Този именно Светослав, който през време
на последните безредици загубил цялото си имущество, поискал ръката на Ефросиния 853, дъщеря на някой
си Манкус, чиято кръстница била жената на Ногай Ефросиния, и получил съгласието на настойника на
Ефросиния – богатия търговец Панталеон854. Като получил голяма зестра, помогнал на Чоки да превземе
Търново. Изведнъж обаче променил действията си. Татарският узурпатор [?] неочаквано бил хванат, хвър-
лен в тъмница, и там бил удушен от палачи евреи. Светослав изпратил главата на Чоки на враговете му в
Крим [на Токтай]. Патриарх Йоаким III855, отдавна заподозрян като привърженик на татарите и в измяна
на отечеството, пак по Светославова заповед бил хвърлен от една от крепостните скали на Търново. След
тези си решителни действия Светослав като освободител на отечеството от азиатските чергари завзел
престола на Асеновци856.

791 „Св. Симеон Неманя, моят дядо“, казва той в една грамота. Šafařik, Pam., стр. 23 „Калоян севастократор, братовчед на царя, внук
на св. Стефан, крал на сърбите“ четем в един надпис от 1259 г. в Бояна под Витоша (Гласник, VII, стр. 189). Няма съмнение, че това
родство е било по женска линия [правнук? – Тоху. Глас (Српске краљ. академије), II. Расправа о Константину Теху. Написао П. С.
Срећковић, Београд, 1888. 90 стр.; 1) Ансбертовият Тоху = Тихомил на Орбини = Стефан Първовенчани; 2) Toxy = Τοῖχος, Τεῖχος,
баща на Константин; 3) Владиславовото календарно име е Константин. Ergo българският цар Константин = бившия сръбски крал
Владислав!!! Тоху, син на Мирослав Хлъмски според вариантите на ръкописа на Ансберт, намерен в щирски градец в 1891 г. Вж.
моя екземпляр на Ансберт. Nota bene: Тоху, син на Неманя, у Ансберт? Върху това Павлович и Руварац. Върху целия въпрос за
този Тоху: К. Иречек, Тољен син кнеза Мирослава хумског, Београд, 1892. Глас срп. акад., XXXV, Београд, 1892. Τοῖχος, Τεῖχος, е
само Тихъ. Pachymeres, Mich. Pal., I, 5, сар. 5: Κ. ἐκ Σέρβων ἐξ ἡμισείας τὸ γένος ἔλκοντα. Има ли примери, от които да проличава
смисълът на това ἡμισεία? Само по женска линия? С. Табаков, Бележки за Югоизточна България през епохата на Тертеровци,
Период. сп., 1908, св. 7–8, стр. 620–632. Рецензия от П. Ников в Период. сп., LXII, св. 7–8, 1909, стр. 563–688.]
792 Константин Асен и в двата цитирани надписа. [За женитбата на Константин Асен с дъщерята на имп. Теод. Ласкарис; nota bene:
сватбата е станала през негово време (поч. в 1258 г.). Ирина се среща още в Боянския надпис (1258/1259).]
793 Тъй е описано възцаряването на Константин у Акрополит, който като византийски пратеник се запознал лично с новия цар в
1260 г. Съвсем другояче съобщава за това по-късният историк Георги Пахимер (живял от 1242 до 1308 г.). Според него зетят на
Асен II и шурей на Теодор Ласкарис Мицес (Μυτζῆς) безуспешно се бил против гърците и затова станал дотолкова нелюбим между
многото и силни боляри, че те повикали на престола полусърбина Константин. Константин няколко години водил борба с Мицес,
докогато последният не избягал в Месемврия, предал града на гърците (1265), за което получил земи при Скамандър. Такъв приб-
лизително е и разказът на още по-късния историк Никифор Григора (1295–1360). След смъртта на бездетния Михаил Асен, неговото
място било заето от мъжа на сестра му, Мицес, изнежен човек, изгонен от Константин, наречен Тих. Местни летописи от това време
за съжаление няма. Този Μυτζῆς, на български Мицо, не бил никой друг освен Михаил Асен. По-новите историци виждат в него
един нов цар между Калиман II и Константин. Палаузов в статията си „Ростислав Мачевский“ (ЖМНПр, LXXI), понеже смесва и
трите тези съобщения, само забъркал този въпрос (Palacký, Radhost, II, стр. 259, и Голубинский, стр. 219). [Pachymeres, стр. 349.
Μυτζῆς γαμβρὸς μὲν ἦν ἐπὶ ϑυγατρὶ τῷ Ἀσαν (Γαμβρὸς Асен II, зет на Михаил – това може да бъде само Петър севастократор),
σύγγαμβρος δὲ Θεωδοςίου τοῦ Λάσκαρι. Асан воювал с Ватаций κατὰ δύσιν, ϕιλοκαλίας πάσης ἔχων δείγματα. – Асан и οὗτος (Μυτζῆς)
τὴν ἀρχὴν ἐδέχετο (следователно тук явно става дума за Михаил Асен), воювал с ромеите, но и προσηκούειν многобройните и силни

202
 μεμστᾶσι на българите и паднал в ταραχαῖς οὐ προσηκούσαις. Те минали към полусърбина Константин и понеже не бил роднина с
Асен – ἑκγόνην αὐτοῦ поел τοῦ Ἰωάνου πέμψαντος. Владеел Търново и τὰ τῆς βασιλείας κλέη. Воювали заедно – Константин веднъж
бил прогонен в Στενίμαχος (стр. 350) ἡμέτερον ὄν, и там освободен с помощта на ромейската войска. Прогонил Мицес, който с децата
си избягал в Месемврия. И изпратил на императора известие, че желае да предаде Месемврия. Императорът изпратил Γλαβᾶν
Κουροπαλάτην c войска, който обсадил Месемврия и изпратил Мицес (διὰ τοῦ Αἵμου πεζῆ) при императора. Този му дал областта
при Скамандър. Неговият син Йоан бил зет на Михаил. Пахимер не знае нито за Калиман I, нито за Михаил Асен, нито за Калиман
II, у него след смъртта на Асен II веднага дохожда зет му Μυτζῆς. Pachymeres, I, III, сар. 18. Войната на Михаил Палеолог с
Константин Български, „ἐάλω δὲ τοῦ Μυλτζῆ (следователно Милцис, Смильц?) διδόντος, ὡς λεκϑήσεται, καὶ Μεςέμβρεια μεγάλη
πόλις“ – в стария латински превод от XVII в. „Myltza, ut dicetur, dedente“.]
794 [Српски споменици, III, стр. 12.]
795 Fallmerayer, Gesch. von Могеа, II, стр. 11 и сл.; Hopf, стр. 283.
796 Acropolita, Гл. 84.
797 [Грамотите на Балдуин II са изброени в Archives Nationales, Arch. de l’Or. lat., II, стр. 199: познати от Du Cange. Huber, Archiv f.
öst. Gesch., Bd. 66, 1: „Ende der Regierung Belas IV unternahmen theils sein Sohn Stephan, der neben ihm den Osten des Reiches verwaltete,
theils andere Führer mehrere glückliche Feldzüge nach Bulgarien, wo unter anderen Städten Widdin von den Ungarn genommen wird, so
dass Stephan V nach seinem Regierungsantritte im J. 1270 für berechtigt nält den Titel eines Königs von Bulgarien anzunehmen.“ Титлата
на краля. . . Cumanie Bulgarieque rex.]
798 Грамота у Féjer, IV, 2, стр. 60, 199. [Гюла Паулер за българските войни на Стефан V в Сборник народни умотворения, VII, 1892
(лош превод от унгарски, Северин всякога е предадено като Стрем!): в 1259 г. война в България. В 1260 г. Лаврентий прогонил
българите от Северин. В 1261 г. синът на Бела IV Стефан за пръв път потеглил срещу българите, воювал при Видин и Лом. Около
1261–1262 г. Ростислав умрял, като оставил невръстни синове Михаил и Бела. Михаил в Босна, Бела в Мачва. Деспот Светослав,
от руски произход, очевидно роднина на Ростислав, воювал с войските на Михаил Палеолог, съюзник на Константин, с унгарска
помощ (Паулер, стр. 436: 1263 г.) от Седмиградско. Вътрешни размирици в Унгария, Светослав сключил мир с противниците си.
Обаче след това пак се опълчил срещу унгарците, опустошил Северинския Банат. Тогава Стефан V повторно нахлул в България,
до Плеун според грамотата от 1266 г., дадена под Бодони (Bodony = Бъдынь, Видин); тогава магистър Егидий проникнал чак до
Търново. (Егидий е прочута личност в тогавашната история, вж. чешко-унгарските отношения). Nota bene: и отношения. Pachym.,
Mich., IV, сар. 27. Андроник, син на Михаил, се оженил за една дъщеря на Стефан V и на една куманка (кога?). Пратениците в
Унгария, старият mega dux Ласкарис и експатриархът Герман довели хубавата Ана.]
799 Сведенията за това са ограничени. Най-много има в грамотата на Стефан от 1270 г. Fejer, IV, 2, стр. 54. Usque ad castrum Turnow,
пак там, IV, 2, стр. 525. За превземането на Бдин споменава Thurocz (Schwandtner, Script. rer. hung., I, стр. 188).
800 Fejer, IV, 2, стр. 344, 469; 3, стр. 54, [468.]
801 Вж. стр. 301, 1260 (Fejer, IV, 2, стр. 9), 1261 (пак там, стр. 48), 1263, 1270 (стр. 544).
802 Хрисовулът на Константин, даден на манастира „Св. Георги“ във Вирпинската планина при Скопие (Šafařik, Pam., пос. място).
[Войната на Константин срещу император Михаил след ослепяването на малкия Йоан Ласкарис, сестриник на Константиновата
жена. Тогава българо-византийската граница (Pachymeres, III, сар. 18) е била оттатък Одрин. Михаиловите войски превзели Плов-
див, Станимака, ἅπας ὁ ἔξω τοῦ Αἵμου ζυγός, Анхиало. Мицес предал Месемврия. Според Пахимер (V, сар. 4) при това още и Ага-
топол, Созопол, Канстрицис? (Castriçi, Кестрич) и други места. Тук у Пахимер има противоречие: Константин воюва с Мицес,
избягва в Станимака, който е византийски, и след това Мицес предава Месемврия на императорския пълководец. Войните с Кон-
стантин трябва да стават в едно време, когато Станимака е била още българска?]
803 Pachymeres, I, стр. 210, 349; Gregoras, I, IV, сар. 6, стр. 99. [Ногай. Gens nogaica (Kuun, стр. XXXV) sub duci Noghai 1261 се
откъснал от монголите, 37 години там просъществувало царството на Бату. Според Асцелин много кумани, бягайки от монголите,
се върнали в отечеството си, а Рубруквис казва, че куманите преди монголското нахлуване се намирали между Дон и Днепьр. Затова
ногайци са смесица „tribus nogaica... ех confluxu Cumanorum, Bissenorum et Mongolorum originem duxit“ (стр. XXXVI), което се
вижда от местните имена, които са кумански и монголски. Pachymeres, M., III, сар. 25. Султан Азадин в Цариград. Неговият вуйчо
е на север от Понт, помощ от татари и българи, Константин лично участва вече със счупен крак. Император Михаил презимува в
Ксантия, поход към Цариград, от Ганос нататък с кораби. Неговата дружина обсадена от Константин в Енос. Изедин е с тях, осво-
боден от българския лагер. Константин се оттегля. Détails. Изедин е получил от хан Берке в 1265 г. поселища в Крим. Heyd, 2, стр.
164. Ново татарско нахлуване в Тракия, Pachymeres, М., IV, сар. 30, повикани от megas Kontestaulas Андроник Тарханиотес. Ис-
торията нa Άζατίνης. Pach. Andr., 1, VII, cap. 22. Азедин, син на Гаязедин Кейхосрев II и една християнка, георгийка, частично вла-
дение, натискът на татарите, бягство около 1261 г. в Цариград, умрял в Крим. Негови синове били Константин (християнин във
Византия) и Масуд, предпоследният селджукски султан. Вж. Hammer. Barth, Reise von Trapezunt etc. на стр. 72 прочетения от
Mordtmann надпис: 1246 Аседин Ебул Фалих Кей Кавус, син на Кей Хусрав Кассим.]
804 [След смъртта на Ирина преговори на Михаил Палеолог за мир с българите (Pachymeres, Mich., V, сар. 2). На цар Константин се
давала сестрината дъщеря на императора, внучката Мария; като προῖκα били обещани Месемврия и Анхиало. След това обаче им-
ператор Михаил не искал да предаде градовете, като се извинявал, че жителите били против, че те били Ῥωμαῖοι, че принадлежали
към Ῥωμανία (вж. венец. пиратски протокол от 1278 г., византийски чиновници в Месемврия). По това време Мария родила Ми-
хаил.]
805 [Ногай от около 1270 г. Брун, Черноморье, II, стр. 351. Михаил дал на Ногай своята незаконна дъщеря Ефросина.]
806 [Витербският договор у Du Cange, Hist. de l’emp. de Constantinople, Ven., 1729. Грамоти на стр. 12. „Itaque etiam in terra memorati
despoti ac in regnis Albaniae et Serviae liceat nobis nostrisque in regno Siciliae heredibus, si voluerimus, huius modi tertiam partem eligere
aut etiam obtinere.“ Деспотът = Michalicius dotis titulo дал земя на Elenae filiae relictae q. Manfredi olim principis Tarentini, сега държи
qui se pro regni ammirato gerit Philipp. Chinardus.]
807 Макушев, Итальянские архивы и хранящиеся в них материалы для славянской истории, СПб, 1871, II, стр. 29, 70–72. Пак от него:
Славяне в Албании (стр. 78), 31 и сл. [Вж. Р. Durrieu, Les archives angevines de Naples, Étude sur les registres du roi Charles I, 1265–
1285, Paris, 1886, 2 vols. Праж. унив. библ. 4 Е 202. Не знае ни за Hopf, ни за Макушев. Bulgaranus Galliae Narbonensis praefectus,

203
 literae ad episcopos, commemorantur reges Gundemanes, Brunigilda et Theodoricus, Theudibertus; ad Gunthemasum regem cf. Aus span.
Handchr., N. Archiv d. Ges. f. ält deutsche Geschichtskunde, XII, 1887, стр. 255. Bocaccio, Decamerone,V, 6 (ed. Sonzogno, 2, 42): „gentil
uom dell’isola (Ischia), che Marin Bolgaro avea nome“. Решаващ въпрос тук е дали тези имена в Италия произхождат от българи, или
са германски или други словообразувания, които нямат никаква връзка с името на българите, освен привидна прилика. Срв. други
герм. – gar. Wolfgar? На 16 окт. 1884 г. умира „Graf Peter Bulgarini d’Elci, Patricier von Siena dei Nove, dei Grandi, Oberlt. a. D. 83
Jahre alt. im Schlosse Nezamyslitz“ („Presse“). Veneti: Ser Bulgarus Victuri 1408, 1419. Ljubić, 5, стр. 116; 7, стр. 281. Генуезците
Julianus de Bulgaro и Laufrancus de Bulgaro 1300 във Фамагуста. Archives de l’Or. lat., 2, стр. 602 и сл. Bulgarus в Болоня, вж. Ficker,
IV, стр. 602 В. Bulgaro, мерач при двора на Фридрих II. Savis, Novellino, nov. XX. Срв. и обясненията. N. Archiv. f. deutsche Gesch.,
XVI, 1890, стр. 39: Graf Bulgar, само някои codd. Bulgaranus, вероятно comes Septimanie в началото на 7. столетие върху работите
на Теодебула с аварите, във времето на Гундемар, 610– 612. Вж. Bulgaminus filius Benedicti а. 963 primas Romanae civitabis, Liutprand,
Hist. Ottonis, cap. 9. – Wilhelm der Bulgare 1034–1077, брат на канонизираната от Бенедикт XIV св. Берта, привърженик на импер.
партия в Тоскана (Pistoja?). Един от предполагаемите прадеди на Наполеон I; срв. съчиненията на Dr. Kamillo von Behr und Frédéric
Masson. Bulgari в местните и личните имена в Италия: Шишманов, Българите в „Orlando Furioso“, Бълг. преглед, VI, кн. VIII (април),
1900, стр. 78–81. Nota bene: сегашните topica в Италия. W. Bruckner, Die Sprache der Langobarden, Strassburg, Trübner, 1895, 358 S.
Cf. GGA, 1896, Nov. 888 f. Much. 892 Mannesname Pulcari, Po. Much des Auslautes wegen nicht von Bulgare, eher dissimiliert aus Purcari,
Percari, das a. O. wirklich erlest und natürlich aus burg und hari zusammengesestzt ist, albegra aus hariberga, pellegrino aus peregrino.]
808 [Съвсем без доказателство. Елена. Du Cange, Hist. de l’emp. de Constantinople, 115 col. a: „Hélène dame française, dont la piété, la
dévotion et la constance en l’observation de la rel. romaine ont mérité l’éloge du pape Nicolas III dans ses Epitres“. Цитира Barletia и Orbini.
Стр. 168 detto „Hélène dame française“.]
809 Вж. Гл. XXV, 1.
810 Pachymeres у Stritter, стр. 195 и сл. Годината е според Murеlt, Chronographie byz., II (Bâle, 1873), стр. 425.
811 Грамотата (от август 6780) е дадена у Голубинский, стр. 259. В 1273 г. (6781) Михаил утвърдил също и правата на отдавна вече
престаналата да съществува църква „Justiniana prima“, която фалшиво се отъждествява с Охридската. Един лош превод на ориги-
нала, направен вероятно от някой влах или грък, се намирал в препис от XVI или XVII в. у проф. Григорович. Извадки от текста
има в книжата на покойния Шафарик. [Çurita, ed. Çaragcça 1567 (Univ. Prag 22 В 95). Ил. 142 b сл. Лионският събор обширно се
описва. Л. 144 а: „Propuso se de parte de Paleologo, que se reduxessen en el primer estado las diocesis de la Servia у de la tierra Zagora,
que sin autoridad de summo pontifice despues que Constantinopola fue tomada, aviedo gran confusion en aquel imperio, у estando muy
turbadas las cosas del, concurriendo los Bulgaros у Servianos juntamente con los Griegos, para echar у destruyr los Latinos, por esta causa
se mezelaron а quellas naciones entre si: у siendo entre elloz promiscuos los matrimonioz, у casi una misma gente, erigeron la Servia en
metropoli у la tierra Zagora en patriarcado, contra los canones у costumbre de la Iglesia, como sin voluntad de la sede apcstolica, ni puciesse
ser creado patriarca ni conferdia dignitad ecclesiastica alguna, у era notorio q’el emperador Justiniano por ennoblecer у honorar la ciudad
de Achulayn (sic), que era su patria, у se llamo de su nombre Justiniana, muy famosa у principal por esta causa entre todas las ciudades del
Illyrico, abtuvo cel papa Vigilio, que constiruyesse la Iglesia della en primado у le fueron entonces senaladas у atribuydas per diosesis la
Servia у tierra Zagora, que en lo antiguo eran las provincias de la Dacia mediterranea у Ripense, Dardania, Mysia superior у Pannonia,
cuyos obispos eran suffraganeos suyos, у en esto mostro Paleologo dessear reformacion у remedio de la sede apostolica, porque а quello
boluiesse al primes estado, como en tiempo de Justiniano estuvo.“ Това искали гръцките пратеници, Георги Акрополит и др.]
812 Подробно у Дринов, Българската и сръбската църква пред Лионския събор в 1274 г., Браил. Период. сп., 1873, VII. Срв.
Capacelatro, Storia del regno di Napoli, 1840, стр. 350–355.
813 [Египетски формуляри до българите. Bogišić в Rad.]
814 Pachymeres у Štritter, стр. 763. Записаното в българския кодекс под г. 6785 = 1277 е издадено от Ханка в Čas. česk. musea, 1851,
стр. 154, и от Даничич в Starine, I, стр. 86. [За тази приписка по оригинала срв. Лескин в Ягичовия Archiv, 4, стр. 512.]
815 Свѧтслав изпратил в 1262 г. на киевския архиепископ Кирил III един препис от номоканона, като приписал: „Всея рускыя земли
благодержавнаго рода моего, их же отрасль и корѣнь азъ быхъ святыхъ отьц моихъ“. Востоков, Описание рук. Румянц. библиот.,
СПб, 1842, стр. 290. [За приписката в Търновското евангелие вж. и Valjević, Starine, XX, 1888, стр. 156 и сл. П. Тиханов, Терновский
календар 1275 года по списку Франца Миклошича. Материали для греко-слав. агиологии, Памятники древней письмености, CXVIII,
1896, II + 16. Срв. Виз. Временник, IV, стр. 258. Думата „русскыя“ в приписката дали не е вмъкната – не е. Nota bene: Святославовци
у тогавашните руски летописци.]
816 Emler, Regesta Bohemiae et Moraviae, II, стр. 302. [„1275“ überwand Stephan König von Ungarn den bulgarischen König Sea, und die
Bulgaren mussten ihrer König erkennen (sic). Sie wurfen aber mit Hülfe des griechischen Kaisers das ungarische Joch wieder ab“. Büsching,
Grosse Erdbeschreibung V. Troppau, 1785, стр. 398. Undel Respice Catonam, Gebhardi, etc. За унгарските работи вж. съчиненията и
статиите на Huber (за по-старата епоха и Büdinger).]
817 Pachymeres, ed. Bonn., I, стр. 430. [Pachymeres, M. Paleol., 1, III, cap. 6, стр. 120, edd. ant., II, стр. 261. Migne τρίτη. soror Jo. Lascaris
collocata Βουλγάρῳ τῷ Σφεντισϑλάβῳ ϰατά Μυσίαν τϖν ϰατά τόν Αἷμον ὀρεινϖν ἄρχοντι – деспот Свѧтлавъ Я. Дадена му от имп.
Михаил. Вж. Philes, Carmina (вж. Christl. Elem., стр. 77 и сл.): Константин Σϕεμτισϑλάβος (пак там, стр. 78 А.), Лаханас. Бълг. пъл-
ководци: Κόμανος, Κάντζης (Кънчо), Μομτζίλας, Στάνος, Дамян от Белград. Вж. Codex hung. patrius.]
818 [Пристрастието на Пахимер към Мария.]
819 Под това име досега той нийде не се споменава. Аз се основавам върху приписката в едно евангелие, написана в 6787 г. (1 септ.
1278 – 1 септ. 1279): „въ дни царѣ Ивайла и при епискупѣ Нишевсцѣмъ въ лѣто 6787 индикта 7, еги стояху Грьци под градомъ
Тръновомъ“ (Гласник, 20, стр. 245). Тук се говори за обсадата на Търново от византийците, когато искали да поставят на престола
Иван Асен III. Ивайло в никакъв случай не може да бъде цар Асен III, както мисли Голубинский, стр. 12, тъй като никога не е бил
обсаждан от гърците. Κορδοϰούβας ϰεϰλημένος, τό δ’ὄνομα ἡ ‘Ελλήνων γλϖσσα είς λάχανον ἐϰλαμβάνει, ϰαί Λαχανᾶς ἐντεῦϑεν
φημίζηται. Pachymeres, I, стр. 431. Според Срезневски (Беседа, 1857, II) тук вероятно трябва да се чете Βορδοκούβας (λάχανον – по
български бърдоква). Името Λαχανᾶς се среща и във Византийската империя; срв. Nicetas, стр. 372, 374. [Срв. Мануил Λαχανᾶς в
Пруса във времето на Андроник Комнин у Nicetas, стр. 322, 324. – Стоѩти подъ градомь: obsidere. Ако да бяха гърците господари
на Търново, щяха да стоят не под града, ами въ градѣ. Срв. стоѩшоу же ѥмоу оу града,, когато Ростислав обсаждал Премисъл,

204
 Волин, в 1249 г. Даниил: Душан „ста подь градомь славьныимь Солоуном, семоу градоу хотещоу севьдати ѥмоу“. Стоѩти около
града obsidere, Nestor, ed. Miklosich, стр. 32. Nota bene: за византийското стопанство в Балкана и Родопите срв. Cesty.]
820 [Към въпроса за името на Ивайло (вж. рецензията на Макушев) срв. моята бележка в Osvĕta, 1882, стр. 963, в историята на Тър-
ново. Народно име просто по вид едва ли би било за византийския претендент, който може би не е бил дори роден в страната. Nota
bene: в Свърлижката преписка стои в дните на царя, а не на „царствующу царю“, и т.н., срв. обичайната формула в други приписки.
Вж. Подобни имена на -ло, -айло. Свърлижкият писар вече поради Асеновото име щеше да назове Иван Асен с пълното име.
Ивайло – простонародно име, няма болярски характер. Nota bene: да се съберат другите имена на -ло (Бранило в Албания и т.н.),
кому те принадлежат. Новобългарска драма: Ивайло, селский цар. Историческа драма в пет действия, от Ив. Ив. Гешов, София,
1888, 98 стр.]
821 [Nota bene: Кантакузин, за архонта на Полог, който се предал на византийците.]
822 За Ивайло вж. Pachymeres, I, стр. 430, 466; Gregoras, I, стр. 130.
823 Разправят, син на Мицес. Вж. Гл. XVII, бел. 6, и Гл. XVIII, бел. 3.
824 [Срв. опитите с българските претенденти във времето на Светослав.]
825 Pachymeres, I, стр. 446: πολλαῖς μὲν οὖν ταῖς ἀμϕὶ τὸν Ἀσὰν δυνάμεσι περιεστοχίζετο. Тук се отнася и цитираната по-горе старобъл-
гарска приписка от първата половина на 6787 г.: „когато гърците бяха под град Търново“.
826 [Властта на Иван Асен и според гръцките известия едва ли е обхващала цяла България. Nota bene: вж. Дриновия поменик. По-
нататъшните съдбини на Мария. Михаил, по-късен претендент. Pachymeres, Аndr., II, сар. 30. Μαρίας, τῆς ϰαί τῷ Λαχανᾷ
συνοιϰησάσης πάλαι, ᾧ δή ϰαί παιίον ϑῆλυ ἀπέτεϰεν.]
827 Аз пиша Тертерий: Тертерія стараго. Поменикът у Раковски, Асен, стр. 62. Τερτερῆς ἐκ Κομάνων ἦν. Pachymeres, II, стр. 265.
[Асеновият двор бил пълен с българи, кумани, покръстени татари. По-бърза асимилация на куманите в България, отколкото в
Унгария, където тогава имало войни и борби (вж. Huber).]
828 [Касимбек – ? Τζασίμπαξις вж. Pach., Andr., VI, сар. 32. Κουτζίμπαξις, όμοευνεῖ τε καί όμογλώσσφ Τουρκοπόλων. Вж. паралели на
παξις: Solamampaxis Pach. Xahanxa id. pro Šahinšah, ξ – š.]
829 Έπί τῷ Διαβαινᾷ (неизвестно где се намира). Pachymeres, стр. 446; втората битка κατὰ τὸν ἒξω ζυγόν, пак там. [Pachymeres, I, стр.
446, а. 1280 ἐπὶ τῷ Διαβαινᾷ, Tomaschek, Edrisi, стр. 28 = „il fiume Devina“. Luccari, Annali, стр.94, вж. Παρϑενόπολις в по-старо време,
Marcianopolis от времето на Траян. Не е ли Девино?]
830 Потомците на Асен III заемали във Византия чак до падането на империята високи държавни длъжности. [Византийски Асеновци.
Έϕημερίς ἀρχ. Περίοδος, III, 1886, т. IV, стр. 235 и сл. Sakellion. Ех cod. ἐϑνικῆς βιβλιοϑήκης 16 v. (varia philos.) versus in tumulum τοῦ
κυροῦ Δημητρίου τοῦ Λεοντάρη ἐν τῇ μονῇ τῆς Πέτρας (Constantinopol.). Secundum Ducam vixit tempore imp. Manuelis Palaelogi, cf.
etiam Phrantz. † monachus, cod. monasterii in Panagaeo τῆς Θεοτόκου τῆς Κοσινίτζης, edidit Papadopulos Kerameus, arch. annexa, XVII,
Constantinop. Syllogi. Ex gente eius forte Dem. Leontari Constantinopolitanum, scripsit 1474–1475 Cyropaidiam Bibl. Parisinens. Είς τοῦ
τάφου τοῦ Άσάνη ϰυροῦ Ίσααϰίου ϰαί τῆς αὐτοῦ Έγγόνης ἐν τῇ μονῇ τοῦ Φιλανϑρώπου, 39 νν. Avus Johannes II Asanes imp., γαμβρὸς
Mich. Pal., uxor Irene. Filiam eius Irenem uxorem duxit Jo. Cant. imp. Idcirco filius imperatoris Jo. Cant. Matthaeus se subscribebat Άσάνης
ὁ Καντακουζηνός (Migne, PN 843). Tempore Joannis Pal. Isaac Asen panypersevastos, alter Isaac – vide Phrantzem. Huius iunioris tumulus
est τάϕος huius cantilenae. Sakellion credet versus esse Marci episc. Ephes., excepit quaedam ex vers. fratris sui Joannis Nomophyl. (fuit
Flor. 1439) qui scripsit epitymbia ed. Legrand. Nota bene: apud Legrand de Chazaria et Gothia.]
831 [Георги Тертерий I. Τερτερῆς у Пахимер, -ής у Кантакузин, Терьтеріи в Поменика на Палаузов.]
832 [Pachymeres, Andr., ІI, стр. 30. Мария не го (Лъже-Ивайло) признала за същински, ούδέ τό παράπαν έοικέναι. Срещу турците.]
833 Hopf, стр. 324 и сл. [За обсадата на Берат още: Pachymeres и Sanudo (Chron. graecorom.).]
834 Макушев, Итал. архиви, II, стр. 28. [За заминаването за България заедно с български пратеници на двама неаполитански рицари:
Hopf, Макушев, Durrieu, Rački.]
835 Pachymeres у Stritter, стр. 787; Hopf, стр. 329. [Ногай, „великий и беззаконный царь Татаромь Ногѣй“ в грамотата на крал Милутин.
Преминаването на татарски войски в помощ на император Михаил през зимата на 1282/1283 г. Един път 10 000 татари при Месем-
врия са бити от Куропалатес Умбертопулос (Pachymeres, I, стр. 29). Скоро след това става преселване на власите между Виза и
Цариград в Азия, за да не се присъединят към татарите (пак там, II, стр. 37). В 1285 г. кумани езичници, изгонени от Унгария, с
татарите на Ногай дошли до Будапеща (Huber, II, стр. 18).]
836 Някои погрешно смятат, че се е възкачил на престола в 1275 г. От заключителната забележка в един съвремен нему ръкопис
(Miklosich, Mon. serb., стр. 561; Starine, V, стр. 31) се вижда, че годината 6794 (1 септ. 1285 – 1 септ. 1286) е петата година от
царуването му. Милутин е роден в 1253 г. (Muralt, Chron. byz., II, стр. 471). Иван Павлович със сборника си от летописи под заглавие
„Жития краль србьскыих“, Белград, 1877, 1, стр. 200, изказва известни съмнения относно нашата поправка; вж. обаче и моята ре-
цензия в Čas. českeho musea, 1877, стр. 652. В 6785 г., инд. V = 1276/1277 г. е царувал все още Стефан Урош I (личи от една приписка
в ръкопис от онова време, Starine, IX, стр. 125), а в 1281 г. царувал вече крал Стефан Драгутин над цяла Сърбия. [Ковачевич. –
Сръбска хронология според Павловић, Гласник, 47,1878, и т.н.:
1196 г. 25 март възкачил се на престола Стефан Първовенчани.
1199 г. 13 февруари умрял Стефан Неманя. Ковачевич (Отађ, 1888) твърди, че Неманя в 1182 г. бил монах, а поч. в 1185 или 1186 г.
1224 г. умрял Стефан Първовенчани, след 24 септ. 1223 г.
1235 г. умрял Стефан Радослав. Краят на неговото властване, според Павлович, 1231 г.
1269 г. към септември умрял Стефан Владислав, по-рано владял до 1243, поч. 1270 г.
1276 г. към края умрял Урош, владял 1243–1276 към края, умрял 1279 г.
1282 г. възкачил се на престола Милутин (Pachymeres, стр. 350 Μηλωτίνος). Драгутин владял от края на 1276–1282.
Според Ковачевич (Годишњица, ІІІ):
1195 г. 25 март се възкачил на престола Стефан Първовенчани.
1227 г. 24 септември умрял Стефан Първовенчани.
1233 г. към края. Радослав е изгонен. Крал е Владислав.
1236 г. 12 януари, събота, умрял св. Сава.

205
 1242 г. на края възкачил се на престола Урош.
1266–1268 г. според К. 1274 (М. 1269–1270) грамотата на кралица Елена.
1276 г. (М. 1254) според К. 1276 Владислав е още жив.
1276 г. до края Стефан Урош, в септември още царувал. К. 33 и Павлович.
1281 г. до края Стефан Драгутин.
1282 г. в началото или в първата половина възкачването на престола на крал Милутин.
1314 г. 8 февруари умряла кралица Елена. К. 39.
1316 г. 12 март умрял Драгутин.
1320 г. 29 октомври умрял Милутин.
Съобщение на в-к Politik от 18. XII. 1889 г.: една депутация от Унгарската академия е открила в турските държавни архиви в Цариград
една много важна дарителна грамота на сръбския крал Милутин Урош от XIV в. Един точен препис бил изпратен и на Сръбската
академия.]
837 [Милутин. Du Cange, Hist. Byz., стр. 163 ξενϖν τοῦ κράλη в Цариград. Dioscorides, писан там в 6914 = 1406 г. във Виенската
библиотека. Крал Милутин в 1284 г. (Arch. Rag.) станал зет на Тертерий. Проектираната през лятото на 1291 г. среща на кралица
Елена с Georgius imperator Bulgarorum, на когото папата тогава писал писмо, за да го спечели за уния (Theiner, Mon. Hung., I, стр.
375).]
838 Rački, Bogomili i Patareni, Rad, VII, стр. 168–174. Mon. Serb., стр. 69.
839 [Бившата Урошова жена, дъщеря на Тертерий, Pachymeres, IV, сар. 13: съпруга на Михаил деспот, след смъртта на неговата жена
(била αύταδέλφη на император Андроник II). Вж. V, сар. 13, 19. Gregoras, VI, 9, 4.]
840 Pachymeres, ed. Bonn., II, стр. 57. [Пак там, I, сар. 27, Τερτερῆς изпратил със сестрата на Асан и една дъщеря на севастократор
Иван от Голяма Влахия в Цариград, която той получил като невеста за своя син, Ὀσϕεντισϑλάβῳ, ἔτι ἐν ἀνηβότητι οὖσαν. Михаил
със своята сестра, пазен от Ἐρρῆς (Henry), англичанин. Михаил я обещал на Henry – опит за бягство.]
841 Theiner, Mon. Serb., стр. 375, 377. Голубинский, стр. 83.
842 Nic. Gregoras, стр. 484 πλείονα γάρ ἤ πενεϰαίδεϰα φρούρια παρά τάς ἀϰρότητας ϰαί ἀποτομάς τοῦ Αϊμου. Андроник Стари възобновил
и издигнал срещу скитите, когато Главас управлявал Тракия. Nota bene: продължаването на татарските нахлувания във визан-
тийска Тракия дори до XIV в. Вж. Nic. Gregoras. Раchymeres, Andr., I, сар. 29. 10 000 скити минали Дунава през България, διελϑόν
τήν Βουλγάρων γῆν, в ἔξω ζυγός. Началник на крепостта бил Куропалат Οὐμπερτόπουλος, нападението, разбил едно отделение, та
бил назначен за μέγας πάπιος. Пак там, I, сар. 32. Очаква се нахлуване на скитите, ὁ γὰρ Τερτερῆς οὐχ οἷός τ’ἦν, οὐχ ὅπως ἄλλοις, οὐδὲ
ἑαυτῷ προσαρήγειν. – Βλαχικὸν, от Цариград ἐς Βιζύνη καὶ πόρρω и пр. – Чоки. Τζακᾶς, Čaga у Брун, Čuki, -ke у Hammer.]
843 [Боляри в края на XIII в. добре познати. Братята Куделин и Дърман (Даниил, стр. 115, отъ многихь времень, Грам. на Мил.
вкорѣнивша се) в Браничево, кулата Ждрело, нахлували в Унгария, грамотата на Ladislaus IV, № 285, дадена на унгареца Georgius,
който като capitaneus на една войска от седмиградци и кумани воювал „contra Dormanum et Bulgaros“. (Fejér, V, 3, стр. 224, Teutsch-
Firnhaber, № 285, стр. LXV). Във Видин княз Шишман. На юг от Балкана един брат на Тертерий Елтимир, вероятно вече като
деспот. Могъщата болярска фамилия (славянска, не куманска) на братята Смилец, Радослав, Войсил, вероятно в Гьопсата и Средна
гора (Период. сп., IX, стр. 39). Край морето предците на Балик. Дали походът на Дърман в 1285 г. не е във връзка с нахлуването на
татарите? Войните на сърбите срещу Дърман и Куделин (Браничево едва тогава е било присъединено към областта на Драгутин) и
срещу Шишман, и двамата поданици на Ногай. Заплашванията на Ногай, приготовления срещу сърбите, загрижеността на Милу-
тин, изпратени пратеници с подаръци за хана, княз Стефан с боляри били дадени за заложници у Ногай. Владението на Видин
тогава сигурно е било изгубено! – 1285 г., 8 януари. Дарението на унгарския крал Ladislaus, направено на Mag. Georgius, който след
поемане на властта на малолетния крал е победил румънските войводи Lythen и Barbath (partem de regno nostro, ultra Aples
existentem) – не по-малко се е отличил, когато кралят „nostros homines fideles Transilvanos, una cum Cumanis nostris, contra Dormanum
et Bulgaros misissimus, mag. Georgium eiusdem exercitus capitaneum praeficentes“. Katona, VI, стр. 911. Fejér, V, 3, стр. 274. Teutsch
und Fеrnhaber, № 285, стр. LXV (Regest). Дърман, брат на Куделин, е в Браничевската област.]
844 Даниил, стр. 117–119. Грамотата на Милутин е дадена в пътешествието на Григорович, стр. 44. Šafařik, Gesch. der südslav. Liter.
III, стр. 22, отнася това събитие към 1292 г.
845 [Смилец. У Даниил, стр. 124, Смильцъ. Σμῖλος Philes (вж. Christl. Elem., стр. 79). Срв. Период. сп., IX, за Смилец и пр. Pachymeres,
Andr., V, сар. 18, τῇ τοῦ Σμίλτζου συζύγῳ, αὐτανεψίᾳ οὔση (Andr., ІІ), τοῦ γὰρ σεβαστοϰράτορος Κωνσταντίνου ϑυγάτηρ ἦʹ, неин γαμβρὸς
Eltimer. Има трима Константиновци: 1. Константин, брат на император Михаил, севастократор и император; 2. Константин Пор-
фирогенет, брат на император Андроник II; 3. Друг е Константин, син на Андроник II от Ана Унгарска, твърде млад. – Пак там,
VI, сар. 35 (hic Σμιλτζαίνη in inšcr. capituli).]
846 Родословна таблица на Тертериевци и на първите български родове:

206
а) Pachymeres, I, стр. 406. б) Пак там, стр. 446. в) Даниил, стр. 124. г) Синодикът (Раковски, Асен, стр. 52); [Pachymeres, А., V, сар.
10.] д) Stritter, стр. 781, 786. е) Cantacuzenus, I, стр, 13. Gregoras (Stritter, стр. 812).
847 Захариев, стр. 76. Името Смил, Смилко и досега се среща в [Македония. – Миладиновци, стр. 529; местни имена?].
848 Даниил, стр. 120 и сл.
849 Според Muralt, II, стр. 462, 1293 г.; според Hammer, Gesch. der Gold. Horde, Pest 1840, стр. 273–1299 г. [За Ногаевия край у Абул-
фед, Рашидеддин, Новаири, Милутиновата грамота = Даниил, стр. 122. Срв. Брун, II, стр. 354. Войната уж траяла 7 години. Според
ориенталските извори в годината от хиджра 699 = 1298/1299. Бягството на аланите във Византийската империя. И велможите на
кораби избягали в Цариград (Раchymeres). Ногаевото име като етнографски израз. Nota bene: азиатската литература за Ногай и т.н.
Срв. Брун. Ногай хан. Летопись по Ипатскому списку, 1871, стр. 570: в 1266 г. мятежь великь въ самѣхъ татарѣхь. Стр. 578: в 1277
(6785) г. „присла оканьный и безаконьный Ногай (поганый) послы своя“ Тешчаг, Кутлубуг и Ешимут при Лева, Мстислава, Во-
льдемира, предлагайки им помощ срещу литванците. Стр. 581: в 1280 г. умрял Болеслав Полски (вж. Annales Polonica, ed. Pertz,
1866, стр. 65 и сл.), Лев изпратил „к Ногаеви, оканьному, проклятому“ за помощ срещу лехите, изпратил Кончак, Корей, Кутабан,
нахлуване към Судомир. Стр. 585: в 1282 г. „оканьный и безаконьный Ногай и Телебуга вь безчисленомъ множествѣ на Угры“,
руските князе били от тях, Лев, Мстислав, Юрий Лвович. Стр. 587: Ногай и Телебуга се лутали 30 дни в планините (Карпатите),
глад, загинали уж 100 000 души. Стр. 587: в 1283 г. Телебуга се отправил срещу ляхите, с Ногай бил в „нелюбовы“, стигнал дори
до Судомир. Ногай (стр. 589) по друг път стигнал дори до Премисъл и Краков. Стр. 591: в 1287 г. Телебуга с русите се отправил
срещу поляците. Новгородските летописи, I, стр. 302: в 1291 г. „мятежъ въ татарѣхъ: Ногуй царь уби Телебугу царя и Алгуя царя“.
Хан Телебуга управлявал царството заедно с един брат и двама чичовци до 1291 г. Hammer Purgstall, Geschichte der goldenen Horde
in Kiptschak, 262. стр. Mittheilungen aus dem Vatikan, Archive II. Eine Wiener Briefsammlung, ed. O. Redlich, Wien, 1894, стр. 248–250.
1287, 11 април Каффа, Fr. Ladislaus, кустос в Крим, върху събитията в монголската земя до Fr. Laurentius, който бил изпратен за
генерал на Ордена на миноритите. „Imperatores enim Thelebuga et Nogay“, техният пратеник in civitas Solhatensis за камбаната, па-
рична глоба „рго destructione ecclesie et campana depositione“ на сарацините в Acnepy. „In eisdem quoque diebus venit Jaylak imperatrix,
maior et potentior uxor Nohay“, в Солхат, искала да бъде покръстена, била покръстена „in civitate que vocatur Kerqueti“, където из-
дигнала и църква. Изпратена от Argum. „Karichinus Ungarus interpres noster“ умрял. Редлих препраща към кралица Elegage, Wadding,
Ann. Minorum, 5, стр. 169.]
850 [Чоки (Τζακᾶς). Срв. турчина Tzachás на гръцките острови... (не се чете) в началото на царуването на Алексий I Комнин.]
851 Даниил, стр. 124. [Според Даниил сватбата на Смилецовата дъщеря със Стефан Сръбски е станала след падането на Ногай. Смилец
избягал заедно с братята си Радослав и Войсил във Византийската империя. Той скоро умрял, инак византийците щяха да изпратят
него самия като претендент, а не Радослав.]
852 [Тодор Свѧтславъ. (Όσφεντίσυλαβος или Σφενδοσυάβος). Не трябва да стои ѧ, защото ντ и νδ у Кантакузин в италианските имена
се употребявали за д: де – ντέ, срв. унгарската грамота от 1271 г. Името Тодор очевидно е любимо у куманските потомци в Бълга-
рия: той е покровител на яздачите и до днес в България, Тодоров ден.]
853 В българския поменик е наречена така. Според Пахимер нейното име било Ἐγκόνη. [Брун според ориенталски извори твърди, че
с Чага имало само 1000 души. Искал Βουλγάρους δουλαγωγεῖν (Pachymeres). Влязъл в Търново, накарал да убият Чага в 700 г. от
хиджра – 1299/1300 г. Ала у Метохит вече в 1298 г. е споменат като Πρεσβευτικός Светислав? Там очевидно е загатната Smiltzaina.
Неясна реторика. Споменава се ἀνεψιά на император Андроник в България (следователно Smiltzaina) и νεουργός οὓτος Σκύϑης,
πολλὸν ἥδη πλάνον δραπέτης, сега новопристигнал, τὴ ϕύλῇ ταύτης κόρῃ νύμϕιος (годеник). Според Пахимер зетят на Смилцаина е
Елтимир, но той не е δραπέτης. Или Светислав? За неговия брак със Смилецовата дъщеря няма нищо в изворите. Ἀνεψιά на импе-
ратора (Смилцаина) като владетелка на България, според Метохит, и тя иска брак с Урош II, ще му донесе владението и над Бъл-
гария. Нищо не се казва за Смилец (вече умрял?). Нищо за Светослав, който все пак е брат на третата жена на Урош, за чийто развод
ставало въпрос. Νεουργὸς Σκύϑης би могъл да бъде и Стефан, Урошов син, чиято жена е била Смилецова дъщеря, завърнал се от
Татария. Ефросиния е манастирско име.]
854 [Името на богатия търговец Пантолеон е Панталеон – генуезко име (Крим).]
855 [Патриарх Йоаким III. Кога е бил благосклонен към татарите, може би при падането на Тертерий и възцаряването на Смилец? Че
бил хвърлен от крепостните скали на Търново – κατεκρήμνισεν, но Търново го няма в изворите. Срв. Leon Sguros: накарал да хвърлят
Коринтския архиепископ от крепостните скали. Gregorovius, I, стр. 291.]
856 Pachymeres, II, стр. 264 и сл. Вж. също източните известия у Хамер, пос. съч. Той пише Čoke, Čuke, но най-често Čoki.

207
 Глава XIX. Кумански Тертериевци
и Бдински Шишмановци
Цар Тодор Светослав (1295–1322). Войни с Византия. Георги Тертерий II (1322–1323), последен от
своя род. Михаил Бдински (1323–1330). Несполучливо нападение на Цариград. Битката при Велбъжд
на 28 юли 1330 г.

Във Византия не се отнасяли равнодушно към завземането на престола от Светослав 857, но само търсели
случай да свалят смелия младеж. Неколцина разположени към гърците боляри провъзгласили за антицар
сина на Константин Асен и Мария Михаил858, който навлязъл в България с гръцка войска, но с това само
се опозорил. Смилецовият брат севастократор Радослав бил също изпратен от император Андроник от
Солун с отряд войска в България, но там бил разбит и ослепен от Тертериевия брат Елтимир (Ἐλτιμηρτῆς),
деспот Крънски (около Карнобат)859. С връщането свободата на пленените в този бой знатни гърци [13
архонта] Светослав освободил и баща си Тертерий I, обаче не му предал управлението, а се задоволил с
това, че му назначил един град, в който той спокойно доживявал [άπραγμόνως] своите дни860.
Сестрата на Светослав, изгонена от съпруга си (1299), сръбския крал Милутин, който я изпратил във
Византия, през време на пленичеството си се омъжила за деспот Михаил Дука Кутрул (1301). Когато пос-
ледният заедно със семейството си бил изпратен на заточение под предлог на държавна измяна, Светослав
за тази постъпка с роднините му обявил война на император Андроник861. Като че ли той се решил на това
главно, за да използва бедственото състояние на Византийската империя. Андроник тъкмо тогава бил
поставен на тясно от турците в Мала Азия. Светослав в съюз с чичо си Елтимир завоювал подбалканските
градове и крепости от Тунджа до морето: Диампол (Ямбол), Месемврия, Анхиал и Созопол. Войсил
(Βοσσίλας), по-малкият Смилецов брат, се сражавал във византийската войска. Три години продължила
войната с променливо щастие. Византийците сполучили при посредничеството на Смилецовата вдовица,
гъркинята, да скарат Елтимир със Светослав, но този план им донесъл малка полза. 862
В Азия на мястото на селджукските турци възникнала друга държава, която само за няколко години
станала една от първите държави на Изток. Ертогрул, началник на една малка родствена на селджуците
орда от тюркски чергари, основал във Витиния неголяма държава, която при сина му Осман (1288–1327)
с опустошителни войни била разширена за сметка на Византия до бреговете на Пропонтида. Така възник-
нала държавата на Отоманската порта.
Във войните с турците, водени от гърците, отпуснато и без всякакъв план, взели участие и някои бъл-
гари. Знаменитият герoй по име Хранислав, който бил взет в плен от гърците през войната им против
Ивайло и дълго държан в затвор, сега бил назначен от Андроник за „велик чауш“ и главнокомандващ във
Витиния, където прославил името си с нови подвизи. Малко по-късно някой си Иван, овчар, който също
се бил отличил във войните с българите, събрал около себе си дружина от въоръжени с лъкове и криваци
хайдути за самостойна борба с турците. Преди обаче да успее да мине оттатък Пропонтида, бил арестуван
от недоверчивите византийци. Само след девет месеца той успял да избяга от затвора и пак започнал
романтичната гражданска война. През това време турците обсадили Кенхри, където много народ се спа-
сявал от Скамандърската долина. Но Иван неочаквано нападнал турците и ги разпръснал; след това, ко-
гато те събрали нови сили, той отново бил пленен от тях. Довели го до стените и поискали от обсадените
граждани откуп, за да го освободят. Гърците обаче се показали скъперници в случая. Тогава Иван им
викнал на български (защото знаел, че някои измежду гърците разбират този език), да дадат откупа, за
който турците скъпо ще заплатят. Обаче и турците разбрали думите му. Те го повели назад и го убили.
Според други пък известия той избягал и от този плен и начело на 1000 хайдути дълго още се държал в
околността на Солун, като продължавал да се отличава с нови подвизи.Този интересен епизод (ок. 1306)
за нас е исторически оригинал на една от многото приказни личности, които и досега се възпяват под
различни имена в народните юнашки песни.863
Бреговете на Егейско море по това време страдали силно от експедицията на каталаните – „среднове-
ковния анабазис“. В 1302 г. 6000 испанци постъпили на византийска служба и пожънали големи успехи в

208
борбата с турците. Но въпреки всичките им победи, византийците не им плащали заплата и по стар навик
искали да се отърват от тях с измама и с убийства. Испанците обаче не се поддали на такива източни
хитрувания. Те завзели Калиполи [Галиполи], подкрепяни от турците и други наемни диви шайки, пред-
приемали оттам грабителски нападения във владенията на Палеолозите. А когато след две години не ос-
танало вече нищо в Тракия и при Пропонтида за грабене, те преминали на Касандрийския полуостров.
Даже и атонските манастири ограбили, повечето здания изгорили, а монасите избили. За да пресекат пътя
на тази „велика компания“, в случай че те биха намислили да тръгнат против Цариград, македонците
издигнали голяма стена от Пангей до Кавала на морето. От опустошена Македония тези диви мародери
потеглили към цветущото и богато тогава Атинско херцогство, в което под скиптъра на династията Де ла
Рош тогава влизали Атика, Беотия и Южна Тесалия. На 13 март 1311 г. 15 000 франки от Ливадия и от
Морея били изтребени от необузданите каталани в Копапските блата. Победителите разделили помежду
си леновете и дамите на падналите рицари и основали в тази област разбойнишка република, която в съюз
с турски малоазиатски пирати в продължение на 75 години държала в страх и трепет всичките си съседи.864
Докато били на императорска служба, каталаните не са пращани срещу българите, но след въстанието
им цар Светослав започнал преговори с Рокафорт, един от водителите им, като му предложил съюз против
Византия и ръката на сестра си – вдовицата на Чоки. Преговорите обаче излезли безрезултатни (1308) 865.
Доведените до последна крайност византийци побързали да сключат мир със Светослав, според който
нему се оставяли всички дотогавашни завоевания. Българите пък изпратили грамадни количества храни
в Цариград и с това го спасили от глад. Втората половина от 28-годишното царуване на Светослав изми-
нала в мир, от който българите отдавна вече били отвикнали.866
Светослав не е бил единствен господар в страната. На запад в това време господарувал и Михаил „despoti
Bulgariae, dominus de Vigdino“ (Бдин), син на Шишман и зет на сръбския крал Милутин. Както царят, така
и бдинският независим княз бил в дружески сношения с Венеция867. А пък с генуезците и с владетелите
на Крим и Черно море отношенията на Светослав били временно обтегнати. Републиката на 22 март
1316 г. забранила на поданиците си да се спират в Созопол, в другите български пристанища и въобще
във владенията на Светослав, защото той отказал да изплати загубите на някакви си генуезки търговци,
които били ограбени от българите868. Добрите отношения със Сърбия били подкрепени още и с посеще-
нието, което крал Милутин направил на Търново869. Светослав се сближил също и с Византия, като се
оженил в 1320 г. за Теодора, внучка на Андроник II870.
Милутин умрял на 29 октомври 1321 г. и го наследил Стефан Урош III заедно със своя съуправител
„младия крал“ Стефан Душан871. Скоро след това починал и Светослав (1321)872. Войнственият му син и
наследник Георги Тертерий II873 побързал да използва избухналите тогава междуособици във Византия,
нападнал Родопите и превзел Пловдив, но скоро след това бил разбит от Андроник младши при Одрин. А
само след една година умрял и този юноша, последен потомък на Тертерий [Γεώργιος ό Τερτερής, през
зимата на 1323 г. без наследници]. С прекъсването на неговия род България станала арена на неописуемо
безначалие. Подбалканските градове от Месемврия до Сливен се предали на византийците [жителите им
са били повечето гърци]. В долината на Горна Тунджа Смилецовият брат Войсил основал независимо
княжество с резиденция в замъка Копсис, в Гьопската долина, на юг от Трояновия проход [простиращо се
от Копсис до Сливен]874. Подвластни му били четири градчета, а войската му се състояла от 3000 души.
Заедно с Андроник млади той обсадил Пловдив, но пълководецът на Тертерий II Иван, по произход русин,
така храбро се защитавал, че след четиримесечна обсада съюзниците се видели принудени да отстъпят,
без да достигнат целта си [пролетта на 1323]875.
Между това болярите избрали [οί τῶν Μυςῶν δινατοί] Михаил – бдинския деспот (1323–1330). От него
почва третата и последна династия на търновското царство – династията на видинските Шишмановци.
Новият цар бърже събрал войска с помощта на татарите и румъните, които дотолкова се били засилили
при войводата си Иванко Бесараб876, че успели да превземат от маджарите Северинския Банат. Михаил
превзел най-напред прибалканските градове. В Пловдив била изпратена помощ. Но докато Иван поздра-
вявал пред града с добре дошли настъпващите войски, гражданите гърци затворили зад него вратите и
пуснали помощната византийска войска от другата страна на града.
Планинският княз Войсил цяла година не се предавал на цар Михаил, обаче народното негодувание и
липсата на храни го принудили да избяга в Цариград (пролетта на 1324 г.). Той постъпил на византийска
служба, а по-късно го намираме началник на конницата в Македония. След това цар Михаил опустошил

209
цяла Тракия до развалините на Древен Траянопол, близо до устието на Марица. Когато в Цариград най-
после се решили да обявят война на българите, пристигнали по това време в императорския двор двама
българи – Гръд и Панчо877, които заявили от името на своя цар, че той изгонил Ана, дъщерята на Милутин,
и че се оженил за вдовицата на Светослав – дъщеря на Андроник млади. Предложеният чрез пратениците
мир бил радостно приет. Но поради отстранението на Ана отношенията между сръбския и българския
двор станали много натегнати; сърбите имали право да се сърдят още и поради това, че бащата на Ана –
Милутин – защитавал Михаил, когато последният бил още Бдински владетел. Впрочем този спор, който
би могъл да стане твърде опасен за сърбите поради вътрешните им разпри, бил уреден поне временно
благодарение посредничеството на сръбския епископ и летописец Даниил 878.
Още в 1321 г. почнала гражданска война между Андроник млади и неговия дядо Андроник стари, борба,
която нанесла смъртен удар на Византийската империя и проправила пътя на турците. В 1327 г. тя избухва
с още по-голяма сила. За южните славяни тази семейна разпра била твърде изгодна. Българският цар по-
магал на по-младия император, а сръбският – на по-стария, защото и единият, и другият се надявали да
получат като награда за помощта си византийски крепости и области. В Черномен при Одрин цар Михаил
сключил с Андроник млади изгоден настъпателен и отбранителен съюз, насочен между другото и против
сърбите [през лятото на 1326 г.].
В западната част на империята Андроник млади водел борбата с голям успех. Там той успял да покори
Солун, цяла Южна Македония, Тесалия и даже Епир и албанците. Посред тези победи през април 1327 г.
го поразило известието, че цар Михаил предложил съюз на неговия дядо и че последният бил вече готов
да се примири. И наистина, доскорошните противници тайно вече се били споразумели върху съюзния
договор. Цар Михаил се спрял с българските си и татарските полкове при Диампол (Ямбол) и изпратил
своя пълководец русина Иван с 3000 конници в слабозащитения и гладуващ Цариград. Младият импера-
тор се досетил, че българите кроят тука някакво смело и коварно дело и пръснатите слухове още повече
затвърдили подозренията му. Незабавно той напуснал Запада и забързал с войските си към бреговете на
Понт. Не може да има съмнение, че Михаиловият пълководец получил заповед да превземе Цариград,
нещо което при тогавашните обстоятелства сигурно не е било трудно. Понеже не се доверявал на гърците,
императорът искал да предостави дворцовата охрана на български войски; след това вече Иван лесно би
могъл да завземе града, а Михаил, като дойде с форсиран марш отвън, би завършил останалото. Изглеж-
дало, че на смелия Шишманович било предопределено да завърши онова, към което напразно са се стре-
мели Симеон и Асен II. Ядосан от гибелта, която заплашвала държавата, младият император изпратил
тайно пратеник при дядо си и го молел да не пуска голям брой въоръжени българи в дворците, да вземе
предпазни мерки на трапезата и да се заобиколи само с гръцки телохранители. Старецът отговорил наис-
тина на внука си да не се грижи толкова за него, но все пак се вслушал в съветите му и пуснал Иван в
града само с неколцина конници, и то за късо време. На около 100 стадии разстояние от стените се разпо-
ложили недалеч един от друг Иван и Андроник, и двамата жадуващи да превземат метрополията на Из-
тока. Понеже мирът още не бил прекратен, Андроник млади поканил при себе си Иван и подчинените му
военачалници, нагостил ги и ги надарил, обещавайки им още по-големи дарове, ако се върнат в отечест-
вото си. Същевременно чрез свой пратеник се оплакал на царя, че е нарушен мирът. Михаил, като узнал
за бързото пристигане на младия император, сам се убедил, че му е невъзможно да изпълни плана си. С
най-бързи коне той изпратил пратеници до Иван със заповед веднага да се върне, след което българската
войска тутакси се отдръпнала от околностите на Цариград879.
Няколко дни след това, на 24 май 1328 г., Андроник III внезапно завладял Цариград и свалили от прес-
тола 70-годишния старик. След четири години старецът умрял в един манастир. Цар Михаил, излъган в
надеждите, които възлагал на междуособиците, още в същата година започнал нови военни действия, но
след няколко малки сблъсквания сметнал за благоразумно да се помири с Андроник III.
А между това враждата между владетелите на България и на Сърбия от година на година се засилвала.
В 1330 г. вече се стигнало и до война, която трябвало да реши бъдещето на двете държави 880. За главен
повод на тази война послужило лошото отношение към кралица Ана. Приготовленията почнали в Бълга-
рия. Сръбският крал, като узнал това, забранил от 1 май да се пренася от венецианците през Сърбия сол
за България, но без тази забрана да засяга и Византия881. След няколко дни към Михаил се присъединил и
Андроник III, който скоро преди това отблъснал сърбите от Охрид. Съюзниците разчитали, че ще турят
край на младата сръбска държава или поне ще я отслабят много, като ѝ отнемат разни области, а Михаил

210
даже се хвалел, че ще постави престола си във владенията на Стефан. Малко по-късно към българо-гръц-
кия съюз се присъединили и влашкият воевода Иванко Басараб, „черните татари“ и „Яшката държа-
вица“882. През пролетта в Търново се събрали цели тълпи българи, румъни, татари и бесарабци. Андроник
преминал в Македония, спрял се в Пелагония и там чакал да тръгнат и българите, та нападението да почне
едновременно от две страни.
Крал Стефан силно се разтревожил, когато бил уведомен в замъка си Породимля, в подножието на Лю-
ботрън, за сключения за унищожението му съюз между двамата негови силни съседи. В последния час
той пратил в Търново молба за мир, но пратениците му се върнали бзе успех. При невъзможността да се
съпротивлява едновременно на двама врагове, Стефан искал, като застане начело на всичките си военни
сили, да се справи най-напред с единия от тях. Сръбските „властеле“ (боляри) с дружините си се събрали
на мястото, където Топлица се влива в Морава, на равнината, която днес се нарича Добрич – класическа
местност на предишни боеве883. Предполагали, че Михаил, който заминал за родовата си крепост Бдин,
ще нахлуе оттам през Ниш. Вместо това обаче дошло съобщение, че царят тръгнал през София за Маке-
дония, сигурно, за да се съедини с Андроник. Стефан тогава потеглил бърже на юг, като се спирал по пътя
в основаните от баща му манастири – „Нагоричински“ (около Куманово) и „Сарандапорски“, за да подк-
репи духа си с молитва. А Михаил с 15-хилядна войска (в това число 3000 татари) от София през проло-
мите на Горна Струма стигнал до плодородната долина на днешния Кюстендил и разположил лагера си
до сръбската крайгранична крепост Землин, развалините на която личат и до днес в дивата и отчасти
недостъпна струмска урва, северно от Кюстендил884. Четири дни той опустошавал всички околности с
огън и меч, като заповядал да унищожат даже и овощните дървета. Сърбите построили лагер при рекич-
ката Каменча близо до Велбъжд (Кюстендил). Два или три дни се изпращали парламентьори от единия
лагер до другия; сръбският крал нарочно протакал, защото очаквал да пристигнат още няколко закъснели
отряда. А между това българската войска, страдаща от липса на припаси, се пръснала да търси храни и
фураж.
В събота на 28 юли 1330 г. в сръбския лагер настъпило голямо оживление; всички се готвели за бой.
Българите били пръснати далеч по околностите и Михаил, заблуден от все още продължаващите от страна
на сърбите преговори, съвсем не очаквал боя именно в този ден885. Изведнъж на пладне сърбите се пока-
зали в пълен боен ред. В центъра били оставени 300 (според Никифор 1000) тежковъоръжени германски
конници. Брони, щитове и оръжия блестели под лъчите на обедното слънце; въздухът треперел от цвиле-
нето на конете и от звуковете на тръбите; сръбският крал, обхождайки на кон своите войници, им вдъхвал
храброст. Всичко това създало в редовете на българите ужасно смущение. Цар Михаил употребил всичко
да възстанови ред във войската си, но при бързия натиск на сърбите вече било късно. Храбро се сражавали
неприятелите с копия, мечове и стрели и вълните на Струма, на брега на която ставала тази страшна битка,
почервенели от кръв. Начело на отборна дружина се сражавал и 18-годишният княз Душан. Българите
почнали да бягат. Бойният кон на царя се спънал, сам царят паднал на земята, наранил се силно и бил убит
от преследващите го сърби. Трупа му турили на кон и така го закарали пред краля 886. Българският лагер
цял бил превзет, болярите пленени, а простите войници били само обезоръжени и после като едноплемен-
ници и едноверци били пуснати да се върнат по домовете си. Изпратените за храна и фураж българи, като
видели бягството на своите, избягали да се спасят по най-близките пътища. При залез слънце цялото поле
било покрито с трупове, чието погребване не било лесна работа. Само езичниците татари не били погре-
бани. Такъв бил краят на знаменитата битка при Велбъжд.
В неделя след изгрев слънце довели при краля прекрасни бойни коне и му показали богати царски и
болярски съкровища; самите боляри, вързани във вериги, вървели след тях. Те още не вярвали, че царят
им е мъртъв. Но когато кралят заповядал да им покажат трупа, те всички се разплакали. По тяхна молба
покойният цар бил погребан в „Нагоричинския манастир“. Бързоходци занесли вестта за победата на кра-
лица Мария и на епископ Даниил. На мястото, на което през време на боя била кралската палатка, побе-
дителят въздигнал черква в чест на Възнесение Христово 887.
От бойното поле Стефан потеглил право за България, като взел със себе си и пленените боляри, за да им
завземе крепостите. По пътя узнали в [местността] Мрака, че Андроник, щом получил известието за сра-
жението, натъжен се върнал в Одрин. При р. Извор победителя пресрещнали пратеници от Белаур 888 –
брат на царя, придружени от всички велможи, и му предали царството с пълна вяра, че България вече е
присъединена към Сърбия889. Обаче сърбите, изглежда, задържали тогава само Ниш 890. Кралят се върнал в

211
страната си, като изпратил само един малък отряд войска в Търново, където този отряд завел обратно
затворената дотогава негде в България царица Ана и където нейният син Стефан или Шишман II бил
провъзгласен за цар. Съперницата на Ана – гръцката царица, се спасила с бързо бягство891.
След победоносното си връщане от България сърбите, след къса почивка, нахлули в Македония и зав-
зели Велес, Просек и Щип.
Българо-гръцкият съюз бил разтурен, а могъществото на българската държава съкрушено завинаги. От
това време главната роля на полуострова играли сърбите.

857 [Теодор Светислав или Светослав около 1299–1321 г. Името: Θеωдоръ Свѧтславъ в Хиленд. евангелие от 1322 г., Срезневский,
Памятники юсового письма, стр. 350. Свѧтьславъ Помен. Палауз. Свѧтслав (лигат. ѧ и т, а и в) сребърна монета. Όσφεντίσϑλάβος
Pachymeres, Σφενδοσϑλάβος N. Greg., Σφεντισϑλάβος Cant. (ντ, νδ = δ, вж. Archiv für slav. Phil., XV, стр. 89 n. Νδράγος Драг etc),
Sedixclavus, Suvestilaus Januarum, imperator Vecelaus Ven. (Acta arch. Ven , II, стр. 597).]
858 [Pachymeres, Andr. III, cap. 26, τῶν Βουλγάρων πεμψάντων – Михаил, Константинов син, следователно е бил повикан от една бъл-
гарска партия с малко привърженици. Какво е станало по-нататък с Михаил? Живял ли е във Византийската империя? Не са ли се
наричали неговите потомци също Асан! Михаил, видински (Acta, пос. място) деспот, Милутинов зет.]
859 [Елтимир в Крън ίδίως ἄρχων Pachymeres. Срв. Олдамур, кумански главатар в Унгария в 1285 г. (и двете имена от тур. демир =
ferrum). Nota bene: Pachymeres, II, стр. 815 (у Migne) за Крън.]
860 Pachymeres, II, стр. 266. [Неясно; по-ясно е във Ват. вариант (Migne, стр. 815). В-к „Politik“ от 7 декември 1887 г. под заглавие
„Един нов претендент за българския княжески трон“ помества следното: Един белградски вестник обнародвал следната „прокла-
мация“ на някой си Иван Соколовия, обущар от Пожаревац: „Братя българи! Към средата на ХІV в. е живял в България моят прадядо
Любомир Соколович, благородник, като настойник на малолетния Александър, син на Михаил Шишман, български цар, и той
управлявал България.“ След това той излага своето родословие, за да докаже, че е потомък на Люб. Соколович, и понеже чул, че
българите търсили за своя княжески трон някой Соколович, предлага своята кандидатура.]
861 [Pachymeres, Andr., V, cap. 18.]
862 Pachymeres, II, стр. 406, 446, 558, 601. [След завоеванието от Светослав в съюз с Елтимир на подбалканските градове и крепости,
последният получил Ямбол. Походи до самия Одрин. Когато Roger воювал с каталонците при Магнезия, с император Михаил по-
теглил срещу Светослав, във войската имало и алани, бил и Войсил, с пълководец (протостратор) Главас Тарханиотес. Войсил
разбил българите, напредвайки към Созопол при моста над р. Скафида, Факийската река (Cesty, стр. 565, 567). Самият Михаил
опустошавал от Одрин, стигнал дори до Сливен, Ряховица (крепост при Стара Загора) и крепост Копсис, плячкосване, без резултат.
Скоро избухнала войната с каталонците, които малко преди това били доведени в Европа за проектирания поход срещу българите.
Андроник II накарал да превземат или да възобновят 15 крепости пред Хемус (Айтос, Русокастро и т.н.) срещу татарските нахлу-
вания. Nic. Gregoras, XI, 4. Дипломатът Kosmas от Созопол (Pachymeres, II, стр. 182), монах-постник, по-късно патриарх, съветвал
Андроник да даде дъщеря си на сръбския крал. В манастир. Обвиненията на епископите. Втори път патриарх. Произнесъл анатема
против императора. Върнал се в Созопол и с нея έάλω от Свѧтслав и от него изпратен при императора като пратеник (пак там, II,
стр. 628). Respice!]
863 Pachymeres, II, стр. 442. [Иван. Pachymeres, Andr., V, сар. 27 Βούλγαρος ̀Ιωάννηας Χοιροβοσκός.]
864 Moncada, в немския превод на О. Spazier, Zug der Katalonier, Braünschweig, 1828; Hopf, стр. 380 и сл. Житието на сръбския архи-
епископ Даниил (изд. Даничиħ. стр. 340–355), в което Атинското херцогство е наречено Ливадия. [Çurita, цит. съч., II, стр. 1 а, b.
Походът на каталаните, католишките и православните народи на Източна Европа. „El imperio de los Bulgaros, que se estendia en este
tiempo de quo se trata, por dozientas leguas. Despues de equella nacion de los Bulgaros а la parte del ocidente у medio dia se continuava la
Esclavonia у dentro della se comprehendian muchos reynos que eran, el que llamavan de Rassia, Servia, Chelmenia, Croicia у Zenta, que
de la una parte confinavan con los Ungaros, у de la otra con los Griegos у con la Dalmacia у Albania, que en esta sazon estava debaxo de la
obediencia de la iglesia Romana, у con la Valachia“. = Burcandus, Годишњица, 14, стр. 16. Новогръцката псувня κατιλάνο произлизала
уж от каталаните: араб. qâtil убиец. Pediasimos вж. ad стр. 354 ех cod. Vind.: Miracula SS Theodororum. Л. 127 Πέρσαι, έξ έώας πάλαι
κατήει τό Περσικόν στράτωμα πανσυδί πρός τάς καΰήμας μέρη της έσπερίου λέξεως τω Λατηνων έθνει σύμμηκτον γηγονός (sic). Citatur
Xerxes. Л. 127’ καί Φεράς πολιορκήσαντες έκαταχησεν (?) κύκλω τήν πόλιν περιδραμόντες. Nocte Ôναρ τω Λατίνων στρατάρχη ϊππων
εύφυεστάτων έπιβαίνοντα, abierunt. Gratias υεω καί τοις υερμοις προμάχοιν, ύμνοι… πόλεως καί μυριάδων σωτηρε καί εύεργίτα (Л. 128
а). Л. 129 b explicit. Autor dicit л. 123 se scriber „άλλά νέα καί νέοις άπό τόματος ίστορώμενα καί ΰρυλλώμενα τά μέν έπί των ήμετέρων
γονέων (ergo Serrensis) έκτελώμεναι καί όρώμενα ούκ άλλουϊ που, άλλί’εϊσω Φερρών (margo Σερρων)“ ect. Пак там, л. 121а–123а „του
αύτου Πεδιασίμου έκφρασις περι του ίεροΰ των Φερων“ (margo rubris literis γρ. Των Σερων). Inc. Πολλων όντων ά τήν Φερέων πόλιν
κοσμει etc. στόα, είκόνες των σεπτων ίεροκηρύκων, χωρος σιδηράς κίγκν΄ σϊ (τυγχάνει περικλειόμενος, άμβων, λίΰινος σωλήν). Imagines,
Θεώδωρος οτρατηλάτης. Походите на аланите (Яси у Дан.) през България у Пахимер.]
865 Pachymeres, ІІ, стр. 600–603, 606. [Pachymeres, Andr., VІІ, сар. 21, пратениците на Светослав при Ромофорт, предлагана му била
сестрата на Светослав, съпруга на убития Чака, в Галиполи.]
866 [Необясним остава въпросът за църковната география. Според всички известия (италианските карти, византийските и италианс-
ките известия) понтийското крайбрежие е било в България. Ала църквата и крайбрежието не са били под Търновската църква, а под
Цариградската: Варненски митрополит, грамоти от 1320–1389 г., в неговата територия били Емона и Карбона (Балчик), многоб-
ройни πατριαρχικά καστέλλια, управлявани от митрополита: Кранеа (Еркене), Карнава (Каварна, до 1652, Sathas, Bibl. gr., III, стр.
587), Калиакра, Келлиа, Ликостораион; епископетвата Вицина (итал. Vecina, Мачин). Във вътрешността българските митрополии
Провад и Дръстер. По крайбрежието е имало многобройни християни кумани. Срв. Über der Petchenegen, стр. 16–17, Cesty po
Bulharsku, стр. 602–603, 617.]

212
867 Списък на съюзните на Венеция князе (1313), вж. Ljubić, Monumenta spectantia hist. Slav. merid., Zagreb, 1868, 1, стр. 192. [Този
списък е отпреди 1311 г., със специални бележки към него. Gregorovius, Geschichte von Athen, II, стр. 26, Anm. 2. Вж. Šafařik, Acta
arch. Ven., II, стр. 597. Nota bene: Muntaner.]
868 Грамотата е дадена в Monum. hist. patriae. Leges municipales, Augustae Taurinorum, 1838, стр. 382. [За обстоятелството, че Генуез-
ката република забранила на своите поданици да се спират в Созопол, вж. Heyd, I, стр. 579–580. Венециански пътувания през Сър-
бия и България към Черно море, „strata eundi ad mare maius, Ljubić, I, стр. 166. Около 1314 г. генуезците ощетени в Емона – (e)mano-
castro, не Moncastro – и другаде. Генуезкият пратеник Bernabo de Monyardino при „imperator de Zagora“ за обезщетение. Българският
пратеник Constancius Rubeus в Генуа, без резултат. Трябвало да се преговаря по-нататък в Пера, обаче българските пратеници не
дошли. През март 1316 г. Генуа прекъснала връзките си с България, главно със Susopoli (Heyd, I, стр. 580, № 1), всички генуезци да
заминат в продължение на 40 дни от страната, забранява се търговията под страх на глоба, позволено е Светославовата земя „puniri,
offendi, molestari, gravari in personis et rebus“. Как се е изгладил спорът, не знаем.]
869 Даниил, стр. 141: „и съ бльгарскимъ царемъ въ Трновѣ ставшусе ему“ [такожде и съ Милутиновата грамота, от която е черпил
Даниил.] бльгарскимъ царемъ въ Трновѣ ставвшусе ему“. Вж. Љ. Стојановић – историята на...
870 Nic. Gregoras, I, VIII, стр. 289. [Nic. Gregoras, VIII, 1, 1. Император Михаил имал от Мария (арменка) две дъщери: Ана, оженена
за Тома Епирски, и Θεοδώρα – συνεζύγη Σφενδοσϑλάβῳ, τῳ τῶν Βουλγάρων ἄρχοντα (нищо хронологично). Пак там, IX, 1, 2, същата
сестра на по-младия Андроник, по-късно оженена за цар Михаил. Отношенията към татарите са неясни. Токтай владеел от 1291 до
1313 г., при него е νοϑός ϑυγατήρ на Адроник II. Pachymeres, Andr., III, сар. 27, вж. Cant., I, cap. 29.]
871 Коронясан е на 6 януари 6829 г. (1321), инд. V. Вж. грамотата у Miklosich, Mon. serb., стр. 90. [Милутин починал на 19 октомври
1321 г. (Виенските ми лекции, стр. 194). Още на 27 октомври 1321 г. той изпраща пратеници (rex Uros) в Рагуза, Споменици, XI,
стр. 24; през февруари 1322 г. вече е Rex Stephanus, Arch. Rag. Милутин и Симонис (! Симонида С. М.) се споменават още през юни
1321 г., грамотата на Андроник II, Sathas, I, стр. 215. Rex Urosius умрял през mense nov. 1321. М. Madius. Смъртта на Милутин и
Светослав е почти едновременна. Gregoras. Коронясването на Стефан Урош III в грамотата у Miklosich, Mon. serb., стр. 90, на 6
януари 6829 = 1321 г., инд. V е невярно, трябва да бъде 6830, инд. V е 1321/2 = 6830.]
872 [Светослав е живял още при избухването на войната между Андроник III и II, през април 1321 г. изпратил на помощ на младия
Андроник при Одрин Мартин с 300 конници в ризници, помощта му била подозрителна, защото скоро ги оттеглил. Кантакузин.]
873 Написаното за него в 6830 (1322) г., инд. V, евангелие се пази в Хилендарския манастир; Срезневский, Памят. юс. письма, стр.
350; [велїкыї ц͠рь Геѡргїе, с͠нь великаго ц͠рѫ Θеѡдра Свѫтслава, прѣдръжѫщому (nota bene падежа) скiптра блъгарскаго же и гръц-
каго“.]
874 По-подробно вж. у Cantacuzenus, 1, стр. 182, ed. Bonn., Βοησίλας не е Войслав (по аналогия с гръцкото име Στρατοκλῆς), но Войсил
(Στρατοκράτος); това име често се среща у южните славяни; Войсилич болярин в Босна (Mon. serb., стр. 29); шест Войсили се спо-
менават в Призренската грамота (Гласник, XV). Войсил граматик 1279 г. (Гласник, XX, стр. 245). Областта, която се намирала под
Воисилова власт, била άπό Στίλβνου (Сливен) μέχρι Κόψεως. [За крепостта Копсис вж. Cesty po Bulharsku, стр. 267. Βοησίλας е
Войсил: Войсил граматик в Свърлиг в 1279 г. (Гласник, 20, стр. 245), шест Войсиловци в 1348 г. (Гласник, 15, вж. Даничић, Рјечник
дод.), Войсилович боляр в Босна в 1240 г. (Mon. serb., стр. 29).]
875 [Пловдивските войски и тамошната гранична област с Андроник III пред Цариград. Тертерий изненадал през време на жътвата
(1322) Пловдив, добре укрепен град, с повечето гръцки граждани. Гарнизонът се състоял от 1000 конници и 2000 пешаци, българи
и алани, с пълководец Иван русина, заедно с него унгареца Инас и аланите Хил и Темир. Българската войска плячкосва Одрин.
Между това станало помирение между Андроник II и III. Андроник III от Димотика побързал в следите на българите, отнел им
плячката и сам плячкосвал в българската земя.]
876 Войската έξ Ούγκοβλάχων κατά συμμαχίαν, Cantacuzenus, 1, стр. 175. Rösler, Rom. Studien, стр. 295, много се съмнява, че този
Bazarad в унгарските извори е един и същ със знаменития по-късно влашки род Басараба. Обаче в увода към Душановия законник
(изд. на Новакович), стр. XXIII, четем: „Басараба Иванко, тъст на цар Александър“, и в две сръбски грамоти от 1349 и от 1357 г.
четем, че е забранен вносът на оръжие „в България, Басарабиновата земя, в Унгария, Босна и Гърция (Miklosich, Mon. serb., стр.
146, 164). Не бива да се смесва по-сетнешният Александър Басараба с този Иванко. [Молдава и Влашко. Според известията от
1290 г. Радул Негру от Фогараш и Арулаш. Кумания. В 1285 г. войводата Lythen c братята си, от които единият се казвал Барбат,
минали „ultra Alpes“, бил бит, паднал убит, Барбат бил пленен. Войводството било под унгарско владичество, оттам в XIV в.
Ούγγροβλαχία. Обаче администрацията била от византийско-славянски тип, църквата – гръцка. От 1290 г. в Унгария започнали
войни – развитие на румънската област. Базарад, -ат в унгарските извори, един княз, не повече, или братя, както по-рано. Между
1324 и 1330 г. той завладял Северински Банат. Иванко Басараба от 1330 г. в увода към Душановия законник. Молдава: алани, яси
(cpв. Schiltberger). Във войските на Ногай, византийски, български (при Пловдив в 1322 г.) и сръбски (във войната на Милутин с
Драгутин) наемници. Яси. За Иванко Басараба nota bene: Руварац. Че не трябва да се смесва по-късният Александър Басараба с този
Иванко, твърди и Руварац в Гласник, 49, стр. 17.]
877 Γρίδος καί Πάντζος. Панчѣ – в поменика у Венелин, Влахоболг. грамоты (Михаил зет на Милутин (Ана). Негов брат е Белаур.
Коронясан в Търново. Офанзива, войска от българи, угровласи, татари. Завзел покрайнината край Бургаския залив. Андроник млади
вдига обсадата на Пловдив, градът обаче бил загубен поради безгрижието на българите при смяната на гарнизона, когато Иван
руснакът бил извън града, гръцките граждани пуснали през нощта през вратата един малък византийски отряд от близката околност.
Михаил обсаждал крепостите на Войсил, вероятно дълго време, една година, изгонил го. След това нахлул и плячкосал областта до
Βήρα и Траянопол. Андроник млади се затвърдил в Didymotoichon, бил много слаб, за да се реши на сражение; неговото предложе-
ние за един двубой Михаил отхвърлил, предложил му обаче съюз и приятелство. Наново татарски нахлувания през България за
Тракия, сражения на Андроник с татарите при Одрин и Чръномен (вероятно пуснати от българите, за да отворят работа на визан-
тийците). Гръд и Панчо като пратеници, приятелство. Михаил се оженил за сестрата на Андроник млади, вдовица на Светослав.
Изгонил дъщерята на Милутин: Стефан Урош III (Даниил, стр. 174) е приятел на Андроник стари, в Сърбия се води война между
Урош III и Владислав, изходът неизвестен. Михаил много поддържа Владислав. Даниил (стр. 174) като хлъмски епископ през време
на войната с Владислав е изпратен като пратеник на Урош III при Михаил, посредничил за едно помирение и отпътувал по-нататък
за Цариград. Настъпило след това приятелство: Урош III предложил на бягащите привърженици на Андроник млади от Македония

213
 да минат през Сърбия и България за Цариград (Кантакузин), в началото на 1328 г. Цар Михаил ίδίαν στρατιάν συγαγών καί έξ
Ούγκροβλάχων κατά συμμαχίαν ούκ όλίγην, ΄έτι δέ καί Σκυθικήν παραλαβών. Cantacuzenus, I, стр. 175. Войсил постъпил на гръцка
служба. През 1327 г. (Cantacuzenus, I, стр. 277) потеглил с Бриен и Ексотрох начело на 2000 конници за Охрид, обсадили го за
Андроник младия (Βοηςίλας ό τῶν Μυσῶν δεσπότης). Писашѫ сѫ книгы сиѫ глаголемыѫ еѵаггелие помощиѧ б͠жиѧ и пречистыѫ
владычицѫ(!) нашѫ б цѧ и повелѣниемъ всеѡ. с͠ценнаго ме(?)трополита Иѡана, емꙋ же нарекоше сѧ книгы сиѧ. да ѡци и попове
и диѩ кони исправлѣѧще чьтѣте а не злослобите, иѧ (?) паче благословите и поменѣте митрополита Їѡна. писа сѧ сие еѵаггелие въ
с͠тѣи Софи, ме(!)трополи срѣдеческои, при метрополите Иѡанѣ и при цари Михаилѣ Асѣни в лѣто .sѡлз. (6837=1329) ендикт .вi.
Гласник, 51, стр. 64 (Ястребов) от ръкопис (пергаментов) на Йордан Константинов (Джинот М.) във Велес.]
878 Даниил, стр. 174; преди смъртта на архиепископ Никодим, значи преди 325 г.
879 Cantacuzenus, I, стр. 56, 57; Gregoras, IX, стр. 5. [Cantacuzenus, I, стр. 323. Императорът потеглил за Бизия. Там заварил българите.
Императорът стигнал дори до Диампол. 60 дни след това Михаил пак навлязъл във византийска земя и взел ἐν Ὀδρυσοῖς Βουκέλον
(стр. 324) πόλισμα, а след малко дни Πρόβατον πόλισμα ἐγγύς обсадил. Старият договор ἐν Τζερνομιάνφ, стр. 325.]
880 Като главен извор за историята на тази война ни служи хрониката на сръбския епископ Даниил (поч. 1338), изд. на Даничиħ, стр.
177–196. Срв. Cantacuzenus, II, стр. 21, и Nic. Gregoras, IX, стр. 12. Няколко указания има и в основната грамота на Дечанския
манастир от 1330 г. (Miklosich, Mon. serb., стр. 100) и в една бележка на самия край на кодекса, написан в 1330 г. в Лесново (Овче
поле) (Гласник, 16, стр. 34). Срв. също и стария увод към Душановия законник, изд. на Новаковиħ, стр. XXIII. Къси сведения има
и в сръбските Копривницки [?] хроники (съставени 1371–1389); Šafařik, Pam., стр. 53.]
881 Ljubić, Monumenta, I, стр. 337. [За забраната от сръбския крал на венецианците да внасят сол в България!, „превоз на стоки“.]
882 Уводът към Душановите закони (яси, славянско име на аланите). Черните татари живеели в Молдава: от тези яси и до днес носи
името си градът Яш. [3а Иванко Басараба nota bene: Руварац: в Гласник, а за бесарабците – Jagić, Archiv, 13, стр. 363. Руварац:
Александър, зет на Иванко Басараб, „цар“ на съседните черни татари, срв. Demetrius princ. Tart. 1368, Fejér, IX, стр. 129. – Яси,
Ἀλανοὶ c Ногай, бегълци във Византийската империя, прехвърляни от Токай, Pachymeres, (y Nic. Gregoras масагети). От тях Jassy.
Срв. Брун, II, и Виенските ми лекции. Дали унгарските яси (язигите) са от тях? Срв. стр. 272. У Hunfalvy се споменават като лъко-
носци. Vámbèry, Türkenvolk, стр. 554: племето асс у карагачите на Волга, кабардински типове – говорят турски. Част от потурчените
аси?]
883 [За положението на Топлица и Добрич и за фантазиите на П. Сречкович вж. Милићевић, Краљевина Србија, стр. 307 и 308, бел.
(Вранско).
884 Земенско-калеси на десния бряг на Струма, около 2 мили на север от Кюстендил (картата на Хохщетер у Petermann, Mitth., 1872).
885 Кантакузин разправя, че по предварително споразумение този ден трябвало да прекарат в примирие, но Даниил, Никифор и др.
не споменават нищо такова. За самия ден вж. Mon. serb., стр. 100. [1330: 28 июлиѩ Дечанската грамота у Miklosich, стр. 100, и
изданието на Дучич и Новакович (епилогът на Душановия законник, 19 юни), „дьневи соуботѣ свитающи“ Даниил, стр. 183, 28
юли 1330 г. наистина е събота.]
886 Тъй е според Даниил, а Кантакузин и Никифор предават, че той бил пленен и от рани след няколко дни умрял.
887 Сръбски летописи от XV в. (Šafařik, Pam., стр. 61).
888 [Бераоуръ, Даниил, стр. 193. Срв. Белаурица, връх на Балкана, близо до Миджур, Милићевић, Годишњица, 4, стр. 240.]
889 [За мястото на сражението, Мрака и Извор и т.н. вж. Cesty po Bulharsku, стр. 401 и сл. Че сърбите не са отишли по-нататък от
покрайнината на Радомирско поле, причината е била може би силната отстъпваща българска войска, от която са били изпратени
пратениците на Белаур и др.?]
890 В 1279 г. Ниш бил още български, защото според една бележка от същото време (вж. в Гл. XVIII, бел. 21, нова 29) в Свърлиг
нишкият епископ се споменава наред с цар Ивайло. Във войната през 1330 г. сръбските войски били събрани от краля не в Ниш, а
пò на запад, оттатък Морава. Когато дошли обаче турците, Ниш бил вече сръбски. [Nota bene: нишкият епископ се среща в сръбс-
ките списъци на епископите.]
891 Стефан у Даниил, Шишман у Кантакузин. Може пък и двете имена да са верни: той е могъл да се нарича Стефан по името на
дядо си от майчина страна, а Шишман – пак по името на дядо си – от бащина страна. [Johannes XXII рара fratribus praedicatorum in
terris Saracenorum, paganorum, Graecorum, Bulgarorum, Cumanorum, Alanorum, Gazarorum, Sicorum, Gothorum, Ruthenorum, etc,
privilegia et facultates, 6 sept. 1332. Цитира се в Archives de l’Orient latin, I, стр. 279.]

214
 Глава XX. Разцвет на сръбската държава
Сърбия при Стефан Душан (1331–1355) като първа държава на полуострова. Българският цар Иван
Александър (1331–1365). Разширение на сръбската и на българската държава през време на визан-
тийските междуособици. Турците в Европа (1353)

Само няколко месеца се радвал крал Стефан Урош III на победите си над българи и гърци. В ранна
младост държан заложник при двора на Ногай, по-сетне ослепен и изпратен на заточение от баща си в
Цариград за непокорство, към края на живота си нещастният княз доживял ужасни дни. Войнствено нас-
троените дворяни, недоволни от набожния му и миролюбив характер, се разбунтували и провъзгласили
за крал буйния принц Душан. Шестдесетгодишният старец бил обсаден в крепостта Породимля или Не-
родимля, развалините на която личат и сега [при река] Нередимка, в подножието на Шар планина, и при
опита му да избяга бил хванат и удушен 892 в крепостта Звечан, която стърчи сред Косово поле, където р.
Ибар се слива със Ситница. Скоро след това Стефан Душан, коронован за крал на 8 септември 1331 г.,
развълнувал всички от Сава до Атина.
В същото време възникнали размирици и в България. Император Андроник, за да отмъсти за изгонва-
нето на сестра си, завзел подбалканските градове от Тунджа до морето, Диампол, Росокастрон, Ктения,
Айтос, Анхиал и Месемврия. Поради този нещастен случай назрялото вече недоволство от управлението
на сръбкинята царица се превърнало в открит бунт. [В края на] 1331 г. въстанали двамата висши санов-
ници: протовестиар Раксин893 и логотет Филип. Ана избягала в Сърбия, а младият Шишман II – при тата-
рите. За цар бил избран племенникът на цар Михаил – Иван Александър, който прибавил към името си и
прозвището Асен894. Той омъжил сестра си Елена за възкачилия се едновременно с него на престола сръб-
ски крал, при когото тя играла същата важна роля, каквато по-рано бе играла Елена Франкска, майката на
Милутин, но, разбира се, в противоположна посока – към Изток [сватбата станала на Великден 1332 г.].
Царица Ана прекарала останалите дни от живота си в изгнание в Дубровник при щедрата поддръжка на
роднините си неаполитанските Анжу [?]895. Шишман II преминал от татарските владения в Цариград, а
оттам в Италия и се заселил в Неапол под името Людовик. В 1363 г. той заедно с един български епископ
бил пленен896 при Сиена в една междуособна война и умрял през 1373 г. в Неапол897.
Понеже Александър бил баджанак на Душан [?], от тази семейна връзка се образувала коалиция от трите
негръцки континентални държави на полуострова, насочена както против маджарите, така и против Ви-
зантия. Басараб898 победил маджарския крал Карл I в едно страшно сражение в гористите блата на Влахия
(есента на 1330). Александър, макар и да бил принуден да води вътрешна война с чичо си Белаур 899, все
пак нападнал византийците и ги принудил след победата, която спечелил между Айтос и Росокастрон в
1333 г., да сключат с него мир в последния град. Диампол и останалите градове били върнати на бълга-
рите, а по-късно мирът бил затвърден чрез женитбата на неговия син Михаил Асен за дъщерята на Анд-
роник – Мария900.
Сръбският крал печелил между това нови и нови успехи. В продължение на десет години той отнел на
византийците цяла Македония и Албания. Още в първите три години от царуването му под негова власт
паднали901 Охрид, Прилеп, в който построил царски дворец, Кастория, Струмица, Хлерин (сега Лерин или
Флорина), Железнец (тур. Демир Хисар, на север от Преспа) и Воден, следователно цяла Западна Маке-
дония [?]. Разпространението на сръбската власт в Албания и Епир ускорило тамошните безредици. Въз-
качилата се на престола в Епир италианска династия на Кефаленските графове на мястото на гръцката на
Ангело-Комнините предала с дивите си семейни раздори страната в ръцете на византийците, а сърбите
без особено големи усилия успели да я превземат от последните. Тези разпри имали и друга последица –
едно ново преселение на народите. Албанските планинци, войнствен овчарски народ, привлечени от ра-
зоренията и смутовете, които франки и гърци докарвали с постоянните си борби, се спуснали от негос-
топриемните си планини в прекрасните долини. Тук те разграбили цяла Тесалия до крепостите, заети от
гърци и каталани, и то така безпощадно, че каталаните повикали на помощ сицилийския крал. Племената
малакаси, месарети и буа, на брой повече от 12 000 души, се укрепили по тесалийските планински скло-
нове. През 1335 г. те наистина се подчинили на Андроник, но само колкото да не измрат през зимата от

215
глад. Даже ужасният разбойнишки поход, предприет в 1337 г. от турски наемници на византийска служба
в планините около Берат, не можал да сломи силата на неукротимите планинци. Скоро след това албански
наемнически колонии наводнили опустошената Елада и станали след няколко години най-могъщият еле-
мент в нея. Когато в 1336 г. Душан нахлул в Албания, северните албанци се отцепили както 902 от динас-
тията Анжу, така и от Римската църква и се присъединили към сърбите. В 1337 г. вече сръбски знамена
се развявали по зъбестите стени на Валона и на Канина903. Иван Асен Комнин, брат на българския цар,
станал там Душанов наместник; той се оженил за Ана – последната епирска деспотка-гъркиня, която от-
ровила първия си съпруг. През време на сръбското господство Анжу успели да се задържат само в Драч.
Такова било положението на работите на запад. На изток Византийската империя дотолкова отслабнала,
че османските турци от Витиния, която от 1340 г. била под властта на султан Орхан, а също и лидийските
и йонийските турци разширили разбойническите си набези чак в Тракия и заплашвали най-близките окол-
ности на Цариград904.
На 15 юни 1341 г. умрял Андроник III и оставил управлението на малолетния си син Йоан V Палеолог
под опекунството на императрица Ана Савойска. Великият доместик и управител Йоан Кантакузин, учен
и храбър, но крайно честолюбив човек, искал сам да вземе короната. Интригите на жени и придворни
любимци довели до страшна анархия, а когато партийните разпри след много години утихнали, държавата
вече била безвъзвратно загубена. Вече самото известие за смъртта на Андроник раздвижило всички вра-
гове на държавата. Душан се изправил пред Солун. Александър искал да му предадат смъртния му враг
Шишман II, който тогава бил в Цариград и заплашвал, че ще обяви война. Кантакузин обаче заповядал да
му съобщят, че той ще изпрати Шишман с военни кораби нагоре по Дунав във Видин, където последният
имал още много привърженици, а освен това ще изпрати в България и един отряд турски наемници. За да
попречи да се появят нови междуособици, царят побързал да възобнови мира905.
На 26 октомври Кантакузин се явил в Дидимотихон на Марица и се обявил за император. Одринчани не
искали да се присъединят към него и повикали на помощ цар Александър. Когато той с голяма готовност
приел поканата им, гърците му заявили,че желаят да го имат за съюзник, а не за повелител. Недоволен от
това, българинът разграбил цяла Долна Тракия и чак през зимата сключил мир с Кантакузин. Впрочем
мисълта да се предадат на енергичния и силен владетел на България и Сърбия не била съвсем чужда на
мнозина от знатните поради тогавашното забъркано положение в Цариград.
При по-нататъшния ход на междуособната война Кантакузин се видял принуден да се отправи на запад,
където в Тесалия и в Морея имал най-много привърженици. Той си намерил поддръжник в лицето на
сръбския княз Хрел, който, както някога Стрез и Слав, основал в Македония независима държава със сто-
лица в Струмица. Същият този Хрел, възпят от сърбите под името Рел като един от героите около Душан,
бил при Милутин, при Стефан Урош III и при Душан протосеваст 906 и командвал отряда, разположен в
Македония. По-късно обаче неизвестно как и защо той се отделил от Душан с 1000 души и с три града.
Само след няколко години „кесар Хрел“ пак се помирил с краля си и умрял в 1342 г. Преди смъртта си
той се покалугерил и бил погребан в Рилския манастир под името „монах Харитон“. И сега още всеки
може там да види надгробния му камък907 и построената от него „Релина кула“.
Постоянните несполуки принудили Кантакузин в 1342 г. да отиде в Сърбия и там да подири покрови-
телство и гостоприемство от страна на Душан. Неговата жена Ирина, затворена в Дидимотихон, повикала
през това време на помощ българския цар и му обещала, че ако мъжът ѝ умре, ще му отстъпи града. С
това си обещание тя е искала само да изплаши цариградската партия. Обаче Александър наистина искал
на всяка цена да завладее това важно място. Кантакузин разказва в записките си, че по онова време царят
убедително настоявал в писмата си до Душан и Елена да изпратят на заточение или да умъртвят гръцкия
антиимператор, който тогава им бил гост и се намирал под тяхно покровителство: с това, пишел той,
Византийската империя ще може лесно да мине под властта на съюзените сърби и българи. Но Душан и
неговата съпруга с негодувание отхвърлили тези предложения, поради което турският Кантакузинов съ-
юзник Омар бег изгонил скоро след това българите от околностите на Дидимотихон 908.
И все пак Александър успял доста много и трайно да разшири границите си. Градът Пловдив, крепостите
Цепина (Чепино), Кричим, Перущица, Св. Юстина, Станимака, Воден и Аетос с Козник, всички в Ро-
допа909, били награда за помощта, която в 1344 г. българският цар обещал на императрица Ана срещу

216
Кантакузин, но която помощ всъщност той в нищо не проявил. Споменатите области били завинаги загу-
бени за византийците; но това разширение на българското царство било и за него последно. Нападението,
което Александър предприел в областта Мора в долината на Арда, било отблъснато от Кантакузин.
Освен това се прекъснало и приятелството на Душан с Кантакузин. Когато и двамата съвместно завзели
Македония, станало явно, че плановете на съюзниците не можело да се съгласуват; всеки от тях искал да
увеличи колкото се може повече държавата си и затова Кантакузин не можел спокойно да гледа как бърже
се разширяват сръбските владения.
През пролетта на 1344 г. Кантакузин привлякъл на служба при себе си известния вече воевода на една
чета – Момчил. Още от младини този българин по произход водил пълен с приключения хайдушки живот.
Известно време служил във византийската войска, после напуснал тази служба и скитал начело на отбор
дружина по българо-византийската граница, като търсел плячка и от двете ѝ страни. Когато пък погра-
ничната стража и на двете държави задружно започнала да го преследва, той избягал в Сърбия. Но и там
не му харесало, затуй, когато стигнала до него вест за успехите на Кантакузин в Родопа, той напуснал
Душановите знамена и предложил услугите си на антиимператора. Около 5000 сърби и българи, привле-
чени от славата му, се събрали около юнака, още повече, че Кантакузин го назначил за наместник на
Меропската област (в Южна Родопа). Обаче Момчил скоро забелязал, че при царящите безредици по-
изгодно ще му бъде да преследва своите цели самостоятелно. Той се отвърнал от Кантакузин, изгорил в
Полистилон (Древната Абдера, сега Балустрабурун, между устието на Места и Лагоския залив) корабите
на турските му съюзници и нападнал самия Кантакузин в лагера му близо до мосинополските развалини,
когато всички почивали в следобеден сън; гърците, сражавайки се, едва се спасили в близкия град Куму-
цена (сега Гюмюрджина). В няколко седмици Момчиловите конници разграбили Халкидика, обградили
цяла Меропа и превзели цялата страна до границите на Мора. Авантюристът си уредил и резиденция в
Ксанти, в южното подножие на Родопа, и така се наложил, че императрица Ана му дала титлата деспот, а
Кантакузин още по-висока титла – севастократор.
След като покорил цяла Тракия, Кантакузин се решил през лятото на 1345 г. в съюз с Омар бег, владе-
теля на Смирна, енергично да излезе против Момчил. Момчил отстъпил пред тях към укрепения град
Перитеорион (сега Бурукале) при северния завършък на Лагоската лагуна (Буругьол) и поискал от тамош-
ните граждани да го пуснат в града. Гърците обаче искали да видят най-напред какъв ще бъде краят на
борбата, но за да не бъдат изклани, ако Момчил излезе победител, съгласили се да пуснат в града само
племенника му Райко с 50 души. Между това византийците и турците под звуковете на тръби и под гър-
межа на барабани заобиколили Момчил. Почнал кръвопролитен бой. В разгара на боя 4000 Момчилови
конници били притиснати към градските стени и там поради малкото пространство слезли от конете и
продължавали да се сражават спешени. Като лъвове се борели те, косени от турските стрели. А Райко и
гражданите били прости зрители от кулите и стените на Перитеорион. Смъртно ранен, Момчил паднал, а
малкото му останали живи борци веднага сложили оръжие. Разправят, че сам Кантакузин плакал над
трупа на юнака, който само преди един час вселявал ужас у всички.
От бойното поле византийците веднага тръгнали към Ксанти, където нямало още никакви известия за
сражението. Привържениците на Момчил, чиято смърт била оплаквана от многобройни роднини и прия-
тели, се предали без съпротива; Кантакузин с рицарско великодушие позволил на Момчиловата жена –
българка, да се върне в отечеството си с всичкото си имущество.
Още веднъж срещаме историческия образ на един от многото герои, възпявани и до днес в народните
песни на сърби и българи. Появил се като метеор и след кратко величие пак изчезнал, исполинският образ
на Момчил, вижда се, произвел дълбоко впечатление на южните славяни. В най-старите сръбски летописи
четем: „В лѣто 6869 (= 1361) погибъ Момьчило периторъскый“; наистина годината е дадена невярно, но
споменът за Момчил е запазен и в Пирот, и в херцеговинския Пирлитор, където поради съзвучие на име-
ната се пренесло мястото на легендата от забравения крайморски Перитор910.
След падането на Момчил явил се друг българин, който с по-голям успех се намесил в изтощаващите
Византия спорове около престола. В 1346 г. императрица Ана се обърнала с молба за помощ към едного
от най-силните български боляри – Балик, чиято резиденция била в Карбона (дн. Балчик) и който по про-
изход бил куманин. Балик ѝ изпратил 1000 души под началството на братята Тодор и Добротич, които
успели да покорят в полза на императрицата гръцките градове по тракийското понтийско крайбрежие. За
награда Добротич получил ръката на дъщерята на мегадукса Апокавк, но по-късно, когато с войската на

217
императрицата нападнал Силиврия, бил разбит от Факрасес, Кантакузинов пълководец. По-късно той се
укрепил в Мидия, а оттам с партизански отряд нападнал останалите верни на Кантакузин градове. Импе-
раторът от своя страна го обсадил в Мидия през 1348 г., но без успех. Най-после Добротич, както ще
видим, станал още по-могъщ в самата България911.
Стефан Душан след дълга обсада превзел Серес и в 1346 г. тържествено се коронясал в Скопие за цар
на сърбите и гърците. Сина си Урош назначил за крал. Немного преди това със съгласието на двамата
славянски патриарси – търновския и охридския, той въздигнал архиепископа Йоаникий в сан сръбски
патриарх. Коронацията била извършена от Йоаникий съвместно с търновския патриарх Симеон 912. На
тази постъпка на силния сръбски княз от Цариград отговорили с безполезни проклятия. Тогава Душан
решил да потегли срещу самата Византия и там да осигури престола си, но с нищо не можал да убеди
венецианците, които винаги му били верни приятели, да скъсат с византийците.
При Душан cpъбската държава достигнала до най-големия предел на своето развитие: нейната мощ се
простирала от Арта до Белград, от далматинските скалисти брегове до Места. В Македония само Солун
оставал още византийски. В превзетите страни, чиито крепости били окупирани и жителите подчинени
на сръбски началници, Душан навсякъде възстановил предишните им привилегии и всичко, което им било
дадено от гръцките императори. Изобщо, по-голямата част от всички запазени до нас южнославянски
грамоти се отнасят все за времето на Стефан, единодържавния цар на сърби, гърци и албанци913. За мощ-
ното въздигане на държавата свидетелства и цветущото състояние на търговията, центрове на която били
градовете Скопие, Ново Бърдо, Призрен и Котор; в тези богати градове били факториите и магазините на
венецианци, дубровчани и саксонци. Неоценима заслуга на царя било и съставянето на сборник на зако-
ните914 в 1349 г. въз основа на старите правила на народното (обичайното) право и на постановленията на
предишните крале.
Българският цар Александър в политиката си бил в пълна зависимост от Душан; сестра му била съпруга
на сръбския цар, а брат му бил сръбски царски губернатор в Албания. Честите срещи допринасяли да се
затвърдят тези приятелски отношения915.
Рим искал да се възползва от враждата между славяни и гърци, проявена с нова сила през последните
завоевателни войни, за да поднови преговорите за уния. Преговорите обаче на папата с Душан, често
прекъсвани и пак възобновявани, а също и направените в 1337 г. предложения на Александър свършили
така, както и по-рано.916 Впрочем работите на изток по онова време били в такова състояние, че премина-
ването на цариградски и морейски латиняни в лоното на православието не били редки случаи.
Упадъкът на Византия почнал да взема страшни размери. Турските малоазиатски князе ставали покро-
вители и съюзници на разните византийски партии. Кантакузин се ползвал от помощта на Омар бег, вла-
детеля на Смирна и Айдин, чиито поданици от година на година все повече засилвали пиратството си в
Егейско море и постоянно налагали контрибуции на островите и бреговете. Императрица Ана привлякла
на своя страна за съюзник Орхан, османския султан на Витиния; когато пък последният бил откъснат от
нея от Кантакузин917, тя повикала Сарукан, лидийския владетел. Тези съюзници-турци не се интересували
кое в ИзточнаТракия принадлежало на императрицата, кое на Кантакузин и даже на българите, и прео-
бърнали страната в страшна пустиня. Хора, стада и посеви – всичко изчезнало. Не можело и да се мисли
за събиране на данъци; трябвало да се прибегне до заеми и до църковните съкровища. Към тези общи беди
се присъединила и осемгодишната война между венецианци и генуезци; търговията замряла и пред самия
Цариград ставали кръвопролитни морски сражения. На всичко отгоре избухнала и епидемия, която от-
несла по-голямата част от цариградското население. Наистина, печална победа спечелил Кантакузин, ко-
гато през нощта на 2 февруари 1347 г. нахлул през Златните врата в града на Константин918. Изгоненият
Йоан V Палеолог си избрал за резиденция града Енос при устието на Марица, за да продължи оттам с
помощта на славяните борбата за престола. При това Душан покорил цяла Тесалия и Епир с Акарнания;
в 1349 г. сръбски знамена се развявали пред венецианската крепост Птелион срещу Евбея919.
България също така страдала от разбойнишките походи на турците, които, когато нямали какво повече
да грабят в Южна византийска Тракия, опустошавали всяка година и Северната (българската). Много
повече от славянските страдали тамошните гръцки селища, току-що основани от многото избягали в бъл-
гарската област гърци920. Селата били опустошени, стадата отвлечени, а жителите насила отведени в Азия.
Когато в [началито на] 1351 г. Александър се оплакал на Кантакузин, с когото отдавна живеел в мир, от

218
нападенията на съюзниците му, императорът отговорил, че всичко това става против неговата воля; впро-
чем същинският виновник за това бил Душан [неискащ да върне византийските градове], защото против
него станало нужда да се викат турците. Заедно с това Кантакузин предложил на Александър съюз против
турците, стига само последният да вземе участие [с пари (χρήματα)] в приготвянето на военни кораби за
охрана на Хелеспонт, защото той вече предвиждал плановете, които неизбежно ще се зародят у съюзни-
ците му поради честото им скитане по Европа: [това влизало в плановете на Кантакузин, защото през
Генуезко-венецианската война в 1350–1355 г. кораби се явили срещу Галата и Хиос]. Когато византийски
пратеници пристигнали с тези предложения в Търново един празничен ден [ἐόρτη δημοςία] и Александър
минал с тях на коне през улиците, казват, че народът навсякъде го посрещал с викове да сключи възможно
по-скоро мир с Кантакузин, иначе всички ще загинат под мечовете на варварите. Царят превел на прате-
ниците думите на народа и заявил че той е готов да помогне в разходите за флота. Обаче Душан му дал
съвет [ϕόρους Ρωμαίοις παρέχειν] да не плаща данък на гърците. Александър послушал този съвет. Разсър-
деният от това Кантакузин му предсказал, както разправят, скорошната победа на варварите [τήν ὲσομένην
αὐτῷ φϑρὰν ὐπὸ τϖν βαρβά ρων προειπών... κατά ὖστερον πάντα ἐξέβαινε].921 Ha следващата година (1352)
Душан и Александър, който все още смятал, че Кантакузиновите интриги са причина за турските нападе-
ния, изпратили на император Йоан V Палеолог силна помощна войска. Тя обаче неочаквано била настиг-
ната и разпръсната от 10 000 турски конници по голата равнина около Дидимотихон.922
Веднъж, нощем, в 1353 г., синът на Орхан, Сюлейман, минал с малък отряд през Хелеспонт и нападнал
крайбрежната крепост Цимпе (сега Джеменлик), почти на два часа разстояние от Галипол. Тук най-напред
турците се закрепили в Европа и никой вече не е можал да ги изгони обратно. Скоро след това, на 2 март
1354 г., на бреговете на Пропонтида се случило страшно земетресение: стени и къщи се разрушили и
погребали под развалините си много народ.923 Турски шайки се пръснали там, разравяли и разграбвали
пресните още развалини. Галиполи, ключът към Цариград, Трапезунд и Кафа паднали под турска власт.
Минало още малко време и османската държава се разширила до бреговете на Марица. Запустелите села
били заселени с азиатски колонисти, а градовете – с турски дворяни. Цариград се препълнил с бежанци
от Тракия; лишени от късче хляб, селяни просели по улиците; отчаяние и тъга обхванали всички сърца в
силно угнетената държава на Палеолозите924.
В края на 1354 г. Йоан V отново превзел Цариград. Кантакузин се покалугерил и предприел пътуване
до Мистра, близо до Древна Спарта, и там написал мемоарите си (поч. 1383 г.). В 1355 г. Марино Фалиери
пише как анархичната византийска държава неизбежно ще стане плячка на турците и че венецианците би
трябвало да предотвратят това. Обаче смелите планове, на които венецианците били способни по време
на Енрико Дандоло, в този момент не били вече по силите на венецианците от това време925.

892 Срв. Nic. Gregoras у [Флоринский] – верноподаническите и ласкателни думи на Даниил, стр. 207 и сл., и легендата за св. „крали
Дѣчанскомъ“ (Стефан Урош III е основател на знаменития „Дечански манастир“) у Цамблак (Гласник, XI). Годината, в която Душан
се възкачил на престола, е определена от Иларион Руварац, Rad, XIX стр. 180.
893 [Ῥαξίνας у Кантакузин не е ли Драгшан?]
894 Cantacuzenus, ed. Bonn., I, стр. 431[сар. 26]; Gregoras, IX, стр. 13. За Басараба (срв. стр. 225) вж. Душановия законник, изд. от
Novaković, XXIII [вж. Руварац]. Асен: „Іоана прѣизѧштнаго царѣ Блъгаромъ Асѣнѣ Александра“. Преводът на Манасиевата хроника
(Период. сп., II, стр. 62). Τοῦ βασιλέως τϖν Βουλγάρων κῦρ Ἰωάννου Αλεξάνδρου τοῦ Ἀσάνη, грамота от 1355 г., дадена у [Acta patr.,
I, стр. 432.J За видинските Шишмановци срв. още статията „Српски Комнени“ (от Конст. Николаевич), Гласник, XII, стр. 454–472
[!] [Руварац в Гласник, 49, стр. 17, и Ягичовият Archiv, XIII, 1888, стр. 357, 363, се съмняват, че Иван Александър е зет на Иванко
Басараба, и мислят, че Иванко Басараба е бил зет на Александър – цар на черните татари, а не на българския Александър. Върху
това пише и Hâjdeu в Archv, пос. място. Nota bene: господство Яшко hic, стр. 387. За избора на Александър Cantacuzenus, II, сар. 26
(хронологията е погрешна), III, сар. 2, и Nic. Gregoras, IX, стр. 13. Писма за това в Цариград в началото на пролетта, ἧρι ἀρχομένῳ
Кантакузин. Според Vita Theodosii Александър в 1359/1360 г. (Търновския синод) бил в 28-ата си година на царуване, следователно
от 1331 г. Според Nic. Gregoras, IX, стр. 13 възкачването на престола не е станало без борба, имало много ἀγϖνες, победил Алек-
сандър; затова братът на цар Михаил Белаур е бил неприятел на Александър. Cantacuzenus, III, сар. 2, говори за δυνατώτατοι които
с логотета и протовестиария изпъдили царица Ана. Александър според Кантакузин и Ник. Грегорас бил ἀδελφιδοῦς на цар Михаил,
у Цамблак – негов внук. Според Кантакузин Ἀλέξανδρος τοῦ Στραντζιμήρου, Срацимир пък било името на един Александров син;
бащата на Александър бил деспот, защото майката в поменика се нарича деспотица. Титлата на Александър четем във Ватиканския
ръкопис: Іѡанъ Алеξандръ въ х͠а б͠а вѣренъ царь и самодръжецъ вьсѣмъ Блъгаромъ и Гръкомъ. Името Асен срещаме в грамотата от
1347 г. според по-сполучливото четене. Ръкописи от Александрово време: Кукленският псалтир от 1337 г., Период. сп., 21–22. Фи-
липовият сборник от 6853 г. (1345 ) в Москва, в който е преводът на хрониката на Константин Манасий. Патерикът на манастира
„Крък“ в Далмация от 1346 г. Лаврентиевският сборник от 1346 г. в Москва. Илюстрованият ръкопис на Манасиевата хроника във

219
 Ватикана (преди 1355 г., цар Михаил Асен е още жив). Евангелие от монах Симон от 1356 г. в Англия (Archiv für slav. Philologie,
VII). Лествица и поучения на игумена Доротей от 6872 г. = 1363/1364 г. в Рилския манастир.]
895 Макушев, Итал. архиви, II, стр. 29, 30, 64 (1337–1346). Hopf, стр. 442.
896 Annales Siennenses. Pertz, Mon. Germ., XIX, стр.233. [Царица Ана според Cantacuzenus, II, сар. 26, с τέκνοις избягала в Сърбия; III,
сар. 2, само с Иван. Шишман избягал при татарите, останал у тях οὐκ ολίγον, в 1341 г. след смъртта на Андроник заминал за Цариг-
рад, рекламациите на Александър, не бил предаден. Според Du Cange Шишман = Лудвик. „Domina Anna, imperatrix Bulgarie“ от
1337 до 1346 г. в Дубровник, cum filiis (Rad, 18, стр. 229–1343 г.), pensis domus от Дубровник (Div.). Някой си Menze бил на тяхна
служба. От Неапол имало позволение за износ на жито и коне, в Неаполските грамоти се споменава като „consobrina nostra
carissima“. Още в 1338 г. у крал Роберт е бил „Ludovicus, filius incliti imperatoris Bulgarie, nepos noster carissimus“. Дринов в Браила.
Период. сп., I, стр. 48. Rad, 18, стр. 229. В 1361–1362 г. се споменава Imperator Bulgarie без име, който живеел в Апулия. Rag. Романът
на псевдо-Шишман у Luccari, вж. Виенските ми лекции, л. 293.]
897 Muralt, Chron, byz., II, стр. 699 [според Du Cange: nota bene.]
898 [Huber, Arch. für österr. Geschichte, 66, стр. 8: войводата от 1330 г. не е Александър, във Виенската Bilderchronik, писана в 1358 г.
(издадена от Toldy като Marci chronica), и другаде всякога стои Bazarad, Bazarab. В писмото на папа Климент VI до крал Лудовик
„nobilibus viris Alexandro Bassarati“, в Лудовиковата грамота от 1359 г. стои „Alеxander Bazarad“, това според Huber било род. пад.,
син Басарабов (Theiner, Mon. Hung, I, стр. 691. Fejér, IX, 3, стр. 33). Руварац цитира Fejér, VIII, 3, стр. 265 „Ваzarab filius Thocomery“,
сиреч син на някой си Тихомир; respice. Nota bene: Huber, цит. съч. за болярството главно от грамотите.]
899 [За съпротивата на Белаур (споменавано у Кантакузин, в епилога на Душановия законник, у Даниил): (1333) Cantacuzenus, II, сар.
27, татарските съюзници на Александър срещу Μπελαῦρος ὁ ϑεϊος, ὃς διαστασιάσας πρός αὐτόν ϰαί μέρος τῆς ἀρχῆς παρασπασάμενος,
λυπηρός ἦν ϰσί ϰαϰϖς ποιϖν τήν χώραν. Ала в псалтира от 1337 г. Александър владее „Бъдинъ и въсе Подоунавие“; още в 1341 г. във
Видин царува недоволство.]
900 Stritter, II, стр. 842–852. Cantacuzemis, I, стр. 458–470, 504. [Nota bene: походът на Андроник и Кантакузин срещу Александър е
станал вероятно в 1332 г. Разказът на Ник. Грегорас е по-верен от Кантакузиновия. Успехът на българите – тук принадлежи и
приписката в Кукленския псалтир у митрополит Климент Търновски. От дневника ми в София на 1 юли 1882 г.: „Іѡанъ Алеѯандръ
въсѣмъ блъгаромь ц͠рствоуѧи, иже брани показа велиѧ и крѣпкыѧ и гръц’каго ц͠рѣ низ’ложи въдръжав’но и шѫтаѧ сѫ его ѧть
рѫкама и градовы прѣѧть крѣпостиѧ Несѧбръ и въсе Поморие съ Романиѧ, таже коупно Бъдинь и въсе Подоунавие даже и до
Моравѫ, прочии же градове и веси, страны же и села текѫѣще валѣхѫ сѧ къ ногама того црѣ и врагы своѧ въсѧ емь рѫкама под’нозѣ
подложи.“ Споменава се царица Теодора, с Михаиломь ц͠ремь Асѣнемь и Срацимиромь и Асѣнемь; радоуй се Трънове граде“.
Ръкописът принадлежи на Българското книжовно дружество, издаде го В. Д. Стоянов в Период. сп., 21–21, 1887, получих го на 17
април 1888 г. Ръкописът е от 1337 г. .sωме. инд.е. Войната от 1333 г. у Cantacuzenus, II, сар. 27, хронологически иде след 1334 г., у
Nic. Gregoras, IX, 13, X, 4, е добре описана с големи подробности. Срв. лекциите ми във Виена от 1894 г., л. 294. Cesty po Bulharsku,
стр. 572. Цар Александър. Cantacuzenus, II, сар. 26. Скоро след възкачването си на престола с българска и татарска войска превзел
градовете (πολίχνια) около Бургаския залив и т.н. с оръжие или преговори, само Mesembria се опазила; там комендант е бил протос-
тратор Теод. Синаденос. Нахлуването на българите дори до Одрин (Nic. Gregoras, II, 13). Синаден (Cantacuzenus, II, 27) бил ϑεῖος
на Александър, как? Сражението при Росокастрон. Кантакузин замълчава истината, нея намираме у Ник. Грегорас. Cantacuzenus,
II, сар. 26–27; времето, което описва Кантакузин, е след Сръбската война в 1334 г., а това у Грегорас – след смъртта на Андроник
II (1332) и раждането на младия Йоан Палеолог и преди сражението със Сиргиан и със сърбите (1334), сиреч 1333 г. Андроник само
с 3000 души (Грегорас) неочаквано излязъл от Дидимотейхон срещу българите, превзел крепостите περὶ τὸν Αἶμον с капитулация
на българските гарнизони; била тъкмо жътва, грабежът (Грегорас). Българите опазили само Анхиало (Кантакузин). Императорът
бил в Росокастрон (Кантакузин, Русокастрон у Ник. Грегорас), срв. Cesty ро Bulharsku, стр. 572. Неочаквано Александър с 8000
българи и 2000 татари потеглил от Търново и за 5 дни пристигнал през Айтос. Захванали се преговори (според Кантакузин на 17
юли) за замяната на византийския Диампол с българския Анхиало. Според Кантакузин през нощта татарите спечелили срещу
Белаур. Сражението станало на 18 юни сутринта, близо до крепостта. Според Кантакузин византийската войска била наредена в 16
ϕάλαγγες, в първата τάξις били σϕάλαγγει, при тях бил и императорът, Кантакузин (Ник. Грегорас говори за неговата храброст),
Синаден. Цамплак, Мануил Асан и т.н.; във втората τάξις имало 10 фаланги. У Ник. Грегорас се споменават 3 τάξεις. Кантакузин:
изненада, свирня на татарски тръби. Андроник мислел за τοὺς πέραν Ἴστρον Γέτας (румъните), οἱ ὁμόσκευοι τοῖς Σκύϑαις ὡς πολλά
εἰσιν ἱπποτόξοται като „σύμμαχοι“ на Александър. Обаче това били татари, обходили първата редица, разпръснали втората, която,
сражавайки се, отстъпила към крепостта, бой пред стените ѝ. Андроник и Кантакузин се сражавали с неприятеля, докато били
принудени да отстъпят. Ник. Грегорас: крилата на българите били далеко, в подобие на полумесец, опасно обкръжаване, храбростта
на Кантакузин, отстъпление. Русокастренци затворили τὰς πὺλας (навярно били българи), войската нахлула със сила, населението
било избито или изгонено. Обсада, никакъв ϕρέαρ, недостатък на фураж, много ранени хора и коне, византийската граница била
далеко. Месемврия веднага минала към българите, гарнизонът бил изгонен или избит: така и други крепости, неотколе заети. На
другия ден бил сключен мир, Александър εἰς οἶκτον ἰὼν καὶ συμπάϑειαν, оставил императора да се оттегли с войската си, като му
напомнил в бъдеще μετριώτερον εἶναι. У Кантакузин на пладне се явил Ἰβάνης като пратеник на Александър, мирът от предния ден
бил уж подновен. Българската приписка в Кукленския псалтир от 1337 г. Сватбата на цар Михаил Асен с Мария, дъщеря на Андро-
ник, станала около 1339 г. след превземането на Епир (това е било вероятно през есента на 1338 г.), осемдневни тържества на „οἱ
τῆς Κομνηνῆς λειμϖνες“ на Тунджа при Одрин. Cantacuzenus, II, сар. 34.]
901 Даниил, стр. 224–226.
902 Hopf, стр. 422, 440–442; Hahn, Alb. Stud., I, стр. 316. Muralt, Chronologie byz., II, стр. 538–539.
903 Hopf, стр. 429, 446.
904 Zinkeisen, Geschichte des osman. Reiches I, стр. 190.
905 Cantacuzenus и Nicephorus у Stritter, II, стр. 853 и сл. [През 1341 г. през лятото били водени преговори за предаването на Шишман,
върху това обширно се разправя у Cantacuzenus, III, сар. 2 и сл. Кантакузин заплашвал Σίσμανον τριμήρεσι διὰ τοῦ Ἴστρου
καταστήσαντες ἐπὶ Βοδήνην, или Кантакузин ще потегли с Шишман и Омур за България, за да свали Александър. Александър с
войската си е в Сливен. Пратениците били върнати назад. Кантакузин изпратил пратеници от Димотика в Сливен (III, сар. 10),

220
 сключил мир, Александър се върнал в Търново. Александър в боевете с Византия в 1341 г. гледал да разшири земята си: получил
Пловдив със Северна Родопа, стремеж за Одрин и Дидимотихон. В Цариград (Cantacuzenus, III, сар. 34) някои биха предпочели да
дадат Цариград на Александър или на венецианците или генуезците, отколкото на Кантакузин. Летният лагер в Сливен. Скоро
станали сблъсквания с турците, съюзници на цариградските партии. Александър е по-консервативен от Душан, съюзник на леги-
тимния Йоан Палеолог – брат на жената на Александровия син Михаил. Веднага през есента на 1341 г. одринските Палеологови
привърженици (δῆμος) повикали Александър на помощ, той пристигнал скоро да вземе града с помощта на всяване раздори и пари,
но одринските водачи σύμμαχον ἔϕασαν, οὐ δεσπότην κεκληκέναι (Cantacuzenus, III, cap. 29). Дохождането на Александър много
повредило на Кантакузин, отстъпление от Цариград, предаването на много хора и тракийски градове. Александър, на левия (изто-
чен) бряг на Марица под Димотика, плячкосвал, но след това захванал преговори за мир. За срещата с Кантакузин попречила и
зимата, ὁ χειμὼν ἐπιγενόμενος σϕοδρός не било възможно да останат в лагерите, Александър се върнал. Александровата грамота от
1342 г., издадена от Срезневски, даряване на селото Хандак на Струма „въ дръжавѣ гръчестѣ“ на Зографския манастир. Потвърдил
я Йоан Палеолог през януари 1342 г. (Успенский, III, стр. 155) и след това Стефан Душан през април 1346 г. (Флоринский, Памят-
ники, стр. 38). Грамотата на Йоан Палеолог от 1344 г.: Срацимир πιγκέρνης τοῦ Βασιλέως τῶν Βουλγάρων подарил селото Мармарина
на р. Струма на Зографския манастир. Slav. Bibl., I, стр. 159. Успенский, Athos, III, стр. 156.]
906 Miklosich, Mon. Serb., стр. 64. Григорович, Путешествие, стр. 49.
907 Гласник, VII, стр. 182–184. Кесар според таблицата за ранговете на византийските придворни титли е четвърта поред след импе-
ратора.
908 [Cantacuzenus, III, сар. 56. През зимата на 1342/1343 г. императрица Ирина повикала Александър на помощ, като му обещала да
му даде Дидимотихон, ако Кантакузин не се върне от запад. Александър писал на Стефан и Елена да затворят или убият Кантакузин,
както това искала от сръбския крал цариградската партия. Българската помощна войска при Димотика била по-скоро за блокада,
отколкото за помощ, тя не искала да си замине, докато през зимата не навлязъл Омар бег с турски кораби в Марица до [град Фере]
Вира в помощ на Кантакузиновата партия.]
909 Cantacuzenus, II, стр. 406. За мястото на тези крепости вж. Heerstrasse, стр. 90. [След завръщането на Кантакузин с Омар бег от
Македония през зимата на 1343/1344 г. Палеологовата партия завързала преговори с Александър за помощ. Александър е против
Кантакузин поради плячкосванията на неговите турци и на българска земя. Александър искал Пловдивската област, дадени му били:
Пловдив πόλις ϑαυμαςία καὶ μεγάλη. Цепина, Кричим, Перущица ἁγία Ἰουστίνα (Устина), Стенимахос Μπέαδνος = Бѣдьнъ, Беден баня
в землището на помаците, Ἀετὸς и Козник. Тази област могла да даде 1500 добри ездачи (μαχεμώτατοι) и πλῆϑος πεζῶν; във война,
разбира се, ездачите се намалявали на около 1000. Тя не била никога върната на византийците. В нея скоро надошли гръцки бегълци
ἄποικοι Ῥωμαίων, изселили се поради πενία, войните и турските грабежи. Nic. Gregoras, сар. 20, 26 и 27. Александър в края на 1344 г.
бил в Сливен, изпратил Кантакузиновите пратеници без резултат, чакал да си замине Омар бег, навлязъл в Мора, където вече пър-
вата крепост Hyperperakion приела български гарнизон. Кантакузин с турците му излезли насреща, Александър през Хеброс се
върнал назад, при брода неговият ариергард бил нападнат от авангарда на Кантакузин (Cantacuzenus, III, сар. 69). Преговори за мир.
Скоро (III, сар. 71) пак била поискана българска помощ при Апокавк. Когато Кантакузин действал при Цариград, тогава сключил
σπονδαὶ καὶ συμμαχία с Александър, но тя не запазила границите на Александър от грабежите на турците. За разширението на бъл-
гарските граници в Пловдивската област вж. Cesty po Bulharsku; Период. сп., X; Кукленският псалтир. Бачково. Пловдивският
митроп. синод в 1360 г.]
910 Срв. мемоарите на Кантакузин и на другия съвременник Никифор Григора. Отбелязано е и в сръбските грамоти според публику-
вания от Ягич текст (Archiv für slav. Phil., II, стр. 94). По-сетнешни текстове (Šafařik, Pam., стр. 74) приписват убийството на „храб-
рия Момчил“ на султан Осман. Мавро Орбини е превърнал годината в 1370-а, а името – в Прит. Хопф (т. 86, стр. 42) заявява, че
Орбиновият Момчило Притски е бил албанският княз Гин I Мусаки Бератски. В Паисиевата история (1762) Перитор е превърнат в
балканския градец Пирдоп. Считам за груба фалшификация намерените уж от В. Чолаков сведения в някакъв си ръкопис от Пирдоп
(напечат. в „Читалище“, 1874, стр. 274). [В полето: Пирот.] – [Момчило. Вж. Период. сп., XII, стр. 118–121, VIII, стр. 21. Дринов
според песните на Качановски в Ягичовия Archiv и в Период. сп., и в брошурката си за Дебърския говор, стр. 55. – Че днешното
голямо гръцко село Булустра на нос Булустра е старата Абдера, доказва W. Regel (Petersburg), Abdera. Mitth. des K. deutschen arch.
Inst. Athenische Abtheilung. XII, 3, 1887, стр. 161–168. Описание на развалините. Цялата история на Момчил трябва да се изложи
със сравнение на всички подробности у Григора (без „с“ на края) и Кантакузин. Болгарские песни о Дойчине и Момчиле, Изсле-
дование В. Джуринского, Киев, 1893, 64 стр. Върху него Ягич в Archiv, XVI, стр. 234: „die ganze byzantinische Tradition über Momčilo
sehr sorgfältig analysirt“. Новаковић. През лятото на 1345 г. при Кантакузин са били Омур бег (с у) и Сулейман, Сариханов син, с
войски; преди похода срещу Момчил нахлули в България, макар че Кантакузин ги задържал (III, сар. 86) – българите били техни
неприятели. Грабеж на хора и добитък. Същото правили Сарихановите турци в 1346 г. у императрица Ана, които минали към Кан-
такузин. Кантакузин се защитава, че никога не е изпращал варварите в Мизия, по-скоро той е предупреждавал българите навреме
да се укриват в крепостите и λόχμας. Разрушаване на черквите. Турците отивали там само за своя κέρδος, за да не се връщат без
плячка. Грабежи ставали най-много в Пловдивския край, след това и в Ямболско и Загорско; тогава навярно са запустели манасти-
рите в Парория.]
911 Cantacuzenus, II, стр. 584, III, стр. 62. [В 1346 г. императрица Ана изпратила за помощ πρὸς Μπαλικαν τινὰ τοῦ Καρβωνᾶ ἄρχοντα.
Той приел любезно пратениците и в помощ на Цариград изпратил братята си Тодор и Добротич (Τομπροτίτζας) с 1000 войници. Те
στὰς Πόντου παραϑαλασςίας πόλεις διιόντες, подчинили ги на императрицата. Императрицата, зарадвана от това, дала на Добротич
дъщерята на мегадукса (великия войвода) Апокавк и го назначила стратег на византийската войска. Добротич, като съединил
своите хора с византийците, потеглил срещу Силиврия, но там бил Факрасес, протостратор на Кантакузин, той излязъл от града и
му нанесъл решителна победа. Добротич, не познавайки местността, повел конницата си през лозя и ровове. Малко хора се спасили,
а и той сам с мъка се спасил от плен. Макар и посрамен, той се върнал в Цариград и останал там, понеже имал за жена родена
византийка. Брат му се върнал у дома си. Cantacuzenus, II, стр. 584, 1, II, cap. 95. Muralt, стр. 605 (21 юни 1346 г.). Nota bene Nic.
Gregoras, XV, 5, стр. 763. Добротичовите начала (наченки). В 1348 г. Кантакузин по суша и по море обсадил Мидия (античния
Salmydessus и днешната Мидия) на Черно море. За управител на този град бил поставен от императрица Ана Добротич (ὁ
Τομπροτίτζας). Той, като събрал голям брой разбойници, почнал много да безпокои околните градове. Кантакузин едва сега намерил

221
 време да се занимае с него. Добротич след къса обсада се предал и бил приет между византийските велможи (τοῖς ἐπιϕανιστέροις
Ῥωμαίων). Cantacuzenus, III, стр. 62. Вж. Muralt, стр. 618. Карбона, дн. Балчик, от името Бальково. Гою, стр. 677, 678. Балчик според
Брун (стр. 63) бил куманин. Балчук кум. fangum, Lehm, Schlamm. Codex Cumanicus.]
912 Приемникът на Даниил, стр. 378, 380. Уводът към законника, XXV. Грамотата от 3 март 1346 г., Ljubic, Mon., II, стр. 326. [Пови-
шаването на сръбското архиепископство в патриаршество с позволение на Търновската и Охридската църква. Охридският пат-
риарх се споменава като български.]
913 Miklosich, Mon. Serb., стр. 132. [Steinherz, Die Beziehungen Ludwigs I von Ungarn zu Karl IV, Mittheilungen des Inst. für österreichische
Geschichtsforschung, VIII, 2, 1887, за войната венецианско-сръбска срещу унгарците. Писмото на Карл IV до Душан, грамотите у
Hoffmann, Sammlung ungedruckten Nachrichten, 2, стр. 185.]
914 Издаден от Шафарик (Památky), Миклошич, Новакович (Белград, 1870) и Зигел с коментар (Петербург, I, 1872).
915 Това обаче не попречило на Душан да разшири забраната да се пренася оръжие през Сърбия, а специално да се пренася оръжие
в България (Mon. serb., стр. 146). В 1352 г. Александър сключил търговски договор с Венеция. Ljubić, Mon. Slav. merid., III, стр.
246–248. [Братът на Александър се явява като деспот във Валона, съпруг на гръцката епирска деспина Ана около 1350–1361 г.:
Johannes Komninos Assanis във венецианска грамота, срв. Споменик, XI, увода. Във войските на Душан никога не е имало български
помощни дружини. Басните на Luccari за зависимостта на Александър от Душан. Различие в политиката: Александър бил всякога
привърженик на Йоан Палеолог. Грамотата от 1347 г. на Иван Александър, дадена на манастира „Св. Никола“ „Орѣховѣ“, навярно
при София, хората „въ Срѣдци“, село Белица, Костинброд, села край Струма. Дарява – Сербеници у Григорович, ωрѣевици у Срез-
невски, Сергьевци у Богоров, срв. Дринов в Период. сп., 13, стр. 158.]
916 Theiner Mon. Hung, I, стр. 617.
917 Кантакузин дал на Орхан за жена дъщеря си, която дори и в харема останала вярна на християнството. Той често повтарял биб-
лейските думи: Λοιπὸν καλέσω τὰ ἔϑνη καὶ ἐμὲ δοξάσουσι – Аз ще зова народите, а те ще ме прославят. Nic. Gregoras, XXVU, cap.
30, ed. Bonn., стр. 151.
918 Zinkeisen, I, стр. 194 и сл. Норf, стр. 443 и сл.
919 Hopf, стр. 476.
920 Nic. Gregoras, XXVI, сар. 53 и 54, cd. Bonn. стр. 118: „διά πενίαν πρό έτῶν ού μάλα μακρῶν έκεῖ μετοικήσαντες“. Тези думи са
пропуснати у небрежния латински превод на Бонското издание.
921 Cantacuzenus у Stritter,. стр. 878 и сл. Смътно е споменато за това и в една румънска хроника, издадена от Григорович в статията
му за Сърбия и за отношението и към съседните държави, предимно в XIV и в XV в., Казань, 1859, доп. стр. 1–45. Кантакузин уж
помолил за помощ сръбските князе и цар Александър срещу турците. Те пък уж му отговорили: „Защитавай се, както можеш.“ Той
повторно изпратил пратеници, които да прибавят, че ако не му се притекат на помощ, в скоро време ще бъдат принудени да се
разкайват за това. Но те казали: „Когато турците дойдат до нас, ще знаем как да се разправим с тях.“ [В 1350 г. Кантакузин потеглил
за Солун, с войските бил и Сулейман, Орханов син. 20 000 конници. Забранено му било да плячкосва на византийска и някогашна
византийска земя. Нахлуване в България през Марица, μέγιστα κακώσας, пленявали хора и грабили добитък – след това се върнали.
Cantacuzenus, IV, сар. 17, 22. Александър се оплакал на Кантакузин, мислел, че нахлуването е станало по заповед на Кантакузин,
нямало причини за война – просто се повторили нападенията на Омар от 1345 г. и на Сарихановите хора от 1346 г., може би против
волята на Кантакузин, но Кантакузин повикал турците в Европа срещу своите неприятели. Кантакузин се оправдавал. Искал да
откъсне Александър от Душан – εἰδέναι καὶ αὐτὸν (Александър) ὑπ’ἐκείνον ἀδικούμενον οὐ μικρά τινα. Предание в българската хро-
ника, Archiv für slav. Philologie, XIII, стр. 527: „Бльгаре же... насмѣашѧ сѧ и оукоришѧ Грькы... оψоваше и послашѧ тьще“.]
922 Cantacuzenus, стр. 331, 880. [V. Lazzarini, Marino Faliero avanti il dogado, Nuovo archivio veneto, V, 1, Ven., 1893. Марино Фариери,
по-късно дож, на 13 май 1352 г. бил изпратен като един от четиримата „проведитори“ да види венецианската флота след боя при
Цариград. От Кандия плавали до Черно море с 2 флоти, едната командвал Марино Фалиери, унищожал генуезките кораби nelle
acque di Caffa, след това плавал до Кипър, оттам във Венеция. През 1352 г. Иван Александър Асен, български цар, „ricevendo una
lettera mandatagli“ „per lo nobile homo misier Marin Falier“ (стр. 148) отговорил на 4 октомври от Никопол на дожа Андрей Дандоло,
che sempre aveva desiderato un ambasciera de’ Veneziani е che quella attendava. Ljubić, III, стр. 247–248. Heyd във френския превод, I,
стр. 530. Марино Фалиери по пътя се отбил и в Енос, „in burgo Eni“ на 10 октомври 1352 г., VI инд. (в текста, стр. 196–197), сключил
договор с Йоан Палеолог, според когото Тенедос бил отстъпен в залог на венецианците за дълга от 20 000 дуката. Фалиери веднага
приел острова. За българска помощ на Йоан V Палеолог се споменава само у Кантакузин, избягали навреме от сражението при
Дидимотихон. Венецианският документ от 1352 г. в Енос.]
923 Византийските хроники, съставени в 1391 г. (ed. Müller, Sitz.-Ber. der Wiener Akad., IX, стр. 322), са важен извор за втората поло-
вина на XIV в., където ни изоставят Ник. Григора (завършва с 1355) и Кантакузин (завършва с 1365). [Tzympe: Tafel, Symb., II, стр.
118, Τζύμπη Cantacuzenus, III, стр. 242, 276–279. G. Pachymeres Τζίμπη, II, стр. 509, като говори и за Бранхиалион и Галиполи. В
1352 г. турците на Орхан под водителството на Сулейман и един негов брат, като съюзници на генуезците са нахлули за плячка чак
в Южна България, където имало много гръцки преселници, обаче не са отишли по-далече – πρόνοια на архонтите. Nic. Gregoras,
cap. 26, 27. Cantacuzenus.
Διάλεξις τοῦ βασιλέως Κανταϰουζηνοῦ μετά Παύλου Ἰταλοῦ ἐπισϰόπου Σαβόϊας γεγονυῖα ἔτει. ςωοε. (6875–1367). Ръкопис на Атонската
Лавра. Sathas, Bibl., I, стр. 273. Вж. Muralt, стр. 680. Павел, архиепископ на Смирна, и латинският цариградски патриарх (през време
на похода на Амадей Савойски).]
924 Nic. Gregoras, XXIX, сар. 1–4, стр. 224; Zinkeisen, I, стр. 206 и сл.
925 Hopf, стр. 448. – [На 17 март 1355 г. по времето на Йоан Палеолог е станала сватбата на неговия син Андроник с Кираца, дъщеря
на Иван Александър Асан, български цар. Acta, I, стр. 432.]

222
 Глава XXI. Религиозни смутове в България
през XIV в.
Богомили, исихасти, адамити, евреи. Царица еврейка. Свети Теодосий Търновски. Литература

Кървави и тъжни са описаните от нас в предидущата глава военни събития. Но не по-малко нерадостна
е и картината на тогавашния вътрешен живот на България. Много добре е описана тя в неотдавна откри-
тата легенда за св. Теодосий Търновски, произведение на цариградския патриарх Калист 926. Измъчена от
религиозни спорове, заразена с всички пороци на византизма и отслабнала от постоянните крамоли, Бъл-
гария трябвало рано или късно да стане плячка на турците. Истинската култура и просвета на Изтока
отдавна били заменени със схоластична изтънченост, която имала същото значение, каквото и безкрай-
ните военни разпри и придворни интриги.
Освен това във вечнозелените гори на Светата гора се промъкнало още и богомилството 927. По онова
време в Солун живеела някоя си монахиня на име Ирина, която тайно била всецяло предадена на бого-
милството; монаси идвали отвсякъде при нея с не съвсем нравствени намерения, посвещавани били от
нея в учението на Богомил и те го разпространили по целия Атон. Продължителна борба е трябвало, за да
се изгонят от атонските манастири богомилите и исихастите.
Тези отвратителни издънки на византийския манастирски живот били присадени и на българска почва.
Избягалият от Цариград калугер по име Теодорит успял, гордеейки се с медицинските си познания, да
убеди да приемат учението на исихастите мнозина и от знатните, и измежду простия народ. Той наново
оживил още не напълно изчезналите останки от езичеството и даже наредил да се отдават божески по-
чести на един дъб, под който се принасяли в жертва овце и агнета, докато най-после не се явил сам св.
Теодосий и не отсякъл дървото.
Скоро след Теодорит в Търново се появили двама други калугери – Лазар и Кирил, наречен Босота,
изпъдени от Атон за богомилство. Кирил, който разправял, че бог му се явявал насън, осмивал иконите,
хулил майката Христова и самия Иисус, надсмивал се над труда и брака. Лазар пък тичал по улиците в
Адамова одежда, покривайки само едно място от тялото си с издълбана тиква; учението му би могло да
послужи за образец на руските скопци. Обикновеното адамитство било разпространявано от Теодосий –
невеж и прост клирик. С проповедите си за безполезността на брака той събрал около себе си много мъже
и жени, стари и млади. Привържениците му, облечени в монашески раса, отивали с него в отдалечени
планински долини и пещери и там се отдавали на диви оргии. Това са били предшествениците на онези
адамитски шайки, които Жижка в 1421 г. е изтребил с огън и меч в Чехия.
Но не свършило само с появяването на исихастите и адахмитите. Цар Александър дотолкова се увлякъл
от красотата на една млада еврейка, че решил, каквото и да става, да я вземе за своя съпруга. Първата му
съпруга Теодора, дъщеря на влашки княз, била принудена да замени бляскавата дворцова обстановка в
Търново с манастирско уединение, където завършила живота си под името инокиня Теофана. Еврейката
се покръстила и я нарекли Теодора, а след това се венчала с Александър като „новопросветена царица“.
Старите български паметници говорят за нея, че тя, макар и от „рода еврейскаго“, все пак изповядвала
чистата вяра, възстановила много черкви и даже основала манастир. След смъртта ѝ по черквите ѝ пели
„вечная памят“. Евреите пък в България, разчитайки на нейното покровителство, станали непоносими за
верующите, надсмивали се над християнството и искали да подражават на болярите 928.
Така се държали в България богомили, исихасти, адамити и евреи, и то в същото това време, когато
оттатък Балкана свирепствала войната с турците. Тогава се явил един човек, който си поставил за цел на
живота да обуздае лъжеучителите и да възстанови религиозния мир. Теодосий, роден в Търново, прекарал
цялата си младост по манастири; в Бдин (в манастира „Св. Никола“), в Арчар, където приел монашество,
в Търново (в Мариинския ман. на Света гора), в Червен (недалеч от Русе) и в манастира „Св. Богородица“,
наречен „Епикериев“, при Сливен в Балкана. По-късно отишъл при знаменития учител Григорий Синаит,
около когото се събрали много ученици гърци, българи и сърби в планината Параория (дн. Сакар пла-
нина), на север от Одрин. Григорий обикнал младия Теодосий и го изпратил при цар Александър да го

223
помоли за помощ срещу турците, които не оставяли на мира даже и далечната манастирска обител. „Бла-
гочестивият“ цар наистина заповядал да построят с негови средства здрава кула за отшелниците. Когато
умрял Григорий (около 1346), на негово място за глава единодушно бил избран Теодосий. Сам Теодосий
обаче се счел недостоен за това отличие и се върнал в Сливен. По-късно той посетил Атон, Солун, Цариг-
рад и прекарал известно време в месемврийския скит на св. Антоний. Най-после се заселил на Емонската
планина (сега нос Емине), на високия понтийски бряг, но бил изгонен от това прекрасно уединено жилище
от морски разбойници.
В лутанията да си намери друго подходящо място за поселване, Теодосий си избрал една пустош в окол-
ността на Килифарево, на два часа път на юг от Търново – място, достъпно по-скоро за зли духове, откол-
кото за хора. Селото Килифарево съществува и сега; в него имало някога три или четири манастира, две
черкви, едната от които е още запазена, и крепост 929. Там Теодосий събрал около себе си около 50 мла-
дежи, между които най-видни били: Евтимий, по-късно патриарх, и Дионисий, който владеел много добре
гръцки и славянски и превел на славянски много проповеди на Йоан Златоуст, в това число шест против
евреите930.
Отдавна западналата старобългарска литература почнала да се съживява и сам царят усърдно насърча-
вал това. По заповед на Александър била преведена от гръцки на славянски език Хрониката на Константин
Манасий и били преписани дебели томове богословски съчинения 931. Въобще от никой друг период на
българската история не са дошли до нас толкова стари ръкописи, колкото от времето на „височайшия и
всемогъщ цар Иван Александър“. На неговите грижи се радвали също и манастирите. Той надарил щедро
двата главни български манастира – Рилския и Зографския. Основал и нов манастир в полите на Ви-
тоша932, където се създал един малък „Атон“: там в негово време имало повече от 14 манастира, повечето
от които сега са само развалини, а богатите им библиотеки вече отдавна са изчезнали или са били разгра-
бени.
Официалната държавна църква трябвало да предприеме редица енергични мерки срещу еретиците. То-
гавашният търновски патриарх Теодосий II се посъветвал върху това с настоятеля на килифарските мо-
наси и по негов съвет свикал (ок. 1350) събор, на който председателствал самият цар, наред с патриарха.
Тук били доведени и хванатите предварително еретически учители. Теодосий завързал спор с тях за бо-
гомилското учение, за дуализма, за брака, за кръста и пр. Калугерът Лазар признал заблужденията си и се
отрекъл от тях, но Кирил Босота и неговият ученик поп Стефан не могли да бъдат убедени да се откажат
и те от убежденията си. Ето защо царят според църковните закони заповядал да им обгорят лицата с на-
жежено желязо и да ги изгонят от царството.
С това обаче не могла да бъде сломена силата на богомилите, които отпреди няколко века успели вече
да пуснат корени в страната. А трябвало да се усмирят още и исихастите и евреите. На новия събор [в 28
лето от царуването на Александър 6868 = 1359–1360 г.] царят се явил с князете Шишман и Асен, явили се
всички български епископи, дошъл и Теодосий с монасите от Килифарево – с една дума, събрала се цялата
йерархия на страната. Богомилите и исихастите били прокълнати, стареите и свещениците (служителите)
им били изпратени на заточение, а гражданските права на евреите били ограничени с грамота (свитък) 933.
Около 1356 г. Теодосий отишъл в Цариград, за да посети там в Параорийския манастир стария си учи-
лищен другар патриарха Калист, и умрял в манастира „Св. Мамант“ (извън града, пред Влахернската
врата) на 27 ноември 1362 г. Неговият ученик Евтимий продължил почнатото дело. В Пера, близо до
Търново, той в пълно уединение се заел да прегледа отново старославянския превод на Светото писание,
понеже преводът бил пълен с много тежки изрази, не бил достатъчно гладък, често се отклонявал от гръц-
кия оригинал и давал с всичко това повод за разни еретични тълкувания. Когато след смъртта на Йоаникий
II Евтимий бил избран за патриарх [в 1368 г. според Леонид], той започнал нова борба с богомилите,
защото те даже и след втория събор не само че не отслабнали, но и дотолкова се засилили, че около Видин
било мъчно да се срещне православен християнин. А над всичко това от Цариград пристигнал в Търново
и нов вероучител Пирон с цел да разпространи и тук несторианизма, исихазма и иконоклазма. С помощта
на лъжемонаха Теодосий учението му проникнало дори и в средата на велможите. Патриархът събрал
народа в черквите и, нека кажем с думите на реторическата Цамблакова легенда, „като оприличил гърлото
си на тръбите йерихонски“, предпазвал го от този вълк в овча кожа934. Благодарение на неговите старания
Пирон бил изгонен.

224
 Не може да се отрече, че последните двама мъже, които управлявали съдбините на България, цар Шиш-
ман, син на Александър (поч. 1365 г.) и патриарх Евтимий, честно са се старали да издигнат отново запа-
дащата вече държава, макар тези опити да са носили отпечатъка на тогавашния всеобщ упадък. Около
учения Евтимий, който „разкъсал като паяжини еретическите мрежи“, който се старал да спре пътувани-
ята по светите места, при които пътувания се случвали и безчинства, и подпомагал възстановяването на
нравствеността, се струпали българи, руси и сърби935. Възникнало ново литературно направление, но про-
изведенията, които то родило, са лишени от ум и вкус и са само образци на византийска натруфеност.
Легендите на Евтимий, а наред с тях и съчиненията на Григорий Цамблак, и на философа Константин
Костенечки са много добри свидетелства за това до каква степен тогавашните български славяни са били
повизантийчени936.
В такова положение се намирал духовният живот в България, когато турците се появили на границите ѝ.
Още Теодосий Търновски предсказвал пред учениците си в Килифарево опустошението на цялата страна
и пропадането на българското царство 937. Само четиридесет години след Търновския събор вече никой не
е могъл и да мисли да дели населението на православни и еретици, да свиква събори или да преследва
еретиците: тогава имало вече само мохамедани и християни, правоверни и раи!

926 Гръцкият оригинал, изглежда, сега е изгубен. Славянският превод, труд на един монах от Рилския манастир на име Спиридон, е
напечатан в Чтениях Общ. Ист. при Моск. Унив. за 1860, I. Понеже не можах да се снабдя с това издание, служа си с цитати, взети
от Rački, Rad, VIII, стр. 182 и сл., от Каролев в Браил. Период. сп., V и VI, от Голубинский, стр. 663, 675, и от Леонид, Из истории
югосл. монашества, Москва, 1871. [Животописите: от патриарх Калист, поч. 1364 г., на Григорий Синаит и Теодосий Търновски –
Рилският панегерик, от Григорий Атонски на Ромил Бдински в Гласник, 10, от Григорий Цамблак на патриарх Евтимий. За Григо-
рий Синаит и Ромил срв. Руварац, Старинар, VI, стр. 41. – Григориевото тяло при Орешковице, 16, стр. 42. В 1352 г. търновският
патриарх, може би по молба на южноруските князе, ръкоположил Теодорит за митрополит и го изпратил в Киев, за да не остане
престолът незает, оттам заминал за Москва (където е от 1325). От това останали недоволни в Москва Теогност, „киевски“ митро-
полит и екзарх на цяла Русия; също и цариградският патриарх. Цариградският синод в 1354 г. намерил постъпката на търновския
патриарх за неправилна: киевският митрополит, макар да пребивава на север, столицата му при всичко това е в Киев. Филарет,
немският превод, стр. 203. Gelzer, Beiträge zur russischen Kirchengeschichte, Zeitschrift für Kirchengeschichte, XIII, стр. 269, мисли, че
това идвало от Литва. Acta Patr., I, 157, стр. 350.]
927 [Богомилството в Атон в 1344 г. Nic. Gregoras, cap. 14, 7. Срв. Успенский, Athos, III, стр. 280.]
928 За еврейката-царица вж. Поменика на царете и цариците (Раковски, Асен, стр. 52), житието на св. Теодосий, Nic. Gregoras, III,
стр. 538, и една тогавашна бележка в един ръкопис в Рилския манастир, Български книжици, 1859, стр. 690.
929 При преустройването на църквата в 1830 г. според свидетелството на П. Р. Славейков (Български книжици, 1859, стр. 259; срв.
Читалище, 1873, стр. 497) в „женската църква“ били заровени цял куп стари ръкописи. Същото направили и в Белковец – село на 1
1/2 чaca път на запад от Търново, където суеверните попове при ремонт на църквата „Св. Петка“ заровили в основите на църквата
два товара ръкописи.
930 Starine, I, стр. 52. [Куклен 1337. Шолвиновият ръкопис.]
931 Специално за Александър са написани: един патерик (1346), който сега се пази в манастира „Крък“ в Далмация, и два богословски
сборника, написани от монасите Филип (1345) и Лаврентий (1348), които сега са в Москва.
932 Вж. Шишмановата грамота, Šafařik, Památky, 2-ро изд., стр. 108.
933 „Отвещание собора Трновскаго к Теодосию к кир Роману“ за жалост още не е издадено. Калайдович и Строев, Описание руко-
писей Имп. библ. в Петербурге, 125, № 204, стр. 45.
934 Житие на Евтимий от Цамблак, Гласник, 31, стр. 243–292. (Леонид, Из истории югосл. монашества XIV столетия, Москва, 1871.
Григорий Синаит починал около 1346 г. Живот от Калист. Срв. Атонски патерик. Калаберският монах Варлаам и Акиндин. Против
него се е обявил солунският архиепископ Палама. „Соборов пять 1341–1351“. Скрытная в „Македония“. От житието на св. Ромил
се вижда (?), че е била при Скопие, между Скопие, Щип, София и Рила; не е ли това може би Жеглиговският манастир, мисли
Леонид? Много разбойници. За помощта на Теодосий, оказана на царя на българите. Цар Александър издигнал царски манастир,
надарил го със села, езеро с риболов, стада и пр. Влиянието на Григорий върху българите и сърбите. „Его(неговите) главы зѣло
полезны“ (Добротолюбие, I, стр. 93–130), превод от Теодосий. Nota bene: cera има един манастир в Сакар планина. Ромил (според
животоописанието на Цамблак) е роден в Бдин. Майка му била българка. Получил добро образование. Посветил се на монашеското
звание в Търновския манастир Устьѣ, който се намирал зад града, в Света гора. След това заминал при Григорий Синаит. Разбой-
ници, наричани от населението „хусаре“, го принудили да се върне в Загоре; с другаря си Иларион отишъл в Мокрое, един ден път
от Търново. Когато Александър прострял покровителството си над Скритна, Ромил се върнал там. При него дошъл там Цамблак от
Цариград. При известието на скопския началник, че мохамеданите се готвят да нахлуят в тези места, в Мокрое, избягал в Атон
заедно с Цамблак. След битката в 1371 г. (nota bene) в Атон настанал „ужасъ, смятение“, мнозина бягали. Ромил заминал за Авлона,
оттам за Раваница. Там и починал. Житието му е обнародвано в Гласник, IX, стр. 252 (службата му е на 16 януари). Житието на
Теодосий = Столп православия или краткие черты из жизни преподобнаго θеодосия Терновскаго. Белград, 1867. Бил монах в Бдин,
в манастира „Св. Никола“ (игумен Йов). След смъртта на Йов бил в Търново в манастира „Богородица“ и на Света гора, в „Червенѣ,
въ Сливнеѣ“. В Скритна. В Скритна с него бил Роман (!)... След това бил в Емона. После в Килифарево. Много постил. Там и
превеждал. На Търновския събор между българските епископи бил и Пловдивският. Според Леонид (стр. 17) този събор станал в
1360 г. Теодосий починал в 1362 г. (Леонид, стр. 18), на 27 ноември в манастира „Св. Мамант“ в Цариград. Евтимий, ученик на

225
 Теодосий в Килифарево. Теодосий предсказвал поробването на цялата страна от турците. Евтимий с Теодосий ходили в Цариград.
След неговата смърт бил в Студийския манастир, в Атонската лавра. Разбойници в Парория – погранично разбойничество, срв.
животописа на Момчил. Постановлението на Душановия законник за крайшниците, областта Краище при Кюстендил. – Житието
на св. Ромил, Гласник, IX, 1857 (up. Patery). Статия в ръкопис, написана от йеромонах Киприан Рачанин, 16 януари ѿца Рѡмила.
Две жития, дълго и късо. Стр. 252: отечество Бдин, написал ученикът Григорий в Атон в мястото Мелана. Стр. 253: бащата бил
грък, майка му ѿ Бльгарь, собственото му име било Рꙋско. Учил се отлично при учител. След това отишъл да стане монах, „пос-
тизаеть Загоріе, въ Торновь прѣжде глаголѥмыи градь, нынѩже Трїновь тоежде епархіе въходить“. Бил подстриган в един манастир
при Търново. „Триновꙋ ѥть присѣдещїа гора Оустїе мѣстнымь нареченїемь зовома, и хльмь нѣкыи въ предградїи Гора светаа и
тѣм наречень ѿ древныихь, вь нихже мнѡжьство инѡкъ живѣше и даже до нынѩ живꙋть“. Оттук отишъл в „Парорїискꙋю по-
устыню“ при Григори Синаит, там имало езера, „ихже жителѥ мѣста оного виры наричають“. Ала там имало разбойници, жителите
ги наричат „хоусаре“. Ромил и неговият другар Иларион заминали „отъ Парорїа“ пак за „Загорїе“, настанили се „въ мѣстѣ Могкры
(sic) нарицаемомь, ѿстоѩнїемь дьне едного Тринова града“. И когато „оувѣдѣше ѩко Парорiанскаа пꙋстынѩ добрѣ жителствꙋеть,
царꙋ Алеѯандрꙋ съ гнѣвомь запрѣтившꙋ мнѡгомь разбоиникѡмь и ꙋбїицамь главное подети томлѥнїе – ѡставлше Загорїе, въ
Парорїе пакы возвращаютсе“. Тук при тях дошъл и писателят на житието Григорий от Цариград. Но след време били уведомени от
„скопельскый кѥфаїа, ѩко мꙋсꙋлмани хотет тамо прѣити“, та да избягат; тогава наново заминали за Загоре в една килия в „Мгкри“.
Ромил оттук заминал за Атон, в лаврата, в местността Мелана. Тук станало оубїенїе христїаньстьвнѣишаго деспота Оуглѥше, мо-
насите на Света Гора, изпълнени „метежа и страха“, се разбягали, а Ромил отишъл в място „неславно“, наречено Авлонь, и след
това с учениците си „вь сръбскꙋю землю“ в Раваница, където и починал. В краткото житие Раваница се намира в Далмация. Оче-
видно преводът е от гръцки. Калистовият животопис на Теодосий. Манастирът „Кѥфаларево“ (от κεφαλή, cefalija, както Кесарево
от cesar) при Търново, пирг и черква, издигнат от цар Александър, монасите са били от България, Месемврия, Угровлахия и Сърбия.
Между учениците му били Дионисий и Евтимий. След събора през 1354–1360 г. турците безпокоили вече и Килифарево, Kalist, Vita
Theodosii et Camblak, Vita Euthymii. Тогава Александър с велможите си сам със собствен труд захванал постройката на новия ма-
настир в здрава „пещера“, 20 стадии от Търново, в която се възлизало по стълба нагоре, съградил черква и килии. Где е това? И
двата манастира на Търновския проход са под града? Св. св. Петър и Павел в Лясковец? По покана на патриарх Калист Теодосий
заминал по море за Цариград, починал там в манастира на св. Мамант, следователно между 1359 г. (събора) и 1364 г. (кончината
на Калист). Може би патриарх Калист го повикал в Цариград, когато се е готвела българо-византийската война в 1362 г., за която
пише Кантакузин? Срв. Аcta patriarchica. Калистовият животопис на Теодосий (Рилски ръкопис).]
935 Руският архиепископ Киприан [руски митрополит от 1376 г. в Литва и пр.], по произход българин, който с всички сили се старал
да повдигне дълбоко западналото образование в Русия през време на татарското иго, посетил Евтимий в 1379 г. Надгробната Цам-
блакова реч на Киприан, Невоструев и Горский, Опис. слав. рук. Моск. синод, библ., II, 3, стр. 139.
936 Вж. Гл. XXVI (старобълг. литература), заключението.
937 Леонид, стр. 20.

226
 Глава XXII. Първи битки на южните славяни
с турците
Безвластие в Сърбия след смъртта на Душан (1355). Вътрешни разпри в България. Последни войни
на българите с гърци и първи с турци. Разпадане на България: Търновско царство и Видинско царство.
Експедиция на граф Амадей Савойски в България. Маджари във Видин (1365–1369). Цар Иван Шиш-
ман IIІ (1365–1393) – турски васал. Битката при Марица (1371). Крали Марко. Княжеството на дес-
пот Добротич при Понт

Сега ние пристъпваме към описване най-тежкия период от историята на южните славяни – завоевани-
ето на Балканския полуостров от турците. Както у сърбите, така и у българите са безброй песните и пре-
данията, в които се прославят героите на тази борба – исполинските образи на Крали Марко, на Милош
Обилич, на княз Лазар и др., които в народната памет изместват имената на най-старите юнаци. Напротив,
положителната история на тези кървави години пък е толкова тъмна, че много по-малко сведения и па-
метници имаме за такива велики катастрофи, каквито са например битката на Косово поле, покоряването
на България, отколкото за някакво незначително събитие от по-раншно време. Записки на съвременници
са нещо много рядко, а записаното по-късно за последните години на южнославянските държави е почер-
пано отчасти от преданията. Гръцките, славянските, румънските и турските хроники са пълни с противо-
речия, а хронологията понякога е същински хаос. Само няколко грамоти, запазени от това време, са срав-
нително по-здрава основа.
Когато турците стъпили на европейска земя, те далеч превъзхождали славяните и византийците с же-
лязната си организация и с отличното си познаване на военното дело. Войната била у тях главната задача
на държавата и на народа. При Орхан войската се състояла от три елемента: нередовни войски без заплата
и ленове, контингент от васали и отряд наемници. Отначало почти цялата войска била само конна – както
зачислените на заплата сипаги (конници) и силигдари (оръженосци), така и акинджиите (ездачи) на васа-
лите. Най-отбрана турска войска станал пехотният корпус на еничарите, сформиран около 1330 г. Той
бил съставен изключително от християнски деца, отнети от родителите им и възпитавани в духа на Мо-
хамедовото учение938. Само след като създали тази редовна пехота, турците се осмелили вече да обсаждат
градове и крепости. Заемайки някоя страна, турците веднага замисляли нейното продължително задър-
жане. За тази цел те заселвали там османлии колонисти от Азия и една трета от земята раздавали на тур-
ските войници в качеството на ленове (тимар при доход до 20 000 аспри, зиамет – при по-голям доход).
Християните-земеделци били оставяни в земите им, а жителитe на превзети с бой градове, от войнствения
и безпокоен дух на които се страхували, изселвали в Азия и ги заменяли с османлии 939.
Единственият владетел, който би могъл енергично да се противопостави на турците, когато те почнали
да покоряват Балканския полуостров, сръбският цар Стефан Душан, умрял внезапно в най-цветущите си
години, на 20 декември 1355 г.940 Държавата му станала плячка на страшно безвластие. Синът на Душан
Урош, 19-годишен юноша, бил още твърде млад, за да управлява. От негово име искали да управляват
Душановият брат Симеон и честолюбивата царица Елена, докато могъщите болярски родове, които при-
добили голяма власт както в Сърбия, така и в Албания и в Македония, се грижели само за личните си
интереси. Сърбия се разпаднала на много малки, полунезависими области под властта на бивши пълко-
водци и придворни на Душан или на синовете му.
Душановият брат, владетелят на Тесалия, Епир и Етолия, бил коронован в Трикала под името Симеон
Палеолог Урош (поч. 1371) за император на сърби и гърци. Скоро той отстъпил Епир на Тома, син на
войводата Прелюба, който се задържал там до 1385 г., като непрестанно воювал с албанците. В Тесалия
Симеон наследил син му Йоан Урош – последният Неманич, монах по характер; след нахлуването на тур-
ците в 1410 г. той умрял като епископ и основател на Метеорските манастири.
Храбрият деспот Иван Углеш от братята Мрнявчевичи господарувал в Серес и Мелник; Вълкашин отна-
чало (1356) бил челник941 при двора на цар Урош, но по-късно получил титлата деспот. В Драма управля-
вал тъстът на Углеш кесар Войхна, а в Южна Македония от Серес до Вардар – Богдан942 (Юг-Богдан), за

227
когото се пее и до днес в народните песни; пò на север от него бил севастократорът Деян. В Албания
господарували двама албанци – Андрей Мусаки и Карл Топиа, последният – в земите между реките Мат и
Шкумба. В 1368 г. той успял да превземе от Анжу Драч. Освен тях там бил и славянинът Александър –
„господин“ на Валона и Канина. В Охрид имал резиденция албанецът жупан Ропа или Гропа943, зет на
Мусаки, а в македонската Верея – Радослав Хлапен. В Зета, около Шкодреското езеро, и по тамошното
крайбрежие силно и господстващо положение заела фамилията Балши. Херцеговина управлявал Войслав
Войхнович, изгонен по-късно от племенника си Никола Алтоманович. С голямо влияние се ползвал също
и севастократорът Бранко, губернатор на Охрид944 при Душан, прадядо на знаменитите Бранковичи. Най-
после в 1356 г. при двора на младия Урош намираме и княз Лазар.
Цялото това раздробяване довело работите до междуособици и до кръвопролитни фамилни крамоли и
бързо възникналата Душанова държава след няколко години се разпаднала завинаги. Но не по-добре било
и в България. Наистина, в състава на Александровите владения влизало цялото царство, но вътре в преде-
лите му се появили отделни династии, които действали самостойно и винаги били готови да следват при-
мера на сръбските велможи. В крайбрежните равнини и в планинските речни области около Камчия уп-
равлявал почти самостойно архонтът Балик със седалище в Карбон (Балчик), а след това деспотът Добро-
тич (Τομπροτίτζης, Dobrodicius, Dobordize)945, чието участие във войната между императрица Ана и Кан-
такузин вече беше споменато. В 1357 г. в негови ръце били крепостите Емона (сега Емине) и Козяк (се-
гашното Козак кьой), близо до Месемврия. Той отделил владенията си от духовното управление на Тър-
новската църква и ги подчинил на цариградския патриарх946. Добруджа е наречена така вероятно по него-
вото име947.
Голямо нещастие за България били семейните отношения в династията. Най-големият Александров син
Михаил Асен, когото бащата направил свой съуправител още преди 1337 г., преждевременно умрял. Вто-
рият син Иван Асен IV срещаме в 1355 г. заедно с баща му на Търновския събор; но и той, както ще видим,
умрял преди баща си948. Значи оставали само Иван Срацимир и Иван Шишман ІII949. Непримирима омраза
разделяла сина на румънката от сина на еврейката950, омраза, засилена още и от пристрастното отношение
на бащата. Александър сам назначил за наследник на престола Шишман, сина на своята прекрасна ев-
рейка, макар че последният бил много по-млад. Срацимир трябвало да се задоволи само с Бдин и там
самостойно да си царува951. Александър влязъл в тесен съюз с Палеолозите, като омъжил деветгодишната
си дъщеря Мария, родна сестра на Шишман, за Андроник – деветгодишния син на император Йоан V
(1355)952. Това обаче породило кървава вражда, защото властолюбивият Андроник няколко пъти се опит-
вал с помощта на българските си роднини да свали бащата от престола.
Основател на османската държава в Европа бил султан Орхан (поч. март 1362 г.)953, син и наследник на
Мурад I, суров, щедър и неуморим човек. Още на втората година от царуването си той превзел от визан-
тийците храбро защитаващия се Цурулон и напуснатия Аркадиопол (Люлебургас); оттам потеглил към
Одрин и без мъка превзел втората столица на държавата, падането на която и сега още се оплаква в но-
вогръцките народни песни [?]. Черквите веднага били превърнати в джамии: митрополитът се спасил с
бягство в Агатопол при Черно море. Веднага след тези успехи турците нападнали и България. Пълково-
децът Лала шахин, завоевателят на Одрин, превзел Верея (Стара Загора) и след кратка съпротива според
преданието, след като бил разрушен водопроводът, завзел и принадлежащия на България от 1344 г. Плов-
див, където се установил като пръв румелийски беглер бег 954.
От Пловдив турците се заели да завладяват една по една околните български крепости. Писмени свиде-
телства за това не са дошли до нас, но Захариев е събрал местните родопски и средногорски народни
предания, които са се предавали от род на род955. Храбра съпротива била оказана на Гаази Дауд паша от
малката крепост Раковица, превзета само след обсада. Развалините ѝ личат сега още при с. Голямо Белово,
където свършва румелийският железен път. По-късно бельовските жители дълго време съпровождали
турците на война като харбаджии, наречени така по харбитe – един особен вид копия, няколко ръждясали
екземпляра от които и досега има запазени из тамошните къщи. Областта Цепина се държала девет месеца
повече от Раковица. Дауд паша настъпил към нея от три страни и чак тогава едни избягали при „родопския
деспот“ (може би Углеш), а други изпратили пратеници при Лала шахин в Пловдив и се предали при
условие, че всички чепински крепости ще бъдат сринати, че Дауд паша ще получи десятък от всички
полски плодове и храни, че вместо плащане на харач и на данъци, мъжете от 20- до 35-годишна възраст
ще съпровождат турците на война и че в църковните работи Цепина ще се ползва с пълна автономия. С

228
това при Мурад било поставено началото на особена войска – войници, съставена от българи-християни,
които служели за охрана на обозите и били освободени от всякакви данъци956.
Интересно известие намираме в една румънска хроника957, съставена въз основа на славянските лето-
писи. Когато султан Мурад потеглил със силната си войска на поход срещу българите, Асен, синът на
Александър, който му се противопоставил, паднал в битката заедно с много българи; начело на войската
застанал тогава неговият брат Михаил, но и той загинал. Турците след това се върнали с голям брой плен-
ници у дома си в Галиполи. Годините (6834–1326)958 и споменаването за Михаил, умрял много по-рано от
1355 г., са неверни959. Затова пък и до днес в околностите на София още се е запазило предание, според
което Асен се защитавал заедно с болярите си още 12 години срещу турците в тамошния Архангелска
манастир, докъдето му изменили жителите на близкото село Бистрица 960. В българските черкви още през
време на старото царство били споменавани „Семир, Йончо, Добромир, Иваниша и всички, които ге-
ройски се борили заедно с тях против безбожните турци и проляли кръвта си за правата вяра Христова“961.
Где и кога са паднали тези герои – не е разяснено.
Турците толкова бърже напредвали и вече в 1363 г. се появили в Атика962 и докарали Цариград в такова
тежко положение, че император Йоан V, за да се снабди с пари, бил принуден да позволи продажбата на
заложените във Венеция скъпоценности на короната. Цариградският патриарх Калист отишъл в Серес
при вдовицата на Душан, която тогава се наричала монахиня Елисавета, за да сключи с нея съюзен дого-
вор, но там се разболял и умрял.963 Към всички тези нещастия се прибавила още и избухналата по неиз-
вестни причини война между българи и гърци. 964 Йоан V превзел Анхиало, но не успял да вземе и Месем-
врия. Макар градът да бил обсаден и откъм морето, и откъм сушата, и макар да страдал от липса на вода
за пиене, все пак той се защитавал толкова храбро, че когато дошла на помощ събраната в Тракия войска
от българи и турци, Палеолог изпаднал в много трудно положение. Най-после Александър го принудил
да се оттегли (1364), като заплати разноските за войната и още една доста голяма сума. И така християн-
ските източни императори, увлечени пред очите на самите турци във взаимни кървави крамоли, сами
допринесли държавите им по-скоро да станат плячка на варварите.965
Цар Александър умрял вероятно през пролетта на 1365 г.966, като оставил една разединена и разложена
държава, чиито трима владетели били и последните християнски владетели в страната. В Търново царувал
Иван Шишман III, под чиято власт била цяла Средна България с Дръстър (Силистра), Никопол, София и
Диампол; на запад – със столица в Бдин и по долината на Тимок – управлявал „Іоаннъ Срацимиръ бла-
говѣрний царь Болгаромъ“967; Добротич бил полусамостоен владетел на земите край черноморския бряг
под върховната власт на Шишман. За тези три Българии разправя Йохан Шилтбергер от Мюнхен, който
в 1396 г. попаднал като пленник у турците при Никопол и по-късно описал своите приключения.968 „Пър-
вата България (Pulgrei), пише той, се намира на пътя от Маджарско към Железните врата; столицата ѝ се
нарича Пуд (Бдин). Втората България е срещу Влашко; столицата ѝ се нарича Тернау (Търново). Третата
България е там, където Дунав се излива в морето; столицата се нарича Калацерка“ (крепостта Калиакра
на носа под същото име).
Силният маджарски крал Людовик Анжуйски не закъснял да се възползва от това раздробление на бъл-
гарските земи. През лятото на 1365 г. той превзел Бдин, взел в плен цар Срацимир заедно със съпругата
му, дъщеря на влашкия княз Александър, покатоличена от майка си Клара – ревностна католичка, и го
държал четири години в почетен плен в замъка Хумник969, в Хърватско. Седмиградският воевода Дионисий
бил назначен в Бдин като „capitaneus civitatis et districtus Budiniensis regni nostri Bulgariae“. Кралят поискал
от Рим 2000 монаси, за да въведе католицизма в завоюваната страна. Пристигнали обаче само осем фран-
цисканци, които с помощта на маджарските гарнизони в продължение на 50 дни уж покатоличили 200
000 души, смятани като една трета от цялото население. Тогава, предполага се, приели католичеството
боляри и селяни, старци, младежи и моми, а също така и монаси и попове, и особено богомилите, чийто
брой в тези области бил много голям.970
За да спаси вътрешна България от една такава участ, цар Шишман замислил да изгони маджарите от
Бдин. Така като сам не разполагал с достатъчно сили за такова дело, решил да се съюзи с турците, чийто
владетел току-що бил пренесъл резиденцията си от Азия в Европа – от Бруса в Одрин. Обаче маджарите
с помощта на влашкия войвода Владислав, шурей на Срацимир, отблъснали нападението на българи и
турци (1366).

229
 По онова време в Бдин е бил и императорът Иван Палеолог, който пътувал дълго по Европа, за да моли
помощ и подкрепа срещу турците. През пролетта на 1366 г. той направил посещение на крал Людвик в
Буда, а отам заминал за Бдин, та през цяла България да се върне в Цариград. Цар Шишман обаче не му
позволил да пътува през неговите владения.
При тогавашното положение на Византия незабавното завръщане на императора било необходимо. Ето
защо императрицата се обърнала с молба за помощ към рицарския граф Амадей VI Савойски, племенник
на императора. Амадей с дружина отбор италиански и френски рицари тръгнал по море от Венеция за
Цариград и пътьом успял да изгони турците от Галиполи. По пътя от Цариград покрай българския бряг
той завладял Созопол, Анхиало и Месемврия. Не можал да превземе само добре укрепения град Варна,
около който рицарите стояли на лагер към края на октомври (1366); с голяма мъка успели да завладеят
само извънградската крепост Галата, а с конни патраули и с ненадейни нападения завзели Емон и Кали-
акра, градове на Добротич971. Българските гарнизони храбро се защитавали и отвели много франкски бла-
городници в плен вътре в страната. През декември цариградският латински патриарх отишъл като
Амадеев пратеник при цар Шишман в Търново. В същото време узнали, че императорът Йоан вече бил
заминал от Видин вероятно по Дунава. Шишман бил принуден да отстъпи на императора Созопол, Ме-
семврия и Анхиало, които от това време останали вече византийски. Патриархът след това се върнал,
Амадей прекратил военните действия и тръгнал обратно. Към края на януари 1367 г. той бил посрещнат
от император Йоан в Созопол. След взаимната размяна на пленниците, Амадей заедно с императора се
върнал в Цариград, тържествено посрещнат и угостен заедно с другарите му. На път от Цариград изгонил
турците от още две крепости, които били близко до столицата, и в юни 1367 г. се върнал в Италия.972
Маджарите не могли дълго да се задържат в Бдин, макар вниманието на Шишман да било временно
насочено към Понтийската област. В 1367 г. маджарският съюзник Владислав преминал на страната на
Шишман.
Войската, доведена от седмиградския воевода Ладислав в областта на Горна Яломица с цел да накаже
влашкия княз, била изтребена в горите и блатата; от това време до 1376 г. Северинският Банат стоял под
румънска власт.973 В Северин цариградският патриарх основал нова епископия, за митрополит на която
бил изпратен Антим (1370); на Антимовия брат Йоакинт бил възложен митрополитският сан в епископ-
ството Угровлахия (Влашко)974, основано едва в 1359 г. Евтимий, търновският патриарх, бил в приятелски
връзки с първите румънски духовни владици; за жалост още не са издадени посланията му до Антим
Северински и до прочутия монах Никодим.975 Във Влашко, където едва тогава почнал да се оформя един
държавен строй в средновековен дух, официален държавен и църковен език не е бил румънският, а сла-
вянският; църковните книги са се получавали вероятно от България. 976
В 1369 г. Шишман и Владислав изгонили маджарите от Бдин. Бдинци на 12 февруари взели в плен пе-
тима францисканци, които не успели да избягат, и след като ги подложили на мъчения, ги избили. Сра-
цимир отново се върнал в града, но изглежда, че отначало е бил под върховната власт на маджарите.977
Между това положението на Шишман поради сключения от него в 1366 г. съюз с турците и поради
отстъпките, направени на гърците с трите крайморски града, се влошило още повече. Оттогава той станал
турски васал и като залог за вярност даже трябвало да даде на Мурад сестра си. За нея четем в често
споменавания поменик978: „На кира Тамара, дъщеря на великия цар Иван Александър, великата госпожа,
която бе предадена на Амир Амурат за благото на българския народ и която, бидейки негова съпруга,
запази християнската си вяра и спаси народа си, която преживя добре и благочестиво и която умря в мир –
вечна ѝ памят!“ Споменът за нея и до днес е запазен в българска народна песен:
Цар Мурад Мари думаше:
Маро-льо, бяла българко!...
В тази песен се разправя, че „бялата българка“ Мара си измолила от Мурад черквата „Св. София“ и
Галата в Цариград, Узун чаршия в Одрин, белите градове край морето и замъците по течението на Дунава.
Мурад обаче вместо „Св. София“ ѝ предлагал една джамия, пълна със сребърни кандила. Но тя не поже-
лала джамията и пак почнала да моли с думите: „Скъпа ми е мойта вяра; не мога аз бяла кадъна да стана.“979
Въпреки всички договори, турците продължили завоеванията си от Одрин по всички посоки. Между
1365 и 1370 г. те покорили цяла Тракия. Сам Мурад тръгнал към бреговете на Пон и превзел от българите
градовете Айтос, Карнобат, Созопол, а малко по-късно Виза и Кърк клисе (Лозенград). Друга войска под

230
началството на Тимурташ превзела Диампол; трета, под Лалашихин, след мъчна борба в планините – Са-
моков и Ихтиман. Много непристъпни градове били взети с изгодни капитулации, а жителите за награда
получавали облагите и задълженията на „войниците“980.
Още по-плачевно станало положението на Византия. Там едни виждали спасението в тясна връзка със
славяните, други – в църковна уния със Запад.981 Наред с тези две партии имало и много туркофили и явни
изменници на отечеството. Йоан V Палеолог се ползвал от съветите на всички партии. В 1368 г. от Въл-
кашиновия брат Углеша, сръбски деспот, било снето църковното отлъчване, което от времето на Душан
тежало върху всички сръбски области. 982 След това императорът предприел второ пътуване на Запад, по-
сетил Италия и Франция, но получил само празни обещания, макар и да се присъединил към унията на 18
октомври 1369 г. Свръхвсичко това и паричните му средства така се изтощили, че той бил задържан във
Венеция от кредиторите си и освободен едва след като изплатил всичките си дългове. По-големият му
син, властолюбивият Андроник, който управлявал държавата в негово отсъствие, почнал да прави ня-
какви подозрителни приготовления в Пера, поради което императорът след връщането си назначил за
наследник втория си син Мануил за наместник на Солун. 983
Най-после крал Вълкашин, деспотът Углеша и много сръбски боляри се вдигнали, та начело на 60 000-
на войска да изгонят турците от Европа. Тъй като султан Мурад тогава бил зает в Азия, те дошли почти
до Одрин. Лала шахин, който бил там със слаб отряд, изпратил Хаджи Илбеки с 4000 души да разузнае
неприятелската войска. Сърбите, разположени на лагер при Черномен (по турски с. Чирмен), пред моста
на Марица, безгрижно пирували, напълно уверени в превъзходството си. В тъмна нощ Хаджи Илбеки
ненадейно ги нападнал, макар войската му да била 15 пъти по-слаба. От всички страни турците се хвър-
лили в лагера. Настъпило страшно безредие и ужасно кръвопролитие, в което изчезнали братята на Въл-
кашин, Углеша и Гойко, а с тях заедно и много боляри. Мнозина намерили смъртта си във вълните на
Марица. Когато на 26 септември 1371 г.984 слънцето изгряло над кървавото поле на битката, гордата сръб-
ска войска била унищожена; малцина от бойците видели пак отечеството си. Хаджи Илбеки, ликуващ и с
богата плячка, се върнал в Одрин, но завистливият беглер бег Лала шахин побързал да се отърве от побе-
дителя, като го отровил. И досега още това поле се нарича „Сърб синдюги“, т.е. гибел на сърбите. Още в
XVII в. се е виждал каменният паметник върху гроба на деспот Углеша. 985
Турците веднага нахлули в Македония. Най-много си изпатила областта на Углеша. Ужасът на тамкаш-
ните опустошения е описан от един очевидец – побелелия монах Исай (в Серес). Като птици небесни
„измаелитите“ се пръснали по цялата страна и без спир избивали и отвличали в плен населението. Глад,
неизбежен при всяко опустошение на една страна, изтребвал останалите жители. Глутници вълци, верни
спътници на всяка голяма война, разкъсвали и денем, и нощем останалите без покрив бежанци. „В стра-
ната не останал вече ни добитък, не останали ни хора, ни храни. Нямало между народа ни княз, ни вожд,
въобще нямало никакъв спасител или избавител; всичко се изпокрило пред страха от измаелитите и даже
храбрите юнашки сърца се превърнали в слаби женски сърца. Останалите по чудо живи с право завиждали
тогава на умрелите.“
Великият везир Хайредин и Евренос бег заели Кавала, Драма, Серес, Зихна, Вeрея (Караферия) и Кукуш;
войските им стигали дори до границите на Албания и Сърбия. Сръбските владетели на Горна Македония
били принудени да се покорят на турците и да им обещаят военна помощ и против верующи, и против
неверници.986 За двама от тях, често възпяваните сръбски князе Марко и Константин, заслужава да се
поговори по-подробно.
Крал Марко, син на Вълкашин, имал за столица град Прилеп. Замъкът му бил построен на една стръмна
скала с два върха, която стърчи на височина 300 фута, на четвърт час път на запад от сегашния град При-
леп; и сега още там се виждат развалини, които народът нарича „Маркови кули“. Под южния склон на
скалата, върху която бил построен замъкът, бил разположен старият град Прилеп, сега (1878) село със 150
къщи и с 6–7 черкви, наречено Варош. На една от стените в черквата „Св. Михаил“ има образ на крал
Марко с корона и със скиптър. Срещат се и монети с надпис: „В Христа бога благоверни крал Марко“. 987
При „Маркова река“, която недалеч от Скопие се влива във Вардар, до селото Сушица се намира често
възпяваният Крали-Марков манастир „Св. Димитрий“.988 Марковата държава се простирала от Шар до
границите на Тесалия.
Личността на Марко – любимец на народните предания, е малко изяснена исторически. Най-добре са
познати неговите спорове за владението на Костур. Марко живял отначало с Теодора, жена на някой си

231
Гъргур; по-късно се оженил за Елена, дъщеря на княз Радослав Хлапен Верейски, като се задължил да
предаде на тъста си своята любовница. Елена обаче се държала толкова неприлично, че Марко решил да
я изгони. Тя отишла в Костур и предала града на Балша II (1380), който успял да разшири територията си
от Шкодра и Зета до Драч, Валона и Канина, но поискала от него да изгони жена си, дъщерята на бератс-
кия деспот, и да се ожени за нея. Напразно се мъчил Марко с помощта на турците да превземе отново
Костур. Елена и при Балша се държала толкова зле, че и той се принудил след няколко месеца да я изпрати
на заточение, а след това и да я изгони. 989 Друго едно известие в записките на албанския деспот Йоан
Мусаки разправя, че Андрей II Мусаки, владетел на Берат, на областта Корча и на равнината Мусаки,
излязъл с двамата си зетьове Балша II и Ропа Охридски срещу Марко и му отнел Костур, който уж от
старо време принадлежал на Мусаки. 990 Напълно достоверно е това, че на 18 декември 1380 г. в Янина
пристигнали от Кастория двама пратеници, за да предадат на деспот Тома, доведения брат на Елена, а
значи баджанак на Марко, крепостта Сервия; деспотът обаче ги затворил в тъмница, за да ги накара да му
дадат пари.991 За издирване на историческите основания, върху които са създадени народните предания,
голям интерес би представлявала една народна песен, която и сега се пее в Прилеп и в която се разказва
как Елена Марковица обичала красивия Дука и как ревнивият Марко, като узнал за тази връзка от песента
на две момичета, които белели платно на „Дъбов кладенец“, наказал невярната си съпруга с живо изга-
ряне.992
Марко станал южнославянски национален герой κατ’ἐξοχήν. Хиляди песни и приказки увековечават па-
метта му у сърби, българи, хървати, дори и у неславянските албанци; от Истрия до Цариград, от Янина до
Варна едва ли ще се намери даже един човек, комуто да не е познато името на Марко. Навсякъде се сочат
следите от исполинската му сила. Мрачни долове са разсечени от сабята му, големите хълмове са неговите
шатри, канари и скали хвърлял той като играчки от високите планини; навсякъде се сочат следи от копи-
тата на коня му Шарко, на бани, пещери и крепости на Марко. Над портата Стамбул капия във Видин се
виждат зъбите на Марко, в балканския проход при Шипка и при Траяновите врата – Марковите кули, в
Пловдив – гробната могила на Марко, а при Валона – на далечното албанско крайбрежие – Марковата
клисура. Името на безсмъртния герой преследва пътешественика по Балканския полуостров на всяка
крачка. Но най-жив е споменът за него в неговата държава – в Западна Македония. Там обаче обикновено
добавят, че Марко бил притеснител (зулумджия).993
Неразделно с името на Марко е свързан и неговият другар Константин. Историческият Константин бил
владетел на Северна Македония. Там именно след смъртта на севастократор Деян управлявала неговата
вдовица – царица Евдокия, може би сестра на Душан, с тримата си синове: деспота Иван Драгаш, „госпо-
дин“ Константин и воеводата Димитрий. Границите на княжеството били: на север Църна гора, Руен и
Власинските планини, на изток – Струма, на юг – Беласица, на запад – Бабуна. Княжеството включвало
долното течение на р. Черна. Главни градове били: Жеглигово (при Куманово), Велбъжд, Кратово, Щип,
Струмица и Петрич. Много златни и сребърни рудници по тези места давали на братята големи парични
средства, с които поддържали силна войска. Много дворяни, главно сърби, влизали в състава на бляска-
вата им свита. Управлението на страната било уредено по сръбски образец. Братята плащали данък на
турците и помагали лично във време на война начело на отбрана конница. 994 След смъртта на Драгаш в
1379 г.995 Константин взел в свои ръце цялата власт и царувал още 15 години. Той загинал заедно с Марко,
но споменът за него още дълго време бил жив в областта му, която дори около 1500 г. се наричала все
още просто Константинова земя.996 Град Велбъжд по негово име бил преименуван Кюстендил; в 1530 г.
в дневника на Курипешич той се нарича Constanica Banja, т.е. Константинова баня, 997 поради топлите из-
вори; в сръбските източници от XV и XVI в. се нарича още Беобушка баня.
Богдан, владетел в Южна Македония, се задържал да служи под знамето на Мурад. На изток от него
Алексей Асан, погърчен потомък на цар Иван Асен III, вече 17 години владеел крайморския град Христо-
полис (сега Кавала) и остров Тасос; той превзел от турците няколко крепости, след което добил право на
венециански гражданин.998
Византийците дори след страшното сръбско поражение пак не поумнели. Семейните крамоли между
Палеолозите отнели на слабата държава и последните жизнени сили. Лишеният от право на престолонас-
ледие Андроник се съюзил със Сауджи, Мурадов син, който също така нетърпеливо се стремял към власт.
И двамата синове въстанали против бащите си, но изгубили борбата. Сауджи пред очите на самия си баща

232
бил ослепен и обезглавен, а Андроник по заповед на император Йоан бил ослепен с врял оцет и изпратен
на заточение.999
Скоро пламнали около Пропонтида жестоки междуособни войни, в които взели участие и българите.
Венецианците, за да си осигурят достъп в Черно море, грижливо пазено от генуезците, се опитвали срещу
голяма сума да склонят император Йоан V да им отстъпи остров Тенедос. Генуезците пък, за да ги изпре-
варят, освободили Андроник от заточението му. С подкрепата на генуезците и на българските роднини на
съпругата му, а според едно известие и с подкрепа на Крали Марко, Андроник обсадил Цариград, превзел
го на 12 август 1376 г. и се коронясал под името Андроник IV.1000 Той веднага отстъпил Тенедос на гену-
езците. Обаче началникът на острова останал верен на стария си император, който вече бил изпратен на
заточение от сина си, и предал острова на венецианците. По този повод избухнала дългогодишна кръвоп-
ролитна морска война между непримиримите републики. Най-после с Туринския мир (1381), сключен при
посредничеството на Амадей VI Савойски, се решило остров Тенедос да се остави необитаем. Между това
Андроник, еднакво необичан както от народа си, така и от турците, след три години бил отново прогонен
от престола от баща си Йоан V и от брат си Мануил; той умрял в Галата в 1385 г.
Когато почнали да разрушават Тенедоската крепост, възникнали неочаквани мъчнотии. Венецианският
комендант Джовани Муацо решил на всяка цена да задържи острова и се противопоставил на прилагането
на мирния договор. Бившите врагове се съединили, за да усмирят нарушителя на мира. Най-после на 9
май 1383 г. Тенедос капитулирал, жителите гърци били преселени на Крит и Евбея, а островът бил пре-
върнат в пустиня.
Самият Муацо избягал тайно на една галера и се отправил при българския деспот Добротич, който с
резиденция вече във Варна успял да си уреди собствен флот в Черно море и станал толкова силен, че
военните му кораби се явили в 1374 г. пред Трапезунд, за да свалят законния наследник Андроник Комнин
и да възкачат на престола трапезундския Михаил, син на Йоан V Палеолог и зет на Добротич. 1001 Муацо
употребил всички усилия да убеди българския княз внезапно да нападне генуезките колонии в Крим. Доб-
ротич наистина се въоръжил, но Муацо през това време бил пленен от венецианците, които го изпратили
през юни 1384 г. за една година на остров Крит, а после го заточили до живот. Добротич след това пак се
помирил с генуезците в 1385 г. и наскоро след това умрял. Приемникът му – „magnificus et potens dominus
Ivanco, filius bonae memoriae magnifici domini Dobordize“ – сключил търговски договор с Генуа на 27 май
1387 г.1002

938 [Nota bene: Кантакузин и Ник. Григора не говорят нищо за яничарите, а само за конница. Срв. Мих. Константинович, Конст.
Философ и съчиненията от XV в. (Кристобул и др.) върху по-старото турско военно устройство. Brocquière за двореца и войската.
Срв. Boucicaut. У Boucicaui няма нищо за яничарите в Никополската битка. Sarrasins à grant massues de cuivre, et à gisarmes. Имало
конница с пехота, между тях pieux aigus plantez en liaison, jusques au ventre des chevaux срещу неприятелската конница. Дъжд от
стрели, до 30 000, казват, archers.]
939 Zinkeisen, Gesch. des osman. Reiches, I, стр. 118, 264.
940 [Ismael Bullialdus in notis ad Ducam, ed. Bonn., стр. 593, твърди, че Стефан Душан умрял в Διπόταμον, крепост, издигната от Анд-
роник през юни 1354 г.]
941 В една грамота от януари или февруари 1356 г. (1355 г. според италианския обичай се счита до 1 март 1356 г.). Rad, I, стр. 146.
942 [За Богдан предания в Сборник, IV, 2, стр. 156, от Солунско.]
943 За тази фамилия вж. Hahn, Reise durch die Geb. des Drin etc, стр. 292, 303. „Зеть на жупана Ропе“, четем в един славянски надпис
в Охрид от 1370 г. (1380?), даден у Григорович, Очерк пут., стр. 117, и у Miklosich, Mon. serb., стр.181. Има намерени и три монети
с кирилски надпис: „По милости божи жупанъ Гропа“, Ljubić, Opis jugosl. novaca, стр. 189. [Македония. Иван Музаки, Владислав
Граматик, Михаил Константинович наричат Македония България. Срв. пътеписа на Harff. Долна земя (България в грамотата на цар
Константин Асен). Срв. Дринов за Паисий в Период. сп., 19 и 20, стр. 134–146. У Ник. Григора жителите около Струмица са Μυσοί.
За Музаки обаче срв. Руварац, О кнезу Лазару. Вж. картите на fra Maur и др.]
944 В грамотата на Бранковичите. Григорович, Оч. пут., стр. 52.
945 [Добротич. Формата Dobrodize е Dobrodiza (-зе е род. пад.). Nota bene: Stritter споменава за някакви образци на писма до деспот
Добротич у Кодин. В изданията на Кодин няма такова нещо. Respice! Chalcocondylas, стр. 326: 1444 Δοβροτίκεω τοῦ Μυσοῦ χώραν,
έπί Καλλιάκρην τε καί έπί Βάρνην.]
946 Miklosich et Miller, Acta patr., I, 1, стр. 367, 502, 503.
947 „Общоизвестно е, че след превземането на полуострова от турците тамошните земи често се наричали по имената на владете-
лите“, Hahn, Reise durch die Gebiete des Drin und Wardar, стр. 53. Срв. Дукаджин, Карл Или (в Епир, по името на княз Карл Токо),
Херцеговина, Константинова земя с град Кюстендил в Македония, Кара Богдан (Молдава). [Terra cesaris Sysman. Богдан в Македо-
ния. В Мала Азия имената на покрайнините са според имената на селджукските династии: Сарихан, Ментеше и пр.]

233
948 Βασιλεύοντος τοῦ εὐσεβεστάτου μεγάλου βασιλέως Ίωάννου Άλεξάνδρου μετά τοῦ οἱοῦ αὐτοῦ μεγάλου βασιλέως τοῦ Άσάν. Надпис в
Месемврия (Раковски, Асен, стр. 99). Грамота на Иван Асен от 1347 г., дадена у Šafařik, Památky, 2-ро изд., стр. 96.
949 [Генеалогия на Шишмановци; срв. евангелието, описано от Шолвин в Ягичовия Archiv. Nota bene: Руварац в Ягичовия Archiv, XI,
стр. 362. Синовете на Иван Александър в паметниците се разпадат на две групи: А. Синове от първата Теодора в Кукленския псал-
тир от 1337 г. и в Cod. Vat. (срв. Сборник, VI): 1. Михаил Асен цар в псалтира от 1337 г., а също и според Cantacuzenus, II, сар. 34,
съуправител, около 1339 г. оженен за Мария Палеолог, дъщеря на император Палеолог III, която след неговата смърт в 1355 г. като
вдовица заминала за Цариград (Ник. Григора). 2. Иван Срацимир, вече в 1360 г. цар във Видин, Гандския синаксар. 3. Иван Асен,
Кукленският псалтир от 1337 г., в Cod.Vat. Iω. Срацимирь царь, Михаиль царь са живи, Iω. Асѣнъ царь е умрял, следователно той
се е поминал преди Михаил. Б. Синове от втората Теодора еврейка, в Лондонското евангелие от 1356 г. и на събора през 1360 г.: 4.
Иван Шишман, в евангелието от 1356 г. (Archiv, VII, Сборник, VII) и на събора през 1360 г. поименуван напред като по-голям син.
5. Иван Асен и на двете места поименуван като по-малък, по-млад, навярно втори със същото име, от втората царица, в 1356 г.
изобразен като малка фигурка до Шишман. Acta patr., I, стр. 432: 6863 = 1355, 17 август, индикт 8 actio synodalis за женитбата на
Андроник, син на императора Йоан Палеолог, с Кираца, дъщеря на цар Иван Александър Асен, във времето на патриарх Калист
(през 1361 г. патриарх е бил Филотей). Обаче κύρατζα е титла, donnicella, Fräulein, както и βασιλίσσα е титла! Synadenus Mesembr.
praefectus, Cantac., II, стр. 459 и Alex. bulg. patruus, II, стр. 468. Respice. Nota bene: надписът в Месемврия, нашият пътепис.]
950 За еврейката-царица в поменика (Раковски, Асен, стр. 52) е отбелязано следното: „Матери сѧще великаго царѣ Іоанна Шишмана“.
[И Халкокондил.]
951 Бдинските Шишмановци:

а) Михаил Шишман в сръбската грамота от 1330 г., Miklosich Mon. serb., стр. 100 Кантакузин го счита погрешно за син на Срацимир;
б) Даниил, стр. 199 [Теодора вдовица: след Михаиловата смърт (сестрата на Андроник III) при Андроник III като монахиня
Theodoria. Cantacuzenus, III, сар. 36]; в) Кантакузин, Stritter, стр. 850; г) в евангелието от времето на Александър (сега в колекцията
на лорд Zouch в Лондон) е даден образът на деспот Константин и съпругата му „Керафама“; султанът може да е вече вторият съпруг
на Тамара. Поменикът у Раковски, Асен, стр. 52; д) Даниил, стр. 193, Cantacuzenus, I, стр. 464; Душановият законник, изд. Novaković,
§XXIII, [Белаур: ϑεῖος на Александър, Cantacuzenus, I, стр. 464]; е) Александър нетій (sororis filius), Цамблак, Гласник, XI, стр. 75.
Според Кантакузин и Григора ἀδελϕιδοῦς на Михаил. Баща на Срацимир у Кантакузин (Stritter, стр. 842), [зачертано: дъщеря на
Басараба, а отстрани поставени въпросителна и удивителна]; ж) Gregoras, 111, стр. 148. Кантакузин у Stritter, стр. 341; з) Gregoras,
III, стр. 557. Irene; и) Kukuljević, Leptir (Zagreb, 1859), стр. 270; к) Rački, Rad. III, стр. 109. Ljubic, Opis jug. novaca, стр. 206. [1374 r.,
16 nov. Elena, mater banorum Bosne, imitat Spalatenses ad nuptias domini Thuerki bani filii sui. Notae J. Lucii. Bulletino di arch. е storia
dalm., IV, 1881, стр. 136. Vierh zem. ark., 2, стр. 105. Вж. Fermendžin, Acta Bosne, 40–42, 8 декември 1374 г. (босн. епископ Петар, in
Zenthilie = Ilinci u Kotaru Šidskom, Klaić, Vj., цит. място.]
952 Договорът от 17 август 1355 г., Miklosich et Müller, Acta patr., I; Раковски, Асен, стр. 101. Там тя е наречена Кираца. Gregoras, III,
стр. 557, я нарича Мария. В Поменика е просто Василиса (Βαςίλισσα).

234
953 Визант. хроники (Sitzber. der Wien. Akad., IX, стр. 392). В турските извори (Zinkeisen, I, стр. 215) – 1359 г., впрочем те въобще се
отклоняват твърде от другите по-съвременни и по-достоверни известия.
954 Zinkeisen, I, стр. 217 и сл. [Султан Мурад настъпил през март 1362 г. Веднага нападнал Цурулон – превзел го след юнашка съп-
ротива, Месина, Аркадиопол били празни. Одрин почти без защита. Турците веднага заели всички черкви; митрополитът избягал
в Агатопол. Nota bene: Heerstrasse; стр. 188, Hammer, I, стр. 146. Acta patr., 2, стр. 130 (nota bene датата). Йоан Комнин, син на
трапезундския император Михаил Комнин. През 1362 г. през март (sωo) трапезундският император заминал в Месохалдия поради
чумата: ἅμα δέ ϰαί διά τήν ἀπόδρασιν τοῦ Κομνηοῦ Ἰωάννου ἐϰ τῆς Ἀδριανουπόλεως, ϰαί ἔλευσιν τούτου ἐν τῇ Σινώπῃ, ἔνϑα ϰαί
ἐϰοιμήϑη.]
955 Захариев, стр. 54, 66, 75.
956 Вж. Гл. XXVII.
957 Издадена от Григорович, О Сербии, приложение (ръкопис от 1620 г.).
958 Григорович е поправил годината на 1365.
959 Nic. Gregoras, III, стр. 557.
960 Неофит Хилендарски, География, Крагуевац, 1835; Априлов, Болгарския грамоты, Одеса, 1845, стр. 99.
961 Раковски, Асен, стр. 54.
962 Hopf, 86, стр. 13. [Villani, IX, сар. 40, стр. 567, ed. Muratori, Scr., vol., XIV: Ottomanegi, il maggiore Signore de Turchi, през 1359 г. с
войска и своя син, неотдавна пленен от византийците, обсаждал „Dommentica, nobile e bella città, posta in Romania“; градът се предал.
Турчинът се отдал на грабеж около Цариград и се върнал в Turchie. А в X, сар. 78, стр. 672, пък пише, че през ноември (1361) un
grande signore deTurchi di Bocca d’Ave, sentendo l’imperadore de Constantinopoli giovane, вън от това, че е в спор със своите за въста-
нието на „mega dimestico“, обсадил Dometico между Цариград и Salonichi, седалище на императора. Населението избягало и Орхам
обсадил Dometico, довел нови жители и поставил стража. Между това X, сар. 40, стр. 649, „lo signore di Восса d’Ave, potente tra gli
Turchi“ искал да убие гръцкия император с помощта на гърците от „сектата“ на Mega Domestica, но тяхното съзаклятие било изда-
дено; турците вече имали в ръцете си Галипол и altre terre и нанасяли пакости на гърците. Към хронологията: пак там, стр. 661:
през 1361 г. станала експедицията на кипърския крал срещу Саталия; стр. 663 (X, сар. 63), турците de Sinopoli нападнали (1361 г.,
Muralt) Каффа (вж. Heyd); стр. 680, сар. 93, комета през април 1362 г. Вж. Muralt, стр. 667: Vill., X, стр. 78: 1361 г. Че Одрин е бил
превзет много по-късно, отколкото се мисли, вж. в моята статия за Вълкашин, Урош, и т.н. К. Е. Zachariae von Lingenthal, Prömien
zu Chrysobullen von Demetrius Cydonius, Akad. Berl., 13 dec. 1888 (Sitzber., LII, стр. 1409–1422). Из Хайделбергския ръкопис от XIV
в. За самия Кидоний пише и Кантак. Преговорите през декември 1355 г. със смирненския латински архиепископ върху унията, ed.
Theiner et Miklosich. През 1366 (може би поради преговорите, водени с папа Урбан V през 1346 г. и сл.) императорът със сина си
Мануил отишъл при ρήξ Ούγγρίας да търси помощ против неверниците. Византийските автори не говорят нищо за това, но Raynaldus
а. 1366. Лудвиг обещал, ако Палеолог мине ad fidem cathol. Изпратили пратеници при Урбан за одобрение от папата. Мануил бил
оставен за заложник в Унгария, той е бил приблизително 14–16-годишен. Стр. 1413: Михаил, син на Йоан Палеолог, през 1374 г. у
Panar. Тгар. се дължи на смешение с Мануил. За връзката с експедицията на Амедей Zachariae нищо не говори: пътуването в Унга-
рия, казва, станало „erfolglos“. Патриархът искал да свика събор, поканата на българския архиепископ през 1367 г. Acta patr., I, стр.
491. През 1369–1370 г. Йоан е бил наново в Италия, през януари 1370 г. Unterwerfung, през февруари 1370 г. в Цариград бил склю-
чен договор с венецианците (неизд.). Едно prooemion за участта на император Йоан във Венеция, как го изкупил Мануил, потвър-
ждава Халкокондил. Една грамота възнаграждава Мануил за неговата вярност, обещава му Македония и Тесалия, които освободил
от сърбите, та сега ще ги запази от варварите, които заплашват от Азия. Стр. 1421: τϖν γάρ ἐν Μαϰεδονίᾁ ϰαἰ Θετταλίᾁ πόλεων τάς
μέν ϰαἰ πολλοῖς πρότερον χρόνοις ἀφεστηϰνίας τῆς Ῥωμαίν ἡγεμονίας ϰαἰ μέχρι πολλοῦ τοῖς γείτοσι βαρβάροις δεδουλευϰίας; τάς
δ’ὄσονοὔπω ταυτόν πείσεσϑαι παρά πάντον προσδοϰευμένας, τάς μέν οὖτος ίδίοις πόνοις ἀπήλλαξε τοῦ τϖν Σέρβων ζυγοῦ, οἶς ἐδούλευον
πρότερον, τάς δ’ἔρρωσεν ἤδη λειποψυχούσας ὦσπερ τεῦχος αὐταῖς ἐλάσας ἄς πρότρον εῖλε ϰαἰ οὒτως ἀμφοτέραις βεβοήϑηϰε δι’ἀλλήλων,
ἐπαναγαγών τῇ βασιλείᾁ ‘Ρωμαίων ὣν ἀπεστέρητο… ἐν μείζονι μέν οὖνϰινδύνῳ νῦναί πόλεις ἢ πρότεον. άί μέν γάρ παρά τϖν Σέρβων
βλάβαι, χαλεπαί μέν αὖται. ‘Ρωμαίοις τήν δουλείαν γενέσϑαι ϰαί τοῖς ‘Ρωμαίοις στρατηγοῖς ὑπέρ τῆς τοῦ γένους δόξης ἦσαν οί ϰίνδυνοι, ἡ
δέ νῦν ἀπὸ τῆς Ασίας ἐπίτήν Εὐρώπην διαβᾶσα ϰαί ταῖς πόλεσι ἐπιφυεῖσα τϖν ἀσεβϖν δυναστεία и т.н. През време на пътуването в Италия
Мануил е бил управител на Македония и Тракия, които ὑπὸ τϖν βαρβάρων χειμαζομέν(οις). За обяснение трябва да се прегледат
преговорите с Углеш в Acta patr. Нужно е издаването на всички писма на Д. Кедоний. Нещичко сигурно ще се намери във венеци-
анските и папските архиви.]
963 Византийска хроника, пос. място, 1364. [Хронология на Калистовата смърт: Cantacuzenus, стр. 366, Migne: Калист бил изпратен
при Ἐλιςάβετ Κράλη γαμετὴν във Фер, съюз против турците, обаче се разболял и умрял νόσῳ καλεπῇ. Погребението му. Същевре-
менно се водела война с българите за Месемврия и Анхиало: ἐν ᾧ δὲ χρόνῳ ταῦτα ἐτελεῖτο, императорът воювал с българите. Оттам
императорът се върнал в Цариград и поставил за патриарх Филотей. Muralt, стр. 665, поставя повторното назначение на Филотей
през януари 1361 г., Acta patr. (1361) „януари, индикт 14“. Ала същият Muralt, стр. 674, цитира „Acta patr., I, стр. 484, №CXCV°,
mardi 8 oct., ind. 3, 6873“ Philothée monta pour la seconde fois sur le trône patriarcal; comp. № 5 et 6 de 6969?“ Годината 6873 = 1
септември 1364 до 1 септември 1365, следователно войната с българите е била през 1364 г., преди възкачването на престола на
Филотей на 8 октомври 1364 г. и същевременно със смъртта на Калист, която е станала според Мюлеровите Ann. venet., стр. 642,
през 6872, 2 инд., а този 2 индикт = 1363/1364 г. Muralt, стр. 665, поставя смъртта на Калист в 1360 г.! Повторното възкачване на
престола на Филотей: Acta patr., I, стр. 448, ἡμέρα τρίτη (вторник); 8 октомври 6873 = 1364 г. През същия месещ стр. 450, actio
synodalis за покойния патриарх Калист. Philotheus patr. 1361, jan. 1, стр. 412, 1365 jan. 1, стр. 457. Φιλοϑέου πατρ. Κωνστ. ὁμιλίαι ϰαί
πανηγυριϰοί λόγοι διάφοροι ϰαί ἐπιστολαί, ϰαί βίος ‘Ισιδώρου τοῦ πατρ. Κωνστ. Καί ίστορία τῆς γεγονυίας παρά Λατίνων πολιορϰίας ἐν
‘Ηραϰλείᾳ ἐπί Ιω. Τόν Κανταϰουζηνόν. Cod. mon. Ivirru, Sathas, Bibl., I, стр. 283.]
964 През 1364 г. цариградският патриарх Филотей напомнил на българския цар за светостта на договорите. Miklosich et Müller, Acta
patr., 1, стр. 453.
965 Cantacuzenus, III, стр. 362 [и сл.]
966 Енгел смята, че е умрял към 1353 г., други – в 1356 г., а според румънската хроника – в 1371 г.

235
967 Това четем върху монетите му, които са много. По-новата форма Страшимир не се среща в никой оригинален извор. [Владетел
на малък дял земя и при все това цар, imperator, срв. грузинските царе и пр.!]
968 Reisen des Joh. Schiltberger aus München in Europa, Asien und Afrika vom 1394 bis 1427. Herausg. von K. F. Neumann, München, 1857,
стр. 93.
969 Сегашното Босильево при Чазма, а не Калник (Rački, Rad, II, стр. 132 бележката).
970 Срв. Engel, стр. 460–463. Дринов, Исторически преглед на българската църква, стр. 101 и сл. Fessler, Gesch. von Ungarn, 2 Ausg.
von Ernst Klein, Leipzig, 1868, II, стр. 152. [A. Huber, Ludwig I von Ungarn und die ungarischen Vasallenländer, Archiv für österreichische
Geschichte, 66,1885, стр. 29: Jo. de Kikellew, cap. 34, Лудвиг нахлул с големи сили в България, превзел град Видин, покорил царст-
вото, взел в плен неговия княз Strachmer, „който се наричал цар на българите“, държал го затворен в Gomnech, крепост в Загребската
епархия. Suchenwirt в XVI хвалебна песен за граф Ulrich von Cilly, стр. 138–139, казва: „darnach der chunig sich verwang, in Pulgrey
mit vil strenger wer, und ffürt ein übermächtig her, dem land zu schaden auf der vart. Do ritterlich gesturmet wart Pudeyn di werd haubetstat
in Pulgrey, do maniger mat Ward an lebenz chrefte. Vil werder ritterschefte der chunich pracht mit ern dar. . . Man tet den veinden schaden
vil, mit Sturm, als ich vernomen hab, daz sich des chuniges sun ergab in Pulgrey und auch die stat“. Следователно изглежда, че Suchenwirt
предполага, че Александър е още жив. Ludwig 26 арг. 1365 Salankemen, 30 mai ante civitatem nostram Bodoniensem in Buígaria. Най-
напред управлява превзетата страна воеводата Дионисий Седмиградски, грамота от лятото на 1366 г.: „capitaneus civitatis et districtus
Bidiniensis regni nostri Bulgariae“. Скоро след това кралят образувал от Видинската област и някои староунгарски окръзи като Ор-
шова, Себес и Темешвар, един банат България с управител Ladislas Sohn Philipus, а през февруари 1368 г. Benedict Sohn des Heem.
През 1366 г. генералът на миноритите пише за големи успехи, Bericht Ludvigs und Vicars von Bcsn., големи успехи в regio vicina, не
е казано специално за България, страх да не се загуби много населената България. Урбан V на 13 юли 1368 г. пише за успеха на
миноритите в България Расция, Босна и в Молдава и Влашко. Поход срещу Ладислас влашки войвода Ник. Седмиградски, победил,
но бил разбит в горите, но от България нищо. Сора бан от Мачва минал с лодки през дъжд от влашки стрели и превзел Зеврин. Този
поход според Huber е станал през есента на 1368 г. (стр. 34). Ладислав е владял от 1365 г.; крал Лудвиг през януари е свикал за
февруари войска в Темешвар срещу него, вече Александър с неплащането на трибут нарушил договора, синът Ладислав се възкачил
на престола без позволението на краля, та походът бил насочен в България. Ладислав навярно се подчинил, през януари 1368 г. „dei
et regie majestatis gracia woyevoda Transalpinus et baniis de Zevrino“, така и през ноември 1369 г., където при това и „nec non dux de
Fogaras“, следователно наново признал върховната унгарска власт, та получил област Фогараш. Според грамотата той бил още
католик. През 1372 г. Vladislaus voiv. Transalpinus, banus de Zevrino et dux novae plantationis terrae Fugaras, подарил на рицаря Ladisl.
fil. quond. Janus Meister de Dobka, nepos Mikad bani, на своя роднина, за заслуги във войната с турците и царя от Тугпа, имоти във
Фогараш. Fejér, IX, 4, стр. 477. Röslerr стр. 300, идентифицира Лад. Добка с Лад. войвода! „Sie (Urk., стр. 37) bietet, indessen, obwohl
sie bisher immer als ächt benutzt worden ist. Anlass zu manchen Bedenken“. Датирана in Argios in nostra residentia, стилизацията на
цялата дата е чудна и в самата грамота има чудни неща. През 1376 г. пак Jo. Treutul, унгарец, бан на Зеврин. Ала през 1377 г. Влашко
не е под Унгария. На 22 юни 1369 г. (Huber, стр. 38) крал Лудвиг надарил българския бан Бенедикт, син Павлов, син на Heem, и
братята му за заслугите „in tuicione et defensione eiusdem regni nosri Bulgarie ac civitatis nostre Bydiniensis m eodem habite, non parcendo
eorum rebus nec persone, diversis fortimis et inopinatis casibusse exponendo sudorososque labores et onera expensarumsupportando, non
sineeorum sanguinis effusione graviumque et lethalium vulnerum supportatione“. Fejér, IX, 4, стр. 172 = X, 1, стр. 735. Все още „banus
regni nostri Bulgarie“. Ала вече на 18 март 1370 г. Бенедикт „quondam banus Bodoniensis“, Cod. d. patrius, 5, стр. 155. Jo. de Kikellew:
(Strachmerum) in Budinum ad regendum ipsum regnum sub nomine et titulo suae maiestatis sub certis pactis et servitiis cum gaudio remisit.
Sicut tandem etiam idem princeps fidelitatem et obedientiam repromissam suae maiestatis observant“. Обаче нищо не се казва за причи-
ните. За превземането на Видин от унгарците още: Апостол, писан от Драган и Райко в Гласник, 44, стр. 286: когато Вьгрїи взели
Видин. Pór Antal, Nagy Lajos, Budapest, 1892 (голяма книга над 600 стр.). Ludovicus rex iuxta civitatem Воdonensem in Bulgaria literas
expedit – 1356 (Huber, стр. 30, счита това за грешка, вм. 1365 г.), Fejér, X, 2, стр. 493.1366 г., пак там, IX, 3, стр. 602 = Katona, 10,
стр. 382. Францисканците покръщавали в Бдинско (?). – Синаксар от XIV в. в Гандската унив. библиотека, сръбска (?) редакция,
сборник от жития на св. жени мъченици, писан по заповед на Иван Срацимир, цар български и гръцки, и царица Ана в 1360 (6868) г.
в град Бдин. Мартинов в Archives de l’Or. lat., 2, стр. 389 и сл. Huber, стр. 39, твърди, че Лудвиg никога не е воювал с турците. В
грамотата на Владислав от 1372 г. „contra Thurcos infideles et imperatorum de Tyrna in Bulgaria“. Thurócz ap. Schwandtner, I, стр. 196
(cap. 48), за baptizatio Sclavorum de Lipna през царуването на крал Лудвиг, получили глаголити, „sacerdotes catholici, secundum
translationem Beati Hieronymi, doctoris sacrae matris ecclesiae, sacramenta ministrebant“. За това писмо на крал Лудвиг in Lippa в деня
на св. Илия през 1366 г. у Катона, болярите и пр. в комитатите Кеве и Красов да поставят славянски или свешеници схизматици в
определен ден пред унгарския comes Petra filia Heem. Върху това писмо вж. писмото на Енгел в Slowanka на Добровский, 2, стр.
168–169.]
971 [Добротица деспот. Computus Anthonii Barberii clerici 1366–1367, ed. F. Bollati di St. Pierre, Biblioteca storica ital., publ. della R.
Deputazione di storia patria,V (VI?), Torino, 1900. Стр. 88: 9 nov. „cuidem homini greco misso per Dominum ad Desbrodiczam despotum“
1 fl. Стр. 89 „cuidam Greco quiduabus vicibus scripsent in literis grecis quedam que Dominus mandavent Desbrodice despoto“ l/2 flav. Стр.
94 n° 360 „nuncio misso per Dominum apud Calliatra versus Domburdiz“ 10 perp. ani. Стр. 95 ,,cuidem scutiffero dicti Domburdiz“.]
972 Много ценни сведения за тази експедиция ни дава дневникът на счетоводителя Антоний Барбери (вж. Брун, Некоторые истори-
ческие соображения по поводу названия Добруджи, ЖМНПр, 1877, СХСIII, отд. 2). В един по-късен поетически разказ на френски
(Mon. historiae patriae, Script., I, Turin, 1840, стр. 299) срещаме много подробности, чиято достоверност е съмнителна; така напр. в
тази хроника се разправя между другото как Йоан Палеолог, пленен предателски от Шишман, бил освободен от Амадей. Крепостите
при Цариград били Енакосия при Регион (Кючук Чекмедже, срв. Cantacuzenus, I, стр. 219) и Каловрия при Силиврия (срв.
Heerstrasse, стр. 101). [Откъслеци от дневника на „казначея“ на тази експедиция на Ант. Барбери (Турин. арх.) у Datta, Spedizione
in Oriente di Amadeo VI, 1826. Императрицата дала на Амадей (през септември 1366) пари за кораби: „ad partes Bulgariae pro
expeditione domini imp. Constantinopolitani, qui reverti non poterat propter impedimentum, quod sibi faciebat imp. Bulgariae“. По-нататък
записал похарченото за пратениците, изпратени с галерата: „ad dominum imp. Constantinopolitanum versus Veddunum“ – там се нас-
танили унгарци. Шишман обаче в съюз с турците се опълчил срещу унгарците. Извадки от дневника на Барбери, според извлече-
нията на Desimoni. Пътуването на пратениците – буря – чакали в Giroul (ίερόν) – Румели кавак. Пътуване край брега. Mesembria по-

236
 рано още Lassilo. На 25 октомври били „apud Varnam“, оттам била изпратена войска в замъка „de l’emona“ и тълмач (truchinando) и
пратеници във Veddunum при царя. Под датата 24 декември са отбелязани парите, изпратени с гръцки писма „apud castrum Aquile“
(няколко пъти, Aitos у Брун, не Lasillo – Achilo) „pro facto expeditionis d. Anthonini visconte de Mediolano, qui detinebatur ibidem“;
също и парите за хората, изпратени във Видин и чакайки вече 22 дни при „Caliatrum“, ubi missi fuerunt pro adventu domini imp.
Constantinopolitani“, той следователно е бил на път. В списъка на разходите са отбелязани и парите, предадени за път на d. Paul,
цариградски патриарх (западен, пътувал заради унията). Паул бил изпратен с други (срв. Acta patr., № 234) от Амадей от Варна
„versus imp. Burgarie“ в „Trevo“ (Търново), откъдето се върнал на 22 декември. В „Provat“ пътувал заедно с него и патр. d. de
Fromentes, там намерил двама савойски васали, „qui capti detinebantur per imp. Burgarie“, които били пленени „apud Galatas Varnam“.
Връщане. На 26 декември Амадей бил вече в Месемврия, на 19 януари в Sisopuli; 23–27 станала конференция с цариградския импе-
ратор, той без съмнение е дошъл по Дунава. От Созопол на 17 февруари Амадей изпратил на българския цар писмото на Йоан V„pro
facto expeditionis captivorum, quos de gentibus domini detinebant“. На 6 април Амадей бил в Lorfenal, откъдето изпратил човек по
суша в Цариград с писма, на 21 април бил в Пера. След това потеглил срещу турците, взел им замъците Eucacossia и Caloveyro
(мисля, че това са Ἐννακόσια и Καλοβρύη при Цариград, срв. Heerstrasse). Hopf, стр. 158, казва, че през време на Амадеевата експе-
диция, следователно през 1366–1367 г., bailo Orio Malipiero имал заповед „mit dem Herrn v. Adrianopel Murad I zu verhandeln“, цитира
Misti, 31, ст. 176 (и 32, стр. 99, ст. 242, 246). J. Delaville le Roulx, La France en Orient en XIV s., Paris, 1886, Bibliothèque des écoles
franç. d’Athènes et de Rome, 44. За Амадей стр. 141 и сл. Приел кръста в Авиньон през 1363 г., но оставил кипърския крал Петър да
замине сам поради домашни размирици. Той бил cousin germain на император Йоан: Aymon, баща на Амедей, бил брат на императ-
рица Ана, майка на Йоан Палеолог. Карл IV дал в Женева императорски викариат на Амедей VI над епископствата в Лион, Лозана,
Женева, Аост, Иврея, Турин, Макон, Гренобъл и пр. и с него отишъл в Авиньон, където с Урбан V всичко било уговорено, Карл IV
обещал подкрепа. Унгарският крал искал да замине по суша, Амадей в архипелага. В началото на 1366 г. византийски пратеници
заминали при папата, а на 1 юли 1366 г. папата писал на унгарския крал да отложи похода си, докато Палеолог наистина не се
откаже от схизмата, което нещо отлагал. Ала между това унгарците били вече напреднали, превзели Видин (цитира Иречек, Fessler
и Szalay). Амадей заминал за Венеция (nota bene: съчинението на Datta). С него заминали савойци, 28 германци начело с Gal. Visconti
(beaufrère на Амадей) и други наемници, англичани, французи и т.н. Изброяват се французките благородници. Стр. 145–146. Знаем
имената на 89 рицари, но това не е всичко. Побрали се в 15 галери, следователно са били около 1500–1800 души (стр. 148). В средата
на май 1366 г. Амадей излязъл от отечеството си, на 27 май бил в Павия, на 11 юни 1366 г. – във Венеция, където вече всичко било
готово: 6 венециански галерии, 6 генуезки, 3 марсилски. Отплавал от S. Nicolo на 20 юни 1366 г., на 23 юни бил в Пола, на 1 юли –
в Рагуза, където му направили „accueil cordial (стр. 150), на 6-и минали край Корфу, на 17 юли – край Модон, на 19 били в Корон,
помирил Acciaiuoli, архиепископ на Патрас, с императрица Мария, които си оспорвали Морея, на 2 август бил в Негропонт. Там
било решено нападението на Галиполи, което трябвало да извърши авангардната ескадра под командата на маршал Gaspard de
Montmayer: на 17 август захванала обсадата, подробности не се знаят, на 23 август вече управител на цитаделата бил Aymon Michel,
не е бил превзет без съпротива, il fallut saper les mures (стр. 151), entrer par brèche, англичанинът рицар Rich. Musard със савойското
знаме se signala à Passaut, други паднали убити, погребани тържествено в Пера. За управител на града бил оставен Jacq. de Lucerne,
гарнизонът се състоял повечето от германци, около 200, пехота, arbalétriers и archers. В началото на септември били в Цариград,
където станало съвещание (стр. 152): императорът бил задържан, както Delaville мисли, при неговия „second voyage“ в Унгария, от
страх пред турските пирати пътувал, казва, по суша, през България, Sisman го затворил във Видин (позовава се на Datta). Императ-
рицата молила за освобождението на императора. През септември били направени приготовленията. Императрицата дала 12 000
хиперпери и 2 галери, жителите на Пера – 2 галери, петата била въоръжена в Пера от Амадей. Амадей изпратил една генуезка
галера под командата на seigneurs d’Urtières et de Fromentes да замине за Видин, но бури я задържали в Босфора, в пристанището
de Girol (според Berger de Xivry това е Hiéron) и я принудили да се върне в Цариград. През октомври отплавал Амадей, на 17
октомври бил в Созопол, превзел го, след това и Mauchopoli (probablement Macropolis, стр. 153, № 4), ville et port de Scafida; бой за
Месемврия – c два корпуса, третият по море под командага на владетеля на Лесбос, оставен гарнизон под комендата на Berlion de
Forax и Guillaume de Chalamont, на 22 октомври Pierre Vibedi бил оставен за комендант на Axillo, Ant. de Champangne, bâtard de
Savoie, за командант на Лемона, контрибуцията в Axillo е била 2724 хиперпери, най-голямата контрибуция, Лемона заплатила 500
хиперпери. След това бил нападнат Colocastro, обаче безуспешно, паднали убити 3 chevaliers и 10 écuyers, за отмъщение бил превзет
от Амадей, клане, оставен бил византийски гарнизон. На 25 октомври били пред Варна, обсада, примирие: варненци ще ги снабдя-
ват с храна и ще изпратят 12 пратеници при царя pour l’engager à traiter avec le compte. Sisman преговарял. Да посрещне императора
бил изпратен пратеник в Калиакра, напразно чакал един месец. На 29 октомври пратениците заминали от Варна, те били (стр. 155)
цариградският католишки патриарх, le seigneur de Fromentes, Adalbert de Bohême, Quoit de Fernay, Gabriel Biblia, и пристигнали в
„Trevo“ да преговарят върху следните точки: 1) освобождаване на императора, 2) предаване на пленниците в България, 3) връщане
на заетите градове от Амадей. На 21 декември Палеолог бил свободен. И втората точка била одобрена (стр. 155), но при условие да
се даде откуп за пленниците: били пленени Antonio Visconti de Aquila, Guy de Pontarlier, maréchal de Bourgogne, Bandiguerre, Poypi,
пленени при Варна и отведени в Provat. Месемврия била отстъпена на Амадей. На 21 декември била вдигната обсадата на Варна,
на 26 декември Амадей бил в Месемврия, където чакал императора и заедно заминали за Созопол, тук останали от 9 януари до 20
март (стр. 156); на 9 март Месемврия била предадена на император Йоан за 15 000 флорина (той изплатил само 11 028 хиперпери),
на 6 април Амадей бил в Lorfenal, в Босфора. На 14 май били превзет и (стр. 157) Euecacassia и Coloveyro (Delaville не могъл да
установи кои са тези градове), турците храбро се защитавали. С това свършил след една година engagement на войската. На 4 юни
1367 г. Амадей напуснал Цариград и на 31 юли бил вече във Венеция.]
973 Rösler, Rom. Stud., стр. 300–301. [Вж. статиите и съчиненията на Huber за Людовик I Унгарски. Вж. Кидоновата грамота. За
събитията през 1366 г., за Людовик, Палеолог и Амадей ще се намери сигурно нещо във венецианските и папските архиви. Hopf,
Ersch u. Gruber 86, 15 А: „nahm 1365 (nota 41 dazu: Lettere secrete, fol. 155 v) der treulose Bulg. kg. Šišman den ungl. Johannes V gefangen
etc. Ludwig von Thallóczy, Nagy Lájos és а bulgár bánság, Századok, 1900 Sept., стр. 577–615. Грамоти (14) от Унгарския нар. музей от
1368–1374. Срв. Летопис Матице Српске, 1900, IV = 204, стр. 372. Срв. Thalloczy в Történelmi Tár, 1898, стр. 357–367. Zanton (Pilio –
Szántó) 26 III 1368 r. Ludovicus rex Benedicto bano Bulgarie. Изпраща ad Layk voyvodam Transalpinum domini mag. Nic. f. Gregorii
militem nostrum, чрез него иска да каже на войводата какво иска да му съобщи. Исканата войска още не изпраща. Lygeth 17 julii

237
1368. Log. eidem. Nicolaus f. Gregorii съобщил, че Layk войвода ще изпрати „victualia sufficientia in Bodonium“. Кралят с войската е
готов. Нека съобщи подробности. „Badinii“ 17 oct. 1368. „Magister Petrus“ fratri suo „Benedicto capitaneo Bodoniensi et Bulgarie“:
„super facto castri Feyerwar“ (Белоградчик). Magistri Nicolaus et Stephanus f. Stephani bani не могли да предадат, техният castellanus
„in dicto castro“ „nullatenus amplius ipsum castrum conservare poterrat, eo quod nulla penitus victualia castro in eodem habebantur“, страх
крепостта да не падне „ad manus infedelium regie Maiestatis“; изпратил magistris 60 armatos cum pharatrariis. Te „castellarum vestrum“
„Nicolaum f. Gubul, Thomam f. Dionysii et fratres eorumdem, cum ceteris vestris familiaribus per nos ad custodiam dicti castri dispositis
seu deputatis, in id castmm conduxerunt“. „Adversarii“ = infideles domini nostri regis „universas vias castri predicti indaginibus, fossatis et
ceteris artificiis reduserant“, затова не може да изпрати „super currus victualia“, a само farina върху 22 коня; също така нека „omnes
pinguiores equos oneratos in ipso castro, si indigerent, reservarent ad comedendum“. Ще извади срещу неприятеля feria quinta proxime
ventura in campum; „fere omnes regnicole, videlicet homines populares istius regni ad homines principis Tarnoviensis sunt conversi et
eisdem associati, dicitur enim quod pretactus princeps Tarnoviensis septem suos barones сит septem banderiis ad partes istas transmisisset“.
Нека Ladislaus voyv. Transalpinus да изпрати на помощ 3–4 sua banderia, от повече няма да има нужда. „In prelio autem die hesterna
sub castro predicto commisso quidem ex vestris familiaribus sunt vulnerati, et equi interfecti existunt et sauciati“. Themuswar, 11 nov. 1368.
Lod. rex Ben. bano regni nostri Bulgarie. Да дойде при краля заедно с войска. За охрана на civ. Bidiniensis да задържи само малко
войници. Damas (Dömös) 29 aug. 1369. Log. rex mag. Petro filio Heem, bano Bulgarie. „Quod nos imperatorem de Bodino aub fideiussione
Layk voyvôde et Dobratich (kitörölve Dragych) liberum commisimus et suam terram eidem reddere assumpsimus, ita tamen, quod duas
filias suas idem imperator nobis in obsides huc transmittet.“ In auditorium, subsidium на Петър се споменава един Benedictus banus et
Nic. de Gara de Machoro banus. Писмото носи mag. Bernabor cap. balistariorum nostrorum in Bodinio existentium. Visegrad, 19 sept.
1369. Lod. rex Benedicto bano Bulgarie. Stephanus archiepisc. Colocensis иде при него, ще му съобщи всичко „in facto resignationis
civitatis Bydiniensis et eius districtus“, поверително писмо. – № 8 (1369). „Universitas Kenezyorum et aliorum Olachorum de districtu
Sebes“ до бан Бенедикт за опрощаване на вложените 300 fl., pauperitas, походи с краля за regnum Bulgarie, след това поход за
Budinium c Дионисий, трансилвански воевода, и с брат му бан Емерих. Дионисий довел със себе си „imperatorem Grecorum“, от
оказаното му от краля hospitalitas като на крал. След това същата зима дошъл кралят „cum eodem caesare“, hospitalitas, разноските.
Походът на краля срещу Transalpinos „in montibus Alpium“, държали около 200 души до зимата, с 500 души чакали завръщането на
краля в Mihald. Опустошенията на кралските войски, запалили hortos, curias, отнесли fenum, pecora умират. Damas, 22 mai 1372.
Кралят до Бенедикт. com. Temesiensi, да почака с постройката на castri nostri novi in Orsua. В Тренчина ще има colloquium cum
imperatore. – 1371–1372. Списък на работниците при castrum Vrsue. И един mag. Petrus de Machedonia. Debrechen 8 mai (1372). Lod.
rex magistris Nic. et Petro ac nobili domini consorti mag. Benedicti f. Pauli f. Heem. Kalmon nuncius domini Stracimerii imperatoris de
Budinio до Ludv. от Laur. f. Laur. f. Joh. de Makofalna letaliter vulneratus; да затвори Larv. и да се грижи за пратеника. Никодим
Угровлашки. Основаването на малките манастири „Вратна“, 6 часа път западно от Неготин, и на „Манастирица“, на 2 часа път южно
от Кладово, тамошното население (полурумънско) приписва на някой си св. Никодим. Миличевић, стр. 957. V. ехе. Hâjdeu; грамо-
тата от 1391 г. на Стефан деспот. Има и румънска лег. – Travels of Macarius. Вж. Ягичовия Archv, 1887 (Руварац)!, I, стр. 365 и сл.
Acta patr., I, стр. 383. През 1359 г. митр. на Βιτζίνης Йоакинт бил назначен от събора за митрополит на цяла Угровлахия, също и
писмото на Александър, μεγα βοϊβόδα καὶ αὐϑέντα πάσης Οὐγγροβλαχίας. In Zolio (Alt-Sohl) 6 juli 1374. Lodovicus rex mag. Benedicto
f. Pauli f. Heem condam, bano, comiti Temesiens. „De terra Transalpina а Laykone voyvoda fugientes ad nos venerunt quidam Volachi,
videlicet Stoykan f. Dragomerii filii Voyna de Laysta, Danchul germanus condam comitis Neeg, Woyk filius Raduzlu et Selibor familiaris
specialis Laykonis voyvode et sunt modo hic in Zolio, quos adhuc ad conspectum nostrum venire non permissimus“. Нека да дойде бърже
при краля, нека да информира какво да каже на тези власи, дали кралят трябва да ги „retinere“, aut quid eis dare debeamus. „Nam
multi rumores ex parte Laykonis voyvode et Turkorum, quos dicunt esse confederatos, nobis proferuntur. Assertur etiam quod Layk voyvoda
esset in Nykapol constitutus“. Thallóczy, Századok, 1900, sept., стр. 577– 615. Diss. Dobrescu (MS, 1904). Угровлахия, казва, е визан-
тийски църковен израз (и досега: Archiepiscop şi mitropolit Ungrovlachiei). Воеводата Александър сам искал. ἀρχιερέα, през май
1359 г. митрополит на Βιτζίνης Йоакинт бил назначен митрополит (пръв) на цяла Угровлахия с условие главно да остане под Ца-
риградската патриаршия. По-рано е бил под Видин или под търновската църква. Митрополити: около 1359–1370 г. Йоакинт, около
1372/1373–1381 г. – Харитон, 1381–1394 г. – Антим (Северин), в края на столетието – Макарий?, Тимотей, Харитон и Антим по-
често се споменават в цариградските събори, били са гърци; по-късно туземци? През 1401 г. се среща ненаименуван митрополит
на Угровлахия, ἔξαρχος Οὐγγρίας καὶ Πλαγηνῶν, по-късно само ἔξαρχος Πλαγηῶν, ексархь запланиньскый, рум. exarh Plaiurilor
(Onciul обяснява: Amlaša Fogarei). През 1370 г. Даниил Критопул, като монах Антим, дотогава Видински (?) дикайофилакс, се явява
в Цариград като пратеник на угровлашкия митрополит, страната много се разширила (с придобивката на Северин), бил назначен
не като наследник (приемник) на болния и стария Йоакинт, пак митрополит на Угровлахия, но μέρος или наполовината (по-късно
Οὐγγρ. τῆς κατὰ Σεβερῖνου). Съперничеството на Цариград да не би църквата да се засили като българската и сръбската. Антим – от
1370 до 1381 г., от 1381 до 1389 г. – никой, от 1389 до може би след 1400 г. – Атанас. След това пак няма никой и тепърва в края на
XV в. се вестява епископ в Римник. Helena figliuola Vlaika, Principe de Vlachia, жена на цар Урош. Orbini, стр. 267, 269. Цар Урош,
„Анна царица ѥго“. Поменици, изд. Новаковић, стр. 29. Thallóczy (Századok, 1900 sept.). Bulgaria c Bodon. Най-напред като capitaneus
на града се явява Dionys Laczkfi, след това Ladislaus Koragyi (под него са били също Temesvar, Mihald, Orsova). По-късно, през
1368 г. и сл. като Bane Bulgaricus виждаме братята Peter Himfi и Бенедикт, които и двамата са притежавали големи имения в коми-
тата Krassó и Temes. Гарнизони във Видин, Lagany и Fejervár (Белоградчик). Съсед Vladislaus, Vlad, Lajk, воев. на Угровлахия.
Неговата доведена сестра, дъщеря на Александър и на мащеха му Clara – името ѝ не се знае – била жена на цар Срацимир. Позивът
на крал Лудвиг на 5 януари 1365 г. срещу Владислав и неговия titulum fictum („dei gratia“). Обаче нападението било насочено не
срещу Владислав, а срещу Срацимир. За да осигури Widdin, договор с Владислав, дал му Малката Влахия (Северин) и „die Knezen
von Fogaras“ (като Dux). Българският банат бил зависим от влашкото съседство. Окупацията на Видин можела да успее само с
подкрепата на една унгарска партия. През 1368 г. настъпва обтегнатост между бановете и Владислав. Кралят изпраща другаря от
Heves, mag. Nic. f. Gregor Domoszlai при Владислав; приятел от детинство на краля. Бановете на северинската граница. Оплаквания,
че Владислав агитира пред българите за Срацимир. Кралят получава от Nicolaus друго известие. Тогава кралят се опълчва срещу
Владислав. Революция при Видин. В Белоградчик гарнизонът на синовете на бан Stephan Laczkfi de Kerekegyháza, Nicolaus седмиг-
радски воевода, и Stephan, другар на Szekler, техният кастелан е вътре. Обсада, глад. Петър подканя Бенедикт да превземе крепостта,

238
 изпраща между това там Nic. de Gubul c 60 души и стрелци с лъкове. Народът държи за владетеля от Търново, на път са 7 боляри.
След това (17/2 – 15/9) бил изпратен от краля във Видин comes Nic. Domoslai; вярна партия, начело на която са дубровн. съдии
Петър u Андрей, не знаят какво да предприемат, молили скоро да дойде банът. Септември 1368 г. самият крал заминава с Хеем, на
13 октомври са в Кеве. На 25 октомври или 1 ноември са в Зокол в България (Századok, 1869, стр. 128). Войски от Седмиградско,
Мачва, Темес. Мисли, че кралят е потеглил през Алексинац. На 12 ноември кралят е „in regno Bulgarie penes Danubium ех opposito
castri Zevrin“. Грамотата Sztaray, I, № CCVIII. Ha 11 ноември 1368 г. позив към двамата Himfi да осигурят Bodon. Вероятно бълга-
рите са го били напуснали. Хрониката nota bene. Грамотата на Владислав от 25 ноември 1369 г. към Argyas, Zimmermann, II, стр.
334. Към края на 1368 г. има гарнизон в Bodon, Lagany, Белоградчик. Владислав и Шишман са превзели Видин; мъченици от Ордена
на св. Франциск, Starine, 22, стр. 9–12. Потеглили за Wadding на 12 февруари 1369 г. Поражението на седмиградци, потеглили срещу
Владислав, е станало преди 7 юни 1369 г. Грамотата от 13 ноември 1369 г. Манастирът Tolmácz е crematum от войводата Лаик.
Zimmermann, II, стр. 333, нахлуване в Седмиградско. Nic. Garai превзел Северин. – Bodon е наново в ръцете на Himfi. През лятото
на 1369 г. преговори, Срацимир е наново възстановен на престола. Гаранцията на Владислав и Добротич. В края на август 1369 г.
архиепископът Kalocza Stephanus de Insulis довел dux Срацимир през Северин във Видин. Хората на Himfi се колебаели. Orsova
била укрепена като противовес срещу Северин.]
974 Голубинский, стр. 350 и сл.
975 По настояване на Никодим воеводата Владислав основал Водицкия манастир при Мегадия. „Водица“ и съседният „Тисмена“ са
най-старите манастири във Влашко.
976 Вж. най-старите грамоти на влашките князе, дадени у Венелин, Влахо-болг. грамоты, СПб, 1840, стр. 5 и сл.
977 От папското послание до влашката воеводка Клара (Theiner, Mon. Hung., II, стр. 95, 98), личи, че една от дъщерите ѝ, Срацими-
ровата съпруга, „imperatrix Bulgariae“, в 1370 г. все още била католичка; втората „Ancha regina Servie“ била жена на последния
Неманич – цар Урош (Српски поменици, изд. Новаковић, стр. 29).
978 Раковски, Асен, стр. 52. Също и Халкокондил (Stritter, II, стр. 884) споменава за този брак.
979 Кадъна – туркиня, турска жена.
980 Според турски извори Zinkeisen, I, стр. 226 и сл. [Esclaves de la Bulgarie. N. Iorga Notes et extraits pour servir à l’histoire des croisades
au XV siècle, Revue de l’Orient, IV, 1896,1, стр. 25 и сл. Ех libris Pere: стр. 71. 17 oct. 1391: „Sclave due de progenia Burgarorum, que
fugierunt а Turchis et que incarcerate fuerunt pro domino potestate in carcere communis, quas nutrivimus in carcere de pecunia communis –
perperi VI, d. XIII, quarum una ex predictis est penes Andream de Monecia et alia propter senectutem eius demissa est in sua libertate.“ Стр.
76. 9 dec. 1391 „Pro quadam Burgara, carcerata pro Turchis“. Cometes de Famagusta: стр. 108. 1442 „Blaxio de Burgaro“. Nota 4: в Кипър
имало голям брой роби българи, купени от турците. Une troupe de ces esclaves помагали на генуезците срещу крал Петър II през
1373 г., след това останали под краля, били избити при St. Hilarion от prince d’Antioche, предводители Koromilas и Gonnari. Цитира
Mas Latrie, II, стр. 475. Bustron. Strambaldi, Macheras. За мене е съмнително! – стр. 111. 1442: „Johannes Burgarus, stipendiarius
communis Janue in Famagusta“.]
981 Напр. оратора Дим. Кидоний (около 1369): „Смешен е всеки съюз със сърби, ненадежден е с българи.“ По-подробно за това вж.
Григорович, О Сербии.
982 Грамотите в Acta patr. и Sitzber. d. W. Ak., IX, стр. 403.
983 Hopf, стр. 21. Zinkeisen, I, стр. 235.
984 Точните указания, които ни дават сръбските хроники, не оставят място за никакви съмнения относно времето.
985 Сръбският патриарх Паисий (1614–1646) разказва, че гробът на Углеша се намира при Харманли, а чудотворните му останки са
пренесени в един манастир, близо до Серес (Гласник, 22, стр. 226). Един от приемниците на Паисий, Арсений Черноевич, видял
сам гроба на Углеша в 1683 г. около Узунджово при Марица (Дневник на пътуването му за Ерусалим, Гласник, 33, стр. 187). Най-
важното известие за битката ни дава монахът Исай (Miklosich, Chrestomathia palaeoslov., стр. 72–76); срв. сръбските хроники у
Šafařik, Pam., стр. 54, 61, 72; Chalkocondyhs (Stritter, II, стр. 337); турски известия у Zinkeisen, I, стр. 224 (погрешно 1363 г.).
986 Папа Григорий XI пише на крал Лудвиг Унгарски на 14 май 1372 г., че турците превзели „nonnullas partes Grecie, subactis
quibusdam magnatibus Rascie, tum in eis dominantibus“ (Theiner, Mon. Hung, II, стр. 115), което известие трябва да отнесем за Маке-
дония. Цинкайзен (I, стр. 229) въз основа на турски извори смята, че Серес е превзет около 1373 г., Константин е подчинен в 1371 г.,
а Драгаш и Богдан – в 1374 г. Турското нападение в съюз с Шишман на влашкия воевода Владислав, за което се говори в грамотата
от 1372 г. (Fejér, IX, 4, стр. 477), се отнася вероятно към събитията в 1366 г. (Срв. статията за Вълкашин в Časopis ceh. musea, 1886.]
987 Šafařik в Гласник, VII, стр. 217; срв. пак там, VI, стр. 186. Седем монети, описани у Ljubić, Opis jugoslav. novaca, стр. 157.
988 Според сръбските хроники (Šafařik, Památ., стр. 61) този манастир е основан от Вълкашиновите синове. Срв. моята статия
Bibliographie bulgare, № 361; „игуменямъ крали Марковаго монастыря, иже во Скопье у Марка рѣка, храмъ св. великомученика
Димитрія“. [Срећковић в Гласник, 46, стр. 224; Ястребов в Гласник, 57, стр. 50 и сл.]
989 Hahn, Reise durch die Geb. des Drin. стр. 316. За Марковата женитба: „Писа се сія книга у Порѣчи у селѣ зовомъ Калугерецъ, въ
дни благовѣрнаго краля Марка, іегда отдаде Θодору Гргурову жену Хлапену и узе жену свою прьвовѣнчану Ѥлену Хлапенову
дьщере“, Cod. serb. saec. XIV. А. Попов. Описание рукописей библ. купца Хлудова, Москва, 1872, стр. 347. [За Елена вж. Орбини.]
990 Макушев, Славяне в Албании, стр. 52. Срв. Rad, V, стр. 174.
991 Hopf, 86, стр. 39. Янинска гръцка хроника, Гласник, XIV, стр. 258. Майката на Тома след смъртта на Прелюб се омъжила за
Хлапен.
992 Миладинови, стр. 254.
993 Григорович, Очерк путеш., стр. 165. [Крал Марко. В сръбските планини при Майданпек – Маркова кръчма. Маркови казанкьеве
в Доспад. Маркови кули в Ковчаза в Одринско. Ljubić: Монетите на Марко, стр. 432. Произходът на песните за Марко в Македония:
Jagić, Archiv, IV, стр. 240–242; Халанский, О слав. народной поэзии, Рус. фил. вест., 1882; о серб. песнях Косовского цикла, пак
там, 1884. Дринов в Период. сп., 19–20, стр. 134 и сл., за дебърското наречие, стр. 48.]
994 За тази фамилия срв. старосръбския речник на Даничич (под думите Деян, Евдокия, Константин), грамотите в Гласник, 24, стр.
249, и у Miklosich, Mon. serb., стр. 190. Гръцки известия у Халкокондил (Stritier, стр. 349, 354), а турските у Zinkeisen, I, стр. 227.
[Новаковиħ, Српски поменици, стр. 29.]

239
995 Hopf, стр. 457.
996 „Исуфа, държателя земли Константиновѣ“ (1431) у Константин Философ, Живот на деспот Стефан, Гл. 70; „Жеглиговъ въ странѣ
Константина“ – в записките на Михаил Островицки (1492–1501) – сръбски еничар (срв. Herm. et Ios. Iireček, Rozpravy hist. fil.,
Виена, 1860, стр. 1 и сл., а след тях и Н. Zeissberg, Die polonische Geschichtschreibung des Mittelalters, Leipzig, 1873, стр. 419). [Ве-
льбуждъ. Стефань оубы цара бльгарскаго на Бани Велъбѹшкои, Паисий в Гласник, 22, стр. 216.]
997 Голубинский, стр. 499. Heerstrasse, стр. 28. Сега селяните го наричат просто Баня.
998 Hopf, 85, стр. 448; 86, стр. 22.
999 Zinkeisen, I, стр. 237. За същото разказват Chalcocondylas, Ducas, Phrantzes, а също и румънската хроника у Григорович. [Импера-
тор Йоан и синовете му Мануил и Андроник: Berger de Xivrey, Mém. sur la vie, les ouvrages de Manuel Paléologue, Mém. de l’Acad.
des inscr., XIX, стр. 2. Вж. Heyd, I, стр. 568. Сауджи от сев-мек (сав-). Sauči-chatun Liebesbotin, Heirathsvermittlerin, Vámbéry, Das
Türkenvolk, стр. 369, 433. Вж. Rafael de Caresinis (Muratori), продължител на Дандол, за Андроник и Сауджи бей.]
1000 Накъсо във византийската хроника от 1391 г. (Wien, Sitzber., IX, стр. 392). Подробно у Phrantzes, ed. Bonn., стр. 54, където четем
още: „ϰαί μετά τίνων τϖν φίλων αὐτοῦ συμβολυσάμενος ϰαί τῆν τῆς γυναιϰός αὐτοῦ συγγενϖν ϰαί τοῦ πενϑεροῦ αὐτοῦ Μάρϰου τοῦ τῇς
Βουλγαρίας ἔτι μέρος δεσπόζοντος“. Както и да е, но не Марко е бил тъст на Андроник, а отдавна починалият цар е Александър.
1001 Hopf, 86, стр. 27. С по-положителни сведения за съжаление не разполагаме. [Добротица. N. Jorga, Notes et extrait pour servir à
l’histoire des croisades au XV siècle, стр. 253 и сл. Registres des comptes de la colonie génoise de Caffa. Стр. 33, „Die XIII-a Marcii (1375).
Anthonius Bonaventura scriba galee, que ad presens armatur occasione guerre Dobodissii debet. . . asp. VI m.“. Бележка за Добротица.
Стр. 34, „Die XII octubris (1374). Gallea communis Caffe armanda tempore regiminis nobilis viri domini Aymoni de Grimaldis, causa
guerre Drobodize, de qua fuit patronus Martinus de Mari, qmndam Cosmaëlis, civis Januensis. – Die XXVIII-a aprilis (1375). Gallea
communis Caffe, nuper armata, tempore regiminis egregii viri domini Juliani de Castro, consulis Caffe, ocaxione guerre Dobrodize, de qua
est patronus Paulus de Reza“ – Canale, Della Crimea, II, стр. 59, разказва, que en 1370 déjà les Génois avaient eu des démêlés avec un
Signore de Dobritza. Bruun, Notíces sur les col. ital. en Gazarie, стр. 24. – Μηνἰ νοεμβρ’φ ιά’σςʹ, τοῦ .ςωπβʹ. ἔτους, ἰνδ. ιβ. ἦ .ϑεν ὁ τοῦ
βασιλέως τϖν ‘Ρωμαίων, ϰῦρ ‘Ιωάννου, τοῦ Παλαιολόγου ὑιός, ὁ ϰῦρ Μιχαήλ μετά δύο μεγάλων ϰατέργων ϰαί ἑνός μιϰροτεροϑ ϰατά τά
τοῦ βασιλέως ἡμϖν, ϰαί σταϑείς ἡμέρας .ε. παλίνοσος γέγονε, μή ἀνίσας τϖν ἀδοϰήτων, ϖν σὺν αὐτῷ ὁ βεστιάριος, ϰῦρ ‘Ιωάννης ὁ
Αδρονιϰούπουλος, ὅς ϰαί ἀνελϑὼν, ὁ Παλαιολόγος αὐτὸς ἐξῆλϑε ϰαί γέγονεν ὐπόσπονδος τῷ βασιλεῖ ἡμϖν. Panaretos, ed. Tafel, стр. 368
b.]
1002 Според италианските хроники и грамоти, Hopf, стр. 26–28. Договорът с Иванко е издаден от de Sacy в Mémoires de l’acad. des
inscr., VII, Paris, 1824, стр. 319–326; по-късно в Notices et extraits des manuscrits de la bibl. royale de Paris, IX, 1827, стр. 65.

240
 Глава XXIII. Завладяване на България от турците
Южнославянска конфедерация при крал Стефан Твърдко Босненски. Победа на съюзниците при Топ-
лица (1387). Първо Шишманово подчинение. Битката на Косово поле (1389). Второ турско нахлуване
в България. Превземане на Търново и падане на българското царство и националната църква (1393).
Пленяване на цар Шишман. Бой на Ровинско поле и смъртта на Крали Марко. Бой при Никопол (1396).
Краят на цар Срацимир (1398). Цяла България под турска власт

В течение на 25 години турците извършили грамадно преобразование по целия полуостров. В Тракия

те заседнали здраво. Византия била безсилна, а от другите, повечето обвързани с данък и враждуващи
помежду си отделни княжества, на които се разделили България, Македония, Албания и Елада, не могло
да се очаква никаква сериозна опасност. Оставал само храбрият сръбски народ в трите държави: Сърбия,
Босна и Зета. Заплашвани отпред от турците, в тил от маджарите, южните славяни вече ясно виждали, че
бурята от година на година все повече и повече се приближава. Тогава чак те се вдигат по цялата страна
от р. Кулпа до Шар, от Адриатика до р. Тимок, та всички вкупом да се хвърлят в исполинската борба на
живот и смърт.
След сражението при Марица Сърбия дълбоко западнала. Лазар, който преди това се ползвал с голямо
влияние в Дунавската и Моравската област, сега наистина пак владеел земята, но не вече като цар или
даже не като крал, а като обикновен княз. Почти независимо от него, на Косово поле управлявал Вълк
Бранкович, който имал резиденция в Прищина.
През време на сръбските крамоли богомилска Босна успяла да се издигне като първа държава между
южните славяни. Стефан Твърдко, зет на цар Срацимир Бдински, отначало само бан на Босна по благо-
волението на маджарския крал, сега използвал случая, отделил се от маджарската върховна власт и в
1376 г. се коронясал в Малашевския манастир за крал на Сърбия, Босна, крайморската земя и западните
земи. Като правнук на крал Стефан Драгутин (по майка), след убийството на последния Неманич – царя
Урош, той считал себе си за наследник на сръбските царе и крале. За главна своя цел в политиката той си
поставил постепенно да турне основите на една голяма южнославянска държава от Адриатическо море
до Дунав и Драва. Твърдко помагал както на сръбския Лазар, така и на хърватите, които току-що се били
разбунтували срещу Мария Маджарска и нейния съпруг Сигизмунд Люксембургски. Той успял да прев-
земе Далмация и с това открил на Босна достъп към морето. За да се хареса на хърватите католици, той
напуснал Източната църква и преминал в лоното на Латинската. В самото Хърватско войводите му в съюз
с местното дворянство се борили за съединение на Хърватско със силната по онова време Босна 1003.
По такъв начин босняци, сърби и хървати създали тесен съюз срещу маджари и турци. Сърбинът Балша
II, владетел на цялата област от Дубровник до Валона, сключил с Лазар военен съюз и се присъединил
също към конфедерацията. Неизвестно е какво е било становището към конфедерацията на двамата бъл-
гарски царе – видинския и търновския, от които Срацимир бил тъст на Твърдко, а Шишман – зет на Ла-
зар.1004 Срацимир продължавал да воюва срещу брат си, като дори се отделил от Търновската патриаршия
и в духовно отношение поставил земите си в подчинение на Цариградската църква. За известно време той
отнел на Шишман и София, епархията на която в 1371 г. била поставена от цариградския патриарх под
бдинския митрополит;1005 обаче в 1378 г. намираме София пак подвластна на Шишман.1006 В тези борби на
Срацимир помагала намиращата се в брачно родство с него влашка княжеска фамилия, а това дало повод
на Шишман да почне война срещу Йоан Дан – война, в която последният загинал. 1007 Мястото на Йоан
Дан заел енергичният му брат Йоан Мирчо, който се отделил в църковно отношение от Византия и под-
чинил държавата си на далечната Охридска църква. 1008
Скоро събитията в България и в Албания отвлекли на юг вниманието на съюзниците от крайморската и
савската земя. Още отдавна беглер бег Лала шахин се опитвал да турне ръка на София, но напразно войс-
ките му губили сили да минат с ускорен марш по прекрасната долина между Витоша и Балканите –
„райска картина“. Само хитростта му помогнала да превземе града. Един млад турчин се явява пред со-
фийския началник – бан Янко, който го приел много дружелюбно като отстъпник от мохамеданството и
го направил не само свой главен соколник, но и главно свое доверено лице. Веднъж отишли на лов близко

241
до границата. Въоръжената свита на Янко се пръснала в разни посоки, а турчинът неочаквано се нахвър-
лил върху бана, вързал го, качил го на коня си и така го отвлякъл в Пловдив. Тамошният комендант Индже
Балабан бей тръгнал бързо за София и я превзел (1382). Така поне разказват турците. 1009
По-опасно било нахлуването на турците в Албания, където Балша продължавал да враждува с албанеца
Топиа за Дурацо. Топиа повикал на помощ турците. В кръвопролитен бой с беглер бег Хайредин на сол-
ната степ Савра при р. Девол, Балша паднал убит, а наред с него, разказват, паднал също и Иваниш, брат
на Крали Марко (1385).1010 Турците по това време предприемали чести нападения чак до Артския залив и
завладели за известно време даже и Солун. В редовете на завоевателите имало и албански ренегати. Ита-
лианските морски държави счели тогава за нужно по примера на дубровчаните да сключат с турците тър-
говски договори: Венеция в 1384 г., Генуа в 1387 г. [?].
Южнославянските съюзници между това чакали да настъпи удобна минута, та да влязат в борба с тур-
ците. Удобен случай се явил в 1386 г. Докато султан Мурад воювал с княз Али бег Карамански, Твърдко
и Лазар се готвили да го нападнат, а Шишман, макар и да бил съгласен с тях, не искал открито да се отдели
от султана. Обаче това раздвижване не избягнало от окото на Мурад. Той бързо потеглил от Азия, разг-
рабил цяла България, превзел след отчаяна съпротива сръбския Ниш и принудил Лазар всяка година да
му плаща данък 1000 фунта сребро и да му дава по 1000 конници спомагателна войска.1011 И при все това
Лазар и Твърдко още на следващата година събрали 30 000-на войска и потеглили против турците. Мурад,
който бил зает сега в Азия, успял да им противопостави едва 20 000 души. При Плочник на р. Топлица
съединените босненски и сръбски войски нанесли на османите такова силно поражение, че едва една пета
от турската войска избегнала смъртта или плен (1387). Това било първата, но и последната победа на
южнославянската конфедерация над азиатските пришълци. 1012
Радост обзела целия полуостров: непреодолимият „победител в свещената борба“ (гази) бил поразен. И
Шишман тогава побързал открито да се съюзи със сърбите и отказал на Мурад да му дава военна помощ.
Същото сторил и Иванко, синът на Добротич, който също така немного преди това е трябвало да се при-
съедини към турците.1013 Султанът, горейки от гняв, в продължение на цяла година усилено се готвел и в
Азия, и в Европа за поход с цел да си отмъсти. Венецианците, страхувайки се за Пелопонес, се постарали
да съставят лига с всички гръцки и франкски владетели в Елада. 1014 А славяните знаели много добре какво
им готви Мурад с приготовленията си.
В 1388 г. предният отряд на турската войска, около 30 000 души, под предводителството на великия
везир Али паша, син на Хайредин, излязъл от Одрин и потеглил на север. Шишман, най-слабият съюзник,
е трябвало пръв да падне. За жалост освен едностранчивите и късни турски хроники, нямаме никакви
други по-подробни известия за хода на тази борба. Али преминал Балкана при Айтос, заповядал на Якши
бег внезапно нощем да нападне Провадия, а сам завладял Шумен и всички околни твърдини; от друга
страна, опитът на Иванко да превземе Варна пропаднал напълно. Търново след кратка съпротива капиту-
лирал. Шишман, като се затворил в добре снабдения с припаси Никопол, принудил Али да повика на
помощ самия Мурад, тъй като немислимо било да се превземе градът с глад. Мурад пристигнал от Одрин
с войска, която като наводнение заляла всички околности, така че Шишман бил принуден да сключи мир,
на какъвто се съгласили при условие, че ще заплати следуемия се за няколко години данък и ще предаде
крепостта Дръстър. Обаче щом султанът се отдалечил, Шишман се решил на отчаяна съпротива и отказал
да предаде Дръстър. Но великият везир, владеейки Шумен и всички проходи, превзел с пристъп не само
Дръстър, но и всички градове и крепости по течението на Дунав и за втори път обсадил царя в Никопол.
Нещастният Шишман, както предават, на колене заедно с жена си и децата си молил Али да се застъпи за
него пред султана. Него заедно със семейството му изпратили в Мурадовия лагер при Таусли (не се знае
где се намира) и там той бил не само помилван, но и оставен на престола (1388). България отново била
унижена и разграбена, но не още напълно поробена. 1015
След този поход, а може би и по-рано, цар Срацимир се принудил също да се покори на турската власт.
Държавата му по онова време и без това била арена на нерадостни борби. Цариградският патриарх настоял
в 1381 г. видинският митрополит да бъде сменен, вероятно защото бил посветен в този сан в Търново, а
на негово място по предложение на цар Срацимир бил назначен йеромонахът Касиан. Този почтен цър-
ковен пастир бил обвинен в убийство и трябвало да избяга и да скита цели шест години. Най-сетне в
1392 г. Йоасаф – българският съставител на жития на светии – бил определен за митрополит.1016

242
 В същото това време, когато Али се разпореждал в България, както си искал, храбрият Лазаров войвода
Димитрий, син на Войхна, превзел българската погранична крепост Пирот (между София и Ниш), в която
имало и войски на великия везир. Якши бег с внезапна нощна атака успял пак да влезе в Пирот и да го
разруши, но при все това бил принуден да отстъпи и едва се спасил из клисурите от преследващите го
сърби. Междувременно Мурад потеглил от Пловдив и през Ихтиман, Кюстендил и Кратово се отправил
за Сърбия.
На 15 юни 1389 г. – на Видов ден – цялото Косово поле от двете страни на р. Лаб сияело от великолепния
блясък на оръжията. Тук станала онази битка на народите, последиците от която и сега още живо се чув-
стват.1017 Тук се изправили срещу турците: сърбите под водителството на храбрия и благочестив старец
Лазар и бошняците под началството на воеводата Владко Хранич; наред с тях се сражавал хърватският
бан Иван Хорват, след това спасилите се при гибелта на своята родина българи, румънските спомагателни
войски на воеводата Мирчо1018 и мнозина владетели от Албания, повечето от които не видели вече отечес-
твото си. На другата страна – срещу християните, стояли турците, контингентите на разни малоазиатски
князе, християнският васал Константин Македонски, а може би дори и сам Крали Марко. На разсъмване
султан Мурад бил заклан в своята шатра от Милош Обилич, който с този си геройски подвиг искал да
премахне падналите върху него подозрения в измяна и веднага след убийството сам той загинал мъчени-
чески от жестока смърт. Баязид – султановият син – поел главното началство. Отначало победата клоняла
на сръбска страна, но след това изведнъж военното щастие им изменило. Лазар бил пленен и заедно с
много други дворяни бил обезглавен върху трупа на Мурад. Загубите и от двете страни били грамадни.
Смъртта на двамата водители – Мурад и Лазар – засилила още повече впечатлението от този незабравим
злополучен ден. Баязид, наречен вече Илдъръм (светкавицата), именно с тази победа почнал своето цару-
ване и се върнал в Одрин.
Със светкавична бързина се разнесли навсякъде чудни предания за великата битка, съставили се песни
и скоро се дошло дотам, че не могло с положителност да се определи кое е историческа истина и кое е
измислица. Общо взето, историческият ход на това велико събитие от смъртната борба на южните славяни
е покрит с непроницаем мрак. Отначало на смъртта на Мурад и на турското отстъпление от полесраже-
нието гледали като на победа на християнството. В такъв дух е писал и крал Твърдко до гражданите на
Трогир и на Флоренция; в Париж, в черквата „Notre Dame“, даже бил отслужен тържествен благодарствен
молебен за мнимата победа, на който молебен присъствал и сам кралят Карл VI с придворните си. 1019
На сръбския престол стъпил младият Стефан Лазаревич, набожен и учен, но слаб управител, неприли-
чащ на баща си, недостатъчно силен за борба с Баязид. Той се задължил да плаща данък, да дава спома-
гателни войски, всяка година лично да се явява във Високата порта и да пожертва сестра си Оливера
(Милева в народните песни) в харема на победителя. Той сам считал положението си за съвсем несигурно
и затова заедно с брат си Вълко и с майка си Милица, като монахиня – Евгения, влязъл в споразумение с
Атонския манастир „Русикон“ да приемат в него и да скрият богатствата му, та на всеки случай да бъде
осигурен, ако бъде принуден да бяга от страната си. 1020 Също така и Вълк Бранкович, прищински владетел,
макар и да потърсил след битката прибежище в Дубровник, бил принуден да плаща данък.1021 Сръбският
народ счита неговата измяна като причина за нещастието на Косово поле. Трудно е да се определи исто-
рически дали това наистина е така. Крал Твърдко умрял в 1391 г. и, както и Душан, не оставил равен на
себе си приемник.
Баязид I наченал своето управление с едно кърваво злодеяние: на Косове поле още преди сражението
той дал заповед да удушат брат му Якуб, когато той още нищо не знаел за бащината си смърт. С това в
практиката на османската династия било въведено законното братоубийство като главна опора на прес-
толонаследието. Баязид скоро почнал да се отклонява от простия живот на прадедите си и се отдал на
сладострастни пороци. Варварският владетел принуждавал младите и цветущи момчета и красиви моми-
чета, отвлечени от гърци, славяни, румъни, албанци, сакси и франки, да пеят пред него песни на родния
си език в двореца му в Бруса и безпътствал с тях до безумие. Неочакваното военно щастие и пребогатата
плячка скоро развалили нравствения характер на турците-победители.1022
Баязид станал сега главният посредник между славянските, гръцките и франкските владетели на Изток;
даже крал Владислав Неаполитански търсел възможност да се сдружи с него. След няколко години турс-
ката държава се простряла до Карпатите и до Сава. В 1390 г. един отряд войска преминал даже в сръбската
Дунавска област, но бил отблъснат от [северинския] бан Николай Перений. 1023 В 1391 г. Мирчо, който в

243
споразумение с мохамеданските малоазиатски владетели нападнал турците, бил победен и поставен в съ-
щото положение към Портата, в каквото бил и Стефан Лазаревич. 1024 В 1392 г. станала първата война с
маджарите. Султанът заел с войските си крепостта Голубац на Дунав, но бил принуден да отстъпи и ма-
джарите го преследвали до ждрелските теснини. 1025 В същото време турски отряди нападали и Босна.
След това бил нанесен главният удар и върху България. Причина са били може би някакви тайни прего-
вори на Шишман с Маджарско.1026 Злото, нанесено от византийската лъжецивилизация, от егоизма на бо-
лярите и от религиозните смутове, не могло да бъде вече поправено със себеотрицанието и с героизма
само на няколко лица. Имало още доста много войски и укрепени места. Още се държали по-големите
градове като Търново, Никопол, Свищов и др. В Добруджа господарувал приемникът на Иванко (умрял
след кратко управление) – влашкият княз Мирчо, който завладял тогава и Дръстър. 1027 Още в 1390 г., ко-
гато сключил съюз с Владислав II Полски против крал Сигизмунд, той се подписвал „terrarum Dobrodicii
despotus et Tristri dominus“. А в грамотата, дадена на Стругалския манастир в 1409 г. в „Гюрговѣ градѣ“,
той сам нарича себе си воевода Угровлашки, господар на областта оттатък планините (Фогараш и Омлаш)
и на двата бряга на цялата дунавска земя до великото море и „владелец“ на град Дръстър. Същата титла
се повтаря и в 1406 г.1028
Търново превъзхождало всички български градове и по големината си, и по богатството си, и по своите
отчасти природни, отчасти изкуствени укрепления. Ето защо турците нападнали най-напред именно този
център на българския живот. За последните часове на древния царски престолен град дълго време бяха
познати само някои отделни лаконични бележки в руски и сръбски летописи. Едва преди три години рус-
кият архимандрид Леонид откри Похвалното слово на патриарх Евтимий, съставено от съвременника
Григорий Цамблак от Търново, което въпреки голямата си натруфеност е извънредно ценен извор. 1029
Прз пролетта на 1393 г. Баязид събрал азиатските си войски, преминал през Хелеспонт и ги съединил
тук със западните си войски; между тях вероятно са били някои християнски владетели от Македония.
Той поверил главното командване на своя син Челеби1030 и му заповядал да тръгне към Търново. Неочак-
вано градът бива обкръжен от вси страни. Турците заплашили гражданите с пожар и смърт, ако не се
предадат. При това Търново бил превзет само с атака, и то след тримесечна обсада откъм сегашния Хи-
сар,1031 на 17 юли 1393 г.1032 „Веднага – покъртително описва Цамблак – изгониха от църквите свещени-
ците, а на тяхно място поставиха безсрамни хора; в ръцете на чужденците попадна кивотът на Завета, а
тайнствата хвърлиха на кучетата.“ Патриарската черква „Възнесение Христово“ била преобърната в джа-
мия; останалите черкви претърпели същата участ или били обърнати на бани и конюшни. Мощите на
светците били изхвърлени и изгорени. Всички дворци и черкви на Трапезица били опожарени и срутени
до основи. Същата участ постигнала и царските дворци на Царевец, обаче стените и кулите им стърчели
чак до XVII в.
В отсъствието на цар Шишман,1033 който се мъчел да се противопостави на турците на друго място, глав-
ното лице в града бил Евтимий. Мъжествено тръгнал той сам към стана на турците, за да смекчи гнева на
повелителя на варварите. Когато Баязидовият син видял патриарха да се приближава към него неустра-
шим и с такова спокойствие, като че ли всички ужаси от войната са били само стенни изображения, той
станал, любезно го посрещнал, предложил му да седне, изслушал молбите му, обаче изпълнил много
малко от обещанията си. Изгонен от патриаршеския си дом на Царевец, Евтимий се пренесъл в черквата
под височината, която черква била посветена „на име връховнихъ“ (т.е. на апостолите Петър и Павел, сега
съборна черква), и се стараел да ободрява гражданите с благи думи и утехи.
Градският комендант, когото Челеби оставил, „произвел буря, още по-силна и по-ужасна от първата,
само при спомена за която езикът се свива и тръпки побиват цялото тяло“. С коварство се отървал той от
храбрите и войнствени българи, защото знаел добре, че само мъртви те ще са безопасни за него и ще го
оставят на мира. Той свикал в черква всички видни граждани и боляри под предлог, че иска да се съветва
с тях за някакви общи работи. Когато те, без нищо да подозират, се събрали, почнало предателско клане.
Ни стар, ни млад не бил пощаден, пък и никой не молил за милост. Загинали всички – всичко 110 мъче-
ници. Целият под на черквата бил залян с кръв, а труповете били изхвърлени за храна на птиците не-
бесни.1034
Евтимий бил затворен в тъмница. Пашата заповядал да му снемат духовните одежди, да го отведат „надъ
стѣну града“ и там публично да го обезглавят, та всички да видят смъртта на неустрашимия църковен
пастир. Почтеният старец вече навел главата си, но изведнъж (както разказва преданието) по чудо някакво

244
ръката на палача останала неподвижна във въздуха, ужас обзел пашата и всички турци, и те освободили
Евтимий.
По-късно била получена заповед от Баязид всички търновци от по-видни родове, по-богати и по-красиви
да бъдат изселени на изток. Тогава именно изпратили на заточение в Тракия и Евтимий. Патриархът на-
пуснал Търново, обкръжен от своите изгонени съграждани, и опирайки се на своя жезъл, горчиво оплак-
вал съдбата на отечеството си. Гледката била такава, че дори и камъните биха заплакали. Бащи с децата
си, братя със сестрите си се прощавали завинаги. Оттатък Балкана турците, които съпровождали това
тъжно шествие, заповядали на Евтимий да се отдели. Всички изгнаници паднали на колене около патри-
арха, целували му ръцете, наричали го свой баща, а жените слагали пред него децата си. Щастливи били
тези, които сполучвали да допрат устните си до края на одеждата му; някои скубели тревата на мястото,
където той стоял, а останалите, които били по-далеч от него, горчиво плачейки, получавали последните
му благословии. Евтимий ги съветвал да останат верни на християнството, навел колене заедно с тях и се
помолил; след това станал и ги благословил за последен път. Когато някои завикали: „Кому ни оставяш,
добрий ни пастирю?“, той им отговорил: „На пресветата Троица нине и во веки“, и турците го отвели.
Изгнаниците от метрополията на Асеновци изчезнали безследно във вътрешността на Мала Азия; заги-
нали са вероятно под мечовете на Тимуровите диви орди, които превърнали половината Азия в пустиня.
Евтимий доживял последните си дни в „Македония“, т.е. в Тракия, където по градове и по села, в къщи и
на открито безспир проповядвал, предпазвал народа от мохамеданство и го поучавал в нравствен живот.
Парите, които щедро му давали боляри и болярки, той раздавал на бедните; евангелието било единстве-
ното негово съкровище. Този последен търновски патриарх умрял на заточение и бил причислен към на-
ционалните светци на своя народ.1035
Останалите в Търново жители по неволя били свидетели и зрители на ужасното, в истинския смисъл на
думата „пълно опустошение на града“. Турски колонисти заели Царевец, който оттогава именно бил на-
речен Хисар, та оттам да държат в страх и трепет гражданството. Евтимиевите ученици се разпръснали
по Русия и Сърбия и разнесли там българските книги, също така както и гръцките учени след падането на
Цариград обогатиха Запада със старите класици. Та нали България още много отдавна е била центърът,
където гръцката култура се е преработвала и приспособявала за славяните. Мнозина търновци, особено
боляри, приели мохамеданството. Прочутата отдавна лавра „Св. 40 мъченици“, създание на Асен II, силно
пострадала при борбата, била преобърната в джамия; и християни, и мохамедани още и досега вярват, че
в предвечерието на 9 март (Св. 40 мъченици) в нея стават чудеса. Минарето ѝ много често се срутвало и
най-после неотдавна открили, че причина за това са намиращите се под него гробове на царе и национални
светии.1036 С превземането на Търново и със заточаването на патриарх Евтимий била унищожена българ-
ската национална църква.1037 Още през август 1394 г. цариградският патриарх определил молдавския мит-
рополит (τὴς Μαυροβλαχίας) да извършва епископските треби в Търново, където той дошъл още на след-
ващата година. В 1402 г. Търново си има вече свой отделен митрополит, подчинен на византийския пат-
риарх. И така, държавата попаднала под властта на турци, а църквата – на гърци.
Това е всичкото, което можахме да издирим за падането на Търново. Участта на последния цар Иван
Шишман III все още е покрита с приказен мрак. Местни известия няма. Турците разказват, че когато Али
отново обсадил Шишман в Никопол, последният в отчаянието си се покрил със саван и молел да бъде
пощаден. Турците го хвърлили в една пловдивска тъмница и там според разказите на едни той бил убит,
а според други бил оставен жив.1038 Шилтбергер, много близък по време свидетел, разказва, че херцогът
на Средна България, наречен Шусманес, бил взет в плен заедно със сина си от Баязид; „бащата умрял в
тъмница“. Също и някои руски летописи говорят за плен, а румънската хроника казва накратко: „И плени
Баязид Шишман, българския господар, и го умъртви в 6903 г. Тогава турци превзеха цялата земя на бъл-
гарите.“1039 Синът на Шишман – Александър, за да спаси живота си, приел мохамеданството и бил назна-
чен за управител на Самсун в Мала Азия.
Друго разказват българските предания. Според тях последният цар умрял от геройска смърт на бойното
поле. И досега още се пее прекрасната песен:

Откак се е, мила моя майко ле, зора зазорила,

оттогас е, мила моя майко ле, войска провървяла.
Кон до коня, мила моя майко ле, юнак до юнака,

245
 сабите им, мила моя майко ле, както ясно слънце,
огън светка, мила моя майко ле, през гора зелена.
Войвода им, мила моя майко ле, сам цар Иван Шишман,
отговаря, мила моя майко ле, сам цар Иван Шишман:
Боже силни, мила моя майко ле, боже създателю,
помогни ни, мила моя майко ле, сила и юнашство!
Бой щем да се бием, мила моя майко ле, на софийско поле,
кръв ще леем, мила моя майко ле, за Христово име,
ще прославим, мила моя майко ле, християнска вяра.

Това е само един откъслек, началото на песента. Издателите ѝ, братя Миладинови, дават следното съ-
държание на преданието, разказвано в Самоков за това последно сражение на цар Шишман:1040 турците се
спрели при Костенец, близо до изворите на Марица, а българите – при Самоков, около извора, наречен
Сефер чешмеси баир („планински извор на бойното поле“). Шишман седем пъти бил раняван на онова
мясτο, на което сега на 1/4 час път от Самоков извират седем извора. Тежко ранен, той отстъпил в кре-
постта, развалините на която и днес се виждат, и там умрял; една грамада от камъни, на шест лакътя
дължина, е неговият гроб. Турците наричат това място Кусум-Ефенди, т.е. св. Димитър, почитат гроба
като светиня и без да се боят от стръмния път, всеки петък го посещават. Понеже битката станала на
Димитров ден (26.X ст.ст. – 8.XI н.ст.), турците вярват, че този светец им помогнал да победят.
Тук имаме едно ясно предание, свързано с определена местност. То не е единствено. Равнината, която
се простира пред входа в Момина клисура по течението на р. Марица, се нарича от селяните Костено поле
поради многото сражения, които са станали там между българи и византийци, а по-късно между цар Иван
Шишман и турците; тук наистина много често и в голям брой се изравят човешки кости. Недалеч оттам,
около Петрич, на една стръмна височина над р. Тополница, посочват на крепостта Шишманица, където,
както разправят, Шишман оказал такава съпротива на турците, че цялата река се обагрила от кръв. 1041
Също и по балканските върхове, например в Твърдишката планина, между Сливен и Казанлък, се виждат
развалините на построения уж от цар Шишман Шишкин град, където Шишман водил исполинска борба
с османлиите и според преданието те оставили убити тук до 10 000 еничари. 1042
Повечето от тези предания са свързани с околностите на самоковските и ихтиманските клисури. Грешка
бихме направили, ако приемем, че в тях няма никакво историческо съдържание; нали и народните преда-
ния имат също свое основание. Нека добавим още, че и в самия Царственик, съставен в 1762 г. от българ-
ския патриот Паисий, родом из околностите на Самоков, въз основа на оскъдни документи, но на богати
предания, се споменава за същото това сражение. В Царственика четем, че докато траяла обсадата на
Търново, цар Шишман се промъкнал с болярите си и с войска в София, където срещнал сподвижниците
си от Никопол, Свищов, Плевен и Дръстър. Той скрил съкровищата си в един добре защитен с окоп и с
вода манастир на р. Искър и се борил с турците още седем години, докато българите успели да убият в
Костенец „Узун Мусулмана“ през време на раздора между Баязидовите синове; разправят, че тогава сул-
тан Муса, за да си отмъсти, нападнал Шишман при Самоков и го убил в боя: синът пък на царя – Владис-
лав – избягал в Бдин при Срацимир.1043
Това бягство на Шишмановия син съвсем не е измислица. То се потвърждава и от грамотата на крал
Сигизмунд, с която той дава като дар на Фружин, син на покойния Шишман, българския цар, едно вла-
дение в Темешския комитат за проявената от него храброст в щастливи и в нещастни походи на маджари
срещу турци и срещу други врагове на държавата. 1044
Споменът за царуването на цар Иван Шишман се запазил до началoто на XVI в. В мирния договор между
Людвиг – крал чешки и маджарски, и султан Селим от 1 април 1519 г., наред със сръбските и с босненс-
ките крепости са изброени и: Флорентин (при устието на Тимок), Бдин (Бодон) заедно с цялата област,
по-нататък „terra cesaris Sysman“ c Оряхово, Никопол и Гюргево, освен това долните области с Дръстър,
Хърсово и Килия.1045
Падането на България възбудило големи страхове в Маджарско. На Великден 1394 г. всички маджарски
знатни се събрали в Буда за обсъждане на отбранителни мерки против турците. 1046 [?]Сигизмунд изпратил
пратеници при Баязид, които да го упрекнат затуй, че той е завладял България, макар тя да принадлежала
на маджарската корона. Баязид посочил на посланиците окаченото по стените оръжие и казал: „Върнете

246
се при господаря си и му кажете, че правата ми върху България почиват на оръжието, което видяхте
тук.“1047
Живо почувствала Баязидовата победа и Византия. За това допринесъл още един факт. Всички христи-
янски васали, подвластни на великолепния двор на султана в Серес, а именно император Мануил Визан-
тийски, деспот Теодор Морейски, Стефан Лазаревич, Константин Македонски и др., се събрали и разсър-
дени от дивото и заповедническо отношение на султана, решили никога вече да не стъпват в Портата. За
да се заякчи съюзът им, Константин дал дъщеря си Елена на император Мануил. Турците обаче узнали за
този техен безсилен заговор и почнали по-силно, отколкото преди, да притесняват Византия. 1048
Завладяването на България трябвало да се закрепи с поход против Мирчо. През есента на 1394 г. Баязид
минал Дунава; с него били, макар и против волята си, Стефан Лазаревич, Константин и Крали Марко. На
полето, наречено „на Ровини“, на 10 октомври Мирчо нанесъл такова поражение на турците, че облаци от
стрели затъмнили небето. Много паши и воеводи паднали в този ден, а между тях и историческият Марко
и с него и Константин. Според разказа на един съвременник преди сражението Марко казал на Констан-
тин: „Моля Бога само да помогне на християните, а аз сам да падна в тази битка.“ Обаче според народните
предания той не умрял; разказват, че той чака в една пещера деня, когато отново ще види слънчевата
светлина. Баязид след срамно бягство бил принуден да сключи мир с Мирчо. 1049
Крал Сигизмунд изпратил в началото на 1395 г. пратеници в Италия и Франция да моли за помощ срещу
турците, сключил след това съюз с Мирчо в Кронщат и задължил Молдавия да му плаща данък. През
лятото със своите маджари той обсадил Малкия Никопол на Дунав (Турну Мъгуреле, срещу Големия
Никопол на българския бряг), превзел го с пристъп, главно с помощта на хърватите, и оставил там гарни-
зон. На връщане в Трансилвания той трябвало да води бой, за да си пробие път през карпатските проходи,
които били заети от румънски стрелци, защото Мирчо искал чрез промяна на политиката си да се запази
от гнева на султана.1050
В 1396 г. Сигизмунд тръгнал на изток начело на отбор войска, в състава на която имало много западни
рицари, особено французи. В юни той се надявал да влезе в Цариград. Първа съпротива те срещнали в
Бдин, където още бил цар Срацимир, но с турски гарнизон. 1051 На следващия ден, когато френските рицари
се готвели за атака, царят се предал с Бдин и с цялата си земя на Сигизмунд. Предал също и всички турци,
които се намирали в крепостта. По-голяма съпротива срещнал кралят в защитеното с дълбоки ровове
Оряхово.1052 Обаче и тук българският гарнизон капитулирал и също предал всички турци. Християните
били пуснати на свобода, а турците – изклани. Пред Големия Никопол (сега крепост Никопол) пристиг-
нали и идещите през Влахия отряди и сам княз Мирчо; силата на съединените войски достигнала до 60
000 души. Големият Никопол се задържал 15 дни, докато пристигнал от Търново и Баязид. На 28 септем-
ври пламнал голям бой на югоизток в равнината, между лъкатушната долина на Осъм и дунавските блата,
на разстояние само около две мили от крепостта. След жестока борба битката завършила а пълна гибел за
християнската войска. В турските редове се отличил сръбският княз Стефан Лазаревич. При бягството
много рицари и войници се издавили в Дунав. Сигизмунд едва се спасил, като избягал на един малък
кораб към устието на Дунав, а оттам след дълго морско пътуване се върнал в отечеството си през Цариград
и Рагуза. На другия ден Баязид заповядал варварски да избият пред шатрата му повече от 3000 пленници,
а само най-благородните рицари, за които се надявали да получат откупа изпратили в Азия. 1053
За участта на Срацимир свидетелства една кратка бележка у сръбските летописи. 1054 „В 6906 г. (= 1398)
цар Баязид изведе цар Срацимир от Бдин.“ Срацимировият син и съуправител1055 Константин избягал в
Маджарско, а след това в Сърбия, където и умрял в Белград на 16 септември 1422 г., оплакван от Стефан
Лазаревич като роден брат.1056
След падането на Бдин цяла България от Варна до Тимок била вече подчинена на азиатските варвари.
Много от градовете били разрушени, на други били дадени турски привилегии. Болярите се задържали
още дълго време, главно като приемали мохамеданството. Селата страшно запустели, защото турците
превръщали цели области в пустини и навсякъде опожарявали черкви и манастири. Рилският манастир,
уединен сред високите планини, няколко години стоял напуснат. Жителите на равнините бягали по пла-
нините и там основавали нови градове. Много народ заедно с боляри и духовенство избягали във Влашко,
Маджарско и Сърбия. Много българи, особено богомили, се потурчили до завоеванието или по-късно и
особено много край Ловеч, околностите на който и сега още са населени от така наречените помаци, т.е.
българомохамедани.1057

247
1003 Вж. Rački, Pokret na slavenskom jugu koncem XIV i početkom XV stolječa, Rad, II, III, IV – отличен труд. [Nota bene: старият
някогашен кипърски канцлер Mezières след Никополския бой (Delaville, стр. 342) написал Epistre lamentable et consolatoire sur le fait
de la desanfiture etc., ed. Kervyn, Froissart, XVI, стр. 444–523. Там се говори за досегашните султани, les conditions en gros de
l’Amorath turq et de son fils Baseth, de leur fortune et de leur grand puissance et vaillance; une récapitulation brievre des conquestres que
l’Amourath et son fils Baseth ont fait sur les Crestiens. Fhilippe de Mezière от Амиен, около 1343 г. навярно 30-годишен при кипърския
двор, през времето на крал Петър канцлер, заминал с краля на Запад, в 1371 г. бил изпратен от Петър II с благопожелания при
Григорий XI за папство, но от него бил отстранен, през 1379 г. постъпил в манастира „Целестий“ в Париж. Споменатото съчинение
е отчасти алегорично. През 1375 г. Григорий XI в Авиньон VI Id. Dec., anno V° съобщава на йоанитите, че турците „iamque imperium
Bulgariae et regnum Serviae aliasque partes dictorum christianorum crudeliter impetere asseruntur“, Hürmuzaki, I, 2, стр. 229, и след това
пак на стр. 293, под 1385 г. в писмо до хоспиталитите в Украйна и Далмация със същата дата VI Id. Dec., anno V°! – Григорий XI
(избран на 30 декември 1370 г.) папувал от 5 януари 1371 до 27 март 1378 г. Следователно VI Id. Dec., anno V°: 8 декември 1375 г.]
1004 Сръбска хроника, Šafařik, Pam., стр. 72. Chalcocondylas y Stritter, стр. 885.
1005 Acta patr., I, стр. 551.
1006 Грамота у Šafařik, Památky, 2-ро изд., стр. 105–108: „якоже пріидоша люди монастырѣ того въ земѧ царства ми, въ Срѣдецъ“.
[След смъртта на новоръкоположения митрополит на Северна Русия Дионисий, по-рано суздалски архиепископ, който на връщане
от Цариград умрял на път в Киев през октомври 1385 г., митрополит Киприан заминал за Цариград: „von an der Donau
nomadisirenden Volksstämmen ausgeplündert“, и останал дълго време в Цариград. Филарет, немският превод (без цитати), I, стр. 203.
Баласчев, Сборник, 18, 1901, І, стр. 132–170. Калист, цариградски патриарх, бил против търновския патриарх, по-късно цариградс-
ката църква се обявила против патриарх Евтимий. Видинската епархия е била под Цариград. Стр. 145, Дринов твърди, че през
1371 г. на търновската църква била отнета и Софийската епархия, Acta patr., I, стр. 581. Срацимир вероятно отнел Средец от брат
си. Иречек твърди същото. Стр. 146: грамотата в Acta patr. е без дата, но от ІІ, стр. 161 е ясно, че Срацимир се присъединил към
цариградската църква през 1381 г., през времето на патриарх Нил, когато митрополит видински бил Касиан II, стр. 163 (Нил
патриархувал от 1380 до 1389 г.), следователно вече през времето на патриарх Евтимий. Стр. 148: работите за София след 1381 г.:
Софийско до 1382 г. е било всякога Шишманово, никакви войни не са се водили за него, нито пък инак между братята Шишман и
Срацимир. Софийско (стр. 149) тепърва след превземането му от турците е минало под Видин или Цариград, може би през 1394 г.,
след падането на Търново.]
1007 Брахилогичните бележки в румънската хроника у Григорович („В това време се случи, че Шишман, българският господар, уби
воеводата Дан, господаря на румъните“) и в две румънски хроники у Rösler, Rom. Stud., стр. 290. Родословието на влашките князе
според Мирчовия хрисовул (Венелин, Влахо-болг. грамоти, № 2) е следното:

[Nota bene respice. Според румънските историци са управлявали: Александър (или Ник. Александър) 1338–1364, Владислав 1364–
1372, Радул 1372–1384.]
1008 Голубинский, стр. 363.
1009 Според турски известия в Mémoires de l’acad. des inscr., VII. 1827, стр. 327–334 (Yanouka ban).
1010 Hahn, Reise durch die Gebiete des Drin etc, стр. 317. Hopf, стр. 43. Според сръбските хроники (Šafařik, Pam., стр. 61) Вълкашин
имал трима синове: Марко, Димитрий и Андрей. Според Hopf, 85, стр. 475, Димитър се потурчил.
1011 Сръбските хроники (Šafařik, Pam., стр. 74) отнасят падането на Ниш в 1386 г. Годината 1375 в турските извори (Zinkeisen, I, стр.
230) дори по топографски причини е съмнителна, защото турците едва ли биха могли да се задържат в Ниш, без да владеят София.
1012 Сръбските хроники, пак там. Zinkeisen, 1, стр. 250. [Цяла бърканица в историята на боя при Плочник, срв. Руварац, Кнез Лазар,
стр. 20 и сл. Ала вж. Леунклавий = Нешри.]
1013 Leunclavius, Hist. Musulmanae Turcorum, I, XVIII, Francofurti, 1591, стр. 265.
1014 Hopf (Ersch-Gruber, 86), стр. 49.
1015 Сеаделдин (Zinkeisen, I, стр. 252–255) говори за пълно покоряване на страната, което е погрешно. Съвсем друго изложение ни
дава Leunclavius, стр. 268–276. [Delaville, стр. 163: Boucicaut и Renaud de Roye от Венеция се отправили за Цариград, Амурат бил
при Галиполи, било през le carême 1388 г. Le (Le livre de faits на В. няма дата, Delaville поставя тази дата), в capitale de l’empite
d’Orient чакал за un saut-conduit от султана, на Амурат предложили своя меч срещу сарацините, но той искал да бъде в мир с
мюсюлманските князе, цели три месеца (през пролетта на 1388) Амурат ги придружавал par Turquie d’Europe, Bulgarie, le Danube
et la Hongrie в своите земи. Предложили на Сигизмунд своите услуги, но напразно, той се готвел срещу marquis de Moravie, не
срещу infidèles; три месеца през 1388 г. останал в Унгария, Roye заминал за Прусия, Boucicaut за Венеция (през март 1389 г. сигурно
е бил в Египет).]
1016 Acta patr., II, стр. 28, 161. Дринов, Исторически преглед на бълг. църква, стр. 120. Zachariae von Lingenthal, Beitr. zur Gesch. der
bulg. Kirche, стр. 33.
1017 За Косовската битка вж. Rački, Rad, III, стр. 91. Zinkeisen, I, стр. 256 и статията „Косово поле“ на Йос. Перволф, проф. във
Варшавския унив., в чешката енциклопедия „Slovnik Naučny“, Praha, 1861–1873, т. 11.
1018 Rösler, Rom. Stud., стр. 312. [Според турците (Нешри) в 1389 г. с турците на Косово е бил и Серадж, присъединил се към тях
при Ихтиман (Наmmеr, I, стр. 171, 174, Leunclavius, стр. 282), според Ковачевић, Вук Бранковић, стр. 33, цар Срацимир, но Саридже

248
 у Хамер, Саража е турски военен началник, който пленил Лазар. Константин Философ, Гласник, 42. За Косовската битка споме-
нава според Delaville, стр. 222, и Chronique du religieux de St. Denis, II, стр. 386–391, под годината 1395, и то погрешно. Срв. Клаич,
История на Босна. Че албанци не е имало на Косово, доказва Ковачевич, Страхиня = Гюрг Страцимирович.]
1019 Zinkeisen, 1, стр. 290.
1020 Грамота от 1396 г., Гласник, 24, стр. 277. Монашеските републики в Атон и Патмос през време на тези нападения били пощадени
от всички партии.
1021 Monumenta serb., стр. 215, 222.
1022 Zinkeisen, I, стр. 380 и сл.
1023 Zinkeisen, I, стр. 272. Rački в Rad, III, стр. 108,125. [На 6 януари 1391 г. „Настанише се турци у Скоплъу“ Опис. рукоп. Хлудова,
стр 291, 316. Ковачевић, Вук Бранковић стр. 24.]
1024 Zinkeisen, 1, стр. 284.
1025 [През 1392 г. походът на Сигизмунд, Huber, Archiv, 66, стр. 536, 28 mai „in descensu nostro campestri prope Ersomlio“, 27 et 28 iuni
„in descensu nostro campestri prope castrum Gerebuncs (или Grebencz), 25 iuli „in descensu regni campestri in regno Rasciae“. Според
грамотата на Сигизмунд, дадена на граф Herm. Cil., magna potesta Bayzath, Turcorum imperatoris prope Kewe ultra Danubium...
insidiose чакала, отстъпила, кралят потеглил срещу крепостта Izdryl. Тук бил изпратен Сигизмунд според Huber грамота 1410 за
обсадата на гр. Galambocz, Fejér, X, 5, стр. 163 (то е старобълг. Голѫбьць; срв. Гълъбец между София и Пирдоп; сръб. Голубац! С.
М.). Nöldeke, Auszüge от Nešri, Geschichte des osmanischen Hauses, Morgenländische Zeitschrift, XIII, XV, 1861. XV: Bajezids
Thronbesteigung. В Сърбия (Laz Ili) войска заема Кратово, в Скопие е Jijit Bei (баща на Исак бей), във Видин Фируз бей. Евренос
бей наново в Сер, превзел Видин (Воден) и Eitroz (sic). Фируз от Видин нахлул във Влашко. Jigit бил зает с Босна. Баязид през
зимата останал в Одрин. Hurmuzaki, Docum., I, 2, 1890, стр. 345. Сигизмунд датира „in descensu nostro campestri contra Turcos in
regno Rasciae in festo S. Jacobi apostoli anno dom. 1392“. Из сбирката на град Keményi.]
1026 Баязид казал веднъж на Стефан Лазаревич (чиято биография е съставена от Константин Философ, Гласник, 42, стр. 268): „Кой
владетел, който се е подчинил веднъж на унгарците, си е възобновил властта? И споменал именно българските царе и др.“
1027 Rösler, Rom. Stud., стр. 307: „Нямаме никакви сведения някой да е вземал титлата владетел на Добруджа и Силистра.“ Не се
съмнявам, че това е останало като наследство след Иванко, който изчезва безследно в историята. В Мирчовата грамота от 1387 г.
(Венелин, стр. 9) такава титла още няма. Engel, Geschichte von Bulgarien, пише (стр. 465), без да посочва извора: „Свищов, Видин и
др. места, заети от влашкия воевода (тогава Миркса, син на Владислав), продължавали да се съпротивляват“ (1392).
1028 „Въ Христа Бога благовьрный и христолюбивый и самодержавный Іоаннъ Мирча великій воевода и господинъ, милостїѫ божіѫ
и божіемъ дарованіемъ обладаѭшу ми и господствуѭшуми въсей земи Унгровлахійской и Запланинскимъ странамъ и оба пола по
въсему Подунавю, даже до великаго морѣ, и Дръстру граду владалецъ“, Венелин, стр. 18; срв. също стр. 22. [Мирчо и син му Михаил
са изобразени според фреската в манастира „Козя“ у Hurmuzaki, Documente privitóre la istoria Românilor, I, 2, 1890. Пак там, стр. 315.
През 1389 г. Мирчо сключил съюз с полския крал Владислав срещу Сигизмунд, в него бил и Петър Молдавски. „Mircii voywode
Transalpini etc“. Стр. 322, № 262. „Mircius dei gratia woyvoda Transalpinus, Ffogoras et Olmas dux, Severini comes, terrarum Dobrodicii
despotus et Tristi dominus“ сключва съюз с крал Владислав срещу Сигизмунд, 1390, in Lublin in vigilia Sancte Agnesis. Оригиналът
се намира в главния архив в Москва. Издали са го вече Dogiel, Cod. diplom. regni Pol., I, 2, стр. 598 и Fejér, X, I, стр. 652; X, стр. 309.
У Хурмузаки има и факсимиле. Стр. 334, № 275. „Myrcius dei gratia woiewoda Transalpinus, Fogoras et Olmas dux, Severini comes,
Trestri dominus ac terrarum Dobrodicii dispotus etc.“ „in Lembеrga in octava bеatorum Petri et Pauli apostolorum“ 1391 г. подновява
гореспоменатия договор. Оригиналът пак там. И от него има факсимиле. Стр. 341. От 1391 г. славянската грамота е само в латински
превод: „Joannes Mircsa dei gratia princeps et vaivoda totius regni Vallachiae incipiendo ad Alpibus usque ad confina Tartariae totiusque
terrae Fogaras perpetuus dominus“. Nota bene: respice omnia ibidem. Стр. 359. 1395. Nos Mirchya vayvoda Transalpinus, dux de Fogaras
et banus de Zewrin, нищо повече. Факсимиле на грамотата в Софийския сборник (НУ), IX.]
1029 Напечатано в Гласник, 31, 1371, стр. 248–292.
1030 „Амуратовъ сынъ Челюбій“ (руски летопис). Цамблак споменава само за „варварския цар“. Сам Баязид е взел участие в боя през
пролетта на 1393 г. в Азия при Кастамуни (Zinkeisen, I, стр. 354). [Челеби е титла на Баязид, вж. Нешри и Галатските книги.]
1031 Раковски, Асен, стр. 126, по предание.
1032 В сръбските летописи. Šafařik, Pam., стр. 74: „Въ лѣто 6901 пріеше Тоурци Трьновь іюла 31“ [по-точно: 31.] Руски летоп. (Никон,
IV, стр. 252): (1393) „того же лѣта Амуратовъ сынъ Челюбій Амиря турскій взя землю болгарскую и градъ ихъ славный Терновъ, и
царя ихъ, и патриарха, и митрополиты, и епископы ихъ плѣни, а мощи святыхъ пожже и соборную церковь въ мизгить прѣтвори“.
У съвременника Йоасаф, митр. Бдински (Гласник, 31, стр. 253) 6902 г. (= 1394), инд. 3, но в тази година се пада инд. 2 (срв. Голубин-
ский, стр. 222). [П. Р. Славейков, Как се превзело Търново без цар, Сборник (НУ), XI, 2, стр. 114 и сл. Местно предание nota bene.]
1033 [„Свобода“, Г. III, бр. 256 от 29 март 1889 г. Важно историческо откритие за българите (бележки из турски книги от Пазвантовата
библиотека, със спомени за цар Шишман), срв. Период. сп., VII, 32–33, стр. 422.]
1034 Не само Цамблак, но също тъй и едно търновско предание (Раковски, Асен, стр. 111) разказва за това кръвопролитие, но пренася
действието на Марно поле, извън града, където уж били измамнически заклани на един пир всички по-видни граждани.
1035 [Доклад на комисията по изследване откритието на светите мощи на последния български патриарх Евтимий. Издава Светият
синод на българската църква, София, 1906, 22 стр. Останките на патриарх Евтимий били намерени на 9 декември (източен календар)
1905 г. в Бачковския манастир, южно от Станимака, с оловена плочка: ,,Св(ѧтыѧ) мощи Еѵθѵміоу прѣосенномоу (sic) арх(іеписко-
поу) в(еликаго) гр(ада) Трън(ова) и Блъгарω(мъ) патріар(хоу).“ Там и факсимиле. От Синода в София била изпратена комисия за
изследване на гроба: архимандрит Неофит, йеродякон Григорий, проф. В. Н. Златарски. Златарски ми изпрати днес тази брошурка.
27.I.1906.]
1036 Даскалов (вж. стр. 101, бел. 13).
1037 Acta patr., II, стр. 223, 241, 570. [Митрополитът на Μαυροβλαχίας (Йеремия) дълго време е останал в Цариград, март 1393 – юни
1394 г., за цариградските събори, стр. 167, 202, 208, 215. Стр. 223, август, инд. II (6902–1394) προτροπὴ δοϑεῖσα τῷ Μαυροβλαχίας
ἀπερχομένῳ εἰς τὸ Τρίναβον. Позволява му се да отиде с божия помощ εἰς τὴν ἁγιωτάτην εκκλησίαν Τρινόβου, та там да изпълнява
всичките си архиерейски права, ὀφείλεις τοιγαροῦν έπιλαβέσϑαι τῆς ἀγιωτάτης ταύτης έϰϰλησίας ϰαί διδάσϰειν τοὺς ἐν αὐτῇ

249
 εὐρισϰομένους ϰαί παραινεῖν αὐτοῖς ϰαί εἰσηγεῖσϑαι τά πρός σωτηρίαν αὐτϖν. Стр. 213. През септември 1394 г. е още в Цариград на
събор. Стр. 241 (6903–1395) май, инд. III. Писмо на патриарха: кир протопоп Петър се изпраща за управител на митрополията в
Мавровлахия, да изпъди тамошните (2) псевдоепископи, докато работите се уредят ϰαί ἤ ὀ γνήσιος μητροπολίτης Μαυροβλαχίας
ἀπέλϑῃ ἐϰεῖσε (ν ῦν γάρ περί τό Τρίναβον ἐπιδημεῖ) ἤ ἄλλο τι γένηται ϑεραπευτιϰώτερον τοῦτων. Ha същия с писмото се поверява уп-
равлението на митрополията на Росовлахия. Стр. 243. На същия се дава и препоръчително писмо до воеводата Стефан на Росовла-
хия. Росовлахия = Мавровлахия за разлика от Угровлахия. Nota bene: и Видин, и Угровлахия, и Мавровлахия са в уния с византийс-
ката църква. Nota bene: положението на Варна и околността, на Вичина (Мачин). Отношенията на Цариград към Русия. Търново е
изолирано. Acta patr., II, стр. 528. На 26 юли 1401 г. писма за молдавските работи. Патриарх е Матей. Споменава се μέγας βοεβόδα
πάσης Μολδοβλαχίας κῦρ Ἀλέξανδρος, c пратеници молил за опрощаване на епископ Йосиф, когото патр. Антоний като
σερβοεπίσκοπον ἤργησε, изпратил там митр. Йеремия, който „εἰς τὸν Τρίναβον ἀποσταλεὶς ἐπὶ τῷ διενεργεῖν ἐκεῖσε τὰ ἐκκλησιαστικά“.
Йосиф е местен жител, συγγενὴς τῶν αὐϑέντων, ръкоположен от митрополита Γαλίτζης, „ἔνδοσν λαβόντα συνοδιϰϖς χειροτονεῖν
ἐπισϰόπους εἰς τὰς Μιϰρᾶς ʼΡωσίας ἐπισϰοπὰς, ὧν ἤν ϰαί τό Άσπρόϰαστρον“, бил от него ръкоположен. Патриархът позволил. Молда-
вия била уж в 1374 г. под Охрид (Urechia)? Преди 1376 г. епископи са били Мелетий и Йосиф (за Аспрокастрон), който бил роднина
на молдавските князе (Мушабещи) и ръкоположен от митрополита на Галиция Антоний. През 1388/1389 г. изменникът Paul. Taganis
като цариградски патриарх ръкоположил Симеон за митрополит в Галиция, който се отказал. Екзарсите на патриарха в Молдава не
били приети. След това бил изпратен в Молдава митрополит Йеремия (около август 1391 – март 1393), но не бил приет от молдав-
ците. Анатеми. Тепърва в 1401 г. старият Йосиф, συγγενὴς τῶν αὐϑέντων, бил признат от патриарха като γνήσιος μητροπολίτης. Мол-
давия в Acta patr. се споменава като Ῥωσο βλαχία, Μαυρο βλαχία и (II, стр. 528, 530) Μολδο βλαχία.
1038 Zinkeisen, I, стр. 284. Тук синът му е наречен също Шишман, но на стр. 453 съвсем правилно – Александър.
1039 Schiltberger, пос. съч., стр. 65. Румънската хроника у Григорович, пос. съч., 6903 г. – 1 септ. 1394 до 31 авг. 1395 г. „Ши принсе
пре Шоушмань домноул Шкѣилорь дел’тъе ани. sur. Атоунче лоуарѫ Тоурчіи цара Шкѣилорь коу тотоуль.“
1040 К. и Д. Миладинови, Български народни песни, стр. 78. [Шишмановата песен: Заимов, Миналото, I, стр. 101. – Самоковските
предания за Цар Шишман, Сборник, V, 2, 127 и сл., от Хр. Марков. Българската песен за цар Шишман е нова, Славейков.]
1041 Захариев, стр. 53, 79.
1042 Записки на Панайот Хитов, стр. 149.
1043 Царственик на Паисий, излязъл значително преработен в Буда в 1844 г. В сп. „Общ труд“, Болград, 1868, III, са дадени 22 стари
коледарски песни, в това число под № 6 и свещеническата: „Смрть на цара Шишман бея“. В нея се разказва: „Черно море и бял
Дунав се развълнували и изхвърлили бял манастир. Калугерите се изповядали, а игуменът записвал. Последният грешник разказал,
че той бил верен Шишманов слуга; но веднъж, като минавали покрай един извор, той отказал да даде вода на царя и му отрязъл
русата глава с побелялата брада. След това вълнението пак се прекратило.“ [Nöldeke, Auszüge aus Niśris Geschichte des osmanischen
Hauses, Zeitschrift der morgenländ. Gesellschaft, 15, 1861, стр. 338: „Als nun der dem Herrscher zinspflichtige Woiwode der Walachen
Myrće dies hörte, setzte er über die Donau, verheerte du Eben von Kadin (?), machte einige Bekenner des Islâms zu Märtyrern, andere zu
Gefangenen, und kehrte dann nach der Walachei zurück. Sobald der Grossherr hievon Kunde erhielt, schob er den Feldzug gegen Kastamuni
für dieses Jahr auf und kehrte nach Adrianopel zurück. Nachdem er Renner zusammengezogen hatte, ging er von Nikopolis nach der Walachei
über, wo er brennend und verheerend einherzog. Nachdem die Glaubenskämpfer viel Beute gemacht hatten, stellte sich Myrće den Bekennern
des Islâms bei einem Orte Namens Argysch entgegen, wurde aber wiederum geschlagen. Der grösste Theil seines Heeres musste über de
Klinge sprigen.“ Unterwerfung Mirćes a. 793 des Higre. Стр. 344. 19 Džemazibuhra 796 Баязид превзел Солунската област, предприел
поход срещу Йенишехир и Атина. Стр. 349. След Никополския бой Баязид се занимал с цариградските работи. Той превзел Никопол
и Силистра, след това се отправил срещу Морея, спрял в Караферия, където основал Armenküche. Стр. 350. Лазаровият син дал на
Баязид своята хубава сестра, от нея той се научил да пие вино. След това Вълковият син поискал [град] Смедерево, султанът му го
дал, също и Göjerźenlik, обаче Никопол и Обура (?) не ги дал. Стр. 355. Областта на Сарихан, в равнината Мениман номади, не се
подчинявали на закона за солта, та били преселени в равнината около Пловдив (Nota bene: topica на картата, Sarychanli).]
1044 Фрушин, Фрусин, Engel, стр. 565 (без годината). [Fejér и дубровнишките excerpta.]
1045 Theiner, Mon. Hung., II, стр. 624.
1046 Rački, Rad. III, стр. 147.
1047 За това събитие разказват едно и също както унгарецът Туроч, така и гъркът Францес. Zinkeisen, I, стр. 286.
1048 Zinkeisen, I, стр. 281. Hopf, стр. 57.
1049 Константин, Живот на деспот Стефан Лазаревич, съст. в 1431 г. (Гласник, 42, стр. 269). Денят на битката (10 окт. 6903 г.) е
даден в сръбския летопис. Šafařik, Pam., стр. 74. Подробни сведения, но без годината и мястото, има и в румънската хроника у
Григорович. [В сръбския манастир „Душица“ при Неготин се разправя преданието, че Марко бил ранен във Влашко при Крайова,
след което уж умрял в „Душица“ и там бил погребан. Милићевић, Србиjа, стр. 955.]
1050 Rački, Pokret etc, Rad, IV, стр. 1–3. [За влашките работи обширно разправя Huber, Archiv, 66, стр. 541 и сл. Туроцовият разказ не
издържа. В началото на 1395 г. Сигизмунд нахлува в Молдава, през лятото потегля за Влашко. Според грамотата pro Jo. de Maroth
от 1404 г. Баязид с многобройна войска от турци и други варварски народи нахлул в трансилванската страна, по-голямата част
опустошил, превзел със сила крепостта Малък Никопол „familiari nostro voiv. Merche“ и оставил в нея гарнизон. Сигизмунд сега
наново отнел от турците Малкия Никопол. Пак настанил там Merche. На връщане през Алпите Pozata (au. Pazata) власите ги на-
паднали с отровни копия и стрели. Nic. Gara се защитавал, в грамотата от 1408 г. Сигизмунд обвинява Мирчо за това предателство.
Huber, стр. 545, се обявява против Иречек, известието на житието на Стефан Лазаревич за поражението на Баязид през 1394 г. „der
Wahrheit nicht entspricht“.– Mirchya, Mircea voyv. Transalpinus на 7 март 1395 г. в Брашов се подчинил на Сигизмунд, във войните с
турците ще върви с него с всичката си войска, ще достави на унгарците храна срещу пари. Fejér, X, 2, стр. 270. Мирчо бил и dux de
Fogaras и banus de Zevrin. Очевидно е, че е бил бежанец. Завладяването през 1391 г. на Влашко според Zinkeisen изглежда за Huber,
стр. 547, погрешно. Сигизмунд през април, май и след това тепърва на 26 юли бил в Будин, през време на похода умряла кралица
Мария на 17 май 1395 г. На 6 юли 1396 г. „campestri nostro descensu prope villam Hozyomezeu vocatum“, очевидно на връщане.
Според грамотите pro Kanijai и Petr Peren и власите били на страната на турците, следователно страната е била турска.]

250
1051 Schiltberger, стр. 52, „ein statt, genannt Pudem, die ist ein hoptstat in der Pulgery. Do kam der herr des landes und der statt und gab sich
in die gnad des kunigs“. Мемоарите на маршал Boucicaut (Michaud et Poujoulat, Nouvelle collection, II, стр. 237): „le seigneur du pays,
lequel estoit chrestien grec et par forcе avoit esté mis en la subjection des Turcs.“
1052 У Boucicaut Raco, в грамотата на Сигизмунд (Fejér, IX, 4, стр. 56). Orchow погрешно е взет за Оршова.
1053 Проф. Брун (Путеш. Шильтбергера, Зап. Новоросс. универс., I) и по неговия пример и Thomas (Sitz. Ber. der Münch. Akad., 1869,
II, стр. 271), както и аз в първото издание на „Българска история“ сме пренесли битката при развалините на римския Никопол ad
Haemum, запазен и до днес при селото Никюп, при вливането на Росица в Янтра. Обаче стълбът „Дикилиташ“, който се смяташе
като паметник на султановата победа, е поставен още от римляните и сръбският летописец, според когото битката била „на рѣцѣ
Роситѣ у Никополю“, е смесил (както изтъква сега Брун) едва ли не рекичката Лосита, вливаща се в Осъм недалеч от дунавския
Никопол, с далечната Росица. Че под Голям Никопол трябва да се подразбира днешният град със същото име, че Малък Никопол
съвпада с разположения срещу Никопол Турну Мъгуреле, и че битката е станала при първия град, сега всичко това е вече доказано,
след като се проучиха местата от Kanitz, Donau-Bulgarien, II, сар. IV и VIII. Срв. Брун, Некоторыя истор. сообр. и пр., ЖМНПр,
СХСIII, отд. 2, стр. 71–73. [Köhler, Die Schlachten von Nicopoli und Varna, стр. 12 цитира Fejér, Cod. dipl., X, 2, стр. 418, № 247,
където се споменава Csar Strachmerios. За съдбата на Срацимир срв. Период. сп., I. Ad Boucicaut: Dellaville le Roulx, La France en
Orient au 14 s., Expéditions du maréchal Boucicaut, 2 voll., Paris, 1886, 518 + 335 стр. (Bibl. de l’école de Rome). Реферат от Hoogewega
в Mitth. für öst. Geschichte, VIII, 4, 1887, стр. 656–661. Ценно съчинение и сбирка от грамоти за боя при Никопол. В бележката на
стр. 669 важна непечатана грамота, писмо на венецианския дож от януари 1400 г. до Албрехт IV Австрийски по византийските
работи. Зитити в летописа от 1395 г. у Даскалов, Чтения, цит. място, са азимити = латини. Срв. азимство в Душ. Зак., § 5 кодек.
Delaville, цит. съч., стр. 213 за Livre des faîts, c несигурно авторство, „il faut cependant, croyons-nous, rejeter l’hypothèse qui attribue la
composition de l’ouvrage à Boucicaut lui-même. Kervyn de Lettenhove мисли, че авторът е Christine de Pisan, но Delaville не мисли
така, по-скоро е някой от приближените на Boucicaut, Jean de Châteaumorand, l’auteur probable de la Chronique du bon duc Loys, или
Jean d’Ony, le fidèle écuyer du maréchal. За обсадата на Малък Никопол от Сигизмунд вж. Huber. Сигизмунд пише: „Bydino, civitate
fortissima nec non Strachmerio eiusdem imperatore nostre ditioni votive subiugatis, adhinc eminus egrediendo, castro Oryko nuncupato“
etc. 1397. Fejér, X, 2, стр. 418; Hurmuzaki, I, 2, стр. 381. Boucicaut, ch. XXIII, стр. 237: „А l’issuè du royaume de Hongrie veindrent au
fleuve que on nome le Danube, si le passerent à navires. Outre cestre riviers avoit une grosse ville fermée que on nommoit Baudins, qui se
tenoit pour les Turcs, si la voulurent nos gens assaillir. Devant cette ville feut faict le comte de Nevers chevalier, aussi le comte de la Manche
et plusieurs autres. Le lendemain qu’ils feurent arrivez prirent à combattre la dicte ville par grande ordonnance. Mais aussi tost que l’assault
feut commencé saillit dehors le seigneur du pays, lequel estoit chrestien grec, et par force avoit este mis en la subjection des Turcs, et veint
rendre luy, la ville et tout son pays au roi de Hongrie, et luy delivra tous les Turcs qui estoient dedans la forteresse. Ch. XXIV. Оттам
заминали срещу autre ville appellée Raco. Бой за моста над дълбок ров. Храбра защита. Вътре la plus grande partie chrestiens grecs,
предали се на унгарския крал. Ала те предали всички турци, които били избити. След това се отправили срещу Никопол, „une moult
forte ville“. Ch. XXV, стр. 239: крал Сигизмунд заповядал да се захванат „deux belles mines par dessoubz terre, lesquelles furent faites
et menée jusques à la muraille de la ville“. Широки за 3 души. Обсадата траяла bien quinze jours. 1397, 26 януари „provisiones factas“
от крал Сигизмунд „in Licostomo, Chaliachera et in Constantinopoli“. Ljubić, IV, стр. 399. Hurmuzaki, I, 2, 1890. Sigm. 1396, стр. 377,
„iuxta castrum Nicopolis maioris (= Fejér, X, 2, стр. 342), стр. 377, „circa castrum maioris (пак там, стр. 343), стр. 381, „in campo castri
maioris Nicopolis“ (Fejér, X, 2, стр. 418), стр. 385, „casrtum maioris Nicopolis“. Твърдението, че в числото на пощадените от султана
пленници бил и цар Срацимир – комбинация на Брун. За Никопол са писали на унгарски Bárczay (обвинява Сигизмунд в пълна
неспособност и безразсъдност). – Вж. Jagić, стр. 314.]
1054 Šafařik, Pam., стр. 74. В Григоровичовата румънска хроника свидетелството, че уж „Срацимир императул“ станал турски васал
едва след битката при Никопол, е погрешно. [За лаконичната бележка в сръбските летописи върху съдбата на Срацимир вж. Период.
сп., I.]
1055 „Младый царь“ у Йоасаф, митр. Бдински. Вж. Голубинский, стр. 224.
1056 Константин, Живот на Стефан Лазаревич, стр. 424. Денят е даден в сръб. летоп. (Šafařik, Památ., стр. 76).
1057 [Acta Bulg. eccl.]

251
 Глава XXIV. България в XV в.
Битката при Ангора (1402) и последици от нея. Въстание на българските князе (около 1405). Меж-
дуособна война между Баязидовите синове (1409–1413). Поход на маджарския крал Владислав до
Златица в Балкана (1443). Битка при Варна (1444). Падане на Цариград и на всички християнски
държави на полуострова. Скандербег

Появата на страшилището на света Тимур хан и страшната битка на народите при Ангора (20 юли
1402)1058 биха могли наистина да погубят така бързо разраслата се османска държава, ако източните хрис-
тиянски народи – гърци, славяни, албанци, румъни и източни франки, бяха съумели по-добре да използват
дълбокото падане на смъртния си враг. Взаимното съперничество, нравственият упадък на Изтока, оста-
релите предубеждения на Запада към Източната църква и най-после погрешното предположение, че ожес-
точената братска война между Баязидовите синове сама по себе си ще унищожи османската държава –
всичко това задържало християните в този решителен момент да действат дружно против турците.
Най-старият Баязидов син Сюлейман (Μαουσουλμάνης у гърците, Мусолман у славяните), човек храбър
и благороден, но жаден за наслади и с особена слабост към виното, почнал да управлява от Одрин цяла
Европейска Турция. Той сключил съюз с император Мануил в 1403 г., като му отстъпил не само Солун и
Тесалия, но и целия морски бряг от Панион на Пропонтида до Месемврия, заедно с някои острови. 1059 В
Тракия отново настъпил благодатен мир, от какъвто тя така дълго бе лишена. На север Стефан Лазаревич,
който щастливо бил избягал от бойното поле при Ангора, където се сражавал като турски васал, завзел
отново всичките си бащини земи от Дунав до Шар. Той бил учен и храбър човек, но лош политик. Така
било съдено, щото Сърбия, втисната между Маджарско и Турция и отслабнала от вътрешни крамоли, да
падне като жертва на войната между споменатите две държави. 1060
Какво е ставало тогава в България, има само едно свидетелство в старосръбската биография на Стефан
Лазаревич, безценен исторически извор, съставен от очевидеца и съвременника Константин Философ,
българин от Костенец. Около 1405 г. българските градове по сръбската граница, в долината на Тимок и в
околностите на Пирот се разбунтували против турците, подстрекавани без съмнение от Срацимировия
син Константин. Сюлейман обаче бързо навлязъл в долината на р. Темск, която, след като напои дългата
оживена с 33 села и с 3 манастира балканска долина, се влива в Нишава, и усмирил въстаналите. 1061
По-малкият Сюлейманов брат Мохамед, с прозвище „Кюришджи Челеби“, т.е. господар на борците 1062,
справедлив и миролюбив човек, чужд на всякакъв фанатизъм, завладял между това отново цяла Мала
Азия. Той искал да се помири с брат си с условие да му се паднат азиатските провинции, а на Сюлейман –
европейските, но Сюлеймановото властолюбие развалило този план.
В 1409 г. Мохамед изпратил най-малкия брат Муса в Европа да започне военните действия против Сю-
лейман. Муса тръгнал с кораби от Синоп, потеглил към устието на Дунав и приятелски бил посрещнат от
Мирчо. Турските гарнизони в дунавските земи, Стефан Лазаревич, брат му Вълк и български боляри и
градове се присъединили към Муса. Мирчо, който владеел още няколко български крайдунавски града,
му помогнал с всичките си сили. До самите византийски стени, около крепостта Космидион при Златния
рог, станал боят между Сюлейман и Муса. Султан Сюлейман, подпомогнат от византийците, победил
поради предателството на съюзниците на неговия враг: в разгара на боя сърбите изоставили Муса, а Вълк
дори преминал с цялата си войска на страната на Сюлейман1063. Муса се спасил с бягство и разбойничес-
твал по балканите и по Тракия. Той нападнал Вълк, когато същият се връщал в Пловдив, и го обезглавил
в една гора (6 юни 1410 г.)1064; същата участ сполетяла и племенника му Лазар, близо до Одрин. По заповед
на Муса пловдивският митрополит Дамян бил убит в черквата, а трупът му изхвърлен през градската
стена. Изобщо Пловдив тогава много пострадал. Сюлейман пък го и опожарил, защото тамошните турци
били на страната на Муса.
Сюлейман отново се предал в Одрин на веселби и пиянство, но за малко било неговото величие: нена-
дейно пред града се явил Муса и много от знатните преминали на негова страна. Сюлейман се опитал да
избяга в Цариград, но бил хванат и удушен (5 юни 1411 г.).1065

252
 Муса бил по-енергичен и по-нравствен от Сюлейман, строгостта му обаче се превръщала в тирания. Той
се отметнал от брат си Мохамед и му станал смъртен враг. С много разбойнишки набези и с обсадата на
богатия град Ново Бърдо той отмъщавал на сърбите за измяната им в битката пред Цариград, а Стефан му
се отплатил с разграбване на Пиротската област. В 1413 г. против Муса въстанал турският комендант на
съседните със Сърбия крепости Хамуз бег, а заедно с него и българите по Тимошката долина. Муса, след
като завладял българските крепости Свърлиг и Соколец (дн. Баня), пленил Хамуз бег, извел селските жи-
тели и преселил в областта между планините Ртан и Озрен колонисти от други области. След това преми-
нал границата и завоювал сръбските крепости Болван и Липовац (развалините им и досега личат около
Алексинац), Сталач при сливането на двете Морави и Коприан (Прокупле). 1066
Муса отнел от византийците при понтийската страна и Тесалия и нападнал самата Византия, но бил
отблъснат. Затова пък нанесъл на брат си Мохамед, когато последният с помощта на гърците преминавал
Босфора, такова поражение при град Инджигис, че той едвам успял да се върне в Азия.
Междувременно Стефан Лазаревич свързал съюз против Муса с Юсуф, „началник на Константиновата
земя“, и с Йигит, скопски пограничен воевода, които и двамата избягали от затвора на Муса в Димотика
и се върнали в областите си. В същото време византийците изпратили Сюлеймановия син Орхан1067 в Со-
лун, та да почне той там военни действия с помощта на славянския болярин Богдан 1068 и на турските ко-
лонисти в Македония. Муса обаче пленил Орхан и заповядал да му извадят очите, завзел земята на Богдан,
нахлул след това в Сърбия и разбил деспота при Връбница,1069 недалеч от Крушевац (1413).
А Мохамед в това време се съединил тайно с всички врагове на своя брат и потеглил през Босфора право
против Сърбия. Недалеч от Пловдив, при Дълга ливада или Макроливада, той се срещнал с Муса. Моха-
мед обаче го обиколил, дошъл до полето на Добрич край Топлица, където се присъединили към него
Стефан Лазаревич, македонският Богдан и всички паши от европейските провинции. Оттам той тръгнал
към Овче поле в Северна Македония, а след това на изток към Самоков, по пътя, който води покрай този
град от Скопие за Татар Пазарджик. Сред скалистите проломи, през които Искър протича от Самоков в
Софийската котловина, при с. Чамурли има една малка равнина, широка около два километра. Тук на 10
юли 1413 г. станало решителното сражение между Мохамед и Муса. Муса, чиято войска поради многото
бегълци от него не надминала цифрата 7000 еничари, се разположил на лагер при Щипоне или Стопонион
(Ихтиман) и през планините стигнал до Искърската долина. В Мохамедовата войска се отличили сърбите,
които под водителството на Георги Бранкович, Радич Челник, Шаин и Михаил се разположили на лагера
си „под Витоша на Искър“. Отчаяна борба започнала, краят на която решил Георги Бранкович с едно
флангово нападение върху неприятеля. С безумна храброст Муса изсякъл собственоръчно много врагове.
Като видял работата изгубена, той се опитал сам да се спаси с бягство на коня си, но бил настигнат на
брега на реката и удушен. Брат му победителят тържествено погребал тялото му в Бруса. Такъв бил краят
на Муса, този „звяр“, както го нарича Константин Костенечки; в южнославянските песни и предания
името му често се среща наред с имената на другите местни юнаци като Муса Кеседжия, т.е. Муса раз-
бойник.1070
На Чамурлийското бойно поле завършили раздорите между Баязидовите наследници, Мохамед I (1413–
1421) наградил съюзниците си с големи земи. Византийците получили отново припонтийските си градове
и Тесалия, а Стефан Лазаревич, без чиято помощ Муса едва ли щеше да бъде победен, получил град Коп-
риан (Прокупле), знеполската и много други области. 1071 В Одрин дали клетва за вярност на новия султан
пратеници на Мирчо, на морейските владетели и на българските боляри. 1072 При все това Мирчо в продъл-
жение на три години отказвал да плати данъка си, докато в 1416 г. бил принуден с война да стори това.
Може би тогава той е изгубил българските градове по десния дунавски бряг. Мохамед превзел също Гюр-
гево, което оттогава до 1829 г. останало под турска власт.1073
Две години по-късно балканските усои дават прибежище на един виден гост, не на някой български
въстаник, а на турски еретик. Законоведецът Махмуд Бедредин, един от главните съветници на Муса, по-
паднал в плен в Чамурлийската битка и бил задържан в Никея. Там той съставил план за голям преврат.
Новото му религиозно учение, смес от християнски и мохамедански мистицизъм, трябвало да развълнува
умовете. Махмуд си послужил и с Береклюдже Мустафа, който отишъл на планината Стилария срещу
Хиос и проповядвал комунизъм във всичко (с изключение на жените), доброволна бедност и братство с
християните. Смутовете през последно време и придружаващите ги бедност и отчаяние подготвили от-

253
лична почва за това интересно движение. Хиляди се стичали под знамената на този мечтател. Тълпи фа-
натизирани дервиши под предводителството на някой си евреин-ренегат разтревожили околностите на
Магнезия. Българският ренегат Александър, син на цар Шишман, който управлявал Смирна, откогато
султан Мохамед I бе подчинил васалния княз Джунеида, излязъл против бунтовниците, но загинал в сти-
ларийските клисури заедно с цялата си войска под мечовете на фанатиците. Същата участ постигнала и
неговия приемник Али бег. Само когато пристигнали многобройни азиатски и европейски войски, сек-
тантите били отблъснати след страшно кръвопролитие до нос Карабурун. Мустафа бил подложен на
страшни мъки и мъченически умрял в Ефес.
Махмуд Бедредин отишъл във Влашко, заселил се в Дръстър с помощта на Мирчо, който го поддържал
като стар привърженик на Муса, и с войска от недоволни турци потеглил към Балкана. Вестта обаче за
участта на стиларийските въстаници разпръснала пълчищата му още преди да се ударят. Махмуд скитал
по планините, докато не бил заобиколен и предаден от своите хора. Той бил наказан със смърт в Серес
през 1419 г.1074
Пак по това време се появил Лъже-Мустафа, който се представял за безследно пропадналия след битката
при Ангора Баязидов син, и намерил подкрепа при Мирчо, при неспокойния азиатски княз Джунеида,
който при Сюлейман бил управител на Охрид, а при Мохамед, след повторно унижение – на Никопол, и
при византийците, които въпреки всичките си бедствия все още напразно се надявали, че ще бъде въз-
можно чрез интриги да скарат турците и след това да ги победят. Лъже-Мустафа, отначало победител,
бил погубен чрез предателството на Джунеида и бил убит някъде при Тунджа (1421). 1075
Още по-войнствен от Мохамед I бил неговият син Мурад II (1421–1451), справедлив и откровен (даже
по думите на византийците), богато надарен с политически ум. Още щом стъпил на престола, тежки вре-
мена настанали за останалите християни. След тежка обсада на Цариград (1422) византийците били при-
нудени да плащат данък на султана; от това време в състава на държавата на Комнините и на Палеолозите
влизали само столицата, Анхиал, Месемврия и Пелопонес. В 1430 г. турците превзели с пристъп Солун,
който малко преди това бил завзет от венецианците. През царуването на Мурад II България се наслажда-
вала на пълно спокойствие1076 с изключение на двете нападения на влашкия воевода Дракул, приемник на
Мирчо (поч. 1419). За Сърбия пък настъпили тежки времена след смъртта на много оплаквания Стефан
Лазаревич (поч. 1427). При неговия приемник, богатия, хитър и храбър старец Георги Бранкович, осма-
ните завзели всичките ѝ земи, освен Белград.
Към това време се отнася и интересното описание на едно пътешествие през България. В 1433 г. френс-
кият рицар Бертрандон де ла Брокиер се връщал от светите места през Цариград. 1077 В Одрин му се удало
да види простия придворен щат на Мурад II, който нямал нищо общо с разкоша на по-сетнешните стам-
булски султани. Пловдив, населен предимно от българи, 1078 бил още тогава голям град, с богати плодо-
родни околности; крепостта вече не съществувала, тогава вече била в развалини. През гори и необрабо-
тени пространства стигнал той до София, тогава най-добрия български град, с малка крепост и с полураз-
рушени градски стени. С изключение на малкото турци населението на града и на страната се състояло от
българи. Те не криели желанието си да свалят от себе си турското иго; само 40 години преди това бе
паднало българското царство и имало още немалко свидетели на предишната независимост. Околните
области били гъстонаселени. В малката крепост Пирот живеели само турци. Покрай мъчни проходи пъ-
тешественикът пристигнал в Ниш, който само пет години преди това турците били отнели от сърбите. И
крепостта, и градът били в развалини, но околностите старателно били обработени и населени. Оттам
Бертрандон пристигнал в Крушевац, тогавашна крайгранична турска крепост, и достигнал по левия бряг
на сръбска Морава, вече значително намалената област на сръбския княз Бранкович.
След завземането на маджарския престол от Владислав Полски, станала голяма промяна. Погледите на
всички християни сега се насочват към Ян Хуниад, унищожителя в 1442 г. на две, една след друга големи
и силни турски армии под Карпатите.1079 Няма вече никакво съмнение, че последният голям юнак, възпя-
ван в сръбските народни песни под името Сибинянин Янко (Ян от Сибиу – Херманщат), бил по произход
румънец; в старите сръбски и румънски ръкописи винаги, а в полските и чешките по-често той се нарича
с румънската форма Янкул.1080
Крал Владислав и Хуниад предприели в 1443 г. голям поход. Във войската, състояща се от маджари и
поляци, имало и един отряд чешки оръженосци под началството на воевода Йеник младши от Мечково и
Угърско (до Високи Мит), чието писмо, за жалост, не напълно запазено, е много важен документ за този

254
поход.1081 Деспот Георги Бранкович, който бил повече от другите заинтересуван в успеха на това начина-
ние, се присъединил също към похода. Известията за тази интересна експедиция досега от никого не са
напълно разработени и не са съгласувани с условията на местността. Най-достоверен ни се струва да е
разказът на сърбина Михаил Константинович, който като еничар участвал при Мохамед II в походите в
Морея, в Трапезунд, против Узун Хасан, против влашкия княз Влад и в Босна, и най-после, след като се
върнал при християните, през последното десетилетие на XV в. в Полша написал на полски език споме-
ните си.1082
В юни месец войската потеглила от Буда, разорила по пътя си Крушевац (Аладжа хисар), Ниш и Пирот
и щастливо стигнала през всички проходи до София. До Пловдив оставало не повече от тридневни пре-
ходи. Дотук и времето било добро, и припаси имали достатъчно. Българите възторжено посрещали хрис-
тиянските войски, особено поляците и чехите, с които лесно можели да се разбират. Всеки ден към войс-
ката се присъединявали въоръжени сърби, бошняци, българи и албанци. В по-нататъшното движение Тра-
яновите врата се оказали непристъпни. Пътят бил препречен с колове и дървета, а в опасните места бил
залян с вода, така че пътят имал вид на пързалка (било вече декември). Когато разузнавачите научили за
това, опитали се да обиколят Траяновите врата и минали между Балкана и Ихтиманска Средна гора (при
Мирково), край българския град Златица,1083 намиращ се вече в басейна на Егейско море; оттам войската
смятала да мине през тясната, дълга 6 мили Тополнишка долина в равнината към Пловдив. Планините
обаче били завзети от еничари. Глад, липса на фураж за конете и страшен студ принудили крал Владислав
да се върне. На връщане опожарили София. В Пирот узнали, че Мурад бил вече стигнал в тила им в София.
Войската потеглила в посока към Куновица планина (между Бяла паланка и Ниш). Там има един важен
проход между Балканските предпланини и Суха планина, през който и сега още минава пътят от София
за Белград; старото му име е запазено в името на малката крепост Куновица. Когато войската навлязла в
планината и в горите, тогава турците нападнали деспота, който командвал ариергарда. Кралят оставил
пехотата при обоза, а сам с кавалерията побързал на помощ. Турците били съвсем разбити. Там паднал
убит и един близък Мурадов роднина, над чийто гроб в с. Тамяница, съществуващо и сега отдясно при
изхода от прохода, малко по-горе от р. Нишава, издигнали висок паметник с турски надпис. Мурадовият
пък шурей Махмуд Челеби бил взет в плен. След сражението кралят посветил най-храбрите си войници в
рицари. След това християните искали да презимуват в Добричката равнина при сливането на Морава с
Топлица, но поради липса на храна били принудени да потеглят по-нататък. Тъй като повечето им коне
измрели, изгорили всичките коли, като оставили само около 50, и изхвърлили една част от плячката, та
да могат по-скоро да се движат по снега. През февруари 1444 г. войската тържествено била посрещната в
Буда.1084
Турците били принудени да сключат мир в Сегедин през юни 1444 г. Според първото условие цяла Бъл-
гария трябвало да остане под властта на султана. Затова пък Бранкович си получил назад цяла Сърбия, а
именно: Смедерево, Голубац, Крушевац, Ново Бърдо, Прокупле на Топлица, Лесковац на Морава и Зеле-
ниград при Трън.1085 Влашко останало под върховната власт на Маджарско.
Мирът обаче още в същата година бил нарушен по старанията на папския легат кардинал Юлиан. Въп-
реки предпазванията на деспот Георги Бранкович крал Владислав, и Хуниад, за когото експедицията
имала специален интерес, така като му била обещана България, потеглил през септември 1444 г. с войска,
много по-слаба от миналогодишната. Мрачни предчувствия измъчвали младия крал още преди да по-
тегли. При Оршова те преминали Дунав, за шест дни стигнали през Флорентин до Бдин и го изгорили.
Докато безуспешно се опитвали да превземат Никопол с пристъп, в лагера пристигнал и влашкият воевода
Дракул, но напразни били и неговите предпазливости за по-нататъшен поход. Никъде нямало и следа от
османска войска. Възгордените войници грабили даже беззащитните български села и черкви, което драз-
нело населението. Превзели с пристъп Шумен, благополучно стигнали до морето и заели там без съпро-
тива Варна, Калиакра и Каварна. Между това пристигнал от Азия Мурад II и се завързала известната битка
при Варна (10 ноември 1444 г.). Крал Владислав паднал убит на бойното поле. Останките от християнс-
ката войска били пръснати и избягали през Влашко и Сърбия в отечеството си, някои стигнали дори до
Албания.1086 Това бил последният опит на Средновековното християнство да освободи България; оттогава
съдбата ѝ била решена.
От 1449 г. във Византия царувал Константин XI Драгасес, славянин по майка, внук на Константин Ма-
кедонски. Сред общото отчаяние само той още не губел последна надежда и не се обричал на бездейност,

255
макар и да разбирал твърде добре печалното положение на държавата. Той отново присъединил целия
Пелопонес под византийска власт; в Тесалия вдигнали бунт в негова полза албанците и власите, но тур-
ците успели своевременно да потъпчат движението. Мурадовият син Мохамед II (1451–1481), мрачен, но
проницателен, образован и славолюбив юноша, си поставил като задача в живота да унищожи Източните
християнски държави. На 29 май 1453 г. паднал Цариград; последният византийски император загинал
геройски с меч в ръка. Месемврия и Анхиал паднали три месеца преди това. 1087 Пелопонес бил покорен
едва след седем години подир страшна борба с тамошните албанци. Епирското деспотство престанало да
съществува още в 1449 г., а атинското херцогство пропаднало в 1456 г. Скоро след това и Сърбия останала
само в своя Белград.
Последната от големите южнославянски държави – Босна – паднала в 1463 г. Тя загинала без геройска
съпротива поради измяна. Крал Стефан Томашевич бил пленен и предаден на смърт. В продължение на
цели три века католици, православни и богомили (патарени) се борили за власт в тази прекрасна страна.
Повечето от дворяните и от народа били на страната на богомилството, а кралете по политически съобра-
жения поддържали католичеството. Турците намерили в измъчваната от религиозни раздори страна ес-
тествени съюзници в патарените. След завземането на страната последните безследно изчезват; това е
един факт, за чието разяснение нищо не говорят нито народните предания, нито писмените извори. Хър-
ватският изследвател Рачки и руският Голубински неотдавна сочеха едновременно на необикновения брой
мохамедански славяни в Босна, на силното дворянство, което говори сръбски език, а изповядва мохаме-
данска религия, и оттук правят заключение, и не без основание, че патарените вероятно масово са преми-
навали в мохамеданство. Турците използвали също така и притиснатото положение на закрепостения на-
род; така те обещали свобода на селяните, поради което последните напускали дворянството. 1088
Най-после дошъл редът и на Албания. Там новият герой Георги Кастриот, по турски наречен Скандер-
бег, храбро се борил с османлиите в продължение на 24 години, подкрепян от Рим, Венеция и Неапол.
Скандербег бил от славянски произход. Неговият прадядо по баща, Бранила, намираме в 1368 г. при двора
на Александър, валонския господар. Баща му Йоан, владетелен граф при р. Мата, храбро се защитавал
против турците с венецианска помощ. Историята на Георги, най-малкия от четиримата братя, е силно
изопачена от панегирически романи. В противоположност на обикновения разказ как той още като турски
заложник се отличил, докато избягал от бойното поле при Куновица в отечеството си, за да повдигне там
своя народ против османите, от достоверните извори забелязваме, че Георги прекарал младежките си го-
дини в отечеството си – Албания. Войните си той започнал след събора на славянските и албанските бо-
ляри в Алесио, с победа над турците в Дебер (1444); обаче все пак продължавал да плаща на султана
ежегоден данък от 6000 дуката. Действията му имат връзка с българската история поради това, че Дебър,
населен тогава, както и сега, в горната си част от българи, а в долната – от албанци, много често бил място
на битките му. Много кръв била проляна около крепостта Светиград в Горни Дебър. Тамошните българи
се отличавали с голяма храброст и преданост към Кастриот. И днес българският род Мияци в Радикската
долина при Кораб с аристократична гордост се смята за потомък на Скандербег. В 1466 г. Мохамед II,
когато веднъж се връщал от Кроя през Охрид, заповядал да откарат тамошния архиепископ Доротей с
много боляри в Цариград заради някакъв спор, възникнал в Охрид между духовенство и боляри. 1089 След
смъртта на Скандербег (17 януари 1468 г.) се прекратила съпротивата на албанците. Хиляди от тях и от
сърбите се преселили в Италия, където и до днес се срещат техни потомци. 1090
Завоевателите на Цариград не го превърнали в развалини и пущинак, както някога римляните Картаген.
Султаните пренесли трона си на Босфора и Стамбул станал център на световното им царство. Веднага
византинизмът почнал да си пробива път сред победителите. Наред с гръцкото влияние личи обаче и сла-
вянско, в което няма нищо чудно, ако се вземе предвид, че още от времето на Мурадовите походи българ-
ски и сръбски княгини са причесвали косите на султаните: при Мурад I – Тамара, Шишмановата сестра,
при Баязид I – сръбската Оливера, при Мурад II – Мара от рода на Бранковичи. От султанската канцелария
са излизали още много славянски (сръбски) грамоти. Турските привилегии на дубровничаните през XV и
XVI в. и кореспонденцията на бегове и паши с дубровнишката република – всички са писани на този език.
Не бива да се забравя, че император Сигизмунд давал на влашките земи пак славянски грамоти, че Матей
Корвин си е служил с този език и че Йоан Заполя е водил кореспонденцията си с турчина Мехмед бег пак
на сръбски.1091 С италианците обаче и особено с венецианците турците се сношавали на гръцки език и
договорите с тях са писани на този език.

256
 За тогавашното състояние на България, в която при Мохамед II царувало небивало дотогава спокойст-
вие, намираме някои сведения в едно от съчиненията на Владислав Граматик, в което той описва как били
пренесени мощите на св. Иван Рилски от Търново в Рилския манастир през 1469 г. По стила си и по бога-
тото си съдържание това просто съчинение далеч надминава реторическите многоглаголствания от пре-
дишните времена.1092
Почитаният от старо време Рилски манастир, разрушен от турците при завоюването, и то така, че оста-
нали само черквата и Хрельовата кула, от много години стоял напуснат, изоставен, докато трима братя от
болярски род, Йоасаф, Давид и Теофан, синове на епископ Яков Крупнишки (Крупник – между Мелник
и Джумая), напуснали селото си около Велбъжд, в което те живеели като духовници, и се отстранили в
Рилската пустиня. Тук те с помощта на други благочестиви хора възстановили западналия манастир. До-
като те още строили, един протопоп от Пловдив неочаквано ги зарадвал с известието, че веднъж, като
минавал с митрополита си през Търново, със собствените си очи видял в търновската архиепископска
черква мощите на св. Иван Рилски; още от времето на страшните завоевателни войни те били съвсем
забравени. Нарочно изпратеният в Търново монах потвърдил това съобщение. Незабавно изпратили пра-
теници при царица Мария, дъщеря на Георги Бранкович и вдовица на Мурад II. Тогава тя живеела със
сестра си Кантакузина в с. Ежево, само няколко километра южно от Серес, и се ползвала с чисто синовна
почит от страна на султан Мохамед II. Благодарение на това си влияние тя станала най-силната застъп-
ница на християните.1093 Тя изходатайствала от султана заповед до търновския кадия, с която да се позволи
на монасите да пренесат светите мощи в Рилския манастир. Щом депутацията на рилските монаси дошла
в Търново, кадията веднага им дал ковчега. Гражданите обаче се възпротивили и в продължение на три
дни не се съгласявали да се изнесат от града мощите на светията, докато не се намесил кадията. В същия
ден монасите преминали придошлата р. Росица. При Никопол излязъл да ги посрещне един велможа с
всички тамошни боляри, въвел ги в „палатите“ си и поставил ковчега в своя параклис. След литургията
около него се събрали на голяма гощавка почти всички граждани с жените си и с децата си; разговаряли
и пели божествени песни. Споменатият велможа без шапка на глава заедно със слугите си сам угощавал
гостите си и едва в четири часа през нощта се съгласил да седне между тях. На следното утро надарил
монасите и ги придружил с болярите до р. Осъм. След немного дни те пристигнали в София и турнали
ковчега с мощите в тамошната черква „Св. Георги“, в която през време на турските войни бил пренесен и
крал Милутин от манастира му на Косово поле (Бански манастир). Шест дни наред монасите били скъпи
гости на местните богаташи и боляри. На седмия ден населението от целия град се събрало в черквата и
се съветвало как да изпроводи по-нататък светеца. Макар някои и да се страхували от неочаквано напа-
дение от възгорделите се турци, гражданите на коне и пеша с жените си и децата си ги изпратили на
четири стадии по-нататък. Боляри, свещеници и монаси ги придружили още по-далеч – до Лешница. При
р. Герман (сега Джермен) игумен Давид с монасите си и с голяма тълпа народ вече чакал пристигането на
националния покровител. Тръгнали вече всички заедно по-нататък към подножието на високата планина,
където народът се разположил на една зелена поляна, за да се подкрепи с ядене и пиене; на това място и
досега още се събират богомолците (и оттук продължават пътя си за манастира). На следния ден (деня на
св. св. Петър и Павел) тържественото шествие влязло в Рилския манастир.

1058 [De Sacy, вж. сръбските летописи.]

1059 Zinkeisen, I, стр. 415. Hopf, 86, стр. 71.
1060 Срв. Григорович, Об отношениях Сербии к соседним государствам, Казань, 1859, стр. 237–238.
1061 „Еще-же и гради бльгарсции отступили бѣху сыными царей бльгарскыихъ. Тѣмъ-же прежде сего вьздвигь се царь Мусульманъ
и пришьдъ на Тѣмьско, ратию взеть е“. Константин, изд. на Ягич, Гласник, 42, стр. 292. [Въстанието на българите в долината на
Тимок: „ѹ градь ѹ Темьць“ – надпис от 1692 г. „Запис на зиду манастира св. Ђорђа код Пирота; град Темац час je хода од манас-
тира.“ Гласник, 56, стр. 358 и бел. Новаковиħ, Срби и Турци, стр. 328, твърди, че въстанието е станало през 1408 г.]
1062 За това име в сръб. летописи (Šafařik, Pam., стр. 76) и у Константин Кришчія.
1063 Zinkeisen, I, стр. 428. Константин, стр. 412 и сл. За положението на Космидион срв. Dethier, Der Bosphor und Constantinopel,
Wien, 1873, стр. 59. За участието на българите вж. румънската хроника у Григорович: „Пре ачѣѧ врѣме се ръдикѫ Moycïa коу
Роумънїи ши коу Шкѣи (българите) ши Стефань диспоть коу Сръбіи, десе доусерѫ ла Цариградь съ се ловаскѫ коу Цалапїе.“
1064 У Константин, стр. 415, и в сръбската летопис, стр.75, 1410 г.; а Цинкайзен приема за цариградската битка 1406 г. [Константин
Философ, Живот на Ст. Лазаревич, изд. на Ягич, Гласник, 42, стр. 279: Мануил получил от Сулиман Солун; Виза пък е гръцка, също
и Силиврийската страна, Солунската, Ахайската, Атон. Стефановата победа на Косово при Грачаница (ноември 1402 лѣто). Кесар
Углеша с измаилитите, много услуги направил на Стефан, който бил като крило на християните, владеел Враня, Иногоща, Прешово.

257
 Споровете между Вълк и Стефан. Вълк с турците и Евренос победил при Марица. Дошли дори близо до Белград. Страната била
разделена. Тогава (стр. 292), „ѥште же и гради бльгарьсции отьступили бѣху сыньми царей бльгарьскыихь. Тѣмь прѣжде сего
въздвигь се царь Моусоульмань и пришьдь на Тѣмьско ратию вьзетьѥ“. Султанът поискал от сърбите свободно преминаване; било
му позволено. „Проходе къ Овьчю полю Топлицею“, по пътя срещнал лъвообразен разбойник, болярски потомък, на име Каралюк,
който бил взел някои царски станове. Вълк на 3 юли е в Пловдив (стр. 297). Алиаз, воевода на Муса, бил изпратен там от Муса.
Станът на Муса бил в Чърноменски лъг. Турците не могли да бъдат разпознати чии са. Алиаз останал в лъга до сутринта, в града
всичко минало на негова страна; влязъл в града; сеч; Вълк бил пленен с Лазар. Той бил обезглавен, като бил развеждан от лъг в лъг.
Муса, като бил разбит при Одрин, заповядал да обезглавят след това и Лазар, на 11 с.м. в петък. sциі. Сулейман заповядал след това
да опожарят Пловдив. Ала пловдивските измаилити останали и подир това верни на Муса. Муса е наново в Пловдив. Сулеймано-
вият гарнизон в Кула. Муса заповядал да заколят митрополит Дамян в църквата и да го хвърлят от стената. – Михаил бег бил велик
турчин, стр. 302. Константин Философ, изд. на Ягич, стр. 307. Муса в лето sцка. потеглил срещу воеводата Хамуз, който владеел
в Сокольцъ (сега Баня, Соко Бања) и в Свърлиг, понеже се отметнал от него. Сокольц се предал и Хамуз бил изпратен в Одрин,
където бил и убит. Населението от селата било откарано и друго било заселено. След това минал в „прѣдѣлы сръбскыѥ“, превзел
Болван (жителите били преселени), Липовац при Озрен, Сталак (храбра защита на един велможа) и Коприян. Nota bene: редът на
събитията у Константин. Походът на Мохамед на запад. Заобиколил Муса при Пловдив и Макроливада. Муса потеглил след него
в Средец, не можал да го догони. Мохамед в Крушевьц; събор „на Добричю“– Евренос от страна на Муса, Богдан и др. Коприян
искал да се предаде на тогози от царете, който победи. Мохамед заминал към Овче поле, събирайки войска. Към Средец. Дошли
„под горою Витошею на рѣцѣ Искрѣ“ (стр. 308). Мусия бил „на Стипони“, минал „прѣдѣлъ горы сущеѥ раздѣляющеѥ сихь“ и
ударил срещу сърбите. Гюрг Бранкович нахлул от страни (изь ребрь). Муса бил догонен при Искъра; „ѥмьше прѣломивьше оуда-
више“. Освен Гюрг тук били и Радич „чельникъ“, и воеводите Шаин и Михаил. Nota bene: Гюрг Бранкович на Миятович. Стефан
получил Коприян и „страноу Знеполѩ“.]
1065 Zinkeisen, I, стр. 431. За удушване говорят и летописите, като дават и точната дата.
1066 Константин, изд. на Ягич, Гл. 42, стр. 307 (важна е за определяне на българо-сръбската граница). В сръбския летопис четем
една бележка: „В 6921 г. (1413) Муса победи българите и ги изсели на 23 април.“ Турските извори говорят за превземане на четири
български града, между тях Провадия. Хамер (Gesch. des osman. Reiches, I стр. 355) изброява Паравади, Модрени, Кепри и
Акджеболи (Агатопол?), от които само първият ни е известен. Leunclavius, стр. 422, „Prevedinum cepit et Mutrin“, след това Видин.
В описаното от Захариев предание (стр. 75) се разправя, че добре укрепеният калугеровски манастир „Св. Никола“ на Тополница
бил разрушен, когато околните жители се защитавали в него срещу Яя паша, пълководец на Муса-кеседжи, който бил изпратен от
брата си Челеби султан (Мохамед) да покори тези земи. Дадената година (1419) е грешна: Муса е умрял в 1413 г. [За завладяването
на четири български града от Муса вж. и турските хроники на Сами.]
1067 Chalcocondylas (Stritter, II, стр. 358). За Орхан Константин, стр. 306.
1068 [Chalcocondylas, стр. 178: ἡ Βογδάνου χώρα.]
1069 [Връбница означава и Цветната неделя.]
1070 За тази битка вж. Григорович, О Сербии, стр. 51. Константин, стр. 308; сръбс. летопис, стр. 75; Leunclavius, стр. 444, 458;
Zinkeisen, I, стр. 441. За областта срв. Hochstetter, Das Vitoš-Gebiet (Petermanns Mitth., 1872).
1071 Константин, стр. 421: „Градъ Коприанъ и страну Знеполья глаголемую и ина пространствія многа.“
1072 Zinkeisen, I, стр. 449.
1073 Пак там, I, стр. 467. Погрешно мисли Цинкайзен, че Гюргево едва тогава било основано. То е съществувало и в 1399 г.
1074 Вж. Zinkeisen, I, стр. 473–481. За Александър срв. I, стр. 453.
1075 [У Константин Философ, стр. 315 „вь лоуѕѣ“.]
1076 Патриархът Josephus Constantinopolitanus tempore Joannis VIII imp. De quo Johannes Stojković Ragusinus: „Biilgarus est natione et
de lingua mea.“ Cecconi CCVII apud Радонић, Западна Европа и Балкански народи (Нови Сад, 1905, стр. 65, nota 1).]
1077 В новофренския превод Legrand d’Aussy, Mém. de l’institut, Sc. morales et politiques, V, 12, 1804. [Bеrtrand de la Broquière, Voyage
à la terre d’Outremer, MS, 47, 98 (cum Brocardo), s. XV, chart., f. 153–258 в Bibl. d’Arsenal., Archives de l’Or. lat., 2, стр. 184.]
1078 Phéropoly est peuplée en grande partie de Bulgares qui tiennent la loi grégoise.
1079 Мезит бег бил разбит в Трансилвания на 25 март 1442 г., а беглер бег Шахин паша с 80 000 души – във Влашко при Горна
Яломица на 6 септември. Дните са дадени в сръб. летопис (Šafařik, Pam., стр. 77; срв. рум. хроника у Григорович). [Ян Хуниад. Сп.
Палаузов, Ян Гуниади. Историческая характеристика, Петербург, 1860. Цит. Гласьик, 22, стр. 419.]
1080 Румънският произход на Хуниади е доказан от W. Schmidt, Die Stammburg der Hunyade in Siebenbürgen, Hermannstadt, 1865, стр.
78 и сл. Понякога така е написано и у византийците. Ἰάγγος. [Respice! Vide Huber.]
1081 Напечатано от Herm. Jireček, Válečnici češti XV stoleti (Чешки пълководци в XV в.), Časopis česk. musea, 1859, стр. 156. [Тук е
приложен следният препис (не с Иречековия почерк) от кралското писмо до гнезденския архиепископ, дадено „in Castro Nove
Civitatis ipsa Die Nativitatis Christi anno XLIII°“. Копие от него се намира „in codice Novoforensi: Neumarkt (Schlesien)“. За пръв път
е напечатано у Bachmann: Urkunden und Acten zur öst. Geschichte im Zeitalter Friedrichs III (Fontes rerum Austr., LXII). Sophia dei gratia
regina Polonie. Wladislaus dei gratia Hungarie, Polonie etc. rex Prelatis et baronibus in regno Polonie ubivis existentibus graciam regiam et
omne bonum. Deus, cui post nebulas mesticie consolationis inbar (sic) correctis infundere proprium est, submovit illud itineris nostri, quod
in regnum Turcie nobis Domino duce proficiscentibus obstacculum erat. Nam harum serie ad vestram proferium noticiam, quod nobis tercia
die festo beati Luce ewangeliste (изглежда, че на третия ден след св. Лука) nunc praeteriti congressum cum valida potencia gentis
cum bassa et contra nos congregata facientibus et cum eodem diucius dimicantibus, placuit deo altissimo quasi hora prandii
conflictus eiusdem prope civitatem Zophiam commissus. Idem Turci salvis nostris hominibus in unum prostrati recederunt, ubi prefatos
Tranhibek et Czebek palatinos detinentes captivos habemus. Agite igitur Domino grates et facile fieri processiones ut dominus deus det nobis
prosterum iter ad maiora. Capta tamen preda magna et exercitu nostro victualibus habunde referto procedere proposuimus versus civitatem
Adrianopolim (que est caput Thurcie. Datum die et loco quibus supra anno XLIII). Hic fuerunt tres capitanei – bassa id est viceimperator, de
quo non fuit mentio in litera d. regis etc. – putamus – quorum quidam evasit, alii duo capti sunt. Dicitur fuisse in exercitu de Turcis
quadraginta milia etc.]

258
1082 [Вж. бел. 59 към Гл. XXII.]
1083 [Период. сп., VIII и Huber-Византиецът Дука: ἐλϑόντες μέχρι τῆς ϰώμης καλουμένη ςΊζλατὴ ϰατά τϖν Βουλγάρων γλϖσσαν, ὁ
ἑρμενεύεται χρυσῆ. Ed. Bonn., стр. 217. Нем. Altyntasch nota bene Bonfin.]
1084
Сравнението на турските със западните известия у Zinkeisen, I, стр. 611–621, още не е достатъчно главно поради това, че не са
познавали самата местност – нещо много извинително за онова време. Че преходът е бил насочен към Златица, твърдят и Бонфиний,
въз основа на показанията на очевидци, и византийският писател Дука, ed. Bonn., стр. 217, и сръбските летописи („изведе деспотъ
краля Владислава на Златиcu и Янкула“, Šafařik, Pam., стр. 78), и Константинович (Гл. 22, по сръбски в Гласник, 18, стр. 91), и
турските известия у Leunclavius (Hist. Turc, стр. 558: ad angustias saltus Isladini). Срв. чешки летописец Hájek от Libočan (стр. 418),
който е заимствал многo от Константинович. Старият Куновицки проход е описан у F. Kanitz, Donau-Bulgarien und der Baikan,
Leipzig, 1875, I, стр. 170–172.
1085 Имената у Длугош (у Zinkeisen, I, стр. 620 са страшно изменени, а много правилно са дадени у Hájek, цит. място.)
1086 Zinkeisen, I, стр. 649–705. Мих. Константинович, Гл. 24. [Chalcocondylas за Варненския поход: ἐστρατοπεδεύτο ϰατά τὴν τοῦ
Εὐξείνου παραλίαν Δοβροτίϰεως τοῦ Μυσοῦ χώραν. Vaszary, Die Schlacht bei Varna, Pest, (1864 унгар.?) Fraknoi, Das Leben des
Cardinals Julian Cesarini, päpstl. Legaten in Ungarn, Budapest, 1890. – S. Kwiatkowski, Ostatnie lata Władysława Warneńczyka, Lwów,
1883. Itinerarium Wi. Warnenczyka, Lwów, 1879. I. Schwartz, Zur Geschichte des Friedenschlusses von Szegedin 1444, Ungarische Revue,
1894, 334 стр. H. Schefer, Le discours du voyage d’outremer au très victorieux roi Charles VII (1452), prononcé par Jean Germain, evêque
de Chalons, Revue de l’Orient lat., III, 1895, 303 fg. Flotte à Gallipoli 1444, Geoffroi de Thoisy et le signeur de Wawrin, dans la Mer Noire,
Mesembria, Mangalia, Montcastre, avec Hunyad, rendevous 1445 devant Nicopoli avec 3 galères pontificales et l’escadre des Bourguignons;
Wawrin prit Tortoukan 29 aug. 1445, trouva devant Nicopoli les troupes hongr. et valaques, mais bien défendu. Les galères jusqu’à l’em-
bouchure de la Save. Redescente le Danube, 2 nv. à Constantinople. Nota bene: Chronique de Wawrin. – Брун, стр. 75: Калиакра се нари-
чала, казва, и Петрець (Engel), срв. Πετρίν в Acta patr. За нарушението на мира между турци и унгарци през 1444 г. със съдействието
на папския легат кардинал Юлиан вж. Köhler.]
1087 [1454: „вь тожд лѣто Мехмеь царь плѣни Радича бльгарьскаго воѥводоу оу Софии“. Сръбските летописи в Гласник, 53, стр. 90.
Nota bene, пак там, стр. 103 ad 1493. Баязид дошъл на 5 април в София, 12 дни „прѣбысть и на Коунешь (Конуш?) възврашть се
плѣни свою землю за нѣкою сьгрѣхоу“.]
1088 Вж. у Rački, Bogomili i Patareni, Rad. VIII. [За масовото преминаване на патарените в мохамеданството пише още Jukić, Srb. dalm.
Magazin, 1841, стр. 27. 1452 Григорий българин, назначен в Рим по предложение на изпъдения митрополит Исидор грък (униат) за
руски митрополит; ръкоположил го изпъденият цариградски патриарх Григорий Мамма. Живял в Полша и Литва, непризнаван от
православните. Филарет, немския превод, I, стр. 282–284.]
1089 Писмото на Доротей до Иван Стефан, молдавски воевода (Гласник, VII, стр. 177), и съвременната славянска бележка у Григо-
рович, О Сербии, приложението, стр. 41, бел. Датата на писмото, цит. съч. (1456) не е вярна [?].
1090 Особени заслуги спрямо историята на Скандербег има руският проф. Макушев. Вж. статията му: Славяне в Албании, Варшава,
1871, Гл. IV. Срв. също често споменаваното съчинение на Hopf, Gesch. Griechenlands im Mittelalter (Ersch und Gruber, 86), стр. 123
и сл. През 1422 г. Иван Кастриот заедно със синовете си Станиша, Репош, Константин и Георги подарил на Хилендарския атонски
манастир селата Радостуша и Требище. В картата на Hahn и двете села са под Кораб на Радика (Григорович, Путеш., стр. 54; Шафа-
рик, Список югославянских грамот, Ms.).
1091 Дубровнишките привилегии от Мурад I (1430), Мохамед II (1480), Баязид II (1481) и Селим I (1514) са изброени у Miklosich,
Mon. serb., стр. 363, 523, 526, 550. В тях има в българизми: потна царина (път), боде (бъде). Славянските грамоти на Сигизмунд са
дадени у Венелин, Влахоболгарские грамоты, стр. 36, 49. Грамотите на Матияс и на Заполий, вж. Mon. serb., стр. 494, 553 и сл.
1092 Издадено от Новаковиħ в Гласник, ХXII, стр. 287–302. [Даничиħ, Starine, I, стр. 45, и Jagić, Ann., стр. 49.]
1093 Сръбските летописи, Šafařik, Pam., стр. 63. Според габровския летописен сборник (Григорович, О Сербий, приложенията) е
умряла в 1488 г. Грамотата ѝ е дадена у Miklosich, Mon. serb., стр. 514 и сл.

259
 Глава XXV. Старобългарски държавен и
културен живот през XII–XV в.
Причини за падането на България. Име, граници и деление на държавата. Държавно и международно
право. Придворен живот, боляри. Придворни и държавни служби. Държавната църква. Градове. Кре-
постничество. Право, закони, събори, администрация и финанси. Земеделие и търговия. Военно дело.
Характерни особености на народа

Тук свършва нашият разказ за съдбините на Средновековното българско царство. Ако хвърлим сега
един поглед назад и си спомним цялата верига променливи събития, които даваха тласък на българския
народ в продължение на цели осем века, ще получим общата картина с много мрачен колорит. В течение
на толкова много векове българите, не давали спокойствие на целия полуостров, дадоха своята литература
и култура на останалия православен славянски свят и разтърсиха с религиозното учение на своята до-
машна секта цяла Южна Европа. И какъв прочее бе крайният резултат от всичките им усилия и борби!
Физически този някога толкова бележит и страшен народ попаднал под турско иго, а духовно – под гръцко
владичество. И в това робско положение останал, докато в последно време доказа, че историческата му
задача далеч още не е изпълнена. От династиите на Асеновци, Тертеровци и Шишмановци изпъкват доста
личности, които са съединявали политическата мъдрост с доста военна опитност. Асеновци изведнъж
схванали мисълта на великия Симеон и подчертали ясно с приемането на титлата „цар на българи и гърци“
намерението си да издигнат върху развалините на Византийската империя велика славянска монархия.
Иван Асен II бил много близко до осъществяването на тази идея, а храбрият Михаил Шишман насмалко
щял да превземе неочаквано Цариград. Великият сръбски цар Душан с твърди крачки вървял към същата
цел. Обаче всички тези енергични мъже оставяли държавата си на приемници, които били твърде слаби,
за да прокарат техния план в същия дух. 1094
Защо падна България под турско владичество – е въпрос колкото важен, толкова и мъчен, толкоз повече,
че подробностите от великата борба, която опустошила в края на XIV в. българските полета, са ни извес-
тни само откъслечно. При все това бихме могли да изтъкнем следните три обстоятелства като най-важни
причини, които са допринесли за падането на Търновското царство.
Първата причина е византинизмът. Българите, възприемайки от изнемощелите византийци закони и ли-
тература, нрави и пороци, от самите си наставници били въвлечени в общия вече за тях гроб. Първите
Асеновци още били свободни от гръцко влияние; едва с пристигането на първата гъркиня-царица гърците
почват да проникват в България. Византийското господство през XI и XII в. подготвило почвата за гръц-
кото влияние. Обаче само привилегированите класи – боляри, духовенство и градове – изпаднали в допир
с тази гръцка цивилизация; селското население си останало в същото положение, в което е било и преди,
пък в което си остава и днес.
По-нататък допринесло твърде много да се разстрои Древна България богомилството. Това мрачно уче-
ние изстудило у хората любовта към отечеството, внесло раздвоение във всички народни класи и в края
на краищата довело до деморализация. Когато се появили турците на полуострова, притисканите бого-
мили виждали в тях по-скоро освободители, отколкото притеснители.
Третата причина е средновековният феодализъм. Управлението на страната било в ръцете на егоистич-
ната болярска каста и на попадналото под византийско влияние духовенство. Навсякъде в България, Сър-
бия и Босна болярите проявявали стремеж към независимост и поради това не били разположени към
силни царе. Долната класа от народа пък се намирала в несвободно състояние и била прикрепена към
земята. Интересите на горните и долните класи, разбира се, не се схождали, но при все това ние сме на
мнението, че в България работата не достигала толкова далеч, както в Босна, където турците успявали да
повдигнат селяните срещу дворянството, като им обещавали свобода.1095 Че българският народ не бил
съвсем потъпкан, а умеел и сам да се залавя за оръжие против вътрешни и външни врагове, показва исто-
рията на овчарина, селянина-цар Ивайло.

260
 В следващите страници предлагаме кратък преглед на вътрешното състояние на Търновското царство
(1186–1393). Като главен извор ни служат старобългарските грамоти, които са дошли до нас, за жалост, в
твърде малък брой.1096
Едва след като основно се проучи цялата страна и след като се обнародват всички археоложки и ръко-
писни съкровища, скрити все още както вътре в самата страна, така и в чужбина, ще може да се помисли
да се възстанови цялата картина. В следващия преглед често ще се позоваваме на съответните родствени
византийски и сръбски учреждения, защото те са по-добре познати и защото с помощта на първите задо-
волително се обясняват учрежденията от гръцки произход, а с помощта на вторите – славянските.
1. Името на царството: по гръцки Βουλγαρία, на запад Bulgaria, Burgaria, на френски la Bogrie, la
Bougrie, la Bouguerie, на арабски Борджания1097, на славянски Българска страна, или просто според сла-
вянския израз Блъгары (въ Блъгарѣхъ, собствено – у българите).
Извън Балканския полуостров също било разпространено името Загорие (страна зад горите, т.е. плани-
ните). Под Загорие разбирали цялата област, която се простира от Балкана до Дунав и от Тимок до Черно
море, т.е. старата Мизия, люлката на старобългарската държава. В южнославянските извори така се озна-
чавало по-рано само Дунавската страна с град Търново, а по-късно – и цялото царство. В неаполитански,
генуезки и венециански грамоти четем: „imperator de Zagora“, а в гръцки паметници – ἄρχων τῆς
Ζαγορᾶς.1098
По-рядко се среща названието Търновска страна според името на главния град.1099 Името Влахия или
Бяла Влахия [?], употребено у гърци и франки около 1200 г., не се среща в славянски извори.
Византийците поради страстта си за всичко да намерят някое древноелинско название често наричат
българите миси, а страната им – Мисия.
2. Граници на царството. „Пределът“ на царството често се менявал.1100 Асен I и Петър нахлували до
Серес. Калоян отместил граничната линия близко до Цариград и до Солун и навътре в Македония, вклю-
чително с Охрид. Разширението на Търновското царство достигнало крайните си предели при Иван Асен
II (1218–1241); синовете обаче на Иван Асен II загубили всички му завоевания. Константин още веднъж
завзел Горна Македония, но за кратко; след него нито един цар не е могъл да разшири властта си върху
тези страни.
Северната граница образувал Дунав, източната – Черно море, а южната граница твърде често е минавала
Балкана и Средна гора. На запад Асеновци владеели Белград и Браничево, както изглежда, от Калоян до
Константин.1101 При Калоян (1196–1207) българска стража стояла от 1203 г. на мястото на по-сетнешното
Смедерево1102 срещу маджарската крепост Кеве (сега Кубин); той пак е владеел и Прищина, Скопие, Вел-
бъжд и Ниш. Не е известно кога точно Ниш е преминал в сръбски ръце задълго [?], може би след битката
при Велбъжд (1330).
На запад в началото на XIII в. българите граничили: откъм юг със сърби, откъм север с маджари, които
дълго време владели Браничево и областта Мачва по р. Колубара. 1103 След превземането на Браничево от
сърбите те само остават западни съседи на българите; оттогава пограничната линия откъм тази страна
останала непроменена до нашествието на османите. През XIV в. сръбско-българската граница имала своя
начален пункт при Оршова, обхващала цялото Тимошко течение заедно с крепостите Свърлиг 1104 и Соко-
лец (сега Баня), минавала през Болванския проход (крепостите Болван и Липовац са били сръбски), през
планината Озрен, проход Куновица (Пирот е бил български, а Ниш – сръбски), към Суха планина в об-
ластта Знеполе (Снегполе при Трън) и достигала до Струма, при сръбската крепост Землин. По-нататък
Струма била погранична река; град Велбъжд бил сръбски, а с. Стоб при устието на Рилската река – бъл-
гарско.
Крайморските градове Месемврия и Анхиал, както и съседният край в подножието на Балкана между
морето и Тунджа с градовете Айтос, Росокастрон, Диампол и т.н. вечно били ябълка за крамоли между
византийци и българи. От Амадеевата експедиция (1366) до февруари 1453 г. в Месемврия и Анхиал гос-
подствали византийците. Пловдив през първата половина на XIII в. бил повечето под българска власт, по-
късно (1322) за кратко време го завладял Тертерий II, а в 1344 г. – Александър за продължително време.
Много кръв се е проляло също и за родопските крепости, предимно за Цепина и Стенима (Станимака).
На нищо не е основано мнението, че властта на първите Асеновци се простирала и над Влашко, така
като смесването на българи с власи, царската титла и появата на власи (цинцари) в българската войска не

261
могат да служат в дадения случай като доказателства. На север от Дунав в XIII в. господарували намира-
щите се в тесни приятелски връзки с Асеновци кумани, а след оттеглянето им – маджарите, след което
около 1300 г. на изток от Алута почнало вече да възниква румънското воеводство.
3. Деление на страната. Царството, както и в Сърбия, се наричало държава, а отделните провинции –
област или по примера на гърците – хора (χώρα).
Списък, макар и непълен, на българските области имаме в дадената от Иван Асен II на дубровничаните
грамота за свободна търговия. Там ние намираме: Белград, Браничево (до Пожаревац), Бъдин, Търново с
цялото Загорие, Преслав, Карвунска хора (при Балчик) 1105, Крънска хора (около Карнобат)1106, Боруйска
хора (при Боруя или Верея, сега Стара Загора)1107. По-нататък следват придобитите след Клокотнишката
битка (1230) владения: Одрин1108, Димот (Διδυμοτεῖχον)1109, Скопска хора, Прилепска хора, Деволска хора
и „земя Арбанаска“. Средец (София), Охрид и другите Асенови градове не са споменати тук.
Крънска хора (Κρουνός, Κρηνός у византийците) се простира от Черно море почти до Тунджа, с изклю-
чение на Сливен и Ямбол. Споменът за тази област е запазен в турското название на град Каринбат, по
български Карнобат или Карново, и в името на съседната Карновска планина.
В края на XIII в. тук е била полунезависимата държава на болярина Елтимир, брат на Тертерий I1110.
Македония при търновските царе се наричала Долна земя. При Константин там срещаме провинциите
(областите) Прилепска и Положка и местността Бабуна1111. Името Македония в средните векове у много
византийски, латински и славянски автори обхващало и Тракия; така сръбският летопис пише, че битката
на Марица в 1371 г. станала „в Македония“. Славяните още от старо време наричали Тракия Романия (а
сега Руманя), както четем вече на надписа на Асен II.
4. Население и народността му. Няма липса от доказателства в полза на това, че Древна България била
гъстонаселена. В независимото княжество на цар Срацимир Видински в 1365 г. само едната трета от на-
селението била над 200 хиляди души.1112 Сравнението на старите паметници с днешното положение по-
казва, че изобщо на полуострова изчезнали безследно много средновековни селища. Главен елемент на
населението били, разбира се, българските славяни. Пръснати между тях, повече в градовете, отколкото
в селата, живеели представители на девет народности, между които най-главни били гърците и куманите.
Гърците от незапомнени времена още живеели по черноморските пристанища: във Варна, Месемврия,
Анхиал и т.н. В договора на Иванко с генуезците от 1387 г. се споменават наред с „Bulgari“ и „Graeci“
като негови поданици (в Добруджа). Гръцкото влияние върху българите било много силно; почти цялата
византийска църковна и светска терминология била пренесена в България. В грамотите от XIII и XIV в.
най-добре може да се проследи как отделни местни изрази и наименования се заместват с гръцки: хора,
стратор, технитар, оризмо, кефалия, диавато, перивол и пр.
Силно е също така и влиянието, което турският народ кумани упражнил както върху маджари, така и
върху българи. Докато те още живеели своя скитнически живот оттатък Дунав, били най-верни съюзници
на Асеновци против гърците. Когато обаче татарите ги изгонили из молдавските и из влашките равнини,
част от тях минали в Маджарско, където били приети от особено разположения към тях крал Бела IV, а
при Владислав IV, син на куманка, станали причина за страшни вълнения. Друга част от тях се заселила
в България. Там куманското болярство чрез роднински връзки с български болярски семейства спечелило
такава власт, че куманският велможа Тертерий можал да заеме престола през 1280 г. и да го предаде на
своите потомци. Брат му Елтимир господарувал около Балкана като полунезависим династ. Михаил Бдин-
ски (според думите на византийците) бил от полукумански произход. В Македония и до днес съществуват
град Куманово и село Куманичево при Костур; село Куманите при Трявна в Балкана; [Кумански брод при
Калафат във Влашко, имение на манастира „Тисмен“]. Собственото име Куман се среща не само в ста-
росръбски паметници, но живее и досега у българския народ.
Тъмен е произходът на днешните гагаузи–християни, които говорят турски език и живеят в околностите
на Варна и други черноморски пристанища. Някои ги смятат за потомци на куманите (узи, огузи), чийто
език наистина е родствен на турския. Хамер въз основа на източни извори разправя как в 1263 г. визан-
тийците надарили със земи в Добруджа избягалия селджукски султан Изедин. Тогава уж се преселили до
10 000–12 000 турски семейства от Мала Азия под предводителството на Салтукдед, чийто гроб и досега
е запазен в град Бабадаг; но скоро след това тези поселенци се преселили наново в Крим и по Кипчакските
степи. В никой друг паметник обаче ни дума не е споменато за това1113.

262
 Един от старите елементи от населението на полуострова били румъните, или власите. Още в 1164 г.
се споменават по крайбрежието на Черно море власи като стари италиански колонисти 1114. По-късно те
съвсем изчезват от балканските страни, а между това по равнините оттатък Дунава възниква румънската
държава.
В градовете имало колонии от италиански търговци (генуезци и венецианци), фактории дубровчански,
чийто роден език бил сръбският, и селища на сакси – германски рудокопачи. Към тези чужденци ще се
върнем още веднъж малко по-нататък в изложението.
Евреите при цар Иван Александър (1331–1365) предизвикали големи безпокойства. По-рано се споме-
нава за тях само в 1294 г., когато татаринът Чоки по Светославова заповед бил наказан със смърт, изпъл-
нена от евреи палачи. Еврейските извори, за жалост, са недостъпни за нас.
Нов елемент от населението са циганите – арийски народ, дошъл в V в. от Индия в Персия, в VII в. – в
Сирия, а в IX в. – във Византийската империя. В Европа за пръв път се появили в Гърция през XIV в.,
откъдето са минали в славянските земи, а през времето на воевода Владислав (ок. 1370 г.) – във Влашко.
По този начин по всяка вероятност те се появили в България към средата на XIV в. Като сетнина от тях-
ното живеене сред тези народи било, както посочи това Миклошич, че следи от румънския, южнославян-
ския, а най-вече от гръцкия език се срещат във всички цигански диалекти на Европа, даже и в Испания, и
в Англия.1115
Колкото се отнася до задграничните отношения, най-главни врагове на българския народ през средните
векове били гърците и маджарите. С Маджарско българското царство граничило известно време на запад
в Браничево, а по-късно, след учредяването на Северинския Банат – от Оршова на Дунав до устието на
Алута.
В българския език намираме и някои заемки от маджарския: русаг, царство (orszàg), урове боляри (úr);
също така и от езика на франките, например: шлем (гилем), кастел (castellum), стрела габилота (javelot) 1116.
5. Държавно и международно право. Държавният глава носел името цар, което по значение е тъждест-
вено с византийското βασιλεύς и латинското imperator. Това име е от латински произход, понеже е обра-
зувано от cesar още в ония далечни времена, когато славяните са били във взаимоотношения със самите
римляни. В най-старите паметници се чете цѣсарь, по-късно цъсарь.1117 Царят за себе си никога не е писал
„аз“ или „ние“, а „царство ми“, следвайки според византийски израз „βασιλεὶα μοῦ“; същото е и у сръбс-
ките крале – „кралевство ми“, и у румънските воеводи – „господство ми“ (domnia mea).
Императорската титла на българския господар била призната и от всички чужденци, не само от сърби и
руси, но и от гърци и италианци. Византийците го наричат βασιλεὺς; във венецианските, генуезките и
неаполитанските грамоти – imperator. Папата само и маджарите употребявали тази титла в твърде редки
случаи.1118 След въстанието в 1186 г. Петър и Асен се коронясали със златна корона и обули червени бо-
туши – знак на императорско достойнство у византийците (ἐρυϑρά πέδιλα)1119. Вече в 1189 г. Петър се име-
нувал император не само на българи, но и на гърци; от Фридрих I обаче той не получил потвърждение на
своята титла.1120 Неговият приемник Калоян по примера на Симеон, Петър и Самуил се обърнал към па-
пата и получил от него кралска корона, обаче въпреки това той се именувал постоянно цар. Пълната титла
гласяла: „в Христа бога благоверный цар и самодръжец всем Блъгаром и Гръком“1121. С името „цар на
гърци“ се титулували, както ясно личи от грамотите, надписите и монетите, всички царе от Петър до Иван
Шишман III; само Константин, съпругът на Мария Палеолог, във всички паметници се именува просто
„цар и самодръжец Блъгаром“1122.
Титлата imperator Bulgarorum et Blacorum намираме само в някои латински Калоянови писма до папата
от 1202 и 1203 г.; по-нататък у Villeharduin (Roi de Blaquie et de Bougrie); в славянските извори няма ни-
каква следа за това.1123
Монетите ни дават по-основателни сведения за знаковете на царското достойнство, отколкото писме-
ните паметници.1124 „Столът“ или „престолът“1125 е изобразен на най-старите монети във вид на седалище
с два крака, украсено с бисери; по-късно се явяват и облегала, а често и същински трон. Короната нари-
чали диадема (διάδημα)1126. Петър се коронясал със златна корона. Калоян получил от папата „regium
diadema“, скиптър и хоругва с образа на св. Петър. На монетите короната е изобразена в най-разнообразни
форми. Обикновено тя е ниска диадема с бисери, от която се спускали покрай слепите очи две ленти,
украсени с бисери и със скъпоценни камъни; Иван Асен II и Светослав носят полушарообразна корона,

263
украсена и снабдена отгоре с топка; Михаил Асен – зъбчеста по западен образец, Михаил Шишман – ко-
рона-шлем със споменатите по-горе ленти, Срацимир – проста шапчица без бисери. На големия образ на
цар Александър във ватиканския ръкопис на българския превод от Манасиевия летопис виждаме разде-
лено на шест полета и украсено полукълбо с гребен отгоре и с бисерни ленти от двете страни. Коронаци-
ята обикновено ставала в построената от Асен и Петър черква „Св. Димитър“ в полите на Трапезица.
,,Скиптърът“(σκῆπτρον) бил от различна дължина и снабден на горния край с кръст (при Срацимир – с
лилии), а на долния – с топка. Едва на монетите на Асен II се появява образът на държавата във вид на
кълбо с кръст. На монетите между царя и царицата обикновено стои хоругва; понякога мястото ѝ заема
кръст.
Държавният герб бил лъв; на средновековните монети и печати такъв наистина няма, обаче за него се
говори в по-новите известия на XVII в.
В тържествени случаи, като например на събори, царят се явявал в пурпурна одежда, наричана багре-
ница (багр, πορϕύρα).1127 Това била пъстра и със злато шита одежда, която била обшита на шията, на ръка-
вите и по долния си край с бисери и скъпоценни камъни и се допирала до земята. От шията до долния
край виси украсена столà. С камъни и бисери блести и поясът, единият край на който (както у византий-
ците) на монетите се спуска по лявата ръка, опряна на хълбока, а дясната държи скиптъра. Асен II според
образите на монетите върху тази дреха е наметнат с широка, богато украсена мантия, предната страна на
която изпълва голяма лилия; дясната страна е открита от горе до долу за дясната ръка, която държи скип-
тър, а лявата, която се подава само под края на мантията, държи държава. Това царско облекло било,
подобно на сръбското, в по-голямата си част копие от византийското императорско облекло.
В съкровището се пазели като най-скъпоценни трофеи златните одежди и знаците на царското достойн-
ство, които победеният от Асен и Петър Исак Комнин оставил в лагера като плячка за победителите
(1190). Иван Асен III, оръдие в ръцете на византийците, бидейки принуден в 1280 г. да бяга, тайно прибрал
цялата тази плячка в чували, а също и всичко, което лесно могло да бъде изнесено от съкровището, и
заповядал да изнесат всичко това нощем от Търново, след което и самият той изчезнал.
Що се отнася до престолонаследието, то в България нито през време на Първото (до 1018 г.), нито в
епохата на Второто търновско царство, никога не е бил в сила старославянският закон да се избира човек
от целия царски род, а правото на първородството. Само в началото на Второто царство Петър наследил
не непосредствено Асен II, сина на Асен I, а брат му Калоян, при което вероятно решително значение
имали малолетието на престолонаследника и нуждата от енергичен пълководец. Ако царят умирал безде-
тен, наследявал го неговият брат, както например Михаил Асен – Калиман I. По византийски обичай най-
големият син, понеже по право е бил престолонаследник, го наричали също цар и гледали на него като на
съуправител. Такъв е бил при Константин неговият син Михаил „порфирородни“ (πορϕυρογέννητος), при
Александър – и трите му синове един след друг, при Срацимир – неговият син „юный цар“ Константин.
През малолетността на царя управлявала майка му. Подялба на царството срещаме само в края на старо-
българската история. Ако се прекъсвала мъжката линия, болярите избирали някого от своята среда. Така
например след прекъсването на Асеновци бил избран сърбинът Константин, който като братовчед на
сръбския крал Владислав, зет на Асен II, бил роднина на старото царско семейство. С избор били издиг-
нати на престола Михаил и Александър. Отвън били поставени за царе само двама: Асен III – от гърците,
и Смилец – от татарите.
Женското потомство било лишено от правото да наследява престола. Обаче новоизбраният цар обикно-
вено се е оженвал за някоя княгиня от стария царски род, та по такъв начин да предаде на възцаряването
си вид на наследственост; такъв е случаят с Константин и с Михаил. Същото направили и узурпаторите
Борил, Калиман II и Ивайло, които се оженили за вдовиците на убитите от тях предшественици.
Името „Асен“ звучало толкоз приятно, че когато от тази династия останали живи само неколцина изро-
дени вече потомци, прекарващи живота си във Византия, царете от други родове си го присвоявали: така
постъпили Константин, Александър и синът му Михаил.
В международно отношение българите се намирали във връзки с византийци, маджари, сърби, с източ-
ните франки, с неаполитанци, генуезци и венецианци. Търновските царе поддържали връзка и с египетс-
ките султани; известната Мария подкокоросвала тамошния султан против Михаил VIII, а в един арабски
ръкопис в Миланската библиотека от 1376 г. се намира образец за писмо от страна на султана до госпо-
даря на сърби и българи.1128

264
 Важен въпрос за държавното право съставят претенциите на маджарската корона върху българското
„кралство“ като върху предишна част от маджарското царство. Маджарските претенции върху България
водят началото си от походите на Бела III против византийците и тогавашното завземане на български
градове в Моравската област, Белград, Браничево и др. Крал Емерих, братът на Бела, отворил война за
тези земи против българите. Андрей II бил ту във враждебни, ту в дружески връзки с Иван Асен II, своя
зет, и го наричал дори imperator.1129 Стефан V нахлувал пет пъти в България, известно време владял Видин
и приел титлата rex Bulgariae, която от негово време останала в маджарската кралска титла, макар и без
какво да е фактическо основание, ако не смятаме петгодишното владеене на Видин от Людвиг Анжу.
6. Държавните и придворните длъжности, изключителна привилегия за болярите, били организирани,
както и в Сърбия, по византийски образец. Най-високата държавна длъжност била длъжността деспот
(δεσπότης), жената на когото се наричала деспотица или деспина (δεσπότης, δέσποινα). Във Византия тази
титла се давала обикновено на някой императорски роднина; по-късно така се наричали владетелните
князе на Епир, Морея, Сърбия и др.1130 Следващата по ранг степен заема севастократорът
(σεβαστοκράτιωρ), титла, която се давала в България, както и във Византия, обикновено на царевия брат
или поне на близък царев роднина1131.
Думата бан не се среща в старобългарските паметници. Затова пък в турски извори от 1382 г. се споме-
нават софийският бан и банът на Цепино. Тази титла носили наместниците на маджарските крале не само
в Хърватско и в Босна, а и в пограничната Мачва, и в Северин, и оттам тя лесно могла да премине в
България1132.
Държавен канцлер и министър на финансите бил в държавите по византийски образец логотет
(λογοϑέτης)1133. Останалите български сановници, чийто брой и йерархически ред впрочем са неизвестни,
били: протовестиарий (πρωτοβεστιάρος), протосеваст (πρωτοβεστιάρος), протокелиатин (първият ка-
мерхер), протостратор (πρωτοστράτορ), велик примикюр (μέγας στρατοπεδάρχης), епикерний (πιγκέρνης,
pincerna). В грамотите срещаме още: стратор (στράτωρ), висши щалмайстер и „комис с конете“1134.
При двора на румънските князе се споменават от XV в. следните жупани: велик дворник (виз. μέγας
δομέστικος), велик постелник, велик перник (чашник, виночерпец), велик логотет, велик вестиар, велик
спатар (πρωτοσπαϑάριος), велик столник, велик комис, велик ключар. Мнението, че тези придворни зва-
ния, отчасти от чисто славянски произход, са заети от българския двор, и досега още не е доказано.
7. Цар, царица и придворен живот. На българския цар, макар властта му фактически да била ограничена
от влиянието на болярите, се оказвали, както и във Византия, едва ли не божески почести. Изумителен е
броят на титлите му. Величаели го като благоверен, благороден, христолюбив, превисок, прекрасен, прес-
лавен, самодържавен, благочестивейши, православен, велик и свят. 1135 Преводачът на Манасиевия летопис
именува: „Ивана превъзходнейшия цар на българите, Асена Александра прекроткия, милостивия и раз-
положения към монасите хранител на бедните.“
Царицата се нарича в паметниците „благочестива царица“. От 21 търновски царици осем са били гър-
кини, пет българки (впрочем народността на някои от последните е съмнителна), 3 сръбкини, 2 румънки,
1 куманка, 1 маджарка и 1 еврейка. Калояновата съпруга – куманка, се подозира в мъжеубийство, извър-
шено от нея заедно с царския племенник Борил, който по-късно ѝ станал съпруг. На маджарката, сестра
на св. Елисавета1136 и съпруга на Асен II, православната църква е пяла „вечная памет“; тя и румънката –
Срацимировата жена, били католички. Гъркините в повечето случаи донасяли злополуки за царството.
Още Петър (927–968) имал жена гъркиня. През време на Търновското царство първата и може би най-
добрата гъркиня-царица била третата съпруга на Асен II – Ирина, дъщеря на ослепения епирски импера-
тор Теодор. Най-лоши спомени оставила след себе си Мария, жената на Константин и на Ивайло, убий-
цата на деспота Светослав, майсторка на интриги. От сръбкините княгини били: жената на последния от
Асеновците, след това Ана, съпругата на падналия при Велбъжд Михаил, и жената на последния цар
Шишман, дъщеря на Лазар. Интересната история на царицата-еврейка вече разказахме.
Много дъщери на български царе са украсявали дворовете на съседните владетели. Франките просла-
вяли красотата на Мария, съпруга на император Хенрих, дъщеря на Борил. Четирима сръбски крале: Сте-
фан Владислав, Стефан Урош II (Милутин), Стефан Урош III и Стефан Душан имали за жени българки.
Българка е била и Дорослава, съпругата на Твърдко, босненския крал. Във Византия нещастният Йоан IV

265
Ласкарис и безпокойният Андроник Палеолог са били роднини на търновските царе. Две княгини за бла-
гото на отечеството били принесени в жертва на варварите, именно: дъщерята на Тертерий – на Ногаевия
син Чоки, и Тамара (Шишмановата сестра) на султан Мурад.
За домашните отношения при двора може да се каже само, че повечето царе били женени по два пъти,
а Асен I и Константин даже по три пъти. В двуженство се провинили Константин, Тертерий и Михаил,
които изпратили жените си славянки като заложници във Византия, за да се венчаят за гъркини. Тертерий
II бил вкаран в правия път само чрез отлъчване от църквата, а Михаил скъпо заплатил при Велбъжд за
постъпката си (1330). В историята на безследно пропадналите царски дворци в Търново не липсват и ро-
мантични епизоди; нека си припомним любовта на Асен II към Ирина, брака на Светослав с доведената
дъщеря на търговеца Панталеон и Александровата любов към момата еврейка.
От прозорците на дворците1137 в търновския Царевец царят е могъл да обхване с погледа си, от една
страна, къщите на тесния град, от друга, бързотечната Янтра и надалеч балканските върхове. Нищо почти
не ни е известно за вътрешната наредба на дворците, също и за съкровището, освен споменатите трофеи.
В Сърбия имаме поне опис на съкровищата на крал Владислав, на деспот Георги Бранкович и на много
други знатни лица. Данаил разказва, че след Велбъждката битка сърбите намерили в неприятелския лагер
„царски свити, безброй съкровища и скъпи коне“. Пленените пък боляри оплаквали Михаил с думите:
„Къде е сега златният ти престол? Где е славата на богатството ти? Где са безценните ти бисери и камъни
и пъстрите ти златни одежди?“
За дворцовите тържества ни разказва Акрополит, който в 1260 г. пристигнал в Търново като пратеник
на Михаил VIII при цар Константин: „Аз отидох там и прекарах няколко дни при него. По това време се
случиха тъкмо празниците Рождество и Кръщение Христово, през които българските царе най-вече се
представят с блясък. Тогавашният цар Константин пожела и аз да присъствам на всичко това. Като изпъл-
них това, с което бях натоварен, напуснах Търново и се върнах при императора в Нимфеон.“ 1138
Извънредно гостоприемни бивали българските царе и при срещите си с гръцки владетели. Св. Сава,
Немановият син, на връщане от Палестина умрял в Търново като гост на Иван Асен II. Михаил заедно с
жена си и с Андроник III се веселил в Черномен през 1327 г. в продължение на 8 дни. Крал Милутин
веднъж посетил Светослав, а Душан заедно с жена си Елена дохождал с цел да посети брат ѝ Александър.
Според разказа на Роберт де Клари, преди да стане сватбата при бракосъчетанието на Мария с импера-
тор Хенрих, 60 товарни животни вървели натоварени с прикята на младата булка, която се състояла от
злато, сребро, коприна и други разкошни неща; всяко животно било покрито с червено кадифе, което се
влачело зад него на няколко метра. При бракосъчетанието в 1337 г. на българския престолонаследник
Михаил с дъщерята на Андроник III в Одрин цели 8 дни имало пиршество извън града, на Комненова
поляна край Тунджа, където сега вековни чинари, дъбове, буки и явори хвърлят сянка по веселите поляни
около разрушения Ескисарай на старите турски султани. На деветия ден българите си заминали за вкъщи,
придружени от много гръцки велможи, някои от които и останали в новото отечество на младата ца-
рица1139.
Интересни са подаръците, които поднесъл Калоян на папата в 1203 и 1204 г.1140 Архиепископ Василий
бил изпратен със злато, копринени материи, восък, сребро, коне и мулета; той впрочем не можал да
стигне. Епископ Власий донесъл три двойно изтъкани аксамита (кадифе), златна чаша, два килограма
перпери (монети), три сребърни блюда и един сребърен поднос. След коронацията пък Калоян изпратил
на папата освен разкошни кадифени материи още и една камила (camelum). Колко много са ценили юж-
нославянските князе редките и опитомени животни, виждаме по подаръците, получени от император
Фридрих I в Ниш през 1189 г. от сръбския жупан Неман: шест тюлена, опитомен глиган и три домашни
елена. А крал Андрей II Маджарски подарил на Стефан, Немановия син, при срещата си с него в Равна
наред с чаши, одежди и коне, още и зубри и сарацински биволи. 1141
Главно удоволствие за владетеля на България, както и навсякъде, бил ловът. Когато пристигнал в Тър-
ново св. Сава, веднага след приветствията Иван Асен II заминал на лов в своите владовища (дворы).1142
Самият лов се провеждал със соколи (крагуй) и кучета, с хрътки и големи песове, славянското наимено-
вание на които (загар, срв. пол. ogarz, чеш. ohař) минало в новогръцкия и албанския език. За тях се грижели
особени псари (в Сърбия също така псар, старочеш. psàř), наричани още и песяци.1143 Онзи пък, който се
грижил за соколите, по старобългарски се нарича крагуяр (по сръбски – соколар, чеш. – соколник,
гръцки – херакар). Ловът със соколи е познат у нас само по разказите и легендите от стари времена; обаче

266
в Албания и в Дебър, където още не е проникнала модерната цивилизация, тамошните аристократи и
досега още ходят на лов със соколи и с чучулигари.
След приемане на християнството в България управлявали пет династии. Старият, първоначално несла-
вянски Омуртагов род към края съвсем отслабнал. Енергични личности се срещат между македонските
Шишмановци, които имали резиденции в Охрид и Преспа (963–1018). В Търново господарували три рода:
търновските Асеновци, потомците на старите царе (1186–1257), Куманските Тертериевци (1280–1323) и
Бдинските Шишмановци (1323–1393). Всички били войнствени и страстни. Гърците обвинявали почти
всички тях в свирепост и вероломство, качества, с които в действителност се отличавал само Калоян „ро-
меоубиецът“.
В сравнение с България Сърбия през XII–XIV в. достигнала до могъщество с много по-здрави устои,
като тук в продължение почти на два века управлявала една енергична и последователна в политиката си
династия. Търновските царе никога не проявявали характерната за Немановичи черта – склонност към
монашки живот; никой от тях на старини не последвал примера на стария Михаил Борис. Обратното било
с цариците, твърде много от които, главно след като овдовеят, се оттегляли в манастирите. Но въпреки
това много царе, особено Александър и Шишман III, залягали за църквата и за литературата.
8. Съсловия. Както в съседна Сърбия, вътрешните отношения на която добре са ни познати, така и в
България властта била в ръцете на дворянството и духовенството. При това обаче имало и силно градско
съсловие. Селското население в по-голямата си част било прикрепостено към земята. В Сърбия гражда-
ните и селяните в противоположност на управляващите съсловия се наричали с общото име себри.1144
9. Боляри (ед.ч. болерин, болярин, боляр). Българските боляри, както и сръбските, руските и румънските
благородници, се делели на големи и малки. Думата „болярин“ минала също и у румъни, албанци и руси;
в Сърбия и в Босна болярите се наричали властеле (ед.ч. властелин) – дума, която не е чужда впрочем и
на българите.1145 Болярите решавали работите на съборите и заемали всички длъжности; царят, който ви-
наги имал около себе си своя болярски съвет, 1146 всъщност бил само пръв между благородниците в стра-
ната си.
За отношенията на болярите към царя, които изобщо са същите, както и в Сърбия, намираме известни
сведения у Данаил.1147 След битката при Велбъжд възникнала свада между онези, „които били удостоени
от царя на българите с велики почести и със славни титли, притежаващи пълна власт над земите и кре-
постите на тази страна вместо господаря, за когото те били като братя (яко творима братія)“. И по-нататък
той говори, че те като да са били братя, деца или любими приятели (любими друзи) на царя. Стефан Урош
III, като нахлул в България, повел със себе си окованите във вериги пленени боляри, за да му предадат
градовете си и цялата страна, ако не искат да бъдат замъчени. След като поставил на престола Шишман
II, той признал на болярите всичките им „достойнства (сан) и титли“. Боляри, подтиквани от честолюбиви
замисли и жадни за власт, нерядко се домогвали почти до пълна независимост; така например около
1200 г. Стрез и Слав в Македония, Иванко – Асеновият убиец, в Родопа, Яков Светослав, покровителст-
ван от маджарите, на запад. Крепостта Бдин в западния ъгъл на царството твърде често била столица на
отделни независими князе [там е владял после и Пазвантоглу]. Там през време на татарското иго е госпо-
дарувал княз Шишман, чийто син Михаил заел царския престол; по-късно – цар Срацимир. Велико било
могъществото и на куманските Тертериевци, едни от които станали царе в Търново, а други, като Елти-
мир и Воисил, основали собствени княжества в Балкана. Също такава голяма власт достигнало и родстве-
ното на Тертериевци Смилецово семейство. В XIV в. Балик в Карбона (Балчик) и Добротич при Черно
море основали нови държави. Болярите живеели отчасти в Търново и в другите градища, отчасти в своите
чифлици. В Търново и до днес още има „болярска махла“, а в стария Бдин – „болярска улица“. В България,
както и в Сърбия, всеки пътешественик често забелязва по височините и по скалите развалини от средно-
вековни кули, някои от които обикновено били издигнати върху римски основи; техните донжони, кули
и укрепления и досега не са систематично изследвани. 1148 Дребните боляри, истинската пречка за здрав
държавен развой, били вероятно и в България също така много на брой, както в Хърватско, Маджарско, в
Полша, в Русия и до Тридесетгодишната война – в Чехия. Общо взето, те се задоволявали с дървени ук-
репления и дворци, както и изобщо не бива да си представяме живота на старите боляри в твърде идеален
блясък.1149 Много малко знаем за историята, имотите и развоя на отделните болярски родове. Познати ни
са само няколко фамилии от Западна България, които след турското нашествие избягали в балканския
град Чипровци, а по-късно се изселили в Австрия. Те са: Парчевичи, Кнежевичи от крепостта Кнежа в

267
областта на р. Скит и Пеячевичи от крепостта Пеячево, потомците на които и досега живеят в Хърватско
и Славония.1150 В днешно време в България няма никакво християнско болярство.
Впрочем може би „чорбаджиите“ по някои места, както в Елена, да имат произхода си от малките бо-
ляри. Много болярски семейства приели мохамеданството. Тия боляри мохамедани тук (както и в Босна)
притежавали многобройни пергаментови грамоти, обнародването на които с време би могло да хвърли
нова светлина върху миналото на българския народ.
10. Църквата. Националната църква на българското царство, една от православните църкви, била неза-
висима и автономна. Така като по източните възгледи царство без патриарх не може да бъде, то и висшият
представител на духовната власт в България не могъл да мине без патриаршеска титла. Затова и сърбинът
Душан, като се коронясал на царството, въздигнал сръбската църква в патриархат.
Старата, основана още от Симеон патриаршия, била пренесена в X в. в Охрид, където изгубила във всеки
случай националния си характер. В Дунавска България Силистренската митрополия с петте си епископи
след падането на Българското царство в 1018 г. била подчинена на Цариградската патриаршия. Когато
обаче в 1186 г. българите свалили византийското иго, в Търново било учредено автокефално архиепис-
копство. За 20-годишното управление на първия архиепископ Василий знаем само, че той получил от
папата в 1204 г. титлата примас на България, а пък искал да получи патриаршеска.1151 В 1235 г. Българс-
ката патриаршия била тържествено провъзгласена и призната даже от гърците в Лампсак. По-късно гър-
ците се разкайвали за тази си постъпка, към която били принудени поради необходимост на съюз против
латините, и с удоволствие биха го унищожили, както видяхме от посолството на Михаил VIII на Лионския
събор. Цариградският патриарх Калист писал в 1355 г. на търновското духовенство, макар че наистина
търновският епископ, по-преди подчинен на византийския патриарх, по молба на своя цар да е получил
някога титлата патриарх, обаче чрез това той съвсем не е бил още приравнен (συναρίϑμιος) c другите пат-
риарси. Затова Калист изисква щото търновският патриарх да поменава в молитвите си византийския пат-
риарх.1152 Наскоро след това Търновската църква била още повече ограничена чрез присъединяването на
Добротич и Срацимир към Византия. От една византийска хроника от 1391 г. става ясно, че в Цариград и
тогава още добре помнили Лампсакското признаване на автономията на Търновската патриаршия. 1153
Обаче след три години гърците, след падането на Търново, завладели българската църква (1394) и удър-
жали своето господство до наши дни.
Твърде малко е известно за „преосвещените“ на Търновската патриаршия. Макарий, живял между 1277
и 1282 г., т.е. в епохата на татарските нашествия и на крамолите през времето на Ивайло, на Асен III и на
Тертерий I, се нарича в поменика1154 „тръблаженный (τρισμακάριος) патриарх и свѧщеномѫченикъ“; но
кога и от чии ръце е загинал мъченически – това не знаем. Приемникът му Йоаким III, като изменник на
отечеството, по заповед на цар Светослав бил хвърлен от една скала. Най-много сведения имаме за пос-
ледния патриарх Евтимий.1155
Светата и божествена църква на българското царство (свѧта и божьствьна цръковь царства блъгарскаго)
се наричала още съборна църква (в Синодика на цар Борил, 1211 г. по гръцки καϑαλικὴ ε’κκλεσία). Велика
църква и тук, както и във Византия и в Сърбия, се наричала патриаршеската църква. 1156
Областта на Търновската патриаршия обхващала следните митрополии: 1. Великия Преслав, чийто мит-
рополит бил прототрон1157; 2. Дръстър (Силистра); 3. Овеч (Провадия); 4. Ловеч; 5. Червен (Русе); 6. Бдин
(Видин); 7. Средец (София). От време на време към нея се присъединявали епископствата: месемврийско,
филипополско, а при Асеновци – много други на запад.1158
Доходът на епископите бил от вноските на духовенството. „Доходъкът“ от поповете събирал екзарх,
епископски делегат, на когото се поверявал и духовният надзор.1159 Както екзархът, така и протопоповете
получавали приход от селското духовенство.
Що се отнася до отношенията на българската църква към папата, преди всичко трябва да споменем за
унията на Калоян, която обаче поради възникването ѝ само от политически съображения веднага след
коронацията се разпаднала. Безплодни останали уговарванията на папите, отправяни към Асен II, Кали-
ман I, Тертерий I и Александър. Покатоличването на Видинска област в 1365 г. бе станало с насилие,
затова и не преживяло отстранението на маджарите. Впрочем, католиците свободно си живеели в стра-
ната, а латинските търговци имали в градовете свои църкви.

268
 Голям религиозен и политически елемент в България били богомилите. В XI в. те неведнъж се опитвали
да изгонят гърците от страната, а и въстанието в 1186 г. по всяка вероятност не е минало без тяхното
участие. При Иван Асен II1160 те пълнели цялото царство, а в 1365 г. завзели почти цялата Видинска област.
Асеновци ги оставяли в покой; само двама царе – Борил в 1211 г. и Александър около 1350–1355 г. –
предприели гонения против богомилите. Интересната история на тази секта едва сега започва да ни става
по-ясна; от по-нататъшните изследвания в тази област могат да се очакват още значителни резултати.
Последните дири на богомилите се изгубват едва в XVII в. В Босна обаче, както се разправя, и досега още
има християни, които не търпят при себе си нито францисканци, нито попове, нито имами, а се управляват
сами по стари традиции, преминаващи от по-старите към по-младите.1161
11. Манастирите, броят на които бил доста голям, се ползвали не само с голямо уважение, но и с големи
права, а и с богати доходи. В един документ (1347) се различават „свети лаври“ и по-малки манастири.1162
Най-значителен бил манастирът на св. Иван в Рила (манастырь царства ми свѧтый Іоаннъ пустынный
житель, иже есть в мѣстѣ рекомѣмъ Рыла), който владеел всички околни планини с 23 села. Годината на
основаването на Рилския манастир е неизвестна. Щедро той бил одарен от Иван Асен II, Калиман I, Иван
Александър, Иван Шишман III и от други царе. И сега още той представя великолепна постройка, отвън
без прозорци, но с амбразури, която се издига сред разкошна планинска пустиня, между девствени гори
и горски поляни; в манастирския двор, заобиколен отвсякъде с колонада, се издига голяма черква с пет
кубета. Между атонските манастири с най-голяма щедрост на царете се ползвал манастирът „Св. Георги“,
наречен Зографски; впрочем и Протатон, и Лавра още през времето на Евтимий са имали хрисовули от
Асен II. В самата България възникнал и свой малък Атон (Мала Света гора) при Витоша, в Софийската
котловина, който се ползвал с необикновената милост на цар Александър и на неговите синове, Иван Асен
IV и Иван Шишман III; и досега там още има 14 манастира.1163 В околностите на столицата има осем
манастира; често споменаваната лавра „Св. 40 мъченици“ в самото Търново сега е джамия. В житието на
св. Теодосий Търновски се споменават манастири в Бдин, Арчар, Червен, при Сливен, на Парория (Сакар
планина), обители в Килифарево, на нос Емине, в Месемврия. Цар Константин Асен потвърдил старите
дарения на манастира „Св. Георги“ в планината Вирпина при Скопие, построен още при Самуил от Си-
меоновия внук Роман. Основното проучване на всички още съществуващи манастири ще хвърли много
светлина върху тяхното възникване и история.
Старобългарските монаси съвсем не са били така необразовани и тъпи, каквито са повечето днешни
монаси на Изток. Трябва да им признаем тази заслуга, че в онова време те са били единствените работници
в областта на науката и изкуствата; старобългарските ръкописи, броят на които наистина е бил твърде
голям, почти всички са писани от ръцете на монаси. Разбира се, манастирските братя не са притежавали
никаква друга ученост, освен византийската.
Манастирите били освободени от всякакви обществени тегоби. От поповете им не са имали право да
вземат данъци нито великата църква, нито екзарсите, нито протопоповете (метехати, μετέχειν). Царете и
болярите увеличавали старите им владения (области и одръжания) с нови, а дори по-бедни хора, като
постъпвали в някой манастир, подарявали своя имот „за постриг“. Техните села, чифлици (метосите) и
панаири (πανήγυρος) им донасяли изобилни приходи. Манастирски хора живеели и в градовете (София,
Скопие и т.н.). В деня на манастирския покровител тук се стичало цялото околно население и се веселило
пред манастирските порти, в горите и по поляните. Често се пръскала вест за станало в някой манастир
чудо и тогава монасите едва успявали да се отърват о г наплива на народа. 1164
12. Градове. Славяните, както келти и германци, се научили на градски живот в по-късно време от кул-
турните народи, които живеели по бреговете на Средиземно море. Южнославянските народи при поселе-
нието си на Балканския полуостров намерили римски и гръцки градове, изместили оттам предишните
жители и сами ги завладели; повечето сегашни градове в тези страни се издигат върху антични основи.
Много градове са възникнали от предградия, строени постепенно около укрепленията, принадлежащи на
отделни жупи или боляри. Такива са през средните векове в Босна Подключ, Подвисоки, Подимоч и др.
Градовете като центрове на жупи или области били резиденции на длъжностните лица, на духовенството
и на много боляри. Гражданите, които вероятно притежавали, както и в Сърбия, всевъзможни права и
привилегии, се занимавали с търговия, занаяти, земеделие и рударство. Често под тяхна власт са бивали
и околните села; поне така личи от едно място на Рилския хрисовул (1378): „градът Стоб няма никаква
власт над манастирските хора, нито над имота им, нито даже над един техен косъм.“

269
 Колкото се отнася до самите градове, ние вече описахме подробно Търново. Следващият по големина е
бил Бъдынь на Дунав (римската Bononia, Βιδύνη у гърците, Бодон по маджарски, Baudins y Boucioaut,
Budem у Шилтбергер, Diu по румънски), неголямо място с напълно запазена голяма крепост, чиито неп-
равилни и масивни стени и кули са построени на слоеве от римски камъни и кирпичи.1165
Средец (Древната Serdica, визант. Τριάδιτζα) бил укрепен със стени, но без акропол. 1166 Името София,
което се дължи на съборната черква „Св. София“, за пръв път четем в документа, даден от Иваш Шишман
III на Витошкия манастир: „въ градѣ царства ми Софіи.“
Голям Никопол е сегашният Никопол на Дунав; срещу него е бил разположен Малък Никопол, по румън-
ски по-рано Турну Никополски, а сега Търну Мъгуреле. 1167 От останалите крайдунавски градове се спо-
менават Орехов, Червен при Русе, на мястото, където още в XVII в. на разстояние половин ден път от
Дунав се виждали крепостни и градски развалини1168, и Дръстър (римският Durostorum, сега Силистра).
На Черно море са били пристанищата и крепостите: Созопол, Порос (и сега още залив и нос Форос), Ска-
фида (и сега още при устието на Факидере с. Скефа), Анхиал, Месемврия (старобълг. Несебър)1169, Емона
(сега Емине), Козяк (сега. Козяк кьой), Варна с Галата, Кастрица (сега Кестридже), Кранеа (сега Екерне),
Карбона (сега Балчик), Каварна, Калиакра, Пангалия, Костанца и Ликостомион или Келия при устието
на Дунав. Освен това на изток били прочути: Преслав, който тогава още не е бил изпаднал до положението
на село, Провад (Провадия) или Овеч (πρόβατον – овца); на запад: Ловеч, Стоб (не бива да се смесва с
Щип) на Долна Рила (сега село с развалини), а на юг от Балкана: Боруй (Верея, сега Стара Загора), Сливен
и Диампол (Ямбол).1170
13. Сакси (саси). В средните векове в Босна, Сърбия, България и Влашко имало колонии на германски
рудокопачи, които българите и сърбите постоянно наричали саси.
Няма никакво съмнение, че тези сакси са дошли от Маджарско отначало в Босна, а именно към края на
XII в., при прочутия Кулин бан; и сега още босненските рудокопачи употребяват някои старонемски из-
рази. По-късните летописи отдават поселението на сакси в Сърбия на крал Стефан Владислав (1234–
1240), който пръв почнал да сече сръбски монети. В сръбските документи саксите за пръв път се появяват
при Владиславовия приемник Стефан Урош I и оттогава често се споменават чак до XV в. 1171 Тук те се
поселили главно в Янево и в Ново Бърдо (Nuovo Monte, а по немски според Brocquière в Nyeubergghe),
който град според Константин Костенечки бил „наистина сребърен и златен град“. Наред с рударството,
занимавали са се и със сечене на гори за орна земя, докато това им било забранено по Душановия закон
(1349). В 1388 г. дубровничаните писали „Гойславу кефаліи (капитан) княза Лазара и пургаром (гражда-
ните) новобрдсцѣмъ“ – място, което досега от мнозина се е чело неправилно и затова е било тъмно [не-
ясно].1172 Според сръбските летописци в 1466 г. турците завзели „саската църква“ в Ново Брдо, а после на
следващата година преселили цялото население в Цариград. В България живеели в планинския град Кип-
ровец (сега с. Чипровец или Чипровци) в Западния Балкан при изворите на Огоста. 1173 Там добивали же-
лязо, сребро и злато и ги обработвали. Спомен за това се запазил в имената на близките там села Железна
и Сребърница. В привилегиите, дадени на града от турците, те ясно са се наричали саксонци, а още в
1667 г. един градски квартал все още носил името саксонски, макар от германците да не е останало вече
нито помен. Имало и друга, още една саксонска колония в Търново [?]. В България саксонците са дошли
очевидно от Влашко, където те са живели през XIV в. в Кимполунг, в Търговище и др.; във Влашко пък
се преселили от Седмиградската област. 1174
14. Старобългарските селяни и крепостничеството. В противоположност на съседните Сърбия и Ви-
зантия, където положението на селското население е познато напълно точно, в България само няколко
места в грамотите дават оскъдни сведения за това. В 1347 г. в недвижимите имоти на манастира в Орехово
живеели „или парици и отроци, или технитари, или люди какови любо“. В най-стария Вирпински хрисо-
вул (1258–1277) четем за манастирски отроци.1175 А от още по-стария хрисовул, даден от император Ва-
силий II на Охридската църква (1020), узнаваме колко парици е владеело всяко българско епископство.
Парици – църковни селяни, често се споменават в писмата на архиепископ Теофилакт. И все пак, тези
оскъдни данни са достатъчни да се направи заключението, че в България е имало крепостничество, по-
добно на византийското: парик, πάρουκος, colonus. И в Сърбия също се споменават парици и отроци; в
XIV в. там се явяват още сокалници, меропси и кметове.
Когато славяните почнали да се заселват на полуострова, те намерили по-голямата част от селското
население прикрепено към земята. През епохата на Римската империя се образувал т.нар. колонат, който

270
дължи своя произход не на античното робство, а на колонизацията на цели маси военнопленници варвари.
Скоро поради прекомерните данъци свободните земеделци били принудени да се подчинят като колони
на едрите земевладелци. В Мизия развоят на крепостничеството бил също подготвен от господството на
финските българи. В България ангарията в полза на болярите съществувала още в 894 г. [?], значи още в
онова време, когато другите славянски племена знаели само обществени работи. В X в. богомилите про-
повядвали, че човек не е длъжен да работи на господаря си, и решително въставали срещу „работите“.
След падането на България в 1018 г. византийските учреждения все повече се насаждат; при все това
още в XIII в. в южнославянските земи имало много свободни хора, които по своя воля са могли да меняват
местожителството си. Земята тогава била населена много слабо, затова светските и духовните владелци
се грижели не само да набавят за чифлиците си поселници, но и да ги прикрепят към земята. Скоро самите
князе почнали да даряват на манастирите и болярите села заедно с жителите; жителите, макар и да се
поселявали под известни условия и доброволно, не могли вече да проявяват никаква съпротива. В Сърбия
още в 1322 г. съседи се скарвали заради колонистите като заради вещи; понякога цели семейства се жер-
тват на манастири „на веки веков“. В българските документи четем, че например Ореховският манастир
в 1347 г. придобил участъци земя заедно с жителите и че цар Шишман в 1378 г. в с. Градечница подарил
на Рилския манастир поп Тудор с децата и с целия му род и Петър Теодосов с неговите братя. 1176 И така,
по целия полуостров бил в сила Юстиниановият законник, докато турците пуснали в ход Корана, който
признава само правоверни и неверни.
Не може да се установи разликата между парик и отрок. Несъмнено е само едно, че парик е гръцкото
πάροικος; за значението на думата отрок, която често се среща и в Сърбия, и досега още нямаме едно
общоприето мнение. Даничич я смята като общ израз за всички класи на несвободни.
Византийският, българският и сръбският крепостен народ съвсем не е бил роб: той е притежавал свой
собствен имот и своя собствена земя; нямал обаче право да я напуска. В XIV в. един хванат при побягване
сръбски селянин жигосали по лицето. Парика не продавали, нито подарявали и не освобождавали без
парчето земя, на което живеел. Задълженията към своя господар, които се заключавали в определен брой
работни дни или пък в заплащане в натура, твърде разнообразно се установявали от правните обичаи, от
договори или закони. В Сърбия един мероп имал право да се оплаче пред съда от своя господар, па бил
той самият цар, ако последният би поискал от него нещо повече, отколкото законът допуска.
Нито духовен сан, нито военно звание не освобождавали крепостния селянин. Посветеният за свещеник
крепостен бил собственост на господаря си при предположението, че последният ще му дава средства за
препитаване1177; само епископският сан давал пълна свобода. В България се срещат подвластни попове
върху земите на манастирите във Вирпина, Орехово и Рила.
Технитари според ореховския документ са занаятчиите (τεηνίτης); в Древна Сърбия ги наричали майс-
тори. Още тогава на Балканския полуостров имало селища, които се занимавали изключително със зана-
яти.
У южните славяни имало и роби (ст.-бълг. раб, ж.р. раба или рабыня, δοῦλος), в Сърбия например такива
били военнопленниците татари. От Албания и Далмация още в 1459 г. изпращали роби (вероятно христи-
яни) в Италия1178[?].
В България, както и във Византия, наред с крепостните имало и свободни поселници главно по балкан-
ските и родопските висоти.
15. Областно управление. Старославянската жупна уредба се задържала в България с гръцките названия
до падането на старото царство. Царството било разделено на окръзи, а всеки окръг имал по един град
или крепост, където се съсредоточавали чиновниците и духовенството. В XIII и XIV в. обаче окръгът не
се наричал вече жупа, както в Сърбия, Хърватско, Бохемия (Чехия) и у полабските славяни, а област, или
по гръцки хора (χώρα)1179. Леунклавий разказва, според турските хроники, че в Шишмановото царство
имало 30 или повече крепости и укрепени градове; били ли са те централни пунктове на областите 1180, не
може да се реши.
Народът бил задължен да изпълнява дворцови и местни тегоби. За местните тегоби дава някои сведения
Вирпинският хрисовул. Цялото население на един град и на околностите му било длъжно „градъ зидати“
(да строи крепост) и „темницѫ блюсти“. Местната тегоба – да се строи крепост (по сръбски зиданіе
града), която се среща също у хървати, сърби, чехи, поляци, полабски славяни, па дори и в някои визан-
тийски грамоти (καστροκτισία), точно е обяснена в Душановия законник: „гдѣ се градъ обори или кула, да

271
го направѣ гражданъ тогази града и жупа, што есть предѣль того града“ (ако някъде се повреди крепост
или кула, жителите както на крепостта, така и на принадлежащата ѝ жупа да я поправят). Редовна стража
на жупната крепост денем и нощем срещаме и в Сърбия (градоблюденіе или цаконство), в Хърватско,
където дори и духовните лица били задължени да стоят на стража, а също в Полша и в Чехия. Освен това
жителите на жупата плащали и приплата (по сръбски: жупска приплата). Манастирските хора били осво-
бодени от всички тези тегоби.1181 Дворцовата тегоба1182 у всички славяни била тежка и разнообразна. Ко-
гато царят тръгвал да обикаля страната, то боляри и монаси, граждани и селяни били длъжни да го прид-
ружават от едно място до друго и да дават нему и на свитата му храна и квартира. Мястото за нощувка
както в Сърбия, така и в България се наричало приселица. Преминаването на многобройната челяд от
псари, соколници и оръженосци, които искали хляб, домашни птици, вино, месо, храна за конете (българ.
зоб, срв. позоб) и т.н., бивало голяма тежест за населението. В Чехия думата, с която наричали княжеската
челяд, holota (старосл. – глота „тълпа“), постепенно получила ругателно значение (сволоч, сбирщина).
Друга дворцова тегоба е работата на царските земи. Според Вирпинската грамота народът (люди) бил
длъжен да оре, да коси и да разработва лозята. Рилският хрисовул (1378) забранява на чиновниците да
вземат „на работа“ манастирските хора, техните работници, коне или волове (зевгаре енгарепсати – ζεῦγος
ἀγγαρεύειν). Сръбските грамоти споменават за оран, жетва, харман, сенокос като за „царска работа“.
Най-висшият чиновник в една жупа първоначално и в България, и в Сърбия, както и у чехите, полабс-
ките славяни и хърватите, се наричал жупан, това старо название през XIII и XIV в. постепенно било
заменено с гръцкото кефалия (κεϕαλάδες, κεϕαλῶται, capitanei). В една грамота от 1347 г. кефалиите се
наричат хорытѧ дукы (δοῦξ τῆς χῶρας). Кефалията, обикновено болярин, като представител на царя имал
съдебна власт и се грижел за обществената безопасност.
Чиновниците в една жупа се наричали или владѫщи, или, както в Сърбия и Босна, владалци. Грамотите
от XIV в. споменават „всѣхъ болѣръ и работникъ царства ми, великыхъ и малыхъ“, на които царят е по-
верявал да събират данъци и да се грижат за администрацията (съдржати въсѣкыѧ работы царства ми). В
четирите запазени манастирски документа се споменават 20 длъжностни лица, които носят отчасти сла-
вянски, отчасти гръцки названия.
Кастрофилак (καστροϕύλαξ), както, без съмнение, и катепан (1347 г., κατεπάνω, capitaneus), бил комен-
дантът на крепостния гарнизон. Другите военни лица били: примикюр (πριμικήριος)1183, алагатор (ἀλάγη –
ескадрон) и десѧтникъ. Едно от най-важните лица било, както и в Сърбия, севаст (σεβαστός) със съдебна
власт; сѫдіи (iudex) се споменава наред с него едва в 1378 г. Вирпинската грамота споменава и кнѧзя. В
Сърбия княз се наричал или селският кмет, или търговският съдия, или бирникът. Ватах1184 и топщикал
[?], които срещаме в същия паметник, се занимавали със съдебни и финансови дела. Между чиновниците,
които се занимавали с данъците и при Шишман III се наричали перпираке, в Сърбия и в България първо
място държал прахтор (πράκτορ); данъците в натура събирали житаре (жито, ръж), винаре, десѧткаре –
десета част от меда, овцете и свинете, сенаре (сено), митаре, а може би също така и подохатори. Писците
(виз. ἀπογραϕεύς) съставяли описа на земите с цел за определяне на данъците. В XIV в. се явяват още
следните царски чиновници: гончие или находници (пратеници, куриери), побирчие (бирници?), градаре
(градар – градинар)1185 и повари или варничие, вараре.
16. Събори. Според оскъдните известия големите и малките боляри, духовенството начело с патриарха,
епископите и игумените се събирали под председателството на царя и на князете на събор. Съборите, за
които знаем, се свиквали или за избор на цар, или за изкоренение на ересите. Ако съдим по аналогия със
сръбските „сбори“, може да се направи заключение, че българският събор издавал също така и закони,
откривал епархии, избирал епископи и т.н. По-точни известия имаме само за три събора, които се свикали,
за да осъдят богомилите и другите еретици, единият в 1211 г., а другите два около 1350–1355 г. От събори
са избрани царете: Константин, Михаил Бдински и Александър. 1186
17. Права и закони. И досега още никъде не е намерен български законник, подобен на Законника на
сръбския цар Душан, на хърватския Винодолски статут, на руската Правда, на полския Вислицки статут
и на чешкия Ius Conradi. Затова пък в документите намираме следи от старославянските правни обичаи,
които и досега още се употребяват от народите от Истрия до Марица. 1187 Старинен славянски обичай била
солидарната отговорност на селото за всички извършени около него престъпления, ако не се намери са-
мият престъпник (у русите круговая порука). Налаганото парично наказание пеня върху селата в такива

272
случаи се наричало и по сръбски, и по български глоба. За отбелязване е ограничението на този институт
във Вирпинската грамота: „Глоби не бива да се вземат от села, а само от виновните, и то по съдебен
ред.“1188 Тук византийското схващане за личната отговорност изместило стария славянски правов обичай.
Дали това е било изключение само за Вирпинския манастир, или пък е обичай, който се е вмъкнал в Ма-
кедония, достъпна за византийските правни възгледи, за жалост, си остава неразрешено. Солидарната от-
говорност и досега е запазена по цяла Турция. В България общи парични наказания били: вражда – за
убийство (срб. вражда, ст.-чех. глава), която в XIV в. се нарича вече по гръцки фун (ϕόνος1189); след това
разбой – за грабеж, извършен вътре в общината; налагало се общо парично наказание за кражба и на кон,
и на рогат добитък, което в XIII в. (както и в Сърбия) се наричало конска вражда [у Миклошич – кражда],
а в XIV в. – конскій тат. Терминът гадалство във Витошката грамота е неясен; можем само да припом-
ним Душановото постановление, което изисквало от село, където магьосници извадят труп от гроба и го
изгарят, да плати вражда.1190 Тези глоби за углавни престъпления се събирали от севастите и от прахторите
(метехати, μετέχειν, ἔχειν μετοχήν).
Пак във Вирпинската грамота намираме и друг един юридически термин: потка (същото и по старос-
ръбски) – глоба за нарушено право на владение, за пускане на добитък в чужда ливада, лозе или нива.
Наред с това неписано обичайно право, имало още и писани правни положения, именно в договорите с
чужденци и в привилегиите на боляри и манастири. Сръбските и босненските паметници са издадени от
Миклошич в „Monumenta Serbica“ (всичко 497), а Медо Пуцич е издал намиращите се в архивите на Дуб-
ровник (442), без да смятаме пръснатите по разни списания и по описания на пътешествия. Вероятно
много са били и българските документи, обаче досега са публикувани само седем. Архимандритът на
Вирпинския манастир представил на цар Константин цял архив хрисовули от българските царе Роман,
Петър, Калоян, Калиман, от гръцките императори Диоген, Никифор, Алексий, Мануил, Теодор Ласкарис,
Исаак, Ватацес и сръбския велик жупан Неманя. Сега манастирът е изчезнал заедно с целия си архив.
Ореховският манастир също притежавал хрисовули (богоначьртана писмене) от старите царе. Цар Шиш-
ман III видял в Рилския манастир грамотите на Асен II, на Калиман I „и на всички български царе, негови
прадеди, деди и родители“. Сега е известна само Шишмановата грамота. В сръбските манастири основ-
ните грамоти често били писани във вид на надписи по стените; в България такива досега не са открити.
Грамотата се наричала на български канцеларски език хрисовул (χρυςόβουλλον) или златопечатлѣнное
слово (χρυςόβουλλος λόγος); царски указ, пак по гръцки – оризмо (ὀρισμός)1191. Най-старият от запазените
актове, търговската привилегия на дубровчаните от Асен II, се отличава с много простия си стил. По-
сетнешните документи са писани вече по византийски с цветист език: техният формуляр дори съвпада с
византийския образец. След натруфения увод се изброяват даровете и правата; в края са прибавени най-
страшни заплахи към онзи бъдещ цар, който би посмял да наруши тези дарове; върху него ще тежат бо-
жият гняв, проклятието на св. Богородица, на апостолите, на 318-те никейски отци и на манастирския
покровител светец, ще се постави наравно с Юда и с Арии. Подписът на царя е пълен с разни извивки и
съкращения и е писан с червено мастило. Печатът на Рилския хрисовул е сребърен и позлатен; на едната
страна е образът на царя, а на другата – на св. Иван Рилски.
Употребяваните в България сборници в църковното законодателство съдържат много постановления със
светски характер. Понеже те, бидейки от византийски произход, се попълвали, за да бъдат прилагани у
славяните, с вставки, то тяхното съдържание заслужава да бъде по-точно изследвано. Най-старият такъв
сборник е „Българската Кормчая“, обработена според Номоканона на Йоан Схоластик, може би с участи-
ето на Методий (един ръкопис от XIII в. се намира в Румянцовския музей в Москва). В 1262 г. деспот
Светослав изпратил на киевския митрополит Кирил III препис от сборника на църковните закони, който
съдържал най-новата рецензия на Фотиевия Номоканон с коментарии от Аристин и Зонара (живели в XII
в.). Оригинала той заимствал от търновския патриарх. Интересна е забележката на Светослав как светите
отци постановили, щото този „Зонара“ във всяко царство трябва да се намира само в един екземпляр и да
се съхранява в съборната черква; при това Светослав моли да не се правят от него преписи.1192 Южните
славяни познавали и светските византийски закони; например компилацията от еклогите на императорите
Лъв и Константин.1193
18. Финанси. При цар Самуил българският земеделец, който притежавал чифт волове, всяка година бил
задължен да плаща един шиник просо, шиник пшеница и една стомна вино. Император Василий след
завоеванието на страната оставил в сила същия данъчен размер. А когато алчните бирници поискали да

273
заменят този данък в натура с паричен, избухнало въстанието на Делян. В Сърбия плащали данък в натура
или в пари дори и болярите и ако някой от тях оставал длъжник, задържали го при царския двор, докато
не го плати двойно. Често данъка плащала цялата община, така като например още в X в. сагудатите и
драговичите при Солун владеели задружно земята и я делили само от време на време, когато трябвало да
се построи нещо1194[?].
Вирпинският хрисовул изброява следните данъци: волоберщина – за всеки чифт волове; кошарщина,
може би тъждествена със сръбската „травнина“, т.е. данък за правоползване от общинските пасища (ко-
шара); димина (също и по сръбски, виз. καπνικόν) – данък на всяко огнище; наметьк (също и в Сърбия) –
върху зърнените храни, виното и меда. Всички манастирски хрисовули от XIII и XIV в. говорят за
десѧтьки от свине, овце и мед, което се среща и в Сърбия, Молдова, Влашко и Гърция 1195. В оряховската
грамота се споменават и митати – данък на всеки двор (κατάϑεσις μιτάτου)1196.
Вносните мита се наричали кумерк (commercium), както и у византийците (κουμμέρκιον), и досега у тур-
ците. Дубровничаните не плащали мита нито при проходите на клисури, нито при преминаването в брод,
през мост, по пътища, нито при градските врати [?]. Венецианците плащали според договора от 1352 г. de
comerchio 3% и в пристанищата за всяка голяма търговска гемия две перпери, а за малка – една перпера
alborazzo (alboragium); генуезците според договора им с Иванко от 1378 г. – 1% при внос, 1% при износ,
2% при транзит. Вирпинският хрисовул споменава още митата мостнина (мостово право) и броднина (при
бродовете); последното в 1387 г. се нарича вече по гръцки диавато (διαβατικόν). Плащало се сергийно
право и по пазарите (на форосѣхъ).
Углавните глоби съставяли също така немалък извор за приходи. Нарушение правоспособността на един
манастир при Константин било глобявано с 6 перпери; чиновник, който предприемал да води съдебни
дела против привилегии на манастирите, плащал в димосията (δημόσιον, fiscus) като глоба няколко жъл-
тици (златни монети).
19. Монети. Подробен списък на разните видове старобългарски монети имаме в търговския договор на
Венеция с цар Александър от 1352 г.1197 Перпера (ὑπέρπυρον) била златна монета, съдържаща 16 2/3 карата
злато1198; златица на Вирпинската грамота вероятно е тъждествена с нея. Обикновената сребърна монета
се наричала грош и се делила на 6 аспери. Една перпера била равна на 6 гроша и 5 аспери [?]. Имало и
медни монети, често вдлъбнати. Все още не ни е известна нито една монета, която да е от времето преди
1018 г. Монетите на търновските царе са сечени по византийски образ, с изключение на монетите на Ми-
хаил Асен, които са копие на венецианските и носят върху си латински надписи (Michael Asenus
imperator); Срацимир също така следвал венецианските образци. Надписите съдържат повечето мъчни за
разчитане монограми. Проф. Любич в южнославянската си нумизматика е описал 224 парчета, които с
изключение на 12 всички са сребърни и са пуснати само от 8 царе. 1199 От 12-те царе, някои от които като
Калоян, Константин и Александър, са царували много години, и досега нямаме нито една монета. В самата
България, разбира се, никой досега не е събирал славянски монети; а в сбирките на Запад вероятно ще да
има много български екземпляри, досега неизвестни.
20. Селско стопанство. Сведения за него се срещат в актовете, където се изброяват „стаси (στάσις,
владения) и прилежания“ на манастирите и се описват техните межда или синор (σύνορον, новобълг. са-
нър). Село (както и в Сърбия) се нарича пак село или селище, а пръснати дворове – заселки. Край реките
и потоците имало млини, воденици, жрънки или места жрънчана (μυλών, pistrinum). Много добре позна-
тата ни по сръбските паметници дума катун, която означава овчарска колиба, се среща и във Вирпинската
грамота; и досега още в Балкана при Котел има с. Катунище. 1200
Мястото за оран се нарича нива или нивите.1201 Градините се наричат отчасти по славянски градини
(както и днес още), връти и врътогради, отчасти както и в Сърбия, по гръцки перивол (τὰ περιβόλια) и
кипуриа (κηπούριον). От плодните дървета се споменават черешите (чрѣшовены, Вирп.) и орехите
(орѣшие, 1347 г.). Лозята (виноград, лозие) у сърбите и българите водят началото от лозарското стопанс-
тво на римляните. Ливадата се наричала тогава, както и днес у всички славянски племена, ливада
(λιβάδιον) или сенокос. Пасищата (пашища) се разпадали на летни – летовища, планински и зимни – зи-
мовища (по долините).1202 Грамадните стада рогат добитък, овце, кози и свине съставлявали немалка част
от народното богатство. Цариградските латинци, появили се в 1206 и 1207 г. в областите на Стара Загора
и Ямбол, видели там грамадни стада биволи, волове, крави и дребен добитък. В средните векове било
развито и коневъдството, главно за военни цели: например влашките овчари са пасли стотици кобили,

274
принадлежащи на сръбски манастири. Оградена гора у старите славянски жители на полуострова се на-
рича забел; думата бранища в паметника от 1347 г. и досега по български значи гора, в която се секат
дърва и се горят въглища.1203
21. Търговия. Както у всички славянски народи, така и у българите чужденците търговци се наричали
госте1204. България се посещавала предимно от дубровничани (жители на Рагуза), които имали в съседните
Сърбия и Босна голямо влияние и имот; големи привилегии получили те от Асен II и от сина му Михаил
Асен. Венецианците поддържали приятелски връзки с царете Светослав и Александър; с България обаче
имали по-малко работа, отколкото със Сърбия и Византия. Търговията в градовете край Понт и при усти-
ето на Дунав била главно в ръцете на генуезци, които господарували в Крим и по Черно море. Търговците
на тези три нации, всички католици, във всички по-големи градове имали свои лоджии и черкви и живе-
ели там със своите жени, наложници, деца и роби. 1205 Представителите им пред властите, а в същото време
и техни съдии още тогава се наричали консули; венециански консул имало във Варна, а генуезки – в прис-
танищните градове.1206 Относно правните отношения между тези търговци в договорите с венецианци и
генуезци било установено, че нито синът отговаря за баща си, нито бащата за сина си. Ако умре някой
дубровчанин, даже и да е неженен, все едно дали е оставил завещание или не, целият му имот се запазвал
от чиновниците и се предавал на посланика на рагузкия княз. По същия начин се постъпвало и с наслед-
ството на венециански поданик. Генуезците според договора им с Иванко имали право да изнасят вся-
какви стоки (освен хранителни припаси през време на глад). За злато, сребро, истински бисери и за галан-
терийни стоки (perlae veraces et iocalia) мито не се плащало. Ако се обяви война, имали право без пречки
да изнесат от страната стоките си в едномесечен срок, а сол и кораби – в продължение на шест месеца. За
местни търговци имаме две известия. В договора на Михаил Асен с дубровничаните от 1253 г. било оп-
ределено, че българските търговци имали право да прибъдват в града Рагуза (слав. Дубровник), без да
плащат мито нито пред врати, нито пред място или брод, и да изнасят оттам злато, сребро, дрехи, злато-
тъкани материи (златне поставе) и изобщо всякакви стоки; само за износ на зърнени храни се искало раз-
решение от княза. Рилският хрисовул (1378) дава право на манастирските хора без мито и свободно да
търгуват по цялото царство. Като мерки за дължина се споменават (в легендата на св. Михаил от Потука)
лакът и сажън. Гръцката στὰδιον се наричала на български пъприще.
22. Пътища (път или друм – δρόμος). Главните посоки на пътищата от римско време и досега са се
изменили много малко. Старинен търговски път водел от Цариград през Одрин, Пловдив, София и Ниш
за Белград. Друг оживен път се отделял от Траяновите врата и водел през Самоков, Дупница, Велбъжд
(Кюстендил) за Скопие, а оттам за Адриатическо море, или през Албания за Шкодра и Бар (Антивари)
или Катаро, или през Сърбия за Рагуза или Спалато. От балканските проходи през време на Търновското
царство най-главен бил, разбира се, Шипченският; обаче и другите проходи както на запад – Етрополс-
кият и Троянският, така и на изток – Сливенският, Котленският, Чалъкавашкият и Айтоският имали тър-
говско и стратегическо значение.1207 За скоростта, с която пътували тогава, можем да съдим по това, че
Александър с войските си в 1333 г. пристигнал за пет дни от Търново в Росокастрон. За целия път от
Цариград до Пловдив в XIII в., както и в XVII били нужни 9 дни. 1208 Стоките се пренасяли на товарни
животни; думата карван се среща в дубровнишките актове още в 1398 г.
23. Корабоплаване. За плаване по долното течение на Дунава през това време почти нищо не е известно.
Според руските летописи авантюристът Иван Берлядник с печенеги ограбил в 1159 г. две кубари (кубара,
κουμβάριον – дълъг кораб) на Дунав и с това нанесъл на галицкото (сега Галац) риболовство големи щети.
Кантакузин заплашвал в 1341 г. цар Александър, че ще изпрати изгонения Шишман II на „триери“ по
Дунав в Бдин.1209
24. Военно дело. Част от българската войска се състояла от местни люде, доведени от болярите, част –
от царски наемници. Цар Петър предложил в 1189 г. на император Фридрих I против византийците спо-
магателна войска от 40 000 българи и кумани, която с присъединението на сърбите би достигнала до 60
000.1210 Когато латинците обсаждали Цариград, Калоян искал да им помогне със 100-хилядна войска. В
юни 1206 г. Калоян стоял в Тракия с 40-хилядна кавалерия от българи и кумани и с „безчислена пехота“.
При Пловдив в 1208 г. взели участие в битката 33 000 души, разделени на 36 корпуса, 1211 при Велбъжд в
1330 г. (според Никифор) е имало 12 000 българи и 3000 татарски наемници, а при Айтос в 1333 г. – 8000
българи и 2000 татари. Тогавашните войски изобщо не са били многобройни; турците за пръв път извеж-
дат на бойното поле големи маси.

275
 От чужденците като наемници в българската войска постъпвали част от варварски чергари, част от
франки; първите се ценели за дивия устрем и изкуството на стрелците им с лък, а вторите – изобщо за
голямата им опитност във военното дело. Кумани имало във войските на всички Асеновци. Татарски
стрелци с лък служили при княз Шишман Бдински 1212 и царете Михаил и Александър. Франки срещаме
при Асен II.1213 Мартин, командирът на 300 облечени в броня кавалеристи, намиращи се на служба у цар
Светослав, бил, както показва самото му име, латинец.1214 Италиански и германски кондотиери често се
срещат през XIV в. в сръбските и византийските войски.
Интересни сведения за въоръжението на войниците дават рисунките на Ватиканския кодекс от старо-
българския превод на Манасиевата хроника; той датира от втората половина на XIV в. 1215 Шлемовете им
имали вид на полукълбо, били украсени с пера на темето или покривали главата от темето до плещите,
оставяйки открито само лицето, или най-после вземали форма на кръгли кожени шапки или заострени на
върха фуражки. По-рядко се срещат по образите ризници. Краката били обути във високи кавалерийски
ботуши, тъй като повечето пъти излизали в полето на коне. На конете имало юзда, седло и стремена.
Щитовете са или кръгли, или продълговати, на долния и на горния край заострени. Князете и болярите
носели дълги дрехи, надплатени и обшити с кожа, и с шапки, украсени с лисича кожа (горностай). За
нападателни оръжия употребявали копия, мечове и стрели, които всеки конник носил със себе си отстрани
в тул (колчан). Франкският летописец Henri de Valanciennes пише, че българите в битката при Пловдив в
1208 г. имали зелени копия с дълги чешки железни остриета. 1216 Сигнали давали с дълги прави тръби.
Много е съмнително дали в борбата на живот или смърт между българи и турци се е употребявало ог-
нестрелно оръжие. За първото оръдие на Балканския полуостров, доколкото ни е известно, се споменава
в 1383 г. Венецианците тогава продали на босненския крал Твърдко една галера заедно с един falconus
като голяма рядкост.1217
Да строят военни машини българите се научили от византийците, които с голяма любов се отнасяли към
тази специалност на старото римско военно изкуство. Когато византийците обсадили Стрез в крепостта
Просек, били обсипани с камъни от метателни оръдия; машините на българите управлявал там един стро-
ител-майстор, който преминал от византийска служба към въстаналите, понеже дълго време не получавал
заплата. Твърде изкусен за строеж на метателни и стенобойни машини бил цар Калоян. 1218 С помощта на
една машина от своеобразна конструкция той превзел Варна. При атаката на Дидимотихон той дори отвел
реката от стените; при все това, макар кулите и да били силно разтърсени от камъните им, българите при
опита си да превземат с пристъп стените, като се изкачили на тях по стълби, били отблъснати. В 1206 г.
Калоян денем и нощем бомбардирал стените, кулите и къщите в Одрин с камъни, хвърляни от 33 ката-
пулта. [През юни 1206 г. обсаждал Димот с 16 големи метателни машини, които съборили стената на 4
места.]1219 В същото време стените и кулите били разрушени. След смъртта му, изглежда, това изкуство
било забравено; Акрополит дори упреква българите, че не умеят да обсаждат градове.
Главната сила на българите била в планинските войни, и изобщо в гверилата. Тесните родопски, сред-
ногорски и балкански проходи погълнали хиляди византийци, избивани с град от стрели и с откъртени
скали. Впрочем, българинът умеел да се бие и на открито поле. 1220 Цар Михаил (1323–1330) имал винаги
в лагера си добри скороходци, за да предава колкото се може по-бърже заповедите си. Когато трябвало
командирът бързо да се върне, пращали му като знак обгорено перо.1221
Що се отнася до военното право, то в името на общата вяра у византийците, сърбите и българите дейс-
твал закон, според който те нямали право извън битката да отведат някого в робство или да го убиват;
позволено било само да се разграбва неприятелският имот. Асен II пуснал на свобода след битката при
Клокотница (1230) всички военнопленници. След боя при р. Скафида (1306), в който Войсил, Смилецо-
вият брат, разбил цар Светослав, всички военнопленници освен болярите били пуснати веднага на сво-
бода. След сражението при Велбъжд (1330) сърбите освободили освен знатните всички пленници българи
като единоверци и едноплеменници.1222 Не така постъпвали обаче с езичниците кумани, татари и т.н. Гра-
бежите през българо-гръцките войни били жестоки: „българска плячка“ (Μυςῶν λεία) станала поговорка
у гърците.1223 Византийците изгаряли храните по полетата, унищожавали градините, опустошавали цели
села и отвличали стада. Българите и техните съюзници им се отплащали с лихвата, особено по време на
Калоян.
Сред българските пълководци релефно се очертава фигурата на Иван Русин, човек енергичен и опи-
тен.1224 В 1423 г. той бил комендант на Пловдивския гарнизон, състоящ се от 1000 български и „алански“

276
(татарски) конници и 2000 облечени в броня пехотинци. Негови подчинени офицери били аланите Итилис
и Темир и маджаринът Инас. Когато след неочакваната смърт на младия Тертерий II в България настъпила
анархия, Андроник Младий заедно с княз Войсил четири месеца държали Пловдив обсаден (1323). Един
германец строител на обсадни машини построил на византийците една дървена къща на 15 колела, в която
могли да се поберат около 100 въоръжени войници; върху къщата се издигала пететажна кула, а във всеки
етаж могли да се поберат осем арбалетници. Под звука на тръбите този колос бил подкаран и цялата
войска тръгнала към градските стени. Машината била докарана вече до самите стени и защитниците на
крепостта, обсипвани с дъжд от стрели, били принудени да бягат, когато изведнъж тя попаднала върху
едно старо водохранилище (щерна), покрито с обраснали от трева дъски, и със страшен шум се провалила.
Императорът след това снел обсадата. В 1328 г. Иван получил заповед от царя ненадейно да нападне Ца-
риград [?]. В 1333 г. след победата при Росокастрон той водил преговорите за мир с победения Андроник
III.
25. Животът и характерът на народа. Войнствеността била главната отличителна черта в характера
на древните българи, черта, която сега е почти заличена от вековния гнет [?]. Български наемници се
срещат във византийските войски както в Европа, така и в Азия, у франките, в Елада, на неаполитанска
служба и т.н.1225 Разбира се, непрекъснатата война не е могла да облагороди народния характер. 1226
Малко знаем за това, как се е обличал народът тогава, но с известна увереност можем да предполагаме
как днешните народни костюми в по-голямата си част са останали неизменени в течение на векове. Затова
голяма важност има миниатюрата в един гръцки менологий, написан по заповед на император Василий II
(967–1025).1227 От тримата изобразени там българи двамата са без бради, а третият има кръгла брада. Дре-
хите на стоящия вляво се състоят от шапка, обшита наоколо с кожа, дългопола, обшита с кожа дреха
(кафтан)1228 с тесни ръкави и тесни, впити панталони. Дрехата е закопчана с осем ширита, както е и на
старите руски образи, и сега още у хървати, българи и поляци. На пояса виси къс нож в ножница, какъвто
и досега още обикновено носят по същия начин всички славяни на полуострова. Стоящият вдясно е обле-
чен пък в дългопола дреха (кафтан), също така закопчана с ширити и украсена с шити цветя; всяко цвете
се намира в центъра на два концентрични кръга, които са толкоз големи, че само два са достатъчни, за да
запълнят цялото пространство между шията и пояса; ръкавите са също покрити с такива кръгове. Сред-
ният е в дрехи, украсени с шестолистни цветя. И тримата имат в ръцете си меч.
По монетите и царските печати и по образите на Ватиканския кодекс се виждат повечето брадати лица;
сегашният обичай на полуострова, според който всички мъже освен поповете имат само мустаци, е влязъл
в обичай от турско време. В 1326 г. Никифор Григора видял при Струмица български пазачи в черни
кожени и вълнени дрехи, въоръжени с копия и секири. 1229 По стените на много запустели черкви се срещат
образи на болярски семейства в пъстри дрехи; за жалост те, както изглежда, ще избелеят, преди да бъдат
копирани от ръката на някой опитен археолог.
Никифор видял в Струмица на Троица играещи хоро момци и моми и чул през време на пътуването си
стари юнашки песни. По онова време на непрекъснати междуособия и войни българският епос вероятно
е бил в пълния си разцвет; до нас обаче са дошли само откъслечни песни. 1230 Има много известия за ос-
танки от езичеството и от суеверията. Цар Михаил в 1328 г. подарил на един гръцки пратеник прост ме-
таличен кръст, почитан от българите за чудесата, които той извършил още във времето на баща му – княз
Шишман Бдински.1231
В заключение ще отбележим още, че в България, както и във всички православни държави, летоброени-
ето се водело от сътворението на света, което се отнасяло към 5508 г.пр.Хр. Началото на годината е било
на 1 септември. Едва от XVII в. почват да отстъпват от този обичай.
За старобългарското изкуство знаем засега много малко. Оцелели църковни и крепостни постройки има
много по-малко, отколкото в Сърбия. Отлично свидетелство за живописта, която била в употребение в
манастирите, дават миниатюрите на Ватиканския кодекс. Григорович, който е имал възможност да види
много български икони на Света гора, в Западна Македония и около Търново, пише, че чертите на лицата
на изобразените светии са по-кръгли и по-приятни от византийските.
Ето накратко всичко, което бихме могли засега да кажем за живота на древните българи през периода
на Търновското царство (1186–1398).

277
1094 [„Fasto, leggcrezza et rabbia naturale de’Bulgari“, Luccari, стр. 49. Променял ли се е народният характер от това време?]
1095 Речта на пратеника на крал Стефан Томашевич пред папа Пий II през 1461 г. Вж. още Gobelinus у Pray, Ann., III, стр. 275. Рачки
в Rad, VIII, стр. 169.
1096 На славянски език има всичко седем. 1. Търговската привилегия, дадена от Иван Асен II на дубровничаните (жители на Рагуза,
на славянски Дубровник) (1230–1241). 2. Договорът на дубровничаните с Михаил Асен против сърбите от 1253 г. (на сръбски), 3.
Хрисовулът на Константин Асен, даден на манастира „Св. Георги“ във Вирпинската планина при Скопие (1258–1277); 4. Писмото
на деспот Яков Светослав до киевския архиепископ Кирил III; 5. Хрисовулът на Иван Асен IV, даден на Оряховския манастир в
1347 г.; 6. Хрисовулът на Иван Шишман, даден на Рилския манастир в 1378 г.; 7. Пак негов хрисовул на Витошкия манастир.
Четвъртата грамота е издадена от Востоков, Опис. рукоп, рум. музея, стр. 291; всички останали са поместени във второто издание
на „Памятников древней югославянской литературы“ от П. Йос. Шафарик (Památky, стр. 2, 16, 23, 96, 105 и сл.). № 1 и 2 също у
Miklosich, Mon. serb., 2, стр. 35. Като изключим грамота № 2, всички останали са писани на старословенски език – на българско
наречие. Освен това заслужава да се спомене една компилация, съставена по най-старите грамоти на Асен II и Калиман I, която се
касае до Зографския манастир на Света гора и се отнася към XVI в. (вж. Гл. XV, бел. 34). На латински са писани Калояновата
кореспонденция с папата и Иванковият договор с генуезците в 1387 г.; на италиански – договорът на венецианците с Александър
от 1352 г. От надписите най-важни са станимашкият (Šafařik, Pam., стр. 94) и търновският (Гл. XV) – и двата от 1230 г., и боянският
от 1259 г. (Гласник, 7, стр. 189). Грамотата на Александър, дадена на Рилския манастир, която Григорович видял в 1845 г. (Очерк
путешествия, стр. 150), не е издадена. Другият документ от времето на Александър от 1342 г., зографският, напечатан в „Бльгарски
книжици“, нямах възможност да го видя. (Григорович, пак там, стр. 67; Шишков, История на българите, стр. 255). [Според фотог-
рафиите на Севастянов българските грамоти издаде Срезневский, Записки, т. 34, кн. II, прилож. № 4. Срв. Период. сп., XIII, 1885,
стр. 155, Дринов за Богоров. – Асеновата грамота. Още Miklosich, Mon. serb., в errata я приписва на Асен II. Вж. Jagić, Archiv, XI,
стр. 623. Nota bene: според Срезневски оригиналът е на хартия. „Bulg. chrysobulla“: Papadopulos-Kerameus, Ἀνάλεκτα, Petr., 1871.
1371 г., стр. 624.]
1097 А. Котлярский, О погреб. обычаях языческих славян, Москва, 1868, приложение 9; още d’Ohsson, Les peuples du Caucase, Paris,
1828, стр. 260, доказал, че думата Борджания означава България. „La Bogrie“ у Villehardouin [ed. Waîlly, стр. 487. Вж. Masudi.
„Burgariae civitates“ Ekkehard, Chron. Pertz, VI, стр. 220. Hierosolymita ed. Hagenmeyer, стр. 224–225 (първият кръстоносен поход).
Звукът о в думата „La Bogrie“ у Villehardouin – ?].
1098 „До Търново и по цялото Загорие“, е казано в грамотата на Асен И. Сърби: Доментиан, ed. Daničić, 1860, стр. 103, 171, 199, ed.
1865, стр. 214. Владислав в Гласник, 22, стр. 301. Визант. у Stritter, II, стр. 680, 701, 758. Срв. Асен II „imperator Exagorarum“,
Bongars, Gesta dei per Francos, II, стр. 72. В договора с венецианците от 1352 г., Иван Александър, „per la dio gratia imperator del
Zagora, de Bolgari е de Giresi“; наред с това и друга бележка: „die Bulgaria over del Zagora (Ljubić, III, стр. 246). Погрешно е обясне-
нието на името у Šafařik, ІІ, стр. 234. Срв. „die kahlen Vorhöhen des Sv. Nicola Balkans, welche im Volksmunde Zagora genannt werden“
[?] Kanitz, Donau-Bulgarien, I, стр. 184.
1099 Константин Философ, Starine, I, 9, стр. 38 и сл.
1100 [В границите на царството има два периода: 1. с Македония, nota bene, за продължаване на името Bulgaria там у Harff, Musachi
и др.; 2. от падането на Асеновци до края.]
1101 Известието на сръбските летописи, че св. Сава около 1220 г. основал в Белград и Браничево епископство (Рат., стр. 60), се
опровергава от най-стария списък в същия летопис (пак там, стр. 54). В 1232 г. и в двата града имало български епископи. Вж.
Theiner, Mon. Hung., I, стр. 103.
1102 Theiner, Mon. Slav., I, стр. 34: castrum, quod vocatur Keve, ubi solo Danubio mediante regnum Ungarie а Bulgarorum provincia
separatur. Срв. Гл. XV.
1103 [Период. сп., I; Новакович за Вишесава.]
1104 В 1279 г. в Свърлиг бил съставен сръбски кодекс, в заключителната бележка на който се споменава не сръбският крал, а българ-
ският цар (Гласник, 20, стр. 245). В XVII в. Свърлиг и Кладово влизали във Видинския санджак, който вероятно съвпадал с областта
на последния цар Срацимир. За границата при Болванския проход вж. Константин, Гласник, 42, стр. 307; срв. Heerstrasse, стр. 87,
107. [През 1684 г. манастирът „Буков“, 3/4 часа път на северозапад от Неготин в Крайна, принадлежал към Бдинската епархия, вж.
надписа у Миличевић, стр. 957.]
1105 Καρβωνᾶ Cant., стр. 584, Καρβουνᾶ Acta patr., 1,1, стр. 502, Carbona в италианските морски карти от 1318–1614 г., между Кастрица
(сега Кестридже), и Каварна (Tafel, Const. Porphyr. de provinciis, Tübingen, 1846, стр. 37–41). „Боруйска хора“ не бива да се произ-
вежда от Πόρος (Бургас), защото прилагателното от Πόρος би било „Порьскый“, а съвсем не „Поруйскый“; значи вероятно по-скоро
думата е за Βερροία, Veroi на латинците, Berua у Henri de Valenciennes; и наистина у Лукари (Ann. di Ragusa, 1605, стр. 64) между
Пловдив и Ямбол е даден Borui-grad. [Μπαλίκα τις τοῦ Καρβωνᾶ ἄρχων 1346. Cant., II, стр. 584. Днешният Балчик (Tom.). Карбуна,
предградие в Ямбол. Carbona в италианските карти, сега Балчик. – Carbona, сега Екерне. Брун, стр. 63, старото Cruni. Брун, стр. 63,
туря тук Крън. Мачин (вж. Tomaschek, Idrisi, Брун). Митрополитът на Βιτζίνης станал митрополит по времето на Андроник по-
стария: „τοῦ δέ Βυτζίνης ώς ϰαἰ αὐτοῦ ὑπό τοῦ τοιόπου Βασιλέως (преди това в Литва) τιμηϑέντος, εἷτα περιφρονεῖσϑαι διά τό ύπό
βαρβάροις εἷναι τόν τόπον ϰαἰ ὀλίγους ἔμειν τοὺς ἐνοιϰοῦντας χριστινούς“. Gelzer, Beiträge zur russ. Kirchen geschichte, Zeitschr. f. K. G.,
XIII, 2+3, стр. 261 (S.А.). Брун, Черноморье, II, стр. 358. Itinerarium Ant. Usus maris (според Desimoni, I conti della ambasciata al chan
di Persia), страната на импер. Usbech: „Imperium suum incipit in provincia de Burgaria, scilicet in civitate de Vecina et finit in civiítate de
Cerganghi“. Ген. грамоти от 1418 r. (Atti della Società Ligure, XIII, стр. 304): „Et intelligatur dictum imperium Usbech flumen Vicina
versus Thanam.“ Брун мисли, че това е Камчия, la Viça, Viça, Veza в италианските карти. Cerganghi – е вероятно Ургендж. Nota bene:
да се изясни властта на Цариградската патриаршия над черноморските градове в XIV в. като Варна и пр.]
1106 [Κρηνός, стр. 564, 852 (вж. Villehardouin).]
1107 [Боруйска хора = Бургас, Том., Брун (?!).]
1108 У Šafařik, Рат., 2, според преписа на консула Гагич „в болери“, а в оригинала четем – „в Одрин“.

278
1109 [Български управител в Мелник. Valenc, сар. 23. Ломбардите в Сер avaient envoyé des messagers au bailli de Burille, qui était bien
outreguidant (outrageurs or.); et il demeurait à Menelic. Et ils dirent au bailli qu’il vînt à la Serre, et que s’il у amenait des gens en force, le
château lui serait rendu et livré.]
1110 Pachymeres, II, стр. 267. Nicetais, стр. 564, 852.
1111 Съшьдшю царствоу ми въ долнѧѩ землѧ. Šafank, Pam., стр. 23. [Долна земя у котленците е противопоставена на Добруджа:
Карнобатско и пр. Долнѧѩ земѧ Охридскаѫ приписка от времето на импер. Анастасий в Московския ръкопис, превод на Конст.
Манасий. Сборник, VI, стр. 327. Τά κατωτικὰ μέρη страна в Сицилия, Гърция (в противоположност на Pontus?) у Теофан, ed. Boor.
регистъра. – Dolnji kraji в Босна.]
1112 Illa Bulgaria populosa в писмото на францисканския генерал от 1368 г. Още един баварски географ от IX в. пише: „Vulgarii regio
est immensa et populus multus multitudo magna“ (Šafařik, II, стр. 711). Срв. Дринов, Происхождение, стр. 88.
1113 Hammer, Gesch. der gold. Horde, Pesth, 1840, стр. 176–180.
1114 Βλάχων πολὺν ὅμιλον, οί τϖν ἐξ Ίταλίας ἄποιϰοι πάλαι ἔσται λέγονται ἐϰ τϖν πρὸς τῷ Εὺξείνω ϰαλουμένω πόντω χωρίων etc. Cinnamus,
VI, стр. 260. Срв. Rösler, Rom. Stud., стр. 85.
1115 От Румъния циганите минали в Унгария, Бохемия, Германия, а оттам, от една страна, във Франция и Англия, а, от друга – в
Полша, Русия, Финландия и Швеция. Голям брой от тях се поселили в Испания още в 1447 г., Miklosich, Über die Mundarten und
Wanderungen etc, Denkschr. der Wiener Akad., XXI, XXIII, 1874. За най-старата история на циганите срв. М. J. de Göje, Bijdrage tot
de Geschiedenis der Zigeuners, Amsterdam, 1875.
1116 За тези чужденци срв. Миклошичовото издание на старобългарската Троянска хроника от XIV в. (Starine, III). Не е известно
дали личното име Белаур е взето от унгарски; срв. румънското бълаур, дракон.
1117 Срв. Miklosich, Leh. palaeoslov. Ясно е, че думата не е от καῖσαρ и Kaiser. Чешки – cisař, полски – cesarz. [За името цѣсарь вж.
Марийнското, Зографското, Асемановото и др. евангелия.]
1118 В папските актове до 1204 г. „nobilis vir dominus Bulgarorum“. B 1291 г. като изключение: „imperator Bulgarorum illustris“ (Theiner,
Mon. Hung., I, стр. 375). В 1337 г. – rex, вж. бел. 36.
1119 Nicetas (Stritter, II, стр. 674) говори само за коронацията на Петър.
1120 Ansbertus, стр. 44: Kalopetrus Blacorum et maxime partis Bulgarorum in hortis Thracie dominus, qui se imperatorem et coronam
imperialem regni Grecie ab eo (от Фридрих) sibi imponi efflagitat. Пак там, стр. 54: Kalopetrus Blacorum dominus itemque а suis dictus
imperator Grecie.
1121 Срв. виз. έν Χριστϖ τᾦ Θεᾦ πιστός βασιλεὺς ϰαί αὺτοϰράτωρ.
1122 Вирпинската грамота, Боянският надпис, писмото на Светослав, бел. от 1273 г. у Miklosich, Lex. palaeoslov., X.
1123 [Johanis qui ere rois de Blaquie et de Bougrie. Villehardouin, ed. Wailly, стр. 116, § 202]
1124 Ljubić, Opis jugoslav. novaca, Zagreb, 1875.
1125 Грамотите от 1262, 1347 и 1378 г.
1126 Грамотата от 1378 г.
1127 На синода в 1211 г. Борил се явил, съ свѣтлоѫ багрьницеѫ“. [Към царското облекло спадат и червените обувки по византийски
обичай, за които по-обширно пише J. Schmidt, Byz. Zeitschrift, I, стр. 321, Anm, 1.]
1128 Издаден от Bogisić, Rad jugosl. akad., стр. 182. Започва тъй: „Продължи, о, Боже, живота на Вашия господар, сияйния, почитания,
славния, великодушния, като лъв храбрия герой, пълководеца на Ангел Комнин N. N., стълба на християнството, краля (малик) на
сърби и българи, славата на християнските народи, гордостта на Христовата вяра, мореплавателя, закрилника на градовете и на
крайграничните земи.“
1129 Cum Azeno Bulgarie imperatore. Писмото на краля е дадено у Theiner, Mon. Hung., I, стр. 21.
1130 Българските деспоти: Стрез при Асен II, Яков Светослав при Константин, по-сетнешният цар Тертерий при Асен III, Елтимир
при Тертерий I, Михаил Бдински, преди да бъде избран, и Срацимир, бащата на цар Александър.
1131 Севастократори са били: Стрез (поч. 1211 г.), братът на Иван Асен II, Александър, зетят на Михаил и на Асен, Калоян, Констан-
тиновият братовчед, Радослав, Смилецовият брат.
1132 Вж. Гл. 23, бел. 7, и Гл. 27.
1133 В 1331 г. Филип логотет и Раксин протовестиар.
1134 Българският comestabularius в един латински паметник, даден у Theiner, Mon. Slav., стр. 21.
1135 Българският comestabularius в един латински паметник, даден у Theiner, Mon. Slav., стр. 21.
1136 Albericus, стр. 578.
1137 [Palatium у сърби и българи е πολάτα, в Дубровник pólača.]
1138 Acropolita, ed. Bonn., cap. 84, стр. 187.
1139 Cantacuzenus, ed. Bonn., II, стр. 504.
1140 Theiner. Mon. Slav., I, стр. 20, 29, 39.
1141 Ansbert, стр. 22: „Дивыіе и свирѣпыи звѣри, тури и турице и сарацинскіи скоты“, Житието на Немана, съставено от самия крал
Стефан, стр. 29 (Šafařik, Památky). [„Die Falcones sacri nisten in Britannien und Bulgarien“, според импер. Фридрих II. Alvin Schultz,
Das höfische Leben zur Zeit der Minnesinger, 2 Ausgabe, Leipzig, 1889, I, стр. 473.]
1142 Domentian, ed. 1865, стр. 329.
1143 Имената са от старобълг. грамоти. Срв. Бълг. народни песни у братя Миладинови, стр. 67:
Па си зедоф кони и соколи
По соколи хърти и зъгъри
Ке си одеф по гора по лова.
1144 Вж. стр. 134 и бел. 7. На руски сябр, първонач. сѧбръ, срв. Меценауер: Cizi slova v slovanskych řečech (Брюн, 1870), стр. 73.
1145 „Отъ прочихъ властель“. Константиновата грамота. [За думата болярин срв. Jagič в Archiv, 13, стр. 289 (1890).]

279
1146 Асен I с „всѣмъ своимъ синклитомъ“ (σύγκλητος). Евтимий, Житието на св. Иван Рилски (Гласник, 22, стр. 286). [Болярски
съвет. Когато през 1205 г. френският гарнизон в Сер се предал на Калоян, царят „leur fit jurer par vingt-cinq des plus haut hommes
qu’il avait“ (à vingt-cinq de plus halz hemes que il avoit), qu’ils les conduirait surement etc].
1147 Даниил, стр. 192.
1148 Изгледи на някои крепости са дадени у Каниц; изгледи на Садовец, Осем-Калеси и на Врачанската крепост у Lejan, Tour du
monde, 1873.
1149 В един пергаментов къс от летопис у Захариев четем, че лечебните извори Лъвки в Чепино били посещавани и одарявани от
много боляри.
1150 [Болярски родове. Ръкописен архив на Пеячевич. Knežević pervetusta familia, castrum Knese ad fl. Skett, familia dicta Comitabuli. И
в Босна, между първите 7 семейства, има от този род. От Кнежевичи са Парчевичи (Парча е лице), Пеячевичи (крепост Пеячево в
Балкана в Първото бълг. царство), Cerkiczy (крепост Церка във Второто бълг. царство), Thomagioni (Thoma син на Gioni). Парча с
братята си Владислав и Вук отишли в Босна, където Дорица, българка, Срацимирова дъщеря, станала Твърдкова жена – това ста-
нало след превземането на Видин от Лудвиг Унгарски. Според Реjаčević, Hiсtoria Servie, те взели там участие в едно въстание и
Парча трябвало да избяга в Унгария: тяхна община била уж Дабиша; обаче нищо не се говори, че са преселенци, и хрониката нищо
не казва за босненски имоти и деяния. – Според хрониката босненските Кнежевичовци са от тези двама братя Владислав и Вук.
Парча с Твърдковия брат заминал за България, воювал в Седмиградско. В България след това получил от кн. Боасараба наново
наследствени имоти. Синове на Парча: Андрей, пратеник на Шишман при Лудвиг. Никола воювал при Марица. Николовият син
Петър с цар Константин отишъл в Сърбия с майка си (nota bene) Мария, сестра на Стефан, palsi а Musa, Константин умрял около
1419 г., Петър умрял в Призрен. Никола Петров заминал за Унгария и воювал със Сигизмунд. Gjoni Николов около 1481 г. отнел на
турците terras in... avi sui Petri c Иван Матамонте (Mauromonte, Crnojević). Синовете на Gjoni: Тома, Иван, Димитър, Стефан, в
Кипровец, от Иван са Парчевичи и Церкичи, от Димитър – Пеячевичи, от Стефан – Кнежевичи, от Тома – Тимагьоновичи, които се
срещат в грамоти от 1657, 1668, 1712 г. Още през 1563 г. срещу молдавския Яков воювали Парчевичи и Пеячевичи – Яков Харакинд
управлявал от 1561 до 1563 г. На този Парчевич синовете са: Мих, Павел, Петър, архиепископ.]
1151 Срв. стр. 276. От думите „consecravit me in patriarcham“ би могло да се направи заключение, че Василий след 1204 г. се титулувал
вече патриарх; впрочем всичко това е много неясно.
1152 Acta patr., I, 1, стр. 436. Старославянският превод с гръцкия оригинал е издаден от Палаузов в Известия СПб. акад., VII.
1153 Τότε ϰαἰ ὀ Τερνόβου ἀρχιερεὺς αὺτονομίᾳ τετίμηται ϰαἰ πατριἁρχης ἀναγορεύεσϑαι ϰέϰριται βασιλιϰᾡ ϰαἰ συνοδιϰᾡ τᾡ ϑεσπίσματι.
Jos. Müller, Byz. Analecten, Sitzber. W. Akad., IX, стр. 393.
1154 Раковски, Асен, стр. 53.
1155 Търновските патриарси: 1. Василий I от 1186 г. архиепископ, в 1204 г. – примас; 2. Йоаким I в 1235 г. патриарх, поч. в 1239 г.;
3. Василий II; 4. Йоаким II; 5. Игнатий, споменаван в 1273 и 1277 г.; 6. Макарий мъченик; 7. Йоаким III, 1283, 1291, поч. 1294 г.; 8.
Доротей; 9. Роман; 10. Теодосий I; 11. Йоаникий I; 12. Симеон, 1346 г.; 13. Теодосий II ок. 1350, 1355 г.; 14. Йоаникий II; 15. Евти-
мий приблизително от 1375–1378 до 1393 г. (срв. Голубинский, стр. 82).
1156 Да имь непакостить велика црква“. Šafařik, Pam., стр. 98. В Сърбия: великіе црькви патріархіе, Miklosich, Mon. serb., стр. 139.
1157 [Леонид, стр. 17.]
1158 Голубинский, стр. 91 и сл.
1159 Екзарси във Вирпинския и в Ореховския хрисовул. Духовният надзор поради користолюбието на епископите в древността често
се превръщал в притеснение на подчинените; вж. § 74 в Душановия законник, издаден от Новакович, според който на екзарха се
забранявало да кара митрополитските коне при поповете.
1160 [Борил: половината от страната на Слав или на Асен II.]
1161 Косановић, Гласник, 29, 1871, стр. 174.
1162 [Манастири в Румъния. Дисертация на Dobrescu (1904 г. в ръкопис). Влашко. Първият е от Никодим от Македония. Водица през
времето на воеводата Владислав (1364–1372) вероятно след 1361 г. (Сев. Банат), храмът е посветен на св. Антоний, игумен е Нико-
дим. Тисмена през времето на воеводата Радул (1372–1384), учредителната грамота не е запазена, храмът е посветен на св. Богоро-
дица, надаряван е от Лазар, Стефан Лазаревич, Сигизмунд. Никодим починал в 1406 г.; писал евангелие през 1405 г. – намира се в
Буковинския музей. Срв. за него Martynow, Annus eccl., стр. 326 – от Прилеп. Двата манастира се слели. Манастирите „Козя“ и
„Котмеана“, основани от воеводата Мирчо (Kosia – св. Троица, Kotmeana – Благовещение) още през 1388 г., черкви на двете места
е имало още във времето на Радул. И двете са сляти. Молдова. Гробът на княз Богдан (1349–1365) в манастира „Радоуце“. През
1391 г. воеводата Стефан Мушат основал манастира Poiana veche, наречен по-късно Pobrata, грамотата на Александър (cel Bun) от
1409 г. за основаването на „Св. Никола“ при Серет. Neamtzu от 1392 г., основали го монасите Софроний, Пимен (игумен) и Силван
от балканските земи, подновен от воеводата Й. Стефан. Храмът носел името на св. Иван Богослов. Бистрица, според Urechia осно-
вал го Alexander cel Bun, но грамотата е вече от 1380 г. През 1417 г. Neamtzu и Bistrica се слели. Biserikani – са монаси от балканс-
ките земи. Атонски манастири. „Зограф“ – „българска лавра“ според Солунската книжка от 1839 г. (Период. сп., 31): първите кти-
тори били от рода на цар Юстиниан, охридските князе, братята Мойсей, Арон, Йоан. Вторият ктитор бил император Лъв Мъдри,
след това император Андроник Палеолог. „Иоанъ Асѣнь царь блъгаромъ обновитель обители сея, новая црьковь.“]
1163 Описание на Рилския манастир е дадено у Barth, у Hochstetter, Mackenzie и у Irby. От витошките манастири манастирът „Св.
Богородица“ на река Витоша е основан от Александър. Друг един манастир, „Св. Никола“ в Орехово, получил дар в 1347 г. от Асен
IV земи. Селата му Белица и Костинброд и досега съществуват, но мястото на самия манастир не може точно да се определи.
Григорович, Путеш., стр. 160, споменава три манастира „Св. Никола“ около София.
1164 В манастира „Св. 40 мъченици“ при Асен II станало следното чудо: един куц калугер, като се напил много негде на гости, заспал
в черквата върху гроба на св. Сава, чиито мощи известно време били там. Когато куцият се събудил, кракът му се поправил и почнал
свободно да ходи. Заредили се още много чудеса. Цяло Търново се раздвижило. Калугерите трябвало най-после да заградят гроба,
та да не се натрупва там целият свят и да се избягнат неудобствата, които могат да произлязат от разнасянето на вестта за чудесата.
Дометиан, 1865, стр. 340 и сл.
1165 Вж. Kanitz, Reise in Süd-Serbien und Nord-Bulgarien, табл. III, фиг. 5. Donau-Bulgarien, I, стр. 245 (c рисунка).

280
1166 Йеротей Рачанин (сърбин), 1704: варош голема, а град неима, ниjе ни било, Гласник 31, стр. 309.
1167 Thurocz 1442: „Secus castrum Kys Nycapol (kys – на унгарски: малък) Danubium nantarum officio trajiciens“, Zinkeisen, I, стр. 602,
бел. 2.
1168 Hadži Chalfa, Rumeli und Bosna, Übers. von Hammer, Wien, 1812, стр. 44.
1169 Дометиан, стр. 328. Верхобрезницкий хронограф, Cod. serb., XVII saec. (Ръкописът в Пражкия музей), л. 119-а: въ Несебръ
градъ.
1170 Вж. Италианските периплы от ХІV в. (Tafel, Constantinus Porph., Tübingen, 1846), Acta patr. и отчетите за експедицията на Ама-
дей.
1171 За саксите в Сърбия и Босна вж. Ljubić, Opis jugosl. novaca, 29, стр. 199. [Сакси. Petr Deodat arcibiscupus Serdicensis през 1667 г.
пише на пропагандата за своето седалище Кипровец (Illyr. sacrum, VIII, ed. Coleti, Ven., 1819): „Est Chiprovacii pars oppidi seu regio,
quae etiam hodie appelatur „regio Saxonum“ et in privilegiis turcicis, praecipue in privilegio pro reparatione portici ecclesiae concesso,
conceditur Saxonibus renovare partem templi а vento deiectam; unde argumentatur, hos Catholicos penetrasse in has partes propter fodinas
auri et argenti ex illes Saxonibus, quos olim Carolirs Magnus ia Transylvaniam venire fecerat, ex quibus multi in Valachiam et Moldaviam
intrare, quorum reliquiae hic reperiuntur.“ Тогавашните католици в Кипровец се отличавали от православните българи не само по
вяра, ами и по moribus, habitu, dialecto. У македонските българи и до днес се среща личното име Сасо (вж. именния показалец у
Миладиновци, Нар. песни, стр. 529). Coleti за сасите. Имало ги и в Молдавия. В Къмполунг има надгробен паметник с надпис:
saxonicalis eccl. custos 1373. Bertrandon de la Brocquière през 1433 г. пише, че сръбският деспот има град, наричан Nyeuberghe
(Neuberg) (Ново бърдо) със златни и сребърни руди, който годишно донасял 200 000 дуката. Вж. Гласник, 6, стр. 219.]
1172 В документа у Пуцич (Споменици српски, II, стр. 31) прочели поурраромъ вм. поургаромь. Даничић, Историја облика српскога
или хрватскога језика, Биоград, 1874, стр. 92, след внимателен преглед на оригиналния текст установява формата „поургаромь“. В
Хърватско през XVI в. гражданите въобще ги наричали пургари (срв. унгарското palgár, румън. пръгаръ). [Вж. кореспонденцията
на Даничич.]
1173 [Кипровец се намира при Изворите на Огоста. Селата: Желязна, Сребреница (Артаманов), Златина (?Каниц). – Себръ в Archiv,
IX, стр. 521; XI, стр. 633.]
1174 Писмото на Петър Деодат, софийски архиепископ в 1667 г., до Propaganda fidei (Farlati, Illiricum sacrum, VIII): „Est Chiprovacii
pars oppidi seu regio, quae etiam hodie appellatur regio Saxonum, et in privilegiis turcicis, praecipue in privilegiis pro reparatione portici
ecclesiae concesso, conceditur Saxonibus renovare partem templi vento deiectam.“ Срв. Šafařik, III, стр. 74.
1175 [Отрок = приблизително на момък в Дупнишко, Радомирско.]
1176 Срв. Т. Зигель, Законник Стефана Душана, СПб, 1872, I, стр. 21, 142. Ценни бележки има в съчинението на V. Frühauf, Právni
poměry a původ kolonův se zvlaštním ohledem na Jihoslovany а středověku, Památky, V, 1863, стр. 64. Mortreuil, Hist. du droit byz., Paris,
1847, III, стр. 52 и сл.
1177 [За подвластни попове върху земите на манастирите вж. грамотата на Стефан деспот от 1391 г., която, казва, не е от 1391 г., а от
1406 г. Archiv, XI (?).]
1178 Зигель, стр. 129. Макушев, Варшав. универс. известия за 1871, № 6, стр. 13.
1179 Вж. §3, думите жупа, жупан не се срещат в българските грамоти от XIII и XIV в., но пък, обратно, много често в много други
паметници. Срв. Mikhsich, Lex. palaeosl.
1180 Леунклавий, стр. 268, дава 24 имена: Tzeneke (Ченга при Балкана), Piravada (Провадия), Madra и Ventzina (Мадара и Венча при
Провадия), Diritza, Mitzekia, Iflekia, Gieuskia, Kirbitze, Keresdavicha, Eski-Istambolic (Преслав), Sunni (Шумен), Tzernovitza (Чер-
вен?), Mefloutza, Cymenoz, Kosova (Косовча при Шумен), Iurgova, Dirnavi (Търново), Nicopolis, Tunaburgos, Zibestova (Свищов),
Novakesri (Нови град при устието на Янтра), Diraca, Silistra. Имената са силно изменени.
1181 Miklosich et Muller, Acta et diplomata graeca medii aevi IV, 3, стр. 352 (XIII в.). Грамотите на Руския светогорски манастир, Киев,
1873, стр. 174 (1354).
1182 Да неработаѭтъ въ царинѫ никоѭ работѫ“ Šafařik, Pam., стр. 23. За организацията на жупите вж. Herm. Jireček, Slovanské právo,
Praha, 1863 и сл.
1183 [Kenis и peremekuv в турското kanun-namé de Rumili, за Видинския санджак, Hammer, Staatsverfassung, I, стр. 320. Тези князе и
примикюри били освободени поданици, eine Art von Überreiter, помагали на бирниците, търсили избягалите поданици и ги залавяли;
затова били освободени от харач и испендже; имотът бил определен.]
1184 Ватажка е старейшината на племето у карпатските гуцули. Вж. Čas. česk. musea, 1838, стр. 491. Wataha и watacha на старополски
означава съюз, дружество. Руското ватага означава рибарски еснаф на Волга.
1185 Вирпинската грамота. Във Витошката грамота, Šafařik, Pam., 2 изл., стр. 104, ред. 6, да се чете градаре, вм. срдаре. Думите
подвода и падалище се срещат пак там и са вероятно невярно изтълкувани съкращения. [За падалище вж. Гласник, 42, стр. 305.]
1186 Έπεὶ δὲ ἔρημος ὲπαναλείφυη ϰλρονόμου γνησίου ῆ τϖν Βουλγαρων ἀρχή, ξυνιόντες οἱ προύχοτες εἰς βουλήν τὸν τοῠ Τοίχου υἱὸν
Κνσταντῖνον εἰ ς τὸ ἅρχειν αὐτϖν ἀναδέξασϑι ἐβουλεύσατο. Acropolita, cap. 73. [Събори. Bл. Дьячана. Участие народа в верховной
власти в славянских государствах до изменения их государственного устройства в XIV и XV веке. Истор.-юрид, изследование
Варшавскиe унив. известия 1882 (краят в № 3). Повечето за сръбските събори, нещо и за България.]
1187 Вж. големия сборник на V. Bogišić, Zbornik sadašniich pravnich običaja u južnih Slovena, I, Zagreb, 1874.
1188 Šafařik, Pam., стр. 26. Срв. Зигель, I, стр. 220.
1189 [Фунь – ϕόνος обяснява вече Григорович, Пътуване, 2-ро изд., стр. 35. Срв. Miklosich, Die Blutrache bei den Slaven.]
1190 Разпусть в Ореховската и Витошката грамота означава глоба за брачен развод, която се отнася към църковните доходи.
1191 Шишман (1378): „Благоизволи царство ми даровати благообразное и всенастоѭщее сіе златопечатлѣнное слово царства ми.“
„Дава царство ми оризмо си“, Асен II. „Да са свободни по оризму царства ми.“ Шишман, 1378 г.
1192 Срв. Jagić, Starine, VI, 1874, стр. 62 и сл.
1193 R. Hube, О znaczeniu prawa rzymskiego i rzymsko-byzantinskiego u narodów slowianskich, Warszawa, 1868, стр. 11.
1194 Срв. Frühauf, Zřizeni pernitné řiši řimské а byzantinské, Památky, V, 1863, стр. 155–162.
1195 Χοιροδεκατία и δόσις μελισσονομίου. Acta graeca, IV, стр. 352. В Турция и досега още.

281
1196 [Много данъци се запазили и под турците. Вж. kanun-name de Rumili (Hammer, Staastverfassung, 1) – в Силистренския санджак
(стр. 286) за виното ресми чембер или абруджин (обручь) Reifgeld 8 аспри, при продажбата. Press oder Kellergeld (магани акчеси,
μέγγανα), 5 asp. per Press, zur Zeit der Weinlese (по време на гроздобера). Данъкът димнина в турските закони ресми духан. За данъка
на всеки двор – ?. Данъкът кумерк = тур. гюмрюк.]
1197 Ljubić, Mon., II, стр. 247.
1198 Миятович се опитва в 1869 г. в съчинението си за старосръбските финанси (Гласник, 25, стр. 198–207) да докаже, че перперата
е само дребна монета; тогава нямало сръбски златни монети [има пълно право]. Първите старосръбски златни монети на цар Душан,
на брой 4, в 1874 г. били донесени от Призрен в Белград, където ги видях и аз у митрополита и у д-р Янко Шафарик. Нови четири
монети (от Милутин, Душан, Вълкашин и Лазар) са описани неотдавна от Ст. Новакович в белградската „Отачбина“, 1875 [falsa].
1199 S. Ljubić, Opis jugoslavenskih novaca, Zagreb, 1875. В I–III табл. са дадени 60 български монети от Асен I, Петър, Асен II, Михаил
Асен, Светослав, Михаил Шишман, Срацимир и Шишман. Срв. също и сръбската нумизматика на Я. Шафарик, Гласник, III, табл.
8.
1200 На средновековен гръцки κατοῦνα supellex, impedimenta, sarcinae militares, tentoria, castra, interdum domus. Κατουνοτόπιον locus
castrorum, castra domicilium, locus in quo quis habitat, κατούνεμα domicilium, Du Cange, Gloss. mediae graec. Ha албански катунт –
град, село.
1201 Цар Светослав спасил веднъж Цариград от глад, като му изпратил грамадно количество храни. Житото се е пазило в трапове.
През 1189 г. кръстоносците намерили зарити зърнени храни около Пловдив; неотдавна са намерени големи запаси просо в грамадни
кюпове в развалините на някои средновековни крепости в Тракия. Захариев, стр. 63.
1202 [Селско стопанство. И в старите турски закони (Hammer, Osm. Staatsverfassung, I, стр. 199, 413, 405) се говори за пасбищата.
Травнина – ресми отлак (Weidegebühr). Überwinterungsgebühr ресми къшлак (особено постановление в Азия). 3а 30 овце се плащало
1 къс отлак на чифликчията в началото на жътвата; старите пасбища (от памтивека стари) било забранено да се обръщат в ниви.]
1203 [Стада. През 1206 г. Хенрих с латините около Berrhoea пленил assez de ..roupeaux de boeufs et de vaches et de buffles, et d’autres
bêtes en bien grande quantité. Villehardouin, cap. 102, стр. 267. През 1207 г. франките при Aulin под планините на Влашко gagnèrent
boeufs et vaches et buffles en grande quantité, et autres bêtes, cap. 114, стр. 295.]
1204 „Любовнымъ всевѣрнымъ гостемъ царства ми“, Асен II.
1205 Cum uxoribus et concubinis et liberis ipsorum etiam naturalis. Договорът на генуезците c Иванко от 1387 г. В Босна имало оплакване
през 1373 г. от наложниците на латинските и германските търговци (Rad, VIII, стр. 134).
1206 За средновековната вътрешна търговия по полуострова вж. отличното изследване по историята на сръбската търговия от Ми-
ятовић (Гласник, 23, 27, 28). [Корабоплаване. Да се събере всичко от византийските автори и др. за плаването по Долен Дунав.
Флотите на византийците в Дунава през времето на Константин Копроним. Ана Комнина, като говори за битката на Алексий с
печенегите при Дръстър, споменава, че византийската флота от морето навлязла в Дунава. Подобни операции са ставали и във
войните на Йоан Комнин. Заплашването на Кантакузин, отправено до Иван Александър, че ще изпрати претендента в Бдин с ви-
зантийската флота. Schiltberger говори за големите търговски кораби в Übereil (Браила). Италианските карти. Дим. Кидоний говори
за плаването на Йоан Палеолог по Дунава от Понт до Унгария. Кубари в Дунава, срв. стр. 534. Грот, Маджарите в XII в., стр. 238.]
1207 К. J. Jireček, Die Heerstrasse von Belgrad nach Constantinopel und Balkanpässe, Prage, 1877.
1208 Villehardouin, ed. Wailly, стр. 205 и Hadži Chalfa. [Пътища. К. J. Jireček, Die Heerstrasse. Шосе за Скадър и Дубровник. Визан-
тийската керваномания. Nic. Gregoras, I, стр. 483 ἐκ Τερνόβου πεμπταῖος до Русокастро.]
1209 Ипатиевският летопис, СПб, 1843, стр. 83. Stritter, II, стр. 856.
1210 Ansbert, стр. 44, 53.
1211 [Военно дело, 1206 г., юни. Пред Димот Калоян имал quarante mille hommes d’armee sans ceux de pied dont ils ne savaient le compte.
Villehardouin, cap. 99, стр. 257. Valenciennes, cap. VIII, стр. 329, ils conrurent sur le corps de Burile, qui avait seize cents hommes dans sa
compagnie.]
1212 Даниил, стр. 117.
1213 Hopf, 85, стр. 253.
1214 Кантакузин у Stritter, стр. 813.
1215 Няколко рисунки има у Чертков, Описание войны великого княза Святослава Игоревича против болгар и греков, Москва, 1843.
За жалост, не можах да видя екземпляра с цветните рисунки.
1216 Villehardouin, ed. Wailly, Paris, 1872: „uns glaives vers à uns lons fiers de Bohaigne“. Wailly го превежда: „des lances vertes avec des
longs fers de Bohême“. [Самострел. Chron. bulg. Archiv (Jagić), XIII, стр. 500. Срв. Период. сп., Браила, XI и XII. Народна песен, изд.
Дринов: самострелец. Цагра. Chron. bulg. цит. място τζάγγρα. – Claves bulgaricales, български сопи при унгарския съдебен дуел
(предание), Codex Andegaviensis, II, стр. 382, Codex Zichyanus, стр. 329–340. Nota bene: употреба на стрели, напоени с отрова.
Cantacuzenus, II, стр. 377, пише за стрелеца с лък Алусиан (при Berrhoea), който стрелял βέλει δηλητηριῳ κεχρισμένῳ.]
1217 Acta archivi Veneti, ed. Šafařik, I, стр. 211. Ljubić, Monum., IV, стр. 195.
1218 Nicetas у Stritter, II, стр. 704, 711.
1219 [Villehardouin, стр. 256, 257. През април 1206 г. срещу Одрин било хвърляно от 33 големи метателни машини. Et mist ses
trencheors (sapeurs) as murs et firent maintes fois asaillies. На две места кулите и зидовете били съборени до основи, но нападенията
били отбити с копия и мечове.]
1220 Известното, срещащо се у Никита описание на тактиката на българи и кумани, в която главна роля играело пристореното бягс-
тво, по-скоро се отнася само за куманите.
1221 Πτερὸν πυρὶ περιπεϕλεγμένον. Stritter, II, стр. 832.
1222 За този византийски обичай вж. Stritter, II, стр. 725, 757, 805, 815, 839. Cantacuzenus, I, сар. 21, за битката при Велбъжд: Οὐ γὰρ
ἔξεστιν αὐτοῖς ἀλλήλους ἀνδραποδίζειν ὄντας ὁμοϕύλους.
1223 [Жестоките грабежи в българо-гръцките войни – не са ли антични?]
1224 Cantacuzenus у Stritter, II, стр. 815, 819, 829, 849.

282
1225 Херцог Гвидо II Атински потеглил в 1304 г. с 900 рицари и 6000 български и влашки конници за Епир. Hopf, 85, стр. 365.
Български наемници имал също и Guido de la Trémouille, владетел на Халандрици в Морея (1182–1285). Пак там, стр. 319.
1226 [Ослепени били Борил, Тодор епископ, Радослав.]
1227 Menologium Graecorum jussu Basilii imperatoris olim editum. Studio et opera Annibalis Tit. S. Clementis Presbyteri Card. Albani, II,
Urbini, 1727, стр. 132 ad 22 Jan. [Това е Василий II, а не I, вж. Ughella у Migne, 117, стр. 18 (тук е Теофано, съпругата на Лъв Философ,
XVII кал. ян.).]
1228 [Стьнешти Воцел.]
1229 [Jagić, Gradja, Rad, 37.]
1230 За историята на южнославянския народен епос е интересно съобщението в един сръбски паметник от 1353 г., според което на
Пшина, в Македония, се явили двама души: Преде свирьцъ и Хрусе слѣпьцъ (епически певец, рапсод), Акты русского на Афоне
монастыря, Киев, 1873, стр. 365. Заклинание срещу ухапване от змия вж. у Срезневский, Пам. юсового письма, стр. 60 (ръкопис от
XIII в.). Jagić. Gradja za historiju slovinske narodne poesije, Rad. jug. akad., 37.
1231 За храната на древните българи вж. Кантакузиновия разказ (ed. Bonn., I, стр. 177) как деспот Войсил през 1323 г. се наял с гъби
до смъртен припадък.

283
 Глава XXVI. Старобългарска литература
Константин (Кирил) и Методий. Старобългарски и старословенски езици. Кирилица и глаголица. Све-
ти Седмочисленици. Цар Симеон. Богомилска книжнина. Апокрифи и гръко-източни разкази. Книж-
нината на Търновското царство. Евтимиева школа

От всички славянски народи словените, които се поселили в Панония, Дакия и България, първи поч-
нали писмено да изказват своя език и да пишат на него книги. Книжнината им по-късно става основа на
руската, сръбската и хърватската литература. И сега още, когато толкова стотици ръкописи вече станаха
жертва на вандализъм и нехайство, човек се учудва на броя на старословенските сборници, на неуморното
прилежание на писателите и преводачите, на съвършенството на тържествения език и стил, разработен по
гръцки образец. Обаче, макар филологът и да се поразява от богатството на този твърде благодарен мате-
риал, историкът, като хвърли поглед върху съдържанието на паметниците, не може да не получи печални
впечатления. Тази богата литература е бедна откъм жизнено, оригинално и народно съдържание; тя дава
твърде малко сведения за историята, характера и начина на живот на народа. Построена по византийски
образец, тя силно пострадала не само в духа, но в последните векове и в строежа на езика. Освен това тя
е била повечето принадлежност на едно съсловие – духовенството. Българите са имали, разбира се, богата
и важна народна литература, която от тях преминала у другите славяни, преди всичко у сърби и руси. И
там обаче напразно ще търсим по-значителна оригинална работа: почти всичко е заето от гръцката апок-
рифна литература или при гръцко посредничество от литературните съкровища на далечните араби и ин-
дийци. Изкуствената поезия била чужда за старите българи; така богато развитата българска народна по-
езия, доколкото е позната, не оказала никакво влияние върху цялата писменост. 1232
1. Начало на литературата. Най-старите произведения на духа: песни, пословици, приказки у славя-
ните, както и у всички народи, първоначално в продължение на цели векове се предавали устно. И все
пак, известни били и писмени знакове. Обаче тези чърты и рѣзы, за чиято употреба у езическите славяни
свидетелства монах Храбър около 900 г., служили само за религиозни и икономически цели; книги с та-
кива знаци, разбира се, не са писани. Резите ни напомнят рабушите, които до неотдавна още заменявали
счетоводните книги в Маджарско (роваш), в Чехия (na vrub), в България (ръбуш) 1233. След приемане на
християнството славявяните почват да пишат с латински и гръцки букви, които за езика им били, разбира
се, недостатъчни. Най-старият български писмен паметник е споменатият полуславянски списък на бъл-
гарските князе до 765 г. Всичко, което е дошло до нас оттогава, е писано с кирилска азбука; до изнамер-
ването на кирилицата са писали вероятно с гръцки букви. Старославенската литература почва едва от
времето на славянските апостоли Константин, или Кирил (поч. 869 г.) и Методий (поч. 885 г.).
2. Старославянски език. Езикът, на който славянските апостоли превели Светото писание, първона-
чално се наричал у всички славяни ѩзыкъ словѣньскъ. Що се отнася до въпроса на кое от славянските
племена принадлежал той, с течение на времето за това дотолкова било забравено, че когато почнали в
настоящия век научно да изследват славянските езици, между учените по този предмет възникнало голямо
разногласие. И до днес още не е установено едногласие относно родината на църковнославянския език.
В началото на този век едва ли има някое славянско племе, на което да не е приписван езикът на сла-
вянските апостоли. Често се разглеждал също възгледът, според който църковнославянският език се приз-
навал за баща на всички днешни славянски езици. Добровски (1823) го приемал като „стар, още без всеки
примес сръбско-българско-македонски диалект“. Според Копитар (1822) живялото на юг от Дунава го-
лямо словенско племе било разделено от дошлите сърбохървати на две: на български и на панонски сло-
вени; понеже Светото писание било преведено на езика на панонците, то днешните хорутански словени
(виндите) са преките потомци на славяните, които са говорили на Кирило-Методиевия език.
За нас голямо значение имат мненията на двамата най-добри познавачи на славянските езици: П. И.
Шафарик и Миклошич. Шафарик твърдял в своите „Древности“ (1837) и в своята „Славянска етнография“
(1842), че славянските апостоли използвали българското наречие, което те изучили у дома си в Солун и
което било в употреба още преди идването на маджари, кумани и печенеги, и на север от Дунава, в днеш-
ните румънски и маджарски земи, главно във Влашко, в Седмиградската област и в Източно Маджарско

284
до изворите на Тиса, до Ерлау (Ягер) и Пеща. Днешният упадък на българския език почнал по негово
мнение от падането на старото царство (1018), ускорен от сношенията с албанци, румъни и гърци и завър-
шен през времето на турското владичество. В Западно Маджарско (Панония) в IX в. по негово мнение
господствало наречие, изобщо подобно на днешното чешко. 1234 В 1858 г. Шафарик изменил възгледа си,
мислейки, че преводът на Светото писание, направен в царството на Коцел на бреговете на Блатенското
езеро при сътрудничеството на местни хора, се явявал като произведение на говоримия там език, т.е. на
езика на панонските славяни, който вероятно бил преход от старобългарския към виндския (словенския).
За същинска българска езикова граница той считал и тогава Дунав от устието на Драва до Пеща. Езика
той нарекъл старославянски1235, само в „Етнографията“ си го именувал църковно или кирилско наречие;
названието „старобългарски се среща у него само на едно място – в „Етнографията“1236.
Миклошич отначало поддържал възгледа на своя учител Копитар. Мнението му обаче срещнало такъв
отпор, че и названието му „старословенски език“ (lingua palaeoslovenica), само по себе си вярно (ѩзыкъ
словѣньскъ), от никого не се приело. Едва в 1874 г. той издава едно много важно за решението на този
въпрос съчинение, в което доказва, че старословенският език бил езикът на панонските словени около
средата на IX в.1237 От приведените там исторически и филологически аргументи следните обръщат върху
си особено внимание: според Голубински покръстването на българите станало без участието на славянс-
ките апостоли; „българският език, който би съвпаднал със старословенския, се отдалечава от нас като
фата моргана, колкото и далеч в миналото да следваме подир него“. Още в един ръкопис от XI в. се смес-
ват знаците за носовите звукове, така като на полуострова никога не са ги произнасяли като носови гласни
(ѫ, ѧ, е), а винаги като полугласно ъ; още в IX в. българският и старословенският са били съвсем различни
езици. Затова Миклошич нарича малкото най-стари ръкописи, в които няма никаква следа от днешните
наречия, панонски паметници.
По този начин Шафарик простира родината на църковния език върху Дакия, Източно Маджарско и Бал-
канския полуостров, доколкото той сега е завзет от българи; Панония (Западно Маджарско) той присъе-
динил тук едвам по-късно. Миклошич я търси само в Дакия и в Маджарско от двете страни на Дунав, като
изключва земите на полуострова.
Кирил и Методий превели Светото писание в Панония. Известно е, че за такова грамадно дело сигурно
те са потърсили помощта на местни хора. Между това, наречието на панонските и на дакийските словени
вероятно само дотолкова се е отличавало от езика на словените по полуострова, че солунските апостоли,
които са знаели още от дома си славянския език, трябвало в Панония да изучат само малко различаващото
се наречие. Освен това на полуострова се срещат многобройни ясни следи от носовите звукове не само
през средните векове, но в Западна Македония и досега. 1238 Най-после не бива да се оставя без внимание
и фактът, че славяните на полуострова по своя произход са пришълци от Дакия и затова са потомци тъкмо
на онзи народ, който и според Миклошич е говорил на същия език, на който и панонците.
3. Кирилица и глаголица. Въпросът за изнамерените от Константин писмена е не по-малко мъчен за раз-
решение, отколкото е въпросът да се установи езикът на славянските апостоли. Отдавна на славянски език
се пишело с две азбуки, от които едната се нарича кирилица, а другата глаголица1239. Кирилицата и досега
е в употреба от всички православни славяни. Глаголицата пък някога е била добре позната на целия сла-
вянски свят; сега е запазена само в Истрия, хърватското Приморие и в Северна Далмация. В България,
където с глаголска азбука са писали още в XIII в., са намерени паметници с това писмо в Охрид, Рилския
манастир, в Бояна под Витоша и на Атон. В Русия, както показа това Срезневски, глаголицата била позната
дори в XVI в. В Чехия е намерен само един глаголически паметник от X в. (Пражките фрагменти).
Коя от тези две азбуки е изнамерена от Константин и кой тогава е изнамерил другата? Въпроси, все още
далеч неразрешени, макар че по тях съществува богата литература.
Още в 1785 г. Добнер твърдял, че глаголицата е Константиновата азбука. Добровски я признавал за изоб-
ретение на хърватското духовенство в XIII в. В 1830 г. Копитар получил от граф Клоц фрагменти от ня-
какъв очевидно много стар глаголски кодекс – приблизително от XI в. Копитар издал този паметник и
заявил, че глаголицата, ако не е по-стара от кирилицата, то тя е от едно и също време с нея. Че глаголицата
е по-стара, скоро след това беше установено от откритията на Григорович и Успенски, направени от тях
през време на пътешествията им по Македония и България; Успенски дори намерил в Иверския манастир
на Атон глаголски подпис на един поп от Йериса в една грамота от 982 г.

285
 П. И. Шафарик през последните години от живота си обърнал най-голямо внимание върху този мъчен
глаголски въпрос.1240 Крайният извод от проучванията му бе, че глаголицата е най-старата азбука, азбуката
на Константин; т.нар. кирилица, копие на гръцката азбука, е изобретение на епископ Климент Велицки
(поч. 916), за когото гръцката легенда разказва: „Той много остроумно, за да постигне по-голяма ясност,
измислил по-други букви от ония, които са изнамерени от Кирил Философ“. По-нататък Шафарик показа,
че глаголицата е нова азбука, че изнамервачът ѝ очевидно е познавал източните езици и азбуки (Констан-
тин знаел арабски, еврейски, самаритански и хазарски), че глаголските кодекси на Светото писание ни
дават най-старите езикови форми и най-оригиналните рецензии на текста, а по старина и по разпростра-
нение стоят на една линия с кирилските. Често се намират кирилски палимпсести върху глаголска под-
ложка, но почти никога не са се срещали палимпсести, където върху изтрито кирилско писмо да е писано
с глаголска азбука. Най-старите кирилски кодекси рядко биват свободни от глаголски следи. Глаголицата
е по-примитивна, по-мъчна и по-стара; кирилицата е по-развита, по-ясна и по-нова. В кирилската азбука
знаците за звукове, които няма в гръцки език, са заети от глаголицата.
Към възгледа на Шафарик се присъединили Григорович, Миклошич, Рачки и др. Само в Русия комби-
нациите му срещнали отпор. Особено Хилфердинг, който считал кирилицата като най-доброто средство
за сливане на целия славянски свят, с всички сили оспорвал мнението на Шафарик. Срезневски, най-доб-
рият познавач на славянската палеография, издавайки в 1866 г. сборник от глаголски паметници, остави
въпроса неразрешен сьс забележката, че колкото аргументите на Шафарик, Миклошич и др. и да са ост-
роумни, толкова са и прибързани и неестествени. В 1869 г. обаче той изтъкна положението, че кирилските
форми са копия от гръцката писмена от VII или VIII в., така че т.нар. кирилица е по-стара от самия Ки-
рил.1241
4. Константин и Методий. Константин превел Евангелието и Апостола, Псалтира и някои други ли-
тургически книги все от византийски текстове. Поради недоглеждане и незнание от страна на помощни-
ците му, не особено добре знаещи гръцкия език и неначетени в Светото писание, в превода се вмъкнали
грешки, които представляват характерни признаци на най-старите ръкописи; много гръцки думи също
останали без превод.1242 Освен тези преводи изпод перото на Константин са излезли едно съчинение за
правата вяра, едно „слово“ и няколко молитви.1243
Що се отнася до трудовете на Методий, Йоан Екзарх му приписва превода с участието на брат му на 69
„уставни“ (канонически) книги, следователно и на Стария завет без второзаконните книги (на Макавеите,
Юдит и т.н.). Впрочем тези преводи на старозаветните книги били в употреба дълго време в разпокъсан
вид, докато новогородският архиепископ Генадий не наредил в 1499 г. да се състави първият библейски
кодекс.1244 Освен това Методий превел Номоканона и Патерика (къси жития на светци), после осем речи
на своя брат, произнесени от последния в Хазария в защита на християнството против юдейските и моха-
меданските учители.1245
5. Свети Седмочисленици.1246 След смъртта на Методий (885) учениците му, повечето природни па-
нонци, избягали от Велика Моравия в България, намерили там от страна на Борис дружелюбен прием и
продължили апостолската си дейност в Македония. Българската църква ги почита, включвайки и солунс-
ките учители под името Свети Седмочисленици (свѧтии седмопочетни, οἱ ἄγιοι ἑπτάριϑμου). Към тях освен
Кирил и Методий са причислени Климент, Горазд, Наум, Ангелар и Сава. Спомените за тях са още живи
навсякъде в околностите на Охридското и Преспанското езеро – икони, статуи и черкви. Почитали са ги
обаче и на много други места, като например в Родопа.1247
Климент бил изпратен от Борис в Западна Македония (Кутмичевица) да разпространи християнството
от Охрид, Девол и Главиница и по тези полуезически земи. Цар Симеон му дал Величката епископия.
Климент умрял на 17 юли 916 г.; гробът му и досега може да се види в Охрид. Той съставил речи за
празниците през цялата година и похвални слова в чест на някои светци, между които и в чест на своя
учител Константин. Пълно събрание на тези произведения, отлични по език и по стил, още не е издадено.
Животът на Климент е представен в две гръцки легенди. Със същата благодарност се споменава и за Наум,
починал на брега на Охридското езеро в наречения на негово име манастир [основан в 905 г.], и Горазд,
най-талантливият Методиев ученик, отличен мъж, владеещ славянски, гръцки и латински език.
Тези мъже били сътрудници на славянските апостоли не само да разпространяват християнската вяра,
но и при превода на Светото писание.1248 На тях трябва да се отдадат много стари преводи на гръцки

286
църковни съчинения, чиито автори сега са забравени; техни са, без съмнение, аколутиите и особено жи-
тията на Константин и Методий, на които безпретенциозната простота и голяма оригиналност прида-
ват особена прелест. Към най-старите старославянски преводи принадлежат речите на Йоан Златоуст.
Един стар фрагмент (изглежда да е от X в.) се намира в мартирологиона, който е написан на латински
език в 809 г. и се пази в Райградския (Raigern) манастир в Моравия1249. Няколко речи обхваща Клоцовата
глаголица, 20 – в кирилския „Супрасълски ръкопис“ (X–ХI в.).
6. Цар-Симеоново време (823–927). Най-мощен ревнител на старословенската книжнина бил великият
цар Симеон, комуто дължи своето съставяне сборникът, съдържащ 135 речи на Йоан Златоуст под наслов
Златоструй; съмнително е впрочем, че преводите принадлежат на самия него.
Изглежда, че най-старият от писателите на Симеоновия цикъл бил Константин, Методиев ученик. В
894 г. още като презвитер той по молба на Наум превел един Сборник от слова за всички неделни дни.
Стихотворната молитва, която служи като предговор към сборника и прославя покръстването на слове-
ните, е най-старият паметник на славянската поезия. Словата с изключение само на едно, което е ориги-
нално, са преведени от гръцки; преводът е много свободен и е изложен с ясен и прекрасен стил. В края
има приложена византийска световна хроника. В 906 г. Константин, вече в сан епископ, неизвестно обаче
в кой град по заповед на самия Симеон превел четирите слова на св. Атанасий Александрийски. 1250
Йоан Екзарх, личен Симеонов приятел, превел Догматиката на Йоан Дамаскин по желанието на монаха
Теодор Доксов или Дукса, който се занимавал с преписване на ръкописи в Симеоновия манастир, при
устието на Тича. Най-прославеният негов труд е посветеният на самия Симеон Шестоднев, в който въз
основа на св. Василиевия Хексамерон, съчиненията на Аристотел, Йоан Златоуст и др. е изложена исто-
рията за сътворението на света. Красота и богатство на езика, това са чертите на този труд, чийто автор
майсторски владеел както гръцкия, така и славянския език. Освен това познати са и неговите четири слова
за тържествени дни.1251
От останалите писатели заслужава да се спомене за монаха Григорий,1252 който, както казват, по заповед
на Симеон превел хрониката на сирийския ритор Йоан Антиохийски, наречен Малала (malél – по си-
рийски значи ритор; живял в 474–527 г.), а прибавил към това произведение старозаветната история и
една приказка за Александър Велики. Към същото това време трябва да се отнесе и преводът на всемир-
ната хроника на Георги Амартол, която през средните векове била главният извор за исторически сведе-
ния. Съвременник на Симеон бил и монахът Храбър – автор на макар и късото, но много важно съчинение
за изнамерването на словенската азбука. Най-голямото по обем съчинение от този период е Симеоновият
сборник1253 – енциклопедия на тогавашната византийско-християнска ученост, в който се намират богос-
ловски, философски, реторически и исторически (Никифоровата хроника до 920 г.) съчинения на 20
гръцки писатели. Имената на сътрудниците, както и броят им са неизвестни. Към най-старите български
паметници принадлежи и трактатът „Чудо о крестѣ и Болгаринѣ“, чийто неизвестен автор произлиза сам
от средата на новопокръстения български народ.1254
Към същия период се отнасят преводите на творенията на Кирил Ерусалимски, Григорий Назиански,
Ефрем Сирин, Йоан Климак и др., запазени до нас в стари глаголски и кирилски фрагменти: имената на
преводачите не са известни.
7. Разпространение на старословенския език. В IX в. преводът на църковните книги се разпространявал
в Панония, Чехия, Хърватско и България. Обаче след като моравската и панонската държава били унищо-
жени от маджарите, а в Чехия след дълга борба надделял латинският обред, славянската литургия про-
дължавала да се крие на юг у българите и оттука се пресадила в Сърбия и в Русия. По хърватското крайб-
режие, макар и изолирана, се е удържала и до днес, въпреки големите преследвания.
Староруската литература получила началото си от България, но се е развила върху тази си основа много
по-самостойно, отколкото самата българска книжнина. Славянска литургия в Русия била въведена след
покръстването на княз Владимир (988) 1255. Също и сръбската литература, която е възникнала едва от вре-
мето на великия жупан Неман и на неговия син св. Сава, е черпила много от българските книги. Център
на книжовните връзки между православните славяни били Светогорските манастири.
„Словенският език“ до миналото столетие безспорно е господствал у сърби, руси и българи, па дори и у
неславянския народ румъните, в държавата и в църквата. На старословенски не само служили литургия и
пишели духовни книги, но и държавни актове, закони и летописи. Народният език надделял само след
продължителна борба (например в Сърбия). Разбира се, че старословенският език не е бил свободен от

287
влиянието на домашното нелитературно наречие. Така възникнали по-новите видове старословенски
език – български, руски и сръбски, в близко родство с който е глаголическо-хърватският. Разликите
между тях се отнасят главно до фонетиката и лексикона. 1256
8. Православната литература през 927–1186 г. След смъртта на Симеон литературата поради вътреш-
ните безредици западнала. При цар Петър суровите отшелници търсили своята слава не в съставяне на
полезни книги, а в пост, молитви и в отстранение от целия свят. Последният представител на предишния
силен жизнен дух на старата школа бил презвитер Козма, живял твърде вероятно през времето на цар
Петър. Той написал няколко пламенни речи, в това число и няколко допаднали се за дълго време слова
против богомилите1257. Посочвайки например Йоан Екзарх и други учители, много от които още се пом-
нели, Козма се бори против леността на съвременниците си, които оставяли книгите да гният и да ги ядат
червеи, а в същото време народът с по-голяма охота посещава игрите, отколкото черквите, „съ гусльми и
плесканіемъ и пѣсньми бѣсовскими“, пие вино и слуша разкази за сънища и приказки.
Малко по-млад от Козма е монахът Атанасий Ерусалимски, който в своето „Слово о древѣ познания
добра и зла“ към приятеля си Панко опровергава всевъзможните богомилски заблуди за брака, за Хрис-
товия кръст, за Христа-земеделеца и т.н.1258
След пренасянето на патриаршеската столица в Македония, в Преспа и в Охрид (около 971 г.), където
по-рано бе работил Климент, изглежда, почнали ревностно да се грижат за старословенската литература.
Броят на глаголическите и кирилските ръкописи, писани в Македония през XI–XIII в., е твърде голям.
Старата глаголица била оттам съвсем изместена от кирилицата едва в XIII в. От направените тогава в тази
страна преводи засега е известен само един. Презвитер Йоан превел по поръка на охридския архиепископ
Йоан (1019 г. и сл.) животописанието на Антоний Велики, съставено от Атанасий, и житието на св. Пан-
кратий.1259
9. Богомилска книжнина, апокрифи. Скоро след покръстването си славяните получили от Византия цяла
литература от фантастични апокрифи, много псевдоевангелия, апокалипсиси, завети и приказки. Без
всяко съмнение богомилите били най-усърдните читатели и разпространители на тези съчинения. Пове-
чето обаче от тези книги са много по-стари от българското богомилство и от арменското павликянство;
много от тях дори се появили още в първите векове от нашето летоброение у юдейските и християнските
секти на Изток. В гръцки, славянски и латински текстове тази интересна книжнина заляла цяла Европа,
целия християнски свят и била преведена на всички езици. Работилница за южните и западните славянски
писмена била България, където се превеждали гръцките оригинали на тези еретични книги, а оттук вече
отивали в Русия, Сърбия и през Босна в Хърватско. Западните славяни, чехи и поляци, се запознали с тях
по латинските им текстове.
Един средновековен проповедник пише: „Много земи съм обиколил, но нигде не видях повече бродници
(вълшебници), самовили и магьосници, колкото в България.“ Дълго време били известни само руските
текстове, разпространени под името български басни1260, защото по-долната народна класа в Русия до ми-
налия век се забавлявала само с четене на тези „лъжливи и отхвърлени книги“. Оригиналните български
текстове почват да се появяват едва в последните години.1261 Научното пък изследване на тези интересни
паметници започна едва неотдавна.1262
Съдържанието на апокрифите в повечето случаи се основава на библията с примес на образи от Източна
фантазия. На народа твърде много допадали тези написани на прост език книжки, тъй като те му давали
по-подробни знания, отколкото признаваните от църквата книги на Светото писание. С поразителни под-
робности и с поетично вдъхновение в тях се разказва за тайните на небето и на ада, за сътворението на
света, за ужасите на страшния съд, за живота на Спасителя и на Божията майка. Колко силно трябва да е
завладявало ума на някой прост земеделец или дори на някой войнствен болярин описанието за послед-
ните дни на света във „Въпросите на св. Йоан Богослов“! Там той прочитал, че ще дойде антихристът с
коси, остри като стрели, с очи, блеснали като денница, с пръсти, подобни на сърпове. След унищожението
на антихриста ще нанастъпи величавото възкресение на мъртвите. Тогава ще пламне цялата земя заедно
с планини, гори и животни; ветрове ще задухат от всичките четири страни на света и ще разнесат целия
пепел, земята ще стане бяла и чиста като пергаментов лист, без планини и долини, като бяла маса. Тогава
ще се яви син божий и ще открие страшния съд. В друг пример: в „Беседата на трите светители“ се раз-
казва, че бог създал слънцето от сълзата си, а небето и земята от водна пяна, че земята плува в неизмерими

288
води; тези води стоят на една плоска скала върху четири златни кита, китовете – на огнена река, а този
пламък – върху железен дъб, чийто корен е в божията власт. 1263
Народната фантазия усвоила тези богати материали и ги преработила в приказки и песни, които могат
да се чуят и до днес. Църквата преследвала само явно богомилските и еретичните съчинения, а книгите,
в които съдържанието на Светото писание било само украсено, били оставяни намира.
Поп Йеремия, или Богомил (съвременник на цар Петър, 927–968), основателят на богомилството, играе
роля и в историята на литературата. В старите номоканони четем за него, че той бил в „навѣхъ на вер-
зиуловѣ колѣ“, което според Пипин значи: в ада той бил поставен на кол Велзевулов; православните го
считали и за магьосник – влакодлак. Той съставил един сборник от апокрифи в шест книги, все превод от
гръцки. „Слово о древѣ крестнѣмъ и извѣщение Св. Тройцы“, познато също и в староиталианската лите-
ратура, съдържа историята на трите дървета от Моисей до Христа. В по-нататъшните трактати също се
говори за трѧсковицахъ, за 12-те Иродови дъщери (тук са приложени и заклинания против нежити – зли
духове). По-нататък се разказва как Христос въ попы ставленъ, как Христос плугомъ оралъ, как цар Проб
нарекъл Христос свой другар (намеква се за светостта на южнославянското побратимство) и отъ колко
части е съставенъ Адамъ.1264
Главна книга за богомилите била книгата Въпроси на св. Йоан Богослов, които той задал на бога на
планина Тавор. В нея се съдържа цялата космогония с описание на края на света. Пренесена отначало от
гърците в България, тя минала оттам у руси и сърби, а в латински превод – у италианци и французи. От
България е пренесъл на Запад (около 1170) Назарий, епископът на горноиталийските патарени; може би
той да я превел и на латински език.1265
Други апокрифи, приписвани на св. Йоан, са: Въпроси за Адам и за Аврам на Маслиновата планина и
Словото за смъртта на Богородица. С не по-малък авторитет се ползвало между богомилите освен това
и старото, познатото още на манихеите и на гностиците Видѣніе Исаіи, в съставянето на което, както
казват, е взел участие и един юдей от времето на Нерон. Най-любимият обаче апокриф до най-ново време
бил Хожденіе Богородицы по мукамъ (ἀποκάλυψις τῆς ὑπεραγίον Θετόκου περὶ τῶν κολάσεων), защото на
богобоязливите средни векове твърде много допадали странстванията по ада и описанията на адските
мъки. Важни са вмъкнатите места за езическите славяни. Съдържанието на много южнославянски на-
родни песни е взето от тази легенда. От по-дребните апокрифи ще споменем: Въпроси и отговори на
трима светци: Йоан Златоуст, Григорий Богослов и Василий Кесарийски; Описание на образа на Христа
и на Божията майка; Историята на една християнка, която покръстила мъжа си езичник; книгата на
Методий Патарски за Адам; разказът за 12-те петъка, познат също така и на сръбските народни при-
казки; историята за Данаил, Самсон и за детинството на Христа; много разпространеният разказ за
злите жени, който се намира в Симеоновия сборник, и т.н. Повечето от тях били добре познати на всички
южни и източни славяни от Истрия до Солун и Новгород.
От България са пренесени също и руските повести за Соломон и за Соломон и Китоврас (κένταυρος). Не
е още изяснено дали вълшебните книги (Громовник, Трепетник, Коледник и т.н.) не са от богомилски
произход; обаче знае се, че са преведени също от гръцки на Балканския полуостров и оттам са пренесени
в Русия.1266
10. Гръко-източни разкази. Със същата популярност, както религиозните апокрифи, се ползвали и мно-
гобройните повести и разкази от гръцки, арабски и индийски произход, с които славяните се запознали
чрез български преводи.
Една от най-любимите средновековни повести била Александра Македонскаго житіе и повесть. Всички
романски, германски и славянски биографи на Александър са имали своя едничък извор в книгата на
Псевдо-Калистен. Латинският превод на Лъв Константинополски (X в.) послужил като образец на френ-
ски, немски, латински, испански, чешки и полски истории за Александър в стихове и в проза. Старосло-
венският превод е много стар. Вмъкнатата в хрониката на Малала приказка за Александър още не е изда-
дена; засега знаем само една българска история за Александър, написана в Молдова в 1562 г. От България
повестта за Александър минала в Сърбия, а оттам около XV в., от една страна, в Русия, а, от друга – на
Адриатическото крайбрежие, където била преработена на тамошното наречие. Благодарение тъкмо на
това книжовно влияние името на Александър Велики в България е също така популярно, както и името
на Крали Марко.1267

289
 Не по-малко известна била и Троянската повест (о кралехъ прича). Преводът на Малала съдържа текст,
взет от Псевдо-Диктис. Друг разказ се намира в превода на Манасиевата хроника. Формите Преямуш
(Priamus), Ипитер (Jupiter), дишкордия (discordia), а също и маджарското русаг (orszag – царство), упот-
ребително и в Хърватско, и в Босна, сочат латински, пренесен от Запад оригинал – един-единствен случай
в историята на българската литература. Намерен е също и един хърватски текст, написан в XIV в. с гла-
голица. Руската Троянска повест е взета от България.1268
От гръцки преработки българите превели две по произход индийски книги, разпространени в литерату-
рите на средновековните народи, именно приказките Панчатантра, под наслов „Стефанит и Ихнилат“,
от гръцки превод, направен от юдея Симеон Сет около 1080 г. (Στεϕανίτης καὶ Ἰχηλάτης), и византийския
духовен роман Варлаам и Йоасаф, преработен от биографията на Буда в Лалита Вистар. Сърбите и русите
твърде отрано се запознали с тях по български текстове. Също така много любим в Русия е разказът за
цар Синагрип или за неговия министър Акир, преработка от Хиляда и една нощ, станал известен на славя-
ните пак чрез българските преводачи.1269
Тези духовни и светски повести съставяли духовна храна за православните славяни през средните ве-
кове и при това не само от висшите класи, но преди всичко на простия народ. В България и в Русия влия-
нието на апокрифите изчезва едва в сегашното столетие. Съдържанието им дотолкова било усвоено от
народа, че много от тях, преработени по народния вкус, са се смесили с родните песни и приказки. Тук
има още доста материал за научно изследване както в старите ръкописи, така и в живите още приказки и
песни.
11. Литературата на Търновското царство (1186–1398). Възстановяването на българското царство,
разбира се, оказало известно влияние и върху литературата. Езикът през този период претърпял големи
промени. От всички страни в „словенския“ писмен език нахлуват особеностите на народните наречия. В
XIV в. тук-там се появява вече и членът. Поради погрешната употреба на юсовете, които повечето се
произнасяли като ъ, възникват неизказани комбинации. Към това се прибавили явни гърцизми.
Точна картина за онова, което са чели образованите българи, дават т.нар. сборници, съдържащи наред с
откъслеците с богословско съдържание многобройни апокрифи, приказки, чудеса, легенди и статии със
светско съдържание. Преводите от гръцки не се прекратили. В 1211 г. цар Борил заповядал да преведат
Законника против богомилите.1270 Философията на неоплатониците станала достъпна чрез превода на Ди-
онисий Ареопагит, направен от монаха Исай в 1371 г. Оригинални произведения са службите на народ-
ните светци и легендите за тях, например за Иван Рилски, за цар Петър и др. Рано почнала и размяната на
легенди между руси и сърби; в един български синаксар от 1330 г. има вече житията на Борис и Глеб, на
княгиня Олга и т.н.
Нашето внимание приковава към себе си преди всичко историческата литература. Български лето-
писи не са още познати, но че такива е имало – за това имаме много ясни и убедителни доказателства и
ние се надяваме, че все някой такъв ръкопис ще да се е спасил от вандализма на турци и фанариоти. Цар
Калоян съобщил на папата, че е изследвал старите отечествени книги, както и законите на предшествени-
ците си, и намерил там, че Симеон, Петър и Самуил получили корона от Рим. 1271
В българския номоканон в Букурещката митрополитска библиотека Григорович прочел една статия за
лъжеучителите, където между другото се казва: ѣ „кождо рече, якоже рече Іоаннь Асѣнь царь, иже в лѣто-
писци написано“.1272 Летописец Паисий (1762) се позовава на търновски летопис.1273 Впрочем все пак
имаме няколко статии и фрагменти с историческо съдържание, а именно: известия за основаване на Бъл-
гарската патриаршия в 1235 г., поменик на починалите царе, царици, патриарси, епископи и боляри,
преглед на народите и езиците, в който народите се сравняват с животни (отнася се приблизително към
началото на XIII в.), прибавеният тук преглед на езиците и на писанията и намереният от Захариев пер-
гаментен лист от хроника, в който се говори за манастира „Лъвък“ в Родопа.1274
Извън всичко това, в България били съставени и две големи компилации на световни хроники, които
преминали също в Русия и в Сърбия. Първата рецензия на летописеца елински и римски (до 963 г.) е със-
тавена от преводи на Малала, Амартол, на приказката за Александър Велики, библията и някои апокрифи;
пак тук се среща много пъти вече споменаваният списък на българските царе. Втората рецензия, при об-
работката на която освен византийците използвали и руския Нестор, довежда събитията до 1204 г. Хро-
нографъ, еже естъ лѣтописецъ, който свършва с падането на Цариград в 1453 г., намерил толкова раду-
шен прием в Русия, че издържал там още три нови редакции (първата в 1512 г.). Авторите му знаели

290
Нестор, Доментиан, Цамблак, Константин Костенечки и др. славянски писатели. За българската история,
за Борис, Симеон, Самуил, за богомилите, за Калоян, Асен II и т.н. хронографът не съобщава нищо
ново.1275
Нов период за историята на литературата настанал с възцаряването на цар Иван Александър (1331–
1365), ревностен любител на книгите. По негова заповед била преведена на старословенски език хрони-
ката на Константин Манасий (до 1078 г.). Оригиналът е написан в стихове, а преводът е направен твърде
изкусно в проза. Това произведение е запазено в два ръкописа, единият от които (в Москва) бил написан
в 1345 г. за самия Александър, а другият (във Ватикана) бил преписан през втората половина на XIV в. и
е украсен със 70 цветни картини, изобразяващи между другото войните на Крум, Симеон, Самуил и се-
мейството на Александър. Многобройните вмъкнати добавки на преводача са взети, изглежда, по-скоро
от съответните гръцки произведения, отколкото от родни летописи. Този старословенски превод бил пре-
работен на румънски в 1620 г. от монаха Михаил Мокса за епископ Теофил Римникски и снабден с до-
бавки от български, сръбски и румънски летописи. 1276
12. Евтимий и неговата школа. При Александър работил споменатият Теодосий Търновски, реформатор
на църковната дисциплина, чиято дейност задълго оставила следи в областта на книжнината. Той превел
„Главы зѣло полезны“ от Григорий Синаит. От учениците му, които той събирал около себе си в Килифа-
ревския си скит, особено значение получили Дионисий и Евтимий.
Йеромонах Дионисий знаел почти наизуст Светото писание както на гръцки, така и на славянски. От
трудовете му знаем само плавния му и сполучлив превод на Йоан-Златоустовия Маргарит.1277
Знаменит бил Евтимий, чийто образ само в последно време почна ясно да изпъква от мрака на старо-
българската история. Той бил също ученик на Григорий Синаит [?]. По-късно той се присъединил към
Теодосий и го придружавал във всичките му пътувания. След смъртта на учителя си отишъл в Цариград,
в манастира на св. Йоан Студит, след това на Атон, в манастира „Лавра“, където император Йоан на връ-
щане от Италия в 1370 г., останал без средства, се опитал да изтръгне от него като от най-богат монах
пари. По-късно прекарал известно време на о-в Лемнос, върнал се в отечеството си и в „Пера“ при Тър-
ново се заел да провери старословенския текст на Светото писание и на богослужебните книги.1278
Когато около 1375 г. бил възведен в сан патриарх, около него се събрала нова литературна школа от
българи, сърби и руси. В усилията си той намерил поддръжка у цар Шишман, който подобно на баща си
бил любител на книгата. Евтимиевите трудове на брой 18, повечето жития на родните светци и окръжни
послания до тогавашните църковни началници, заслужават поради съдържащия се в тях исторически ма-
териал едно пълно критично изследване. Скоро обаче изгаснал този нов книжовен живот под развалините
на разрушените градове и манастири. Смъртта на Евтимий вече описахме. Евтимий почитала църквата в
своите легенди, а цар Шишман – народа в песните.1279
От кръга на Евтимиевите ученици е излязъл вероятно и Йоасаф, видински митрополит, който (след 1393)
съставил житието на св. Филотея Търновска. Приятел и ученик на Евтимий бил и ученият и благочестив
Киприан (поч. 1406), възстановител на науките в Русия, от 1379 г. киевски митрополит.
Първо място между Евтимиевите ученици държи Григорий Цамблак, родом търновчанин. 1280 Той живял
на Атон, след това бил игумен на сръбския Дечански манастир, по-късно – в манастира на св. Пандократор
(Нямца) в Молдова, откъдето дошъл в Русия по покана на Киприан. Литовският велик княз Витолд скъсал
църковната връзка между Москва и Киев и заповядал в 1415 г. на руските епископи да посветят Цамблак
със собствената си власт за киевски митрополит, а това навлякло върху Цамблак анатемата на цариград-
ския патриарх. За своето разположение към Западната църква той бил отлъчен също и в Москва. В 1418 г.
той бил изпратен от Витолд да преговаря за уния в Констанц; впрочем той закъснял и умрял в 1419 г. От
многобройните му трудове заслужават да бъдат споменати 24-те духовни речи, Похвалните му слова за
Евтимий и Киприан и житията му на св. Ромил и на крал Стефан Урош III. 1281
Константин Философ Костенски или Костенечки, българин от Костенец (при изворите на Марица) или
(според мнението на Ягич) от Кюстендил, намерил след падането на царството прибежище при двора на
учения сръбски княз Стефан Лазаревич. Дейността му собствено се отнася към историята на сръбската
литература. Насока обаче в нея той получил от Евтимиевото учение; учителят на Константин Андроник
бил непосреден ученик на последния търновски патриарх. По искането на деспот Стефан Константин
съставил своя граматика, в която се срещат понякога много ограничени и детски възгледи, пълна теория
за ония линии, точки и чертички – теория, чрез която простият правопис бил така извратен към края на

291
средните векове. Произходът на словенския църковен и писмен език за Константин е вече тъмен; той
смята, че Кирил Философ и другарите му превеждали главно на руски език, при което обаче заимствали
думи от български, сръбски, хърватски, босненски и чешки език. 1282 Много по-добър негов труд е съста-
вената от него в 1431 г. биография на Стефан Лазаревич (1389–1427) – най-доброто историческо съчине-
ние на старосръбската книжнина, пълно с подробности; авторът вероятно е имал пред себе си по-добри
гръцки образци.1283
Макар и да не може да се отрекат на Евтимий и на неговите ученици усърдни залягания да обогатят
книжнината, обаче въпреки това трябва да се признае тяхното вътрешно достойнство за нищожно. От
яснотата, енергията и естествената простота на Йоан Екзарх и на монах Храбър тук няма ни помен; тук
процъфтява византийската реторика. Самият език (особено в синтактично отношение) е развален от гръц-
кото влияние, неестествен и мъчен за разбиране. Най-добре от всички е писал още самият Евтимий. На-
бора на думи и надутостта на Цамблак никой в българската литература не е надминал. В Константиновата
граматика се срещат много куриози; също и в историческите му трудове езикът понякога е тъмен и изкус-
твен. Тази книжнина никога не е проникнала в народа: чужд му е бил ученият и църковен език с неговите
архаизми и гърцизми.
Заедно с църквата и с държавата угаснала също и литературата. През следните три века старите ръко-
писи станали плячка на чужденци-вандали и на домашните червеи и молци, а нови малко се прибавяли.

1232 Старобългарските ръкописи са пръснати по цяла Европа. Има много и в самата България по църкви, манастири, читалища и в
частни ръце. Ръкописите на Рилския манастир са описани от Григорович (Очерк путеш., стр. 187) и от Чолаков (Български книжици,
1859, стр. 688–692); на Атонския – от Григорович и българина К. Д. Петкович (1865). Освен това български кодекси има в Румъния,
в манастирите на Фрушка гора, в библиотеките на Белград, Загреб, Прага (в музея Шафарикови кодекси), в Берлин и Виена, Рим,
Англия, Франция и т.н. Най-големите сбирки от старославянски ръкописи са в Русия; в най-ново време те значително са обогатени
с паметниците, събрани от Григорович, Хилфердинг, Порфирий Успенски и Норов. В последните години започна основно разуча-
ване на руските библиотеки и се издават точни палеографски и филоложки техни описания. Кодексите са писани повечето на пер-
гамент, приготвен понякога много грубо от овча, телешка или зайча кожа. Рано също започва да се пише и на тъй употребяваната
на Изток памучна хартия (на такъв материал са написани напр. грамотите на Асен II и на Константин).
1233 [Български език. Гръцки чужди думи, вж. Cesty po Bulharsku passim и показалеца. За сполай-ти= ’s πολλὰ ἔτη. Даничич- Leskien,
Jagić, Archiv, 4, стр. 513. Руссиадес, 2, стр. 281. Е. В. Петухов, Болгарские литературные деятели древнейшей эпохи на русской
почве, ЖМНПр, 1893 апрель, стр. 298–322. Климент, Йоан Екзарх, Константин – пълна библиография и ръкописите. V. Oblak, Zur
Würdigung des Altslovenischen, Archiv für slav. Philologie, XV, стр. 367: „das Altslovenische war nicht die Sprache der Slaven Pannoniens,
sondern die dialektischen und ethnographischen Verhältnisse waren damals ungefahr wie heutzutage, nur reichte der Kaj-Dialect weiter nach
West und Nord“. Стр. 369 über крьсть und крижь. Sprache der Tessalonicher Apostol, Sprache ihrer Heimat und Umgebung. Die ersten
kirchenslavischen Übersetzungen wohl nicht pannonisch: daför zu wenig pannonisch und zu sehr griechisch.]
1234 Šafařik, Sebr. spisy, II, стр. 502, 501, 505; срв. 204: Slovansky národopis, Praha, 1842, стр. 33.
1235 Šafařik, Über den Ursprung und die Heimath des Glagolitismus, Prag, 1858, стр. 31, 32, 45.
1236 Често употребяваното сега название старобългарски може лесно да доведе до смесване с езика на първобитните неславянски
българи.
1237 Miklosich, Altslovenische Formenlehre in Paradigmen mit Texten aus glagolitischen Quellen, Wien, 1874 (Уводът). Даничић, Диоба
словенских језика, Београд, 1874, присъединява се към Миклошичевото мнение; срв. Časopis česk. musea, 1875, стр. 113.
1238 К. Jireček, Starobulharské nosovky, Časopis česk. musea, 1875, стр. 325–330. От многобройните приведени там доказателства тук
ще споменем само следните: Σουνδέασκος (Сѫтѣска, грам. 1020), Sfentogorani (свѧтогоране) 1274, Ὀσϕεντίσθλαβος, Σϕενδοσθλάβος
(Свѧтславъ). Носови звукове в някои думи е чул Григорович в 1845 г. около Охрид. Безспорни доказателства за това намерих и аз
в някои наименования на местности около Преспанското езеро у Hahn, Reise durch die Gebiete des Drin und Wardar: Лаг или Ленк
(старослав. лѫгъ), Гломбациани (глѫбочани), Дамбово (дѫбово, дѫбъ) и т.н. Срв. Дриновата статия в „Периодическо списание“,
XII. Дринов показал безспорно съществуване на носови звукове в околностите на Костур, т.е. в село Команичево, Загоричане,
Бобище, Котори, Олишча, Бомбоки, Фотиничишча. Там говорят: рендове, йензик, гренда, пендесе, мъндра, зъмби, чъмби; други
думи с ринизъм Дринов не срещнал.
1239 [За произхода на глаголицата от гръцкото писмо вж. Тауюг и Jagič в Archiv für slav. Philologie и Ягичовите съчинения. – Comparez
la question sur l’origine d’alphabete arménien, qu’ondit faussi dérivé du grec. Върху това писаха, мисля, Gardthausen, Caster.]
1240 Р. J. Šafařik, Pohled na proběk hlah. pisemnictvi (Časopis česk. musea, 1852; Sebr. spisy, III, стр. 199). Památky hlah. pisemnictvi, V
Praze, 1853. Glagolitische Fragmente, Prag, 1857. Über den Ursprung und die Heimath des Glagolitismus, Prag, 1858.
1241 Срезневский, Древние глаголические памятники, СПб, 1866, с много снимки. (Книгата е излязла само в 100 екземпляра.) Срв. А.
Котляревски, Uspěchy slavistiky na Rusi, Časopis česk. musea, 1874, стр. 26.
1242 Šafařik, Ursprung des Glag., стр. 12, 29. [За св. солунски апостоли вж. съчиненията на Воронов, Малышевский и т.н. Срв. Archiv.
B Archiv, 10, стр. 293, е поместена лекцията на Голубински от 1885 г.]
1243 Написание о правѣй вѣрѣ, издадено от Срезневский (Сведения и заметки о малоизвестных памятниках, СПб, 1867); Словото е
издадено от Попов (Описание рукописей Хлудова, Москва, 1872) и от Срезневский (Известия Акад., 121, 2, стр. 145).
1244 Буслаев, Историческая христоматия церк.-слав. и древнерусского языка, Москва, 1861, стр. 174.

292
1245 Най-старите старославянски паметници с посочване на времето се отнасят към XI век. Най-старото датирано ръкописно еванге-
лие е кирилският ръкопис, написан в 1056 г. от дякон Григорий за новгородския посадник Остромир. По-стара е недатираната
„Савина книга“ (открита от Срезневски, срв. неговите „Древние славянские памятники юкового письма“, СПб, 1868, в които са
изброени 33 стари кирилски паметника от българска редакция). Малко по-нов е издаденият от Рачки (Загреб, 1865) глаголски „Асе-
манов сборник“. Тези три ръкописа съдържат евангелие, разделено по зачала. От четвероевангелията има твърде стари глаголски
ръкописи (напр. Зографското, сега в Русия). Двете евангелия на босненските богомили (около 1404 г.) са преписани от много текс-
тове (Daničić, Starine, III). Най-старите апостолски деяния (XII в.) са намерени в Македония, най-старият псалтир (XI в.) – в Русия.
В Болоня се пази кирилски псалтир с много глаголски добавки, написани в Равна при Охрид в 1230–1241 г. при Асен II, завоевателят
на Македония, а не при Асен I, както обикновено се мисли (стр. 194).
1246 Вж. Шафарик, Разцвет слав. писъменности в Болгарии. [За светите Седмочисленици има няколко статии в цариградските „Но-
вини“ от 1894 г. В бр. 6 (Г. V, 11 октомври 1894) Г. Тр-в съобщава от Прилеп, че в манастира при с. Сливница, Преспанска нахия,
на 4 часа път от Ресен, издигнат през 1507 г., на дясната стена са ликовете на св. св. Кирил и Методий, на Климент, Наум, Горазд,
Сава и Ангеларий. За деня на смъртта на Климент: Асемановото евангелие. Имената Наум и Климе са чести в Македония. За живота
на св. Наум: Гласник, 63. От Хилфердинг от Москополската аколутия 1740–1742 г., в Рус. Беседа, II, 1859.]
1247 При Дебърщица, недалеч от Пещера, има развалини от църквата „Св. Седмипочетни“. Захариев, стр. 60. [Дали не ще да е, може
би, 7 престола! Според Дринов фрески на Климент и Наум имало в Етрополския манастир.]
1248 Издадено от Šafařik, Pam. dřev. pisemn. jiho-slovanuv, (Praha, 1851, 1873), от Миклошич и от Дюмлер с латински превод (Denkschr.
W. Ak., XIX и Vita s. Methodii, Vind., 1871) и от Перволф в Fontes rer. boh., I.
1249 Описан е от Бодянский, ЖМНПр, ХXIII, 1838, и от Срезневский, пак там, XXXI, 1841.
1250 Досега от тях са издадени само отделни части. Срв. Šafařik, III, стр. 179. Невоструев, Описание рукоп. моск. син. библ., II, 2,
стр. 32 и 409, Ягич в Starine, V, стр. 28. Стиховете са дадени у Срезневский, Глаг. пам., стр. 23; [Архангельский (казански професор);
Цветущий период древнеболгарской письменности и один из его представителей, Филол. Записки, 1886. А. Михайлов, К вопросу о
учительном евангелии Константина Болгарского, Древности, I, Москва, 1895. Византийский Временник, III, стр. 183.]
1251 Йоан Екзарх е наново открит от Калайдович (Іоанн Екзарх, Москва, 1824, fol.). Срв. Невоструев, Шафарик, Ягич (Historija
književnosti naroda hrvatskoga ili srbskoga, I, стр. 68). Шестодневът е препечатан изцяло в Москва от Бодянски, обаче по причини,
за нас съвсем тъмни, нито един екземпляр не бил пуснат на бял свят. [W. Vondrák, О mluvě Jana Exarcha bulharského, Praha, 1896,
стр. 100. Рец. Милетич в „Български преглед“, 1896 юни. Соболевский в ЖМНПр, 1897 май–юний, стр. 219–221, е недоволен, не
използвал Светославовия сборник от 1073 г. Към речника: чистителъ – священник, чисть – святой на Светославовия сборник,
Златоструй, Йоан Екзарх.]
1252 [Григорий: срв. Соболевский в Известия отд. русс. языка и слов., 1908, XIII, стр. 264 и сл. Jagić, Archiv, II, стр. 4 (Ein Beitrag zur
serb. Annalistik). Московски ръкопис от XV в. Много нещо е съкратено, изоставено, прибавени са събития от Вехтия завет, из
Псевдо-Калистен, из Йосиф Флавий. Компилация из Малала. И в елинския хронограф Малала е основата, същият текст. Ягич мисли,
че и двата имат славянски прототип, който е изгубен. Бележка за Григорий след IV кн., но за „книгы Завѣта Божиѩ Ветьхаго,
сказаѭще образы Новаго завѣта“. Може, казва, да е Палеата. Московският ръкопис е препис от ръкопис от XII1 в.; според Оболен-
ски и Пипин Малала още в XII в. се появил в славянски превод, познат на руските хронисти. За Хамартол и ръкописите у Ягич, пак
там. И. Д. Мансветов, Художественныя и бьгговыя данныя в славянском списке летописи Георгия Амартола (XIII в. болг. ред.) из
библ. Моск. дух. акад., Труды V арх. съезда в Тифлисе, 1881, Москва, 1887. Лексикално-културен очерк.]
1253 [Сръбски препис от Симеоновия сборник от XIII–XIV в. в Хилендар, Лавров: Византийский Временник, 9, стр. 313.]
1254 Старославянските преводи на Малала и Амартол още не са издадени. Два тома от критичното издание на Симеоновия сборник
от Бодянски, плод на 25-годишен труд, скоро ще излязат на бял свят. Съчинението на Храбър е издадено от Шафарик (Рат.). „Чудо
о кресте и т.д.“ Срезневский, Древние пам. русск. письма и языка, СПб, 1863. Jagić, Ein Beitrag zur serb. Annalistik (Archiv für slaw.
Philologie, II) доказва, че произведението на Григорий е по-скоро Палея (старозаветна история), отколкото превод на Малала. Пак
там за Амартол и за други исторически книги.
1255 [Соловьев за старословенския език в Русия. Цитат.]
1256 Разликите лесно се разпознават. Българите много често смесват носовките (ѫ и ѧ), защото понякога ги произнасяли като ъ.
Русите писали ѫ със значение у и употребявали ѧ вм. ѭ. Сърбите заменят ѫ, ѧ, ы, ъ с буквите ѹ, е, и, ь. Буквата ѫ, наречена юс, е
верен признак за българския произход на ръкописа.
1257 Най-доброто издание в Казан, списание „Православный собеседник“, 1864, април – август.
1258 Издадено от архим. Леон в „Моск. епарх. ведомости“, Москва, 1871. Срв. Голубинский, стр. 709. Атанасий също е писал за
гръмовната стрела.
1259 Попов, Опис рукоп. Хлудова, стр. 393. Šafařik, III, стр. 183, е взел погрешно този архиеп. Йоан за Йоан Екзарх. [Archiv, X, стр.
234.]
1260 [За „българските басни“ пише кн. Курбски в XVI в., Филарет, немския превод, I, стр. 310.]
1261 Сборниците Берлински (XIII в.) и Петербургски (XVII в.) са описани от Ягич, Starine, V; Беляковският кодекс, намерен при
Търново, е описан от Славейков, Български книжици, 1859; Белградският сборник (XVIII в.) е описан от Новакович, Starine, VI.
Някои кодекси от XVI и следващите векове у Григорович и Дрянов.
1262 Н. С. Тихонравов, Памятники отреченной литер., Москва, 1863 (в 2 тома текст). А. Н. Пыпин, Очерк лит. истории старейших
повестей русских, СПб, 1857, след това много издания в Пам. стар. русск. лит., СПб, 1862, в Летопись археогр. комисии, 1861, 1, в
Арх. Вестник, I и т.н. Много текстове са издадени от Срезневски; между южните славяни най-добрият познавач е Ягич.
1263 За разговорите на трите светители в провансалската литература вж. Jagić, Archiv, I, 2, стр. 335. [„Към въпросите за трите све-
тители срв. латинския диалог между Адриан и Епиктет, издаден по ръкопис от Kemble, The dialogus of Salomon and Saturnus,
London, 1848, стр. 212, провансалски диалог у Bartsch, Denkmäler der provenc. Literatur, Stuttgard, 1856, стр. 306, и испанската Historia
de la donzella Theodora, Sevilla, 1845. (Въпроси и отговори). Там terra – aqua – petra – 4 animalia сир. 4 еванг. – ignis – abyssus – arbor
сир. Иисус Христос. В прованс. (и испан.) това дърво (arbor) е същото, което е посадено в рая, върху което са патриарсите и проро-
ците и за което Светото писание казва, че държи морето, земята и целия свят. R. Köhler в Ягичовия Archiv, I, 2, стр. 335.]

293
1264 Пълно събрание на Йеремиевите трудове има в българските сборници, берлинския и петербургския, а също и в хърватския от
1468 г.; в Русия – само непълно. Издадени са от Пипин, Тихонравов, Костомаров и Ягич (Archiv, IX, Starine, V, стр. 79; срв. Hist.
knjiz., стр. 82). Срв. Пыпин, Обзор слав. литер., стр. 72; Rački, Rad, VII, и Голубинский, стр. 155.
1265 Латинският ръкопис се пазел в Конкорецо (Concorrezo) при Монца, където имало патаренско епископство. Сега се намира в
стария архив на инквизицията в Каркасон, На латински е издаден от Benoist, Hist. des Albigeois, I, стр. 283. Thilo, Cod. apocr. N. T.
стр. 884; старосл. у Ягич (Starine, V); у Срезневский, Пам. юс. пис., стр. 406; А. Попов, Опис. рук. Хлудова, стр. 339: руският текст
у Тихонравов.
1266 Някои български в Беляковския сборник. Между книгите на манастира в Родосто се споменава в 1077 г. Σεισμοβροντολόγιον
(Гръмовник?), Sathas, Bibl. graeca, I, стр. 50. Βροντολόγιον καὶ σεισμολόγιον споменава също и Const. Porphyrogennetus, De caerem.
aulae, ed. Bonn., II, стр. 524.
1267 Сръбският текст е издаден от Ягич, Starine, III, с историко-литературен увод; пак там (V) е описаният от него български сборник
Александрия, преведен от гръцки в 1844 г. от учителя X. П. Василев в Карлово, на Балкана, между другите биографии на Александър
Велики; в България тя е била любима книга за леко четене.
1268 Българската е издадена от Миклошич, Starine, III, хърватската – от Ягич, Archiv, IX, руската – от Пыпин, Очерк литер. истории
повестей русских, стр. 55, 306. Вж. и разговора на рицаря Pierre de Bracieux с цар Калоян и българите. [Троянската повест. Срв.
Калоянови люде у Clary. Jagić, Archiv, II, стр. 21. У Малала и Манасий. Jagić, Prilozi, Arkiv, X (1868) издаде глаголския хърватски
текст из ръкопис от 1468 г. А още през 1866 г. в христоматията. Напълно е съгласен с ватиканския български текст. Обаче не може
да се докаже,че българският е препис от хърватския или хърватският – от българския; хърватските варианти са по-добри. Идентич-
ността на имената с романа на Александър. Оригиналният текст е изработен в Босна или Северна Далмация, както и Александ-
риадата (Starine, 3, стр. 217.) Александриада. Пак там. Три редакции. Най-старата е у Малала. Втората редакция е сръбска (сръбско-
руски ръкопис от 1497 г.). Третата е собствен роман. Jo. de Capua, Directorium vitae humanae (Kalila. . .), ed. Jos. Derenburg, Paris,
1887, Revue int., 1888, I, стр. 101. Манасиевата хроника. Тулчанският ръкопис, вж. Дневника – Панагюрище. Срв. Jagić, Ann., II.
Румънският превод на Мокса от 1620 г. издал Häjdeu в Limba româna vorbita intra 1550–1600, Studiu paleografico-linguistic, Buc.,
1878, 448 стр., с факсимиле. – Латински глоси във Ватиканския ръкопис на Манасий: Сырку, Византийский Временник, 9, стр. 313.]
1269 Сръбският Стефанит с български варианти е публикуван от Даничич, Starine, IL Български сборници за Варлаам (още неизда-
дени) в Рилския манастир и в манастира „Кицкани“ на Долни Днестър. Предположението на Пипин за българския произход на
руския Синагрип се потвърждава от Беляковския сборник. Чешкият Варлаам (XIV в.) и „Kalila va Dimna“ (= Стефанит, Прага, 1528)
са преведени от латински.
1270 С. Палаузов, Синодик царя Бориса, Временник импер. общества истории и древ. росс., XXI, Москва, 1855. Пълно издание още
няма, М. Дринов тази година (1878) намерил още един нов ръкопис.
1271 Калоян пише в 1202 г. на папата, че Петър и Самуил са получили корона от Рим, „sicut in libris nostris invenimus esse scriptum“,
след което папата заръчал на своя легат: „tam per libros veteres, quam alia documenta inquirere diligentius veritatem.“ Калоян отново
пише в 1204 г.: „inquisivi antiquorum nostrorum scripturas et libros, et beatae memoriae imperatorum nostrorum praedecessorum leges.“
1272 Григорович, O Сербий, приложението, стр. 2.
1273 Тъй наречените хроники в библиотеката на английския пътешественик Robert Curzon (по-късно на лорд Zouch) според съобще-
нието на проф. Братислав не са нищо друго освен две евангелия: едното с образа на цар Иван Александър и семейството му, другото
е написано за Стефан Душан. Срв. моята статия: Altslavische Handschriften in England, Jagić, Archiv, III, 1878, стр. 121–133.
1274 Известие за патриархата у Палаузов, цит. място, после у Раковски, Асен, стр. 50; има го в Синодика на Борил и в един македонски
сборник от библиотеката на стареца Хаджи Юрдан Константинов във Велес, в който има много неизследвани, повечето богомилски
ръкописи; надявам се, че всички тези съкровища скоро ще бъдат пренесени на по-сигурно място. В Поменика към синодика има
един пропуск от Константин към Александър; втори, още неиздаден поменик с имената на българските царе, царици и патриарси
намерил в Бояна Григорович, Очерк пут., стр. 189; третият, за жалост също тъй непълен, е открит в 1875 г. от М. Дринов. Списъкът
на народите е издаден от Šafařik, II, стр. 732. (Ръкописите в Карловци, у Григорович, у Дринов; също и в Беляковския сборник).
1275 Попов, Обзор хронографов русской редакции, Москва, 1866–1869, 2 тома. От същия, Сборник слав. и русск. сочинений и статей
внесенных в хронографы русск. редакции, Москва, 1869. Срв. рецензията на Рачки в Rad, XIII.
1276 Чертков, О переводе Манассиной летописи, Москва, 1842. Rački, Ocjena izvora za hrvatsku i srbsku poviest, Zagreb, 1864, стр. 156.
Дринов, Период. сп., II. Билярский, О средноболгарском вокализме, СПб, 1858. Jagič, Ein Beitrag zur serb. Analistik (Archiv für slav.
Philologie, II). От миниатюрите на Ватиканския кодекс са обнародвани само пет. За румънската хроника на Мокса вж. у Григорович,
О Сербий, където са препечатани и добавките. [Ръкопис № 302 на Белградската народна библиотека, 157 пергаментови листа (еван-
гелие), пренесен от Прищина, марг. на л. 58-б: „азь рабь ͠бжи ͠сты врачь писа(хь) во дны ͠цра Алекξандра“. Описан от Поливка, отп.
стр. 9, 1895.]
1277 Ръкопис от 1469 г. в Загреб. Starine, I, стр. 52. За „главахъ зѣло полезныхъ“ вж. арх. Леонид, Из истории югослав. монашества
XIV в., Москва, 1871, стр. 7.
1278 Първите следи от поправки се отнасят към 1374 г., когато сръбският Триод с Типикона и Октоиха били преписани от „извода
новога бугарскога езика“ (Jagić, Hist. knjiž., стр. 161). Едно прегледано евангелие е преписано в 1383 г. (Šafark, Urspr. des Glag., стр.
21). Апостолът и Псалтирът от това време съвпадат също с оригинала. [Евтимий. За него вж. Сырку. Леонид нищо не говори, че
Евтимий е бил при Синаит. Бил е при Теодосий в Килифар (!). С него отишъл в Цариград, след неговата смърт в Студийския
манастир. Бил в Атон – в лаврата, на о-в Лемнос. След това пак в Цариград (патриархът искал да го задържи – според Леонид
Филотей, игумен на Атонската лавра, за пръв път през 1262–1265 г.). Върнал се в Търново – в Пера, издигнал там манастира „Св.
Троица“, който съществува и досега на север от Търново. Станал патриарх около 1368 г. Jagić, Archiv, II, стр. 48. Срв. Гласник, 31,
стр. 346. Житието на св. Петка издал Новакович в Starine, IX. Житието на св. Филотея, извл. у Попов, Хрон., II, стр. 31–32. На св.
Теодосий – Григорович, Очерк, стр. 188; Палаузов в Изв., VIII, стр. 155, по него Голубински, но в Гласник, 31, стр. 255, нищо не се
споменава. П. Сырку, Заметки о двух произведениях патриарха Евфимия, Сборник статей по славяноведению, изд. учениками В.
И. Ламанского, СПб, 1883, стр. 348– 401. Списък на съчиненията на Евтимий; по-обширно за житието на Иван Рилски и за св.
Петка. Къс от житието на св. Петка из юсов ръкопис от Котел, Раковски, Асен, стр. 11–13. П. Сырку, К истории исправления книг

294
 в Болгарии в XIV веке, I, СПб, 1890. Евангелие на руския духовник Алексий, писано в Цариград през 1355 г. – големи изменения.
Филарет, немски превод, стр. 169. Св. Евтимий, Медитски епископ (умрял около 979–986) и сестра му св. Παρασκευή, и двамата от
Епиват при Селимбрия: вж. Byzant. Zeitschr., II, стр. 315. Житието на св. Параскева издаде А. Пападопулос-Керамевс в Ἀνάλεκτα, I,
стр. 438–453. Житието на св. Евтимий от патр. Георги Киприот (1282–1289) – руският архим. Арсений.]
1279 Житията на св. Иван Рилски (напеч. в Киев 1671 г., в Белград – 1836 и 1870 г., критично издание на Новакович в Гласник, 22),
на св. Петка (изд. Новакович, Starine, IX), на св. Филотея Търновска, на еписк. Иларион Мъгленски (изд. Даничич, Starine, I) и на
св. Теодосий Търновски. Не са издадени също окръжните послания до монах Киприан на Света гора, до румънския монах Никодим
и до митроп. Антим Северински. Похвалното слово на Константин и Елена, съставено по желанието на цар Шишман – в Труды
киевской акад., октомври 1870 г. Освен това Евтимиеви са: Зографският проскомидий (изд. в Гласник, 25) и Похвалното слово на
св. Михаил от Потука и т.н.
1280 Когато Киприан потеглил за посвещение във Византия, посетил в Търново Евтимий, а Цамблак в това време, както сам казва,
бил още дете. [За Григорий Цамблак срв. Сырку в ЖМНПр, ч. 236, критика, стр. 114, бел. 1, и Руварац, Старинар, VI, стр. 40. За
Цамблаковата св. Петка Ruvarać, Starine, IX, стр. 50. Цамблак бил изпратен от Витолд през 1417 г. на събора в Констанц, готов за
диспут за вярата, без обаче да се поддаде на папата, 21 проповеди на Цамблак. Филарет, немския превод, I, стр. 273. Н. Д., Григорий
Цамблак, митрополит киевский, Русская Беседа, 1895, январь, стр. 148–151. Византийский Временник, II, стр. 478. С., Киевский
митрополит Григорий Цамблак, Богослов. вестник, 1895, июль, август. Византийския Временник; II, стр. 686–689 (починал в нача-
лото на 1420 г.). В Дечани бил уж през 1404–1406 г. А. И. Яцимирский, Григорий Цамблак. Очерк его жизни, административной и
книжовной деятельности. Издание Имп. акад. наук, с 14 снимками, СПб, 1904, VII + 501 стр. Византийский Временник, 10, стр.
598.]
1281 Биографията на крал Стефан Урош III според българския сборник в Archiv, IV, а според сръбския – в Гласник, XI. Срв. Raćki,
Ocjena, стр. 167, 471.
1282 Извлечения на Даничич в Starine, I. [Константин Философ. М. Г. Попруженко, Из истории литературной деятельности в Сербии
XV века, Одесса, 1894. Рецензии на Соболевски и Кочубински в ЖМНПр, 1894 май. „Книга царствъ“ 1418 и т.н. била уж превод на
Константин Философ. В Константиновите преводи ие = ïe?]
1283 Първо издание на тази имаща голям кръг читатели, изпъстрена с много добавки и внесена в руските хронографи книга у Попов
(Изборник, вж. бел. 36), стр. 92–130; второто – от Я. Шафарик, Гласник, 28 (1875), третото и най-доброто – от Ягич, Гласник, 42
(1875), с много важен предговор. Няколко къса у Григорович, О Сербий и еë отношениях к соседним държавам, Казань, 1859,
представляват още по-стар и по-оригинален текст.

295
 Глава XXVII. България под турско иго
през XVI–XVIII в.
Български войнишки села в Балкана, Средна гора и Родопа. Влашките търговски градове, техният
разцвет и упадък. Дубровчани. Католици в България. Охридската църква. Фанариоти. Тайни съгла-
шения между християнските държави и архиепископ Парчевич. Австро-турски войни. Хайдути. Та-
тари, албанци и цигани

Най-печалният и мрачен период от българската история е времето на турското иго от края на XV в. до

началото на националното възраждане. Турците се настанили здраво в страната, градове възниквали и
изчезвали, гръцкият елемент надделял в църквата и училището, а народният характер от войнствен се
превърнал в съвсем противоположен. При това и сведенията ни за този важен период, през който се из-
вършили толкова много и такива дълбоки промени, са крайно оскъдни. България, намирайки се в самото
сърце на така могъщото тогава османско царство и откъсната от цял свят, останала незасегната от вели-
кото движение, което даде на европейската цивилизация, като почнем от XV в., нови насоки. Чужденци с
изключение на дубровнишките търговци нямали право да пътуват по Турция. Турските архиви и досега
още са затворени за научни проучвания, а домашните известия, които да се отнасят към тези три столетия,
са много редки. Историкът по необходимост, по нямане на други извори, често е принуден да прибягва
към приказки и песни.
Земите на старото българско царство влизали в административния окръг на румелийския беглер бег,
който имал резиденция в София. Названието Румили, изопаченото Романия, както чужденците наричали
обикновено Византийската империя, през турско време означавало целия полуостров освен Босна, пове-
рена на особен беглер бег. Румелия била разделена на 26 санджака1284, които управлявали санджак бегове.
Силните полунезависими семейства на пашите владеели отделни провинции по наследство (например в
Шкодра, Скопие, Татар Пазарджик), така като управлението на страната имало повече феодален характер.
По-големите военни ленове (спахилъци) се наричали зиамет, а по-малките – тимар. През XVII в. в Со-
фийския санджак например имало 337 зиаметлии и 174 тимариоти; в Скопския – 20 зиаметлии и 344 ти-
мариоти; в Къркклисийския – само 1 зиаметлия и 18 тимариоти; в Румелия имало всичко 1075 зиаметлии
и 8194 тимариоти1285. Много християнски семейства, особено в Босна, приели исляма и станали наследст-
вени спахии. Десятъкът от подвластните села заменял военната заплата. Освен това много села като чиф-
лици съставяли собственост на едрите земевладелци, на които те плащали една трета от печалбата. В по-
ново време стремежите на спахиите повечето били насочени как да превърнат спахилъците в чифлици.
Мохамеданите били привилегированата класа от населението; християните (раята) били всякак притес-
нявани. Стеснени били в облеклото, нямали право да строят черкви и камбаните от тях били иззети. Отв-
личането на християнки-девойки под владичеството на турците до най-ново време било най-обикновено
явление. Освен харача – личен данък, който се плащал всяка година от всеки християнин, достигнал 14-
годишна възраст; освен десятъка от всички произведения и данък върху добитъка над християнската рая
тежали още и чокойщина (кулук) на спахиите и всевъзможни произволни берии в полза на пашите и на
санджак беговете. Най-ужасен обаче бил повтарящият се всеки пет години набор на най-добрите 10–12-
годишни момчета за еничарския корпус. Градовете се откупували от него с голяма сума пари. Едва в
1638 г. при Мурад IV бил отменен този десятък на момчета. 1286 Страшни дни преживявали градовете и
селата, през които преминавали турските войски. Недействителността на свидетелството на християните
и честите смъртни наказания превръщали правосъдието в истинско мъчилище за хора. Няма нищо за чу-
дене, че при такива обстоятелства характерът на мохамеданите станал надменен и горд, докато христия-
ните станали боязливи и покорни.
Обаче по-лоши времена настанали за християните само тогава, когато мощта на османите почнала да
пада. В XVI в., когато властта на султаните била в апогея си, в Турция имало още сигурни права и приви-

296
легии, оживена търговия, богати градове, цветущи занаяти, добри пътища и великолепни постройки. Гос-
подстващият турски народ не бил тогава, разбира се, така грохнал, изроден и развален, както сега. Цър-
ковната и общинската автономия на християните никога не били нарушени.
Ясна картина за тези времена представя „Канун-намè“ (законникът) на Румелия, който дава с най-малки
подробности финансите, данъците и митата и при това често дава понятия за правните отношения на
християни към мюсюлмани.1287 В разни санджаци били в сила различни закони, дори мерките за зърнените
храни не били еднакви навсякъде. Едно точно проучване един ден ще покаже колко тогавашни институти
са били турски и колко предитурски, средновековни. В Търново и в Смедерево мохамеданският началник
се наричал дори в сегашния век войвода. Местното християнско болярство изчезвало бавно; най-дълго
жупани, войводи и князове се запазили на запад, в Херцеговина. 1288 Но и в България, както видяхме, още
в XV в., и дори по-късно имало още болярски семейства.
По-голямата част от османското царство в Европа била населена от славянски племена. Много славяни
чрез приемането на исляма си пробили път към най-висшите държавни длъжности. Впрочем това са били
почти изключително бошнаци и херцеговинци, много рядко българи. В XVI в., особено при известния
велик везир Мохамед Соколович – херцеговинец1289, половината от съвета на везирите се състояла от сла-
вяни-мохамедани, които заемали също навсякъде длъжности на беглер бегове, капудан паши (адмирали)
и управители на отделни провинции. Към края на сегашния век най-голямо влияние върху султана имали
трима велики везири от славяните, между тях българинът Мехмед, човек от долен произход, роден негде
между София и Косово поле, дошъл в Цариград като роб, където отначало служил на султана като бръснар
и постепенно се издигнал до велик везир.1290
Според свидетелството на Павел Йовия (1531) и други, почти целият еничарски корпус говорил по сла-
вянски. Според думите на Луиджи Басано (1574) султан Селим II освен турски знаел и славянски език, на
който той много държал, така като на него говорят, както казва Басано, много народи както в Далмация,
Сърбия, Босна, навсякъде в Албания, Тесалия и Пелопонес, така и в България, Тракия и Влашко и по-
нататък на север многобройните полуци, руси, чехи и краинци. В султанските канцеларии много актове
са писани на славянски език с кирилски шрифт. Не без основание забелязва сръбският историк Миятович,
че тогавашна Турция със султаните си, които говорели по сръбски, със сърби везири, паши и еничари, е
била, изглежда, на път да стане мохамеданско славянско царство 1291 [?].
Тука понятно става защо Ханс барон Унгнад, по чиято инициатива и с помощта на словенеца Прима
Трубер и на много други от Истрия, Далмация и Босна, били издадени в Урах при Тюбинген в 1561–
1564 г. протестантски книги на словенски и хърватски език с латинско, кирилско и глаголическо писмо;
понятно става защо той е можел да храни големи надежди за разпространение по този начин на евангели-
ческото изповедание не само между славяните в Хърватско, Босна, Сърбия и България, но и между тур-
ците, дори в самия цариградски двор.
През XVI в. сръбски книги се печатали и в Турция, именно в Шкодра, Белград и Грачанишкия манастир
на Косово поле. Тези издания сега са голяма библиографска рядкост.1292 От българите с печатарство тогава
се занимавали само Яков Крайков от София; заедно с Йероним Загурович от Катаро той издал във Венеция
в 1569 г. Псалтира, а в 1570 г. – молитвеник.
Интересно явление от този период били привилегированите общини на българите християни. Такива
имало няколко категории – войници, мартолоси, соколари, дервенджии. Техните селища са запазили из-
вестна самостойност и затова в най-ново време те станали центрове на новобългарско движение. Войниш-
ките села, които били длъжни да изпълняват военна служба, се ползвали поради това с големи предимс-
тва; по турски те се наричали войник-куралери (села на войници), по български и досега – войнишки села.
Те се намирали по планинските долини на Балкана, Средна гора и Родопа. По-значителни от тях са: Коп-
ривщица, Панагюрище, Котел, Жеравна, Градец, Ямбол, Сливен; по-нататък: Цепина, Белово; към тях
принадлежало с. Конаре при Татар Пазарджик, на което село били поверени султанските конски заводи.
Други, изглежда, имало около Кърк клисе (Лозенград) и по планинската страна около София.
Жителите, които се подчинявали на известни условия, живеели независимо под управлението на своите
войводи или князе, не плащали почти никакви данъци, били освободени от всякакви тегоби и имали право
да носят разноцветни дрехи. От година на година те извеждали няколко хиляди души, от които, без да
получат заплата, една част, въоръжени с копия и боздугани, придружавали обози, копаели окопи, гледали

297
коне, сечали дърва и изпълнявали други работи; друга част в самия Цариград отглеждали султановите
коне.
Институтът войниклък просъществувал почти 300 години. Той бил учреден от султан Мурад I (1362–
1389) по съвета на румелийския бег-лербег Тимурташ1293. Сърбинът Михаил Константинович, който слу-
жил през 1455–1463 г. в еничарския корпус, в мемоарите си пише: „Има също някои свободни християни,
които никому нищо не плащат, но затова пък не получават и никаква заплата; те се наричат войници,
услужват на господаря и ако потрябва, водят императорските коне“1294. Привилегиите им са изложени в
Кануна на войниците (в Румелийския канун). Всеки войник стопанисвал свободно от данъци парче земя,
наричано бащина, не плащал за себе си нито харач, нито десятък, нито данък за добитъка и бил свободен
от всички „работи“. Ако войникът обработвал освен своята бащина и друго парче земя, за него трябвало
да плаща харач и поземлен данък; също и стадата му били обложени с данък, ако са над 100 брави. Братята
му, синовете му и неговият род плащали умерен харач. Глава на едно войнишко село бил джерибашията
или чарибашията, също войник, който заедно с това изпълнявал длъжността на съдия и вземал в своя
полза наложените глоби и данъка върху виното. Спахиите и санджак беговете нямали право да се месят
във войнишките работи. Трима войници образували група, един от която всяка година отивал на служба,
така че всеки един от тях се редувал през две години. Освен същински войници имало още и свръхкомп-
лектни, които нямали такива привилегии и били подчинени на спахиите.
Пътешественикът Дерншвам в 1553 г. срещнал около Ниш една дружина войници, въоръжени с къси
копия и отиващи за Темешварския лагер. Герлах в 1578 г. видял в Цариград няколко хиляди войници,
които съобразно със задълженията им дошли през април и със свирня на кавали и гайди, и с ръченици и
песни минали по целия град, като събирали при това пари; на празника св. Георги те тържествено извели
султанските и везирските коне по ливадите, където те ги гледали в течение на четири месеца и косели
сено за през зимата.1295 Макар и по-късно привилегиите на войниците съвсем да изчезнали, обаче чак до
1840 г., пък и до съвсем неотдавна, всяка година няколкостотин души дохождали в столицата под пред-
водителството на чарибашиите си да пасат султанските коне и да косят сено. Един от тях с лисича опашка
на шапката си обикновено носил пред тях като знаме къс червено сукно с образа на полумесеца.
Копривщица (по турски Авраталан), най-главното войнишко село, е разположено в Средна гора, при
изворите на Тополница, на разстояние 10 часа път от Пловдив, между високи планини. 1296 През време на
старото царство тук се ширили само разкошни ливади, а на мястото на днешното градче се издигала гъста
гора. След падането на царството овчарите описали пред околните боляри Копривщенската долина като
отлично място и вярно прибежище, поради което там се поселили много семейства от Златица, Пловдив
и други градове. Между поселниците имало и една богата болярка от с. Рила. Тя отишла при султана в
Одрин (това било значи преди 1453) и измолила от него ферман, чрез който ѝ била дадена властта над
Копривщица заедно с големи привилегии, като например постановено било никой турчин да не минава
през това място на кон. В този ферман Копривщица се споменава с турското ѝ име Авраталан (женско
поле). Болярката била известна между съгражданите под името султанка, а потомството ѝ се наричало
Султанековци. Формата на управлението в колонията била аристократична. Преданието разправя, че коп-
ривщенци със своите червени дрехи, високи калпаци, разкошни коне и добро оръжие придобили голям
авторитет, обаче всичко това са вероятно тъмни спомени за старобългарското болярско време. Коприв-
щенски войници са ходили в редовете на турската армия до Офен и Виена. Вкъщи главното им занятие
било скотовъдството; те чергарували със стадата си по цяла Тракия, носели оръжие, ходели на лов и жи-
веели свободно, без да плащат големи данъци. В онова време населението на Копривщица било над 10
000 души. Силата на фермана обаче се намалявала, а произволът на чиновниците растял, докато Балабан
юнак, прочут между турците поради храбростта си във войните с австрийците, не измолил за родния си
град нов ферман, който вероятно и сега още се намира в Копривщица. Във фермана било наредено Коп-
ривщица да е подчинена непосредствено на султана и с изключение на вноската в полза на цариградската
Фетхи джамия да е свободна от всякакви данъци; местните началници да имат право да носят особени
шапки и там да живее само един турски чиновник, подчинен на тамошните началници. Обаче пловдивс-
ките паши сполучили да обърнат в нищо и този ферман. Кърджалийските смутове докарали неизказана
злополука за цветущото балканско градче. Три пъти (за пръв път през 1793 г.) Копривщица била опожа-

298
рявана и обръщана в пустиня. Много труд струвало на правителството с обещания на награди и със зап-
лашвания да накара жителите да възстановят селището. Сега в Копривщица, която е прочута като родно
място на много видни български писатели, учители и търговци, има около 1110 семейства (венчила).
Главното знаме (баш байрак) на войниците от Пловдивската област се е развявало в градчето, наречено
Панагюрище или Панигюрище (по турски Отлук кьой, ливадино село)1297, което се намира на осем часа
път на север от Татар Пазарджик, при р. Луда Яна, в една висока долина на Средна гора. Според преда-
нието Мохамед II, след като завоювал Цариград, преселил от Ямбол 240 семейства на това място, където
от старо време ставал панаир (панагир, πανήγυρις); към тези поселници се присъединил много народ от
околностите. Жителите отначало пращали войниците си на война, а по-късно (до 1840 г.) на брой 33 души
отивали в Цариград да гледат султановите коне. В града им турчин не смеел дори да пренощува. През
кърджалийско време, в началото на сегашния век, Панагюрище било почти съвсем разрушено от разбой-
нически шайки. В това време Хасан Каваназоглу, татарпазарджишкият бег, с коварство отнел на пана-
гюрци златния ферман, който им потвърждавал войнишките права. В епохата на новобългарското въз-
раждане панагюрци се отличили със силно проявения си патриотизъм и със стремеж към образование и
свобода. В 1875 г. в Панагюрище се наброявали до 1500 къщи и 11 000 жители, изключително българи.
През събитията в 1876 г. Панагюрище играело първа роля: то било център на българското въстание, което
завърши с известните злодейства, кланета и със съвършеното съсипване на Панагюрище.
Котел (тур. Казан) се намира при важния балкански проход между Шумен и Сливен; на разстояние
около 15 мили от морето, и е основан вероятно около 1545 г. от бежанци из околностите. На жителите,
въоръжени със сопи и с копия (харби), под командата на родни войводи и князе било възложено да пазят
тамошния проход. Събирането на данъците било дело на войводата. На турците било забранено да се
заселват в Котел. Във време на война специален правителствен чиновник наблюдавал, щото там да не
спира и да не нощува турска войска. Обаче поради честите нарушения тези привилегии на практика из-
чезнали. Котленци съумели да се защитават от кърджалиите. В Котел, който, както и двата по-горе спо-
менати града, е имал голямо значение в новобългарското движение, наброяват сега до 1120 къщи; жите-
лите му (около 10 000 души) с изключение на 500 мохамедански цигани всички са българи 1298.
Интересна съдба имала често споменаваната в средновековната българска история непристъпната пла-
нинска местност Цепина в Родопа. Условията, при които, както разказахме, Цепина се покорила на тур-
ците, били строго съблюдавани до средата на XVII в. През времето на големия глад в Родопа Мохамед IV
се готвел за нов поход в Кандия против венецианците. Шестима паши тръгнали от Пловдив през Пещера
за Македония. Неочаквано великият везир Мохамед Кюприли (1656–1661), родом албанец, нахлул с
много еничари в Цепина, разположил се на лагер при Костантово, повикал при себе си всички свещеници
и старейшини, оковал ги във вериги и им казал: „О, вие изменници! Великият ни падишах Али Осман ви
бе обикнал и заради това само вие не плащате никакви данъци, а само помагате, когато потрябва, на на-
шите войски. Ние ви обичахме така, както обичахме своите еничари, а вие сте намислили да вдигате глава
против нашия султан!“ Тогава му отговорили бан Велю, чието име носи и досега още една баня в Цепина
(Вельова баня), и протопоп Константин: „Честити везире! Нашите момчета още недавна се сражаваха в
султановата войска в Тунис, Триполис и Египет; какво страшно сте узнали за нас?“ Но везирът възразил:
„Вие лъжете! Получих известие от Карабаши в Пловдив“ (т.е. от гръцкия митрополит Гаврил). Тогава те
казали: „Той няма власт над нас и понеже не му плащаме никакви данъци, той ни е оклеветил.“ Разсърде-
ният везир викнал към еничарите да изколят гяурите; тогава имаминът Хасан ходжа излязъл напред и им
измолил живота при условие, че те ще приемат мохамеданската вяра. И наистина, навръх [празника] Св.
Георги банът и протопопът заедно с всички свещеници и старейшини приели исляма, а след това везирът
си тръгнал по-нататък през Разлог за Солун. Хасан ходжа с четирима другари вече към август обърнал в
мохамеданство цяла Цепина. Останалите верни на Христовата вяра трябвало да бягат по планините, къ-
дето си основали нови села: Каменица, Ракитово и Батево по Стара река. Хасан поръчал да докарат на
товарни животни храни от Пазарджик, изсипал ги в Константово в черквата и раздал на всяка помохаме-
данчена къща по два шиника просо и по толкова ръж. Под предводителството на ходжата новите привър-
женици на исляма били задължени да разрушат всички християнски храмове от Костенец до Станимака,
всичко, както се разправя, 218 черкви и параклиси и 33 манастира. На Петковден се получил султански
ферман, според който цепинските българи-християни се изключват от военна служба и се приравняват с
раите („да се съберат българите, та да станат рая, да дават харач и верим и да ходят на ангария и само

299
турците да отиват на войска“). Цепинци вероятно още през време на походите се научили от турците на
много неща, което ги подготвило да приемат исляма. И сега още те пеят български песни и живеят по
старите си родни обичаи; макар и да са фанатични привърженици на пророка, все пак малцина от тях
говорят турски.1299
За другите войници, за жалост, нищо не можем да кажем засега освен това, че потомците им и досега се
отличават с храброст, енергия и патриотизъм.
Подобни на войниците били също споменаваните от Константинович християнски марталуси (по
гръцки – арматоли), върху които, на брой няколкостотин души, се възлагали длъжностите на погранич-
ната стража с месечна заплата. Въоръжени били със саби и с копия. Капитаните им често се побратимя-
вали с клефтите. Прочутите по цял свят сулиоти в Епир първоначално били такива арматоли 1300.
В България марталуси имало във Видинския санджак при Ртан (сега в Сърбия), в Баня и в долината на
Църна река (Църни Тимок); там те били длъжни да пазят страната от отвъддунавски хайдути, които пра-
вили там своите набези.
Трети привилегирован разред били соколарите (соколници, дуганджии). Привилегиите им били твърде
сходни с предимствата на войниците, само че вместо полската служба те били задължени от всяка къща
да доставят всяка година по един ловджийски сокол. Дуганджийските села, управлявани от свой дуганджи
баши, били пръснати навсякъде по Балканската и Дунавската област. 1301
От войниците трябва да се отличават дервенджиите – пазачи на проходите. Обдарени с особени фер-
мани, те плащали половин харач и малък данък върху зърнени храни, били освободени от всички „ра-
боти“, а в замяна на това били длъжни да пазят опасните места по пътищата. Там те седели в колиби,
покрити със слама, и като забележат някого в гората или по пътя, биели тъпани; ако забелязаните хора са
разбойници, с продължително биене на тъпана вдигали накрак цялата околност. Казват, че дервенджиите
били въведени от Сюлейман I. Те се намирали навсякъде по полуострова; още през миналото столетие
дервенджии имало в Източния Балкан.1302
Мохамеданите българи сега се наричат изобщо помаци (предполага се – от помагач). Според мнението
на Захариев помаците в Родопа и в Македония били обърнати в мохамеданство в 1495 г. при Баязид II,
едновременно с бошняците, обаче писмено доказателство за това няма.1303
Видяхме, че в трите главни войнишки пункта през турската епоха загинали много градове, а на тяхно
място възникнали нови. Нека при това отбележим, че средновековният Червен е разрушен и на разстояние
половин ден път от него възникнал на дунавския бряг новият Русчук (Русе); че намиращият се близо до
развалините на Преслав град Шумен (по турски Шумна), който по време на завоеванието на страната имал
всичко 800 къщи, през XVII в. наброявал вече 4000–5000; че новият град в Добруджа Бабадаг вече в XVII
в. имал 22 махали1304 и че жителите на старото Жеглигово в Македония напуснали града си поради незд-
равословното му положение и се поселили на един час път оттам в с. Куманово.
По своето бързо издигане, бляскавия разцвет и печалния край са забележителни четири влашки (румън-
ски) търговски града, които са възникнали през време на турското владичество и загинали през времето
на кърджалиите.
Първо място между тези градове държал Мосхопол (или Воскопол). който се намирал в Средна Албания,
на южната покрайнина на богатата с езера Корчанска котловина, на около два часа път западно от град
Корча, и се отличавал с разкошна околност и с чист планински въздух. Макар преданието да отнася ос-
новаването на този град към началото на XVI в., обаче още през втората половина на XV в. в местността
Велики Девол ние намираме разрушения град Вескоп, който, разбира се, е същият Воскопол. 1305 Макар
гражданите му, които се занимавали главно с керванна търговия, да били всички румъни, като писмен
език им служил гръцкият. С гигантски крачки вървял Мосхопол към уголемяване, разбогатяване и обра-
зование. Цялата търговия на Албания, Епир и Македония била съсредоточена в ръцете на „москополци“
и москополски търговци отивали до Венеция, Виена и Липиска. В началото на миналия век там имало не
само прочуто училище, но и гръцка печатница; книгите, напечатани παρὰ Γρηγορίῳ ἱερομονάχῳ τῷ
Κωνσταντιν/δῃ ἐν Μοσχοπόλει (1740 и сл.), сега са много редки. Тази метрополия на влашките търговци, в
това време най-образованият от вътрешните в Турция градове, имала тогава 12 000 семейства, а според
други сведения – 40 000 жители; тя била и лятна резиденция на бератските и драчките (Дурацо) митропо-
лити. Но се появили кърджалиите, разграбили керваните и всели страх в града. За защита на града муса-
кийският бег преместил една орда албански наемници; това обаче само ускорило съсипването на града.

300
След 10-годишни грабежи и пожари Мосхопол изчезнал от лицето на земята. Сега това село е с около 200
къщи! Жителите се пръснали по цяла Албания и Македония; погърчените власи в Битоля, Прилеп, Велес,
Пловдив, Одрин, Серес и в родопска Пещера всички са мосхополци.1306
Почти едновременно с Мосхопол възникнал и Арбанаси, по гръцки Ἁρβανιτοχώρη, по турски Арнаут
кьой, на едно здраво, плоско, високо равнище на разстояние 3/4 часа път североизточно от Търново. И тук
също имаме бързо въздигане, богати търговци, прекрасни манастири, черкви и къщи. Ако се съди по раз-
валините, още преди 100 години тук е имало до 1000 къщи; сега обитаваните са само 160, в това число 38
турски. Арбанаси също е бил център на пътуващи търговци, които търгували главно с добитък с Влашко.
Жителите, преселници главно от Епир, повечето говорили на гръцки; за това свидетелстват многото, но
още не напълно събрани надписи. По къщите тук-таме попадат гръцки книги, между другото и най-новите
копия от повестта за Александър. Епископите – търновски, ловчански и русенски, а също и таксидиотите
на Синайския манастир имали тук лятната си резиденция. Влашките Бранковановци произлизат от Арба-
наси; къщите им служат сега за лятна резиденция на търновския митрополит. Много влашки болярски
семейства още през миналия век са летували тук; и досега още много едноетажни, здраво построени къщи
със сводове и с камини носят имената на Бранковановци, Кантакузеновци, Филипеско. В 1798 г. почти
цялото Арбанаси било превърнато от кърджалии в купища развалини. Населението избягало главно във
Влашко. За сегашните жители, които, както се разправя, са повечето преселници от Герлово, разказват,
че по-скоро жените, отколкото мъжете са потомци на старите жители на града; впрочем неотдавна умрял
един стар човек, който говорел само по гръцки. В семействата говорят на гръцки език с голям примес
български и румънски елементи.1307
Селата Бей Арнаут и Кара Арнаут са разположени на юг от Разград, близо до железопътната линия от
Варна за Русе. Жителите, които говорели на албански, български, а също и на румънски, били, както раз-
правя преданието, поселени от някой си албански спахия, разградски губернатор, който построил там
джамия. Част от тях били земеделци, част – скотовъдци и се ползвали с големи привилегии. Например
забранено било да се настаняват у тях войници на квартира. През кърджалийско време повечето от тях се
пръснали по Влашко, в Шумен и Ески Джумая; но най-голямата злополука постигнала арнаутите в 1810 г.
през време на Руската война. И сега още, макар и рядко, там може да се чуе албанският език. 1308
Крушово, най-новото от тези влашки селища, е на шест часа път западно от Прилеп, до една стара кре-
пост в планинската котловина. То било основано в 1740 г. от влашки планинци от Николица или Никопол
в Албания, които, бидейки изгонени от албанците, потърсили прибежище най-напред в Битоля, но бя-
гайки от тамошната блатиста местност, отишли по-нататък и се поселили в Крушово. Неизвестна ни е
съдбата на този град през кърджалийско време. Макар че крушовски търговци дохождали във Виена и
крушовски куюмджии (майстори на сребърни неща) пътували по цяла Турция, при все това този град с
1400 къщи бил открит за Европа от Хан едва в 1858 г.1309 Толкова слабо даже в наше време били познати
турските вътрешни области! Жителите повечето били румъни (търговци, златари, шивачи); от тяхната
среда се издига едно по-рано чергарско влашко племе със своите богатства и особени носии. Освен това
тук живеят т.нар. мияци (българи от Дебър) и албанци християни, каменари, шивачи, градинари. С раз-
бойнишките албански околни села крушовчани живеят в постоянна вражда.
След падането на старото царство венецианците и генуезците наистина не изгубили свободите си, обаче
не могли да издържат конкуренцията на дубровчаните, които в скоро време взели цялата вътрешна тър-
говия в свои ръце. От турските султани, с които дубровчани от 1365 г. поддържали дружески връзки, те
получавали грамоти за привилегии на сръбски език, за което плащали всяка година „харач“ 12 000 вене-
циански дуката. Те свободно живеели в градовете, безупречно изпълнявали своето богослужение и пъту-
вали с кервани по цялата държава. Мито (2%) плащали само в имперските градове Цариград, Одрин и
Бруса, а по-рано също и в Пловдив и Кратово. Много родени православни, за да си осигурят свобода и
безопасност, ставали католици и заедно с това и поданици на Дубровник. Дубровнишкият флаг се развя-
вал по всички морета, техните колонии, консулства и фактории се срещали по всички градове на Изток.
Разцветът, до който достигнала южнославянската (сръбско-хърватската) поезия в Дубровник, доставил
на този град името южнославянска Атина. Обаче едно страшно заметресение през 1667 г. само в един ден
лишило Дубровник от мощ и слава.
Дубровнишки колонии1310 още от старо време имало във всички сръбски и български градове, например
на Дунав в Белград, където в 1552 г. дубровчанинът Троян Гундулич имал дори сръбска печатница, в Русе,

301
Силистра и особено при устията на Дунав. Главен техен център там бил Бабадаг, в който имали и своя
енория. Свещеникът на този град ходел също в Исакча, Измаил, Тулча, Бендер и Килия, за да служи ли-
тургия за тамошните търговци на удобен за пренасяне олтар. Дубровнишкият посланик Матей Гундулич
казва, че тамошните колонисти много строго следели за свещениците си да не встъпват в „pratiche
disoneste con le donne de Turchi“ и да не произвеждат съблазън за съотечествениците си. В Източната
балканска област дубровничани живеели във Варна, Шумен, Пазарджик (Добрич) и особено в Провадия,
където те имали стара своя черква със сводове. Големи дубровнишки общини имало в Одрин, където се
събирали търговци от Румъния, Маджарско, Полша и Русия, за да купуват боядисани марокенови кожи,
кожи от диви животни, килими, ножове, сукна, мед, олово и пр.; после в Пловдив, в чиито околности от
XV в. се сеела сарачинска пшеница, и в големия търговски град София, откъдето излизали пътища във
всички посоки. В София дубровнишката фактория имала големи магазини за сукно. В Македония главно
дубровнишко живелище бил Скопие, около който имало просторни лозя; оттук изнасяли главно восък и
марокен, с който се занимавали в 1669 г. около 700 кожари. На сръбските земи те имали свои кантори
(fondacco) в Нови пазар (1580 г. имало 6000 къщи), в Прокупле и в босненското Сараево.
В тези големи градове през турско време възникнали и колонии от испански и маджарски евреи; така в
София, Скопие, Пловдив (1550 г. до 3000 къщи) и Одрин (1000 къщи).
Най-оживеният път бил старият път от Цариград за Белград (26 дни път), от който вървели клонове:
един към София, който водел през Кюстендил, Скопие и Призрен за Алесио (Леш), друг за Ниш, а оттам
за Дубровник, по който можело да се стигне там за 25 дни от Цариград. Най-дълъг бил пътят, който вървял
през Ниш и Нови пазар за Спалато (Сплит); за да се дойде по него от Босфора до Адриатика, потребни
били 38–50 дни. От Белград до Солун пътували обикновено 18 дни.1311 Главните пътища тогава били в по-
добро състояние, отколкото сега; нека споменем преди всичко за величествения шосеен път от Цариград
за Одрин, от който и досега още са останали следи. По пътищата навсякъде се издигали каменни керван-
сараи, а в градовете – обширни и несгоряеми ханища.
Един от тези ханища, белградският, е описан от Братислав от Митровица (1591). Това е било четириъ-
гълно здание, покрито с оловен покрив; в зимниците имало магазини със сводове отвътре, а във втория
етаж наоколо – галерия, складове и стаи за живеене. Много такива стари ханове може да види човек в
Турция и сега още, например в Скопие [дн. към Република Македония] – Куршумли хан, двуетажна пос-
тройка, приличаща на крепост, с прозорци само на втория етаж, със здрави железни решетки отвън. През
една голяма, обкована с желязо порта се влиза в постлания с четириъгълни плочи и заобиколен с коридор
на сводове двор, а по средата му – шадраван. Над всяка стая в горния етаж имало кубе, покрито с олово.
В полуразрушената постройка сега живеят местни търговци, но по стълбовете все още са запазени напи-
саните с червена или черна боя имена на изчезнали вече дубровничани. 1312 Други спомени за тази оживена
търговия, съсипана от суровата кърджалийска епоха (1792–1802) и от пропадането на самата република,
не са запазени никъде по полуострова. 1313
В XVI в. в Турция все още е било в добро състояние рударството, което е давало всяка година (според
Spandugino) метали за до 90 000 дуката. Още в 1550 г. работили на Копаоник. Известните златни и сре-
бърни рудници са били в Кратово, където имало и монетен двор; в 1564 г. тук умрял „благочестивый и
христолюбивый господар кнез Димитър“1314. Хаджи Калфа споменава самоковския рудник, където изра-
ботвали и железни произведения (например котви), освен това сребърните рудници при Берковица, при
Ново Брдо и др.
Всички дубровничани били католици. В Турция освен тях живеели и турскоподанни католици. Такива
били потомците на саксонците-рудари, албанци и покатоличени павликяни. Намирайки се в постоянна
връзка със Запада, те ставали причина за много революционни опитвания против турците. Главен център
на католиците в България бил саксонският планински градец Кипровец или Чипровец (Chiprovaz,
Cyprovacium, сега Чипровец или Чипоровци) в Западния Балкан, при изворите на Огоста. След завладя-
ването на страната от турците градът получил големи привилегии; така например ни един турчин не е
смеел да пренощува там. Чипровец бил главен град на воеводството, принадлежащо на султановата майка,
която не получавала обаче оттам никакви доходи, така че жителите били съвсем освободени от данъци.
Богатството им растяло, но немският език и католишкият обред били забравени; наистина, там имало
стара черква, но нямали свещеник. Освен това тук се преселили от околностите много български болярски

302
семейства: Парчевичи, Тома Гионовичи (Гион по албански Йоан), Кнежевичи, Пеячевичи, Путини, Ма-
рини, Пейкичи и пр.
Около 1595 г. тук пристигнал един босненски францисканец, Петър Салинатес, който с радост бил
приет от населението, построил нова черква, основал францискански манастир, а когато бил назначен от
папата за софийски епископ, за по-голяма безопасност избрал за седалище Кипровец (1600–1623). При-
емниците му, също францисканци, всички били родом от Кипровец, но образование получили в Рим.
Епископ Илия (1623–1642) бил даже от болярския род Маринови. Най-големият разцвет на града съвпада
с времето на епископ Петър Деодат (1642–1674), при когото софийското католическо епископство било
издигнато в архиепископство. Кипровец имал тогава 2000 жители; много дубровничани живеели там по
търговия, а сами кипровчани пък като търговци пътували по Турция, Влашко и Седмиградско. По-близ-
ките села Копиловец (1600 ж., сега – Копеловци), населената от соколници Железна (400 ж.) и малката
Клисура (140 ж.) били католически и имали не само черкви, но и училища. Черквите притежавали много
воденици, ливади, лозя, градини, дюкяни в кипровския пазар, които те получили по завещания. Нравите,
облеклото и наречието на жителите свидетелствали за техния небългарски (саксонски) произход. Църков-
ната власт на архиепископа, чиито претенции били твърде умерени, но при все това често бивал през
своите пътувания арестуван и ограбван от турците, се простирала на изток до Искър, обгръщала цяло
Влашко, а също така и Смедеревската епархия в Сърбия. Литургия служели на латински, а Апостола и
Евангелието четели на славянски. Една от първите грижи на софийските католишки епископи още от
самото основаване на епископството била да покатоличат останките от богомилите (павликяни). След
краткото управление на Павел Коешич дошъл старият Стефан Кнежевич (1677–1688). В 1688 г. кипров-
чани за свободолюбието си и за стремежа си да възстановят българското царство трябвало да заплатят с
пълната гибел на прекрасния им град. Сега Чипровци не е нищо друго освен едно село с 300 къщи, про-
чуто с килимарското си производство. 1315
В Никопол и в 14 околни села още в 1674 г. живеели голям брой католици, които до средата на XVII в.
са били богомили и затова по-сетне постоянно ги наричали павликяни. Покатоличил ги около 1650 г. епис-
копът на „Велика България“ Филип Станиславов. Изгонен от епархията си за непослушание, по-късно той
поради застъпничеството на пропагандата бил простен и тогава именно покатоличил българите около
Никопол. Той издал за епархията си в 1651 г. в Рим български молитвеник, напечатан с кирилски букви,
чийто език впрочем е пълен със сърбизми. Той съдържа апокрифното писмо на „Цар Абагар“ до Христа,
екзорцизми, молитви против главоболие, против женска безплодност и т.н. 1316 Станиславов умрял в епар-
хията си и оставил добра памет след себе си. За приемника му Матей Гундулич (1674) пише, че той едва
ли ще може да задържи селата в католичеството, особено поради грегорианския календар, чието въвеж-
дане възбудило голямо незадоволство. Повечето от тези селища в началото на XVIII в. постигнала участта
на Кипровец. Четири католишки села има и досега още около Свищов, където съществуват постоянно
спорове с италианското духовенство. 1317
В Източна България през XVII в. имало архиепископство, което носило римското название Марциано-
пол. Резиденцията обаче на архиепископите не била в Преслав (Ескистамбул), който отъждествявали то-
гава с Марцианопол1318, а в Бакау, Молдова. Епархията им обхващала Молдова, дубровнишките колонии
в Добруджа и Средна България; реките Серет и Искър били западните ѝ граници откъм Софийското епис-
копство. Пръв архиепископ бил Марк Бандин от Скопие [в Босна] (1643–1650), втори – големият българ-
ски патриот Петър Парчевич от Кипровец (1655–1674), за когото ще поговорим по-нататък в изложени-
ето.
В Калишево (Caliscevo), на три часа път от Пловдив (вероятно днешната Калашлия), в 1674 г. имало
няколко католишки семейства, които от време на време посещавал дубровнишкият свешеник от Пловдив.
Тук наблизо още в средата на XVII в. имало вече няколко хиляди павликяни, които били обърнати в ка-
толицизъм. Сега по равнината на север от Пловдив има шест католишки села, жителите на които все още
се наричат павликяни; те са пославянени потомци на арменските военни поселници, които византийците
заселили от VIII до X в. около Пловдив.1319
В Сърбия – в Ново Бърдо, в Янево, Прищина, Призрен и Яково, в 1671 г. имало 2169 католици с 8 све-
щеници, чийто архиепископ живеел в Скопие. На много места жените си останали католички, а мъжете
поради тежките данъци приели исляма. В Албания в онова време в шест епархии наброявали до 50 000
католици.1320

303
 Интересното е, че българските католици освен сръбски книги, предназначени преди всичко за Босна,
били снабдени и с чешки. Особено след Карловицкия мир били изпратени твърде много чешки катехизиси
и молитвеници в Словенско, Сърбия и България. 1321
За православното охридско архиепископство за последен път споменахме, когато говорихме за завою-
ването на България от Василий II. Тази първоначална българска църква, макар и да е запазила автокефал-
ността си, тогава била елинизирана. В първата половина на XII в. против всяка историческа правда поч-
нали да я смесват със старата Юстинианова църква1322.
Около 1334 г. Охрид попаднал под сръбска власт, което обаче не заплашвало правата на църквата. След
смъртта на цар Стефан Душан, в Охрид управлявали сръбски и албански боляри. Следи от това сръбско
влияние се забелязват във всички ръкописи и надписи от XIV и XV в., които видял Григорович в Охрид
и околностите му. Около средата на XVI в. славянският език бил изместен от гръцкия; в църковните книги
гръцки приписки се появяват от 1555 г.1323 Голубински от 1450 до 1767 г. наброява 50 архиепископи и това
вероятно не е пълен списък.1324 Нито един от тях не е управлявал дълго време, а малцина от тях оставили
след себе си добър спомен; ние четем за непрестанни интриги и подкупи, т.е. за същото, което ставало
тогава в Цариград и в Печ. От 1586 г. архиепископите въвели обичай да пътуват в Русия и даже в запад-
ноевропейските държави, за да молят за парични помощи; много от тях вече не се връщали. В XVII в.
някои се присъединили към унията1325.
На охридския архиепископ, който се титулувал μαϰαριώτατος άρχιεπίσϰοπος τῆς πάσης Βουλγαρίας ϰαι
Πρώτης Ίουστινιαῆς Άχριδϖν, в XVI в. били подчинени също и южноиталианските гърци в Калабрия, Апу-
лия, Сицилия и Малта, а още и румънските княжества. Само почти номиналната власт на Охридската
църква над Влашко продължавала от времето на княз Мирчо в продължение на целия XV в., над Мол-
дова – от средата на XV в. до управлението на княз Лупула (XVII в.). През това време държавен и църко-
вен език там е не румънският, а българското наречие на старословенския език. 1326 В Молдова отначало
преобладавало малоруското наречие, което впрочем трябвало скоро да отстъпи място на старословенския
език. В Търговище и в Кимполунг на средства от румънските князе се печатали старославянски църковни
книги. От XVI в. постепенно възниква румънска литература, обаче до пълната еманципация на румънския
език изминал още един период (1711–1822), през който гръцкият език играл голяма роля както при двора
и у болярите, така и в църквата, и в училището.
Търновската църква още от 1393 г. била подчинена на цариградския патриарх. Епископски сан се давал
предимно само на гърци. Само две нови епархии били основани: една в началото на XVIII в. във Враца, а
другата – около 1760 г. в Пирот (Нишавска епархия).
Виновниците за лошата слава, която оставило подире си господството на гръцкия клир в балканските
земи, били т.нар. фанариоти – цариградски гърци от квартала наречен „Фанар“ (или „Фенер“). Духовни-
ците фанариоти господарували в църквата, когато миряните фанариоти в качеството си на банкери, тър-
говци или като драгомани и секретари на турска служба придобили голямо влияние. 1327 Всички духовни
санове, като почнем от патриаршеския и до свещеническия, се продавали. Патриаршеският сан се дости-
гал най-често чрез интригите на гръцките банкери, турските велможи или чуждестранните посланици. В
продължение на 390 години се сменили един след друг 140 патриарси. Когато се заемала някоя епископска
катедра, печелел онзи кандидат, който имал повече пари и по-силна протекция. В XVI в. епископството
струвало от 500 до 1000 жълтици. Ето защо често се случвало, че до епископски сан се добирали готвачи,
кафеджии или чибукчии – сан, който имал по-голямо значение на Изток, отколкото у нас, защото еписко-
път се явявал там в същото време и като светски глава, и като представител на раята пред чиновниците.
Като пристигне в епархията си, всеки епископ се погрижвал преди всичко да си събере заплатената за
длъжността сума, при което се пускали в ход изнудвания, защото, от една страна, той искал добре да си
нареди живота, а от друга, да си запази благоволението на своя паша и на цариградските си покровители.
При това още в XVI в. патриарсите сами или техните довереници предприемали обиколки из епархиите,
за да събират пари с помощта на неколцина еничари. За наука и просвета никой не се грижел. Пътешест-
веникът Герлах, който е обиколил целия Изток от 1573 до 1578 г., се учудва, че членовете на висшия клир
слабо познавали старогръцкия език. В помещението на Пловдивската митрополия му се случвало да види
копия, саби, лъкове и стрели, но нито една книга. Одринският митрополит се страхувал да се подпише,
като казал, че правописът не бил негова работа. В Цариград патриарсите, които изгубвали мястото си,

304
постоянно интригували, за да го получат отново. Низшето духовенство и монасите били съвсем безгра-
мотни и се грижели само да спечелят пари, с които могат да си купят епископство.
Заедно с гръцките епископи в България се появили и гръцките църковни книги. Славянската литургия
се запазила почти само в селата, където свещениците служили или по стари пергаментни ръкописи, или
по венециански, сръбски и влашки (рядко по руски) книги. По стари ръкописи служели например в Татар
Пазарджик почти до 1712 г., през която година пристигнал първият фанариотски пастир. Че гърците още
тогава, както и сега, не са били приятели на българите, става ясно от „Политика“ на Крижанич, завършена
в Тоболск в 1664 г.; той пише, че гърците наричали българите не-човеци (Βουλγάρος ἀπάνϑρωπος), а сла-
вяните изобщо – варвари.1328
Още повече се засилила фанариотската мощ, откато турците, страхувайки се от Русия, почнали да наз-
начават за князе в двете румънски воеводства знатни фанариоти (1711). Според Хопф 1329 ни едно от тези
фанариотски княжески семейства, които разправяли, че са от много старо потекло, не е имало родословие,
което по документи да е било по-старо от началото на XVI в. Някои от тях произлизали от Мала Азия, а
само две от Византия; много от тях дори съвсем и не били от гръцки произход, а от албански, дубров-
нишки, франкски. Господството им не е оставило подире си добър спомен. При тях процъфтявали гръц-
ките училища в дунавските княжества, а за румъните се пишели гръцки книги. 1330
И двете независими славянски църкви – Ипекската и Охридската – станали жертва на фанариотите. Още
в 1737 г. Йоан Ипсиланти излязъл с един проект, в който той съветвал да се унищожи Охридското архие-
пископство, та като се подчинят славяните непосредствено на духовната власт на цариградския патриарх,
да се прекъснат интригите на австрийското правителство, което водело война с турците. Турците обаче и
на самия този проект погледнали като на австрийска интрига и Ипсиланти с главата си заплатил за него.
Две били причините, които карали гърците да премахнат двете църкви: от една страна, те искали с по-
мощта на събираните от двете нови църковни области доходи да изплатят големите дългове на своята
патриаршия, а от друга, надявали се да осъществят отдавнашната си мечта да погърчат южните славяни
и да разширят гръцкия елемент до Карпатите и Сава. В 1766 г. патриарх Самуил сполучил да унищожи
Печската (тур. Ипек) църква, а след това, в 1767 г. на 16 януари бил принуден да се отрече и последният
автокефален охридски архиепископ, българинът Арсений. Впрочем Портата и до последно време в берата
на цариградския патриарх туряла отделно епархиите на двете унищожени църкви. Арсений бил изпратен
на Атон, където прекарал последните си дни в зографския дом в Карея, в голяма почит от страна на всички
български монаси в Зографския манастир. Скоро той за свое удоволствие се срещнал там със Самуил,
също така свален и изпратен на Атон; срещата им, разбира се, не ще да е била много приятелска. 1331
Колкото се отнася до военните събития през това време, то дълго още се запазил споменът за старобъл-
гарската самостойност и броят на опитите за нейното възстановяване не е малък. За пръв път след сто и
петдесет години християнското оръжие отново се явило на Долни Дунав към края на XVI в. В 1594 г.
младият трансилвански княз Зигмунд Батори застанал начело на конфедерацията, съставена против тур-
ците и възбудила големи надежди у християните както на изток, така и на запад. Към него се присъеди-
нили и Михаил Витязул, най-великият от всички бивши управители във Влашко, и Арон, молдовският
господар; папата, римският император и много италиански владетели (особено флорентийците) набавили
войници и парични помощи. Само поляците го заплашвали откъм тила. Военните действия почнал княз
Михаил с отбор войска, в състава на която влизали румъни, сърби, българи и маджари. Началник на ма-
джарските наемници бил Алберт Кирали. През зимния мраз на 1594–1595 г. Михаил и Кирали преминали
през замръзналия Дунав, няколко пъти разбивали турците и опожарили превзетите и разграбените от тях
градове Измаил, Хърсово, Дръстър, Тутракан, Русчук, Флоч (междо Русе и Свищов), Свищов, Никопол и
Оряхово. Само Видин се задържал, както и крепостите на няколко града. Нападнали също Бабадаг и Раз-
град и вземали от тях контрибуция. С грамадна военна плячка победителите се върнали отвъд реката в
своята страна.1332
Между това на 10 януари 1595 г. дубровничанинът Павел Джорджич подал на княз Зигмунд едно под-
робно изложение за положението на българите, с което той бил добре запознат от 15-годишното си пре-
биваване в страната им. В този документ той подбуждал воеводата да използва недоволството на бълга-
рите и да завоюва тази прекрасна страна, като му предложил своите услуги. „Българите, пише той, са горд
и благороден народ, който не търпи несправедливости и със смърт отмъщава за обида; на турците те са

305
врагове, с гърците също не са добре, а с дубровничаните поради близостта в езиците, търговските сноше-
ния и много роднински връзки са в тесни приятелски отношения.“ Още в 1580 г. положението на христи-
яните било твърде щастливо; обаче само след 10 години поради притесненията от страна на еничарите,
които на тълпи залели селата, и на спахиите, поради тежките данъци и нечуваните зулуми от страна на
минаващи войски, всичко се променило на Балканския полуостров. Българите с нетърпение очакват нас-
тъпването на християнските войски и са готови да изколят всички турци в страната си. В Дунавска Бъл-
гария Джорджич се надявал да събере до 25 000 храбри воини; албанските колонии около Търново могли
да извадят до 7000 добре въоръжени конници.1333
Баторий възприел предложението на Джорджич. Сам Джорджич повдигнал въстание във Варна, Прова-
дия и Шумен, когато пък Соркочевичи (Sorgho), знаменито дубровнишко семейство, действали в Търново
и Русчук. И наистина, в 1595 г. революцията избухнала; центърът ѝ бил в Търново. За цар бил провъзгла-
сен един мним потомък на Щишман III. От друга страна, 2000 хайдути заедно с един отряд сърби напад-
нали неочаквано главния град на Румелия София и го разграбили. Още в 1594 г. бяха въстанали банатс-
ките сърби и завзели някои от тамошните крепости. В Албания и Македония господствал голям кипеж на
духовете. Но на българското въстание скоро бил турен край с приближаването на великия везир Синан
паша с голяма войска и с опитността във военното дело на местните жители турци. Шишмановият пото-
мък с привържениците си се спасил в Русия. Пашата, за да сплаши сърбите, заповядал да пренесат мощите
на св. Сава от Милешевски манастир в Белград и там да ги изгорят на Врачар.
На 23 август 1595 г. Синан паша минал Дунав при Гюргево и на следващия ден се ударил с войската на
Михаил в горите и блатата при Калугерени. Турците били разбити, но християните поради липса на сили
не могли да извлекат полза от победата си. Михаил се върнал към Карпатите. Синан го преследвал до
Търговище, където решил да изчака кримските татари; последните обаче били задържани от война с Ру-
сия. Най-после през есента Зигмунд, дотогава задържан от нападението на поляците на Молдова, прис-
тигнал в Михаиловия лагер с 52 000 души. Търговище, Букурещ и Гюргево отново били превзети от хрис-
тияните и на Синан било нанесено силно поражение при обратното преминаване на Дунав. Зигмунд се
прославил както Хуниад или Скандербег. Обаче да се продължи войната не стигало време и на 31 октом-
ври трансилванците се завърнали у дома си. На следващата година хайдутите на Михаил наново преми-
нали Дунав, превзели неочаквано Плевен, пленили там семейството на богатия помак Михаил Оглу, ко-
муто откупването му струвало много пари. Избухналият тогава кървав бунт на Сикуловци, нещастната
битка с поляците и забърканите работи на запад лишили Зигмунд от възможност да продължава войната.
Надеждите на раята останали излъгани. Около 16 000 българи се изселили във Влашко, където били по-
селени по селата.
След това в 1599 г., когато Михаил Витязул почнал да се меси в трансилванските работи, за да обедини
Влашко, Молдова и Трансилвания в една държава, войската му се състояла от румъни, сърби, българи,
поляци, малоруски казаци и маджари; началник на българските хайдути бил воевода Баба Новак, най-
добрият Михаилов пълководец. На следващата година Баба Новак с надеждна стража отишъл като прате-
ник в трансилванския лагер, но там яростните дворяни вероломно го заточили, подложили го на страшни
мъки и най-после го изгорили на пазара.1334
По-сетнешните опити за освобождение от турското иго са правени повечето от католици, предимно в
Кипровецкото (Чипровското) воеводство. Около 1630 г. те поискали помощ от Фердинанд II и от полския
крал Сигизмунд III, но поради 30-годишната война – без всякакъв резултат.
Отварянето на Турско-венецианската война от 1645 г. произвело в балканските земи голямо движение.
Православни и католици мислили, че е настъпил вече часът да бъдат освободени, стига само Полша и
императорът да се присъединят към венецианците. Начело на заговора бил влашкият господар Матей
Басараба (1633–1634). Изглеждало най-вече необходимо да се привлече полският крал Владислав IV,
който, поради удържаната от него победа над султан Осман II при Хотин, се ползвал с твърде голяма
популярност на Изток, както това става ясно от епичната поема Осман на Иван Гундулич. За пратеник
бил назначен Петър Парчевич от Чипровци, потомък на прочут български дворянски род, човек опитен,
учен и красноречив, отлично знаещ гръцки, латински, италиански, румънски и арменски език. След като
се учил в Лорето и Рим, той бил доктор по богословие и от 1644 г. – викарий на Марцианополския архи-
епископ Бандин. Владислав IV приел пратеника много сърдечно. Парчевич се върнал в отечеството си с

306
портрета на краля, в пълно въоръжение, с червено кадифено знаме и с много подаръци. Владислав наис-
тина почнал да се готви за война, но предивременната му смърт (1648) осуетила очакванията на българите.
Движението обаче продължавало. В 1649 г. вече всичко било готово да се премине към действия. Архи-
епископ Деодат, един от главните заговорници, с мъка можал да предотврати неблагоразумната прибър-
заност, с която искали да обявят въстанието. На 18 декември началниците отново се срещнали с Деодат у
княз Матей Басараба в Търговище и повторно изпратили Парчевич в Полша, при императора и във Вене-
ция. Българският лъв, пишели те в писмата си, макар и да дреме, но е още жив, и съветвали да не пропус-
кат най-благоприятната минута за едно съвместно нападение на Портата и за възстановяване на така слав-
ните някога си славянски царства. Парчевич навсякъде бил приет твърде съчувствено, особено от венеци-
анците, които и без това поради войната на републиката с Турция се грижили за съставянето на съюза. Но
отношенията на европейските държави след 30-годишната война били такива, че съюзът не можал да се
осъществи.
Християните обаче полагали надеждите си на това, че венецианската война не се прекъсвала. В 1655 г.
много знатни българи, сърби, албанци и гърци съставили тайно съглашение помежду си. Парчевич още
веднъж отишъл при император Фердинанд III, а сръбският патриарх Гаврил заминал за Москва. Но и този
път делото получило лош обрат. Парчевич останал на Запад и бил възведен в 1656 г. в сан марцианополски
архиепископ. В 1657 г. император Фердинанд III потвърдил, че Парчевич и всичките му роднини, които
се намирали в Кипровец, са членове на старобългарското дворянство. В същата година той като пратеник
на императора ходил и при казашкия хетман Богдан Хмелницки, за да го помири с Полша и да го убеди
да вземе участие във войната с турците. Хмелницки обаче скоро умрял. Парчевич след това останал във
Виена, докато император Леополд воювал с турците в Маджарско (1661–1664) и чрез това пристъпил към
делото на освобождението. Едва в 1668 г. архиепископът отново пристигнал в Молдова, където прекарал
цели шест години в големи несгоди поради многото размирици в нея и поради татарските нахлувания. В
1673 г., вече в преклонна възраст и при това болен, предприел ново пътешествие, за да работи за осво-
бождение на отечеството си. Снабден с писма от молдовския княз Стефан Петрашко, от стария чипровски
архиепископ Деодот и от други знатни лица, той от името на народите на България, Сърбия, Тракия и
Македония посетил Полша, Виена, Венеция и Рим. Собески току-що бил удържал бляскава победа при
Хотин. Парчевич с юношески ентусиазъм настоявал западните християни да изпратят на победоносните
поляци пари и войски, за да преминат Дунав и с възстановяването на България да подкопаят мощта на
Портата. Обаче в Рим, където полският посланик се заловил да помага на Парчевич, последният починал
на 26 юли 1664 г. Както и да е, Парчевич трябва да се смята като най-велик българин на XVII век.1335
Девет години след смъртта му се изпълнили мечтите и желанията на българските патриоти. В 1683 г.
турците почнали обсадата на Виена, но били отблъснати от австрийци и поляци. Австрия, Полша и Вене-
ция се съюзили против общия враг; и Русия била готова да вземе участие в свещената война с нападение
на Крим. Австрийците завоювали Маджарско, а венецианците – Морея. Но тогава отново възникнали не-
съгласия между християните в Турция. Различието между Източната и Западната църква още не било
забравено. През дните на Парчевич, когато нямало още надежда за близка помощ, латинци и православни
били съгласни, макар че сам Парчевич, както става ясно от неиздадената му кореспонденция, в полити-
ческата си дейност е трябвало постоянно да се бори с пропагандата и интригите на папските нунции.
Тогава три католишки държави се заловили да освободят християните. Почнали да се опасяват, че тук се
има предвид латинизацията на освободените църкви. Угнетените християни престанали да очакват сво-
бодата си от Запад и възлагали надеждите си на Русия. Още в 1576 г. турците почнали силно да се стра-
хуват от Русия поради уважението, с което последната се ползвала между едноверците българи, сърби,
бошняци и гърци.1336 Духовни лица отивали в Москва, за да събират пожертвования и да получат книги.
През XVII в. не само московските царе, но също и казашките хетмани поддържала постоянни сношения
с южните славяни. Особено спомогнали тогава за сближението на Русия с другите славяни съчиненията
на хърватина Юрий Крижанич. Още в 1684 г. в Москва знаели, че българи, сърби, гърци и румъни очакват
освобождението си изключително от руския цар. През септември 1688 г. игуменът на Павловския Атон-
ски манастир Исай пристигнал в Русия с писма от бившия цариградски патриарх Дионисий, от сръбския
патриарх Арсений III Черноевич и от влашкия господар Шербан Кантакузин. По думите ка Кантакузин
стигало само русите да дойдат до Акерман и 300 000 румъни, българи, сърби и гърци ще се хванат за
оръжието и ще разчистят пътя за Цариград. В същото време в Русия се готвели за поход в Крим; в особено

307
обявление до руския народ за новия поход (септември 1688) било казано, че „басурманите в отчаянието
си (през време на войната на Венеция, Австрия и Полша с Портата) предали на огън и меч в гръцка,
ромелска, морейска, сръбска и българска земя повече от 300 000 православни християни от мъжки и жен-
ски пол и невинни младенци след много и разни мъки и низки поругания; други пък християни – млади и
от женски пол – безбройно множество влезли в неволя басурманска и ги откарали през море“. Но руските
войски дошли тогава само до Перекоп.1337
Между това Белград бил превзет от австрийците (1688). Кипровското воеводство не се надявало, че е
настъпил решителният момент, и войската на въстаналите се събрала под началството на Георги Пеячевич
и на Богдан около Кутловица; но скоро те били пръснати от турците. По-сетне Кипровец с околностите
бил съвсем разграбен и опожарен. Жителите се спасили в Балкана, а оттам по разни пътища и с големи
мъки – във Влашко и Трансилвания; между тях се намирал и последният архиепископ Кнежевич.
Победата, удържана от Людовик Баденски над турците при Ниш на 23 септември 1689 г., и превземането
на Видин на 14 октомври вече не принесли никаква полза на българите; останките от кипровските дру-
жини се присъединили към армията му. Граф Пиколомини все по същото това време потеглил към При-
щина и войските му завзели дори Скопие. Но в 1690 г. и двата тези града заедно с Ниш и Видин отново
били загубени.1338
Мнозина от въстаналите, които избягали във Влашко, останали там и княз Константин Бранковано ги
заселил по разни места. Още в 1813 г. в Римник де Олта съществувала търговска „Кумпания Кипровеци-
лон“. Повечето от тях се преселили в Трансилвания, където император Леополд в 1700 г. им отредил се-
лища в Алвинц, като им дарувал привилегии, които били потвърдени в 1738 г. от Карл VI. Там било поз-
волено да търгуват по цялата империя, да си избират магистрати от своята среда и да си имат свещеник,
подчинен непосредствено на епископа. Поради раздори със съседите някои от тях се преселили сетне в
Дева и Карлсбург. Привилегиите на кипровските благородници били вече потвърдени с дипломата, изда-
дена на Петър Парчевич от император Фердинанд III в 1657 г., и били възобновени от Леополд и Карл VI.
Родът Пеячевичи, който се намирал в близко родство с Парчевичи, скоро придобил голямо значение и
разбогатял, а в 1772 г. му било дадено графско достойнство и сега принадлежи към първите фамилии на
хърватското и словенското дворянство. Някои от благородните кипровчани, които приели духовно зва-
ние, скоро почнали да изпъкват и на книжовното поле.1339
За жалост, заедно с изселилите се България се лишила от последните елементи, у които живеел още
споменът за предишната независимост, възстановяването на която така усърдно те желаели. При такива
обстоятелства основателен бил страхът, че в XVIII в. българската народност е могла съвсем да загине.
Между това значението на Русия ставало все повече и повече ясно и предвещавало по-добро бъдеще за
южните славяни. Още в 1701 г. Петър Велики изпратил първия си постоянен руски посланик в Цариград –
Петър Андреевич Толстой. Неговото пребиваване там извънредно смущавало турците. Отиването при
него било забранено за християните и стража от еничари при вратата му трябвало да гледа, щото христи-
янски поданици на Портата да не го посещават. При все това страхували се от тайни агитации на Русия
между подвластните християнски народи. При царския двор имало много херцеговински, далматински и
черногорски емигранти. Когато почнала войната с турците в 1711 г., Петър получил много писма от
сърби, българи, румъни и гърци; всички очаквали освобождение и били готови да се присъединят. Чер-
ногорците, последната останка от южнославянските държави, сключили съюз с русите. Петър настоявал
колкото се може по-скоро войската да се приближи до Дунав, за да може въстанието на християните да
почне. Но катастрофата при Прут побъркала за осъществяването на желанията му. Черногорците пък от-
тогава се намирали в непрекъснати приятелски връзки с Русия.
Голямо движение предизвикали по целия полуостров победите на принц Евгений и Пожаревацкият мир
(1718). Австрия получила голяма част от днешното сръбско княжество заедно с Малко Влашко. Тогава
павликяните от Никопол се преселили в Австрийско Влашко, където им били дадени особени привилегии
и било им определено местожителство близо до по-старите чипровски селища в Крайова, Римник де Олта
и в Брадичени (1727). Николай Станиславич, роднина на по-гореспоменатия Филип Станиславов, нико-
полския епископ, бил назначен за влашки апостолски администратор.
В 1737 г. войната била щастливо започната с превземането на Ниш. Но поради съдбоносните грешки на
австрийските пълководци, особено при Видин, всичко бърже се променило. При сключването на Белград-
ския мир (1739) Австрия трябвало да се откаже от всички придобивки по Пожаревацкия 1340. След загубата

308
на Малко Влашко тамошните български колонисти, част от тях потомци на кипровчаните, част – павли-
кяни, се преселили в Темешкия Банат, където и до днес още живеят техни потомци. Едни, т.нар. павли-
кяни, се поселили в Бешенов. Други, повечето търговци, основали градеца Винга, известно време наричан
още Мария-Терезиопол. Те се ползвали с особени привилегии, потвърдени също и от императрицата Ма-
рия Терезия в 1744 г. На първа инстанция у тях съдили домашни съдебни заседатели и избраният съдия
по стария си народен обичай. Те си имали свой герб. Императрицата ги задължила в случай на война да
дават определен брой войници (centuria) за Темешварския гарнизон, а в мирно време да ги обучават. Други
българи католици се поселили около 1740 г. в Крашовските планини, където живеят и досега в седем села
[?]. В Седмиградската област, както казахме, в 1688 г. дошли колонисти от Чипровци.1341 Сега са останали
само 207 души. Всички тези българи били и са католици. Не ни е напълно ясен произходът на протестан-
тите българи в Чергед, Рейсдорф и в други седмиградски села. Навярно те са се поселили там много време
преди походите на принц Евгений; Миклошич гледа на тях като на потомци на старите дакийски словени.
Още през миналото столетие те са говорели по български; сега са порумънчени.1342
През цялото време на турското господство винаги е имало хора, които са се противопоставяли на турс-
ките притеснения с оръжие в ръка и са живеели свободно по планини и гори. Българският хайдутин,
сръбският хайдук и гръцкият клефт са само разни имена на един и същ клас хора. Понякога ги наричали
и с турската дума арамии, а войводата им – арам(и)баши. В битките и приключенията им, възпети в хи-
ляди песни, има нещо рицарско. Задачата в живота им била не да грабят, а да отмъщават на притесните-
лите на техните едноверци. Да нападат мохамеданите, да ги грабят, а за християните да се застъпват и
отмъщават – това е призванието на хайдутите.
Разнообразни били причините, поради които този или онзи вземал оръжие и „хващал планината“. Само
отчаянието е могло да накара човека да си избере такъв живот, защото, който се е решавал на това, той
завинаги е бил обречен от турците на загиване. На едного турците убили родителите или брат му, другиму
откраднали булката или обезчестили сестра му; едни били лишени от целия си имот поради потисничес-
твата на беговете, а на други били ограбени всички стоки по пътищата и били оставяни без средства за
съществуване; мнозина от тях били бегълци от затворите; а имало случаи, когато са ставали хайдути по-
ради нещастна любов или родителска клетва. Беглецът или сам събирал чета, или се присъединявал към
някоя съществуваща. Приемали само отбор хора, упорити и безстрашни (отбор юнаци). Те давали клетва
да бъдат верни един на друг и да не се разделят. Оръжието им се състояло от пушка, дълга колкото чо-
вешки ръст (дълга пушка бойлия), от два пистолета на пояса (чифте пищови на пояс), от ятаган и сабя
(остра сабя френгия, т.е. франкска). Облеклото им било повечето разкошно, от пъстри материи и обшито
с гайтани. „Вярната и сговорна дружина“ (или „чета“) рядко е бивала повече от 50 души; само в песните
броят често се преувеличава. Отделните хайдути по сръбски се наричали момци. (ед.ч. момак), по българ-
ски – момчета, изобщо юнаци. Най-опитния и най-храбрия избирали за войвода, а войводата назначавал
едного от дружината за байрактар, който носел зелено или червено знаме.
Живеели хайдутите по високите планини: Балкана, Родопа, Средна гора, Сакар планина, Странджа и
Шар; те се навъртали най-вече близо до проходите и планинските пътеки. Ако е било необходимо, те се
спускали също и в равнините и често шетали по полуострова, криейки се в гори и долища. Навсякъде те
търсели турци или изобщо мюсюлмани, за да ги убиват или поне да ги ограбват. Ако някой бег или спахия
силно измъчвал християните, последните повиквали на помощ хайдути, които убивали мъчителя или в
горската тишина от засада, или пък в тъмна нощ в собственото му жилище. Истинският хайдутин никога
не обиждал християните, също както и мохамеданският горски рицар убивал и ограбвал само христия-
ните. Според едно традиционно вярване, в което хайдутите строго се придържали, всеки от тях, който
само оскърби жена, ще бъде осъден от неизбежната орисница на плен у турците. Обикновеният грабител
носил у тях позорното име кокошкар и бил нетърпим в дружината, но все пак бивали са случаи, както се
види от народните песни, когато много войводи, подбуждани от глад или лично отмъщение, не щадели и
едноверците си.
От ден на ден хайдутина преследвали безброй опасности и мъчнотии. Ако той „изпращал при аллаха“
някой потисник, трябвало е бързо да напусне това място, защото по следите му веднага тръгвали турски
пандури, гавази и сеймени. Тази хайка на хайдути се наричала потеря. Турците често принуждавали и
селяните да заобикалят гори и да претърсват планини. Главите на убити хайдути се излагали публично в
градовете. Жив заловен хайдутин обикновено набивали на кол при градските врати, при което мнозина в

309
най-страшни мъки ругаели пророка и заплашвали с отмъщение от другарите им. Такъв един случай въз-
пява хърватският поет Станко Враз в песента си „Хайдук и везир“. Обаче често се случвало, че такъв
преследвач на турците, като му омръзне дивият живот, сдобивал се с писмена амнистия и често дори
ставал и турски пандурин.
Звездното небе било покрив за хайдутина; той не намирал подслон от бури, ветрове и проливни дъждове.
За своята безопасност дружината трябвало често да мени местопребиваването си и в един ден да изминава
невероятно пространство, като се промъква предпазливо. Около селата селяни и овчари снабдявали хай-
дутите с храна и питие. Обаче понякога, както се пее в една сръбска песен, хайдутинът от глад е бивал
принуден да яде черната земя, а от жажда да смуче сок от листата. Ако турци се намирали наблизо, то
болните, които не искали да попаднат в ръцете на неприятеля, по тяхна просба другарите им ги убивали.
Ако пък някой отстранил се или заблудил се хайдутин се разболее, то той безпомощен умирал на някоя
планинска поляна или под сянката на някоя гора („орли му гроб изкопавали“) и никой нищо вече не чувал
за него.
Хайдушкият живот бил само за лятно време, защото през зимата прохладните зелени гори, които на
Балканския полуостров са почти изключително дъбови и букови, са открити и през тях се всичко вижда;
при това планинската зима е сурова. На Кръстовден, в септември, юнаците се разотивали, заравяли оръ-
жието си, като си уговарвали най-близко сборно място. Мястото, където било скрито оръжието, означа-
вали с разни знакове. Навсякъде в Балкана се срещат такива знакове: имена и години, изрязани по кората
на дървета, или забити пирони и др. Зимата хайдутинът прекарвал в някое село, у някой свой приятел
(ятак) в работа и с песни. През април – на Гергьовден, когато в долините снегът се топи, селата се обличат
в зеленина и лястовичките прилитат, дружината пак се събира.
Мъчно е да се проследи историята на българските хайдути със същата точност, с каквато онази на сръб-
ските, където народният епос често се потвърждава и от писмените документи. Към XVI–XVIII в. се от-
насят следните войводи: Мануш, Страшил на Пирин планина, Семко, Рада, Барбур, Вълко, Наньо от Раз-
град, Чавдар в Рила, Вълчан при Търново, Ненчо от Троян, много възпяваният в Македония Стоян от
Търново и т.н. Най-много процъфтявало хайдутството, както изглежда, в края на XVIII в. Много от хай-
дутите тогава служили и във войските на молдовското и на влашкото княжество.
За отбелязване е и това, че у българите, както и у сърбите, често хайдутували и момичета, придружавани
от братята си. В българските песни са възпети и „войводки“: Елена, Тодорка, които сръчно владеели оръ-
жието, носели саби и с юнашка хитрост нападали внезапно кервани. Че това не е измислица, показва
следният случай: в края на миналия век до Дебърските и Кичевските планини ходила Сирма войводка от
с. Тресанче на р. Радика, в земята на мияците. Дружината дълго време не знаела, че войводата ѝ е мома.
Тя можела цели 18 часа да прекара все накрак. По-късно тя се омъжила за един мияк от Крушево. Димитър
Миладинов сам я видял, когато била вече старица на 80 години (поч. 1861 г.) в Прилеп и сам от устата ѝ
чул цялата история на нейната младост. В стаята, под дюшека ѝ, били скрити пищови, а на стената висели
саби. И тя е възпята в песните.1343
Хайдутството и досега причинява големи грижи на турците. От хайдути бе започната сръбската освобо-
дителна борба. Хайдушките дружини са изчезнали само в Сърбия и Черна гора, където християнинът вече
диша свободно.
Преди да завършим тази глава, искаме да споменем за етнографските промени, станали през тази епоха.
След сръбското отстъпление от Косово поле към Южно Маджарско, напуснатите от тях места били заети
от албанци, които постепенно достигнали до Морава.
Приблизително към XVI в. се отнася заселването с туркестански юруци и с турски коняри на южните
части от Тракия и Македония, а главно Мъглен. 1344 Местните българи и румъни, за да избягнат нападени-
ята на тези неканени гости, често приемали мохамеданството.
В миналото столетие, разказва се, балканските области Тузлука и Герлово (по тур. Карлова, 45 села) били
заселени с турски колонистм от Азия. Единственото оцеляло българско село в Герлово – Върбица, което
било резиденция на татарските султани, които се преселили заедно с много свои сънародници (в 1770 г.
били до 20 000 души) от Крим в Турция. 1345 Други татарски султани, които заели в скоро време видни
места между турското феодално дворянство, живеели във Фундукли при Ямбол и в Шехлари при Карно-
бат; един от тях живеел в Куруджи при Нова Загора дори в 1875 г. и направил голям шум поради варвар-
ското измъчване на българските селяни. Това не са първите татари в Турция. Още в 1485 г. Баязид II бе

310
основал татарския град Татар Пазарджик за отбрана на съседните проходи. Българите почнали да се за-
селват в този град (през 1587 г. само 30 души) едва тогава, когато чума изтребила по-голямата част от
татарите и турците.1346 Същото явление имаме и в Ниш, Пловдив и Одрин, където през XVI в. живеели
само по няколкостотин християни1347.

1284 Санджаците били следните: Виза, Кърк клисе, Силистра, Никопол, Видин, София, Галиполи, Солун, Кюстендил, Скопие, Три-
кала, Негропонте с Атина, Морея, Навпакт (Лепанто), Карлъ-или (Превеза), Янина, Делвино, Авлона, Елбасан, Шкодра, Охрид,
Призрен, Вучитрън, Дукагин, Крушевац, Смедерево. На левия бряг турците владеели до 1829 г.: Браила, Гюргево, Турнул. Срв.
Hadži Chalfa, Rumeli und Bosna, übers. von Hammer, Wien, 1812. [Турските провинции. Hammer, Staatsverfassung, I, стр. 216 и сл.]
1285 Статистика на леновете е дадена у Riccaut, Histoire de l’état présent de l’empire osman, Amsterdam, 1672, стр. 611.
1286 Zinkeisen, Gesch. d. osm. Reiches, III, стр. 230. Една стара прекрасна българска песен за събиране на деца за еничарската орда е
издадена от Дринов в Период. сп., XII, стр. 147.
1287 Hammer, Des osm. Reiches Staatsverfassung und Staatsverwaltung, Wien, 1815. [Ахмед I през 1601 г. дал на сестра си десятъка и
петината в Силистренския санджак, около 30 700 аспри. Канун-намé на Румелия. Населението се състояло от: санма, тимарли,
имами, шерифи, ямак (помощници на еничарите), багджи (Winzer), курекджи (Pionnier), моселеми (освободени пехотинци), туган-
джи (Falkenjäger), шаинджи и čakyrdži (Geyer-und Sperberjäger), поданици на мединските и еюбските вакуфи, юрюк вакуфи, пода-
ници на вакуфите на старите султани; в Силистренския санджак поданици на вакуфите на Сулейман паша (Никопол, Силистра),
на Орнос бег (!) (Силистра, Никопол), татари (courrier), доброволци (джамбас). Татарите били два вида: джебели татар и мотрас
татар. Поданиците чергари не плащат ресми духан. Циганите плашат десятък на собственика, където се намират, остатъкът на
чингане-бега; някои от тях са записани като рая, други не (Силистренско). Подробна спецификация на данъците, кой колко плаща,
какво на спахията и какво на хазната. Синурнамето (Abgrenzungsurkunde über Dörfer) се е издавало само от султана. Било забранено
стари пасбища да се преобръщат в ниви. Челтъкджиите (работниците по оризищата) и тусджиите (работниците в солниците) са
били освободени от извънредни данъци. Плащало се 2 аспри за прасетата, които християните колели на Бъдни вечер (бошук –
божик), стр. 286. И в Никопол. Спахиите дават земите под наследствен наем (тапу), но не и императорските ливади. Данъци: По-
землен данък на притежателя на тимара 24 аспри мохам. спахии (22 женените мослими в Никополския санджак), 22 юруците и
циганите на дьонюм. Десятък (ашър) в натура от хамбара мохам. спахии (от жито, ечемик, овес, просо, памук, коноп, восък,
овощия, лозя, мед на св. Илия, зеленчук), градини на дьонюм (и в пари), в Никополския санджак мослимите плащат 4 аспри per
Scheffel от градини. Саларие мохам. спахии 1/2 киле от мудд, сиреч от 8 „Metzen 1/2 Metze“ жито. Муджерред (ергенски данък)
плащат тези мохамедани, които нямат имоти, в началото на март 6 аспри (кому?); туганджиите, шаинджиите и чанирджиите плащат
този данък на държавата. Ресми чифлик (Grundsteur) плащат в началото на март на спахиите 22 аспри женените мохамедани, неже-
нените – 8 аспри. В Никополския санджак данък за паша се плаща 36 аспри за стадо овце и 60 аспри за стадо говеда. Ресми духан
6 аспри плащат в началото на март тези, които не плащат десятък, напр. юруците. Данък за овцете, за пчелите, за беглеците, за
загубени стоки се плаща на съкровището. Испендже плащат в началото на март не-мохамеданите 25 аспри (дербенджиите – 12
аспри). Брачен данък плащат и мохамеданите, 60 аспри – момичетата, 30 аспри – вдовиците, на разни места християните го плащат
на спахиите. Данък за сеното и тревата се плаща 2 аспри, на кола за фураж – 10 аспри, на спахията. Данък за занаят плащат и
мохамеданите на спахиите, мохамеданите – 22, християните – 25 аспри. Nota bene: за лозята мюсюлманите плащат 4 аспри per
Scheffel Landes (уврат?); плащало се е и ресми чембер (Reifgeld) и мангане акчеси (Pressgeld). В началото на април се плащало за 2
свине 1 аспра, също и за 2 овце 1 аспра, за 300 овце – 5 аспри Hürdengeld. За воденици, които работят цяла година, се плащали 60
аспри, а които работят половин година – 30 аспри. За ветрените воденици (!) плащали 30 аспри. От риболова се плащало 1/4 – на
фиска и 3 процента от остатъка – на спахията. Кануннаме на пристанищата: Акерман, Бендер, Браила, Тулча, Исакча, Мачин. Ду-
навските кораби: ладиите (ненаименувани), кючюк донбас, бююк донбас и нассад плащат за влизането си в Дунава мита на спа-
хията при Тулча и Исакча. Плащат се мита в Бабадаг, Хърсово, Силистра (пристанищни и транзитни мита). Всичката сол идела от
[град] Окна, изпращал я влашкият княз. Привилегии на Анхиало. С ферман от 1566 г. (във времето на Кантакузин) той и 8 околни
села, в които се произвеждала сол, били освободени от всевъзможни ангарии и тегоби към Дивана. Такива тегоби към Дивана са
били: Würfeln, Festungsbau, Pionnierdienst, Stellung der Söhne zum Janitscharen-Corps, Vorreiten, Treibjagden“. Пристанища: Кюс-
тендже, Мангалия, Варна, Балчик, Килагра, Галат, Екерне, Мисиври, Сусеболи, Агатополи, Василико. Ямбол. В него се намирал
императорски сарай, всеки петък ставал пазар, търговецът плащал 2 аспри. Стр. 299. Никопол. Ако един подвластен от един тимар
отиде в друг, притежателят на втория трябва да проучи откъде е, та да уведоми първия притежател или да му го изпрати назад.
След 10 години настъпва давност. Стр. 304. Подвластен, който изостави своята нива, мюсюлманинът плаща 50 аспри, не-мюсюл-
манинът – 62. Паричните глоби и ресми сиасет (Executions-Gebühr) са отстъпени на феодала, а не на санджакбега. Данъкът салариé
в Никополския санджак е нов! Nota bene: налог хумут (хомот?), стр. 305. В Албания (стр. 326) ящината (Grundstück, бащината?)
след смъртта на бащата остава на синовете, ако са останали само братя, тя остава на спахията, който може да я даде другиму под
наследствен наем. Морската търговия: дърва, храни, сирене в тулуми, сапун, вино от Трапезунд и Варна, плодове, ориз, сол,
брашно, мед, платове, биволи и волове кавказки. През митницата на Излаз-Никопол: сол от Влашко, вино, волове, коне, храни,
тъкани от Бруса за Унгария и Влашко, лопати и мотики (импорт) за Унгария и Влашко, козяци, килими, платове във Влашко,
Zischem (чизми?) от одринска кожа, желязо на пръчки от Солун, вино. През Видин: роби, сурова вълна, лопати във Влашко, коло-
ниал, мед, свине, моруна, солена риба, овощия (фурми, кестени), биволи за Влашко. Житните мерки и цени са много различни.
Едно „киле“ в Никопол, Плевен, Расово, Ловеч е 100 оки, във Видин – 90, в Търново и Свищов – 80, в Разград и Шумен – 60 оки, в
Ямбол – 240, в Кладово – 120. Винен монопол на субашите във Видин, Никопол, Призрен. Видин. Градините на християните и
когато са купени от мюсюлмани, плащат стария данък (стр. 312). Все там се развъждат свине в горите, а конете и добитъкът се
изкарват на паша във Влашко. За харбалиите, данъците (nota bene испендже) и асприте пише и Славейков в Наука, II, стр. 465, бел.]
1288 Новаковиħ, Српски поменици, Гласник, 42, 1875, стр. 21. [Кнезе и примикюри във Видинско. – Nota bene: обяснението на дев-
тердара, че в Румелия цялата земя е ленна собственост, кълъч. Respice. Срв. безмилостната максима на феодалното право, че „nulle

311
 terre sans seigneur“, Gregorovius, Athen, I, стр. 325. Милићевић, Кнеж. Србија, стр. 985 и сл. Покрайнината от Железните врата на
Дунава до Тимок, нахиите Крайна и Ключ били в турско време емини на султанката. С особен ферман било установено, че никой
турчин не може да дойде тук с подкован кон. В двете нахии управлявали християнски кнезе, които сами събирали данъците и ги
предавали след това на султанския бей, който пребивавал в Кладово. Баш-кнезът на Ключ, който имал седалище в Кладово, често
бил сменяван. В Крайна кнезете били наследствени и излизали от рода на Карапанджичите; крайнският кнез имал под своя власт
трима бюлюкбашии с 60–80 пандури, всички християни, които пазели границите, за да не влезе в страната никой турчин или хай-
дутин. Съдийската длъжност изпълнявал баш-кнезът; втора инстанция бил турският войвода. Всичко това изчезнало с появяването
на Пазвантоглу.]
1289 За частния живот на Соколович (поч. 1579) вж. нашата статия Vaćlav Budovec z Budova v Carihradě (чешки пътешественик),
Časopis česk. musea, 1877, стр. 431 и сл.
1290 Дринов, Период. списание, II, стр. 54.
1291 Ч. Мијатовић, Пре триста година приг к изучавану извора за историју нашег народа, Гласник, XXXVI; подробно е описано
състоянието на славяните на Балканския полуостров през ХУI в. въз основа на описанията на пътешествия и на венециански доне-
сения. [Еничари. Че Павел Йовий се е излъгал досежно езика, на който са говорили еничарите, вж. Zinkeisen, 3, стр. 240, № 2 (?).
Бохоричова словенска граматика. Slavice говорят и турците, и „praetoriani videlicet milites, quos Janizaros appelant“. „Estque haec
nostra lingua in Turcico imperio ades celebris et usitata, ut patriam et Turcarum ïinguam celebritare et usu fere obscuravit.“ Кирилската
ортография „qua utuntur hodie in aula Turci imperatoris et maxime praetoriani milites, quos Janizaros appelant; item Bossnenses, omnes,
Ruteni et Moschovitae“. Вж. Dobrovský, Slavin, 1808, стр. 19, 33.]
1292 Шафарик за старославянските печатници, Serb. spisy, III, стр. 24–260 и Gesch. des südslaw. Literatur, III, стр. 249–296. Една книга,
напечатана в 1539 г. в Грачаница, е описана от Новаковиħ, С археолошке изложбе у Киjеву, Београд, 1874. В статията Stara
štampanja za Bugare (Rad jugosl. akad., 37, стр. 29–32) Новакович доказва, че Божидар Вукович (поч. 1540), основател на сръбския
печат, е печатал във Венеция също и за българите. Изданията на Крайков са сръбски.
1293 Hammer, Gesch. des osman. Reiches, I, стр. 182.
1294 Михаил Константинович, Гл. XLV (полският оригинал е напечатан в 1828 и 1857 г., старият чешки превод – в 1565 и 1581 г.,
сръбският на Я. Шафарик – в Гласник, XVIII). [Войници. Hammer, Des osm. Reiches Staatsverfassung und Staasverwaltung, Wien, 1815.
Kн. I, стр. 413. Канун на войниците. Надминалите искания брой войници, придадени на спахиите, плащат испенджé (Sklavengeld),
глобите, данъка за овце и пчели на спахията. Войнишките земи трябва всякога да се дават само на войници. Войникът не плаща
десятък за войнишката земя, обаче плаща за другите земи, които обработва. Синовете, братята и родът му плащат харач и испендже
на глава, обаче не толкова, колкото подвластните на спахиите. Защита на войнишките земи срещу мюсюлманско обсебване – стр.
407. Войници, които обръщат необработена земя в лозя, плащат десятък от грозкъдето на спахиите и не бива да го отказват.]
1295 Hammer, Osm. Staatsverfassung, I, стр. 309, 407, 413, 495. Gerlach, стр. 54, 487. [Стр. 309. Истинският канун на Селим и Сюлейман
II: нередовните набори войскови колари – (Militärfuhrleuten) християни не плащат нито харач, нито испенджé, нито десятък, нито
данък за овце, ако имат по-малко от 100 овце. Техният свободен имот се нарича ящина (бащина), за останалия плащат „Grundsteuer,
Zehent und Salarije“. Били са освободени от всички тежести към Дивана. Всяка година поред са отивали във войската. Санджакбе-
говете и субашиите не могат да ги използват за Gerstenwürfeln, за коситба на ливади и други ангарии. Ако се откажели да отидат
на война и да служат в императорските обори, плащали глоба 500 аспри. Наредби за глобите и телесните наказания. Всеки трима
войници образуват ямак, единият е на служба, двамата остават вкъщи. И тримата плащат годишно 16 аспри кундер акчеси, този,
който е на служба, плаща още 6 аспри за хазната (Kammerbeutel). Ако единият е болен или умрял, веднага се замества с друг. Ако
освен своята освободена земя обработва и други земи, плаща 50 аспри десятък, 12 аспри тревнина, 25 аспри испендже. Ако е женен
и живее с баща си, 50 аспри не се плащат; ако е ергенин, плаща само испендже. Има два вида войници – истински и свръхщатни
(севаид). Данъкът за виното и съдовете от първите се събира от техните господари, севаидът отива в хазната (Kammerbeutel). Стр.
495. На Гергьовден (началото на пролетта) конете от императорските обори се извеждат с особена тържественост на ливадите – на
едномесечна паша. Войниците вече няколко седмици преди това заминават за Цариград. Обикалят града и предградията със свирни
и танци, събират пари. Дерншвам през 1553 г. срещнал пред Ниш „Ratzen mit tarda (къси копия) – zogen von Temesvar – waren
Woinitzi, d. i. solche leut, die Ross warten, schanzen und Lagererleit thuen“. Zinkeisen, 3, стр. 270. „Woinak“, български селяни, никакви
наемници, само освободени от данъци и снабдени с привилегии, които били установени в особен канун. Между другото те надзи-
равали конете на султанските обори през време на паша; всяка година няколко хиляди българи през април заминавали за Цариград,
където те след тържественото заминаване на паша оставали четири месеца не само да гледат конете, ами и да приберат в складовете
на сарая сеното за тях през зимата. Georgievitz у Sansovino, 38 v. Essi bon hanno altra paga dal Turco se non che non pagano nè tributo,
nè decime.]
1296 Отлично описание и историята на Копривщица дава Христо В. Пуляков в бълг. списание Български книжици, 1866, II, стр. 262–
266, III, стр. 9–15. За названието срв. стр. 72, бел. 6.
1297 В. Чолаков, Описание на село Панагюрище, Константинопол, 1866, 14 стр.; Захариев, стр. 39, 79; Дринов, Болгария накануне ея
погрома, Слав. сборник, II, СПб, 1877.
1298 Браила. Период. сп., V и VI, стр. 35. Д-р Богоров, Описание на село Котел, в-к „Български орел“, 1846, №1.
1299 Една стара бележка за падането на Цепина на поп Методи Драгинов от [град] Корова в един пергаментов требник у Захариев,
стр. 67. В седемте цепински села сега се броят 850 къщи с 2800 българи мъже както християни (730 мъже в Каменица и в Ракитово),
тъй и мохамедани (в Дорково, Костандово, Корова, Лъджене и Баня). Освен това живеят още 300 души цигани.
1300 Hopf, 86, стр. 90. [Мартолози. В Банския дистрикт, Видински санджак, имало 26 еничарски синове като мартолози срещу задду-
навските разбойници, които били освободени с царски фермани от всички ангарии, пионерни служби и доставяне на храна (стр.
319). Мартолози в дисктрикта Черна река срещу кучайнските хайдути, които пролетно време дохождали от Заддунавието, като
опустошавали от планината Кучайна селата и пленявали 31 мъже мартолози. Подробните привилегии на банските мартолози у
Hammer, Osm. Staatsverfassung, I, стр. 321.]
1301 [Туганджиите, шаинджиите и čakyrdži’ите (Falken-, Geyer- und Sperberjäger). Нещо подобно като у войниците е и за тях. Според
кануна за Видинския санджак (Hammer, Osm. Staatsverfassung, 1,стр. 318) те не плащат харач, нито испендже, нищо и за ящина,

312
 също тъй нищо и за овце под 100. Каквото е обработено повече от ящината, подлежи на данъци. Освободени са от ангарии и тегоби
към Дивана. Плащат годишно един сокол или 300 аспри възнаграждение. Глобите получава туганджи-башията. Братята и децата
са освободени. Вж. по-предните санджаци. Вучитрън.]
1302 Hammer, Osm. Staatsverfassung, I, стр. 319, 321 (марталуси), 284, 304, 914 (дервенджии), 318 и т.н. (дуганджии). [Дербенджилер
Hammer, Osm. Staatsverfassung, I, стр. 284. В Силистренския санджак дербенджиите плащат 12 аспри испендже. Стр. 304. В Нико-
полския санджак, ако бият тъпана на едно място, броят 30 къщи, ако го правят на две места – 60 къщи, на три – 90. Дербенджиите
тук плащат само 12 аспри испендже, 1 „Metze“ (киле) ечемик и толкова пшеница.Освободени са от всички тегоби към Дивана. От
тях не може да се вземе нито сено, нито слама, нито хляб, нито пиле. Мнозина имат писани царски фермани, в които им е възложено
пазенето на проходите. Същото е и във Видин (стр. 314). За Албания срв. Heerstrasse.]
1303 [Помаци. За родопските помаци вж. Период. сп., X и нашия пътепис. За ловчанските помаци също в пътеписа. Acta Bulg. eccl.
за единични българи мюсюлмани в павликянските села – станали постепенно мнозинство. Срв. Hahn, Alb. Studien, I, стр. 36, 82, за
разпространение на исляма в Албания през XVII и XVIII в. Nota bene: ислямът в Крит след 1669 г. Анализът на турския елемент.
Nota bene: турските имена, пренесени от Мала Азия, срв. Таушан тепе, Боз даг и т.н., fac collectionem. Описание на Скопие и т.н. от
руския пленник, който около 1700 г. бил из цяла Турция. Издание Палест. общества в С.-Петербурге. Дринов в Период. сп., 31, стр.
16.]
1304 Hadži Chalfa, Rumili, стр. 36, 44.
1305 Мусаки у Hahn, Drin und Wardar, стр. 292.
1306 Поп Константин, Ἐγχειρίδιον περὶ ἐπαρχίας Φιλιππουπόλεως, Виена, 1819, стр. 43, говори, че в Пещера (или Περιστερὰ) има
μέτοικοι ἱκανοὶ ἁπὸ Βοσκοπόλεως. В 1819 г. там имало 600 къщи, 2/3 християнски; а сега (Захариев, стр. 27) в Пещера има 780 къщи,
от които 500 български и 50 румънски. За гибелта на Москопол вж. Pouqueville, Voyages de la Grèce (Paris, 1820–1825), 3, стр. 45 и
сл. Срв. D. Bolintineanu, Caletorii la Românii di Macedonia, Bucuresci, 1863. [Москопол. Pouqueville. Voyages de la Grèce, 3, стр. 45 и
сл. Воскопол в средата на XVIII в. имал 40 000 жители, а през 1788 г. с 1/3 повече. Училища, цивилизация. Орди от даалии и
кърджалии commencèrent à détrousser et à assassiner les caravanes. Мусакийските бейове изпратили „на помощ“ гарнизон в Москопол.
Dix ans de dévastasions, de rapines et de guerres; Voschopolis disparut de la surface d’Albanie. 200 cabanes; les vastes décombres, qui
attestent encore sa splendeur. Всички села наоколо били опожарени. Tombeaux. Сам той не е бил там. Според D. Bolintineanu, Caletorii
la Românii di Macedonia, от москополски произход били виенският банкер Сина, унгар. семейство Mocsónyi, седмиградският епис-
коп Шагуна; македоно-румъните изобщо, щом отидат в чужбина, лесно губят народността си. Sathas, Bibl. graeca, стр. 491: Дио-
нисий Μαντούκας μητροπολίτης Καστορίας бил родом от Μοσχόπολις Македония; 3500 Ἰωάννης Χαλκεὺς μοσχοπολίτης ἱερεὺς, и два-
мата учили в Италия (Венеция). Навярно в XVII–XVIII в. (respice). За Москопол има много подробни известия у G. Weigand, Von
Berat über Muskopolje nach Gjordscha, Globus, LXI, 1892, №24, c илюстрации. Там се говори и за печатницата. Voskopula новогръцка
овчарка. Д. Агура. В Румънска Бесарабия във Волконещи и Каракурт имало преселници от Москопол в Албания.]
1307 Интересни подробности за Арбанаси съобщава Славейков в цариградското „Читалище“ 1873, стр. 488–493. Срв. Kanitz, II, стр.
52. Много ми разказва един младеж от самото Арбанаси. Ето образец на тамошното наречие: горча – круша (макед. корче), плеко
(πλέκω) – плета, сапунизо – мия, чапизо – копая, лоязо (λογίαζω) – смятам, мислязо – мисля, шетизо (шетам) – разхождам се, дулос
(дол) – долина, че паноче като (ἄνω κάτω) – нагоре-надолу, огнища (огнище) и т.н. Още в 1794 г. там са живели: фамилиите Вака-
реску и Филипеску, изгонени от Влашко (Janaki Vacarescu. Спомените му у Papiu Ilarianu, Tesauru de monumente istorice pentru
Romania, Bucuresci, 1863, II, стр. 288 и сл.). [Арбанаси. Kanitz, 2, стр. 52. Arbanasi 122 bulg., 38 türkische Häuser ungef. 1400 Einwohner.
Prächtige Gärten, alte Kirche, Frauenkloster. 3/4 St. von Trnovo. Häuser der wlach. Kaufleute, errinnem an die Castelli Ober-Italiens,
einstöckig, Gewölbe im Innern zierl. Holzschnitzereien, Decken, Kamine in Stucco, Häuser Brankovan, Trandafil, Kantakuzen, Bratiano,
Giordaki Filipesku. Namen. Jetzt bulg. Besitzer. Мемоарите на Janaki Vacarescu, писани в 1794 г. Istorie sult. Ott., ed. P. Ilarianu, Tesauru,
II, стр. 234–302. През годините 1788–1794 Вакареску като изгнаник е бил в Турция, а семейството му – в Търново и в Арванитохори.
Други боляри Филипесковци също били изгнаници в Турция.]
1308 Какъв е произходът на албанците-християни, пръснати по Бесарабия (напр. в Каракурт и Волконещи при Болград) – не ми е
известно. Вероятно от К. и Б. Арнаут.
1309 Hahn, Reise von Belgrad nach Salonik, стр. 180. [Крушево рум. Kursovă, Krusovă. Имал уж 2000 къщи и около 300 семейства
мияци.]
1310 „Relazione dello stato della religione nelle parti dell’Europa sottoposte ab dominio de Turco“ от Матей Гундулич (на итал. Gondola),
който е прекарал в Турция до юли 1674 г. в продължение на 28 месеца; това съчинение е съставено в Рим в 1675 г., изд. Ban-duri,
Imperium Orientale (Paris, II, 1711), v. II. Animad versiones in Const. Porphyr., De adm. imp., стр. 99–106. Дринов, който е напечатал в
Пер. списание, II, стр. 65, извлечение от един ръкопис, не е знаел това издание. Срв. Маткович, За староиталианските пътни бе-
лежки, Rad, XV.
1311 За градовете, сношенията и търговията по цариградския път вж. моята книга „Heerstrasse von Belgrad nach Constantinopel“, стр.
113–138. Срв. извлеченията от неиздадените италиански пътни бележки на проф. Маткович, Rad, XV. Според Хаджи Калфа от
Цариград до Силистра се смятало 10 дни, до Видин и Солун – 14, до София – 13, до Скопие, Охрид – 16, и т.н. По Дунава от Видин
до Силистра – 4 дни.
1312 Hahn, Reise von Belgrad nach Salonik, стр. 110.
1313 Много богата литература по пътешествията е дадена в моята книга „Heerstrasse...“, стр. 117 и сл. По подробности и точност на
първо място трябва да бъдат поставени дневниците на рицаря Йоан Дерншвам 1553 г. (още неиздадени) и на протестантския про-
поведник Стефан Герлах 1573–1578 (Ftancfurt, 1674, fol.). Много ценни са също италианските, особено венецианските донесения,
по-нататък – на словенеца Курипешич – 1530 г., на далматинеца Вранчич (Verantius) – 1553 г., на белгиеца Busbeck – 1554 г., на
чеха рицар Братислав от Митровица – 1591 г., на англичанина Riccaut – 1665 г., и на сръбския патриарх Арсений Черноевич –
1683 г.
1314 Съвременна бележка у Григорович, Пут., стр. 190. Димитър бил ктитор на Слепченския (Слепче) манастир при Прилеп, пак там,
стр. 136. Годината на неговата смърт е дадена в сръбския летописен сборник (изд. от Jagić, Archiv für slav. Philol., II, стр. 101).

313
1315 Farlati, Illyricum sacrum VIII (писмото на Деодат). Родовите документи на граф Пеячевич любезно ми бяха предоставени от граф
Юлиан Пеячевич. Срв. Theiner, Mon. slav., II, стр. 213. Gundulić 1674 от Banduri, цит. съч., стр.101. Период. сп., II, стр. 65. Engel,
стр. 462, бел. Според Lejean (Petermann, Mitth., 1870, стр. 290) и Kanitz, II, стр. 341, сега в Чипровци освен един камък с надпис „А.
D. 1612“ няма никакви следи от католиците. [Кипровец. Cyprovacium... населението flos Bulgariae; septem argentifodinae. Jac.
Pejačević, Illyricum, Scr. rer Hung., III, стр. 788. У Schmidt vaivodatus c 3 капитанати. Jos. Gf. Pejačević (роден през 1710 г. в Есег,
починал 1786) Mèmoires ръкопис: Königreich Bulgarien. Männer von grossen Namen, Reichtum, Freiheiten. Provinz Zipro, Chipro,
Chiprovaz. Gold und Silberbergwerke. Турци там не смеели да пренощуват: който се провинял, можел да бъде хвърлен от платото
или да бъде предаден на пашата, който го наказвал; имало, казват, примери. Богатство – всичко на трапезата било от сребро, дори
у богатите и кухненските посъди били от сребро, също и дъската на трапезата, съдове златни. Населението му било сега във Винга
като Копиловци. Семейства: Парчевич, Томагьон, Кнежевич, Пеячевич – Райково село, Дукагин. Марини (Койешич?) – Путин,
Пейкич. Farlati, VIII. Преди Петър е имало още 4000 католици без свещеник. В широка, плодородна долина; защита и привилегии.
Деодат в писмата от 1663 и 1667 г.: 2000 католици в Кипровец. Латински обред, Апостола и евангелието – славянски. В катедра-
лата имало иконата Assumptio Dei Matris – дарове восъчни свещи. Черквата притежавала воденици, ливади, лозя, на пазара
officinas – подарени. Черквата била сега съборена, не се знае колко е стара, но първоначално е била католишка. Имало много дуб-
ровничани тук. „Vulgo epirotica lingua utuntur omnes“ (??). Една част от града се наричала „regio Saxonum“ и се ползвала от турските
привилегии, de reparatione portici eccl., concedetur Saxonibus renovare partem templi а vento deiectam. Дошли уж от Седмиградско
заради златните и сребърните рудници. И сегашните католици се отличавали от българите moribus, habitu, dialecto. Тукашната
черква била основата на целия католицизъм в тези краища. Същият. В околността се намира oppidum Copilovaz, с енорийска черква
„Св. св. Петър и Павел“, satis ampla, lapidea, concamerata, partim depicta more Graecorum, partim dealbata. По-малки олтари. Фран-
цисканско училище. 1600 католици, малко схизматици без поп, пришълци. Черквата има prata, vinesa (по завещание). Железна с
черква „Св. Антоний“. Францискански hospitium. Черквата притежава воденица, ливади, градина, лозя. Черквата е на събаряне. 400
католици, venatores. Клисура с черква „Св. Михаил“. Hospitium. Малка черква. Градинка и малко лозя. 140 католици. Католиците
нямат никакви манастири – нито мъжки, нито женски. Турците не търпят clausura (затвореността). У схизматиците има калугерки,
но малко, знаят само да въртят броеници, не знаят нито да четат, нито да се молят.]
1316 Подробно проучване на Станиславовата книга, съставено от М. П., в статията „Абагар“ – пръв печатан паметник на новобъл-
гарската литература, в Славянский сборник, II, СПб, 1877. Дубровчанският правопис толкова повлиял върху Станиславов, че пишел
напр. огагн (ogagn – огань), погаргдено (сръб. – погрезено).
1317 Вж. Kanitz, II, стр. 162–173. [Епархии. Serdica, Skopia, Marcianopolis, Ochrida, Trnovo. Serdica: epp. Zacharias 1519 (Theiner, Mon.
Pol., II, стр. 403). 1. Епископ Петър I Салинатес, 1600–1623, бошнак францисканец в Кипровец. През 1525 г. заминал за България,
спечелил католиците, след 5 години заминал за Рим и по желание на софийските католици е провъзгласен за архиепископ. Уважаван
и от турците, на връщане без препятствия от Босна, в Кипровец починал. Бил апостолски викарий. – Преди Петър католиците били
без свещеници, без литургия. В Кипровец Петър бил приет с радост, като да е паднал от небето. Там имало около 4000 католици.
Петър построил черква (надпис у Lejean?) и францискански манастир. На францисканците предал всичко в енорията. Това били
младежи от града. Той бил епископ и игумен, живеел в манастира. Работил не само в България, но и в Турска Унгария, и в Седмиг-
радската диоцесия. Преобърнал много павликяни. През 1610 г. Marin Rizzio, антиварски архиепископ, пътувал като папски викарий
из провинцията, Петър го посрещнал в Прокопие. 2. Илия, 1623–1642, кипровчанец, от болярския род Marini. Получил образование
в Римската клементинска колегия, францисканец. Преобръщал павликяните. Той вече не е игумен. През 1625/1626 г. се образували
две нови францискански „провинции“, българска и влашка „кустодии“. През 1630 г. той се отрекъл от правата си в „парохията“ в
полза на францисканците, запазена била само общата трапеза. През 1635 г. основал манастирско училище. През 1638 г. поради
старост станал му помощник Петър Деодат, председател на българската „кустодия“ и галиполски епископ. 3. Петър Деодат,
1642–1670 (?), кипровчанец от низък произход. Годишно получавал от папата 200 сребърника. Той най-напред пропътувал диоцеса
си, след това посетил синода. През 1643 г. заминал за Рим, където бил повишен в сан архиепископ Софийски с pallium. Поверено
му било и Смедерево. През 1643 г. бил назначен за марцианополски архиепископ Марк Бандин със седалище в Баково. Изникнал
спор за границата. Бандин претендирал за Малка Скития, Молдава и Влашко. Пропагандата решила: към Сердика да спадат Thracia,
Dacia ripensis, Val., към Марцианопол – Добруджа, Молдава, реките Искър и Серет. Също Кипровец, mon. Deiparae, 1644, VI фев-
руари. Преобърнал много павликяни в Загория и Добруджа. Жестокостите на турците и неверността на схизматиците, често бил
пленяван и ограбван, трябвало да се откупува. При всичко това посещавал и Тракия, и Влашко (писмата му от 1663 и 1664 г. до
пропагандата). В Средец имало само дубровнишки параклис, епископът там не ходел. Archaeologica. За съборената черква S. Mariae
assumptae Theiner, Mon. Slav., II, стр. 192. За турското позволение да се поправи около 1680 г. Theiner, II, стр. 213. Около 1658 г.
Михан IV подновил франц. манастир в Търговище и поканил Петър, софийски архиепископ и францисканец. Hâjdeu в Archiv, 1,2,
стр. 46 и сл. За Деодатовата дейност между никополските павликяни Theiner, II, стр. 213. Colet за софийския архиепископ схизматик
Мелетий, който заминал за Рим. Leo Allatius, III, 11, стр. 7. През 1666 г. охридският архиепископ избягал от турците в Кипровец,
досадата на католиците поради опасността от турците, През 1673 г. писмо за Венеция! Pejačević, III, стр. 44. Petrus Theodatus през
Виена за Рим по препоръка на имп. Леополд от 4 август 1668 г. 4. Павел Космич, възпитаник на сераф. институт. Около 1675 г. 5.
Стефан Кнежевич, францискански учен и набожен. 13 април 1677 г. Съпротивата на унгарците срещу Леополд. Софийско е враж-
дебно към турците. 6. Данаил Аретин, обаче не вече в България? 7. Павел II Йозихий (Josichius) 27 ноември 1707 г., апостолски
викарий във Влашко, умрял през 1719 г. 8. Marc. Andriaschino 1723, 20 декември в Никопол 1740 г. 9. Nicol. Radovan, 1743 г?, в
Дураци 18 декември 1752 г. и пр. (Gams).]
1318 Вж. италианската грамота от библиотеката на Бранкачиано в Неапол. Дринов, Период. сп., I, стр. 53. [Marcianopolis с Добруджа
и Молдавско, Искър и Серет Marcus Bandin бошнак 1643 г. (Молдава, Добруджа, Търново). Сам казва през 1644 г., че е от Скопие.
Не се знае нищо защо бил викан в Рим. Оттам заминал за Германия, където бил още през 1662 г. Тук предал черквата на францис-
канеца Соимирович, охридски архиепископ (1657–1662 г., последен), той имал много работа с павликяните, ut arceret errores. През
1679 г. марцианополският епископ Piluzzi (Pilutius) бил назначен от папата за епископ ecclesiae Bacchoviensis (Bakâu) в Молдава.
Същият издал през 1677 г. като прост мисионер румънски катихизис с латински букви (Romae 1677). Hâjdeu, Arch. istoria, I, 1, стр.
176, № 262. Nicopolis (Gams): 1400 Franciscus; 1412, 21 VIII, Ivo Nerotius Venceslaus; 1434, 11 VIII, Hugo OSD; 1518, 26 V, Albertus.

314
 Sqq. in partibus: 1616 Philipp Stanislaus amot. (!); 1690 Albertus Thaddaei OSD, поч. 2 XI 1692; 1724, 11 V, Nicol. Stanislaus OSFr.; 1743,
23 IX, Ant. Becich; 1757, 18 XII, Nic. Pugliensis фр. paryзанец. За Станислав срв. Gundulić, цит. съч., Schmitt, II, стр. 281. О. Е.
Fermendžin, Prinos za životopis Gjurgja Kržanića, Starine, 18, 1886, стр. 210, бел. 1 пише, че fra Реtar, Boznjak iz miesta Soli – Tuzle
„dopo aver convertita е battezatta la maggior patee dei Pauliani che habitano le ripe del Danubis. . . passò а meglior vita“ (1623). Relatione
della chiesa di Bulgaria 1626. (Arkiv Aracelitanski). Gundulić и Banduri погрешно твърдят че ги покръстил Филип Станиславов; Филип
станал каноник през 1648 г., 6 август (Vallicelit, Cod. mss., I, стр. 60), следователно след 20 години. Starine, 18, стр. 108: в Римския
илир. хоспитал през 1638 г. бил Petr Perčević, pobratim. Gosti: 1580 Giorgio Andrievich d’Andrinopoli, 1610 Stanislav Popovicos da
Soffia, Gio Battosta Imperial (?), 1625 Gion. Shipanovich е Giovanni suo figl. da Soffia, 1627 Filipp Stanislavich da Nicopoli, 1628 Pietro
Nicholich da Bulgaria.]
1319 Най-старите надгробни камъни на пловдивските павликяни се отнасят към 1784 г. Григорович, Пут., стр. 167. Riccaut, (1665),
Hist. de l’empire Ottoman, Amsterdam, 1672, стр. 711. Heerstrasse, стр. 74, 79, 95, 156.
1320 Записка на свещеник Стефан Гаспари. Дринов, цит. съч. Макушев, Итал. архивы, II, стр. 85.
1321 Издадени са от фонда „Св. Вячеслав“, основан през 1669 г. J. Jireček, Rozpravy z oboru hist. filol а lit. (Виена, 1860), стр. 23.
1322 Вилхелм Тирски в разказа си за пътешествието си в Цариград през 1168 г. (І. XX, Гл. 4) споменава „Justinianam primam, quae
vulgo hodie dicitur Acreda“. Досега още обикновено смятат учения архиепископ Димитър Хоматиан за автор на това отъждествяване
на Охрид с Първа Юстиниянова църква. За охридската църква вж. трудовете по църковна история на Zachariae, на Голубински и на
Дринов. [Вилхелм Тирски, XX, 4: iuxtam illam antiquam et domini felicissimi et invictissimi et prudentis Augusti patriam, domini Justiniani
civitatem, videlicet Justinianam primam, quae vulgo hodie dicitur Acreda (l. Achrida). Tafel, Sym. crit., I, стр. 50. Legrand, Une bulle inédite
de Gabriel, patriarche d’Achride, Revue des études grecques, V, 1891, стр. 182. През 1587 г. Гавриил пристигнал от Прага в Тюбинген
(Crusius, немските анали) и заминал по-нататък за Рим. Булата е от парижки ръкопис, споменава се Йеремия, прилепски митропо-
лит. Legrand на стр. 188 казва, че за Гавриил има само един документ у Hurmuzaki, Doç.,ïII, 2, стр. 383. Гавриил липсва и в Oriens
christ., както и у Димица. В списъка на новите мъченици 1492–1811 г. у Sathas, Bibl. graeca, III, в 1515 г., 11 февруари София,
Georgios ὁ Σέρβος, през 1659 г. Гавриил архиепископ на Сърбия, през 1802 г. Лазар Βούλγαρος, Иван Βούλγαρος’.]
1323 V. Grigorović, Svědectvi o slovanskych apoštolich v Ochride, Časopis česk. musea, 1847, I, стр. 514.
1324 Списък на архиепископите у Голубинский, стр. 123 и сл. Ще забележа само, че Зосима (стр. 134) е бил в 1669 г., когато е превзет
Гирит (Крит), а не в XV в.
1325 В XVII в. към Охрид са се числели осем митрополии (Кастория, Воден, Корча, Битоля, Струмица, Гревено, Берат, Дурацо и
Валона) и седем епископства (Молесхос, Преспа, Гора при Охрид, Спатия при Берат, Дебър, Мъглен, Сисания с Шатиста). В нача-
лото на XVIII в. много епархии били слети, напр. Молесхос и Мъглен; наново е образувана Велеската епархия. Подписът на архи-
епископа бил зелен. В славянските грамоти той сам се нарича още „архиепископ сръбски“.
1326 Издадените от румънските князе славянски грамоти, чийто език е силно повлиян от румънския, са събрани от Венелин, Влахо-
болгарския грамоты, СПб, 1840, и от Bogdan Petriceicu-Hâjdeu, Archiva istorica a României, I–411, Bucuresci, 1865–1867.
1327 Пруският посланик Gaffon в 1779 г. ето как описва Фенер: Le quartier est la demeure, de ce qu’on appelle la noblesse grecque, qui
vivent tous aux dépens des princes de Moldavie et de Valachie. C’est une université de toutes les scélératesses et il n’existe pas encore assez
riche, pour donner des noms à toutes celles qui s’y commettent. Le fils у apprend de bonne heure à assassiner si adroitement son père pour
quelque argent, qu’il ne serait être poursuivi. Les intrigues, les cabales, Phypocrisie, la trahison, la perfidie, surtout l’art d’extorquer de
l’argent de toutes mains у sont enseignés méthodiquement. Zinkeisen, VI, стр. 252. [Вж. Crusius, Turcograecia. Стр. 341. Зеленият подпис
на Софроний Охридски. Стр. 22, 127. Наследникът на Симеон Трапезундски, който се оттеглил в μονῇ τοῦ Στενιμάχου, Дионисий,
филипополски митрополит, в милост у кира Мария, μητρυία αὐϑέντου (султ.), обаче свален, отишъл в μονῇ τῆς Κοσινίτζης при
Καβάλα (стр. 129). Стр. 13. Цариград наново колонизиран от Агатопол, Месемврия, Селимврия, Панад, Одрин и т.н. Стр. 153.
Ἰερεμίας μητρ. Σοϕίας, деветнайсети патриарх, два пъти в началото на XVI в.; стр. 156 за турските заповеди досежно затварянето
на черквите; там се споменава и Дим. Кантакузин (стр. 158). Стр. 128. Славянски подпис „Смѣрени епископ мes(sic)eнку подопи-
сах“. Стр. 228. Писмо на Партений Софийски до римския император за наследството на търговеца Марко. Стр. 229. Българите
според Герлах били barbari, male vesliti, нямат homines nobiles, нито ὡραίας γυναῖκας. Nota bene: основно да се прегледа.]
1328 Маркевич, Юрий Крижанич, Варшава, 1876, стр.114. Крижанич сам е бил в Цариград около 1655 г. [Гръцкото духовенство:
според Герлах и не знаят старогръцки (стр. 114 б), само трима учени (стр. 119), епископи за пари (стр. 52 б), митрополит занаятчия
(стр. 99), пиянството на митрополитите (стр. 103 а), купуване на духовните санове (стр. 211), развала (стр. 212), пиянството в пат-
риаршията (стр. 366), Кантакузин продава епархии (стр. 367), пътуване с еничарите (стр. 248), жажда за злато (стр. 477), сводни-
чество (стр. 396). Селим II през 1569 г. конфискувал всички доходи на християнските черкви в цялото царство, гръцки и арменски,
освен в Цариград, Одрин и Бруса; по-късно било само позволено наново да ги откупят, което не било възможно поради липса на
пари. Zinkeisen, 3, стр. 365. Крижанич през 1650 г. (Starine, 18, стр. 225) говори, че в Bulgaria et Albania due metropoliti, Ocrida et
Pecchi имат incirca 40 vescovi. Трябва да се напише нещо за тях in lingua loro (следователно на славянски), толкова повече, че през
1644 г. в Москва е печатано съчинение против латините (може би на Петър Могила, киевски митрополит в 1645 г.). „Et а comporie
in lingua latina e greca si trovano molti habili. Io mi pigliarci la parte di interpretarle per li sud. Moscoviti е Bulgari.“ Юрий Крижанич
казва в своята „Политика“, довършена в Тоболск през 1664 г.: Задунайски Словенцы (Болгары, Сербн и Херваты) уже давно есуть
згубили не лихо кралевство, но и силу всю, и язык и весь разум, тако да уже и не разумеют, что есть честь или преценба, и не
думают об ней; и сами от себе никако ся могут помочь: но изванка им есть потребна, да беху могли опят на ноги повстать, и в число
народов ся поставить (Маркевич, стр. 103). Той е ревностен неприятел на гърците: те искат да завладеят сръбската метрополия,
след това да скарат русите с българите и поляците, наричат българите не-човеци (Βουλγάρος ἀπάνϑρωπος) и славяните изобщо
варвари и роби. Самият Крижанич е бил около 1652–1655 г. в Цариград и се запознал там с много гръцки учени. Прекрасен познавач
на гръцки език (Маркевич, стр. 114). За българския език. У Болгар нист чего искат: тако бо тамо језик јесt изгубльен, да му једва
слид остајет (пак там, стр. 164). В-к „Марица“ от 1878 г., 8 септември, бр. 13, стр. 7, стълбец 3: родоският митрополит има набед-
реник (epigonation), везан със сребро, Иисус Христос изважда Адам и Ева от пъкъла, наоколо 4 евангелисти с гръцки надпис: „На
Негово Блаженство Перво-Юстинянски-Охридски всея Болгарии Архиеп. Г-ну Григорию от град Търново. В лето .аψв. (1702) дар
от светлейша домно Евфросина.“]

315
1329 Hopf, 86, стр. 189.
1330 Д. Филипидес е съставил на гръцки география и история на Румъния (Лайпциг, 1861), а Фотино – история на румънските земи
(Виена, 1818, 3 тома).
1331 Актът за отричането на Арсений е напечатан в Гласник, VIII. За последните дни на Арсений вж. Български книжици, 1860, стр.
139. Срв. също и Голубински. [За унищожаването на Охридската патриаршия Echo des Balkans, №1, на последната страница под-
робности, и №2.]
1332 [Годината 1595. V. V. Тоmеk, О nepokojích stavovských I. Bouře sedmihradské, Časopis čes. musea, 1854. През 1581 г. се възкачил
на престола Сигизмунд Батори. Alfonso Corriglio SJ му бил изповедник.]
1333 За записката на Джорджич вж. Макушев, Болгария под турецким владычеством в XV и XVI вв., ЖМНПр, Х1,XIII. Срв. Дринов,
Период. сп., I, стр. 44, 59. Ходът на българското въстание през 1595 г. е изложен подробно в едно писмо на Джорджич; един препис
от това писмо, още неиздаден, има у Дринов. Латинските и гръцките разкази за войводата Михаил вж. у Р. Ilarianu, Tesaurulu I.
(Walter, 1599; Bisselius, 1675; de Thou, 1614; хроника в стихове на гърка Ставрин, 1601). Срв. Tomek, Bouře sedmihradské, Časopis
česk. musea, 1854. Мијатовић, Шта je желео и радио српски народ у ХVII веку, Годишњица Николе Чупича, I, 1877, стр. 80 и сл.
Раичь, История на сърбите, IV, стр. 58, смесил Баба Новак с Новак Дебелич, герой от народните песни, познати и на Дерншвам
(1553).
1334 [През 1593 т. Австро-турската война. Траяла 14 години. Великият везир Синан обсадил Веспрем и превзел Палата, нищо повече.
Corriglio бил изпратен при императора и папата. През 1594 г. папа Климент VIII изпратил пратеник в Седмиградско. Corriglio при
папата и императора. Преговорите с Арон Молдавски и Михаил Влашки, дори подстрекавали и сърбите. Успехите на императора
в Северна Унгария. Матей обсадил Гран (Esztergom). Сеймът в Торда – решило се само болярството да бъде готово. Сърбите прев-
зели Бечкерек и други крепости; Сигмунд им изпратил своя пълководец Мойсей Секел. Пратеникът на императора Давид Унгнад
в Седмиградско да го подбуди за война. Три недели след Тордския сейм в Белград – oгнената реч на Сигмунд. Там били и неговите
братовчеди. Между това Бечкерек бил обсаден, сърбите разбити, само Дачад бил обсаден от Сигмунд. Синан в Унгария – импера-
торските войски се оттеглили към Комарн. Седмиградските боляри се обявили против Сигмунд и неговите планове. Революция.
Най-после с хитрост били пленени в Калош и наказани със смърт. На 19 септември Раб бил превзет от турците На 13 ноември
1594 г. бил сключен договор между Седмиградско, Влашко и Молдова. Върховното господство на Батори. На 11 януари 1595 г.
Сигмунд изпратил пратеници в Прага. На 28 януари бил сключен съюз. Били подписани договори. В съюза влезли и княжествата
Влашко и Молдава. Вече през октомври 1594 г. хайдутите на Сигмунд отнели на Синан няколко дунавски кораба. Сражения в
Банат. През зимата седмиградчани, власи и молдавци минали през замръзналия Дунав, ограбили страната, превзели дунавските
градове и крепости. Михаил и неговият началник на унгарските наемници Алберт Кирали победили на 5 февруари 1595 г. Хасан
паша. А между това Арон Молдавски възпирал татарите. Германската империя изпращала военна помощ, също и папата, и итали-
анските князе; испанският двор давал пари и водил морска guerilla; имало надежда, че и венецианците ще се притекат на помощ;
папата и императорът изпратили пратеници и в Москва. Споровете с Полша, изпратени пратеници при Сигизмунд III, полските
интриги в Молдавия, Арон бил свален от седмиградчани и на негово място поставен Стефан Ризван (през май). Великият везир
Ферхад бил разбит от Михаил на българска земя при Никопол. Ферхад бил свален на 7 юли. Синан е наново велик везир. Щастли-
вите сражения на седмиградчани в Банат. Императорската войска обсадила Гран (Esztergom), който се предал. Тогава паднали и
Вишеград, и Вацов. Синан на 17 август 1595 г. потеглил от Цариград, на 23 август преминал Дунава при Гюргево и се отправил
след Михаил и Кирали. На 24 август станал боят при блатата и горите при Калугерени. Ала на 26 август Синан бил при Букурещ и
оттам потеглил за Търговище. Михаил се оттеглил в Карпатите. Походът на Сигмунд с 24 000 секели и 1600 силезски тежки ездачи
под водителството на Алб. Райбиц, изпратени от императора, флорентински италианци, водени от Силвио Пиколомини, няколкос-
тотин казаци, наети от императора. Поляци нахлули в Молдавия и настанили тук новия воевода Еремия Могила. На границата
Сигмунд имал 20 000 души конница и 32 000 пехота. На 15 октомври към него се присъединил при Дъмбовица и влашкият воевода
Михаил. Великият везир чакал в Търговище татарите; те обаче били задържани от русите. Синан се връща назад. Търговище било
запалено от седмиградчани и превзето. Букурещ бил опразнен. Синан се прехвърлил оттатък Дунава. На 27 октомври Гюргево било
превзето с атака. На 31 октомври Сигмунд се върнал назад. Той бил наречен новият Хуниад или Скандербег. Обаче се случило
нещастие. Рисван бил поразен от поляците, пленен и мъчен. Сигмунд също там бил поразен. Секелите се разбунтували. На Коледа
1595 г. Сигмунд се отправил за Прага, където стигнал на 4 февруари 1596 г. Между това получил известия за страшното въстание
на секелите в Седмиградско. На 26 октомври 1596 г. Сигмунд и ерцхерцог Максимилиан били разбити от Мохамед III при Керес-
теш, близо до Ягер. През 1597 г. той наново заминал за Прага. Михаил (стр. 589) събрал войска от румъни, сърби, българи, поляци,
казаци, унгарски хайдути и седмиградски наемници. През 1599 г. нахлул в Седмиградско през Бозкия проход. Между това начал-
никът на хайдутите Баба Новак, българин, минал през прохода Червената кула и се събрали при Сибин. На 28 октомври станало
сражението между Сибин и Салемберк. Разбунтуване на румънските и секелските селяни. През 1600 г. Михаил превзел Молдавия.
Обаче през 1600 г. Баба Новак (стр. 599) бил изпратен със сигурен съпровод като пратеник на Михаил при седмиградските боляри,
който по подстрекателство на техния главатар Стефан Чаки бил нападнат от разярените боляри, безсрамно измъчван и изгорен на
площада в Торда. На 18 септември Михаил бил разбит от Баста и болярите при Мирисло близо до Торда в Марош. Молдава била
заета от поляците. Михаил след това с помощта на императора нахлул в Седмиградско. На 19 август 1601 г. бил убит в Торда. В.
Walter de Michaele. 1599 г. Според официалното известие, получено през 1597 г. в Търговище от канцлера. През 1593 (4) г. Синан
паша нищо не свършил. Войната траяла 14 години. Същата година през ноември Михаил разсякъл 2000 еничари с помощта на
унгарците. На 15 същия месец опожарил Dziurdzouvam; върнал се в Букурещ. Един емир бил смазан после в Букурещ. През декем-
ври Алб. Кирали унищожил отворения град Флоч, по средата между Никопол и Русчук, откъдето турците минавали през замръзна-
лия Дунав да пленяват. През 1594 (5) г., през януари Кирали ударил на Хърсово, ограбил града, крепостта се държала. След това
оплячкосали и опожарили Дръстер, седалище на санджак бега, голям и хубав град, прочут с търговията си През февруари турската
войска била разбита при Станещи пред Гюргево. Михаил нападнал Русчук, който бил по-голям от Братислав, без стени. Населени-
ето и от двата пола било избито, градът бил обърнат на пепелище. Огромна плячка – копринени материи и други одежди. Arx се
запазила. Михаил се върнал назад. Кирали с унгарци, казаци, власи опожарил Свищов, Оряхово, така също и Червена вода, Разград,
Баба, Облочица и Исмаил – през август 1597 г. авторът с полското пратеничество видял развалините. След това бил превзет през

316
 замръзналата река и Тутракан (без крепост). На 30 февруари потеглил към Браила и го превзел. След това бил превзет и Никопол,
най-големият и най-богатият град, само на 5 дни път от София. Опитът с Бдин (sic) не сполучил. Синан през 1594 (5) г. със 180 000
войска потеглил срещу Гюргево. На 13 (?) август победил при Калугерени. Християните възлизали на 16 000 души. Сигмунд Ба-
тори. Нови боеве. Сражението при Дунава през септември 1595 г. рус. През зимата на 1595/1596 г. няколко хиляди минали през
Дунава Плевен ampla civitas бил нападнат и опожарен, praecipui et ditrissimi Michael Oglu uxorem със сина си и дъщеря си били
пленени, била откупена от мъжа си за 500 000 зл. През ноември 1596 г. Михаил нападнал Никопол с 12 000 души. Завързал се бой.
Крепостта се запазила. През 1597 г. въстанали сърбите. Пратеници във Влашко (Walter ги видял). През юни били при Кладово и
два дни след това революцията на Wasschicz. Bisselius 1675. Сигмунд Батори, Скендербег redivivus. Пише за опустошението на
Бодун, Wacrad, Плевен, Флорентин, Оряхово, Никопол и повече от 100 села (nota bene) 16 000 българи се преселили.]
1335 [Парчевич. Archivio generale di Venezia. 1650, 6 VII. Don Pietro Parcevich Sacerdote Bulgaro дошъл alle porte dell’eccelentissimo
collegio, предал на секретаря писмата, които веднага били връчени на Съвета на десетте. Питали го иска ли аудиенция; той отгово-
рил, че е неопитен досежно града и обичаите на властта – отседнал в гостилницата на Риалто, препоръчал се на общественото
милосърдие. Казали му да се представи на другия ден. Писма: А. 1649, 18 XII. Tergovišt in Moldavia (лат.). Franciscus Markanic
gubernator. Consanguineus на Петър. Трябвало да замине с него, за да опише положението на тези царства, да познава добре и
турците. Ала сега in his terris officialis, qui debet semper praesens esse et causas solvere, Turcas quoque recipere, заминаването му би
било подозрително. Ала в съгласие с един влашки княз изпратили Петър, in negotio expertum; този княз с избрана войска са готови,
чакат subsidium на венецианците и венецианското щастие. Oriens е в ръцете на венецианците – rep. „populum a servitutis iugo liberat“
В. 1649, 18 XII. Tergovišt. Петър Деодат, софийски архиепископ. Orientis regna, ut antiquam possent lucentem mirari lucem, изпратили
при католишките владетели за commiseratio. Многократно обещавали subiectionem, само освобождение а tanta tyrannide, et antiquae
vindicare ditioni. Тежко било тогава – императорът бил във война с шведите и с други неприятелски църкви, а турската мощ била
голяма. Преди две години българите с влашкия Матей (Бесараба, 1633–1654) наново молили Владислав IV; големият страх на мо-
хамеданите от Владислав, а и турците се заети срещу венецианците. Владислав като лъв се заловил за това дело, оставало само да
нахлуе в Ориента – безсмъртна корона, но той умрял. Сега след две години unanimi consensu изпращат при Казимир IV същия Петър
Парчевич (nota bene), български свещеник, който е бил при Владислав, с писма, защото сега е време. Също и при Фердинанд III,
нека поне Budensem vizirium reprimat et coerceat, и към венецианската република. Vires Turcae в тези краища exhaustae, ipsi inter se
confusi, nullus ordo, magnus timor. Молят сената за помощ – nos aliquando liberos а tanto iugo ecclesiae Dei redere ac Mundo. C. 1650,
21 VI. Giovanni Battista Viscomte от Виена. На италиански. Някакъв деловодител на полския края, на полска служба. D. 1650, 21 VI.
Виенският посланик Nic. Sagredo препоръчва Парчевич, секретар на софийския български архиепископ. За самата работа вече пи-
сал. Е. 1649, 18 XII. Trgovište in Moldavia. Humilissimi et devotissimi Signori populi di Bulgaria (на италиански). Popoli del già fecondo
regno di Bulgaria con le barbe bianche, con il саро canuto, con il dorso dalla tirannia incurvato, con li occhi incavati, con le forze debili.
Молят за помощ срещу тираните. Преди две и повече години се обърнали към Владислав – той познавал копнежа на християните,
в съюз бил с Матей влашки, който имал готова войска. Турция била изтощена, имали известия за победата на венецианците. Щял
да изпълни молбата му, но починал. Народът изпраща Парчевич при крал Казимир, при императора, при венецианците... „vogli il
felicissimo suo successo proseguire, et il leone di Bulgaria adormito eccitare“ (nota bene), respirat enim adhuc, quamvis tctiliter non spiret.
Молят републиката – liberarlo е restutuirlo alla pristina libertà (Archiv f. öst. Geschichte, 59, стр. 492). На 7 юли 1650 г. се състояла
аудиенция, четено било неговото изложение. Преди три години бил изпратен от водачите на Ориента и княз Матей влашки при
полския крал Владислав – бил случай, най-сгодното време. Владислав с голяма готовност приел, но починал. II popolo eccitato е
animato per liberarsi di nuovo, mi spedirno con il consenso di sopradetto principe, при крал Казимир – зарадвало го, но бил изпратен с
писма на полския крал при император Фердинанд III и при венецианския посланик. Целият Ориент чака освобождение от венеци-
анците и полския император. Дожът Franc. da Molino (1646–1655) отговорил приветливо. Ще се вземе под внимание. На 9 юли
1650 г. съобщението на Парчевич било предадено на collegium, delli movimenti е torbolenze fatti nell’Oriente per acquistar la libertà
antiqua. Преди 20 години (nota bene) във времето на Фердинанд II (1619–1637) и Сигизмунд III Полски (1587–1632) целият Ориент
е maxime il gran regno di Bulgaria, много притеснени dal insoportabile giogo del Turco, изпратили пратеници при тях за помощ. Те
били католици. За да не се отчайва населението, императорът изпратил покрай други работи 15 bellicose insegne di color celestino
(nota bene), които досега се пазили тайно в страната. Ала между това Густав Адолф и императорът зарязал Ориента. Сега насе-
лението вижда как турските сили са разнебитени от войната с Венеция. Стремеж към революция. Влашкият Матей е глава на дви-
жението, избран per il principe del’Oriente, ако работата успее. Ала в боя да не разруши loci principali de Bulgaria, да възнагради
главатарите на въстанието, това са условията. Матей го изпратил след това при Владислав, който бил страшилище за турците.
Молдавският Василий му бил неприятел. Изпратил Парчевич и при венецианците, и при княза с един францисканец в турско об-
лекло, с писма за Полша, много затруднения по пътя, аудиенция, писма, планове за турската мощ. Владислав nota bene. Неговите
военни приготовления. Изпратил ги назад при населението, като не ги оставил да отидат във Венеция. Дал им своя лик във военно
облекло, голямо червено знаме di veluto c кръст и надпис: „Vendica gloriam tuam“, пръстен, обредно одеяние. При последната ауди-
енция присъствала и кралицата (Мария Гонзага от Мантуа и Монтферат), тя била във възторг от това. Въодушевението на краля и
сенаторите. И сега кралицата мислила за тази война (сега съпруга на Казимир). С писмо от Владислав върнал се при Матей, който,
бидейки старец, от радост подмладял. Заминал за България, за да съобщи това на всички alli capi della natione. Католици и схизма-
тици са напълно единодушни. Старият страх бил отхвърлен. Броят на турците се намалява, а броят на нашите се увеличава. Стра-
хът от Владислав. Ала Владислав умрял и на всичко се турило край. Две години планът се пазил в тайна. Населението било възбу-
дено от първото движение. Направили опит impatiente за свобода, precipitamente. И веднага се противопоставил на турците в места,
където след смъртта на Владислав пак придобил своята храброст. Ала Деодат, согопа di quelle Patrie, prudentissimo pastore, работел
sedandoil tumulto – нека почакаме, какво ще стане с Полша, ma quei, tutta via ardenti spingevano, che sifacesse la ribellione, и щеше да
избухне, ако Деодат с alcuni principali не бил заминал за Търговище при Матей. Матей го изпратил при Парчевич в Молдавия, а
след това и при Казимир, при императора и при венецианците. Във Варшава се представил на канцлера Осолински, във Варшава
дошъл и Казимир, съобщил плана на сенаторите, на другия ден аудиенция, продължение на братовото дело. Поименува лицата,
които били за този план. Казимир изпратил Парчевич във Виена при императора и при венецианския посланик. Императорът при
аудиенцията му казал, че „haver compassione granr de a quel popolo“, но че сега било невъзможно да се воюва с турците. Ала ще

317
изчака останалите князе, особено венецианците. Императорът изпратил два полка в Унгария. Императорът преговарял с испанския
посланик, който много се застъпвал за тази работа, и венецианския. Парчевич говори и за разпространението на католицизма. Тур-
ската сила била по-малка, отколкото се мисли. Имало голямо движение в собствената му страна и големи загуби през последните
6 години. Никога не било по-сгодно времето да се отнеме от турците. Иска да замине за Рим, там го чакал някой, когото той ще
изпрати през Дубровник в България, и quei signori е capi d’oriente. Той ще се върне обратно при императора и в Полша. Моли да
се пази всичко в тайна. – 1650, 12.VII. Pregadi. Al governatore di Bulgaria. Парчевич изложил положението на народите. Републиката
желае тяхната свобода. Венецианците тъкмо воюват и могат да привлекат турските сили. Обещават да се застъпят пред князете.
1650, 12.VII. Прегади до Деодат. Одобряват стремежите за освобождение. Ще бъдат подпомогнати във войната с османците и ще
се застъпят пред князете. Нека запази ентусиазма у населението. 1650, 12.VII. На Парчевич това било прочетено в колегията. Eadem.
Помощ (на Парчевич били дадени при заминаването му 30 сребърни scudi и 100 sc.). 1650, 13 VII. Свършило се. Той искал препоръка
да бъде изпратен в Рим. Предал мемоар, с който се препоръчва о. Бернардин Задерски за вакантното епископско място в България
(през 1650 г. имало две), Achrida, residentia anticamente delli Imperatori и Марцианопол (ами Bandin?). В България няма способен
човек – Бернардин е венециански поданик. Познава страната, понеже е бил visitator, знае езици. Пък и на републиката ще бъде
полезен за кореспондиране. Искал препоръка за венецианския посланик, за да бъде бързо отправен в пропагандата. Деодат искал
да го изпрати по визитация. 1655 г. Парчевич е пратеник при Фердинанд III. Учен, красноречив, comitas, sagacitas, maiestas, говорел
гръцки, латински, италиански, български, влашки, арменски. Братя Павел и Михаил. Внуци на Иван Гьонович. Павел в хрониките
и документите от 1668 г. (вече починал). Генеалогията от Гьони до Парчевич е неясна. Julian Peiaćević: Peter Freiherr von Parčević,
роден в Кипровец около 1614 г., 11-годишен станал възпитаник на lauret. Collegium (в Лорето), където прекарал 7 години, след това
заминал за Рим, тук получил титлата доктор по теология, подир което бил ръкоположен за свещеник от Петър Деодат II, софийски
архиепископ, около 1643/1644 г., веднага заминал с Бандин за Молдова, където останал 12 години като мисионер, на 3 февруари
1656 г. бил възведен за архиепископ Марцианополски, през 1655/1656 г. бил при Фердинанд III и Казимир и Хмелнинки, съветник
на Фердинанд III и Леополд I, на 7 май 1668 г. бил назначен за апостолски викарий и администратор в Молдава, на 10 юли 1668 г.
диплом. на Леополд, през 1670–1673 г. в Бакау, през май 1674 г. в Рим, където и умрял на 23 юли. Kurz, вж. Pej., MS, I, стр. 138. 2
юли 1670 г. Urk. detto Csik (Секелско в Седмиградско). Парчевичова грамота за Баковския манастир на средешкия архиепископ,
първоначално бил основан от Маргарита, съпруга на молдавския княз, дъщеря на седмиградския княз. Той имал внук Marcus. Detto
писмо от 12 юли 1670 г. на Парчевич до пропагандата. За завръщане на католиците към църквата, с позволението на князете и
епископите схизматици. Училища за 3–4 момчета! Народът иска местни свещеници, clamat contra Polonos. Необходимо е възстано-
вяването на Баковския манастир. Католиците в Молдава са Hungari, затова трябва да се изпратят францисканци от Csik. В Csik и
fratres Armeni (важно е да се спечелят и молдавските арменци) и Vallachi. Три години откак Парчевич е дошъл от Виена тук. На 12
юли назначил Taploczау (II, стр. 275, баща му арменец, майка му унгарка) за свой архиепископски наместник. Парчевич постоянно
боледува. На 10 март 1673 г. лично отива при полския крал и в Рим. Taploczay е генерален викарий, а по-късно апостолски викарий,
умира през 1678 г. От 1657 г. писмо на Фердинанд. Старият герб, привилегиите изгорели в турските войни. През 1668 г. потвърдени
от Леополд. Гербовете и привилегиите от унгарските и българските крале. Потвърждението им през 1712 г. от Карл VI. Пратени-
чество. Срв. Костомаров, Соловьев. Виенският държавен архив. На 14 януари 1657 г. Фердинанд III дава пълномощие на Парчевич
да преговаря с Хмелницки, инструкция. Мир между Полша и казаците, тайно, мълчаливо. Шифри. Доклад на Парчевич от Ярослав
от 8 февруари 1657 г. на италиански. Искал да замине за Лвов, но войската на Ракоци обсаждала града. Писмо на Хмелницки от 18
април 1657 г. от Чихирин (Чигирин). Радва се за миролюбието на императора и пр. Останалото устно (на латински). На 2 април
1657 г. Фердинанд умира. На 19 май Леополд дава пълна власт на Парчевич, кредитив за Хмелницки, рескрипт на Парчевич, инст-
рукция. На 4 юни императорски кредитив на младия Георги Хмелницки Богдан умира на 25 август), нов рескрипт, ново пълномо-
щие. Парчевичата релация от 30 юни 1657 г. от Лвов (на латински). Писал досега само от Ярослав. Невъзможно е да пише. Страната
е пълна с борби. Най-после ad illam re et nomine barbaram Cosacorum Ucrainam. Изпраща своя секретар Христофор Марианович.
Efferatus leo. Три месеца е задържан там. Indomita hac ursa tot victoriis insolescens. За пратеничеството ще разправи секретарят. Той
е тежко болен, лекарите го задържат в Лвов. Писмата намерил тепърва тук и изпратил препис от новия кредитив на Хмелницки.
Молба на Марианович (турски тълмач, прокуратор на Босна) до полския крал (на латински). 7 август 1657 г. Донесение на Мариа-
нович до Леополд I. Пътували през Унгария, Спиш, сняг и студ. Парчевич го тресяло. Стигнали в град Буз. Там бил кап. Войницки,
който някога бил изпратен като полски пратеник при императора, но не получили никаква помощ. Заминали за Ланцут, страшно
пренощуване. Ярослав йезуитите, княз Любомирски – съобщение за Лвов. По-нататъшният път. Нямало хора, нито храна, скъпотия,
студ, трупове и глави по пътя. Стигнали в Скала. Разболели се от студ. По околни пътища тръгнали нататък. Дълговете им у ар-
менците възлезли до 6000 зл. Стигнали в крепостта Дубно. По-нататък степ – всичко разграбено от московци, казаци и татари.
Запустелият град Kerstus; казашкият град на Брусилова. Тръгнали по-нататък (поименувани са селищата). Херлин – обикновената
резиденция на Хмелницки. Аудиенцията в крепостта Собота. Множество пратеници. Голямата приветливост на Хмелницки и на
казаците. Парчевич е болен. Връщане. Ала по пътя били задържани. Парчевич едва не умирал. Марианович заминал за Киев. Недо-
разумението. Екскортът. В Лвов Парчевич е в доминиканския манастир болен. Марианович на 20 юни заминал при полския крал,
на 11 юли – за Виена. На 15 август бил в Прага, където написал релацията. На 18 август 1661 г. Парчевич пише на император
Леополд. След 5 години работата все още не била уредена. Писмо propagandae fidei до Виенската нунциатура за Парчевич. Живо-
топис (до смъртта му). Той не искал да бъде марцианополски архиепископ, ами молдавски администратор, не се грижил за Марци-
анопол, дори и там не живял, con dispiacere della S. Congregatione. Умрял в голяма беднотия, бил погребан на разноски на импера-
тора. Парчевич пратеник при Хмелницки. Из „К. К. Hofkammerarchiv“ 23 документа, повечето финансови. На 23 септември 1656 г.
тукашната или унгарската канцелария в Прага му определила 100 #. От 23 ноември получен отговор, че не може да се плати. Още
през януари се е водела преписка за това. На 16 януари Парчевич дава разписка за 1 позлатен пахар, 3 малки часовника и 600 # за
дар на съпругата и сина на Хмелницки. Речта на Парчевич към Хмелницки (II, стр. 45). На 3 октомври 1657 г. е в Лвов. Дълговете
у арменците възлизат на 7536 зл. Разноските по пътуването му като пратеник възлизат на 10 334 (12 640 1/2) зл. Парчевич не могъл
нищо да получи. Неговата скръб във Виена detto 9 март 1658 г. Франкфурт, 3 май 1658 г. Леополдово писмо. Най-напред получил
за път 1500 фл., сега 2000 фл. за връщането му в Марцианопол, от унгарските доходи. Подробна сметка, 15 слуги. Дневник, II, л.
148 „weile er (Парчевич) der Cossäckhischen Sprach khûndtig“. В края на октомври Парчевич е в Прага. Камарата не вярвала за дълга

318
 от 6000 зл. у арменците. Унгарският канцлер предумал Парчевич да се откаже от него, но Марианович държал на своето. Nih lene
Марианович познавал арменците от Цариград, Лвовските, II, л. 167. И през 1650 г. във Виена в къщата му. Интересно писмо на
арменците. Лвов, 20 юли 1659 г. Писмо на Парчевич от 1660 г. до австрийския ерцхерцог Леополд (Вилхелм). Подписано от Пар-
чевич, Марианович и лвовските арменци. Още в 1663 г. дългът не бил платен. Той изглеждал твърде голям. През октомври 1668 г.
Парчевич искал да си замине за викариата, императорът му обещал 1000 фл. за път. Паспорт получил от Kriegsrath за него и 12
души с оръжие. – От 23 септември 1656 г. препоръка до полския крал, седмиградския княз, молдавския и влашкия воевода (II, стр.
213). Според това писмо искал да се върне. На 23 септември 1656 г. молил архиепископа на Гран (Esztergom) да приеме 2–3 бъл-
гарски младежи в йезуитските колегии (II, стр. 214). На 31 октомври 1656 г. молба за помощ. На 24 октомври 1656 г. Виена, Фер-
динанд III му дал 100 # за път. През 1662 г. Тома Тадич, пресбурски гражданин, който бил с Парчевич при казаците, моли унгарската
камара за подкрепа. Propaganda fidei. Парчевич Dominica Passionis на 3 февруари 1656 г. бил ръкоположен за архиепископ в Рим.
Пропагандата объркала марцианополската титла (няма град) с Молдавия. Върху това се води спор. Заминал на изток. Ала вече към
август 1656 г. е във Виена. От Виена често пишел на пропагандата, като се върнал от казаците, за Молдавия, но напразно. Епископът
от Оломоуц (Olmütz) му дал деканат на Морава, където имало много тайни еретици (II, стр. 237). Духовните лица, с които се сно-
шавал във Виена. Молдавският княз Григор Гика (1659– 1660, 1672–1673) във Виена, като exul, живеел у Парчевич и обърнат на
католик (Theiner, 2, стр. 150). Когато нунцият Спинола като кардинал заминал за Рим, Парчевич останал за викарий на Молдавия.
В Молдавия прекарал 6 години. Беднотия, обработвал земя. Посещението на полските баковски епископи. Тиранията на князете.
Нахлуването на татарите. Коринтският архиепископ пише на 29.I.1670 г. на пропагандата по италиански от Варшава. Парчевич бил
там, за черковните paramenta (одежди), отнесени от епископа. Ала уж от молдавския княз прибрани в държавните неща. Прекалявал
уж с беднотията си. Парчевич пише до пропагандата от Баков на 26 февруари 1670 г. за помощ. Нямал нито потир, нито одежди. За
книги, особено по научни диспути. Второ писмо detto. Коринтският архиепископ от Варшава на 17.V.1670 г. пише, че Парчевич на
26 фувруари не бил в Баков, но може би в Лвов. Парчевич пише на коринтския архиепископ от Баков на 16.VII.1670 г. за помощ.
Парчевич пише на конгрегацията на 22.VII.1670 г., че е болен. Трябват сътрудници. При него бил Топлоцай. Наводнения, глад,
болести. Парчевич до пропагандата през 1671 г. Описва мизерията на черквата и своето духовно управление. Парчевич до варшав-
ския нунций на 7.III.1671 г. За седмиградските францисканци. Католиците в Молдавия били унгарци. Тези францисканци знаели и
румънски. В провинцията имало 8 енорийски свещеници, 3 да освещават, 2 мисионерски манастира, 1 францискански, останалите
S. J. Тиранията на княза, хората бягали във Влашко, Русия, Седмиградско, Турция. При него били Топлочай и францисканецът
Дервента, бошняк (Theiner 2, стр. 212). Без известия за света (nota bene). Парчевич до пропагандата на 26.IV.1671 г. За католичес-
кото духовенство тук. Барони студенти във Венеция, Полша, Рим. Парчевич на 26.IV.1671 г. пише на нунция във Варшава за помощ
и за Топлоцай. Парчевич на 3.XII.1671 г. пише от Яш. Бил повикан от населението в Яш и Кутна в Яш. Жестокостта на молдавския
княз. Помощ. Пропагандата – това са само празни думи. Парчевич на 29 септември 1673 г. до папския нунций във Виена. Оттук са
споменатите по-горе биографически откъслеци. Продължение. Лани турците минали през Молдавия, Каменец бил превзет. Мол-
давия била опустошена. Князете Стефан Петрашко Молдавски (1672–1673) и Георги Гика (1672–1673, католик) изпратили Пар-
чевич при императора и папата. На 4.III.1673 г. Парчевич е още в Баков, като назначил Топлоцай за молдавски генерален викарий.
Всичко това сам понесъл в своята със слама покрита дива колиба. Турците 6 месеца държали страната. Неговото отчаяние. Неговите
несъгласия с църквата. Виенският нунций пише до пропагандата на 26 ноември 1673 г., че Парчевич се произнася непочтително за
светия престол, особено за монсеньор Ranucci. Парчевич до пропагандата на 9.XII.1673 г. Венеция (II, стр. 345). Тайно пратеничес-
тво от изток. Пак там, до префекта на конгрегацията. От името на източните князе и народи. Писма на князете. Говори с голяма
скръб за себе си, съкрушен от старост и неволи. Неговата цел в живота (II, стр. 351). Парчевич eidem на 19.1.1674 г. Венеция. Болен.
Победата на Собйески при Хочим на 11.XI.1673 г. Говори за освобождението на Заддунавско, vaste provincie della Bulgaria e del Mar
nero...! Християнството е готово да въстане. Юначеството на поляци и румъни. За своя гаснещ живот. През май 1674 г. пристигнал
в Рим (I, стр. 439, 440). Починал на 13. VII. 1674 г. Венеция. Archivio generale. Esposizione principi filza №8. 10 ноември 1673 г.
Свещеникът дошъл при секретаря, никакво известие от виенския пратеник, искал да бъде свободен, пратеник на Влашко и Молда-
вия. 5 декември. Парчевич в Ессell. Collegio, говорил. Меморандум. Отговорът на Sagredo. Писмото предадено на секретаря: мол-
давските и влашките князе и народите на Сърбия, България, Тракия и Македония са готови да се бият за извоюването на християн-
ската свобода, той е техен пратеник при християнските владетели, докато работите в Полша се разрешат, моли за помощ по море
и по суша, alla recupera de suoi legitimi regni. Дунавската венецианска търговия. Моли за венецианско знаме. Писмо на молдавския
Петър Стефан до венецианците. Яш, 20. III. 1673 г. Венецианският пратеник бил в Молдавия. Подканя към война. За превземането
наново на старите кралства. Писмо на молдавския генерал Хаббасиеско от 20.III.1673 г. Detto за войска. Писмо на софийския Петър
Деодат. Кипровец, 15.III.1673 г. Революция. Помощ. Щастлив случай. За трети път Парчевич е във Венеция по тази работа. Частни
молби. За помощ, за своите внуци. 1673, 7 декември. II Pregadi. Прочетено му, без копие. Дадени му 200 #. Благопожелания. Рим
(Pietro Mocenigo посланик). 30 юни 1674 г. Веднага отишъл при папата и при канцлера Алтиери – горещо се застъпял за християн-
ството. Стар и болен, но при всичко това направил много посещения у кардинали и посланици – въздействието на полската победа.
Рисуваше пред папата и кардиналите Отоманската империя като слаба, съставена от европейци християни и невойнствени ази-
атци. Последното поражение. Запустяване на страната. Трябва да се подбудят поляците към офанзива, да навлязат в Заддунавско,
в България. Инак Молдавия и Влашко ще пропаднат – турците имат претекст да ги преобърнат в пашалъци. Хвалел Собийески. Би
желал да се подтикнат и московците към тази работа, за титлата на царя, за пратеничество в Москва – владетелят е, казва, челове-
колюбив, приятел на чуждите народности. Всичко това разправил на папата. 7 юли. Полският посланик се съюзил с Парчевич да
подбуди правителството. В Рим липсва желание. Сплетните на варшавския нунций. 28 юли. Марцианополският архиепископ завър-
шил не своето дело, ами живота си. Неговото дело поел господин Мусини, предал акредитивните си писма, и т.н.]
1336 Венецианецът Соранцо (вж. Макушев, цит. съч.). [De Thou 1614. Михаил превзел Гюргево, Флоч, Хърсово, Силистра – победил
Синан при Хем (!), нахлувал близо до Виз. През 1595 г. две хиляди хайдути с расциани ненадейно опустошили София, през време
на чума. Михаил превзел Силистра, Браила, Исмаил, Гюргево – Нови град напразно бил обсаждан. Nota bene: имал военна помощ.
Nota bene: за въстанието на българските пастири и хайдути уж при София. Калугеренската битка. Хайдути нападнали Плевен, а
след това и Баба. Ставрин vestiarius 1601 г. Превземането на Русчук, Силистра, Варна, Баба, дори до Проват, Добрич, Загора
χάλασεν τοῦ πάσου. Плевен и Никопол, Враца и Видин. Сърбите и българите били с Михаил. Когато Михаил бил при Никопол и

319
 Видин, προσκύνησεν го ὅλη ἡ Βουλγαρία. Плановете на Михаил да владее в Сърбия, Добруджа, дори до Адриатика. Θρῆνος него.
Nota bene. През 1599 г. румънският пратеник говорил пред руските пратеници в Пълзен, че Михаил преследвал турците три дни
оттатък Дунава, едва ли не до Цариград. Мијатовић, Годишњица, I, стр. 65 (Ortelius 1665, Viridarium 1684). В началото на 1593 г.
турците били при Сисек. През юни 1594 г. сърбите били в Банат. В началото на 1595 г. били превзети Никопол, Свищов, Раова,
Разград, Силистра, Черна вода. Със съюзници Ђурађ Бранковић, сърбин с молдавска войска (Раичь, IV, стр. 58) и българина Новак
Дебелич слязъл уж от Балкана. И жените се заловили за оръжие. През март 1595 г. хайдути се явили в София. Ускоци в Клис.
Никшичи приготовлявали въстание в Албания, Епир, Скадър и Охрид, релацията у Макушев. Синан паша (nota bene: родно място)
на 27 април заповядал да изгорят мощите на св. Сава на Врачар.]
1337 Соловьев, История России, XIV, стр. 27, 55, 57.
1338 Много неиздадени документи за мисиите на Парчевич и за историята на Чипровци се пазят във виенския, венецианския и рим-
ския архив, а също и между фамилните книжа на графовете Пеячевичи. Те ми станаха достъпни благодарение на любезността на
граф Юлиан Пеячевич, който усърдно работи над историята на своя род. Срв. също Nicolai Smitt (е Soc. Jesu), Imperatores Ottomanici,
Tyrnaviae, 1760, II, стр. 42 и сл. За пребиваването на Парчевич във Венеция през 1673 г. срв. също Макушев, Восточный вопрос в
XVI и XVII вв., Славянский сборник, III. [Nic. Schmith е S. J., Imperatores Ottomanici, Tyrnaviae, 1760, II, стр. 42 и сл. През 1655 г.
станало съзаклятието между християните. След възкачването на престола на младия император Мохамед IV през 1649 г., турската
войска плячкосвала в България, Сърбия и Албания под защитата на своите пълководци. Iniuriae quoíidie augebantur. Съзаклятниците
били Петър Парчевич, марцианополски архиепископ (от рода на Кнежевичовци), Cyrillus metr. Ternovae, цариградският експатри-
арх от стария род на Спаните (вж. ексцерптите от Макарий Сирски), Партений, цариградски патриарх, Гавриил, сръбски патриарх
(в 1655 г. останал в Москва 1 година, през октомври 1659 г. обесен в Бруса, Гласник, 35, стр. 75), румънските князе – молдавският
Стефан Георг, влашкият Конст. Бесараба. Първи били българите, сърбите, албанците, гърците, началниците на градовете и
vaivodatus Chiprovazencis cum ternis capitaneatibus. Парчевич бил изпратен при император Фердинанд III. Във Виена описал на им-
ператора calamitates Bulgarorum и studium avitae libertatis recuperandae. Ако войската удари от Унгария и Хърватско, всичко ще се
повдигне долу. При това е налице венецианската война на изток. Императорът обещал. Император Леополд изпратил пратеници
при Карл Густав Шведски и Rákoczy Седмиградски в Полша, Парчевич при Йоан Казимир Полски и Богдан Хмелницки. На път за
Полша Фердинанд III умрял през 1657 г., но Леополд продължил. Настъпва обаче Оливският мир. Казимир го приел любезно. Явил
се и при Хмелницки. При Леополд. Между това била открита molitio Bulgarorum. Партений бил убит. През 1668 г. турците беснеели
barbare срещу българите. Едни били избити, други затворени. Много избягали в Унгария. Кипровчани се спасили с пари и по ми-
лостта на султанката. Ала турската пехота останала на гарнизон в Кипровци. През 1688 г. Еген паша след загубата на Белград
плячкосвал в България и Сърбия, където всички били нетърпеливи. Csáky c унгарски конници минал Дунава, българи, сърби и
гърци се присъединили към него. Ветерани превзел Караншебеш и Оршова, която българи, сърби и румъни (според други, Пеяче-
вич, сърби) опустошили. Неприятелят отстъпил в Нови град или Фетислам, който бил изгорен от тях. Tököly във Видин. Между
това Кнежевич, архиепископ Sardicensis със седалище в Кипровец приготовлявал въстание. Леополд заповядал на Капрари да за-
мине през есента най-бърже за Средец. Обаче появили се пречки (французката война и др.). Георги Пеячевич (от хрониката),
patruelis на Кнежевич, с български доброволци потеглил за Караншебеш при Ветерани през Оршова. В Белград Пеячевич бил у duc.
Bav. Heisler бил изпратен с 6 полка през Морава. От тях Czáky c конница бил напред, към него се присъединил Богдан (кипровчанец)
с български доброволци. Смедерево и Пожаревец били превзети. Настъпила зима: Heisler минал оттатък Морава, Ветерани в Сед-
миградско. През 1688 г. 4 praefecti кипровски и 4 копиловски се присъединили към Пеячевич, Богдан и Csáky. Станът при Кутло-
вица. Бой с Tököly. По-слаба дисциплина, nimia securitas. Tököly ги нападнал. Били разпръснати. Хиляди паднали убити, останалите
избягали в Кипровец, който набързо бил укрепен. (Зима). Tököly обсадил Кипровец, като обещавал заселване в Седмиградско, но
се върнал. Следващата година Кипровец паднал. Нахлуването на турци и татари, igne et ferro много хора били избити: oppidum
vacuum per plures dies diripitur; турците отнесли повече от 100 коня плячка – богатства от отдавнашни години. И останалите oppida
били разграбени. Мъже и жени били избити. Бегълци в Haemus. Кнежевич, над 70-годишен, отнесъл черковните утвари и иконата
на Богородица, носена на 15 август из града. По пътя се откупил от татарите и през 1689 г. избягал във Влашко. С Мария Кант.,
вдовица на княз Шербан, който умрял на 29 октомври 1688 г., а тя освободена от императора от пленничеството на Бранкован,
заминали за Седмиградско; там починал в Сибин и погребан в Albae Juliae, където и досега се намира иконата. Пеячевич по-нататък
останал под Бад. княз. Сребърните рудници запустели, католицизмът западнал. Георги Пеячевич, след като воюва под Ветерани,
Найслер, Буден, при превземането на Nissa и Видин, се заселил в Бая, в Bács Comitat, неговите хора в Седмиградско. Терезиопол.
Покровителствена грамота на Йосиф I от 1708 г.: Георги Кнежевич до Пеячевич Poste Magister в Бая; дадени му поземлени имоти
(с него били двамата му братя). Заслугите му при пощата към Евгений, към конгреса в Карловиц, през 1702 г. докарал 150 коня от
Молдава за двора, през 1708 г. по време на чумата минал през турския кордон с писма на императорския пратеник в Цариград, през
1712 г. получил грамота от Карл IV. По-късно станал Vicespan в Bács. Умрял през 1725 г., погребан във францисканския манастир
в Бач. През 1772 г. срещаме графове Пеячевич, титла, дадена от Мария Терезия. През 1696 г. Леополд I издал покровителствена
грамота на Марко Кнежевич (къща във Фюнфкирхен) от военни тегоби.]
1339 Към тях принадлежат Кръст (Христофор) Пейкич от Чипровци, настоятел на манастира в Чанад (Унгария), който е издал между
другото и едно съчинение за разликата между католишката и православната църква (Венеция, 1716) и едно разсъждение на латински
език против корана (Tyrnau, 1717). Срв. Šafařik, Gesch. der südslav. Lit., II, стр. 52, 219; III, стр. 133. Йезуитът Яков Пеячевич (поч.
1738), професор в Загреб и на други места, е напечатал латинска география (Загреб, 1714, срв. Schwandtner, III), в която con amore
описва Балканския полуостров. Много богословски книги и съчинения под заглавие „Historia Serviae“, Kalocae, 1799 [това са раз-
говори между българин и сърбин във формата на диалог], написал Матей Фр. Ксав. Пеячевич (род. 1707 г., поч. 1781 г.), професор,
а след унищожаването на йезуитския орден, чийто член бил, абат в Петроварадин. [Яков (Jacubus) Пеячевич, внук на Георги (поч.
1738 г.) S. J. професор в Загреб, в Пеща, Ягер (Ерлау), в Търнава (Тирнау), префект на колегията Фюнфкирхен, обнародвал Veteris
et novae geographiae compendiosa congeries, Zagn, 1714 (вж. Schwandtner, III). Mathias Fr. Xav. Pejačević, роден 1707 г., починал
1781 г. (баща му бил роден в България), професор в Търнава, Загреб, Любляна, Виена и Линц, Грац – след унищожението на ор-
дена – абат в Петроварадин; написал: Controversiae eccl. orient. et occ. de primatu, Graz, 1752. Tractatus theolog. de fontïbus theolog.,
Graz, 1756. Tractatus de Deo incarnato, Graz, 1758. De gratia et meritis, Graz, 1754. Historia Serviae (op. posth.), Kalocae, 1799 fol.

320
 Tractatus theolog. de Sacr. in gen. et de Bapt. et Conf., ibid., 1754. Tractatus theol. de S. S. Eucharistiae Sacr. Assert. Theol.-dogmat., quas
in univ. graec. defendit Paulus Comper ex praelect. Fr. X. P. et Jos. Bertarini S. J., Graz, 1755. – Nicopolis, вж. Riccaut, Mil. ott. – Philipp
Stanislavich, episc. Nicopol., павликянската ерес repressit. Non minore ardore his annis Nicolaus Stanislavich Ganadiensis praesul се
грижел за останалите от своите сънародници, пръснати из Унгария, като ги събрал в Терезиопол или Винка (!).–Papiu Ilarianu, II,
стр.316: chrisovui komanie Chiproveţilorù в Римник, dela Vel Ocna (negotiatori). Имали избиран кмег и епитропи в 1803 г., а и през
1813 г. В сметките през 1694–1704 г. (Aricescu) сто пъти се срещат търговци Chiproviceni. – S. J. Rud. Brzenski, Syllogismae
Transylvania ecclesiae 1699, M. S. (довършил го в Брашов на 31 декември 1698 г.). През 1689 г. след падането на Белград францис-
канците били изгонени от Софийско. След много мъки през февруари 1690 г. стигнали в Седмиградско, cum familiis mercantoriis.
Много били благосклонни към него генералите Heisler и de Расе. С тях бил францисканският софийски епископ, комуто татарите
отнели дрехите, остригали брадата и го набили: Fr. Jo. Stephanus de Comitibus, arciep. Sardicensis, Thraciae Daciaeque Ripensium
administrator, in Valachia transalpina vicarius generalis. Взел го под свое покровителство генерал Ветерани. Старецът бил над 70
години стар, измъчван от подагра, живеел в Сибиу (Херманщат), погребан бил в Albae Juliae. Същият йезуитин говори и за това, че
този архиепископ бил подвластен на папата, а не на цариградския патриарх, че седалището му било в Ciprovaczii, ubi imago Deiparae
thaumaturga (coloris fusci) publícae venerationi erat proposita. Ала нищо не казва за пренасянето на тази икона, а и сега нищо не се
знае за нея в Седмиградско. За революцията през 1688 г. накратко разправя Coleti (Pej., 3, стр. 48): императорът преследвал
Тьокьоли в България, кипеж между католиците, доброволци се присъединили към императора, тайният план, турците открили въс-
танието, вилкеене срещу виновни и невинни. Селища били разрушени, черкви опожарени, Кипровец също опожарен. Бежанци в
Седмиградско. Архиепископ Стефан починал в Сибин след 1691 г. и преди 1700 г. Hâjdeu в Archiv, I, 2, стр. 46 сл., пише за исто-
рията на католишкия манастир в Търговище през 1689 г. Конст. Бранкович заселил българите amicabiliter в Търговище, Римник,
Драгосатещи, Копачени, Брадичени – те били католици. Гербът на Терезиополци: щит с кръгла корона, в нея гербът на старите
български царе с едно Т и върху него короната върху червена основа, наляво една бяла кула, издигната върху скала на синьо поле.
Стр. 324 (от кое съчинение?). Привилегията от 1 август 1744 г. Още във Влашко през 1727 г. имали привилегии. Българите и пав-
ликяните, казва, са православни. Сами избирали върховните си съдии и 6 juratos assessores, всякога католици. Търговията била
всъде позволена, особено търговията (sic). Имало тригодишни панаири. Съдилищата – secundum gentis illius solitas consuetudines.
Centuria. Задруги – у родителите живеел жененият син или брат. Терезиопол. Theiner, Mon. Slavica, 2, стр. 265. Виенският нунций
до папа Климент XII и кардинала държавен секретар. Станиславич, никополски епископ и апостолски администратор на Авст-
рийска Влахия, бил у него – населението било пръснато из Трансилвания и Банат senza case, паството му възлизало на 600–700
семейства. Тяхната мизерия. Потомци от Chyprovatz, Xelezna и Clissura в България. Н. Gerba, Die Kaiserlichen in Albanien 1689,
Mitth d. K. K. Kriegsarchiv. Abtheitung für Kriegsgeschichte, Neue Folge, II, Wien, 1888, стр.115–179. През 1689 г. след нишкия бой
Eug. Sylv. Gr. Piccolomini c 1000 конници потеглил на 28 септември, на 3 октомври се върнал, стигнал до Драгоман, обсадил Мус-
тафа Паланка и Пирот, само при Пирот срешнал малко турци. Стр. 130–132, цяла организация от сръбски хайдути. Стр. 135, кре-
постта Cosiniz при изворите на Расиня. Стр. 135, Clementi на север от Прищина. Стр. 138, Скопие намерили на 27 октомври пусто,
командир на конницата бил Praha, било с крепост, имало уж 60 000 жители, храната била събрана, градът по заповед на Пиколомини
бил опожарен. След това направили рекогносцировка към Ново Бърдо. Pancza бил обсаден, но Звечан не могли да превземат. На 3
ноември Пиколомини от Прищина заминал за Призрен, за Capúsnitz, там останал 1 ден, на 5-и бил в Баня. Стр. 140 и сл. На 29
октомври капитан Шенкендорф потеглил от Пирот, бил разбит при Драгоман, където се събирали турците. Той потеглил с 1000
унгарци и раци (сърби), разбил турците при стана им, през нощта бил при самия Драгоман, унгарците напълно ограбили селото,
селяните се защитавали, турците наново се върнали там, в прохода поражение, паднал сръбският капитан Живко Алексич. Загубата
възлизала на 524 души (трима германски офицери), от тях 502 унгарци и раци (сърби). На 6 ноември Пиколомини е в Призрен,
където Печкият или Клементински го посрещнал. Албанците от турската войска се присъединили към него; в това помагал един
францисканец. На 9 ноември Пиколомини се поминал (роден през 1650 г.). Холщайнският войвода на 24 ноември потеглил от
Призрен, на 27-ми превзел Щип и го опожарил. На 2 декември с 3000 души заминал от Призрен за Люма, Махмуд паша избягал. В
Ипек се намирали 5 роти. На 8 декември се поминал архиепископът на Албания. Велес бил оплячкосан, но командирът капитан
Саноски бил ранен и умрял в Качаник. На 30 декември Качаник бил обсаден. Strasser бил разбит на 7 януари 1690 г., изгубил 2224
души и 4 оръдия. Холщайнският войвода бързо потеглил от Прищина за Ниш, гарнизонът със загуба избягал от Призрен. Ветерани.
Стр. 166. Проходът Белаоскра при Прокопье. Стр. 166. Ветерани изпратили от Ниш подполковник Ант. Валерий Жич с 2000 пехо-
тинци сърби към София, където разбил 1000 конни спахии, 600 татари, 500 еничари и 1000 реквизирани арнаути, на 23 януари взели
8 знамена и т.н., имали само 200 конници, не могли да ги преследват, изгубили само 40 души. Стр. 168, капитан Schenkendorf c 600
мускетари, 500 арнаути с 600 сръбски конници на 23 март потеглил за Перник, по пътя разпръснал турците и взел плячка 4000 глави
едър добитък и овце. Капитан Хърват от Видин обсадил Чипоровци, на 25 март 1690 г. Parthei des Hauptmann Zelenkana стигнала
чак до Пловдив (?), на 29 март довели кадията и други пленници. Стр. 168. Подполковник Ант. Валерий Жич с 1000 хайдути и 100
конници на 15 март потеглил срещу Ипек, след това със 100 коня и 2000 сърби срещу Баня, разбил турците на 20 март и проникнал
почти до София. Стр. 173. Шенкендорф на 9 юли потеглил от Пирот със 100 души германци, сърби и унгарци, пеши и конници, и
стигнал до Трън, там бил засилен от 1500 души селяни, на 11-и наново изненадал Перник, взел много припаси, 3000 глави добитък,
без овце. Турците го преследвали с 3500 души, но Шенкендорф щастливо стигнал в Пирот. След Карловишкия мир през 1699 г. в
новата Марошка военна граница „drei bulgarische Milizcompagnien zu Pferd (= 22 конници), im Halmágyer und Déeser Bezirk und der
Strecke an der Maros oberhald Arad“. Ferdzüge des Prinzen Eugen von Savoyen. Herausg. von der Abtheihmg für Kriegsgeschichte des K.
K. Kriegsarchiv, Wien, 1876 и сл., I, стр. 492 (унив. библ. 22 Е 546).]
1340 Подробности у Kanitz, Donau Bulgarien, I, стр. 247, 259.
1341 Czörnig, Öst. Ethnographie, I, стр. 73; III, стр. 143. [Стефан Бугарин обркнез вароши и дистрикта Пожаревачкаго 1741? Гласник,
26, стр. 485. А. Ivić, Ansiedlungen der Bulgaren in Ungarn, Archiv für slav., Phil., 31, 1910, стр. 414–430.]
1342 Един катехизис на тяхното наречие е обнародвал Миклошич, вж. Гл. III, бел. 28. [Л. Милетич, На гости у банатските българи,
София, 1896, 44 стр. = Бълг. преглед, III, януари, стр. 40–57; февруари, стр. 63–88.]
1343 К. и Д. Миладинови, Бълг. нар. песни, стр. 328.

321
1344 [Юруци. Според кануна у Hammer, Staatsverf., I, стр. 413, те са свободни, плащат данък на бега без оглед кой е земевладелецът.
Ако са се заселили на постоянно местожителство в селото, към което са причислени и в което са живели 10 години, плащат 12
аспри „per Hufe“ за земите, които са направили орни. Земевладелците не се бъркат в техните женитбени отношения. За летните и
зимните пасбища, пак там. Юруците са били повечето „туркомани“, стр. 298. Юруци е имало в санджаците Силистренски, Виза,
Никополски, в Тесалия.]
1345 [През 1702 г. старият Селим Гирай, някогашен татарски хан, е живял в уединение във Фундукли при Ямбол. Zinkeisen, 5, стр.
344.]
1346 Захариев, стр. 41 и сл.
1347 [Колонизачната и етнографска история да се изложи обширно – срв. главата на германското издание на тази история за това. С
недавнашното надмощие на турското население в Румелия и Източно Крайдунавско се обяснява дългото политическо мъртвило у
българите; разселването на българите по всички страни пред начеването на политическата акция е главен симптом на обновената
народна сила.]

322
 Глава XXVIII. Пазвантоглу и кърджалиите
Турски размирици през 1791–1808 г. Последици от Френската революция. Реформите на Селим III.
Независими паши. Разбойнишки кърджалийски орди (1792–1804). Осман Пазвантоглу, видинският
паша отцепник. Сръбската революция. Тилзитският мир и източните планове на Наполеон

От началото на XVIII в. несъкрушимата някога османска сила започнала неудържимо да отпада под
натиска на победоносните руски и австрийски войски. Особено опасен за турците съсед станало руското
царство, чиито знамена се развявали по добруджанските равнини и на Черно море. Високата порта много
пъти била принуждавана да изкупува мира с Русия чрез отстъпване на големи области. Изчезнало не само
предишното щастие на турските войски, но и целият вътрешен живот на световното османско царство
почнал да се разлага1348.
Изпарил се старият войнствен дух на турския народ. Еничарската орда, разбира се, все още съществу-
вала, обаче в тази прославена отпреди дружина сега постъпвали не вече старите еничари, които разчист-
вали към всички посоки пътищата за величието на султана, а всякаква сбирщина, без дисциплина и военен
дух, само заради изгодите. От XVII в. престанали да попълват ордата с християнски деца; еничарите,
които по-рано водели монашески живот, сега почнали вече да се женят и да се занимават със занаяти.
Само около 20 000 души от тях били годни за военна служба. Твърде опасно било и засилването на уле-
мите, които, когато поисквали, възбуждали еничарите и цариградските тълпи и с това заплашвали султана
и съветниците му. Държавните каси отдавна били изпразнени, на войските с години не плащали заплата,
а когато работата идвала до война, трябвало да отварят частната султанска каса (хазната). Никой не се
решавал да посегне на богатите имоти на джамиите. Последно средство било фалшификацията на моне-
тите. При крайна нужда все още се явявал понякога велик пълководец или някой отличен държавник,
обаче бележит финансист османлиите не са имали никога. В провинциите, от които пашите изсмуквали
всички сокове, земеделието и обществената безопасност съвсем западнали, плодородните области запус-
тели, а населението от година на година намалявало.
Естествено, че чуждестранните посланици, виждайки това състояние на османското царство, финансо-
вата му немощ и липсата на дисциплинирани войски, почнали да предсказват неминуема гибел на царст-
вото1349.
От 1780 г. гръцкият проект на императрица Екатерина II възбудил вниманието на Европа. Въпросът
бил да се изгонят турците и да се възстанови Византийската империя. Според изработения в 1782 г. между
Йосиф II и Екатерина II проект за подялба Австрия трябвало да получи Босна със Сърбия, а Русия – Крим
с Очаков. В Турция и в архипелага трябвало да се основе нова империя с конституция по английски об-
разец, а начело на нея да застане руският велик княз Константин (род. 1779 г.).
Влашко и Молдова трябвало да останат самостойни под управлението на православен владетел.
Работата дошла до война. Известни са нещастията на австрийската армия [?]. След бляскавите руски
победи във Влашко Портата била принудена да сключи мир в 1791 г. с Австрия, в Свищов, а в 1792 г. – с
Русия, в Яш. Страданията на България през тази война били ужасни; според известията на европейски
пътешественици армията на великия везир, която дълго стояла около София, разгонила през 1789 г. на
вси страни цялото население. Султановите поданици така свикнали с грабежите, че бягали и пред всички
чужденци. Скоро обаче настъпило още по-кърваво време.
Френската революция раздвижила цяла Европа; четвърт век не спирали сгромолясвания на тронове,
преврати и промени. И на Изток почнал нов живот. Новият строй обаче там бил предшестван от бури,
които едва не разсипали царството на османлиите.
В 1789 г. на престола стъпил Селим III, талантлив и деен султан; не му достигали обаче търпение, енер-
гия и предпазливост, за да изпълни плановете за големи реформи, които той поставил като задача на своя
живот. Главната негова грижа била посветена на войската и финансите. Той ясно виждал негодността на
еничарите, албанските орди и ленните контингенти, та се заел да образува постоянни войски, облечени,
въоръжени и обучени по европейски образец. И преди това главно с помощта на пруски офицери се опит-

323
вали да реформират войската; пруското влияние върху Портата, особено през времето на Фридрих Ве-
лики, било много силно. Подобрен бил и флотът, основали фабрики, барутни работилници, дори и инже-
нерно училище. Обаче всичко това се прокарвало бавно и при непрекъсната борба с остарелите предраз-
съдъци. Мъчно било да се убеди турчинът, че щикът и леката артилерия не са грях против корана. Най-
голяма опозиция на низами джедид (новите учреждения) направили еничарите, защото предвиждали ги-
белта си; те твърдяли, че старите османлии са печелили победи и са основали могъщо царство и без такива
нововъведения. Всички опити да се сломи тяхната съпротива отишли напразно. След дълга борба Селим
и съветниците му заплатили с живота си за своите реформи. Размириците продължили дълго след това,
докато най-сетне Махмуд II (1826) унищожил целия еничарски корпус.
През времето, когато цяла Европа – от Урал до Гибралтар, била под оръжие, Турция също се увлякла в
европейския водовъртеж и била принудена да вземе участие в борбата с растящата мощ на Бонапарт. В
Цариград Наполеоновото влияние съперничело с руското и английското. Подялбата на Полша, падането
на Венеция, унищожаването на Дубровнишката република, завземането на Даламация от Австрия и на
Йоническите острови от Франция – всичко това не давало спокойствие на Портата. А между това царст-
вото почнало да се разпада на независими княжества. В Шкодра се издигнал Махмуд Бушатли, в Албания,
Епир и Тесалия – прочутият тепеленийски Али паша, във Видин – хитрият бошнак Пазвантоглу; Черна
гора грабнала оръжието, в Сърбия имало раздвижване; България, Тракия и Македония, значи цяла Руме-
лия, се наводнила с разбунтувани еничари и разбойници кърджалии. В Азия в Сен Жан д’Акр от няколко
години вече управлявал независимият тиранин Джезар паша, в Дамаск – Абдала; в дълбочините на Ара-
бия се вдигнали фанатичните вахабити, а в Египет след оттеглянето на французите албанецът Мехмед
Али основал силна държава. Навсякъде настъпили разложение и разруха; наглед дните на османската
монархия били вече преброени.
Страшен бич за всички български земи през дните на Селим III били известните кърджалии (по турски
кърчали – разбойници в пустинните), наричани в съчиненията на съвременниците още даалии (планинци)
или просто хайдути. И досега още споменът за тяхното страшно време е жив в песните и преданията по
цяла България. Дванадесет години продължавали грабителските им нападения, против които нищо не е
могло да стори нито слабото правителство, нито обезоръженият народ. Много години вече войските след
свършването на всяка война не искали мирно да се връщат по домовете си, а почвали грабеж в големи
размери – безспорен белег на един засилващ се упадък. Така е било в началото на XVII в. в Анадола, така
било и сега след Свищовския мир.
За пръв път кърджалии се появили в Хасково, в полите на Родопа. Там вероятно те се събрали около
Емин ага и там почнали техните безчинства1350. Скоро те станали 25 000 и дори повече. При тях се стичали
не само турци, татари и албанци, но и бошнаци и българи: те търпели в средата си всякакви народности,
защото ги свързвал грабежът, а не вярата. Това не били обикновени разбойници, които нападат кервани
или отделни пътници, а организирани шайки под командата на опитни и познаващи военното дело бим-
башии или булюкбашии. Нападали ненадейно села и градове, разграбвали ги и отмъквали плячката в сво-
ите свърталища в долините при полите на Източния балкан и на Родопа. Дори зимният мраз не ги спирал.
Даже Цариград неведнъж треперел пред тях. Всички на коне, те били въоръжени със саби, пищови и дълги
пушки (кърджалийки); топове нямали. По разкошните им кадифени и копринени облекла се виждало, че
през ръцете им минавала богата плячка. В лагера си имали много красиви жени, които те наричали гевен-
дии1351; с особено удоволствие при тях идвали много циганки, които, въоръжени и на коне, понякога взе-
мали участие в походите им. Тези изверги отвличали множество български моми и жени, които, подло-
жени на жалко робство, удовлетворявали техните необуздани страсти. Често отмъквали според турския и
албанския обичай дори и красиви млади момчета (олани, кьочеци)1352. Човешките мъки доставяли на кър-
джалиите особена наслада. Стар албанец, някогашен кърджалия, разказал веднъж на един французки пъ-
тешественик историята на своята младост: „Аз бях главатар на разбойнишка дружина; не можете да си
представите моето щастие, когато живеех веселия живот на румелийски разбойник. Щом ограбвах някое
селище, бързах да се насладя от вида на разплаканите жени, които идваха да измолват живота на мъжете
си; аз изпълвах техните молби и вие разбирате добре, колко се гордеех с положението си.“1353
Най-прочут кърджалийски главатар бил Кара Феиз, потурчен българин от Брезник – в Софийския па-
шалък1354; наред с него трябва да се споменат Дели Кадир, Токакчията, Филабели, Кара Мустафа, Гушанц
Али Халил, Кара Манаф Ибрахим. Освен тези мохамедани, много се прославил възпетият в българските

324
песни българин Индже войвода1355. Още от по-рано той хайдутувал начело на дружина от 70 души; но
когато се събрали кърджалиите, той събрал 500 конници, присъединил се към кърджалиите и почнал да
мъчи турци и християни. Той бил висок, красив и храбър човек, родом от Сливен, където доскоро били
още живи стари хора, които го помнели; според думите на други той бил родом от с. Попово, до Бака-
джика1356. Жена си, дъщеря на един свещеник от Сливен, той взел със себе си. Между кърджалийските
капитани той се отличавал с по-голяма хуманност. Знаменосец му бил също така прославеният в песните
българин Кара Кольо от с. Омарчево, при Нова Загора, чийто брат бил жив там още в 1854 г. като 80-
годишен старик с юношески румени бузи.
Войските, изпратени от Цариград против кърджалиите, в по-голямата си част недисциплинирани и раз-
мирни еничари, се разбягвали или пък минавали към шапките. По-износно било да си свободен разбой-
ник, отколкото султански войник. Свирепостта на кърджалиите расла в страшни размери. С перо не е
възможно да се опише истинският вид на техните злодейства. Само в няколко години те опустошили и
разрушили редица цветущи градове: Мосхопол, Арбанаси, Станимака, Раково, Панагюрище, Коприв-
щица, Калофер – с една дума, те опожарили и опустошили всичките селища в Румелия освен крепостите
Силистра, Русчук, Варна, Одрин, Пловдив и планинските градове Котел, Ямбол, Карнобат, Айтос, Стара
Загора и още някои други. Градовете със смесено население се защитавали по-леко, отколкото чисто бъл-
гарските1357.
В 1793 г. кърджалии се появили и пред Копривщица. Отначало гражданите се борели, както могли;
скоро обаче взели всичко, каквото могло да се носи, и избягали по другите балкански градове, в Пловдив,
Одрин, Димотика и дори в Молдова. Разбойниците разграбили изоставените къщи, измъчили и избили
останалите жители и най-после подпалили града. Оставили само няколко къщи, за да пренощуват в тях
разбойниците. Жителите скоро се върнали и се заели да възстановят родния си град. Кърджалиите обаче
пак се явили; по такъв начин Копривщица била опустошавана от тях три пъти. В 1800 г. вече нямало нито
една жива душа в пепелището, където червеите спокойно прояждали обгорелите развалини на къщите. В
1810 г. само няколко колиби посочвали мястото на стария войнишки град. Никой и не помислял да строи
дом и всеки треперел при спомена за кърджалиите. Правителството с мъка убедило една част от жителите
да се върнат1358.
Също и Панагюрище имало точно такава участ. Три четвърти от жителите избягали в Татар Пазарджик,
а по-бедните класи – в Балкана, и цели 12 години трябвало да изминат, та градът пак да се приповдигне
след опустошението му. Половината от изоставеното селище (около 400 къщи) била опожарена от кър-
джалиите.
Турци и българи се вдигнали тогава и се помъчили с общи усилия да отклонят от градовете си заплаш-
ващата ги гибел. Така се е спасил например Свищов. Котленци пък поправили каменните си градски стени
и кули, турнали там черешови топчета, заели стражевите кули в проходите и така не допуснали до града
си разбойнишките шайки. В Добруджа, в Тракия и в Македония се образували силни турско-български
защитни корпуси, обаче те често бивали прогонвани от кърджалиите. Една македонска чета командвал
Дядо Никола от Поибрене. Друг такъв предводител е бил овчарят Дели Миндо. Веднъж кърджалиите го
хванали и го отвели в лагера си в Каваклий. Той им дал клетва за вярност и бил приет в тяхната шайка.
Но през нощта той убил с брадва 12 техни хазнодържатели (касиери) и избягал с цялата им хазна.
Опора на кърджалиите станал Осман Пазвантоглу, наречен още Пазванджия, навремето си най-опас-
ният противник на Портата и на нейните реформи 1359. Той бил бошняк мохамеданин. За неговия дядо,
който живял в Тузла, разправят, че ходел и в джамия, и във францисканската църква – обичай нерядък у
босненските бегове. Той живеел с войни и грабеж, но бил най-сетне пленен от враговете си и побит на
кол в Прищина. Единственият му, син, Омар, бащата на Пазванта, дотолкова се отличил в австрийските
войни, че бил награден с две села при Видин1360. Когато по-късно пък станал байрактар на Видинския
санджак, дотолкова се възгордял, че излизал публично само със свита телохранители и с военна музика.
Това породило завистта на видинския паша Мелека и той решил да се отърве от упорития бошняк. Под-
купеният убиец обаче в решителната минута така се изплашил, че предал на Омар заповедта на Мелека.
Омар пламнал от желание да си отмъсти. Заповядали му да напусне Видин, но той отговорил, че никой
няма право да го гони и че от никого се не бои; публично той проклел и закона, и пророка. Тогава улемите
го осъдили на смърт. При известието за това той се затворил в двореца си и се защитавал в него, докато

325
пламъци не го обхванали от всички страни. Наистина успял да се измъкне на свобода, обаче бил хванат,
отведен при пашата и обезглавен.
Син му Осман (роден, както разправят, в 1758 г.) едва се спасил с бързо бягство в Албания при гетите.
Наситен на разбойнишки живот, той постъпил на служба при пашата на [град] Ипек, в [местността] Дука-
джин. През войната в 1789 г. той със своя собствена чета се промъкнал чак до Темешвар и Херманщат
(град Брашов), с което спечелил милостта на Портата и получил обратно част от бащините си имоти.
Като голям храбрец, той си намерил много привърженици сред агите във Видинския санджак, събрал
войска от около 1000 души арнаути, кърджалии и еничари, завзел си всички бащини земи и разбил ви-
динския паша пред вратите на града (1794). След това се вмъкнал във Видин, затворил пашата в сарая и
бил провъзгласен от агите за аян на санджака. Обсадата на сарая продължила почти цяла година; понякога
на пашата давали разрешение да се поразходи из града с пазачи и Пазвантоглу милостиво му доставял
хранителни припаси. Безполезни били всички писмени увещания на Селим III. Най-после пашата се спа-
сил на лодка в Русчук. Тогава Пазвантоглу бил провъзгласен от привържениците си за паша при топовни
гърмежи; неговият пък помощник Кара Мустафа – за аян. Той почнал да се готви за война, събрал си
отбор войска, доставил си тежки оръдия и заобиколил крепостта с окоп от 40 фута дълбочина, така че
крепостта, умивана от Дунава, изглеждала като на остров. С прокламациите си против стамбулските ре-
форми и против новите данъци той привличал на своя страна всички недоволни.
Най-точна картина за това време ни дават записките на епископ Софроний Врачански, един от първите
български патриоти1361. Избран в 1794 г. за епископ, Софроний, без да обръща внимание на настъпилите
декемврийски студове и виелици, тръгнал за епархията си и се надявал да пристигне там за Рождество
Христово. В Плевен се научил, че двама изгонени от Пазвантоглу от Видин аги заседнали с турци и ал-
банци в околностите на Враца, та оттам да нападнат Видинска област. Четири дни след това известие той
оставил Плевен. Насред пътя изпратените напред селяни в полунощ му съобщили, че в с. Браница, само
на един час път пред него, се вмъкнали 400 Пазвантози пандури. За щастие Софроний се отървал този път
само със страховете си. Като се приближил по-нататък до Враца, вижда – голяма войска иде от вратите
право срещу него. Но това били граждани, потеглили да гонят шайките, които разрушавали околните села.
Те радостно посрещнали епископа. На следващата година (1795), през време на глада, Софроний обико-
лил епархията си и искал да посети и Плевен, но при вратите му казали, че там двама турци се борят за
аянлъка (комендантска длъжност) и християните не смеят да се покажат извън къщите си. Все пак, приб-
лижил се до града и отдалеч през стените чул вътре шума на оръжие. Малко по-късно избухнала и чума,
която изтребила повече турци, отколкото българи.
Пазвантоглу между това се затвърдил във Видин като независим паша. Той се държал не като бунтов-
ник, а като верен султанов поданик. Искал да изкара работата, че се бори не срещу султана, а срещу злите
му съветници, и то като отмъстител и защитник на народа. Еднакво дружелюбно се отнасял както към
мохамедани, така и към християни. В манифестите му често се срещат звучни фрази за свобода и спра-
ведливост. Плановете му отивали далеч. От заемането на Влашко и Молдова [?] го задържал само страхът
му от Русия и Австрия1362; но той искал да отиде в Цариград, да свали султана и да възстанови стария
блясък на османското име. В областите си събирал данъци и мита за себе си. Сякъл монети, така наречени
пазвантчета, и правил това, както се предполага, при австрийските монетарници. На верните си и пре-
дани хайдути и „кабодаги“ подарявал всекиму по едно или две села, чиито жители християни поради това
били още повече притеснявани1363. Отличната Пазвантова войска била съставена от албанци, турци и бъл-
гари; последните образували отлична конница. Под неговите знамена служили като хайдути Кондо, Корчо
и мнозина други, едни от които още от по-рано си били спечелили име, а други от тях по-късно, през
време на освободителната борба на гърци и сърби против турците, приложили опитността си, добита у
Пазвантоглу. За Кондо и Корчо имаме и по-подробни сведения1364.
И кърджалиите най-после поискали да играят политическа роля. В 1796 г. издали манифест, с който
обявили, че са верни поданици на падишаха и че работят само за неговата слава, която министрите му,
неговите врагове, престъпно затъмняват, защото с новите си данъци отблъскват от него сърцата на пра-
воверните. Заедно с това заповядвали навсякъде на жителите да плащат само старите данъци, иначе ще
ги накажат с пожари и със смърт1365. В отговор на този позив от Цариград бил изпратен против тях Хакъ́
паша, който обаче почти нищо не направил. Затова пък Курду Альо паша успял чувствително да накаже
разбойниците при Одрин (1797).

326
 Против Пазвантоглу в 1796 г. потеглил румелийският беглер бег Мустафа паша с 40 000 души и го об-
садил във Видин, но бил отблъснат със загуби. Пазвантоглу, зарадван от първото унижение на Портата,
събрал 80 000 души [?] и почнал надалеко да разширява властта си. В 1797 г. Пазвантовите полкове заедно
с кърджалии цели 8 дни безуспешно обсаждали Враца, превзели след страшно кръвопролитие Никопол,
заели Свищов, Русе, София, Ниш1366, Кладово, застрашили Белград и Влашко и разпрострели Пазванто-
вата власт чак до Варна. Диванът бил принуден да започне преговори с него. Поставено му било условие:
ако той сложи оръжието и разпусне своите 6000 еничари в Белград, давали му прошка и го произвеждали
в чин „паша с три бунчука“ (бунчук – конска опашка, старовремското турско знаме – б.пр.). Изглеждало,
че Пазвантоглу е съгласен. Но когато той, за да спечели на своя страна цариградските еничари, поискал
да бъде записан в списъка им като техен йолдаш (брат по оръжие), те го обявили като бунтовник, недос-
тоен за такава чест, и съобщили на Дивана, че са готови да потеглят против него и да се прославят с
унищожението му. След това всякакви преговори били прекъснати.
Цяла зима Портата се готвила, както трябва, за да накаже непокорния паша. Енергичният рейс ефенди
(министърът на вътрешните работи) Решид изпратил 60 куриери по всички страни със зов напролет да се
явят на Дунав всички ленни войски от Европа и Азия. В началото на март 1798 г. около Одрин се събрали
вече до 100 000 души. Пашите проявили голямо старание. Али Янински изпратил 20 000, вместо исканите
от него 10 000 души. Главното командване взел капудан пашата Хюсеин, който обещал на султана след
свършване на войната да поднесе пред неговите стъпки или Пазвантовата глава, или своята собствена. В
края на март след бляскав преглед на войските той потеглил от Цариград начело на отбрана войска; го-
лямо внимание обърнала неговата артилерия от 40 оръдия, организирана по френски образец; особено
една конна батарея. Същевременно отплавал нагоре по Дунав с флот от 15 канонерски лодки. Приготов-
ленията били толкова грандиозни, че почнали да се опасяват дали Портата не е замислила нещо против
Русия или Австрия1367.
Пазвантоглу не излязъл на открито поле срещу тези превъзходни сили, а разпуснал войските си, като
задържал 12 000 от най-верните, с които се затворил във Видин. Крепостта била снабдена с провизии за
две години. Полски инженери съставили плана на защитата и ръководели артилерията от 120 оръдия.
Откъм Дунав защитата била поверена на канонерски лодки.
Своя поход срещу Видин турците ознаменували с ужаси. Софроний, който още в 1797 г. избягал от
пълчищата на Пазвантоглу във Влашко и Арбанаси, бил принуден сега отново да бяга и да се крие в ов-
чарски колиби, а по-късно в планинския град Тетевен. Обаче и там не било безопасно; трябвало да бяга в
Свищов. Капудан паша пътьом опожарил Габрово. Кърджалиите, които служили у него като наемници,
опустошили славния град Арбанаси до Търново. Родната къща на Софроний била напълно разграбена
така, че в нея не останало „ни лъжица, ни паница“, а иманяри съвсем я разровили 1368. Жителите избягали
във Влашко и вече не се върнали. Това събитие, станало преди 80 години, сега е вече забравено и ако не
бяха записките на Софроний, падането на Арбанаси щеше завинаги да остане за нас неизвестно 1369.
В средата на април Видин бил обсаден от всички страни [от Пляса паша]1370. На 14 часа път околовръст
били струпани 120 000 души. За последен път капудан пашата обещал на бунтовника да му пощади жи-
вота, свободата и отличията, ако той сложи оръжие. Но Пазвантоглу от балкона на своя дворец, откъдето
наблюдавал с далекоглед движенията на неприятеля, отговорил гордо на Хюсеиновия пратеник, че лесно
може да противопостави на пашата 100 000 души, но предпочита да го победи тук с 10 000. И наистина,
той победил. Обсадата продължила шест месеца. Атаките на турците били отблъснати, а дунавската им
флотилия още в самото начало била разбита. Болести и дезертьорства отслабвали армията на обсадите-
лите. Мародери (делии) на тълпи скитали по околностите. През есента направили последен опит да прев-
земат Видин с пристъп. През нощта цялата армия дошла до стените, но в тъмнината полковете не се раз-
познали един друг, дълго време не прекратили стрелбата и си причинили сами помежду си едно страшно
кръвопролитие. В края на октомври турците отстъпили, преследвани от Пазвантоглу, който за техен срам
им взел и обоза. Така свършил походът на армията, с чиято численост при похода ѝ през Сърбия боснен-
ските бегове се хвалели, като казвали, че тя само с ботушите и обущата си ще затрупа Видин. Капудан
пашата не поднесъл на султана нито Пазвантоглувата, нито своята глава, а за да снеме от себе си всяка
отговорност, заповядал изменнически през време на един пир в Оряхово да убият Альо паша и да отнесат
главата му в Стамбул.

327
 Ужасен е разказът на Софроний за отстъплението на разбитата армия. Альо с 15 000 души се движил
към Враца. През нощта пристигнали конакчиите му (квартирмайсторите). Епископът се принудил на раз-
съмване да бяга; никой паша не би го пуснал без откуп поне 5000 пиастра и понеже този бедняк нямал
повече от 100, би платил с главата си своята беднотия. Под дъжд Софроний минал в Черепишкия манас-
тир, в клисурата, където Искър си пробива път през Балкана, но калугерите били избягали и манастирс-
ките врата затворени. Един срещнат селянин го отвел в пещерата, където се криели калугерите. При тях
прекарал той болен от студа и глада 24 дни, а подир това тръгнал пеш по снежните балкански ридове към
Софийската епархия. Там получил вест, че Альо е убит в Оряхово и че по-мекият Юсуф имал намерение
да презимува във Враца. По дълбок сняг Софроний се върнал у дома. Обаче само след 10 дни 10 албански
дружини изпълнили всички къщи и дори епископията, в която неразрушена и годна за живеене оставала
само една стая. Маститият епископ се скрил отначало у татар агата (началника на куриерите), със зелен
калпак на главата, като се представил за доктор, а след това при челядта на един християнин. Най-сетне,
облечен като пашов куриер, с чалма на главата и с бич в ръка, той успял да се промъкне през албанския
караул при вратите. Скитал се от манастир в манастир, от село в село, но навсякъде било запустяло: „Не
има ни един человек, не има хляб, не има древа. А студ лют, нощ долга по декемврия месеца. Хочехме от
студ да измрем!“ Дълбок сняг покривал всички пътища. Най-после намерил прибежище в Тетевен.
В началото на 1799 г. Софроний решил да отиде в Плевен, макар в близките му околности да върлували
трима от най-злите зулумджии: Юсуф във Враца, Гюрджи в Лом, а във Влашко, срещу Лом, самият Хю-
сеин. Неочаквано се явил Гюрджи с 4000 души и 10 дни се разпореждал в града. Софроний се скрил в
един харем, където делил с бедния гостолюбив стопанин турчин неговите оскъдни запаси от кукуруз.
Току-що си отишъл Гюрджи и в същия още ден в измъчения от глад град пристигнал Юсуф паша с 6000
конници и заел всички – и турски, и християнски къщи; не помогнал и писъкът на кадъните. Самите турци
също нямали какво да ядат. Най-после пашата си заминал и Софроний излязъл от скривалището си, в
което прекарал цели 26 дни в непрекъснат страх, да не би да го предадат. Но само три дни след това по
улиците се разнесъл вик на ужас: „Кърджалиите идат!“ И християнки, и кадъни със сълзи на очи бягали
в турската махала. Софроний приели в един хан, укрепен с каменен зид и пълен с турци. След 15 дни
кърджалиите си заминали нататък, към Търново. За кратко време настъпило спокойствие. Но на Светлото
Христово Възкресение, когато епископът служел литургия в черква, изведнъж се разнесъл вик и народът
се втурнал да бяга от черквата: Гушанц али Халил с 2000 Пазвантоглуви хайдути строшил градските врати
и почнал грабеж. Софроний намерил прибежище у един чорбаджия (кир Костадин), който бил дошъл с
въоръжени овчари да събира беглика на овцете. С влашки калпак на глава, Софроний прекарал у него 20
дни между пияни кърджалии и Пазвантоглуви войници; те го наричали „язаджи (писар) Стоян“. След
много несполуки той се върнал във Враца, но скоро бил принуден да отиде в Никопол, а оттам в декември
(1799) с голям риск минал по замръзналия Дунав във Влахия, която му се видяла гола снежна пустиня.
„Епархията ся рязсипа, села не останаха, изгориха кърджалиите и пазванските хайдути, а человеци ся
разбягаха по Влашко и по други страни.“ Ето картината на живота в Турция преди 76 години!
За същите тези опустошения имаме сведения и от чужденци. През март 1801 г. няколко преоблечени
като татари французи пътували от Цариград за Дубровник. На около един ден път пред Одрин те прено-
щували в едно село, от което тъкмо един ден преди това се били отдръпнали кърджалии и си построили
лагер на около два километра по-нататък. Земята навсякъде била покрита с черепи от кози, овце и волове,
останки от пировете на разбойниците. Пътниците, незабелязани от никого, пренощували в развалините и
рано сутринта на другия ден тръгнали пак; след бързо препускане през целия ден прекарали нощта при
един овчар, чиято колиба избягнала от погледите на разбойниците. На третия ден пристигнали в Пловдив.
Гробно спокойствие царувало по необработените полета, а по пътя – само трупове и опожарени къщи;
жителите отчасти избягали, отчасти паднали жертва на дивите зверове1371.
В беззащитните български селища не само убивали, но и откарвали жителите. В 1798 г. Али откарал
много български семейства и ги заселил в Бонила при Янина, където били неговият сарай и градините
му1372.
Пазвантоглу скоро почнал да жъне плодовете от победата си. Българските градове отново били заети от
неговите шайки; когато последните наближили Одрин, Портата, макар и неохотно, изпратила в 1799 г.
почетна дружина на Пазвантоглу с три бунчука кавалерия 1373 [?].Измежду държавите на север русите го
гледали накриво, а австрийците – обратно. Русия предложила дори помощ на Портата срещу него, но

328
последната не я приела, защото се страхувала от фанатизма на собствения си народ. Напротив, при Паз-
вантоглу дошли веднъж двама офицери, изпратени от Темешварския комендант с цел да уредят артиле-
рията и укрепленията на Видин. На оплакванието на рейс ефенди по този повод австрийският посланик
отговорил, че Пазвантоглу молил да му дадат прибежище в Темешвар нему лично, на другарите му и за
съкровищата му, та по този именно повод дошли при него двамата офицери. По съвета на французкия
посланик рейс ефенди нарекъл този отговор празно извъртане. Тогава интернунцият заявил, че темешвар-
ският комендант и двамата офицери са вече наказани за тяхната своеволна постъпка – отговор, който за-
мъглил още повече същинското положение на работата1374. Кърджалиите от своя страна също се възгор-
дели. Началникът им Кара Феиз в 1799 г. почнал да се държи като покровител на империята. За виновник
на всичките нещастия той сочил Юсуф, всемогъщия хофмайстер на султанката валиде, и когато веднъж
Юсуф бил на лагер около Родосто, той за известно време прекъснал съобщенията между Цариград и Од-
рин. Друга кърджалийска войска под началството на татарски султан от рода на Гиреите потеглила срещу
Шумен. За този султан, столицата на когото била във Върбица, разправяли тогава, че той съставил заговор
с Пазвантоглу с цел сам да стане султан, а Пазвантоглу да му стане везир. Портата изпратила срещу бун-
товниците един бостанджи паша с 1500 организирани по европейски бостанджии, силистренския и из-
мидския (никомедийския) паша и Бетал паша с неговите грузини и те успели да отстранят надвисналата
опасност. Обаче и тук не минало без несполуки. Измидският паша бил обвинен, че е действал много бавно
и нерешително срещу разбойниците, защото бил подкупен от тях; той бил обезглавен в Цариград, а бо-
гатствата му, подарък от кърджалиите, натоварени на 130 камили, били взети в полза на султанската
хазна.
За трети път турците нападнали Видин през октомври 1800 г. Пазван събрал срещу тях три корпуса
кърджалии. Манаф Ибрахим с 2000 души разбил идващия откъм Плевен с 15 000 албанци Пляса паша и
му взел целия обоз. Пазван дал хляб на взетите 1000 пленници и ги пуснал на свобода. Филибели Кара
Мустафа нападнал внезапно нощем Гюрджи паша, който идвал от Берковица. А Гушанц али защитавал
Видин от войските, които се събирали във Влашко1375.
Това бил третият удар, нанесен от Пазван на Портата. Последиците се почувствали преди всичко във
Влашко. Още в същата зима Кара Мустафа превзел Чернец и Крайова, откъдето неговите кърджалии били
изгонени само след отчаяно клане и след като градът бил опожарен. В 1801 г. Пазвантовите войски наис-
тина напуснали Чернец и Кладово [?], обаче през май 1802 г. те отново минали Дунава при Арчар, Лом и
Калафат, подпалили Кладово за втори път и завзели солните складове в Окна, в полите на Карпатите. Като
последица от това в Букурещ избухнали отчаяни размирици. Епископи, боляри, търговци, монаси, свеще-
ници и консули – всички избягали кой как може в Седмиградско. Само в околностите на Кронщат се
подслонили до 6000 бежанци, в това число и самият влашки воевода Михаил Сутцо. Обаче турските
войски на Хасан паша, които завзели Букурещ, отбили у кърджалиите всяко желание да разпространяват
по-нататък разбойнишките си походи.
По молба на болярите и по съвета на руския и на турския двор в август 1802 г. за влашки воевода бил
назначен Константин Ипсиланти. През пролетта на 1803 г. Манаф Ибрахим с 4000 души се приближил до
Букурещ на разстояние един ден път и поискал да му се плати много голяма контрибуция. Новият воевода
едвам успял да задържи жителите да не се разбягат отново. Ипсиланти изпаднал в много затруднено по-
ложение, понеже нямал пари да въоръжи войските си. Тъкмо тогава пруският посланик Кнобелсдорф,
който се връщал от Цариград в Берлин, се явил на помощ, като накарал събраните в Букурещ боляри да
платят един спомагателен данък. По такъв начин Ипсиланти успял да събере 3500 души, между които
1500 запорожки казаци, и направил окопи край Дунава1376.
От това време щастието изменило вече на Пазвантоглу. Поради лична омраза всички румелийски аги се
обявили против него. Мустафа Байрактар от Тръстеник при Русе, наричан обикновено Тръстеникоглу,
русенски паша, застанал начело на останалите верни на султана аги. Напразно Пазвантоглу молил Кно-
белсдорф, докато бил още в Букурещ, за посредничество с Портата. Освен това Пазвантовият пълководец
Манаф Ибрахим дотолкова се отчаял, че се обърнал към Ипсиланти с писмена молба да му измоли от
Портата едно какво и да е парче земя, където да може да се засели с хората си. Най-после при едни бла-
гоприятни условия той се подчинил на русенския Мустафа паша; последният обаче (в края на 1803 г.)
предателски го убил заедно с цялата му свита по време на един пир.

329
 В Тракия работите на кърджалиите отивали по-добре, отколкото на Дунава. С грабежи те струпали го-
леми богатства и по такъв начин спечелили силно влияние в дивана и в сарая; разправяли дори, че и са-
мият Юсуф, креатури на когото били почти всички министри, бил подкупен от тях, та да пречи на всички
приготовления, насочени срещу тях. В Цариград това станало публична тайна, но никой нямал смелост
да го съобщи на султана. Не могло и да се помисли за преговори с кърджалиите, защото те залавяли и
отвличали безогледно всички пращани от Портата хора. Към тези нещастия се прибавили и разприте
между румелийските беглер бегове.
Лишеният от всички права поради връзки с разбойниците беглер бег Осман не се подчинил и потеглил
от София срещу Цариград. От лагера си при Кърк клисе (Лозенград) той поискал да му се заплатят всички
разноски, направени от него в борбата с кърджалиите, при обичайното уверение, че той е верен роб на
своя господар, но прибягнал до бунт само поради интригите на враговете си. При това трудно положение
Портата през пролетта на 1802 г. назначила за беглер бег силния и страшен за всички албанец Али от
Янина. Осман наистина бил притиснат от Мухтар, син на Али, и от капудан пашата, обаче последният
бил такъв добър приятел на Осман, че се условил с него така: бунтовникът получил сумата, която искал,
а сам той като трибунчужен паша получил поста силистренски губернатор!
Но още на следващата (1803) година почнали да не се доверяват на здраво заседналия в Битоля Али,
като казвали, че той е заедно с Пазвантоглу и че в съюз с него той насъсква кърджалиите против Портата.
За беглер бег бил назначен солунският паша Вакули Мехмед. Обаче в същата година около три хиляди
войници преминали към разбойниците и принудили град Родосто да им заплати голяма контрибуция.
Дори през 1804 г. две шайки продължавали да грабят около Одрин и Родосто, а една трета явно разбой-
ничествала пред цариградските врати. Но златното време на кърджалиите вече минало. Смъртта на Ма-
наф, растящата енергичност на румелийските бегове и унищожението на даалиите в Сърбия разклатили
тяхната сила. Вече било лесно да им се нанесе последният смъртен удар.
В 1804 г. от Цариград за Румелия потеглил малък, но напълно по европейски образец организиран кор-
пус от един полк пехота, ескадрон кавалерия, една батарея артилерия и три полка азиатска пехота. За
общо учудване тази малка армия разбила непобедимите кърджалии във всички битки и само в няколко
месеца очистила цяла Тракия. Но на следващата (1805) година кърджалиите пак се появили. Султанът
въвел вместо наемна, европейска наборна система. Тогава еничарите се разбунтували, потеглили против
Одрин, съединили се с останките от разбойническата войска и разбили изпратения против тях Кади паша,
губернатор на Карамания (1806), след което султанът бил принуден да назначи еничарския ага за велик
везир.
На запад борбата продължила още дълго. Когато Пукевил (декември 1806 г.) минавал на път за Маке-
дония през Прищина, там тъкмо по това време кръвожадният арнаутин Малик паша се борел с кърджали-
ите; за да се справи по-скоро с тях, всички околни гори били опожарени 1377.
Повечето от кърджалиите постъпили на служба у Пазвантоглу [с Пехливан срещу Али Янински през
1820 г.]1378. Поединично кърджалии се явяват дори през време на сръбската революция, при въстанието на
хетеристите във Влашко и през бунта на босненските бегове1379.
Не е известно какъв е бил краят на отделните чети и предводители. Много се пее и разказва за смъртта
на войводата българин Индже1380.
В село Гуюмли под Балкана били разположени на лагер предводителите Кара Феиз, Дели Кадир и Ин-
дже, всеки един от които командвал 500 души. В навечерието на Св. Троица Индже разгласил с глашатай:
„Който се надява на коня си и на ятагана си, да върви след мен на грабеж.“ Кърджалиите много обичали
да нападат селата в празнични дни. Кара Феиз и Дели Кадир раздумвали Индже. „Не отивай утре на гра-
беж: утре е голям ваш празник и лесно може да ти се случи нещо лошо.“ Индже отговорил: „Толкова
години вече живея по планините и никога нищо не ми се е случвало.“ Той потеглил към с. Урум Еникьой
при Айтос. Когато влязъл там, народът бил още в черква. Разбойниците заградили черквата, пленили ця-
лото население и почнали да ограбват къщите. В една от къщите Индже намерил младо свинарче с една
стара, развалена пушка. Индже почнал да се надсмива на момчето и му поискал пушката; то обаче пак със
смях отговорило, че никому няма да даде оръжието си. Индже го подгонил, обаче момчето, бягайки по
двора, попаднало зад гърба му и гръмнало. Индже, пронизан от куршума, паднал от коня си на земята.
Кърджалиите дотърчали и се нахвърлили на момчето. Индже обаче заповядал да го доведат при него и му

330
казал: „Много майки съм разплаквал аз, а ти разплака моята. Живей щастливо!“ Той му подарил 500 пи-
астра и заповядал на другарите си да го пуснат. Така умрял Индже. Трупа му отнесли в Гуюмли и го
погребали в лагера. Според един друг вариант Индже е починал в манастира „Св. Троица“. Според едно
от многото предания Индже дошъл в Урум ени кьой на празник, излязъл на хорото и един грък го убил,
стреляйки от един прозорец. Според друг вариант Индже бил само ранен и стенал из планините и горите
още три години. Разправят, той бил такъв грешник, че земята три пъти го изхвърляла; най-после го пог-
ребали заедно с едно умряло куче. Индже не е бил популярен хайдутин, както по-късно Дончо или Пана-
йот, а само прочут разбойник. Жена му още дълго време живяла в Сливен.
Шайката на Индже, останала без водач, презимувала в Шахларе при Карнобат. На следващата пролет
кърджалиите бясно нападнали Карнобат, но били отблъснати от окопите му с големи загуби. Когато след
това турците нападнали главната им квартира в Хасково, Емин ага се затворил в една крепост при Ги-
дикли, но бил хванат и заклан. Българи от Котел, Жеравна и от други градове унищожили друга голяма
кърджалийска шайка в гъстата гора при Козята река в Балкана, между Котел и Раково, което малко преди
това било опустошено от същата разбойническа сбирщина. Байрактарят на Индже – Кара Кольо, скитал
още десет години по Тракия с 60 пеши хайдути. Пътят между Сакар планина и Бакаджика и досега още
се нарича „Каракольовият път“; при Чанакчии в Средна гора и досега има Каракольов извор. По-после
Кара Кольо забягнал във Влашко или в Сърбия.
През сръбското въстание султанът се принудил да се помири с Пазвантоглу. Сръбската революция поч-
нала с борбата на сърбите за интересите на самата Порта, против ония турци, които нарушавали мира.
След Свищовския мир белградските еничари, най-развалените елементи от целия корпус, били принудени
да напуснат Сърбия и постъпили на служба у Пазванта. Белградският паша, справедливият и хуманен
Хаджи Мустафа (1796–1801), за да отблъсне техните нападения, решил да въоръжи и раята. С помощта
на християните той няколко пъти успявал да отблъсне разбойническите шайки. Но след нееднократното
унижение на Портата при Видин еничарите пак се върнали в Белград и под ръководството на четиримата
си дахии почнали толкоз тирански да се разпореждат, че сърбите грабнали оръжие (1804) и с помощта на
правителствени войски ги унищожили. След свършването на борбата турците поискали от раята да се
разотиде мирно по домовете си. Обаче сърбите решили да използват благоприятния случай да си извоюват
свобода или поне автономия и насочили оръжието си против Портата. От целия полуостров забързали
хайдути, за да засилят сръбските чети. В 1806 г. те превзели Белград; кърджалията Гушанц Али, който
още в 1804 г. бе дошъл да помогне на дахиите и оттогава бе останал в крепостта, се върнал на кораби във
Видин1381.
Когато през ноември 1806 г. русите преминали Днестър, против тях на влахо-молдовската граница из-
лязъл Пазвантоглу в съюз с известния русчушки Мустафа паша, но бил отблъснат.
На 5 февруари 1807 г. Осман Пазвантоглу умрял1382. Той бил човек с желязна воля, храбър, енергичен,
неустрашим и виден пълководец.
Умело съчетавал строгостта с мекотата и великодушието. Многобройните монументални постройки,
нови улици и укрепления свидетелстват, че той разбирал и от строително дело. От 32-те видински джамии
интересна е Пазвантоглу-джамия, с библиотека и училище. Пазвантовият „сарай“ (дворец) сега служи за
затвор. Многото хубаво украсени чешми са негово дело; построил и фабрика за лед, от която всеки ден
давали безплатно лед на бедните.
Домашните отношения, частният живот и външният вид (портрет) на Пазвантоглу не са ни известни.
Заобиколяли го френски и английски наблюдатели, както Али в Янина. Знаем само нещо за неговия епис-
коп. Влашкият игумен Калиник1383, човек своеволен и упорит, му предложил 20 000 пиастра за Видинската
митрополия. Пазвантоглу се съгласил да изгони предишния митрополит, предварително му взел всичко,
каквото имал, и назначил Калиник. Но понеже не бил утвърден от патриарха, Калиник примамил епископ
Софроний Врачански във Видин и го накарал да извършва богослужението, а сам прекарвал весело вре-
мето с Пазвантовите хайдути и кърджалии. Чак в 1803 г. Калиник, съпроводен от 50 турци, пристигнал в
Букурещ, там бил посветен в епископски сан и освободил Софроний, който бил принуден цели три години
като пленник да изпълнява епископската служба.
Разклатената Порта не могла да извлече никаква полза и от смъртта на Пазвантоглу. Симпатиите към
французите станали причина Турция, обзета от граждански войни, да си навлече още и враждата на руси
и англичани. Русите заели Влашко и се съединили със сърбите. На 20 февруари 1807 г. неочаквано пред

331
Цариград се явил с английски флот адмирал Декворт; със страх очаквали бомбардировка, но той изчезнал
така, както и дошъл. Скоро след това русите унищожили турския флот при Тенедос. И при това опасно
положение в Цариград избухнала революцията на еничарите против султана реформатор; на 31 май
1807 г. Селим III бил свален и на престола се възкачил Мустафа IV.
Между това на север съдбата на Турция била вече почти решена. Наполеон и Александър се споразу-
мели в Тилзит относно подялбата на османското царство. Русия трябвало да получи Бесарабия, Молдова,
Влашко и България до Балкана; а Франция – Албания, Тесалия, Морея и Крит; на Австрия възнамерявали
да оставят Босна и част от Сърбия. Тракия с Цариград и с азиатските провинции оставали на султана. За
народите на полуострова, за техния характер, брой и за границите им тогава почти нищо не знаели. Особен
предмет в преговорите бил Цариград. Наполеон по никой начин не искал да го остави на император Алек-
сандър; който владее този град, казвали тогава, той има властта над целия свят. Ето защо в тайните клаузи
на Тилзитския мир (8 юли 1807 г.) било казано, че Франция и Русия ще изтръгнат „от игото и тиранията
на турците“ всички провинции на османското царство в Европа, освен Румелия и града Цариград 1384. В
същия още ден Наполеон писал на Мармон, своя губернатор в Далмация, да изучи турските земи във
военно отношение. С тази цел в 1807 и 1808 г. френски офицери пропътували Босна и Херцеговина, някои
достигнали дори до Албания и Македония. Въз основа на докладите им Водонкур и Лапи съставили сво-
ите карти, които за пръв път представили тези земи в истинското им положение.
Тилзитските споразумения не могли да се запазят в тайна. Портата била уведомена за тях от английския
и от австрийския посланик. В едно бурно заседание на дивана, в което участвали и главатарите на енича-
рите и на улемите, последните извикали, че предпочитат да умрат на бойното поле под знамето на про-
рока, отколкото да преживеят пропадането на империята. Ако Наполеон наистина бе нападнал Турция, с
помощта на раята и на бунтовниците паши да основе нова „латинска империя“, това предприятие въпреки
фанатизма на омаломощените османлии би завършило много по-щастливо, отколкото похода му към Мос-
ква.
В 1808 г. Цариград бил арена на ужасни сцени. Мустафа Байрактар от Тръстеник, русчушкият паша,
настъпил с отбор войска към Стамбул, за да освободи Селим. Но докато той атакувал сарая, противниците
му побързали и удушили пленения Селим. Сараят бил превзет, Мустафа IV бил свален и за султан бил
издигнат Махмуд II. Мустафа Байрактар станал велик везир. През октомври станало тържественото съб-
рание на пашите – невиждано дотогава зрелище; обаче румелийските и българските аги, жестоки врагове
на Байрактар, не дошли. На това събрание се обсъждало между другото и реформирането на еничарския
корпус. Създаден бил нов корпус от редовни „сеймени“ и понеже нито еничарите, нито останките от ро-
допските и балканските кърджалии искали да постъпят в редовете му, почнали да приемат даже христи-
яни и евреи. През ноември 1808 г. избухнало въстание срещу Байрактар реформатор и срещу неговия
„низами джедид“. Безумието на еничарите било страшно; грозни били пожарите, които няколко пъти об-
хващали целия Стамбул с море от пламъци; яростна борба се водела по всички улици. Байрактар се зат-
ворил в една кула, където се задушил от нагорещения въздух, когато около него горяло. Привържениците
му избягали в Русчук, но изгонени оттам от Молла паша, наследник на Пазвантоглу във Видин и непри-
мирим Байрактаров враг, загинали един след друг. Едва след дълго време младият Махмуд се опитал
отново да пристъпи към реформи1385.

1348 [Войната през 1768–1774 г. Соловьев, 28, стр. 15. „Для исправления того же дела в Дунайские области ездил Болгарин Каразин“,
сиреч същевременно с гръцките емисари, които през 1763–1765 г. били в Морея. Когато захванала войната (1768), били изпратени
нови емисари в Черна гора, Гърция; „известный подполковник Назар Каразин отправился в Дунайские княжества и другие внут-
ренние области турецкие“ (пак там, стр. 40). И стр. 130: „Каразин с товарищами говорили правду, объявляя о готовности христиан
свергнуть тяжелое, ненавистное иго: но надобно было изучить с большею подробностию и точностию средства христиан, нравст-
венные и материальные.“ И стр. 25 (1769): „И Бухарест был занят русскими войсками: его занял известный нам Каразин при по-
мощи валахского вельможи Кантакузина, с которым у него уже давно был уговор действовать вместе для освобождения христиан
от турок.“ Срв. Hammer за нападението на Букурещ от Каразин с 400 души. Арнаутите, доброволци от турските християни в
руската войска във Влашко и техните грабежи. Походът през 1773 и 1774 г. отвъд Дунава, вж. лекциите ми по Източния въпрос
(Hammer, Соловьев и т.н.). Страшната пустота от Бабадаг до Карасу и Пазарджик. Нападението на Варна, походът към Шумен. За
Каразин вж. още Русская старина, 1871, стр. 326: Вас. Назарович Каразин, роден 1773 г., умрял 1842 г.; баща му Назар Алекс.
Каразин, полковник, получил от императрица Катерина II през войната в 1774 г. селото Кручик в Харковската губерния; Васил като
10-годишен изгубил баща си Назар. За него четем и в Моск. Чтения, 1865, II, стр. 54, в релацията на Румянцев от 15 април 1770 г.

332
 Той изпраща на императрицата молбата на Назар Каразин за освобождение от длъжност „по слабости здоровья своего“, като ми-
лостиво му подарява „недвижимое имение в Слободской губернии“. Румянцев хвали Каразиновите „отличные опыти – в известных
тайных коммиссиях“ по времето на фелдмаршал кн. Голицин и през времето на Румянцов, „командуя волонтерами и Арнаутами“.
„Мужественные свои поступки при экспедиции Журжевской“, за което бил препоръчан от генерал-лейтенант von Stoffeln. За югос-
лавяни, пак там: секондмайор Зорич, генерал-майор и кавалер граф Подгоричанин (стр. 97), генерал-майор Текелли (стр. 90, 96),
капитанът на казаците и доброволците Требински (стр. 62). Заповед до войските от 7 юли 1770 г.: арнаутите след победата веднага
се пуснали да плячкосват, ще бъдат изправени пред съд заедно с началниците си. Полковник на арнаутите бил Иля (стр. 53). Под-
полковник Каулбарс (стр. 100) – родоначалник на сегашните офицерски руски семейства. На 8 юли 1772 г. един архимандрит с
писмо от адмирал Спиридон моли Румянцов да бъде изпратен в Петроград с искането в мирния договор да бъде вмъкнато поста-
новление за Атон (стр. 180). Стр. 36: Румянцов на 25 март 1770 г. съобщава на императора за писмото на сръбските князе (препис
от него се намира в ексцерптите ми за по-новата сръбска история).]
1349 Kanitz в 1874 г. пише, че турците са обречени на гибел и че само една малка, но добре организирана войска е в състояние да ги
изгони из Европа. Zinkeisen, Geschichte des osm. Reiches in Europa, VI, стр. 85.
1350 Колкото се отнася до въпроса за кърджалийската епоха, и тук сме принудени да се задоволим повече с предания и разкази,
отколкото с писмени известия. До неотдавна имало доста очевидци на това тежко време, сега обаче почват да се срещат такива все
по-рядко. Вж. Раковски, Горски пътник (хайдушки епос с ценни исторически бележки), Нови сад, 1857, стр. 259 и сл., и спомените
на хайдушкия войвода Панайот Хитов (Славянский сборник). Вж. също Zinkeisen, VII, който рисува тази епоха въз основа на лега-
ционни донесения и по описания на пътешествия.
1351 На турски гивендия значи мила, привлекателна.
1352 В 1838 г. от пашите и аяните в Битоля, Призрен, Печ, Шкодра, Кавая и в Пекино само битолският е имал женски харем. Mülier,
Albanien und Rumelien, стр. 37; оглан – момче, кючюк – малък.
1353 Pouqueville, Voyage en Morée, à Constantinopel, en Albanie, Paris, 1805, III, стр. 154.
1354 Милићевић, Serbij, стр. 191. Zinkeisen, пак там, III, стр. 143 („Aus den Gebirgen von Köstendil“). Кара Феиз бил значи шоп; една
българска поговорка казва: „Да те пази господ от влах погърчен и от шоп потурчен.“
1355 Индже – по турски: тънък.
1356 И до днес още в планината Бакаджик има седем извора, наречени Индже-войводски.
1357 [Кърджалии. От дневника на офицерите у Pouqueville от калоферските (вж. Нашия пътепис) и тетевенските записки (издал
Васильов в Период. сп.) става ясно, че кърджалиите са плячкосвали главно през зимата. Хронологически данни за кърджалиите
има малко: През 7304 = 1796 г. ,,додоше Крежалиіе, млого зулумъ учинише“, записка в евангелието в Бусинци, Трънско. В Трън се
поселил Кара Феиз или Каравезията, родом арнаутин, и син му Алибей (през 1821 г. воювал срещу хетеристите във Влашко, а през
1832 г. плячкосал София). Между неговите сеймени, по албански пля̀ка (старейшина), имало и много българи. Трънската кула.
Пътувания, стр. 515. През 1799 г. Индже с 200–300 кърджалии на Коледа нападнал Калофер. Второто нахлуване станало през
1804 г. Пътувания, стр. 375. През 1800 г., 24 април, катастрофата на Елена. Пак там, стр. 891. През 1801 г. „крџлиете“ на 1 март
опожарили Тетевен (Тетювене). Ограбили черквите. Период. сп., II, стр. 148 (стари летописни бележки). Кърджалиите били главно
от покрайнината Кърджалий на Арда. Пътувания, стр. 146. Наричат се още и дагли, даалии. Между тях е имало и българи. Очевидно
имало е много арнаути. Селата са се пръскали по колиби (Пътувания, стр. 82, 351). Зазидани грамоти, стр. 238. Укрепяване срещу
тях в Ихтиман, пак там, стр. 112. Загора отблъснала Кара Феиз (стр. 168), Търново (стр. 244), Златица (стр. 301), Карлово (стр. 365),
Кричим (стр. 435), Пещера (стр. 443), Кюстендил (стр. 562). За опустошението на Пловдивско вж. поп Константин, 1819 г. Опожа-
рени били и Лясковец, Ряховица (и Арбанаси), Пътувания, стр. 251. Панагюрище (стр. 351), Перущица (стр. 432), Батак (стр. 458).
Емиграция от Русчук в Румъния (стр. 269), бягство във Влашко (стр. 275). В Родопско наричат кърджалиите хайти (стр. 432).
Летописът от Перущица, пак там. Емин ага, водачът на кърджалиите, бил от Хасковско, от Гювенджилер, на югоизток от Хасково,
където и до днес се показва неговият сарай, бил убит в Балкана на един ден път от Видин, когато потеглил на помощ на Пазвантолу
(стр. 434). Кюстендилските събития: защита на аяна Едип ага с помощта на раята – водачи на кърджалиите били Биляр ага от
Радомир, Кара Феиз от Трън и Каргалията от Дупница. Пътувания, стр. 562. Кулата в Божица, 30-годишно седалище на кърджали-
ите, докато го изгонил Едип ага (стр. 594). В Дупница (Пътувания, стр. 612) войвода и господар в Струмица бил арнаутинът Сю-
лейман Каргалия, неговият конак, през 1813 г. бил ранен от оръдие от сърбите при Ниш и умрял на 15 август. Рилският манастир
бил оплячкосван от арнаутите през 1765, 1768, 1778 г., nota bene: и през 1819 г. Пътувания, стр. 642. Самоков бил укрепен, бейовете
при Клисура (стр. 660). Даалии в Манастирско (стр. 700). Жеруна била унищожена, Котел станал прибежище (стр. 719); кърджали-
ята от Хасково, стари кираджия. Котленската легенда (стр. 727). Nota bene: котленските бележки от 1797–1814 г., някои години са
празни (стр. 727). Градец (стр. 736) бил разгонен по колиби. В Карнобат (стр. 745) опожарили само Галата. Опожарили (стр. 755)
два пъти Урум ени кьой и Лъджа (стр. 758). Чети от даалии (по 200–300 души) в Петришката крепост (стр. 853). Съдбините на
Елена, кърджалиите дошли на 24 април 1800 г. в Твърдица, опожарили я, имала кале за жителите (стр. 891). Помаци и кърджалии
във Видинско (стр. 901). Песни за разрушението на Станимака и други от това време у Безсонов. За созополските и одринските
работи през 1801 г. (кърджалиите, Кара Феиз и пр.) руското известие в Период. сп., 39, стр. 381.]
1358 X. Пуляков в Български книжици за 1860 г.
1359 Еклезиарх Дионисий, Chrongafulu tierei Romanesci 1764–1815 (Р. Ilarianu, Tesauru de monumente istorice pentru Romania, II, Buc.,
1863). Zinkeisen, VII, стр. 230, според описанията на пътешествия.
1360 [Pouqueville, Voyage, III, стр. 169. Двете села, подарени на Омар, били Bursa (Бърза Паланка) и Kirsa. Zinkeisen, стр. 231.]
1361 Напечатани са в Период. сп., Браила, V и VI; руски превод в Слав. сборник, II, 1877 г.
1362 [Zinkeisen, стр. 234.]
1363 Мемоарите на И. Гюрич, секретар на Карагеорги, Гласник, IV, стр. 99.
1364 Кондо е македонски българин от село Поломле (неизвестно къде се намира). Той се присъединил към кърджалийския главатар
Гушанц Али, дошъл с него през 1804 г. в Белград, но преминал на страната на сърбите, между които скоро много се прославил. На
30 ноември 1806 г. на разсъмване се промъкнал в Белград и със смелото си нападение превзел крепостта и я дал в ръцете на обсаж-
дащите я отвън сърби. Корчо е роден в село Сарай, при Струмица. Баща му бил овчар на струмишкия бей. Веднъж се появил мор

333
 между стадата и изтребил много от тях. Разсърденият бей хвърлил овчаря си в затвора. Корчо успял да избяга в планините и се
опитал да сплаши кръвопиеца, но напразно; баща му умрял в затвора. Жадният за отмъщение Корчо събрал чета и започнал жестока
изтребителна война с бейовете, опожарявал им чифлиците и им режел главите. Веднъж срещнал един бей в село Дабилово. Младият
аристократ бил на красив арабски кон, а наоколо му били неговите сеизи, олани и чибукчии, всички в злато и сребро. По даден знак
от Корчо хайдутите изскочили от засадите си, свалили бея от коня, отрязали му ръцете и краката, а най-после и главата. Един от
тях я забучил на копието си и я носел така пред четата. С песни се оттеглили хайдутите от мястото на клането; с песни, защото си
отмъстили за нещастните, паднали под ударите на бея, за жените и момите, изнасилени от този звяр, и за многото деца, жертви на
страстите му. Цели 10 години Корчо водил хайдушки живот. След това си купил товарни животни, преоблякъл се като търговец и
изчезнал. В. „Записки Панайота“, Слав. сборник, II, СПб, 1877, стр. 116.
1365 Zinkeisen, VII, стр. 223, според телеграмата на пруския посланик от 1 април 1797 г.
1366 [За опитите на Пазвантоглу да превземе Ниш вж. Милићевић, Краљевина Србија, стр. 35.]
1367 Zinkeisen,VII, стр. 236–238, според телеграмите на Оливие [?!] и Кнобелсдорф. Срв. Hofmayer, Archiv, 1814, № 38, стр. 152.
1368 Софроний, стр. 68.
1369 Славейков в „Читалище“, 1873, стр. 388–493, без да знае за сведенията, които ни дава Софроний, разказва едно друго местно
предание за падането на Арбанаси. Притесненията дотолкова се засилили, че всички жители решили да избягат във Влашко. Под
предлог, че ще отидат в Свищовския манастир на църковния му празник, една нощ натоварили на коли всичко, каквото могло да се
вземе, и тръгнали с факли. При „Разкола“, под планината, където по пътя за Оряховица има един извор, те се спрели, събрали се и
дали клетва никога да не се връщат. Хвърлили фенерите и факлите с думите: „Който се върне, и в гроба да почернее тъй, както е
черна тази факла“. Вкъщи си останали само някои старци, вдовици и сираци, освен тях и някои ратаи.
1370 [Herzberg, IV, стр. 108.]
1371 Bessières y Pouquevilte, Voyage, III, стр. 231.
1372 Пак там, III, стр. 48.
1373 Пазвантоглу бил на голяма почит между мохамеданите като защитник на старите учреждения и като противник на новите да-
нъци. В 1799 г. Pouqueville (I, стр. 522) чул в гръцкия архипелаг следната песничка от турски матроси, които я пели пред самия
капиджибаши и пред двамата му палачи: „След стоте хиляди бомби, хвърлени във Видин, аз, Пазвантоглу, вярното куче на своя
господар, робът на султанката-валиде, вдигнах знамето на въстанието. Аз, Пазвантоглу, вярното куче на своя господар, аз се боря
срещу министрите му, аз искам да си остана верен поданик на своя господар, аз лижа праха от краката му, аз съм Пазвантоглу!“
[Вж. за борбата против Пазвантоглу и Zinkeisen, стр. 240.]
1374 Телеграма на пруския посланик от 12 юни у Цинкайзен.
1375 [Dionisius, Chronografulu tierei Romanesci 1864–1815 (P. Ilarianu, Tesauru de monumente istorice pentru Romania, II, Buc., 1863):
През 1800 г. Муруси бил назначен за войвода. Капудан пак потеглил срещу Видин. Пазвантоглу се съюзил с кърджалиите. Кър-
джалиите превземали градове и села из цялото царство, опожарявали ги, запустяване, огромната сила на Пазвантоглу. Искали да
издигнат Пазвантоглу за султан в Одрин. В Дивана се съвещавали да поискат французка и австрийска помощ срещу Пазвантоглу,
или дори и руска. В това време французите навлезли в Мисир, султанът се обърнал към цар Павел за помощ срещу Пазвантоглу.
Обещана му била срещу протектората над Молдава и Влашко. Суворов заминал за Румъния, но Муруси осуетил тази помощ (?!).
Султанът простил на Пазвантоглу, назначил го за видински паша. Тържественото влизане на капиджията. Аянинът Кара Мустафа.
Капуданът се оттеглил. Пазвантоглу обсадил Белград, Ниш, Остров, Кладово, Рахово, дори до Русчук, боят с Тръстеникоглу, ви-
дински аянин. Искал от Муруси пари и храна. Работата във Видин. Зографи украсявали сарая със злато и сребро. Ангария (от
Влашко) за постройките. Заплашвал с разграбването на Крайова. Страх. Болярите избягали в планините. След една година in iérna
Кара Мустафа оплячкосал Крайова. Султановите турци от Русчук и арнаутите се съюзили с Пазвантоглувите хора и плячкосвали
заедно. След това Манаф Ибрахим ограбил Чернец, Trgul Jiuliu, до полите на планините; през 1800 г. ограбили Крайова за втори
път, това, което било останало. Една чета навлязла в Каракал. Помощниците турци плячкосвали от своя страна. Кърджалиите една
нощ нахлули в Окна, опожарили града, като останали тук две недели. Всеки кърджалия водел 2–3 коня с плячка. Муруси се оттег-
лил. Konst. Suco, по-рано молдавски, сега влашки войвода: свикано било събранието на болярите, отправени били оплаквания до
цар Павел. Тогава бил назначен Конст. Ипсиланти. Манаф между това се отправил за Русчук. През 1804 г. дошъл Ипсиланти.
Захванали поправки, постройки, Букурещ бил преустроен. Ала Пазвантоглу и Тръстеникоглу наблягали. Suco бил назначен от
турците. Ала русите нахлули и назначили Ипсиланти. Пазвантоглу се готвил срещу „москалите“. Разболял се от злоба срещу „мос-
калите“. На корема си получил цирей, от който и умрял. Моллах взел неговата вдовица и бил назначен с ферман за паша.
1376 С Zinkeisen срв. Engel, Gesch. der Moldau und Walachei, II, стр. 66 и сл. Кнобелсдорф по молбата на реис ефенди Махмуд съставил
проект за операционен план срещу кърджалиите. Според проекта Портата е трябвало да постави стража по всички балкански про-
ходи, да формира в продължение на 4 години една армия от 100 полка по 1000 души и да ги разположи по границата. Само че за
всичко това турците нямали нито пари, нито енергия.
1377 Pouqueville, цит. съч., III, стр. 163.
1378 [Hertzberg, 3, стр. 432.]
1379 Гушанц Али и Кара Феиз били съвсем разбити от русите и сърбите през 1807 г. при Малайница (при Бърза Паланка); кара
Мустафа бил убит през 1815 г. в борбата с Милош Обренович при Котраже; Алибег, синът на Кара Феиз, бил разбит от сърбите пак
в 1815 г. при Юхор (Милићевић, стр. 191, 675, 672); брат му, на име също тъй Кара Феиз, разбил гръцките хетеристи в Мало Влашко,
ограбил, като бил на служба у Мустафа паша шкодренски, София, след това взел участие в босненското въстание, а по-късно живял
известно време като бежанец в Австрия. M. Поповић, Покрети у Босни, Гласник, XXI, стр. 208–222. [Към сръбското въстание,
Милићевић, стр. 465. Цинцар Янко Попович от Охрид, дошъл през 1800 г. във Вальево, под Карагьорги командвал като бимбашия
няколкостотин бекяри, воювал като юнак при Мишара, при Белград и др., главно на Дрин. Войвода в Пожаревец. Умрял през 1833 г.
и погребан в манастира „Раваница“. Бил 54-годишен. Син му Георги Цинцаревич е помощник в Кюприя. „Говорио je мало и дружно
се мало. Био je средњег раста, смеђ, малих шиљастих бркова, пуних, румених образа, ока жива и глава коjи заповеда“. Цинцар
Марко, роден 1777 в Белица, Албания, воювал през 1804 г. и сл. Във времето на Милош е бил кнез в Шабашката Посавина. Умрял
1822 г. в Шабац, където е и гробът му. Капитан Жика (не е ли Гыка?) от Македония, основател на шанца Делиград. Jокић разправял:

334
 „Дође неки Жика из Маћедониjе доведе неколико бећара и начини, ниже села Вукашиновца, шанац, коjи се прозва Делиград. Он
покупи jош бећара и постави им старешине: Николу и Стрељу над бећарима нишевачким, Џиду над онима из Лесковца и Першу
над свима осталима.“ Жика паднал при Делиград в юначен бой; погребан бил при св. Роман (стр. 791). Осман Пазванджия с Юсуф
ага, берковишки аян, Рушен ага, пиротски аян, и Пореч Алия и 6000 турци бил разбит при Дживджибара, недалеко от Алексинац,
от Добръняц и Паул от Мельница (сръб. Румуна, Браничево) с 800 сърби. Турците „бягали чак до Видин! (стр. 803). „Пазванџиjи jе
тада скочио на длану зли, од чега je после и умрьо (Србијанка, I, стр. 113–115). След превземането на Белград, 1806 г., хайдут Велко
разбунтувал и освободил покрайнината Църна река, част от областта на Пазвантоглу. През декември 1806 г. Hugo Pouqueville минал
през Босна и Македония за Янина (Pouqueville, III, стр. 163). Бекир паша заповядал да запалят горите между Прищина и Гиляне
срещу разбойниците; постоянни пожари. В Прищина губернаторът Малик паша, кръвожаден арнаутин, тъкмо се връщал от експе-
дицията срещу „Kersales“. Boué, Itinéraires, I, стр. 202, видял в Прищина les restes d’un petit fossé et d’un bos parapet, които били
издигнати през 1806 г. срещу разбойниците. Пак там, стр. 205 – запустяването на Качанишкия проход започнало тепърва от 1806 г.,
où de nombreux brigands у avaient établi leur quartier général en occupant en même temps Качаник. Прищина même ne fut exempt de cette
engeange, qui s’entendait avec certain Ayans. Опожарявани били горите срещу разбойници тук, към Враня и в Шар, на пътя Призрен –
Калканделен. В боя при Каменица през 1809 г. срещу сърбите Нишани, Шашин (Шахин?) паша лесковски и „нѣкоегω зликовца,
дрѹга Гѹшанцъ Алїи бранящаго иногда Белградъ именемъ Кара Везїѧ“. Гласник, II, стр. 211. Гушанц „паша отъ 2 тѹга“ с Кара-
везия и пред Делиград, пак там, стр. 213. Гушанц Али заедно с Кара Феиз след смъртта на Пазвантоглу претърпял страшно пораже-
ние под Мулла паша видински при Малайница, в Крайна на 19 юни 1807 г.: след шестнеделна борба било смазано турското надмо-
щие от сърбите, които били предводителствани от самия Карагьорги и хайдут Велко и от русите под водителството на генерал
Исаев (Милићевић, стр. 972). Алибег, син на Кара Феиз, през 1815 г. бил разбит от сърбите при Юхор на Морава в Ягодинско окръ-
жие (Милићевић, стр. 191). Някой си Кара Мустафа през 1815 г. бил разбит от сърбите при Котраже в Чачанско окръжие. Той
паднал убит и главата му била изпратена на княз Милош (пак там, стр. 675). София е била оплячкосана на 2 април 1832 г. Пътувания
по България, стр. 27.]
1380 Раковски, Горски пътник, стр. 283. Панайот, стр. 144.
1381 При сръбските посолства в Цариград се отличавал българинът Петър Ичко от Катраница (между Воден и Костур), придобил
като драгоманин на турската легация в Берлин доста големи знания; по-късно се ползвал с доверието на Мустафа, а още по-късно
сполучливо водил търговия със западни търговци в Белград.
1382 Zinkeisen, VII, стр. 485. Рисунка от Пазвантовия паметник имаме у Kanitz, Donau-Bulgarien, I, стр. 233, където е дадено също тъй
и едно подробно описание на постройките му във Видин. Датите по западния календар са означени със звездички, а всички останали
дати са по източния календар.
1383 [За Калиник, видински архиерей, Петров, I, стр. 44: по ходатайство на везира свалил го от престола за 200 кесии, но наместникът
му пристигнал и нямал тези пари, та Пазвантоглу заповядал да го обезглавят и тялото му да хвърлят в Дунава. Пак там от 1806 г.
се говори за сръбската Крайна и техния кнез. Според Ranke, Serb. Geschichte, стр. 163, Молла паша бил писар на Пазвантоглу, също
така самозванец. Срв. Петров за сношенията му с русите. През 1813 г. бил свален от Портата, умрял от чума в Скутари.]
1384 Zinkeisen, VII. стр. 518; там подробно са описани и цариградските събития през това време.
1385 [За емиграцията на българите през кърджалийско време вж. А. Ф. Музыченко, История поселения и фонетические особенности
говора крымских болгар. (Памяти профессора Марина Степановича Дринова), Известия отделения русского языка и словестности
Импер. Акад. Наук, 1907 г., т. XII, кн. 2, СПб, 1907. стр. 72–134.]

335
 Глава XXIX. Фанариотски епископи
и гърцизмът в България
Състоянието на българския народ в началото на XIX в. Сведенията за българите на Запад. Продъл-
жение на елинизацията. Гръцки училища и писмо. Фанариотският клир. Изгаряне на ръкописи

В началото на сегашния (XIX) век българският народ, лишен от всякакъв политически и църковен жи-
вот, до такава степен се изгубил изпред очите на Европа, че трябвало отново да се открива. Дори на уче-
ните, които тогава се бяха заловили да изследват организма и взаимоотношенията между славянските
езици, трябвало дълго време, докато получат някакви удовлетворителни сведения за свойствата на бъл-
гарския език. В 1771 г. Шлецер посочи настоятелната нужда от българска граматика и речник; минали
обаче тридесет години и българският език още си оставал неизвестен1386. Добровски в 1814 г., който впро-
чем не бе видял никакъв образец на български език, го считал за сръбско наречие1387. Копитар (1815) знаел
само, че в българския език има член, поставян в края на думата 1388.
Понятията на славянските филолози за българския език за пръв път задоволително били разяснени от
бащата на новосръбската литература Вук Стефанович Караджич. Подбуждан от Копитар, в 1821 г. в ре-
дица писма до д-р Фрушич той показал отликите между сръбския и българския език; в добавките си към
петербургския сравнителен речник на всички езици той издал в 1822 г. един преглед на българската гра-
матика, образец от библията, няколко народни песни и един проект за български правопис. 1389 Само ня-
колко години преди това английският пътешественик Leake препечатал в своите „Researches in Grecce“
(Лондон, 1814) Тетраглосон на Михаил Адам хаджи Данаил от Мосхопол, съдържащ разговори на новог-
ръцки, албански, влашки и български, всички с гръцки букви (Венеция, 1802). Шафарик в 1826 г. не знаел
нито една българска книга и бил на мнение, че българите живеят само между Дунав и Балкана; той ги
наброявал до 600 0001390.
Нищо чудно няма в това, че българският народ бил неизвестен на останалите славяни, изобщо на цяла
Европа. Значителен по броя си и нищожен по образоваността си, без водачи и център, влачейки същест-
вованието си под физическия гнет на турците и под духовния на гърците, българският народ с изключение
само на няколко лица забравил, че е било някога време, когато и той под властта на свои царе и патриарси
е живял свободен политически и културен живот. За собствения си брой и за разпространението на своите
селища българите нямали никакви сведения, а още по-малко знаели, че негде по земното кълбо има род-
ствени тям силни племена и че тям е присъщо известно национално значение. Нямало образована българ-
ска класа, защото ако някой получавал образование, той преставал да бъде българин. Само сред необра-
зованото селско население се запазили славянският език и старият народен бит. Най-после ударил часът,
когато трябвало вече да се реши дали така ниско падналият и захвърлен народ, както полабските славяни
или както словените, които са живеели в Маджарско до идването на маджарите, ще трябва да изчезне,
или пък той може още да се пробуди от дълбоката летаргия за нов живот.
През време на турското владичество в България попските училища били едничките учебни заведения.
Те се намирали в градовете, но понякога и в селата, в жилищата на свещениците; те се наричали обикно-
вено келии. Тяхната цел се ограничавала повечето с подготвяне на младежи за духовно звание. Учениците
изучавали славянската азбука, после църковните книги, Псалтира, Часослова, Октоиха и Апостола,
всичко наизуст, при което често се прилагало наказание с пръчки. Часословът дълго време се наричал
просто „наустница“. Учението се завършвало с Апостола. Знанието на евангелието било доста за обикно-
вената ученост.
При растящата мощ на фанариотите, която била твърде силна от началото на XVIII в., а именно след
унищожението на Охридската църква, важността на гръцкия език се увeличавала от година на година. Със
заляганията на гръцките епископи в черквите славянската литургия била заменена с гръцка. За тази цел
погърчвали повечето свещенически училища. Обучението пак се водело по старата метода, само с тази
разлика, че вместо старославянския натрапвали много по-трудния старогръцки език. В скоро време бъл-
гарските свещеници се научили да четат гръцките молитви като папагали, без да разбират това, което

336
произнасят. Елинизацията излизала от градовете, където имали резиденция гръцките владици. Гражда-
ните слушали как върховният им пастир хвали всичко гръцко и се подиграва с всичко българско и в ре-
лигиозната си простота безпрекословно тръгвали по пътя, който той им сочил 1391.
През втората половина на XVIII в. в Елада възникнало силно движение. Двама монаси, които получили
образование на Запад, Макарий от Патмос и Герасим от Итака, основали на остров Патмос училище по
европейски образец. На този пример почнали на драго сърце да подражават. Скоро в Смирна, Хиос,
Янина, Солун, Цариград, Букурещ и в други места гръцки патриоти открили и почнали щедро да поддър-
жат подобни училища. Със съставените за обучение в тези училища учебници било турено начало на
новогръцката литература.
Това движение се разпространило и по българските области. Със средствата от български търговци,
които не могли да си помислят за някакво друго училище освен гръцко, скоро възникнали гръцки учебни
заведения в чисто български градове, в които нямало никакво гръцко семейство. В двадесетте години
такива училища имало вече не само в Македония, но и на Балкана, и край Дунав, например в Свищов,
Търново, Котел и т.н.1392 Мястото на поповете се заема от даскали (διδάσκαλος), отчасти същински гърци,
отчасти погърчени българи. Макар децата да са били повечето от семействата на търговци и занаятчии и
да е трябвало да се готвят за професията на родителите си, все пак вниманието било обърнато главно към
четенето на класиците. Четяли избрани места от Лукиан и Езоп, понякога от Омир, Плутарх, Исократ и
Ксенофонт. При това давали се известни знания по математика и история. Българчетата се мъчели да
четат, да пишат и да говорят по гръцки. Пръчката довършвала това, което не могла да направи добрата
воля. От много училища излизали добри „елинисти“, обаче цялото им образование се проявявало главно
в граматически педантизъм, в често повтаряне на заучени цитати, надута употреба на архаични фрази и в
презрение към всичко, което не е във връзка с древността. Въпреки всичко, не може да се отрича, че тези
училища разпространявали и в долните слоеве на народа известна спретнатост в изразите и поразяваща
начетеност. В основания след гръцката революция университет в Атина постъпвали българи не само от
юг, но и от Търново, Сливен и от някои северни градове. В началото на сегашния век погърчването дос-
тига до най-големия си разцвет. Който не знаел да говори гръцки или поне да кичи речта си с гръцки
фрази и изречения, такъв не е принадлежал към числото на образованите; изглеждало дори, че искали да
отъждествят понятието човек с понятието грък1393. Както в търговската, така и в частната кореспонденция
българите си служели почти само с гръцкия език или поне с гръцко писмо. Чистият български език могъл
да се чуе само в семейния кръг, така като жените с редки изключения никога не се учели на гръцки. Ако
запитали някой гражданин за неговата народност, той отговарял нерядко, дори в Търново, че е грък. Мно-
зина дори се чувствали обидени, ако ги наричали българи1394. На чужбина, във Виена, Будапеща, Темеш-
вар, Нови Сад, във Влашко и т.н., българите търговци казвали, че са гърци, и учели децата си по гръцки.
Съвсем инак постъпвали сърбите, които, дори и далеч от родината си, пак се отнасяли с любов към родния
си език1395.
Погърчването било толкова силно, че познаването на кирилското писмо изчезнало. В чисто български
градове като Сливен учениците се учели само на гръцко писмо, макар самият гръцки език да им оставал
чужд1396. В 1845 г. Григорович не намерил в Охрид нито един човек, който да знае да чете славянски;
напротив, срещнал мнозина, които доста бързо четели средновековното гръцко писмо, което, както е
знайно, е доста мъчно. И досега (1878) още не само в Македония, но и в Родопа и край Дунав живеят
стари хора, които могат да пишат по български само с гръцки букви. В 1852 г. йеромонах Павел от с.
Кониково при Воден напечатал в Солун свой български превод на евангелието с гръцки шрифт 1397. Гръц-
ката азбука, в която няма писмени знаци за б (β = в), ц, ч, ш, ж и ъ, разбира се, не подхожда за българския
език; затова трябвало да прибягнат към съчетания (например, μπ за б и др.). Черноризец Храбър разказва,
че славяните до Кирил и Климент пишели на своя език с гръцки букви; днес, девет века след Храбър,
българите се нуждаели от нов Кирил.1398
В Македония освен в Дебър, в прилепската страна и в някои манастири, дори и в селата служили литур-
гия на гръцки език. В останалите места старословенският език бил запазен поне в селата. Какъв е бил
духовният живот на селяните под настойничеството на чуждоезични фанариоти и на необразовани по-
пове, можем лесно да си представим. Имало е области, в които народът не знаел дори и молитвите; суе-
верието и даже езичеството пак се сродили с него. На вроденото си недоверие и на своята недостъпност
българското население дължи запазването на народността си. Градските псевдогърци наричали селяните

337
χονδροκέϕαλοι (дебелоглавци), ξύλα ἀπελέκετα (пънове недодялани) и с други още презрителни прозвища.
Селяните от своя страна наричали всеки облечен по градски човек грък, израз, който за тях имал подиг-
равателен отсенък, личащ много ясно в много пословици1399. Тази дълбока омраза у селското население
към всичко гръцко била възбудена обаче не толкова от погърчените граждани, колкото от градското ду-
ховенство.
Парите царели над всичко в Цариградската църква. Ученост, житейска опитност и нравствено достойн-
ство не били нужни за духовна кариера; трябвало да се плаща и то да се плаща много. Цената на патриар-
шеския сан, която в 1573 г. достигала само 6000 дуката, с течение на времето се увеличила 25 пъти. За да
може да си набави тази грамадна откупна сума, всеки нов глава на Източното християнство оценявал
отделните епископства едно на друго по 4000 дуката. Епископите пък знаели да изискват тази сума и
освен това да намерят средства не само за да се обзаведат разкошно, с което те се отличавали от строгата
бедност на мохамеданските имами, но и чрез подкуп на чиновниците да хвърлят в затвора или да изпратят
на заточение в Азия всекиго, който не им се понрави1400. Извор на техните приходи съвсем не били цър-
ковните имоти, а изключително тегобите на народа под разни форми.
Фанариотските епископи били твърде изкусни да изтръгват пари от хората. Веднага след като пристиг-
нат в своята резиденция, те разпращали на по-видните семейства във вид на подаръци разни дреболии, за
които гражданите трябвало да ги възнаградят с подаръци, струващи 30 пъти по-скъпо. От време на време
епископът обикалял епархията си и „грабил по селата като кърджалия“, макар в неговата „буйрулдия“,
която съдържала позволение от пашата за тази обиколка, да се предоставяло всекиму да дава толкова,
колкото поиска. По такъв начин се събирали βοήϑεια за патриарха, έμβρατήκιον за посвещение на попове,
παρρηςία за молитви, ψυχομερίδιον – за упокой, ἁγίασμα – за водосвет и много други такси и налози. По-
някога „фенер-владиката“ изпращал свои свещеници да събират пари за постройка на някоя черква; съб-
раната сума обаче често отивала за издигане на разкошни владишки конаци. Особено богат извор на при-
ходи били бракоразводните дела. Поради това най-дребните разпри между съпрузи фанариотите разду-
вали чрез интриги. А това пък повлякло след себе си нравствен упадък. За каноническото право там малко
се грижили: всичко можело да се получи с пари.
Такива кожодерства разорявали не само отделни семейства, но и цели села. Ако някои бедни многост-
радални селяни нямали средства да задоволят ненаситното користолюбие на духовните си пастири, при
тях отивали епископски служители, анатемосвали селото, запечатвали черквата и заграбвали от къщите
всичко, което можело да се изнесе. За протест не можело и да се помисли. Отчаян, селянинът понасял
духовното иго; децата му растели некръстени, а когато той умре, спускали го в черната земя без свещеник
и без молитва.
Положението на свещеника било още по-тежко, отколкото на селянина. Подчинен непосредствено на
епископа, той никъде не е могъл да се укрие. За неговата просвета никой не се грижел. Често той не е
умеел да чете, произнасял молитвите наизуст, сметките си водил с рабуш и със собствени ръце обработвал
нивите си; от селянина се отличавал само с калимавката и брадата. За посвещаване той трябвало да плати
на фанариота 1000–1500 гроша; а епископите, за да увеличат приходите си, обикновено увеличавали без
необходимост броя на посвещаванията в свещенически сан, затова много такива безполезни попове се
скитали по страната без работа и без хляб.
Обноските на епископите със свещениците били извънредно недостойни. Нерядко епископите биели
свещениците в олтара. Много епископи обикновено държали при себе си попове за услуги, като ги карали
да им работят в техните дворове, яхъри или по градините. Впрочем срещали се твърде благородни и об-
разовани личности, които не били в състояние да изтърпят такова унижение. Ще дадем само един пример.
В началото на сегашния век в Търново живеел един учен свещеник на име Йоаким, който се ползвал с
голяма любов от страна на народа, но не бил обичан от митрополита. Веднъж след литургия митрополит
Иларион, родом от Кандия, му заповядал да изнесе на двора в кош гюбрето от обора на епископския дом.
Йоаким отказал да му се подчини. Работата дошла до бой с епископските слуги и дякони. Със сила едва
успял свещеникът да се отърве и избягал с разчорлена коса и без калимавка право при кадията. Преди
още да залезне слънцето, той приел исляма. Той се научил да пише и да чете по турски, спечелил си голяма
почит между турците и паднал в Добруджа в бой против „московеца“1401.
Не по-добро било положението и на манастирите. В Македония те обикновено били давани под наем на
предприемчиви гърци, власи или албанци. На наемателя се предоставяло да търпи монасите или да ги

338
изпъди. Григорович в 1845 г. в манастира „Св. Наум“ край Охридското езеро попаднал на един игумен
без монаси; един грък с 30 души слуги се разпореждал в огромния манастир, като плащал на епископа
годишно 1500 гроша.
Гръцките епископи също малко били образци за християнско безкористие и доброволна сиромашия,
както и образци за християнска нравственост. В конаците им с голямо влияние се ползвали хубави гър-
кини и арменки и тяхното застъпничество правело всичко. Мястото им понякога заемали безбради жено-
подобни момчета. От преследването на фанариота не е била сигурна никоя жена или мома в селото. В
такива случаи рядко е могло да се намери помощ у чиновниците, а страхът от отмъщение задържал още
запазилия се благоговеен страх „пред духовните пастири“1402. Някои епископи се стараели, доколкото е
възможно, да държат духовните си чада в предишното невежество; други пък не изпускали предвид по-
литическите и националните тенденции. Техният девиз бил, от една страна, да обогатяват себе си, а от
друга, систематично погърчване на славяните. Тази си цел се мъчели да достигнат с въвеждане на гръцката
литургия, с основаване на гръцки училища, с разпространение на гръцките разговори, а също така и с
подаряване на гръцки книги. До началото на сегашния (XIX) век често и българи били посвещавани в
епископски сан; обаче след гръцката революция и образуването на новогръцкото кралство нито един бъл-
гарин вече не бил допускан до по-високите звания.
За да заличат българите от списъка на европейските народи, действали не само косвено, чрез въвеждане
на гръцкия език, но и пряко, чрез преследване на българския. Славянският език, който по тяхно мнение в
основата си е език варварски, сам по себе си звучал неприятно за фанариотите. Но и това било малко.
Историята на фанариотския клир в България е запетнена с дела, достойни само за вандали. Български
ръкописи, оцелели с векове от войни, пожари, мишки, молци и гниене, били навсякъде изгаряни и уни-
щожавани от гърците също така, както чешките книги били унищожавани от йезуитите след Белогорската
битка. Българите не трябвало да узнаят, че имат славно минало, стара литература и че техният език е имал
някога собствено писмо.
Григорович (1845) ни дава много примери за това варварство. В Зограф немного преди да пристигне той
там, бил изгорен цял куп ръкописи. Очевидци му разправяли как в Ксеноф (гърците) хвърлили в морето
славянски кодекси. Във Ватопед палили фурните със старославянски пергаментни ръкописи, на които
гледали като на ἄχρηστα πράγματα. Същите сцени ставали и в славянските по своя произход Симопетров-
ски и Филотейски манастир. Григорович, търсейки славянски паметници, узнал, че същото това се вър-
шело не само в Атонските гори, но и вътре в страната. В манастира „Св. Наум“ предшественикът на то-
гавашния игумен, анадолски грък на име Дионисий, изгорил всички книги. В Меникейския манастир при
Серес показали на нашия пътешественик богатата гръцка библиотека; но когато той запитал има ли в нея
славянски ръкописи, отговорили му, че те вече са изгорени1403.
В 1823 г. софийският митрополит Йоаким се научил, че в с. Церовене при Берковица се намират сбор-
ници и икони. Той заповядал на селяните да натрупат тия неща в една кола и да ги изгорят отвън селото
или да ги закопаят, в противен случай той няма да стъпи в селото им. Селяните точно изпълнили заповедта
и заровили старините; запазени били само три ръкописа, скрити от свещеника. За награда селото получило
в дар гръцки църковни книги и икони с гръцки надписи. През време на църковния въпрос епископ Доротей
в 1864 г. заповядал да разровят онова място, но намерени били само рамките от иконите и купища изгнили
пергаменти1404.
През четиридесетте години шуменският епископ, когато освещавал новата черква в с. Тича, заповядал
да хвърлят ръкописните книги в една яма на гробищата. По същото време един фанариот в Стара Загора
заповядал да изгорят или да заровят куп старобългарски църковни книги под предлог, че върху тях се
били разлели светите тайни. Около 1853 г. влашкият протопоп в Пещера Христодул изгорил ръкописите
на „Св. Петка“1405.
Най-прочутото фанариотско autodafé е изгарянето на старата търновска патриаршеска библиотека 1406.
Споменатият митрополит Иларион около 1825 г. заповядал да отворят в митрополитската черква врата от
олтара направо закъм двора. Когато почнали да пробиват стената, случайно се натъкнали на една малка
стаичка със сводове, цяла пълна с книги – библиотеката на търновските патриарси. Там намерили и мощи
на светии; от тях главата на св. Михаил от Потука Иларион продал във Влашко. Неофит, митрополитският
протосингел, светогорец, се помъчил или да зазида книгите отново в черковните стени, или да ги зарови
под пода на строящата се там наред с черквата конюшня. Иларион обаче прегледал сам книгите и отделил

339
в едно сандъче само няколко гръцки църковни книги; останалите, цяла колà, заповядал да се изгорят. В
митрополитската градина, под орешака, където по-късно бил погребан един самоубил се епископ, наклали
огън и посред бял ден изгорили всички български ръкописи.
Споменатите гръцки пергаменти отдавна вече са пръснати. От старата библиотека останала само една
желязна решетка1407.

1386 Schlözer, Nordische Geschichte, стр. 334. Nestor, II, стр. 326.
1387 Dobrovský, Slovanka, Praha, 1814,1, стр. 194. [Добровски в рецензията си на Шафариковата Gesch. der slav. Sprache und Literatur,
Jahrbücher der Lit., 1827, Bd. 37, стр. 5, казва: „der Bulgaren, die gleich bei den Hügeln im Norden von Salonich anfangen, dürften mehr
als 600 000 seyn“. Техният език се различава от сръбския повече, отколкото словашкият от чешкия.]
1388 Kopitar, Kleinere Schriften, Wien, 1857, стр. 319.
1389 Вук Ст. Караджич, писмо до Дим. Фрушич, д-р по медицина във Виена, 19 ноември 1819 г., Виена, 1821 г., 16 стр. (Приложение
към Српски новини за 1821 г., № 68). Додатак к Санктпетербургским сравнителним рјечницима свују језика и нарјечија c особитим
огледима бугарског језика, Виена, 1822, 54 стр.
1390 Šafařik, Gesch. der slav. Sprache und Literatur, Ofen, 1826 (нов отпечатък, Прага, 1869), 23, стр. 223. Първото известие за българс-
ката писменост ни дава в 1829 г. Kopitar, Albanesische, Walachische und Bulgarische Sprache, Jahrbücher der Lit., 46, стр. 66 и сл. (9
книжки).
1391 [В македонските песни цитатите от черква са на гръцки: „сићки идат на црквата, малко и големо, старо и младо, да си чует
Христос анешти“ (на Великден). Верковић, I, стр. 255, № 235.]
1392 Гръцки училища в 1820 г. и нататък има в Свищов, Търново, Котел, Сливен, Ямбол, Пловдив; в Македония (ок. 1845 г.) – във
Воден, Битоля, Ресен, Охрид, Струга, Струмица, Валовище, Мелник и т.н.
1393 [За отношението на гръцките епископи към славянското население срв. характерното писмо на един мелнишки владика, писано
от Сидерокастро (Валовище), у Crusius, Turcograecia; оплаква се горко от суровите и „неми“ „трибали“.]
1394 Априлов, Денница новоболгарскаго образования, Одеса, 1841, стр. 71.
1395 В Темешвар при гръцката църква има следния надпис: Ἑσύστησε Ζλάτκος ϕιλογενὴ Ἕλλην ἀπὸ Γάμπροβον – Елин Златко от
балканския град Габрово, може би потомък на някой маратонски герой. Раковски, Горски пътник, стр. 269.
1396 Венелин, О зародыше болг. литературы, Москва, 1838, стр. 18.
1397 Вж. моята Bibliographie, № 182. Ευαγγελις να γοσποδα μπογα η σπασα νασεγο γοδινα δογοδινα σο ρετ. Πρεπσανο η διωρτωσανο οτ
μενε Παυλα Ιρομονχ, μποζιγροπσϰη πρωτοσιγγελ ροδομ Βοδενσϰα (επαρχία) οτ σελο Κονιϰοβα. Σολον. Σταμπα Κυριαϰβα Δαρζηλεν,
1852. Не ми е известно дали печатането на това куриозно издание е извършено; аз видях само заглавието и началото. Йеромонах
Павел след това станал архимандрит на Светия гроб и в 1865 г. дохождал в Прага вече съвсем престарял; той съвсем не е бил
погърчен българин, но усърдно следил за възраждането на отечеството си. [Дали йеромонах Павел не е същият, за когото четем в
Цариградски новини, 7 май 1896 г. (VI, бр. 63). През 1868 г. в лесновския манастир „Св. Гавриил“ новият игумен Павел, родом от
Воден, управлявал деспотически, монасите теглели големи мъки. По-късно няколко монаси излезли и основали нов манастир „Св.
Пантелеймон“ в Кочани.]
1398 Филолог Икономос напечатал в своя Δοκίμιον περὶ τῆς πλησειστάτης συγγενέιας τῆς σλαβονοροσσικῆς γλώσσης πρὸς τὴν ἐλληνικὴν,
СПб, 1828, III, стр. 439–501, някои староеолийски паметници – български молитви и поговорки с гръцки букви! Вж. Венелин, цит.
съч., стр. 18 и сл.
1399 Напр. „Да те пази бог от влашки вълци и от беломорски гърци.“
1400 За гръцките владици в България вж. пътешествията на Каниц, Лежан, Григорович и др.; също тъй съчиненията на Априлов,
Даскалов, Раковски и др. българи; не по-малко богат материал има и в по-новите български периодични издания. За дейността на
гръцкото духовенство в Босна вж. Evans, Trough Bosnia and Herzegovina, London, 1876, стр. 264.
1401 Спомените на един стар търновчанин във в-к „Гайда“, I, 1863, № 8, стр. 61.
1402 През 1860 г. един грък лекар в Пирот обвинил тамошния епископ в това, че обезчестил едно 14-годишно момиче от тамошното
училище. Охридският епископ в 1864 г. насила държал моми в разни тайни места „за изповед“; със сълзи излизали оттам бедните
момичета. В-к „Гайда“, 1864, стр. 167. Митрополит Софроний Призренски (XVIII в.) обикновено ходел по къщите да търси моми,
които се криели от него като от турчин (разказ на руския консул Ястребов в Гласник, 40, стр. 195). Срв. Kanitz, Donau-Bulgarien, I,
стр. 129.
1403 Григорович, Пут., стр. 96, 130, 144.
1404 „Гайда“, 1864, 11 септ. (II, № 8, стр. 60).
1405 Раковски, Горски пътник, стр. 165. Захариев, стр. 61.
1406 Този случай, изопачен по разни начини, кара историка да бъде по-предпазлив. От седемте съобщения, които имах на разполо-
жение, придържах се само в спомените на стария търновчанин (вж. бел. 16), чийто текст почива на разказа на самия протосингел.
Срв. също Григорович, Путеш., стр. 172–176.
1407 С това често се смесва друго едно, пак търновско събитие. Емануил Васкидис (Васкидович) от Мелник, природен грък (умрял
1875 г.), по-късно учител в Свищов и сам съставител на български учебници, бил секретар (γραμματικός) на Иларион. Веднъж (1820–
1830) той узнал от шейха на бившия манастир „Св. 40 мъченици“ как там имало старобългарски пергаментови ръкописи. Той купил
такъв един сборник от турците и се спазарил за покупката на останалите. За нещастие показал откритието си на митрополита, който
веднага побързал да съобщи на турците за светотатството на шейха. От това време забранили на християните да влизат в тази
джамия. Съобщението на Даскалов (вж. стр. 101), че уж Иларион бил купил от шейха всички ръкописи и ги изгорил, е приказка.
Поне старият Васкидис не е казал за такова нещо нито на Григорович, нито на нашите познати, които са говорили с него за това.

340
 Глава XXX. Възраждане на българския народ
Начало и характер на българското национално движение. Историкът Паисий Самоковски (1762) и
епископ Софроний Врачански (1739–1815)

Голямото умствено движение, което бе обхванало Европа през XVIII в., засегна също и славянските
народи, които – освен руси и поляци – тогава бяха съвсем забравени. Незабелязано за своето време, шепа
просветени патриоти произвели онзи извънредно интересен за историка преврат, който и днес още се
приписва от Западна Европа на политическото въздействие на русите, като че ли дипломатическите аги-
тации са в състояние някъде да произведат такива, дълбоко проникващи промени в народния живот. На-
ционалното чувство се пробудило у чехи, лужичани, словенци, хървати, сърби и българи почти едновре-
менно, обаче самостойно у всяко племе. Коренната причина на този постепенен и без шум преврат лежи
в стремежа към образование, което може да бъде задоволено само при посредството на родния език. Дос-
татъчни били само няколко книги, за да се събуди предишният народен дух от дълбоката летаргия; скоро
възникнали литературните наченки на изоставените в течение на толкова дълго време езици. Това движе-
ние обхванало най-напред по-ниските народни слоеве; в по-горните класи, най-вече податливи за усвоя-
ване на чужди елементи, тази промяна почнала да прониква само постепенно.
Сред вечнозелените Атонски гори в 1762 г. монахът Паисий (Παύσιος) завършил малката си книжка:
„Исторія славяно-болгарска о народах и о царях и о святых болгарских“, с появата на която почнало бъл-
гарското национално движение. А и у останалите славяни пръв тласък на новото движение е дало пак
изучаването на отечествената история. 1408
Кой е бил Паисий и какво го е подтикнало да състави славянобългарската си история? За жалост отго-
ворът ни на този въпрос по необходимост ще бъде много непълен, защото за Паисий ние знаем само това,
което сам той разказва за себе си. Роден е около 1720 г. в Самоковската епархия, в околностите на ста-
ринния Рилски манастир; бил е монах в Хилендарския манастир на Атон, където изпълнявал длъжността
проигумен.
На 7 август 1758 г. в Хилендарския манастир пристигнал сръбският историк Йоан Раич [родом от Ви-
дин]1409, млад човек с рядко прилежание и с благороден характер. След като получил западно образование
в маджарските йезуитски училища, той изучавал богословие в Киев. Той отишъл на Света гора с цел да
събере материали за една сръбска история. Недоверчивите хилендарци не му позволили дори свободно
да се ползва от богатите им ръкописни съкровища. Недоволен, той се върнал след два месеца в родината
си в Карловци1410.
Пълните с въодушевление думи на сръбския историограф и проявената от него неуморима ревност на
събирач вероятно са подбудили младия Паисий да направи нещо подобно за историята на своя народ.
Подигравателните закачки на сръбски и гръцки монаси как българите нямат история, затвърдили у него
това решение. Цели две години събирал той материали на Света гора и в България; за същата цел той
отпътувал дори у „немска земля“, т.е. вероятно в Банат. Съчинението на дубровнишкия абат Mauro Orbini
под наслов: „Regno degli Slavi“ (Pesaro, 1601; руски превод 1722), което представлява натрупване на ис-
тини и легенди без всякаква критика, му послужило за главен извор, макар и да не го задоволявало. Из-
ползвал освен това и всемирната хроника на Бароний (руски превод от 1716 г.) и някои гръцки легенди;
от българските извори той знаел само неголям брой грамоти и жития на светии. След като се подготвил
по такъв начин, Паисий, без да гледа на измъчващата го болест, почнал да пише книгата си в Хилендар в
онова време, когато по-големият му брат бил там игумен. Турците наложили на манастира по 3000 гроша
годишен данък и дългът на манастира нараснал до 27 000 гроша. Поради това между монасите възникнали
несъгласия, които накарали Паисий да се пресели в Зографския манастир. Тук, в този старобългарски
царски манастир, той намерил някои нови пособия, които също използвал, и завършил труда си (1762). За
по-нататъшната му съдба знаем само, че пропътувал по България и давал да преписват хрониката му; така
например в 1765 г. ние го намираме в Котел.

341
 Паисиевият труд няма по-голямо значение за критичното издирване на българското минало, отколкото
например Фирдуси за персийската и Качич за далматинската история. Затова пък неоценимо значение той
има за най-новото развитие на българския народ.
Горещ патриотизъм пламти от всяка страница. С пламенни думи Паисий предизвиква в паметта на дъл-
боко падналите си сънародници славните дни на тяхното минало, когато те, управлявани от свой цар и
свой патриарх, са били прочути и уважавани. Той сериозно упреква гърците, закъдето те изпращат в Бъл-
гария само гръцки владици, съвсем се не грижат да се основат български училища, държат народа в прос-
тота и невежество, с помощта на турското насилие и въпреки всички църковни закони вършат постоянно
неправда, и подканва сънародниците си да не търпят вече така овчедушно тези безобразия. Остро настав-
ление получават от него ренегатите, които се учат да четат и да пишат по гръцки и не искат да се признават
за българи. В името на своята история българите по неговия съвет са длъжни преди всичко да уважават
езика си. Паисий отговаря на подигравките не само на гърци, но и на съплеменните на българите авст-
рийски сърби и руси; нека да благодарят те на бога, извиква им той, закъдето ги е пощадил от турско и
фанариотско иго.
Простите, но пропити с чувство Паисиеви думи донесли дълъг отглас във всички български земи. Скоро
той намерил последователи, които правели много добавки към съчинението му. Най-старият от тези про-
дължители (до 1797 г.) прибавил един списък със 144 града от всички краища на България, от който уз-
наваме, че той бил вече добре запознат с географското разширение на целия си народ. Омразата към гър-
ците изпъквала у него още по-рязко, отколкото у кроткия Паисий1411. Още в сегашния век неговата хро-
ника често се преписвала, докато в 1844 г. Христаки Павлович не я напечатал в Офен (Пеща), макар и в
много изменена форма, под название „Царственик или исторія болгарская“1412.
От многобройните преписи написаният в 1765 г. в Котел е за нас особено интересен поради личността
на преписвача свещеник Стойко. А той не е никой друг освен познатия вече на читателя по описанието
на кърджалийските времена епископ Ссфроний Врачански – най-добрият Паисиев ученик1413.
Стойко Владиславов (род. 1739 г. в Котел) от малък останал сираче, поради алчността на роднините си
изпаднал в такава бедност, че решил да напусне жена си и децата си и да търси като занаятчия поминък в
чужбина. Тогава по настояване на чорбаджиите той бил ръкоположен за свещеник (1762).
Стойко знаел да чете и да пише, преподавал в училището и държал проповеди в черква, когато другите
свещеници били невежествени земеделци; от завист те често го клеветили и обвинявали пред епископа.
През време на Руската война (1768–1774) Стойко бил натоварен да издава квартирни билети за минава-
щите войски – работа, която донасяла много неприятности. Ако квартирата не била по угодата на варва-
рите, веднага дохождали при него с пищови и копия; един алжирец дори му изскубал почти цялата брада.
Страшни дни преживял Стойко, когато Котел, където взел участието в една крамола между агите от Ос-
ман Пазарджик (сега Осман пазар), бил осъден да заплати голяма контрибуция, а той бил откаран като
заложник, за да се осигури изплащането. Преживеният през време на затвора страх от смъртта, угризени-
ята на съвестта, че си позволил като епитроп на шуменския владика да събира в полза на последния пари
по селата, и смъртта на жена му – всичко това го хвърлило в дълбока меланхолия. Понеже нямало никакви
лекари, той почнал да се лекува с билки. Но за употреба на тези „магьоснически средства“ владиката го
отстранил за три години, а когато те изтекли, Стойко нямал пари, за да склони гърка за помилване.
Преследван от омраза, неблагодарност и завист, Стойко напуснал родното си място и отишъл при анхи-
алския епископ, който го посрещнал дружески и му дал Карнобатската енория (1792). Едвам се настанил
там, познал го бостанджи башията, който вече един път искал да го окачи на въжето в Котел, и заповядал
да го хванат и да го забият на кол; само молбите на християните и християнките пред майката на турчина
му спасили живота. Друг път посред полето го нападнал един татарски султан, Ахмед Гирай, който жи-
веел в близкото село Шехлари, закъдето Стойко против волята на султана венчал една българска мома за
християнин. Стойко едва се спасил след отчаяна борба.
Тези събития накарали Стойко да замине за Арбанаси при Търново, където между това се преселило и
семейството му. Живеейки в един манастир, той си спечелил такава голяма почит, че търновският митро-
полит, без да гледа на негръцкия му произход, му предложил епископската катедра във Враца. На 13
септември 1794 г. Стойко под името Софроний бил ръкоположен за епископ. Неговите страдания през
времето на кърджалиите и Пазвантоглу вече описахме. Най-сетне, когато епархията му била опустошена

342
и обърната на разбойнишки стан, видинският митрополит го изпратил на заточение. Едва в 1803 г. старе-
цът сполучил да избяга в Букурещ, където братски бил приет от митрополит Доситей1414.
Последните си дни Софроний посветил на българската литература. „Работя ден и нощ, та да напиша
няколко книги на нашия български език, за да могат моите сънародници, ако не от устата ми, поне от
книгите ми, да почерпят каква да е полза.“ Още през 1802 г. облекчавал затворнишките си дни във Видин
с превод на гръцки басни, разкази и сентенции и със записване на афоризми. В записките си, съставени
около 1804 г., той с прости черти рисува ужасната картина на своето сурово време1415. В 1806 г. издал
проповеди, преведени от гръцки и славянски („Киріакодроміон, сиреч Неделник. Римник, 1806), които
прославили името му и които и до днес още се ползват с големи симпатии; това е първата книга, издадена
на новобългарски език1416. Софроний умрял през 1815 или 1816 г. в Букурещ. Той бил благороден и даро-
вит човек без всякакво лицемерие и суеверие; в най-печални времена той не изпускал предвид духовното
благо на сънародниците си. Макар и самоучка, но все пак основно изучил старословенски и старогръцки
език и придобил много знания. В Котел и във Враца той всяка неделя и всеки празник държал проповеди
на български език за велика радост на народа, който никога не се случвало да чува от владиците си нещо
на родния си език и изобщо проповеди. От котленското училище, където Софроний учителствал цели 20
години, са излезли дълъг ред български патриоти; обаче поради това, че работели в чужбина, Котел не
станал център на новобългарското движение, както би могло да се очаква 1417.
[В историята на по-новото българско движение Котел заема много важно място. Котленските старци
още добре си спомнят с голяма почит своя прочут съотечественик Стойко Владиславов, или сетнешния
Врачански епископ, чиито спомени съдържат и къс от историята на града през втората половина на мина-
лото столетие. И до днес се сочат две къщи, в които е живял този народен будител. Бил, казват, „неоте-
рист“ (новатор) и при това по характер много„серт“ (буен, сприхав) и затова имал постоянно разправии с
останалите тукашни попове. Син му Цонко бил бегликчия, прекупвач на данъка върху добитъка, обаче
рано умрял. След неговата смърт Софроний с мъка се преселил с домашните си в Арбанаси при Търново
и там се добрал до епископство. Кога и къде е починал, сами котленци не знаят със сигурност, казват уж
в Букурещ някога след Руската война в 1812 г. Най-старият от внуците му – Атанас, учил се в Париж и
там умрял; прочутият новогръцки учен Кораис, който тогава живял и работил във Франция, изрично, каз-
ват, споменава за него в едно свое писмо. Вторият – Стойко или Стефанаки, се учил в Букурещ в тамош-
ната прочута тогава гръцка академия; през гръцката революция Сали Мехмед паша го изпратил в Кюта-
хия, където за няколко години изучил отлично турски, арабски и персийски. След 1829 г. захванал своята
кариера като преводач на Високата порта в дипломатическите мисии в Петроград и др., бил много обичан
от султан Махмуд II, та станал по-после и княз на васалния остров Самос, подкрепял българското движе-
ние главно с туряне основите на българската църква в Цариград. Умрял в 1859 г. като 90-годишен старец.
Според разказите на котленци той бил много хитър и набожен човек, обаче много малко знаел български,
едва няколко фрази и няколко старославянски молитви, защото още на млади години бил излязъл от оте-
чеството си, та със съотечествениците си говорел на гръцки или турски. Откъде произлиза презимето му
Богориди, никой не може да ми обясни, дори и в самия Котел. Майка му живяла при него в Цариград и
умряла също в дълбока възраст, на 95 години. Естествено е, че котленци много почитали и сина на „Сте-
фанаки бей“ – първия генерал-губернатор на Източна Румелия – Алеко Богориди. На разноски на стария
княз Стефан Богороди се учили в тридесетте години в парижките висши училища двама котленски мла-
дежи; един от тях, прочутият после Георги Раковски, поради своите тенденции скоро влязъл в разногласие
с Богориди и тръгнал по революционния път (поч. 1868 г.), вторият пък, Гаврил Кръстьович, свършил
право, отличил се като турски съдия и тъкмо когато аз пътувах по България, стана втори губернатор на
Румелия. Предшественик на Раковски бил впрочем неговият роднина капитан Георги Мамарчев, попски
син, храбър борец, който като доброволец взел участие в руските походи и след войната в 1829 г. се опи-
тал да вдигне въстание в България, именно в Еленския Балкан; неговите агитации станали известни, рус-
кото посолство в Цариград не искало да го защити, та Мамарчев бил интерниран в Мала Азия и след това
в Богоридовия остров Самос (поч. 1846 г.). Котленец бил и патриотът лекар Петър Берон, който през
1824 г. издал първия български буквар; като компаньон и възпитател на сина на някой си български голям
търговец в Седмиградския Брашов, учил медицина в Мюнхен, забогатял след това през войната в 1829 г.
в някое предприемаческо дружество в Румъния, живял най-вече в Париж и в 1871 г. бил убит по тайнствен
начин в Румъния. Някои старци помнят още Неофит Бозвелията, пламенния монах, първия агитатор за

343
учредяване на българска църква, който умрял в 1849 г. в затворите на атонските манастири; бил, казват,
почтен човек, който не ламтял за пари].

1408 Прекрасна статия за Паисий е написал Марин Дринов в Браилското Период. сп., IV, 1871, стр. 1–26. За пръв път е обърнато
внимание върху полузабравения Паисий в Български книжици, 1859, стр. 540. Раковски направи първи извадки от Паисиевата
история в книгата си за Асен I. [За влиянието на Паисиевата история върху населението пише Ст. Заимов, I, стр. IX, III, стр. 59.]
1409 [За Йоан Раич вж. Руварац в книгата за (княз) Лазар.]
1410 Šafařik, Gesch. der südslav. Lit., III, стр. 305. [За Паисий и произхода на Царственика, както и за произведенията на Качич вж. моя
Български дневник, II, стр. 74 (разказ на Славейков). Славейков ми разправи на 8 август 1884 г. за Паисий (Бълг. дневник, II, стр.
526): Паисий умрял нейде в Егри Паланка или в Куманово; учениците му го питали какво ще стане с българщината след неговата
смърт. Той отговорил: само преписвайте прилежно моята история. Това разправяли на Славейков приблизително преди 30 години
калугерите в Цариград, учениците на Кирил Пейчинович, игумен на Кралимарковия манастир при Скопие, който издаде „Огледало“
в Будин. Nota bene: в Кобровия „Slovník Naučny“, I, 1860. Вацлик изчерпил Царственика = Паисий и изпълнил този научен труд с
измислени владетели: Батой, Пласан, Касан и т.н. П. Лавров, Одна из переделок Истории славяно-болгарской йеромонаха Паисия,
сохранявшаяес в рукописи № 1731 собрания проф. Григоровича, Труды восьмого арх. съезда в Москве, V, стр. 242–263. Срв. Виз.
Временник, III, стр. 174. За месторождението на Паисий вж. Дринов, в Период. сп., стр. 31 (от отп. стр. 15, бел. 1).]
1411 Така започва например главата за обръщането на помаците и бошняците в исляма: „Патрирхъ нѣкто цариградскій, аду наслѣд-
никъ, діаволу другъ, вторьій Іуда, новьій Арія, ошоль при царя Селима на поклоненіе и сказалъ ему: царю многольтный, есть твои
подданицы болгарскій родъ, соровы человѣцы въ бранѣхъ непобѣдиміи, и аще не смиришъ ихъ до конца, то паки возстанутъ на
тебе и возмутъ землю свою отъ тебе“ и т.н.
1412 Вж. моята Bibliographie, №513. В книгата не се споменава нито името на Паисий, нито издателят. Оригиналната Паисиева исто-
рия никога не е излизала на бял свят.
1413 Този ръкопис, който се намира все още в Котел, е описан от Кръстьович в Бълг. книжици, 1859, стр. 540, и в Читалище, I, 1871,
бр. 2. [Софроний бил в Анхиалската епархия в Костенска енория (с. Костен), 12 села и Карнобат, единствената черква била в Костен.
След това една година е бил в Карабунар. Карабунар е на юг от Русокастро. Това е било около 1793 г. От тази година е релацията
на полк. Лен, стр. 33: от Айтос до Русокастро има 30–50 000 българи, „преданных России“; ако 10 000 руси дебаркират при Бургас,
те ще въстанат. Вж. сбирката Описание дорогам по Турции.]
1414 [Вж. Период. сп. за участието на Софроний в руските походи през 1806 г. и сл. Върху това говори и генерал Петров, Война
России с Турцией 1806–1812 г., 1887, II, стр. 434. Княз Багратион в изпълнение на своя план за похода през 1810 г. „вступил в
сношения с болгарским архиепископом Софронием, жившим в Бухаресте. Софроний принадлежит к числу сторонников России и,
некогда, в качестве депутата, приезжал в Петербург. Ведя крайне уединенную и воздержную жизнь, Софроний пользовался бо-
льшим влиянием на Болгар. Сойтись с таким влиятельным лицом било весьма важно. Софроний обещал свое полное содействие
успехам русского оружия, но объявил, что Болгаpы могут восстать только тогда, когда русские войска вступят в Болгарию. Только
тогда Русские могут расчитывать на готовность Болгар снабжать их провиантом и фуражем, но с условием, чтобы войска сами
ничего не брали, и чтобы, по замирении, Болгары не били оставлены на жертву Туркам, как это случилось прежде с Морейскими
Греками.“]
1415 Оригиналът сега се намира у Григорович в Одеса. За пръв път е издаден от Раковски в „Дунавски лебед“ (Белград, 1861), след
това от Книжовното дружество в Браила в Период. сп.,V и VI. Ръкописите на Софрониевите видински трудове според съобщението
на Дринов се намират у българския екзарх.
1416 Във второто (Нови сад, 1856) и третото (Букурещ, 1865) издание простият Софрониев език е много изопачен. Bibliographie, стр.
446.
1417 Ще трябва да се заеме някой българин с подобна биография на Софроний. До неотдавна още имаше хора, които лично са го
познавали, като например княз Стефан Богориди, Софрониевия внук. Един Софрониев портрет (с маслени бои) има в Цариград, в
народния дом при българската църква; заедно с дома Богориди го подарил на българския народ.

344
 Глава XXXI. Руските походи и гръцката революция
Руската война през 1806–1812 г. Гръцката революция. Руската кампания от 1828–1829 г. Капитан
Георги Мамарчев. Капиновският заговор от 1836 г. Български колонии в Бесарабия

Многогодишните войни и кървавите вътрешни смутове дадоха най-после при Махмуд II (1808–1839)
нова насока на целия живот в османското царство.
Още в самото начало на царуването на Махмуд руско-сръбският съюз изправил турците пред големи
мъчнотии. Условеният в тайните статии на Тилзитския мир план за подялба на турските земи между Русия
и Франция дълго време безпокоил Портата. Султанът и Диванът очаквали най-малко едно съвместно на-
падение на руси откъм Дунава, на сърби от Шумадия и на френци откъм Далмация. Този страх почнал да
се оправдава, когато в 1809 г. русите завзели Добруджа, Карагеорги се обърнал към Запад, Херцеговина
се вдигнала оръжие, а сърби и черногорци си подали ръце на бреговете на Лим.
В 1810 г. казаци навлизали до самата Босна, а сърбите заедно с 3000 руси спечелили една голяма победа
на Варваринско поле. На изток руската армия под главното началство на граф Николай Каменски преми-
нала Дунава, превзела Тутракан, завзела с пристъп Пазарджик (Добрич), завладяла по капитулация Си-
листра и заела Разград. Само Русчук така храбро се държал, че руската армия била принудена колкото се
може по-скоро да се концентрира под стените му; през време на тази операция генерал Ланжерон опожа-
рил Разград и Арнаут кьой, а генерал Saint Priest – Свищов. Само когато приближилата се откъм Балкана,
за да снеме обсадата, турска войска била унищожена при с. Батин на Дунав, русчушкият гарнизон сложил
оръжие. Русите със съдействие на силни хайдушки чети и на многобройни доброволци почнали да завзе-
мат цяла България. Каменски превзел Никопол, генерал Воронцов – слабо защитения Плевен и по-късно
Ловеч; град Търново се предал на княз Вяземски [?] 1418. С настъпване на зимата цялата страна освен Ни-
копол, Русчук и Силистра била пак очистена. През тази година русите пробудили много надежди, но ос-
тавили подир себе си и много скърби, след като обърнали в куп развалини редица богати градове.
Заместникът на Каменски граф Кутузов сринал и очистил споменатите три български крепости. Лошото
му управление във Влашко накарало император Александър да го извика назад и да назначи за генерал-
губернатор на Дунавските княжества и за главнокомандващ на Южната армия адмирал Чичагов. Обаче
приготовленията на Наполеон за поход в Русия принудили русите да сключат Букурещкия мир (май
1812 г.), според който те задържали под своя власт Бесарабия до Прут и Дунав, а съюзниците си, сърбите,
те предоставили на султановата милост. Сърбите след осемгодишна борба за свобода трябвало пак да се
подчинят на турското иго, докато Милош Обренович в 1819 г. отново вдигнал въстаническото знаме и
завинаги изгонил турците от страната.
Чичагов, който съвсем не бил съгласен да се сключва мир, скоро схванал своето твърде благоприятно
положение и почнал да крои смели планове. Във Влашко на свое разположение той имал добре снабдена
войска, а в Черно море стоял силен военен флот, когато пък великият везир се намирал в Шумен без
армия. Тайни агенти на Чичагов пропътували целия полуостров, сърбите и черногорците обещавали да
помогнат, а България и Босна лесно могли да вдигнат въстание. За осем дни адмиралът смятал да премине
Дунав, да вдигне на въстание целия полуостров и да се яви пред Цариград, преди още известието за него-
вото преминаване да стигне до Виена или до Наполеон. Обаче императорът, комуто в юни той съобщил
своя план, признавайки грандиозността на последния, се страхувал да не би Австрия, тогавашна съюзница
на Наполеон, да отреже отстъплението на Източната армия от Цариград. При това сам Наполеон бил вече
на руска земя. Чичагов бил принуден да пропусне този благоприятен момент за унищожението на Турция
и да отстъпи бърже на север. В септември 1812 г. отсам Прут нямало вече нито един руски войник.1419
Загубата на Бесарабия възбудила в Цариград такава ярост, че драгоманинът на Портата Мурузи, който
водел преговорите за мир в Букурещ, бил предаден на смърт заедно с неговия брат, а главите им били
набити на зъбците на сарая. Прекрасната Бесарабия със сребропенливите ѝ водопади, извори и разкошни
пасища била превърната в пустиня и обезлюдена. От целия полуостров се стремели нататък преселници,
за да заживеят там в сигурност и по-човешки – румъни, сърби, албанци и особено българи. Българската
емиграция почнала веднага след Яшкия мир (1792) и продължавала през цялото кърджалийско време;

345
вече от 1801 до 1806 г. в Херсонската и Таврическата губерния възникнали девет български колонии. В
1821 г. в Бесарабия живеели 7735 семейства, 38 023 души. Отначало бесарабските и румънските земевла-
делци тъкмели да се отнасят с преселниците като с крепостници; обаче още от 1819 г. южноруските ко-
лонисти станали свободни под защитата на привилегии. Извънредно бил обичан от бесарабските българи
първият „попечител“ на колонистите генерал Иван Инзов, който бащински се отнесъл с тях; портретът му
можел да се намери във всяка колиба. 1420
Напразно България очаквала своето освобождение през време на сръбската революция и на Руската
война. Кърджалиите изчезнали, но вместо тях от село на село обикаляли тълпи конни делибашии, с аршин
високи калпаци на главите, повечето пак предишни кърджалии, уж с цел, служейки на правителството, да
пазят народа от грабители. От кърджалиите се различавали само по това, че не изгаряли селата, а само ги
ограбвали. Навсякъде се хранели по десет дни и освен това изисквали да им се плаща. На всичко това
отгоре налагали още дишхакъ̀, т.е. данък, защото са си изтъркали зъбите с чуждия хляб.
Гърците, насърчени от симпатиите на Наполеон, от руските походи и от общия упадък на турците, поч-
нали усърдно да се готвят за голям преврат. Тяхната хетерия (по български – завера) спечелила твърде
много съчувственици и в България, което е леснообяснимо поради все още силната мощ на гръцкия клир
и господаруващия в градовете елинизъм. Когато хетеристите в 1821 г. вдигнали оръжие във Влашко, войс-
ката им се състояла повече от български и сръбски войници. Дори в броя на водачите им имало много
славяни; така например сърбите Младен [Милованович?] и хаджи Продан, българинът Македонски, бивш
руски капитан, и много други. Когато руският генерал княз Александър Ипсиланти пристигнал с гръцките
доброволци в Букурещ (в началото на април), пред него се явили двама пратеници от Зимнич (срещу
Свищов) с известие, че българският войвода Хаджи Христо Панка чака хетеристите на Дунав със 76 лодки
и с 350 въоръжени българи, и че в България е всичко готово за борба. Според други сведения пратениците
били 17 души от Свищов, Сливен, Пловдив, Осман пазар. Ипсиланти не приел предложението им и отка-
зал да им даде парична помощ, която те искали за своите революционни приготовления. Също тогава се
получило известие, че император Александър заповядал да заличат Ипсиланти от списъците на армията
и че всяка надежда за помощ е напразна. Хетеристите се отчаяли. Още на следния ден (13 април) Ипси-
ланти бързо се върнал в Търговище. Българските пратеници на връщане за Свищов били заловени от тур-
ците и изклани, тъй като целта им предателски била открита. 1421
Известието за въстанието на Ипсиланти разярило всички мохамедани по цялата империя. В по-големите
градове – в Цариград, Смирна, Одрин, а също в селата, дори и в България, били избити твърде много
християни1422.
Раята преживяла тогава ужасни дни, които не се изглаждат в паметта. Много български семейства по-
търсили спасение отвъд Дунава. Християните навсякъде били обезоръжени, забранено им било производ-
ството на огнестрелно оръжие, поради което било прекъснато и производството на оръжие в Габрово.
Гръцкото въстание възбудило духовете най-много в Македония. Там българският род Дързиловци или
Дарзиловци, който живеел около Воден и Острово и въставал против янинския Али, бил принуден да из-
гори главния си център с. Дързилово и да се изсели 1423.
Когато борбата избухнала в самата Елада, много българи, а особено хайдути не само от Македония, но
и от балканските страни, побързали да отидат на бой против наследствения си враг 1424.
Гръцката революция станала причина за нова руска война. В 1828 г. русите под началството на фелд-
маршал Витгенщайн завоювали Браила, завзели цяла Румелия заедно с Добруджа и с големи загуби прев-
зели и Варна. В 1829 г. турските генерали се готвели вече да завземат балканската линия преди новия
главнокомандващ Дибич, но руският флот още през февруари им отнел в тила двата крайморски града
Анхиал1425 и Созопол. След голямата победа при Кюлевча Дибич сполучил незабелязано да прекара арми-
ята си през Балкана, когато турците очаквали обсадата на Шумен. Като видели грешката си, те се помъ-
чили да изпреварят русите, но били разбити при Айтос, Ямбол и Сливен. В началото на септември глав-
ната квартира на Дибич се намирала вече в Одрин, авангардът му – в Люлебургас, лявото крило – на Черно
море, а дясното – при Енос, пред стоящия в Егейско море руски флот. Между това генерал Хейсмар от
Оряхово се промъкнал до Враца и до Искърския пролом; аванпостовете му достигнали и до околностите
на София.
Българите в тази война помогнали на русите много повече, отколкото в предишната. Главен началник
на българските доброволци бил капитан Георги Стойков Мамарчев, с прякор Буюкли, роден в Котел и

346
отличил се още в 1810 г. като предводител на български чети. Мамарчев мислел, че е настъпил вече же-
ланият ден за освобождението на България и искал да използва руската окупация, за да вдигне въстание.
С 500 доброволци отишъл в Котел, където искал да вдигне народа на оръжие, да отиде в окупирания от
русите град Търново и върху развалините на стара България да издигне знамето на свободата.
Българите го посрещнали като освободител и били готови да го последват. Но изведнъж налетели 200
казаци, арестували Мамарчев в Сливен и го откарали в главната квартира. Немного преди това през Котел
и Сливен минал и един англичанин, който подтиквал българите към въстание, като им обещавал анг-
лийска помощ; свободна България според него трябвало да се изправи като стена между Русия и Турция.
Казаците го преследвали, но той избягал някъде около Търново. Жителите на Сливен и Котел, наскърбени
от това, че им пропаднал планът, изпратили при Дибич депутация с писмена молба, в която се описвали
страданията на едноплеменния и едноверния на русите български народ и молели Мамарчев да бъде ос-
вободен и да им се позволи сами със собствени сили да поведат борба с турците за свобода1426.
Между това на 2 (14) септември 1829 г. бил сключен Одринският мир, защото трябвало да се побърза с
прекратяване на войната, за да не се даде възможност на турците отново да съберат силите си. Дибич в
Одрин разполагал едва с 20 000 души, в Пловдив пристигнал вече шкодренският паша с голяма арнаутска
войска; в руската армия се показали наченки на опасни болести. Дибич дружески приел българската де-
путация, обаче изказал съжаление, че нищо не може да направи за нея, и ги подканил да мируват. В мир-
ния договор, казал той, се говори за сърби и румъни; по-късно ще дойде ред и за българите. Заедно с това
посочил им и издействаната с §13 от мирния договор амнистия, която позволявала на турски поданици в
продължение на 18 месеца да се преселят в Русия, като продадат земята си. В Сливен било учредено и
руско консулство; обаче консулът Ващенко толкова малко симпатии спечелил, че поради оплакванията
на сливенци бил премесен в Белград (до 1838), където успял да си спечели голямо влияние пред Милош,
а консулството в Сливен било закрито.
Руската армия вече се готвела да напусне страната. Отчаяние обзело населението по балканските об-
ласти. Под ръководството на генерал Рот почнало второ преселение в Бесарабия. Тогава се преселили
3900 семейства, а според други – до 25 000 души. В 1850 г. в 83 разни места на Бесарабия българите
наброявали до 70 000. Шумен, Сливен и Провадия се лишили почти от половината си население. Много
българи от крайдунавските и балканските страни отивали също във Влашко и Молдова и се заселвали в
Браила, Галац, Букурещ, Крайова (от Видин и Тетевен), в Плоещ (от Сливен) и други градове. На север
от Зимнич възникнал нов български град Александрия, населен предимно с бежанци от Свищов1427.
Голям бил броят и на хайдутите, които се присъединили към русите в тази война против турците 1428. От
времето на кърджалиите и на сръбската революция хайдутските чети изобщо се размножавали. В нача-
лото на сегашния век са живеели войводите Алтън Стоян от Котел, Кара Танас от Жеравна, който с
десетина формено облечени другари проживял десет години в Балкана, и Златьо Кокарчоолу от Сливен,
силен борец (пехливан), с черни коси и големи мустаци, паднал в един отчаян бой с турци в 1810 г. край
Сливен; разказват, че той заклал 35 души около себе си, докато най-сетне се подпалил барутът в чантата
му и така бил разкъсан от взрива. По-известен от тези тримата е Коньо от Драгуданово – „брадатият вой-
вода“, прекарал в Балкана от 1810 до 1825 г.; макар и да имал повече от сто сражения с турците, изгубил
обаче само двама души; умрял в Букурещ 1429. Негов ученик бил Бойчо войвода от Церапан край Търново,
постъпил в 1829 г. на руска служба. След сключването на мира силистренският руски комендант му за-
повядал да разпусне четата си. Бойчо обаче се опитал пак да хване Балкана, но бил уловен и с двамата си
братя бил изпратен на заточение в Сибир. През една нощ със сръчен скок от крепостната стена те сполу-
чили да избягат. Един от братята си счупил единия крак и Бойчо, за да го избави от мъки, го заклал.
Останалите двама стигнали пеш до Цариград, а оттам на Балкана, където Бойчо оттогава систематично
водил в течение на 21 години хайдушки живот. Разказват, че няма такова място в Балкана и в Странджа,
което той да не е споходил. Преоблечен, той спокойно прекарвал зимите у добри приятели в Провадия,
Варна и Цариград пред очите на турците. Паднал убит в едно сражение със Зейнил паша. Известният, още
живият (1878) предводител на въстаници Тотьо войвода е негов ученик. Най-бележит юнак между всички
български хайдути бил Дончо Ватах от Копривщица, вероятно съратник на гонителя на кърджалиите
Дядо Никола. Живеейки ту по балканските и родопските височини, ту край устието на Марица, той прес-
ледвал еднакво както грабителите турци, така и султановия низам, пък и чорбаджии българи. Придоби-

347
тите пари раздавал на бедни както християни, така и мохамедани: купувал им волове и им изплащал дъл-
говете. Затова той се ползвал с такова уважение сред българското, гръцкото и турското селско население,
че никой нищо не можел да му направи. В 1848 г. против него били изпратени 200 низами от Одрин, от
които само 60 се върнали живи. Оттогава чиновниците го оставили на мира. За него разказват, че той
притежавал свръхестествени – вълшебни – сили, толкоз повече, че често прекарвал край Узункюприйския
мост и дори спял под сводовете му; казвали, че там се срещал със самодиви. Турските войници били
преизпълнени със суеверен страх пред него. Както едно време албанците за гръцкия клефт Никоцар на
Олимп, така сега низамите разказвали за Дончо, че той е неуязвим, и дори твърдели, че те виждали как
отскачат от него куршумите. До каква степен всичко напомняло средните векове, се вижда от това, че
одринският паша, честен стар турчин, освободил хванатия веднъж и доведен при него Дончо, защото му
станало жал да погубва такъв храбър юнак. Как е свършил Дончо, не знаем.
Докато турците изплатят изцяло контрибуцията (август 1836 г.), русите окупирали крепостта Силистра.
Капитан Мамарчев, който е бил там кмет, почнал тайно да крои нови революционни планове. След като
се оттеглили русите, той отишъл в манастира „Св. Никола“ при Капиново, между Търново и Елена, където
между това всичко било приготвено за въстание. Обаче в последния момент, когато българската борба за
свобода трябвало да избухне, предателство разстроило всичко. Старият Хаджи Юрдан от Елена решил да
привлече в делото и своя роднина, младия Хаджи Юрдан; довел го в манастира и последният постъпил в
числото на заговорниците. Надвечер момъкът напуснал манастира под предлог, че иска да отиде вкъщи
да се приготви. А в действителност той поел пътя право за Търново и разказал там всичко, що видял и
чул, на владиката Иларион. Гъркът веднага се завтекъл при турския комендант, който от своя страна взел
бързи предпазни мерки. Още в същата нощ една тълпа турски конници нахлули в манастира, но намерили
само игумена Сергий и капитан Георги; при факелно (от машали) осветление манастирът бил ограбен,
черквата осквернили и избалакали очите на светиите по иконите. Останалите заговорници, повечето от
тях почитани и богати люде, били изловени и изпратени в Търново и там без разследване били обесени1430.
Игумен Сергий умрял в най-страшни мъки като същински мъченик. Турците щедро наградили предателя,
но българите и до днес мразят семейството му.
Капитан Мамарчев, който още носел руски мундир, турците закарали в Цариград. Руското посолство,
макар той да имал на гърдите си руски орден и за своята храброст при превземането на Силистра да по-
лучил златна сабя, съвсем не се грижило за него. Мамарчев изпратили на заточение в Кония. Той имал
право да си носи там оръжието, да язди на кон за разходка и получавал определена издръжка. След ня-
колко години неговата жена му измолила амнистия, било му позволено да отиде, където му е угодно, само
не в България. Приготвил се да замине за Влашко, но поради фанариотски интриги отново го задържали,
арестували и го изпратили на о-в Самос. Там изпаднал в голяма нужда, обаче постоянно отхвърлял пред-
ложенията на гръцките капитани да избяга в Гърция, защото той все още се надявал на помощ от Русия.
Умрял като шестдесетгодишен старец в 1846 г.
В заключение ще кажем още няколко думи за бесарабските колонии. Би могло да се предполага, че тези
така щастливо настанени български колонии станали разсадник на образование и просвета. Работите
обаче взели съвсем друг обрат. Бесарабските българи живели добре само докато бил жив попечителят им
Инзов; но управлението на неговите приемници не им донесло много добро. Най-много им вредил попе-
чителят Иван Арендаренко. От 40-те училища, които основал Инзов, при него оцелели само 17, и ако да
не била дошла Кримската война, той сигурно и тях би премахнал. Учителските места той предоставял на
войници – хора невежи, незнаещи ни една българска дума и интересуващи се повече за водка, отколкото
за преподаване. Напразно ходатайствали колонистите да им се отвори гимназия 1431.
Според Парижкия мир Русия била принудена да отстъпи на Румъния Южна Бесарабия от Прут до Черно
море (около 132 кв. мили). Болград, на езеро Ярпуха, станал главен център на румънска Бесарабия. С
хрисовул от 10 юни 1858 г., издаден от княз Никола Конаки Богориди, пети син на самоския княз Стефан
Богориди и правнук на Софроний, който бил тогава каймакамин (вицекняз) на Молдова, в Болград била
основана осигурената с много имоти българска гимназия и печатница при нея. Това именно накарало
руското правителство да отвори и в своята Бесарабия народни училища във всички колонии, а в Комрат –
и едно централно училище.

348
1418 [У Zinkeïsen, 7, стр. 706, има недоразумение; Воронцов не е превземал Търново, ами „Турно“ = Турну Мъгуреле срещу Никопол.
Вж. А. Петров, Война России с Турцией 1806–1812 г., СПб, 3, стр. 153. Пак там, 3, стр. 156 и сл., са описани подробно операциите
на Воронцов при Плевен, Ловеч и Севлиево. Търново (3, стр. 143) е бил превзет от генерал-майор Сабаниев от Бяла след боевете
при Русчук, но скоро се върнал към Русчук. Срв. за Търново писмото у Априлов, разказите, разправяни ми от Ц. Гинчев, тогаваш-
ните румънски летописи и прокламацията на Софроний Врачански в Период. сп.]
1419 Вж. Zinkeisen, VII, стр. 683 и сл.; той се е ползвал от книгата „Mémoires inédits de l’amiral Tchitchagoff (Berlin, 1855).
1420 По заповед на Инзов инструкцията за колонистите била напечатана в 1821 г. в Кишинев, главния град на новопридобитите
владения; това е едно от първите произведения на новобългарския печат (Bibliographie, стр. 226).
1421 Zinkeisen, Gesch. Griechenlands, III, стр. 127. Руски известия в Časopis česk. musea 1832, стр. 74 [дадени са подробности]. За
преведената от гръцки революционна песен вж. у Безсонов, Болг. народ. песни, Москва, 1855, II, стр. 116. [За изпратените пратеници
при Ипсиланти по-подробно вж. в Časopis česk. musea.]
1422 В Татар Пазарджик например били хвърлени в затвора 40 граждани; человеколюбивият и патриот епископ Дионисий (родом
българин) сполучил да ги спаси, освен четирима, които били обесени на моста на Марица. Захариев, стр. 51. [Исторически памет-
ници от времето на заверата, в Бълг. библиотека, бр. 1. Изд. на Бълг. книжовно дружество, Средец, 1884.]
1423 За Дързиловци подробно пише Веркович, Описание быта болгар, населяющих Македонию, Москва, 1868, стр. 28–30 (вж. стр.
14, бел. 45). Част от тях били търговци, част – занаятчии, имали си свои правни обичаи, ползвали се с привилегии от страна на
турците. Те били, както казват, 400 до 500 семейства. Не търпели вдовици: в срок от три недели на общи средства пак ги омъжвали.
Повечето се заселвали в Серес, Солун и Воден; много търгували в Гърция, Сирия, Египет, Австрия и Влашко.
1424 Раковски, Горски пътник, стр. 231. Априлов, Денница, стр. 75. Предводителите на конниците Хаджи Михаил от Копривщица,
Хаджи Христо от Пловдив, Семко от Търново, Хаджи Петро и т.н. били българи. Марко Боцарис, както разправят, бил от Воден;
жена му, която още в 1744 г. живяла в Атина, както разправят, знаела да говори само по български и албански [?]. Впрочем тази
жена по-скоро е умрялата в Атина в 1849 г. Стана, вдовицата на хайдут Велко, а след това и на гръцкия герой Йоргаки от Трикала
(Милићевић, Србија, стр. 903).
1425 [Анхиало не спада тук. Созопол (в българския превод под ред. на В. Златарски на това място погрешно стои Месемврия) бил
превзет от контраадмирал Кумани на 13 февруари 1829 г., пет месеца преди преминаването на Балкана, обаче опитът да се превземе
Анхиало не сполучил (Moltke, стр. 256). Тепърва, когато главната армия на 22 юли минала Балкана при Еркеч и при Манастир кьой
(Емене), флотата на 23 юли обсадила напуснатия Анхиало, където намерила 12 оръдия и складове с барут и сол (Moltke, стр. 343).
След боя при Е. Арнаутлар към края на май 1829 г. Хюсеин паша Русчушки потеглил „nach Razgrad, woselbst er versuchte das
bulgarische Landvolk zu versammeln, welches jedoch wenig Neigung zeigte, die Waffen zü ergreifen“. Moltke, стр. 300. Пак там, стр. 329,
след боя при Кюлевча много въоръжени турци били събрани в селата около Ески Джумая, „die Wälder wimmelten von Bulgaren,
welche den Krieg auf eigene Hand führten.“]
1426 За Мамарчев подробно пише личният му приятел Раковски, Горски пътник, стр. 233, 238–244. [Руската политика по отношение
на възобновяването на държавите на източните християни. В Азия заграбили всичко, стари държави и стари политически индиви-
дуалности (Грузия, Армения и т.н.). В Европа са проектирали да завземат Молдавия и Влашко, но се срещнали със западните
интереси. Проектираната около 1829 г. „Kleinstaaterei“ в Гърция, срещу което била противопоставена идеята за гръцко кралство.
Сегашната тенденция на сърби, румъни, българи и гърци към кралства – руските вестници от 1887 г. да се даде на българите авто-
номия като на Финландия. Оттам непопулярността на русите.]
1427 Много българи се преселили тогава и в Сърбия. Зографският монах Доситей Новакович от Дабница при Прилеп е първият
епископ на Тимошката епархия (1334–1354), Милићевић, Србија, стр. 970.
1428 Спомените на Панайот, стр. 104 и сл.
1429 [Безсонов, Болг. нар. песни, стр. 110, за X. К. Даскалов, преписвана на Мортагоновия надпис, бил от Трявна; Хаджи Христо през
1821 г. помагал на гърците, освободен от Цариград; X Кънчо (за него има песен) взел участие в руските работи, умрял в 1830 г.,
жена му избягала в Търново; споменатият X Д. Даскалов, брат му Гьорги Станчо (Евстатий) през 1836 г. взели участие в Търновс-
кото съзаклятие. Той бил обесен, братята му избягали във Влашко. Заблоцкий-Десятовский, граф П. Д. Киселев, СПб, 1882,1, стр.
403: 1833 г. „частное появление недисциплинированных болгарских банд и при том в большом числе“, та Киселев при малкия брой
войска в княжеството мислел, че „не в состоянии будет их сдержать“.]
1430 Между тях старият Хаджи Юрдан, Хаджи Велчо от Габрово, Георги и Станчо от Трявна, Йованица от Търново, Йованаки от
София и др.
1431 Подробна статия за бесарабските българи вж. във в-к „Българска пчела“, Браила, 1863, № 10–31.

349
 Глава XXXII. Новобългарското движение
Букурещки търговци и емигранти. Историкът Юрий Венелин. Априлов и първото българско училище
в Габрово (1835). Неофит Рилски. Развой на новобългарското училищно дело

Почнатото от Паисий и Софроний дело за националното възраждане на българския народ дълго време
получавало подкрепа от политическите събития в началото на сегашния (XIX) век. Голяма заслуга тук
имат българските търговци и емигранти, които, притежавайки не така големи средства, се заели да осно-
вават народни училища. Това са били габровските търговци Константин и Димитър Мустакови, които
водели в Букурещ делата на сръбския княз Милош, Иван Добриов Бакалоглу, Юрдан х Генович, архив-
ният чиновник Георги Пешаков от Видин (род. 1785 г.), писателят Анастас Стоянович от Кипилово при
Котел (поч. 1868 г.), Петър Сапунов от Трявна и най-сетне Васил Ненович, който търгувал в Букурещ и в
Кронщат. Към техния кръг принадлежал и младият Петър х Берович или Берон от Котел (род. 1797 г.,
умрял, както разправят, от ръка на убиец през 1871 г.). Той получил образованието си в Букурещ и Крон-
щат, по-късно в Мюнхен, а от 1832 до 1839 г. бил окръжен лекар в Крайова; като направил голямо състо-
яние, той си избрал за постоянно местоживелище Париж. В Кронщат (по слав. Брашов), където се нами-
рало привилегировано общество „гръцки“ търговци, повечето българи1432, той издал през 1824 г. с мате-
риална подкрепа на тамошния търговец Антон Йованович български буквар1433. Освен азбуката, тази
книжка съдържала статии по физика и по естествена история с рисунки. В България, в която до това време
в попските училища нищо не виждали освен Псалтира и Октоиха, този „рибен буквар“ бил посрещнат с
голяма радост. В увода си съставителят рязко напада тогавашните училища, в които децата под голям
страх пак нищо не научават, и препоръчва Бел-Ланкастеровата метода за обучение. И наистина, скоро
тази метода се разпространила в България (Взаимоучителните школи, ἀλληλοδιδακτικαὶ σχολαὶ). След по-
явата на Бероновия буквар българската писменост почва бързо да се развива. Ненович напечатал в Офен-
ската университетска печатница, която тогава била почти монополизирала печатането на кирилски книги,
в 1825 г. библейска история, а в 1826 г. – буквар. В Букурещ той сам отворил славянско народно училище,
което обаче скоро било затворено, защото той станал адвокат при Влашкия сенат (1831). Стоянович издал
със средства на споменатия вече търговец Йованович Хюбнеровите библейски разкази (1825, два тома,
превод от руски). Сапунов превел заедно с монах Серафим от Стара Загора Новия завет и го издал в
1828 г. в Букурещ с помощ от влашкия митрополит Григорий. Били приготвени също така и лексикони,
учебници по всеобща история и т.н. с цел да се разпространи елементарното образование между сънарод-
ниците1434. Съвършено неочаквана поддръжка намерили тези разпокъсани опити от страна на един чужде-
нец, млад учен, който се бил посветил с голям жар на изследване на българската история и език 1435. Това
бил карпатският малорусин Георги (Юрий) Иванович Венелин. Роден е 1802 г. в Наги Тибар в Бережкия
комитат, учил в унгварската (ужгородската) гимназия и в сатмарския лицей, а след това преминал в Лвов-
ския университет (1821). Първото му име било Георг Гуца и като свещенически син против желанието му
бил определен за духовна кариера. Едва в Лвов се нарекъл Венелин, за да се изгубят следите му. От Лвов
той поискал да замине за Русия именно по околен път през Триест и Одеса. С това си намерение той
заминал за Сегедин, където цяла зима посещавал академията. Избухналата гръцка революция разрушила
плана му; той решил да тръгне направо за Русия и през пролетта на 1823 г. потеглил пеша през Карпатите
за Кишинев, където намерил сърдечен прием от страна на губернатора Инзов и на архиепископ Димитрий.
Две години прекарал в метрополията на бесарабските колонии като учител в семинарията и за пръв път
тук се запознал с българи. Стремежът му към основни знания го увлякъл в Москва, където го убедили да
се посвети на медицина; след пет години получил лекарска диплома.
Още когато бил в Лвов, най-любимото занятие на Венелин била историята на славянските народи. От-
личавайки се още от детинство с бистър ум и с неуморно прилежание, в многоезичните земи на Маджар-
ско и на Бесарабия той поразително бърже изучил много езици. С критиките си и с неголемите си статии
в московските периодични издания той обърнал вниманието на професор Погодин. И именно Погодин го
насърчил да напише голямо историческо съчинение и го снабдил със средства за издаването му. Първият

350
том от това съчинение под наслов: Древніе и нынешніе Болгаре, в политическом и религіозном их отно-
шеніи к Россіянам, излязъл от печат 1829 г., в същото време, когато руските войски напредвали към Ца-
риград. Там се доказва, че българите са славяни, а не пославянени татари.
Руската академия, на която Венелин представил своя труд, го командировала през декември 1828 г. на
Дунав с поръка да обиколи Молдова, Влашко, България и част от Румелия, да прегледа манастирските
библиотеки, да събере стари документи и да състави българска граматика с речник. Венелин напуснал
Москва през април 1830 г., но попаднал в Турция, на чиято земя стъпил във Варна, тъкмо през най-голе-
мите безредици, глад и холера; оттеглянето на руските войски и изселването на българите в Бесарабия
били в пълния си разгар. От съвсем разрушената и почти замряла Варна той тръгнал по морския бряг за
Бабадаг, по-нататък покрай Дунав за Силистра, оттам за Букурещ. Неизгладимо впечатление произвел
младият пламенен юноша в средата на букурещките български патриоти. Като се върнал през октомври
1831 г. в Москва, Венелин се заел да разработи събраните материали.
Скоро обаче се видял горчиво излъган в надеждите си. От работите, които представил в академията, се
появили едва след смъртта му само сбирката му от грамоти на славянски и румънски князе и от български
народни песни; на българската му граматика не било съдено да види бял свят. Сам Венелин изпаднал в
толкоз лошо материално положение, че трябвало да работи за парче хляб като домашен учител; едва в
1836 г. бил назначен за инспектор в един благороден пансион. Между това той продължавал да издава
исторически и литературни трудове, една част в разни периодични издания, друга отделно. Одеските и
букурещките българи му изпращали сведения за успехите на училищното им дело и му събирали народни
песни. Посредством тях търсел старобългарски документи и едва немного преди смъртта си бил зарадван
от случая да види Рилския хрисовул в едно точно факсимиле.
На 28 март 1839 г. Венелин починал едва на 37-годишна възраст в една московска болница и бил погре-
бан при голямо стечение на народ в Даниловския манастир. Върху гроба е сложена мраморна плоча, из-
работена в Италия, с надпис: „Юрію Ивановичу Венелину одескіе болгаре 1841 году. Напомнилъ свѣту о
забытомъ, но нѣкогда славномъ и могущественномъ племени болгаръ, и пламенно желалъ видѣть его воз-
рожденіе“. Трудовете му се отличават с богат материал, с ясно и живо изложение, макар да не може да се
отрича, че той често се отклонявал от правия път поради своята буйна фантазия. Българите го почитат
почти като светец; няма нито един що-годе образован българин, който да не знае името му.
Между личностите, които били подбутнати към патриотична дейност от четенето на Венелиновите съ-
чинения, най-видно място заема Василий Евстатиевич Априлов от Габрово. Най-напред габровски тър-
говци завързали търговски сношения с Русия и главно направо с Москва; по-късно пренесли канторите и
магазините си от Москва в бързо процъфтяващата Одеса. Заедно с брат си Априлов (род. 1789 г.) още като
момче пристигнал в Москва (1800), постъпил там в руско училище, а по-после (1810) се заселил в Одеса,
където чрез търговия спечелил голямо състояние. Отначало той, както и много други негови сънародници,
поддържал гръцката литература, гръцките училища и гръцките революционери. Едва през 1831 г. Вене-
линовите Древніе и нынешніе болгаре го насочили към нови мисли. От този момент просветата на неговите
сънародници станала крайна цел на желанията му. Най-добро средство за постигането ѝ, мислил той, ще
бъде да се отвори в Габрово училище по европейски образец. През 1832 г. влиза в споразумение с Николай
Степанович Палаузов (от Габрово), също такъв одески търговец, и с много други габровци (особено с
живеещите в Букурещ), за да се съберат необходимите парични средства за осъществяването на неговия
план1436.
Преди всичко трябвало да се осигури съгласието на търновския митрополит. Много пъти вече спомена-
ваният от нас Иларион (поч. 1838 г.), същият, който бе унищожил старобългарската патриаршеска библи-
отека, отначало силно залягал в полза на елинизма чрез въвеждане на гръцката литургия, отваряне на
гръцки училища, издаване на гръцки книги, после чрез посредството на гръцки свещеници и монаси; но
когато поостарял, ентусиазмът му поизгаснал. Наистина, той все пак се опитал да убеди Априлов да се
въведе в габровското училище гръцкият език, тъй като уж съвсем нямало учебници на български език, а
за съставянето на такива би трябвало много време; мъчно било обаче да се надвие отпорът на Априлов.
За учител бил предназначен Неофит, младият йеромонах от Рилския манастир, където били запазени
старобългарският дух и старословенската литургия. Родом от Баня при Разлог, този неуморим автодидакт,
който никога не е стъпвал в какво да е училище, изучил старо- и новогръцки, старославянски, руски и
сръбски език1437. Изпратили го в Букурещ да се запознае практически с Бел-Ланкастеровата метода и да

351
състави там необходимите книги. Учебниците му, българската и гръцката му граматика, катехизисът и
66-те му взаимоучителни таблици, по ходатайството на Д. Мустаков били напечатани безплатно в сръбс-
ката държавна печатница (1835). Освен това Стоянович превел от руски учебник по всеобща история
(Будин, 1836). Когато всичко било готово, а също набавени били карти и глобуси, на 2 януари 1835 г.
габровското училище било тържествено отворено; това е първото европейско народно училище в Бълга-
рия. Скоро около Неофит се събрали до 120 ученици на различна възраст. Той ги учил да четат и да пишат
и им преподавал аритметика, география, история, вероучение и гръцки език.
Априлов имал намерение да нареди при училището и печатница с кирилски и с гръцки букви. Позволе-
ние за това се надявал да получи чрез княз Богориди, който се ползвал с голяма милост от страна на султан
Махмуд II. Този Стефан (собст. Стойко) Богориди, роден 1790 г. в Котел, бил внук на Стойко Владисла-
вов, по-сетнешния епископ Софроний. Възпитаник на гръцката академия в Букурещ, той постъпил на
служба при Портата, бил драгоманин в Египет, каймакам в Молдова и след усмиряването на Самос (фев-
руари 1833 г.) – обложен с данък княз на този остров. Така като изпълнявал различни държавни длъж-
ности, живеел в Цариград и управлявал острова чрез заместници, поради това самосците не винаги били
доволни от него. Той решително и постоянно подкрепял сънародниците си, особено при повдигнатия по-
късно църковен въпрос, до самата си смърт (1859). Обаче той не бил в състояние да изпълни Априловото
желание, макар че гърците имали свои печатници и вътре в страната, например в Мелник (Μελένικος) и
по-рано в Москопол. Априлов непрестанно се грижил за училището си. Малко преди смъртта си сам оти-
шъл в Габрово, за да види любимото си дело и да му се порадва. На връщане, на 2 октомври 1847 г., той
се поминал в Галац, като завещал цялото си състояние на училището. След шест години се поминал и
неговият съратник и вторият основател на училището Н. С. Палаузов (1853) 1438.
В същото време, когато било основано габровското училище, славянският елемент си пробил път и в
друго едно училище – именно в търговския крайдунавски град Свищов, където от 1813 г. имало гръцко
училище. В 1833 г. то било превърнато в славяно-елинско. Тамошният учител Христаки или Хрисант
Павлович от Дупница съставил за употреба в това училище български учебници, напечатани в Белград.
Когато в 1836 г. с оставеното след смъртта на тамошния търговец И. X. Ангелов наследство било основано
ново, чисто българско училище, учител в него станал Христаки, който по образеца на габровското учи-
лище въвел и тук Бел-Ланкастеровата метода. В Свищов бил тогава и архимандрит Неофит Бозвели от
Котел, който не бива да се смесва с поменатия по-горе Неофит Рилски. Този национален агитатор, за
чиято дейност ще поговорим по-нататък, съставил заедно с Васкидович, учител в свищовското гръцко
училище, училищна енциклопедия в шест тома (Крагуевац, 1835).
Трето новобългарско училище отворил през ноември 1837 г. в Копривщица Неофит Рилски, повикан от
братя Чаликоолу. Впрочем той не останал там дълго, а се върнал в Рилския манастир, за да отвори и там
училище и да завърши големия си български речник. Той бил избран за игумен на своя манастир и живее
и досега (1878) там като мастит старец.
От това време броят на училищата непрекъснато растял. С особена ревност залягали децата им да се
изучат на роден език старите войнишки селища по плоските възвишения на Балкана и Средна гора. В
някои от тях още по-рано имало стари свещенически училища, а в други – гръцки, където учили да се
пише с гръцки букви и да се произнасят някои гръцки фрази. Скоро новото движение се спуска от плани-
ните и в големите полупогърчени вече градове в равнините, именно в София и в Търново. В продължение
на шест години възникнали 13 училища1439. Новите училища получавали книги от Габрово; техни учители
били почти изключително младежи, ученици на Неофит в Габрово и в Копривщица. За да се подготвят
добри учители, търговците патриоти изпращали много българчета в Одеския лицей. Турското правител-
ство, обзето тогава от реформаторското движение, не правело спънки за отваряне на училища. Гърците,
напротив, били страшно недоволни от това.
Десет години след основаването на габровското училище (1845) имало вече 53 български народни учи-
лища, а именно: в Дунавска България – 31, в Тракия – 18, в Североизточна Македония – 4. С училищата
растял и броят на читателите. През четиридесетте години литературата с едва 20-годишен живот предс-
тавяла книги с 2000 спомоществователи подписчици1440. В 1844 г. почнало да излиза и първото българско
периодично издание.
Така процесът на Българското възраждане се извършил в течение на един човешки живот. Тази бързина
на преврата наистина заслужава учудване. Още в началото на XIX век всеки би могъл с право да се усъмни

352
дали ще успеят българите да се изправят на краката си като народ; след 40 години вече навсякъде се
появили патриоти търговци, учители и духовни лица; български училища възниквали във всички градове,
а българските книги в хиляди екземпляри се четели вече дори и от селското население.
Този коренен, дълбок преврат се извършил не със силата на оръжието и с кръвопролития, а в тишина, с
помощта на книги и училища. Националните стремежи добили такава сила, че нищо вече не могло да ги
задържи. Това ясно личи и в последвалата борба на българите с фанариотите, която била неудържимата
последица от пробудата на българското национално съзнание. Нито един българин вече не се съмнявал,
че докато гръцкият клир господарува в страната по стария ред, всички надежди за свободен и естествен
национален развой ще бъдат напразни.

1432 Български търговци се издигнали особено в Свищов, Габрово, Търново и Пловдив. Скоро български търговци почнали да се
срещат дори в Смирна, Москва и особено във Виена, където се ползвали с привилегиите на „турски едри търговци“. Отначало те
държали за гърците, но по-късно българският елемент намерил в тях най-силни защитници. В Кронщат имало българи родом от
Русчук, Свищов, Габрово, Сливен, Пловдив, дори от Велес и Костур. [N. Jorga, Un act românesc privitor la incepâtorul culturii bulgare
Dr. Verone, Bucureşti, 1914 (estras din: Analele Academiei Române, ser. II, t. XXXVI, стр. 5. Цитира за Софроний „Catagrafia bisericilor
române la 1810“, publ. 1908 de Al. Lápědatu in „Biserice Ortodoxâ Românë“. Medicul Petru Veron, Bucver 1824; promovând la München,
la Craiova medic al oraşului. Secundus medicus „Ferarul“ din dohtoriî politici Craiovei, Πέτρος Φεῤῥαρης. Документи от 1841–1842 г.]
1433 Вж. Bibliographie, № 24. Наново е отпечатан през 1843 и 1862 г.
1434 Още през 1821 г. Руското библейско дружество поръчало на Теодосий, архимандрит на Бистришкия манастир във Влашко, както
разправят, по произход грък, да преведе Новия завет на български език. Този предназначен предимно за бесарабските колонисти
превод бил, както предават едни, поради крайната си негодност отхвърлен още от самото начало; според други пък бил напечатан
в Петербург през 1823 г. в 5000 екземпляра, но веднага бил задържан, защото уж било опасно Светото писание на народен език.
1435 За Венелин вж. Безсонов, увода към 2-рото издание на Древние и нынешние болгаре (1856). Априлов, Денница, стр. 60, 96, 123,
241. Българска негова биография, прев. от X. Н. Палаузов, се появила в Одеса 1851 г. Венелиновите съчинения са следните: Древние
и нынешние болгаре, Москва, I, 1829, II, 1841; отделни брошури: О зародыше новой болгарской литературы (Москва, 1838, 51 стр.,
много важна); О народной поэзии южных славян и т.н. Съчинения, издадени след смъртта му: Влахоболгарския или Дакославянския
грамоты, СПб, 1840; Народные песни в сборнике Безсонова, Москва, 1849 (издадена със средствата на живеещия в Москва търговец
Денкоглу от София); съчинения за варягите, готите, за думата болярин и т.н. Извадки от пътния му дневник са публикувани от
Безсонов, Некоторыя черты путешествия Ю. Ив. Венелина в Болгарии, Москва, 1857, 40 стр. [П. Безсонов, Юрий Иванович Вене-
лин, ЖМНПр, 1882 юни (животопис). Барсуков, Жизнь и труды М. Погодина, кн. 1–7, СПб, 1888–1893. Според него А. Н. Пыпин,
Новыя данныя о слав. делах. Вестник Европы, юний 1893, стр. 712–760. Стр. 717, запознаването на Погодин с Венелин, който до
1825 г. е живял като беден медик в Москва. Острата критика на Полевой върху книгата на Венелин за славянщината на хуни, авари,
хазари, Атила. Стр. 724 и сл.: за пътуванията на Венелин според неговите собствени писма. Стр. 731: Венелин се върнал „с разст-
роенным здоровьем, а кроме того предался пьянству, доводившему его до белой горячки“. Венелин преподавал в пансиона на
Погодин. През 1834 г. Погодин препоръчал Венелин за възпитател на посланика Бутенев в Цариград, със заплата 4000 р. за 3 го-
дини, Венелин не приел. Венелин бил преподавател и в Александровския сиротински институт, към края на 1837 г. изгубил това
място, през 1839 г. се поминал в Павловската болница. Направено му било бляскаво погребение, носили го студенти, литератори и
историци, гениален човек. До стр. 743: Биография на Венелин: Феерчака в Одесс. слав. сборнике, Одесса, 1880. На стр. 751 Венелин
в писмата си до Погодин се нахвърля против Шафарик, че не вярвал в славянщината на хуни и авари. Към биографията на Венелин
срв. животописа на Погодин от Барсуков, III; срв. и Archiv für slav. Philologie, XIII, стр. 613.]
1436 За основаването на Габровската гимназия вж. Априлов, Денница, стр. 21, 33, 77, 91, 107, 123; Априловите и Палаузовите писма
до Венелин вж. у Венелин, О зародыше новой болгарской литературы. Срв. П. Р. Славейков, Габровското училище и неговите перви
попечители, Цариград, 1866.
1437 Какъв е бил духът на монаха Неофит, се вижда от предговора му към неговата българска граматика (Крагуевац, 1835), където
той казва, че преди всичко са нужни училища, а след това вече и манастири, по-напред учебници, а след това религиозни съчине-
ния – иначе четенето ще бъде механично и без каквото и да е разбиране.
1438 За Богориди вж. надгробната реч на епископ Иларион в Български книжици, 1859, стр. 515. Един от синовете му, Никола, се
преселил в Молдова, където известно време е бил каймакам; друг – Алеко, служил в Турция и бил посланик във Виена (1877).
[Istefanaki-Bey, Fürst von Samos. Fallmerayer, Gesch. Werke, I, стр. 326. Γνώμη Βασιλείυ Άπρίλοφ, άποβλέπουσα είς τόν ἔθνους, Όδεσσα,
1836 (Книжици, 1858, гръцкия цитат у Добрович, Мирозрение). Е. Богориди, Един българин от миналите времена, княз Стефан
Богориди, Период. сп., LXXI, 1910, св. 7–8, стр. 471–488.]
1439 В 1837 г.: Казанлък, Карлово; 1838 г. – Сопот; 1839 г. – Панагюрище, Калофер, София, Търново (построено от габровския тър-
говец Петър хаджи Христов на негова сметка), Котел (основаното от Богориди и Райно Попович в 1820 г. гръцко-българско учи-
лище загинало отдавна вече поради фанариотски интриги), Трявна. [В-к „Новини“, Цариград, VII, бр. 43, март 1897 г.: първата
българска учителка Анастасия Димитрова, родена в Плевен 1815 г., сега монахиня Ана в Ерусалим. Майката на митрополит Ага-
пий я осиновила, учила се в Калоферския женски манастир славянски и гръцки език, учители ѝ били Райно Попович, Ботьо Петков,
Брайко Генович. През 1840 г. основала първото българско женско училище в Плевен; нейни ученици били учителите във Враца,
София, Ловеч. След 12 години се омъжила за лекар грък, но той скоро умрял, тя наново станала учителка. През 1894 г. от Плевен
заминала за Ерусалим.]
1440 Според Григорович, Путеш., стр. 197, и според абонатските списъци, печатани в тогавашните книги.

353
 Глава ХХXIII. Българският църковен въпрос
Турските реформи. Неофит Бозвели и митрополит Иларион. Кримската война. Настоятелството
на одеските българи. Българският църковен въпрос от 1858 до 1872 г. Учредяване на екзархията.
Революционни опити

Едно от най-важните явления в новата българска история е възстановяването на старата национална

църква след повече от 30-годишни борби. Неизвестните и забравени до неотдавна българи с това придо-
били ново значение на Изток. Това не бе догматичен спор, а борба за запазване на народността против
панелинистичните стремежи. Преди обаче да можеше да възникне този спор, потребно беше едно значи-
телно подобрение в правното положение на раята.
След Одринския мир (1829) се зареждат опитите на европейските правителства да издействат за хрис-
тиянските поданици на Портата едно по-човешко съществование. Султан Махмуд II се заел сериозно с
цивилизацията, а още повече с централизацията на държавата. През време на пътуването си в 1837 г. по
крайдунавските и балканските земи той подканял чиновниците да съблюдават равноправието между
християни и мохамедани и си спечелил изобщо големи симпатии между раята. Неговият син и наследник,
много по-слабият Абдул Меджид (1839–1861), по съвета на своя министър Решид на 2 ноември 1839 г.
провъзгласил за голямо учудване на Европа нещо като конституция, Гюлханския хатишериф, в който
християните били приравнени с мохамеданите. Той обещал безопасност на живота, честта и имота, пре-
махване вредното откупване на данъците (илтизама), прекратяване на монопола и на много други и до
днес неизпълнени реформи. Впрочем трябва да видим прогрес в учредяването на провинциалните съвети
(меджлиси от 1845 г.), в които наред с мохамеданите заседавали и християни, които обаче в повечето
случаи не смеели да имат свой глас.
Какви са били тези прочути реформи в действителност, показаха скоро въстанията, избухнали в Западна
България покрай сръбската граница. Всеки по-внимателен наблюдател не може да не забележи, че в Тур-
ция въоръжени въстания избухват главно в пограничните области, така като техните жители виждат как
безопасно живеят съседите им в Сърбия, Черна гора и Австрия и поради това изглеждат по-тежки злоу-
потребленията на турската администрация.
В 1833 г. сърбите навлезли в областта по Горни Тимок, която според Одринския мир трябвало да им
принадлежи, но турците без всяко право не им я отстъпили. Това раздвижило съседните български об-
ласти. В околностите на Пирот в 1836 г. селяните въстанали, но скоро били усмирени. В 1841 г. селското
население около Ниш, Пирот и Лесковец, извадено от търпение поради страшното лихварство при съби-
рането на централизираните данъци, на тълпи грабнало оръжие. Сабри паша задушил въстанието с по-
мощта на албански башибозуци, които със своите грабежи, пожари и убийства из беззащитните села из-
вършвали такива зверства, че дори на Запад обърнали внимание на тях1441. Само липсата на огнестрелно
оръжие и тогавашното неустановено положение на Сърбия след изгонването на княз Милош попречили
това отчаяно въстание да се разшири. Но ето през май 1851 г. поради алчността на чиновниците, спахиите
и на гръцкия владика, избухва нова революция, започната в с. Раковица край Видин, и само за няколко
дни обхванала околиите Видинска, Белоградчишка, Берковска и Ломска. Въстаниците били въоръжени
повечето със сопи, копия и брадви, тъй като сръбското правителство много грижливо пазело границите и
не пропускало нито хора, нито оръжие. И въпреки това на 13 юни те нападнали Белоградчишката крепост,
но били отблъснати от артилерията с големи загуби. След ужасни кланета при с. Гърци и Власиновци и
страшни пожари това безнадеждно движение било потъпкано отчасти с оръжие, отчасти с обещания.
Българската рая, окрилена в надеждите си за по-добро бъдеще от турското реформаторско движение,
пожелала да има само българи владици. Особено търговците, след като се запознали при търговските си
пътувания с по-различни от фанариотските църковни уредби, залягали преди всичко да им се назначат
национални духовни пастири. Първата крачка направили около 1833 г. жителите на Самоков и Скопие,
които след отстраняването на недостойните им владици се домогвали да бъдат посветени и ръкоположени
двама техни сънародници кандидати; патриархът обаче пак им изпратил гърци. Във Видин в 1840 г. Пор-

354
тата по молба на населението и по препоръка на управителя Хюсеин паша искала да назначи дякон Дио-
нисий, родом от Котел; но нещастният дякон, когато пристигнал в Цариград, за да бъде ръкоположен, бил
отровен от фанариотите.
Главен борец за национална йерархия бил споменатият вече хилендарски архимандрит Неофит Бозвели
от Котел, пламенен и упорит човек, който със своите речи агитирал главно между народната маса. Той не
искал нищо повече от национални епископи; той бил далеч още от мисълта да възстановява старата бъл-
гарска църква; когато му приписали такъв план, той го отхвърлил като клевета. По негово настояване
българите подавали на самия султан оплаквания от гръцкия клир и молили за български епископи. Видни
цариградски българи, дори и някои турци взели неговата страна и искали дори да му помогнат да заеме
след смъртта на Иларион (поч. 1838 г.) търновската митрополитска катедра. Всичко обаче объркали фа-
нариотските интриги. За център на агитацията си Неофит избрал самия Цариград, където живеели хиляди
български търговци и занаятчии от Тракия, Македония и Дунавското крайбрежие. Главното му желание –
да се издигне българска църква в столицата, се сбъднало едва в 1848 г.; княз Богориди подарил мястото
за постройката. Неофит често бил затварян от гърците на Принцовите острови и на Света гора. За после-
ден път на Атон го докарали с верния му другар Иларион Стоянов Михайловски, където смъртта (1849)
турнала край на всичките му мъки във влажна тъмница в една хилендарска кула1442. След видинското въс-
тание самото правителство вече почнало да признава, че жалбите на българите са основателни. В август
1851 г. патриархът бил принуден да ръкоположи един българин за владика, но успял да осуети намерени-
ето на Портата да му се даде епархия in partibus. Скоро след това във всички по-големи български градове
(особено в Пловдив) избухнала отчаяна борба за равноправие на българския и гръцкия език в училището
и в църквата, борба, която получила гласност чрез посредството на брошури и вестници1443.
Почнатата в 1853 г. война на Русия с Турция разбудила отново всички златни мечти на българите за по-
добро бъдеще1444. Българите се надявали, че сега русите ще могат да завършат онова, което в 1829 г. остана
незавършено – освобождението на българския народ от турско иго. Особено се раздвижили емигрантите
в румънските княжества и в Русия. В Букурещ патриотите търговци X. Мустаков, Иван Бакалоглу, Хр.
Георгиев и д-р В. Берон образували дружество под название Епитропия с филантропична и политическа
цел. По подобие на това и в Одеса при съдействието на покойния Инокентий, архиепископ херсонски и
одески, който вземал горещо участие в съдбата на българите, тамошната колония основала дружество под
името Настоятелство на одеските българи, събиращи помощи в полза на отвъддунавските българи. Ос-
нователите на дружеството, което почнало своята дейност във февруари 1854 г., били: С. Д. Тошкович
(поч. 1870 г.), Н. X. Палаузов, Н. М. Тошков (поч. 1874 г.) и Х. Н. Палаузов. Според проекта им „Настоя-
телството“ трябвало да служи за орган, в който да се прояви прякото участие на българите по уредбата на
бъдещето на техните сънародници. Поради това освен подпомагането на руските войски то имало предвид
след свършване на войната да съдейства за умственото и нравственото развитие на българския народ.
Инициативата за основаването на това така важно в историята на най-новото развитие на българския на-
род „Настоятелство“ принадлежи на Николай Христофорович Палаузов (от Габрово)1445 (1878 – статски
съветник в Одеса), който пръв между българите постъпил на руска служба с цел да бъде полезен на роди-
ната си и да бъде, така да се каже, тълкувател на истинското ѝ положение. Затова той поддържал обширни
връзки с българи както южно от Дунав, така и в румънските княжества, грижел се да се разпространяват
точни сведения за българите чрез руските вестници и по разни поводи давал записки на руските държав-
ници относно България; една от тях била съобщена на покойния император Николай Павлович, на когото
тя произвела силно впечатление.
Заемането на Молдова и Влашко от руските войски българите южно от Дунав счели като начало на
своето освобождение. В главната квартира почнали да се явяват депутати с различни доказателства за
готовността на българите да вземат активно участие в предприетото от Русия дело.
Скоро се събрали 4028 души доброволци. Общият стремеж да се съдейства на русите най-добре се из-
разил в това: много напуснали жени и деца, дори бащи със синовете си бързали да постъпят в добровол-
ческите редове. За връзка с българите в главната квартира в Букурещ княз Горчаков (през март 1854 г.)
извикал Н. X. Палаузов, който заедно с това бил упълномощен от „Одеското българско настоятелство“ да
влезе в споразумение с букурещката „Епитропия“, та да се уреди еднообразие в действията. Като свой

355
особен представител „Настоятелството“ изпратило в княжествата първия си секретар Найден Геров, бъл-
гарин от Копривщица, руски възпитаник, който най-напред бил учител, след това руски вицеконсул в
Пловдив, където през 1878 г. е съветник при управлението.
Наскоро след пристигането на генерал-фелдмаршал княз Паскевич Еривански в Букурещ, от негово име
била обнародвана на български език прокламацията към „Единоверните нам наши братя, живеещи в тур-
ските земи“. Чрез нея се възвестявало на българите, че „единствената цел на благоверния и всемилостив
император е да защити Христовата църква, да защити вас, православни нейни чада, угнетени от разярени
врагове. Руска кръв досега неведнъж се е проливала за вас и с божие благословение – не напразно. С тази
кръв са пропити правата, придобити от вашите братя, чийто живот не е така стеснен като вашия. Дошло
е време и вие, останалите християни, да се сдобиете със същите права, и то не само на думи, но и на дело.“
Заедно с това от Одеса били изписани разни църковни вещи, книги и кръстове, за да се раздадат с посте-
пенното завземане на бедните български черкви в страната.
Между това руските войски под началството на генерал-адютант Лидерс, като преминали Добруджа,
дошли до Силистра, където в началото на май (1854) пристигнала и главната квартира. Доста голяма част
от Дунавската армия била съсредоточена тук за обсадата на крепостта. В отряда на Лидерс се намирала
една част от българските доброволци. Друга част била в разположение на генерал-лейтенант Хрулев,
който бил изпратен с част от войските от Силистра към Шумен; трета се намирала при отряда на генерал-
майор княз Бебутов, изпратен към Русе. А четвъртата останала в отряда на генерал-лейтенант Липранди
в Малко Влашко. Доброволците работили в окопите, изпълнявали аванпостната служба, изпращали ги за
рекогносцировки и за отблъскване на неприятелски шайки. На тях били дадени да разпространяват между
българите прокламациите и освен това пак те раздавали на населението пушки и патрони. Около Силистра
само били раздадени на жителите 735 пушки чрез българина И. К. Кишелски, който заемал длъжността
преводач при началника на Главния щаб генерал-адютант Коцебу (по-късно той служил в руската армия,
1878 г. е генерал-майор и е назначен за губернатор във Варна). С безграничен възторг посрещали бълга-
рите руските войски. Местните жители според силите си услужвали на войските с всичко, с каквото биха
могли: прогонвали отделни групи башибозуци, залавяли малки обози, пощи, куриери и пр. 1446 От вътрешна
България през Сърбия в май 1854 г. в руския лагер пристигнал депутатът И. Бацов; той заявил за намере-
нието на българите да тръгнат с оръжие в ръце от Балкана към Свищов и попитал ще могат ли те в такъв
случай да разчитат на поддръжка. Н. X. Палаузов доложил това на фелдмаршал княз Паскевич, който
впрочем отклонил това предложение, като казал българите засега само да се подготвят, защото още не се
знае каква война ще трябва русите да водят, отбранителна или настъпателна.
Неочакваното отстъпление на руските войски на левия дунавски бряг (юни) хвърлило българското на-
селение от околностите на Силистра в пълно отчаяние. Тълпи селяни тичали към руската главна квартира
и като хвърляли пред палатката на началник-щаба дадените им пушки, с плач молели да не ги изоставят,
защото ще бъдат погубени от разярените турци. Съобщили им, че им се разрешава да тръгнат с руските
войски. Сетнината от това било, че в Бесарабия се преселили повече от 6000 души с 44 000 глави добитък;
впрочем тези преселници след свършване на войната се върнали пак в отечеството си, където ги очаквала
амнистия. Следният интересен факт свидетелства доколко българите приели присърце застъпничеството
на Русия. В юли 1854 г., след отстъплението на руските войски от България, едно 13-годишно момче на
име Райчо Николов един ден преплувало Дунав. Казаците от аванпостовете го отвели голо при княз Гор-
чаков, комуто то разказало, че е преплувало само да извести русите, че турците се готвят да минат Дунав
и да нападнат руските войски, което наистина по-сетне се потвърдило. Наградили момчето с медал; по-
сетне то свършило курс в кадетски корпус, служило в руската армия и през 1878 г. с чин капитан коман-
двал българска дружина. След него преплувал Дунав със същата цел и друг един, по-възрастен българин –
Ангел Тодоров (1878 г. – офицер в Кавказ).
Войната завършила с Парижкия договор от 18 (30) март 1856 г. Трябва да признаем, че тя твърде много
отслабила надеждите на южните славяни в руската помощ. Но ако и да са били оскъдни нейните резул-
тати, тя все пак принесла полза на българите с това, че запознала Русия по-отблизо с характера и с поло-
жението на българския народ1447 и че дала нов тласък и насока на народното им движение. Тя доказала на
русите, че единственият верен път за освобождението на българския народ от турското иго било матери-
алното, духовното и нравственото развитие на народа. Главен деец във връзките на Русия с българите в
течение на двадесет години било основаното през време на войната „Одеско българско настоятелство“.

356
Сегашната си организация то получило в 1860 г. с указ от Светия синод (от 26 октомври) до преосвещения
Димитрий, архиепископ херсонски и одески, в който указ Светият синод, съобщавайки на архиепископа
за възложеното нему звание попечител на „Настоятелството“, съобщавал му и временната инструкция, по
която ще се ръководи при разпределяне на събраните пожертвования. Настоятелството, което се ползвало
и ползва с доверието на руското правителство, при посредството на руската мисия в Цариград и руските
консулства снабдило с книги, принадлежности, камбани и одежди няколкостотин български черкви в
крайдунавска България, в Тракия и Македония (дори в Дебър); помагало на съществуващите училища с
книги, карти и пр. и съдействало да се отварят нови училища; грижило се за образованието на свещеници
и учители; помагало на младежи-българи, които от любов към науката отивали в Русия. То дори изхода-
тайствало от правителството държавни степендии за българи както в средните учебни заведения и в уни-
верситетите, така и във висшите специални (технологически, инженерни, военни и пр.); изходатайствало
също и ежегодна държавна помощ за образованието на пет български девойки в одеските девически учи-
лища и за десет в Левашовския пансион в Киев. Освен това „Настоятелството“ участвало във всички въп-
роси, които живо интересували българския народ.1448 Между това развоят на българския църковен въпрос
наскоро след свършване на войната получил нов обрат благодарение на един акт на Портата.
След Кримската война, изходът на която значително намалил надеждите на раята за руска помощ, сул-
танът на 16 февруари 1856 г. издал известния хатихумаюн, продиктуван на Портата от представителите
на западните държави. Били обещани религиозно и народностно равноправие, свобода на вероизповеда-
нието и на съвестта и смесени съдилища, допускане на християни до държавни длъжности и във войската,
достъп на християнски представители в Държавния съвет и т.н. Набелязани били и църковни реформи;
съществуващите дотогава плащания за епископите и патриарха по такси трябвало да бъдат заменени с
определена заплата, а всички не чисто църковни дела на християнските „народности“ (собствено църкви)
трябвало да бъдат завеждани от изборни съвети от духовни и светски лица.
В края на 1857 г. видинци подали молба до султана, щото митрополитът им според хатихумаюна да
получава определена заплата. Патриарх Кирил, комуто била предадена молбата, за да даде своето заклю-
чение, настоял да се запази старият ред. Скоро почнали да се изреждат депутации и от други епархии с
подобни ходатайства, след което всички съвместно представили на правителството искане да се уреди
българска йерархия.1449
Понеже недоволствата от алчността на църквата от ден на ден се увеличавали дори сред гърците, Пор-
тата свикала (в началото на 1858) на съвет за налагащите се реформи народен събор (ἐϑνοσυέλευσις), който
се състоял от патриарха, 7 епископи и 38 представители – 10 от Цариград и 28 от епархиите. Гръцките
владици или натрапвали на българските епархии гърци представители, или ги убеждавали да не правят
избор, или пък отказвали да утвърдят избраните. С такива средства гърците сполучили да докарат броя
на българските представители само до четирима, а именно само по един за Пловдив, Видин, София и
Търново. От тях първите трима напуснали събора в знак на протест, така че останал само търновският
депутат Димитър Минчоглу сам да отстоява българските искания. Напразно протестирал той против ма-
шинациите на гърците при изборите, против недопускане на българи до епископски сан, против изгонва-
нето на българския език от черквата и училището; напразно защитавал одобреното от старите събори
начало владиците да се избират от епархиите. Дързостта на гърците стигнала дотам, че почнали изобщо
да отричат съществуването на българския народ: твърдели, че малцината недоволници били собствено
гърци, които са усвоили езика на поселилите се между тях варвари. Съборът бил закрит на 16 февруари
1860 г. с реч от Стефан Каратеодориди, в която той дал на българите да разберат колко наивни са очаква-
нията им, че в събрание на гръцки депутати могат да бъдат слушани речи за права на българите; църквата,
казал, не признава различия по народности, а изборни владици е нещо нечувано.
Този резултат силно ожесточил българите. От всички градове полетели протести и заедно с тях оплак-
вания направо до великия везир от алчността и безнравствеността на гръцките владици. На много места
фанариотите били изгонени и заместени с временни управители из средата на родното духовенство. Ца-
риградските българи искали от Портата собствена църковна администрация; историческите изследвания
върху унищожението на Търновската и Охридската патриаршия, печатани тогава ревностно в брошури и
вестници, ги подкрепяли в стремежите им. Турските политици били поразени: досега знаели само една
единствена „гръцка“ рая (урум миллети), а сега тя се стреми да се разцепи на две! Скоро работата дошла
до открита схизма. На 3 април 1860 г. на Светло Възкресение Неофитовият другар Иларион, от 1858 г.

357
макариополски епископ (in partibus), служел в българската цариградска черква тържествена литургия. Ко-
гато според реда почнал да произнася в молитвословието името на патриарха, събралият се народ завикал
да пропусне името му. Иларион, разбира се, се престорил, че не е съгласен; обаче без съпротива отстъпил
на народната воля. Този пример бил последван по цяла България; навсякъде изхвърляли из молитвите
името на патриарха, а на много места го заменили с името на султана; българите заявили, че се подчиняват
на Цариградската си народна църква и признали Иларион за неин глава. Възбуждението взело такива
размери, че сам великият везир Мехмед Къбръзли по заповед на султана трябвало да замине на 19 май за
България. Хиляди селяни с радост го посрещнали и се оплаквали от гърци и турци. Безбожният пиротски
владика Антим, нишкият потисник Зейнил паша и много други длъжностни лица били или арестувани,
или веднага уволнявани. Гърците толкова се изплашили, че Кирил се отказал от патриаршеския си сан, а
на негово място бил избран Йоаким.
Междувременно от българския въпрос се заинтересували някои видни западни католишки водачи, осо-
бено граф Владислав Замойски и княз Чарторижски; от Париж те се опитали с помощта на лазаристите и
на живеещите в Цариград полски емигранти да присъединят българите към католишката църква. Към
желанието им се присъединили някои български патриоти, разбира се, не от симпатии към Западната
църква, а само в надежда да си осигурят закрилата на католишките велики държави, именно на Франция,
така като се отчаяли вече, че ще може да дойде руската помощ. Писателят Драган Цанков (1878 г. – тър-
новски вицегубернатор) от началото на 1859 г. чрез отлично редактирания от него вестник „България“
почнал открито да служи на този план. Макар Цариградската българска община в протеста си от 20 август
същата година и да осъждала енергично този стремеж, все пак идеята за една уния непрестанно придоби-
вала нови привърженици. Влиятелните търговци и писатели минали на страната на Цанков; цялото насе-
ление в Полянската епархия (Солунско) поради злоупотребленията на гърка Мелетий решило да се пока-
толичи, поради което изплашените фанариоти незабавно изпратили там Иларион Макариополски да ус-
покои духовете, а след това (октомври 1859) българския владика Партений от Дебър 1450. На 18 декември
1860 г. българска депутация изработила условията на българска уния с апостолическия викарий Брунони,
при това по примера на униатските руси, румъни и арменци било уговорено запазването на родната ли-
тургия; патриархът на арменските католици Хасун отслужил тържествена литургия и приел клетвата на
депутацията за вярност към Рим. Англичаните и русите много се изплашили от успеха на Наполеон III,
който искал да прибави към голямото си влияние над Румъния, Сърбия и Египет още и протектората си
над такъв един многоброен народ, и наложили на Портата да удовлетвори българите.
Първата крачка, направена от новия патриарх Йоаким за успокояване на българите, била тържествено
да отлъчи от църквата Иларион и митрополит Авксентий1451 (23 февруари 1861 г.). След това той поискал
българите да му изкажат исканията си. Те му поднесли така наречените седем точки, с които се домогвали
до народна йерархия и църковна автономия с изборен архиепископ начело, чието седалище да бъде в
Цариград и да признава върховната власт на патриарха, при което обещавали освен това всяка година да
плащат известна сума на патриарха. Патриархът решително се противопоставил на исканията им и с ок-
ръжно от 25 февруари дал на българите петнадесет обещания; особено той обещавал в чисто българските
епархии да назначи за владици достойни българи или поне такива, които знаят български, в българските
училища да се даде предимство на българския език, в чисто българските черкви да се въведе старосло-
венска литургия и да се приемат в патриаршеския синод за членове двама български митрополити. От
българите обаче съвсем не изплъзнали неясността и неискреността на тези обещания и те не ги приели.
Патриархът тогава успял да убеди Портата да изпрати на заточение в Мала Азия (29 април) Иларион,
Авксентий и пловдивския митрополит Паисий1452. Партений Полянски бил затворен в Солун.
През това време униатското движение достигнало най-голямата си сила. Униатската депутация начело
с Драган Цанков пристигнала в Рим, където на 8 април 1861 г. игуменът Йосиф Соколски – необразован
човек, бил по-рано четник и с държанието си будил у всеки само смях, бил ръкоположен за архиепископ
на Българската униатска църква. Обаче славата на Соколски траяла само няколко дни. Полските йезуити
го накарали да прави отстъпки както по отношение на литургията, така и в кирилицата, и в догмите. В
самата България се вдигнала страшна буря против унията; именно против нея се борели Раковски в своя
„Дунавски лебед“ в Белград, а Кръстович със Стоянов-Бурмов в „Български книжици“ в Цариград. Така
се случило, че вместо целия народ, към унията пристанали само няколкостотин души. Соколски внезапно
на 18 юни по тайнствен начин изчезнал; пръснал се слух, че русите го отвлекли от Цариград. Всъщност

358
той сам избягал в Киев, където в Печерския манастир живее и през 1878 г. . Така завършило униатското
движение. Лазаристите с голям труд спасили някои останки: от 1865 до 1876 г. управлявал останалите
верни на унията униатският одрински епископ Рафаил Попов, за чието ръкополагане специално пристиг-
нал от Лвов в Цариград архиепископ Сембратович.
От религиозните смутове се възползвали и американски мисионери (методисти), които и досега имат
свои станции и училища в Пловдив, Самоков, Тулча, Битоля и др. В отговор на 15-те обещания българс-
ките епархии изпратили в Цариград 28 постоянни представители (март 1861). Те представили на минис-
търа на външните работи Али паша, под чието ведомство били църковните дела, нови осем точки (през
лятото). Искали патриаршеският синод да се състои от шест гръцки и толкова български митрополити;
българските негови членове заедно с други шест светски представители да съставят български църковен
съвет; един от митрополитите като глава да има седалище в Цариград; владиците да бъдат изобщо изби-
рани, а приходите им – точно определени. Правителството поискало от патриарха да се свика смесена
комисия, която да обсъди този проект. Обаче напразно; само събитията през 1862 г. принудили Портата
да действа вече по-енергично.
На 5 юни 1862 г. турците бомбардирали Белград; Херцеговина и Черна гора били под оръжие. Сърбия
се готвела за война, а Раковски организирал в Белград български легион под командата на славния вой-
вода Илия Марков от Берово, Малешовско. В България се проявило силно недоволство поради колониза-
цията на 12-те хиляди кримски татари (1861). Дадени им били най-богатите села; селяните били прину-
дени да отстъпят на преселниците най-добрите си земи и освен това да им построят безплатно къщи. От
видинската област тогава избягали много селяни в Сърбия, а други 10 000 отишли в Крим (Евпаторийс-
ката околия), където им били посочени места в изпразнените татарски села; още на следващата година
обаче поради лошото качество на земята и други условия те се върнали в родните си места. От тях оста-
нали само две колонии в Мелитополската околия. През същата година около 23 000 души българи се
преселили в Таврическата губерния, където те в Бердянската и в Мелитополската околия върху земите,
напуснати от ногайците, основали 45 колонии, които съществуват и през 1878 г.1453
Раковски, използвайки тези вълнения и преселвания, се опитвал да разбунтува българските хайдути.
Начело на тях тогава стоял войвода Панайот Хитов от Сливен (род. 1830 г.), син на богат с овце, храбър
и опитен овчар, а при това и добър човек. Страстта на турските чиновници към грабежи рано го накарала
да потърси щастието си в Балкана.1454 Хайдушките чети се умножавали. В началото на юли събралите се
край Габрово въстаници завзели Шипченския проход, но щом дошли турски войски откъм Дунав, те се
разпръснали. Мирът, сключен от Сърбия (през септември) с Портата, осуетил всички надежди. Много
младежи, повечето учители и свещеници, тогава били арестувани в Търново и в други места и изпратени
на заточение в Диарбекир. Панайот с 12 другари прекарал страшна зима в недостъпните гори посред пок-
рития със сняг Балкан, а след това (1863) след 54-дневен път по балканските върхове преминал в Сърбия.
Тъкмо през време на това движение, на 18 юни 1862 г., се събрала да разгледа осемте точки една смесена
комисия от шестима гърци и шестима българи. Сам Али паша председателствал едно от най-бурните за-
седания. Но щом улегнало политическото движение, гръцкото упорство осуетило всички опити за поми-
рение. Поради новия български протест патриарх Йоаким, когото и самите гърци упреквали за безполез-
ното изостряне на българския въпрос, бил принуден да се оттегли, а на негово място бил избран Софроний
(1863). Турците поискали от него да реши колкото се може по-скоро спора, макар българите отначало да
заявили, че едничкият изход е, щото въпросът да се разреши от самото правителство. Патриархът свикал
на 22 февруари 1864 г. събор, в който освен шуменския владика Антим (1878 г. – екзарх), пловдивския
Панарет, софийския Доротей1455 и учения Кръстович заседавали само фанатици гърци. След четириме-
сечни съвещания осемте точки били решително отхвърлени; гръцките богослови дори предложили да се
премахнат изразите български епископ, българска църква, за да предпазят светата църква от варварство.
Тогава най-после било издадено султанско ираде, с което се разрешавало на заточените български вла-
дици (в септември) да се върнат обратно и да се установят в близкото Орта кьой на Босфора. 1456
Не само депутатите и комисиите, но и селата, и градовете по цяла България се борели с фанариотите.
Новият пиротски владика Софроний поради своите изнудвания за пари трябвало да избяга, пазен от тур-
ски стражари, в близкия манастир „Св. Иван“. В Русе бил превзет с пристъп владишкият конак и влади-
ката Синесий бил изгонен. Същата участ постигнала и видинския Паисий, който вместо 75-те хиляди
гроша, които му се полагали, искал на всяка цена да събира от епархията си 185 000; освен това постоянно

359
клеветял гражданите, като ги обвинявал в тайни връзки със сърбите. Всички български вестници пропо-
вядвали да се изгонят всички фанариоти. Търновският владика Григорий – човек, спуснал се до най-нис-
ките стъпала по стълбата на човешкия разврат, се обявил дори против волята на турското правителство.
Още по-ожесточено се водела борбата в Македония, на която гърците гледали изобщо като на свое вла-
дение. Там се борили за гръцки език в училището и църквата, борели се пръснатите по градовете власи
(румъни, цинцари). В Прилеп, Битоля и Велес възникнали големи вълнения; най-после българите внесли
доста големи суми, та власите да си построят отделно черкви и училища.
Вследствие на владишки опаквания и интриги много българи били преследвани, хвърлени в затвор и
изпратени на заточение; впрочем историята на фанариотското владичество е запетнена и с убийства. Но
не всички „власи“ били на фанариотска страна. Никой не очаквал, че национално румънско, антигръцко
движение ще прояви и този пръснато живеещ и забравен малък народ. В 1862 г. Апостол Маргарит, ма-
кедонец, получил образованието си в Букурещ, основал във Влашка Клисура (Костурско) първото маке-
доно-румънско училище. От патриаршията се получила заповед да се затвори училището, а учителите да
се изгонят. Влахоклисурците обаче решително се противопоставили и след седемгодишна борба възтър-
жествували. Същото това движение скоро обхванало и влашките села около Перистер и при Пинд; от
съчувствие към румъните власите се присъединили към българите против гърците. 1457
Най-главният борец в Македония за българските интереси бил пламенният Димитър Миладинов от
Струга. След като получил образованието си в гръцкия лицей в Янина, той учителствал в много македон-
ски градове и неуморно залягал сред постоянни преследвания да се въведе български и църковнославян-
ски език в училищата и в черквите на родината му. В 1858 г. постъпил за учител в град Кукуш, където по
негово настояване в черквата била въведена славянска литургия. Недостойният владика Мелетий (род.
1822 г. в Кизик) в негово лице срещнал такъв противник, че, както разказват, фанариотите се видели при-
нудени в 1859 г. да го отстранят. Обаче в 1860 г. Мелетий бил назначен за владика в самия Охрид, а там
той станал още по-разпуснат. Миладинов, който лятото на 1861 г. прекарвал със семейството си в Струга,
по оплакванията на раздразнения владика бил заловен като държавен престъпник и в окови откаран в
Цариград. По-малкият му брат Константин (род. 1829 г.), след като завършил науките си в атинския уни-
верситет, тъкмо по него време завършил печатането на събраните от двамата братя български народни
песни; разноските по печатането взел върху себе си епископ Щросмайер. За да спаси брат си, Константин
побързал да замине за Цариград. Въпреки предупрежденията, той споходил Димитрий в затвора, от който
той сам не излязъл вече. Епископ Щросмайер чрез австрийския посланик ходатайствал да бъдат освобо-
дени от затвора двамата нещастници; руското правителство от своя страна се присъединило към това
ходатайство. Портата издала заповед двамата Миладиновци да бъдат освободени, но фанариотите я изп-
реварили, като подкупили хора да отровят двамата братя (съответно на 10 и 12 януари 1862 г.)1458.
В 1864 г. страданията на раята се засилили с още една беда, живо напомняща средновековните злоупот-
ребления. След 24-годишна борба русите покорили целия Кавказ. По настояването на полските агенти
черкезите заминали за Турция. Около половин милион души се преселили в Мала Азия и в България;
Портата ги поселила край Балкана, Дунав и особено надлъж по сръбската граница, та те заедно с албанци
и татари да се изправят като стена между едноплеменните сърби и българи. Глад, тифус и сипаница изт-
ребили повечето от преселниците още по пътя, в пристанищата и по друмовете. Българите, които едва-
едва се били съвзели от татарското поселване, наново били принудени пак да строят къщи и да отстъпват
части от земите си за новите си, много по-многобройни „гости“, без да получат за това нито най-малко
възнаграждение. Останките от този разбойнишки народ поради слабостта на правителството до недавна
още бяха бич за земеделците и ужас за търговските кервани.
В същото време били предприети реформи в провинциалната администрация. Вместо малките паша-
лъци били въведени големите вилаети. Всички крайдунавски пашалъци, по-нататък Софийският и Ниш-
кият – територия, почти равна на Старобългарското царство през последните години от съществуването
му, били съединени в Дуна вилает, чийто валия имал седалище в Русе. Първият валия Мидхад паша
(1864–1868), когото безпристрастни чужденци рисуват като образован и деен човек, сериозно се заловил
да прокара реформите. В скоро време пътешествениците били учудени от прокараните шосета и желез-
ници, телеграфи, мостове, банки, държавни постройки, хотели, павирани улици, улично осветление и т.н.
Дунавската област станала, така да се каже, образцов вилает.

360
 В края на 1865 г. четирима видни цариградски търговци, родом гърци, неочаквано влезли в преговори с
българските представители и за кратко време дошли до пълна мирна спогодба. Синодът при патриарши-
ята трябвало да стане наполовина гръцки и наполовина български; владиците да се назначават след избор,
произведен в самите епархии, а един от българските членове на Синода като глава ще има седалище в
Цариград. Трябвало само всичко това да се утвърди от патриарха. Обаче големият, свикан на 22 април
1866 г. събор на светски и духовни представители, сред които имало само двама българи (Кръстович и
Панарет), осъдил спогодбата като еретична и демократична, тъй като тя нарушавала националните права
на гърците, и отхвърлил изцяло българския въпрос.
По съвета на самите гърци, в декември 1866 г. Софроний бил сменен. Неговият приемник Григорий VI,
който по-рано бил патриарх и всякога се държал по-миролюбиво от другите в българския въпрос, по своя
инициатива представил на правителството нов проект, в който той предложил от отвъдбалканските епар-
хии да се образува един полунезависим църковен окръг, чийто пръв митрополит да носи титлата „Екзарх
на цяла България“. Не любов към мира, а политическа мъдрост по всяка вероятност го е подбудила към
това искане: искали по-добре да пожертват Дунавския вилает, та Портата да не даде нещо повече. Но
българите, понеже не се съгласили да принесат в жертва на фанариотите сънародниците си в Тракия и
Македония, отхвърлили този проект и се домогвали от Портата за независима църква.
Причините на тогавашното гръцко миролюбие и на отстъпчивостта на Портата се крият в новото поли-
тическо движение между южните славяни. Критското въстание окуражило раята. Румънските събития
през 1866 г. предизвикали революционен кипеж у българите, който продължил няколко години. След сва-
лянето на Куза в Румъния настъпва голяма анархия и се пръснал слух, че турски войски ще завземат кня-
жествата. Министър Братиану в желанието си да сформира български легион, в случай че турците нах-
луят, се обърнал към Раковски, който раздухвал тогава в Букурещ чрез своите вестници революция в
България. Няколко чети дори били изпратени вече в Балкана. Но други емигранти така очернили Раковски
в очите на Братиану, че Раковски заедно с Панайот се видял принуден да се спасява с бягство в Русия и
там самостоятелно почнал да събира доброволци. Щом обаче престола завзел крал Карол, той разпуснал
доброволците.
През следващата зима българските водачи се събирали на съвет за нови революционни планове. Раков-
ски, измъчван от болести и смутен от споровете с несъгласните емигранти, не искал да се меси в никакво
предприятие; оправдавал се с това, че няма пари, нито оръжие, а че надежди за помощ от сръбска или
руска страна не може да има.
Представителите пък на българските търговци и емигранти в Букурещ, някои между които още от на-
чалото на националното българско движение били във връзка с княз Михаил Обренович и постоянно ис-
кали да играят важна политическа роля, смятали, напротив, че в съюз със Сърбия би трябвало да се до-
могват за получаване на политически права; говорило се, че те мечтаели за една велика югославянска
федеративна държава. В началото на 1867 г. Тайният български централен комитет обнародвал едно из-
ложение до султан Абдул Азис хан, „нашия милостив господар и баща“. В този интересен акт комитетът
искал автономна организация за всички населени с българи земи под върховната власт на султана, комуто
се предлагало да приеме титлата български цар, с изборен наместник, разбира се, християнин, с народно
събрание, народна църква, местна войска и с определен данък. Твърде е за вярване, че съставителите на
този акт са имали предвид последвалото пак тогава австро-маджарско съглашение. Портата, разбира се,
не обърнала никакво внимание на изложението.
През пролетта Панайот, който възлагал всичката си надежда на самопомощ, с чета от 30 души минал
Дунава при Тутракан и достигнал Балкана. Друга чета под предводителството на Филип Тотьо (от Тър-
новския окръг) минала при Свищов, но при с. Върбовка посред горещ ден била настигната внезапно и
така разпръсната, че Тотьо само с четирима другари се присъединил към Панайот. Сблъсквайки се посто-
янно с низами, башибозуци и черкези, все по Балкана стигнали до сръбската граница. Между това Мидхад
паша наредил страшен съд в Свищов и Търново над всички, които са помагали на тези малки чети, толкоз
повече, че в Свищов бил открит и един детски заговор. Много младежи, дори почти деца, били избесени;
други изпратили в Диарбекир, при което мнозина измрели още по пътя; немалко своевременно се изсе-
лили във Влашко, Сърбия и Австрия. Цялата българска интелигенция била тогава преследвана под пред-
лог, че всички са членове на тайните комитети.

361
 През следващата зима княз Михаил Обренович се готвел за голяма война. В Белград при участието на
сръбски офицери бил обучен българският легион, съставен приблизително от 300 души, между които
имало и няколко черногорци и херцеговинци; но още през пролетта поради несъгласия той се отделил и
потеглил за Влашко, та оттам да навлезе в Турция. На 29 май (10 юни) княз Михаил паднал от ръката на
убиец. Министър Блазнавац, 1878 г. регент на княжеството, изпратил Панайот в Букурещ да попречи на
тази експедиция, но напразно. Само след няколко дни Хаджи Димитър „Асенов“ (род. 1840 г. в Сливен)
и Стефан Караджата (род. 1844 г. в Тулча), с облечена във форма и по военному организирана чета от
160 младежи, минали Дунава при Свищов, но почти всички сложили костите си в гористите проходи на
Габровските планини, преди да стигнат балканските върхове. Нито един от тях не паднал в плен. Несъ-
размерните загуби на низами и черкези и необикновената храброст на четниците произвели дълбоко впе-
чатление на турците. Оттогава цели седем години по Балкана настъпило съвършено спокойствие. Раков-
ски умрял още в същата година; по неговите стъпки тръгнал Любен Каравелов, също така журналист в
Букурещ. Емигрантите във Влашко се разделили на две враждебни партии, стара и млада, или сръбска и
т.нар. руска, които постоянно се карали в периодичните издания и с това немалко разколебали доверието
у сънародниците си.
Всички тези събития накарали цариградските турци да станат по-отстъпчиви; в добавък и руският пос-
ланик граф Игнатиев настоял Портата да тури край на църковния въпрос. Фуад паша (поч. 11 февруари
1869 г. по нов стил), наред с Али паша – най-влиятелния държавник, завещал на Портата да изолира гър-
ците колкото се може повече и преди всичко да им отнемат духовната власт над българите, та последните
да не влязат в съюз с Русия или с папата1459. Али паша взел цялата работа в свои ръце и съгласно опреде-
лението на Министерския съвет заповядал да се приготвят в Министерството на външните работи два
проекта, много сходни с проектите на Григорий, и ги препратил и двата на патриарха с искане да се реши
на нещо. Но патриархът и синодът ги отхвърлили като антиканонични, антидогматични и антиевангелски
поради единствената причина, че турците предлагали екзархат за всички българи. С цел да свика събор
патриархът разпратил окръжно послание до всички православни църкви. Българските владици от своя
страна напечатали едно изложение по историческия развой на българския църковен въпрос. Ерусалимс-
ката, антиохийската, кипърската и гръцката църква взели страната на патриарха; белградският митропо-
лит се съгласил в полза на българите; отговорът на руския синод бил двусмислен и неопределен. Тогава
(1869) и Одеското българско настоятелство подало чрез своя представител К. Н. Палаузов молба до им-
ператор Александър II относно благоприятното за българите разрешение на църковния въпрос. На ауден-
цията императорът благоволил да се отзове на тази борба със следните изрази: „Българските работи са
били винаги близко до сърцето ми. Аз вече имах разговор с Игнатиев по църковния ви въпрос и се надя-
вам, че скоро той ще приеме благоприятен изход. И двете страни ще трябва да направят отстъпки.“ При
това добавил: „Употребявайте всичкото си влияние да не допускате вече народни избухвания; те само
обезсилват народа, а противниците се ползват от това.“
След това Али поръчал (1869) на смесените комисии да съставят три нови проекта, които имали същата
участ у патриарха. Възбуждението на умовете в България достигнало до крайния си предел. В събота
вечерта на 28 февруари 1870 г. Али паша свикал при себе си гръцките и българските представители и им
връчил султанския ферман от 8 зилхидже 1286 г. (27 февруари). Султанът заповядвал да се учреди бъл-
гарски екзархат, който да обхваща епархиите: Русенска, Силистренска, Шуменска, Търновска, Софийска,
Ловчанска, Врачанска, Видинска, Нишка, Пиротска, Самоковска, Кюстендилска и Велешка – всички из-
цяло; Сливенската с изключение на Варна, Анхиало, Месемврия и гръцките прибрежни села 1460; Созопол-
ската без крайбрежната област; Пловдивската без този град [?], без Станимака и без девет села. Остана-
лите епархии се присъединявали също към екзархата в случай на съгласие на две трети от тамошните
християни. Старшият митрополит, наричан екзарх, трябва да бъде избиран и утвърждаван със султански
берат; той споменава в молитвите името на патриарха и получава от него миро.
Докато българите тържествували и с многобройни делегации давали израз на благодарността на целия
народ към Али паша (поч. септември 1871 г.), патриарх Григорий, както и избраният след неговото оттег-
ляне на негово място патриарх Антим упорито отказвали да признаят фермана. През януари 1872 г. вели-
кият везир Махмуд заповядвал дори да бъдат заточени за една неделя в Никомидия владиците Иларион
Търновски (Стоянов, Михайловски), Панарет и Иларион Кюстендилски; обаче силното раздвижване

362
между българите принудило Портата по-скоро да тури в изпълнение фермана. Иларион Търновски, ста-
рият другар на Неофит Бозвелията и главен водач на българите през време на църковния спор, могъл да
се надява да бъде избран за пръв екзарх, обаче и турците били също така малко разположени към стария
борец, както и гърците. И така, на 11 февруари в Орта кьой при Босфора за екзарх бил избран Иларион
Ловчански. Обаче и за него обстоятелствата се стекли неблагоприятно. На 16 с.м. той се отрекъл и бълга-
рите избрали на негово място Антим, видинския владика.1461 Пътуването на Антим от Видин до Цариград
било същинско триумфално шествие. В Цариград той имал тържествена аудиенция у великия везир, който
му предал берата, и у султана, който го наградил с два ордена. Патриархът след това произнесъл анатема
върху българското духовенство и всичките му привърженици.
С учредяването на националната църква в България настъпил нов живот. Особено училищното дело,
което в Турция се намира изключително под надзора и управлението на църквата и общината, бързо тръг-
нало по пътя на прогреса. Училищата се издържали отчасти от общините, отчасти със завещани от родо-
любци средства; напоследък за тях се отделяла и известна част от епархиалните приходи, които дотогава
прахосвали фанариотите. В Пловдивската епархия например се наброяват 305 първоначални училища и
16 главни училища, 356 учители и 12 400 ученици, 24 женски училища с 37 учителки и 2265 ученички 1462.
Най-добре уредените учебни заведения са старото габровско училище и централните Пловдивска и Болг-
радска гимназия в Бесарабия. Голям брой българчета се учат в Цариград в султанския лицей или в амери-
канския „Robert Collège“, в Париж, Одеса, Киев, Москва, Николаев 1463, Букурещ, Белград, Загреб, Виена и
особено в Прага, и изобщо в чешките средни училища. В Русия такива стремежи на българската младеж
се поддържали с подкрепата от страна на благотворителните комитети и на Одеското настоятелство, на
които много видни български мъже дължат възпитанието си.
За разпространяване на просветата се грижели разни и многобройни дружества. Във всяко по-голямо
селище имало „читалище“. В полза на женското образование работели в градовете женски дружества чрез
издръжката на училища. В Цариград, в Драма, Букурещ, Кишинев, Одеса и във Виена по образеца на
гръцките „силоги“ имало вече особени дружества, които си поставили за цел да основават и поддържат
училища и особено да изпращат и издържат младежи в странство. Главно участие в този прогрес вземало
българското търговско съсловие. Центрове на българската търговия били Свищов, Пловдив и Велес;
имало много богати търговци и в Цариград, Букурещ и Одеса.
Българите, един мирен и трудолюбив народ, може би отстъпват на сърби, гърци, албанци и румънци по
войнственост и национална гордост; обаче в промишлено и земеделско отношене те далеч надминават
всички свои съседи. Срещат се градове и села, чиито жители се занимават изключително със занаяти –
тъкачество, кожарство, грънчарство, ножарство, стъкларство, с производство на розово масло, с камънар-
ство и дърводелство. От всички места от Костур до Варна хиляди хора всяка година през пролетта отиват
на работа в Сърбия, Румъния и Цариград, а наесен със спестени пари се връщат у дома си. Тъкмо това
трудолюбие, свързано с една особена способност към задружен живот и автономия, е обърнало особено
внимание на западните пътешественици. Изобщо всички предричали на България бляскаво бъдеще, осо-
бено откакто в 1873 г. се откриват железници и в Тракия и Македония. Но за това е необходимо преди
всичко тези прекрасни земи, така щедро надарени от природата и населени с такъв работлив народ, да
бъдат под едно по-хуманно и разумно правителство. При продължаващото се вътрешно и външна разпо-
ложение, в което въпреки всички преобразувания Високата порта изпаднала напоследък с необикновена
бързина и при засилващата се противоположност между християнското население, което жадува за евро-
пейска гражданска уредба, и мюсюлманите, които страстно се стремят да възстановят предишното си
юмручно право, миролюбива развръзка бе немислима. С избухването на Херцеговинското въстание (1875)
бе даден вече тласък към нов ред. А на следващата година България е сполетяна от ужасната, на всички
известна катастрофа, чието описание обаче не влиза в рамките на нашето изложение.

1441 Покъртително описание на тези произшествия дава пратеникът на френското правителство А. Blanqui в книгата си Voyage en
Bulgarie, Paris, 1849.
1442 Иларион Стоянов Михайловски е роден в 1810 г. в Елена, постъпил в 1833 г. в Хилендарския манастир, слушал лекции в Атин-
ския университет и в богословското училище в град Куру чешме, близо до Цариград. В същия град той издал в 1844 г. в български
превод богословското ръководство на руския митрополит Платон. [Н. И. Барсов, Епископ Лаодикийский Стефан Ковачевич, Изв.
СПб. слав. благ. общества, 1884, № 9, стр. 22. Писма за този рилски архимандрит от 1848–1856 г. (всичко 10 броя).]

363
1443 Първата на времето си много четена брошура за църковния въпрос съставил Натанаил Стоянович, по-късно епископ Охридски,
под псевдоним Богдан, Приятельское письмо от Блъгарина къ Гръку, Прага, 1854.
1444 Изобилни материали за събитията през 1853–1856 г. има в архивата на „Одеското българско настоятелство“, от която ние бла-
годарение на любезността на настоятелите можахме да ползваме.
1445 Н. X. Палаузов от основаването на настоятелството и по-късно води делата и преписката му.
1446 Според свидетелството на очевидеца Н. X. Палаузов, който временно е бил в отреда на княз Бебутов, българите от селата Бабук
и Бурчима с раздадените им пушки отблъснали нападението на башибозуците. (Вж. записката на Н. X. Палаузов, написана в 1856 г.
за пом. на военния министър княз В. И. Василчиков, който е взимал дейно участие във всички засягащи България въпроси).
1447 Колко руските държавници малко познавали България, личи от факта, че Н. X. Палаузов трябвало да убеждава главнокоманд-
ващия княз Паскевич в това, че Македония е област, населена с българи, а не с гърци.
1448 Вж. отчетите на „Одеското бълг. настоятелство“ за 1861 г. (Одеса, 40 стр.), 1869, 1877 (62 стр.), 1878 (27 стр.). Управата на
настоятелството се състои от четирима „настоятели“, единият от които се избира за касиер (назначен), а другият се грижи за вещите
(домакин).
1449 Едно подробно, макар и в много случаи недостатъчно изложение за гръцко-българската църковна разпра дава Голубински. Срв.
Пътешествията на Каниц, Лежан, Григорович, Дюмон и др. По-важни от българските документи са: Послание на българските вла-
дици до самостоятелните православни църкви (1868), дадено у Дринов, История на българската църква, стр. 151–157, и писмото на
Иларион Макариополски от март 1869 г. (Период. сп.). И двата са придружени с обстойни исторически разяснения.
1450 Партений, родом от Дебър, монах от Зографския манастир, възпитаник на Московската духовна академия, бил професор в гръц-
кото богословско училище на о-в Халки, а след това директор на българското училище в Цариград. Той работил и на литературното
поприще (особено в „Български книжици“) и се мъчел да прокара за литературно македонското наречие. Умрял като пиротски
владика в 1876 г.
1451 Авксентий по-рано (1838–1848) бил митрополит в Херцеговина, където не се ползвал с уважение, както се вижда от статията на
архимандрит Йоаникий Памучин в „Серб.-далм. магазин“, 1869, стр. 153–167. По-сетне той се отцепил от фанариотите и се присъ-
единил към българите. Умрял 1869 г.
1452 Портретите им са дадени у Kanitz, Donau-Bulgarien, I, стр. 136.
1453 През това време Н. X. Палаузов, командирован от новоросийския и бесарабския ген.- губернатор на разположение на назначения
по височайша заповед за ръководство на преселничеството д. с. с. Стремоухов (сетне директор на Азиатския департамент при Мин.
на външните работи), приел 25 135 души от двата пола, от които българи били до 21 000. След това чиновникът Гордински, който
заменил Палаузов, приел още 2559 души. Българите нарекли една от своите 45 колонии „Палаузовска“.
1454 Записките на Панайот е една във всяко отношение бележита и оригинална книга, излязла от печат в Букурещ в 1872 г. (вж. бел.
17 към Гл. 1). Вж. статията ми в сп. „Osvěta“, Praha, 1875. Руски превод на записките е даден в Славянский сборник, СПб„ 1877, II.
1455 Доротей, родом от Копривщица, бил митрополит отначало в София, а след това в Скопие; умрял 1875 г.
1456 Паисий по народност не бил българин, а малоазиатски християнин.
1457 Разказите на Апостол Маргарит са дадени в сп. „Convorbiri literare“, Jassy, VIII 1874. Е. Pirot, Les Roumains de la Macedoine,
Paris, 1875.
1458 Жинзифов, Дим. и Конст. Миладинови, в „Сборник слав. благотв. комитета в Москве“, „Родное племя“, Москва, 1877, стр. 263–
288.
1459 „Our policy shuld be to endeavour to isolate the Greeks as much as possible from our other Christians. It is of paramount importance to
withdraw the Bulgarians from the domination of the Grek Church, without, however, throwing it into the arms either of the Russians or of
the Roman Clergy“ – J. Lewis Farley, The decline of Turkey, London, 1875, стр. 33.
1460 [За Сливенската епархия без Варна – по-ясно!]
1461 Иларион Стоянов Михайловски умрял на 4 юни 1875 г. Той бил образован човек, учил се е в атинския университет. Антим е
роден 1816 г. в Лозенград (Кърк клисе), бил монах на Света гора, учил се е в Богословската академия на о-в Халки при Цариград и
в Москва, от 1854 г. бил професор по църковна история и по църковнославянски език в Халки; по-късно бил ръкоположен за шу-
менски владика, но бил принуден да остане директор в Халки, тъй като народът не искал владика, назначен от патриарха. От 1867 г.
станал видински владика. [Антим починал във Видин на 13 декември зап. календар 1888 г. „Politik“ от 15 декември 1888 г. На 15
декември 1888 г. починал в Дармщат княз Александър Хесенски, баща на княз Александър.]
1462 Точни статистически сведения са дадени в Груевия календар – Летоструй, 1872 г., стр. 79–94.
1463 Югославски пансион, управляван от българина Ф. Н. Минков.

364
 Глава XXXIV. Новобългарска литература 1464

През време на турското владичество литературната дейност се ограничила с някои преводи от гръцки
и със снемане преписи от стари апокрифи и от сборници с легенди. На полубългарски и полусръбски език
са написани молитвите, издадени от епископ Станиславов за неговите никополски павликяни.
Историята на новата българска литература започва с хрониката на монаха Паисий Самоковски (1762).
Непосредствено след това идват съчиненията на ученика му епископ Софроний Врачански (1739–1815).1465
Освен Кириакодромиона (Римник, 1806), първа печатна книга на новобългарски език, той превел от
гръцки много популярни съчинения и съставил свои записки (мемоари). В първата четвърт на сегашния
век (XIX в.) йеромонах Хаджи Йоаким напечатал в Офен няколко книжки с религиозно съдържание, а
игуменът на Крали Марковия манастир, Кирил Пейчинович от Тетово, написаното от него на македонски
говор Огледало.1466
Това били единични опити. Способната за живот литература води началото си едва от 1824 г., когато
неколцина букурещки и одески патриоти си поставили за цел да спомагат за просветата на своя народ. На
споменатите писатели д-р Берон, А. Стоянович, Ненович, Пешаков, Сапунов, които живеели въ Влашко,
предстояло първом да дадат учебници на възникналите училища. Берович или Берон (поч. 1871) написал
на български език само буквара (1824); на френски написал редица парадоксални съчинения по физика,
на гръцки – няколко брошури, и на немски – една книга върху славянската философия (Прага, 1855). Из-
под перото на Стоянович и на приятеля му Пешаков излезли първите поетични опити по подражание на
народните песни и на руски образци. 1467 В. Е. Априлов е писал на руски; само съчинението му за славянс-
ките апостоли е издадено на български език. 1468
Голяма услуга на младата писменост оказали двамата Неофитовци. Рилският игумен Неофит от Родопа
издал първата българска граматика (Крагуевац, 1835); сетне житието на св. Иван Рилски (Белград, 1836,
1870), старословенска христоматия с гръцко-словенски речник (Цариград, 1852). Същият превел на наро-
ден език Новия завет за американските мисионери; наистина първото издание (Смирна, 1840) по заповед
на патриарха било унищожено, ала другите след него са разпространени в повече от 30 000 екземпляра.1469
Хилендарският архимандрит Неофит Бозвели от Котел издал 1835 г. енциклопедия в шест части (Сла-
вено-болгарское детоводство), в която особено бележита е географията на България. От него останали в
ръкопис до 25 съчинения, между тях и един откъслек от негови записки. 1470 Трябва да споменем също и
учителите Райно Попович от Жеравна, около Котел, учен елинист, работил в Карлово, под Балкана, Хрис-
таки Павлович от Дупница (и двамата поч. 1858 г.) и Емануил Васкидович от Мелник (поч. 1875 г.); пос-
ледните двама живели в Свищов и написали голям брой популярни съчинения.
Относно установяването на литературен език и правопис първите писатели не били на еднакво мнение.
Вук Караджич, основател на новобългарската литература, през 1822 г. издал свой проект за български
правопис на фонетична основа; обаче това предложение било оставено без внимание само защото книгата
на Вук не попаднала в ръцете нито на един от тогавашните български писатели. Всеки пишел на говора
на своето родно място; едни отхвърляли члена, свойствен на народния език по цяла България, други бра-
нели неговото запазване, мнозина възлагали надежди на едно приближаване до старословенския език.
Напразно Априлов в 1836 г. се опитвал да въдвори едногласие. И до ден днешен още няма напълно уста-
новен правопис; междувременно в последните десетилетия се съгласили да приемат за основа на литера-
турния език дунавския и балканския говор.1471
До 1840 г. се появили само богословски и учебни книги, съставени от автодидакти (самоуци), или пре-
водни от руски и гръцки и напечатани в градовете Римник, Букурещ, Кронщат, Офен, Крагуевац и Белг-
рад. От това време нататък срещаме писатели, получили образованието си в странство, преводи от западни
езици, вестници и печатници в самата Турция.
Първата славянска печатница на българска почва е основана през 1839 г. в Солун от архимандрит Тео-
досий от Синайския манастир1472; след няколко години тя загинала от пожар. През 1840 г. А. Диаматов с
помощта на американски мисионери, именно на Е. Riggs, отворил българска печатница в Смирна, където
имало колония български търговци. Там Константин Фотинов от Самоков, преподавател в Смирненс-
кото гръцко училище, издавал от април 1844 г. илюстровано ежемесечно списание „Любословие“; той

365
съставил също и една обемиста география (1845). От 1843 г. в Цариград почнали да печатат на български:
сърбинът Константин Огнянович, патриаршеската печатница в 1844 г. и арменецът Тадей Дивичиян1473.
Като доказателство за бързото развитие на литературата служи българският алманах на Огнянович (За-
бавник, Париж, Didot, 1845); скоро се появили и сценични произведения – най-напред една комедия, из-
дадена в Кишинев 1843 г. Алекс хаджи Русет издал в Страсбург през 1844 г. карта на България (4 листа).
Силно се обновила писмеността от времето, когато възникнала църковната разпра. През 1856 г. от тър-
говци и писатели в Цариград било основано литературно дружество (Българска народна книжнина); прек-
расното му списание „Блъгарски книжицы“ станало пръв литературен център. Ала това дружество скоро
загинало: чак през 1869 г. няколко млади хора успели да основат ново дружество (Българско книжовно
дружество) в Браила. Патриотите търговци отпуснали за това капитал от 200 000 франка. Председател
станал проф. Дринов, секретар Васил Д. Стоянов1474 от Жеравна (1878 г. – учител в Болград). „Периоди-
ческо списание“ на дружеството, което излиза от 1870 г. и на което ние често имахме случай да се осла-
няме в този труд, съдържа много драгоценни исторически и филологически статии.
В сегашно време (1878) за най-популярен и най-талантлив писател трябва да признаем Петко Р. Сла-
вейков от Трявна (род. 1825 г.), автодидакт в пълния смисъл на думата. Неговият живот е наистина Оди-
сея. От 1857 г. той живял в Цариград като журналист; сега е на служба при сливенския губернатор. Него-
вите еротични и сатирични стихотворения и басни (1852), които са написани по образец на народните
песни, били посрещнати с особено съчувствие и се пеели навред от младежта. Неговите хумористични
вестници и календари, където той шиба фанариотите с най-люти сатири, са добре известни навред по
градове и села. Славейков е издал също така научни съчинения, сбирки от народни песни и пословици,
драгоценни философски, исторически и географски съчинения, които също се отличават с чист слог. Той
е писал, както почти всички български писатели, и за училището. Славейков би могъл да стане българския
Вук; за жалост, досега не му е било съдено да излезе с голям самостоен труд; току-речи всичките му
работи са пръснати из периодични издания. В последните години той работел над една многотомна геог-
рафия на България, която никой не познава така добре като него.
Редом със Славейков, от българските поети трябва първом да споменем Найден Геров от Копривщица,
ученик на Неофит Рилски. Той се учил в Одеса, сетне бил учител в Пловдив, където по-късно заемал
длъжността руски вицеконсул1475. Поет бил също и Ксенофонт (Райко) Ив. Жинзифов от Велес (род.
1839 г., поч. 1877 г.), който се учил в Москва, бил професор по гръцки език в тамошния лицей на цесаре-
вич Николай. Неговата „Новобългарска сбирка“ (Москва, 1863) съдържа редом с оригинални поетични
произведения също и преводи от „Слово о полку Игореве“, от Краледворския и Зеленогорския ръкопис и
няколко песни от Шевченковия „Кобзар“ – всичко на македонски говор1476.
Много труд положили българите да разработят своята народна поезия, на чието значение Венелин за
пръв път обърнал тяхното внимание.1477 От събирачите най-известни са братя Константин и Димитър
Миладинови1478. Те намерили приемник в лицето на учителя Василий Чолаков от Панагюрище, по-късно
(1878) монах в Рилския манастир. Обаче неговият сборник далеч отстъпва на Миладиновия. Бошнакът
Стефан Веркович, който живее около 30 години в Серес, в 1860 г. издал лирични народни песни от Ма-
кедония. Сетне в 1874 г. той обнародвал в Белград 15 песни за заселването на славяните на полуострова,
за сватбата на Слънцето с мома Вълкана, за крал Талатин и за Орфей. Тези епични произведения, събрани,
както казват, от устата на родопските помаци, носят следния пълен с претенции наслов: „Веда Славянъ.
Болгарскія народныя песни изъ доисторическихъ и дохристіанскихъ временъ“. Ала пълната липса на вся-
каква метрика вече свидетелства, че тези Веди никога не са се пели от народа, и ни дава право да смятаме
това откритие за литературна мистификация, за каквато го и смятат в България. 1479
За най-добър новелист трябва да признаем известния по своята политическа дейност Любен Каравелов
от Копривщица. Той се учил в Москва, където (1861) издал един том народни песни, сетне живял между
сърбите, докато в 1868 г. се заселил в Букурещ. Освен многобройни повести той се упражнявал в областта
на лириката и драмата; той писал също на сръбски и руски. Васил Друмев, от 1874 г. епископ Климент,
суфраган на русенския митрополит, съчинил роман от кърджалийско време – Нещастна фамилия, и една
сполучлива драма Иванко, убиецът на Асена.
Първата оригинална комедия Михал написал учителят Сава X. Доброплодни. Първият опит да се постави
на сцена българска драма направил в 1868 г. в Шумен заслужилият учител Добри Попов Войников, автор
на редица драматични произведения. Болградският учител Теодосий Икономов от Свищов напечатал

366
1863 г. комедията Ловчанският владика. От 1870 г. насам постоянно се явяват оригинални драми от Блъс-
ков, Фингов, Шишков, Станчев, Шишманов, Величков, Владикин и т.н.
Добър преводач от Фенелон, Булвер, Скриб и др. се оказал Никола Михайловски1480 от Елена (учил в
Москва), чиновник в турското Министерство на народната просвета; той се смята за най-добър български
стилист. От по-раншните преводачи ще споменем д-р Димитър Мутев от Калофер, директор на Болград-
ската гимназия (поч. 1864 г.), и сестра му Елена Мутева (поч. 1857 г.). В последните пет години млади
писатели превели Мегоре от Волтер, няколко драми от Молиер, Лукреция Борджия от В. Хюго, Емилия
Галоти от Лесинг, Пътуването около света от Верн и много др. Нешо Бончев от Панагюрище (род.
1830 г., поч. 1878 г.) бил преподавател по гръцки език в Москва. Отличен стилист, той превел Шилеровите
Разбойници и Гоголевия Тарас Булба; същият бил главен представител на литературната критика, от как-
вато младата българска писменост имала голяма нужда.
Преминавайки към научната литература, ние трябва да споменем първом за Георги Стойков Раковски1481
от Котел (1818–1868). Той се учил в Цариград, в Атина, Париж и живял като вечно гонен агитатор и
журналист във Влашко, Австрия, Сърбия или Русия; веднъж бил дори хайдутин в Балкана. Много попу-
лярен е неговият Горски пътник (1857). В научните му съчинения, в описанието на българския народен
живот (Показалец или Ръководство, 1859), в неговия Асен I и II (Белград, 1859) и в Българска Старина
(Букурещ, 1859) могат се намери в големия, натрупан без план материал много драгоценни неща; за жа-
лост фантазията и извънмерният патриотизъм постоянно преобладавали у него. Той е писал наполовина
със старословенски език, без членове.
Гаврил Кръстьович (Кръстевич)1482 от Котел, възпитаник на парижките училища, преди Богоридиев кай-
макамин на о-в Самос, 1878 г. – член на Върховния съд в Цариград, от 1837 г. се занимава с исторически,
филологически, политически и популярни съчинения в полза на просветата на своя народ; със слово и с
перо той се борил за национална църква. Своята Българска история (I том, Цариград, 1871) той за нещас-
тие почнал с обявяване на хуните за прадеди на българите. Статският съветник на руска служба Спиридон
Николаевич Палаузов (поч. 1872), син на едного от основателите на габровското училище, учил в Бон и
Мюнхен; неговите исторически работи за България са написани повечето на руски език. Твърде драго-
ценна е монографията на Стефан Захариев (поч. 1871 г.) за Татар Пазарджик, която често беше цитирана
от нас.
За най-виден български учен трябва да признаем Марин С. Дринов. Той е роден 1838 г. в Панагюрище,
учил в Москва, живял като възпитател в едно руско семейство, седем години бил на Запад, от 1871 г.
заемал катедрата по славистика в Харковския университет, а 1878 г. е вицегубернатор в София. Неговата
българска църковна история, неговата най-стара история на българите (1869), също както и неговото За-
селение Балканскаго полуострова славянами (1871) често се споменаваха в нашата книга. Много истори-
чески и филологически статии е поместил той в списанието на Браилското дружество. Остроумна критика
на изворите и безпристрастен възглед, съчетан с основателност и яснота – ето отличителните черти на
неговите работи.
Досущ своеобразна книга се явяват записките на хайдушкия войвода Панайот Хитов (Букурещ, 1872).
Съставени от човек, който се научил да пише едва в напреднала възраст, те са почти романтично описание
на свои и чужди приключения.1483
Откъм филологични съчинения българите не чувстват празнина; ала тяхното достойнство не отговаря
на броя им. Освен споменатите вече филолози трябва да споменем още Драган Цанков от Свищов (вице-
губернатор в Търново), който 1852 г. издал под ръководството на професор Миклошич българска грама-
тика на немски език, след това Йоаким Груев, Иван Н. Момчилов и рано починалия Никола Първанов от
Лом (поч. 1872 г.), ученик на сръбския филолог Даничич.
Всички клонове на литературното производство обгръща дейността на д-ра по медицина [?] Иван А.
Богоров1484 от Карлово, който от 1842 г. нататък издавал вестници, народни песни, географии, пътни опи-
сания, граматики и пр. Трябва да посочим двата му речника, един добър френско-български (2-ро изд.
1872) и друг негоден българо-френски.
Популярната и училищната литература, които обемат повечето преводи от френски, английски и руски
език, са твърде обширни. Главната заслуга тук се пада на книгопродавците: Хр. Г. Данов (от Клисура,
Средна гора), който между другото издал и една голяма карта на Турция (1863, 4 листа) и Д. В. Манчев

367
(от Батак), след това на учителите Груев, Шишков, Радулов, д-р Стоянов-Берон и др. За църковните ра-
боти са писали епископите Натанаил Стоянович Охридски и Григорий Немцов Русенски. По инициатива
на американските мисионери библията, над която Elias Riggs работил 11 години, била преведена на ново-
български език; същите сами пишат на български; Ц.Ф. Море (С. F. Morse) съставил граматика и българо-
английски речник.
Началото на българската журналистика турил Фотинов със своето „Любословие“ (Смирна, 1844–1846).
Политически вестник Българский орелъ (по-сетне Българский народенъ извѣ стникъ) почнал да издава в
1846 г. в Лайпциг Богоров. В Цариград турил начало в 1849 г. на Цариградский вѣ стникъ, който продъл-
жавал под ръководството на А. Екзарх до 1861 г. От времето, когато възникнал църковният въпрос, жур-
налистиката придобила голяма мощ. В самия Цариград работели Цанков, Балабанов, Т. Стоянов-Бурмов,
Михайловски, Найденов и Славейков в това време, когато емигрантите в Букурещ, предимно Раковски и
Каравелов, в своите вестници се борели не само с фанариотите, а и с турците. 1485
През 1875 г. българите имали 14 периодични издания: в Цариград излизали четири големи вестника:
Найденовият Напрѣ дъкъ, Источно време на англичанина Hanly, Балабановият Вѣкъ, след това День, бе-
летристичното ежемесечно списание Читалище (от 1870 г. с редактор Цанков) и богословският Въскрес-
никъ. В Букурещ се издават политическото Знаме, белетристичното Знание, селскостопанският Ступанъ
и педагогичното Училище; в Браила – научното Периодическо списание. Дунавъ в Русе, Одринъ в Одрин
и Солунъ в Солун – правителствени вестници (от 1864 г.).
Български книги в Турция можели да се печатат само в Цариград и Русе. Да се отварят печатници на
други места при условията за печат и цензура било невъзможно.
Извън Турция най-много се печатат в Румъния и Виена, където Я. С. Ковачев има българска печатница.
Център на книжната търговия бил Пловдив; тамошните фирми „Данов“ и „Манчев“ имат свои кантори по
цялата страна. В Цариград дружеството „Промишление“ има печатница и книжен магазин.
Сега (1878) новобългарската литература представлява повече от 800 книги и 51 периодични издания;
всяка година средно излизат на свят до 50 съчинения. Не може да не се признае, че в младата литература
има известна незрелост, която произлиза от недостатъчното или едностранчиво образование на повечето
писатели; ала оригиналните работи от последните години вдъхват големи надежди за бъдещето.

1464 За новобългарската литература са писали: Срезневский в ЖМНПр, 1846 г.; В. Д. Стоянов в Časopis česk. musea; Жинзифов в
Хербеловата „Поэзия славян“ (СПб, 1871), Срв. К. Jireček, Bibliographie de la littérature bulgare. Книгопис на новобългарската книж-
нина, 1860–1870, Виена, 1872 г. (същото и като приложение към Период. сп., VII).
1465 [Софроний: А. И. Соболевский, Неизвестные труды Софрония Врачанского, Изв. отд. русс. языка Имп. Акад. Наук, 1908, XIII,
1, стр. 91–94. Статиите на Теодоров от 1907 г. за Софроний.]
1466 [За Кирил Пейчинович вж. Дринов в Период. сп., 31. Живял и печатал в Солун още в 1840 г., бил и някогашен игумен на „Св.
Атанас Лешочки“. Пейчинович от 1807 г. Иловицката (на Миханович) коръмчия от 1262 г.: на ръкописа има бележка „преписахь
сие азь Кѵрїль игꙋмень Марковаго манастира светомꙋ Димитриiꙋ Тетоець .аѡз. (1807) при митрополита кѵрь Андима“. Miklosich,
Lex. palaeoslov., стр. XII. За Пейчинович вж. цариградския в-к „Новини“ от 1 април 1897 г. (VII), бр. 48. Съставил „Огледало“,
печатано през 1816 г. в Будин. След това „Книга глаголемая Оутешение грешнимъ“, печатана в Солун през 1840 г. (преведена на
„простий язик болгарский долния М. (Македония?) скопский и тетовский“). Нему се приписва и „Служение еврейско“. В Лешанс-
кия (!) манастир „Св. Атанас“ се намира оригиналният ръкопис на „Утешение“ (и в него споменатото място за българския език).
Там се намира и автобиографична бележка в някаква си манастирска хроника. Бил хилендарски монах; монаси са били и баща му
под името Пимен, и чичо му под името Далмат. Родом бил от област Долни Полог, село Теарце. Собственото име на баща му било
Пейчин. С помощта на селяните и на Абди Рахман паша през 1818 г. подновил от развалините Лешочкия манастир. Там е гробът
му с надпис, съставен от него в 1818 г.; към него има и друг надпис в диалект (под плочава, небово свое отшествие). Поминал се на
12 март 1845 г. като игумен на „Св. Атанас“ в Лешок; по-рано бил игумен на „Св. Димитър“ в Скопско. Според традицията бил
възпитан в манастира „Св. Иван“ в Дебърско, негов учител бил Йов от село Осломеви (Кичевско), който по-късно като йеромонах
Йоаким печатал книга в Будин през 1819 г. Кирил станал след това монах в Хилендар, йеромонах в кичевския манастир „Пречиста“.
От „Св. Димитър“ избягал поради някой си неприятел. В селата Ратан и Лешок и до днес живеят негови роднини. Бил среден на
ръст, малко пълничък, с румено лице, големи вежди и доволно дълга брада; трудолюбив, кротък, силен. Знаел отлично турски,
гръцки разбирал, но не го говорел. Неуморно обикалял селата, в Тетово често проповядвал. Много чел и писал.]
1467 Някои техни опити в Безсоновите болг. нар. песни, II, стр. 125 и сл. Одата на Пешаков за смъртта на Венелин вж. у Априлов,
Денница, стр. 60, и в „Любословие“, 1844, I, стр. 14.
1468 Априлов написал 1841 г. на руски един труд върху славянските апостоли, пак в 1841 г. – „Денница“ (вж. бел. 9 към Гл. XXIX),
в 1842 г. – добавки към нея, в 1845 г. издал четири стари документа.
1469 Вече 40 години Неофит работи над един голям речник на бълг. език. Няколко образеца са дадени в „Български книжици“ за 1859
и 1860 г. В 1875 г. в Цариград почнал да се печата.
1470 Патриотичният му разговор „Мати Болгария“ е напечатан в Период. сп., IX.

368
1471 Срв. Гл. XXIX, бел. 4. Вук изхвърлил ы, і, щ, я, ѣ, ь и ъ в края и искал да въведе ђ, ћ, љ, џ, њ, è и ј (ј је у бугарском језику готово
још нужније, него и у српскоме, стр. 49). Ненович, ръководейки се от правописа на старите ръкописи, въвел ѫ вместо полугласната
ъ в средисловие. С голяма популярност се ползва правописът, въведен от Браил. книж. дружество.
1472 [За първата славянска печатница в Солун вж. Дринов, Период. сп., 31, 1889. За самоковската печатница от 1849 г. (печатани в
нея 7 къса?) вж. Дринов, пак там.]
1473 Вж. Bibliographie, стр. 343, 370, 484.
1474 Стоянов се учил в Прага и там писал много за своето отечество в чешките списания. По-късно е бил секретар на Т. Пеев.
1475 Геров работи също и над български речник. Първите три букви от неговия словар се появиха като опит в „Изв. моск. универси-
тета“, Москва, 1853 г.
1476 [Вж. характеристиката на Жинзифов от Дринов в Български дневник, II, стр. 532. Л. Ихчиев, Райко (Ксенофонт) Жинзифов,
Известия на семинара по слав. филология, III, София, 1911, стр. 495–544. Кл. Скопаков, Григор С. Пърличев, пак там, стр. 413–498.]
1477 Вук (вж. по-горе); Богоев, Бълг. народни песни, Пеща, 1842. Григорович в загребското сп. Kolo, IV, 1874. Сборникът на Геров и
Палаузов в „Памятники Срезневского“, СПб, 1852. П. Безсонов, Болг. песни, Москва, 1855 (два тома, главно Венелиновия сборник).
Верковић, Женске песме макед. бугара, Белград, 1860. К. и Д. Миладинови, Бълг. нар. песни, Загреб, 1861. Каравелов, Пам. нар. быта
болгар, Москва, 1861. Чолаков, Бълг. нар. сборник, I, Болград, 1872. Aug. Dozon, Бълг. нар. песни, Chansons populaires bulgares,
Paris,1875, c френски превод и речник. Има още много пръснати по периодичните издания.
1478 Димитър е напечатал освен това и едно стихотворение в „Български книжици“, 1858, а Константин и няколко статии в „Братски
труд“.
1479 В истинския произход на българските „Веди“, особено горещо защитаван от учения поляк Алекс. Ходзько, проф. в Париж, пръв
се усъмни проф. Луи Леже (вж. особено статията му: Un essai de mystification littéraire; Le Veda Slave, Bibl. univ. et Revue Suisse,
Lausanne, fevrier 1876). В славянския свят, сред който тези произведения са въобще слабо познати, пръв обърна внимание на мис-
тификацията Йосиф Иречек в заседанието на Крал. чешко научно дружество на 17 декември 1874 г. Изглежда, че около въпроса ще
възникне цяла литература. Нашето мнение накратко е следното: Вече а priori c пълно основание можем да се съмняваме, че са могли
да се запазят в народната памет тъкмо в Родопите, които от Мелник и Чепино вечно са били арена на многобройни походи както
на византийци, тъй и на българи, на сърби и турци, такива стари епични поеми за Орфей, Александър, за идването на българите и
т.н. Освен това Родопите са много добре познати, та едва ли тези тъй интересни и, както разправят, разпространени песни биха
могли да не обърнат внимание и да останат неизвестни. Сам Неофит Рилски е от Родопа, пък и Захариев е познавал както планините,
така и обитателите им – мохамедани; и при все това нито единият, нито другият и въобще никой българин никога нищо не е съоб-
щавал за подобни песни от доисторическо време. Към всичко това нека прибавим още, че в митологията на ведите никъде другаде
не се явяват нечувани богове като Вишна и дори Коледа. В „песните“ няма никакъв размер. В пъстро безредие се редуват 8-, 6-, 12-
, 10- и дори 15-срични редове (стихове). Неизвестният им автор не се задоволил само с това да съчини самите песни, но дори и
преиначил и онези, които са добре познати на всинца ни. Песента за женитбата на Слънцето с Улкана [Вълкана], съставена от 1028
стиха, не е нищо друго освен многословна фантастична преработка на познатата на мнозина в България песен за женитбата на
Слънцето за Дева Мария, песен, заключаваща в себе си всичко на всичко 133 стиха и обнародвана от Раковски, от Дозон (според
Славейковата транскрипция) и критически от Дринов (Период. сп., XII, стр. 153). В четирите песни за цар Талатин, една от които е
в 1542 стиха, лесно може да се долови перефразировката на тъй добре познатите на сърби и българи песни за цар Латинин и за
персонификацията на западните крале. Неистински са и неметричните Верковичови песни в Дозоновия сборник, стр. 120, 128, 134,
135 и т.н. И все пак, по всяка вероятност Веркович, изглежда, няма пръст в цялата тази фалшификация; тъй както излага работата
сам Дозон, защитник на ведите (Premier rapport sur une mission littéraire en Macédoine, Archives des Missions при френското минист.
на нар. просвещение, 1874), излиза, че най-компетентният човек, който би могъл да даде сведения по въпроса, е бившият крушовски
учител, който е предал Ведите на Веркович срещу доста голяма сума пари. [Библиография за Ведата в Сборник нар. умотворения,
I, 1890, от Шишманов. Стефан Веркович се поминал на 30 декември (изт. кал.) 1893 г. в София и бил погребан на държавни разноски
(Глас Македонски, София, 1 януари 1894, Г. I, бр. 6). Според „Югозападна България“, II, бр. 18 от 10 януари 1894 г., той е роден
през 1827 г. в с. Угляра, Градачачка каза, в Босна; на осмата си година останал сираче, учил се в манастира „Сутиска“, на 15-ата си
година бил изпратен от манастира в Загреб, където завършил гимназия и следвал философия и богословие. През 1856 г. заминал за
Македония, станал италиански поданик, живеел в Сер. След Сръбско-българската война живеел в Петроград, през май 1891 г. оттук
се преселил в Пловдив, с пенсия от българското правителство. В Пловдив бил погребан и неговият син, починал като войник в
Сръбско-българската война. Биография в „Светлина“, IX, Г. II (и портрет), „Свобода“ №1287. „Веда Словена“, II, 1881. „Топогра-
фическо-етнографический очерк Македонии“, 1890, добавка към него, Петроград, 1891.]
1480 [Никола Стоянов Михайловски, поч. на 15 декември 1892 г., е бил професор във Висшето училище.]
1481 [За Раковски nota bene: статиите на Я. А. Сырку, Известия Сп. слав. благотв. комитета, 1885 януарий, срв. Зора, Пловдив, 1885,
№ 2, стр. 93.]
1482 [Гаврил Кръстьович, Отговор на Дриновата критика върху нашата история, Читалище, 1873, 8, стр. 675–721.]
1483 Вж. стр. 586.
1484 [Иван А. Богоров починал от апоплексия в Александровската болница в София на 20 октомври 1892 г. Роден в Карлово през
1818 г., учил в Карловското гръцко училище, в Цариградското гръцко училище в Куру чешме, в Одеса в Ришелевския лицей; бил
учител в Стара Загора, изпъден от гръцкия учител, в Букурещ през 1844 г. напечатал граматика; след това заминал за Липиска,
където искал да следва – издавал „Български орел“, през 1847 г. заминал за Цариград, където основал „Цариградски вестник“; през
1851 г. издал в Букурещ българска география; след Кримската война учил медицина в Париж, бил лекар в Цариград и Пловдив.
През 1867 г. заминал за Москва, след това в Букурещ, във Виена, където печатал речник. През войната бил лекар в Сърбия, след
това преводач в руската войска (Дума, 1892, стр. 574). Към края живеел в София и във Виена (гулял) с пенсия от правителството,
починал в София.]
1485 В Цариград Български книжици 1858–1861 (редактори: Мутьев, Богоров, Кръстьович и Стоянов-Бурмов), България 1859–1861
(ред. Цанков), Съветник, 1863–1865 (ред. Михайловски), Бурмовото Време 1865–1866, Найден-Геровото Право 1867–1872. Сла-
вейков е редактирал хумористичните Листки, Пчелица (1861), Гайда (1863–1865), Шутош (1873) и политическия неделен вестник

369
Македония (1867–1872). Орган на американските мисионери бил Зорница (1864–1871); правителствен орган е Турция (1864–1875).
Б. В чужбина: Месечното списание Мирозрание, с подкрепата на министър Бах е издавано във Виена от авантюриста Добрович
1850–1851 с един необикновен правопис; продължил издаването му и в Букурещ (Мирозрение или Български инвалид, 1870–1871).
Вестниците на Раковски са: Българска дневница (Нови Сад, 1865), френско-бълг. Дунавски лебед (Белград, 1860–1862), румъно-
бълг. Бъдъщност (Букурещ, 1864), Въсток на Андрич (Белград, 1865). В Букурещ: Народност (1866–1869); Свобода (1870–1872),
Независимост (1873–1874); румъно-бълг. Отечество, 1869–1871 (консерв.); хумористичните: Тъпан (1869–1870), Будилник (1873).
В Браила: Ваклидовата Българска пчела (1873–1874) и Войниковата Дунавска зора (1866–1869). Научни и белетристични: Братски
труд (1860–1862) в Москва; отличното месечно издание на Икономов Обшт труд (1868) в Болград; Богоровите Журнал (1868) в
Белград и Книговище (1874) във Виена; Запряновите Зорница (1864) и Пътник (1870–1871) в Браила; най-после Блъсковите Духовни
книжици (1867, Болград) и Градинка (1874).

370
 Притурка.
Жилища и брой на българите
Българските жилища обхващат старите области Мизия, Тракия и Македония или според последната
турска терминология вилаетите: Дунавски, Одрински, Солунски и Битолски, освен това и част от Бесара-
бия. Значи те заемат изцяло една територия приблизително от 4000 кв. мили.
Граничната линия на областта, населена с говорещи български език, съвпада на север с Долния Дунав –
от устията му до Видин; оттам минава по суша към Тимок, върви по сръбската граница, оттатък която
рядко минава, и завива на юг чак при Прокупле на Топлица. Отивайки надлъж височините по левия край
на Моравската долина, обхожда град Враня, достига Черна гора, върви край Шар планина, обхваща Горни
Дебър и свършва на източния бряг на Охридското езеро при с. Лина. Областта на юг от Охридското и
Преспанското езеро, Корчанската долина и долината на р. Девол имат смесено население (албанци, бъл-
гари и власи). По-нататък границата върви от Девол през Костурското езеро, градовете Влашка Клисура,
Негош, Солун, Серес, обхваща околностите на Драма, достига до южните родопски склонове 1486, а оттам
отива към Димотика, Узункюприя, Бунар Хисар (при Кърк клисе, който по български се нарича Лозен) и
Малки Самоков до Черно море. Освен това българските селища все повече се приближават в нашия век
(XIX в.) до столицата (Цариград). Изолирани български села се намират вече и при Родосто, Сарай и
Чорлу, а особено при Деркос. В самия Цариград живеят много българи.
В Русия българите живеят в Херсонска, Бесарабска и Таврическа губерния. В Одеса трябва да се пред-
полага, че са живеели много българи, защото там има дори и улица, наречена „Българска“, Освен това
българи били поселени в Одеския уезд в бившите колонии: Кошково, Катаржина, Кубанка, Голям и Ма-
лък Буялък; в Паркани-Бендерски уезд, в Терновка близо до Николаев, и в Крим – в Стария Крим, в
Кишлава и в Балта Чокрак.
Бесарабските колонии, населени с българи, носят следните названия: Дезгиндже, Комрат, Чок Мегдан,
Кирсово, Бешалма, Томай, Терапонтевка, Авдарма, Башкалия, Джолтай, Бешгьоз, Гайдар, Баурчи,
Кюретне, Чадър Лунга, Валеперже, Твърдица, Кириет Лунга, Новотроян, Ивановка, Девлет Агач, Купа-
ран, Чумлекьой, Дюлемен, Исерлия, Димитровка, Саталък Хаджи, Чиишия, Тараклия, Кайраклия, Татар
Копчак, Казаяклия, Болгария, Кубей, Калчова, Голица, Пандаклия, Хасан Батър, Задунаево, Код Китай,
Селиолу, Главан, Бургуджи, Делжелер, Камчик, Кюлевче. Особени грижи по управлението на тези беса-
рабски български колонии е положил българинът колежки съветник И. С. Иванов, сега (1878) сливенски
губернатор.
Колониите в Таврическа губерния са: Преслав, Баново, Троян, Николаевка II-а, Андреево, Палаузово,
Софиевка, Елисаветовка, Радоловка, Гюневка, Нелговка, Зелена, Романовка, Вячеславовка, Мариино, Ма-
нуилово, Дияново, Инзовка, Райновка, Строгоновка, Цареводаровка, Богдановка, Степановка, Анновка,
Николаевка I-а, Петровка, Теодоровка, Еленовка, Варваровка, Надеждина, Деневка, Хамовка, Царицина,
Георгиевска, Дунаевка, Хирсовка, Волканещи, Димитровка, Александровка, Болград, Терновка.
Всички български колонии, които отначало били под управата на бившия попечителен комитет за чуж-
денците-преселенци в южния край на Русия, след премахването на този институт и след промяната на
поземленото им положение минали под ведомството на Министерството на вътрешните работи и предиш-
ните „колонисти“ сега се наричат поселници-собственици.
В Румъния, в румънска Бесарабия, след това в градовете Галац, Браила, Плоещ, Букурещ, Олтеница,
Гюргево, Александрия и Крайова, в които, макар и да има тук-таме български черкви и училища, лесно
се порумънчват. В Сърбия първоначално цялата Тимошка област е била българска; сега обаче българският
елемент е запазен чист само в няколко села. 1487 В Маджарско има български колонии в Банат и някои
останки в Седмиградската област. И в Мала Азия има едно българско село – Къз Дервент (от XVII в.) –
между Никомидия и Никея.
Българите, особено македонските, се разклоняват и досега на много племена, които се различават по
наречия, по носии и които понякога са от много стар произход. Мияци1488 живеят в долината на Радика (28

371
села, 3000 къщи, 1/3 мохамедани) и в Крушово; поленци [полци, полчене, поляци в Кратовско, Кюстен-
дилско, Брезнишко] – в Горни Дебър; бърсяци – в Преспа и около Битоля, Прилеп и Велес; бабуни при
Бабуна; копановци – в околностите на Скопие и Куманово; пиянци – при изворите на Брегалница. Поли-
ваковци [пули-вака! македонски = гледай така!] се разклоняват на горнополенци в Мъглен и Остров – при
Воден и Негуш, и долнополенци – около Енидже Вардар. От Беласица до Мелник са пръснати селата на
Сираковци; при Будково езеро живеят аризвановци. Шопи живеят в полите на Витоша и Рила и по цялата
планинска област между Кратово, София и Пирот. В Родопа има мърваци – между Серес, Валовище и
Неврокоп, аряни (мохамедани) – между Неврокоп и Татар Пазарджик, и рупци – по цяла Източна Родопа.
За тези племена са писали Шафарик, Григорович и Веркович.
По цяла България са пръснати селищата на дванадесет други народности.
Гърци живеят в Мелник, Пловдив, Станимака, в трите съседни села: Ампело, Воден, Куклен, както и в
Одрин и в някои близки до него места. Край Черно море ги срещаме в Созопол, Бургас, Анхиало, Месем-
врия, Варна, макар тук да има и български общини; по-нататък в около 20 крайбрежни села (във Варнен-
ския санджак 3421 души). Уединено е гръцкото с. Алибейкьой около Тулча (в Тулчанския санджак има
всичко 217 души от мъжки пол). От гръцки произход са вероятно гагаузите, които говорят, както и ма-
лоазиатските караманлии и базаряни край Азовско море, на турски като на свой роден език, но пишат с
гръцки букви. Те живеят при нос Емине, във Варна, по всички добруджански пристанища и пръснато още
в Бесарабия.
Южните румъни (власи, цинцари и пр.), на брой до 200 000 души, живеят главно в Пинд до Девол.
Между българите техни селища има около Перистер (Турново – 400 къщи, Магарево, Неджополе,
Гопище, Моловище, Драгово, Писодери, Невеска, Беликамен), в градовете Влашка Клисура (1000 къщи)
и Крушево, в Мъглен, в който има пет румънски села, приели в XVIII в. мохамеданство, около Прилеп
(едно село), на Пернар (Пангай). По-малки влашки общини има в Костур, Солун, Серес, Охрид (110
къщи), Ресен (100 къщи), в Битоля, Прилеп (150 души), Велес (80 къщи), Кичево и т.н. Влашките овчари,
т.нар. каракачани, прекарват зиме край Егейско море, а лете скитат по високите планини, като достигат
понякога чак до Троянския Балкан. Досега власите държаха с гърците и много се погърчвали; сега обаче
ги е обхванало едно национално румънско, антигръцко движение, именно във Влашка Клисура, Крушево
и при Пинд. В 1874 г. и на Пинд имало вече 7 румънски училища (във Влашка Клисура, Неджополе,
Гопище, Крушево, Охрид, в Стар Абел при Пинд и в Нов Абел между Верия и Кожана) 1489. Северните
румъни живеят в големи колонии по десния дунавски бряг край Видин (14 690 души от мъжки пол, 26
села; отчасти са униати) и в Добруджа, а в по-малки – край Оряхово и Никопол. В Дунавския вилает
наброяват ги изобщо до 30 702 души от мъжки пол. Означените на много карти гъсти поселения от румъни
около Враца според Славейков и Каниц са на нищо неоснована измислица.
Обратно, в Сърбия има 127 326 румъни (Rad, XI, стр. 249). Те се делят на туземци – царани (цара – terra)
и на унгурени, преселници през време на австрийското господство (1718–1739) и по-късно от Банат, Тран-
силвания и Влашко, в планинската област между Морава и Тимок.
Албанци (по български още арбанаси, а по турски – арнаути) граничат с българите от Прокопие до Де-
вол. Отделни села има и по десния бряг на Морава (Мазурица), на Карадаг, на Шар, в Тетовската равнина,
около Крушово, в Дебърца и т.н.; в Арнаут кьой около Разград. Мало и Голямо Арбанаси в Родопа сега
са български. Броят на албанците в Турция достига до 1 300 000.
Турци (османлии) се срещат във всяка крепост и в големите градове. Главните им селища са в Южна
Добруджа от Разград и Шумен до морето. Впрочем на досегашните етнографски карти броят им е много
преувеличен, тъй като около Шумен и Провадия, в Ескиджумая и по брега край Варна, Балчик, Мангалия
и Кюстенджа живеят също тъй в немалък брой и българи. Много турски села има в Тузлука и Герлово, в
Източна Тракия, около Татар Пазарджик и по средното течение на Струма. Юруци живеят в Мъглен, край
Солун и по крайбрежните равнини на юг от Родопа, а коняри около Островското езеро. Броят на турците
обикновено се преувеличава много с присъединението към тях изобщо на мохамеданите, а именно моха-
меданите българи, бошняци (сърби), албанци, татари и черкези; същински турци (в това число и живее-
щите в Цариград) са не повече от 1 милион. Татари (над 50 000) са поселени през XVIII в. в Северна
Добруджа, през последните десетилетия в 20 села около Никопол и в 18 около Видин, гдето и днес често
носят български носии и говорят български. Те са повечето земеделци и градинари. Черкези (до 150 000

372
души)живеят край Дунава, по Балкана, край сръбската граница и в Източна Тракия; в Дунавския вилает
освен санджаците Нишки, Търновски и Софийски наброяват 30 573 души от мъжки пол.
Цигани, отчасти чергари, отчасти заседнали, се срещат навсякъде. В Дунавския вилает има 7559 хрис-
тияни, 24 835 мохамедани (мъже), в Одринския вилает 4626 християни, 22 709 мохамедани (мъже), от тях
само в Пловдивския санджак – 10 564; по цяла Европейска Турция – до 140 000 души.
В градовете се намират арменски и еврейски общини. Арменци, повечето от които говорят турски, а
пишат с арменско писмо, живеят в Тулча, Русчук, Варна, Бургас, Сливен, Пловдив, Татар Пазарджик и
т.н. (в Дунавския вилает 4684 души мъже, в Пловдив – 571). Евреи (повечето испански) имат свои селища
в Тулча, Русчук, Лом, Видин, Пирот, Ниш, София, Самоков, Кюстендил, Татар Пазарджик, Пловдив, Ям-
бол и т.н., в Македония – само в Солун и Битоля. В Дунавския вилает – 5735 души мъже (само в Софийс-
кия санджак – 2374), в Одринския вилает – 8216 (само в Пловдивския санджак 1415 са мъже); всичко в
Европейска Турция са 95 000 души.
Има и няколко незначителни сръбски селища (Братевац – по долното течение на Тимок и в някои места
около Ниш), руски (старовери) при устията на Дунав (1330 къщи, вж. Славян. сборн., Спб, 1875, стр. 610)
и немски край Тулча (600 души в 4 села; Peters, Öst. Revue, 1866, XII, стр. 234). Около Охрид и Битоля
няма никакви сръбски колонии, макар и да са означени такива на много карти.
Броят на българите се изчислява различно – от 2 до 7 милиона: Венелин (1838) ги счита 2 545 000, Boué
4 500 000, Шафарик (1842) 3 587 000, а турци (1844) 4 000 000, Jacsić (1874) едва до 2 000 000, Богоров
(1851) 5 500 000, Груев, Bradaška, Kanitz приемат да са повече от 5 000 000, Будилович 5 123 952, според
някои български известия 6 620 000 и дори до цели 7 000 000. В Турция чиновниците броят само възрастни
мъже, епископите – само венчила (мъж и жена), а не родови община. В 17-те епархии, подчинени на бъл-
гарския екзарх, в 1875 г. броят на такива венчила е бил до 410 хиляди (Будилович, Статистич. таблици
разпределенія Славян. Спб, 1875, стр. 16). Впрочем както правителствените, така и църковните изчисле-
ния по много причини не са надеждни, а за Източна Тракия и Македония са съвсем недостоверни.
Официалните цифри за Дунавския вилает (1874) са дадени в Летоструя (календара) на Янко Ковачев за
1876 г., стр. 198. Според него: в Тулчанскня санджак има 12 720, в Русчушкия 114 792, във Варненския
21 359, в Търновския 148 713, във Видинския 121 279, в Софийския 179 920, в Нишкия (според Geogr.
Jahrbuch на Behm, III, Gotha, стр. 45) 100 625, или всичко 699 408 българи (мъже, без жените и децата от
двата пола).
По епархии (според българските вестници) българите се разпределят: в Русчушко-Силистренската 21
038 венчила (окръзите в 1874 г. Русчук – 6790, Разград – 5315, Тутракан – 571, Силистра – 4682, Тулча –
3680), в Шуменската – 12 000, в Търновската – 65 000, в Ловешката – 22 163, във Врачанската – 28 000,
Видинската (1874) – 24 357, Софийската – 26 885, Самоковската – 17 450, Кюстендилската – 22 500, Пи-
ротската – 19 000, Нишката – 27 500, или всичко в Дунавския вилает са 285 893 венчила. Трябва да отбе-
лежим при това, че църковните и политическите граници не съвпадат. Например в Търновската епархия
влизат и двете Загори (Стара и Нова) в Тракия.
В Одринския вилает според турската официална статистика има 468 527 мъже православни християни
(„Светозор“, 1876, стр. 343), от които обаче трябва да се извадят гърците както във вътрешните области,
тъй и в крайморските. Пловдивският санджак е описан от Груев в „Летоструй“ за 1870 и 1872 г. Според
него в Казанлъшката каза има 11 728 мъже (5299 венчила), в Железник или Стара Загора – 16 111 (9200),
в Хасково – 18 361 (6644), в Чирпан – 14 232 (5397), в Пловдив – 63 763 заедно с гърците (22 813 бълг.
венчила), в Татар Пазарджик – 41 531 (11 960), в Султанери – 102, в Ахър Челеби – 4517 (1650), или
всичко 62 963 венчила и 170 345 мъже, от които впрочем трябва да се спаднат няколко хиляди гърци в
Пловдив (в самия град има 1480 български венчила) и в Станимака. В Сливенската епархия – 12 000 вен-
чила, в Одринската – 280 български села, в Галиполийския санджак (Behm und Wagner, Bevölkerung der
Erde, Gotha, 1874, стр. 32) – 10 000 мъже българи и в Цариград повече от 40 000 българи.
Относно Македония разполагам със следните сведения: Прилепска каза – 18 981 мъже българи (Шапка-
рев, Читалище, 1873), Неврокопската – 5168 християнски къщи (Dozon), Велешка епархия – 6415 венчила,
Охридската каза – 11 500 мъже без старци и деца (Hahn, Wardarreise, стр. 135).
Извън Османската империя: в Русия – 97 032 (Будилович), в Маджарско – 26 000 (Ficker), в Румънска
Бесарабия – до 50 000, а в останала Румъния до 100 000. Колко българи има в Сърбия, това съвсем не
знаем.

373
 Ако ги разпределим по вероизповедания, то мохамедани българи (помаци) живеят в околностите на Ло-
веч и Плевен (около 100 000 мъже), по цяла Родопа (Султанери 10 303 мъже, Ахър Челеби 5811 мъже,
Неврокоп 6614 къщи), при Солун, надлъж по Вардар, в Мъглен, Преспа и Горни Дебър, всичко 500 000
души. От тях малцина само разбират турски. От католическо вероизповедание (34 000) са банатските
българи и около 8000 „павликяни“ при Пловдив (400 села) и в 6 околни по-малки села. Според турски
данни в Одринския вилает имало всичко 6072 мъже католици. Униати живеят в Одрин и в околностите
му, а от 1874 г. – при Солун (Кукуш, Вардар, Енидже) и при Свищов.
Всички българи от всички вероизповедания и във всички области достигат цифрата 5 500 000 души.
Наличният статистичен материал не дава възможност за едно по-точно изчисление.

1486 При Дедеагач – изходната точка на железопътната линия от Одрин до Егейско море — има още няколко български села
(например с. Дервент).
1487 Според Миличевич (Србија, стр. 923) българският език още се чувства в самия Зайчар, в Гърляно и във Велики Извор (оттам са
дадени и чисто български народни песни, пак там, стр. 931–938). В околиите Алексинацка, Княжевацка, Црноречска и Краинска
сръбското наречие още е смесено с твърде много българизми; вж. народните песни оттам, стр. 858, 923 и сл.
1488 [За езика на мияците вж. М. Дринов, Несколько слов об языке народных песнях и обычаях Дебрских Славян, СПб, 1887. На стр.
46, бел., той изказва съмнение за българизмите на призренското наречие, за които пише Хилфердинг.]
1489 Picot, Les Roumains de la Macédoine, Paris, 1875.

374
 Допълнителни бележки
Общо за историята на България от най-древни времена до наши дни вж. История на България, т. I–III,
Изд. на БАН, С., 1961– 1963, от които т. I обхваща периода до Освобождението. Вж. също така многотом-
ната История на България, която е под печат и от която първите шест тома разглеждат обстойно периода
до Освобождението. Върху Българското средновековие най-подробно е съчинението на В. Н. Златарски,
История на българската държава през средните векове, т. I–III С., 1970–1972, достигащо до 1280 г.
Цялостно издание на изворите вж. в поредицата Извори за българската история, Изд. на БАН, т. I–XX,
С., 1954–1974. От тях девет тома са гръцки и три тома латински извори, като и едните, и другите съдържат
оригинален текст, български превод, обстоен научен коментар и обширна библиография. Достигат до
средата на XIII в. Седем тома са турски извори за българската история (от тях пет за периода XV–XVIII
в.) и едии немски. От по-старите издания на изворите вж. Й. Иванов, Български старини из Македония,
С., 1931; Ив. Дуйчев, Из старата българска книжнина, кн. I–II, С., 1943, където са дадени в новобългарски
превод български извори за средновековната българска история, снабдени с обстоен коментар.
По-важни библиографски справочници за последните 30 години по българска история са: Народная рес-
публика Болгария. Историческая библиография, т. I (1944–1947) и т. II (1948–1952), М., 1954–1958; На-
родна република България. Историческа библиография, т. III (1953– 1957), С., 1970; L. Kirkoxa et Em.
Kostova-Jankova, La science historique bulgare 1960–1964. Bibliographie. Etudes historiques, t. II. Supplément,
S., 1965; L. Kirkova, La science historique bulgare 1965–1969. Bibliographie. Etudes historiques, t. V.
Supplément, S., 1970; Bibliographie d’etudes balkaniques, t. I–VII, S., 1966–1975; Реферативный бюллетень
болгарской научной литературы. История и археология, С., 1960 (с анотации); С. Георгиева и В. Велков,
Библиография на българската археология (1879–1966), С., 1974; Библиографски справочник на Истори-
чески преглед 1944–1964, С., 1970. За средновековната българска история вж. библиографския обзор в т.
I–IV на „Byzantinobulgarica“.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА I

Редица неточности в географското описание като границата между Рила и Родопите и други К. Иречек
сам е изправил в книгата си „Пътувания по България“(С., 1974). По-подробно за физическата география
на България вж. География на България, т. I. Физическа география. Под ред. на И. П. Герасимов и Ж.
Гълъбов, С., 1966.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА II

Най-нова литература за траките: Хр. Данов, Древна Тракия. Изследвания върху историята на българските
земи, Северна Добруджа, Източна и Егейска Тракия от края на IX до края на III в.пр.Хр., С., 1969; Ал.
Фол, Демографска и социална структура на Древна Тракия през I хилядолетие пр.н.е., С., 1970; от същия,
Политическа история на траките, С., 1973; от същия, Тракия и Балканите през Ранноелинистическата
епоха, С., 1975; Г. Михайлов, Траките, С., 1973. От по-старата литература за траките вж. Г. Кацаров и Д.
Дечев, Извори за старата история на Тракия и Македония, С., 1949; Г. Кацаров, Битът на старите траки
според класическите писатели, СбБАН, I, 1913, стр. 1–72; Г. И. Кацаров, Цар Филип II Македонски, Ис-
тория на Македония до 33 г.пр.Хр., С., 1922.
За езика на траките вж. Д. Дечев, Характеристика на тракийския език, С., 1952; Вл. Георгиев, Тракийс-
кият език, С., 1957; D. Dečev, Die thrakischen Sprachreste, Wien, 1957; Vl. Georgiev, Introduzione alla storia
delle lingue indeuropee, Roma, 1966, стр. 120–205; K. Vlahov, Nachträge und Berichtigungen zu den thrakischen
Sprachresten und Rückwörterbuch, ГСУ, ФФ, 57, 2, 1963, стр. 221–372; É. Velkova, Nachträge zu den
thrakischen Sprachresten, LB, 17, 2, 1974, стр. 55–78. Вж. също В. Бешевлиев, Проучвания върху личните
имена у траките, С., 1965. За тракийското изкуство вж. М. Цончева, Художественото наследство на тра-
кийските земи, С., 1971; Ив. Венедиков и Т. Герасимов, Тракийското изкуство, С., 1973.
За римската власт в българските земи вж. Б. Геров, Романизмът между Дунава и Балкана. I. От Август
до Хадриан, ГСУ ИФФ, 45, 4, 1948–1949, стр. 1–92; II. Романизмът между Дунава и Балкана от Хадриан
до Константин Велики, пак там, 47, 1950–1952, стр. 17–122; 48, 1952–1953, стр. 307–415; В. Велков, Градът

375
в Тракия и Дакия през Късната античност (IV–VI в.). Проучвания и материали, С., 1959; от същия, Робс-
твото в Тракия и Мизия през Античността, С., 1967; от същия, Първобитно-общинен и робовладелски
строй в древнотракийските земи. – В: Икономика на България, т. I, С., 1969, стр. 17–46.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА III

За по-ранната славянска история вж. П. И. Третьяков, Восточнославянские племена, М., 1953; L.
Niedsrle, Slovanské starozitností, t. I–IV, Praha, 1902–1924; Život starých Slovanů, t. I–III, Praha, 1911–1925;
Manuel de l’antiquité slave, t. I–II, Paris, 1923–1926; T. Lehr-Splawiński, O pochodzeniu i praojczyznie Slowiań,
Posen, 1946.
За нападенията и заселването на славяните на Балканския полуостров вж. А. Л. Погодин, Из истории
славянских передвижений, СПб, 1901; Ст. Станојевић, Византија и Срби, I–II, Нови сад, 1903–1906; Ю.
Кулаковский, История Византии, I–II, Киев, 1910–1912; Ф. И. Успенский, История Византийской империи,
I, СПб, 1912; L. Hauptman, Les rapports des Byzantins avec les Slaves et les Avares pendent la seconde moitié
du VI siècle, Byzantion, 4, 1928; Ив. Дуйчев, Балканският Югоизток през първата половина на VI в. – Сб.
Българско средновековие, С., 1972, стр. 11–69; В. Grafenauer, Nekaj vrpšanj iz dobe naseljevanja juznih
Slovanov, Zgodovinski časopis, 4, 1950; P. Lemerle, Invasions et migrations dans les Balkans depuis la fin de
l’époque romaine jusqu’au VIII siècle, Revue historique, Paris, 1954, avril-juin; Ал. Бурмов, Славянските на-
падения срещу Солун в „Чудесата на св. Димитър“ и тяхната хронология. – В: Избрани произведения, 1,
С., 1968, стр. 77–121.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА IV

За материалната култура на славяните на Балканския полуостров в първите векове на заселването им вж.
Ж. Въжарова, Славяните на юг от Дунава.
По археологически данни, Археология, 1964, кн. 2, стр. 23–33; от същата, Славянски и славянобългарски
селища в българските земи от края на VI до XI в., С., 1965; от същата, Ранносредновековни некрополи в
България, С., 1975. За материалната култура на славяните на север от Дунава вж. М. Komşa, Die bulgarische
Herrschaft nördlich des Donau während des IX–X Jh. in Lichte der archäoiogische Forschungen, Dac, N. S., 4,
1S60, стр. 395.
За взаимодействието на славяните със завареното население вж. Ст. Ваклинов, За контактите между
старата и новата култура в Мизия и Тракия след VI в., ИБИД, 29, 1974, стр. 174–188; V. Beševliev, Les cites
antiques en Mesie et en Thrace et leur sort à l’époque du Haut Moyen Age, Etudes Balkaniques, 5, 1966, стр.
207–220.
За етническите промени на Балканския полуостров вж. В. Тъпкова-Заимова, Нашествия и етнически про-
мени на Балканите през VI–VII в., С., 1966; Д. Дечев, Где са живели смоляните. – Сб. в чест на В. Н.
Златарски, С., 1925, стр. 45–54; А. М. Селищев, Славянское население в Албании, С., 1931; Цв. Романска,
Славянските народи. Етнографска характеристика, С., 1969; М. Vasmer, Die Slaven in Griechenland, Berlia,
1941.
За влиянието в областта на топонимията и хидронимията вж. В. Миков, Произход и значение на имената
на нашите градове, села, реки, планини и места, С., 1943; Вл. Георгиев, Най-старите славянски имена на
Балканския полуостров и тяхното значение за нашия език и нашата история. – Български език, 1958, кн.
8, стр. 321–342; от същия, Българска етимология и ономастика, С., 1960; Й. Заимов, Заселване на българ-
ските славяни на Балканския полуостров. Проучване на жителските имена в българската топонимия, I–2,
С., 1967; И. Дуриданов, Южнославянските речни названия и тяхното значение за славянския топонимен
атлас. – Славянска филология, 3, 1963, стр. 181–211; I. Duridanov, Die Hydronymie des Vardarsystems als
Geschichtsquelle, Köln–Wien, 1975.
За езическите вярвания на българските славяни вж. Д. Маринов, Народна вяра и народни религиозни
обичаи, СбНУК, 17, 1914; Й. Иванов, Культ Перуна у южных славян, Известия отд. русск. яз. и словест-
ности, СПб, 1903.

376
 БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА V
За произхода и ранната история на прабългарите вж. И. Шишманов, Критичен преглед на въпроса за
произхода на прабългарите от езиково гледище и етимологията на името „българин“, СбНУК, 16–17, 1903,
стр. 505–753; Ал. Бурмов, Към въпроса за произхода на прабългарите, Избрани произведения, 1, С., 1968,
стр. 19–49, от същия, Въпроси из историята на прабългарите, пак там, стр. 50–76; М. И. Артамонов, Ис-
тория хазар, M.-Л., 1962; Л. И. Гумилев, Древные тюрки, М., 1967; С. А. Плетнева, От кочевий к городам
(Салтово-маяцкая культура), М., 1967; О. Pritsak, Die bulgarische Furstenliste und die Sprache der
Protobulgaren, Wiesbaden, 1955.
За прабългарите на Балканския полуостров вж. В. Бешевлиев, Вярата на първобългарите, ГСУ, ИФФ, 35,
1939, стр. 1–63; от същия, Византийски триумфални обичаи, акламации и титли у българите през IX в.,
ИЕИМ, 3, 1958, стр. 3–38; Gy. Moravcsik, Byzantinoturcica, 1–2, Berlin, 1958.
За материалната култура на прабългарите на юг от Дунава вж. Ст. Станчев и Ст. Иванов, Некрополът
до Нови Пазар, С., 1958; Ж. Въжарова, Славяни и прабългари (тюркобългари) в светлината на археоло-
гическите данни, Археология, 1971, кн. 1, стр. 1–22.
За въоръжението вж. Л. Бобчева, Въоръжение на славяни и първобългари от VII до началото на IX в.,
ВИСб, 1957, кн. 3, стр. 41–77.
По въпроса за образуването на българската държава и взаимоотношенията между славяни и прабългари
вж. Ал. Бурмов, Създаване на българската държава, Избрани произведения, I, стр. 127–136; от същия, Към
въпроса за отношенията между славяни и прабългари през VII–IX в., пак там, стр. 137–160; С. А. Никитин,
Образуване на българския народ и възникване на българската държава, ИПр, 1953, кн. 1, стр. 234–243; Г.
Цанкова-Петкова, Бележки към началния период от историята на българската държава, ИИИ, 5, 1954,
стр. 319–350; от същата, За годината, когато е създадена българската държава, ИПр, 1968, кн. 3, стр. 58–
61; М. Войнов, За първия допир на Аспаруховите българи със славяните и за датата на основаването на
българската държава, ИИИ, 6, 1956, стр. 453–480; от същия, Отново по въпроса за възникването нз бъл-
гарската държава, ИИИ, 9, 1960, стр. 269–278; от същия, Някои въпроси във връзка с образуването на
българската държава и покръстването на българите, ИИИ, 10, 1962, стр. 279–309; от същия, Пак за въз-
никването на българската държава, ИПр, 1970, кн. 4, стр. 76–80; Ив. Дуйчев,Обединението на славянските
племена в Мизия през VII в. Изследвания в чест на М. С. Дринов, С., 1960, стр. 417–428; П. Петров, Към
въпроса за образуването на Първата българска държава, Славянска филология, 5, 1963, стр. 89–112; Д.
Ангелов и Б. Примов, Създаване на българската държава и неговото значение в историята на Европа. –
Славянска филология, 14, 1974, стр. 5–32.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА VI

За отделни събития от VIII в. вж. Г. Цанкова-Петкова, Българо-византийски отношения при управлени-
ето на Тервел – Кормесий, Изследвания в чест на М. С. Дринов, С., 1960, стр. 615–627; В. Кутиков, Още
по въпроса за приложението на българо-византийския договор от 716 г., ИПр, 1962, кн. 3, стр. 79–84; В.
Гюзелев, Участието на българите в отблъскване на арабската обсада на Цариград през 717–718 г., ИПр,
1973, кн. 3, стр. 28–47.
За времето на хан Крум вж. Ив. Дуйчев, Житийни данни за похода на имп. Никифор I в България пред
811 г., СпБАИ, 54,1937, стр. 149–18S; Кр. Миятев, Крумовият дворец и други новооткрити постройки в
Плиска, ИБИА, 14, 1943, стр. 73–135.
За времето на хан Омуртаг вж. В. Гюзелев, За наследника на хан Крум на българския престол. – Сборник
в памет на проф. Александър Бурмов, С., 1973, стр. 137–142; П. Тивчев, Бунтът на Тома славянина и на-
месата на българския хан Омуртаг, ИПр, 1969, кн. 5, стр. 68–76; П. Ников, Кавхан Исбул. – Сборник в
чест на В. Н. Златарски, С., 1925, стр. 195–228; от същия, Хан Омуртаг и кавхан Исбул, БИБ, 4, 1, С. 1931,
стр. 1–55.
Обилни данни за първата половина на IX в. предоставят надписите. Вж. В. Бешевлиев, Първобългарски
надписи, ГСУ ИФФ, 31, 1935, стр. 1–164, и 32, 1936, стр. I–48; V. Beševliev. Die protobulgarischen
ïnschriften, Berlin,1963. Вж. също Мадарският конник. Проучвания върху надписите и релефа. Под ред. на
В. Бешевлиев, С., 1956.

377
 БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА VII
Най-пълно събитията от втората половина на IX в. са разгледани от В. Гюзелев, Княз Борис Първи. Бъл-
гария през втората половина на IX в., С., 1969. Вж. също М. Соколов, Из древней истории болгар, СПб,
1879; В. Златарски и митр. Симеон, Посланието на цариградския патриарх Фотий до княз Борис, С., 1917;
Ал. Бурмов, Против буржоазно-идеалистическите становища по въпроса за налагането на християнството
в България през IX в., Избрани произведения, I, стр. 177–191; П. Петров, Покръстването на българите,
ИПр, 1965, кн. 3, стр. 33–60; Р. Petrov, La politique étrangère de la Bulgarie au milieu de IXe siècle et la
conversioi des Bulgares, Byzantinobulgarica, 2, 1960, 41–52; Д. Ангелов, По някои въпроси около покръства-
нето на българите, ИПр, 1965, кн. 6, стр. 38–57.
Общо за последиците от покръстването и формирането на българската народност вж. Д. Ангелов, Обра-
зуване на българската народност. С., 1971, където е посочена и литературата по въпроса. Литературата по
въпроса за учениците на Кирил и Методий в България и развитието на книжнината вж. Гл. XXVI.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА VIII

За началните години от управлението на Симеон вж. Ив. Снегаров, Старобългарският разказ „Чудо на
св. Георги с българина“ като историческа извор, ГДА, 4, 1955, стр. 217–241; М. Войнов, Промяната в бъл-
гаро-византийските отношения при цар Симеон, ИИИ, 18, 1967, стр. 147–202; Ив. Божилов, Към хроно-
логията на българо-маджарската война при цар Симеон (894–896), ВИСб, 1971 кн. 6, стр. 20–33; от същия,
България и печенезите (896–1018), ИПр, 1973, кн. 2, стр. 37–62.
За коронясването на Симеон за цар през 913 г. вж. Ив. Снегаров, Коронясан ли е бил княз Симеон в
Цариград през 913 г., ГСУ БФ, 24., 947, стр. 3–47; Г. Острогорски. Византија и славени, В: Сабрани деля,
4, Београд, 1969, ср. 305–315; Т. Герасимов. Новооткрит оловен печат на цар Симеон, ИАИ, 24, 1960, стр.
67, сл.
За Преслав като столица и за книжнината при Симеон вж. Гл. XXV и XXVI.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА IX

За политическата история по времето на цар Петър вж. Г. Острогорски, Порфирогенитова хроника срп-
ских владара и њени хронолошки подаци, Сабрани дела, 4, Београд, 1969, стр. 79–86; В. Гюзелев, Добру-
джанският надпис и събитията в България през 943 г., ИПр, 1968, кн. 6, стр. 40–48: П. Мутафчиев, Ма-
джарите и българо-византийските отношения през третата четвърт на X в., ГСУ, ИФФ, 31, 1934/1935.
За живота и делото на Иван Рилски вж. Й. Иванов, Св. Иван Рилски и неговият манастир, С., 1917; от
същия, Жития на св. Иван Рилски, ГСУ, ИФФ, 32, 1932, стр. 1–108; Ив. Дуйчев, Рилският светец, С., 1947;
Ив. Снегаров, „Заветът“ на св. Иван Рилски, ИБИД, 16–18, 1940, стр. 462–475.
За богомилството вж. обстойното изследване на Д. Ангелов, Богомилството в България, С., 1969, където
е посочена цялата нова литература. Вж. също Б. Примов, Бугрите. Книга за поп Богомил и неговите пос-
ледователи, С., 1970; D. Obolensky, The Bogomils. А study in Balkan Neo Manicheism, Cambridge, 1943; M.
Loos, Dualist Heresy in the Middle Ages, Praha, 1974; O. D. Mandić, Bogomilska crkva bosanskih krstjana,
Chicago, 1962: St. Runciman, Le manicheisme médieval. L’hérésie dualiste dans le christianisme. Le regarde
d’histoire, Paris, 1972.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА X

П. Мутафчиев, Русско-болгарские отношения при Святославе, Seminarium Kondokovianum, 4, 1931, стр.
77–94; П. О. Карышковский, Русско-болгарские отношения со время Балканских войн Святослава. – Вопр.
ист., 1951, кн. 8; от същия, О хронологии русско-византийской войны при Святославе, ВВр, 1952, кн. 5,
стр. 127–138; от същия, К истории балканских войн Святослава, ВВр, 7, 1953, стр. 224–243; от същия, К
истории Балканских походов Руси при Святославе, КСИС, 14, 1955, стр. 26–30; Ив. Божилов, Към въпроса
за византийското господство на Долни Дунав в края на X в. – Studia Balkanica, 2, 1970, стр. 75–96.

378
 БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА XI
По въпроса за запазването на независимостта на България в аналните и югозападните български земи
вж. В. Златарски, Георги Скилица и написаното от него житие на св. Иван Рилски, ИБИД, 13, 1933; от
същия, Тъй наречените „грамоти“ на Пинция и неговия син Плезо, ГСУ, ИФФ, 15–16,1919–1920, стр. 1–
58, където е доказано, че грамотата от 994 г. е късен фалшификат.
За събитията след 976 г. вж. П. Петров, Образуване и укрепване на Западната българска държава. I. Към
хронологията на периода 966–986, ГСУ, ФИФ, 53, 2, 1960, стр. 131–190; от същия, Восстание Петра и
Бояна в 976 г. и борьба комитопулов с Византией, Byzantinobulgarica, 1, 1962, стр. 121–144; Й. Заимов и
В. Тъпкова-Заимова, Битолски надпис на Иван Владислав, С., 1970; Ив. Дуйчев, Последният защитник на
Срем в 1018 г., ИИИ, 8, 1960, стр. 309–321.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА XII

Общо за състоянието на българските земи по време на византийското владичество вж. Г. Г. Литаврин,
Болгария и Византия в XI–XII вв., М., 1960.
По отделни въпроси вж. Ив. Снегаров, История на Охридската архиепископия, I, С., 1924; Г. Цанкова-
Петкова, Югозападните български земи през XI в. според Стратегикона на Кекавмен, ИИБИ, 6, 1956, стр.
589–630; Г. Г. Литаврин, Советы и рассказы Кекавмена. Сочинение византийского полководца XI века,
М., 1972; от същия, Восстание болгар и влахов в Фесаллии в 1066 г., ВВр, 11, 1956, стр. 123–134.
Литература за феодалните отношения е посочена в Гл. XXV.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА XIII

За вътрешното състояние на българските земи вж. D. Angelov, Die bulgarischen Länder und das bulgarische
Volk in den Grenzen des byzantinischen Reiches im XI und XII Jahrhundert (1018–1185). – In: XIII Inter. Congr.
byz. Stud., London, 1967 стр. 149–166; P. Diaconu, Les Petchénègues au Bas-Danube, Bucarest, 1970.
Обилни данни за положението на народа дават писмата на Теофилакт Охридски, вж. Симеон митроп.
Варненски, Писмата на Теофилакт Охридски, СбБАН, 27, 1931.
Данни за икономическото развитие вж. у Б. Недков, България и съседните ѝ земи през XII век според
„Географията“ на Идриси, С., 1960; Г. Цанкова-Петкова и П. Тивчев, Нови данни за бита и материалната
култура на населението в западните български земи пре XII в. – Археология, 1964, кн. 2, стр. 41–45; от
същите, Нови данни за историята на Софийската област през последните десетилетия на византийското
владичество, ИИИ, 14–15, 1964, стр. 315–324.
За етническите отношения вж. Р. Миtafčiev, Bulgares et Romains dans l’histoire des pays danubiens, Sofia,
1932, а за разрастването на богомилството – G. Ficker, Die Phundagiagiten, Leipzig, 1908.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА XIV

За произхода на Асеновци вж. В. Златарски, Потеклото на Петра и Асеня, водачите на въстанието в
1185 г., СпБАН, 45, 1933, стр. 8–48; П. Мутафчиев, Произходът на Асеновци, МПр, 1928, кн. 4, стр. 1–42.
За хронологията на събитията вж. Ив. Дуйчев, Въстанието в 1185 г. и неговата хронология, ИИИ, 6, 1956,
стр. 327–358. За Добромир Хрис и севастократор Стрез вж. П. Мутафчиев, Владетелите на Просек. Стра-
ници из историята на българите в края на XII и началото на XIII в., СпБАН, 1, 1913, стр. 1–85.
За отделни политически събития вж. Стр. Лишев, Третият кръстоносен поход и българите, ИИИ, 7, 1957,
стр. 205–240; В. Аврамов, Войната на България с Византия в 1190 г. и погромът на император Исак Ангел
при гр. Трявна, С., 1929; П. Петров, Към въпроса за освобождението на Видинска, Белградска и Брани-
чевска област от византийското иго и за присъединяването им към Втората българска държава, ИПр, 1957,
кн. 2, стр. 84–92.
За сключване на църковна уния с Рим вж. Ив. Дуйчев, Преписката на папа Инокентий III с българите,
ГСУ, ИФФ, 37, 3, 1942, стр. 1–116; П. Петров, Унията между България и Римската църква през 1204 г. и
Четвъртият кръстоносен поход, ИПр, 1955, кн. 2, стр. 35–57.

379
 БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА XV
По-нова литература по въпроса вж. Б. Примов, Жофроа дьо Вилардуен, Четвъртият кръстоносен поход
и България, ГСУ, ИФФ, 45, 2, 1949, стр. 1–145; от същия, Роберт дьо Клари и отношенията между Бълга-
рия и Латинската империя, ГСУ, ИФФ, 43, 1946/7, стр. 1–39; П. Петров, Поражението на латинците при
Одрин през 1205 г. и неговото историческо значение, ИПр, 1960, кн. 4, стр. 26– 51; К. Жуглев, Принос към
истерията на Средновековна България въз основа на хрониката на Хенрих дьо Валансиен, ГСУ, ИФФ, 46,
2, 1950, стр. 1–119; Г. Цанкова-Петкова, Българо-гръцки и българо-латински отношения при Калоян и
Борил, ИИИ, 21, 1970, стр. 149–172; П. Ников, Цар Борил под светлината на един нов паметник, СпБАН,
3, 1912, стр. 121–134; G. Érszegi, Eine neue Quelle zur Geschichte der bulgarisch-ungarischen Beziehungen
vährend der Herrschaft Borils, Bulgarian Historical Review, 1975, кн. 2, стр. 91–97; G. Prinzhig, Die Bedeutung
Bulgariens und Serbiens in den Jahren 1204–1219 im Zusammenhang mit der Entstehimg und Entwicklung der
byzantinischen Teilstaaten nach Einnahme Konstantinopels infolge des 4. Kreuzzuges, München, 1972; J.
Longnon, L’Empire latin de Constantinople et la principauté de Morée, Paris,1949.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА XVI

По-нова литература: Ив. Дуйчев, Приноси към историята на Иван Асен II, СпБАН, 66, 1943, стр. 147–
179; от същия, Цар Иван Асен II (1218– 1241), С., 1941; В. Златарски, Асеновият надпис при Станимака,
ИБАД, 2, 1912, стр. 231-247; от същия, Боянският надпис, ГСУ, ИФФ, 31, 1935, стр. 1–28; Г. Цанкова-
Петкова, Восстановление болгарского патриаршества в 1235 г. и международное положение болгарского
государства, ВВр, 28, 1968, стр. 136–150; от същата, Griechisch-bulgarische Bündnisse in den Jahren 1235
und 1246, Byzantinobulgarica, 3, 1969, стр. 49–79.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА XVII

По-нова литература: Ив. Дуйчев, За документите из Ватиканския архив, Сб. Българско средновековие,
С., 1972, стр. и 283 сл.; В. Иванова, Два надписа от Асеновци – Батошовският и Врачанският, ИБАИ, 15,
1946, стр. 114–195; В. Гюзелев, Нови данни за историята на град Несебър през 1257 г. – Векове, 1972, кн.
3. стр. 10–16.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА XVIII

За външнополитическите отношения на България вж. П. Ников, Българо-унгарски отношения от 1257 до
1277 г., СбБАН, 11, 1920, стр. 1–220; от същия, Татаро-български отношения през средните векове с оглед
към царуването на Смилец, ГСУ ИФФ, 15–16, 1921, стр. 1–95; П. Петров, Българо-византийски отноше-
ния през втората половина на XIII в., отразени в поемата на Мануил Фил „За военните подвизи на извес-
тния чутовен протостратор“, ИИБИ, 6, 1956, стр. 545–576.
За въстанието на Ивайло вж. П. Петров, Въстанието на Ивайло (1277–1280), ГСУ ФИФ, 49, 1, 1955, стр.
175–257; Д. Ангелов, Ивайло. Исторически очерк, С., 1954; П. О. Карышковский. Восстание Ивайла, ВВр,
13, 1958, стр. 107–135.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА XIX

За периода вж. Б. Цветкова, Българо-византийски отношения през царуването на Теодор Светослав, Из-
вестия на семинарите на ИФФ на СУ, 3, 1948,стр. 1–31; П. Ников, История на Видинското княжество до
1323 г., ГСУ, ИФФ, 18, 1, 1922, стр. 1–124; Ал. Бурмов, История на България през времето на Шишма-
новци, св. I и II, Избрани произведения, I, стр. 220–278; от същия, Към историята на Крънската област,
Избрани произведения, I, стр. 216–219; А. Е. Laiou, Constantinople and the Latins. The foreigu policy of
Andronicus II, 1282–1328, Cambridge, MASS, 1972; U. V. Bosch, Kaiser Andronicus III Palaiologos. Verzuch
einer Darstellung der byzantinischen Geschichte in den Jahren 1321–1341, Amsterdam, 1965.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА XX

За възкачването на Иван Александър на престола вж. Ю. Трифонов, Деспот Иван Александър и положе-
нието на България след Велбъждската битка, СпБАН, 43, 1930, стр. 61–91.

380
 За отношенията между България и Византия вж. Л. Йончев, Българо-византийски отношения около сре-
дата на XIV в. (1331–1344), ИПр, 1956, кн. 3, стр. 63–74; Д. Ангелов, Българо-византийски отношения през
периода 1331–1341 г. от царуването на Иван Александър, ВИСб, 1973, кн. 6, стр. 34–53; от същия, Бъл-
гаро-византийски отношения при царуването на Иван Александър. Втори период, 1341–1347, пак там,
1974, кн. 1, стр. 22–50.
За Момчил вж. В. Гюзелев, Момчил юнак, С., 1967.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА XXI

За Теодосий Търновски и за исихазма в България вж. К. Радченко, Религиозное и литературное движение
в Болгарии в эпоху перед турецким завоеванием, Киев, 1908; Д. Ангелов, Към историята на религиозно-
философската мисъл в средновековна България. Исихазъм и варлаамитство, ИБИД, 25, 1967, стр. 73–92.
За адамитството вж. Т. Büttner und Е. Werner, Circumcellionen und Adamiten, Berlin, 1959.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА XXII

За хронологията на турското нашествие в българските земи вж. Ал. Бурмов, Кога е завладян Одрин от
турците, Избрани произведения, I, стр. 297–303; от същия, Критични бележки върху съобщението на
„Българска хроника“ за битка при София през царуването на Иван Александър, Избрани произведения, I,
стр. 287–296.
За други събития от това време вж. В. Гюзелев, Към историята на България през 1358 и 1365 г., ИПр,
1975, кн. 3, стр. 102–110; Л. В. Горина, Походът на граф Амедей VI Савойски против България през 1366–
1367 г., ИПр, 1970, кн. 6, стр. 71–78.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА ХXIII

За турското нашествие в българските земя и съпротивата на българския народ вж. П. Ников, Турското
завладяване на България и съдбата на последните Шишмановци, ИБИД, 7–8, 1928, стр. 41–112; Д. Ангелов,
Турското завоевание и борбата на балканските народи против нашествениците, ИПр, 1953, кн. 4, стр. 347–
398; Ив. Дуйчев, От Черномен до Косово поле. Към историята на турското завоевание в Тракия през пос-
ледните десетилетия на XIV в., ИТНИ, 2, 1970, стр. 73–105; П. Мутафчиев, Боженишкият надпис, СпБАН,
22, 1921, стр. 88–114.
За отделни събития вж. В. Гюзелев, Chronicon Mesembriae. Бележки върху историята на българското Чер-
номорие през 1366–1448 г., ГСУ, ИФФ, 66, 1975; Ал. Кузев. Приноси към историята на средновековните
крепости по Долния Дунав, ИНМ – B, 2, 1966, стр. 23–50; 3, 1967, стр. 41–70; 4, 1968, стр. 27–55; 5, 1969,
стр. 137–157, 7, 1971, стр. 77–93.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА XXIV

По-нова литература: Хр. Гандев, Българската народност през XV век, С., 1973; П. Петров, Въстанието на
Константин и Фружин, ИИИ, 9, 1960, стр. 187–214. За походите на Владислав Варненчик през 1443 и
1444 г. вж. Варна 1444. Сборник от изследвания и документи в чест на 525-та годишнина от битката край
Варна, С., 1969; Б. Цветкова, Паметна битка на народите, Варна, 1969.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА XXV

Общо за държавната уредба, административното деление в правния режим в средновековна България
вж. М. Андреев и Д. Ангелов, История на българската феодална държава и право, С., 1972. По отделни
въпроси вж. Д. Ангелов, Към въпроса за царската власт в средновековна България, Сборник в памет на Ал.
Бурмов, С., 1973, стр. 158–168; Ю. Трифонов, Към въпроса за старобългарското болярство, СпБАН, 26,
1923, стр. 1–70; С. С. Бобчев, Титли и служби в областното управление на старовремска България. (Според
грамотите на българските царе), ИБИД, 11–12, 1932, стр. 228–248; М. Андреев, Службите на провинциал-
ното управление на средновековна България и средновековна Сърбия според данни на дарствените гра-
моти на българските и сръбските владетели от XIII и XIV век, ГСУ ЮФ. 58, 2, 1967, стр. 1–31; П. Петров,
О титулах „севаст“ и „протосеваст“ в средновековном болгарском государстве, ВВр, 16, 1959, стр. 52–65;
В. Гюзелев, Функциите и ролята на кавхана в живота на Първата българска държава (VII–XI в.), ГСУ

381
ФИФ, 60, 3, 1967, стр. 131–159; от същия, Ичиргу боилите в Първата българска държава (VII–XI в.), ГСУ,
ФИФ, 65, 3, 1973, стр. 123–181.
За развитието на феодалните отношения вж. Д. Ангелов в Икономика на България, I, С., 1969, дял I, гл.
2–4; от същия, Аграрни отношения в Северна и Средна Македония през XIV век, С., 1958; от същия, Въп-
роси на феодализма в българските земи през XIII–XIV в., ИПр, 1960, кн. 6, стр. 61–90; Ал. Бурмов, Фео-
дализмът в средновековна България, Избрани произведения, I, стр. 196–207; от същия, Зависимото насе-
ление в България през XIII и XIV в., пак там, I, стр. 208–212; Л. В. Горила, Социально-экономические
отношения во втором болгарском царстве, М., 1972; Г. Г. Литаврин, Темпове и специфика на социално-
икономическото развитие на средновековна България в сравнение с Византия (от края на VII до края на
XII век), ИПр, 1970, кн. 6, стр 23–40; от същия, Крестьянство западной и югозападной Болгарии в XI–XII
вв., УЗИС, 14, 1956, стр. 226–250; от същия, Налоговая политика Византии в Болгарии в 1018–1185 г.,
ВВр, 10, 1965, стр. 81 – 110; П. Панайтеску, „Прадалика“ – феодална институция в България и Румъния,
ИИИ, 14–15, 1964, стр. 235–242; Л. Йончев, За характера на манастирското земевладение в Македония
през XIII–XIV в., ИИИ, 1972, стр. 121–182; П. Петров, Към въпроса за автентичността на Виргинската
грамота и достоверността на съдържащите се в нея сведения, ГСУ, ИФФ, 51, 2, 1957, стр. 169– 255; от
същия, Протосеваст Прибо, български феодален владетел в Македония през първата половина на XIII в.,
Изследвания в чест на М. С. Дринов, С., 1960, стр. 521– 533; от същия, Изследвания на българските исто-
рици върху социално-икономическите отношения и класовите борби през Средновековието. Сб. Проб-
леми на българската историография след Втората световна война, С., 1973, стр. 175–191; Г. Цанкова-Пет-
кова, За аграрните отношения в средновековна България (XI–XIII в.), С., 1964.
За стопанския живот и развитието на търговията вж. Стр. Лишев, Българският средновековен град, С.,
1970; от същия, За стоковото производство във феодална България, С., 1957; от същия, За проникването
и ролята на парите във феодална България, С., 1958; Iv. Sakazov, Bulgarische Wirtschafsgeschichte, Berlin,
1929; Ив. Сакъзов, Българската търговия през XII–XIV век, СпБИД, 21, 1922, кн. 1–2, стр. 39–87; от същия,
Търговията в Македония през VII–XIV векове, МПр, 1922, кн. 6, стр. 9–23; от същия, Средновековното
манастирско стопанство в България, СпБИД, 22, 1923/1924, кн. 4–5, стр. 205–232; от същия, Търговски
отношения между България и генуезците в началото на XIV век, ИБИД, 7–8,1928, стр. 13–40; от същия,
Стопанските връзки на България с чужбина през XIV в., ГСУ, ЮФ, 30, 7, 1935, стр. 1–100; от същия,
Външна и вътрешна търговия на България през VII–XI век, СпБИД, 28, 1924/1925, кн. 7–8, стр. 285–324;
В. Н. Златарски и Г. И. Кацаров, Договорът на Иванко, син Добротичев, с генуезците от 1387 г., ИБИД,
3, 1911, стр. 17–37; М. Андреев и Вл. Кутиков, Договорът иа добруджанския княз Иванко с генуезците от
1387 г., ГСУ, ЮФ, 51, 1960, стр. 23–95; П. Петров, Търговски връзки между България и Дубровник през
XIV в., ИБИД, 25, 1967, стр. 93–115; от същия, Нови данни за търговските връзки между България и Дуб-
ровник през XIV в., ИБИД, 28, 1972, стр. 45–53; Хр. Коларов, Към въпроса за външнотърговските връзки
на България през XII–XVI в. Въз основа на писмени извори, ТВТУ „КМ“, 8, 1973, стр. 131–160.
По въпросите на българското право вж. С. С. Бобчев, История на старобългарското право, С., 1910. За
Земеделския закон вж. Е. Э. Липшиц, К истории земледельческого закона в Византии и в средновековых
балканских государствах, ВВр, 29, 1968, стр. 53–62; С. Радојчић, Српски рукопис Землюрадничког закона,
Сборник Радова Византолошког института, 3, 1955, стр. 15–26.
Издания на правни паметници вж. у И. П. Благоев, Еклога, С., 1932; С. С. Бобчев, Старобългарски правни
паметници, I. С., 1903. За Закона за съдене на хората вж. В. Ганев, Законь соудный людьмъ, С., 1959; М.
Н. Тихомиров и Л. В. Милов, Закон судный людем. Краткой редакции, М., 1961; от същите, Закон соудный
людем. Пространной и сводной редакции, М., 1961. За грамотите на българските царе вж. Г. А. Ильинский,
Грамоты болгарских царей, М., 1931; М. Ласкарис, Ватопедската грамота на цар Иван Асен II, С., 1930;
М. Андреев, Ватопедската грамота и въпросите на българското феодално право, С., 1965.
Материали от разкопките на старите български столици вж. у X. Шкорпил. Укрепления Абобской рав-
нинн ИРАИК, 10, С., 1905; Кр. Миятев, Крумовият дворец и други новооткрити постройки в Плиска,
ИАИ, 14, 1943 стр. 73–135; С. Станчев, За периодизацията на плисковския дворцов център, Сб. Изслед-
вания в памет на К. Шкорпил, С., 1961 стр. 101–109; Сб. Преслав, I, С., 1968 и II (под печат); Царевград
Търнов. Дворецът на българските царе през втората българска държава, т. 1–2, С., 1973–1974.
За устройството и състоянието на българската църква вж. Д. Пухлев, История на българската църква, I.
Перви период (864–1186), С., 1910; Ив. Снегаров, Учредяване на българската православна църква, МПр,

382
1932, кн. 1; от същия, Първата българска патриаршия, ГДА, 1, 1950/51, стр. 3–25; Р. Тодоров, Устройство
и управление на българската православна църква през IX–X в., ГДА, 15, 1966, стр. 153–196; Ив. Снегаров,
История на Охридската архиепископия-патриаршия, I, С., 1924; Й. Иванов, Епархиите в Охридската ар-
хиепископия през началото наХ1 век, СпБАН, 1, 1911, стр 93–112; В. Иванова, Стари църкви и манастири
в българските земи, ГНМ, С., 1922–1925. Данни за църквата като феодален институт вж. в литературата
за феодалните отношения.
За монетите вж. Н. Мушмов, Монетите и печатите на българските царе, С., 1924, както и многобройните
съобщения в Известията на археологическия институт за открити монетни находки. За металодобиването
вж. Г. Коняров, Принос към историята на рударството и металургията в България, С., 1953.
За военното дело и въоръжение вж. Българското военно изкуство през феодализма, С., 1958. Ек. Манова,
Средновековното въоръжение според някои стенописи в Югозападна България от XII, XIV и XV в., ИАИ,
29, 1966, стр. 67–82; В. Тъпкова-Заимова, Крепости и укрепени градове през Първото българско царство
ВИСб, 1956, кн. 3, стр 40–60; от същата, Към въпроса за военните пътища през Първото българско цар-
ство, ИПр, 1958, кн 1, стр. 58–73. Срв. също Д. Ангелов, Съобщително-операционни линии и осведоми-
телна служба във войните и външнополитическите отношения между България и Византия през XII–XIV
в., ИБИД, 22–24, 1948, стр. 214–248.
За изкуството и културата вж. Ст. Ваклинов, Старобългарската култура (VI–XI в.), С., 1976; Кр. Миятев,
Архитектурата в Средновековна България С., 1965; Н. Мавродинов, Старобългарското изкуство. Изкуст-
вото на Първото българско царство, С., 1959; от същия, Старобългарското изкуство, XI–XIII в , С., 1960.
За църковната живопис и миниатюрите вж. А. Grabar, La peinture religieuse en Bulgarie, Paris, 1928; Кр.
Миятев, Боянските стенописи, C, 1961; M. Бичев, Стенописите в Иваново, Русенско С. 1965; Ив. Дуйчев,
Миниатюрите на Манасиевата летопис, С., 1962; М. В. Щепкина, Болгарская миниатюра XIV века. Иссле-
дование псалтыри Томича, М., 1963; Ат. Божков, Миниатюри от Мадридския ръкопис на Йоан Скилица,
С., 1972.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА XXVI

По-общи съчинения за българската литература: История на българската литература, в 4 тома. I. Старо-
българска литература, С., 1962; П. Динеков, Из стара българска литература, С., 1969; В. Киселков, Проуки
и очерци по старобългарска литература, С., 1956; Старобългарска литература. Изследвания и материали,
С 1971; Б. Ст. Ангелов, Из старата българска, руска и сръбска литература, I–II, С., 1958–1967; от същия,
Страници из историята на старобългарската литература, С., 1974.
Библиография върху литературата за Кирил и Методий вж. у Г. А. Ильинский, Опыт систематической
Кирилло-Мефодьевской библиографии, С., 1934; М. Г. Попруженко и Ст. Романски, Кирило-Методиев-
ска библиография за 1934–1940, С., 1942; А. Паунова и А. Кирмагова, Кирил и Методий. Библиография
на българската литература (1944–1963), С., 1963; Българска кирилометодиевска библиография за периода
1963–1968 г. – В: Константин-Кирил Философ, С., 1969, стр. 425–450. Издание на изворите вж. у А. Тео-
доров-Балан, Кирил и Методий, I–II, С., 1920 и 1924. По-общи съчинения: В. Киселков, Славянските прос-
ветители Кирил и Методий, С., 1946; Е. Георгиев, Кирил и Методий, основоположници на славянските
литератури, C., 1956; от същия, Истината за Кирил и Методий, С., 1971; Хиляда и сто години славянска
писменост. 363–1963. – Сб. в чест на Кирил и Методий, С., 1963; Константин-Кирил Философ. Юбилеен
сборник по случай 1100 годишнината от смъртта му, С., 1969; Fr. Dvornik, Byzantine missions among the
Slavs ss. Constantine-Cyril and Methodius, New Brunswiek – New Jersey, 1972.
За учениците на Кирил и Методий в България вж. Климент Охридски, Събрани съчинения, I–III, С.,
1970–1973; Ал. Милев, Гръцките жития на Климент Охридски, С., 1966; Г. Баласчев, Климент епископ
словенски и службата му по стар словенски превод, С., 1898; Ив. Дуйчев, Пространното гръцко житие и
служба на Наум, Сб. Константин-Кирил Философ, стр. 261–279; Климент Охридски. 916–1966. Сборник
от статии по случай 1050 години от смъртта му, С., 1966.
За старобългарския език вж. К. Мирчев, Старобългарски език, С., 1972; от същия, Историческа граматика
на българския език, С., 1963; А. М. Селищев, Старославянский язык, I, М., 1951; Д. Иванова-Мирчева,
Проблеми на книжовния български език до Възраждането. – Сп. Български език, 1972, кн. 6, стр 506–516.
За разпространението на кирилицата и глаголицата вж. още Ив. Гошев, Старобългарски глаголически и
кирилски надписи, С., 1963.
383
 За книжнината по времето на цар Симеон вж. Е. Георгиев, Разцвет на българската литература в IX–X в.,
С., 1962; Йоан Екзарх Български. Слова, т. I, С.3 1571; К. Куев, Черноризец Храбър, С., 1967; от същия,
Азбучната молитва в славянските литератури, С., 1974; от същия, Симеоновият сборник и неговите по-
томци, ГСУ, ФСлФ, 1, 2, 1973; Г. А. Ильинский, Златоструи А. Ф. Бичкова XI века, С., 1929; В. Златарски,
Най-старият исторически труд в старобългарката книжнина, СпБАН, 27, 1923, стр. 132–182.
За книжнината, отнасяща се до богомилството, също има огромна литература: М. Г. Попруженко, Козма
пресвитер болгарский писатель X века С., 1936; новобългарски превод у В. Киселков, Беседата против
богомилите от пресвитер Козма, С., 1934; Ю. К. Бегунов, Козма Пресвитер в славянских литературах, С.,
1973; Й. Иванов, Богомилски книги и легенди, С., 1970; Б. Ангелов, Списък на забранените книги в старо-
българската литература, ИИБИ, I, 1952, стр. 108–159; Е. Георгиев, Литература на изострени борби в Сред-
новековна България, С., 1966. За апокрифната литература вж. Д. Ангелов, Апокрифната книжнина като
отражение на феодалната действителност и светогледа на експлоатираната класа в средновековна Бълга-
рия, ИПр, 1950, кн. 4–5, стр. 493–508.
От книжнината на Втората българска държава по-важни съчинения са: М. Г. Попруженко, Синодик царя
Борила, С., 1928; Б. Цонев, Добрейшово евангелие. Среднобългарски паметник от XII в., С., 1906; от съ-
щия, Врачанско евангелие Среднобългарски паметник от XIII в., С., 1914; Болонски псалтир. Български
книжовен паметник от XIII в., С., 1968; Ив. Дуйчев, Летописта на Константин Манаси. Фототипно издание
на Ватиканския препис на среднобългарския превод, С., 1963; В. Златарски, Житие и жизнь преподобнаго
отца нашего Теодосия иже в Трънове постничествовавшаго, съписано светейшим патриархом Констан-
тина града кирь Калистом, СбНУК, 20, 1, 1904, стр. 1–41; М. Станчева и Ст. Станчев, Боянският поме-
ник, С., 1963. Вж. също Цв. Кристанов и Ив. Дуйчев, Естествознанието в средновековна България, С.,
1954.
За Евтимий и неговата школа вж. В. Киселков, Патриарх Евтимий, С., 1938; А. П. Сырку, К истории
исправления книг в Болгарии в 14 веке, I–II, 1898 и 1890; от същия, Монаха Григория и житие преподоб-
ного Ромила, СПб, 1900; Григорий Цамблак, Похвално слово за патриарх Евтимий, С., 1971; Ю. Трифонов,
Живот и дейрост на Константин Костенецки, СпБАН, 66, 1943, стр. 223–292; Г. Данчев, Владислав Гра-
матик – книжовник и писател, С., 1969; Търновската книжовна школа. 1371–1971 С., 1974; Д. С. Лихачов,
Некоторые задачи изучения второго южнославянското влияния в России, М., 1958.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА XXVII

По-нови издания на извори за положението на българския народ под турско робство: Турски извори за
историята на правото в българските земи, 1–II, С., 1961 и 1971; П. Дорев, Документи за българската исто-
рия, т. 3. Документи из турските държавни архиви (1564–1908), ч. 1 (1564–1872), С., 1940; Д. Ихчиев.
Материали за историята ни под турско робство, ИБИД, 1, 1905, стр. 60–130; Б. Цветкова, Проучвания на
градското стопанство през XV–XVI век, С., 1972; Й. Шилтбергер, Пътепис, С., 1971; Бертрандон де ла
Брокиер, Задморско пътешествие, С., 1968; Ханс Дерншвам, Дневникът на Ханс Дерншвам за пътуването
му до Цариград през 1553–1555 г., С., 1970; Еврейски извори за обществено-икономическото развитие на
балканските земи, I–II, С., 1958 и 1960; А. Шопов, Евлия Челеби. Пътуването му из Македония, Сърбия и
България, ПСп, 6, 1902, стр. 161–199; Д. Гаджанов, Пътуването на Евлия Челеби из българските земи
пред средата на XVII век, ПСп, 70, 1909, стр. 639–724; Евлия Челеби, Пътепис, С., 1972; М. Йонов, Евро-
пейски пътеписи – извор за историята на българските земи през XVII век, ГСУ, ФИФ, 62, 3, 1969, стр. 1–
191; Ив. Снегаров, Турското владичество пречка за културното развитие на българския и другите балкан-
ски народи, С., 1958; Б. Цветкова, Извънредни данъци и държавни повинности в българските земи под
турска власт, С., 1958; В. Мутафчиева, Аграрните отношения в Османската империя през XV–XVI в., С.,
1962; Е. Грозданова, Събиране на данъка джизие през XVII–XVIII в., ИПр, 1970, кн. 5, стр. 75–90; Н.
Тодоров, Балканският град XV–XIX в. Социалноикономическо и демографско развитие, С., 1972.
За въоръжената сила на Османската империя вж. Д. Ихчиев, Принос към въпроса за спахиите в Османс-
ката държава и турски документи върху тях, СбНУК, 25, 1, 1909, стр. 1–96; Цв. Георгиева, Настаняване и
заселване на еничарите в българските земи, ИБИД, 28, 1972, стр. 55–66; от същата, Развитие и характер
на кръвния данък в българските земи, ГСУ, ИФФ, 61, 3, 1968, стр. 35–72.
За разпространението на исляма в българските земи вж. П. Петров, По следите на насилието, С., 1972;
от същия, Съдбоносни векове за българската народност, С., 1975.
384
 За дейността на дубровнишките търговци в българските земи вж. Ив. Сакъзов, Стопанските връзки
между Дубровник и българските земи през 15. и 17. столетия, С., 1930.
За разпространение на католицизма вж. Ив. Дуйчев, Софийската католическа архиепископия през XVII
век. Изучаване и документи, С., 1939.
За П. Парчевич вж. Б. Цветкова, Документи за Петър Парчевич от Венецианския държавен архив, ИДА,
27, 1974, стр. 141–151.
За борбите на българския народ против османската власт вж. В. Златарски, Български въстания и опити
за въстания до средата на XIX век. – В: България, 1000 години, С., 1930, стр. 707–735; К. Велики, Походите
на Михаил Витязул на юг от Дунава, ИПр, 1973, кн. 1, стр. 63–72; Ив. Дуйчев, Чипровец и въстанието през
1688 г., С., 1938; Б. Цветкова, Хайдутството в българските земи през 15–18. век, I, С., 1971.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА XXVIII

Турски документи за Осман Пазвантоглу и кърджалийството вж. у Д. Ихчиев, Турски държавни доку-
менти за кърджалиите, СбНУК, 22–23, C., 1906: от същия, Турски документи за Осман Пазвантоглу Ви-
дински, пак там, 24, 1908; Н. Милев, Известия за състоянието на Турция в края на XVIII в., СбБАН, 6;
1913; Д. Йоцов, Материали за Пазвантоглу, извлечени от руските архиви, ПСп, 68, 1907; Й. Георгиев,
Кърджалиите и Осман Пазвантоглу, Търново, 1907; А. Ф. Милер, Мустафа паша Байрактар. Отоманская
империя в начале XIX в., М., 1947; Д. Косев, Към изясняване на някои проблеми от историята на България
през XVIII и началото на XIX в., ИПр, 1956, кн, 3.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА XXIX

З. Маркова, Българският народ и гръцкото духовенство в национално-културния живот през първата
половина па XIX в., ИПр, 1969, кн. 4, стр. 38–55; Ст. Шишков, Портрет на гръцкото духовенство и ковар-
ните му дела против българите в Родопите, Пловдив, 1887; Н. Тодоров, Филики етерия и българите С.,
1965.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА XXX

Паисий Хилендарски и неговата епоха (1762–1962). Сборник от изследвания по случай 200-годишнината
от История Славянобългарска, С., 1962; Паисий Хилендарски, История славяноболгарская. Първи Софро-
ниев препис от 1765 г. Увод, новобълг. текст и коментар Б. Райков, С., 1973; Б. Ст. Ангелов, Паисий Хи-
лендарски. История славянобългарская. Никифоров препис от 1772 г., С., 1961; от същия, Рилска преп-
равка на История Славяноболгарская, С., 1966; от същия, Съвременници на Паисий, I–II, С., 1963–1964;
Хр. Христов, Паисий Хилендарски и Българското възраждане, С., 1962; от същия, Паисий Хилендарски.
Неговото време, жизнен път и дело, С., 1972.
За Софроний Врачански вж. Софроний Врачански, Избрани съчинения, С., 1929; Б. Ст. Ангелов, Ранни
книжовни занимания на Софроний Врачански, С., 1957; от същия, Софроний Врачански. Материали за
живота и творчеството му, С., 1958; от същия, Образи на Софроний Врачански до Освобождението, С.,
1961.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА XXXI

За руско-турските войни и участието на българи вж. В. Д. Конобеев, Българското национално-освободи-
телно движение. Идеология, програма, развитие, С., 1972; В. Златарски, Първите „български депутати“ в
Русия, БИБ, I, 3, С., 1926.
За участие на българи в сръбските събития вж. П. Р. Славейков, Български дейци в Сръбската завера,
ПСп, 12 (1884), 13 и 14 (1885); Исторически паметници от времето на Заверата, С., 1884.
За емиграцията на българи във Влашко и Русия вж. Н. С. Державин, Страницы из истории болгарской
эмиграции в Россию во время русско-турецкой войны 1828–1829 г., УЗИС, I, 1949; П. Кисимов, Бягството
на сливенци подир руските войски на 1830 г., Българска сбирка, 1903, кн. 1; И. М. Мещерюк, Переселение
болгар в Южную Бессарабию 1829–1834 г., Кишинев, 1965.
За участието на Г. Мамарчев във войната вж. Ст. Романски, Георги Мамарчев и доброволческата му
команда от 1828–1829 г., СпБАН, 22, 1911.

385
 БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА XXXII
Общо за развитието па просветното движение по време на Възраждането вж. Н. Чакъров и Ж. Атанасов,
Очерк по история на българското образование, С., 1969; Д. Косев, Просветното движение в България през
първата половина на XIX в., Ипр, 1946, кн. 2; За П. Берон вж. Сборник д-р Берон по случай стогодишни-
ната на „Рибния буквар“, 1824–1924, С., 1925. За Ю. И. Венелин вж. В. Златарски, Юрий Иванович Ве-
нелин и значението му за българите, С., 1903. За В. Априлов и за Габровското училище вж. М. Арнаудов,
В. Априлов – живот, дейност, съвременници, 1789–1847, С., 1971; Светилник на новобългарската прос-
вета, С., 1962. За Неофит Рилски вж. Ив. Снегаров, Принос към биографията на Неофит Рилски, С., 1952.
Вж. също от Ив. Снегаров, Принос към биографията на Райно Попович, С., 1959.
За първите български печатници вж. Ст. Кутинчев, Печатарството в България до Освобождението, С.,
1920; В. Златарски, Даскал Н. Карастоянов и неговата печатница, ПСп, 66, 1905; Ив. Снегаров, Първата
българска печатница, МПр, 1930, кн. 3 и 4; П. Атанасов, Първи славянобългарски печатни книги, Извес-
тия на Народната библиотека в София за 1957–1958, С., 1959, стр. 217–266; от същия, Нови данни за сла-
вянското книгопечатане в Румъния през XVI век, Studia balcanica, 1970, 2, стр. 133–150.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА XXXIII

Общо за събитията вж. Д. Косев, Лекции по нова българска история, С., 1951.
За Неофит Бозвели и Иларион Макариополски вж. М. Арнаудов, Неофит Хилендарски Бозвели, С., 1930;
от същия, Иларион Макариополски и българският черковен въпрос; Иларион Макариополски, митропо-
лит търновски, по случай 50 години от смъртта му, С., 1925.
За отражението на Кримската война в България вж. Д. Косев, Отражението на Кримската война в Бълга-
рия (1853–1856), ИПр, 1947, кн. 2. За Одеското настоятелство вж. Н. Генчев. Одеското българско настоя-
телство, ГСУ ФИФ, 64, 3, 1972, стр. 99–222.
За български църковен въпрос вж. П. Ников, Възраждане на българския народ. Църковно-национални
борби, С., 1971; Т. Бурмов, Българо-гръцката църковна разпра, С., 1902; В. Златарски, Александър II и
българският църковен въпрос, Сборник в чест на варненский-преславский митрополит Симеон, С., 1922;
Кирил, патр. български, Граф Н. П. Игнатиев и българският църковен въпрос, С., 1958; Ив. Снегаров,
Отношенията между българската църква и другите православни църкви след провъзгласяването на схиз-
мата, С., 1929.
За революционните брожения сред българите вж. Сборник 100 г. заверата 1835, С., 1935; К. Велики, Бра-
илските бунтове 1841–1843, С., 1968; Стр. Димитров, Въстанието от 1850 г. в България, С., 1972; П. Куз-
манов, Кнез Иван Кулин, С., 1971; В. Трайков, Георги Стойков Раковски, С., 1974.
За дейността на общините вж. Хр. Христов, Българските общини през Възраждането, С., 1973.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА XXXIV

За развитието на литературата и за отделни нейни представители вж. В. Пенев, История на новата бъл-
гарска литература, IV, С., 1936; Очерки истории болгарской литературы XIX–XX веков, М., 1959; М. Сто-
янов, Българска възрожденска книжнина, I, С., 1957.
За развитието на науката вж. Българското книжовно дружество в Браила (1869–1876), С., 1966. За чита-
лищата вж. Н. Кондарев, Народните читалища вчера, днес и утре, С., 1950. За периодичния печат вж. Г.
Боршуков, Българската журналистика 1844–1877/78–1885, С., 1965. За театралния живот вж. Ив. Попов,
Миналото на българския театър. Спомени и документи, I, С., 1957. За музикалния живот вж. Ст. Петров,
Очерци по история на българската музикална култура, I, С., 1959. За изкуството вж. Н. Мавродинов, Из-
куството на Българското възраждане, С., 1957.

386
 Съкращения
БИБ Българска историческа библиотека
ВВр Византийский временник
ВИСб Военноисторически сборник
ГДА Годишник на Духовната академия
ГНМ Годишник на Народния музей в София
ГСУ БФ Годишник на Софийския университет, Богословски факултет
ГСУ ИФ Годишник на Софийския университет, Исторически факултет
ГСУ ИФФ Годишник на Софийския университет, Историко-филологически факултет
ГСУ ФИФ Годишник на Софийския университет, Философско-исторически факултет
ГСУ ФСлФ Годишник на Софийския университет, Факултет за славянски филологии
ГСУ ФФ Годишник на Софийския университет, Филологически факултет
ГСУ ЮФ Годишник на Софийския университет, Юридически факултет
ИБАД Известия на Българското археологическо дружество
ИБАИ Известия на Българския археологически институт
ИБИД Известия на Българското историческо дружество
ИИБИ (ИИИ) Известия на Института за история
ИПр Исторически преглед
ИТНИ Известия на Тракийския научен институт
КСИС Краткие сообщения института славяноведения, Москва
МПр Македонски преглед
ПСп Периодическо списание
СбБАН Сборник на Българската академия на науките
СбНУК Сборник за народни умотворения, наука и книжнина
СпБАН Списание на Българската академия на науките
СпБИД Списание на Българското икономическо дружество
ТВТУ „КМ“ Трудове на Великотърновския университет „Братя Кирил и Методий“
УЗИС Ученые записки Института славяноведения, Москва

387
 Българският принос в написването на „История на
българите“ от Константин Иречек
Йосиф Херменегилд Иречек, или както по-късно започнал да се подписва – Константин Иречек, за да
не бъде смесван с именития си баща Йосиф Иречек, е личност, позната на всеки българин, защото става
дума за учен, общественик и държавник, заел достойно и трайно място в новата българска история.
За Константин Иречек и за връзките му с България и българите може да се говори и пише много.
Представете си го в онези години, само една година след Освобождението, когато едва навършил 25
години става секретар на Министерството на народното просвещение на Княжество България. Тогава не
е имало заместник-министри и длъжността секретар, или „товарищ министра“, е втората по ранг в минис-
терството и е изключително отговорна. Само след две години той е вече министър на народното просве-
щение – ярко признание за заслугите му към българското образование като секретар. На 29 години Конс-
тантин Иречек е председател на Учебния съвет на Министерството на народното просвещение – длъж-
ност, също така отговорна и важна за развитието на просветата и културата на страната. На 30-годишна
възраст е директор на Народната библиотека и музей – институция с огромно културно значение: доста-
тъчно е само да се каже, че след време от тази институция ще се роди Народният музей, чиито наследници
днес са Археологическият музей, Етнографският музей и Националната художествена галерия.
Тези пет години от пребиваването на К. Иречек в България съвпадат с един изключително труден и
отговорен за българската просвета и култура период, защото е трябвало да се въведе задължителното
основно образование от I до III отделение, да се изработят закони, правилници и указания, да се изгради
и унифицира цялата просветна система, да се напишат учебници, да се подготвят учители и дори да се
осигуряват учебни сгради. Освен това по онова време целият Министерски съвет на Княжество България
се помещавал в една стара двуетажна сграда, в която по-големите министерства заемали по две стаи, а по-
малките – по една.
Като държавник в продължение на пет години К. Иречек се е намирал по върховете на българската по-
литика: личен приятел и често помощник на Константин Стоилов – секретар на княжеската канцелария;
близък на княз Александър Батенберг – придружава го в обиколките му из страната и е негов личен пре-
водач при разговорите му с министър-председателите митрополит Климент и Петко Каравелов. Много от
проектозаконите на Княжество България по това време, включително и по стопански въпроси, са израбо-
тени от К. Иречек: за него се говорело, че за една нощ може да напише цял закон. Затова не е чудно, че в
Народното събрание той седял на една маса редом с министрите.
До приятелството на К. Иречек са се домогвали почти всички най-първи хора на младата българска
държава. А това означавало познанство и много връзки – тогава и по-късно – с Димитър Агура, Стоян
Аргиров, Илия Р. Блъсков и Иван Вазов по литературни въпроси; с Марин Дринов и Иван Евст. Гешов –
по научни и политически въпроси; с Христо Г. Данов – по издателски; с Васил Златарски, Петър Ников,
Атанас Илиев и Йордан Иванов – по исторически и езиковедски; с Тодор Пеев, Григор Пърличев, Михаил
Сарафов, Кузман Шапкарев и Атанас Шопов – по македонския въпрос, и т.н. И макар че огромната част
от кореспонденцията на К. Иречек с българи не е запазена, до нас са достигнали 690 писма за периода от
1871 до 1917 г. А това вече само по себе си говори колко здраво К. Иречек е бил свързан през целия си
съзнателен живот с българите – от 16-годишна възраст до края на живота си през 1918 г. И какви прек-
расни възможности е имал да получава информация по най-различни въпроси.
Като учен К. Иречек си е спечелил заслужено славата и признанието на един от най-сериозните изслед-
вачи на българското минало. И тези му заслуги са оценени по достойнство: през 1872 г. той е приет за
дописен член на Българското книжовно дружество в Браила; през 1884 г. става редовен член на това дру-
жество; след още пет години, т.е. на 35-годишна възраст, той вече е приет за почетен член на Българската
академия на науките. Всичко това, защото има зад гърба си солидна научна продукция.
Константин Иречек е внук на видния славист Павел Шафарик. Баща му, Йосиф Иречек, също е известен
учен, литератор и общественик. Младият К. Иречек расте сред книгите. На 7-годишна възраст научава

388
немски език, скоро след това – сръбски и словенски, а по-късно и български. Като ученик и студент по-
лучава солидна подготовка по класическите езици, география и история. Затова не е случайно, че още
през 1872 г. той издава „Книгопис на новобългарската литература. 1806–1870 г.“ в обем 48 страници. Това
е първата българска научна библиография за периода на Възраждането. А през 1875 г. студентът К. Ире-
чек вече е написал и с успех защитава докторската си дисертация „История на българите“, излязла нас-
коро след това на чешки и немски език.
С историята на България, когато К. Иречек работи в Княжеството, са свързани редица заглавия: Българ-
ският цар Срацимир Видински, ПСп, 1, 1882, с. 30–54; Приложение към античната география и епигра-
фика на България и Румелия, ПСп, 2, 1882, с. 28–69; Стари пътешествия по България от XV-XVIII столе-
тия, ПСп, 3, 1882, с. 60–89; 4, 1883, с. 67–105; 6, 1883, с. 1–14; 7, 1884, с. 96–134; Упътвания за събиране
географически и археологически материали. С, 1883, 23 с.
Този интерес към българската история продължава и след това: Писмата на византийския император
Роман Лакапен до българския цар Симеон, Archiv für slavische Philologie, Bd. 21,1890, S. 607–626; Някои
бележки върху остатъците от печенези, кумани, както и върху тъй наречените гагаузи и сургути в днешна
България, ПСп, 32–33, 1890, с. 211–241; Християнският елемент в топографската номенклатура на бал-
канските земи, ПСп, 55–56, 1898, с. 223–268.
Огромният фактически материал, събран в Княжество България, дава възможност на К. Иречек да на-
пише няколко забележителни съчинения: Княжество България. Неговата повръхнина, природа, населе-
ние, духовна култура, управление и новейша история. Ч. I. Българската държава, Пловдив, 1899, 432 с; Ч.
II. Пътувания по България, Пловдив, 1899, 943 с; Български дневник (1879–1883). Т. I, 1930, 517 с; Т. II.,
1932, 600 с. Тук трябва да се причисли и огромната кореспонденция: Из архива на Константин Иречек
Преписка с българи. Документи за обществено-политическата и културната история на България от 1871
до 1917 г. Т. I., 1953, 488 с; Т. II., 1959, 383 с; Т. Ill, 1963, 348 с. Това са изследвания, документи и мате-
риали с огромна научна стойност, които и досега не са загубили своята научна стойност и не са използвани
достатъчно.
Несъмнено най-голямо значение за нас, българите, има бележитото съчинение на К. Иречек „История
на българите“. Това е книга с несъмнени достойнства, с непреходно значение както за своето време, така
и до ден днешен.
1. Преди всичко това е първата цялостна научна история на българите, написана чрез сериозно проуч-
ване на изворовия материал и доведена до времето на нейното написване, т.е. до решаването на българс-
кия църковен въпрос през 1872 г. Нито дотогава, нито и досега друг автор сам не е написал подобна ис-
тория. А това само по себе си вече е много показател но и говори твърде много.
2. „История на българите“ е написана обективно, без никакво пристрастие, но с подчертана любов и
респект към българското минало. Тя е една блестяща защита на българската национална кауза, защото
ясно очертава границите на българската етническа територия и показва кои събития принадлежат към
българската история. И това е направено по време, когато българите все още нямат своя държава, когато
все още нямат никакви териториални спорове със своите съседи. И тъй като това е направено от един
сериозен учен, от един чужденец, най-малко К. Иречек може да бъде обвиняван във великобългарски
национализъм и шовинизъм. Затова истината за българското минало, изказана точно и непредубедено, и
днес има своята голяма историческа цена.
3. Константин Иречек е от онова последно поколение славяноведи, които са специалисти във всички
клонове на науката – история, география, литература, езикознание, етнография, археология, нумизматика,
изкуствознание, икономика и т.н., което му е дало възможност да обхване целокупния живот на българите
във възможно най-голямата пълнота с оглед на тогавашното състояние на изворите. И в това отношение
„История на българите“ си остава един прекрасен образец. Тя просто е изваяна от един къс стомана. Към
това трябва да се прибави и превъзходният стил, на който тя е написана.
4. Константин Иречек е специалист по история на балканските народи, което му дава възможност да
види българското минало не в тесните рамки на българската етническа или държавна територия, а в слож-
ните взаимоотношения със страните от Югоизточна Европа. „История на българите“ точно очертава ро-
лята и мястото на българския народ в сложната и променлива общобалканска панорама.
5. „История на българите“ излиза едновременно на чешки и немски език на 1 януари 1876 г., т.е. четири
месеца преди Априлското въстание. И когато през април 1876 г. димят пожарищата в Батак и Перущица,

389
когато българите са клани като животни, а хиляди жени и деца са отведени в робство, европейското об-
ществено мнение научава не само за турските зверства, но и за миналото на този почти забравен от Европа
народ, достоен за по-добра участ. Книгата на К. Иречек изиграва своята голяма историческа роля в под-
готовката на европейското обществено мнение за освобождение на българите от турско робство.
6. За българите книгата на К. Иречек изиграва онази голяма роля, която има историята на Паисий Хи-
лендарски в зората на нашето Възраждане. От „История на българите“ поколения българи и преди Осво-
бождението, и след Освобождението се запознават със своето минало, учат се да обичат своята родина. А
чуждестранните учени и до ден днешен имат книгата на К. Иречек като основен труд, защото могат да я
ползват на два от големите европейски езици – немски и руски.
Тази голяма роля, която има да играе книгата на К. Иречек, пророчески е посочена още през 1876 г.
Големият български учен проф. Марин Дринов нарича „История на българите“ „славен труд“ и заклю-
чава: „Българската история за много времена ще бъде изходен пункт, от който ще се запътят всички изс-
ледователи на нашия минал живот... Чрез тая книга нашият народ и сам ще се опознае по-добре, а и на
цивилизования свят ще стане по-добре познат.“
Затова само „История на българите“ да бе написал К. Иречек, той пак щеше да остане един от най-
бележитите и заслужили изследвачи на българското минало.
„История на българите“ има своята история. Тя започва още от 1870 г., когато 16-годишният ученик
намира в архива на дядо си П. Шафарик списък на около 70 книги на български език. Само след няколко
месеца упорити занимания К. Иречек довежда този списък до неколкостотин заглавия. Така се ражда
„Книгопис на новобългарската литература“, излязъл през 1872 г. като отделна книжка, а на следната
1873 г. – и като притурка в кн. 7–8 на „Периодическо списание“.
За създаването на този „Книгопис...“ имат своята заслуга и българи. Още през януари 1871 г. във Виена
К. Иречек се запознал с В. Д. Стоянов, секретар на Българското книжовно дружество в Браила. Послед-
ният не само насърчил младия учен, но и уговорил с него условията за оказване на широка помощ от
страна на българските учени. И наистина, само след десетина дни К. Иречек изготвил списък от 40 въп-
роса за изясняване и уточняване, за непълноти и пропуски, с искане да му се помогне. Самият В. Д. Сто-
янов му изпратил данни за Богоров, Берон, Блъсков и други, като събирал сведения от свои познати в
Цариград, Русе и Пловдив. Чрез Гр. Начович били доставени каталозите на издателя Хр. Г. Данов. И от
други места започнали да пристигат сведения за новоизлизащи български книги. Най-сетне от есента на
1871 г. в тази кореспонденция се включил и М. Дринов, който насърчил К. Иречек и го запознал с нови
книги и ръкописи, намиращи се в руските библиотеки и архиви. А когато „Книгописът...“ бил вече готов,
с превода му на български се заел В. Д. Стоянов. Той направил и редица допълнения и поправки. Грижите
за отпечатване: то на книгата пък поел Г. Д. Начович – той също добавил нови заглавия и npeглеждал
коректурите. Така чрез „Книгописа...“ К. Иречек не само установил тесен контакт с ръководните дейци
на Българското книжовно дружество в Браила, но и бил спечелен да стане негов сътрудник.
Този книгопис не е просто една библиография. К. Иречек изчита почти цялата описана литература. Така
през 1872 г. у него се заражда идеята за написване на обстоен очерк върху българското минало. Твърде
вероятно тази идея да е била подсказана от неговите български приятели или поне да е била споделена с
тях. И наистина, на следващата година К. Иречек пише на своя приятел Гр. Начович, че е зает всецяло с
„научния очерк за миналото и сегашното състояние на България“. През 1874 г. пак до Гр. Начович К.
Иречек пише, че почти е готов с написването на „Очерка за една критична история на българския народ“
до Одринския мир (1829). На 10 март 1875 г. този „очерк“ е вече „История на българите“ и започва ней-
ното печатане.
Появата на „История на българите“ предизвиква голям интерес, особено сред българската емиграция.
На поканата на Българското книжовно дружество в Браила за български превод се отзовават няколко
души. Славянският комитет в Русия също решава да я преведе на руски. Във Варшава през 1877 г. се явява
руски превод на 13 глави от „Историята“ под редакцията на В. Яковлев. По същото време с превод на
руски се заемат одеските българи, като за целта използват средства от фонда „В. Априлов“. Самият превод
е възложен на финландеца проф. ф. Брун и на българина В. Н. Палаузов, магистрант, а по-късно професор
в Одеса.
На 1 февруари 1877 г. Ф. Брун и В. Палаузов се обръщат към К. Иречек с писмо, в което изразяват
възторга си от написаното. Те изразяват надеждата си, че авторът ще им изпрати съответните бележки и

390
добавки, както направил това в немския превод. Добавките биха могли да обхванат последните полити-
чески събития, както и ролята, която българският народ е играл в борбата на славяните за съществуване.
На отправената му покана К. Иречек се отзовава с готовност. С писмо от 25 февруари 1877 г. той дава
съгласието си да бъдат направени съответните добавки и бележки. Главата за цар Симеон ще преработи
според книгата на М. Дринов „Век болгарского царя Симеона“, също и за славяните – според книгата му
„Южные славяне и Византия“, а географската част ще допълни с нови материали от Ф. Каниц „Дунавска
България“, т. II.
Преводачите Ф. Брун и В. Н. Палаузов предлагат на К. Иречек в преработката да включи нови извори:
писмото на Петър Велики от 1711 г, съчинението на Критобул, статията на Ф. Брун за Добруджа (търгов-
ски връзки с италианците през XIV в. и похода на Амедей Савойски), сведения за България от Бертрандон
де ла Брокиер, коментарите на Ф. Брун за Масуди, материали за новата културна история на българите и
връзките им с руски исторически личности, както и една историческа карта.
Кореспонденцията на Ф. Брун и В. Палаузов с К. Иречек още от самото начало надхвърля рамките на
отношения между преводачи и автор. Тя се превръща в сътрудничество, в което и двете страни проявяват
максимално желание да включат повече материали, да подобрят текста, да отстранят всички възможни
пропуски. От тази кореспонденция става ясно, че К. Иречек се сдобил с ценни материали за българската
фамилия Пеячевичи, че най-продължително той преработвал Глава VIII (за Симеон), че по време на Руско-
турската война през втората половина на 1877 г. В. Палаузов бил заместен от баща си в работата около
издаването на книгата (синът бил в България), че към руския превод двамата преводачи направили много
обширен азбучен указател, че Палаузови (баща и син) са написали целия текст за участието на българите
във войната от 1853–1856 г, за преселението на българи в Таврическа губерния и за дейността на Одеското
българско настоятелство, за които обаче те настоявали да стои името на К. Иречек като автор, че Н. Па-
лаузов предлагал да се напишат нови глави за Априлското въстание, Санстефанския мирен договор и
българската администрация и т.н. За издаването на „История на българите“ се грижи и М. Дринов. През
юли 1878 г. книгата е отпечатана и на К. Иречек са изпратени първите 15 екземпляра.
Издаването на „История на българите“ на чешки и немски, и особено руското издание създават на К.
Иречек многобройни връзки с българите. Някои се интересуват от съчиненията му, други го канят да
попълни историята си с по-новите събития, трети му изпращат трудовете си. И почти всички, буквално
всички бързат да го запознаят с едни или други събития, да уточнят един или друг факт. Особено силен е
този стремеж по време на петгодишното пребиваване на К. Иречек в България.
Още през 1881 г. С. С. Бобчев издава „История на българския народ“, съставена по К. Иречек, от чиято
„История на българите“ заимства цели пасажи, като я допълва с четири нови глави за събитията от Ап-
рилското въстание до Берлинския договор. Така историята на К. Иречек с всичките си идеи и достойнства
става гимназиален учебник и навлиза широко в живота и културата на българския народ.
Примерът на С. С. Бобчев е последван и от други българи, но нито един от тях не успява да направи
такъв хубав учебник като него. През 1886 г. габровските учители Н. Д. Райнов и З. Бояджиев правят пър-
вия български, но крайно неточен превод. Затова Д. Илков от София се обръща към К. Иречек с молба –
ще издаде ли ново, допълнено издание или да бъде така добър да упъти него и Р. Каролев къде би било
най-важно и най-нужно да се прибави нещо ново при съставянето на един учебник по българска история.
Явно нуждата от ново издание, разширено и по хронологичен обхват, била необходима. А това най-добре
можел да направи самият автор.
През май 1886 г. от името на настоятелите на фонда „В. Априлов“ Н. Палаузов подканя К. Иречек да
напише продължението на „История на българите“, което те са готови да напечатат на руски език. Самият
К. Иречек, който усилено събирал материали за българската история и подготвял за печат бележитото си
произведение „Пътувания по България“, на 20 февруари 1887 г. уведомява Т. Г. Масарик, че „ще последва
ново, съвсем преработено издание на „История на българите“.
Въпросът за ново издание на „История на българите“ продължава много години да вълнува българската
общественост. На 12 март 1892 г. Н. А. Начов пише на К. Иречек: „С благодарност прочетох в „Мисъл“
известието, че сте щели да издадете най-първо на български новото издание на българската си история.
Ще се радваме много, ако направите тая чест на книжарницата ни.“ На 29 април 1893 г. Ив. Шишманов
съобщава на К. Иречек, че е разговарял с Хр. Данов за ново издание на историята и той е готов да поеме
всички разноски, поради което е необходимо по-нататък преговорите да продължат с него. На 28 май

391
1896 г. В. Д. Стоянов отново приканя К. Иречек към преработване на българската история за ново изда-
ние.
Зает с друга неотложна работа и особено с „История на сърбите“, К. Иречек продължава да събира ма-
териали за българската история, но все отлага нейното преработване. Той отказва и на молбата на Ив.
Вазов и Ив. Саранов, които от името на комитета „Българско отечество“ през 1897 г. го молят да напише
монографията „България под турско иго. Възраждане и освобождение“.
К. Иречек никога не е преставал да събира материали и да подготвя едно ново издание на „История на
българите“. Затова през 1899 г. Ив. Шишманов, като го моли да даде материали за т. XVI на СбНУК,
добавя: „Защо да не ми дадете поне една глава от Вашата преработена и допълнена българска история?“
През 1904 г. Л. Милетич съобщава на К. Иречек, че американският милионер Крен е готов да издаде
„История на българите“ във второ издание на немски език. В отговор на това предложение К. Иречек
отговаря, че той е във връзка с наследника на своя издател на немския превод от 1876 г. за ново издание,
но че има още много друга работа за довършване, необходими са му множество справки по българските
проблеми, пък и не е добре със здравето, поради което отлага всичко за по-късно.
Молбите на българската общественост към К. Иречек за едно ново издание на „История на българите“
продължават и след това. Особено внимание заслужава разменената между него и Българската академия
на науките кореспонденция.
На 21 май 1915 г. Историко-филологическият клон на академията след обстойно обсъждане решава да
се обърне с предложение до К. Иречек да подготви едно ново издание на „История на българите“, като я
попълни както той намери за добре.
На 6 юли 1915 г. Българската академия на науките изпраща следното официално писмо до К. Иречек:
„Историко-филологическият клон на Българската академия на науките в едно от последните си заседания
взе единодушно решение да Ви помоли да се съгласите да издадете на разноски на академията едно ново
издание на Вашия труд – „История на българския народ“, както на български, тъй и на един или на два
чужди езика.
Вашият труд е тъй тясно свързан с Българското възраждане, той е допринесъл толкова много, за да се
привлече чуждото внимание върху България и да се усили националното съзнание у българския народ, че
е станал с право истински исторически паметник за всеки българи.
Българската академия на науките желае да издаде едно разкошно ново издание на тоя Ваш труд, не само
за да засвидетелства по тоя скромен начин колко високо Ви цени като историограф на българското племе,
но и за да даде на българите и на чужденците една настолна книга по историята на българския народ.
С допълнението, което Вие бихте намерили за нужно да направите в това ново издание на Вашия труд,
той ще продължи да бъде още за дълги години най-доброто ръководство за всички, които се интересуват
за миналото на нашия народ...
Българската академия на науките няма да жали средства, за да издаде труда Ви, както Вие бихте желали
да го видите издаден, като ще Ви улесни с необходимите за случая снимки от паметници, документи,
ликове, фрески и други.“
На това сърдечно писмо, което същевременно дава и точна преценка на „История на българите“ и на
заслугите на К. Иречек като български историограф, е изпратен отговор на 19 декември 1915 г. С него К.
Иречек благодари най-сърдечно за поканата, съобщава, че е готов да започне работа, но че в момента това
не му е възможно: от първото издание са изминали 40 години, а през това време са натрупани нови мате-
риали, поради което на някои места книгата трябва да се напише отново; той е видял с очите си Княжество
България и Румелия, но му е необходимо да обходи и Македония, поне Охрид, Преспа и други; да пора-
боти в библиотеките и архивите на София и Пловдив; надява се войната да завърши скоро, за да се заеме
с новото издание на българската история.
Писмото на К. Иречек и неговото съгласие да направи ново издание са посрещнати с акламации от Об-
щото събрание на академията.
Настъпила твърде рано (10 януари 1918 г.), смъртта на К. Иречек сложила край на всички планове за
едно ново преработено и допълнено издание на „История на българите“. Но българската общественост не
забравила своя заслужил историограф. През 1929 г. излиза от печат нов български превод на „История на
българите“, направен по руското издание от А. Диамандиев и Ив. Раев, под редакцията на проф. В. Н.
Златарски.

392
 През 1939 г. са издадени в отделна книга като „Поправки и добавки“ всички онези доработки, корекции
и нови материали, които К. Иречек е направил към „История на българите“ от 1878 до 1918 г. Те показват,
че авторът им никога не е преставал да събира материали, да прави корекции и да подготвя едно ново
издание на „История на българите“. Същевременно те показват как К. Иречек е виждал бъдещата кори-
гирана и допълнена „История на българите“.
През 1978 г. в поредица „Българско историческо наследство“ двете книги бяха обединени в една: обра-
ботените текстове и допълнения бяха поставени на съответните места в основния текст; останалите мате-
риали също така отидоха на съответното място, но под линия. Бе добавена и библиография на новоизляз-
лата литература към отделните глави.
През 1999 г. издателство „Корени“ пусна ново издание на „История на българите“ с „Поправки и до-
бавки“. А с най-новото – преработено и много добре оформено – издание на „История на българите“ една
мечта на българската общественост е вече факт!

София, 2015 г.
П. Петров

393
 Bulgarian Contribution to the Writing of Constantine
Irechek's „History of Bulgarians“
(Summary)
Petar Petrov

In 1872, Constantine Irechek edited the first scientific bibliography of the Bulgarian literature
in the 19th century, titled „Book of the new Bulgarian literature in the period from 1806 to 1870“.
A number of Bulgarians supported his work. These were the times, when the idea of writing a
scientific historical overview of the Bulgarian nation came into being. This very idea, yet again
finding great support from the Bulgarian public was realized in 1876, when it was edited in Czech
and German as his reputable „History of Bulgarians“.
In 1878 the Russian translation of this book was edited. The interpreters, F. Brun and V.
Palausov, as well as some Bulgarians provided Constantine Irechek with a whole slew of new
data and literature, and they even wrote some of the texts, concerning the Bulgarian Revival
period.
In Bulgaria, where Constantine Irechek worked for a period of five years, the author was
introduced to a lot of Bulgarians during his trips along the country, acquainting him with an
abundance of data, regarding region specifics and the country as a whole. This gave him an
opportunity to both organize a number of researches and collect additional information for his
historical work. This new data, which was edited in 1939 as a separate book, named „Corrections
and supplements“, shows the concepts of the Bulgarian history, compiled by Constantine Irechek
in its full maturity.
New editions of „History of Bulgarians“ were published in 1978 and in 1999. In the latter, all
of the corrections and supplements were added to the text.

394
 Показалец на географските имена
Съкращения: вил. – вилает; в. – връх; гр. – град; губ. – губерния; ез. – езеро; к. – каза; кол. – колония; княж. – княжество;
кр. – крепост; м. – местност; обл. – област: ок. – околия; о-в – остров; пл. – планина; п-в – полуостров; прист. – пристанище;
пр. – проход, пролом; р. – река; санд. – санджак; сел. – селище

А
Абидос 316
Абоба 275
Авала, в. 78
Авдарма, кол. 834
Авиньон, гр. 523, 540
Авли, кр. 393
Авлона, гр. 272, 504
Авлона, санд. 662
Аврет Хисар, гр. 165
Австралия 48
Австрия 605, 710–711, 718, 727–728, 736, 738, 747, 752, 777, 779, 798, 816, 829
Агатопол, гр. 376, 441, 513, 569, 665, 691
Адина, кр. 144
Адрианопол, вж. Одрин
Адриатика 154, 156, 185, 272, 539, 682, 711
Адриатическо море 48, 64, 79, 82, 95, 105, 170, 216, 431, 540, 628
Адрия 186
Азия 119, 204, 218, 252, 297, 325, 403, 454, 457, 495, 508, 516, 520, 531, 543, 544, 550, 553, 561
Азия, Мала 71, 101, 106, 127, 152, 155–156, 188, 256, 282, 293, 307, 312, 315, 361, 365, 386, 388, 394, 400,
431, 464, 511, 553, 555, 566, 592, 676, 694, 774, 809, 813, 835
Азовско море 146, 201, 203, 336, 836
Айдин 493
Айтос 58, 465, 479, 482–483, 530, 544, 588, 629, 731, 749, 770, 780
Айтоски проход 58, 628
Акарнания 352, 494
Аквилея 242
Акдере, р. 88
Акерман, гр. 664, 711
Акиджи, с. 459
Аксий, р. 49
Алабак, р. 68
Албания 47, 62, 73, 77–78, 103, 105–106, 113, 117, 154, 174, 268, 271–272, 275, 279, 301, 316, 323, 325, 327,
331, 351–353, 411, 428, 439, 449, 483–484, 493, 509, 532, 539, 542, 546, 577, 579, 602, 616, 628, 665–666,
676–678, 680, 689, 697, 711–712, 717, 729, 734, 747, 752
Албания, Северна 73, 77–78, 106
Албания, Средна 677
Албания, Южна 106
Албано 350
Албански планини 77
Алби, гр. 349
Алвинц, с. 714
Александрия, гр. 782, 834
Александровка, кол. 834

395
Алексинац, гр. 51, 528, 569, 748
Алексинацка ок. 835
Алесио (Леш) гр. 579, 682
Алжир 413
Алпи, Албански 77, 99, 129
Алпи, пл. 49, 50, 54, 64, 77, 100, 109, 137, 560
Алпи, Тиролски 128
Алута, р. 86, 139, 145, 419, 431, 589, 593
Аматово, с. 93
Америка, Южна 82
Амиен, гр. 540
Ампело, с. 835
Амфиполис, гр. 90
Анадола 729
Анастасиева стена 145
Ангиста, гр. 90
Англия 111, 480, 593, 636
Ангора, гр. 565–566, 572
Андреево, кол. 834
Андроник II, виз. имп. 469
Анновка, кол. 834
Антиохия, гр. 293, 314, 316, 338, 341, 344
Анхиало, гр. 58, 194, 216, 219, 236, 261, 264, 340, 354, 369–370, 392, 394, 441–443, 483, 516–517, 521, 664,
780, 818, 835
Аост, кр. 523
Апрос, кр. 393
Апулия, гр. 155, 192, 343, 481, 690
Арабия 729
Арбанаси 174, 353, 417, 678–679, 731–732, 738–739, 771, 773, 837
Арбанаси, Голямо 837
Арбанаси, Мало 837
Арбения (Албания) 352
Аргирокастро (Арберия) 352
Арда, р. 67, 69, 88, 359, 392, 432, 488, 732
Арджан, р. 93
Аржанско ез. 93
Арзен, р. 77, 341
Арисваница, в. 69
Аристос, кр. 134
Аркадиопол (Люлебургас), гр. 371, 393, 513
Аркадия 141
Арменица, с. 174, 359
Армения 178, 193, 234, 319, 321, 324–325, 330, 413, 781
Арменохор, с. 359
Арнаут кьой 678, 837
Арта, гр. 189, 394, 492
Артан, р. 218
Артана, вж. р. Вит
Артенски залив 189, 271, 278
Арчар 51, 53–54, 84, 117, 170, 501, 610, 744
Арчар, р. 51, 53–54
Асимос, кр. 202

396
Аспракания, гр. 319, 325
Ателкуз 253, 255
Атика 190, 193, 252–253, 263, 309, 314, 466, 515
Атина, гр. 188, 191, 232, 245, 270, 274, 323–324, 330, 479, 558, 662, 681, 758, 779, 829
Атинско херцогство (Ливадия) 466–467
Атира (дн. Буюк Чекмедже), гр. 224, 312
Атира, р. 312
Атлантически океан 256, 398
Атлас, обл. 47
Атон (Св. гора), п-ов 70–71, 251, 284, 312, 361, 417, 421, 432, 500–505, 547, 567, 585, 610, 634, 640, 657–
658, 695, 726, 768–769, 799, 819
Атонски гори 764, 767
Африка 48, 127, 144, 252, 265
Африка, Северна 265
Ахая, вж. Гърция
Ахелой, р. 261, 269
Ахил, о-в 96, 310
Ахрида, обл. 245, 359, 432
Ахър Челеби (Ахридо) 69, 839

Б
Баба, в. 700, 710
Бабадаг, гр. 59, 295, 592, 664, 676, 681, 695, 726, 790
Баба Ески (Булгарофигон), гр. 222, 255
Бабашаница, в. 71
Бабина глава, пл. 83
Бабин зъб, пл. 53
Бабин нос, пл. 52
Бабук, с. 803
Бабуна, в. 74
Бабуна, пл. 74, 76, 350, 535, 590, 835
Бабуна, р. 92
Багдад, гр. 255, 314
Бадер, с. 134
Базарий (Бешик), ез. 70
Бакаджик, пл. 731, 750
Бакау, с. 687, 705
Баково, с. 687
Баконска гора 141
Балабаница, в. 68
Балава, р. 186
Балатонско езеро 127, 141, 244
Балдево, с. 105
Балкан, вж. Стара планина
Балкански полуостров 21, 37–38, 43, 47–48, 50, 78, 101, 106, 120, 125–126, 131–133, 141, 144, 154, 159, 166,
167, 170, 174, 176, 178, 244, 249, 291, 348–350, 358, 507–508, 534, 586, 611, 616, 630, 639, 651, 667, 696,
715, 721, 842–843
Балта Чокрак 834
Балтийско море 146
Балчик (Карбона), гр. 468, 491–492, 510, 589, 604, 612, 665, 837
Банат, обл. 136, 178, 185, 408, 440, 458, 471, 525, 593, 609, 698, 711, 716, 719, 769, 835–836
Банат Северински 185, 408, 440, 458, 471, 525, 593
397
Баново, с. 834
Бански окръг 675
Баня, с. 87, 536, 568–569, 588, 674–675, 716–717, 792
Бар (Антивари), гр. 628
Барг, р. 121
Бари, гр. 344
Барич, в. 72
Батак (Баташко езеро, Тресавище), ез. 68
Батак, гр. 68, 88, 732, 831
Батево, с. 674
Батин, с. 775
Баткун, кр. 108, 114, 375
Баурчи, с. 834
Бач, с. 714
Башкалия, с. 834
Бдин, вж. Видин
Беброво, с. 57, 173
Бебровска река 86
Бегово, с. 173
Беден баня 488
Бей Арнаут, с. 679
Беласица (Белич), пл. 70, 92, 317–318, 535, 835
Белград (Сингидунум), гр. 12, 39, 51, 62, 71, 78, 84, 117, 129, 149, 221, 231, 243, 246, 256, 262, 271, 280,
301, 304, 308, 323, 327, 342, 354, 363, 368, 370, 376, 395, 401, 411, 416, 418–419, 422, 447–448, 454, 492–
493, 504, 563, 567, 573, 575, 578, 587, 589, 597, 624, 628, 636, 658, 667, 681–682, 697–698, 712–713, 715,
736–737, 744, 747–748, 750, 772, 782, 794, 809–810, 816, 819, 823–824, 826, 829, 832
Белград, вж. Берат
Беликамен, с. 836
Белица, с. 493, 610
Белковец, с. 502
Белово, Голямо 514
Белово, гр. 87, 668
Белово, Малко 108
Белоградчик, гр. 53–54, 525, 527–528
Белоградчишка ок. 798
Белятово, кр. 339
Бендер, прист. 664, 681
Беневент, обл. 250, 306
Беобушка баня, вж. Кюстендил
Беотия, обл. 190, 263, 330, 466
Берат (Албански Белград), гр. 323, 439, 453, 533, 690
Берат (Белград), гр. 304, 323, 453, 484
Бердянска, ок. 810
Берегавски проход 185, 218
Беренде, с. 412
Берея (Бер), гр. 95
Берзития, обл. 186, 220
Берковица, гр. 53–54, 84, 683, 743, 764
Берковишка планина 54
Берковска ок. 798
Берлин, гр. 210, 636, 745, 750
Берово, гр. 810

398
Берое, вж. Стара Загора
Бесапара, гр. 108, 114
Бесарабия, обл. 136, 178, 201, 251, 253, 255, 678, 680, 752, 775–777, 782, 785, 790, 803, 819, 833–834, 836,
839
Бесарабска губерния 834
Бечкерек, кр. 698
Бешалма, с. 834
Бешгьоз, с. 834
Бешик, ез. 187
Бизия, кр. 393, 474
Билазора, гр. 121
Бинардаг, пл. 57
Бинча, пл. 81
Бинча, р. 81
Биотия, обл. 313
Бистра, с. 139
Бистрица (Индже Карасу), р. 68, 94, 139, 174, 180, 355
Бистрица, с. 174, 191, 515
Бистрица (Халиакмон), р. 74, 312, 609
Битолска котловина 76
Битолски, вил. 833
Битолско поле 400
Битоля (Тали манастир), гр. 74–76, 93, 187, 279, 304, 318–319, 327, 359, 376, 677, 680, 690, 730, 746, 758,
809, 812, 835–838
Бихар, обл. 139
Бищрик, в. 77, 99
Блатенско езеро 638
Блатна (Мозабург), гр. 244
Блатно езеро 92
Блато, р. 93
Бобище, с. 639
Богдановка, с. 834
Богомила, с. 350
Боденско езеро 109
Божица, с. 732
Болван, кр. 568–569, 588
Болвански проход 588
Болгар, гр. 204
Болгария, с. 834
Болград, гр. 80, 85, 557, 680, 785, 825–826, 832, 834
Болоня, гр. 444, 642
Бомбоки, с. 639
Бон, гр. 829
Бонила, кр. 742
Бора, пл. 113
Бордо, гр. 287
Боруйска хора 589–590
Боруйска хора (при Боруя или Верея, сета Стара Загора) 589
Босдаг, пл. 69
Босна 50, 71, 77, 83, 93, 103, 115, 118, 166, 181, 267–268, 276, 283, 287–288, 290, 292, 312, 347, 349–351,
355, 357, 379, 398, 423, 430, 440, 456, 470–471, 519, 539–541, 546, 549, 575, 578, 584–585, 590, 598, 603,

399
 605–606, 608, 611, 613, 618, 626–627, 648, 652–653, 662, 666–667, 686, 688–689, 706, 727, 748, 752, 761,
775–776, 828
Босна, Южна 312
Босфор, пролив 60, 114, 178, 294, 331, 349, 423, 524, 569–570, 580, 682, 811, 818
Ботуня, р. 84
Бохемия, вж. Чехия
Бояна, кр. 111, 239, 320
Бояна, р. 100
Бояна, с. 205, 437, 640, 655
Брадичени, с. 716, 718
Браила, гр. 22–24, 27, 202, 271, 276, 481, 627, 630, 662, 664, 673, 700, 710, 735, 772, 780, 782, 785, 825, 832,
834, 860
Браница, с. 735
Браничево, гр. 104, 256, 271, 327, 342, 345, 363, 368, 376–377, 411, 418–419, 422, 434, 457, 587–589, 593,
597, 748
Бранхиалион, кр. 497
Братевац, с. 838
Брашов, гр. 141, 560, 715, 734, 774, 787
Брегалница, р. 69–70, 92, 110–111, 176, 359, 835
Брезник, гр. 730
Брезнишко 835
Бриндизи, гр. 344, 378
Бруса, гр. 520, 548, 570, 665, 680, 693, 712
Брут (Ругова), с. 99
Буг, р. 146
Буда, гр. 520, 557–558, 575–576, 653
Будапеща, гр. 454, 637–638, 715, 759, 770, 826
Будин, вж. Буда
Бужиград, кр. 321
Буз, гр. 706
Букова, с. 139
Буковец, с. 173
Буковина, обл. 141, 150, 178
Буковина, с. 191
Буколя, в. 78
Букурещ, гр. 53, 258, 697, 699, 725, 744–745, 751, 758, 772–773, 777–778, 782, 787–788, 790, 792–793, 800–
802, 810, 812, 815–816, 819–820, 824, 828–832, 834
Бунар Хисар, гр. 89, 833
Буново, с. 55
Буновска (Етрополска) планина 55
Бургас, гр. 88, 117, 236, 264, 589–590, 770, 835, 837
Бургаски залив 472, 482
Бургуджи, с. 834
Бурнум, гр. 129
Бурчима, с. 803
Бусинци, с. 731
Бутел, с. 319
Бутково, ез. 90
Бутротон, кр. 271, 327
Бучина, р. 81
Буюк, р. (Голяма Камчия) 57
Бъдин, вж. Видин

400
България 13, 15, 21, 24–26, 29–30, 32–35, 39, 41–42, 52, 79, 128, 130, 136, 169–170, 172, 176, 179, 181, 183,
185, 187–188, 192, 214–222, 225, 229–230, 232, 236–244, 246–247, 249–252, 256–257, 261, 267–268, 270,
272–273, 275–284, 293–299, 301, 305–306, 308–309, 313–314, 316–317, 321–323, 325–328, 330–332, 337,
342, 347, 349, 351, 354, 357, 364, 366, 368, 377, 379, 382–383, 391, 394, 397–398, 400–402, 411, 420, 423–
425, 427–430, 432, 434–435, 438, 440, 445–447, 450–454, 457, 460–461, 463–464, 467–472, 474–475, 478–
479, 485–486, 490, 492–495, 497, 499–501, 505–507, 509–511, 513–514, 517–520, 523–524, 528–529, 539,
542–543, 545, 549, 553, 555, 558–559, 563, 565–566, 572–573, 576–577, 581, 583–586, 591, 593, 596–598,
602–606, 608, 610, 613–622, 625–626, 632, 634–637, 640, 643, 646, 648, 651–653, 655, 661, 666–667, 683,
686–687, 689, 693, 696, 702, 704–705, 709–710, 712–713, 715–717, 727, 729, 748, 752, 755, 757, 761, 764,
769–770, 774, 776–779, 781, 785, 788, 790, 793, 795, 798, 801, 803–804, 807, 809–811, 813–815, 818–820,
823–824, 827–828, 830–831, 835, 840–842, 844–860
България Велика 204, 686
България Дунавска 29, 79, 118, 293, 298, 327, 357, 411, 435, 606, 696, 795
България Западна 296, 401, 457, 605, 798
България Източна 115, 261, 279, 293–294, 298, 306, 687
България Средна 517, 555, 688
Българофигон, вж. Баба Ески
Българска Морава 65
Бърза Паланка, с. 166, 734, 747
Бързия, р. 84
Бяла, гр. 776
Бяла паланка, с. 108, 575
Бяла църква (Акча клисе), кр. 341
Бяло море, вж. Егейско море

В
Вавилон, гр. 286
Вагенеция, обл. 189–190
Вакарел, с. 311
Валеперже 834
Валовища (Демирхисар), гр. 90, 317
Валовище 758, 835
Валона, гр. 327, 344, 352, 439, 443, 484, 493, 509, 533–534, 541, 690
Вальево, с. 747
Варваровка, с. 834
Вардар Горен 73, 175, 279
Вардар Долен 103, 283
Вардария, равн. 93
Вардар, р. 47, 50, 64, 66, 69–71, 73–74, 82, 87, 90–94, 103, 109, 117, 122, 134, 175, 220, 279, 283, 309, 317,
341, 345, 359, 374, 376, 396, 402, 431, 509, 533, 835, 839
Вардарска долина 71, 75, 188
Вардарски теснини 75
Варна, гр. 58, 59, 80, 86–87, 117, 202–203, 207, 219–220, 370, 376, 521–522, 524, 534, 537, 544, 554, 563,
565, 577, 589, 591–592, 612, 627, 630, 665, 679, 681, 696, 710, 726, 731, 737, 780, 783, 790, 802, 818, 820,
835–837, 851
Варна, санд. 818, 835, 838
Варош, с. 533
Варшава, гр. 12, 15, 21, 29, 189–190, 580, 693, 704, 708
Василий II 325
Василико прист. 665
Василис, кр. 322
Василица, пл. 62
401
Вате, с. 82
Ватикана 237, 480, 656
Вацов, с. 698
Ведериана, с. 134
Везирхан, с. 99
Везувий, пл. 65
Велбъдж, вж. Кюстендил
Велеград, гр. 236, 245
Велес (Кюпрюли), гр. 74, 92, 122, 128, 166, 187, 327, 433, 472, 478, 655, 677, 717, 788, 812, 820, 826, 835–
836
Велеска епархия 690
Велесница, с. 166
Велестино, гр. 189
Велешка епархия 818
Велика, р. 412
Велики Девол, м. 677
Велики Извор, с. 835
Велица (Белица), обл. 246, 747
Венеция, гр. 330, 335, 422, 468, 493, 496, 516, 521, 523–524, 531, 543, 545, 579, 624, 667–668, 677–678, 687,
701–702, 704, 708–712, 714, 728, 756
Венча, кр. 617
Венчац, в. 78
Верву, пл. 139
Верея (Караферия), гр. 271, 312, 313, 315, 327, 339–370, 392, 396–397, 432, 509, 513, 590, 612
Верея, вж. Ст. Загора
Верила, пл. 63
Версиниция, кр. 223
Вескоп (Воскопол), гр. 677
Веспрем, гр. 698
Ветерница, р. 81
Ветрен (Хисарджик), с. 62, 311
Видбол, р. 84
Видбол, с. 84
Видин (Бдин, Бъдин), гр. 39, 41, 51, 53, 79, 84, 117, 170, 279, 301, 304, 306, 315–316, 327, 354, 371, 440–
441, 457–458, 468, 476, 482, 485, 501, 504–505, 507, 511–512, 517–518, 520–524, 527–529, 534, 541, 548–
549, 554, 557–558, 560–561, 563, 569, 577, 589, 597–598, 604–605, 608, 610, 627–628, 662, 665, 676, 682,
695, 700, 711–714, 717–718, 732, 734–740, 742–744, 748, 750–751, 753, 768, 772, 782, 787, 799, 806, 819,
833, 836–837
Видин, гр. 837
Видин санд. 588, 619, 675, 734, 838
Видинска епархия 541, 818, 838
Видинска митролопия 751
Видинска обл. 519, 608, 735, 848
Видинска ок. 798
Видински пашалък 52
Видринец, о-в 96
Виена, гр. 12–13, 22–23, 25, 55, 61, 86, 105, 171, 211, 308, 335, 429, 482, 535–636, 671, 677, 680, 687, 689,
694, 701–704, 706–708, 710, 712, 715, 756, 759, 777, 787, 794, 819, 820–821, 830–832
Виза, гр. 354, 392, 454, 457, 530, 567, 662, 723
Византия 29, 126, 141, 144, 149, 182, 189, 219, 228, 231, 236, 238, 240, 243, 249–250, 252, 265–268, 271, 276–
278, 281, 293, 301, 304, 307–308, 331–333, 338–339, 341, 372, 377, 399, 437, 442, 450, 452, 456, 463–465,

402
 467, 469, 475, 481, 485, 491–493, 521, 530, 539, 542, 559, 569, 597–600, 607, 614, 616, 626, 648, 658, 694,
847–848, 850, 852, 854
Вилков, гр. 80
Вира (Фере), гр. 428, 487
Вирпина, пл. 610, 616
Виситор, в. 77
Висла, р. 185, 245
Вит, р. 55, 62, 85–86, 107, 117, 171
Вит Бели 85
Вит Черни 85
Витербо, гр. 443
Витиния, обл. 156, 178, 218, 465, 484, 494
Витоша пл. 47, 50, 53, 55, 63–66, 89, 239, 304, 316, 437–438, 502, 542, 570, 610, 640, 835
Витоша, р. 610
Вичина, р. 87
Вишеград, кр. 413, 698
Власина, пл. 65–66
Власина, р. 65, 81
Власиновци, с. 799
Власински планини 69, 535
Влахиотска земя (Епир) 354, 455
Влахия, обл. 561, 587, 741
Влахия Бяла (Мизия) 354
Влахия Малка (Етолия) 354, 419, 527
Влахия (Тесалия), обл. 188
Влахия Черна (Молдова) 354
Влашка Клисура (Костурско), кр. 812, 833, 836
Влашко 25, 43, 51–52, 116, 136, 138, 141, 159, 165, 172, 174, 178, 183, 221, 271–272, 337, 357–358, 378, 389,
408, 419, 431, 471, 518–519, 528–529, 548, 559–560, 563, 572–573, 576–577, 588, 592–593, 609, 613–614,
623, 626, 637, 665, 667, 678–679, 684, 687, 690, 695, 697–698, 700, 708–710, 712–713, 716, 718, 726–727,
732, 736–741, 743–744, 747–748, 750, 752, 759, 765, 776, 778–779, 781–783, 785, 788, 790, 801–802, 816,
822, 829, 836, 858
Влашко Западно 185
Влашко Малко 718, 802
Воден (Едеса), гр. 64, 94, 103, 232, 304, 307, 309, 315–316, 319, 321, 347, 359, 429, 431, 484, 487, 548, 690,
750, 758–760, 779, 835
Воден, с. 835
Воденски водопад 94
Волга, р. 146, 162, 204, 212, 253–254, 332, 336, 475, 619
Волер, гр. 315
Волканещи, с. 834
Волконещи, с. 678, 680
Врана, с. 190–191
Враня, гр. 81, 567, 748, 833
Врата, залив 310
Вратарница, пр. 83
Вратна, с. 526
Враца, гр. 54–55, 84, 691, 711, 735, 737, 740–741, 772–773, 780, 795, 836
Врачанска епархия 818, 838
Врачанска планина 54
Врачар 697, 711
Врачишта, кр. 134

403
Врзана, кр. 134
Врохота, пл. 323
Връшка чука, в. 51
Вучитрън, санд. 662, 675
Вълчитрън, с. 173
Върбина (Върбишка) пл. 63
Върбица, с. 723, 743
Върбовка, с. 816
Въча (Кричимска река), р. 88
Вячеславовка, с. 834

Г
Габрово, гр. 15, 57, 86, 169, 173, 738, 759, 779, 784, 787–788, 791–793, 795, 801, 810
Габровски пл. 816
Гайдар, с. 834
Галата (при Варна), кр. 495, 521, 537, 612, 732
Галата (при Цариград) 529
Галац, гр. 80, 628, 782, 793, 834
Галиполи (Калипол), гр. 171, 349, 423, 466–467, 497, 514, 521, 523
Галиполи, санд. 545, 662
Галиция, обл. 150, 167, 554–555
Галич, кр. 357–358
Галичица, в. 76, 95, 97, 110
Галичник, в. 72
Галия 125, 214
Ганос, кр. 442
Ганос, пл. 375
Гарда, ез. 350
Гардилив, обл. 193
Гацка, р. 186
Генуа 468, 538, 543
Генус, вж. Шкумба
Георгиевска, с. 834
Герлово, обл. 679, 723, 837
Германия 90, 252, 256, 306, 349, 593, 688
Германщица, с. 90
Гиген, с. 85
Гидикли, с. 749
Гиляне, с. 748
Главан, с. 834
Главиница, обл. 189, 239, 327, 643
Глеб, пл. 74, 77
Глимбока, с. 139
Глоговица, с. 139
Голеш, в. 73
Голеш, пл. 82
Голешница, пл. 74
Голица, с. 834
Голо бърдо, пл. 63, 89
Голубац, гр. 548, 576
Голубац, кр. 548
Голяма река 88, 92
404
Голям Буялък, с. 834
Гопище, с. 836
Гора (при Охрид) 690
Горачевци, с. 355
Горица, с. 191
Горномизийски планини 65
Гостивар (Костово), гр. 90–91
Градец, с. 93, 668, 732
Градечница, с. 615
Град, о-в 95
Грам, пл. 178
Граница, с. 191
Гран (Острягон), гр. 363, 698, 707
Граснич, м. 100
Грац, гр. 715
Грациана, кр. 410
Грачаница, кр. 338, 567, 667
Гревено, котл. 74, 690
Гренобъл, гр. 523
Грузия 324, 781
Гуюмли, с. 748–749
Гълъбец, пл. 548
Гърци, с. 799
Гърция 75–76, 106, 117, 150, 152, 169, 183, 190–192, 196, 240, 263–264, 296, 322, 347, 358, 471, 590, 592,
623, 725, 779, 781, 785
Гьоз тепе, в. 107, 175
Гьопса долина 457, 470
Гьопса, р. 61, 88
Гювенджилер, с. 732
Гюмюрджина (Мосинопол, Максимианопол), гр. 67, 117, 313, 393, 489
Гюневка, с. 834
Гюргево, гр. 79, 558, 571, 662, 697, 698–700, 710, 834
Гялище (Ялица) в. 72

Д
Дабилово, с. 736
Дабиша, с. 605
Дабница, с. 782
Дакия, обл. 37, 47, 116, 125, 127–128, 131–132, 137–139, 141, 143, 148–150, 152, 178–179, 185–186, 201,
357, 635, 639, 841
Далмация, обл. 103, 111, 113, 127, 129, 145, 150, 154, 162, 176, 185, 228, 357, 480, 502, 505, 540, 616, 640,
653, 666–667, 752, 775
Дамаск, гр. 729
Даонион, кр. 393
Дарданели (Хелеспонт), пр. 224, 263, 369, 420, 495–496, 550
Дардания, обл. 81, 116–117, 133–134, 137, 144, 178, 326
Дармщат, гр. 819
Двина, р. 184
Деалу, пл. 139
Дебре, кр. 134
Дебър (Дибра), гр. 72, 75, 98–99, 112, 122, 168, 174, 326, 328, 456, 579, 602, 680, 690, 760, 804, 807, 833
Дебър Горни 835, 839
405
Дебърица, м. 98
Дебърски планини 722
Дебърца, с. 837
Дебърщица, с. 643
Дева, с. 714
Девелт, гр. 223, 236, 255, 272
Девино, кр. 452
Девлет Агач, с. 834
Девня, гр. 86–87, 117–118
Девол, гр. 170, 323, 326, 431, 643, 836
Девол, обл. 179, 321, 411
Девол, р. 76, 94, 96, 272, 543, 833
Девол Голям, дол. 96
Девол Малък, дол. 96
Деволска хора 590
Дедеагач, гр. 88, 116, 833
Дежево, с. 271
Дезгиндже, с. 834
Делвино, санд. 662
Делжелер, с. 834
Делидже дере 58
Делиорман (Луда гора), обл. 57
Делфи, светилище 107, 263
Деметриада, гр. 188
Демир Бабу Дервиш, р. 86
Демиркапу (Вратник, Железни врата), пр. 57, 236
Деневка, с. 834
Дервент, с. 833
Деркон на Понт 142
Деркос, кр. 833
Дешат, пл. 72
Джермен (Герман), р. 89, 582
Джермен, с. 90
Джибра (Цибра), р. 107
Джибра (Цибрица), паланка 84
Дживджибара 748
Джолтай 834
Джумайска долина 90
Джумая (Благоевград), гр. 69, 581
Диарбекир, кр. 811, 816
Димитрица, кр. 363, 368
Димитровица, вж. Митровица
Димитровка, с. 834
Димотика (Дидимотихон), гр. 88, 170, 386, 392–394, 411, 470, 485–487, 496, 569, 630, 733, 833
Дирахион (Драч), гр. 142, 145, 233
Дияново, с. 834
Днепър, р. 86, 163, 171, 184, 255, 295, 298, 364
Днестър, р. 127, 139, 202, 253–255, 653, 750
Добра, с. 139
Добрич, равнина 476, 570, 576
Добрича, равнина 81
Добрич (Хаджиоглу Пазарджик), гр. 476, 681, 711, 775

406
Добродоляни, с. 355
Добруджа 30, 59, 80, 117, 137–138, 149, 207, 354, 359, 510, 549, 590–592, 676, 687–688, 711, 733, 763, 775,
780, 802, 836–837, 841
Добруджа Северна 837, 841
Дойран, гр. 359
Дойранско ез. 93
Докса, пл. 75
Долна земя (Македония) 590
Дон, р. 201, 253–254, 332, 442
Дорково, с. 674
Доростол, вж. Силистра
Доспат (Деспотодаг), пл., вж. Родопи
Драва, р. 184, 228, 267, 324, 327, 540, 638
Драговет градище 188
Драговина, в. 188
Драговития, обл. 188
Драговица, р. 188
Драгово, с. 836
Драгоман, гр. 81, 716
Драгор, р. 76, 93
Драгосатещи, с. 716
Драма, гр. 69, 90, 392, 394, 509, 532, 820, 833
Драч, гр. 174, 261, 270–272, 312, 314–316, 320–321, 323, 327, 329–331, 341, 351–352, 363, 379–380, 397,
408, 410–412, 439, 443, 456, 484, 509, 533
Дрин, р. 50, 72, 77, 97–100, 107, 111, 116, 271, 310, 352, 747
Дрин Бели, р. 98–99, 355
Дрин Черни, р. 98, 99
Дрина, р. 72, 77, 99, 106, 353
Дринопол, гр. 327
Друзипара (Каращиран) 108
Дръстър, вж. Силистра
Дубно, кр. 706
Дубровник (Рагуза), гр. 62, 312, 359–360, 424, 430, 481, 541, 547, 585, 600, 621, 627–628, 680–682, 705, 741,
853, 857
Дукагин, санд. 662, 685
Дукаджин, м. 100, 510, 734
Дукля, обл. 379
Дунав (Истър), р. 37, 42, 48, 50–54, 57, 59, 62, 64, 78–80, 83–86, 102, 104, 106–107, 114–116, 121, 125–127,
130, 132, 138–139, 141, 143–146, 148–151, 154, 157, 159, 165–166, 178–179, 183, 185–186, 197, 200–202,
207, 212–213, 215–217, 219–221, 229–230, 232, 241, 245, 253–254, 256, 271–272, 280, 294–296, 298, 301,
308, 311, 327, 329, 331–332, 337, 339–340, 342, 352, 354, 357–359, 367, 370, 376–377, 382, 391, 413, 418,
424, 443, 457–458, 485, 518, 521–522, 530, 540, 544, 548, 557, 559–561, 566–567, 577, 586–587, 589, 591–
593, 611–612, 626–628, 637–639, 664, 666, 681–682, 695, 697–700, 702, 711, 713, 718, 726, 735, 738, 741,
744–745, 751, 756, 758–759, 775–790, 801, 803, 811, 813, 816, 833, 837–838, 841–843, 846, 851, 857
Дунав Долни, р. 79–80, 115, 126, 146, 216, 230, 695, 833, 846, 851
Дунавец, ръкав 80
Дунавска обл. 53, 339, 539, 548, 675, 814
Дунавски вил. 814, 833, 836–838
Дунавски пролом 50
Дунаевка, с. 834
Дупница (Дубница), гр. 63, 628, 732, 794, 823
Дупнишка котловина 90

407
Дупнишко 64, 614
Дураци, с. 687
Дурацо, вж. Драч
Дълга ливада (Макроливада) 570
Дъмбовица, р. 139, 699
Дързилово, с. 779
Дюлемен, с. 834

Е
Евбея, о-в 71, 193, 263, 347, 440, 494, 537
Еврип, гр. 347
Европа 14, 47–48, 50, 106, 152, 191, 256, 264, 271, 277, 280, 283, 285, 349, 382, 413, 428, 465, 467, 479, 495–
496, 513, 520, 531, 544, 567, 572, 583, 592–593, 632, 636, 648, 666, 680, 727–728, 738, 752, 755–756, 767,
781, 797, 844
Европа Западна 277, 280, 572, 767
Европа Средна 50, 283
Европа Южна 349, 583
Егейски басейн 48
Егейско (Бяло) море 49–50, 66–67, 70, 79, 83, 86–87, 106, 108, 114–116, 145, 155, 220, 308, 311, 361, 375,
466, 494, 575, 780, 833, 836
Егина, гр. 194, 232
Египет 151, 265, 309, 545, 673, 729, 779, 793, 808
Егри (Крива) Паланка, гр. 69, 768
Едирне, вж. Одрин
Ежево, с. 581
Екерне, прист. 589, 665
Елада (Гърция) 50, 105, 132, 142, 144, 147, 149, 190–194, 197, 253, 264, 278, 309, 313, 330, 337, 351, 353,
375, 382, 397, 484, 539, 544, 632, 757, 779
Елатея, гр. 132
Елба, р. 146
Елбасан, гр. 320, 411, 431, 662
Елдорадо 238
Елена, гр. 56–57, 409, 445, 455–457, 481, 487, 533–534, 559, 606, 658, 722, 732, 784, 800, 828–829
Еленовка, с. 834
Елешка река 93
Ели дере, р. 67–68
Елисаветовка, с. 834
Емине, нос 58, 502, 510, 610, 836
Емона, гр. 58, 468, 505, 510, 612
Енакосия, кр. 522
Енидже Вардар, гр. 94, 835, 839
Енос, гр. 60, 88, 442, 494, 496, 780
Енсина, кр. 149
Епиват, гр. 423, 658
Епир 38, 117, 134, 138, 143, 155, 178, 189–190, 192, 194, 213, 271, 301, 323, 327, 330, 341, 351–352, 382, 403,
424, 473, 483–484, 494, 509–510, 598, 632, 675, 677–678, 711, 729
Епир Северен 301
Епирско царство 411
Еркене, (Регина, Ергина), р. 60, 88, 149, 225
Еркесия 294, 317
Еркеч, с. 780
Ерлау (Ягер), р. 637, 715
408
Ерусалим, гр. 222, 532, 795
Ески Джумая (Търговище), гр. 679, 837
Ета, р. 314
Етолия, обл. 314, 352, 354, 509
Етрополе, гр. 55, 182
Етрополе, ез. 55
Етрополска планина (Буновска) 55
Етрополски проход 368, 628
Етър, вж. Янтра
Ефес, гр. 571
Ефрат, р. 47, 324
Ефрем, кр. 432–433, 646

Ж
Ждрело, кр. 457
Жеглигово, обл. 71, 92, 535, 676
Железна, с. 614, 684–685
Железнец, вж. Валовища (Демирхисар)
Железни врата (Вратник при Котел) 57
Железни врата (на Вардар) 93
Железни врата (на Дунав) 130, 518, 666
Железни врата (при Ихтиман) 68
Железник, вж. Стара Загора
Женева, гр. 97, 523
Жеравна (Баш кьой), гр. 58, 173, 668, 749, 782, 823, 825
Жлеб, р. 99

З
Загора, вж. България
Загора Мелнишка 317
Загоре, обл. 504–505
Загоричане, с. 639
Загория (Мизия) 687
Загорско 491
Загреб, гр. 22, 81, 95, 169, 301, 398, 636, 642, 657, 714–715, 819, 826, 828
Задар, гр. 266–267, 360
Заддунавие 675, 709–710
Задунаево, с. 834
Зайчар, гр. 835
Залатна (Златна), с. 139
Зангонски проход 76, 96
Зарнат, гр. 193
Захлумие, обл. 351
Захлумие (Херцеговина) 312, 350
Звенигород, гр. 357
Звечан, кр. 418, 479, 716
Зворник, гр. 72
Зелена, с. 834
Зелениград, кр. 576
Землин, кр. 476, 588
Землън (Земен), кр. 89

409
Зимнич, гр. 79, 778, 782
Зихна, кр. 532
Златарица, гр. 86
Златен рог, залив 224, 260, 264, 269, 362, 567
Златина, с. 614
Златица, гр. 55, 61–62, 85–87, 174, 565, 575–576, 671, 732
Златишка планина 55
Златни врата (в Цариград) 216, 219, 224, 255, 260, 324, 494
Злетово, с. 231, 322, 327, 455
Злетовска река 92
Знеполе (Снегополе), обл. 65, 568, 571, 588
Зокол, кр. 528
Зубер планина 101
Зурта, р. 138
Зустас, р. 134
Зъхна, гр. 69, 90, 403

И
Ибар, р. 82, 231, 271, 355, 479
Иванова ливада, м. 52, 53
Ивановка, с. 834
Иверия (Грузия) 432
Иглица (Трезмис), с. 117
Извор, р. 174, 478
Изерния, гр. 205
Измаил, гр. 80, 681, 695
Иланджи, с. 114
Илиино, с. 92, 173
Илирия (Илирик), обл. 37, 119–120, 137, 143, 145, 154, 157, 203
Илменско ез. 184
Илова, р. 139
Инджигис, гр. 569
Индия 592
Инзовка, с. 834
Иногоща, с. 567
Ипек (Печ), гр. 445, 458, 690, 694, 717, 730, 734
Ирландия 111
Исакча, прист. 80, 117, 664, 681
Исерлия, с. 834
Искрец, р. 85
Искър (Искар), р. 52–55, 62–63, 66, 80, 84–86, 107, 117, 171, 557, 570, 684, 687–688, 740
Искър Бели 84
Искър Долен 107
Искър Малки 85
Искър Черни 66, 84
Искърска долина 63, 570
Искърски пролом 53, 85, 780
Искърско дефиле 55
Испания 54, 125, 127, 593
Истранджа, гр. 59
Истрия, обл. 64, 138, 166, 324, 355, 534, 620, 640, 651, 667
Истър, вж. Дунав
410
Исхия, о-в 444
Итака, обл. 758
Италия 106, 111, 119, 125, 127, 132–133, 137–138, 144, 201, 204–205, 213, 221, 256, 267, 281, 287, 290, 294–
296, 306, 328, 331, 347–349, 362, 398, 444, 481, 516, 524, 531, 560, 580, 616, 657, 678, 791
Италия Горна 111, 132
Италия Северна 398
Италия Южна 295, 348
Ифлекия, кр. 617
Ихтиман, гр. 62, 85, 311, 459, 530, 545–546, 570, 732
Ихтимански среден гребен 61–62
Ичера (Вечера), с. 58
Ишми, р. 77

Й
Йелеч, кр. 129
Йенишехир, гр. 558
Йериса, гр. 640
Йоанопол, вж. Преслав
Йонийско море 49, 155
Йонически острови 728

К
Кабиле (при Ямбол), гр. 114
Каваклий (Тополовград), гр. 733
Кавала, гр. 270, 466, 532, 536
Каварна, гр. 468, 577, 589, 612
Кавая, с. 730
Кавеца, кр. 134
Кавказ, пл. 101, 185, 201, 803, 813
Кадибоаз, м. 51
Кадимлия, в. 55
Казан, вж. Котел
Казан, гр. 70, 204, 407, 647
Казанлък, гр. 56, 61, 89, 115, 557, 795
Казанлъшка долина (Туловско поле) 89, 102, 115
Казанлъшка каза 839
Казаяклия, с. 834
Каймакчалан, вж. Нидже
Кайраклия, с. 834
Калабрия, обл. 265, 690
Калама, р. 271
Каламати, гр. 193
Калараш, гр. 79
Калафат, гр. 79, 591, 744
Калиакра, кр. 468, 518, 521, 524, 577, 612
Каловрия, кр. 522
Калофер, гр. 55, 61, 89, 731–732, 795, 828
Калош, гр. 698
Калугерени, с. 697–698, 700
Калчова, с. 834
Кама, р. 204, 212

411
Камбунски планини 76
Каменица (Драч, Македонско), с. 174
Каменица, с. 52, 191, 674, 748
Каменча, р. 476
Кампания, обл. 118
Камчик, с. 834
Камчия (Тича), р. 57–58, 87, 150, 207, 258, 296, 510, 589
Камчия Голяма (Буюк, Акъли Камчик), р. 57–58, 87, 207, 258
Камчия Малка или Луда (Кючук или Дели Камчик), р. 57–58
Кандия, гр. 496, 673, 762
Канева, кр. 364
Канина, гр. 484, 509, 533
Канин, гр. 327, 443
Капиново, с. 784
Капщат, пл. 65
Кара Арнаут, с. 679
Карабунар, с. 770
Карабурун, нос 571
Карадаг, вж. Черна гора
Каракал, с. 744
Каракурт, с. 678, 680
Карамания, обл. 747
Карановац, гр. 82
Караншебеш, гр. 713
Карвунска хора (при Балчик) 589
Карея (на Атон) 695
Каринтия, обл. 343
Каркария, пл. 68
Каркасон, гр. 651
Карлъ-или (Превеза), санд. 662
Карлово, гр. 56, 173, 652, 732, 795, 823, 830
Карловска река 88
Карловци, гр. 655, 768
Карлсбург, гр. 714
Карлък, в. 68
Карнобат (Карново), гр. 58, 185, 218, 236, 464, 530, 589–590, 723, 731–732, 749, 770
Карнобатско 590
Карновска планина 590
Карпати, пл. 50–51, 67, 127, 132, 221, 356, 460, 548, 573, 694, 697, 699, 744, 790
Карпати Банатски 50
Карпати Горни 67
Карс, обл. 201
Карст, пл. 50, 77
Картаген, гр. 151–152, 580
Карчин, в. 72
Каршиак, в. 74
Касандрийски п-в 70, 466
Касиквиар, обл. 82
Каспийско море 137, 198, 204
Кастамуни, кр. 550
Кастория, ез. 94, 96
Кастория, вж. Костур

412
Кастрица (Кестридже), кр. 589, 612
Катаржина, кол. 834
Катасирти, м. 262, 264
Катраница, с. 750
Катунище, с. 625
Кафа, гр. 497
Качаник, гр. 73, 717, 748
Качанишки пр. 71, 92, 748
Кведлинбург, гр. 306
Кебър, р. Киамбър, вж. Джибра, Цибра
Кеве (Кубин), комитат 382, 520, 528, 587
Келлиа, кр. 468
Кенхри, кр. 465
Кепри, кр. 569
Кересдавица, кр. 617
Керестеш, кр. 699
Кестрич, кр. 441
Кефалония, о-в 342
Киев, гр. 150, 159, 295–296, 332, 357–358, 490, 499, 541, 618, 634, 658–659, 707, 768, 804, 809, 819, 842, 850
Киевска губерния 128
Кизик 813
Килагра, прист. 665
Килийски ръкав 80
Киликия, обл. 391
Килифарево, с. 502–503, 505–506, 610
Килия, гр. 80, 558, 681
Кимполунг, пр. 317, 614, 691
Кинурия, обл. 194
Кипарисия, гр. 190
Кипилово, с. 787
Кипсела (Ипсала), гр. 371, 374, 394
Кипчак (Златна орда) 204
Кипчакски степи 592
Кипър, о-в 293, 324, 496, 530
Кириет Лунга, с. 834
Кирсово, с. 834
Кистерна, гр. 193
Кичево (Кичово), гр. 72
Кичево (Кричово), гр. 72, 92, 456, 836
Кичевски планини 722
Кишинев, гр. 777, 790, 820, 824, 859
Кишлава, с. 834
Кладово, гр. 166, 526, 588, 665–666, 700, 737, 744
Клештевица, кр. 134
Клидион, пр. 317
Клисура, гр. 55, 61, 685, 732, 831
Клисура, с. 684
Клисурска планина 55
Клокота, в. 81
Клокотница, с. 410–411, 631
Ключ, нахия 666
Кнежа, кр. 605

413
Княжевац (Гургусовец), гр. 83
Княжевацка ок. 52, 186, 835
Кобилица, в. 71, 73
Ковашна (Квасна), с. 139
Код Китай, с. 834
Кожана, с. 836
Кожух (Кожов), пл. 75
Козил, кр. 327
Козник, кр. 487
Козяк, кр. 510, 612
Козята река 749
Кокел (Тирнава), р. 139
Колисия, гр. 274
Колубара, р. 588
Колудей, р. 75, 93–94
Ком, в. 129
Команичево, с. 639
Комарн, гр. 698
Комарово, с. 58
Комен Горен, с. 420
Комен Долен, с. 420
Комрат, с. 785, 834
Конаре, с. 668
Кондура, гора 193
Кониково, с. 759
Кония, гр. 785
Конкорецо, гр. 651
Констанц, гр. 659
Констанция, кр. 271
Конуш, с. 578
Конявска пл. 63
Копаоник, пл. 51, 73, 78, 81–82, 683
Копапски блата 466
Копачени, с. 716
Копиловец, с. (Копеловци) 684
Коприан, гр. (Прокупле) 569, 571
Копривщенска долина 671
Копривщица (Авраталан), гр. 62, 86–87, 182, 668, 670–672, 731, 733, 779, 783, 794–795, 801, 811, 825, 828
Копсис, кр. 465, 470
Кораб, в. 71, 72, 73, 98–99, 579–580
Коринт, гр. 142
Корова, гр. 674
Корон, кр. 523
Корона, гр. 193
Корсун, гр. 312
Корфу, о-в 190, 271, 321, 410, 439, 443, 523
Корча (Гьорджа), гр. 96, 677, 690
Корчанска котловина (Голям Девол) 96, 677
Корча, обл. 534
Косаница (Косница), с. 133
Космай, в. 78
Космидион, кр. 269, 567

414
Косово поле 71, 73, 78, 82–83, 99, 101, 111, 116, 136, 271, 327, 338, 418, 455, 479, 507, 539, 546–547, 582,
666–667, 723, 850
Косовча, кр. 617
Костандово, с. 674
Костанца, кр. 612
Костен, с. 770
Костенец, гр. 556–557, 566, 659, 674
Костено поле 556
Костинброд, с. 493, 610
Костово, вж. Гостивар
Костолац (Виминациум), гр. 117
Костур (Кастория), гр. 75, 94–96, 179, 263, 308, 320–321, 323, 326–327, 338, 341, 344, 354, 431, 483, 533–
534, 591, 639, 690, 750, 788, 820, 836
Костурско ез. 833
Котел (Казан), гр. 58, 174, 218, 625, 658, 668, 672–673, 731–732, 749, 758, 769–771, 773–774, 780–782, 787,
793–795, 799, 823, 829
Котленски боаз 58
Котленски пр. 628
Котор, гр. 321, 424, 493
Котори, с. 639
Котраже, с. 747–748
Кочани, гр. 760
Кошково, кол. 834
Крагуевац, гр. 85, 359, 413, 515, 792, 794, 823–824
Крайна, нахия 666
Крайна, обл. 167, 588, 748, 751
Краинска ок. 835
Крайова, гр. 559, 718, 744, 782, 787, 834
Краище, обл. 505
Краков, гр. 460
Кранеа (Еркене), кр. 468, 612
Красивите дъбове, м. 308
Красна, р. 139
Кратово, гр. 70, 175–176, 281, 535, 545, 548, 680, 683, 835
Кратовско 835
Кресна, пл. 69, 90
Крета, обл. 117
Крива река (Егрису), р. 66, 92
Кривошия (Егрибоюр), в. 71
Кривус, кр. 432
Крим, п-в 138, 182, 216, 239, 332, 341, 442, 460–462, 468, 538, 592, 626, 710–711, 723, 727, 810, 834
Крит, о-в 152, 193, 233, 293, 422, 537–538, 676, 690, 752
Кричим, кр. 375, 396–397, 432, 487
Кричим, р. 67, 88, 188
Кронщат, гр. 560, 744, 787–788, 824
Кроя, гр. 411, 431, 579
Крупник, гр. 581
Кручик, с. 726
Крушевац (Аладжа хисар), гр. 418, 570, 573, 575–576
Крушевац, санд. 662
Крушово, в. 69
Крушово (Крушево), гр. 179, 680, 722, 835–837

415
Крън, гр. 464, 589
Крънска хора 589–590
Ксанти, гр. 489
Ксантия, кр. 410, 442
Ксеноф, с. 764
Ктения, кр. 479
Кубанка, кол. 834
Кубан, р. 101, 201, 334
Кубей, с. 834
Куклен, с. 835
Кукуш, гр. 532, 812, 839
Кула, кр. 568
Кулели Бургас, гр. 88
Кулпа, р. 228, 539
Куманите, с. 591
Куманичево, с. (при Костур) 591
Кумания (Влашко), обл. 419, 431, 471
Куманово (Жеглигово), гр. 92, 174, 373, 476, 535, 591, 676, 768, 835
Кумуцена, вж. Гюмюрджина
Куновица, кр. 81, 575
Куновица, пл. 575
Куновица, пр. 579, 588
Купаран, с. 834
Купелник, с. 104
Курбетска пл. 65
Куриска, кр. 202
Курудаг, пл. 60
Куруджи, с. 723
Куру чешме, гр. 800
Куршумлие, гр. 81
Кутловица, гр. 712, 713
Кутна, кр. 708
Кучайна, пл. 675
Къз Дервент, с. 835
Къмполунг, равн. 613
Кърджали, покрайнина 732
Кърк, р. 165
Кърк гечид, пр. 58
Кърк клисе (Лозенград), гр. 530, 662, 668, 746, 819, 833
Кьолн, гр. 349
Кюлевча, с. 780
Кюлевче, с. 834
Кюприя, гр. 747
Кюпрюли, вж. Велес
Кюретне, с. 834
Кюстенджа (Томи), гр. 80, 117, 299, 837
Кюстендил (Велбъжд, Пауталия), гр. 63, 69, 89, 103, 108, 117, 144, 370, 376, 411, 428, 476, 505, 510, 535,
545, 628, 659, 662, 682, 732, 837
Кюстендилска епархия 818, 838
Кюстендилско 64, 835
Кютахия 773
Кючук Бакаджик, пл. 59

416
 Л
Лаб, р. 82, 546
Лабин, гр. 170
Лабуца, кр. 134
Лагадинско поле 70
Лаган, гр. 527–528
Лагоска лагуна 489
Лайпциг, гр. 694, 831
Лакедемон, вж. Спарта
Лакония, обл. 193
Лаконския бряг 193
Лампсак, кр. 263, 420–421, 606
Лангаза (Богданица), р. 94
Лариса, гр. 304, 309
Латеран, гр. 403
Латинска империя 279, 387, 400, 404, 408, 412, 419, 435, 443, 540, 848
Лациум, обл. 47
Лвов, гр. 706–708, 790, 809
Лева, р. 54, 460
Левунион, м. 339
Лемб, пл. 435
Лемнос, о-в 71, 657
Лепенец, р. 82, 92
Лерин, гр. 93, 170, 483
Лесбос, о-в 524
Лесковац, гр. 359, 576
Лесковска пл. 281
Лесново (Овче поле) 475
Леш (Алесио), гр. 100, 170, 312, 682
Лешница, с. 582
Лешок, с. 822
Ливадия, гр. 466–467
Ликостомион (Келия), кр. 612
Лил, гр. 390
Лим, р. 113, 129, 268, 775
Лина, с. 833
Линц, гр. 715
Лион, гр. 445–446, 523
Липиска, гр. 677, 830
Липлян (Улпиана), гр. 116, 271, 322, 327, 455
Липовац, кр. 568–569, 588
Липра, с. 241
Литва 453, 499, 506, 579, 589
Ловеч, гр. 86, 102, 368, 563, 608, 612, 665, 776, 795, 839
Ловчанска епархия 818
Лозана, гр. 523
Лозенград (Кърк клисе) 530, 668, 746, 819
Лом, гр. 84, 170, 440, 740, 744, 830, 837
Лом, р. 53, 54, 84, 86
Ломбардия, обл. 214, 348, 349, 350
Ломска ок. 798
417
Лонгос, кр. 320
Лонгос (Сикия), п-ов 70
Лондон, гр. 512, 756
Лорето, гр. 701, 705
Лосита, р. 561
Луда Яна, р. 88, 672
Лума, р. 72
Лунка Черна, с. 139
Луря, р. 98
Лъгава, р. 139
Лъджа, с. 732
Лъджене, с. 674
Лъжене, с. 55
Лъженска планина 55
Любляна, гр. 130
Люботрън (Любетен), пл. 71–74, 82, 91, 476
Люлебургас, гр. 255, 371, 393, 513, 780
Люлин (Лелин), пл. 63, 65, 81, 89
Люма, р. 99, 717
Лясковец, гр. 173, 506, 732

М
Мавровлахия 354, 554
Магарево, с. 76, 836
Магдебург, гр. 306
Магнезия, гр. 464, 571
Магура, пл. 139
Мадара, с. 101, 617
Маджарска равнина 146
Маджарско вж. Унгария
Мазурица, в. 81
Майандер, обл. 424
Майданпек, гр. 535
Майна, обл. 193
Македония 35, 37–38, 47, 49, 64, 74–75, 78, 89, 91, 95, 97, 109–110, 112–114, 117–119, 122, 133–134, 137–
138, 141, 143, 151–152, 156–157, 168–169, 174, 176, 178, 182, 187, 212–213, 220, 223, 231, 241, 246, 266,
272, 275, 279–280, 282, 294, 297, 301, 304, 313, 316, 321, 325, 327, 333, 337, 341, 350, 355, 357, 359, 373–
374, 376, 381, 383, 390–392, 397, 400, 403, 407, 411, 418, 424, 428, 431–433, 439, 441–442, 455, 457, 459,
466, 471–473, 475–476, 478, 483–484, 486–488, 492, 504, 509–511, 516, 532, 535–536, 539, 550, 553, 569–
570, 587, 590–591, 604, 609, 620, 634, 639–640, 642–643, 648, 676–678, 681, 697, 702, 709, 722–723, 729,
733, 747–748, 752, 758–760, 763, 779, 795, 799, 804, 812, 814, 820, 822, 826, 828, 831, 833, 837–838, 840–
841, 851–852, 856
Македония Горна 78, 109, 122, 134, 374, 532, 587
Македония Западна 47, 74–75, 95, 110, 112, 176, 178, 220, 316, 428, 439, 484, 534, 634, 639, 643
Македония Северна 176, 280, 455, 535, 570
Македония Североизточна 795
Македония Южна 118, 279, 304, 321, 376, 383, 400, 473, 509, 536
Макон, гр. 523
Макри, кр. 397, 410
Малайница, с. 747–748
Малешово, м. 70
Малешовска планина 70
418
Малики, ез. 96
Мали (Малък) град, о-в 95, 310
Малиник, пл. 51
Малиси (Черна), пл. 77, 98
Малки Самоков, с. 833
Малко езеро (Вентрок) 95
Малта, о-в 690
Малък Буялък, с. 834
Малък Преслав, гр. 295
Манастир кьой (Емене) 780
Манастрас, бълг. воен. 395
Мангалия, прист. 665, 837
Мантуа, обл. 704
Мануилово, с. 834
Марагидик, в. 56
Маратон, обл. 190–191
Марашбогаз, пр. 218
Мариино, с. 834
Марица (Хеброс), р. 60–63, 67–69, 85, 87–88, 102, 108, 133, 271, 313, 315, 339, 376, 393, 410, 421, 428, 442,
471, 486–487, 494–495, 497, 507, 531–532, 539, 556–567, 590, 605, 620, 659, 693, 779, 783
Марица Горна 67
Марица Долна 376
Марица Южна 102
Маркели, кр. 218, 272
Маркова клисура 534
Маркова река 92, 533
Мармарина, с. 486
Марно (Марино) поле 417, 552
Мароко 265
Марош, р. 141, 699
Марцианопол (при Девня), гр. 118, 150, 258, 687, 705, 707
Матапан, нос 197, 263
Мата, р. 77, 579
Матейска планина 57–58
Мацукион, кр. 317
Мачва, обл. 433–434, 440, 447, 456, 519, 528, 588, 598
Мачин (Вичина, Вицина), гр. 117, 339, 468, 554, 589, 664
Мегадия, гр. 529
Мекленбург, гр. 111
Мелана, м. 505
Мелитополска ок. 810
Мелник, гр. 69, 90, 109, 173, 317, 350, 359, 396–397, 410, 428, 432, 509, 581, 590, 758, 766, 793, 823, 827,
835
Мельница, с. 748
Меникион, пл. 69
Меропска обл. 489
Месемврия (Несебър), гр. 49, 52, 58, 87, 171, 219–220, 223, 225, 261, 271–272, 276, 338, 434, 438–439, 441–
443, 452, 454, 464, 470, 479, 483, 505, 510–511, 516–517, 521–522, 524, 566, 572, 578, 588, 591, 610, 612,
691, 780, 818, 835, 849
Месина, гр. 374, 513
Места (Нестос, Карасу), р. 63, 67, 69, 89, 108, 121–122, 176, 187, 489, 492
Метохия (Метоя), равн. 73, 77, 82

419
Мехомия (Разлог), гр. 68
Мечково, кр. 574
Миджур, в. 478
Мидия, гр. 491
Мизия, провинция 37–38, 116–117, 119, 127, 132–133, 137–138, 141, 144, 149, 157, 178, 186, 197, 202, 207,
209, 211–213, 215, 228, 299, 315, 354, 361, 490, 586, 615, 833, 841–844
Мизия Горна 137
Мизия Долна 137–138, 186
Мила река, кр. 134
Милешево, кр. 416
Мирково, с. 55, 575
Мирковска планина 55
Мироч, пл. 51
Митровица, гр. 82–83, 133, 337, 682, 683
Мишара 747
Млава, р. 186
Модона, гр. 193, 525
Модрени, гр. 569
Мокрое, с. 504
Молдава, р. 413
Молдавия 136, 336, 420, 554–555, 560, 613, 698–699, 704, 708–710, 781
Молдова, обл. 138, 352, 354, 357–358, 376, 609, 623, 652, 659, 687–688, 690–691, 697–698, 702, 705, 727,
733, 736, 752, 782, 785, 790, 793, 801
Молесхос, епархия 690
Молиск, кр. 321
Моловище, с. 836
Момина клисура (Къз дербенд), пр. 62, 556
Монемвасия, гр. 192
Монияк, кр. 432
Монтферат, обл. 704
Морава, р. 50–51, 63, 65–66, 71, 78, 80–83, 106, 111, 171, 186, 245, 256, 355, 359, 370, 376–377, 476, 478,
573, 576, 708, 713, 723, 748, 836–837
Морава (Мазурица), р. 837
Морава Българска 65, 78, 80–81, 106, 111, 359
Морава Сръбска 80–82, 355
Морава Южна 81, 256
Моравица, р. 51, 81
Моравия, обл. 130, 200, 231–232, 235, 236, 244, 246, 252, 255, 643–644
Моравия Велика 231, 252, 642
Моравия Горна 232, 252
Моравска долина 63, 78, 301, 316, 327, 833
Моравска обл. 73, 78, 539, 597
Морея, кр. 193–194, 404, 466, 486
Морея, п-в 190
Морея, санд. 662
Морихово (Мариово), обл. 75, 93
Мория, кр. 190
Моровизд (Злетово), обл. 322
Москва, гр. 72, 86, 107, 111, 126, 198–199, 206, 225, 229, 241, 249, 282, 301–302, 399, 480, 499, 502, 504,
534, 550, 586, 622, 629, 642, 644–645, 647, 649, 654, 656–657, 659, 693, 698, 701, 710–712, 753, 759, 778–
779, 787, 789–791, 813, 819, 825–826, 828–830, 832, 861
Москопол, гр. 96, 678

420
Мостар, гр. 129–130
Мрака, м. 478
Мраморно море (Пропонтида) 60, 102, 115, 141–142, 156, 241, 374, 391, 465–466, 496, 536, 565
Мста, р. 121
Мундрага, кр. 254
Мургаш, пл. 55
Мусаки, равнина 534
Мъглен, гр. 75, 179, 304, 319, 327, 339, 350, 359, 690, 835–837, 839
Мъгленица, р. 93
Мъглен (Меглино), обл. 319, 359, 723
Мътивир, р. 62, 85, 87
Мюнхен, гр. 405, 518, 774, 787, 829

Н
Навпакт (Лепанто), гр. 245, 330, 351, 662
Навплион, гр. 194
Наги Тибар, гр. 789
Надеждина, с. 834
Надър дербенд, пр. 58
Наиплие, с. 107
Накел (Нотечи), с. 111
Наколци (Наколец), с. 110
Неапол, гр. 65, 240, 444–445, 453, 481, 579, 687
Невеска, с. 836
Неврокоп (дн. Г. Делчев), гр. 89, 117, 354, 835, 839
Неврокопска каза 839
Неготин, гр. 173, 526, 559, 588
Негропонте, кр. 403
Негропонте, санд. 662
Негуш (Нягуш, Науса), гр. 75, 835
Неджополе, с. 836
Нелговка, с. 834
Нередимка, р. 82, 92, 479
Неретва, р. 129–130, 171, 267
Неречка планина 76
Нивица, с. 191
Нидже (Ница, Каймакчалан), в. 75–76, 94, 321
Никея, гр. 151, 326, 361, 382, 421, 424, 438, 451, 461, 571, 835
Николаев, гр. 819, 834
Николаевка I-а, с. 834
Николаевка II-а, с. 834
Никомидия, гр. 361, 818, 835
Никопол (в Албания), гр. 680
Никопол (в Гърция), гр. 278, 352
Никопол, гр. 79, 85, 183, 418, 496, 517–518, 539, 544, 549, 555, 557–558, 560–563, 572, 577, 582, 612, 663–
665, 680, 685–687, 695, 698–700, 711, 718, 737, 741, 776, 836–837
Никопол, санд. 662, 664, 676, 723
Никопол Голям 561, 612
Никюп, с. 86, 117, 561
Нин, гр. 170, 266, 268
Нисийско блато 94
Нитра, гр. 245
421
Нишава, р. 51, 53, 63, 65–66, 81, 175, 342, 566, 576
Нишевце, гр. 83
Ниш (Наисус), гр. 51, 53, 65, 81, 108, 116–117, 145, 170, 179, 271, 327, 329, 332, 337–338, 342, 345, 359,
363, 369, 376–377, 383, 401–402, 411, 476, 478, 543, 545, 573, 575, 587–588, 602, 628, 669–670, 682, 712,
717–718, 724, 732, 737, 744, 798, 837–838
Нишка епархия 818, 838
Ниш, пашалък 52, 814
Ниш, санд. 837–838
Нов Абел, с. 836
Нова Загора, гр. 61, 723, 731
Новгород, гр. 651
Нове, кр. 55, 117, 202
Нови град (на Янтра), гр. 617
Нови град (Фетислам), гр. 710, 713
Нови пазар, гр. 129, 231, 271, 327, 681–682 (вж. също Раса)
Нови Сад, гр. 572, 759, 832
Ново Бърдо, гр. 493, 568, 576, 613, 689, 716
Новотроян, с. 834
Норвегия 330
Ноте (Нотия), кр. 319
Ноя, вж. Осъм

О
Оазан (Шипченски) пр. 56
Облочица, с. 700
Овче поле, равн. 69, 92, 332, 359, 428, 433, 455, 475, 568, 570
Огоста, р. 54, 84, 614, 683
Одеса, гр. 12, 15, 21, 29, 70, 251, 459, 515, 759, 772, 789–791, 800–802, 805, 819–820, 825, 830, 834
Одрин (Адрианопол, Едирне), гр. 60, 69, 87–89, 102, 108, 115, 137, 149, 170–171, 223, 225, 230, 241, 261,
264–266, 276, 297, 316, 322, 332–333, 338, 340, 344, 368–370, 381, 384–389, 392–394, 403, 409–412, 423,
432, 441, 450–451, 458, 464–465, 469–470, 472–473, 478, 482–483, 485, 501, 513, 515, 520, 529–531, 544,
547, 549, 565, 568, 571, 573, 590, 601, 628, 631, 671, 677, 680–682, 691, 693, 724, 731, 733, 737–738, 741–
743, 746–747, 779–781, 783, 832–833, 835, 839, 848, 850
Одрин, вилает 833, 837, 839
Одринско 535
Озрен, пл. 51, 78, 568–569, 588
Ока, р. 184
Окна, гр. 664, 744
Олеше, кр. 358
Олимп, пл. 64, 71, 76, 93, 95, 162, 178, 235, 271, 349, 784
Олиулски теснини 54
Олишча, с. 639
Оломоуц, гр. 708
Олтеница, гр. 79, 834
Олтения, обл. 408
Омарчево, с. 731
Омлаш, пл. 549
Онглос (Буджак), обл. 202
Опаро, обл. 178
Опсикион, обл. 156
Орбел, вж. Пирин
Ореа (Орикум), кр. 327
422
Орта кьой 811, 818
Орхание (дн. Ботевград), гр. 55
Оршова, гр. 51, 519, 561, 577, 588, 593, 713
Оряховица Горна, гр. 739
Оряхово (Рахово), гр. 53, 173, 558, 561, 695, 700, 740, 780, 836
Оса, в. 71, 111
Осем-Калеси, кр. 605
Осломеви, с. 822
Осман Пазарджик (Осман пазар, дн. Омуртаг), гр. 57, 771
Осоговски планини 69, 281
Острово, кр. 319–321, 330, 341, 779
Остров, с. 139, 331, 429, 744, 835
Островско езеро 75, 837
Осъм (Осма, Ноя), р. 55, 86, 107, 150, 171, 176, 203, 279, 298, 301, 332, 561, 582
Осъм Бели 86
Осъм Черни 86
Отрант, гр. 349
Отрис, р. 314
Охрид (Ахрид, Лихнид), гр. 35, 96–98, 112, 144, 168, 188, 220, 232, 279, 304, 307, 312, 320, 322–323, 325–
327, 339, 341, 347–348, 390, 401, 410, 431, 472, 475, 483, 509–510, 554, 572, 579–580, 587, 590, 602, 606,
639–640, 642–643, 648, 662, 682, 689–690, 711, 747, 758–759, 813, 836, 838
Охридско езеро 72, 76, 92, 95–100, 111, 121, 339, 418, 643, 763, 833
Очаков, гр. 727

П
Павия, гр. 523
Пагазийски залив 188
Падалища, с. 91
Палатово, с. 88
Палаузово, с. 834
Палестина 381, 601
Палматида, кр. 144
Палмира, обл. 132
Панагия, обл. 268
Панагюрище, гр. 62, 88, 165, 653, 668, 672, 731–733, 795, 826, 829–830
Панадос, кр. 393
Пангалия, кр. 612
Пангей, пл. 466
Пандаклия, с. 834
Панега, р. 85
Панион, кр. 565
Панкорбско дефиле 54
Панония, обл. 132–133, 146–147, 153, 176, 185, 201, 225, 228, 235, 245, 255–256, 635, 638–639, 646
Панчево, гр. 382
Парамун, пл. 65
Параория (Парория, Скритная, Сакар), пл. 60, 491, 501, 505, 610
Париж, гр. 335, 425, 540, 547, 773–774, 787, 807, 819, 824, 827, 829–830
Паркани-Бендерски уезд 834
Парнас, пл. 263
Паспирий, р. 150
Патария, предградие на Милано 349
Патмос, о-в 429, 432, 547, 758
423
Патрас, гр. 192, 523
Паун, кр. 338
Паун, пл. 418
Паяк планина 75
Пекино, с. 730
Пек, р. 51, 107
Пелагонийско поле 320
Пелагония, обл. 91, 319–320, 322, 410, 475
Пела, гр. 94, 341
Пелион, в. 71, 111
Пелистер (Перистер), пл. 73, 76, 179
Пелопонес (Морея), п-в 125, 190–194, 197, 216, 263, 309, 314, 342, 349, 386, 390, 397, 544, 558, 572, 575,
578, 666, 710
Пеней, р. 271
Пеония, обл. 111
Пера (при Търново) 503, 657
Пера (при Цариград) 468, 522–524, 531
Пергам, гр. 403
Перекоп, гр. 712
Перистер (Бурен), в. 75–76, 93, 110, 812, 836
Перистери, вж. Пелистер
Перитор, гр. 490
Перкат, гр. 255
Пернар (Пангай), обл. 354, 836
Перник, кр. 89, 166, 173, 274, 304, 316, 320, 322, 327, 370, 717
Перперек (Перпераки), кр. 432
Перперек, р. 432
Персия 592
Перунова планина 166
Перущица, гр. 432, 487, 732
Песе поле, м. 68
Петербург, гр. 232, 418, 493, 573, 676, 772, 788
Петра, гр. 271, 274–275, 327, 429–430, 847–848
Петрич, в. 87
Петрич, гр. 90, 535
Петрич, м. 557
Петроварадин, гр. 715
Петровка, с. 834
Петърско, м. 319
Печеневца (на р. Морава), с. 359
Печенега (в Добруджа), с. 359
Печенега, с. 174
Печенешка (в Мехадия), с. 359
Печенешки пут, с. 359
Печеноге село 359
Печенци, с. 359
Пешчаница, с. 174
Пещера, гр. 55, 68–69, 166, 174, 643, 673, 677, 732, 765
Пеячево, кр. 605
Пиги, м. 264
Пиза, гр. 404–405
Пинд, пл. 49–50, 74, 76, 94, 96, 101, 112, 178–179, 314, 812, 836

424
Пиндски земи 409
Пирдоп, гр. 490, 548
Пиренеи, пл. 49, 54, 99, 349
Пирея, гр. 330
Пирин (Орбел), пл. 69, 90, 166, 428, 722
Пирлитор, гр. 490
Пирот, гр. 53, 55, 65, 108, 176, 490, 545, 566, 573, 575, 588, 691, 716–717, 763, 798, 835, 837
Пиротска епархия 818, 838
Пиротска котловина 81
Пиротска обл. 569
Писодери, с. 174, 836
Пиянец, обл. 92, 176
Пиянечко 455
Плачковица, пл. 70, 92
Плевен, гр. 55, 57, 102, 557, 665, 697, 700, 710, 735, 740, 743, 776, 795, 839
Плиска (Плисков), гр. 39, 844, 853
Пловдив (Филипопол, Филибе), гр. 23, 35, 55, 57, 88, 102, 104, 114, 122, 130, 143, 170, 182, 188, 207, 241,
272, 276, 282, 297–299, 310, 313, 316, 338–339, 348, 359, 368–370, 372, 375, 385, 387–388, 390–391, 396–
398, 400, 403, 410, 422, 428, 441, 470–472, 485, 487, 513–514, 534, 542, 545, 558, 567–568, 570, 573, 575,
581, 588–589, 625, 628–630, 632, 671, 673, 677, 680–682, 688–689, 717, 724, 731, 733, 741, 758, 778–779,
781, 787–788, 800, 802, 806, 809, 820, 825, 828–830, 835, 837, 839, 858
Пловдив, санд. 837–839
Пловдивска епархия 61, 819
Пловдивска обл. 282, 487, 488, 672, 818
Пловдивски край 491
Пловдивско 732
Плоещ, гр. 782, 834
Плотинопол, вж. Пловдив
Плочник, кр. 543
Поволжие 431
Поганово, с. 101
Подагора, с. 191
Подвисоки, кр. 611
Подимоч, кр. 611
Подключ, кр. 611
Пожаревац, гр. 83, 271, 464, 589
Поибрене, с. 733
Пола, гр. 523
Полистилон (Абдера), гр. 489
Полог, м. 91
Полог, обл. 341, 359, 449, 455, 822
Поломле, с. 736
Полша 111, 130–131, 174, 575, 579, 593, 605, 617, 681, 698, 700–702, 704–706, 708–711, 713, 728
Поляна (Полин, Полянино), с. 93, 122
Понор, с. 139
Понтийска обл. 524
Понтийско крайбрежие 59
Попово, с. 173, 731
По, р. 105
Пореч, обл. 92, 748
Породимля, кр. 418, 476, 479
Пояна (Поляна), с. 139

425
Прага, гр. 13, 22, 24–25, 31, 63, 98, 413, 636, 653, 689, 698–699, 707, 756, 760, 800, 819, 822, 825
Прасийско ез. (Прасиас) 109
Превлака, провлак 70
Пресека, с. 139
Преслав (Ески Стамбул), гр. 39, 57, 173, 203, 207, 254, 258, 275, 277, 278, 295, 296, 297, 298, 299, 315, 333,
367, 372, 429, 589, 608, 612, 617, 676, 687, 846, 853
Преслав, с. 834
Преслав Велики 258, 297, 608
Преспа, гр. 35, 76, 95, 304, 308–310, 314, 317, 320, 326–327, 347, 354, 483, 602, 648, 690
Преспа, обл. 279, 835, 839
Преспа Горна 95
Преспа Долна 95
Преспанско езеро 76, 95–97, 110, 176, 279, 338, 639, 643, 833
Прешово, гр. 567
Призрен, гр. 72–73, 77, 99, 104, 327, 337, 355, 370, 376, 418, 493, 605, 624, 662, 665, 682, 689, 716–717, 730,
748
Прилеп, гр. 74–76, 93, 110, 113, 168, 179, 187–188, 279, 304, 317, 319, 327, 331, 350, 353, 355, 376, 410, 418,
431, 433, 439, 441, 483, 532–534, 609, 642, 677, 680, 683, 722, 782, 812, 835–836
Прилеп, каза 839
Прилепска хора 590
Прилепски окръг 411
Приморие (Хърватско) 640
Прислава, с. 295
Прислоп, с. 139
Прищина, гр. 73, 83, 271, 337, 539, 587, 656, 689, 712, 716–717, 734, 747–748
Провадия (Овеч, Провади), гр. 58, 372, 544, 569, 608, 612, 617, 681, 696, 782–783, 837
Прованс, обл. 54
Проклетия, в. 77
Прокопие, гр. 686, 836
Прокупле, гр. 81, 569, 571, 576, 681, 833
Пронища, кр. 323
Просек, кр. 93, 174, 322, 327, 361, 374, 390, 401, 428, 478, 630, 848
Проход, пролом 61, 174
Прохор, пл. 280
Прусия 545
Прут, р. 102, 253, 718, 776–777, 785
Птелион, кр. 494
Пулати (Пилот), с. 100
Пулулово, с. 109
Пчиня, р. 92, 280, 359
Пълзен (Пилзен), гр. 711
Пърнар (Пангайос), пл. 69

Р
Раб, гр. 698
Раваница, гр. 504–505, 747
Равеника, кр. 403
Равна (Кюприя), гр. 402, 602
Равна, с. 642
Равно буче, с. 83
Радика, р. 72, 98, 580, 722, 835
Радикска долина 579
426
Радович, гр. 90
Радоловка, с. 834
Радомир, гр. 63–64, 173, 305–306, 326, 732
Радомирска котловина 89
Радомирско 614
Радомирско поле 478
Радостуша, с. 580
Радуевац, гр. 83
Разград, гр. 68, 86, 165, 665, 679, 695, 700, 711, 722, 775, 837–838
Разим, залив 80
Разлог, обл. 68, 327, 674
Разметаница, м. 315
Райково, с. 173, 685
Райновка, с. 834
Ракитово, с. 174, 674
Раковица, кр. 514
Раковица, с. 173, 798
Раково, с. 58, 731, 750
Раса (Нови пазар), гр. 231, 268, 271, 299, 327, 418
Расиня, р. 716
Расово, гр. 80, 665
Ратан, с. 822
Регенсбург, гр. 245
Рейн, р. 349
Рейсдорф, с. 719
Рендина, гр. 187
Рендински залив 187
Ресен, гр. 643, 758, 836
Рибище, с. 139
Ригикулм, пл. 64
Рила, р. 66, 67, 103, 370
Рила (Рилодаг), пл. 47, 50, 55, 62–69, 84, 90, 316, 327, 609, 835, 841
Рила, с. 308, 364, 504, 616, 671, 722
Рим, гр. 23, 128, 170, 182, 231, 237–239, 241–245, 263, 265–267, 269, 277, 304–306, 344, 361, 377, 379–380,
384, 399, 404, 423, 425, 456, 493, 518, 579, 636, 654–655, 681, 684, 686–689, 701–702, 705–706, 708–710,
808–809, 848
Римник, гр. 527, 715–716, 772, 824
Римник де Олта, гр. 714, 718
Римска империя (Романия) 37, 112, 117, 132, 135, 184, 215, 298, 382, 615
Робовачко блато, ез. 82
Робовце, с. 83
Ровина, с. 139
Ровинско поле 539, 559
Родопи (Рудопа, Доспат), пл. 47, 50, 55, 60, 62, 64, 67–69, 88–90, 107, 114–117, 156, 166, 171, 175–176, 179,
187–188, 214, 271, 317, 327, 354, 359, 361, 363, 375, 391, 393–394, 396, 432–433, 449, 470, 485, 487–489,
604, 643, 655, 661, 668, 673, 676, 720, 729–730, 759, 823, 827, 835, 837, 839, 841, 858
Родопи Западни 175, 188
Родопи Източни 89, 835
Родос, о-в 421
Родосто, гр. 386–387, 393, 651, 743, 746, 833
Ролово, с. 109
Романовка, с. 834

427
Рона, р. 96
Росица (Росита), р. 86, 561, 582
Росовлахия 554
Ртан (Хъртен), пл. 51, 53, 78, 83, 569, 675
Руда, с. 139
Рудни планини 53
Руднишки планини 77
Руен, пл. 50, 66, 71, 535
Румелия (Румили) 35, 662–663, 665, 697, 724, 729, 731, 746, 752, 774, 780, 790
Румъния 139, 178–179, 593, 609, 636, 681, 694, 732, 743, 774, 785, 808, 815, 820, 832, 834, 839, 852, 859
Рупел, с. 90
Рупелски проход 433
Рупельево, с. 90
Русалийски пр. 56
Русалка (Мара гидик), в. 56
Русе (Русчук), гр. 23, 79, 80, 84, 86, 102, 501, 608, 612, 676, 679, 681, 695–696, 699–700, 710, 731–732, 735,
737, 744–745, 753, 775–776, 788, 802, 811, 814, 832, 837–838
Русе, санд. 838
Русенска епархия 818
Русион, кр. 393, 400, 403
Русия 11, 13, 29, 43, 121, 136, 141, 146, 150, 167, 184–185, 188, 204, 252, 296, 332–333, 335–336, 341, 396,
424, 427–428, 442, 453, 499, 506, 541, 553–554, 593, 605, 636, 640–642, 646, 648, 650, 652–653, 655–656,
658–659, 681, 690, 694, 697, 708, 710–711, 718, 725, 727, 736, 738, 742, 752, 775–776, 781–782, 785, 790–
791, 800–801, 803–804, 815, 817, 819, 829, 834, 839, 858
Русия Източна 204
Русия Северна 541
Русия Южна 136, 167, 336, 442, 453
Русокастро, гр. 465, 479, 482–483, 588, 628, 632, 770
Ряховица, кр. 465, 732

С
Сава, р. 116, 146, 154, 183–184, 228, 266–267, 271, 327, 351, 431, 455, 479, 548, 587, 601–602, 611, 643, 646,
694, 697, 711, 828
Сава Долна 116
Савра, степ 543
Садовец, кр. 605
Сазли, с. 82
Сазлиско блато, ез. 82
Сакар, пл. 57, 59–60, 88–89, 501, 504, 610, 720, 750
Саксония 306
Саламбрия, р. 74
Саламин, о-в 191
Салкова, пл. 74
Салона, гр. 266–267
Саманяц, пл. 51
Самоков, гр. 53, 62–64, 66, 84, 175–176, 530, 556–557, 570, 628, 732, 799, 809, 824, 833, 837
Самоковска епархия 818, 838
Самос, о-в 774, 785, 793, 829
Самотраки, о-в 71, 220
Самсун, гр. 555
Сандъкли, с. 58
Сан Феликс де Караман, гр. 350
428
Сараево, гр. 681
Сарай, гр. 59, 204, 336, 833
Сарай (при Струмица), с. 736
Сарандапор, гр. 281
Сарихан, обл. 511, 558
Сароски залив 60
Саталия, кр. 515
Саталък Хаджи, с. 834
Сатеска (Сътеска), р. 98
Св. Василий, ез. 70
Св. Георги, ръкав 80
Светиград, кр. 579
Свирино (Совяни), ез. 96
Свищов, гр. 25, 55, 79, 117, 549, 557, 617, 665, 686, 695, 700, 711, 727, 733, 737–738, 758, 766, 775, 778, 782,
787–788, 794, 803, 816, 820, 823, 828, 830, 839
Св. Никола, проход 53, 83
Сврчина, с. 418
Свърлиг, кр. 83, 327, 369, 470, 478, 568–569, 588
Св. Юстина, кр. 487
Себес, кр. 519
Северин, обл. 527
Северин (Срем), гр. 420, 440, 525, 527–528, 598
Севлиево, гр. 86, 776
Сегедин, гр. 576, 790
Седмиградско, обл. 26, 101, 139, 440–441, 528, 605, 684–685, 698–699, 705, 708, 713–716, 744
Селимврия, вж. Силиврия
Селиолу, с. 834
Сен Жан д’Акр, кр. 729
Сер (Серес), гр. 69–70, 90, 109, 117, 170, 187, 271, 301, 307–308, 322, 371, 392, 394, 411, 418, 428, 432, 455,
492, 509, 516, 532, 548, 559, 572, 581, 587, 590, 604, 677, 764, 779, 826, 828, 833, 835–836
Сервия, кр. 304, 315, 322, 327, 534
Сергьевци, с. 493
Сердика, вж. София
Серет, р. 253, 609, 687–688
Сетина, гр. 279, 321
Сибир 783
Сибиу (Херманщат), гр. 574, 715
Сидерокастро (Валовище), гр. 759
Сидерски проход, вж. Чалъкавак
Сиена, гр. 481
Силиврия (Селимврия), гр. 142, 264, 387, 392, 491, 522, 691
Силистра (Дръстър, Доростол), гр. 79, 117, 170, 207, 254, 276, 295–296, 297–299, 338–340, 383, 517, 544,
549, 557–558, 572, 608, 612, 662–664, 681–682, 695, 710–711, 731, 775–776, 784, 790, 802–803, 838
Силистра, санд. 623, 663, 676, 723
Силистренска епархия 818
Симбирск, гр. 204
Синоп, гр. 567
Сипонт, с. 155
Сираковци, обл. 90, 835
Сиракуза, гр. 192
Сирия 314–315, 321, 338, 362, 430, 592, 779
Сирмий, вж. Срем

429
Сирмиум, гр. 133, 149
Ситница, р. 82, 479
Сицилия, о-в 295, 590, 690
Скадър 628, 711
Скала, с. 706
Скамандър, р. 438–439
Скамандърска долина 465
Скаплица, кр. 134
Скард, вж. Шар
Скафида, р. 465, 612, 631
Скефа, с. 612
Скит, р. 84, 605
Скития (Добруджа), провинция 133
Скомлия, р. 84
Скопелос, о-в 71
Скопие (Скупи), гр. 64, 71, 74, 91– 92, 104, 117, 134, 144, 170, 279, 304, 309, 316, 319, 322, 326–327, 329,
338, 341, 355, 370, 376, 418, 428, 439, 441, 455, 492–493, 504, 533, 548, 570, 585, 587, 610–611, 628, 662,
676, 681–682, 687–689, 712, 716, 768, 799, 811, 835
Скопска котловина 91
Скопска хора 590
Скопски окр. 411
Скопско 92, 449
Скрадин, гр. 170
Скрино, с. 280
Скритна, Скритная, вж. Сакар
Скутари (Шкодра), гр. 77, 99–100, 113, 117, 144, 338, 533, 628, 662, 667, 728, 730, 751
Славиния, обл. 156, 216, 230, 279
Славония 351, 605
Слатина, с. 174
Сливен, гр. 57–58, 60, 89, 236, 393, 465, 470, 485, 488, 501–502, 557, 590, 610, 612, 668, 672, 731, 749, 758–
759, 778, 780–782, 788, 810, 837
Сливенска епархия 818
Сливенски пр. 56, 628
Сливница, с. 643
Сливово, с. 173
Словакия 232
Смедерево, гр. 83, 418, 558, 576, 587, 662, 665, 687, 713
Смирна, гр. 398, 435, 489, 493, 571, 758, 779, 787, 823–824, 831
Смоленск, гр. 187
Смолянска обл. 375–376
Снегполе (Снежно поле, Знеполе, Иснебол), пл. 65, 588
Собота, кр. 707
Созопетра, кр. 230
Созопол, гр. 236, 271, 441, 464–465, 468, 521–522, 524, 530, 612, 780, 835
Созополска епархия 818
Соколец, кр. 569, 588
Солин, гр. 154, 170
Солун, гр. 37, 39, 70–71, 83, 93–94, 103, 122, 145, 147, 151–152, 155–157, 164, 168, 170, 178, 186–189, 218,
232–235, 237, 239–240, 252–253, 261, 266, 270–271, 279–280, 294, 302–304, 313, 315–316, 319–320, 323,
326, 330, 341, 344, 358–359, 363, 374, 381–382, 389–390, 395–396, 400–401, 403, 408, 410–411, 421, 426,
428–429, 463, 466, 473, 485, 492, 495, 500, 502, 531, 543, 565, 567, 569, 572, 587, 623, 637, 651, 665, 674,
682, 758–759, 779, 809, 821–822, 824, 832–833, 836–837, 839, 842

430
Солун, санд. 662
Солунска обл. 558
Солунски, вилает 833
Солунско 94, 165, 807
Сопот, гр. 55, 174, 795
Сопотска (Троянска) пл. 55
Соскос, кр. 320
Софиевка, с. 834
Софийска епархия 541, 740, 818, 838
Софийска котловина 50, 54, 62, 103, 116, 570, 610
Софийска обл. 315, 847
Софийски вилает 838
Софийски пашалък 730
Софийско поле 84
София (Сердика, Средец), гр. 17, 20, 32, 35, 54–55, 60, 62–64, 84, 97, 114, 117, 133, 145, 170, 175, 179, 203,
207, 212, 222, 251, 272, 279, 288, 298–299, 301, 304, 310–311, 314, 316, 320, 327, 331–332, 338, 348, 359,
363, 368, 370, 381, 383, 407, 418, 438, 449, 476, 482, 493, 504, 514, 517, 529–530, 541–543, 545, 548, 553,
557, 568, 573, 575, 578, 582, 590, 608, 610–612, 628, 661–662, 666, 668, 681–682, 687, 689, 697, 700, 710–
711, 713, 717, 719, 727, 732, 737, 746–748, 779–780, 784, 789, 795, 806, 811, 826, 828, 830–831, 835, 837,
850, 859, 861
София, санд. 662, 837
Спалато (Сплит), гр. 267, 682
Спарта, гр. 78, 125, 309, 497
Спатия, епископство 690
Сперхей, р. 314, 318, 324
Сребърница, с. 614
Средец, вж. София
Средиземно море 125, 142, 157, 293, 611
Средна гора Източна 55, 61
Средна гора Ихтиманска 55, 575
Средна гора, пл. 47, 50, 52, 55, 60–62, 68, 87–88, 105, 115, 179, 339, 452, 457, 575, 587, 661, 668, 670, 672,
720, 750, 794, 831
Средна гора Централна (Ортадаг) 55, 61
Срем (Сирмий, Сирмия), обл. 202, 228, 271, 351
Стаг, гр. 271, 323, 327
Сталач, кр. 83, 569
Стамбул, вж. Цариград
Стан, кр. 375
Станещи, с. 700
Станимака (Асеновград), гр. 182, 375, 391–392, 394, 428, 432, 441, 487, 553, 588, 674, 731–732, 818, 835,
839, 849
Стар Абел, с. 836
Стара Загора (Железник), гр. 61, 102, 116, 271, 370, 392, 396, 432, 465, 513, 590, 612, 626, 731, 765, 788,
830, 839
Стара планина (Балкан, Хемус) 47, 50–59, 61–62, 64, 68–69, 81, 84–89, 101–102, 107, 114–115, 119, 129,
131, 150, 169, 203, 213, 215, 236, 298, 339–340, 365, 367–369, 392, 449, 457, 465, 478, 501, 544, 552, 565,
572, 575, 586–588, 591, 604–605, 612, 614, 617, 625, 652, 661, 668, 676, 683, 711–712, 720, 722, 732–733,
740, 748–749, 752, 756, 758, 774–775, 780, 782–783, 794, 803, 810–811, 813, 815–816, 823, 829, 836–837,
841
Стара река (Карлък дереси), р. 57, 67–68, 88, 674
Стари Влах, в. 355
Стари дол, с. 429

431
Старо градище, м. 108
Степановка, с. 834
Стилария, пл. 571
Стина, пл. 139
Стир, р. 146
Стоби, гр. 64, 92
Стоб, с. 103, 274, 327, 370, 428, 588, 611–612
Стол (Столови планини) 51, 54
Стопонион, вж. Ихтиман
Сто хълма, обл. 102
Странджа, пл. 47, 59–60, 65, 88, 720, 783
Страсбург, гр. 349, 824
Стреден, кр. 134
Стрела, р. 139
Стрема, р. 61, 88, 122
Стримон, обл. 109, 222, 316
Строгоновка, с. 834
Струга, гр. 97–99, 109, 111, 174, 758, 812–813
Стружко поле 97
Струма Горна 106, 110–111, 175, 476
Струма (Стримон), р. 47, 63, 65–66, 69, 70, 87, 89–90, 103, 106, 108–111, 122, 171, 175–176, 187, 313, 363,
376, 476–477, 486, 493, 535, 588, 837
Струмица, гр. 90, 239, 304, 317, 320, 322, 327, 359, 374, 483, 486, 535, 633–634, 690, 732, 758
Струмица, р. 70, 90, 109, 187, 246, 510, 736
Стъклен (Нове), с. 55
Суздал, гр. 357
Сукава, р. 65, 81
Султан ери (Мора), обл. 69, 488–489
Сулу Дервент (Момин проход) 62
Сутеска, р. 174
Суха планина 51, 53, 66, 81, 575, 588
Сушица, р. 139
Сушица, с. 533
Сушичани, с. 355
Сънлива могила 105
Сърбия 41, 47, 51, 53, 62, 77–78, 82–83, 103–104, 107, 117–118, 130, 133, 136, 162, 185–186, 225, 230–231,
269–271, 275, 309, 312, 337, 350, 353–357, 359, 364, 377–379, 399, 401–402, 416–417, 424, 427, 430, 444–
446, 454, 456, 458, 468–469, 472, 474–475, 478–481, 486–488, 493, 495, 505, 507, 509, 532, 539–540, 546,
548, 553, 563, 566, 569–570, 572, 576–578, 584, 589, 598, 600, 602–605, 607, 611, 613–619, 621, 623, 625–
626, 628, 634, 646–648, 652, 655, 666–667, 675, 684, 689, 702, 709, 711–713, 723, 727, 729, 739, 746, 750,
752, 782, 798, 803, 808, 810–811, 815–816, 820, 829, 831, 834, 836, 839, 851, 856
Сърбия Западна 77
Сърбия Източна 83

Т
Таврезиум, кр. 134
Таврическа губерния 30, 777, 834
Таврокомон, кр. 340
Тайгет, пл. 193, 263
Тайгетски гребен 138
Тамяница, с. 81, 576
Таор, с. 134
432
Тараклия, с. 834
Тара, р. 111
Тарент, гр. 379
Тарс, обл. 293–294
Тасос, о-в 71, 89, 108, 536
Татария 461
Татар Копчак, с. 834
Татар Пазарджик, гр. 62, 68, 87, 104, 107–108, 570, 662, 668, 672, 693, 723, 733, 779, 830, 835, 837, 839
Татарпазарджишка обл. 105
Татра, пл. 67
Таусли, кр. 545
Тахинос (Прасиас или Керкинитис), ез. 90, 109
Твърдица, с. 56, 732, 834
Твърдишка планина (Чемерна) 57, 557
Теарце, с. 822
Текирдаг, пл. 60
Темешвар, гр. 519, 734, 742, 759
Темпе, гр. 64, 375
Темпе, долина 313
Темск, гр. 566
Темск, р. 566
Тенедос, о-в 71, 220, 496, 536–537, 752
Теодоровка, с. 834
Теодоропол, вж. Силистра
Теодосиопол (Ерзерум), гр. 325, 330
Теофилакт Вотаниат, виз. воен. 316
Терапонтевка 834
Терезиопол, гр. 714–716
Терма, гр. 392
Термица, кр. 320
Термопили, пр. 134, 138, 145, 264, 314, 324
Терновка, с. 834
Тесалия, обл. 74, 76, 103, 137–138, 143, 155, 178–179, 188–190, 192, 235, 241, 263, 271, 301, 309, 313, 323,
327, 351, 354, 376, 391, 397, 403, 466, 473, 484, 486, 494, 509, 516, 533, 565, 569–570, 578, 666, 723, 729,
752
Тесалия Северна 271, 301, 327
Тесалия Южна 466
Тесалоника, вж. Солун
Тетевен (Тетювене), гр. 85, 206, 732, 738, 740, 782
Тетово (Хтетово, Калканделен), гр. 72, 74, 91, 821–822
Тефрика, обл. 239, 349
Тива, гр. 194, 233, 330, 403, 445
Тиквеш, обл. 187
Тиле, гр. 115
Тилзит, гр. 752
Тимок, р. 51–53, 79, 83, 107, 117, 171, 186, 203, 369, 517, 539, 558, 563, 566, 586, 666, 675, 798, 833, 836,
838
Тимок (Велики) Търговишки 83
Тимок Горни 798
Тимок (Кривовирски) Църни 83
Тимок (Свърлишки) Мали 83
Тимошка долина 51

433
Тимошка обл. 52, 569, 834
Тиса, р. 127, 146, 162, 215, 225, 256, 637
Тича (Читак), с. 57–58, 87, 644, 765
Тоболск, гр. 693
Томай, с. 834
Томи, вж. Кюстенджа
Томор, пл. 323
Топирос, гр. 145
Топлица, р. 81, 139, 327, 476, 539, 543, 570, 576, 833
Топола, р. 92
Тополница (Тополка, Кузлудере), р. 61–62, 85–87, 129, 459, 557, 569, 670
Тополнишка долина 575
Тополовица, р. 84
Торда, гр. 698–699
Тоскана, обл. 444
Травуния, обл. 312, 329
Тракезий, равн. 315
Тракийска низина 311
Тракийска равнина 50, 57, 59, 62, 68, 88, 369
Тракия 37–38, 49, 58–59, 61–62, 64, 68, 101–102, 116, 118–120, 133–134, 137–138, 141, 143, 145, 147, 149–
150, 157, 168, 172, 177, 182, 202–203, 212–215, 218, 221–223, 231, 239, 241, 253, 266, 270–271, 276, 279,
282, 294, 297–298, 308, 313, 333, 339, 341, 345, 354, 357, 365, 367–369, 373, 381, 387, 392, 397, 403, 407,
409–411, 421, 424, 441–442, 453, 457, 466, 471–472, 485–486, 489, 494, 497, 516–517, 530, 539, 552–553,
566–567, 590, 625, 629, 667, 671, 687, 702, 709, 723, 729, 733, 745–746, 750, 752, 795, 799, 804, 814, 820,
833, 837–839, 841–842, 851
Тракия Горна 61, 221
Тракия Източна 118, 149, 276, 837–838
Тракия Северна 279, 298
Тракия Южна 365, 403
Трансилвания 37, 59, 116, 127, 130, 138–139, 141, 178–179, 184, 271–272, 560, 573, 697, 712, 714, 716, 836
Трапезица (в Търново) 364, 366, 415, 551, 595
Трапезунд, гр. 313, 382, 497, 537, 575, 665
Траянови врата (Капуджик), пр. 62, 88, 117, 129, 301, 310–311
Траянопол (Дедеагач), гр. 471–472
Требище, с. 580
Тресанче, с. 722
Треска, р. 74, 91–92
Триест, гр. 162, 790
Трикала, гр. 509, 780
Трикала, санд. 662
Триполис, гр. 673
Три чуки, пл. 53
Троада, обл. 71
Трогир, гр. 267, 547
Троя, гр. 384–385
Троян, гр. 55, 86, 128–131, 166, 179, 306, 681, 722, 834
Троян, с. 834
Троянов град, вж. Шабац
Троянова врата (Капуджик), вж. Траянови врата
Троянска пътека 55, 131
Троянски проход 628
Трън, гр. 65, 96, 553, 576, 588, 717, 731–732

434
Тръстеник, с. 745, 753
Трявна, гр. 86, 591, 782, 784, 787, 795, 825, 848
Тузла, гр. 734
Тузлука, обл. 723, 837
Тулна, гр. 232
Туловско поле 89, 115
Тулуза, гр. 349, 350
Тулча, гр. 80, 295, 664, 681, 809, 816, 835, 837–838
Тулча, санд. 835, 838
Тунджа, р. 56–61, 87–89, 102, 220, 464, 470, 479, 483, 572, 588, 590, 601
Тунис 265, 673
Турин, гр. 522–523
Турис, гр. 145
Турла, пл. 75–76
Турново, с. 836
Турнул, гр. 662
Турну Мъгуреле, гр. 79, 145, 560, 562, 776
Турция 41, 48, 61, 63–64, 78, 83, 86, 97, 136, 565–566, 620, 623, 661, 663, 667, 676–677, 679–684, 701, 703,
708, 710, 723, 727–728, 741, 752–753, 777, 781, 790, 794, 798, 800, 813, 816, 819, 824, 831–832, 837, 838,
857
Турция Европейска 63, 86, 565, 837–838
Тутракан, гр. 79, 695, 700, 775, 816, 838
Търговище, гр. 614, 687, 691, 697, 699, 701, 704, 716, 778
Търговище (Ески Джумая), гр. 780
Търло, м. 114
Търново, гр. 15, 21, 57, 86, 102, 116–117, 166, 207, 229–230, 280, 323, 364, 366–367, 370–373, 375, 378–380,
382–384, 395, 398, 402, 404, 407, 411–417, 423–424, 434, 439–440, 441, 445–446, 448–452, 456, 461–462,
469, 471, 475–476, 478, 483, 485, 495, 500–506, 517–518, 521–522, 528, 539, 541, 544–545, 549–555, 557,
561, 581, 586, 589, 596, 600–604, 606–607, 610–611, 614, 617, 628, 634, 649, 657–658, 665, 678–679, 687,
694, 696, 697, 722, 732, 739, 741, 758–759, 762, 771, 773, 776, 779, 781, 783–784, 787, 795, 806, 811, 816,
830, 858
Търново, санд. 838
Търновска епархия 818, 838
Търновски вилает 837
Търновски проход 506
Търновско царство 584–585, 587, 599, 628, 634–635, 654
Тюбинген, гр. 667, 689
Тюрингия, обл. 377, 379

У
Угляра, с. 828
Угровлахия 505, 526–528, 554
Удово, с. 93
Ужица, окр. 82, 90
Узунджово, с. 532
Узункюприя, с. 833
Украйна 540
Унгария (Маджарско) 43, 120, 127, 138, 141, 146, 204, 213, 221, 228, 271, 292, 296, 332, 335–336, 362, 377,
379, 389, 402, 407, 419–420, 424–425, 433–434, 440, 451, 453–454, 457, 464, 471, 515–516, 518–519, 523,
545, 549, 558, 563, 566, 576, 591, 593, 605, 613, 627, 636–639, 665, 681, 686, 698, 701, 704, 706, 710, 713–
715, 723, 757, 790, 835, 839
Унгария Западна 638–639
435
Унгария Източна 221, 228, 637, 639
Унгария Северна 138, 698
Унгария Южна 723
Урал, пл. 137, 332, 728
Урум ени кьой, с. 732, 749
Ускудама, вж. Одрин
Устина (Св. Юстина), кр. 487
Устра, кр. 432

Ф
Факидере, р. 612
Фамагуста, гр. 444
Фанарий, гр. 196
Фенер, кв. в Цариград 691
Фере (Вира), гр. 428, 487
Филаделфия, обл. 398
Филипопол, вж. Пловдив
Финикия 294
Финландия 593, 781
Фландрия, обл. 390
Флорентин, кр. 558, 577, 700
Флоренция 547
Флорина (Лерин, Хлерин), гр. 93, 308, 483
Флоч, гр. 695, 699, 710
Фогараш, обл. 272, 420, 471, 519, 549
Фокида, обл. 263
Форос, нос 612
Фотиничишча, с. 639
Франкфурт, гр. 707
Франция 111, 241, 281, 288, 340, 347, 349, 351, 398, 422–423, 531, 560, 593, 636, 728, 752, 773, 775, 807
Франция Южна 288, 349, 351, 423
Фригия, обл. 424
Фрушка гора, пл. 221, 636
Фундукли, с. 723

Х
Хазария 642
Халандрици, с. 632
Халеб, гр. 214, 254, 313
Халки, о-в 145, 807, 819
Халкидика, п-ов 70, 489
Хамовка, с. 834
Хандак, с. 486
Харманли, гр. 60, 531
Хасан Батър, с. 834
Хаси, м. 100
Хасково, гр. 729, 732, 749, 839
Хафса, гр. 255
Хвостно, с. 458
Хеликон (Загора), обл. 191
Хелмос, пл. 191

436
Хемимонт, провинция 116
Хем, Хемус, вж. Стара планина
Хераклея (Перинт), гр. 264, 349
Херсонес, обл. 60, 109
Херсонес Тракийски, пл. 60, 109
Херсонска губерния 777, 834
Херцеговина 50, 103, 113–114, 267, 312, 350, 430, 510, 665, 752, 775, 808, 810
Херцеговина Западна 430
Химайра, гр. 327
Химера, кр. 271
Хиос, о-в 495, 571, 758
Хирсовка, с. 834
Холомонда, пл. 70
Хомоле, пл. 51
Хон, гр. 365
Хортиаш, пл. 70
Хотин, гр. 700, 702
Хотница, с. 116
Хотово, кр. 428–429
Храдчани, кр. 413
Хрисо, с. 263
Христополис, вж. Кавала
Хръсово, с. 165
Хърватско 183, 185, 228, 256, 266–267, 270, 279, 357, 427, 518, 540, 598, 605, 614, 617, 646, 648, 652, 667,
713
Хърсова, с. 165
Хърсовац, пл. 165
Хърсово (Гирсово), гр. 80, 165, 558, 664, 695, 699, 710

Ц
Цакония, обл. 192–194
Царевец (Хисар) на Янтра 414–416, 551, 553, 600
Цареводаровка, с. 834
Цариград (Стамбул), гр. 12, 23, 37, 39, 41, 49, 51, 60, 62, 84, 86, 94, 116, 129, 137, 142, 148, 150–156, 187,
192, 208, 214–216, 218–219, 221, 224–225, 232, 234–235, 237, 239, 241–245, 249–255, 258–265, 268–270,
272, 274–276, 280, 282, 287–288, 293–297, 304, 306, 312, 314–316, 321–325, 329–331, 342, 344–345, 348,
350, 362–363, 368–369, 371, 373–374, 376–377, 379, 381–382, 387–389, 393–394, 397–398, 400, 403–404,
408–409, 412–415, 419–425, 427, 432, 434–435, 440, 442, 446, 452, 454–457, 460, 463, 466, 468, 470–474,
479–481, 485–486, 488, 491–492, 494, 496–497, 500, 502–506, 511, 515–516, 521–524, 527, 530, 534, 537,
541, 545, 553–554, 561, 565, 568–569, 572–573, 578, 580, 584, 587, 607, 614, 625, 628–629, 632, 656–658,
666, 668–670, 672, 680, 682, 689–693, 698, 707, 711, 714, 718, 728, 730–731, 736–738, 740–741, 743, 745–
746, 750, 752–753, 758, 768, 773–774, 777, 779, 783–784, 789–790, 792–793, 795, 799–800, 804, 806–810,
813–814, 819–820, 823–825, 829–832, 834, 837, 839, 844, 846, 856
Царицина, с. 834
Цепина, кр. 68, 432–434, 487, 514, 588, 668, 673–674
Церапан, с. 783
Церка, кр. 605
Церница, с. 191
Церовене, с. 764
Церово (Яворица), с. 88
Цетина, вж. Сетина
Цетина, р. 266
437
Цибра (Цибрица, Джибра), р. 54, 84, 107, 171
Цигански проход (Ченгене дервент) 93
Цикладски, о-ви 155, 192, 263
Цимпе, кр. 496
Църна гора (Карадаг), вж. Черна гора
Църна река (Църни Тимок), р. 675

Ч
Чадър Лунга, с. 834
Чалъкавак, пр. 58, 236
Чамурли, с. 570
Чанад, кр. 714
Чанакчии, в. 750
Чаталка (Чатал даг), в. 57
Чаталтепе, в. 60
Чачанско окръжие 748
Ченга, кр. 617
Чепеларска река 67
Чепино, обл. 428, 487, 605, 827
Червена вода, с. 700
Червена кула, пр. 699
Червена Русь 357
Червен, гр. 383, 501, 608, 610, 612, 617, 676
Чергед, с. 719
Черна вода, гр. 80, 711
Черна гора (Зета) 167, 267, 329, 723, 725, 729, 798, 810, 833
Черна гора (Карадаг) 50, 66, 71, 73, 78, 81–82, 92, 837
Черна (Църна), р. 64, 74–76, 92, 748
Чернец, с. 744
Чернигов, гр. 358
Черник, гр. 327
Черномен, кр. 473, 531, 601, 850
Черно море (Понт, Евксински Понт) 48–50, 53, 58, 79, 82, 85–86, 106, 115–116, 142, 177, 181, 183–184, 186,
198, 201–203, 207, 213, 218, 271, 279, 295, 298, 308, 368, 376, 392, 398, 442–443, 468, 473, 491, 496, 507,
513, 536–537, 557, 586–587, 590, 592, 604, 612, 626–627, 725, 776, 780, 785, 833, 835
Черноморски басейн 48
Чехия 91, 130–131, 174, 200, 256, 296, 351, 501, 593, 605, 617–618, 636, 640, 646
Чиишия, с. 834
Чипровци, гр. 53, 605, 614, 684–685, 700, 712, 714, 719
Чирпан, каза 839
Чок Мегдан, с. 834
Чорлу (Цурулон), гр. 424, 833
Чумлекьой, с. 834
Чърноменски лъг 567

Ш
Шабац (Троянов град) 129, 130, 747
Шабашка Посавина 747
Шар (Шардаг, Скард), пл. 47, 49–50, 65, 71–76, 78, 82, 90–91, 96, 98–99, 101, 116, 171, 188, 214, 337, 353,
355, 455, 479, 533, 539, 566, 720, 748, 833, 837
Швеция 593

438
Шехлари, с. 723, 771
Шипка, с. 56, 102, 104, 534
Шипченски проход 86, 628, 811
Шишкин град 557
Шишманица, кр. 557
Шкиперия (Албания) 352
Шкодра, вж. Скутари
Шкодренско езеро 100, 331, 353
Шкумба, р. 106, 509
Шотландия 111
Шуговица, р. 84
Шумава, р. 162
Шумадия, обл. 51, 78, 775
Шумен (Шумна), гр. 57, 58, 102, 185, 203, 236, 258–259, 544, 577, 617, 665, 672, 676, 679, 681, 696, 726,
743, 776, 780, 782, 802, 828, 837
Шуменска епархия 818

Щ
Щип, гр. 70, 92, 104, 170, 174, 319, 322, 478, 504, 535, 612, 717
Щипоне, вж. Ихтиман
Щурац, в. 77

Ю
Юстиниана Прима, гр. 144, 689
Юхор, с. 747, 748

Я
Яворица, р. 88
Ягер, вж. Ерлау
Ягодинка, р. 68
Ягодинско окръжие 748
Яик, р. 336
Якин (Анкона), гр. 170
Яково, с. 689
Яломица Горна, р. 525, 573
Ялта, пл. 336
Яма, в. 72
Ямбол, гр. 61, 89, 114, 340, 368, 464, 473, 589–590, 612, 626, 665, 668, 672, 723, 731, 758, 780, 837
Ямболско 491
Янево, с. 613, 689
Янина, гр. 189, 271, 327, 352, 534, 662, 742, 746, 748, 751, 758, 812
Яница, гр. 193
Янтра (Етър), р. 56, 86, 116, 171, 354, 364, 413–417, 561, 600, 617
Ярпуха, ез. 785
Ястребец, пл. 51, 78, 81
Яш, гр. 475, 708–709, 727

439
 Именен показалец
Съкращения: архиеп. – архиепископ; бр. – брат; влад. – владетел; воен. – военачалник; ген. – генерал; глав. – главатар; д. –
дъщеря; държ. – държавник; еп. – епископ; ж. – жена; имп. – император: кн. – княз; мин. – министър; митр. – митрополит;
патр. – патриарх; ръков. – ръководител; с. – син; с. – сестра; упр. – управител, хайд. – хайдушки

А
Абдала паша, тур. воен. 729
Абди Рахман паша, тур. упр. 822
Абдул Азис, султан 815
Абдул Меджид, султан 56, 797
Авитохол, праб. хан 198, 200
Авксентий Велешки, митр. 808
Аврелиан, рим. имп. 127, 132, 179
Агапий, митр. 795
Агата, ж. на Самуил 307
Агатон, морав. архиеп. 186
Агнес, ж. на имп. Хенрих 403
Адриан II, папа 240, 243, 380
Адриан, рим. имп. 116, 127
Айот, бенев. херц. 155
Акамир, сл. княз 188
Акиндин, богослов 504
Алакасей, виз. воен. 330
Алберт Кирали, унг. воен. 695, 698
Албрехт IV Австрийски 562
Александър II, рус. имп. 817, 860
Александър I, рус. имп. 752, 776, 778
Александър, алб. влад. 509
Александър Басараб, влаш. кн. 471, 475, 480, 608
Александър, бр. на Иван Асен II 396, 408, 419, 422, 434, 436, 598, 608
Александър Велики 107, 114, 119, 645, 652, 655
Александър Екзарх, бълг. просв. 831
Александър, опек. на Константин VII 259, 260
Александър, син на Михаил III Шишман 464
Александър, с. на Иван Шишман 512, 555, 571
Александър Хаджи Русет, бълг. просв. 824
Алексий III Ангел, виз. имп. 371, 372, 374, 375, 381, 431
Алексий I Комнин, виз. имп. 306, 338, 340, 347, 382, 460
Алексий Асан, виз. воен. 410
Алексий Аспиет, виз. воен. 391
Алексий Вранас, виз. воен. 363, 368
Алексий Комнин, трапез. влад. 187, 281
Алексий Мелисин, виз. воен. 439
Алексий Палеолог, виз. воен. 376
Алексий Слав, бълг. бол. 381, 396–397, 400, 486, 604, 608
Алексий, с. на Мануил Комнин 362
Алиаз, тур. воен. 567
Али бег, тур. воен. 571
Али бег Карамански, тур. воен. 543
Али бей, с. на Кара Феиз 731, 747–748
440
Али Осман, султан 673
Али паша, вел. везир 544–545, 555
Али паша, тур. мин. 809, 811, 817–818
Али паша Янински, вел. вез. 729, 738, 746–747, 751
Али Халил Гушанц, кърдж. глав. 730–731, 736, 741, 743, 747–748, 750
Алогоботур, бълг. воен. 210, 270
Алтоманович, Никола 510
Алтън Стоян, бълг. хайд. 782
Алусиан, с. на Аарон 305, 325, 327, 330–331
Алусиан, с. на Иван Владислав 307
Алцег, праб. вожд 213
Альо паша, тур. воен. 737, 740
Амадей VI Савойски 521, 537
Ана, д. на Борис I 242, 273
Ана, д. на Стефан V 440
Ана, епир. десп. 493–494
Ана, ж. на Иван Срацимир 520
Ана (Анисия), ж. на Иван Асен II 436, 458
Ана (Мария), ж. на Иван Асен II 436
Ана Неда, ж. на Михаил III Шишман 472, 478, 480–481, 599
Ана Савойска, виз. имп. 485, 488–491, 510
Анастасий, виз. имп. 134, 142, 177, 183
Ангеларий, слав. книж. 246, 643
Ангел Комиин, виз. воен. 597
Ангелов, И. X. 794
Андрей, воен. 234
Андрей II, унг. кр. 206, 401–402, 404, 408–409, 431, 436, 533, 597, 602
Андрей, с. на Вълкашин 543
Андрей Дандоло, венец. дож 496
Андрей Мусаки, алб. влад. 509, 533
Андроник I Комнин, виз. имп. 362, 448, 537
Андроник II, виз. имп. 190, 456, 458–459, 465, 469–470, 482
Андроник III, виз. имп. 469–470, 474–475, 485, 512, 601, 632
Андроник, с. на Йоан V Палеолог 497, 508, 513, 531, 536–537
Андроник, с. на Михаил Палеолог 440, 600, 609
Андроник Тарханиот, виз. воен. 442
Андроник, книж. 659
Антим, бълг. воен. 330
Антим, бълг. екз. 811, 818–819
Антим, пирот. митр. 807
Антим, соф. митр. 528, 658
Антоний, патр. 554
Антоний Барбери, ковчежник 521, 522
Апий Клавдий, рим. пълк. 115
Апокавк мегадукс 309, 420, 488, 491
Апостол Маргарит, бълг. учител 812
Априлов, В. Е. 11–12, 14, 29, 32, 44, 418, 428, 515, 759, 761, 776, 779, 787, 789, 791–793, 822–824, 859
Априн, виз. воен. 452
Арендаренко, Иван 785
Арнулф, корутанскн херц. 245–246, 255
Арнулф. нем. имп. 241
Арон (Аарон), бр. на Самуил 278, 305, 307, 315, 319–320, 331, 609

441
Арон, молд. влад. 695, 698
Арон, с. на Ив. Владислав 305, 307, 325
Арсений, охрид. архиеп. 234
Арсений Черноевич, ср. патр. 222, 532
Асен I (Белгун), бълг. цар 361, 364–365, 371–372, 412, 415, 418, 450, 587, 596, 600, 603, 625, 642, 768, 829
Асен, с. на Иван Александър 503, 514, 610
Аспарух, вж. Исперих
Атанасий, виз. патр. 153
Атила, хунски вожд 126, 137, 183, 198, 200, 225, 789
Ахмед Гирай, тат. султ. 771
Ахтум, трансил. воев. 420
Ашот, виз. воен. 312–315, 318

Б
Баба Новак, въст. ръков. 696–697, 699
Багратион, рус. кн. 772
Бакалоглу Иван, търговец 787, 800
Балабан, копривщенец 671
Балабанов, Марко 831
Балдуин II, лат. имп. 409, 422–425, 440, 443, 445
Балдуин I, лат. имп. 381, 384–390, 392
Балик, бълг. бол. 457, 491, 510, 604
Балша II, алб. влад. 533–534, 541–543
Барбур, хайд. воевода 722
Батбай, с. на Кубрат 201, 210
Бату, тат. хан 442
Бацов, Иван, бълг. депутат 803
Баязид I, султан 547, 580
Баязид II, султан 580, 676, 723
Баян, прабълг. хан 210, 219–220
Бебутов, княз 802–803
Бедредин, Махмуд 571, 572
Безмер, прабълг. влад. 200
Бекир паша, тур. воен. 748
Бела III, унг. кр. 362, 377, 597
Бела IV, унг. кр. 420, 422–423, 431, 440–441, 591
Бела, с. на Ростислав Михайлович 434, 440
Белаур, бр. на Михаил III Шишман 471, 478, 480, 482–483, 512, 593
Белослава, д. на Иван Асен II 436
Белота, бълг. княз 379
Бенедикт XIV, папа 444
Бенедикт Петер, вид. бан 527–528
Бенедикт Химфи, вид. бан 519–520, 526–528
Береклюдже Мустафа 571
Берке, тат. хан 442
Берлядник, Иван 628
Берович, вж. Берон Петър
Берон, Петър 23, 120, 774, 787, 800, 822, 868
Бертолд III Мерански, кръст. воен. 369, 436
Бетал паша, тур. воен. 743
Биляр ага, кърдж. глав. 732
Биребиста, трак. влад. 121
442
Блазнавац, ср. мин. 816
Бландрат, опек. на Дим. Солунски 397, 408
Блъсков, Илия 23, 828
Богдан, бълг. войвода 322, 414, 419, 509–511, 532, 536, 568–570, 609
Богдан, въст. ръков. 713
Богомил, поп 273, 282–283, 285, 500, 650, 846
Богомир, граф 419
Богориди, Алеко 774
Богориди, Стефан 773, 785, 793–794
Богоров, Иван 23, 493, 586, 673, 830–831, 838
Боемунд, норм. кн. 189, 340–342, 344
Бозвели, Неофит, вж. Неофит Бозвели
Бойчо войвода 783
Болеслав II Чешки 306
Болуш, комун. вожд 333
Бонифаций Монфератски, сол. кр. 382, 385, 389–395
Бончев, Нешо 26, 283, 829
Борен, жупан 228
Боривой, чешки воевода 245
Борил, бълг. цар 262, 376, 381, 390, 395–405, 415, 422, 595, 597, 599–600, 607–608, 633, 654–655, 848
Борис I, бълг. кн. 231, 242, 246, 249, 845
Борис II, бълг. кн. 296–299, 305, 308
Боцарис, Марко 779
Бранило, алб. кн. 449
Бранковано, Константин, влаш. кн. 714
Бранко, севастократор 510
Братиану, рум. мин. 815
Братислав от Митровица 682–683
Бриен, виз. воен. 472
Брунони, викарий 808
Буфа, опек. на Дим. Солунски 397
Бучико, воен. 545
Буюкли, вж. Мамарчев
Бърдоква, вж. Ивайло

В
Валент, рим. имп. 333
Валтер Бриенски, кръст. воен. 379
Валтер Голтака, кръст. воен. 342
Ванд, виз. воен. 232, 234
Варда Склир, виз. воен. 297, 307
Варда Фока, виз. воен. 297, 307–308, 313
Варлаам, виз. монах 504
Василий I, виз. имп. 192, 208, 225, 234, 307, 349
Василий II, виз. имп. 271, 299, 301–302, 305, 307, 313–314, 316–317, 324, 328, 341, 354, 392, 614, 633, 689
Василий Апокавк, виз. воен. 309
Василий, бълг. архиеп. 366–367, 421, 601, 606–607
Василий, бълг. патр. 607
Василий, виз. патр. 234
Василий Глава, виз. воен. 316
Василий, евнух 310
Василий, молд. кн. 704
443
Василий Монах, виз. воен. 332
Васил Левски 206
Василчиков, В. И., кн. 803
Васкидович, Емануил 766, 794, 823
Ватах, Дончо, хайд. 619, 783
Ватран, бълг. цар 221
Ващенко, рус. консул 782
Велизарий, виз. воен. 90, 134, 144–145
Величков, Константин 828
Велко, хайд. воев. 748, 780
Велю, бан 673
Венелин, Юр. (Георги) 11, 212–213, 419, 471, 529, 542, 549, 580, 691, 759, 760, 787, 789–792, 822, 826, 838,
859
Веркович, Стефан 72, 111, 120, 165, 779, 826–828, 835
Ветерани, австр. ген. 713–715, 717
Вилхелм II Вилхардуен, ахайски кн. 439
Вилхелм Тирски 272, 689
Виталиан, виз. имп. 142
Витгенщайн, фелдм. 780
Витолд, лит. кн. 659
Вихинг, нитрийски еп. 245–246
Вишата, рус. воен. 331
Влад, влаш. кн. 575
Владикин, Никола 828
Владимир, бълг. кн. 231, 242, 246
Владимир, рус. кн. 236, 251, 320
Владислав II, пол. кр. 549, 550
Владислав III Варненчик 41, 549, 577
Владислав IV, пол. и унг. кр. 591, 700, 701–702
Владислав, вл. воев. 520, 524
Владислав, неапол. кр. 548
Владислав Граматик 509, 581, 856
Владиславов, Стойко, вж. Софроний Врачански
Владко Хранич, босн. воев. 546
Власий, бранич. еп. 302–303, 601
Властимир, ср. кн. 231
Воин, вж. Нравота
Войников, Добри 828
Войницки, воен. 706
Войсил, бр. на Смилец 457, 461, 464–465, 470–472, 631–632, 634
Войслав Войхнович, херц. кн. 510
Войхна, кесар 509, 545
Вокил, вж. Укил
Воронцов, граф, ген. 776
Всеград, слав. воен. 134
Вълкан, с. на Стефан Неман 376–379
Вълкашин, кр. 509, 515, 531–532, 543, 624
Вълк Бранкович, ср. кн. 539, 547
Вълко, бр. на Стефан Лазаревич 547
Вълко, воев. 722
Вълчан, хайд. воев. 722
Вяземски, рус. кн. 776

444
Вячеслав, с. на Мономах 340

Г
Габриелопулос, виз. стратег 196
Гавриил Радомир, бълг. цар 301, 305, 318–320, 329
Гавриил, ср. архиеп. 689
Гавриил, ср. патр. 701, 712
Гаврил, бр. на Борис I 242, 244, 273
Гаврил, с. на Борис I 273
Гаврил Лесновски, монах 231, 415
Гаврил, пловд. влад. 673
Гаврил, с. на Борис I 242
Гази Феруз бег, осм. упр. 415
Галерий Максимиан, рим. имп. 303
Галерий, съуправ. на Диоклетиан 133
Галиен, рим. имп. 127
Генович, Брайко, учит. 795
Генович, Юрдан Х. 787
Георги, българин 256
Георги, бълг. архиеп. 347
Георги, бълг. патр. 347
Георги, еп. 243
Георги Акрополит, виз. дипл. 428, 446
Георги Бранкович, ср. десп. 570, 573, 574, 576, 581, 600
Георги Гонициат, виз. воен. 320
Георги Кастриот, вж. Скандербег
Георги Маниак, виз. воен. 274, 331
Георги I Тертер, бълг. цар 437, 451–459, 461–462, 464, 470, 590, 598, 600, 607–608
Георги II Тертер, бълг. цар 459, 463, 469–470, 588, 598, 600, 632
Георгиев, Хр., търговец 800
Герман, бълг. архиеп. 347
Герман, виз. патр. 217
Герман, виз. пълк. 143
Герман, експатр. 440
Герман, ник. патр. 410, 420
Геров, Найден 801, 825–826
Гин I Мусаки, алб. кн. 490
Гинчев, Цани 166, 776
Гираций де Никотера, неап. дипл. 454
Главас Тарханиот, виз. воен. 457, 465
Гойко, бр. на Вълкашин 531
Гойник, ср. кн. 231
Голем, алб. воен. 431
Голицин, фелдмаршал 726
Горазд, духовник 245, 246, 643
Горчаков, княз 801, 803
Гостун, праб. воен. 200
Готфрид II Вилхардуен, морейски влад. 422
Готфрид Булонски 343
Григор Гика, молд. кн. 708
Григорий VI, гр. патр. 814, 817–818
Григорий IX, папа 421, 423
445
Григорий X, папа 445
Григорий XI, папа 290, 532, 540
Григорий българин, рус. митр. 579
Григорий, бълг. книж. 642, 645
Григорий, бълг., рус. митр. 579
Григорий, влаш. митр. 788
Григорий Синаит, виз. монах 499, 501, 504, 657
Григорий Таронит, виз. воен. 313–314
Григорий, търн. влад. 812
Григорий Цамблак, киев. архиеп. 417, 499, 506, 550, 658–659, 856
Григорович, В. И. 70, 90, 96, 98, 169, 189, 194, 249, 308, 310, 333, 350, 413, 445, 458, 486, 493, 495, 509–
510, 514, 530, 535–536, 542, 555, 559, 566–567, 570, 573, 580–581, 585, 610, 620, 634, 636, 639–641, 649,
655–657, 660, 683, 688, 690, 759, 761, 763–766, 772, 795, 805, 826, 835
Гримоалд, еп. 243
Гримоалд, лонгоб. кр. 205
Гропа, вж. Ропа
Груев, Йоаким 830, 831, 838–839
Гръд, бълг. бол. 471, 472
Гудуин, виз. пълк. 151
Гьонович, Иван 705
Гюрджи паша, кърдж. глав. 743

Д
Давид Арианит, виз. воен. 316, 320
Давид, бр. на Самуил 278, 296, 301, 306–308, 315
Давид, бълг. патр. 322, 326, 347
Давид, ктитор на Рил. ман. 581
Даласин, Дамян, виз. воен. 338
Дамян, бълг. патр. 276, 298, 347
Дамян. въст. вожд 448
Дамян, ковчежник 234
Дамян, пловд. митр. 568
Даниил Критопул, видин. дикайофилакс 527
Данил, йеромонах 412
Даничич, писател 22, 81, 90, 122, 165, 182, 285, 337, 395, 401, 447, 535, 614, 616, 636, 653, 658, 660, 830
Данов, Христо 23, 33, 86, 831
Даскалов, Георги 783
Даскалов, Х. Д. 783
Дауд паша, тур. воен. 514
Декворт, англ. адмир. 752
Дели Кадир, кърдж. глав. 730, 748–749
Дели Миндо, воевода 733
Денкоглу, търговец 789
Деодат, Петър, катол. архиеп. 614, 684–685, 687, 701–702, 704–705, 709
Дервента, босн. катол. 708
Децебал, дак. влад. 121, 127
Деша, д. на Иван Асен II 436
Деян, севастократор 509, 535
Джезар паша, тур. упр. 729
Джовани Муацо, венец, коменд. 537–538
Джорджич, Павел 696
Джунеида, тур. кн. 571–572
446
Диаматов, А. 824
Дибич, главноком. 780–781
Дивичиян, Тадей 824
Димитрий, бълг. архиеп. 347
Димитрий, воев. 383, 410, 535
Димитрий, кишин. архиеп. 790
Димитрий, с. на Вълкашин 543
Димитрий, херс. архиеп. 804
Димитрий Хоматиан, охр. архиеп. 367, 410
Димитрова, Анастасия 795
Димитър Кидоний 515, 530, 627
Диоген, антиимп. 340
Диоклетиан, рим. имп. 116–117, 133
Дионисий от Котел, дякон 799
Дионисий, пазардж. еп. 779
Дионисий, седмогр. воев. 518–519, 526
Дионисий, соф. митроп. 764
Дионисий, учен. на Теодосий Търновски 502, 505
Дионисий, царигр. патр. 711
Диценг, бълг. кн. 225
Добрента, слав. княз 147
Добрович 794, 832
Доброгост, слав. воен. 134
Добромир, бълг. болярин 315
Добромир, бълг. воен. 515
Добромир от Месемврия, въст. 338
Добромир Хриз, бълг. болярин 41
Доброплодни, Сава 828
Добротич, бълг. кн. 59, 491–492, 507, 510, 518, 521, 528, 537–538, 544, 604, 607
Докс, бр. на Борис I 242, 273
Долгоруки, Юрий, рус. кн. 357
Доминик, свещ. 294, 378–379
Дончо, хайдутин 749, 784
Дорослава (Дорица, Доротея), д. на Иван Срацимир 512, 600, 605
Доротей, бълг. патр. 607
Доротей, гр. еп. 765
Доротей, орх. архиеп. 579
Доротей, соф. еп. 811
Доситей, букур. митр. 772
Драган, книжовник 520
Драгомир, бълг. прат. при Крум 211
Драгомъж, бълг. болярин 304, 322
Драгота, бълг. воен. 428, 432–433
Драгош, Йоан, ср. жупан 458
Драгшан, воевода 304, 315, 480
Дракул, влаш. воев. 572, 577
Дринов, Марин 11–12, 23, 26–31, 37, 39, 44, 107–108, 120, 123, 126–127, 130, 132–133, 136, 138, 143, 145–
146, 149–151, 155–157, 165, 171, 182–189, 202–203, 205, 211, 213, 228, 235, 240–242, 246, 249, 252, 255,
260, 262–265, 268–272, 276–280, 283–284, 293, 301, 304, 307–308, 312, 327, 363–364, 384, 399, 411, 419–
420, 436, 446, 481, 490, 493, 509, 518, 535, 541, 545, 586, 591, 630, 639, 643, 654–656, 663, 666, 672, 676,
681, 687, 689, 696, 768, 772, 805, 821, 824–827, 830, 835, 844, 852
Друмев, Васил 828

447
Дукум, бълг. воен. 225
Дуло, прабълг. род 200, 209, 217–218
Дърман, бълг. болярин, бр. на Куделин 457–458
Дядо Никола, воевода 733, 783

Е
Евгений, савойски принц 714, 718, 719
Евдокия, сес. на Стефан Душан 535
Евлогия, сес. на Михаил VIII Палеолог 446
Евпраксия, д. на Борис I 273
Евренос бег, тур. воен. 532, 548
Евстатий Дафномил, виз. воен. 323
Евстатий, охр. архиеп. 347
Евстахий, бр. на имп. Хенрих 397, 403
Евтимий, виз. патр. 259
Евтимий, стратег 233
Евтимий, търн. патр. 421, 502–506, 528, 541, 550–553, 607, 656–660, 856
Еген паша 713
Егидий, унг. воен. 440–441
Едип ага, тур. упр. 732
Екатерина II, рус. имп. 727
Екатерина, д. на Иван Владислав 305, 307
Екатерина, д. на Самуил 325
Ексотрох, виз. воен. 472
Елемаг, бълг. воен. 304, 323
Елена, д. на Иван Асен II 409, 420, 423–424, 432, 436
Елена, ж. на Асен I 368, 436
Елена, ж. на крал Марко 533–534
Елена, ж. на Стефан Душан 480, 487, 509, 601
Елена, ж. на Стефан Урош I 445
Елена, хайд. воев. 722
Елена Франкска, ср. кралица 456, 481
Елтимир, десmот 457, 461, 463–464, 590–591, 598, 604
Емерих, унг. воен. 526
Емерих, унг. кр. 363, 377, 379, 382, 597
Емин ага, кърдж. глав. 729, 732
Енрико Дандоло, венец. дож 381, 386, 388–389, 497
Ерми, праб. род 200, 209
Ертогрул, тур. воен. 465
Ефросина, ж. на Алексий III 443
Ефросиния, д. на Михаил VIII Палеолог 453, 461
Ефросиния, ж. на Тодор Светослав 371, 461

Ж
Жерар де Стрем, лат. воен. 396
Живко Алексич, ср. воен. 716
Жика (Гыка), капитан 747–748
Жинзифов, Райко 28, 821, 826

448
 З
Загурович, Йероним 668
Замойски, Владислав 807
Засси, Георги, пълк. 193
Захариев, Стефан 26, 55, 68, 105, 107–108, 114, 120, 166, 168, 297, 395, 459, 514, 557, 569, 605, 625, 643,
655, 672, 674, 676–677, 723, 765, 779, 827, 830
Захарий, ср. жупан 269–270, 278, 303
Звиница, с. на Омуртаг 230–231
Зейнил паша, нишки упр. 783, 807
Зенон, виз. имп. 138, 202
Зергобул, бълг. болярин 242
Зигмунд (Сигизмунд, Сигмунд) Батори, транс. воев. 695, 698, 700
Зорич, воен. 726
Зосима, охрид. архиеп. 690
Зоя, майка на Константин VII 261
Зоя, племен. на Василий II 328

И
Ивайло, въст. вожд 41, 437, 448–453, 465, 478, 585, 597, 599, 607, 849
Иван Александър, бълг. цар 41, 414, 479–480, 493, 496–497, 502, 511, 529, 587, 592, 609, 627, 655–656, 850
Иван Асен Комнин 484
Иван Асен, с. на Иван Александър 511–512, 599
Иван Асен II, бълг. цар 404, 407, 426–427, 435, 584–585, 587, 589, 595, 597–598, 601–602, 608–609, 849,
853
Иван Асен III, бълг. цар 437, 448, 450–453, 536, 596
Иван Българин, мъченик 689
Иван Владимир, дукл. кн. 305, 307, 312, 318, 320–321
Иван Владислав, бълг. цар 301, 319–321, 323, 847
Иван Драгаш, бълг. болярин 535
Иван Рилски 169, 273, 280, 363, 368, 370, 415, 436, 581, 603, 622, 654, 658, 823, 846–847
Иван Ростиславович, рус. кн. 357
Иван Русин, бълг. воен. 632
Иван Срацимир, бълг. цар 480, 486, 511, 518, 520, 527–529, 539, 541
Иван Стефан, молд. воев. 580
Иван Углеша, бълг. болярин 530–532, 567
Иван Хорват, бан 546
Иван Шишман, бълг. цар 63, 262, 507, 511, 517, 555–556, 558, 585, 594, 609, 610, 621
Иван Шишман III, вж. Иван Шишман
Иван, овчар 465–466
Иван, севастократор 456
Иван, с. на Симеон 273, 277
Иван, тесал. кн. 454
Иваниша, бълг. воен. 515
Иваниш, бр. на Крали Марко 543
Иванко Бесараб, влашки кн. 471, 475, 480
Иванко, бълг. болярин 371–372, 375, 538, 604
Иванко, добрудж. кн. 371–372, 375, 471, 475, 480, 538, 544, 549, 591, 624, 627–828, 852
Ивац, бълг. болярин 320, 322–323
Игнатиев, граф, рус. дипл. 817, 860
Игнатий, бълг. патр. 243, 607

449
Игнатий, цар. патр. 233
Игор, рус. кн. 294
Изедин, селдж. султан 442, 592
Икономов, Т., учит. 828, 832
Иларион Кюстендилски 818
Иларион Ловчански, екзарх 818
Иларион Макариополски 805, 807, 859
Иларион, митр. 762, 765–766, 792
Иларион Мъгленски, еп. 359, 373, 416, 658
Иларион, търн. еп. 784, 799
Илица, бълг. болярин 304, 319
Илия, чипровски еп. 684
Иля, арнаут. пълк. 726
Инас, унг. воен. 470, 632
Индже Балабан бей, тур. воен. 542
Индже, воев. 731, 732, 748–750
Инзов, Иван 777, 785, 790
Инокентий III, рим. папа 263, 363, 378, 382, 848
Инокентий IV, рим. папа 351, 428
Ираклий, вж. Хераклий
Ипсиланти, Александър 778
Ипсиланти, Йоан 694
Ипсиланти, Константин 745
Ирина, ж. на Иван Асен II 426, 429, 436, 438, 441
Ирина, ж. на Иван Асен III 450
Ирина, ж. на Йоан Кантакузин 487
Ирина, ж. на Константин Асен 436, 442
Ирина, майка на Константин VI 221
Ирина, солун. монахиня 500
Ирник, праб. хан 198, 200
Исаев, ген. 748
Исай, игумен 711
Исай, монах, книж. 285, 532, 654
Исак II Ангел, виз. имп. 363, 371–379, 385, 621
Исак бей, тур. упр. 548
Исак Комнин, виз. воен. 306, 370, 375
Исперих, хан 185–186, 202, 209, 212, 216, 299
Итилис, алан. воен. 632

Й
Йеник, воев. 574
Йеремия, влаш. митр. 555
Йеремия, прилеп. митр. 689
Йеремия, вж. Богомил
Йигит, упр. на Скопие 569
Йоаким, бълг. патр. 416, 420–421
Йоаким, соф. митр. 764
Йоаким, търн. свещ. 762
Йоаким I, търн. патр. 607
Йоаким II, търн. патр. 607
Йоаким III, търн. патр. 457, 462, 607
Йоаким (Йов), просв. деец 822
450
Йоаким Осоговски 281
Йоакинт, угровл. митр. 527–528
Йоан, бр. на Михаил IV Пафлагонец 330
Йоан, виз. пълк., севастократор 365, 367
Йоан, патр. 233
Йоан, презвитер 648
Йоан, с. на Михаил Комнин 513
Йоан, с. на Тодор Комнин 426
Йоан, солун. имп. 427
Йоан, солун. митр. 233
Йоан I Комнин, виз. имп. 338, 627
Йоан IV Ласкарис, ник. имп. 439, 441, 443, 600
Йоан IV Палеолог, виз. имп. 627, 657
Йоан V Палеолог, виз. имп. 482, 485–486, 493, 496–497, 511, 516, 522–523
Йоан VIII, папа 240–244, 263, 266
Йоан X, папа 265, 267
Йоан Аин, охр. архиеп. 347
Йоан Вилдхаузен, босн. еп. 423
Йоан Главаш, виз. воен. 431
Йоан Дан, влаш. кн. 542
Йоан де Бриен, лат. имп. 409, 419
Йоан Дебърски, охр. архиеп. 326, 328, 347
Йоан де Луджио, итал. воен. 351
Йоан Дука Ватацес, ник. имп. 409–410, 419–424, 426–429, 431–432, 435, 438, 621
Йоан Екзарх, бълг. книж. 79, 257–258, 280, 295, 636, 642, 644–645, 647–648, 660, 855
Йоан Заполя, канцлер 580
Йоан Испан, неап. рицар 454
Йоан Каземарински, папски прат. 379–380
Йоан Казимир Полски 713
Йоан Каматир, охр. архиеп. 347
Йоан Кантакузин, виз. воен. 367
Йоан Кантакузин, виз. имп. 485–491, 493–496
Йоан Кастриот, б. на Скандербег 579, 580
Йоан Комнин, охр. архиеп. 347
Йоан Куркуас, виз. воен. 297
Йоан Куцомит, бирник 330
Йоан Лампен, охр. архиеп. 347
Йоан Мирчо, бр. на Йоан Дан 542
Йоан Мусаки, алб. кн. 76, 533
Йоан Раич, ср. ист. 768
Йоан Спиридонаки, виз. воен. 375–376
Йоан Урош, ср. кр. 509
Йоан Халд, виз. воен. 313, 322
Йоан Хрисилий, виз. воен. 315
Йоан Цимисхий, виз. имп. 251, 293, 294, 297–299, 306–307
Йоаникий, виз. воен. 223
Йоаникий, ср. патр. 492
Йоаникий I, търн. патр. 607
Йоаникий II, търн. патр. 503, 607
Йоасаф , вид. митр. 545, 551, 658
Йоасаф, ктитор на Рил. ман. 581
Йованица от Търново 784

451
Йованович, Антон, бълг. търг. 788
Йоланта, с. на Андрей II 404
Йона, кум. воен. 334
Йончо, бълг. воен. 515
Йосиф, сол. митр. 233
Йосиф I, австр. имп. 714
Йосиф II, австр. имп. 727
Йосиф, бълг. архиеп. 239, 243, 347
Йосиф Вринга, евнух 299
Йосиф Философ, евнух 264

К
Каваназоглу, Хасан 672
Кавкан, воев. 330
Кади паша, тур. воен. 747
Кадолах, маркграф 228
Казимир IV, пол. кр. 703
Кай Скрибоний Курион, рим. воен. 115
Калиман, унг. крал 206, 427
Калиман I, бълг. цар 418, 427, 439, 585, 596, 608–609, 621
Калиман II, бълг. цар 427, 434, 437–439, 597
Калиник, вид. митроп. 751
Калист, цар. патр. 421, 499, 503–504, 506, 511, 516–517, 541, 606–607
Калокир, виз. дипл. 276, 295
Калопетър, вж. Петър
Калоян, бълг.севастократор 437, 598
Калоян, бълг. цар 263, 361, 366, 630, 652, 654
Каменски, Николай 775, 776
Кантакузин, Шербан, влаш. велм. 711, 713
Капудан паша, тур. воен. 738, 740, 743
Каравелов, Любен 206, 816, 826, 828, 831
Караджич, Вук 756, 823
Каразин, Назар 725, 726
Кара Кольо, знаменосец 731, 750
Каралюк, воев. 567
Кара Мустафа Ибрахим, кърдж. глав. 731, 735, 743, 744, 748
Кара Танас, воев. 782
Каратеодориди, Стефан 806
Кара Феиз, кърдж. глав. 730–732, 743, 747–749
Каргалията, кърдж. глав. 732
Кардам, бълг. хан 210, 221
Карл I, Анжу 443, 453–454, 481
Карл IV, герм. имп. 492, 523, 714
Карл VI, фр. кр. 547, 706, 714
Карл Велики 221
Карл Плешиви, нем. имп. 240–241
Карл Топиа, алб. кн. 509
Карломан, с. на Людовик Немски 232
Карол, рум. кр. 815
Кар, рим. имп. 133
Касиан, вид. митр. 541, 545
Касимбек, протостратор 451, 453
452
Каулбарс, подполк. 726
Кеген, печен. вожд 332
Кекавмен, виз. воен. 317, 847
Кинамон, византиец от Одрин 230
Киприан, киев. митр. 506, 541, 658
Кираца, д. на Иван Александър 497, 511, 513
Кирил III, киев. архиеп. 447, 585, 622
Кирил, Босота, монах 500, 503
Кирил (Константин), слав. апостол 231, 233–235, 635, 637, 639, 641, 643–644, 845
Кишелски, И. К. 802
Клавдий, рим. имп. 116
Клара, ж. на Александър воев. 518, 527, 529
Климент, вж. Друмев, Васил
Климент VI, папа 481
Климент VIII, папа 698
Климент XII, папа 716
Климент Охридски 246, 280, 636, 643
Клонимир Строимирович, ср. кн. 278
Кнежевич, Георги 714
Кнежевич, Марко 685, 712, 714
Кнежевич, Стефан 684, 687, 713
Кнобелсдорф, посланик 738, 745
Ковачев, Янко 832, 838
Коешич, Павел, катол. деец 684
Козма, антиимп. 192
Козма, атински търг. 252
Козма, презвитер 280–281, 284, 647
Кокарчоолу, Златьо 782
Коломан, вж. Калиман
Кондо, хайдутин 736
Конрад Монфератски, кръст. ръков. 368
Константин, бълг. еп. 211, 257, 280
Константин, братовч. на Исак II Ангел 370
Константин, велб. деспот 104, 532, 535–536, 546, 559, 577
Константин, вел. рус. кн. 727
Константин, презвитер 379
Константин, с. на Иван Срацимир 512, 563, 566, 596
Константин, тъст на Смилец 459
Константин, чепински протопоп 673
Константин I, охр. архиеп. 347
Константин II, виз. имп. 156
Константин IV Погонат, виз. имп. 155, 198, 202
Константин V Копроним, виз. имп. 192, 215, 272, 282, 627
Константин VI, виз. имп. 188
Константин VII Багрянородни 183, 192, 230, 250, 255, 260, 262, 277, 313
Константин VIII, бр. на Василий II 307
Константин XI Драгаш, виз. имп. 577
Константин Арианит, виз. воен. 332–333
Константин Асен, бълг. цар 71, 134, 316, 437–438, 463, 509, 585, 610
Константин Бодин (Петър), въст. ръков. 325, 337, 366
Константин Велики 133, 143, 841
Константин Диоген, виз. имп. 320, 321, 326

453
Константин Костенечки 65, 506, 570, 613, 656, 659
Констанциус Рубеус, бълг. прат. в Генуа 468
Контостефан, виз. воен. 311
Коньо, воев. 782
Кордил, виз. воен. 232
Кормисош, бълг. кн. 217–219, 253
Корчо, хайдутин 736–737
Косара, д. на Самуил 312, 314
Костадин, врач. чорбаджия 741
Котис, трак. влад. 113–115
Котраг, прабълг. вожд 201, 210
Коцас, кум. воен. 386
Коцебу, ген. адютант 802
Коцел, балатонски кн. 244, 638
Крайков, Яков 667
Кракра, бълг. болярин 304, 316, 321–322
Крали Марко, вж. Марко Кралевич
Крижанич, Юрий 693, 711
Крум, бълг. хан 39, 40, 210–211, 215, 221–225, 228, 230, 236, 272, 296, 387, 413, 656, 844
Крупнишки, Яков, еп. 581
Кръстевич, Гаврил 770, 774, 829, 831
Кубрат (Курт), бълг. хан 200, 210
Куделин, бълг. болярин, бр. на Дърман 457
Куза, рум. крал 815
Кулин, босн. бан 398, 613, 860
Кумани, контраадмирал 780
Куря, печен. кн. 298
Кутузов, Михаил, граф 776
Къбръзли, Мехмед, вел. везир 807
Кънчев, Васил 206
Кънчо, въст. вожд 448
Кюприли, Мохамед, вел. везир 673

Л
Лаврентий, бълг. книж. 502
Лаврентий, магистър, унг. воен. 440
Лаврентий, слав. книж. 246
Ладислав, седмигр. воев. 519, 525
Лазар, атонски монах 500
Лазар, ср. кн. 507, 510, 539–541, 543, 568, 600, 609, 613, 624, 768
Лазар Българин, мъченик 689
Лайбниц, нем. филос. 335
Ланжерон, ген. 775
Ласкарис, виз. воен. 403, 440
Лека, павликянин 338
Леонид, рус. архим. 120, 550, 657
Леонтий, бълг. архиеп. 347
Леополд I, герм. имп. 687, 701, 705–706, 713–714
Лидерс, генерал 802
Липранди, ген. 802
Лиутпранд, нем. дипломат 39, 240, 250, 274, 276, 295–296
Лудвиг IX, фр. кр. 336
454
Лудвиг (Людовик) IX, фр. кр. 428
Лупицина (Любкиня), ж. на Юстин I 136
Лупула, молд. кн. 690
Лъв IV, виз. имп. 221
Лъв VI, папа 267
Лъв VI Философ, виз. имп. 250, 259, 270, 633
Лъв V Арменец, виз. имп. 194, 206, 223, 233, 303
Лъв Гавала, кесар 430
Лъв Диоген, виз. воен. 341
Лъв Исаврийски, виз. имп. 217, 623
Лъв, кардинал 380, 382, 384
Лъв Мунг, охр. архиеп. 347
Лъв, охр. архиеп. 347
Лъв, солун. стратег 233
Лъв Фока, виз. воен. 261–262, 276, 295
Лъже-Балдуин 389–390
Лъже-Ивайло 453
Лъже-Мустафа 572
Любомирски, кн. 706
Людвиг де Блуа, лат. воен. 386
Людевит, хърв. жупан 228, 266
Людовик Анжу 518, 598
Людовик Баденски 712
Людовик, герм. кр. 208, 232, 236, 241
Людовик, унг. кр. 458, 481, 515, 518–519, 525
Людовик, унг. крал 525, 532, 605
Лютомисъл, чичо на Борен 228

М
Маврикий, виз. имп. 149–151, 155, 183
Макарий, бълг. патр. 607
Македонски, бълг. рев. 778
Малакин, виз. воен. 315
Малик паша, албанец 747–748
Маломир (Маламир), бълг. хан 230, 246, 275
Мамарчев, Георги Стойков 774–775, 780–781, 784–785, 859
Манасий де Лил, лат. воен. 388
Мангафас, виз. воен. 398
Манжук, слав. княз 150
Мануил, одр. еп. 228
Мануил Ивац, виз. воен. 330–331
Мануил Камица, виз. воен. 369, 374–376
Мануил Комнин, виз. имп. 337–338, 345, 350, 362, 410–411, 420, 426, 436, 565, 567, 621
Мануил Лахана, виз. воен. 448
Мануил Палеолог, виз. имп. 515–516, 531, 537, 559
Мануш, воев. 722
Манфред, неап. крал 409, 439
Манчев, Д. В. 831
Мара, ср. княгиня 580
Мара, вж. Тамара
Маргарита, ж. на Бонифаций Монфератски 390
Маргарита, ж. на Исак II Ангел 363, 377
455
Марианович, Хр. 706–707
Марин, дякон 240, 241
Марино Фалиери, вен. дож 496–497
Марин Солунски, архиеп. 267
Мария, д. на Андроник III 482–483, 512
Мария, д. на Иван Асен II 410, 436
Мария, д. на Калоян 400, 436, 601
Мария, ж. на Борис I 242, 273
Мария, ж. на Георги I Тертер 459
Мария, ж. на Иван Асен II 408
Мария, ж. на Иван Владислав 305– 306, 322–325, 329
Мария, ж. на Иван Шишман 512
Мария, ж. на Константин Асен 436, 446–448, 450–451, 463, 594, 597, 599
Мария, ж. на Михаил Асен 511
Мария, ж. на Стефан Дечански 477
Мария, ж. на цар Петър 276
Мария, лат. импер. 403
Мария, с. на Сигизмунд 540
Мария Антиохийска, виз. имп. 362
Мария (Десислава), д. на Иван Александър 512
Мария Терезия, австр. имп. 335, 714, 719
Марк Аврелий, рим. имп. 132
Марк Андриашин, катол. архиеп. 687
Марк Бандин, катол. архиеп. 687–688
Марк Крас, рим. воен. 116
Марк Лукул, рим. воен. 115
Марков, Илия 810
Марко Кралевич (Крали Марко) 92–93, 113, 168, 507, 537, 539, 543, 546, 559, 652
Марко, с. на Вълкашин 532–535, 543
Мармон, фр. губ. 752
Марсилий, Георги – вен. дипл. 430
Мартин, бълг. воен. 469, 629
Матей Басараба, влаш. кн. 700–701
Матей Корвин, унг. кр. 580
Матей, цар. патр. 554
Махали Обеид Аллах, араб. султан 265
Махмуд, вел. везир 818
Махмуд, реис ефенди 745
Махмуд II, султан 56, 58, 728, 753, 774–775, 793, 797
Махмуд паша, тур. воен. 717
Махмуд Бушатли, тур. упр. 728
Махмуд Челеби, тур. воен. 576
Мелеки, вид. паша 734
Мелетий, митр. 807, 812
Мелетий, соф. архиеп. 687
Методи Драгинов, поп 674
Методий, живописец 237
Методий, патр. 233
Методий, слав. апостол 189, 231, 233–235, 237, 622, 635, 637, 639, 641–644, 845
Мехмед Али, упр. на Египет 729
Мехмед бег, тур. упр. 580
Мехмед, българин, вел. везир 666

456
Мехмед Вакули, солун. паша 746
Мидхад паша, тур. упр. 53, 814, 816
Миладинов, Димитър 722, 812–813
Миладинов, Константин 813
Милица (Евгения), ср. царица 547
Милованович, Младен 778
Милош Обилич, ср. воен. 507, 546
Миник, бълг. пълк. 266
Минчоглу, Димитър 806
Мирослав, ср. кн. 350, 437
Мирчо, влаш. кн. 542, 546, 548–549, 559–561, 567, 571–572, 609, 690
Михаил, вж. Борис
Михаил, бълг. воен. 568, 570
Михаил, воев. 696
Михаил, каган 238–239
Михаил, с. на Йоан V Палеолог 537
Михаил, с. на Константин Асен 443, 448, 463
Михаил, с. на Мирчо 549
Михаил, с. на Ростислав Михайлович 434, 440
Михаил, с. на Симеон 273–274, 278
Михаил, ср. крал 337
Михаил, черниг. кн. 407
Михаил I, епир. влад. 397, 402, 409
Михаил I Рангабе 223
Михаил II Асен, бълг. цар 364, 372, 427, 429, 432–434, 436, 595–596, 624
Михаил II, виз. имп. 225
Михаил II, епир. деспот 428, 431, 439
Михаил III, виз. имп. 192, 234, 236, 241
Михаил III Шишман, бълг. цар 464, 468–477, 480, 584, 595, 598–600, 604, 620, 625
Михаил IV Пафлагонец, виз. имп. 330
Михаил VIII Палеолог, виз. имп. 439, 441–442, 445–446, 454, 597, 601, 606
Михаил Адам от Мосхопол 756
Михаил Асен, с. на Иван Александър 482, 483, 485, 511–512, 514, 597
Михаил бег 568
Михаил Витязул, влаш. кн. 695, 697, 857
Михаил Вишевич, ср. кн. 267
Михаил Дермокет, виз. воен. 329
Михаил Дука Кутрул, деспот 464, 469
Михаил Комнин, трапез. имп. 513
Михаил Максим, охр. архиеп. 347
Михайловски, Иларион 799–800, 818–819
Михайловски, Никола 828
Михаилоглу, плевенски упр. 697, 699–700
Михаил Таронит, виз. воен. 339
Мицо, бълг. болярин 429, 438
Мойсей, с. на Шишман I 278, 307–308, 609
Мокса, Михаил, влаш. книж. 653, 656
Молла паша Видински 748, 751, 753
Момчилов, И. Н. 830
Момчил, родоп. упр. 488–491, 505
Море, Ц. Ф., мисионер 831
Мохамед I, султан 570–572

457
Мохамед II, султан 575, 578–581, 672
Мохамед III, султан 699
Мохамед IV, султан 673, 712
Мундо, воен. 143
Мурад I, султан 513, 580, 668
Мурад II, султан 572–573, 577, 580– 581
Мурад IV, султан 663
Мурин, виз. воен. 452
Мурузи, драгоманин 777
Муса, с. на Баязид 557, 567–572
Мусик, евнух 252
Мустаков, X., търговец 800
Мустаков, Димитър 793
Мустафа IV, султан 752–753
Мустафа паша Байрактар, рус. упр. 737, 745, 750
Мустафа паша Шкодренски 747
Мутева, Елена 829
Мутев, Димитър 828
Мутимир, ср. кн. 231, 267
Мухтар, с. на Али паша, тур. воен. 746

Н
Найденов 831
Наньо, воев. 722
Наполеон I, фр. имп. 444
Наполеон III, фр. имп. 808
Натанаил Охридски 831
Наум, бълг. книж. 246, 643, 855
Ненович, просв. деец 787–788, 822, 824
Неофит Бозвели 774, 794, 797, 799, 818, 823, 859
Неофит, протосингел 765
Неофит Рилски 787, 794, 825, 827, 859
Несторица, бълг. воен. 316
Никита, виз. стратег 342
Никита, ремесиански еп. 108, 118
Никита, царигр. еп. 234, 350
Никифор I, виз. имп. 222, 233, 387
Никифор Вест, виз. воен. 314
Никифор, епирски деспот 443
Никифор Еротикос, патриций 296
Никифор Ксифий, виз. воен. 315, 317
Никифор Фока, виз. имп. 39, 230, 276, 293–294, 296, 304, 314, 621
Никодим, монах 529
Николаевич, Николай, рус. кн. 826
Николай, патр. 233
Николай, седмогр. воев. 528
Николай I, папа 205, 240, 267
Николай IV, папа 456
Николай де Сент Омер, рицар 445
Николай Мистик, патр. 246, 249–251, 259–261, 265
Николай Радован, катол. архиеп. 687
Николица, бълг. воен. 304, 315, 322–323, 680
458
Николов, Райчо 803
Никоцар, хайдутин 784
Нил, патриарх 541
Нифонт, монах 348
Новак Дебелич 696, 711
Новакович, Доситей, монах 782
Ногай, татар. хан 437, 442–443, 453–454, 457–461, 471, 475, 479
Нравота, с. на Омуртаг 230

О
Обренович, Милош 747, 776, 815–816
Огнянович, Константин 824
Олга, рус. княг. 294, 296, 654
Оливера, с. на Стефан Лазаревич 547, 580
Омар, баща на Осман Пазвантоглу 496, 734
Омурбег, упр. на Смирна 490
Омуртаг, бълг. хан 39, 57, 210, 215, 225, 228–231, 844–845
Оногост, слав. воен. 134, 173
Орестес, виз. воен. 320
Орхан, с. на Осман 484, 494, 496, 508, 513, 569
Осман, беглер бег 746
Осолински, канцлер 704
Остромир, новгор. чиновник 642
Оструй, слав. воен. 134
Отокар I Пшемисъл, чеш. крал 377
Отокар II Пшемисъл, чеш. крал 440, 447
Отон I, герм. имп. 274, 276, 295, 306
Отон II, герм. имп. 312
Отон IV, герм. имп. 377

П
Павел, йеромонах 759
Павел Боб, магистър 315
Павел Бранович, ср. княз 268
Павел II Йозихий, катол. архиеп. 687
Павел Космич, катол. архиеп. 687
Павлович, Христаки 770, 794
Пазвантоглу, Осман 604, 666, 725, 729, 734–739, 742,–744
Паисий, вид. владика 812
Паисий, пловд. митр. 809
Паисий, ср. патр. 531, 532
Паисий Хилендарски 557, 655, 767–770, 787
Палама, Гр., солун. архиеп. 504
Палаузов, Н. С. 792–793
Палаузов, Н. Х. 801, 803–804, 810
Палаузов, С. Н. 249, 829
Палаузов, Х. Н. 789, 801, 817
Панарет, пловд. владика 811, 814, 818
Панталеон, търговец 461, 600
Панчо, бълг. бол. 471–472
Партений, бълг. владика от Дебър 807, 809

459
Партений, цар. патр. 712–713
Парчевич, Петър 606, 661, 688, 700–710, 712–713, 714, 857
Паскевич, фелдмаршал 802–804
Пеев, Т. 825
Пейкович, Кръстю 714
Пейчин, б. на Кирил Пейчинович 822
Пейчинович, Кирил 768, 821
Петков, Ботьо 795
Петрарка 335
Петрил, ср. воев. 338
Петър, бр. на Маврикий 150
Петър, бълг. болярин 242–243
Петър, бълг. севастократор 372
Петър, бълг. цар 243, 271, 273–274, 276–277, 280, 296, 369, 628, 647, 650, 654, 846
Петър, дубр. съдия 528
Петър, кипърски крал 530, 540
Петър, молд. кн. 549
Петър Амиенски 342
Петър (Белгун), бълг. цар 357, 361, 364–366, 369, 372, 377, 399, 413, 415, 435, 595–596
Петър Велики, рус. имп. 30, 718
Петър Гойникович, ср. кн. 267
Петър де Брасийо, кръст. воен. 384–385
Петър де Куртене, кръст. воен. 408
Петър Делян 325, 329
Петър Ичко, драгоманин 750
Петър Салинат, катол. архиеп. 684, 686
Петър Сикул, павликянин 239, 281
Пехливан паша 747
Пешаков, Георги 787, 822
Пеячевич, Георги 712–714
Пеячевич, Матей 715
Пеячевич, Ю. 684, 712
Пеячевич, Яков 714–715
Пий II, папа 585
Пиколомини, австр. воен. 699, 712, 716–717
Пилуци, катол. еп. 688
Пир, епирски цар 119
Пирогост, сл. княз 150
Пирон, ереспарх 504
Платон, рус. митр. 800
Пляса паша 739, 743
Подгоричанин, ген. 726
Помпей, внук на имп. Анастасий 134
Попович, Райно 795, 823, 859
Попов, Рафаил, одр. еп. 809
Пребънд, слав. кн. 156
Пресиан, бълг. хан 230–231, 267
Пресиан, с. на Иван Владислав 307, 322–323
Прибо, бълг. болярин 412, 852
Приск, виз. воен. 118, 149–150, 162, 177
Продан, хаджи, революц. 778
Прохор Пчински, отшелник 280

460
Псевдо-Диоген, антиимп. 194, 340
Първанов, Никола 830

Р
Рада, воев. 722
Радич, бълг. воен. 568, 570
Радогост, слав. кн. 149
Радомир, с. на Иван Владислав 307
Радослав, севастократор 457, 459, 463, 598, 633
Радослав, хълм. жупан 430
Радослав Хлапен 509, 533
Радулов 831
Райко, книжовник 520
Райко, плем. на Момчил 489
Раковски, Георги 44, 120, 165, 367, 399, 402, 407–408, 411–412, 414, 418, 420, 436, 451, 459, 501, 511–513,
515, 529, 551–552, 607, 655, 658, 729, 748, 759, 761, 765, 768, 772, 774, 779, 781, 809–810, 815–816, 827,
829, 831–832, 860
Раксин, бълг. болярин 480, 598
Расате (Хръсате), с. на Борис I 246
Ратибор, рус. воен. 340
Рене де Стрем, лат. воен. 422
Рене де Три, лат. воен. 380, 385, 388, 389–390
Решид, мин. 738, 797
Рипсина, ж. на комит Никола 307
Роберт, бр. на Петър де Куртене 408
Роберт, лат. имп. 408
Роберт Гюискар, кръст. ръков. 341
Рокафорт, катал. воен. 467
Роман, бълг. патр. 607
Роман, с. на Петър 273, 279, 295, 299, 305, 308–309, 316, 621
Роман I, виз. имп. 194, 243, 251, 261–262, 264, 268, 299, 302
Роман II, виз. имп. 277, 279, 302
Роман Диоген, виз. имп. 340
Роман Мстиславович, рус. кн. 376
Ромил (Бдински) Видински, исихаст 19, 499, 504–505, 659
Ропа, охр. жупан 509, 534
Ростислав Михайлович, рус. кн. 433
Ростислав, морав. княз 232, 235–236
Рот, ген. 782
Рубруквис, фр. пътеш. 334, 336, 428, 442
Румянцев 726
Русенски, Григорий 831
Рушен ага, пирот. аянин 748

С
Сабаниев, ген. 776
Сабатий, б. на Юстиниан I 136
Сабин, бълг. хан 177, 219
Сабри паша 798
Сава, слав. книжовник 246, 643
Сава, ср. архиеп. 401, 416

461
Сали Мехмед паша 773
Салтукдед, огуз. воен. 592
Само, слав. кн. 154
Самуил, бълг. патр. 694–695
Самуил, бълг. цар 39, 129–130, 263, 271–272, 278–279, 301, 304, 307–318, 321, 326, 338, 347, 377, 594, 610,
623, 654, 656, 694–695
Сапунов, Петър 787–788, 822
Сара (Теодора), ж. на Иван Александър 501
Сарукан, лид. влад. 494
Сауджи, с. на Мурад I 536
Сварун, слав. воен. 134
Свеналд, рус. воен. 296–297
Светополк, морав. кн. 186, 231, 245–246, 255–256, 276
Светополк II, рус. кн. 341
Светослав, рус. кн. 143, 251, 293, 295–298
Свинторог, литов. кн. 102
Святослав Олгович, рус. кн. 357
Сдеслав, хърв. княз 266
Севар, бълг. хан 217
Севастски, лат. еп. 418
Севтес, трак. влад. 114
Селим I, султан 580
Селим II, султан 666, 693
Селим III, султан 725, 728–729, 735, 752
Сембратович, архиеп. 809
Семир, бълг. воен. 515
Семко, воев. 722, 779
Сенеслав, влаш. кн. 431
Сен При, ген. 775
Серафим, монах 788
Сергий III, папа 265
Сергий, бълг. болярин 379
Сергий, евнух 243
Сергий, игумен 784
Сергий, охр. архиеп. 347
Сермон, бълг. воен. 324
Сеслав, кум. воен. 339
Сигизмунд Люксембургски, унг. кр. 419, 540, 548–549, 558, 560–563, 580, 605
Сигизмунд III, пол. кр. 698, 700, 703
Силвестър, архиеп. 241
Симеон, бр. на Стефан Душан 189, 509
Симеон, бълг. цар 16, 39, 146, 249–272, 635, 643–644, 845–846, 855
Симеон, търн. патр. 492, 607
Симон, бълг. книж. 480
Симонида, д. на Андроник II 456, 469
Сина, виен. банкер 678
Синан паша, вел. везир 697, 699, 711
Синесий, русен. владика 811
Сирма, воев. 722
Ситалк, трак. влад. 114
Скандербег, алб. воен. 565, 579–580, 697
Слав, вж. Алексий Слав

462
Славейков, Петко 28, 70, 97, 116, 502, 551, 556, 649, 665, 679, 739, 768, 792, 825, 831, 836, 858
Смилец, бълг. цар 437, 457–462, 596, 849
Соимирович, охр. архиеп. 688
Соколович, Мохамед 666
Соколски, Йосиф 809
Сондоке, бълг. болярин 242
Сора, унг. бан 519
Софроний, ктитор 609
Софроний, царигр. патр. 811, 814
Софроний Врачански 735, 751, 767, 776, 787, 821, 858
Софроний Охридски 691
Софроний Призренски, митр. 763
Спинола, кардинал 708
Срацимир, бълг. бол. 512
Ставраки, атин. търг. 252
Ставракий, с. на Никифор I 192, 223, 252, 395
Стана, ж. на хайдут Велко 780
Станиславич, никоп. еп. 716, 718
Станиславов, Филип 686, 688, 718, 821
Станчев 828
Станчо от Трявна 784
Стефан, влаш. воев. 554
Стефан, еп. 190
Стефан, ересиарх 503
Стефан, кат. архиеп. 716
Стефан V, унг. крал 440, 447, 597
Стефан Ариад, унг. крал 236
Стефан Велики, молд. влад. 165
Стефан Владислав, ср. крал 353, 411, 429–430, 455, 600, 613
Стефан Войслав, ср. кн. 329, 331, 337
Стефан Георг, молд. воен. 712
Стефан Драгутин, ср. крал 454–456, 540
Стефан Душан, ср. крал 41, 110, 276, 469, 479, 486, 492, 508, 600, 655, 690
Стефан Караджа 816
Стефан Лазаревич, ср. кн. 547–549, 559–561, 563, 566–567, 569–570, 572, 609, 659–660
Стефан Неманя, ср. жупан 350, 355, 362–363, 368–370, 378, 395, 399, 437, 454, 621
Стефан Петрашко, молд. княз 702, 709
Стефан Първовенчани, ср. крал 373, 383, 437, 454–455
Стефан Радослав, ср. крал 454
Стефан Твърдко, босн. крал 539–541, 543, 547, 600, 605, 630
Стефан Томашевич, босн. крал 578, 585
Стефан Урош I, ср. крал 429, 433– 434, 439, 445, 454, 613
Стефан Урош II Милутин, ср. крал 337, 355, 359, 412, 445, 454–456, 458–459, 464, 468–469, 471–472, 481,
486, 582, 600–601, 624
Стефан Урош III, ср. крал 337, 469, 472, 479, 486, 600, 604, 659
Стоянов-Берон, д-р 831
Стоянов, Васил 825
Стоянов, В. Д. 22–24, 27, 33, 482, 821
Стоянович, Анастас 787–788, 793, 800, 822
Стоянов, Т. 831
Страшил, воев. 722
Стрез, бълг. болярин 41, 361, 373–376, 381, 391, 396, 398, 400–403, 486, 598, 604, 630, 848

463
Стремоухов 810
Строимир, ср. княз 231
Суворов 743
Сурсувул, Георги, бълг. болярин 273–277
Сутцо, Михаил, влаш. воев. 744
Сюлейман I, султан 129, 675
Сюлейман II, султан 669
Сюлейман Каргалия, албанец 732
Сюлейман паша 663
Сюлейман, с. на Баязид 490, 565, 566, 567, 568
Сюлейман, с. на Орхан 496
Сюлейман, с. на Сарукан 490

Т
Тамара, д. на Иван Асен II 436
Тамара, с. на Иван Шишман 512, 529, 580, 600
Танкред, кръст. ръков. 344, 379, 391
Татикий, печ. воен. 339
Татимир, слав. княз 150, 172
Твърдко, босн. крал 276
Твърдко Твърдкович, босн. кр. 356, 547
Телериг, вж. Цериг
Телец, бълг. хан 218–219, 272
Темир, алан. воен. 470, 632
Теогност, киев. митр. 499
Теодор, болярин 407
Теодор, морейски деспот 559
Теодор, с. на Йоан Дука Ватацес 420
Теодор I Ласкарис, ник. имп. 382, 401–404, 409, 621
Теодор II Ласкарис, ник. имп. 409, 432, 438–439
Теодор Антиохийски, патр. 299
Теодор Белгун, вж. Петър
Теодор Вранас, феод. влад. 392
Теодор Комнин, епир. влад. 409, 412
Теодор Синадин, виз. воен. 482
Теодор (Тудор) Доксов, книж. 644
Теодора, виз. имп. 192
Теодора, д. на Исак Комнин 371
Теодора, д. на Смилец 459
Теодора, ж. на Иван Александър 482, 501, 511
Теодора, ж. на Иванко 375
Теодора, ж. на Тодор Светослав 459, 469
Теодора (Ана), д. на Иван Асен II 436
Теодора, плем. на Василий II 328
Теодорит, ересиарх 500
Теодорит, киев. митр. 499
Теодорих, остгот. кр. 138, 154, 201
Теодорокан, патриций 315
Теодосий, архим. 824
Теодосий, влаш. митр. 788
Теодосий, лъжемонах 504
Теодосий I, бълг. патр. 607
464
Теодосий II, бълг. патр. 503, 607
Теодосий III Адрамит, виз. имп. 217
Теодосий Нински, еп. 266
Теодосий Търновски 41, 414, 417, 499, 506, 610, 656, 658, 850
Теодул, охр. архиеп. 348
Теоктист, виз. пълк. 193
Теофан, виз. хронист 38, 232, 317
Теофан, ктитор на Рил. ман. 142, 581
Теофано, ж. на Лъв Философ 633
Теофилакт 328, 847
Теофилакт Вотаниат, виз. воен. 317
Теофилакт Охридски 328, 614, 847
Теофил, виз. имп. 136, 223, 230, 232–233, 359
Теофил Римникски 656
Тервел, бълг. хан 210, 216–217, 844
Терес, трак. влад. 114
Тиверий, виз. имп. 147, 148
Тимурташ, румел. бейлербей 530, 668
Тимур хан 565
Тирах, печен. хан 332–333
Тихомир, бълг. воен. 329–330
Тихота, книж. 412
Тодор, бр. на Балик 491
Тодор, епископ 633
Тодор, книж. 412
Тодорка, воев. 722
Тодоров, Ангел 803
Тодор Светослав, бълг. цар 451, 459, 461–465, 467–469, 472, 595, 626
Токакчията, кърдж. глав. 730
Токтай, тат. хан 459, 462, 469
Токту, бълг. хан 220
Толстой, П. А. 718
Тома, епир. влад. 469, 509
Тома, син на Ратибор 340
Тома Славянин 225
Тома, янин. деспот 534
Томислав, хърв. кн. 267–268
Тотьо, Филип, воев. 783, 816
Тошкович, С. Д. 800
Тошков, Н. М. 801
Траян, рим. имп. 107, 127, 129
Траян, с. на Иван Владислав 307
Требински, рус. воен. 726
Троян, с. на Самуил 129, 130, 305
Тьокели (Тьокьоли), Имре, унг. воен. 713, 716

У
Угаин, прабълг. род 210, 218
Узун Муслиман, тур. воен. 557
Узун Хасан, тур. управ. 575
Укил (Вокил), прабълг. род 209, 217, 219
Умор (Умар), бълг. хан 198, 210, 219
465
Урош, с. на Стефан Душан 492, 509–510, 515, 527
Урс, монах 243

Ф
Факрасес, виз. воен. 491
Фатлум, халиф 264
Фердинанд II, австр. имп. 700, 703
Фердинанд III, австр. имп. 701, 703, 705–706, 708, 712–714
Фердинанд, неапол. крал 193
Ферхад, вел. везир 698
Филип II, макед. цар 114, 841
Филип III, макед. цар 64, 115
Филип, бълг. болярин 480, 598
Филип, книж. 187, 502
Филип, охр. архиеп. 347
Филип, французин 394
Филип Швабски 377, 379
Филотей Евхаитски, еп. 296
Филотей, патр. 511, 516–517
Фингов 828
Фируз бей, видин. упр. 548
Фока, виз. имп. 151–152
Формоза, еп. 240–241, 263
Фотий, патр. 234, 238, 241, 244
Фотий Тесалийски 194, 302
Фотинов, Константин 824, 831
Фридрих I, герм. имп. 368–369, 378, 594, 602, 628
Фридрих II, имп. 405, 410, 424, 444, 602
Фружин, с. на Иван Владислав 305, 322
Фружин, с. на Иван Шишман 230, 512, 558
Фуад паша, тур. държ. 817

Х
Хаган, бълг. воен. 266
Хаджи Велчо от Габрово 784
Хаджи Димитър, воев. 816
Хаджи Илбеки, тур. воен. 531
Хаджи Йоаким, йеромонах 821
Хаджи Кънчо, воевл 783
Хаджи Михаил, воев. 779
Хаджи Мустафа, белгр. паша 750
Хаджи Петро, воев. 779
Хаджи Христо, воев. 782
Хаджихристов, Петър, габр. търг. 795
Хайредин, вел. везир 532, 543–544
Хакъ паша, тур. воен. 737
Хамуз бег, коменд. 569
Хан, печен. вожд 332
Харалд, норв. принц 306, 330
Харитон, монах, вж. Хрельо
Хасан паша, тур. воен. 698, 744

466
Хасан, ходжа 673
Хасун, арм. патр. 808
Хейсмар, ген. 780
Хенрих, лат. имп. 345, 373, 376, 385–387, 391–394, 396–397, 399–405, 408, 436, 600–601, 626, 848
Хераклий, виз. имп. 149, 151–152, 156, 222
Хил, алан. воен. 470
Хилвуд, виз. воен. 143
Хитов, Панайот, воевода 26, 44, 53, 56, 557, 729, 810, 830
Хлапен, болярин 534
Хмелницки, Богдан 701, 706–707, 713
Хмелницки, Георги 706
Хонорий II, папа 405
Храбър, Черноризец 235, 257, 636, 645–646, 660, 760, 855
Хранислав, виз. воен. 465
Хрел, ср. кн. 486
Хрельо, бълг. болярин 581
Христодул, протопоп 765
Христо Панка, воев. 778
Христофор, анкир. митр. 421, 706, 714
Хрулев, рус. ген. 802
Хюсеин, капудан паша 738
Хюсеин, кърдж. глав. 740

Ц
Цанков, Драган 807, 809, 830–832
Цериг, бълг. хан 186, 210, 220–221, 230, 279
Цигат, бълг. хан 210
Цинцар, Марко 747
Цок, бълг. болярин 225
Цонко, с. на Софроний Врачански 773

Ч
Чавдар, воев. 722
Чаки, унг. воен. 699
Чаликоглу, братя от Копривщица 794
Чарторижски, полски кн. 807
Челгу хан, печен. воен. 339
Чеслав, ср. княз 278, 312
Чичагов, рус. адмир. 776–777
Чоки, с. на Ногай 437, 457, 460–462, 467, 592, 600
Чолаков, Васил 490, 636, 672, 826

Ш
Шаин, бълг. воев. 568, 570
Шапкарев, Кузман 320, 839
Шахин, ляск. паша 748
Шахин паша, бейлербей 573
Шенкендорф, австр. капитан 716
Шишков 415, 585, 828, 831, 858
Шишман I (комит Никола), бълг. болярин 278, 279, 296, 299, 301, 304, 305, 308
Шишман, видин. деспот 457, 604

467
Шишманов, Иван 557, 828
Шишман (Чъсмен), бълг. воен. 390, 396

Щ
Щросмайер, хърв. архиеп. 813

Ю
Юлиан, кардинал 576
Юлиан, рим. воен. 138
Юрдан, хаджи от Елена 655, 784
Юстин I, виз. имп. 134, 142
Юстин II, виз. имп. 149
Юстиниан I, виз. имп. 143, 324
Юстиниан II Ринотмет, виз. имп. 156, 187, 216, 222
Юсуф ага, берковски аянин 748
Юсуф паша 741
Юсуф, управ. на Кюстендил 569
Юсуф, хофмайстер 743, 745

Я
Яков, с. на Борис I 246, 250
Яков Бонгар, фр. уч. 258
Яков Светослав, бълг. деспот 447, 585, 598, 604
Яков Харакинд, молд. кн. 606
Якуб, бр. на Баязид I 547
Якши бег, тур. воен. 544–545
Ян Жижка, чеш. воен. 501
Янко Попович от Охрид 747
Янко, соф. упр., бан 542
Ян Собески 702
Ян (Янко, Янкул) Хуниади 573–574, 576, 697
Ярослав, рус. кн. 128, 332, 706
Ярослав Галичник, рус. кн. 358
Ястребов, рус. консул 20, 472, 533, 763
Яя паша, тур. воен. 569

468
ТЪРСЕТЕ

469
470
471
472
473
474
475
 Акад. Константин Иречек

ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРИТЕ
Българска, преработено и допълнено издание

Под редакцията на проф. Петър Хр. Петров

Редактор Вера Гьорева

Коректор Мара Калчева
Компютърна обработка Румяна Джиговска
Оформление на корицата Деница Трифонова

https://4eti.me – безплатни книги

1124 София, бул. „Цариградско шосе“ № 51

тел.: (02) 946 35 21, тел./факс: (02) 943 79 51
e-mail: iztok.zapadbg@gmail.com
iztok_zapad@abv.bg
www.iztok-zapad.eu