Peter Delev Lysimachus 2004

© 2004 Петър Неделчев Делев
ISBN 954-07-1918-X
Университетско издателство „Свети Климент Охридски“
СЪДЪРЖАНИЕ
Предговор ............................................................................................. 7
Глава 1. Въведение в историческите извори ................................... 13
Глава 2. Лизимах, син на Агатокъл, от Пела ................................ 52
Глава 3. Телохранителят и лъвовете ............................................. 70
Глава 4. След смъртта на Александър ........................................... 97
Глава 5. Владетелят на Тракия ........................................................ 138
Глава 6. Преди и след голямата битка при Ипсос ......................... 172
Глава 7. Интермедия в земите на гетите ..................................... 210
Глава 8. Величие и падение: последните години на Лизимах ...... 239
Глава 9. Епилог: Събитията след Корупедион .............................. 262
ПРИЛОЖЕНИЯ ................................................................................... 296
1. Щрихи от портрета на Лизимах ..................................................... 297
2. Кратка просопография .................................................................... 307
3. Топографски и териториални проблеми ...................................... 343
4. Монетосечене и финансова политика ............................................354
5. Основни извори .................................................................................364
БИБЛИОГРАФИЯ И СЪКРАЩЕНИЯ ................................................ 421
Индекс ................................................................................................... 449

Предговор 7
ПРЕДГОВОР
В 1751 г., няколко години преди смъртта си, авторът на „Духът на

законите“ Шарл дьо Монтескьо е написал едно странно малко съ-
чинение, озаглавено „Лизимах“ – въображаем монолог, в който на ня-
колко страници е възкресен от забравата образът на един от наслед-
ниците на Александър Велики.1 Както в своите по-известни „Разсъж-
дения върху причините за величието на римляните и техния упа-
дък“, така и в „Лизимах“ Монтескьо използва доста произволно сю-
жети от античната история, за да илюстрира нагледно философските
си идеи за обществото и държавата. В монолога Александър е предс-
тавен като безсърдечен тиран, докато на Лизимах е отредена ролята
на „добрия“ владетел, човечен, просветен и великодушен. Фабулата е
изградена върху Юстиновата версия за смъртта на Калистен и затва-
рянето на Лизимах от Александър в клетката на лъв, който той убил с
голи ръце. Но текстът впечатлява не толкова с драматичната история,
колкото със силния, характерен и цялостен образ на Лизимах, изваян
от вещото перо на великия френски просветител. Панегиричното от-
ношение към Лизимах впрочем също е заимствано от Юстин и драс-
тично се разминава с други, не толкова ласкави мнения за него в за-
пазената антична традиция. Затова и малкото съчинение на Монтес-
кьо, предхождащо опитите на модерната историческа наука за разбул-
ване на многобройните загадки на епохата, в която се ражда елинисти-
ческият свят, ще си остане едно предизвикателство със своята катего-
ричност в оценката на този човек, неуловимостта на чиято личност
впоследствие ще измъчва като сфинкс няколко поколения историци.
Началото на съвременните проучвания върху Лизимах е поставе-
но още преди средата на ХІХ в. с първото издание на епохалното из-
следване на Йохан Густав Дройзен върху ранноелинистическата епо-
ха.2 Оттогава и до ден днешен фигурата на Лизимах заема подобава-
що място в повечето от общите исторически трудове, посветени на
гръцката или елинистическата история или на свързана с тях по-кон-
1
Ch. de Montesquieu. Lysimaque.
2
J. G. Droysen. Geschichte des Hellenismus. Първото издание в два тома (I. Ge-
schichte der Nachfolger Alexanders; II. Geschichte der Bildung des hellenisti-
schen Staatensystems) излиза в Хамбург през 1836-1843 г.; второто прерабо-
тено издание в три тома включва и излязлата самостоятелно в 1833 г. „Ис-
тория на Александър“ и е отпечатано в Gotha през 1877-1878 г.
8 Предговор
кретна проблематика. От тези в края на ХІХ и началото на ХХ век не-

ка споменем елинистическите истории на Бенедиктус Низе 1 и Юлиус
Керст 2 и монументалната гръцка история на Карл Юлиус Белох.3
След тях идват първото издание на Кеймбриджката стара исто-
рия,4 ІV том на „Гръцката история“ в Histoire Universelle на Ж.
Глоц 5 и ред други авторитетни публикации от първата половина на
ХХ в. като тези на П. Жуге,6 М. Кари,7 М. Ростовцев,8 Х. Берве,9 У. У.
Тарн,10 Х. Бенгтсон,11 А. Б. Ранович.12 От внушителната по обем книж-
нина, издадена през втората половина на ХХ век и особено през пос-
ледните му десетилетия в резултат на нарастналия научен интерес
към проблемите на елинистическата епоха, изрично споменаване
заслужават трудовете на Е. Вил,13 К. Прео,14 Н. Хемънд и Ф. Уолбенк,15
Й. Зайберт,16 Е. С. Груен,17 Р. М. Ерингтън,18 Х. Бенгтсон,19 изцяло об-
новеното второ издание на Кеймбриджката стара история.20
1
B. Niese. Geschichte der griechischen und makedonischen Staaten seit der
Schlacht bei Chaeronea.
2
J. Kaerst. Geschichte des hellenistischen Zeitalters; idem. Geschichte des Helle-
nismus.
3
K. J. Beloch. Griechische Geschichte.
4
The Cambridge Ancient History. Vol. VII: The Hellenistic Monarchies and the
Rise of Rome.
5
G. Glotz, P. Roussel, R. Cohen. Histoire grecque, IV: Alexandre et le démembre-
ment de son empire.
6
P. Jouguet. L’impérialisme macédonien et l’hellénisation de l’Orient.
7
M. Cary. A History of the Greek World from 323 to 146 B. C.
8
M. Rostovtzeff. The Social and Economic History of the Hellenistic World.
9
H. Berve. Griechische Geschichte.
10
W. W. Tarn. Hellenistic Civilization.
11
H. Bengtson. Die Strategie in der hellenistischen Zeit; idem. Griechische Ge-
schichte.
12
А. Б. Ранович. Эллинизм и его историческая роль.
13
E. Will. Histoire politique du monde hellénistique, 323-30 av. J.-C.
14
C. Préaux. Le monde hellénistique.
15
F. W. Walbank. The Hellenistic World; N. G. L. Hammond and F. W. Walbank.
A History of Macedonia, vol. 3, 336-167 B. C.
16
J. Seibert. Historische Beiträge zu den dynastischen Verbindungen in hellenis-
tischer Zeit; idem. Das Zeitalter der Diadochen.
17
E. S. Gruen. The Hellenistic World and the Coming of Rome.
18
R. M. Errington. A History of Macedonia.
19
H. Bengtson. Herrschergestalten des Hellenismus; idem. Die Diadochen: Die
Nachfolger Alexanders der Grossen.
20
The Cambridge Ancient History. Second Edition, Vol. 7, Part 1. The Hellenistic
World.
Още в средата на ХІХ в. Л. Мюлер издава в Копенхаген моно-

графия, третираща Лизимаховото монетосечене.1 Първите научни из-
следвания с монографичен характер, посветени изцяло на Лизимах и
правещи опит за подробно представяне на биографията на диадоха и
свързаните с неговата личност проблеми, са издадени едновременно
в самото начало на ХХ в. от швейцареца В. Хюнервадел в Цюрих 2 и от
италианеца Г. Посенти в Торино.3 Към тях в следващите десетилетия
се прибавят малко нови специални изследвания; изрично отбелязва-
не заслужават Ф. Гайер със статията му за Лизимах в публикувания
през 1928 г. т. 14 на Реалната енциклопедия Паули-Висова,4 Дж. Саи-
та с една обемна, но носеща малко съществени новости статия от 1955
г. в издаваното в Палермо списание Кокалос,5 М. И. Гусева с непубли-
куваната си (и останала недостъпна за мене) дисертация за тракийс-
кото царство на Лизимах, защитена в Москва през 1956 г.6
В последните десетилетия интересът към личността и делата на
Лизимах осезаемо се засилва и това може да се проследи в нарас-
тващия брой научни публикации, като се почне от една сравнително
кратка, но важна статия на М. Томпсън, посветена на Лизимаховото
монетосечене,7 и се мине през цял ред конкретни изследвания върху
частни проблеми на автори като Г. М. Коен,8 Р. А. Хедли,9 М. Хатзо-
пулос,10 К. Йорданов,11 Ю. Кабакчиев,12 О. Меркер,13 С. М. Бърстейн,14
1
L. Müller. Die Münzen des thrakischen Königs Lysimachos.
2
W. Hünerwadel. Forschungen zur Geschichte des Königs Lysimachos von Thra-
kien (цит. като Hünerwadel).
3
G. B. Possenti. Il re Lisimaco di Tracia (цит. като Possenti).
4
F. Geyer. Lysimachus. – RE 14 (1928), 1-31 (цит. като Geyer).
5
G. Saitta. – Kokalos 1 (1955), 62-154 (цит. като Saitta).
6
М. И. Гусева. Фракийское государство Лисимаха. Автореферат диссертации.
7
M. Thompson.– In: Essays in Greek Coinage presented to Stanley Robinson, 163-182.
8
G. M. Cohen.– Historia 22 (1973), 354-356.
9
R. A. Hadley.– JHSt 94 (1974), 50-65.
10
M. Hatzopoulos. – Meletemata 5 (1988), 13-73.
11
K. Jordanov. – BHR (1990, 1), 39-51; К. Йорданов. – TAB 4 (1990), 13-20.
12
J. Kabakciev. – BHR 18 (1990), 77-85.
13
O. Merker. – Chiron 9 (1979), 31-36.
14
S. M. Burstein. – ZPE 31 (1978), 181-185; idem. – CSCA 12 (1979), 39-50; idem.
– The Ancient World 3 (1980), 73-79; idem. – In: W. L. Adams and E. M. Borza
(eds.). Philip II, Alexander the Great and the Macedonian Heritage, 197-212;
idem. – In: W. Heckel, R. Sullivan (eds.). Ancient Coins of the Graeco-Roman
World. The Nickle Numismatic Papers, 57-68; idem. – The Ancient World 14
(1986), 19-24; idem. – Ancient Macedonia 4 (1986), 133-138.
К. Франко,1 В. Хекел,2 Ф. Ландучи Гатинони.3

И все пак, когато след защитата на докторската си дисертация
през 1986 г. се насочих към тематиката на ранноелинистическата
епоха, фигурата на Лизимах изглеждаше все още твърде недоста-
тъчно и неадекватно осветена в научната литература. В началото на
90-те години, когато работата ми върху настоящето изследване беше
вече доста напреднала,4 почти едновременно се появиха три нови
обхватни монографични публикации, посветени на Лизимах – две в
Италия 5 и една във Великобритания.6 Това впечатляващо съвпаде-
ние несъмнено показва, че и други подобно на мене са усетили съ-
ществуващата ниша и са насочили своя изследователски интерес към
нея. При тази ситуация предпочетох да не бързам с публикацията на
настоящето съчинение. Изчаках възможността да се запозная с кни-
гите на Франка Ландучи Гатинони, Хелен Лунд и Карло Франко (ко-
ето по ред причини не можа да стане незабавно), а и поредица от
служебни ангажименти впоследствие не ми оставяха достатъчно
време да работя активно върху довършването на труда си. Между-
временно и в България беше публикувана една монография, значи-
телна част от която е посветена на Лизимах и неговото време – кни-
гата на моя добър приятел и уважаван колега Кирил Йорданов за
трако-македонските отношения от средата на ІV до началото на ІІІ в.
пр. Хр.7 Мненията на авторите на тези последни обстойни публика-
ции по темата са използвани и коментирани, а на места и критику-
вани или коригирани в настоящето изследване.
1
C. Franco. – RSI 101 (1989), 490-508; idem. – In: Studi Ellenistici 3 (Pisa,
1990), 113-134.
2
W. Heckel. – Historia 27 (1978), 224-228; idem. – Klio 64 (1982), 373-381;
idem. – La Parola del Passato 39 (1984), 438-440.
3
F. Landucci Gattinoni. – In: „Dulce et decorum est pro patria mori“. La morte
in combattimento nell’antichità (= CISA 16), 111-126; eadem. – In: L’immagine
dell’uomo politico: vita pubblica e morale nell’antichità (= CISA 17), 109-121.
4
През 1993 г. един вариант на настоящата монография беше представен
като мой хабилитационен труд пред Специализирания съвет по стара и
средновековна история, археология и етнография на Висшата атестаци-
онна комисия.
5
F. Landucci Gattinoni. Lisimaco di Tracia: Un sovrano nella prospettiva del
primo ellenismo (цит. като Landucci Gattinoni); C. Franco. Il regno di
Lisimaco: strutture amministrative e raporti con le città (цит. като Franco).
6
H. S. Lund. Lysimachus: A Study in Early Hellenistic Kingship (цит. като Lund).
7
К. Йорданов. Политическите взаимоотношения между Македония и тра-
кийските държави (359-281 г. пр. Хр.).
Монографията на Франка Ландучи Гатинони, отпечатена в Ми-

лано през 1992 г., е озаглавена „Лизимах от Тракия. Един монарх в
перспективата на ранния елинизъм“ и представлява опит за ця-
лостен нов прочит на биографията на Лизимах и ред свързани по
един или друг начин с неговата личност проблеми. Значително мяс-
то е отделено на литературните, епиграфските и нумизматичните
извори (глава І). Основната част на изложението на Ландучи Гати-
нони е изградена хронологически, като се проследяват събитията и
проблемите от раждането и младостта на Лизимах до неговата смърт
в 281 г. пр. Хр. (глави ІІ-ІV). Три сравнително кратки притурки са
посветени на хронологията на събитията в 287-286 г. пр. Хр., на
администрацията на Лизимаховото царство и на „царските“ прияте-
ли. Книгата е снабдена с подробна библиография, индекс на извори-
те и общ аналитичен индекс.
Книгата на Хелен Лунд „Лизимах: Изследване върху ранноели-
нистическата монархия“1 излиза в Лондон в същата година – съв-
падение, което повтаря някогашното едновременно издаване на мо-
нографиите на Хюнервадел и Посенти за Лизимах в 1901 г. И Лунд е
структурирала материала си в хронологическата последователност
на Лизимаховата биография, като основния разказ е прекъсван не-
веднъж от вметнати отстъпления – например от един раздел за „об-
разите“ на Лизимах в края на посветената иначе на произхода и ран-
ната му кариера първа глава, както и от две отделни глави, в които
се разглеждат взаимоотношенията му с гърците и проблемите на
царската власт и управлението, поместени преди връщащата се към
събитията в последните години от живота на Лизимах заключителна
глава. Книгата на Лунд е написана увлекателно и с размах, в поле-
мичен стил, с привеждане и критика на мненията на други автори и
задълбочено обсъждане на спорните или неясни проблеми.
По-друг характер има книгата на Карло Франко „Царството на
Лизимах: административни структури и взаимоотношения с
градовете“. Както ясно личи и от заглавието, вниманието на Фран-
ко е насочено към проблемите на администрацията и принципите на
функционирането на елинистическата система от взаимоотношения
на монархията (в случая Лизимаховата) с включените в нейната по-
литическа територия самоуправляващи се градове от полисен тип.
Изследването на Франко е най-задълбоченото досега изследване на
1
Виж някои бележки за книгата на Лунд у Franco 271-272. Cp. и A. H.
Jackson. – The Classical Review 44 (1994, 1), 223.
тази проблематика и съдържа сериозни приноси и нови гледни точ-

ки по редица конкретни и по-общи моменти.
Монографията на Кирил Йорданов „Политическите взаимо-
отношения между Македония и тракийските държави (359-281 г.
пр. Хр.)“1 има доста широк хронологически обхват; четвъртата и по-
следна глава е посветена на епохата на диадохите и на практика раз-
глежда основно живота и дейността на Лизимах. Тази част от труда
на Йорданов е значителна по обем (около 80 печатни страници,
снабдени с внушителен библиографски апарат) и по задълбоченото
разглеждане на много от проблемите се доближава до посветените
изцяло на Лизимах книги, разгледани по-горе.
D
1
Виж рецензията на П. Делев. – ИПр 55 (1999, 5-6), 204-207.
Глава 1
Въведение в историческите извори

Най-ранната от трите изчислявани на базата на антични сведе-
ния възможни рождени дати на Лизимах – 361 г. пр. Хр. – се пада в
годината след битката при Мантинея (362 г.), с която завършва Ксе-
нофонтовата „Гръцка история“. Така жизненият път на Лизимах
попада изцяло в започналия от края на 60-те години на IV в. дълъг
период, от който до нас практически не са достигнали подробни
съвременни исторически изложения. Загубата на първичната исто-
риографска традиция изглежда още по-тъжна на фона на откъслеч-
ните ни познания за нейното внушително богатство и разнообразие.
D
Детството и юношеството на Лизимах са протекли в бурната
епоха на Филип II Македонски, оставила своя отпечатък и в своеоб-
разното развитие на древногръцката историческа литература. Нова-
торската историография на този период, представена от значителни
историци като Калистен, Ефор и Теопомп, е силно повлияна от раз-
цвета на философията и особено на риториката през IV в. пр. Хр.
Морализаторските и дидактически тенденции се съчетават у тях с
показна ерудиция и прекомерно внимание към стила и литератур-
ната форма на изложението. Макар риторичният стил и формалис-
тичните увлечения да са направили произведенията на това поколе-
ние историци суховати и дори скучни за масовия читател, съчине-
нията на Калистен и особено тези на Ефор и Теопомп са били цене-
ни и многократно използвани от по-късните антични историци.
Племенникът на Аристотел Калистен от Олинт 1 изглежда е
бил в основата и на новия историографски стил, и на първичното
оформяне на традицията за съвременните събития от епохата на
Филип II. Роден около 370 г. пр. Хр., Калистен е автор на „Гръцка ис-
тория“ (>Çëëåíéê@) в 10 книги, която обхващала периода от царския
1
За Калистен виж F. Jacoby. – RE 10 (1919), 1674-1707; H. D. Westlake. – CQ 33
(1939), 11 sqq.; L. Pearson. The Lost Histories of Alexander the Great, 22 sqq.; А.
С. Шофман. – ВИ (1974, 6); L. Prandi. Callistene. Uno storico tra Aristotele e i
re macedoni. Фрагментите са събрани и коментирани у Jacoby No 124.
14 Глава 1.
мир в 386 г. до началото на Свещената война в 356 г. пр. Хр.; нейно-

то продължение „За Свещената война“ покривало събитията от пе-
риода 356-346 г. пр. Хр. „Гръцката история“ на Калистен била пуб-
ликувана около 340 г. пр. Хр., преди основните съчинения на Ефор и
Теопомп, и се допуска, че е оказала влияние върху тях. Историчес-
ките съчинения на Калистен плащали дан на риторичните стилови
увлечения на епохата и на самоцелното използване на всевъзможни
художествени средства; стремежът му към демонстративна ученост
пък бил отразен в многобройни вмъкнати екскурси и описания. Той
извеждал на преден план историческите личности и изграждал ярки
и внушителни образи, заради което често му приписват първоавтор-
ството на засвидетелстваната у Плутарх панегирична традиция за
Пелопид и Епаминонд. Вероятно подобно е било отношението му и
към Филип II; политическите му позиции имали промакедонска и
панелинска ориентация в Исократов дух, което го сближава с Ефор и
Теопомп. Не е случайно, че Калистен завършил кариерата си като
официален придворен историограф на Александър Велики.
Представяният като ученик на Исократ Ефор от Киме в Еолия
бил автор на първата гръцка универсална история (>Éóôïñßáé) в 29
книги, обхващаща цялостното развитие на Елада от връщането на
Хераклидите до 340 г. пр. Хр.1 Епохата на Филип II е била разгледа-
на в последните пет книги на това внушително по обем и обхват съ-
чинение. Макар риторичният и изкуствен език на Ефор да е изглеж-
дал скучен, безцветен и недостатъчно художествен за вкусовете на
много елинистически историци, богатият фактологически материал
в неговата история я превръща в стандартно изложение на събития-
та от класическата епоха, ползвано от много по-късни автори (нап-
ример Полибий, Диодор Сицилийски, Николай Дамаски и Страбон).
За ученик на Исократ е смятан и другият голям историк на Фи-
липовата епоха, Теопомп от Хиос.2 Роден около 378 г. пр. Хр., той е
1
За Ефор виж E. Schwartz. – RE 6 (1907), 1 sqq.; R. Laqueur. – Hermes 46
(1911), 161 sqq., 321 sqq.; A. Momigliano. – RFIC 63 (1935), 180 sqq.; G. L.
Barber. The Historian Ephorus; A. Lesky. Geschichte der griechischen Litera-
tur, 674; R. Carrata. – Atti Acc. Torino 81/83 (1947/49), 147 sqq.; A. Andrews.
– CQ 45 (1951), 39 sqq.; A. Peretti. – St. Class. e Orient. 10 (1961), 5 sqq.; R.
Drews. – AJPh 84 (1963), 244 sqq. Фрагментите виж у Jacoby No 70.
2
За Теопомп виж W. Schranz. Theopomps’ Philippika; A. Momigliano. – RFIC
59 (1931), 335 sqq.; 63 (1935), 180 sqq.; R. Laqueur. – RE 5 A (1934) 2176 sqq.;
K. v. Fritz. – AHR 46 (1941), 765 sqq.; idem. – Antike und Abendland 4 (1954),
45-64; H. D. Westlake. – Historia 2 (1953/54), 288 sqq.; фрагментите виж у
на сл. стр.
Въведение в историческите извори 15
живял дълго време като изгнаник в царския двор в Пела, при управ-
лението на Александър се върнал на родния си остров, а след смърт-
та му отново бил прокуден в изгнание. Най-значителното му произ-
ведение била „Филипическата история“ (Öéëéððéêáp sóôïñßáé), една
обща история („делата на елините и варварите“) на епохата на
Филип II Македонски в 58 книги. Това съчинение, несъмнено най-
подробното съществувало някога изложение на събитията от перио-
да, е било много четено и използвано в по-късно време, например от
Корнелий Непот и Плутарх. Теопомп е познавал и използвал трудо-
вете на Калистен и Ефор и в някаква степен е бил повлиян от тях, но
„Филипическата история“ е преди всичко авторско съчинение,
писано на базата на лични наблюдения и събиран продължително
време материал; не случайно по обем на изложението тя надхвърля
десетократно посветената на същите събития част от труда на Ефор.
И Теопомп не е бил отминат от модните за епохата риторични, мо-
рализаторски и дидактически увлечения. Като историк се отличавал
с ерудиция и стремеж към достоверност; подобно на Херодот (кому-
то изглежда се е стремял да подражава) изпъстрял текста си с вмък-
нати разкази за места, митове, личности, забележителности и чудеса.
На епохата на Филип II е било посветено и едно от исторически-
те съчинения на Анаксимен от Лампсак, който бил наричан „рето-
рът“ и смятан за съперник на Теопомп.1 За съжаление, не знаем
почти нищо за характера и евентуалното значение за по-късната
традиция на този немалък по обем труд (поне 8 книги).
Съчиненията на съвременните историци очевидно са създавали
една сериозна и достатъчно подробна изворова база за времето на
Филиповото управление. За най-голямо съжаление от тях не се е за-
пазило почти нищо, ако се изключат ограниченото количество от-
къслечни фрагменти, главно под формата на преки цитати в съчи-
ненията на по-късни автори. Единственото достигнало до нас по-
подробно цялостно изложение на събитията от времето на Филип се
съдържа в 16 книга от „Историческата библиотека“ на Диодор Си-
цилийски.2 Съвременник на Гай Юлий Цезар, историкът от Агирион
Jacoby No 115.
1
За Анаксимен виж RE 1 (1894), 2086 sqq.; P. Wendland. Anaximenes von
Lampsakos; Jacoby No 72.
2
За Диодор виж E. Schwartz. Diodorus. – RE 5 (1903), 663 sqq.; C. Bottin. –
Rev. belg. (1928), 1307 sqq.; N. G. L. Hammond. – CQ 31 (1937, 2); 32 (1938,
3-4); R. Laqueur. – Hermes 86 (1958, 3), 257 sqq.; R. Drews. – AJPh 83 (1962,
4), 383 sqq.; F. Bizière. – REG 87 (1974).
16 Глава 1.
е писал повече от 30 години своето внушително съчинение – уни-

версална история на света в 40 книги, от митологическата древност
до Галските войни на Цезар; до нас са достигнали изцяло запазени
1-5 книга (митология) и 11-20 книга (V-IV в. пр. Хр.). Независимо от
внушителния общ обем Историческата библиотека представлява
силно съкратена компилация, базирана на текстовете на много-
бройни по-ранни автори, от качеството на които зависи и стойността
на Диодоровите сведения. За съжаление сицилийският историк мно-
го рядко споменава източниците си и това затруднява и усложнява
тяхната идентификация. Изследователите спорят относно писателс-
ките му методи; според някои за всеки отделен период той използ-
вал по един предпочетен пред останалите основен текст, който екс-
церпирал и епитомирал, контролирайки и допълвайки го с остана-
лите си извори; според други в повечето случаи Диодор правел сис-
тематична колация от два първични текста, допълвайки ги в редки
случаи и със странични сведения. Първоизточниците на посветената
на епохата на Филип 16 книга във всеки случай остават несигурни;
освен Ефор и Теопомп се допуска възможността да са използвани и
съчиненията на Калистен или на междинни ранноелинистически
историци като Диил и Дурис.1 Изложението на Филиповата история
у Диодор е доста общо и повърхностно, лишено от подробности и
несигурно в хронологическите детайли, и тези не особено окуража-
ващи качества на основния извор налагат своя отпечатък върху ця-
лостните ни познания за епохата.
Още по-кратки са посветените на Филиповата епоха пасажи в
Юстиновата епитома на съчинението на Помпей Трог.2 Живелият в
епохата на Октавиан Август римски историк от галски произход
Помпей Трог замисля своите „Historiae Philippicae“ (заглавието е
заимствано от Теопомп) като допълнение към монументалната рим-
1
R. Schubert. Untersuchungen über die Quellen zur Geschichte Philipps II. von
Macedonien; A. Momigliano. – Rendiconti del Istituto Lombardo (1932).
2
За Помпей Трог и Юстин виж A. B. Steel. – AJPh 38 (1917); L. Castiglioni.
Studi intorno alle „Storie Filippiche“ di Giustino; A. Petersson. De epitoma
Iustini quaestiones criticae; O. Seel. – Studi Italiani di Filologia Classica
(1934), 255 sqq.; (1935), 5 sqq.; idem. Die Praefatio des Pompeius Trogus; H.
Hagendahl. Orosius und Iustinus; J. Penndorf. – Bursians Jahresberichte 273
(1941), 104 sqq. (Bibliogr.); К. К. Зельин. – ВДИ (1948, 4; 1954, 2); A. Klotz. –
RE 21 (1952), 2300 sqq. s. Pompeius; A. Mancini. – Studi Funaioli (1955), 189
sqq.; L. Ferrero. Struttura e metodo dell’Epitome di Giustino; G. Forni. Valore
storico e fonti di Pompeio Trogo; C. Wehrli. – REL 39 (1961).
Фиг. 1. Мраморна глава от Ефес, вероятен портрет на Лизимах
ска история на своя съвременник Тит Ливий, съдържащо изложение

на събитията извън римския свят. Първите 12 (от общо 44) книги на
това обемно съчинение са излагали събитията в Гърция, Македония,
Източното Средиземноморие и Персия от VII-VI в. пр. Хр. до епоха-
та на Александър Велики; следващите 28 са съдържали историята на
елинистическите държави от смъртта на Александър до последова-
телното им поглъщане от Рим; последните 4 са разглеждали съби-
тията в някои периферни райони на изток и запад (Партия, Бакт-
рия, Испания, Картаген). На историята на Филиповата епоха са били
посветени цели три книги (7-9).
18 Глава 1.
За съжаление пълният текст на съчинението на Помпей Трог не е

достигнал до нас; запазени са така наречените „пролози“ – кратко съ-
държание по книги, което възхожда към оригиналното издание, и
правените вероятно през III в. извлечения на Марк Юниан Юстин,
които съдържат около една шеста от първоначалния обем на съчине-
нието. Епитомата на Юстин не представляват авторизиран съкратен
преразказ на съдържанието на „Historiae Philippicae“, а по-скоро на-
бор от почти буквални ексцерпти (с предпочитание към анекдотични
и морализаторски истории), свързани с несръчни и безцветни резю-
мета на разделящите ги събития. Това грубо, на моменти драстично
вмешателство в много отношения е осакатило съчинението като ис-
торически извор; не само поради силно съкратения обем, но и поради
многобройните грешки и неточности и общата несигурност в преда-
ването на заложените в първоизточника сведения Юстин има много
по-малка стойност за историята на периода в сравнение с Диодор.
Малко допълнителна информация поднасят и отнасящите се за
този период Плутархови биографии (на Фокион, Демостен, Дион и
Тимолеон), както и пръснатите сведения за конкретни факти и съби-
тия у автори като Страбон, Павзаний, Полиен, Фронтин, лексикогра-
фите и пр. Представите ни за времето и делата на Филип II биха били
изобщо твърде бедни и едностранчиви, ако тази епоха не ни беше за-
вещала още един тип литературни паметници, хвърлящи обилна свет-
лина върху много детайли от сложните и динамични исторически съ-
бития – запазените речи на съвременните атински оратори.1 Оцелели
като образци на изживяващото точно по това време своя най-голям
разцвет атическо ораторско изкуство, речите на Исократ, Демостен и
Есхин съдържат много уникални исторически сведения и позволяват
в значителна степен да се допълнят и коригират слабостите на ос-
къдно запазената историографска традиция за периода. В същото
време със своята откровена тенденциозност, достигаща до изопачава-
не (или най-малкото представяне в невярна светлина) на факти и съ-
бития, произведенията на ораторите са сложен и деликатен истори-
чески извор, който следва да се използва с необходимото внимание.
Роден около 436 г. и доживял, почти стогодишен, до битката
при Херонея в 338 г. пр. Хр., Исократ 2 бил ученик на Продик, Гор-
1
За атическите оратори виж R. C. Jebb. The Attic Orators from Antiphon to
Isaeus; F. Blass. Die attische Beredsamkeit; W. Rhys Roberts. Greek Rhetoric
and Literary Criticism; G. A. Kennedy. The Art of Persuasion in Greece.
2
G. Mathieu. Les idées politiques d’Isocrate; E. Mikkola. Isokrates. Seine An-
на сл. стр.
гий и Сократ. Загубил в Пелопонеската война наследеното от баща

си имущество, се отдава на адвокатска, педагогическа и публицис-
тическа дейност и основава ораторска школа в Атина, която станала
изключително популярна. Макар гòворен дефект да му попречил да
се изявява пряко като оратор, със своите публикувани тържествени
(„епидейктически“) и политически речи Исократ се наложил като
една от водещите фигури в политическия живот на Атина и цяла
Елада през IV в. пр. Хр. Още в прочутия си „Панегирик“, публикуван
в 380 г. и отразяващ настроенията след сключването на позорния за
елинската кауза Анталкидов мир, Исократ призовал гръцките поли-
си да изоставят междуособните борби и да се обединят в името на
общата борба срещу Персия. Когато подобни призиви в пан-елински
дух се оказали безрезултатни, Исократ започнал да търси силната
обединителна личност, която би могла да преодолее полисния сепа-
ратизъм и да поведе Елада, като се насочвал последователно към
сицилийския тиран Дионисий I, спартанския цар Архидам III и нак-
рая към Филип II Македонски.
Запазени са 21 речи на Исократ, от тях 6 съдебни и 15 тържест-
вени и политически, и 9 писма. Само част от речите са от времето на
Филип, но и те не винаги отразяват директно съвременната епоха.
Посветените на атинския държавен строй „Ареопагитик“ и „Пан-
атинайкос“ например са обърнати повече към миналото на полиса,
противопоставено на съвременния политически упадък. В речта „За
мира“, писана преди края на Съюзническата война, Исократ настоя-
ва за разпускане на Морския съюз и нова външна политика на Ати-
на; политическите му пристрастия са особено ясно изявени във „Фи-
лип“, датирана след Филократовия мир от 346 г. и призоваваща ма-
кедонския цар да обедини гърците и да ги поведе срещу общия враг
– Ахеменидска Персия.
Славата на най-блестящ представител на плеядата големи ати-
чески оратори през IV в. заслужено е получил Демостен, син на Де-
мостен, от атическия дем Пеания.1 Роден около 384 г. пр. Хр., след из-
ключително активна кариера като оратор и водещ атински политик
schauungen im Lichte seiner Schriften; A. Lesky. Geschichte der griechischen

Literatur, 629 sqq.; A. Levi. Isocrate; P. Cloché. Isocrate et son temps; В. И.
Исаева. – ВДИ (1978, 2).
1
A. Schaefer. Demosthenes und seine Zeit; P. Cloché. Démosthène et la fin de la
démocratie athénienne; G. Mathieu. Démosthène, l’homme et l’oeuvre; A. H. M.
Jones. The Athens of Demosthenes; A. Lesky. Geschichte der griechischen
Literatur, 643-655; W. Jaeger. Demosthenes. Der Staatsmann und sein Werden.
20 Глава 1.
той завършва живота си със самоубийство в 322 г., за да не попадне в

ръцете на Антипатър след битката при Кранон. Като водач на демок-
ратическата и патриотическа партия в Атина Демостен е решителен
противник на експанзионистичната политика на Филип II и радетел
на елинската независимост. Поражението на гърците при Херонея в
338 г. е представлявало провал на тази политическа кауза; някои
днешни историци са склонни със задна дата да обвиняват прочутия
оратор в политическо късогледство и недалновидност. Независимо от
оценката на политическите му възгледи, с целия си живот Демостен е
доказал своята искреност, предаността си на каузата на свободата и
демокрацията, и хармонията между тази жизнена позиция и отстоя-
ваните в речите му конкретни тези е сред най-силните и вдъхновява-
щи страни на неговата пламенна реторика.
До нас са достигнали под името на Демостен цели 61 речи и 6
писма; макар няколко от тях да са със съмнителна автентичност или
със сгрешено авторство, като цяло Демостеновият корпус представ-
лява не само едно внушително литературно наследство, но и без-
ценно историческо свидетелство за динамичните събития на тази
преломна историческа епоха. Именно Демостеновите речи дават
възможност в значителна степен да се допълни и обогати с факти,
отношения и причинно-следствени връзки схематичната картина на
събитията, оставена ни от Диодор Сицилийски в 16 книга на „Исто-
рическата библиотека“. Особено полезни са с актуалната си поли-
тическа информация например речта „Срещу Аристократ“ от 352
г.; трите „Олинтийски“ речи, писани в 349 г. във връзка с поднове-
ната агресия на Филип в Халкидика; речите „За мира“ (346 г.) и „За
делата в Херсонес“ (341 г.); четирите „Филипики“ (по една от 351 и
344 и две от 341 г.). Речта „За посолството“ от 343 г. пр. Хр. съдър-
жа неуспялото обвинение срещу Есхин за действията му при сключ-
ването на Филократовия мир; с тази „За венеца“ (330 г. пр. Хр.),
смятана от мнозина за най-великото му произведение, Демостен за-
щищава цялостната си политика от нападките на Есхин след нейния
провал при Херонея.
От останалите атически оратори от IV в. е запазено сравнително
малко. Представител на промакедонската групировка в Атина бил
Есхин (ок. 390-314 г. пр. Хр.), съперник на Демостен и в политичес-
кото, и в ораторското поприще. Съхранили са се три негови речи, в
две от които – „За посолството“ и „За венеца“ (или „Против Кте-
зифон“) – той влиза в пряка лична и политическа полемика с голе-
мия си противник. Сред привържениците на Демостен пък били Хи-
перид, от който са запазени частично (на папирус) 6 речи, и Ликург,
чиято единствена оцеляла реч „Против Леократ“ е важна като из-

вор за състоянието на Атина в навечерие на битката при Херонея.
На фона на това общо състояние на изворите за епохата не буди
удивление фактът, че те напълно премълчават детството и младостта
на Лизимах и съдържат само твърде бегли и противоречиви сведения
за някои от близките му роднини (бащата Агатокъл и енигматичния
по-голям брат Алкимах). Затова и повечето от въпросите, свързани с
произхода, рождената дата и цялата ранна биография на героя на
настоящето съчинение по необходимост остават неясни и несигурни,
обект по-скоро на хипотетични предположения, отколкото на досто-
верна и обективна, базирана на исторически извори реконструкция.
D
Разтърсилите съзнанието на съвременниците епохални събития
по време на относително краткото 13-годишно управление на Фили-
повия наследник Александър Велики са предизвикали още приживе
един взрив на писателски ентусиазъм, който не само не е отслабнал,
но дори още повече се е засилил след смъртта му, за да не пресекне и
до наши дни.1 Още отрано обаче в историографията за Александър се
оформят различни течения; на откровено панегиричната тенденция
се противопоставя друга, критична и отрицателна, приписвана обик-
новено на перипатетиците и стоиците; достоверните и реалистични
описания на събитията се сблъскват с митологизирането им в роман-
тичната и безкритична полулегендарна традиция, залегнала в осно-
вата на „Александровия роман“.2 Загубването на цялата ранна лите-
ратура за Александър за съжаление ни е оставило с оскъдни и често
противоречиви сведения за създаването и ранното развитие на исто-
риографската традиция. Неясна е например съдбата на царските
дневници, т. нар. „ефемериди“, които били водени от Евмен от Кар-
дия и Диодот от Еритре и описвали ден по ден делата на Александър,
и на книгата на бематистите, които измервали преходите и описва-
ли топографията по време на походите му, както и евентуалната им
употреба от някои от съвременните или по-късни историци.3
1
За първичните извори за епохата на Александър виж C. A. Robinson. The
History of Alexander the Great; L. Pearson. The Lost Histories of Alexander the
Great; P. Pédech. – In: Historiographia antiqua (Leuven, 1977).
2
A. Ausfeld. Der griechische Alexanderroman; R. Merkelbach. Die Quellen des
griechisches Alexanderroman; G. Cary. The Medieval Alexander.
3
J. Kaerst. – Philologus 56 (1897), 334 sqq.; C. F. Lehmann. – Hermes 36 (1901,
2); J. Kaerst. – RE 5 (1905), 2749 sqq.; Berve 1, 50 sqq.; Jacoby 2 D, 403 sqq.; C.
на сл. стр.
22 Глава 1.
Официален историограф на Александър Велики бил получили-

ят вече с по-ранните си съчинения признание като голям историк
Калистен. През 328 г. с твърдата си позиция в аферата с проскине-
зиса той си спечелил омразата на Александър и скоро след това бил
обвинен и осъден в делото за заговора на пажовете; жестоката разп-
рава с него се смята за първопричина на негативното отношение
към Александър в перипатетическите кръгове. Съчинението на Ка-
листен за Александър е достигало в завършената си част поне до
битката при Гавгамела в 331 г. пр. Хр. и се поставя обикновено в ос-
новата на панегиричната и апологетична традиция, възхваляваща и
възвеличаваща личността и делата на македонския цар.1 Независи-
мо от риторичните си увлечения, с ударението, което поставял върху
историческите личности и техните дела и съдби, Калистен се е доб-
лижавал до представителите на романтичното направление и е смя-
тан понякога за предшественик на същинската „трагическа“ исто-
риография, достигнала разцвета си в следващите поколения с твор-
чеството на историци като Дурис и Филарх.
Друг утвърден историк бил „реторът“ Анаксимен от Лампсак,
за когото вече стана дума по-горе; към съчиненията си за по-ранната
гръцка история и за епохата на Филип той добавил и едно за времето
на Александър.2 Анекдотични сведения свързват Анаксимен с Алек-
сандър, когото той може би е съпровождал по време на походите му;
за стойността и значението на съчинението му е известно малко.
Участник в походите на Александър е бил и Онесикрит от Ас-
типалея, ученик на циника Диоген, кормчия на царския кораб при
плуването по реката Инд и помощник на Неарх при океанския пре-
ход в 325 г. пр. Хр., за което после заедно с него получил златен ве-
нец. Той е писал вероятно значително по обем и подробности съчи-
нение за Александър, което се отличавало с прекомерен интерес към
екзотични сюжети и всевъзможни необичайни и занимателни случ-
ки и факти.3 Плутарх споменава в биографията на Александър, че
A. Robinson. The Ephemerides of Alexander’s Expedition; L. Pearson. – Historia

3 (1954/55), 439 sqq.; H. Bengtson. – SO 32 (1956), 35 sqq.; F. Pfister. – Historia
10 (1961), 35 sqq.; A. E. Samuel. – Historia 14 (1965); E. Badian. – HSCPh 72
(1968), 183 sqq.; античните цитати у Jacoby No 117 (ефемериди), 119 (бема-
тисти).
1
T. S. Brown. – AJPh 70 (1949, 3); L. Pearson. The Lost Histories of Alexander the
Great, 22 sqq.; L. Prandi. Callistene. Uno storico tra Aristotele e i re macedoni.
2
Jacoby No 72; A. Körte. – RhM 61 (1906), 476 sqq.
3
H. Strasburger. – RE 18 (1939) s. Onesikritos; Jacoby No 134; T. S. Brown.
на сл. стр.
Онесикрит чел части от труда си на Лизимах, когато той вече бил

цар.1 Мненията в съвременната литература за историческата стой-
ност на съчинението на Онесикрит са противоречиви, но то несъм-
нено е било популярно и четено в по-късно време.
Главно на „флотските“ епизоди (построяването на речния флот
на река Хидасп, спускането по Хидасп и Инд до брега на океана и
морския преход от устието на Инд до Персийския залив) е бил посве-
тен трудът на наварха Неарх, ползван от Ариан за неговата „Индика“.
Свидетелствата на очевидец се преплитали в съчинението на Неарх с
многобройни отклонения в Херодотов стил, посветени на разнооб-
разни сведения с географско, историческо или етнографско естество.2
История на Александър в поне 10 книги написал друг участник
в неговите походи – Харес от Митилене.3 Заеманият от него пост
на ейсангелеус (нещо като придворен разпоредител) предопределил
интереса му предимно към личността на Александър и придворните
интриги; той не се занимавал с военни и политически въпроси, но
охотно отделял място на всевъзможни чудеса и занимателни случки.
Използвано още от ранни автори като Клитарх, Аристобул и Дурис,
съчинението на Харес изглежда е оказало съществено влияние вър-
ху оформянето на историографската традиция за личността и делата
на Александър.
Сред ранните историографи на Александър особено често дис-
кутирано е името на Клитарх, чието значително по обем съчинение
(не по-малко от 12 книги) 4 е било твърде популярно в древността и
изглежда е повлияло в значителна степен по-късната традиция. В
съвременната литература се спори относно времето, когато е писал
Клитарх (преди или след Птолемей и Аристобул) и неговото евенту-
ално въздействие върху тях; има своите привърженици и противни-
Onesicritus. A Study in Hellenistic Historiography; M. Photiades. – Museum

Helveticum 16 (1959), 116 sqq.; L. Pearson. The Lost Histories of Alexander the
Great, 87 sqq.
1
Plut. Alex. 46.
2
Jacoby No 133; Berve 2, No 544; L. Pearson. The Lost Histories of Alexander
the Great, 112-149; E. Badian. – YClSt 24 (1975), 147-170.
3
E. Schwartz. – RE 3 (1899), 2129 s. Chares; Jacoby No 125; L. Pearson. The
Lost Histories of Alexander the Great, 50 sqq.
4
F. Jacoby. – RE 11 (1921) s. Kleitarchos (N0 2); Jacoby No 137; T. S. Brown. –
AJPh 71 (1950, 2), 134 sqq.; H. Strasburger. – Gnomon 25 (1953), 217 sqq.; J.
R. Hamilton. – Historia 10 (1961, 4); E. N. Borza. – Proceedings of the African
Classical Association 11 (1968), 25 sqq.; D. Kienast. – Historia 14 (1965), 180 sqq.
24 Глава 1.
ци и разпространеното мнение, че именно Клитарх е хипотетичният

общ първоизточник на изложението за Александър у Диодор Сици-
лийски, Квинт Курций Руф и Помпей Трог (Юстин) – т. нар. „вулга-
та“. Доколкото може да се съди по запазените фрагменти и мнени-
ята на по-късни антични автори, изложението на Клитарх изглежда
е представяло в завършен вид романтичната история на Алексан-
дър, написана в духа на героичен приключенски роман и включва-
ща много недостоверни и баснословни, но затова пък любопитни и
увлекателни сюжети и подробности.
От авторите, на които се приписва създаването на достоверната
традиция за епохата и делата на Александър, най-често се споменават
първоизточниците на Флавий Ариан Птолемей и Аристобул. Пто-
лемей, синът на Лаг (или Птолемей I Сотер), другар на Александър
още от юношеските му години, соматофилакс, диадох, цар на Египет
и основател на династията на Птолемеите, е писал на стари години,
вероятно в началото на III в. пр. Хр., съчинение за войните на Алек-
сандър, което поради високата оценка на Ариан се смята за един от
най-авторитетните първични извори.1 Сам участник в описваните съ-
бития, Птолемей е разполагал с възможности за привличане и на до-
пълнителен документален материал; допуска се например вероят-
ността да е използвал царските ефемериди. Преценка за характера и
качествата на Птолемеевата история може да се направи единствено
на базата на Ариановия Анабазис; обикновено се приема, че тя е от-
давала приоритет на военните и политически проблеми, била е точна
и достоверна в детайлите и е поставяла делата и личността на Алек-
сандър във вярната историческа перспектива. На практика чрез Ари-
ан трудът на Птолемей в значителна степен лежи в основата на съв-
ременните познания и представи за Александровата епоха.
Наред с труда на Птолемей Лаг, Флавий Ариан е използвал ак-
тивно и този на Аристобул от Касандрея, също участник в Алек-
сандровите походи като техник и офицер.2 И Аристобул е писал
1
H. Strasburger. Ptolemaios und Alexander; E. Kornemann. Die Alexanderge-
schichte des Königs Ptolemaios I. von Aegypten; G. Wirth. – RE 23 (1959),
2467 sqq.; L. Pearson. The Lost Histories of Alexander the Great, 70 sqq., 188
sqq., 260 sqq.; C. B. Welles. – In: Miscellanea di studi Alessandrini in memoria
di Augusto Rostagni; R. M. Errington. – CQ 19 (1969, 2); фрагментите у Jaco-
by No 138.
2
За Аристобул виж E. Schwartz. – RE 2 (1896), 911-918; F. Wenger. Die Alex-
andergeschichte des Aristobul von Kassandrea; Jacoby No 139; L. Pearson. –
AJPh 73 (1952), 71 sqq.; J. R. Hamilton. – Historia 10 (1961, 4).
сравнително късно (84-годишен), вероятно в началото на III в.; дис-

кутира се вероятността да е познавал и използвал вече публикувани
трудове като тези на Клитарх и Онесикрит, спрямо които неговото
стремящо се към достоверност и обективност изложение би предс-
тавлявало реакция и опит за коректив. В съчинението му изглежда
се е обръщало внимание на технически проблеми, на природни, ет-
нографски и други забележителности.
От огромния брой съчинения, посветени на Александър Маке-
донски в следващите векове, до нас са достигнали само пет: съответ-
ните раздели в „Историческата библиотека“ на Диодор Сицилийс-
ки и в епитомата на Юстин и три специални съчинения: „История на
Александър Велики“ от Квинт Курций Руф, „Анабазис на Александър“
от Флавий Ариан и Плутарховата биография на Александър в „Пара-
лелните жизнеописания“. Най-ранен от петимата автори е Диодор
Сицилийски (I в. пр. Хр.); прототипът на Юстин Помпей Трог е писал
във времето на Август, Курций – вероятно през I в. сл. Хр., докато
Плутарх и Ариан са живели през II в. Обемът на петте изложения съ-
що е различен; най-подробни са Курций Руф (запазени 8 от първона-
чалните 10 книги) и Ариан (7 книги); Диодоровата 17 книга се равня-
ва на около една трета от техния обем и е приблизително равна на
Плутарховия Александър, докато Юстиновите извлечения от 11 и 12
книга на Помпей Трог са значително по-кратки.
Между изложенията на Диодор Сицилийски, Курций Руф и Юс-
тин има много общи елементи, които подсказват използването на
едни и същи първоизточници; тази близост е в основата на една ста-
ра и все още открита полемика около развитието на тази линия в
традицията за Александър и нейното хипотетично изходно звено –
т. нар. „вулгата“, свързвана най-често (но не единствено) с името на
Клитарх. В наши дни все по-често идеята за съществуването на „вул-
гатата“ като единствен и единен общ прототип на Диодор, Курций
и Юстин се отхвърля, както впрочем и тяхното априорно омалова-
жаване като извори за сметка на Ариан.1
Диодор Сицилийски е отделил на историята на Александър тол-
кова място в „Историческата библиотека“ (цялата 17 книга), кол-
кото и на значително по-продължителното управление на баща му
(в предишната 16 книга). Проблемът за изворите на 17 книга на Ди-
одор е много сложен и не може да се смята за окончателно решен,
1
Виж последно N. G. L. Hammond. Three Historians of Alexander the Great с
преглед на съществуващата литература по въпроса и мненията в нея.
26 Глава 1.
също както и свързания с него проблем за маниера на работа на Ди-

одор и степента на личната му намеса в използваните първоизточ-
ници.1 В многобройните публикации по въпроса се преплитат име-
ната на Клитарх, Онесикрит, Калистен, Аристобул, Дурис, Диил и
ред други като вероятни основни или паралелни преки или косвени
първоизточници на Диодор. В последното засега авторитетно изс-
ледване по въпроса англичанинът Хемънд идентифицира два ос-
новни извора – Диил за събитията в Европа и отчасти за тези в Азия
и Клитарх за по-голямата част от събитията в Азия и за описанията
на военни действия, предполагайки същевременно относително
малка намеса на самия Диодор.2 И тази версия впрочем едва ли ще
сложи край на спекулациите по въпроса.
Историята на Александър е заемала две книги в историята на
Помпей Трог (11 и 12); макар и по-кратка в сравнение с посветените
на Филип II три книги, тя е била около два пъти по-обемна (и съот-
ветно по-подробна) от изложението на Диодор. В извлеченията на
Юстин от 11 и 12 книга са останали за съжаление само двайсетина
страници текст – най-краткото и най-малко полезно от запазените
съчинения за времето на Александър.3 Изворите на Помпей Трог са
също неясни и проучването на въпроса е затруднено от факта, че не
разполагаме с пълния текст на оригинала. Във всеки случай в текста
на Юстин осезаемо присъства и отрицателната традиция за Алек-
сандър, свързвана обикновено с перипатетическите кръгове; ярките
характеристики и описания пък дават основание да се търси връзка с
автори от кръга на романтичната и трагичната първична историог-
рафия. Според Хемънд основен първоизточник на Помпей Трог е
1
От внушителната съществуваща литература по проблема виж например E.
Schwartz. – RE 5 (1903) s. Diodoros; C. Bottin. – Rev. belg. (1928), 1307 sqq.; M.
J. Fontana. – Kokalos 1 (1955), 158-171; R. Laqueur. – Hermes 86 (1958, 3), 257
sqq.; R. Drews. – AJPh 83 (1962, 4); E. N. Borza. – Proceedings of the African
Classical Association 11 (1968); P. Goukowsky. – REA 71 (1969, 3-4); idem. – In:
Diodore de Sicile. Bibliothèque historique, livre XVII (Budé); C. B. Welles. – In:
Diodorus of Sicily, vol. VII (Loeb); F. Bizière. – REG 87 (1974); J. R. Hamilton. –
In: K. H. Kinze (ed.). Greece and the Eastern Mediterranean in Ancient History
and Prehistory; N. G. L. Hammond. Three Historians of Alexander the Great.
2
N. G. L. Hammond. Three Historians of Alexander the Great.
3
A. B. Steel. – AJPh 38 (1917); К. К. Зельин. – ВДИ (1954, 2); L. Ferrero. Strut-
tura e metodo dell’Epitome di Giustino; C. Wehrli. – REL 39 (1961); J. Theras-
se. – ACl 37 (1968); G. Forni, M. G. Angeli Bertinelli. – ANRW 2.30.2 (1982),
1298-1362; N. G. L. Hammond. Three Historians of Alexander the Great.
бил Клитарх, използван пряко и най-пълно в сравнение с останали-

те запазени изложения на Александровата история, при това без да
се смекчават или модифицират характерните му цветисти описания;
към тази основа били добавени и сведения от други автори (но не и
от Диил, когото, за разлика от Диодор и Курций, Помпей изобщо не
бил използвал), както и съчинените вероятно от самия Трог речи.1
Въпреки малкия си обем, запазеното изложение на Юстин съдържа
някои уникални и по всяка вероятност достоверни сведения и има
своето място сред останалите запазени извори.
За личността на Квинт Курций Руф не е известно практически
нищо; спори се и за времето, когато е писал единственото си извест-
но съчинение „Historiae Alexandri Magni“ – между крайните мнения,
поставящи го в епохата на Август или във II век, най-чести са пред-
положенията в полза на I в. сл. Хр. Със своите 10 книги историята на
Курций е била най-обемното от петте запазени съчинения за Алек-
сандър,2 до нас са достигнали само осем книги (без първите две, ко-
ито са разглеждали младостта на Александър и началните години на
управлението му до завладяването на Кария и Ликия след битката
при реката Граник в 334 г. пр. Хр.), при това със значителни лакуни
на няколко места (в 5, 6 и 10 книга). По същество „Историята на
Александър“ е не толкова историографско, колкото чисто литератур-
но съчинение, наподобяващо исторически роман, в което морализа-
торската риторика се преплита с психологизъм, вълнуващи събития
и занимателни истории. Независимо от несигурността на сведенията
в съчинението на Курций, който изглежда е бил начетен и инфор-
миран автор, има много полезна и в ред случаи – уникална инфор-
мация. Сложен и спорен е въпросът с изворите му, които самият той
по принцип не цитира. Изглежда Курций е познавал и използвал
много от по-старите съчинения и на първичната традиция за Алек-
сандър, и на нейната вторична преработка, включително и тези на
Диодор Сицилийски и Помпей Трог. Според Хемънд основните му
източници са същите като тези на Диодор – Клитарх за основната
сюжетна линия и Диил за събитията в Елада и Македония, допълне-
1
2
E. Schwartz. – RE 4 (1901) s. Curtius; G. Radet. – CRAI (1924); C. Wehrli. –
REL 39 (1961); R. Verdière. – Wiener Studien 89 (1966); R. D. Milns. –
Latomus 25 (1966, 3); E. I. McQueen. Quintus Curtius Rufus. – In: T. A. Dorey
(ed.). Latin Biography; G. Scheda. – Historia 18 (1969, 3); J. Therasse. – ECl 41
(1973); J. E. Atkinson. A Commentary on Q. Curtius Rufus’ Historiae Alexandri
Magni, Books 3-4; N. G. L. Hammond. Three Historians of Alexander the Great.
28 Глава 1.
ни с информация от много други автори и подложени на активна

литературна дообработка от самия Курций.1
Плутарховата биография на Александър в „Паралелните
жизнеописания“ стои доста встрани от разгледаните съчинения на
Диодор, Юстин и Курций Руф и като характер на изложението (как-
то самият Плутарх подчертава, той пише биография, а не история, и
се интересува предимно от човешкия характер, а не от събитията), и
от гледна точка на използваните извори.2 Независимо от своя по
1
2
R. Hirzel. Plutarch (Leipzig, 1912); J. E. Powell. – JHSt 59 (1939); C. Theander.
Plutarch und die Geschichte; K. Ziegler. – RE 21 (1951) s. Plutarchos (No 2); A.
E. Wardman. – CQ 5 (1955, 1-2); А. В. Болдырев. Плутарх. – В кн.: История
греческой литературы, 3; H. Homeyer. – Klio 41 (1963); K. Ziegler. Plutarchos
на сл. стр.
същество морално-етически подход Плутарх, който е автор с огром-

на ерудиция, създава и в този случай (както и при повечето си оста-
нали исторически биографии) една впечатляваща и общо взето дос-
товерна картина на епохата и събитията, на фона на които се изявя-
ва неговият герой. Проблемът с конкретните му извори е затруднен
както поради внушителният им брой (по различен повод в съчине-
нието са споменати имената на над 25 писали за Александър авто-
ри), така и поради специфичният Плутархов маниер на работа, при
който сведенията са били извличани от контекста си, сортирани те-
матично и вплитани в тъканта на неговото собствено изложение.
Образът на Александър у Плутарх е положителен и очевидно идеа-
лизиран, макар че той не пренебрегва и много нюанси, почерпени от
отрицателната перипатетическа традиция. У Плутарх има ред ценни
и в някои случаи уникални сведения, и биографията на Александър
заема своето достойно място сред останалите извори за епохата.
Въпреки относително късната си дата Александровата история
на Флавий Ариан от Никомедия се смята за най-доброто и преди
всичко най-достоверното свидетелство за събитията от периода.1
Получил великолепно образование (ученик на известния стоик Епик-
тет), Ариан прави блестяща военна и политическа кариера в епохата
на император Хадриан, сред приятелите на който се числял. Около
130 г. e consul suffectus, после дълго време управител (leg. Aug. pr. pr.)
на провинция Кападокия; след смъртта на Хадриан живее в Атина и
се отдава на писателска дейност. Големите му съчинения за историята
на Витиния (8 книги) и на Партия (17 книги) са загубени; от история-
та на годините след смъртта на Александър (10 книги) са запазени са-
мо беглите бележки на патриарх Фотий. Славата си на голям историк
Ариан е заслужил преди всичко с историята на Александър в седем
книги, известна като „Анабазис“ (заглавието може би не е оригинал-
von Chaeroneia; I. Rabe. Quellenkritische Untersuchungen zu Plutarchs Alexan-

derbiographie; R. H. Barrow. Plutarch and his Times; J. R. Hamilton. Plutarch.
Alexander. A Commentary; С. С. Аверинцев. Плутарх и античная биография.
1
E. Schwartz. – RE 2 (1896), 1230-1247 s. Arrianos; F. Grimmig. Arrian’s Diado-
chengeschichte; A. B. Breebaart. Enige historiografsche Aspecten van Arrianus’
Anabasis Alexandri; С. И. Соболевский. Флавий Арриан. – В кн.: История
греческой литературы, 3; О. О. Крюгер. Арриан и его труд „Поход Алек-
сандра“. – В кн.: Арриан. Поход Александра. Перевод М. Е. Сергеенко; A.
B. Bosworth. – CQ 26 (1976); idem. – In: Alexandre le Grand. Image et réalité;
idem. A Historical Commentary on Arrian’s History of Alexander, 1; idem. From
Arrian to Alexander; P. A. Stadter. Arrian of Nicomedia.
30 Глава 1.
но) заради нескритото подражание на Ксенофонт. Заслугата на Ариан

е в това, че четири века и половина след епохата на Александър пре-
небрегва наложената литературна щампа и се връща към свидетелст-
вата на очевидците, сред които целенасочено подбира и използва ос-
новно отличаващите се със своята добросъвестност и достоверност
съчинения на Птолемей и Аристобул. „Анабазисът“ на Ариан е сери-
озно и ерудирано съчинение, написано от автор, обединил практи-
ческия опит на политик и военен с широки и разностранни истори-
чески, географски и философски познания. На епохата на Александър
е посветено и още едно по-кратко съчинение на Ариан – „Индика“,
разказващо за плуването на флотилията на Неарх и Онесикрит от
Индия до Персийския залив в 326-325 г. пр. Хр. и базирано на техни-
те литературни свидетелства (главно на загубения труд на Неарх).
Сравнени с оскъдните сведения за детството и юношеството на
Лизимах, появите му в запазената писмена традиция за тази епоха
са значително повече на брой, макар и също твърде фрагментарни,
непълни и несигурни; те се отнасят предимно към последните пет
или шест години от царуването на Александър Велики. Възможност-
та последното обстоятелство да се дължи на променения статут на
самия Лизимах се свързва с предположението, че именно (и едва)
тогава той е станал царски соматофилакс.
Името на Лизимах се мярка мимолетно в историческите разка-
зи за епохата на Александър. Единствен Юстин предлага един по-
цялостен, но твърде кратък (268 думи) логос за него сред извлече-
нията от 15 книга на Помпей Трог.1 Разгледаните в този откъс сюже-
ти имат предимно анекдотичен характер; първоизточникът отвъд
сравнително късната компилация на Помпей Трог, от която вероят-
но почти дословно е ексцерпиран Юстиновият пасаж, не може да се
установи със сигурност. Логосът на Юстин се отличава и със своя
силно изразен панегиричен, хвалебствен тон.
Плутарх,2 Курций Руф 3 и Флавий Ариан 4 споменават Лизимах
само епизодично, а у Диодор Сицилийски в посветената на Алексан-
1
Justin. 15.3.1-16. Трябва да се отбележи, че пасажът е поместен не в посве-
тените на историята на Александър 11 и 12 книга, а е вметнат в разказва-
щата за събития от края на века 15 книга като биографичен екскурс, пред-
шестващ друг подобен за Селевк Никатор, по повод на участието на два-
мата в битката при Ипсос в 301 г.
2
Plut. Alex. 46; Demetr. 27.
3
Curt. 8.1.14-16, 46; 8.2.35-36.
4
Arr. anab. 5.13.1, 24,5; 6.28.4; 7.3.4, 18.5; Ind. 18.3.
дър 17 книга на „Историческата библиотека“ името му изобщо не се

среща.1 Единични споменавания на Лизимах във връзка със събития
преди смъртта на Александър са запазени също у Апиан, Павзаний,
Плиний Стари, Валерий Максим, Сенека и други антични автори.
Достигналите до нас сведения за този период от живота на Ли-
зимах могат да бъдат разделени на две групи. Едната включва отно-
сително сигурните, ясни и конкретни известия на Ариан, първоиз-
точниците на които също могат да се определят със задоволителна
степен на достоверност – Птолемей и Аристобул за повечето споме-
навания на Лизимах в „Анабазиса“ и Неарх за единственото в „Инди-
ка“. Сведенията от втората група, представена с повечето от спомена-
тите пасажи на други автори (Юстин, Курций Руф, Плутарх, Апиан и
пр.) имат предимно анекдотичен характер и са като цяло далеч по-
несигурни и проблематични, макар в повечето случаи да не са и явно
недостоверни. Насочеността им към колоритни и впечатляващи случ-
ки и събития предполага търсенето на техния произход у историци на
епохата на Александър от типа на Онесикрит, Харес и Клитарх.
Що се касае до опитите сведенията за Лизимах да бъдат разде-
лени и приписани на „про-Лизимахова“ и „анти-Лизимахова“ тра-
диция,2 то анализът на известията за времето до смъртта на Алек-
сандър едва ли може еднозначно да подкрепи подобна версия. Вяр-
но е, че в някои тях 3 прозира явна, дори прекомерна симпатия към
героя на настоящата книга; в същото време обаче липсват очевидни
примери на обратното, негативно отношение към Лизимах.4
D
Историята на диадохите не е била пожалена от унищожителна-
та забрава на времето и оскъдната изворова база е първият проблем,
с който се сблъсква нейният изследовател. Произведението на нито
1
Съществува хипотетичната възможност Лизимах да е бил споменат в лип-
сващия текст на голямата лакуна след 17.83, който е включвал описанието
на Александровите действия в Бактрия и Согдиана през 329-327 г. пр. Хр.;
в периохите към тази книга например се споменава лова в персийския
царски резерват Базайра (Басистой), в разказа си за който Курций Руф го
споменава изрично.
2
Виж например Landucci Gattinoni 11-50 passim.
3
Типичен е панегиричният логос у Justin. 15.3.1-16.
4
Единствен пример в този дух би бил Plut. Alex. 55., но както ще покаже
анализът на пасажа на стр. 82 по-долу, в този случай Плутарх вероятно
има предвид възпитателя на Александър, Лизимах от Акарнания.
32 Глава 1.
един съвременен историк не е оцеляло до наши дни, а и от по-късна-

та историческа традиция за периода след смъртта на Александър са
запазени само жалки трохи.1 Феликс Якоби е събрал в своя монумен-
тален корпус на фрагментите на гръцките историци останките от 33
универсални и 46 специални истории от елинистическата епоха,2
тъжен паметник на едно безвъзвратно загубено богатство. Ако през
II в. сл. Хр. Флавий Ариан все още е имал възможност да събере ма-
териал за цели 10 книги само върху първите три години след смърт-
та на Александър (съчинение, запазено до времето на патриарх Фо-
тий), днес най-подробното оцеляло изложение – „Историческата
библиотека“ на Диодор Сицилийски – разказва събитията от над 20
години (от смъртта на Александър до навечерието на битката при
Ипсос) само в три книги; печалното съотношение е приблизително
1:20! Наличието на относително богат епиграфски и нумизматичен
материал за епохата на диадохите не може да запълни адекватно
празнините в писмената традиция. Затова, макар и в сравнение с
предходния период името на Лизимах да се среща сега много по-
често (очевидно поради нарастналото му политическо значение),
много от споменатите или загатнати в изворите събития остават
енигматични, търпят алтернативни или хипотетични варианти на
решение и изправят модерния историк пред ред трудно решими или
изобщо нерешими главоблъсканици и проблеми.
Две имена доминират сред запазените сведения за първоизточ-
ниците, върху които се базира по-късната антична историческа тра-
диция за този период – тези на Дурис и Хиероним. Дурис от Са-
мос,3 перипатетик и ученик на Теофраст,4 известно време тиран в
родния си остров,5 бил автор на история на сицилийския тиран Ага-
токъл в 4 книги, на локална хроника на Самос, на трактати върху
Омир, трагедията, музиката и ред други теми; основното му истори-
ческо съчинение, чието име се предава по различен начин,6 имало
1
За проблемите на изворовата база за периода на диадохите виж Will 2,
469-494; C. Préaux. Le Monde hellénistique 1, 77-112; CAH, 1-22 с приведена-
та там предшестваща библиография.
2
Jacoby NoNo 73-105, 154-199.
3
RE 5 (1905), 1853-1856; Jacoby No 76; M. J. Fontana. – Kokalos 1 (1955), 155-
190; R. B. Kebric. In the Shadow of Macedon: Duris of Samos.
4
Athen. 4.1 (128 a).
5
Athen. 8.18 (337 d).
6
>Éóôïñßáé, Ìáêåäïíéê@ или >Åëëçíéê@.
не по-малко от 23 книги и обхващало приблизително периода меж-

ду 370 и 281 г. пр. Хр. Първите девет книги достигали до смъртта на
Александър, така че на историята на диадохите съвременникът на
описваните събития Дурис е посветил най-малко 14 книги.
Продължавайки и доразвивайки наложената от Калистен и
Клитарх романтична историографска традиция и привнасяйки в нея
драматизъм и напрежение, Дурис от Самос станал един от първите
значителни представители на ново литературно направление – т.
нар. „трагическа историография“. В противовес на риторичния
„епидейктичен“ стил на Ефор и Теопомп, който намирал за скучен,
той смятал, че историческото четиво трябва да възбужда у читателя
вълнение (ðÜèïò) и да му доставя наслаждение (^äïíÞ).1 Не истори-
ческата истина, а художественото пресъздаване на действителността
(ìßìçóéò) било провъзгласено за крайна цел, превръщайки история-
та в чисто белетристичен жанр и водейки обективно до безкритич-
ност в подбора и използването на източниците, до безконтролна
употреба на художественото преувеличение и въображението на ав-
тора. Дурис търсел в изложението си, от една страна, драматични
ефекти и напрежение, наблягал на патетични сцени и вълнуващи
приключения; от друга страна стремежът към развлекателност бил
реализиран с привличането на всевъзможни занимателни анекдоти,
клюки, пикантни истории, куриозни случки и живописни описания.
Така поднесена, историята имала всички шансове да се хареса на че-
тящата публика, и успехът на Дурис несъмнено бил голям. Ориенти-
раното към принизените вкусове и интереси на читателите занима-
телно и драматизирано историческо четиво се превръщало все пове-
че в доминиращо направление, измествайки в значителна степен на
заден план сериозната и добросъвестна историография. След Дурис
щафетата на „трагичната историография“ била поета от неговия
продължител – големия историк на III в. Филарх.
Често се предполага, че историята на Хиероним от Кардия 2 се е
появила като реакция на произведението на Дурис, като опит за ре-
1
Duris fr. 1 Jacoby.
2
За Хиероним виж W. Nietzold. Die Überlieferung der Diadochengeschichte
bis zur Schlacht von Ipsos, 125-133; F. Jacoby. – RE 8 (1913), 1540-1560 s.
Hieronymos (No 10); R. Schubert. Die Quellen zur Geschichte der Diado-
chenzeit; Jacoby No 154; T. S. Brown. – AHR 52 (1947), 684-696; R. H.
Simpson. – AJPh 80 (1959), 370-379; K. Rosen. – Acta Classica 10 (1967),
41-94; R. Engel. – Athenaeum 50 (1972), 120-125; J. Hornblower. Hierony-
mus of Cardia.
34 Глава 1.
абилитация на критичната историография и пресъздаване на дейст-

вителния облик на епохата в противовес на налагащата се литератур-
на щампа. През по-голямата част от дългия си живот (според едно
известие на Агатархид Книдски той живял 104 години, най-вероятно
между 364 и 260 г. пр. Хр., и до края на живота си бил здрав и акти-
вен 1) Хиероним участвал дейно в бурните политически събития, пър-
воначално в близкото обкръжение на своя съгражданин (и възможно
роднина) Евмен от Кардия, а след неговата смърт като приближен
последователно на тримата първи Антигониди – Антигон Едноокият,
Деметрий Полиоркет и Антигон Гонат. Голямото историческо съчи-
нение на Хиероним е писано в зряла възраст и обхващало в хроноло-
гическо отношение петдесетте години от смъртта на Александър (323
г.) до смъртта на Пир (272 г. пр. Хр.). Точното заглавие не е известно,2
както и обемът на публикувания труд, който със сигурност е бил го-
лям; един античен автор го споменава сред историческите съчинения,
които „никой не можел да прочете до края“.3 От историята на Хиеро-
ним до нас са достигнали като поименни цитати само 18 незначител-
ни по обем фрагмента;4 за нейния характер и достойнства се съди
предимно по изложението на по-късни автори (на първо място Дио-
дор Сицилийски в 18-20 книга на „Историческата библиотека“), за
които с повече или по-малко основание се приема, че са я използвали
като единствен или основен първоизточник.
Хиероним е бил първокласен историк в духа (и от ранга) на Ту-
кидид и Полибий. Основна негова цел е било правдивото описание
на събитията, разкриването на техните причини и конкретната роля
на участващите исторически персонажи с техните достойнства и не-
достатъци, подбуди и стремежи. Личното участие на автора в много
от описаните събития, полученият в хода на дългата му кариера бо-
гат военен и политически опит, възможността да използва докумен-
тални материали в царския архив на Антигонидите са му позволили
да събере, осмисли и организира в стройно изложение огромна по
количество достоверна и точна информация. Стилът му е бил прост,
1
(Ps.) Lucian. macrob. 22 (= Jacoby No 86, fr. 4).
2
Засвидетелстваните варианти на заглавието на Хиероним са „ô@ Tðp <Áëåî-
Üíäñ¥ ðñá÷èÝíôá“ и „sóôïñßáé ôí äéáäü÷ùí“ (или „… ôí äéáäü÷ùí êáp Tðé-
ãüíùí“).
3
Dion. Hal. de comp. verb. 4.30 = Jacoby No 154, T12. Дионисий впрочем има
предвид по-скоро качествата на стила, отколкото обема на съчиненията;
Хиероним е споменат наред с Филарх, Дурис, Полибий и др.
44
Jacoby No 154, fr. 1-18.
директен и неукрасен; Хиероним е избягвал и помпозната риторика

на Ефор и Теопомп, и белетристичните увлечения на Дурис. Отказ-
вайки да се съобразява с литературните вкусове на аудиторията си,
той разчитал преди всичко на силата на правдиво пресъздадената
историческа действителност. И независимо, че много по-трудно в
сравнение с лекото и увлекателно изложение на Дурис намирала път
към масовия читател, историята на Хиероним заслужено си завоюва-
ла славата на най-сериозно, обстоятелствено и заслужаващо доверие
изложение на събитията от епохата на диадохите; тя оказала огромно
въздействие върху развитието на историческата традиция за периода,
а по-късните автори приемали Хиероним за неоспорим авторитет.
Дурис и Хиероним не са единствените изгубени съвременни на
епохата на диадохите историци – но несъмнено точно техните про-
изведения са били най-много четени и подражавани впоследствие.
Сред останалите, за които знаем много малко, заслужават все пак
отбелязване няколко имена. Атинянинът Диил 1 бил автор на вну-
шителна универсална история в не по-малко от 27 книги, обхваща-
ща времето на Филип и Александър и особено подробно – епохата на
диадохите от смъртта на Александър до 296 г. пр. Хр. Неговият съг-
ражданин Демохарес,2 племенник на Демостен, политик, оратор и
историк, написал съчинение в над 21 книги за историята на родния
си полис през този период. Нимфис от Хераклея 3 оставил, освен
локалната хроника на родния си град в 13 книги, използвана като
първоизточник от Мемнон, и една голяма универсална история в 24
книги „За Александър, диадохите и епигоните“.
Възможното въздействие – наред с Дурис и Хиероним – на тези
и други съвременни на събитията историци върху оформянето на
по-късната антична историографска традиция за разглеждания пе-
риод остава напълно неизяснено. Откъслечни са и представите ни за
междинните етапи в развитието на тази традиция, разделящи пър-
воизточниците от достигналите до нас малобройни и по принцип
късни изложения; в огромната си част писаните през следващите
векове на елинистическата и римската императорска епоха съчине-
ния, пресъздаващи историята на диадохите, са също безвъзвратно
загубени. Трудно е да се оцени например реалното значение на ав-
1
RE 5 (1903), 1247; Jacoby No 73; W. Schwahn. – Philologus 86 (1931), 145-168.
2
Jacoby No 75.
3
RE 17 (19370, 1608-1623; Jacoby No 432; P. Desideri. – Studi classici e
orientali 16 (1967), 366 sqq.
36 Глава 1.
тор като Агатархид Книдски,1 александрийски граматик, географ и

историк от II в. пр. Хр. Перипатетик и последовател на „художест-
вения“ историографски подход на Калистен, Дурис и Филарх, Ага-
тархид е оставил на наследниците си две внушителни по обем съчи-
нения – „Азиатика“ в 10 книги, посветени основно на борбите меж-
ду наследниците на Александър, и „Европиака“ в 49 книги, разглеж-
дащи събитията в Гърция и Македония от смъртта на Александър
вероятно до падането на династията на Антигонидите в 168 г. пр. Хр.
От запазените до наши дни съчинения на антични историци пе-
риодът от смъртта на Александър до битката при Ипсос е представен
най-пълно в 18-20 книга от „Историческата библиотека“ на Диодор
Сицилийски.2 Стойността на Диодоровото изложение зависи от из-
ползваните първоизточници – труден за решаване в този случай
проблем поради изложеното вече състояние на предшестващата Дио-
дор историческа традиция. Приема се за доказано, че разделите за
Сицилия в 18-20 книга на „Историческата библиотека“ са базирани
върху съчинението на Дурис за сиракузкия тиран Агатокъл; разлика-
та в стила подсказва, че за историята на диадохите е ползван друг
първоизточник. В специалната литература по въпроса широко са зас-
тъпени две мнения, обединени от общата идея, че изложението на
историята на диадохите у Диодор в крайна сметка възхожда към загу-
бения труд на Хиероним от Кардия.3 Според мнозина изследователи
Диодор директно е използвал и ексцерпирал съчинението на Хиеро-
ним, макар и нито веднъж да не се позовава изрично на него.4 Други
смятат, че между Хиероним и Диодор стои силно зависим от първия
междинен автор, вероятно александрийски историк от елинистичес-
ката епоха (поради забележимата на ред места у Диодор про-
птолемеева тенденциозност, която трудно би могла да се припише на
1
RE 1 (1894), 739-741 (No 3); Jacoby No 86; O. Immisch. – SB. Heidelberg
(1919, 7); W. Capelle. – RhM 96 (1953), 166 sqq.
2
RE 5 (1905), 663-704; по-нова библиография за Диодор виж у Will 2,
472-473.
3
Виж I. Merker. – The Ancient History Bulletin 2.4 (1988), 90-93.
4
F. Reuss. Hieronymus von Kardia, 115 sqq.; Droysen 1.2, 403; W. Nietzold. Die
Überlieferung der Diadochengeschichte bis zur Schlacht von Ipsos, 125-167; T.
S. Brown. – AHR 52 (1947), 684-696; M. J. Fontana. Le lotte per la successione
di Alessandro Magno dal 323 al 315, 237 sqq.; R. Drews. – AJPh 83 (1962),
383-392; H. D. Westlake. Essays on Greek History and Greek Historians, 314-
315; P. Briant. – REA 74 (1972), 33-34; F. Bizière. – REG 87 (1974), 369-374;
J. Hornblower. Hieronymus of Cardia.
самия Хиероним); някои дори изрично цитират в тази връзка името

на Агатархид Книдски.1 Малобройни остават привържениците на
идеята, че изложението на Диодор в 18-20 книга представлява систе-
матична колация от два успоредно използвани първоизточника – Хи-
ероним и някой друг, възможно Диил.2 Тъй или иначе, при различ-
ните варианти за решение на проблема се приема, че изложението на
историята на диадохите у Диодор в крайна сметка възхожда, пряко
или непряко, изцяло или поне в значителна степен към приемания за
особено достоверен Хиероним, и това несъмнено повишава твърде
много стойността му. Текстът на 18-20 книга на Диодор е в основата
на всички исторически реконструкции на събитията от периода и
може да бъде допълван, но не и пълноценно заместен от всички оста-
нали налични извори. Същевременно не бива да се забравя, че чрез
Диодор разполагаме само със силно резюмирано извлечение от об-
ширното съчинение на Хиероним, и в хода на ексцерпирането на
първоизточника не само се е изгубила огромна по количество ин-
формация, но и са възникнали многобройни неясноти и грешки. Осо-
бено объркана е хронологията на Диодор, както се предполага основ-
но в резултат на опита му да прехвърли използваното от Хиероним
леточисление в естествени години (от зима до зима) към своята хро-
нологическа система, базираща се за Източносредиземноморския
ареал на атинските архонти (които се сменят през лятото); много от
хронологическите проблеми на периода остават поради тези дефекти
на основния извор дискусионни и трудно разрешими.3
Ново мнение за изворите на Диодор Сицилийски за епохата на
диадохите предложи напоследък Франка Ландучи Гатинони в своята
1
E. Schwartz. – RE 5 (1903), 684-685 s. Diodoros (No 38); Beloch 3.21, 3-5; A.
Vezin. Eumenes von Kardia, 4-7; F. Jacoby. – RE 8 (1913), 1154-1155 s. Hiero-
numos (No 10); R. Schubert. Die Quellen zur Geschichte der Diadochenzeit; C.
Bottin. – Rev. belg. 7 (1928), 1307-1327); R. H. Simpson. – AJPh 80 (1959),
370.3; J. Seibert. Untersuchungen zur Geschichte Ptolemaios’ I; F. Schacher-
meyr. – SB. Wien 268 (1970), 104-114.
2
C. F. Unger. – SB. München 8 (1878), 401-441; L. O. Bröcker. Untersuchungen
über Diodor, 67 sqq.; F. Grimmig. Arrians Diadochengeschichte, 84-85; W.
Schwahn. – Philologus 86 (1930), 145-168; R. Laqueur. – Hermes 86 (1985),
257-290.
3
L. C. Smith. – AJPh 82 (1961), 283-290; R. M. Errington. – JHSt 90 (1970),
49-77; idem. – Hermes 105 (1977), 478-504; H. Hauben. – AJPh 94 (1973),
256-267; idem. – Ancient Society 8 (1977), 85-120; E. M. Anson. – AJPh 107
(1986), 208-217.
38 Глава 1.
книга за Лизимах. Анализирайки сведенията за него в 18-20 книга

на „Историческата библиотека“, тя стига до правилния по същес-
тво извод за липсата в тях на явна анти-Лизимахова насоченост,
каквато един пасаж у Павзаний изрично приписва на Хиероним от
Кардия.1 Гатинони съответно предполага, че е необходимо вместо
Хиероним да се търси друг основен първоизточник на Диодор за
въпросните три книги, и допуска като възможно решение това да е
Дурис от Самос.2 Колкото и да изглежда обоснована, цялата хипоте-
за в крайна сметка опира до интерпретация на твърдението на един
твърде несигурен в сведенията си късен автор, какъвто е Павзаний.
Буквалното приемане на неговото заявление влиза в противоречие с
традиционното становище за обективността и достоверността на Хи-
еронимовата история. Отдавна забелязаната ориентация на гледна-
та точка на Диодор към делата на Антигонидите (която води в част-
ност и до премълчаването на тези на Лизимах, и не само на негови-
те) е напълно възможно да възхожда към Хиероним от Кардия и
лесно се обяснява с известното за неговата собствена биография; по-
добен „грях“ би бил достатъчно основание за очевидно пресолените
и вероятно неоригинални забележки на Павзаний.
При всичките си многобройни недостатъци и независимо от съ-
ществуващите неясноти и проблеми, историческото съчинение на
Диодор Сицилийски представлява основният източник на относител-
но подробни сведения за периода от смъртта на Александър до наве-
черието на битката при Ипсос. С прекъсването на Диодоровия текст
(от последните двадесет книги на „Историческа библиотека“ са за-
пазени само различни по обем фрагменти) последвалият 20-годишен
период от Ипсос до смъртта на Лизимах в 281 г. пр. Хр. остава много
по-бедно представен в запазените до наши дни извори.3 Впрочем още
у Диодор, поради не напълно изяснени причини, разказът за тази
епоха е относително по-малко наситен и подробен – срещу трите кни-
ги (18-20) посветени на двадесетгодишния период от смъртта на
Александър до Ипсос, следващите две книги (21 и 22) са покривали
приблизително по две десетилетия всяка, така че събитията от късна-
та биография на Лизимах в периода от Ипсос до Корупедион изглеж-
да са били обхванати изцяло само в първата от тях. Единственото
сравнително цялостно и свързано изложение на събитията от този
1
Paus. 1.9.8.
2
Landucci Gattinoni 12-17.
3
Cp. Walbank 199.1; Bengtson, Geschichte 373-374.
период се съдържа в Юстиновата епитома на Помпей Трог.1 История-

та на периода от смъртта на Александър до битката при Корупедион е
била изложена у Помпей Трог в пет книги (13-17), тоест приблизител-
но в равностоен на Диодоровия обем. Проблемът за първоизточници-
те на този раздел е дискусионен; многобройните аналогии с Диодор
правят вероятно твърдението, че и той в крайна сметка възхожда към
Хиероним от Кардия, но ред разминавания и дори противоречия поз-
воляват да се предположат било различни междинни извори, било
използването (от един от двамата, по-вероятно Помпей) на допълни-
телен първоизточник освен Хиероним. Запазеното от съчинението на
Помпей Трог чрез Юстин за съжаление е не само много кратко и су-
марно, но и твърде несигурно поради многобройните грешки и не-
точности на епитоматора. Макар и приемани с необходимата пред-
пазливост, някои липсващи в другите извори негови сведения за пе-
риода преди Ипсос представляват полезни допълнения към Диодор;
естествено стойността на Юстин като единствен по-цялостен и после-
дователен извор за събитията от последвалите две десетилетия, при
всичките му недостатъци, е много по-голяма.
Сред основните запазени извори за периода трябва да бъде спо-
менат и Плутарх от Херонея в Беотия, прочутият автор на „Пара-
лелните жизнеописания“.2 Въпреки че не са замислени като исто-
рия, а по-скоро (по собственото му твърдение) като „изследване на
характери“, Плутарховите биографии съдържат огромно количество
безценна историческа информация. Сведения за периода от смъртта
на Александър до битката при Корупедион съдържат биографиите
на Демостен, Фокион и особено тези на Евмен от Кардия, Деметрий
Полиоркет и епирския цар Пир; те не само предлагат ред допълни-
телни и понякога важни сведения към известното от Диодор и Юс-
тин, но и внасят съществен колорит, рисуват ярки портрети на част
от действащите на историческата сцена лица. Откъслечни сведения
1
Освен посочената в бел. 2 на стр. 16 литература за Помпей Трог и Юстин
виж и специалното изследване на H.-D. Richter. Untersuchungen zur helle-
nistischen Historiographie. Die Vorlagen des Pompeius Trogus für die
Darstellung der nachalexandrischen hellenistischen Geschichte (Iust. 13-40).
2
R. Hirzel. Plutarch; K. Ziegler. Plutarchus von Chaeroneia; idem. – RE 21 (1951),
636 sqq. s. Plutarchos (No 2); C. Theander. Plutarch und die Geschichte; E.
Manni. Plutarchi vita Demetrii Poliorcetis; H. Homeyer. – Klio 41 (1963); R. Fla-
celière. La Sagesse de Plutarque; C. R. Jones. – JRSt 56 (1966, 1-2); R. H. Bar-
row. Plutarch and his Times; D. A. Russel. Plutarch; С. С. Аверинцев. Плутарх
и античная биография.
40 Глава 1.
за периода предлагат и някои от многобройните трактати на Плу-

тарх, обикновено обединявани под надслова „Моралии“. Един от
най-начетените ерудити на своята епоха – златният век на Антони-
ните – Плутарх е ползвал, наред със съчиненията на Хиероним и
Дурис, и много други източници, които само в редки случаи цитира
изрично; проблемът за конкретния произход на неговите информа-
ции в повечето случаи остава трудно разрешим.
Освен тези три основни източника, различни по обем, характер и
значение сведения за периода предлагат и ред други антични автори.
От споменатото вече съчинение в 10 книги на съвременника на Плу-
тарх Флавий Ариан за „Събитията след Александър“ са запазени са-
мо краткото резюме (13 страници) в „Библиотеката“ на константи-
нополския патриарх Фотий и незначителни откъси в два средно-
вековни палимпсеста и един папирус от Оксиринх.1 Ариан разказва
събитията от смъртта на Александър до връщането на Антипатър в
Европа след Трипарадейзос, тоест около 3 години, от 323 до 320 пр.
Хр.; преките аналогии с разказа на Диодор в 18 книга показват недву-
смислено, че и Ариан е използвал като основен първоизточник Хие-
роним, било пряко, било чрез посредничеството на междинен автор.
През III в. съчинението на Ариан било съкратено до 4 книги от ати-
нянина Дексип,2 от който патриарх Фотий е ексцерпирал само фраг-
мент от първата книга, засягащ събитията във Вавилон след смъртта
на Александър и допълващ в някои детайли Диодор и Ариан.3 Малко
по-подробен разказ за същите събития предлагат и заключителните
пасажи от историята на Квинт Курций Руф,4 възхождащи вероятно
също към Хиероним. От съчинението на Мемнон „За Хераклея“ също
е запазено само кратко резюме на 9-16 книга в библиотеката на пат-
риарх Фотий;5 сведенията в извлеченията от 11 и 12 книга, засягащи
1
Jacoby No 156; Phot. bibl. cod. 92; U. Köhler. – SB. Berl. (1890), 557 sqq.; A.
Roos. Studia Arrianea, 65 sqq.; F. Grimmig. Arrian’s Diadochengeschichte; W.
Goralski. – The Ancient World 19 (1989, 3-4), 81-108; за Ариан виж също E.
Schwartz. – RE 2 (1896), 1230-1247; Н. И. Ломури. – ВДИ 62 (1957), 92-110; С.
И. Соболевский. Флавий Ариан. – В кн.: История греческой литературы, 3;
A. B. Bosworth. – CQ 26 (1976), 117-139; P. A. Stadter. Arrian of Nicomedia.
2
RE 5 (1905), 288-293.
3
Jacoby No 100; Phot. bibl. cod. 82.
4
Curt. 10.6-10; cp. R. M. Errington. – JHSt 90 (1970), 72-75.
5
Jacoby No 434 = Phot. bibl. cod. 224; виж за Мемнон и В. П. Дзагурова. –
ВДИ 35 (1951), 283-288; M. Janke. Historische Untersuchungen zu Memnon
von Herakleia, Kap. 18-40.
събитията в края на IV и началото на III в. пр. Хр., вероятно възхож-

дат като първичен източник към ранноелинистическия историк
Нимфис от Хераклея. Около две страници резюмиран текст е запазен
от една анонимна история на диадохите в т. нар. „Хайделбергска
епитома“;1 сведенията в нея са близки до тези на Диодор, тоест до
Хиеронимовата традиция. С кратък очерк на историята на диадохите
започва и отклонението за историята на Селевкидите в Сирийската
книга на Апиан от Александрия,2 съвременник на Плутарх и Ариан и
1
Jacoby No 155; cp. G. Bauer. Die Heidelberger Epitome.
2
App. Syr. 52 sqq.
42 Глава 1.
автор на обширна история на римските завоевания в 24 книги.1 Изво-

рите на Апиан за периода на диадохите не са сигурно идентифицира-
ни, но и за него се допуска поне частична (пряка или косвена) зави-
симост от Хиероним.
Значително повече по обем е информацията за периода в „Опи-
санието на Елада“ на Павзаний,2 още едно съчинение от II в.; освен
многобройни пръснати сведения за различни лица и събития той
привежда и кратки биографични екскурси за Птолемей Лаг,3 Лизи-
мах 4 и Селевк I Никатор.5 Павзаний цитира нееднократно елинис-
тически автори, включително Хиероним, но както изглежда – пре-
димно от втора и трета ръка; той е черпил материал за исторически-
те си бележки от късни източници с неравностойни качества, при
това доста безкритично и невнимателно, поради което сведенията
му са често неточни, объркани и по принцип – несигурни в детайли-
те. Сравнително малко полезна информация предлага римският
хронист и биограф от I в. пр. Хр. Корнелий Непот,6 сред запазените
откъси от чието голямо съчинение „De viris illustribus“ има една
кратка биография на Евмен от Кардия 7 и един резюмиран откъс за
диадохите.8 Откъслечни (но понякога твърде ценни) сведения за ис-
торията на диадохите препредават и ред други антични и по-късни
съчинения, сред които заслужават изрично отбелязване „География-
та“ на Страбон (писана в епохата на Октавиан Август),9 „Стратеге-
1
RE 2 (1896), 216-237 = E. Schwartz. Griechische Geschichtsschreiber, 361 sqq.;
О. И. Савостьянова. – ВДИ 32 (1950); E. Gabba. – RAL 12 (1957), 339 sqq.; G.
Marasco. Appiano e la storia dei Seleucidi fino all’ascesa al trono di Antioco III.
2
F. Kreis. Historisch-kritische Beiträge zu Pausanias dem Periegeten; M. Segrè.
– Historia. Studi storici per l’Antichità classica 1 (1927), 202-304; 2 (1928),
217-237; idem. – Athenaeum 6 (1929), 475-488; O. Regenbogen. – RE Suppl. 8
(1956), 1008-1097 s. Pausanias (No 17); C. Habicht. Pausanias.
3
Paus. 1.6.1-8.
4
Ibid. 1.9.5-10.5.
5
Ibid. 1.16.1-3.
6
RE 4 (1900), 1408 sqq.; A. Kurfess. – Bursians Jahresberichte 269 (1940), 70
sqq.; K. Fleischer. – Festschr. Snell (1956), 197-208; H. Rahn. – Historia 70
(1957), 205 sqq.
7
Nep. 18.1-13.
8
Nep. 21.3.1-2.
9
H. L. Jones. The Geography of Strabo (Introduction to Loeb ed.); E. Honigman. –
RE 4 A (1931), 76-155 s. Strabon; W. Aly. Strabon von Amaseia. Untersuchungen
über Text, Aufbau und Quellen der Geographica; С. И. Соболевский. Страбон.
на сл. стр.
мите“ на Полиен 1 и „Дейпнософистите“ на Атеней 2 (края на II в.),

географският лексикон („Етника“) на Стефан Византийски (VI в.),3
най-големият византийски лексикон Суда (Х в.) 4 и много други ан-
тични и пост-антични съчинения.
Съществено допълнение към наративните извори предлагат епи-
графските паметници, много от които имат първостепенно значение.5
Извънредно ценна информация за периода предоставят например
два частично запазени хронографски текста – т. нар. „Marmor
Parium“,6 намерена на остров Парос фрагментирана каменна хрони-
ка, втората част на която (B) покрива периода 336/335-299/298 пр.
Хр., и един клинописен фрагмент от вавилонска хроника за 321-312 г.
пр. Хр.7 Важни и нерядко уникални исторически сведения предлагат
– В кн.: История греческой литературы, 3; Г. А. Стратановский. Страбон и

его „География“. – В кн.: Страбон. География в 17 книгах (Москва, 1964); G.
Aujac. Strabon et la science de son temps; G. Aujac, F. Lasserre. Strabon,
Géographie (Introduction à l’éd. Budé, Paris, 1969); Ф. Н. Арский. Страбон; K.
Boshnakov. Die Thraker südlich vom Balkan in den Geographika Strabos.
1
J. Melber. – Jahrb. für Class. Phil., Suppl. 14 (1885), 618 sqq.; F. Lammert. –
CPh 41 (1946), 221 sqq.; idem. – RE 21 (1952), 1432-1436 s. Polyainos (No 8).
2
P. Maas. – ByzZ 35 (1935), 299-307; 36 (1936), 27-31; L. Nyikos. Athenaeus quo
consilio quibusque usus subsidiis Dipnosophystae libros composuit; K. Gerth. –
Bursians Jahresberichte 272 (1941), 124-133; idem. – RE Suppl. 8 (1956), 741 sq.
s. Sophistik; H. Erbse. Untersuchungen zu den attizistischen Lexika, 73 sqq.
3
E. Honigman. – RE 3 A (1929), 2369 sqq.; A. Diller. – TAPhA 69 (1938), 333
sqq.; 81 (1950), 241 sqq.; 87 (1956), 84 sqq.; J. M. Cook. – JHSt 79 (1959), 19
sqq.; H. Erbse. – Zetemata 24 (1960), 251-269.
4
C. Krumbacher. Geschichte der byzantinischen Litteratur, 262 sqq.; RE 4 A
(1931), 675 sqq.; H. Grégoire. – ECl 6 (1937), 346 sqq.; idem. – Byzantion 11
(1936), 774 sqq.; 12 (1937), 346 sqq. 658 sqq.; 13 (1938), 389 sqq.; F. Lammert.
– ByzZ 38 (1938), 23 sqq.; F. Dölger. – ByzZ 38 (1938), 36 sqq.; 51 (1958), 165
sqq.; S. G. Mercati. – Byzantion 25-27 (1955-1957), 173 sqq.
5
Освен в двете серии на универсалния корпус Inscriptiones Graecae (IG) епи-
графският материал може да бъде ползван от подборките на W. Dittenber-
ger. Sylloge Inscriptionum Graecarum, 1-4; idem. – Orientis Graecae Inscriptio-
nes Selectae, 1-2 или в специализирани издания като C. B. Welles. Royal Cor-
respondence in the Hellenistic Period. A Study in Greek Epigraphy; L. Moretti.
Iscrizioni storiche ellenistiche; H. H. Schmitt. Die Staatsverträge des Altertums.
3. Die Verträge der griechische-römischen Welt von 338 bis 200 v. Chr.
6
IG 12.5 (1903), No 444; F. Jacoby. Das Marmor Parium; idem. – RhM 59
(1904), 63 sqq.; Jacoby No 239; M. N. Tod. A Selection of Greek Historical
Inscriptions, 2, No 205; E. Manni. Fasti ellenistici e Romani, 62-64.
7
S. Smith. Babylonian Historical Texts Relating to the Capture and Downfall of
на сл. стр.
44 Глава 1.
и паметниците на изключително интензивното монетосечене в епо-

хата на диадохите.1 Резултатите от археологическите проучвания на
многобройни обекти и различните категории археологически памет-
ници, от отделните предмети до големите градове с техните архитек-
турни комплекси, прибавят не само колорит, но и съществена допъл-
нителна информация за ранноелинистическата действителност.
D
Лизимах е сред най-ощетените от оскъдната изворова база ис-
торически фигури на този бурен период.2 Както се видя от направе-
ния преглед, в основната си част традицията е повлияна от капитал-
ния, но изглежда нелишен от лични пристрастия и предпочитания
труд на Хиероним от Кардия. Дори мнението на Павзаний за особе-
но отрицателното отношение на Хиероним към Лизимах (заради
разрушаването на родния му град)3 да изглежда преувеличено, не
може да се пренебрегне напълно факта на продължилата десетиле-
тия борба на Лизимах срещу първите Антигониди, в лагера на които
неизменно се е намирал (след смъртта на Евмен) кардианският ис-
торик. И у Диодор, и в останалите достигнали до нас извори внима-
нието е концентрирано главно върху делата на Евмен, Антигон и
Деметрий, донякъде на Касандър и Птолемей, в значителна степен
за сметка на Лизимах и Селевк, които са оставени на заден план,4 и
този дисбаланс по всяка вероятност възхожда именно към първоиз-
точника Хиероним. Достигналите до нас сведения за Лизимах са от-
къслечни и инцидентни, свързани предимно с участието му в дип-
ломатическите и военни сблъсъци с другите диадохи, докато за
дейността му в Тракия например информацията е минимална. Ос-
вен сведенията с повече или по-малко исторически характер, немал-
ка част от достигналите до нас текстове за Лизимах съдържат раз-
лични анекдоти, които са били твърде популярни в древността, но
чиято достоверност е особено съмнителна.5 Опитът да се възстанови
при тези условия биографията му изисква проектиране на всичките
Babylon, 124-149; G. Furlani. – RFIC 60 (1932), 462-466.

1
Последното обобщение е на O. Mørkholm. Early Hellenistic Coinage.
2
Изворите за Лизимах са анализирани относително обстойно у Possenti 1-38;
Landucci Gattinoni 11-44. Основните пасажи са предложени на вниманието
на любознателния читател в български превод на стр. 364-420 по-долу.
3
Paus. 1.9.10; cp. Possenti 4-5.
4
C. Préaux. Le Monde Hellénistique 1, 80.
5
За подобно деление на сведенията виж Landucci Gattinoni 11.
оскъдни сведения върху фона на наличната информация за общата

политическа ситуация и по необходимост ще остане доста схемати-
чен, едностранчив и в чести случаи – хипотетичен.
В чисто количествено отношение сведенията за Лизимах в пе-
риода след смъртта на Александър все пак значително надхвърлят
по своя брой, информативност и разнообразие на източниците тези
за дотогавашната му биография, и това е естествено с оглед не само
на значителния хронологически обхват (повече от четири десетиле-
тия), но и преди всичко на факта, че именно сега неговата фигура
излиза на преден план в мащабните политически събития, оставили
следи в историческата традиция. Тъй като съчиненията на съвре-
менните и близки във времето автори са изцяло загубени, достигна-
лите до нас сведения са относително късни, предимно от римската
императорска епоха, и тяхното използване поставя допълнителни
проблеми от извороведско естество, засягащи произхода и достовер-
ността на залегналата в тях историческа информация. За съжаление
установяването на първоизточниците на едно или друго конкретно
сведение или на по-цялостни части от достигналите до нас антични
съчинения остава в повечето случаи невъзможно или най-малкото –
твърде несигурно и проблематично,1 а и фрагментарните ни познания
за повечето от тези евентуални първични или междинни източници
правят стойността на самото упражнение твърде съмнителна.
Най-многобройни, а и най-пълноценни като информация са
сведенията за Лизимах в „Историческата библиотека“ на Диодор Си-
цилийски. Честотата на споменаването му по книги дава представа
за прогресивното нарастване на ролята и значението на неговата
личност в събитията на ранноелинистическата епоха. Както вече
стана дума, в посветената на управлението на Александър Велики 17
книга Диодор изобщо не споменава името на Лизимах. В 18 книга,
обхващаща описанието на събитията от смъртта на Александър до
идването на власт на сицилийския тиран Агатокъл, Лизимах е спо-
менат само три пъти в три отделни пасажа.2 В посветената на съби-
тията от 317 до 310 г. пр. Хр. 19 книга има вече 16 споменавания на
името му, 2 в съдържанието и останалите 14 в 4 отделни пасажа.3 В
последната запазена 20 книга на „Историческата библиотека“, която
1
Виж например опита на Landucci Gattinoni 11-44. Много от нейните изводи
и предположения са по мое мнение твърде съмнителни и несигурни.
2
Diod. 18. 22.1; 33.1; 82.1.
3
Diod. 19.p.1; 56.4-57.2; 73.1-10; 77.7; 105.1-3.
46 Глава 1.
достига до навечерието на битката при Ипсос, името на Лизимах е

споменато цели 31 пъти – 3 пъти в съдържанието и останалите 27
пъти в 10 отделни пасажа, по-голямата част от тях (18 споменава-
ния) в големия пасаж в края на книгата (глави 106-113), посветен на
войната в Азия в 302-301 г. пр. Хр.1 Още 20 пъти името на Лизимах
се среща в запазените фрагменти на 21 книга, която изглежда е обх-
ващала целия период от Ипсос до Корупедион; от тях 14 споменава-
ния се съдържат само в големия 12 фрагмент, разказващ за войната с
Дромихет.2 Общо в 18-21 книга на Диодор Сицилийски името на Ли-
зимах се споменава 70 пъти.3 Според броя на споменаванията след
Диодор се нареждат Плутарх (53 пъти), Павзаний (39 пъти в 9 паса-
жа, единият от които има характер на кратък логос), Юстин (31 пъти
в 13 параграфа, от които 6 в един и същи параграф са за периода
преди смъртта на Александър, и още 5 пъти в пролозите на Помпей
Трог), Мемнон от Хераклея (19 пъти), Полиен (19 пъти, от тях 4 в
заглавия и 15 в 10 отделни стратегеми), Страбон (16 пъти в 14 паса-
жа), Атеней (16 пъти в 9 пасажа), Апиан (12 пъти в 5 пасажа, от които
2 по повод на събития преди смъртта на Александър), Ариан (10 пъ-
ти, от които само 4 за събития след 323 г.) и др.
Както вече стана дума по-горе, напоследък посветените на Ли-
зимах диодорови пасажи бяха наново анализирани в книгата на
Франка Ландучи Гатинони.4 Според нейните изводи Диодор Сици-
лийски бил благосклонен и добронамерен към Лизимах и следвал
позитивна, „пролизимахова“ и „антиантигонидска” традиция, която
не можела да възхожда към Хиероним от Кардия. Отхвърляйки по
този начин разпространеното мнение за съчинението на Хиероним
като основен източник на диодоровите сведения за ранноелинисти-
ческата епоха, италианската изследователка поставя на негово място
историята на Дурис от Самос, която според нея най-добре отговаря-
ла на изводите ў за пристрастията на Диодор.
Внимателният анализ на посветените на Лизимах пасажи в 18-21
книга на „Историческата библиотека“ и сравнението им с останалите
извори обаче не потвърждава еднозначно тези заключения. Вярно е,
че никъде у Диодор няма яростна, хулна и злобна критика срещу Ли-
1
Diod. 20.p.1; 19.4; 25.1; 29.1; 37.4; 53.4; 76.7; 84.1; 96.3; 100.2; 106.2-113.4.
2
Diod. 21.1; 11; 12.1-6; 13.1; 20.1.
3
За сравнение може да бъде посочено, че в същите книги Антигон Едноо-
кият е споменат с името си 311 пъти, Касандър – 186, Деметрий Полиор-
кет – 172, Евмен от Кардия – 162, Птолемей Лаг – 158 и Селевк – 81 пъти.
4
зимах. Не по-малко вярно е обаче, че не могат да се намерят убеди-

телни примери и за положително пристрастие – във всеки случай ни-
що сравнимо например с открито апологетичния тон на Юстин. Дио-
дор отдава дължимото на силните и позитивни страни на личността и
делата на тракийския цар, но не заобикаля и неговите слабости и не-
достойни постъпки.1 Всъщност изложението на Диодор отговаря по
своята относителна неутралност и обективност на преобладаващото
мнение за характера на историческия труд на Хиероним от Кардия.
Предоверяването на единственото твърдение на Павзаний за прист-
растността на Хиероним, който мразел Лизимах заради разрушаване-
то на родния му град Кардия,2 не ми изглежда в този случай оправда-
но и убедително. Освен това тезата на Ландучи Гатинони заобикаля
споменатата вече вероятност от Дурис да са заимствани пасажите за
сицилийския тиран Агатокъл у Диодор; тя е и методически неиздър-
жана, доколкото поставя въпроса за първоизточника на основната
част от текста на Диодор в 18-21 книга в зависимост от частния проб-
лем с характеристиката на малобройните пасажи за Лизимах в тях.
Сведенията за Лизимах у Диодор имат изцяло исторически ха-
рактер; сред тях не се срещат характерните анекдоти, с които ранное-
линистическата литературна традиция щедро е разкрасила биогра-
фиите и на Лизимах, и на останалите диадохи, и това като че ли е още
едно доказателство в подкрепа на предполагаемото им свързване с
Хиероним от Кардия. Сведения за Лизимах с исторически характер
предлагат и част от останалите достигнали до наши дни извори –
например Плутарх, Помпей Трог/ Юстин, Павзаний и Мемнон. Анек-
доти за Лизимах са запазени отново у Плутарх, у Атеней и Апиан. По-
скоро към анекдотичните сведения следва да бъдат отнесени свърза-
ните с Лизимах стратегеми в сборниците на Полиен и Фронтин.
Юстиновите извлечения от 16 и 17 книга на „Филипическата ис-
тория“ на Помпей Трог са единственото достигнало до наши дни по-
1
Например опитът му да подтикне с подкуп Селевк да убие пленения Де-
метрий (21.20); сравнението с по-острите оценки у Plut. Dem. 51.3 не е
убедително, защото „пролизимаховият“ разказвач просто би пропуснал
този нелицеприятен факт. Неблагоприятен за Лизимах нюанс съдържат и
пасажите 19.105.3-4 (облекчение у диадохите от убийството на Алексан-
дър ІV), 20.37.4 (Лизимах сред кандидатите за ръката на Клеопатра с под-
чертаване на общите за всички политически сметки), 20.113.3 (дезертьори
от армията на Лизимах заради неизплатени заплати), 21.1.2 (съюзът с
Птолемей и Селевк продиктуван от страх, а не от добри чувства).
2
Paus. 1.9.8.
48 Глава 1.
вече или по-малко свързано изложение на събитията от Ипсос до Ко-

рупедион. Фигурата на Лизимах се мярка сравнително често в тях (6
споменавания в 16 книга и 11 – в 17 книга),1 но тези сведения са общо
взето повърхностни и епизодични. Опитите при не особено доброто
състояние на извора да се разреши принципния въпрос за първоиз-
точниците на Помпей Трог ще останат спорни и непродуктивни.2
От споменаванията на Лизимах у Плутарх от Херонея характер
на исторически сведения имат приблизително половината; те са за-
свидетелствани основно в биографиите на Деметрий Полиоркет и
епирския цар Пир.3 Анализът на тези текстове с оглед на евентуалния
произход на информацията в тях е затруднен от специфичния метод
на Плутарх, който многократно преработва и комбинира първични
сведения от много автори и избягва да цитира източниците си; би
могло най-общо да се твърди принципната им историческа достовер-
ност. Някои от историческите сведения у Плутарх са единствени за-
пазени описания на съответните събития – например кратките бе-
лежки за битката при Ипсос,4 за кампанията на Деметрий Полиоркет
в Тракийския Херсонес в 300 г. пр. Хр.5 или за войната между Демет-
рий и Лизимаховия син Агатокъл в Азия,6 което естествено повишава
значително стойността им като исторически извори. В един конкре-
тен случай сведение на Плутарх, повторено и у Порфирий, се разми-
нава с твърдение на Диодор Сицилийски;7 от този единичен факт
обаче едва ли следва да се правят някакви генерални заключения.
1
Justin. 16.1.7; 16.1.19; 16.2.1; 16.2.4; 16.3.1; 16.3.2; 17.1.2; 17.1.3; 17.1.8; 17.1.10;
17.2.1; 17.2.4; 17.2.5; 17.2.6 (2); 17.3.3; 17.3.5.
2
Ср. мнението на Landucci Gattinoni 17-24 в полза на Тимаген и Нимфис от
Хераклея. За Помпей Трог и Юстин виж също G. Forni, M. G. Angeli
Bertinelli. Pompeo Trogo come fonte di storia. – ANRW 2.30.2 (1982), 1298-
1362; H.-D. Richter. Untersuchungen zur hellenistischen Historiographie. Die
Vorlagen des Pompeius Trogus für die Darstellung der nachalexandrischen
hellenistischen Geschichte (Iust. 13-40).
3
Plut. Demetr. 31.3-5; 35.5; 39.6; 44.2-6; 44.11; 46.4-7; 48.4; 51.3; 52.6; Pyrrh.
6.6-8; 11.2-3; 12.1, 8-9; mor. 851 e.
4
Plut. Demetr. 28.2-30.2.
5
Ibid. 31.1-4.
6
Ibid. 46.4-47.3.
7
Plut. Demetr. 30.2, където се твърди, че след битката при Ипсос Деметрий
избягал в Ефес; ср. Porphyr. fr. 32.2 Jacoby. Според един фрагмент от 21
книга на Диодор Сицилийски (21.1.4b) обаче след Ипсос Деметрий оти-
шъл при майка си Стратоника в Киликия, а оттам се прехвърлил по море
в Саламин на остров Кипър.
От две важни и очевидно съдържащи значително количество

първостепенна информация съчинения – „Събитията след Алек-
сандър“ на Флавий Ариан и Хераклейската хроника на Мемнон –
до нас са достигнали само кратките извлечения на патриарх Фотий.
Макар и възхождащи към добри първоизточници – съответно Хие-
роним от Кардия и Нимфис от Хераклея – сведенията за Лизимах в
тези текстове се свеждат до отделни конкретни детайли, макар и
често съдържащи ценна и полезна информация.
Въпреки относително честото споменаване на Лизимах,1 Павза-
ниевото „Описание на Елада“ трудно би могло да се нареди сред
най-достоверните извори за разглежданите събития. По-горе вече
беше коментирана общата несигурност на сведенията на Павзаний
за ранноелинистическата епоха; от тези, засягащи конкретно Лизи-
мах, типичен пример предлага пасажът за разрушаването на гроб-
ниците на епирските царе, по повод на който е приведено и твърде-
нието за пристрастността на Хиероним от Кардия спрямо Лизимах.2
Общо взето сведенията на Павзаний създават повече проблеми, от-
колкото решават, макар и някои непознати от други извори детайли
и нюанси да притежават определена историческа стойност. Неси-
гурността на тези сведения обаче предполага те да бъдат използвани
твърде предпазливо във всички случаи и особено когато влизат в
противоречие с други антични свидетелства.
Поради специфичния си характер – главно лаконични и кон-
кретни сведения за епизоди от взаимоотношенията на Лизимах с
отделни гръцки градове – съществена стойност като извор за биог-
рафията на диадоха има и „Географията“ на Страбон.3 Наред с
„градските“ пасажи исторически характер имат още три кратки тек-
ста за Лизимах у Страбон, два от които споменават пленяването му
1
Общо 39 пъти в 9 отделни пасажа, един от които има характер на цялостен
кратък логос за Лизимах (Paus. 1.9.4-11.1). Останалите пасажи са 1.6.4;
1.6.7; 1.7.3; 1.8.1; 1.11.6-7; 1.16.2; 7.3.4; 7.3.5.
2
Paus. 1.9.8. Епизодът буди недоумение, защото е поместен между битката
при Ипсос и възцаряването на Деметрий в Македония, тоест по време, ко-
гато Лизимах няма как да е воювал в Епир. Други компрометирани паса-
жи са 1.6.7 (Антигон загубил битката при Ипсос, защото бил отслабен от
войната с Евмен, която обаче е приключила цели 15 години по-рано);
1.9.6 (споменава заедно войните на Лизимах с одрисите и с Дромихат,
разделени от над 20-годишен интервал); 1.9.7 (поставя битката при Ипсос
след гетските войни); 1.10.3 (Лизимах се оженил за Арсиное, когато синът
му Агатокъл имал вече деца от Лизандра).
3
50 Глава 1.
от гетския цар Дромихет,1 а третият – измяната на управителя на

Пергам Филетер в навечерието на битката при Корупедион.2
На границата между историческите и анекдотичните сведения
стоят стратегемите за Лизимах у Полиен (19 споменавания, от които
4 в заглавия и 15 в 10 отделни стратегеми) и у Секст Юлий Фронтин
(3 споменавания в 2 стратегеми). Те имат характера (и относителна-
та несигурност) на анекдоти, но са посветени на исторически (пре-
димно военни) събития и често съдържат полезна и интересна ин-
формация, липсваща в останалите извори. Една от стратегемите се
повтаря с известни различия и у двамата автори,3 което подсказва
наличието, поне в някои случаи, на общи първоизточници. За съжа-
ление установяването на произхода на залегналата в сборниците със
стратегеми информация е невъзможно; откъснати от контекст, кон-
кретните сведения в ред случаи остават не само несигурни, но и
трудно датируеми.
Анекдотите за известни личности съставляват една немалка
част от достигналата до нас информация за ранноелинистическата
епоха; те очевидно са се радвали на значителен интерес в древност-
та. Анекдоти за Лизимах и неговото обкръжение се срещат у автори
като Плутарх (и в историческите биографии, и в моралните тракта-
ти),4 Атеней,5 Апиан,6 Диоген Лаерций 7 и др. Някои популярни
анекдоти са засвидетелствани по няколко пъти; така историята с ку-
чето на Лизимах, което дълго пазило тялото му на бойното поле при
Корупедион, а после се хвърлило и изгоряло на кладата му, се спо-
менава на две места у Плутарх 8 и в различни варианти у ред други
автори;9 Плиний Стари изрично цитира Дурис от Самос,10 който е и
вероятният първоизточник на това сведение. Два анекдота, свърз-
ващи Лизимах с Деметрий Полиоркет, са засвидетелствани в почти
1
Strabo 7.3.8 (C 302), 7.3.14 (C 305).
2
Strabo 13.4.1 (С 623).
3
Polyaen. Strat. 5.19.1; Frontin. Strat. 3.3.7: завземането на Ефес с помощта
на „архипирата“ Андрон (или Мандрон).
4
Plut. Alex. 46.4; Demetr. 12.8-9; 20.8; 25.7-9; 27.6; mor. 126 e; 183 d; 233 c;
338 a; 508 c; 517 b; 555 d; 606 b; 633 b; 821 a; 823 c; 970 c.
5
Athen. 2.35; 3.3; 6.49; 6.66; 6.78; 13.92; 14.3; 14.6; 14.13.
6
App. Syr. 64.
7
Diog. Laert. 2.102; 6.97; 10.4.
8
Plut. mor. 970 c; 821 a.
9
App. Syr. 64; Aelian. De nat. anim. 6.25; Phlegon fr. 9 Jacoby.
10
Plin. n. h. 8.143 = Duris fr. 55 Jacoby.
идентична форма у Плутарх 1 и у Атеней,2 който и в двата случая ци-

тира като първоизточник Филарх. Доколкото Филарх не е съвремен-
ник на събитията и се явява последовател и продължител на Дурис от
Самос, вероятно е и тези сведения да възхождат към Дурис като пър-
воизточник. Поради ударението, което е поставял на занимателността
на своя разказ, последният изглежда е отделял значително място в
съчинението си на подобни любопитни истории. Самият характер на
съдържащата се в анекдотите информация, наред с неясния им в по-
вечето останали случаи произход, очевидно предполага и тяхната по-
голяма съмнителност и несигурност като исторически свидетелства.
Очевидно твърде непълната и в много случаи проблематична ин-
формация на писмените извори се допълва в някаква степен от епиг-
рафските, нумизматическите и археологическите свидетелства. Броят
на епиграфските паметници, които пряко или косвено съдържат све-
дения за делата и съдбата на Лизимах, е значителен, а характерът и
стойността им твърде разнообразни; конкретни надписи ще бъдат при-
веждани и разглеждани в хода на изложението. Значителен потенци-
ал като извор на информация съдържат и Лизимаховите монети и
изобщо – нумизматическите извори за епохата; трябва да се отбеле-
жи обаче, че задълбоченото съвременно изследване на Лизимаховото
монетосечене все още остава нереализирано.3 В редки случаи е въз-
можно привличането като доказателства за конкретните събития от
епохата на археологически свидетелства; потенциално най-интересни
данни би могло да предостави археологическото проучване на Лизи-
махия на Тракийския Херсонес, но то остава пожелание за бъдещето.
D
1
Plut. Demetr. 25.7-9; mor. 823 c.
2
Athen. 6.78 (261 b) [= Phylarch. fr. 31 Jacoby]; 14.3 (615 a) [= Phylarch. fr. 12
Jacoby].
3
За монетосеченето на Лизимах, освен старото съчинение на L. Müller „Die
Münzen des thrakischen Königs Lysimachos“, виж най-вече M. Thompson. –
In: Essays in Greek Coinage Presented to Stanley Robinson, 163-182. Виж и
по-долу, стр. 354-359.
52 Глава 1.
Глава 2
Лизимах, син на Агатокъл, от Пела

Запазените в писмeната традиция сведения за произхода на Ли-
зимах и ранните етапи на живота му са оскъдни и противоречиви.
Името на баща му – Агатокъл 1 – е сред малкото безспорни факти;
по-късно съгласно с обичайната практика Лизимах дава това име на
първородния си син.2 За майка му не е известно нищо положител-
но;3 съществува хипотетична възможност с нейното име да е кръсте-
на една от двете поименно известни дъщери на Лизимах, Евридика 4
или Арсиное.5 Засвидетелствани са и още трима синове на Агатокъл
– със сигурност като братя на Лизимах по-младият от него Филип 6 и
Автодик (или Автолик),7 докато случаят с възможно първородния
син в семейството Алкимах 8 остава по-неясен.
Всички имена в семейството са гръцки, но макар това да се отк-
лонява донякъде от преобладаващата сред македонската аристокра-
ция практика, едва ли може да се приеме за сигурен етнически ука-
зател в тази епоха на ускорена елинизация на местната върхушка.
Гръцки имена носят много представители на аристократически ма-
кедонски семейства, включително на царския дом начело с Филип и
Александър. Повечето антични свидетелства определят Лизимах ка-
то македонец. Ариан например два пъти изрично го квалифицира
като македонец от Пела – веднъж във формално изброяване на се-
1
Виж по-долу, стр. 307-308; ср. RE 1 (1894), 757 (Agathokles No 17).
2
Виж по-долу, стр. 322-324; ср. RE 1 (1894), 757 (Agathokles No 18).
3
Виж по-долу, стр. 308.
4
Виж по-долу, стр. 324-325.
5
Виж по-долу, стр. 325-326. Известна като Арсиное І, ср. RE 2 (1896), 1281-1282
(Arsinoe No 25); G. H. Macurdy. Hellenistic Queens, 109-111. Грейс Макърди до-
пуска възможността Арсиное да носи името на баба си по майчина линия,
съпруга на Антипатър, също незасвидетелствана в изворите (ibid. 109).
6
Виж по-долу, стр. 313-314; ср. RE 19 (1938), 2546-2547 (Philippos No 58);
Berve 2, 382-383 (No 774).
7
Виж по-долу, стр. 314-315; ср. RE 2 (1896), 2602 (No 7); Berve 2, 95 (No 187).
8
Виж по-долу, стр. 309-313; ср. RE 1 (1894), 1540 (Alkimachos No 5); Berve 2,
23 (No 47).
Лизимах, син на Агатокъл, от Пела 53
демте Александрови телохранители (óùìáôïöýëáêåò), вероятно по-

черпено от Птолемей,1 вторият път – в извлечен от съчинението на
Неарх също формален списък на триерарсите, назначени от Алек-
сандър в 326 г. пр. Хр. при изграждането на флота на река Хидасп в
Индия.2 Трябва да се отбележи обаче, че във втория списък като ма-
кедонци от Амфиполис са посочени и критянинът Неарх, митилене-
цът Лаомедонт и Андростенес от Тасос (за разлика от изрично упо-
менатите по-долу в същия списък гърци) и това показва недвусмис-
лено, че Ариан (или по-скоро неговият първоизточник) е имал
предвид в тези текстове не произхода или етническата характерис-
тика на изброяваните лица, а техните граждански права, политичес-
ката им принадлежност, обвързана вероятно и с недвижима собст-
веност.
Македонска принадлежност приписва на Лизимах и Плутарх,
който изрично го нарича „цар македонец“ в биографията на Пир.3 В
биографията на Деметрий Полиоркет Плутарх противопоставя Ли-
зимах на „чужденеца“ Пир като „сънародник“ (}ìüöõëïò) на войни-
ците на Деметрий;4 аналогично противопоставяне, при това вложе-
но в устата на самия Лизимах, обаче го назовава само „приятел и
близък на Александър“ в биографията на Пир, който отново е харак-
теризиран като „чужденец“.5 „Македонец по произход“ и „мъж ма-
кедонец“ нарича Лизимах и Павзаний,6 добавяйки в първия пасаж,
че след случката с лъва Александър го уважавал наравно с най-
благородните македонци – което имплицитно би трябвало да озна-
чава, че по произход той не е бил от тях. Подобно впечатление оста-
вя и кратката фраза на Юстин, според който Лизимах, „произлизал
от знатно македонско семейство, но повече се прославил с доб-
лестните си подвизи, отколкото със знатността си“.7
Друга версия предава неоплатоникът Порфирий Тирски (III в.
сл. Хр.) в своята „Хроника“, фрагменти от която са запазени у Евсе-
вий Кесарийски; според него Лизимах бил тесалиец от Кранон.8 С
1
Arr. anab. 6.28.4.
2
Arr. Ind. 18.3.
3
Plut. Pyrrh. 11.7.
4
Plut. Demetr. 44.6.
5
Plut. Pyrrh. 12.10.
6
Paus. 1.9.5, 8.
7
Justin. 15.3.1.
8
Jacoby No 260, fr. 3.8; cp. FHG 3, 695 (3.4), 698 (4.4).
54 Глава 2.
това сведение се преплита и един запазен у Атеней фрагмент от де-

ветата книга на Теопомповата „История на Филип“, в който се раз-
казва, че „Филип издигнал до голяма власт край себе си Агатокъл,
който бил с робски произход и от тесалийските пенести, заради
неговото ласкателство и понеже му танцувал и го разсмивал, ко-
гато бил с него на пиршества, и го изпратил да покори Перебите
и да ръководи тамошните (в Тесалия) дела. Македонският цар ви-
наги имал такива мъже край себе си и прекарвал заедно с тях по-
голямата част от времето си заради тяхната жажда за пиене и
шутовство, и като заседавали заедно, се съветвал с тях за най-
важните дела“.1 Дори да е силно преувеличено в духа на свойстве-
ната за Теопомп остра критика на начина на живот на Филип, това
известие буди сериозно недоумение. Възможно ли е този палячо с
долен произход, направил кариера в пиянското обкръжение на ма-
кедонския цар, да е идентичен с бащата на Лизимах? Нещо повече –
възможно ли е подобен факт да остане в сянка и да не бъде широко
експлоатиран от враждебната на Лизимах историографска тради-
ция, възхождаща към самия Хиероним – несъмнено най-влиятелния
първичен извор за събитията от епохата? Опасенията на някои,2 че
съществуването на двама едноименници в двора на Филип е малко
вероятно, ми изглеждат пресилени; един поглед върху многоб-
ройните съвпадения на имена в Александровата просопография на
Хелмут Берве 3 е достатъчен да ни убеди в реалността на такава въз-
можност и в обкръжението на Филип – а и името Агатокъл е твърде
популярно в тази епоха.4 Сериозни и прецизни учени като Хелмут
Берве и Феликс Якоби предпочитат подобно решение на този труден
проблем и допускат съществуването на двама едноименни Агаток-
левци в двора на Филип, единият вероятно македонец и вероятно с
аристократическо потекло, дал на четиримата си сина възможност
за кариера сред представителите на македонската върхушка, други-
ят тесалиец от Кранон с нисък произход, попаднал случайно с шу-
товството си сред сътрапезниците на царя и натоварен впоследствие
с отговорна политическа мисия в Тесалия. Съответно и съобщението
на Порфирий за тесалийския произход на Лизимах би могло в такъв
случай да се отдаде на късно смесване на традицията за двамата Ага-
1
Jacoby No 115, fr. 81 = Athen. 6.76 (259 f-260 a).
2
Hünerwadel 13.
3
Berve 2, passim.
4
Cp. RE 1 (1894), 748-759.
токлевци, независимо дали то е било осъществено от самия Порфи-

рий или възхожда към някой междинен вторичен извор.1
На базата преди всичко на доверието си в добрите извори на
Порфирий (Хиероним?) други автори, сред които и двамата ранни
биографи на Лизимах Хюнервадел и Посенти, предпочитат да тър-
сят изход от съществуващото противоречие в алтернативна комби-
нация на наличните сведения.2 Те приемат за достоверно известието
за тесалийския произход на Агатокъл, който обаче бил получил за-
едно с благоволението на Филип и гражданство (вероятно съпрово-
дено с дарена недвижима собственост) в македонската столица Пе-
ла. Израснал в Македония сред децата на местната аристокрация,
възпитан в техните обичаи и говорещ езика им, Лизимах лесно би
бил приет от македонците като свой. Само враждебно настроената
към него историографска традиция (Хиероним/Порфирий) би има-
ла основание да припомня немакедонския му произход, докато бла-
гоприятната (Дурис ?) би туширала този факт, въвеждайки в заб-
луждение по-късни автори като Помпей Трог/Юстин, Павзаний или
Плутарх. Що се касае до Ариан, информираността на чиито първо-
източници (Птолемей, Аристобул и Неарх) не подлежи на съмнение,
то неговото определение на Лизимах като „македонец от Пела“ се
разглежда именно като свидетелство за придобитите от Агатокъл и
предадени на синовете му македонски граждански права. В духа на
тази концепция се допуска и силна преувеличеност на отрицателна-
та характеристика на Агатокъл у Теопомп. Остава да се добави и не-
отбелязаната от досегашните автори възможност майката на Лизи-
мах да е имала македонски (и то благороден) произход; бракът на
тесалиеца Агатокъл с представителка на някой знатен македонски
род, възможен поради положението му в обкръжението на Филип,
би дал още едно съществено основание синовете му да се смятат за
принадлежащи към традиционната македонска върхушка. Пос-
ледното предположение създава наистина известни хронологически
затруднения – участието на вероятно най-големия син Алкимах в
една или повече отговорни политически мисии в Атина през 30-те
1
Berve 2, 239; Jacoby 2 D, 368. За подобна алтернатива говори и Hünerwadel
(13), макар и да отдава предпочитание на друго решение. Виж напоследък
нова подробна аргументация на това становище у O. Merker. – Chiron 9
(1979), 31-36; cp. W. Heckel. – Klio 64 (1982), 373-381.
2
Hünerwadel 11-13; Possenti 43; Geyer 1. Cp. сега с нови доводи и съображе-
ния и Landucci Gattinoni 73-76.
56 Глава 2.
Фиг. 4. Филип ІІ Македонски (?). Миниатюрна глава от слонова кост от

украсата на легло от гробницата в Голямата могила при Вергина.
години на века 1 прави съмнително неговото раждане едва след 365

г. (връщането на Филип в Македония, terminus post quem за предпо-
лагаемото преселване и женитба на Агатокъл).
В края на краищата, присъединяването към някоя от двете
предложени алтернативни концепции остава функция от решаване-
то на принципния въпрос за допустимостта един немакедонец да
направи в епохата на Александър кариера с мащабите на Лизимахо-
вата – възможност, решително отхвърляна например от Хелмут Бер-
1
Harpocr. s. <Áëêßìá÷ïò; cp. A. Schäfer. Demosthenes und seine Zeit 3, 25, 30,
161.2; RE 1 (1894), 1540 (No 5); Berve 2 (No 47); виж и по-долу, стр. 309-313.
ве 1 и мълчаливо или изрично 2 приемана от привържениците на об-

ратното мнение. Дори заемащите най-значителни постове в Алек-
сандровото обкръжение гърци – царският секретар Евмен от Кар-
дия 3 и адмиралът Неарх 4 – стоят значително по-ниско в йерархията
от соматофилакса Лизимах; при това тяхното служебно положение
произтича пряко от специалните им умения в съответната област, а
и произходът им се подчертава изрично в изворите. Нещо повече –
самата длъжност на седемте царски соматофилакси 5 изглежда е
свързана със стари традиции на македонския царски двор и вероят-
но е била заемана обичайно от представители на македонската арис-
токрация; появата на човек с немакедонска и неблагородна кръв на
подобен пост неминуемо би предизвикала съответните коментари и
реакции. Въпреки че подобни разсъждения определено подкрепят
тезата на Берве, струва ми се, че наличните данни не позволяват тя
да бъде предпочетена окончателно и че е по-разумно спорният още
в античните извори въпрос за етническия произход на Лизимах да
бъде оставен открит.
D
Датата на раждането на Лизимах също не е сигурно и изрично
засвидетелствана в писмената традиция; три извора сочат различни
цифри за възрастта, която бил достигнал при смъртта си в битката
при Корупедион в 281 г. пр. Хр. Според Апиан 6 Лизимах умрял 70
годишен, след като царувал (заедно с времето, когато бил сатрап)
около 40 години. Възрастта на Лизимах е посочена два пъти в паса-
жа; Апиан добавя също, че той бил три години по-млад от победите-
ля Селевк, за който в предишната глава 7 се съобщава, че умрял (ня-
колко месеца след Лизимах) на 73 години,8 след като царувал 42. Го-
дините на управление на Селевк (който получил мандата си във Ва-
1
Berve 2, 239.
2
Hünerwadel 13.
3
Berve No 317.
4
Berve No 544.
5
Berve 1, 25-30; W. Heckel. – Historia 27 (1978), 224-228; по-долу, стр. 83-88.
6
App. Syr. 64.
7
App. Syr. 63.
8
Убийството на Селевк при Лизимахия станало според едно известие 7 ме-
сеца (Justin. 17.2.4; „веднага“ според App. Syr. 64) след битката при Кору-
педион, вероятно в ранната есен на същата 381 г. пр. Хр. По-подробно за
хронологията на тези събития виж по-долу, стр. 259-260, 263.
58 Глава 2.
вилонската сатрапия едва на събранието в Трипарадейзос през 321

или 320 г. пр. Хр.1) са малко преувеличени, тези на Лизимах (прие-
майки за начало първото разпределение на сатрапиите след смъртта
на Александър през лятото на 323 г. пр. Хр.) – обратно, намалени;
може да се мисли дори дали Апиан просто не е разменил двете циф-
ри, при което данните му биха били приблизително верни. Във все-
ки случай неточността на посочените срокове на управление хвърля
сянка на съмнение и върху сведенията на Апиан за възрастта на Се-
левк и Лизимах.
Епитоматорът на Помпей Трог, Юстин, сочи възрастта на Ли-
зимах и Селевк през 281 г. пр. Хр. (битката при Корупедион) като 74
и 77 години съответно.2 Сведението не може да има по-големи пре-
тенции за достоверност от това на Апиан; интересно е все пак да се
отбележи, че у Юстин и Апиан разликата във възрастта на двамата
последни живи диадохи е еднаква (Лизимах с 3 години по-млад от
Селевк), което може и да не е случайно.
Третото свидетелство за възрастта на Лизимах се съдържа в за-
пазения сред съчиненията на Лукиан, но непринадлежащ нему
трактат за дълголетниците, където се твърди, че той загинал в бит-
ката при Корупедион на 80 години.3 Като първоизточник и на това,
и на предходното сведение (за Антигон Едноокият, който бил заги-
нал в битката при Ипсос на 81 година) авторът на трактата цитира
Хиероним от Кардия и това би повишило значително тяхната стой-
ност, ако изявеният парадоксографски характер на цялото съчине-
ние не издаваше склонност към преувеличаване, която прави аку-
ратността на цитатите твърде съмнителна. И все пак, в подкрепа на
свидетелството на Псевдо-Лукиан може да се каже поне това, че по-
сочената от него възраст на Антигон Едноокия изглежда точна.4
Трите сведения за възрастта на Лизимах през 281 г. отпращат
датата на раждането му съответно в 361 г. пр. Хр. (Псевдо-Лукиан), в
355 г. пр. Хр. (Юстин) или в 351 г. пр. Хр. (Апиан). Привличането на
допълнителни странични съображения за съжаление не допринася
особено много за изясняване на проблема. По-малкият брат на Ли-
1
Diod. 18.39.6; Arr. succ. 35 Jacoby (= Phot. bibl. cod. 92, p. 71 b). За хроноло-
гията на Трипарадейзос виж по-долу, стр. 133, бел. 1.
2
Justin. 17.1.10.
3
(Ps.) Lucian. macrob. 11 (= Jacoby No 154 [Hieronymos v. Kardia] fr. 10).
4
Cp. R. A. Billows. Antigonos the One-Eyed and the Creation of the Hellenistic
State, 16.
зимах Филип е бил роден със сигурност след 350 г. пр. Хр.,1 тъй като
умира през 329 или 328 г. в Согдиана „едва възмъжал“,2 но това не
противоречи на нито една от предложените за раждането на самия
Лизимах дати.3 Преки указания за възрастта на другите братя няма-
ме; Алкимах, който през 336 г. участва заедно с Антипатър в отго-
ворна мисия в Атина,4 а през 334 г. е натоварен от Александър с
крупна военно-политическа операция в Мала Азия,5 е бил както из-
глежда по-възрастен (може би значително по-възрастен) от Лизи-
мах. Ако Агатокъл се е преселил в Македония едва след възцарява-
нето на Филип II (359 г. пр. Хр.) и Лизимах е роден след това (от
сключен тук брак ?), извлечената от Псевдо-Лукиан най-ранна рож-
дена дата (361 г. пр. Хр.) би била невъзможна, но всяка подобна ар-
гументация остава безпредметна предвид абсолютната недоказуе-
мост на хипотезата;6 освен това нищо не пречи младият Филип да е
имал вече един тесалиец (?) в своето обкръжение още в периода 365-
359 г. пр. Хр., след завръщането си от Тива в Македония. Съображе-
нията около възрастта, на която Лизимах е станал соматофилакс на
Александър 7 (не по-късно от 327 г. пр. Хр., когато според трите вер-
сии за датата на раждането му би бил на 34, 28 или 24 години) също
не са в състояние да дадат сигурен превес на една от трите хипотези
(в този случай е предпочитана най-ранната); сравнението с възраст-
та, на която станал соматофилакс Птолемей Лаг (в 330 г. пр. Хр. на
37 години ?) е съмнително не само поради изчислената също по све-
дение на Псевдо-Лукиан и вероятно завишена рождена дата на Пто-
лемей,8 но и защото този единичен случай едва ли следва да се при-
ема за общозадължителен – нищо не пречи Лизимах (или който и
1
Berve 2, 382-383 (No 774); RE 19 (1938), 2546-2547 (No 58).
2
Curt. 8.2.35: tum primum adultus.
3
Според Landucci Gattinoni 77 сведението на Курций Руф отричало като
„твърде ниска“ датата на Апиан (351 г. пр. Хр.), но логиката на нейното
твърдение не е перфектна.
4
Harpocr. s. <Áëêßìá÷ïò (= Jacoby No 72 [Anaximenes v. Lampsakos] fr. 16); IG
22, 239 (= M. N. Tod. A Selection of Greek Historical Inscriptions 2, 180); виж
и по-долу, стр. 309-313.
5
Arr. anab. 1.18.1-2.
6
Виж по-горе, стр. 55. Cp. Hünerwadel 13.
7
Hünerwadel 11; Possenti 41-42. Ср. Landucci Gattinoni 77.
8
(Ps.) Lucian. macrob. 12; cp. Beloch 3.21, 126; Berve 2, 330 (No 668); Г. Бенгт-
сон. Правители эпохи эллинизма, 31.
60 Глава 2.
да е от останалите соматофилакси, за които също не разполагаме с

изрични данни) да е получил своето назначение значително по-
млад от Птолемей.
Някои други обстоятелства пък подкрепят косвено (и също така
несигурно) по-късните варианти. Така Лизимах сключва първия си
известен брак (с Антипатровата дъщеря Никея) след 321 г. пр. Хр.,1
когато според Псевдо-Лукиан би бил над 40 годишен (съответно над
34 или над 30 годишен според другите две версии). Но късните бра-
кове изглежда не са били рядкост сред македонската върхушка,2 а и
участието в дългата война е достатъчно обяснение за закъснелите
женитби на повечето Александрови пълководци. При сключване на
брака си с Арсиное, дъщерята на Птолемей Лаг и Береника, след 301
г. пр. Хр.,3 Лизимах би бил над 60 годишен, ако е роден в 361 г. пр.
Хр., съответно 54 и 50 годишен в по-късните варианти. От този брак
се раждат поне три деца – Птолемей,4 Лизимах 5 и Филип;6 послед-
ният умира 13 годишен вероятно в 280 г. пр. Хр.,7 тоест е роден око-
ло 293 г. пр. Хр., когато Лизимах би бил на 68, 62 или 58 години. И
накрая, във връзка с обстоятелствата около смъртта на Лизимах на-
чело на войските му на бойното поле при Корупедион в 281 г. пр.
Хр., отново предложената от Псевдо-Лукиан екстремна възраст (80
г.) изглежда по-трудно приемлива (но не и невъзможна) в сравнение
с малко по-ниските цифри на Юстин (74) и Апиан (70 години).
Очевидно е, че наличните свидетелства не дават възможност за
сигурно и окончателно разрешаване и на този спорен въпрос. Осла-
няйки се въпреки всичко на авторитета на Хиероним, някои автори
са склонни да предпочетат най-ранната от трите възможности;8 дру-
1
G. M. Cohen. – Historia 22 (1973), 354-356.
2
Антипатър и Антигон Монофталм например имат над 40 годишна разлика
във възрастта с първородните си синове Касандър и Деметрий Полиоркет.
3
Plut. Demetr. 31.5; Paus. 1.10.3; Memnon 4.9, 5.3 Jacoby (= Phot. bibl. cod.
224, p. 224 b, 225 a).
4
RE 23 (1959), 1596-1497 (No 13).
5
Justin. 24.3.5-9.
6
RE 19 (1938), 2336 (No 20).
7
Justin. 24.3.5.
8
Hünerwadel 10; Possenti 41-42; Berve 2, 239 (No 480). Напоследък в под-
крепа на това мнение се изказва и O. Merker. – Chiron 9 (1979), 34. Ср.
обаче W. Heckel. – Klio 64 (1982), 380 и бел. 46 с критични бележки от-
носно достоверността на Псевдо-Лукиан.
ги по-предпазливо сочат за раждането на Лизимах приблизителна

дата „около 355 г. пр. Хр.“, не поради предпочитание към варианта
на Юстин, а по-скоро като средно аритметично на трите версии.1
Независимо от невъзможността да се определи със сигурност
точната дата на раждането му, същественото е, че Лизимах принад-
лежи към поколението на Александър Велики. Според трите анали-
зирани по-горе варианта той би бил съответно 5 години по-стар, 1
или 5 години по-млад от родения около 20 юли 356 г. пр. Хр. Алек-
сандър.2 На поколението на Александър принадлежат (наред с мно-
го други) и родените през 60-те и 50-те години на IV в. Птолемей
Лаг, Евмен, Селевк, Неарх, Хефестион, Леонат, Касандър; най-млад
сред тях е роденият чак към 336 г. пр. Хр. Деметрий Полиоркет,3 син
на Филиповия връстник Антигон Монофталм. Бащата на Лизимах
Агатокъл принадлежи съответно на предишното поколение – това
на Филип, Антипатър и Антигон; децата му пък начело с първо-
родния син Агатокъл се включват – заедно с Антиох I, Птолемей Ке-
равън, Птолемей Филаделф, Антигон Гонат, Пир – в поколението на
родените след смъртта на Александър Велики „епигони“.
D
Детството и юношеството на Лизимах са протекли в Македония
в преломния за нейната история период на управлението на Филип
II (359-336 г. пр. Хр.)4 и това несъмнено е оказало огромно въздейст-
вие и върху формирането му като личност, и върху бъдещата му ка-
риера. В рамките на няколко десетилетия Филип, безспорно един от
най-забележителните политически мъже на древността, успява да
1
Beloch 3.21, 86-87; Geyer 1. W. Heckel. – Klio 64 (1982), 380, и Landucci
Gattinoni 76-78, се колебаят между 361 и 355 г.
2
Arr. anab. 7.28.1; Plut. Alex. 11; Justin. 11.1.9.
3
Diod. 19.69.1; Plut. Demetr. 5.2; App. Syr. 54.
4
От обширната литература върху епохата и делата на Филип II виж напр.
следните по-нови изследвания: P. Cloché. Un fondateur d’empire, Philippe
II roi de Macédoine; D. Kienast. Philipp II. von Makedonien und das Reich der
Achaimeniden; S. Perlman (ed.). Philip and Athens; J. R. Ellis. Philip II and
Macedonian Imperialism; G. Cawkwell. Philip of Macedon; M. B. Hatzopoulos
and L. D. Loukopoulos (eds.). Philip of Macedon и особено обстойното и пре-
цизно изложение на Дж. Грифит в: N. G. L. Hammond and G. T. Griffith. A
History of Macedonia, vol. 2, 203-720. На български виж и по-старото, но
незагубило стойността си съчинение на Г. И. Кацаров „Цар Филип II Ма-
кедонски“.
62 Глава 2.
издигне Македония от бедна и изостанала селска страна, разпокъса-

на от вътрешни вражди и изложена на постоянна външна агресия,
до положението на неоспорим хегемон на Балканите и претендент
за световно господство – постижение, образно сравнявано от един
известен историк с подвизите на Херакъл.1 Цитирайки речта, произ-
несена пред разбунтувалите се в Опис македонски войници, Ариан
влага в устата на Александър следната сбита характеристика на де-
лото на неговия баща:2 „... Именно Филип, който ви наследи без
постоянни селища и в състояние на безпомощност, тъй като вие
живеехте в планините, облечени в кожи, и пасяхте по няколко ов-
це, жалката собственост над които трябваше да отстоявате в
сражения с илирийци, трибали и съседните тракийци, именно той
ви даде военно облекло вместо кожите, изведе ви от планините в
равнината и ви осигури възможност да устоите в борбата с
околните варвари, търсейки спасение не в упованието на здрави-
те крепости, а в собствената си храброст. Той ви направи жите-
ли на градове и ви даде полезни закони и институции; издигна ви
от роби и поданици в господари над същите тези варвари, които
по-рано грабеха и плячкосваха вас и имуществото ви; присъедини
към Македония по-голямата част на Тракия; откри страната за
търговия чрез завземането на най-подходящите места край мо-
рето и направи експлоатацията на рудниците доходоносна. Той
ви осигури господството над тесалийците, от които по-рано из-
питвахте смъртен ужас, и чрез унижението на фокейците ви
осигури широк и удобен път към Елада (вместо предишния тесен
и неудобен). Атиняните и тиванците, които винаги са били вра-
гове на Македония, той притисна (това вече и с моя помощ) така
здраво, че вместо да сме обложени с данък от атиняните и подв-
ластни на тиванците, трябваше ние от своя страна да им осигу-
ряваме изпросената от тях сигурност. Чрез появата си в Пело-
понес той отново въведе ред и в тамошните дела и беше избран за
пълководец на цяла Елада с неограничени пълномощия за военна-
та експедиция против персийците, украсявайки с това отличие
не толкова собствената си личност, колкото цялата македонска
общност...“
Традицията не ни е оставила конкретни сведения за ранните го-
дини на Лизимах. Личността на баща му Агатокъл остава енигма-
1
Bengtson, Geschichte 318-319.
2
Arr. anab. 7.9.
тична (македонски аристократ или незнатен тесалиец, попаднал в

обкръжението на македонския цар?); високото обществено положе-
ние на Агатокъл изглежда във всеки случай достатъчно сигурно по-
ради блестящата кариера на синовете му. Изричното сведение на
Ариан 1 свързва семейството с Пела, новата 2 македонска столица,
където вероятно са протекли и детските години на Лизимах. Макар
и пръснати и не винаги експлицитни, сведенията за неговите широ-
ки културни интереси в по-късно време (философия, история, теа-
тър и пр.)3 могат да подкрепят общото и непрецизирано предполо-
жение за получено още от ранна възраст добро образование.
Твърде вероятно изглежда, както допуска още Посенти, юно-
шеството на Лизимах да е протекло в корпуса на царските пажове.4
Тази специфична македонска институция била създадена от Филип
II 5 с оглед както на подготовката на бъдещи висши офицери и дър-
жавни служители,6 така и на засилването на личната зависимост на
висшата македонска аристокрация от царя;7 почетната и необходима
за бъдещата им кариера служба на младежите при царя била същев-
ременно и една полуприкрита форма на благородно заложничество,
охлаждащо у техните родители склонността към заговори и сепара-
тизъм.8 Официално наричани „царски момчета“,9 пажовете полу-
чавали под надзора на самия цар практическа военна подготовка,
образование (за което се грижели специално подбрани учители и
наставници) и възпитание в дух на лична преданост и воинска доб-
лест. По време на поход те придружавали царя, но само по изключе-
ние били допускани до истински сражения, оставайки по-често в ла-
гера на войската; за сметка на това обичайно било да участват в цар-
1
Arr. anab. 6.28.4; Ind. 18.3.
2
От времето на Архелай I, 413-399 г. пр. Хр.
3
Виж по-долу, стр. 303.
4
Possenti 44; ср. Landucci Gattinoni 80; за корпуса на пажовете виж Berve 1,
37-39; RE 3 (1897), 97.
5
Arr. anab. 4.13.1; Aelian. var. hist. 14.48.
6
Curt. 5.1.42; 8.6.5: seminarium ducum praefectorumque.
7
Според Diod. 17.65.1 пажовете били синове само на царските хетайри, ôí
ößëùí ôï‡ âáóéëÝùò õsïß; cp. Aelian. var. hist. 14.48: ôí ... äïêéìùôÜôùí;
Curt. 5.1.42; 8.6.2: principibus Macedonum.
8
J. R. Ellis. Philip II and Macedonian Imperialism, 161-162.
9
Âáóéëéêïp ðáqäåò или само ðáqäåò, Arr. anab. 4.16.6; 13.2; Diod. 17.79.4; Plut.
Alex. 55; cp. Curt. 5.1.42: pueri regii.
64 Глава 2.
ския лов. Наред с другите им задължения на пажовете била възло-

жена и почетната грижа за личността на царя.1 Те прислужвали на
царската трапеза (но имали право и да сядат на нея, когато не били
дежурни), придружавали царя до неговите покои и се редували на
стража пред царската спалня, помагали на царя да се въоръжава и
извеждали коня му. От определен момент по-старшите по възраст и
опит пажове се включвали в отряда на царските оръженосци и те-
лохранители.2 По този път изглежда е преминала кратката кариера
на по-малкия Лизимахов брат Филип, загинал в ръцете на Алексан-
дър след забележителния си подвиг в Согдиана през 329/8 г. пр. Хр.
вече като хипаспист, макар и да бил едва възмъжал.3
В едно вметнато изречение Курций Руф твърди, все във връзка с
„кохортата“ на пажовете, че „измежду тях се издигнали след това
царете, от чиито наследници по-късно отнели властта римля-
ните“.4 Визирани са очевидно провъзгласилите се за царе диадохи,
макар и формално това твърде общо и неконкретно заявление да не
се простира върху тези от тях (като Лизимах и Касандър), които не
са оставили оцелели до римското завоевание династии. Независимо
от липсата на изрични свидетелства, евентуалното преминаване на
Лизимах през корпуса на пажовете изглежда напълно възможно,
дори вероятно, както поради вече предположеното високо общест-
вено положение на баща му, така и поради аналогията с кариерата
на по-малкия брат Филип. За съжаление, несигурността около рож-
дената дата на Лизимах затруднява и в този случай хронологически-
те съображения. Ако приемем, че службата на пажовете е протичала
примерно между 13 и 20 годишната им възраст, то трите варианта за
раждането на Лизимах биха отнесли неговото присъствие сред „цар-
ските момчета“ съответно към 348-341, 342-335 или 338-331 г. пр.
Хр. Последният интервал ни отвежда и до първото документирано
от традицията реално събитие в живота на Лизимах – царският лов
в Сирия през 333/2 г. пр. Хр., на който той собственоръчно убил
грамаден лъв, като едва не загинал от получените рани.5 Лизимах би
1
Èåñáðåßá âáóéëÝùò, Arr. anab. 4.13.1; cp. Curt. 5.1.42; 8.6.2-5; Diod. 17.65.1;
Aelian. var. hist. 14.48.
2
>Õðáóðéóôáp âáóéëéêïß или óùìáôïöýëáêåò, cp. Berve 1, 122-125.
3
Curt. 8.2.5; Berve 2, 382-383 (No 774); RE 19 (1938), 2546-2547 (Philippos No
58); виж и по-долу, стр. 313-314.
4
Curt. 8.6.5.
5
Curt. 8.1.15; виж по-долу, стр. 70-72.
могъл да присъства на този лов, който може би е поставил истинско-

то начало на последвалата му блестяща кариера, било именно в ка-
чеството си на паж (ако е бил роден през 351 г.), било като царски
оръженосец и телохранител (хипаспист), ако вече е бил преминал в
следващата възрастова група (тоест ако е бил роден в 361 или 355 г.).
Съществува и още един хипотетичен вариант за юношеската ка-
риера на Лизимах. В края на 343 или началото на 342 г. пр. Хр.1 в
Пела пристигнал великият философ Аристотел, тогава 42 годишен,
поканен от Филип II за възпитател на неговия 13 годишен син и на-
следник Александър. Както съобщава Плутарх,2 царят се разплатил
със знаменития учен по прекрасен и достоен начин, като възстано-
вил разрушения от самия него роден град на Аристотел, Стагира, и
върнал в него всички избягали в изгнание или продадени в робство
граждани. Учителят и неговият ученик били изпратени в Миеза,
градец в Ематия, където в сенчесто дефиле в подножието на плани-
ната Бермион, в красива местност с пещери и гори, вероятно иден-
тична със споменатите още от Херодот „градини на Мидас“,3 се на-
мирало прочуто светилище на нимфите. Заедно с тях в Миеза се за-
селили и известен брой знатни македонски младежи, другари на
младия престолонаследник в игрите и учението. Тази юношеска
група „приятели“ и „връстници“ на Александър 4 може би е същест-
вувала още преди това, но принципите на подбора им и техният
брой не са ни известни. Плутарх привежда в биографията на Алек-
сандър два характерни анекдота, които ни представят бъдещия ма-
кедонски цар заобиколен от своите юношески другари. Според еди-
ния, веднъж някои от приятелите му запитали Александър, който
бил добър атлет, дали не би искал да участва в състезанията по бяга-
не на Олимпийските игри; той отговорил утвърдително, добавяйки
обаче условието и съперниците му да са царе.5 Според другия, когато
от Филип идвали вести за нов превзет голям град или спечелена
славна битка, Александър посрещал съобщението опечален и казвал
на връстниците си: „Момчета, момчета! Баща ми ще завладее
всичко, няма да остане велико и славно дело, което да извърша за-
1
Diog. Laert. 5.10: във 2 година на 109 олимпиада, при архонта Питодот. Твър-
дението на Диоген, че тогава Александър бил на 15 години, е неточно.
2
Plut. Alex. 7.
3
Hdt. 8.136.
4
Plut. Alex. 4, 5, 10.
5
Plut. Alex. 4.
66 Глава 2.
едно с вас.“1 Съществува мнение, че обучаваната от Аристотел в

Нимфеона край Миеза група от знатни младежи начело с Алексан-
дър била именно създаденият от Филип първоначален вариант на
корпуса на пажовете.2 Предположението е интересно и напълно до-
пустимо, но остава недоказуемо поради липсата на достатъчно дан-
ни; във всеки случай не може да се пренебрегне и обратната въз-
можност, корпусът на пажовете да е имал вече при Филип облика,
познат ни главно от изворите за времето на Александър, и да се е
движел заедно с царския двор и армията, а групата възпитаници на
Аристотел да е била с по-ограничен състав и елитен характер.
Съдбата на школата в Миеза след 340 г. пр. Хр., когато Филип
започнал да товари вече 16 годишния си син с отговорни държавни
задачи, е неясна. Възможно е Аристотел (който напуснал Македония
чак след убийството на Филип 3) да се е върнал заедно с Александър
в Пела, продължавайки да изпълнява функциите на негов постоянен
наставник; възможно е и да е останал в Нимфеона край планината
Бермион, с по-млад набор възпитаници, навестяван епизодично от
престолонаследника и неговите другари. Последните – ядрото на
бъдещите Александрови хетайри – изглежда са придружавали неот-
стъпно своя млад вожд и в столицата Пела, и в първите му походи и
сражения.4 Докато Филип обсаждал Перинт и Бизантион в 340 г. пр.
Хр., Александър бил оставен да управлява Македония, като му бил
поверен и държавния печат. Той потушил въстание на тракийските
меди, превзел града им, прогонил варварите, заселил там хора от
различни области и нарекъл града Александрополис.5 През 338 г.
Александър участвал в битката при Херонея, като командвал конни-
цата на хетайрите на левия фланг и имал основна заслуга за разгро-
мяването на „свещения отряд“ на тиванците.6 Когато през 337 г. на
сватбата на Филип с Клеопатра избухнала свадата между царя и сина
му и Александър, след като отвел майка си в Епир, се оттеглил в изг-
нание в Илирия,7 той вероятно отново е бил придружен от най-пре-
даните си приятели. След завръщането на Александър в Пела, убе-
1
Plut. Alex. 5.
2
J. R. Ellis. Philip II and Macedonian Imperialism, p. 161-162.
3
Diog. Laert. 5.10: във 2 година на 111 олимпиада = 335/4 г. пр. Хр.
4
Berve 1, 6, 30.
5
Plut. Alex. 9.
6
Ibid.
7
Ibid.
ден, че те са лоши съветници на сина му, Филип изгонил от Македо-

ния някои от тях – Плутарх споменава поименно Харпал, Неарх,
Еригий и Птолемей; след смъртта му Александър ги върнал и огра-
дил с изключителни почести.1
Само няколко измежду Александровите другари от тези години
са ни известни със сигурност – неразделният приятел от детинство
Хефестион, син на Аминтор, от Пела,2 бъдещият цар на Египет Пто-
лемей Лаг,3 критянинът Неарх,4 синът на Парменион Филотас,5 бъ-
дещият финансист Харпал,6 братята от Лесбос Еригий и Лаомедонт,7
линкестиецът Александър, син на Аероп;8 сред тях вероятно са били
и някои от многобройните синове на Антипатър, за който изрично
се споменава, че станал по това време твърде близък с Аристотел.9
Според едно известие 10 заедно с Александър бил израснал и Леонат
от Пела;11 през 336 г. пр. Хр. обаче той изглежда е бил сред телохра-
нителите на Филип, тъй като заедно с Пердикас и Атал участвал в
съсичането на атентатора Павзаний.12 Извън неколцината упомена-
ти поименно, вероятно и немалко други измежду по-късните Алек-
сандрови хетайри 13 са принадлежали към юношеското му обкръже-
ние, но предположенията в тази насока задължително ще останат
хипотетични.14
В рамките именно на една подобна хипотеза идеята, че и Лизи-
мах може да е бил сред младите другари на бъдещия цар, изглежда
напълно допустима. Тя не среща възражения от хронологически ха-
рактер (Птолемей Лаг при всеки случай е бил по-стар и от него, и от
Александър) и се съгласува добре с останалите известни данни за
1
Plut. Alex. 10.
2
Berve 2, No 357.
3
Ibid., No 668.
4
Ibid., No 544.
5
Ibid., No 802.
6
Ibid., No 143.
7
Ibid., NoNo 302, 464.
8
Ibid., No 37; cp. Arr. anab. 1.25.2.
9
Diog. Laert. 5.11-13; Paus. 6.4.8; Aelian. var. hist. 14.1; Suda s. <Áíôßðáôñïò.
10
Suda s. ËåïííÜôïò.
11
Berve 2, No 466.
12
Diod. 16.94.4.
13
Виж за тях Berve 1, 30-37.
14
J. R. Ellis. Philip II and Macedonian Imperialism, p. 162.
68 Глава 2.
Агатокъл и неговите синове. Трима от изброените по-горе сигурно

засвидетелствани приятели на младия Александър – Хефестион,
Птолемей и Леонат – по-късно стават царски соматофилакси, също
като Лизимах, макар и за разлика от него да били товарени сравни-
телно често и с други отговорни мисии и командни длъжности. Из-
вестно косвено указание в същата насока дават и засвидетелстваните
в традицията интереси на Лизимах към философията (може би
следствие на обучението при Аристотел ?) и преди всичко близките
му отношения с племенника на последния, историка Калистен, чии-
то беседи и наставления Лизимах имал обичай да слуша.1 И тъй като
царските приятели са имали привилегията да споделят и царската
трапеза, и царския лов, това предположение също обяснява задово-
лително първата сигурно документирана изява на Лизимах в лова на
лъвове в Сирия.
D
Към 30-те години на IV в. пр. Хр. се отнасят запазените оскъдни
свидетелства за предполагаемия по-голям брат на Лизимах Алки-
мах.2 Те ще бъдат разгледани по-подробно в Приложение 2 по-долу;
тук може да бъде казано най-общо, че на базата на несигурното
свързване на няколко отделни сведения се възстановяват предполо-
жително следните епизоди от биографията на Алкимах: в 336 г. пр.
Хр. пратеничество в Атина заедно с Антипатър, по време на което
Алкимах и Демостен произнесли речи в народното събрание, а два-
мата македонски пратеници били провъзгласени за атински граж-
дани и проксени;3 в 334 г. след битката при реката Граник военна
мисия в Еолия и Йония с цел прогонване на персийските гарнизони,
възстановяване на автономията и демократическото управление на
гръцките градове и уреждане на данъчните им отношения с Алек-
сандър 4 (с аналогична задача в района на Магнезия тогава е изпра-
тен Парменион); впоследствие Алкимах може би е изпълнявал по-
добно поръчение и на егейските острови.5
1
Justin. 15.3.6 срещу Plut. Alex. 55.
2
Berve 2, 23 (No 47); RE 1 (1894), 1540 (No 5); по-долу стр. 309-312.
3
Harpocrat. s. <Áëêßìá÷ïò. Cp. Hypereides F. 77 Jensen; Jacoby No 72 [Anaxi-
menes v. Lampsakos] fr. 16); IG 2.1 (1877), No 123 (= 2.1 [19132], No 239) (=
M. N. Tod. A Selection of Greek Historical Inscriptions 2, No 180).
4
Arr. anab. 1.18.1-2.
5
T. Lenschau. – Klio 33 (1940), 201; Berve 2, 23; M. N. Tod. A Selection of Greek
на сл. стр.
Единственото указание за предполагаемата връзка между Ал-

кимах и Лизимах е споменатия у Ариан по повод на събитията в 334
г. патроним („Алкимах, син на Агатокъл“1), тоест тя е съвсем неси-
гурна и почива на прекомерно оптимистичната презумпция, че във
висшите македонски кръгове може да е имало само един носител на
името Агатокъл, който би осигурил на синовете си възможността за
блестяща кариера в царския двор.2 Освен това и малкото име е ко-
румпирано в Ариановите кодекси 3 и някои автори предпочитат да
четат вместо него името на самия Лизимах.4
Този епизод би бил и първата документирана в изворите изява
на Лизимах, и то при обстоятелства, които го поставят наравно с
Парменион, един от най-авторитетните македонски пълководци
още от времето на Филип; това е една от причините хипотезата да
изглежда малко вероятна. От друга страна, възприемането на по-
често поддържаната идея за свързването на споменатото от Ариан
лице със сведенията за „македонеца Алкимах“ у Харпократион при
допускането на неговото родство с Лизимах води закономерно и до
предположението, че в такъв случай вероятно завидната кариера и
положение на големия брат Алкимах в не по-малка степен от тези на
бащата Агатокъл са предопределили бляскавите шансове на младия
Лизимах – шансове, които той е трябвало да реализира, разчитайки
вече единствено на самия себе си.
D
Historical Inscriptions 2, 267.

1
Arr. anab. 1.18.1-2.
2
Виж например съображенията на A. B. Bosworth (A Historical Commentary
on Arrian’s History of Alexander, vol. 1, 134) за ограничеността на патрони-
ма в семейството на Лизимах. По-горе (стр. 54) вече бе спомената възмож-
ността в обкръжението на Филип да е имало повече от един Агатокъл.
3
<Áíôßìá÷ïí, <Áëêßìá÷ïí или <Áëêßìáëïí (в акузатив).
4
Конектура на Синтенис; cp. B. Niese. Geschichte der griechischen und make-
donischen Staaten seit der Schlacht bei Chaeronea, 1, 63; 3, 376; G. Scholz. –
Klio 15 (1918), 206.
70 Глава 2.
Глава 3
Телохранителят и лъвовете
Лизимах вероятно е участвал в похода на Александър срещу Ахе-
менидската империя от самото му начало в 334 г. пр. Хр., но името му
се появява в традицията епизодично и не позволява да се проследи
кариерата му в подробности. През време на цялата война не е извест-
но да е изпълнявал пълководчески функции, да е командвал военни
съединения или да е товарен със самостоятелни мисии и военните
сводки и описанията на схватки и сражения по принцип не го споме-
нават. Всички сведения от този период, достоверни или анекдотични,
го представят в непосредственото обкръжение на Александър – в пос-
ледните години като един от седемте царски соматофилакси, а преди
това с неизяснени точно функции. Според трите варианта на рожде-
ната му дата Лизимах би бил в 334 г. съответно на 27, 21 или 17 годи-
ни. По-горе вече бяха споменати три алтернативни хипотези за него-
вия статус в началото на похода – школник в корпуса на пажовете,
телохранител от отряда на „царските хипасписти“ или един от „цар-
ските хетайри“, придружаващи младия владетел без точно опреде-
лени служебни задължения.
Първото изрично свидетелство за Лизимах в този период (а и
вобще първо сигурно документирано събитие в живота му) е негово-
то участие в царски лов на лъвове в Сирия. Сведението дължим на
Квинт Курций Руф, който го вмъква като ретроспекция в разказа си
за друг, по-късен лов на Александър в Согдиана: „И наистина, ко-
гато веднъж по-рано били на лов в Сирия, Лизимах бил убил собс-
твеноръчно един изключително едър лъв, но при това лъвът така
разкъсал лявото му рамо чак до костта, че животът му бил в го-
ляма опасност“.1 За този лов в Сирия, очевидно в един от персийс-
ките царски ловни паркове,2 има и други известия; освен Лизимах в
него особено се проявил Кратер, който спасил живота на самия
Александър. Плутарх разказва, че Александър „търсел трудности
1
Curt. 8.1.15.
2
Т. нар. ðáñáäåßóïé, cp. Xen. anab. 1.2.7; oec. 20-25; Cyr. 1.3.14; 8.1.38, 6.12;
Curt. 8.1.14-17.
Телохранителят и лъвовете 71
повече от преди, като се излагал на опасности в тежките походи

и на лов. Един спартански вестител, след като го видял да убива
грамаден лъв, възкликнал: „Александре, ти прекрасно се бори с лъ-
ва за царската власт“. Скулптурно изображение на този лов пос-
ветил в Делфи Кратер. От бронзовите фигури на лъва, кучета-
та, встъпилия в борба с лъва цар и тичащия на помощ Кратер,
една част изваял Лизип, останалите Леохар.“1 Посветената в Дел-
фи скулптурна група на Александровия лов от Лизип споменава и
Плиний Стари.2 При археологическите проучвания в Делфи още
през деветнадесетия век са разкрити останките на сградата, в която е
било поместено това прочуто скулптурно произведения; тя е иден-
тифицирана по запазения на задната стена надпис, съдържащ пос-
вещение от името на едноименния син на Кратер.3 Докато Плутарх
не сочи изрично мястото на събитието и то не може да се извлече от
контекста на разказа му, епиграмата от Делфи завършва с изрично-
то указание, че борбата с лъва станала „в далечните земи на си-
рийците“4 и това е достатъчно указание за почти сигурното свърз-
ване на двата инцидента: вероятно Лизимах е победил лъва в едино-
борство, рискувайки живота си, в същия лов, в който Александър се
е борил с друг лъв и е бил спасен от Кратер. Отглас от тези събития
намираме и в разказа на Курций за по-късния лов на лъвове в резер-
вата Базайра в Согдиана, при който Александър умишлено отстра-
нява помощта на Лизимах, за да убие този път сам своя лъв и да
вземе своеобразен реванш.5
Точното време и място на сирийския лов на лъвове не са посо-
чени в никой от изворите, които го споменават. Общите хронологи-
чески граници се определят от движението на Александровата ар-
мия, която пресича веднъж Сирия и Финикия от север на юг между
есента на 333 и есента на 332 г. пр. Хр. след битката при Исос (от
януари до юли 332 г. продължава обсадата на Тир) и отново в обрат-
на посока през лятото на 331 г. пр. Хр., след напускането на Египет и
преди битката при Гавгамела същата есен. Съществуващото мнение,
че ловът е станал в царския парадиз край Сидон,6 споменат от Дио-
1
Plut. Alex. 40.
2
Plin. n. h. 34.64.
3
Th. Homolle. – BCH 21 (1897), 598-600; cp. P. Perdrizet. – BCH 22 (1898), 566-
569; idem. – JHSt 19 (1899), 273; H. Willrich. – Hermes 34 (1899), 231 sqq.
4
<Åí ðåñÜôåóóé Óýñùí, cp. Th. Homolle. – BCH 21 (1897), 599.
5
Curt. 8.1.14.
6
Виж напр. Berve 2, 226, 243.
72 Глава 3.
дор Сицилийски във връзка с въстанието срещу персийците от 349-

345 г. пр. Хр.,1 трудно може да бъде възприето, тъй като според текс-
та на Диодор по време на въстанието паркът бил разграбен.2 Извест-
на възможност за косвени и твърде хипотетични съображения дава
споменатият у Плутарх анекдот със заядливата реплика на спартан-
ския вестител. В най-подробния и автентичен извор за събитията в
този период – Анабазиса на Ариан – действително се споменава един
спартански посланик, Евтиклес, който заедно с пратеници на още
няколко гръцки града се намирал в лагера на Дарий и бил пленен
след битката при Исос.3 Пленените гърци били доведени при Алек-
сандър, докато той се намирал в „големия и богат град Маратос“;4
някои от тях той освободил, а Евтиклес задържал, защото като спар-
танец принадлежал на открито враждебна държава, а и не намерил
какво да каже за свое оправдание. Александър изглежда се е задър-
жал известно време в Маратос, първата му известна спирка след
временния лагер при Исос; тук той получава първото писмо на Да-
рий и му отговаря,5 оттук изпраща Парменион да завладее обоза и
хазната на Дарий в Дамаск,6 преди да продължи на юг към Библос,
Сидон и Тир. Изглежда напълно възможно да се предположи, че и
царският лов на лъвове е станал по това време, през есента на 333 г.
пр. Хр., в някой горист персийски ловен развъдник в подножието
или по склоновете на северните Ливански планини, достъпен от
временната база на Александър в Маратос; репликата по този повод
на спартанеца Евтиклес (ако е достоверна) би била сред причините,
предизвикали решението за неговото задържане. Предположението,
разбира се, ще остане хипотетично; възможността за по-късно дати-
ране на събитието, било при следващите етапи на придвижването на
армията на юг през зимата на 333/2 г. пр. Хр., било по време на об-
садата на Тир или непосредствено след нея, било дори при второто
преминаване пред Сирия в 331 г. пр. Хр., не може да бъде напълно
изключена.
1
Diod. 16.41-45.
2
Ibid., 16.41.
3
Arr. anab. 2.15.
4
Ibid., 2.13.8, 14.1, 15.6. Маратос (Амрит) е крайбрежен град южно от дн. Тар-
тус в Сирия и попадал по това време в зоната на политическо влияние на
островното царство Арадос.
5
Ibid., 2.14.
6
Ibid., 2.15.1.
D
Беглите и различни по съдържание споменавания за лова на
лъвове в Сирия у Курций Руф и Плутарх биха могли да възхождат
към оригинален разказ, най-вероятно на Клитарх или Онесикрит,
особено склонни към описание на екзотични приключения сред
първичните историци на Александър.1 Фактът, че единствен Кур-
ций 2 споменава мимоходом участието на Лизимах, сам по себе си
не буди резерви относно достоверността на събитието. Но в биогра-
фията на Лизимах присъства още един епизод на единоборство с
лъв и съвпадението поражда съмнения, че поне една от версиите
вероятно е фалшива. Вторият случай е по-добре представен в изво-
рите; най-подробното изложение се намира у Юстин, епитоматора
на Помпей Трог, който го поставя във връзка с трагичната смърт на
Аристотеловия племенник и официален историограф на похода на
Александър Калистен.3 „Когато Александър Велики за отказа да
го приветства по персийски обичай се разсърдил на философа
Калистен и го обвинил в участие в заговора, който бил готвен
срещу него, той издал в гнева си жестоката заповед Калистен
да бъде осакатен, като му отрежат ушите, носа и устните,
превръщайки го по този начин в безпомощно и жалко подобие на
човек. Освен това Александър наредил Калистен да бъде затво-
рен в клетка заедно с едно куче и да бъде разнасян така навсякъ-
де за всеобщ ужас. Тогава Лизимах, който обичал да слуша бесе-
дите на Калистен и да получава от него добродетелни настав-
ления, изпълнен с жал към този велик човек, търпящ наказание
не за някаква вина, а за свободолюбието си, му дал отрова, за да
го избави от мъченията. Ядосаният Александър заповядал да
хвърлят Лизимах на най-свирепия лъв. Когато лъвът го видял и
разярен се нахвърлил върху него, Лизимах увил ръката си в пла-
ща, бръкнал в лъвската паст и като му изтръгнал езика, убил
звяра. Когато това било доложено на царя, той бил изумен и
възхитен и започнал оттогава особено да цени Лизимах за из-
1
За първичните извори на историята на Александър виж L. Pearson. The
Lost Histories of Alexander the Great.
2
За изворите на Курций Руф и стойността на неговото съчинение виж пос-
ледно N. G. L. Hammond. Three Historians of Alexander the Great, където е
сумирана и цялата предшестваща дискусия по въпроса.
3
За Калистен виж RE 10 (1919), 1674-1707; Berve 2, 191-199 (No 408); Jacoby
No 124.
74 Глава 3.
ключителната му храброст. Лизимах от своя страна велико-

душно простил на царя обидата като на баща.“1
Останалите извори не споменават Калистен, ограничавайки се с
общото съобщение за затварянето на Лизимах с лъва от разгневения
Александър и за неговата изненадваща победа над звяра; подобни
пасажи се срещат у Плиний Стари,2 у Валерий Максим,3 на три места
у Сенека.4 Павзаний прибавя познатото ни в друга редакция от Юс-
тин твърдение, че оттогава Александър започнал да уважава особено
Лизимах и го зачитал наравно с най-знатните македонци.5 По-
оригинална версия предлага Плутарх в биографията на Деметрий
Полиоркет; той разказва, че „когато някои (от приятелите на Де-
метрий) били при Лизимах като пратеници, последният в мо-
мент на отдих им показал дълбоките белези, оставени от лъвски
нокти по бедрата и ръцете му, и им разказал за сражението си
със звяра, при който бил затворен от цар Александър“.6 Сравни-
телно широкото разпространение на тази версия означава вероятно,
че тя е била застъпена у някой от авторитетните и четени по-ранни
автори,7 но това не повишава автоматично достоверността ў. Курций
Руф заявява изрично недоверието си: „Склонен съм да вярвам, че
произволно разпространяваната басня, според която царят хвър-
лил Лизимах на лъв, е произлязла от току що разказания случай“,8
макар и от това твърдение да остава неясно коя от двете описани в
предходния текст случки с лъвове се сочи като първообраз – тази на
лова в Базайра или споменатият по този повод по-ранен инцидент в
Сирия. Съмненията се засилват особено много поради противоречи-
вите сведения за съдбата на Калистен, който бил арестуван във връз-
ка със заговора на пажовете през пролетта на 327 г. в Бактрия.9 Плу-
тарх например съобщава, че „според едни автори Александър го
обесил, според други починал затворен от болест. Харес разказва,
че го държали окован седем месеца в очакване на Аристотел,
1
Justin. 15.3.3-10.
2
Plin. n. h. 8.54.
3
Val. Max. 9.3 ext. 1.
4
Sen. de ira 3.17.2, 23.1; de clem. 1.25.1.
5
Paus. 1.9.5.
6
Plut. Demetr. 27.6.
7
Berve 2, 240 допуска Дурис, следвайки J. G. Droysen. Kleine Schriften 2, 207.
8
Curt. 8.1.17.
9
Cp. Berve 2, 197-198; W. W. Tarn. Alexander the Great 1, 80-82; T. S. Brown. –
AJPh 70 (1949), 225 sqq.
Фиг. 5. Александър Велики: мраморно копие на

скулптурен портрет от Лизип в Истанбулския музей
който трябвало да присъства на процеса срещу него; умрял зат-

лъстял и въшлясал по същото време, когато ранили Александър в
Индия“.1 Вариантът у Диоген Лаерций, според който Калистен дълго
бил разнасян в желязна клетка, брадясал и въшлясал, а накрая бил
хвърлен на лъв и така загинал,2 се преплита по странен начин с раз-
каза на Юстин, само че тук самият Калистен попада вместо Лизимах
при лъва (у Юстин пък за сметка на това Калистен е затворен в клет-
1
Plut. Alex. 55.
2
Diog. Laert. 5.5.
76 Глава 3.
ката заедно с куче). Ариан открито се възмущава по този повод от

произволните писания на историците: „Според Аристобул Калис-
тен бил окован и така влачен с армията и починал едва по-късно
от болест; според Птолемей Лаг обратно бил изтезаван и обесен.
Така описанията дори на тези, от които би трябвало да се очак-
ва най-достоверна информация, тъй като тогава са се намирали
в обкръжението на Александър и протичането на толкова значи-
ми събития не може да е останало скрито от тях, този път не
съвпадат помежду си. А други разпространяват за същия случай
съвсем различни и разширени с всевъзможни допълнения разкази.“1
Следвайки критериите за достоверност на Ариан, някои съвременни
историци приемат за меродавно свидетелството на Птолемей, че Ка-
листен е бил обесен, и допускат, че версията на Аристобул и Харес за
смъртта му от болест след седем месеца в окови е била съчинена от
официалната придворна пропаганда, за да намали и укрие вината на
Александър в този скандален случай.2 Тъй или иначе, изолираният
вариант на Юстин, според който Калистен се самоубил с доставената
му от Лизимах отрова (което пък станало причина последният да
бъде хвърлен на лъва) очевидно спада към отхвърлените с пренеб-
режение още от Ариан „съвсем различни и разширени с всевъзмож-
ни допълнения“ разкази на „другите“ и не може да претендира за
никаква особена достоверност. Отхвърлянето по този начин на един-
ствената засвидетелствана в изворите причина за гнева на Алексан-
дър срещу Лизимах автоматично поставя под съмнение и последва-
лото наказание. Нещо повече – нормалната логика на придворния
живот изисква, след подобно драстично наказание, пострадалият да
бъде отдалечен от личността на царя поради естествения страх от
затаена жажда за отмъщение; в случая с Лизимах обаче именно в
последните години от живота на Александър той се радва на най-
голямо доверие и е постоянно сред непосредственото и най-близко
негово обкръжение, а това още веднъж подсказва, че целият случай
със затварянето му в клетката с лъва вероятно не е нищо повече от
колоритна басня, може би добродушно поощрявана от самия Лизи-
мах на стари години.
В същото време нямаме сериозни основания да отхвърляме
изобщо идеята за паметен „лъвски“ епизод в ранната биография на
Лизимах. Характерният детайл в цитирания пасаж на Плутарх –
1
Arr. anab. 4.14.3-4.
2
Berve 2, 197; W. W. Tarn. Alexander the Great 1, 82.
старият цар показва на пратениците белезите по ръцете и краката

си, хвалейки се с някогашния си подвиг – има дъх на автентичност и
може би се базира на достоверна оригинална традиция. Но друг вид
доказателство има тук много по-голяма стойност. Лъвската фигура
се превръща по-късно в персонална емблема, в нещо като герб на
Лизимах; тя се отпечатва на царските му монети като основно изоб-
ражение или допълнителен символ, редом с неговото име или ини-
циали или дори вместо тях.1 И ако епизодът със затварянето на Ли-
зимах от Александър в клетката с лъва изглежда, както стана дума,
баснословна измислица, подобни косвени доказателства само пови-
шават стойността на изолираното сведение на Квинт Курций Руф за
лъва, убит от Лизимах по време на царския лов в Сирия. Остава да се
добави, че този юначен подвиг вероятно е изиграл определена роля
в кариерата на Лизимах. Макар и казани по повод на версията с
клетката, аналогичните реплики на Юстин и Павзаний, че оттогава
Александър започнал особено да цени и уважава Лизимах, биха
могли чудесно да отразяват действителната промяна в неговото по-
ложение след сирийския лов. За съжаление липсата на сигурни ука-
зания за реалния статут на Лизимах и преди, и след този пръв извес-
тен епизод от биографията му не позволява да бъде казано нещо по-
конкретно по този повод.2
D
Следващото бегло сведение за Лизимах от тези години съобща-
ва имплицитно Плутарх в биографията на Александър, разказвайки
за популярната мистификация с уж явилата се при Александър ца-
рица на амазонките Телестрис. „Много автори твърдят, че там
при него дошла амазонката. Между тях са Клитарх, Полик-
лейтос, Онесикрит, Антиген и Истрос. А Аристобул, секретарят
на Александър Харес, Птолемей, Антиклид, Филон от Тива, Филип
от Теангела, също както и Хекатей от Еретрия, Филип от Хал-
кида и Дурис от Самос смятат, че това е измислица. Мнението
им като че ли се потвърждава от самия Александър, който раз-
казва в подробно писмо до Антипатър как царят на скитите му
1
Виж L. Müller. Die Münzen des thrakischen Königs Lysimachus, passim; M.
Thompson. – In: Essays in Greek Coinage Presented to Stanley Robinson, 165;
R. A. Hadley. – JHSt 94 (1974), 55, note 23.
2
Франка Ландучи Гатинони смята епизода със сирийския лов на лъвове за
сигурно указание, че по това време Лизимах вече е бил соматофилакс
(Landucci Gattinoni 82), но логиката на твърдението ў не е перфектна.
78 Глава 3.
дал дъщеря си за жена, но не споменава нищо за амазонката. Каз-

ват, че много години по-късно, когато Лизимах вече бил цар, Оне-
сикрит му четял четвъртата книга на своята история, където
се разказва за амазонката, а Лизимах кротко се разсмял и го за-
питал: „Ами аз къде съм бил тогава ?“ Но, разбира се, независимо
дали читателят ще повярва или не на този разказ, това не на-
малява и не увеличава възхищението от Александър.“1 Историята с
царицата на амазонките, само спомената от Плутарх, е разказана с
повече подробности (и вероятно на базата на общ първоизточник) у
Диодор, Курций и Юстин, които я локализират в Хиркания, край
югоизточните брегове на Каспийско море, през 330 г. пр. Хр.2 Никой
друг автор не споменава по този повод Лизимах; единствената по-
ложителна информация, която би могла да се извлече от Плутархо-
вия анекдот с неговата реплика към Онесикрит, се свежда в такъв
случай до имплицираното предположение, че през 330 г. пр. Хр., по
време на похода от Мидия през Хиркания и Партия към източните
сатрапии, той изглежда се е намирал в основното ядро на армията, и
то вероятно в близкото обкръжение на самия Александър Велики.
Няколко откъслечни сведения за Лизимах се отнасят към перио-
да на тежките военни кампании, довели до установяването на властта
на Александър над Бактрия и Согдиана. Събитията се вместват в ин-
тервала между пролетта на 329 г. пр. Хр., когато Александровата ар-
мия преминава от юг на север през Хиндукуш и се спуска в Бактрия, и
късната пролет на 327 г. пр. Хр., когато по обратния път Александър
напуска Централна Азия и се отправя към Индия; вътрешната хроно-
логия на периода е объркана и дори последователността на епизодите
остава несигурна. Вероятно най-ранен сред тях е споменатият вече
царски лов на лъвове в персийския парадиз в Базайра в Согдиана. По-
дробен разказ за него е запазен само у Курций Руф,3 но ловът е отбе-
лязан и в периохите на загубения раздел за събитията от 329-327 г.
пр. Хр. в 17 книга на Диодор Сицилийски, където името на резервата е
предадено като Басистой.4 Точната дата на този лов (вероятно през
328 г. пр. Хр.) не може да се установи със сигурност поради хроноло-
1
Plut. Alex. 46.
2
Diod. 17.77.1-3; Curt. 6.5.24-32; Justin. 2.4.33; 12.3.5-7; 42.3.7; cp. обаче Arr.
anab. 7.13.2, който я поставя чак в 324 г., при второто посещение на Алек-
сандър в Екбатана и преди смъртта на Хефестион. По-подробно виж у W.
W. Tarn. Alexander the Great 2, App. 19.
3
Curt. 8.1.11-19.
4
Diod. 17 perioch.: Tí Âáóßóôïéò.
гическата непоследователност на изложението на Курций; във всеки

случай и той, и Диодор в периохите на 17 книга го поставят непо-
средствено преди убийството на Клейтос. Ето впрочем разказа на Кур-
ций: „А когато и те (Хефестион и Артабаз) се присъединили към не-
го, (Александър) се отправил в областта, наричана Базайра. Най-
голям символ на богатство за варварите в тези места са стадата
от благородни диви зверове, отглеждани в обширни гори и паркове.
За тази цел подбират специално просторни гори, богати с непре-
съхващи извори; ограждат горите със стени и издигат кули за
убежище на ловците. За тази гора било известно, че в продължение
на четири последователни поколения била оставена непокътната
от ловци, преди Александър да нахлуе в нея с цялата си войска, на
която наредил да подгони дивеча от всички страни. И когато един
лъв с необикновени размери се втурнал да нападне самия цар, Ли-
зимах, същият, който по-късно станал цар, а тогава бил най-близо
до Александър, вдигнал ловджийското си копие срещу звяра; но ца-
рят го избутал настрани и му заповядал да се отдръпне, добавяй-
ки, че и той би могъл да убие лъв сам не по зле от Лизимах. И наис-
тина, когато веднъж по-рано били на лов в Сирия, Лизимах бил
убил съм един изключително едър лъв, но при това лъвът така раз-
късал лявото му рамо чак до костта, че животът му бил в голяма
опасност. Укорявайки го със спомена за този случай, царят дейст-
вал още по-решително, отколкото приказвал, и като пресрещнал
звяра, го убил с един единствен удар. Склонен съм да вярвам, че про-
изволно разпространяваната басня, според която царят хвърлил
Лизимах на лъв, е произлязла от току що разказания случай. Но
македонците, независимо от успешния за Александър изход от
схватката, гласували по обичая на своя народ занапред царят да
не ходи на лов пеша и без да е придружен от най-близките си слу-
жители и приятели. След като в този лов били убити 4 000 диви
животни, цялата войска си устроила банкет в същия парк.“
Основното заключение, което може да се извлече от разказа на
Курций Руф за лова в Базайра, е че по това време (328 г. пр. Хр.?)
Лизимах вече е бил в непосредственото обкръжение на Александър,
по всяка вероятност като един от седемте царски соматофилакси –
длъжност, на която е сигурно засвидетелстван през 326 г. пр. Хр. в
Индия.1 Това впечатление се засилва от останалите сведения за Ли-
зимах в този период. Отново Курций го споменава във връзка с
1
Arr. anab. 5.13.1, 24.5; за соматофилаксите виж по-долу, стр. 83-89.
80 Глава 3.
убийството на „черния“ Клейтос в Мараканда през зимата на 328/7 г.

пр. Хр.1 Според варианта на Курций, когато по време на тази пиянс-
ка свада Александър сграбчил копие и се опитал да убие с него
Клейтос, Птолемей и Пердикас хванали царя и го удържали насила,
докато Лизимах и Леонат му отнели копието; това обаче само до-
пълнително го разярило и в края на краищата скандалът завършил с
убийството на Клейтос, за което впоследствие Александър горчиво
се разкайвал. От четиримата, които според Курций се опитали да
удържат царя, трима по това време са били със сигурност соматофи-
лакси – Леонат от зимата на 332/1 г. пр. Хр.,2 Птолемей Лаг и Пер-
дикас от 330 г. пр. Хр.;3 четвъртият, Лизимах, би трябвало да е имал
същия ранг, за да си позволи подобна нечувана волност с личността
на царя, който действително веднага се развикал, че е жертва на за-
говор, и се опитал да вдигне тревога в целия лагер. Стойността на
това свидетелство обаче се намалява от факта, че разказът на Кур-
ций не съвпада в подробностите си с изложението на същите съби-
тия у други автори. У Плутарх например Александър се опитал да се
нахвърли върху Клейтос с меч, който му бил отнет от „телохрани-
теля Аристофан“,4 докато „останалите“ го обкръжили и го умоля-
вали да се успокои. Ариан привежда две версии: едната, вероятно
възхождаща към Птолемей, споменава само, че „телохранители-
те“ не искали да слушат Александър и това предизвикало неговите
обвинения, че са се разбунтували като Бес срещу Дарий, докато дру-
гата, изрично приписана на Аристобул, назовава поименно Птоле-
мей Лаг, който се бил опитал да изведе Клейтос навън.5
Името на Лизимах се споменава и в разказа на Квинт Курций
Руф за смъртта на по-малкия му брат Филип;6 епизодът също се от-
нася към периода на централноазиатската кампания, но по-точното
1
Curt. 8.1.46-47; за Клейтос виж Berve 2, 206-209 (No 427); за инцидента ср.
също Plut. Alex. 50-52; Arr. anab. 4.8-9; Justin. 12.6; Diod. 17 perioch.
2
Arr. anab. 3.5.5; cp. Berve 2, 232-235 (No 466).
3
За Птолемей виж Arr. anab. 3.27.5; Berve 2, 330 (No 668); за Пердикас –
Curt. 6.8.17; Berve 2, 314 (No 627).
4
Plut. Alex. 51; според Berve (2, 208; ср. там No 136) този Аристофан бил те-
лохранител от гвардията на хипаспистите; според една стара конектура на
Palmerius (cp. Hünerwadel 10) обаче става дума за корупция на името на
соматофилакса Аристонус (Berve 2, No 133).
5
Arr. anab. 4.8.6-9.
6
Curt. 8.2.35-40; cp. Justin. 15.3.12. За Филип виж по-подробно стр. 313-314
по-долу.
му датиране (в есента на 328 или пролетта на 327 г.?) е несигурно. Със

свръхчовешка упоритост и издържливост, бягайки пешком с пълно
снаряжение, Филип следвал препускащия на кон Александър по вре-
ме на дългото преследване на изплъзващите се врагове, а в последва-
лото сражение защитил с тялото си царя преди да издъхне от умора.
Фигурата на самия Лизимах се мярка мимолетно в този епизод; яз-
дейки очевидно в близост до царя, той неколкократно (но очевидно
безрезултатно) предлагал своя кон на по-малкия си брат. Цялата сце-
на изглежда твърде литературна и е възможно да е съчинена, за да
подсили ефекта от патетичния разказ за героичната саможертва на
Филип; и все пак, ако като детайл възхожда към ранна традиция (кое-
то не може да се провери), тя би отразявала най-малкото определени
представи за положението на Лизимах в обкръжението на Алексан-
дър, съвпадащи напълно с казаното вече по този въпрос.
Значително по-голяма неяснота поражда още едно споменаване
на името на Лизимах, все във връзка със събитията от този период.
Става дума за разказа на Плутарх за аферата с проскинезиса през
пролетта на 327 г. пр. Хр.,1 когато придворният философ и истори-
ограф, племенникът на Аристотел Калистен открито се противопос-
тавил и всъщност провалил опита за налагане на персийския
придворен церемониал в отношенията на Александър с неговите
гръцки и македонски приближени.2 Според Плутарх,3 Лизимах и
Хагнон злословели за Калистен пред Александър, „... твърдели, че
философът се разхождал с такъв горд вид, сякаш имал намерение
да ликвидира царската власт, а младежите се стичали към него и
го следвали възторжено като единствен свободен човек сред тол-
кова хиляди хора“, и по този начин подготвяли почвата за неговата
скорошна гибел. Хагнон от Теос 4 е засвидетелстван бегло в изворите
и изглежда е бил сред най-сръчните и безскрупулни ласкатели и
блюдолизци в обкръжението на Александър, така че тази изява по-
пада напълно в традиционното му амплоа. Но споменаването редом
с него на Лизимах като клеветник буди недоумение, особено ако се
1
Датата се определя сигурно на базата на Arr. anab. 4.22.
2
Plut. Alex. 54-55; cp. Arr. anab. 4.10-14; Justin. 12.7.1-3; Curt. 8.5.5-21; Val. Max.
7.2 ext. 11; Amm. Marc. 18.3.7; за Калистен виж Jacoby No 124 (Add. 3 B); RE
10 (1919), 1674-1707; Berve 2, 191-199 (No 408); W. W. Tarn. Alexander the
Great 1, 80 sqq.; T. S. Brown. – AJPh 70 (1949), 225 sqq.; L. Prandi. Callistene.
3
Плутарх цитира в този случай като първоизточник Харес, който изглежда
е в основата и на сходното изложение на Ариан (anab. 4.12).
4
RE 7 (1912), 2209 (No 3); Berve 2, 9-10 (No 17).
82 Глава 3.
вземе предвид привежданото вече известие на Юстин, че той обичал

да слуша беседите на философа и неговите добродетелни напътст-
вия.1 У други автори по същия повод се споменават други лица – со-
фистът Анаксарх у Ариан,2 Клеон от Сицилия и Агис от Аргос, „под-
будители на пороците и на други низости у Александър, предпо-
читани от него сред приближените му“ у Курций Руф.3 Прави впе-
чатление, че във всички варианти тези лица са гърци и принадлежат
към съвсем определения социален тип на празните придворни лас-
катели (êüëáêåò). При тези обстоятелства предположението на Х.
Берве, че споменатият от Плутарх Лизимах е не соматофилаксът на
Александър, синът на Агатокъл и бъдещ цар на Тракия, а неговият
едноименник – Лизимах от Акарнания, възрастният възпитател на
Александър, който от детска възраст го развращавал с ласкателства
– изглежда напълно обосновано.4 Акарнанецът също е съпровождал
похода 5 и като типаж се явява много по-подходящ за неблаговидна-
та роля, приписвана от Плутарх на клеветниците на Калистен.
По-горе вече беше разгледано и известието на Юстин, че Лизи-
мах дал отрова на обезобразения и затворен в клетка Калистен, сла-
гайки край на мъките му,6 и беше изтъкнато, че на фона на противо-
речивите сведения за гибелта на философа това известие не може да
има претенции за меродавност. Според различните версии смъртта на
Калистен е настъпила било непосредствено след заговора на пажове-
те, още през пролетта на 327 г. пр. Хр., било по-късно (7 месеца по-
късно според цитираната от Плутарх версия на Харес 7), вече в Индия.
D
Само няколко откъслечни споменавания фиксират мимолетни
изяви на Лизимах по време на индийските кампании на Александър
(от лятото на 327 до лятото на 325 г. пр. Хр.). Ариан го споменава,
отново в непосредственото обкръжение на Александър, при форси-
рането на реката Хидасп (Джелам) преди решителната битка с цар
1
Justin. 15.3.6.
2
Arr. anab. 4.10-11.
3
Curt. 8.5.9.
4
Berve 2, 241 (No 481); cp. L. Pearson. The Lost Histories of Alexander the
Great, 57; J. R. Hamilton. Plutarch, Alexander. A Commentary, 153-154; W.
Heckel. – Klio 64 (1982), 377-378. Обратното мнение виж у Landucci Gat-
tinoni 86.
5
Cp. Plut. Alex. 24.
6
Justin. 15.3.6.
7
Plut. Alex. 55.
Пор (май-юни 326 г. пр. Хр.): „Самият Александър се качил на един

тридесетвеслен кораб и започнал преминаването; с него били со-
матофилаксите Птолемей, Пердикас и Лизимах, а също Селевк,
един от хетайрите, същият който по-късно станал цар, с поло-
вината хипасписти.“1 Специфичното отбелязване като бъдещ цар
на командира на гвардията на хипаспистите Селевк (но не и на со-
матофилаксите Птолемей и Лизимах) е дало основание да се подо-
зира като първоизточник на този пасаж неизвестен автор с просе-
левкидска ориентация;2 използването на подобен извор се долавя
отчетливо на други места, където Ариан се отклонява от прякото
следване на основните си източници Птолемей и Аристобул.3 Това
предположение не поставя непременно под съмнение достоверност-
та на самото сведение; пасажът се включва в изобилстващия с конк-
ретни данни за военни части и бойни действия разказ за форсиране-
то на реката и последвалата битка, който в крайна сметка, незави-
симо от интерполираните нюанси, не може да не възхожда към ня-
кое от първичните, свидетелски описания на Александровите кам-
пании. Освен това, посочването на Селевк като бъдещ цар може да е
имало за цел единствено неговата сигурна идентификация сред
евентуални съименници (докато за Птолемей и Лизимах е било дос-
татъчно посочването им като соматофилакси, какъвто Селевк единс-
твен от споменатите не е бил); в такъв случай съображението за
„проселевкидския“ първоизточник в конкретния случай просто от-
пада. Самият Лизимах често е сочен в изворите за този период като
бъдещ цар, вероятно поради същите причини – за да бъде отличен
от едноименниците си (например царския възпитател Лизимах от
Акарнания).
Цитираният пасаж на Ариан е и най-ранното (в хронологията на
описваните събития) изрично упоменаване на Лизимах като сомато-
филакс; тук е вероятно подходящото място да се каже нещо повече за
спецификата на тази длъжност.4 Терминът óùìáôïöýëáî означава
1
Arr. anab. 5.13.1.
2
Виж коментара на P. A. Brunt в изданието на Loeb Classical Library (Arrian.
Anabasis and Indica, vol. 2, Cambridge-London 1983, p. 38.1).
3
Особено характерен в това отношение е пасажът в anab. 7.22.5, изрично
противопоставен на авторитета на Аристобул („... А някои твърдят, че това
бил Селевк... Селевк бил най-великият цар измежду наследниците на
Александър, имал най-царствен дух и владеел, след самия Александър,
най-значително по територията си царство.“).
4
Виж Berve 1, 25-30; W. Heckel. – Historia 27 (1978), 224-228.
84 Глава 3.
буквално „телохранител“1 и сам по себе си говори достатъчно ясно

за първоначалния характер на службата; като ред други македонски
институции тя обаче е претърпяла съществени промени във времето
на Филип и Александър. Достъп до тази длъжност са имали само
представители на най-висшата македонска аристокрация, според
Хелмут Берве първоначално изглежда само от ограничен брой опре-
делени родове, откъдето и традицията числеността на колегията да
бъде постоянна (7 души във времето на Александър).2 Вероятно още
преди Филипово време практическите нужди са наложили към тази
малобройна група отговорни за личността на царя висши аристокра-
ти да се прибави и един по-многоброен отряд от млади македонски
благородници, лична царска гвардия, първоначално изглежда нари-
чани ‰ðáóðéóôáp (щитоносци).3 Когато впоследствие названието „хи-
пасписти“ се прехвърлило и върху значително пехотно формирова-
ние, включващо в Александрово време елитния корпус на „царската
агема“ (около 500 души) и основното войсково съединение на „оста-
налите хипасписти“ (около 3 000 души),4 лейбгвардейците започна-
ли да се наричат било „царски хипасписти“,5 било с прехвърленото и
върху тях традиционно наименование „соматофилакси“.6 За да се
разграничат от тях, седемте „висши“ телохранители понякога са на-
ричани ïs óùìáôïöýëáêåò Bìö’ áô{í (’ÁëÝîáíäñïí).7 Този терминоло-
гичен лабиринт е довел до значително объркване у късните Алексан-
дрови историографи, а това създава допълнителни (и понякога неп-
реодолими) трудности при интерпретацията на техните сведения.
Независимо от появата на по-многобройния контингент на „цар-
ските хипасписти“, до края на живота на Александър седемте сома-
тофилакси продължават да носят част от традиционните си задъл-
1
На латински се предава с „custos corporis“, cp. Curt. 4.13.19; 6.11.8; някои
автори използват като равнозначни и термини със смисъл на „оръжено-
сец“ (äïñõöüñïò, ‰ðáóðéóôÞò, armiger).
2
Berve 1, 26. За броя виж Arr. anab. 6.28.4.
3
Berve 1, 122-125.
4
Ibid., 126-129.
5
>Õðáóðéóôáp âáóéëéêïß, Arr. anab. 1.8.3-4; 3.13.6; 4.24.10; 5.13.4.
6
Óùìáôïöýëáêåò, ibid. 3.17.2; 4.3.2, 30.3.
7
Ibid., 6.12.3. По аналогичен начин се появява формулата ïs Uôáqñïé Bìö’
áôüí, когато терминът „хетайри“ разширява значението си, за да обхва-
не, освен тясната група на личните „другари“ на царя (Berve 1, 30-37), и
основните контингенти на македонската армия – конните „хетайри“, пе-
шите „пезетайри“ и „хипаспистите от хетайрите“ (Ibid., 104-129).
жения, грижейки се за персоналната сигурност на царя. Винаги, на-

всякъде и при всякакви обстоятелства поне няколко от тях го съпро-
вождат и бдят над неговата безопасност. По време на бой, на лов,
при поход те са в непосредствена близост до царя, готови да му ока-
жат помощ и да го защитят при нужда с тялото си, а в мирно време
съставляват неговото непосредствено обкръжение, контролират дос-
тъпа до личността му, дори през нощта спят пред вратата на царска-
та спалня; когато царят е ранен или болен, всичките неотлъчно бдят
край него над живота и здравето му.
Не разполагаме с пълни данни за личностите, заемали тази
длъжност във времето на Александър; едва за последните години от
живота му списъкът е пълен и сигурен.1 Според изричното сведение
на Ариан през 325 г. пр. Хр. към седмината дотогавашни соматофи-
лакси Леонат,2 Хефестион,3 Лизимах,4 Аристонус,5 Пердикас,6 Птоле-
мей Лаг 7 и Питон 8 бил добавен по изключение осми – Певкест,9 като
награда за спасяването на живота на Александър при щурма на града
на малите; тази извънредна номинация останала обаче само почетна
и не нарушила традиционната бройка, тъй като Певкест бил веднага
назначен за сатрап на Персия.10 Не е известно след смъртта на Хефес-
тион през есента на 324 г. да му е бил избран заместник, така че до
края на живота на Александър вероятно са били на служба само оста-
налите шестима. Само за двама от тези седем последни соматофилак-
си на Александър знаеме изрично кога са били назначени – Леонат
през зимата на 332/1 г. пр. Хр. в Египет 11 и Птолемей Лаг през есента
на 330 г. пр. Хр. след процеса срещу Филотас;12 косвено указание има
и за Пердикас, който вероятно е получил своето назначение между
края на 331 г. пр. Хр., когато за последен път е споменат начело на
1
Виж подробно разглеждане на този въпрос у W. Heckel. – Historia 27
(1978), 224-228.
2
Berve 2, 232-235 (No 466).
3
Ibid., 169-175 (No 357).
4
Ibid., 239-241 (No 480).
5
Ibid., 69 (No 133).
6
Ibid., 313-316 (No 627).
7
Ibid., 329-235 (No 668).
8
Ibid., 311 (No 621).
9
Ibid., 318-319 (No 634).
10
Arr. anab. 6.28.3-4.
11
Arr. anab. 3.5.5.
12
Arr. anab. 3.27.5.
86 Глава 3.
командвания дотогава от него пехотен полк (таксис) при преминава-

нето на персийските проходи,1 и есента на 330 г., когато по време на
процеса срещу Филотас вече се сочи като телохранител.2 Хефестион,
който командвал царските хипасписти при Гавгамела и получил
една от двете нови хипархии на конницата на хетайрите след проце-
са срещу Филотас,3 също вероятно едва впоследствие е получил наз-
начението си като соматофилакс. За останалите трима – Лизимах,
Аристонус и Питон – може да се каже само, че е малко вероятно и
тримата да са били соматофилакси още от началото на източния по-
ход,4 тъй като за този начален период има засвидетелствани пет дру-
ги имена – Птолемей,5 който загива в битката при портите на Хали-
карнас през есента на 334 г. пр. Хр.; още един Птолемей, син на Се-
левк,6 който през зимата на 334/3 г. пр. Хр. е изпратен в Македония
начело на получилите отпуск младоженци и после след връщането
си в армията не е възстановен на предишната длъжност, а получава
командването на пехотен полк (таксис) до смъртта си при Исос; Ба-
лакър,7 назначен през есента на 333 г. след битката при Исос за сат-
рап на Киликия и заменен като соматофилакс от Менес; Арибас,8
умрял в Египет през зимата на 332/1 г. и заменен от Леонат; и Демет-
рий,9 отстранен през 330 г. пр. Хр. поради подозрение в съучастие в
заговора на Филотас и заменен от Птолемей Лаг. Менес,10 който по-
лучава през 333 г. мястото на Балакър, остава соматофилакс до зима-
та на 331/0 г. пр. Хр., когато е назначен за хюпарх на крайбрежната
област (Финикия, Сирия и Палестина).
Нямаме данни за критериите, които са определяли избора на
кандидатите за соматофилакси, но личните моменти – преди всичко
1
Arr. anab. 3.18.5.
2
Armiger, Curt. 6.8.17.
3
Diod. 17.61.3; 18.3.4; Arr. anab. 3.27.4; App. Syr. 57.
4
Подобна идея защищава W. Heckel. – Historia 27 (1978), 224-228. Мнение-
то на Хекел, че тримата вероятно били соматофилакси още от времето на
Филип, не се базира на някакви сериозни доказателства, както впрочем и
идеята на Франка Ландучи Гатинони, че Лизимах бил наложен като сома-
тофилакс в началото на Александровото управление като креатура на мо-
гъщия Антипатър (Landucci Gattinoni 83).
5
Berve 2, 337 (No 672).
6
Ibid., 335-336 (No 670).
7
Ibid., 100 (No 200).
8
Ibid., 85 (No 156).
9
Ibid., 135 (No 260).
10
Ibid., 257 (No 507).
неограниченото доверие и приятелство на царя – наред с някои свър-

зани с естеството на работата субективни изисквания (храброст, съ-
образителност, физическа сила, бойни умения) вероятно са били
определящи. Трима от тях – Хефестион, Леонат и Птолемей Лаг – са
били със сигурност сред най-близките юношески приятели на Алек-
сандър; същото е вероятно и за Лизимах и Пердикас и възможно за
всички останали. Не е ясно доколко и пълководческите умения са
били задължителен прерогатив за заемането на длъжността; по
принцип соматофилаксите не са командвали постоянно редовни во-
енни части, но често са им възлагани извънредни поръчения и са-
мостоятелни мисии със сборни команди. Още загиналият при Хали-
карнас Птолемей е командвал в това сражение една обединена фор-
мация от тежко и лековъоръжени пехотинци; тази практика става
особено честа по-късно, след 330/29 г. пр. Хр., в хода на постепенна-
та реконструкция на военно-административната система от Алек-
сандър. В литературата отдавна е наложена концепцията, че именно
по това време се променила коренно същността на традиционната
длъжност на соматофилаксите, които се превръщали все повече във
висши офицери без постоянен пост, товарени с най-различни, често
особено отговорни извънредни мисии от царя и имащи поради това
(а и поради някои от запазените традиционни прерогативи на служ-
бата) особено голяма политическа тежест.1 Една също отдавна забе-
лязана особеност обаче не позволява това разпространено мнение да
се абсолютизира. Става дума за факта, че само четирима от седемте
соматофилакси в последните години на Александър – Хефестион,
Пердикас, Птолемей Лаг и Леонат – са получавали системно извън-
редни самостоятелни командвания, поради което се споменават по-
вече или по-малко редовно в запазените от традицията сводки за
военните действия. Останалите трима – Лизимах, Питон и Аристонус
– не са отбелязани нито веднъж като командири на самостоятелни
военни подразделения или изобщо като военачалници, а при обил-
ната (и приемана обикновено за достоверна) документация за воен-
ните събития от тези години този факт не може да е случаен.2 Очер-
тава се предположението за постепенна диференциация на задъл-
1
Berve 1, 28-29.
2
W. Heckel. – Klio 64 (1982), 380, и Landucci Gattinoni 84 с основание отх-
върлят като производни на по-късната пролизимаховска пропаганда об-
щите твърдения на Юстин (Justin. 15.3.15) и Елиан (Aelian. var. hist. 12.16,
14.47a) за изявените още по време на александровите войни пълководчес-
ки качества на Лизимах.
88 Глава 3.
женията на соматофилаксите, част от които изглежда все повече се

превръщат в редовно използвани за извънредни и специални задачи
висши щабни офицери,1 докато останалите 2 вероятно са съсредото-
чили в по-голяма степен в свои ръце обичайните функции на телох-
ранители. Вероятно не е случаен и фактът, че именно Лизимах осо-
бено често е определян от античните автори, освен изрично като со-
матофилакс,3 и като царски оръженосец – копиеносец (äïñõöüñïò) у
Павзаний 4 и Порфирий Тирски,5 щитоносец (‰ðáóðéóôÞò) у Апиан,6
или спътник (comes) у Юстин.7 Именно той, най-добре застъпен в
изворите от членовете на втората група, е представян особено често
в традиционното амплоа на царски телохранител – той бди за безо-
пасността на царя по време на лова в Базайра и пръв напада с копие-
то си приближилия се до него лъв; той скача, заедно с неколцина от
колегите си по длъжност, да предотврати фаталния изход от пиянс-
кия скандал с Клейтос; той придружава на кон преследващия враго-
вете Александър, и то в непосредствена близост до царя и бягащия
пеша край него свой брат Филип, комуто предлага нееднократно ко-
ня си; отново заедно с царя го виждаме при форсирането на река
Хидасп в цитирания малко по-горе пасаж. Случаят с Филип е харак-
терен и в друго отношение – младият брат на Лизимах, вероятно
царски хипаспист, се изявява именно като личен телохранител и
оръженосец на царя; той го съпровожда неотлъчно с пълно въоръ-
жение по време на преследването, защищава го с тялото си при по-
следвалото сражение, накрая умира от изтощение в ръцете му. То-
ест, може би в случая е налице една семейна традиция или специа-
лизация, основана на силно изявени лични качества, надхвърлящи
далеч обичайното (Лизимах и лъва, подвигът на Филип), които пра-
вят двамата братя – а вероятно и лица като Питон и Аристонус –
особено полезни именно в ролята на лични царски телохранители.
Що се касае до пълководческите умения, по-късната съдба на Лизи-
мах доказва убедително, че поне той ги е имал в достатъчна степен;
1
Извън тези нови ангажименти те продължават да се изявяват и с обичай-
ните функции на телохранители, например Леонат в щурма на града на
малите (Arr. anab. 6.9-10).
2
Тройката Лизимах, Питон и Аристонус.
3
Arr. anab. 5.13.1; 5.24.5.
4
Paus. 1.9.5.
5
FHG 3.698.4 = Porphyrii Tyrii fr. 4.4.
6
App. Syr. 64.
7
Justin. 15.3.11.
очевидно обаче други негови способности и достойнства са били по-

високо ценени, докато е бил жив Александър.
В потвърждение на казаното идва още един анекдотичен епи-
зод от времето на индийските кампании, предаден от Юстин по
следния начин в неговия кратък логос за Лизимах: „Веднъж в Ин-
дия Александър преследвал разпръсналите се врагове и поради
бързината на коня си се откъснал далеч напред от следващия го
отряд придружители (satellitum turba); тогава единствен Лизи-
мах в това преследване по безкрайната пясъчна пустиня про-
дължавал да го следва неотлъчно. Брат му Филип, когато по-
рано се опитал да извърши същото, издъхнал в ръцете на царя.
Скачайки от коня си, Александър силно наранил Лизимах в чело-
то с острието на копието си и кръвотечението спряло едва ко-
гато царят превързал раната с диадемата си. Това било и пър-
вото предзнаменование за бъдещото царско достойнство на Ли-
зимах.“1 Аналогичен в общи линии вариант привежда и Апиан в
ретроспективните дялове на книгата за Сирия в своята „Римска
история“; някои характерни детайли ни дават основание да възп-
роизведем изцяло и неговия кратък разказ: „Чувал съм, че Лизи-
мах, който бил един от оръженосците на Александър, веднъж
тичал край него дълго разстояние, а когато се уморил, хванал
опашката на царския кон и продължил така да тича, но бил
ударен по челото с края на царското копие, което отворило една
от вените му и кръвта рукнала изобилно. Поради липсата на
друго подръчно средство Александър превързал раната със собс-
твената си диадема, която веднага се напоила с кръв. Гадате-
лят на Александър Аристандър, като видял да носят Лизимах с
диадемата на челото му, казал: „Този човек ще царува, но цару-
ването му ще е трудно.““2
Епизодът не подлежи на точно датиране или локализация; от-
белязаната от Юстин „безкрайна пясъчна пустиня“ би могла да бъ-
да или пустинята Тхал в междуречието на Инд и Хидасп (Джелам),
или голямата пустиня Тар, покрай западните покрайнини на която
армията на Александър се спуска през 326/5 г. пр. Хр. по река Инд
до океана, влизайки многократно в сражения с местното население.
Произходът на разказаната по твърде сходен начин у Юстин и Апи-
ан история също не може да се проследи; „пророческите“ детайли с
напоената с кръв диадема и знаменателната реплика на Аристандър
1
Justin. 15.3.11-14.
2
App. Syr. 64.
90 Глава 3.
Фиг 6. Александър Велики:

детайл от т. нар. „Александрова мозайка“ в Помпей
изглеждат съмнителни и може би са съчинени post factum, както

много други описани в традицията предсказания и предзнаменова-
ния,1 но възможността в основата на анекдота да е залегнало досто-
верно сведение за действителна случка изглежда най-малкото до-
пустима.2 Откровената аналогия със случката с Филип в Бактрия не
би трябвало да се тълкува непременно като редупликация,3 а по-
скоро като проява на отбелязаното вече сходство в служебните ан-
гажименти на двамата братя.
Още едно раняване на Лизимах се споменава във връзка с щур-
ма на Сангала, града на катейците, през лятото на 326 г. пр. Хр., но
сведението на Ариан не съдържа никакви обстоятелствени поясне-
1
Ср. напр. Arr. anab. 7.22.5 и App. Syr. 56 за Селевк.
2
Противното мнение cp. у Berve 2, 240.4; G. Marasco. Appiano e la storia dei
Seleucidi fino all’ascesa al trono di Antioco III, 130-134; Landucci Gattinoni
18-20, 84
3
За редупликация говори например Landucci Gattinoni 19.
ния по случая.1 Поради високия си ранг Лизимах единствен е назо-

ван поименно в тази сводка за убитите и ранените по време на обса-
дата (100 убити и 1200 ранени, сред които и офицери, срещу 17 хи-
ляди убити и 70 хиляди пленени индийци).
Лизимах е споменат отново няколко месеца по-късно в списъка
на триерарсите, назначени от Александър през есента на 326 г. пр.
Хр. при подготовката на речната флотилия на река Хидасп за дълго-
то пътуване до океана.2 Конкретното изброяване на имена, патро-
ними и произход подсказва автентичността на този списък на 33 из-
тъкнати Александрови офицери, сред които са и всичките седем со-
матофилакси, пълководци като Кратер и Атал, царският секретар
Евмен от Кардия; той вероятно възхожда към основния извор на
Ариановата „Индика“ – съчинението на наварха Неарх. Смисълът на
термина „триерарх“ в този случай обаче остава неясен и буди коле-
бания сред коментаторите на Ариановия текст. Многочислената
речна флотилия на Александър 3 не е включвала триери, а и броят
на тридесетвеслените триаконтории, които според цитираното от
Ариан сведение на Птолемей Лаг били 80,4 не съответства на броя
на изброените триерарси. Много от последните очевидно не са има-
ли някакъв специален опит или подготовка за флотска служба (ма-
кар че екипажите на корабите, според двукратното изрично твърде-
ние на Ариан,5 били подбрани измежду запознатите с морското дело
жители на островите, Хелеспонта, Йония, Кария, Финикия, Кипър и
Египет, каквито изглежда е имало в достатъчно количество в армия-
та на Александър); някои от тях (например Хефестион, Кратер, Лео-
нат) изобщо не са пътували с флота, тъй като по време на речния по-
ход са командвали сухопътни съединения от съпровождащата го по
двата бряга основна част на армията. Но означава ли всичко това, че
триерархията в този случай изобщо не е схващана като свързана с
управлението на флота командна длъжност? Предположението, че
терминът е използван по-скоро в смисъла на атическата триерархия
– тоест като финансово задължение (литургия) за изграждането,
оборудването и поддържането на кораби и набирането на техните
1
Arr. anab. 5.24.5.
2
Arr. Ind. 18.3.
3
800 дълги и товарни кораба според Arr. Ind. 19.7; 800 товарни и 200 отк-
рити кораба според Diod. 17.95.5; 1 000 кораба според Curt. 9.3.22; 80 три-
аконтория и 2 000 товарни кораба, гемии и лодки според Arr. anab. 6.2.4.
4
Arr. anab. 6.2.4.
5
Arr. anab. 6.1.6; Ind. 18.1-2.
92 Глава 3.
екипажи – също не звучи убедително, дори ако ударението се пре-

хвърля от паричното осигуряване върху организацията, контрола и
надзора на тази дейност. Основната част на флота е била изградена
предварително, още през лятото на 326 г. пр. Хр., вероятно от спе-
циално натоварен с тази задача отряд 1 и с помощта на индийските
царе Пор и Таксил;2 по това време поне част от бъдещите триерарси
със сигурност са били с Александър и основния контингент на арми-
ята, продължаващи настъплението си на изток от реката Хидасп и
достигнали в края на лятото до крайния източен пункт на похода –
реката Хифасис (в този интервал попада и отбелязаното по-горе ра-
няване на Лизимах при Сангала). Наистина, според Диодор през
есента готовите кораби били дооборудвани и били построени нови,3
но нищо в текста на Ариан не подсказва наличието на пряка връзка
между назначаването на триерарсите и тази дейност; напротив, пос-
ледователността на събитията в глава 18 на „Индика“ е: завършване
изграждането на флота – назначаване на екипажи – назначаване на
триерарси – назначаване на кормчия на царския кораб (Онесикрит),
секретар на флота (Евагорас) и наварх (Неарх) – принасяне на жерт-
ви преди отплуването. Връщайки се към списъка на триерарсите, не
може да не се отбележи наличието в него на сравнително висок про-
цент гърци (11 срещу 21 македонци и 1 персиец), повечето от които
изглеждат според произхода си напълно подходящи за флотски на-
чалници – критянинът Неарх (назначен веднага след това за на-
варх), Андростенес от Тасос, Критобул от Кос, Андрон от Теос в Йо-
ния, Тоас и Меандър от Магнезия в Кария, Никоклес от Соли и Ни-
тафон от Саламин в Кипър; изключение правят тесалиецът Медиос
и може би Евмен от Кардия и юношеският приятел на Александър
Лаомедонт, който по произход е от Лесбос. Създава се впечатление-
то, че групата на триерарсите е съдържала вероятно както реални
флотски командири (какъвто със сигурност е бил поне Неарх), така
и висши пълководци и приближени на Александър (сред които и
Лизимах), получили титлата по-скоро като почетно отличие в нача-
лото на новия етап от похода.
Следващото споменаване на Лизимах, отново у Ариан, ни отвеж-
да в Кармания, крайбрежна област в южен Иран. След мъчителното
преодоляване на безводната и лишена от хранителни припаси Гедро-
зия завръщащата се от Индия по тежкия крайбрежен път армия на
1
Diod. 17.89.4; Curt. 9.1.4; Strabo 15.1.29 (C 698).
2
Curt. 9.3.22.
3 Diod. 17.95.3.
Александър достигнала плодородната Кармания в последните месеци

на 325 г. пр. Хр. и се отдала тук на разюздани бакхически тържества,
тон на които давал самият цар с приближените си.1 Ариан, който се
съмнява в популярната версия, че цялата армия в продължение на
седмици се движела пияна и окичена с цветя и венци, имитирайки
разгулен Дионисов комос, цитира и по-умереното известие на Арис-
тобул за благодарствени жертвоприношения и музикални и спортни
състезания.2 Все по Аристобул се съобщава и за избирането на Пев-
кест за осми, извънреден соматофилакс, макар и Александър вече да
бил решил да го направи сатрап на Персия; тази висока чест и знак на
доверие били награда за спасяването на живота на Александър при
щурма на града на малите. В продължението на пасажа 3 и вероятно
все още следвайки Аристобул Ариан изброява седемте дотогавашни
соматофилакси с техните собствени имена, патроними и произход:
Леонат, Хефестион, Лизимах и Аристонус са посочени като жители на
столицата Пела, Пердикас на Орестия, Птолемей и Питон на Еордея.4
Лизимах се споменава бегло и във връзка със смъртта на Кала-
нос, индийският мъдрец, придружил доброволно Александър Маке-
донски.5 Събитието се локализира в Сузиана през пролетта на 324 г.
пр. Хр., преди пристигането на царя в Суза.6 Смъртта на Каланос,
който заболял и решил по собствена воля да сложи край на живота
си, е направило голямо впечатление на съвременниците и се споме-
нава от много антични автори.7 Вариантът на Ариан, който единст-
вен споменава във връзка с това събитие Лизимах,8 е въведен с ха-
рактерното „някои разказват“ и очевидно възхожда към някой от
второстепенните Арианови първоизточници, разграничавани с по-
добни формулировки от основните му извори Птолемей и Аристо-
бул. Според него Александър, който първоначално се съпротивлявал
1
Arr. anab. 6.28.1; Diod. 17.106.1; Curt. 9.10.22-28; Plut. Alex. 67.1-3.
2
Arr. anab. 6.28.2-3.
3
Arr. anab. 6.28.4.
4
В списъка на триерарсите (Arr. Ind. 18.3, вероятно по Неарх) Аристонус е
посочен като жител на Еордея, а Питон на Алкомене.
5
За Каланос виж RE 10 (1919), 1544; Berve 2, 187-188 (No 396).
6
Diod. 17.107.1; вариантите у Strabo 15.1.68 (C 717: Пасаргади) и Aelian. var.
hist. 5.6 (Вавилон) са недостоверни.
7
Например Diod. 17.107.1-6; Plut. Alex. 69; Cic. Tusc. 2.52; Strabo 15.1.68 (C
717); Aelian. var. hist. 5.6.
8
Arr. anab. 7.3.1-6. Споменаването на Лизимах е в 7.3.4.
94 Глава 3.
на желанието на индиеца, в края на краищата се съгласил и възло-

жил на Птолемей Лаг ръководството над подготовката на кладата и
цялата церемония. „Някои разказват,“ – продължава Ариан – „че
била уредена грандиозна процесия от конници и пехотинци, някои
от тях в пълно въоръжение, други носещи благовония за кладата;
според други носели златни и сребърни съдове и царски дрехи. За
самия Каланос бил приготвен кон, тъй като поради болестта си
не можел да ходи, но той не бил вече в състояние да се качи на ко-
ня и бил носен, легнал на носилка, увенчан с гирлянди по индийски
обичай и пеещ на индийски език, както уверяват индийците, хим-
ни в чест на боговете. Разказва се още, че конят, който бил пред-
назначен за него, бил от царските несейски коне и че преди да се
качи на кладата той го подарил на Лизимах, който бил сред по-
читателите на неговата мъдрост, а чашите и тъканите, стру-
пани в негова чест върху кладата по нареждане на Александър,
разпределил между останалите си последователи. Тогава се бил
качил на кладата и тържествено възлегнал пред погледите на
цялата армия. Самият Александър не пожелал да гледа подобно
представление с участието на негов приятел, но за всички други
било удивително да наблюдават как той не издал нито звук в
огъня. Когато натоварените с това запалили кладата, по нареж-
дане на Александър, както разказва Неарх, засвирили бойните
тръби, цялата войска подела боен вик, както когато отивали в
битка, и в съзвучие с тях слоновете надали войнствен рев; всички
отдавали последна почит на Каланос. Тези и други подобни неща
за индиеца Каланос разказват достойни за доверие мъже, не без
полза за хората, които биха искали да научат колко силна и не-
победима може да бъде човешката воля в изпълнение на взетото
веднъж решение.“ Изричното посочване в този текст на Лизимах 1 ка-
то слушател на индийския философ неизбежно буди асоциации с
разгледаните по-горе негови отношения с Калистен; съчетани, двете
сведения говорят за трайните му интереси към философското зна-
ние. Полученият от Лизимах като подарък кон бил от отглежданата
в Мидия за нуждите на персийския царски двор специална порода.2
Не е възможно да се установи със сигурност дали Лизимах е бил
сред оженените за персийки при масовите сватби в Суза по-късно
1
Съмненията на Франка Ландучи Гатинони относно идентификацията на
споменатия в текста Лизимах (Landucci Gattinoni 87) не ми изглеждат до-
статъчно обосновани.
2
За несейските коне виж Arr. anab. 7.13.1; Diod. 17.110.6; Hdt. 3.106, 7.40.
същата пролет.1 Самият Александър, вече женен за Роксана, взел в

Суза още две персийски жени – най-голямата дъщеря на Дарий III
Статейра и най-малката на неговия предшественик Артаксеркс III
Охос, Парисатис.2 Ариан споменава сред оженените за персийки
Хефестион, Кратер, Пердикас, Птолемей, Евмен, Неарх и Селевк,
добавяйки, че освен тях още около 80 от приближените на царя по-
лучили тогава персийски жени.3 Макар и името на Лизимах да не е
упоменато изрично, възможността той да е бил сред останалите
анонимни младоженци изглежда напълно реална. Повечето от тези
бракове, осъществени по волята на Александър с открито полити-
чески цели, се оказали нетрайни и останали без значими последици;
очевидното изключение е този на Селевк с дъщерята на Спитамен
Апама, майка на бъдещия му наследник Антиох I. Ако и Лизимах се
е оженил в Суза за някоя знатна персийка, този факт не е оставил
забележими следи в биографията му; неговата първа известна жена
е дъщерята на Антипатър Никея (Никайа), за която се оженил не по-
рано от 321/0 г. пр. Хр. (след смъртта на първия ў мъж Пердикас).4
Любопитно е да се отбележи във връзка със сватбите в Суза появата
на една от жените, изиграли впоследствие значителна роля в живота
на Лизимах – Амастрис, дъщеря на брата на Дарий Оксатрес,5 която
била омъжена тук за Кратер; когато по-късно (в 322 г. пр. Хр.) Кра-
тер се разделил с нея, за да се ожени за дъщерята на Антипатър Фи-
ла, Амастрис с негово съгласие встъпила във втори брак с хераклейс-
кия тиран Дионисий.6
По същото време Александър наградил със златни венци отли-
чилите се с особено геройство по време на походите.7 Ариан спомена-
ва поотделно сред наградените Певкест, Леонат, Неарх и Онесикрит,
1
Arr. anab. 7.4.4-8; Diod. 17.107.6; Curt. 10.3.11-12; Justin. 12.10.9-10; Plut.
Alex. 70.2; Athen. 12.54 (538 b-539 a); Aelian. var. hist. 8.7.
2
Arr. anab. 7.4.4; Plut. Alex. 70.2; Justin. 12.10.9. Ариан (по Аристобул) по-
грешно нарича дъщерята на Дарий Барсина, очевидно бъркайки я с дъ-
щерята на Артабаз, от която Александър имал незаконороден син Хера-
къл (роден около 327 г.).
3
Arr. anab. 7.4.5-6. Плутарх сочи по същия повод цифрата 100 (Plut. mor.
329 e).
4
Strabo 12.4.7 (C 565); Steph. Byz. s. Íßêáéá; cp. RE 17 (1936), 228 s. Nikaia.
5
RE 1 (1894), 1750 (No 7); Berve 2, 24 (No 50).
6
Memnon 4.4 Jacoby (= Phot. bibl. cod. 224, p. 224 a); Strabo 12.3.10 (C 544);
Steph. Byz. s. #Áìáóôñéò.
7
Arr. anab. 7.5.4-6.
96 Глава 3.
добавяйки към тях и „Хефестион и другите соматофилакси“. Инте-

ресно е да се отбележи тук явното противопоставяне между първите
четирима, получили наградите си за конкретни (и изрично упомена-
ти от Ариан) подвизи, и групата на Хефестион и останалите сомато-
филакси (сред които очевидно и Лизимах), наградени по-скоро но-
менклатурно, заради високия си ранг и близостта си с царя. В „Инди-
ка“ по същия повод Ариан отбелязва получаването на златни венци
само от Неарх и Леонат,1 което може би отразява стремежа на първо-
източника, наварха Неарх, да преувеличава собствената си роля.
И в последните дни на Александър през лятото на 323 г. пр. Хр.
във Вавилон Лизимах е бил край царя, както показва запазеният (и
смятан за автентичен) списък на присъствалите на фаталния банкет
у Медиос; наред с него в списъка фигурират и останалите соматофи-
лакси.2 Поради длъжността си именно те е трябвало да поемат, в су-
матохата на следващите две седмици, основната част от грижите за
умиращия цар и за поддържането (във възможна степен) на реда;
произволното нахлуване в двореца на желаещите да видят Алексан-
дър войници 3 показва колко трудна е била последната задача. При-
писваните на Александър пророчески думи към заобиколилите смър-
тното му ложе най-близки негови приятели – че след смъртта му всич-
ки те ще участват в огромен надгробен турнир в негова чест 4 – под-
чертават по един своеобразен начин историческата цезура, раздели-
ла в този миг отлитащата блестяща епоха на Александър от настъп-
ващата епоха на диадохите.
D
1
Arr. Ind. 42.
2
Ps. Call. 3.31; cp. Berve 2, 261.4.
3
Arr. anab. 7.26.1-2; Plut. Alex. 76; Luc. Alex. 16.
4
Arr. anab. 7.26.3; Diod. 17.117.4; 18.1.4; Curt. 10.5.5; Justin. 12.15.6.
Глава 4
След смъртта на Александър

Смъртта на 33-годишния Александър Македонски 1 поставила с
пълната му сила въпроса за наследството – не само на македонския
престол, но и на завладените огромни територии на Изтока, въпрос,
който останал централен през следващите десетилетия и около кой-
то се развила цялата история на диадохите. „Преждевременната
гибел на един лишен от наследник основател на империя трябва-
ло да повдигне проблеми, чийто отговор в близко бъдеще не би мо-
гъл да предвиди никой“ – резюмира ситуацията Е. Вил. – „Щяла ли
империята, изградена с толкова устрем, да запази единството
си, и в чии ръце? Или, обратно, щяла като къс плат да бъде наря-
зана целенасочено на парчета от съперничещите си амбиции? Ве-
роятно и двете възможности са били предвиждани от едни или
други още през юни 323 г., но е трябвало да се изчака до 301, та
дори и до 281 г., за да се стигне до сигурността, че разделението
на Александровото наследство не ще бъде повече поставяно под
въпрос: тази последна дата впрочем бележи и изчезването на по-
колението на завоевателите.“2
Според едно известно общо място в традицията за смъртта на
Александър, когато събраните около смъртното му ложе най-близки
негови другари го запитали кому оставя царството си, той отговорил
„На най-добрия“.3 Тази вероятно съчинена впоследствие легенда от-
разява съзнанието за настъпилия период на съперничество между
диадохите. Трайният облик на новия елинистически свят се офор-
мял бавно и мъчително в хода на продължилите десетилетия меж-
дуособни борби. Една плеяда от блестящи и колоритни личности,
1
На 10 юни 323 г. пр. Хр. във Вавилон. Ср. за датата A. E. Samuel. Ptolemaic
Chronology, 46-47, на базата на вавилонска астрономическа дата („месец
2, вавилонски ден 29“), вместо утвърдената от авторитета на Белох тради-
ционна дата 13 юни.
2
E. Will. Le Monde Hellénistique. – In: E. Will, C. Mossé, P. Goukowsky. Le
Monde Grec et l’Orient. Tome 2. Le IVe siècle et l’époque hellénistique, 349.
3
Ô© êñáôßóô¥, Arr. anab. 7.26.3; Diod. 17.117.3; ô© Bñßóô¥, Diod. 18.1.4;
dignissimum, Justin. 12.15.8.
98 Глава 4.
сблъскани в това съревнование с огромен залог – наследството на

Александър – налагали с устрема си към властта своя отпечатък вър-
ху размирната преходна епоха и сякаш наистина я превърнали в
предсказания от Александър с последните му думи безкраен турнир
в негова чест. „И трябва да се каже, че приятелите на Александър
не без основание се домогвали до царската власт“ – заявява по то-
зи повод Юстин, – „тъй като били толкова достойни и внушавали
към себе си такова уважение, че всеки поотделно би могъл да бъде
взет за цар; всички те били толкова красиви и представителни,
притежавали толкова сила и разум, че този, който не ги позна-
вал, би могъл да помисли, че сред тях е събран най-добрия цвят не
само на един народ, а на целия свят. Никога по-рано Македония,
пък и никой друг народ не били раждали на света подобно съзвез-
дие от толкова славни мъже; първо Филип, а после и Александър
ги подбирали с такова старание, сякаш наистина търсели не са-
мо съратници, а по-скоро възможни приемници на своята власт.
И кой ще вземе да се удивлява, че с такива помощници бил победен
целия свят, щом македонската войска била командвана не просто
от пълководци, а от истински царе? Никога и никъде не биха се
намерили равни на тях, ако не бяха встъпили в борба помежду си,
и Македония би имала много Александровци вместо само един, ако
съдбата не ги беше подтикнала към съперничество в доблестта,
за обща на всички им гибел.“1
Във времето непосредствено след смъртта на Александър члено-
вете на неговото непосредствено обкръжение все още не са били обх-
ванати в такава степен от разрушителната амбиция на жаждата за
царска власт; след бляскавото управление на Филип и Александър
авторитетът на царската династия на Аргеадите е бил изключително
висок, и само липсата на очевиден и общоприемлив наследник е по-
родила острата политическа криза във Вавилон през лятото на 323 г.
пр. Хр.2 Решението на въпроса за наследството на престола е било
търсено изключително в рамките на управляващата династия. В дво-
реца във Вавилон, пред царския трон, на който били поставени диа-
демата, дрехите и оръжието на Александър, се събрали свикани от
шестимата телохранители царските другари и военачалниците, за да
1
Justin. 13.1.10-15.
2
Arr. succ. 1-9; Dexip. 1-8; Curt. 10.6-10; Diod. 18.2-4; Justin. 13.2-4; Plut. Eum.
1-3; App. Syr. 52; cp. Will 1, 19-25; F. Schachermeyr. Alexander in Babylon und
die Reichsordnung nach seinem Tode; R. M. Errington. – JHSt 90 (1970), 49-
59; Hammond 98-107.
След смъртта на Александър 99
търсят решение на проблема.1 Соматофилаксът Пердикас, който след

смъртта на Хефестион бил най-близък до Александър и получил от
него преди смъртта му царския пръстен, предложил да изчакат бре-
менната Роксана, законна жена на Александър,2 да роди; ако детето
било момче, то щяло да бъде законен наследник на престола. Меж-
дувременно трябвало да се избере регент, който да управлява държа-
вата.3 Адмиралът Неарх пък издигнал каузата на Херакъл, 4-годиш-
ния незаконороден син на Александър от персийската пленничка Бар-
сина 4 (самият той бил женен за дъщеря на Барсина от предишен
брак), но предложението му било освиркано.5 Птолемей Лаг предло-
жил колективно регентство от страна на Александровите хетайри,6 а
други двама соматофилакси – Аристонус и Питон – се опитали да на-
ложат кандидатурата на Пердикас,7 срещу което пък възроптал един
от командирите на пехотата – Мелеагър.8 Накрая се наложило пред-
ложението на Пердикас; по инициатива на Питон аристократите
(principes) положили клетва за вярност към неродения още син на
Роксана и избрали Пердикас и Леонат за негови опекуни (tutores);
Кратер и Антипатър трябвало съвместно да ръководят делата в Евро-
па.9 Зад това решение застанала цялата конница на хетайрите.10 Оби-
дени, че без тях се решава проблем, който съгласно обичайната маке-
донска практика бил в юрисдикцията на общото събрание на войска-
та,11 пехотинците се разбунтували и одобрили едно спонтанно пред-
ложение в полза на Аридей, слабоумния полубрат на Александър,12
който бил провъзгласен за цар под името Филип.13 Изпратените като
парламентьори Мелеагър и Атал преминали на страната на пехотата
и подкрепили избора на Аридей.14
1
Curt. 10.6.1-24; Justin. 13.2.4-14; Diod. 18.2.2.
2
RE 1 A (1920), 1155; Berve 2, No 688.
3
Curt. 10.6.9; Justin. 13.2.5.
4
Berve 2, No 306; cp. W. W. Tarn. Alexander the Great, 2, 330 sqq.
5
Curt. 10.6.10-12.
6
Curt. 10.6.13-15.
7
Curt. 10.6.16-18.
8
Curt. 10.6.20-24.
9
Curt. 10.7.8-9; Justin. 13.2.13-14; cp. R. M. Errington. – JHSt 90 (1970), 49, 52-53.
10
Diod. 18.2.2; Justin. 13.3.1.
11
Cp. Hammond 99; E. M. Anson. – Historia 11 (1991), 230-247.
12
Аридей бил син на Филип II от тесалийската танцьорка Филина, Plut.
Alex. 77.3; Justin. 13.2.11.
13
Curt. 10.7.4-7; Arr. succ. 1; Dexip. 1; Diod. 18.2.2-4; Justin. 13.3.1; App. Syr. 52.
14
Diod. 18.2.2-3; Justin. 13.3.2-3.
100 Глава 4.
Конфликтът бързо се задълбочил; Мелеагър, водейки със себе си

облечения в царски дрехи Филип Аридей, нахлул с войници в дворе-
ца, където около тялото на Александър се били барикадирали при-
вържениците на Пердикас и Леонат; за да избегнат кръвопролитието,
последните се разоръжили и оттеглили от двореца.1 Мелеагър изпра-
тил войници от името на новия цар да арестуват или убият Пердикас,
но той успял да ги прогони и начело на цялата македонска конница
напуснал Вавилон, завзел подстъпите към града и прекъснал снабдя-
ването му с храна.2 Ариан, който привежда по този повод имената на
най-изтъкнатите военачалници в лагера на аристократите, споменава
изрично Лизимах наред с Пердикас, Леонат, Птолемей Лаг, Аристо-
нус, Питон, Селевк и Евмен от Кардия.3 Положението било на ръба на
гражданска война. Стреснати от това, и двете страни се показали го-
тови за компромис и след продължителни преговори било постигнато
споразумение, чиито клаузи са засвидетелствани у Ариан по следния
начин:4 Антипатър оставал стратег на Европа (’Áíôßðáôñïí ìSí óôñá-
ôçã{í åxíáé ôí êáô@ ô[í Åñþðçí), отсъстващият от Вавилон Кратер 5
бил провъзгласен за „настойник на царството на Аридей“ (ðñïóôÜôçò
ô\ò ’Áññéäáqïõ âáóéëåßáò),6 Пердикас получил заемания по-рано от Хе-
фестион пост на хилиарх,7 който на практика му давал върховното
командване в Азия, а Мелеагър станал негов помощник („хюпарх“). В
литературата отдавна е наложена идеята, че по този начин бил създа-
ден своего рода триумвират между „стратега на Европа“ Антипатър,
„хилиарха“ Пердикас и „простата на царството“ Кратер. Според Хер-
ман Бенгтсон първите двама били военни управители на европейска-
та и азиатската част на държавата, третият – върховен главнокоман-
1
Curt. 10.7.10-21.
2
Curt. 10.8.4-23.
3
Arr. succ. 2. Списъкът включва и шестимата соматофилакси. Според Плу-
тарх (Plut. Eum. 3.1-2) Евмен останал във Вавилон и помогнал при прего-
ворите, довели до споразумение.
4
Arr. succ. 3.
5
Кратер бил изпратен от Александър още през лятото на 324 г. пр. Хр., на-
чело на 10 000 ветерани, да смени Антипатър от поста му в Европа; смърт-
та на Александър го заварила все още на път някъде в Киликия: Arr. anab.
7.12.3 sqq.; Curt. 10.10.15; Diod. 18.4.1, 12.1; cp. Berve 2, 225 (No 446).
6
Cp. Dexip. 4; Justin. 13.4.5.
7
Добавената от Ариан тук фраза, че „това било управлението на цялата дър-
жава“ (ô{ äS dí Tðéôñïð[ ô\ò îõìðÜóçò âáóéëåßáò), обикновено се отнася
към хилиархията на Пердикас, но би могла да обобщава разпределението
на върховната власт между тримата. Според Диодор (18.2.4) Пердикас бил
провъзгласен за „пазител на царството“ (Tðéìåëçô[ò ô\ò âáóéëåßáò).
дващ на царската армия.1 И най-новите изследвания поддържат в ня-

каква степен тази обща представа, макар и да внасят нови елементи в
конкретната интерпретация на термините: така според Хемънд „про-
стасията“ означавала изпълнение на цивилните, а не военни задъл-
жения на царя в негово отсъствие (религиозни жертвоприношения,
администрация на царски имоти, получаване на данъци и отпускане
на средства), което обяснява по негово мнение и допълващите се фун-
кции на Антипатър и Кратер в Европа.2
Ариан, Диодор и Курций Руф мълчат обаче по основния компро-
мис, засягащ наследството на престола; само Юстин отбелязва крат-
ко, че привържениците на Пердикас са признали Аридей за цар.3 В
следващата фраза Юстин заявява, че „част от държавата била пред-
назначена и за сина на Александър, ако се роди такъв“;4 твърдението
изглежда непрецизно и едва ли може да се приеме за абсолютно си-
гурно указание, че и пехотата е признала реципрочно, като част от
споразумението, правата на все още неродения син на Роксана. Дейс-
твително, според Ариан при раждането си по-късно синът на Алек-
сандър и Роксана бил провъзгласен за цар,5 а и изворите системно го-
ворят в следващия период за „царете“ в множествено число,6 но съ-
временните документи от Египет, Вавилон и гръцкия свят официално
смятат за цар само Филип Аридей.7 Едно възможно решение предлага
Хайделбергската епитома, в която се твърди, че Филип Аридей тряб-
вало да остане на престола до пълнолетието на Александър IV.8
Това компромисно споразумение така или иначе останало в сила
кратко време и клаузите, засягащи царската власт, може да са били
променени впоследствие. Пердикас побързал да се възползва от ук-
репналото си положение и, провеждайки ритуално „очистване“ на
армията, в присъствието на Филип Аридей и Мелеагър публично ек-
зекутирал най-активните привърженици на последния.9 Не много по-
1
Bengtson, Die Strategie 1, 15-81.
2
N. G. L. Hammond. – JHSt 105 (1985), 156-157.
3
Justin. 13.4.2.
4
Justin. 13.4.3: servata est portio regni Alexandri filio, si natus esset.
5
Arr. succ. 9. Той получил името на баща си и е известен като Александър ІV.
6
Според M. J. Fontana. Le lotte per la successione di Alessandro Magno, 127,
това словоупотребление възхожда към Хиероним от Кардия.
7
Ibid., 124 sqq.
8
Epit. Heidelberg. (= Jacoby No 155), 1; виж и коментара на Якоби ad loc.; cp.
W. Schwahn. – Klio 24 (1931), 313; G. Bauer. Die Heidelberger Epitome, 20-
22; R. M. Errington. – JHSt 90 (1970), 58.71.
9
Arr. succ. 4; Diod. 18.4.7; Curt. 10.9.7-21; Justin. 13.4.7-8.
102 Глава 4.
късно бил ликвидиран и самият Мелеагър.1 Едва след това 2 било осъ-
ществено и окончателното уреждане на държавните дела. Пердикас
свикал съвещание на висшите военачалници,3 на което от името на
царя (Филип Аридей) провел ново разпределение на управлението на
сатрапиите и другите длъжности в държавата.4 Според Диодор разда-
ването на длъжности било съставна част от споразумението между пе-
хотата и конницата,5 но в контекста на събитията изглежда по-логич-
но (ако изобщо е съществувало като предварителна договореност) то
да се отнесе към инициираното от Питон споразумение на аристокра-
тите преди оттеглянето им от Вавилон: обещаното би било в такъв
случай цената, срещу която Пердикас си е осигурил подкрепата на
аристократите; след ликвидирането на конфликта е трябвало да се
изпълнят поетите ангажименти. Според Ариан след убийството на
Мелеагър Пердикас „бил подозиран от всички и сам бил изпълнен с
подозрение, но все пак назначил за сатрапи и тези, които подози-
рал“;6 характерният детайл подсказва, че актът на Пердикас може да
се тълкува и като опит да отдалечи от царя, армията и ръководство на
държавата всички евентуални съперници.7
Списъкът на разпределените сатрапии е приведен, с различна
пълнота и прецизност, у Ариан, Диодор, Курций Руф, Дексип и Юс-
тин;8 значителната близост на тези текстове и някои твърде сходни
формулировки подсказват общия им първоизточник, по всяка веро-
ятност Хиероним от Кардия. Назначението на Лизимах в Тракия
фигурира и в петте варианта. Дали самият той е имал правото на из-
бор и назначението в Тракия е отговаряло на желанията му,9 е неиз-
1
Arr. loc. cit.; Diod. loc. cit.; Curt. loc. cit.
2
Последователността на събитията е такава у Ариан (succ. 4-5) и Курций Руф
(10.9.7-21). У Диодор (18.4.7-8) „очистването“ на армията и смъртта на Ме-
леагър са поставени след разпределението на сатрапиите и отхвърлянето
на плановете на Александър, но този вариант трудно може да бъда поддър-
жан, cp. R. M. Errington. – JHSt 90 (1970), 57.59.
3
Diod. 18.3.1; Curt. 10.10.1; Plut. Eum. 3.3.
4
Arr. succ. 5; Diod. 18.3.1; App. Syr. 52; Justin. 13.4.9.
5
Diod. 18.2.4: „най-важните хетайри и соматофилаксите да получат управ-
лението на сатрапиите и да се подчиняват на царя и Пердикас“.
6
Arr. succ. 5.
7
Cp. R. M Errinton. – JHSt 90 (1970), 57.
8
Arr. succ. 5-8; Diod. 18.2.4-3.5; Curt. 10.10.1-6; Dexip. 2-6; Justin. 13.4.9-25;
cp. R. M. Errington. – JHSt 90 (1970), 56-59; idem. Geschichte Makedoniens,
110-111; Will 1, 23-25; J. Seibert. Das Zeitalter der Diadochen, 89 sqq.
9
Така смята например Bengtson, Die Diadochen 120.
вестно. От останалите назначения може да се споменат като по-важ-

ни в контекста на настоящето изследване тези на Птолемей Лаг в
Египет, на соматофилакса Питон в Мидия, на Евмен от Кардия в
„Кападокия, Пафлагония и земите покрай Евксинския Понт чак до
гръцкия град Трапезунт, колония на Синопе“, на Антигон Моноф-
талм в Голяма Фригия, Памфилия и Ликия, на Леонат в Хелеспон-
тийска Фригия.
В повечето списъци наред с останалите назначения фигурира и
това на Антипатър начело на Македония, Гърция и околните тери-
тории в Европа; у Ариан в резюмето на патриарх Фотий те са пове-
рени съвместно на него и Кратер.1 Трябва ли на базата на тези све-
дения да се смята, че предишните решения, разпределящи върхов-
ната власт между Антипатър, Кратер и Пердикас, сега са били пре-
разгледани в полза на последния, от името на който и бившият
„стратег на Европа“ е получил задочно потвърждение на своите
орязани (най-малкото с наложеното съуправление на Кратер) пъл-
номощия в Европа? Впрочем, у Курций Руф вариантът с подялбата
на властта в Европа между Антипатър и Кратер фигурира като съ-
ществен елемент на обединилата аристократите инициатива на Пи-
тон още в началото на Вавилонските събития.2 Както вече стана ду-
ма, според условията на договорения по-късно между конниците и
пехотата компромис (така както го предава Ариан), Кратер бил оп-
ределен за „простат на царството на Аридей“.3 Остава неясно, да-
1
Arr. succ. 7: „а земите отвъд Тракия чак до илирийците, трибалите и агри-
аните и самата Македония, Епир чак до Керавнийските планини и всички
елини били предадени на Кратер и Антипатър“; Diod. 18.3.2: „а Македо-
ния и околните народи били определени за Антипатър“; Dexip. 3: „а Ан-
типатър още по времето на Александър бил назначен за пълновластен
стратег на всички македонци, елини, илирийци, трибали, агриани и го-
ляма част от Епир“; Justin. 13.4.5: „начело на Македония и Елада бил пос-
тавен Антипатър“; Антипатър не е споменат изрично в списъка на разп-
ределените във Вавилон длъжности единствено у Курций Руф (cp. Curt.
10.10.1-6).
2
Curt. 10.7.8-9; cp. M. J. Fontana. Le lotte per la successione di Alessandro
Magno, 116-117; R. M. Errington. – JHSt 90 (1970), 49, 52-53. Според Юстин
(13.2.13-14), Кратер и Антипатър трябвало заедно с Леонат и Пердикас да
станат опекуни на бъдещия син на Роксана.
3
Arr. succ. 3; „regiae pecuniae custodia“ в успоредния текст на Юстин (13.4.5)
може би се явява неточен превод на гръцкия термин (R. M. Errington. –
JHSt 90, 1970, 55.47), а може би обяснява част от функциите на „простата“
(N. G. L. Hammond. – JHSt 105, 1985, 156-157).
104 Глава 4.
ли по отношение на Кратер възложеното му (според Ариан) при раз-

пределянето на сатрапиите съвместно с Антипатър управление в
Европа е означавало съвършено ново разпореждане, отменяйки въз-
ложената му преди това „простасия на царството на Аридей“,1
или, както смята Н. Хемънд, „простасията“ е трябвало да се изпъл-
нява именно в Македония като един вид представителство на отсъс-
тващия цар, а двете съобщения на Ариан в такъв случай се отнасят
за едно и също назначение.2 Единствено Дексип споменава „прос-
тасията“ на Кратер и във връзка с разделението на сатрапиите, при
това с изричното пояснение, че „това била най-високо почитаната
длъжност у македонците“,3 но неговият текст възхожда към Ариан
и в случая противоречието между двамата не е в негова полза.4 От
гледна точка на настоящето изследване най-съществено значение в
този заплетен проблем има вероятността при преразпределянето на
длъжностите във Вавилон да е бил променен статутът на поверената
на Лизимах Тракия; във всички варианти тя изглежда отчетливо
обособена от останалите под контрола на Антипатър (и Кратер) те-
ритории в Европа. За съжаление достигналите до нас антични изво-
ри не позволяват да се потвърди сигурно нито предполаганото при-
равняване, в рамките на Вавилонските решения, на статута на Тра-
кийската стратегия с този на азиатските сатрапии на империята, ни-
то прехвърлянето ў на директно подчинение (практически на Пер-
дикас) за сметка на предполагаемата дотогавашна регионална су-
бординация на тракийските стратези спрямо „стратега на цяла Ев-
ропа“ Антипатър.5
След разпределението на сатрапиите Пердикас внесъл за раз-
глеждане пред събранието на армията намерените в двореца плано-
ве на Александър за нови грандиозни завоевателни походи, нечува-
ни строежи и други екстравагантни проекти и те били официално
отменени.6 Един от военачалниците, Аридей, получил задачата да
построи подобаваща катафалка,7 с която тялото на Александър да
бъде пренесено, съгласно последното му желание, в храма на Амон в
1
R. M. Errington. – JHSt 90 (1970), 57.
2
N. G. L. Hammond. – JHSt 105 (1985), 156-157.
3
Dexip. 4.
4
Cp. R. M. Errington. – JHSt 90 (1970), 55.48.
5
Cp. Droysen 2.1, 31; Possenti 51; Saitta 62-63; Lund 20. По-подробно по този
въпрос виж на стр. 120-122 по-долу.
6
Diod. 18.4.1-6.
7
Diod. 18.3.5; описанието у Diod. 18.26.1-28.2.
оазиса Сива в Египет. Между юли и септември Роксана родила син,

който получил името Александър (IV) и бил провъзгласен от армия-
та за цар,1 макар и реално да можел да встъпи в длъжност едва при
навършване на пълнолетие; функциите на негов регент по всичко
изглежда били формално поети от чичо му, Филип Аридей, трети-
ран до смъртта си като реално действащ цар, въпреки умствената си
непълноценност.
Централната власт била по този начин временно стабилизира-
на, а Пердикас контролирал напълно положението и държал най-
важните лостове на управлението (царете и армията) здраво в свои
ръце. По това време обаче избухнали размирици и бунтове в раз-
лични краища на държавата, които налагали взимането на спешни
мерки за възстановяване на реда. При новината за смъртта на Алек-
сандър въстанала срещу властта на македонците Централна Гърция
начело с Атина; започналата Ламийска война поставила Антипатър
в изключително тежко положение.2 На изток се разбунтували гръц-
ките заселници в Бактрия, срещу които бил изпратен новоназначе-
ният сатрап на Мидия Питон.3 Поверената на Евмен област в източ-
на Мала Азия (Кападокия, Пафлагония и крайбрежието на Понта до
Трапезунт) била в ръцете на персиеца Ариарат, който отказвал да се
подчини на македонската власт.4 От няколко години била във въс-
тание срещу македонците и поверената сега на Лизимах Тракия.5
При тези условия едва ли отпътуването на новоназначените сатрапи
от Вавилон се е забавило; запазените извори обаче не споменават
нищо конкретно по този въпрос. Неясно остава и дали (и в кои слу-
чаи) са им били отпуснати специално войски и финансови ресурси, с
които да поемат и упражняват властта си. Евмен от Кардия, който
трябвало да отвоюва своята област от Ариарат, не разполагал според
Плутарх с достатъчно сили и Пердикас наредил с писма на Антигон
и Леонат да му окажат въоръжена помощ;6 самият Евмен имал при
себе си само 300 конници и 200 въоръжени роби, но носел крупната
сума от 5 000 сребърни таланта в златни монети.7
1
Arr. succ. 9; за датата виж R. M. Errington. – JHSt 90 (1970), 58.
2
W. S. Ferguson. Hellenistic Athens, 11-28; P. Cloché. La dislocation d’un empire,
18-46; Will 1, 27-30; Hammond 107-116.
3
Diod. 18.7; Will 1, 25-27; Hammond 116-117.
4
Plut. Eum. 3.4; Arr. succ. 11; Diod. 18.3.1, 16.1-3; cp. Berve 2, No 113.
5
Curt. 10.1.45.
6
Plut. Eum. 3.4-5.
7
Plut. Eum. 3.11.
106 Глава 4.
D
Мащабите и характерът на македонските завоевания в Тракия
във времето на Филип II и Александър III остават до наши дни дис-
кусионна тема.1 Според цитираната у Ариан реч на Александър пред
разбунтувалите се при Опис войници, Филип бил „присъединил по-
голямата част от Тракия към Македония“;2 според Павзаний оба-
че „тези от съседните на Македония тракийци, които по-рано
били управлявани от Александър и преди това от Филип ... със-
тавлявали само малка част от Тракия“.3 Териториалният обхват
на Филиповите завоевания в Тракия – едно от неговите „най-значи-
телни постижения“4 – крие много неизвестни. Общо взето те са съ-
средоточени в земите на юг от Балкана;5 съюзът с Котелас 6 остава
единствената трайна политическа придобивка в земите на север, до-
като победата над Атей 7 очевидно не е имала съществени последици
от гледна точка на разширяване на сферата на македонското гос-
подство, а поражението от трибалите 8 естествено е имало точно об-
ратен ефект, утвърждавайки поне за момента тяхната пълна поли-
тическа независимост. Но дори в южна Тракия македонските завое-
вания изглежда не са били повсеместни и всеобхватни. В ранния пе-
риод на Филиповото управление те засягат само непосредствено
прилежащи на Македония територии в района на Халкидическия
полуостров и Пангейската област. С походите от 354/353, 352/351 и
346 г. пр. Хр. Филип прониква далеч на изток по Егейското крайб-
режие и достига Пропонтида; голямата тракийска война през 342-
340 г. пр. Хр. го въвежда и във вътрешността на Тракия, където Фи-
1
За съществуващите проблеми виж с преглед на мненията К. Йорданов. –
Минало (1994, 4), 5-18; idem. – Минало (1995, 4), 9-20; idem. – Минало
(1996, 3), 11-21; K. Jordanov. – Thracia 11 (1995), 301-310; П. Делев. – Шу-
менски университет „Епископ Константин Преславски“. Трудове на ка-
тедрите по история и богословие 1 (1997), 7-40.
2
Arr. anab. 7.9.3.
3
Paus. 1.9.5.
4
G. Cawkwell. Philip of Macedon, 117.
5
Cp. G. T. Griffith in N. G. L. Hammond and G. T. Griffith. A History of
Macedonia, vol. 2, 557.
6
Jordan. Get. 10.65; Athen. 13.5 (557 d); Steph. Byz. s. Getia.
7
Justin. 9.2.1-16; Plut. mor. 174 ef (Reg. et imp. apophth. s. Ateas); Polyaen.
strat. 7.44; Frontin. strat. 2.4.20, 2.8.14; Lucian. macrob. 10; Aeschin. 3
(cCtes), 128; Clem. Al. strom. 5.31.3 (= Jacoby No 493 [Aristokritos], fr. 6).
8
Justin. 9.3.1-3.
липополис 1 и Кабиле 2 бележат сигурно достигнатите рубежи на ма-

кедонската хегемония по долините на Марица и Тунджа. Откъслеч-
ните сведения за действията на Антипатър и Парменион срещу тет-
рахоритите и на Александър срещу меди и дентелети през 340/339 г.
едва ли може да се свръхинтерпретират като елементи от някакъв
генерален план за тотално налагане на македонската власт над цяла
Тракия на юг от Балкана. За много райони – например Родопите,
Пазарджишко, Ихтиманско, Софийско, цялата Средногорско-Старо-
планинска област и ред други – фактът на ефективното македонско
завоевание по времето на Филип II остава съмнителен. Дори по от-
ношение на сигурно завладените южнотракийски територии резул-
татите от македонската агресия не са били окончателни и еднознач-
ни. Често се приема на доверие, че детронирането на одриските царе
(синовете на Берисад, Терес и Керсеблепт) е указание за пълно лик-
видиране на всички елементи на местното държавно устройство и
директна анексия на техните територии (в Беломорието, Югоизточ-
на Тракия и Горнотракийската низина) към македонското царство.
Но одриската държава е имала доста лабилна, многосъставна и мно-
гоетажна политическа структура, в която местни („пара“) династи и
тяхното аристократическо обкръжение са играели съществена роля
при номиналния суверенитет на върховния цар. Противно на мак-
сималистичното и очевидно необосновано мнение на Ф. Хампл 3 за
1
За Филипополис виж Г. Кацаров. – СбНУНК 18 (1901), 653-658; Д. Цончев.
Приноси към старата история на Пловдив; C. Danov. – RE 19 (1938), 2244-
2263; IGBulg 3.1, No 19-21; П. Детев. – ГНАМП 5 (1963), 27-41; L. Botusarova.
– Latomus 44 (1960), 183-193; Л. Ботушарова. – ГНАМП 5 (1963), 61-76; ea-
dem. – Археология (1965, 3), 1-11; eadem. – In: Археологически проучвания
за историята на Пловдив и Пловдивския край, 40-55; Е. Кесякова. – In: По-
селищен живот в древна Тракия. III Международен симпозиум „Кабиле“,
192-204. Ранните материали от разкопките на Небет-тепе в последните де-
сетилетия за съжаление остават на практика непубликувани, виж А. Пей-
ков. – Pulpudeva 3 (1980), 239-249; idem. – Поселищен живот в Тракия 2
(Ямбол, 1986), 30-40; A. Pejkov. – TAB 5 (1990), 23-33.
2
За Кабиле виж IGBulg 3.1, 164-165; А. Милчев. – ГСУ ФИФ 65 (1971, кн. 3, ис-
тория), 1-61; Кабиле 1-2; V. Velkov. – In: 150 Jahre Deutsches Archäologisches
Institut 1829-1979, 188-192; idem. – In: Dritter internationaler thrakologischer
Kongress 2, 213-217; В. Велков. – Векове (1982, 1-2), 12-21; idem. – In: Юбиле-
ен сборник в чест на академик Димитър Косев, 23-28; idem. – In: Тракий-
ската култура през елинистическата епоха в Казанлъшкия край, 144-151; К.
Димитров. – ИПр (1987, 3), 49-57; Д. Драганов. Монетосеченето на Кабиле;
Л. Гетов. Амфори и амфорни печати от Кабиле (IV-II в. пр. Хр.).
3
F. Hampl. Der König der Makedonen, 41-42.
108 Глава 4.
тоталното отстраняване на местната тракийска аристокрация от за-

воевателите – македонци, изглежда че Филип систематично и целе-
насочено се е опирал именно на нея при уреждането на управлени-
ето в завладените територии.1 Представители именно на тази соци-
ална група са тежковъоръжените „одриски конници“ в Александро-
вата армия – вероятно около 700 души при преминаването в Азия,
подсилени с още 500 души в Египет и с още 600 души в Суза; по-
късно Мемнон довежда в Индия още 5 000 „тракийски конници“.2
Начело на пехотния отряд одриси-аконтисти 3 е стоял Ситалк, од-
риски династ и възможно дори представител на стария одриски ди-
настически дом;4 вероятно друг тракийски аристократ е водел по-
малобройния отряд тракийски пелтасти.5 Класически пример за влас-
тващ в своя домен одриски династ в епохата на Александър (а и след
неговата смърт) предлага, разбира се, и Севт III.6
Походът на Александър Велики срещу трибалите в 335 г. пр. Хр.
също едва ли е имал приписваната му понякога с лека ръка свръхза-
дача да превърне реката Дунав в „стратегическа граница“ на маке-
донската държава от типа на римския Дунавски лимес;7 ако целите
на похода са включвали подчиняването и присъединяването към
македонската държава на териториите и племената между Стара
планина и Дунав, то те очевидно са останали неосъществени.8 Спо-
1
F. R. Wüst. Philipp II. von Makedonien und Griechenland in den Jahren von
346 bis 338, 103, Anm. 3; G. T. Griffith in N. G. L. Hammond and G. T.
Griffith. A History of Macedonia, vol. 2, 672.
2
Berve 1, 134-135.
3
Ibid. 1, 136-137.
4
Ibid. 2, 357 (No 712).
5
Ibid. 1, 137.
6 G. Mihailov. – Athenaeum 39 (1961), fasc. 1-2, 34-35; cp. Berve 2, 353 (No
702); М. Тачева. История на българските земи в древността през елинис-

тическата и римската епоха, 13 и сл.
7 Подобно твърдение виж например у G. Glotz, P. Roussel, R. Cohen. Alexan-
dre et le demembrement de son empire (Paris, 1938), 46-47; E. Will, Cl. Mossé,
P. Goukowsky. Le monde grec et l’Orient, t. 2, Le IVe siècle et l’époque
hellénistique, 253.
8 От многобройната литература за похода на Александър виж например Г.
И. Кацаров. – ПСп 16 (1905, кн. 65), 124-133; idem. – ПСп 21 (1909, кн.
70), 469-472; N. Vulic. – Klio 9 (1909), 490-491; idem. – Xenia (Athènes,
1912), 183-203; Beloch 3.1, 614; V. Parvan. – Bull. sect. hist. 10 (1923), 23
sqq.; idem. Getica, 43-48; U. Wilcken. Alexander der Grosse, 67; M. Neubert.
– Petermanns Mitteilungen 80 (1934), 281-289; E. Oberhummer. –
на сл. стр.
ред Ариан, единственият по-подробен извор за събитията,1 Алексан-

дър желаел само да усмири войнствените си съседи преди похода на
изток;2 лесно е да се допусне също желанието за реванш след пора-
жението на Филип от трибалите през 339 г. пр. Хр., на което млади-
ят Александър може би е бил непосредствен свидетел.3 За съжале-
ние, в този случай Ариан изглежда силно е съкратил разказа на своя
предполагаем първоизточник Птолемей Лаг 4 и неяснотите в него-
вия текст са породили много дискусии, особено във връзка с марш-
рута на македонската армия и местоположението на някои свързани
с основните събития географски реалии (реката Лигин, остров Пев-
ка). От обсъжданите в литературата варианти за пътя на Александър
в началния етап на похода смятам за почти сигурен този през Родо-
пите,5 както заради достатъчно красноречивия текст на Ариан,6 така
и заради неоснователно пренебрегваното сведение у Гай Светоний
Petermanns Mitteilungen 81 (1935), 18-19; W. W. Tarn. Alexander the Great

1, 5 sqq.; F. Papazoglu. Srednjobalkanska plemena u predrimsko doba, 23-35,
412-415; J. Seibert. Alexander der Grosse, 78, 263; А. Фол. Тракия и Балка-
ните, 20-23; T. Spiridonov. – Thracia 4 (1977), 225-234; A. Fol. – In: ÌÝãáò
ÁëÝîáíäñïò. 2300 ÷ñïíßá áðü ôïí èáíÜôïí ôïõ, 131-133; A. B. Bosworth. A
Historical Commentary on Arrian’s History of Alexander 1, 51-65. Последно
по въпроса виж К. Йорданов. – Thracia 10 (1993), 113-136.
1 Arr. anab. 1.1.4-4.8; cp. Strabo 7.3.8 (C 301-2); Diod. 17.8.1; Plut. Alex. 11.2;
Curt. 9.6.20; Polyaen. strat. 4.3.11.

2 Arr. anab. 1.1.4.
3 G. T. Griffith in N. G. L. Hammond and G. T. Griffith. A History of Macedonia,
vol. 2, 583.
4
Според Arr. anab. 1.1.4 походът започнал с настъпването на пролетта; в 1.4.1
(преминаването на отвъдния бряг на Дунав) високите жита служели за
прикритие на войската, т. е. вече сме в разгара на лятото. Ако едно от двете
твърдения не е погрешно, Ариан очевидно силно е резюмирал събития, за-
пълнили поне няколко месеца. За Птолемей като първоизточник на този
раздел от Анабазиса на Ариан ср. прекия цитат в 1.2.7 и Strabo 7.3.8 (C 301-
2, също с пряк цитат) като паралел на 1.4.7.
5
Виж и Т. Спиридонов. – Поселищни проучвания 1 (1992), 7-32. Сигурното
установяване на конкретното трасе на прехода през Родопите остава не-
възможно. Вероятно е отчасти или изцяло пътят през планината да е ми-
навал по високите била, а не по речните долини.
6
Arr. anab. 1.1.5: „Тръгвайки от Амфиполис, той нахлул в тази част на Тра-
кия, която принадлежи на така наречените независими тракийци, оста-
вяйки вляво от себе си града Филипи и планината Орбел. На десетия ден
от пресичането на Нестос, казват, стигнал до планината Хемус.“ За „неза-
висимите“ родопски тракийци ср. Hdt. 7.111.1-2; Thuc. 2.96.2.
110 Глава 4.
Транквил за Александровото жертвоприношение в родопското све-

тилище на бесите, което едва ли може да се постави в друго време;1
източните варианти трудно обясняват и избрания обратен маршрут
през западна Тракия към южна Илирия. Александър се сражавал с
преградилите пътя му през Балкана тракийци,2 разбил при реката
Лигин в днешна северна България част от войската на трибалите,3
но не успял да предприеме нищо съществено срещу укрилите се с
добитъка и имуществото си на Дунавския остров Певка трибали и
съседни тракийци начело с трибалския цар Сирм, въпреки навре-
менното пристигане на навлезлия от Черно море срещу течението
на реката малък македонски флот.4 След едно демонстративно пре-
минаване на Дунава, при което били обърнати в бягство събралите
се на северния бряг гети и разграбен „градът“ им,5 Александър при-
ел пратениците на трибалския цар Сирм и на останалите независи-
ми крайдунавски племена и сключил с всички договор за приятелс-
тво; сред другите се появили дори пратеници на поселилите се край
Адриатическо море келти.6 След това Александър бързо се оттеглил
на юг през земите на агриани и пеонци, тоест през Софийско и Кюс-
тендилско към долината на Вардар, откъдето подхванал кампанията
си срещу илирийците.7
Данните за участието на тракийски контингенти в армията на
Александър Македонски по време на източните войни, системати-
зирани у Хелмут Берве,8 потвърждават казаното по-горе за ограни-
чения обхват на македонските завоевания в Тракия. Основните тра-
кийски подразделения, сравнително редовно споменавани в бойния
строй по време на големи сражения – тежковъоръжената конница
под командването на македонеца Агатон, син на Тиримас,9 и леко-
въоръжената пехота, включваща освен аконтистите на Ситалк веро-
ятно и още една по-малобройна част (пелтасти?) под общото коман-
дване на „стратега на тракийците“ Птолемей 10 – се наричат в из-
1
Suet. Aug. 94.5. За действията на Октавий срещу бесите в 60 г. пр. Хр. ibid.
3.2. За родопското светилище виж и Hdt. 7.111.2; Dio Cass. 51.25.5.
2
Arr. anab. 1.1.6-2.1.
3
Ibid. 1.2.3-7; cp. Plut. Alex. 11.2.
4
Arr. anab. 1.2.2-3; 1.3.3-4; cp. Strabo 7.3.8 (C 301).
5
Arr. anab. 1.3.5-4.5; cp. Strabo 7.3.8 (C 301).
6
Arr. anab. 1.4.6-8; cp. Strabo 7.3.8 (C 302).
7
Arr. anab. 1.5.1 sqq.
8
Berve 1, 133-139.
9
Ibid. 1, 134-135; Агатон ibid. 2, No 8.
10
Ibid. 1, 136-137; Ситалк ibid. 2, No 712; Птолемей ibid. 2, No 673.
ворите алтернативно „тракийци“ или „одриси“ и очевидно са про-

излизали (поне в основната си част, ако не изцяло) от завладените
още от Филип II територии на бившето Одриско царство в южна
Тракия. Подобно на тях като редовни наборни контингенти се спо-
менават леката пеонска конница, водена от пеонеца Аристон,1 и
елитната лековъоръжена пехота (аконтисти) на агрианите, коман-
двана от македонеца Атал.2 Само Диодор Сицилийски споменава, в
изброяването на преминалите с Александър в Азия войски, трибал-
ска и илирийска пехота;3 изглежда това не са били наборни войски,
а доброволци или наемници.4 Трибалите не се споменават повече
никъде в изворите за войните на Александър в Азия, а това дори
поставя под съмнение достоверността на цитираното място у Дио-
дор. Няма никакви данни и за участие на гети в похода срещу Пер-
сия. Очевидният дисбаланс в присъствието на северните и южните
тракийски племена в Александровата армия изглежда отразява пря-
ко различията в статута на тракийските територии на север и на юг
от Балкана по отношение на македонската държава. На фона на каза-
ното едва ли следва да се отдава прекалено голяма доказателствена
стойност на вложената от Курций Руф в устата на Александър репли-
ка, в която трибалите се споменават наред с медите като покорени от
него народи; най-вероятно пасажът отразява общо известните сведе-
ния за реални балкански кампании на самия Александър преди за-
минаването му на изток.5 Напротив, трибалите и гетите осезаемо от-
състват например в обръщението на Александър към военачалниците
му преди битката при Исос, предадено дословно у Ариан, където сред
участниците в похода са изброени „тракийци, пеонци, илирийци и
агриани, най-могъщите и войнствени народи в Европа“.6
При потеглянето си на изток в 334 г. пр. Хр. Александър оставил
като свой наместник в Македония 64-годишния Антипатър, син на
Йолай, изтъкнат военачалник и дипломат и един от най-близките съ-
ратници на Филип.7 Антипатър бил провъзгласен за „стратег на Ев-
1
Ibid. 1, 135; Аристон ibid. 2, No 138.
2
Ibid. 1, 137-139; Атал ibid. 2, No 183.
3
Diod. 17.17.4.
4
Berve 1, 139; G. T. Griffith. The Mercenaries of the Hellenistic World, 14.1.
5
Curt. 9.6.20: Thraciam et Illyrios subegi, Triballis Maedisque imperito...
6
Arr. anab. 2.7.5.
7
За Антипатър виж J. Kaerst. – RE 1 (1894), 2501-2508 (No 12); Berve 2, 46-51
(No 94); Bengtson, Die Strategie 1, 15-63; D. K. Kanatsulis. Antipatros; idem. –
Makedonika 8 (1968), 121-181.
112 Глава 4.
ропа“;1 в сферата на неговите очевидно твърде широки пълномощия

влизало и управлението и контрола над всички подчинени и съюзни
територии на континента. Под негово разпореждане бил оставен зна-
чителен войскови контингент – 12 000 пехота и 1 500 конници.2
Подчинената на македонците част на Тракия била организирана,
било още в хода на завоюването ў през 342-339 г. пр. Хр., било през
следващите години от Филип или най-късно от Александър в самото
начало на управлението му (336-335 г. пр. Хр.) като самостоятелна
административна област, с управлението на която бил натоварен спе-
циален „стратег на Тракия“.3 Като „стратег на Европа“ и пълномо-
щен представител на Александър, Антипатър би следвало да е разпо-
лагал и с върховната власт над Тракия и „стратегът на Тракия“ да
му е бил подчинен.4 Твърде допустимо е да се мисли, обаче, че от са-
мото начало статутът и взаимната субординация на двамата стратези
не са били достатъчно стриктно определени.
Поименно са известни трима стратези на Тракия от времето на
Александър Велики – линкестиецът Александър, син на Аероп, Мем-
нон и Зопирион. Първият от тях бил потомък на стария династичес-
ки дом на Линкестида в Горна Македония;5 царската кръв го поста-
вяла сред потенциалните претенденти за македонския престол, пре-
допределяйки трагичната му съдба. През 336 г. пр. Хр., след убийст-
вото на Филип II двамата братя на Александър, Хероменес и Ара-
бей,6 били обвинени в съучастие и екзекутирани; самият той обаче
бил пощаден, било защото пръв приветствал своя съименник като
цар и го придружил въоръжен в двореца,7 било като зет на твърде
влиятелния Антипатър.8 Изглежда или тази протекция е била твър-
де силна, или верността на линкестиеца е била над всяко съмнение
(дали и той не е бил един от юношеските другари на Филиповия
син?), защото съдбата на братята му все още не хвърля петно върху
1
Diod. 17.118.1; 18.12.1; cp. Arr. anab. 1.11.3; 7.12.4; Curt. 3.1.39; Justin. 11.7.1.
2
Diod. 17.17.5.
3
Diod. 17.62.5; Arr. anab. 1.25.2. Cp. Berve 1, 228; Bengtson, Die Strategie 1, 39-
40; К. Йорданов. – История (1994, 4-5), 1-12.
4
Berve 1, 227-228; Bengtson, Die Strategie 1, 38-45.
5
За Александър, син на Аероп виж J. Kaerst. – RE 1 (1894), 1435 (No 12);
Berve 2, 17-19 (No 37).
6
Berve 2, 169 (No 355), 80 (No 144).
7
Arr. anab. 1.25.2; Justin. 11.2.2; Curt. 7.1.6.
8
Curt. 7.1.7; Justin. 11.7.1. У Диодор (Diod. 17.80.2) Александър е посочен не-
правилно като зет на Антигон.
неговата кариера през следващите години. През 336-334 г. пр. Хр.

той е именно първият известен стратег на Тракия,1 но изглежда не е
съпровождал Александър Македонски в похода срещу трибалите и
илирийците през пролетта на 335 г., тъй като в Тива по това време
бил пуснат слух, че той, а не уж умрелият по време на похода цар, се
насочвал с войски срещу въстаналите гърци.2 През 334 г. синът на
Аероп е трябвало да изостави длъжността си в Тракия, за да придру-
жи македонската армия в Азия, след като вероятно лично е ръково-
дил набора на тракийските контингенти. Той се споменава по това
време сред хетайрите на Александър,3 получава отговорни мисии 4 и
дори става командир на тесалийската конница.5 Още през зимата на
334/333 г. пр. Хр. обаче срещу него е повдигнато обвинение в заговор
за измяна 6 и той е арестуван, но (вероятно отново за да се избегне
конфликт с Антипатър) не е съден веднага, а прекарва 3 години във
вериги.7 Едва на процеса срещу Филотас (330 г. пр. Хр. в Дрангиана)
Александър, синът на Аероп, също бил осъден и екзекутиран.8
Оскъдните, но многозначителни сведения за другите двама стра-
тези на Тракия, Мемнон и Зопирион, ни изправят пред ред трудно раз-
решими фактологически и хронологически проблеми. Диодор Сици-
лийски разказва за Мемнон следното: „Когато Аристофонт бил ар-
хонт в Атина, в Рим консули станали Гай Домиций и Авл Корнелий.
В тази година до Гърция достигнала вестта за битката край Ар-
бела, и много от полисите били обезпокоени от нарастването на
македонското могъщество и решили, че трябва да поведат борба
за свободата си докато персийската кауза е още жива. Те очаква-
ли, че Дарий ще ги подпомогне и ще им изпрати много пари, с които
биха могли да наберат голяма армия от наемници, докато Алек-
сандър не би могъл да раздели силите си. Ако ли пък сега биха наб-
людавали пасивни окончателния разгром на персите, гърците биха
останали сами и никога вече не биха могли да помислят за възста-
новяване на собствената си свобода. Гърците били подбуждани
към въстание и от избухналия по това време метеж в Тракия. По-
1
Arr. anab. 1.25.2.
2
Arr. anab. 1.7.6.
3
Diod. 17.32.1.
4
Arr. anab. 1.17.8.
5
Ibid. 1.25.2.
6
Ibid. 1.25.3-10; Diod. 17.32.1-2; Curt. 7.1.5-6.
7
Diod. 17.80.2; Curt. 7.1.6.
8
Diod. 17.80.2; Curt. 7.1.5-9.
114 Глава 4.
неже разполагал с военни сили и бил изпълнен с гордост, назначе-

ният за стратег на Тракия Мемнон разбунтувал варварите, въс-
танал срещу Александър и, като застанал начело на значителна
войска, бил готов открито да воюва. Ето защо Антипатър, като
събрал цялата си армия, настъпил през Македония в Тракия и повел
война с Мемнон. При това положение спартанците разбрали, че им
се представя удобен момент да предприемат планираната война,
и призовали гърците заедно с тях да се вдигнат на борба за свобо-
дата си. Атиняните, които повече от всички други гърци били за-
дължени на Александър, не се присъединили; но повечето от пело-
понесците, както и някои от останалите се съгласили и се записа-
ли за войната. Според възможностите си отделните полиси впис-
вали в набора най-добрите си младежи и събрали не по-малко от 20
хиляди пехота и 2 хиляди конница. Спартанците стоели начело с
цялата си войска, готови да се борят срещу общия враг, а върхов-
ното командване поел цар Агис. Когато Антипатър научил за със-
редоточаването на гърците, приключил както могъл войната в
Тракия и се отправил с цялата си армия в Пелопонес.“1 Консулство-
то на Гней Домиций Калвин и Авл Корнелий Кос Арвина се пада в 332
г.; архонтството на Аристофонт – чак в 330/329 г. пр. Хр. Битката при
Арбела (Гавгамела) е била през есента на 331 г. (тоест в началото на
предишната архонтска година – тази на Аристофанес). Въстанието на
Агис III е започнало изглежда още през 332 г. и е завършило с битка-
та при Мегалополис през лятото или есента на 331 г. От хронологи-
ческата бъркотия у Диодор може да се извлече като указание за дата-
та на Мемноновия бунт единствено връзката със събитията в Пелопо-
нес: Антипатър прекратил набързо войната в Тракия, за да предприе-
ме спешни действия срещу Агис вероятно през 331 г. пр. Хр.2
Бунтът на Мемнон очевидно не е имал някакви съществени по-
следици за своя организатор, който изглежда е запазил поста си и в
следващите години; според Курций Руф, едва през 326 г. пр. Хр. той
бил изпратен при Александър в Индия със значителни подкрепления
– 5 000 тракийски конници, 7 000 пехота и голямо количество оръ-
жие.3 Последното сведение впрочем е несигурно, тъй като Диодор
(който не споменава имена) дава други цифри за подкрепленията; в
паралелният разказ на Ариан пък сатрапът на Партия и Хиркания
1
Diod. 17.62.1-63.1.
2
За Мемнон виж Berve 2, 254 (No 499); F. Stahelin. – RE 15 (1931), 653-654.
За Агис III виж Berve 2, 8-9 (No 15).
3
Curt. 9.3.21.
Фратаферн довежда в Индия оставени назад тракийци.1 В литерату-

рата е наложена хипотезата, че бунтът на Мемнон е бил насочен само
срещу наместника на Александър Антипатър и произтичал от неуре-
дените взаимоотношения между двамата стратези; Карл Белох дори
го окачествява като „предшественик на борбите между диадохите“.2
Диодор, който единствен разказва за бунта на Мемнон, за съжа-
ление не споменава нищо за другия стратег на Тракия, Зопирион, а
сведенията за него у Юстин и Курций Руф са хронологически несъв-
местими. Според Юстин, Александър научил за злополучния поход на
Зопирион „в Скития“ от писмо на Антипатър, което получил след
смъртта на Дарий III (лятото на 330 г. пр. Хр.) и което съдържало съ-
що сведения за войната на Антипатър срещу спартанския цар Агис
(331 г. пр. Хр.) и за похода на епирския цар Александър, брат на
Олимпиада и вуйчо на Александър Македонски, в Италия (330 г. пр.
Хр.).3 „Зопирион, оставен от Александър Велики за префект на
Понта (praefectus Ponti ab Alexandro Magno relictus), като смятал,
че ако не извърши със собствени сили никакви подвизи, ще се покаже
бездеен, събрал 30 хилядна войска и започнал война със скитите
(Scythis bellum intulit); той загинал с цялата си войска и така бил
наказан за неразумно започнатата война срещу народ, който не
бил виновен в нищо.“4 Курций Руф също говори за писмо, получено от
Александър, само че много по-късно – през зимата на 325/324 г. пр.
Хр., след завръщането на Александър в Персия; то съдържало сведе-
ния за събитията, станали в Европа и Азия по време на покоряването
на Индия (т. е. през 327-325 г. пр. Хр.). „Зопирион, управител на
Тракия (Thraciae praepositus), докато бил на поход в земите на ге-
тите, бил унищожен с цялата си армия от внезапно надигналата
се стихийна буря. Научавайки за това нещастие, Севт накарал
своите сънародници – одриси да въстанат. Тракия била почти на-
пълно загубена ...“5 Според един пасаж в Сатурналиите на Макробий,
1
Diod. 17.95.4; Arr. anab. 5.20.7.
2
Beloch 3.1, 647.1.
3
Justin. 12.1.4-5.
4
Ibid. 12.2.16-17; cp. 2.3.4, 37.3.2; Trog. prol. 12 съобщава, че разказът за ги-
белта на Зопирион „в Понта“ бил част от голямо отстъпление, посветено
на дейността на Антипатър в Европа и съдържащо сведения, освен за по-
ходите на епирския цар Александър и на Зопирион, и за този на спартан-
ския цар Архидам в Италия (343-338 г. пр. Хр.), към което била добавена
и най-старата история на италийските племена.
5
Curt. 10.1.43-45.
116 Глава 4.
очевидно отнасящ се към същия поход, Зопирион обсаждал Бористе-

нес (Олбия), но градът успял да се спаси, прибягвайки до крайни мер-
ки – робите били освободени, чужденците получили граждански пра-
ва, всички държавни дългове били опростени.1
В научната книжнина са предлагани три алтернативни вариан-
та за реконструкция на тези събития. Според единия, който отдава
предпочитание на хронологическите указания във версията на Юс-
тин, Зопирион е станал стратег на Тракия вероятно още през 334 г.,
а Мемнон го е наследил на този пост при заминаването му на север
или чак след смъртта му; походът на Зопирион се поставя в 332-331
г. пр. Хр., а бунтът на Мемнон естествено се свързва със споменатото
от Курций Руф надигане на одрисеца Севт.2 Вторият вариант възп-
риема идеята, че Мемнон и Зопирион са заемали едновременно раз-
лични длъжности, единият като стратег на Тракия, другият като
„префект на Понта“ според формулата на Юстин; и двамата в та-
къв случай може да са били поставени на длъжност от самия Алек-
сандър през 334 г. пр. Хр., а гибелта на Зопирион и бунтът на Мем-
нон се отнасят, все по Юстин, отново към 332-331 г. пр. Хр.3 Третият
и най-често поддържан вариант поставя Зопирион след Мемнон ка-
то стратег на Тракия, осланяйки се на сведението на Курций Руф и
пренебрегвайки Юстин; походът на Зопирион се поставя съответно
било още в 329/328 г. пр. Хр.,4 било (с повече основания) чак в 326/
325 г. пр. Хр.5 И трите мнения имат своите плюсове и минуси; състо-
янието на изворите не позволява за съжаление въпросът да получи
окончателно и сигурно решение.
Бедната и противоречива информация за Тракия в епохата на
Александър Велики се допълва от няколко сведения за съдбата на
одриския династически дом. По всяка вероятност негов представи-
тел е бил споменатият по-горе Ситалк, взел участие в похода срещу
Персия като командир на тракийските хипасписти, а през 324 г. пр.
Хр. осъден на смърт и екзекутиран.6 Особено интересни (но и трудно
1
Macrob. saturn. 1.11.33.
2
С. А. Жебелев. Северное Причерноморье, 43 сл.; V. Iliescu. – Pontica 4
(1971), 57-73.
3
Droysen 1.1, 392 sqq.
4
W. W. Tarn. Alexander the Great 1, 70-71; 2 (1950), 326 sqq.; D. M. Pippidi. I
Greci nel basso Danubio dall’età arcaica alla conquista romana, 77, 204, 307.
115; А. Фол. Тракия и Балканите, 53, 189.
5
B. Niese. Geschichte der griechischen und makedonischen Staaten 1, 171; Berve
2, No 340; Beloch 4.1, 44-45.
6
Berve 2, 357 (No 712).
разрешими) проблеми повдига един частично запазен атически

декрет в чест на „Ребулас, син на Севт и брат на Котис“, намерен в
подножието на Акропола, между театъра на Дионис и Одеона на Хе-
род Атик.1 Украсен с релефно изображение на богинята Атина, мъж
с фиала (самият Ребулас?) и два коня, декретът е датиран сигурно
през лятото на 330 г. пр. Хр. (в архонтството на Аристофанес, в 16
ден на десетата притания, 10 ден на месец Скирофорион). В научна-
та литература преобладава идентификацията на Котис и Ребулас ка-
то синове на Севт III (и то от ранен брак, тъй като не фигурират сред
споменатите в Севтополския надпис синове на Береника Хебризелм,
Терес, Саток и Садалас).2 Предположението се сблъсква обаче с
трудността да се обясни включването на необичайната добавка
„брат на Котис“ в титулната формула на декрета, предизвиквайки
допълнителни, също хипотетични конструкции – например че Ко-
тис (вероятно по-големият от двамата братя) е бил вече към 330 г.
пр. Хр. издигнат за парадинаст или дори за съуправител от баща си,3
или че той бил получил вече по-рано атинско гражданство (което
впрочем не е достатъчно задоволително обяснение на формулата).4
Незаслужено отхвърляното старо предположение на А. Хьок, че Ребу-
лас е бил син на Севт II и брат на Котис I,5 дава една разумна алтерна-
тива и съвсем не изглежда толкова неприемливо в хронологическо
отношение, колкото понякога се приема.6 И този въпрос очевидно ще
остане открит, а предлаганите вариантни решения – хипотетични.
1
IG 2.1 (1878) Add. 175 b (p. 412); IG 2.1 (19132), No 349; M. N. Tod. A Selection
of Greek Historical Inscriptions 2, No 193.
2
Droysen 1.1, 117, 392.2; Berve 2, 346 (No 686); Beloch 3.2, 89-90; H. Bengtson.
– Historia 11 (1962), 19; V. Besevliev. Untersuchungen über die Personenna-
men bei den Thrakern, 2-3; А. Фол. Тракия и Балканите, 107-108, 115; М.
Тачева-Хитова. – Векове (1981, 3), 49-50. За Севтополския надпис виж
IGBulg 3.2, No 1731; В. Велков. – In: Кабиле 2 (София, 1991), 7-9.
3
М. Тачева-Хитова. – Векове (1981, 3), 49-51, където е предложено и иден-
тификация на този Котис със споменатия у Страбон (7, fr. 48) одриски цар
и с едноименния предшественик на Садалас от месамбрийския декрет
IGBulg 12, No 307.
4
Lund 22.
5
A. Höck. – Hermes 26 (1891), 89-90.
6
Роден в началото на века, вероятно по-младият от Котис Ребулас би бил до
70 годишен при пратеничеството си в Атина през 330 г. пр. Хр. Впрочем,
хронологическите съображения не изключват напълно възможността да се
мисли и за Севт I като евентуален баща на братята Котис и Ребулас; послед-
ният обаче би бил в този случай минимум 75 годишен в 330 г. пр. Хр.
118 Глава 4.
Обикновено засвидетелстваното чрез декрета от 330 г. пр. Хр.

подновяване на одриско-атинските отношения се свързва със сведе-
нието на Диодор за бунта на Мемнон и антимакедонската коалиция
начело с Агис III в Гърция.1 Гръцкото въстание обаче било смазано от
Антипатър цяла година преди датата на декрета, а и Атина изобщо не
взела участие в него,2 запазвайки в този случай верността си към ма-
кедонците. Мисията на Ребулас в Атина вероятно действително доку-
ментира един ход в борбата за „политическо възстановяване на
одриския династически дом“,3 но поради оскъдните и противоречиви
изворови сведения този процес не може да се възстанови с всичките
му детайли и в необходимата хронологическа последователност.
Първото сигурно свидетелство за присъствието на Севт III на од-
риската политическа сцена е в цитирания вече пасаж на Курций Руф
за вдигнатото от него след гибелта на Зопирион въстание;4 както вече
стана дума, то се датира различно между 331 и 325 г. пр. Хр. Севт III
може да е идентичен със споменатия единствено у Полиен „Севт, хю-
парх на Керсеблепт“; титлата вероятно отразява парадинастически, а
може би дори съвладетелски статус.5 Произходът му не е изрично до-
кументиран; по всяка вероятност той не е син на Керсеблепт (защото
отсъства сред посочените в делфийския декрет от 356 г. Йолай, По-
сейдоний, Медистас и Терес), но името му е династическо и той спо-
койно би могъл да бъде негов брат (т. е. по-млад син на Котис), бра-
товчед (евентуално син на Ребулас?) или племенник. За съжаление
ние не знаеме практически нищо за състоянието и статута на динас-
тията след отстраняването на Керсеблепт и синовете му;6 от познатите
1
Droysen 1.1, 392, 395; A. Schaefer. Demosthenes und seine Zeit 32, 200.1; Berve
2, 346, 353; M. N. Tod. A Selection of Greek Historical Inscriptions 22, 268; J.
Wiesner. Die Thraker, 139; C. M. Danov. – ANRW 2.7.1 (1979), 41-42; А. Фол.
Тракия и Балканите, 188-189.
2
Diod. 17.62.7.
3
М. Тачева. История на българските земи в древността, 13.
4
Curt. 10.1.45. За Севт III виж H. Swoboda. – RE 2A (1923), 2022-2023 (No 4);
Berve 2, 353 (No 702); Я. Тодоров. – ГСУ ИФФ 29 (1932-1933), 62-66; А.
Фол. Тракия и Балканите, 115-117.
5
Polyaen. strat. 7.32; cp. R. Vulpe. – Istros 1 (1934, 2), 230-248; А. Фол. Тракия
и Балканите, 116.
6
От синовете на Керсеблепт може би единствен Медистас е оставил някак-
ва следа: в месамбрийския декрет IGBulg 12, No 307 един Медистас се спо-
менава сред предшествениците на Садалас; един „Амаистас син на Ме-
дистас“ пък е бил жрец на Дионис в Севтополис, виж IGBulg 3.2, No 1732.
ни лица освен Севт (и евентуално преди него) Ситалк или Ребулас

може също да са били през 30-те години потенциални претенденти
или дори реални носители на царската титла, макар и в условията на
установената от македонците хегемония. Местоположението на Сев-
тополис, чието изграждане вероятно е започнало точно по това вре-
ме, в най-затворения и отдалечен вътрешен район на бившата одрис-
ка политическа територия, подсказва възможността да се мисли за
едно по-слабо засегнато от македонското присъствие периферно па-
радинастическо владение; неговият титуляр се е постарал впоследст-
вие да отстоява независимостта си и, чрез претенциите си върху царс-
ката титла, да разшири сферата на властта си върху по-голяма част от
старите земи на царството.1
В своя вероятно кратък и насочен основно срещу Антипатър ме-
теж в 331 г. пр. Хр. Мемнон, според изричното твърдение на Диодор,
„разбунтувал варварите“;2 тъй като „стратегът на Европа“ бил
принуден от събитията в Гърция да търси примирие, вероятно Мем-
нон е утвърдил своята относителна самостоятелност като пряк на-
местник на Александър в тракийските земи, а и неговите тракийски
съюзници вероятно са засилили (поне временно) позициите си.
Ранната датировка на похода на Зопирион персонализира тези тра-
кийски съюзници на Мемнон в лицето на Севт III според сведението
на Курций Руф за воденото от него въстание след гибелта на страте-
га;3 при по-често приеманата късна датировка на Зопирион обаче
партньорите на Мемнон остават анонимни. Във втория вариант въс-
танието на Севт идва няколко години след подкрепения от тра-
кийците бунт на Мемнон – в първата половина на 20-те години, и то
по-вероятно чак в 326-325 г. пр. Хр.; мащабите на движението са
очевидни от изразителното твърдение на Курций, че „Тракия била
почти напълно изгубена“.4 Дали впоследствие на Антипатър се е
1
За Севтополис виж Д. П. Димитров. – СА (1957, 1), 199-216; idem. – Архео-
логия (1960, 1), 3-15; D. P. Dimitrov. – Antiquity 35 (1961, 138), 91-102; C.
Danoff. – RE Supplbd. 9 (1962), 1370-1378 s. v.; М. Чичикова. Севтополис;
D. P. Dimitrov, M. Cicikova. The Thracian City of Seuthopolis; Д. П. Димитров
и др. Севтополис, 1. Бит и култура; К. Димитров, В. Пенчев. Севтополис, 2.
Антични и средновековни монети; М. Тачева. – Нумизматика (1986, 2),
31-36; eadem. – In: Тракийската култура през елинистическата епоха в Ка-
занлъшкия край, 80-84.
2
Diod. 17.62.5.
3
Curt. 10.1.45.
4
Curt. loc. cit.
120 Глава 4.
удало отново да възстанови македонската хегемония над Тракия,

остава съмнително; във всеки случай тракийците са изброени наред
с другите народи, изпратили свои делегации при Александър във
Вавилон през зимата на 324/323 г. пр. Хр.1 и твърде вероятно са би-
ли сред обвинителите на Антипатър пред македонския цар.2
В периода 331-323 г. пр. Хр. македонската власт в Тракия е била
сериозно разклатена, тлеещото неподчинение на местното населе-
ние периодично е избухвало в остри форми, а одриската династия в
лицето на Севт III е възраждала и налагала претенциите си за поли-
тическа автономия. Много от детайлите на това развитие остават за
съжаление неизвестни – например съдбата на македонските коло-
нисти в градовете на вътрешна Тракия или подсказаните от на-
ходките край Свещари обединителни процеси в земите на гетите. В
тези условия смъртта на Александър и последвалата я обща полити-
ческа криза неминуемо са предизвикали ново тракийско надигане и
то действително е документирано чрез макар и беглите сведения за
присъединяването на илирийци и тракийци към антимакедонския
съюз по време на Ламийската война.3 Когато Лизимах получил във
Вавилон своя мандат върху Тракия, македонската власт там практи-
чески не е съществувала или най-малкото е била сериозно дезорга-
низирана 4 и той е трябвало да започне завоюването на страната от-
начало. Не случайно Юстин възкликва патетично по този повод :
„След смъртта на Александър, когато неговите наследници раз-
делили помежду си провинциите, на Лизимах като на най-храбър
от всички било възложено управлението на най-свирепите народи
(ferocissimae ... gentes). Така с общо съгласие получил за доблестта
си палмата на първенството.“5
Известна неяснота съществува по отношение на официалния
първоначален статут на Лизимах в Тракия, тоест на характера на ман-
дата, който той е получил във Вавилон. До смъртта на Александър
1
Diod. 17.113.2.
2
Plut. Alex. 74.
3
Diod. 18.11.1; IG 2.1 (1877) 184, vers. 7.
4
Запазването на реален македонски контрол е вероятно в по-трайно аси-
милираните райони в Югозападна Тракия (Амфиполис – Филипи) и по
протежение на Егейското крайбрежие заради ключовия стратегически
път към Азия (бъдещата Виа Егнация). Съдбата на Филипополис, Кабиле
и предполаганите други опорни центрове на македонското присъствие
във вътрешността на Южна Тракия остава неясна.
5
Justin. 15.3.15-16.
Тракия представлявала обособена в административно отношение

област начело със специален стратег под върховната власт на „стра-
тега на Европа“ Антипатър като наместник на отсъстващия цар.
Бунтът на стратега Мемнон е бил насочен изглежда именно срещу
опеката на Антипатър и вероятно е довел до поне временното ў отх-
върляне. Впоследствие с въстанието на Севт III след гибелта на Зо-
пирион, продължаващо все още (или наново подновено?) в 323 г. пр.
Хр., по-голямата част на Тракия фактически била откъсната от ма-
кедонския политически контрол. Може ли да се смята, че това по-
ложение е позволило в рамките на Вавилонските решения да се ре-
визира дотогавашния ў политически статут? Често се приема, че то-
гава Тракия е била приравнена към азиатските сатрапии; смисълът
на този акт се търси в откъсването на областта от юрисдикцията на
Антипатър.1 Основания за това мнение дават самите извори, според
които Лизимах получил своя нов пост от Пердикас в рамките на об-
щото разпределяне на управлението на сатрапиите между най-из-
тъкнатите Александрови пълководци;2 повечето антични автори при
това посочват назначението на Лизимах в Тракия успоредно с това на
дотогавашния стратег на „цяла Европа“ Антипатър, който пък сим-
птоматично се поставя (у Ариан заедно с Кратер) начело само на Ма-
кедония, Елада и околните територии.3 Принципният проблем се
свежда отчасти и до това дали при разпределението на сатрапиите
във Вавилон са останали в сила дотогавашните предварителни реше-
ния, поделящи върховната власт между Пердикас, Кратер и Антипа-
тър, или те са били ревизирани в полза на Пердикас. За съжаление
нито точната длъжност на Лизимах (стратег или сатрап), нито съ-
ответният статут на поверената му Тракия не са изрично отбелязани в
достигналите до нас извори.4 Във всеки случай, както основателно
1
Droysen 2.1, 31; Possenti 51; Saitta 62-63; Lund 20. Против идеята за прев-
ръщането на Тракия в сатрапия: Franco 14.3.
2
Arr. succ. 5-7; Diod. 18.2.4-3.3; Dexip. succ. 2-7; Justin. 13.4.16; Curt. 10.10.1-4.
Според Диодор (18.2.4), получавайки от ръцете на Пердикас властта си, но-
вите сатрапи се задължавали да се подчиняват „нему и на царя“ (Филип III
Аридей).
3
Diod. 18.3.2, Arr. succ. 7; Dexip. 3; Justin. 13.4.5, 16. У Ариан, Диодор и Дек-
сип назначението на Лизимах в Тракия и това на Антипатър (и Кратер) в
Македония и Елада са въведени с характерното ìSí ... äS, което допълни-
телно подчертава равностойността им.
4
Единствено Апиан изрично нарича Лизимах сатрап на Тракия (Syr. 270.3),
но това късно споменаване едва ли може да се смята за меродавно.
122 Глава 4.
отбелязва по този повод Херман Бенгтсон, Лизимах едва ли е бил ос-

тавен, единствен от всички новоназначени управители на области,
без върховен контрол и надзор;1 въпросът очевидно е в това, дали то-
зи контрол (както предполага Бенгтсон) е останал в ръцете на Анти-
патър,2 или е преминал в тези на хилиарха и епимелет на царството
Пердикас.3 Според едно старо предположение на Йохан Дройзен Ли-
зимах бил особено близък на своя доскорошен колега по длъжност
Пердикас;4 ако беше вярно, то би обяснило задоволително назначе-
нието му именно в Тракия като насочен срещу Антипатър ход. Макар
и твърде оскъдни, податките в изворите говорят обаче по-скоро за об-
ратното: близостта на Лизимах с Антипатровия род изглежда е имала
своите корени още в този ранен период.5 Така или иначе, въпросът за
формалния статут на Лизимах и неговата евентуална политическа
зависимост от Пердикас или Антипатър в периода 323-320 г. пр. Хр.
не може да се смята за окончателно решен. Тенденцията на развитие
обаче е ясна – утвърждавайки все по-успешно властта си в Тракия,
Лизимах успоредно с това е отхвърлял постепенно всички елементи
на подобна зависимост, а разгорелите се междуособни борби между
диадохите и скорошната смърт и на Пердикас, и на Антипатър опре-
делено са му помогнали в това отношение.
D
След събитията във Вавилон през лятото на 323 г. пр. Хр., веро-
ятно още в рамките на същата година Лизимах се отправил към пове-
рената му област; пристигането му там се отбелязва мимоходом в ня-
кои антични текстове. „Когато Лизимах навлязъл в земите към Тра-
кия, срещнал цар Севт разположен на лагер с 20 000 пехота и 8 000
конници, но не се обезкуражил от големината на тази армия, а
влязъл в сражение с варварите, макар да разполагал общо с не
1
Bengtson, Die Strategie 1, 44.
2
Мнението на Бенгтсон (loc. cit.; cp. Die Diadochen 121) следват и C. M. Da-
nov. – ANRW 2.7.1 (1979); Landucci Gattinoni 102. То се основава на пред-
положението, че Антипатър е запазил предишната си длъжност на „стра-
тег на Европа“. В подкрепа на това мнение може да се припомни също, че
достигналите до нас описания на подялбата на сатрапиите изрично наб-
лягат на делението Азия-Европа.
3
Cp. Droysen 2.1, 31; Possenti 51; Saitta 62-63; Lund 20, които смятат, че Тра-
кия е била приравнена по статут към азиатските сатрапии.
4
Droysen 2.1, 31.
5
Hünerwadel 19; Geyer 3; Saitta 64.11; Will 1, 32; idem. – CAH, 35; Bengtson,
Die Diadochen 121; Landucci Gattinoni 79, 83, 88.
Фиг. 7. Севт ІІІ: портретно изображение от бронзова

монета, намерена при разкопките в Севтополис
повече от 4 000 пехота и 2 000 конници. Завързал трудна битка,

тъй като неговите войници превъзхождали неприятелите по
храброст, но им отстъпвали по численост, и след като дал много
жертви, но и причинил многократно по-тежки загуби на против-
ника, се прибрал в лагера си със съмнителна победа. Впоследствие и
двете армии се оттеглили от това място и предприели мащабни
приготовления за окончателното разрешаване на конфликта.“1
Този разказ за първите (и не особено благополучни) действия на Ли-
зимах в Тракия намираме у Диодор Сицилийски, вметнат малко не-
сръчно, заедно със също толкова кратко отбелязаното пристигане на
Птолемей Лаг в Египет,2 в по-пространното изложение за Ламийска-
та война, и то след споменаването на смъртта на Леостен (през зимата
1
Diod. 18.14.2-4.
2
Diod. 18.14.1-2.
124 Глава 4.
или пролетта на 322 г. пр. Хр.),1 но преди минаването в Европа на Ле-

онат (през същата пролет) и на Кратер (в началото на лятото на съща-
та година).2 В своето извлечение от Ариановата история на диадохите
патриарх Фотий помества сражението между Севт и Лизимах след
смъртта на Леонат, но отново преди минаването на Кратер в Европа,
тоест пак около пролетта на 322 г. пр. Хр. В резюмирания до крайност
текст на Фотий сведението за не особено удачния за Лизимах изход от
сражението е произволно преувеличено: „А пък Лизимах, като вля-
зъл безразсъдно във война с тракиеца Севт, тъй като разполагал с
малобройна войска, загинал славно“.3 Войната между Севт и Лизи-
мах споменава мимоходом и Павзаний.4
Тези пасажи едва ли могат да имат сериозна доказателствена си-
ла за хронологията на събитията. Ако се допусне, че новоназначените
сатрапи за заминали от Вавилон приблизително по едно и също вре-
ме, то очевидно по-ранното (вероятно още в рамките на 323 г.) прис-
тигане на Леонат в Хелеспонтийска Фригия поставя под съмнение по-
явата на Лизимах в Европа едва през пролетта на 322 г.5 Може да се
предположи, че и той е достигнал Тракия по-рано (късната есен на
323 г.?), поемайки властта над Северноегейското крайбрежие със
стратегическия път между Македония и Азия; сблъсъкът със Севт
през пролетта на 322 г. (ако извлечената от мястото на описанието му
в текста на Диодор дата изобщо е вярна) в такъв случай може би мар-
кира не първоначалното му пристигане, а първия по-мащабен опит за
проникване във вътрешността на Южна Тракия, останала по това
време извън сферата на ефективен македонски контрол.
Нищо по-конкретно не е известно за войската, с която Лизимах
започва борбата за властта над Тракия – според Диодор съставена от
4 000 пехота и 2 000 конници, при това превъзхождащи тракийците
на Севт по своите бойни качества. Последното обстоятелство подс-
казва, че вероятно Лизимаховите войници са били предимно опитни
във военното дело македонци и гърци. Няма сведения при разпреде-
лението на сатрапиите във Вавилон на получилите нови назначения
1
Diod. 18.13.5.
2
Diod. 18.14.4-5, 16.4; cp. R. M. Errington. – JHSt 90 (1970), 60-61.
3
Arr. succ. 10 (= Phot. bibl. cod. 92, p. 69 b, 23-25).
4
Paus. 1.9.6: „След това Лизимах воювал със своите съседи, първо с одриси-
те ...“
5
Самият път от Месопотамия до Тракия е заемал няколко месеца в зависи-
мост от скоростта на движение, ср. Hdt. 5.50, 52: три месеца път от Йоний-
ското крайбрежие до Суза.
Александрови военачалници да са били отпуснати и военни контин-

генти от македонската армия извън вече съществуващите по места
гарнизони; напротив, в някои случаи (например Птолемей Лаг в Еги-
пет 1) изрично е засвидетелствано, че те сами си създават наемни ар-
мии. Евмен от Кардия, който трябвало тепърва да отвоюва Пафлаго-
ния и Кападокия от войнствения Ариарат, също не получил в свое
разпореждане войска, а му била обещана помощта на съседните сат-
рапи Антигон и Леонат; тъй като последните не изпълнили заповедта
на хилиарха, самият Пердикас се видял принуден да се яви с царската
армия и да води война за реализирането на този пункт от Вавилонс-
кото съглашение. Антигон Монофталм в Голяма Фригия, Памфилия
и Ликия и Леонат в Хелеспонтийска Фригия обаче са разполагали по
това време с войски в своите сатрапии, очевидно гарнизони, оставени
да контролират положението в стратегическите райони, през които е
минавал основния път между Европа и Азия.2 Европейският участък
на този път е минавал, между долна Места и Тракийския Херсонес,
през територии, включени в тракийската сатрапия на Лизимах; зато-
ва изглежда възможно и дори твърде вероятно споменатите у Диодор
Лизимахови войски в началото на 322 г. да са представлявали заваре-
ни на място охранителни гарнизони, евентуално подсилени с набра-
ни на място или още по пътя от Вавилон до Тракия наемници. Във
всеки случай за разлика от Евмен в Кападокия и Пафлагония Лизи-
мах, който е трябвало да разрешава сходна по трудност задача срещу
Севт III и разбунтувалите се тракийци, не е могъл да разчита на чужда
помощ. Антипатър, преутвърден във Вавилон за управител на остана-
лите европейските територии,3 сам не разполагал с достатъчно войс-
ки и през зимата на 323/322 г. пр. Хр. се намирал в критично поло-
жение, обсаден в Ламия от въстаналите гърци.
За съжаление, след кратките сведения за пристигането му в Тра-
кия и първия сблъсък със Севт III, Лизимах задълго почти напълно
изчезва от изворите. Диодор, след обещаващото заключение на това
първо съобщение (с оттеглянето на двамата непобедени противници
от бойното поле и подготовката им за решителен сблъсък), изобщо ги
1
Diod. 18.14.1.
2
Мнението на R. A. Billows (Antigonos the One-Eyed and the Creation of the
Hellenistic State, 57.13), че на Леонат бил поверен значителен контингент
от царската армия, който той довел в Мала Азия от Вавилон, остава недо-
казуемо и изглежда малко вероятно на фона на общата ситуация.
3
Arr. succ. 3. За Антипатър виж J. Kaerst. – RE 1 (1894), 2501-2508; Bengtson,
Die Strategie 1, 15-81; D. Kanatsulis. – Makedonika 8 (1968), 121-181.
126 Глава 4.
забравя в разказа си за събитията от следващите години и, ако се изк-

лючат няколко инцидентни споменавания,1 се връща отново към съ-
битията в Тракия едва 10 години по-късно, в 313 г. пр. Хр.2 Това оче-
видно пренебрежение към историята на Лизимах несъмнено се дъл-
жи на епитоматорите на предполагаемия общ първоизточник Хиеро-
ним; при драстичното съкращаване на подробния първоначален раз-
каз именно подобни локални и слабо свързани с основните полити-
чески конфликти на епохата логоси са били обречени да отпаднат от
историческото предание. От отсъствието на сведения за участието на
Лизимах в първите сблъсъци между диадохите най-често се прави ба-
налният извод за неговата постоянна ангажираност с борбата за нала-
гане на властта му в Тракия;3 внимателният анализ на ситуацията
подсказва, че може би по-скоро той все още не е имал нужната поли-
тическа тежест, за да играе ролята на първостепенна фигура на поли-
тическата сцена. Разполагащ с недостатъчна армия и ограничени фи-
нансови ресурси, изправен пред трудни проблеми в поверената му
сатрапия и подчинен другиму (на Антипатър или Пердикас?) в адми-
нистративно отношение, той просто не е могъл, в тези първи години
след смъртта на Александър, да играе достатъчно активна и самостоя-
телна роля, за да остави забележима следа в съкратената до минимум
традиция за разигралите се между други протагонисти събития.
D
Още през 322 г. пр. Хр. на два пъти големи армии минават по
суша през Егейска Тракия, повикани на помощ от обсадения в Ла-
мия Антипатър; и в двата случая не е спомената никаква намеса или
участие на Лизимах, който изглежда приблизително по същото вре-
ме е започвал своята собствена кампания за възстановяване на ма-
кедонската власт в Тракия. Пръв преминал в Европа сатрапът на Хе-
леспонтийска Фригия и бивш соматофилакс Леонат.4 При навлиза-
1
Diod. 18.72.9: убийството на Полиперхонтовия наварх Клейтос „от войни-
ци на Лизимах“ през лятото на 317 г. пр. Хр.; 19.56.3-57.3: коалицията на
Птолемей, Селевк, Касандър и Лизимах срещу Антигон в 315/314 г. пр.
Хр. За хронологията ср. R. M. Errington. – Hermes 105 (1977), 478-504.
2
Diod. 19.73.
3
Hünerwadel 18; Possenti 56; Geyer 2.
4
Diod. 18.12.1, 14.4-5; Plut. Eum. 3.6-9; Nepos Eum. 2; Arr. succ. 9; Justin.
13.5.14; Suda s. ËåïííÜôïò; cp. Droysen 2.1, 63; B. Niese. Geschichte der
griechischen und makedonischen Staaten 1, 192; Beloch 4.1, 71; R. M. Erring-
ton. – JHSt 90 (1970), 60; Hammond 111.
нето си в Гърция Леонат предвождал, според Диодор, 20 000 пехота и

1 500 конници, но част от тази войска била набрана при преминава-
нето през Македония; във всеки случай той е разполагал със значи-
телни сили още в Мала Азия, с които съгласно разпорежданията на
Пердикас трябвало (заедно с Антигон) да съдейства на Евмен от Кар-
дия срещу Ариарат в Кападокия и Пафлагония. Въпреки отказа на
Антигон, Леонат бил готов да се впусне в тази война, когато при него
се появил като пратеник на Антипатър тиранът на Кардия Хекатей.
Според Плутарх не толкова зовът за помощ на Антипатър, колкото
подхранилото амбициите на Леонат тайно послание на вдовстващата
Александрова сестра го накарало бързо да вземе решение и да преми-
не с наличните си войски в Европа. Клеопатра му обещавала ръката
си в случай, че дойде в Пела; предложението може би е било инспи-
рирано от старата Олимпиада и очевидно е целяло засилване на по-
зициите на династията. На тези планове не било съдено да се сбъднат;
Леонат загинал още в първия си сблъсък с елините. Основната част от
войската му обаче останала невредима и се съединила с войските на
Антипатър, позволявайки на „стратега на Европа“ да изравни сили-
те в конфликта и да се оттегли без повече загуби в Македония.
Вероятно само няколко месеца по-късно по същия път премина-
ла и армията на Кратер. Заварен от смъртта на Александър в Киликия
начело на 10 000 освободени от армията македонски ветерани,1 той
не бързал да продължи прекъснатото пътуване и изчаквал развитието
на събитията. С Вавилонските споразумения Кратер бил провъзгла-
сен за „простат на царството на Аридей“2 и съуправител на Анти-
патър в Европа. Притиснатият от гръцкото въстание Антипатър пра-
тил и до него молба за спешна помощ, но изглежда едва приближа-
ването към Мала Азия на Пердикас с царската армия го принудило в
края на краищата да се отправи към Македония.3 С него, освен 6 000
от Александровите ветерани (останалите били оставени в Киликия),
имало 4 000 набрани по пътя доброволци, 1 000 персийски стрелци и
1 500 конници.4 Кратер разполагал, както изглежда, и със значителен
1
Arr. anab. 7.12.3-4; Diod. 18.4.1, 12.1.
2
За „простасията“ на Кратер виж стр. 101 по-горе.
3
Diod. 18.16.4; Arr. succ. 12; Plut. Phoc. 26.1; cp. R. M. Errington. – JHSt 90
(1970), 60-61.
4
Diod. loc. cit. Hammond 116.2 допуска присъствието на значителни тракий-
ски контингенти в македонската сухопътна армия в заключителния етап на
Ламийската война, предполагайки вероятно, че те са били набрани при по-
следователното преминаване на Леонат и Кратер през Егейска Тракия.
128 Глава 4.
флот,1 но основната част от голямата му армия очевидно е преминала

по сухоземния път през Егейска Тракия и Македония. В края на лято-
то на 322 г. пр. Хр. обединената армия на Антипатър и Кратер нанес-
ла на гърците важно поражение при Кранон в Тесалия;2 изходът на
Ламийската война обаче изглежда е бил предопределен в много по-
голяма степен от морската победа на македонския наварх Клейтос
над съюзния гръцки флот при остров Аморгос.3 Елинският съюз се
разпаднал и през късната есен на същата година Атина капитулирала,
приемайки условията на победителите и гарнизон в Мунихия.4 Дио-
дор съобщава по този повод, че Антипатър заменил демократичния
строй в Атина с цензова олигархия: само 9 000 граждани с имущество
над 2 000 драхми получили пълни права, а на останалите била пред-
ложена земя за колонизация в Тракия и повече от 12 000 бедни граж-
дани напуснали полиса.5 Сведението би могло да илюстрира подчи-
неното положение на Лизимах и върховната юрисдикция на Антипа-
тър над Тракия,6 ако не съществуваше възможността тази принуди-
телна колонизация да е била насочена към пряко подвластните на
Антипатър присъединени към Македония територии на Югозападна
Тракия, на запад от Абдера и вероятната граница по Нестос.
Съюзът между Антипатър и Кратер бил скрепен с брак между по-
следния и една от Антипатровите дъщери, родената около 350 г. Фи-
ла.7 Кратер, който при колективната сватба в Суза през 324 г. се бил
оженил за персийската принцеса Амастрис, племенница на Дарий III,
сега не само се разделил с нея, но поощрил втория ў брак с тирана на
Хераклея Понтийска Дионисий.8 Много по-късно тази красива и енер-
гична персийка изиграла важна роля и в живота на Лизимах.
1
R. M. Errington. – JHSt 90 (1970), 61.
2
Diod. 18.17; Arr. succ. 11; Plut. Phoc. 26.1; Dem. 28; Camil. 19; Pap. Berol.
13045 col. B 3, 83 sq.; cp. R. M. Errington, loc. cit.; Hammond 113-114.
3
Marm. Parium B 9; cp. W. S. Ferguson. Hellenistic Athens, 16-17; R. Walek. –
RPh 48 (1924), 23-30:, Will 1, 28 = CAH, 32; Hammond 113.
4
Diod. 18.18.1-6; Plut. Phoc. 23-28; Dem. 27-28; Paus. 1.25.5.
5
Diod. 18.18.4-5. Кодексите на Диодор дават всъщност 22 хиляди, поправено
от издателите в съответствие с Plut. Phoc. 28.7. Ср. A. W. Gomme. The Popu-
lation of Athens in the Fifth and Fourth Centuries B. C., 18; Hammond 115.2.
6
В този дух го интерпретира например Franco 15.
7
Diod. 18.18.7, 19.59.3-6; за Фила виж G. H. Macurdy. Hellenistic Queens, 59-
69; G. Wehrli. – Historia 13 (1964), 140-146.
8 За Амастрис виж Arr. anab. 7.4.5; Diod. 20.109.7; Memnon 4.4 Jacoby (=
Phot. bibl. cod. 224, p. 224 a); Strabo 12.3.10 (C 544); Steph. Byz. s. Áìáóôñß-
íç; U. Wilcken. – RE 1 (1894), 1750 (No 7); Berve 2, 24 (No 50).
Още една жена, съдбата на която впоследствие е обвързана с Ли-

зимах, се появява за пръв път в изворите за събитията от тези години.
Вероятно още през лятото на 323 г. пр. Хр. Пердикас, който се стре-
мял да стабилизира още несигурното си положение, поискал от Анти-
патър ръката на неговата дъщеря Никея.1 Антипатър, ангажиран с
Ламийската война и вероятно изпълнен с подозрения към политичес-
ките амбиции на Пердикас, се въздържал тогава да приеме това пред-
ложение, което би могло да означава съюз на двамата срещу Кратер –
третата силна фигура във Вавилонското съглашение. Две години по-
късно този брачен проект бил възкресен при нови условия (укрепнала
власт на Пердикас и сигурен съюз между Антипатър и Кратер); Никея
била изпратена в Азия, съпроводена от един от братята си.2
По същото време обаче и друга кандидатка за ръката на Перди-
кас се появила в Азия – Клеопатра, родната сестра на Александър Ве-
лики и вдовица на епирския цар Александър.3 Според Ариан, тя била
изпратена от майка си; не е трудно да се прозрат плановете на старата
Олимпиада, продиктувани от омразата ў към Антипатър и желанието
да осигури силен защитник на династията. Пердикас бил поставен в
твърде деликатно положение; макар силно да желаел брака с Клео-
патра, който му отварял пътя към царската власт,4 той се страхувал от
неминуемия конфликт с Антипатър в случай, че отхвърли неговата
дъщеря. Въпросът бил обсъждан открито с приближените на хилиар-
ха; брат му Алкетас настоявал той да се ожени за Никея, докато пре-
даният на династията Евмен поддържал каузата на Клеопатра.5 Из-
борът имал твърде значими политически импликации: сватбата с
Никея би означавала да се поддържат Вавилонските споразумения и
установения с тях баланс на силите, докато нейното отхвърляне в
полза на Клеопатра би провокирало открита конфронтация с Антипа-
тър и Кратер.6 В края на краищата разумът и предпазливостта надде-
лели над жаждата за власт и Пердикас се оженил за Антипатровата
1 Diod. 18.23.2; cp. R. M. Errington. – JHSt 90 (1970), 58-59.

2 Йолай според Arr. succ. 21; Касандър според Pap. Berol. 13045 D 2, 190 sq.;
cp. Diod. 18.23.1. За сватбата на Пердикас с Никея виж J. Seibert. Histori-
sche Beiträge zu den dynastischen Verbindungen in hellenistischer Zeit, 13-16;
R. M. Errington. – JHSt 90 (1970), 62-63.
3 Diod. 18.23.1; Arr. succ. 21.
4 Diod. 18.23.3.
5
Arr. succ. 21.
6
R. M. Errington. – JHSt 90 (1970), 62-63; P. Goukowski. – In: Diodore de Si-
cile. Bibliothèque historique 18 (ed. Budé, Paris, 1978), 134-135.
130 Глава 4.
дъщеря.1 Но и Клеопатра не била твърдо отхвърлена; тя останала в

Сарди, където покровителството на хилиарха ў осигурило особено по-
четно положение, и изглежда получила уверения, че той скоро ще от-
прати нежеланата Никея и в края на краищата ще се ожени за нея.
Тази половинчатост при изпълнението на взетото решение в крайна
сметка провалила неговия положителен ефект и го обезсмислила.
Още две представителки на царския род, също майка и дъщеря,
се намесват по това време в събитията, допринасяйки за изострянето
на ситуацията. Филип II имал от илирийката Аудата дъщеря Кинане,
която била омъжена за неговия племенник и законен наследник на
престола Аминтас. След убийството на Аминтас Александър се опи-
тал да омъжи повторно своята полусестра за царя на агрианите Лан-
гарос, който обаче неочаквано починал.2 От Аминтас Кинане имала
дъщеря Адея (по-късно тя приела името Евридика), която по време
на описваните събития била едва около 15-годишна. Кинане замис-
лила да ожени дъщеря си за Филип III Аридей и смело потеглила с
малък отряд наемници. Антипатър в Европа и Пердикас в Азия се
опитали да я спрат със сила, но македонските войници отказали да
се сражават срещу дъщерята на Филип II.3 В края на краищата Пер-
дикас прибягнал до крайни средства и с помощта на брат си Алкетас
организирал бруталното убийство на Кинане. То обаче предизвика-
ло взрив от възмущение в армията, която се разбунтувала; Пердикас
се видял принуден, за да успокои духовете, да приеме искания от
войниците брак на Филип Аридей с младата Адея – Евридика.4
Конфликтът, довел до разпадането на Вавилонската система и
избухването на първата коалиционна война, започнал с опита на
Пердикас, след победата му над Ариарат в Кападокия,5 да привлече
към отговорност отказалия помощта си сатрап на Голяма Фригия
Антигон Едноокия и фактически да се разправи с него. Антигон оба-
че се оказал достатъчно прозорлив и ловък и заедно със сина си Де-
1
Diod. 18.23.3; Arr. succ. 21; обратно Justin. 13.6.7, според който Пердикас не
се оженил за нито една от двете.
2
За Кинане виж Berve 2, 229 (No 456).
3
Polyaen. strat. 8.60.
4
Arr. succ. 22-23; Diod. 19.52.5; cp. J. Kaerst. – RE 6 (1909), 1326 s. Eurydike
(No 13); G. H. Macurdy. Hellenistic Queens, 48 sqq.; M. J. Fontana. Le lotte
per la successione di Alessandro Magno dal 323 al 315, 160; R. M. Errington. –
JHSt 90 (1970), 64; P. Briant. Antigone le Borgne. Les débuts de sa carrière et
les problèmes de l’assemblée macédonienne, 258-263.
5
Hammond 118.
метрий и свитата на приятелите си успял да избяга с атински кораби

в Европа.1 Той се срещнал с Антипатър и Кратер, които водели по
това време 2 тежка и продължителна кампания срещу все още неус-
мирените етолийци, и им разкрил намеренията на Пердикас спрямо
Клеопатра и царската власт, раздухвайки също случая с Кинане и
опита за собственото му отстраняване. Стреснати от тези тревожни
новини, Антипатър и Кратер свикали спешен съвет на своите приб-
лижени; било решено да бъде сключен мир с етолийците и армията
да се насочи към Азия срещу Пердикас. В случай на победа, Кратер
трябвало да получи управлението на Азия, а Антипатър да запази то-
ва на Европа. Били изпратени също така пратеници при сатрапа на
Египет Птолемей Лаг, който бил във враждебни отношения с Пер-
дикас, с оглед съгласуване на съвместни действия.3 Решението било
затвърдено от съобщението, което Антигон получил точно тогава от
лидийския сатрап Менандър: Пердикас бил изпратил по Евмен да-
рове на Клеопатра в Сарди, подновявайки обещанията си да изгони
Никея и да се ожени за нея.4 Междуособният конфликт станал неиз-
бежен и двете страни започнали да се готвят трескаво за него.
Пердикас също свикал военен съвет, на който поставил на об-
съждане два алтернативни плана за водене на войната: да се настъпи
направо срещу Македония, изпреварвайки насрещното придвижване
на Антипатър и Кратер, или да се започне с нападение срещу Птоле-
мей в Египет и едва след неговото ликвидиране силите да се насочат
към Европа. Надделял вторият вариант, главно поради опасенията
Птолемей да не завладее цяла Азия, докато те воюват в Македония.5
Потегляйки сам заедно с царете (Филип Аридей и малолетния Алек-
сандър IV) и по-голямата част на царската армия срещу Египет, Пер-
дикас оставил в Мала Азия Евмен с широки пълномощия и основна
задача да блокира Хелеспонта и да попречи на преминаването на Ан-
типатър и Кратер в Азия. Под негово началство били оставени и раз-
полагащите със значителни войскови контингенти Алкетас и Неопто-
лем; и двамата обаче били в лоши лични отношения с Евмен.6
1
Diod. 18.23.2-4; Arr. succ. 24.
2
Зимата на 321/320 г. пр. Хр. според ревизираната хронология на периода
у R. M. Errington. – JHSt 90 (1970), 76. Hammond 115, 120.1 се придържа
към традиционната хронология (зимата на 322/321 г.).
3
Diod. 18.25.3-4; Arr. succ. 24.
4
Arr. succ. 26.
5
Diod. 18.25.6; Justin. 13.6.10-16.
6
Diod. 18.29.1-2; Plut. Eum. 5.1-2; Justin. 13.6.14-15.
132 Глава 4.
Междувременно Антипатър и Кратер се придвижили с цялата

си налична армия през Егейска Тракия до Тракийския Херсонес; в
Македония бил оставен с военен контингент старият пълководец
Полиперхонт.1 Антигон Едноокият дебаркирал с атински кораби и
малък отряд в Ефес, осигурил си подкрепата на йонийските градове
и на сатрапите на Кария Асандър и на Лидия Менандър и едва не
пленил намиращия се при Клеопатра в Сарди с малко войски Евмен,
който успял да избегне поставената му клопка и се оттеглил на изток
във Фригия.2 Антипатър и Кратер привлекли на своя страна с прате-
ници оставените да охраняват Хелеспонта войски и безпрепятствено
преминали в Азия.3 Положението на Евмен станало още по-трудно
след като Алкетас отказал да воюва срещу македонски войски, а Не-
оптолем дори открито му се противопоставил; стигнало се до голямо
сражение между двамата, в което Евмен успял да се наложи благода-
рение на силната си конница. Неоптолем с малцина конници успял
да избяга при Кратер и Антипатър, а основната част от войската му
се присъединила към армията на Евмен.4
След като обсъдили ситуацията, Антипатър и Кратер решили да
разделят силите си на два отряда: начело на единия Кратер трябвало
да нападне и разгроми Евмен, докато Антипатър с останалите войс-
ки се насочил ускорено през Киликия към Египет, за да може нав-
реме да подпомогне Птолемей срещу превъзхождащите сили на
Пердикас.5 В голямо сражение, чиято точна локализация остава не-
известна, Евмен, отново благодарение на конницата си (а и на собст-
вения си пълководчески талант), успял да разгроми отряда на Кра-
тер; самият Кратер и командвалия лявото крило Неоптолем паднали
на бойното поле.6 Стратегическите последствия от тази голяма по-
беда обаче били минимални, тъй като в това време армията на Ан-
типатър необезпокоявана преминала през Мала Азия и се насочила
на юг, и дори оцелелите в битката войски на Кратер успели да се от-
1
Justin. 13.6.9.
2
Arr. succ. 10 b Jacoby.
3
Arr. succ. 26. Според предложената от Р. Билоуз възстановка на събитията
на страната на Антипатър и Кратер били привлечени охраняващите Хе-
леспонта флотски части на адмирала Клейтос, а Евмен със сухопътната си
армия се оттеглил във вътрешността, виж R. A. Billows. Antigonos the One-
Eyed and the Creation of the Hellenistic State, 65.25-26.
4
Diod. 18.29.4-6; Arr. succ. 27; Justin. 13.8; Plut. Eum. 5.4-5.
5
Diod. 18.29.7; Plut. Eum. 6.4.
6
Diod. 18.30-32; Plut. Eum. 6.5-7.13; Nepos Eum. 5.4-5.
теглят организирано и да се присъединят към нея. Но моралната

стойност на победата над най-изтъкнатия македонски военачалник
била огромна и ако вестта за нея беше стигнала до лагера на Перди-
кас само с няколко дни по-рано, вероятно щеше да промени хода на
събитията в Египет. В действителност, след поредица от неуспехи
във войната срещу Птолемей във войската на Пердикас назряло не-
доволство и група офицери начело с Питон и Селевк го убили в па-
латката му.1 Войната била прекратена; Птолемей се явил лично в
лагера и осигурил доставката на храна, но отклонил предложенията
той да поеме управлението; армията избрала за временни регенти
военачалниците Питон и Аридей, а Евмен и ред други привържени-
ци и приближени на Пердикас били осъдени задочно на смърт.2
D
Начело с Питон и Аридей „царската“ армия се оттеглила вед-
нага от Египет; срещата ў с бързащата на юг армия на Антипатър се
осъществила в Трипарадейзос в Сирия в разгара на лятото на 320 г.
пр. Хр. Тук общото събрание на македонската армия провъзгласило
Антипатър за регент и пълновластен управник на държавата. След
като с помощта на Антигон и Селевк подавил подбуденото от млада-
та царица Евридика недоволство и парирал опитите ў за намеса в
държавните дела, Антипатър пристъпил към цялостна ревизия на
Вавилонското съглашение от 323 г. пр. Хр. Той преразпределил сат-
рапиите между представителите на македонската военна върхушка,
заменяйки компрометираните привърженици на Пердикас и въз-
награждавайки с високи постове проявилите с в борбата срещу него
– така Селевк станал сатрап на Вавилония, Аридей – на Хелеспон-
тийска Фригия, Питон бил преутвърден начело на Мидия, а нанес-
лият първия удар на Пердикас Антиген получил Сузиана.3 Лизимах
не се споменава по този повод освен в един второстепенен извор –
така наречената „Хайделбергска епитома“, според която Антипатър
1
Diod. 18.33-36; Arr. succ. 28; Justin. 13.8.10; Plut. Eum. 8.3. Една вавилонска
хроника датира кампанията на Пердикас в Египет в „месец Аяру на четвър-
тата година на Филип Аридей“, т. е. през ранното лято на 320 г. пр. Хр.;
тази дата е в основата на все по-широко възприеманата напоследък хро-
нологическа схема, поставяща Трипарадейзос в 320, а не в 321 г. пр. Хр.
Cp. R. M. Errington. – JHSt 90 (1970), 75-77. Виж обаче и възраженията на
Hammond 168.1.
2
Diod. 18.36.6-37.2; Arr. succ. 29-30; Justin. 13.8.10.
3
Diod. 18.39.5-6; Arr. succ. 34-37.
134 Глава 4.
разместил всички дотогавашни сатрапи „освен Птолемей и Лизи-

мах, които нямал сили да премести“.1 Почти идентичната фраза у
Диодор Сицилийски,2 възхождаща очевидно към същия първоизточ-
ник, е отнесена обаче само към Птолемей и изглежда по-автентична с
оглед и на характера на двата извора, и на общата представа за поло-
жението на Лизимах по това време; освен това твърдението на „Хай-
делбергската епитома“ за преместването на всички други сатрапи е
очевидно преувеличено и неточно. Самият факт, че Лизимах е полу-
чил в Трипарадейзос потвърждение на мандата си като сатрап на Тра-
кия, не буди обаче никакво съмнение независимо от мълчанието на
изворите, тъй като е сигурно потвърден от последвалите събития.
Антигон Монофталм, освен потвърждение на властта си над Го-
ляма Фригия, Памфилия, Ликия и Ликаония в Мала Азия, получил в
Трипарадейзос командването на „царската“ армия и пълномощия за
водене на войната срещу оцелелите пердиканци – Евмен, Алкетас и
Атал; той бил провъзгласен за „стратег на Азия“ и дори трябвало да
получи „грижата“ за царете, които щели да останат в Азия под него-
во попечителство.3 За да запази възможността за известен контрол
над съсредоточилия изключително много власт в ръцете си Антигон,
Антипатър поставил за негов помощник като хилиарх на конницата
сина си Касандър и назначил четирима соматофилакси на Филип
Аридей:4 от тях единият бил брат на сатрапа на Персия Певкест, вто-
рият – син на Полиперхонт, „Птолемей, син на Птолемей“ вероятно
е свързан с един от двамата загинали соматофилакси на Александър,5
а отбелязаният на първо място „Автолик, син на Агатокъл“ може да
се идентифицира с голяма доза вероятност с Лизимаховия брат Авто-
дик, споменат в посветителен надпис от Амфиарайона в Оропос.6
От Трипарадейзос Антипатър се отправил по обратния път към
Европа. Евмен, който го причаквал с армията си в района на Сарди,
1
Epit. Heidelberg. 1.4 (= Jacoby 2 B 836.13-15 [No 155]): ðë[í Ðôïëåìáqïõ êáp
ËõóéìÜ÷ïõ ôïýôïõò ã@ñ ïê ]äõíÞèç ìåôáóô\óáé.
2
Diod. 18.39.5: Bäýíáôïí ã@ñ dí ôï‡ôïí ìåôáèåqíáé.
3
Diod. 18.39.6-40.1; Arr. succ. 37-38; Justin. 13.8.10; Plut. Eum. 8.4; App. Syr.
53. Според Р. Билоуз разпоредбите от Трипарадейзос определяли Антигон
като наследник на Антипатър, виж R. A. Billows. Antigonos the One-Eyed
and the Creation of the Hellenistic State, 69-71.
4
Arr. succ. 38.
5
Berve 2, 335-337, No 670, 672; Птолемей Лаг не е имал по това време пъл-
нолетни синове.
6
Dittenberger, Syll.3 1, 373; виж и стр. 314-315 по-долу.
бил убеден от Александровата сестра Клеопатра да се оттегли без

бой във Фригия; тя успяла да се оправдае пред стария регент, който
я обвинявал заради връзките ў с Пердикас и Евмен, и била оставена
и занапред да живее необезпокоявана в старата лидийска столица.1
Поради избухналия между новоназначения хилиарх Касандър и
„стратега на Азия“ Антигон Монофталм конфликт и подозренията
си спрямо последния Антипатър променил първоначалното си ре-
шение и вместо да остави царете (Филип Аридей и малкия Алексан-
дър IV) при Антигон в Азия, ги взел със себе си в Европа; вероятно с
него се е върнал в Македония и синът му Касандър.2
Преди преминаването в Европа Антипатър отново имал труд-
ности с недоволната от неизплатените за дълъг срок заплати армия;
и в този случай, както и в Трипарадейзос, изглежда става дума за
подразделения от армията на Пердикас, които сега той отвеждал в
Европа, оставяйки на Антигон част от доведените от Македония вой-
ски.3 С обещанието да изплати поне част от дължимите заплати в
Абидос Антипатър временно потиснал бунта; след достигането до-
там той успял да ги надхитри и през нощта прекосил Хелеспонта за-
едно с царете и се присъединил към очакващия го на европейския
бряг Лизимах. Преминавайки протока на следния ден, армията по-
вече не повдигнала въпроса за обещаните пари.4
Постигнатото в Трипарадейзос ново съглашение, което преразпре-
деляло властта и държавните длъжности между диадохите, било ут-
върдено със серия от династически бракове, в центъра на които стои за-
станалата начело на държавата респектираща фигура на стария Анти-
патър. Останалата вдовица след мимолетния си брак с Кратер любима
Антипатрова дъщеря Фила сега била омъжена за младия син на Анти-
гон Монофталм Деметрий;5 могъщият сатрап на Египет Птолемей Лаг
получил за жена нейната сестра Евридика,6 а вдовицата на Пердикас
1
Arr. succ. 40; Plut. Eum. 8.6-7.
2
Arr. succ. 43-44; Diod. 18.39.7.
3
Arr. succ. 43. Cp. R. A. Billows. Antigonos the One-Eyed and the Creation of the
Hellenistic State, 72-73.
4
Arr. succ. 44-45.
5
Plut. Demetr. 14.3, 27.8; W. Hoffmann. – RE 19 (1938), 2087-2088 s. Phila (No
3); J. Seibert. Historiche Beiträge zu den dynastischen Verbindungen in helle-
nistischer Zeit, 13, 27-28.
6
Paus. 1.6.8; App. Syr. 62; H. Willrich. – RE 6 (1909), 1326-1327 s. Eurydike (No
16); J. Seibert. Historiche Beiträge zu den dynastischen Verbindungen in helle-
nistischer Zeit, 16-17.
136 Глава 4.
Никея била дадена за жена на Лизимах.1 Датата на този брак, по всич-

ко изглежда първи за между 31 и 41 годишния по това време Лизимах,
не е изрично засвидетелствана в изворите, но той е най-вероятен
именно по това време и преди смъртта на Антипатър.2 Може да се
предположи, че сватбата е била уговорена или дори веднага реализи-
рана при отбелязаната по-горе среща между Лизимах и връщащия се
от Азия Антипатър, който вероятно е водел със себе си своята дъщеря.
Проблемът за участието на Лизимах в коалицията срещу Пер-
дикас в 320 г. пр. Хр. остава дискусионен в литературата: някои ав-
тори изрично отхвърлят подобно участие;3 други определят позици-
ята му към коалицията като „благосклонен неутралитет“;4 трети
пък го причисляват (по принцип без да обосновават специално твър-
дението си) към основните участници в нея.5 В изворите Лизимах не
е назован изрично при споменаване на коалицията;6 оскъдните све-
дения показват достатъчно определено, че той не е взел лично учас-
тие в похода на Антипатър и Кратер в Азия, оставайки през цялото
време в Тракия, където през есента на 320 г. пр. Хр. посреща при
Хелеспонта завръщащия се Антипатър.7 И все пак, макар и откъс-
лечни, наличните сведения създават представата за положителни
отношения между сатрапа на Тракия и оглавената от Антипатър ан-
типердиканска коалиция: първо Антипатър и Кратер минават с ар-
мията си през Тракия на път за Азия, без да срещнат съпротива;
после Лизимах запазва поста си при преразпределянето на сатрапи-
ите в Трипарадейзос, а брат му Автодик е сред назначените от Анти-
патър соматофилакси на Филип Аридей; при завръщането си в Ев-
ропа Антипатър бяга при него с царете от почти разбунтувалата се
армия; накрая сватбата с Никея скрепява един политически съюз,
насочен несъмнено към бъдещето, но имащ може би своя предисто-
1
Strabo 12.4.7 (C 565); Steph. Byz. s. Íßêáéá; H. Berve. – RE 17 (1936), 220-221
s. Nikaia (No 2); J. Seibert. Historiche Beiträge zu den dynastischen Verbin-
dungen in hellenistischer Zeit, 93.
2
Виж аргументите за това у G. M. Cohen. – Historia 22 (1973), 354-356. Cp.
Landucci Gattinoni 105.
3
Possenti 56; Geyer 3.
4
M. Cary. A History of the Greek World from 323 to 146 B. C., 13.
5
Beloch 4.1, 84; P. Roussel in: G. Glotz, P. Roussel, R. Cohen. Alexandre et le
démembrement de son empire, 278; Saitta 64; Will 1, 32; idem. – In: E. Will,
C. Mossé, P. Goukowsky. Le monde grec et l’Orient, tome 2, Le IVe siècle et
l’époque hellénistique, 353; idem. – CAH, 35.
6
Cp. Diod. 18.25.4; Arr. succ. 24, 26.
7
Arr. succ. 45.
рия в събитията от тази първа междуособна война на диадохите.1 Без

да е засвидетелствана в изворите, не може да се изключи и възмож-
ността Лизимах да е предоставил на съюзниците войски за кампа-
нията в Азия – може би именно това да е обяснението за присъстви-
ето на неговия брат в Трипарадейзос. И така, макар да не е изрично
доказана, връзката на Лизимах с коалицията срещу Пердикас из-
глежда твърде вероятна. Друг е въпросът за причините, принудили
Лизимах да остане в сатрапията си, когато на изток се е решавал
въпросът за Александровото наследство; те може би се крият не само
във все още нерешените проблеми на покоряването и умиротворя-
ването на Тракия,2 но и в стратегическите планове на съюзниците,
които са били заинтересувани да поддържат сигурността в евро-
пейския си тил – по същите причини в Македония е бил оставен със
значителни ефективи Полиперхонт.3
D
1
Cp. Landucci Gattinoni 104-106.
2
Possenti 56; Geyer 3.
3
Diod. 18.38.6.
138 Глава 4.
Глава 5
Владетелят на Тракия
Постигнатото в Трипарадейзос политическо урегулиране се ока-
зало нетрайно; то се основавало на неоспоримия авторитет на прес-
тарелия Антипатър, чиято смърт една година по-късно (есента на
319 г. пр. Хр.) отворила отново път на продължителна политическа
криза.1 Преди смъртта си Антипатър определил за свой наследник
като регент на царете и пълномощен стратег на Европа стария пъл-
ководец Полиперхонт.2 Синът на Антипатър, амбициозният и често-
любив Касандър, който бил провъзгласен за хилиарх на Полипер-
хонт, приел последната воля на баща си като лична обида, тъй като
се смятал предопределен да наследи неговата власт. След като в
пълна тайна привлякъл част от старите си приятели и изпратил пра-
теници с предложение за съюз срещу новия регент до някои диадохи
и гръцки градове, Касандър напуснал внезапно Македония и през
владенията на Лизимах (Диодор споменава изрично Тракийския
Херсонес и Хелеспонта) преминал в Азия при Антигон Монофталм.3
Срещу Полиперхонт се опълчила мощна коалиция, включваща ос-
1
Diod. 18.47.4, 48.4; cp. Marm. Parium B 12; Epit. Heidelb. 1.5. За Антипатър
виж J. Kaerst. – RE 1 (1894), 2501-2508 (No 12); Berve 2, 46-51 (No 94); Bengt-
son, Die Strategie 1, 15-63; D. K. Kanatsulis. Antipatros. Ein Beitrag zur Geschichte
Makedoniens in der Zeit Alexanders und der Diadochen; idem. – Makedonika 8
(1968), 121-181. За хронологията на периода след Трипарадейзос виж E. Ba-
cigalupo Pareo. – MIL 35 (1975), 193-213; R. M. Errington. – Hermes 105 (1977),
478-504; B. Gullath, L. Schober. – In: Studien zur alte Geschichte S. Lauffer zum
70. Geburtstag dargebracht 1, 329-378.
2
Diod. 18.48.4; Plut. Phoc. 31.1. За Полиперхонт виж Berve 2, 325-326 (No 654);
Bengtson, Die Strategie 1, 81-88; T. Lenschau. – RE 21 (1952), 1798-1806 (No
1). Hammond 130.3 смята за невъзможно назначението на Полиперхонт да
е станало без изричния вот на македонската армия.
3
Diod. 18.48.5-49.3, 54. 1-3; cp. Plut. Phoc. 31.1; Eum. 12.1. За Касандър виж F.
Stähelin. – RE 10 (1919), 2293 sqq. (No 2); Bengtson, Die Strategie 1, 88-93;
M. Fortina. Cassandro, re di Macedonia. Според Hammond 130.3 събранието
на македонската армия изобщо не дало ръководна длъжност на Касандър,
провокирайки именно с това бунта му срещу Полиперхонт.
Владетелят на Тракия 139
вен Касандър сатрапите на Фригия – Антигон, на Египет – Птолемей

и на Тракия – Лизимах.1
За да намали влиянието на Касандър в Гърция, Полиперхонт про-
възгласил с тържествена прокламация от името на Филип Аридей
„връщането на свободата на гръцките градове и свалянето в тях на
установените от Антипатър олигархии“.2 Но този амбициозен про-
паганден ход останал без голям реален политически ефект. Въпреки
избухналата в Атина демократична революция, донесла смъртта на
престарелия Фокион, укрепеният в Мунихия македонски гарнизон на-
чело с военачалника Никанор не само останал верен на Касандър, но
успял дори да завземе Пирея. В началото на 317 г. пр. Хр. в Пирея се
появил и самият Касандър начело на получените от Антигон 35 кораба
и 4 000 войника. Полиперхонт, който не се решил да щурмува здраво
укрепените атински крепости, се впуснал в наказателни операции из
Гърция, но авторитетът му спаднал още повече след неуспешната обса-
да на Мегалополис в Пелопонес. Все повече гръцки градове започнали
открито да се обявяват за привърженици на Касандър. Дори атиняните
се видели принудени да се съюзят с него, жертвайки току-що възстано-
вената си демокрация; в града под крилото на Касандър била устано-
вена цензова олигархия начело с Деметрий Фалерски.3
Истинската опасност за Полиперхонт обаче идвала от изток. Ан-
тигон Монофталм, който по това време разполагал с огромни воен-
ни сили,4 лесно подчинил на властта си или прогонил останалите
малоазийски сатрапи и се подготвял да навлезе в Европа през про-
тоците. За да му попречи, Полиперхонт изпратил в Пропонтида це-
лия си флот начело с прочутия наварх Клейтос. В голямо морско
сражение в Босфора той спечелил първоначално внушителна победа
над съюзените флотски сили на Антигон и Касандър. Но Антигон
успял да се прехвърли тайно на европейския бряг с отбрани лековъ-
оръжени войски и с изненада нападнал на зазоряване по суша и мо-
ре противниковия лагер; целият флот на Полиперхонт бил унищо-
жен, а навархът Клейтос, опитвайки се да избяга по суша през Тра-
1
Diod. 18.54.3-4, 55.2 (където не се споменава изрично Лизимах); ср. обаче
19.56.4; Beloch 4.1, 103.2; Will 1, 40 sqq. = CAH 40 sqq.
2
Diod. 18.55.2-57.1; cp. Will 1, 43-45; Hammond 133-134.
3
За тези събития виж Diod. 18.64-74.
4
60 000 пехота, 10 000 конници и 30 слона според Diod. 18.50.3. За Анти-
гон виж J. Kaerst. – RE 1 (1894), 2406 sqq. (No 3); C. Wehrli. Antigone et Dé-
métrius, 27-135; P. Briant. Antigone le Borgne: les débuts de sa carrière et les
problèmes de l’assemblée macédonienne; последно R. A. Billows. Antigonos
the One-Eyed and the Creation of the Hellenistic State.
140 Глава 5.
кия, загинал от ръцете на Лизимахови войници.1 Точно когато пътят

към Македония изглеждал открит, Антигон обаче бил отвлечен на
изток от един неочакван политически ход на стария регент.
Евмен от Кардия, победителят на Кратер и Неоптолем, бил обявен
след смъртта на Пердикас за враг и осъден задочно на смърт; войната
срещу него била възложена в Трипарадейзос на новия „стратег на
Азия“ Антигон Монофталм. Силно притиснат в тази война, Евмен на-
края бил обсаден с малцина свои привърженици в планинската кре-
пост Нора в Кападокия, където се удържал цяла година. След смъртта
на регента Антипатър обладаният от нови амбиции Антигон сключил с
Евмен примирие и вдигнал обсадата на Нора, впускайки се в борба с
останалите малоазийски сатрапи. Много скоро обаче в съдбата на ня-
когашния секретар на Александър настъпил коренен прелом: той по-
паднал в полезрението на отчаяно търсещия съюзници на изток Поли-
перхонт и със специално послание бил провъзгласен официално от
името на царете за пълномощен стратег на цяла Азия; на всички маке-
донски сатрапи и на войските в Азия се нареждало да се подчиняват на
неговите разпореждания. На практика Евмен не само получил дотога-
вашния пост на разбунтувалия се Антигон, но и средства да продължи
войната с него – дадено му било разрешение да използва по свое ус-
мотрение намиращото се в Киинда в Киликия царско съкровище и да
поеме командването на елитния корпус на аргираспидите – прославе-
ните в много битки ветерани от войните на Александър.2
Антигоновият стратег Менандър не успял да попречи на прехвър-
лянето на Евмен от Кападокия в Киликия, а и появилият се със своя
флот край Киликийското крайбрежие Птолемей се оказал безсилен да
предотврати присъединяването на разквартируваните там македон-
ски войски и на пазителите на съкровището в Киинда към упълно-
мощения от регента и царете нов стратег на Азия.3 Антигон се видял
принуден да се откаже от планираното нахлуване в Европа и лично да
се заеме с появилата се в тила му опасност. Вместо да го дочака, Ев-
мен предпочел да се отправи на изток с всичките си войски; предот-
1
Diod. 18.72.2-9; Polyaen. strat. 4.6.8; Pomp. Trog. prol. 14. Cp. Hammond 135-
136; Landucci Gattinoni 108.
2
Diod. 18.57.3-58.1; Plut. Eum. 13; Nepos Eum. 6. За Евмен виж A. Vezin. Eume-
nes von Kardia: ein Beitrag zur Geschichte der Diadochenzeit; Bengtson, Die
Strategie 1, 119-125; H. D. Westlake. – Bulletin of the John Rylands Library 37
(1954), 309-327; P. Briant. – REA 74 (1972), 32-73; 75 (1973), 43-81. За съби-
тията виж последно R. A. Billows. Antigonos the One-Eyed and the Creation
of the Hellenistic State, 74-80.
3
Diod. 18.59-63; Plut. Eum. 13.1-8; Nepos Eum. 7.
вратявайки всички опити да бъде спрян, той достигнал „горните сат-

рапии“ на Иранското плато и успял да привлече на своя страна повече-
то от техните македонски управници. Антигон бил въвлечен в продъл-
жителна и тежка война, завършила в края на краищата с гибелта на
Евмен след битката в Габиене.1 Независимо от финалното поражение
на Евмен, умелият политически ход на Полиперхонт отвлякъл в про-
дължение на няколко години най-могъщия член на противниковата
коалиция далеч на изток и предотвратил намесата му в Европа.
По същото време в Европа се разиграли не по-малко бурни и ре-
шителни събития. В опит да закрепи собственото си несигурно поло-
жение Полиперхонт неколкократно викал старата царица Олимпиа-
да, живееща в изгнание в Епир, да се върне в Македония и да поеме
лично регентството над своя внук Александър IV.2 Провокирана от
очевидно отдавания на малолетния Александър приоритет, съпругата
на другия цар – Филип Аридей, амбициозната Евридика, решила да
действа за собствена сметка. Възползвайки се от отсъствието на вою-
ващия в Гърция Полиперхонт, тя повикала в Македония Касандър и
осъществила с негова помощ държавен преврат. С декрет от името на
Филип Аридей Полиперхонт бил лишен от длъжностите си на регент
и стратег на Европа и те били възложени на Касандър. На Полипер-
хонт било изпратено нареждане да прекрати войната и да предаде
войските си на Касандър. С нарочно послание до Антигон Монофталм
се възстановявали и неговите права като стратег на Азия.3
Полиперхонт отказал да признае легитимността на новите раз-
пореждания и войната в Гърция продължила с неотслабваща интен-
зивност. През есента на 317 г. пр. Хр., докато Касандър се сражавал в
Пелопонес срещу сина му Александър, Полиперхонт проникнал в
Епир, взел оттам със себе си Олимпиада и избягалите междувре-
менно при нея Роксана и Александър IV и заедно с епирския цар Еа-
кид се насочил към Македония. Евридика се опитала да организира
отпор, но македонските войници отказали да се сражават срещу май-
ката на Александър Велики и преминали в нейния лагер, а Филип
1
Diod. 19.40.1-44.2; Plut. Eum. 16-18; Nepos Eum. 10; Justin. 14.3-4; Polyaen.
strat. 4.6.13. Битката при Габиене, поставяна през зимата на 317/316 г. пр.
Хр. от традиционната хронология (ср. Beloch 4.1, 114-115; 4.2, 240-241), на-
последък се предатира с една година по-късно, през зимата на 316/315 г. (R.
M. Errington. – Hermes 105, 1977, 482-487). Общо за събитията виж R. A. Bil-
lows. Antigonos the One-Eyed and the Creation of the Hellenistic State , 83-104.
2
Diod. 18.49.4, 57.2, 58.2-4, 65.1.
3
Justin. 14.5.1-5; Diod. 18.75, 19.11.1, 35.7; cp. Droysen 2.1, 237-238; Beloch 4.1,
106; Bengtson, Die Strategie 1, 87-88.
142 Глава 5.
Фиг. 8. Олимпиада, майката на Александър Велики:

изображение на златен медалион от ІІІ в. пр. Хр.
Аридей и Евридика били пленени. Този контрапреврат, който извел

начело на управлението старата Олимпиада, бил съпроводен с голе-
ми жестокости и кръвопролития. Филип Аридей и Евридика били
убити; същата участ постигнала брата на Касандър Никанор и други
сто негови привърженици измежду знатните македонци.1
Поредицата кървави престъпления обърнала духовете в Македо-
ния срещу старата царица и в полза на Касандър, който не закъснял
да се появи начело на армията си; сега Полиперхонт бил напуснат от
повечето си войници и се видял принуден да се оттегли в Етолия, а
Олимпиада била обсадена от Касандър в Пидна. След капитулация-
та на изтощените от глад защитници майката на Александър Велики
била осъдена на смърт от събранието на македонската армия и на
1
Diod. 19.11.1-9; Justin. 14.5; Epit. Heidelb. 2.2.
свой ред екзекутирана. Касандър застанал начело на управлението

на Македония; за да придаде повече легитимност на властта си, той
побързал да се ожени за една от дъщерите на Филип II – Тесалони-
ка. Тази брачна двойка била увековечена в имената на два новоос-
новани града – Касандрея на мястото на старата Потидея, на шийка-
та на полуостров Палене, и Тесалоника (Солун), просъществувала до
наши дни като един от най-големите градове на Балканския полуос-
тров. Малолетният Александър IV, единственият останал законен
наследник на царската власт, по заповед на Касандър бил отведен
заедно с майка си Роксана в Амфиполис и държан там под стража
по-скоро като заложник, отколкото като бъдещ цар на Македония.1
И така, през 315 г. пр. Хр. разтърсилата македонските владения и на
изток, и на Балканския полуостров междуособна война изглеждала
свършена, а пълната и безусловна победа на коалицията срещу По-
липерхонт като че ли давала основания да се очаква трайно умирот-
воряване и урегулиране на отношенията в Александровата империя.
Причината това да не стане била тривиална – победителите се ска-
рали помежду си и войната избухнала с нова сила.
D
Антигон Монофталм след победата над Евмен започнал да се
държи като господар на Азия. Той заграбил останалите от Алексан-
дрово време царски съкровищници в Екбатана и Суза, както и тази в
Киинда в Киликия, и започнал да командва азиатските сатрапи,
сменяйки самоволно някои от тях със свои предани хора. Сатрапът
на Мидия Питон бил привлечен с измама и убит; сатрапът на Пер-
сия Певкест бил отстранен от длъжност; заплашеният да последва
участта на един от двамата Селевк предпочел да напусне с бягство
Вавилон и потърсил закрила при Птолемей Лаг в Египет.2
Приет добре в Александрия, Селевк обвинил Антигон в домог-
ване до царска власт над цялата Александрова империя. Разтрево-
жен, Птолемей започнал приготовления за война и призовал Касан-
дър и Лизимах с общи действия да защитят властта и правата си.
Антигон от своя страна с пратеници поискал от Птолемей, Лизимах
и Касандър да запазят приятелските си отношения с него.3 В отговор
тримата му поставили ултиматум: Антигон трябвало да предостави
1
Diod. 19.35-36, 49-52; Justin. 14.6; Epit. Heidelb. 2.4, 3.2; Paus. 9.7.2; Strabo 7
fr. 21.
2
Diod. 19.46-48, 55; App. Syr. 53.
3
Diod. 19.56.
144 Глава 5.
Кападокия и Ликия 1 на Касандър, Хелеспонтийска Фригия на Лизи-

мах, цяла Сирия на Птолемей и Вавилония на Селевк и да раздели с
тях царските съкровища, върху които бил сложил ръка; в противен
случай те щели да обединят силите си за война с него. Тъй като Ан-
тигон с възмущение отхвърлил възможността да сподели плодовете
на войната, тежестите на която понасял сам, Птолемей, Лизимах и
Касандър сключили съюз и започнали да се готвят за войната.2
Очевидната незаконност на предявените на Антигон ултима-
тивни искания, които влизали в противоречие със самите принципи
на създадената във Вавилон и утвърдена в Трипарадейзос полити-
ческа система,3 бележат ярко настъпилите за десет години промени.
Те отразяват постепенното налагане на една нова политическа реал-
ност, в която фактическата власт на „големите“ диадохи над конт-
ролираните от тях територии добивала все по-осезаемо измеренията
на държавен суверенитет.
В началния етап на войната, през 314/313 г. пр. Хр.4 Антигон дей-
ствал в Сирия и Финикия; той прогонил от градовете гарнизоните на
Птолемей, обсадил най-големия от тях в Тир и се заел с изграждането
на голям морски флот.5 Ограничените по мащаби военни действия в
този период прикриват ожесточената борба за завоюване на съюзни-
ци и стратегически плацдарми за предстоящите решителни конфлик-
ти. Антигон се опитал да привлече на своя страна кипърските царе и
гръцките острови начело с Родос. Неговият племенник Полемей с
решителни действия в Мала Азия му осигурил съюза на Витиния, Хе-
раклея и Пропонтийските градове; само сатрапът на Кария Асандър
оставал верен привърженик на противниковата коалиция. В Пелопо-
нес бил изпратен с много пари Антигоновият стратег Аристодем; част
от тях той предал на Полиперхонт и сина му Александър, които сега
установили съюзни отношения с Антигон, а с останалите набрал ар-
1
Някои автори поправят Ликия в Диодоровия текст (19.57.1) на Лидия или
Киликия, Касандър на Асандър (сатрапът на Кария), но мястото остава
спорно; виж E. Aucello. – RFIC 35 (1957), 382-404; J. Seibert. Untersuchun-
gen zur Geschichte Ptolemaios I, 159-163; C. Wehrli. Antigone et Démétrios,
43-48; Will 1, 49-50; Landucci Gattinoni 110.236.
2
Diod. 19.57.1-2, 85.3; App. Syr. 53; Justin. 15.1.1-4; Paus. 1.6.4; cp. E. Aucello. –
RFIC 35 (1957), 382 sqq.; Will 1, 48-49.
3
Cp. C. Wehrli. Antigone et Démétrios, 47-48; Will 1, 48-50.
4
За хронологията виж R. M. Errington. – Hermes 105 (1977), 496-500; H. Hau-
ben. – AJPh 94 (1973), 256-267. Традиционната хронология (в класически вид
у К. Ю. Белох) дава за повечето събития по-високи (до една година) дати.
5
Diod. 19.58.1 sqq.; Paus. 1.6.5.
мия от наемници; в Гърция по този начин възникнал мощен фронт

срещу Касандър. Особено характерен акт от този период е манифестът
на Антигон, издаден по време на обсадата на Тир;1 с него Касандър
бил обявен за враг на македонците заради убийството на Олимпиада,
задържането на Роксана и малолетния цар Александър IV, възстано-
вяването на унищожената от Александър Тива и заселването в Касан-
дрея на оцелелите жители на разрушения някога от Филип II Олинт.
Всички гръцки градове били провъзгласени за свободни и независи-
ми и не трябвало да бъдат заемани с гарнизони. Антигон огласил този
манифест пред войската си, която го одобрила с гласуване; самият той
бил провъзгласен от войската за пълномощен стратег и регент на ма-
лолетния цар. Замисълът на Антигон е ясен: от една страна гърците, в
надеждата да получат свобода, да се превърнат в надеждни и полезни
съюзници; от друга властващите в различни райони на Александро-
вата империя македонски сатрапи и стратези, виждайки го да се анга-
жира открито с каузата на легитимния цар срещу неговите притесни-
тели, да заменят подозренията си към намеренията му с подчинение
и сътрудничество.2 Впрочем, реалният резултат от този пропаганден
ход едва ли е бил особено голям: в отговор и Птолемей Лаг издал ана-
логичен декрет, провъзгласявайки също свободата на гърците.3
Птолемей, Лизимах и Касандър полагали впрочем всички усилия
да противодействат на Антигоновата агресия; така Птолемей изпратил
значителни сили начело с брат си Менелай в Кипър, а неговият стратег
Поликлейтос дебаркирал в Пелопонес с 50 кораба и повел там борба
срещу Аристодем, Александър и Полиперхонт. Особено голям успех
постигнал Касандър, който след продължителни стълкновения в Пе-
лопонес успял да привлече на своя страна сина на Полиперхонт Алек-
сандър; този успех обаче бил обезсмислен от скорошната смърт на по-
следния. Когато Антигоновият стратег Аристодем привлякъл като съ-
юзници в конфликта етолийците, Касандър направил свои съюзници
техните съседи и традиционни врагове, жителите на планинска Акар-
нания, които убедил да се преселят в укрепени градове. Касандър дори
успял да изпрати силна армия в Мала Азия; неговият стратег Препелай
1
За „Тирския манифест“ виж Diod. 19.61.1-3; Justin. 15.1.3; cp. A. Heuss. – Hermes
73 (1938), 133-194; P. Cloché. – ACl 17 (1948), 108-112; R. H. Simpson. – Historia
8 (1959), 389-393; общо за дейността на Антигон през този период виж Bengt-
son, Die Strategie 1, 111-115; C. Wehrli. Antigone et Démétrios, 41-52; R. A. Billows.
Antigonos the One-Eyed and the Creation of the Hellenistic State , 109-116.
2
Diod. 19.61.4.
3
Diod. 19.62.1-2.
146 Глава 5.
водел там, заедно с карийския сатрап Асандър, ожесточена борба сре-

щу Антигоновия племенник Полемей. По море флотските сили на две-
те враждуващи страни водели нескончаеми схватки, опитвайки се да
наложат хегемонията си над гръцките острови.1
D
В общата картина на тези повсеместни, но все още ограничени по
мащаби сблъсъци между силите на двете враждуващи групировки ес-
тествено се вплитат и събитията в Тракия, за които за пръв път имаме
по-конкретна информация благодарение на краткия разказ на Дио-
дор Сицилийски. „... Калатийците, които обитавали левия бряг на
Понта и имали поставен от Лизимах гарнизон, изгонили гарнизо-
на и се обявили за независими. След като по същия начин освободи-
ли града на истрийците и останалите градове в този район, склю-
чили с тях съюз за обща война срещу владетеля. Те завързали също
приятелски отношения със съседните тракийци и скити, и по този
начин се образувала една значителна коалиция, която можела да
се противопостави на значителни сили. Лизимах, като научил за
станалото, се отправил с войската си срещу въстаналите. Като
преминал през Тракия и преодолял планината Хемус, той разпо-
ложил лагера си край Одесос. Пристъпвайки веднага към обсада,
всял страх у обсадените и те му предали града по споразумение.
След това, като си възвърнал по същия начин и Истрос, се отпра-
вил срещу Калатис. В това време съгласно договора пристигнали
скитите и тракийците с голяма войска, за да помогнат на съюз-
ниците си. Лизимах ги пресрещнал и като влязъл веднага в бой, из-
плашил тракийците и ги принудил да минат на негова страна;
скитите пък разбил в редовно сражение и избил мнозина, а остана-
лите прогонил извън страната. След това нападнал града на ка-
латийците и го обсадил, тъй като искал на всяка цена да накаже
виновниците за въстанието. Докато той бил зает с това, дошло
съобщение, че Антигон бил изпратил на помощ на калатийците
две войски, едната по суша, другата по море, и че докато единият
стратег, Ликон, бил навлязъл с флот в Понта, другият – Павза-
ний – лагерувал с голяма войска при така наречения Хиерон. Разт-
ревожен от тези новини, Лизимах оставил необходимите за обса-
дата войници и потеглил с най-добрата част от войската си, бър-
зайки да отблъсне неприятелите. Когато стигнал обаче до височи-
1
Всички тези събития от 314-313 г. пр. Хр. са предадени, и то накратко,
единствено у Диодор Сицилийски (Diod. 19.57-68).
Фиг. 9. Детайл от стенописите в преддверието на Казанлъшката гробница.

Конникът е идентифициран предположително (и несигурно) като Севт ІІІ.
ните на Хемус, срещнал там тракийския цар Севт, който бил ми-
нал на страната на Антигон и с многобройна войска блокирал про-
ходите. Той влязъл в сражение, което продължило дълго и му кост-
вало много жертви, но и от враговете паднали мнозина и варва-
рите били победени. И като се появил внезапно при войските на
Павзаний, те побягнали в неудобни места, а той ги нападнал и по-
бедил; самият Павзаний бил убит, а от войниците едни освободил
срещу откуп, а други разпределил в собствената си армия. Така се
развили събитията при Лизимах.“1
Датирането на тези събития е несигурно. Диодор привежда ци-
тирания текст непосредствено след споменаването на началото на
1
Diod. 19.73.1-10.
148 Глава 5.
архонтската година 313/312 (епоним Теофраст); но Диодоровите ар-

хонтски години са привнесени в почерпения от първоизточника
текст и, поне за този период, не носят сигурна хронологическа ин-
формация.1 Мястото на откъса в хронологическата последователност
на описваните у Диодор събития позволява неговото отнасяне било
към 313,2 било към 312 г. пр. Хр.3 Трябва да се има предвид при това,
че Диодоровият текст има характер на цялостен вметнат разказ, в
който може да са обединени събития и от по-широк хронологически
интервал: избухването на въстанието на Понтийските градове и на-
чалото на Лизимаховата експедиция срещу тях не се отнасят задъл-
жително към същата година, в която Антигон изпратил своите стра-
тези на помощ, а Лизимах се сражавал срещу тях и срещу тракиеца
Севт. Във всеки случай описаните събития се вместват в периода
между 314 и първата половина на 312 г. пр. Хр.4
D
Приведеният откъс съдържа някои конкретни сведения за поли-
тическата ситуация в Тракия към 313/312 г. пр. Хр., които позволяват,
при всичката си краткост и сумарност, да се хвърли поглед назад във
времето, за да се оцени ретроспективно постигнатото от Лизимах през
десетилетието, изминало от смъртта на Александър.5 Опитите налага-
нето на неговата власт в Тракия през този период да се раздели на по-
следователни етапи изглеждат, при пълната липса на хронологически
податки, твърде хипотетични и умозрителни;6 по-разумна процедура
предлага сумирането на наличните оскъдни сведения по райони.7
Първоначалната, а и впоследствие основна и най-важна терито-
риална част на Лизимаховите владения е била разположена в най-
южните предели на Тракия, по протежение на Егейското и Пропон-
тийското крайбрежие с Тракийския Херсонес и до Странджанското
крайбрежие на Черно море на североизток; в този район само Би-
зантион запазил независимостта си извън сферата на Лизимаховата
1
Опит за частична реабилитация на Диодоровата хронология у L. C. Smith.
– AJPh 82 (1961), 283-290; H. Hauben. – AJPh 94 (1973), 256-267; отхвър-
лен убедително от R. M. Errington. – Hermes 105 (1977), 478-504 и особено
501-503.
2
Традиционната хронология, виж например Beloch 4.1, 125.
3
R. M. Errington. – Hermes 105 (1977), 498.
4
Обсадата на Калатис е продължила и в следващите години, ср. Diod. 20.25.1.
5
За процедурата ср. Possenti 56 sqq.
6
Виж подобен опит у Saitta 65, 145.
7
Виж и стр. 343-351 по-долу.
власт. Очевидно стремежът на новоназначения сатрап е бил насочен

преди всичко към осигуряване на контрол над стратегическия път,
свързващ по суша Македония с Азия, и над разположените по край-
брежието гръцки колонии с техния значителен икономически и чо-
вешки потенциал.
Взаимоотношенията на Лизимах с одрисеца Севт след нереше-
ното първо сражение помежду им през 322 г. пр. Хр. остават неиз-
вестни. На базата на Диодоровото твърдение, че по време на събити-
ята от 313-312 г. Севт „бил минал на страната на Антигон“,1 обик-
новено се прави заключението, че преди това той е бил победен и
покорен от Лизимах, а сега се възползвал от благоприятната ситуа-
ция, за да се разбунтува срещу македонската власт.2 Всъщност Дио-
доровата фраза не съдържа експлицитно подобно твърдение, а и
описаното сражение в Хемус предполага по-скоро статут и възмож-
ности на независим и разполагащ с реална власт и военни сили вла-
детел. Естествено, в текста на Диодор се съдържа имплицитно ука-
зание за съществуването в някаква форма на съюзнически отноше-
ния между Севт и Лизимах, които първият сега нарушил с „преми-
наването“ си на страната на Антигон и реалното военно противо-
поставяне срещу Лизимах. Впрочем, независимото съществуване на
Севтовото царство в последните десетилетия на IV в. пр. Хр. се пот-
върждава категорично и от археологическите проучвания в неговата
столица Севтополис,3 и от свързаните с нея царски и аристократи-
чески гробници в Казанлъшко,4 и от красноречивите нумизматични
1
Diod. 19.73.8: Böåóôçêüôá ðñ{ò <Áíôßãïíïí.
2
Possenti 57; Hünerwadel 18; Geyer 3; Saitta 65; Hammond 111; Landucci Gatti-
noni 103, 106; обратното становище у А. Фол. Тракия и Балканите, 190-191;
Lund 27.
3
За Севтополис виж по-горе, стр. 119, бел. 1.
4
К. Жуглев. – ГСУ ФИФ 47 (1952, 2), 217-289; 49 (1955/1956, 2), 35-194; В. Ми-
ков. Античната гробница при Казанлък; Г. Цанова, Л. Гетов. – Археология
(1973, 2) 15-29; Л. Гетов. Мъглижката гробница; idem. – In: Тракийска кул-
тура през елинистическата епоха в Казанлъшкия край, 40-45. За впечатля-
ващите нови гробни находки в Казанлъшко виж Г. Китов. – Балкански древ-
ности 2 (1994), 10-13; idem. – Анали (1994, 2-3), 46-76; idem. – Проблеми на
изкуството (1994, 4), 13 сл.; idem.– Минало (1994, 1), 5-14; idem. – In: Посе-
лищен живот в древна Тракия. III международен симпозиум „Кабиле“, 85-
93; G. Kitov. – Das Altertum 39 (1994), 287-300; idem. – Orpheus 3 (1993), 9-
25; idem. – Das Altertum 39 (1994), 287-300; idem. – Trans Europam (Bonn,
1995), 245-250; idem. – Orpheus 5 (1995), 5-22.
150 Глава 5.
данни,1 и от изричните и красноречиви сведения на големия Севто-

полски надпис.2
На 90 км източно от Севтополис, в Кабиле край завоя на Тунджа
през първата четвърт на III в. пр. Хр. е резидирал друг тракийски
династ – Спарток, известен по своите монети и по споменаването му
(като една от двете договарящи се страни) в големия Севтополски
надпис.3 Липсват изрични данни за Кабиле в непосредствено пред-
шестващия период, както и за съдбата на настанените още по-рано
там от Филип II македонски (и гръцки ?) колонисти. Логическото
предположение, че Лизимах едва ли би изпуснал от ръцете си, в пе-
риода на своето най-голямо политическо могъщество, този ключов
стратегически район, ако по-рано вече го е владял, ни насочва към
алтернативата той или да се е отцепил от първоначалната Севтова
територия, или още в последната четвърт на IV в. пр. Хр. вече да е
бил обособен като самостоятелно династическо владение начело би-
ло със Спарток, било с евентуален анонимен негов предшественик.
Идеята за възможна множественост на политическите субекти в
Тракия в този период вече е изказвана в литературата; тя води и до
предположението за някаква антилизимаховска политическа коа-
лиция или военен съюз начело със Севт в периода около 313 г., за да
обясни запазването единствено на неговото име в запазените до на-
ши дни исторически свидетелства за събитията от епохата.4
Най-същественото развитие на ситуацията в Тракия през това
десетилетие е свързано според ретроспективното тълкуване на Дио-
доровия текст с разширението на Лизимаховите владения на север
по крайбрежието на Евксинския Понт. Налагането на властта му над
гръцките градове на север от Хемус предполага и завладяване на
1 Y. Youroukova. Coins of the Ancient Thracians, 22-25; Д. П. Димитров, К. Ди-

митров. – МПК (1977, 3), 5-8; Й. Юрукова. – Нумизматика (1979, 1), 3-11;
eadem. Монетите на тракийските племена и владетели, 84-103; К. Ди-
митров. – Векове (1981, 1), 54-61; idem. – In: Севтополис 2; Д. Драганов.
– Векове (1983, 3), 46-53.
2 IGBulg 3.2, No 1731; В. Велков. – In: Кабиле 2, 7-11.
3 За Спарток и неговото монетосечене виж Д. Драганов. – Нумизматика
(1980, 2), 16-22; idem. – Векове (1983, 3), 46-53; idem. – ИМЮИБ 6 (1983),
7-14; idem. Монетосеченето на Кабиле, 11-24; K. Dimitrov. – EB (1981, 3),
98-107; К. Димитров. – ИПр 43 (1987, 3); Й. Юрукова. Монетите на тра-
кийските племена и владетели, 110-114.
4 Г. Михаилов. – ИАИ 19 (1955), 151-153; G. Mihailov. – Athenaeum N. S. 39
(1961, fasc. 1-2), 34; К. Димитров. – Векове (1981, 1), 58-61.

междинния район в хинтерланда на Аполония и Месамбрия, макар

и той да не е споменат изрично в изворите. От градовете на север
Диодор съобщава изрично Одесос, Калатис и Истрия; поставените в
тях Лизимахови гарнизони, които те прогонили по време на въста-
нието си, предполагат известна враждебност в отношенията и може
би говорят за налагане със сила на властта на диадоха в този район.
D
Неотдавнашното завладяване на западнопонтийските градове от
Лизимах и наложеният им строг режим (с военни гарнизони) са дос-
татъчни и сами по себе си да обяснят надигането им в 313/312 г. пр.
Хр.1 Към тези причини определено трябва да се прибави въздействие-
то на Тирския манифест и изобщо пропагандата на Антигон Моноф-
талм; може дори да се предположи директно замесване на Антигон,
който едва ли би пропуснал възможността чрез свои емисари и агенти
да подтикне бунта в тила на противника си Лизимах, обещавайки на
въстаналите гръцки градове помощ – каквато впрочем впоследствие
своевременно (макар и безрезултатно) им изпратил.2 В литературата
съществува предположение (базирано на един фрагментиран и неси-
гурно датиран истрийски декрет) за евентуалната посредническа роля
на Милет като проводник на антигонидската политика сред понтийс-
ките градове по това време.3 Едно друго (и също твърде проблематич-
но) предположение свързва именно с въстанието от 313/312 г. пр. Хр.
възникването на съюза на гръцките градове в този район – така наре-
чения „Западнопонтийски койнон“ (или Пентаполис), известен пре-
димно по паметници от римската императорска епоха.4
Интересни проблеми поставят археологическите проучвания на
гръцките колонии в района и на някои обекти в техния хинтерланд.
1
За положението на западнопонтийските градове под властта на Лизимах
виж уместните забележки на Lund 35-40 и Franco 21-27, 33-36.
2
Cp. Beloch 4.1, 125; Saitta 109-114; Landucci Gattinoni 114-115; Franco 24. За
монетната находка от Марашещи с малоазийски и предноазиатски стате-
ри, свързвана с политиката на Антигон спрямо западнопонтийските гра-
дове виж G. Poenaru Bordea. – Dacia 18 (1974), 112.
3
D. M. Pippidi. I Greci nel basso Danubio, 93-94; cp. Х. М. Данов. Западният
бряг на Черно море в древността, 54; Landucci Gattinoni 115-116.
4
Доводи за и против това предположение виж у G. Kazarow. – Philologus 14
(1901), 315-316; idem. – Klio 9 (1909), 492-493; Possenti 46-48; Saitta 145; I.
Stoian. – Latomus 24 (1965), 70-89; D. Pippidi. I Greci nel basso Danubio, 94,
255-256 и бел. 147; за Западнопонтийския койнон виж последно G. Mihai-
lov. – Epigraphica 42 (1980).
152 Глава 5.
В Истрия например е документирано разрушаване на градските сте-

ни, датирано в IV в. пр. Хр.; тъй като според Диодор градът се пре-
дал на Лизимах по споразумение по време на въстанието в 313 г., те-
зи разрушения могат да се свържат било с по-ранни събития (въз-
можно и с първоначалното налагане на Лизимаховата власт в райо-
на след 322 г.), било с доброволно разрушаване на стените като на-
ложена от Лизимах клауза след капитулацията на града.1
Политическата картина на района се допълва от сведенията на
Диодор за участието във въстанието от 313/312 г. и на „съседните
тракийци и скити“. Докато с втория етноним очевидно е обозначе-
но отвъддунавско население (гетско или наистина скитско?), то
„тракийците“ (които явно не са идентични с поданиците на отце-
пилия се по същото време Севт III) могат достатъчно убедително да
се свържат с гетското население между Дунав и Балкана, изцяло или
поне в значителна степен обединено под властта на могъщата ди-
настия, обосновала се по това време в укрепената резиденция при
Свещари в района на Исперих.2 Гетският политически център при
Свещари е възникнал в последната третина на IV в. пр. Хр., вероятно
като реакция на налагането на реална и подкрепена със значителни
военни ефективи македонска власт в крайбрежния район в резултат
на дейността на Зопирион и Лизимах.3 Включването на гетите в ан-
тилизимаховата коалиция вероятно също не е станало без участието
на Антигоновата агентура: находките в района на съкровища със се-
чени в пределите на Антигоновите владения монети документират,
ако не пряка финансова операция, най-малкото съществуването на
активни търговски връзки, опосредствили сключения съюз.4 Впро-
чем, по-съществени и естествени причини за включване на южноду-
навските гети в антилизимаховата коалиция предлагат техните тра-
диционни търговски, политически и културни връзки с разположе-
ните по крайбрежието колонии, както и общите интереси, породени
от агресивната политика на македонския сатрап; жертва на пос-
ледната вероятно са станали и някои разположени по-близо до
крайбрежието гетски територии и центрове. Отдалечеността на Све-
1
Cp. M. Coja. – SCIV 15 (1964), 396 sqq.; D. M. Pippidi. I Greci nel basso Danu-
bio, 74, 232.49; Franco 35.
2
Идеята на Хелен Лунд, която свързва Диодоровите „тракийци“ с племето
Теризи и крепостта Тиризис (Lund 28-29), не звучи убедително. За Свеща-
ри виж стр. 219-229 по-долу.
3
Ср. П. Делев. – TAB 4 (1990), 103.
4
К. Димитров. – ИПр (1987, 12), 24; ср. К. Йорданов. – TAB 4 (1990), 14.
щари, в дълбокия стратегически тил на гетските земи, от арената на

събитията през 313/312 г. пр. Хр. (110 км. от Одесос, 150 км. от Кала-
тис), обяснява задоволително и закъснението на гетската помощ при
Лизимаховата офанзива срещу въстаналите градове. Преминаването
на гетите на страната на диадоха в хода на самата кампания вероят-
но е било осигурено не толкова чрез тяхното „изплашване“, колкото
чрез някакви политически отстъпки и гаранции – а може би и чрез
поредния паричен подкуп. По един или друг начин Лизимах е успял
да си осигури съюза (или по-скоро неутралитета) на анонимния гет-
ски цар от Свещари, и мирните отношения помежду им вероятно са
се запазили и в следващите години.
Във връзка с последното твърдение трябва да се обърне внима-
ние, че напоследък в българската литература се появиха опити за пре-
датиране на войната (или войните) на Лизимах с гетския цар Дроми-
хет, който може би е бил представител на Свещарската династия.1
Александър Фол например, като се основава на текста на Павзаний,
че Лизимах воювал „първо с одрисите, после с гетите и Дромихет“,2
смята, че „войната с Дромихет ... трябва да се е водила след сблъс-
кването с одрисите, и то след онова от 323 г. пр. Хр. ... Лизимах е
действал срещу гетите в хода на първата си кампания в Тракия,
веднага след подялбата на империята, когато той е искал да зак-
репи властта си по крайбрежието на Черно море“.3 Маргарита Та-
чева пък предложи дата „във времето на краткия международен
мир (?) веднага след 313 г.“4 Тези войни, както и възможностите за по-
точното им датиране в рамките на първото десетилетие на III в. пр.
Хр., ще бъдат разгледани подробно по-долу, но нека още тук да обяс-
ня защо предатирането им в значително по-ранен период е принцип-
но невъзможно. Диодор Сицилийски е поместил разказа за гетските
войни на Лизимах във фрагментарно запазената 21 книга на своята
„Историческа библиотека“, започваща с битката при Ипсос в 301 г.
пр. Хр.5 Юстин, единственият запазен автор, предлагащ цялостно и
1
Струва ми се, че пръв изказах публично предположението за възможната
идентификация на Свещари със столицата на Дромихет Хелис, виж П. Де-
лев. – TAB 4 (1990), 105-106, и стр. 219-229 и 237-238 по-долу.
2
Paus. 1.9.6.
3
А. Фол. Тракия и Балканите, 57-58. Ср. и К. Йорданов. – In: История на Доб-
руджа 1 (София, 1984), 116.
4
М. Тачева. История на българските земи в древността, 16-17, 237; ср. К. Йор-
данов. – ТАВ 4 (1990), 15 с някои контрааргументи за по-късна датировка.
5
Diod. 21.11, 12.
154 Глава 5.
свързано изложение на събитията след 301 г., поставя войната с Дро-

михет след възцаряването на Деметрий Полиоркет в Македония (294
г. пр. Хр.) и сведението се повтаря в смятаните за автентични пролози
на неговия първоизточник Помпей Трог.1 Най-точно хронологическо
указание дава Плутарх, който в биографията на Деметрий Полиоркет
свързва пленяването на Лизимах от Дромихет с опит на Деметрий да
нахлуе в Тракия; събитието, сигурно по-късно от възцаряването на
Деметрий в Македония, е поставено от Плутарх между два последова-
телни бунта на беотийците, датирани обикновено в 293 и 292 г. пр.
Хр.2 Могат да се добавят и други съображения. Така например според
Павзаний Лизимах дал на Дромихет своя дъщеря за жена;3 но първи-
ят известен брак на Лизимах (с Никея) бил сключен след Трипарадей-
зос (321 или 320 г. пр. Хр.), поради което той не би могъл да има пъл-
нолетна дъщеря преди последните години на века. По същата причи-
на и засвидетелстваното отново у Павзаний пленяване на Лизимахо-
вия син Агатокъл, „който за пръв път участвал в сражение“, от
Дромихет,4 смятано обикновено за самостоятелен и по-ранен епизод
от войните, може да бъде поставено най-рано в годините около битка-
та при Ипсос. Още едно изрично хронологическо указание предлага
запазената в резюме у патриарх Фотий хераклейска история на Мем-
нон, в която се твърди, че в гетските войни участвал (и дори бил пле-
нен заедно с Лизимах) Клеарх, най-големият син на хераклейския ти-
ран Дионисий от омъжилата се за него около 321 г. пр. Хр. персийска
принцеса Амастрис; при смъртта на Дионисий в 305 г. пр. Хр. децата
му били още малолетни,5 а и връзката на Лизимах с Амастрис и
нейното семейство започва едва през зимата на 302/301 г. пр. Хр.
Изобщо, сведенията са и многобройни, и достатъчно ясни и ранното
датиране на епизодите с Дромихет ще трябва да бъде изоставено. По-
ради това и гетският цар, взел участие във въстанието на западнопон-
тийските градове в 313/312 г. пр. Хр. и сключил после сепаративен
мир с Лизимах, ще трябва да си остане анонимен – това може и да е
бил Дромихет, но може да е бил и негов евентуален (и анонимен)
предшественик. Огромните могили и поредицата внушителни гроб-
ници в Свещарския некропол подсказват недвусмислено, че гетския
династически дом е бил не само могъщ, но и немалоброен.
1
Justin. 16.1.19; Trog. prol. 16.
2
Plut. Demetr. 39.1-7; cp. Beloch 4.1, 224-226; 4.2, 248.
3
Paus. 1.9.6.
4
Paus. loc. cit.
5
Memnon 5.1 Jacoby (= Phot. bibl. cod. 224, p. 225 a); ibid. 4.8.
D
Описаните в кратката релация на Диодор събития в Тракия през
313/312 г. пр. Хр. ни показват Лизимах, напълно на висотата на по-
ложението си, да действа хладнокръвно и решително в една изклю-
чително сложна и критична обстановка. Той умело нагажда стратеги-
ята си към бързо променящата се обстановка и успява да разгроми
(или умиротвори, както в случая с гетите) многобройните си и опасни
противници, без да им позволи да обединят силите си за съгласувани
действия. Единствено флотът на Ликон изглежда успешно е из-
пълнил мисията си, подпомагайки обсадените калатийци; след 310/
309 г. пр. Хр. градът им, все още обсаден от Лизимах по суша, запаз-
вал връзките си по море, тъй като по това време 1 000 граждани били
евакуирани в Боспорското царство под покровителството на цар Ев-
мел.1 Крайният изход на тази обсада не е съобщен в изворите, но въз-
становяването на Лизимаховия контрол над крайбрежието в след-
ващите години не буди съмнение. Вероятните успешни действия на
наварха Ликон в Черно море навеждат определено на мисълта, че по
това време Лизимах все още не е разполагал със значителен флот.
Истинското значение на разигралите се в Тракия събития, дали
повод на един авторитетен историк да заяви, че Лизимах единствен
от военачалниците на Александър се доближавал до него по пълко-
водческите си умения,2 може да бъде оценено само когато те се про-
ектират на фона на обхваналия цялото Източно Средиземноморие
конфликт. До 313 г. пр. Хр., независимо от многобройните локални
сблъсъци и противоборства с твърде противоречиви резултати, стра-
тегическото равновесие между двата враждуващи лагера в общи ли-
нии се запазвало. Заобиколен от две страни от противниците си, но
разполагащ с по-голяма концентрирана на едно място военна мощ,
след успешното приключване на обсадата на Тир Антигон Моноф-
талм бил изправен пред същия избор като Пердикас през 320 г.: да-
ли да насочи основните си сили срещу Птолемей в Египет или срещу
Лизимах и Касандър в Европа;3 и в двата случая съществувала опас-
ност от оголване на стратегическия тил на другия фронт. След неус-
1
Diod. 20.25.1. Някои автори предполагат, че обсадата на Калатис е била
прекратена с подписването на мира в 311 г., и отнасят сведенията за пре-
селените в Боспорското царство калатийци към втора обсада в следващите
години, ср. Saitta 115-115; V. Iliescu. – In: Hellenische Poleis. Krise-Wandlung-
Wirkung. 2 (Berlin, 1974), 664-681.
2
Hammond 157.
3
Cp. Will 1, 52.
156 Глава 5.
пешния опит да внесе разцепление в противниковия лагер, предла-

гайки вероятно сепаративен мир на Птолемей Лаг на личната среща
помежду им в Екрегма през есента на 313 г.1 Антигон изглежда взел
своето стратегическо решение: оставяйки сина си Деметрий с доста-
тъчно войски в Южна Сирия,2 той се насочил с основните си военни
ефективи на север и презимувал в Мала Азия, подготвяйки се за
настъпление към Европа. На това място именно Диодор привежда
разгледания вече по-горе текст за събитията в Тракия, които придо-
биват решително значение за подготвяната военна офанзива.3 Инс-
пирирано или най-малкото поощрено от Антигон, въстанието на за-
паднопонтийските градове отвлякло далеч на север Лизимах с ос-
новните му военни сили, откривайки стратегически простор за пла-
нираното настъпление на Антигон в Европа. Последвалите действия
– внезапния бунт на „преминалия на страната на Антигон“ Севт и
появата в Тракия на Антигонови войски и флот, изглеждат толкова
логични и закономерни, че най-вероятно са били съгласувани и
планирани предварително. Общият замисъл изглежда е предвиждал
Лизимах да бъде блокиран на север от Хемус от армиите на Севт и
Павзаний, а после с присъединените сили и на подкрепените от на-
варха Ликон гръцки градове, и на съюзените гети и скити евентуал-
но да бъде унищожен или най-малкото ангажиран в продължителни
военни действия далеч от стратегическото трасе на Антигоновото
настъпление към Македония. И ако този впечатляващ план в крайна
сметка не успял, заслугата е преди всичко в бързите и решителни
действия на Лизимах, който не допуснал съединението на Севт и
Павзаний,4 разгромил ги поотделно и се явил с основната част на
армията си в Южна Тракия, готов да отбранява проливите. Трудно
може да бъде надценено значението на този на пръв поглед части-
чен успех в локални операции; по всичко изглежда, че именно това е
1
Diod. 19.64.8.
2
Diod. 19.69.1; Plut. Demetr. 5; App. Syr. 54.
3
Ср. за оценката на събитията Saitta 109-114; Landucci Gattinoni 118.
4
Мястото на конфликта с Павзаний за съжаление остава неизвестно. Някои
изследвачи (например Franco 37) свързват споменатия от Диодор „Хиерон“
със Свещената планина на одрисите, Хиерон орос в близост до брега на
Пропонтида, но идентификацията е хипотетична; алтернатива предлага
едноименната местност на азиатския бряг при северното устие на Тракийс-
кия Босфор (ср. Polyb. 4.39.5) с произтичащото от тази идентификация
предположение, че именно там са били прехвърлени в Европа войските на
Павзаний. Къде са се намирали „неудобните места“, в които те били разгро-
мени от Лизимах, не е възможно да се установи дори предположително.
бил ключовият момент, в който Антигон изпуснал стратегическата

инициатива от ръцете си. При така стеклите се обстоятелства той се
въздържал от станалия твърде рискован десант в Европа и през по-
голямата част от лятото на 312 г. се ангажирал с второстепенни по
значение действия в южна и западна Мала Азия,1 изпращайки съ-
щевременно племенника си Полемей с допълнителни сили в Гър-
ция, където войната срещу Касандър и неговите привърженици се
разгоряла с нова сила.2 Вероятно още през пролетта на 312 г. – във
всеки случай след събитията в Тракия и изглежда именно във връзка
с техния резултат 3 – Антигон се срещнал с Касандър в района на Хе-
леспонта и очевидно направил нов опит да предложи сепаративен
мир, но преговорите останали без резултат.4 Преговорите край Хе-
леспонта, както личи и от мястото на провеждането им, и от тради-
ционната близост между Касандър и Лизимах,5 и от начина, по кой-
то бил сключен мирът през следващата 311 г., вероятно са били во-
дени съвместно и от името на двамата, дори и Лизимах да не е учас-
твал лично в срещата. Целта на Антигон и в този случай е ясна –
постигайки с цената на временни отстъпки мир с Касандър и Лизи-
мах, да насочи всичките си сили срещу другия противник – Птоле-
мей. Така или иначе, замисълът не се е реализирал на практика, тъй
като преговарящите страни не се споразумели.
Едва през есента на 312 г. пр. Хр. Антигон съсредоточил войски-
те си в северозападна Мала Азия, застрашавайки отново с нахлуване
в Европа; трудно е да се прецени дали намеренията му за решително
настъпление са били сериозни или, както допуска още Диодор, само
е блъфирал, принуждавайки Касандър да се оттегли прибързано от
Гърция в Македония.6 Във всеки случай, реалните действия приклю-
1
Diod. 19.75.1 sqq.
2
Diod. 19.77.2-4.
3
Saitta 113-114 и Hammond 152, 156-157 поставят преговорите между Касан-
дър и Антигон преди изпращането на армиите на Павзаний и Ликон сре-
щу Лизимах, но мнението размества реда на изложението у Диодор и не
изглежда убедително; ср. Landucci Gattinoni 117-118.
4
Diod. 19.75.6; cp. C. B. Welles. Royal Correspondence in the Hellenistic Period,
1 = Dittenberger, OGIS, 5 = H. H. Schmitt. Die Staatsverträge des Altertums 3,
428. Landucci Gattinoni предполага, че именно известието за победите на
Лизимах е довело до провала на тези преговори.
5
Cp. Diod. 20.106.2-3.
6
Diod. 19.77.5-6. Cp. R. A. Billows. Antigonos the One-Eyed and the Creation of
the Hellenistic State, 123.
158 Глава 5.
чили след опита на Антигон да привлече на своя страна Бизантион,

провален от навременната намеса на Лизимах; след този неуспех
Антигон оттеглил армията си на зимен лагер.1
Късно през същата година в голямо сражение край Газа в Южна
Финикия Птолемей разбил сина на Антигон Деметрий.2 Сред непос-
редствените резултати от тази голяма битка бил отказът на Антигон
от стратегическия план за настъпателни действия срещу Лизимах и
Касандър; през следващата година той отново се прехвърлил с войс-
ката си в Сирия.3 Птолемей благоразумно се оттеглил в Египет, раз-
рушавайки изоставените на противника крепости.4 Но едно незна-
чително на пръв поглед събитие нарушило със своите нарастващи
като лавина последици това привидно възстановяване на статукво-
то: още след битката при Газа Селевк, само с 1 000 дадени му от Пто-
лемей войници, се отправил на изток, за да се опита да наложи с
оръжие властта си над своята някогашна сатрапия – Вавилония.5
Посрещнат добре от местното население и подкрепен от част от ма-
кедонските офицери и гарнизони, Селевк завзел успешно Вавило-
ния, разгромил насочилия се със значителни сили срещу него Ни-
канор, поставеният от Антигон сатрап на Мидия, и сам навлязъл в
Иранското плато, спечелвайки лесно властта над Мидия и Сузиана.
Разтревожен от известията за тези събития, Антигон изпратил в Ме-
сопотамия сина си Деметрий; но макар и да завзел напуснатия от
населението Вавилон, той не бил в състояние да се справи за кратко
време с укрепилия положението си в Горните сатрапии Селевк.6
Очертаващата се нова трудна и продължителна война за възстано-
вяване на изгубената власт на изток принудила Антигон да потърси
компромисен мир с довчерашните си противници Птолемей, Лизи-
мах и Касандър.
1
Diod. 19.77.7; cp. Paus. 1.6.5.
2
Diod. 19.69.1, 80.3-85.5; Plut. Demetr. 5; Justin. 15.1.6; Paus. 1.6.5; App. Syr.
54; Marm. Par. B 16. Напоследък битката при Газа се предатира през зима-
та (декември?) на 312/311 г., сp. M. Errington. – Hermes 105 (1977), 478-
504; H. Hauben. – AJPh 94 (1973), 256-267. Виж също R. A. Billows. Anti-
gonos the One-Eyed and the Creation of the Hellenistic State, 124-128, 136-137.
3
Diod. 19.93.4; Plut. Demetr. 6.
4
Diod. 19.93.5-6.
5
Diod. 19.86.4, 90.1-92.5; Plut. Demetr. 7.2; App. Syr. 54; Marm. Par. B 16. Ди-
одор съобщава числеността на първоначалния отряд на Селевк като 800
пехотинци и 200 конници, Апиан – 1 000 пехотинци и 300 конници.
6
Diod. 19.100.3-7; Plut. Demetr. 7.3-4.
D
Условията на мира, сключен вероятно през лятото или есента 1
на 311 г. пр. Хр., са представени цялостно единствено в краткия па-
саж на Диодор Сицилийски: „... Касандър, Птолемей и Лизимах
сложили край на войната срещу Антигон и сключили договор,
според който Касандър трябвало да бъде стратег на Европа до
пълнолетието на Александър, сина на Роксана, Лизимах да владее
(êõñéåýåéí) Тракия, Птолемей – Египет и съседните градове към
Либия и Арабия, Антигон пък трябвало да управлява (Böçãåßóèáé)
цяла Азия; гърците трябвало да бъдат независими.“2 Макар и пре-
делно лаконично, този многократно коментиран текст 3 изглежда
предава достоверно основните клаузи на мирния договор. Касандър,
освен изрично посочената длъжност на стратег на Европа, може би е
бил провъзгласен и за регент на оставения в негови ръце Алексан-
дър IV;4 не е изключено обаче този въпрос изобщо да е бил подми-
нат в договора (както е подминат и у Диодор), което на практика би
означавало четиримата договарящи се да са си поделили функцията
да представляват, всеки в своята подвластна област, невръстния цар.
Антигон е запазил очевидно правата си на стратег на Азия. Нов мо-
мент е напълно независимото положение на Лизимах и Птолемей,
„владенията“ на които очевидно вече и официално се изключват от
върховната юрисдикция на двамата стратези, Касандър и Антигон.
И ако за Птолемей това е едно позакъсняло узаконяване на рано из-
воюваната му реална независимост, утвърдена още в борбата срещу
Пердикас, за Лизимах то несъмнено представлява признание и за
нарастналата му (в сравнение с предходните години) военна и поли-
тическа тежест, и за реалните му заслуги по време на войната, за ко-
ито вече стана дума по-горе. Във формално отношение Александро-
вата империя е запазвала своето единство и, макар и цитирана само
1
За датата ср. R. M. Errington. – Hermes 105 (1977), 500. Интервалът от бит-
ката при Газа до сключването на мира е достатъчен, за да вмести поне на-
чалните успешни действия на Селевк на Изток (завземането на Вавилон и
победата над сатрапа на Мидия Никанор). Мнението, че при сключването
на мира диадохите все още не знаели нищо за тези успехи (ср. R. A. Billows.
Antigonos the One-Eyed and the Creation of the Hellenistic State , 136), не ми
се струва убедително.
2
Diod. 19.105.1.
3
Например у A. Momigliano. -RFIC 60 (1932), 467-484; R. H. Simpson. – JHSt
74 (1954), 25-31; C. Wehrli. Antigone et Démétrius, 52-55.
4
Will 1, 54.
160 Глава 5.
Фиг. 10. Птолемей Лаг: мраморна глава от скулптурен портрет
във връзка с Касандър, клаузата за временния (до пълнолетието на

12-годишния по това време син на Роксана) характер на властта им
вероятно е засягал еднакво и останалите трима. На практика дого-
ворът е представлявал узаконяване на статуквото и разграничаване
на сферите на влияние: Антигон очевидно се е отказал (поне на ду-
ми) от претенции в Гърция, а Касандър и Птолемей е трябвало да
признаят неговите права над Мала Азия и Сирия.
Най-много коментари в краткия текст на договора у Диодор е
предизвикала заключителната клауза, провъзгласяваща – в съответ-
ствие с Тирския манифест – независимостта на всички гръцки гра-
дове.1 Допълнителни сведения по този въпрос предлага и един ценен
1
Cp. A. Heuss. – Hermes 73 (1938), 133-194; P. Cloché. – L’Antiquité classique
17 (1948), 101-118; R. H. Simpson. – Historia 8 (1959), 385-409.
епиграфски паметник – писмото на Антигон Монофталм до гражда-

ните на малоазийския град Скепсис.1 И четиримата договарящи се
диадохи имали под своя власт многобройни гръцки градове и нямали
реално намерение да ги освобождават от опеката си – което пък пред-
ставлявало удобен повод за по-късни взаимни обвинения и възобно-
вяване на откритата конфронтация помежду им. Този формален ста-
тут на фиктивна свобода и относителна независимост на гръцките
градове бил предвестник на новата роля, която им предстояло да иг-
раят в политическата система на елинистическата монархия.
И в текста на Диодор, и в надписа от Скепсис изобщо не се спо-
менава името на Селевк, който очевидно не е бил страна в договора.2
Подробности за начина, по който се е стигнало до това отговарящо
преди всичко на интересите и намеренията на Антигон положение,
съдържа епиграфският паметник, според който мирът е бил догово-
рен първоначално само между Антигон, Лизимах и Касандър. При-
тиснат от опасността да остане изолиран срещу могъщия си против-
ник, Птолемей Лаг е побързал да се включи допълнително, при кое-
то обаче очевидно не е имал вече възможността да защити интере-
сите и на своето протеже Селевк. Впрочем, след първоначалните си
успехи на изток, последният вече не се е нуждаел от чужда помощ и
закрила: проблемът за властта над източните сатрапии е трябвало
да се разреши в самите тях, и неговата бъдеща съдба е била изцяло в
собствените му ръце, както нагледно показват и събитията от след-
ващите години. Сепаративното сключване на мира с Антигон от
страна на Касандър и Лизимах обаче довело до влошаване на техни-
те отношения с Птолемей и до практическо разпадане на коалиция-
та срещу Антигон; едва 10 години по-късно, в навечерието на Ипсос,
някогашните съюзници отново обединили силите си за координи-
рани съвместни действия.
Мирът от 311 г. пр. Хр. има откровено компромисен характер за
всички участници. Касандър, Лизимах и Птолемей трябвало да
преглътнат отказа от своите териториални и финансови претенции
към Антигон, заявени с ултиматума от 314 г.; Антигон пък трябвало
да изостави заявените си с Тирския манифест амбиции за еднолич-
но управление на Александровата империя и, макар и неохотно, да
признае на своите съперници (без Селевк) равни права. На практика
1
Dittenberger, OGIS, 5 = C. B. Welles. Royal Correspondence in the Hellenistic
Period, 1 = H. H. Schmitt. Die Staatsverträge des Altertums 3, 428.
2
По този въпрос виж R. H. Simpson. – JHSt 74 (1954), 25-31; F. Landucci Gat-
tinoni. – CISA 11 (1985), 108-118.
162 Глава 5.
мирът оставил, под номиналното бъдещо върховенство на затворения

в Амфиполис невръстен син на Александър Велики, пет самостоятел-
ни държави, между които оставали да висят твърде много спорни и
нерешени проблеми: Антигоновите владения обхващали реално Ма-
ла Азия, Сирия и Егейските острови, Касандър запазил в свои ръце
Македония и Гърция, Лизимах – Тракия, Птолемей – Египет и съпре-
делните територии (включително най-южните райони на Сирия и ос-
тров Кипър), докато Селевк продължавал да разширява влиянието си
в района на Месопотамия и Иранското плато. И докато останалите
четирима се стремели да обособят подвластните си територии в са-
мостоятелни и независими владения, Антигон Едноокият останал
последният борец за запазване (естествено, под негова власт) на
единството на Александровата империя. При този конфликт на инте-
реси продължаването на борбата било неизбежно и мирът от 311 г. не
можел да доведе до трайно политическо уреждане.1 Диодор Сици-
лийски песимистично завършва своя абзац за него с думите: „Обаче
те не спазвали тези споразумения, но напротив, използвайки все-
възможни претексти, всеки се опитвал да увеличи властта си.“2
D
Мирният договор от 311 г. предопределил в значителна степен
събитията през следващите години.3 Антигон Монофталм използвал
постигнатото временно прекъсване на войната на запад след пос-
тигнатия сепаративен мир с Птолемей, Лизимах и Касандър, за да се
посвети изцяло на завършилия в края на краищата с пълен провал
опит за възстановяване на властта си в Месопотамия и Иран. Откъс-
лечни сведения за дългата и изпълнена със събития война между
Антигон и Селевк в 312-308 г. пр. Хр. съдържа един фрагмент от ва-
вилонска хроника.4 Победен в поне една значителна битка,5 загубил
стратегическата инициатива и изправен пред нови усложнения на
запад, Антигон се видял принуден (вероятно в 308 г. пр. Хр.) да
признае поражението си и да сключи мир със Селевк. Неуспехът на
Антигон да си върне източните владения представлява повратен
1
Cp. Will 1, 56.
2
Diod. 10.105.1.
3
Виж например P. Cloché. La dislocation d’un Empire, 179-185; Will 1, 57-64;
idem. – CAH, 52-56.
4
S. Smith. Babylonian Historical Texts Relating to the Capture and Downfall of
Babylon, 124 sqq.; G. Furlani, A. Momigliano. – RFIC 60 (1932), 462 sqq.; A.
Neppi Modona. – Athenaeum 11 (1933), 3-9.
5
Polyaen. strat. 4.9.1.
момент в неговата борба за власт над цялата Александрова империя

и от тази гледна точка войната срещу Селевк може да се смята за
едно от най-значимите по своите резултати събития на епохата.1 Се-
левк, който още в 311 г. бил основал североизточно от Вавилон своя-
та нова столица, Селевкия на река Тигър, се възползвал от прекратя-
ването на войната с Антигон, за да съсредоточи усилията си в ма-
щабна кампания за завладяване на останалите източни сатрапии в
Иранското плато, Централна Азия и Северозападна Индия, където
се сблъскал с основателя на династията Маурия Чандрагупта.2
Само дългото отсъствие на воюващия на изток Антигон е в със-
тояние да обясни твърде своеволното и произволно нарушаващо
клаузите на мира поведение на неговите основни съперници. Касан-
дър, в чиито ръце останал заточеният в Амфиполис заедно с майка
си Роксана 12-годишен престолонаследник Александър IV – фор-
малният суверен, в името на който бил сключен договорът от 311 г. –
не рискувал да изчака повече приближаването на неговото пълноле-
тие и, вероятно още през 310 г. пр. Хр., наредил и синът, и майката
да бъдат тайно убити и погребани.3 Ако разкритите в гробница No 3
в Голямата могила във Вергина кремирани останки на 13-14 годиш-
но момче действително са тези на последния законен представител
на царската династия на Аргеадите, вероятно едва когато смъртта му
е станала обществено достояние, а Касандър официално си присво-
ил царската титла, тленните останки на младия принц са получили
тържествено погребение в старата македонска столица.4 Касандър
успял също да спечели на своя страна воюващия от няколко години
срещу него в Гърция племенник и стратег на Антигон Полемей, а
чрез него провокирал отцепването от Антигон и на стратега Феникс
в Хелеспонтийска Фригия.5 Все по това време или малко по-късно 6
1
Cp. M. Rostovtzeff. The Social and Economic History of the Hellenistic World 1, 13.
2
Justin. 15.4.11-21; App. Syr. 55; Strabo 15.2.9 (C 724); Plut. Alex. 62; Plin. n. h.
6.63; cp. H. H. Schmitt. Die Staatsverträge des Altertums 3, No 441.
3
Diod. 19.105.2; cp. Paus. 9.7.2; Justin. 15.2.4-5; Trog. prol. 15; Marm. Par. B 18;
Epit. Heidelb. 1.6, 2.3. Диодор поставя това събитие в 311/310 г. пр. Хр. (ар-
хонт Симонид); по-достоверната в хронологическо отношение Пароска
хроника – в 310/309 г. пр. Хр. (архонт Хиеромнемон).
4
N. G. L. Hammond. – In: W. L. Adams and E. N. Borza (eds.). Philip II, Alexan-
der the Great and the Macedonian Heritage, 116.
5
Diod. 20.19.2.
6
В същата 310/309 г. пр. Хр. (архонт Хиеромнемон) според Marm. Par. B 18;
в 309/308 г. пр. Хр. (архонт Деметрий Фалерски) според Diod. 20.27.1.
164 Глава 5.
Касандър бил застрашен от стария си враг Полиперхонт, който до-

вел от Азия сина на Александър Велики от Барсина Херакъл и със
силна армия настъпил към Македония. Касандър го пресрещнал в
Епир и, страхувайки се войниците му да не бъдат привлечени от кау-
зата на Александровия син, влязъл в преговори, а не в сражение;
обещавайки на Полиперхонт властта над Пелопонес, той привлякъл
и него на своя страна и го склонил сам да ликвидира този последен
претендент за законен наследник на престола.1
Диодор споменава по повод убийството на Александър IV, че то
„освободило Касандър, Лизимах, Птолемей и Антигон от страхо-
вете, които царят им внушавал за бъдещето. Тъй като вече ня-
мало наследник на престола, оттогава всеки можел да се стреми
да стане цар на народите и градовете, над които властвал, а
подчинените земи се превърнали за тях в завладени с оръжие цар-
ства.“2 Твърдението на Диодор излишно опростява и обобщава от-
ношения и реакции, които едва ли са били толкова единодушни и
еднозначни. Антигон, който с Тирския манифест от 314 г. пр. Хр. из-
дигнал като свое знаме каузата на малолетния престолонаследник,
едва ли би пропуснал да се възползва от мрачните престъпления на
Касандър срещу последните издънки на царската династия на Арге-
адите, ако не за друго, поне за мощна пропагандна атака срещу зак-
летия си противник.3 Но Антигон бил затънал, далеч на изток, в
тежката и безрезултатна война със Селевк, а и оставеният в Мала
Азия негов син Деметрий, притиснат между агресивните действия
на Птолемей Лаг и въстанието на Феникс на Хелеспонта, изглежда
не е имал възможност да реагира адекватно. Без да познаваме всич-
ки подробности на ситуацията, може да се предположи, че Касандър
вероятно добре е подбрал подходящия момент за своите решителни
действия. Впрочем, както отдавна е предположено, прехвърлянето
на живелия дотогава под опеката на Антигонидите в Пергам Хера-
къл в Европа може да се разглежда като насочен срещу Касандър ход
на Деметрий.4 Неясните сведения за постигане на съюзни отноше-
1
Diod. 20.20.1-4, 28.1-4; Marm. Par. B 18; Justin. 15.2.3; Trog. prol. 15; Plut.
mor. 530 cd (de vit. pudore 4); Paus. 9.7.2. Опитът на Hammond 165-166 да
постави убийството на Херакъл преди това на Александър IV не изглежда
убедителен; сведенията на Диодор, Помпей Трог и Пароската хроника са
по-авторитетни в случая от Павзаний и Юстин.
2
Diod. 19.105.3-4.
3
Cp. Droysen 2.2, 73-74.
4
Beloch 4.1, 139.2.
ния между Деметрий и Птолемей Лаг 1 и избухналия открит конф-

ликт в Гърция между последния и Касандър 2 подсказват идеята, че
може би Антигонидите (в случая вероятно Деметрий, тъй като отда-
лечеността на Антигон едва ли му е позволявала да ръководи пряко
политическите игри в средиземноморския ареал) са се възползвали
от удобната ситуация, за да внесат разцепление в противниковия
лагер – един несъмнен дипломатически и политически успех.
Птолемей Лаг също не се придържал дълго към установените в
311 г. мирни отношения и от изнесените си напред бази в останалия
под негов контрол Кипър започнал активно да се намесва в контро-
лираните от Антигонидите области.3 Според Диодор още в 310 г. той
обвинил Антигон, че държи гарнизони в някои гръцки градове, и
изпратил стратега Леонид с морски десант в Киликия Трахея (мало-
азийското крайбрежие северно от Кипър).4 С бързи и решителни
действия Деметрий успял да отблъсне Птолемеевите войски от Ки-
ликия; в същото време по-малкият син на Антигон Филип воювал в
Хелеспонтийска Фригия с отцепника Феникс.5 Този неуспех не обез-
куражил Птолемей и на следната година той лично оглавил армията
си и дебаркирал в Киликия и Ликия, превземайки ред крайбрежни
градове: Диодор споменава изрично Фазелис, Ксантос, Каунос, Хе-
раклейон и Персикон.6 Тогава или не много по-късно Птолемей об-
саждал и Халикарнас в Кария, но бил отблъснат от притеклия се на
помощ Деметрий.7
Още по-активна изглежда е била настъпателната политика на
Птолемей Лаг към Егейските острови, но тя е твърде откъслечно
представена в запазените извори. Още в 315/314 г. пр. Хр. Антигон
Монофталм бил поставил основите на така наречения Островен съ-
юз (êïéí{í ôí íçóéþôùí),8 от покровителството над който сега Пто-
лемей се опитал да го измести. Той примамил на своя страна отце-
пилия се Антигонов племенник Полемей, който реално държал с
флота си контрола над Кикладските острови, а впоследствие го
1
Suda s. ÄçìÞôñéïò.
2
Виж по-долу, стр. 166-167.
3
Cp. Diod. 20.21.1-3; Marm. Par. B 17.
4
Diod. 20.19.3-4.
5
Diod. 20.19.5.
6
Diod. 20.27.1-2.
7
Plut. Demetr. 7.5.
8
W. König. Der Bund der Nesioten; A. T. Guggenmos. Die Geschichte des Nesio-
tenbundes bis zur Mitte des 3. Jhs. v. Chr.; W. Schwahn. – RE 17 (1936), 74-77.
166 Глава 5.
убил.1 През 309/308 г. пр. Хр. Птолемей изглежда държал главната

си квартира на остров Кос, където се родил синът му от Береника,
бъдещият Птолемей II Филаделф.2 Сред островите, от които Птоле-
мей прогонил Антигоновите гарнизони, Диодор Сицилийски изрич-
но споменава и Андрос.3 Особено тесни политически и търговски
връзки установил Птолемей с важния пристанищен център Родос.4
Разположени в близост до малоазийското крайбрежие, островите
Кипър, Родос и Кос представлявали великолепни изходни бази за
бъдещи агресивни действия срещу континенталните владения на
Антигонидите.
Реализирането на тези широкомащабни акции показва, че Пто-
лемей Лаг е успял по това време да завоюва позициите на първа во-
енноморска сила в Източното Средиземноморие, възползвайки се и
от отслабването на флотските сили на Антигонидите след измяната
на Полемей. Той използвал постигнатото стратегическо преимущес-
тво, за да разшири максимално влиянието си над елинските полиси
– ключов фактор в борбата между диадохите. Изглежда, Птолемей
се е стремял не само да се наложи като основен защитник на гърци-
те, но се е опитал дори да изгради под свое покровителство общо-
гръцки съюз – идея, заета от арсенала на Антигон Монофталм.5 На-
ред с акциите му в контролираните от Антигонидите крайбрежни
райони на Мала Азия и егейските острови, според едно недостатъч-
но ясно съобщение на Диодор Птолемей се опитал да привлече на
своя страна и контролираните от Касандър и Лизимах гръцки градо-
ве.6 Владетелят на Египет очевидно е имал достатъчно основания,
след сключения зад гърба му сепаративен мир с Антигон, да се отна-
ся към доскорошните си съюзници враждебно или поне с недоверие.
Тази враждебност прерастнала в открит конфликт, когато през 308
г. пр. Хр. Птолемей дебаркирал в третираната като протекторат на
Касандър Гърция, завладял последователно Коринт, Сикион и Ме-
гара и се готвел да продължи с „освобождаването“ и на останалите
1
Diod. 20.27.3.
2
Marm. Par. B 19; cp. Diod. 20.27.3.
3
Diod. 20.37.1.
4
Cp. Diod. 20.81.4.
5
Антигон говори за подобен съюз в посланието си до гражданите на Скеп-
сис по повод мира от 311 г., виж Dittenberger, OGIS, 5 = C. B. Welles. Royal
Correspondence in the Hellenistic Period, 1 = H. H. Schmitt. Die Staatsverträge
des Altertums 3, 428, 51 sqq.
6
Diod. 20.19.4.
градове в Пелопонес.1 Именно по това време изглежда възможно да

се ситуира и споменатото вече примирие между Птолемей и Демет-
рий.2 Впрочем, действията на Птолемей в Гърция останали епизо-
дични: той не срещнал очаквания ентусиазиран прием от страна на
елинските полиси и скоро се изтеглил в Египет, връщайки Мегара
на Касандър, с когото се помирил, и оставяйки свои гарнизони в Ко-
ринт и Сикион.3
Един последен щрих към нарастналите аспирации на Птолемей в
този период добавя аферата с Александровата сестра Клеопатра.4 Още
от времето на неудачния си опит да свърже съдбата си с Пердикас тя
живеела в Сарди в Мала Азия, попадайки по този начин под опеката
на Антигон Монофталм. Всички диадохи се домогвали до ръката ў,
тъй като сватбата с нея би засилила неимоверно авторитета и поли-
тическите позиции на сполучилия кандидат; Диодор изрично споме-
нава сред претендентите Касандър, Лизимах, Антигон и Птолемей.
Накрая Клеопатра се решила да приеме предложението на Птолемей,
но опитът ў да напусне Сарди бил предотвратен от Антигоновия упра-
вител, който в изпълнение на нарежданията на своя господар органи-
зирал убийството ў; Пароската хроника датира събитието в 309/308 г.
D
Споменаването на Лизимах сред неуспелите кандидати за ръката
на Клеопатра добавя още едно свидетелство и за неговото ново поло-
жение в годините след края на третата коалиционна война.5 Иначе
Лизимах отново е пренебрегнат в запазените до наши дни извори за
събитията, последвали мира от 311 г. пр. Хр., и за неговите действия в
този период могат да се правят само предположения.6 Вероятно той е
посветил усилията си в тези години преди всичко на укрепването на
силно разклатеното си положение в Тракия. По един или друг начин,
съществуващите огнища на напрежение – победеният, но не и уни-
щожен Севт; обсаденият, но не и превзет Калатис; усмирените, но не
1
Diod. 20.37.1-2; Polyaen. strat. 8.58; Diog. Laert. 2.115; cp. G. Moser. Untersu-
chungen über die Politik Ptolemaios I. in Griechenland, 37 sqq.; W. Kolbe. – Her-
mes 51 (1916), 530 sqq.; M. L. Fritze. Die ersten Ptolemäer und Griechenland,
20-23; Bengtson, Die Strategie 1, 142 sqq.; E. Will. – REA 66 (1964), 320 sqq.
2
Suda s. ÄçìÞôñéïò; cp. Beloch 4.1, 145.2; Will 1, 60-61; idem. – CAH, 54-55.
3
Diod. 20.37.2; за Мегара cp. Plut. Demetr. 9.4.
4
Diod. 20.37.3-6; Marm. Par. B 19.
5
Cp. Landucci Gattinoni 125.
6
Cp. Possenti 69 sqq.; Geyer 4-6; Saitta 71 sqq.
168 Глава 5.
и подчинени гети – е трябвало да бъдат включени в една система на

трайни политически отношения, гарантиращи стабилността на Ли-
зимаховата държава. И ако в края на последното десетилетие на века,
впускайки се в рискованата малоазийска кампания срещу Антигон,
Лизимах очевидно вече е можел да разчита на достатъчно сигурност в
тила си, основите на тази нова политическа ситуация в Тракия трябва
да се търсят закономерно именно в периода след 311 г.
Спорен остава въпросът, дали Лизимах е продължил или прекра-
тил обсадата на Калатис след сключването на мира от 311 г. пр. Хр.
Диодор разказва, че боспорският цар Евмел взел под свое покрови-
телство хиляда калатийски бежанци, напуснали поради настъпилия
глад обсадения от Лизимах град, и ги заселил на своя територия.1
Сведението не позволява точна датировка, но управлението на Евмел
е продължило пет и половина години между 310/309 и 304/303 г. пр.
Хр.2 Някои автори смятат, че това сведение се отнася за втора, отдел-
на кампания на Лизимах срещу Калатис,3 но мнението почива единс-
твено на не особено убедителната презумпция, че клаузата за свобо-
дата на гръцките градове в мирния договор от 311 г. (която практи-
чески никой от диадохите не спазвал, макар и да не пропускали вза-
имно да се обвиняват за това) би попречила на Лизимах да продължи
започнатата още през 313/312 г. обсада. Голямата (над 3 години) про-
дължителност на обсадните действия срещу Калатис при алтернатив-
ния вариант на интерпретация, допускащ само една продължила и
след сключването на мира Лизимахова кампания,4 също не буди съ-
ществени възражения и е обяснима, тъй като Лизимах очевидно все
още не е разполагал с достатъчно силен флот, за да е в състояние да
блокира обсадения град и по море (както впрочем показва и случаят с
прехвърлилите се в Боспорското царство калатийски бежанци). Ма-
кар и да не е изрично засвидетелстван в изворите, крайният резултат
от войната с Калатис не буди съмнение (подсказва го и трайното за-
селване на бежанците на боспорска територия): Лизимах очевидно е
успял да възстанови в края на краищата временно изпуснатата си хе-
гемония над Добруджанското крайбрежие и разположените по него
гръцки градове начело с Калатис, в които вероятно отново е настанил
1
Diod. 20.25.1.
2
Cp. R. Werner. – Historia 4 (1955), 430.
3
B. Niese. Geschichte der griechischen und makedonischen Staaten 1, 311; Saitta
115-116.
4
Hünerwadel 30; Possenti 66, 70-72; Beloch 4.1, 140; Geyer 4; Landucci Gattinoni
123-124.
– в нарушение на прословутата клауза на мирния договор – своите

гарнизони.1 Прехвърлянето, през зимата на 302/301 г. пр. Хр., на
подкрепления по море от разположения малко по-южно Одесос в
Мала Азия 2 също потвърждава впечатлението, че Лизимаховата
власт в тази зона е била трайно и сигурно възстановена.
Практически нищо не е известно за отношенията на Лизимах с
гетите през този период. След обсъденото вече по-горе примирие с
тях по време на събитията от 313/312 г. пр. Хр., навярно сега Лизи-
мах се е постарал да затвърди създадените добри отношения, осно-
ваващи се по всяка вероятност на взаимно разграничаване на сфе-
рите на интереси. Гетите, чиято търговия е минавала през контро-
лираните от Лизимах гръцки градове, са били заинтересувани да
поддържат с него добри отношения (при условие, че и той е зачитал
суверенитета и правата им). Че в този период Лизимах все още не си
е поставял задачата да подчини пряко гетското царство в полити-
ческо отношение, е явно от по-късните му войни с Дромихет.
Уреждането на отношенията между Лизимах и одриския владе-
тел Севт III също остава забулено в мълчанието на изворите, но оче-
видно е, че по един или друг начин и този проблем е бил решен за-
доволително, тъй като няма сведения за повече конфликти, а и агре-
сивните действия на Лизимах в Мала Азия през 302/301 г. пр. Хр.
предполагат здрав и сигурен тил.3 Известно е, че Лизимах е имал
одриска жена, синът от която – Александър, е бил пълнолетен при
смъртта му в 281 г. пр. Хр.4 Идеята, че с този брак е бил скрепен ми-
рът между Севт и Лизимах след 311 г., изглежда примамлива, но за-
дължително ще остане хипотетична.5 Предположенията за характе-
ра на установените взаимоотношения също варират в доста широки
граници – от „доброволно подчинение“ на одрисите, примирили се с
господството на македонския сатрап,6 до допускането на значителни
1
Но виж и обратното мнение на Droysen 2.2, 78.
2
Cp. Diod. 20.112.2-4.
3
Cp. Possenti 75; Beloch 4.1, 140; Geyer 4; Saitta 72.
4
Paus. 1.10.4, 5; App. Syr. 64.
5
Possenti 75; Geyer 4; Saitta 72; J. Seibert. Historische Beiträge zu den dynasti-
schen Verbindungen in hellenistischer Zeit, 95-96; Lund 29. Твърде произвол-
ното допускане и на обратна брачна връзка между Севт и Лизимах на база-
та на презумпцията, че засвидетелстваната в големия Севтополски надпис
Севтова съпруга Береника била Лизимахова дъщеря (cp. S. M. Burstein. –
The Ancient World 14, 1986, 24.33; Lund 29-30), няма сериозни основания.
6
Possenti 75; Saitta 72.
170 Глава 5.
отстъпки от страна на Лизимах и запазване на първостепенната ро-

ля на Севт III в Тракия.1 Предположената вече по-горе възможна
плуралистичност на политическите структури в Южна Тракия до-
пълнително усложнява този въпрос. В светлината на малкото досто-
верно известни събития може да се допусне и друг алтернативен
сценарий – отмятането на Севт в 313/312 г. пр. Хр. и претърпяното
от него поражение в проходите на Източния Балкан биха могли да
доведат и до реално ограничаване на периметъра на неговата власт
за сметка на налагането и утвърждаването (с прякото участие на ма-
кедонския сатрап) на паралелни политически центрове и династи-
чески линии – например владенията на Спарток около Кабиле, кои-
то се превърнали в реален буфер между подвластните на Севт и Ли-
зимах територии. „Одриската“ жена на Лизимах би могла в такъв
случай да произлиза не от Севтовия, а от някой подобен паралелен
одриски династически дом, а самият брак да е представлявал една от
конкретните стъпки за неговото политическо утвърждаване. Впро-
чем, нека още веднъж подчертаем, че и това предположение (както
и всички останали) е напълно хипотетично и не почива на никакви
сигурни изворови податки.
Единственият сигурно засвидетелстван и точно датиран факт от
биографията на Лизимах в годините след сключването на мира с
Антигон е основаването на Лизимахия: и Диодор Сицилийски, и Па-
роската хроника поставят това събитие в архонтската година на Де-
метрий Фалерски, т. е. 309/308 г. пр. Хр.2 Новият град получил име-
то на своя основател и бил предназначен за столица на неговата
държава. Практиката е типична за ранноелинистическата епоха –
още в 316 г. пр. Хр. Касандър основал Касандрея на мястото на раз-
рушената от Филип II Потидея; в 311 г. Селевк основал Селевкия на
Тигър; малко по-късно, в 307 г. пр. Хр., и Антигон Монофталм за-
почнал изграждането на Антигония в Сирия. Само Птолемей, който
разполагал с основаната двадесет години по-рано Александрия, не
създал нов столичен град, който да увековечи името му.3 Лизимахия
била разположена в средата на провлака, свързващ Тракийския
Херсонес с континента, между Кардия на залива Мелас и Пактия на
Пропонтида, 5 мили южно от „дългата стена“ (ìáêñ{í ôåq÷ïò), коя-
1
Geyer 4; А. Фол. Тракия и Балканите, 191-192; Lund 29.
2
Diod. 20.29.1; Marm. Parium B 19; Justin. 17.1.2. Cp. J. Weiss. – RE 13 (1927),
Sp. 2554-2556 s. v.; V. Tscherikover. Die hellenistischen Städtegründungen
von Alexander dem Grossen bis auf die Römerzeit, 1 sqq.; Franco 36 sqq.
3
Cp. Beloch 4.1, 134-136.
то преграждала достъпа към полуострова. Жителите на двата същест-

вуващи града, Кардия и Пактия, били преселени в новооснования
град; подобен принудителен синойкизъм е често срещан при основа-
ването на елинистически градове.1 Граждани на новия град станали и
Лизимаховите офицери и приближени.2 Изборът на местоположени-
ето, отдалечено от морския бряг, е обусловен от слабостта на Лизимах
по море и е предотвратявал опасността от военноморска блокада.3
Според Апиан, Лизимахия била построена на това място като крепост
срещу тракийците; но стратегическото значение на нейното местопо-
ложение е преди всичко в контрола на пътя между Европа и Азия
през Хелеспонта.4 Изграждането на Лизимаховата столица точно на
това място не само потвърждава казаното вече по-горе за разположе-
ния в Егейско-Пропонтийския район център на тежестта на неговите
тракийски владения, но и подсказва основната ориентация на бъде-
щата му териториална експанзия – на югоизток към Мала Азия, а не
на север към вътрешността на Тракия. С този несъмнено важен поли-
тически акт Лизимах утвърждавал същевременно претенциите си за
независимост и държавен суверенитет, довели само няколко години
по-късно и до провъзгласяването му за цар.
D
1
Strabo 7 fr. 51, 53; Plin. n. h. 4.48; Paus. 1.9.8.
2
Beloch 4.1, 135.2.
3
Cp. Hünerwadel 38.
4
App. Syr. 1; Droysen 2.2, 85; B. Niese. Geschichte der griechischen und make-
donischen Staaten 1, 311; K. Brodersen. – In: Studien zur Alte Geschichte Sieg-
fried Lauffer zum 70. Geburtstag dargebracht 1, 67-84; Landucci Gattinoni 122;
Lund 42; Franco 37.
172 Глава 5.
Глава 6
Преди и след голямата битка при Ипсос

Прекратяването на безперспективната война със Селевк на изток
(вероятно през 308 г. пр. Хр.) позволило на Антигон Монофталм да
съсредоточи силите си в източносредиземноморския регион и да се
опита, след няколко години отстъпления и поражения, да си върне
загубените позиции и да премине в решително настъпление в борбата
за Александровото наследство. Активизирането на Антигонидите из-
острило политическата ситуация и постепенно подготвяло назрява-
щия общ военен сблъсък, тъй като тяхната агресивна и максималис-
тична политика провокирала и стимулирала възраждането на проти-
востоящата коалиция на Птолемей, Лизимах, Касандър и Селевк.
В 307 г. пр. Хр. синът на Антигон Деметрий отплувал от Ефес с
мощен флот от 250 кораба „за да освободи цяла Елада, поробена от
Касандър и Птолемей“.1 Появявайки се изненадващо в Атина, Де-
метрий разгромил Касандровите гарнизони в Пирея и Мунихия и
заменил олигархическия режим на Деметрий Фалерски с демокра-
тически; на практика градът сменил един самонатрапил се могъщ
покровител с друг. От „благодарност“ атиняните гласували на свои-
те „освободители“ и „спасители“ Деметрий и Антигон всевъзможни
извънредни и прекомерни почести. Деметрий успял да завземе и
Мегара, също окупирана дотогава от гарнизон на Касандър; опитът
му да привлече с подкуп на своя страна Птолемеевия стратег на гар-
низоните в Коринт и Сикион Леонид обаче останал безрезултатен.
Но и така постигнатото представлявало твърде сериозен и чувстви-
телен удар срещу позициите на Антигоновите противници в Гърция.
На базата на един атически надпис, в който се споменава Ли-
зимах като получател на гласуван от атическия демос златен венец,2
беше предположено съществуването към началото на периода на
установения от Деметрий проантигонидски режим в Атина на отно-
сително добри отношения между Лизимах и Антигон.3 Отхвърляне-
то на традиционната дата на надписа (307/306 г. пр. Хр.) в полза на
1
Plut. Demetr. 8.1 sqq.; Diod. 20.45.1 sqq.; Marm. Par. B 20.
2
IG 2.2 (1883), No 731 A.
3
Cp. Geyer 6.
Преди и след голямата битка при Ипсос 173
по-късна (след битката при Ипсос и вероятно в 299/298 г. пр. Хр.)

лишава обаче тази хипотеза от основания.1
В 306 г. пр. Хр. Антигон изпратил Деметрий срещу Кипър –
най-важната островна база на Птолемей Лаг. В грандиозно морско
сражение край Саламин Деметрий разгромил флота на Птолемей и
завладял целия остров. Птолемей се оттеглил в Египет, а претенци-
ите му за морско господство претърпели крах, откривайки пътя за
възстановяване на Антигоновия протекторат над островите.2 Анти-
гон Монофталм се възползвал от голямата победа на сина си, за да
си присвои царската титла и да се увенчае с диадема; присвоеното
царско достойнство той споделил със сина си Деметрий.3 С този акт
Антигон се провъзгласявал за наследник на Александър и основател
на нова македонска династия, заявявайки открито претенциите си
за господство над цялата империя.4 Но политическото значение на
този ход било унищожено от ответната реакция на останалите диа-
дохи – един след друг в кратък период от време 5 и Птолемей, Лизи-
мах, Касандър и Селевк също се провъзгласили за царе, утвържда-
вайки сепаратистичните тенденции и разпадането на Александрова-
та империя. Фактически приемането на царската титла не промени-
ло съществено политическата ситуация – както справедливо отбе-
лязва Юстин, диадохите и преди притежавали реална царска власт,
но от уважение към паметта на Александър се въздържали (или не
смеели) да си присвоят и външните знаци на царското достойнство.6
Плутарх коментира видимия ефект от настъпилата промяна по
следния начин: „За тези мъже новото обръщение означавало нещо
1
S. M. Burstein. – ZPE 31 (1978), 181-185; Landucci Gattinoni 125.
2
Diod. 20.46.5-53.1; Plut. Demetr. 15-16; Justin. 15.2.6-7; Trog. prol. 15; Marm.
Par. B 21; App. Syr. 54; Polyaen. strat. 4.7.7.
3
За приемането на царската титла виж Plut. Demetr. 17-18; Diod. 20.53.2-4;
Justin. 15.2.10-14; App. Syr. 54; Marm. Par. B 23; Epit. Heidelb. 1.7; cp. O.
Müller. Antigonos Monophthalmos und „Das Jahr der Könige“; R. M. Erring-
ton. – JHSt 94 (1974), 20 sqq.; 95 (1975), 250 sqq.
4
Cp. Will 1, 64.
5
Прецизната хронология на събитията е несигурна. Пароската хроника
поставя приемането на царската титла от Птолемей в 305/304 г. пр. Хр.;
Касандър и Лизимах изглежда са предприели този акт по същото време
или много малко по-късно. Хронологическият аспект на проблема е дис-
кутиран многократно в модерната литература, ср. O. Müller. Antigonos
Monophthalmos und „Das Jahr der Könige“; J. Seibert. Das Zeitalter der Dia-
dochen, 139-140; Landucci Gattinoni 129-134.
6
Justin. 15.2.13-14.
174 Глава 6.
Фиг. 11. Несигурно идентифицирано изображение на Антигон Монофталм ,

детайл от релефите на т. нар. „Александров саркофаг“
повече от обикновена добавка към името и облеклото; то допри-

несло за повдигане на гордостта и самочувствието им, като доба-
вило в държанието и отношенията им с другите сериозност и ве-
личие, подобни на тези при трагическите актьори, които със смя-
ната на театралния си костюм сменят също и походката, и гласа,
и начина си на държание и изразяване. То укрепило също силата на
техните претенции и ликвидирало умишленото въздържане при
упражняването на властта, което преди ги правело в много от-
ношения по-меки и по-поносими за техните поданици. Толкова го-
лям бил ефектът на една единствена дума, произнесена от ласка-
тел, която произвела такива промени в целия свят!“1 В един по-да-

лечен исторически план обаче последиците от този акт били значи-
телни и той ознаменувал раждането на елинистическата монархия.
Още през късната есен на същата 306 г. пр. Хр., опитвайки се да
развие успеха при Кипър, Антигон потеглил лично срещу Египет на-
чело на огромна армия: 80 000 пехота, 8 000 конници и 83 слона; Де-
метрий го съпровождал по море със 150 бойни и 100 товарни кораба.2
Неблагоприятните климатични условия (поради напредналия сезон)
и решителната отбрана на Птолемей, който се укрепил в района на
Нилската делта и не допуснал нито десант на флота, нито преминава-
не на сухопътните войски на противника през каналите на пълно-
водната в този сезон река, предопределили безславния завършек на
Антигоновата експедиция. Диодор споменава, че след оттеглянето на
Антигон тържествуващият Птолемей писал на Селевк, Лизимах и Ка-
сандър;3 съдържанието на тези писма е неизвестно, но предвид обща-
та опасност от агресивността на Антигон те вероятно са подготвяли
или предлагали възстановяване на предишната им коалиция.
На следната година Деметрий с огромен флот блокирал Птоле-
меевия съюзник Родос и обсадил града.4 В тази прочута обсада, опи-
сана подробно у Диодор, и двете страни проявили изключителен ге-
роизъм, настойчивост и военни умения. Деметрий, който заради ус-
трема на атаките си и неизчерпаемата си изобретателност в създа-
ването и използването на всевъзможни сложни обсадни машини и
съоръжения получил прозвището Полиоркет („обсадител“), срещ-
нал решителната съпротива на отчаяното и готово на всичко родос-
ко население. Съществена подкрепа на Родос оказали неговите съ-
юзници: корабите на Птолемей неколкократно успели да доставят
на обсадения град огромни количества зърно, амуниции и войници.
Внушителна била и подкрепата на Касандър и Лизимах – последни-
ят предоставил на Родос безвъзмездна помощ от 40 000 медимни
жито и още толкова ечемик (общо около 4 000 тона зърно), една
1
Plut. Demetr. 18.5-7.
2
За тази кампания виж Diod. 20.73.1-76.7; Plut. Demetr. 19.1-3; Paus. 1.6.6.
Cp. R. A. Billows. Antigonos the One-Eyed and the Creation of the Hellenistic
State, 162-164.
3
Diod. 20.76.7.
4
Diod. 20.81-88, 91-100; Plut. Demetr. 21-22; Trog. prol. 15; Marm. Par. B 23.
Cp. C. Wehrli. Antigone et Démétrius, 207-214; J. Seibert. Untersuchungen zur
Geschichte Ptolemaios I, 225-230; R. A. Billows. Antigonos the One-Eyed and
the Creation of the Hellenistic State, 165-169.
176 Глава 6.
нагледна демонстрация на значителните му икономически възмож-

ности. След като за цяла година (305/304 г. пр. Хр.) не успял да
превземе обсадения град, Деметрий потърсил благовиден претекст
да се измъкне достойно; повод му дал зовът за помощ от нападна-
тата от Касандър Атина. Сключеният договор признавал независи-
мостта на Родос, който ставал съюзник на Антигон (с уговорката то-
зи съюз да не бъде използван срещу Птолемей). Успешно издържа-
ната обсада и съхранената свобода на острова са в основата на прос-
перитета на Родос през III и началото на II в. пр. Хр.1 За да увекове-
чат успеха си, родосците издигнали на входа на пристанището про-
чутия Колос – статуя на своя покровител Хелиос. Със статуи били
почетени като благодетели на града Лизимах и Касандър, а Птоле-
мей получил храм и официален култ в Родос.2
Действията на Деметрий Полиоркет в Гърция през 304-302 г.
пр. Хр. са сравнително добре известни благодарение на взаимно до-
пълващите се изложения на Диодор и Плутарх и независимо от ня-
кои противоречия между тях.3 През лятото на 304 г. той дебаркирал
с 330 кораба и значителна армия в Евбея, завзел Халкида и прину-
дил беотийците да минат на негова страна. Обсаждащият Атина Ка-
сандър, чиито съобщителни връзки били застрашени, побързал да
се оттегли на север; преследвайки го до Термопилите, Деметрий до-
ри успял да примами на своя страна 6 000 от неговите македонски
войници. След като и с етолийците бил сключен съюз, практически
цяла Централна Гърция попаднала в ръцете на Антигоновия син.
През следващата година Деметрий се спуснал на юг в Пелопонес,
завземайки един след друг градовете, от които прогонвал гарнизо-
ните на Касандър, Птолемей и Полиперхонт. След като завладял
последователно Сикион (който преместил на ново място, давайки му
името Деметриада), Коринт и Аргос, останалите градове в Арголида,
Ахая, Аркадия и Елида в голямата си част доброволно минали на
негова страна. По време на участието си в култовия празник на Хера
в Аргос той сключил съюз и с царя на молосите в Епир, младия Пир,
и се оженил за сестра му Дейдамея. През пролетта на 302 г. пр. Хр.
Деметрий свикал на Истъма общогръцки конгрес, на който възста-
1
Will 1, 62; за Родос виж също H. van Gelder. Geschichte der alten Rhodier; S.
Zervos. Rhodes; F. Hiller v. Gärtringen. – RE Suppl. 5 (1931), 731-840 и спи-
санието Clara Rhodos.
2
Diod. 20.100.2-4.
3
Diod. 20.100.5-6, 102.1-103.3; Plut. Demetr. 23.1-3, 25.1-5; cp. Justin. 15.2.15;
Trog. prol. 15; Marm. Par. B 25.
новил под своя патронаж Елинския съюз от времето на Филип и

Александър.1 Така, в рамките на по-малко от три години и почти без
да срещне реална съпротива, Деметрий Полиоркет успял да устано-
ви властта си над почти цяла Гърция.
D
Успехите на Деметрий нарушили баланса на силите в Европа;
пряко застрашен от агресивните му действия, Касандър изпратил на
Антигон Монофталм предложение за мир. Ултимативният отговор, с
който Антигон поискал от него пълна капитулация, принудил Касан-
дър да предприеме спешни мерки за защитата си. Той повикал от
Тракия Лизимах (Диодор споменава по този повод, че Касандър имал
обичай винаги в трудни ситуации да се обръща за помощ към него) и,
след като двамата обсъдили ситуацията, изпратили до Птолемей и
Селевк послания с предложение за възстановяване на предишната
коалиция и съвместна война срещу Антигон. Предложението било
прието и съгласуваните (очевидно по същия начин – чрез куриери)
планове били приведени в действие през пролетта или ранното лято
на 302 г. пр. Хр.2 Стратегическият замисъл на съюзниците предвиж-
дал чрез изненадващо нахлуване в Мала Азия войната да се пренесе
на противникова територия, да се съсредоточат там основните сили
на коалицията, принуждавайки Антигон да изтегли армията на Де-
метрий от Европа, и в подходящ момент да се даде генерално сраже-
ние. Планът криел много рискове; ключова роля в него трябвало да
играе Лизимах. Благодарение на последните запазени цялостно стра-
ници от съчинението на Диодор Сицилийски (краят на 20 книга) за-
бележителната във всяко отношение малоазийска кампания на Ли-
зимах в 302 г. пр. Хр. ни е известна с доста големи подробности.
За подготвяния в пълна секретност удар в Мала Азия Касандър
предоставил на Лизимах значителна част от собствената си армия
начело със стратега Препелай,3 докато самият той с остатъка от
войските си навлязъл в Тесалия, за да отбранява Термопилите от
превъзхождащите сили на Деметрий Полиоркет. Начело на значи-
1
Plut. Demetr. 25.4-5; cp. Beloch 4.1, 161; Bengtson, Die Strategie 1, 154-164; W.
S. Ferguson. – Hesperia 17 (1948), 112-136; Will 1, 66-67; idem. – CAH, 58-59;
Hammond 176-177.
2
Diod. 20.106.1-5; cp. Plut. Demetr. 28.2; Justin. 15.2.15-16; Marm. Par. B 25-26;
Droysen 2.2, 196-201; Hünerwadel 40-43; Possenti 79-81; Geyer 7-8.
3
За Препелай виж K. Ziegler. – RE 20, 1836 sqq.; E. Olshausen. Prosopogra-
phie der hellenistischen Königsgesandten. 1. Von Triparadeisos bis Pidna, 9-11.
178 Глава 6.
телна сухопътна армия, на неизвестна дата през първата половина

на 302 г. пр. Хр. Лизимах преминал Хелеспонта и навлязъл в Мала
Азия.1 Изненадващото нападение сварило противника напълно не-
подготвен и Лизимах имал достатъчно време и оперативен простор
да разгърне настъплението си в дълбочина. Хелеспонтийските гра-
дове Лампсак и Парион доброволно минали на негова страна и били
оставени свободни; в Сигейон, който оказал съпротива и бил превзет
със сила, бил настанен гарнизон. Абидос обаче оказал по-сериозна
съпротива; Лизимах се подготвял да го щурмува, но пристигането на
кораби с подкрепления от Деметрий го накарало да се откаже от
очертаващата се трудна и продължителна обсада; загубата на време
в тази ситуация би означавала изпускане на стратегическата иници-
атива, спечелена с изненадващото нахлуване.2 В Мала Азия все още
нямало достатъчно противникови войски и с оглед максимално
ефективно да използва преимуществото си Лизимах разделил арми-
ята си на две части. Начело на едната той изпратил Препелай на юг
покрай Егейското крайбрежие; начело на другата самият той се на-
сочил към вътрешността на континента. Нахлувайки в Еолия и Йо-
ния, Препелай завладял Адрамитион, а след това обсадил и превзел
най-големия йонийски град Ефес; заварените в пристанището кора-
би били изгорени, за да не попаднат в ръцете на разполагащия със
значително превъзходство по море Деметрий. След превземането на
Ефес съседните градове Теос и Колофон също лесно попаднали в
ръцете на Препелай; но Еритре и Клазомене получили подкрепле-
ния по море и се спасили. Без да губи време с продължителна обса-
да, Препелай опустошил територията им и се насочил към Сарди,
главен град на Лидия и един от стратегическите центрове на Мала
Азия; градът бил предаден от Антигоновия стратег Феникс, но на ак-
ропола се задържал командвания от друг стратег, Филип, гарнизон.3
В същото време Лизимах успешно завладял Хелеспонтийска
Фригия и проникнал в Голяма Фригия в централната част на Анато-
лийското плато, където обсадил важната крепост Синада, хранили-
ще на част от царската съкровищница на Антигон. Той успял да
привлече на своя страна Антигоновия стратег Докимос и с негова
помощ завзел не само Синада, но и някои от другите крепости в ра-
йона, слагайки ръка върху значителни богатства.4
1
Diod. 20.107.1-2; Justin. 15.2.17; Paus. 1.9.7; Marm. Par. B 25.
2
Diod. 20.107.2-3; cp. Polyaen. strat. 4.12.1.
3
Diod. 20.107.2, 4-5; cp. Dittenberger, Syll.3 1, 353; idem., OGIS, 9.
4
Diod. 20.107.3-4.
Антигон Монофталм се намирал по това време в новата си столи-

ца Антигония на река Оронт в Сирия, където бил организирал големи
празненства със спортни игри и художествени конкурси. При новина-
та за нахлуването на Лизимах в Мала Азия той в максимално кратки
срокове подготвил войската си за поход и потеглил с ускорен марш
срещу него; прекосявайки планината Тавър, през Кападокия той дос-
тигнал Ликаония и Голяма Фригия, където отново върнал в свое под-
чинение някои от преминалите на страната на Лизимах гарнизони.1
Лизимах бил застрашен от открито сражение с превъзхождащите
сили на Антигон; евентуалното поражение би предопределило изхода
на войната, обричайки на неминуема гибел и Касандър, а в пeрспек-
тива и другите двама съперници Селевк и Птолемей. За да се осъщес-
тви стратегическият замисъл на коалицията, Антигон трябвало да бъ-
де ангажиран в продължителни действия, които да позволят намесата
на Селевк и Птолемей и постигането на онова числено превъзходство,
което би заставило Антигон да повика от Европа Деметрий с неговата
армия и флот, снемайки натиска от Касандър и загубвайки всички
спечелени със завоюването на Гърция преимущества. Задачата на
Лизимах била трудна и рискована; той се справил великолепно, про-
явявайки завидно хладнокръвие и тактическо умение.
При приближаването на неприятеля Лизимах си избрал добре
защитена позиция и укрепил здраво лагера си с палисада и ров.
Местоположението на тази първа среща на двете армии е неизвест-
но, но последвалите събития го ситуират в Голяма Фригия, на около
75 км. южно или югоизточно от Дорилеон в посока към Синада или
Песинунт. Още с пристигането си Антигон построил армията си в
боен ред и се опитал да предизвика противника на открито сраже-
ние, но не успял да постигне целта си. Лизимах спокойно изчаквал
зад укрепленията си, които Антигон не се решил да щурмува дирек-
тно и без подготовка; той обаче заел околните височини и си осигу-
рил контрола над подстъпите към Лизимаховия лагер, за да спре
достъпа на храна. Застрашен от продължителна обсада, Лизимах на-
пуснал неочаквано лагера си през една нощ и успял незабелязан да
се оттегли с цялата си армия.2
Изминавайки с ускорен марш 400 стадия, Лизимах се установил
в района на Дорилеон, където попълнил запасите си от храна и изг-
радил нов укрепен лагер на подходящо за отбрана място, заобика-
1
Diod. 20.108.1-3.
2
Diod. 20.108.4-6.
180 Глава 6.
ляйки го с дълбок ров и тройна палисада. Успешното осъществяване

на тези мероприятия в кратки срокове позволява да се предположи
вероятната предварителна подготовка на този втори отбранителен
район. Настигайки го там, Антигон отново безуспешно се опитвал да
го предизвика на открито сражение, след което пак пристъпил към
блокада на лагера, като започнал от своя страна да копае ров около
него и подготвял обсадна техника за щурмуването му. От своя страна
Лизимаховите войски всячески пречели на тази дейност, макар и без
значителен успех. Когато подготовката на Антигон напреднала, Ли-
зимах отново се изплъзнал: той изчакал подходяща бурна нощ, про-
бил успешно блокадата и се оттеглил, движейки се „през високите
места“. Антигон го последвал, като се движел успоредно с него през
равнината (долината на Сангарий?). Но проливните валежи разкаля-
ли пътищата в равнината, зимата наближавала с всеки изминат ден и
накрая той се видял принуден да прекрати преследването, изтеглил
се на юг в Голяма Фригия и разпръснал войската си на зимни лагери.1
Планинският маршрут на Лизимах се оказал по-удачен с оглед
на климатичните условия; след като се откъснал от преследването,
той успешно достигнал с цялата си армия равнината Салония в юго-
източна Витиния, където също разпръснал войниците си по местните
селища за презимуване.2 Районът бил плодороден и подходящ за пре-
карване на зимата; според Страбон Салонската равнина имала най-
добрите пасища и произвеждала прочуто сирене, тоест отличавала се
с развито скотовъдство.3 Недалеч на север, на черноморския бряг бо-
гатата Хераклея с нейното удобно пристанище предлагала допълни-
телни възможности за снабдяване и връзка по море с Тракия. Лизи-
мах изглежда прекарал зимата в крайбрежния град, където се оженил
за местната владетелка, вдовицата на тирана Дионисий Амастрис.4
В изключително трудната и отговорна кампания през 302 г. пр.
Хр. Лизимах блестящо се справил с основната си стратегическа за-
дача: той ангажирал главните сили на Антигон и създал оперативен
простор за другите съюзници, съумявайки същевременно да запази
собствената си армия за решителното сражение. Междувременно
Птолемей Лаг настъпил с голяма армия в Келесирия, окупирайки
градовете по пътя си. Докато обсаждал Сидон, Антигонови агенти до-
несли фалшиво съобщение, че Антигон вече бил разбил в битка Ли-
1
Diod. 20.108.6-109.4; cp. Frontin. strat. 1.5.11.
2
Diod. 20.109.6.
3
Strabo 12.4.7 (C 565).
4
Diod. 20.109.6; Memnon 4.9 Jacoby.
Фиг. 12. Амастрис: портретно изображение върху

сребърна монета, сечена в едноименния град
зимах и Селевк и сега напредвал с армията си към Сирия. Заблуден

от тази мистификация, изплашеният Птолемей побързал да се вър-
не с армията си в Египет, оставяйки само гарнизони в градовете.1
Но ако чрез тази удачна акция Антигон се отървал лесно от еди-
ния опасен противник, той бил безсилен да предотврати придвижва-
нето на четвъртия член на коалицията. Принуден да направи значи-
телни териториални отстъпки в Индия, за да прекрати войната си с
Чандрагупта, след сключения и скрепен с династически брак мир
(който му донесъл и около 500 обучени бойни слона) Селевк бързо
настъпил на запад с 20 000 пехота и 12 000 конници; освен от ин-
дийските слонове армията му била съпровождана и от повече от 100
сърпоносни колесници. В късната есен на 302 г. пр. Хр. той достигнал
Кападокия, където спрял да зимува.2 Пътят на Селевк не е описан
1
Diod. 20.111.1-2.
2
Diod. 20.113.4; Plut. Alex. 62; Strabo 15.2.9 (C 724); Trog. prol. 15; Justin.
на сл. стр.
182 Глава 6.
подробно в изворите; Диодор Сицилийски споменава само, че от Гор-

ните сатрапии той преминал в Кападокия. На фона на общата страте-
гическа ситуация тази кратка бележка позволява, вместо обикновено
предполаганите трасета през Северна Месопотамия, Комагена и Ве-
лика Кападокия 1 да се предположи значително по-северен маршрут
през Мидия и Армения до Понтийска Кападокия,2 не само максимал-
но отдалечен от съобщителните връзки на Антигон, но и отвеждащ
директно в област, от която съединяването с Лизимах е можело да се
осъществи лесно и безпроблемно. Научавайки за неговото придвиж-
ване, Антигон пратил вестители при сина си Деметрий в Гърция с из-
рично нареждане да се прехвърли по най-бърз начин с цялата си ар-
мия и флот в Мала Азия.3 Планът на съюзниците успял.
Деметрий, който през 302 г. действал доста нерешително срещу
Касандър във Фтиотида и Тесалия, изчаквайки развитието на съби-
тията в Азия, сега побързал да сключи примирие с него, за да из-
пълни полученото императивно нареждане. След като приготвил
необходимите за превозването на войниците и военното снаряжение
кораби, той отплувал с целия си флот, прекосил Егейско море и де-
баркирал в Ефес. Градът капитулирал, а оставеният от Препелай
гарнизон предал акропола по споразумение. Оставяйки свой гарни-
зон на негово място, Деметрий отплувал за Хелеспонта и по анало-
гичен начин завзел Лампсак, Парион и някои други минали на
страната на Лизимах градове. Накрая, стигайки до Босфора, той из-
градил укрепен лагер край Халкедон и оставил в него 3 000 войници
и 30 кораба. Останалите войници били разквартирувани по градове-
те за зимуване.4
Завземайки протоците, Деметрий се надявал да предотврати
изпращането на нови противникови войски от Европа в Азия и съ-
щевременно да изолира Лизимах от тракийския му тил. И действи-
телно, след сключеното примирие и заминаването на Деметрий Ка-
сандър изпратил брат си Плейстарх с 12 000 пехота и 500 конници
на помощ на Лизимах в Азия. Като заварил протоците окупирани от
15.4.21.
1
Ср. E. Meyer. Die Grenzen der hellenistischen Staaten in Kleinasien, 26; Bengt-
son, Die Diadochen 125, допускащи алтернативните трасета Амида-Мелите-
Ликос и Нисибис-Самосата-Комана с краен излаз в Пафлагония.
2
Примерно по трасето на съвременното шосе Хой-Ерзерум-Ерзинджан-
Сивас.
3
Diod. 20.109.5.
4
Diod. 20.110.1-111.3; Marm. Par. B 26.
Деметрий, Плейстарх бил принуден да прехвърля войските си по

море от Одесос; част от тях попаднала в ръцете на Деметрий, друга
била настигната от морска буря и едва по-малко от половината
стигнали успешно при Лизимах.1 Последният бил засегнат и от де-
зертьорството на отделни отреди от войската си, които преминали в
лагера на Антигон.2
С тези последни сведения за събитията от есента и зимата на
302 г. пр. Хр. завършва 20 книга на Диодор Сицилийски, а с нея и
единственото оцеляло до наши дни сравнително подробно и цялос-
тно антично изложение на историческото развитие през ранноели-
нистическата епоха. От следващите книги на Диодор са запазени от-
къслечни фрагменти, които не могат да заместят липсващия после-
дователен разказ. Затова и събитията от 301 г. пр. Хр., които кулми-
нират в грандиозната битка при Ипсос, остават твърде бегло и по-
върхностно познати.
D
Движенията на войските през 301 г., довели до съсредоточава-
нето им при Ипсос в района на Синада в Голяма Фригия, не са съоб-
щени от никой източник. Ситуацията на полесражението, в предпо-
лагаемия район на зимуване на Антигоновите войски, предполага,
че той не е правил активен опит да предотврати съединяването на
Лизимах и Селевк. Дали и Препелай се е присъединил към тях със
своите войски от Лидия, остава неизвестно. Деметрий, от своите
зимни квартири в района на Пропонтида, е навлязъл с армията си
през Хелеспонтийска Фригия, за да се съюзи с армията на Антигон; с
него бил и епирският цар Пир.3 В щаба на Антигон бил и историкът
Хиероним от Кардия, към чието описание възхождат откъслечните
описания на битката, достигнали до нас.4
Точната дата на битката при Ипсос е неизвестна, но тя е станала
през лятото, възможно към края му.5 От двете страни в нея се вклю-
чили значителни по своята численост сили: Антигон разполагал с
над 70 000 пехотинци, 10 000 конници и 75 слона, а противниците
му – с 64 000 пехотинци, 10 500 конници и над 400 слона.6 Един-
1
Diod. 20.112.1-4.
2
Diod. 20.113.3.
3
Plut. Pyrrh. 4.4.
4
Cp. Lucian. macrob. 11.
5
Cp. Beloch 4.2, 245.
6
Plut. Demetr. 28.6.
184 Глава 6.
ственото описание на самата битка – твърде кратко и може би не съв-

сем точно – ни е оставил Плутарх; в него не се споменава нищо за
участието на Лизимах.1 „Когато сражението започнало, Деметрий
нападнал Антиох, сина на Селевк, с по-голямата и по-добра част
на своята конница, и толкова блестящо го атакувал, че обърнал
противниците в бягство; но като ги преследвал с устрем и невъз-
държана ярост, развалил успеха си: връщайки се обратно, той
вече не могъл да се присъедини към пехотата, тъй като пътя му
бил преграден от слоновете. Селевк, виждайки фалангата оста-
нала без конница, не я нападнал, но давайки вид, че ще атакува,
обикалял край нея и я принуждавал да мине на негова страна,
както и станало. Една голяма част, отцепена от останалите,
минала доброволно на негова страна, а другите се впуснали в бяг-
ство. Тогава мнозина се спуснали срещу Антигон, и един от
придружаващите го му казал: „Те идват за тебе, царю!“ – „Че за
кой друг освен за мене?“ – отвърнал той, – „Но Деметрий ще ми
дойде на помощ.“ Той запазил тази надежда докрай, и навсякъде
търсел с очи сина си, докато не паднал поразен от хвърлените
срещу него множество копия. Всички придружители го изостави-
ли освен Торакс от Лариса, който останал при тялото му.“
Според цитирания от Лукиан Хиероним, Антигон Монофталм
загинал на 81 годишна възраст.2 Сведението на Павзаний, че той бил
убит лично от Селевк, не заслужава доверие.3 Деметрий Полиоркет
се спасил от бойното поле с бягство.4 След битката победителите ус-
троили на убития Антигон тържествено погребение.5 Така завърши-
ла една от най-прочутите битки на древността, забележителна не
само с броя на участвалите в нея над 155 хиляди души, но и със свои-
те исторически последствия. Битката при Ипсос окончателно реши-
ла основния въпрос на епохата на диадохите – съдбата на Алексан-
дровото наследство.6 Наложената от авторитета на Хиероним от
Кардия и широко застъпвана в литературата до наши дни представа,
че Антигон Едноокият и неговият син Деметрий единствени са има-
ли претенциите и възможностите да възстановят целостта и единст-
1
Plut. Demetr. 29.4-8; cp. App. Syr. 55; Trog. prol. 15; Justin. 15.4.22; Diod. 21
fr. 2, 4b; Paus. 1.6.7, 16.1; Lucian. macrob. 11.
2
Lucian. macrob. 11; cp. App. Syr. 55.
3
Paus. 1.16.1.
4
Justin. 15.4.22.
5
Diod. 21 fr. 4b.
6
Cp. Droysen 2.2, 219; Bengtson, Geschichte 370; Will 1, 69.
вото на империята, докато останалите диадохи и преди всичко ос-

новните им противници Птолемей, Касандър, Лизимах и Селевк би-
ли носители на по-скромни сепаратистични стремежи, вероятно аб-
солютизира и преувеличава реалните различия между тях.1 Така или
иначе, заставени от превъзходството на Антигон да обединят силите
си за съвместна борба и да съгласуват действията и интересите си,
членовете на коалицията (независимо от личните им амбиции и же-
лания) обективно се явяват носители на тенденцията към разделяне
на империята, която дава облика и обуславя развитието на елинис-
тическия свят. Решителните заслуги на Лизимах за победата във
войната срещу Антигон,2 а оттам и за трайното налагане на тази тен-
денция, определят ключовата му роля в този преломен исторически
момент. Това е неговият звезден миг, когато здравата му десница на
воин държи сякаш съдбините на света и насочва неговото бъдеще.
D
Още първите събития след битката при Ипсос, за които имаме
някаква информация – подялбата на Антигоновото наследство меж-
ду победителите и съдбата на Деметрий Полиоркет – недвусмислено
потвърждават общата представа за нерадостното състояние на изво-
ровата база за последните двадесет години от живота на Лизимах.
Според едно твърдение на Полибий например след битката срещу
Антигон на съвместна конференция Касандър, Лизимах и Селевк
решили въпросите за разпределението помежду им на владенията
на победения противник.3 Присъствието на Касандър изглежда
твърде съмнително; той не е пряк участник в битката при Ипсос и
през цялото времетраене на конфликта оставал в Европа. Но силни
Касандрови контингенти, както вече стана дума по-горе, участвали в
съюзната армия и от тази гледна точка той бил пълноправен участ-
ник в коалицията срещу Антигон. По всяка вероятност интересите
на Касандър са били представлявани на „конференцията“ от него-
вите пълководци в Азия – брат му Плейстарх и стратега Препелай.
Самият Касандър не е получил при разпределението дял от азиат-
ските владения на Антигон, но напълно възможно изглежда да са
1
Виж критика на общото мнение у P. Cloché. La dislocation d’un empire, 16;
Lund 51.
2
Cp. например заслужено високата оценка на Bengtson, Die Diadochen 69,
74, 119.
3
Polyb. 5.67.8; cp. B. Niese. Geschichte der griechischen und makedonischen
Staaten 1, 351.3; 199; Walbank 199.
186 Глава 6.
били потвърдени правата му в Гърция, засегнати от успехите на Де-

метрий Полиоркет в предходните години; най-важната придобивка
за него несъмнено е било легализирането на царската му власт в
Македония.1 Впрочем, братът на Касандър, Плейстарх, получил уп-
равлението на богатата и с ключово стратегическо местоположение
Киликия,2 и този факт свидетелства не само за зачетените интереси
на семейството, но и допълнително потвърждава възприетия прин-
цип владенията на Антигон да се разпределят само между преките
участници във войната срещу него.3 Около попадналите след битката
при Ипсос под властта на Плейстарх територии в Мала Азия впрочем
съществува една отдавнашна полемика в модерната литература, по-
родена от достатъчно сигурните, макар и не дотам ясни сведения за
неговото присъствие в някои райони на Кария.4 Двете основни версии
предполагат било че Плейстарх е получил, още при подялбата след
Ипсос, освен изрично засвидетелстваната у Плутарх Киликия, и други
територии в Южна Мала Азия – не само части от Кария, но вероятно
и лежащите между Киликия и Кария Ликия, Писидия и Памфилия;5
било че, едва след като загубил в 299 г. отнетата му от Деметрий По-
лиоркет Киликия,6 Плейстарх получил като компенсация от Лизимах
владението на района около прекръстената на Плейстархея Хераклея
на р. Латмос в Кария.7
В съобщението на Полибий многозначително отсъства Птолемей
Лаг, единственият член на коалицията, който не взел реално участие
в разгрома на Антигон. Неговото игнориране се потвърждава недвус-
мислено от най-сигурно засвидетелстваната клауза на споразумение-
1
Will 1, 80; Walbank 200.
2
Plut. Demetr. 31.6. За Плейстарх виж K. Buraselis. Das hellenistische Make-
donien und die Ägäis, 22-33.
3
Diod. 21.1.5; cp. Plut. Demetr. 30.1.
4
A. Mastrocinque. La Caria e la Ionia meridionale in epoca ellenistica, 37-43; cp.
Franco 52-58.
5
E. Meyer. Die Grenzen der hellenistischen Staaten in Kleiasien, 28 sqq.; Beloch
4.1, 169; 2, 317-319; A. Mastrocinque. La Caria e la Ionia meridionale in epoca
ellenistica, 37-43.
6
Plut. Demetr. 32.4.
7
L. Robert. Le sanctuaire de Sinuri près de Mylasa. 1. Les inscriptions grecques,
55 sqq.; H. Schaefer. – RE 21 (1951), 158-159 s. Pleistarchos (No 2); E. Manni.
Demetrio Poliorcete, 120; Will 1, 74; C. Wehrli. Antigone et Démétrius, 158-159;
то – предаването на цяла Сирия под властта на Селевк.1 Но Птолемей

вече бил окупирал градовете в южна Сирия със свои гарнизони и от-
казал да се съобрази с решението на довчерашните си съюзници и да
отстъпи спорните територии, превърнали се през следващите два века
в ябълка на раздора между династиите на Птолемеите и Селевкидите.
Най-интересният за настоящето изследване проблем – територи-
алните придобивки на Лизимах в Мала Азия – остава и най-неясен в
изворите. Той със сигурност е получил правото над западните райони
на полуострова, включително Лидия 2 и вероятно Кария,3 макар и те-
първа да трябвало да отвоюва крайбрежните градове от гарнизоните
на Деметрий Полиоркет. Дали придадените на Лизимах територии
са включвали номинално и припонтийските области на Витиния,
Пафлагония и Кападокия, остава неизвестно; на практика местните
владетели Зипоит и Митридат успели да устоят и укрепят независи-
мостта си.4 Независима оставала и Хераклея Понтийска, управлява-
на първоначално от Амастрис, а впоследствие от нейните синове.5
Апиан единствен от запазените извори споменава изрично съд-
бата на вътрешна („Голяма“ или „Горна“) Фригия – според него тя
преминала под властта на Селевк, чиито владения се разпрострели по
този начин „от Фригия до Индия“.6 Това експлицитно на пръв поглед
известие, приемано за достоверно от някои съвременни автори,7 вли-
за обаче в противоречие с ред макар и косвени, но доста убедителни в
своята съвокупност сведения, отместващи границата между подвлас-
тните на Лизимах и Селевк територии далеч на югоизток. Така пре-
дадената на Плейстарх Киликия 8 и радващата се на относителна не-
зависимост под властта на Ариарат II вътрешна Кападокия 9 на прак-
тика изолират Фригия от останалите владения на Селевк; много по-
естествено е те да се разглеждат като „буферни“ зони на границата на
1
Diod. 21.5; Polyb. 5.67.8; App. Syr. 55.
2
Cp. Memnon 4.9 Jacoby.
3
Plut. Demetr. 46.4; виж и стр. 186 по-горе за проблема с владенията на
Плейстарх в Кария.
4
Memnon 12.5 Jacoby; Diod. 20.111.3; cp. Hünerwadel 52; Bengtson, Die Diado-
chen 127.
5
Memnon 4.8-5.2 Jacoby.
6
App. Syr. 55.
7
B. Niese. Geschichte der griechischen und makedonischen Staaten 1, 351.5; Hü-
nerwadel 51; Landucci Gattinoni 152-155.
8
Plut. Demetr. 31.6.
9
Diod. 31.19.5.
188 Глава 6.
обширните империи на двамата диадохи.1 В противовес на Апиан,

Плутарх определя обхвата на владенията на Селевк „от Индия до Си-
рийско море“.2 Най-убедително (макар и отдалечено във времето)
свидетелство предлага отново Плутарх в описанието на малоазийска-
та война между Агатокъл и Деметрий в 286 г. пр. Хр.: синът на Лизи-
мах преследвал отстъпващия Деметрий до планината Тавър, на гра-
ницата на Фригия и Киликия, и укрепил проходите, за да не му поз-
воли да се върне обратно; самият Деметрий попаднал, с навлизането
си в Киликия, на „подвластна на Селевк територия“, която дори
първоначално се стремял да не ограбва, за да избегне последвалия
конфликт.3 На базата на тези свидетелства изглежда напълно въз-
можно Апиановото сведение да се отхвърли като неблагонадеждно
(може би отразяващо по-късните Селевкидски претенции към този
район?), а югоизточната граница на Лизимаховите владения след
301 г. пр. Хр. да се постави по веригата на Тавър, като по този начин
в тях се включва изцяло територията на Голяма Фригия.4 Подобно
заключение се подкрепя и от нумизматичните данни за широкото
разпространение на Лизимаховите сребърни монети в източните
райони на Мала Азия, където те се задържат в употреба чак до края
на ІІІ в. пр. Хр. и дори съставляват по-голям дял от монетната цир-
кулация по това време в сравнение със западните райони.5
D
След подялбата на завладените територии Селевк се оттеглил
веднага с войските си в Сирия, за да се опита (не напълно успешно
поради противодействието на окупиралия южните райони Птоле-
мей) да влезне във владение на своя дял от наследството на Антигон;
до открит конфликт между двамата все пак не се стигнало.6 Вероят-
но и Плейстарх се е отправил незабавно към Киликия, за да поеме
управлението на отредената му област. Лизимах, поне на първо вре-
ме, се установил в Сарди, където повикал при себе си своята нова
1
Possenti 101-102; Beloch 4.1, 169; Bengtson, Die Diadochen 126.
2
Plut. Demetr. 32.7.
3
4
Possenti 101-102; Geyer 10; Saitta 145-147; Will 1, 80; Bengtson, Die
Diadochen 74, 126.
5
E. Özgen, A. Davesne. Le trésor de Oylum Höyüğü. – In : M. Amandry, G. K. Ri-
der (eds.). Trésors et circulation monétaire en Anatolie antique, 56-57.
6
Diod. 21.5.
съпруга, хераклейската владетелка Амастрис.1 И тримата трябвало

да се борят със значителни останки от разбитата, но неунищожена
мощ на Антигонидите; вражески гарнизони продължавали да оку-
пират ред градове и крепости и във Финикия (Тир и Сидон 2), и в
Киликия (планинската съкровищница Киинда 3), и особено край за-
падното и северозападно малоазийско крайбрежие (Ефес, Милет,
Еритре, Клазомене, Абидос, Парион, Лампсак, Халкедон и др.4). Де-
метрий Полиоркет все още разполагал с най-мощния боен флот,
владеел Кипър и оставал поне номинално начело на двата големи
гръцки съюза – Островния и Коринтския. Действията на Деметрий,
опитващ се в периода непосредствено след битката при Ипсос да
консолидира запазените си позиции, са оставили известна – макар и
доста непълна и противоречива – следа в достигналите до нас изво-
ри.5 В оригиналния пролог към 15 книга на Помпей Трог след
смъртта на Антигон се обявява разказа „как останките от негова-
та държава били събрани наново от неговия син“ (т. е. Деметрий
Полиоркет);6 от него в извлечението на Юстин е останало само пос-
тното съобщение, че Деметрий се спасил с бягство след битката при
Ипсос.7 Според един фрагмент от 21 книга на Диодор, след смъртта
на Антигон Деметрий се присъединил към майка си Стратоника, ос-
тавена в Киликия с царските съкровища, и оттам се прехвърлил по
море в намиращия се под негова власт Саламин на Кипър.8 Това све-
дение обаче влиза в открито противоречие с по-подробния разказ на
Плутарх, според който Деметрий, след като избягал от бойното поле
само с 5 000 пехотинци и 4 000 конници, с един единствен преход
стигнал Ефес, откъдето веднага потеглил с кораби за Гърция.9 Той
свързвал последните си надежди с атиняните, при които бил оста-
вил значителна част от флота си, финансови средства и жена си
Дейдамея, сестрата на Пир. Достигайки до Цикладските острови,
1
Memnon 4.9 Jacoby.
2
Plut. Demetr. 32.7.
3
Plut. Demetr. 32.1; Diod. 21.4 b.
4
Diod. 20.111.3; cp. Hünerwadel 53; Walbank 201.
5
За Деметрий след 301 г. пр. Хр. виж G. Elkeles. Demetrios der Städtebelage-
rer, 31 sqq.; E. Manni. Demetrio Poliorcete, 41 sqq.; C. Wehrli. Antigone et Dé-
métrios, 151 sqq.; Bengtson, Die Diadochen 102-103.
6
Trog. prol. 15: ut victus bello Antigonus interiit reliquiaeque imperii sunt a filio
collectae.
7
Justin. 15.4.22.
8
Diod. 21.4 b.
9
Plut. Demetr. 30.2; ср. Porphyr. fr. 32.2 Jacoby.
190 Глава 6.
Деметрий обаче бил посрещнат от атински пратеници, които му

забранили достъпа до града, който се обявявал занапред за неутра-
лен. Атиняните все пак му върнали оставените при тях кораби;
Дейдамея била вече отпратена с почетен кортеж в Мегара.1 Излъга-
ният в очакванията си Деметрий се отправил към Пелопонес, но
примерът на Атина бил последван много скоро от повечето полиси в
Коринтския съюз, които един след друг прогонвали гарнизоните му.
Оставяйки Пир да контролира малкото останали под властта му
гръцки градове (сред които Коринт и Мегара), Деметрий отново от-
плувал на изток.2 Според краткия разказ на Плутарх той се насочил
(вероятно в началото на 300 г. пр. Хр.) към Тракийския Херсонес и
се впуснал да граби владенията на Лизимах, като същевременно
обогатявал и укрепвал собствената си армия, която започнала бързо
да възстановява мощта си. Останалите царе не обърнали никакво
внимание на проблемите на Лизимах, когото смятали за по-силен и
по-опасен от Деметрий.3 Акцията на Деметрий вероятно е засегнала
и азиатския бряг на Пропонтида, ако заедно с В. Хюнервадел ситуи-
раме именно тук и една стратегема на Полиен, разказваща за ус-
пешни действия на Деметрий над Лизимахови сили при Лампсак.4
Самият Лизимах по това време изглежда е оставал в Мала Азия и не
е бил в състояние да противодейства ефикасно на опериращия от
позициите на превъзходството си по море противник.
Постепенното нарастване на противоречията между диадохите в
годините след битката при Ипсос довело много скоро до опити за
преразпределяне на силите и създаване на нова система от страте-
гически съюзи. Според краткото, но красноречиво съобщение на
Юстин „съюзниците, след като приключили войната срещу общия
враг, сега обърнали оръжие едни срещу други, тъй като не се спо-
разумели при подялбата на плячката, и отново се разделили на
два враждебни лагера (in duas factiones diducuntur). Селевк се съю-
зил с Деметрий, а Птолемей с Лизимах“.5 Според Плутарх сближа-
ването между Селевк и Деметрий било ответна реакция на вече
1
Plut. Demetr. 30.2-31.2. За промяната в атинската политика след Ипсос
виж W. S. Ferguson. Hellenistic Athens, 126 sqq.; M. Fortina. Cassandro, re di
Macedonia, 111 sqq.
2
Plut. Demetr. 31.2; Pyrrh. 4.5; cp. Bengtson, Die Strategie 1, 164 sq.; P. Lévêque.
Pyrrhos, 106 sq.
3
Plut. Demetr. 31.2-4; cp. Landucci Gattinoni 161-162.
4
Polyaen. strat. 4.12.1; cp. Hünerwadel 47-48.
5
Justin. 15.4.23-24.
сключения (и скрепен според него с два династически брака) съюз

между Птолемей и Лизимах.1 За Птолемей, чийто основен външно-
политически проблем било отстояването на правата върху Келеси-
рия срещу претенциите на Селевк, съюзът бил повече от естествен: с
новите си малоазийски придобивки Лизимах се превърнал в най-
подходящия съюзник при евентуален бъдещ военен конфликт.2 От
своя страна, Лизимах очевидно е разчитал чрез свързването си с
владетеля на Египет (който единствен от бившите съюзници разпо-
лагал с мощен флот) да получи подкрепа в борбата си срещу Демет-
рий Полиоркет и неговото все още ненакърнено морско могъщество.
Съюзът между двамата диадохи бил скрепен с брак между Лизимах
и вероятно не повече от 18 годишната Арсиное, дъщеря на Птолемей
Лаг от неговата дългогодишна любовница Береника;3 в името на по-
литическата изгода Лизимах жертвал любовта си към персийката
Амастрис, която отпратил обратно в хераклейските ў владения.4 Съ-
битието се датира със сигурност, макар и непрецизно около 300-298
г. пр. Хр.; при смъртта си в 281 г. Лизимах имал от Арсиное трима
сина, вторият от които, носещ името на баща си, бил тогава 16 годи-
шен (т. е. роден около 296 г. пр. Хр.).5
Вторият споменат от Плутарх брак – на първородния Лизима-
хов син Агатокъл с Лизандра, дъщеря на Птолемей Лаг от Евридика
– е в основата на една продължителна полемика в специализирана-
та литература. Плутарх съобщава за двете сватби в едно и също из-
речение, мотивирайки с тях последвалото сближаване между Селевк
1
Plut. Demetr. 31.5.
2
Cp. Will 1, 73; idem. – CAH, 103.
3
Plut. Demetr. 31.5; Paus. 1.10.3; Memnon 4.9 Jacoby. Този династически
брак показва впрочем, че статутът на децата на Береника от Птолемей е
бил официално легализиран; дали и тя е била призната официално за съ-
пруга наред с Евридика, дъщерята на Антипатър, остава неясно (отхвър-
лянето на последната и обезнаследяването на синовете ў станало едва по-
късно). За Арсиное, известна като Арсиное II за разлика от едноименната
дъщеря на самия Лизимах от брака му с Никея, виж U. Wilcken. – RE 2
(1985) s. v.; A. Bouché-Leclercq. Histoire des Lagides 1, 164-181; Beloch 4.2,
182-194; G. H. Macurdy. Hellenistic Queens, 111-130; E. Korneman. Grosse
Frauen des Altertums, 110-134; D. Burr Thompson. – AJA 59 (1955, 3), 199-
206; G. Longega. Arsinoe II; H. Bengtson. Herrschergestalten des Hellenismus,
111-138; S. M. Burstein. – In: W. L. Adams and E. M. Borza (eds.). Philip II,
Alexander the Great and the Macedonian Heritage, 197-212.
4
Memnon loc. cit.
5
Justin. 24.3.5; cp. Hünerwadel 58.
192 Глава 6.
I Никатор и Деметрий Полиоркет, и очевидно ги смята за едновре-

менни.1 Но според едно известие на Порфирий Тирски Птолемеева-
та дъщеря Лизандра била женена за убития през 294 г. пр. Хр. син
на Касандър Александър.2 Проблемът се усложнява допълнително
от две съобщения на Павзаний: според едното Лизимах оженил сина
си за Лизандра след връщането си от гетската война (поставена у не-
го преди войната от 302/301 г. пр. Хр.);3 според другото Агатокъл
вече имал деца от Лизандра, когато Лизимах се оженил за Арсиное.4
Съществуват две основни хипотези, опитващи се да преодолеят оче-
видните противоречия в тези сведения. Едната допуска съществува-
нето на две едноименни дъщери на Птолемей Лаг (!?), омъжени съ-
ответно за синовете на Касандър и Лизимах; тя позволява да се за-
щити предполаганата от Плутарх и Павзаний ранна дата на сватбата
на Агатокъл с Лизандра, преди или заедно с тази на самия Лизимах
и Арсиное.5 Втората отстоява съществуването на само една Лизан-
дра, омъжена последователно първо за Касандровия син Александър
и едва след неговата смърт в 294 г. пр. Хр. – за Агатокъл, сина на Ли-
зимах.6 Объркването на Павзаний се отдава на погрешната дата на
войната с Дромихет (у него преди битката при Ипсос 7); в такъв слу-
чай сведението в глава 10 може би е твърдяло в преиначения си
първоначален вариант, че Лизимах вече е имал деца от Арсиное, ко-
гато оженил сина си за Лизандра, а не обратно. Този по-късен брак
се датира в такъв случай след смъртта на Касандровия син Алексан-
дър в 294 г. и гетската война от 294-292 г. пр. Хр.; датата изглежда
напълно приемлива и с оглед на очевидно ниската възраст на деца-
та, които Лизандра отвела със себе си при бягството си след смъртта
на Агатокъл и които (за разлика от децата на Арсиное) изобщо не се
споменават впоследствие като потенциални приемници на властта.8
Тази хипотеза обаче предполага по необходимост наред с напълно
1
Plut. Demetr. 31.5.
2
Porphyr. 3.5 Jacoby (= 4.3 FHG = Euseb. 1, 232 Schöne).
3
Paus. 1.9.6.
4
Paus. 1.10.3.
5
Cp. B. Niese. Geschichte der griechischen und makedonischen Staaten 1, 354.2;
Geyer 29.
6
Cp. Droysen 2.2, 354.2; A. Bouché-Leclercq. Histoire des Lagides 1, 85.2; 4, 301;
Beloch 4.2, 179; P. Roussel. – In: G. Glotz, P. Roussel, R. Cohen. Alexandre et
le démembrement de son Empire, 357.
7
За хронологията на двете гетски войни виж по-долу, стр. 204-209, 212-214.
8
Paus. 1.10.4; cp. Droysen 2.2, 236.2; Landucci Gattinoni 164.
допустимото хронологическо объркване на Павзаний и грешка на

Плутарх (в твърдението му за едновременните сватби на Лизимах и
сина му), а това вече изглежда съмнително. Интересно обяснение,
заобикалящо тази трудност, предлага Грейс Макърди, според пре-
цизното наблюдение на която Плутарх използва за съобщението си
сегашно, а не минало причастие; глаголното време имплицира пред-
ставата, че по времето, за което става дума (ответната реакция на Се-
левк, довела до сближаването му с Деметрий Полиоркет) династи-
ческите бракове на Лизимах и сина му с двете дъщери на Птолемей
са били договорени, но все още нереализирани. Впоследствие, дока-
то бракът на Лизимах с Арсиное се е осъществил, този на Агатокъл с
Лизандра по неизвестни причини е бил отменен и тя е била дадена
за жена на сина на Касандър; едва след неговата смърт първоначал-
ният брачен проект е бил отново актуализиран.1 Франка Ландучи
Гатинони пък предполага, че грешката на Плутарх е породена от
смесването на Лизимаховия син Агатокъл с едноименния сицилийс-
ки тиран, който в годините след Ипсос изглежда се е оженил за дру-
га дъщеря (?) на Птолемей, Теоксена; двете сватби (на Лизимах с Ар-
синое и на сицилийския Агатокъл) вероятно са били споменати ус-
поредно в ползвания от Плутарх първоизточник.2
Съюзът между Птолемей Лаг и Лизимах (към който, поради
близките си връзки с царя на Тракия, най-малкото се е отнасял бла-
госклонно и Касандър 3), е оставил Селевк изолиран в политическо
отношение и той побързал да потърси сближаване с единствения ос-
танал потенциален съюзник, като поискал от Деметрий Полиоркет
ръката на неговата дъщеря от Фила Стратоника.4 От своя страна си-
нът на Антигон също побързал да се възползва от шанса да преодо-
лее собствената си тежка политическа изолация; взимайки със себе
си младата Стратоника, той потеглил незабавно с целия си флот към
Сирия.5 Според Плутарх, по пътя Деметрий неколкократно спирал
на брега; вероятно едно от тези прекъсвания е било в Ефес, най-
важния йонийски град и основна негова база в района. Може би
именно тук е точното място на Полиеновата стратегема за неуспеш-
ния опит на Лизимах да превземе Ефес, подкупвайки коменданта
1
Cp. G. H. Macurdy. Hellenistic Queens, 56-57.
2
Landucci Gattinoni 166. Cp. J. Seibert. Historische Beiträge zu den dynasti-
schen Verbindungen in hellenistischer Zeit, 75.16.
3
Cp. Beloch 4.1, 214.
4
Plut. Demetr. 31.5.
5
Plut. Demetr. 31.6.
194 Глава 6.
Диодор с 50 таланта; според разказа на Полиен това станало, след

като Деметрий отплувал от Ефес за Кария – научавайки за подгот-
вяната измяна, той се върнал неочаквано, влязъл само с един кораб
в пристанището, наказал подкупния стратег и предотвратил отпада-
нето на града.1 Плутарх пък разказва за последвалото слизане на
Деметрий на брега в Киликия, във владенията на Плейстарх; въз-
ползвайки се от отсъствието на последния, той дори навлязъл във
вътрешността и успял необезпокояван да изтегли от крепостта Ки-
инда 1 200 таланта, останали от съкровището на Антигон.2 Възмож-
но е именно тази акция да е визирана в споменатия вече фрагмент
на Диодор, според който след смъртта на Антигон Деметрий изтег-
лил от Киликия в Кипър майка си Стратоника и оставените от баща
му съкровища:3 ако фрагментът, въпреки явното противоречие с
версията на Плутарх за действията на Деметрий, се постави непо-
средствено след битката при Ипсос,4 остава неясно защо Деметрий
не е изтеглил още тогава на сигурно място и всичките пари от сък-
ровищницата в Киинда.
След отпразнуваната с великолепни тържества в крайбрежния
сирийски град Росос сватба между Селевк и Стратоника Деметрий,
според лаконичното съобщение на Плутарх, „окупирал Киликия и
изпратил жена си Фила при брат ў Касандър, за да го оправдае от
обвиненията на Плейстарх“.5 Вероятно към тази кампания на Де-
метрий в Киликия се отнася и споменатата на друго място у Плутарх
обсада на град Соли; появата в този пасаж на Лизимах, който се бил
приготвил за битка, но се оттеглил, след като Деметрий му позволил
да инспектира своя флот и приготвената за обсадата техника, пред-
полага негова намеса в защита на Плейстарх и установеното с реше-
нията след Ипсос статукво.6 Последвалите събития, известни отново
1
Polyaen. strat. 4.7.4; cp. Possenti 112-113. Поставянето на епизода веднага
след Ипсос (Droysen 2.2, 221; B. Niese. Geschichte der griechischen und ma-
kedonischen Staaten 1, 352.1; Geyer 11) изглежда по-малко вероятно. За за-
пазената и в 299 г. пр. Хр. власт на Деметрий в Ефес говори надписът
Dittenberger, OGIS, 10.
2
3
Diod. 21.4 b.
4
Такова е мнението на Droysen 2.2, 221 и на Geyer 11, които съчетават фраг-
мента на Диодор с Plut. Demetr. 30.2, изпращайки Деметрий от Ефес в
Киликия и чак след това в Гърция. Виж и Walbank 201.
5
Plut. Demetr. 32.4.
6
Plut. Demetr. 20.8; cp. Possenti 113-114; Geyer 11; Saitta 82.20; Landucci
на сл. стр.
единствено по кратките бележки на Плутарх, остават твърде енигма-

тични. Първо се споменава за осъществено с посредничеството на
Селевк помирение между Деметрий Полиоркет и Птолемей Лаг, ко-
ето трябвало да се скрепи с брак между сина на Антигон и Птолемее-
вата дъщеря Птолемаида (този договорен тогава брак по неизвестни
причини останал неосъществен чак до 287/286 г. пр. Хр.); като за-
ложник от страна на Деметрий в Александрия бил изпратен епирс-
кият цар в изгнание Пир.1 Впоследствие според Плутарх избухнал
конфликт между Деметрий и Селевк, който поискал да му бъде отс-
тъпена срещу пари току-що завладяната Киликия; отказът на Де-
метрий предизвикал искане за отстъпване на Тир и Сидон, намира-
щи се формално на територия на Селевк, но оставащи в ръцете на
Деметрий, който и този път отговорил с отказ, подсилвайки съще-
временно двата града с нови гарнизони.2 В края на краищата през
296 или първата половина на 295 г. пр. Хр.3 Деметрий Полиоркет
изненадващо напуснал Източното Средиземноморие и се насочил с
всичките си флотски ефективи към Гърция; Плутарх сочи като при-
чина положението в Атина след установяването на тираничния ре-
жим на Лахарес, но много по-вероятна причина за това внезапно
решение изглежда е дала неочакваната смърт на Касандър, открила
на Балканския полуостров широко поле за агресивните действия на
амбициозния Деметрий.4 Край бреговете на Атика Деметрий бил
изненадан от силна буря, в която загубил повечето си кораби и го-
ляма част от войниците си.5 Въпреки че скоро успял да възстанови
морските си сили,6 трайното въвличане на Деметрий в гръцките де-
ла на практика оставило Изтока в ръцете на противниците му: дока-
то той воювал през 296-294 г. пр. Хр. в Атика и Пелопонес, Лизимах
завзел оставащите все още под негова власт градове в Мала Азия, а
Птолемей – остров Кипър.7
Gattinoni 16-167. Виж и интересните съображения на Lund 80 sqq. за вза-

имоотношенията между Лизимах и Плейстарх.
1
Plut. Demetr. 32.6, 46.5; Pyrrh. 4.5; cp. A. Bouché-Leclercq. Histoire des Lagi-
des 1, 85-86; idem. Histoire des Séleucides, 36, 523-524.
2
3
Хронологията е несигурна. Доводите на Walbank 211 в подкрепа на по-къс-
ната дата не са окончателни.
4
Plut. Demetr. 33.1 sqq.
5
Plut. Demetr. 33.2.
6
Plut. Demetr. 33.3, 8.
7
Plut. Demetr. 35.5.
196 Глава 6.
D
Смъртта на Касандър, вероятно около месец май 297 г. пр. Хр.,1
поставила началото на нова поредица от военни конфликти и поли-
тически интриги в борбата за преразпределяне на сферите на поли-
тическа хегемония между диадохите и епигоните – появяващото се
сега на историческата сцена поколение на „родените след“ смъртта
на Александър Велики. Прехвърлянето на Деметрий Полиоркет в
Гърция (296 или 295 г. пр. Хр.) предопределило хода на последвали-
те събития – докато на изток Лизимах завладявал малоазийските
градове, Птолемей – Кипър, а Селевк – Киликия, Деметрий успял за
около 2 години да възстанови предишната си хегемония над Елада.2
Едновременното разграбване на антигонидските владения в Азия е
дало живот на хипотезата за нова коалиция срещу Деметрий, включ-
ваща Птолемей, Селевк и Лизимах, а вероятно също Пир (който с по-
мощта на Птолемей успял по това време да се върне на престола в
Епир, отстранявайки съперника си Неоптолем) и синовете на Касан-
дър.3 Дори да е съществувала, тази неотбелязана в изворите коалиция
не е била в състояние да предотврати експанзията на Деметрий в
Гърция. Появилият се край обсадената Атина Птолемеев флот без-
славно се оттеглил пред превъзхождащите сили на Антигоновия син 4
и в края на краищата доведеният до изтощение град капитулирал в
началото на 294 г. пр. Хр.5 След двукратния разгром на цар Архидам
и Спарта, за пръв път в многовековната си история, трябвало да поне-
се противниково нападение в собствената си територия.6 Бързите и
решителни успехи на Деметрий в Елада му позволили да експлоатира
максимално възникналата благоприятна ситуация, намесвайки се и в
обхваналата македонския двор остра политическа криза.
1
Porphyr. 3.4 Jacoby (= Euseb. 1, 231 Schöne) [298/297 г. пр. Хр.]. Възможност-
та за по-прецизно датиране на събитието се базира на една фрагментира-
на анонимна папирусова хроника от Оксиринх (Jacoby No 257a, fr. 3), виж
Walbank 208.3; Landucci Gattinoni 171.265.
2
Droysen 2.2, 247-258; Beloch 4.1, 215-222; P. Cloché. La dislocation d’un
empire, 236 sqq.; Will 1, 74-75 (= CAH, 104-105); Walbank 211-212.
3
Beloch 4.1, 217; P. Jouguet. L’impérialisme macédonien et l’hellénisation de l’
Orient, 190. За връщането на Пир в Епир виж Plut. Pyrrh. 5.1-7; P. Lévêque.
Pyrrhos, 116-123.
4
5
Ibid. 34; cp. Paus. 1.25.7; Polyaen. strat. 4.7.5. За датата ср. Landucci
Gattinoni 172.271.
6
Plut. Demetr. 35.1-2; cp. Paus. 1.13.6, 7.8.5; Polyaen. strat. 4.7.9.
Касандър бил надживян само с няколко месеца от първородния

си син и наследник на македонския престол Филип IV.1 По-малките
синове на Касандър, Антипатър и Александър, които били още не-
пълнолетни, си поделили властта, вероятно под регентството на май-
ка си Тесалоника.2 И двамата сключили по това време изгодни динас-
тически бракове: Антипатър с дъщерята на Лизимах Евридика, Алек-
сандър с дъщерята на Птолемей Лаг Лизандра. Тези очевидно прину-
дени от обстоятелствата (поради младостта на двамата младоженци)
сватби, вероятно уредени от вдовстващата царица Тесалоника, за да
укрепи положението на синовете си и на династията, издават и стре-
межа на Лизимах и Птолемей да поддържат статуквото в Македония.3
Скоро обаче между двамата братя избухнал конфликт, подклаждан от
пристрастността на Тесалоника към Александър и довел до открит
сблъсък между братята; онеправданият Антипатър убил майка си и се
опитал да заграби властта над цяла Македония.4 Прогоненият Алек-
сандър, решен да се бори за правата си и да отмъсти за майка си, се
обърнал за помощ към епирския цар Пир и към воюващия по това
време в Пелопонес Деметрий Полиоркет.5 Пир се отзовал веднага, но
поискал като цена за услугата да му бъдат отстъпени западномаке-
донските области Тимфая и Паравея, както и намиращите се под ма-
кедонски протекторат Амбракия, Акарнания и Амфилохия в западни-
те райони на Централна Гърция.6 Едва след като окупирал с гарнизо-
ни отстъпените му територии, епирецът нападнал Антипатър, за да
изпълни поетите ангажименти.7 Лизимах, по думите на Плутарх, ис-
кал да помогне на зет си, но бил зает другаде и се опитал да си послу-
жи с хитрост: той изпратил на Пир фалшиво писмо от името на него-
вия покровител Птолемей Лаг, съветващо го да прекрати експедиция-
та си и да приеме от Антипатър откуп от 300 таланта; същевременно
Лизимах оказал натиск върху самия Антипатър да се помири с брат
си.8 Въпреки че разкрил измамата, Пир приел предложеното прими-
1
Jacoby No 257a fr. 3; Justin. 16.1.1; Plut. Demetr. 36.1; Paus. 9.7.3; Porphyr. 3.3
FHG (= Syncell. 504); 4.3 FHG (= 3.5 Jacoby = Euseb. chron. 1.231, 241 Schoene).
2
Walbank 210 и бел. 3.
3
Cp. Landucci Gattinoni 174.
4
Porphyr. loc. cit.; Trog. prol. 16; Justin. 16.1.1-5, 7, 2.4; Plut. Demetr. 36.1;
Pyrrh. 6.3; Paus. 9.7.3; Diod. 21.7.
5
Plut. Demetr. 36.1; Pyrrh. 6.3; Justin. 16.1.5; Paus. 1.10.1; Diod. 21.7.
6
Plut. Pyrrh. 6.4; Demetr. 36.2.
7
Plut. Pyrrh. 6.5.
8
Plut. Pyrrh. 6.6; Justin. 16.1.7.
198 Глава 6.
рие, макар и да се отметнал впоследствие от формалното полагане на

клетва заедно с двамата братя.1 Едва сега на сцената се появил закъс-
нелият Деметрий, който не искал да пропусне предоставилият му се
повод за намеса в македонските дела.2 Александър, който след осъ-
щественото с посредничеството на Лизимах помирение с брат си вече
не се нуждаел от услугите му и се страхувал от него поради престижа
и славата му, го посрещнал в Дион, на брега на Термейския залив в
подножието на Олимп, и се опитал да го отпрати мирно; и двамата
обаче взаимно се подозирали и си устройвали заговори. Деметрий,
след като успял да се измъкне от подготвения от младия македонски
цар атентат по време на пиршество, се оттеглил фиктивно в Лариса в
Тесалия и там на свой ред му устроил клопка при аналогични обстоя-
телства и успял да го убие, изпреварвайки само с един ден негов пов-
торен опит.3 След това Деметрий без особена трудност завладял цяла
Македония и Тесалия, без отстъпените на Пир западни области; Ан-
типатър избягал при тъст си „в Понта“, а синът на Антигон бил про-
възгласен за цар от събранието на македонската армия.4 Юстин съ-
общава по този повод, хвърляйки светлина и върху неясното Плутар-
хово твърдение за „заетостта“ на Лизимах, че по това време той во-
дел тежка война с „тракийския“ цар Дромихет и, за да не му се нало-
жи да воюва едновременно на два фронта, отстъпил на Деметрий тази
част от Македония, която дотогава била под властта на зет му Анти-
патър, и сключил с него мир.5 По всяка вероятност този мир е приз-
навал установеното статукво и ако Лизимах е жертвал интересите си в
Македония (признавайки реалната власт на Деметрий и над райони-
те, за които чрез правата на Антипатър е можел да изяви претенции),
като компенсация той сигурно е получил признаване на собствените
си завоевания в Мала Азия.6 Впрочем, както показват последвалите
1
Plut. Pyrrh. 6.7-9.
2
Plut. Demetr. 36.3; Pyrrh. 6.4, 7.1; Justin. 16.1.6.
3
Plut. Demetr. 36.3-12; Pyrrh. 7.1-2; mor. 530 e (de vit. pud. 4); Trog. prol. 16;
Justin. 16.1.8; Diod. 21.7; Paus. 1.10.1, 9.7.3.
4
Justin. 16.1.9-18; Plut. Demetr. 37.1-4; Pyrrh. 7.2; Porphyr. 3.3 FHG (= Syncell.
504); 4.3 FHG (= 3.5 Jacoby) (= Euseb. chron. 1.231 Schoene).
5
Justin. 16.1.19: Lysimachus quoque cum bello Dromichaetis, regis Thracum, pre-
meretur, ne eodem tempore et adversus Demetrium dimicare necesse haberet,
tradita ei altera parte Macedoniae, quae Antipatro, genero eius, obvenerat, pacem
cum eo fecit; cp. Oros. 3.23.52: Lysimachus cum Dori (var. Doricetis) regis Thra-
cum infestissimo bello urgueretur, adversus Demetrium pugnare non potuit.
6
Geyer 15.
събития, и двамата не смятали този мир за окончателен и само изчак-

вали по-благоприятна ситуация, за да дадат воля на преглътнатите си
сега претенции. Епизодът е характерен за политическите качества на
Лизимах, който с цялата си кариера е доказал умението си да изчаква
благоприятния момент за действие и, въздържайки се от прекомерни
амбиции за бързи успехи, в крайна сметка да постига много по-зна-
чими и трайни резултати.
D
След битката при Ипсос Лизимах изглежда за продължително
време установил главната си квартира в Мала Азия, възможно в Сар-
ди;1 пред него са стоели трудни и изискващи непосредствено ръко-
водство задачи за консолидиране на властта му над новозавладените
територии и окончателно прогонване на останалите на много места
(особено в крайбрежните градове) антигонидски гарнизони. За съ-
жаление, в и без това оскъдната изворова традиция са запазени нез-
начителни следи от дейността му в този период.2
Практически почти нищо не е известно за политиката на Лизи-
мах във вътрешните райони на Мала Азия (Хелеспонтийска и Голя-
ма Фригия, Лидия, Кария, Ликаония и пр.); вероятно той е продъл-
жил традиционната Антигонова политика за поддържане на гарни-
зони в стратегически крепости във вътрешността. А. Джоунс допус-
ка, че Лизимах е променил използваната от Антигон Монофталм
система на отстъпване на села и земи на царските приятели срещу
задължение за издържане на войскови единици, въвеждайки широ-
ко практикуваното през елинистическата епоха пряко раздаване на
парцели земя на войниците, което ги превръщало във въоръжени
колонисти (клерухи); мнението му обаче се основава на един единс-
твен надпис (от Тиатейра в северна Лидия), при това датиран чак
след смъртта на Лизимах.3
Откъслечни сведения говорят за неуспешните действия на Ли-
зимах срещу витинския владетел Зипоит: според Мемнон, един Ли-
зимахов стратег паднал убит, друг бил прогонен, а и самият Лизимах
претърпял едно или повече поражения.4 Поставянето на тези сведе-
ния във връзка със засвидетелстваната по нумизматичен път витин-
1
Cp. Memnon 4.9 Jacoby.
2
Cp. Hünerwadel 53 sqq.; Possenti 104, 118-119; Geyer 11-12; Saitta 148-149.
3
A. H. M. Jones. The Cities of the Eastern Roman Provinces, 44-45.
4
Memnon 12.5 Jacoby.
200 Глава 6.
Фиг. 13. Арсиное ІІ: портретно изображение от

сребърна монета, сечена приживе на Лизимах в Ефес
ска ера, започваща отчета на времето от 297 г. пр. Хр., дава основание
конфликтът да се отнесе още към първите години след Ипсос.1 Веро-
ятно в някаква връзка с тези събития стои издигането на Никея на Ас-
канското езеро, на границата на Хелеспонтийска Фригия и Витиния:
градът бил основан от Антигон, който му дал името си, а сега Лизимах
го издигнал и прекръстил на името на първата си жена, дъщерята на
Антипатър.2 Разрушаването от Лизимах на Астакос в дъното на едно-
именния източнопропонтийски залив изглежда е свързано или с
войните с витинския цар, или с укрепването с допълнително населе-
ние на близката Никея чрез твърде характерната за епохата политика
1
Beloch 4.1, 234.
2
Strabo 12.4.7 (C 565); Steph. Byz. s. Íßêáéá; cp. Hünerwadel 53; Geyer 12.
на насилствен синойкизъм; по-късно цар Никомед I инкорпорирал

оцелялото население на града в своята нова столица Никомедия.1
Малко по-многобройни, но хронологически трудно определими
са сведенията за действията на Лизимах в крайбрежните райони на
Мала Азия. Първоначално борбата за завземане на все още подвласт-
ните на Деметрий Полиоркет крайбрежни градове била спъвана от
неравенството на флотските сили,2 но след неговото прехвърляне в
Гърция, през 295-294 г. пр. Хр. настъпил коренен обрат в полза на
Лизимах. Плутарх съобщава кратко, че по време на кампанията си в
Пелопонес Деметрий научил, че Лизимах му е отнел градовете в
Азия.3 Вероятно именно по това време Лизимах е успял да сложи ръ-
ка върху Ефес, най-важния йонийски град: ако в 299 и около 297 г. пр.
Хр. градът е бил все още твърдо в ръцете на Антигоновия син,4 в
289/288 г. пр. Хр. той не само е бил вече владение на Лизимах, но до-
ри е бил прекръстен на Арсиноея, по името на съпругата на владете-
ля.5 Спорно остава отнасянето на паралелните стратегеми на Полиен
и Фронтин за превземането на Ефес от Лизимах (или от неговия стра-
тег Ликос) с помощта на „архипирата“ Андрон (или Мандрон) било
към 294 г. пр. Хр., било към възстановяването на Лизимаховата власт
над града след малоазийската кампания на Деметрий в 287/286 г. пр.
Хр.; споменаването у Полиен на стратега на Деметрий Айнетес прави
първото предположение много по-вероятно, независимо от титлата
„rex Macedonum“ у Фронтин.6 Според една добре засвидетелствана
група сведения Лизимах преместил Ефес на ново и по-удобно място,
преселил в него жителите на Лебедос и Колофон, които разрушил, и
го прекръстил, както стана дума, на Арсиноея;7 с изключение на пре-
1
Strabo 12.4.2 (C 563).
2
Cp. Bengtson, Die Diadochen 127.
3
Plut. Demetr. 35.5; cp. Hünerwadel 53, 67 sqq.; Beloch 4.1, 219.2; Bengtson,
Die Diadochen 127.
4
Както свидетелстват ефеските надписи Dittenberger, OGIS, 10 (почести за
Никагор от Родос, пратеник на Деметрий и Селевк, 299 г. пр. Хр.) и Dit-
tenberger, Syll.3 1, 363 (почести за фрурарха Айнетес, ок. 297 г. пр. Хр.).
5
Според милетския декрет в чест на Лизимаховия стратег Хипострат, Dit-
tenberger, Syll.3 1, 368, ред 24: <Áñóéíüåéá.
6
Polyaen. strat. 5.19; Frontin. strat. 3.3.7; cp. Possenti 118-119; Geyer 12; Bengt-
son, Die Strategie 1, 224; Landucci Gattinoni 173 (294 г. пр. Хр.); обратно Hü-
nerwadel 68 (286 г. пр. Хр.). За Айнетес cp. Dittenberger, Syll.3 1, 363; Bengt-
son, Die Strategie 1, 194 sq.
7
Strabo 14.1.21 (C 640); Paus. 1.9.7, 7.3.4-5; Steph. Byz. s. #Åöåóïò; Anth. Palat. 9.424.
202 Глава 6.
именуването, датирано със сигурност преди 289/288 г. пр. Хр.,1 оста-

налите мероприятия, типични за политиката и на Антигон, и на Ли-
зимах спрямо малоазийските градове,2 нямат сигурна хронология.
Според Страбон, Антигон и Лизимах събрали в един град и раз-
пръснатото население на Смирна;3 Павзаний обаче споменава война
на Смирна и Колофон срещу Лизимах.4 Смирна била прекръстена на
Евридикея, но епонимът остава неясен (Лизимахова дъщеря?).5 Об-
ратен бил случаят с Антигония в Троада, която Лизимах прекръстил
на Александрия; Антигон Едноокият бил заселил в града жителите
на Кебрен и Скепсис, но последните били върнати от Лизимах в
родния си град.6 По-неясни остават събитията около Милет, съпер-
ник на Ефес за славата на най-голям и богат йонийски град в тази
епоха. До 295/294 г. пр. Хр. той оставал във владение на Деметрий
Полиоркет,7 а в 289/298 вече бил попаднал със сигурност в ръцете
на Лизимах.8 На пръв поглед случаят е идентичен с този на Ефес и
Милет би могъл да се прибави към завоеванията на Лизимах от 294
г. пр. Хр.9 Но според един надпис Милет бил „освободен“ от Птоле-
мей Лаг;10 през 287 г. пр. Хр. там резидирала пропъдената египетска
царица Евридика.11 Идеята, че Милет бил завладян от Птолемей и
преотстъпен на Лизимах,12 оставя доста неизяснени въпроси.
В периода след Ипсос Лизимах завързал тесни отношения с Ати-
на, запазваща своето особено влиятелно положение в гръцкия свят.13
1
Cпоред декрета в чест на стратега Хипострат, Dittenberger, Syll.3 1, 368.
2
Cp. A. H. M. Jones. The Cities of the Eastern Roman Provinces, 41-42.
3
Strabo 14.1.37 (C 646).
4
Paus. 7.3.4. Дали Смирна не е посочена погрешно вместо Лебедос?
5
B. V. Head. Historia Numorum, 592; cp. A. H. M. Jones. The Cities of the East-
ern Roman Provinces, 42.
6
Strabo 13.1.33 (C 597), 13.1.52 (C 607).
7
Според надписа Dittenberger, Syll.3 1, 322: Деметрий, син на Антигон, сте-
фанофор за 295/294 г. пр. Хр.
8
Според почетния декрет за Лизимаховия стратег Хипострат, Dittenberger,
Syll.3 1, 368.
9
Cp. Geyer 12.
10
C. B. Welles. Royal Correspondence in the Hellenistic Period, 71, No 14.
11
Plut. Demetr. 46.5.
12
P. Roussel. – In: G. Glotz, P. Roussel, R. Cohen. Alexandre et le démembre-
ment de son Empire, 353.4.
13
За връзките между Лизимах и Атина в периода 301-294 г. пр. Хр. виж Hüner-
на сл. стр.
Обявеният в 301 г. пр. Хр., след свалянето от власт на привърженици-

те на Деметрий Полиоркет начело със Стратокъл, неутралитет на Ати-
на на практика се показал в следващите години благосклонен към Ка-
сандър, Птолемей и особено към Лизимах. Сближението на Атина с
Лизимах било опосредствено от комедиографа Филипид, който като
изгнаник при предишния режим пребивавал в двора на тракийския
цар и завоювал неговото благоразположение. Филипид придружавал
Лизимах по време на войната в Азия през 302-301 г. пр. Хр. и дори
след битката при Ипсос измолил правото на погребение за падналите
сражавайки се за Антигон свои съграждани, както и освобождаването
на пленените в битката атиняни и на група атински заложници, дър-
жани от Антигон в Азия.1 Пак с посредничеството на Филипид през
299 г. пр. Хр. Лизимах подарил на Атина 10 000 медимни жито, както
и мачта и рея за използвания при пренасянето на пеплоса на Атина
по време на Панатенейските тържества „кораб“; този любопитен по-
дарък е символичен и многозначителен, защото старата мачта се била
пречупила при бурята, която на тържествата през 302 г. пр. Хр. раз-
късала пеплоса със светотатствените изображения на Деметрий и Ан-
тигон.2 И по-късно, след завръщането си в Атина, Филипид често по-
сещавал царя на Тракия и осигурил много благодеяния на родния си
град; Лизимах го числял сред своите приятели и смятал за щастливо
предзнаменование да го види преди някое важно дело или военен по-
ход.3 Поне част от своето дълго изгнание изглежда е прекарал в двора
на Лизимах и друг виден атински политик и противник на Деметрий
– племенникът на Демостен Демохарес, който и след завръщането си
в Атина през 80-те години поддържал тесни връзки с царя.4 С Лизи-
мах бил свързан и още един водещ атински политик от това време –
Лахарес, който след смъртта на Касандър получил тиранична власт в
Атина; при завладяването на града от Деметрий Полиоркет в 294 г.
wadel 60 sqq.; Possenti 105 sqq.; W. S. Ferguson. Hellenistic Athens, 124 sqq.;
Beloch 4.1, 212; Geyer 13; Saitta 80; Walbank 204; Landucci Gattinoni 167-168.
1
IG 2.1 (19132), 657 (= Dittenberger, Syll.3 1, 374), 17-30. За Филипид виж G. B.
Philipp. – Gymnasion 80 (1973), 493-509; C. Franco. – In: Studi Ellenistici 3
(Pisa, 1990), 113-134; Landucci Gattinoni 258-259.
2
Ibid. 10-16: архонт Еуктемон, 299/298 г. пр. Хр. Cp. Plut. Demetr. 10.5, 12.3,
7-8.
3
Plut. Demetr. 12.8; cp. mor. 183 e (Reg. et imp. ap., Lys. 2); 508 e (de garrul. 12);
517 b (de curios. 4).
4
W. S. Ferguson. Hellenistic Athens, 124, 137.6, 144-147; cp. Plut. mor. 851 e
(vitae X orat., decr. 2).
204 Глава 6.
пр. Хр. той се видял принуден да се спасява с бягство и намерил под-

слон първо в Тива, а по-късно при Лизимах.1 Към този период може
би се отнася и един фрагментиран атински декрет, гласуващ почести
на неизвестен пратеник при Лизимах.2 Неизвестна остава датата на
издигнатата в Атина почетна статуя на Лизимах, с която атиняните
според Павзаний не толкова давали израз на добрите си чувства,
колкото се стремели да си осигурят постигането на определени це-
ли.3 Покровителствената политика на Лизимах, очевидно целяща да
ограничи влиянието на Деметрий Полиоркет в гръцкия свят, веро-
ятно не се е ограничавала само с Атина; остроумните и аргументи-
рани съображения на М. Оло допълват името му (както и това на Ка-
сандър) в един фрагментиран списък на дарители на крупни суми за
възстановяването на Тива.4
D
Сред дискусионните и неясни проблеми на този период се на-
режда и „първата“ гетска война, разграничавана от повечето съв-
ременни изследователи от по-късния (след 294 г. пр. Хр.) и по-добре
застъпен в изворите конфликт, при който Лизимах бил пленен от
Дромихет. Два изворови текста лежат в основата на съществуващите
опити за реконструкция на събитията. Единият е кратък фрагмент
от 21 книга на Диодор Сицилийски, който гласи: „Тракийците пле-
нили Агатокъл, царския син, но го освободили с дарове както за да
си осигурят убежище срещу превратностите на съдбата, така и
с надеждата да получат чрез този доброжелателен акт обратно
тази част от земите си, която Лизимах им бил отнел. Те вече не
се надявали да победят във войната, след като всички могъщи ца-
ре се били споразумели и били в съюз помежду си.“5 Диодоровите
„тракийци“ не бива да смущават: така той нарича гетите на Дроми-
хет и в следващия, по-обширен фрагмент, посветен на „втората“
гетска война.6 Към този текст се добавя и следното доста объркано и
1
W. S. Ferguson. Hellenistic Athens, 130 sqq.; cp. Polyaen. strat. 3.7.2. За дис-
кусиите около хронологията на тиранията на Лахарес ср. Landucci Gatti-
noni 169-170.259.
2
IG 2.1 (1877), 319.
3
Paus. 1.9.4.
4
Dittenberger, Syll.3 1, 337; cp. M. Holleaux. Études d’épigraphie et d’histoire
grecques 1, 37-39.
5
Diod. 21.11 (= Const. Exc. 2 (1), p. 253).
6
Diod. 21.12 (= Const. Exc. 2 (1), p. 253-254; 4, p. 345-346.
неясно съобщение на Павзаний: „След това Лизимах воювал със

съседите си, първо с одрисите, после с гетите и Дромихет. Сре-
щайки противници, опитни във война и превъзхождащи го по чис-
леност, самият той успял да се спаси от изключително опасно
положение, но синът му Агатокъл, който участвал в поход с него
за първи път, бил пленен от гетите. Лизимах претърпял и други
поражения и, отдавайки голямо значение на пленяването на сина
си, сключил мир с Дромихет, като отстъпил на гетския цар сво-
ите владения отвъд реката Истрос и дори се видял принуден да
му даде дъщеря си за жена. Други казват, че не Агатокъл, а сами-
ят Лизимах бил взет в плен и бил освободен, когато Агатокъл
сключил примирие с гетския цар от негово име. При връщането си
той оженил за Агатокъл Лизандра, дъщерята на Птолемей Лаг и
Евридика.“1 Целият цитиран пасаж е поместен преди споменаването
на минаването на Лизимах в Азия и войната с Антигон в 302/301 г.
пр. Хр. Както се вижда, Павзаний смесва сведенията за двете гетски
кампании (първата, при която бил пленен Агатокъл, и втората, при
която в плен попаднал самият Лизимах), смятайки ги за вариантни
разкази за едно и също събитие. Той е и единственият античен ав-
тор, който във връзка с гетските войни и Дромихет (но само по повод
на отстъпени от Лизимах на гетите територии) предлага изрична ге-
ографска локализация „отвъд“, тоест на север от Дунава.2
Опитите да се съчетаят двете сведения (на Диодор и Павзаний)
и да се вместят в общата картина на събитията от периода е довел до
няколко алтернативни и еднакво хипотетични решения. Единият
вариант датира „първата“ гетска война изцяло преди войната с Ан-
тигон, тоест преди 302 г. пр. Хр.; той се доверява на хронологичес-
кия ред у Павзаний и на неговото твърдение за ранната дата на бра-
ка на Агатокъл с Лизандра („вече имали деца, когато Лизимах се
оженил за Арсиное“). Изобщо това мнение, поддържано от Ф. Га-
йер,3 отдава предпочитание на сведенията на Павзаний, влизайки
същевременно в противоречие с Диодор Сицилийски – поместване-
то на разказа в 21 книга говори за дата след 302 г. пр. Хр. (но дали
Диодор не е разказал за първата гетска война ретроспективно при
описанието на втората?), а и твърдението, че „всички могъщи царе се
1
Paus.1.9.6.
2
D. M. Pippidi. I Greci nel basso Danubio dall’età arcaica alla conquista romana,
93 смята впрочем, че фразата на Павзаний визирала западнопонтийските
колонии, контрола над които Лизимах трябвало да отстъпи на гетите.
3
Geyer 6-7.
206 Глава 6.
били споразумели и били в съюз помежду си“ трудно може да се от-

несе към ситуацията в който и да е момент между „годината на
царете“ и битката при Ипсос. Тук е мястото да бъде припомнено, че
изобщо сведенията на Павзаний за ранноелинистическата епоха
(макар и да възхождат поне частично – но вероятно косвено – към
добри първоизточници), се отличават с многобройни обърквания и
неточности и нямат характера на добър и сигурен извор за събития-
та от периода.1
В. Хюнервадел и Г. Посенти поставят първата гетска кампания
по време или непосредствено след войната с Антигон, тоест около
301-299 г. пр. Хр.2 Презумпцията е, че Агатокъл е бил оставен като
наместник на баща си в Тракия при преминаването на Лизимах в
Азия, а гетите са се възползвали от опразването на района от войски,
за да нападнат и пленят младия принц; освобождаването му би
дошло логично в светлината на нарастналия авторитет и военни
възможности на Лизимах след битката при Ипсос. Джована Саита
пък отнася кампанията към 297 г. пр. Хр., базирайки се на стриктна
интерпретация на Диодоровото твърдение за мира между всички
царе.3 Има се предвид създадената след Ипсос система от съюзи (Ли-
зимах – Птолемей, Селевк – Деметрий), които след помирението
между Птолемей и Деметрий (и преди нахлуването на последния в
Елада) за кратко време действително създават привидното впечат-
ление за „всеобщ“ мир между диадохите. Според старото мнение на
Бенедикт Низе обаче Диодоровото сведение е възможно да се отнася
и до ситуацията, възникнала вследствие принуденото примирие
между Лизимах и Деметрий след завземането на властта в Македо-
ния от последния; така целият епизод с пленяването на Агатокъл
може да бъде поставен около началото на голямата гетска война.4 В
новата литература това мнение е възприето от Франка Ландучи Га-
тинони, която съответно датира епизода около 294 г. пр. Хр.5 На-
края, нека припомним и мнението на К. Ю. Белох, който изобщо се
съмнява в достоверността на сведенията за пленяването на Агато-
къл, смятайки ги очевидно за дублетен вариант на основната версия
с пленяването на самия Лизимах от гетите.6
1
M. Segrè. – Historia 2 (1928), 217-237; P. Lévêque. Pyrrhos, 68-69; Lund 16.
2
Hünerwadel 58-60, 72; Possenti 97-98.
3
Saitta 116-119; cp. Landucci Gattinoni 141-142.
4
B. Niese. Geschichte der griechischen und makedonischen Staaten, 367-368.
5
Landucci Gattinoni 183-184; cp. Franco 61.
6
Beloch 4.1, 225.2; идеята за редупликация е подета, макар и не толкова
на сл. стр.
Изглежда трудно да бъде добавено още нещо към тези твърде

противоречиви мнения; изворите не позволяват проблемът с дати-
рането на „първата“ гетска война да получи задоволително и окон-
чателно решение, а и оценката за характера и хода на събитията ос-
тава очевидно зависима от него. И все пак струва ми се възможно на
базата на един характерен, но обикновено пренебрегван детайл да
бъдат изказани някои допълнителни съображения по този въпрос. В
големия фрагмент от 21 книга на Диодор, разказващ за пленяването
на самия Лизимах в хода на основната кампания срещу Дромихет в
края на 90-те години, на два пъти се споменава, че гетския цар се
обърнал към своя пленник с обръщението „татко“ (ðáôÝñá).1 Дву-
кратното повтаряне на този специфичен детайл потвърждава, че на-
месването му не е случайно; контекстът обаче е загубен заедно с ос-
таналата извън фрагмента част от разказа на Диодор. Единственото
смислено обяснение идва от цитираното по-горе сведение у Павза-
ний за брака на гетския владетел с Лизимахова дъщеря като едно от
условията на мира, осигурил освобождаването на пленения Агато-
къл.2 Изхождайки от смесването на двете гетски кампании у Павза-
ний, повечето автори отнасят това сведение към уреждането на от-
ношенията след „втората“ война,3 но това явно противоречи на об-
стоятелствата в Диодоровия фрагмент, където Дромихет използва
обръщението „татко“ към току-що пленения Лизимах; очевидно за
предпочитане е вариантът династическият брак да се отнесе към ре-
зултатите на „първата“ гетска война, какъвто е впрочем и буквал-
ният текст на Павзаний. В такъв случай комбинацията от сведенията
на Диодор и Павзаний като че ли преди всичко потвърждава оспор-
ваната реалност на този по-ранен сблъсък; допускането на достовер-
ността на тази част от съобщението на Павзаний освен това повиша-
ва автоматично стойността и на останалата му информация – за
пленяването на Агатокъл, „другите поражения“ на Лизимах и, като
част от финалното уреждане, освен сватбата – отстъпването на тери-
ториите „отвъд реката Истрос“. Тази реконструкция прави по-
малко вероятна възможността за късно датиране на „първата“ гет-
ска война (тезата на Низе и Ландучи Гатинони), тъй като в такъв слу-
чай би трябвало да допуснем, веднага след сключването на форма-
убедено, от Lund 45-46.

1
Diod. 21.12.2, 6. Виж и стр. 210-211 по-долу.
2
Paus. 1.9.6. За подобни обръщения между тъст и зет (Птолемей и Пир) ср.
Plut. Pyrrh. 6.7.
3
Cp. Hünerwadel 73-74; Possenti 134; Geyer 15; Saitta 89, Lund 48.
208 Глава 6.
лен мир, потвърден с отстъпване на територии и династичен брак,

подновяване на войната от страна на Лизимах – а в изворите няма
отглас от подобно вероломство. На фона на всичко казано най-при-
емливо и удовлетворяващо фиксираните у Диодор и Павзаний обс-
тоятелства засега продължава да изглежда предположението на
Джована Саита за датиране на „първата“ гетска война (или поне на
заключителния ў етап) около 297 г. пр. Хр.; то задължително ще ос-
тане хипотетично поради несигурността на самите извори.
Конфликтът вероятно е възникнал в резултат на териториална-
та експанзия на Лизимах – у Диодор се споменава изрично, че с ос-
вобождаването на Агатокъл гетите се надявали да си осигурят връ-
щането на земи, отнети им преди това от Лизимах; у Павзаний пък
Лизимах отстъпва на гетския цар завладени земи „отвъд Истрос“.
Изворите не позволяват да се прецени кога са осъществени Лизима-
ховите завоевания; те може, разбира се, да са били реализирани в
хода на самата война, чиято първа фаза в такъв случай е била ус-
пешна за диадоха. Предвид общата стратегическа ситуация в годи-
ните след битката при Ипсос, по-приемливо изглежда да се допусне,
че сблъсъкът около 297 г. е бил предизвикан от опит на гетите да из-
тласкат диадоха от завладени по-рано от него територии, възполз-
вайки се от отсъствието му от Тракия. Тези предварителни завоева-
ния на Лизимах в гетските земи може да са били част от първона-
чалната му експанзия в Североизточна Тракия в десетилетието 323-
313 г., да са представлявали премълчан от Диодор епизод на конф-
ликта около въстанието на Черноморските градове в 313 г. или да са
осъществени между мира от 311 г. и началото на новата война срещу
Антигон в 302 г. Във всеки случай в 302 г., когато Лизимах предпри-
ема рискованото навлизане в Мала Азия, положението в северните
му владения със сигурност е изглеждало стабилно и е оставало тако-
ва и през следващата зима, когато Плейстарх прехвърлил своите
подкрепления по море от Одесос. Идеята мащабни агресивни дейст-
вия на Лизимах в гетските земи в годините след Ипсос да са били
непосредствения повод за войната не изглежда твърде вероятна и
поради трудните задачи, които е поставяло усвояването на терито-
риалните придобивки в Азия, и поради неприключилия конфликт с
Деметрий Полиоркет. Дали гетите са предприели своята предпола-
гаема офанзива непосредствено преди битката при Ипсос (може би
поощрени от антигонидската агентура ?) или са се възползвали от
относително благоприятната за плановете им ситуация в следващи-
те години (когато Лизимах оставал относително изолиран, изоста-
вен от съюзниците си, нападан по море от Деметрий и изправен
пред много тежки проблеми в Азия) изглежда невъзможно да се ре-

ши; беглите сведения на Павзаний и Диодор създават общата пред-
става за продължителни и преминали през различни перипетии во-
енни действия.
И така, ако трябва да сумираме това, което остава вероятно при
съпоставянето на всички налични сведения, изглежда в годините
след Ипсос провокираният от офанзивни действия на гетите Лизи-
мах лично е оглавил експедиция срещу тях, в която за пръв път бил
придружаван от първородния си син Агатокъл. По време на кампа-
нията срещу „опитните във война и превъзхождащи го по числе-
ност“ гети диадохът изпаднал в критична ситуация и успял да се
измъкне, но синът му Агатокъл бил пленен. Впоследствие Лизимах
претърпял и други поражения от гетите. Последните обаче, като не
се надявали вече да победят във войната „след като всички могъщи
царе се били споразумели и били в съюз помежду си“ (297 г.?), се
съгласили да сключат мир и освободили Агатокъл „с дарове“, за да
получат обратно „тази част от земите си, която Лизимах им бил
отнел“. Поне част от отстъпените на гетите територии изглежда би-
ли „отвъд реката Истрос“ (според Павзаний), а мирният договор
бил скрепен с брака на Дромихет и неназована дъщеря на Лизимах,
вероятно от първата му жена Никея.
D
210 Глава 6.
Глава 7
Интермедия в земите на гетите

Макар и споменавана в значителен брой антични извори, в сво-
ята цялост „втората“ гетска война на Лизимах остава също твърде
слабо позната. Едностранчивите и пръснати сведения съдържат
главно отглас от куриозните събития около пленяването на Лизимах
с цялата му армия и последвалото им освобождаване от гетския цар
Дромихет, докато многобройни и съществени проблеми около при-
чините, хронологията и географската локализация на войната, хода
на военните действия, условията на постигнатия мир и прочие оста-
ват спорни и неясни. Преди да се опитаме да систематизираме тези
сведения и повдигнатите от тяхното разглеждане въпроси, нека
приведем изцяло най-подробното запазено антично описание; то се
съдържа в един голям фрагмент от 21 книга на Диодор Сицилийски,
възстановен по два взаимно допълващи се пасажа в сборниците „De
Virtutibus et Vitiis“ и „De Sententiis“ на Константиновите ексцерпти.1
„Когато армията на Лизимах останала без храна, приятелите
му го съветвали да се спасява сам както може, но той им отгово-
рил, че би било недостойно да си осигури позорно спасение, изос-
тавяйки войската и приятелите си. Царят на тракийците Дро-
михет, който посрещнал Лизимах с всички почести, целунал го и
го нарекъл „татко“, тогава го отвел със синовете му в града на-
речен Хелис. След пленяването на Лизимаховата армия тра-
кийците се събрали и с викове искали плененият цар да им бъде
предаден за наказание. Справедливо било, викали те, множество-
то понесло рисковете на войната сега да обсъди и реши съдбата
на пленниците. Дромихет се възпротивил на наказването на царя
и изтъкнал пред войниците преимуществата, ако запазят жи-
вота му. Ако биха го убили, други царе, може би по-страшни от
предшественика си, биха поели неговата власт. Ако обаче поща-
дят живота му, той ще дължи благодарност на тракийците, и
без риск за себе си те ще си върнат крепостите, които преди били
тракийски. Когато множеството одобрило предложението му,
1
Diod. 21.12.
Интермедия в земите на гетите 211
Дромихет издирил между пленниците приятелите на Лизимах и

тези, които обикновено се грижели за него, и ги отвел при плене-
ния цар. След това, като направил жертвоприношение, той по-
канил Лизимах и приятелите му на пиршество заедно с най-под-
ходящите тракийци. Той наредил за угощението два вида места,
използвайки за компанията на Лизимах царски тъкани от пляч-
ката, а за себе си и своите приятели прости сламени постелки.
По същия начин приготвил два вида храни, като пред чужденците
поставил изобилие от всякакви ястия на сребърна маса, а пред
тракийците скромна гозба от зеленчук и месо на обикновена дър-
вена маса. Накрая, на гостите наливал вино в златни и сребърни
чаши, а на своите хора – в чаши от рог и дърво според гетския
обичай. След като изпили много, той напълнил най-големия рог, и
обръщайки се пак към Лизимах с „татко“, го запитал кой вид уго-
щение подобава повече на царе, македонският или тракийският. А
когато Лизимах отговорил, че македонският, го попитал още за-
що тогава е изоставил такива обичаи, разкошен живот и славно
царство, за да дойде сред хора варвари, които водят скотски жи-
вот в студена земя, страдаща от недостиг на зърно и плодове,
защо против природата е повел войската си в такива места, къ-
дето чужда армия не може да оцелее на открито? Лизимах отго-
ворил, че в тази война е действал сляпо, но занапред ще се стреми
да му бъде приятел и съюзник и да не се покаже неблагодарен за
оказаното добро. Дромихет изслушал думите му благосклонно, и
като получил обратно завладените от Лизимах крепости, увен-
чал го с диадема и го освободил.“ Лишен от контекст и останал без
начало, този любопитен разказ несъмнено носи силния отпечатък
на морализаторските тенденции в античната историография, позна-
ващи всевъзможни варианти на басните за добродетелните варвари,
наказаната горделивост и т. н.; същевременно на базата на привеж-
даните вече съображения за възхождането на Диодоровия текст,
пряко или непряко, към загубеното съчинение на Хиероним от Кар-
дия, остава валиден и изводът за относителната достоверност на ос-
новните предадени от него сведения.
Причините за конфликта между Лизимах и Дромихет остават
неясни; възможно е те да се крият в резултатите от „първата“ гетска
война, които не са ни известни в детайли, но които вероятно не са
били изгодни за Лизимах, принуден да направи отстъпки на гетския
212 Глава 7.
цар, за да осигури освобождаването на сина си.1 Идеята предполага

планирана и подготвена завоевателна експедиция на Лизимах в гет-
ските земи, за каквато достатъчно определено се говори в изворите;2
но дали конфликтът е започнал с този поход, или той е бил ответна
реакция на Лизимах след първоначално нахлуване (?) или друга на-
меса на гетите в контролираните от него територии на Понтийска
Тракия? Основания за последната възможност се търсят в общата
политическа ситуация – между кампанията срещу малоазийските
градове (296-294 г. пр. Хр.) и избухналата криза около македонското
наследство от гледна точка на Лизимах едва ли би било целесъоб-
разно да отклонява вниманието си далеч на север;3 някои дори до-
пускат възможна намеса на Деметрий Полиоркет, който не би про-
пуснал (стига това да е било във възможностите му) да провокира
или поощри конфликта, насърчавайки нападение на гетите срещу
Лизимах, което му е осигурило оперативен простор в Македония.4
Впрочем, и този път слабото познаване на хронологията и детайлите
на събитията не позволява изричност на заключенията; напълно
възможно е, след приключване на малоазийската кампания и още
преди събитията в Македония да вземат непредвидимия обрат, до-
вел до установяването на властта на Деметрий Полиоркет, Лизимах
сам да се е ангажирал с вероятно отдавна отлагания конфликт с ге-
тите. Във всеки случай, когато избухва кризата в Македония, гетска-
та война изглежда вече е била в ход.5
Хронологията на „втората“ гетска война, макар и в общи ли-
нии много по-определена в сравнение с тази на „първата“, остава
твърде дискусионна в детайлите. Определянето на началната дата е
в зависимост от цитирания вече пасаж на Юстин (повторен и у Па-
вел Орозий), свързващ сключения между Лизимах и Деметрий По-
лиоркет мир след възкачването на последния на македонския прес-
тол с войната срещу Дромихет.6 Беглото споменаване на Порфирий
Тирски (у Георги Синкел), че прогоненият от Деметрий Антипатър
побягнал при тъста си Лизимах „край Понта“, говори практически
1
Cp. Droysen 2.2, 275.
2
Strabo 7.3.14 (C 305): Ëõóßéìá÷ïò ... óôñáôåýóáò Tðp ÃÝôáò; cp. 7.3.8 (C 302);
Polyaen. strat. 7.25: Ëõóßìá÷ïò ... TóôñÜôåõóåí ... Tðp ô[í ÈñKêçí.
3
Hünerwadel 72; Geyer 15.
4
Hünerwadel 72; Saitta 88.56.
5
Cp. Plut. Pyrrh. 6.6; Justin. 16.1.19; Oros. 3.23.52; Porphyr. fr. 3.3 FHG = Syncell.
504.
6
Justin. 16.1.19; Oros. 3.23.52.
Фиг. 14. Мраморна глава от частна колекция в Хайделберг,

несигурно идентифицирана като портрет на Лизимах
за същото.1 Но точната дата на възцаряването на Деметрий (по-рано

или по-късно в 294 г. пр. Хр.?) остава спорна; интервалът от възца-
ряването до прогонването на Антипатър и сключването на мира с
Лизимах е с неясна дължина; от друга страна и войната между Ли-
зимах и Дромихет е започнала може би дълго време преди фиксира-
ния от сведението момент. Известията за активността на Лизимах в
Азия до 294 г. пр. Хр.2 ограничават все пак възможностите за връ-
щане много назад във времето; най-често началото на гетската вой-
на се поставя в 294 или 293 г. пр. Хр., в повечето случаи с уговорка-
1
Porphyr. fr. 3.3 FHG = Syncell. 504.
2
Cp. Plut. Demetr. 35.5.
214 Глава 7.
та, че основният поход на Лизимах в гетските земи и неговото пле-

няване от Дромихет са с една или две години по-късни.1
Оскъдните споменавания в достигналите до нас извори пресъз-
дават твърде схематично развитието на събитията по време на тази
мащабна военна кампания. В една от стратегемите на Полиен се
разказва за Севт, стратег на Дромихет, който се представил за беглец
и заблудил Лизимах, отвел го в неудобни места и така предопреде-
лил изхода на войната.2 Макар и посочената у Полиен цифра
100 000 да е очевидно преувеличена, Лизимах явно е нахлул в гетс-
ките предели с внушителни сили.3 Гетите пък очевидно са се откло-
нили от открито сражение, а преминалият при Лизимах псевдо-
дезертьор Севт отвел македонците в неудобни места.4 Измъчвана от
глад и жажда 5 и нападана от Дромихет,6 армията на Лизимах се
оказала в безнадеждно положение и той се видял принуден да се
предаде в плен.7 Вестта за пленяването на Лизимах подбудила Де-
метрий Полиоркет да нахлуе в Тракия; той очаквал да намери стра-
ната беззащитна и лесно да я завладее.8 Но избухналото въстание в
Беотия 9 и съобщението за освобождаването на Лизимах от Дроми-
хет 10 го принудили да се върне обратно. Тази намеса на Деметрий,
обвързана във времето с пленяването и освобождаването на Лизи-
мах, дава още една възможност за относително уточняване на хро-
нологията на събитията. За съжаление двете беотийски въстания
срещу Деметрий, които дават хронологическите рамки на епизода,
не подлежат на прецизно датиране и се поместват най-общо в ин-
тервала между 294 г. пр. Хр. (Деметрий цар на Македония) и 290 г.
1
Hünerwadel 72; Possenti 133; Geyer 15; Saitta 154; Lund 45.
2
3
Ibid.; cp. Droysen 2.2, 276.
4
Polyaen. loc. cit.: Tò äõó÷ùñßáò.
5
Polyaen. loc. cit.; Diod. 21.12.1; Strabo 7.3.14 (C 305); Plut. mor. 126 ef (de tu.
san. 9); 183 e (reg. et imp. apophth. Lys. 1); 555 de (de sera num. 11).
6
Polyaen. loc. cit. Твърдението на Полиен, че Дромихет погубил (Bíåqëåí)
Лизимах и цялата му стохилядна армия, е очевидно невярно.
7
Diod. 21.12.3; Trog. prol. 16; Plut. Demetr. 39.6; mor. 126 ef, 183 e, 555 de;
Strabo 7.3.8 (C 302); 7.3.14 (C 305); Memnon 5.1 Jacoby.
8
Plut. Demetr. 39.6.
9
Plut. Demetr. 39.6 sqq.; Diod. 21.14.
10
Diod. 21.12.3-6; Strabo 7.3.8 (C 302), 7.3.14 (C 305); Plut. Demetr. 39.6, 52.6;
Trog. prol. 16; Memnon 5.1 Jacoby.
пр. Хр. (Питийските игри, споменати у Плутарх след повторното

превземане на Тива 1). На базата на тези изходни данни пленът на
Лизимах у гетите и интервенцията на Деметрий в Тракия се поста-
вят различно в 293,2 в 292 3 или дори в 291 г. пр. Хр.4 Нахлуването на
Деметрий в Тракия впрочем може би е било същинската причина
гетите да освободят толкова бързо и лесно Лизимах.5
Условията на мира, сключен между Лизимах и Дромихет, оста-
ват също доста неясни. Единственото сигурно документирано усло-
вие е връщането на гетските крепости, които Лизимах бил завзел (в
хода на самата кампания или преди нея?) и чието местоположение е
напълно неизвестно.6 Твърде вероятно изглежда гетите да са задър-
жали заложници като гаранция за изпълнението на мирния дого-
вор; такъв ще да е бил случаят с Клеарх, синът на Амастрис, който
останал в гетски плен и след освобождаването на Лизимах.7
D
В модерната историография е наложена традицията политичес-
кото обединение на Дромихет и разигралите се по време на войната
с Лизимах събития да се ситуират в земите на север от Дунав.8 Ня-
кои изследователи ги поставят по-конкретно в Бесарабската степ
между долните течения на Дунав и Днестър, с евентуално присъеди-
няване на лесостепните райони на Молдавия, на Североизточна
Мунтения или на деснобрежните райони на долния Дунав (т. е. Доб-
руджа).9 Други защищават мнението за локализацията на ядрото на
1
Plut. Demetr. 40.7. За датирането на двете обсади на Тива от Деметрий виж
последно B. Gullath. Untersuchungen zur Geschichte Boiotiens in der Zeit Alex-
anders und der Diadochen, 190-191.
2
Geyer 14.
3
Possenti 133; Beloch 4.2, 248; W. W. Tarn. Antigonos Gonatas, 40; Walbank
220; Landucci Gattinoni 182-185.
4
Saitta 88; Lund 45.
5
Ibid.; cp. C. Wehrli. Antigone et Démétrius, 175-176.
6
Diod. 21.12.3, 6.
7
Memnon 5.1 Jacoby; cp. Hünerwadel 74; Possenti 133.
8
Виж например Droysen 2.2, 275-278; Hünerwadel 72-74; Possenti 132-135;
Beloch 4.1, 225; Geyer 15-16; P. Cloché. La dislocation d’un empire, 255-256; J.
Wiesner. Die Thraker, 141; Bengtson, Die Diadochen 128; Franco 31.
9
Т. Д. Златковская, Л. Л. Полевой. Городища Прутско-Днестровского меж-
дуречья и вопросы политической истории гетов. – In: Древние фракийцы в
Северном Причерноморье, 35-60; А. И. Мелюкова. Скифия и фракийский
на сл. стр.
216 Глава 7.
гетското царство във Влашката равнина, в Баръганската степ и окол-

ните райони на Източна Мунтения 1 или по-западно, около долината
на Арджеш.2 В противовес на преобладаващите мнения, една трета
концепция напоследък ситуира ядрото на Дромихетовата държава
южно от Дунав, в крайдунавска Добруджа между Силистра и Тулча.3
И трите предположения имат хипотетичен характер и не са
подкрепени със сигурни доказателства; срещу някои от тях могат да
се формулират основателни възражения. Така срещу локализацията
на Дромихетовото царство в Бесарабия може да се изтъкне доводът
за традиционното силно скитско политическо присъствие в този ра-
йон през V и IV в. пр. Хр.,4 засвидетелствано все още и в самия край
на IV в. чрез известието на Диодор за участието на скитски съюзни-
ци във въстанието на черноморските градове срещу Лизимах в 313 г.
пр. Хр.5 Опитът ядрото на гетското политическо обединение да се
ситуира в твърде близката до крайбрежието територия на Западна
Добруджа също не изглежда достатъчно убедителен; мащабът на съ-
битията предполага значително по-широк ареал, а активното маке-
донско присъствие в крайбрежните райони след похода на Филип II
срещу Атей и особено от 20-те години на IV в. насетне несъмнено е
предизвикало ответно отдръпване на центровете на политически
живот на гетите към вътрешността.
Прегледът на изворите не доказва експлицитно разпростране-
ното мнение за северната, „отвъддунавска“ локализация на Дроми-
хетовото царство и Лизимаховите войни с гетите. Извън неясните
споменавания за война в Тракия или в гетските земи и почти също
толкова общото „край Понта“ на Помпей Трог,6 практически нито
мир, 237-238; И. Т. Никулицэ. Северные фракийцы в VI-I в. до н. э., 83, 192.

1
V. Pârvan. Getica. O protoistorie a Daciei, 56-65; D. M. Pippidi. I Greci nel Bas-
so Danubio, 18, 107; idem. Scythica Minora. Recherches sur les colonies grec-
ques du littoral roumain de la mer Noire, 51-52.
2
C. Daicoviciu. Dacica, 97-100; G. Trohani, L. Nemoianu. – Revista de istorie 34
(Bucuresti, 1981, 2), 271-274.
3
А. Фол. Тракия и Балканите, 56-57; К. Йорданов. Центрове на политичес-
ки живот в гетските земи. – In: Североизточна България – древност и съ-
времие, 116.
4
Б. Н. Граков. Скифы, 29; D. M. Pippidi. I Greci nel Basso Danubio, 11-42; А.
Фол. Политическа история на траките, 139, 144-154; idem. – In: Studia Thra-
cica 1 (1975), 160-165.
5
Diod. 19.73.1-8.
6
Trog. prol. 16.
един античен автор не локализира изрично събитията. Единствено-

то пряко споменаване на територии „отвъд Истрос“ е у изпълнения
с грешки в сведенията си за този период Павзаний.1 На пръв поглед
това сведение се подкрепя и от известният пасаж у Страбон за Гетс-
ката пустиня (^ ôí Ãåôí Tñçìßá) в днешна Бесарабия, край Пон-
тийското крайбрежие между Истрос и Тирас (Днестър); внимател-
ният прочит обаче показва, че след разказа за премеждията на Да-
рий I в този район Страбон привежда войната между Лизимах и
Дромихет като типологически паралел, подчертавайки сходството
на събитията, но без да споменава изрично, че те са се разиграли в
същия географски ареал.2 По принцип пленяването на Лизимах мо-
же да е станало в кой да е безводен район в гетските земи, а такива
има и на юг от Дунава, в Добруджа и Лудогорието. Механичното
сближаване на евентуално съобщение в първичните извори за лока-
лизация на събитията в неидентифициран район с подобни характе-
ристики в гетските земи с опита на късната географска литература
(Страбон, възможно по Посейдоний) да ситуира „гетската пусти-
ня“ точно в района на Бесарабската степ може да лежи в основата и
на Павзаниевото сведение за териториите „отвъд Истрос“. Впро-
чем, съобщението на Павзаний може да отразява и друга географска
грешка: в най-долното си течение и преди да завие отново на изток
към делтата Дунав тече в протежение на около 120 километра, от
Черна Вода до Галац, от юг на север, отделяйки Влашкото поле от
широката на места само 40-60 километра Добруджа. За разположе-
ния на крайбрежието наблюдател в такъв случай „отвъд Дунав“ би
означавало изобщо „западно“, извън крайморската добруджанска зо-
на и смесването на отдалечените към вътрешността райони южно от
реката (в Лудогорието) с тези на север и запад от нея (във Влашкото
поле) не би било толкова чудно. Но дори да не е резултат на грешка,
сведението на Павзаний не предрешава въпроса за локализацията на
основните територии на Дромихетовото царство, тъй като визира не
конкретни събития от Лизимаховите войни, а отстъпване на терито-
рии след една от тях (и то по-вероятно първата, както вече беше пред-
положено по-горе, макар и самият Павзаний да не ги разграничава
ясно). В Диодоровия текст по повод на същата война действително се
1
Paus. 1.9.6.
2
Strabo 7.3.14 (C 305): „... По-късно Лизимах, по време на похода си срещу
гетите и цар Дромихет, не само се изложил на същата опасност, но и дей-
ствително бил пленен жив ...“.
218 Глава 7.
говори за земи, отнети на гетите от Лизимах, които те се надявали да

си получат обратно, но няма никаква гаранция, че това са били точно
споменатите у Павзаний територии „отвъд Истрос“, отстъпени като
част от сделката за освобождаването на Агатокъл; да припомним, че
според по-достоверния Диодор проблемът за окупираните от Лизи-
мах гетски територии (и крепости) е оставал актуален и по време на
втората гетска война и бил разрешен едва с нейното завършване, а в
такъв случай комбинираните сведения по-скоро указват на тяхната
локализация южно от реката, отделяйки ги от отстъпените на Дроми-
хет още след първата гетска война отвъддунавски територии.
Общото историческо развитие на севернотракийските племена
прави много по-вероятно възникването – на границата на IV и III в.
пр. Хр. или още в предходните десетилетия – на крупно гетско поли-
тическо обединение в земите между Дунав и Балкана, които през V (а
може би и през първата половина на IV) в. пр. Хр. са били трайно ин-
тегрирани в състава на голямото Одриско царство. Във връзка с това
заслужава да се припомни, че в един запазен в речника Суда фраг-
мент на Полибий Дромихет е наречен „цар на одрисите“;1 обикнове-
но това странно на пръв поглед твърдение се тълкува еднозначно като
грешка, но добрата осведоменост на Полибий и малката хронологи-
ческа отдалеченост от събитията подсказват и друга възможна интер-
претация: че пасажът съдържа отглас на идеята за топографска и по-
литическа приемственост между северните територии на Одриското
царство и гетското царство на Дромихет. На одриски асоциации на-
вежда впрочем и името на лъже-дезертьора Севт в стратегемата на
Полиен;2 комбинирането на тези макар и твърде слаби податки може
би е в състояние да обоснове идеята, че Дромихет е бил или се е пред-
ставял за наследник на старата одриска династия. Впрочем, няма се-
риозни причини локализацията на гетското царство да се търси само
на юг от Дунав; изворите създават впечатлението за концентрация на
толкова значително политическо могъщество в ръцете на гетския цар,
че лесно може да се предположи обединяване под негова власт на те-
ритории и по двата бряга на долния Дунав.
D
Идеята за възможна локализация на основната територия на
Дромихетовата държава южно от долния Дунав се основава преди
1
Polyb. fr. 102 Büttner-Wobst; Suid. s. Bíáäñïìáß, Äñïìé÷áßôçò.
2
Polyaen. strat. 7.25; за името виж D. Detschew. Die thrakischen Sprachreste,
434-437.
всичко на продължаващите археологически открития в Свещари,

Исперихско – единственият познат засега обект в гетските земи, чи-
ито характеристики го определят като силно изявен династически
център от ранноелинистическата епоха и позволяват хипотетичната
му идентификация с Дромихетовата столица (?) Хелис.1
Въпросният археологически обект се намира между селата Све-
щари (бивше Мумджилар) и Малък Поровец (бивше Кокарджа ма-
хала), на около 10 км. западно от Исперих. Полупресъхналата река
Крапинец (Демир Баба дере) се врязва тук със своите меандри в хъл-
мовете на Лудогорието, за да образува дълбок каньон с общо направ-
ление на север, който след един голям завой на северозапад достига
реката Дунав западно от Тутракан. В района на археологическия
обект се намира Демир Баба теке, почитана от алианската секта на
казълбашите гробница на дервиш от 16 век. Първите археологичес-
ки проучвания тук са предизвикани от споровете за гробницата на
българския хан Омуртаг, търсена от мнозина било в самото теке, би-
ло в най-голямата от многобройните надгробни могили в района,
известна като Мумджиларска или Омуртагова могила. Нямайки
средства да предприеме разкопки на голямата могила, археологът
Геза Фехер разкопал през 1930 г. две от малките могилки край нея, в
които намерил тракийски погребения от ранната елинистическа
епоха.2 По-късно Богдан Филов е правил сондажи на Мумджилар-
ската могила, а Стоян Стоянов е разкопал изцяло една от останалите
големи могили, която се оказала празна;3 сред случайните находки
от района могат да бъдат отбелязани сребърен начелник от конска
амуниция, протоме на Пегас от златен ритон, както и няколко сък-
ровища с ранноелинистически монети.4 Откриването, през 1982 го-
дина, на голямата гробница в Гинина могила, получила известност
като Свещарска гробница, слага началото на систематичното проуч-
ване на целия археологически комплекс, първоначално под ръко-
1
Виж К. Димитров. – ИПр 43 (1987, 12), 19-30; П. Делев. – TAB 4 (1990), 105-
106; Й. Стефанов. – In: Североизточна България – древност и съвремие,
149-150; Y. Stefanov. – Helis 2 (1992), 23-33; D. Gergova. – Helis 2 (1992), 9-22.
2
Г. Фехер. – ИБАИ 8 (1934), 106-114; Й. Стефанов. – In: Североизточна Бъл-
гария – древност и съвремие, 149-150. Фехер датира погрешно находките
в 5 в. пр. Хр.
3
Тези разкопки са останали непубликувани.
4
Thracian Treasures from Bulgaria, No 241; Н. Габровски, С. Калоянов. – Ве-
кове (1980, 3), 77-79; L’Or des cavaliers Thraces, Nos 289, 337; К. Димитров.
– ИПр 43 (1987, 12), 17-19.
220 Глава 7.
водството на Мария Чичикова, а по късно – на Диана Гергова. Архе-

ологическите проучвания в Свещари очевидно ще продължат дълго
време; значителните находки позволяват обаче още отсега да се
направи обща предварителна оценка на характера на обекта и него-
вото археологическо и историческо значение.
Обликът на обекта при Свещари се определя на първо място от
внушителния могилен некропол, разпръснат на широка площ по
двата бряга на речния каньон.1 В района са документирани общо над
100 големи и средни могили, от тях 68 в близката околност. Някои
от могилите имат значителни размери – най-голямата, споменатата
по-горе Мумджиларска могила, надхвърля 20 м. височина. С изклю-
чение на разкритите в някои групи от малки могилки погребения от
ранножелязната епоха,2 основната част от могилите в района изг-
лежда принадлежат на една и съща ограничена в хронологическо
отношение епоха – края на 4 и първата половина на 3 в. пр. Хр., или
ранната елинистическа епоха.3
Голямата Свещарска гробница е открита във втората по големи-
на могила в североизточната част на некропола,4 известна като Ги-
нина или Хлътналата могила и достигаща 11.5 м. при вероятно
значително по-голяма първоначална височина; диаметърът ў е око-
ло 70 м. Самата гробница се състои от три помещения с правоъгълна
форма – преддверие, гробна камера и странична камера, покрити с
отделни полуцилиндрични сводове.5 Добре оформената фасада, след-
ваща асиметричната форма на неравните във височина сводове на
преддверието и страничната камера, е била предшествана от открит
дромос, засипан впоследствие под могилния насип. Входът е оформен
1
Й. Стефанов. – In: Североизточна България – древност и съвремие, 149-
150; idem. – TAB 4 (1990), 59-65; Y. Stefanov. – Helis 2 (1992), 28-30; D.
Gergova. – Helis 2 (1992), 9-12.
2
T. Stoyanov. – Helis 2 (1992), 93-114.
3
D. Gergova. – Helis 2 (1992), 11; T. Totev. – Helis 2 (1992), 137.
4
Малко по-големи размери е имала споменатата по-горе (стр. 219) разко-
пана от С. Стоянов съседна могила.
5
М. Чичикова. – Изкуство (1983, 4), 18-27; eadem. – МПК (1983, 3), 25-30;
eadem. – TAB 3 (1988), 125-143; M. Cicikova. – In: Thracians and Mycenae-
ans, 205-218; M. Chichikova. – Helis 2 (1992), 143-163; Т. Теофилов. – TAB 3
(1988), 144-160; Тракийската гробница от Свещари. Фотоизложба в Наци-
оналния исторически музей, София, юли 1986 (каталог); A. Fol, M. Chichi-
kova, T. Ivanov, T. Teofilov. The Thracian Tomb near the Village of Sveshtari;
T. Ivanov. – Helis 2 (1992), 132-142.
с правоъгълни пиластри с профилирани и украсени с рисувани орна-

менти (йонийска кима и розети) капители, върху които лежи архит-
рав с релефна украса от гирлянда, букрании и розети. При разкопа-
ването на гробницата входът е бил затворен с груб каменен зид, но
гробницата е била вече ограбена и интериорът и – частично разрушен
още преди това последно затваряне. Самата гробница е изградена с
великолепна квадрова зидария. Преддверието има входове към глав-
ната и страничната камера, вторият от които е допълнен и с вътрешен
прозорец между двете помещения. В люнета над входа към главната
камера има правоъгълна ниша; подобна ниша има и отвътре, в люне-
та на главната камера, но поради различните размери на двете каме-
ри нишите не са една срещу друга. Стените на главната камера,1 която
има размери 3.32 на 3.32 м. и височина 4.45 м., са разделени на три
последователни архитектонични пояса. Най-долу има висок 1.15 м.
цокъл, който завършва с профилиран корниз. Следва висок 1.20 м.
фриз с изработени в дълбок релеф изображения на кариатиди с вдиг-
нати ръце, с калатоси на главите и специфични дрехи с форма на
обърнат надолу лотосов цвят. Отгоре следва висок 0.65 м. дорийски
антаблеман с редуващи се триглифи и метопи във фриза. На всяка от
страничните стени има по три фигури на кариатиди и по две канели-
рани дорийски полуколони; на задната стена има четири кариатиди,
гладка коринтска полуколона в средата и две конзоли с релефни
изображения на орли в ъглите. Дорийските колони стъпват на подо-
вото покритие; кариатидите и коринтската колона – върху корниза на
цокъла. Вдигнатите ръце и калатосите на кариатидите поддържат
привидно антаблемана, заедно с колоните и ъгловите конзоли. Полу-
цилиндричният свод се издига над корниза на антаблемана, оставяй-
ки слепи люнети над входната и задната стена. Задният люнет е укра-
сен с недовършен стенопис с черни контурни линии, представящ яз-
дещ надясно конник, следван от двама пеши оръженосци, срещу него
богиня, която му поднася венец, следвана от още четири женски фи-
гури с различни дарове (тоалетна кутия, сандъче, метален съд и три-
ножник). Край задната и дясната странична стена са били разполо-
жени две каменни гробни легла, задното от които е било скрито зад
впоследствие разрушена преградна стена с форма на трикрила порта
с триъгълен фронтон. С уникалната си архитектурна композиция и
богатата монументална украса Свещарската гробница се нарежда
сред най-внушителните паметници на тракийската гробна архитекту-
1
Виж фиг. 15 на стр. 222.
222 Глава 7.
Фиг. 15. Свещарската гробница: възможно е в нея да са били погребани

гетският цар Дромихет и омъжената за него дъщеря на Лизимах
ра; живописната сцена, която очевидно следва да се интерпретира ка-

то сцена на хероизация или владетелска инвеститура, определено на-
сочва към идеята за царския ў характер.1 Гробницата е датирана към
началото на втората четвърт на 3 в. пр. Хр.2
В две съседни могили (№ 12 с височина 9.5 м. и диаметър около
50 м. и № 13 с височина 7.5 м. и диаметър около 45 м.) са разкрити
още две по-малки гробници с полуцилиндричен свод.3 И двете са се
1
A. Fol, M. Chichikova, T. Ivanov, T. Teofilov. The Thracian Tomb near the Village of
Sveshtari, 112-114, 117-119, fig. 42, 72-74; К. Димитров. – TAB 3 (1988), 161-164.
2
M. Chichikova. – Helis 2 (1992), 148. Датата допуска възможността гробни-
цата да е изградена от Дромихет; в такъв случай в нея може да е била по-
гребана заедно с царя и неговата съпруга, анонимната дъщеря на Лизимах.
Ср. Т. Стоянов. – История (1997, 1/2), 73-75; P. Delev. – ClQ 50 (2000, 2), 400.
3
D. Gergova. – Helis 2 (1992), 118-126; Д. Гергова. Обредът на обезсмъртява-
нето в древна Тракия.
състояли от гробна камера и преддверие в същата ос под общ свод; и

двете са разкрити ограбени, а тази в могила 12 – и доста разрушена.
По-добре запазената гробница в могила № 13 показва ред близки
паралели с голямата гробница в Гинина могила – например анало-
гично устроената фасада, която повтаря арката на полуцилиндрич-
ния свод и подчертава чрез профилирания архитрав разположения
централно вход, и украсените с рисувана с червена и синя боя йо-
нийска кима капители на входа от преддверието към главната каме-
ра, аналогични на тези от външния вход на голямата могила.
В още няколко по-малки могилки в тази част на некропола са
разкрити материали от ранната елинистическа епоха. В една от тях
– могила № 18 – е разкрита саркофагоподобна гробница с оцветени
в червено вътрешни стени и запазено погребение с трупополагане.1
Останки от силно разрушена гробница са разкрити и в периферията
на голямата Мумджиларска могила.
Внушителните могилни некрополи в землищата на Свещари и
Малък Поровец са принадлежали на голямо укрепено селище, раз-
положено централно в комплекса, в близост до текето Демир Баба и
до действащата водна централа, която експлоатира минерален извор
с внушителен дебит.2 Макар проучванията на селището, започнали в
1986 г.,3 да са все още в начален стадий, получените резултати дават
достатъчно материал за неговата обща характеристика и сигурно
датиране. То заема обширно и сравнително равно плато с неправил-
на триъгълна форма, заградено от всички страни като полуостров с
дълбоко врязаните (около 40 м. денивелация) меандри на р. Крапи-
нец (Демир-баба дере). Единственият удобен естествен подход е от
югозапад, където в района на водната централа тесен провлак свър-
зва полуострова с левия бряг на реката. Достъпът към този провлак е
бил допълнително преграден от една предна (външна) крепост със
здрави каменни стени, запазените останки на които достигат на мес-
та височина над 2 м.
1
T. Ivanov. – Helis 2 (1992), 137.
2
М. Чичикова. – TAB 4 (1990), 82-92; M. Chichikova, P. Delev, A. Bozhkova. –
Helis 2 (1992), 73-88; А. Божкова. – Археология 32 (1990, 2), 37-40; eadem.
– TAB 4 (1990), 93-96; M. Cicikova, K. Dimitrov. – In: Ä’ åðéóôçìïíéêÞ óõíÜí-
ôçóç ãéá ôçí åëëçíéóôéêÞ êåñáìéêÞ, 128-134.
3
През 1987-1988 г. в тях все участие и авторът на настоящите редове като
участник в екипа на М. Чичикова. След 1989 г. разкопките се водят от Т.
Стоянов и Ж. Михайлова под общото ръководство на Д. Гергова.
224 Глава 7.
Разположено на очевидно специално подбрано естествено укре-

пено място в близост до мощни извори, селището се отличава с голя-
мата си площ (около 80 декара в заграденото от стените пространст-
во) и сложната и монументална фортификационна система. Укреп-
ленията следват конфигурацията на терена по южния, североизточ-
ния и северозападния бряг на полуострова, повтаряйки неговата об-
що взето триъгълна форма. Основната крепостна стена има внуши-
телна дебелина от 3.60-4.00 м. и масивен каменен градеж с две лица
от големи варовикови блокове и пълнеж от ломени камъни без спой-
ка. По нея няма кули и други допълнителни съоръжения; само в се-
верния участък на две места се издават навън перпендикулярни пре-
градни „мустаци“ (епитейхизми). Южната крепостна стена е двойна,
като двата успоредни зида с дебелина от 3.60 до 4.60 м. са разделени
от тесен 1.00-1.30 м. коридор. Този двоен участък завършва с мону-
ментална порта в източния си край. През 1987 г. до нея бе открит
първият и единствен засега епиграфски паметник от укрепеното се-
лище при Свещари – посвещение на богинята Фосфорос 1 от някой си
Менехармос, син на Посейдоний.2 Палеографските особености позво-
ляват надписът да бъде отнесен към ранноелинистическата епоха.3
Като цяло фортификационната система на тракийското селище
при Свещари се отличава с усложнена структура и своеобразен ха-
рактер, който няма познати паралели; укрепителните съоръжения
впечатляват със своята монументалност и внушителност и имат ярко
изявен практически, функционален отбранителен характер, използ-
ващ максимално природните дадености на очевидно специално из-
браното и естествено защитено местоположение.
1
М. Чичикова. – TAB 4 (1990), 82-92. Това е третият елинистически надпис
от Тракия, в който се споменава Фосфорос (буквално „носеща светлина“),
богиня, идентифицирана често с Хеката или Артемида. Първият е голе-
мият Севтополски надпис (IGBulg 3.2, No 1731), който съобщава за храм –
Фосфорион в Кабиле; сведението се съгласува и с монетите на Кабиле, на
които е изобразена богиня с факли. Вторият надпис е на оброчен релеф от
Одесос (IGBulg 12, No 88 bis).
2
ÌåíÝ÷áñìïò Ðïóåéäïíßïõ или може би Ìåíå÷Üñìïõ Ðïóåéäüíéïò (оконча-
нията и на двете имена не се четат ясно). Името на посветителя е гръцко,
възможно е да се касае за търговец (?) от Одесос или някоя от другите
гръцки колонии по западното черноморско крайбрежие, обслужващи ак-
тивните икономически връзки на селището при Свещари.
3
Характерно е редуването на ъглеста и лунарна сигма, срещано най-често в
гръцките надписи от първата половина на III в. пр. Хр.
Проучените участъци във вътрешността на селището създават

впечатлението, че заградената от стените площ е била доста плътно
застроена. Културният пласт е наситен с археологически материали,
включително струпвания на цели или фрагментирани на място съдо-
ве. Представа за характера на застрояването дават откритите на ня-
колко места подови замазки от глина, върху някои от които има укра-
са от врязани линии, и изобилните фрагменти от стенни замазки с
отпечатъци от сплетени пръти. Очевидно поне в някои участъци са
съществували глинобитни постройки с измазан с глина под и покрив
от нетраен материал (дърво или слама); за съжаление запазените ос-
танки не позволяват по-пълна реконструкция на техния облик. Нали-
чието сред археологическите материали на голямо количество живо-
тински кости подсказва, че вероятно става дума за жилищни пост-
ройки. На 100 м. западно от южната порта и близо до „провлака“ са
документирани лошо запазени останки от голяма сграда с каменни
основи, долепена отвътре към външната крепостна стена, която е
имала покрив от елинистически керемиди (солени и калиптери).
Сред богатите и разнообразни археологически материали от
разкопките на селището прави впечатление значителното количест-
во на импортните стоки – луксозна атическа чернофирнисова кера-
мика, съдове с вероятен произход в западночерноморските гръцки
колонии, амфори от Тасос, Синопе, Хераклея Понтийска и др.1 Мно-
гобройните амфорни печати и преди всичко тези от Тасос, които
подлежат на доста прецизна датировка, както и откритите при раз-
копките или случайно монети позволяват сравнително точно да бъ-
де определен периодът на съществуване на селището – в последната
третина на IV и първата половина на III в. пр. Хр. (ок. 335-250 г. пр.
Хр.).2 Очевидно е, че селището при Свещари е поддържало оживени
икономически контакти с гръцките колонии по крайбрежието,3 а
чрез тях – и с ред по-далечни ранноелинистически центрове; увере-
но може да се предположи също, че то е играло ролята на стопански
и търговски център на целия околен район. Сред съвременните ран-
1
M. Chichikova, P. Delev, A. Bozhkova. – Helis 2 (1992), 78-79; M. Cicikova, K.
Dimitrov. – In: Ä’ åðéóôçìïíéêÞ óõíÜíôçóç ãéá ôçí åëëçíéóôéêÞ êåñáìéêÞ,
130-132.
2
А. Божкова. – TAB 4 (1990), 93-96; M. Cicikova, K. Dimitrov. – In: Ä’ åðéó-
ôçìïíéêÞ óõíÜíôçóç ãéá ôçí åëëçíéóôéêÞ êåñáìéêÞ, 128, 132-134.
3
Както показват и находките на монети от Одесос, Истрия, Калатис и Ме-
самбрия Понтика, виж M. Cicikova, K. Dimitrov. – In: Ä’ åðéóôçìïíéêÞ óõ-
íÜíôçóç ãéá ôçí åëëçíéóôéêÞ êåñáìéêÞ, 132-133, Nos 6-13.
226 Глава 7.
ноелинистически обекти от вътрешността на Тракия единствено

предполагаемите градски центрове Севтополис и Кабиле, изрично
засвидетелствани и като династически резиденции, показват анало-
гични количествени и качествени характеристики на импорта на
гръцки стоки. Неординарният характер на селището се потвърждава
и от присъствието на епиграфски паметници (отбелязаният вече
надпис на старогръцки език), и от наличието на елементи на ели-
нистическо благоустройство (сградата с керемиден покрив).
Налице са достатъчно основания да се приеме, че изживялото
кратък, но блестящ период на съществуване укрепено селище при
Свещари представлява ранноелинистически тракийски градски 1
център с важно военно-политическо, икономическо и културно зна-
чение за целия район на днешна Североизточна България (а напъл-
но възможно и за отвъддунавския район на Мунтения) и столица на
мощен гетски династически дом в последните десетилетия на IV и
първата половина на III в. пр. Хр.2 В рамките на целия севернотра-
кийски ареал между Карпатите и Балкана засега не е известен друг
обект от ранноелинистическата епоха, който дори частично да се
доближава до неговите мащаби, блясък и значителност, до концент-
рираните изяви на военно-политическо и икономическо могъщест-
во. На много други места в района се откриват следи от човешко
1
Или „протоградски“? За този термин виж Ю. В. Андреев. – ВДИ (1987, 1), 3-
18, който прибавя още едно мнение към дискусията за произхода и същ-
ността на древните градове. За елинистическите градове в Тракия, освен
цитираната по-горе литература за Севтополис (стр. 119, бел. 1), Филипопо-
лис (стр. 107, бел. 1) и Кабиле (стр. 107, бел. 2), виж Д. П. Димитров. – In:
Изследвания в чест на акад. Д. Дечев, 683-701; D. P. Dimitrov. – In: VII Con-
gresso Internazionale di archeologia classica 1, 379-387; A. Fol. – EB (1965, 2-3),
309-317; idem. – In: Actes du Ier congrès international des études balkaniques
et sud-est européens 2, 91-99; А. Фол. Демографска и социална структура на
древна Тракия, 162-166; idem. Тракия и Балканите, 38-40; P. Koledarov. –
EB (1966, 3), 31-52; V. Velkov. – In: Actes du IIe congrès international des étu-
des du Sud-Est Européen. 2, Histoire, 147-155; idem. – Klio 62 (1980, 1), 5-11;
idem. – Journal of Indo-European Studies 11 (1983, 3-4), 249-262; idem. – In:
Ier Symposium Illyro-Thrace, 179-190; В. Велков. – Тракия (1976, 3), 55-70;
idem. – In: Сборник в чест на проф. д-р Хр. Гандев, 92-102; Д. Николов. –
МПК (1978, 2), 5-9; G. Mihailov. – Pulpudeva 5 (1986), 5-17; М. Тачева. Исто-
рия на българските земи в древността, 131-149; Х. Попов. Урбанизация във
вътрешните райони на Тракия и Илирия през VІ-І в. пр. Хр.
2
Виж К. Димитров. – ИПр (1987, 12), 19-30.
присъствие в древността. В близост до текето Демир Баба са проуче-

ни останките на малка селищна могила от енеолита.1 Проведените в
и около двора на самото теке сондажни проучвания доведоха до
предположението, че то е издигнато върху останките на тракийско
светилище, чийто най-голям разцвет се поставя на базата на разкри-
тите археологически материали към края на 4-3 в. пр. н. е, но същес-
твуването му обхваща по-широк хронологически интервал.2 В окол-
ността са документирани и различни други археологически обекти,
главно от първото хилядолетие пр. Хр., включително от първата му
половина (т. е. от ранната желязна епоха). Съществено е да се отбе-
лежи, че въпреки присъствието на спорадични находки и от римска-
та епоха, в района няма следи от значително селище от това време.
На фона на останалите паметници обаче ясно и ярко се открояват и
налагат тези от ранната елинистическа епоха.
Изградената на базата на първите резултати от археологически-
те проучвания обща представа за характера и датирането на тра-
кийския археологически комплекс при Свещари позволява да бъде
поставен на разглеждане и въпросът за неговата евентуална истори-
ческа идентификация. Всъщност, въпросът вече е въведен в обръ-
щение в последните години с ред изказвания, споменаващи във
връзка с него името „Даусдава“.3 За какво всъщност става дума?
Името „Даусдава“4 е хапакс в античните извори – споменато е
един единствен път у александрийския географ от II в. Клавдий Пто-
лемей,5 от когото е преминало с локализацията си и в някои късно-
средновековни европейски карти. Това е един от двата пункта, посо-
чени в „Географията“ на Птолемей за вътрешността на провинция
Долна Мизия; нанесени на карта, птолемеевите координати на Даус-
дава (530 източна дължина и 440 45′ северна ширина) попадат при-
близително в района на днешния Разград или северозападно от него.
1
B. Mateva. – Helis 2 (1992), 54-58.
2
А. Балканска. – TAB 3 (1988), 173-188; eadem. – TAB 4 (1990), 72-81; A. Bal-
kanska. – Helis 2 (1992), 59-72.
3
А. Фол. – Изкуство (1983, 4), 3-5; (1984, 4), 26; (1985, 2), 21; A. Fol, M. Chi-
chikova, T. Ivanov, T. Teofilov. The Thracian Tomb near the Village of Svesh-
tari, 7-11; Й. Стефанов. – In: Североизточна България – древност и съвре-
мие, 151; Y. Stefanov. – Helis 2 (1992), 30; ; Д. Гергова. Обредът на обез-
смъртяването в древна Тракия, 7, 116.
4
Äáïýóäáõá: по скоро „град на даите“ (= даките?) отколкото „вълчи град“,
ср. D. Detschew. Die thrakischen Sprachreste, 117.
5
Ptol. geogr. 3.10.6.
228 Глава 7.
На това се основава и поддържаното в миналото отъждествяване на

Даусдава с Хисарлъка край Разград;1 впоследствие обаче той беше
идентифициран по епиграфски път с античния Абритус.2 Презумпци-
ята, че в такъв случай Даусдава трябва да се търси сред останалите зна-
чителни антични центрове в Разградско, е и единственото основание
за предлаганото свързване на предаденото от Птолемей име с архео-
логическия комплекс при Свещари; необоснованото твърдение, че
името се съхранявало като топоним сред местното население, не беше
потвърдено от конкретните проучвания.3 При това не трябва да се за-
бравя, че локализациите на Клавдий Птолемей нерядко са твърде по-
грешни, особено когато той не е бил в състояние да се опре на сравни-
телно точните данни за разстоянията между отделни пунктове в рим-
ските итинерарии и перипли. А случаят с Даусдава е именно такъв – на
фона на 15-те пункта по р. Дунав и 9-те по брега на Черно море от ус-
тието на Дунав до Месамбрия, Птолемей познава само два изолирани
пункта във вътрешността на провинция Долна Мизия (Даусдава и Ти-
биска); очевидно би било пресилено да се очаква голяма точност на
приведените техни координати. За сравнение нека припомним, че в
следващата глава (11) на същата книга на Географията, описвайки про-
винция Тракия, която познава значително по-добре (29 пункта във
вътрешността), Птолемей допуска грешка от над 100 км. в локализа-
цията на такъв важен център като Кабиле, поставен от него някъде
между Бизия (Виза) и Бергуле (при Люле Бургас). И така, сведението
на Клавдий Птолемей за Даусдава, стига да не се свръхинтерпретира,
съдържа реално информацията за съществуването – някъде в преде-
лите на днешна Североизточна България – на вероятно значителен
селищен център, чието тракийско име допуска възможността да е въз-
никнал още в предримската епоха. Съществено в случая е друго обстоя-
телство: сведението на Птолемей документира със сигурност, че Даус-
дава не само е съществувала активно по негово време (т. е. във II в. сл.
Хр.), но и очевидно е била един от значителните селищни центрове
на провинция Долна Мизия в тази епоха, за да попадне в полезрение-
то на александрийския географ. Тук трябва да се подчертае изрично,
че Птолемей описва в 8-те книги на Географията съвременната си епо-
ха, реално съществуващите по негово време градове и други географ-
1
W. Tomaschek. Die alten Thraker, 2.2 (SB. Wien 131, 1894), 70; G. Kazarow. –
Klio 32 (1928), 84-85; D. Detschew. Die thrakischen Sprachreste, 117.
2
Т. Иванов. Абритус. Водач за римския град при Разград; idem. Абритус 1.
3
С. Райчевски. – In: Североизточна България – древност и съвремие, 215-221.
ски обекти; основната част от приведените с техните географски ко-

ординати около 8100 имена той извлича от съчинението на своя бли-
зък предшественик Маринос от Тир (началото на II в. сл. Хр.) и най-
вече – от съвременните римски карти, итинерарии, перипли, пътепи-
си и друга географска литература.1 При това положение очевидно Да-
усдава може да се окаже всеки по-крупен римски обект в днешна Се-
вероизточна България, но не и тракийският град при Свещари, който
(както недвусмислено показват археологическите данни) е прекратил
съществуването си около 4 века преди епохата на Птолемей.
D
Най-ранните сигурно датирани археологически материали от
укрепения град при Свещари се отнасят към десетилетието 335-325
г. пр. Хр.2 и това позволява проблемът за неговото възникване да се
проектира на фона на събитията от епохата. Археологическите дан-
ни от проучването на гетския династически център при Свещари
очевидно следва да се интерпретират на фона на историческите съ-
бития, оставили забележима следа в античната писмена традиция.
Разгромени от Дарий I по време на похода срещу скитите в предпос-
ледното десетилетие на VI в.3 и трайно включени при Терес и Ситалк
в състава на голямото Одриско царство,4 в последните десетилетия
на V и през първата половина на IV в. пр. Хр. южнодунавските гети
задълго изчезват от изворите, преди да се появят нови сведения за
тях чак в епохата на Филип II Македонски, във връзка със събитията
около неговия поход срещу скитския цар Атей в 339 г. пр. Хр.5
Първите неясни и донякъде противоречиви сведенията за дей-
ствия на Филип на север от Балкана се отнасят към времето на голяма-
та тракийска война от 342-340 г. пр. Хр. Характерен е разказът, приве-
ден в готската история на Йорданес като цитат от „историка Дион“:6
1
За Клавдий Птолемей виж J. P. Fischer. Ptolemaios als Geograph; B. L. van
der Waerden, E. Boer, F. Lammert. – RE 23 (1959), 1788-1859.
2
Виж А. Божкова. – TAB 4 (1990), 93-96.
3
Hdt. 4.93, 96, 118.
4
Thuc. 2.96.1, 97.1, 98.4; cp. Polyaen. strat. 8.38.
5
Виж за тези събития П. Делев. – Шуменски университет „Епископ Кон-
стантин Преславски“. Трудове на катедрите по история и богословие 1
(1997), 21-25; P. Delev. – CQ 50 (2000, 2), 395.
6
Вер. Дион Хризостом, а не Дион Касий, ср. Jacoby 3C, 1, № 707 (Dion von
Prusa), fr. 3.
230 Глава 7.
„По това време ... Филип страдал от недостиг на пари и се готвел

да опустоши богатата държава на Одеситите в Мизия, която
тогава чак до съседния Томи била подвластна на готите (т. е.
гетите). Като отворили неочаквано портите, оттам излезли
насреща му жреците на готите, тези които се наричат „благо-
честиви“, с китари и бели дрехи, и пеейки на глас призовавали ба-
щините богове да бъдат благосклонни към тях и да прогонят ма-
кедонците. Като ги гледали така уверено да идват насреща им,
македонците били поразени – ако може да се каже така, въоръже-
ните се изплашили от невъоръжените; те не само спрели постро-
ения за сражение боен строй и се въздържали от нападение над
града, но дори върнали всичко завладяно извън него по законите на
войната и като сключили договор, се върнали обратно.“1 Гетите
„които свирят на китари, докато водят преговори“ се споменават
извън конкретен контекст и у Атеней 2 и Стефан Византийски 3; пър-
вият изрично цитира 46-ата книга на Теопомп, който е очевидният
първоизточник на цялата група сведения.4 Именно това позоваване
дава възможност епизодът да се помести със сигурност по време на
тракийската кампания от 342-340 г. пр. Хр.5
Много автори са склонни да поставят в същото време и сведени-
ята за брака на Филип с дъщерята на гетския владетел Котелас и
сключения между двамата съюзен договор.6 Действително, Йорда-
нес предпоставя краткото си съобщение за това събитие 7 на цитира-
1
Jordan. Get. 10.65.
2
Athen. 14.24 (627 de).
3
Steph. Byz. s. Getia.
4
Jacoby № 115 (Theopompos), fr. 216.
5
На която е посветена изцяло 46-ата книга на Теопомн съгласно реконст-
рукцията на Феликс Якоби. Обсадата на Перинт и Бизантион и денонси-
рането на Филократовия мир са били разгледани в следващата, 47-а кни-
га, ср. F. 217 Jacoby.
6
A. Schaefer. Demosthenes und seine Zeit 22, 450, Anm. 1; Beloch 3.1, 549 (но
другояче в 3.2, 70); J. Kaerst. Geschichte des Hellenismus 13, 250, Anm. 4; A.
Momigliano. – Athenaeum 11 (1933), fasc. 4, 341; F. R. Wüst. Philipp II. von
Makedonien und Griechenland, 103; J. R. Ellis. Philip II and Macedonian
Imperialism, 166; G. T. Griffith in N. G. L. Hammond and G. T. Griffith. A
History of Macedonia, vol. 2, 559.
7
Jordan. Get. 10.65: „Така и Филип, бащата на Александър Велики, сключ-
вайки мир с готите (sic), приел за жена Медопа (Медора), дъщерята на
цар Гудила (Готила), та подсилен с такава връзка да укрепи царството на
на сл. стр.
ния по-горе разказ за спасяването на Одесос от гетските жреци и до-

ри свързва двата пасажа с „qua tempestate“, подсказвайки тяхната
близост във времето, но изричното позоваване само във втория слу-
чай на Дион като първоизточник показва, че вероятно става дума за
механично обединяване на сведения с различен произход. Атеней,
който привежда аналогично съобщение за съюза на Филип с гетския
цар и сватбата с дъщеря му, сочи като първоизточник елинистичес-
кия биограф от III в. пр. Хр. Сатир, който бил роден в Калатис, ма-
кар и да прекарал по-голямата част от живота си в Египет.1 Атеней
нарича Котелас неопределено „цар на тракийците“, но в този слу-
чай макар и фонетично промененият етникон у Йорданес („готи“
вместо „гети“) изглежда по-сигурен, защото се подкрепя и от твър-
дението в лексикона на Стефан Византийски, че Филиповата съпру-
га се наричала Гетида.2
Картината значително се усложнява с въвеждането и опита за
съгласуване на сведенията за скитския цар Атей и неговите ранни
взаимоотношения с Филип.3 По причини, които остават неясни и
дискусионни,4 през 40-те години на IV в. пр. Хр. предвожданите от
Атей скити нахлули в района на долния Дунав и, както изглежда,
македонците.“
1
Athen. 13.5 (557 d): „Когато (Филип) покорявал Тракия, при него дошъл
тракийският цар Котелас, който му довел дъщеря си Меда и голяма зес-
тра. Той се оженил за нея и тя станала втората му жена след Олимпиада.“
– За Сатир виж F. Leo. Die griechisch-römische Biographie, 118-124; A. Dihle.
Studien zur griechischen Biographie, 104-107.
2
Steph. Byz. s. Getia.
3
За Атей виж V. Pârvan. Getica. O protoistorie a Daciei, 52-55; F. R. Wüst. Phi-
lipp II. von Makedonien und Griechenland, 144-146; Д. Б. Шелов. – Нумиз-
матика и сфрагистика 2 (1965), 16-40; P. Alexandrescu. – Studii Clasice 9
(1967), 85-91; V. Iliescu. – Historia 20 (1971), 172-185; D. B. Schelov. – Eirene
9 (1971), 31-48; D. M. Pippidi. I Greci nel Basso Danubio dall’età arcaica alla
conquista romana, 90-95; idem. – Ancient Macedonia 2 (Thessaloniki, 1977),
381-388; J. R. Ellis. Philip II and Macedonian Imperialism, 183-186; G. T.
Griffith in N. G. L. Hammond and G. T. Griffith. A History of Macedonia, vol.
2, 560-562, 581-584; К. Йорданов. – In: История на Добруджа 1, 111-112. За
монетите на Атей виж В. А. Анохин. – In: Скифские древности, 20-41.
4
Според някои мнения скитите били притиснати и прогонени от коренните
си територии от настъпващите сармати, cp. M. Rostovtzeff. Iranians and
Greeks in South Russia, 86; според други те изживявали период на поли-
тическа консолидация и експанзия, виж Д. Б. Шелов. – Нумизматика и
сфрагистика 2 (1965), 16 сл.
232 Глава 7.
успели да проникнат и да се закрепят временно на в северна Добру-

джа. Единственият свързан разказ за последвалите събития е запа-
зен в Юстиновите извадки от историята на Помпей Трог: „По това
време цар на скитите бил Атей (Atheas). Като бил притиснат във
войната си с истрийците, поискал чрез аполонийците помощ от
Филип, като обещавал да го направи наследник на скитското цар-
ство. Междувременно царят на истрийците (Histrianorum rex)
умрял, избавяйки скитите и от страха от войната, и от нужда-
та от помощ. Затова Атей върнал македонците, като им заръ-
чал да кажат на Филип, че нито е искал от него помощ, нито е
обещавал да го осиновява, тъй като нито скитите, бидейки по-
силни, се нуждаели от македонска защита, нито той самият, при
здрав син, имал нужда от наследник.“1 Писмо на Атей до Филип и
пратеници на Филип при скитския цар споменава и Плутарх.2 Ин-
терпретацията на тези сведения се затруднява допълнително от съ-
ществуването на още няколко откъслечни споменавания на Атей,
отнасящи се вероятно към същото време. Така, според аналогичните
стратегеми на Полиен и Фронтин 3 Атей воювал успешно с трибали-
те; един цитат на Аристокрит у Климент Александрийски пък му
приписва знаменателно писмо до бизантийците („Не пречете на
доходите ми, защото иначе конете ми ще пият водата ви“4), кое-
то може би намеква за налагане на данък на крайбрежните гръцки
градове (Истрия, Томи и Калатис?), които са били по някакъв начин
подпомагани от Бизантион.5
Използването от скитския цар на Аполония като посредник на
молбата му за помощ към Филип прави най-вероятно датирането на
това събитие по време на македонските кампании във вътрешна
Тракия (между лятото на 342 и лятото на 340 г. пр. Хр.). Енигматич-
ни остават противниците на Атей, предвожданите от своя цар „ис-
трийци“, за които в литературата се допуска било че са идентични със
1
Justin. 9.2.1-4.
2
Plut. mor. 174 ef (Reg. et imp. apophth. s. Ateas).
3
Polyaen. strat.7.44; Frontin. strat. 2.4.20.
4
Clem. Al. strom. 5.31.3 (= Jacoby № 493 [Aristokritos], fr. 6).
5
Според едно хрумване на V. Iliescu (Historia 20, 1971, 172-185) може би вмес-
то Byzantion следва да се чете Bizoniton; местоположението на Бизоне
прави възможно градът да е бил подложен на данъчен натиск от скитския
цар, стига да се пренебрегне указанието на Юстин, че крайбрежието меж-
ду Одесос и Томи е било по това време под контрола на гетите.
споменатите у Полиен и Фронтин трибали, които по това време се би-

ли придвижили далеч на изток от своите първоначални територии,1
било че са жителите на гръцкия град Истрия, подвластни на местен
тиран или пък подпомагани от повикани отдалеч трибали (или, от
съседните гети?) начело с техния цар,2 било, най-вероятно, че са
изобщо местните гети, начело със своя цар (от засвидетелстваната с
гробницата при Аджигьол династия?), наречени така поради съседст-
вото си било с реката Дунав (Истрос), било с колонията Истрия.3
На базата главно на анализа на археологическите данни А. Фол
предположи съществуването в разглежданата епоха на два изявени
гетски династически центъра – един в Шуменско-Преславско-Про-
вадийско, първоначалното ядро на Птолемеевата стратегия Селети-
ке, и друг в Добруджа.4 Приемайки по принцип тази идея, може да
се направи следната хипотетична реконструкция на събитията. На-
хлувайки в района на долния Дунав, скитският цар Атей се е сблъс-
кал с династа на добруджанските гети – „царя на истрийците“ – и
затруднен във войната с него, е потърсил помощта на Филип. Конф-
ликтът е завършил с победа на скитите след смъртта на гетския вла-
детел; вероятно повикана на помощ от него в района се е появила и
трибалската армия, отблъсната от Атей според стратегемите на По-
лиен и Фронтин. „Царят на истрийците“ не може да е идентичен с
Котелас, тъй като Филип не би воювал срещу тъста си; по хроноло-
гически съображения малко вероятна изглежда и идентификацията
на Котелас като евентуален наследник на умрелия в хода на събити-
1
F. Papazoglu. Srednobalkanska plemena u predrimsko doba, 16-20; Б. Геров. –
ГСУ ФЗФ 61 (1967, 1), 25-26.
2
A. Momigliano. – Athenaeum 11 (1933), fasc. 4, 343 sqq.; G. T. Griffith in N. G.
L. Hammond and G. T. Griffith. A History of Macedonia, vol. 2, 561.
3
V. Pârvan. Getica. O protoistorie a Daciei, 52-55; D. M. Pippidi. – Ancient Ma-
cedonia 2 (1977), 382; А. Фол. Тракия и Балканите, 51.
4
А. Фол. Тракия и Балканите, 44-50, на базата на находките от Янково, Брани-
чево, Кьолмен, Шуменската крепост и др. за южния център и на гробницата
от Аджигьол край Тулча за северния. Може да се добави още един вероятен
център около Борово, Русенско, въз основа главно на известното Боровско
съкровище от средата на IV в. пр. Хр., ср. Д. Иванов. – Изкуство (1975, 3-4),
14-21; D. Ivanov. – In: Actes du IIe congrès international de thracologie 1, 391-
404; idem. – Das Altertum 26 (1981, 1), 5-12; И. Маразов. Ритоните в древна
Тракия, 36 и сл. През 1996 г. в същия район беше разкопана и монументална
гробница с полуцилиндричен свод, датирана непрецизно към ранноелинис-
тическата епоха.
234 Глава 7.
ята добруджански династ.1 Най-вероятна остава възможността в Ко-

телас да виждаме предводителя на мощното южно гетско обедине-
ние с център в района на Шумен-Провадия, наложило по това време
(според свидетелството на Йорданес) своята хегемония над крайб-
режието от Одесос до Томи. Еднакво застрашен и от събитията на
северната си граница, и от активността на Филип от юг (походът
срещу Одесос), той е побързал да сключи стратегически съюз с пос-
ледния, гарантирайки и сигурността, и политическата си автономия;
пропуснал е свободно през територията си изпратените в помощ на
Атей Филипови войски, а през 339 г. вероятно е участвал заедно с
Филип в разгрома на скитите, чието присъствие на юг от Дунав е ос-
танало мимолетно. Събитията очевидно са създали предпоставки за
политическата консолидация на гетските земи, която е вече факт
при Дромихет едно поколение по-късно.
Причините за „скитската експедиция“ на Филип II през 339 г.
пр. Хр. също остават недостатъчно ясни; единственият подробен из-
вор – Юстин, обяснява похода с отпращането от Атей на изпратената
му македонска помощ и неговия отказ да заплати не само възнаг-
раждение, но дори и пътните разходи на Филиповите войници.2 До-
пустимо е да се мисли и за по-съществени мотиви, като стремежа за
военно-политически реванш след неуспешната обсада на Перинт и
Бизантион, предотвратяването на евентуална скитска заплаха за ма-
кедонските владения в Тракия, или разширяване на македонската
експанзия в териториите между Стара планина и реката Дунав. Но
скитите в северна Добруджа едва ли са представлявали пряка и ре-
ална опасност за земите на юг от Балкана, а и действията на Филип
по време на краткия поход до Дунав не създават впечатлението за
опит да се завладеят трайно нови земи. В светлината на изложената
по-горе хипотеза за свързване на Котелас с южно-гетския полити-
чески център на запад от Одесос би могло да се предположи също,
че Филиповата акция е била инспирирана и предприета в защита на
неговия съюзник и тъст, непосредствено застрашен от скитската ек-
спанзия след предишните победи на Атей над „царя на истрийци-
те“ и над повиканите вероятно на помощ трибали.
1
Сватбата на Филип с Меда и договорът с Котелас били сключени, според
Сатир у Атеней, докато Филип още завладявал Тракия, а отпращането на
македонската помощ от Атей след смъртта на „царя на истрийците“ е вече
по време на обсадата на Бизантион според Юстин.
2
Justin. 9.2.4-10.
Скитският поход започнал през пролетта на 339 г. пр. Хр.1 и

продължил най-много до средата на лятото; единственият цялостен
разказ за него (твърде кратък и несигурен в подробностите) е запа-
зен у Юстин.2 „...Филип снел обсадата на Бизантион и потеглил на
война срещу скитите. За да не заподозрат скитите намеренията
му, Филип изпратил напред вестители, които трябвало да съоб-
щат на Атей, че той, Филип, по време на обсадата на Бизантион
бил дал обет да издигне статуя на Херкулес и сега идва да я пос-
тави в устието на Истрос и моли да го пропуснат да премине в
мир и да почете бога, тъй като Филип смятал да измине този
път като приятел на скитите. (В отговор на това Атей) наре-
дил: ако Филип иска да изпълни обета си, то нека изпрати ста-
туята на него (на Атей); той обещава не само да постави ста-
туята, но и да я опази невредима, но не би допуснал войската на
Филип да навлезе в неговите владения. Ако ли пък Филип постави
статуята против волята на скитите, то щом той си отиде,
Атей щял да свали статуята и да превърне медта, от която е
отлята, във върхове на стрели. Този спор ожесточил и двете
страни, и се завързало сражение. Макар че скитите превъзхожда-
ли (македонците) по брой и по храброст, те били победени от
хитростта на Филип. В плен били взети 20 000 жени и деца, за-
ловили и много добитък, но не намерили никакво злато и сребро и
трябвало да повярват, че скитите наистина са много бедни. В
Македония били изпратени 20 000 от най-добрите кобили за раз-
въждане на коне.“ Вестоносци на Филип при Атей споменава и Плу-
тарх;3 в една стратегема на Фронтин се разказва, че Филип поставил
по време на сражението конницата отзад със заповед да убива от-
стъпващите и така принудително повдигнал бойния дух на маке-
донците;4 според Лукиан скитският цар Атей загинал в сражението
край реката Истрос на над 90-годишна възраст.5
Кампанията очевидно е била решена в едно единствено сраже-
ние; смъртта на Атей и сведенията за многобройни пленници и
плячка показват, че разгромът на скитите е бил пълен и те са били
трайно прогонени отвъд Дунава. Филип незабавно потеглил обрат-
1
Aeschin. 3 (cCtes), 128.
2
Justin. 9.2.10-16.
3
Plut. mor. 174 f.
4
Frontin. strat. 2.8.14.
5
Lucian. macrob. 10.
236 Глава 7.
но, но връщането на натоварената с плячка македонска армия не

било безпроблемно. Отново единственият разказа е този на Юстин:
„Когато Филип се връщал от Скития, преградили му пътя триба-
лите, които отказвали да го пропуснат през своите земи, ако не
получат от него част от плячката. От взаимни обиди скоро
стигнали до оръжие; в завързалото се сражение Филип бил ранен в
бедрото, и то по такъв начин, че минавайки през неговото тяло,
копието убило коня му. Тъй като всички помислили, че Филип е
убит, цялата плячка била изгубена. Така завладяната в Скития
плячка, сякаш била прокълната, едва не донесла гибел на македон-
ците.“1 Маршрутът на Филип и локализацията на това неуспешно за
македонците сражение остават неясни; най-често се предполага, че
Филип се е движил по най-прекия диагонален път през Софийско и
в такъв случай вероятно сражението е станало на север от старопла-
нинските проходи или около средното течение на реката Искър.2
D
Анонимният „цар на истрийците“3 и Котелас-Гудила 4 са първи-
те реални исторически фигури, които – макар и с известна несигур-
ност – биха могли да се свържат с политическото развитие на гетски-
те земи през IV в. пр. Хр. Тяхното ранно засвидетелстване обаче прак-
тически напълно изключва за първия (който умрял още преди Фили-
повия поход) и силно намалява за втория възможността да бъдат
пряко асоциирани с гетския град при Свещари. Както вече стана дума
по-горе, откъслечните сведения за македонския стратег Зопирион
предполагат, че по време на Александровото управление македонци-
те трайно са овладели района на Черноморското крайбрежие между
Хемус и Истрос с гръцките колонии от Одесос до Истрия като страте-
гически плацдарм, от който е бил предприет злополучният поход в
земите на скитите. Налагането на реална и подкрепена със значител-
ни военни ефективи македонска власт в крайбрежните райони не-
съмнено е предизвикало отдръпването на гетската върхушка към вът-
решността и търсенето на силно укрепени позиции, стимулирайки
същевременно тенденцията към политическа централизация. Страте-
1
Justin. 9.3.1-3.
2
Г. И. Кацаров. Цар Филип II Македонски, 235; Б. Геров. – ГСУ ФЗФ 61
(1967, 1), 26.
3
Justin. 9.2.
4
Athen. 13.5 (557 d); Jordan. Get. 10.65.
гическата ситуация не е била решително променена с гибелта на Зо-

пирион и временното рухване на македонската власт в Тракия, защо-
то (както и показват впоследствие действията на Лизимах) македон-
ците не се отказват лесно от контрола над крайбрежието с разполо-
жените по него богати гръцки градове. И ако в края на първата поло-
вина на IV в. гетското царско погребение край Аджигьол в близкия
хинтерланд на Истрия 1 отразява все още естествения стремеж на мес-
тната аристокрация към сближаване с гръцките колонии по крайбре-
жието, то в променените политически условия след македонското
нашествие издигането на нова силно укрепена царска резиденция в
дълбокия стратегически тил на гетските земи изглежда повече от ес-
тествено. Най-вероятно именно с дейността на Зопирион, макар и
косвено, следва да се свърже първоначалното възникване на новия
гетски политически център край Свещари.
Гетските (у Диодор „тракийски“) съюзници на въстаналите в
313 г. пр. Хр. гръцки градове могат с доста голяма увереност да бъдат
свързани със Свещарската династия, която по това време вероятно
вече е централизирала в свои ръце политическата власт над обши-
рен район в дълбокия хинтерланд на крайбрежието. Засвидетелст-
ваната в археологическите находки активна търговия на гетския по-
литически център с колониите го прави техен естествен съюзник, а
относителната отдалеченост от арената на бойните действия (около
110 км. до Одесос и около 150 – до Калатис) обяснява закъснението, с
което гетите се намесват в събитията. Прави впечатление, че Диодор
категорично разграничава гетските съюзници от отвъддунавските
скити; а осъщественият от гетите политически компромис с Лизи-
мах говори за ясно осъзнаване на политическите реалности, сред
които налагащото пряко съседство с владенията на диадоха географ-
ско разположение едва ли е било на последно място.
Възможността за локализиране на основната политическа тери-
тория на Дромихетовото царство в по-дълбокия хинтерланд на край-
брежието между Балкана и устието на Дунав, тоест в централната
област на южнодунавските гети в Лудогорието и Шуменско – Про-
вадийско докъм Поломието на запад, изглежда по този начин съв-
сем реална. Споменатият само у Диодор гетски град Хелис, в който
Дромихет отвел пленения Лизимах и неговите приближени, е и
единственото населено място в земите на гетите, чието име е отразе-
но в запазените извори за интересуващата ни епоха. Диодор оче-
1
D. Berciu. – BRGK 50 (1969), 209-264.
238 Глава 7.
видно го отделя от останалите гетски укрепени пунктове, които оп-

ределя като крепости (ô@ öñïýñéá, ô@ ÷ùñßá), запазвайки единствено
за Хелис определението „град“ (ðüëéò). Изглежда напълно вероятно
Хелис да е бил основната резиденция на Дромихет, политическият
център на ръководеното от него мощно гетско племенно обедине-
ние. А така и идентификацията му с тракийския град при Свещари
става напълно възможна и дори – твърде вероятна. Фактът, че Стра-
бон и Клавдий Птолемей вече не познават гетския град Хелис, подс-
казва, че той е имал кратък период на съществуване, а това съвпаде-
ние с установената по археологически път хронология на селището
при Свещари представлява допълнително, макар и косвено указание
в подкрепа на направеното предложение. Разбира се, то ще може да
бъде изрично потвърдено единствено от евентуалното откриване на
експлицитен епиграфски паметник.
За историята на гетските земи през следващите десетилетия до
средата на III в. пр. Хр., съвпадащи със заключителния етап от съ-
ществуването на укрепения град при Свещари, не разполагаме с
адекватни изворови данни. Една стратегема у Полиен разказва, че
когато Антиох II Теос обсаждал към 254 г. пр. Хр. Кипсела в Южна
Тракия, тракийските му съюзници били предвождани от Терес и
Дромихет;1 сведението е интересно, но твърде неопределено и не да-
ва възможност за достоверна реконструкция на съдбата на гетската
династия. Също така неопределени остават и данните за владетеля,
сякъл сребърни монети с легенда „базилеус Москонос“; единствени-
те два известни екземпляра произлизат от Истрия и Тулча и се да-
тират твърде общо между средата на IV и средата на III в. пр. Хр.2
Хронологически и топографски неуточнимо остава и сведението у
Атеней (който цитира като източник „Тракийската история“ на Фи-
ларх) за царя на кробизите Исант, който бил богат и красив и над-
минавал по разкош всички свои съвременници.3 Всички останали
сведения за гетски владетели от края на III в. пр. Хр. насетне 4 вече
не могат да имат пряко отношение към разглеждания проблем.
D
1
2
К. Йорданов. – In: История на Добруджа 1, 111.
3
Athen. 12.51 (536 d).
4
D. M. Pippidi. I Greci nel Basso Danubio, 92.
Глава 8
Величие и падение:
последните години на Лизимах
След като укрепил положението си в Гърция и Македония, Де-
метрий Полиоркет започнал подготовка за нова голяма кампания на
изток. Той смятал да отвоюва някогашните владения на баща си и за
целта започнал да формира огромни военни сили – според Плутарх
сухопътната му армия щяла да достигне 98 000 пехота и 12 000 кон-
ници, докато в доковете на Пирея, Коринт, Халкида и самата Македо-
ния се строели 500 големи бойни кораба.1 Тези мащабни приготовле-
ния стреснали останалите диадохи и Селевк, Птолемей и Лизимах
отново сключили помежду си военен съюз.2 С пратеници и писма те
привлекли за свой съюзник и епирския цар Пир, убеждавайки го да
воюва с Деметрий независимо от наскоро сключения мир помежду
им.3 Далеч преди да е реализирал грандиозните си военни проекти,
Деметрий бил нападнат изненадващо и едновременно от няколко
страни в европейските си владения. B Егейско море се появил силен
египетски флот, предизвиквайки масово отпадане на намиращите се
дотогава под властта на Деметрий гръцки градове по островите и на
континента; особено тежък удар представлявала за него загубата на
Атина.4 В същото време от Тракия в Македония навлязъл начело на
армията си Лизимах; поставен между два огъня, Деметрий оставил в
Гърция сина си Антигон Гонат, а сам се насочил срещу Лизимах с ос-
новната част на армията си.5 В този момент от запад в останалата без
защита Македония нахлул епирският цар; прониквайки бързо във
вътрешността на страната, Пир завладял Бероя, голям град югоза-
падно от столицата Пела, и настанил в него по-голямата част от вой-
ската си, разпращайки стратезите си да завладяват околните райони.6
1
Plut. Demetr. 43.3-7; Pyrrh. 10.5; Justin. 16.2.1.
2
Plut. Demetr. 44.1; Pyrrh. 10.6; Justin. 16.2.1. Walbank 227 датира подновя-
ването на коалицията и привличането на Пир в нея към 288 г. пр. Хр.
3
Plut. Demetr. 44.2; Pyrrh. 10.6; Justin. 16.2.2.
4
Plut. Demetr. 44.3, 46.2; Pyrrh. 11.2; Dittenberger, Syll.3 1, 367.
5
Plut. Demetr. 44.3-4; Pyrrh. 11.2-3.
6
Plut. Pyrrh. 11.3-6; Demetr. 44.3, 5.
240 Глава 8.
Събитията, които се разиграли между Лизимах и Деметрий в се-

вероизточна Македония, около долното течение на Стримон, оста-
ват енигматични поради невъзможността да се комбинират задово-
лително няколко противоречиви сведения в античните извори. Спо-
ред Павзаний, Лизимах и Деметрий се срещнали край Амфиполис и
Лизимах претърпял крупно поражение, като за малко не бил прого-
нен от Тракия; едва когато Пир се притекъл на помощ, той овладял
положението в Тракия, а после разширил владенията си за сметка
на нестийците (Íåóôßùí) и македонците.1 Според една стратегема на
Полиен, Лизимах завладял Амфиполис, когато стратегът Андрага-
тон минал на негова страна, а после го убил край „Тракийските
порти“ на път за Азия.2 Накрая, според аналогичните (макар и не
идентични) пасажи на Плутарх в биографиите на Деметрий и Пир,
вестта за нахлуването на Пир и превземането на Бероя предизвика-
ла пълна деморализация в армията на Деметрий и той спрял на-
предването си, очевидно преди изобщо да влезне в стълкновение с
Лизимах („тъй като войниците му, приближавайки се до цар с ма-
кедонски произход и увенчан със слава като Лизимах, биха могли
да минат на негова страна“), върнал се обратно по същия път и се
насочил към Бероя срещу Пир.3
Опитвайки се да съчетаят по някакъв начин тези противоречиви
сведения, някои автори отдават предпочитание на Павзаний,4 други
го отхвърлят като неблагонадежден за сметка на Плутарх,5 трети
съвсем неубедително отнасят сведението на Павзаний към по-ранна
дата.6 Всъщност, изглежда на нито едно от приведените сведения не
може да се вярва напълно, и ако последвалите събития изключват
описания от Павзаний катастрофален разгром на Лизимах (в проти-
вен случай той едва ли би имал сили да наложи на Пир подялбата на
Македония), отхвърлянето (по Плутарх) на какъвто и да било реален
сблъсък и макар и частичен успех на Деметрий също поставя нере-
шими въпроси. Защо, например, Лизимах не е последвал в такъв
случай отстъпващия Деметрий във вътрешността на Македония, за
да обедини силите си с Пир в евентуално генерално сражение? Оста-
1
Paus. 1.10.1-2.
2
3
Plut. Demetr. 44.4-6; Pyrrh. 11.7-8.
4
Hünerwadel 74-75; Geyer 17; Saitta 128-129; Bengtson, Die Diadochen 130.
5
Beloch 4.1, 230.1; P. Lévêque. Pyrrhos, 153.3.
6
B. Niese. Geschichte der griechischen und makedonischen Staaten 1, 365.3;
Possenti 124-125, 137-138; Landucci Gattinoni 178.
Величие и падение: последните години на Лизимах 241
веният в Амфиполис гарнизон начело с Андрагатон едва ли е предс-

тавлявал някаква сериозна спънка в това отношение.
В тази противоречива ситуация мнението на Джована Саита,
която разграничава два последователни етапа в развитието на съби-
тията, ми изглежда най-разумно.1 Вероятно в началото Деметрий (в
съответствие със силно преувеличеното сведение на Павзаний) е ре-
ализирал някакъв частичен успех срещу Лизимах – достатъчен, за
да забави временно настъплението му към Македония, но не и ня-
каква решителна победа, която би предотвратила последвалата де-
морализация на антигонидската армия и готовността за преминава-
не на страната на Лизимах (вероятно, впрочем, също преувеличени
в емоционалното изложение на Плутарх). Повратът е настъпил, в
съответствие с изричното твърдение на Плутарх (който започва едва
оттам своя разказ), с идването на вестта за настъплението на Пир
към Бероя; бързото оттегляне на Деметрий би могло да е продикту-
вано не само от настроенията в собствената му армия, но и от чисто
тактически съображения, например опит да се използва временното
изваждане от строя на единия противник (Лизимах), за да се на-
падне в това време с всички сили другия (Пир). Що се отнася до
стратегемата на Полиен, тя очевидно отразява (поради изрично зас-
видетелстваното движение на Лизимах от Амфиполис на изток, към
Азия) по-късни събития, чието отнасяне било към епилога на раз-
глежданата кампания, било към 285 г. пр. Хр., след прогонването на
Пир от Македония, остава несигурно. Във всеки случай изглежда, че
Амфиполис е останал известно време в ръцете на антигонидския си
гарнизон, преди Лизимах да се справи в края на краищата и с него.
Ненавистта към Деметрий, подклаждана от неговото високоме-
рие и тираничното му управление, предизвикала в условията на вне-
запно избухналата война брожение в редовете на собствената му ар-
мия; започнало още при сблъсъка с Лизимах, то добило стихийни
размери край Бероя и започнало да прераства в открит бунт. Упла-
шен от изблика на омраза у собствените си войници, Деметрий се
видял принуден да избяга преоблечен от лагера, в който веднага без
бой влязъл Пир и бил провъзгласен за цар на Македония.2 Тогава
обаче на сцената се появил Лизимах и заявил своите претенции за
подялба на наследството на Деметрий; Пир, който нямал достатъчно
увереност в подкрепата и лоялността на новите си македонски пода-
ници, се видял принуден да приеме исканията му и територията на
1
Cp. Saitta 128-129.
2
Plut. Demetr. 44.7-10; Pyrrh. 11.8-14; Justin. 16.2.3; Trog. prol. 16.
242 Глава 8.
Македония била поделена между двамата.1 Според Павзаний, Пир

получил по-голямата част, но твърдението му е неконтролируемо;2
съвременните историци обикновено поставят границата между вла-
денията на двамата по долното течение на реката Аксиос (Вардар).3
Властта на Деметрий Полиоркет над Македония продължила 7
години според Плутарх 4 и 6 години според Порфирий;5 при относи-
телната несигурност и на датата на възцаряването му (вероятно в 294
г. пр. Хр.6), разнобоят в мненията за хронологията на неговото детро-
ниране е значителен: от пролетта на 288 до есента на 287 г. пр. Хр.7
След бягството си от лагера край Бероя Деметрий пристигнал
първо в новата си столица на тесалийския бряг, Деметриада; не
виждайки възможност да продължи борбата за Македония след
споразумението между Пир и Лизимах, той се отправил на юг в Гър-
ция, за да се опита, по думите на Плутарх, „да събере останките от
корабокрушението“. Царицата Фила, дъщерята на Антипатър, не
могла да преглътне унижението от падането на своя съпруг и сло-
жила край на живота си.8 В Гърция Деметрий бързо събрал остана-
лите му верни стратези и гарнизони и скоро дотолкова стабилизи-
рал положението си, че си позволил да обсади Атина.9 Но атиняните
повикали на помощ Пир, чието пристигане принудило Деметрий да
вдигне обсадата. Допуснатият в града Пир направил жертвоприно-
шение на Акропола, а атиняните му посветили благодарствена ста-
1
Plut. Pyrrh. 12.1; Demetr. 44.11.
2
Paus. 1.10.2.
3
Cp. Beloch 4.1, 231; 4.2, 378; P. Roussel. – In: G. Glotz, P. Roussel, R. Cohen.
Alexandre et le démembrement de son Empire, 363; Saitta 151.57; P. Lévêque.
Pyrrhos, 159; C. Wehrli. Antigone et Démétrios, 184; Bengtson, Die Diadochen
163; Walbank 230.
4
Plut. Demetr. 44.11.
5
Porphyr. 3.3; 4.4, 15 FHG (= 3.6 Jacoby); в списъка на царете на Тесалия
обаче Порфирий дава за Деметрий 6 години и 6 месеца, виж 5.1, 3 FHG (=
31.2 Jacoby).
6
P. Lévêque. Pyrrhos, 132 с бел. 3; Walbank 218 с бел. 3.
7
Cp. P. Lévêque. Pyrrhos, 156.3 с преглед на мненията в предшестващата ли-
тература. Самият Левек се присъединява към най-ранната дата, възприе-
та и от W. S. Ferguson (CPh 24, 1929, 21-31). Напоследък обратно се отдава
предпочитание на 287 г. на базата на епиграфските данни за отпадането
на Атина от Деметрий, ср. C. Habicht. Untersuchungen zur politischen Ge-
schichte Athens in 3. Jahrhundert v. Chr., 48-62; Landucci Gattinoni 228; Wal-
bank 229.1, 230.3.
8
9
Plut. Demetr. 45.2-46.3; Pyrrh. 12.6.
туя.1 Между Пир и Деметрий било сключено примирие, предвижда-

що, както показват последвалите събития, заминаването на пос-
ледния с всичките му военни сили по море към Азия;2 Плутарх съоб-
щава, че той отплувал с 11 000 души с намерение да нападне владени-
ята на Лизимах в Кария и Лидия.3 След отплуването на Деметрий
подбужданият от Лизимах Пир нарушил веднага примирието и се
нахвърлил върху останалите владения на Деметрий в Тесалия и Гър-
ция.4 Една стара идея предполагаше, че зад временното тактическо
примирие между Пир и Деметрий се е криела дългата ръка на Птоле-
мей Лаг, който имал интерес да насочи Деметрий срещу увеличилия
твърде много владенията и политическото си могъщество Лизимах,
запазвайки спечелените от своето протеже Пир позиции в Македония
и Гърция.5 Други правеха и Лизимах съучастник в примирието, за да
представят нарушаването му от Пир като ответна реакция на нападе-
нието на Деметрий върху Лизимаховите владения в Азия.6 Един вля-
зъл сравнително скоро в обръщение атически декрет потвърди
недвусмислено активната роля на Птолемей за постигнатото край
Атина примирие.7 Интерпретацията на събитията обаче остава диску-
сионна; докато някои автори поддържат идеята за общ мир между
Деметрий и коалицията на Птолемей, Лизимах, Селевк и Пир,8 други
продължават да смятат, че става дума за сепаративен мир между Де-
метрий и Пир, постигнат с посредничеството на Птолемей и на прак-
1
Plut. Pyrrh. 12.6-7; Demetr. 46.2-3, където прекратяването на обсадата от
Деметрий е приписано на интервенцията на философа Кратес. Статуята
на Пир е спомената от Paus. 1.11.1.
2
Plut. Pyrrh. 12.8. Според реконструкцията на събитията у Walbank 233 това
примирие било сключено задочно след отплуването на Деметрий за Азия
и пристигането (едва тогава !) на Пир край Атина, което противоречи не
само на Плутарховите сведения, но и на здравата логика.
3
Plut. Demetr. 46.4.
4
Plut. Pyrrh. 12.8. Антигон Гонат успял впрочем да удържи в свои ръце Де-
метриада в Тесалия и поне част от подвластните на баща му гръцки гра-
дове, ср. Walbank 233.
5
A. Bouché-Leclercq. Histoire des Lagides 1, 91-92.
6
Beloch 4.1, 232.2; W. W. Tarn. Antigonos Gonatas, 102.
7
Декретът в чест на Калиас от Сфетос, виж T. L. Shear. Kallias of Sphettos
and the Revolt of Athens in 286 B. C.; M. J. Osborne. – ZPE 35 (1979), 181-194;
C. Habicht. Untersuchungen zur politischen Geschichte Athens in 3.
Jahrhundert v. Chr., 45-67.
8
T. L. Shear. Kallias of Sphettos and the Revolt of Athens in 286 B. C., 74-78.
244 Глава 8.
тика насочен срещу Лизимах,1 или дори за мир само между Деметрий
и Птолемей, изолиращ и Пир от събитията около Атина.2 Франка
Ландучи Гатинони приема компромисно, че споразуменията не са
влошили взаимоотношенията между членовете на коалицията срещу
Деметрий, тъй като засягали единствено статута на Атина.3 Впрочем,
съображенията за запазените добри отношения на Лизимах с Птоле-
мей (и с Атина)4 не са достатъчно убедителни в този случай, защото те
може и да са били възстановени след кратък период на влошаване;
ознаменуваното с брака на бъдещия Птолемей Филаделф и Лизима-
ховата дъщеря Арсиное помирение между двамата диадохи би имало
в такъв случай точно определена цена: отказът на Птолемей от по-
нататъшно поддържане на каузата на Пир в Македония и Гърция.
D
Кампанията на Деметрий в Азия ни е известна единствено по
пестеливия на подробности разказ на Плутарх в неговата биогра-
фия.5 Пристигайки с флота си в Азия, вероятно през 287 г.,6 Демет-
рий намерил прием в Милет при прокудената жена на Птолемей,
сестрата на Фила Евридика; той получил от нея ръката на обещаната
му много години по-рано Птолемеева дъщеря Птолемаида. След
сватбата Деметрий се насочил към съседните йонийски градове, ня-
кои от които превзел със сила, докато други доброволно минали на
негова страна. Скоро той успял да превземе дори старата лидийска
столица Сарди; някои от Лизимаховите стратези се присъединили
към него, предавайки му поверените им войски и парични суми.7
Продължителността на този първи – и твърде успешен за Де-
метрий – етап от двугодишната война в Азия остава неизвестна,
1
C. Habicht. Untersuchungen zur politischen Geschichte Athens in 3. Jahrhun-
dert v. Chr., 45-67; K. Buraselis. Das hellenistische Makedonien und die Ägäis,
96-104; G. Marasco. – RPL 8 (1985), 149-163.
2
Walbank 231-232.
3
4
Ibid., 195-196; за Атина cp. C. Franco. – Studi Ellenistici 3 (1990), 113-134.
5
6
Пролетта на 287 г. за поддържащите по-ранна дата (288 г.) за прогонване-
то на Деметрий от Македония, ср. W. S. Ferguson. – CPh 24 (1929), 29; G. El-
keles. Demetrios der Städtebelagerer, 92; P. Lévêque. Pyrrhos, 163; есента на
287 г. за поставящите и предходните събития в същия сезон, ср. Walbank
232; началото на лятото на 286 г. според Landucci Gattinoni 205, 223 sqq.
7
Фиг. 16. Деметрий Полиоркет:

портретно изображение върху сребърна монета
както впрочем и причините за очевидната липса на активно проти-

водействие от страна на Лизимах. Ходът на събитията коренно се
променил с появата на Лизимаховия син Агатокъл начело на голяма
армия. Откъде, с какви войски и защо толкова късно идва той, за да
се опълчи срещу Деметрий, за нас остава също толкова неясно;
предположението, че по това време (и до смъртта си) Агатокъл вече
е бил (или пък точно тогава е станал) автономен наместник на Ли-
зимах („вицекрал“) в Азия, остава хипотетично.1 Любопитно е да се
отбележи, че след сватбата на Деметрий с Птолемаида двамата про-
1
P. Ghione. – Atti Acc. Torino 39 (1903/1904), 628; Bengtson, Die Strategie 1,
227-229.
246 Глава 8.
тивници били в близки родствени отношения (Агатокъл бил женен

за нейната родна сестра Лизандра). Подробности за военните дейст-
вия, последвали появата на Агатокъл в Азия, не са съобщени в дос-
тигналите до нас писмени извори, но един надпис от Халикарнас
изглежда документира победа на Лизимаховия син в поне едно сра-
жение.1 Очевидно притиснатият от превъзхождащите сили на про-
тивника Деметрий се видял принуден да напусне завладените дото-
гава райони и (изоставяйки крайбрежието и целия си флот) да се
насочи към Фригия във вътрешността на континента; Плутарх му
приписва намерението през Фригия и Армения да си пробие път до
Мидия и Горните сатрапии, където щял да си отвоюва ново царство.2
Географската локализация на последвалите събития, разказани съв-
сем общо у Плутарх, е обект на една стара полемика. Единственият
изрично споменат пункт е реката Ликос, при преминаването на коя-
то много от войниците на Деметрий били отнесени от течението;3
ако нейната идентификация с притока на Ирис в Понтийска Капа-
докия е вярна,4 то двете преследващи се армии очевидно са преми-
нали по диагонал през цяла централна Анатолия, за да достигнат
крайните североизточни предели на Лизимаховите владения. Тази
идентификация, предложена навремето от Посенти 5 и поддържана от
повечето по-късни изследователи, се оспорва напоследък от Франка
Ландучи Гатинони, която възражда старото мнение на Дройзен в
полза на едноименния приток на Меандър в югозападна Фригия.6 И
1
IG 4, 750.
2
Plut. Demetr. 46.7. Тъй като Горните сатрапии били по това време управля-
вани от сина на Селевк Антиох, женен за дъщерята на Деметрий Страто-
ника, някои модерни автори подозират, че Деметрий може би е търсел на
изток убежище, а не нови завоевания (G. Marasco. – RPL 8 (1985), 155-156;
Landucci Gattinoni 201).
3
Plut. Demetr. 46.9; Polyaen. strat. 4.7.12.
4
За Ликос, приток на Ирис в Понтийска Кападокия (дн. Келкит) виж Strabo
12.3.15 (C 547), 12.3.30 (C 556); Plin. n. h. 6.9; Plut. Luc. 15.
5
Possenti 147-148.
6
Landucci Gattinoni 153-154, 201-202; cp. Droysen 2.2, 304; B. Niese. Geschich-
te der griechischen und makedonischen Staaten 1, 380.2; Hünerwadel 88. За
Ликос, ляв приток на Меандър, извиращ от планината Кадмос в околността
на Лаодикея, виж Hdt. 7.30; Strabo 12.8.16 (C 578); Plin. n. h. 2.225; 5.105;
Ptol. 5.21.6; Curt. 3.1.5. Пътят по долината на Меандър често е бил изпол-
зван от големи армии, придвижващи се от западното крайбрежие към цен-
трална Анатолия или обратно, ср. Hdt. 7.30; Xen. anab. 1.2.5-9.
двете локализации са теоретически възможни, но внимателният

прочит на Плутарховия текст определено дава повече основание на
тезата на Посенти в полза на Кападокийския Ликос.
Преследван по петите от Агатокъл, който, макар и да не успявал
да му нанесе решително поражение, успешно препятствал снабдява-
нето му с хранителни припаси, Деметрий изпадал във все по-трудно
положение. Собствените му войници се плашели от намеренията му
да ги отведе далече от родината; измъчвани от глад и преследвани от
по-мощен противник, те очевидно са били изложени на прогресивно
нарастваща деморализация.1 Краткият пасаж създава впечатлението
за продължителни действия на широк периметър, разделящи навли-
зането във Фригия от злополучното преминаване на Ликос. След епи-
зода с реката 2 Плутарх разказва как войниците на Деметрий написа-
ли на шега на палатката му преиначеното начало на Софоклевия
„Едип в Колон“: „Сине на стария сляп Антигон, в кои земи стигнах-
ме?“ – което също налага представата за достигнати далечни и непоз-
нати територии.3 Плутарх споменава след това, че към другите не-
щастия се прибавила и епидемия, породена от глада и покосила мно-
го от войниците му; общият брой на загиналите по време на похода
достигнал 8 000 души, което принудило Деметрий да се върне об-
ратно (Bí\ãåí |ðßóù) с останалите.4 В следващия параграф се споме-
нава вече пристигането му в Тарс в Киликия, на владяна от Селевк те-
ритория; зад него Агатокъл укрепил проходите на планината Тавър.5
Появата на Деметрий и преследващия го Агатокъл в отдалечения
район на Понтийска Кападокия всъщност е лесно обяснима, ако до-
пуснем, че движението им е следвало персийския „царски път“,6 кой-
то от централна Анатолия (района на Анкира) продължавал на севе-
роизток, преминавал през реката Халис в средното ў течение и дости-
гал водосборния басейн на Ирис, преди да завие на югоизток, да пре-
мине отново Халис в горното ў течение, да прехвърли Ефрат и да се
1
Plut. Demetr. 46.8.
2
Ibid. 46.9.
3
Ibid. 46.10.
4
Ibid. 47.1.
5
Ibid. 47.2. Идеята на Франка Ландучи Гатинони, че Агатокъл блокирал Де-
метрий на север от планината Тавър, за да предотврати достъпа му до мо-
рето (Landucci Gattinoni 202), изопачава недопустимо Плутарховия текст,
който изрично споменава разположения в крайбрежната равнина южно
от Тавър град Тарс.
6
Cp. Hdt. 5.52.
248 Глава 8.
насочи към горното течение на Тигър. Вероятно намеренията на Де-

метрий са били именно оттук, от най-северната част на трасето му да
напусне „царския път“ и вместо по него към Северна Месопотамия да
продължи на изток през централна Армения към Мидия.1 Отказът от
по-нататъшно продължаване на изток по пътя към Мидия някъде в
земите на Понтийска Кападокия може да обясни думите на Плутарх
за „връщането обратно“ на Деметрий с остатъка на армията му, пре-
ди да се насочат към Тавър и Киликийските порти; от долината на
Меандър пътят към Киликия е само напред, на изток. Съображенията
на Франка Ландучи Гатинони за „трудния и дълъг“ път от Северна
Кападокия към Киликия и липсата на съобщителни връзки в това
направление и в наши дни (за което тя цитира италиански пътни кар-
ти на Турция ?!)2 изглеждат направо смешни. Освен по-вероятния
(поради Плутарховия текст) маршрут от Понтийска Кападокия об-
ратно назад по „царския път“ до района на Анкира, откъдето има по-
не три алтернативни трасета към Адана и Киликийските порти,3 съ-
ществува и прекият и директен път на югозапад по горното течение
на реката Халис (Къзъл Ирмак) през Комана до района на Мазака (дн.
Кайсери), главен град на Вътрешна („Велика“) Кападокия, и оттам на
юг към Тавър;4 участъкът от Мазака до Киликийските порти е споме-
нат от Страбон, който определя дължината му на „6 дни път“.5 По по-
добен маршрут впрочем е минал с армията си и Александър Велики
през пролетта на 333 г. пр. Хр.: според краткото описание на Ариан от
Анкира той навлязъл в Кападокия, завладял страната от двете страни
на реката Халис и оттам се спуснал на юг към Киликийските порти.6
1
По трасето на съвременния път Амасия-Сивас-Ерзинджан-Ерзерум-Ка-
ракьосе, който след преминаването между масивите на Арарат и Аладаг
завива на юг към езерото Урмия. Този път остава и в наши дни единстве-
ната удобна шосейна връзка от Източна Турция към Северозападен Иран.
Едно алтернативно (и по-пряко) трасе в западния му участък минава и в
наши дни по долината на река Келкит между Амасия и Сушехри, прехвър-
ляйки се неколкократно ту на левия, ту на десния бряг на реката в тясното
дефиле. Дали точно това не е бил и маршрутът на Деметрий Полиоркет и
неговата бедстваща армия?
2
Landucci Gattinoni 154, 202.
3
Съвременните пътища Анкара-Кония-Адана, Анкара-Аксарай-Адана и
Анкара-Кършехир-Кайсери-Адана.
4
Съвременното шосе Сивас-Кайсери-Адана.
5
Strabo 12.2.9 (C 539).
6
Arr. anab. 2.4.1-2; cp. Curt. 3.4.1.
С минаването на Деметрий в Киликия срещу него се изправил

нов могъщ противник: Селевк Никатор с голяма армия блокирал
проходите към Сирия. След провала на преговорите за отстъпване
на Деметрий на зимни квартири в планинската област Катаония, се
стигнало и до открит конфликт; но когато голямата част от войни-
ците му преминали доброволно на страната на противника, Демет-
рий трябвало да признае поражението си. Опитът му с малцина ос-
танали привърженици да си пробие път за бягство, покрай морето,
към Кария, където се намирал флотът му, се оказал неудачен, и в
края на краищата той сложил оръжие и се предал на Селевк (зимата
на 286/285 г. пр. Хр.).1 Това бил краят на политическата кариера на
Деметрий Полиоркет; до края на живота си (само няколко години
по-късно) той останал пленник на Селевк, държан като почетен зат-
ворник в Сирийския Херсонес. Селевк, който още преди разгрома на
Деметрий отклонил предлаганата му от Лизимах военна помощ,2 с
възмущение отхвърлил предложението на тракийския цар срещу
крупна сума да убие своя пленник.3
D
Отсъствието на Лизимах от малоазийския театър по време на
кампанията срещу Деметрий би могло да се отдаде на неговата ан-
гажираност с подготовката на последвалата му агресия в Македо-
ния.4 Той не е бързал да разреши останалия висящ – след подялбата
с Пир – въпрос за властта над Македония, и както обикновено е из-
чаквал развоят на събитията да му предостави благоприятна въз-
можност за активни действия. Възможно е обаче и други грижи да
са били в центъра на вниманието му: към 287 г. пр. Хр. централната
област на неговото балкано-малоазийско царство около Хелеспонта
и Тракийския Херсонес била разтърсена от унищожително земетре-
сение, от което най-много пострадала, само 22 години след основа-
ването ў, столицата Лизимахия. Потреслото страната бедствие, пре-
върнало се в очите на по-късни историци в зловещо знамение, пред-
вещаващо гибелта на Лизимаховото царство,5 вероятно е наложило
провеждането на мащабни и скъпо струващи строителни и възста-
1
Plut. Demetr. 47.2-49.9. За датата ср. Walbank 234.4
2
Plut. Demetr. 48.4.
3
Ibid. 51.3-4; Diod. 21.20.
4
Cp. Bengtson, Die Strategie 1, 227-228.
5
Justin. 17.1.1-3.
250 Глава 8.
новителни дейности, които може задълго да са погълнали внимани-

ето на стария цар. Впрочем, ние не знаеме със сигурност дали Лизи-
махия е продължила да играе ролята на столица и след земетресени-
ето; някои податки позволяват да се допусне възможността, след
завладяването на Македония, Лизимах да е преместил главния цен-
тър на властта си в Касандрея на Халкидическия полуостров.1
Вероятно през 295 г. пр. Хр. над осемдесет годишният по това
време Птолемей I официално обявил сина си от Береника Птолемей
за свой наследник и му предал властта над Египет; в следващите го-
дини старият цар боледувал и умрял от естествена смърт в Алексан-
дрия през първата половина на 282 г. пр. Хр.2 Сред актовете, съпро-
вождащи интронизацията на новия цар, се откроява династическият
брак с Лизимаховата дъщеря Арсиное.3 Целите на този брачен съюз
очевидно са били двояки: ако от една страна чрез него е бил легити-
миран и утвърден като наследник на престола Птолемей II, бъдещи-
ят Филаделф (роден по-късно от синовете на Птолемей Лаг и Еври-
дика), от друга е била заздравена и гарантирана и външнополити-
ческата стабилност на царството в преходния период чрез трайно
уреждане на отношенията с могъщия Лизимах. Вероятността тези
отношения да са били временно влошени в предишните години след
уреденото с активното съдействие на Птолемей Лаг примирие меж-
ду Пир и Деметрий Полиоркет, дало възможност на последния да се
нахвърли върху Лизимаховите владения в Азия, вече беше спомена-
та по-горе, както впрочем и вероятната цена на постигнатото сега
възстановяване на съюза: отказът на египетския цар от протекция на
интересите на неговото отдавнашно протеже, епирският цар Пир.
Като не можел да разчита вече на закрилата на традиционния си
покровител срещу могъщия тракийски цар, Пир потърсил в този пе-
риод съюз с Антигон Гонат, сина на Деметрий, който все още разпо-
лагал с известни военни сили и властта над Деметриада в Тесалия и
над още няколко важни града в Елада.4
1
Franco 43-45.
2
За датата ср. A. E. Samuel. Ptolemaic Chronology, 25-30.
3
Paus. 1.7.3; schol. Theocr. 17.128; Polyb. 15.25.2. Дъщерята на Лизимах, на-
ричана условно Арсиное I за разлика от едноименната си мащеха, дъще-
рята на Птолемей и Береника Арсиное II, вероятно е родена от първия
брак на царя с Антипатровата дъщеря Никея, cp. Droysen 2.2, 318.
4
Hesych. s. Äýíáóáé óéùðAí; Plut. Pyrrh. 12.7; Paus. 1.10.2; cp. W. W. Tarn.
Antigonos Gonatas, 115-116; P. Lévêque. Pyrrhos, 165-166; Walbank 235-236;
на сл. стр.
След като Деметрий Полиоркет бил пленен и войната в Азия

приключила благоприятно за него, а отношенията му с Птолемей
били уредени по описания начин, Лизимах изглежда решил, че най-
после е настъпил подходящият момент за решителни действия в
Македония, и веднага започнал война едновременно срещу Пир и
Антигон Гонат. Изненадан или отблъснат на запад от столицата Пе-
ла,1 нямащият сили за открито сражение Пир се затворил в укрепе-
ната Едеса, а Лизимах го обсадил, прекратил достъпа на хранителни
припаси и започнал да привлича на своя страна македонците в ар-
мията му, които обвинявал, че служат на чужденец, воювайки срещу
един от другарите на Александър. Тази пропаганда очевидно имала
ефект и тъй като мнозина започнали да дезертират, Пир прекратил
борбата и се оттеглил само с епирските си войски, загубвайки крат-
ковременната си власт над Македония по същия начин, по който я
бил спечелил.2 Така през 285 г. пр. Хр.3 Лизимах присъединил към
дотогавашните си владения в Тракия, Мала Азия и североизточна
Македония и цялата останала част на Македония заедно с Тесалия,
получавайки същевременно възможността да упражнява контрол
над делата в Елада.4
Макар след завладяването на Македония и Тесалия Лизимах да
достига върха на могъществото си, сведенията за него остават и в този
период твърде откъслечни. Епиграфските паметници от това време
показват изключително добрите отношения на царя с атиняните.5
Landucci Gattinoni 206. Освен с гарнизоните в Елада Антигон Гонат веро-

ятно е разполагал по това време и с останките от могъщия някога флот на
баща си Деметрий.
1
Walbank 234-235.
2
Plut. Pyrrh. 12.9-11; Paus. 1.10.2; Justin. 16.3.1-2; Porphyr. 3.8 Jacoby (= Euseb.
1, 233 Schoene).
3
За датата виж P. Lévêque. Pyrrhos, 167.4; Landucci Gattinoni 208; Walbank
234-235.
4
Извън владенията на Лизимах и по това време оставали Витиния, Понт и
Пафлагония в Мала Азия, Бизантион и автономните местни княжества в
Тракия. Деметриада в Тесалия и неизвестен брой градове в Елада остана-
ли в ръцете на Антигон Гонат. Ср. Will 1, 99, 101-102; Walbank 236. Виж и
стр. 343-353 по-долу.
5
Dittenberger, Syll.3 1, 374 (декрет за поета Филипид от 283/282 г. пр. Хр.); IG
2.1 (1877), 320 (декрет за Битис, паразит на Лизимах). Cp. C. Franco. – Studi
Ellenistici 3 (1990), 113-134. Walbank 237-238 предполага, че след 285 г. от-
ношенията между Лизимах и атиняните претърпели известно охлаждане.
252 Глава 8.
Чрез посредничеството на Филипид 1 и особено на върналия се тогава

от изгнание Демохарес Атина получила крупна финансова помощ от
Лизимах – общо 130 таланта сребро, към които следва да се добавят и
20-те таланта от името на Касандровия син Антипатър, който вероят-
но все още е оставал в двора на своя тъст.2 Помощ на града оказали
също египетския цар Птолемей, боспорският Спарток и пеонският
Авдолеон.3 Покровителствената политика на Лизимах била насочена
и към други полиси в Елада. Вероятно по това време етолийците
прекръстили два свои града съответно на Лизимахия и Арсиноея,4 а
фокидците отбелязват съюза си с царя в посвещение в Делфи, дати-
рано в 285 г.5 Добри отношения Лизимах поддържал по това време и
с беотийците,6 и с евбейците.7
Споменаването на изгнаника Антипатър като атински благоде-
тел показва, че Лизимах е поддържал открити династическите му
претенции в Македония. Когато Лизимах се оказал реален господар
първо на североизточните райони на страната, а по-късно и на цяла
Македония, той обаче не бързал да ги предаде във властта на зет си.
Нетърпеливият и властолюбив Антипатър открито обвинил своя
тъст, че поради неговото коварство е загубил македонския престол,
и това му коствало главата: разяреният Лизимах го екзекутирал и
затворил в тъмница собствената си дъщеря Евридика, която се била
присъединила към оплакванията на мъжа си.8 Тази мрачна история,
1
IG 2.1 (19132), 657 (= Dittenberger, Syll.3 1, 374), ред 31-33.
2
Plut. mor. 851 e (vitae dec. orat., decr. 2). Приписването на това дарение на Ан-
типатър Етесий, заемал македонския престол в продъжение само на 45 дни
през 279 г. пр. Хр. (Landucci Gattinoni 179.302), изглежда малко вероятно.
3
Plut. mor., loc. cit.; Dittenberger, Syll.3 1, 367, 370, 371.
4
Polyb. 5.7.7; Strabo 10.2.22 (C 460); T. Liv. 36.11.7; Steph. Byz. s. ËõóéìÜ÷åéá.
Cp. Walbank 236.
5
Dittenberger, Syll.3 1, 361. Cp. Walbank 236.
6
Cp. Dittenberger, Syll.3 1, 373 (посвещение от Лизимах, издигнал статуя на
снаха са Адея в Амфиарайона в Оропос); L. Robert. – BCH 57 (1933), 485-
491 (посвещение от Лизимаховия син Птолемей, издигнал статуя на май-
ка си Арсиное в Тива, преди Корупедион).
7
Diog. Laert. 2.140; cp. Beloch 4.1, 242; 4.2, 463 (пратеничество на Менедем
от Еретрия).
8
Justin. 16.2.4. Сведението на Юстин компрометира един фрагмент на Дио-
дор, в който като убиец на Антипатър изглежда посочен Деметрий Поли-
оркет и който вероятно е резултат на механично обединяване на две из-
вадени от контекст фрази – в първата се говори за убийството на Алек-
на сл. стр.
отбелязана мимоходом от Юстин, е своеобразна прелюдия към раз-

търсилите двора на Лизимах няколко години по-късно трагични съ-
бития. За съжаление хронологията на събитията остава неясна; Юс-
тин помества сведението за убийството на Антипатър след прогон-
ването на Деметрий от Македония и преди пленяването му от Се-
левк в Азия, свързвайки го по-скоро с първото събитие, но това едва
ли може да бъде достатъчно сигурно указание за прецизното му да-
тиране. Във всеки случай опитът убийството на Антипатър да бъде
отнесен към много по-ранно време, още през 90-те години, не изг-
лежда достатъчно обоснован и убедителен.1
Спорна е хронологията и на една Лизимахова кампания от 80-те
години, насочена към градовете в Азия и Хераклея Понтийска. Пом-
пей Трог споменава в пролога към 16 книга на своята история, че
след освобождаването му от Дромихет Лизимах завладял градовете
в Азия, намиращи се дотогава под властта на Деметрий, и Хераклея
Понтийска;2 Юстин съобщава същото като пролог към дългото от-
клонение за Хераклея в ХVI книга, след като е споменал прогонва-
нето на Пир от Македония, но в началото на ХVII книга продължава
със земетресението от 287 г. пр. Хр.3 Събитията около Хераклея са
разказани по-подробно у Мемнон (в резюмето на патриарх Фотий);
според него Лизимах дошъл, за да отмъсти на Клеарх и Оксатрес за
сандър от Деметрий; във втората пропуснатият подлог вероятно е Лизи-

мах, комуто се приписва убийството на Антипатър поради нежелание да
има съдружник в управлението (Diod. 21.7). Пасажът на Плутарх, в който
също се твърди, че Деметрий убил Антипатър, пък очевидно разменя име-
ната на двамата братя, тъй като обстоятелствата са тези на убийството на
Александър (Plut. mor. 530 e = de vit. pudore 4). Cp. Walbank 218.2. Франка
Ландучи Гатинони, която се опитва да наложи мнението за ранната дата
на убийството на Антипатър и за Деметрий Полиоркет като негов извър-
шител, привежда неоснователно и един пасаж у Павзаний, където обаче
се споменава само прогонване и наказване на Антипатър от брат му Алек-
сандър с помощта на Деметрий Полиоркет (което също не е достоверно) и
изобщо не става дума за смъртта му (Paus. 9.7.3; cp. Landucci Gattinoni 179-
182). Версията на Юстин намира потвърждение и в хрониката на Порфи-
рий Тирски (Porphyr. 3.5 Jacoby).
1
2
Trog. prol. 16.
3
Justin. 16.3.3; cp. 16.3.1-2, 17.1.1. В Юстиновите ръкописи вместо отбелязано-
то в пролога към ХVI книга „in Asia civitates“ стои „Thraciae“ (поправено на
„Asiae“ от издателите), което обаче съвсем не помага за изясняване на ситу-
ацията.
254 Глава 8.
убийството на майка им Амастрис. Представяйки се отначало за дру-

желюбен и скривайки истинските си намерения, след влизането си в
Хераклея той наказал със смърт двамата братя и взел града под своя
закрила, като първоначално възстановил демократичното управле-
ние. По-късно, отстъпвайки пред настойчивите молби на жена си Ар-
синоe, той ў предал управлението на града, в който тя изпратила като
свой наместник гърка Хераклид.1 Хронологическите указания у Мем-
нон също са слаби: разказът следва споменаването на войната с Дро-
михет, в която заедно с Лизимах бил пленен и Клеарх, и предшества
убийството на Агатокъл (ок. 293 г. пр. Хр.). Според едно сведение на
Диодор, синовете на Дионисий, Клеарх и Оксатрес, управлявали в
Хераклея 17 години;2 изчислявайки от смъртта на Дионисий в
306/305 г. пр. Хр., някои историци получават 289/288 г. като евенту-
ална дата за кампанията на Лизимах и екзекуцията на двамата братя.3
Но при смъртта на Дионисий, според изричното съобщение на Мем-
нон, Клеарх и Оксатрес били още непълнолетни 4 и вероятно управ-
лението им е започнало едва няколко години по-късно; освен това в
289 г. градовете в Азия са били здраво в ръцете на Лизимах и изрич-
ното споменаване у Помпей Трог на „намиращи се под властта на
Деметрий“ градове в Азия (in Asia civitates, quae sub Demetrio fuerant
... occuparit), увисва във въздуха. Впрочем, алтернативното отнасяне
на тази малоазийска кампания на Лизимах през (или след) 285 г. пр.
Хр., след прогонването на Пир от Македония, свързващо я с освобож-
даването на градовете, в които дотогава все още са се удържали пос-
тавените от Деметрий в 287/286 г. пр. Хр. гарнизони, макар и по-
вероятно, също не може да се смята за напълно сигурно.5
Само с една стратегема на Полиен и един неясен и лишен от кон-
текст цитат на Диодор у Йоан Цецес е засвидетелствана кампанията
на Лизимах в Пеония, вероятно в 284 г. пр. Хр., след смъртта на Ав-
долеон, довела след бягството на неговия син Аристон в Дардания до
прякото присъединяване на страната към Лизимаховите владения.6
1
Memnon 5.3-5 Jacoby.
2
Diod. 20.77.1.
3
Beloch 4.1, 233.1; Geyer 16. Още по-рано, във времето на гетската война, по-
ставя тази кампания Bengtson, Die Diadochen 129; твърдението явно е не-
състоятелно.
4
Memnon 4.8 Jacoby.
5
Hünerwadel 93.
6
Polyaen. strat. 4.12.3; Diod. 21.13.
Павзаний пък съобщава за война между Лизимах и Пир, при

която царят на Тракия, използвайки заминаването на своя против-
ник от Епир, нахлул в страната му, разграбвайки я и дори разбивай-
ки царските гробници и изхвърляйки от тях костите на погребани-
те.1 В логоса за Лизимах Павзаний помества този епизод след спо-
менаването на битката при Ипсос и завладяването на Ефес от Лизи-
мах, но преди идването на Деметрий Полиоркет в Македония (294 г.
пр. Хр.); в логоса за Пир – след присъединяването на Коркира (295
г. пр. Хр.) и преди прогонването на Деметрий от Македония. Допус-
кането на подобна експедиция в 295-294 г. пр. Хр.,2 когато Лизимах
е бил напълно зает първо с делата в Азия, после с гетската война, а
земите му са били отделени от тези на Пир с македонските владения
на синовете на Касандър, буди сериозни възражения; приблизител-
но по това време, според сведението на Плутарх, той дори не е бил в
състояние да окаже адекватна помощ на зет си Антипатър срещу
навлезлия в Македония Пир и се наложило да прави опит за спира-
нето му с прословутото фалшиво писмо.3 Някои историци смятат, че
грешна е хронологията на Павзаний, и поставят тази война в 285-
284 г. пр. Хр., след прогонването на Пир от Македония;4 други до-
пускат подмяна на протагониста, предполагайки Лизимах да е посо-
чен погрешно вместо Деметрий, поход на който в Епир е засвидетел-
стван у Плутарх;5 трети изобщо отхвърлят цялото сведение като не-
достоверно, допускайки то да е породено от произволно смесване на
факти – например по-късното ограбване на царските гробници в са-
мата Македония от галски войници на Пир.6
D
Падението на Лизимах започва със семеен конфликт, довел до
убийството на първородния му син Агатокъл. Напредналата възраст
на монарха извела на преден план въпроса за наследството и Арси-
ное се опитала да повтори неотдавнашните събития в Александрия,
1
Paus. 1.9.7-8, 11,6. Павзаний се позовава на Хиероним от Кардия, макар и
да изразява недоумение и съмнение във верността на сведението.
2
R. Schubert. Die Quellen zur Geschichte der Diadochenzeit, 149.
3
Plut. Pyrrh. 6.6.
4
Geyer 20; W. W. Tarn. Antigonos Gonatas, 120, 246.86.
5
M. Segrè. – Historia 2 (1928), 221.13; cp. Plut. Pyrrh. 7.5.
6
Jacoby No 154 fr. 9; P. Lévêque. Pyrrhos, 168-171; Walbank 237.5, 238.2; cp.
Plut. Pyrrh. 26.11-13; Diod. 22.12.
256 Глава 8.
довели до отстраняването на децата на Евридика и качването на

престола на нейния брат Птолемей II, като отстрани Агатокъл и оси-
гури властта за собствените си деца. Впрочем, синовете на Евридика
Птолемей Керавън и Мелеагър също се намирали по това време в
двора на Лизимах; тяхната сестра Лизандра била жена на официал-
ния престолонаследник Агатокъл, и омразата между тях и дъщерята
на Береника вероятно също е допринесла за избухналия конфликт.
Изворите не позволяват възстановяване на последвалите събития в
тяхната причинна връзка 1 или уточняване на хронологията им.2
Павзаний приписва вината (и активната роля) на Арсиное, която
била устроила заговор за отстраняването на Агатокъл;3 по-късно Ли-
зимах разкрил машинациите ў, но злото вече било извършено. Пав-
заний споменава и анекдотичната версия, според която Арсиное се
влюбила в Агатокъл, но той я отблъснал и така предизвикал омраза-
та ў;4 тя може обаче да носи реминисценция за инсценировка, пред-
назначена да дискредитира Агатокъл в очите на баща му. Обратната
версия допуска действителен заговор на Агатокъл, подпомаган от
жена си и нейните братя, срещу Лизимах, предизвикан от опасения-
та, породени от силното влияние на Арсиное върху стария цар; ма-
кар и слабо застъпена в традицията,5 тя също изглежда логична и
косвено се потвърждава от последвалото смъртта на Агатокъл бягст-
во на предполагаемите заговорници при Селевк.
Дали Лизимах е заподозрял Агатокъл в заговор или в любовна
авантюра с Арсиное (или и в двете едновременно), остава неясно, но
гневът на владетеля коствал живота на сина му.6 Според по-подроб-
ния разказ на Мемнон, Лизимах първоначално тайно пратил на Ага-
1
Анализ на противоречивата изворова традиция за събитията виж послед-
но у F. Landucci Gattinoni. – CISA 17 (1991), 109-121.
2
Landucci Gattinoni 213-214 и бел. 172. Най-вероятно убийството на Агатокъл
се отнася към 284/283 (Will 1, 100) или 283/282 г. пр. Хр. (H. Heinen. Unter-
suchungen zur hellenistischen Geschichte des 3. Jahrhunderts v. Chr., 17-19).
3
Paus. 1.10.3.
4
Paus. loc. cit.
5
Lucian. Icaromenip. 15. Cp. Possenti 174-177; Landucci Gattinoni 211-213. В
предполагаемия заговор, освен Агатокъл, Филетер и вероятно покрови-
телстващия заговорниците Селевк, може да е участвал и Птолемей Кера-
вън (C. Klotzsch. Epeirotische Geschichte bis zum Jahre 280 v. Chr., 203.2;
обратно W. W. Tarn. Antigonos Gonatas, 124-125; Geyer 21).
6
Trog. prol. 17; Justin. 17.1.4-5; Paus. 1.10.3; Memnon 5.6-7 Jacoby; Strabo 13.4.1
(C 623); App. Syr. 64; Porphyr. 3.8 Jacoby.
токъл отрова, но той навреме усетил и успял да я повърне; тогава

Агатокъл бил официално обвинен в заговор и хвърлен в затвора, къ-
дето и бил убит по заповед на царя. Добавеното от Мемнон твърде-
ние, че присъдата била изпълнена собственоръчно от Птолемей Ке-
равън, е алогично и вероятно следва да се припише на опита на ня-
кой александрийски историк да прикрие вината на Арсиное, бъде-
щата владетелка на Египет, в тази нелицеприятна история.1 Една
съвременна хипотеза допуска физически убиец да е бил първо-
родният син на Лизимах и Арсиное, който също се наричал Птоле-
мей, бил по това време около 17-18 годишен и естествено бил особе-
но заинтересуван от осъществяването на плановете на майка си.2
След убийството на Агатокъл Лизимах залял страната с вълна от
насилие и репресии; мнозина платили с живота си за своето приятел-
ство или близост с отстранения престолонаследник. Събитията подс-
казват, че Агатокъл по това време е имал свой изграден кръг от „при-
ятели“, което отговаря и на идеята за негов официален статут не само
на обявен наследник на престола, но вероятно и на реален съвладетел
(наместник на Азия ?).3 Заедно с братята и децата си Лизандра успяла
да избяга при Селевк; те били последвани от мнозина други, сред ко-
ито бил и Александър, синът на Лизимах от одриската му жена.4 Реп-
ресиите предизвикали масово недоволство и ускорили краха на Ли-
зимах, когото започнали да напускат и най-верните му привърже-
ници. „Това било първото позорно злодеяние, първата крачка към
предстоящата гибел. Последвали убийства на най-видните хора в
царството, които станали жертва поради съчувствието си към
убития младеж. Така и тези, които се спасили от смърт, и коман-
дващите войските, започнали един след друг да преминават на
страната на Селевк и да го подбуждат да започне война срещу Ли-
зимах, към което той и без това бил склонен поради завистта си
към неговата слава.“ – резюмира събитията Юстин.5
1
Memnon loc. cit.; cp. ibid. 8.2, което възхожда към същата традиция, свър-
зваща Птолемей Керавън с Лизимах. Cp. Hünerwadel 100.
2
H. Heinen. Untersuchungen zur hellenistischen Geschichte des 3. Jahrhunderts
v. Chr., 9-12; Bengtson, Die Diadochen 134, 152; Walbank 240.4.
3
B. Niese. Geschichte der griechischen und makedonischen Staaten 1, 402.3; P.
Ghione. – Atti Acc. Torino 39 (1903/1904), 628; Bengtson, Die Strategie 1, 227-
229; J. Kabakciev. – BHR 18 (1990, 4), 84.
4
Paus. 1.10.4, 1.16.2; Justin. 17.1.6-8.
5
Justin. loc. cit.
258 Глава 8.
Фиг. 17. Селевк Никатор: портретно изображение

върху сребърна монета на Филетер, сечена в Пергам
D
Селевк не пропуснал да се възползва от трудностите на своя се-
верозападен съсед и да нахлуе в разстроеното от вътрешнополити-
ческата криза царство. В Мала Азия го посрещнала нова вълна от
отпадания на Лизимахови служители и офицери; комендантът на
Сарди Теодот му предал доброволно крепостта.1 Особено големи
последствия имала измяната на Филетер, началник на крепостта
Пергам и хранител на укритото там огромно царско съкровище от
9 000 таланта; той също минал на страната на Селевк и му предло-
жил крепостта, парите и службата си.2 За съюзници на Селевк се
обявили също витинците и Хераклея Понтика.3 На страната на Се-
1
2
Strabo 13.4.1 (C 623); Paus. 1.10.4.
3
Cp. Geyer 22.
левк воювал дори Лизимаховият син Александър: с удачна страте-

гема той успял да превземе през нощта фригийската крепост Котие-
он.1 От своя страна Лизимах не закъснял да премине с армията си в
Азия, настъпил срещу противника и така се стигнало до генерално
сражение между последните двама останали живи диадохи.
Битката при Корупедион, с която завършва жизнения път на Ли-
зимах, за съжаление е оставила слаба следа в историческата традиция.2
Апиан очевидно греши, ситуирайки сблъсъка между Селевк и Лизи-
мах в Хелеспонтийска Фригия. По-вероятната локализация се основа-
ва на името на полесражението: ðåñp Êüñïõ ðåäßïí, споменато единст-
вено от Порфирий. Още Б. Низе идентифицира тази форма на топо-
нима със споменатата у Страбон Кирова равнина (Êýñïõ ðåäßïí) в до-
лината на Хермос в Лидия и неговото предположение се потвърждава
от междинната форма на името в надгробния надпис на витинеца
Менас, загинал (вероятно именно в тази битка) Êïýñïõ ... Tì ðåäßù.3
Датата на сражението също не е известна със сигурност; дълго
време тя беше поставяна през лятото на 281 г., което най-добре удов-
летворяваше съществуващите доста несигурни данни.4 В последните
десетилетия се наложи нова дата – февруари 281 г.; тя се основава на
един новооткрит клинописен документ – вавилонски царски списък
от елинистическата епоха, поставящ смъртта на Селевк I Никатор „в
година 31, месец 6“, тоест между 25 август и 24 септември 281 г.,5 и
1
Polyaen. strat. 6.12. Виж H. Heinen. Untersuchungen zur hellenistischen Ge-
schichte des 3. Jahrhunderts v. Chr., 29-30.
2
Trog. prol. 17; Justin. 17.1.9-2.2; Memnon 5.7, 6.1 Jacoby; Paus. 1.10.5; App.
Syr. 62, 64; Porphyr. 3.4, 4.4 FHG, 3.8 Jacoby (Euseb. 1, 234-235 Schoene);
Lucian. macrob. 11. Cp. F. Landucci Gattinoni. – CISA 16 (1990), 118-126.
3
Porphyr. loc. cit.; Strabo 13.4.5 (C 626), 13.4.13 (C 629); cp. B. Niese. Geschich-
te der griechischen und makedonischen Staaten 1, 404.4; E. R. Bevan. The House
of Seleucus 1, 232; Beloch 4.1, 244; 4.2, 458-461; за надписа на Менас виж G.
Mendel. – BCH 24 (1900), 380-382, No 27; B. Keil. – RPh 26 (1902), 257-262.
4
Cp. Beloch 4.2, 107 sq.; W. W. Tarn. Antigonos Gonatas, 128.37; W. S. Fergu-
son. – CPh 24 (1929), 31.1; W. B. Dinsmoor. The Archons of Athens in the Hel-
lenistic Age, 60.3; P. Roussel. – In: G. Glotz, P. Roussel, R. Cohen. Alexandre et
le démembrement de son Empire, 372.86; P. Cloché. La dislocation d’un em-
pire, 284; италианските историци обаче поставяха сражението в предиш-
ната (282) година, виж G. de Sanctis. Storia dei Romani 2, 390.2; E. Manni. –
Athenaeum (1948), 110; idem. – RAL (1949), 53 sq.
5
A. J. Sachs and D. J. Wiseman. – Iraq 16 (1954), 202-211; R. A. Parker and W.
Dubberstein. Babylonian Chronology 626 B.C.-A.D. 75, 20-24, Tables 36 sqq.;
A. Aymard. Études d’histoire ancienne, 263-272. Този документ очевидно
на сл. стр.
260 Глава 8.
на сведението на Юстин, поставящо това събитие седем месеца след

битката при Корупедион.1 Смущаващото в тази широко възприета
напоследък дата 2 е, че тя поставя битката през зимния сезон, нещо
необичайно за военната практика на епохата.3 И тъй като датата на
смъртта на Селевк в края на лятото на 281 г. изглежда засега по-
сигурно документирана, въпросителните се отнасят предимно към
лековерното приемане на засвидетелствания единствено у Юстин
седеммесечен интервал между битката при Корупедион и убийство-
то на Селевк край Лизимахия,4 още повече, че други източници го-
ворят (макар и по-общо), че второто събитие е последвало „скоро“
или „веднага“ след първото.5 Ако сведението на Юстин за седемте
месеца все пак би било вярно, то вероятността двете събития да са
станали в рамките на една и съща календарна година става твърде
съмнителна и вавилонската дата за второто от тях (през август или
септември 281 г.) ще трябва по всяка вероятност да бъде коригирана
с по-късна, примерно през пролетта на 280 г.6
трябва да бъде предпочетен пред предполагащия по-късна дата клинопи-

сен документ (частен договор от Урук), датиращ все още по управлението
на Селевк през декември 281 г. пр. Хр., ср. A. T. Clay. Babylonian Records in
the Library of J. Pierpont Morgan 2, No 5. Резюме на дискусията виж у P. Lé-
vêque. Pyrrhos, 285-286; F. Landucci Gattinoni. – CISA 16 (1990), 120-121.
1
Justin 17.2.4.
2
Cp. Bengtson, Geschichte 379; idem, Die Diadochen 135; E. Will, C. Mossé, P.
Goukowsky. Le monde grec et l’Orient, tome 2, Le IVe siècle et l’époque hellé-
nistique, 361; Will 1, 85-86; idem. – CAH, 113; C. Préaux. Le Monde Hellénis-
tique 1, 136; H. Heinen. Untersuchungen zur hellenistischen Geschichte des 3.
Jahrhunderts v. Chr., 22; Walbank 240.5; Landucci Gattinoni 217.
3
Като аналогия се привеждат зимните преходи през Тавър на Антигон Едно-
окия в 314/313 г. пр. Хр. (Diod. 19.69.2) и на император Максимин през зи-
мата на 312/313 г. сл. Хр. (Lact. de morte persec. 45), ср. H. Heinen. Untersu-
chungen zur hellenistischen Geschichte des 3. Jahrhunderts v. Chr., 26-27.82. В
първия случай обаче Диодор изрично коментира трудностите на прехода
(Антигон загубил много войници, върнал се в Киликия, успял да премине
заснежения Тавър едва при втори опит и незабавно разквартирувал войските
си на зимни квартири във Фригия). Сравни и отказа на Антигон от зимни
действия в Мала Азия в навечерието на Ипсос, въпреки критичната ситуация
(Diod. 20.109.3-4). Може да се предположи, че една необичайна зимна кам-
пания би оставила някаква, макар и оскъдна, следа в традицията.
4
Justin. 17.2.4: post menses admodum septem.
5
Cp. App. Syr. 62, 64; Porphyr. 4.5 FHG = 3.10 Jacoby.
6
За предпочитане пред поставянето на Корупедион в 282 и на смъртта на
на сл. стр.
За хода на военните действия преди и по време на самата битка

не е известно нищо конкретно. Двамата престарели пълководци, по-
следните живи диадохи, лично командвали войските си по време на
сражението.1 Лизимах паднал на бойното поле, пронизан от ръката
на хераклееца Малакон, и с това войната реално приключила; веро-
ятно останките на неговата армия са се присъединили към победи-
теля.2 След битката тялото на Лизимах останало дълго време не-
прибрано на бойното поле, пазено от хищни птици и диви зверове от
любимото му куче Хирканос; според други варианти кучето помог-
нало при намирането (и идентифицирането) на тялото, а после се
хвърлило на кладата при изгарянето му и загинало в пламъците.3 За
тялото на баща си накрая се погрижил Лизимаховият син Алексан-
дър, след като дълго увещавал озлобената Лизандра, която искала то
да бъде оставено без погребение.4 В края на краищата, вероятно чак
при управлението на Птолемей Керавън (който се представял за от-
мъстител на Лизимах), останките на мъртвия цар били пренесени в
неговата столица Лизимахия и тържествено погребани там;5 гроб-
ницата му била известна като „Лизимахион“, тачела се като свети-
лище и надживяла разрушаването на града: във времето на Павза-
ний тя все още можела да бъде видяна „между селото Кардия и
Пактия“.
D
Селевк рано в 281 г. По-късната дата на смъртта на Селевк (в 280 г.) реа-
билитира поне договора от Урук, отхвърляйки датата от вавилонския цар-
ски списък. Виж бел. 5 на стр. 259 по-горе.
1
Според Юстин (17.2.1) Лизимах бил тогава на 74, а Селевк на 77 години;
според Апиан (Syr. 63-64) Лизимах бил на 70, а Селевк на 73 години; най-
висока възраст на Лизимах – 80 години – съобщава Лукиан (macrob. 11),
цитирайки изрично Хиероним от Кардия.
2
Memnon 5.7, 6.1 Jacoby; Paus. 1.10.5; Trog. prol. 17; Justin. 17.1.9-12; Lucian.
macrob. 11.
3
App. Syr. 64; Plin. n. h. 8.143 (= Duris fr. 55 Jacoby [33 FHG]); Aelian. de nat.
anim. 6.25; Plut. mor. 821 a (praec. ger. reip. 28), 970 c (de soll. anim. 14);
Phlegon fr. 9 Jacoby.
4
Paus. 1.10.5; App. Syr. 64. Паралелната версия у Апиан, че тялото на Лизи-
мах било намерено и погребано от фарсалеца Торакс, очевидно смесва
събитието със смъртта на Антигон Монофталм при Ипсос, ср. Plut. De-
metr. 29.8.
5
Paus. 1.10.5; App. Syr. 64.
262 Глава 8.
Глава 9
Епилог: Събитията след Корупедион

Със смъртта на Лизимах рухнала и неговата внушителна персо-
нална империя, изградена с толкова воля, труд и търпение. Селевк
Никатор останал последен жив от диадохите 1 и на пръв поглед ся-
каш излязъл победител в обявеното от самия Александър в пред-
смъртните му слова състезание за неговото наследство. През 281 г.
пред него се открила уникална възможност реално да обедини под
властта си почти всички подвластни някога на Александър земи.2 Но
изглеждащият най-вероятен непосредствено след битката при Ко-
рупедион сценарий – присъединяването на контролираните дотога-
ва от Лизимах територии към далеч по-обширните азиатски владе-
ния на победителя Селевк – не се реализирал на практика поради
последвалите драматични събития. Тези събития в месеците и годи-
ните след битката при Корупедион остават за съжаление твърде сла-
бо познати поради тъжното състояние на изворовата база.
След победата си над Лизимах, Селевк Никатор изглежда се заел
първоначално с укрепването на властта си над Мала Азия, отлагайки
поне за известно време прехвърлянето в европейската част от царст-
вото на своя победен противник.3 Вероятно усилията му са били насо-
чени основно към трайното овладяване на стратегически най-важ-
ните райони в централна Мала Азия (Мемнон споменава мисия на
диойкета Афродисий в градовете на Фригия 4) и по западното крайб-
режие. Част от действията му в този период, оставили някаква следа в
изворите, са определено неуспешни. Той не успял да попречи на Ли-
зимаховата вдовица Арсиное, която изчакала резултата от битката
при Корупедион в Ефес, да избяга с кораб в Македония и да се укрепи
в Касандрея със синовете си.5 В Кападокия понтийският цар Митри-
1
Justin. 17.2.2.
2
С изключение на Египет и останалите територии под контрола на Птоле-
мей ІІ, както и на отстъпените от самия Селевк на индиеца Чандрагупта
източни земи в Гандхара, Арахозия и Гедрозия.
3
H. Heinen. Untersuchungen zur hellenistischen Geschichte des 3. Jahrhunderts
v. Chr., 37-44.
4
Memnon 7.1 Jacoby (= Phot. bibl. cod. 224, p. 226 a).
5
Епилог: Събитията след Корупедион 263
дат разбил негова армия начело със стратега Диодор.1 Враждебни би-
ли отношенията на Селевк и с витинския цар Зипоит, както и с голе-
мите гръцки градове Бизантион, Халкедон и Хераклея Понтийска,
които нямали намерение да признаят безусловно властта му.2
В края на краищата Селевк се прехвърлил с армията си в Евро-
па, за да изяви претенцията си и за европейската част от наследство-
то на Лизимах.3 Според Мемнон той бил воден от желанието да пре-
кара остатъка от живота си в родината, която бил напуснал преди
повече от петдесет години с Александър.4 Управлението на огромна-
та азиатска империя било оставено в ръцете на сина му Антиох, по
това време вече отдавна натоварен със самостоятелно управление на
Горните сатрапии. Селевк водел със себе си силна армия, съставена
основно от гърци и варвари;5 по същество това трябва да е била ар-
мията му от битката при Корупедион, евентуално подсилена с пре-
минали на негова страна Лизимахови части.6
В предшестващата глава вече стана дума за несигурната хроно-
логия на събитията; вероятната дата на смъртта на Селевк през ав-
густ-септември 281 г. пр. Хр. предполага по-кратък от съобщените от
Юстин седем месеца период след битката при Корупедион (ако се от-
хвърли нейното твърде съмнително поставяне през януари-февру-
ари). Другата възможност е Селевк да е презимувал в Мала Азия и
прехвърлянето му в Европа да е станало едва през пролетта на 280 г.
Самото прехвърляне е станало по класическия маршрут през Хелес-
понта. В Тракийския Херсонес, още преди да достигне Лизимахия,
царят бил убит от намиращия се в свитата му Птолемей Керавън,
обезнаследеният първороден син на Птолемей Лаг от Антипатровата
дъщеря Евридика, брат на Лизимаховата снаха Лизандра.7 Според
1
Trog. prol. 17.
2
Memnon 6-7 Jacoby (= Phot. bibl. cod. 224, p. 225 b-226 a).
3
Тези претенции, останали нереализирани поради убийството на Селевк, ще
бъдат възродени почти един век по-късно от Антиох ІІІ, ср. Polyb. 18.51.3;
Memnon 5.7, 8.2 Jacoby; Justin. 17.2.5; виж и коментара на H. Heinen. Unter-
suchungen zur hellenistischen Geschichte des 3. Jahrhunderts v. Chr., 46-49.
4
Memnon 8.1 Jacoby (= Phot. bibl. cod. 224, p. 226 b).
5
Paus. 1.16.2.
6
Walbank 243. В изворите не се споменава какво е станало с войските на
Лизимах след Корупедион. Ср. H. W. Ritter. Diadem und Königsherrschaft,
109 sqq.; H. Heinen. Untersuchungen zur hellenistischen Geschichte des 3.
Jahrhunderts v. Chr., 49-50.
7
Trog. prol. 17; Justin. 17.2.4; Memnon 8.1-3 Jacoby (= Phot. bibl. cod. 224, p. 226
на сл. стр.
264 Глава 9.
запазения в преразказ на патриарх Фотий текст на Мемнон от Хе-

раклея, който единствен предлага известни подробности около това
драматично събитие, след убийството Птолемей избягал с коня си в
Лизимахия, там си сложил диадема и с блестяща свита се явил при
войската на Селевк, която по необходимост го приела и признала за
цар.1 Този на пръв поглед странен обрат се изяснява донякъде от
твърдението на Юстин, че Птолемей Керавън се представял като от-
мъстител за смъртта на Лизимах.2 Повечето съвременни автори смя-
тат, че Птолемей е избягал в Лизимахия, за да се възползва от про-
Лизимаховите настроения в града, и вероятно именно там е бил
провъзгласен за цар от местния македонски гарнизон (или от градс-
ките първенци и офицери?) и съответно веднага се е увенчал с диа-
дема и е получил почетна свита, а войската на Селевк само е трябва-
ло да признае свършения факт на неговата интронизация; съставена
основно от гърци и азиатци, тя не е имала правото да решава въпро-
са за македонската царска власт.3 Успехът на тази дръзка акция на
неслучайно получилия своето прозвище Птолемей („Керавън“ може
да се преведе като „Мълнията“) вероятно е бил осигурен от много
точно подбрания момент на покушението: след признаването му в
Лизимахия (което изглежда му е дало и властта над Лизимаховия
флот 4) той е бил в състояние напълно да блокира армията на Селевк
в Тракийския Херсонес. За да избегне съдбата на победените от Ли-
зандър атиняни в 405 г. пр. Хр., тя е била принудена от обстоятелст-
вата да признае властта на успелия атентатор.
Смъртта на Селевк и преминаването на неговата армия на стра-
ната на провъзгласилия се за цар Птолемей Керавън променят ко-
ренно ситуацията и поставят началото на период на нестабилност и
подновени междуособни борби между утвърдилите се или борещи се
за утвърждаване нови владетели от поколението на епигоните. Пто-
лемей Керавън имал след осъщественото покушение твърде много
врагове и съперници, което очевидно правело положението му край-
но нестабилно и проблематично. Срещу него били и синът на убития
Селевк, Антиох І, воден и от желанието си за отмъщение, и от стре-
ab); App. Syr. 62; Paus. 1.16.2, 10.19.7; Strabo 13.4.1 (C 623) ; Plin. n. h. 6.31;
1
Memnon loc. cit.
2
Justin. 17.2.6.
3
Walbank 243; H. Heinen. Untersuchungen zur hellenistischen Geschichte des
3. Jahrhunderts v. Chr., 61-63; R. M. Errington. – Chiron 8 (1978), 130. За
състава на армията на Селевк ср. Paus. 1.16.2.
4
Ср. Memnon 8.4 Jacoby (= Phot. bibl. cod. 224, p. 226 b).
межа да запази завладяното от баща му Лизимахово наследство, и

изместилият го като престолонаследник и цар на Египет Птолемей
ІІ, който вероятно с обясними опасения и притеснения е следял въз-
хода на своя полубрат и съперник, и двама особено опасни потенци-
ални претенденти за опразнения македонски престол в лицето на си-
на на Деметрий Полиоркет, Антигон Гонат, и на епирския цар Пир,
когото Лизимах само преди няколко години бил прогонил от Маке-
дония. Не били за подценяване и възможностите на Лизимаховата
вдовица Арсиное, която, както вече стана дума, успяла след битката
при Корупедион да се оттегли със синовете си и да се укрепи в стра-
тегически важната Касандрея в Халкидическия полуостров.
Но и противниците на Птолемей Керавън по това време били
изправени пред различни затруднения и проблеми или имали свои
планове, които отвлекли вниманието им в други посоки и не им поз-
волили да се възползват пълноценно от ситуацията. Антиох І тряб-
вало да преодолява сериозни трудности, за да консолидира властта
си в Азия – избухнало въстание в Селевкия, а и Птолемей ІІ, който
продължавал да държи с гарнизоните си спорните области в Келе-
сирия, застрашително активизирал агресията си по море към ред
райони по югозападното и южното малоазийско крайбрежие, завла-
дявайки Самос, Кария и отделни укрепени пунктове в Ликия, Пам-
филия и Киликия.1 Тежки проблеми оставали и в незавладените от
Селевк области на северна и северозападна Анатолия: Хераклея
Понтийска се разбунтувала отново в съюз с Бизантион, Халкедон и
Митридат Понтийски,2 а и витинците упорито отстоявали независи-
мостта си, ако се вярва на едно известие на Мемнон за неуспешна за
Антиох война с техния цар Зипоит, която може да се постави единс-
твено около 280 г. пр. Хр.3 Нов поход срещу Витиния Антиох предп-
риел и в самото начало на управлението на наследника на Зипоит
Никомед; походът завършил без съществени резултати, след като
витинският цар успял да събере значителни сили, получил помощ от
хераклейците и успешно се противопоставил по море на Антиоховия
флот.4 Поради многото опасности, Антиох назначил своя офицер
Патрокъл за главнокомандващ в Мала Азия и очевидно изобщо не
бил в състояние да предприеме ефективна офанзива срещу Керавън
в Европа, въпреки естественото желание да отмъсти за убийството
1
Will 12, 137-142.
2
Walbank 245.
3
Memnon 12.5 Jacoby (= Phot. bibl. cod. 224, p. 228 a).
4
Memnon 10.2 Jacoby (= Phot. bibl. cod. 224, p. 227 a-b).
266 Глава 9.
на баща си.1 И Помпей Трог, и Юстин споменават за война между

Птолемей Керавън и Антиох І, на която впоследствие бил сложен
край;2 най-вероятно изглежда обаче в случая да се визира състояни-
ето на открит конфликт между двамата след убийството на Селевк,
което в края на краищата е било уредено, вероятно без изобщо да се
стигне до ефективни военни действия.3
Освен споменатата му активност в южните райони на Мала
Азия, Птолемей ІІ изглежда се е опитвал по това време да се възпол-
зва от удобната ситуация и военноморските си ефективи, за да пос-
тави под свое господство и егейските острови.4 Според Юстин, пред-
виждайки неизбежните сблъсъци с Антигон Гонат и с Антиох І, Ке-
равън предприел мерки за помирение и сближение със своя полуб-
рат, египетския цар, като в специално писмо го уверявал, че обидата
за отнетото бащино наследство е забравена, и обещавал занапред да
не се старае да му отнеме царството, след като си бил завоювал свое
със собствените си усилия.5 Доколко тези обещания са били приети
като чиста монета, остава неясно, но във всеки случай в изворите не
е запазена следа от активни враждебни действия между двамата.
Епирският цар Пир по това време вече се подготвял за похода
си в Италия срещу римляните и вероятно това е била основната
причина да не се намеси в борбата за македонския престол. Според
Юстин, той поискал от Антигон Гонат назаем кораби за пренасяне
на войската си през Адриатическо море, от Антиох – пари за похода,
а от Птолемей Керавън – помощни македонски отряди, като сякаш
искал от всички останали претенденти откуп за това, че доброволно
се отказва от претенциите си. Юстин не споменава дали Антигон и
Антиох са изпълнили исканията му, но според него Керавън, чувст-
вайки слабостта си, се видял принуден да му отстъпи пет хиляди пе-
хотинци, четири хиляди конници и петдесет бойни слона за срок от
две години,6 с което значително отслабил собствения си военен по-
тенциал. Юстин съобщава още, че договорът бил скрепен с брака на
1
Walbank 246.
2
Trog. prol. 17; Justin. 24.1.8.
3
Cp. Walbank 245-246.
4
Виж K. Buraselis. Das hellenistische Makedonien und die Ägäis, 155.
5
Justin. 17.2.9-10; cp. Walbank 245; H. Heinen. Untersuchungen zur hellenisti-
schen Geschichte des 3. Jahrhunderts v. Chr., 74.
6
Justin. 17.2.11-12. Павзаний (1.13.1) обаче отнася искането на Пир към царете
за помощ в пари и войска към по-късно време. Посочените от Юстин циф-
ри не съответстват и на съобщените у Плутарх (Pyrrh. 4) за армията, с коя-
то Пир навлязъл в Италия (само три хиляди конници и двадесет слона).
епирския цар с дъщеря Птолемей Керавън, който бил оставен като

попечител на властта му в Епир по време на експедицията в Ита-
лия.1 Точната последователност на събитията не може да се установи
по изпълнените с противоречия сведения на Юстин,2 както впрочем
и реалността на споменатата и от него, и в пролозите на Помпей
Трог война между Пир и Птолемей, на която сега бил сложен край.3
Антигон Гонат единствен побързал да предприеме решителни
действия срещу Птолемей Керавън. С комбинирана акция по суша и
море той изглежда се е опитал пръв да завладее Македония и да не
допусне в нея своя самозван съперник.4 Антигон имал ясни претен-
ции, основаващи се и на наследената от него царска титла, присвоена
от дядо му и баща му още в 306 г., и на реалното управление на баща
му Деметрий в Македония в края на 90-те и началото на 80-те годи-
ни, преди прогонването му оттам от Пир и Лизимах. За съжаление
подробностите на неговата акция остават твърде неясни. Изходните
му позиции вероятно са били в Гърция, където той бил оставен от ба-
ща си при последното му отпътуване за Азия около шест години по-
рано. Той е разполагал и с флот, най-вероятно кораби на Деметрий,
върнали се от Азия след неговото навлизане във вътрешността.5 Но
Птолемей Керавън сега притежавал големия и силен флот на Лизи-
мах, бил подкрепен в морското сражение срещу флота на Антигон от
1
Justin. 17.2.15; 24.1.8. Самият Юстин обаче съобщава на друго място (18.1.3),
че Пир оставил царството си на своя първороден син Птолемей.
2
В 17 книга (17.2.10) Юстин обяснява авансите на Керавън към Птолемей ІІ
и Пир с предстоящ сблъсък с Антигон и Антиох, а и в пролога на Помпей
Трог към тази книга се споменава изрично, че Птолемей Керавън прекра-
тил състоянието си на война с Антиох и Пир още преди да даде на послед-
ния спомагателните войски за похода в Италия, което би поставило спо-
разумението в самото начало на управлението на Керавън; в 24 книга оба-
че Юстин поставя помирението на Керавън с Антиох и Пир едва след вой-
ната с Антигон Гонат (24.1.8).
3
Trog. prol. 17; Justin. 24.1.8. Ср. P. Lévèque. Pyrrhos, 277- 278; Walbank 245-246.
4
За войната между Антигон и Птолемей Керавън виж Memnon 8.4-6 Jacoby
(= Phot. bibl. cod. 224, p. 226 b); Justin. 17.2.6-10; 24.1.8-2.1. Ср. Walbank
245-246. В двата цитирани пасажа Юстин поставя тази война различно
преди или след сватбата на Керавън с Арсиное и убийството на синовете ў
в Касандрея. Твърдението на Мемнон, че едва след победата си над Анти-
гон Птолемей Керавън влязъл в Македония и заздравил властта си, прави
по-вероятна ранната датировка на конфликта.
5
W. W. Tarn. Antigonus Gonatas, 119; K. Buraselis. Das hellenistische Makedo-
nien und die Ägäis, 152 n.
268 Глава 9.
Хераклея Понтийска, и победата по море се оказала решителна за из-

хода на цялата кампания. Локализацията на събитията за съжаление
не е упомената в изворите; според една напълно приемлива (но недо-
казуема) хипотеза сухопътните сили на Антигон вероятно са се насо-
чили направо към Пела (?) в опит да изпреварят напредването на
Птолемей към Македония, докато флотът му може би се е опитал да
го спре още в района на Тракийския Херсонес.1 След поражението в
морското сражение Антигон оттеглил сухопътните си сили в Беотия.2
Във всеки случай изглежда едва след този успешен за него сблъсък
Птолемей влязъл в Македония и поел властта над страната.
Победеният Антигон бил посрещнат при връщането си в Елада
от въстание на гръцките градове. Комбинирането на беглите сведе-
ния за тези събития у Полибий и Юстин дава представа за доста ма-
щабно движение – по това време бил възроден Ахейския съюз, мно-
го градове прогонили македонските гарнизони и макар да не предп-
риели директни действия срещу Антигон, обединените сили на въс-
таналите гърци начело със спартанците нападнали (неуспешно) не-
говите съюзници – етолийците.3 За съжаление сведенията за пос-
ледвалите действия на Антигон Гонат са още по-откъслечни и не да-
ват възможност за пълноценна реконструкция на хронологията и
причинната връзка на събитията. Помпей Трог споменава в пролога
към 24 книга „войната, която се водила в Азия между Антигон
Гонат и сина на Селевк Антиох“;4 на същото място Юстин обаче
говори за водена в Гърция (in Graecia) война „между царете Пто-
лемей Керавън, Антиох и Антигон“.5 Кратките Фотиеви извлечения
от историята на Мемнон от Хераклея потвърждават версията на
Помпей Трог, но добавят малко съществени подробности: „По това
време започнала война между Антиох, сина на Селевк, и Антигон,
сина на Деметрий. От двете страни били изведени огромни ар-
мии, и войната продължила дълго време. С втория от посочените
противници бил в съюз царят на Витиния Никомед, а с Антиох
много други.“6 В началото на 25 книга Юстин споменава, че след ка-
то сключил мир с Антиох, Антигон „се върнал в Македония“, където
1
Walbank 245. Виж и H. Heinen. Untersuchungen zur hellenistischen Geschich-
te des 3. Jahrhunderts v. Chr., 64-66, 190; Bengtson, Die Diadochen 149.
2
Memnon loc. cit.
3
Polyb. 2.41.2; Justin. 24.1.1-7.
4
Trog. prol. 24.
5
Justin. 24.1.
6
Memnon 10.1 Jacoby (= Phot. bibl. cod. 224, p. 227 a-b).
бил нападнат от галите;1 тази прочута битка, която му донесла маке-

донския престол, е ситуирана от едно сведение на Диоген Лаерций
при Лизимахия,2 което още веднъж потвърждава идеята, че пред-
шестващата война се е разиграла в Мала Азия. При всичката си ос-
къдност и непълнота наличните сведения позволяват да се предпо-
ложи, че Антигон Гонат е повторил, след неуспешната си акция
срещу Птолемей Керавън, някогашния отчаян опит на баща си Де-
метрий и, залагайки всичко на карта, се е прехвърлил с основните си
сухопътни и флотски ефективи в Азия, за да търси там щастието и
съдбата си.3 Хронологията на събитията за съжаление остава твърде
неясна; последователността им в пролозите на Помпей Трог пред-
полага, че войната между Антигон и Антиох е започнала още в нача-
лото на краткото управление на Птолемей Керавън в Македония,
вероятно преди трагичните събития в Касандрея.
По това време избягалата след битката при Корупедион вдовица
на Лизимах Арсиное се намирала в Касандрея, може би превърната в
основна царска резиденция в последните години на Лизимаховото
управление.4 Оскъдните сведения не позволяват да се прецени със си-
гурност каква е била ползваната от нея по това време подкрепа; пред-
полагаемото ў участие в компрометирането и убийството на популяр-
ния Агатокъл вероятно е отслабило в някаква степен позициите и
перспективите ў.5 В тази неблагоприятна ситуация Арсиное сигурно е
работила, както и по-рано, за каузата на синовете си от Лизимах, най-
големият от които, Птолемей, бил вече почти на двадесет години. Не-
говото име е замесено в бегло споменати събития от това време, чиито
мащаби и значение трудно могат да се преценят: според пролога към
24 книга на Помпей Трог, в Македония Птолемей Керавън водил вой-
на срещу илириеца Монуний и Птолемей, сина на Лизимах.6 Обикно-
вено сведението се тълкува в смисъл, че първородният син на Лизи-
мах и Арсиное е успял да избяга в Илирия, осигурил си е там помощта
1
Justin. 25.1.3-2.7.
2
Diog. Laert. 2.141.
3
Ср. Walbank 249-251.
4
Polyaen. 8.57; ср. Bengtson, Die Diadochen 146, 152. За Касандрея по време-
то на Лизимаховото управление в Македония виж Franco 43-45.
5
Walbank 242.
6
Trog. prol. 24 споменава тази война след конфликта в Азия между Антиох
и Антигон, но преди събитията в Касандрея. Опитът на Walbank 248-249
да пренареди събитията, поставяйки действията на Птолемей сина на Ли-
зимах едва след прогонването на майка му от Касандрея, не ми изглежда
убедителен.
270 Глава 9.
на местния цар 1 и двамата заедно са нахлули от северозапад в Маке-

дония, опитвайки се (очевидно неуспешно) да отстранят от престола
самозванеца Птолемей Керавън. Кампанията е пропусната от Юстин 2
и липсата на повече сведения не позволява да се очертаят по-ясно
размитите контури на тези вероятно мащабни и драматични събития.
Чрез сравнително подробния разказ на Юстин, привлечен от
скандалния обрат на събитията, имаме доста подробна информация
за последвалите перипетии на борбата за македонския престол.3 За
да се избави от съперници и да завладее стратегически важната Ка-
сандрея, Птолемей Керавън се престорил на влюбен в своята полу-
сестра Арсиное и ў предложил брак. Той обещавал да осигури нас-
ледството на царската власт за синовете ў и вероятно именно тази
отговаряща на собствените ў стремежи политическа сделка, а не до-
верието в любовните уверения на известния с двуличието си Птоле-
мей убедила Арсиное да приеме. Пред специален пратеник на цари-
цата Керавън се заклел пред олтара на Зевс в искреността на наме-
ренията си и обещал да няма друга жена освен нея и други деца ос-
вен нейните, които щял да осинови. Убеден във вероломството на
Керавън, най-големият син на Арсиное Птолемей се опитвал да раз-
убеди майка си, но тя не го послушала. Сватбата била отпразнувана
тържествено и с голяма пищност, вероятно в Пела.4 Пред събраната
армия Птолемей Керавън увенчал сестра си с диадема и я нарекъл
царица. Едва тогава той бил допуснат в Касандрея и още с влизането
си в празнично украсения в чест на събитието град хвърлил маската
и докато войските му заемали крепостта, наредил синовете на Арси-
ное да бъдат убити. Шестнадесетгодишният Лизимах 5 и три години
по-малкият Филип били безмилостно заклани в ръцете на майка им,
която напразно се опитвала да ги закрие с тялото си. Нейният живот
бил пощаден, но след смъртта на децата била прогонена от града с
1
Спорно е дали по това време Илирия е представлявала единно царство под
властта на Монуний, или той е владеел само част от страната. Ср. N. G. L.
Hammond. – BSA 61 (1966), 246; F. Papazoglou. – Historia 14 (1965), 163.
2
С изключение на намекнатите в 24.2.4 военни действия между Керавън и
синовете на Арсиное преди брака между двамата; ако става дума за съща-
та кампания (нахлуването на Монуний и Птолемей син на Лизимах в Ма-
кедония), пасажът на Юстин потвърждава относителната хронология на
събитията в пролога на Помпей Трог.
3
Justin. 17.2.6-8; 24.2-3; cp. Trog. prol. 24; Memnon 8.7 Jacoby.
4
Ср. Walbank 247-248.
5
У Walbank 248 погрешно наречен Лизандър.
Фиг. 18. Арсиное ІІ: портрет от бронз в музея в Бостон
разкъсани дрехи и, съпровождана само от двама роби, едва успяла в

края на краищата да се добере до светилището на остров Самотра-
ки.1 По това време Самотраки заедно с останалите егейски острови
изглежда е попадал в някаква степен в сферата на влияние на едно-
утробния брат на Арсиное, царя на Египет Птолемей ІІ, и във всеки
случай е бил извън владенията на Птолемей Керавън. По-късно Ар-
синое се прехвърлила от Самотраки в Александрия, където ў пред-
стояло да измести своята съименница, Лизимаховата дъщеря Арси-
ное, да се ожени самата тя за брат си и да стане, в последните години
на живота си, отново царица – този път на Египет.2
1
Justin. 24.3.9.
2
Предположението на W. W. Tarn (JHS 46, 1926, 161), че това е станало чак
след трайното установяване на властта на Антигон Гонат в Македония,
което сложило край на надеждите ў да види сина си Птолемей на маке-
донския престол, се оспорва от Walbank 248.4.
272 Глава 9.
И така, след като се справил с Антигон и с Арсиное и синовете ў 1

и уредил по един или друг начин отношенията си с Антиох, Птоле-
мей ІІ и Пир, Птолемей Керавън успял да стабилизира твърде неси-
гурното си веднага след убийството на Селевк положение. Властта
му над Македония изглеждала за момента стабилна и неоспорима,
но последвалите събития опровергали тази привидност. Поредицата
от междуособни сблъсъци и вътрешни сътресения, започнали с
войната между Лизимах и Селевк, както и отстъпването на един
значителен контингент от наличната армия на епирския цар Пир,
отслабили опасно Македонското царство във военно отношение. И
когато то неочаквано било застрашено от един нов и опасен външен
противник в лицето на подновилите своите нашествия келтски пле-
мена, силите се оказали недостатъчни за неговото отблъскване.
D
Първите келтски племена, проникнали на Балканския полуос-
тров, се споменават във връзка с похода на Александър Велики сре-
щу трибалите в 335 г. пр. Хр.; по това време те обитавали района
около северния край на Адриатическо море.2 В следващите десети-
летия те очевидно проникват на югоизток от тези изходни позиции,
но придвижването им е оставило твърде бледи следи в историческа-
та традиция. Касандър, неизвестно кога, се е сражавал с келти „в Хе-
мус“ и успял да ги отблъсне.3 С техния натиск повечето модерни ис-
торици свързват и преселението на автариатите, които Касандър за-
селил на македонска територия около планината Орбел.4
1
Най-големият син на Арсиное Птолемей единствен избягнал жестоката
съдба на братята си; било заради своите подозрения или по друга при-
чина, той не е присъствал при трагичните събития в Касандрея и това
спасило живота му. Версията, че едва сега Птолемей избягал в Илирия
и впоследствие нахлул с помощта на илириеца Монуний, за да отмъ-
щава за братята и майка си (Walbank 247-248; ср. H. Heinen. Untersu-
chungen zur hellenistischen Geschichte des 3. Jahrhunderts v. Chr., 81.312;
W. Huss. – ZPE 121 (1998), 247), обръща реда на събитията у Помпей
Трог и Юстин, а предлаганите абсолютни дати (зимата на 281/280 г.
пр. Хр. за сватбата на Арсиное с Птолемей Керавън и трагедията в Ка-
сандрея и последвалата пролет на 280 г. за акцията на Птолемей син
на Лизимах и Монуний) остават недоказуеми на фона на общата неси-
гурност на хронологията на периода.
2
Arrian. anab. 1.4.6-8; Strabo 7.3.8 (C 302).
3
Seneca nat. quaest. 3.11.3 (цитира Теофраст); Plin. n. h. 31.53.
4
Diod. 20.12.1; Justin. 15.2.1-2.
След смъртта на Лизимах в условията на настъпилите размири-

ци дълго сдържаният келтски натиск от северозапад се отприщил и
в продължение на няколко години набезите на все по-дръзките вар-
варски армии подложили южните и източните райони на Балканс-
кия полуостров, а впоследствие и Мала Азия на страшно разорение.1
Началото било поставено с едновременното нашествие на три келт-
ски армии в различни посоки – едната, начело с вожда Керетрий,
нахлула през земите на трибалите в Тракия, друга, предвождана от
Брен и Акихорий, се спуснала по долината на Вардар в Пеония, а
трета, начело с Бeлгий,2 навлязла през Илирия в Македония. Хро-
нологията на тези събития остава твърде несигурна. Според хроно-
графските изчисления на Порфирий Тирски управлението на Пто-
лемей Керавън продължило една година и пет месеца.3 Поставянето
на смъртта на Селевк (а съответно и възцаряването на Птолемей Ке-
равън) в края на август или през септември 281 г. пр. Хр.4 би отнесло
смъртта на последния към края на януари или февруари на 279 г. пр.
Хр., а това е малко вероятно, както впрочем и произлизащата от съ-
щата хронологическа схема зимна дата на битката при Корупедион.
Най-вероятно голямото келтско нашествие е започнало през същата
279 г., но по-скоро през пролетта или ранното лято. Плутарх твърди,
че Пир научил за смъртта на Птолемей Керавън след собствената си
победа при Аускулум (в 279 г.) и трябвало да избира между планира-
ния вече поход в Сицилия и възможността да се върне в Македония.5
Съгласно доста подробния разказ на Юстин, Белгий поискал с
пратеници от Птолемей Керавън мир срещу паричен откуп, но пред-
ложението му било високомерно отхвърлено. В станалото няколко
1
Основните извори за голямото келтско нашествие са Paus. 1.4, 10.19.5-23;
Justin. 24.3.10-5.11; Polyb. 4.45.10-46.4; Diod. 22.3-5, 9; T. Liv. 38.16.1-9; Mem-
non 8.8 Jacoby. От съвременните изложения виж например G. Nachtergael.
Les Galates en Grèce et les Soteria de Delphes, 1-205; М. Домарадски. Келтите
на Балканския полуостров. С келтското нашествие несъмнено трябва да се
свържат и укритите около 280 г. пр. Хр. монетни съкровища, ср. Б. Русева.
– Нумизматика (1989, 2), 15-18; (3), 14-31; К. Димитров. Съкровища със
златни и сребърни монетни типове „Филип ІІ“ и „Александър Велики“ от
ранноелинистическа Тракия, 129-135, 197, 200; ср. К. Йорданов. Полити-
ческите отношения между Македония и тракийските държави, 223.
2
Justin. 24.5.1: duce Belgio; но Âüëãéïò у Paus. 10.19.7.
3
Porphyr. apud Exc. Euseb. p. 62 Scalig.
4
За тази дата виж по-горе, стр. 259-260.
5
Plut. Pyrrh. 22.1-3.
274 Глава 9.
дни по-късно сражение отслабената заради отстъпените на Пир час-

ти македонска армия била разбита. Самият Птолемей, според верси-
ята у Юстин, бил тежко ранен, попаднал в плен и бил обезглавен, а
набучената му на копие глава била носена пред бойния строй, за да
обезкуражи остатъка от войската му.1 Според Мемнон обаче той бил
хвърлен от слона си и разкъсан на парчета от келтите.2 Според един
фрагмент у Диодор избързал с битката и не дочакал идващи на по-
мощ подкрепления.3 След разгрома в сражението цяла Македония
била обхваната от отчаяние, населението се затворило в градовете, а
поради настъпилата криза в управлението келтите били оставени
почти безпрепятствено да ограбват страната.4 На македонския прес-
тол първоначално се озовал братът на Птолемей Керавън – Мелеа-
гър, който не успял да надделее настъпилия хаос и само след два ме-
сеца бил свален.5 На негово място македонците назначили за цар
Антипатър, син на Касандровия брат Филип, който управлявал само
45 дни. Прякорът му Етесиас идва от едноименния вятър, който ду-
хал месец и половина. После и той бил свален поради провала му
като пълководец.6 Заради успешните си действия срещу келтите то-
гава се издигнал стратегът Состенес и армията го провъзгласила за
цар, но той отказал диадемата и в продължение на две години уп-
равлявал в дотогавашното си качество на стратег.7 Прогонването на
Белгий обаче донесло твърде кратко облекчение; още през същата
379 г. вождът Брен събрал нова грамадна келтска армия 8 и нахлул в
Македония, където разгромил армията на Состенес и подложил от-
ново страната на разграбване. От Македония пълчищата на Брен
1
Justin. 24.5.1-6.
2
Memnon fr. 8.8 Jacoby.
3
Diod. 22.3.
4
Ср. Justin. 24.5.7-11.
5
Porphyr. apud Exc. Euseb. p. 62 Scalig.; Porphyr. apud Syncell. p. 264 b =
Diod. 22.4; cp. Walbank 253.
6
Porphyr. apud Exc. Euseb. p. 62 Scalig.; Porphyr. apud Syncell. p. 264 b = Di-
od. 22.4. Виж J. Kaerst. – RE 1 (1894), 2509 s. Antipatros (No 14).
7
Justin. 24.5.12-14. Уолбенк поставя управлението му между юни 279 и сре-
дата на 277 г. пр. Хр. (Walbank 254, 580-583), но по мое мнение точната
хронология е недоказуема. Состенес може би е идентичен с едноименния
Лизимахов стратег от надписа Dittenberger, OGIS, 11, cp. Bengtson, Die
Strategie 1, 221 sq.; 2, 381 sqq.
8
Около 150 000 пехота и между 10 000 и 20 400 конници според различа-
ващите се в детайлите сведения на Диодор (22.9.1), Павзаний (10.19.9) и
Юстин (24.6.1).
преминали в Елада, успели да преодолеят съпротивата на гърците

при Термопилите и се насочили към Делфи, откъдето били отблъс-
нати едва след като земетресение и рязко влошаване на времето
предизвикали паника в редовете им, а впоследствие били напълно
унищожени – в което гърците видели намесата на бога.1
Един голям отряд от около 20 000 души се отделил от армията
на Брен още в Дардания и начело с вождовете Леонорий и Лутарий
нахлул в Тракия и превзел Лизимахия и целия Тракийски Херсонес;
през следващата година (278) те успели с помощта на витинския цар
Никомед да се прехвърлят в Азия.2 Вероятно късно през 278 или по-
вероятно рано през 277 г. оставените от Брен в келтските местожи-
велища като охрана също се вдигнали и с армия от 15 000 пехота и
3 000 конница преминали през земите на трибали и гети и се спус-
нали на юг, където при Лизимахия попаднали на военния лагер на
Антигон Гонат.3 Възможно е те също да са търсели път към Азия по
следите на преминалата там келтска армия на Леонорий и Лутарий.
Управлението на Состенес продължило две години; след него в
Македония настъпила анархия, продължителността на която се съ-
общава различно във възхождащите към Порфирий Тирски хроног-
рафски текстове – една година и два месеца или цели две години.
Според арменската версия на хрониката на Евсевий, по време на
анархията управлението си оспорвали Антипатър Етесиас, Птолемей
(по-вероятно синът на Лизимах отколкото оставения от Пир в Епир
негов син) и някой си Аридей, но никой от тях не успял да завладее
изцяло властта над Македония.4 Името на Птолемей се споменава и
у Георги Синкел, чийто текст също възхожда към Порфирий; у него
обаче Птолемей е поставен сам след Состенес и преди „Александър и
Пир епирски“ (!?), а продължителността на последователното им уп-
равление (заедно със Состенес) е посочена (с позоваване на Диодор
Сицилийски) като „три години“.5
1
Justin. 24.6-8; Paus. 1.4.1-4; 10.19.5-23.14; Polyaen. 7.35.1; Diod. 22.9.1-5.
Павзаний (10.23.14) датира похода на Брен срещу Делфи „в годината на
архонта Анаксикратес, във втората година на 125 Олимпиада, в която Ла-
дас от Егион победил в бягането“ (= 279 г. пр. Хр.).
2
T. Liv. 38.16.1-9.
3
Justin. 25.1.1-3. Мястото на победата на Антигон Гонат над келтите е спо-
менато само от Diog. Laert. 2.141.
4
Jacoby 260 fr. 3.11. Ср. Walbank 258; W. Huss. – ZPE 121 (1998), 237, 247. За
Птолемей виж и стр. 326-328 по-долу.
5
Porphyr. apud Syncell. p. 264 b = Diod. 22.4.
276 Глава 9.
Войната в Азия между Антигон и Антиох продължила според

Мемнон „дълго време“.1 Сключването на поставилия нейния край
мир бележи поредна промяна в плановете на Антигон; напълно в
духа на баща си в този момент той отново тотално сменил посоката
на амбициите си и, отказвайки се от борбата за дядовите си владе-
ния в Азия, се насочил към Македония, вероятно привлечен от въз-
царилата се там анархия. Още по време на кампанията си в Азия,
възможно в 278 г., Антигон Гонат изглежда е предприел пореден
опит да завземе Македония, но е бил отблъснат, вероятно от Состе-
нес.2 Мирът с Антиох е бил сключен не по-рано от 278 г.3 и е бил
скрепен с династически брак между Антигон и неговата племенница
Фила, дъщеря на Селевк Никатор от Антигоновата сестра Стратони-
ка, който бил тържествено отпразнуван в Македония чак след като
Антигон завладял властта там.4 Помирението между двамата сло-
жило началото на дълъг период на мирни отношения между ели-
нистическа Македония и Селевкидското царство. Със сключването
на мира Антигон на практика се отказал от претенции в Азия, а Ан-
тиох – в Македония.5 Неясно останало положението на Източна Тра-
кия, в която поне известно време след сключването на мира и двете
страни изглежда не се намесвали активно; възможно е нейният ста-
тут изобщо да не е бил изрично регламентиран.6 Във всеки случай
именно там, в района на Тракийския Херсонес (тоест в териториал-
ното ядро на старото Лизимахово царство), се намирал Антигон Го-
нат, когато бил нападнат от споменатата келтска армия; според Юс-
тин той се завръщал в Македония след края на войната в Азия.7
Разказът у Юстин за битката на Антигон с келтите при Лизима-
хия е объркан и пълен с недоразумения.8 Твърде вероятно изглежда
да се касае не за умишлено подготвена от Антигон засада, както се
1
Memnon 10.1 Jacoby: ÷ñüíïí óõ÷íüí.
2
Philodemos apud A. Mayer. – Philologus 71 (1912), 226. Cf. Walbank 256.
3
Bengtson, Die Strategie 2, 336.1; Walbank 251.
4
Vita Arati (Westermann) 53, 60; cp. J. Seibert. Historische Beiträge zu den dy-
nastischen Verbindungen in hellenistischer Zeit, 33.
5
Cp. Walbank 251.
6
Cp. W. W. Tarn. Antigonos Gonatas, 168; Beloch 4.2, 355-356; Bengtson, Die
Strategie 2, 336-337; K. Buraselis. Das hellenistische Makedonien und die
Ägäis, 117-118.
7
Justin. 25.1.1. Cp. Diog. Laert. 2.141.
8
Justin. 25.1.1-2.7; Trog. prol. 25; Diog. Laert. 2.141; IG II2 1, 677 = SIG 401.
опитва да представи нещата Юстин, а за неочакван щастлив изход

от твърде критична ситуация, благодарение най-вече на загриже-
ността на Антигоновите наемници да спасят имуществото си.1 Веро-
ятно именно останките от тази разбита при Лизимахия келтска ар-
мия, отблъснати към вътрешността на Тракия, впоследствие основа-
вали там свое царство със столица Тилис, което просъществувало
чак до около 212 г. пр. Хр.2
След връщането си в Македония 3 Антигон трябвало да се разпра-
вя с още претенденти и отцепници. Антипатър Етесиас, който изглеж-
да все още е запазвал известна власт някъде в Македония, бил побе-
ден според една стратегема на Полиен с помощта на келтски наемни-
ци, но после Антигон имал проблеми с разплащането с тях.4 Упорита
съпротива оказал настанилият се в Касандрея и закрилян от Антиох
тиран Аполодор; след десетмесечна безплодна обсада Антигон наел
„архипирата“ Амейниас, който с измама успял да превземе града.5 Та-
ка или иначе, около 276 г. пр. Хр. Антигон Гонат в края на краищата
установил властта си над цяла Македония. Трайното стабилизиране
на ситуацията в Балканския полуостров настъпило обаче едва някол-
ко години по-късно, след поредния катаклизъм, последвал връщането
на Пир от Италия и временното установяване на неговата власт в Ма-
кедония.6 Със смъртта на Пир в 272 г. пр. Хр., която позволила на Ан-
тигон Гонат да възстанови управлението си в Македония, завършва и
най-монументалното съществувало някога изложение на събитията
от ранноелинистическата епоха – Хиеронимовата „История на диадо-
хите и епигоните“. В последвалите десетилетия настъпва нов исто-
рически период, белязан от относителна стабилизация на оцелелите
политически формирования на елинистическия свят, сред които до-
минирали Македонското царство на Антигонидите, азиатската импе-
рия на Селевкидите и царството на Птолемеите в Египет, поддържай-
ки стратегическо равновесие помежду си. Недокрай разпределеното
1
Walbank 257.
2
Polyb. 4.46; Trog. prol. 25. За келтското царство в Тракия виж стр. 282 по-долу.
3
Най-често (макар и повече или по-малко хипотетично) управлението на
Состенес се поставя в 279 и 278 г., мирът между Антигон и Антиох – в съ-
щата 278 г., победата на Антигон при Лизимахия – в 277 г., а възшествие-
то му на македонския престол – в 276 г. пр. Хр.
4
Walbank 257, Polyaen. strat. 4.6.17.
5
Diod. 22.51-52; Trog. prol. 25; Polyaen. strat. 4.6.18, 6.7.1-2; Paus. 4.5.4-5; Se-
neca de ira 2.5.1; de benef. 7.19.7; Aelian. var. hist. 14.41. Cf. Walbank 257-258.
6
Justin. 25.3.5-6; ср. Diod. 22.11; Plut. Pyrrh. 26; Paus. 1.13.2-3.
278 Глава 9.
наследство на Лизимах останало един от откритите проблеми, които

продължавали периодично да изострят противоречията помежду им.
D
С утвърждаването на династията на Антигонидите в Пела въп-
росът с бъдещето на една от трите основни части на Лизимаховото
наследство бил решен по принцип. Попаднала най-късно и за твър-
де кратко време под властта на Лизимах, Македония сравнително
лесно се върнала към териториалния си интегритет от времето на
Касандър и Деметрий Полиоркет.
Друга била съдбата на малоазийската част от Лизимаховото цар-
ство. Както вече стана дума по-горе, в месеците след битката при Ко-
рупедион победителят Селевк положил усилия да консолидира власт-
та си и над малоазийските владения на Лизимах, и над области, които
дотогава се радвали на практическа независимост. Резултатите от те-
зи действия останали противоречиви и нееднозначни; много от на-
меренията му се провалили и не донесли очакваните териториални
придобивки. В североизточните райони местният владетел Митридат
успешно удържал своята самостоятелност, поставяйки основите на
Понтийското царство.1 На северозапад Витиния и гръцките градове
Халкедон и Хераклея Понтика също успели да запазят независимост-
та си.2 Повечето от градовете по южното и югозападното крайбрежие
пък попаднали под властта на Птолемей Филаделф. В продължение
на няколко години властта на Антиох І над Мала Азия била оспорвана
и от нахлулия тук с армията си Антигон Гонат. Вероятно още преди
неговото окончателно оттегляне в Европа, през Протоците успешно се
прехвърлили в Азия келтите на Леонорий и Лутарий, които няколко
години подлагали целия полуостров на унищожителни грабителски
нападения. В края на краищата, победени от Антиох в т. нар. „битка
на слоновете“, вероятно в 275 г., келтите били принудени да се засе-
лят компактно в северната част на Вътрешна Фригия (известна отто-
гава като Галатия), където основали свое независимо царство.3 Самос-
тоятелността си като независим династ отстоявал и някогашният Ли-
зимахов газофилакс в Пергам Филетер, на наследниците на който те-
първа предстояло, в непрестанни борби със Селевкидите, да превър-
нат Пергамското царство в най-голямата и цветуща държава в Мала
1
E. Meyer. Die Grenzen der Hellenistischen Staaten in Kleinasien, 116 sqq.
2
За Витинското царство виж G. Vitucci. Il regno di Bitinia.
3
За келтите в Мала Азия виж F. Stähelin. Geschichte der kleinasiatischen Ga-
later; P. Moreaux. – Istanbuler Mitteilungen 7 (1957), 56 sqq.
Азия.1 През 260 г. своята независимост начело на Голяма (или Вът-

решна) Кападокия извоювал поредният представител на наложилата
властта си местна династия с персийски произход, Ариарат ІІІ.2 В Ка-
рия пък няколко години по-късно установил свое локално владение с
център Телмесос Птолемей, синът на Лизимах, вероятно под егидата
на своя чичо (и втори баща) Птолемей Филаделф.3 И все пак, незави-
симо от пропуснатите възможности за установяване на тотално гос-
подство над целия регион, Селевкидите успели да удържат в свои ръ-
це основната част от някогашните Лизимахови владения в Мала Азия
– Голяма Фригия, Лидия и Хелеспонтийска Фригия, тоест вътрешни-
те области, които се свързвали през хребета на Тавърските планини и
Киликия с предноазиатските им владения и осигурявали връзката по
диагонала югоизток-северозапад чак до Пропонтида.
През втората половина на ІІІ в. пр. Хр. властта на Селевкидите в
Мала Азия била разтърсена от поредица драматични събития. В
края на 40-те години по внушение на майка си Лаодика Селевк ІІ
Калиник провъзгласил по-малкия си брат Антиох Хиеракс за съвла-
детел и му предал властта над малоазийските територии североза-
падно от планината Тавър. Амбициозният Антиох отцепил изцяло
областта, превръщайки Сарди в своя столица, и успешно удържал на
опитите на брат си да възстанови единството на империята, побеж-
давайки го с помощта на келтски наемници в битката при Анкира.
Впоследствие самият Антиох Хиеракс претърпял тежки поражения
от пергамския цар Атал І и в края на краищата, след повече от десет
години самостоятелно управление, загубил властта и живота си.4
Селевкидските владения в Мала Азия преминали тогава 5 за кратко
време към превърналото се за пръв път в могъща сила Пергамско
царство.6 Наследникът на Селевк ІІ – Селевк ІІІ Сотер – загинал в
223 г. пр. Хр. при опит да си възвърне властта над Мала Азия.7 Него-
вият пълководец и роднина Ахей обаче не само продължил успешно
кампанията, успявайки да отвоюва предишните селевкидски владе-
1
За Пергамското царство виж G. Cardinali. Il regno di Pergamo; E. V. Hansen.
The Attalids of Pergamon; R. E. Allen. The Attalid Kingdom.
2
Diod. 31.19.5. Cp. Bengtson, Die Strategie 2, 77.
3
W. Huss. – ZPE 121 (1998), 245-248. За Птолемей сина на Лизимах виж и
стр. 326-328 по-долу.
4
Justin. 27.2.6; cp. Bengtson, Die Strategie 2, 104 sqq.
5
През 20-те години на ІІІ в. пр. Хр.
6
Polyb. 4.48.7. Ср. Will 1, 265 sqq.
7
Polyb. 4.48.6-8; 5.34.2, 40.6; App. Syr. 66; Justin. 29.1.3.
280 Глава 9.
ния от Пергамското царство, което върнал в първоначалната му ог-

раничена територия, но и се провъзгласил за независим владетел,
повтаряйки за още едно десетилетие прецедента със самостоятелно-
то управление в Мала Азия на Антиох Хиеракс.1 Едва в 213 г. след
двугодишна обсада на Сарди Антиох ІІІ Велики успял да сложи край
на разцеплението; плененият Ахей бил екзекутиран, а малоазийски-
те владения били реинтегрирани в състава на Селевкидската импе-
рия.2 Те послужили на Антиох като предмостие за решителните му
действия в Тракия, когато решил да изяви претенциите си и за тра-
кийската част от Лизимаховото наследство.
След като разгромили Антиох ІІІ в битката при Магнезия в 190 г.
пр. Хр., сред условията на наложеното в Апамея следвоенно уреждане
римляните предали основната част от малоазийските владения на
Селевкидите на Пергамското царство, а Кария и Ликия – на Родос. Ки-
ликия останала в рамките на Селевкидското царство, а планинската ве-
рига на Малоазийския Тавър станала отново (както и приживе на Ли-
зимах) негова северозападна граница. Пергамското царство, в състава
на което сега се намирала основната част от малоазийското наследст-
во на Лизимах, се превърнало във внушителна по територия държава,
която обаче останала силно зависима от нарастналото римско поли-
тическо влияние в Източното Средиземноморие. Само половин век
по-късно, в 133 г. пр. Хр., последният пергамски цар Атал ІІІ Филоме-
тор Евергет завещал на римляните своето царство. На неговата тери-
тория била организирана римската провинция Азия, която се пре-
върнала в изходна база за последвалото проникване на Рим на Изток.
D
Реконструкцията на историческото развитие в тракийските земи
в периода след смъртта на Лизимах (а и през цялата елинистическа
епоха) е особено проблематично поради състоянието на изворовата
база.3 В литературата се спори за броя, последователността и направ-
ленията на келтските нахлувания в Тракия, но техните мащаби и раз-
орителни последици не могат да бъдат пренебрегнати.4 Към Тракия
1
Polyb. 4.48.5-13; 5.57.1-8. Ср. Bengtson, Die Strategie 2, 106 sqq.
2
Polyb. 7. 15-18; 8.17-23.
3
За развитието на тракийските земи през ІІІ в. пр. Хр. виж Г. Михаилов. –
ИАИ 19 (1955), 150-165; G. Mihailov. – Athenaeum 39 (1961, 1-2), 33-44; C.
M. Danov. – ANRW 2.7.1 (1979), 47 sqq.; М. Тачева. История на българските
земи в древността, 30-61.
4
Идеята, че през Тракия е преминал само един келтски поход, а в изворите
на сл. стр.
бил насочен още споменатият само от Павзаний келтски поход наче-

ло с Камбаулес, който бил прекратен, защото келтите тогава „се раз-
колебали и се върнали обратно, осъзнавайки, че силите им са не-
достатъчни да се справят с елините“.1 Този първи опит за келтско
нахлуване може да се отнесе и към по-ранно време, особено ако евен-
туално се свърже със сведението за конфликта на Касандър с келти „в
Хемус“,2 но може спокойно да е представлявал и начален епизод на
„голямото келтско нашествие“, предшестващ непосредствено трой-
ния поход срещу Тракия, Пеония и Македония през 279 г. пр. Хр. В
хода на този троен поход като негов най-източен клон келтите на Ке-
ретрий нахлули в Тракия през земите на трибалите и подложили
страната на разорение.3 Вероятно по-късно през същата година два-
десет хилядният отряд на Леонорий и Лутарий се отцепил в Дардания
от насочилите се на юг към Делфи пълчища на Брен, преминал през
Егейска Тракия и цяла година върлувал в района на Пропонтида, къ-
дето дори успял да превземе и разграби Лизимахия, преди да се пре-
хвърли на две части в Мала Азия, изглежда в рамките на следващата
378 г.4 През 378 или 377 г. нова голяма келтска армия се отправила в
мащабен грабителски поход през земите на трибали и гети, за да се
спусне оттам на юг, където край Лизимахия била разгромена от Анти-
гон Гонат.5 Не е ясно дали с някоя от изброените групи следва да се
свърже основаването на келтското царство със столица Тилис (Тиле) в
Югоизточна Тракия. Според Полибий, който споменава името на
първия тилитски цар – Комонторий, тази келтска армия се била от-
цепила от пълчищата на Брен и пребивавала известно време в района
на Хелеспонта и околностите на Бизантион, а после победила „тра-
кийците“ и създала своето царство.6
са се запазили различни имена за неговите предводители (виж М. Тачева.

История на българските земи в древността, 31-33), ми се струва нереалис-
тична. За келтите в Тракия виж също Г. Кацаров. – СпБАН 18 (1919, кл.
ист. фил. 10), 41-80; И. Венедиков. – ИПр 11 (1955, 3), 77-95; Т. Герасимов.
– In: Етногенезис и културно наследство на българския народ, 39-49; H.
Danov. – Studia Celtica 10/11 (1975/1976), 29-39; M. Domaradzki. – Pulpude-
va 3 (1980), 25-56; М. Домарадски. Келтите на Балканския полуостров.
1
Paus. 10.19.5.
2
Seneca nat. quaest. 3.11.3; Plin. n. h. 31.53.
3
Paus. 10.19.7.
4
T. Liv. 38.16.1-9; Memnon fr. 11 Jacoby (= Phot. bibl. cod. 224, p. 227 b).
5
Justin. 25.1.1-2.7; Trog. prol. 25; Diog. Laert. 2.141.
6
Polyb. 4.46; Trog. prol. 25. Сведението на Полибий наподобява твърде мно-
на сл. стр.
282 Глава 9.
Историята на келтското царство в Тракия, което просъществува-

ло около шест десетилетия, остава слабо позната,1 а в литературата
се води дискусия за неговата територия, във връзка с която се поста-
вя и политическата му тежест и значение. Споровете се въртят ос-
новно около предложената още навремето от Константин Иречек
идентификация на келтската столица Тилис (Тиле) с днешното Ту-
лово в Казанлъшкото поле,2 поддържана от някои и оспорвана от
други автори в по-ново време. На фона на Полибиевите сведения за
трайните взаимоотношения на келтите с Бизантион 3 поставянето на
Тилис в Казанлъшко поражда представата за твърде голяма терито-
рия на тяхното царство, която се сблъсква с данните за съществува-
нето на ред други политически формирования във вътрешността на
Тракия през ІІІ в. Опитите основната територия на келтското цар-
ство и неговата енигматична столица Тилис да се бъдат ситуирани в
по-ограничена територия на югоизток (било в непосредствения хин-
терланд на Бизантион, в Странджа, в района на днешния Одрин при
водослива на Марица, Арда и Тунджа, или по средна Марица и дол-
на Тунджа) остават еднакво недоказуеми,4 но се вписват по-добре в
общата картина на политическа раздробеност в региона през целия
период. Тази картина освен всичко друго предполага и значителна
динамика на политическите събития, и територията на келтското
царство в Тракия едва ли е била неизменна през целия период на
съществуването му.
го това у Тит Ливий за движението в Тракия на отредите на Леонорий и

Лутарий, но последните (според еднозначните твърдения на Ливий и на
Мемнон от Хераклея) се прехвърлили впоследствие с всичките си ефекти-
ви в Мала Азия.
1
С изключение на оскъдните сведения за последния келтски цар в Тракия,
Кавар, които дължиме на Полибиевата традиция (Polyb. 4.46, 52; 8.22) и
на нумизматическите данни.
2
C. Jireček. – Sitzungsberichte d. kgl. böhm. Ges. d. Wiss. (1876). Идентифика-
цията се основава единствено на езиковата близост на имената и на общо-
то ситуиране на Тилис „край Хемус“ в лемата на Стефан Византийски
(Steph. Byz. 640.20: Ôýëéò, ðüëéò ÈñKêçò ôï‡ Áuìïõ ðëçóßïí). Предполагана
е и идентификация на Тилис с кастела Тулеус, поставен у Прокопий (de
aedif. 4.11) между Пизос (Димитриево, Старозагорско) и Арзос (Калугеро-
во, Хасковско), тоест в долината на Марица.
3
Polyb. 4.46.
4
Анализът на находките с повече или по-малко изявен келтски характер от
вътрешността на Тракия не помага особено в това отношение, виж М. До-
марадски. Келтите на Балканския полуостров, 115-149.
Сред съвременните на келтското царство политически субекти

във вътрешността на Тракия най-трайно е изявена самостоятелната
роля на разположения при завоя на река Тонзос (Тунджа) град Ка-
биле.1 Още приживе на Лизимах, ако се вярва на обичайното дати-
ране на големия Севтополски надпис,2 тук е документирана властта
на тракийския династ Спарток; вероятно чак след 281 г. в града са
сечени неговите бронзови монети с легенда âáóéëÝùò Óðáñôüêïõ.3
Скоро след това Кабиле подхваща автономното си градско монето-
сечене, уникално за тази епоха във вътрешността на Тракия; то про-
дължава чак до началото на ІІ в., като освен многобройни бронзови
емисии включва, в последните десетилетия на ІІІ в., и сребърни тет-
радрахми от Александров тип.4 Това монетосечене дава основание
на предположението за политическата самостоятелност на Кабиле в
тази епоха като самоуправляващ се полис от елинистически тип, а
разпространението на автономните и контрамаркираните от Кабиле
бронзови монети очертава ясно твърде обширна градска територия,
която достига до Сливенския балкан на север, Новозагорско на за-
пад, Карнобат на изток и на юг чак до района на Тополовград.5
Епизодично успоредно с градското монетосечене в монетарница-
та на Кабиле са отсичани и царски емисии. Много открити въпроси ос-
тават около сечените в средата на ІІІ в. бронзови монети на Скосток.6
Името Скосток се среща и върху сребърни и бронзови монети, сечени
в Енос през 70-те години на ІІІ в., но не е напълно ясно дали става ду-
ма за двама различни едноименни владетели или за едно и също ли-
це; във втория случай едва ли било оправдано да се конструира авто-
матично някаква огромна по територия държава вместо по-реалната
в тази неспокойна епоха възможност Скосток да е загубил първона-
чалните си владения недалеч от Енос, а по-късно да си е завоювал но-
1
За историята на Кабиле през ІІІ в. пр. Хр. виж Д. Драганов. Монетосечене-
то на Кабиле, 101-109.
2
IGBulg 3.2, No 1731; В. Велков. – In: Кабиле 2 (София, 1991), 7-9.
3
Д. Драганов. Монетосеченето на Кабиле, 11-24. Cp. idem. – Нумизматика
(1980, 2), 16-23; idem. – ИМЮИБ 6 (1983), 5-15; idem. – ИМЮИБ 8 (1985),
83-86; idem. – Нумизматика (1985, 2), 4-10; Й. Юрукова. Монетите на тра-
4
Д. Драганов. – In: Поселищен живот в Тракия 2 (Ямбол, 1986), 75-89; idem.
Монетосеченето на Кабиле, 43-86; D. Draganov. – TAB 5 (1990), 74-84.
5
Д. Драганов. Монетосеченето на Кабиле, 87-90, 99.
6
Д. Драганов. – ИМЮИБ 7 (1984), 39-53; idem. Монетосеченето на Кабиле,
25-42; D. Draganov. – BHR (1985, 3), 64-74; Й. Юрукова. Монетите на тра-
284 Глава 9.
ви позиции в район по-близо до Кабиле. Изказвани са различни хи-

потези за етническата принадлежност на Скосток; повечето автори са
склонни да виждат в негово лице тракийски династ, но е допускана и
възможността да е келтски цар от управляващата в Тилис династия.
Около 220 г. в Кабиле са сечени (успоредно с градските емисии)
и сребърни тетрадрахми Александров тип от името на последния
келтски цар Кавар.1 По аналогия с документираното в писмените из-
вори изплащане на данък на келтите от Бизантион, отсичането на
Каваровите емисии в Кабиле успоредно с продължаващото авто-
номно сребърно монетосечене може да се интерпретира като про-
дукт на подобни по характер взаимоотношения и в такъв случай съ-
що указва на относителната независимост на града, който очевидно
не е бил включен (по това време или по-рано) директно в територи-
ята на келтското царство.
Големият надпис от Севтополис документира, в противовес на
видимо стабилното положение на Спарток в Кабиле, относително
отслабване на позициите на Севтополис, където след смъртта (?) на
Севт ІІІ властта временно поела жена му Береника.2 В литературата
се спори за края на Севтополис и на управляващата там Севтова ди-
настия; евентуалното разрушаване на града в средата на 70-те годи-
ни очевидно би го поставило във връзка с келтското нашествие, но
поддържаната напоследък от някои автори по-късна дата – около
средата на века – го превръща поне за четвърт век в още един цен-
тър на вероятно независима от келтите династическа власт във
вътрешността на Тракия.3
Много спорове има и около монетите с името на династа Адей,
сечени най-вероятно към средата на ІІІ в. в района около долното
течение на Хеброс;4 на базата на характерното му име обикновено се
1
D. Draganov. – EB (1984, 4), 64-74; Д. Драганов. – In: Studia in honorem Chr.
Danov, 131-141; idem. Монетосеченето на Кабиле, 75-86. Ср. и Т. Гераси-
мов. – ИАИ 22 (1959), 111-116.
2
В надписа от Севтополис (ред 8-9) се споменават наред с майка си и чети-
рима сина на Севт – Хебризелм, Терес, Саток и Садалас – които изглежда
са били все още непълнолетни.
3
За тази алтернатива виж М. Тачева. – Нумизматика (1986, 2), 31-36; eadem.
– In: Тракийската култура през елинистическата епоха в Казанлъшкия край,
80-84; Й. Юрукова. Монетите на тракийските племена и владетели, 135 сл.
4
Д. П. Димитров. – Археология 14 (1972, 3), 6-13; Д. Драганов. – Нумизма-
тика (1981, 1), 23-27; К. Димитров. – Векове (1984, 3), 14-22; idem. – In:
Studia in honorem Chr. Danov (Sofia, 1985), 94-104; Й. Юрукова. Монетите
на тракийските племена и владетели, 134-152.
смята, че Адей е бил македонец, а краят на управлението му в Тра-

кия се свързва с настъплението там на Птолемей ІІІ Евергет.1
Един тракийски цар на име Котис се споменава във фрагменти-
ран аполонийски декрет от средата на ІІІ в., намерен в Бургас; в запа-
зената начална част на надписа се говори за неговия син Рескупорис,
който бил оставен от баща си като заложник в Аполония при неуточне-
ни обстоятелства.2 Този надпис се свързва и с една рядка бронзова мо-
нета, сечена от името на Котис и Рескупорис, като имената и на два-
мата са придружени от царската титла.3 Проблематично е свързване-
то на цар Котис от аполонийския декрет и сечените заедно със сина му
Рескупорис монети с „тракийския цар Котис, син на Райздос“ (Êüôõò
>Ñáßæäïõ Èñáéêí âáóéëåýò) от един делфийски декрет за проксения,
датиран различно през 70-те или 60-те години на ІІІ в. пр. Хр.4
Сред най-интересните и често коментирани паметници, сви-
детелстващи за съществуването на съвременни на келтското царство в
Тилис независими тракийски владения, е Месамбрийският декрет в
чест на Садалас.5 Датата на този паметник остава спорна,6 както впро-
чем и ред аспекти на неговата интерпретация.7 Посочените в него
1
В пролога към посветената на събитията през 40-те и 30-те години на ІІІ в.
27 книга Помпей Трог споменава един Адей, който бил пленен „повторно“
и умъртвен от Птолемей ІІІ Евергет (Trog. prol. 27). Юстин за съжаление е
пропуснал събитието в извлечението си от тази книга.
2
IGBulg 12, No 389; cp. G. Mihailov. – Athenaeum 39 (1961, 1-2), 41.
3
Й. Юрукова. Монетите на тракийските племена и владетели, 153-157 и
269-270, № 119-120.
4
Dittenberger, Syll.3 1, 438. Виж коментара на G. Mihailov. – Athenaeum 39
(1961, 1-2), 40-41. Основният довод на Михаилов срещу идентифициране-
то на двамата Котисовци (споменаването в Делфийския декрет на някой
си Тирилос от Неаполис като доверено лице на тракийския цар) не из-
глежда достатъчно убедителен.
5
IGBulg 12, No 307. Освен декрета (началото на който липсва) надписът е
съдържал и текста на договор между Месамбрия и тракийския династ (от
който пък е запазено само началото).
6
Г. Михаилов предполага дата между 281 и 277 г. (ИАИ 19, 1955, 149, IGBulg
12, 258, 260-261), Х. Данов – след средата на ІІІ в. пр. Хр. (ГСУ ФИФ 47,
1952, 105-166; Древна Тракия, 36, 434).
7
Георги Михаилов смята Садалас за одриски цар, Христо Данов – за астей-
ски, локализирайки владенията му изрично в Странджа около Бизия. Г.
Михаилов предложи и идеята за евентуалното свързване на Садалас от
месамбрийския декрет с едноименния син на Севт ІІІ от големия севто-
полски надпис (Athenaeum 39, 1961, 1-2, 37).
286 Глава 9.
„предшественици“ (ðñïãüíïé) на тракийския владетел – Мопсуестий,

Тарутин, Медистас и Котис 1 – образуват цяла локална династия, чии-
то владения за съжаление не могат да бъдат сигурно локализирани.
Тъй като в договора между Садалас и Месамбрия се разглежда връ-
щането на изхвърлени при корабокрушение товари, а декретът на ме-
самбрийци му дава правото „да вплува и изплува“ (т. е. да влиза и из-
лиза с кораб в пристанището), тази територия очевидно е била разпо-
ложена по крайбрежието – било на юг, което би пратило владенията
на династията най-вероятно в Странджа, или на север от Месамбрия,
съответно в източните разклонения на Стара планина до нос Емине.
На базата на интерпретацията на достъпните му сведения за не-
зависими тракийски владетели от ІІІ в. Гаврил Кацаров предпола-
гаше възраждане по това време на Одриското царство, което поне
епизодично успявало да се отърси от властта на келтите от Тилис.2
Христо Данов пък авансира идеята за възникване още тогава на цар-
ството на астите, което два века по-късно се разрастнало в последна-
та крупна тракийска държава, наследявайки с римска помощ няко-
гашните територии на „голямото“ Одриско царство от V в. пр. Хр.3
Всъщност, безпристрастната оценка на разгледаните по-горе откъс-
лечни сведения за епохата налага по-скоро извода за царящата през
ІІІ в. пр. Хр. раздробеност и множественост на политическите субек-
ти във вътрешните области на Южна Тракия, сред които келтското
царство в Тилис е било очевидно само един елемент от сложната и
вероятно променяща се динамично политическа мозайка.
Картината се допълва от не по-малко откъслечните сведения за
също бързо променящата се ситуация по южните крайбрежия на
1
... ôì ðñïãüíùí Ìïøõçóôéïò êáp Ôáñïõôéíïõ êáp Ìçäéóôá êáp Êïôõïò. Не е
ясно в какъв ред – от Мопсуестий към Котис или обратно – следва да се
разположат във времето предшествениците на Садалас. При първия ва-
риант би могло да се мисли за евентуално свързване на този Котис с едно-
именния тракийски цар от аполонийския декрет (а Садалас евентуално да
се смята за брат на Рескупорис). Един Медистас е споменат сред синовете
на Керсеблепт в делфийския декрет от 356 г. пр. Хр. (Dittenberger, Syll.3 1,
195), а един Амаистас син на Медистас е бил жрец на Дионис в Севтопо-
лис (IGBulg 2.2, No 1732), но при откъслечността на наличната информа-
ция изграждането на сигурни родословни стеми е невъзможно.
2
Г. Кацаров. – СпБАН 18 (1919, кл. ист. фил. 10), 69.
3
Х. М. Данов. – ГСУ ФИФ 47 (1951-1952), 110-140. Ср. коментара на Г. Михаи-
лов в Athenaeum 39, 1961, 1-2, 40 sqq. За царството на астите през І в. пр. и І
в. сл. Хр. виж М. Тачева. История на българските земи в древността, 83-95.
Тракия, съставляващи ядрото на първоначалните Лизимахови вла-

дения и включващи стратегически все още твърде важния сухоземен
път между Македония и Изтока. След узурпацията на македонския
престол от Птолемей Керавън, чието първоначално признаване е
станало именно в Лизимахия, крайбрежните райони на Южна Тра-
кия вероятно са останали интегрирани в състава на Македонското
царство. Предполаганото договорно уреждане на отношенията меж-
ду Антигон Гонат и Антиох І, сложило край на войната помежду им
в Азия, изглежда е оставило южнотракийските крайбрежия в ръцете
на Антигон, който скоро след това бил нападнат в лагера си край
разграбената от Леонорий и Лутарий Лизимахия от поредната вър-
луваща келтска армия. Тази битка, която по думите на Юстин „до-
несла на Антигон мир с галите и го избавила от свирепостта на
съседите“,1 сигурно поне временно е закрепила властта му над се-
верното Егейско крайбрежие. Докога евентуално е успявал да я за-
държи в ръцете си, остава напълно неясно поради липсата на изво-
рови сведения; в последните десетилетия на дългото му управление
в Македония тя очевидно вече не му е принадлежала.
Една стратегема у Полиен описва действия на Антиох ІІ Теос
(261-246 г. пр. Хр.) около Кипсела в Южна Тракия; в армията му има-
ло тракийски съюзници под предводителството на Терес и Дромихет.2
Един стратег на Антиох е почетен във фрагментиран дорийски (ме-
самбрийски ?) декрет от средата на ІІІ в., намерен в Аполония Понти-
ка.3 С действията на Антиох ІІ в Тракия вероятно трябва да се свърже
и споменатата от Мемнон негова война с Бизантион; на помощ на
града се била притекла с 40 триери Хераклея Понтийска.4 Най-убе-
дителни свидетелства за мащабите на Антиоховото присъствие в
Южна Тракия дават изобилните нумизматически находки.5 В отсъст-
вието на свързан исторически разказ обаче събитията остават напъл-
но енигматични, а хронологията им е дискусионна в рамките на не
толкова дългото Антиохово управление.
1
Justin. 25.2.7: „ut Antigono pacem opinio huius victoriae non a Gallis tantum,
verum etiam a finitimorum feritate praestiterit“.
2
Polyaen. strat. 4.16. Този Терес би могъл да е идентичен със сина на Севт ІІІ от
големия Севтополски надпис, ср. Й. Юрукова. – Археология 24 (1982, 2), 5.
3
IGBulg 12, No 388.
4
Memnon fr. 15 Jacoby.
5
Й. Юрукова. – Археология 24 (1982, 2), 1-8; eadem. Монетите на тракий-
ските племена и владетели, 147-151; ср. и Д. Драганов. – В: Кабиле, том 2
(София, 1991), 198-219; idem. Монетосеченето на Кабиле, 56-68.
288 Глава 9.
По всяка вероятност действията на Антиох ІІ в Тракия са започ-

нали със завладяването на Тракийския Херсонес; в монетарницата на
Лизимахия са сечени негови сребърни тетрадрахми.1 От Херсонес той
вероятно е предприел действията си срещу Кипсела и към вътреш-
ността на Тракия, изпреварвайки с половин век твърде сходната ак-
ция на своя внук Антиох Велики в началото на ІІ в. пр. Хр. По това
време районът около Херсонес и долното течение на Хеброс (а може
би и крайбрежието на запад чак до устието на Нестос с Маронея и Аб-
дера) очевидно вече не са били в ръцете на Антигон Гонат, срещу ко-
гото Антиох едва ли би воювал – Антигон бил женен за сестра му Фи-
ла 2 и негов съюзник срещу Птолемей Филаделф във Втората сирий-
ска война. По-вероятно изглежда предположението по това време
Птолемеите вече да са били наложили своята власт над значителни
части от тракийското крайбрежие,3 а акцията на Антиох да е пред-
ставлявала част от многопосочните му действия срещу техните вън-
шни владения.4 Сред останалите потенциални противници на Антиох
Теос в Тракия би могло да е келтското царство в Тилис, а също някои
от автономните гръцки градове по крайбрежието (например Бизан-
тион) и владетели във вътрешността. С действията на Антиох в Тра-
кия напоследък хипотетично се свързва и гибелта на Севтополис.5
Още в първите години на управлението на Селевк ІІ Калиник
(246-225 г. пр. Хр.), по време на Лаодикейската война териториални-
те придобивки на Антиох ІІ в Тракия, а и много от крайбрежните вла-
дения на Селевкидите в Мала Азия били загубени.6 Отцепването на
1
E. T. Newell. The Coinage of the Western Seleucid Mints, 337; cp. Й. Юрукова.
– Археология 24 (1982, 2), 4.
2
Родена от брака на дъщерята на Деметрий Полиоркет Стратоника и Селевк
І Никатор още преди той да я отстъпи на сина си Антиох І Сотер, Фила
всъщност била само полусестра на Антиох ІІ.
3
Към подобен извод насочва Polyb. 5.34.7-8, който твърди, че „предшестве-
ниците“ (ïs ðñüôåñïí) на Птолемей ІV Филопатор (тоест не само Птолемей
ІІІ Евергет, но и Птолемей ІІ Филаделф) „господствали над крайбрежните
градове и пристанищата от Памфилия до Хелеспонта и областта на Лизи-
махия и следели за делата в Тракия и Македония, тъй като владеели Енос,
Маронея и оттатъшните градове“.
4
Това предположение би отпратило датата на Антиоховата кампания в Тра-
кия преди 353 г., когато той се помирил с Птолемей Филаделф и се оже-
нил за неговата дъщеря Береника.
5
М. Тачева. – Нумизматика 20 (1986, 2), 31-36.
6
Will 1, 231 sqq.
Антиох Хиеракс в Мала Азия и последвалите междуособици между

двамата братя, както и тежките проблеми на изток, където въстанието
на партите прекъснало връзката с Бактрия и Согдиана, дали възмож-
ност на Птолемей ІІІ Евергет (246-221 г. пр. Хр.) да доведе морската
империя на Птолемеите до нейното най-голямо могъщество. Цялото
южнотракийско крайбрежие от Абдера до Лизимахия и Тракийския
Херсонес 1 били по това време под контрола на египетските владетели
и техния весдесъщ флот. Птолемей III бил внук на Лизимах чрез май-
ка си, Арсиное І, и имал достатъчни основания да претендира за тра-
кийското наследство на дядо си, ако подобна юридическа обосновка
изобщо би могла да има някаква стойност (освен чисто пропагандна)
през елинистическата епоха. Един самотракийски декрет от това вре-
ме е посветен на лакедемонеца Хипомедон, син на Агесилай, който
бил „поставен от цар Птолемей за стратег на Хелеспонта и
крайбрежието на Тракия“.2 В друг надпис е споменат някой си Епи-
никос, назначен от Птолемей за управител на Маронея.3
При управлението на Птолемей ІV Филопатор (221-204 г. пр. Хр.)
положението коренно се променило. Победата срещу Антиох ІІІ при
Рафия в 217 г. била постигната на твърде висока цена: въвеждането на
египтяни в армията провокирало въстанието на Хармахис, а и тежки
финансови проблеми влошили задълго състоянието на Египетското
царство. Отдаден на разгулен живот и изпаднал напълно под влияни-
ето на всесилните министри Сосибий и Агатокъл, новият владетел в
Александрия напълно изоставил активната външна политика на
предшествениците си.4 Но младите царе на Македония и Азия, Филип
V и Антиох ІІІ, се ангажирали по това време трайно с други дела –
Филип сключил в 215 г. съюза си с Ханибал, който го вкарал в тежка
война с римляните и техните гръцки съюзници, докато Антиох след
победата над Ахей в Мала Азия се впуснал в своя дълъг „Анабазис“
(212-205 г.), възстановявайки успешно разклатената власт на Селев-
кидите над Горните сатрапии. В тези условия крайбрежието на Южна
1
Ср. Polyb. 5.34.7-8.
2
IG 12.8 (Berlin, 1909), 156: >ÉððïìÝäùí <ÁãçóéëÜïõ Ëáêåäáéìüíéïò } ôá÷èåßò
‰ð{ ôï‡ âáóéëÝùò Ðôïëåìáßïõ óôñáôçã{ò ôï‡ >Åëëçóðüíôïõ êáp ôí Tðp ÈñÜé-
êçò ôüðùí; ср. Bengtson, Die Strategie 3, 178 sqq. Спартанецът Хипомедон се
споменава и от някои антични автори, виж напр. Polyb. 4.35.13; Plut. Agis 6.
3
ÔåôáãìÝíïò ‰ð{ ôï‡ âáóéëÝùò Ðôïëåìáßïõ Tðp Ìáñùíåßáò, G. Bakalakis, R. L.
Scranton. – AJPh 60 (1939), 452 sqq.; cp. Bengtson, Die Strategie 3, 179, 183; M.
Rostovtzeff. The Social and Economic History of the Hellenistic World 3, 1645.
4
Polyb. 5.34.3-10.
290 Глава 9.
Тракия изглежда е останало под номиналния контрол на Птолемеите.

Отслабването на тяхното морско могъщество обаче довело до издига-
нето на нови сили в Егейския басейн – засилването на Пергамското
царство и на остров Родос ги превърнало към края на ІІІ в. във важни
играчи на политическата сцена в района.
В началните години на управлението на Птолемей ІV при не
напълно изяснени обстоятелства завършило съществуването си кел-
тското царство в Тракия, което и при управлението на последния си
цар Кавар оставало сравнително важна политическа сила. Полибий
съобщава сухо по този повод, че „царството на келтите било раз-
громено и цялото им племе затрито от тракийците“.1 Раздвиж-
ването на тракийските племена и пасивната политика на Алексан-
дрия изглежда са принудили крайбрежните градове в Тракия да
търсят нови съюзници като гаранция за сигурността си; от това вре-
ме би трябвало да датира съюзът на Лизимахия с етолийците.2
Вероятно в 211 г. пр. Хр. Филип V предприел сериозен поход сре-
щу най-близките си тракийски съседи – медите по средна Струма. Об-
ластта им била опустошена, а главният град Ямфорина – превзет след
обсада.3 Няколко години по-късно македонският цар започнал из-
граждането на голям флот в доковете на Касандрея, който трябвало
да се превърне в основно оръдие на новата му егейска политика. Така
още преди приключването на Първата Македонска война Филип за-
почнал постепенно да преориентира политиката си на изток. След
подписването на мира с римляните във Финике в 205 г. той можел ве-
че изцяло да се посвети на източните си проекти. Откъслечните све-
дения на Полибий и Тит Ливий за съжаление не позволяват възста-
новяването на събитията във всичките им подробности. Цитатите от
13 книга на Полибий у Стефан Византийски например показват, че в
нея са били разказани някакви мащабни събития в Източна Тракия
през 205 или 204 г. пр. Хр.; изглежда напълно допустимо да се пред-
положи поход на Филип V, който по някакъв начин е засегнал споме-
натите пунктове: Кабиле и страната на астите, Адране, племето на ди-
герите и нелокализираната „Аресова равнина“.4
Смъртта на Птолемей Филопатор и качването на престола в
Александрия на малолетния Птолемей V Епифан (204-180 г. пр. Хр.)
1
Polyb. 4.46.
2
Polyb. 15.23.9; 18.3.11.
3
T. Liv. 26.25.6-8, 15.
4
Polyb. 13.10.
дали на Филип V и Антиох ІІІ шанса, след съгласуване на намерени-

ята си, да нападнат едновременно отслабените външни владения на
Птолемеите.1 Мащабните агресивни действия на Филип в последни-
те години на ІІІ в. пр. Хр. променили коренно ситуацията и в Южна
Тракия, и в целия егейски басейн.
Още в рамките на 202 г. Филип предприел с новия си флот голяма
кампания в района на Пропонтида. В негови ръце попаднали Лизи-
махия (от която били прогонени етолийският стратег и гарнизон), Пе-
ринт и Халкедон; оказалите съпротива малоазийски градове Киос и
Мюрлея били превзети и разрушени, гражданите продадени в робство,
а земите им отстъпени на витинския цар Прусий, съюзник на Филип.2
На връщане от Пропонтида Филиповият флот завладял с измама и
остров Тасос, който също бил окупиран от македонски гарнизон.3
След продължителната си кампания срещу Пергам и Родос в
Азия,4 където останал и през цялата зима на 201 г. пр. Хр., през 200 г.
Филип V предприел нови мащабни военни действия в Южна Тракия,
действайки този път и по море, и със сухопътната си армия. Тит Ли-
вий разказва, че той нападнал Маронея с кораби и по сушата само с
две хиляди лековъоръжени и двеста конници и успял да превземе
града с пристъп. Енос бил обсаждан дълго и упорито и накрая бил
превзет поради измяната на Птолемеевия управител Калимед (Calli-
medis praefecti Ptolomaei). След това една след друга били превзети
крепостите Кипсела, Дориск и Серейон. Оттам Филип се придвижил
към Херсонес, където градовете Елеунт, Алопеконесос, Калиполис и
Мадитос и още няколко по-малки крепости се предали доброволно.5
Сред завладените сега или още при предишния поход в Пропонтида
градове били също Сестос в Тракийския Херсонес и Хефестия на ост-
ров Лемнос.6 Прехвърляйки се през Хелеспонта, македонският цар
1
За договора между Филип и Антиох от 203 г. виж Polyb. 3.2.8; 15.20.1-8;
16.1.9; T. Liv. 31.14.5; App. Mac. 4; Justin. 30.2.8. Договорът развързвал ръ-
цете на Антиох за действия в Келесирия, Кипър, Киликия и Ликия, а на
Филип – в Тракия, Западна Мала Азия и Егейските острови.
2
Polyb. 15.21.3-23.10; 18.2.4, 3.11; Strabo 12.4.3 (C 563-4).
3
Polyb. 15.24.1-3; cp. 18.44.4, 48.2; T. Liv. 33.30.3.
4
Изворите наблягат на действията срещу Пергамското царство и Родоската
переа, но Филиповата кампания в Азия може би е била насочено основно
към владенията на Птолемеите там (Милет, Самос, Кария) – виж R. M. Er-
rington. A History of Macedonia, 197.
5
T. Liv. 31.16.3-6.
6
T. Liv. 32.33.6; Polyb. 18.48.2.
292 Глава 9.
превзел след обсада и Абидос на азиатския бряг; гражданите, изоста-

вени от своите съюзници, пергамския цар Атал и Родос, предпочели
смъртта пред робството и взаимно се избили до един.1
Фиг. 19. Филип V и Антиох ІІІ Велики:

портретни изображение върху сребърни монети
По време на започналата скоро след това Втора македонска

война Филип изглежда е бил принуден да изтегли гарнизоните си от
някои от градовете в Тракия, за да съсредоточи срещу римляните
най-добрите си войски. При преговорите на брега на Малийския за-
лив през зимата на 197 г. той оправдавал окупирането на градовете в
Тракия с опасността от тракийците и посочил като потвърждение
превземането и разграбването на Лизимахия от неназовани тракий-
ци след оттеглянето на македонския гарнизон от града.2 По това
време римляните поставяли като искане Филип да върне на Птоле-
мей V всички окупирани от него след смъртта на Птолемей Филопа-
тор градове, очевидно и тези в Тракия.3 След битката при Киноске-
фале обаче десетчленното римско посолство, изпратено от сената да
определи на място наложените на Филип мирни условия, постано-
вило гръцките градове в Европа и в Азия, намиращи се под властта
на Филип, от които той трябвало незабавно да изведе гарнизоните
1
Polyb. 16.29-34; 18.44.4; T. Liv. 31.16.6-18.9; 33.30.3.
2
Polyb. 18.4.5-6; T. Liv. 32.34.6; ср. 33.38.11.
3
Polyb. 18.1.14; T. Liv. 32.33.4.
си, да бъдат предадени временно на римляните.1 На Истмийските

игри през 196 г. Тит Квинкций Фламинин публично обявил връща-
нето на тяхната свобода и независимост.2
На практика от оттеглянето на Филип се възползвал неговият
съюзник Антиох Велики. Още през същата 196 г. пр. Хр. той завла-
дял последователно по-голямата част от южното и западното крайб-
режие на Мала Азия и се прехвърлил с войските си в Европа, където
завзел градовете в Херсонес и започнал да възстановява разрушена-
та няколко години по-рано Лизимахия. За да укрепи положението
си в новозавладените крайбрежни земи, той нахлул в земите на съ-
седните тракийски племена във вътрешността и ги опустошил.3 На
пристигналата в Лизимахия римска делегация Антиох заявил, че
като потомък на Селевк Никатор смята себе си за наследник на ев-
ропейските владения на Лизимах, които след поражението и смърт-
та му при Корупедион по право били преминали у победителя.4 През
следващата 195 г. Антиох отново действал с армията си в Тракия,
завладявайки нови територии и „освобождавайки“ гръцките градове
от властта на тракийците. Не е ясно докъде е стигнало неговото про-
никване на запад по северното егейско крайбрежие, но негови гар-
низони били настанени по това време в Енос и Маронея;5 на изток в
зоната на влиянието му бил включен Бизантион – по думите на
Апиан Антиох си спечелил благодарността на неговите граждани,
оказвайки им големи милости.6
Властта на Антиох ІІІ в Южна Тракия била краткотрайна; още
след първите поражения, нанесени му от римляните по суша (при
Термопилите през април 191 г.) и по море (при Корикос през сеп-
тември 191 и при Мионесос през следващата година) той прибързано
се оттеглил с всичките си войски в Азия, уплашен римският флот да
не блокира пътя му за отстъпление през Проливите, като изоставил
в Лизимахия подготвените за войната внушителни количества при-
паси и военно снаряжение. Римската армия, предвождана от консу-
1
T. Liv. 33.30.2.
2
T. Liv. 33.32.5-6.
3
T. Liv. 33.38.8-14; Diod. 28.12, 15; 29.5; App. Syr. 3-4; Dio Cass. p. 284.
4
Polyb. 18.51.3-8; T. Liv. 33.40.1-6; 34.58.4-6; App. Syr. 10-13. Това е послед-
ното документирано позоваване на Лизимаховото наследство, почти един
век след смъртта на диадоха.
5
T. Liv. 37.60.7.
6
App. Syr. 21-22.
294 Глава 9.
ла Луций Корнелий Сципион и неговия по-голям брат, прочутия

Публий Корнелий Сципион Африкански, и придружавана от оста-
налия на римска страна в този конфликт македонски цар Филип V,
преминала безпрепятствено през Южна Тракия и се прехвърлила
през Хелеспонта в Азия, където към края на 190 г. разбила войските
на Антиох в решителното сражение при Магнезия.1
Сред останалите условия на следвоенното уреждане през 188 г.
десетчленната римска комисия, изпратена от сената в Азия, поста-
новила Тракийският Херсонес с Лизимахия и всички укрепления,
села и области в Тракия, намиращи се дотогава под властта на Анти-
ох, да бъдат предадени на пергамския цар Евмен ІІ.2 Тъй като те не
били назовани поименно в решението, от неустановеното положе-
ние побързал да се възползва Филип V, който отново завзел с гарни-
зони градовете чак до устието на Хеброс, включително Маронея и
Енос.3 Част от населението им било принудително изселено, а в тях
били заселени тракийци и други варвари.4 В 185 г. римляните му на-
редили да изведе гарнизоните си и обиденият Филип инсценирал
тракийско нахлуване в Маронея, по време на което били избити
много граждани.5 Македонският цар излял гнева си от принудител-
ното напускане на крайбрежните градове и в серия походи към вът-
решността на Тракия; при един от тях, предприет под предлог за
защита на Бизантион към района над Пропонтида, той пленил тра-
кийския цар (?) Амадок;6 по време на друг поход срещу одриси, ден-
телети и беси превзел Филипополис и поставил в града гарнизон,
който обаче скоро бил прогонен от одрисите.7
През ІІ в. пр. Хр. тракийските племенни държави играели все
по-активна роля в района на северното егейско крайбрежие. Още в
188 г. трудното завръщане на римската армия през Южна Тракия 8
1
Основните извори за І сирийска война са Polyb. 20-21; T. Liv. 36-37; App.
Syr. 1-44.
2
Polyb. 21.46.9: ×åññüíçóïí êáp ËõóéìÜ÷åéáí êáp ô@ ðñïóïñï‡íôá ôïýôïéò
Tñýìáôá êáp ÷þñáí;T. Liv. 38.39.14: Chersonesum in Europa et Lysimachiam,
castella, vicos, agrum, quibus finibus tenuerat Antiochus.
3
T. Liv. 39.23.13, 24.6-9. 27.1-10, 28.11-12. Cf. L. D. Loukopoulou. – Meletemata
3 (1987), 101-110.
4
Polyb. 22.9.1-2; 23.10.4-5; T. Liv. 39.24.6; 40.3.3-4.
5
Polyb. 22.17.1-18.6; T. Liv. 39.29.2, 33.4, 34.1-2.
6
Polyb. 22.18.12; T. Liv. 39.35.4: Amadoco duce.
7
Polyb. 23.8.1-7; T. Liv. 39.53.12-14.
8
T. Liv. 38.40-41; App. Syr. 43.
показало нагледно надигането на тракийците, което щяло да напра-

ви и задачата на Аталидите по реалното овладяване на предадените
им от Рим територии твърде трудна. Жестоките царе на кените Дие-
гилис и Зибелмис, представени като чудовища в запазените откъс-
лечни извори за събитията от това време, очевидно са предизвикали
с успешната си политика (включително поредното превземане на
Лизимахия) твърде много страх и омраза.1 Самостоятелна роля в то-
зи период започват да играят и сапеите, чийто цар Абруполис си
опитал да завладее Пангейската област, но бил прогонен от Персей.2
Но много скоро всички други играчи трябвало да слязат от тази сце-
на, която била заета (и този път задълго!) от нов протагонист – рим-
ляните, за които след 133 г.пр. Хр. южното крайбрежие на Тракия се
превърнало в основна пътна артерия между провинция Македония
и новите им азиатски владения.3 Изграденият по това време крайб-
режен път (егейският участък на римската Via Militaris или Via
Egnatia) се превърнал в основен фактор на новата политическа ста-
билност в този изложен в продължение на век и половина на бурни
политически и военни превратности район. От неговото някогашно
значение като централна зона и център на тежестта на голямото Ли-
зимахово царство по това време практически не било останало нищо.
Символ на някогашното величие и на настъпилия впоследствие отно-
сителен упадък, през І в. старата Лизимахова столица, Лизимахия на
Тракийския Херсонес, била по думите на Плиний Стари запустяла.4
D
1
Diod. 33.14-15; 34-35.12; Strabo 13.4.2 (C 624); Val. Max. 9.2 (ext).4.
2
Polyb. 22.5.2-3; T. Liv. 42.13.5, 40.5.
3
За налагането на римска власт над северното егейско крайбрежие виж
основно L. D. Loukopoulou. – Meletemata 3 (1987), 61-110.
4
Plin. n. h. 4.47: deseritur et Lysimachea iam in Cherroneso.
296 Глава 9.
ПРИЛОЖЕНИЯ
Първоначалното ми намерение, когато планирах структурата на
настоящето изследване, беше в него да се разграничат две части: една
биографична, проследяваща в хронологически план живота и дей-
ността на Лизимах, и една систематична, анализираща различни ас-
пекти на неговата личност и обкръжение, на създадената от него
държава и нейното управление. Първата от тях, макар и в един пред-
варителен спрямо днешния вид вариант, беше готова в общи линии
още преди около десет години, и оттогава многократно съм получавал
добронамерени съвети от познаващи този ръкопис приятели да го из-
дам в съществуващия му вид и обем.
По ред причини, обективни и субективни, втората част на из-
следването не можа да бъде реализирана в първоначално предвиж-
дания обхват. След многократни промени на работните си планове
се спрях на предложения тук вариант, представяйки под формата на
приложения само малка част от събирания и обработван години на-
ред материал. Предпочетох например да изоставя напълно темата за
взаимоотношенията на Лизимах с градовете: в книгата на Карло
Франко тази проблематика е разгледана изключително подробно, с
изчерпателен анализ на целия наличен изворов материал.1 В при-
ложенията са осветени няколко тематични кръга – физическият
портрет и личността на Лизимах, лицата в непосредственото му об-
кръжение, някои териториални проблеми на царството му в различ-
ни етапи от неговото изграждане, както и един общ преглед на мо-
нетосеченето и финансовата му политика. Добавени са в български
превод и основните антични текстове, съдържащи сведения за живота
и делата на Лизимах.
Надявам се, че в този си вид предложените материали ще пред-
ставляват едно полезно за любознателните читатели допълнение към
Лизимаховата биография.
D
1
Освен Franco, passim, по темата за Лизимах и градовете виж също S. M.
Burstein. – The Ancient World 3 (1980), 73-79; 14 (1986), 19-24; Ancient Ma-
cedonia 4 (1986), 133-138; Lund 107-152; Landucci Gattinoni 237-243.
1. Щрихи от портрета на Лизимах
Възстановяването на Лизимаховата биография, макар и въз осно-
ва на откъслечни и непълни извори, изглежда все пак далеч по-лесна
задача от възкресяването на неговата личност и характер. Цялостният
и еднозначен (макар и за съжаление неисторичен) образ, пресъздаден
от Монтескьо в неговия Lysimaque, остава недостижим за модерната
историография, поставена от наличната изворова база пред ред на
практика неразрешими проблеми. Това нерадостно наблюдение се
отнася не само и не толкова до оскъдната информация по въпроса в
достигналата до нас антична литературна традиция, колкото преди
всичко до безнадеждната противоречивост на запазените сведения,
компрометирани от своята принципна несъвместимост. Последните
впрочем имат в голямата си част анекдотичен характер и по същество
носят в себе си по-скоро общи представи и нагласи, често крайно по-
лярни в положителната или негативната оценка на личността, харак-
тера и делата на Лизимах.
ФИЗИЧЕСКИ ОБЛИК
Образът на Лизимах изглежда е бил доста популярен в древ-
ността. До нас са достигнали няколко свидетелства за реално същес-
твували негови скулптурни портрети, каквито безспорно е имало в
много от градовете и в подвластните му територии, и извън тях. Спо-
ред Павзаний например негова статуя била издигната в Атина, по-
вече по политически съображения отколкото от истинска призна-
телност.1 Диодор Сицилийски споменава статуя на Лизимах като
благодетел, издигната от признателните граждани на Родос за по-
мощта, която той им оказал по време на обсадата на града от Демет-
рий Полиоркет в 305 г.2 Върху база на статуя от малоазийския град
Приене е възстановен надпис с името на Лизимах.3
Една анонимна гръцка епиграма не само дава ясна представа за
популярността на Лизимаховите изображения, но същевременно
хвърля известна светлина и върху характерните черти на неговия
физически облик: „Ако виждаш дълга коса, боздуган, безстрашен
1
Paus. 1.9.4.
2
Diod. 20.100.2-4.
3
Dittenberger, OGIS, 11; G. M. A. Richter. The Portraits of the Greeks 3, 257.
298 ПРИЛОЖЕНИЯ
дух в погледа и челото на мъжа е сбърчено, търси на картината

лъвска кожа. Ако я откриеш, Херакъл е; ако ли пък не, портретът
е на Лизимах.“1 Сравнението с Херакъл говори за изявена физика, а
това отговаря и на добре познатите събития в ранната биография на
Лизимах, когато той неведнъж дава доказателство за необикновена-
та си сила. Към физическия му облик може да бъде добавен още
един известен по литературни сведения детайл – белезите от нокти
по ръцете и краката му, останали от паметното сражение с лъва в
младостта му.2 Смята се, че за разлика от някои от останалите диадо-
хи Лизимах не е поставял своето изображение върху монетите си, и
това ни лишава от възможността да познаваме автентичния му образ.
Впрочем, широко разпространената идентификация на великолепни-
те портретни изображения върху неговите сребърни и златни монети,
сечени в периода след битката при Ипсос, почива главно на аналоги-
ята с други портрети на Александър Велики и на включения в иконо-
графската схема овнешки рог („рог на Амон“) над ухото на владетеля,
и пренебрегва както налагащата се в тази епоха нова традиция царете
да поставят собствените си изображения върху монетите с престижен
номинал, така и възможността образът на Лизимах да е имал извест-
на прилика, поне в профил, с този на Александър Велики. Многократ-
но изтъкваната прилика на лицевите изображения на Лизимаховите
монети с други монетни или скулптурни портрети на Александър Ве-
лики впрочем далеч не е толкова очевидна, колкото обикновено се
твърди; големият брой лицеви печати, с които в рамките на около две
десетилетия в значителен брой монетарници са отсечени огромен
брой Лизимахови златни и сребърни монети, показват многобройни
варианти и съществени различия в предаването на владетелския про-
фил и в много случаи са твърде далече от каквато и да било прилика с
известните изображения на Александър. Що се касае до „рога на
Амон“, то живописната сцена в Свещарската гробница показа наг-
ледно, че в ранноелинистическата епоха този символ, в случая укра-
сяващ изображението на един гетски владетел, не е бил запазен един-
ствено за портретите на Александър. С рога (макар и не овнешки) са
украсени монетни портрети и на някои от останалите диадохи – нап-
1
Anth. Gr. 16.100:
×áßôçí êáp …üðáëïí êáp Tí |öèáëìïqóéí Bôáñâ\
èõì{í }ñí âëïóõñüí ô’Bíäñ{ò Tðéóêýíéïí
æÞôåé äÝñìá ëÝïíôïò Tð’årêüíé· êbí ìSí Töåýñfò,
>ÇñáêëÝçò, år ä’ï, ËõóéìÜ÷ïéï ðßíáî.
2
Plut. Demetr. 27.
1. Щрихи от портрета на Лизимах 299
ример Селевк Никатор и Деметрий Полиоркет. Може би и приведе-

ната по-горе епиграма, сравняваща образа на Лизимах с този на Хе-
ракъл, всъщност е имала предвид най-масово тиражираните им изоб-
ражения – тези върху огромния брой монети от основните Алексан-
дрови и Лизимахови типове. Изобщо, въпросът с идентификацията
на лицевите изображения на най-популярните Лизимахови монети
по мое мнение не може да се смята за окончателно решен; очевидно
следва най-малкото да се допусне и възможността те да носят повече
или по-малко идеализирания образ на обозначения с името си на ре-
верса владетел.
Доста своеобразният начин, по който е интерпретиран същият
образ на аверса на една сечена в Лизимахия монета, е приет (според
Фиг. 20. Александър Велики или Лизимах? Лицеви изображения на

Лизимахови тетрадрахми, сечени в различни монетарници
мен абсолютно произволно) от ред изследователи за меродавно Ли-

зимахово изображение;1 на базата на приликата с този монетен тип
са идентифицирани като Лизимахови някои скулптурни портрети в
различни частни и обществени колекции.2 Значително повече осно-
вания има идентификацията като Лизимахов портрет на една наме-
рена в Ефес хубава (макар и леко повредена) мраморна глава с венец
от маслинова клонка,3 отнесена по стилови белези към времето на
Лизимаховото господство в Мала Азия.4 Публикуваните снимки на
този паметник ни представят одухотворено безбрадо лице с младеж-
ки изглед, обрамчено от буйна, оформяща едри къдрици коса, с пъл-
ни бузи, плътна брадичка, големи очи и открито чело с леко смръ-
щени вежди. Сериозната, открита и мъжествена физиономия не при-
тежава някакви изразени специфични и характерни индивидуални
черти или особени белези и спокойно би могла да се постави редом с
някои от останалите обсъждани като евентуални портрети на Лизи-
мах скулптури, както и с дискутираните по-горе монетни изображе-
ния; различията между тях не са толкова значими, че да изключат
възможността всички (или поне някои) от тях да представляват иде-
ализирани в различна степен изображения на един и същи човек.
ЧЕРТИ НА ХАРАКТЕРА
Опитите за характеристика на Лизимах в модерната историо-
графия са зависими от изтъкнатите вече противоречия в достигна-
лите до нас антични сведения. Най-често той е определян като спо-
собен (но и авторитарен) монарх, голям пълководец, търпелив и
упорит (но и подвластен на женско влияние и изложен на семейни
драми) политик, добър (но и алчен) финансист и администратор, ре-
ализатор на големи проекти за градовете (но и притеснител на тях-
ната демокрация и автономия).5 Непримиримите вътрешни проти-
1
G. M. A. Richter. The Portraits of the Greeks 3, 257, Fig. 1755.
2
O. Brendel. – Die Antike 4, 1928, 314-324; G. M. A. Richter. The Portraits of
the Greeks 3, 257, Figs. 1751-1754. Виж по-горе фиг. 14 на стр. 213.
3
E. Atalay, S. Türkoglu.– JÖAI 50 (1972/75, Beiblatt), 123-150. Виж по-горе
фиг. 1-3 на стр. 17, 28 и 41.
4
Поради очевидното влияние на Лизиповия стил; към стиловите аргументи
авторите на публикацията добавят и факта на намирането на главата в раз-
валините на “новия” Ефес, основан от Лизимах в началото на ІІІ в. пр. Хр.
5
Franco 9; опити за ревизия на традиционната гледна точка върху личност-
та на Лизимах виж в новаторските статии на S. M. Burstein (The Ancient
World 3, 1980, 73-79; 14, 1986, 19-24; Ancient Macedonia 4, 1986, 133-138; W.
на сл. стр.
воречия на античните свидетелства демонстрират ясно наслагането

на различни традиции, оцветени от разнопосочни пристрастия и от-
ношения. Невъзможността от тази група нерядко напълно несъвмес-
тими сведения да бъде извлечен убедително цялостен и единен образ
е подтикнала някои автори да предпочетат очертаването на поредица
от отделни характерологични „портрети“.1 Може би една разумна ал-
тернатива на този подход ще бъде разнородните свидетелства за лич-
ността на Лизимах да се групират според заложеното в тях положи-
телно или отрицателно отношение; така ще се получат два коренно
различни и в много отношения противоположни портрета, оцветени
от про- и анти-лизимаховата тенденциозност на изворите. Очевидно
нито един от тези два портрета не би могъл да претендира за истори-
ческа достоверност, но и двата са в някаква степен автентични, докол-
кото вероятно са заложени още в първичната традиция за епохата на
диадохите и могат в значителна степен да се разглеждат като продукт
на избуялата по това време пропагандна дейност.2
Образът на „положителния Лизимах“ съчетава физическата сила,
направила възможно сравняването му с Херакъл, с не по-малко силен
характер. Апиан изрично подчертава, че Лизимах и Селевк се от-
личавали с голямата си храброст и едър ръст.3 Качества като храброст,
решителност и дързост наред с чисто физическите данни и бойните
умения впрочем очевидно са били задължителни за един от Алексан-
дровите соматофилакси; те са отразени недвусмислено и в ред кон-
кретни сведения, например тези за схватките на Лизимах с лъвове.4
Според Юстин той се прославил с доблестните си подвизи повече, от-
колкото с благородния си произход.5 Упоритостта, с която Лизимах
L. Adams, E. M. Borza. Philip II, Alexander the Great and the Macedonian
Heritage, Washington D. C., 1982, 197-212; W. Heckel, R. Sullivan. Ancient
Coins of the Graeco-Roman World. The Nickle Numismatic Papers, Waterloo,
1984, 57-68).
1
Lund 6-13 например разграничава „ловеца на лъвове“, „царя-философ“,
„безмилостния тиран“ и „шегобиеца“.
2
R. A. Hadley. – JHSt 94 (1974), 50-65.
3
Ср. App. Syr. 64: BíäñåéïôÜôùí ôå êáp óþìáôá ìåãßóôùí ãåíïìÝíùí.
4
Lund 6-8; P. Delev. – Thracia 11 (1955), 311-316; cp. по-горе, стр. 70-79.
5
Justin. 15.3.1: virtutis experimentis. По повод на победата над лъва Юстин пак
подчертава „изключителната храброст“ на Лизимах (15.3.9: tantae virtutis),
а във връзка с назначенията във Вавилон (15.3.15-16) заявява, че „на него
като на най-храбър от всички (omnium fortissimo) било възложено управле-
нието на най-свирепите народи“и така с общо съгласие получил за доблест-
та си „палмата на първенството“ (palmam virtutis inter ceteros tulit).
подобно на брат си Филип следвал докрай откъсналия се от изостана-

лите си другари Александър по време на паметната случка с диадема-
та в Индия,1 подсказва същата сила на духа, която той ще проявява и
по-късно през целия си живот.
Сравнително добре са документирани пълководческите умения
на Лизимах.2 Талантите му в тази насока са ясно засвидетелствани в
оставилите следа в изворите описания на негови кампании – напри-
мер тези от 313-312 и 302-301 г. пр. Хр., и не могат да бъдат накърне-
ни от двете големи поражения – във войната срещу Дромихет и в бит-
ката при Корупедион. В един характерен анекдот Клавдий Елиан
твърди, че самият Александър ревнувал качествата му на военачал-
ник.3 Плутарх изрично го нарича „покрит със слава“;4 според Юстин в
281 г. Селевк тръгнал на война срещу него, понеже завиждал на сла-
вата му.5 Пълководческите успехи предполагат комбинация от качес-
тва като интелигентност, съобразителност, хитрост, както и умението
да завладява, мотивира и организира много и различни хора.
Успешната кариера на Лизимах демонстрира също и добри ка-
чества на политик и държавник. Умен и пресметлив, той се отличава с
умението да изчаква, но и да преследва докрай и упорито целите си и
да постига тяхната реализация. Започвайки от твърде неизгодни по-
зиции, на фона на многобройните провали на други участници в съ-
битията на тази бурна епоха той се проявява като първокласен играч
и успява да стабилизира и издигне положението си до степен, която
му позволява към края на живота си да обедини под своя власт най-
важните райони на ранноелинистическия свят и да заеме първенству-
ващо положение в него. Обективните резултати от държавническата
му дейност подкрепят малобройните изрични свидетелства за изяве-
ните му политически качества: например Диодор Сицилийски споме-
нава, че в трудни ситуации Касандър винаги се съветвал с него.6
1
Justin. 15.3.11, App. Syr. 64.
2
Geyer 28 го нарича „ един от най-способните военачалници на своето вре-
ме“; Hammond 196 го смята за най-кадърен от диадохите и го сравнява с
Александър.
3
Aelian. var. hist. 12.16: ËõóéìÜ÷¥ äS Tðåp óôñáôçãåqí Bãáè{ò Täüêåé; в анек-
дота като обект на ревността на Александър са посочени още Пердикас с
войнственост (ôé dí ðïëåìéêüò), Селевк със смелост (Tðåp Bíäñåqïò dí), Ан-
тигон с честолюбие (ô{ öéëüôéìïí), Антипатър с умението да управлява (ô©
^ãåìïíéê©), Птолемей с щастие (ô{ äåîéüí).
4
Plut. Pyrrh. 11.7: äüîáí V÷ïíôïò.
5
Justin. 17.1.8: ex aemulatione gloriae bellum Lysimacho inferre conpellunt.
6
Diod. 20.106.3.
Други сведения за Лизимах подсказват неговата праволиней-

ност, вярност и постоянство в привързаността и омразата. Приписва
му се например (в по-голяма степен в сравнение с повечето от оста-
налите диадохи) вярност към Александър Велики и неговата памет,
както и към рода на Антипатър и Касандър. Изворите наблягат и на
дългата му вражда с Антигонидите и особено с Деметрий Полиоркет.
Но ако от една страна го виждаме без никакво притеснение да пред-
лага на Селевк крупна сума пари (2 хиляди таланта) срещу смъртта
на пленения си враг, което подтиква Плутарх да го нарече „отврати-
телен варварин“,1 от друга страна според един анекдотичен разказ
пак у Плутарх по време на незасвидетелстваната в други извори об-
сада на Соли в Киликия той съвсем цивилизовано поискал (и полу-
чил) от врага си Деметрий разрешение да разгледа неговите обсадни
машини и кораби, останал възхитен от видяното и се оттеглил.2
Впечатляващите изяви на Лизимах като пълководец и политик
говорят за неговия силно изявен интелект. Сведенията за широките
му културни интереси подсказват добро образование, което той из-
глежда съзнателно се е стремял да поддържа и разширява през це-
лия си живот. Възможно е на млади години заедно с Александър
Лизимах да е бил слушател на Аристотел;3 изрични свидетелства го
свързват с племенника на големия философ, историка Калистен,
чиито беседи и наставления Лизимах имал обичай да слуша,4 и с
индийския мъдрец Каланос.5 По-късно в двора му често гостуват
философи;6 поетът Филипид бил сред най-близките му приятели,7 а
историкът Онесикрит му чел произведението си.8 Един от най-близ-
ките хора в обкръжението му, диойкетът Митрес, бил последовател
и покровител на философската школа на епикурейците.9 Плиний
споменава, че Лизимах имал интереси и в областта на ботаниката.10
1 Plut. Demetr. 51: ìéáñ{í ^ãåqôï êáp âÜñâáñïí, приписано на реакцията на

Селевк към Лизимаховото предложение; ср. Diod. 21.20.
2 Plut. Demetr. 20.
3 Виж по-горе, стр. 67.
4 Justin. 15.3.6.
5 Arr. anab. 7.3.4.
6 Теодор: Diog. Laert. 2.102, 6.97; Хипархия: Diog. Laert. 6.97; Менедем: Diog.
Laert. 2.140.
7
Plut. Demetr. 12.8-9; mor. 183 e, 508 c, 517 b; за друг поет – Сотадес, виж
Athen. deipn. 14.13 (620 ef).
8 Plut. Alex. 46.4.
9 За Митрес виж по-долу, стр. 335-336.
10
Plin. n. h. 25.72.
Според очевидно преувеличеното изявление на Юстин „по величие

на духа той надминавал всяка философия“.1
Ред сведения говорят за щедростта на Лизимах като благодетел
и обновител на градове.2 По време на прочутата обсада на Родос от
Деметрий Полиоркет той изпратил на острова 40 000 медимни пше-
ница и още толкова ечемик, за което по-късно от благодарност граж-
даните му издигнали статуя като благодетел.3 Неведнъж се изявявал
като благодетел на Атина с крупни подаръци на зърно или пари;4
твърдението на Павзаний, че атиняните му издигнали статуя само
като знак на ласкателство, „не толкова от любов, а по-скоро за да по-
стигнат целите си“,5 изглежда е силно тенденциозно. Твърде вероят-
ното допълване на един фрагментиран надпис представя Лизимах
като дарител на крупна сума за възстановяването на Тива в Беотия.6
Вероятно огромни средства са били влагани в големите му градоус-
тройствени проекти – изграждането на Лизимахия, обновяването на
Ефес, на Александрия в Троада и др.
На образа на открития, последователен и постоянен в привърза-
ността и омразата си Лизимах се противопоставя този на коварния и
ловък интригант, двуличник и измамник. Хитър, потаен и прикрит,
ловък и безскрупулен в прилагането на всевъзможни уловки, мани-
пулации и интриги, за да постига своите цели – този обратен образ на
Лизимах също е сравнително добре документиран в разнообразни
сведения. Мемнон например заявява, че Лизимах нямал равен в из-
ползването на различни уловки и в умението да скрива хитро замис-
лите си.7 Характерни са документираните случаи с фалшифицирано-
то писмо до епирския цар Пир,8 измамата на стратега на Амфиполис
Андрагатон 9 и интригата с пеонския цар Аристон.10 Показателно е и
вероломното прогонване на доскорошния съюзник Пир от Македо-
1
Justin. 15.3.2: ut animi magnitudine philosophiam ipsam ... vicerit.
2
Franco 223 sqq.
3
Diod. 20.96.3, 100.2.
4
IG 2.1 (19132), 657 (= Dittenberger, Syll.3 1, 374), 10-16; Plut. mor. 851 е.
5
Paus. 1.9.4.
6
Dittenberger, Syll.3 1, 337; cp. M. Holleaux. Études d’épigraphie et d’histoire
grecques 1, 37-39.
7
Memnon 6 (= Phot. bibl. cod. 224, p. 225 a) по повод на реално описани съ-
бития: наказването на синовете на Амастрис, които Лизимах успешно за-
блудил за чувствата и намеренията си.
8
Plut. Pyrrh. 6.6.
9
10
ния веднага след пленяването на общия враг Деметрий Полиоркет,

което дава повод на Плутарх да изрече следната възмутена морализа-
торска тирада: „Царете нямат право да обвиняват простите хора,
че сменят лагера, следвайки собствения си интерес, тъй като те
само следват лошия пример на самите царе, които са техни учи-
тели по вероломство и предателство и сами вярват, че най-големи
успехи постига този, който най-малко зачита правото.“1
Образът на „отрицателния“ Лизимах съдържа и характеристи-
ките на жесток тиран, груб, гневлив, избухлив и невъздържан.2 В
пряко противоречие със сведенията за привързаността му към фи-
лософията Атеней твърди, че той прогонил всички философи с указ
от царството си.3 Граматикът Дафит от Магнезия бил разпънат на
кръст за оскърбителен стих,4 хюпархът Телесфор бил обезобразен и
хвърлен в клетка, където умрял, заради предизвикала гнева на царя
шега по адрес на Арсиное.5 Привързаността към рода на Антипатър
и Касандър очевидно не му е попречило да прати в гнева си на смърт
неговата последна издънка, своя зет Антипатър, когато последният
го обвинил, че сам присвоява наследството му.6 Според една Полие-
нова стратегема Лизимах безмилостно избил пет хиляди автариати
от собствената си армия, за да предотврати евентуален техен бунт.7
Алчност, амбиция и жажда за власт очертават основната моти-
вация на този „отрицателен“ Лизимахов образ. В един характерен
пасаж Юстин говори, че Лизимах и Селевк въпреки напредналата си
възраст били млади по дух, възпламенени от ненаситна жажда за
власт „и макар те двамата сами да владеели почти целия свят,
струвало им се, че са затворени в тесни граници и измервали ос-
татъка на живота си не с броя на годините, а с размерите на за-
воюваните империи“.8 Плутарх пък, в поредния си морализаторски
изблик, възклицава по повод на нетрайната подялба на Македония
между Лизимах и Пир след прогонването на Деметрий: „И наисти-
на, как биха могли хора, чиято амбиция не се спира пред морета,
1
Plut. Pyrrh. 12.12; cp. 12.9.
2
Lund 10-12.
3
Athen. deipn. 13.92.6-8 (610 e).
4
Strabo 14.1.39.
5
Athen. deipn. 14.6 (616 c); Seneca de ira 3.17. За Телесфор виж и по-долу,
стр. 338-339.
6
Justin. 16.2.4.
7
8
Justin. 17.1.11-12.
планини и пустини, а алчността им прехвърля границите, разде-

лящи Европа от Азия, да се задоволят с това, което притежа-
ват, и да не посягат на чуждото, когато са непосредствени съсе-
ди? Присъщото им коварство и завистта ги карат да воюват, а и
за тях войната и мирът са само думи, с които си служат, като с
разменни монети, според моментния си интерес, а не с оглед на
справедливостта. И по-добре да бяха воювали открито, а не да
говорят за дружба и честност, украсявайки с тези имена времен-
ното въздържане от груба несправедливост.“
Горделивостта и самочувствието му достигат до самохвалство:
според един приведен у Плутарх анекдот той се хвалел, че копието
му достигало до небето.1 И същевременно, като пълно отрицание на
претенциите му за величие, цяла поредица сведения документират
очевидно популярната версия за Лизимаховото скъперничество. В
един характерен анекдот Лизимах уплашил „паразита“ Битис с дър-
вен скорпион, а той му отвърнал, като го стреснал с искането на па-
ри; Атеней пояснява изрично, че царят бил скъперник.2 Друг анек-
дот у Плутарх твърди, че Лизимах отпускал мизерно възнагражде-
ние на наемниците си.3 Популярен е разказът за обидните наздра-
вици, в които сътрапезниците на Деметрий Полиоркет го наричали
газофилакс.4
D
1
Plut. mor. 338 a.
2
Athen. deipn. 6.49; Plut. mor. 633 b.
3
Plut. mor. 233 c.
4
Plut. Demetr. 25; mor. 823 c; Athen. deipn. 6.78 (261 b) [= Phylarch. fr. 31
Jacoby].
2. Кратка просопография
Разработването на една подробна и систематична просопография
на епохата на диадохите (от рода на класическия труд на Хелмут Бер-
ве за епохата на Александър), си остава desideratum. Пълната Лизи-
махова просопография би запълнила значителна част от обема на та-
зи по-обща задача, тъй като през дългия си живот той е влизал в кон-
такти и сношения от различен характер с огромен брой свои съвре-
менници, и същевременно би надхвърлила хронологическите ў гра-
ници, за да вмести личности, с които той е бил в досег през по-ранни-
те етапи на живота си. В далеч по-скромните мащаби на настоящето
приложение са представени сумарни данни само за семейството на
Лизимах и за постоянното му най-близко обкръжение в десетилетия-
та след смъртта на Александър. Преднамерено не са включени доста-
тъчно добре познатите фигури на останалите диадохи и епигони, кон-
тактите на Лизимах приживе на Александър (които биха повторили
голяма част от просопографията на Берве), както и много инцидентни
и несъществени контакти от по-късно време.
РОДИТЕЛИ
Агатокъл
Единствените достоверно известни факти за бащата на Лизимах
са името Агатокъл1 и гражданството в македонската столица Пела.2
В първата глава на настоящето съчинение вече бяха приведени све-
дения за съществуващата дискусия относно произхода на Агатокъл и
евентуалната му идентификация с единствения персонаж с това име
в обкръжението на Филип, изрично споменаван в изворите – теса-
лиец с незнатен произход, ласкател и другар на царя в пиянските му
оргии, но поне веднъж натоварен и с отговорна политическа мисия в
родната си Тесалия.3 Другият вариант е бащата на Лизимах да е бил
представител на старата македонска аристокрация, преселена във
времето на Филип ІІ или още преди това в новата столица Пела.
1
U. Wilcken. – RE 1 (1893), 757 s. Agathokles (No 17).
2
Гражданската принадлежност на Агатокъл се доказва от изричните сведе-
ния за сина му Лизимах у Ариан, ср. Arr. anab. 6.28.4; Ind. 18.3.
3
Jacoby No 115 (Theopompos), fr. 81 = Athen. 6.76 (259 f-260 a).
Проблемът се свежда до различията в оценката на две алтернативни

възможности: в двора на Филип да е имало двама души с името Ага-
токъл (споменатият в изворите тесалиец с незнатен произход и
евентуалният македонски аристократ, баща на Лизимах), или човек
с немакедонски и неблагороден произход да направи кариера с
мащабите на тази на Лизимах или на по-големия му брат Алкимах,
без това изрично да бъде посочено в изворите.1 Несигурността на
наличните сведения не позволява проблемът да получи сигурно и
окончателно решение.
Майка
За майката на Лизимах не са запазени никакви конкретни све-
дения; допустимо (но недоказуемо) остава споменатото вече пред-
положение тя да се е казвала Евридика или Арсиное според двете
известни имена на дъщери на Лизимах, ако се допусне, че точно в
един от тези два случая е била спазена срещаната в епохата сред ма-
кедонската върхушка практика дъщери да получават името на баба
си.2 По-горе 3 беше споменато и също толкова хипотетичното пред-
положение, че майката на Лизимах може би е произлизала от сре-
дите на старата македонска аристокрация; бракът с нея не само би
легитимирал положението на тесалиеца (?) Агатокъл сред македон-
ската върхушка, но и би дал на синовете им основание да се смятат и
да бъдат смятани за македонци по произход, както това е засвиде-
телствано в традицията за Лизимах.
БРАТЯ
Двама братя на Лизимах са оставили сигурна следа в достъпни-
те ни извори – загиналият твърде млад по време на Александровите
войни Филип и Автодик (или Автолик?), който е засвидетелстван в
по-късно време, без това да е изрично указание за относителната му
възраст нито спрямо Филип, нито дори спрямо Лизимах. Още един
възможен брат, който задължително би бил първороден (или поне
1
Виж по-подробно на стр. 52-56 по-горе. Ср. и мненията по въпроса на Hü-
nerwadel 11-13; Possenti 43; Geyer 1; Berve 2, 239; Jacoby 2 D, 368; O. Mer-
ker. – Chiron 9 (1979), 31-36; cp. W. Heckel. – Klio 64 (1982), 373-381; Lan-
ducci Gattinoni 73-76.
2
G. H. Macurdy. Hellenistic Queens, 109 допуска възможността дъщерята на
Лизимах (Арсиное І) да носи името на баба си по майчина линия, съпруга
на Антипатър, също незасвидетелствана в изворите.
3
Стр. 55.
2. Кратка просопография 309
по-възрастен от Лизимах, Филип и Автодик) предлага далеч по-за-

плетеният случай с Алкимах.
Алкимах
Връзката между Алкимах 1 и Лизимах е условна и несигурна и се
основава на засвидетелствания еднократно само у Ариан патроним:
Алкимах, син на Агатокъл.2 Сведението на Ариан най-често се свър-
зва с известията за „македонеца Алкимах“, приведени от Харпокра-
тион в неговия речник на атическите оратори:3 „Друг е македоне-
цът Алкимах, за който Хиперид споменава следното в речта си
срещу Демад: „Алкимах и Антипатър били направени атински
граждани и проксени“. Анаксимен пък във втората книга на съчи-
нението си за Александър пише за негова реч пред народа, на коя-
то бил отговорил Демостен.“ Тези оскъдни свидетелства сами по
себе си не дават възможност да се определи сигурно нито точното
време и контекста на събитията, нито дори дали Хиперид и Анакси-
мен говорят за една и съща или за две различни мисии на Алкимах в
Атина. Предположението за поставяне на мисията на Алкимах и Ан-
типатър в Атина във връзка с преговорите след битката при Херонея
в 338 г. пр. Хр., довели до сключването на т. нар. „Демадов мир“,4
изглежда малко вероятно, тъй като според изричното свидетелство
на Юстин 5 тогава Филип бил представен от Антипатър и сина си
Александър.6 Твърде съмнителна изглежда и старата идея за свърз-
ване на втората (?) мисия на Алкимах (при която били произнесени
споменатите от Анаксимен речи) със създаването на егейския флот
на Хегелохос през 333 г.;7 възраженията произтичат както от общи
съображения (Атина вече е предоставила своя флотски контингент
при започването на източния поход и едва ли са ў били искани нови
кораби още през 333 г.), така и от хронологически противоречия във
1
J. Kirchner. – RE 1 (1894), 1540 s. Alkimachos (No 5); Berve 2, 23 (No 47).
2
Arr. anab. 1.18.1-2.
3
Harpocrat. s. <Áëêßìá÷ïò; cp. Hypereides F. 77 Jensen; Jacoby No 72 (Anaxi-
menes v. Lampsakos) fr. 16.
4
A. Schäfer. Demosthenes und seine Zeit 31, 25, 30; Beloch 3.21, 88; RE 1 (1894),
1540 (No 5); Berve 2, 23 (No 47); Landucci Gattinoni 78.
5
Justin. 9.4.5.
6
Антипатър е бил изпращан като посланик в Атина и при други случаи, на-
пример заедно с Парменион при преговорите, предшестващи сключване-
то на Филократовия мир от 346 г. пр. Хр.: Demosth. 19.69; Aesch. 3.72; Dei-
narch. 1.28.
7
Droysen 1.1, 242, 2; A. Schäfer. Demosthenes und seine Zeit 32, 175, 3.
връзка с номерацията на книгите в Александровата история на Ана-

ксимен.1 Хелмут Берве и Феликс Якоби приемат за сигурно поставяне-
то на атинската мисия на Алкимах и Антипатър в 335/4 г. пр. Хр., след
разрушаването на Тива и преди началото на похода в Азия; действи-
телно изворите споменават по това време и пратеничество (аноним-
но) от страна на Александър, и произнесена от Демостен реч, и особе-
но важната роля на Демад в окончателното уреждане на македоно-
атинските отношения.2 Но това мнение пренебрегва още един, при
това първокласен извор, отдавна известен и споменаван във връзка с
дискутирания проблем,3 но едва напоследък оценен по достойнство
като решаващо доказателство за хронологията на събитията.4 Става
дума за фрагментиран атински почетен декрет в чест на Алкимах, за-
пазената уводна част на който съдържа достатъчно данни за сигурно-
то му датиране в началото на 336 г. пр. н. е.5 Тъй като вероятността
две различни лица с едно и също (при това не особено популярно)
име да са получили официални почести от атинския полис в рамките
на две последователни години е минимална, остава да се приеме, че
именно този надпис е съдържал декрета за даряване на атинско
гражданство и проксения на Алкимах. В такъв случай мисията на Ал-
кимах и Антипатър, а вероятно и разменените между първия и Де-
мостен речи, следва да се отнесат към зимата на 337/6 г. пр. Хр., в
последната година от управлението на Филип II. Поводът за подобно
пратеничество лесно може да бъде предположен: след успешното
създаване на Коринтския съюз през предишната година и в навечери-
ето на нахлуването на предния отряд начело с Атал и Парменион в
Мала Азия през пролетта на 336, преговорите вероятно са засягали
1
Berve 2, 23 (No 47); Jacoby 2 C, 109; за Хегелохос виж Berve 2, No 341; за
Анаксимен ibid., No 71; Jacoby No 72; RE 1 (1894), 2086-2098; P. Wendland.
– RhM 61 (1906), 476 sqq.
2
Diod. 17.15; Plut. Demosth. 23.
3
Droysen 1.1, 102; Berve 2, 23. Landucci Gattinoni 78.43 също привежда над-
писа в чест на Алкимах, но не прави от него очевидните хронологически
изводи.
4
A. B. Bosworth. A Historical Commentary on Arrian’s History of Alexander 1,
134.
5
IG 2.1 (1877), No 123 = 2.1 (19132), No 239 = M. N. Tod. A Selection of Greek
Historical Inscriptions 2, No 180. Въпреки фрагментарното състояние на
надписа датиращата формула се допълва напълно сигурно: „в годината на
архонта Фриних, в шестата притания на филата Акамантида, при секре-
таря Хайрестрат син на Амейниос от Ахарнския дем, на ... ден от месец
Гамелион“ = януари/февруари 336 г. пр. Хр.
стратегическото сътрудничество и преди всичко – участието на атин-

ския боен флот в непосредствено планираните операции и по-широ-
ките перспективи на подготвяната мащабна война с Персия.
Що се отнася до споменатия по-горе пасаж у Ариан, той описва
събития в Мала Азия вече през лятото на 334 г. пр. Хр., в началните
етапи на източния поход. След победоносното първо сражение при
реката Граник и завземането на старата лидийска столица Сарди,
предадена без бой от персийския комендант, Александър се върнал
към йонийското крайбрежие и завзел Ефес, където свалил поддържа-
ната от персийците олигархия и установил демократично управление.
„По това време“ – продължава Ариан – „при Александър дошли
представители на Магнезия и Тралес да му предадат градовете си
и той изпратил там Парменион с 2500 души съюзна пехота, също
толкова македонци и 200 души конни хетайри. Той изпратил също
Алкимах, сина на Агатокъл, със същото количество войски в ео-
лийските градове и в тези от йонийските, които още се под-
чинявали на персийците. Той заповядал навсякъде да бъдат свалени
олигархиите, да бъдат установени демокрации, всеки град да има
собствени закони и да бъде освободен занапред от данъка, който
плащали дотогава на персийците. Самият Александър, оставайки
в Ефес, направил жертвоприношение на Артемида и голям парад
на войските си с пълно въоръжение и в боен строй.“1 Реституирането
в този текст на името на Лизимах 2 остава малко вероятно; независи-
мо от разночетенията на името, много по-естествено изглежда пред-
положението, свързващо този Алкимах с героя на разгледаните по-
горе сведения за атинската мисия от 336 г. пр. Хр. За съжаление, из-
вън това кратко съобщение не разполагаме с повече информация за
изпълнението на очевидно твърде важната и отговорна мисия на Ал-
кимах в Еолия и Йония. Споменаването на името Алкимах в неясен
контекст в един силно фрагментиран надпис от Хиос, съдържащ об-
ръщение на Александър към гражданите, може би означава, че впос-
ледствие задачата му е била разширена, за да обхване и островите,3
1
Arr. anab. 1.18.1-2. Пасажът е коментиран главно с оглед на взаимоотноше-
нията на Александър с гръцките градове в Мала Азия. Виж Bengtson, Ge-
schichte 330.1, и стр. 68-69 по-горе.
2
B. Niese. Geschichte der griechischen und makedonischen Staaten 1, 63; 3, 376;
G. Scholz. – Klio 15 (1918), 206. Както вече беше изтъкнато по-горе (на стр.
69), това би била първата документирана в изворите изява на Лизимах.
3
T. Lenschau. – Klio 33 (1940), 201; Berve 2, 23; M. N. Tod. A Selection of
Greek Historical Inscriptions 2, 267.
макар и някои автори да се противопоставят на подобна идентифика-

ция, смятайки за по-вероятно в надписа да става дума за едноименен
местен жител.1 За по-късната съдба на Алкимах отсъстват каквито и
да било данни.
Фиг. 21. Сребърна драхма на Лизимах,

сечена в Амфиполис от името на Филип ІІІ Аридей
Откъслечни и несигурни, приведените сведения разкриват щри-

хи от портрета на една значителна политическа фигура. И двете ми-
сии на Алкимах – в Атина през 336 и по малоазийското крайбрежие
в 334 г. пр. Хр. – са от първостепенно значение и го изявяват на рав-
на нога с мъже от ранга на Антипатър и Парменион. При това, ако
действително е Лизимахов брат (макар и по-голям), той би бил зна-
чително по-млад от тях и това повишава още повече стойността на
положението му в йерархията на македонския двор. Дали тази блес-
тяща кариера се основава само на лични качества, на изявени дип-
ломатически, ораторски и пълководчески умения, или в специфич-
ните политически изяви на Алкимах (и двете му известни мисии са
свързани с уреждане на взаимоотношенията с гръцки полиси)
следва да търсим косвено указание за елинския му произход? За съ-
жаление, крайно недостатъчната изворова база не позволява по-
нататъшно задълбочаване на въпроса; всичко, което може да се каже
за Алкимах, остава хипотетично и несигурно.
1
O. Wilhelm. – Klio Beiheft 48 (1943), 1-16; W. G. Forrest. – Klio 51 (1969), 204
sq.; A. B. Bosworth. A Historical Commentary on Arrian’s History of Alexander
1, 134.
Филип
Подробен разказ за героичната смърт на по-малкия брат на Ли-
зимах Филип 1 е запазен само у Квинт Курций Руф; събитието е отбе-
лязано мимоходом в друг контекст и у Юстин.2 Възторженото описа-
ние на тази почти невероятна случка я прави един от най-добрите
примери на романтичното направление в Александровата историо-
графия, но намалява претенциите на разказа за достоверност в де-
тайлите. „Александър оставил фалангата да усмири и покори раз-
бунтувалите се племена, а самият той продължил нататък с
конницата. Отначало се справяли горе-долу със стръмния и осеян
със скали път, но скоро копитата на конете се износили, силите им
отпаднали и много започнали да изостават, от което численост-
та на отряда все повече намалявала; както често става, прекале-
ната умора надвивала срама. Царят обаче, сменяйки от време на
време коня си, продължавал без да спира преследването на бяга-
щите. Знатните младежи, които обикновено го придружавали,
изостанали до един с изключение на Филип; той бил брат на Лизи-
мах, едва възмъжал, но вече си личало, че е момък с рядък характер.
Невероятно звучи, но той в продължение на 500 стадия 3 следвал
пешком препускащия на кон цар, макар и Лизимах да му предлагал
често своя кон, и въпреки че бил с ризница и оръжие, не изостанал
от царя дори за миг. Когато накрая стигнали до една гора, в която
ги причаквали укрити неприятелите, той се сражавал геройски и в
единоборство с противника защитил с тялото си царя. След като
варварите напуснали гората и се пръснали в бягство, духът, кой-
то поддържал силите на младежа в разгара на сражението, го на-
пуснал, изобилна пот обляла внезапно тялото му и той се подпрял
на най-близкото дърво; когато и тази опора вече не го удържала,
бил поет в ръцете на царя, където изгубил съзнание и издъхнал. Го-
ляма скръб обхванала царя, а мъката му се увеличила от извести-
ето, получено малко преди да се приберат в лагера, че Еригий, един
от най-славните му пълководци, също бил убит. Погребенията и на
двамата били устроени с най-голямо великолепие и почести.“
Според Хелмут Берве Филип е бил царски оръженосец и тело-
хранител от гвардията на хипаспистите,4 което изглежда вероятно;
1
P. Treves. – RE 19 (1938), 2546-2547 s. Philippos (No 58); Berve 1, 240; 2, 382-
383 (No 774).
2
Curt. 8.2.34-40; Justin. 15.3.12.
3
Около 90 км.
4
Berve 2, 382; за гвардията на хипаспистите ibid. 1, 122-125.
поради изрично посочената му възраст („едва възмъжал“) може да се

предположи алтернативно било че е участвал в предшестващите ета-
пи на похода в корпуса на царските пажове, било че е пристигнал
скоро преди смъртта си с поредното попълнение от Македония. Хро-
нологията е несигурна поради отбелязаните вече недостатъци на из-
ложението на Курций Руф в този раздел; у него епизодът е разказан
непосредствено след обсадата на крепостта на сатрапа Сизимитър в
Наутака и преди смъртта на Спитамен, мимоходом отбелязаната зима
(тази на 328/7 г. пр. Хр.?) и сватбата с Роксана. Но разказът на Кур-
ций за крепостта на Сизимитър има точни паралели в този на Ариан
за обсадата на „скалата на Хориенес“ в планинската област на паре-
таките,1 която у него обаче идва след смъртта на Спитамен, презиму-
ването в Наутака, превземането (вече през пролетта) на „Согдийска-
та скала“ и сватбата с Роксана, тоест през напредналата пролет на
327 г. пр. Хр., макар и все още преди аферата с проскинезиса, загово-
ра на пажовете и потеглянето (в началото на същото лято) за Индия.
И двата варианта (есента на 328 г. според Курций или пролетта на 327
г. според идентификацията на предшестващия епизод с описаните у
Ариан събития) обаче остават съмнителни, тъй като в разказа на Кур-
ций отсъства ясна логическа връзка между епизода с Филип и съ-
седните пасажи и навярно се касае за лишен от контекст фрагмент,
интерполиран произволно на това място в текста. Оставяйки настра-
на хронологическата неопределеност и вероятно силното преувели-
чение, сведението за смъртта на Филип е възможно да възхожда към
ранна и достоверна традиция, макар и да няма възможност да се ус-
танови със сигурност евентуалният първоизточник.2
Автодик (или Автолик)
В извлечението си от съчинението на Ариан за събитията след
смъртта на Александър патриарх Фотий споменава имената на чети-
римата соматофилакси на царя Филип Аридей, назначени от Анти-
патър на събранието в Трипарадейзос през 320 г.; сред тях на първо
място е поставен „Автолик, син на Агатокъл“.3 От останалите трима
1
Arr. anab. 4.21.
2
Освен от Клитарх, често смятан за основен общ първоизточник на Курций
Руф, Диодор и Юстин, сведението би могло да е почерпено и от Харес,
Онесикрит, Аристобул или някой друг от многобройните историци на
Александър; cp. L. Pearson. The Lost Histories of Alexander the Great; N. G.
L. Hammond. Three Historians of Alexander the Great.
3
Arr. succ. 38.
единият бил брат на сатрапа на Персия Певкест, друг – син на ста-

рия и влиятелен пълководец Полиперхонт, когото малко по-късно
Антипатър щял да определи за свой заместник. Достатъчно сигурна-
та идентификация на този Автолик 1 като брат на Лизимах се базира
на един надпис от Амфиараона в Оропос, отбелязващ посвещаване-
то от цар Лизимах на статуя на „Адея, жена на брат му Автодик,
заради нейното съвършенство и предаността към него“; статуята
била изработена от атинския скулптор Стенид, син на Херодор.2 И
двата варианта на името (Áôüäéêïò и Áôüëõêïò) са добре засвиде-
телствани в гръцката ономастика; ако се предпочете като по-сигурно
четенето на надписа, грешката в името (ΛΥ вместо ∆Ι) би трябвало да
се припише на текста на Фотий, но въпросът остава съмнителен.
Надписът вероятно следва да се датира след завладяването на Маке-
дония от Лизимах в 287 г. Адея не е позната от други извори; тя е
съименничка на дъщерята на Аминтас ІV и Кинане, съпругата на
Филип Аридей Адея-Евридика, но съвпадението на имената не под-
сказва нищо определено за евентуалния ў произход.
ЖЕНИ
Макар да няма изрични свидетелства, съществува хипотетична
възможност за ранен брак на Лизимах, било в Македония още преди
заминаването му на изток (с армията на Александър в 334 г. пр. Хр.?),
било по време на масовите сватби в Суза в 324 г. пр. Хр.; дори да е
имало такъв брак обаче, няма сведения от него да са останали деца.3
Изрично са документирани четири брака на Лизимах – с дъщерята на
Антипатър Никея, с владетелката на Хераклея Амастрис, с дъщерята
на Птолемей Лаг Арсиное и с неназована по име одриска принцеса,
както и неосъщественият опит да спечели ръката на сестрата на Алек-
сандър Велики Клеопатра.4 Споменаването на значително потомство 5
позволява да се мисли за възможното съществуване и на други, неос-
тавили следа Лизимахови бракове. Самото количество на брачните му
1
U. Wilcken. – RE 2 (1896), 2602 (No 7); Berve 2, 95 (No 187).
2
Dittenberger, Syll.3 1, 373: âáóéëå†ò Ëõóßìá÷ïò #Áäåéáí ô[í Áôïäßêïõ ôï‡
Bäåëöï‡ ãõíáqêá, Bñåô\ò Wíåêåí êáp åíïßáò ô\ò årò á‰ôïí, <ÁìöéáñÜùé.
ÓèÝííéò >Çñïäþñïõ <Áèçíáqïò Tðïßçóåí.
3
Ср. Bengtson, Die Diadochen 76.
4
tischer Zeit, 93-96.
5
Justin. 17.2.1: Лизимах надживял 15 от децата си.
връзки 1 опровергава разпространеното, но необосновано мнение за

моногамността на Лизимах, възхождащо основно към сведението за
отхвърлянето на Амастрис, когато взел за жена Птолемеевата дъщеря
Арсиное.2 Не буди съмнение, че и за Лизимах, както и за останалите
диадохи, браковете са били често напълно политически актове.3
Никея (Никайа)
4
Никея е дъщеря на Антипатър, сина на Йолай, вероятно по-
малка от родената около 350 г. пр. Хр. Фила.5 В 322 или 321 г. била
изпратена от баща си за жена на Пердикас; колебанията на пос-
ледния дали да се ожени за нея или за Александровата сестра Клео-
патра били в основата на последвалия разрив между регентите на
царството.6 Вероятно още при връщането си от Азия Антипатър
оженва повторно дъщеря си, този път за сатрапа на Тракия Лизимах.7
От този брак се раждат поне три деца: първородният Лизимахов син
Агатокъл, Евридика, която била омъжена за Касандровия син Анти-
патър, и Арсиное, първата съпруга на Птолемей ІІ Филаделф.8 След
завладяването на Мала Азия Лизимах прекръстил на нейно име града
Антигония на Асканското езеро, в интегрираната по-късно към Вити-
ния част на Крайбрежна Фригия; това е прочутата малоазийска Ни-
кея, в която в 325 г. се състоял Първият вселенски събор.9 Често се
1
Plut., comp. Dem. еt Ant. 4.1, го посочва изрично като многоженец (заедно с
Филип, Александър, Птолемей и Деметрий Полиоркет). За полигамията в
македонското общество виж W. Greenwalt. – Arethusa 22 (1989), 19-46.
2
tischer Zeit, 96; S. M. Burstein. – In: W. L. Adams and E. M. Borza (eds.). Phi-
lip II, Alexander the Great and the Macedonian Heritage, 199.7; Franco 204.
Към останалите доводи може да се добави и опитът на Лизимах да спече-
ли ръката на Александровата сестра Клеопатра по време, когато вероятно
все още е бил женен за Никея (виж по-горе стр. 167).
3
Виж J. Seibert. Historische Beiträge zu den dynastischen Verbindungen in hel-
lenistischer Zeit, 93-96; G. M. Cohen. – Historia 22 (1973), 354-356; Franco
203-205.
4
H. Berve. – RE 17 (1936), 220-221 s. Nikaia (No 2).
5
В 322 г. Фила била омъжена за Кратер, а след смъртта му, вероятно още
през следващата година – за значително по-младия от нея Деметрий По-
лиоркет. Тя доживяла царуването на Деметрий в Македония, а след про-
гонването му от Пир и Лизимах се отровила в Касандрея.
6
Diod. 18.23.3; Arr. succ. 1.21 (= Phot. bibl. cod. 92, p. 72 a).
7
G. M. Cohen. – Historia 22 (1973), 354-356.
8
Ср. Bengtson, Die Diadochen 76.
9
Strabo 12.4.7 (C 565); Steph. Byz. s. Íßêáéá; Eustathius ad Hom. 1.574; cp. W.
Ruge. – RE 17 (1936), 226-243 s. Nikaia (No 7).
предполага, че по това време Никея вече не е била между живите, но

предположението почива единствено на недоказуемата презумпция
за моногамността на Лизимах.1
Амастрис
Дъщеря на брата на Дарий ІІІ Кодоман Оксатрес, Амастрис2 била
омъжена за Кратер в Суза през 324 г. пр. Хр.3 През 322 г. Кратер се
разделил с нея, за да се обвърже с Антипатровата дъщеря Фила, и по-
ощрил повторния ў брак с тирана на Хераклея Понтика Дионисий.4
От този брак се родили двама сина, Клеарх и Оксатрес, и кръстена с
името на майка си дъщеря.5 Тъй като синовете били малолетни при
смъртта на баща си в 306 г. пр. Хр., управлението на града преминало
в ръцете на Амастрис.6 Сведенията за нейното самостоятелно управ-
ление в Хераклея са малко, но по всичко изглежда то е било твърде
успешно и благополучно. В частност Амастрис успяла да основе една
цветуща колония на понтийския бряг източно от Хераклея, която по-
лучила името ў; в новия град били обединени селищата Сесам, Китор,
Кромна и Тиос, макар и последният (родно място на Филетер) впос-
ледствие да се откъснал от обединението.7 Носещият нейното име
град е сякъл сребърни монети (дидрахми) с образа на Амастрис и
надписи <ÁìÜóôñéïò âáóéëßóóçò или <ÁìáóôñéÝùí, единствените дос-
тигнали до нас изображения на тази енергична жена със сложна и
противоречива съдба. Лицевата страна на монетите показва изящен
профил с класически черти, с големи очи и красиво, замислено изра-
жение; косата е покрита с фригийска шапка, украсена със звезда, вър-
ху която е поставен и венец от маслинена клонка.
Връзката между Амастрис и Лизимах датира от зимата на 302/
301 г. пр. Хр.; след тежката кампания срещу Антигон Едноокия в Ма-
ла Азия Лизимах оставил армията си на зимни квартири в Салон-
ската равнина, а самият той прекарал зимата в Хераклея при Амас-
трис, за която изглежда официално се оженил.8 След битката при
1
S. M. Burstein. – In: W. L. Adams and E. M. Borza (eds.). Philip II, Alexander
the Great and the Macedonian Heritage, 199.7.
2
U. Wilcken. – RE 1 (1894), 1750 s. Amastris (No 7).
3
Arr. Anab. 7.4.5; Diod. 20.109.7; Memnon. 4.4 Jacoby.
4
Memnon. 4.4 Jacoby.
5
Memnon. 4.8 Jacoby.
6
Memnon. 4.8 Jacoby.
7
Strabo 7.4.2 (C 309); 12.3.1 (C 541); 12.3.8 (C 543); 12.3.10 (C 553); Steph. Byz.
p. 84 s. #Áìáóôñéò; p. 388 s. Êñìíá; Memnon. 4.9 Jacoby.
8
Memnon. 4.9; Diod. 20.109.7.
Ипсос Лизимах повикал Амастрис в Сарди, където временно устано-

вил главната си квартира.1 След наложения поне първоначално по
дипломатически съображения политически брак на Лизимах с дъ-
щерята на Птолемей Лаг Арсиное, Амастрис се оттеглила в Херак-
лея; изворите подчертават изрично запазените чувства между нея и
Лизимах.2 По това време тя продължавала да управлява държавата
си; Мемнон поставя именно тук основаването на града Амастрис. Не
е известно кога отстъпила управлението на Хераклея на синовете си,
вероятно оттегляйки се в новия си град. Първородният ў син от Ди-
онисий Клеарх участвал в гетската война на Лизимах и попаднал в
плен заедно с него; пуснат на свобода, Лизимах се погрижил да оси-
гури и неговото освобождаване.3 По-късно 4 двамата братя Клеарх и
Оксатрес организирали успешно покушение срещу майка си, която се
разделила с живота, потъвайки с царския си кораб във водите на Чер-
но море.5 Престъплението им било жестоко отмъстено от Лизимах.6
Според Полиен от връзката с Амастрис Лизимах имал син Алек-
сандър, същият, който открил и погребал тялото му след битката при
Корупедион.7 Сведението обаче е несигурно, защото според Павзаний
Александър бил син на Лизимах от одриската му съпруга.8
Арсиное
Арсиное ІІ била дъщеря на Птолемей Лаг. Майка ў Береника 10
9
пристигнала в Египет около 220 г. пр. Хр. като придворна дама на
1
Memnon. 4.9 Jacoby.
2
Ibid.
3
Memnon. 5.1 Jacoby.
4
Според Мемнон от Хераклея (Memnon. 5.3 Jacoby) при убийството на
Амастрис Лизимах вече бил цар на Македония.
5
Memnon. 5.2 Jacoby.
6
Memnon. 5.3 Jacoby.
7
8
Paus. 1.10.4.
9
За Арсиное ІІ виж Beloch 4.2, 182-194; U. Wilcken. – RE 2 (1985), 1282-1289
s. Arsinoe (No 26); A. Bouché-Leclercq. Histoire des Lagides 1, 164-181; Beloch
4.2, 182-194; G. H. Macurdy. Hellenistic Queens, 111-130; E. Korneman. Gros-
se Frauen des Altertums, 110-134; D. Burr Thompson. – AJA 59 (1955, 3), 199-
206; G. Longega. Arsinoe II; H. Bengtson. Herrschergestalten des Hellenismus,
111-138; S. M. Burstein. – In: W. L. Adams and E. M. Borza (eds.). Philip II,
Alexander the Great and the Macedonian Heritage, 197-212.
10
За Береника виж U. Wilcken. – RE 3 (1897), 282-283 s. Berenike (No 9);
Beloch 4.2, 180-181; G. H. Macurdy. Hellenistic Queens, 105-108.
омъжената тогава за Птолемей дъщеря на Антипатър Евридика. Око-

ло двадесетгодишната по това време Береника била вече вдовица и
имала от първия си мъж, македонеца Филип, поне две деца, които во-
дела със себе си. Това не попречило на пламналата между нея и вла-
детеля на Египет любов, една от многото романтични истории на
ранноелинистическата епоха. Арсиное е рожба на тази отначало нео-
фициална връзка; тя е родена около 316 г. пр. Хр., осем години преди
брат си Птолемей, бъдещия наследник на египетския престол. Стату-
тът на Береника по това време е неясен; тя заела окончателно мястото
на Евридика като царица едва около или след 290 г. пр. Хр. В години-
те непосредствено след битката при Ипсос твърде младата още Ар-
синое 1 била омъжена от баща си за много по-възрастния цар на Тра-
кия Лизимах.2 Мемнон, макар и да подчертава запазените чувства на
Лизимах към Амастрис,3 изрично отбелязва, че той се оженил за Ар-
синое по любов,4 така че тезата за „пожертваното“ в полза на държав-
ните интереси лично щастие на диадоха е малко пресилена.5 В
следващите няколко години Арсиное родила трима сина, Птолемей,
Лизимах и Филип;6 честите ў бременности вероятно са в основата на
неудачната шега с „повръщащата жена“, донесла нещастие на хюпар-
ха Телесфор.7 Младата царица умеела да се възползва от чувствата на
царя, за да постига желанията си.8 Лизимах нарекъл с нейното име
1
В годината на битката при Ипсос (301 г. пр. Хр.) тя е навършила едва 15
години; Лизимах е бил по това време между 50 и 60 годишен. Точната да-
та на сватбата не е документирана в изворите, но тя се е състояла не по-
късно от 298 г. пр. Хр., тъй като вторият син от този брак, Лизимах, бил
16-годишен при смъртта си в 280 г. пр. Хр., ср. Justin. 24.3.5.
2
Plut. Demetr. 31.5; Paus. 1.10.3; Memnon. 4.9 Jacoby. Виж и стр. 182-183 по-
горе. Този откровено династически брак подсказва недвусмислено, че по
това време статутът на Арсиное (а вероятно и този на майка ў Береника и
на брат ў Птолемей) е бил по някакъв начин легализиран.
3
Memnon. 5.3 Jacoby (Phot. bibl. cod. 224, p. 225 a): Bëë< ïí ôï‡ ôå ðñïôÝñïõ
ðüèïõ öÝñùí Tí Uáõô© ô{ Tìðýñåõìá.
4
Memnon. 4.9 Jacoby (Phot. bibl. cod. 224, p. 224 b): ðñ{ò ô[í èõãáôÝñá Ðôï-
ëåìáßïõ ... ôïí Vñùôá ìåôáèåßò.
5
Droysen 2.2, 236.
6
Според сведението на Юстин (24.3.5), че при смъртта си Лизимах и Филип
били съответно на 16 и 13 години, те следва да са родени около 296 и 293
г. пр. Хр. Рождената дата на първородния син Птолемей не е документи-
рана, но може да варира в много тесни граници (300-297 г. пр. Хр.).
7
Athen. deipn. 14.6 (616 c); Plut. mor. 606 b; Seneca de ira 3.17.
8
Memnon. 5.4 Jacoby (Phot. bibl. cod. 224, p. 225 a).
преместения на ново място и увеличен с преселници от Лебедос и Ко-

лофон Ефес;1 в града са сечени сребърни монети с името и образа ў,
което може би документира някакъв особен статут. По-късно, след
смъртта на Амастрис и наказанието на престъпните ў синове, Лизи-
мах подарил на Арсиное и Хераклея Понтийска с всичките ў владе-
ния; тя изпратила там като свой управител гърка Хераклид от Киме.2
Независимо от съществуващите неясноти и противоречия, не
буди съмнение, че Арсиное е играла важна роля в събитията, довели
до смъртта на първородния Лизимахов син Агатокъл.3 Отстранява-
нето на Агатокъл облагодетелствало именно нейните синове като
евентуални наследници на трона, което прави личното ў участие
твърде вероятно. По време на битката при Корупедион тя била в
Ефес и едва успяла да избяга преоблечена от нападнатия от при-
върженици на Селевк град, прехвърляйки се с кораб в Касандрея.4
Статутът ў по това време остава неустановен; допуска се да е владяла
града (и евентуални други територии?) от свое име като царица или
като регент на първородния си син Птолемей.5 Бракът ў с Птолемей
Керавън очевидно е имал за цел да постави, чрез взаимоизгоден
компромис, край на нерешения въпрос за Лизимаховото наследство;
Керавън обаче предпочел да се възползва от подходящата ситуация
и да наруши тутакси дадените тържествени клетви, убивайки двама-
та по-малки сина на Арсиное.6 Животът на царицата вероятно е бил
пощаден поради страха на Керавън от нейния брат, египетския цар
Птолемей ІІ. Прогонена от Касандрея, тя успяла да се добере до Са-
мотраки и оттам – при брат си в Египет. В малкото оставащи години
на изпълнения ў с перипетии живот на Арсиное предстояло да се
ожени за собствения си брат и като âáóéëßóóá ÖéëÜäåëöïò да впише
името си в родословието на Птолемеите. Смъртта ў се датира в 270 г.
1
Strabo 14.1.21; Steph. Byz. 289 s. #Åöåóïò; Paus. 1.9.7; 7.3.4-5.
2
Memnon. 5.4-5 Jacoby (Phot. bibl. cod. 224, p. 225 a-b).
3
Trog. prol. 17; Justin. 17.1.4-5; Paus. 1.10.3; Memnon 5.6-7 Jacoby; Strabo 13.4.1
(C 623); App. Syr. 64; Porphyr. 3.8 Jacoby; Lucian. Icaromenip. 15. Cp. Possenti
174-177; Landucci Gattinoni 211-213; H. Heinen. Untersuchungen zur hellenisti-
schen Geschichte des 3. Jahrhunderts v. Chr., 3-20; виж и по-горе, стр. 255-257.
4
5
Beloch 4.2, 111-112; H.-W. Rotter. Diadem und Königsherrscgaft, 114 sqq.; H.
Heinen. Untersuchungen zur hellenistischen Geschichte des 3. Jahrhunderts v.
Chr., 47-49, 80-81.
6
Justin. 24.3.1-9; Memnon 8.7 Jacoby. За тези събития виж по-горе, стр. 269-
271.
пр. Хр. Спорно остава дали от брака с брат ў се е родило дете – спо-
менаваният в изворите “Птолемей син”,1 или, както твърдят два ан-
тични текста, е умряла “бездетна”.2
Одриската принцеса
За одриската съпруга на Лизимах не разполагаме с никакви дос-
товерни сведения.3 Дори вероятността да е произлизала от дома на
Севт ІІІ ще остане спорна и недоказуема. Ако синът на Лизимах
Александър, който взел активно участие в събитията през 281 г.,
действително е бил син на одриската му жена,4 изглежда логично да
се предположи, че бракът с нея е предшествал тези с Амастрис и Ар-
синое. Една от вероятните възможности допуска с него да са урегу-
лирани отношенията между Лизимах и Севт след сблъсъка им във
войната от 314-311 г. пр. Хр.5
ДЕЦА
Според едно твърдение на Юстин, още преди смъртта си Лизи-
мах бил загубил по различни причини петнадесет от децата си.6 От
известните поименно негови деца в тази цифра обаче се включва със
сигурност само Агатокъл. Ако се добавят и сигурно надживелите го
Арсиное І, Александър и трима сина на Арсиное ІІ (Птолемей, Ли-
зимах и Филип), получаваме като минимум двадесет деца; цифрата
може да е била и по-голяма, ако отчетем възможността и други, не-
назовани в изворите синове и дъщери на Лизимах да са го надживе-
ли. Неясна е например съдбата на хвърлената в затвор Евридика и
на омъжената за Дромихет анонимна принцеса. В изворите са запа-
зени изрични сведения за осем от децата на Лизимах, петима сина и
три дъщери.
1
Последно (с отрицателно становище) по въпроса виж W. Huss. – ZPE 121
(1998), 229-250 и специално 236-237.
2
Paus. 1.7.3: Dðáéäá; Schol. Theocr. 17.128: Dôåêíïò; и в двата случая опреде-
лението очевидно се отнася само за третия брак на Арсиное, която е има-
ла трима сина от Лизимах.
3
Одриската жена на Лизимах е спомената кратко само у Павзаний и Апиан
(Paus. 1.10.4; App. Syr. 64). Виж J. Seibert. Historische Beiträge zu den dynas-
tischen verbindungenin hellenistischer Zeit, 95
4
Paus. 1.10.4; различно Polyaen. strat. 6.12.1.
5
Виж и стр. 169-170 по-горе.
6
Justin. 17.2.1; ср. H. Heinen. Untersuchungen zur hellenistischen Geschichte
des 3, Jahrhunderts v. Chr., 35-36.
Агатокъл
1
Агатокъл бил първороден син на Лизимах, най-вероятно от бра-
ка с Антипатровата дъщеря Никея.2 Хронологически първото споме-
наване на името му е по повод на неблагополучното му участие в
„първата гетска война“, когато той според Павзаний участвал в по-
ход за първи път и бил пленен от гетите.3 Непрецизността и неси-
гурността на този текст, както и коментираните вече проблеми око-
ло достоверността и датирането на събитието 4 не позволяват по-си-
гурно изчисление на рождената му дата, която във всеки случай би
трябвало да се отнесе към първото десетилетие след смъртта на Алек-
сандър. Според краткия фрагмент на Диодор, който изглежда заслу-
жава повече доверие от обърканото изложение на Павзаний, „тра-
кийците пленили Агатокъл, царския син, но го освободили с дарове
както за да си осигурят убежище срещу превратностите на
съдбата, така и с надеждата да получат чрез този доброжела-
телен акт обратно тази част от земите си, която Лизимах им
бил отнел; те вече не се надявали да победят във войната, след
като всички могъщи царе се били споразумели и били в съюз по-
между си“. Предположението на Хюнервадел и Посенти, че по вре-
ме на „първата гетска война“ Агатокъл бил поставен от баща си (зает
по това време с войната в Азия и консумирането на нейните резулта-
ти) за наместник на Тракия,5 остава напълно хипотетично.
Не по-ясна е ситуацията и около брака на Агатокъл с дъщерята
на Птолемей Лаг Лизандра.6 Според Плутарх, той бил сключен едно-
временно с брака на самия Лизимах с Арсиное;7 според Павзаний
обаче Агатокъл и Лизандра вече имали деца, когато Лизимах се
оженил за Арсиное.8 Павзаний освен това свързва брака на Агатокъл
и Лизандра с връщането на Лизимах от гетски плен след „голямата“
1
U. Wilcken. – RE 1 (1893), 757 s. Agathokles (No 18).
2
Не е документирано изрично в изворите. Мемнон (5.6 Jacoby) споменава
единствено, че бил най-голям (ô{í ... ðñåóâýôåñïí) от децата на Лизимах и
че бил „роден от един от предишните му бракове“ (Tê ðñïôÝñùí äS ö†ò dí
áô© ãÜìùí).
3
Paus. 1.9.6; Diod. 21.11.
4
Виж по-горе, стр. 204-209, с предпочитание към варианта на Дж. Саита в
полза на 297 г. пр. Хр.
5
Hünerwadel 58-60, 72; Possenti 97-98.
6
Виж по-горе, стр. 191-193.
7
Plut. Demetr. 31.5.
8
Paus. 1.10.3.
гетска война,1 което се свързва и с твърдението на Порфирий, че Ли-

зандра първоначално била женена за най-малкия син на Касандър
Александър, убит от Деметрий Полиоркет в 294 г. пр. Хр.2 Лизандра
била дъщеря на Птолемей Лаг от Антипатровата дъщеря Евридика;
нейни братя били Птолемей Керавън и Мелеагър, които след провъз-
гласяването на сина на Береника Птолемей Филаделф за наследник
на египетския престол последвали сестра си в двора на Лизимах.
Най-добре документираният епизод от живота на Агатокъл е
малоазийската кампания срещу Деметрий Полиоркет през 287-286
г. пр.Хр.3 Образцово проведената кампания свидетелства за добри
пълководчески качества и натрупан опит. Предположенията, че по
това време Агатокъл е имал (или точно тогава е получил) постоянно
назначение като главнокомандващ (стратег) или дори „вицекрал“ на
Азия, остават недоказуеми.4 Единствено сигурна е позицията му на
официално признат престолонаследник, която вероятно е и истин-
ската причина за гибелта му.
В публикувания от М. Б. Хатзопулос надпис от Касандрея, съ-
държащ акта за дарение на земи в околностите на града от цар Ли-
зимах на някой си Лимнайос, син на Харпал, като собственик на съ-
седен поземлен участък е споменат и „Агатокъл, син на Лизимах“,
който очевидно е идентичен с царския син.5
Събитията около смъртта на Агатокъл са също извънредно за-
плетени и объркани в достигналата до наши дни фрагментарна и
противоречива традиция. Според Юстин „Лизимах намразил сина
си Агатокъл, въпреки че дотогава го определял за наследник на
царството и бил спечелил чрез него много войни, и като пренеб-
регнал и законите на родството, и всички човешки норми, с по-
мощта на мащехата Арсиное го убил с отрова“.6 Павзаний твър-
ди, че Арсиное скроила заговора срещу Агатокъл от страх, че след
смъртта на Лизимах нейните синове ще попаднат в ръцете на му, а и
защото се била влюбила в него и била отхвърлена.7 Според оскъдни-
1
Paus. 1.9.6.
2
Porphyr. 3.5 Jacoby (= 4.3 FHG = Euseb. 1, 232 Schöne).
3
Plut. Demetr. 46.4-49.9; виж и по-горе, стр. 244-249.
4
P. Ghione. – Atti Acc. Torino 39 (1903/1904), 628; Bengtson, Die Strategie 1,
227-229.
5
M. B. Hatzopoulos. Une donation du roi Lysimaque, 17, 38.
6
Justin. 17.1.4.
7
Paus. 1.10.3.
те подробности във Фотиевите извлечения от историята на Мемнон

от Хераклея самият Лизимах, подведен от коварните планове на Ар-
синое, погубил първородния си син; първо се опитали да го убият с
отрова, която той успял да повърне, а после бил хвърлен в тъмница и
осъден на смърт по фалшиво обвинение в заговор.1 Изпълнител на
присъдата според Мемнон бил станал Птолемей Керавън, което изг-
лежда неправдоподобно; възможно е той да е посочен погрешно
вместо Птолемей, синът на Лизимах и Арсиное.2 Смъртта на Агато-
къл предизвикала сериозни сътресения; много от неговите привър-
женици били подложени на репресии, което подбудило мнозина да
избягат. Павзаний споменава бягството при Селевк на овдовялата
Лизандра с децата ў, които очевидно са били все още малолетни, и с
двамата ў братя; те били придружени и от Александър, син на Ли-
зимах от одриската му жена.3 Съдбата на Лизандра и децата на Ага-
токъл след битката при Корупедион е неизвестна.
Евридика
4
Евридика е дъщеря на Лизимах от ранен брак, вероятно от този
с Никея. Тя била омъжена за Антипатър, сина на Касандър,5 вероятно
около 297-295 г. пр. Хр., в рамките на усилията на Тесалоника да ста-
билизира династията след смъртта на Касандър.6 При избухването на
конфликта между двамата братя Антипатър и Александър Лизимах се
намесил в защита на зет си, макар и непряко.7 При бягството си от
Македония при воюващия по това време на север Лизимах Антипатър
очевидно е бил придружен и от жена си.8 Престоят на Антипатър и
Евридика в двора на Лизимах вероятно е продължил по време на ця-
лото управление на Деметрий Полиоркет в Македония; протестите на
двамата, че заради коварството на Лизимах загубили царството си,
могат да се отнесат най-добре към времето на установяването на не-
говата власт в Македония (около 297 г. пр. Хр.). Според краткото съ-
общение на Юстин разяреният Лизимах убил Антипатър и хвърлил
1
Memnon. 5.6 (Phot. Bibl. cod. 224 p. 225 b)
2
Виж по-горе, стр. 257.
3
Paus. 1.10.4.
4
H. Willrich. – RE 6 (1909), 1327 s. Eurydike (No 18).
5
J. Kaerst. – RE 1 (1894), 2508-2509 s. Antipatros (No 13).
6
По същото време най-малкият син на Касандър Александър бил оженен за
дъщерята на Птолемей Лаг Лизандра, виж J. Seibert. Historische Beiträge
zu den dynastischen Verbindungen in hellenistischer Zeit, 75.
7
Plut. Pyrrh. 6.6; Justin. 16.1.7; виж и по-горе стр. 197.
8
Porphyr. fr. 3.3 FHG = Syncell. 504. Виж стр. 198, 212 по-горе.
дъщеря си в тъмница.1 За по-нататъшната съдба на Евридика не са

запазени никакви сведения.
Дъщеря женена за Дромихет
Единствен Павзаний споменава за брака на неназована с името
си дъщеря на Лизимах с гетския цар Дромихет;2 по-горе беше пред-
положено, че се касае за уреждането на отношенията между тях след
„първата“ гетска война, вероятно около 297 г. пр. Хр. 3 Най-вероятно
и тя е била родена от брака на Лизимах с първата му жена, дъщерята
на Антипатър Никея. Допускана е възможността омъжената за Дро-
михет Лизимахова дъщеря да се идентифицира с погребаната в Све-
щарската гробница млада жена; обстоятелствата на погребението
допускат тя да е умишлено убита, за да бъде погребана заедно с мъ-
жа си по съобщения от Херодот тракийски обичай.4
Арсиное
Арсиное , известна като Арсиное I, е била дъщеря на Лизимах 6 и
5
неизвестно коя от жените му, най-вероятно също Никея.7 Около 285 г.

пр. Хр. (датата не е съобщена изрично в изворите) тя била оженена за
около 23 годишния по това време Птолемей ІІ и ако не е била по-
възрастна от него, рождената ў дата следва да се постави в рамките на
последното десетилетие на ІV в. От този брак се раждат поне три деца
– двама сина, Птолемей (бъдещият Евергет І) и Лизимах,8 и дъщеря
Береника.9 След смъртта на Лизимах и завръщането в Египет на Ар-
синое ІІ, вероятно в резултат на машинации на последната царицата
била обвинена в заговор срещу мъжа си в съучастие с някой си Амин-
тас и родоския лекар Хризип; двамата били екзекутирани, а Арсиное
била заточена в Коптос в Горен Египет, отваряйки на своята еднои-
менничка път към кръвосмесителния брак с едноутробния ў брат
Птолемей.10 Най-големият от синовете на Арсиное, Птолемей,11 на-
1
Justin. 16.2.4. Виж стр. 252 по-горе.
2
Paus. 1.9.6.
3
Стр. 205-209 по-горе.
4
Т. Стоянов. – История (1997, 1-2), 73-75; P. Delev. – CQ 50 (2000, 2), 400-401.
5
U. Wilcken. – RE 2 (1895), 1281-1282 s. Arsinoe (No 25).
6
Paus. 1.7.3; Schol. Theocr. 17.128.
7
Droysen 2.2, 318; Geyer 30.
8
Polyb. 25.25.2.
9
Schol. Theocr. 17.128.
10
Ibid.
11
Птолемей ІІІ Евергет.
следил властта в Египет след смъртта на Птолемей Филаделф в 246 г.

и чрез него цялата последваща династия на Птолемеите до Клеопатра
VІІ е кръвно свързана с Лизимах. Дъщерята на Арсиное І Береника
Сира 1 била омъжена за Антиох ІІ Теос и имала от него син, но в 245 г.
пр. Хр. и двамата били убити от първата жена на Антиох Лаодика, ко-
ято осигурила наследството за собствения си син Селевк ІІ Калиник.
Александър
Сред сигурно засвидетелстваните в традицията деца на Лизимах
е и синът му Александър.2 Според Полиен той бил син на Лизимах от
Амастрис,3 според Павзаний – от анонимната одриска съпруга.4 Опи-
тът това противоречие да бъде обяснено чрез допускането на съ-
ществуването на двама едноименни сина на Лизимах, единият от
Амастрис, другият от одриската му съпруга, не е особено убедителен.5
В годините около гибелта на баща си Александър вече е бил пълноле-
тен, както личи от участието му в събитията. Вероятно застрашен от
последвалите убийството на Агатокъл изстъпления, Александър пос-
ледвал Лизандра и братята ў в бягството им при Селевк и се поставил
на негово разположение;6 Полиен споменава в цитираната стратегема
негови действия (начело на войски на Селевк?) срещу град Котиеон
във Фригия.7 След битката при Корупедион Александър получил
(въпреки противодействието на Лизандра) разрешение да се погрижи
за тялото на баща си, пренесъл го в Тракия и го погребал край Лизи-
махия.8 По-нататъшната съдба на Александър е неизвестна.
Птолемей
Птолемей е бил най-големият син на Лизимах от Арсиное ІІ.9
Роден е в първите години на ІІІ в., не по-късно от 297 г. пр. Хр. Фа-
1
U. Wilcken. – RE 3 (1897), 283-284 s. Berenike (No 10).
2
J. Kaerst. – RE 1 (1893), 1436-1437 s. Alexandros (No 17).
3
Polyaen. strat. 6.12.1: <ÁëÝîáíäñïò ËõóéìÜ÷ïõ êáp <ÁìÞóôñéäïò õs{ò; ср.
Bengtson, Die Diadochen 76.
4
Paus. 1.10.4: <ÁëÝîáíäñïò ... õs{ò ìSí ËõóéìÜ÷ïõ, ãåãïíò äS Tî <ÏäñõóéÜäïò
ãõíáéêüò; cp. 1.10.5: <ÁëÝîáíäñïò äÝ, ò Tê ô\ò ãõíáéê{ò <Ïäñõóßäïò Tãåãüíåé.
5
Geyer 30.
6
Paus. 1.10.4; App. Syr. 64.
7
8
Paus. 1.10.5; App. Syr. 64.
9
За биографията на Птолемей, син на Лизимах, виж основно H. Heinen.
Untersuchungen zur hellenistischen Geschichte des 3. Jahrhunderts v. Chr., 3-
94 passim; W. Huss. – ZPE 121 (1998), 229-250.
воризиран от майка си, той вероятно е участвал активно в отстраня-

ването на сина на Никея Агатокъл и може би дори е бил физически-
ят му убиец.1 След битката при Корупедион (в която може да е участ-
вал на страната на баща си) той е бил един от кандидатите за маке-
донския престол и неговата кауза вероятно е била поддържана от
установилата се в Касандрея Арсиное; дали при това се е стигнало до
официалното му провъзгласяване за цар, остава неясно. Според Юс-
тин 2 той подозирал двуличието на своя чичо Птолемей Керавън и
бил против брака на Арсиное с него; вероятно това противопоставя-
не е свързано по някакъв начин с отсъствието му от Касандрея по
време на трагичните събития, лишили двамата му по-малки братя от
живот. Около или след прогонването на майка си от Касандрея Пто-
лемей воювал срещу Керавън заедно с илирийския цар Монуний, но
изглежда без да постигне особен успех.3 По време на голямото кел-
тско нашествие той изглежда все още се е намирал в Македония и
играел известна роля.4 Вероятно едва след трайното утвърждаване
на Антигон Гонат на македонския престол Птолемей последвал май-
ка си в Александрия.5 По всичко изглежда, че той е бил официално
осиновен от Птолемей Филаделф, а след смъртта на Арсиное e бил
провъзгласен и за негов съуправител. Според удачните предположе-
ния на Вернер Хус, по време на Хремонидовата и Втората сирийска
война Птолемей, синът на Лизимах, вероятно е оглавявал египет-
ските сили в Егейско море в решителен (но провалил се в крайна
сметка) нов опит да отвоюва от Гонат македонския престол.6 Около
259 г. пр. Хр. той се разбунтувал в Милет срещу Птолемей Фила-
делф,7 но впоследствие изглежда двамата се помирили. Скоро след
това синът на Лизимах получил от царя на Египет като дарствено
имение района около ликийския град Телмесос.8 По време на Трета-
та сирийска война (246-241 г. пр. Хр.), вече при управлението на
1
Вместо погрешно посоченият у Мемнон (5.6 Jacoby) Птолемей Керавън.
2
Justin. 24.2.10.
3
Trog. prol. 24.
4
Euseb. chron. (armen.) fr. 3.11 Jacoby; Porphyr. apud Syncell. p. 264 b (= Diod.
22.4).
5
За последвалия период на живота му виж основно W. Huss. – ZPE 121
(1998), 229-250.
6
Ibid., 238, 243.
7
Ibid., 238, 240-241; cp. Trog. prol. 26.
8
M. Holleaux. Études d’épigraphie et d’histoire grecques 3 (19682), 365-404; W.
Huss. Op. cit., 245-247.
Птолемей ІІІ Евергет, той отново е активен в Егейския басейн и по

тракийското крайбрежие, вероятно в подобно на предишното си ка-
чество; един папирус му приписва участие в злополучната за флота
на Птолемеите морска битка край Андрос и прякора Андромахос,
вероятно даден именно по този повод.1 Смъртта го застигнала в 239
г. пр. Хр. в Ефес при бунта на тракийски наемници.2 Потомците му
запазили още дълго време властта над Телмесос в Ликия.3
Лизимах
Вторият син на Лизимах и Арсиное носел името на баща си и бил
роден вероятно в 296 или 295 г. пр. Хр. Юстин споменава по повод
трагичните събития в Касандрея след сватбата на Арсиное с Птолемей
Керавън, че шестнадесетгодишният по това време Лизимах и три го-
дини по-малкият от него Филип се отличавали с голяма хубост. Двете
момчета били изпратени от майка си, с венци на главите, да посрещ-
нат Керавън при пристигането му в града; по негова заповед и двама-
та били безчовечно убити в прегръдките на майка си.4
Филип
5
Филип бил най-малкият от тримата сина, които Арсиное родила
на Лизимах. Роден около 293 г. пр. Хр. (при смъртта си в 280 или 279
г. бил тринадесетгодишен), той изглежда бил кръстен на чичо си, Ли-
зимаховия брат Филип. И той загива трагично, заедно с брат си Ли-
зимах, при завземането на Касандрея от Птолемей Керавън.6
D
Кучето Хирканос
Запазени са ред анекдотични сведения за любимото Лизимахо-
во куче, което било от Хиркания или се казвало Хирканос. Според
един от вариантите то пазило дълго време трупа на Лизимах от диви
зверове на бойното поле при Корупедион;7 според друг помогнало да
бъдат намерени тленните останки на убития цар.8 Според най-често
1
Ibid., 242-244. Битката при Андрос е спомената от Помпей Трог (prol. 27).
2
Athen. 13.593 ab.
3
Dittenberger, OGIS, 224; T. Liv. 37.56.4.
4
Justin. 17.2.6-8; 24.2.1-3.9; Memnon. 8.7 (Phot. bibl. cod. 224, p. 226 b).
5
P. Treves. – RE 19 (1938), 2336 s. Philippos (No 20).
6
Justin. 17.2.6-8; 24.2.1-3.9; Memnon. 8.7 (Phot. bibl. cod. 224, p. 226 b).
7
Plut. mor. 970 c; App. Syr. 64; Phlegon. fr. 9 Jacoby.
8
App. Syr. 64.
споменаваната (но едва ли и най-правдоподобна) версия при изга-

рянето на тялото на Лизимах кучето се хвърлило на кладата и изго-
ряло заедно с него.1
D
ПРИЯТЕЛИ И СЛУЖИТЕЛИ
Царските „приятели“ представляват една от основните полити-
чески институции на елинистическата монархия.2 Сведенията за
„приятелите“ на Лизимах са оскъдни; освен изричните свидетелства
за Филипид, Битис и Парис към тях вероятно следва да се прибавят
и повечето от засвидетелстваните по един или друг начин висши
служители (диойкет, стратези, ковчежници, хюпарси), както веро-
ятно и някои от гостуващите на трапезата на царя философи и други
изтъкнати личности.
Вътрешната йерархия на Лизимаховия „двор“, прерогативите на
отделните длъжностни лица и тяхната роля в държавната админис-
трация остават твърде неясни; в откъслечните литературни и епи-
графски свидетелства прозират отделни щрихи и детайли, често
твърде неясни и спорни, които не позволяват цялостна реконструк-
ция на системата на управление на Лизимаховото царство.3
Артемидор
Артемидор, син на Аполодор,4 се споменава в запазен в две час-
тично повредени копия атически декрет, издаден на 30 Елафеболи-
он (март-април) в годината на архонта Диокъл (286/5 г. пр. Хр.).5
Според текста на декрета Артемидор, който бил „доверен приятел“
(Tí ðßóôåé êáp Tí öéëßJ) на Лизимах, заслужил присъдените му от
страна на атиняните почести било като пратеник на царя в Атина,
било като застъпник на атински пратеници при него. Франка Лан-
дучи Гатинони предполага, че Артемидор е съдействал на двете ми-
сии на Демохарес през 286/5 г. пр. Хр., донесли на Атина 130 талан-
1
Plin. n. h. 8.143; Plut. mor. 970 c.
2
За „приятелите“ в дворовете на ранноелинистическите владетели виж G.
Herman. – Talanta 12-13 (1980-1981), 103-149.
3
Виж Franco 183-205; Lund 178-182; Landucci Gattinoni 245-259 предлага
добре систематизирана информация за „приятелите“ и служителите на
Лизимах.
4
За Артемидор виж Landucci Gattinoni 254-255; Lund 182; Franco 193.
5
IG II2 662, 663.
та дарение от Лизимах.1 Гражданството на Артемидор не се чете и в

двата екземпляра на декрета, но свързването му с един също силно
фрагментиран надпис от Ефес позволява допълването му като Пе-
ринт.2 В надписа от Ефес освен Артемидор изглежда са фигурирали
още един или двама синове на Аполодор, чиито имена не са запазе-
ни; поводът за почитането на братята от Перинт в Ефес не е ясен.
Битис, син на Клеон
3
Битис е известен от очевидно популярния в древността анек-
дот, според който веднъж Лизимах му подхвърлил на шега дървен
скорпион; съвземайки се от уплахата, той реагирал остроумно с реп-
ликата „А сега и аз ще те уплаша, царю – дай ми един талант!“4
Паралелните варианти на анекдота у Атеней (който цитира Аристо-
дем) и у Плутарх (който не споменава изрично името му) определят
Битис еднозначно като „паразит на цар Лизимах“. На друго място
обаче Атеней твърди, че той бил един от влиятелните приятели на
Лизимах и се радвал на особена почит от страна на царя.5
Битис е оставил следа и в епиграфските паметници. В един пуб-
ликуван сравнително скоро надпис от Касандрея, документиращ по-
землено дарение на цар Лизимах, се споменава Битис, син на Клеон,
владетел на селскостопански парцел, съседен с този на царския син
Агатокъл; очевидно той е идентичен с Лизимаховия приятел и „па-
разит“.6 Документираният по този начин патроним позволява с Ли-
зимаховия Битис да се свърже и споменатият в един фрагментарен
атически декрет Битис, син на Клеон, от Лизимахия, на когото ати-
няните даряват гражданство за военни (?) заслуги към града.7 Също-
1
2
Inschr. Ephesos v 1464; cp. C. Habicht. – Chiron 2 (1972), 107-109.
3
U. Wilcken. – RE 3 (1897), 543 s. Bithys (No 6); S. M. Burstein. – CSCA 12,
1980, 39-50; Landucci Gattinoni 206-207, 255-256; Lund 181; Franco 193.
4
Athen. deipn. 6.49 (246 e); ср. Plut. mor. 633 b.
5
Athen. deipn. 14.3 (614 e), където Филарх е цитиран като източник на сведе-
нието, че Деметрий сравнявал двора на тракийския цар с комическа сцена,
подигравайки се с късите имена „на Битис и Парис, които били на голяма
почит при Лизимах, както и на други от приятелите му“.
6
M. B. Hatzopoulos. Une donation du roi Lysimaque, 17, 38-39; SEG 38 (1988),
619.
7
IG II2 808 = Dittenberger, Syll.3 1, 476. Споменатият в надписа „Битис, син на
Клеон, от Лизимахия“ дълго време е свързван главно с едноименния стра-
тег на Деметрий ІІ от втората половина на ІІІ в. пр. Хр. (Plut. Arat. 34.1).
Още преди публикуването на надписа от Касандрея Стенли Бърстейн (S. M.
на сл. стр.
то име може да се допълни и в един надпис от ІІІ в. от Делос с пос-

вещение на Сарапис, Изида и Анубис.1
Надписите очевидно променят литературната представа за праз-
ния царски „паразит“, заменяйки я с тази за високопоставен и деен
помощник и служител, заможен земевладелец, военачалник (?), а
Фиг. 22. Сребърна тетрадрахма на Лизимах

от Александров тип, сечена в Колофон
възможно и царски пратеник, пътуващ с политически мисии извън
царството (Атина, Делос ?).
Името Битис се среща често в тракийска езикова среда,2 но е доб-
ре засвидетелствано и в Елада; името на бащата Клеон обаче е гръцко
и говори против идеята за евентуален тракийски произход на Битис.
Демарат
Демарат, син на Горгион, от Спарта, е споменат в един почетен
декрет от Делос.3 Гражданите на островния полис са му гласували
въпросните почести (включително лавров венец) за заслуги към
града и светилището на Аполон и застъпничество на техните инте-
Burstein. – CSCA 12, 1980, 39-50) възроди старото предположение на Карл

Белох (Beloch 4.1, 135.2) и Б. Мерит (B. D. Meritt. – Hesperia 8, 1938, 146.1) за
възможната му идентификация с приятеля и „паразит“ на цар Лизимах. Ср.
M. B. Hatzopoulos. Une donation du roi Lysimaque, 38-39.
1
IG 11.4 Delos 1242.1: Âqè[õò ÊëÝùíïò(?) Ëõóé]ìá÷å†ò ÓáñÜðé, #Éóé, <Áíïàâé.
2
D. Detschew. Die thrakischen Sprachreste, 66-68.
3
IG 11, 542 = Dittenberger, Syll.3 1, 381. Cp. E. Olshausen. Prosopographie der
hellenistischen Königsgesandten 1, 16; Landucci Gattinoni 257; Lund 182;
Franco 195.
реси пред Лизимах и царицата Арсиное. В литературата се спори да-

ли употребения в надписа израз äéáôñßâùí ðáñ@ ôé âáóéëåq ËõóéìÜ-
÷ùé означава, че Демарат е бил царски „приятел“, или само докумен-
тира престоя му при царя, без да обозначава изрично поемането и
изпълнението на административни функции.1
Демохарес
Атинянинът Демохарес, син на Лахес, от дема Левконое, пле-
менник на оратора Демостен и изявен противник на Деметрий По-
лиоркет, изглежда е прекарал по-голямата част от дългото си изгна-
ние (между 303 и 287/6 г. пр. Хр.) в двора на Лизимах.2 Демохарес
бил известна личност, изтъкнат оратор, политик и историк, и веро-
ятно е бил приет сред сътрапезниците на царя. След завръщането си
в Атина той се възползвал от връзките си с Лизимах и около 286-285
г. пр. Хр. ходил при него с атинска делегация и успял да осигури да-
рение на крупна сума (130 таланта) за мащабния проект за реконст-
рукция на Пирейското пристанище.3
Докимос
4
Стратегът Докимос може да служи за пример на добре преме-
рен опортюнизъм, помогнал му да оцелее и преуспее през няколко
политически кризи в тази смутна епоха. В 322 г. пр. Хр. като един от
най-доверените хора на Пердикас той бил изпратен с войски във Ва-
вилон да замени дотогавашния сатрап Архон, когото се наложило да
отстранява със сила;5 в Трипарадейзос Антипатър пък назначил на
негово място Селевк. И след смъртта на Пердикас Докимос останал в
лагера на неговите привърженици и участвал във войните срещу Ан-
тигон, а в 319 г. бил пленен от него при разгрома на армията на Ал-
кетас край Кретополис в Писидия.6 Вече като стратег на Антигон в
313/312 г. Докимос действа начело на голяма сухопътна армия в Ма-
ла Азия и съвместно с наварха Медиос освобождава Милет.7 В наве-
черието на четвъртата коалиционна война той изглежда е изпълня-
1
Виж по този въпрос противоположните мнения на C. Habicht. – Chiron 2
(1972), 107-109, и G. Herman. – Talanta 12-13 (1980-1981), 103-106.
2
Стр. 203 по-горе.
3
Plut. mor. 851 e (vitae X orat., decr. 2); ср. W. S. Ferguson. Hellenistic Athens,
144-147; cтp. 252 по-горе.
4
Bengtson, Die Strategie 1, 199; Lund 179; Franco 190.
5
Arr. succ. fr. 10A Jacoby.
6
Diod. 18.45.3.
7
Diod. 19.75.3.
вал функциите на военен губернатор на цяла Голяма Фригия, където

(по това време или по-късно) основал града Докимейон. През 302 г.,
след нахлуването на Лизимах във Фригия преминал на негова стра-
на; с негова помощ Лизимах превзел крепостта Синада, в която се
намирала голяма царска съкровищница, както и някои други кре-
пости.1 По-късната му съдба е неизвестна.
Ксантип
Ксантип, син на Амфаретос, гражданин на Елатея във Фокида,
бил избиран не по-малко от десет пъти за стратег в родния си град; в
Делфи били посветени две негови статуи.2 В 301 г. пр. Хр. заедно с
атинянина Олимпиодор той успешно отбранявал Елатeя срещу Ли-
зимаховия съюзник Касандър, но в 285 г. вече като Лизимахов прия-
тел прогонил гарнизона на Деметрий от родния си град и освободил
цяла Фокида от властта на Антигон Гонат.3
Лахарес
След оттеглянето на Деметрий Полиоркет от Елада в 302 г. пр. Хр.
Лахарес 4 се изявил като водач на демоса и проводник на политиката
на Касандър. Избран за стратег на наемниците, след остър вътрешен
конфликт той успял да наложи властта си като тиран в Атина и я удър-
жал успешно до повторното завладяване на града от Деметрий. След
като енергично ръководил отбраната на града по време на обсадата на
Атина от Деметрий в 295/294 г., Лахарес успял да избяга в Беотия,
бил заловен в Тива, после пак се измъкнал и през Делфи избягал при
Лизимах.5 По-сетнешната съдба на бившия тиран, вероятно тясно
свързана с двора на Лизимах чак до неговата смърт, е слабо докумен-
тирана: той се сражавал неизвестно кога и при какви обстоятелства
край Сестос в Тракийския Херсонес,6 в 278 г. бил прогонен от Касан-
дрея от тирана Аполодор,7 а накрая бил убит край Коронея в Беотия
от местни жители, които смятали, че носи със себе си много пари.8
1
Diod. 20.107.3-4; Paus. 1.8.1.
2
F. Schober. RE Suppl. 5, 110; W. W. Tarn. Antigonos Gonatas, 118.
3
IG 9.1, 102; Dittenberger, Syll.3 1, 361 BC: år]ò öéëßáí Ëõó[ßìá]÷ïí.
4
G. de Sanctis. – RFIC 6 (1928), 53-77 ; W. S. Ferguson. – ClPh 24 (1929), 1-31 ;
idem. Hellenistic Athens, 130 sqq.; C. Habicht. Untersuchingen zur politischen
Geschichte Athens in 3. Jahrhundert v. Chr., 1-21; Landucci Gattinoni 169-170.
5
6
7
8
Pausan. 1.25.8.
Ликос
Лизимаховият стратег Ликос е известен единствено от стратеге-
мата на Полиен за превземането на Ефес с помощта на „архипирата“
Андрон.1 Откъснато от контекст, сведението може да се отнесе било
към първоначалното завладяване на намиращите се дотогава в ръ-
цете на Деметрий Полиоркет малоазийски градове от Лизимах през
295/294 г. пр. Хр. (което изглежда в случая по-вероятно), било към
възстановяването на Лизимаховата власт в тях след последния поход
на Деметрий в 286 г.2
Лимнайос
Лимнайос, син на Харпал, се споменава в един новооткрит над-
пис от Касандрея като получател на значително поземлено дарение
от страна на цар Лизимах: „в територията на Сермилия 1200
плетра засадена с дървета земя до парцелите на Агатокъл, син на
Лизимах, и на Битис, син на Клеон; в територията на Олинт над
Трапезус 360 плетра засадена с дървета земя до парцелите на Ме-
нон, син на Сосикъл, и на Пилон, син на Епителес; и в територия-
та на Стрепса 900 плетра засадена с дървета земя и 20 с лозе до
парцелите на Гурас, син на Анитес, Хионидес и Еуалкес, син на
Деметрий, на него и на потомците му с пълно право да ги владее,
продава, разменя или подарява комуто пожелае“.3 Щедрото даре-
ние прави твърде вероятна идентификацията на Лимнайос, сина на
Харпал, като важна фигура в Лизимаховото царство през 80-те го-
дини на ІІІ в., когато той вероятно е бил в кръга на приближените
царски приятели.4
Мелантиос
От един недатиран почетен декрет на съвета и народа на ефес-
ците е известен стратегът Мелантиос, син на Хермиос, от Теангела в
Кария, „поставен от царя“ (вероятно Лизимах) за началник на гар-
низона във Фигела.5
1
Polyaen. strat. 5.19; cp. Bengtson, Die Strategie 224.
2
Виж и стр. 201 по-горе.
3
M. B. Hatzopoulos. Une donation du roi Lysimaque, 17-18 et passim.
4
Ibid. 36; Franco 193-194. Хатзопулос допуска Лимнайос да е бил един от
онези македонски първенци, които според едно сведение на Плутарх
подпомогнали Лизимах да бъде признат за цар на всички македонци
(Plut. Pyrrh. 12.10-11).
5
Inschr. Ephesos 1408; D. Knibbe. – JÖAI 46 (1961), 19-20; L. Robert. – RPh 93
(1967), 36-40.
Митрес
Най-високопоставеният служител на Лизимах, оставил известна
следа в достигналите до нас извори, вероятно е диойкетът Митрес. 1
Диойкетът е една от най-важните фигури на елинистическата полити-
ческа система; при Птолемеите и Селевкидите той се превръща в свое-
го рода „пръв министър“, дясна ръка на царя в управлението на страна-
та и глава на жизнено важното финансово ведомство.2 Същевременно
терминът е използван понякога и за по-нисши длъжностни лица с ре-
гионални компетенции.3 Митрес е единственият засвидетелстван в из-
ворите диойкет на Лизимах; не е известно колко време е заемал длъж-
ността, която изпълнява до смъртта на царя в 281 г. пр. Хр. Какви фун-
кции са били поверени на диойкета в царството на Лизимах, също не е
известно, но може да се предположи, че той е бил един от най-висшите
функционери и съответно – сред най-приближените и важни съратни-
ци на Лизимах и един от неговите първи „приятели“. Според Плутарх
Митрес бил сириец,4 но името му е по-скоро иранско.5 В един пасаж у
Диоген Лаерций той присъства на разговора на Лизимах с пратеника
на Птолемей Лаг Теодор от Кирена и се намесва в него, което потвър-
ждава и близостта му до царя, и неговото високо положение.6
Митрес бил последовател и покровител на философската школа
на епикурейците. Запазени са фрагменти от писма на самия Епикур
до него; според Диоген Лаерций философът го ласкаел в писмата си
с обръщенията „Пеан“ (тоест Аполон) и „анакс“ (господар, владе-
тел).7 Епикур посветил на диойкета на Лизимах и едно от съчинени-
ята си, озаглавено „Мнения за болестите“.8
За служебната дейност на диойкета Митрес не е известно нищо
конкретно. Общите съображения за стопанския и финансов проспе-
ритет на Лизимаховото царство позволяват да се предположи, че тя
е била изключително успешна.
1
Diog. Laert. 2.102; 10.4; A. Capelle. – RE 15 (1932),2156-2157 s. Mithres; Lan-
ducci Gattinoni 251; Franco 197.
2
Терминът е производен на ïtêïò (дом) и означава буквално „домоуправи-
тел“ или „иконом“.
3
L. Mooren. La hiérarchie de cour Ptolémaique, 136 sqq.
4
Plut. mor. 1097 b (contra Epic.); 1126 e (adv. Col.).
5
Lund 181; Franco 198-199. За съжаление не е запазен патронимът, който би
позволил по-сигурни предположения в това отношение.
6
Diog. Laert. 2.102.
7
Diog. Laert. 10.4: Tí ôáqò Tðéóôïëáqò ÐáéAíá êáp Díáêôá êáëï‡íôá.
8
Diog. Laert. 10.27.
Митрес надживял своя цар; в епикурейската книжнина бегло се

проследява присъствието му в по-късно време в Коринт и Атина.1
Парис
Друг член на близкото обкръжение на Лизимах, споменат у Ате-
ней заедно с Битис като влиятелен царски приятел, е Парис.2 Пред-
положенията, на базата на името му, за евентуален тракийски или
фригийски произход, остават напълно хипотетични.3 Ако се приеме,
че споменатият в един фрагментиран надпис от Милет „Севт, син на
Парис, от Лизимахия“4 е евентуално негов син, то и Парис като Би-
тис би притежавал гражданство в Лизимаховата столица. Възможно
е да се предположи, че още със създаването на новата си столица
Лизимах е направил своите „приятели“ почетни граждани и вероят-
но им е подарил поземлени имения около града.5
Препелай
6
Стратегът Препелай дълги години служил на Касандър и веро-
ятно бил един от най-приближените му приятели. В 315 г. той вою-
вал в Елада,7 в 314 г. – в Мала Азия срещу Антигон Едноокия,8 в 311
г. участвал в сключването на сепаративния мир между Касандър,
Лизимах и Антигон,9 в 304 г. отбранявал и накрая отстъпил Коринт
на Деметрий Полиоркет.10 В 302 г. Касандър му поверил континген-
та свои войски, предадени под общото командване на Лизимах за
съвместно замислената операция в Мала Азия.11 След преминаване-
то в Азия Лизимах разделил войските си на две части; поверявайки
на Препелай 6 000 пехота и 1 000 конници, той го изпратил да дейс-
1
C. Habicht. Untersuchungen zur politischen Geschichte Athens im 3. Jahrhun-
dert v. Chr., 99.28; Franco 198.
2
Athen. deipn. 14.3 (614 e).
3
D. Detschew. Die thrakischen Sprachreste, 358; Lund 181.
4
P. Le Bas, W. H. Waddington. Inscriptions d’Asie Mineure, 1568 bis ; B. Haussoul-
lier. – RPh 23 (1899), 80-87; Milet. 1.3, 64: Óåý[èç]ò ÐÜñéïò Ëõóé[ì]á÷å[ýò].
5
Ср. практиката на даряване на земи в надписа от Касандрея, M. B. Hat-
zopoulos. Une donation du roi Lysimaque, 29-35 et passim.
6
За Препелай виж K. Ziegler. – RE 20, 1836 sqq.; Bengtson, Die Strategie 210-
214; E. Olshausen. Prosopographie der hellenistischen Königsgesandten. 1.
Von Triparadeisos bis Pidna, 9-11.
7
Diod. 19.64.3.
8
Diod. 19.68.5; стр. 145-146 по-горе.
9
Dittenberger, OGIS, 5; C. B. Welles. Royal Correspondence in the Hellenistic
Period, 1.
10
Diod. 20.103.1-7.
11
Diod. 20.107.1.
тва самостоятелно срещу гръцките градове в Еолия и Йония.1 Дейст-

вайки решително, Препелай превзел Адрамитион и Ефес, осигурил
си сътрудничеството на Теос и Колофон и като не успял да подчини
Еритре и Клазомене (които получили навременна помощ по море),
опустошил територията им. Оттам навлязъл във вътрешността и (в
последното описано от Диодор негово самостоятелно действие) вля-
зъл в старата лидийска столица Сарди, макар и да не успял да прев-
земе силно укрепената цитадела, удържана от Антигоновия стратег
Филип.2 Диодор разказва, че след превземането на Ефес Препелай
оставил гражданите свободни, но изгорил всички заварени в прис-
танището кораби, за да не попаднат в ръцете на разполагащия с
преимущество по море Деметрий. В града той оставил гарнизон, по-
късно обсаждан и пуснат да се оттегли по споразумение от Демет-
рий.3 Вероятно начело на този именно гарнизон Препелай е поста-
вил фрурарха Еуфроний от Акарнания, на когото е посветен един
почетен декрет от Ефес.4
Дали Препелай успешно се е присъединил със своята армия към
обединените сили на Лизимах и Селевк в навечерието на битката
при Ипсос, остава неизвестно; предположенията, че може би е заги-
нал в самото сражение, са напълно хипотетични. Един Препелай се
споменава в декрет за проксения от Делфи, датиран несигурно в 287
или 274 г. пр. Хр., но идентификацията му със стратега не е сигурна.5
Со[стенес?]
От името на този Лизимахов стратег,6 засвидетелстван в надпис
от йонийския град Приене,7 са запазени само първите две букви; до-
пълването до Состенес се прави въз основа на възможната му иден-
тификация със стратега Состенес, управлявал Македония в продъл-
жение на две години по време на Голямото келтско нашествие.8 Въз-
1
Diod. 20.107.2; виж по-горе стр. 177-178.
2
Diod. 20.107.4-5.
3
Diod. 20.111.3.
4
Dittenberger, Syll.3 1, 353.
5
6
Bengtson, Die Strategie 220-223; Landucci Gattinoni 248-249; Lund 145;
Franco 184, 194.
7
Dittenbetger, OGIS, 12; C. B. Welles. Royal Correspondence in the Hellenistic
Period, 6.
8
Виж резюме на проблема у Landucci Gattinoni 248-249. За Состенес виж
Walbank 254-257 с лит.
можни са и други варианти на допълване на името на стратега в над-

писа от Приене, например Сопатрос.1
Името на Лизимах не е запазено в надписа, който е идентифици-
ран като отговор на царя на декрет на съвета и народа на Приене, из-
вестен от друг намерен в града фрагментиран надпис,2 и обикновено
се отнася към 287/286 г. пр. Хр. Со[стенес?] е отбелязан само като
стратег и това оставя открит въпроса, дали (подобно на Хипострат и
Хиподам) е бил поставен за стратег над йонийските градове,3 или
е изпълнявал по-ограничени локални функции в самия град Приене.
Телесфор
Единственият засвидетелстван изрично в изворите хюпарх 4 на
Лизимах е Телесфор от Родос; твърдението на Атеней, че той бил
един от хюпарсите на царя 5 подсказва наличието на повече служи-
тели с такъв ранг. Какви са били функциите на хюпарсите в Лизима-
ховото царство, остава неизвестно;6 обикновено се предполага, че в
ранноелинистическата монархия хюпарсите и фрурарсите са имали
локални функции и са били подчинени на стратезите.7 Хюпархът
Телесфор от Родос се споменава в изворите по повод на една конк-
ретна случка: неудачната му шега, по време на пиршество, с царица-
та Арсиное, която предизвикала гнева и жестокото наказание на Ли-
зимах.8 Според Атеней царят наредил да го хвърлят в клетка, в която
1
Заради възможната идентификация с един Сопатрос, споменат в надпис
от Кария (C. B. Welles. Royal Correspondence in the Hellenistic Period, 9) ка-
то служител на Селевк в периода непосредствено след битката при Кору-
педион.
2
Dittenberger, OGIS, 11; F. Hiller von Gaertringen, Inschriften von Priene, 14.
3
Формулата, известна от надписите за Хипострат и Хиподам, гласи óôñáôç-
ã{ò Tðp ôí ðüëåùí ôí <Éþíùí êáôáóôáèåßò.
4
>ÕðÜñ÷ïò означава буквално „подвластник“, „подначалник“, „подуправи-
тел“, „помощник“. Титлата хюпарх няма нищо общо с военната титла хи-
парх (uððáñ÷ïò), означаваща началник на конници.
5
Athen. deipn. 14.6 (616 c): Víá ôí ‰ðÜñ÷ùí áôï‡.
6
Cp. Franco 188.
7
За института на хюпархията виж E. Ziebarth. – RE Suppl. 7, 281 s. Hypar-
chos; C. B. Welles. Royal Correspondence in the Hellenistic Period, 371; J. M.
Bertrand. – In: Mélanges W. Seston (Paris, 1974), 25-34;
8
Athen. deipn. 14.6 (616 c). Думите на Телесфор „Ще предизвикаш нещас-
тие, като въвеждаш тази повръщаща жена“ представляват непреводима
игра на думи с незапазен стих, вероятно на Еврипид, в който думите „тази
муза“ са заменени с „тази повръщаща жена“; повръщането на Арсиное
на сл. стр.
бил държан като диво животно и разнасян така, докато накрая ум-
рял. Плутарх разказва, че Лизимах показвал затворения в клетка
Телесфор на Теодор от Кирена, и добавя зловещи детайли от нака-
занието: очите му били извадени, ушите и носът отрязани, а езикът
изскубнат.1 Аналогични подробности привежда и Сенека, който из-
рично нарича Телесфор „приятел“ (amicus) на Лизимах.2
Теодот
3
Теодот бил комендант на акропола на Сарди в 281 г. пр. Хр. и
отбранявал крепостта срещу Селевк Никатор, който си послужил с
хитра уловка, за да го принуди да се предаде.4 Полиен го нарича па-
зител на съкровище (èçóáõñïöýëáî) и двукратно споменава съкро-
вището (ôï†ò èçóáõñïýò), което се съхранявало в крепостта и което в
края на краищата Теодот предал на Селевк.
Филетер
Филетер, син на Атал, от Тиос на Черно море, е предизвикал (ка-
то родоначалник на династията на Аталидите, управлявала Пергам-
ското царство в продължение на близо век и половина 5) значителен
интерес, благодарение на който са запазени разнообразни сведения
за дългия му и изпълнен с перипетии живот.6 Роден преди 340 г.,
вследствие на нещастен случай в детството му станал евнух.7 Полу-
чил добро възпитание, по-късно Филетер бил служител на Антиго-
новия стратег Докимос и изглежда заедно с него преминал на стра-
ната на Лизимах през 302 г.;8 може би още тогава той е охранявал
някое от онези Антигонови съкровища, които Лизимах завзел с по-
мощта на Докимос.9 Получавайки очевидно неограниченото дове-
рие на новия си господар, бил натоварен с особено отговорния пост
може би е свързано с честите ў бременности, което би позволило отнася-

нето на случката към 90-те години на ІІІ в. Плутарх, който приписва съ-
щата шега на (историка ?) Тимаген, подчертава нейната непристойност
(Plut. mor. 634 f).
1
Plut. mor. 606 b.
2
Seneca de ira 3.17.
3
Landucci Gattinoni 251; Franco 191.
4
5
За историята на Пергамското царство виж G. Cardinali. Il regno di Pergamo;
E. V. Hansen. The Attalids of Pergamon; R. E. Allen. The Attalid Kingdom.
6
W. Hoffmann. – RE 19 (1938), 2157-2163 s. Philetairos.
7
Strabo 13.4.1 (C 623).
8
Paus. 1.8.1.
9
Diod. 20.107.4.
на комендант на крепостта Пергам, в която Лизимах държал едно от

царските си съкровища; според Страбон то достигало огромната су-
ма от девет хиляди таланта (около 250 тона сребро).1
След убийството на Агатокъл, страхувайки се за собствената си
сигурност (по неизвестни със сигурност причини той изглежда имал
особени основания да изпитва недоверие към Арсиное) и отчитайки
настроенията в града (който по думите на Страбон „бил готов да се
отцепи“), Филетер завзел крепостта и по специален пратеник пред-
ложил и Лизимаховото съкровище, и своята служба на Селевк Ника-
тор.2 Вероятно това примамливо предложение е било сред най-сил-
ните мотиви, подтикнали Селевк да нахлуе в пределите на Лизима-
ховото царство. След битката при Корупедион като награда за измя-
ната Филетер бил оставен да управлява Пергам от името на победи-
теля Селевк. Той се показал верен служител на новите си господари:
след убийството на Селевк откупил от Птолемей Керавън тялото му
и го предал на сина му Антиох.3 До края на живота си близо две де-
сетилетия по-късно Филетер останал в Пергам и успял да консоли-
дира властта си над града и околностите му до такава степен, че пос-
тепенно подготвил почвата за превръщането на владенията си в не-
зависима държава. Лишен от потомство, при смъртта си в 263 г. пр.
Хр. оставил Пергамското царство в ръцете на своя племенник Атал.
Филипид
Филипид, син на Филоклес, от атическия дем Кефале,4 автор на
45 комедии според речника Суда,5 е смятан за един от най-изявените
представители на новата атическа комедия. За съжаление от творчес-
твото му са запазени само фрагменти. Сведения за биографията му
съдържа почетния декрет в негова чест, датиран в 283/2 г. пр. Хр.,
който го представя и като активна политическа фигура.6 Филипид
бил сред най-яростните противници на про-антигонидската партия
на Стратокъл и прекарал дълги години (вероятно от 302 до 286 г. пр.
Хр.) в изгнание, основно в двора на Лизимах. Според Плутарх благо-
1
Strab0 13.4.1 (C 623).
2
Paus. 1.10.4; Strab0 13.4.1 (C 623).
3
App. Syr. 63.
4
За Филипид виж A. Körte. – RE 19 (1938), 2204-2206 s. Philippides (No 7); G.
B. Philipp. – Gymnasion 80 (1973), 493-509; C. Franco. – In: Studi Ellenistici
3 (Pisa, 1990), 113-134; Landucci Gattinoni 258-259.
5
Suda s. Öéëéððßäçò.
6
IG 2.1 (19132), 657 (= Dittenberger, Syll.3 1, 374).
дарение на него атиняните получили от царя многобройни благодея-

ния.1 Вероятно Филипид е бил в щаба на Лизимах по време на малоа-
зийската кампания през 202-201 г., тъй като след битката при Ипсос
успял да се застъпи за своите убити и пленени сънародници.2 С
посредничеството на Филипид в 299/298 г. Лизимах подарил на
Атина 10 000 медимни жито,3 а и при други случаи той осигурявал на
съгражданите си помощи от царя „и с пари, и с храна“.4 Вероятно е
съдействал на Демохарес за осигуряване голямото парично дарение
на Лизимах за Атина (130 таланта) през 80-те години на ІІІ в.5
Точното положение на Филипид в двора на Лизимах и функции-
те, които той евентуално е изпълнявал по време на дългото си при-
съствие там, за съжаление остават неизвестни. Плутарх споменава
само, че той бил един от приятелите на Лизимах и използвал поло-
жението си, за да прави услуги на родния си полис. Декретът от 283/2
г. изрично споменава застъпничество от негова страна за атински
пратеници при Лизимах.6 Плутарх добавя, че Лизимах смятал за доб-
ро предзнаменование да срещне или види Филипид при подготовката
на някое важно дело или военна експедиция и го ценял преди всичко
заради характера му, тъй като не бил досаден и не проявявал оби-
чайното за придворните прекомерно любопитство. Той привежда и
характерния за взаимоотношенията между двамата анекдот: на въп-
роса на царя, какво да сподели с него, Филипид бил отговорил мъдро:
„Каквото пожелаеш, царю, само не тайните си!“7
Хиподам
Лизимаховият стратег Хиподам, син на Хиподам, от Милет,8 е
известен от фрагментиран декрет на Йонийския съюз, намерен на
остров Хиос. Запазена е само началната част на декрета, текстуално
почти идентична с декрета за стратега Хипострат. Идентичната
1
Plut. Demetr. 12.8.
2
IG 2.1 (19132), 657 (= Dittenberger, Syll.3 1, 374), ред 17-26: убитите атиняни
били погребани, пленените освободени да се върнат в родината си или да
постъпят на служба в Лизимаховата армия. Освободени били и държани
от Антигон и Деметрий в Азия атински заложници (ред 26-30). Виж и стр.
203 по-горе.
3
IG 2.1 (19132), 657 (= Dittenberger, Syll.3 1, 374), ред 10-16; стр. 203 по-горе.
4
5
Виж стр. 252 по-горе.
6
7
Plut. Demetr. 12.8-9; mor. 183 d-e; 508 c; 517 b; ср. Stobaeus 4.8.19.
8
SEG 35 (1985), 926; W. G. Forrest. – Horos (1985, 3), 95-97; Landucci Gatti-
noni 246-247; Lund 142, 182; Franco 159-160, 184-185, 194.
формула („приятел на цар Лизимах, поставен за стратег на Йонийс-

ките градове“) 1 подсказва, че длъжността е била институционализи-
рана в последните години на Лизимаховото управление; заемането ў
от Хиподам се поставя след Хипострат и евентуално – след Со[сте-
нес], ако и той е бил (около 287/286 г. пр. Хр.) стратег на цяла Йо-
ния, а не само на град Приене. И Хиподам, и Хипострат са били
граждани на Милет; отдаването на дребната разлика в изписването
на патронима 2 на диалектна транскрипция на едно и също име поз-
волява предположението, че са били братя.
Хипострат
Хипострат, син на Хиподем, от Милет, приятел на цар Лизимах,
поставен за стратег на градовете на йонийците,3 е известен от един
запазен в два почти идентични екземпляра (от Милет и Смирна)
декрет на Йонийския съюз, датиран в 289/288 г. пр. Хр.4 В надписа
от Милет декретът е датиран по епонимния градски магистрат и е
допълнен със специални решения на народното събрание и съвета,5
докато този от Смирна съдържа само текста на съюзния декрет. Сред
другите почести съюзното решение предвижда на стратега Хипост-
рат да бъде издигната бронзова конна статуя в съюзното светилище
– Панйониона на нос Микале;6 за надзорници на изпълнението са
посочени двата главни града на съюза – Милет и Ефес (наречен тук с
новото си име Арсиноея).7 Продължителността на мандата на Хи-
пострат като стратег на йонийските градове не е известна; възможно
е той да е бил назначен още с установяването на контрола на Лизи-
мах над главните йонийски градове около 294 г. пр. Хр. и да е запа-
зил поста си до нашествието на Деметрий Полиоркет в 297 г.
D
1
Ößëïò í ôï‡ âáóéëÝùò ËõóéìÜ÷ïõ êáp óñáôçã{ò Tðp ôí ðüëåùí ôí <Éþíùí
êáôáóôáèåpò.
2
>Éððüäáìïò >ÉððïäÜìïõ в надписа от Хиос; >Éððüóôñáôïò >ÉððïäÞìïõ в над-
писите за Хипострат от Милет и Смирна.
3
За Хипострат виж C. Fredrich. – MDAI(A) 25 (1900), 100-106; W. Otto. – RE 8
(1913), 1921-1922 s. Hippostratos (No 6); Bengtson, Die Strategie, 215-220; Lan-
ducci Gattinoni 246-247; Lund 142-146, 182; Franco 106-107, 115, 184-185, 194.
4
5
Ред 25: Tðp Ôåëåóßïõ ÐáíÞìïõ; ред 26-31: Väïîå ôé äÞìùé; ред 32-39: Väïîå
ô\é âïõë\é.
6
Ред 11-12: óô\óáé äS áôï‡ êáp årêüíá ÷áëê\í Tö'uððïõ Tì Ðáíéùíßùé.
7
Ред 24: Ìßëçôïò, <Áñóéíüåéá.
3. Топографски и териториални проблеми

Името на Лизимах фигурира във всички конкретни варианти на
списъка на разпределените във Вавилон сатрапии с характерно по-
сочена територия – „Тракия с Херсонес и всички съседни на тра-
кийците племена чак до морето при Салмидесос, който се намира
на Евксинския Понт“ у Флавий Ариан;1 „Тракия и съседните племе-
на край Евксинския Понт“ у Диодор Сицилийски;2 „Тракия и съ-
седните на Тракия понтийски племена“ у Квинт Курций Руф;3
„Тракия и областите край Понтийско море“ у Юстин;4 „Тракия и
Херсонес“ у Дексип.5 Повтарящите се конкретни детайли достатъчно
убедително сочат общия произход на тези формулировки, което мо-
же да се припише и на произхода им от един и същ авторитетен
първоизточник (обикновено идентифициран с историята на Хиеро-
ним от Кардия), но в крайна сметка вероятно просто интерпретира в
сходни варианти автентичния текст на приетото във Вавилон реше-
ние. Въпреки близостта в текстовете на Диодор, Курций и Юстин,
дала повод на някои съвременни автори да прибавят към мандата на
Лизимах едва ли не и цялата „циркумпонтийска“ област,6 може да
се прeдположи, че най-разгърнатия вариант (този у Ариан) стои и
най-близо до загубения първообраз на Вавилонските решения, ве-
роятно близко до вида, в който са били предадени от неговия осно-
вен извор – съчинението на Хиероним. Текстът на родения във Ви-
тиния (и следователно познаващ добре географията на района) Ари-
ан изглежда пределно ясен – тъй като Салмидесос отговаря на
Странджанското крайбрежие на Черно море, „Тракия с Херсонес“ би
могло да означава в контекста единствено района на Егейското
крайбрежие, а „съседните племена“ – тези в оставащата между два-
та района зона в хинтерланда на Пропонтида, описана в VII книга на
Ксенофонтовия „Анабазис“. Идеята, че Ариан описвал (по Хиеро-
1
Arr. succ. 7: „ÈñKêçò ìSí êáp ×åññïíÞóïõ êáp óá ÈñJîp óýíïñá Vèíç Vóôå
Tðp ô[í èÜëáóóáí ô[í Tðp Óáëìõäçóó{í ôï‡ Åîåßíïõ ðüíôïõ êáèÞêïíôá“.
2
Diod. 18.3.2: „ÈñKêç êáp ô@ óõíïñßæïíôá ôí Tèíí ðáñ@ ô[í Ðïíôéê[í èÜ-
ëáóóáí“.
3
Curt. 10.10.4: „Thraciam appositasque Thraciae Ponticas gentes“.
4
Justin. 13.4.16: „Thracia et regiones Pontici maris“.
5
Dexip. 3: „ÈñKêçò ìSí êáp ×åññïíÞóïõ“.
6
J. Kabakciev. – BHR 18 (1990, 4), 78-79.
ним) реално останалите под македонска власт територии, предадени

под властта на Лизимах, докато Диодор, Курций и Юстин цитирали
пожелателния мандат върху цяла Тракия, не изглежда убедителна;1
вариантите у Диодор, Курций и Юстин, а и този на Дексип могат да
се отдадат по-скоро на съкращаването на първоначалния по-разгър-
нат и конкретен текст у Хиероним, по-близо до който е останал един-
ствено Ариан. Вероятно тук е мястото да се добави и общото твърде-
ние на Павзаний (в краткия логос за Лизимах в I книга), че „след
смъртта на Александър Лизимах царувал над тези от съседните
на македонците тракийци, които били подвластни на Александър
и преди това на Филип; те съставлявали сравнително малка
част от Тракия“.2 Йосиф Флавий пък в едно общо описание на те-
риториите под властта на Антигон, Селевк, Касандър и Птолемей
приписва на Лизимах управлението само на Хелеспонта.3
Въпреки отсъствието на изрични свидетелства в достигналите
до нас извори, може да се предполага, че поне Егейското крайбре-
жие с Тракийския Херсонес е оставало през цялото време под маке-
донски контрол заради стратегическия път за Азия;4 поради тази
причина, както и защото вероятно е навлязъл в поверената си об-
ласт през Тракийския Херсонес (придвижвайки се от Вавилон през
Мала Азия) Лизимах естествено е започнал оттук и постепенното
консолидиране и разширение на владенията си. Поддържането на
македонския контрол върху жизненоважната за империята пътна
артерия по Егейското крайбрежие вероятно е било и първата и най-
отговорна задача на новоназначения сатрап. Значително по-неясно
остава положението на земите между Пропонтида и Странджанско-
то крайбрежие на североизток, които може също да са били остана-
ли под контрола на македонците, но може да са били и първата са-
мостоятелно завладяна от Лизимах територия след пристигането му
в Тракия; впоследствие този район се превърнал в плацдарм за раз-
ширяването на властта му на север по Понтийското крайбрежие. Из-
глежда излишно да се набляга специално на значението на гръцките
градове в политическата система на ранноелинистическата монар-
хия;5 затова и не буди никакво удивление фактът, че установяването
1
S. M. Burstein. – The Ancient World 14 (1986), 21; Lund 21.
2
Paus. 1.9.5: „åxåí ä’Fí ïôïé ôï‡ ÈñJêßïõ ìïqñá ï ìåãÜëç“.
3
Joseph. ant. Jud. 12.2.3.
4
Cp. Bengtson, Die Diadochen 120.
5
По въпроса за градовете виж например C. Préaux. Le Monde Hellénistique 2,
408-441.
3. Топографски и териториални проблеми 345
на контрол над крайбрежието е било за Лизимах основна и първос-

тепенна по значение задача. Впрочем, по-късно същото ударение
върху крайбрежните гръцки градове се открива и в действията му в
Мала Азия преди и след битката при Ипсос.
И така, първоначалната територия на Лизимаховите владения
изглежда е очертана в областта на северното Егейско крайбрежие,
Тракийския Херсонес и района между Пропонтида и Странджанското
крайбрежие на Черно море (Салмидесос) на североизток, но без Би-
зантион.1 На запад тази крайбрежна територия е достигала до долно-
то течение на Нестос, смятано и в по-късно време за традиционна
граница между Македония и Тракия; Абдера вероятно е била най-
западния град в състава на Лизимаховите владения.2 Някъде от тази
южнотракийска крайбрежна зона е потеглил Лизимах с войската си в
313 г. срещу въстаналите черноморски градове начело с Калатис, кои-
то достигнал след като „преминал през Тракия и преодолял плани-
ната Хемус“.3 В сърцето на тази крайбрежна територия, край Кардия
на шийката на Тракийския Херсонес, няколко години по-късно била
издигната Лизимахия. Нямаме никакви указания къде е резидирал
Лизимах преди 309 г., но най-вероятно изглежда това да е било в ня-
коя от старите гръцки колонии по крайбрежието.
За разлика от сравнително ясните граници на Лизимаховите
владения на запад и изток (Нестос и територията на Бизантион 4),
много малко конкретни неща могат да се кажат за мащабите и грани-
ците на проникването му във вътрешността на Тракия. Географският
обхват на останалите независими владения на Севт III е за съжаление
твърде неясен, а и едва ли е бил неизменен във времето. Прави впе-
1
Мнението на някои автори, че отредените на Лизимах във Вавилон тери-
тории изрично са включвали Черноморското крайбрежие до устието на р.
Дунав (cp. Hammond 105; Landucci Gattinoni 100-101; обратно S. M. Burstein.
– The Ancient World 14 (1986), 19-24), не намира потвърждение в текста на
изворите, дори и да се приеме, че те отразяват действително Вавилонски-
те решения така, както те са били формулирани; на практика напълно въз-
можно е описанието на Лизимаховите територии да се базира post factum
на практически завладените от него земи в началния етап на присъствието
му в Тракия.
2
За Нестос като граница между Македония и Тракия и местоположението
на Абдера виж например Strabo 7.7.4 (C 323), 7 fr. 32, 46; Diod. 31 fr. 8.8.
3
Diod. 19.73.3.
4
Неясно остава положението на Перинт на северния бряг на Мраморно
море, който успял няколко десетилетия по-рано да отстои заедно с Бизан-
тион независимостта си от Филип II.
чатление, че царската резиденция Севтополис е оттеглена в богатия,

но относително изолиран (и вероятно останал извън основните нап-
равления на Филиповата експанзия и колонизация) район на Под-
балканските полета. Макар и откъслечни, сведенията за военната
мощ на Севт (изявена още срещу Антипатър, но особено в двете тежки
сражения срещу Лизимах в 322 и 313/312 г. пр. Хр. – при първото от
които той извадил на бойното поле 20 000 пехотинци и 8 000 конни-
ци !) и за широкия оперативен район на неговите действия (Севт
пресрещнал Лизимах, неясно къде, още при навлизането му в Тракия
през 322 г., а в 313/312 г. блокирал проходите на Източния Балкан)
създават представата за контрол над значителна територия, която би
се простирала на запад, юг и изток от Казанлъшкото поле, но чиито
граници остават неуловими. На базата на един ранноелинистически
надпис от долината на Марица Г. Михаилов предположи, че на юг те-
риторията на Севтовото царство е достигала до Филипополис,1 но в
текста на надписа не са запазени имена и свързването му и с Филипо-
полис, и със синовете на Севт III остава твърде хипотетично.
Неясна остава и ситуацията в района на Кабиле около завоя на
Тунджа; както вече беше предположено по-горе, той или е бил по
това време в състава на Севтовите владения, или вече е представля-
вал самостоятелно династическо владение начело със Спарток или
негов анонимен предшественик.
При така очертаната картина, очевидно границите на Лизимахо-
вото проникване в Горнотракийската низина ще останат неуточнени.
Дали той е успял да овладее трайно важния в стратегическо отноше-
ние район при сливането на Марица, Тунджа и Арда (около бъдещия
Хадрианополис), остава напълно неясно, макар и все пак допустимо и
дори вероятно; проникването му по-дълбоко във вътрешността по те-
ченията на трите реки изглежда обаче твърде проблематично.
Единствено районът източно от Тунджа – черноморското дебуше
на Горнотракийската низина между Странджа и Стара планина с
гръцките градове Аполония, Анхиало и Месамбрия – може да се смя-
та за сигурно завладяна от Лизимах още в рамките на първото десе-
тилетие след пристигането му в Тракия територия. Данните за това не
са експлицитни, но заключението, направено на базата на сигурно
засвидетелстваното Лизимахово присъствие в крайбрежните райони
отвъд Хемус, изглежда достатъчно обосновано. Вероятно и тук, както
на север, в градовете са били поставени Лизимахови гарнизони, пред-
1
G. Mihailov. – Ancient Macedonia 1, 84; IGBulg 3.1, No 1114.
назначени не само да ги държат в подчинение, но и да гарантират

контрола над цялата крайбрежна зона в дълбочина, а по този начин и
над виталните съобщителни връзки в направление юг-север. Поради
природните условия в района (доближаващи морския бряг планинс-
ки ридове, пълноводни крайбрежни реки и заблатени лиманни езера)
удобните сухоземни пътища по протежение на крайбрежието са ми-
навали в дълбочина през неговия хинтерланд и контролът над една
широка крайбрежна ивица е бил задължителен за осигуряване на
стабилни комуникации. На запад Бакаджиците и Хисарският рид
край Карнобат осигуряват естествена граница между крайбрежната
зона и района на Кабиле, отдалечен само на 85 км от морето при Бур-
гас, и вероятно са разграничавали подвластната на Лизимах примор-
ска територия от независимите (?) тракийски владения във вътреш-
ността. Въпреки евентуалните гарнизони в градовете, крайбрежната
зона е оставала уязвима откъм вътрешността, нещо, от което Севт III
се е възползвал в кампанията от 313/312 г. пр. Хр., за да прекъсне съ-
общителните връзки в тила на действащия на север от Хемус Лизи-
мах и да се опита да го блокира в проходите на планината.
На фона на казаното, предложената неотдавна хипотеза за Сев-
товия син Котис, който точно в тази епоха бил имал парадинасти-
ческо владение в района на Аполония и Месамбрия,1 ми изглежда
трудно приемлива. Идеята за голямо одриско царство, простиращо
се от Севтополис до Аполония Понтика, едва ли може да се съгласу-
ва със сведенията за систематичното проникване на Лизимах на се-
вер от Балкана. Разбира се, в завладените от Лизимах територии
също е имало местна тракийска аристокрация и някои локални ди-
насти може би са запазили положението си под върховната власт на
македонския сатрап; такъв би могъл да е случаят с династическия
дом, засвидетелстван с пет поредни поколения в месамбрийския
декрет за Садалас.2 Впрочем, предвидената в договора на Садалас с
месамбрийците клауза за изхвърлени при корабокрушение кораби
прави най-вероятно локализирането на неговите (и на предшестве-
ниците му) владения в района на Странджанското крайбрежие, то-
ест на територия, изрично свързвана в изворите с владенията на Ли-
зимах.3 Само Бизантион с непосредствения си хинтерланд на югоиз-
1
М. Тачева. – Векове (1981, 3), 49-50; eadem. История на българските земи в
древността, 21.
2
IGBulg 12, No 307 с лит. до 1962 г.; ср. А. Фол. Тракия и Балканите, 193; М.
Тачева. – Векове (1981, 3), 50-52.
3
Arr. succ. 7; cp. Diod. 18.3.2; Curt. 10.10.4; Justin. 13.4.16.
ток очевидно е запазвал и по това време, и по-късно своята полити-

ческа независимост.1
Често срещаното в литературата твърдение, че до 314 г. пр. Хр.
Лизимах не взимал активно участие във войните на диадохите, тъй
като бил непрестанно ангажиран с тежки борби за налагане на
властта си в Тракия, очевидно силно преувеличава очертаващата се
обща представа за мащабите и продължителността на Лизимаховите
завоевателни кампании. Много по-вероятно изглежда скоро след
първоначалния сблъсък със Севт да е било постигнато в някаква фор-
ма урегулиране на отношенията помежду им, вероятно чрез сключ-
ване на договор и разграничаване на сферите на интереси и влия-
ние.2 Тези именно мирни и съюзни отношения са били нарушени в
313/312 г. пр. Хр. с отмятането на Севт, който минал на страната на
Антигон, но впоследствие със сигурност са били подновени отново.
Този втори съюз изглежда е бил подкрепен и чрез брака на Лизимах
с одриска принцеса (в такъв случай тя би произлизала най-вероятно
именно от дома на Севт III).3 Династическият брак прави съмнител-
на едностранната интерпретация на взаимоотношенията между Севт
и Лизимах като подчиняване на първия на върховната власт на ма-
кедонския сатрап и загуба на одриската политическа идентичност и
(поне относителна) независимост. Неизвестни елементи в тези по-
литически взаимоотношения, освен чисто териториалните аспекти,
за които вече стана дума, остават съществуването и статутът на други
тракийски династи и на заселените няколко десетилетия по-рано
Филипови колонии във вътрешността на Тракия.
И на север от Балкана интересите на Лизимах очевидно са се
ограничавали до крайбрежната ивица с разположените в нея гръцки
градове.4 Кога за пръв път македонският сатрап е успял да проникне
1
Cp. Diod. 19.77.7.
2
Lund 21, 213.9 изказва предпазливо подобна идея.
3
За одриската съпруга на Лизимах и сина им Александър виж Paus. 1.10.4,
5; App. Syr. 64, и стр. 321 по-горе. Тъй като в 281 г. пр. Хр. Александър е
пълнолетен, този брак на Лизимах следва да се ситуира след брака с Ни-
кея (Агатокъл е първороден син), но преди тези с Амастрис и Арсиное. Са-
мият Севт имал според големия Севтополски надпис македонска жена
(предположението се основава на нейното име Береника), за която в ли-
тературата се допуска произход било от Лизимаховия, било от Антигоно-
вия дом; ср. S. M. Burstein. – The Ancient World 14 (1986), 23.
4
За гръцките градове между Хeмус и устието на Истрос виж Х. М. Данов. За-
падният бряг на Черно море в древността; Т. В. Блаватская. Западнопон-
тийские города в VII-I веках до н. э.; C. M. Danoff. – RE Suppl. 9 (1962), 844-
на сл. стр.
в този район, остава неизвестно; във всеки случай още преди съби-
тията от 313/312 г. властта му над крайбрежните градове е била
факт, утвърден и с поставените в тях военни гарнизони.1 Диодор Си-
цилийски споменава изрично Калатис (който застанал начело на
въстанието в 313/312 г.), Одесос и Истрия; освен тях сред „остана-
лите градове“ в района, както ги нарича общо Диодор, трябва да се
поставят задължително Томи и Дионисополис, а вероятно и други
по-незначителни селища (например Бизоне). Хронологически не-
определено остава откъслечното сведение на Страбон, че Лизимах
държал своя хазна (газофилакия) в непристъпната крепост на нос
Тиризис (Калиакра).2 Със своето централно местоположение (между
Хемус и устието на Истрос) и превъзходни отбранително възмож-
ности Тиризис най-вероятно е бил превърнат в постоянна Лизима-
хова крепост, а може би – и в главен център на неговата власт в Се-
вероизточна Тракия. Съществуването на съкровищницата в Тиризис
подсказва в някаква степен активна фискална политика на Лизимах
в района,3 но дали тя е била насочена към гръцките градове или към
тракийското население в хинтерланда и в кой период между 322 и
281 г. пр. Хр., остава напълно неясно.
Участието на „съседните тракийци и скити“ като съюзници на
отцепилите се гръцки колонии в описаните от Диодор събития в пе-
риода на третата война на диадохите дава известна представа и за
мащабите на Лизимаховото проникване в земите на север от Хемус,
което очевидно също е останало ограничено главно в района на
крайбрежието и близкия хинтерланд. Както вече беше изтъкнато,
Диодоровите „скити“ обозначават най-вероятно отвъддунавско насе-
ление, било действително със скитска принадлежност, било нами-
ращо се в някаква степен под скитски политически контрол; тяхното
включване като самостоятелна сила в конфликта от 313 г., разиграл
се основно в крайбрежните територии на юг от реката, прави малко
1175; C. Preda. Callatis; D. M. Pippidi, D. Berciu. Din istoria Dobrogei 1; D. M.

Pippidi. I Greci nel basso Danubio; idem. Les cités grecques de la Dobroudja
dans l’histoire de l’antiquité; виж също теченията на списанията „Pontica“
(Constanta) и „Известия на Варненското археологическо дружество“ (про-
дължено като „Известия на народния музей във Варна“), както и моногра-
фичната серия „Histria“ (Bucuresti).
1
Diod. 19.73.1; cp. Possenti 56-57; Geyer 3; Saitta 65 sqq.; Lund 33-35; Franco
21 sqq.
2
Strabo 7.6.1 (C 319).
3
Cp. Franco 41.
вероятно допускането на Лизимахово присъствие на север от Дунав

в тази епоха. „Тракийците“,които в самия разказ на Диодор са ясно
разграничени и от „скитите“, и от поданиците на Севт ІІІ в Южна
Тракия, очевидно остава да бъдат идентифицирани с гетското насе-
Фиг. 23. Сребърна драхма на Лизимах, сечена в Ефес
ление в земите между Хемус и Истрос. Както вече беше изтъкнато

по-горе, в тази епоха гетското население в днешна Североизточна
България вероятно вече е било обединено под политическата власт
на обосновалата се в укрепената резиденция при Свещари царска
династия. „Отдръпването“ на центровете на гетски политически жи-
вот към вътрешността може да се разглежда като пряк резултат на
македонското военно-политическо проникване в крайбрежните ра-
йони, както впрочем и политическата централизация, поставила
обширни райони под егидата на Свещарските царе и отразена две
десетилетия по-късно в макар и фрагментарната традиция за царст-
вото на Дромихет. Ние не знаеме практически нищо за формите и
етапите на налагане на тази централизация, която най-вероятно е
допускала съществуването на подчинени вторични, „парадинасти-
чески“ политически ядра. Отдалечеността на Свещари от крайбреж-
ния район, където се разиграват събитията през 313/312 г., вече беше
посочено като вероятна причина за закъснялата поява на съюзната
гетска войска при Лизимаховата офанзива срещу въстаналите край-
брежни градове. Последвалото примирие, което Диодор обяснява с
„изплашването“ на тракийците от Лизимах, е имало за траен резул-
тат постигането на стабилизирани отношения между македонския
сатрап и гетското царство. Политическите, а и чисто териториалните
аспекти на това споразумение, което вероятно е останало в сила през
следващото десетилетие, остават за нас неизвестни; самият факт

обаче най-красноречиво очертава ограничеността на Лизимаховите
завоевания и в този ареал на тракийските земи, в които остава авто-
номно вероятно значителното по територия царство на гетите.
Последвалата еволюция на Лизимаховото присъствие в Северо-
източна Тракия остава в плен на непълните и объркани сведения за
двете гетски войни.1 Както вече стана дума, в основата и на двата
конфликта вероятно следва да се търси Лизимахова агресия, довела
(вероятно още преди войната в Азия през 302-301 г. пр. Хр.) до от-
немане на гетски територии с разположени в тях крепости и предиз-
викала последвалите тежки конфликти в района. Гетите очевидно се
стремели да изтикат македонеца от завладените от него земи и кре-
пости, той пък вероятно е продължавал опитите за териториална ек-
спанзия за тяхна сметка. Първата гетска война изглежда завършила,
след освобождаването на пленения от гетите Агатокъл, с връщане на
поне една част от отнетите им преди това земи; Павзаний изрично
поставя върнатите земи „отвъд Истрос“.2 Кога и какви територии е
завладял Лизимах на север от Дунав (и върнал впоследствие на ге-
тите), остава за съжаление напълно неясно; неясна остава впрочем в
чисто териториалните си измерения и ситуацията в гетските земи на
юг от реката, където гетската царска резиденция при Свещари е из-
живявала по това време своя най-голям разцвет.
И първата, и втората гетска война завършват с частична рестав-
рация на някакво предходно статукво за сметка на върнати на гетите
територии; изглежда обаче, че техните резултати не са се отразили на
трайната доминация на Лизимах над крайбрежната област и гръцки-
те градове в нея. Векове по-късно Истрия и Калатис ще продължават
да секат престижни постумни монети от Лизимахов тип като една
трайно наложена в продължилото няколко десетилетия господство на
македонския цар традиция, която очевидно е била поддържана от по-
томците без някакви отрицателни спомени и чувства.
D
Идеята за доминиращото, ключово значение на южнотракийс-
ката крайбрежна зона като гръбнак и основно ядро на Лизимаховите
владения е явна и в рано проявените му аспирации за териториално
разширение на югоизток и „възсядане“ на проливите – в коалици-
онния ултиматум срещу Антигон от 314 г. той предявил претенции
1
Виж по-горе, стр. 204-238.
2
Diod. 21.11 (= Const. Exc. 2 (1), p. 253); Paus. 1.9.6; по-горе, стр. 204-209.
за Хелеспонтийска Фригия, чието евентуално присъединяване би

превърнало подвластните му територии в истинска „Хелеспонтийс-
ка“ държава, според точния израз на Валтер Хюнервадел.1
Четвъртата война между диадохите в 302-301 г. пр. Хр. и побе-
дата на Лизимах и Селевк над стария Антигон Монофталм и неговия
син Деметрий в решителното сражение при Ипсос довели до поред-
ното прекрояване на политическата карта на ранноелинистическия
свят. Териториалните придобивки на Лизимах в Мала Азия превър-
нали неговото царство в първостепенен политически фактор, в една
от най-богатите и значителни по своите ресурси и потенциал ранно-
елинистически държавни формации. Тези нови мащаби на Лизима-
ховото царство намират много точно отражение в неговото велико-
лепно и огромно по мащаби монетосечене в двете десетилетия след
битката при Ипсос.
Засегнатият вече по-горе 2 дискусионен въпрос за новопридоби-
тите от Лизимах територии в Мала Азия има поне два отчетливи ас-
пекта – този за номиналната подялба на подвластните дотогава на
Антигонидите територии между победителите и този за реалното им
практическо завладяване, което в някои случаи се забавило, а в други
(например с окупираните от Птолемей Лаг територии в Келесирия,
които официално били придадени към владенията на Селевк) така и
останало нереализирано. По отношение на разпределението на завла-
дените територии след Ипсос основният спор е за границата между
владенията на Селевк и Лизимах – някои автори са склонни на базата
на Апиановото известие 3 да приписват и вътрешна („Голяма“) Фригия
към владенията на Селевк, ограничавайки териториите на Лизимах
само в западните части на полуострова,4 докато други (на базата на
сведението на Плутарх в биографията на Деметрий Полиоркет 5) по-
ставят тази граница по хребета на Тавър, определяйки ефемерното
царство на Плейстарх в Киликия като буферно между подвластните
на Селевк и Лизимах обширни територии.6 Второто предположение
определено изглежда по-вероятно и, както вече стана дума, се подк-
1
Hünerwadel 25.
2
Виж стр. 187-188.
3
App. Syr. 55.
4
B. Niese. Geschichte der griechischen und makedonischen Staaten 1, 351.5;
Hünerwadel 51; Landucci Gattinoni 152-155.
5
6
Possenti 101-102; Beloch 4.1, 169; Geyer 10; Saitta 145-147; Will 1, 80;
Bengtson, Die Diadochen 74, 126.
репя и от общите сведения за твърде широкото разпространение на

Лизимахови монети в източните области на Мала Азия.1
На практика усвояването на малоазийските територии е било
продължителен процес, който е продължавал в двете десетилетия до
края на живота на Лизимах и (поне по отношение на някои райони)
така си е останал незавършен. Едва прехвърлянето на Деметрий По-
лиоркет в Европа му отваря път към големите гръцки градове по за-
падното крайбрежие на Мала Азия; много от останалите райони на
полуострова остават практически полузависими или независими от
неговата власт – такъв е например случаят с Витиния, Пафлагония и
Кападокия в областите край Черноморското крайбрежие, където Зи-
поит и Митридат поставят началото на просъществували дълго време
самостоятелни елинистически династии.2 В същата област дълго вре-
ме на относителна автономия се радва Хераклея Понтийска, управля-
вана от Амастрис и нейните синове.3 По южното, Средиземноморско
крайбрежие на Мала Азия Кария, Ликия и Памфилия също излизат
от кръга на директно подчинените и управлявани области.4 Лизима-
ховото царство, по сполучливото определение на един от най-значи-
телните изследвачи на периода през изминалото столетие – Херман
Бенгтсон, е било „персонална държава“,5 опираща се на авторитета и
личната власт на своя създател, но и на значителен брой и различни
по съдържание персонализирани връзки и отношения. За съжаление,
с изключение на оскъдните сведения за взаимоотношенията с някои
от гръцките градове по крайбрежието, изворите в повечето случаи
изобщо не позволяват „вътрешната“ политика в Лизимаховото цар-
ство да бъде възстановена дори и в най-схематични черти.
D
1
E. Özgen, A. Davesne. – In : M. Amandry, G. K. Rider (eds.). Trésors et
circulation monétaire en Anatolie antique, 56-57.
2
Hünerwadel 52; Bengtson, Die Diadochen, 127.
3
Memnon 4.8-5.2 Jacoby.
4
Franco 52-58; Bengtson, Die Diadochen, 127.
5
Bengtson, Die Diadochen, 135.
4. Монетосечене и финансова политика

Въпреки съществуващата немалка литература, монетосеченето
на Лизимах остава недостатъчно проучено.1 След пионерския труд на
Лудвиг Мюлер 2 специални изследвания задълго липсват, макар и Ли-
зимаховите монети да са получавали редовно своя дял внимание в
различни по-общи изследвания и многобройни монетни каталози.3
Мащабно изследване върху монетосеченето на Лизимах е под-
готвял, преди смъртта си в 1941 г., големият нумизмат Едуард Нюел.
На базата на неговите материали по-късно Маргарет Томпсън пуб-
ликува една обзорна статия, посветена основно на монетарниците,
секли приживе сребърни и златни монети; тази публикация остава
до ден днешен най-съществения принос в тази област.4 Задълбочени
и обхватни изследвания върху многобройните постумни емисии, как-
то и върху бронзовото монетосечене на Лизимах, все още липсват.
В Лизимаховото монетосечене обикновено се обособяват два
периода, първият от които се свързва с приписвани на Лизимах еми-
сии на монети от Филипови и Александрови типове, а вторият – с
неговите собствени монетни типове, чиято широка популярност им
отрежда дълъг живот и след смъртта на диадоха, в многобройни пос-
тумни емисии, сечени от различни елинистически градове. Идеята
за хронологическо разграничаване на тези два периода почива на
недоказаното предположение, че след въвеждането на своите соб-
ствени монетни типове Лизимах напълно е преустановил сеченето
на монети от Филипови и Александрови типове.
Ранното Лизимахово монетосечене повдига много интересни и
дискусионни проблеми, които тепърва очакват своето задоволително
1
E. Schönert-Geiß. Bibliographie zur antiken Numismatik Thrakiens und
Mösiens, 1291-1362.
2
L. Müller. Die Münzen des thrakischen Königs Lysimachos.
3
Например B. V. Head. Historia numorum, 284-285; E. Babelon. Traité de
monnaies grecques et romaines II.4, 869-870; E. T. Newell. Royal Greek Por-
trait Coins, 20-23; O. Mørkholm. Early Hellenistic Coinage, 81-82; Д. Драга-
нов. Монетите на македонските царе 2, 55-76.
4
M. Thompson. – In: Essays in Greek Coinage presented to Stanley Robinson,
163-182. За съмнения в достоверността на някои от атрибуциите на М.
Томпсън и изобщо в методиката на изследването ў виж Lund 83, 131-132,
226 note 6, 227 note 11, 240 note 86.
4. Монетосечене и финансова политика 355
решение. Още Лудвиг Мюлер приписва на Лизимах сребърните и

бронзови монети от Филипов и Александров тип 1 с допълнителен
надпис ΛΥ 2 и неговото мнение е възприето от ред по-късни авторите-
ти, макар и с нюанси в детайлите. Маргарет Томпсън например смята,
че сребърни и бронзови монети от Филипови типове с допълнителен
надпис ΛΥ и протоме на лъв са сечени в Лизимахия в периода 306/5-
301/0 г. пр. Хр., като допуска възможната им поява (но без допълни-
телните знаци !?) още преди приемането на царската титла от Лизи-
мах в 306/5 г.3 Ф. Имхоф-Блумер предполага отсичането на подобни
монети в Кардия преди 311 г.;4 Мартин Прайс – в Амфиполис дори
още приживе на Филип Аридей, тоест преди 317 г.5 Тъй като монетар-
ницата в Амфиполис се е намирала под контрола на Антипатър, а
след 317 г. – на Касандър, презумпцията е, че Лизимах е получил (по-
ради предполагаемата липса на действащи монетарници в собствена-
та му територия и на базата на добрите си взаимоотношения с Анти-
патровия род, скрепени чрез брака му с Никея) правото да сече в Ам-
фиполис монети за свои нужди. Прайс допуска и възможността на
Лизимах да принадлежат монетите маркирани само с Λ или с Λ и
букраниум. Приписването на Лизимах и на най-масово сечените в
Амфиполис между 315 и 294 г. Александрови типове от групата „Λ с
факел“ би свързало именно с неговото монетосечене превръщането
на Амфиполис в най-продуктивната македонска монетарница в края
на ІV в.6 Впрочем, всички тези атрибуции не са общоприети и в лите-
ратурата по въпроса съществува и обратно мнение, отхвърлящо въз-
можността за свързването им с Лизимах и предполагащо, че поне до
306/5 г. той изобщо не е сякъл собствени монети.7 Дори и приемането
на всички или някои от тези емисии за наистина Лизимахови оставя
1
Стандартните монетни типове на Филип ІІ и Александър ІІІ, сечени в пе-
риода след 323 г., позволяват алтернативно определяне като постумни
или принадлежащи на Филип ІІІ Аридей и Александър ІV.
2
L. Müller. Die Münzen des thrakischen Königs Lysimachos, 39 sqq.; cf. H.
Gaebler. Die antiken Münzen von Makedonia und Paionia 2, 170-172.
3
168-169.
4
F. Imhoof-Blumer. – In: Corolla Numismatica in Honour of B. Head, 160-165.
5
M. Price. The Coinage in the Name of Alexander the Great and Philip Arrhidae-
us 1, 130-131 (s. Amphipolis).
6
Ibid.
7
Hammond 144.2, 162-163, 175.2; cf. M. Thompson. – In: Essays in Greek
Coinage presented to Stanley Robinson, 163-164.
открит въпроса дали те са покривали изцяло нуждите на админист-

рацията и монетното обръщение в контролираните от него терито-
рии, или (както например е склонна да смята Маргарет Томпсън) чак
до Ипсос, а вероятно и в годините непосредствено след това Лизимах
е получавал основната част от необходимите му монети от Касандър.1
Лизимах продължава да сече предимно Александрови монетни
типове с името на Александър и добавено протоме на лъв в отреза
като своя лична емблема и в годините след битката при Ипсос, което
се доказва сигурно от емисиите на подобни монети в ред малоазийс-
ки монетарници. Сребърни драхми освен в Лизимахия са сечени по
това време в Лампсак, Абидос, Теос, Колофон и Магнезия. В Коло-
фон, Магнезия и Сарди са сечени и тетрадрахми, а единични емисии
от златни статери – в Сестос и Абидос,2 но драхмите определено
преобладават сред емисиите от тази група.
Вероятно малко по-късно, може би в периода 299/8-297/6 г. Ли-
зимах сече монети от същите деноминации в същите монетарници
(към които сега се добавя и Митилене на остров Лесбос), но към тра-
диционните Александрови типове добавя своята собствена легенда:
ÂÁÓÉËÅÙÓ ËÕÓÉÌÁ×ÏÕ.3
Тези сечени в малоазийски монетарници емисии на Лизимах
повдигат един принципен и твърде съществен въпрос. Приемането
на предложените от Маргарет Томпсън датировки би означавало да
се допусне, че още в първите години след Ипсос Лизимах реално и
трайно е владял посочените градове (Лампсак, Абидос, Теос, Коло-
фон, Магнезия и Сарди). И ако в случая със Сарди това предположе-
ние не буди особени съмнения,4 то за крайбрежните градове в Про-
понтида и Йония (сред които са и Абидос, Лампсак, Теос, Колофон и
Магнезия) обикновено се предполага, че и в следващите години по-
вечето от тях са оставали под контрола на запазилия преимущество-
то си по море Деметрий Полиоркет.5
1
164-165.
2
165; O. Mørkholm. Early Hellenistic Coinage, 81.
3
Ibid. Виж и фиг. 22 на стр. 331 по-горе.
4
Разположена сравнително далече от крайбрежието, старата лидийска сто-
лица Сарди, която била превзета (без акропола) още от Препелай в 302 г.
(Diod. 20.107.5), е била със сигурност в ръцете на Лизимах в периода непо-
средствено след Ипсос, когато Лизимах изглежда се установил именно там
и повикал при себе си персийката Амастрис (Memnon 4.9 Jacoby).
5
Завземането от Деметрий на Ефес, Абидос, Парион и Халкедон още през
на сл. стр.
Вероятно едва няколко години след победата при Ипсос Лизи-

мах изцяло променя монетните си типове. Новите златни и сребър-
ни монети представят на аверса си изображение на мъжка глава в
профил надясно с диадема и рог на Амон, приемано почти без въз-
ражения за портрет на Александър Велики,1 а на реверса Атина на
трон с копие и щит държи в протегнатата си ръка малка фигурка на
Нике, увенчаваща с венец началото на царското име от разположе-
ния вертикално от двете страни надпис ÂÁÓÉËÅÙÓ ËÕÓÉÌÁ×ÏÕ.
Маргарет Томпсън датира появата на новите Лизимахови монетни
типове в 297 г. и я свързва със смъртта на Касандър,2 но основанията
за това остават неясни, а и предложената дата е оспорвана в литера-
турата.3 Дали впрочем тяхната поява не би трябвало да се свърже по-
скоро с окончателното налагане на Лизимаховата власт над малоа-
зийските крайбрежни градове след прехвърлянето на Деметрий По-
лиоркет в Европа и да се датира съответно най-рано в 296/5 г. пр. Хр.?
Още с появата на новите типове като най-масово сечени сре-
бърни монети се налагат тетрадрахмите. Великолепни тетрадрахми
с новите Лизимахови типове са сечени в началните години след въ-
веждането им в приблизително равни количества в Лизимахия и
Сестос в Европа и в Абидос, Сарди и Магнезия в Азия. Изцяло затво-
рени или с ограничени функции са били в този период монетарни-
ците на Теос, Колофон (единична емисия Лизимахови тетрадрахми)
и Митилене; нова монетарница е била открита в Антигония в Троа-
да, преименувана от Лизимах на Александрия.4
Картината на Лизимаховото монетосечене съществено се про-
меня към края на деветдесетте и началото на осемдесетте години на
ІІІ в. Най-много тетрадрахми са сечени по това време в Лампсак
зимата на 302/301 г. се споменава изрично у Диодор Сицилийски (Diod.

20.111.3). В следващите години главна база на Деметрий в района остава
Ефес. Списъкът на останалите „градове в Азия“, които според Плутарх
(Dem. 35) били завладени от Лизимах едва след прехвърлянето на Демет-
рий в Европа, тоест около 295 г. пр. Хр., за съжаление не е запазен в нито
един античен текст.
1
За възможните резерви към тази общоприета атрибуция виж по-горе, стр.
298-300.
2
165.
3
Hammond 175 например смята за възможно отнасянето на появата на Ли-
зимаховите тетрадрахми от новия тип още в периода 306-301 г.
4
165-166, 175; O. Mørkholm. Early Hellenistic Coinage, 81.
(над 60 лицеви печата), по-умерени количества в Магнезия и Сарди,

а само отделни емисии – в Лизимахия, Сестос, Абидос и Митилене.
Сеченето на сребърни драхми е концентрирано в преименувания в
Арсиноея Ефес, а това на златни статери – в Александрия в Троада.1
В началото на осемдесетте години към малоазийските монетар-
ници на Лизимах се присъединяват и тези в Киос (където са сечени
основно сребърни тетрадрахми) и в Хераклея Понтийска (тетрадрах-
ми и статери).2 След завладяването на Източна Македония основна
монетарница става Амфиполис, където в периода до 281 г. са използ-
вани над 70 лицеви печата.3 С присъединяването на Западна Македо-
ния Лизимах слага ръка и върху монетарницата в Пела, където след
285 г. са сечени големи количества статери и тетрадрахми.4
След кампанията на Деметрий Полиоркет в Мала Азия значе-
нието на по-южните малоазийски монетарници намалява. Тази в
Сарди изобщо преустановява дейността си, Магнезия продължава да
сече тетрадрахми, но в ограничени количества, а Смирна пуска една
единствена емисия от статери, тетрадрахми и драхми.5 Продължават
да работят активно монетарниците в Лизимахия, Сестос, Абидос,
Лампсак, Александрия в Троада;6 появяват се и нови в Пергам 7 и в
Парион.8 Възможно е в последните години на Лизимах негови еми-
сии да са отсечени в Перинт и Енос.9
Бронзовите монети на Лизимах остават слабо проучени; хроноло-
гията и разпределението на емисиите между монетарниците не са раз-
работени. Известни са няколко различни серии, най-често срещаната е
с две деноминации на същия основен тип: глава на Атина с шлем на
аверса и лъв в скок надясно (или само протоме на лъв) на реверса.
1
166, 168-182 passim; O. Mørkholm. Early Hellenistic Coinage, 82.
2
178.
3
Ibid., 166, 178-179; Franco 46.
4
181.
5
Ibid., 166, 172-174, 179-180.
6
Ibid., 166, 168-182 passim.
7
Е. Т. Нюел отнася уреждането на Лизимаховата съкровищница и моне-
тарница в Пергам към 287-286 г. пр. Хр.: E. T. Newell. The Pergamene Mint
under Philetaerus, 76, 8. Ср. M. Thompson. – In: Essays in Greek Coinage
presented to Stanley Robinson, 166, 179-180.
8
Ibid., 180.
9
Ibid., 166, 182.
Огромните количества и великолепното качество на Лизимахо-

вите монети, пуснати на пазара в първите две десетилетия на ІІІ в. пр.
Хр., ги превръщат в предпочитана и традиционна валута в един огро-
мен регион на древния свят. Затова не е чудно, че и след смъртта на
Лизимах неговите типове остават в употреба и са предпочитани от
много градове за техните собствени емисии на златни, сребърни и
бронзови монети чак до края на ІІІ в. пр. Хр., а на някои места и по-
късно. Както вече стана дума, постумните Лизимахови монети остават
твърде слабо изследвани; за разграничаването им от прижизнените
емисии важно значение има голямото съкровище от Арменак, заро-
вено по всяка вероятност скоро след битката при Корупедион.1
D
Опитите за реконструкция на стопанската и финансова политика
на Лизимах остават зависими от противоречивата и оскъдна тради-
ция на писмените извори, малкото и често несигурни епиграфски
данни и посочените вече проблеми около реконструкцията на етапите
и характера на неговото впечатляващо монетосечене. Традиционната
гледна точка на ранните изследвачи на Лизимах е сумирана през
1930 г. в една кратка статия на А. Андреадес.2 Основните постулати на
това стандартно мнение за икономическата политика на Лизимах се
свеждат до идеята, че в сравнение с останалите ранноелинистически
владетели той експлоатирал особено тежко и гръцките градове, и ос-
таналото зависимо население в държавата си, наложил непосилно
високи данъчни задължение и всевъзможни други форми на ограбва-
не, установил пряка царска администрация на стопанския живот,
съсредоточил в свои ръце всички финансови ресурси, като успешно
натрупал огромни парични резерви, изграждайки за целта своите
многобройни съкровищници. Заключенията на Андреадес впрочем
не са непременно негативни по отношение на Лизимах: той по-скоро
го вижда като единствения истински финансист в епохата на диадо-
хите, макар тази гледна точка да възприема като нюанс и мнението
на няколко характерни антични анекдота, съдържащи експлицитното
или имплицитно твърдение за Лизимаховото скъперничество.
1
M. Thompson. – ANSMN 31 (1986), 63-106.
2
A. Andreades. – In: Mélanges Paul Thomas (Bruges, 1930), 6-15 [същото и на
гръцки език в сп. >Åëëçíéê@ (<Áè\íáé 1929, 2), 257-266; ср. ÁíäñÝïõ Ì. Áí-
äñåÜäïõ Ýñãá 1, <Áè\íáé 1938, 317-324]. Виж и рецензията на P. Cloché. –
REG 46 (1933), 235. Ср. и аналогичното мнение на C. M. Danov. – ANRW
2.7.1 (1979), 44-46.
Класическите възгледи по този въпрос бяха ревизирани през

осемдесетте години на миналия век в няколко статии на Стенли
Бърстейн,1 чиито новаторски идеи впоследствие бяха охотно въз-
приети (и доразвити) и в по-новите изследвания върху Лизимах.2
Според популярния анекдот в подигравателните си наздравици
сътрапезниците на Деметрий Полиоркет наричали Лизимах газофи-
лакс, което според допълнението у Плутарх го ядосвало много, защо-
то имплицирало съмнение в потентността му.3 Терминът газофилакс
(старогръцко производно от иранското газа – хазна, съкровище) е
равнозначен на тезаурофилакс и означава пазител на съкровище,
хазнатар, касиер. Освен внушението за скъперничеството на Лизи-
мах, поддържано и от други анекдотични сведения, подигравателни-
ят епитет съдържа и отгласа на нещо исторически реално – сред най-
сигурно и достоверно засвидетелстваните елементи на финансовата
политика на Лизимах, наред с неговото изключително продуктивно
монетосечене, е установяването на неизвестен брой царски съкро-
вищници (газофилакии) в силно укрепени центрове, разположени в
различни краища на владенията му.4 Царската съкровищница в Пер-
гам била поверена (поне в последните години на Лизимаховото уп-
равление) на евнуха Филетер от Тиос; в нея според конкретното све-
дение на Страбон се съхранявала огромната сума от девет хиляди та-
ланта сребро. 5 Друго царско съкровище съхранявал „тезаурофилак-
сът“ Теодот в крепостта на старата лидийска столица Сарди.6 Трета
съкровищница се намирала в непристъпната крепост на днешния нос
Калиакра.7 Андреадес допуска съществуването на поне още две царс-
ки съкровищници в последните години на царуването на Лизимах,
една в столицата Лизимахия и една неизвестно къде в Македония;8 но
1
S. M. Burstein. – In: W. Heckel, R. Sullivan (eds.). Ancient Coins of the Graeco-
Roman World. The Nickle Numismatic Papers (Waterloo, 1984), 57-68; idem.
– The Ancient World 3 (1980), 73-79; 14 (1986), 19-24; idem. – Ancient Mace-
donia 4 (1986), 133-138.
2
Landucci Gattinoni, 232-243; Lund 128-134; Franco 189-191, 206-219, 223-236.
3
Plut. Dem. 25.7; mor. 823 c (praec. ger. rei p.); Athen. deipn. 6.78 (261 b) [=
Phylarch. fr. 31 Jacoby]; cp. H. Hauben.– Ancient Society 5 (1974), 105-117.
4
A. Andreades. – In: Mélanges Paul Thomas (Bruges, 1930), 6-7; Bengtson, Die
Diadochen 127, 132 ; Landucci Gattinoni 232-233; Lund 128-131; Franco 189-191.
5
Strab0 13.4.1 (C 623); Paus. 1.10.4.
6
7
Strabo 7.6.1 (C 319).
8
A. Andreades. – In: Mélanges Paul Thomas (Bruges, 1930), 7.
мнението му за изключителността на тази Лизимахова институция е

силно преувеличено. Пердикас, Евмен от Кардия и Антигон Моноф-
талм, както и Александър Велики преди тях и Селевкидите в по-късно
време широко използвали тази система, всъщност наследена от Пер-
сийската империя и пригодена за техните финансови нужди.1
Сведенията за натрупаните от Лизимах в годините на неговото
могъщество огромни царски съкровища вероятно са допринесли за
оформянето на образа на царя-скъперник, но този образ може би
има и други, по-реални корени. В началния период на своето управ-
ление в Тракия Лизимах вероятно е изпитвал сериозни финансови
затруднения. Принуден да води тежка (и скъпа!) война за налагане
на властта си в Тракия и вероятно затруднен първоначално в орга-
низирането на собствена икономическа база, гарантираща доста-
тъчни за нуждите му независими приходи, той дълго време не е раз-
полагал и със собствена монетарница и е бил принуден да използва
услугите на намиращия се под контрола на Антипатър (а впослед-
ствие – на Касандър) Амфиполис, за да сече нужните му сребърни
монети.2 Недостатъчните финансови ресурси вероятно са наложили
в този период режим на жестоки икономии, достатъчен да обясни
раждането на легендата за скъперничеството на Лизимах; възмож-
ното отнасяне на наздравицата в двора на Деметрий към конкретен
случай преди битката при Ипсос 3 впрочем също насочва към първи-
те две десетилетия на Лизимаховото управление в Тракия. Продъл-
жителната борба на Лизимах да осигури финансовата си независи-
мост обяснява психологически и неговите извънредни грижи, когато
по-късно получава достъп до източници на внушителни приходи и
възможността да организира вероятно най-значителното ранноели-
нистическо монетосечене (съпоставимо по огромните количества и
качеството на отсичаните монети единствено с това от името на
Александър), да се подсигури с необходимите финансови резерви,
разположени сигурно в пръснати в различни райони на обширните
му владения крепости.
Внушението за скъперничеството на Лизимах се оспорва убеди-
телно от сведенията за неговата показна щедрост, засвидетелствана
1
Ср. Lund 131.
2
Може да се допусне като възможен нюанс, че Лизимах е бил пряко финан-
сиран в тези години от Антипатър и Касандър, които са секли за целта
въпросните сребърни емисии в Амфиполис.
3
H. Hauben.– Ancient Society 5 (1974), 105-117.
многократно и по различни поводи.1 Огромните количества зърно,

дарени на Родос 2 и Атина,3 паричните помощи за Атина 4 и Тива,5
предлаганите подкупи в особено големи размери за постигане на
политически цели 6 и дори – предложението към приятеля Филипид
да сподели с него което и да е от имуществата си 7 натрупват една
внушителна поредица от разнородни, но еднопосочни сведения, ко-
ито определено не говорят за прекомерна стиснатост. При това тези
случайно оцелели сведения очевидно отразяват само малка част от
реално осъществените подобни актове, представящи Лизимах в ти-
пичното за епохата амплоа на царя-евергет, раздаващ щедри и пред-
ставителни благодеяния и подаръци като необходим израз на своя
икономически потенциал.
Показният евергетизъм е пряко указание за финансова стабил-
ност и просперитет на Лизимаховото царство, но представлява вън-
шна и вероятно не дотам съществена изява на неговата икономика.
На практика вероятно много по-голяма част от приходите на цар-
ската хазна са били насочени към издръжката на изискващите ог-
ромни разходи армия и администрация, както и към скъпострува-
щите градоустройствени проекти. Дори при вероятно занижената
анекдотична ставка от 4 обола дневно 8 заплащането на една 25 хи-
лядна наемна армия би струвало огромната сума от хиляда таланта
годишно само за заплати на войниците, без да се смятат по-високите
възнаграждения на началниците и разходите за издръжка (изхран-
ване, разквартируване и пр.). Може би именно поради преодоления
впоследствие недостиг на средства в началния период на своето уп-
равление в Тракия Лизимах е прибягнал до разквартируването на
гарнизони от своята армия в гръцките градове по Понтийското
1
Lund 130-131; Franco 223-227.
2
Diod. 20.96.3.
3
IG II2, 657 = Dittenberger. Syll.3 1, 374.
4
Plut. mor. 851 e (vitae dec. orat., decr. 2).
5
Dittenberger, Syll.3 1, 337; M. Holleaux. Études d’épigraphie et d’histoire
grecques 1, 37-39; ср. стр. 204 по-горе.
6
Лизимах предложил огромната сума от 2 000 таланта на Селевк срещу
убийството на пленения Деметрий Полиоркет (Plut. Demetr. 51.3-4; Diod.
21.20) и очевидно стоял зад откупа от 300 таланта, предлаган на Пир от
страна на зет му Антипатър във фалшивото писмо на Птолемей Лаг (Plut.
Pyrrh. 6.6; Justin. 16.1.7).
7
Plut. Demetr. 12.8-9; mor. 183 d-e; 508 c; 517 b; ср. Stobaeus 4.8.19.
8
Plut. mor. 233 c.
крайбрежие, предизвикало тяхното недоволство в навечерието на

войната от 314-311 г. пр. Хр.
Източниците на огромните постъпления, които дават на Лизи-
мах възможност да реализира своето внушително монетосечене, да
натрупа показни резерви в съкровищниците си, да издържа голяма
армия, разклонена администрация и блестящ двор, да осъществява
последователно крупни градоустройствени мероприятия и да се
изявява като евергет, за съжаление не са ясно документирани в из-
ворите. Традиционното допускане, че Лизимаховото благополучие
се основава единствено или главно на безмилостната екплоатация
на гръцките градове под негова власт, не почива на сигурни доказа-
телства.1 Допускани са алтернативни източници, като директната
експлоатация на зависимо селскостопанско население чрез институ-
та на царската земя,2 експлоатацията на природни ресурси (метали,
дървен материал и пр.),3 контролът над търговията,4 военната пляч-
ка.5 И макар предположението на Карло Франко за пълен Лизима-
хов монопол над търговията със зърно между Евксинския Понт и
Егейско море 6 да изглежда, в светлината на документираната не-
еднократно в изворите негова слабост по море, нереалистично, кон-
тролът над зърнения експорт от Тракия, напълно осъществим при
разпростряната върху крайбрежните градове ефективна власт на ди-
адоха, изглежда напълно сигурен; още Михаил Ростовцев допуска-
ше, че богатството на Лизимах произлиза в значителна степен от
износа на тракийско жито за Елада.7 Археологическите данни впро-
чем показват недвусмислено големия размах на търговията, осъщес-
твявана и през този период между контролираните от Лизимах
крайбрежни градове и вътрешността на Тракия. 8
D
1
S. M. Burstein. – In: W. Heckel, R. Sullivan (eds.). Ancient Coins of the Graeco-
Roman World. The Nickle Numismatic Papers, 57-68; Lund 128-134.
2
Franco, 214-219.
3
Ibid., 208-209.
4
Ibid., 210-212.
5
Ibid., 219-223.
6
Ibid., 207.
7
M. Rostovtzeff. The Social and Economic History of the Hellenistic World, 359.
8
А. Божкова. Икономически връзки на Тракия с елинистическия свят, passim.
5. Основни извори
Много от важните антични пасажи, засягащи по един или друг
начин живота, делата и личността на Лизимах, са не само коменти-
рани, но и приведени частично или in extenso в хода на изложението
по-горе. Идеята да приложа още веднъж събрани на едно място тези
текстове (с риск да бъда обвинен в разточителство) възникна допъл-
нително в хода на работата ми с книгата на Франка Ландучи Гати-
нони и по-специално с нейните извороведски коментари, базирани
(в някои случаи доста произволно) именно на съпоставянето на све-
денията за Лизимах у отделни антични автори. Съчиненията на Ди-
одор, Павзаний, Ариан, Апиан, Юстин и много от другите антични
извори за Лизимах впрочем никога не са издавани цялостно на бъл-
гарски език, а и съществуващите христоматийни издания на под-
брани откъси от тях 1 са по правило трудно достъпни. Така, след не-
малко колебания, реших все пак да включа в книгата и настоящето
приложение, което ще позволи на любознателния читател лесното
намиране и ползване на съответните текстове. Те са подредени в
приблизителен хронологически порядък според датата на създава-
нето им; откъсите от извлечението на Юстин са поместени след про-
лозите на неговия първоизточник Помпей Трог.
Полибий
Всеобща история
2.41.1-2 Гражданите на Патра и Диме поставили начало на обедине-
нието по време на сто двайсет и четвъртата олимпиада, след смъртта
на Птолемей Лаг, на Лизимах, а също така и на Селевк и Птолемей
Керавън – те всички умрели през тази олимпиада.
2.71.3-6 По това време умрял от болест и Птолемей, чиято власт на-
следил Птолемей, наречен Филопатор [Отцелюбеца]. Умрял също
така и Селевк, син на Селевк, наречен Калиник [Победителя] и По-
гон [Брадатия]; сирийското царство било наследено от брат му Ан-
тиох. С тези владетели се случило същото, което постигнало и пър-
вите царе на тези земи – Селевк, Птолемей и Лизимах, а именно,
както вече разказахме по-горе, те всички умрели в сто двайсет и чет-
1
Например Д. Дечев, Г. Кацаров. Извори за старата история и география на
Тракия и Македония; М. Тачева, Д. Ботева. Христоматия по тракология 2.
5. Основни извори 365
въртата олимпиада, а приемниците им в сто трийсет и деветата.

5.67.6-8 Първоначалното завземане на тези територии от Антигон
Едноокия и установяването на властта на Селевк в тях станали, спо-
ред Антиох [ІІІ], напълно законно и справедливо чрез завладяване,
поради което и Келесирия принадлежала нему, а не на Птолемей,
доколкото, както твърдял, и Птолемей воювал навремето с Антигон
не за собствена сметка, а за да предостави властта над тези страни на
Селевк. Най-много царят изтъквал това, че царете Касандър, Лизи-
мах и Селевк след победата над Антигон единодушно приели на съ-
вет решение, че цяла Сирия трябва да принадлежи на Селевк.
15.25.1-2 Лъженастойникът на Птолемей Сосибий се оказал хитър и
ловък мошеник, опитен в придворните козни. Твърди се, че той убил
най-напред Лизимах, сина на Лизимаховата дъщеря Арсиное и на
Птолемей, после Магас, сина на Птолемей и дъщерята на Магас Бе-
реника; третата му жертва била Береника, майката на Птолемей Фи-
лопатор; четвъртата – спартанецът Клеомен; петата – дъщерята на
Береника Арсиное.
18.51.3-6 Той [Антиох ІІІ] се бил прехвърлил с военни сили в Европа,
за да си върне властта над Херсонес и градовете по тракийското
крайбрежие, тъй като властта над тези райони му подобава повече,
отколкото на който и да било друг. Първоначално властта над тях
принадлежала на Лизимах, а после, след като Селевк воювал с него
и излязъл победител, цялото Лизимахово царство по правото на
войната станало притежание на Селевк. В по-късни времена, тъй ка-
то предците на Антиох били отвлечени с други дела, тези владения
откъснал и си присвоил отначало Птолемей, а по-късно Филип, а се-
га той не иска нови завоевания, възползвайки се от неудачите на
Филип, а само си възстановява предишните владения, опирайки се
на правото си.
Fr. 102 [= Suda 1862 s. <Áíáäñïìáß] ... походът на Лизимах през Тра-
кия срещу Дромихет, царя на одрисите ...
Диодор Сицилийски
Историческа библиотека
(18.3.2) В Европа Лизимах получил Тракия и съседните племена
край Евксинския Понт, а за Антипатър останали Македония и окол-
ните народи.
(18.14.2-4) 2 Когато Лизимах навлязъл в земите към Тракия, срещ-
нал цар Севт разположен на лагер с 20 000 пехота и 8 000 конници,
но не се обезкуражил от големината на тази армия, а влязъл в сра-
жение с варварите, макар да разполагал общо с не повече от 4 000

пехота и 2 000 конници. 3 Завързал трудна битка, тъй като неговите
войници превъзхождали неприятелите по храброст, но им отстъпва-
ли по численост, и след като дал много жертви, но и причинил мно-
гократно по-тежки загуби на противника, се прибрал в лагера си със
съмнителна победа. 4 Впоследствие и двете армии се оттеглили от
това място и предприели мащабни приготовления за окончателното
разрешаване на конфликта.
(18.72.9) Клейтос, който бил потърсил спасение по суша, изоставяй-
ки кораба си, опитал да се спаси през Македония, но попаднал на
Лизимахови войници и така намерил смъртта си.
(19.p.1.50) Съюзът на Птолемей, Селевк, Касандър и Лизимах за
съвместна война срещу Антигон.
(19.p.1.74) Въстанието на гражданите на Калатис срещу Лизимах и
съдбата на изпратените от Антигон подкрепления.
(19.56.3-57.3) 3 Когато с такива думи той [Селевк] убедил Птолемей
да започне подготовка за война, последният изпратил в Европа ня-
кои от приятелите си, за да се опитат с подобни речи да направят и
Касандър и Лизимах противници на Антигон. 4 Това било осъщест-
вено много бързо и станало причина за избухване на продължител-
ни войни. Антигон, като разгадал от своя страна плановете на Се-
левк, изпратил пратеници при Птолемей, Лизимах и Касандър, като
поискал от тях да запазят предишните си приятелски отношения с
него. Той направил сатрап на Вавилония върналия се от Индия Пи-
тон и се отправил с армията си към Киликия. 5 Тъй като стигнал в
Малос след залеза на Орион, разпределил войниците на зимни
квартири. Той влязъл във владение на съкровището в Киинда, въз-
лизащо на 10 000 таланта, без да се броят други 11 000 таланта го-
дишни приходи, и това го направило могъщ не само с размерите на
армията му, но и с огромните богатства. 57. 1 Когато Антигон на-
предвал към Горна Сирия, при него дошли пратеници на Птолемей,
Лизимах и Касандър. Те били изслушани в съвета и поискали от не-
го Кападокия и Ликия за Касандър, Хелеспонтийска Фригия за Ли-
зимах, цяла Сирия за Птолемей, Вавилония за Селевк, както и раз-
делянето на всички съкровища, върху които бил сложил ръка след
победата си над Евмен, тъй като и те били взели участие във война-
та. В случай, че не изпълнел тези искания, те щели да обединят си-
лите си, за да воюват срещу него. 2 Тъй като Антигон им отговорил
грубо и ги посъветвал да се готвят за война, пратениците се завърна-
ли, без да постигнат нищо. Тогава Птолемей, Лизимах и Касандър
сключили съюз помежду си и започнали да събират войски и да под-
готвят отбранителни и нападателни оръжия и всичко друго, необхо-
димо за война. 3 Антигон, като виждал много значителни личности

да се обединяват срещу него и като си давал сметка за мащабите на
започващата война, приканил всички народи, градове и царе да се
съюзят с него.
(19.73.1-10) 1 Когато годината свършила, в Атина архонт станал Те-
офраст, а римляните избрали за консули Марк Публий и Гай Сулпи-
ций. През тази година калатийците, които обитавали левия бряг на
Понта и имали поставен от Лизимах гарнизон, изгонили гарнизона
и се обявили за независими. 2 След като по същия начин освободи-
ли града на истрийците и останалите градове в този район, сключи-
ли с тях съюз за обща война срещу владетеля. Те завързали също
приятелски отношения със съседните тракийци и скити, и по този
начин се образувала една съществена коалиция, която можела да се
противопостави на значителни сили. 3 Лизимах, като научил за ста-
налото, се отправил с войската си срещу въстаналите. Като преми-
нал през Тракия и преодолял планината Хемус, той разположил ла-
гера си край Одесос. Пристъпвайки веднага към обсада, всял страх у
обсадените и те му предали града по споразумение. 4 След това, като
си възвърнал по същия начин и Истрос, се отправил срещу Калатис.
В това време съгласно договора пристигнали скитите и тракийците с
голяма войска, за да помогнат на съюзниците си. 5 Лизимах ги прес-
рещнал и като влязъл веднага в бой, изплашил тракийците и ги
принудил да минат на негова страна; скитите пък разбил в редовно
сражение и избил мнозина, а останалите прогонил извън страната.
След това нападнал града на калатийците и го обсадил, тъй като ис-
кал на всяка цена да накаже виновниците за въстанието. 6 Докато
той бил зает с това, дошло съобщение, че Антигон бил изпратил на
помощ на калатийците две войски, едната по суша, другата по море,
и че докато единият стратег, Ликон, бил навлязъл с флот в Понта,
другият – Павзаний – лагерувал с голяма войска при така наречения
Хиерон. 7 Разтревожен от тези новини, Лизимах оставил необходи-
мите за обсадата войници и потеглил с най-добрата част от войската
си, бързайки да отблъсне неприятелите. 8 Когато стигнал обаче до
височините на Хемус, срещнал там тракийския цар Севт, който бил
минал на страната на Антигон и с многобройна войска блокирал
проходите. 9 Той влязъл в сражение, което продължило дълго и му
коствало много жертви, но и от враговете паднали мнозина и варва-
рите били победени. 10 И като се появил внезапно при войските на
Павзаний, те побягнали в неудобни места, а той ги нападнал и побе-
дил; самият Павзаний бил убит, а от войниците едни освободил
срещу откуп, а други разпределил в собствената си армия. Така се
развили събитията при Лизимах.
(19.77.7) Достигайки Пропонтида, Антигон изпратил пратеници при

гражданите на Бизантион, като поискал те да се присъединят към
съюзниците му. Но тъй като при тях дошли и пратеници на Лизи-
мах, които ги призовавали да не предприемат нищо срещу него или
срещу Касандър, бизантийците решили да останат неутрални и да се
придържат към миролюбиви и приятелски отношения и с двата ла-
гера. Този неуспех, както и настъпването на неблагоприятния сезон
принудили Антигон да пристъпи към разпределяне на войниците си
по градовете на зимни квартири.
(19.105.1-4) 1 В архонтството на Симонид в Атина римляните избра-
ли за консули Марк Валерий и Публий Деций. По време на техния
мандат Касандър, Птолемей и Лизимах сложили край на войната
срещу Антигон и сключили договор, според който Касандър трябва-
ло да бъде стратег на Европа до пълнолетието на Александър, сина
на Роксана, Лизимах да владее Тракия, Птолемей – Египет и съ-
седните градове към Либия и Арабия, Антигон пък трябвало да уп-
равлява цяла Азия; гърците трябвало да бъдат независими. Обаче те
не спазвали тези споразумения, но напротив, използвайки всевъз-
можни претексти, всеки се опитвал да увеличи властта си. 2 Касан-
дър, като виждал, че Александър, синът на Роксана, расте и че някои
в Македония подстрекавали той да бъде освободен и да му поверят
бащиното му царство, се уплашил за себе си и наредил на Главкий,
началника на стражата на младежа, да убие и Роксана, и царя и да
скрие телата им, без никой друг да научи за това. 3 Изпълнението на
тази заповед освободило Касандър, Лизимах, Птолемей и Антигон
от страховете, които царят им внушавал за бъдещето. 4 Тъй като ве-
че нямало наследник на престола, оттогава всеки можел да се стре-
ми да стане цар на народите и градовете, над които властвал, а под-
чинените земи се превърнали за тях в завладени с оръжие царства.
(20.p.42) По каква причина Касандър, Лизимах, Селевк и Птолемей
се съюзили и започнали войната срещу Антигон.
(20.p.43) Войната на Касандър срещу Деметрий в Тесалия и тази на
Лизимах в Азия.
(20.p.45) Как Антигон воювал срещу Лизимах и го превъзхождал
много с войските си.
(20.19.3-5) 3 Тъй като общите споразумения на вождовете обещава-
ли свобода на гръцките градове, владетелят на Египет Птолемей об-
винил Антигон, че е окупирал някои градове с гарнизони, и започ-
нал приготовления за война. 4 Птолемей изпратил своя армия под
командването на Леонид и завладял подчинените дотогава на Анти-
гон градове в Киликия Трахея; той изпратил пратеници и в контро-
лираните от Касандър и Лизимах градове и ги призовавал да се съю-
зят с него, за да предотвратят прекомерното засилване на Антигон. 5

Антигон пък изпратил най-малкия си син Филип в Хелеспонта да
воюва срещу Феникс, а в Киликия изпратил Деметрий, който водел
войната енергично, победил стратезите на Птолемей и отново завзел
градовете.
(20.25.1) Евмел продължавал да бъде благосклонен към гражданите
на Бизантион, на Синопе и към останалите елини живеещи в Понта;
и когато обсадените от Лизимах граждани на Калатис били твърде
затруднени от липсата на храна, той поел грижата за хиляда от тях,
които били напуснали страната си поради глада, и не само им дал
сигурно убежище, но им осигурил и град, в който да живеят, като им
отредил областта, наричана Псоанкайтика.
(20.29.1) По време на тези събития Лизимах основал в Херсонес
град, който нарекъл на свое име Лизимахия.
(20.37.4) Поради значимостта на нейния произход и Касандър, и Лизи-
мах, и Антигон, и Птолемей, и изобщо всички важни личности, из-
дигнали се след смъртта на Александър, искали ръката ў [на Клеопат-
ра, сестрата на Александър Велики]; всеки от тях се надявал, че маке-
донците ще последват спечелилия този брак, и търсел свързване с
царската династия, за да може да осигури за себе си върховната власт.
(20.53.2-4) 2 Когато Антигон научил за спечелената победа, въоду-
шевен от благосклонността на съдбата, си присвоил диадемата и за-
почнал оттогава да се държи като цар; той позволил и на Деметрий
да приеме същата титла и ранг. 3 Обаче Птолемей, който изобщо не
паднал духом след понесеното поражение, също си сложил диадема
и започнал оттогава да се подписва като цар. 4 По същия начин в
съперничество с тях и останалите водачи започнали да се наричат
царе: Селевк, който наскоро бил завладял Горните сатрапии, както и
Лизимах и Касандър, които продължавал да управляват в първона-
чално отредените им територии.
(20.76.6-7) След оттеглянето на противника Птолемей бурно се
радвал, извършил благодарствени жертвоприношения на боговете и
щедро гощавал приятелите си. 7 Той също писал на Селевк, Лизимах
и Касандър за успехите си и за големия брой дезертьори, преминали
при него; самият той, след като за втори път отстоял във война Еги-
пет, бил напълно убеден, че страната му принадлежи като военна
награда, и се завърнал в Александрия.
(20.84.1) Известно време родосци продължили да изпращат прате-
ници, призовавайки го [Деметрий Полиоркет] да не предприема
нищо фатално срещу града; но тъй като никой не им обръщал вни-
мание, те загубили надежда за примирие и изпратили пратеници
при Птолемей, Лизимах и Касандър, умолявайки ги за помощ и из-

тъквайки, че градът води войната от тяхно име.
(20.96.3) И Касандър изпратил на родосци 10 000 медимни ечемик,
а Лизимах им изпратил 40 000 медимни пшеница и още толкова
ечемик.
(20.100.2) Те [родосци] издигнали също статуи на цар Касандър и на
цар Лизимах, които, макар и по общо мнение да заемали второ мяс-
то, също били допринесли значително за спасението на града.
(20.106.1-109.7) 1 Когато и тази година отминала, в Атина архонт
станал Никоклес, а в Рим за консули били избрани Марк Ливий и
Марк Емилий. По време на техния мандат Касандър, царят на Маке-
дония, като виждал как нараства силата на елините и че цялата вой-
на е насочена срещу Македония, се разтревожил за бъдещето си. 2
Затова той изпратил пратеници при Антигон в Азия, като му пред-
лагал да се споразумеят. Когато обаче Антигон му отговорил, че
признава само един начин за споразумение – безусловната капиту-
лация на Касандър с всичките му владения, – разтревоженият Ка-
сандър повикал Лизимах от Тракия, за да предприемат съвместни
действия в защита на висшите си интереси. 3 Той винаги имал оби-
чай, когато бил изправен пред трудни ситуации, да вика Лизимах на
помощ, както поради личния му характер, така и защото царството
му било съседно на Македония. Когато двамата царе обсъдили за-
едно общите си интереси, те изпратили пратеници при Птолемей,
царя на Египет, и при Селевк, владетеля на Горните сатрапии, съ-
общавайки им за арогантния отговор на Антигон и изтъквайки, че
опасността от войната с него е еднаква за всички тях. 4 Защото, каз-
вали те, ако Антигон завладее Македония, той несъмнено ще отнеме
и царствата на всички останали; той толкова пъти бил давал доказа-
телства за алчността си и никога не проявявал готовност да поделя
властта си. Затова, казвали те, за всички тях би било полезно да
направят общи планове и да предприемат съвместно войната срещу
Антигон. 5 Птолемей и Селевк, убедени във верността на тези твър-
дения, с готовност се съгласили и се споразумели с Касандър да се
подпомагат взаимно със значителни сили. 107. 1 Касандър обаче
смятал, че е по-добре да не очакват нападението на противниците,
но сами да започнат войната и да се възползват от получените с това
преимущества. Затова Касандър дал на Лизимах част от войската си,
с която изпратил като стратег Препелай, докато самият той с оста-
налата част от войската си навлязъл в Тесалия, за да продължи
войната с Деметрий и елините. 2 Лизимах с войската си пък преми-
нал от Европа в Азия и тъй като гражданите на Лампсак и Парион
му се предали доброволно, ги оставил свободни, но в превзетия след
съпротива Сигейон поставил гарнизон. След това, като дал на стра-

тега Препелай 6 000 пехота и 1 000 конници, го изпратил да прев-
земе градовете в Еолия и Йония; самият той отначало се опитал да
Фиг. 24. Сребърна тетрадрахма на Лизимах, сечена в Лампсак
превземе Абидос, приготвяйки необходимите метателни оръдия и

машини и друга обсадна техника; 3 но когато на помощ на обсадени-
те пристигнал по море голям контингент изпратени от Деметрий
войници, достатъчни да осигурят защитата на града, се отказал от
намеренията си и завладял Хелеспонтийска Фригия, а после обсадил
и град Синада, в който имало царска съкровищница. 4 По това време
той успял да убеди Антигоновия стратег Докимос да мине на негова
страна и с негова помощ превзел Синада, както и някои други кре-
пости, в които имало царски съкровища. Препелай, стратегът, изп-
ратен от Лизимах в Еолия и Йония, превзел от движение Адрамити-
он, а след това обсадил Ефес, вселил ужас у гражданите и превзел
града. Стоте родоски заложници, които намерил там, изпратил об-
ратно в родината им, а ефесците оставил свободни, но изгорил всич-
ки кораби в пристанището, тъй като противниците контролирали
морето и изхода на цялата война все още бил несигурен. 5 След това
си осигурил сътрудничеството на гражданите на Теос и Колофон, но
не успял да превземе Еритре и Клазомене, в които пристигнали под-
крепления по море, и се задоволил да разори територията им, след
което се насочил към Сарди. Там, убеждавайки Антигоновия стратег
Феникс да измени на царя, успял да завземе града, но не и акропола;
охраняващият цитаделата Филип, един от приятелите на Антигон,
останал твърд в лоялността си към този, който му бил оказал дове-
рие. В такова положение били делата на Лизимах. 108. 1 По това

време Антигон правел приготовления за големи игри и празници в
Антигония и бил събрал отвсякъде прочути атлети и артисти, които
щели да се състезават за големи награди и хонорари. Когато обаче
научил за преминаването на Лизимах и измяната на собствените му
стратези, изоставил игрите, като все пак наградил атлетите и артис-
тите за компенсация с не по-малко от двеста таланта. 2 Самият той
незабавно потеглил с армията си от Сирия и се отправил по най-
бързия начин срещу противника. Пристигайки в Тарс в Киликия,
платил на армията за три месеца с парите, които докарал от Киинда.
3 Освен тези пари, носел с армията и други 3 000 таланта, за да има
под ръка достатъчно пари винаги, когато биха му потрябвали. След
това преминал планината Тавър и се насочил към Кападокия, а от-
там напреднал срещу онези, които му били изменили в Горна Фри-
гия и Ликаония, и ги принудил отново да преминат на негова стра-
на. 4 По това време Лизимах, научавайки за присъствието на про-
тивника, провел военен съвет, за да реши как да посрещне прибли-
жаващата опасност. 5 Решили да не влизат в битка, докато Селевк не
дойде от Горните сатрапии, но да заемат укрепени позиции, да ук-
репят лагера си с ров и палисада и да изчакат нападението на неп-
риятеля. Решението било изпълнено енергично; когато Антигон
пристигнал, построил армията си и ги предизвиквал на битка. 6 Тъй
като никой не се отзовал, той също завзел някои височини, преси-
чайки пътя за снабдяване на противниците си. Лизимах, уплашен
прекъсването на хранителните доставки да не ги остави в ръцете на
противника, напуснал лагера си нощем, преминал с усилен марш
400 стадия и се разположил на лагер близо до Дорилеон. 7 Крепост-
та разполагала с изобилни запаси от жито и други провизии, а край
нея течала река, осигурявайки защита на разположения край нея
лагер. Настанявайки се там, подсилили позициите си с дълбок ров и
тройна палисада. 109. 1 Научавайки за измъкването на неприятели-
те, Антигон веднага се впуснал да ги преследва. Като наближил ук-
реплението им, тъй като не можел да ги предизвика да излязат и да
се сражават, започнал и той да обкръжава лагера им с ров и изпра-
тил да докарат катапулти и метателни оръдия, като смятал да го
щурмува. В произлезлите около рова схватки, когато Лизимаховите
войници се опитали със стрели и копия да прогонят копаещите, Ан-
тигон имал успех. 2 С течение на времето работата доближавала за-
вършването си, а обсадените започнали да изпитват затруднения с
прехраната си. Тогава Лизимах, като изчакал една бурна нощ, на-
пуснал успешно лагера и потеглил през височините, насочвайки се
към зимни лагери. На сутринта Антигон разбрал за оттеглянето на
противника и сам поел по успореден път през равнината. 3 Тогава
паднали големи дъждове и дълбоката почва в равнината се разкаля-

ла, така че били загубени много товарни животни и известен брой
войници и изобщо армията изпаднала в трудно положение. 4 Затова
царят, като искал да възнагради войниците си за понесените страда-
ния и защото виждал, че зимата приближава, се отказал от преслед-
ването на противника и избирайки най-удобните за презимуване
места, разделил войската на части. 5 Научавайки обаче, че Селевк
идва от Горните сатрапии с голяма войска, изпратил някои от прия-
телите си в Гърция при Деметрий със заповеди той да дойде при не-
го с войската си колкото може по-бързо. Тъй като всички царе се би-
ли обединили срещу него, искал да вземе мерки да не допусне да бъ-
де принуден да решава изхода на цялата война преди армията от
Европа да се присъедини към него. 6 Лизимах също разделил арми-
ята си на части за презимуване в равнината, наричана Салонска. Той
бил снабдяван богато от Хераклея на базата на съюз с хераклейците,
основан на брак, 7 тъй като се оженил за Амастрис, дъщеря на Ок-
сатрес и племенница на цар Дарий. По-рано тя била дадена от Алек-
сандър за жена на Кратер, а по това време била владетелка на града.
Такова било положението в Азия.
(20.111.3) По това време Деметрий, който бил приготвил необходи-
мите кораби за превозване на войниците и военното оборудване, от-
плувал с целия си флот и като преминал през островите, стигнал в
Ефес. Като свалил на брега цялата си армия и я разположил на ла-
гер край стените, той принудил града да се върне към предишната
си принадлежност, а оставения от Лизимаховия стратег Препелай
гарнизон освободил по споразумение. Той разположил на акропола
свой собствен гарнизон, след което отплувал към Хелеспонта. Там
върнал под своя власт Лампсак и Парион, а също и някои от остана-
лите градове, които били преминали на страната на противника; и
като стигнал до входа на Понта, построил лагер край храма на хал-
кедонците и оставил 3 000 пехотинци и 30 бойни кораба да охраня-
ват района. Останалата част от армията си изпратил на зимни квар-
тири, като ги разпределил по градовете.
(20.112.1-4) 1 Пак в тези дни, след заминаването на Деметрий, Ка-
сандър завладял тесалийските градове и изпратил Плейстарх с ар-
мия на помощ на Лизимах в Азия. Изпратените с него били 12 000
пехота и 500 конници. 2 Но когато Плейстарх стигнал входа на Пон-
та, заварил областта вече окупирана от неприятелите и като изоста-
вил преминаването оттам, се отклонил към Одесос, разположен
между Аполония и Калатис, точно срещу Хераклея на отсрещния
бряг, където била разквартирувана част от армията на Лизимах. 3
Тъй като не разполагал с достатъчно кораби за пренасяне на всич-
ките войници, разделил войската си на три части. Първият контин-

гент стигнал благополучно до Хераклея, но вторият налетял на
стражевите кораби при устието на Понта. Когато самият Плейстарх
отплувал с третата група, внезапно се вдигнала такава буря, че пове-
чето кораби били изгубени заедно с екипажите; 4 дори и големият
боен кораб на стратега потънал, а от пътуващите с него над 500 ду-
ши се спасили само 35. Сред тях бил и самият Плейстарх, който ус-
пял да се хване за парче дърво от потъналия кораб и бил изхвърлен
на брега полумъртъв. Той бил отнесен в Хераклея и след като се въз-
становил от сполетялото го нещастие, се присъединил към зимува-
щия в района Лизимах, като бил загубил по-голямата част от армия-
та си.
(20.113.1-5) 1 Пак по това време и цар Птолемей потеглил от Египет
със значителна армия и завладял всички градове в Келесирия. Дока-
то обсаждал Сидон обаче при него се явили някакви мъже с лъжли-
вото съобщение, че между царете вече била станала голяма битка, в
която Лизимах и Селевк били победени и се оттеглили в Хераклея, а
победителят Антигон се бил насочил с цялата си армия към Сирия. 2
Заблуден от тях и като повярвал в разказите им, Птолемей сключил
четиримесечно примирие с гражданите на Сидон, оставил гарнизо-
ни в превзетите градове и се върнал в Египет с останалата си армия.
3 Докато се разигравали тези събития, някои от войниците на Лизи-
мах напуснали зимните си квартири като дезертьори и преминали
при Антигон; сред тях били 2 000 автариати и около 800 ликийци и
памфилци. Антигон пък ги посрещнал любезно и не само им изпла-
тил заплатите, които според тях им дължал Лизимах, но ги почел и с
допълнителни подаръци. 4 В това време пристигнал и Селевк, който
бил преминал от Горните сатрапии в Кападокия с голяма армия, и
като построил колиби за войниците си, останал на зимни квартири
по тези места. Той имал около 20 000 пехота, около 1 200 конници,
включително и конни стрелци, 480 слона и над 100 сърпоносни ко-
лесници. 5 По този начин се концентрирали армиите на царете, кои-
то всички били решили да приключат войната с битка през следва-
щото лято.
(21.1.2) Птолемей, Селевк и Лизимах се съюзили срещу цар Антигон;
водени не толкова от добри чувства помежду си, колкото от страх
пред него, те с готовност обединили усилията си в общата борба. В
битката слоновете на Антигон и Лизимах се сражавали, сякаш при-
родата ги била създала напълно еднакви по храброст и сила.
(21.1.4b) Антигон, царят на Азия, започнал война срещу обединение-
то на четирима царе, Птолемей, син на Лаг, цар на Египет, Селевк,
цар на Вавилония, Лизимах, цар на Тракия, и Касандър, син на Ан-
типатър, цар на Македония. Когато влязъл в битка срещу тях, бил

пронизан от много оръжия, а после тялото му било изнесено от по-
лесражението и погребано с царски почести. Синът му Деметрий
обаче отишъл при майка си Стратоника, която била останала в Ки-
ликия с всичките им богатства, а оттам се прехвърлил по море в Са-
ламин на остров Кипър, който бил в негово владение.
(21.7) Антипатър от ревност убил собствената си майка. Братът на
Антипатър, Александър, пък бил убит от цар Деметрий, когото сам
бил повикал на помощ. Той също убил майцеубиеца Антипатър, като
не го искал за съдружник във властта.
(21.11) Тракийците пленили Агатокъл, царския син, но го освободи-
ли с дарове както за да си осигурят убежище срещу превратностите
на съдбата, така и с надеждата да получат чрез този доброжелателен
акт обратно тази част от земите си, която Лизимах им бил отнел. Те
вече не се надявали да победят във войната, след като всички могъ-
щи царе се били споразумели и били в съюз помежду си.
(21.12) 1 Когато армията на Лизимах останала без храна, приятелите
му го съветвали да се спасява сам както може, но той им отговорил,
че би било недостойно да си осигури позорно спасение, изоставяйки
войската и приятелите си. 2 Царят на тракийците Дромихет, който
посрещнал Лизимах с всички почести, целунал го и го нарекъл „тат-
ко“, тогава го отвел със синовете му в града наречен Хелис. 3 След
пленяването на Лизимаховата армия тракийците се събрали и с ви-
кове искали плененият цар да им бъде предаден за наказание. Спра-
ведливо било, викали те, множеството понесло рисковете на войната
сега да обсъди и реши съдбата на пленниците. Дромихет се възпро-
тивил на наказването на царя и изтъкнал пред войниците преиму-
ществата, ако запазят живота му. Ако биха го убили, други царе, мо-
же би по-страшни от предшественика си, биха поели неговата власт.
Ако обаче пощадят живота му, той ще дължи благодарност на тра-
кийците, и без риск за себе си те ще си върнат крепостите, които
преди били тракийски. 4 Когато множеството одобрило предложе-
нието му, Дромихет издирил между пленниците приятелите на Ли-
зимах и тези, които обикновено се грижели за него, и ги отвел при
пленения цар. След това, като направил жертвоприношение, той по-
канил Лизимах и приятелите му на пиршество заедно с най-
подходящите тракийци. Той наредил за угощението два вида места,
използвайки за компанията на Лизимах царски тъкани от плячката,
а за себе си и своите приятели прости сламени постелки. 5 По същия
начин приготвил два вида храни, като пред чужденците поставил
изобилие от всякакви ястия на сребърна маса, а пред тракийците
скромна гозба от зеленчук и месо на обикновена дървена маса. Нак-
рая, на гостите наливал вино в златни и сребърни чаши, а на своите

хора – в чаши от рог и дърво според гетския обичай. След като из-
пили много, той напълнил най-големия рог, и обръщайки се пак
към Лизимах с „татко“, го запитал кой вид угощение подобава пове-
че на царе, македонският или тракийският. 6 А когато Лизимах от-
говорил, че македонският, го попитал още защо тогава е изоставил
такива обичаи, разкошен живот и славно царство, за да дойде сред
хора варвари, които водят скотски живот в студена земя, страдаща
от недостиг на зърно и плодове, защо против природата е повел
войската си в такива места, където чужда армия не може да оцелее
на открито? Лизимах отговорил, че в тази война е действал сляпо,
но занапред ще се стреми да му бъде приятел и съюзник и да не се
покаже неблагодарен за оказаното добро. Дромихет изслушал думи-
те му благосклонно, и като получил обратно завладените от Лизи-
мах крепости, увенчал го с диадема и го освободил.
(21.13) Този Ксермодигестос, както пише Диодор, като бил сред най-
доверените приятели на Авдолеон, царя на пеонците, издал съкро-
вището на Лизимах или на някой друг цар на Тракия (за мене е
трудно, както съм без книги, да разказвам всичко като някой бог;
вие, на които разказвам, ме разбирате). Та той разкрил на тракийс-
кия цар съкровищата, които били скрити под реката Саргентий, и
които самият той бил закопал, подпомаган само от пленници, като
отбил течението на реката, заровил в коритото ў имането и след като
пуснал отново водата, избил всички пленници.
(21.20) Докато Деметрий бил държан под стража в Пела [Апамея],
Лизимах изпратил при Селевк пратеници с искане той в никакъв слу-
чай да не освобождава пленения Деметрий, който бил човек с нена-
ситни амбиции и кроял заговори срещу всички царе; той дори пред-
ложил да даде на Селевк 2 000 таланта, ако го убие. Но царят укорил
пратениците, че го тласкат не само към нарушение на собствените му
тържествени клетви, но и към престъпление спрямо роднина по
брачна линия. На сина си Антиох, който бил в Мидия, писал съвети
как да бъде третиран Деметрий. Той бил решил предварително да го
освободи и тържествено да го възстанови на трона, но искал синът му
да носи заслугата за тази милост, тъй като Антиох се бил оженил за
дъщерята на Деметрий Стратоника и имал деца от нея.
Корнелий Непот
За царете
(3) Много царе има между приятелите на Александър, които поели
властта след неговата смърт. Сред тях са Антигон и неговият син
Деметрий, Лизимах, Селевк и Птолемей. От тях Антигон загинал в

битка, когато воювал срещу Селевк и Лизимах. Подобна смърт пос-
тигнала и Лизимах от ръцете на Селевк, защото те развалили съюза
си и повели война помежду си. И Деметрий, който дал дъщеря си за
жена на Селевк, не си осигурил по този начин трайното му приятел-
ство, а по-късно бил пленен от зет си и умрял от естествена смърт
като негов пленник. Самият Селевк пък не много по-късно бил пре-
дателски убит от Птолемей Керавън, комуто, когато бил прогонен от
баща си от Александрия и се нуждаел от чужда помощ, Селевк бил
дал подслон. А и за Птолемей разказват, че след като още приживе
предал царската власт на сина си, бил убит от него.
Помпей Трог
Филипическа история [пролози]
(15.7-8) После баща му Антигон воювал с Лизимах и Селевк.
(16.6-12) Как Лизимах, пленен в Понта от Дромихет, но освободен от
него, завладял градовете в Азия, които преди това били под властта
на Деметрий, и Хераклея Понтийска. По този повод се припомня
най-старата история на Витиния и Хераклея, както и историята на
хераклейските тирани Клеарх, Сатир и Дионисий, чиито синове
убил Лизимах, завладявайки града.
(17.2-10) Как Лизимах, като убил сина си Агатокъл заради мащехата
Арсиное, започнал война със Селевк и бил победен и убит. Това била
последната война между съратниците на Александър. Как Селевк
загубил в Кападокия войската си, предвождана от Диодор, а сам бил
убит от Птолемей, брата на Лизимаховата жена Арсиное. Избран от
войската за цар вместо Селевк, Птолемей, който бил наречен Кера-
вън, завладял Македония. Той прекратил войните с Антиох и Пир,
като дал на Пир спомагателни войски за похода му срещу римляни-
те в защита на Тарент.
Извлечение на М. Юниан Юстин
(13.1.7-15) 7 Македонците, напротив, се радвали, сякаш не били загу-
били свой съплеменник и толкова велик цар, а някой враг, и прок-
линали и прекалената му строгост, и непрестанните военни опаснос-
ти. 8 От своя страна началниците се домогвали до царство и власт, а
редовите войници – до съкровища и несметни количества злато, ко-
ито смятали за своя неочаквана плячка; едните очаквали да станат
наследници на висша власт, другите – на огромни богатства, 9 тъй
като в съкровищниците имало петдесет хиляди таланта, а данъчните
приходи давали всяка година по още тридесет хиляди таланта. 10 А
приятелите на Александър не без основание разчитали да се доберат

до царската власт, тъй като били толкова храбри и внушавали към
себе си такова почитание, че всеки от тях можело да бъде взет за
цар: 11 всички те били така красиви и стройни тялом, изпълнени със
сила и мъдрост, че ако някой не ги познаваше, би помислил, че там
се е събрал цветът не на един само народ, а на целия свят. 12 Никога
по-рано нито Македония, нито някой друг народ не бил произвеж-
дал такова съцветие от славни мъже; 13 първо Филип, а после и
Александър ги подбирали с такова старание, сякаш ги гласели не за
другари по оръжие, а за бъдещи наследници на царството. 14 И кой
ще се удиви, че с такива съратници те победили целия свят, щом ма-
кедонската войска била командвана не просто от пълководци, а от
същински царе? 15 Къде биха се намерили равни на тях, ако не бяха
встъпили в борба помежду си, и Македония щеше да има много
Александровци вместо само един, ако съдбата не ги беше подтикна-
ла чрез съперничеството в доблестта към взаимно унищожение.
(13.4.16) ... Тракия и областите край Понтийско море получил Лизи-
мах...
(15.1.1-4) 1 След като били убити и Пердикас, и неговият брат, и Ев-
мен, и Полиперхонт, а също и другите водачи на противниковата
партия, изглеждало, че борбата между наследниците на Александър
Велики е приключила. Обаче неочаквано между победителите въз-
никнали разногласия. 2 Когато Птолемей, Касандър и Лизимах по-
искали да бъдат разпределени завладените като плячка пари и земи,
Антигон отказал да дели със съюзниците си придобивките, които
бил получил във войната, след като сам бил понесъл всичките опас-
ности. 3 А за да изглежда, че той започва справедлива война срещу
съюзници, навсякъде разпространил слуха, че иска да отмъсти за
смъртта на убитата от Касандър Олимпиада, както и да освободи от
плен в Амфиполис своя цар Александър заедно с майка му. 4 Узна-
вайки за това, Птолемей и Касандър сключили съюз с Лизимах и
Селевк и започнали да се готвят за война по суша и море.
(15.2.10-17) 10 Тържествувайки по повод на тази победа, Антигон на-
редил занапред народът да нарича и него, и сина му Деметрий царе.
11 За да не намалее авторитетът на Птолемей пред поданиците му,
войниците му провъзгласили и него за цар. 12 Като научили това, и
Касандър и Лизимах си присвоили царско достойнство. 13 Докато
още били живи синовете на царя им, те се въздържали от присвоя-
ване на външните знаци на властта. 14 Толкова голяма почит изпит-
вали към паметта на Александър, че макар и да притежавали царска
власт, докато имало жив наследник на Александър, избягвали да се
окичат с царската титла. 15 Но Птолемей, Касандър и останалите во-
дачи на противниковата партия виждали, че един по един Антигон

може да победи всеки от тях, ако водят поотделно самостоятелна, а
не съвместно обща война и вместо да се съюзят един с друг, всеки се
бори за личната си победа вместо за общото благо. 16 Като размени-
ли помежду си писма, те определили мястото и времето на съедине-
нието си и започнали подготовка за войната. 17 Тъй като бил зает
във война на собствените си граници, Касандър не можел лично да
участва във войната, но изпратил на помощ на съюзниците Лизимах
с огромна войска.
(15.3.1-16) 1 Този Лизимах произлизал от знатно македонско семейс-
тво, но повече се прославил с доблестните си подвизи, отколкото със
знатността си. 2 Тези подвизи били толкова значителни, че по вели-
чие на духа той надминавал всяка философия, а по слава превъз-
хождал всички покорители на Изтока. 3 Когато Александър Велики
се разсърдил на философа Калистен за отказа да го приветства по
персийски обичай и го обвинил в участие в заговора, който бил гот-
вен срещу него, 4 той издал в гнева си жестоката заповед Калистен
да бъде осакатен, като му отрежат ушите, носа и устните, превръ-
щайки го по този начин в безпомощно и жалко подобие на човек. 5
Освен това Александър наредил Калистен да бъде затворен в клетка
заедно с едно куче и да бъде разнасян така навсякъде за всеобщ
ужас. 6 Тогава Лизимах, който обичал да слуша беседите на Калис-
тен и да получава от него добродетелни наставления, изпълнен с
жал към този велик човек, търпящ наказание не за някаква вина, а
за свободолюбието си, му дал отрова, за да го избави от мъченията. 7
Ядосаният Александър заповядал да хвърлят Лизимах на най-
свирепия лъв. 8 Когато лъвът го видял и разярен се нахвърлил върху
него, Лизимах увил ръката си в плаща, бръкнал в лъвската паст и
като му изтръгнал езика, убил звяра. 9 Когато това било доложено
на царя, той бил изумен и възхитен и започнал оттогава особено да
цени Лизимах за изключителната му храброст. 10 Лизимах от своя
страна великодушно простил на царя обидата като на баща. 11 По-
късно, когато тези събития се били заличили от паметта, веднъж в
Индия Александър преследвал разпръсналите се врагове и поради
бързината на коня си се откъснал далеч напред от следващия го от-
ряд придружители; тогава единствен Лизимах в това преследване по
безкрайната пясъчна пустиня продължавал да го следва неотлъчно.
12 Брат му Филип, когато по-рано се опитал да извърши същото, из-
дъхнал в ръцете на царя. 13 Скачайки от коня си, Александър силно
наранил Лизимах в челото с острието на копието си и кръвотечение-
то спряло едва когато царят превързал раната с диадемата си. 14 То-
ва било и първото предзнаменование за бъдещото царско достойнс-
тво на Лизимах. 15 След смъртта на Александър, когато неговите на-
следници разделили помежду си провинциите, на него като на най-

храбър от всички било възложено управлението на най-свирепите
народи. 16 Така с общо съгласие получил за доблестта си палмата на
първенството.
(15.4.22-25) 22 След като армиите на всички съюзници се съединили,
било дадено сражение, в което Антигон загинал, а синът му Демет-
рий се спасил с бягство. 23 Но съюзниците, след като приключили
войната срещу общия враг, сега обърнали оръжие едни срещу други,
тъй като не се споразумели при подялбата на плячката, и отново се
разделили на два враждебни лагера. 24 Селевк се съюзил с Демет-
рий, а Птолемей с Лизимах. Касандър умрял и бил наследен от сина
си Филип. 25 Така впоследствие отново се разгорели македонските
войни.
(16.1.7) Опасявайки се от идването на Деметрий, Лизимах убеждавал
Антипатър, който му бил зет, че е по-добре да се помири с брат си,
вместо да допусне в Македония врага на баща си.
(16.1.19) Лизимах, който по това време водел тежка война с тракийс-
кия цар Дромихет, за да не бъде принуден да воюва едновременно и
с Деметрий, му отстъпил онази част на Македония, която дотогава
принадлежала на зет му Антипатър, и сключил с него мир.
(16.2.1) И тъй като Деметрий, който разполагал със силите на цялото
македонско царство, решил да завладее и Азия, Птолемей, Селевк и
Лизимах, които от опит знаели каква велика сила се крие в съгласи-
ето, отново сключили съюз и като обединили силите си, пренесли
войната срещу Деметрий в Европа.
(16.2.4) По време на тези събития Лизимах убил своя зет Антипатър,
който го обвинявал, че с коварството си му е отнел македонския
престол, а дъщеря си Евридика, която поддържала тези обвинения,
хвърлил в тъмница.
(16.3.1-3) 1 Но между Лизимах и цар Пир, доскорошни съюзници,
избухнали раздори, обичайно зло в отношенията между равностой-
ни владетели, и се стигнало до война. 2 Лизимах победил и като
прогонил Пир, завзел Македония. 3 След това нападнал Азия [в ня-
кои ръкописи Тракия], а по-късно и Хераклея.
(17.1.1-2.8) 1 Почти в същото време [287 г. пр. Хр.] в областта на Хе-
леспонта станало земетресение. 2 Най-големи разрушения претър-
пял град Лизимахия, основан двадесет и две години по-рано от Ли-
зимах. 3 Това било зловещо знамение за Лизимах и неговото потом-
ство – разтърсилото страната бедствие предвещавало гибелта на не-
говото царство. 4 И знамението се сбъднало; скоро след това Лизи-
мах намразил сина си Агатокъл, въпреки че дотогава го определял
за наследник на царството и бил спечелил чрез него много войни, и

като пренебрегнал и законите на родството, и всички човешки нор-
ми, с помощта на мащехата Арсиное го убил с отрова. 5 Това било
първото позорно злодеяние, първата крачка към предстоящата ги-
бел. 6 Последвали убийства на най-видните хора в царството, които
станали жертва поради съчувствието си към убития младеж. 7 Така и
тези, които се спасили от смърт, и командващите войските, 8 започ-
нали един след друг да преминават на страната на Селевк и да го
подбуждат да започне война срещу Лизимах, към което той и без то-
ва бил склонен поради завистта си към неговата слава. 9 Това била
последната схватка между съратници на Александър, като че ли за-
пазени от съдбата, за да покаже чрез тях своето непостоянство. 10
Лизимах бил тогава на седемдесет и четири години, а Селевк – на
седемдесет и седем. 11 Но и на тази възраст те и двамата били млади
по дух, и двамата възпламенени от ненаситна жажда за власт. 12 И
макар те двамата сами да владеели почти целия свят, струвало им се,
че са затворени в тесни граници и измервали остатъка на живота си
не с броя на годините, а с размерите на завоюваните империи. 2.1 В
тази война Лизимах, който още преди това загубил по различни
причини петнадесет от децата си, не безславно завършил живота си
и със смъртта си сложил край и на своята династия.
(17.2.4-8) 4 След около седем месеца той [Селевк] бил коварно убит
от Птолемей, брат на жената на Лизимах. 5. Заедно с живота си Се-
левк загубил и отнетото от Лизимах Македонско царство. 6. Птоле-
мей пък се опитал да спечели влияние като син на баща си, великия
Птолемей, чието име се ползвало с всеобщо уважение, и като отмъс-
тител за смъртта на Лизимах. Преди всичко той решил да привлече
на своя страна синовете на Лизимах, 7 като се ожени за майка им,
своята сестра Арсиное. Той обещавал да осинови децата, 8 та като
заеме мястото на баща им, от уважение към майка си и към доведе-
ния си баща да не смеят да предприемат нищо против него.
(24.1.8-3.10) 8 ... Птолемей прогонил Антигон, подчинил цяла Маке-
дония и сключил мир с Антиох, а с Пир се сродил, като му дал за
жена дъщеря си. 2.1 Като се избавил от външни опасности, Птоле-
мей замислил с безчестния си и коварен ум престъпления против
собствените си роднини и започнал да крои планове срещу сестра си
Арсиное с цел да лиши от живот синовете ў, а от нея самата да отне-
ме град Касандрея. 2 Отначало той действал хитро, преструвал се на
влюбен и искал от сестра си да се омъжи за него. Той нямал друг на-
чин да се добере до синовете на сестра си, царството на които бил
завладял, освен като се преструвал на неин приятел. 3 Но сестра му
познавала злата природа на Птолемей. 4 Затова и Птолемей, пред-
вид нейната недоверчивост, започнал да я уверява, че иска да уп-

равлява царството заедно със синовете ў, и че не се бил сражавал, за
да им отнеме царството, а защото искал да им го върне от своите ръ-
це. 5 Той поискал тя да изпрати свидетел на клетвите, които бил го-
тов да даде пред отечествените богове, обвързвайки се с каквито тя
поиска задължения. 6 Арсиное се колебаела как да постъпи; да изп-
рати и да бъде измамена от клетвопрестъпник, или да не изпрати и
да се изложи на яростта на жестокия си брат. 7 Страхувайки се пове-
че за децата си, отколкото за самата себе си, и с надеждата чрез този
брак да им осигури безопасност, тя изпратила един от своите прия-
тели, Дион. 8 Птолемей го отвел в светилището на Зевс, най-древна-
та македонска светиня, и с ръка над жертвениците, докосвайки из-
ображенията на боговете и техните поставки, се заклел с нечувани и
страшни клетви, 9 че най-искрено иска ръката на сестра си и я назо-
вава своя царица, и никога няма да я оскърби, взимайки друга жена,
и няма да има други деца, освен нейните синове. 10 След това обна-
деждената Арсиное забравила страховете си и сама говорила с брат
си. Убедена от изражението на лицето и ласкавия му поглед, които
обещавали вярност не по-малко от клетвите, и въпреки несъгласието
на сина си Птолемей, който подозирал измама, тя се съгласила на
брака с брат си. 3.1 Сватбата била отпразнувана с голяма пищност и
всеобща радост. 2 Пред цялата си армия Птолемей увенчал сестра си
с диадема и я нарекъл царица. 3 Това обръщение изпълнило Арси-
ное с радост, тъй като отново получавала това, което била загубила
със смъртта на първия си мъж Лизимах. Тя поканила мъжа си в своя
град Касандрея, от желание да притежава който той бил устроил ця-
лата измама. 4 Като влязла в града преди него, тя обявила деня на
пристигането му за празник и наредила да украсят къщите, храмове-
те и всичко останало, да приготвят навсякъде жертвеници и жертве-
ни животни. 5 На синовете си, шестнадесетгодишния Лизимах и три
години по-малкия Филип, които се отличавали с голяма хубост, наре-
дила да сложат венци и да го посрещнат. 6 За да скрие коварните си
замисли, Птолемей ги прегърнал и разцелувал с преувеличена готов-
ност. 7 Когато стигнали градските порти обаче, наредил да завземат
крепостта, а момчетата да убият. Те побягнали при майка си и били
убити в прегръдките ў, докато тя ги целувала 8 и питала, с какво е
заслужила такова чудовищно наказание, с брака си или след това. За-
ради децата си тя се подлагала под ударите на убийците, опитвала се
със своето тяло да защити техните тела и да получи предназначените
за тях рани. 9 Накрая даже не ў дали да погребе синовете си и с разкъ-
сани дрехи и разпуснати коси я изхвърлили извън града. Съпровож-
дана само от двама роби, тя се оттеглила в изгнание на остров Самот-
раки, двойно нещастна, че не успяла да умре с децата си. 10 Но и
престъпленията на Птолемей не останали неотмъстени. Безсмъртните

богове го наказали за многото му клетвопрестъпления и кървавите
убийства на роднини. Скоро след това галите завладели царството му,
пленили го и той завършил живота си от меч, както и заслужавал.
Тит Ливий
История на Рим от основаването на града
(33.40.4-6) 4 Той [Антиох ІІІ] не желаел да се възползва от нещасти-
ята на Филип, нито пък имал намерение да се прехвърля в Европа
срещу римляните. Но това, което някога съставлявало царството на
Лизимах, той смятал за свое, тъй като след поражението и смъртта
на този цар всичко, което той притежавал, по правото на войната
преминало в ръцете на Селевк. 5 Предшествениците на Антиох били
заети с други грижи и затова някои от тези владения завладял отна-
чало Птолемей, а после и Филип, но и двамата си присвоили нещо
чуждо. Та на кой друг, ако не на Лизимах, принадлежали някога
Херсонес и тракийските области около Лизимахия? 6 Сега Антиох
бил дошъл там, за да възстанови старите си права и отново да основе
Лизимахия, разорена от нападението на тракийците, за да царува в
нея синът му Селевк.
(34.58.4-6) 4 От тези думи се възмутил Хегесианакт; той не искал и
да чуе, че може да затворят на Антиох достъпа до градовете в Тракия
и Херсонес, 5 които прадядо му Селевк, след като победил и убил в
битка цар Лизимах, завладял с чест и предал на наследниците си и
които Антиох се видял принуден да отбранява от тракийците, което
осъществил с похвално старание, да заселва наново тези от тях, кои-
то били напуснати от гражданите си, какъвто бил случаят и със са-
мата Лизимахия, или да изгражда от основи тези, които били раз-
рушени и изгорени, влагайки в това дело огромни средства. 6 По то-
зи начин Антиох придобил и си върнал тези владения.
Страбон
География
(7.3.8) Дромихет, цар на гетите в епохата на диадохите, пленил Лизи-
мах, който бил предприел военен поход срещу него. Като показал то-
гава на Лизимах своята и на племето си бедност и свободолюбивост,
посъветвал Лизимах занапред да не воюва с такива народи, а да ги
има за приятели. След като казал това, устроил на пленника разко-
шен пир и като сключил с него договор за приятелство, го освободил.
(7.3.14) Край онази част на Понтийско море, която се простира от
Истрос до Тирас, се намира „Гетската пустиня“ – изцяло безводна

равнина. Тук Дарий, синът на Хистасп, като преминал по време на
похода срещу скитите през реката Истрос, попаднал в капан и за
малко щял да загине с цялата си армия от жажда; обаче царят, ма-
кар и късно, разбрал опасността и се върнал обратно. По късно и
Лизимах, като предприел поход срещу гетите и техния цар Дроми-
хет, не само се изложил на същата опасност, но дори попаднал в
плен жив; но и на него се удало да се спаси, както вече разказах,
срещайки великодушно отношение от страна на варварина.
(7.6.1) На този бряг се намира и нос Тиризис – укрепено от самата
природа място, където някога Лизимах пазел съкровищницата си.
(7 fr. 51) Полуостровът започва с провлак, широк 40 стадия. В среда-
та на провлака се намира град Лизимахия, наречен по името на ос-
новалия го цар, а от двете страни – Кардия на залива Мелас, най-
големият град в Херсонес, основан от милетчани и клазоменци, а
по-късно и от атиняни, и Пактия на Пропонтида.
(12.4.2) В самия залив се намирал град Астакос, основан от мегарци-
те и атиняните, а по-късно – от Дедалсос. По името на града се на-
рича и целия залив. Градът бил разрушен от Лизимах, а жителите
му преселил в Никомедия нейният основател.
(12.4.7) Във вътрешността на Витиния се намира град Витиний, разпо-
ложен под Тиос и областта около Салона – прекрасно пасбище за доби-
тък (оттам произлиза салонското сирене). После идва Никея, столица-
та на Витиния, разположена на Асканското езеро, около която се про-
стира голяма и изключително плодородна равнина, малко нездра-
вословна през лятото. Пръв основател на Никея бил Антигон, синът
на Филип, който я нарекъл Антигония, а после Лизимах я прекръстил
на Никея по името на жена си, която била дъщеря на Антипатър.
(13.1.26) След смъртта на Александър особено големи грижи за града
[Илион] положил Лизимах. Той построил храм, обкръжил града с кре-
постна стена, дълга четиридесет стадия, и преселил в него жителите
на старите и вече разрушени градове в околността. Той полагал гри-
жи и за Александрия, която вече била основана от Антигон и отнача-
ло се наричала Антигония, а сега той сменил името ў, като смятал за
свещен дълг на диадохите първо да основават градове с името на
Александър, а едва след това със собственото си име. И действително
Александрия се развила и нарастнала, а в наше време е римска коло-
ния и представлява един от най-забележителните градове на света.
(13.1.33) Между жителите на Кебрен и Скепсис съществувала постоян-
на вражда и се водела война, докато Антигон не преселил и едните, и
другите в тогавашната Антигония, която днес се нарича Александрия.
Кебренците останали заедно с другите в Александрия, а скепсийците

получили от Лизимах разрешение да се върнат в родния си град.
(13.1.44) Реката Хептапорос, наричана също Полипорос, се пресича
седем пъти по пътя от крепостта Хубавия бор до селото Мелайнай и
светилището на Асклепий, построено от Лизимах... 180 стадия се-
верно от Адрамитион.
(13.1.52) По-късно Антигон преселил гражданите на Скепсис в Алек-
сандрия, а Лизимах ги освободил и върнал отново в родния им град.
(13.4.1) Пергам бил съкровищница на Лизимах, сина на Агатокъл,
един от наследниците на Александър. Населението на града тогава
обитавало самия връх на планината, която има конусообразна форма
и завършва с остър връх. Охраната на тази крепост и на съкровищата
(които достигали до 9 000 таланта) била поверена на Филетер от Ти-
ос, който от дете бил евнух. На някакво погребение по време на теат-
рално представление при струпването на голяма тълпа се случило та-
ка, че кърмачката, носеща детето Филетер на ръце, била притисната
толкова силно, че детето било увредено. Така той станал евнух, но по-
лучил прекрасно възпитание и се оказал достоен за такава служба. И
така, известно време Филетер бил верен на Лизимах; но по-късно, тъй
като се скарал с жената на Лизимах Арсиное, която го клеветела и ка-
то виждал, че Пергам е готов да се отцепи, подбудил го да въстане и
поел властта. Защото преследваният от семейни нещастия Лизимах
сам убил сина си Агатокъл; после пък Селевк Никатор нападнал царс-
твото му и го победил, а впоследствие и той бил победен и изменни-
чески убит от Птолемей Керавън.
(14.1.21) В град Ефес отначало живеели карийци и лелеги; прогонил
ги Андрокъл, който заселил повечето от дошлите с него колонисти
около Атенайона и извора Хюпелайон, а завладял също и склонове-
те на планината Корес. Такова било населението на Ефес до времето
на Крез, но впоследствие жителите се спуснали от склоновете на
планината и чак до времето на Александър живеели около днешния
храм. Лизимах обкръжил съвременния град със стена, но тъй като
гражданите с нежелание напускали предишните си жилища, изча-
кал да завали проливен дъжд и, за да усили действието му, заповя-
дал да запушат водосточните канали, така че в града станало на-
воднение. Тогава вече гражданите с радост се преселили. Лизимах
нарекъл града Арсиноея на името на жена си, обаче старото име ос-
танало преобладаващо.
(14.1.37) След разрушаването на Смирна от лидийците в продълже-
ние на около 400 години съществувало само незначително селище.
После градът бил възстановен от Антигон и след него от Лизимах и
сега това е най-красивият от всички йонийски градове.
(14.1.39) Първият град след Ефес е еолийската Магнезия, известна

като Магнезия на река Меандър, тъй като се намира близо до тази
река. Впрочем още по-близо до града тече реката Летей, приток на
Меандър, извиращ от планината Пактия в областта на Ефес... Градът
Магнезия е разположен в равнината в подножието на планината То-
ракс, където, казват, бил разпънат граматикът Дафит за това, че
обидил царете в следното двустишие:
Кървави белези, изронени от хазната на Лизимах,
Вие владеете лидийците и Фригия.
Казват, че Дафит бил получил предсказание да се пази от Торакс.
Квинт Курций Руф

История на Александър
(8.1.10-19) 10 А когато и те [Хефестион и Артабаз] се присъединили
към него, [Александър] се отправил в областта, наричана Базайра. 11
Най-голям символ на богатство за варварите в тези места са стадата
от благородни диви зверове, отглеждани в обширни гори и паркове.
12 За тази цел подбират специално просторни гори, богати с непре-
съхващи извори; ограждат горите със стени и издигат кули за убе-
жище на ловците. 13 За тази гора било известно, че в продължение
на четири последователни поколения била оставена непокътната от
ловци, преди Александър да нахлуе в нея с цялата си войска, на коя-
то наредил да подгони дивеча от всички страни. 14 И когато един
лъв с необикновени размери се втурнал да нападне самия цар, Ли-
зимах, същият, който по-късно станал цар, а тогава бил най-близо до
Александър, вдигнал копието си срещу звяра; но царят го избутал
настрани и му заповядал да се отдръпне, добавяйки, че и сам би мо-
гъл да убие лъв не по зле от Лизимах. 15 И наистина, когато веднъж
по-рано били на лов в Сирия, Лизимах убил съм един изключително
едър лъв, който обаче разкъсал лявото му рамо чак до костта и жи-
вотът му бил в голяма опасност. 16 Укорявайки го с този спомен, ца-
рят действал още по-решително, отколкото приказвал, и като прес-
рещнал звяра, го убил с един единствен удар. 17 Склонен съм да вяр-
вам, че произволно разпространяваната басня, според която царят
хвърлил Лизимах на лъв, е произлязла от току що разказания слу-
чай. 18 Но македонците, независимо от успешния за Александър из-
ход от схватката, гласували по обичая на своя народ занапред царят
да не ходи на лов пеша и без най-близките си служители и прияте-
ли. 19 След като в този лов били убити 4 000 диви животни, цялата
войска си устроила банкет в същия парк.
(8.2.34-40) 34 Александър оставил фалангата да усмири и покори
разбунтувалите се племена, а самият той продължил нататък с кон-

ницата. Отначало се справяли горе-долу със стръмния и осеян със
скали път, но скоро копитата на конете се износили, силите им от-
паднали и много започнали да изостават, от което числеността на
отряда все повече намалявала; както често става, прекалената умора
надвивала срама. 35 Царят обаче, сменяйки от време на време коня
си, продължавал без да спира преследването на бягащите. Знатните
младежи, които обикновено го придружавали, изостанали до един с
изключение на Филип; той бил брат на Лизимах, едва възмъжал, но
вече си личало, че е момък с рядък характер. 36 Невероятно звучи,
но той в продължение на 500 стадия следвал пешком препускащия
на кон цар, макар и Лизимах да му предлагал често своя кон, и въп-
реки че бил с ризница и оръжие, не изостанал от царя дори за миг.
37 Когато накрая стигнали до една гора, в която ги причаквали ук-
рити неприятелите, той се сражавал геройски и в единоборство с
противника защитил с тялото си царя. 38 След като варварите на-
пуснали гората и се пръснали в бягство, духът, който поддържал си-
лите на младежа в разгара на сражението, го напуснал, изобилна пот
обляла внезапно тялото му и той се подпрял на най-близкото дърво;
39 когато и тази опора вече не го удържала, бил поет в ръцете на ца-
ря, където изгубил съзнание и издъхнал. 40 Голяма скръб обхванала
царя, а мъката му се увеличила от известието, получено малко преди
да се приберат в лагера, че Еригий, един от най-славните му пълко-
водци, също бил убит. Погребенията и на двамата били устроени с
най-голямо великолепие и почести.
(10.10.4) Питон получил управлението на Мидия, а Лизимах на Тра-
кия и съседните на Тракия понтийски племена.
Плиний Стари
Естествена история
(8.54) По-малко чудно ли е, че Лизимах успял да удуши лъва, с кой-
то го бил затворил Александър?
(8.143) Когато била запалена кладата на цар Лизимах, [кучето му],
чието име Дурис предава като Хирканос, само се хвърлило в пламъ-
ците.
Фронтин
Стратегеми
1.5.11 Лизимах, един от наследниците на властта на Александър,
веднъж смятал да установи лагера си на висок хълм, но поради
грешка на подчинените си се оказал на по-нисък терен. Като се стра-

хувал от нападение на враговете отгоре, изкопал тройна линия от
ровове и насипи, а около палатките само един ров, и така укрепил
позицията си. А когато врагът бил спрян, запълнил рова с пръст и
шума и успял да се измъкне към височините.
3.3.7 Македонският цар Лизимах обсаждал ефесците, съюзник на
които бил пиратският главатар Мандрон. Той имал обичай да до-
вежда в Ефес кораби, натоварени с плячка. Лизимах го подкупил и
пратил с него отряд храбри македонци, които били вкарани в града
като пленници с вързани ръце, а после награбили оръжия от кре-
постта и предали града в ръцете на Лизимах.
Плутарх
Александър
(46.4) Казват, че много години по-късно, когато Лизимах вече бил
цар, Онесикрит му четял четвъртата книга на своята история, където
се разказва за амазонката, а Лизимах кротко се разсмял и го запи-
тал: „Ами аз къде съм бил тогава ?“
Деметрий
(12.8-9) 8 Филипид бил сред приятелите на Лизимах, и благодаре-
ние на него народът получил многобройни благодеяния от този цар.
Всеки път, когато го срещал или виждал при подготовката на някое
дело или военна експедиция, Лизимах смятал това за добро предз-
наменование. Филипид бил ценен преди всичко заради характера
си, тъй като не бил досаден и не проявявал характерното за
придворните прекомерно любопитство. 9 Един път Лизимах, обсип-
вайки го с любезности, го попитал: „Какво от нещата, които прите-
жавам, да разделя с тебе, Филипиде?“ – „Каквото пожелаеш, царю,“
отговорил той, „само не тайните си“.
(18) 1 Тогава народът за пръв път с викове поздравил Антигон и Де-
метрий с царската титла, и приятелите на Антигон не губили време
да увенчаят главата му; после той сам изпратил диадема на сина си
заедно с писмо, в което го наричал цар. 2 Като научили за това,
египтяните също провъзгласили за цар Птолемей, като не искали да
изглежда, че гордостта им е намаляла след понесеното поражение. 3
Завистта довела до разпространението на това нововъведение и при
останалите диадохи; и Лизимах започнал да носи диадема, а също и
Селевк когато приемал елини (дотогава той карал само варварите да
го наричат цар). 4 Само Касандър, макар и останалите да го поздра-
вявали писмено или устно с царското име, продължил да подписва
писмата си както преди. 5 За тези мъже новото обръщение означа-

вало нещо повече от обикновена добавка към името и облеклото; то
допринесло за повдигане на гордостта и самочувствието им, като
добавило в държанието и отношенията им с другите сериозност и
величие, подобни на тези при трагическите актьори, които със смя-
ната на театралния си костюм сменят също и походката, и гласа, и
начина си на държание и изразяване. 6 То укрепило също силата на
техните претенции и ликвидирало умишленото въздържане при уп-
ражняването на властта, което преди ги правело в много отношения
по-меки и по-поносими за техните поданици. 7 Толкова голям бил
ефектът на една единствена дума, произнесена от ласкател, която
произвела такива промени в целия свят!
(20.8) Дори Лизимах, който от всички царе бил най-враждебно на-
строен към Деметрий, когато воювал срещу него по време на обсада-
та на Соли в Киликия, се обърнал към него с молба да му разреши да
види обсадните машини и плуващите в морето кораби. Той му ги
показал и Лизимах се оттеглил възхитен.
(25.7-9) 7 Деметрий подигравал и осмивал онези, които наричали
царе други освен него самия и баща му. По време на пир той с удо-
волствие слушал подмазвачите, които вдигали наздравица за цар
Деметрий, за началника на слонове [елефантарх] Селевк, за водача
на кораби [наварх] Птолемей, за пазача на съкровища [газофилакс]
Лизимах и за управителя на острови [несиарх] Агатокъл от Сицилия.
8 Научавайки за тези царски задявки, останалите царе ги посрещали
със смях, само Лизимах се гневял, приемайки, че Деметрий го смята
за евнух: тогава било обичайно да назначават за ковчежници евну-
си. 9 Това било допълнителна причина за Лизимах да го мрази по-
вече от всички останали, и възползвайки се недостойно от страстта
му към Ламия, да твърди, че за пръв път виждал лека жена да играе
важна трагическа роля. На това пък Деметрий отговарял, че негова-
та лека жена е по-целомъдрена от Лизимаховата Пенелопа.
(27.5-7) 5 Тази щастлива и обичана жена [Ламия] предизвиквала
ревност и завист не само у съпругите на Деметрий, но дори и у прия-
телите му. 6 Когато някои от тях били при Лизимах като пратеници,
последният в момент на отдих им показал дълбоките белези, оста-
вени от лъвски нокти по бедрата и ръцете му, и им разказал за сра-
жението си със звяра, при който бил затворен от цар Александър. 7
Тогава пратениците казали на смях, че и техният цар носел на шията
си следи от ухапванията на един страшен звяр – Ламия.
(28.2-30.2) 28.2 Тъй като всички други царе се били съюзили срещу
Антигон и били събрали войските си, Деметрий напуснал Елада, за
да се присъедини към баща си, който проявявал учудващ за възраст-
та си боен устрем и се чувствал изпълнен с нови сили. 3 Може да се

предположи, че ако Антигон беше проявил склонност да направи
малки отстъпки и беше обуздал прекомерната си амбиция, той би
запазил до края на дните си за себе си и би предал в наследство на
Фиг. 25. Златен статер на Лизимах, сечен в Ефес
сина си тогавашното си първо място. 4 Но той имал тежък и високо-

мерен характер, бил груб и в думите, и в делата си и успял да
раздразни и разсърди много от по-младите владетели. 5 Той твър-
дял, че ще разпръсне тяхната коалиция и военен съюз както с хвър-
лен камък или вдигнат шум се разпръсква ято бъбриви птици. 6 Во-
дел срещу тях над 70 000 пехота, 10 000 конници и 75 слона. Про-
тивниците му разполагали с 64 000 души пехота, 500 конници пове-
че от неговите, 400 слона и 120 бойни колесници. 7 Когато набли-
жил неприятеля, в духа му се осъществила промяна, която засегнала
повече надеждите, но не и решителността му. 8 Имал навик да се
показва горд и високомерен в битките, да говори с висок глас, а чес-
то дори да се надсмива и подиграва с противниците в ръкопашно
сражение, демонстрирайки хладнокръвие и презрение. В този ден
обаче бил замислен и предимно мълчалив; представил сина си на
войниците и го обявил за свой наследник. 9 Но най-много учудило
всички това, че говорил насаме с Деметрий в палатката си, тъй като
нямал обичай да споделя намеренията си дори с него; обикновено
не споделял предварително решенията си, които взимал сам преди
да ги обяви публично и да възложи на други изпълнението им. 10
По този повод разправят, че веднъж още младият Деметрий го запи-
тал кога ще трябва да се оттеглят, а Антигон му отговорил сопнато:
„Какво, да не би да се страхуваш, че само ти няма да чуеш тръбата?“

29.1 Но тогава храбростта им била поставена на изпитание и от ло-
ши предзнаменования. 2 На Деметрий му се присънил Александър с
прекрасни доспехи, който го запитал каква парола ще определи за
битката, а той отговорил „Зевс и Нике“. „Значи аз ще отида при про-
тивниците, те ще намерят място и за мене“ – казал тогава Алексан-
дър. 3 Антигон пък, когато фалангата вече се подреждала в боен
строй, излизайки от палатката си стъпил накриво и паднал по лице
в цял ръст, като се ударил лошо. Като се изправил, протегнал ръце
към небето и помолил боговете да му отредят победа или смърт без
страдания в случай на поражение. 4 Когато сражението вече започ-
нало, Деметрий с по-голямата и по-добра част от конницата на-
паднал сина на Селевк Антиох и се сражавал чудесно, обръщайки
противниците в бягство; но развалил успеха си, като се впуснал не-
въздържано да ги преследва. 5 После не успял да се върне обратно
при пехотата, тъй като слоновете ги разделили. Войниците на Се-
левк, като видели фалангата лишена от конница, не я нападали, но
само давали вид, че атакуват, и предприемали заобиколни движе-
ния, за да всеят страх и да дадат възможност на противника да се
предаде. 6 Точно това се случило и една голяма част, отцепена от ос-
таналите, минала доброволно на тяхна страна, докато останалите
започнали да отстъпват. 7 Тогава много от противниците се насочи-
ли към самия Антигон. Един от войниците край него му извикал:
„Тези идват за тебе, царю!“ „Че за кой ли друг ще идват!“ – отвърнал
той, – „Но Деметрий ще ми дойде на помощ.“ 8 Докрай продължил
да се надява и се оглеждал за сина си, докато не паднал пронизан
едновременно от много копия. Всичките му придружители и прия-
тели го изоставили освен Торакс от Лариса, който единствен останал
край тялото му. 30.1 Така свършила битката, и царете победители
разрязали цялото царство на Антигон и Деметрий като огромно тяло
и всеки грабнал по една част, като прибавили отнетите от тях облас-
ти към тези, които вече владеели от по-рано. 2 Деметрий побягнал с
5 000 пехота и 4 000 конници и без да спира, стигнал в Ефес. Стра-
хували се, че поради огромната си нужда от пари той ще ограби све-
тилището, но тъй като нямал доверие и на собствените си войници,
побързал да отплува веднага към Гърция, като възлагал последните
си и най-силни надежди на атиняните...
(31.1-4) 1 Възмутен от начина, по който постъпили с него, но лишен от
възможност да си отмъсти, Деметрий изпратил на атиняните умерени
укори и поискал да му върнат корабите, между които бил и този с
тринадесет реда гребла. 2 Когато ги получил, отплувал покрай брега
по посока на Истъма и, тъй като положението му било критично (гра-
довете повсеместно прогонвали неговите гарнизони и минавали на
страната на враговете), оставил в Елада Пир, а сам отплувал към Хер-

сонес. 3 Там едновременно подложил на опустошение подвластните
на Лизимах територии и дал на собствената си войска възможност да
се обогати и съвземе и тя постепенно започнала да се възстановява и
отново да става опасна. 4 Другите царе не обръщали внимание на не-
волите на Лизимах, когото смятали за по-малко сговорчив от Демет-
рий, а и за по-опасен, тъй като бил по-силен.
(31.5) Скоро след това Селевк изпратил да поискат ръката на дъщеря-
та на Деметрий и Фила, Стратоника. Макар да имал вече от персийка-
та Апама син на име Антиох, той си мислел, че царството му е доста-
тъчно голямо да стигне за няколко наследници, а и изпитвал нужда
от сближаването с Деметрий, като гледал, че Лизимах се жени за една
от дъщерите на Птолемей, а за друга жени сина си Агатокъл.
(35.5) И наистина, точно когато положението му [на Деметрий По-
лиоркет] изглеждало цветущо и обещавало могъщество и власт, му
съобщили първо че Лизимах му е отнел градовете в Азия, а после и
че Птолемей заграбил целия Кипър с изключение на Саламин, къде-
то били обсадени децата му заедно с майка си.
(39.6-7) 6 Скоро след това Лизимах бил пленен от Дромихет. Като
научил за това, Деметрий веднага се отправил за Тракия, като смя-
тал, че ще я намери беззащитна и ще може да я окупира. Тогава оба-
че беотийците отново въстанали, а също така станало известно, че
Лизимах вече бил освободен. 7 Обзет от гняв, Деметрий веднага се
върнал обратно, но заварил беотийците вече победени от сина му
Антигон; той самият подновил обсадата на Тива.
(44.1-11) 1 Тъй като Азия била застрашена от армия, каквато не била
виждана от времето на Александър, Селевк, Птолемей и Лизимах се
съюзили срещу Деметрий. 2 Те изпратили заедно пратеници при
Пир, за да го подтикнат да нападне Македония и да не зачита повече
договора, с който Деметрий всъщност не се отказвал от война с него,
а само си запазвал правото да воюва когато той пожелае. 3 Пир при-
ел техните предложения и Деметрий бил въвлечен в голяма война,
когато още не бил завършил подготовката си. Докато пристигналия
с огромен флот Птолемей му отнемал Елада, Лизимах нахлул откъм
Тракия, а Пир от съседен Епир и двамата започнали да разграбват
Македония. 4 Деметрий, като оставил сина си в Елада, сам тръгнал
да спасява Македония, като първо се насочил срещу Лизимах. 5 На-
учил обаче, че Пир вече бил влязъл в град Бероя. Новината се разп-
ространила бързо сред македонците и във войската на Деметрий
настъпило безредие. Лагерът му скоро се изпълнил със стенания,
сълзи, гневни викове и проклятия срещу него. Войниците отказвали
да служат повече и заявявали, че искат да си отидат у дома, а всъщ-
ност искали да преминат при Лизимах. 6 Тогава Деметрий решил за

най-удачно да се отдалечи максимално от Лизимах и да се насочи
срещу Пир, тъй като Лизимах бил македонец като войниците и мно-
зина го познавали от времето на Александър, докато Пир бил чужде-
нец и нашественик, та не вярвал македонците да го предпочетат пред
него. 7 Но много се излъгал в предвижданията си. Когато наближил
лагера на Пир и се установил на лагер близо до него, македонците,
които винаги се били възхищавали от военната доблест на Пир, а и
открай време били свикнали да смятат най-годен да царува най-
добрия пълководец, като научили, че Пир се отнася меко с пленници-
те и същевременно искали по всякакъв начин да се отърват от Демет-
рий и да преминат към някой друг, 8 започнали тайно и отначало на
малки групи да дезертират. После брожение и безредие завладели
целия лагер. Накрая някои се осмелили да отидат при Деметрий и
открито да го призоват да си отиде, за да спаси живота си. Казали му,
че македонците са се уморили да воюват за неговия разкош. 9 Тези
думи при обстоятелствата се сторили умерени на Деметрий в сравне-
ние с грубостта на други. Прибирайки се в палатката си, той по-скоро
като актьор, а не като цар, сменил натруфената си парадна дреха с
тъмна хламида и се измъкнал, без да го усетят. 10 Повечето му войни-
ци тутакси се впуснали да грабят и, борейки се помежду си, напълно
разкъсали палатката. Тогава се появил Пир и веднага завзел лагера.
11 После той поделил с Лизимах Македония, която Деметрий бил
държал цялата в своя власт в продължение на седем години.
(46.4-47.3) 4 После [Деметрий] събрал всичките си кораби, качил на
тях войските си, които наброявали 11 000 души заедно с конниците,
и отплувал към Азия с намерение да отнеме на Лизимах Кария и
Лидия. 5 В Милет го посрещнала сестрата на Фила Евридика, с която
била и дъщеря ў от Птолемей Птолемаида, от по-рано с посредни-
чеството на Селевк обещана за жена на Деметрий. Той се оженил то-
гава за нея със съгласието на Евридика. 6 Веднага след сватбата се
насочил срещу градовете. Някои от тях минали доброволно на него-
ва страна, някои успял да превземе със сила. Завзел и Сарди, а някои
от стратезите на Лизимах преминали към него заедно с поверените
им войски и пари. 7 Но когато се появил синът на Лизимах Агатокъл
начело на голяма армия, се прехвърлил във Фригия, решен, ако ус-
пее да стигне до Армения, да повдигне Мидия и да завладее Горните
сатрапии, където в случай на поражение можел да намери много
убежища и места за отстъпление. 8 Агатокъл го преследвал и макар
че в сблъсъците помежду им Деметрий имал надмощие, той все по-
трудно си доставял храна и фураж, поради което изпаднал в голямо
затруднение. Освен всичко друго и войниците му започнали да по-
дозират, че ги води към Армения и Мидия. 9 Гладът все повече се
засилвал, а при преминаването на река Ликос поради допусната

грешка много войници били повлечени от течението и загинали. 10
Въпреки всичко войниците не пропускали случай да се пошегуват, и
един от тях написал пред палатката му началото на „Едип“ с малки
промени: „Сине на стария сляп Антигон, в кои земи попаднахме?“
47.1 Накрая към глада се прибавила и епидемия, както обикновено
се случва, когато поради нужда се употребява каква да е храна, и
Деметрий, след като загубил общо не по-малко от 8 000 души, повел
обратно назад останалите. 2 Като стигнал в Тарс, искал да избегне
опустошаването на страната, която била под властта на Селевк, за да
не му даде повод за намеса. Но това се оказало невъзможно, защото
войниците били изпаднали в крайна нужда, а Агатокъл бил завар-
дил проходите на планината Тавър. 3 Тогава написал писмо на Се-
левк, в което надълго се оплаквал от нещастията си, молел го и го
заклевал да се съжали над някогашния си съюзник, който бил изст-
радал толкова, че заслужавал състрадание дори от неприятелите си.
(48.3-4) 3 Въодушевен от успеха си и виждайки, че и войниците му
били повдигнали духа си, започнал да се готви за решително сраже-
ние срещу Селевк. Последният тогава изпаднал в затруднено поло-
жение: 4 той бил отпратил изпратените на помощ войски от Лизи-
мах, защото се боял от него и му нямал вяра, а останал само със соб-
ствените си сили, се колебаел да започне битка срещу Деметрий,
опасявайки се от отчаянието му и от вечните обрати на съдбата, коя-
то неведнъж била издигала Деметрий от крайни затруднения до
най-големи успехи.
(51.1-4) 1 Изпадналият в такова нещастие Деметрий писал на сина
си, на своите стратези и приятели в Атина и в Коринт занапред да не
се доверяват нито на писмата, нито на печата му, а да го смятат за
умрял и да пазят за Антигон градовете и останалата част на царство-
то. 2 Антигон бил покрусен от вестта за пленяването на баща му, об-
лякъл траурни дрехи и писал до всички царе, включително и до Се-
левк, като заявявал готовност да предаде всичко, което все още при-
тежавал, и дори предлагал самия себе си като заложник срещу осво-
бождаването на баща си. 3 Много градове и някои владетели присъ-
единили молбите си към неговите, но не и Лизимах, който изпратил
на Селевк предложение да убие Деметрий, предлагайки за награда
голяма сума пари. 4 Селевк, който и преди презирал Лизимах, сега
започнал да го смята за още по-отвратителен варварин. Той държал
Деметрий толкова дълго в плен само за да даде на сина си Антиох и
на Стратоника възможност те да го освободят.
(52.6) Смъртта му навредила на репутацията на Селевк, който и сам
се укорявал за някогашните си подозрения спрямо Деметрий и че не
постъпил като онзи Дромихет, варварин и тракиец, който толкова

внимателно и по царски се отнесъл с пленения от него Лизимах.
Пир
(6.3-9) 3 Антипатър, по-големият син на Касандър, убил майка си
Тесалоника и прогонил брат си Александър. Той пък изпратил мол-
ба за помощ на Деметрий, а в същото време и на Пир. 4 Деметрий
бил зает с други дела и се забавил, а Пир се явил незабавно и поис-
кал като награда за съюза македонските области Тимфая и Паравея,
както и покорените от македонците области на Амбракия, Акарна-
ния и Амфилохия. 5 Младежът приел всички условия. Пир завзел
отстъпените области, поставил в тях свои гарнизони, а останалата
част отнел от Антипатър и върнал на Александър. 6 Цар Лизимах
искал да помогне на Антипатър, но тогава самият той бил зает с дру-
ги дела и като знаел, че Пир не би посмял да откаже нищо на Пто-
лемей, за да не се покаже неблагодарен към него, изпратил на Пир
фалшиво писмо от името на Птолемей с искане да прекрати войната,
като приеме от Антипатър 300 таланта сребро. 7 Още с отварянето
на писмото Пир отгатнал измамата на Лизимах, тъй като вместо с
обичайното приветствие „Бащата поздравява своя син“ то започвало
с „Цар Птолемей поздравява цар Пир“. 8 Макар да обсипал Лизимах
с обвинения, Пир все пак сключил мир и се срещнал [с двамата бра-
тя], за да направят жертвоприношения и да произнесат нужните
клетви. 9 Когато довели жертвените животни – бик, глиган и овен,
овенът неочаквано умрял сам без видима причина. Всички се разс-
мели, но гадателят Теодот забранил на Пир да положи клетва, тъй
като според него това било знак, че един от тримата царе ще умре.
Поради тази причина Пир се оттеглил от мира.
(11.1-12.5) 1 Освен че писали на Пир такива писма, царете се възполз-
вали от това, че Деметрий още не бил завършил подготовката си за
война, и сами го нападнали. 2 Птолемей доплувал с голям флот и за-
почнал да му отнема гръцките градове, а в същото време Лизимах
навлязъл от Тракия в Горна Македония и започнал да я опустошава. 3
Пир също вдигнал армията си и, като предполагал напълно оправда-
но, че Деметрий, отправяйки се срещу Лизимах, ще остави Долна Ма-
кедония без защита, настъпил към Бероя. 4 В същата нощ му се при-
сънил Александър Велики, който го викал; като се приближил, зава-
рил го на легло, да му говори ласкаво и дружелюбно, обещавайки му
подкрепата си. 5 Пир се осмелил да попита: „Но как ще ми помогнеш,
царю, като си болен?“ Александър отговорил: „Дори само с името си“
и като яхнал несейския си кон, тръгнал пред него. 6 Това съновидение
много окуражило Пир. Без да губи време, той бързо стигнал до Бероя,
завладял града и като останал там с по-голямата част от армията си,
изпратил пълководците си да завладеят околните райони. 7 Науча-

вайки за това и като наблюдавал сред македонците в армията си
обезпокоително недоволство, Деметрий не посмял да ги води по-
нататък, да не би, като се доближат до цар с македонски произход и
покрит със слава като Лизимах, войниците му да преминат на негова
страна. 8 Затова ги повел обратно и се насочил срещу Пир, когото ка-
то чужденец македонците би трябвало да мразят. Но когато устано-
вил лагера си близо до противника, дошли много граждани на Бероя,
които единодушно хвалели Пир като непобедим и знаменит пълково-
дец, отнасящ се към попадналите под властта му противници благос-
клонно и милостиво. 9 Сред тях имало и агенти на Пир, които се
представяли за македонци и казвали, че е дошло време да се избавят
от жестоката власт на Деметрий и да преминат на страната на Пир,
приятел на войниците и на простия народ. 10 Тези речи възбудили у
повечето войници желание да видят Пир и започнали да гледат за
него; 11 той пък точно тогава си бил свалил шлема, но като разбрал
какво става, отново го сложил и веднага го познали по високия гребен
и козите рога. Още тогава някои македонци притичали при него и
поискали парола, други пък започнали да си слагат венци от дъбови
клонки, тъй като виждали придружителите на царя увенчани с таки-
ва. 12 Някои пък се осмелили направо да кажат на Деметрий, че ще
постъпи разумно, ако зареже всичко и се откаже от властта. 13 Виж-
дайки сам, че това не са празни приказки и че настроенията в лагера
са такива, Деметрий се изплашил и тайно избягал, като се прикрил с
широкопола шапка и прост плащ. 14 Пир настъпил към лагера, вля-
зъл в него без бой и бил провъзгласен за цар на македонците. 12. 1 То-
гава обаче се появил и Лизимах, който настоявал, че двамата имат
еднакви заслуги за разгрома на Деметрий, и поискал разделяне на
царството. Като нямал още сигурно доверие в лоялността на маке-
донците, Пир приел предложението на Лизимах и двамата си поде-
лили страната и градовете. 2. Тогава това споразумение изглеждало
полезно и предотвратило избухването на война между двамата, но те
скоро се убедили, че подялбата на властта не сложила край на враж-
дата, а била източник на нови конфликти и противоречия. 3 И наис-
тина, как биха могли хора, чиято амбиция не се спира пред морета,
планини и пустини, а алчността им прехвърля границите, разделящи
Европа от Азия, да се задоволят с това, което притежават, и да не по-
сягат на чуждото, когато са непосредствени съседи? 4 Присъщото им
коварство и завистта ги карат да воюват, а и за тях войната и мирът са
само думи, с които си служат, като с разменни монети, според момен-
тния си интерес, а не с оглед на справедливостта. 5 И по-добре да бяха
воювали открито, а не да говорят за дружба и честност, украсявайки с
тези имена временното въздържане от груба несправедливост.
(12.8-12) 8 После Пир сключил мир с Деметрий, но когато той зами-

нал за Азия, по съвета на Лизимах му отнел Тесалия и нападал гар-
низоните му в гръцките градове, като използвал за целта отряди от
македонци, смятайки властта си над тях по-надеждна по време на
война, отколкото при мир, за който впрочем и самият той не чувст-
вал природна склонност. 9 След поражението на Деметрий в Сирия
Лизимах се почувствал избавен от дотогавашните грижи и тревоги и
веднага нападнал Пир, който бил на лагер край Едеса. 10 Отначало
той нападнал доставящите продоволствие обози и като ги пленил,
обрекъл Пировата армия на глад, а после започнал с писма и в лич-
ни срещи да подбужда знатните македонци към измяна, като ги об-
винявал, че са избрали за господар чужденец, чиито предци са били
винаги роби на македонците, а са изгонили от Македония най-
близките другари и съратници на Александър. 11 Мнозина от тях се
поддавали на тези убеждения и уплашеният Пир побързал да се от-
тегли с епирските си войски и съюзниците, като загубил властта си
над Македония по същия начин, по който я бил спечелил. 12 От това
може да се заключи, че царете нямат право да обвиняват простите
хора, че сменят лагера следвайки собствения си интерес, тъй като те
само следват лошия пример на самите царе, които са техни учители
по вероломство и предателство и сами вярват, че най-големи успехи
постига този, който най-малко зачита правото.
Моралии
(126 e-f) Но да си спомним как Лизимах, когато попаднал при гети-
те, бил заставен от жажда да се предаде в плен с цялата си армия, и
когато после се напил със студена вода, възкликнал: „О, богове, за
какво кратко удоволствие захвърлих толкова голямо благоденст-
вие!“
(183 d-e) 1. Лизимах бил победен в Тракия от Дромихет и измъчван
от жажда, се предал в плен с цялата си армия. Когато след пленява-
нето му се напил с вода, възкликнал: „Богове, за какво нищожно
удоволствие се направих от цар роб!“
2. Веднъж попитал своя приятел и приближен, комическия поет
Филипид: „Какво от нещата, които притежавам, да споделя с тебе?“
А той му отговорил: „Каквото пожелаеш, само не тайните си!“
(233 c) Веднъж Лизимах запитал един от войниците си, дали слу-
чайно не е по произход илот, а той му отговорил: „А ти да не мис-
лиш, че някой истински спартанец ще дойде при тебе за жалките ти
четири обола?“
(338 a-b) Лизимах, който получил властта на областите около Тра-
кия, в покрайнините на империята на Александър, достигнал до та-
кава степен на самочувствие и надменност, че веднъж казал: „Нека

сега да ми дойдат бизантийците, когато копието ми достига небето!“
На това присъстващият Пасиадес от Бизантион отговорил: „Да бя-
гаме, че може да пробие небето с острието си!“
(508 c) Комическият поет Филипид пък дал верния отговор когато
цар Лизимах любезно го запитал „Какво от нещата, които притежа-
вам, да споделя с тебе?“ А той отговорил: „Каквото пожелаеш, царю,
само не тайните си.“
(517 b) Комическият поет Филипид дал чудесен отговор, когато
веднъж цар Лизимах го запитал: „Какво от нещата, които притежа-
вам, да споделя с тебе?“ А той отговорил „Всичко, царю, с изключе-
ние на тайните ти.“
(555 d-e) За Лизимах се разказва, както ще си спомните, че когато,
принуден от жаждата, се предал с цялата си армия на гетите, казал,
след като попаднал в плен и се напил: „Уви, колко съм нещастен се-
га, че за такова кратко удоволствие загубих такова велико царство!“
(606 b) Най-абсурдно е мнението, че изгнанието лишавало из-
гнаника от свободна реч. Чудно дали Теодор е бил лишен от сво-
бодна реч, човекът, който, когато цар Лизимах го запитал: „Нима
отечеството ти е прогонило мъж с твоите качества?“, отговорил: „Да,
защото бях прекалено голям за него, като Дионис за Семела.“ А ко-
гато царят му показал Телесфор в клетка, с извадени очи, отрязани
уши и нос и изскубнат език и му казал: „Така наказвам тези, които
ме обиждат,“ той отговорил „Какво го интересува Теодор дали ще
гние над земята или в нея?“
(633 b) Обидна е шегата, с която отговорил на Лизимах неговият па-
разит. Когато Лизимах пуснал в химатиона му дървен скорпион, той
отначало скочил ужасен, а после, като разбрал, че е шега, възклик-
нал: „А сега и аз ще те уплаша, царю: дай ми един талант!“
(821 a) Та дори и поздрава на кучетата или привързаността на конете
не бива да се пренебрегват от ловците и конегледачите, защото е и
полезно, и приятно да се възпитават у животните, които отглеждаме
и живеят заедно с нас, такова отношение към нас, каквото проявило
кучето на Лизимах и каквото поетът приписва на конете на Ахил по
отношение на Патрокъл.
(823 c) Ласкателите на Деметрий не зачитали другите с царската
титла, а наричали Селевк началник на слонове [елефантарх], Ли-
зимах – пазач на съкровища [газофилакс], Птолемей – водач на ко-
раби [наварх], а Агатокъл – управител на кораби [несиарх].
(851 e) Той [Демохарес] укрепил града по време на четиригодишната
война [294-290 г. пр. Хр.] и сключил примирие, мир и съюз с бео-
тийците, от благодарност за което бил прогонен в изгнание от онези,

които свалили демокрацията. Когато бил повикан обратно от народа
в архонтството на Диоклес [288-287 г. пр. Хр.], той първо намалил
разходите на администрацията и спестил обществени средства, след
това ходил като пратеник при цар Лизимах и осигурил за народа
тридесет таланта сребро, а после и още сто; предложил изпращането
на пратеничество до Птолемей в Египет, и участниците в него до-
несли за народа петдесет таланта сребро; като пратеник при Анти-
патър осигурил двадесет таланта сребро, които донесъл в Елевзина
за народа.
(970 c) Едва ли ще оспорвате, че имало истинска връзка между Лизи-
мах и хирканското куче, което единствено останало да пази тялото му,
а когато го изгаряли, скочило в пламъците и се хвърлило върху него.
Мемнон
За Хераклея 1
(4.9-5.7) 4.9 След смъртта на Дионисий градът оставал в добро със-
тояние, тъй като Антигон ревностно се грижел и за неговите деца, и
за гражданите. Когато той се отдал на други дела, за Хераклея и де-
цата на Дионисий започнал да се грижи Лизимах. Той се оженил за
Амастрис и отначало силно я обичал, но по-късно я оставил в Хе-
раклея и се заел с други неотложни дела. Скоро, обаче, след като
преодолял големи трудности, той я извикал в Сарди и я обичал как-
то преди. По-късно обаче Лизимах се влюбил в дъщерята на Птоле-
мей Филаделф, която се казвала Арсиное, а на Амастрис дал повод
да се разведе с него и да се върне в Хераклея. След завръщането си
тя основала и населила града Амастрис. 5.1 Клеарх, когато възмъ-
жал, управлявал града и изпитвал силите си в много войни, ту в съ-
юз с други, ту сам в наложени му конфликти. Сражавайки се заедно
с Лизимах във войната срещу гетите, той попаднал в плен заедно с
него; Лизимах обаче бил освободен и по-късно се погрижил и той да
бъде пуснат. 2 Като се оказали наследници на властта, Клеарх и брат
му се показали много по-недостойни за нея в сравнение с баща си по
отношение на проявената към гражданите благост и доброта и затъ-
нали в противозаконни и мерзки дела. Те устроили злодейски и ве-
роломен заговор, в резултат на който майка им, която нямала ни-
каква вина спрямо тях, като се качила веднъж на кораба си, потъна-
ла в морето и се удавила. 3 Често споменаваният Лизимах (той цару-
1
Phot. bibl. cod. 224. Номерацията на пасажите е по F. Jacoby.
вал в Македония), който заради брака с Арсиное бил накарал Амас-

трис да го напусне, но още носел в сърцето си пламъка на предишна-
та страст, макар да намирал това мерзко и жестоко престъпление за
непоносимо, най-старателно прикривал зародилите се в душата му
намерения и продължавал привидно да показва предишното прия-
телско отношение към Клеарх и брат му. Пускайки в ход всевъзмож-
ни уловки и прикривайки истинските си намерения (а казват, че в
това умение нямал равен), той се озовал в Хераклея като приятел на
своите домакини и отначало симулирал пред свитата на Клеарх ба-
щинска любов, а след това наказал майцеубийците със смърт, първо
Клеарх, после и Оксатрес, като изкупление за чудовищното прес-
тъпление срещу майка им. Лизимах поел управлението на града,
взимайки като плячка огромни богатства, натрупани под властта на
тираните, но дал на гражданите възможност да се управляват де-
мократически, към което те се стремели, и се завърнал в собственото
си царство. 4 След завръщането си Лизимах възславял Амастрис,
възхищавал се на нейния характер и на начина, по който утвърдила
и разширила държавата си, говорел възторжено за Хераклея и на-
мирал похвални думи за Тиос и за Амастрис, на който тя била дала
името си. С речите си той възбудил у Арсиное желанието да прите-
жава така възхваляваните градове, и тя започнала да си иска това,
което била пожелала. Лизимах, увеличавайки цената на подаръка,
отначало отказвал, но по-късно се оставил да бъде убеден и отстъ-
пил. Арсиное изобщо била изключително способна в постигането на
целите си, а и старостта била направила Лизимах по-отстъпчив. 5 И
така, като получила властта над Хераклея, Арсиное изпратила там
своя доверен служител, кимееца Хераклид, умен, опитен и опасен
човек. Когато пристигнал в Хераклея, той започнал да управлява
твърде внимателно, повдигнал обвинения срещу много граждани,
на други наложил различни наказания, така че те започнали да гу-
бят току-що добитото щастие. 6. Междувременно Лизимах, подведен
от коварните планове на Арсиное, погубил най-доброто от децата си,
първородния си син Агатокъл, роден от първата му жена. Първо се
опитали да го убият с отрова, но той успял да я повърне. Тогава Ли-
зимах го хвърлил в тъмница и го осъдил на смърт по фалшиво обви-
нение в заговор. Изпълнител на това престъпление станал Птоле-
мей, братът на Арсиное, който за своята грубост и гневлив характер
бил наречен Керавън. 7 С убийството на сина си Лизимах напълно
заслужил омразата на поданиците си, а Селевк, като узнал това и си
давал сметка колко лесно може да бъде отнета властта му, след като
градовете се отмятали от него, го нападнал. Лизимах загинал в бит-
ката, пронизан от копие; убил го мъж от Хераклея на име Малакон,
който воювал на страната на Селевк. След смъртта му цялото царст-
во преминало в ръцете на Селевк и станало част от неговите владе-

ния. Тук свършва 12 книга от историята на Мемнон.
(6.1) В 13 книга се разказва, че хераклейците, като узнали за смъртта
на Лизимах и че той паднал убит от ръката на техен съгражданин, се
окуражили и започнали да проявяват повече доблест в стремежа да
извоюват отново свободата, от която били лишени в продължение
на 84 години, първо от собствените си тирани, а после от Лизимах.
(6.3) Владетелят на витинците Зипоит, който враждувал с херак-
лейците отначало заради Лизимах, а по-късно и заради Селевк (и с
двамата той бил във враждебни отношения), нахлул в земите им и
им причинил ред бедствия.
(8.1-4) 1 След успешната война срещу Лизимах, Селевк решил да
премине в Македония, тъй като тъгувал по родната земя, която бил
напуснал навремето заедно с Александър, и смятал да прекара там
старините си, оставяйки Азия в ръцете на сина си Антиох. 2 Когато
владенията на Лизимах попаднали под властта на Селевк, при него
се озовал и Птолемей Керавън, и то не в положението на презрян
пленник, а с почет и достойнство като царски син; той даже получил
от Селевк обещание след смъртта на баща му да го изпрати в Египет,
за да наследи бащиното си царство. 3 Но почестите и благодеянията
не били в състояние да променят лошия му характер; той направил
заговор срещу благодетеля си и сам го убил, а после се хвърлил на
коня си и избягал в Лизимахия. Там се увенчал с диадема и с блес-
тяща свита се върнал при войската, а войниците на Селевк се видели
принудени да го приемат и признаят за цар. 4 Когато Антигон, синът
на Деметрий, научил за това, той се опитал да се прехвърли в Маке-
дония с пехота и кораби, за да изпревари Птолемей. Птолемей пък
се насочил срещу него с войската си; той разполагал и с флота на
Лизимах.
(8.7) Сега той [Птолемей Керавън] показал всичката си бруталност,
като се оженил за сестра си Арсиное, твърдейки, че това е стар
египетски обичай, а после не само убил нейните деца от Лизимах, но
и самата нея прогонил от царството.
(12.5) Неговият син и наследник Зипоит се прославил в много вой-
ни. Той убил един стратег на Лизимах, а друг прогонил далече от
царството си. Той побеждавал и самия Лизимах, и Антиох, сина на
Селевк, който царувал над Азия и Македония.
Ариан
Анабазис
(1.18.1-2) 1 По това време при Александър дошли представители на
Магнезия и Тралес да му предадат градовете си и той изпратил там
Парменион с 2500 души съюзна пехота, също толкова македонци и
200 души конни хетайри. Той изпратил също Алкимах, сина на Ага-
токъл, със същото количество войски в еолийските градове и в тези
от йонийските, които още се подчинявали на персийците. 2 Той за-
повядал навсякъде да бъдат свалени олигархиите, да бъдат устано-
вени демокрации, всеки град да има собствени закони и да бъде ос-
вободен занапред от данъка, който плащали дотогава на персийци-
те. Самият Александър, оставайки в Ефес, направил жертвоприно-
шение на Артемида и голям парад на войските си с пълно въоръже-
ние и в боен строй.
(5.13.1) Самият Александър се качил на един тридесетвеслен кораб и
започнал преминаването; с него били соматофилаксите Птолемей,
Пердикас и Лизимах, а също Селевк, един от хетайрите, същият кой-
то по-късно станал цар, с половината хипасписти.
(5.24.5) При превземането на града [Сангала] загинали 17 000 ин-
дийци, 70 000 души били взети в плен, а също 300 колесници и 500
конници. Александър загубил по време на цялата обсада по-малко
от 100 души, но броят на ранените бил значително по-голям, над
1 200 души, включително някои от военачалниците и соматофилак-
сът Лизимах.
(6.28.3-4) 3 А това, което следва, пиша по Аристобул. В Кармания
Александър принесъл благодарствени жертви за победата си над
индийците и за спасението на армията в Гедрозия и уредил музи-
кални и спортни състезания. Певкест присъединил към останалите
соматофилакси; вече бил решил да го назначи за сатрап на Персия,
но от благодарност за подвига му в града на малите поискал преди
това да му окаже и тази чест и доверие. 4 По това време имал седем
соматофилакси: Леонат, син на Антей, Хефестион, син на Аминтор,
Лизимах, син на Агатокъл, Аристонус, син на Пизей – и четиримата
от Пела, Пердикас, син на Оронт, от Орестия, както и Птолемей, син
на Лаг, и Питон, син на Кратеуас – и двамата от Еордея. Към тях ка-
то осми сега бил прибавен Певкест, който прикрил с щита си
Александър.
(7.3.2-6) 2 ... Някои разказват, че била уредена грандиозна процесия
от конници и пехотинци, някои от тях в пълно въоръжение, други
носещи благовония за кладата; според други носели златни и сре-
бърни съдове и царски дрехи. 3 За самия Каланос бил приготвен
кон, тъй като поради болестта си не можел да ходи, но той не бил

вече в състояние да се качи на коня и бил носен, легнал на носилка,
увенчан с гирлянди по индийски обичай и пеещ на индийски език,
както уверяват индийците, химни в чест на боговете. 4 Разказва се
още, че конят, който бил предназначен за него, бил от царските не-
сейски коне и че преди да се качи на кладата, той го подарил на Ли-
зимах, който бил сред почитателите на неговата мъдрост, а чашите и
тъканите, струпани в негова чест върху кладата по нареждане на
Александър, разпределил между останалите си последователи. 5 То-
гава се бил качил на кладата и тържествено възлегнал пред погле-
дите на цялата армия. Самият Александър не пожелал да гледа по-
добно представление с участието на негов приятел, но за всички
други било удивително да наблюдават как той не издал нито звук в
огъня. 6 Когато натоварените с това запалили кладата, по нареждане
на Александър, както разказва Неарх, засвирили бойните тръби, ця-
лата войска подела боен вик, както когато отивали в битка, и в съз-
вучие с тях слоновете надали войнствен рев; всички отдавали пос-
ледна почит на Каланос. Тези и други подобни неща за индиеца Ка-
ланос разказват достойни за доверие мъже, не без полза за хората,
които биха искали да научат колко силна и непобедима може да бъ-
де човешката воля в изпълнение на взетото веднъж решение.
(7.5.4-6) 4 Раздал подаръци и на много други в зависимост от техния
ранг или проявената в сраженията храброст. Увенчал със златни
венци тези, които се били отличили с особено мъжество: на първо
място Певкест, който го прикрил с щита си; 5 а също така и Леонат,
който също го прикрил с щита си, както и за понесените в Индия
опасности и победата му над оритите – начело на поверената му ар-
мия той разбил в сражение въстаналите орити и техните съседи и
уредил по най-добрия начин делата в тяхната страна. 6 Увенчал още
Неарх като награда за пътешествието му от Индия по Великото море
– по това време той вече бил пристигнал в Суза, а също така и кърм-
чията на царския кораб Онесикрит, както и Хефестион и останалите
соматофилакси.
(7.18.5) Аристобул твърди, че е узнал всичко това от самия Питагор.
Той разказва също, че Питагор впоследствие гадал за Пердикас и
Антигон и за двамата получил същото знамение; Пердикас загинал
във война срещу Птолемей, а Антигон в битката при Ипсос, воювай-
ки срещу Лизимах и Селевк.
Индика
(18.3-10) 3 За триерарси назначил следните македонци: Хефестион,
син на Аминтор; Леонат, син на Евън; Лизимах, син на Агатокъл;
Асклепиодор, син на Тимандър; Архон, син на Клиний; Демоникос,
син на Атеней; Архиас, син на Анаксидот; Офелас, син на Силен;

Тимант, син на Пантиад – всички тези от Пела. 4 Следните били от
Амфиполис: Неарх, син на Андротимос, който описал връщането по
море; Лаомедонт, син на Ларихос; Андростенес, син на Калистрат. 5
От Орестия били Кратер, син на Александър, и Пердикас, син на
Оронт. Еордейци били Птолемей, син на Лаг, и Аристонус, син на
Пизей. Метрон, син на Епихарм, и Никархидес, син на Симос, били
от Пидна. 6 Освен това Атал, син на Андроменес, бил от Тимфая;
Певкест, син на Александър – от Миеза; Питон, син на Кратеуас – от
Алкомене; Леонат, син на Антипатър – от Еге; Пантаухос, син на
Николай – от Алор; а пък Милеас, син на Зоил – от Бероя. Всички
тези били македонци. 7 От гърците пък Медиос, син на Окситемид,
бил от Лариса; Евмен, син на Хиероним, бил от Кардия; Критобул,
син на Платон, от Кос; а Тоас, син на Менодор, и Меандър, син на
Мандрогенес – от Магнезия. 8 Андрон, син на Кабелей, бил от Теос;
от Кипър пък били Никоклес, син на Пасикрат, от Соли, и Нитафон,
син на Пнитагор, от Саламин. Дори и един персиец бил назначен за
триерарх – Багоас, син на Фарнухес. 9 Кърмчия на кораба на самия
Александър станал Онесикрит от Астипалея, а секретар на целия
флот – Евагорас, син на Еуклеон, от Коринт. 10 За наварх назначил
Неарх, син на Андротим. Неарх бил по произход от Крит, но живеел
в Амфиполис на Стримон.
Събитията след Александър 1
(1.2) Между пехотата и конницата възникнало неразбирателство.
Най-влиятелни от конницата и сред офицерите били Пердикас, син
на Оронт, Леонат, син на Антос, и Птолемей, син на Лаг. След тях
идвали Лизимах, син на Агатокъл, Аристонус, син на Пизей, Питон,
син на Кратер, Селевк, син на Антиох, и Евмен от Кардия. Това били
водачите на конницата; начело на пехотата бил Мелеагър.
(1.7) В Европа, Тракия с Херсонес и всички съседни на тракийците
племена чак до морето при Салмидесос, който се намира на Евксин-
ския Понт, били поставени под властта на Лизимах. Останалата част
на Тракия до илирийците, трибалите и агрианите, самата Македо-
ния, Епир до Керавнийските планини и всички гърци били разпре-
делени на Кратер и Антипатър.
(1.10) А пък Лизимах, като влязъл безразсъдно във война с тракиеца
Севт, тъй като разполагал с малобройна войска, загинал славно.
(9.38) За соматофилакси на царя [Филип Аридей] той [Антипатър]
1
Phot. bibl. cod. 82. Номерацията на пасажите е по F. Jacoby.
назначил Автолик, син на Агатокъл, Аминтас, син на Александър и

брат на Певкест, Птолемей, син на Птолемей, и Александър, син на
Полиперхонт.
(11.45) Обнадеждени от обещанията му те [войниците в армията на
Антипатър] се успокоили и, необезпокояван повече от бунтове, стиг-
нал Абидос. Там успял да ги измами и преминал Хелеспонта през
нощта заедно с царете, за да се присъедини към Лизимах. На следния
ден преминали и те, като временно изоставили исканията си за пари.
Апиан
Сирийски дела
(1) ... Като се прехвърлил по море в Европа, той [Антиох ІІІ Велики]
навлязъл в Тракия, подчинил със сила отказващите да му се подчи-
нят племена, укрепил Херсонес и наново заселил Лизимахия; тя би-
ла основана от Лизимах, който царувал над Тракия след Александър,
с цел да бъде негов опорен пункт срещу тракийците, но когато Ли-
зимах умрял, тракийците я разрушили. Сега Антиох започнал отно-
во да я заселва, като призовавал избягалите граждани да се върнат,
изкупувал продадените като роби пленници, докарвал и други и на
всички давал бикове, овце и железни земеделски оръдия и изобщо
не пропускал нищо, за да укрепи града по най-бързия възможен на-
чин. Това място му изглеждало най-важното укрепление, което мо-
жело да държи цяла Тракия в подчинение, както и най-удобното
място за складиране на всичко необходимо за по-нататъшните му
замисли.
(53) … Веднага след бягството на Селевк Антигон лишил от власт уп-
равителя на Месопотамия Блитор за това, че позволил на Селевк да
се измъкне, и подчинил на властта си Вавилония, Месопотамия и
всички останали племена, които обитават земите от границите на
Мидия до Хелеспонта, още повече, че Антипатър вече бил умрял.
Като станал господар на толкова огромни територии, той веднага
предизвикал завистта на останалите сатрапи. Това била и главната
причина, поради която, призовани от Селевк на помощ, обединили
силите си Птолемей, сатрапът на Тракия Лизимах и синът на Анти-
патър Касандър, който след смъртта на баща си станал владетел на
Македония. Те заедно изпратили пратеници до Антигон с искането
новозавладените от него земи и пари да бъдат поделени с тях и с
другите македонци, които били прогонени от владенията си. Когато
Антигон се изсмял на исканията им, те решили да водят със съвмес-
тни сили война срещу него. От своя страна и Антигон започнал да се
готви; той прогонил гарнизоните на Птолемей, които още оставали
в Сирия, и сложил ръка на онези части от Финикия и Келесирия, ко-

ито били под властта на Птолемей.
(54) ... В това време Антигон притиснал Птолемей и в прочутата
морска битка край бреговете на остров Кипър удържал блестяща по-
беда; сражението било командвано от сина му Деметрий. При това
благоприятно развитие на събитията армията провъзгласила и два-
мата – Антигон и Деметрий – за царе, тъй като по това време царете
вече не били между живите – и Филип Аридей, и Олимпиада, и си-
новете на Александър. Птолемей също бил провъзгласен за цар от
собствената си армия, която не искала поради понесеното пораже-
ние той да се чувства по-нисък от своите победители. Така, макар и
по различни причини, на двамата се удало едновременно да постиг-
нат същото нещо; скоро ги последвали и останалите и всички сатра-
пи станали царе.
(55) Така Селевк станал цар на Вавилония. Той завладял и Мидия,
като собственоръчно убил в сражение поставения от Антигон за сат-
рап Никанор. Впоследствие той водил много други войни и срещу
македонци, и срещу варвари. Двете най-големи от тях били против
македонци: едната, по-късната, против царя на Тракия Лизимах,
другата, по-ранната, при Ипсос във Фригия срещу Антигон, който
сам командвал войската си и лично се сражавал в тази битка, макар
и да бил на повече от осемдесет години. Когато Антигон паднал в
сражението, царете, които заедно със Селевк воювали срещу него, си
поделили владенията му. Тогава Селевк получил по жребий като
владение цяла Сирия от реката Ефрат до морето, както и Вътрешна
Фригия. Винаги дебнещ съседните народи, еднакво силен във война
начело на армията си и убедителен в дипломацията, той постепенно
поставил под властта си Месопотамия, Армения, така наречената
Селевкидска Кападокия, Персия, Партия, Бактрия, арабите и тапи-
рите, Согдиана, Арахозия и Хиркания и всички други съседни наро-
ди чак до реката Инд, които по-рано покорил с оръжие Александър,
така че границите на азиатското му царство достигнали най-големи
размери след онези при Александър – от Фригия чак до реката Инд
всичко било под властта на Селевк! Освен това, като преминал и ре-
ката Инд, той воювал с царя на живеещите край тази река индийци
Андрокот, а после сключил с него договор за приятелство и брачен
съюз. Част от тези дела той извършил още преди смъртта на Анти-
гон, а друга част по-късно.
(62) Селевк владеел седемдесет и две сатрапии, толкова обширни би-
ли подвластните му територии. По-голямата част от тях той предал в
ръцете на сина си, но продължил лично да управлява земите между
Ефрат и морето. Последната война трябвало да вози с Лизимах за
властта над Хелеспонтийска Фригия; той победил Лизимах, който за-

гинал в сражението, и се прехвърлил през Хелеспонта, но при набли-
жаването до Лизимахия бил убит. Убил го съпровождащият го Пто-
лемей, наречен Керавън. Този Керавън бил син на Птолемей Сотер и
на дъщерята на Антипатър Евридика. Той избягал от Египет от страх,
защото Птолемей искал да остави престола на по-малкия си син. Се-
левк го приел като нещастен син на своя стар приятел, покровителст-
вал го и навсякъде водел със себе си бъдещия си убиец.
(64) Чувал съм, че Лизимах, който бил един от оръженосците на
Александър, веднъж тичал край него дълго разстояние, а когато се
уморил, хванал опашката на царския кон и продължил така да тича,
но бил ударен по челото с края на царското копие, което отворило
една от вените му и кръвта рукнала изобилно. Поради липсата на
друго подръчно средство Александър превързал раната със собстве-
ната си диадема, която веднага се напоила с кръв. Гадателят на
Александър Аристандър, като видял да носят Лизимах с диадемата
на челото му, казал: „Този човек ще царува, но царуването му ще е
трудно.“ И наистина, Лизимах царувал не по-малко от 40 години,
ако се броят и тези години, когато бил само сатрап, но царуването му
било съпроводено от големи трудности. Вече седемдесет годишен
старец, той лично командвал войската си и паднал убит в сражение-
то. Скоро след него бил убит и Селевк. Останалия да лежи на бойно-
то поле труп на Лизимах дълго време пазело от птиците и дивите
зверове домашното му куче, докато не го намерил Торакс от Фарса-
ла, който го погребал. Други разказват, че тялото на Лизимах погре-
бал собственият му син Александър, който бил избягал при Селевк
от страх, когато Лизимах убил другия си син Агатокъл. Той бил от-
крил тялото, и то главно благодарение на кучето, макар и вече да се
било разложило. Разказват също, че останките му роднините поло-
жили в специален храм, който бил наречен Лизимахион. Такъв бил
краят на тези двама царе, и двамата отличаващи се със своята храб-
рост и с големия си ръст – единият умрял на седемдесет години, дру-
гият бил с три години по-стар, но и двамата до самата си смърт се
сражавали със собствените си ръце.
Флегон
(Fr. 9 Jacoby) Флегон разказва, че в сто двадесет и четвъртата олим-
пиада тялото на македонеца Лизимах останало непогребано много
дни и било пазено от кучето му, което прогонвало зверовете от тру-
па, докато не го намерил и погребал Торакс от Лариса.
Лукиан
Дълголетници
(11) Антигон Монофталм, син на Филип, цар на македонците, се
сражавал със Селевк и Лизимах във Фригия и като понесъл много
рани, умрял на осемдесет и една година, както разказва участвалият
в това сражение Хиероним. А Лизимах, и той цар на македонците,
загинал в битка със Селевк след като бил навършил осемдесет годи-
ни според същия Хиероним.
Икароменип
(15) И като погледнах към земята ясно видях и градовете, и хората в
тях, и всичко което те правеха и навън, и у дома, когато мислеха, че
никой не ги вижда. Видях Птолемей да ляга със сестра си, синът на
Лизимах да крои заговор срещу баща си, синът на Селевк Антиох да
прави тайно знаци на мащехата си Стратоника, Александър Теса-
лийски да го убива жена му, Антигон да прелъстява снаха си, а на
Атал да му налива отрова синът му...
Полиен
Стратегеми
(3.7.2) Когато бил заловен в Тива, Лахарес се спуснал в канализаци-
ята, а след три или четири дена вечерта избягал в Делфи и оттам
отишъл при Лизимах.
(4.7.4) Деметрий оставил в Ефес фрурарха Диодор и отплувал за Ка-
рия. Лизимах пък се договорил с него да му предаде града срещу
петдесет таланта. Научавайки за това, Деметрий оставил половината
си кораби на котва край брега, а сам с другата половина, като взел
със себе си и Никанор, отишъл в залива на Ефес. Самият Деметрий
се скрил в трюма на кораба, а останалият отвън Никанор повикал
Диодор уж да разговаря с него пред войниците как безопасно да ми-
нат под негово командване. Той се съгласил да дойде, ако и Никанор
е готов да се качи сам на неговата гребна лодка, та да договорят ус-
ловията. Когато стигнал наблизо, Деметрий изскочил от трюма на
кораба и с хората си потопил лодката и изловил изплувалите, а Ефес
завладял, като изпреварил преминаването му към противника.
(4.9.4) Селевк обсаждал крепостта на Сарди, в която се съхранявало
съкровище, поверено на Лизимаховия касиер Теодот. Като не можел
да превземе здравата крепост, той обявил с глашатай, че ще плати
сто таланта на този, който убие Теодот. Вследствие на това много от
войниците били обхванати от желание да получат стоте таланта, а
Теодот – от страх и подозрителност. Той не можел да направи нищо,
Фиг. 26. Бронзови монети на Лизимах
а мнозина от войниците били подбудени към измяна. За да изпре-

вари избухването на безредие, през нощта Теодот отворил вратата и
въвел Селевк, комуто предал съкровището.
(4.12.1) Когато в битката срещу Деметрий край Лампсак врагът пле-
нил багажа на автариатите, Лизимах, като се страхувал да не би за-
губилите имуществото си варвари да се разбунтуват, ги извел от ла-
гера уж за раздаване на храна и по даден знак всички били избити.
Били на брой пет хиляди души.
(4.12.2) Лизимах завладял Амфиполис след предателство на Андра-
гатон, когото обсипал с много и големи подаръци, а му обещавал и
още по-големи, ако го съпроводи в Азия. Обаче когато стигнали до
Тракийските порти, не само си върнал всичко дадено, но и самия
него убил след мъчения.
(4.12.3) Лизимах отвел Аристон, сина на Авдолеон, при пеонците, за
да поеме бащиното си царство. Надявал се, че познавайки царския
син, и него ще приемат по-благосклонно. Когато те изкъпали според

царския ритуал Аристон в река Астибос и подредили по обичая на
прадедите царската трапеза, Лизимах дал знак за нападение. Арис-
тон успял да избяга на кон в Дардания, а Лизимах завладял Пеония.
(5.19.1) Ефес бил охраняван от стратега на Деметрий Айнетес, а
околностите били опустошавани от многобройни пирати. За да
превземе града, Лизимаховият стратег Ликос подкупил с пари архи-
пирата Андрон. Архипиратът взел със себе си невъоръжени войници
на Ликос, облечени с плащове и дрипи и завързани като пленници,
и ги вкарал в града, а като стигнали близо до акропола, заповядал да
извадят мечовете, които носели скрити под дрехите си. След като
избили охраняващите акропола вратари и стражи, дали сигнал на
войниците на Ликос. Те нападнали, пленили Айнетес, завзели Ефес,
а на пиратите платили обещаната награда, но скоро ги отдалечили
от града, като не искали да понасят постоянно недоверието си към
предишните съюзници.
(6.12.1) Александър, синът на Лизимах и Амастрис, като искал да на-
падне незабелязан Котиеон във Фригия, скрил през нощта съпро-
вождащите го в някакво ниско място край града, а на сутринта се
облякъл с груб и мръсен фригийски плащ, загърнал главата си с
шапка и като взел със себе си двама слуги, всеки от които носел то-
вар дърва, и със скрит под мишницата меч, влязъл през портите, ка-
то се представил за селянин. Като влязъл, захвърлил шапката си, а
на мнозината разпознали го съобщил, че е дошъл за спасението на
града. Когато вратите били отворени, както било уговорено, скрити-
те в засада нападнали и Котиеон бил превзет.
(7.25.1) Дромихет бил цар на тракийците, а Лизимах на македонци-
те. Македонецът отишъл да воюва в Тракия, но бил надхитрен от
тракиеца. Неговият стратег Севт отишъл при Лизимах уж като бег-
лец и като спечелил доверието му, отвел македонците в неудобни
места. Там били измъчвани от глад и жажда и когато Дромихет ги
нападнал, погубил и самия Лизимах, и всички, които били с него.
Загиналите Лизимахови войници били сто хиляди души.
(8.57.1) Когато умрял мъжът ў Лизимах, Арсиное била в Ефес, където
избухнали безредици. Докато привържениците на Селевк разбивали
крепостните стени и отваряли портите, тя накарала една робиня да
легне в царската носилка, облечена в царските дрехи, и я обградила
с много телохранители, докато самата тя, като се загърнала в дрипи
и изцапала лицето си, се измъкнала сама през друга порта и като до-
тичала до корабите, отплувала. Менекратес, един от военачалници-
те, се натъкнал на носилката и умъртвил робинята, като смятал, че
убива Арсиное.
Павзаний
Описание на Елада
(1.6.4) Той [Птолемей] убедил Касандър, сина на Антипатър, и Ли-
зимах, който царувал в Тракия, да се включат във войната, като из-
тъкнал изгнанието на Селевк и опасността, която представлявало за
всички тях нарастването на властта на Антигон.
(1.6.7) Така Антигон не успял да превземе Египет, а по-късно и Ро-
дос, а скоро след това дал битка на Лизимах, Касандър и войските на
Селевк, загубил голяма част от армията си и сам загинал, като бил
отслабен най-вече от продължителната си война срещу Евмен.
(1.7.3) [Птолемей Филаделф] имал деца от Арсиное, не тази, която
му била сестра, а дъщерята на Лизимах. Сестра му, за която също се
оженил, умряла преди него, без да му роди деца. В Египет има един
ном, наречен на нейно име Арсиноитес.
(1.8.1) Един македонец на име Докимос, стратег на Антигон, който
по-късно се предал с цялото си имущество на Лизимах, имал пафла-
гонски евнух на име Филетер. Какво направил Филетер, за да помог-
не на бунта срещу Лизимах, и как привлякъл Селевк, ще научите в
разказа за Лизимах.
(1.9.4-11.1) 4 След египтяните идват статуи на Филип и неговия син
Александър. Събитията от техния живот са прекалено важни, за да
бъдат предадени като кратко отклонение в друг разказ. Египтяните
били почетени от истинско уважение и защото били благодетели на
града, докато почестите за Филип и Александър били по-скоро знак
на ласкателство, както издигнали статуя и на Лизимах не толкова от
любов, а по-скоро за да постигнат целите си. 5 Този Лизимах бил ма-
кедонец по рождение и един от телохранителите на Александър, ко-
гото Александър веднъж в гнева си затворил в клетката на лъв, а пос-
ле открил, че той е надвил звяра. Оттогава винаги го уважавал и го
почитал наравно с най-знатните македонци. След смъртта на Алек-
сандър Лизимах царувал над тези от съседните на македонците тра-
кийци, които били подвластни на Александър и преди това на Филип;
те съставлявали сравнително малка част от Тракия. Ако трябва да
сравняваме народите помежду им, никой друг народ освен келтския
не е по-многоброен от тракийския, взет изцяло, и именно затова ни-
кой преди римляните не е подчинявал цялото население на Тракия.
Но римляните са покорили цяла Тракия, а и от келтските земи владе-
ят всичко, което си заслужава, като са пренебрегнали само тези части,
които са сметнали безполезни поради прекомерния студ или непло-
дородието им. 6 После Лизимах воювал със съседите си, първо с
одрисите, после с гетите и Дромихет. Срещайки противници, опитни
във война и превъзхождащи го по численост, самият той успял да се

спаси от изключително опасно положение, но синът му Агатокъл,
който участвал в поход с него за първи път, бил пленен от гетите. Ли-
зимах претърпял и други поражения и, отдавайки голямо значение
на пленяването на сина си, сключил мир с Дромихет, като отстъпил
на гетския цар своите владения отвъд реката Истрос и дори се видял
принуден да му даде дъщеря си за жена. Други казват, че не Агатокъл,
а самият Лизимах бил взет в плен и бил освободен, когато Агатокъл
сключил примирие с гетския цар от негово име. При връщането си
той оженил за Агатокъл Лизандра, дъщерята на Птолемей Лаг и Ев-
ридика. 7 Той също преминал с кораби в Азия и помогнал за събаря-
нето на империята на Антигон. Основал новия град Ефес край морс-
кия бряг, като преместил и заселил в него гражданите на Лебедос и
Колофон, чиито градове разрушил, което дало повод на ямбическия
поет Феникс да съчини плач за падането на Колофон. Елегическият
поет Хермесианакс според мен вече не е бил между живите, иначе си-
гурно и той би взел повод от гибелта на Колофон да напише някоя
елегия. Лизимах воювал също и с Пир, сина на Еакид. Като изчакал
той да напусне Епир (Пир бил скитник по душа) той опустошил Епир
и стигнал до царските гробове. 8 Следващата част от тази история ми
изглежда невероятна, но Хиероним от Кардия разказва, че той раз-
рушил гробниците и изхвърлил останките на покойниците. Но този
Хиероним има репутацията на пристрастен историк, принизяващ де-
лата на всички царе с изключение на тези на Антигон, когото пък
прекомерно хвали. Що се касае до поругаването на епирските гроб-
ници, изглежда напълно сигурно, че само от злоба той твърди, че
един македонец би осквернил гробовете на мъртвите. Освен това Ли-
зимах със сигурност е знаел, че те били предци не само на Пир, но
също така и на Александър, който бил епирец и Еакид по майчина
линия, а и последвалият съюз между Пир и Лизимах показва, че дори
като врагове те не са били непримирими. Хиероним вероятно е имал
зъб на Лизимах, най-вече зарази разрушаването на родния му град
Кардия, на мястото на който основал Лизимахия на шийката на Тра-
кийския Херсонес. 10. 1 Докато царувал Аридей, а след него и Касан-
дър, Лизимах поддържал приятелски отношения с Македония. Кога-
то обаче царството преминало в ръцете на Деметрий, сина на Анти-
гон, Лизимах, който очаквал, че Деметрий ще му обяви война, решил
сам да предприеме нападателни действия. Той познавал наследената
от Деметрий жажда за власт, а знаел също и че той отишъл в Македо-
ния повикан от Александър, сина на Касандър, и като пристигнал сам
убил Александър и станал цар на Македония вместо него. 2 Когато
срещнал Деметрий край Амфиполис за малко щял да бъде прогонен
от Тракия, но когато Пир дошъл на помощ, утвърдил властта си в
Тракия, а после разширил владенията си за сметка на нестийците и

македонците. По-голямата част на Македония попаднала под властта
на Пир, който дошъл с армията си от Епир и бил по това време съюз-
ник на Лизимах. Когато обаче Деметрий преминал в Азия и влязъл в
конфликт със Селевк, съюзът между Пир и Лизимах продължил само
дотогава, докато Деметрий продължавал да воюва. Когато Деметрий
се предал на Селевк, съюзът на Пир и Лизимах бил развален, и в из-
бухналата война Лизимах воювал срещу сина на Деметрий Антигон и
срещу самия Пир, победил ги, завладял цяла Македония и прогонил
Пир в Епир. 3 Любовта носи много нещастия на хората. Лизимах, ма-
кар и да бил в зряла възраст и смятан за щастлив с децата си, и въп-
реки че Агатокъл вече имал деца от Лизандра, се оженил за сестрата
на Лизандра Арсиное. Тази Арсиное, като се страхувала, че след
смъртта на Лизимах децата ў ще попаднат в ръцете на Агатокъл,
скроила заговор срещу него. Историците описват как Арсиное се влю-
била в Агатокъл, и като била отхвърлена от него, направила заговор
срещу живота му. Разказват също, че Лизимах разкрил по-късно ма-
шинациите на жена си, но вече бил безпомощен, тъй като бил загубил
всичките си приятели. 4 Тъй като тогава Лизимах простил на Арсиное
убийството на Агатокъл, Лизандра избягала при Селевк, като взела
със себе си и децата си, и братята си, които били прогонени от Птоле-
мей. В бягството при Селевк те били придружени и от Александър,
син на Лизимах от одриска жена. Всички те отишли във Вавилон и
молели Селевк да започне война с Лизимах. В същото време и Филе-
тер, на когото било поверено богатството на Лизимах, потресен от
смъртта на Агатокъл и уплашен от участта си в ръцете на Арсиное, за-
взел Пергам на реката Каик и с нарочен пратеник предложил и богат-
ството, и себе си на Селевк. 5 Научавайки всичко това, Лизимах без да
губи време преминал в Азия и поемайки инициативата, срещнал Се-
левк в битка, претърпял съкрушително поражение и бил убит. Алек-
сандър, синът му от одриската жена, след дълги молби пред Лизандра
получил разрешение да вземе тялото му и после го пренесъл в Херсо-
нес и го погребал там, където гробницата се издига и до наши дни
между селото Кардия и Пактия. 11. 1 Такава е историята на Лизимах.
(1.11.6) В разказа за Лизимах вече стана дума за неговата [на Пир]
съдба след превземането на Коркира, за войната с Лизимах, как про-
гонил Деметрий и управлявал Македония докато на свой ред бил
прогонен от Лизимах, най-голямото му постижение преди да започ-
не войната срещу римляните, а той бил доколкото знаем първият
грък, който воювал с тях.
(1.16.1-2) 1 … При завръщането си той [Селевк] победил армията на
Антигон и убил самия Антигон, а по-късно пленил нападналия го
Деметрий, сина на Антигон. 2 След тези успехи, които били пос-

ледвани от гибелта на Лизимах, той поверил на сина си Антиох сво-
ите владения в Азия, а сам бързо се насочил към Македония, като
водел със себе си армия от гърци и варвари. Но когато армията на
Селевк наближавала Лизимахия Птолемей, братът на Лизандра,
който бил избягал при него от Лизимах и бил човек с решителен
нрав, поради което го наричали Керавън [Мълнията], го убил, след
което позволил на царете да заграбят богатството му, а сам управля-
вал Македония докато загинал в битка срещу галатите, като бил
първият от царете, който се срещнал в битка с тези варвари.
(7.3.4) За опустошението на Колофон вече разказвах в историята на
Лизимах. От всички преселени в Ефес само гражданите на Колофон
воювали срещу Лизимах и македонците. Гробът на падналите в бит-
ката бойци от Колофон и Смирна е отляво на пътя за Кларос.
(7.3.5) Лизимах разрушил напълно град Лебедос, за да увеличи на-
селението на Ефес…
Атеней
2.35.37-38 (45 b-c) ... Дифилос от Сифнос живял във времето на цар
Лизимах, един от наследниците на Александър ...
3.3.19-24 (73 d) В Троада едно време всички, които искали, били сво-
бодни да добиват сол в Трагаси. Но когато Лизимах наложил данък,
солта изчезнала. Учуден от това, освободил местността от данъци и
солта отново се появила.
6.49.12-18 (246 е) Аристодем разказва за Битис, паразита на цар Ли-
зимах, комуто Лизимах веднъж хвърлил дървен скорпион в намет-
ката и той отначало скочил ужасен, а после, като разбрал какво е,
казал „А сега и аз ще те изплаша, царю – дай ми един талант!“ А Ли-
зимах бил най-голям скъперник.
6.66.1-10 (254 f-255 a) Филарх разказва в тринайсетата книга на ис-
торията си, че заселените на Лемнос атиняни били големи ласкате-
ли. За да покажат своята благодарност на наследниците на Селевк и
Антиох, след като Селевк ги бил освободил от тежкото управление
на Лизимах и възстановил и двата им града, атиняните от Лемнос
издигнали храм не само на Селевк, но и на сина му Антиох, и възли-
янията с вино в събранията си посвещавали „на спасителя Селевк“.
6.76.2-12 (259 f-260 a) Теопомп разказва в девета книга на Филипи-
ческата история, че Филип издигнал до голяма власт край себе си
Агатокъл, който бил с робски произход и от тесалийските пенести,
заради неговото ласкателство и понеже му танцувал и го разсмивал,
когато бил с него на пиршества, и го изпратил да покори перебите и
да ръководи тамошните (в Тесалия) дела. Македонският цар винаги

имал такива мъже край себе си и прекарвал заедно с тях по-голямата
част от времето си заради тяхната жажда за пиене и шутовство, и като
заседавали заедно, се съветвал с тях за най-важните дела.
6.78.1-8 (261 b) И Деметрий Полиоркет бил шегаджия, както разказ-
ва Филарх в десетата книга на историята си. А в четиринайсетата
книга той пише следното: „Деметрий позволявал на ласкателите по
време на пиршества да вдигат наздравици само за него като за цар, а
за Птолемей като началник на кораби (наварх), за Лизимах като па-
зач на съкровища (газофилакс), за Селевк като водач на слонове
(елефантарх). Това му донесло немалко омраза.
13.92.6-8 (610 e) И не съм ли прав да мразя всички вас, философите,
като гледам как вие мразите литературата? Не сте ли вие тези, които
не само цар Лизимах прогонил с указ от царството си, както разказ-
ва Каристиос в Историческите си бележки, но дори и атиняните?
14.3.29-42 (614 e-615 a) Деметрий Полиоркет също бил шегаджия,
както разказва Филарх в шестата книга на историята си. Деметрий
например обичал да казва, че дворът на Лизимах не се отличавал от
комическа сцена, тъй като всички появяващи се на сцената лица
имали двусрични имена – така се подигравал на Битис и Парис, ко-
ито били на голяма почит при Лизимах, както и на други от прияте-
лите му, докато в собствения му двор изобилствали Певкестовци и
Менелаовци и дори Окситемисовци. Като чул това, Лизимах казал:
„Добре, а пък аз никога не съм виждал курва да се появява в траги-
ческа сцена,“ като имал предвид флейтистката Ламия. Донесли това
на Деметрий, а той отговорил следното: „Моята курва живее по-
честно от неговата Пенелопа.“
14.6.6-15 (616 c) Миртилос разказва, че цар Лизимах простъпил доб-
ре когато, както се случва, бил вбесен от такива личности. Телесфор,
един от неговите помощници, веднъж се пошегувал по време на
пиршество с Арсиное, жената на Лизимах, на която се случвало да
повръща, като казал: „Ще предизвикаш нещастие като въвеждаш
тази повръщаща жена“.1 Като чул това, Лизимах наредил да го хвър-
лят в клетка, в която бил държан като диво животно и разнасян та-
ка, докато наказанието не предизвикало смъртта му.
14.13.21-24 (620 f) ... Сотадес обиждал цар Лизимах, докато бил в Алек-
сандрия, в присъствието на Лизимах – Птолемей Филаделф, а също
така и всички останали царе, когато не се намирал в техните градове.
1
Непреводима игра на думи с незапазен стих, вероятно на Еврипид, в който
думите „тази муза“ са заменени с „тази повръщаща жена“.
Харпократион
(s. <Áëêßìá÷ïò) Друг е македонецът Алкимах, за който Хиперид спо-
менава следното в речта си срещу Демад: „Алкимах и Антипатър би-
ли направени атински граждани и проксени“. Анаксимен пък във
втората книга на съчинението си за Александър пише за негова реч
пред народа, на която бил отговорил Демостен.
Порфирий Тирски
Хроника 1
(fr. 3) Царете на македонците, според книгите на нашия противник
Порфирий.
1 След Александър, сина на Филип, над македонците и Елада цару-
вали следните царе, докато накрая Македонското царство попаднало
под властта на римляните.
2 След смъртта на Александър македонците поставили за цар Ари-
дей, син на Филип и на тесалийката Филина, поради привързаността
си към Филиповия род, макар и да знаели, че Аридей бил син на
държанка и умствено непълноценен. Неговото управление започна-
ло, както вече казахме, във втората година на 114 олимпиада [323/2]
и продължило, както може да се изчисли, седем години, тъй като
живял до четвъртата година на 115 олимпиада [317/6]. Александър
оставил двама сина; Херакъл бил син на Барсина, дъщерята на Фар-
набаз, а Александър бил син на Роксана, дъщерята на бактрийския
цар Оксиарт; този Александър бил роден около времето на смъртта
на баща си, в началото на царуването на Филип.
3 Аридей бил убит от Олимпиада, майката на Александър, нея пък,
докато управлявала македонците, както и двамата сина на Алексан-
дър убил Касандър, синът на Антипатър, единия самият той, а дру-
гия, сина на Барсина, подтикнал да убие Полисперхонт. Касандър не
разрешил тялото на Олимпиада да бъде погребано и се провъзгла-
сил за цар на македонците, а оттогава и останалите сатрапи започ-
нали да се държат като царе, 4 защото родът на Александър бил
унищожен. Касандър се оженил за Тесалоника, дъщеря на Филип, и
управлявал като цар 19 години, докато накрая умрял от тежка бо-
1
Хрониката на Порфирий Тирски (ІІІ в. сл. Хр.) не е запазена в първона-
чалния си вид. Фрагменти от нея са били използвани от патриарх Евсе-
вий Кесарийски (ІV в. сл. Хр.), чиято хроника също не е запазена в ориги-
нал. Приведените откъси са по арменската версия на хрониката на Евсе-
вий с номерация на пасажите по Jacoby [FGrH II B, 1198 sqq.].
лест. Царуването му продължило, заедно с годината, в която след

смъртта на Аридей управлявала Олимпиада, от първата година на
116 олимпиада [316/5] до третата година на 120 олимпиада [298/7].
5 Касандър бил наследен от синовете си Филип, Александър и
Антипатър, които общо управлявали след баща си 3 години и 6
месеца. Пръв управлявал Филип, който умрял в Елатея. Антипатър
убил майка си Тесалоника, която фаворизирала другия си син
Александър, а после избягал при Лизимах. Но Лизимах го наказал
със смърт, въпреки че той бил женен за една от дъщерите му.
Александър пък бил женен за Лизандра, дъщерята на Птолемей, и
във войната срещу по-малкия си брат повикал на помощ Деметрий,
сина на Антигон, който бил наречен Полиоркет. Но Деметрий убил
Александър и се провъзгласил за цар на македонците.
6 Управлението на синовете на Касандър продължило от четвъртата
година на 120 олимпиада [297/6] до третата година на 121 олимпиа-
да [294/3]. Деметрий царувал 6 години, от четвъртата година на 121
олимпиада [193/2] до първата година на 123 олимпиада [288/7], 7
когато бил свален от власт от епирския цар Пир, двадесет и трети по
ред от Ахил, сина на Тетида. Той претендирал за наследството след
измирането на Филиповото семейство поради роднинството си с
Олимпиада, майката на Александър, която също произлизала от
Пир, сина на Неоптолем. Пир царувал над македонците седем месе-
ца във втората година на 123 олимпиада [287/6], 8 а на осмия месец
бил сменен от Лизимах, сина на Агатокъл, който бил тесалиец от
Кранон и телохранител на Александър. Дотогава той управлявал
Тракия и Херсонес, а сега нахлул в съседна Македония и завзел
престола. Лизимах бил убеден от жена си Арсиное да отнеме живота
на собствения си син Агатокъл. Той управлявал Македония 5 години
и 6 месеца, от втората година на 123 олимпиада [287/6] до третата
година на 124 олимпиада [282/1]. Той бил победен в битката при
Корупедион от Селевк, наречен Никатор, цар на Азия.
9 Веднага след тази битка обаче и Селевк бил убит от Птолемей, син
на Птолемей Лаг и на дъщерята на Антипатър Евридика, който бил
наречен Керавън [„Светкавицата“], макар и Селевк да бил негов бла-
годетел и го бил приел като беглец. И тогава Птолемей царувал над
македонците, докато не загинал в битка с галатите. Управлението му
продължило една година и 5 месеца, от четвъртата година на 125
олимпиада [281/0] до петия месец на първата година на 124
олимпиада [280/79].
10 Птолемей бил наследен от брат си Мелеагър, но той бил свален от
престола след само два месеца управление, тъй като македонците го
сметнали негоден да управлява. Тъй като никой от царския дом не
бил оцелял, на негово място поставили за цар Антипатър, който бил

племенник на Касандър и син на Филип. Но след като управлявал
само 45 дни и той бил детрониран от някой си Состенес, тъй като не
бил достатъчно добър пълководец, за да се справи с опасното нашес-
твие на галатите на Брен. Македонците нарекли Антипатър Етесиас,
тъй като управлението му продължило колкото едноименния вятър.
Состенес успял да отблъсне Брен, и умрял след като управлявал
държавата две пълни години.
11 След управлението на Состенес в Македония имало анархия, тъй
като привържениците на Антипатър, Птолемей и Аридей се борели
помежду си за контрол над държавата, но никой не успял да поеме
изцяло властта. Периодът от Птолемей до края на анархията започ-
нал в четвъртата година на 124 олимпиада [281/0] и продължил до
[първата година на 126 олимпиада [276/5]. Птолемей Керавън управ-
лявал една година и 5 месеца, Мелеагър два месеца, Антипатър 45
дни, Состенес две години, а останалото време съществувала анархия.
12 Макар Антипатър да се опитвал да завземе държавата, царската
власт преминала у Антигон, сина на Деметрий Полиоркет и дъщеря-
та на Антипатър Фила. Той бил наречен Гонат, тъй като бил отгле-
дан в град Гони в Тесалия. Антигон управлявал в продължение на 44
години; той бил цар цели 10 години още преди да поеме властта над
Македония. Той станал цар във втората година на 123 олимпиада
[287/6], а цар на македонците в първата година на 126 олимпиада
[276/5]. Антигон подчинил Елада със сила; той живял общо 83 го-
дини и умрял в първата година на 135 олимпиада [240/39].
(fr. 31) Царете на тесалийците
... 2 Както македонците, и те били управлявани от Аридей, наричан
също Филип, в продължение на 7 години след смъртта на Алексан-
дър. След това наследникът му Касандър управлявал Епир и теса-
лийците в продължение на 19 години. Неговият син Филип управля-
вал 4 месеца, а след него братята му Антипатър и Александър 2 го-
дини и 6 месеца. После Деметрий синът на Антигон управлявал 6
години и 6 месеца. След него Пир управлявал 4 години и 4 месеца.
После Лизимах синът на Агатокъл управлявал 6 години. След него
Птолемей наречен Керавън управлявал една година и 5 месеца. Ме-
леагър управлявал 2 месеца, Антипатър синът на Лизимах 45 дни, а
после Состенес една година. След това имало анархия в продълже-
ние на 2 години и 2 месеца. 3 След това Антигон, синът на Деметрий,
управлявал 34 години и 2 месеца.
(fr. 32) Царете на Азия и Сирия
1 В шестата година от управлението на Филип Аридей, която е трета-
та година на 115 олимпиада [318/7], Антигон станал първият цар на

Азия. Той царувал 18 години, а живял общо 86 години. Той бил най-
могъщият от царете по това време, и загинал във Фригия след като
всички останали владетели го нападнали, тъй като се боели от него,
в четвъртата година на 119 олимпиада [301/0].
2 Неговият син Деметрий избягал в Ефес и загубил властта над
Азия; той бил смятан за най-изобретателен от царете в обсадното
изкуство, поради което го нарекли Полиоркет [„обсадителят“]. Де-
метрий царувал 17 години, а живял общо 54 години. В първата годи-
на на 120 олимпиада [300/299] той вече бил царувал заедно с баща
си 2 години, които се прибавят към общо 17-те му години управле-
ние. В четвъртата година на 123 олимпиада [285/4] той бил заловен
от Селевк и заточен в Киликия, където бил държан като царски зат-
ворник до смъртта си в четвъртата [?] година на 124 олимпиада
[281/0]. Така завършило царуването на Антигон и Деметрий.
3 По това време в Лидия и отсрещна Тракия царувал Лизимах, а в
източните части на Сирия Селевк; управлението и на двамата за-
почнало в първата година на 114 олимпиада [324/3]. Няма да раз-
казваме за управлението на Лизимах; но ще дадем някои сведения
за събитията от управлението на Селевк.
4 Когато Птолемей, първият цар на Египет, достигнал с армията си
стара Газа и победил в битка Деметрий, сина на Антигон, той поста-
вил Селевк за цар на Сирия и източните области. Селевк отишъл във
Вавилония и победил варварите там, заради което бил наречен Ни-
катор [„победител“]. Той царувал 32 години, от първата година на
117 олимпиада [312/1] до четвъртата година на 124 олимпиада
[281/0], а живял общо 75 години. Накрая бил убит предателски от
своя приятел Птолемей, наречен Керавън...
Диоген Лаерций
Животът на философите
(2.102) [Теодор] По времето, когато живял при Птолемей, син на
Лаг, бил изпратен от него като посланик при Лизимах. Като чул
дръзките му слова, Лизимах го попитал: „Кажи ми, не си ли ти този
Теодор, когото изгониха от Атина?“ А той рекъл: „Правилно си чул.
Атина не можа да ме понесе и ме изгони, както Семела изхвърли
Дионис.“ На което Лизимах му отговорил: „Пази се да не се вясваш
повече пред мен.“ – „Нямаше да дойда – казал Теодор, – ако Птоле-
мей не ме беше изпратил.“ А Митрес, управителят на Лизимах, кой-
то присъствал там, се обърнал към него: „Изглежда, че ти не приз-
наваш не само боговете, но и царете!“ – „Как да не признавам бого-
вете – рекъл Теодор, – след като мисля, че ти самият си обиден от

тях...“ Такъв бил Теодор и на такива неща учел.
(2.140) Той [Менедем от Еретрия] ходил като посланик при Птоле-
мей и при Лизимах и навсякъде бил посрещан с големи почести; ос-
вен това бил и при Деметрий и постигнал намаляване на годишния
данък на родния си град от двеста на петдесет таланта.
(6.97) Веднъж на пир у Лизимах тя [Хипархия от Маронея] съкру-
шила самия Теодор, наричан Безбожника, със следния софизъм:
„Ако не е лошо нещо, което прави Теодор, то същото нещо не е лошо
и когато го прави Хипархия. И ако не е лошо Теодор сам да бие Тео-
дор, то следователно няма да е лошо и ако Хипархия набие Теодор.“
Теодор не отговорил на думите ў, а само се пресегнал и повдигнал
дрехата ў. Хипархия обаче нито се изплашила, нито се смутила, как-
то е присъщо на жените. А когато Теодор добавил „Коя е таз, остави-
ла совалка и кросно?“, тя отвърнала „Аз съм, Теодоре, и лошо ли е
според тебе, че съм решила времето, което щях да загубя пред стана,
да посветя на наука?“
(10.4) ... [Епикур] най-безсрамно ласкаел Митрес, управителя на Ли-
зимах, и в писмата си го наричал „спасител“ и „господар“ [ÐáéAíá
êáp Díáêôá].
Гръцка антология
(16.100) Ако виждаш дълга коса, боздуган, безстрашен дух в погледа
и челото на мъжа е сбърчено, търси на картината лъвска кожа. Ако я
откриеш, Херакъл е; ако ли пък не, портретът е на Лизимах.
D
БИБЛИОГРАФИЯ И СЪКРАЩЕНИЯ
АНТИЧНИ АВТОРИ
Aelian. : Claudius Aelianus
var. hist. : Varia historia
de nat. : De natura animalium
Aesch. : Aeschines. Orationes.
Amm. Marc. : Ammianus Marcelinus. Res gestae.
App. Syr. : Appianus. Syriaca.
Aristot. oec. : Aristoteles. Oeconomica.
Arr. : Flavius Arrianus
anab. : Anabasis
Ind. : Indica
succ. : Successores Alexandri (= Phot. bibl. cod. 92)
Athen. : Athenaeus. Deipnosophistae.
Cic. Tusc. : M. Tullius Cicero. Tusculanae disputationes.
Clem. Al. strom. : Clemens Alexandrinus. Stromateis.
Curt. : Q. Curtius Rufus. Historia Alexandri Magni.
Deinarch. : Deinarchus. Orationes.
Demosth. : Demosthenes. Orationes.
Dexip. : P. Herennius Dexippus. Fragmenta (Jacoby No 100).
Didym. : Didymus. Commentationes in Demosthene.
Dio Cass. : Cassius Dio Cocceianus. Historia romana.
Diod. : Diodorus Siculus. Bibliotheca historica.
Diog. Laert. : Diogenes Laertius. De clarorum philosophorum vitis.
Dion. Hal. de comp. verb. : Dionysius Halicarnasensis. De compositione verborum.
Epit. Heidelb. : Epitoma Heidelbergensis (Jacoby No 155).
Et. M. : Etymologicum Magnum.
Euseb. chron. : Eusebius Caesarensis. Chronicorum libri duo.
Frontin. strat. : S. Iulius Frontinus. Strategemata.
Harpocr. : Harpocration. Lexicon.
Hdt. : Herodotus. Historiae.
Hesych. : Hesychius. Lexicon.
Jordan. Get. : Iordanes. De origine actibusque Getarum.
Justin. : M. Iunianius Iustinus. Epitoma historiarum Philippicarum Pompei Trogi.
Lucian. : Lucianus
Alex. : Alexander
macrob. : Macrobioi (Longaevi)
Macrob. saturn. : Macrobius. Saturnalia.
M. Par. : Marmor Parium (Jacoby No 239).
Memnon : Memnon. De Heracleae (Phot. bibl. cod. 224 = Jacoby No 434).
Nep. Eum. : Cornelius Nepos. De viris illustribus. Eumenes.
Paus. : Pausanias. Descriptio totae Graeciae.
Phot. bibl. : Photius. Bibliotheca.
Plin. n. h. : Plinius maior. Naturalis historia.
Plut. : Plutarchus
422 Библиография и съкращения
Alex. : Alexander
Arat.: Aratus
Camil. : Camillus
Demetr. : Demetrius
Demosth. : Demosthenes
Eum. : Eumenes
mor. : Moralia
Pelop. : Pelopidas
Phoc. : Phocion
Pyrrh. : Pyrrhus
Polyaen. strat. : Polyaenus. Strategematon libri octo.
Polyb. : Polybius. Historia universalis.
Porphyr. : Porphyrii Tyrii fragmenta (FHG 3, Jacoby No 260).
Ps. Call. : Pseudo Callisthenes. Historia Alexandri.
Ptol. : Claudius Ptolemaeus. Geographiae libri octo.
Sen. : Seneca minor.
Steph. Byz. : Stephanus Byzantinus. Ethnica.
Strabo : Strabo. Geographica.
Suda : Suda, Lexicon.
Suet. Aug. : C. Suetonius Tranquillus. Divus Augustus.
Syncell. : Georgius Syncellus. Chronica.
Thuc. : Thucydides. Historia.
Trog. prol. : Pompeius Trogus. Prologi.
Val. Max. : Valerius Maximus. Facta et dicta memorabilia.
Xen. : Xenophon
anab. : Anabasis
Cyr. : Cyropaedia
oec. : Oeconomicus
МОДЕРНИ АВТОРИ
W. L. Adams and E. N. Borza (eds.). Philip II, Alexander the Great and the Macedonian
Heritage (Washington D. C., 1982).
F. E. Adcock. The Greek and Macedonian Art of War (Berkeley, 1957).
C. Albizzati. Il Lisimaco di Pavia. – Historia 7 (1933), 209-218.
P. Alexandrescu. Ataias. – Studii Clasice 9 (1967), 85-91.
R. E. Allen. The Attalid Kingdom. A Constitutional History (Oxford, 1983).
W. Aly. Strabon von Amaseia. Untersuchungen über Text, Aufbau und Quellen der Geo-
graphica (München, 1960).
M. Amandry, G. K. Rider (eds.). Trésors et circulation monétaire en Anatolie antique
(Paris, 1994).
Ancient Macedonian Studies in Honour of Charles Edson (Thessaloniki, 1981).
Ancient Society and Institutions. Studies presented to Victor Ehrenberg (Oxford, 1966).
A. Andreades. L’administration financière du roi Lysimaque. – In: Mélanges Paul Thomas
(Bruges, 1930), 6-15.
E. M. Anson. Diodorus and the Date of Triparadeisus. – AJPh 107 (1986), 208-217.
E. M. Anson. The Evolution of the Macedonian Army Assembly. – Historia 11 (1991), 230-
247.
E. Atalay, S. Türkoglu. Ein frühhellenistisches Porträtkopf des Lysimachos aus Ephesos. –
Библиография и съкращения 423
JÖAI 50 (1972/75, Beiblatt), 123-150.

J. E. Atkinson. A Commentary on Q. Curtius Rufus’ Historiae Alexandri Magni, Books 3-4
(London, 1980).
E. Aucello. La politica dei Diadochi e l’ultimatum del 314 av. Cr. – RFIC 35 (1957), 382-404.
G. Aujac. Strabon et la science de son temps (Paris, 1968).
M. M. Austin. Hellenistic Kings, War, and the Economy. – CQ 36 (1986), 450-466.
M. M. Austin. The Hellenistic World from Alexander to the Roman Conquest: A Selection of
Ancient Sources in Translation (Cambridge, 1981).
A. Aymard. Du nouveau sur la chronologie des Séleucides. – REA 57 (1955), 102 sqq.
A. Aymard. Études d’histoire ancienne (Paris, 1967).
E. Babelon. Traité de monnaies grecques et romaines II.4 (Paris, 1924).
E. Bacigalupo Pareo. Sulla cronologia di Diodoro XVIII e XIX, 1-50. – MIL 35 (1975), 193-
213.
E. Badian. The Struggle for the Succession to Alexander the Great. – Gnomon 34 (1962),
381-387.
E. Badian. Alexander the Great and the Greeks of Asia. – In: Ancient Society and Instituti-
ons. Studies Presented to Victor Ehrenberg (Oxford, 1966), 37-69.
E. Badian. A King’s Notebooks. – HSCPh 72 (1967), 183-204.
E. Badian (ed.). Alexandre le Grand: image et réalité (Genève, 1976 = Fondation Hardt.
Entretiens sur l’antiquité classique 22).
R. S. Bagnall. The Administration of the Ptolemaic Possessions outside Egypt (Leiden,
1976).
H. R. Baldus. Zum Siegel des Königs Lysimachos von Thrakien. – Chiron 8 (1978), 195-200.
A. Balkanska. Die thrakische Siedlung Tirisis nach den Ausgrabungen auf dem Kap Kaliakra
in den Jahren 1969-1970. – Thracia 3 (1974), 315-320.
A. Balkanska. Tirizis-Tirisa-Akra. – Klio 62 (1980), 27-45.
A. Balkanska. Thracian Sanctuary near Demir Baba Teke. – Helis 2 (1992), 59-72.
P. Bamm. Alexander the Great: Power as Destiny (London, 1968).
P. Bamm. Alexander oder die Verwandlung der Welt (Droemer, 1976).
G. L. Barber. The Historian Ephorus (Cambridge, 1935).
B. Bar-Kochva. The Seleucid Army (London, 1976).
R. H. Barrow. Plutarch and His Times (Bloomington, 1967).
G. Bauer. Die Heidelberger Epitome: Eine Quelle zur Diadochengeschichte (Leipzig, 1924).
K. J. Beloch. Griechische Geschichte. 2. Aufl., Bd. 1-4 (Berlin-Leipzig, 1924-1931; цит. като
Beloch). В изрично посочени случаи е цитирано и първото издание (1-3, Straßburg,
1893-1904).
H. Bengtson. Die Strategie in der hellenistischen Zeit. Bd. 1-3 (München, 1937-1952 =
Münchener Beiträge zur Papyrusforschung und antiken Rechtsgeschichte, H. 26, 32,
36; цит. като Bengtson, Die Strategie).
H. Bengtson. Griechische Geschichte von den Anfängen bis in die römische Kaiserzeit. 2.
Aufl. (München, 1960 = Handbücher der Altertumswissenschaft, 3.4; цит. като
Bengtson, Geschichte).
H. Bengtson. Neues zur Geschichte des Hellenismus in Thrakien und in der Dobrudscha. –
Historia 11 (1962), 18-28.
H. Bengtson. Herrschergestalten des Hellenismus (München, 1975).
H. Bengtson. Die Diadochen: Die Nachfolger Alexanders der Grossen (München, 1987;
цит. като Bengtson, Die Diadochen).
D. Berciu. Romania before Burebista (London, 1967).
D. Berciu. Das thraco-getische Fürstengrab von Agighiol in Rumänien. – BRGK 50 (1969),
209-264.
J. M. Bertrand. Sur les hyparques dans l’Empire d’Alexandre. – In: Mélanges d’histoire an-
cienne offerts à William Seston (Paris, 1974), 25-34.
H. Berve. Das Alexanderreich auf prosopographischer Grundlage. 1-2 (München, 1926;

цит. като Berve).
H. Berve. Griechische Geschichte 1-2 (Freiburg i. Br., 1931-1933).
V. Besevliev. Untersuchungen über die Personennamen bei den Thrakern (Amsterdam,
1970).
E. R. Bevan. The Deification of Kings in Greek Cities. – English Historical Review 16 (1901),
625 sqq.
E. R. Bevan. The House of Seleucus. 1-2 (London, 1902).
E. R. Bevan. A History of Egypt under the Ptolemaic Dynasty (London, 1927).
E. R. Bevan. Histoire des Lagides de 323 à 30 av. J.-C. (Paris, 1934).
R. Bichler. „Hellenismus“: Geschichte und Problematik eines Epochenbegriffs (Darmstadt,
1983).
E. Bickerman. Institutions des Séleucides (Paris, 1938).
R. A. Billows. Antigonos the One-Eyed and the Creation of the Hellenistic State (Berkeley-
Los Angeles-London, 1990).
F. Bizière. Comment travaillait Diodorus de Sicile. – REG 87 (1974), 369-374.
F. Blass. Die attische Beredsamkeit 1-3 (Leipzig 1887-18982).
L. Boffo. I re ellenistici e i centri religiosi dell’Asia Minore (Firenze, 1985).
E. N. Borza. Cleitarchus and Diodorus’ Account of Alexander. – Proceedings of the African
Classical Association 11 (1968), 25 sqq.
K. Boshnakov. Die Thraker südlich vom Balkan in den Geographika Strabos (Stuttgart,
2003 = Palingenesia 81).
A. B. Bosworth. The Death of Alexander the Great: Rumours and Propaganda. – CQ 21
(1971), 92-136.
A. B. Bosworth. A Historical Commentary on Arrian’s History of Alexander, 1. Commenta-
ry on Books I-III (Oxford, 1980).
A. B. Bosworth. From Arrian to Alexander (Oxford, 1988).
A. B. Bosworth. The Legacy of Alexander: Politics, Warfare, and Propaganda under the
Successors (Oxford, 2002),
C. Bottin. Les sources de Diodore de Sicile pour l’histoire de Pyrrhus, des successeurs
d’Alexandre et d’Agathocle (livres 18 à 22). – Rev. belg. 7 (1928), 1306-1327.
L. Botusarova. Sur la question de la muraille de l’acropole de Philippopolis. – Latomus 44
(1960), 183-193.
A. Bouché-Leclercq. Histoire des Lagides. 1-4 (Paris, 1903-1907).
A. Bouché-Leclercq. Histoire des Séleucides. 1-2 (Paris, 1913-1914).
R. de Bovis. Alexandre le Grand sur le Danube (Reims, 1908).
E. Breccia. Il diritto dinastico nelle monarchie dei successori di Alessandro Magno (Roma,
1903 = Studi di storia antice 4).
A. B. Breebaart. Enige historiografsche Aspecten van Arrianus’ Anabasis Alexandri (Lei-
den, 1960).
O. Brendel. Ein Bildnis des Königs Lysimachos von Thrakien. – Die Antike 4 (1928), 314-
324.
P. Briant. D’Alexandre le Grand aux diadoques: le cas d’Eumène de Kardia. – REA 74
(1972), 32-73; 75 (1973), 43-81.
P. Briant. Antigone le Borgne: les débuts de sa carrière et les problèmes de l’assemblée ma-
cédonienne (Paris, 1973 = Annales littéraires de l’Université de Besançon, 152. Centre de
recherches d’histoire ancienne, vol. 10).
P. Briant. Rois, tributs et paysans (Besançon, 1982).
K. Brodersen. Zur Lage von Lysimacheia. – In: Studien zur Alte Geschichte Siegfried Lauf-
fer zum 70. Geburtstag dargebracht, 1 (Roma, 1986), 67-84.
T. S. Brown. Callisthenes and Alexander. – AJPh 70 (1949).
T. S. Brown. Hieronymus of Cardia. – AHR 52 (1947), 684-696.
T. S. Brown. Onesicritus. A Study in Hellenistic Historiography (Berkeley-Los Angeles, 1949).

T. S. Brown. Clitarchus. – AJPh 71 (1950, 2), 134 sqq.
T. S. Brown. Timaeus of Tauromenium (Berkeley, 1958 = University of California Publica-
tions in History, vol. 55).
T. S. Brown. The Greek Historians (Lexington-Toronto-London, 1973).
K. Buraselis. Das hellenistische Makedonien und die Ägäis: Forschungen zur Politik des
Kassandros und der drei ersten Antigoniden im Ägäischen Meer und in Westkleinasien
(München, 1982 = Münchener Beiträge 73).
N. J. Burich. Alexander the Great. A Bibliography (Kent, 1970).
A. Burn. Alexander the Great and the Hellenistic Empire (London, 1959).
S. M. Burstein. A Political History of Heraclea Pontica to 281 B. C. (Ann Arbour, 1978).
S. M. Burstein. I.G. II2 1485a and Athenian Relations with Lysimachus. – ZPE 31 (1978),
181-185.
S. M. Burstein. Lysimachus and the Greek Cities of Asia: the Case of Miletus. – The Ancient
World 3 (1980), 73-79.
S. M. Burstein. Bithys, Son of Cleon from Lysimachia: A Reconsideration of the Date and
Significance of IG II2 808. – CSCA 12 (1980), 39-50.
S. M. Burstein. Arsinoe II Philadelphos: A Revisionist View. – In: W. L. Adams and E. M.
Borza (eds.). Philip II, Alexander the Great and the Macedonian Heritage (Washington
D. C., 1982), 197-212.
S. M. Burstein. Lysimachus the Gazophylax: a Modern Scholarly Myth? – In: W. Heckel, R.
Sullivan (eds.). Ancient Coins of the Graeco-Roman World. The Nickle Numismatic Pa-
pers (Waterloo, 1984), 57-68.
S. M. Burstein. Lysimachus and the Cities: The Early Years. – The Ancient World 14 (1986),
19-24.
S. M. Burstein. Lysimachus and the Greek Cities: A Problem in Interpretation. – Ancient
Macedonia 4 (1986), 133-138.
J. B. Bury. Ancient Greek Historians (London, 1909).
The Cambridge Ancient History. Second Edition, Vol. 7, Part 1. The Hellenistic World
(Cambridge etc., 1984; ed. by F. W. Walbank, A. E. Astin, M. W. Frederiksen, R. M.
Ogilvie; цит. като CAH) [първо издание: Vol. VII. The Hellenistic Monarchies and the
Rise of Rome, Cambridge, 1928].
G. Cardinali. Il regno di Pergamo (Torino, 1906).
M. Cary. A History of the Greek World from 323 to 146 B. C. (London, 1932).
L. Castiglioni. Studi intorno alle „Storie Filippiche“ di Giustino (1925).
G. L. Cawkwell. Philip of Macedon (London-Boston, 1978).
M. Chambers. The First Regnal Year of Antigonos Gonatas. – AJPh 75 (1954), 385 sqq.
M. Cicikova. Tombeau royal de Svestari et certains aspects du culte sepulcral thrace. – In:
Thracians and Mycenaeans (Leiden-Sofia, 1989), 205-218.
M. Chichikova. The Thracian Tomb near Sveshtari. – Helis 2 (1992), 143-163.
M. Chichikova, P. Delev, A. Bozhkova. Investigations of the Thracian Fortified Settlement
neat Sveshtari in the 1986-1988 Period. – Helis 2 (1992), 73-88.
M. Cicikova, K. Dimitrov. La céramique hellénistique de la ville thrace de Sborjanovo
(Bulgarie du Nord-Est). – In: Ä’ åðéóôçìïíéêÞ óõíÜíôçóç ãéá ôçí åëëçíéóôéêÞ
êåñáìéêÞ (ÁèÞíá, 1997), 128-134.
P. Cloché. Démosthènes et la fin de la démocratie athénienne (Paris, 1937).
P. Cloché. Remarques sur la politique d’Antigone le Borgne à l’égard des cités grecques. –
ACl 17 (1948), 101-118.
P. Cloché. Alexandre le Grand (Paris, 1954).
P. Cloché. Un fondateur d’empire: Philippe II roi de Macédoine 383/2-336/5 av. J.-C.
(Paris, 1955).
P. Cloché. La dislocation d’un empire: Les premiers successeurs d’Alexandre le Grand
(Paris, 1959).
P. Cloché. Histoire de la Macédoine jusqu’à l’avènement d’Alexandre le Grand (Paris, 1960).
P. Cloché. Isocrate et son temps (Paris, 1963).
A. Cohen. The Diadochoi and the New Monarchies. – Athenaeum 52 (1974), 177-179.
G. M. Cohen. The Marriage of Lysimachus and Nicaea. – Historia 22 (1973), 354-356.
M. Coja. Le mur de défense de la ville d’Histria et les circonstances historiques de sa
destruction au IVe siècle av. n. è. – SCIV 15 (1964), 383-400.
E. Condurachi, C. Daicoviciu. The Ancient Civilization of Romania (London, 1971).
M. Corsaro. ‘Oikonomia’ del re e ‘oikonomia’ del satrapo. Sull’amministrazione della ‘chora
basilike’ d’Asia minore dagli Achemenidi agli Attalidi. – ASNP 3, 10 (1980), 1163-1219.
M. Corsaro. Le forme di dipendenza nella ‘chora’ del re e in quella citadina dell’Asia Minore
ellenistica. – In: Modes de contacts et processus de transformation dans les sociétés an-
ciennes (Rome-Pisa, 1983), 523-547.
M. Corsaro. Tassazione regia e tassazione cittadina dagli Achemenidi ai re ellenistici: alcune
osservazioni. – REA 87 (1985), 73-95.
C. Daicoviciu. Dacica. Studii si articole privind istoria veche a pamîntului românesc (Cluj,
1970).
C. M. Danov. Die Thraker auf dem Ostbalkan von der hellenistischen Zeit bis zur gründung
Konstantinopels. – ANRW 2.7.1 (Berlin-New York, 1979), 22-183.
H. Danov. The Celtic Invasion and Rule in Thrace in the Light of Some New Documents. –
Studia Celtica 10/11 (1975/1976), 29-39.
P. Delev. Lysimachus and the Lion. – Thracia 11 (1995 = Studia in honorem Alexandri Fol),
311-316.
P. Delev. Lysimachus, the Getae and archaeology. – CQ 50 (2000, 2), 384-401.
J. Delorme. Le Monde hellénistique (323-133 av. J.-C.). Evenements et institutions (Paris,
1975).
M. Desideri. La Macedonia dopo la battaglia di Pidna. Studio storio-critico (Roma, 1901).
P. Desideri. Studi di storiografia eracleota. – Studi classici e orientali 16 (1967), 366-416.
D. Detschew. Die thrakischen Sprachreste (Wien, 19762).
A. Dihle. Studien zur griechischen Biographie (Göttingen, 1956).
D. P. Dimitrov. Seuthopolis. – Antiquity 35 (June 1961, 138), 91-102.
D. P. Dimitrov. Das Entstehen der thrakischen Stadt und die Eigenart ihrer städtebaulichen
Gestaltung und Architektur. – In: VII Congresso Internazionale di archeologia classica,
Roma-Napoli 1968, 1 (Roma, 1971), 379-387.
D. P. Dimitrov, M. Cicikova. The Thracian City of Seuthopolis (Oxford, 1978 = BAR Suppl.
38).
D. P. Dimitrov, K. Dimitrov. Le monnayage de Seuthopolis. – In: Actes du II. Congrès
international de thracologie, 2 (Bucarest, 1980), 165-170.
K. Dimitrov. The Coinage of Spartocus and Some Problems in the Political Development of
Thrace in the Beginning of the Hellenistic Age. – EB (1981, 3), 98-107.
K. Dimitrov. Circulation de monnaies Macédoniennes et de monnaies des Diadoques à
Seuthopolis pendant la haute époque hellénistique. – In: Proceedings of the 9th Interna-
tional Congress of Numismatics. 1. Numismatique antique (Louvain la Neuve-
Luxembourg, 1982), 227-231.
K. Dimitrov. Studies on the Numismatic Material Found at Seuthopolis: Problems, Research
Methods and Basic Conclusions. – ANSMN 32 (1987), 1-10.
W. B. Dinsmoor. The Archons of Athens in the Hellenistic Age (Cambridge, Mass., 1931).
W. Dittenberger. Orientis Graecae Inscriptiones Selectae. 1-2 (Leipzig, 1903-1905; цит.
като Dittenberger, OGIS).
W. Dittenberger. Sylloge Inscriptionum Graecarum. 3. Aufl. 1-4 (Leipzig, 1919-1924;
Nachdruck Hildesheim 1960; цит. като Dittenberger, Syll.3).
M. Domaradzki. L’état des Celtes en Thrace avec capitale Tylis et en Asie Mineure-Galatie. –
Pulpudeva 3 (1980), 25-56.

T. A. Dorey (ed.). Latin Biography (London, 1967).
D. Draganov. The Minting of Silver Coins of Cabyle and if King Cavarus. – EB (1984, 4), 64-
74.
D. Draganov. Kabyle and the Coinage of the Celtic Ruler Scostocos. – BHR (1985, 3), 64-74.
D. Draganov. Chronology of the Autonomous Coinage of Cabyle. – TAB 5 (1990), 74-84.
R. Drews. Diodorus and His Sources. – AJPh 83 (1962, 4), 383-392.
J. G. Droysen. Geschichte des Hellenismus. 2. Aufl. 1-3 (Gotha, 1877-1878; цит. като
Droysen).
J. G. Droysen. Kleine Schriften (Berlin, 1893).
S. K. Eddy. The King Is Dead: Studies in the Near Eastern Resistance to Hellenism 334-31
B. C. (Lincoln, 1961).
C. F. Edson. The Antigonids, Heracles, and Beroea. – HSCPh 45 (1934), 213-246.
V. Ehrenberg. Alexander and the Greeks (Oxford, 1938).
V. Ehrenberg. Der Staat der Griechen. 2. Der hellenistische Staat (Leipzig, 1958).
G. Elkeles. Demetrios der Städtebelagerer (Breslau, 1941).
J. R. Ellis. Philip II and Macedonian Imperialism (London, 1976).
J. R. Ellis. The Dynamics of Fourth-century Macedonian Imperialism. – Ancient Macedonia
2 (1977), 103-114.
H. Endres. Krateros, Perdiccas und die letzten Pläne Alexanders. – RhM 72 (1917-1918).
R. Engel. Zum Geschichtsbild des Hieronumos von Kardia. – Athenaeum 50 (1972), 120-
125.
H. Erbse. Untersuchungen zu den attizistischen Lexika (Berlin, 1950).
R. M. Errington. Bias in Ptolemy’s History of Alexander. – CQ 19 (1969, 2), 233-242.
R. M. Errington. From Babylon to Triparadeisos: 323-320 B. C. – JHSt 90 (1970), 49-77.
R. M. Errington. Macedonian „Royal Style“ and Its Historical Significance. – JHSt 94
(1974), 20-37.
R. M. Errington. Diodorus Siculus and the Chronology of the Early Diadochoi 320-311 B. C.
– Hermes 105 (1977), 478-504.
R. M. Errington. The Nature of the Macedonian State under the Monarchy. – Chiron 8
(1978), 77-133.
R. M. Errington. A History of Macedonia (Berkeley etc., 1990).
W. Fellmann. Antigonus Gonatas, König der Makedonen, und die griechischen Staaten
(Würzburg, 1930).
W. S. Ferguson. Hellenistic Athens (London, 1911).
W. S. Ferguson. Lachares and Demetrius Poliorcetes. – CPh 24 (1929), 1-31.
W. S. Ferguson. Demetrios Poliorcetes and the Hellenistic League. – Hesperia 17 (1948),
112-136.
J. L. Ferrary, P. Gauthier. La traité entre le roi Antiochos et Lysimacheia. – Le Journal des
savants (1981), 327-345.
L. Ferrero. Struttura e metodo dell’Epitome di Giustino (Torino, 1957).
J. P. Fischer. Ptolemaios als Geograph (Gotha, 1923).
R. Flacelière. La Sagesse de Plutarque (Paris, 1964).
A. Fol. La vie urbaine dans les pays thraces, macédoniens et illyriens avant la conquête
romaine. – In: Actes du Ier congrès international des études balkaniques et sud-est
européens, Sofia, 1966, 2 (1969), 91-99.
A. Fol. Le développement de la vie urbaine dans les pays entre le Danube et la mer Égée
jusqu’à la conquête romaine. – EB (1965, 2-3), 309-317.
A. Fol. La route d’Alexandre le Grand en Thrace au printemps de 335 av. n. è. – ÌÝãáò
ÁëÝîáíäñïò. 2300 ÷ñïíßá áðü ôïí èáíÜôïí ôïõ (Èåóóáëïíßêç, 1980), 131-133.
A. Fol, M. Chichikova, T. Ivanov, T. Teofilov. The Thracian Tomb near the Village of
Sveshtari (Sofia, 1986).
M. J. Fontana. Le lotte per la successione di Alessandro Magno dal 323 al 315 (Palermo,
1960 = Atti dell’Accademia di scienze, letere e arti di Palermo, ser. 4, 18 [1957-1958], 2).
G. Forni. Valore storico e fonti di Pompeio Trogo (1958).
G. Forni, M. G. Angeli Bertinelli. Pompeo Trogo come fonte di storia. – ANRW 2.30.2
(1982), 1298-1362.
M. Fortina. Cassandro, re di Macedonia (Torino, 1965).
R. L. Fox. Alexander the Great (London, 1974).
C. Franco. Lisimaco, Giustino e Montesquieu. – RSI 101 (1989), 490-508.
C. Franco. Lisimaco e Atene. – In: Studi Ellenistici 3 (Pisa, 1990), 113-134.
C. Franco. Il regno di Lisimaco: strutture amministrative e raporti con le città (Pisa, 1993;
цит. като Franco).
C. Fredrich. Hippostratos von Milet. – MDAI(A) 25 (1900), 100-106.
M. L. Fritze. Die ersten Ptolemäer und Griechenland (Halle, 1917).
B. Funck. Die babylonische Chronik Smith (BM 34660 und BM 36313) als Quelle des
Diadochenkampfes. – In: Beiträge zur Geschichte, Kultur und Religion des alten Orients
in memoriam E. Unger (Baden Baden, 1971), 217-240.
B. Funck. Zu den Landschenkungen hellenistischer Könige. – Klio 60 (1978), 45-55.
G. Furlani, A. Momigliano. La cronaca babilonese sui diadochi. – RFIC 60 (1932), 462-484.
E. Gabba. Sul libro Siriaco di Appiano. – RAL 12 (1957), 339 sqq.
H. Gaebler. Die antiken Münzen von Makedonia und Paionia 2 (Berlin, 1935 = Die antiken
Münzen Nordgriechenlands III, 2).
Y. Garlan. War in the Ancient World. A Social History (London, 1975).
P. D. A. Garnsey and C. R. Whittaker (eds.). Imperialism in the Ancient World (Cambridge,
1978).
P. Gauthier. Les Cités grecques et leurs bienfaiteurs. Contributions à l’histoire des instituti-
ons (Paris, 1985).
W. Gawantka. Aktualisierende Konkordanz zu OGIS und Syll.3 (Hildesheim, 1977).
H. van Gelder. Geschichte der alten Rhodier (1900).
D. Gergova. Interdisciplinary Approach in the Investigations of Sboryanovo. – Helis 2
(1992), 9-22.
D. Gergova. Studies of Tumulus No 13 from the Eastern Necropolis of Sveshtari (Prelimina-
ry Communication). – Helis 2 (1992), 118-126.
F. Geyer. Alexander der Grosse und die Diadochen (Leipzig, 1925).
F. Geyer. Lysimachus. – RE 14 (1928), 1-31 (цит. като Geyer).
F. Geyer. Makedonien bis zur Thronbesteigung Philipps II. (München, 1930).
P. Ghione. Note sul regno di Lisimaco. – Atti Acc. Torino 39 (1903-1904), 619-628.
G. Glotz, P. Roussel, R. Cohen. Alexandre et le démembrement de son empire (Paris, 1938
[19452] = Histoire Générale, publiée sous la direction de G. Glotz. Histoire Ancienne.
Deuxième partie, Histoire Grecque. Tome 4, Alexandre et l’hellénisation du monde an-
tique. Première partie).
A. W. Gomme. The Population of Athens in the Fifth and Fourth Centuries B. C. (Oxford,
1933).
W. J. Goralski. Arrian’s Events after Alexander. Summary of Photius and Selected Frag-
ments. – The Ancient World 19 (1989, 3-4), 81-108.
J. D. Graniger. Seleukos Nikator. Constructing a Hellenistic kingdom (London-New York,
1990).
M. Grant. The Ancient Historians (London, 1970).
M. Grant. Greek and Latin Authors 800 B. C.-A. D. 1000 (New York, 1980).
M. Grant. From Alexander to Cleopatra: the Hellenistic World (London-New York, 1982).
P. Green. Alexander the Great (London, 1970).
W. Greenwalt. Poligamy and Succession in Argead Macedony. – Arethusa 22 (1989), 19-46.
G. T. Griffith. The Mercenaries in the Hellenistic World (Cambridge, 1935).
G. T. Griffith (ed.). Alexander the Great. The Main Problems (Cambridge, 1966).
G. T. Griffith in: N. G. L. Hammond and G. T. Griffith. A History of Macedonia, vol. 2. 550-
336 B. C. (Oxford, 1979).
P. Grimal et al. Hellenism and the Rise of Rome (London, 1970 [P. Grimal, H. Bengtson, W.
Caskel, Ph. Derchain, M. Meulean, M. Smith]).
F. Grimmig. Arrian’s Diadochengeschichte (Halle, 1914).
V. Grönbech. Der Hellenismus. Lebensstimmung. Weltmacht (Göttingen, 1955).
K. Grote. Das griechische Söldnerwesen der hellenistischen Zeit (Weida, 1913).
E. S. Gruen. The Hellenistic World and the Coming of Rome. 1-2 (Berkeley, 1984).
E. S. Gruen. The Coronation of the Diadochoi. – In: The Craft of the Ancient Historian:
Essays in Honor of Chester G. Starr (Lanham, Md., 1985), 253-271.
A. T. Guggenmos. Die Geschichte des Nesiotenbundes bis zur Mitte des 3. Jhs. v. Chr.
(Würzburg, 1929).
B. Gullath. Untersuchungen zur Geschichte Boiotiens in der Zeit Alexanders und der
Diadochen (Frankfurt a. M.-Bern, 1982).
B. Gullath, L. Schober. Zur Chronologie der frühen Diadochenzeit: die Jahre 320 bis 315 v.
Chr. – In: Studien zur alten Geschichte S. Lauffer zum 70. Geburtstag dargebracht, 1
(Roma, 1986), 329-378.
C. Habicht. Gottmenschentum und griechische Städte (München, 19702 = Zetemata 14).
C. Habicht. Beiträge zur Prosopographie der altgriechischen Welt. – Chiron 2 (1972), 103-
134.
C. Habicht. Untersuchungen zur politischen Geschichte Athens in 3. Jahrhundert v. Chr.
(München, 1979 = Vestigia 30).
C. Habicht. Pausanias (Berkeley-Los Angeles, 1985).
M. Hadas. Hellenistic Culture. Fusion and Diffusion (New York, 1959).
M. Hadas. Die Kultur des Hellenismus. Werden und Wirkung (München, 1975 = Kindlers
Kulturgeschichte des Abendlandes, 3.).
R. A. Hadley. Hieronymus of Cardia and Early Seleucid Mythology. – Historia 18 (1969),
142-152.
R. A. Hadley. Royal Propaganda of Seleucus and Lysimachus. – JHSt 94 (1974), 50-65.
G. Hafner. Diadochenbildnisse. Antigonos Monophthalmos-Lysimachos-Seleukos. –
Aachener Kunstblätter 53 (1985), 17-33.
H. Hagendahl. Orosius und Iustinus (1941).
I. Hahn. Königsland und königliche Besteuerung im hellenistischen Osten. – Klio 60 (1978),
11-34.
J. R. Hamilton. Cleitarchus and Aristobulus. – Historia 10 (1961, 4).
J. R. Hamilton. Plutarch, Alexander. A Commentary (Oxford, 1969).
J. R. Hamilton. Alexander the Great (Oxford, 1973).
N. G. L. Hammond. The Sources of Diodorus Siculus. – CQ 31 (1937, 2), 79-91; 32 (1938, 3-
4), 137-151.
N. G. L. Hammond. Epirus (Oxford, 1967).
N. G. L. Hammond and G. T. Griffith. A History of Macedonia, vol. 2. 550-336 B. C.
(Oxford, 1979).
N. G. L. Hammond. The Evidence for the Identity of the Royal Tombs at Vergina. – In: W. L.
Adams and E. N. Borza (eds.). Philip II, Alexander the Great and the Macedonian Heri-
tage (Washington D. C., 1982), 116.
N. G. L. Hammond. Three Historians of Alexander the Great. The So-called Vulgate Authors,
Diodorus, Justin and Curtius (Cambridge, 1985).
N. G. L. Hammond. Some Macedonian Offices, c. 336-309 B. C. – JHSt 105 (1985), 156-160.
N. G. L. Hammond and F. W. Walbank. A History of Macedonia, vol. 3, 336-167 B. C. (Ox-
ford, 1988; Part 1 цит. като Hammond, Part 2 цит. като Walbank).
N. G. L. Hammond. The Various Guards of Philip II and Alexander III. – Historia 11 (1991),
396-418.
F. Hampl. Der König der Makedonen (Weida, 1934).
F. Hampl. Die griechischen Staatsverträge des 4. Jhts. v. Chr. (Leipzig, 1938).
E. V. Hansen. The Attalids of Pergamon (Ithaca, 1947).
H. von Hassell. Pyrrhus (München, 1947).
M. B. Hatzopoulos and L. D. Loukopoulos (eds.). Philip of Macedon (Athens, 1980).
M. B. Hatzopoulos. Une donation du roi Lysimaque (Athènes, 1988 = Meletemata 5).
H. Hauben. On the Chronology of the Years 313-311 B. C. – AJPh 94 (1973), 256-267.
H. Hauben. A Royal Toast in 302 B. C. – Ancient Society 5 (1974), 105-117.
H. Hauben. The First War of the Successors (321 B. C.): Chronological and Historical
Problems. – Ancient Society 8 (1977), 85-120.
B. V. Head. Historia Numorum (Oxford, 19112).
W. Heckel. The Somatophylakes of Alexander the Great: Some Thoughts. – Historia 27
(1978), 224-228.
W. Heckel. The Early Career of Lysimachus. – Klio 64 (1982), 373-381.
W. Heckel. Demetrios Poliorketes and the Diadochoi. – La Parola del Passato 39 (1984),
438-440.
H. Heinen. Untersuchungen zur hellenistischen Geschichte des 3. Jahrhunderts v. Chr. Zur
Geschichte der Zeit des Ptolemaios Keraunos und zum Chremonideischen Krieg (Wies-
baden, 1972 = Historia Einzelschriften 20).
R. Helm. Die Chronik des Hieronymos (Berlin, 19562).
G. I. Herm. Die Diadochen: Alexanders Erben kämpfen um die Weltherrschaft (München,
1978).
G. Herman. The ‘Friends’ of the Early Hellenistic Rulers: Servants or Officials? – Talanta
12-13 (1980-1981), 103-149.
A. Heuss. Stadt und Herrscher des Hellenismus in ihren staats- und völkerrechtlichen
Beziehungen (Leipzig, 1937 = Klio, Beiheft 39).
A. Heuss. Antigonos Monophthalmos und die griechischen Städte. – Hermes 73 (1938),
133-194.
F. Hiller von Gaertringen. Inschriften von Priene (Berlin 1906).
R. Hirzel. Plutarch (Leipzig, 1912).
A. Höck. Das Odryssenreich in Thrakien im fünften und vierten Jahrhundert v. Chr. –
Hermes 26 (1891), 76-117.
M. Holleaux. Études d’épigraphie et d’histoire grecques (Paris, 1952-1968).
H. Homeyer. Beobachtungen zu den hellenistischen Quellen der Plutarch-Viten. – Klio 41
(1963).
J. Hornblower. Hieronymus of Cardia (Oxford, 1981).
W. Hünerwadel. Forschungen zur Geschichte des Königs Lysimachos von Thrakien (Zü-
rich, 1901; цит. като Hünerwadel).
W. Huss. Ptolemaios der Sohn. – ZPE 121 (1998), 229-250.
V. Iliescu. Campania strategului Zopyrion la Dunarea-de-jos. – Pontica 4 (1971), 57-73.
V. Iliescu. Le problème des rapports Scytho-Byzantins du IVe siècle av. n. è. – Historia 20
(1971), 172-185.
V. Iliescu. The Scythians in Dobrudja and their relations with the native population. – Bibli-
otheca Historica Romaniae 14 (Bucuresti, 1975)
V. Iliescu. Die aussenpolitische Krise der hellenischen Poleis Klein-Skythiens im 4. Jahr-
hundert v. u. Z. – In: Hellenische Poleis. Krise-Wandlung-Wirkung. 2 (Berlin, 1974),
664-681.
F. Imhoof-Blumer. Syrakosai-Lysimachos-Derdas. – In: Corolla Numismatica in Honour of
B. Head (Oxford, 1906), 160-165.
D. Ivanov. Le trésor de Borovo. – In: Actes du IIe congrès international de thracologie, 1
(Bucuresti, 1980), 391-404.
T. Ivanov. Studies of Ginina Mogila (1982-1985). – Helis 2 (1992), 133-142.

A. H. Jackson. H. S. Lund, Lysimachus, A Study in Hellenistic Kingship, London and New
York, Routledge, 1992. – The Classical Review 44 (1994, 1), 223.
W. V. Jacobs. Militärisch-philologische Untersuchungen zum Feldzug Alexanders gegen
die Triballer (Münster, 1920).
F. Jacoby. Das Marmor Parium (Berlin, 1904).
F. Jacoby. Die Fragmente der griechischen Historiker (Berlin, 1923-1958; цит. като
Jacoby).
W. Jaeger. Demosthenes. Der Staatsmann und sein Werden (Berlin, 19632).
M. Janke. Historische Untersuchungen zu Memnon von Herakleia, Kap. 18-40, FGH 434
(Würzburg, 1963).
R. C. Jebb. The Attic Orators from Antiphon to Isaeus 1-2 (London, 18932).
C. Jireček. Über die Lage des alten keltischen Tyle. – Sitzungsberichte d. kgl. böhm. Ges. d.
Wiss. (4 dec. 1876).
A. H. M. Jones. The Cities of the Eastern Roman Provinces (Oxford, 1937).
A. H. M. Jones. The Greek City from Alexander to Justinian (Oxford, 1940).
A. H. M. Jones. The Athens of Demosthenes (Cambridge, 1952).
K. Jordanov. The Getae against Lysimachus. – BHR (1990, 1), 39-51.
K. Jordanov. Les stratèges d’Alexandre le Grand en Thrace. – Thracia 11 (1995), 301-310.
P. Jouguet. L’impérialisme macédonien et l’hellénisation de l’Orient (Paris, 1926).
J. Kabakciev. Lysimaque et la Thrace dans les rapports entre les diadoques. – BHR 18
(1990, 4), 77-85.
J. Kaerst. Ptolemaios und die Ephemeriden Alexanders der Grossen. – Philologus 56 (1897),
334-359.
J. Kaerst. Geschichte des hellenistischen Zeitalters. 1-2 (Leipzig-Berlin, 1901-1909).
J. Kaerst. Geschichte des Hellenismus. 13-22 (Leipzig-Berlin, 1926-1927).
J. N. Kalleris. Les Anciens Macédoniens. 1-2 (Athènes, 1954-1976).
D. K. Kanatsulis. Antipatros. Ein Beitrag zur Geschichte Makedoniens in der Zeit Alexan-
ders und der Diadochen (München, 1942).
D. K. Kanatsulis. Antipatros als Feldherr und Staatsmann nach dem Tode des Alexanders
der Grossen. – Makedonika 8 (1968), 121-184.
G. Kazarow. Die Entstehungszeit des linkspontischen Koinon. – Philologus 14 (1901), 315-
316.
G. Kazarow. Zur Geschichte des linkspontischen Koinon. – Klio 9 (1909), 492-493.
G. Kazarow. Zur Geographie des alten Thrakiens. – Klio 32 (1928).
R. B. Kebric. In the Shadow of Macedon. Duris of Samos (Wiesbaden, 1977 = Historia Ein-
zelschriften 29).
B. Keil. Êüñïõ ðåäßïí. – RPh 26 (1902), 257-262.
G. Kennedy. The Art of Persuasion in Greece (1963).
D. Kienast. Philipp II. von Makedonien und das Reich der Achaimeniden (München, 1973).
K. H. Kinze (ed.). Greece and the Eastern Mediterranean in Ancient History and Prehisto-
ry (Berlin-New York, 1977).
G. Kitov. Newly-Discovered Equipment and Materials in the Thracian Tumular Necropolis
near Shipka and Sheynovo. – Orpheus 3 (1993), 9-25.
G. Kitov. Ein neuentdecktes thrakisches Fürstengrab bei Kazanlak (Südbulgarien). – Das
Altertum 39 (1994), 287-300.
G. Kitov. Das Thrakische Mausoleum bei Sipka in Südbulgarien. – Trans Europam (Bonn,
1995), 245-250.
G. Kitov. Les tumuli royaux dans „La vallée des rois“. – Orpheus 5 (1995), 5-22.
C. Klotzsch. Epirotische Geschichte bis zum Jahre 280 v. Chr. (Berlin, 1911).
W. Kolbe. Die griechische Politik der ersten Ptolemäer. – Hermes 51 (1916).
P. Koledarov. On the Initial Type Differentiation of Inhabited Localities in the Central Bal-
kan Peninsula in Ancient Times. – EB (1966, 3), 31-52.

W. König. Der Bund der Nesioten (Halle, 1910).
E. Kornemann. Zur Geschichte der antiken Herrscherkulte. – Klio 1 (1901), 51-146.
E. Kornemann. Die Alexandergeschichte des Königs Ptolemaios I. von Aegypten. Versuch
einer Rekonstruktion (Leipzig-Berlin, 1935).
E. Kornemann. Grosse Frauen des Altertums (Wiesbaden, 1947 3).
E. Kornemann. Weltgeschichte des Mittelmeerraumes von Philipp II. Von Makedonien bis
Muhammed. 1-2 (München, 1948).
A. Körte. Anaximenes von Lampsakos als Alexanderhistoriker. – RhM 61 (1906), 476 sqq.
F. Kreis. Historisch-kritische Beiträge zu Pausanias dem Periegeten (Zürich, 1910).
C. Krumbacher. Geschichte der byzantinischen Litteratur (München, 18972).
F. Landucci Gattinoni. La pace del 311 a. C. – CISA 11 (Milano, 1985), 108-118.
F. Landucci Gattinoni. La morte di Antigono e di Lisimaco. – In: „Dulce et decorum est pro
patria mori“. La morte in combattimento nell’antichità (Milano, 1990 = CISA 16), 111-126.
F. Landucci Gattinoni. Lisimaco e l’omicidio del figlio Agatocle. – In: L’ immagine dell’uomo
politico: vita pubblica e morale nell’antichità (Milano, 1991 = CISA 17), 109-121.
F. Landucci Gattinoni. Lisimaco di Tracia: Un sovrano nella prospettiva del primo ellenis-
mo (Milano, 1992; цит. като Landucci Gattinoni).
R. Laquer. Zur geschichte des Krateros. – Hermes 54, (1919).
R. Laquer. Diodorea. – Hermes 86 (1958), 257-290.
M. Launey. Recherches sur les armées hellénistiques. 1-2 (Paris, 1949-1950).
P. Le Bas, W. H. Waddington. Inscriptions d’Asie Mineure (Paris, 1870).
C. F. Lehmann. Zu den Ephemeriden Alexanders des Grossen. – Hermes 36 (1901, 2).
F. Leo. Die griechisch-römische Biographie (Leipzig, 1901).
A. Lesky. Geschichte der griechischen Literatur (Bern-München 1958).
P. Lévêque. Pyrrhos (Paris, 1957).
P. Lévêque.La guerre à l’époque hellénistique. – In: J.-P. Vernant (ed.). Problèmes de la
guerre en Grèce ancienne (Paris, 1968), 261-287.
A. Levi. Isocrate (Milano 1959).
G. Longega. Arsinoe II (Roma, 1968 = Università degli Studi di Padova. Publicazioni dell’
Istituto di storia antica 6).
L’Or des cavaliers Thraces (Montréal, 1987).
L. D. Loukopoulou. Provinviae Macedoniae finis orientalis: the establishment of the Eastern
Frontier. – Meletemata 3 (1987), 61-110.
H. S. Lund. Lysimachus: A Study in Early Hellenistic Kingship (London, 1992; цит. като
Lund).
G. H. Macurdy. Hellenistic Queens. A Study of Woman-Power in Macedonia, Seleucid Sy-
ria and Ptolemaic Egypt (Baltimore, 1932).
A. Mamroth. Ein Bildnis der Königin Amastris auf Münzen des Lysimachos. – Berliner Nu-
mismatische Zeitungschrift (1949, 3-4), 84-86.
E. Manni. Demetrio Poliorcete (Roma, 1952).
E. Manni. Plutarchi vita Demetrii Poliorcetis (Firenze, 1953).
E. Manni. Fasti ellenistici e Romani (Roma, 1961).
G. Marasco. Appiano e la storia dei Seleucidi fino all’ascesa al trono di Antioco III (Firenze,
1982).
G. Marasco. Alessandro, i Diadochi e il culto dell’eroe eponimo. – Prometheus 9 (1983), 56-
62.
G. Marasco. Sui problemi dell’approvvigionamento di cereali in Atene nell’età dei Diadochi.
– Athenaeum 62 (1984), 286-294.
G. Marasco. L’ultima spedizione di Demetrio Poliorcete in Asia. – RPL 8 (1985), 149-163.
G. Marasco. Alessandro Magno e le cacce al leone. – Sileno 16 (1990), 169-176.
A. Mastrocinque. La Caria e la Ionia meridionale in epoca ellenistica (323-188 a. C.) (Ro-
ma, 1979).
A. Mastrocinque. Osservazioni sui rapporti tra i Diadochi e le città greche d’Asia Minore. –
In: Xenia. Scritti in Onore di Piero Treves (Roma, 1985), 121-128.
G. Mathieu. Les idées politiques d’Isocrate (Paris, 1925).
G. Mathieu. Démosthène, l’homme et l’oeuvre (Paris, 1948).
A. Mehl. Seleukos I. Nikator und sein Reich (Leuven, 1986).
G. Mendel. Inscriptions de Bithynie. – BCH 24 (1900), 256-260.
B. D. Meritt. The Athenian Year (Berkeley-Los Angeles, 1961).
B. D. Meritt. Athenian Archons, 347/6-48/7 B. C. – Historia 26 (1977), 161-191.
O. Merker. Lysimachos – Thessalian or Macedonian? – Chiron 9 (1979), 31-36.
I. Merker. Diodorus Siculus and Hieronymus of Cardia. – The Ancient History Bulletin 2.4
(1988), 90-93.
E. Meyer. Die Grenzen der Hellenistischen Staaten in Kleinasien (Leipzig, 1925).
G. Mihailov. Inscriptiones Graecae in Bulgaria repertae, 12-4 (Serdicae, 1958-1970; цит.
като IGBulg).
G. Mihailov. La Thrace aux IVe et IIIe siècles avant notre ère. – Athenaeum N. S. 39, fasc. 1-
2 (1961), 33-44.
G. Mihailov. La Thrace et la Macédoine jusqu’à l’invasion des celtes. – Ancient Macedonia 1
(Thessaloniki, 1970), 76-85.
G. Mihailov. The Western Pontic Koinon. – Epigraphica 42 (1980).
G. Mihailov. Le processus d’urbanisation dans l’espace Balkanique jusqu’à la fin de l’Anti-
quité. – Pulpudeva 5 (1986), 5-17.
E. Mikkola. Isokrates. Seine Anschauungen im Lichte seiner Schriften (Helsinki, 1954).
A. Momigliano. Studi sulla storiografia greca nel quarto secolo. I. Teopompo; II. La storia di
Eforo e le elleniche di Teopompo. – RFIC 59 (1931), 63 (1935).
A. Momigliano. Le fonti della storia greca e macedone nel libro XVI di Diodoro. – Rendicon-
ti del Istituto Lombardo (1932).
A. Momigliano. La Pace del 311. – RFIC 60 (1932), 467-484.
A. Momigliano. Dalla spedizione scitica di Filippo alla spedizione scitica di Dario. – Athe-
naeum 11 (1933), 336-349.
A. Momigliano. Filippo il Macedone. Sagio sulla storia greca del IV secolo d. C. (Firenze,
1934).
Ch. de Secondat, baron de la Brède et de Montesquieu. Lysimaque (Paris, 1751).
L. Mooren. La hiérarchie de cour Ptolémaique. Contribution à l’étude des institutions et
des classes dirigeantes à l’époque hellénistique (Louvain, 1977).
L. Mooren. The Nature of the Hellenistic Monarchy in Egypt and the Hellenistic World
(Louvain, 1983 = Studia Hellenistica 27).
P. Moreaux. L’établissement des Galates en Asie Mineure. – Istanbuler Mitteilungen 7
(1957), 56 ff.
L. Moretti. Iscrizioni storiche ellenistiche, 1-2 (Firenze, 1967-1975).
O. Mørkholm. Early Hellenistic Coinage. From the Accession of Alexander to the Peace of
Apamea (336-188 B. C.) (Cambridge, 1991).
G. Moser. Untersuchungen über die Politik Ptolemaios I. in Griechenland (Leipzig, 1914).
C. Mossé. Athens in Decline (London, 1973).
C. Müller. Fragmenta Historicorum Graecorum. 1-5 (Paris, 1848-1937; цит. като FHG).
L. Müller. Die Münzen des thrakischen Königs Lysimachos (Kopenhagen, 1858).
O. Müller. Antigonos Monophthalmos und „Das Jahr der Könige“ (Bonn, 1973).
G. Nachtergael. Les Galates en Grèce et les Soteria de Delphes (Bruxelles, 1977).
J. Naue. Die Portraitdarstellung Alexanders der Grossen auf griechischen Münzen des
Königs Lysimachus von Thrakien. – ZfN 8 (1881), 29-53.
G. Nenci. Pirro. Aspirazioni egemoniche ed equilibrio mediterranee (Torino, 1953).
A. Neppi Modona. Studi diadochei. 1: Seleuco fu il compresso nei trattato a. 311 a. C.? –
Athenaeum 11 (1933), 3-9.

M. Neubert. Alexanders des Grossen Balkanzug. – Petermanns Mitteilungen 80 (1934),
281-289.
E. T. Newell. The Pergamene Mint under Philetaerus (New York, 1936).
E. T. Newell. Royal Greek Portrait Coins (Racine, 1937).
E. T. Newell. The Coinage of the Western Seleucid Mints from Seleucus I to Antiochus III
(New York, 1977).
B. Niese. Geschichte der griechischen und makedonischen Staaten seit der Schlacht bei
Chaeronea. 1-3 (Gotha, 1893-1903).
W. Nietzold. Die Überlieferung der Diadochengeschichte bis zur Schlacht von Ipsos (Dres-
den, 1905).
L. Nyikos. Athenaeus quo consilio quibusque usus subsidiis Dipnosophystae libros compo-
suit (Basel, 1941).
E. Oberhummer. Alexanders der Grossen Balkanzug. – Petermanns Mitteilungen 81 (1935),
18-19.
A. T. Olmstead. Cuneiform Texts and Hellenistic Chronology. – CPh 32 (1937), 1-14.
E. Olshausen. Prosopographie der hellenistischen Königsgesandten. 1. Von Triparadeisos
bis Pidna (Leuven, 1974).
T. Orlandi. Duride in Diodoro XIX-XX. – La Parola del Passato 19 (1964).
W. Orth. Königlicher Machtanspruch und städtlische Freiheit (München, 1977 = Münche-
ner Beiträge zur Papyruskunde 71).
M. J. Osborne. Kallias, Phaidros and the Revolt of Athens in 287 B. C. – ZPE 35 (1979), 181-
194.
E. Özgen, A. Davesne. Le trésor de Oylum Höyüğü. – In : M. Amandry, G. K. Rider (eds.).
Trésors et circulation monétaire en Anatolie antique (Paris, 1994).
F. Papazoglu. Srednjobalkanska plemena u predrimsko doba (Tribali, autarijati, dardanci,
scordisci, mezi) (Sarajevo, 1969 = Djela 30, Centar za balkanoloska ispitivanja 1).
F. Papazoglu. The Central Balkan Tribes in pre-Roman Times (Amsterdam, 1978).
F. Papazoglu. Autarijati i Lizimah. – Adriatica praehistorica et antiqua (Zagreb, 1970 =
Miscellanea G. Novak dicata), 335-346.
R. Paribeni. Alessandro Magno e i Suoi Successori (Milano, 1948).
H. W. Parke. Greek Mercenary Soldiers from the Earliest Times to the Battle of Ipsus (Ox-
ford, 1933).
R. A. Parker, W. Dubberstein. Babylonian Chronology 626 B.C.-A.D. 75 (Providence, 1956
= Brown University Studies 19).
V. Parvan. La pénétration hellénique et hellénistique dans la vallée du Danube. – Bull. sect.
hist. 10 (1923), 22-47.
V. Pârvan. Getica. O protoistorie a Daciei (Bucuresti, 1926).
V. Parvan. Dacia. An Outline of the early Civilisation of the Carpato-Danubian Countries
(Cambridge, 1928).
G. Patroni. Ritratto probabile di Lisimaco – Marmo del Gabinetto Archeologico della R. U.
di Pavia. – In: Miscellanea Salinas (Palermo, 1907), 46-56.
G. Patroni. Su la copie di sculture (a proposito del Lisimaco di Pavia). – Historia 8 (1934),
17-51.
L. Pearson. The Lost Histories of Alexander the Great (New York, 1960).
P. Pédech. Les historiens d’Alexandre. – In: Historiographia antiqua (Leuven, 1977).
T. Pékary. Statuen in Kleinasiatischen Inschriften. – In: Studien zur religion und Kultur
Kleinasiens. Festschrift K. Dörner 2 (Leiden, 1978), 727-744.
A. Pejkov. The Fort of the Old Thracian City of Eumolpia. – TAB 5 (1990), 23-33.
G. Perl. Zur Chronologie der Königreiche Bithynia, Pontos und Bosporos. – In: J. Harmatta
(Hg.), Studien zur Geschichte und Philologie des Altertums (Amsterdam, 1968), 299-
330.
S. Perlman (ed.). Philip and Athens (Cambridge, 1973).

A. Petersson. De epitoma Iustini quaestiones criticae (1926).
P. Petit. La civilisation hellénistique (Paris, 1962).
A. Petre. Gètes et Daces de la Scythie Mineure dans les sources antiques, de Sophocle à Dion
Cassius. – Thracia 2 (1974), 47-54.
R. Peyrefitte. Les conquêtes d’Alexandre (Paris, 1979).
R. Peyrefitte. Alexandre le Grand (Paris, 1981).
Philip II, Alexander the Great and the Macedonian Heritage (Washington D. C., 1982; ed.
by W. L. Adams and E. N. Borza).
Philip of Macedon (Athens, 1980; ed. by M. B. Hatzopoulos and L. D. Loukopoulos).
G. B. Philipp. Philippides, ein politischer Komiker in hellenistischer Zeit. – Gymnasium 80
(1973), 493-509.
F. Piejko. The Treaty between Antiochus III and Lysimachia. – Historia 37 (1988), 151-165.
D. M. Pippidi, D. Berciu. Geti si Greci la Dunarea de jos din cele mai vechi timpuri pîna la
cucerirea romana (Bucuresti, 1965 = Din istoria Dobrogei 1).
D. M. Pippidi. Contributii la istoria veche a României (Bucuresti, 19672).
D. M. Pippidi. I Greci nel basso Danubio dall’età arcaica alla conquista romana (Milano,
1971 = Biblioteca storica dell’Antichità 8).
D. M. Pippidi. Scythica minora. Recherches sur les colonies grecques du littoral roumain
de la mer Noire (Bucarest-Amsterdam, 1975).
D. M. Pippidi. Les cités grecques de la Dobroudja dans l’histoire de l’antiquité (Bucarest,
1977).
D. M. Pippidi. Les Macédoniens en Scythie Mineure de Philippe II à Lysimaque. – Ancient
Macedonia 2 (Thessaloniki, 1977), 381-396.
G. Poenaru Bordea. Le trésor de Marasesti. Les statères en or des cités du Pont Gauche et le
problème des relations avec le monde et les populations locales aux IVe-Ier siècles av. n.
è. – Dacia 18 (1974), 103-125.
G. B. Possenti. Il re Lisimaco di Tracia (Torino etc., 1901; цит. като Possenti).
L. Prandi. Callistene. Uno storico tra Aristotele e i re macedoni (Milano, 1985).
C. Préaux. Le monde hellénistique: La Grèce et l’Orient de la mort d’Alexandre à la conquête
romaine de la Grèce, 323-146 av. J.-C. 1-2 (Paris, 1978 = Nouvelle Clio 6 et 6 bis).
C. Preda. Callatis (Bucuresti, 1968).
M. Price. Coins of the Macedonians (London, 1974).
M. Price. The Coinage in the Name of Alexander the Great and Philip Arrhidaeus, 1 (Zü-
rich-London 1991).
W. K. Pritchett. The Greek State at War. 1-2 (Berkeley, 1971-1974).
I. Rabe. Quellenkritische Untersuchungen zu Plutarchs Alexanderbiographie (Hamburg,
1964).
G. Radet. Ipsos et la bataille de 301. – REA 38 (1936).
F. Reuss. Hieronymus von Kardia (Berlin, 1876).
W. Rhys Roberts. Greek Rhetoric and Literary Criticism (19632).
G. M. A. Richter. The Portraits of the Greeks. 1-3 (London, 1965).
H.-D. Richter. Untersuchungen zur hellenistischen Historiographie. Die Vorlagen des
Pompeius Trogus für die Darstellung der nachalexandrischen hellenistischen Ge-
schichte (Iust. 13-40) (Frankfurt etc., 1987).
H. W. Ritter. Diadem und Königsherrschaft. Untersuchingen zu Zeremonien und Rechts-
grundlagen des Herrschaftsantritts bei den Persern, bei Alexander der Grossen und im
Hellenismus (München, 1965 = Vestigia. Beiträge zur alten Geschichte 7).
L. Robert. Notes d’épigraphie hellénistique. XL. Inscription de Ptolémée, fils de Lysimaque.
– BCH 57 (1933), 485-491.
L. Robert. Le sanctuaire de Sinuri près de Mylasa. 1, Les inscriptions grecques (Paris, 1945
= Mémoires de l’Institut français de Stamboul 7).
C. A. Robinson. The Ephemerides of Alexander’s Expedition (Providence, 1932).

C. A. Robinson. The History of Alexander the Great. 1-2 (Providence, 1953-1963).
A. Roos. Studia Arrianea (Leipzig, 1912).
K. Rosen. Political Documents in Hieronymus of Cardia. – Acta classica 10 (1967), 41-94.
K. Rosen. Die Reichsordnung von Babylon (323 v. Chr.). – Acta classica 10 (1967), 95-110.
K. Rosen. Die Bundnisformen der Diadochen und der Zervall des Alexanderreiches. – Acta
classica 11 (1968), 182-210.
K. Rosen. Politische Ziele in der frühen hellenistischen Geschichtsschreibung. – Hermes 107
(1979), 460-477.
M. Rostovtzeff. Iranians and Greeks in South Russia (Oxford, 1922).
M. Rostovtzeff. The Social and Economic History of the Hellenistic World. 1-3 (Oxford, 1941).
B. Rousseva. La circulation monétaire en Thrace pendant la haute époque hellénistique d’
après un certain nombre de trésors trouvés en Bulgarie. – RN 32 (1990), 17-27.
D. A. Russel. Plutarch (London, 1973).
A. J. Sachs and D. J. Wiseman. A Babylonian King List of the Hellenistic Period. – Iraq 16
(1954), 202-211.
G. Saitta. Lisimaco di Tracia. – Kokalos 1 (1955), 62-154 (цит. като Saitta).
A. E. Samuel. Ptolemaic Chronology (München, 1962).
A. E. Samuel. Alexander’s „Royal Journals“. – Historia 14 (1965, 1).
G. de Sanctis. Storia dei Romani (Milano, 1907).
F. Schachermeyr. Zu Geschichte und Staatsrecht der frühen Diadochenzeit. – Klio 19 (1925),
435-461.
F. Schachermeyr. Alexander der Grosse. Ingenium und Macht (Graz-Salzburg-Wien, 1949).
F. Schachermeyr. Alexander in Babylon und die Reichsordnung nach seinem Tode (Wien,
1970 = Sitzungsberichte der Österreichischen Akademie der Wissenschaften, Philos.-
hist. Klasse 268 Abh. 3).
F. Schachermeyr. Alexander der Grosse. Das Problem seiner Persönlichkeit und seines
Wirkens (Wien, 1973 = Sitzungsberichte der Österreichischen Akademie der Wissen-
schaften, Philos.-hist. Klasse 285).
A. Schaefer. Demosthenes und seine Zeit. 1-3 (Leipzig, 1885-18872).
C. Schäfer. Eumenes von Kardia und der Kampf um die Macht im Alexanderreich (Frank-
furt, 2002).
D. B. Schelov. Der Skythen-Makedonier Konflikt in der Geschichte der Antike. – Eirene 9
(1971), 31-48.
H. H. Schmitt. Die Staatsverträge des Altertums, 3. Die Verträge der griechische-römi-
schen Welt von 338 bis 200 v. Chr. (München, 1969).
C. Schneider. Kulturgeschichte des Hellenismus. 1-2 (München, 1967-1969).
E. Schönert-Geiß. Bibliographie zur antiken Numismatik Thrakiens und Mösiens (Berlin,
1999).
W. Schranz. Theopomps’ Philippika (Freiburg, 1922).
R. Schubert. Untersuchungen über die Quellen zur Geschichte Philipps II. von Macedonien
(Königsberg, 1904).
R. Schubert. Die Quellen zur Geschichte der Diadochenzeit (Leipzig, 1914).
W. Schwahn. Die Nachfolge Alexanders des Grossen. – Klio 23 (1930), 211-238; 24 (1931),
306-332.
W. Schwahn. Diyllos. – Philologus 86 (1931), 145-168.
O. Seel. Die Praefatio des Pompeius Trogus (1955).
M. Segrè. Pausania come fonte storica. – Historia. Studi storici per l’Antichità classica 1
(1927), 202-304.
M. Segrè. La fonte di Pausania per la storia dei Diadochi. – Historia. Studi storici per
l’Antichità classica 2 (1928), 217-237.
J. Seibert. Historische Beiträge zu den dynastischen Verbindungen in hellenistischer Zeit
(Wiesbaden, 1967 = Historia Einzelschriften 10).

J. Seibert. Untersuchungen zur Geschichte Ptolemaios I. (München, 1969).
J. Seibert. Ptolemaios I. und Milet. – Chiron 1 (1971), 159-166.
J. Seibert. Alexander der Grosse (Darmstadt, 1972 = Erträge der Forschung 14).
J. Seibert. Das Zeitalter der Diadochen (Darmstadt, 1983).
T. L. Shear. Kallias of Sphettos and the Revolt of Athens in 286 B. C. (Princeton, 1978 =
Hesperia Suppl. 17).
R. H. Simpson. The Historical Circumstances of the Peace of 311 B. C. – JHSt 74 (1954), 25-
31.
R. H. Simpson. Antigonus the One-Eyed and the Greeks. – Historia 8 (1959), 385-409.
R. H. Simpson. Abbreviation of Hieronymus of Cardia in Diodorus. – AJPh 80 (1959),
370-379.
L. C. Smith. The Chronology of Books 18-20 of Diodorus Siculus. – AJPh 82 (1961), 283-290.
R. R. Smith. Hellenistic Royal Portraits (Oxford, 1988).
S. Smith. Babylonian Historical Texts relating to the Capture and Downfall of Babylon
(London, 1924).
S. Smith. The Chronology of Philip Arrhidaeus, Antigonus and Alexander IV. – Revue
d’Assyriologie 22 (1925), 179-197.
T. Spiridonov. La marche d’Alexandre le Grand en Thrace antique et les tribus entre Stara
Planina et le Danube. – Thracia 4 (1977), 225-234.
P. A. Stadter. Arrian of Nicomedia (Chapel Hill, 1980).
F. Stähelin. Geschichte der kleinasiatischen Galater (Leipzig, 1907).
A. B. Steel. Pompeius Trogus and Justin. – AJPh 38 (1917).
A. Stefan. Graffite callatien du 4e siècle av. n. ère. – In: D. M. Pippidi et E. Popescu (eds.).
Epigraphica. Travaux dediés au 7e congrès d’épigraphie grecque et latine. (Bucharest,
1977), 25-30.
Y. Stefanov. Historical-Archaeological Reservation Sboryanovo. History of the Studies and
Essential Characteristics. – Helis 2 (1992), 23-33.
I. Stoian. De nouveau sue la communauté des cités grecques du Pont gauche. – Latomus 24
(1965), 70-89.
H. Strasburger. Ptolemaios und Alexander (Leipzig, 1934).
A. Suceveanu. O ipoteza despre Zopyrion. – SCIV 17 (1966, 4), 635-644.
A. Suceveanu. Quelques problèmes politiques-économiques de la Dobrudje au Ve-IVe sièle
av. n. è. – Pontica 5 (1972), 89-101.
F. Taeger. Charisma: Studien zur Geschichte des antiken Herrscherkultes. 1-2 (Stuttgart,
1957-1960).
W. W. Tarn. Antigonos Gonatas (Oxford, 1913).
W. W. Tarn. Hellenistic Military and Naval Developments (Cambridge, 1930).
W. W. Tarn. Alexander the Great. 1-2 (Cambridge, 1948-1950).
W. W. Tarn. Hellenistic Civilization (London, 19523).
C. Theander. Plutarch und die Geschichte (Lund, 1951).
M. Thompson. The Mints of Lysimachus. – In: Essays in Greek Coinage presented to
Stanley Robinson (Oxford, 1968), 163-182.
M. Thompson. Paying the Mercenaries. – In: Festschrift für L. Mildenberg (Wetteren,
1984), 241-247.
M. Thompson. The Armenak Hoard (IGCH 1423). – ANSMN 31 (1986), 63-106.
Thracian Treasures from Bulgaria (London, 1976).
M. N. Tod. A Selection of Greek Historical Inscriptions, 2 (Oxford 1948).
W. Tomaschek. Die alten Thraker (Wien, 19802).
P. Treves. Dopo Ipso. – RFIC 59 (1931), 73-92, 355-376.
G. Trohani, L. Nemoianu. Istorica politica a geto-dacilor in sec. VI-II î. e. n. – Revista de
istorie 34 (Bucuresti, 1981, 2).
V. Tscherikover. Die hellenistischen Städtegründungen von Alexander dem Grossen bis auf
die Römerzeit (Leipzig, 1927 = Philologus Suppl. 19.1).
V. Velkov. Die Stadt und das Dorf in Südosteuropa. Die Antike. – In: Actes du IIe congrès
international des études du Sud-Est Européen. 2, Histoire (Athènes, 1972), 147-155.
V. Velkov. Über die Rolle der griechischen Kolonien an den Küsten Thrakiens im 6.-4. Jahr-
hundert v. u. Z. – In: Hellenische Poleis. Krise-Wandlung-Wirkung. 2 (Berlin, 1974),
977-992.
V. Velkov. Das antike Siedlungsleben in Thrakien. – Klio 62 (1980, 1), 5-11.
V. Velkov. Zur Entstehung des städischen Lebens in Thrakien. Die thrakische Stadt Kabyle.
– In: 150 Jahre Deutsches Archäologisches Institut, 1829-1979 (Mainz, 1981), 188-192.
V. Velkov. Ancient Settlements in Thracia. – Journal of Indo-European Studies 11 (1983, 3-
4), 249-262.
V. Velkov. Die thrakische Stadt Kabyle. – In: Dritter internationaler thrakologischer Kon-
gress, Wien 1980, II (Sofia, 1984), 213-217.
V. Velkov. Ursprung und Entwicklung des Siedlungslebens im Altthrakien. – In: Ier Sympo-
sium Illyro-Thrace: Tribus paléobalkaniques entre la mer Adriatique et la mer Noire de
l’Énéolithique à l’époque Hellénistique (Sarajevo-Beograd, 1991), 179-190.
A. Vezin. Eumenes von Kardia: ein Beitrag zur geschichte der Diadochenzeit (Münster,
1907).
G. Vitucci. Il regno di Bitinia (Roma, 1953).
N. Vulic. Alexanders Zug gegen die Triballer. – Klio 9 (1909), 490-491.
N. Vulic. Alexandre le Grand sur le Danube. – In: Xenia. Hommage international à l’Uni-
versité nationale de Grèce (Athènes, 1912), 183-203.
R. Vulpe. La succession des rois odryses. – Istros 1 (1934, 2), 230-248.
R. Vulpe. Histoire ancienne de la Dobroudja. – In: La Dobroudja (Bucarest, 1938), 35-454.
F. W. Walbank. The Hellenistic World (London, 1981).
R. Walek. Les operations navales pendant la guerre Lamiaque. – RPh 48 (1924), 23-30.
C. Wehrli. La place de Trogue-Pompée et de Quinte-Curce dans l’historiographie romaine. –
REL 39 (1961).
C. Wehrli. Phila, fille d’Antipater et épouse de Démetrius roi des Macédoniens. – Historia 13
(1964), 140-146.
C. Wehrli. Antigone et Démétrios (Genève, 1968).
C. B. Welles. Royal Correspondence in the Hellenistic Period. A Study in Greek Epigraphy
(New Haven, 1934).
C. B. Welles. The Reliability of Ptolemy as an Historian. – In: Miscellanea di studi Alessan-
drini in memoria di Augusto Rostagni (Torino, 1963).
C. B. Welles. Alexander and the Hellenistic World (Toronto, 1970).
P. Wendland. Anaximenes von Lampsakos (Berlin, 1905).
F. Wenger. Die Alexandergeschichte des Aristobul von Kassandrea (Würzburg, 1914).
H. D. Westlake. Eumenes of Cardia. – Bulletin of the John Rylands Library 37 (1954), 309-
327.
H. D. Westlake. Essays on Greek History and Greek Historians (1969).
J. Wiesner. Die Thraker (Stuttgart, 1963).
U. Wilcken. Alexander der Grosse (Leipzig, 1931).
E. Will. Ophellas, Ptolemée, Cassandre et la chronologie. – REA 66 (1964), 320 sqq.
E. Will. Histoire politique du monde hellénistique, 323-30 av. J.-C. 1-2 (Nancy, 1966-1967;
цит. като Will).
E. Will, C. Mossé, P. Goukowsky. Le IVe siècle et l’époque hellénistique (Paris, 1975 = Le
Monde grec et l’Orient, 2).
G. Wirth. Philipp II. Geschichte Makedoniens, 1 (Stuttgart, 1985).
G. Wirth. Alexander, Kassander und andere Zeitgenossen. Erwängungen zum Problem ihrer
Selbstdarstellung. – Tyche 4 (1989), 193-220.
F. R. Wüst. Philipp II. von Makedonien und Griechenland in den Jahren von 346 bis 338
(München, 1938).
Y. Youroukova. Coins of the Ancient Thracians (Oxford, 1976; = BAR Suppl. 4).
S. Zervos. Rhodes (1920).
K. Ziegler. Plutarchos von Chaeroneia (Stuttgart, 19642).
С. С. Аверинцев. Плутарх и античная биография (Москва, 1973).

Ю. В. Андреев. Ранные формы урбанизации. – ВДИ (1987, 1), 3-18.
В. А. Анохин. Монети Атея. – Скифские древности (Киев, 1973), 20-41.
Ф. Н. Арский. Страбон (Москва, 1974).
Археологически проучвания за историята на Пловдив и Пловдивския край (Плов-
див, 1966).
А. Балканска. Археологически проучвания в двора на „манастира“ в местността Сбо-
ряново, в околностите на гр. Исперих, Разградски окръг. – TAB 3 (1988), 173-188.
А. Балканска. Тракийско светилище от втората половина на I хил. пр. Хр. – TAB 4
(1990), 72-81.
Г. Бенгтсон. Правители эпохи эллинизма (Москва 1982).
Т. В. Блаватская. Западнопонтийские города в VII-I веках до н. э. (Москва, 1952).
А. Божкова. Икономически връзки на Тракия с елинистическия свят (София, 1987)
[Автореферат на кандидатска дисертация].
А. Божкова. Нови синопски амфорни печати от резервата „Сборяново“, Исперихско. –
Археология 32 (1990, 2), 37-40.
А. Божкова. Тасоски амфорни печати от обект „Водна централа“ в резервата „Сборя-
ново“. – TAB 4 (1990), 93-96.
Л. Ботушарова. Стратиграфски проучвания на Небет-тепе. – ГНАМП 5 (1963), 61-76.
Л. Ботушарова. Разкопките във Филипопол и проблемите, свързани с тях. – Археоло-
гия (1965, 3), 1-11.
Л. Ботушарова. Античният Филипопол в светлината на новите археологически раз-
копки. – In: Археологически проучвания за историята на Пловдив и Пловдивския
край (Пловдив, 1966), 40-55.
В. Велков. Поселищното развитие в древна Тракия. – Тракия (1976, 3), 55-70.
В. Велков. Тракийският град Кабиле. – Векове (1982, 1-2), 12-21.
В. Велков. Градът в Тракия през I хил. пр. Хр. – In: Сборник в чест на проф. д-р Хр.
Гандев (София, 1985), 92-102.
В. Велков. Към историята и икономиката на тракийския град Кабиле през IV-III в. пр.
Хр. – In: Юбилеен сборник в чест на академик Димитър Косев (София, 1985), 23-28.
В. Велков. Надписи от Кабиле. – In: Кабиле 2 (София, 1991), 7-53.
В. Велков. Тракийският град Кабиле (в светлината на последните проучвания). – In:
Сборник Тракийската култура през елинистическата епоха в Казанлъшкия
край (Казанлък, 1991), 144-151.
И. Венедиков. Келтското нашествие в нашите земи през ІІІ в. пр. н. е. под светлината
на археологическите материали. – ИПр 11 (1955, 3), 77-95.
Б. Г. Гафуров, Д. И. Цибукидис. Александр Македонский и Восток (Москва, 1980).
Т. Герасимов. Где са сечени тетрадрахмите на Кавар, келтски владетел в Тракия. –
ИАИ 22 (1959), 111-116.
Т. Герасимов. Келтските етнически наслоения в българските земи. – In: Етногенезис
и културно наследство на българския народ (София, 1974), 39-49.
Д. Гергова. Гетското религиозно и политическо средище в „Сборяново“ – нови данни
за характера му. – TAB 4 (1990), 66-71.
Д. Гергова. Десет години проучвания в „Сборяново“. – Хелис 1 (1992), 9-27.
Д. Гергова. Обредът на обезсмъртяването в древна Тракия (София, 1996).
Б. Геров. Проучвания върху западнотракийските земи през римско време, 2. – ГСУ
ФЗФ 61 (1967, 1), 3-96.

Л. Гетов. Мъглижката гробница (София, 1988).
Л. Гетов. Тракийски гробници в хинтерланда на Севтополис през елинистическата
епоха. – In: Тракийска култура през елинистическата епоха в Казанлъшкия
край (Казанлък, 1991), 40-45.
Л. Гетов. Амфори и амфорни печати от Кабиле (IV-II в. пр. Хр.) (София, 1995).
З. Гочева. Градовете на Тракия и колонизацията на Филип II. – Поселищен живот в
Тракия 2 (Ямбол, 1986), 60-74.
Б. Н. Граков. Скифы (Москва, 1971).
М. И. Гусева. Фракийское государство Лисимаха (Москва, 1956) [Автореферат дис-
сертации].
М. И. Гусева. Борьба фракийских племен против македонского владичества в конце
IV и начале III в. до н. э. – Ученые записки Ивановского государственного педаго-
гического института, Кафедра всеобщей истории 11 (1957), 89-109.
Х. М. Данов. Западният бряг на Черно море в древността (София, 1947).
Х. М. Данов. Към историята на Тракия и Западното Черноморие от втората половина
на ІІІ в. до средата на І век преди н. е. – ГСУ ФИФ 47 (1952), 105-166.
Х. М. Данов. Към външната политика на Македония, Тракия и Гърция през IV и в на-
чалото на III в. пр. Хр. – Studia Balcanica 2 (1970), 33-54.
Х. М. Данов. Древна Тракия (София, 1968).
П. Делев. Тракийският град при Свещари – една възможност за историческа иден-
тификация. – TAB 4 (1990), 97-109.
П. Делев. Тракийското царство на Лизимах: някои териториални проблеми. – Бал-
кански древности, 2 (1994), 51-57.
П. Делев. За хронологията и географската локализация на гетските войни на Лизи-
мах. – Епохи (1994, 4), с. 17-28.
П. Делев. Филип II и залезът на „голямото“ Одриско царство в Тракия. – Шуменски
университет „Епископ Константин Преславски“. Трудове на катедрите по ис-
тория и богословие 1 (1997), 7-40.
П. Делев. Тракия под македонска власт. – Jubilaeus I, Д. Дечев (София, 1998), 39-45.
П. Делев. Последната война на Деметрий Полиоркет. – Jubilaeus II, Хр. М. Данов (Со-
фия, 1999), 163-168.
П. Делев. Studia Thracica 7: Кирил Йорданов. Политическите отношения между Маке-
дония и тракийските държави (359-281 г. пр. Хр.). – ИПр 55 (1999, 5-6), 204-207.
П. Детев. Разкопки на Небеттепе в Пловдив. – ГНАМП 5 (1963), 27-41.
Д. Дечев, Г. Кацаров. Извори за старата история и география на Тракия и Македо-
ния (София, 19492).
Д. П. Димитров. Севтополь – фракийский город близ с. Копринка Казанлыкского
района. – СА (1957, 1), 199-216.
Д. П. Димитров. За укрепените вили и резиденции у траките в предримската епоха. –
In: Изследвания в чест на акад. Д. Дечев (София, 1958), 683-701.
Д. П. Димитров. Градоустройство и архитектура на тракийския град Севтополис. –
Археология 2 (1960, 1), 3-15.
Д. П. Димитров. Бронзови монети на династа Адей от разкопките в Севтополис. – Ар-
хеология 14 (1972, 3), 6-13.
Д. П. Димитров, К. Димитров. Проблеми на монетосеченето при тракийския цар Севт
III според материали от Севтополис. – МПК (1977, 3), 5-8.
Д. П. Димитров, М. Чичикова, А. Балканска, Л. Огненова-Маринова. Севтополис 1.
Бит и култура (София, 1984).
К. Димитров. Държавата на Севт III според нумизматични и епиграфски материали
от Севтополис. – Векове (1981, 1), 54-61.
К. Димитров. Нови нумизматични данни за локализирането и датировката на динас-
та Адей. – Векове (1984, 3), 14-22.

К. Димитров. Α∆ΑΙΟΣ: извори, идентификация, локализация и датиране. – In: Studia
in honorem Chr. Danov (Sofia, 1985), 94-104.
К. Димитров, В. Пенчев. Севтополис, 2. Антични и средновековни монети (София,
1984).
К. Димитров. Тракийската царска династия в Кабиле през ранноелинистическата
епоха. – ИПр 43 (1987, 3).
К. Димитров. Държавата на тракийската „Свещарска“ династия и нейните контакти
през ранноелинистическата епоха. – ИПр 43 (1987, 12), 19-30.
К. Димитров. Изображение на тракийски владетел от Свещарската гробница. – TAB 3
(1988), 161-164.
М. Домарадски. Келтите на Балканския полуостров (София, 1984).
Д. Драганов. Към монетосеченето на тракийския владетел Спарток от Кабиле. – Ну-
мизматика (1980, 2), 16-23.
Д. Драганов. Принос към датирането на династа Адей (по нумизматични данни от Ка-
биле). – Нумизматика (1981, 1), 23-27.
Д. Драганов. Нови монети на Севт III и на Спарток от Кабиле. – Нумизматика (1982,
3), 31-36.
Д. Драганов. Държавата на Спарток и политическото развитие на Тракия в края на ІV
и началото на ІІІ в. пр. н. е. – ИМЮИБ 6 (1983), 5-15.
Д. Драганов. Политическите отношения между държавите на Севт III и на Спарток. –
Векове (1983, 3), 46-53.
Д. Драганов. Държавата на Спарток и политическото развитие на Тракия в края на IV
и началото на III в. пр. Хр. – ИМЮИБ 6 (1983), 7-14.
Д. Драганов. Кабиле и монетосеченето на Скосток. – ИМЮИБ 7 (1984), 39-53.
Д. Драганов. Още за монетосеченето на Спарток. – ИМЮИБ 8 (1985), 83-86.
Д. Драганов. Хронология на монетосеченето на Спарток. – Нумизматика (1985, 2),
4-10.
Д. Драганов. Сребърното монетосечене на Кабиле и Кавар. – In: Studia in honorem
Chr. Danov (Sofia, 1985), 131-141.
Д. Драганов. Хронология на автономното монетосечене на Кабиле. – In: Поселищен
живот в Тракия 2 (Ямбол, 1986), 75-89.
Д. Драганов. Контрамарките на Кабиле. – В: Кабиле, том 2 (София, 1991), 198-219.
Д. Драганов. Монетосеченето на Кабиле (София, 1993).
Д. Драганов. Монетите на македонските царе 1-2 (Ямбол, 2000-2001).
С. А. Жебелев. Северное Причерноморье (Москва-Ленинград, 1953).
К. Жуглев. Разкопки и проучвания на могила No 1 – Копринка. – ГСУ ФИФ 47 (1952,
2), 217-289; 49 (1955-1956, 2), 35-194.
К. К. Зельин. Основные черты исторической концепции Помпея Трога. – ВДИ (1948,
4).
К. К. Зельин. Помпей Трог и его произведения „Historiae Philippicae“. – ВДИ (1954, 2).
Т. Д. Златковская, Л. Л. Полевой. Городища Прутско-Днестровского междуречья и
вопросы политической истории гетов. – In: Древние фракийцы в Северном При-
черноморье (Москва, 1969), 35-60.
Д. Иванов. Сребърното съкровище от с. Борово. – Изкуство (1975, 3-4), 14-21.
Т. Иванов. Абритус. Водач за римския град при Разград (София, 1965).
Т. Иванов. Абритус 1 (София, 1980).
История греческой литературы, 3. Литература эллинистического и римского
периодов. (Москва, 1960).
К. Йорданов. Гетските държавни обединения и политическата история на Тракия
през VI-IV в. пр. Хр. – Thracia antiqua 2 (1977), 110-122.
К. Йорданов. Гетските племена в VI-I в. пр. Хр. според античната писмена традиция.
– ИБАД 31 (1978), 5-17.

К. Йорданов. Добруджа през I хил. пр. Хр. Гети. – In: История на Добруджа. 1 (Со-
фия, 1984), 72-123.
К. Йорданов. Центрове на политически живот в гетските земи. – In: Североизточна
България – древност и съвремие (София, 1985).
К. Йорданов. Гетите и Лизимах. – TAB 4 (1990), 13-20.
К. Йорданов. Thraco-Scythica: Политические отношения в период с конца VI до I в. до
н. э. – In: TAB 6 (1991), 74-83.
К. Йорданов. Гетите срещу Лизимах. – История (1992, 2), 1-10.
К. Йорданов. Походът на Александър Велики в Тракия. – Thracia 10 (1993), 113-136.
К. Йорданов. Одриското царство, Филип II и елинските колонии 359-357 г. пр. Хр. –
Минало (1994, 4), 5-18.
К. Йорданов. Гетите, трибалите, Атей и Филип II. – ИНИМ 10 (1994), 8-31.
К. Йорданов. Стратезите на Александър Велики в Тракия. – История (1994, 4-5), 1-12.
К. Йорданов. Филип II в Егеида и Тракия (357-353 г. пр. Хр.) – Минало (1995, 4), 9-20.
К. Йорданов. Войните на Одриското царство с Филип II (352-339 г. пр. Хр.). – Минало
(1996, 3), 11-21.
К. Йорданов. Политическите отношения между Македония и тракийските държа-
ви (359-281 г. пр. Хр.) (София, 1998 = Studia Thracica 7).
Кабиле 1-2 (София, 1982-1991).
Г. Кацаров. Бележки върху античния Пловдив. – СбНУНК 18 (1901), 653-658.
Г. Кацаров. Ариан: походът на Александър Велики към Дунава (превод и коментар). –
ПСп 16 (1905, кн. 65), 124-133.
Г. Кацаров. По въпроса за похода на Александър Велики към Дунава. – ПСп 21 (1909,
кн. 70, 1), 124-130.
Г. Кацаров. Келтите в Тракия и Македония. – СпБАН 18 (1919, кл. ист. фил. 10), 41-80.
Г. Кацаров. Цар Филип II Македонски. История на Македония до 336 год. пр. Хрис-
та (София, 1922).
Е. Кесякова. Градоустройственото развитие на Филипопол. – In: Поселищен живот в
древна Тракия. III Международен симпозиум „Кабиле“ (Ямбол, 1994), 192-204.
Г. Китов. Шипка-Шейново: Тракийският могилен некропол. – Балкански древности
2 (1994), 10-13.
Г. Китов. Долината на царете в Казанлъшката котловина. – Анали (1994, 2-3), 46-76.
Г. Китов. Тракийски гробнично-култов комплекс в могилата Оструша край Шипка. –
Проблеми на изкуството (1994, 4), 13-20.
Г. Китов. Владетелска гробница от тракийския могилен некропол Шипка-Шейново. –
Минало (1994, 1), 5-14.
Г. Китов. Тракийските могили в хинтерланда на Севтополис. – In: Поселищен живот
в древна Тракия. III международен симпозиум „Кабиле“ (Ямбол, 1994), 85-93.
И. Маразов. Ритоните в древна Тракия (София, 1978).
Л. П. Маринович. Греческое наемничество IV в. и кризис полиса (Москва, 1975).
А. И. Мелюкова. К вопросу о границе между скифами и гетами. – In: Древные фра-
кийцы в Северном Причерноморье (Москва, 1969), 61-80.
А. И. Мелюкова. Скифия и фракийский мир (Москва, 1979).
В. Миков. Античната гробница при Казанлък (София, 1954).
А. Милчев. Тракийският град Кабиле в античността. – ГСУ ФИФ 65 (1971, кн. 3,
история [1973]), 1-61.
Г. Михаилов. Към историята на Тракия през IV-III в. пр. Хр. – ИАИ 19 (1955 = Сб. Г. И.
Кацаров 2), 150-165.
В. П. Невская. Византий в классическую и эллинистическую эпохи (Москва, 1953).
Д. Николов. Античните градове в Тракия. – МПК (1978, 2), 5-9.
И. Т. Никулицэ. Северные фракийцы в VI-I вв. до н. э. (Кишинев, 1987).
А. Пейков. Раскопки в древнефракийском городе Евмолпия (1974-1978). – Pulpudeva 3

(1980), 239-249.
А. Пейков. Крепостта на древнотракийския град Евмолпия. – Поселищен живот в
Тракия 2 (Ямбол, 1986), 30-40.
Х. Попов. Урбанизация във вътрешните райони на Тракия и Илирия през VІ-І в. пр.
Хр. (София, 2002).
С. Райчевски. Топонимични свидетелства за археологически обекти и изчезнали
селища в Исперихско – текето Демир Баба. – In: Североизточна България –
древност и съвремие (София, 1985), 215-221.
А. Б. Ранович. Эллинизм и его историческая роль (Москва-Ленинград, 1950).
И. С. Свенцицкая. Социально-экономические особенности эллинистических госу-
дарств (Москва, 1963).
Т. Спиридонов. Големият път през Родопите. – Поселищни проучвания 1 (1992), 7-32.
Й. Стефанов. Тракийски паметници в местността Сборяново, Разградски окръг. – In:
Североизточна България – древност и съвремие (София, 1985), 149-150.
М. Тачева-Хитова. Опит за възстановяване политическата история на Тракия от края
на IV до края на III в. пр. Хр. – Векове (1981, 3), 47-52.
М. Тачева. По проблема за гибелта на Севтополис. – Нумизматика 20 (1986, 2), 31-
36.
М. Тачева. История на българските земи в древността през елинистическата и
римската епоха (София, 19972).
М. Тачева, Д. Ботева. Христоматия по тракология, том 2 (София, 1998).
Т. Теофилов. Анализ на стиловите особености в архитектурата на тракийската гроб-
ница край село Свещари. – TAB 3 (1988), 144-160.
Я. Тодоров. Тракийските царе. – ГСУ ИФФ 29 (1932-1933).
М. Тонев. Приноси към историята на траките. – Беломорски преглед 1 (1942), 179-228.
Тракийската гробница от Свещари (каталог на фотоизложба в Националния исто-
рически музей, София, юли 1986).
Г. Фехер. Могилни находки от Мумджилар. – ИБАИ 8 (1934), 106-114.
А. Фол. Демографска и социална структура на древна Тракия (София, 1969).
А. Фол. Политическа история на траките (края на второто хилядолетие до края
на пети век преди новата ера) (София, 1972).
А. Фол. Тракия и Балканите през ранноелинистическата епоха (София, 1975).
А. Фол. Thraco-Scythica: проблемы писменых источников о V веке до н. э. – In: Studia
Thracica 1, Фрако-скифские культурные связы (София, 1975), 160-165.
А. Фол. История на българските земи в древността 1. Родово-общинен строй и въз-
никване на робовладелски отношения (София, 1981).
А. Фол. Втора година „Гетика“. – Изкуство (1983, 4), 3-5.
А. Фол. Трета година „Гетика“. – Изкуство (1984, 4), 24-28.
А. Фол. Четвърта година „Гетика“. – Изкуство (1985, 2), 18-21.
А. Фол. История на българските земи в древността (до края на ІІІ в. пр. Хр.) (Со-
фия, 19972).
Г. Цанова, Л. Гетов. Тракийската гробница при Мъглиж. – Археология (1973, 2), 15-29.
Д. Цончев. Приноси към старата история на Пловдив (София, 1938).
М. Чичикова. Севтополис (София, 1970).
М. Чичикова. Тракийската гробница край село Свещари. – МПК (1983, 3), 25-30.
М. Чичикова. Гробницата при Свещари (Разградски окръг). – Изкуство (1983, 4), 18-27.
М. Чичикова. Свещарската гробница – архитектура и декорация. – TAB 3 (1988 =
Втори национален симпозиум „Североизточна България – древност и съвре-
мие“), 125-143.
М. Чичикова. Новооткрит епиграфски паметник за култа на Фосфорос в североизточ-
на Тракия. – TAB 4 (1990), 82-92.
Д. Б. Шелов. Царь Атей. – Нумизматика и сфрагистика 2 (1965), 16-40.

Д. Б. Шелов. Скифо-македонский конфликт в истории античного мира. – МИА 177
(1971).
А. С. Шофман. История античной Македонии. 1-2 (Казань, 1960-1963).
А. С. Шофман. Каллисфен. – ВИ (1974, 6).
А. С. Шофман. Восточная политика Александра Македонского (Казань, 1976).
А. С. Шофман. Распад империи Александра Македонского (Казань, 1984).
Й. Юрукова. Монетосеченето на Севт III. – Нумизматика 13 (1979, 1), 3-12.
Й. Юрукова. Политическата обстановка в Югоизточна Тракия около средата на ІІІ в.
пр. н. е. (по нумизматични данни). – Археология 24 (1982, 2), 1-8.
Й. Юрукова. Монетите на тракийските племена и владетели (София, 1992 =
Монетни съкровища от българските земи, 1).
D
СЪКРАЩЕНИЯ И ПЕРИОДИЧНИ ИЗДАНИЯ

ACl = L’Antiquité classique (Louvain)
Acta Classica
AHR = American Historical Review
AJPh = American Journal of Philology (Baltimore)
Das Altertum (Berlin)
Ancient Society (Louvain)
The Ancient World (Chicago)
ANRW = Aufstieg und Niedergang der Römischen Welt (Berlin-New York)
ANSMN = The American Numismatic Society. Museum Notes (New York)
Antike und Abendland (Hamburg)
Antiquity
Athenaeum (Pavia)
Atti Acc. Palermo = Atti della Accademia di scienze, lettere e arti di Palermo (Palermo)
Atti Acc. Torino = Atti della Accademia delle Scienze di Torino (Torino)
BAR = British Archaeological Reports (Suppl. = Supplementary Series) (Oxford)
BCH = Bulletin de correspondence hellénique (Paris)
Beloch = K. J. Beloch. Griechische Geschichte. 2. Aufl., Bd. 1-4 (Berlin-Leipzig, 1924-1931).
В изрично посочени случаи е цитирано и първото издание (1-3, Straßburg, 1893-
1904).
Bengtson, Die Strategie = H. Bengtson. Die Strategie in der hellenistischen Zeit. Bd. 1-3
(München, 1937-1952 = Münchener Beiträge zur Papyrusforschung und antiken
Rechtsgeschichte, H. 26, 32, 36).
Bengtson, Geschichte = H. Bengtson. Griechische Geschichte von den Anfängen bis in die
römische Kaiserzeit. 2. Aufl. (München, 1960 = Handbücher der Altertumswissenschaft,
3.4).
Bengtson, Die Diadochen = H. Bengtson. Die Diadochen. Die Nachfolger Alexanders der
Grossen (München, 1987).
Berve = H. Berve. Das Alexanderreich auf prosopographischer Grundlage. 1-2 (München,
1926).
BHR = Bulgarian Historical Review (Sofia)
BRGK = Berichte der Römisch-Germanische Kommission der Deutschen Archäologischen
Instituts (Berlin)
Bulletin of the John Rylands Library (Manchester)
Bull. sect. Hist. = Bulletin de la section historique de l’Académie Roumaine (Bucarest)
Bursians Jahresberichte = Bursians Jahresberichte über die Fortschritte der klassischen
Altertumswissenschaft (Leipzig)
Byzantion = Byzantion. Revue internationale des études byzantines (Bruxelles)
ByzZ = Byzantinische Zeitschrift (München)
CAH = The Cambridge Ancient History (Cambridge etc.) [Second Edition, Vol. 7, Part 1.
The Hellenistic World (1984; ed. by F. W. Walbank, A. E. Astin, M. W. Frederiksen, R. M.
Ogilvie)]
Chiron = Chiron. Mitteilungen der kommission für alte geschichte und Epigraphik des
Deutschen Archäologischen Instituts (München)
Clara Rhodos
CPh = Classical Philology (Chicago)
CQ = Classical Quarterly (Oxford)
Dittenberger, OGIS = W. Dittenberger. Orientis Graecae Inscriptiones Selectae. 1-2
(Leipzig, 1903-1905).
Dittenberger, Syll.3 = W. Dittenberger. Sylloge Inscriptionum Graecarum. 3. Aufl. 1-4

(Leipzig, 1919-1924).
Droysen = J. G. Droysen. Geschichte des Hellenismus. 2. Aufl. 1-3 (Gotha, 1877-1878).
EB = Études Balcaniques (Sofia)
ECl = Les Études Classiques (Namur)
Epigraphica = Epigraphica. Rivista italiana di Epigrafia (Milano)
FHG = C. Müller. Fragmenta Historicorum Graecorum. 1-5 (Paris, 1848-1937).
Franco = C. Franco. Il regno di Lisimaco. Strutture amministrative e raporti con le città
(Pisa, 1993)
Geyer = F. Geyer. Lysimachus. – RE 14 (1928), 1-31.
Gymnasium = Das Gymnasium (Heidelberg)
Hammond = N. G. L. Hammond and F. W. Walbank. A History of Macedonia, vol. 3, 336-
167 B. C. (Oxford, 1988; Part 1).
Helis (Sofia)
Hermes = Hermes. Zeitschrift für klassische Philologie (Leipzig, Wiesbaden)
Hesperia (Athens)
Historia (Wiesbaden)
Historia. Studi storici per l’Antichità classica
HSCPh = Harvard Studies in Classical Philology
Hünerwadel = W. Hünerwadel. Forschungen zur Geschichte des Königs Lysimachos von
Thrakien (Zürich, 1901).
IG = Inscriptiones Graecae (Berlin)
IGBulg = G. Mihailov. Inscriptiones Graecae in Bulgaria repertae, 12-5 (Serdicae, 1958-
1998).
Iraq
Jacoby = F. Jacoby. Die Fragmente der griechischen Historiker (Berlin-Leiden, 1923-1958).
Jahrb. für Class. Phil. = Jahrbücher für Classische Philologie (Leipzig)
JHSt = Journal of Hellenic Studies (London)
JÖAI = Jahrbuch des Österreichischen archäologischen Instituts (Wien)
JRSt = Journal of Roman Studies (London)
Klio = Klio. Beiträge zur alten Geschichte (Berlin)
Kokalos = Êþêáëïò (Palermo)
Landucci Gattinoni = F. Landucci Gattinoni. Lisimaco di Tracia Un sovrano nella prospet-
tiva del primo ellenismo (Milano, 1992).
Latomus = Latomus. Revue d’études latines (Bruxelles)
Lund = H. S. Lund. Lysimachus. A Study in Early Hellenistic Kingship (London, 1992).
Makedonika (Thessaloniki)
MDAI(A) = Mitteilungen des Deutschen Archäologischen Instituts (Athenische Abteilung)
Meletemata = ÌåëåôÞìáôá (Athènes)
Orpheus (Sofia)
La Parola del Passato (Napoli)
Petermanns Mitteilungen
Philologus = Philologus. Zeitschrift für das klassische Altertum (Berlin, Wiesbaden)
Pontica (Constanta)
Possenti = G. B. Possenti. Il re Lisimaco di Tracia (Torino etc., 1901).
RAL = Rendiconti della Classe di Scienze morali, storiche e filologiche dell’Accademia dei
Lincei (Roma)
RE = Realencyclopädie der classischen Altertumswissenschaft (Pauly-Wissowa)
REA = Revue des Études Anciennes (Bordeaux et Paris)
REG = Revue des Études Grecques (Paris)
REL = Revue des Études Latines (Paris)
Rev. belg. = Revue Belge de philologie et d’histoire (Bruxelles)
RFIC = Rivista di filologia e di istruzione classica (Torino)

RhM = Rheinisches Museum für Philologie (Frankfurt a. M.)
RN = Revue Numismatique (Paris)
RPh = Revue de Philologie (Paris)
RPL = Res Publica Litterarum
RSI = Rivista Storica Italiana (Napoli)
Saitta = G. Saitta. Lisimaco di Tracia. – Kokalos 1 (1955), 62-154.
SB. Berl. = Sitzungsberichte der Preussischen Akademie der Wissenschaften zu Berlin,
philosophisch-historische Klasse (Berlin)
SB. Heidelberg = Sitzungsberichte der Heidelberger Akademie der Wissenschaften,
philosophisch-historische Klasse (Heidelberg)
SB. München = Sitzungsberichte der königliche Bayerische Akademie der Wissenschaften
zu München, philosophisch-philologische Klasse (München)
SB. Wien = Sitzungsberichte der österreichische Akademie der Wissenschaften, philoso-
phisch-historische Klasse (Wien)
SCIV = Studii si cercetari de istorie veche (Bucuresti)
SO = Symbolae Osloenses
St. Class. e Orient. = Studi classici e orientali
Studi Funaioli
Studi Italiani di Filologia Classica (Firenze)
Studii Clasice (Bucuresti)
TAB = Terra Antiqua Balcanica. Acta (Sofia)
Talanta
TAPhA = Transactions and Proceedins of the American Philological Association (Ithaca
and Oxford)
Thracia (Sofia)
Trans Europam (Bonn)
Walbank = N. G. L. Hammond and F. W. Walbank. A History of Macedonia, vol. 3, 336-167
B. C. (Oxford, 1988; Part 2).
Will = E. Will. Histoire politique du monde hellénistique, 323-30 av. J.-C. 1-2 (Nancy, 1966-
1967).
Xenia = Xenia. Hommage international à l’Université nationale de Grèce (Athènes, 1912)
YclSt = Yale Classical Studies (New Haven)
Zetemata = Zetemata. Monographien zur klassischen Altertumswissenschaft (München)
ZfN = Zeitschrift für Numismatik (Berlin)
ZPE = Zeitschrift für Papyrologie und Epigraphik (Bonn)
Анали (София)
Археология (София)
Балкански древности (София)
ВДИ = Вестник древней истории (Москва)
Векове (София)
ГНАМП = Годишник на народния археологически музей в Пловдив
ГСУ ИФФ = Годишник на Софийския университет, Историко-филологически
факултет (София)
ГСУ ФИФ = Годишник на Софийския университет, Философско-исторически
факултет (София)
ИАИ = Известия на археологическия институт (София)
ИБАД = Известия на българското историческо дружество (София)
ИБАИ = Известия на българския археологически институт (София)
ИВАД = Известия на Варненското археологическо дружество (продължено като
„Известия на народния музей във Варна“)
Изкуство (София)
ИМЮИБ = Известия на музеите в Югоизточна България (Стара Загора)

ИНИМ = Известия на Националния исторически музей (София)
ИПр = Исторически преглед (София)
История (София)
МПК = Музеи и паметници на културата (София)
Нумизматика (София)
Проблеми на изкуството (София)
ПСп = Периодично списание на Българското книжовно дружество (София)
СА = Советская археология (Москва)
СбНУНК = Сборник за народни умотворения, наука и книжнина (София)
СпБАН, кл. ист. фил. = Списание на Българската академия на науките. Клон
историко-филологичен.
D
ИНДЕКС
Абдера, гр., 128, 288-289, 345 Айнетес, стратег, 201, 410
Абидос, гр., 135, 178, 189, 292, 356-358, Акарнания, 82-83, 145, 197, 337, 395
371, 405 акарнанци, 82
Абритус, гр., 228 Акихорий, келтски вожд, 273
Абруполис, сапейски цар, 295 Аксиос (Вардар), р., 110, 242, 273
Авдолеон, пеонски цар, 252, 254, 376, Александрия, гр. в Египет, 41, 143, 170,
409 195, 250, 255, 271, 289, 290-291, 327,
Авл Корнелий Кос Арвина, консул, 113- 369, 377, 415
114 Александрия, гр. в Троада, 202, 304, 357-
автариати, 272, 305, 374, 409 358, 384-385
Автодик (Автолик), брат на Лизимах, 52, Александрополис, гр., 66
134, 136, 308, 314, 405 Александър ІІІ Велики, passim
Агатархид Книдски, географ и историк, Александър ІV, 101, 105, 131, 135, 141, 143,
34, 36-37 145, 159-160, 163-164, 368, 378, 416
Агатокъл, баща на Лизимах, 21, 52, 54- Александър Тесалийски, 408
55, 59, 61-62, 68-69, 82, 134, 307-309, Александър, епирски цар, 115, 129
311, 314, 385, 402-405, 414, 417-418 Александър, син на Аероп, 67, 112-113
Агатокъл, министър на Птолемей ІV, 289 Александър, син на Касандър, 192, 197,
Агатокъл, син на Лизимах, 48, 61, 154, 323-324, 375, 395, 412, 417-418
188, 191, 204-209, 218, 245, 247, 254- Александър, син на Лизимах, 169, 257,
257, 269, 316, 320-324, 326-327, 330, 259, 261, 318, 321, 324, 326, 407, 410,
334, 340, 351-352, 375, 377, 380, 385, 413
392-393, 400, 407-408, 412-413, 417 Александър, син на Полиперхонт, 141,
Агатокъл, тиран на Сиракуза, 32, 36, 45, 144-145, 405
47, 193, 389, 398 Алкетас, брат на Пердикас, 129-132, 134,
Агатон, син на Тиримас, 110 332, 378
Агирион, гр., 15 Алкимах, брат на Лизимах, 21, 52, 55, 59,
Агис от Аргос, 82 68-69, 308-312, 402, 416
Агис, спартански цар, 114-115, 118 Алкомене, гр., 404
агриани, 110-111, 130, 404 Алопеконесос, гр., 292
Адана, гр., 248 Алор, гр., 404
Адей, 284 Амадок, тракийски цар, 295
Адея, жена на Автодик, 315 амазонки, 77, 388
Адея, жена на Филип Аридей, виж и Амастрис, гр., 181, 317-318, 399-400
Евридика, 130, 133, 141, 315 Амастрис, дъщеря на Оксатрес, 95, 128,
Аджигьол, 233, 237 154, 180-181, 187, 189, 191, 215, 254,
Адрамитион, гр., 178, 337, 371, 385 315-321, 326, 353, 373, 399-400, 410
Адране, 291 Амбракия, гр., 197, 395
Адриатическо море, 110, 266, 272 Амейниас, пират, 277
Азия, 26, 46, 48, 100, 108, 111, 113, 115, Аминтас ІV, 130, 315
124-125, 129-132, 134-136, 138, 140-141, Аминтас, брат на Певкест, 405
143, 149, 159, 164, 171, 182, 185, 196, Аминтас, македонец, 325
201, 203, 205-206, 208, 213, 240-241, Амон, 104, 298, 357
243-244, 250-251, 253, 255, 257, 259, Аморгос, о-в, 128
265, 267-269, 275-276, 278, 287, 290- Амфилохия, 197, 395
291, 293-294, 306, 310, 316, 322-323, Амфиполис, гр., 53, 143, 162-163, 240-
336, 344, 351, 357, 368, 370, 373-374, 241, 296, 304, 355, 358, 361, 378, 404,
377, 380, 392-393, 396-397, 401, 409, 409, 412
412-414, 417-419; провинция Азия, Анаксарх, софист, 82
280; Централна Азия, 78, 163 Анаксимен от Лампсак, историк, 15, 22,
450 Индекс
309, 416 Анубис, 331

Анатолия, виж и Мала Азия, 178, 246- Анхиало, гр., 346
247, 265 Апама, жена на Селевк І Никатор, 95,
Андрагатон, стратег, 240-241, 304, 409 392
Андреадес А., 359, 360 Апамея, гр., 280; Пела, 376
Андрокъл, ойкист на Ефес, 385 Апиан от Александрия, историк, 31, 41,
Андрон, пират, виж и Мандрон, 201, 334, 46-47, 50, 57-58, 60, 88-89, 171, 187,
410 259, 293, 301, 364, 405
Андрон, син на Кабелей, от Теос, 92, 404 Аполодор от Перинт, 330
Андрос, о-в, 166, 328 Аполодор, тиран на Касандрея, 277, 333
Андростенес, син на Калистрат, от Тасос, Аполон, 331, 335
53, 92, 404 Аполония, гр., 151, 232, 285, 287, 346-347,
Анкира, гр., 247, 279 373
Анталкидов мир, 19 Арабей, линкестиец, 112
Антиген, историк, 77 араби, 406
Антиген, сатрап на Сузиана, 133 Арабия, 159, 368
Антигон Гонат, 34, 61, 239, 250-251, 265- Арахозия, 406
269, 272, 275-278, 281, 287-288, 327, Арбела, гр., виж и Гавгамела, 113,-14
333, 381, 392, 394, 401, 413, 418 Аргеади, 98, 163-164
Антигон Едноокият (Монофталм), 34, Арголида, 176
44, 58, 61, 103, 105, 125, 127, 130, 132- Аргос, гр., 82, 176
135, 138-146, 148-149, 151-152, 155, 157- Арда, р., 282, 346
159, 161-168, 170, 172-181, 183-186, 188, Арджеш, р., 216
193, 195, 198-200, 202-203, 205-206, Ариан от Никомедия, историк, 23-25, 29-
208, 247, 317, 332, 336-337, 339, 344, 32, 40, 46, 49, 52, 55, 62-63, 69, 72, 76,
348, 351-352, 361, 365-372, 374, 376- 80, 82-83, 85, 90-93, 95, 100-103, 106,
378, 380, 384-385, 388-391, 394, 399, 109, 111, 114, 121, 124, 129, 248, 309, 311,
403, 405-406, 408, 411-413, 417-419 314, 343, 364, 402
Антигониди, 34, 36, 38, 44, 46, 151, 164- Ариарат І, сатрап на Кападокия, 105, 125,
166, 172, 189, 196, 199, 208, 241, 277- 127, 130
278, 303, 340, 352 Ариарат ІІ, сатрап на Кападокия, 187
Антигония, гр. в Сирия, 170, 179, 372 Ариарат ІІІ, цар на Кападокия, 279
Антигония, гр. в Троада, виж и Алексан- Арибас, соматофилакс, 86
дрия, 202, 316, 357, 384 Аридей, военачалник, 104, 133
Антигония, гр. във Витиния, виж и Ни- Аридей, македонец, 275, 418
кея, 384 Аристандър, гадател, 89, 407
Антиклид, историк, 77 Аристобул от Касандрея, историк, 23-24,
Антиох І Сотер, 61, 95, 184, 263-266, 268- 26, 30-31, 55, 76-77, 80, 83, 93, 402-
269, 272, 276-278, 287, 340, 376-377, 403
381, 391-392, 394, 401, 408, 414 Аристодем, писател, 330, 414
Антиох ІІ Теос, 238, 287-289, 326 Аристодем, стратег, 144-145
Антиох ІІІ Велики, 280, 288-289, 291- Аристокрит от Милет, историк, 232
294, 364-365, 383, 405 Аристон, пеонец, 111
Антиох Хиеракс, 279, 289 Аристон, син на Авдолеон, пеонски цар,
Антипатър Етесиас, 274-275, 277, 418 254, 304, 409
Антипатър, син на Йолай, 20, 40, 59-61, Аристонус, син на Пизей, 85, 87, 93, 99-
67-68, 77, 95, 99-100, 103, 105, 107, 111- 100, 402, 404
112, 114-115, 118-119, 121, 125-140, 200, Аристотел от Стагира, 13, 65-68, 73-74,
242, 263, 303, 305, 309-310, 312, 314- 81, 303
317, 319, 322-323, 325, 332, 346, 355, Аристофан, телохранител (?), 80
361, 365, 375, 384, 404, 405, 407, 411, Аристофанес, архонт, 114, 117
416, 417, 418 Аристофонт, архонт, 113-114
Антипатър, син на Касандър, 197, 212, Аркадия, 176
252, 255, 305, 316, 324, 375, 380, 395, Арменак, 359
399, 417-418 Армения, 182, 246, 248, 393, 406
Антонини, 40 Арсиное, дъщеря на Лизимах, 52, 308,
Индекс 451
316, 321, 325, 365, 411 Ахей, владетел на селевкидска Мала

Арсиное, дъщеря на Птолемей ІІІ Евер- Азия 223-213 г. пр. Хр., 279, 290
гет, 365 Ахейски съюз, 268
Арсиное, дъщеря на Птолемей Лаг, 60, Ахеменидска империя, 70
191-192, 200, 205, 244, 250, 255-256, Ахил, 398, 417
262, 265, 269-272, 289, 305, 315-316, Багоас, син на Фарнухес, персиец, 404
318-328, 332, 338, 340, 377, 381-382, Базайра, 71, 74, 78-79, 88, 386; Басистой,
385, 399-401, 408, 410-411, 413, 415, 78
417 Бактрия, 17, 74, 78, 90, 105, 289, 406, 416
Арсиноея, виж и Ефес, 201 Балакър, соматофилакс, 86
Арсиноея, гр. в Етолия, 252 Балкани, 62
Арсиноитес, египетски ном, 411 Балкански полуостров, 143, 195, 272-273,
Артабаз, персиец, 79, 386 277
Артаксеркс ІІІ Охос, 95 Барсина, дъщеря на Артабаз, 99, 164, 416
Артемида, 311, 402 Баръганска степ, 216
Артемидор, син на Аполодор, 329-330 Басистой, виж и Базайра, 78
Архиас, син на Анаксидот, македонец от Белгий, келтски вожд, 273
Пела, 404 Белох К. Ю., 8, 115, 206
Архидам, спартански цар, 19, 196 Бенгтсон Х., 8, 100, 122, 353
Архон, сатрап на Вавилон, 332 беотийци, 154, 176, 252, 392, 399
Архон, син на Клиний, македонец от Беотия, 39, 214, 268, 304, 333
Пела, 403 Берве Х., 8, 54, 57, 82, 84, 110, 307, 310,
Асандър, сатрап на Кария, 132, 144, 146 313
Асканско езеро, 200, 316, 384 Бергуле, гр., 228
Асклепий, 385 Береника Сира, дъщеря на Арсиное І и
Асклепиодор, син на Тимандър, македо- Птолемей Филаделф, 325, 326
нец от Пела, 403 Береника, жена на Птолемей ІІІ Евергет,
Астакос, гр., 200, 384 365
асти, 286, 291 Береника, жена на Птолемей Лаг, 60,
Астибос, р., 410 166, 191, 250, 256, 318-319, 323
Астипалея, гр., 22, 404 Береника, жена на Севт ІІІ, 117, 284
Атал І Сотер, пергамски цар, 279, 292, Берисад, одриски цар, 107
340, 408 Бермион, пл., 65, 66
Атал ІІІ Филометор Евергет, пергамски Бероя, гр., 239-242, 392, 395, 404
цар, 280 Бес, сатрап на Бактрия, 80
Атал, пълководец на Филип ІІ, 310 Бесарабия, 215-217
Атал, син на Андроменес, 67, 91, 99, 111, беси, 110, 295
134, 404 Библос, гр., 72
Аталиди, 295, 339 Бизантион, гр., 66, 148, 158, 232, 234-235,
Атей, скитски цар, 106, 216, 229, 231-235 263, 265, 282, 284, 287, 289, 293-294,
Атеней от Навкратис, писател, 43, 46-47, 345, 347, 368-369, 398
50, 54, 230-231, 238, 305-306, 414 Бизия (Виза), гр., 228
Атеней, писател, 330, 336, 338 Бизоне, гр., 349
Атика, 19, 20, 117, 195 Битис, син на Клеон, 306, 329-331, 334,
Атина, богиня, 357-358 336, 398, 414-415
Атина, гр., 18-20, 29, 55, 59, 68, 105, 113, Блитор, сатрап на Месопотамия, 405
118, 128, 139, 172, 176, 190, 195-196, Бористенес, гр., наричан също Олбия,
202, 239, 242, 252, 297, 304, 309-310, 116
312, 329-333, 336, 341, 362, 367-368, Боспорско царство, 155, 168, 252
370, 394, 416, 419 Бостон, гр., 271
атиняни, 62, 114, 139, 172, 189, 203, 242, Босфор, 139, 182
251, 264, 304, 384, 391, 414-415 Брен, келтски вожд, 273-275, 281, 418
Аудата, жена на Филип ІІ, 130 Бургас, гр., 285, 347
Аускулум, гр., 273 България, 10, 110, 226, 228, 350
Афродисий, диойкет на Селевк І, 262 Бърстейн С. М., 9, 360
Ахая, 176 Вавилон, гр., 40, 43, 58, 96, 98, 100-102,
452 Индекс
104-105, 120, 122, 124, 129-130, 133, 128, 217, 229, 317, 373
143-144, 158, 162, 332, 343-344, 413 Даусдава, гр., 227
Вавилония, 133, 144, 158, 366, 374, 405- Дафит от Магнезия, граматик, 305, 386
406, 419 Дедалсос, ойкист на Астакос, 384
Валерий Максим, римски писател, 31, 74 Дейдамея, сестра на Пир, 176, 189
Великобритания, 10 Дексип от Атина, политик и историк, 40,
Вергина, гр., 56, 163 102, 104, 343
Вил Е., 8, 97 Делос, о-в, 331
Витиний, гр., 384 Делфи, 71, 118, 252, 275, 281, 285, 333,
Витиния, 29, 144, 180, 187, 199, 263, 265, 337, 408
268, 275, 278, 291, 316, 343, 353, 377, Демад, атински политик и оратор, 309,
384 310, 416
витинци, 258-259, 265, 401 Демадов мир, 309
Влашка равнина, 216-217 Демарат, син на Горгион, 331-332
Габиене, 141 Деметриада, гр., 176, 242, 250
Гавгамела, гр., виж и Арбела, 22, 71, 86, Деметрий Полиоркет, 34, 39, 44, 48, 50,
114 53, 61, 74, 131, 135, 154, 156, 158, 164-
Газа, гр., 158, 419 165, 167, 172-173, 175-177, 179, 182-185,
Гай Светоний Транквил, римски 187-190, 192-194, 196-197, 201-203,
историк, 109 206, 208, 212, 214, 239-242, 244-245,
Гай Сулпиций, консул, 367 247, 249-251, 253, 255, 265, 267-269,
Гайер Ф., 9, 205 278, 297, 299, 303-306, 323-324, 332-
галати, виж и гали (келти), 414, 417, 418 334, 336-337, 342, 352-353, 356-358,
Галатия, 278 360-361, 368-371, 373, 375-378, 380,
Галац, гр., 217 388-398, 401, 406, 408-410, 412-415,
гали (келти), 16, 110, 255, 269, 272-274, 417-420
276-279, 281-282, 284, 286-287, 290, Деметрий Фалерски, 139, 170, 172
327, 383, 411 Деметрий, соматофилакс, 86
Гедрозия, 92, 402 Демир Баба теке, 219, 223, 227
Георги Синкел, византийски хронист, Демоникос, син на Атеней, македонец от
212, 275 Пела, 403
Гергова Д., 220 Демостен, атински оратор, 18-20, 35, 39,
гети, 110-111, 115, 120, 152-153, 155-156, 68, 203, 309-310, 332, 416
168-169, 192, 204-212, 214-216, 218- Демохарес, атински политик и историк,
219, 226, 229-230, 233-234, 236-238, 35, 203, 252, 329, 341, 398
255, 275, 281, 298, 318, 322, 325, 350- Демохарес, син на Лахес, 332
351, 376, 383-384, 397-399, 411 дентелети, 107, 295
Гетида, жена на Филип ІІ, 231 Джелам, р. (виж Хидасп), 82, 89
Гетска пустиня, 217, 384 Джоунс А., 199
Главкий, македонец, 368 дигери, 291
Глоц Ж., 8 Диегилис, цар на кените, 295
Гней Домиций Калвин, консул, 113-114 Диил от Атина, историк, 16, 26-27, 35, 37
Гони, гр., 418 Диме, гр., 364
Горгий от Леонтини, софист, 19 Диоген Лаерций, писател, 50, 75, 269,
Горните сатрапии, 158, 182, 246, 263, 335, 419
290, 369-370, 372-374, 393 Диоген от Синопе, философ, 22
готи (гети), 230 Диодор Сицилийски, историк, 14-15, 18,
Граник, р., 27, 68, 311 20, 24-28, 30, 32, 34, 36-40, 44-48, 72,
Груен Е. С., 8 78, 92, 101-102, 111, 113-115, 118-119,
Гурас, син на Анитес, 334 123-125, 127-128, 134, 138, 146-147, 149,
Гусева М. И., 9 151-153, 155-157, 159-162, 164-168, 170,
Дамаск, гр., 72 175-177, 182-183, 189, 194, 204-205,
Данов Х., 286 207-208, 210, 216, 218, 237, 254, 263,
Дардания, 254, 275, 281, 410 274-275, 297, 302-303, 322, 337, 343,
Дарий І, персийски цар, 384 349-350, 364-365, 376
Дарий ІІІ Кодоман, 72, 80, 95, 113, 115, Диодор, стратег, 377
Индекс 453
Диодор, фрурарх на Деметрий Полиор- Европа, 26, 40, 99-100, 103, 111-112, 115,
кет, 408 119, 121, 124-127, 130-131, 134-136, 138-
Диодот от Еритре, 21 141, 155, 157, 159, 164, 171, 177, 179, 182,
Диоклес, архонт, 399 185, 263, 265, 278, 293, 306, 353, 357,
Диокъл, атински архонт, 329 365-366, 368, 370, 373, 380, 383, 396,
Дион от Сиракуза, 18 404-405
Дион, гр., 198 Евсевий Кесарийски, епископ и писател,
Дион, историк, 229, 231 53, 275, 416
Дион, приближен на Арсиное ІІ, 382 Евтиклес, спартанец, 72
Дионис, 93, 117, 398, 419 Еге (Айгай), гр., 404
Дионисий, тиран на Сиракуза, 19 Егейски острови, 162, 165
Дионисий, тиран на Хераклея, 95, 128, Егейско крайбрежие, 106, 178, 343-344
154, 180, 254, 317-318, 377, 399 Егейско море, 182, 239, 327-328, 363
Дионисополис, гр., 349 Египет, 24, 67, 71, 85, 91, 101, 103, 105,
Дифилос от Сифнос, 414 108, 123, 125, 131-133, 135, 143, 155, 158-
Добруджа, 168, 215-217, 232-234 159, 162, 166, 173, 175, 181, 191, 231, 250,
Докимейон, гр., 333 257, 265, 271, 277, 318-320, 323, 325-
Докимос, стратег, 178, 332, 339, 371, 411 327, 368-370, 374, 399, 401, 407, 411,
Долна Мизия, 227 419; Горен Египет, 325
Дорилеон, гр., 179, 372 Едеса, гр., 251, 397
Дориск, гр., 292 Едип, 247, 394
Дрангиана, 113 Екбатана, гр., 143
Дройзен Й. Г., 7, 122, 246 Екрегма, 156
Дромихет, гетски цар, 46, 50, 153, 169, Елада, 14, 17, 19, 27, 36, 42, 49, 62, 103,
192, 198, 204, 207, 209-212, 214-216, 105, 113, 118-119, 121, 127, 139, 141, 145,
218, 222, 234, 237, 253, 302, 321, 325, 157, 160, 162-163, 165-166, 172, 176, 179,
350, 365, 375-377, 380, 383-384, 392, 182, 186, 189, 195-197, 201, 206, 239,
395, 397, 410-411 242, 250-252, 267-268, 275, 331, 333,
Дромихет, съюзник на Антиох ІІ, 238, 336, 363, 373, 389, 391-392, 411, 416,
287 418
Дурис от Самос, историк, 16, 22-23, 26, Елатея, гр., 333, 417
32-33, 35-36, 38, 40, 46-47, 50-51, 55, Елевзина, гр., 399
77, 387 Елеунт, гр., 292
Еакид, епирски цар, 141, 412 Елида, 176
Евагорас, син на Еуклеон, от Коринт, 92, елини, 11, 15, 19-20, 53, 57, 72, 82, 92, 113,
404 124, 128, 145, 159, 166, 263-264, 268,
евбейци, 252 275, 281, 368-370, 388, 404, 413-414
Евбея, о-в, 176 Елински съюз, 177
Евксински Понт, 103, 105, 115-116, 146, Ематия, 65
150, 198, 212, 216, 317, 343, 362-363, Емине, нос, 286
365, 367, 369, 373, 377-378, 383, 387, Енос, гр., 283, 291, 293-294, 358
404 Еолия, 14, 68, 178, 311, 337, 371, 386, 402
Евмел, боспорски цар, 155, 168, 369 Еордея, 93, 402, 404
Евмен от Кардия, 21, 34, 39, 42, 44, 57, 61, Епаминонд, беотийски стратег, 14
91-92, 95, 100, 103, 105, 125, 127, 129, Епиктет, философ, 29
131-132, 134, 140, 143, 361, 366, 378, Епикур, философ, 303, 335-336, 420
404, 411 Епиникос, управител на Маронея, 289
Евмен, пергамски цар, 294 Епир, 39, 49, 66, 115, 129, 141, 164, 176,
Евридика, дъщеря на Антипатър, 135, 191, 196-197, 239, 255, 265, 267, 272, 275,
202, 205, 244, 250, 256, 263, 319, 323, 392, 404, 412-413, 418
393, 407, 412, 417 Еретрия, гр., 77, 420
Евридика, дъщеря на Лизимах, 52, 197, Еригий от Лесбос, 67, 313, 387
252, 308, 316, 321, 324-325, 380 Ерингтън Р. М., 8
Евридика, жена на Филип Аридей, виж и Еритре, гр., 21, 178, 189, 337, 371
Адея, 130, 133, 141, 315 Есхин, атински оратор, 18, 20
Евридикея, гр., виж и Смирна, 202 етолийци, 131, 145, 176, 252, 268, 290
454 Индекс
Етолия, 142 Йорданес, готски историк, 229-230, 234

Еуалкес, син на Деметрий, 334 Йорданов К., 9-10, 12
Еуфроний от Акарнания, фрурарх, 337 Йосиф Флавий, юдейски историк, 344
Ефес, гр., 17, 28, 41, 132, 172, 178, 182, 189, Кабакчиев Ю., 9
193, 200-202, 255, 262, 300, 304, 311, Кабиле, гр., 107, 150, 170, 226, 228, 283-
320, 328, 330, 334, 337, 342, 358, 371, 284, 291, 346-347
373, 385-386, 388, 391, 402, 408, 410, Кавар, келтски цар, 284, 290
412, 414, 419; Арсиноея, 201, 342, 358, Казанлък, гр., 147, 149, 282, 346
385 Каик, р., 413
Ефор от Киме, историк, 13, 14, 15, 16, 33, Каланос, индийски мъдрец, 93, 303, 402
35 калатийци, 367
Ефрат, р., 247, 406 Калатис, гр., 146, 151, 153, 155, 167-168,
Жуге П., 8 231-232, 237, 345, 349, 351, 366-367,
Зайберт Й., 8 369, 373
Зевс, 270, 382, 391 Калиакра, нос, виж и Тиризис, 360
Зибелмис, цар на кените, 295 Калимед, управител на Енос, 291
Зипоит, витински цар, 187, 199, 263, 265, Калиполис, гр., 292
353, 401 Калистен от Олинт, историк, 7, 13, 15-16,
Зопирион, стратег, 112-121, 152, 236 22, 26, 33, 36, 68, 73-74, 81-82, 94, 303,
Изида, 331 379
Илион, гр., 384 Камбаулес, келтски вожд, 281
илирийци, 62, 110-113, 120, 130, 269, 404 Кападокия, 29, 103, 105, 125, 127, 130,
Илирия, 66, 110, 269, 273, 327 140, 144, 179, 181, 187, 246, 248, 262,
Имхоф-Блумер Ф., 355 279, 353, 366, 372, 374, 377, 406; Вели-
Инд, р., 22-23, 89, 406 ка Кападокия, 182; Понтийска Ка-
индийци, 94, 402-403 падокия, 182, 246-247
Индия, 30, 53, 75, 78-79, 82, 89, 92, 108, Кардия, гр., 21, 33, 36, 38-39, 42, 44, 46-
114-115, 163, 181, 187, 302, 314, 366, 47, 49, 57-58, 91-92, 100-103, 105, 125,
379, 403 127, 140, 170, 183-184, 211, 261, 343,
Ипсос, гр., 32, 36, 38, 46, 48, 58, 153, 161, 345, 355, 384, 404, 412-413
172-173, 183-185, 189-190, 192, 194, 199- Кари М., 8
200, 202, 206, 208-209, 255, 298, 318- карийци, 385
319, 337, 341, 345, 352, 356-357, 361, Каристиос, историк, 415
403, 406 Кария, 27, 91, 132, 144, 165, 186-187, 194,
Иран, 92, 141, 158, 162, 335 199, 243, 249, 265, 279-280, 334-353,
Иречек К., 282 393, 408
Ирис, р., 246-247 Кармания, 92, 402
Исант, цар на кробизите, 238 Карнобат, гр., 283, 347
Исократ, атински оратор, 14, 18-19 Карпати, пл., 226
Исос, гр., 71, 86, 111 Картаген, гр., 17
Испания, 17 Касандрея, гр., 24, 143, 145, 170, 250, 262,
Исперих, гр., 152, 219 265, 269-270, 277, 290, 320, 327-328,
Истанбул, гр., 75 330, 333-334, 381-382
Истрия (Истрос), гр., 146, 151-152, 232- Касандър, син на Антипатър, 44, 61, 64,
234, 236, 238, 349, 351, 367 134-135, 138-139, 141-143, 145, 155, 157-
Истрос (Дунав), р., 108, 152, 205, 207- 159, 161-164, 166-167, 170, 172-173, 175-
209, 215, 217-219, 228, 231, 233-237, 177, 179, 182, 185, 192-194, 196-197, 203,
349-351, 384, 412 255, 272, 278, 281, 302-303, 305, 316,
Истрос, историк, 77 323-324, 333, 336, 344, 355, 357, 361,
Истъм (Коринтски провлак), 176, 391 365-366, 368-370, 373-374, 378-380,
Италия, 10, 115, 266, 277 388, 395, 405, 411-412, 416-418
Ихтиман, гр., 107 Каспийско море, 78
Йоан Цецес, византийски писател, 254 Катаония, 249
Йолай, син на Керсеблепт, 118 катейци, 90
Йония, 68, 91, 132, 178, 193, 201-202, 244, Каунос, гр., 165
311, 337, 341-342, 356, 371, 385, 402 Кацаров Г., 286
Индекс 455
Квинт Курций Руф, историк, 24-25, 27- Колон, гр., 247

28, 30-31, 40, 64, 70, 73-74, 77-80, 82, Колофон, гр., 178, 201-202, 320, 337, 356-
101-103, 111, 114-116, 118-119, 313-314, 357, 371, 412, 414
343, 386 Комагена, 182
Кебрен, гр., 202, 384 Комана, гр., 248
Келесирия, 180, 191, 265, 352, 365, 374, Комонторий, келтски цар, 281
406 Константин VІІ Порфирогенет, 210
келти, виж и гали, 110, 272-274, 276-279, Копенхаген, гр., 9
281-282, 284, 286, 290, 327, 337, 411 Коптос, гр., 325
кени, 295 Корес, пл., 385
Керавнийски планини, 404 Корикос, пл. в Йония, 294
Керетрий, келтски вожд, 273, 281 Коринт, гр., 166, 172, 176, 190, 239, 336,
Керсеблепт, одриски цар, 107, 118 394, 404
Керст Ю., 8 Коринтски съюз, 190, 310
Кесария, гр., 53 Коркира, о-в, 255, 413
Кефале, атически дем, 340 Корнелий Непот, римски историк, 15, 42,
Киинда, крепост в Киликия, 140, 143, 189, 376
194, 366, 372 Коронея, гр., 333
Киклади, 166 Корупедион, 38-39, 46, 48, 50, 57-58, 60,
Киликийски порти, 248 259-260, 262-263, 265, 269, 273, 278,
Киликия, 48, 86, 127, 132, 140, 143, 165, 293, 302, 318, 320, 326-328, 340, 359,
186-188, 194, 196, 247-249, 265, 279- 417
280, 303, 352, 366, 368, 372, 375, 389, Кос, о-в, 92, 166, 404
419; Киликия Трахея, 165, 368 Котелас (Гудила), гетски цар, 106, 230,
Киме, гр., 14, 320, 400 233-234, 236
Кинане, дъщеря на Филип ІІ, 130-131, 315 Котиеон, гр., 259, 326, 410
Киноскефале, проход в Тесалия, 293 Котис І, одриски цар, 117-118
Киос, гр., 291, 358 Котис, син на Райздос, тракийски цар,
Кипсела, гр., 238, 287-288, 292 285
Кипър, о-в, 48, 91-92, 144-145, 162, 165- Котис, син на Севт ІІІ, 347
166, 173, 175, 189, 194-196, 375, 392, Котис, тракийски династ, 286
404, 406 Котис, тракийски цар, 285
Китор, гр., 317 Кранон, гр., 20, 53, 128, 417
Клавдий Елиан, софист и писател, 302 Крапинец, р. (Демир Баба дере), 219, 223
Клавдий Птолемей, географ, 227, 238 Кратер, син на Александър, 70, 91, 95,
Клазомене, гр., 178, 189, 337, 371, 384 99-100, 103, 121, 124, 127-129, 131-132,
Кларос, гр., 414 135-136, 140, 317, 373, 404
Клеарх, син на Дионисий, 154, 215, 253, Крез, лидийски цар, 385
317-318, 320, 399-400 Кретополис, гр., 332
Клеарх, тиран на Хераклея, 377 Крит, о-в, 404
Клейтос, наварх, 128, 139, 366 Критобул, син на Платон, от Кос, 92, 404
Клейтос, приближен на Александър критяни, 53, 67, 92
Велики, 79-80, 88 кробизи, 238
Клеомен, спартански цар, 365 Кромна, гр., 317
Клеон от Сицилия, 82 Ксантип, син на Амфаретос, 333
Клеопатра VІІ, египетска царица, 326 Ксантос, гр., 165
Клеопатра, жена на Филип ІІ, 66 Ксенофонт от Атина, историк и писател,
Клеопатра, сестра на Александър Вели- 13, 30, 343
ки, 127, 129, 131-132, 135, 167, 315-316, Ксермодигестос, пеонец, 376
369 Кюстендил, гр., 110
Климент Александрийски, раннохристи- Ламия, гр., 105, 120, 123, 125-126, 128-129
янски писател, 232 Ламия, хетера, 389, 415
Клитарх от Александрия, историк, 23, Лампсак, гр., 15, 22, 178, 182, 189, 356-
25-27, 31, 33, 73, 77 358, 370, 373, 409
Книдос, о-в, 34, 36-37 Лангарос, цар на агрианите, 130
Коен Г. М., 9 Ландучи Гатинони Ф., 10-11, 37, 46-47,
456 Индекс
193, 206-207, 244, 246, 248, 329, 364 Лимнайос, син на Харпал, 334
Лаодика, жена на Антиох ІІ Теос, 279, Линкестида, 112
326 линкестийци, 67, 112
Лаомедонт, син на Ларихос, от Лесбос, Лондон, гр., 11
53, 67, 92, 404 Лудогорие, 217, 219, 237
Лариса, гр., 184, 198, 391, 404, 407 Лукиан от Самосата, писател, 58, 60, 184,
Латмос, р., 186 235, 408
Лахарес, атински тиран, 195, 203, 333, Лунд Х., 10, 11
408 Лутарий, келтски вожд, 275, 278, 281,
Лебедос, гр., 201, 320, 412, 414 287
Левконое, атически дем, 332 Люле Бургас, гр., 228
лелеги, 385 Магас, доведен син на Птолемей Лаг от
Лемнос, о-в, 292, 414 Береника, 365
Леонат, син на Антей (?), от Пела, 61, 67- Магас, син на Птолемей ІІІ Евергет, 365
68, 80, 85, 87, 91, 93, 95, 99-100, 103, Магнезия, гр., 68, 92, 280, 294, 305, 311,
105, 124-126, 402-404 356-358, 386, 402, 404
Леонат, син на Антипатър, македонец от Мадитос, гр., 292
Еге, 404 Мазака, гр., 248
Леонид, стратег, 165, 172, 368 Македония, 12, 17, 27, 36, 55, 59, 61, 66,
Леонорий, келтски вожд, 275, 278, 281, 86, 98, 103, 106, 111-112, 114, 121, 124,
287 127, 131-132, 135, 137-138, 140-142, 149,
Леостен, атински оратор и политик, 123 154, 156-157, 162, 164, 186, 197, 206,
Леохар, скулптор, 71 212, 214, 235, 239-242, 249, 251-253,
Лесбос, о-в, 67, 92, 356 255, 262, 265, 267-269, 272-278, 281,
Либия, 159, 368 287, 290, 295, 305, 314-315, 324, 327,
Ливан, 72 337, 345, 350, 358, 360, 365-366, 368,
Лигин, р., 109 370, 375-382, 388, 392-393, 395, 397,
лидийци, 385, 386 400-401, 404-405, 412-414, 417-418
Лидия, 131-132, 135, 178, 183, 187, 199, македонци, 52-55, 69, 74, 79, 92, 104-105,
243-244, 259, 279, 311, 337, 393, 419 108, 110, 112, 118-119, 124, 142, 145, 214,
Лизандра, дъщеря на Птолемей Лаг, 191, 230, 232, 235-236, 240, 251, 274, 285,
197, 205, 246, 256-257, 261, 263, 322- 308-309, 311, 344, 351, 369, 377, 386,
324, 326, 412-414, 417 388, 392-393, 395-397, 402-403, 405-
Лизандър, спартански наварх, 264 408, 410-411, 414, 416- 418
Лизимах от Акарнания, възпитател на Макробий, латински писател, 115
Александър Велики, 82, 83 Макърди Г., 193
Лизимах, син на Агатокъл, passim Мала Азия, 59, 105, 127, 131-132, 134, 144-
Лизимах, син на Лизимах, 60, 270, 319- 145, 156-157, 160, 162, 164, 166-167, 169,
321, 328, 381-382 171, 177, 179, 182, 186-188, 190, 195,
Лизимах, син на Птолемей ІІ Филаделф, 198-199, 201, 208, 251, 258, 262-263,
325, 365 265-266, 269, 273, 278-279, 281, 289-
Лизимахион, 261, 407 290, 293, 300, 310-311, 316-317, 323,
Лизимахия, гр., 51, 170, 249, 260-261, 332, 334, 336, 341, 344, 352-353, 358
263, 269, 275-276, 281, 287-295, 299, Малакон от Хераклея, 261, 400
326, 330, 336, 345, 355-358, 360, 369, мали, 85, 93, 402
380, 383-384, 401, 405, 407, 412, 414 Малос, гр., 366
Лизимахия, гр. в Етолия, 252 Малък Поровец, с., 219, 223
Лизип, скулптор, 71, 75 Мандрон, пират, виж и Андрон, 201, 388
Ликаония, 134, 179, 199, 372 Мантинея, гр., 13
ликийци, 374 Мараканда, гр., 80
Ликия, 27, 103, 125, 134, 144, 165, 186, Маратос, гр., 72
265, 280, 327-328, 353, 366 Марк Валерий, консул, 368
Ликон, стратег, 146, 155, 156, 367 Марк Емилий, консул, 370
Ликос, р., 246-247, 394 Марк Ливий, консул, 370
Ликос, стратег, 201, 334, 410 Марк Публий, консул, 367
Ликург, атински оратор, 20 Маронея, гр., 288, 291, 293-294, 420
Индекс 457
Маурия, индийска династия, 163 Молдавия, 215

Меандър, р., 246, 248, 386 молоси, 176
Меандър, син на Мандрогенес, от Монтескьо Ш., 7, 297
Магнезия, 92, 404 Монуний, илирийски цар, 269, 327
Мегалополис, гр., 114, 139 Мопсуестий, тракийски династ, 286
Мегара, гр., 166, 172, 190, 384 Москонос, гетски цар, 238
меди, 66, 107, 111, 290 Мунихия, крепост край Пирея, 128, 139,
Медиос, наварх, 332 172
Медиос, син на Окситемид, от Лариса, Мунтения, 215, 226
92, 96, 404 Мюлер Л., 9, 354-355
Медистас, син на Керсеблепт, 118 Мюрлея, гр., 291
Медистас, тракийски династ, 286 Наутака, гр., 314
Мелантиос, стратег, 334 Неарх, син на Андротимос, 22-23, 30-31,
Мелас, залив, 170, 384 53, 55, 57, 61, 67, 91, 94-95, 99, 403-404
Мелеагър, син на Неоптолем, 99-101, 404 Неоптолем, епирски цар, 196
Мелеагър, син на Птолемей Лаг, 256, Неоптолем, сатрап на Армения, 131-132,
274, 323, 417-418 140
Мемнон от Хераклея, историк, 35, 40, нестийци, 413
46-47, 49, 154, 199, 253, 256, 262-265, Нестос (Места), р., 125, 128, 288, 345
268, 274, 276, 287, 318-319, 324, 399, Низе Б., 8, 206-207, 259
401 Никанор, сатрап на Мидия, 158, 406
Мемнон, стратег, 108, 112-121 Никанор, син на Антипатър, 142
Менандър, сатрап на Лидия, 131-132 Никанор, стратег, 139, 408
Менандър, стратег, 140 Никархидес, син на Симос, македонец от
Менас, витинец, 259 Пидна, 404
Менедем от Еретрия, философ, 420 Нике, 357, 391
Менекратес, военачалник, 410 Никея, гр., 200, 316, 384
Менелай, брат на Птолемей Лаг, 145 Никея, дъщеря на Антипатър, 60, 95,
Менелай, приближен на Деметрий 129, 131, 136, 154, 209, 315-317, 322,
Полиоркет, 415 324-325, 327, 355
Менес, соматофилакс, 86 Никоклес, архонт, 370
Менехармос, син на Посейдоний, 224 Никоклес, син на Пасикрат, от Соли, 92,
Менон, син на Сосикъл, 334 404
Меркер О., 9 Николай Дамаски, историк, 14
Месамбрия, гр., 151, 228, 286-287, 346- Никомед, витински цар, 201, 265, 268,
347 275
Месопотамия, 158, 162, 182, 248, 405-406 Никомедия, гр., 29, 201, 384
Метрон, син на Епихарм, македонец от Нил, р., 175
Пидна, 404 Нимфис от Хераклея, историк, 35, 41, 49
Мидас, фригийски цар, 65 Нитафон, син на Пнитагор, от Саламин,
Мидия, 78, 94, 103, 105, 133, 143, 158, 182, 92, 404
246, 248, 376, 387, 393, 405-406 Нова Загора, гр., 283
Миеза, гр., 65, 66, 404 Нора, крепост в Кападокия, 140
Мизия, 228, 230 Нюел Е., 354
Микале, нос, 342 Одесос, гр., 146, 151, 153, 169, 183, 208,
Милано, гр., 11 230-231, 234, 236-237, 349, 367, 373
Милеас, син на Зоил, македонец от Бе- одриси, 107, 111, 115-116, 118, 120, 149, 153,
роя, 404 169, 205, 218, 257, 295, 315, 318, 321,
Милет, гр., 151, 189, 202, 244, 327, 332, 324, 326, 348, 365, 411, 413
336, 341-342, 384, 393 Одриско царство, 111, 218, 229, 286
Мионесос, о-в, 294 Оксатрес (Оксиатрес), брат на Дарий ІІІ,
Миртилос, писател, 415 95, 317, 373
Митилене, гр., 23, 53, 356-358 Оксатрес, син на Дионисий, 253, 317-318,
Митрес, диойкет, 303, 335-336, 419-420 320, 399-400
Митридат І, понтийски цар, 187, 263, Оксиарт, бактрийски цар, баща на
265, 278, 353 Роксана, 416
458 Индекс
Оксиринх, гр., 40 Парос, о-в, 43

Окситемис, приближен на Деметрий Пароска хроника, 43, 167, 170
Полиоркет, 415 парти, 289
Октавиан Август, 16, 25, 27 Партия, 17, 29, 78, 114, 406
Олбия, гр., наричан също Бористенес, Пасиадес от Бизантион, 398
116 Патра, гр., 364
Олимп, пл., 198 Патрокъл, другар на Ахил, 398
Олимпиада, жена на Филип ІІ, 115, 127, Патрокъл, стратег, 265
129, 141-142, 145, 378, 406, 416-417 Пафлагония, 103, 105, 125, 127, 187, 353,
Олимпиодор, атинянин, 333 411
Олинт, 334 Пеания, атически дем, 19
Олинт, гр., 13, 20, 145 Певка, о-в, 109
Оло М., 204 Певкест, приближен на Деметрий Поли-
Омир, 32 оркет, 415
Омуртаг, български хан, 219 Певкест, син на Александър, от Миеза,
Онесикрит от Астипалея, историк, 22, 85, 93, 95, 134, 143, 315, 402-405
25-26, 30-31, 73, 77, 92, 95, 303, 388, Пела, гр., 15, 52, 55, 63, 65-67, 93, 127,
403-404 239, 251, 268, 270, 278, 307, 358, 402,
Опис, гр., 62, 106 404
Орбел, пл., 272 Пела, гр. в Сирия, виж Апамея, 376
Орестия, 93, 402, 404 Пелопид, беотийски стратег, 14
Орион, съзвездие, 366 Пелопонес, п-ов, 19, 62, 114, 139, 141, 144-
орити, 403 145, 164, 167, 176, 190, 195, 197, 201
Оронт, р., 179 пелопонесци, 114
Оропос, гр., 134, 315 Пенелопа, 389, 415
Островен съюз, 165 Пеония, 252, 254, 273, 281, 304, 410
Офелас, син на Силен, македонец от пеонци, 110-111, 376, 409
Пела, 404 Пергам, гр., 164, 258, 278, 291, 339-340,
Павел Орозий, историк, 212 358, 360, 385, 413
Павзаний, писател, 18, 31, 38, 42, 44, 46- Пергамско царство, 279-280, 290, 292,
47, 49, 53, 55, 74, 77, 88, 106, 124, 153, 294
184, 192, 202, 204-205, 207-209, 217, Пердикас, син на Оронт, 67, 80, 83, 85,
240-242, 255-256, 261, 281, 297, 304, 87, 93, 95, 99-101, 103-105, 121, 125-127,
318, 322-326, 344, 351, 364, 411 129-133, 135-136, 140, 155, 159, 167, 316,
Павзаний, стратег, 146, 156, 367 332, 361, 378, 402-404
Павзаний, убиецът на Филип ІІ, 67 переби, 414
Пазарджик, гр., 107 Перинт, гр., 66, 234, 291, 330, 358
Пактия, гр., 170, 261, 384, 413 Персей, македонски цар, 295
Пактия, пл., 386 Персийски залив, 23, 30
Палене, п-ов, 143 персийци, 62, 72, 92, 94-95, 128, 311, 402,
Палермо, гр., 9 404
Палестина, 86 Персикон, гр., 165
Памфилия, 103, 125, 134, 186, 265, 353 Персия, 17, 19, 85, 93, 111, 115-116, 134,
памфилци, 374 143, 311, 315, 361, 379, 402, 406
Пангей, пл., 106, 295 Песинунт, гр., 179
Панйонион, 342 Пидна, гр., 142, 404
Пантаухос, син на Николай, македонец Пилон, син на Епителес, 334
от Алор, 404 Пир, епирски цар, 34, 39, 48, 53, 61, 176,
Паравея, 197, 395 183, 189, 195-197, 239-242, 249-251,
паретаки, 314 253, 255, 265-267, 272-275, 277, 304-
Парион, гр., 178, 182, 189, 358, 370, 373 305, 377, 380-381, 392-393, 395-397,
Парис, приближен на Лизимах, 329, 336, 412-413, 417-418
415 Пир, син на Неоптолем, 417
Парисатис, дъщеря на Артаксеркс ІІІ, 95 Пирея, гр. и пристанище на Атина, 139,
Парменион, син на Филотас, 67-69, 72, 172, 239, 332
107, 310-312, 402 Писидия, 186, 332
Индекс 459
Питагор, гадател, 403 Птолемеи, 24, 187, 277, 288-291, 320, 326,
Питон, син на Агенор, 366 328, 335
Питон, син на Кратеуас, 85, 87, 93, 99- Птолемей I Лаг, 23-24, 30-31, 42, 44, 53,
105, 133, 143, 387, 402, 404 55, 59-61, 67, 76-77, 80, 83, 85, 87, 91,
Плейстарх, син на Антипатър, 182, 185, 93, 95, 99-100, 103, 109, 123, 125, 131-
187-188, 194, 208, 352, 373 132, 134-135, 139-140, 143-145, 155, 158-
Плейстархея, гр., 186 167, 170, 172-173, 175-177, 179-180, 185-
Плиний Стари (Гай Плиний Секунд), 186, 188, 190-191, 193, 195-197, 202-
римски учен, 31, 50, 71, 74, 295, 303, 203, 205-206, 233, 239, 243-244, 250-
387 252, 257, 261, 263-264, 268-270, 272-
Плутарх от Херонея, 14-15, 18, 22, 25, 28, 273, 278, 285, 287-291, 293, 315-316,
30-31, 39-40, 46-48, 50, 53, 55, 65, 67, 318, 322, 335, 344, 352, 364-366, 368-
70, 72-74, 76-77, 80-82, 105, 127, 154, 370, 374, 377-378, 380-381, 388-389,
173, 176, 184, 186, 188-194, 197, 201, 392-393, 395, 398-399, 402-407, 411-
215, 232, 235, 239-248, 255, 273, 303- 413, 415, 417, 419-420
306, 322, 330, 335, 339-341, 360, 388 Птолемей ІІ Филаделф, 61, 166, 244, 250,
Полемей, стратег, 144, 146, 157, 163-166 256, 266, 278, 288, 316, 319-320, 323,
Полибий от Мегалополис, историк, 14, 325-327, 365, 383, 407-408, 411, 415
34, 185-186, 218, 268, 281-282, 290, Птолемей ІІІ Евергет, 325, 328, 364-365
364 Птолемей ІV Филопатор, 289, 364-365
Полиен, писател, 18, 43, 46-47, 50, 118, Птолемей Керавън, 61, 256-257, 261, 263-
190, 193, 201, 214, 218, 232-233, 238, 273, 287, 320, 323-324, 327-328, 340,
240-241, 254, 277, 287, 305, 318, 326, 364, 377, 381-383, 385, 400-401, 407,
334, 339, 408 414, 417-419
Поликлейтос, историк, 77 Птолемей син, 321
Поликлейтос, стратег, 145 Птолемей, син на Лизимах, 60, 319-321,
Полиперхонт, син на Симий, 132-145, 324, 327, 381-382, 418; Андромахос,
164, 176, 315, 378, 416 328
Поломие, 237 Птолемей, син на Лизимах, 326
Помпей Трог, римски историк, 16, 18, 24- Птолемей, син на Пир, 275
27, 30, 39, 46-47, 55, 58, 73, 154, 189, Птолемей, син на Птолемей, 134, 405
216, 232, 253, 266-269, 377 Птолемей, син на Селевк, соматофилакс,
Помпей, гр., 90 86
Понтийско царство, 278 Птолемей, соматофилакс, 86, 87
Пор, индийски цар, 83, 92 Птолемей, стратег на тракийците, 110
Порфирий Тирски, философ, 48, 53, 55, Публий Деций, консул, 368
88, 192, 212, 242, 259, 273, 275, 323, Разград, гр., 227
416 Ранович А. Б., 8
Посейдоний от Апамея, 217 Рафия, гр., 289
Посейдоний, син на Керсеблепт, 118 Ребулас, син на Севт и брат на Котис, 117-
Посенти Г., 9, 11, 55, 63, 206, 246, 322 118
Потидея, гр., 143, 170 Рескупорис, син на Котис, 285
Прайс М., 355 Рим, 17, 113, 280, 295, 370, 383
Прео К., 8 римляни, 7, 64, 266, 280, 290, 292, 294-
Препелай, стратег, 145, 177-178, 182-183, 295, 367-368, 377, 383, 411, 413, 416
185, 336-337, 370-371, 373 Родопи, пл., 107, 109
Преслав, гр., 233 Родос, о-в, 144, 166, 175, 280, 290-291,
Приене, гр., 297, 337-338, 342 297, 304, 325, 338, 362, 369-371, 411
Провадия, гр., 233, 237 Роксана, жена на Александър Велики,
Продик от Кеос, софист, 18 95, 99, 101, 105, 141, 143, 145, 159, 163,
Пропонтида (Мраморно море), 106, 139, 314, 368, 378, 416
170, 183, 190, 279, 281, 291-292, 294, Росос, гр., 194
343-345, 356, 368, 384 Ростовцев М., 8, 363
Прусий, витински цар, 291 Садалас, син на Севт ІІІ, 117
Птолемаида, дъщеря на Птолемей Лаг, Садалас, тракийски династ, 285, 347
195, 244-245, 393 Саита Дж., 9, 206, 208, 241
460 Индекс
Саламин, гр., 48, 92, 173, 189, 375, 392, Сикион, гр., 166, 172, 176
404 Силистра, гр., 216
Салмидесос, 343, 345, 404 Симонид, архонт, 368
Салона, гр., 384 Синада, гр., 178-179, 183, 333, 371
Салонска равнина, 180, 317, 373 Синопе, гр., 103, 225, 369
Самос, о-в, 32-33, 38, 46, 50, 55, 77, 265 Сиракуза, гр., 36
Самотраки, о-в, 271, 320, 382 Сирийско море, 188
Сангала, гр., 90, 92, 402 Сирия, 41, 64, 68, 70-71, 73-74, 77, 79, 86,
Сангарий, р., 180 89, 133, 144, 156, 158, 160, 162, 170, 179,
сапеи, 295 181, 187-188, 193-194, 249, 327, 335,
Сарапис, 331 365-366, 372, 374, 386, 397, 406, 418-
Саргентий, р., 376 419
Сарди, гр., 130-132, 134, 167, 178, 188, 199, Сирм, трибалски цар, 110
244, 258, 279, 311, 318, 337, 339, 356- Ситалк, одриски династ, 108, 110, 116, 119
358, 360, 371, 393, 399, 408 Ситалк, одриски цар, 229
Сатир от Калатис, 231 Сифнос, о-в, 414
Сатир, тиран на Хераклея, 377 Сицилия, о-в, 36, 82, 273, 389
Саток, син на Севт ІІІ, 117 Скепсис, гр., 161, 202, 384-385
Свещари, с., 120, 152, 154, 219-220, 222- скини, 350
229, 236, 238, 298, 325, 350-351 скити, 77, 115, 146, 152, 156, 216, 229, 231,
Севт ІІ, одриски цар, 117 233-237, 349, 367, 384
Севт ІІІ, одриски цар, 108, 115-116, 118- Скития, 115, 236
125, 147-150, 152, 156, 167, 169, 284, Скосток, тракийски цар, 283
321, 345, 347-348, 350, 365, 367, 404 Сливен, гр., 283
Севт, син на Парис, 336 Смирна, гр., 202, 342, 358, 385, 414;
Севт, стратег на Дромихет, 214, 218, 410 Евридикея, 202
Севт, хюпарх на Керсеблепт, 118 Согдиана, 59, 64, 70, 78, 289, 406
Севтополис, гр., 117, 119, 123, 149-150, Сократ, атински философ, 19
226, 283-284, 289, 346-347 Соли, гр., 92, 194, 303, 389, 404
Селевк І Никатор, 42, 44, 57-58, 61, 83, Сопатрос, 338
95, 100, 133, 143, 158, 161-162, 164, 170, Сосибий, министър на Птолемей ІV, 289,
172-173, 175, 177, 179, 181, 183-185, 187- 365
188, 190-191, 193-194, 196, 206, 239, Состенес, стратег, 274, 275, 276, 337, 418
243, 247, 249, 253, 256-259, 262-265, Сотадес от Маронея, 415
268, 272-273, 276, 278, 293, 299, 301- София, гр., 107, 110, 236
303, 305, 320, 324, 326, 332, 337, 339- Софокъл, драматически поет, 247
340, 344, 352, 364-385, 388-389, 391- Спарта, 196, 331
394, 398, 400-417, 419 спартанци, 19, 71-72, 114-115, 268, 289,
Селевк ІІ Калиник, 279, 289, 326, 364 397
Селевк ІІІ Сотер, 279, 364 Спарток, боспорски цар, 252
Селевк ІV Филопатор, 383 Спарток, тракийски цар, 150, 170, 283-
Селевкиди, 41, 187, 277-280, 289-290, 284, 346
335, 361 Спитамен, бактриец, 95, 314
Селевкия, гр., 163, 170, 265 Средиземно море, 353
Селетике, стратегия, 233 Средна гора, пл., 107
Семела, 398, 419 Стагира, гр., 65
Сенека, Луций, римски философ и Статейра, дъщеря на Дарий ІІІ, 95
писател, 31, 74, 339 Стенид, скулптор, 315
Серейон, крепост в Тракия, 292 Стефан Византийски, лексикограф, 43,
Сермилия, гр., 334 230-231, 290
Сесам, гр., 317 Стоянов С., 219
Сестос, гр., 292, 333, 356-358 Страбон от Амасия, историк и географ,
Сива, оазис, 105 14, 18, 42, 46, 49, 180, 202, 217, 238,
Сигейон, гр., 178, 371 248, 259, 340, 349, 360, 383
Сидон, гр., 71, 180, 189, 195, 374 Странджа, пл., 148, 282, 286, 343-347
Сизимитър, сатрап, 314 Стратокъл, атински политик, 203, 340
Индекс 461
Стратоника, дъщеря на Деметрий Поли- Тетида, 417

оркет, 193-194, 276, 376-377, 392, 394, Тиатейра, гр., 199
408 Тибиска, гр., 228
Стратоника, жена на Антигон Моноф- Тива, гр., 56, 59, 77, 113, 145, 204, 215,
талм, 48, 189, 375 304, 310, 333, 362, 392, 408
Стрепса, гр., 334 тиванци, 62, 66
Стримон (Струма), р., 240, 290, 404 Тигър, р., 163, 170, 248
Суда, византийска енциклопедия, 43, Тилис, гр., 277, 281-282, 284-286, 288
218, 340 Тимант, син на Пантиад, македонец от
Суза, гр., 93-94, 108, 128, 143, 315, 317, Пела, 404
403 Тимолеон от Коринт, 18
Сузиана, 93, 133, 158 Тимфая, 197, 395, 404
Сципион, Луций Корнелий, 294 Тиос, гр., 317, 339, 384-385, 400
Сципион, Публий Корнелий, 294 Тир, гр., 53, 71, 88, 144, 151, 155, 160-161,
Тавър, пл., 179, 188, 247-248, 279-280, 164, 189, 192, 195, 212, 229, 273, 275
352, 372, 394 Тирас (Днестър), р., 215, 217, 384
Таксил, индийски цар, 92 Тиризис (Калиакра), нос, 349, 384
тапири, 406 Тит Ливий, римски историк, 17, 290-291,
Тар, пустиня, 89 383
Тарент, гр., 377 Тоас, син на Менодор, от Магнезия, 92,
Тарн У. У., 8 404
Тарс, гр., 247, 372, 394 Томи, гр., 230, 232, 234, 349
Тарутин, тракийски династ, 286 Томпсън М., 9, 354-357
Тасос, о-в, 53, 92, 225, 291 Тонзос (Тунджа), р., 107, 150, 282-283,
Тачева М., 153 346
Теангела, гр., 77, 334 Тополовград, гр., 283
Телестрис, царица на амазонките, 77 Торакс от Лариса, 184, 391, 407
Телесфор от Родос, хюпарх на Лизимах, Торакс от Фарсала, 407
305, 319, 338-339, 398, 415 Торакс, пл., 386
Телмесос, гр., 279, 327-328 Торино, гр., 9
Теодор от Кирена, философ, 335, 339, Трагаси, гр., 414
398, 419-420 Тракийски порти, 409
Теодот, гадател, 395 Тракийски Херсонес, п-ов, 20, 48, 51, 125,
Теодот, тезаурофилакс, 258, 339, 360, 132, 138, 148, 170, 190, 249, 263, 268,
408 275-276, 288-289, 292-295, 333, 343-
Теоксена, дъщеря на Птолемей Лаг, 193 345, 365, 369, 383-384, 392, 404-405,
Теопомп от Хиос, историк, 13-16, 33, 35, 412-413, 417
54-55, 230, 414 тракийци, 62, 106, 110, 114, 119-120, 124,
Теос, гр., 81, 92, 178, 337, 356-357, 371, 146, 148, 152, 171, 204, 210, 219, 226,
404 231, 237, 282, 284-285, 286-287, 290,
Теофраст от Лесбос, философ, 32 292-295, 322, 325, 343, 347-350, 367,
Теофраст, архонт, 148, 367 375, 383, 395, 404-405, 410-411
Терес (І), одриски цар, 229 Тракия, passim
Терес (ІІ), одриски цар, 107 Тралес, гр., 311, 402
Терес, син на Керсеблепт, 118 Трапезунт, гр., 103, 105
Терес, син на Севт ІІІ, 117 трибали, 62, 106, 108, 111, 113, 232-234,
Терес, съюзник на Антиох ІІ, 238, 287 236, 272-273, 275, 281, 404
Термейски залив, 198 Трипарадейзос, 40, 58, 133-136, 138, 140,
Термопили, проход, 176-177, 275, 294 144, 154, 314, 332
тесалийци, 53, 59, 62-63, 92, 307, 416-418 Троада, 202, 304, 357-358, 414
Тесалия, 54, 113, 128, 177, 182, 198, 243, Тукидид от Атина, историк, 34
250-251, 307, 368, 370, 373, 397, 414- Тулово, с., 282
415, 418 Тулча, гр., 216, 238
Тесалоника (Солун), гр., 143 Турция, 248
Тесалоника, дъщеря на Филип ІІ, 143, Тутракан, гр., 219
197, 324, 375, 395, 416-417 Тхал, пустиня, 89
462 Индекс
Уолбенк Ф., 8 Фотий, патриарх, 29, 32, 40, 49, 103, 124,
Фазелис, гр., 165 154, 253, 264, 314, 324
Фарнабаз, персиец, 416 Франко К., 10, 11, 363
Фарсала, гр., 407 Фратаферн, сатрап, 115
Феникс, поет, 412 Фригия, 132, 135, 179, 187, 246-247, 262,
Феникс, стратег, 163-165, 178, 369, 371 278, 326, 333, 336, 352, 372, 386, 393,
Фехер Г., 219 406, 408, 410, 419; Вътрешна Фригия,
Фигела, гр., 334 406; Голяма Фригия, 103, 125, 130,
Фила, дъщеря на Антипатър, 95, 128, 135, 134, 178-180, 183, 188, 199, 279, 333;
193-194, 242, 244, 316-317, 392-393, Крайбрежна Фригия, 316; Хелеспон-
418 тийска Фригия, 103, 124-126, 133, 144,
Фила, дъщеря на Селевк, 276, 288 163, 165, 178, 183, 199-200, 259, 279,
Филарх от Атина, историк, 22, 33, 36, 51, 352, 366, 371, 407
238, 414-415 Фронтин, Секст Юлий, римски политик
Филетер, син на Атал, 50, 258, 278, 317, и писател, 18, 47, 50, 201, 232-233,
339-340, 360, 385, 411, 413 235, 387
Филина, майка на Филип Аридей, 416 Фтиотида, 182
Филип ІІ Македонски, 13-22, 26, 35, 52, Хагнон от Теос, 81
54-56, 61, 63, 65-67, 69, 84, 89, 98, 106, Хадриан, римски император, 29
109, 111-112, 130, 143, 145, 150, 170, 177, Хадрианополис (Одрин), гр., 282, 346
216, 229-236, 290-291, 293-294, 307, Хайделберг, гр., 213
309-310, 344, 346, 348, 354, 378, 411, Хайделбергска епитома, 41, 101, 133-134
414, 416-417 Халикарнас, гр., 86-87, 165, 246
Филип ІІІ Аридей, 99-101, 103, 105, 127, Халис, р., 247
130-131, 134-136, 139, 141-142, 296, 314, Халкедон, гр., 182, 189, 263, 265, 278, 291,
355, 404, 406, 412, 416-418 373
Филип V, 290-292, 365, 383 Халкида, гр., 77, 176, 239
Филип от Теангела, историк, 77 Халкидически полуостров, 20, 106, 250,
Филип от Халкида, историк, 77 265
Филип, брат на Лизимах, 52, 59, 64, 80, Хампл Ф., 107
88, 90, 302, 308, 313-314, 328, 379, 387 Ханибал, картагенски военачалник, 290
Филип, македонец, 319 Харес от Митилене, 23, 31, 74, 77, 82
Филип, син на Антигон Едноокия, 165, Хармахис, египтянин, 289
369 Харпал от Елимея, 67
Филип, син на Антипатър, 274, 418 Харпократион, граматик и лексикограф,
Филип, син на Касандър, 197, 380, 417- 69, 309, 416
418 Хатзопулос М., 9
Филип, син на Лизимах, 60, 270, 319-321, Хебризелм, син на Севт ІІІ, 117
328, 381-382 Хеброс (Марица), р., 107, 282, 285, 288,
Филип, стратег, 178, 337, 371 294, 346
Филипид, комически поет, 203, 252, 303, Хегелохос, македонец, 309
329, 340-341, 362, 388, 397-398 Хегесианакт, приближен на Антиох ІІІ
Филипополис, гр., 107, 295, 346 Велики, 383
Филов Б., 219 Хедли Р. А., 9
Филократов мир, 19-20 Хекатей от Еретрия, историк, 77
Филон от Тива, историк, 77 Хекатей, тиран на Кардия, 127
Филотас, син на Парменион, 67, 85, 113 Хекел В., 10
Финике, гр., 290 Хелеспонт (Дарданели), 91, 131-132, 135-
Финикия, 71, 86, 91, 144, 158, 189, 406 136, 138, 157, 164, 171, 178, 182, 249,
Фламинин, Тит Квинкций, 293 263, 282, 289, 292, 294, 344, 369, 373,
Флегон от Тралес, 407 380, 405, 407
Фокида, 333 Хелиос, бог-покровител на Родос, 176
Фокион, атински политик и Хелис, гр., 210, 219, 237, 375
военачалник, 18, 39, 139 Хемус (Стара планина, Балкан), 106-108,
Фол А., 153, 233 111, 146, 149-150, 152, 156, 170, 218, 226,
Фосфорос, 224 229, 234, 236-237, 272, 281, 286, 345-
Индекс 463
349, 367 Хиподам, стратег, 338

Хемънд Н., 8, 26-27, 101, 104 Хиподамос, стратег, 341
Хера, 176 Хипомедон, стратег, 289
Хераклейон, гр., 165 Хипострат, стратег, 338, 341, 342
Хераклея, гр. в Понта, 35, 40, 46, 49, 95, Хипостратос, стратег, 342
128, 144, 154, 180, 187, 189, 225, 253, Хиркания, 78, 114, 328, 399, 406
258, 261, 263-265, 268, 278, 287, 315, Хирканос, куче, 50, 261, 328-329, 387,
317-318, 320, 324, 353, 358, 373-374, 398-399, 407
377, 380, 399-401 Хистасп, персиец, баща на Дарий І, 384
Хераклея, гр. в Кария, 186 Хифасис, р., 92
Хераклид от Киме, 254, 320, 400 Хориенес, княз на паретаките, 314
Хераклиди, 14 Хремонидова война, 327
Херакъл, 62, 298-299, 301, 420; Херку- Хризип от Родос, лекар, 325
лес, 235 Хус В., 327
Херакъл, син на Александър Велики, 99, Хьок А., 117
164, 416 Хюнервадел В., 9, 11, 55, 190, 206, 322,
Хермесианакс, поет, 412 352
Хермос, р., 259 Цезар, Гай Юлий, 15
Херод Атик, 117 Цюрих, гр., 9
Херодот от Халикарнас, историк, 15, 23, Чандрагупта, индийски цар, 163, 181;
65 Андрокот, 406
Херодот, историк, 325 Черна Вода, гр., 217
Хероменес, линкестиец, 112 Черно море, 339, 353
Херонея, гр., 18, 20-21, 39, 48, 66, 309 Черно море, виж и Евксински Понт, 110,
Хефестион, син на Аминтор, 61, 67-68, 153, 155, 228, 318, 343, 345
79, 85, 87, 91-100, 386, 402-403 Чичикова М., 220
Хефестия, гр., 292 Шумен, гр., 233, 237
Хидасп, р., 23, 53, 82, 88-89, 91 Юстин, епитоматор на Помпей Трог, 7,
Хиерон, 367 16, 18, 24-26, 28, 30-31, 39, 46-47, 53,
Хиероним от Кардия, историк, 32-49, 54- 55, 58, 60-61, 73-74, 77-78, 82, 88-89,
55, 58, 60, 102, 126, 183-184, 211, 343, 98, 101-102, 115-116, 120, 153, 173, 189-
408, 412 190, 198, 212, 232, 234-236, 253, 257,
Хиндукуш, пл., 78 260, 263, 266, 268, 270, 273, 276, 287,
Хионидес, 334 301-302, 304-305, 309, 313, 315, 321,
Хиос, о-в, 14, 311, 341 323-324, 327-328, 343, 364, 377
Хипархия от Маронея, философ, 420 Якоби Ф., 32, 54, 310
Хиперид, атински оратор, 20, 309, 416 Ямфорина, гр., 290

Peter Delev Lysimachus 2004

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Peter Delev Lysimachus 2004

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

© 2004 Петър Неделчев Делев

Глава 1. Въведение в историческите извори ................................... 13

Глава 2. Лизимах, син на Агатокъл, от Пела ................................ 52

Глава 3. Телохранителят и лъвовете ............................................. 70

Глава 4. След смъртта на Александър ........................................... 97

Глава 5. Владетелят на Тракия ........................................................ 138

Глава 6. Преди и след голямата битка при Ипсос ......................... 172

Глава 7. Интермедия в земите на гетите ..................................... 210

Глава 8. Величие и падение: последните години на Лизимах ...... 239

Глава 9. Епилог: Събитията след Корупедион .............................. 262

ПРИЛОЖЕНИЯ ................................................................................... 296

1. Щрихи от портрета на Лизимах ..................................................... 297

2. Кратка просопография .................................................................... 307

3. Топографски и териториални проблеми ...................................... 343

4. Монетосечене и финансова политика ............................................354

5. Основни извори .................................................................................364

БИБЛИОГРАФИЯ И СЪКРАЩЕНИЯ ................................................ 421

Индекс ................................................................................................... 449

В 1751 г., няколко години преди смъртта си, авторът на „Духът на

кретна проблематика. От тези в края на ХІХ и началото на ХХ век не-

Още в средата на ХІХ в. Л. Мюлер издава в Копенхаген моно-

К. Франко,1 В. Хекел,2 Ф. Ландучи Гатинони.3

Монографията на Франка Ландучи Гатинони, отпечатена в Ми-

тази проблематика и съдържа сериозни приноси и нови гледни точ-

Въведение в историческите извори

мир в 386 г. до началото на Свещената война в 356 г. пр. Хр.; нейно-

е писал повече от 30 години своето внушително съчинение – уни-

Фиг. 1. Мраморна глава от Ефес, вероятен портрет на Лизимах

ска история на своя съвременник Тит Ливий, съдържащо изложение

За съжаление пълният текст на съчинението на Помпей Трог не е

гий и Сократ. Загубил в Пелопонеската война наследеното от баща

schauungen im Lichte seiner Schriften; A. Lesky. Geschichte der griechischen

той завършва живота си със самоубийство в 322 г., за да не попадне в

чиято единствена оцеляла реч „Против Леократ“ е важна като из-

Официален историограф на Александър Велики бил получили-

A. Robinson. The Ephemerides of Alexander’s Expedition; L. Pearson. – Historia

Онесикрит чел части от труда си на Лизимах, когато той вече бил

Onesicritus. A Study in Hellenistic Historiography; M. Photiades. – Museum

ци и разпространеното мнение, че именно Клитарх е хипотетичният

сравнително късно (84-годишен), вероятно в началото на III в.; дис-

също както и свързания с него проблем за маниера на работа на Ди-

бил Клитарх, използван пряко и най-пълно в сравнение с останали-

Фиг. 2. Мраморна глава от Ефес, вероятен портрет на Лизимах

ни с информация от много други автори и подложени на активна

същество морално-етически подход Плутарх, който е автор с огром-

von Chaeroneia; I. Rabe. Quellenkritische Untersuchungen zu Plutarchs Alexan-

но) заради нескритото подражание на Ксенофонт. Заслугата на Ариан

дър 17 книга на „Историческата библиотека“ името му изобщо не се

един съвременен историк не е оцеляло до наши дни, а и от по-късна-

не по-малко от 23 книги и обхващало приблизително периода меж-

абилитация на критичната историография и пресъздаване на дейст-

директен и неукрасен; Хиероним е избягвал и помпозната риторика

тор като Агатархид Книдски,1 александрийски граматик, географ и

самия Хиероним); някои дори изрично цитират в тази връзка името

книга за Лизимах. Анализирайки сведенията за него в 18-20 книга

период се съдържа в Юстиновата епитома на Помпей Трог.1 История-

за периода предлагат и някои от многобройните трактати на Плу-

Фиг. 3. Мраморна глава от Ефес, вероятен портрет на Лизимах

събитията в края на IV и началото на III в. пр. Хр., вероятно възхож-

автор на обширна история на римските завоевания в 24 книги.1 Изво-

мите“ на Полиен 1 и „Дейпнософистите“ на Атеней 2 (края на II в.),

– В кн.: История греческой литературы, 3; Г. А. Стратановский. Страбон и

и паметниците на изключително интензивното монетосечене в епо-

Babylon, 124-149; G. Furlani. – RFIC 60 (1932), 462-466.