Играта по огън днес

Играта по огън днес ‒ дарба или пробуждане на архетипа?
Home Последната неделя на септември The Last Week of September Мирис на вода Scent of Water Eсета Изследвания Contact
Документалистът в мен… Photo Albums
Играта по огън днес ‒ дарба или пробуждане на архетипа? WMS-Crew Admin Login
Log in
Entries RSS
Българско музикознание. 2003, №1: 45-86. Институт за изкуствознание. БАН.
Comments RSS
Bulgarian Musicology 2003, No.1: 45-86. Institute of Art Studies, Bulgarian Academy of WordPress.org
Sciences.
Бележка: Текстът по-долу се помества с незначителни промени. January 2016
M T W T F S S
1 2 3
4 5 6 7 8 9 10
Позволявам си директния паралел с познатия труд на
11 12 13 14 15 16 17
Росица Ангелова “Игра по огън”1, тъй като в
18 19 20 21 22 23 24
последните години бях пряк свидетел и участник в
25 26 27 28 29 30 31
подобни игри и съпоставката “преди-сега“ е
« Nov
неизбежна. Докато обаче в горепосоченото заглавие в
предмета на изследването присъстват последните
прояви на нестинарството като съзнателно
практикуван обред (включващ както антропологична
част, така и анкети с още живите по онова време
нестинари), то в настоящата работа позоваването на
нестинарството е само частично, макар и популярното
определение за огнеходците да е също “нестинари”.
Общото, естествено, е огънят, играта по огън, поради
което за мнозина понятията “огнеходство” и “нестинарство” се припокриват, при
все че различията са много и съществени.
Преди да се опитам да анализирам наблюденията си върху днешното огнеходство,
бих искала да направя обзор на няколко изследвания върху нестинарството, между
които на първо време “Очерците” на проф. М. Арнаудов2, както и горепосоченото
изследване на Р. Ангелова.3 Така те биха могли да се положат като матрица, като
фон, на който по-ясно да изпъкнат приликите и отликите между нестинарство и
огнеходство (последното подкрепено с наблюдения и анкети от периода 1980-2000
г.).
В паралел ще бъдат предложени няколко фолклористични, културологични и
философски интерепретации, свързани със символиката на огъня, дървото, кръга и
начините, по които човекът общува, с /в/ тях. Доколкото става реч за съвременния
човек, който се решава на една извън-обичайна постъпка, то помощ ще бъде
Играта по огън днес ‒ дарба или пробуждане на архетипа.htm[1/14/2016 5:23:17 PM]

Играта по огън днес ‒ дарба или пробуждане на архетипа? |
потърсена и от областта на медицината, психологията и псхихоанализата.

Психоаналитичната гледна точка е особено ангажираща. Да си припомним само
сравнението, което използва Юнг, когато обяснява популярно дълбините на
човешката душа: ”Предстои ни да открием и обясним архитектурата на една сграда:
горният й етаж е бил построен през 19 век, партерът ‒ през 16-ти, а едно съвестно
проучване показва, че най-отдолу е вградена кула от втори век. В мазето й
откриваме римски основи, а под него ‒ запълнена пещера със сечива от кремък в
горния пласт и останки от ледникова фауна в по-долните слоеве. Приблизително
така е устроена и душата ни.”4
В този смисъл авторката си дава сметка, че в кратка по обем работа като тази тя би
могла да гради единствено предположения в духа на есето, без претенции за
построяване на аналитична кула.
1. Нестинарството: общи сведения
Огнените игри са най-отличителната, външна черта на нестинарството, но с тях не

се изчерпва съдържанието на обреда. Названието се извежда от гръцките думи
“нестеа” ‒ пост, или “нестиа”, “стиа”‒ огън, огнище, или още от “ищинари”,
“нещинари”, т.е. “вещ“, който знае.5
Играта върху огъня представлява най-впечатляващият (кулминационен) момент в
кръга празнични обичаи и обреди, свързани с деня на светиите Константин и
Елена 21 май. Общественото значение на тези обреди сближава нестинарството с
пролетните огньове в чест на летния слънчев кръговрат. Всички действия ‒ от
подготовката на празника до обредното обхождане на селото с иконите на Св.
Константин и Св. Елена и с нестинарския тъпан ‒ имат за цел да пропъдят
болестите и да се придобият повече стопански блага за населението, да се осигури
здраве и плодородие чрез покровителството на светеца-патрон. Вярва се, че
неговото благоволение ще бъде спечелено с празнуването на деня му и с игрите в
огъня.
Съществен етап в изучаването на нестинарството бележат изследванията на проф.
Михаил Арнаудов,6 който, като излага всички познати вече сведения, прибавя към
тях данни, добити посредством проведено от него в периода 1914-1919 г. проучване.
По-късно той събира богат сравнителен материал за да осветли от разни страни
този старинен обичай. Ред аналогии дават основания на проф. Арнаудов да постави
нестинарските игри, устройвани през летните месеци, между близките по
вътрешен характер и време на провеждане летни празнични огньове в Европа,
които имат същата цел: магическо очищение и магическо увеличаване на приплод
и здраве. Професорът се позовава на Плиний, който съобщава за газене в жарава в
древна Италия при годишното жертвоприношение в чест на Аполон. Тогава
известен брой фамилии близо до Рим преминавали през разгорялата се жарава без
да получат обгаряния.7 За това светилище на Аполон споменава и Вергилий в
“Енеида”, сочи той. Арнаудов привежда разказа на Страбон за жреците на
азиатската богиня Перасия-Артемида в Южна Кападокия8, които ходели по
разпалени въглени с боси нозе без да се наранят. Позовава се и на Фрейзър, според
когото подобни обичаи са били познати в Картаген и другаде.
Много близки културно-исторически и географски до нестинарството, по преценка
на Арнаудов, са огнените изпитания в Западна Азия. Жреците на племето “езиди”,
което отчасти живее в Персия, отчасти в Месопотамия и Горна Армения, но главно
между кюрдите, можели да ходят безнаказано по жарава. Подобни церемонии се
наблюдавали и между дервишите от разни ордени в Мала Азия и Персия. Редица

черти от бита и обредността на нестинарите насочват автора към

персийско-маздеистичния културен кръг: “Култът на Митра е знаел пост и твърде
тежки, дори жестоки изпитания”, минаване през огън и вода, претърпяване на студ,
глад и жажда.9 Най-тясна аналогия професорът установява между нашето
нестинарство и шаманството в Средна Азия и Сибир, в Африка, Америка и
Австралия.10 След грижливо отбелязване на сходства и отлики, той намира, че
като мироглед и обредност с някои специфични свои прояви шаманизмът се явява
двойник на нестинарството.11 Съпоставките със сродните обичаи, вярвания и идеи
в културни кръгове от различни части на света навеждат Арнаудов на
заключението, че нестинарството е далечно отражение на древна култова практика,
чиято родина би трябвало да се търси на Изток. Според него, то представлява една
западнала и замъглена откъм оправдание езическа преживелица, която се крепи
само благодарение на връзките си с най-интимните духовни интереси у това
изпълнено с чувство на греховност население и на живата надежда чрез огнените
игри да се спечели милостта на светеца-покровител, който праща плодородие,
здраве и спасение от всякакви беди: ”И при нестинарството ние имаме една
типична религиозно-магическа практика, която в тъждествени или подобни форми
се повтаря по цял свят”12.
Друг изследовател, Росица Ангелова, намира в летописната книга на началното
училище в с. Българи следната бележка:
Нистинарството е езически обичай на християнска почва. То е чуждо на

нашите обичаи и вярвания явление. Това се потвърждава и от факта, че негови
почитатели (нистинари) се явяват само по няколко семейства от селото –
мъже и жени, които вярват, че получават от родителите си, а последните –
от своите деди, тайно наследство на праведност, което им се съобщава
посредством Св. Константин, който е техен патрон. В миналото този празник
е бил разпространен в доста села по линията Конак, Вургари, Бунар Хисар,
Блаца, Маджура, Пиргопло, Кости, Бродилово, Каланджа и др. Сега обаче, той
се тачи само в с. Вургари.
Интересно е извършването на този обичай. Още на първи май по-видните
нистинари се събират в къщата на главния нистинар, който ги посреща
любезно и вежливо, а те му се кланят благоговейно и му поднасят подаръци.
Най-първо той ги въвежда в своя собствен параклис в къщата, гдето се молят и
след това ги поканва в голямата стая, гдето ги нагощава и изпраща със
същата любезност и церемонии. Посрещането има за цел да се уговори по какъв
начин да стане предстоящото отпразнуване празника на св. Константин и
Елена на 21 май.
В деня на празника, в тъмни зори се отслужва от свещеника Божествената
литургия. Всички селяни, празнично облечени, се събират пред черквата. Един
млад нистинар изнася иконата на св. Константин, украсена с цветя и стари
монети, и цялото село с гайди и с тъпани, начело с иконата /конизмата/
потегля за аязмото край селото, дето се освещава с вода, коли се курбан, пият
и играят и след обяд всички селяни се завръщат в селото по същия церемониал,
като спират на селския мегдан. При това религиозно шествие на отиване и
връщане от аязмото, носещите иконата нистинари непрекъснато пеят
следните два стиха – славослов към св. Константин:
Слава на теб,
свети Константин!
Привечер запалват огън от предварително приготвени сухи дърва. Гайдите,

тъпаните, между които е и светият тъпан, който се пази в черквата,

нистинарите с иконата на св. Константин и Елена почват да ходят из селото
във всяка къща. След като обиколят всички къщи (към десет часа, единадесет
или дванадесет), те идват към огъня, обикалят го няколко пъти, издавайки едни
особени звуци:”вах, вах, вах”. През това време разриват огъня, който се е сгорял
в един средно голям кръг. След разриването, при особената нистинарска свирня,
също хороводна, нистинарките се разтреперват, изпадат в транс и влизат
една по една в огъня. Която влиза първа ‒ взема иконата и с нея играе. През
време на играенето, в него и около него, нистинарите издават същите звуци:
”вах…вах” и си движат ръцете в различни посоки. Нистинарките играят в
огъня, прекъсвайки доста, като игрането им в огъня не продължава повече от
две минути при всяко влизане. До идването на нистинарките, на площада при
огъня селяните играят хоро под свирнята на други гайди. Нистинарките през
време на играта са вън от себе си, което се вижда от необикновеното
изражение на лицето, което изглежда измъчено и очите ‒ размътени. Понякога,
през време на играта в огъня, нистинарките предсказват какво ще се случи на
селото или за някого, ако не почита св. Константин. Тогава нистинарката
дава знак и музиката спира. Своята безвредност те обясняват с вярата си в
Бога (навярно вм. Св. Константин), който гасял огъня пред тях. С
предпазителни средства те не си служат. Като такава донякъде, съвсем слабо,
им служи дебелата кожа на краката. След свършване на играта всички
нистинари отиват в конака, оставят тъпаня и иконата (иконата стои в
черквата), с което се свършва религиозната церемония. Играта понякога
продължава и на следващата вечер. Видни нистинари на селото са баба Нуна,
играла за последен път през 1923 г., дъщеря й и др.
Населението разправя, че този обичай е разпространен между българските села
в Странджа, в бившите гръцки села Кости и Бродилово, тъй като в тия села
по-рано са играли гърците (мъжете). Някои мислят, че той е пренесен от
Изток (Персия), където се среща играта в огъня и употребяват тъпана.
Вероятно нистинарството е далечно отражение на огнепоклонство…”13
Описанието е дадено без подпис, но е датирано (5 юни) и по почерка може да се

заключи, че е направено от Б. Иванов, учителствал в Българи през 1932-1933 г.,
посочва Ангелова.
Съотносими донякъде към съвременните прояви на огнеходство са схващанията на

лекари, изследвали нестинарството от медицинска или, по-точно,
психофизиологическа гледна точка. В три поредни статии медикът Добран (псевд.)
прави преглед на нестинарските обичаи в Странджа и на огнеходството изобщо,
като се позовава на проучванията на проф. Арнаудов. В огнените танци авторът
вижда “едно странно явление в природата на човека…, при което хората, изпадайки
в необикновено психофизическо състояние, излизат от рамките на обикновените
прояви на човешкия организъм и вършат, без да усещат болка или да получат
наранявания, действия, които противоречат на понятията за физическите свойства
на материята”. За да изясни “странното проявление” на тялото на нестинаря по
отношение на огъня, Добран обръща внимание на обстоятелствата, които
предхождат нестинарските танци: повишеното настроение на нестинари и зрители
в навечерието на празника, обстановката, при която се изпълняват игрите,
въздействието на музиката, особено на специфичната нестинарска мелодия с
нейния типичен ритъм. “Таинствените танци” в огъня можели да се изпълняват,

според медика, само когато играчите изпадат в “особено състояние на екстаз, на

вдъхновение.” 14
През 1937 г. д-р Гарвалов отделя значително място на нестинарството в своята
“Социална психопатология”, като го поставя сред психичните епидемии, появявали
се в различните страни през разни времена.
Сериозен опит да вникне в същността на нестинарството прави д-р Емануил
Шаранков.15 Изследването му е изградено върху непосредствени наблюдения на
нестинарските игри в с. Българи (1945 г.) и в с. Ново Паничарево (1946 г.). Според
д-р Шаранков обрисуването, определянето и представянето на особения
религиозен опит, наблюдаван у нестинарите, неизбежно разкрива дълбока близост
и връзка с ред болестни душевни изкривявания.
…Но кое би ни било мерило, къде би била тук изходната точка за начертаване
граница между здравото и болестното?…За мярка в случая следва да служат онези,
у които има винаги на лице жизнени сили, достатъчни за да преодолеят сами
всички спънки в живота, без помощта на вторично изградени защитни душевни
настройки… Но тук би могъл да бъде поставен въпросът: нима религиозният опит,
намиран било у нестинаря или от мистика от по-горен ред, може да бъде считан за
една вторично изградена защитна душевна настройка, за един болестно изграден
защитен душевен механизъм? Нима той не носи белезите на една здрава
душевност, нима той не повежда към просветление, към вътрешно извисяване, към
укрепване смутения, разколебания, дирещия – колкото в себе си, толкова и вън от
себе си упование дух? 16
Нестинарството поразява д-р Шаранков със своята първична духовна сила ‒

еднакво простосърдечна, искрено разкривана, еднакво загадъчна, “величествено
недосегаема…” За доктора целта на нестинарството е “ограничено лична, твърде
себична в своята същина”. Според него впечатленията за “по-дълбоко
общочовешко загрижване”, което нестинарите оставяли на пръв поглед у
наблюдателя, създавало всъщност само необходимите условия за процъфтяването
на чисто личностни домогвания: За тук какво ни трябва? ‒ цитира той запитването
на една нестинарка, която добавя сама: Нищо не ни трябва. Там да има кой да ни
посрещне и приеме17. Обобщението на д-р Шаранков за целите на нестинарството
е: очистване от грехове, което съвсем не изключва обществената целенасоченост на
обичая, и по-конкретно, осигуряване на здраве и плодородие.
“Прихващания” и пророчества при нестинарството
В изследването “Игра по огън” на Росица Ангелова, наред с протичането на обичая

в с. Българи през 1946 г., е включен и разказа на единствената тогава в селото жива
нестинарка ‒ Злата Даскалова (р. 1886 г.):
Има осем години откато станах я така ‒ да пираксам, да ма прифатат да

играя. Девет години, откак ми умря човека. Като му сторих година, паднах
болна и я. Осемнайсет дена лежах ‒ ни леб, ни вода ‒ какви страхове, какво
треперане… Най-подир ‒ като влезе Костадиновския месец, във вторника пред
Костадиновден като завиках, като запрасках, като се заджасках: “Викайте
хора, викайте хора, да видят какво ще казвам я! Оттогаз играя ‒ откато ме
забелязаха Св. Костадин и Св. Богородица.18

В общопознатата им употреба “прихванал я“, “прихвана го” означава предаване на

болести от едно лице на друго или припадъци при епилепсия и разни психични
разстройства. Като определя по същия начин екстатичното състояние на нестинаря,
народната етимология отразява вярата, че чужд дух, почитаният от нестинаря
светец, го овладява и го превръща в медиум за чудеса и порочества.
Нестинарката я прихващало през цялата година. Понякога три, четири дни, друг
път по-рядко, но обикновено на големите празници, “най-много га тръгнат на
панагиря”, на Св. Костадин, на Св. Елена, на Св. Илия, на малък Св. Илия (20 дни
пред Големия), на Св. Троица (Както си седи в къщи я прифата. Колкото й черна ‒
по-черна стане, зацирика, земе да се перка, да вафка. Събират се хората да слушат:
Марий, да са напрай на свети Ивана язмата, да са загради чучурът, че сетне
каквото видят хората лошаво, да ни хми е страх! Хора, молите са на Бога,.. да на
видят лошаво очите ни!19)
Прихващането е свързано с игра в огъня само по празниците на Св. Константин и

Елена. Според разказа на баба Злата, настъпването на това състояние се предхожда
от нетърпима мъка:
…Фати ма мъката ‒ мъка, душата ми изкарва. И на душмана ми такваз мъка

да н’ дава Господ! Отмалея, изтръпна цялата ‒ ръките до раменете, ногите до
коленете като дърво станат. Стана като замаяна. Подир поледят се ногите
ти, затрепериш и та накара, та се бухнеш в огино. Свети Костадин та накара.
Прифати та, разтресе та като лист и та накара да влезиш в огино и да
играеш…Накара та и с ръки да зачерпиш, отрийш, прекосиш четри-пет пъти ‒
стига толкова! Даде ти отпуск, затоплят са ногите ти, изскочиш от огино.
Инак една искрица да падне и ма изгаря, ама като съм на служба, като ма
накара сребърния ( светецът ‒ бел. на Р.А.), като ми даде куража и силата,
нищичко не усещам. Огъня не пари – сякаш, че е с вода угасен, боде та, като кога
ходиш бос по чакъл, ама не пари… И подир нищо ми няма ‒ ходя си, работя. Защо
не ми изгарят ногите ‒ той, милинкия, знае, мене до утре да ма питаш ‒ не
мога ти каза.
Очевидци разказват, коментира Ангелова, че когато нещо я развълнува, когато се

отвори дума за сънищата и виденията й, или се заговори за нестинарските игри,
които от малка е наблюдавала, и за собствените й преживявания преди да се втурне
в огъня, баба Злата се преобразява; лицето й става възбудено и тъмно, гласът
започва да звучи по-дълбоко, говорът е до неузнаваемост патетичен. В това нервно
състояние ръцете й действително се вледеняват и тялото й изстива, както пред
играта в огъня.
Светостта на върховния покровител се пренася и върху земния му служител,
посочва пък Арнаудов. По силата на праведен живот, молитви и всякакви
самоизмъчвания, нестинарят, особено главният нестинар, добива авторитет на
боговдъхновен жрец. “Играта в огъня, субективно схващана като заповед от
високия покровител, трябва да уведе ония екстатични състояния и онова засилване
на магическата мощ, които правят възможно сношението с небесните сили и
пророческото отгадаване на тъмното бъдеще и на скритото. Че първоначално тук се
е догонвала още една важна цел: именно спасяване на избраната личност в един
нов, по-висок живот, сдобиването й с едно ново, по-добро аз, остава сигурно. Ако в
загрубелите души или в невежествената среда на нестинарите този род етически
нужди са били сведени до минимум или са били напълно затрити, то в древните

мистерии те се проявяват съвсем ясно.” 21

Нестинарят не се преструва като да е “осенен” свише и като да говори под диктата
на Св. Константин, както напразно допускат някои; той наистина долавя гласа на
светеца, вижда образа му и преживява състояние на най-искрена афектация от
Божественото присъствие, изпълнило го с очарование, дар за прозрения и
героически решения. Да се съмнява в искреността на тези видения и слухови
халюцинации може само оня, който не познава отблизо превращенията на една
вярваща душа, обхваната от делириум.22
Нестинарите биват и мъже, и жени, но главно жени ‒ те са по-податливи на
внушения по силата на своята нервна възбуденост и чувствителност. Според
Арнаудов не е изключен семеен подбор в смисъл, че има наследствено
разположение, родова традиция, безразлично дали тя се корени по-дълбоко и има
физиологически основи или пък почива на произволно влияние, дошло по
стъпките на съжителство, симпатия, несъзнателна хипноза. В множество случаи
обаче не може да се открие никаква по-близка кръвна връзка. Тогава меродавни се
явяват не семейното възпитание и наследствената предразположеност, а масовата
психология, общата възбуда по време на сборове, на игри и на танци в огъня,
хипнотизиращата атмосфера в дните около празника на Св. Константин,
подчинението на слабите воли на решителните и с голям авторитет главни
нестинари. Не са малко и случаите на посвещения след тежко заболяване, какъвто
е и цитираният случай, когато кризата създава почва за халюцинации, получаващи
развитие в посока на нестинарството.
Вътрешно подготвени за влизането и играта в жаравата, нестинарите го извикват и
изкуствено чрез продължително фиксиране на погледа в една точка (“опашатата”
икона, окачена на дърво или разгорелия се огън), чрез вихрено скачане на хорото
под звуците на нестинарската свирня, или чрез песен и молитви: Свети Костадине,
прифати ме…! Шум на тъпани и гайди, викове и молитви, гледка на икони и огън,
примерът на вече прихванатите ‒ всичко допринася за изпадането в екстатично
опиянение, връхна точка, на което се явява играта в огъня; при нея се усеща
прилив на нервна енергия, която трябва да се изразходва, да се прояви и която
отстранява свободната воля. Индивидът ненадейно е пренесен в един
свръхчувствен свят, гдето се съзерцава с непосредствена яснота и гдето се дочуват
най-определено откровенията-прочества. Нестинарят излиза от опита за място и
време, изпаднал е в невменяема самозабрава, усеща някаква лекота на тялото си и
едно вътрешно издигане; мине ли напрежението, постепенно съзнанието се
разширява и едно чувство на освобождение, на умора, на успокоение кара
нестинаря да се отстрани от мястото на екстаза, да подири къщата си или гората.
Доколко повелителна е онази нужда да се играе в огъня за да се постигне
психологически катарзис показва фактът, че ако някой попречи на прихванат да се
изяви нервното напрежение в танец или бродене в жаравата, то той може да се
побърка умствено и да изпадне в трайна лудост, примери за което се сочат доста.
Връщането към нормални перцепции, оздравяването, пробуждането от сън е
възможно само след като се е развила кризата в пълния си обем и нищо не е
спънало изразходването на излишната за момента енергия. Като посочва това,
Ангелова обръща внимание и на влизания в огъня на “неприхванати” нестинари,
които са завършили трагично. Такъв случай е описан в нейна анкета от 1946 г.:
Аз имах леля, разказва П. Лапчева – М. Петкова, и кя играеше в огъня. На един

Костадиновден един човек я накара без да е прифаната да фля в огъня. И кя не
фля, кя съ дърпа нъзад и той я бутка, и кя викаше: ”Бре остъй ме, пусту Иване,

остъй ме, нема да флязъ в огъня!” Той я бута, гъчи я, и той силен ‒ и съ уплаши
кя тогава, и съ пубули…Почна да боледува от уплашване. И кат додеше у нас
викаше:”Тоа пусти Иван го анатема, той ми зе здравето!” Няколко години
тегли и умре.23
Случаят е показателен по отношение вярата, която изпитват нестинарите в

Божието покровителство, когато влизат в жаравата за собственото си очищение от
грехове и за здраве и берекет; вяра, която по-скоро отсъства при съвременните
огнеходци. Тук жената, играла години наред в огъня, когато е вярвала, че е
“прихваната” от Св. Костадин, заболява от страх пред опасността да влезе в огъня в
обикновеното си състояние:
Свесен човяк кък ше флези – той шъ съ ступи! – пояснява нестинарката К. Кирова

Кък дъ ни съ пубулеш дъ умреш ут страх! Я ма пари куга фатям питата, кък
шъ флязъ свяснъ дъ играя? Щоту идин флизъ ут Гръмътикуву, Коцътъ беши.
Флези, чи съ ступи…Ку тъ нъкаръ свити Кустъдин, шъ играйш – то й кът
пиянству, ама нва пиянству ни е къту винуту, ъми тва си е дух, свети
Кустадин. Тва тъ изпие – първо тъ изпие, изпие, изпие и сърцето (стомахът ‒
б.м.) тъ смръкне (стисне те, свие те ‒ б.м.), станва ти…станеш като пияна
риба. И тъ устай никък вечи дъ ни мож, и съ сятъш вечи, ъмъ пу тая работъ
гулямъ силъ имъш!24
Показателна е и следната бележка на Ангелова:
Огънят беше накладен на пет-шест метра от параклисчето. Керка отиде до

него с обикновеня си ход, и чак когато влезе в жаравата почна да стъпва под
такта на нестинарското хоро. Мина само един път, но изглежда, че се изгори,
така си потърка краката в земята като излезе и се отегли отново в параклиса.
Селяните казаха:”Не й е дошло ощи, не я е прифанало” След десет-петнадесет
минути пак излезе, пак засвири музиката и тя влезе в жаравата. Сега вече
няколко пъти мина през огъня сполучливо.25
Според местното население играта в огъня е Божа дарба, харис. Нестинарите като
праведници и светци, можели да се доверят на Св. Константин и да газят в огъня
както и да вършат всевъзможни изпитания, без да се излагат на опасност. Наопаки,
който рече да играе в огъня без да вярва и без да се ползва с високата милост бива
наказан, изгаря се и умира от раните си. Пророчествата под диктата на светеца
засягат както частни лица, така и цялата община, отнасят се до определени
страхове в настоящето и бъдещето, имат за предмет най-често оздравяване, прошка
от грехове или избавяне от стихийни бедствия.
Ролята на ритъма26 и на останалите звукови, гласове и шумови

дейности за постигане на “сакрална сугестия”
Няколко са основните компонента, които, от гледна точка на христоматийно

запознатия с обреда не-очевидец, характеризират играта в огъня на същинските
нестинари. Отделени един от друг, макар че в обреда те са здраво споени, това са:
ритъмът ‒ двуделен, равноделен, подаван от свещения тъпан, използван само за
този случай и пазен през останалото време в конака (параклиса), стъпките ‒ бързо
пристъпване от крак на крак ‒ най-древен начин на обличане на ритъма-мелодия в

танцова форма, както и нестинарската свирня на гайда ‒ неизпълнявана по друго

време и на друго място, съхранила като че ли вика на убитото жертвено животно:
остра, с особен вътрешен драматизъм и изключително въздействие. Този прост,
двуделен ритъм ‒ “стремеж към социален и космически ред” може да бъде видян на
много нива (както в нестинарството, така и в стадиално-древните игри на калушари
и русалии27). В много култури на него се гледа като на “снет” модел на
устройството на света. Но тук става реч не просто за преповтаряне на ритмичния
модел: вдишване-издишване, живот-смърт, светло-тъмно и пр., а за сгъстяване на
ритъма посредством ударите на тъпана, до потъване и изчезване на танцуващия в
него. Всички древни техники за изпадане в екстаз са свързани с “хващане” и
отчитане на този прост двуделен ритъм с тъпан, барабан28, хлопки, причукване,
потропване, глас и пр. В тази връзка “нестинарската игра донася до нас представата
за един най-древен смисъл на ритмодейството, когато то е изпълнявало централна
културно-управляваща функция. Ритмичното тъпкане с крака вън и вътре в
жаравата, необузданото въртене, движение с ръцете, ритмични викове ‒ високо,
остро, пронизително, “въхканията”, думкането на ударен инструмент ‒ всичко това
ни отвежда във времето на твърде древна екстатична обредност. От страна на
носителите тази дейност се осмисля като осъществяване на интензивен контакт с
космическото начало, като особено силна директна връзка на човек с божеството,
на външното с вътрешното, чиято връхна точка е изпадането в екстатично
състояние (“прихващане”)” 29.
На ритуала в този смисъл може да се погледне като на осъществена връзка между
“горе” и “долу”, между живи и мъртви. Формулно изразено: дървото30
(макро-посред-ник) се превръща в огън, огънят в жарава, по/върху жаравата ходи
(играе) човек
(=микрокосмос=кръст=свързани-четирите-посоки-на-света=четирите-стихии).
Човекът, свързващ световете (вместо дървото), изпълненен от сила Свише
прорицава; съвършен изоморфизъм: дървото-човешки двойник31, превърнато в
огън/жарава и човекът/медиатор/медиум/, танцуващ върху него и черпещ сила от
него. Към това може да се прибави и предполагаемият извънчовешки произход на
танца (защото всеки танц е бил създаден in illo tempore, в митичната епоха, от
“предшественик”, тотемично животно, бог или герой32).
При нестинарството първичното влизане в ритъма е “съзнателно насочено“, сочат
Рачева и Илиева: “… в началото човекът владее ритъма, но постепенно ритъмът
като че ли го овладява, отключват се освобождаващи подсъзнателното
ритмодвигателни процеси, ирационална ритмична стихия от връхлитащи вълни на
напрежение, които водят до желания екстаз. Именно екстазът е целта, смисъла на
цялата тази ритмодейност. Халюцинаторните видения и слова, произнасяни в
състояние на транс, които са се осмисляли като гласа и повелята на божествата, на
“светока” при нестинарите, фактичски са изпълнявали реални
културно-моделиращи функции, организирайки живота около колективните
митични представи. Така че тук “влизането в ритъма” не е цел, а средство,
психотехника за изпадане в екстаз, в транс ‒ този най-древен начин за вграждане в
съзнанието на определени абстракти идеи. Оттук и всичките материализации на
ритмичната стихия ‒ тъпчене, думкане, пляскане, викове, “въхкания” ‒ нямат свое
собствено битие и организация, а са само начин на съществуване на ритмичните
вълни. Или още по-точно ‒ думкането, скачането, пляскането, въхкането са
сетивните канали, чрез които участниците пропускат през себе си тези
задействащи, наелектризиращи ги ритмовълни” 33.
На фона на това първично преживяване на играта в огъня, ходенето по жарава,

предизвикано или провокирано от други подбуди, има съвсем различно

изражение.
Огнеходци – не-нестинари в научната ни литература до 1955 г.
Според проф. Арнаудов нестинарите ни се представят като посветени в една тайна

жреци, като изпълнени от висок дух пророци, повикани да приобщят вярващите
към здраве, щастие и спасение на душата (“ако за недоверчивите християни те са
“халосани” и не заслужават сериозно внимание, за вярващите те са някакви “божи
хора”34). Да разкрият греха, да намерят очищение, да вещаят волята на
светеца-покровител ‒ в тези свои функции и с познатата литургическа практика,
особено с танца в огъня, те се явяват сякаш иерофанти на една отживяла днес
мистерия, т.е. такива изпълнители и тълкуватели на свещения обред, каквито
знаят всички тайни култове на древността. Но трябва да правим разлика между
нестинари и нестинари, така че, докато на една страна стоят малкото нестинарски
светци с техните домашни параклиси и техния магически авторитет, на друга
страна стоят множество случайно “прихванати” веднъж през годината, заедно с
цялата община зад тях”35 Мнението на д-р Шаранков пък е, че по начало трябва да
се отличава огнеигрането от нестинарството; последното е частен случай на
първото.”36
В научната литература са описани много случаи на демонстрации на огнеходство.
През 1934 г. нестинарските празненства в с. Българи били наблюдавани от Георги
П. Аянов, който разказва:
Същата вечер, когато в с. Българи играели нестинарите, десетина души от

близкото до Царево село Лозенец, за да осмеят българци, запалили голям огън и
играели продължително в жаравата. Нито един не пострадал, при все че никой
от играчите не произхождал от нестинарско семейство, нито вярвал, че е
осенен от св. Костадин. (вкл. в изследването на Р.А.)
Сведения за огнеходци не-нестинари, които минават през жаравата като играят по

нея, без да свързват тези действия с религиозен обред и без да изпадат в
екстатично състояние, дава и Шаранков: “Малкият Атанас, след играта на баба
Златка, когато наоколо се разгъва общо хоро – спокойно преминава едно след
друго около петнайсет пъти насам-натам през огъня, в течение на няколко
минути… “37
Правят опит да преминат жаравата, повече или по-малко сполучливо, и някои
други деца. Повечето правят това твърде леко; само малцина, видимо опарени
понакуцват или даже побягват към дома си. Шаранков дава и ред примери от с.
Ново Паничарево, където огнеиграчите дори минавали преди нестинарите, като
избутвали навън с крака още недогорелите главни. Тяхното състояние докторът
анализира така: “С ясно съзнание, непринудени от влиянията на въздействащата
върху им сила, те влизат в огъня многократно, с издръжливост в отделните случаи
дори по-голяма от тази на някои нестинари”.38 Авторът провежда и подробни
анкета с огнеходци:
Аз ходя за пръв път в огъня ‒ разказва осемгодишният Атанас от село Българи,

друг път не съм ходил. Видях как ходеше баба Злата (нестинарката), рекох и аз
да мина. Усетих топло, но не беше много горещо, не ме пареше. Друго нищо ми
нямаше, нищо друго не съм мислил, друго нищо не ми е ставало, а и сега нищо ми

няма.39
В друга анкета:
Един приятел каза, че ако му дадат 500 лева, ще влезе в огъня. Аз му отговорих,
че и без пари ще го премина и го направих. Изявеното желание на
преподавателите да ме видят, а също и на други лица, ме накара да мина
няколко пъти. Преди преминаването не бях в нищо уверен. Преди самото ходене
аз се чувствах тъй, както през всяко време, без никакви усещания, предчувствия
и пр.40.
Ст. Грудев, описвайки играта на трудоваци върху жарава заключава: ”Транс, значи,
няма. Има 90% загрубяла кожа, 5% умело стъпване и 5% смелост.”41
Анкетираният от Ангелова през 1955 г. Н. Кантарев, тогава студент по медицина,
разказва следното:
Това лято бях в Балкана. Там случайно се научих да ходя по огъня. Та то не било
толкова страшно и мъчно. Не е нужно да изпадаш в разни мистични
настроения и състояния. Струва ми се, че цялата мистика на нестинарството
и всички церемонии, свързани с него са шарлатанство.42
2. Играта по жарава днес
Мотивите
Нестинарството като обред е една вече отмряла културна практика, но играта по

огън показва до ден днешен удивителна устойчивост. Дали този обред е заета от
гърците култово-религиозна мистерия или стадиално многопластово явление,
което българите възприемат пряко от късноантичното тракийско население, за
целта на настоящата работа не е определящо. Важен е фактът, че то ‒ като
регионално явление ‒ се адаптира в цялостната мирогледна и обредна система на
българите43 и като такова има своите прояви чак до средата на 20 век. От
проучванията става ясно, че още тогава е налице едно закономерно “изтъняване”,
изместване на сакралното в посока профанно, появата на “театрализиране” с
подмяна на главния нестинар с главен (платен) огнеходец и осъзнаване на
възможността едно такова “огнено театро” да бъде превърнато в туристическа
атракция. В този случай нестинарят не е (не става и не може да стане (да се
превърне в) нестинар. Той се прави на (играе) “нестинар”. Ритъмът и музиката
присъстват, но не довеждат (не въвеждат в) “сакрална сугестия”. ”Транс, значи,
няма!“ Пророчества също няма, защото няма “прихващане”, няма обсебване от
“Сребърния”. Икона/та/ я има като атрибут, като реквизит, но я няма вярата, че
Св. Костадин гаси въглените под нозете. Няма го и съзнанието, че жертваш, но и
придобиваш ‒ за себе си и за цялата общност около теб. Въглените са си въглени;
вероятно човек не се изгаря, защото температурата е твърде висока. “Нестинарят”
тук не е “първият човек”, той е “танцуващ човек” на работа. Работата е работа като
всяка друга; вършиш я и когато не ти се иска (непрекъснатото желание да се
танцува по огън се явява частен случай). С една дума – останала е само играта по
огън, маскирана като нестинарство и наричана така за улеснение .
Иначе казано, определението на Леви-Строс за “запазване /на/ текста, загубване
/на/ кода” тук намира израз в множество “възстановки” на нестинарския обред с

всичките му атрибути, дори “топоси” ‒ кога по родните му места из Странджа, кога

по фестивали, събори и ханчета. Участници и изпълнители в този, да го наречем,
“културен продукт” са предимно танцьори, често семейни двойки, за които
играенето по жарава е работа, коректно изпълнявана ежедневно, в продължение на
месеци, дори години.
Освен танцьори-“професионални нестинари”, в периода 1980-2000 г. наблюдавах и
“огнеходци”, чиято мотивация да поиграят или преминат по жаравата се изчерпва с
неудържимо желание да сторят това: ”Не знам защо, но изведнъж силно ми се
прииска да вляза в огъня.” (Приложение ‒ анкети). Наблюдавах (и участвах) в едно
масово (еуфорично) влизане и игра по жарава на летен студентски лагер в с.
Рибарица през 1982 г., когато в огъня влязоха близо близо трийсет
студенти-танцьори и никой не получи изгаряния. След изнесена лекция върху
нестинарството (и вечерна демонстрация-възстановка) по време на Летния семинар
за чуждестранни българисти и слависти на СУ ”Св. Климент Охридски” (Банкя,
1997 г.) провокирах подобно спонтанно ходене по жарава, съвсем не толкова
масово обаче.
В проведените от мен анкети с огнеходци се очертаха три различни „гнезда“ от
водещи мотиви.
– Мотивът “парично възнаграждение”

Условно обединих хората, за които той е определящ в първа група. Макар обаче тук
този мотив дда е доминиращ, той не е единствен; много силно е желанието това да
се прави, защото носи удоволствие, което не ти се иска да свършва. (Прилож.
анкета с А. Хр.)
– Мотивът „облог“, състезание

Ако условно приемем това за втора група, то тук биха се наредили случайно
попадналите в такава ситуация, в която основен се явява моментът на
състезанието, на облога, а самото огнеходство ‒ по мнението на един от
участниците ‒ е изчистено от какъвто и да бил “мистичен привкус”. Вероятно това
може да се определи като гледната точка на съвременния Homo ludens (Прилож.
анкета с П.К.). Този ракурс подсказва вероятно за връзката между играта и
свещените ритуали, която (по Хьойзинха, опиращ се на Платон), не само че не е
абсурдна, но е и повече от естествена.44
– Неосъзнат стремеж; липса на ясно изразен мотив

Последната,условно трета група е свързана с първата дотолкова доколкото и тук, и
там присъства силната потребност да се влезе и играе в жаравата. Огнеходците тук
нямат никакъв материален интерес от извършването на този акт. Онова, което ги
обединява е, че всички те гледат на живота като на низ от последователности, а на
себе си ‒ като на закономерно-преминаващи-от-една-последователност-в-друга,
като при преминаването всеки носи всичко преживяно с /в/ себе си (Приложение –
анкета с Е.С.) В тази група сред анкетираните има и хора от една “породица”, от
един “джинс”.
Играта по жарава: предположения, догадки, интерпретации
Каква е логиката, ако има такава, по която дедуктивно (ако сме

безпристрастно-анализиращи) или индуктивно (пристрастно-авторефлектиращи)
да установим защо някога сътвореното/стореното и превърнато в архетип изисква

преповтаряне и нов живот на друго ниво? Човешките общества, смята Леви-Строс,

подобно на отделните хора в техните игри, мечти или бленувания, никога не творят
в абсолютен смисъл; тяхното “творчество” се свежда до това да изберат определени
съчетания от идеи, които могат да пресъздадат. Ако направим списък на всички
съществуващи обичаи ‒ и тези, които са намерили отражение в митовете, и на
други, които се проявяват в игрите на деца и възрастни, в сънищата на здрави хора
или на болни (с психопатологически отклонения), ще се получи нещо от рода на
периодическата система на химичните елементи, където всички реални или просто
възможни обичаи биха се оказали сгрупирани в семейства.45
Според проф. Арнаудов, “нестинарствата е далечно отражение на огнепоклонство”,
както бе цитирано по-горе. Дали тогава да не потърсим причината за магичното
привличане и играта по огън в отключило се „припомняне“ и изплуване на
определени архетипни представи, провокиращи „нетипично“ за съвременния човек
поведение? Припомнянето е велико наслаждение за човека, смята Леви-Строс,
само че “не тогава, когато то се оказва буквално, тъй като малцина биха се
съгласили да преживеят отново всичко онова в своята нелека съдба, която е
свързана с мъки и страдания. Припомнянето ‒ това е самият живот, но в друго
качество. Затова, когато слънцето се накланя към гладката повърхност на
спокойната вода, или когато неговият диск нарязва гребена на планината подобно
твърд и назъбен лист, човек открива именно в тази бързотечна фантасмагория
средоточието на непроницаеми сили, изпарения и светкавици, чиито неясни
стълкновения той е чувствал смътно дълбоко в себе си в течение на всичките си
дни” 46. За Елиаде всички дейности на човека имат митически прототип.
Примерите, които посочва, разкриват тази същностна “първобитна” онтологична
концепция, а именно, че даден предмет или действие стават реални дотолкова,
доколкото имитират или повтарят архетипа.47 “Архетип” като обяснителна
парафраза на Платоновия eidos съответства и е подходящ термин и за нашите цели,
“защото ни казва, че що се отнася до съдържанията на колективното
несъзнавано48, ние имаме работа с архаични или примордиални типове, т.е. с
универсални образи, които съществуват от най-древни времена”. 49
В тази връзка танцовите стъпки също “имат своя образец извън делничния живот
на човека, независимо дали възпроизвеждат движенията на даденото
животно-тотем или движенията на звездите. Независимо от факта дали
ритмодействията се превръщат в ритуали (лабиринтообразни стъпки, подскоци,
жестове, извършвани с помощта на церемониални инструменти и т.н.) или не –
танцът по природата си подражава архетипен жест или възпоменава митичен
момент. Танцът е повторение и следователно реактуализация на “онова време”. 50
Доколкото играта по жарава се свързва с танца, то предположенията за
възникването на танца “in illo tempore” е важно да се спомене. Влизането в
жаравата е също толкова древно, колкото и танца. Танцът тук представлява бързо
пристъпване от крак на крак, в равен (равноделен) ритъм в описване на прост
рисунък ‒ напред-назад през жаравата, „тъпане“ в центъра и игра в кръг извън
жаравата. Що се отнася до темата за огнеходството днес връзката с танца и
танцуването е по-скоро косвена, като се има предвид, че съвременните огнеходци
(включително анкетираните тук) не са изключително танцьори на обработен
фолклор. Освен това в много от случаите, когато не става въпрос за предварително
аранжирана “възстановка” на нестинарската игра (с придружаващата я музика на
гайда и тъпан и пр.), “животът на огъня” ‒ от възпламеняването му до
превръщането му в жарава ‒ преминава “тихо”. Няма свирня на гайда, няма
думкане на тъпан, няма “въхкане”; единствената музика е пропукването на

разгорелите се дървета. В парафраза (по Янакиев) тук първоначално хората се

разполагат около огъня, но постепенно огънят/жаравата разполага хората около
себе,51 като създава необходимите предпоставки за медитация и “бленуване”.
Концентрацията в “точка”: от “vita contemplativa” ‒ към “vita activa”?
Бленуването край огъня има ясно изразени философски координати, смята

Башлар.52 За човека, който го съзерцава, огънят е пример за бързо осъществяване.
Огънят поражда желание за промяна, за надпревара с времето, за изчерпване на
живота до краен предел, за преминаване в отвъдния свят. Мечтанието пред огъня
завладява със своя драматизъм; то придава по-силно звучене на човешката съдба,
осъществява връзката между “малкото и голямото, между огнището и вулкана,
между живота на цепеницата и живота на света”53. Разрушението е нещо повече от
промяна, то е обновление. В този смисъл, ако се върнем на нестинарството като
ритуал, всичко онова, което подготвя влизането в жаравата (следване на
определени морални постулати, служба на светеца), съпътства (като “прихващане”)
и катализира играта в огъня, посредством гайдарската свирня и ритмичните удари
на тъпана, тук не е определящ фактор. Де факто изброеното по-горе отсъства. Но
при всичките различия между „класическата“ традиционна нестинарска игра и
огнеходството днес има нещо, което е обединяващо и то е подтикът, желанието да
се влезе в огъня. Вероятно може да се предположи, че при някои хора се
активират/реактуализират някои от ония универсални праобрази, праформи на
поведение и мислене, на онази “система установок и реакций, которая незаметно
определяет жизнь человека… тем более эффективно, что незаметно”54.
Какво може да се каже тук за култа към огъня, като имаме предвид неговия сложен
произход? “Олицетворение огонь и культ эго несомнено вырастали из разных
корней: огонь как спутник и помощник человека в борьбе с хищными зверями;
огонь как очищающая и и целительная сила; огонь как грозная и опасная стихия;
домашный очаг, символь и покровитель семьи”.55 В универсален план огънят е
трансформация, пречистване, животворната и възпроизвеждаща сила на слънцето;
възраждане на живота; оплождане; сила; невидимата енергия на битието;
сексуална сила; защита; покровителство; видимост; разрушение; сливане; страст;
жертвоприношение; промяна или преход от едно състояние в друго; средство за
предаване на послания или дарове към небето.56 В някои от тези представи за
огъня разпознаваме философските идеи на Хераклит: светът е бил, е и ще бъде
вечно съществуващ огън. Античният мислител често отъждествява огъня с душата,
като така подчертава неговата животворна природа.
Желанието да се влезе в огъня сякаш също извървява определен път. То се
“запалва“с възпламеняването на огъня. После преминава през съзерцаването на
лумналия огън и когато огънят се превърне в жарава, в магично-червенеещ кръг,
прераства (при определен кръг хора) в желание за вид действия. Едва ли е без
значение концентрирането на погледа в огненочервената точка. Такъв тип
“настройване” се е извършвал, както бе споменато по-горе, и от нестинарите:
задържане на погледа върху огъня или върху иконата за да се извика
“прихващането”; “неприхванати” нестинарите не са смеели да влязат в огъня
(Свесен човяк кък ше флези – той шъ съ ступи!).
“Продължителното съсредоточаване, обикновено съвсем непроизволно “ореолира”
съзерцавания предмет” – по Янакиев. Абсолютното концентриране в точка се
преживява едновременно като недостиг на зрителен хоризонт и като
халюцинативно… Това абсолютно божествено вдълбочаване явява космоса,

кръговете на небесата, меридианите на звездните орбити, изпълването на сферата

със стереометрията на стихиите… Но концентрацията в “точка” и изпълването с
грандиозен, свръхпълен, вселенски образ са едно и също. Съсредоточеността в
размишление, която е някаква върховна активност, действие на божество, е в
същото време непроизволно екстатично изпълване с визия, т.е. нещо необходимо,
нещо съдбовно.”57
Получава се следното: ако целта на медитацията е да се почувстват “корените”
(ridzomata) и да се направи телесната “вегетация” съгласна с природата,58 то не
можем да не отбележим, че при влизането в огъня “съгласието с природата” се
постига тук не (само) умозрително, но (и) физически. Платон говори в “Тимей” за
един творец/демиург на цялото това битие, за един божествен ум, който
из-недрява от себе си постройката на тая вселена. И демиургията на този
божествен ум не е нищо друго, освен архиначална вдълбоченост, абсолютна
съсредоточеност, в която светът с цялата му пълнота е постигнат, провидян е.59
Но, ако съзерцанието в точка, все-постигането е възможно за съзерцателната душа,
то все пак не е ясно как, провокиран от огъня, в един свой миг, “vita contemplativa”
преминава, прераства във “vita activa”? “…Защото има два живота, или по-точно,
два начина на употреба на живота, които едва ли са чисти, както впрочем и почти
нищо в природата не е абсолютно чисто, но все пак, въпреки многобройните
преходи и междинни състояния, те са достатъчно определени за да са
самостоятелни и различни поне в доминиращата си характерност. Защото наистина
има хора, чиято стихия е в действието и в предизвикването на промяна, докато има
други, чиято нагласа е насочеността навътре, към самите тях, към рефлексията и
размисъла, към почти лишеното от външно действие и стремеж за промяна
вътрешно преживяване, сиреч към онова, което по стародавна традиция е прието
да се означава като съзерцание. “60 Оказва се, Башлар е прав. Огънят сам по себе
си е не само символ на промяна, той подтиква хора с определен тип нагласи към
такава.61 В случая обаче (с позоваване на данните от анкетата) никой не би се наел
да твърди, че интровертният тип обезателно съзерцава, а екстровертният
обезателно действа.
Според Руткевич, “ненаправленное мышление представляет собой поток образов, а
не понятий. Оно нас не утомляет. Стоит расслабиться и мы теряем нить
логического размышления, переходя к естественной для человека игре
воображения. Такое мышление непродуктивно для приспособления к внешнему
миру, поскольку уходит от реальности к фантазии, сновидениям. Зато оно
необходимо для художественного творчество, мифологии, религии. Все те
творческие силы, которые современный человек вкладывает в науку и технику,
человек древности посвящал своим мифам… Мы стали богатыми в познаниях, но
бедными в мудрости. Мифологическое мышление вело к адаптации к внутренному
миру, устанавливало равновесие с силами безсознательного.” 62
Ако тръгнем по нишката: активиране на “потока от образи” = (моментна) загуба на
логическа мисъл, то можем да интерпретираме желанието да се влезе в огъня като
порив за сливане с първичното (майчино) тяло, или пък желание да се влезе отново
в кръга (жаравата, разстлана в кръг), където индивидът да се почувства (по
младенчески) приютен и защитен, единен, цялостен, бисексуален. (“Опыт учит, что
оберегающий круг, мандала, издавна является средством против хаотических
состоянй духа.”63) Би могло, разбира се, това желание (спекулативно) да се отнесе
и към екстраполираната тема за алиенацията в съвременното общество, когато
научните открития и развитието на обществото са достигнали такъв етап, че
човекът се е откъснал от своята същност, “отделил се е от себе си” и животът му е

пределно механизиран.64 Човекът се е дистанцирал от природата и така е загубил

своята цялостност и първоначална сила, разпокъсал се е.65 В този смисъл
влизането в огъня се явява (би могло да се яви) и неосъзнат порив за връщане към
природната същност на човека, но връщане не към “природния човек”, а на
духовния човек към природата.
Това обяснение, разбира се, е твърде общо. По-конкретно биха прозвучали данни
от изследвания на психоанализата, която от Фройд насетне прави опити да обясни
първопричината на едни или други неразбираеми човешки постъпки, страхове и
поведение като цяло. Ако се поддадем на философско-есеистичния тон на Башлар,
то за да анализираме съществото си в йерархията на една онтология (с цел да
подложим на психоанализа подсъзнанието си укрито в най-първични убежища),
трябва да се отклоним от нормалната психоанализа, трябва да изпразним от
социално съдържание най-важните си спомени и да достигнем до мечтанията, до
самите глъбини на бляновете в предпаметта.66 ”Бленувам, следователно
съществувам”, подсказва Башлар; т.е. явявам се субстанция, способна да бленува.
Това е много по-съществено, смята той; всичко, което се отнася до мисловната
дейност, има способността да се забравя, да чезне… 67
От неизчезващите представи важна за нас се явява неизчерпващата се за хората
представа за кръга и кръглото, възприемането на кръга като защитено
пространство, свое и родно. Ако онтогенезата е повторение на филогенезата, то в
игрите на децата (очертаващи с тебешир кръг-“къща”, в която се чувстват защитени
и недосегаеми) и днес можем да видим мястото (посочено, впрочем, отдавна от
изследователите), което е заемал кръгът в митологичните представи. 68 Известно е
, че по-старата форма на дома е кръглият дом. В този смисъл и в тази връзка би
могло да се предположи, че кръглата форма е не само първото усвоено, но и
първото “очовечено” пространство, поради което и то придобива тази
сакрално-магическа функция. Основната пространствена опозиция:
усвоено-неусвоено (пространство) е запазена в различни дялове на традиционната
култура и е в тясна връзка с основната дихотомия: космос-хаос. Тя е основата на
деленето на пространството на реално и иреално. Мирча Елиаде посочва, че
непознатата територия принадлежи на хаоса; човекът, настанявайки се там,
символично го превръща в космос.69 Продължавайки в тази посока можем да
определим влизането на човека в огъня (жаравата, разстлана в кръг) като:
прекрачване “отвън”‒“вътре”, от “извън-дома” – “в дома”, от “извън-себе” – “в
себе”, като сливане, потъване на микрокосмоса-човек в макрокосмоса-вселена.
В психоаналитична перспектива можем да погледнем на влизането в жаравата и от
още един ъгъл, а именно, като на акт, реактуализиращ инстинкта към смъртта; тук
имаме предвид и че “архетипы ‒ это корреляти инстинктов, вместе с которыми они
образуют бессознательное. Это как бы две стороны одной медали, через архетип
инстинкт воспринимает самого себя. Подобно тому как сознание направляет
волевые акты, интуитивное постижение архетипа направляет работу инстинкта.
Архетипы суть типичные способы понимания и повсюду, где мы встречаем
единообразные и регулярно возобновляющиеся способы понимания, мы имеем
дело с архетипами, независимо от того, узнается их мифилогический характер или
нет.”70 Предположението за активирането на инстинкта към смъртта се опира не
толкова на смисъла, който Фройд влага в това понятие, но по-скоро на смисъла,
значението, предложено от Юнг : ”… един индивидуален комплекс може да мине
през процеса смърт ‒ прераждане. Инстинктът към смъртта субективно се
преживява в определени образи и емоционални състояния: самотност, отнесеност,
мечтателност, фантазиране, носталгичност. Най-важното за инстинкта към смъртта

е, че регресията, благоприятна или зловредна, е също така част от живота, както

растежът и прогресът. Следователно смъртта като психичен факт занимава
индивида през всичките му дни, а не само в края на живота му.”71
Един мистико-философски поглед
Доколкото задачите на настоящата работа е не да даде отговори (и то непременно

от психоаналитична гледна точка), а да постави въпроси, то тук може да се добави
и едно възможно мистико-философско интерпретиране. То е инспирирано от
философските построения на Якоб Бьоме, където в порива за сливане можем да
припознаем “жаждата за съединение”. Според Бердяев, споделящ нагласата и
възгледите на Бьоме, “андрогинът, девата-юноша (а не мъжът и не жената),
цялостният бисексуален човек е образ и подобие Божие. Диференциацията на
мъжко и женско е следствие от космическото падение на Адам. Христос е
възстановил андрогинния образ в човека и му е възвърнал Девата-София…
Огнената душа трябва да се закали в огъня Божи и да стане по-светла от чисто
злато, защото тя е женихът на благородната София от семето на жена; той е
тинктура на огъня, както София е тинктура на светлината. Когато тинктурата на
огъня бъде очистена съвършено, в нея ще се възвърне София”.72 Схваната
метафорично, тази гледна точка може “да хвърли светлина” върху един друг
момент, ясно или смътно осъзнат у нестинарите, загатнат и отчасти разпознат в
отговорите на част от анкетираните, а именно: огънят, освен мощно средство за
пречистване/катарзис, предполагащ ново раждане в ново качество, се възприема
като родствен на Божия образ и силата Свише. Тук влизането в жаравата може да
се схване и като “нужда от Бог”, нужда от вяра, но и постигане на състояние на
цялостност (единица).
На желанието да се влезе в кръга може да се погледне като на подсъзнателен
“порив за прибиране в себе си” (чрез пречистване), порив за сливане с
“Първоначалото” ‒ визуално предадено като прибиране на концентричните кръгове
в първоначалния център, на обертоновете в породилия ги тон. Успоредно с това
причината или подбудите за този акт могат да се търсят и другаде ‒ по-конкретно в
посока възстановяването на добре познатия в древността инициационен модел. Тук
огънят/жар, може да се възприеме като: отнемащ живот = отнемане състоянието на
незрелост, непълноценност (“Келчо”, “Главчо” се нарича героят от вълшебните
приказки, който, като преодолява ред трудности, се оженва за царската дъщеря и
получва половината царство)73 и като даряващ живот = придобиване на блага,
вследствие преодоляване на изпитанията. С оглед на последното, важно е да се
спомене какво, в общи черти, съдържа концепцията за “магическата жар”.
Концепцията за “магическата жар”
На първо място концепцията за “магическата жар” не се явява монопол на

шаманизма, тя принадлежи към магиите по принцип. 74 Много “първобитни”
племена си представят магическо-религиозната власт като обгаряща и я определят
с думи като жар, изгорено, много горещо и т.н.. Мирча Елиаде посочва много
места, където понятието “жар” се свързва с понятието “магия”. 75
Инциацията като обред по начало е тясно свързана с огъня. Обгаряне, изгаряне,
дори варене на посвещавани може да се проследи от най-ранните известни нам
степени на обреда. Битува схващането, че при посвещението юношата получва нова
душа, става нов човек. Това е свързано с представата за пречистващата и

подмладяващата сила на огъня – представа, която по-късно разпознаваме в

християнското чистилище. Обгарянето, опарването, изгарянето имат за цел
постигането на велико благо; такава е въобще целта на обреда като цяло и по
конкретно: придобиване на способности, които задължително трябва да притежава
един пълноправен член на родовото общество.76
Сам по себе си, този обред представлява “слизане в преизподнята”; смята се, че
това, което се случва с посвещаваните, се случва и с мъртвите. Проп разглежда
изгарянията във вълшебните приказки в два противоположни плана: като благо,
като обожествяване ‒ в първия и като обреченост на душата, състояние на пълна
неизбежност пред съдбата ‒ във втория. Последното той свързва най-вече със
социалното разслоение, когато връх взема “профанната версия”, т.е. версията,
отричаща изгарянето като благо. От тази гледна Проп разглежда и античния
материал, като в митовете, на които той се спира, действащи лица са богове и
герои. Един от тях е митът за Деметра, богинята на земята, плодородието и
подземното царство и малкия Демофонт, чиято дойка тя става.77 Деметра
ежедневно го натривала с амброзия, а нощем, когато оставала сама с детето, тайно
го скривала между въглените на огъня, тъй като сърцето й вече се било разтворило
за него и тя с радост би му подарила безсмъртие. Една нощ майката на Демофонт
станала през нощта и съзирайки рожбата си в огъня, ужасена закрещяла. В отговор
на гнева на неразумната майка богинята грабнала детето от пламъците и така го
лишила от безсмъртие.78 Предмет на мита тук се явява не толкова изгарянето,
колкото съпротивлението срещу него и това може да се види и в мита за Пелей и
Фетида.
В Библията срещаме споменаването на Египет като “желязна пещ” (III, Царства,
8:51). А приказката, наред с мита, освен спомените за изгаряния, довеждащи до
придобиване на способности необходими на ловците и вождовете, е съхранила и
противоположното разбиране за изгарянето като ужас, който щастливо се избягва.
Това позоваване на мита тук е важно, защото сред хората днес по-разпространен е
страхът от огъня и ужас от изгарянето, отколкото обратното. Факт е, че и
участващите в анкетата огнеходци изпитват твърде противоречиви чувства преди
влизането си в жаравата: от страх, който трябва да се преодолее, до
приповдигнатост на духа в стремеж да се извърши нещо познато и желано.
Играта в огъня ‒ реактуализацията на инициационен модел?
Предположението за играта в огъня като реактуализацията на инициационен

модел може да бъде разширено и в следната посока: “Архетипът, първообразът на
творчеството, който се съдържа в инициациите, съставя най-дълбинното и
следователно най-общото, най-неспецифичното равнище на два изначално
свързани и взаимопротивоположни аспекта на знаковата дейност. Ако единият
аспект засяга универсалията на творчеството чрез сюжет, то другият се отнася до
автомоделирането, “правенето на себе си”, на субекта. “Това са два срещуположни
по своята насоченост семиотични процеси“, сочат Рачева и Илиева: „при единия се
извършва движение от субекта към обекта, при което човек като че ли изнася от
себе си своите потребности и ги проектира върху обективните вещи ‒ така се
получава семантиката на нещата като обективно-субективна сплав. В другия случай
се реализира точно обратното движение ‒ от обекта към субекта: постигането на
обективираната ценност изисква определено психофизическо състояние (нагласа) ‒
концентриране, акумулиране на енергии или тяхното освобождаване. В работен
порядък можем да означим тези два аспекта като обективация и субективация,

семантизиране и енергетизиране, като назоваване, наименоване, отделяне по този

начин на себе си от света ‒ и приспособяване, настройване “обратно” към него,
влизане в резонанс с назованото. Фактически това са две страни на един и същ
процес на обмена между природа и култура, като природата е материал за
обработване и вън, и вътре в човека.”79 В една от анкетите (А. Хр.) тази
двуаспектност звучи така: Не знам дали тя (“нестинарката” в ханчето ‒ б.м.) си
избиваше прекалената енергия, която имаше, или се зареждаше, но след това
ставаше като нова. Тя танцуваше преди това, после влизаше в огъня и като
излезеше, беше като нов човек”. (Приложение)
Следвайки инициационния модел (по Проп), то тук напускането на дома =
нарушаването на установения порядък, странстванията в неовладяното,
неорганизираното, “открито” пространство, преминаването през смъртни
опасности и извършването на подвизи при задължителното завръщане в
“културното пространство” в ново качество, приемат облика на осъзнат или
неосъзнат порив да се влезе в огъня, да се играе по жаравата. “В класическия
смисъл посвещаваният младеж е праобраз на културен (и литературен) герой. Той е
деятелят, извършителят, субектът на културното и на сюжетното действие…
прекрачващият установените граници…”80 По отношение на съвременния
огнеходец, вероятно при влизането в огъня имаме една реминисценция /на/ от
такъв “героизъм” ‒ умиране за сегашното, (“Келчо”), незрелото, (по неосъзната
лична преценка) състояние и засвидетелствуване на готовност за повторно
раждане81 в герой ‒ в смисъла на библейското “Последните ще бъдат първи.”82
Така пробуждането на архетипа като порив за творчество може да се премодулира
като желание за самонаправа в по-високо качество; в това желание могат да се
видят и примеси от всички направени до този момент предположения, които,
следвайки Платон, “опростено” бихме нарекли “припомняне”.
Тук може би е моментът (memento…) да се припомни, че от различните огнеходци
се “помнят” различни неща (което става ясно от проведените анкети). По
отношение на първото предположение, където имаме проявен “порив за сливане с
Първоначалото”, провокирането е в посока събиране в единицата, в която Аз-ът
изчезва, става част от цялото, потъва с мисъл и действие (или с безпаметно
действо) в “архиначалната вдълбоченост”, в “абсолютната съсредоточеност”. При
второто предположение, което свързахме с активиране на инициациационния
модел, отношението (неосъзнато) е по-скоро “активно” (Искам да вляза в огъня,
искам да се заредя с енергия…Имам нужда… ‒ Приложение, анкета с А. Хр.)
Казаното дотук в една или друга степен се отнася до мотивите на първите две
условно обособени групи съвременни огнеходци. Текстът по-долу обръща
внимание на третата. Водещ мотив тук е предизвикателство от типа: “Аз мога. Ти
не можеш!” За такава категория огнеиграчи споменава и Р. Ангелова нееднократно
в изследването си. Т.е. тук става дума за игра, за облог, за състезание, чието
спечелване е въпрос на чест.
Жаравата и homo ludens: параметри и разбиране на играта (по

Хьойзинха)
Играта е преди всичко едно свободно действие и поради този свой свободен
характер тя преминава границите на естествените процеси. За съзнателния
възрастен човек тя е дейност, която спокойно може и да не извършва. Играта не е
“обикновеният” или “действителен живот” – тя е едно излизане от него с временно
действие или свободна цел. Играта прекъсва процеса на непосредствено

задоволяване на нужди и влечения, тя е един вид “интермецо” в ежедневния

живот, една почивка, но същевременно е и съпровод, допълнение, изобщо част от
живота. Играта е израз на обществените идеали, тя се намира на по-високо ниво от
това на чисто биологическите процеси: хранене, съвокупление, защита. Човешката
игра, във всичките си форми, в които тя има някакво значение или празнува нещо,
принадлежи към сферата на празненството и култа, към сферата на свещеното.
След като една игра е изиграна, тя остава в паметта като едно духовно творение
или ценност, предава се от поколение на поколение и може да се повтори веднага
или след дълго време. Тази повторимост на играта е едно от най-съществените й
свойства.
Играта формално не се различава от свещените ритуали, понеже формата на тези
ритуали прилича на тази на играта, а мястото на тяхното извършване спазва
принципите на мястото на игра. Арена, сцена, омагьосан кръг – всички те са място
на игрово действие.
Едно от качествата, присъщи на играта е напрежението. Този елемент заема в
играта много особено и важно място. Напрежението подлага на изпитание
способностите на играча – физическите му възможности, неговата упоритост,
издръжливост, а също и неговите морални качества. Но в играта има и стремеж
към освобождаване от напрежението – трябва да се напрегнеш за да успееш в
нещо.
За Платон равнозначността на играта и свещените действия е била безусловна –
той не се е колебаел да включи свещеното в понятието игра. Основен формален
признак на играта е отделянето на игровото пространство от всекидневния живот –
едно затворено пространство, което може да е реално или въображаемо, се отделя,
разграничава от обикновеното жизнено пространство. Почти при всички актове на
посвещаване или на освещаване се създава изкуствена ситуация на
изключителност, както за посвещаваните, така и за посветените – всяка
тайнственост и мистерия предполага едно особено свещено място.
От само себе си е ясно, че умствената нагласа, с която обществото изживява своята
“sacra” е се състои предимно от свещена сериозност. Но истинското спонтанно
игрово поведение може да бъде изключително сериозно. Играчът може да се
отдава с цялата си същност на играта. Съзнанието, че това е “просто игра”, може
изцяло да остане на заден план – както се вижда и в проведените анкети. Чувството
за радост, неразделно свързана с играта, се дължи не само на напрежението, но и
на възбуденото чувство за извисяване. Настроението по време на играта достига
два полюса – необузданост и екзалтация. Не е случайно, че и двете думи изразяват
състояния “извън” обичайното поведение.
В агоналния си инстинкт човек не се ръководи на първо място от жаждата за власт
или желанието да управлява. Първично е желанието да превъзхождаш другите и
като такъв да бъдеш уважаван. Също така вкоренено, заложено в човека е да
изпита вътрешно задоволството, че е направил нещо добре. Да направиш нещо
добре, означава да го направиш по-добре от друг. Победата сама по себе си оказва
влияние върху събитията. Всяка победа представлява, по-скоро реализира за
победителя триумфа на доброто над злото. Чистата хазартна игра (а тук влизането
в огъня се явява такава), както и игрите, които изискват сила или ловкост, може
също да има свещен смисъл, т.е., да обяснява и определя божественото поведение.
Понятията шанс и съдба се свързват със свещеното. Описвайки религиозната
практика на различни народи Хьойзинха пише:”За нас най-вече е от значение
мястото, където се играе. Това може да бъде един прост кръг, който обаче в този
случай има магическо значение.” 83

Преминаване по жарава заради облог
Синтезираните разбирания на Хьойзинха за играта могат почти дефинитивно да се

отнесат към прекосяването на жаравата след облог, под формата на игра:
– мястото на действието – отделяне на игровото пространство от всекидневния
живот
– излизане от действителния живот с временно действие (свободна цел)
– прекъсване процеса на задоволяване на естествените нужди
– напрежение
– желание да превъзхождаш другите и като такъв да бъдеш уважаван
– потребност от постигане на лично удовлетворение от добре свършеното
Ако приемем тезата на Хьойзинха, че свещените ритуали формално са

неразличими от игровите действия, тогава възниква въпросът: дали сходството
между култа и играта няма по-дълбоко съдържание от чисто формалните външни
белези и още: дали ходенето по жарава, провокирано от облог е толкова различно
по характеристика от другите споменати мотиви?
Ходенето по жарава – подсъзнателна психотерапия? 84
Потокът на желанието (човешкият порив) е нещо неосъзнато (по Фройд85), а

неосъзнатите психични процеси не са непременно идентични с онези, с които се
слави нашата осъзната психика; те се ползват с някои забележителни свободи,
които са забранени за втората. Вследствие неразрушимостта и нечувствителността
към корекция, които са атрибути на неосъзнатите процеси, един такъв импулс
(като да се играе по огън, например) е могъл да оцелее от много ранни времена, за
които е бил подходящ, в по-късни времена и за условия, в които изявите му
задължително изглеждат странни.
Странен и необичаен изглежда днес този импулс за влизане в огъня, още повече
като се замислим от колко условности е изтъкан животът на съвременния човек.
Невъзпрепятствани, според Фройд са единствено “примитивните” хора, при които
мисленето преминава директно в дела (усетено от Гьоте във Фауст като: “Im Anfang
war die Tat”). Очевидно до ден днешен в представите на хората огънят се е съхранил
като един мощен, величествен образ, вдъхващ респект, страхопочитание, желание
за овладяване, възможност за освобождаване на енергия и за черпене на друга
такава. Но всъщност “у человечества никогда не было недостатка в
могущественных образах, которые были магической защитной стеной против
жуткой жизнености, таящихся в глубинах души. Бессознательные формы всегда
получали выражение в защитных и целительных образах и тем самым выносились
в лежащее за пределами души космическое пространство”. 86
В играта по огъня би могло да се види и един регулиращ (или по-скоро
саморегулиращ) психиката на съвременния човек акт. “Когда сознание отделяется
от бессознательного, а именно это происходит у европейского человека последних
веков, бессознательное стремиться “компенсировать”, снять обособленость
сознания. В это время нарастает давление архетипических образов, возможен
прорыв архетипов в сознание, светильник разума захлестивают темные воды
безсознательного. Отсюда основные черты психотерапевтического метода Юнга:
аналитик постепенно приобщает пациента к бессознательным содержанием, дает
ему символические средства ассимиляции энергии архетипов.”87 В този смисъл

влизането в огъня може да се схване и като самоволно приобщаване “к

бессознательным содержанием“. Така към направените догадки, може да се добави
още една: “Ходенето по жарава днес – нужда от “зареждане”, порив към
подсъзнателна, неосъзната психотерапия?
В заключение
За мнозина и днес ходенето по жарава е Божа дарба, харис, както бе споменато в

началото. (На нея това си й е дар ‒ Приложение, анкета с К. Хр. ). То е странно
явление в природата на човека, при което хората, попадайки в едно особено
психофизиологическо състояние, излизат от рамките на обичайните дейности и
вършат, без да усещат болка или да получат наранявания, действия, които
противоречат на понятията за физическите свойства на материята. Ако говорим за
“прихващанията” при нестинарите, това несъмнено е така, но когато днес хора,
твърде различни по манталитет, тръгват към тлеещия огън, без да могат да си
обяснят съвсем точно постъпката си, тогава естествено е да се запитаме кое кара
един съвременен, психически здрав човек, израснал с естествения страх от огъня,
да се реши на такава постъпка? Сред “провокираните” мои съвременници, за които
наполовина е вярна поговорката “минал през огън и вода” има различни хора:
вярващи, атеисти, хора, тръгнали по духовната пътека (тук с препратка към
Ринпоче88), както и такива, за които съществува само онова, което може да се
пипне здраво с ръце. В отделни свои отговори някои от тях описват състояния или
поведения, свойствени и на същинските нестинари (…ръцете и краката й се
вледеняват… ‒ анкета с А. Хр.). Разпознаваемо днес е и състоянието, описано от
Арнаудов, при което “в крайния предел на възбуждението, огънят е не опасност, а
неотразима нужда ‒ те не усещат ни да ги пари, ни да ги гори, когато газят в него и
имат по-скоро чувство на вътрешно издигане и на някаква благост.”89
(Приложение, анкети)
Обединяващо направените анкети и наблюдения тук е прехождането,
преминаването от “речено” (или помислено) към “сторено”, при все че не за всички
може по библейски да се рече: “Мирис на изгорено нямаше у тях” (или, ако си
спомним историята за младежите в огнената пещ: “И ходеха сред пламъка,
възпявайки Бога и благославяйки Господа” ‒ Даниил, III, 24).
“Може би ние всички можем да ходим в огъня”, предполага Андрю Ланг. Може би,
но въпросът е защо все пак някои го правят?
БЕЛЕЖКИ
1. Р. А н г е л о в а. Игра по огън. С., 1955. Издание на БАН.

2. М. А р н а у д о в. Очерци по българския фолклор. Т. II. С, 1996. Академично
издателство “Проф. Марин Дринов”, Трето фототипно издание.
3. Текстът е предложен за публикация преди излизането на книгата на В. Фол и Р.
Нейкова “Огън и музика”.
4. Цит. по Г. Б а ш л а р, Поетика на пространството. С., 1988. Издателство
“Народна култура”.
5. Българска народна митология. Енциклопедичен речник. С., 1994. Издателска
къща “7М+ЛОГИС”.
6. М. А р н а у д о в. Цит. съч., с. 509.
7. Пак там, с. 390.
8. Пак там, с. 390.

9. Пак там, с. 391.

10. Пак там, с. 393.
11. По-късно по този въпрос пише Калоянов – Вж. А. К а л о я н о в, Българското
шаманство. С., 1995. Импресарско-Издателска къща РОД.
12. М. А р н а у д о в. Цит. съч., с. 509.
13. Р. А н г е л о в а. Цит. съч., с. 10-12.
14. Цит. по от Ангелова, с. 12. Въпросната статия е озаглавена “Нестинарските
игри“ ‒ сп. ”Житно зърно”, 1925 г.
15. Е. Ш а р а н к о в. Нестинарство. Същност и прояви. С., 1947. Издателство
“Лекоп”.
16. Пак там, с. 24.
17. Пак там, с. 242.
18. Р. А н г е л о в а. Цит. съч., с. 29.
19. Пак там, с. 30.
20. Пак там, с. 30.
21. М. А р н а у д о в, Цит. съч., с. 515.
22. Пак там.
23. Р. А н г е л о в а. Цит. съч., с. 170.
24. Пак там, с. 170.
25. Пак там, с. 171.
26. Ролята на ритъма и музиката е провокирала и провокира жив интерес както в
научната, така и в художествената литература (“…В праисторическите времена
подобно на танца и всяко друго изкуство, музиката била вълшебно средство, едно
от старите и узаконени средства на магията. Започвайки с ритъма (пляскане с ръце,
чукане с дърво – най-ранното изкуство на уарните инструменнти), тя била силно и
изпитано средство да “настрои” веднага неколцина или цяло мнозинство, да
приведе в еднакъв ритъм тяхното дишане, пулсирането на сърцето и състоянието
на душите, да им вдъхне смелост за призив и заклинание на вечните сили, за танц,
надпревара, завоевателен набег, свещенодействие” ‒ Х. Х е с е. Игра на стъклени
перли. С., 1980, с. 48)
27. По-подробно Вж. А. И л и е в а, А. , И. Р а ч е в а – “Исторически аспекти на
проблема за ритмооразуването в българския танцов фолклор” – Български
фолклор, №3, 1982.
28. Във връзка с особеното място и роля на нестинарския тъпан, може да се
направи паралел с шаманския барабан, който бива специално изработен от
дървесината на Космическото дърво. (М. Е л и а д е. Шаманизмът и архаичните
техники на екстаза. С., 1996. Издателство ЛИК, с. 293)
29. И. Р а ч е в а, А. И л и е в а. Моделът на инициациите като първични форми на
посвещение в култура. ‒ В: История на българската музикална култура.
Академично издателство “Проф. Марин Дринов”. Том I., С., 1998, с. 32.
30. В много архаични митологични системи концепцията за пространството се
определя от идеята за световното дърво като модел на света. То маркира центъра и
на най-важните мирогледни опозиции на архаичното съзнание /горе-долу,
дясно-ляво, небе-земя, мъжко-женско и т.н./ и закрепва основните числови
понятия. Кръстът, който типологически е свързан с космическото дърво, става
геометрична формула на основните опозиции на пространството и времето.
Дървото не само дели Вселената във веритакал, но едновременно свързва трите
свята – подземен, земен и небесен. Същата функционална характеристика
притежава небесната дъга, мълнията и змеят. В българската народна традиция
змията (респ. змеят) често изпълнява ролята на космически медиатор, който

свързва трите свята. Огненият змей е въплъщение на огнената стихия (М и ф ы н а

р о д о в м и р а), но както посочва Проп, огънят (както и конят) се явява медиатор
между този и онзи свят.
31. Митологемата дървото-човешки двойник отразява човешкия образ като
еквивалент на световното дърво и мирогледната концепция, според която човекът
/микрокосмос/ е снет вид на дървото /макрокосмос/ Или ‒ човекът и дървото са
изоморфни. (Вж. Ив. Г е о р г и е в а , Българска народна митология. С., 1983)
32. М. Е л и а д е. Митът за вечното завръщане. С.,1994. ИК”Христо Ботев”, с. 40.
33. И. Р а ч е в а, А. И л и е в а. Първообрази и прототипи на обредни действия,
произхождащи от инициациите. Негативна и позитивна фаза. Ритмодейството –
кулминационен момент на древните посвещения. В: История на българската
музикална култура. Том I. Фолклорът. С.,1998, Академично издателство “Проф.
Марин Дринов”, с. 33.
34. М. А р н а у д о в. Цит съч., с. 524.
35. Пак там.
36. Е. Ш а р а н к о в. Цит съч., с. 8.
37. Пак там, с. 148-149.
38. Пак там, с. 154.
39. Пак там, с. 36.
40. Пак там, с. 37.
41. Цит. по А н г е л о в а, Игра по огън, с. 163.
42. Анкета на А н г е л о в а от 1955 г. Цит. съч., с. 169.
43. Б ъ л г а р с к а н а р о д н а м и т о л о г и я. Енциклопедичен речник. С., 1994.
Издателска къща “7М+ЛОГИС”, с. 230.
44. Й. Х ь о й з и н х а. Homo ludens. С.,1982. Издателство “Наука и изкуство”.
45. К. Л. С т р о с. Печальные тропики. М., 1984, Издательство “Мысль”. с. 78.
Превод на авторката, Д. И.
46. Пак там.
47. М. Э л и а д е. Космос и история. М., 1987, Издательство “Прогресс”, с. 33.
48. “Коллективное бессознательное – результат жизни рода, хотя проявляется оно
всегда через индивидуальную психику. Оно присуще всем людям, является
унверсальным основанием душевной жизни каждого индивида. Юнг сравнивал его
с матрицей, грибницей (гриб – индивидуальная душа), с пребивающей под водой
частью айсберга или горы – чем глубже мы уходим под воду, тем более широким
становится основание – от общего народу, расе, всему человечеству
бессознательногомы переходим к наследию дочеловеческих предков. Если наше
тело является итогом всей эволюции, то же самое можно сказать и о психике,
которая в той или иной степени присуща всем организмам, опосредуя их
взаимодействие со средой.”(Р у т к е в и ч, Цит. съч., с.126)
49. К.Г. Ю н г. Избрано. Книга втора. Плевен, 1993. Издателство
”ЕВРАЗИЯ-АБАГАР”, с.144-145.
50. Е л и а д е , М. Митът за вечното завръщане.С.,1994. ИК”Христо Ботев”, с. 40-41.
51. “…Не ние сме поставили свещ по средата, а той ни е положил в кръга си, ние
сме сиянието на тази свещ, която е по-нашето от нас самите.” Вж. К. Я н а к и е в.
Религиозно-философски размишления. С. 1991. ИК”Критика и хуманизъм”, с.56.
52. Г. Б а ш л а р. Цит. съч.
53. Вж. Б а ш л а р. Цит. съч.
54. Р у т к е в и ч. Цит съч., с.126.
55. М и ф ы н а р о д о в м и р а. М., 1982 . Том ІI, Издательство “Советская
энциклопедия” с. 240.

56. К у п ъ р, Дж. К. Енциклопедия на традиционните символи. С.,1993.

Издателство “Петър Берон”.
57. К. Я н а к и е в. Древногръцката култура – проблеми на философията и
митологията. С., 1988. Университетско издателство “Климент Охридски”, с. 87.
58. Пак там, с. 59.
59. Пак там, с. 87.
60. Вж. И. П а с и. VITA CONTEMPLATIVA – VITA ACTIVA ‒ В: Проблеми. Хора.
Спомени. С., 1992. Университетско издателство “Климент Охридски”, с. 117.
61.”По Юнгу, имеется два типа мышления. Для логического мышления характерна
направленность на внешний мир, оно обеспечивает приспособление к реальности.
Такое мышление протекает в суждениях, оно словесно, требует усилия, воли, оно
утомляет. Необходимо образование, воспитание этой направленности на
реальность; логическое мышление есть инструмент и порождение культуры. С ним
в первую очередь связаны наука, техника, индустрия – орудия контроля над
реальностью. В традиционных обществах логическое мышление было развито
значительно слабее, там еще отсуствовала потребность в усиленной “тренировке”
интеллекта. Направленное логическое мышление Юнг связывает с
экстравертностью, т.е. преимущественным движением психической энергии вовне,
к внешнему миру. (Р у т к е в и ч, А. М., Цит. съч. , с. 27)
62. Пак там.
63. К. Г. Ю н г. “Об архетипах коллективного бессознательного.” В: Вопросы
философии, М., Издательство РАН, 1990, №1, с. 137.
64. С т о я н о в, Цв. Т. II. Отчуждението. С., 1988, Издателство “Български
писател”.
65. Б е р д я е в, Н. За робстото и свободата на човека. С.1992. Университетско
издателство “Св. Климент Охридски”, с. 133.
66. Б а ш л а р, цит. съч.
67. Пак там.
68. Кръглото пространство е свързано с основните пространствени представи за
Вселената (за небесните светила – слънце и луна) и е един от универсалните
символи, срещащи се още в палеолита. В традиционната българска култура,
кръглото пространство и моделираните предмети в кръг са с богато семантично
съдържание и обредно магическо функция. Върху кръглото пространство в
обредната практика се моделират основните символи на изобилие, плодородие,
здраве, щастлив семеен живот, победа над злото – тези основни изисквания, които
според народа ни осмислят живота като щастлив. Изображенията (фигурите и
процесът на тяхното изготвяне върху хлябове с кръгла форма имат характер на
заклинание: върху кръглия кравай – модел на Космоса, се възпроизвеждат
неговите основни елементи, които имат богато символично значение и
продуциращ смисъл. Семантиката на кръглото пространство може да бъде търсена
на различни нива – и при кръга-предмет и в кръга-действие. Кръгът в
християнството е символ на съвършенство.
69. М. Е л и а д е. Сакралното и профанното. 1998. Издателство “Хемус”, с. 21.
70. А. М. Р у т к е в и ч. Цит. съч., с. 127.
71. А. С а м ю е л з, Б. Ш о р т ъ п и Ф. П л а у т. Критически речник на
аналитичната психология на К. Г. Юнг. Плевен, 1993. Издателство ЕА, с. 80.
72. Н. Б е р д я е в. Ерос и личност. Философия на пола и любовта. С. 1992.
Издателство “ГАЛ-ИКО”, с. 62.
73. Вж. Вл. Я. П р о п. Исторически корени на вълшебната приказка. ИК
”Прозорец”.

74. В Суматра и по целия Малайски архиелаг думите, с които се обозначава жарта,

изразяват също така и идеята за злото, като в същото време понятията като
“блаженство”, мир, безметежност се изразяват с думи, означаващи “прохлада”.
Именно по тази причина много магьосници и баячи пият солена или пиперлива
вода и ядат извънредно остри треви – по такъв начин те се стремят да повишат
своята вътрешна “жар”. Аналогични съображения забраняват на някои
австралийски магове и врачки да употребяват в храната си “горещи вещества” – у
тях и без това горял достатъчно силен вътрешен огън. Тези представи са се
съхранили и в много по-сложни религии. Индусите в наше време прикачват на
особено могъщото божество епитети от рода на “prakhar” (много горещ), “jajval”
(“горещ”) или “jvalit” (“владеещ огъня”). Мюсюлманите в Индия вярват, че човекът,
съчетал се с бога става “излъчващ топлина”. Човекът, който твори чудеса, се казва
“sahib-josh”, при което “josh” означава “кипящ”. В широкия смисъл, всяка една
личност или действие, причастни към каквато и да била магическо-религиозна
власт се счита за “гореща” (Вж. Е л и а д е . Шаманизмът и архаичните техники на
екстаза. Издателство ЛИК. С., 1996 с. 511-512)
75. Пак там, с. 511-512.
76. П р о п. Цит. съч.
77. Посочен като пример (обожествяване чрез /в/ огън) от Е л и а д е ‒ В: История
на религиозните вярвания и идеи. Том I. С., 1997. ИК ”Христо Ботев”. Дванадесета
глава. Елевсинските мистерии, с. 355-357. Приведено също от Маразов -– Вж. И. М
а р а з о в. Митология на златото. С. 1994. Издателска къща “Христо Ботев”, с.98.
78. Г о м е р о в ы е г и м н ы. Пер. В. Вересаева. М., 1926, с.54.
79. И. Р а ч е в а, А. И л и е в а. Моделът на инициациите като първични форми на
посвещение в култура. ‒ В: История на българската музикална култура. Том I., с. 25.
80. Пак там, с. 24.
81. За тъждеството огън-раждане – Вж. И. М а р а з о в., Цит.съч., с.97-100.
82. Вж. М а р а з о в, Цит.съч., с.89-90.
83. За написването на тази част са ползвани текстове от книгата на Й. Х ь о й з и н
х а. Homo ludens. С., 1982. Издателство “Наука и изкуство”
84. Според някои действащи психотерапевти, при същинската психотерапия
протичащият процес по презумпция е лечебен и няма опасност от нараняване на
лекувания. При влизането в жаравата психотерапевтичен ефект може да бъде
постигнат, според тях, но изгарянето никога не е изключено (споделено вв личен
разговор). Въпреки това с “Новата вълна” в някои европейски страни се основаха
клубове, включващи и обучение по “ходене по жарава” сред дейностите си (данни
за такива са от Дания и Словения).
85. З. Ф р о й д. Тотем и табу. С., 1991. Издателска къща “Критика и хуманизъм”.
86. К. Г. Ю н г. Цит. съч., с.138.
87. Пак там, с. 129.
88. “Има пътека на мъдростта и пътека на неведението. Те са далеч една от друга и
водят на различни места…” – Вж. С. Р и н п о ч е. Тибетската книга за живота и
смъртта. С., 1993. Абагар холдинг, с. 140.
89. М. А р н а у д о в. Цит съч., с. 523.
ПРИЛОЖЕНИЯ: Анкети
Анкета с А.Хр., р. 1967 г. в София, танцьорка.
Даниела Иванова (Д.И.): Разкажи ми, моля те, кога за първи път игра по жарава.

Каква беше обстановката, атмосферата и най-вече как ти хрумна да играеш, как си

обясняваш желанието за това?
А.Хр.: Ще започна с желанието, защото преди да вляза в огъня дълго време гледах.
Бях съпровождаща група на нестинарка и в продължение на близо две години съм
гледала непрекъснато и това нещо просто чувствах, че мога да го направя. Чувала
съм, че се предава по наследство, че се предава в кръвта, но не знам…При мене
беше въпрос на много голямо желание. Просто може би мислено всеки път влизах в
огъня, нямах никакъв страх. Когато влязох за първи път просто само имах голямо
желание. Не съм нестинарка, която го практикува всеки ден, както го правят за
пари, просто влизам за удоволствие. Даже понякога със съпруга ми влизаме ей така
– отиваме някъде, палим си огън – без да ни гледа някой, просто за нас. Не го
танцувам за нищо друго, просто ми доставя удоволствие.
Д.И.: Кога се случи за първи път?
А.Хр.: Първият път, може да е смешно, обаче отидохме със съпруга ми на едно
място, съвсем тихо…Той понеже влизаше преди мен… Казах му: ”Искам да вляза в
огъня.” Той ме попита: ”Искаш ли да те водя?” – обикновено водят. И почти стана
така, че аз го вмъкнах. Ами да, сами бяхме, преди 3 години.
Д.И.: Това е 1991-ва?
А.Хр.: Точно така. Беше даже студено.
Д.И. : По кое време на годината беше?
А.Хр.: Март-април. Беше доста студено. Даже си мислех, че може би не усещам
нищо, защото е студено навън. След това и през лятото на “Константин и Елена”
обикновено си палим огън. Просто така влизаме за удоволствие.
Д.И.: Ти казваш: ”Бях съпровождаща група на нестинарка.” Това означава, че вие
сте танцували в промеждутъците между отделните влизания в жаравата на
нестинарката, а тя от своя страна получава заплащане за изпълнението си?
А.Хр.: Да, затова играе в заведение. И аз просто я гледах. Седях до огъня и имах
чувството, че влизам с нея. Наистина.
Д.И.: Какви са впечатленията ти от тази жена като човек? И защо мислиш, че
играе върху жаравата за пари?
А.Хр.: Абстрахирам се от отношението и от всичко, тя е един много силен
човек…като човек. И много пъти съм я чувала да казва: ”Имам нужда да вляза в
огъня. Имам нужда да се заредя с енергия.”
Д.И.: Тя се зареждаше от дървото, от жаравата?
А.Хр.: Дали си избиваше прекалената енергия, която имаше, или се зареждаше –
не знам, но след това ставаше като нова. Тя танцуваше преди това, после влизаше в
огъня и като излезеше, беше като нов човек.
Д.И.: Как смяташ, тя човек с по-развита интуиция ли беше? Чувала ли си от нея
неща, които са те карали да мислиш, че тя вижда по-далеч от нормалните хора, че
има едни сетива в повече?
А.Хр.: Има нещо такова. Макар че не ми е въздействала. Примерно, когато вкара за
първи път съпруга ми в огъня, тя ми обясняваше, че му изгражда някакво биополе.
Но аз не съм влизала въз основа на някакво биополе чуждо, освен мойто,
което…Нагласявам се психически – да го кажа по-разбираемо.. Но при нея…Тя
може би имаше като нестинарка това усещане да вкарва други хора.
Д.И.: Според теб тя истинска нестинарка ли е? Ако се вземе предвид дори само
това, че същинският нестинар, когато е “прихванат” би се поболял, ако не го
направи.
А.Хр.: Ами не зная, защото тя, в крайна сметка, влизаше за пари. Но през зимния
сезон, когато не играеше в огъня, много пъти ми е казвала, че просто има нужда да

влезе. Аз играя отскоро, но понякога изпитвам нужда да вляза вътре, просто да

усетя огъня. Много добре ми действа.
Д.И.: Колко пъти си го правила, приблизително?
А.Хр.: Седем-осем пъти.
Д.И.: Би ли могла да опишеш състоянието си след излизане от огъня? Усещаше ли
се по-различна? Имаше ли чувството, че си преодоляла някакво препятствие?
А.Хр.: По-скоро гайдата е това, предполагам знаеш…
Д.И.: Характерната нестинарска свирня?
А.Хр: …което дава усещането. И когато наближава края, не ми се иска да свършва,
става ми тъжно.А след това…След това не се чувствам добре.
Д.И.: Не се чувстваш добре?
А.Хр.: Не се чувствам някакси разтоварена. Искам да съм още в огъня. То е нещо
като транс – така аз поне го усещам. Може би защото не влизам често. Може би ако
играя всеки ден ще бъде друго. Но така…жал ми е, че свършва цялата тая работа.
Д.И.: С какво те привлича огънят? За себе си имаш ли обяснение?
А.Хр.: Не знам.
Д.И.: Вярваща ли си?
А.Хр.: В Господа като понятие, като Исус Христос – не. Но вярвам, искрено вярвам
в някакви такива сили, че ги има. Вярвам, защото и лично съм се убедила.
Д.И.: Изпитвала ли си интуитивното усещане, че има някаква сила, която те
закриля и ти помага?
А.Хр.: Просто когато се приготвям да влизам усещам някакво затопляне вътрешно.
Усещам, че краката ми изстиват, а цялото ми тяло става топло. Някакво много
интересно състояние.
Д.И.: Знаеш ли, това състояние е описано в научната литература като характерно
за някогашните нестинари, които са изпитвали чувството, че краката им се
вледеняват преди влизане в огъня.
А.Хр.: Не знам, не съм го чувала.
Д.И.: Само че при тях е в много по-голяма степен – помътняване на очите,
посивяване на лицето…
А.Хр.: Аз познавам една нестинарка, която не си спомняше какво прави в огъня. Тя
започна и като свърши изведнъж все едно и падна перде и тогава почва:”Добре ли
играх, бях ли вътре, колко пъти, какво правих…”
Д.И.: Истинските нестинари всъщност са били и ясновидци – пророкували,
отговаряли на въпроси, на които никой не знаел отговора…
А.Хр.: Виж сега, при мен нещата са аматьорски и от чисто желание.
Д.И.: Не се страхуваш?
А.Хр.: Не, определено. Стига да имам желание, а досега никога не съм била без
желание – по всяко време на денонощието. Много искам – харесва ми да го правя
това.
Д.И.: Но не би могла да кажеш защо толкова ти харесва; Знаеш само, че имаш
силно вътрешно желание, но защо – не можеш да кажеш?
А.Хр.: Не, наистина.
Д.И.: Случвало ли се е някога да имаш желание, но да нямаш възможност?
А.Хр.: Много пъти, много пъти…
Анкета с К.Хр., р. 1968 г. в София, танцьор, бивш състезател по борба.
Д.И.: Говорих с А. (съпругата на К.Хр – б.м.) и тя ми разказа как сте отишли

заедно на едно отдалечено място, наклали сте си огън и след това заедно сте

играли по жаравата. Но докато за нея е било за първи път, то при теб е било за
пореден. Спомняш ли си твоето първо влизане в жаравата?
К.Хр.: Това се случи преди 4 години – 1990-та. Играехме по заведенията. И първо
влязнах в огъня, защото това беше за мене неестествено.
Д.И.: !?! Неестествено, но си влязъл.Човек израства с естествения страх от огъня,
той пари.
К.Хр.: На мене тогава ми помогна една стара нестинарка.
Д.И.: А тя наистина ли беше нестинарка?
К.Хр.: Да, от тоя край е, от Странджанско, с. Ягода. И тя просто ме подготви
така…и психически, и физически.
Д.И.: Тя за пари ли играеше?
К.Хр.: Да.
Д.И.: Не е ли парадоксално – нестинарка от Странджа, която ходи по жаравата за
пари, един вид професия “нестинарка”?
К.Хр.: Да.
Д.И.: Това е същата жена, за която говореше и жена ти, нали?
К.Хр.: Да.
Д.И.: А. (съпругата) спомена, че през зимата, когато огън не се е палил, тя
неведнъж е споделяла с вас, че има нужда да влезе в огън. Ти казваш, че физически
и психически тя те е подготвила. Как по-точно?
К.Хр.: На нея сигурно си и е дар това. Тя нито се подготвя така психически, нито
изпитва страх…Тя си е от тоя край, сигурно си и е дар. Нито се страхува от това
нещо. Аз, примерно, се страхувам.
Д.И.: Наблюдавал ли си израза на лицето и преди да влезе в огъня? Или след като
излезе…имаш ли впечатления?
К.Хр.: Преди да влезе в огъня постоянно гледа нагоре така…тъпче… – към небето
гледаше. Не знам сега, подготвяла ли се е, не е ли…На мене това не ми го е
казвала.
Д.И.: Говорим за наблюдения – ти си стоял наблизо. Променяше ли се изразът на
лицето и?
К.Хр.: Ами, виж сега. То е тъмно там – въобще лица не се виждат. Като излезеше –
изтичваше. В съблекалнята чак я виждах. Не мога да ти кажа.
Д.И.: Ти каза, че си се страхувал. Защо все пак го направи?
К.Хр.: Ми-и-и, защо…Страхувал съм се, но все пак ми беше интересно. Не знам. Да
пробвам себе си.
Д.И.: Проверка?
К.Хр.: Ами да. Дали ще мога да го направя…след като тя ми помогна малко. Не е
толкова трудно и за други хора.
Д.И.: Все пак повечето хора не го правят, нали? Само смелост ли не им достига
според теб? По-малко са любопитни или…
К.Хр.: Може би и това – по-малко са любопитни. Но некакси е въпрос на психика.
Огъня колкото и да е…Едно изгаряне…Предпочетох да пробвам. Разбираш ли – да
пробвам. След като видях че, нали, не е страшно, мога да ходя, почна да ми
доставя удоволствие.
Д.И.: Ти авантюрист ли си?
К.Хр.: Не, не.
Д.И.: Не си ли предприемал други неща – като скок с парашут да речем, или нещо
подобно?
К.Хр.: Не.
Д.И.: Но по отношение на огъня реши да се пробваш?

К.Хр.: По принцип винаги съм бил такъв човек. Колкото и да е страшно, се ше

опитам, разбираш ли? Не съм авантюрист.
Д.И.: Какво почувства след като излезе от жаравата?
К.Хр.: Желание да вляза отново.
Д.И.: Колко пъти си го правил приблизително?
К.Хр.: За една вечер ли?
Д.И.: Не, не за една вечер, изобщо.
К.Хр.: Два месеца постоянно, всяка вечер.
Д.И.: Всяка вечер?
К.Хр.: Първия месец, така като свърши нали…помислих си – нали не се бях
изгорил, нямаше такива работи…Помислих си, че съм много добър нестинар
вече…и така, по-свободно го ударих. И тогава се изгорих.
Д.И.: Значи “по-свободно” го удари? Реши, че си едва ли не застрахован, така ли?
К.Хр.: Да, все едно…така.
Д.И.: Така, но май не е така?
К.Хр.: И това ми попречи и за програмата. И аз, щото играех и в програмата – то
имаше програма – фолклор и много ми пречеше там тоя мазол…направо…
Д.И.: Как си обясняваш това изгаряне? Много хора казват, че за да се опариш,
когато ходиш по жарава, трябва да те удари въгленче, да речем по глезена или
някъде отстрани. Тази вечер играеше както всяка друга, или не?
К.Хр.: Както си играех всяка вечер и отдолу – не знам как съм стъпил – отдолу ме
изгори.
Д.И.: Какви са лицата на хората, които наблюдават играта по жарава в
заведението? Как реагират на атракцията?
К.Хр.: Някои се възхищават, други…
Д.И.: Не се ли е опитвал някой?
К.Хр.: Опита един. Един път работехме в Правец, във воденицата и влезна.
Откараха го с линейка.
Д.И.: Българин ли беше?
К.Хр.: Българин. Да ти кажа, беше пиян.
Д.И.: А други не са ли опитвали?
К.Хр.: Такива, които се перчат само. Нали…”Сега ще вляза, сега ще вляза…” Стои,
стои, обаче не влиза. Такива има много. Или идват и се възхищават. Всекакви хора,
различни хора си има.
Д.И.: Ти вярвящ ли си?
К.Хр.: Не, абсолютно не. Но вярвам, че може да има нещо такова.
Д.И.: Не си ли мислил, че има сила, която те закриля? Правил си го толкова пъти,
без да се изгориш, и в един момент като че ли твоят ангел-пазител или
дух-покровител те е напуснал?
К.Хр.: Сигурно има такава сила и не само такава, но аз не я чувствам. Не знам
примерно, в кой момен ми е помогнала.
Д.И.: А вярваш ли, че човек се преражда?
К.Хр.: Как се…?
Д.И.: Че се преражда. В това, че душата е безсмъртна, че не умира?
К.Хр.: Не. За мене е необяснимо, разбираш ли. Никога не съм мислил за тия
работи. Не съм си задавал тоя въпрос. Чувал съм че се говори, ама дали е така…
Анкета с П.К., р. 1968 г. в в Стара Загора, Гл. счетоводител в “НС

Екогласност” – София

Д.И.: Преди време ти сподели с мен, че си ходил по жарава. Как се случи? Какви
бяха хората около теб, как се стигна до преминаване през жаравата и не се ли
страхуваше че може да се опариш?
П.К.: Цялата работа си беше една чиста провокация. Беше 86-та, лятото. Тогава бях
вече втора година в казармата и бяхме по Хасковските села – там имахме учения и
фактически лекарят, който беше с нас стартира цялата тая работа. Той бил човек,
който си минавал и по-рано през огъня и си приказвахме за тия неща. Почнахме да
се амбицираме, пък и той предложи да направи демонстрация и взе да пита кой
друг иска. Ние почнахме помежду си и на бас да се ловим и той, общо взето, ни
обясни какво трябва да направим.
Д.И.: Какво беше обяснението?
П.К.:Че всъщност не е много сложна цялата работа. Единствено човек трябва да си
образува – като свие пръстите на краката си – нещо като въздушна възглавничка и,
съответно, да движи бързо, да “тапа” отгоре.
Д.И.: Колко пъти мина тогава?
П.К.: Той не направи тогава…Даже не беше в кръг самата жарава. Беше, да речем
не повече от два-три метра и аз минах напред-назад, напред-назад някъде 4-5
пъти. То не беше нещо специфично – просто минаваш.
Д.И.: Това повтори ли се след години?
П.К.: Ами…не. Имаше една възможност да се случи 92-ра, като организирахме тук
“Екотопия”, обаче…Бе притесни ме фактът, че бяха дошли професионални играчи
и…
Д.И.: Професионални?
П.К.: Бяхме поканили едно момче и едно момиче, които си играеха върху огън.
Верно че не беше…Явно че беше обработка, не беше автентично, обаче все пак…
Д.И.: Бяхте ги поканили по “сценарий” така да се каже?
П.К.: Да, то си беще организирано и те бяха поканени да покажат на чужденците
тая работа.
Д.И.: Като “ехо от обичая”…
П.К.: Да, като “ехо”, щото, доколкото знам вече всичко е приключило в
автентичния му вид.
Д.И.: Ти чувал ли си за истински нестинари, които наистина ги “прихваща” през
“Костадиновите дни”?
П.К.: Имена не си спомням. Но като по-малък, като ходехме по морето съм чувал.
Горе-долу районът ми е известен – Кости, Българи, Ясна поляна…,но не познавам
такива хора.
Д.И.: Разкажи ми повече за оня момент преди да влезеш в огъня, за мига, в който
реши да го направиш. Това проява на мъжество ли беше?
П.К.: Нямам ясен спомен какво точно ми е минало през главата. Но понеже си
знам, че огъня от дърво е най-полезен, най-голяма енергия дава или нещо такова…
Д.И.: Това те мотивира? Мисълта, че след това би се усетил “пречистен”?
П.К.: Не, не съм го мислил. Просто…виж, казармата не създава…така…насоки да
мислиш философски. Там философията е друга.Това, за дървото, съм си мислил в
други моменти. Но то вече беше минала цялата тая работа и …нали…не винаги
човек се връща към тия неща, ако в самия момент не се е замислял много дълбоко.
Т.е. той се връща, но когато си нямал в самия момент точния размисъл, после
някакси допълнително…
Д.И.: Ти се губят нещата?
П.К.: Ами губят се.

Анкета с Е.С. , р.1951 г., поет, парламентарист, гл. редактор на

“Литературен вестник”
Д.И.: Кога се случи за първи път да стъпиш в жарава?

Е.С.: На мене ми се е случвало два пъти да мина по жарава- Първият беше през
1978г- на един остров на Дунава. Пътувахме с приятели с голяма понтонна лодка.
Там водата изхвърля големи дървета, те изсъхват на пясъка и са лесно запалими.
Направихме голям огън. Когато той започна да изгасва се почувствах по някакъв
начин провокиран – за мен огънят винаги е бил привлекателен и съм чувствал
някаква сила, която излъчва. И казах:”Ще опитам да притичам през него.”Другите
казаха:”Айде стига бе, не се излагай!” Аз обаче взех едно дъро, разстлах жаравата,
почаках, докато изчезнат пламъците и наистина притичах.
Д.И.: Каква беше реакцията на приятелите ти?
Е.С.: Ами бяха доста смаяни. Никой друг не се опита да го направи. Нищо друго не
ми се случи – в смисъл, не получих изгаряне. Вторият път, когато опитах отново да
направя същото, не знам поради каква причина, наистина си опарих краката. И с
това приключи.
Д.И.: Помниш ли какво почувства при първото си благополучно преминаване през
жаравата? Би ли могъл да го опишеш като състояние?
Е.С.: За мене беше просто чувство на удоволствие и на огромно отпускане – като че
ли съм извършил много важен и много смислен ритуал.
Д.И.: А имало ли е случаи, когато ти се е искало да го направиш, но не си имал
възможност?
Е.С.: Да, случвало ми се е много пъти да мисля за огъня и за преминаването през
него, особено в среда, която е абсолютно утилитрна и чужда на природните неща.
Д.И.: Как преодоля страха? По-точно, имаше ли какво да преодоляваш?
Е.С.: Не мисля, че точно страхът е онова, което въздържа хората да го направят. Аз
лично не си спомням дя съм изпитвал страх, а по-скоро някаква вътрешна
напрегнатост и едно магнетично привличане, което ме тласна към цялата тази
история. Според мен , не толкова страхът възпира хората, колкото тяхното
рационално мислене, това че те не виждат дълбокия същностен смисъл в един
такъв акт.
Д.И.: Дали това не е един вид “припомняне” в Платонов смисъл, едно желание да
се върнеш към познато някогашно състояние, към състояние на посветеност в
мистерия или …?
Е.С.: Да. Мисля, че има такава връзка.
Д.И.: Намираш ли връзка между шаманизма и нестинарството?
Е.С.: Аз съм сигурен, че има такава връзка, а и тя неведнъж е посочвана в научната
литература.
Д.И.: Тя е и посочвана – специално в Студиите на проф. Арнаудов и оспорвана. Но
да се върнем на предишния въпрос: Мислиш ли, че днешната игра по огън може да
се определи като неосъзнато повторен ритуал, в който си участвал в предишен
живот и в настоящия импулсът да го извършиш отново е много силен?
Е.С.: Определено, да. Въобще смятам, че с всякакви такива ритуални жестове се
постига връзка между човека и една сила, която е над него и която е определяща за
него.Аз, примерно, съм от хората, които вярват в прераждането, така че естествено
мога да направя такава връзка. Но не твърдя, че това е лесно за повечето хора.
Д.И.: В един от диалозите на Платон – имам предвид “Федон” – проникновено се
говори за връзката тяло-душа, за това до каква степен умирането е свързано с
раждането и как всяко нещо има своето “ответно”, което го отрича и поражда в

същото време. Всяка смърт – ако си спомним Сократ – води до раждане, така както
всяко раждане – до смърт (такива всъщност са и фолклорните представи). Мислиш
ли, че човек, водил пълноценен духовен живот в предишното си съществуване е с
“усилен”, укрепен дух, който му помага да се справя па-добре с изпитанията на
настоящия и дали влизането в огъня се явява показателно за един такъв дух, чието
тяло “помни” философията на “смъртта като живот”?
Е.С.: Да, мисля че може да се каже такова нещо. И соред мен, не само ходенето по
жарава, но и всякакви такива жестове, дейности, с които усещаш че “ти” си “ти” са
характерни за хора, които са изминали доста дълъг път преди този свой живот.
Д.И.: Виждал ли си истински нестинари?
Е.С.: Виждал съм на филм. Като тук не включвам различните видове атракции,
които човек може да срещне.
Д.И.: А типичната нестинарска свирня на гайда чувал ли си? В “Свирачът във
фолклорната култура” Светлана Захариева, като привежда и възгледите на други
изследователи в тази област, говори за това, че всеки духов музикален инструмент
носи духа на убитото жертвено животно. Ако си я слушал, ти би ли се съгласил, че
тайната за магията на тази музика се създава от “спомена” за жертвоприношението,
но също и от силната позиция на свирача – днес само неосъзната – като медиатор
между тоя свят и онзи.
Е. С.: Ами мисля, че това е естествено, тъй като не само музиката, а изкуството
въобще е произлязло от точно такива ритуали и тази музика е припомняне за
тяхната първична същност.
Д.И.: Първият път, когато сам си разтлал жаравата на оня остров на Дунава, ти си
минал по нея без да се опариш, но втрия път си се изгорил. Защо, според теб?
Е.С.: Защото не бях изпаднал в това състояние, в което бях изпаднал първия път.
Разбираш ли, за мене огънят е нещо, върху което мога да медитирам.Мога часове
наред да го гледам и така изпадам във все по-отпуснато, “празно” състояние,
празно от мислене, празно от всичко и намирам едно вътрешно съдържание, което
иначе е недостижимо. Просто втория път беше келешка работа, не беше същото.
Д.И.: В разговора ми с един друг човек той каза:”До момента, в който имах респект
от огъня, минавах и играех спокойно, без да се опаря, но в мига, в който реших, че
съм майстор така се опарих, че ме боля весеци наред.” Според теб респектът ли тук
е по-важен или е по-важно е да си обърнал поглед навътре в себе си?
Е.С.: Определящото според мен е дали можеш да излезеш от себе си, да се
почувстваш нещо свръх това, което си – да направиш мост между това, което си
сега и това, което си бил някога. Огънят бих го определил и като място на сила,
като нещо, което дава сила и вероятно тази сила е определящата.
Д.И.: Т.е. за теб влизането в жаравата е една силно изразена потребност от
медитация и зареждане?
Е.С.: Да.
Д.И.: С отговорите си ти ми помагаш в търсенето ми да открия корените на
провокацията да се ходи и играе по жарава днес. Би ли могъл да ми кажеш и дали
ти лично отделяш по някакъв признак огнеходците от останалите хора?
Е.С.: Зависи кой и как го прави. Знам, че са правени чисто научни експерименти с
цел да се докаже, че всеки на практика може да ходи по жарава. Но тези, които го
правят от някаква вътрешна потребност вероятно съставляват група, която може да
бъде обособена. Аз поне така си го представям. Зависи и от това доколко наистина
изпитваш респект от огъня и от това доколко си припомняш митологичната
същност на този акт дори и несъзнателно, необвързано с определени,
съществуващи днес ритуали.

Д.И.: Не мислиш ли, че онези, които го правят от “келешлък”…

Е.С.: Те си парят краката определено.
Д.И.: Не винаги е така обаче. Но това е друг въпрос. По-важното в случая е, кое
кара човек да го прави днес. Ти познаваш ли съвременен шаман?
Е.С.: Ами… затруднен съм да отговоря. Мисля, че не. Но съм виждал.
Д.И.: !?!
Е.С.: Истински шаман – в Индия, в Непал.
Д.И.: Можеш ли да го опишеш?
Е.С.: Те са с много характерен външен вид, човек не може да ги сбълка. Естествено
има и много мошеници, които се мотаят и просят пари от туристите. Но тези, които
видях в един рядко посещаван кът си бяха съвсем истински. Бяха трима, ходеха,
като биеха тъпан по много странен начин и с коси, буквално до земята. Но това,
което ги отличаваше най-вече, беше начинът по който гледаха, силата в очите им.
Анкета с Е.А. , р.1968 г. в София.
Д.И.: Дали си спомняш коя беше оная сила, оная тръпка, която ти накара тогава,
преди десет години да преминеш по жаравата? Дали защото, като сестри, много
неща тогава правехме и искахме да правим заедно?
E.А.: Тогава исках всичко да правя като теб, ама всичко. Но пък от друга страна
това беше страхотно предизвикетелство. Беше необичайно, беше непривично, беше
нещо, което не можеш да направиш всеки ден и което не може да се случи всеки
ден.
Д.И.: Помниш ли атмосферата около огъня – оная мистична тайственост, която той
излъчваше?
E.А.: Разбира се. Беше много хубава нощ, с невероятно красива жарава.
Д.И.: Жаравата винаги е красива, не мислиш ли? Тя привлича като магнит…Някак
почти едновременно осъзнаваш каква прашинка от космоса си, и същевременно че
все пак си част от този космос. Волно или неволно човек се настройва философски.
При медитация върху пламъка на свещ трябва съзнателно да насочиш вниманието
си за да се концентрираш. А жарава направо “обсебва” погледа, привлича
вниманието, мисълта, Дори тялото. В случая по-важното е, че мнозина се
настройват философски, но и през ум не им минава да се разтъпчат по жаравата.
На теб какво ти стана?
E.А.: Може би за мен това е начин на живот…
Д.И.: В какъв смисъл?
E.А.: Ами за някои хора, оказа се и за мен, предизвикатлеството е начин на живот,
то е нещо, от което се нуждаеш. И овладявайки поредното предизвикателство,
имаш нужда от ново.
Д.И.: И няма насищане?
E.А.: Аз тогава едва ли съм мислила така.
Д.И.: Малка беше ‒ 15-16 годишна. А какво си спомняш за мига преди да стъпиш в
жаравата? Има един момент, в който топлината те “облъхва” и като че ли усещаш
как земята диша чрез въглените. Не се ли уплаши?
E.А.: Тогава си спомням, че си казах просто:”сега!” И тръгнах. Това беше много
силно.
Д.И.: Може би, когато желанието е много силно, тогава всичко останало като страх,
като притеснение…
E.А.: Това са обикновено неща, за които човек се замисля после… ако нещо се
случи.

Д.И.: Когато, на оня студентски лагер Ружа разстла жаравата и мина по нея,
мнозина се увлякоха ‒ беше истинска еуфория. Никой не се изгори. А на
следващата тодина през жаравата минахме само ти и аз; от останалите 30 или 40
души никой не се реши… А беше също такава хубава нощ, със също такава жарава…
След като игра в жаравата и стъпи на тревата, какво почувства?
E.А.: Прииска ми се да го направя пак.
Д.И.: Направи ли го?
E.А.: Направих го много пъти. В Eдин момент направо не ми се излизаше.
Д.И.: Дали помниш какво изпитваше в минутите преди да заспиш?
E.А.: Много отдавна беше, но със сигурност не съм мислила за нищо земно тогава.
Д.И.: Имаше ли усещането, че си преодоляла някаква бариера вътре в себе си?
E.А.: Не. Нямах такова усещане. По-скоро имах настройката, че правя нещо
естествено.
Д.И.: Вярваш ли, че човек се преражда?
E.А.: Да.
Д.И.: Ако трябва сега да анализираш тази си постъпка, липсата на страх, силното
си желание, то къде би потърсила отговор за първопричината? Дали тази
потребност не е някакъв спомен – желание спрямо нещо, правено някога?
E.А.: Eдинственото натрапчиво чувство, което имам от предишен живот е, че съм
умряла от насилствена смърт. Със сигурност го знам: било е зима, виелица,
Дървета…Аз съм просната на Земята и гърлото ми е прегризано от вълк или от
човек.
Д.И.: !?! Как го видя това нещо?
E.А.: Не знам, имам такова чувство. Така, както чувствам, че не съм свършила
живота си като обикновен човек… Била съм по-различна от останалите хора.
Д.И.: Не правя директен паралел, но и на нестинарите някога се е гледало като на
по-различни от останалите… Ползвали са се с особена почит, били са първите хора
на селото…
E.А.: Не знам дали съм била нестинарка.
Д.И.: Eстествено. Паралелът възникна от “по-особената, по-различната”.
E.А.: Аз съм правила нещо добро, нещо много добро… Може би съм лекувала…
Д.И.: Задавала ли си си въпроса, защо не се изгори? Защо не се изгорихме тогава –
цялата онази група-ентусиасти?
E.А.: Мисля, че ако човек се отнася с пренебрежение към природата, няма да има
синхрон.
Д.И.: Вярваща ли си?
E.А.: Да.
Анкетите с А.Хр., К.Хр., П.К., Е.С., и Е.А са проведени през 1994 г.
Опит за авторефлексия
Порив
Приеми ме, огън. Позволи на босите ми нозе да преминат през жарта необгорели и
ликуващи… Помогни ми, Господи… Още малко кураж ми трябва, още съвсем
малко. Правя крачка… втора… За несвикналите ми (или отвикнали) да ходят боси
стъпала дори тревата не е достатъчно великодушна. Чувам как въглените
пук-пук-пропукват, шушукат си нещо, ала аз не разбирам езика им. Напрегната
съм, жадна съм и може би луда. Ами ако събудя дремещите червени езичета и ги

изкуши наивната ми незащитеност? Наистина ли е само въпрос на смелост да

стиснеш пръстите на краката си и с игриви прескочи да разместиш жарките
шарки? Но може ли да е толкова отчайващо просто? Могат ли да имат нещо общо
законите на физиката с неистовото ми желание да приспя очите на страха и да
скоча в огнедишащия кръг? Омайно-вълшебно е да съзерцаваш тлеещ огън под
звездно небе в компанията на щурците. Може дори да си кажеш нещо като това:
“Боже, каква възвишена гледка!” – така както един малък-Голям човек, виден
философ, си казвал, наблюдавайки бурята в океана от безопасно разстояние. Сега
се питам: какво ме накара да скъся разстоянието?” Да схвана всичко искам аз в
същността” – казва скъпият на сърцето ми Пастернак. Да, но същността
пàри…Сигурно оттам идва”не си играй с огъня” Може би “моята прабаба тъмноока
в свилени шалвари и тюрбан” не е “избягала в среднощ дълбока с някой
чуждестранен светъл хан”. Може би моята прабаба светлоока я е прихващало в
среднощ дълбока и тя, облечена в бяла риза е стискала с треперещи пръсти
иконата, а дългата й плитка се е извивала като змия от топлината. “Въх, въх, въх…”
И гайдата е пищяла до “ВЪЗБОГ” с издути бузи, а тъпанът я е „усмирявал“ до
полуда: крот-ко-крот-ко-крот-ко…
Сега никой от насядалите около жаравата не носеше тъпан, но сърцето ми така
силно биеше, че два тъпана щяха да ми дойдат много. Единият крак… другият…
единия… другия… Господи, огънят ме прие! Не ме боли! Хубаво ми е! Хубаво ми е!
И аз съм друга, различна, чиста, трепереща от възторг.
Година по-късно пак така омайно-вълшебно червенееше жаравата пред погледа
ми. И отново усетих познатата тръпка да приспя очите на страха и да оголя
предизвикателно стъпалата си. Музикантът засвири нестинарската и не трябваше
да свири дълго, за да ме “хване” мелодията. Ако ме попита някой какво толкова
има в тази музика, ще му кажа така: Представи си, приятелю вир, завъртян с
шеметна бързина от незнайна сила. Изкушен потапяш палец, а само след миг
усещаш с цялото си тяло, че вече си част от звуковъртежа, че вече не си на брега, че
бряг няма…
Къщата, която ние, студентите-танцьори временно обитавахме, беше съвсем
наблизо. За минута изтичах до стаята си, за още една облякох бяла риза, а на
третата дългата ми плитка се извиваше като змия от топлината…
Коя си ти, моя далечна прабабо…
(Публ. В: Литературен вестник, 20-26.06.1994)
Leave a Reply
Your email address will not be published. Required fields are marked *
Comment

Name *
Email *
Website
Post Comment
Proudly powered by WordPress.

Играта по огън днес

Uploaded by

Document Information

Original Title

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Играта по огън днес

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

Играта по огън днес ‒ дарба или пробуждане на архетипа?

Документалистът в мен… Photo Albums

Играта по огън днес ‒ дарба или пробуждане на архетипа.htm[1/14/2016 5:23:17 PM]

потърсена и от областта на медицината, психологията и псхихоанализата.

1. Нестинарството: общи сведения

Огнените игри са най-отличителната, външна черта на нестинарството, но с тях не

Играта по огън днес ‒ дарба или пробуждане на архетипа.htm[1/14/2016 5:23:17 PM]

черти от бита и обредността на нестинарите насочват автора към

Нистинарството е езически обичай на християнска почва. То е чуждо на

Играта по огън днес ‒ дарба или пробуждане на архетипа.htm[1/14/2016 5:23:17 PM]

тъпаните, между които е и светият тъпан, който се пази в черквата,

Описанието е дадено без подпис, но е датирано (5 юни) и по почерка може да се

Съотносими донякъде към съвременните прояви на огнеходство са схващанията на

Играта по огън днес ‒ дарба или пробуждане на архетипа.htm[1/14/2016 5:23:17 PM]

според медика, само когато играчите изпадат в “особено състояние на екстаз, на

Нестинарството поразява д-р Шаранков със своята първична духовна сила ‒

“Прихващания” и пророчества при нестинарството

В изследването “Игра по огън” на Росица Ангелова, наред с протичането на обичая

Има осем години откато станах я така ‒ да пираксам, да ма прифатат да

Играта по огън днес ‒ дарба или пробуждане на архетипа.htm[1/14/2016 5:23:17 PM]

В общопознатата им употреба “прихванал я“, “прихвана го” означава предаване на

Прихващането е свързано с игра в огъня само по празниците на Св. Константин и

…Фати ма мъката ‒ мъка, душата ми изкарва. И на душмана ми такваз мъка

Очевидци разказват, коментира Ангелова, че когато нещо я развълнува, когато се

Играта по огън днес ‒ дарба или пробуждане на архетипа.htm[1/14/2016 5:23:17 PM]

мистерии те се проявяват съвсем ясно.” 21

Аз имах леля, разказва П. Лапчева – М. Петкова, и кя играеше в огъня. На един

Играта по огън днес ‒ дарба или пробуждане на архетипа.htm[1/14/2016 5:23:17 PM]

Случаят е показателен по отношение вярата, която изпитват нестинарите в

Свесен човяк кък ше флези – той шъ съ ступи! – пояснява нестинарката К. Кирова

Показателна е и следната бележка на Ангелова:

Огънят беше накладен на пет-шест метра от параклисчето. Керка отиде до

Ролята на ритъма26 и на останалите звукови, гласове и шумови

Няколко са основните компонента, които, от гледна точка на христоматийно

Играта по огън днес ‒ дарба или пробуждане на архетипа.htm[1/14/2016 5:23:17 PM]

танцова форма, както и нестинарската свирня на гайда ‒ неизпълнявана по друго

Играта по огън днес ‒ дарба или пробуждане на архетипа.htm[1/14/2016 5:23:17 PM]

предизвикано или провокирано от други подбуди, има съвсем различно

Огнеходци – не-нестинари в научната ни литература до 1955 г.

Според проф. Арнаудов нестинарите ни се представят като посветени в една тайна

Същата вечер, когато в с. Българи играели нестинарите, десетина души от

Сведения за огнеходци не-нестинари, които минават през жаравата като играят по

Аз ходя за пръв път в огъня ‒ разказва осемгодишният Атанас от село Българи,

Играта по огън днес ‒ дарба или пробуждане на архетипа.htm[1/14/2016 5:23:17 PM]

2. Играта по жарава днес

Нестинарството като обред е една вече отмряла културна практика, но играта по

Играта по огън днес ‒ дарба или пробуждане на архетипа.htm[1/14/2016 5:23:17 PM]

всичките му атрибути, дори “топоси” ‒ кога по родните му места из Странджа, кога

– Мотивът “парично възнаграждение”

– Мотивът „облог“, състезание

– Неосъзнат стремеж; липса на ясно изразен мотив

Играта по жарава: предположения, догадки, интерпретации

Каква е логиката, ако има такава, по която дедуктивно (ако сме

Играта по огън днес ‒ дарба или пробуждане на архетипа.htm[1/14/2016 5:23:17 PM]

преповтаряне и нов живот на друго ниво? Човешките общества, смята Леви-Строс,

Играта по огън днес ‒ дарба или пробуждане на архетипа.htm[1/14/2016 5:23:17 PM]

разгорелите се дървета. В парафраза (по Янакиев) тук първоначално хората се

Концентрацията в “точка”: от “vita contemplativa” ‒ към “vita activa”?

Бленуването край огъня има ясно изразени философски координати, смята

Играта по огън днес ‒ дарба или пробуждане на архетипа.htm[1/14/2016 5:23:17 PM]

кръговете на небесата, меридианите на звездните орбити, изпълването на сферата

Играта по огън днес ‒ дарба или пробуждане на архетипа.htm[1/14/2016 5:23:17 PM]

пределно механизиран.64 Човекът се е дистанцирал от природата и така е загубил