Веселин Ангелов

ПРЕМЪЛЧАНИ ИСТИНИ
Лица, събития и факти
от българската история
(1941-1989)

1
Веселин Ангелов – автор, 2005
Владимир Минчев – художник на корицата, 2005
ISBN 954-90700-8-5

2
 Към читателите

Когато в началото на юли 1978 г. постъпих на работа в Благоевградския

исторически музей, въобще не предполагах, че съдбата ще е много благосклонна към
мен. Бях завършил Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий" като
един от добрите студенти на випуска. Дойдох в Благоевград с любовта си към
историческото познание, което дължах на заниманията си по пещерно дело с един от
най-известните български спелеолози Димитър Райчев.
Не бях подготвен сериозно за изследователска работа. В университета най-много
учехме историите на БКП, КПСС и СССР и разбира се, за "успехите" на
социалистическа България. Но имах късмета мои преподаватели да са най-добрите за
това време български историци. Дълбок спомен у мен е останал за Борислав Примов -
Лорда, от когото научих доста неща.
Първите три дни в музея никой за нищо не ме потърси. Изглежда,
библеотекарката се съжали над мен, защото услужливо ми предложи да се запозная с
материалите за социалистическото строителство - отдела, в който щях да работя.
Първото, което попадна в ръцете ми, бяха течения на в. "Пиринско дело" от 1946-1948
г. Заразлистих и бях поразен, че голяма част от този български вестник бе изписан на
полубългарски, т. е. на "македонски литерату,рен език". Оказа се, че като историк не
знаех за събития, които са се разиграли в този български край тогава. От всяка страница
на вестника се говореше за "македонците од Пиринскиот дел на Мекедония", за
"националното им осъзнаване", за предстоящото им "обединение"...
Стана ми много интересно. Споменах с мои близки. "Не се занимавай с тази
работа. Ще имаш неприятности. Това не е лъжица за твоите уста. Който се е захванал с
този въпрос, не е прокопсал" - бяха техните предупреждения. Те още повече ме
заинтригуваха. Много скоро се озовах в читалнята на Благоевградския архив. Вече
знаех, че темата е "опасна" и не афиширах, че съм се захванал с нея. Научих, че
"всички" материали за нея били събрани в специален секретен фонд. Инстинктивно се
досетих, че това не е възможно, защото знаех, че комунистическите апаратчици от
всякакъв калибър са изготвяли своите документи в предостатъчно екземпляри и не е
възможно всички да са издирени и прибрани. Затова започнах да издирвам документи
отдолу нагоре - от селски ОФ и комунистически комитети, училища, организации и т.
н. Имах невероятен късдмет. Още първите документи разкриха пред мен факти за
ужасяваща картина за едни с нещо неоправдани насилия.
Четох ежедневно и неуморно, а когато през 1987 г. бях допуснат до секретния
архив, не открих нищо ново. Просто разбрах, че съм си свършил работата. Бях написал
и докторската си дисертация, но мастит номенклатурен историк попречи да й се даде
ход, защото темата била "напълно разработена от него" и нямало "какво още ново да се
каже".
Дойде 10.ХІ. 1989 г. За мой късмет зад мен застана именитата изследователка на
най-новата ни история проф. Весела Чичовска. Останалото след 1990 г. бе лесно.
защитих своя докторат, написах доста неща. Побликувах голяма част от наученото за
престъпленията на комунстическия режим.
Радвах се на почитатели, но имах и критици. Преобладаваха "колегиалните"
упреци за "доста емоционален и неприсъщ за научен работник език", "използването на
крайни осъдителни епитети", "достигане до крайни изводи". Оценките станаха особено
агресивни и осъдителни, когато от началото на 1990 г. освен в научния, започнах да
оповестявам серия от статии за комунистическите престъпления в България в
3
ежедневния печат. "Как смееш да пишеш за преврат", "национално предателство",
"комунистическа диктатура", "престъпления на комунистическия лежим", "окупация",
"бандитски и мародерски шумкарски акции", "да петниш славното партизанско
движение", "да наричаш Г. Димитров национален предател", "да оневиняваш
"фашисти" - бяха най-честите "другарски" голословия.
Никой не ме опроверга. Продължавах да оповестявам все нови и нови
свидетелства, защото съм убеден, че премълчаните истини трябда да се споделят. Че
прикриването на потулваните исторически факти е неподходяща, непочтена за всеки
добросъвестен историк позиция. И не съжалявам за това. Радвам се, че с настоящия
сборник веднъж оповестеното ще стигне до повече читатели. Не зная дали ще се
хареса, но съм сигурен, че изнесеното в 72-те статии е достоверно. И се надявам да не
бъда съден заради това, че носят белега на емоциите от бурните времена на
демократични промени в страната ни през 90-те години на ХХ в.

4
 Премълчаването е неподходяща позиция1

За първи път на тази тема

За разлика от българската през последните две-три десетилетия югославската

историография, и най-вече тази от Социалистическа република Македония, публикува
значителен брой монографии, студии, брошури и статии, посветени на македонския
въпрос и по-конкретно на културната автономия в Пиринска Македония през 1946-1948
г. Определено място в тези публикации заемат усилията да се докаже съществуването
на "македонско малцинство" в този край. Като главен аргумент се привеждат
резултатите от преброяването на населението, проведено от 25 до 31 декември 1946 г,
без да се дават обясниения как и при какви обстоятелства живеещото тук българско
население става "македонско".
Веднага трябва да се каже, че под влияние на съображения от текущ политически
характер ("да не се дразнят съседите", страхът от разкриване на истината и посочването
на истинските виновници, много от които са още живи и други) преди 10 ноември 1989
г. съществуваше негласна забрана за работа по изясняване на истината за злополучното
демографско преброяване в Пиринска Македония. Изследванията по посочената тема
не само се задържаха, но се и забулваха в рамките на никому ненужна секретност. Като
се има предвид характерът на посочените изследвания и публицистични работи по
темата в Социалистическа република Македония и особено тяхната ненаучност и
преднамереност, може да се каже, че мълчанието ни около грешките от миналото по
този важен национален въпрос подпомага само чуждите фалшификатори на
националната ни история.
Всички автори от СРМ твърдят, че резултатите от преброяването, според което
около 70 процента от населението в Пиринска Македония се сочи като "македонско", са
следствие от "доброволната изява на населението". Най-често за доказване
"доброволността" на преброяването те използуват няколко агитационни материали на
Областния комитет на ОФ и Областната дирекция в Горна Джумая (дн. Благоевград),
призоваващи населението да се запише като "македонско". В настоящата статия
предлагаме неизвестни досега за широката общественост документи, които се надяваме
да допринесат за разкриване на истината.
Известно е, че по редица обективни и субективни причини Десетият пленум на
ЦК на БРП(к) от 9-10 август 1946 г. признава населението в Пиринска Македония като
част от "македонската нация", което може да се присъедини към СРМ в рамките на
бъдещата южнославянска федерация. Пленумът предвижда в този край да се въведе
"културна автономия" и задължава партията, и най-вече комунистите от този край, да
работят за "националното осъзнаване" на населението.
На 21 декември 1946 г. в Горна Джумая се провежда заседание на бюрото на
Областния комитет на БРП(к), на което се съобщава за даденото съгласие от ЦК на
БРП(к) населението да се запише "македонско". "По отношение на предстоящото
преброяване - посочва първият секретар на Областния комитет - ЦК е съгласен
населението в нашия край да се запише по националност "македонци". Това ще бъде

1
В. Време. бр. 38 от 23.11.1990 г. : Също във в. Пиринско дело. бр. 27 от 6.III и бр. 28 от 8.111.1990 г.
("Боли. но е истина"(фактите за преброяването на населението в Пиринския край през 1946 п")

5
една кампания на нашата партия, ние ще срещнем съпро тива..."
Областният комитет решава като "македонско" да се запише и...
българомохамеданското население, а за провеждането на акцията да се възстанови
предизборният партиен апарат, членовете на който "да ходят с преброителите, да
разясняват и помагат в техническата работа".
Бюрото на Областния комитет приема решение и по друг проблем: "Повдигна се
въпросът какво да се пише в графата говорим език" и се прие да се допуска да се пише
"български" предимно в градовете, а по селата - главно "македонски".
На следващия ден - 22 декември 1946 п, в Горна Джумая са повикани активистите
на околийските комитети на партията. За характера на проведения с тях инструктаж по
повод преброяването свидетелствува един от участниците: "В Областния комитет ни бе
казано, че ако не изкараме 70% "македонци", да си вземем калите и да бягаме." През
следващите дни такива икнструкции се провеждат и по околии. До партийните
организации се пишат писма с нареждане населението да се записва "македонско".
В акцията за записване на населението като "македонско" се намесва и
Областният комитет на ОФ. На 24 декември 1946 г. комитетът провежда заседание, на
което се разглежда въпросът "кои да се запишат македонци и кои - не". Приема се
обръщение, приканващо населението да се запише като "македонско", което според
комитета "било най-правилно". Същият ден областният управител изпраща до
околийските управители и кметовете Окръжно № 3628, в което преднамерено се
твърди, че населението на Горноджумайска об- ласт има "предимно македонски
произход". Нарежда се изрично да се обърне внимание на преброителите, че те "нямат
право в никакъв случай да пречат на населението при изезяване националната си
принадлежност като македонска".
С телеграма до кметовете на 27 декември 1946 г. разложкият околийски
управител съобщава: "По нареждане на Главна дирекция на статистиката съобщете на
всички преброители и контрольори и разгласете иай-широко между населението, че в
графа "народност" да се попълва "македонец" (македонка) с изключени на онези, които
са дошли от България и временно живеят тук." Същия ден телеграма с подобно
съдържание изпраща и неврокопския управител. В нея се конкретизира, че изключение
могат да се допускат за евреите, циганите и българите, дошли от пределите на
България" и се допълва: "Българомохамеданите да се пишат по народност "македонци",
без разлика дали, са отсам или оттатък Места."
Отново на 27 декември 1946 г. разложкият управител изпраща до кметовете втора
телеграма, допълваща първата, с която нарежда: "Съобщете на всички преброители и
контрольори и разгласете най-широко между населението чрез високоговорителите,
общинските глашатай и пр., че в графа "народност" ла се попълва "македонец"
(македонка), а там, където ще се появи недоразумение в някои от семействата,
малолетните да се пишат, както се е писал главата на семейството, а възрастните могат
да се пишат както желаят."
Посочените телеграми, изпратени до всички околии в областта, са категорични
свидетелства за грубата намеса на редица държавни органи в извършеното демографско
преброяване. Наличността на административно нареждане на селението да се запише
като "македонско" се потвърждава и на заседание на актива на Комитетите на
демократичната младеж от Разложка околия от 29 декември 1946 г., на което се
съобщава: "Има административно нареждане до общините да се запише населението
македонско."
Редица други документи свидетелствуват как на практика се извършва и самото
6
преброяване. Много са признанията за насилствения му характер.
Най-напред това се прави в ЦК на БРП(к) по време на проведеното през втората
половина на април 1948 г. съвещание по македонския въпрос, т. е, преди да е настъпил
разривът в отношенията между Югославската комунистическа партия и БРП(к).
Подробна информация, за резултатите от съвещанието дава секретарят на Околийския
комитет на БРП (к) в Горна Джумая Стойне Лисийски пред пленум на комитета,
проведен на 23 април същата година, където посочва: "Констатира се също (на
съвещанието на ЦК бел. авт.), че при определяне националната принадлежност,
специално при преброяването, много наши другари са просто накарвала хората да се
пишат македонци, без да се опитват да ги убедят."
Цялостни признания за насилствения характер на тази акция се правят през лятото
на 1948 г., когато в организациите на БРП(к) от Пиринска Македония се провежда
обстоен разговор за грешките, които партията допуска по македонския въпрос
непосредствено след Втората световна война. Ще приведем само малка част от тях.
През август 1948 г. пред пленум на Околийския комитет на БРП (к) в Петрич,
членовете на бюрото признават: "Под давление на Областния комитет ние упражнихме
натиск над преброителите и из-ползувайки географското понятие при разясняването,
записахме 98 % от населението македонци. Истинското положение в нашата околия е,
че населението не прави разлика между македонци и българи." Член на Бюрото на ОК
признава: "Обикаляйки партийните организации, аз казах на партийните членове:
"Директива иа партията е да се запишем македонци и разсъждения по този въпрос не
може да има." Друг член на бюрото посочва: "Още при преброяването хората почти
насила ги записахме македонци."
Приведеният в настоящата статия доказателствен материал показва, че
преброяването в Пиринска Македония от края на 1946 г. не е резултат на доброволното
самоопределение на неговото население, а следствие на предварителни решения и
упражнени насилия. Ясно е, че тиражираните данни за народностния му са недействи-
телни. Тази истина трябва да се разкрива, за да се дава отпор на претенциите към този
български край.

Насилие срещу фактите2

Нови документи за провала на културно-ноционолната автономия в Пиринския

край (1946-1948 г.)

Причините, довели до нихилистичните решения на Десетия пленум на ЦК на

БРП(к), тепърва ще се анализират от историческата ни наука. Безспорен е фактът, че те
са в разрез с действителното българско национално съзнание на населението в
Пиринския край.
През август 1946 г. по настояване на ръководителите на Народна република
Македония (НРМ) се постига договореност за разпространение на в. "Нова Македония"
и друга литература в тогавашната Горноджумайска област. На практика този пръв опит
за "македонско" културно-просветно проникване претърпява неуспех. В края на
септември областният комитет на Отечествения фронт в Горна Джумая изпраща
специално писмо до Главния отбор на Наро-доосвободителнпя фронт на Македония. В
него се казва:

2
В. Работническо дело, бр. 88 от 29.Ш. 1990 г.
7
 "Пласирането на вестника не върви, както се желаеше от всички ни, по следните
причини: 1. Вестникът се списва на език, който не се разбира добре от много наши
читатели. 2. Опитахме чрез агенция "Стрела" за ръчна разпродажба, обаче се харчи
съвсем малко. 3. Населението в нашата област се вълнува в настоящия момент от други
важни политически въпроси - досега Референдумът за република, а сега му предстоят
избори за народни представители за Велико народно събрание. Въпросите, които се
третират във в. "Нова Македония", са от друго естество за нашите читатели. Опитите
ни чрез изпращане на околийските и местни ОФ комитети се оказаха безрезултатни.
Комитетите отказват пласирането му. Поради тези причини молим ви да спрете
изпращането на вестника."
В края на същата година дейците от Скопие засилват натиска си за изпълнение
решенията на Десетия пленум за въвеждане елементи на предвижданата културно-
националната автономия. Най-много се залага на демографското преброяване,
извършено от 25-31.ХП.1946Г.
Фактът, че преброяването се извършва с административен, насилствен и крайно
недемократичен начин с цел да се лиши от националността му изконно българско
население, е безспорен. Без съмнение това е плод не на доброволната изява, а на чисто
командно-административно решение, взето в крайно сложни за България ме-
ждународни и вътрешно-политически условия.
Истината за този несъобразен с националните ни интереси акт повече не може да
се крие. Вече бе оповестена телеграма на разлож-кия околийски управител до
кметовете от 27 декември 1946 п, с която нарежда на всички преброители "в графа
"народност" да се попълва "македонец" (македонска), с изключение на онези, които са
дошли от България и временно живеят тук."
В разпореждане на неврокопския управител се изисква като "македонско да се
запише и българомохамеданското население "без разлика на това дали живее отсам или
оттатък Места". Истина е, че с подобни ултимативни разпореждания около 70 на сто от
населението на Пиринския край бива записано като "македонско". Това още повече
засилва амбициите на скопските ръководители за въвеждане на културно-националната
автономия, която за тях не е нищо друго освен най-сигурно прикритие на замислите за
присъединяване на този край към Югославия. Нещата обаче отново не се развиват в
желаната от тях посока.
През 1947 г. се. появяват сериозни сигнали, че населението от този край не
споделя провежданата политика. На съвещание в ЦК на БРП(к) по македонския въпрос,
проведено на 6 януари 1947 г., представителите на областната партийна организация
посочват: "Всичко друго трябва да се засили, но с въпроса за езика не трябва да се
бърза."
През есента на същата година във връзка с предстоящото въвеждане на
"македонския език" като учебен предмет в някои класове на основните и средните
училища в Пиринския край, първият секретар на областния, комитет на БРП (к)
Кръстьо Стойчев заявява: "Нашият народ такъв, какъвто е литературният език в
НРМ, не го желае." Много скоро това ще се потвърди на практика. И през тази година
отново не се търси разпространяваната по административен път "македонска"
литература - главно в. "Нова Македония". Доста показателно е едно от многото писма с
негативна оценка за вестника на Белишкия отечественофронтовски комитет от 17
декември 1947 г. В него се казва: „Редииа учреждения отказват да го получават,
защото няма кой да го чете и не могат да го четат. Засега не можем да го пласираме
повече."
8
 В изпълнение на поредното решение за национално обезличаване на българското
население през декември 1947 - март 1948 г. в Пиринския край пристигат 93 учители от
НРМакедония с амбициозното намерение да научат децата и населението в този край да
четат и пишат на "матерния македонски език". Помагат им неколцина скопски
книжари. както и някои местни партийни и отечественофронтовски дейци. Народът
обаче не им помага. В огромното си мнозинство населението от Пиринския край
отказва да приеме насила поднасяните му чужди и изкуствени културни образци.
Казано точно, то отхвърля т. нар. културно-националната автономия, демонстрирайки
при надлежността си към българската нация.
Антибългарската насоченост в цялостното поведение на изпратени от НРМ
учители, както и редица други причини довеждат през март-април 1948 г. до рязко
изостряне на обстановката в училищата, където преподават учители от НРМ. Провалът
в дейността им става очебиен. Изказвания на околийските учибищни инспектори от
април 1948 г. разкриват какви са резултатите от културно-просветителският поход на
скопските учители и тяхното поведение в учебната област. Те са протоколирани. Ето
само малка част от тях.
"Димитър Стоянов от Петрич: "Курсовете за изучаване на македонски език се
откриват наложително по административна линия."
Пенчо Пенков от Свети Врач: "Вестник "Пионерче" се пласира по принуда и се
води бележка кой не го получава. Курсовете за изучаване на македонски език се
провеждат задължително от страх за запазване на учителските места."
Георги Шопов от Неврокоп: "Откритите курсове за ограмотяване на македонски
език не се посещават, а такива на български език се посещават добре. Ако чиновниците
не се насилват, и те няма да посещават курсовете."
Георги Владов от Неврокоп: "Учителите преподават на македонски език, а децата
отговарят на български. На родитело-учител-ска среща учителката по македонски език
казва: "Дойдохме да научим вашите деца на матерния им език." Всички присъствуващи
се смеят. Населението говори чист български език - родопско наречие. Вестник
"Пионерче" се пласира насила, а "Септемврийче" намалява. Вестник "Нова Македония"
се получава принудително и не се чете. Курсовете за ограмотяване на македонски език
пропадат. Населението иска да се ограмотява на български език."
Димитър Рупов от Горна Джумая: "Откритият в града курс по македонски език не
се посещава, понеже хората не желаят да се ограмотяват на македонски език. Много
учители посещават курса от страх за службата си."
Със заповед № 3300 от началото на юни 1948 г. Министерството на просветата
освобождава от длъжност учителите по македонски език и история. Интересно
сведение за това как си отиват те от България е съхранено в протоколната книга на
народното основно училище "Арсени Костенцев" в Горна Джумая. В него се казва:
"Раздялата в края на учебната година с казаните учители бе нек-расива. Те си
отидоха, заявявайки, че не хранят никакви симпатии към българския народ."
През юли-август 1948 г. в организациите на БРП(к) в Пиринския край се провежда
обстоен разговор "за грешките по македонския въпрос непосредствено след Втората
световна война". Обобщаващо и разкриващо истината за тези грешки е едно наказване
на първия секретар на околийския комитет на БРП(к) в Разлог Георги Ха-джииванов
пред пленум на комитета от 28 юли 1948 г. Той заявява: "Скопските ръководители
твърдяха, а ние се съгласявахме с тях, че в Македония няма българи, че има сърби,
албанци, турци, гърци, македонци, а само българи нямало, или онези, които се
чувствуват българи, са насилствено асимилирани от великобългарската шови-
9
нистична политика македонци и сега трябва да се македонизират. макар и
насилствено. Изпуснахме предвид, че населението в нашия край, а също в НРМ се
чувства българско и че това е исторически създала се общност с българския народ и
насила нито може, нито бива да се изкорени. "
Само след няколко години от допуснатите грешки на БРП(к) по македонския
въпрос ще се възползва най-рационално югославската страна, в частност Македонската
комунистическа партия и скопските историци. С тях те ще обосноват и претенциите
към този български край, които продължават и до днес.

Докога спекулации3

За така наречената Македонска освободителна бригада "Яне Сандански"

В печата се появиха неточни интерпретации, неверни твърдения относно тази

бригада. Пример за грубо фалшифициране на фактите са най-новите писания на
бившия генерал и настоящ академик в Република Македония Михайло Апостолски. В
поредица от броеве през месец май 1991 г. на в. "Нова Македония" са публикувани
неговите спомени със заглавие "[Раз]формиране на бригадата "Яне Сандански".
В посочените спомени Михайло Апостолски разказва следната версия:
Минавайки през Горна Джумая на връщане от София около 25 септември 1944 г.,
му се явява щабът на бригада "Яне Сандански", който изразява "желание да се постави
на разположение на Главния щаб на Македония". Апостолски заявил, че ги приема с
голямо задоволство", но не щеш ли дошъл Антон Югов - министър на вътрешните
работи... "Той разбра, че щабът на бригадата се поставя на разположение на нашия
Главен щаб, та вероятно като резултат от това бригадата след няколко дни беше
разформирована. Това е още едно доказателство за отношението на българското
ръководство към Македония още от първите дни" - заключава тогавашният командир
на македонската народоосвободителна войска.
Дали това е така? Да видим за какво разказват запазените документи, част от
които са от югославски произход, отдавна публикувани и вероятно добре известни на
самия Апостолски.
Около 9 септември 1944 г. югославската страна не скрива амбициите си на всяка
цена да търси решение на македонския въпрос в своя полза чрез присъединяване на
Пиринска Македония към Югославия под формата на "обединение на македонския
народ". По нареждане на самия Апостолски в края на август 1944 г. се прави неспо-
лучлив опит за подчиняване на партизанските сили от тази област на неговия щаб.
Известна е и отправената открита заплаха, че и без тяхната воля "Титовата войска ще
марширува" в този край на България.
Опитите в тази насока се подновяват в края на септември 1944 г. От едно писмо
на Светозар Вукманович - Темпо - пълномощник на Тито и ЦК на ЮКП при Главния
щаб на Македония, научаваме, че във военно отношение Македония се разделя на три
корпусни области, и че в т. нар. Трета корпусна област се предвижда основна военна
единица да бъде Трети корпус, включващ като териториален обхват и военен набор и
Пиринска Македония. "В този корпус - пише Темпо - като трета дивизия ще влезе и
3
В. Пиринско дело. бр. 108 от 28.У1.1991 г. ; също за създаването на бригадата в бр. 63 от 25.IV. 1991 г.
("Пъкленият план на Тито и Темпо претърпя крах (Коварни опити за присъединяване на Пиринска
Македония към Югославия през есента на 1944 г.)

10
Горноджумайско - Петричка-та дивизия, която сега се организира, и която в близко
бъдеще ще се постави под наша команда".
Със задача да организира тази дивизия е натоварен Михайло Апостолски. Именно
за това той пристига в Горна Джумая, както е указал в спомените си, и в
действителност провежда срещата, за която говори. Истина е и това, че в негова услуга
се поставят и някои местни функционери на БРП(к), но това става малко по-късно и е
резултат на безцеремонните нареждания на Апостолски, на подчиненото и недостойно
поведение от национална гледна точка на централното ръководство не БРП(к) по
македонския въпрос.
Понеже първото посещение на Апостолски не дава желания резултат, се налага
отново да посети Горна Джумая около 16 октомври, 1944 г. (виж. Пецо Трайков,
Национализмът на скопските ръководители, С, 1949, с. 24.) Неопровержим е и фактът,
че едва след второто му посещение се стига до практически действия, насочени към
създаване на т. нар. бригада "Яне Сандански". Доказателство за това е съхраняваната в
Благоевградския държавен архив заповед № 1 на щаба на 22-ра македонска
народоосвободителна бригада "Яне Санднски" - Горна Джумая от 17 октомври 1944 г.
(ОДА - Благоевград, ЕП 211). В нея дословно е записано: "Въз основа на устната за-
повед на Главнокомандващия македонската народоосвободителна армия генерал
Михайло Апостолски обявяваме и назначаваме следните длъжностни лица в
новосформираната Македонска народоосвободителна бригада "Яне Сандански" - Горна
Джумая... " Следват списъци на назначените командири на бригадата и предполагаеми-
те й девет батальона, начело с Георги Мадолев - политкомисар, Крум Ралонов -
комендант, Лазар Калоянов - началник-щаб, Минко Попов - помощник-политкомисар,
Фердинанд Пудев помощник-комен-дант и др.
Грижите на Апостолски за сформирането на бригадата не спират дотук. По негово
нареждане се пристъпва към разоръжаване на части на БНА, към разграбване на военни
складове. Тези действия са пресечени от помощник-командира на Четвърта българска
армия генерал Борис Копчев. по чието нареждане пред военните складове се поставят
постове.
Действията на Апостолски и като цяло на скопското ръководство не остават
скрити и за централното комунистическо ръководство в София. На няколко поредни
заседания на ПБ на ЦК на БРП(к) те са окачествени като действия, водещи до
създаването на "държава в държава с пряката цел включването на Горноджумайска
област в НРМ".
На заседанието от 25 октомври става въпрос и за това, че Областният партиен
комитет в Горна Джумая е объркан от това безцеремонно поведение на дейците от
Скопие и не знае чии директиви да изпълнява - "На ЦК на БРП(к) или на Михайло
Апостолски!". За всичко това е известен и Георги Димитров, който с телеграма от 21
октомври протестира пред Тито за предприетата акция на Македонския щаб за
присъединяване на Пиринска Македония, за старанието да разпространи своята власт
над нея, да организира свои комендантства, да събира хора и въоръжение и настоява
въпросът за присъединяването да не се поставя.
Че констатациите на висшето партийно ръководство са верни, личи и от други
източници. В писмо до македонския представител в София от 26 октомври 1944 г.
Светозар Вукманович - Темпо и Лазар Колишевски нареждат присъединяването на
Пиринска Македония да бъде "основна и главна задача" и към нейното осъществяване
да се пристъпи незабавно. В него са формулирани и подзадачите, нетърпящи отлагане.
Под номер едно в писмото е записано: "Да се форсира организирането на македонската
11
дивизия "Яне Сандански". В тази връзка недвусмислено е и нареждането "да се
притисне българската партия и правителство" за нейното въоръжаване и др.
В друго писмо на Любчо Арсов и Вера Ацева до ЦК на МКП от 8 ноември 1944 г.
става ясно, че по време на Първата областна конференция на БРП(к) в Горна Джумая
(5-6 ноември) сформирането на бригадата се осъжда като "ляво залитане", че
участниците в нея се изказали за създаване на военна единица, но по образец на
българската армия. Че това е така, се потвърждава и от документи на самата
конференция. В докладите за организационното състояние и за работата на партията в
армията е посочено: "Практически в Горноджумайска област все още не е разрешен
въпросът за образуването на македонска военна единица..." и "Това наше ориентиране
към македонска бригада се оказа ненавременно, то представлява из-питане много
напред". Съобщава се, че били "стъкмени и въоръжени" само един батальон с обоз и
три чети.
Посочените документи разкриват докъде всъщност са стегната усилията на
Апостолски и на поставилите се в негова услуга дей-ш от Горна Джумая за
сформирането на споменатата бригада. В срайна сметка опитът за организирането на
ударна военна сила като фактор на "обединението на македонците" пропада, но не в
края на :ептември 1944 г., а в началото на ноември, т. е. едва когато българката страна
разбира, че тя се сформира с нечисти спрямо Бълга рия гамерения. Именно затова
малко преди конференцията в Горна Джу-1ая след намесата на висшето партийно
ръководство по-нататъш-юто й изграждане е преустановено.

Разложкият партизански батальон, който е подготвян да бъде включен в бригада

„Яне Сандански”, 20.Х.1944 г.

12
 Наистина полубог...4

"Четата на Делчев, един от прочутите водачи, съставена от 21 бунтовници, към

която се присъединиха и безсрамници от българското население, с които заедно
достигнаха приблизително от 70 до 80 души, била обградена от страна на отрядите на
царската войска в с. Баница"; "На двадесет и вторият ден от април (5 май 1903 г. - бел.
авт.) в с. Баница бе убит един от водачите на българските комитети на име Делчев"; "На
властта и е позната и е безспорна бунтовната нагласа на българите от серското село...";
"На съмнителните българи от споменатото село..." - се чете в публикувани в Република
Македония неотдавна неизвестни турски документи за убийството на Г. Делчев. Това
са само редове от подробната информация на официалните власти за този трагичен ден.
Преди пет десетилетия отцеругатели изровиха свещените кости на Г. Делчев,
отрекоха му правото да се нарече българин и го предадоха.
"Г Делчев бе един праведник с кама в пояса. Легендата го представя като една
бясна хала - и наистина никой не бе равен нему по смелост, но в неговата природа
преобладаваше мечтателността. По призвание той бе роден за апостол. Всички
угнетени будеха бунт в душата му. всички крайни блянове за преустройството на
обществото изкушаваха ума му. Една безспирна струя от разностранен идеализъм
бликаше от него." - твърди съвеременник на Г. Делчев 15 години след неговата гибел.
"От него по-голем нема" - кратко и мъдро, както само народът може да го каже.
"Хайдушко божество"- според Яворов и "непостижим като полубог" - според Хр.
Силянов - думи на безкрайна обич и признание за делото на човека, посветил краткия
си живот за свободата на Македония. Думи на хора, които са го познавали, които са
имали възможност да го слушат и да видят с очите си делата му.
Аз, днешният човек съм го виждал само на портрет и на няколкото четнически
фотографии, където е застанал на последната редица. Вглеждал съм се в огнените му
очи, в гордата му осанка. Често съм мислил - та когато са го убили, той е бил на моите
години, даже по-млад. А колко много неща е свършил, колко широка диря е оставил
след себе си...
Щастлива случайност в моя живот бе да се докосна, да взема в ръцете си малкото
материално, което е останало от Гоце. Това е част от епистоларното му наследство - 24
оригинални писма, съхраняващи се във фонда на Историческия музей в Благоевград.
Писани са в периода 1897-1902 г. до пунктовия началник на ТМОРО в Дупница и личен
негов приятел - Никола Малешевски. Малки късове пожълтяла хартия, гъсто изписани
с равен, четлив и понякога леко нервен почерк, говорещ за напрежение, за бърза и
неспокойна мисъл, на моменти изпреварваща перото. Точни указания, записани с крат-
ки фрази, малко думи, казващи на посветения всичко, думи на човек, който цени
времето. И накрая - неизменният подпис: "С братски поздрав - Ахил".
Освен огромната информация, съдържаща се в тези писма, свързана с
революционната дейност и даваща изобилен материал за изследователите на
освободителните борби на македонските българи, те са забележителни и с това, че
допълват с нови щрихи образа на Гоце - приятеля, човека, брата.
Чета, и сякаш Гоце оживява пред мене - с цялото си величие и с човешките си
слабости: "Не можах веднага да отговора - пише той
- защото бех обладан от мързела, а най-главно от душевно и мозъчно
разстройство. Снощи дойде Муструка, с когото на всичко отгоре ударих му едно

4
Беседа по Радио - Благоевград, май 1990 г.
13
хубаво пиение..." Сигурно е могъл да намери и друго оправдание за закъснялото писмо,
но искрено признава грешката и слабостите си, както само силен човек би го сторил.
"Гадове" - това е краткото му определение за хората, които презира най-много -
предателите, страхливците и шпионите. "Гони управниците, мрази и въставай против
всеки властелин" - настоява Гоце в едно от поредните си писма до своя приятел. А
истинското приятелство той го разбира така: "Приятелите по идея трябва да се слушат
и един за друг да умират". "Труд и постоянство, това е силата, с помощта на която
човек става най-велик при всяко начинание"
- ето заветът на големия, по-мъдър брат към по-малкия - Мицо, не-излязъл още от
възрастта на младежките лудории, завет и към всички нас.
Тънък познавач на българската душевност, изкривена през дългите пет века на
робството, Гоце Делчев с болка споделя: "Действително жалко е, но що можем да
правим, когато си сме българи и всички страдаме от една обща болест... Пък имаме
заето и нещо от гръцките болести, а именно колкото глави, толкоз капитани. Пустата
му слава! Всеки иска да блесне, па не знае фалша и на тоя блясък". Жалко, наистина
жалко, че наблюдението му звучи актуално и днес.
И всичко това е Гоце - силен и слаб, суров и романтичен, но винаги ярък - в
мислите, чувствата, постъпките си. Наистина полу-бог...

14
Част от кощунствените поправки в българската история. Македонският въпрос.

15
Илинденското въстание и прочие..., т. е и името на Гоце Делчев да не се изучават в
часовете по българска история, а по "македонска история", гласи разпореждане на
комунистическото Министерство на народната просвета. 30.1.1948 г.

Крахът на мисията5

През 1948 г. скопските книжари са изгонени

Множество публикации в научния и периодичния печат на Република Македония

преповтарят легендата, че през 1946 -1948 г. заселението в Пиринска Македония било
приело с "неописуем възторг" появата на "македонската книжнина". Дали това в така?
Вече писахме за това как в началото на септември 1946 г. са жли посрещнати
първите пратки на вестник "Нова Македония". Гтана ясно, че никой не се наема с
пласиренето му по простата при-шна, че населението не го желае. В края на месеца
Областният комитет на ОФ пише до главния отбор на Народоосвободителния фронт 1а
Македония да се спре неговото изпращане.
Това е първият удар върху намеренията на Скопие да осъщест-!и всеобхватна
културно-просветна инвазия в Пиринска Македо-шя. Последвалите опити в това
направление също се провалят. На май 1947 г. в Горна Джумая се открива първата
"македонска кни-карница" с услужливото съдействие на областните комитети на БРП
к) и ОФ. Предвижда се тя да изиграе "голяма роля за изкристализи->ането на
македонското съзнание". Откриването й не се подкрепя >т горноджумайци и областния
директор Борис Волев. В края на одината са открити още две книжарници - в Петрич и
Неврокоп. 1о успех никакъв. Околийските комунистически комитети правят
юнстатацията, че акцията за налагане на "македонската книжнина" ! претърпяла пъпен
провал, В тях се сочи: "Селата в това отношение а изостанали много", "По отношение
интереса към македонската :нига трябва да си пишем две."
Желаните резултати не се постигат и чрез шумно рекламираната "Седмица на
македонската книга" по време на коледните и новогодишните празници на 1947-1948 г.
Липсата на интерес проваля [ това мероприятие. Книгите не се купуват, почти никой не
ги чете I в библиотеките. Броят на ползуваните в тях книги през 1948 г. се определя
така: на български - 26 485, на македонски - 21, на руски 108, на френски - 26. Най-
точен и отразяващ цялата истина е в. Пиринско дело", който в една своя статия от
септември 1948 г. посочва: "Голяма част от доставената (македонска - б. авт.)
литература и досега стои по рафтовете неизползвана от никого."
Фактите са недвусмислени и неопровержими. Населението в Пиринска
Македония отхвърля насила натрапваните му "културни ценности". То ги оценява като
обидно посегателство, като гавра с българските му национални чувства. Нещо повече -
откритите книжарници се превръщат в щаб-квартири, от които се координират
антибългарските изяви на скопската агентура в Пиринска Македония. Още на времето
тези дейност е разкрита и разобличена, а през юли 1948 г. книжарите са изгонени от
България.

5
В. Пиринско дело. бр. 125 от 23.VII.1991 г.
16
 Кога учители са бягали, за да спасяват кожата си6

Години наред скопската пропаганда представя в уродлив и напълно изопачен вид

пребиваването на 93-мата учители по македонски език и история в основните училища
и гимназиите на Пиринска Македония от декември 1947 до края на май 1948 г.
За щастие не само спомените, но и документите в архивите разкриват каква е
истината - за всяко училище, за дейността на всеки македонски учител, за извършените
насилия и безчинства, за ученическата и учителската съпротива срещу този
антибългарски акт. Какво ни разкриват те за престоя на скопския учител Борис Дуцкин
в Банско?
Той е от село Велчани, Стружко. Завършва средното си образование като
стипендиант в сръбския интернат в Шумадия, а след това следва няколко семестъра в
Белградския университет. Още с пристигането си в Банско не скрива амбициите си да
придаде "македонски облик" не само на гимназията, а и на целия град. Но сметките му
излезли доста криви. До се опитваш да кажеш на банскалии, та дори и на техните деца,
че не са българи, е просто лудост...
Разбрали за намеренията му, а най-вече за антибългарските му настроения,
банскалии просто го отбягват и не го удостояват с никакво внимание. Едно след друго
пропадат всичките му начинания, насочени да подготвят психологически почвата за
присъединяване на Пиринска Македония към Югославия. Доста дързък е обаче при
разпространяването на скопски вестници и литература. Но за банскалии и това било
нахалство и най-вече поставянето на портретите на Тито и Колишевски, за да добиел
градът "югославски облик". Те просто ги свалят и съжалят за изхабените пирони.
Скопският емисар Дуцкин добре разбирал, че банскалии не желаят да им се
натрапва "македонски език", но се правел на слепец. Понякога прибягвал и до заплахи,
но и това не помогнало. Още с пристигането му в училището часовете по така
наречения "македонски език" се провалят. Открито му заявяват, че този език е непоня-
тен, че в него има много сърбизми, че дори азбуката, на която се списва, е сръбската.
Не помага и масовото поставяне на двойки по "македонски" - учениците сами ги
изтриват от дневниците, зачестяват масовите бягства от час, а учителският съвет
подкрепя техните действия. В отговор на въпроса - защо поставя двойки, Дуцкин
отговарял, че основно заради това като какви се проявяват учениците - българи или
"македонци". Който нямал "положително отношение" към македонския въпрос, му
записвал слаба оценка. "Македонската държава няма полза от тякива ученици и няма
защо да съжалява, че ще бъдат смачкани" - заявявал той.
Когато сам разбира, че задачите, за които е изпратен, са неосъществими, а и да
оправдае парите, плащани му за антибългарската дейност в Банско, полага неимоверни
усилия да склони наивници. Успява само да направи няколко изявления и изпрати до
своите господари в Скопие фалшиви телеграми, че в Банско всичко е наред.
И не случайно Дуцкин е един от първите скопски емисари, побързали да напуснат
страната ни в края на май 1948 г. Той просто е избягал и едва ли е съжалявал, че не е
успял да научи банскалии на "македонски". По-скоро се е радвал, че е отървал кожата
си...

6
В. Пиринско дело. бр. 138 от 9.VIII.1991 г.

17
 Как ще бъде изтрит този срам7

Неизвестен протест срещу македонистката политика на БКП

В края на май 1948 г. скопските емисари са изгонени от Пиринска Македония.

Претърпява пълен крах т. нар. културно-националната автономия, която е имала за
цел да внедри "македонско" национално съзнание сред населението.
А за това, какво всъщност е ставало в този край следствие на антинационалната
предателска политика най-добре говорят запазените документи. Тях апологетите на
"македонската нация" от Скопие умишлено избягват. На вниманието на читателите
предлагаме един неизвестен за тези събития документ, който не се нуждае от
допълнителен коментар.
"До господин министъра на народната просвета. София.
Изненадан е българският народ от Гсрноджумайска област от съобщенията за
въвеждане на македонския език и му се натрапва наново стъкмен. който е по-скоро
сръбски, но не и македонски.
Защо се позволява да се въвежда в училищата и ни се мъчат децата на този
бабински език? Защо се заробява народът ни духовно?
Малко ли бе под турско и гръцко, та сега и под сръбско! С въ-веждането на този
език се туря кръст на българския език в този край.
С небивал темп се разпространява тук македонски език от най-различни хора и
по различен начин, от официални и неофициални хора.
Учениците се заплашват с изключване, а учителите с уволнение, ако не
възприемат този език. а българските учители се задължават в македонски курсове за
възприемане на езика, след което да започнат да го преподават на децата този език,
да станат предатели към род и родина.
Целта е ясна - нанасяне смъртен удар на българщината. Странен шовинизъм
се шири от новодошлите неуки македонски учители против българите.
Забранява се отпразнуването на видните български дейци.
С отвращение слушаме да се говори, че българите са окупатори и мъчители на
"македонския народ".
Не помнят дедите ни да е имало отделна македонска държава и отделен език.
Историята ни е все една и съща. Ние бяхме бити, гонени от турците и гърците,
защото сме българи.
Ние сме поставени при много по-тежко положение, отколкото малцинствата -
турци, евреи, цигани и власи.Те си имат училища, в които си учат своя език, а на нас,
на нашите деца се забранява. Насила ни заставят да се отричаме от нацията си и да
възприемаме друга. Какво падение!
Господин министре, ние желаем този въпрос да се проучи. Ако сте решили да ни
предадете на друга държава, то поне ни отворете мачцинствени училища, в които да
можем да изпращаме децата и си изучават български език, както го правят другите
народности.
Вие знаете ли, че в новата македонска държава съществуват всички видове
училища, само не и български, и не се позволява да се четат никакви български
вестници и книги. Какво показва всичко това? Демокрация ли? Така се прави и тук, и

7
В. Пиринско дело, бр. 153 от 30 август 1991г. Също във в. Югозападни вести, бр. 13 от 30 март – 5
април 1993 г.
18
то още сега, когато сме под българско управление.
По всичко личи, че тази област е продадена, но историята ще съди виновниците
за това, както ще съди и ония що продадоха Западна Тракия."
Накрая писмото завършва с настоятелното искане да бъдат проверени изнесените
факти.

Писмото е изпратено от името на родители от Петрич и околията. То достига и до Политбюро на

ЦК на БРП(к). Въпреки това централното и местните комунистически ръководства в Пиринска
Македония отминават народния глас и по този начин подпомагат идейните си събратя от Югославия в
един по същество антибългарски, асимилационен акт.
19
 Защо се провали кампанията за ограмотяване на "македонците"
(1947-1948)8

С пълни сили "ограмотяването" на "пиринските македонци" започва от началото

на февруари 1948 г. Учителите по македонски език и история бързо забравят за какво
са дошли. Още незапочнали преподавателската си дейност, те се нагърбват със
задачата да ограмотяват населението, както те се изразяват "на матерния му маке-
донски език". Амбициите им се подхранват от безкритичното отношение на
околийските комунистически и ОФ комитети. Те приемат да подпомогнат
македонските учители в организирането на всеобхватна кампания за ограмотяване на
македонски език и неговото задължително изучаване от служители, учители и
обществени дейци. Цялостното ръководство на акцията се поверява на Димитър Илиев
- ръководител на скопските учители, назначен и за помощник-обла-стен училищен
инспектор. Под претекст за по-лесното изучаване на македонски език Илиев съчинява
Окръжно № 365 от 7 февруари 1948 г., предвиждащо провеждането на редица
мероприятия, едно от които е да се формират курсове за ограмотяване и изучаване на
македонки език. Нещата обаче не се развиват в желаната посока.
Когато виждат, че населението не желае по доброволен начин да постъпва в
курсовете учителите от Скопие издействат административни нареждания. За да
създадат впечатление, че се е подела масова кампания за изучаване на езика, те се
впускат във форсирано откриване на такива курсове. Успоредно с това подемат и
дирижирана кампания за изпращане на дописки до в. "Пиринско дело" за "открити
курсове" Така през февруари - март 1948 г. скопските учители публикуват във вестника
около 25 съобщения, чието явно намерение е да дезинформират обществеността, че
"населението масово се стича в организираните ограмотителни курсове", че "жаждата
за родния македонски език и македонска национална култура" е била голяма.
Има свидетелства, които разкриват истината за курсовете. За тяхната съдба ОК на
ОФ в Свети Врач информира: "В началото на 1948 г. под давление на македонските
учители и без да разбираме техните цели с големи усилия се организираха в две-три
села курсове за ограмотяване на македонски език. Поради това. че населението не
възприемаше натрапения му език. курсовете бързо изчезнаха."
От редица селища в Неврокопска околия пишат, че разпоредбите на окръжното не
се изпълняват и няма да се изпълнят. Съобщава се за открити курсове, но на български
език, посещавани от 814 души.
Поредица от отговори се получават от селища в Разложка околия. От Добърско.
Белица. Баня, Горно Драглище, Бачево и др. пишат: "Няма желаещи". "Не искат да ги
посещават", "Такива няма". "Самите неграмотни не искат да посещават" и др. За това
директорите на училищата в тези селища са наказани с "Мъмрене". Това ги принуждава
да дадат още по-точни отговори на въпроса "Защо не са орга-низиранит курсове за
ограмотяване на македонски език!" Директорът на с. Добърско пише: "... по причина, че
и ние не знаем нито да четем, нито да пишем на македонски...".
Още по-точен е отговорът на директора на училището в Добринище, който пише:
"Причините за това са следните: административната власт, политическите и масовите
организации не дадоха достатъчно своята подкрепа в това отношение; ограмотяването
трябва да става на български език, а не на македонски".

8
В. Пиринско дело, бр. 164 от 17.1ХЛ991 г.

20
 Резултатите са плачевни. Насилствено организирани в началото на април 1948 г..
курсове за ограмотяване на македонски език просъществуват само до 1 -2 занятия.
Нараства недоволството на населението, протести на някой места прерастват в открита
съпротива. При такава обстановка в средата на месец април ОФ издава разпореждане
въпросът за изучаването на македонски език да се постави на доброволни начала. Но
никой не пожелал да се ограмотява на изкуствено създаден език.

Фалшът на една пропаганда в Пиринска Македония9

Ако разлистим вестник "Пиринско дело" от 1947-1948 г., ще видим десетки

материали, напечатеани на "македонски литературен език". И до днес от Скопие
продължават да твърдят, че тези материали изразявали волята и настроенията на
"македонците" в Пиринска Манедония. Дали това е така?
През 1944-1948 г. вестникът изпълнява задачата да пропагандира линията на
БРП(к) по македонския въпрос. Тогава комунистите провеждат печалната си политика
за насилствено ма-кедонизиране. Вестникът има претенцията, че изразява волята на
"македонците" от Гордноджумайска област. Никой не е питан за това, включително и
за печатането на материали на "македонски литературен език". Как се стига до това?
В декларацията на ЦК на БРП(к) по македонския въпрос от 9-10.УШ.1946 г.. е
записано: "Вестник "Пиринско дело" да придобие македонски облик". Това е едно от
няколкото решения, целящи маке-донизирането на Пиринска Македония. На
27.УШ.1947 г. ОК на БРП(к) в Горна Джумая решава: "Четвърта страница на в.
"Пиринско дело" да се освободи и списва на македонски език, за което да отговаря
Перо Коробар - ръководител на македонската книжарница."
До август 1947 г. вестникът непрекъснато публикува материали с
промакедонистка и проюгославска насоченост. С тях се възхвалява "мъдрата
национална политика" на БРП(к), все по-често се информира за... "предстоящото
присъединяване на този край към Югославия". С това той допринася съществено за
изострянето на обстановката и засилването на страха от подобно присъединяване. С по-
явата на македонистките статии въз вестника този страх още повече се засилва.
Всъщност, списването на част от "Пиринско дело" на "македонски" започва малко
по-рано. Решението на ОК на БРП (к) само потвърждава една реалност. Следствие
настойчивите искания на Перо Коробар и отстъпчивостта на областния комитет,
първата статия на "македонски" се появява на 14 юли 1947 г., а за пръв път неговата
четвърта страница се изписва на този език в бр. 30 от 28 юли 1947 г.
Поместени са три статии, в които се разглежда, творческият "маке донски" лик на
поетите Никола Вапцаров и Антон Попов.
От началото на септември с. г. Перо Коробар приема вече служебно възложената
му задача да организира списването на четвърта страница на вестника на "македонски".
И той се възползва от предоставената му възможност по най-рационален начин. От 30-
ти до 51-ви брой, т. е. до края на 1947 г.., в него се печатат десетки материали на този
език. В болшинството си това са речи на Лазар Коли-шевски и Димитър Влахов, статии,
възхваляващи "успехите на Народна република Македония в социалистическото
строителство", величаещи заслугите на Тито, ЮКП и Югославия, рекламиращи "пос-

9
В. Пиринско дело, бр. 174 от 1.Х.1991 г.: Също във в. "Македония", бр. 13 от 1-7. IV. 1993 г.
("Как вестник Пиринско дело стана македонски вестник?")

21
тиженията" на "македонската национална култура". Въобще стремежът чрез тях да се
утвърди правото на Вардарска Македония като "обединително звено на македонския
народ", прозира зад всеки материал. А почти всички автори на материали са от НРМ и
затова не е случайно, че вестникът изцяло обслужва югославската политика за
разрешаване на македонския въпрос. Превръща се в трибуна за намиращите се в
Пиринска Ма кедония скопски пратеници, от която налагат идеята за "обединението на
македонския народ под покрива на Титова Югославия".
Изцяло на тази идея са посветени и десетките материали, публикувани на
страниците на вестника и през първата половина на 1948 г. Такива например са 20
статии "Кратък курс по македонски литературен език", около 30 дописки на скопските
учители с фалшиви твърдения, че населението и учениците масово изучавали "маке-
донския" език. че с нетърпение се очаквало цялостното му въвеждане и...
присъединяването, както и какви ли не още измислици. Основната им цел е да
дезинформират обществеността и създадат психологически предпоставки за
заграбването на Пиринска Македония от страна на Югославия под прикритието на т.
нар. "обединение на македонския народ".
Списването на вестника по този начин продължава до юни 1948 г. Остават
нанесените над доброто му име поражения, следствие на превръщането му в изразител
на антибългарски, в истинската си същност великосръбски домогвания, но не и в
изразител на волята на населението в този от памти века български край.

Това са действителни факти10

Още нещо да просветителската дейност в Пиринска Македония през декември

1947 - май 1948 г.

Години наред скопската пропаганда лансира какви ли не измислици за

резултатите от дейността на македонските учители. Истината за тази дейност е
запечатана в документални свидетелства. Огласяването им би спомогнало да бъдат
разобличени фалшификациите за резултатите от печалната културно-национална
автономия.
Към средата на април 1948 г. провалът на автономията става очебиен, което кара
ръководителят на македонските учители и по-мощник-областен училищен инспектор
Димитър Илиев да постави проблема относно обучението по "македонски" език на
заседание на Инспекторския съвет в Горно-джумайска област от 28 април 1948 г. За
заседанието на съвета е запазен пълен протокол. Предаваме неговото съдържание.
"Протокол № 2
Днес, 28 април 1948 г., гр. Горна Джумая. Инспекторският съвет при
Горноджумайска учебна област..., се събра на заседание в канцеларията на
областната1 училищна инспекция при следния дневен ред:... т. в. Разни (Точка трета
се прие по предложение на по мощник-областнияучилищен инспектор Митко Илиев)...
... След констатациите надр. областен училищен инспектор, помощник-
областния училищен инспектор др. Митко Илиев каза, че в доклада не се срещат
констатации по отношение изучаването на македонски език - как учителите
работят, как се пласират печатните произведения и пожела другарите училищни

10
В. Македония, бр. 38 от 18-24.Х.1991 г.

22
инспектори да се изкажат и по този въпрос. Околийските училищни инспектори се
изказаха по този въпрос, а именно:
1. Петричкият околийски училищен инспектор др. Д. Стоянов каза. че
впечатленията му от посещения на лекции по македонски език заедно с помощника не
е добро... Македонският език се чувствува от децата като чужд език. Учениците
изучават три езика (в трети клас) и са много затруднени. Учителят по македонски
език в с. Кърначово заплашвал децата да закупуват вестник "Пио-нерче"вместо в.
"Септемврийче". Същият е казач: "Тито ще дойде и тук!"...
Светиврачкият околийски учшищен инспектор др. Пенчо Пенков... По въпроса за
македонския език каза, че трудностите са много големи, има известно механично
заучаване. но трайно резултати няма... Вестник "Пионерче" се пласира с принуда и се
води бележка кой не го получава... Курсовете за изучаване на македонски еаик се
провеждат задължително от страх за запазване на учителските места, понеже на
тях постоянно се натяква, че догодина навсякъде ще се учи и говори на македонски и
ще се почне изучаването му още от първо отделение.
Втори Неврокопскиучилищен инспектор др. Г. Шопов каза, че отскоро е
училищен инспектор, не може да даде някакви впечатления по работата на
учителите по македонски език. Много от македонските учители не са в добри
отношения с местите учители. Последните се опитват до командват в училище,
като не зачитат авторитета на отговорниците в училището. Учителите по
македонски език се свикват на конференции, без за това да уведомяват инспектора.
След тия конференции учителите по македонски език засилват някои неща.
Учителите по македонски език се месят в украсата на училищата. Слагат портрета
на маршал Тито на преден план, а тоя на Димитров в някой ъгъл. Това дразни местни-
те учители...
При изучаването на езика се срещат трудности. Откритите курсове за
ограмотяване на македоски език не се посещават, а такива на български език се
посещават добре. Ако чиновниците не се насилват и те няма да посещават курсовете.
Чиновник заявява: "Ако не ме е страх, няма да отида!"...
4. Първи Неврокопски училищен инспектор др. Георги Владов докчадва: С
въвеждането на .македонския език се попречи много на българския. Преглеждал е
класни по български език и е констатирал много грешки. Учителите преподават на
македонски език, а децата отговарят на български... Народитело-учителска среща
учителката по македонски език казва: "Дойдохме да научим вашите деца на матерния
им език. " Всички присъствуващи се смеят. Населението говори чист български език -
родопско наречие. Учителите по македонски език работят упорито, за да се научи
езикът. Останалите учители държат да се усвои българският език и в силите на
децата се получава голямо раздвоение. Вестник "Нова Македония" се получава
принудително и не се чете. Курсовете за ограмотяване на македонски език пропадат.
Населението иска да се ограмотява на български език...
5. Горноджумойският околийски училищен инспектор др. Димитър Рупов
докчадва: Откритият в града курс по македонски език не се посещава, понеже хората
не желаят да се ограмотяват на македонски език. Всички учители са викани от
председателя на Областния комитет на ОФ и им е казано да имат положително от-
ношение към македонския език: "Които се чувствува българин, ще отиде зад село
Бараково!" Много учители посещават курса от страх за службата си. В с. Симитли
учителят по македонски език не позволява на учителите да изнасят забави на
български език, а така също да се пишат лозунги на български език.
23
 След изказванията на околийските училищни инспектори по-мощник-областният
училищен инспектор др. Митко Илиев се изказа по повдигнатите въпроси по
македонския език и каза: Тук има прояви на великобългарски шовинизъм. Тукашните
учители с нищо не помагат на македонските учители, дори им пречат в работата...
Някои дори създават настроение да не се изучава македонски език, както и тук се
изказаха... За да пропадат някои курсове за ограмотяване, виновни са учителите.
Накрая др. Митко Илиев настоя да се работи по-активно за изучаване на
македонски език и история, а вътрешният вид на училищната украса да добие чисто
македонски характер.
В заключение областният училищен инспектор др. Атанас Иванов направи
обобщение по повдигнатите въпроси. Той каза: Вярно е, че аз съм пропуснал да вкчюча
в дневния ред точка по изучаване на македонски език. Но сега другарите инспектори
казаха доста неща. Затова др. Илиев няма защо да се сърди. Това са действителни
факти. Моите впечатления са такива, щото с въвеждането на македонски език в
училищата се е избързало, че населението и учениците не го желаят... Вярна е
констатацията на неврокопс-кия инспектор... Още по-вярна е констатацията
наПетричкия инспектор... Има известна тенденция на ненавиждане на българските
възрожденци и политически лица... Учителите по македонски език се свикват сами на
конференции без знанието на инспектора и директорите. На тия конференции се
вземат решения, неизвестни на просветните работници, или както казва др. Стоянов
на тия конференции те се залъгват, че македонският език се иска от населението и
учениците, че всичко върви много добре. Има оплакване от учителите, че се абонират
насила за вестниците "Нова Македония" и "Пионерче", които не могат да четат.
Неграмотното население не иска да изучава македонски език...
Съветът се закри в 20 часа на същия ден след изчерпване на дневния ред."
Предадените разисквания на инспекторите от Горноджумайс-ка област за
изучаването на. македонския език в Пиринска Македония от декември 1947 - до април
1948 г. едва ли се нуждаят от коментар. Дошли от околийските центрове, инспекторите
предават най-верни и пресни сведения за създалата се обстановка, такава, каквато е
била. Смело и открито разкриват факти за насилията при провеждането на културно-
националната автономия, за отказа на населението, учителите и учениците да изучават
натрапваният им македонски език. да четат македонски вестници и литература.

Извадки от протокола за разискванията на инспекторите от Горноджумайска

областна инспекция, 28 април 1948 г.
24
25
26
 Никои не пожела да изучава македонски език11

Едни били желанията на скопските емисари и техните помагачи от средата на

БКП, а други реалните резултати от тази злополучна антибългарска политика.
"Македонците" за пореден път в националната ни история се извисяват на висотата на
най-потребното и отговарящо на чувствата им - като истински българи, доказват за
пореден път своето свободомислие и подчертан национализъм. По един
безапелационен начин отхвърлят всякакви опити за налагане на друго, небългарско
съзнание. Това е причината скопските емисари през юни 1948 г. да си отидат от
Пиринска Македония. Но днес скопската пропаганда твърди обратното: голяма била
радостта на населението от въвеждането на "македонския" език. И ако не било
ръководство то на БКП, което през юли 1948 г. било приело решение да се спре
неговото изучаване, въобще е нямало да има никакви проблеми.
Вярно е, че през указаното време ръководството на БКП, а и някои
правителствени органи приемат решения, по силата на които скопските учители просто
са поканени да напуснат страната. Един от основните аргументи за това е
антибългарското им поведение. Този проблем е обект и на сериозни разисквания по
време на Шест-надесе тия пленум на ЦК на БКП от юли 1948 г. Приемат се и съ ответни
решения, отнасящи се и до положението в Пиринска Македония. За'жалост
ръководството на тази партия не се отказва напълно от антинационалната си
македонистка политика. Само един пример: в решенията на пленума е записано, че
културно-националната автономия ще продължи да се провежда с "неотслабваща
енергия" и че за в бъдеще трябва да продължи линията за изучаване на македонския
език в училищата на Пиринска Македония. Следователно неоснователни са
обвиненията, че БКП е провалила, а по точно лишила населението в този край от
възможността да изучава "звучния македонски език". Напротив, не само с решенията
си, но и по съответния административен начин тя прави всичко възможно за про-
дължаване на този срамен от национална гледна точка процес.
В подкрепа не гореказаното е достатъчно да се приведат някои малко известни
документални свидетелства. Такова например е едно писмо на министъра на народната
просвета Кирил Драмалиев до Георги Димитров от 21.11.1949 г. В него се казва: „ Др.
Димитров, Съгласно решенията на Шестнадесетия пленум учениците от Пиринска
Македония ще изучават в бъдеще македонски език факултативно. Министерството
даде нареждания за изпълнение на тия решения в началото на учебната година до
съответните училищни власти (става въпрос за учебна 1948-1949 г. б. авт.). По
сведения, с които разполага министерството, нито един ученик не е пожелал да изучава
македонски език". В заключение министърът декларира: "Министерството не вижда
възможността да направи нещо повече за обучението по македонски език, докато не се
явят ученици, желаещи да го изучават."
Цитираното писмо е препратено за мнение, до члена ПБ на ЦК на БКП Владимир
Поптомов, който отговаря: "Македонският език няма защо да се преподава, щом като
няма желаещи да го изучават".
И в действителност такива желаещи въобще не са се намерили нито през
споменатата учебна година, нито след това. Повече от българска страна въпросът и не
е поставян. А защо не се реализира решението за изучаването на езика е повече от

11
В. Пиринско дело. бр. 108 от 28.У1.1991 г.

27
ясно: просто не се намират македонци, които да продадат българското си име за от-
давна провалена просръбска кауза. Такава е истината и с нея все още не желаят да се
съобразят някои среди, продължаващи да фабрикуват измислици за мечтани успехи
при изучаването на изкуствено сътвореният, явно сърбомански "македонски" език. А
днес се стига дори и до искания за повторно въвеждане на този език в училищата на
Пиринска Македония, по подобие на това от 1947-1948 г. Нещо не само твърде
несериозно, но и неприложимо, защото едва ли и сега ще се намерят желаещи за това.

Факсимиле от писмото на Кирил Драмалиев, с което известява Г. Димитров, че нито един

ученик не е пожелал да изучава „македонски език”, 21 февруари 1949 г.
28
 Факсимиле от мнението на Владимир Поптомов, че „македонски език” няма защо да се
изучава в училищата на Пиринска Македония, 22 февруари 1949 г.

Защо бе осъден Методи Андонов - Ченто12

След 45 години в Република Македония се чуха гласове за реабилитацията на

първия председател на народното събрание Методи Андонов - Ченто. но вече не като
българин, а като "македонец". Такъв опит през 1990 г. бе направен на страниците на в.
"Нова Маке дония" - вестникът, който след 1946 г. публикува серия античентов-ски
материали и по същество играе водеща роля в дирижираната от ръководството на
Македонската комунистическа партия кампания за неговото морално, интелектуално и
в крайна сметка физическо унищожаване.
Добре е, че вече се чуват гласове за реабилитацията на жертвите на комунизма
във Вардарска Македония, че лека полека се повдига завесата и върху дейността на
видни личности от ранга на Ченто, но още по-добре ще бъде, ако тя се повдига докрай.
А има достатъчно факти, даващи основание за верен и безпристрастен отговор на
въпроса: защо бе осъден Ченто? Достатъчно е за това да бъдат напомнени само няколко
факта.
В края на 1944 г. печатът в Македония открито пише, че са се появили,

12
В. Пиринско дело, бр. 51 от 18 март и бр. 52 от 19 март1991 г.

29
"сепаратистки" "автономистки" тенденции, и то в състава на народното събрание. Без
да се визират конкретните носители на сепаратизма, се предупреждава, че той
означавал "отделяне на Македония от братските народи на Югославия". И тогава, а и
днес не е тайна, че е ставало въпрос за оформилата се опозиционна група народни
представители начело с Ченто, позволила си да изразява по-самостоятелни, различни от
тези на МКП позиции по проблемите на Македония. Затова в доклада си пред Първия
конгрес на МКП лидерът й Лазар Колишевски пише: "При провеждането на нашата
линия ние срещнахме отпор от такива хора, които проявиха сепаратистки искания."
Носител иа тези искания според него била групата на Ченто, която работела за
"изолиране на македонския народ от общността на югославските народи, развиване на
национална омраза и шовинистичен сепаратизъм в посока на отделянето на Маке-
дония".
Такава по същество е истината за водената от Ченто опозиционна "автономистка"
група. Затова и борбата срещу нея е безкомпромисна. В началото на януари 1945 г.
Лазар Колишевски публично се заканва, че трябва да се поведе решителна борба срещу
"велико-българите", които все още не могли да говорят, че "македонците са македонски
българи, но намирали други форми, за да постигнат отделяне на Македония от
Югославия". Много скоро той ще изпълни заканата си.
За разправа с българофилските елементи се използват всевъзможни средства.
Повод за това дават избухналите на 6 и 7 януари 1945 г. войнишки бунтове в Скопие и
Щип. Веднага се обявява, че сред войнишките маси са се промъкнали
"великобългарски, михай-ловистки елементи", поради което инициаторите на
бунтовете са разстреляни незабавно.
Между 20 и 25 януари 1945 г. се провежда Първи пленум на ЦК на МКП, който
отчита "недостатъчна бдителност към сепаратистките и шовинистични тенденции".
Като резултат от решенията на пленума последва още по-незабавна разправа с
неудобните политически дейци. Най-близките съратници на Ченто са освободени от
заеманите постове. Последва и почти незабелязаното му недопускане до заседанията на
Президиума на Антифашисткото събрание за народно освобождение на Македония
(АСНОМ). Откриват се заседанията на военните съдилища в Скопие, Щип и Битоля. От
1 април 1945 г. започват и заседанията на т. нар.. "Сьд за защита на македонската
национална чест", които в 11 процеса осъждат 47 души, предимно интелектуалци -
водачите на населението във Вардарска Македония, запазило непокътнато българското
си самосъзнание.
Политиката на разправа с българофилските елементи среща решителната
съпротива на опозиционните народни представители начело с Ченто. Самият той на
няколко пъти се застъпва най-настоятелно за редица от осъдените. Тава естествено не
помага, но допълва черните му точки пред сърбомански настроените дейни на МКП.
Това негово застъпничество няма да бъде забравено.
Истинският лик на Ченто, неговото верую и привързаността му към принципите
на демокрацията проличават най-открито по време на заседанията на югославската
Скупщина в началото на 1946 г.. Като водач на македонската парламентарна група
Ченто открито ~ противопоставя срещу това. че в чл. 1 на проектоконституцията се
предвиждал текст за правото на самоопределяне до отделяне народите. Той предлага
това право да бъде записано като конституционен текст. В знак на протест част от
македонските представители напускат залата и не участват при гласуването на този
член. Лазар Колишевски окачествява поведението на Ченто и неговата група като
проява на "македонски сепаратизъм на антиюгославска основа". Самият Ченто
30
доизеснява позицията си, като изрично посочва, че исканата промяна била необходима
от гледна точка на възможността "за пръв път да се даде на македонците правото им
свободно да се изкажат за своята битност и бъдеще".
Позицията на Ченто е повод за предприемане на пряка атака срещу него. Вестник
"Нова Македония" подема кампания срещу "враговете на проектоконституцията". На
митинг в Битоля дейността на Ченто се окачествява като пряко продължение на
политиката на ВМРО и на "великобългарските окупатори", като политика, насочена
срещу ЮКП, целяща "днес или утре Македония да бъде отделена от Югославия". Това
е само сигналът за разправата с Ченто.
Последва приемането на неговата "оставка" като председател на Президиума на
АСНОМ и снемането му от поста водач на македонската парламентарна група на 10
юни 1946 г. Четири дена след това е арестуван и съден в проведения от 19 до 23
ноември 1946 г. процес от специален състав на Скопския окръжен съд. "Народният
обвинител" Благой Поповски посочва, че Ченто имал намерение да постигне
отделянето на Народна република Македония от състава на югославската федерация и
я предаде на една от съседните държави.
Поведението на Ченто пред съда е повече от достойно. Той открито заявява, че
винаги е считал за свой дълг пред Македония възможността за нейното обединение към
една от трите съседни страни, което, естествено, е изисквало и нейното предварително
отделяне от Югославия...
Ето какви са причините за разправата с Методи Андонов - Ченто - една от най-
ярките личности в следвоенното развитие на Вардарска Македония, позволила си в
онези мрачни времена на тито-колишевския геноцид срещу българщината да изрази
една различна от ЮКП, по същество българофилска позиция. Това всъщност се опитва
да скрие казионният печат в Скопие, правейки плахи опити за неговата реабилитация,
но скривайки истината защо всъщност той бе осъден по такъв безскрупулен начин на
11 години затвор. Осем от тях поекаова в несгоди и лишения в най-голямата тъмница
на Балканите Идризово. Бяга се от простата истина, че Методи Андонов - Ченто е сред
плеядата синове на Македония, отстоявали по свой път българщината, борили се
срещу сръбските денационализа-торски домогвания, за истинската й независимост.

Методи Андонов – Ченто в следствения арест

31
 Лозунги, които ВМРО разпространява в Титова Македония през 1946 г.

Македонският театър в Горна Джумая през 1947-1948 г.13

Един от въпросите, пресъздавани изопачено от скопената пропаганда, е за

театъра в Горна Джумая. Запазеното архивно наследство разкрива истината за
дейността му през "македонския" му сезон на 1947-1948 г. такава, каквато е била.
През септември 1947 г. на обществеността в Пиринска Македония най-неочаквано
се известява, че съществуващият към Горно-джумайското читалище любителски
театрален състав се преименува в Македонски народен театър. Става известно, че
дейността му изцяло ще се ръководи от изпратените театрални дейци от Скопие начело
с режисьора Илия Милчин.
Предвиждането театърът да се открие на 1 октомври 1947 г. се проваля поради
отказа на Министерството на информацията да отпусне обещаните 1 млн. лева и най-
вече поради бойкота от страна на артистите. Намесва се ГК на БРП(к), който нарежда
на непокорните артисти да назубрят ролите си на новия "майчин" език и да подготвят
за откриването драмата "Печалбари". Изрично се казва: "Който не иска, да си отива."
Откриването става на 7 ноември 1947 г.
Следва шумна вестникарска кампания по повод представянето на първата пиеса
на македонски език. Изнесеното за "големия" успех на театъра не отговаря на истината.
Безспорен е фактът, че по това време обстановката в колектива на театъра е изострена,
тъй като болшинството от артистите и техническия персонал се противопоставят на
насилственото му македонизиране. Тъкмо за това на 15 ноември със заповед № 21 са
наказани 11 артисти. С последваща заповед заради "общо отпущане, несериозно
отношение към възложената работа" работещите в театъра се заплашват с глоба от 100
лв.
Истината за "превръщането" на театъра в "македонски" с пълна сила блесва по
време на пролетния му сезон на 1948 г. Тогава театърът е принуден да изнася пиесите
си само на "македонски". А ощастливените пиеси са "Еснафи", "Печалбари", "Някъде в
Москва", "Дълбоки корени" и "Народен пратеник".
В Министерството на информацията явно не били убедени в правилността на
решението за прерастване на театъра в "македонски". То не отпуска обещаните

13
В. Македония, бр. 45 от 6-12.XII.1991 г.: Също във в."Пиринско дело. бр. 43 от 21.11.1994 г.
("Вапцаровци имат в историята си и "македонски" театрален сезон")

32
субсидии и не одобрява печата на театъра с надпис "Македонски народен театър".
Освен това препоръчва на македонски да се изнасят само "пиеси от македонския наро-
ден живот".
Не така мислят в областните и околийски комитети на БРП(к) и ОФ в Горна
Джумая. Те изпълняват най-безкритично всичките искания на скопския режисьор Илия
Милчин. Особено услужливи в тази насока се оказват председателят на Областния
комитет на ОФ Георги Мадолев. ангажирал се дори да участва в репетициите с "ценни
напътствия" и комунистическият активист Борис Цветков. По по-вод споменатото
престараване по време на злополучния македонски еезон на театъра през есента на 1948
г. в. "Пиринско дело" пише: "Получиха се лоши последствия. Вместо населението да
обикне театъра, то посещенията намаляха."
Стига се до отлагане и проваляне на насрочени премиери в Разлог, Неврокоп и
други селища. По време на представленията, след като се разбирало на какъв език се
играе, залите постепенно се опразвали. Спрямо артистите, обявили се против
провежданата линия на македонизиране, се предприемат административни мерки. В
края на януари 1948 г. са уволнени Стоян Вълков и Вангел Рупов.
По повод провалите на отделни постановки в Разлог и Неврокоп ръководството на
театъра издава специална заповед с подробни инструкции "как трябва да се държат
артистите и техническият персонал в тези градове".
Провалът на театъра като "македонски" към месец април 1948 г. става очебиен
факт, но страхът пречи това да бъде заявено открито. Единствено на съвещание в ГК на
БРП(к) в Горна Джумая от 14 юни ще бъде констатирано: "Театърът в града ни се
проваля, защото се играят на македонски език представленията, без да е застъпена нито
една игра на български език."
Пълната истина за развитието на театъра като "македонски" разкриват самите
артисти - членове на БРП(к) по време на заседание на партийната организация в
театъра, проведено на 19.1.1949 г. Освободени от страха след разрива във
взаимоотношенията между БРП(к) и КЖП, настъпил след юли 1948 г., и последвалото в
резултат на това спиране на мероприятията по културно-националната автономия,
партийните членове разкриват картината на разигралите се в театъра събития през
злополучния му "македонски" сезон. Съпротивляващите се артисти били викани в ГК
на БРП(к) и ОК на БРП(к) за обяснения. Какви са били те, не е трудно да се разбере -
върху тях бил упражняван натиск да работят за македонизирането на театъра без оглед
на това, че тази линия не среща подкрепата на обществеността. Членовете на
партийната организация изтъкват, че всичко което е ставало в театъра, се е знаело от
Градския и Околийския комитети на партията. Твърде съществена е и констатацията,
която прави в заключение артистът Бръчков: "Смятам, че направихме голяма грешка,
когато изнесохме пиесата "Еснафи" на македонски език".
Има и други доказателства за нежеланието на артистите театърът да бъде
"македонски". Печатът с надпис Македонски народен театър не се одобрява от
колектива. За последен път се използва на 27 април 1948 г. Поръчва се нов печат,
употребен на 1 юни 1948 г., но вече с надпис "Държавен народен театър - Горна
Джумая". Този акт несъмнено е резултат от съпротивата срещу македонския характер
на театъра, а в същото време и знак за преустановяването на македонистката му
дейност. Това става още преди да е настъпил разривът във взаимоотношенията между
БРП(к) и ЮКП.
Едновременно с това се преустановява и изнасянето на "македонски" пиеси. На
съвещание на Околийския комитет на БРП(к) в Горна Джумая от началото на юни 1948
33
г. секретарят Стойне Лисийски нарежда пиесите в театъра да се играят само на
български език. Решението идва в резултат на многократните сигнали за провала на
театъра и отказа на артистите да "бръщолевят" на сцената, както те се изразяват на
нежелан от тях и хората език.
Виждайки, че насила създаващият се "македонски" театър се е провалил,
скопските театрали го напускат. След това в Скопие се съчиняват легенди за
"бляскавите" творчески успехи на този провалил се театър.

Жалбите на македоно-одринските опълченци14

Тоталитарният комунистически режим в България не пожали и едни от най-

заслужилите борци за свободата на Македония -борците от Македоно-Одринското
опълчение. Типичен пример за пренебрежението към тях е унизителният случай с
отнемането на пенсиите им през 1953 г.
На 3 юли 1949 г. комунистическото Велико народно събрание гласува Закон за
пенсиите. С новоприетия закон се отпускат пенсии и на доброволците от Македоно-
Одринското опълчение като на заслужили за родината лица. С Указ от 1953 г. на
Министерския съвет тези пенсии са отнети. Неправомерният акт се посреща с открито
недоволство от страна на стотиците живи поборници. Дълго време те се борят за
възвръщане на отнетите пенсии. Един от примерите за тази борба е изложението на
група македоно-одринени опълченци от Гоцеделчевска околия през 1958 г.
Изложението е от името на 162-ма поборници. Чрез него те се надяват да убедят
правителството да подпомогне забравените и особено социално слабите поборници.
С гордост доброволците напомнят за величави страници от бойния път на над 18
000 опълченци през Балканската и Междусъюзническата война (1912-1913 г.). "Тогава
сърби и гърци нямаха нито един доброволец от Македония и Беломорска Тракия в
своите войски. Това е и най-силното доказателство, че българският народ и българската
държава не са водили агресивна война, но са се борили срещу турския феодализъм за
политическото освобождение на българския народ в Македония и Одринско" -
посочват те.
Изложението завършва с апел към правителството да отпусне пенсии на
македоно-одринските опълченци. "По този начин - завършват те - ще се даде
възможност на престарелите и недъгави старци да прекарат и последните дни от
живота си без мизерия и унижения."
Въпреки положените усилия жалбите на опълченците не били чути. Вместо на тях
по това време "народни" пенсии се дават на хиляди "активни борци против капитализма
и фашизма".

14
В. Пиринско дело. бр. 58 от 27.111.1992 г.
34
 Хроника на едно национално предателство15
(Документи)

В недалечното минало у нас съществуваше забрана за работа по изясняване на

истината около политиката на БКП по македонския въпрос в годините след Втората
световна война. Изследванията по темата се забулваха в ненужна секретност. И дума не
можеше да става за публикуване на документи. Кой се страхуваше от това? Отговорът е
само един - извършителите на насилия и престъпления, произхождащи от
управляващата комунистическа партия. А основанията за подобен страх не са малко,
защото става въпрос за нечувани, нямащи аналог в българската и историите на другите
народи насилия и престъпления спрямо българската нация, за едно все още ненаказано
национално предателство с тежки последици за българската кауза в Македония...
Впрочем, истината за едно от тях - преброяването на "македонците" вече бе
оповестена чрез кратки публикации с фрагменти от някой документи. За щастие те са
запазени и се съхраняват във фондовете на Окръжния държавен архив -Благоевград,
Историческия музей - Благоевград, в Централен партиен архив - София.
Стореното в тази посока е недостатъчно, само начален опит за разкриване на
историческата истина. Затова ще си позволим да предложим пълният текст на тези
документи. Повод за това е и фактът, че новоизлюпени "пирински македонци" тръбят
наляво и надясно, че такива нямало, че били фалшификати. Нищо подобно! Има такива
и са автентични. Те не се нуждаят от допълнителен коментар. Четейки ги и най-
непредубеденият читател ще е в състояние да стигне до истината как са се появили
"македонците", кои са кръстниците им и как са сторили това?
В края на 1946 г. югославската страна предявява открити претенции към
Пиринска Македония. Ръководството на Българската работническа партия (комунисти)
не крие намерението си да удовлетвори тези искания. Против югославските претенции
и предателс-ките намерения на комунистическата партия в България се обявява
обединената опозиция, начело с Никола Петков. Опозиционната преса осъжда
поведението на комунистическото ръководство. Във връ-зка със създалата се
обстановка на 11.XII. 1946 г. във Великото народно събрание е внесено парламентарно
запитване под № 16 088, имащо следното съдържание:
"До Господин Председателя на Министерския съвет.
Запитване от народния представител Борис Чанджиев (опозиционен народен
представител от Неврокопска околия - б. авт.)
Господин Министър председателю,
В Белградския печат се появиха статии, в които се критикува
проектоконституцията на Отечественофронтовското правителство, и с които се
изявяват претенции за откъсването на Гор-ноджумайска област от територията на
България, за да се присъедини към Македонската народна република в състава на
ФНРЮ. Това направи твърде тягостно впечатление на целия български народ,
толкова повече, че произхожда от братската нам Югославия, с която България
желае да живее завинаги в най-тясно сътрудничество и пълно разбирателство.
Част от българския печат защити интересите на българския народ и цялостта
15
В. Пиринско дело. бр. 73,74 и 75 от 17, 18 и 21.IV. 1992 г.; Също във в. Македония, бр. 45, 46, 47 и 48
от ноември-декември 1992 г.

35
на българската територия. За голяма изненада обаче в. "Работническо дело", органът
на управляващата Работническа партия, в уводната си статия от 16.Х1. т. г. под-
държа същото становище както това на белградския печат, като признава, че
населението от Горноджумайска област било някакво "македонско малцинство",
което има правота на отделна нация със свой отделен език, и че след създаването на
МНР обединението на останалите части от македонския народ могло да стане само
на базата на тая република, намираща се в рамките на ФНРЮ.
Изразено това становище, така категорично от официоза на ОФ правителство,
основателно смути българския народ и хвърли в тревога най-вече пряко засегнатите -
населението на Горноджумайска област. Същото вижда това, че то е застрашено
да бъде отделено от своето отечество, с което е неразривно свързано географически,
културно и стопански, за да бъде присъединено към новосъздадената МНР.
Господин Министър председателю,
За да се разсее всякакво безпокойство, създадено вследствие повдигнатия от
чуждата и наша преса въпрос за съдбата на Пиринска Македония, не намирате ли за
необходимо да осветлите общественото мнение, особено населението от същата
област, като осведомите Великото народно събрание за становището на
правителството, възглавявано от Вас по следующите въпроси:
1. Правителството на ОФ не смята ли, че югославският печат прави опит за
вмешателство във вътрешните работи на българската република с намерението да
бъдат откъснати части от територията на България и присъединени чрез МНР в
границите на ФНРЮ - факт, далеко неотговарящ на създадените добросъседски и
братски отношения между двете славянски страни в последно време.
2. Намира ли правителството, че това отговаря на интересите на българския
народ, допускайки да се върши безпрепятствено пропаганда от страна на
представители на МНР между населението на Горноджу.майска област чрез
разпространението на портрети, посещения на театрални трупи и др., без да
спазват правилата на гостоприемството, произнасят се речи, като недвусмислено се
подканя последното да се присъедини към Македонската република, която пропаганда
намира пълно съдействие и подкрепа на някой членове на Работническата партия
(комунисти), заемащи отговорни места в партийната йерархия.
3. Изразява ли правителственото мнение в "Работническо дело", който твърди,
че македонската емиграция и населението на Горноджумайска област представляват
"македонскомалцинство", че същите нямат български произход и не са българи, и че
тяхното обединение могло да стане само на базата на МНР в границите на ФНРЮ.
4. Ако правителството намира, че въпросът за Пиринска Македония, повдигнат
от някой среди вътре и вън от страната, е про тив интересите на българския народ и
помрачава добрите отношения между двете съседни страни, какво възнамерява да
предприеме, за да се тури край на това и да не се затруднява повече все по-тясното
укрепване на братските чувства и взаимно доверие между народите на Югославия и
България, началото на който бе тъй щастливо поставено от Ал. Стамболийски с
цената на собствения живот.
София, П.ХП.1946г."
Парламентарното питане на Б. Чанджиев остава без отговор. Върху него стои
подписаната от министър-председателя резолюция: "Да се разгледа въпросът в
Политбюро, 13. II. 1946 г., Г.Димитров".
Едновременно с това в Народното събрание постъпва негова молба отговорът на
парламентарното питане да се отложи "за неопределено време", одобрена от
36
комунистическото, мнозинство в пар-ламента на 18.ХИ.1946 г. Точно по същото време
ПБ на ЦК на БРП(к) наистина разглежда въпроса и решава да отговори на опозицион-
ното запитване с действия, като нарежда на областната организация на БРП (к) в
Пиринска Македония да организира и проведе акцията за записване на населението
като "македонско". Подобни ин-с I р\ кции се дават на ор ганите на МВР и Дирекция на
статистиката, намиращи се изцяло под контрола на комунистическата партия. До-
кументите разкриват най-добре как е станало това.
На 21 .XII. 1946 г. Областният комитет на БРП(к) провежда заседание, на което
решава как да изпълни указанията на централното ръководство. Разискванията и
решенията от заседанието са протоколирани и не се нуждаят от допълнителен
коментар. Те са следните:
"Протокол № 39
На Бюрото на Областния комитет на БРП(к) Горна Джумая, държан на
заседаниз на 21.XII. 1946 г., при следния дневен ред: [...]
3. Нашата работа по преброяването.
Присъстват: Кръстьо Стойчев, Ефтим Георгиев, Георги Мадолев, Спас
Тантшов, Минко Попов, Асен Костадинов, Велик Бояджиев, Ст. Папанзов. На
заседанието присъстват и народните представители: Иван Делев, Горан Ангелов,
Юсеин Имамов, Ангел Бълев, Коста Диклиев и Дончо Лисийски.
[...]
По т. 3-та др Кр.Стойчев каза по отношение на предстоящото преброяване ЦК
е съгласен населението в нашия край да се пише по националност "Македонци". Това
ще бъде една кампания на нашата партия, ние ще срещнем съпротива. Ето Чанджиев
прави питане в Парламента, както и в самите ни съюзници. Наред с това стои
въпросът за мохамеданите в нашата област. Ще бъде приемливо да ги пишем по
народност македонци, вероизповедание - мохамедани. Юсеин Имамов потвърди
същото.
Ефтим Георгиев: Ние с недостатъчна сериозност сме погледнали на тоя въпрос
за националността. И ако проведем акцията добре ще дадем отговор на въпроса,
зададен от Чанджиев в ръцете на др. Димитров. Предлагам да се използва нашият
опит от предизборната кампания, да приложим плана за изборите в цялата негова
мрежа на отговорници от долу до горе. 2. Да се проверят вражеските елементи от
преброителите и бъдат отхвърляни. 3. Нашите отговорници по места да ходят с
преброителите, да разясняват и помагат в техническата работа. Цялата партия
трябва да бъде в крак.
Георги Мадолев: Градският комитет постави тоя въпрос пред първичните
организации и аз смятам: 1. Вражеските елементи от преброителите да бъдат
изхвърлени веднага. 2. Партийният апарат за изборите да се възстанови и проведе
тази акция.
Повдигна се въпросът какво да се пише в графата "говорим език" и се прие да се
допуска да се пише "български" предимно в градовете, а по селата главно
"македонски".
Бюро на Областния комитет:
Кр. Стойчев, Еф. Георгиев, Г. Мадолев, Спас Тантилов, Минка Попов."
Веднага след заседанието на Областния комитет в Горна Джу-мая са извикани
активистите на околийските комитети на партията. За съдържанието на инструктажа
един от участниците си спомня: "... Ние трябваше да проведем само разяснителната
работа. В областния комитет ни бе казано, че ако не изкараме 70% македонци, да си
37
вземем капите, и да бягаме. "
Във връзка с предстояшо то преброяване в околийските центрове се свикват
заседания и на околийските комитети на БРП(к). Показателно за характера им и за
приетите решения е сведението за заседанието на ОК на БРП(к) в Свети Врач
(Сандански):
"Протокол № 45 от 24.ХП.1946 г.
Днес, на 24.XII. 1946 г., Бюрото на Околийския комитет се свика на заседание в
присъствието на др. Иван Делев, И. Ризов, Александър Бабалеев, Н. Хаджимитов и
Илия Чорбаджийски и в присъствието на др. НХарисков, Васил Пасков и Иван Н.
Хаджимитов при следния дневен ред:
3. Преброяването и македонският въпрос. [...]
По точка трета: Др Иван Делен докладва за това, че ни предстои преброяване, в
което партията и целият народ трябва да вземе живо участие. Освен това той
изясни особения народностен характер на нашата област като македонска такава и
необходимостта от отбелязване в преброителните карти това, че ние сме
македонци.
За изясняване на горното пред цялата партия и останалото население, взе се
решение да се пише до всички партийни организации със задължение да се свикат
партийни събрания, като се изпотиш целият предизборен апарат. Освен това да се
постави въпросът пред ОК на ОФ и пред предстоящата административна конфе-
ренция. Също да се направи и чрез провеждане на спениална конференция с
преброителите и членовете на ОК и градския актив да обиколят поне най-големите
села.
[...]
След изчерпване на дневния ред заседанието бе закрито. "
В акцията по преброяването на населението като "македонско" се включват и
подчинените на комунистическата партия МВР, Дирекция на статистиката, Областното
и околийските управления, кметствата.
На 27.ХП.1946 г. до населените места в областта се разпространяват телеграми със
следното съдържание:
"Телеграма.
Кметовете в околията.
По нареждане йа Главната дирекция на статистиката съобщете на всички
преброители и контрольори и разгласете най-широко между населението, че в графа
народност да се попълва "Македонец" (македонка) с изключение на ония, които са
дошли от България и временно живеят тук. 4464, 27.ХП.1946 г. Околийски управител
Кондев."
"Тв. бързо. До г. г. Кметовете в околията. В допълнение на телеграмата ми №
4464 от днес 27 декемврий т. г., за да има еднаквост в попълването на картите по
преброяването съобщете на всички преброители и контрольори и разгласете най-
широко между населението чрез високотоворителите, общинските глашатаи и пр., че
в графа народност да се попълва "македорец" (маке донка), а там където ще се яви
недоразумение в някои семейства малолетните да се пишат както се е писач главата
на семейството, а възрастните могат да се пишат както желаят. № 4465, гр.
Разлог, 27.XII. 1946 г. Околийски управител (п). Секретар (п)." "Бърза телефонограма.
До г. г. Кметовете я околията. Незабавно свикайте контрольорите и
преброителите и им съобщете при попълване графа 13 от домакинската карта и
графа 5 на домакинския лист "Б" народност да се пише "македонска"с изключение
38
само евреите, циганите, тур-ците и българите дошчи от пределите на България.
Българомохаме-даните да се пишат по народност "македонци", без разлика дачи са
отсам или оттатък р. Места.
№10269, 27.ХП. 1946 г.
гр. Неврокоп
Околийски управите: Лаков."

Откъси от самопризнания на комунисти преброители

През ЮНИ - ЮЛИ 1948 г. настъпва разрив във взаимоотношенията между БРП(к) и
ЮКП до пълното им скъсване. Едва сега ръководството на българската компартия
разбира, че е била лъгана от югославската компартия и че единствената нейна цел е
била не постигането на южнославянското единство и федерацията, а заграбването на
Пиринска Македония. В резултат на това се появяват и интересни самопризнания. В
протоколи на ЦК и околийските партийни организации от 1948 г. са записани следните
констатации:
На съвещание на ЦК на БРП(к) по македонския въпрос от 18 април 1948 г:
"Констатира се също, че при определяне националната принадлежност
специално при преброяването много наши другари са просто накарвали хората да се
пишат македонци, без да се опитат да ги убедят ".
Из протокол на ОК на БРП(к) в Горна Джумая, 5. VIII. 1948 г.: "При записването
на населението се получи инструкция от Областния комитет да ги пишем кой както
желае, след това само македонци ".
Признава се, че при преброяването комунистите са си служили със заплахата:
"Пиши се македонец, защото ако се пишеш циганин или българин, то ти си фашист"
Из протоколи на ОК пя БРП(к) в Петрич, 4—8.VIII.1948 г. :
"Под давление на Областния комитет ние упражнихме натиск над
преброителите и използвайки географското понятие при разясняването, записахме
98% от населението македонци. Пстинското положение в нашата околия е, че
населението не прави рапика между македонци и българи. "
"При преброяването аз допуснах такава грешка. Обикаляйки партийните
организации, аз казах на партийните членове: "Директива на партията е да се пишем
македонци и разсъждения по този въпрос не може да има. "
"Така при преброяването се стигна дотам, че трябваше да се поставя въпросът,
"македонец или българин", с което се оказа известно давление да се пишат всички
македонци. "
"Още при преброяването хората почти насила ги записахме македонци, а
реакционерите се писаха българи. "
"Аз просто заплашвах хората да се пишат македонци."

Нямаше защо да насилваме хората...

Из изказване на И. Атанасов пред съвещание на ЦК на БРП(к) по македонския

въпрос, 6.I.1947 г. :
"Ние нямаше защо да насилваме хората да се пишат непременно македонци и да
наричаме великобългари онези, който казват, че са българи. Защо е нужно да
откъсваме от българите онези, които се чувствуват българи?"
Много от "славните" преброители са си живи и здрави и изпълват челните редици
39
на наша "модерна" лява партия. Опитът, придобит от тях по време на преброяването на
"македонците" от 1946 г., през следващите години прилагат в редица нови насилия - в
системното и масово, морално и физическо унищожаване на белязаните като
"великобългари" и "михайловисти" и прочие хора в насилствената колективизация, в
повторното "преброяване"на "македонците", по време на "възраждането" на бьлгаро-
мохамеданите в Разложко и Гоцеделчевско... и къде ли не още.

Активистите на Областния комитет на БРП(к) в Пиринска Македония са най-активните

изпълнители на македонистката политика (като делегати на V конгрес, декември 1948 г.

Среща на Г. Димитров с участници от Пиринска Македония в националния спортен празник.

Напътства ги да работят упорито за "националното си осъзнаване", юни 1948 г.

40
Уводната част от парламентарно питане на Борис Чанджиев го Георги Димитров, 11. ХII. 1946 г.
41
 Гнездо на сърбоманската агентура в България16

Още нещо за книжарницата на Перо Коробар

Известно време след своя Десети пленум (9-10.УШ.1946 г.) комунистическата

партия се страхува да въведе автономията, защото срещу нея се обявяват останалите
политически сили в страната и най-вече обединената опозиция, начело с Никола
Петков. През април 1947 г. от Белград и Скопие не скриват "безпокойството" си, че на
"македонците" в България още не се дават обещаните "културно-на-ционални права".
Наситкът за реални действия в тази посока се засилва. Все по-настойчивите искания в
дават и първите плодове. Ръководството на комунистическата партия отстъпва пред
нестихващия югославски натиск и тръгва по пътя на националното предателство.
Първото постижение на югославяните е даденото съгласие за откриване на
"македонска книжарница" в Горна Джумая, което става на 1 май 1947 г. За събитието
пристига делегация от Скопие и югославското посолство в София. Секретарят на
посолството Митко Зафировски открива книжарницата и обевявя, че "македонците" от
Пиринска Македония най-после били дарени с "истинско културно светилище." Той
обаче е принуден да признае: "В Пиринска Македония поради особеното развитие на
този край македонската национална съвест до голяма степен е притъпена." Поради това
книжарницата щяла да изиграе "голяма роля за изкристализирането на македонската
национална съвест". На Зафировски пригласят шепа родоотстъпници - македонистки и
проюгославски настроени активисти на областната комунистическа организация.
Техният водач Кръстьо Стойчев надменно и самоволно изразява "възторга на народа"
от открйиването на "културното светилище". Разбира се, не е питал за това населени-
ето.
Много скоро става ясно, че книжарницата няма да се превърне и въобще не се
превръща в така желаното "македонско културно-просветно светилище". Истинското
й предназначение е не толкова да разпространява "македонска" книжнина, а да
прикрива действията на сърбоманската македонистка агентура, насочени към
създаване на условия за присъединяване на Пиринска Македония към Югославия.
През следващите месеци книжарницата започва да играе ро лята на щабквартира, от
която се координира и направлява антибъл-гарската дейност на тази агентура. Тя се
ръководи от Перо Коробар -управител на книжарницата.
Книжарницата не среща подкрепата на гражданството. Срещу нейното откриване
се обявява областният директор Борис Волев, заради което местните комунистически
функционери искат неговото уволнение, под претекст, че не бил "добър македонец", че
не провеждал "правилната политика по македонския въпрос". Не е случа-ев и фактът,
че в средата на юни 1947 г. се отправя призив книжарницата да получи "цялата и
всестранна подкрепа на културната общественост". Спуска се указанието "Нито една
обществена библиотека и читалня да не остане неснабдена с македонска литература".
Партийният комитет поучително напомня, че популяризирането и изучаването на тази
литература щяло да бъде ценен принос в "издигането на македонския народ".
Единствените, които са увлечени в изкуствено внушавания "успех" на
книжарницата са местните комунистичски дейци. В информация да ЦК на БРП(к)
веднага след нейното откриване от Областния партиен комитет пишат: "На първи май в
град Горна Джу-мая се откри македонска книжарница. Макар още да не се продават
16
В. Пиринско дело, бр. 122 от 26.У1.1992 г.

42
достатъчно книги, книжарницата се посещава от доста хора. Посетителите са от най-
различни слоеве и политическа принадлежност. Купува се предимо македонска
литература, преводна се търси малко. Особено се търси македонска поезия, сборници
македонски песни, а най-много македонски буквар. Друга литература се търси малко".
Цитираното сведение взаимно се изключва. В него се говори, че хем не се
продават "достатъчно книги", хем пък се купувала "предимно македонска литератута",
а там друга просто не е имало... Прави впечатление умишлената градация с нескритото
желание да се внуши, че най-много се купува "македонски буквар". Прицелът на това
внушение е явен. То цели да докаже "нуждата" от желаното от Скопие въвеждане на
"македонския език" като учебен предмет в училищата на Пиринска Македония.
Твърденията в споменатата информация са внушени отвън, неин съавтор е Перо
Коробар. Затова те са фалшиви и не отговарят на действителността.
Истината за "голевия успех" на книжарницата и за "масовото" купуване на
мащедонска книжнина е далеч по друга. Никой освен дейците на БРП(к) не дава
доброволната си подкрепа за книжарницата. Лъжа е, че се купували "масово"
македонски книги. Към тях не се проявява никакъв интерес. Пристигащите от Скопие
купища книги и вестници остават да пълнят помещениятоа на книжарницата и
партийния комитет, неразтворени от никой до лятото на 1948 г. , когато книжарите са
изгонени. Тъкмо поради липсата на интерес по нареждане на Областния комитет на
БРП(к) и лично на Георги Ма-долев - председател на ОК на ОФ, през втората половина
на 1947 г. се пристъпва към насилствено абониране и закупуване на македонските
вестници и литература.
Най-добро свидетелство за това, че тази литература не намира своите четци, е
една вярна информация на Кръстьо Стойчев до ЦК на БРП(к) от 24 юли 1947 г.,
изготвена по искане на Георги Димитров във връзка с предстоящите му преговори с
Тито в Блед. В тази информация Стойчев посочва: "За разпространението на маке
дойска книжнина бе открита в Горна Джумая македонска книжарница. Четенето на
македонската книжнина и преса е още слабо и не правим необходимото да го
повишим."

Извадки от брошура на Перо Коробар (1977 г.). в която възхвалява успехите на македонската
книжарница. За това той се позована единствено на разпространявани от комунистическата пропаганда
чрез в. "Пиринско дело" факти. Старателно избягва тиражираните в същия вестник през есента на 1948 г.
неудобни за него факти за пълния й провал.
43
 Приемам спорове само с професионални историци17

В последно време във в-к "Пиринско дело" имаше няколко публикации, в които
бях обвинен, че фалшифицирам историческата истина ("Г-н Мирчо Люнгов опонира
задочно на г-н Веселин Ангелов", бр.2 от 21.VI. 1992 г.; Сл. Воденичаров: "Не
половината, а цялата истина, г-н Ангелов", бр. 106-107 от 4-5.У1.1992 г.) Съзнавайки,

17
В. Пиринско дело, бр. 104 от 2.VI.1992 г.

44
че с въпроси, които имат важно научно и обществено значение не бива да се спекулира,
все пак се чувствувам длъжен да направя някой пояснения.
Македонският въпрос в периода 1944-1948 г. е болна тема за хората, които
изповядват комунистически идеи, и те все още не са склонни (поради идеологическа
обремененост) да нарекат поведението на комунистическата върхушка през посочения
период и по посочената тема НАЦИОНАЛНО ПРЕДАТЕЛСТВО.
Македонският въпрос е научна област, която е трудна дори за професионален
историк, а камо ли за лаици и аматьори.
Опасно е, когато по псевдонаучен начин се правят опити да се прикрият,
омаловажат и оправдаят извършените от комунистическата върхушка в България
насилия над македонските българи, пак в посочения период.
Празни приказки са твърденията, че опозиционните сили по това време си траели,
не протестирали и ги било страх; че активисти на компартията са пращани в лагери и
затвори заради "съпротива" срещу предателската македонистка линия на БРП(к).
Впрочем днес дори децата знаят, че прасетата в Ловеч и Белене не са яли
комунистическо месо, а обратно - за "отлична" дейност по денациона-лизирането на
Пиринска Македония червените активисти са получавали похвали, награди, високи
заплати и повишения.
Приемам спорове и дискусии по споменатата проблематика, но само с
професионални историци, и то само на страниците на специализирания научен печат.
Убеден съм, че вестник "Пиринско дело" е неподходящ за подобни дискусии.

Само страхливите хора прибягват до насилие18

По време на разисквания в Народното събрание [1992 г.] за отнемане депутатския

имунитет на Андрей Луканов, комунистическата парламентарна група бие тревога, че
става нечувано, подобно на 1947 г. злодеяние. "Насилието" е сравнено с отнемането на
депутатския имунитет на Никола Петков, станало на 5.VI.1947 г. в тогавашното Велико
народно събрание. Имат ли реално основание подобни паралели, а оттук и изводите за
задаваща се "диктатура", "брутално" нарушение на закона и др. подобни?
За да може непредубеденият свидетел на събитието да отговори сам на този въпрос, е
най-добре да добие представа за начина, по който се отнема депутатският имунитат на
Никола Петков преди 45 години. За събитието свидетелстват запазени документи.
Откъс от стенографски протокол ни връща към развилите се "дебати" във
тогавашното велико народно събрание.
"Вл. Поптомов: Не беше ли Никола Петков, така нареченият фюрер на
опозицията, който писа в тяхното "Земеделско знаме" от 27 ноември 1945 г. статия
под громкото заглавие: "Долу ръцете от светинята на българския народ -
Търновската конституция."
Н. Петков: Защото там са отразени свободите на българския народ.
Вл. Поптомов: В тая своя статия Никола Петков се обявява дори и против каквито и
да било изменения на Търновската конституция.
Н. Петков: Това е лъжа.
Коста Лулчев: Това само вие можете да твърдите, които сте неграмотни и не

18
В. Пиринско дело, бр. 138 от 18-19.VІІ.1992 г.; Ангелов, Веселин, Премълчани истини..., цит. съч., с.
65-67.

45
можете да четете.
Петър Братков: Той не знае дали е българин! (Към Вл. Поптомов)
Вл. Поптомов: Аз моля да дойде, който обича, да прочете тази статия. (Отива към
опозицията и показва една изрезка от вестник)
От мнозинството: Позор!
Н. Петков: Тия фокуси нищо не постигат. Нищо не показвате с тия фокуси.
Министър-председател Г. Димитров: Сам я прочетете пред Великото народно
събрание.
Н. Петков: Ако беше вярно това, вие нямаше от Москва да напишете писмо да
ме молите да остана в Отечествения фронт. Ако съм бил такъв реакционер, защо сте
ми писали Вие това писмо?
Георги Димитров: Затова сега ще отидете в затвора! (Ръкопляскания от
мнозинството)
Н. Петков: Сега можете да си отмъстите, защото сте отмъстителен човек,
но с това няма да постигнете нищо. Отмъщението не е управление. Това ще
разберете Вие най-добре. И днес, и утре ще се боря за свободата - и при вас, и при
други. Ще се боря против всеки, който отнеме свободите на бъгарския народ.
Г. Димитров: Българският народ е свободен.
Н. Петков: Вие сам признахте, че българският народ гласува за опозицията.
Г. Димитров: "Вие разчитате на чужда помощ. Никой няма да Ви спаси.
Помнете това! (Ръкопляскания от мнозинството и възгласи "Вярно!")
Н. Петков: Мене ми е чудно, че Вие се боите от един човек и от един вестник. Това е
факт. Няма защо да се занимавате с тази работа
Димитър Котев: Ти си предател!
Н. Петков: Само страхливите хора прибягват до насилие. И жалко, че вие сте
изпаднали в страхливост. И 20 крачки даже не можете да направите без агенти.
Г. Димитров: Голям герой сте Вие, но нищо няма да Ви спаси. Казвам Ви го!
Никой няма да Ви помогне! Аз ще Ви кажа, че Вие сте една пачавра политическа.
("Вярно!" и продължителни ръкопляскания от мнозинството)
Н. Петков: И 20 крачки не правите без агенти. Никакви заговорници няма. Това е
най-гогямото доказателство, че Вие сте диктатор и се боите.
Г. Димитров: Използват Ви и като изтискан лимон ще Ви изхвърлят на боклука.
(Ръкопляскания от мнозинството) Това е за назидание на всички наши колеги. Също и
за Лулчев.
Н. Петков: Не забравяйте, че няма да ги разколебаете. (Сочи опозицията) Вие
ще се убедите, че няма да ги разколебаете, защото не се касае за един човек, а за една
опозиция.
Г. Димитров: (Към Никола Петков) Можеш за последен път да бъдеш
словоохотлив. Това е Вашата последна дума тук, затова сте словоохотлив.
(Ръкопляскания от мнозинството)
Н. Петков: И последната ми дума като човек ще бъде: Да живее свободата!"
Такива са били последните думи на Никола Петков във Великото народно
събрание. Комисията при Министерството на правосъдието вече е готова с отговора си
по прокурорското искане. В ход се пуска предварително нагласеният сценарий. Следва
гласуване на комунистическото мнозинство. Никола Петков е още на трибуната.
Веднага след обявяването на резултата от гласуването по отнемане на депутатския му
имунитет, предварително инструктирани и въоръжени депутати-комунисти наскачат
към трибуната. Те биват изпреварени от опозиционни депутати. Става истинско
46
сбиване. Комунистите изваждат листолетите си и бият с тях политическите си
противници. В залата нахлуват милиционери, които отвеждат Никола Петков в
предварително докараната милиционерска камионетка. В залата опозиционните
депутати пеят "Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира"!
Видяхме и как бе отнет депутатският имунитет на Андрей Луканов. Разликата
беше доста голяма. В залата на Народното събрате закани, пистолети, не влезе и
полиция, а е сигурно и другото - Луканов няма да бъде обесен като Н. Петков, а оттук
и изгледите да се превърне в мъченик и герой са нищожни.

Никола Петков по време на процеса. Георги Димитров на Петия конгрес на БКП.

"За"и"против"закона за декомунизация в научната сфера19

Президентът Желю Желев подписа приетия на 9 декември с. г. от 36-то Народно

събрание Закон за временно въвеждане на някои допълнителни изисквания кьм
членовете на ръководствата на научните организации и Висшата атестационна
комисия. Последва и обнародването му в "Държавен вестник".
Приемането на закона стана почти незабелязано за широката общественост, тъй
като на преден план по това време бяха събитията около правителствената криза. За
него и срещу него усилено се заговори през последните две седмици, когато настъпи
времето за приложението му. Протести, подписки, декларации, искания за отмяната му
като противоконституционен и противоречащ на международни конвенции,
защитаващи правата наличността. Закон, накърняващ правата и достойнството на
стотици български научни работници. "Фашистки" закон, посягащ едва ли не върху
най-доброто, върху цвета на българската научна мисъл, и какви ли не още определения
бяха отправени срещу него. Въобще създаде се обстановка, при която загриженият за

19
В. Югозападни вести, бр. 5 от 2-8.1.1993 п.

47
просперитета на родната ни наука обикновен българин вече си мисли, че в нейните
звена става нещо страшно, недемократично, насилствено.
За установяване на посочените ограничения законът предвижда само
подписването на декларация. Разпоредбите му ще са валидни за срок от пет години. И
за непросветения в дебрите на българската наука и нейната администрация е ясно кого
засяга, а още по-ясно е откъде произлиза толкова шумната и остра реакция против
прилагането на закона. Засегнати са партийните секретари и партийните величия от
най-малък и висок ранг от близкото минало. Цензорите, апаратчиците в българската
наука, получили високи научни степени, звания и титли. Заемали ръководни длъжности
в сферата на българската наука не за високи научни постижения, а за вярна служба.
Осигурили десетилетното попечителство на БКП в тази сфера. Получили в отплата
всевъзможни облаги за псевдонауч-ни разработки от "необятната" съкровищница на
марксистко-ленин-ската теория и практика, за наукоподобия.
Парадоксално, но е факт, че отрицанието на закона по възможно най-з.тост пия
начин става при положение, че ограниченията се отнасят само за пет години и при
положение, че никой никого не гони от работа и от възможността да развива научна
дейност. При Това нс се отнема! и придобитите по съмнителен начин степени, звания,
титли. Старите, мастити управители на българската наука ие могат ла свикнат с
мисълта, че не те, а други ще я управляват. В Това е конфликтът, произлязъл от
приложението на закона. Само затова засегнатите го обявиха за репресивен. Сравниха
го с подобни отпреди 50 години закони, свързани с т. нар. дефашизация, проведена от
самата комунистическа партия по възможно най-кримина-Иен и престъпен начин.
Такива сравнения са най-малкото неуместни, дори кощунствени. Досматьчно е ла
се напомни, че комунистическата "дефашизация" в научната сфера е била съпроводена
с тотална чистка, с поголовно отстраняване от работа, убийства без съд и присъда,
изпращане в лагери на стотици именити, в това число и световноизвестни български у
че! ш. пя ма1 пи нищо общо с фашистката идеология. Да не Говорим за стотиците
хиляди изгорени и инкриминирани научни Изработки, пострадали заради безразборно
слаганото им клеймо 'фашистки". Подобни неща днес няма, никой не ги иска. Не ги
пред-шжда и толкова "лошият" за корифеите на комунистическата наука акон. Сравним
с подобните му отпреди 50 години, той е доста мек.
Не може да се отрече, че законът има и слаби страни. Тежести-е на закона ще се
понесат несправедливо и от авторитетни учени, [едосегаеми остават произхождащите
от казионния земеделски съ->з апаратчици. Няма гаранция, че доносниците на ДС, ще
подпи-1ат декларация, за да освободят науката от присъствието си.
Добър или лош, законът за декомунизацията в научната сфера факт. Открит
остава въпросът за неговото изпълнение, а скоро ще ясни и първите резултати от
приложението му като първи по роси в поредицата предстоящи за приемане закони в
парламента, есени от СДС и целящи освобождаването на обществото от балите на
комунизма. Има основание да се смята, че прилагането закона в средите на научните
организации и институти ще се от-ш благоприятно, оздравяващо за бъдещото успешно
развитие на царската наука, защото в управленческите й звена ще навлязат зи,
предимно млади хора.

48
 Стигна се до линчуването на някои хора...20

Истината за войнишките бунтове в Скопие и Щип

И до днес в Република Македония старателно се прикрива истината за

избухналите на 6 и 7 януари 1945 г. войнишки бунтове в Скопие и Щип. Твърде
оскъдни все още са сведенията за тях и за извършените по време на потушаването им
коледни кланета на десетки "великобългари" и "михайловисти".
Първият коментар за събитията в скопския и щипския гарнизон намираме в
мемоарите на Светозар Вукманович - Темпо. "Един ден Ранкович ми съобщи, че в
Скопие са въстанали някои военни единици. Ставаше дума за части от бригадата в
България след септемврийския преврат. Докато разсъждавах за това, пристигна вест за
нов бунт в Щип, че войската вече е завзела града и е взела властта в свои ръце" -
свидетелствува Темпо. Той премълчава за убийствата, а говори как отишъл в Щип,
произнесъл слово и усмирил войниците, как "бунтовните единици" били
разформировани и изпратени на фронта.
Близка до истината е информацията на Любчо Арсов - участник в събитията и
секретар на областния комитет на МКП в Щип. "Първо в Скопие на 6 януари се
разбунтуваха някои военни части. Главните инициатори са отстранени и спрямо тях са
приложени най-строги санкции. В Щип бунтът избухна на следващия ден. Бригадата
вече била излязла от района на казармата. Веднага бяха мобилизирани всички членове
на МКП. Издадена беше заповед да се организират отряди и ако бъде необходимо, с
оръжие да се смирят бунтовниците... Положението беше напрегнато... Още преди обяд
на 7 януари в Щип пристигнаха другарите Колишевски, Апостолски и Темпо... и за
кратко време по-голямата част от тях (войниците - б. авт.) се отдръпнаха, но една малка
част не можаха и направиха опит да се забарикадират... стигна се до линчуването на
някои хора. До вечерта беше установен пълен ред. Инициаторите бяха заловени и
осъдени".
Арсов оценява бунтовете като "политическа и военна авантюра" с цел да се
попречи Македония да остане в рамките на федерална Югославия. "Политическото и
военно ръководство на Македония решиха с всички сили да ликвидират този
неприятелски опит за бунт и докрай да се приключи с враждебните елементи" - сочи
Арсов.
Аналогична трактовка за събитията се съдържа в доклад на македонската
разузнавателна служба (ОЗНА) от 1950 г. Според него покрай "родолюбивите
македонци" във войската през есента на 1944 г. се били промъкнали и някои
"великобългарски, михайловистки елементи", борещи се за "отделяне на Македония от
братската общност на югославските народи". Тези елементи причинили и войнишките
бунтове.
Макар и оскъдни, сведенията за бунтовете са красноречиви за начина, по който те
са били потушени. Истината прозира зад думите "линчувани", "заловени", "осъдени",
"отстранени", "строги санкции". Все още съществува неяснота за мащабите на
бунтовете, за броя на избитите. Някои източници говорят за хиляди избити, за масови,
наречени, още коледни кланета.
Косвени доказателства сочат, че бунтовете са следствие от дейността на

20
В. Пиринско дело, бр. 30 от 5-6.ІІ.1994 г.

49
възстановената ВМРО с най-дейни комитети в Скопие и Щип.
Без съмнение е фактът, че те са израз на националните стремежи на населението.
Затова не е случаен и фактът, че на времето те са оценени като пробългарски и са
удобен повод за откриване на бясна антибългарска кампания и на процедурата за
действие на т. нар. "Съд за защита на македонската национална чест" (февруари - май
1945 г), през мелницата на който са прекарани стотици българомислещи граждани на
републиката.

С фактите да се борави точно21

Сто години Неврокопска епархия

Във връзка със 100-годишнината от създаването на Неврокопска епархия,

заинтересовани среди инсценират ненужна и странна "воина" между градовете Гоце
Делчев и Благоевград. Тиражират се погрешни факти. Спори се за това, кой от тях има
повече заслуги и правото да е митрополитски център и къде да се чества 100-годиш-
нината. Бъркат се понятията епархия и митрополия -първото като духовна територия, а
второто - като административен орган. Възве-личава се ролята на Неврокоп като
единствен и всепризнат център на духовността в Пиринска Македония, защото там
поначало бил епархийският център.
Султанският берат, с който се създава Неврокопската епархия, е подписан на 13
април 1894 г. Изключителната заслуга за това принадлежи на българския Екзарх
Йосиф, положил неимоверни усилия за възстановяването на стародавни български
епископии. След дълга, повече от четиридесетилетна борба той успява да постави
български митрополити през 1890 г. в Скопие и Охрид, през 1894 г. в Неврокоп и
Велес, през 1896 г. в Битоля, Дебър и Струмица.
Ръкополагането на първия Неврокопски митрополит Иларион става на 24 април
1894 г. в Цариград. Със султанския берат ясно се очертават и границите на епархията:
състои се от три духовни околии - Неврокопска, Мехомийска (Разложка) и
Горноджумайска, а не както някои сочат още Мелнишка (Св. Врачка) и Петричка.
Тяхното присъединяване към епархията става едва през 1920 г. Изпуска се, че през
1941-1944 г. към нея са присъединени още Зърневската, Ца-ревоселската и Беровската
духовни околии.
Досега никой (вероятно преднамерено) не е посочил, че неви наги Неврокоп е бил
постоянен център на епархията. С решение Светия синод през 1921 г. нейното
седалище се премества в Гор Джумая и престоява тук до края на 1928 г., когато отново
се връща Неврокоп.
Присъединяването на нови духовни околии към епархията, върждаването на Г.
Джумая като естествен и най-развит политити ски. икономически и културен център на
региона между двете световни войни и като седалище на област, намираща се в
непосредст-вена близост до синодалния център и по средата на петте духовни околии,
са мотивите, довели до решението на Св. Синод тук да ос-гане постоянният епархийски
център. Политически внушения и намеса за това не е имало. Решението е взето преди
1944 г. във връзка с 50-годишнината от създаването на епархията. В края на тази година
започва и фактическото пренасяне на архивите, службите, настаняването на

21
В. Пиринско дело от 17.111.1994 г.

50
длъжниостните лица, но се спира по две причини: до средата на 1947 г. Епархийският
църковен дом е зает от съветски офицери като членове на областното представителство
на Съюзната контролна комисия. След оттеглянето им областният комунистически
комитет не допуска митрополит Борис, стремейки се да завладее дома за свои нужди,
включително с намерението да го разруши и на мястото му да построи... "открита лятна
къпалия със смесен плаж"! Преместването на митрополитските служби в Горна Джумая
се разрешава от властниците едва след убийството на Борис (18.XI. 1948 г.) и
извършения прокомуниетически преврат в Българската православна църква.
В интерес на историческата истина следва точно да се сочат и духовните
ръководители на епархията. Иларион е митрополит до 30.VI.1912 г., когато си подава
оставката по здравословни причини. Временно управляващ от 23.IX с. г. е свещеник
Сава Попов, от 15.1.1914 г. - Дебърският митрополит Козма, от 1.VI. 1915 г. - Стру-
мишкият митрополит Герасим. Каноничен избор от 21.VI. 1915 г. определя за
митрополит архимандрит Макарий, заемал поста до 1934 г, когато почива. През 1935 г.
за митрополит е избран Стобийският епископ Борис, убит по внушение на комунистите
през 1948 г. от "хърсовският поп" Илия Стаменов. За наместник на Митрополитския
престол е назначен Пловдивският митрополит Кирил, а от началото на 1953 г. и до днес
Неврокопски митрополит, е сега действу-ващият Пимен.
Такива са фактите и с тях трябва да се борави точно. Гоце Делчев е бил център на
епархията само 40, а Благоевград - останалите. Преместването е станало не по
насилствен, а по естествен начин, и то във връзка с обективни необходимости.

Българският народ няма от какво да се срамува22

Пипалата на нихилизма до такава степен са се разраснали, че все още не смеем

открито да заявим пълната историческа истина за годините 1941-1944 - времето, през
което Македония, макар и за кратко, е обединена под скиптъра на българския цар. Вече
половин столетие сърбоманската пропаганда спекулира с протеклите през тези години
събития, процеси и промени на територията на Вардарска Македония. Българските
учебници по история угодливо преповтаряха нейните долнопробни лъжи.
Българският народ няма от какво да се срамува. Напротив, трябва да се гордее, че
по достоен начин е изпълнил братския си дълг. Потвърждават го действителните факти,
разказващи за един достоен епизод от най-новата ни история.
Незаличима историческа истина е, че буквално след навлизането си във
Вардарска Македония българският войник с желание с( впуска да помага на
освободените си братя. Той оре, сее, строи чи талища, училища, ж. п линии, пътища.
Прави се всичко възможн свободна Македония да излезе от тежката изостаналост,
оставен като наследство от десетилетния денационализаторски и потисна чески
сръбски режим.
Въпреки трудностите, наложени от тежките военни годин българското
правителство с министър-председател Богдан Филов полага изключително големи
грижи за новоосвободените земи. Пр оритет в годишните бюджети се дава на
строителството, просв( ното дело и здравеопазването. Предприема се мащабно
строител! во на пътища, училища, болници, обществени сгради.
Възстановяват се българските училища в почти всички се. ща. А това става не
22
В. Пиринско дело. бр. 65 от 23.111.1994 г.

51
чрез "насилия" от страна на "окупатора", а най-естествен начин. През учебната 1941-
1942 г. отварят вратип 970 български училища. За да стане това, "окупаторските" войн
ремонтират умишлено порутените и изоставени от сръбската ад нистрация училищни
сгради.
В Скопие се открива университет с два факултета, бълга} народен театър, развива
се масова художествена самодейност, в тановяват се множеството изоставени
български църкви, българските надписи. Във всичко това българското правителство
влага над 10 милиарда лева. Във вид на машини, съоръжения и стоки на Вардарска
Македония безвъзмездно се предоставя имущество на стойност 21 236 653 678 лв.
Направени са още и други извънбюджетни разходи за около 15 милиарда лева.
Аналогичен пример за поведение на "окупатор" в световната история няма.
Въпреки лъжите, тиражирани по най-гнусен и долнопробен начин, никой не е успял да
потули незаличимата историческа истина за един действително достойно изпълнен
братски дълг, защото построеното от "окупаторите" все още стои и може да се види.
Хулите и наглите лъжи по адрес на българското присъствие през тези най-свободни за
изстрадала Македония години не могат да заличат спомена за тях.

Част от предоставената на Георги Димитров справка за стойността на българските

инвестиции и изоставеното имущество във Вардарска Македония през 1941-1944 г.

52
 Помощна акция за семейства на осъдени от "народния съд". 23

На 14.111.1945 г. на пл. "Македония" в Горна Джумая пред оте-

чественофронтовски митинг се прочитат присъдите на Горноджу-майския "народен
съд". Съдът осъжда 40 души на смърт, 23- на доживотен строг тъмничен затвор, на 15
години -11 души и т. н. Общо са осъдени 101 човека. След прочитането на присъдите
екзалтираното комунистическо множество единодушно одобрява "справедливите
наказания" и иска незабавното им изпълнение. Почти по същото време от гробищата
отекват картечни откоси. Полуграмотни оратори оповестяват, че "народното" желание е
изпълнено.
Съвсем друга по същото време е картината в близкия до площада църковен храм.
Тук събралите се се молят за спасение душите на убитите. Погледите са отправени към
Неврокопския митрополит Борис. Без страх за собствената си съдба той открито
заклеймява "народните" съдии: "Срамно и тъжно е да се ръкопляска при изпълнение на
смъртни присъди, та дори и заслужени да са те" - са завършващите му думи.
Владиката нееднократно след това протестира по повод незаслужени арести на
свещеници, застъпва се за освобождаването им уверен, че са обвинени в измислени
престъпления. Той организир помощна акция за осъдените от Народния съд.
На 9 май 1945 година дядо Борис пише писма до архиерейска те наместници от
митрополията за подпомагане семействата на он( зи свещеници, които са в затвора или
са въдворени в трудови лаг ри. Без забавяне околийските архиереи изпращат сведения,
а по-к сно започват да пристигат и първите парични дарения.
От Неврокоп постъпват 4600 лева, от Петрич - 5000 лв.} края на декември на
пострадалите семейства на духовници са р; дадени 98 536 лева. С по 200 лева
доброволно в акцията всеки > сец участват всички свещеници от епархията. Тя
продължава до 15 пие израз на несъгласие с присъдите на "народния съд". Таз
причината свещениците да са под наблюдение от органите на гурността, а инициаторът
- митрополит Борис, е обявен за враг мер едно на властта и комунистите в Пиринска
Македония.
Реабилитация на осъдените свещенослужители от Неврокопска епархия 24

През пролетта на 1944 г. в Пиринска Македония се празнува годишнината от

създаването на Неврокопската епархия (1894 г.). Едва ли някой тогава е предполагал
какво ще изпитат върху >е си през следващите пет години нейните свещенослужители,
шославните християни. Не е и допускал, че се задават години на ажения и терор, на
гонения и погроми, на светотатствено и вул-шо отношение към православната църква.
Проведената през септември - ноември 1944 г. в Пиринска Македония
отмъстителна акция от т. нар. "народни партизани" срещу нарочно белязани като
"фашисти" и "михайловисти" граждани на региона не отминава и свещенослужителите.
Без да има причини за това, са арестувани и закарани в неизвестна посока 45 от
набедени-свещеници. Мъстителите не са посмели да ги убият, както са постьпили с над

23
В. Пиринско дело. бр. 73 от 6.1У.1994 г.
24
В. Пиринско дело. бр. 81 от 15.1У.1994 г.

53
150 жители на различни селища. Страхували са се от ответна реакция на населението в
защита на родолюбивите и мноуважавани божи служители.
Около 20 от тях не се завръщат в енориите си за коледните празници на 1944 г.
Палачите се ориентират към саморазправа с тях чрез т. нар. "народен съд". Повече от
половин година са в затворите и в "трудови" лагери без съд и присъда. В неизвестност
са свещениците Никола Атанасов от Неврокоп, Димитър Голев от Банско. Като
"безследно" изчезнал властите обявяват Петър Дивизиев от Разлог, убит по най-зверски
начин. Задържаните са обвинени в неизвършени от тях престъпления. За тях се
застъпва Неврокопският митрополит Борис. Нееднократни са протестите му по повод
незаслу-ените и с нищо непредизвикани арести на свещеници от поверена му епархия.
Шест свещеници са изправени пред "народния съд". На доживотен затвор и
конфискация на цялото недвижимо имущество са осъдени П. Механджиев от Годлево,
протойерей Г. Кръндев от Неврони Ат. Велков от Лъки, И. Шивачев от Неврокоп. На
конфискация, 3 и 2 години строг тъмничен затвор са осъдени съответно П. Новоселски
от Лешко и Климент Попенчев от Белица, Светиврачко.
Към април-1945 г. без присъди в Софийския централен затвор продължават да
лежат свещениците Георги Кордев и Василий Шу-марев от Неврокоп. В
концентрационни лагери са Георги Кюркчиев от Баня, Борис Стамболийски от Падеш,
Михаил Тодоров и Мирон Хронов от Горна Джумая.
Като врагове на "народната" власт до 1947 г. "народни" съдилища осъждат на
доживотен или 15-годишен строг тъмничен затвор още 5 свещеници от епархията:
Стефан Урумов, Александър Чакъров, Стефан Камбитов, Иван Джолев и Васил Пасков.
Така се утвърждава практиката на постоянен съдебен произвол, която има за цел да
сплаши духовенството, да го накара да напусне службата си, а епархията да остане без
свещеници, да се ликвидира църковната институция в Пиринска Македония, пречеща
"най-много за комунистическото възпитание на трудовия народ".
За всичко това в архивите са съхранени многобройни доказателства, даващи
предостатъчни основания да бъдат отхвърлени и снети обвиненията срещу споменатите
божии служители, да бъдат възстановени доброто им име, чест и права, макар и
малцина от тях да са все още живи

Разрушителни удари против Неврокопската ехапхия и народната ни

църква25

Страшен вой се нададе, когато неотдавна в местния в. "Пиринско дело" бяха

оповестени факти за комунистическия терор в Не-врокопска епархия. "Пресилени"
били те, имало "измислици", че дори и "фалшификации". Ще им отговорим: всичко е не
само истина, а само малка част от тази трагична за християните и народната ни църква
истина. Длъжни сме да я оповестим максимално точно и до възможно най-големите
подробности. Затова към оповестеното, ще добавим нови, за жалост още по-трагични,
смайващи и малко известни за този терор факти.
Проведената през октомври 1944 в Пиринска Македония отмъстителна акция от т.
нар. народни партизани срещу нарочно белязани като "фашисти" и "михайловисти" не
отминава и свещенослужителите. Арестувани са 45 свещеници. Около 20 от тях не се
завръщат в енориите си за коледните празници. Зверски е убит Петър Дивизиев от

25
В. Демокрация, бр. 113 от 21 .V. 1994 г.

54
Разлог. В неизвестност са свещениците Никола Атанасов от Неврокоп и Димитър Голев
от Банско. Шестима свещеници са осъдени от т. нар. народен съд - на конфискация на
цялото им недвижимо имущество и доживотен затвор Петър Механджиев от с.
Годлево, Георги Кръндев от Неврокоп, Атанас Велков от с. Лъки, Иван Шивачев от
Неврокоп. Конфискация, 10 и 2 години получават съответно Петър Новоселски от с.
Лешко и Климент Попенчев от с. Белица, Светиврачко.
Без присъди в Софийския централен затвор лежат Георги Кор-дев и Василий
Шумарев от Неврокоп. В Перник е интерниран Георги Кюркчиев от Баня. В
концентрационни лагери неизвестно къде са Борис Стамболийски от с. Падеж, Михаил
Тодоров и Мирон Хро-нов от Горна Джумая. За да се спасят, напускат Михаил
Попгеорги-ев от Доб-ринище, Стефан Бекяров от Тросково, Илия Бочуков и Йор-дан
Мицов от Неврокоп, Стефан Симонски от Бистрица.
Като врагове на "народната" власт до 1947 "народни" съдилища от
Горноджумайско осъждат на 15 г. строг тъмничен затвор свещениците Стефан Урумов,
Александър Чакъров, Стефан Камбитов, Иван Джолев и Васил Пасков.
Честа практика като метод за "превъзпитание" са побоищата. Плод на тази линия
е саморазправата със свещениците Емануил Манолов от Мусомище, Н. Попилиев от
Цапарево, К. Василев от Бучи-но, Т. Ролев от Долен, Иван Мишев от Плоски,
протойерей Стефан Милев от Баничан, Апостол Велев от Градево, Марко Кузмански от
Селище, Г. Попзлатев от Горно Драгшще и Вл. Костов от Бачево.
От 1945 г. датира и забраната да се служи в определени дни "за по-резултатно
провеждане на трудовите дни". Не се допускат да извършват служба завърналите се от
"трудови" лагери. Зачестяват нападенията над църковни храмове, нарочно изпращани
комунистически агитки смущават църковните служби, на учениците се забранява да ги
посещават. "За нуждите на здравеопазването" се конфискува епархийският дом в Свети
Врач. Нескрити са апетитите към сградния фонд на митрополията в Неврокоп. Обкомът
иска за свои нужда епархийския дом в Горна Джумая, но среща решителната съпротива
на митрополит Борис. Безбожниците замислят дори разрушаването му под предлог, че
ще се строи... "открита лятна къпалия и смесен плаж"!
Първата половина на 1948 г. е времето, когато в Пиринска Македония с
невиждано настървение вилнее дирижирана от Титови емисари и техните слуги от
средите на българската компартия дена-ционализаторска акция. В ход е и поредната
кампания за прогонване на свещенослужители под предлог, че са българи, а не
"македонци"! Забранява се по време на църковни проповеди да се използват
обръщенията "българи и българки", да се отправят: молитви и бла-гопожелания за
благоденствието на българския народ.
Неврокопският митрополит Борис е един от малцината висши духовници в
Българската православна църква, непреклонил глава пред извършителите на
извращения и гонения, непознати в историята на родната църква. Борис се обявява
открито срещу тях и заплаща с живота си. Комунистите си спомнят, че през 20-те и 30-
те години митрополитът ги е определял като "отрицателни разрушителни елементи",
"пакостни, много съмнителни люде", "недостойни, непочтени, лукави и жестоки",
"неграмотни и крайно вредни за държавата и българската националност".
Митрополитът се противопоставя на опитите на ОФ да овладее църковните дела.
Забранява свещениците да се присъединяват към отечественофронтовския
свещенически съюз, да членуват в политически партии и в единната ОФ организация.
Изпраща в семинариите десетки младежи. Противопоставя се на преустановяването на
часовете по вероучение. Протестира срещу арестите и издева-гелствата над свещеници
55
и видни граждани. Организира акция в помощ на осъдените от "народния съд",
изпратените в лагери и техни ю семейства. От църковния амвон заклеймява
"народните" съдии, анатемосва убийците. Заявява, че алчните апетити на обкома за
църковно имущество са насърчени от "досегашното историческо присъствие на
съветските представители", квалифицира ги като светотатствено насилие.
Борис е сред най-безкомпромисните противници на денацио-нализаторската
македонистка кампания. Опитите за македонизация оценява като зле прикрита акция за
сърбизация на изконно българско население, за което рано или късно комунистите ще
трябва да плащат. Твърдата му позиция срещу безродниците ги изважда от равновесие.
На Димитровден (8.XI.1948), в деня на своята 60-годишнина, митрополит Борис
служи в черквата "Св. Димитър" в с. Коларово. Знаел е за издадената му смъртна
присъда. Произнася прочувствено слово за Св. Димитър. "Не трябва да се боим от
смъртта, а трябва с добър живот да се подготвим за нейния час" - такова е неговото
послание към убийците. След това става най-ужасното - убийството му от "хърсовския
поп" Илия Стаменов.
Публична тайна е, че то е дело на комунистите, а Стаменов е само маша в техните
ръце. Като награда за добре изпълнената поръчка той получава смешно ниска присъда,
която "излежава" при лек режим като въоръжен пазач на работещи каторжен труд
политически затворници, и е освободен преждевременно.
Убийството е чисто комунистическо дело. Доказват го развилите се преди и след
него събития и промени в Българската православна църква и в Неврокопската епархия.
През септември 1948 г. комунистическото ръководство в София се погрижва да бъде
освободен екзарх Стефан под предлог "тежко здравословно състояние" и "някои важни
съображения от чисто църковен характер". Сваленият екзарх е изолиран и изпратен на
"лечение" в като изселник в с. Баня.
Известни са целите на прокомунистическия преврат в БПЦ. Нужни са нов
църковен устав и нов екзарх - удобни за целите на комунистическата управа. Трябва да
се отстранят и останалите висши духовници, които биха били препятствие за това. А
след екзарх Стефан с голям авторитет, изключителен интелект и не без шансове да бъде
избран за екзарх е митрополит Борис.
Назначеният часове след убийството наместник на Неврокоп-ския митрополитски
престол - Пловдивският митрополит Кирил, посещава само един път Горна Джумая на
12.Х1.1948 г. Що за човек и Божи служител е той, от кого и с каква задача е изпратен,
става ясно от напътственото му слово. "Той изтъкна, че с историческа необходимост се
преминава към нов обществен строй, именно към социализъм. Служителите в църквата
трябва да имат положително отношение към тоя стремеж. Ето защо те трябва да
подкрепят усилията за изграждане на нов обществен строй." - нарежда Кирил.
По нареждане на Кирил до клириците в енориите се разпраща краткото му
указание "... да дават пълна подкрепа на ОФ власт". Извън всякакво съмнение е, че най-
сетне е намерен човекът, който предава църквата в ръцете на комунистите.
Известни са печалните резултати за Българската православна църква и българския
народ от това предателство. За това Кирил ще бъде награден - ще бъде "избран" за
първия български комунистически патриарх. Вече няма препятствие за повсеместната
намеса на партията-държава в църковните дела. От 1949 г. те във всички случаи се
решават с "бащинския" надзор на БКП.
С Кириловото предателство се открива и поредната процеду ра, целяща
обезлюдяване на църковните храмове. Най-удобната мярк за това през 1949 г. се оказва
изселването. Това е годината, през кс ято от Пиринска Македония са изселени хиляди
56
хора. В списъка н изселените са и свещениците Трифон Симидчиев от Горнян
Н.Попиванов от Балдево, Михаил Хаджииванов от Капатово, В; силий Шумарев от
Неврокоп, Д. Николов от Кулата, Марко Кузма ски от Селище, Михаил Димитров от
Сестрино, Йоаким Димигр от Ладарево, архимандрит Климент Кьосев от Горна
Джумая, Па Шумерлиев - служител в епархийската свещоливница, и десетки чи нове на
църковни настоятелства, мирски и духовни избиратели.
На фона на потресаващите светотатствени извращения с ду: венството и
църковното имущество все пак има малък лъч. П 1949-1950 в духовните семинарии
учат 29 младежи от Пиринска I кедония. Въпреки неистовите усилия на партийните
секретар» не се изпращат деца в семинариите притокът им не секва.

Вълна от побои и издевателства26

В архивите са съхранени документални свидетелства за всичко, което е ставало в

11сврокопска епархия за кратък период ат време . 1944-1946 г. В протокол от заседание
на Неврокопския епархийски духовен съвет, проведено на 19.XI. 1946 п, сякаш за да
остави сведение за идните поколения, съветът констатира: "След 9.1Х. 1944 г. много от
свещениците бяха принудени да напуснат епархията, други бидоха осъдени от
народния съд, а на някои църковни настоятелства касиерите или настоятелите са
убити."
Характерна за периода е дирижираната от комунистите ок-чественофронтовска
интервенция в църковните дела. Въвеждат се отечественофронтовски бележки за
благонадеждност на свещениците. Оф комитетите, ръководени от комунисти,
определят кои свещеници са "фашисти", "михайловисти", "прогресивни"... Мерило за
това е декларирана ли е, или не готовност за съдействие на "народната" Оф власт. Плод
на тази линия е гнусната саморазправа със свещениците Емануил Манолов от
Мусомище, Никола Попилиев от Цапарево, Кирил Василев от Бучино, обявени за
"ревностни привърженици и проповедници на фашизма".
Заради систематичен тормоз "по партийна линия" моли да бъде преместен в
Бачево свещеник Тодор Ролев. Но и в Бачево не намира покой от самозваните "активни
борци". Подобна е съдбата и на Иван Мишев от Плоски, принуден да се мести в Лом. В
молбата си за преместване в с. Сеячи, Поповско, протойерей Стефан Милев, член на
Епархийския духовен съвет, служил 18 години в селата Баничан и Борово, пише: "От
няколко години, както е известно на всички ви, служенето ми в Баничанска енория е
значително затруднено, а тук, както ви е известно, постоянно ми се създават
неприятности и тревоги и дори преди вного време (есента на 1944 г. - б. авт.), бях
изхвърлен от църковната къща, която със своите собствени сили безвъзмездно със своя
труд изградих през 1932 г."
На гонения от страна на ОФ комитета, е подложен и свещеникът на с. Градево
Апостол Велев. Той, както много други, се страхува да изтъкне истинските причини,
поради които "желае" да напусне епархията. Такъв е случаят и с Г. Поплазаров от
Горно Драглище.
Побоищата като метод на сплашване и прогонване от епархията са честа
практика. Най-красворечив пример за това е сведението на Епархийския духовен съвет
за свещеник Вл. Колев от Бачево: "След 9 септември 1944 г. на поменатия свещеник бе

26
В. Пиринско дело. бр. 127 от 14.VI.1994 г.

57
нанесен жесток побой, а и досега (20 април 1946 г.) е постоянно заплашван и тормо-
зен..."
Често използвани предлози за сплашване и отстраняване на свещеници е
обвинението за минали връзки с Иван Михайлов и ВМРО. Комунистите от с. Селище,
Горноджумайско, заклеймявайки свещеник Марко Кузмански като "натрапен преди
години от Иван Михайлов", пишат в един от гнусните си доноси, че бил "ръководител
на реакцията в селото", че работел с младежта, с което "подбивал авторитета на
работническата партия (комунисти) и на Ремса", като "окончателно го разнебитил", бил
се опълчил против кооперацията, не давал отчет пред общоселско събрание?!
За да се спасят от грозящата ги опасност, през октомври 1944 г. се укриват или
напускат епархията свещениците Михаил Попгеор-гиев от Добринище, Стефан Бекяров
от Тросково, Илия Бочуков И! Йордан Мицов от Неврокоп, Емануил Манолов от
Мусомище, Сте-1 фан Симонски от Бистрица.
Примерите за нестихващите гаври с духовенството могат да ; бъдат допълнени.
Малко е да се каже, че на постоянни гонения са] подложени почти всички свещеници
от епархията.

Неврокопски митрополит Борис

Митрополит Борис с отец Панталеймон и ученици от гимназията в Гоце Делчев,

април 1937 г.
58
 Част от протеста на митрополит Борис, с които осъжда македонистката политика на българските
комунисти, 18 .IХ.1948 г.
59
 Направете федерацията между Югославия, България и Албания, ако искате
утре!27

В интервю за чуждестранни кореспонденти (21.І.1948 г.) Георги Димитров

обявява, че е възможна конфедерация между Югославия, България, Албания, Румъния,
Чехословакия, Полша и Гърция. Западни вестници отбелязват: "Димитров издаде
комунистическите планове"... Там отдавна са наясно, че Москва ще постави в
подчинено положение споменатите (без Гърция) държави, а под каква форма, е без
значение. По-силна е тревогата от задълбочаващото се комунизиране на Изтока и
осъзнатата необходимост от обединение за борба с комунистическата опасност.
Сталин е разгневен и на 24.І.1948 известява Димитров, че интервюто му "се оценява от
московските приятели като вредно, нанасящо ущърб на страните с нова демокрация и
облекчава борбата на англоамериканците с тези страни". В. "Правда" публикува
заявление, с което "редакцията" се разграничава от думите на Г. Михайлович. Водачите
на българската компартия изпадат в паника. От многогодишния си престой в Москва
знаят какво може да ги сполети. Димитров и Коларов пишат обяснение, което
публикуват като "Разяснение на Дирекцията на печата" (29.І). Г. Димитров "не е
мислил и не мисли за създаването на Източен блок под каквато и да е форма.",
"апостолите и създателите на един Западен блок тенденциозно се опитват да извратят
истинските становища" на министър-председателя, той дори не е изключвал и "...
икономически отношения със западните страни" - такива са основните идеи на
разяснението.
Опитът да бъде заблуден Сталин, че Димитров е наклеветен, че думите му били
преиначени, не успява. Не помага и унизителното му самокритично изявление пред II
конгрес на ОФ (2.П.1948 г.). "Аз се ползвам от случая да заявя, че критичните бележки
на в. "Правда"... са основателни и се явяват навременно, ценно и полезно
предупреждение" - срича Димитров.
В Москва не приемат обясненията, отказват да ги публикуват и известяват в
София, че ги намират за "... неправилни и неубедителни". За да постави
"непослушника" на отреденото му място и да покаже кой има "правото" да създава
федерации, конфедерации и нови нации, на 10.ІІ.1948 г. Сталин прави среща с
участието на Г. Димитров, В. Коларов и Тр. Костов - от българска, и Е. Кардел - от
югославска страна. Най-характерното от тайния разговор предаваме отделно. Що за
хора са управлявали страната ни тогава и как са защитавали националните й интереси
(щом, без да им мигне окото, са били готови да ни федерират и с Албания), на кого и
как продават българската външна политика и независимостта на страната - това са
въпроси, на които и най-непредубеденият би отговорил лесно.
Срещата в Москва не завършва с поредното "дърпане на ушите". "Нашите"
възприемат "упреците" на Сталин и веднага подписват "Протокол за съгласуване на
всички важни международни въпроси" със Сталин. Часове след срещата ПБ на БРП(к)
"обсьжда" и" решава: "1. Признават се допуснатите грешки. Одобрява се като правилна
критиката, упражнена от др. Сталин и Молотов във връзка с българо-юголавския
договор. 2. Одобрява подписания протокол за взаимни консултации между Българя и
СССР по всички важни международни въпроси и вменява в дълг на съответните
ръководи другари да изпълняват точно и добросъвестно поетото задължение. 3. (отнася
се за Гърция - б. авт.). 4. Признава, че единствената реална и осъществима за нас е

27
В. Демокрация, бр. 159 от 16 юли 1994 г.
60
федерацията между България и Югославия (и Албания) и се съгласява, че към нейното
осъществяване трябва да се пристъпи в най-къс срок като инициативата за това излезе
от Народното събрание на двете страни. Необходимо е да се влезе немедленно във
връзка ЦК на КПЮ, за да се обсъди съвместно тоя въпрос... Да се организира контрол
върху печата по международните въпроси."
Прокомунистическата историография съзнателно премълчава неудобните факти
от тайната среща. Тя търси оправдание за поведението на Г. Димитров в "грубия
външен натиск", на който никой не би устоял. Едно сравнение с поведението на
югославяните показва дали това е така. Тито отказва да участва в срещата. В дух на
несъгласие със Сталин е единствената Карделова реплика. Той не подписва нищо и
напуска Москва с обещанието, че като се върне в Белград "... ще се предприемат мерки
за изпълнение на съветски: указания". На 1.III.1948 г. в Белград решават, че
отношенията с Москва са стигнали до "задънена улица" и че "...създаването на
федерация между България и Югославия е нецелесъобразно, че към това не трябва да
се пристъпва при никакви условия". За това в София са осведомени своевременно, но
вместо да се поучат, бързат да угодят на московските си работодатели. Излиза, че
трябва да сме благодарни на сръбските комунисти, защото ако и те бяха марширували в
един крак с нашите, не се знае дали от страната ни щеше да остане нещо... и докъде
щяха да стигнат албанците.

Из "Бележки на В. Коларов по изказването на Сталин и Молотов за

взаимните отношения между социалистическите страни".

"Сталин: Струва ни се, че др. Г. Димитров се увлича с пресконференции и

интервюта, като дава повод да го провокират по работи, за които не бива да говори.
Това е неправилно и нежелателно... С това се облекчава работата на създателите на
западен блок.. За това Г. Димитров беше предупреден по партийна линия... Трудно е да
се разбере какво Ви е накарало на пресконференцията да направите толкова
необмислено изказване. Ние считаме това за абсолютно неправилно и недопустимо.
Димитров: Не сме мислили така.
С.: Вие сте политически деятел и трябва да мислите само за... (неясно - бел.
авт. ), но и за това, което се получава от вашето изказване. Без консултации по
такива въпроси не бива да се действа. В бъдеще др. Димитров да избави себе си и нас
от опасността от такива изяви.
Д.: За Блед аз признах грешката си, за интервюто също...
С.: Поляците и чехите се смеят на вашата федерация. Питайте ги искат ли я?
Д.: Това беше вредно, по същество неправилно. Изявлението беше насочено
против ония, които биха искали да го използват против нас и СССР. Това беше
увлечение. Такава декларация няма да се повтори в бъдеще.
С.: Не се разбираме едни другиму. А Вие се опитвате да прикриете това.
Молотов: Това са сериозни работи, не са дреболии.
С.: Вие сте стар политически деятел. За каква грешка може да се говори, у вас
има друга установка, не може Вие само да съзнавате това. Не бива да се дават
толкова често интервюта. Искате да кажете нещо ново и да учудите целия свят.
Говорите, като че ли сте още генерален секретар на Коминтерна и давате интервю
за комунистически вестник. Вие давате храна на реакционните елементи в Америка,
за да убедят общественото мнение, че Америка няма да направи нищо особено, ако
създаде западен блок, защото на Балканите има не само блок, но и митнически съюз...
61
За какво Ви е нужен подобен блок? Най-сетне, ако искате да се обединявате, защо
вдигате толкова шум около това. Вие или сте неблагодарни хора, или се увличате
като комсомолци, които като пеперуди литват право срещу пламъка. За какво Ви е
нужно всичко това, защо облекчавате положението на нашите врагове в Англия,
Америка и фашистката реакция?
Д.: Оттук също малко информация получаваме.
С.: Вие имате право да искате от нас да Ви уведомим. Нека тогава съставим
протокол за задължителни консултации помежду си по важни международни
въпроси.
Д.: Ние ще съблюдаваме това.
С.: Договора с България няма да отлагаме много... Само три федерации са
възможни и естествени: Югославия и България. 2. Румъния и Унгария. 3. Полша и
Чехия. Ето такива федерации са възможни и реални. Конфедерация между тях е нещо
недопустимо.
Тр. Костов: Трябва ли да се счита, че можем да вземем курс за ускоряване на
федерацията между България и Югославия?
С.: Направете я, ако искате, утре. Това е естествено и ние нямаме нищо
против. Ние сме само против комсомолските методи на обединение. Федерацията
трябва да се подготви, за да бъде приемлива за общественото мнение вътре в
страната и за външния свят.
Кардел: Ние мислим, че даже с България не трябва да се бьрза главно по
международни причини, защото това ще затрудни нашето положение.
С.: Вие тук грешите. Вие не бива да се бавите с обединението на трите страни
- Югославия, България и Албания, но е необходимо националните събрания да вземат
решения и да... (вероятно "наредят" - бел. авт. ) на правителствата да започнат
преговори за обединение. По-добре да се започне с политическо обединение и тогава да
се пратят войски в Албания. Тогава това не може да служи за предлог за нападение.
Беше преждевременно да се прави федерация, докато нямаше мир с България, но сега
България е нормална и пълноправна държава. Сега по моему не бива да отлагате тоя
въпрос, по-добре е да се ускори. Ако ускорите обединението лично чрез националните
събрания, всичко ще бъде добре. Федерациите решават всички въпроси между българи
и югославци. Ползата и в расово отношение, и в битово отношение е много голяма и
всеки ще разбере това обединение. А албанците също ще спечелят при една
федерация, защото ще се създаде една обединена Албания с почти удвоено население.
Трябва да се концентрират всички усилия около такава една естествена федерация...
М.: Погрешно беше също изказването на др. Димитров против Лулчевата
опозиция, което се така широко използва сега от враговете.. Каква полза имаше от
това?
Д.: То беше предизвикано повече от вътрешна нужда - да не се опитват да
вдигат глава отново.
С.: С опозицията нека разговаря Югов. Той умее да прави това..."

62
 Сталин Тито Димитров

Извадки от протокола за разговорите в Москва между Сталин и Димитров, отнасящи се до

създаване на федерация между България, Югославия и Албания, 10 юевруари 1948 г.
63
64
65
66
67
 Винаги "строго секретно" и по правило антибългарски28

Българските комунисти винаги са се стремели да решават съдбините на страната

"строго секретно". За "мъдрите" им и винаги антибългарски решения узнаваме твърде
късно. Доказателство за тази вродена и типична за тях конспиративност са примери от
недалечната "славна" история на столетницата.
Един пример е свързан със "строго секретни" решения на комунистическото
ръководство от октомври 1947 г. Тогава българските комунистически водачи са
въодушевени от "историческите" препоръки на варшавското съвещание на деветте
източноевропейски комунистически партии. "Да направим нашите изводи, да пристъпим
към незабавни действия" - такава е първичната им реакция, защото трябва непременно
да са първи сред деветте, изпълнили "историческите" препоръки на Москва. А и
Секретариатът на ЦК добре се е престарал, както се вижда от внесените в Политбюро
"предложения", които предаваме със съкращения.

"Строго секретно"
ПРЕДЛОЖЕНИЯ:
1. Следва да уточним нашия лозунг за защита на националната независимост и
държавен суверенитет на България в смисъл преминаване към активна защита, на
смела поддръжка на ония позиции, които Съветският съюз застъпва на
международната арена. Неотклонно да подчертаваме пълното съвпадение на
външната политика на Съветския съюз с коренните жизнени интереси на българския
народ.
2. По своето географско положение България се намира на най-предната линия на
фронта срещу империалистическата агресия. Без да създаваме каквато и да е паника,
трябва системно и настойчиво да подготвяме нашия народ към възможен въоръжен
конфликт на нашата южна граница. Нашата армия трябва още по-тясно да се
сближи със съветската армия и армията на Югославия, да има с тях общи планове,
единно обучение и т. н.
3. Да продължим нашето политическо настъпление против реакцията -
вътрешна и външна, като разгромим докрай реставраторските и шпионските гнезда,
особено безпощадно действайки против англо-американските шпиони - българи. Това
изисква да поставим работата на нашето контраразузнаване на необходимата
висота, за да сме в състояние да разстройваме англо-американското разузнаване и
англо-американските планове вътре в страната. Старите буржоазни партии у нас
трябва да бъдат лишени от всяка легалност. Това се отнася и до групата на Гичев. Да
се върнем към старото положение: вън от Отечествения фронт няма демокрация.
Никаква амнистия за кабинета Муравиев - В. Димов. Старите буржоазни политикани,
които утре в трудна обстановка биха били използвани от англо-американците против
нас, трябва сега да бъдат обезвредени.
4. Да усилим нашето икономическо настъпление срещу крупния капитал у нас,
като проведем настъпателна политика на обуздаване и ограничение на
капиталистическия сектор на стопанството с оглед да се затъкнат в края на
краищата каналите на капиталистическото развитие в нашата страна. Следва да

28
В. Демокрация, бр. 285 от 10.ХІІ.1994 г. ; Ангелов, В. Премэълчани истини..., цит. сб., с. 96-98.

68
подготвим добре и проведем частична национализация на индустрията, за да
осъществим успешното осъществяване на двегодишния народностопански план и
усилване държавния сектор. Крупно капиталистическата група Буров-Мушанов-
Губиделников и др. без особен шум да се експроприира и разгроми политически като
вдъхновител и организатор на реставрацията, като нейно главно гнездо.
5. Трябва да внесем съществени изменения в проектоконс-тйтуцията, която да я
приближи още повече към югославската конституция.
6. Във връзка с конституцията да проведем решително преустройство на
държавния апарат, на цялата държавна организация, отстранявайки буржоазно-
демократическите преживелици на миналото, използвайки опита на нова Югославия.
7. Едновременно с това трябва да преустроим и Отечествения фронт, да
приключим и с паритета при сьставянето на комитетите."

Политбюро заседава на 7.Х.1947 г.. Присъстват: В. Коларов, Тр. Костов, В.

Червенков, Г. Чанков, П. Кунин, Д. Терпешев, Антон Югов, Цола Драгойчева и т. н. -
цялото българско комунистическо войнство, с дневен ред "Изводи за нашата партия във
връзка с решенията на деветте комунистически партии на съвещанието в Полша".
Дръпват си самокритика, правят си изводите и решават: да се извърши
национализация, тотално настъпление срещу "реакцията", да се обезвредят "свързаните
с англо-американците стари буржоазни политикани", да се направят съществени
изменения в проектоконституцията, които да я доближат още повече към "югославската
конфедерация", да се доближи ОФ до структурата на Югославския народен фронт! С
други думи, България да е готова за предаване на Югославия.
Недвусмислени в това отношение са и указанията на Тр. Костов:
"Ние имаме всичкия интерес да ускорим развитието към федерация с Югославия: ще
станем по-неуязвими, няма да плащаме репарации. От гледна точка на вътрешната ни
политика федерацията ще даде нови възможности за ускореното политическо и
икономическо развитие на нашата страна, за да се изравним с другите съставни части на
федерацията. Ако поставим въпроса за подготовка на федерацията, това ще бъде прието
от нашия народ и от нашите съюзници. Един път прието това решение от ОФ, ние ще
имаме довод за приспособяване на нашето вътрешно и стопанско строителство към това
на Югославия. Първият ход на нашата външна политика е колкото се може по-
скорошното сключване на съюз с курс за сключване на федерация."
Политбюро приема предложенията на Секретариата безрезервно. Приема ги и
проведеният на 14.Х.1947 г. XIII разширен партиен пленум, препотвърдил "изводите" на
ПБ "за нашата страна от решенията на съвещанието в Полша". И пленумът е "строго
секретен".
Известно е, че злокобните партийни начертания се изпълняват почти 99, 9 на сто.
Знаем и резултатите - какво е станало със "старите буржоазни партии и политикани",
знаем за "икономическото настъпление срещу крупния капитал" и как комунистите
"затькнаха каналите на капиталистическото развитие".

Българските комунисти дават всичко – само трябва да ги понатиснеш29

След преврата от 9.ІХ.1944 югославяните искат незабавното присъединяване на

Пиринска Македония и намират в София послушни съучастници. На 14.ІХ.1944 тук се

29
В. Демокрация, бр. 6 от 7.І.1995 г.
69
провежда тайна среща между Светозар Вукманович - Темпо, Бане Андреев, Михайло
Апостолски и Лазар Колишевски от македонска страна, Трайчо Костов, Добри
Терпешев, Антон Югов, Георги Чанков и Цола Драгойчева - членове на ПБ на БРП(к).
"Пристиснахме ги здраво. Те признаха накрая всички свои грешки и заявиха, че ще
направят всичко отношенията между нашата и тяхната партия да се поправят. Ние
поставихме нашите искания по отношение на българска Македония и те с всичко се
съгласиха. Така в българския дял на Македония сега се пристъпва към организирането
на македонски бригади и дивизии, към организирането на македонски
народоосвободителни организации във всички градове и села с висш орган Областна
народоосвободителна организация и към организирането на политико-пропагандна
работа между народа за присъединяване към нашата Македония... Свързахме се с
партийните организации и партизанските отряди в този (български) дял на Македония и
тия, струва ми се, всички стоят на наша позиция, формално присъединяването ще се
извърши по-късно - когато Тито реши" - пише Темпо до ЦК на МКП за резултатите от
разговорите.
След софийската се провежда и среща с бюрото на областния комитет на БРП(к) в
Горна Джумая. От Г. Чанков местните, почти неграмотни активисти получават
"насоките на бъдещата деятелност" и вече са обладани от мисълта, че на тях се пада
"честта" да спомогнат най-много за разрешаването на най-сложния и заплетен балкански
проблем. Затова на Темпо не е трудно да ги накара да възприемат подчертано
промакедонистка линия на поведение. Обкомът съучаства раболепно в създаването на
"македонска" организация на Народния фронт в Петрич, съгласява се да организира
оформянето на македонска народоосвободителна бригада, желаната проприсъединистка
пропаганда.
Видели, че не им се пречи, македонските функционери пристъпват към действия.
Проектират изграждането на голяма "Македонска горноджумайско-петричка дивизия" в
състава на Трети македонски корпус. Искат от българското военно командване 20 000
пушки за... "мобилизация в по-голям мащаб". Всички усилия се насочват към
превземане военните ресурси в Пиринска Македония. До областния комитет на ОФ
достига ултимативното нареждане "македонци на служба в българската армия... да бъдат
освободени, за да бъдат прехвърлени в партизанските отряди"... Разграбват се военни
складове, подготвя се закриване на 39-и и 14-и пехотен полк и тяхното преливане в
македонската армия.
Предприемат се и мерки за неутрализиране на евентуална съпротива. По внушение
на Михайло Апостолски и ръководството в София обкома изготвя списъци на
нарочените като врагове на обединението и македонския народ. Набъбналите между 8 и
11.ІХ.1944 г. с десетки "смели борци" партизански отряди провеждат в началото на
октомври широкомащабна акция за арестуване на всички активни членове на бившата
ВМРО - Ив. Михайлов. Нарочват се над 150 "върли михайловисти", които са избити по
особено жесток начин.
Загива най-представителната, политически грамотна и най-заможна част от
населението в този български край. Акцията се наблюдава лично от министъра на
вътрешните работи Антон Югов. След приключването й той произнася реч пред
комунистически активисти (15.Х.1944), в която самодоволно заявява: "С македонския
въпрос е ликвидирано. На Македония се дава правото да се самоопредели и подреди в
нова федерална Югославия."
На М. Апостолски пък се дава правото да "организира" окървавилите ръцете си
"народни борци" в първата "македонска народоосвободителна бригада "Яне Сандански".
70
И това става "въз основа на устната заповед на главнокомандващия македонската
народоосвободителна армия", както пише в издадената заповед № 1, с която
ощастливените да са първи нейни командири са родоотстьпниците Георги Мадолев,
Крум Радонов и други.
В края на октомври 1944 г. обстановката в Пиринска Македония е изключително
напрегната. Масовите убийства, слуховете, че предстои присъединяване към Югославия,
довеждат до ситуация, вещаеща открито недоволство с непредсказуеми последици. В
София са изплашени от развоя на събитията и предприемат курс към озаптяване на
присъединистите. Зад гърба на народа и съюзниците си в правителството и ОФ
комунистическите водачи водят тайни преговори с централните комитети на МКП и
ЮКП. Сключват тайни сделки, отнасящи се до съдбата на този обширен български
район. Поемат ангажименти за денационализиране на неговото население.
Много усилия се полагат, за да се убедят "югославските и македонските приятели", че
"сега не бива" да поставят въпроса за незабавното присъединяване. На 2.ХІ.1944 г.
комунистическото ръководство в София бистри за кой ли път и отново тайно
македонския въпрос и приема поредното "строго секретно" решение. Трайчо Костов
известява за него Тито. Писмото му предаваме отделно, за да може и най-предубеденият
да реши сам доколко достойни са комунистическите решения. Едва ли ще се намери
нормален българин, който би оспорил, че най-цинично и кощунствено е обещанието "...
ще помагаме в работата за събуждането на македонското национално съзнание сред това
население"!
Да изпълнява приетите решения се възлага на областната комунистическа
организация в Горна Джумая. Проведената на 4-5.XI.1944 нейна конференция приема
резолюция, повтаряща наложените й от София програмни задачи. С нея обкомът
обещава "да повдига националното съзнание на населението".
На 12.ХІ.1944 г. при Тито в Белград се провежда среща, по време на която в
присъствието на Темпо от МКП и Добри Терпешев от БРП(к) трябва да се разреши
спорът за незабавното или друго присъединяване. След като изслушва взаимните
обвинения в прибързаност и мекушавост, Тито изненадващо подкрепя Терпешев в
искането му да не се бърза с присъединяването.
Естествено е, че Тито не е бил искрен. Става въпрос само за негово добре
премерено тактическо отстъпление. В неотдавнашно свое изявление той открито
заявява: "Дайте ги на мене българите от Пиринския край, аз ще ги направя за две години
македонци." Съпартийците му от София не реагират. Познава ги от Москва и знае, че от
тях всичко може да се получи, стига да ги понатиснеш.
В крайна сметка "обединението" се отлага за недалечното бъдеще. Факт е
декларираната от комунистическото ръководство в София готовност да работи "за
повдигането на националното съзнание", т. е. за денационализирането на изконно
българско население. Не закъсняват и резултатите от предателството. През 1945-1946 г.
югославските претенции за "националните права" на "пиринските македонци"
непрекъснато се засилват и удовлетворяват. Родоотстьпниците изпълняват обещанията
си - записват насилствено 70 на сто от исконно българско население за "македонско"
(декември 1946) и го "даряват" с "културно-национална автономия" (ноември 1947).
Така в съюз със сърбокомунистите българските комунисти извършват нечуван
денационализаторски експеримент, дал основания да бъдат заклеймени като отявлени
национални предатели.

71
 Из писмо на Тр. Костов до Тито, 2. Х1. 1944 г.

"Драги другарю Тито,

[...]
Специално във връзка със създаването на македонската свободна държава в
рамките на федеративна Югославия, с което се прави първият решителен опит за
осъществяване идеала на македонците за свободна, единна Македония, ние Ви
съобщаваме да знаете, че нашата партия и нашият народ най-топло я поздравяват
новата македонска държава.
Ние ще работите за нейното популяризиране както между целия български
народ, така и особено между населението на българския дял на Македония, ще
помагаме в работата за събуждането на македонското национално съзнание сред
това население, изтъквайки го геройското минало и настояще на македонския народ в
неговата борба за освобождение, ще именуваме училища, организации и др. с имената
на македонските борци чрез издаване на македонски вестник и др.
Със същата цел ние преименуваме нашата Горноджумайска партийна
организация в македонска с правата на Обком под ръководството на ЦК на нашата
партия, поставяйки й за задача да провежда комунистическа по съдържание и
национална (македонска) по форма работа.
Цялата наша дейност ние ще развиваме под знака на широка агитация за
създаване на най-тесен съюз между нова федеративна Югославия и нова
отечественофронтовска България, което между другото ще разчисти пътя за най-
безболезненото осъществяване на македонския идеал за свободна, единна Македония в
рамките на нова Югославия...

За ЦК на БРП (к) Секретар: Спиридонов"

Никой не е подирил отговорност за тези убийства30

Терор залива Павликенско. Комунистите са малтретирали безпричинно брата на

Райко Даскалов и сина на Цанко Церковски

Независимо от оповестеното за масовите убийства в България през септември-

октомври 1944 г. още се намират отрицатели, поставящи под съмнение тяхната
истинност. Всичко се преувеличавало, било тенденциозно, пропаганден блъф и т. н. А
истината за тази масова гилотина, направлявана целенасочено от комунистическото
ръководство и изпълнена от лумпенизирани комунисти, не може да бъде скрита. Има
факти, които не подлежат на съмнение.
През октомври 1945 г. американският журналист и анкетьор Марк Итъридж -
пратеник на президента Труман, се среща с Цола Драгойчева и Антон Югов и получава
от тях сведения, че числото на убитите след 9 септември е около 10 000 души. Итъридж
има и собствени проучвания, според които убитите не са по-малко от 30 000 души.
Известно е и официалното му изявление в тази връзка: "Не мислите ли, че ако
продължавате да убивате така, както досега, ще стане нужда да ви изпратим население

30
В. Демокрация, бр. 109 от 12.V.1995 г.

72
от Америка?" - попитал той своите събеседници.
При наличието и на други още по-неопровержими факти звучат неубедително и
твърденията, че ако е имало убийства, то това било дело на... неотговорни фактори, на
криминални типове, касаело се за характерните за всеки революционен преход
жертви... И се премълчава, че указанието да се пристъпи към "обезвреждането на
фашистките престъпници" идва от Москва чрез радиостанция "Христо Ботев". Следват
злокобните решения на партизанските формирования, които гласят: "Да се арестуват
всички народни врагове - полицаи и други народни изедници, и да се обезвредят на
място." На същото мнение е и ЦК на БРП(к), който с окръжно № 5 от 12 .ІХ.1944
нарежда на своите организации: "... да се проведе решително и бързо прочистване на
целокупния държавен апарат от всички злостни врагове на народа и на ОФ и да се
ликвидират енергично и твърдо оцелелите все още гнезда на фашистката съпротива."
За всеки е ясно какво се крие зад думите "ликвидират енергично". И това се прави
с присъщата за комунистите жестокост в стотици селища на страната. За да облече
извършените и предстоящите убийства в "законна" форма, на 24 септември
комунистическото Политбюро приема Наредба-закон "за съдене от народен съд
виновниците за въвличане на България в световната война и за злодеянията, свързани с
нея". За това е информиран и Г. Димитров в Москва: "Готов е законопроектът за
народния съд. Приета е най- кратката процедура, но докато започне да действа, ще
мине известно време. Това може да бъде използвано за негласна ликвидация на най
злостните врагове, което се провежда от нашите вътрешни тройки. Контрареволюцията
трябва да бъде обезглавена бързо и решително." - му пишат съпартийците от София.
Георги Михайлович не само се е съгласил, но и поискал това да стане по възможно най-
бързия и безшумен начин. Да изпълни поръката се заема Трайчо Костов, наредил
акцията да приключи до началото на октомври 1944 г., като се унищожат всякакви
документи и заличат следите. И това се прави! Запазени са отчети на селски, градски,
околийски и областни комунистически организации как при тази "бърза, смела и
безшумна акция" са ликвидирани "най-злостните народни врагове".
Всичко това се знае от наследниците на партията извършителка, но те, изглежда, си
мислят, че заедно със светкавично изпълненото партийно поръчение за хилядите
убийства "блестящо" е изпълнена и втората заръка - да се унищожат "всякакви
документи и заличат следите"... Но това не е така. В българските (включително и в
партийните) архиви има такива следи. И те трябва да се прочетат, за да няма спорове
имало ли ги е или не организираните от комунистическата партия масови убийства на
невинни български граждани. Предлагаме една такава следа, която не се нуждае от
коментар.

"Получено на 10.ХП.1946 г. , Вх. № 16060

До г-н председателя на Великото народно събрание

г-н В. Коларов и до Председателя на Министерския съвет
г-н Георги Димитров

Питане от народния представител Петко Ив. Франгов

Господа,
Системата на милиционерско-административното управление в Павликенска
околия започва с убийства без съд и присъди, побоища и терор още от зората на
73
отечественофронтовското управление -октомври 1944 г., упражняван изключително
от милиционерските органи и членове-партийци на РП(к).
Към тази дата арестувани и извадени от Павликенския участък по нареждане
на милиционерския началник Антон Душков и ръководителя на РП(к) в Павликени Иван
Ботев и убити в гората около Сухиндол:
1. Васил Петров от с. Михалци, околийски земеделски председател и председател
на земеделски конгреси; 2. Пенчо Петров от с. Стамболово, демократ (Ляпчевист); 3.
Андрей Перев - либерал - аптекар в гр. Павликени; 4. Деню Личев Дечев от Бяла
Черква; 5. Стефан Лазаров от Бяла Черква и др.
До днес никой не е подирил отговорност за тези убийства. Такъв терор и
побоища упражняваше над населението Антон Душков, от чиято дейност се възмути
регентът Павлов и на 3 май 1946 г. на траурното тържество в с. Бяла Черква по
случай 20-годишнината от смъртта на писателя и земеделски идеолог Цанко Бакалов
Церковски поиска веднага уволнението му, обаче Душков бе оставен пак в Павликени
на друга служба и продължи заедно с другарите си партийци да нанася жестоки
побоища и тероризира населението под покровителството на новия милиционерски
началник негов другар от милицията и околийския управител г-н Русанов.
Особено много побоищата и разнообразният терор се засилиха след изборите на
27 октомври за Велико народно събрание. Веднага след изборния ден бяха арестувани и
жестоко бити в милиционерския участък на гр. Павликени: Апостол Денчев -
земеделец от с. Горско Сливово; Ирман Гочев - индустриалец, социалдемократ,
Павликени; Александър Георгиев - земсист от с. Недан; Георги Байданов -секретар на
околийския ЗМС, кандидат за народен представител, от с. Градище - влачен по
улиците из калта на селото си, закаран в Търново и после освободен и много други
земеделци от селата Долна Липница, Бяла Черква и др.
Но павликенската милиция и комунистическата власт достигнаха върха на
насилието на 8 т. м. в с. Бяла Черква под носа на околийския управител Русанов.
Земеделската дружба в с. Бяла Черква свика събрание организационно от членовете
си в клуба, където аз и народният представител Иван Гинчев се явихме да дадем
отчет за нашата дейност. Собственикът на клуба Любен Иванов Даскалов - брат на
народния трибун д-р Райко Даскалов, бе арестуван и отведен в общинското
управление да отговаря защо си е дал помещението за клуб и защо е разрешил там да
стават събрания на местната опозиционна земеделска дружба. Аз и синът на Цанко
Бакалов Церковски - Здравко Ц. Бакалов, отидохме в общинското управление да
проверим на какво основание е задържан Любен Иванов Даскалов. Още с влизането
бяхме нападнати от 4-5 души милиционери общински агенти, които ни нанесоха
жесток побой с дървета, юмруци и ритници, докато се изскубна от ръцете им.
Питам г-н председателя на Народното събрание КАКВИ МЕРКИ ЩЕ ВЗЕМЕ,
ЗА ДА ОСИГУРИ ИМУНИТЕТА (НЕПРИКОСНОВЕНОСТТА) НА НАРОДНИЯ
ПРЕДСТАВИТЕЛ, който парламентът тъй единодушно прие и гарантира с чл. чл. 99,
100 и 101 на правилника за вътрешния ред.
Второ. Не намира ли за необходимо да се назначи една парламентарна анкетна
комисия, която да провери случая и накаже нападателите, отговорници за нанесения
ми побой.
Питам г-н министър-председателя защо наново назначи г-н Антон Югов за
министър на вътрешните работи, когато през неговото досегашно управление на
вътрешното министерство се извършиха толкова убийства и побоища над мирните
български граждани.
74
 София, 10 декември 1946 г.
Народен представител: (п)
Петко Ив. Франгов"

Георги Димитров е получил парламентарното питане на депутата Петко Франгов, но не е

счел за необходимо да отговори от трибуната на народното събрание.

Да изпитваме ли национална гордост и пред кого да се

поклоним?31

Защо не трябва да празнуваме денят на "победата" 9 май?

Много малко е истината за времето на "Отечествената война" и периода след нея,

за цената на "победата", в чест на която побелели ветерани, комунистически политици
и историци твърдят, че трябва да изпитваме национална гордост.
От запазени "Бележки на Г. Димитров по югославските предложения за уреждане

31
В Демокрация, бр. 115 от 19.V. 1995 г.

75
на българско-югославските предвоенни и военни вземания" от 18.Х1.1946 г. е ясно, че
те "са съставени, без да се държи сметка за факта, че се отнасят до братски страни".
От съдържащите се в тях подробни сведения на българския легационен секретар
в Белград Тома Мечков разбираме, че със заповед на съветското командване от
българска територия са изкарани хиляди локомотиви и вагони, които не са върнати и
"сигурно се намират в Югославия". Югославяните настойчиво искат 12 млн. кг
потюн. И по-нататък - останалото в Югославия държавно и частно имущество е
обявено за военна плячка.
Съветникът нарича това "несправедливо", защото "българската войска воюва с
Югославия против Германия и в тази война понесе не само човешки жертви (32 хиляди
убити и ранени), но и изразходва 85 млрд. лв.". Защото "на югославска територия
остава държавно, военно и частно имущество за повече от 23 млрд. лв.". Защо-ю
"българската държава изразходва за построяването на железници, пътища, сгради,
залесяване и др. повече от 10 млрд. лв.". "Всичко това е предостатъчно за компенсация
на всички югославски искания" - заключава съветникът.
Независимо от това през 1945-1946 г. българското правителство щедро подпомага
"бедстващия югославски народ" с огромни количества храни, стоки, услуги! От
Белград непрекъснато искат и получават въглища, храни, машини за над 10 млн. долара
по цени от 1938 г.! Никой не смее ла се опълчи срещу този пладнешки грабеж. Вместо
това правителството става съучастник в грабежа с решението си да признае за валидни
всички актове, с които югославските власти са провъзгласили българското имущество
за военна плячка.
Всеизвестен е митът за оказаната ни "безкористна" съветско-югославска помощ
по време на Парижката мирна конференция, "осигурила националната независимост и
териториалната цялост на страната". Щом се зададе 9 май, не забравят да ни напомнят
как товариш. Молотов се провикнал от Париж: "Българи, спете спокойно..."
По конюнктурни съображения руснаците привидно защитават българските
интереси в Париж. През есента на 1944 г. на България се налага унизително
споразумение за примирие. Тя дава своя изключителен принос за освобождаването на
Вардарска Македония, части от Сърбия, Унгария. Дава над 30 хиляди жертви. Но
когато армията ни свършва най-черната работа в Македония, е прогонена за броени
часове, ограбена и унизена с мълчаливото българско и съветско съгласие. А
правителството ни продължава да дава... с надеждата, че все пак в Париж ще отчетат
приноса. Вместо това сме третирани като най-отявления германски съюзник. Когато
войниците ни се бият по фронтовете, посрещнати с хляб и сол в опразнените български
казарми се настаняват освирепели, зажаднели и ог-ладнели руски солдати.
Страната ни е залята от червеноармейци, а най-точно - тя е окупирана! През това
време българският народ е принуден да понася неимоверни трудности и лишения, за да
осигури участието във войната и да изхрани гладните червеноармейци. За това
българското правителство отпуска ежемесечно огромни средства: над 23 млрд. до
август 1946 г.; на 6.IX. 1946 г. - 420 млн. лв. "за разходи за издръжка на съветските
войски за септември"; веднага на същото заседание още 1 243 306 644 лв.„... с която
сума се окръглява досега разрешената такава за същата цел - 20 млрд. лв."! И още: на 1
.XI. 1946 г. - 300 млн. лв.; на 29.Х1 - 1 млрд. лв.; на 22.ГХ. 1947 г. - 250 млн. лв.; на
22.111.1947 г. - 250 млн. лв., и т. н. Отделно остават отпусканите ежемесечно стотици
тонове храни, при това най-отбрани.
Решенията за издръжката не се огласяват. Те винаги завършват с гриф "Не
подлежи на обнародване"! Не се обнародва и правителственото решение относно реда и
76
начина за отчитане на похарченото. Нарежда се "Всички разходи във връзка с
настаняването и издръжката... да се извършват без спазването на каквито и да било
формалности", а "за оправдаването на разходите е достатъчна само разписка от
получателя". Така с държавно решение се узаконява доразграбван ето на страната. Да
не говорим за другия вид грабеж от страна на "безстрашните червеноармейци" по
българските села и градове -убийства, изнасилвания, кокошкарство. И за да сме съвсем
точни, е най-вярно да се каже, че ако има момент в тези години, в който народът ни да е
бил най-щастлив, то това е моментът, в който се разбира, че те ще си отидат. За всичко
това през 1946 българското правителство решава да им изгради паметник. Какво от
това, че в България не и имало сражения и не е загинал нито един съветски войник!
А към "освободителката" изтичат несметни български богатства, за което има
предостатъчно доказателства. Окупаторите заграб-ват и отнасят завареното в България
движимо и недвижимо имущество, авоари и всичко, принадлежащо на другите
победени страни -за десетки милиони долари!
Ние даваме, а югославяните и Съветите непрекъснато обещават, че ще ни защитят
в Париж. От благодарност и в аванс българските комунистически водачи водят тайни
преговори с Тито за феде-риране, включително с готовност да му предадат България да
я управлява като по-заслужил в борбата! Националните предатели изгонват през 1945
по насилствен начин в Югославия около 15 000 бежанци от Егейска Македония,
търсещи спасение в България от гръцките издевателства. Избиват десетки български
патриоти, нарочени като "михайловисти" и "великобългарски шовинисти". Избиват над
25 000 невинни българи без съд и присъда, и 2730 души по т. нар. "народен съд". Сред
избитите са стотици български офицери - герои от войните, над 100 свещеници!
Югославия обещава, че ще опрости на България наложените й репарации, а в
замяна Десетият комунистически пленум от 9-10.УШ.1946 г. тайно, зад гърба на
българския народ решава да дари "македонците" в Пиринска Македония с "културно-
национална автономия"! А когато преговорите в Париж текат, "югославските приятели"
се нахвърлят като хиени срещу "братския" български народ и държава. И до днес
малцина знаят, че те дори внасят искане Пиринска Македония да бъде предадена на
Югославия като наказание за съюза на България с Германия. Българското
комунистическо ръководи во знае това, но мълчи. Задкулисно моли "приятелите" в
Белград и Москва поне сега да не повдигат този въпрос, защото "наливали вода в
мелницата на реакцията".
И за да се успокоят "югославските приятели", в края на 1946 по решение на
комунистическото ръководство се провежда насилственото преброяване на
"македонците" в Пиринска Македония. Старанието е умопомрачително! Стига се и до
абсурдното изобретяване на още по-нова, междинна националност - "македоно-
мохамедани", каквито са записани, отново насилствено, мнозинството българо-
мохамедани в този край! Всичко това го правят българските комунисти, които с
насилия и жестокости помагат на сърбо-комунистите в Пиринска Македония да се
проведе непознат и нечуван в световната история денационализаторски експеримент!
Само скарването между Тито и Сталин през 1948 г. спасява България от поглъщане в
"братската южнославянска федерация".
Такива най-общо са само малка част от "плодовете на победата".
България, управлявана от комунистите, даде мило и драго за "братския сръбски
народ", а още повече за другия -"братския съветски народ", но не получи в замяна
полагащата й се реабилитация. Нещо повече - най-главният резултат от "победата" е, че
страната ни е окупирана и попада в лапите на комунистическата диктатура, която се
77
оказа много по-страшна от фашистката. Българските комунисти, съветски възпитаници
и агенти на КГБ, просто продадоха страната на Съветите. Точно затова през 1950 г. И.
В. Сталин с облекчение и самодоволство ще се похвали: "Царска Русия не е имала Бъл-
гария като своя съюзница на своя страна, защото е водила глупава политика!"

Въпреки приноса за окончателния разгром на хитлерофашизма България не е призната за съвоюваща

държава. Аргументираните български молби за това въобще не са взети предвид. (Телеграма на министъра на
външните работи проф. Петко Стайнов до бългаската легация в Москва за съдържанието на българската нота
до Съюзната контролна комисия , с която се иска България да бъде призната за съвоюваща, 5.III.1945 г.)

78
 Тито поздравява част от българската армия на парад в Белград в знак на признателност за приноса
й в освобождаването на Югославия. Скоро ще забрави за този принос и всячески ще съдейства България
да не бъде призната за съвоюваща страна.

"Мамка ви, ние ще победиме, долу текезесето!"32

Наближава пролетта на 1956 г., а комунистическият комитет в Благоевград още не

е кооперирал обещаните пред ЦК на БКП села. Стопаните от с. Полена за нищо на
света не желаят колхозния строй. "Повече така не може" - решава партийното бюро и
чертае сценарий за "победа на кооперативния строи в с. Полена". "Вече е дошъл и
вашият ред" - се напомня на поленчани пред нарочно общоселско събрание. И както си
му е редът - пример трябва да дадат комунистите. Провежда се открито партийно
събрание с готови за подписване учредителни документи, но комунистите отказват да
ги подпишат! Привикват ги един по един и на последвалото второ "учредително"
събрание по твърде съмнителен начин за учредители се записват 14 души. Агитаторите
на ОК с възторг отчитат постигнатия "пробив", че е положен "основният камък на
новата сграда на социализма в последната крепост на реакцията в Пиринския край - с.
Полена".
Радостта им обаче е неколкочасова.
Новината за "доброволно" създаденото ТКЗС бързо обхожда селото и сплотява
всички в едно: категорично несъгласие и още по-категорично съгласие за всеобхватен
организиран отпор. Първоначално в знак на протест се преустановяват всякакви
земеделски дейности. За да оправят работите, комунистически активисти от съседните
села и Благоевград провеждат масирана "лична агитация" във всяко семейство. И тя не
помага. Следват откритите заплахи сред миньорите: "Който не приема , на другия ден
да не идва на работа" - са кратките обяснения на минния партиен секретар. В крайна
сметка упражненият икономически, политически и репресивен натиск дава резултат.
Продължават да се инатят само десет селяни - според поредната партийна сводка.
32
В. Демокрация, бр. 168 от 21.VІІ.1995 г.

79
 "И без тях ще минем" - заключават в ОК, а за да бъде всичко наред, насрочват за
5.V.1956 г. общоселско учредително събрание. Дори и музиката поръчали, но за беда
"осигуреното" болшинство не идва... А както е известно, комунистите могат и без
болшинство. "И без него ще минем" - заключават отново те и спретват с шепа
"учредители" отдавна готовия учредителен протокол, "избори". Но отново за беда сред
участниците се намират такива, които открито заявяват, че не желаят в ръководството
да се избират комунисти, и всичко отново пропада... Анализът на провала е известен:
"Всичко е резултат от подмолните действия на класовия враг."
И се чертаят планове за неговото сразяване през есента.
Мирис на печено агнешко се носи от почти всеки двор на селото на 6 май,
Гергьовден. По невидими пътища се разбира, че всички празнуват. Израз на това са и
кръшните като никой друг път селски хора. Най-коментирана е темата за
"учредителното" събрание на шепата изменници. Не се пестят оценките, че е
незаконно, какви ли не са псувните и подигравките към "учредителите". Като резултат
от това след няколко дни по-голямата част от тях го напуска. Кураж им дава и
поведението на селяните от съседното с. Долна Сушица, където, като дошъл тракторът,
се вдигнали жените, а възрастен мъж легнал пред него и не позволили да оре, изгонили
го!
За да сломят съпротивата на поленчани, от ОК решават да действат по-
решително: "Ще им изпратим трактор, та да ги видим тогава" - отсичат те.
И наистина на 24.Х.1956 г. селската тишина нарушава грохотът на руски
булдозер, който се насочва право към белязаната първа кооперативна нива. Малко
преди нищо неподозиращият тракторист да натисне лоста, за да положи първата бразда,
като изневиделица от всички страни към трактора се устремяват тридесетина
въоръжени с пръти, сечива, камъни и буци пръст жени. Атаката е и изненадваща, и
мощна. Плътен обръч обгражда булдозера. А към него полетяват буци пръст, камъни,
съпровождани с клетви и ругатни. Добре премерен удар с тояга проваля опита на
машиниста да подкара трактора. Други 20 жени прииждат да подкрепят атаката, а
наблизо стоят техните мъже, въоръжени с брадви и с готовност да защитят жените си
при нужда.
Опитът на придружаващите трактора със съветски джип комисари за
помирителни преговори се проваля. Проваля се и опитът на купени миньори да отнемат
оръжията на жените. Върху им се стоварват ударите на десетки тояги, накарали ги да
потърсят спасение в панически бяг, съпроводени от всеобщия смях на цялото село.
Цял ден около трактора в кръг са селските жени, а при всеки опит за палене на
машината към нея и тракториста политат буци пръст и камъни, нанасят се
унищожителни удари с вария. Жените са категорични: "Не ни е страх, бразда в Полена
няма да пуснете, не ви искаме, ходете си." Надвечер руският трактор е принуден да се
изтегли към Симитли, съпровождан от "нежен" женски кортеж.
Спонтанен вик "Ура!" се изтръгва от гърдите на бунтовничките, когато тракторът
напуска селото. Радостта им обаче е прибързана, защото от ОК не се предават така
лесно. Още на следващия ден в ранни зори се чува заплашителното бучене на нов
съветски булдозер. Безброй въоръжени комунистически активисти наводняват селото и
провеждат "пропаганда" от къща на къща. Когато обаче тракторът достига
"кооперативната нива", той отново е атакуван от всички страни. Не го спасява и
намесата на доведените цивилни и униформени милиционери. Тракторът все повече
губи своя вид от непрестанния "обстрел". По-късно специална комисия ще установява
"повредите от женската буна в Полена срещу съветския трактор" и ще констатира, че е
80
непригоден!
Самоуверените комунистически активисти вече почти се предават, защото са
принудени да търсят помощ от околийския прокурор и началника на окръжното
управление на МВР, а те най-добре знаят как да потушат бунта и "кооперират" селото.
"Защо се мъчите - им казват оттам. Ще предупредим миньорите, че ако не си вразумят
жените, ще ги освободим от работа, а най-несговорчивите ще предадем на съд. " "Ще
ви помогна - се хвали околийският прокурор. Ще викна десетина жени в Благоевград и
ще ги задължа да подпишат предупредителен протокол. Ще арестуваме организаторите,
ще устроим дело, ще ги осъдим на строг затвор, а след усмиряването ще заменим
присъдата с условна." "Не се предавайте, битката за победата на социализма в Полена
ще е утре и ние ще я спечелим" - са окуражителите указания на окръжния началник на
МВР.
И наистина от следващия ден нещата се развиват по обещания сценарий. В
прокуратурата са призовани 16 жени, които скъсват връчените им призовки
демонстративно. Предупредени са и миньорите. Отряд милиционери по тъмно арестува
предварително белязаните и още спящи жени - Елисавета Стоицова, Лиляна Саева,
Павла Тасева и Кръстана Ангелова. Писъците на жените събуждат цялото село, но
докато хората се окопитят, милиционерският джип напуска селото. А в събота пристига
нов трактор, придружен от два камиона, пълни със 70 добре въоръжени членове на т.
нар. работнически отряди. Предварително е отцепен и достъпът до мечтаната
кооперативна нива в Ръжова махала, откъдето се чували писъци и плач. А когато
тракторът потегля, най-неочаквано пред него ляга девойката Илинка Костуркова.
Отстраняват я, известно как. Следва познатото съобщение до ОК: "Социализмът в
Полена победи."
Това е ден събота...
В неделя в селото имало помен. Въоръжените "учредители" още не смеели да го
напуснат. Тракторът, охраняван от въоръжени до зъби милиционери, прокарвал (макар
че често се развалял) мечтаните кооперативни бразди. Грохотът му обаче бил нищожен
пред воя на плачещите на гробищата жени. Над всички се откроявали жалните вопли на
Илинка, която виела като вълк единак: "Стани, тате, стани, на кой нази остави, нивите
ти, тате, взеха. Стани, тате, да видиш какъв вол, тате, оре на твойта нива. Стани, тате,
стани да кажеш с какво ще живеем!"
А на 2 ноември 1956 г. благоевградския околийски съд съди задържаните жени.
Прокурорът иска затвор от 3 до 8 години.
Жените и близките им са изплашени. "Няма нищо страшно - им подсказват.
Признайте вината си и обещайте, че ще работите за укрепване на кооперативния строй,
а в замяна съдът ще бъде снизходителен." И те са принудени да го направят.
Броени минути след това съдът чете отдавна готовите присъди - две години
лишаване от свобода с право на обжалване! Освобождават ги, но в селото се пуска
слух, че присъдата ще бъде изпълнена, жените ще бъдат изпратени в затвора,
прокурорът не бил доволен и може да поиска нейното увеличение, че ще търси съдебна
отговорност и от останалите бунтарки.
Следват дни на страх и очакване. След около десет дни се гледа обжалваното дело
и присъдите са заменени с условни. "Партията и правителството проявяват
снизхождение към заблудените от класовия враг трудови хора" - са думите на съдията
за изпроводяк. Така била сломена съпротивата на поленчанки срещу насилствената
колективизация.
А ето как свидетел на събитието описва последния случай на отпор в самия ден на
81
кооперативната "победа" от дядо Дафчо Терзийски: "Картината бе изумителна! Този
слабичък и съсухрен старец, изнемощял от труда, годините и пиенето, сега като млад
човек с кол в ръка, сякаш държи пушка, атакуваше ската, който се издигаше на
отсрещната страна към гробищата и пееше "Шуми Марица, окървавена!"
Когато стигна последните 10-15 м, песента секна, а от гърлото му се изтръгна
едно мощно "Ура, ура-а-а-а!" и походката му стана бърза, сякаш войник атакуваше
противниковите окопи. Мощното ура се увеличаваше и когато скочи на височината на
гробищата, той извика, колкото му глас държи: "Мамка ви, ние ще победиме, долу
текезесето!" След това си тръгна спокойно надолу към махалата."

Първата кооперативна бразда в насила създаваните колхози по Сталинов модел българските

комунисти правят със съветски трактори и съветско знаме, Разлог, 1948 г.

Чудо на техниката, подарено от маршал Толбухин на кооператорите от с. Лъки, Неврокопско.

Оказало се, че е непригодно, 1946 г.

82
 Нито една дума за не излиза!33

Няколко Сталинови указания за "преуспяването" на България

Зависима или независима държава беше България през годините на

комунистическото управление? Сами ли я управляваха комунистическите държавници,
или някой ги направляваше? Несъмнено най-добрият начин за верен отговор на тези
въпроси е публикуването на неподправени свидетелства на управляващите. Тях и най-
закоравелите защитници на тезата за "независимата" комунистическа България трудно
ще оспорят.
Още от преврата на 9.IХ.1944 г. комунистическите управници не правят нито една
своя стъпка, без да се консултират с Москва. И смятат това за нейно неотменимо право.
Още в зората на комунистическата диктатура "братските" съвети на известния
"большой друг" (Сталин) приемат всевъзможни и най-неочаквани обхвати и поврати.
След Георги Димитров пословично старателен в усилията да се "съветва" с "големия
приятел" е Вълко Червенков. Щом поискал, специален самолет го откарвал в Москва, а
дачата на Йосиф Висарионович винаги била гостоприемно отворена за "българските
приятели". За срещите си с "бащата на народите" Червенков разказва до най-малките
подробности пред "строго секретни" пленуми.
"Ние изложихме нашите въпроси, които бяха подготвени и приети в заседание на
Политбюро, по които искахме да получим съвети и указания от др. Сталин" - говори
той за среща от 29.VІІ.1949 г. И разказва, че вождът бил помолен да даде указания за
кадрови промени, търговски, административни, стопански, етнически и др. въпроси.
"Ние изложихме тези въпроси и получихме по тях пълен отговор и указания" -
известява педантично Червенков.
А ето какви са Сталиновите указания:
"Никакви основания, каза той, няма, за да чакате с освобождаването и на
подпредседателите от ръководството на отделните министерства, а също така и с
необходимите промени в Министерския съвет чак до изборите. Тези промени можете
да направите веднага... Не чакайте. Подгответе тези промени и ги проведете. Разумно
отстранявайте, т.е. след разумна подготовка, компрометираните, съмнителните. Трябва
да бъдат заменени старите и компрометирани специалисти и висши ръководни лица и в
това число министри с нови хора отдолу. Не търпете и не дръжте старите специалисти
в търговията. Те не искат да търгуват със съветските хора... Не бива да делите, да
разпокъсвате вътрешното министерство. Това е неправилно. ПБ трябва да попълните...
Добре е, каза др. Сталин, да имате и трети секретар на ЦК. Това е полезно. Дали да
бъде член на ЦК или ПБ, това вие сами решете. Др. Сталин веднага даде съгласието си
да дойдат у нас съветски специалисти... Трябва да имате поне 4-5, а може и 9 областни
партийни организации... Колкото се отнася до брожението между турското население
на южната граница за изселване, др. Сталин забеляза, че ние би трябвало да се
освободим от турците, да намерим възможности и начини действително да ги изселим.
Този елемент е неблагонадежден. Той ни посъветва да опитаме между помаците дали
не можем да подемем движение за православие, да създадем такава група, която да се
бори за православна вяра..."

33
В. Демокрация, бр. 40 от 16.ІІ.1996 г.

83
 Сталин, както се вижда, оставял на "нашите" сами да решават някои въпроси, като
този дали третият секретар да е член на ЦК или ПБ... Бил е загрижен и за
"преуспяването" на страната ни, защото както е видно от продължението на
Червенковия разказ, живо се интересувал от нейните проблеми, с готовност предлагал
безкористна помощ и винаги имал рецепти за излизане дори и от най-трудната за
страната ситуация:
"В каква посока се развива вашата икономика, икономиката на България" - ни
попита др. Сталин. Ние му дадохме известно обяснение, във връзка с това той каза:
"Всички основни произведения вие трябва да имате свои. Само тогава вие
действително ще бъдете независими. Вие трябва да правите локомотиви, да имате свой
бензин, него можете да получите от въглищата. Имате ли въглища? (Ние му казахме, че
имаме въглища). Можете да получавате бензин. У вас непременно трябва да има нефт.
Лошо я търсите. Ние ще ви пратим разузнавачи. Електричество вие трябва да имате не
по-малко, отколкото има Италия. Ние се оплакахме, разбира се, че няма да ни стигне
хлябът с около 200 000 тона. Но др. Сталин обясни, че ще ни помогнат."
От по-нататъшния Червенков разказ разбираме как той раболепно благодари и уверява
работодателя си, че нищо в България не може да се направи "без постоянната помощ на
ЦК на ВКП(б) и лично на др. Сталин". "Разрешете ни да Ви безпокоим, може би често!"
- моли той. "Но какво - каза др. Сталин, ще помогнем. Това не е безпокойство. Щом
като вие считате за необходимо да се обръщате към нас, обръщайте се... Свободно се
обръщайте по всичко" - завършва срещата диктаторът, видимо доволен, че насреща си
има добър послушник, полуграмотен подлизурко. Затова и не се и колебае да вдигне
чашата "за нашата дружба". А по негова поръка Каганович ще подчертае: "Др. Сталин
ни е говорил, какво Царска Русия не е съумявала да има България като своя съюзница,
на своята страна, защото е водила глупава политика." Червенков едва ли е разбирал за
какво става дума и сигурно не е изпитвал и капка притеснение...
]Българският премиер не се е свенял "свободно" да се обръща към Сталин за
всичко, независимо че не получавал обещаната помощ - например исканите 200 000 т
жито. Затова пък получавал нови безценни съвети, включително и за това как да
разрешим продоволствения проблем. Показателни за обхвата и характера на поредните
указания са извадки от друга Сталиново-Червенкова среща от началото на 1950 г.
И на тази среща Сталин "съветва" как да бъдат решени редица чисто български
въпроси. И на нея става дума за много неща: за Отечествения фронт, Земеделския съюз
и неговото участие в управлението на страната, за това дали Георги. Трайков да е
министър, за прехвърлянето на Министерството на мините към Министерството на
индустрията и др.
Когато трябва да даде отговор на искането за продоволствена помощ, без да се
колебае Сталин посочва "верния" изход: "Др. Сталин ни обърна известно голямо
внимание върху въпросите на земеделието. Между другото посочи постиженията на
Съветския съюз, например царевицата - на един стрък до 6 - 8 кочана. При употребата
на тази царевица още първата година може да се получи двоен резултат, двоен урожай.
Обърна ни внимание, че у нас могат да растат и мандарини, и лимони, и чай. Оказа се,
че в Москва, при московски условия, расте чай. Ние видяхме саксия с чай в
Тимирязовската академия. Др. Сталин нареди на др. Маленков на другия ден след
срещата да се срещнем в ЦК с представители на министерството на земеделието, да се
запознаем и да ни дадат необходимите напътствия. На другия ден отидохме в
Тимирязовската академия, където ни показаха разни постижения из областта на
земеделието. Специално ни показаха два стръка треви: суданка и чумиза."
84
 Следват нови Сталинови указания, от които научаваме, че Кимон Георгиев "е
хитрец", че София трябвало да има "авторитетно ръководство", че от всички
комунистически партии на Балканите най-близка до болшевишката партия била тази на
тесните социалисти, т.е. българските комунисти. И Червенков за кой ли път раболепно
ще декларира: "Ние винаги добре сме се отнасяли към Болшевишката партия", което
означава, че и в бъдеще ще е така.
Никога Червенков не е разрешавал разисквания след разказите си за срещите със
Сталин. Съпартийците го слушат с притаен дъх и със захлас. Някои му завиждат, но
всички ръкопляскат "бурно и нестихващо" в знак на благодарност за "безценните"
съвети. А за какво така екзалтирано благодарят, е ясно.
Следва предвиденото в сценария предупреждение на председателстващия
пленума: "Разисквания няма да откриваме. От името на ПБ дължа да предупредя,
другари, че нито дума да не излиза. Нито за..., нито за..." и т. н.
Трябвало е да се пази дълбока тайна, защото току виж враговете научат за чая,
мандарините и лимоните, за царевицата с осемте кочана, за стръковете суданка и
чумиза или за това, че в България има много въглища и от тях ще се добива... бензин.
Че сме щели да станем независими...

Четиридесетгодишна априлска мистерия34

"Около ЦК се въртят военни, в цялата тази работа вземат участие и чужди

разведки" - съобщава Т. Живков на априлския пленум и извършна своя преврат

Десетилетия наред българската общественост бе държана в пълно неведение за

съдържанието на прословутия априлски пленум на ЦК на БКП, проведен от 2 до
6.ІV.1956 г. Комунистическата пропаганда и историопис сътвориха за него
всевъзможни фалшификации. Въздигнаха го едва ли не в най-бележитото събитие в
най-новата българска история, за начална страница на "най-плодовития" за България
период, възвестил "генералната априлска линия".
Десетки хиляди изписани страници в стотици статии, стихове, книги и какво ли не
още възпяваха всекидневно пленума и неговите "плодове" във всички области на
живота. Всичко у нас се обясняваше и дължеше на април и априлци, на един човек и
пленум. Затова му посветиха още безброй пищни чествания, изложби и т. н., струващи
милиони. Комунистите бяха на път да наложат априлския за ден първи в българската
история, а дори и за национален празник.
Никой, освен участниците в него, не знаеше какво всъщност е станало тогава.
Всичко за него бе мистерия, обвито в абсолютна секретност.
И до днес само няколцина архивисти и историци, знаят за действителното
съдържание на "историческия" комунистически пленум. От запазения подробен
стенографски протокол след почти 40 години най-сетне може да се разбере какво
толкова е станало в началото на април 1956 г. и за какво десетилетия наред се вдигаха
фамозни дандании.
"Двадесетият конгрес на КПСС и поуките от него за нашата партия" е темата на
пленума. Доклад изнася Т. Живков. Това са единствените верни, тиражирани за
пленума известия. Най-важно е как да се свали В. Червенков и това се прави по
34
В. Демокрация, бр. 58 от 8.ІІІ.1996 г.

85
типичен за комунистите заговорнически начин.
"Трябва да отпаднат обвиненията по процеса "Тр. Костов" и следващите процеси
като неотговарящи на истината" - оповестява Т. Живков, за да приглуши недоволството
на бившите "трайчокостовисти", дошли на пленума от лагери и затвори. Живков
обвинява В. Червенков в лична диктатура. Следва познатото разкаяние и самокритика
на вожда, закъснял опит да се спаси от заговора. Живкови съюзници са бившите
Червенкови съратници Г. Чанков, Д. Терпешев, Г. Дамянов, Цола Драгойчева и Антон
Югов. В изказванията си те обвиняват Червенков за свирепите инквизиции, за да
отвлекат вниманието от себе си като виновници за репресиите срещу търсещите
реванш съпартийци. За Живков това е несъмнен успех, защото срещу Вълко се
изреждат да говорят най-близките живи съратници на "вожда и учителя" Г. Димитров.
Най-приближеният сподвижник на Червенков - Антон Югов, говори най-много,
повтаря заучени от разправата с Трайчо Костов обвинения: Вълко се е възгордял,
опитал се е да засенчи Г. Димитров.
Притиснати от недоволството на обидените, подставени бивши следователи и
партийни активисти разкриват механизма, по който са реализирани съдебните дела
срещу "трайчокостовистите". Това подсилва исканията за наказание, за арестуване на
виновните. Чувствайки се силен, защото реално в негови ръце е "народната милиция",
А. Югов съветва: "Арестите и процесите сега не бива да се поставят като централен
въпрос. Ще се състави военна комисия, която ще доложи на ЦК. Ще изслушаме
информациите и тогава ще се ориентираме кой е виновен... Сега не е нужно да се
раздухва този въпрос." Не трябвало да се вършат нови арести, защото нямало да е от
полза за партията. И плаши онези, които се опитвали да ловят риба в мътна вода.
Партията нямало да допусне това, защото "е здрава, ленинска". Напразни били
надеждите да се удари "върху нейното единство и устойчивост".
За да сплаши търсачите на справедливост, А. Югов им напомня как по време на
процесите през 1949-1950 г. в България била вкарана специална дивизия на НКВД със
задачата "да пази партията и държавата от преврат". Да не би да искате и сега да
вкараме такава дивизия, сякаш иска да им каже той.
Разискванията на пленума обаче се насочват в непредвидена за заговорниците
посока. Наказването на виновниците за репресиите, за самоубилите се и убитите
"трайчокостовисти" би означавало да бъде отстранено цялото Политбюро, да бъде
разобличен и Г. Димитров. А най-неприятно е това за Тодор Живков, съучастник в
кампанията срещу "трайчокостовистите".
Евентуалното му попадане в списъка на виновните би провалило плана за
овладяване на властта. Реалната опасност пленумът да излезе извън контрол се разбира
добре от истинските виновници и това ги обединява още повече. Следва обявяването на
най-удобната за подобни ситуации продължителна почивка... Вън от всякакво съмнение
е, че се оформя негласно споразумение да бъде жертван Вълко Червенков, а и той няма
нищо против, защото и без това ще го оставят във висшия апарат като подпредседател
на МС и министър на просветата и културата. Важно било властта да не попадне в
трайчокостовистите. Да предотврати тази опасност е възложено на Т. Живков и той се
справя блестящо.
След почивката Живков заявява, че иска да направи изключително важно
поверително съобщение. И разказва на притаилите дъх съпартийци как Г. Дамянов му
доверил под секрет, че Добри Терпешев предложил Дамянов да стане министър-
председател или първи секретар. "Г. Дамянов ми съобщи - продължава Живков, че при
него е ходил и другар, който му е внушавал да се срещне с др. Йонко Панов..., тъй като
86
др. Йонко Панов е най-подходящ човек сега в нашата партия, за да стане първи
секретар на ЦК." В последвалата гробна тишина се чува само неодобрителното
провикване на Ц. Драгойчева: "Панов да стане първи секретар?!" и кратката
потвърдителна реплика на "свидетеля" Г. Дамянов.
Вместо обещаните сензационни разкрития, Живков чете писма и телеграми в
подкрепа на пленума. И когато вече всички мислят, че е съобщил най-важното,
неочаквано се провиква: "Другари, около ЦК се въртят военни. При влизането вчера те
са пресрещнали др. Вапцаров и са поставили пред него въпроса, че трябва да се
ликвидира със сегашното Политбюро!"
Настъпва оживление. Явява се Б. Вапцаров и декларира, че може да потвърди
казаното. Живков не пропуска възможността да зашемети окончателно и без това
ошашавените си съпартийци, затова със заклинателен тон шепне нови "сензационни"
разкрития: "Другари, сведенията, които имаме в ЦК на партията, говорят, че нашироко
се говори открито, че злото сега е в сегашното Политбюро. В цялата тая работа вече
вземат участие и чужди разведки. Позволете ми аз сега да не коментирам този въпрос."
И подсказва, че ако го упълномощят, т. е. изберат, останалото за готвения преврат ще
чуят в заключителната част на пленума.
Излиза Б. Вапцаров и потвърждава, че се готви преврат. Разказва, че "група
полковници" заплашвали, че ако пленумът "не ги измете" от Политбюро, то те щели "да
ги изметат".
Следва неразбория, но най-важната цел е постигната - сменена е темата на
пленума. Всички вече са загрижени за спасяването на "социалистическата родина", на
Политбюро и партията от неназованите полковници и... чуждите разведки. Войската и
милицията вече са на крак. Охладен е ентусиазмът на търсачите на справедливост. Вече
никой няма така упорито да настоява за разобличаване и наказване на виновниците за
репресиите над 1050 комунисти, самоубийствата и убийството на повече от 30 невинни
съпартийци през 1949-1950 г.
Най-засегнат сега е Добри Терпешев. Възмутено си пробива път и се провиква:
"Казаха, че аз готвя преврат и че вече е назначен военен кабинет." Признава, че е бил
при Г. Дамянов, а дори бил споделил за това и с Т. Живков: "Той ми обеща, че няма да
го съобщава на пленума."
Какъв да бъде изходът от създалата се ситуация, посочва в края на изказването си
Терпешев. Най-доволен е Т. Живков, защото е успял да предизвика "превратаджията"
да направи така желаното предложение: "Ние можем да освободим др. В. Червенков.
Това няма да е много трудно. С това може да се получи един чувствителен отдушник,
клапата, дето се казва, да се вдигне и да се даде възможност да поприказват хората!
Може да си приказват, колкото си искат... Да ги чуем, да ги разберем, кой на кой господ
слугува, се моли, кой в коя воденица вода носи." После говори за "грешките" в ДС, за
над 30 самоубили се или убити "другари" и че не бивало "така да се прави", не трябвало
В. Червенков да се отнася "така лошо с кадрите".
"Правилно!" - отсича председателстващият Живков, след което започва
миролюбив разговор между двамата и само сляп не би видял, че всичко, станало дотук,
е плод на добре разигран театър.
За успокоение на разбунените бивши затворници се допуска още един
свидетелски разказ на следователя И. Райков, разкрил, че всичко било "формулирано от
Сталин". И за да им запушат окончателно устата, за пръв път им се чете писмо на Г.
Димитров до ПБ, характеризиращо Тр. Костов като "един лукав, рафиниран, изпечен
подлец", "преизпълнен от ниска злоба" и държащ "камък в пазвата си", готвещ се да
87
изплува на повърхността "със своята неподражаема подлост и коварство" човек. За да
не се отплесне, Живков му отнема думата и предлага комисия "авторитетна", която "без
предубеждение" щяла да разясни този въпрос. Облекчен, че предложението му се
приема, новият първи насочва разговорите към... "изпълнение плана за млякото"!
На трибуната застава варненският секретар Пело Пеловски. "Сега в светлината на
поуките от ХХ конгрес го хвани" (оживление) - му подсказва Т. Живков, и Пело
подхваща предварително заучената песен, разказвайки как се познавал с Живков от 30
години, как от него по-добър нямало и прочее хвалебствия.
И как участниците в пленума да не изберат този "добряк". Алтернатива нямат,
защото навън са неназованите "полковници", които като нищо "ще ги изметат".
Партията е заплашена и само този, който разкри "коварния замисъл", може да се справи
с тях. И както се знае, между "опасността" от "готвения преврат" на "полковниците и
чуждите разведки" и правешкия хитрец, априлците избират второто, давайки му цялата
власт. Живков става генерален секретар, Югов - министър-председател, а Червенков -
негов заместник. Както се вижда - само разместване.Ненужно е да се пояснява повече,
какво толкова е станало на "историческия априлски пленум"?

Вождът Вълко Червенков не е предполагал, че това ще бъде последното му изказване на

партиен форум.

И Живков работи „на тъмно” и до тъмно. На априлският пленум през 1956 г. изчаква
удобния момент и съобщава за „готвен преврат”, за да заеме цялата власт в партията-държава.
88
 Зловещ комунистически експеримент35

Още нещо за денационализаторската политика на българските комунисти в

Пиринска Македония

Десетият пленум на БРП(к) от 9-10.VІІІ.1946 г. приема поредната "историческа"

декларация на комунистите - по македонския въпрос. В Пиринска Македония живеели
македонци, трябвало да им се предостави културно-национална автономия, за да бъдат
подготвени за присъединяването към македонската република, предвижда партията.
Решението се пази в тайна, известени са само Сталин, Тито и "скопските другари".
Без значение за родоотстъпниците е, че от картата на България ще изчезне
значителна част от нейната територия и население, затова изпълняват обещаното на
"големите приятели" с невиждано усърдие. Първа стъпка в това отношение е
насилственото записване в края на 1946 г. на значителна част от българите в този край
като "македонци".
Най-решително срещу денацонализаторите се бори антикомунистическата
опозиция, която заслужено обвинява комунистите в национално предателство. Това е и
една от основните причини планираната автономия да бъде отложена за времето след
ликвидирането на опозицията.
По време на Бледските преговори (30 юли - 1 август 1947 г.) Г. Димитров се
споразумява тайно с Тито от Скопие да бъдат изпратени учители, които да преподават
македонски език. Удобният момент за въвеждане на автономията настъпва след
тоталния погром на опозицията. В началото на декември комунистическото мнозинство
във Великото народно събрание дава съгласието си за допускане на учителите.
Решението се обосновава с необходимостта "да се подпомогне населението да осъзнае
своя национален произход".
Подпомагани услужливо от местните комунистически комитети, от началото на
1948 стотина скопски учители и книжари се заемат с реализирането на непозната в
световната история денационализаторска кампания. Те се нагьрбват със задачата да
ограмотят населението на "матерния му език", но се натъкват на решителен отпор
въпреки употребеното насилие.
Провалът на ограмотителната кампания през март 1948 г. е очебиен факт и е само
епизод от фиаското, което претърпяват денационализаторите. Най-неочакван за тях е
отпорът, на който се натъкват тъкмо в училищата, където се опитват да преподават
"майчин" език на "малките македончета". Всеобщ е отказът на учениците да участват в
налудничавия опит за "ограмотяване". Бомба избухва в горноджумайската гимназия,
създават се ученически конспирации за отпор, бягствата от часовете стават
всекидневие. Ситуацията става толкова напрегната, че дори и членът на ПБ на ЦК на
БРП(к) Владимир Поптомов, който е и член на партийната комисия за провеждане на
автономията, отправя призив за нейното преустановяване. В изложение до Г. Димитров
той пише: "Моето впечатление е, че работите в този край не вървят добре. Така
нареченото македонизиране тук се върши по такъв нескопосан начин, че резултатите са
твърде печални и може да се каже, твърде вредни от гледна точка на големите интереси
на нашата държава. Тук "македонската пропаганда" се върши по такъв начин, че просто
35
В. Демокрация, бр. 82 от 5.ІV.1996 г. ; По-подробно в: Хроника на едно национално предателство...,
цит съч., с. 271-479.

89
се сее дух на сепаратизъм, на разединение на българския народ от българската държава.
Във всяка реч, във всеки доклад, в каквато и да е публична акция и с повод, и без повод
- най-често без всякакъв повод, се набива от местните партийни ръководители на
населението, че то е македонско, че държавата на македонците е Македонската
република в Югославия, към която то ще се присъедини в недалечно бъдеще, че езикът,
на който то говори, не е български, а македонски, и че то трябва да промени езика си,
като изучава македонски език по вестниците и книгите, които се продават по
македонските книжарници и пр. Населението тук е изпаднало в голямо недоумение. То
е като втрещено - от една страна, то вижда, че тук се върши и нещо нередно, нещо
изкуствено, че се насажда нещо отгоре, което едва ли ще хване корени, а от друга
страна, то вижда, че това се върши от ръководителите на комунистическата партия."
"Нещо пакостно", "вредно и опасно" нарича Поптомов в изложението
провежданата политика. Той пита: "В името на какви демократични цели, в името на
какви принципи се върши това?" Възмущава се, че в този край "думата българин,
думата българско започва да се слуша все по-рядко и дори се дохожда дотам, че това се
счита за ерес, за непозволено нещо, за великобългарски шовинизъм". Възмущава се от
факта, че дори и за българомохамеданското население се въвежда понятието
"македономохамедани". "Истинско безумие" нарича той "националната македонска
пропаганда", целяща "да се буди македонско национално съзнание".
Сигналът на Вл. Поптомов е резултат не само на собствените му наблюдения, но
и на постъпили при него протести.
На 13.ІІІ.1948 г. просветният министър Кирил Драмалиев известява
организационното бюро на ЦК на БРП(к), че в министерството са постъпили
"неблагоприятни сведения относно изучаването на македонски език и дейността на
учителите македонци". Въпросът според министъра е от "съществено значение за
правителството и партията" и настоява да се извърши проверка. В подкрепа прилага
протест на родители от Петричка околия, от който е видно как се насажда автономията.
Родителите заявяват: "Изненадан е българският народ от Горноджумайска област
от съобщенията за въвеждане на македонски език и му се натрапва наново стъкмен,
който е по-скоро сръбски, но не и македонски. Защо се позволява да се въвежда в
училищата и ни се мъчат децата на този бабински език! Защо се заробява народът ни
духовно. Малко ли бе под турско и гръцко, та сега и под сръбско! С въвеждането на
този език се туря кръст на българския език в този край. С небивал темп се
разпространява тук македонски език от най-различни хора и по различен начин, от
официални и неофициални хора. Учениците се заплашват с изключване, а учителите с
уволнение, ако не възприемат този език, а българските учители се задължават с
македонски курсове за възприемане на езика, след което да започнат да го преподават
на децата този език, да станат предатели към род и родина.
Целта е ясна - нанасяне смъртен удар на българщината. Страшен шовинизъм се
шири от новодошлите неуки македонски учители против българите. Забранява се
отпразнуването на видните български дейци. С отвращение слушаме да се говори, че
българите са окупатори и мъчители на "македонския народ". Не помнят дедите ни да е
имало отделна македонска държава и отделен македонски език. Историята ни е все една
и съща. Ние бяхме бити, гонени от турците и гърците, защото сме българи. Ние сме
поставени при много по-тежко положение, отколкото малцинствата - турци, евреи,
цигани и власи. Те си имат училища, в които си учат своя език, а на нас, на нашите
деца, се забранява. Насила ни заставят да се отричаме от нацията си и да възприемаме
друга. Какво падение!"
90
 По-нататък родителите настояват въпросът да се проучи и са категорични: "Ако
сте решили да ни продадете на друга държава, то поне ни отворете малцинствени
училища, в които да можем да пращаме децата си и си изучават българския език, както
го правят другите народности."
Питайки министъра дали знае, че във Вардарска Македония е забранено да се
четат български вестници и книги и дали е демократично това, те заключават: "По
всичко личи, че тази област е продадена, но историята ще съди виновниците за това."
Докъде са стигнали нацианалните предатели, се вижда и от протеста на
Неврокопския митрополит Борис, за който бил известен и Г. Димитров. В него се сочи:
"Обаче не можем да не споменем и за едно друго, недопустимо и тъжно явление в
Неврокоп и Неврокопска епархия, което също излага властта на Народната република
България и уязвява честта на целия български народ. В църковните проповеди в храма
понякога след обръщението "християни и християнки" употребяваме и обръщението
"българи и българки", когато биват засегнати от църковно гледище въпроси на народа и
родината. Това се е сметнало от някои фактори в Неврокоп за страшно престъпление и
те са отправяли озлобени заплахи, че щели да ни дадат да разберем - как така сме
смеели да говорим в Неврокоп за българи!? Никога, никъде другаде, в живота на никой
друг народ не се е случвало един скромен дългогодишен служител на народа да бъде
заплашван в собствената държава от представители на държавната власт затуй, че той е
споменал името на своите сънародници, затуй, че има славянобългарско съзнание,
каквото са имали всички наши бащи и деди, деди и прадеди през повече от хиляда
години от времето на св. Кирила и Методия и св. Климента Охридски и до днес."
Налице са доказателства, че е била извършена проверка, при която всички
сигнали се потвърждават. Вместо да предприеме стъпки за спиране на
денационализаторската кампания, комунистическото ръководство насочва усилията си
към услужливото й подпомагане с всички възможни средства. В отговор на протестите
на 15.ІV.1948 г. Г. Димитров съчинява "Тезисни положения по македонския въпрос",
приети от ПБ на ЦК на БРП(к) като ръководство при провеждането на бъдещата
денационализаторска дейност. В тезисите се твърди, че създадената македонска
република в Югославия била "основата да се обединят в бъдеще и другите части на
македонския народ от Пиринска и Егейска Македония". Обединението на македонския
народ в рамките на федерацията било от "извънредно голямо значение" и поради това
трябвало "всячески да се съдейства за неговото реализиране".
През април - юни 1948 кошмарната инвазия продължава с невиждано настървение
и наглост. "Буденето", "издигането", "внедряването" на т. нар. македонско национално
съзнание сред коренното българско население става канон на официалната държавна
политика. Комунистите са съучастници в нечувано национално предателство и
заслужено започват да ги сочат като новите еничари на българския народ..
Единодушни в това отношение са и оценките на западните политически
наблюдатели.
Денационализаторският експеримент е преустановен едва след скъсването на
българо-югославските отношения през лятото на 1948 г. Но е факт, че с насилия и
заплахи по поръчка от Москва се разиграва един абсурден политически театър,
истинска гавра с националното самосъзнание на стотици хиляди хора. В крайна сметка
той завършва с логичния за подобен комунистически акт ялов резултат, но нанася
трудно поправими вреди на българските национални интереси, нанася рани, които още
болят.

91
 Съдържанието на „Совершенно секретните” бледски споразумения между Тито и
Димитров за Пиринска Македония, 1 август 1947 г.

92
 Част от информацията на Вл. Поптомов до Г. Димитров за създалата се сложна ситуация
в Пиринска Македония, 5.ІV.1948 г.

93
 Вл. Поптомов (в средата)е единтвеният член на Политбюро, който се противопоставя на
македонизацията. Известни са няколко негови сигнали до Георги Димитров за спирането й.

Из творенията на родоотстъпника Георги Димитров36

50 години от Десетия пленум на БРП(к), приел декларацията по т. нар.

македонски въпрос (10 август 1946 г.)

Да внедрят македонско съзнание сред българите в Пиринска Македония и ги

подготвят за "обединение на македонския народ" обещават от есента на 1944 г.
българските комунисти. През май 1946 г. Тито настоява за истинска агитация, че
бежанците от Македония и живеещите в Пиринско не са българи, а македонци, да се
признаят за "македонско малцинство" и подготвят за "обединението".
По искане на Димитров членът на Политбюро Вл. Поптомов изготвя на 20.V.1946
становище за югославската и българската политика по македонския въпрос. Противно
на очакванията той осъжда югославските искания. "Ясно е, че се води агитация за
присъединяване на Горноджумайска област", "за създаване от македонското население
в тази област, национално малцинство (от което впрочем населението не чувства нужда
и съвсем не предявява подобни искания, както и да се води агитация всред
македонската емиграция на почвата на това, че те са македонци, отделна нация от
българите" - сочи той. Тези въпроси в момента "не са актуални въпроси за България,
тъй като не са съобразени с волята на македонците в България, а напротив -
представляват нещо изкуствено и насаждано отгоре" - продължава Поптомов и
информира Димитров, че ЮГОСЛАВЯНИТЕ СЕ ИНТЕРЕСУВАТ НАЙ-ВЕЧЕ ОТ
ЗАГРАБВАНЕТО НА ПИРИНСКА МАКЕДОНИЯ. След това Поптомов съветва
Димитров, че идеята за присъединение на Горноджумайско към Югославия е

36
В. Демокрация от 21.VІІІ.1996 г.

94
неприемлива, защото "без съмнение ще се счете от българския народ за политически и
икономически удар върху нашата страна", да не се издига като актуален лозунгът за
"обединението на македонците" в рамките на Югославия.
Димитров не възприема съветите на Поптомов и изпраща на Тито своите
"Директивни основни положения по македонския въпрос" (21.V.1946). "Ние
поддържаме, че македонците са отделна народност,... обединението на целия
македонски народ трябва да се извърши на базата на федерална Македония и в рамките
на Югославската народна република" - такива са словоблудствените му обещания.
Усетили, че Михайлович ги подкрепя, но не смее да направи решителната крачка,
югославяните прибягват до помощта на Москва, където на 5.VІ.1946 г. се провежда
тайна среща между Сталин, Тито и Георги Димитров. Сталин препоръчва: "Трябва да
се даде културна автономия на Пиринска Македония в рамките на България...
Автономията ще бъде първата стъпка към присъеднняването кьм Македония, с което
при сегашната обстановка може да не се бърза... Че нямало развито още македонско
съзнание у населението, това още нищо не значи." Димитров слуша, кима утвърдително
с глава и обещава да изпълни указанията.
След срещата югославяните настойчиво искат решение за автономията. На
30.VII.1946 Димитров приема югославска делегация, пред която повтаря декларираните
на 21.V.1946 г. пред Тито намерения и че ще изпълни Сталиновите указания. Като
първостепенни югославяните отново поставят въпроса за културно-националната
автономия, за формиране на самостоятелна македонска парламентарна група в бъдещия
български парламент! Димитров се съгласява с югославските искания. Не е трудно да
се отсъди какъв е сръбският прицел?
След постигането на подобна автономия остава последната крачка -
"обединението". Това не виждат само българските комунисти. Те са подвластни само на
външни внушения, без оглед на това, че са насочени срещу българските национални
интереси.
"Та стана нужда - свидетелства първият заместник на Димитров в партията Тр.
Костов - съветските другари да ни обръщат внимание да направим нещо по линия на
културната автономия за македонското население в Пиринския край, за да съдействаме
за оформяне на неговото национално съзнание."
Чистосърдечно е и другото Костово признание, че "под влияние на тези съвети" Г.
Димитров подготвя и предлага на проведения на 9-10.VІІІ.1946 г. Х разширен пленум
на ЦК на БРП(к) декларация по македонския въпрос.
Имало "другари", които не си давали ясна сметка каква трябва да бъде политиката
на партията по отношение на Македония, изпускало се, че "основната част на
македонския народ" вече се била организирала "държавно и национално" в рамките на
Югославия, към югославска Македония предстояло да се обединят и другите части на
"македонския народ" и по-специално "македонците от сегашния Пирински край", за
подготовката на това "голямо дело" българските "македонци" трябвало да имат "своя
парламентарна група" - такива са част от встъпителните, произнесени с размахван
пръст слова на генсека.
Само се говорело за "македонско" население в Пиринския край, и така не можело
да продължава. Затова "то още отсега трябва да се проявява като част от македонския
народ, която част предстои да бъде присъединена към НРМ" - нарежда Г. Д.
Недостатъчни били декларациите, че "македонците са отделен народ", че "македонците
не са нито българи, нито сърби, а че са македонци". Трябвало да се работи
"македонското население" да бъдело подготвено за обединението, за културното
95
приобщаване към македонците в Югославия.
Димитров очертава и параметрите на това общуване: "усвояване на македонски
език", "използване на македонска литература", "запознаване на македонците от
Пиринския край с историята на македонския народ", осъществяване на най-тесни и
близки контакти между македонската емиграция и "пиринските македонци" и др.
Всичко това било в общ интерес на южните славяни. Ето така той обяснява
целесъобразността на македонистката политика на БРП(к) и както е видно от
протокола, получава за това бурни и нестихващи аплодисменти.
От името на горноджумайския комитет на БРП(к) Ефтим Георгиев благодари за
"ясната прстановка" по македонския въпрос, защото от нея "станало ясно, че цялата
партия трябва да се нагърби с провеждането на разяснителна работа за внедряване на
македонското национално съзнание и необходимостта от присъединяването на
Пиринска Македония към Македонската република в рамките на Югославия".
Хвалейки се, че обкомът си е поставил задачата да "внедри македонското съзнание", за
да "подготви това население, когато назреят необходимите условия за
присъединяване", Ефтимов обещава работа за това с още по-голяма енергия.
Никой друг не взема отношение по въпроса. Без отговор остава подканата на
Димитров "желае ли някой да направи съществени изменения по невлизащия в плана на
пленума, но засегнат въпрос за Петричкия край?". В. Червенков прочита текста на
подхвърлената му декларация. Тя се посреща с "бурни и продължителни
ръкопляскания" от всички членове на ПБ и ЦК, кандидат-членове, министри, цялата
парламентарна група на БРП(к), областните и околийските секретари и техните
заместници. Последва репликата на Димитров: "Смятам, че аплодисментите са знак за
одобрение", което било и сигнал, че разисквания не се предвиждат. Последва заръката -
творението на "вожда" родоотстъпник да е партийна тайна!
Декларацията не е обсъждана предварително в Политбюро и Секретариата на ЦК.
Важното е, че се изпълняват поетите ангажименти пред югославската страна и Сталин.
Явни обаче са несигурността и страхът, с които тя се приема, защото се пази в тайна.
Причината за това е само една - опасността от народния гняв заради ро-доотстъпния й
характер и че няма да бъде от полза за партията с оглед на предстоящите избори. За
нейното съдържание на 17 август 1946 г. Г. Димитров уведомява само Тито. "По
разбираеми причини декларацията няма да бъде обявена в печата" - обяснява той и
моли текстът й да. бъде изпратен за сведение на "ръководните македонски другари от
Скопие".
А че има защо да се крие декларацията от българския народ, личи най-вече от
нейното съдържание. "Македонският народ" се бил организирал държавно и
национално в Югославия, предстояло да се извърши "обединението на македонския.
народ", да се подготви Пиринска Македония за присъединяване към НРМ в рамките на
ФНРЮ, като се въведе културно-национална автономия (македонски език, история и
др. ), която щяла да способства за "развитието на националното съзнание на
македонското население", "македонците" от Пиринска Македония да имат в изборите
за ВНС свои "македонски" кандидати, а в самото ВНС - своя "македонска
парламентарна група", а в. "Пиринско дело" трябва да придобие предимно "македонски
характер" - е записано в документа.
Е, предвижда се и възможността, ако някой посмее да каже, че е българин, да...
запази българското си гражданство, или когато предадем Пиринска Македония, щели
да ни върнат Западните покрайнини, т. е. ще разменим кокошка за яйце! Комунистите
се задължават "най-строго да съблюдават и практически да провеждат тази линия" - се
96
нарежда в завършващата част на декларацията.
И най-беглият поглед показва, че първостепенно място в нея имат
денационализаторските намерения. През 1946-1948 г. комунистическото ръководство
ги изпълнява, като извършва демографско преброяване, въвежда културно-национална
автономия, провежда непознат в световната история денационализаторски експеримент
с тежки последици за българските национални интереси. А колективната и
персоналната вина за това носи комунистическата партия и "всепризнатият" дори и до
днес от тях "вожд" - националният предател Георги Димитров.

Преди срещата в Блед делегация на чело с отявления тогава македонист Г. Мадолев (в

средата)рапортува за „успехите” в изпълнение решенията наДесетия пленум на ЦК на БКП по
македонския въпрос, юни 1947 г.

Денационализаторите Тито и Димитров в „другарска” прегръдка, Блед, 1 август 1947 г.

97
 Първа страница от становището на Вл. Поптомов за югославската и българската
политика по македонския въпрос, 20 май 1946 г.
98
 Извоювана с кръв "бляскава изборна победа37

На 27 октомври 1946 в България се провеждат избори за Велико народно

събрание. Две са основните политически сили, борещи се за места в бъдещото
законодателно събрание, призвано да изработи и нова българска конституция:
комунистите и прокомунистическите партии в Отечествения фронт и опозицията,
обединена около платформата на земеделския съюз, ръководен от Н. Петков.
Отечественофронтовската коалиция нанася "съкрушително" по думите на тогавашната
комунистическа пропаганда поражение над опозицията, извоювайки "бляскава изборна
победа".
Изборите преминали спокойно, били свободни и демократични, твърдят
"победителите" в отговор на многобройните протести на опозицията за условията на
терор, тотален страх и фалшификации, при които се провеждат кампанията и самите
избори. Дали това е така, разкриват неопровержими исторически факти.
Без притеснение може да се каже, че през октомври - ноември 1946 г. в България
се разиграва кървава комунистическа вендета, целяща спечелването на изборите на
всяка цена. Подпомага я съветското военно присъствие и стриктното спазване на
Сталиновите указания от юни с. г. до Г. Димитров, че комунистите вече няма от какво
да се страхуват. "На англо-американците, опозицията и десните звенари трябва да
покажете зъбите си" - съветва Сталин, и българските комунисти изпълняват заръката
му, озъбвайки се включително и на политическите си съюзници в Оф.
В началото на ноември 1946 г. комунистите празнуват пирова победа, а в резултат
на поведението им по време на кампанията и непосредствено след нея политическата
ситуация в страната е изключително напрегната. Ескалирането на социалното
напрежение и недоволството от бруталното поведение на комунистическите активисти
стига до опасни за управляващите размери, поради което са принудени да вземат мерки
за обуздаване на развилнялата се повсеместна разправа с политическите противници.
Първата мярка по инициатива на Г. Димитров е проведеното в средата на ноември 1946
г. съвещание с бюрата на областните комитети на БРП(к). Запазена е стенограма от
съвещанието, съдържаща беседата на Г. Димитров, доклада на Вълко Червенков и
изказванията.
В беседата си "вождът" говори за "лъжите и клеветите на опозицията в изборната
кампания", но с тревога нарежда: "Трябва да се прекратят навсякъде самоволните,
произволни и беззаконни действия на нашите хора"; "...да се разплащат с опозиционери
и наши съюзници за това, което са вършили през изборната кампания. Тези побоища,
арести и няколко убийства, които станаха в последните дни на изборите и след
изборите, и които са изблик на една ярост против това, което пострадалите са вършели
в изборната кампания"; "На много места в страната хората треперят, не могат спокойно
да спят, освен нашите, които са сигурни. Работници, чиновници и служители, които не
са вървели с нас и които са гласували за опозицията, са в тревожно очакване..." Всичко
това Димитров нарича "гла-возамайване от успехите".
В доклада на В. Червенков недвусмислено се сочи, че имало "цяла редица от
факти и прояви", доказващи "наличието на такова главозамаиване". И това според него
не били само факти за "надменност, на високомерие, на тъпо самодоволство" над
политическите противници и съюзници, а факти за "саморазправи, побоища, които
37
В. Демокрация, бр. 240 от 10.Х.1996 г.

99
често завършват трагично". "В тях има и голямо зърно от истината" - заключава
Червенков и съобщава факти от поведението на комунистите по време на изборите
срещу политическите противници и съюзници: за "белязани бюлетини от страна на
наши хора", за "открито гласуване", за "обискиране и вземане на бюлетините на
другите партии и връчване бюлетината на нашата партия", за "партийци, които заедно с
милиционери обхождат всички къщи, вземат всички други бюлетини и оставят само на
нашата партия", за пускане на червени бюлетини от председателите на изборните
секции, за нераздаването на избирателни карти на съюзниците и опозиционерите, за
"шайки против нашите съюзници, гонитба", за масови уволнения на инакомислещи и т.
н.
За Червенков най-фрапиращ е случаят в Сливенска околия, където секретарят на
околийския комитет Петър Семерджиев нарежда ден след изборите "всички
опозиционери в околията да бъдат извадени от домовете им и да бъдат малтретирани".
Червенков квалифицира в заключение споменатите прояви като "недостойни, позор за
нашата партия" и продължава с нови факти: в с. Първомай, където комунистите
"хванали няколко души социалисти, пребили ги от бой и сега лежат в кожи завити."
Повсеместната саморазправа дори и със съюзниците в изборите предизвиква острата
реакция на Кимон Георгиев, който заявява на Г. Димитров: "Вие не държите в ръцете
си собствените си организации." А прокомунистически настроените социалдемократи
го обвиняват, че не е в състояние да въведе "ред в собствения си дом".
След доклада на Червенков се изказват секретарите на областните комитети,
които, правейки си типичната за подобни случаи комунистическа самокритика,
съобщават нови факти за терора, залял страната по време на изборната кампания и след
нея. Изброяването на всички съобщени от тях факти е невъзможно, затова ще споменем
най-характерните в обобщен вид.
"Започнахме да им разтурваме събранията", "нашите не му дадоха да си проведе
митинга", ремсисти разрязали гумите на колата на опозиционния кандидат, за да не
може да ходи на агитация в селата, "другарите в Сливен са почнали да вършат
издевателства, бити са опозиционери в около 10 села по нареждане на секретаря Петър
Семерджиев - известява бургаският секретар. "В нашата област има няколко случая на
насилия и убийства" - сочи врачанският. За убийство в Шумен информира и
варненският секретар. Съвещанието завършва с призива "На работа за закрепването на
победата!".
Такива са фактите, съобщени от самите "победители". Истината е далеч по-
зловеща. Тя може да се разкрие напълно, ако се разгърнат страниците на опозиционния
печат от онова време и запазените документални източници.

100
 Околийският секретар на БРП(к) в Сливен Петър Семерджиев говори на митинг.

Комунисти продават България за чифт обувки, гвоздеи и сапун...38

Из "съдебната" практика на другаря Георги Димитров

През лятото на 1948 г. е факт разривът между доскоро клелите се във вечно
приятелство "братски" комунистически партии - БРП(к) и ЮКП. Вследствие на това се
влошават и междудържавните отношения. Доскорошните приятелски страни - България
и Федеративна Югославия, стават най-отявлени и непримирими врагове. Едва сега на
повърхността изплуват множество факти за поведението на "югославските приятели" в
"суверенната" българска държава.
Разводът е под диктовката на "големия" московски приятел Сталин, но безспорно
има и своите положителни резултати за България. Предотвратява се перспективата
страната ни да стане седма република на югославската федерация и да отстъпи
значителна част от своята територия - Пиринска Македония. Българските органи за
сигурност най-после имат възможността да се заемат с ликвидирането на югославската
агентура, развивала всеобхватна и необезпокоявана от никого антибългарска дейност
от есента на 1944 г.
Най-добре резидентите на югославското разузнаване работят на територията на
Пиринска Македония. Тук нещата са поверени на македонската УДБА, която без
особени усилия изгражда перфектна агентурна мрежа. Това се вижда от материалите на
проведената през есента на 1948 г. от ДС - Горна Джумая, разработка "Изменник".
Акцията по разнищването на мрежата и арестуването на изменниците се води лично от
помощник-министъра на вътрешните работи Руси Христозов.
От справката по следствието на задържаните югославски шпиони научаваме, че те
са 27 души, от които 16 членове на БРП(к), 6 на Съюза на народната младеж, двама на
БЗНС, един на НС "Звено" и двама безпартийни. Всички правят доброволни признания
за агентурната си дейност - начин на вербуване, поставени и изпълнени задачи, за
полученото като отплата парично или предметно възнаграждение.
Извадки от следственото заключение сочат най-добре какви задачи са
изпълнявали наемниците на чуждото разузнаване: вербуват нови агенти, изучават

38
В. Демокрация, бр. 288 от 5.ХII.1994 г.
101
мнението на местните административни и политически ръководители по македонския
въпрос, проучват "михайловистите", агитират за бързото присъединяване на Пиринския
край към Вардарския, организират куриерски служби, събират икономически, военни и
други сведения, съставят списъци на държавни служители, членове на партии, на
съгласни и несъгласни с присъединяването на Пиринска Македония, на бежанците от
Егейска Македония, организират канал за разпространение на пропагандни
антибългарски материали и т. н.
Потвърждава се, че всички шпиони съвестно и редовно са изпълнявали своите
поръчения, срещу което са получавали различно по размер възнаграждение. А срещу
какво членовете на компартията и на другите прокомунистически организации са
станали изменници на България, личи от собствените им самопризнания. "Като
възнаграждение получих: 20 000 лв., един чифт обувки, сако, балтон, риза, сапун и др.
дребни предмети"; "Получих 32 000 лв., 20 кг гвоздеи, дрехи, обувки"; " Дадоха ми 2
000 динара, балтон, чифт обувки, сапун"; "Получих рокля за жена си, сапун, 26 000
лв."; "Взех 8 000 лв., два чифта цървули"; "Получих 2 000 лв. и произведенията на
Ленин на македонски език" и т. н. - отчитат без капка свян заработеното шпионите.
Видно е срещу какво комунистите са изменяли на България. Най-често освен на
парите предателите са се радвали на чифт обувки и сапун, а някои и на Ленин, па било
то и на "македонски език"! И всичко е точно, защото в случая въобще не се касае за
изтръгнати с насилие самопризнания.
‘С резултатите от завършеното в края на януари 1949 г. разследване са запознати
околийските комунистически комитети. В Петрич и Сандански, където агентурната
мрежа е най-широка, са шокирани най-вече от факта, че преобладаващото мнозинство
от заловените и разобличени агенти са комунисти. А колкото и секретна да е
проведената разработка, тя не остава скрита за обществеността. Вече се знае за
масовите арести, публична тайна е и в какво са обвинени арестуваните. Съвсем
естествени са очакванията за заслужено възмездие над изменниците на държавата.
Местната комунистическа управа и ДС не знаят какво да правят и за да се
измъкнат, изпращат материалите на Руси Христозов. И тук се чудят какви да бъдат
следващите стъпки спрямо предателите, затова предлагат това да реши министърът на
вътрешните работи Антон Югов. В изготвеното до него предложение четем: "Оценката
е, че изложеното в справката на ДС - Горна Джумая, напълно се покрива с
действителността. По този въпрос няма място за абсолютно никакви съмнения." Следва
подробно описание за изпълняваните от агентите задачи, на основание на което е и
заключението, че задържаните "са консумирали състава на чл. 111, а някои и този на
чл. 112 от Наказателния закон", т. е. измяна на родината. Умувайки още какво трябва да
се предприеме, за да бъдат наказани изменниците, началникът на отделение в ДС Илчев
предлага, а Руси Христозов подписва със "Съгласен" следното предложение:
"1. Да бъде направен малък открит процес (с максимум десет подсъдими), като се
подберат бивши михайловисти, реакционери и някои членове на партията. Показанията
на подсъдимите и свидетелите да бъдат използвани активно за разобличаване на
титовци чрез печата, радиото и устно разяснение.
2. Да не се отива на процес, а подследствените да бъдат наказани по партийна
линия и някои се изпратят в ТВО. Материалите от следствието да бъдат използвани за
издаване на специална книга, която да бъде широко използвана в агитпропска работа,
особено в Пиринския край. Отделни материали да се отпечатат едновременно и в
ежедневната преса."
И министърът на вътрешните работи Антон Югов не смее да вземе окончателно
102
решение, защото както е видно, не е сложил подписа си в нарочно оставеното място с
гриф "Утвърждавам". Преди да стори това, той разговаря с "най-високия - вожда и
учителя на българския народ" Г. Димитров и едва след това записва на последната
четвърта страница : "Христозов, др. Димитров счита, че трябва да се приеме второто.
Това имайте предвид. Югов, 10.II.1949 г."
Ето как Г.Димитров смята, че трябва да бъдат наказани доказани национални
изменници - комунисти. И това е факт! По нареждане на Христозов следва
освобождаване на арестуваните и... прочитане наказанието "мъмрене" пред закрити
комунистически събрания. И само това... Никой не е пратен в ТВО, не се публикува
нищо - както се предвижда в одобрения от "вожда" вариант за наказване. "Специална
книга" не се появява, защото бързо се разбира, че тя ще е най-убедително
потвърждение за всеизвестната в Пиринска Македония истина, че най-големите и
останали ненаказани предатели на българщината и родината са комунистите. Затова се
прави всичко възможно случаят да бъде потулен.
А почти по същото време през мелницата на режисирани от партията-държава
съдебни процеси в този край преминават десетки набедени в измяна граждани.
Всезнайно е, че тях не са ги мъмрили, а "в името на народа" най-често са ги наказвали с
разстрел, доживотен или от 15 до 20 г. строг тъмничен затвор! Несправедливи и тежки
присъди за обикновени наклеветени хора, но без червен партиен билет.

103
 Първа страница от следствената справка за задържаните от ДС в Горна Джумая
югославски шпиони, 14.I.1949 г.
104
 Изключение само за евреи, цигани и турци39

Демографското преброяване в Пиринска Македония (25-31.ХІІ.1946 г.)

"Трябва да се даде културна автономия на Пиринска Македония в рамките на

България... Че нямало развито македонско съзнание у населението, това още нищо не
значи" - препоръчва в началато на юни Сталин в Москва на Г. Димитров, Тр. Костов и
В. Коларов. Десетият пленум на българските комунисти от 9-10 август 1946 г. приема
резолюция по македонския въпрос, с която партията дарява Пиринска Македония с
културно-национална автономия, за да подготви населението за "обединение с
останалата част от македонския народ". В това отношение, сочи Димитров, не бивало
да има никакво съмнение, "още отсега" то трябвало да се чувства като "част от
македонския народ" и нарежда да се направи необходимото.
Намеренията на комунистите не остават скрити за българската общественост.
Опозицията провежда открита пропаганда срещу БРП(к) с обвинението, че те се готвят
"да продадат Пиринска Македония на сърбите".
БРП(к) не опровергава, а с действията си потвърждава опозиционните твърдения:
разпространява насилствено македонска преса, предава тленните останки на Г. Делчев
на Скопие, обявява националния празник на югославска Македония - 11 октомври, за
национален празник и на "пиринските македонци". От Белград и Скопие потриват ръце
и вече все по-често ще говорят за този край и неговото население като за свои.
От началото на ноември 1946 г. по инициатива на ЦК на БРП(к) в Македонския
научен институт се организира дискусия на тема "Има ли македонска нация?".
Очакванията за "научна" подкрепа на македонистката политика на компартията не се
оправдават. Част от членовете на института застават на позицията, че такава нация
няма, че се създава изкуствено, че огромното мнозинство от славянското население в
Македония е с българско национално съзнание.
В Белград и Скопие са недоволни и настояват българските власти да гарантират
"правата на македонското малцинство" в България. На 16.ХI.1946 г. в. "Работническо
дело" публикува статия, преповтаряща изразените югославски претенции за Пиринска
Македония. Населението в Горноджумайска област е "македонско малцинство", което
има право на "отделна нация" със свой отделен език, обединението на останалите части
на "македонския народ" щяло да стане само на базата на югославска Македония -
оповестява официозът.
Окуражени от сервилното поведение на българските комунисти, югославските
вестници "Политика" и "Борба" отиват по-далеч - критикуват подготвящата се
проектоконституция на България заради това, че в нея не се предвиждали текстове за
обособяването на Пиринска Македония като административно-териториална автономна
общност, а неговото население не се признавало по конституционен път като
"национално македонско малцинство".
Реакцията в България срещу поставянето на въпроса за Пиринска Македония от
югославска страна е разнопосочна. Компартията гузно мълчи и по тайни канали се
моли на "приятелите" в Белград да спрат кампанията в печата. На 28.IХ.1946 г. Г.
Димитров изпраща на Тито спешна радиограма: "За нас е напълно необяснима тази
постъпка, след като на вас ви е известно защо ние не повдигахме въпроса за Пиринския

39
В. Време, бр. 38 от 23.ІІ.1990 г.; В. Пиринско дело, бр. 27 и бр. 28 от 6-8.ІІІ.1990 г.; В. Демокрация от
9.І.1997 г.
105
край по време на избирателната кампания, а така също във връзка с
проектоконституцията. Що се отнася до нашето решение по македонския въпрос, за вас
то е известно и не предизвиква вашето възражение. Беше така също договорено в
Москва това между другаря Тито и нашия приятел (Сталин - б. авт.) за това как ще
работим по подготовката обединението на македонците от Пиринския край в
Македонската народна република. Не може да има никакво съмнение за това, че
бъдещата българска конституция в своя окончателен вид в никаква степен не ще
представлява никакво препятствие за положителното разрешаване на македонския
въпрос" - се чете в радиограмата. Тя завършва с унизителната молба за спиране на
кампанията, защото това "наливало вода в мелницата на общите врагове и враговете на
македонския народ" и не помагало за "облекчаване борбата против
англоамериканците".
Опозицията е единодушна, че е налице недопустим опит за намеса във
вътрешните работи на страната с цел да се постигне откъсване на части от нейната
територия със съучастието на ръководството на компартията. На 11.ХII.1946 г.
народният представител Борис Чанджиев внася запитване до премиера Димитров за
становището на правителството "Относно претенциите за откъсване на
Горноджумайска област от територията на България и присъединяването й към НРМ",
предявени в югославския печат. Подчертава се изненадата от факта, че БРП(к)
подкрепя югославските претенции. Настоява Г. Димитров да потвърди или опровергае
това, като отговори в Народното събрание на въпросите: какво е направено, за да се
разсее безпокойството сред българската общественост и населението в
Горноджумайска област, породено от югославските претенции; не смята ли
правителството, че югославският печат прави опит за намеса във вътрешните работи на
страната с намерението да бъдат откъснати нейни територии и присвояване към
ФНРЮ; намира ли, че отговаря на интересите на българския народ допускането на
безпрепятствена небългарска пропаганда в Горноджумайска област; споделя ли
мнението, изразено във в. "Работническо дело", че македонската емиграция и
населението в Горноджумайска област представляват "македонско малцинство", че
същите нямат български произход и не са български, че тяхното обединение може да
стане в границите на Югославия. Ако правителството намира, че така повдигнатите
въпроси за Пиринска Македония, вътре и вън от страната, са против интересите на
българския народ, то какво възнамерява да направи, за да сложи край на това
помрачаващо добрите отношения между двете страни положение.
Напразни са очакванията на Б. Чанджиев, че ще получи отговор на своето питане.
Върху него остава само резолюцията на Димитров: "Да се разгледа въпросът в ПБ
(13.ХII.1946 г.)". В същото време внася молба за отлагане "разглеждането на
запитването за неопределено време". На 18.ХII.1946 г. подчинените на
комунистическата партия народни представители приемат молбата му.
Почти по същото време пристига и доста недружелюбният Титов отговор на
неотдавнашната Димитрова радиограма. Тито твърди, че югославските статии с нищо
не нарушавали духа на взаимните "беседи и изводи", т. е договореностите относно
Пиринска Македония по време на юнската среща при Сталин, че критиката срещу
българската проектоконституция била правилна, защото в нея имало точки
"принципиално неправилни, приемането на които би било сериозно препятствие за
обединението на македонците" и пита защо БРП(к) не признава "тези неправилности"?
Декларира, че югославската страна и за в бъдеще щяла да дава всичко, за да облекчи
трудното положение на българската компартия и да... "помогне в борбата с общия
106
враг".
Такива са югославските внушения и те намират послушни изпълнители в София.
Обладано от нихилизъм и идеологическа обремененост, българското комунистическо
ръководство решава да удовлетвори югославските претенции като запише по време на
предстоящото демографско преброяване населението в Пиринска Македония и
живеещите в България емигранти от Егейска и Вардарска Македония като "македонци".
Решението се взема от ПБ на ЦК на БРП(к) на 18.ХII.1946 г., когато ВНС гласува
молбата на Г. Димитров за отлагане отговора по парламентарното питане на
опозицията за "неопределено време". Стига се и до още по-абсурдното решение
българомохамеданите в Разложко и Неврокопско да бъдат записани като...
македономохамедани! А как се развиват нещата по-нататък, в дните между 21 и 31
декември 1946 г., говорят фактите.
На 21.ХII.1946 г. заседава обкомът в Горна Джумая. Една от точките в дневния
ред е "нашата работа по преброяването". В протокола от заседанието са записани
думите на секретаря Кр. Стойчев: "По отношение на предстоящото преброяване ЦК е
съгласен населението в нашия край да се пише по националност македонци. Това ще
бъде една кампания на нашата партия, ние ще срещнем съпротива. Наред с това стои
въпросът за мохамеданите в нашата област. Ще бъде приемливо да ги запишем по
народност македонци, вероизповедание - мохамедани. Ефтим Георгиев предлага: "Да се
използва нашият опит от предизборната кампания (за Велико народно събрание - б.а.),
да приложим плана за изборите в цялата негова мрежа от отговорници отдолу нагоре.
Да се проверят вражеските елементи от преброителите, да разясняват и помагат в
техническата работа. Цялата партия трябва да бъде на крак." Председателят на ОК на
ОФ Г. Мадолев обобщава: "1. Вражеските елементи от преброителите да бъдат
изхвърлени веднага; 2. Партийният апарат за изборите да се възстанови и проведе тази
акция."
Новите еничари на българския народ умуват и за езика на "македонците".
"Повдигна се въпросът какво да се пише в графата "говорим език" и се прие да се
допуска да се пише "български" предимно в градовете, а по селата - главно
"македонски" - се чете в протокола.
На 22.ХII.1946 г. в Горна Джумая са извикани активистите на околийските
комитети. "В Областния комитет ни бе казано, че ако не изкараме 70% македонци, да
си вземем шапките и да бягаме" - научаваме от доскоро секретните архиви на БКП.
Следват инструктажи, възстановяване на предизборния партиен апарат, който изземва
функциите на преброителите. На крак е и "народната милиция"... Останалото е работа
за моливите на партийните преброители. А как са я свършили, свидетелстват самите те:
"По давление на Областния комитет ние упражнихме натиск..."; "Насила ги писахме
македонци..."; "упражнихме насилие при преброяването"; "Аз заплашвах хората да се
пишат македонци"; "Пиши се македонец, защото ако се пишеш циганин или българин,
то ти си фашист."; " се изсилихме при преброяването" - са само част от от
многобройните им самопризнания от лятото на 1948 г.
Извършителите си имат и съучастници: активистите на отечествения фронт и
комунистическата администрация. Пред спешно свиканото съвещание на ОК на ОФ Г.
Мадолев дава "кратко пояснение във връзка с предстоящото преброяване и главно по
въпроса за народността, а именно как да се тълкува македонският въпрос - кои ще се
пишат като македонци и кои не"! Представителят на отечественофронтовския БЗНС
отказва да подпише решението, но скоро е принуден да го стори, като записва в
протокола думите си: "...оставам с впечатлението, че въпреки всичко ще има насилия
107
при определяне на националността"! По нареждане на Мадолев до всички ОФ комитети
е разпратено нареждане, че..."записването на македонското население от нашата област
като македонско е най-правилно".
От администрацията също са разпратени нареждания, изискващи с категоричен
тон населението да се запише "македонско". Свидетелство за това е заплашителното
изявление, с което представител на РМС прекъсва разгорещените дебати за
преброяването на ръководствата на отечественофронтовските младежки организации:
"Има административно нареждане до общините да се пише населението македонско.
Нека да каже някой, че не е македонец!"
И в действителност, най-активните мисионери по преброяването са Главна
дирекция на статистиката и околийските управители. В телеграма № 4464 от
27.ХII.1946 г. разложкият околийски управител пише до кметовете: "По нареждане на
Главна дирекция на статистиката съобщете на всички преброители и контрольори и
разгласете най-широко между населението, че в графа "народност" да се допълва
"македонец" (македонка) с изключение на онези, които са дошли от България и
временно живеят тук". Телеграмата е разпратена до всички околии в областта.
Неврокопският управител пък съчинява следната телеграма до кметовете на всички
села в околията: "Незабавно свикайте контрольорите и преброителите и им съобщете
при попълване графа 13 от домакинската карта и графа 5 на домакинския лист "Б"
народност да се пише "македонска", изключение само за евреите, циганите, турците и
българите, дошли от пределите на България. Българомохамеданите да се пишат по
народност "македонци", без разлика дали са отсам или оттатък р. Места."
Само опозицията се противопоставя открито на насилствената кампания.
Народният представител от Неврокоп Борис Чанджиев известява чрез в. "Народно
земеделско знаме" за нареждането до общините в Неврокопско комунистическите
преброители да попълват преброителните листове, като в графата за народност всички
българи и българомохамедани да се посочват като македонци. Опозиционните партии
(включително и анархокомунистите) протестират срещу нечуваната гавра. Всеобща е
тревогата, че Пиринска Македония "ще бъде предадена на сърбите".
Прокомунистическият печат се мъчи да опровергава "лъжите на реакцията", а армията
от комунистически преброители довършва започнатото.
Най-доволни от свършеното са в Белград и Скопие, защото българските им
"приятели" вече са преброили "македонците". Доволни са и в София. Затова на 5.I.1947
г. в Политбюро се провежда съвещание по македонския въпрос. Областният секретар
Кр. Стойчев гордо докладва, че въпреки трудностите задачата 70 на сто от живеещите в
областта да бъдат записани като "македонци" е изпълнена. Вълко Червенков
недоволства, че това е недостатъчно и критикува, че се бави изпълнението на
партийните решения за Пиринска Македония. Обмисля се какви да бъдат следващите
стъпки: откриване на македонски книжарници, изучаване на "македонския литературен
език" и "македонска история", основаване на "македонски народен театър".

108
 Справка на областния директор в Горна Джумая до представителя на Съюзната контролна
комисия в града за народностния състав на населението в Пиринска Македония, 14.I.1945 г.
109
 Факсимиле от телеграма на Разложкия околийски управител с нареждане населението да се
запише „македонско”, 27.ХII.1946 г.

Телеграмата на Неврокопския околийски управител с нареждане населението, включително и

българо-мохамеданското, да се запише „македонско”, 27.ХII.1946 г.

Кошмарно издевателство над реномиран български институт40

Как българските комунисти ликвидираха Македонския научен институт?

Това, което се случва с Македонския научен институт (МНИ) преди 60 години, е

красноречиво доказателство, че българските комунисти могат само да унищожават. А

40
. Демокрация, бр. 76 от 20.ІІІ.1997 г. ; Също във в. Неделник, бр. 32 от 7.ІХ.1997 г.
110
историята с ликвидирането му е показателна още и за това колко бързо се задейства
машината на унищожението, когато за "партийните врагове" подсказват външни
"приятели". Разсекретени документи от архива на ЦК на БКП допълват истината за
унищожаването на този престижен институт.
По поръчение на ПБ на ЦК на БРП(к) от средата на ноември 1946 в МНИ се
провежда дискусия "Има ли македонска нация?". Очакванията тя да даде "научна"
обосновка за нацията не се оправдават, защото членове на института начело с Ангел
Томов доказват, че такава нация няма, че формирането й е изкуствен процес, че в
Македония живеят българи.
От Скопие искат отстраняването на Томов и да им се изпрати цялата институтска
литература, за да лишат антимакедонистите от източниците за техните аргументи. По
нареждане на Трайчо Костов в началото на 1947 за Скопие са изпратени всички
повтарящи се екземпляри. С помощта на най-отявлените си опоненти - членовете на
БРП(к) и неприкрити югославски агенти Кирил Николов и Михаил Сматракалев -
Томов е изключен от БРП(к) и набеден за "служител на шовинистичния
великобългаризъм, на реакцията и фашизма". А на съвещание в ЦК на БРП(к) по
македонския въпрос от 6.І.1947 г. открито поставят искане в най-скоро време да се
реши въпросът с МНИ, защото бил на страната на опозицията.
Ангел Томов се обявява открито срещу денационализаторската политика на
комунистите в Македония.
Не го допускат до дискусиите в института, затова през януари 1947 г.
разпространява доклад "В отговор на моите опоненти", адресиран до Михаил
Сматракалев и Кирил Николов. Нарича ги новомакедонски адвокати и пояснява какво
има предвид, когато открито говори за "великосръбска и противобългарска
денационализаторска политика във Вардарска Македония". Трябва ли българските
комунисти да съдействат за създаването от българите македонци в България
"небългарско, югославско меншенство, дирижирано от Скопие и Белград", при
положение че плеяда възрожденци, дейци за новобългарски език и българска черква,
фолклористи, лирици, писатели са македонци -пита той.
Писмо с копие от доклада си Томов изпраща и до ЦК на БРП(к), Георги Димитров
и Васил Коларов. Обръща им внимание, че БРП(к) не реагира на настъплението срещу
българизма в името на македонската небългарска нация, ръководено от югославската
легация. Предупреждава ги, че благодарение съдействието на БРП(к) и ОФ
организациите на македонските българи "са вече здраво в ръцете на поменатата
легация". "Сега е на дневен ред да се тури ръка и на Македонския научен институт" -
сигнализира той и ги информира, че "идеята за македонска небългарска нация е
непопулярна сред широките български среди и патриотичната интелигенция", че има
"антибългарски денационализаторски характер".
На 26.І.1947 г. председателят на Македонския национален комитет и член на ЦК
на БРП(к) Христо Калайджиев известява Г. Димитров, че югославското посолство се
стреми да подчини емигрантските организации и института, че група партийни дейци
са се поставили в негова услуга. Той настоява партията да се произнесе по искането за
ликвидирането на института и за това правилно ли е да се лансира идеята за македонска
нация.
В средата на март 1947 г. Г. Димитров приема управляващия югославското
посолство д-р Манговски, но не за да протестира срещу явната намеса във вътрешни
български дела и организации. От него получава изпратеното от лидера на
Македонската комунистическа партия Лазар Колишевски до ЦК на ЮКП
111
"Предложение за закриване на МНИ в София и предаването на неговото имущество и
библиотека на НРМ".
Според Колишевски от създаването на института през 1923 до 1944 г.
ръководството му е "престъпно", защото с "целокупната си дейност е свело до
изопачаване, фалшифициране на македонската стара и нова история, до злодейско
злоупотребляване за завоевателни цели... ", "знаме на великобългарския шовинизъм и
анексионизъм, стълб на фашистката реакция"... В него работели "челниците на
великобългарската хегемонистична клика".
Нищо в института не се било променило и след 1944 г., защото и след смяната на
ръководството продължавал да е "огнище на великобългарския шовинизъм". Най-
правилно било "да се ликвидира това огнище на омраза и нетърпимост". За подкрепа
сочи заседание в института от 24 ноември 1946 г. и извадки от доклад на Ангел Томов,
доказващ, че "огромното мнозинство от македонското славянско население има
българско национално съзнание", че "идеята за македонска нация много се харесала на
великосръбския хегемонизъм", че била "противобългарско дело". И списанието на
института "Македонска мисъл" си позволявало да пише, че населението в Македония се
чувствало българско. Институтът все още е "убежище на великобългарски елементи,
поприще на великобългарските идеи", заради което "час по-скоро и по-ефикасно да се
ликвидира" - предлага Колишевски.
Вън от всякакво съмнение е, че Димитров се съгласява да удовлетвори всички
скопски искания, защото незабавно се приема решение № 76 на ПБ на ЦК на БРП(к) за
дейността на МНИ. Обхватът на споменатото решение обаче е много по-широк. В него
се сочи, че след създаването на НРМ в Югославия вече било "съвсем нецелесъобразно"
съществуването на македонски организации и институти в България, а "вместо тях би
било полезно организирането на македонски секции при българо-югославските
дружества".
С решението още се "препоръчва": Македонският научен институт заедно с
етнографския музей да бъдат прехвърлени в Скопие; да се разформироват
македонските емигрантски братства, "отживели времето си"; да се саморазпусне
Националният македонски емигрантски комитет; да престанат да излизат сп.
"Македонска мисъл", в. "Македонско знаме"; да се вземат мерки за всестранното
подобряване на в. "Пиринско дело", който най-широко да популяризира "делото на
НРМ", а в него да се пишат статии не само на български език, но и на македонски; да се
издадат серия брошури на македонски език; ликвидирането на Македонския научен
институт да се извърши "от самите тях, като собствена инициатива"; "препоръчва" на
софийска община да ревизира нотариалния си договор с института и се задължи да даде
имотите му срещу минимален наем на българо-югославското дружество.
Съавтор на решението е Г. Димитров, което личи от бележките му върху
първоначалния вариант. То изцяло повтаря предложението на Колишевски до ЦК на
ЮКП и също е с дата 15.ІІІ.1947 г..
Отпор срещу решението и сега оказва Ангел Томов, който изпраща на Г.
Димитров мнението си "Защо не трябва да бъде ликвидиран Македонският научен
институт".
Най-напред Томов известява вожда на компартията за какъв институт става
въпрос. "В него работеха български учени, които правят чест не само на българската,
но и на международната наука, ползващи се с широка световна известност като
професорите Юрдан Иванов, Иширков, Милетич, Златарски, Михаил Арнаудов, Ал.
Балабанов, Г. Баласчев и мн. други" - пише Томов и допълва списъка си с имената на
112
почетни членове - видни руски и европейски учени и общественици.
След това той обвинява директно ръководството на БРП(к) в национално
предателство и отстъпчивост по отношение провежданата от ЮКП политика на
македонизиране и предупреждава, че се изгражда изкуствена нация "в борба срещу
българизма по линия на българомразието и в пълен разрез с историческата истина" и че
усилията в тази насока са обречени на провал. Сочи, че не създаването на македонската
нация е пътят за разрешаването на македонския въпрос, а обратно - разкриването на
най-широки възможности за изява на всички националности в Македония и на първо
място - на българската.
В Македония, посочва той, не е имало и няма да има македонска нация, имало е
само развилняла се великосръбска тирания. Провежданата македонистка политика
оценява като маскиран вариант на великосръбските амбиции и обвинява българската
компартия, че е продала националните интереси в Македония, че е отстъпила монопола
на България над македонския въпрос на ЮКП. Тя не само е сторила това, но е станала
сътрудник при превръщането на македонските българи в "небългарско меншенство" в
България.
Денационализаторската политика според него е намерила свои фанатични
привърженици в България предимно в средите на БРП(к). "Докъде ще стигнете по
наклонената площ на отстъпките и не насърчавате ли с тях все повече ония, които
водят настъпление срещу нашите национални позиции?" - пита той и съветва: "По-
добре да усвоим едно по-енергично отстояване на националните български интереси."
Поредният опит на А. Томов да спаси института и да накара ръководството на
БРП(к) най-после да преосмисли провежданата македонска политика е неуспешен.
На 18.ІV.1947 г. ликвидаторите организират Втори конгрес на македонските
братства и дружества в България, чиито материали също са писани в Скопие. На първо
място това е тезисният доклад "Необходимо ли е съществуването на Македонския
научен институт, Македонския национален комитет, Илинденската организация и
македонските братства в България". За характера му подсказват изброените "престъпни
грехове" на гореизброените: били създадени "за обългаряване на македонците", били
"проводници на върховизма и великобългарския шовинизъм", доказвали, че
македонците са българи, че Македония е люлка на българщината, работели за
великобългарската кауза и т. н.
На второ място това е конгресната резолюция. Съдържанието й недвусмислено
подсказва до какво падение са стигнали националните предатели, решили се да
ликвидират български патриотични организации. Тя констатира, че братствата,
националният комитет, Илинденската организация и МНИ били "остарели вече
организационни форми" и са "служили десетилетия наред като база на върховизма и
великобългарския шовинизъм". Те се явявали "сериозна пречка за постигане на идейно-
политическо единство на македонската емиграция върху почвата на македонското
национално чувство и съзнание", в тях членували и "такива хора, които нямат
македонско национално чувство и съзнание". В МНИ витаел "духът на
великобългарския шовинизъм" и след 9.IX.1944, защото негови членове отричали
"дръзко и нахално съществуването на македонската нация и държава".
"Оценявайки сериозно и обективно основните мотиви за непригодността на
изброените... ", се заявява в резолюцията, "конгресът единодушно реши.....да се
разтурят македонските братства", "обявява Националния комитет... за саморазтурен",
препоръчва на УС на МНИ да прекрати дейността си и да подари на Народната
библиотека и Народния музей в Скопие книгите и етнографските материали,
113
притежание на института, и обезпечи прехвърлянето на имотите си на "новото
македонско дружество", препоръчва на ръководното тяло на Илинденската организация
"да проведе саморазтурянето на последното".
На 30.VІ.1947 г. се провежда общо събрание на МНИ, приело, че той "се
саморазтурва". Сред ликвидаторите му се мъдрят имената на назначените от ЦК на
БРП(к) през ноември 1945 и нямащи нищо общо с историческата наука "редовни
членове" Георги Абаджиев, Георги Кулишев, Георги Караславов, Димитър Влахов,
Иван Харизанов, Кирил Николов, Михаил Сматракалев, Павел Делирадев, Петър
Шанданов, Тодор Павлов, Владимир Поптомов, Туше Влахов, Христо Калайджиев и т.
н.
Не е нужно да се обяснява какво се ликвидира. Знае се и какво получават
югославяните: недвижими имоти за над 28 млн. лв., изключително богата библиотека
заедно с колекция от ценни документални материали, ценна сбирка от етнографски
материали, нумизматична колекция. По бързата процедура всичко това заминава през
юли 1947 г. уж за Скопие, но и до ден днешен не се знае къде е. Дали не е вярно
твърдението, че вместо в Скопие камионите с безценните богатства са спрели в
Белград, за да бъдат предпазени "новомакедонските историчари" от опасното влияние
на "великобългарската" литература на този омразен за сърбите институт.

114
 Част от първата и последната страница на предложението на Лазар Колишевски до ЦК на ЮКП за
ликвидирането на Македонския научен институт, 15.III.1947 г.

115
 Част от решението на ПБ на ЦК наБРП(к) за ликвидирането на МНИ и др. институции,
организации и издания на българите емигранти от Вардарска и Егейска Македония, 15.III.1947 г.

116
 Първата страница от писмото на Ангел Томов до Георги Димитров и Васил Коларов, с което
настоява БРП(к) да води съобразена с националните интереси политика по македонския въпрос, 27.I.1947
117
г.

Първата страница от мнението на Ангел Томов защо не трябва да бъде ликвидиран Македонският
научен институт, 20.V.1947 г.
118
 Има ли сръбско малцинство в България41

Всички живеещи в България 211 сърби са изселени през 1945 г. по искане на Тито

Когато е необходимо България да бъде притисната за нещо от известна западна

съседка, се повдига въпрос за защита на някакви си малцинства, включително и
сръбско. Не се дават доказателства - къде живее, колко е (много)бройно. В Белград
знаят, че в България няма такова малцинство и че живеещите у нас сърби са изселени
през август 1945 г. по настояване на Тито.
В началото на 1945 г. МВР установява какви български граждани с небългарско
съзнание живеят в България. Целта на проверката е да се установи броят на
небългарите, принадлежащи към "приятелските" народи и тези към "вражеските". Така
под зоркото око на "народната" милиция се установява точно колко са руснаците -
белогвардейци, съветските граждани, германците, гърците, румънците, унгарците и т.
н. Разбира се и сърбите, които, както се установява, живеят в селата Пастир, Дбовник,
Методиево, Тервел, Касъм, Стефаново, Порез и в гр. Добрич. Имат 50 къщи, 20 обора,
20 хектара и 4 декара дворни места, 594 хектара и 4 декара обработваема земя, 121
декара лозя и 36 декара градини. И всичко на всичко са 211 души, обединени в 38
семейства.
Най-изненадващо в началото на април 1945 г. от Белград искат сърбите да бъдат
изселени от България. За това от българското правителство се иска приемане на
постановление, което да реши въпросите за превеждане на паричните средства,
оценката и изплащане на недвижимите имоти, транспортирането и решаването на други
въпроси на бъдещите изселници. Изрично се настоява това да става с решаващото
участие на упълномощен югославски представител.
От българска страна откликват на този ултиматум. На 19.VII.1945 г. министърът
на външните работи проф. Петко Стайнов внася за разглеждане проектопостановление
за изселването. Министърът смята, че то е в интерес на добросъседските отношения
между двете страни. Затова било нужно да се приеме постановление, с което да се
изпълнят всички югославски претенции.
Проектопостановлението предвижда: разрешаване на изселването, освобождаване
на изселниците от военни задължения, отпускането на 85 покрити и открити вагони за
транспортиране, включително и на имуществото им, снабдяване с необходимото
облекло и обувки, освобождаване от износно мито, изкупуване на недвижимото им
имущество от специална комисия с участието на югославски представител. На
1.VIII.1945 г. проектопостановлението е прието от Министерския съвет, за което е
уведомена и югославската легация.
Югославяните реагират незабавно на решението и с всякакви средства се опитват
да диктуват начина, по който ще стане оценката на имотите на изселниците, тяхното
изплащане и транспортиране. За представител в комисията по оценка е изпратен
"македонецът" Мирослав Сечков - аташе в югославската легация. Изпълняват се
всичките му искания. По негово внушение от София задължават кметовете на
населените места, в които има имоти на сръбски изселници, да бъдат оценени по
възможно най-бързата процедура.
Съставят се комисии, в които решаващата дума е на югославския представител.
Стойността на набързо оценените имоти на 38-те сръбски семейства се определя на 38

41
В. Демокрация, бр. 111 от 24.IV.1947 г.
119
494 216 лв. След удържането на дължимите такси и курсови разлики, в края на 1945 г.
сумата е изплатена на правителството на Югославия. Има и брутални югославски
протести заради приспаднатите такси и курсови разлики в размер на 775 000 лева.
Дълго време югославяните си искат всичките пари въпреки обстоятелствените
обяснения от БНБ, че това е невъзможно по ред причини, правила и т. н.
Веднага след оценката претенциите на югославяните се насочват към
осигуряването на открити и покрити вагони, с които да се извозят изселниците,
притежаваните от тях домашни животни, голямо количество движимо имущество,
селскостопанска продукция и много други стоки. Естествено е, че българските
приятели на сърбите - комунистите, са както винаги готови да изпълнят и това искане,
но за зла участ нямало много свободни вагони. От Министерството на външните работи
в София известяват югославската легация, че може да се отпуснат безвъзмездно само
25 вагона, защото всички останали свободни вагони били заети за товарене от
"съветските военни власти и стоки за Югославия".
През лятото на 1945 г. в страната ни се извършва и една друга срамна
изселническа кампания.Със съгласието на комунистическото ръководство за
Югославия насила са репатрирани около 15 000 бежанци от Егейска Македония,
установили се предимно в Горноджумайска област спасявайки се от гръцки репресии.
Леснотата, с която се урежда въпросът за насилственото изселване на хилядите
българи, изглежда много се харесала на Белград, защото по същото време оттам
замислят друга, много по-мащабна изселническа кампания, но вече платена. В това
отношение югославяните имат примера от богато възнаграденото скорошно изселване
на сърбите. И се опитват да я реализират по вече изпитания сценарий, надявайки се да
ограбят България с милиарди левове.
В началото на юли 1945 г. чрез Народна банка - Белград, Министерството на
финансите и на външните работи на България са информирани, че югославското
правителство е разрешило изселването от България на нови 17 000 души от Добруджа и
Южна България (бежанци от Егейска Македония). Повечето били доста състоятелни,
притежавали значителни суми - подчертават сръбските банкери. Още щели да се
наберат и от продажбата на техните имоти. Затова Народна банка - Белград, иска БНБ
да открие специална левова сметка на нейно име под наименованието "Преселници", в
която да се внасят парите на споменатите 17 000 души.
Замисълът на югославяните е ясен. Вероятно следващото оттам искане щеше да е
за постановление, комисии, вагони и т. н. И сигурно е щяло да се осъществи, ако този
път не е имало съпротива от ръководството на Българската народна банка.
Без да се замислят много, на 6.VIII.1945 г. министерствата на външните работи и на
финансите питат ръководството на банката какво трябва да се прави във връзка с
"проектираното изселване на 17 000 души от Добруджа".
От банката отговарят: "Положението на страната ни от стопанско, финансово и
девизно гледище е тежко. Всяко ново усилие, в смисъл на разходване на средства, ще
влоши това положение." Като съдят по югославското предложение, от БНБ
предполагат, че ще се иска трансфер на "една сума от няколко милиарда лева". А на
страната предстоят големи плащания по задължения във връзка с изпълнение на
примирието. "При така очертаващата се перспектива не е желателно да се допуска
изселването особено на имотни български граждани" - предлага ръководството на
банката и съветва министерствата да отложат акцията за време, когато ще се създадат
по-добри условия за това.
Нещата така се развиват, че подобни условия не се създават най-вече заради
120
последвалото през 1948 г. влошаване на отношенията между бившите приятели - Тито
и Димитров, Югославия и България. Но е безспорен факт един от резултатите на
българо-югославското приятелство - изселването на "сръбското малцинство" от
България. Така че ако някой продължава да го търси тук, следата му е невярна.

Дружески разговормежду Тито и Димитров в Белград, 30.VII.1947 г.

Навярно Тито е бил доволен, че е получил добра цена за изселването на няколкостоти
сърби от България. Всеизвестно е, че „вождът и учителят” на българския народ Г.
Димитров въобще не е смеел да постави ребром пред него въпроса за съдбата на
българите в Западните покрайнини.

Българската политика по македонския въпрос - минало, настояще и

бъдеще42

"Действително жалко е, но що можем да правим, когато си сме българи и всички

страдаме от една обща болест... Пък имаме заето и нещо от гръцките болести, а именно
колкото глави, толкоз капитани. Пустата му слава! Всеки иска да блесне, па не знае
фалша и на тоя блясък!" Това са думи на Гоце Делчев - втория Левски, един от най-
видните български национални революционери. Жалко, че наблюдението му звучи
актуално и днес, защото все е пълно с капитани... Така е и по македонския въпрос:
всички български лидери, партии, правителства - със своя македонска политика.
Липсата на единна стратегия е най-добрият съюзник на нашите врагове по този най-
вече български въпрос. Един кратък исторически обзор на българската политика по
македонския въпрос от 1919 г. насам доказва това.

42
В. Демокрация, бр. 210 от 7.VІІІ.1997 г. и бр. 217 от 14.VІІІ.1997 г. к
121
 Най-големите поражения над българския народностен дух в Македония се
нанасят в периодите, когато управляващите в България се улавят на хорото на т. нар.
българо-югославско сближение. Така е при управлението на Александър Стамболийски
(1919-1923), който в името на провежданата политика на сближение с Югославия се
стреми да ликвидира ВМРО - всепризната защитница на българщината в Македония.
Вместо да си помагат взаимно в защитата на поробените братя, ВМРО и българското
правителство са най-големите врагове. В Атина и Белград потриват ръце и денациона-
лизират спокойно.
През 1922-1934 г. ВМРО употребява огромна енергия, за да предпази
освободителната кауза не от сърби и гърци, а от българи.
Десетки изменници на освободителното дело - санданисти, федералисти,
комунисти и земеделци, постъпват на платена гръцка и сръбска служба, за да унищожат
ВМРО. В България твърде малко се знае за злодействата, извършени от контрачетите
на Тодор Паница, Стоян Мишев, Илия Пандурски и други сръбски й гръцки мекерета,
виновни според Ив. Михайлов "за всички потресни зверства, за всички измъчени
хиляди поробени българи, за живо погребаните, за живо опечените на огън, за
безбройните предателства".
ВМРО не е прощавала на предателите и ги е наказвала най-сурово - само със
смърт. В България десетилетия наред се мълчи за хилядите избити от сърби, гърци и
българи четници борци за национално освобождение, а наказаните от ВМРО
изменници бяха обявени едва ли не за национални герои, защото в един или друг
момент от своя живот са изповядвали комунистически или земеделски идеи и са
предателствали. Настигналите ги смъртни наказания и до днес се приписват като вина
на Ванче-Михайловата ВМРО като недопустими "братоубийства". Единствен Ив.
Михайлов никога не се е съгласявал с подобна квалификация чрез своето: "Не, защото
предателите не могат да бъдат братя." А дали е бил прав, го подсказва гръцкото и
сръбското поведение в подобни случаи: там не са простили на отстоявалите публично
своя произход българи, на уличени в предателство гърци и сърби (доколкото ги е
имало).
Главната цел на ВМРО през този период е защитата на българщината в
поробените краища и борбата за създаване на независима и самостоятелна Македония.
Една изключително добре премерена от тактическа гледна точка идея, нямаща в себе си
нищо антибългарско. Но от управляващите в България не се разбира скритият смисъл и
ползата за България от евентуалното й реализиране. Вместо това се преценява, че
организацията заплашва сигурността на страната.
След преврата от 19 май 1934 г. настъпва нов повей на българо-югославското
сближаване. Стратегът на сближението КимонГеоргиев ликвидира ВМРО по
вероломен, неочакван дори и от браговете ни начин
Правителството му реализира умопомрачителни антимакедонски мерки:
арестувани, съдени и вкарани по затвори или интернирани са стотици поборници за
свободата на Македония, забранени са "македонските песни", портретите на Г. Делчев,
Д. Груев, Пере Тошев, Т. Александров, символът на македонския траур и борба -
червено-черната лента, уволнени са всички свързани с организацията учители,
чиновници, полицаи, военни.
Пак от тази 1934 г. е и друг предателски акт, когато в лабораториите на
коминтерна се приема решението за съществуването на македонска нация. И до днес в
България като главни виновници за решението се уличават някакъв си поляк и...
коминтернът. Фалшификацията бе нужна на комунистическата пропаганда, за да се
122
прикрият истинските виновници - авторите на така приетото решение, членове на БКП
като В. Коларов, Г. Димитров, В. Червенков, Д. Влахов и др. И не само това. БКП е
партията, която с невероятно усърдие се стреми да реализира споменатото решение.
Примерите за това са много.
Първи са напъните да се създаде ВМРО (обединена) като знаменосец на
македонистката кауза. Шепата комунисти-обединисти имат амбицията да "помогнат на
македонския народ да осъзнае своя македонски произход", готвят му свой "македонски
литературен език", пишат му "история"!
Комунистите обявяват обединението на поробените краища с отечеството през
1941 за "ново национално поробване на македонците". БКП тръби наляво и надясно, че
българските власти денационализират македонците, че те били попаднали под
българско робство, едва ли не по-страшно от предишните - турско, гръцко и сръбско.
Те наричат по това време (1941-1944) Пиринска Македония "пришита бяла кръпка към
черните панталони на България" и с всички сили сътрудничат на Тито за нейното
предаване на Югославия.
Идва превратът от 9.ІХ.1944 г. и поредната вълна на българо-югославското
сближение в името на което националните предатели, ръководени от Г. Димитров,
извършват престъпления без аналог в световната история: насилствено преброяване на
"македонците" в края на 1946; културно-националната автономия в Пиринска
Македония от 1947-1948 г. , известна най-вече с унизителното насилствено
ограмотяване на "македонски литературен език"; писането в София по поръка на БКП
на първите фалшификати - учебници и "научни" трудове по "история на македонския
народ", и съучастието в създаването на "македонския литературен език"; убийствата без
съд и присъда на десетки нарочени като "михайловисти" български патриоти и много
други безчинства.
Списъкът на антибългарските деяния на безродниците може да бъде продължен и
е твърде печален. Но не може да се премълчи и друг, не по-малко печален факт - отново
липсва единна политика по македонския въпрос. Във връзка с преговорите в Париж
през 1946 г. от България се изпращат два меморандума - официалният на
комунистическото правителство и на опозицията. В първия и дума не става за
българските права в Македония и Западните покрайнини, а повдигането им в
опозиционния предизвиква злъчни нападки от страна на комунистическата преса.
Според комунистите "тия въпроси били вече окончателно ликвидирани и повдигането
им от опозицията значело да се пакости на Югославия" и на приятелството с нея.
Опозицията се обявява против "изкуственото народностно изграждане на някаква
особена македонска раса със свой особен език". Всеобщо е възмущението, че това се
прави от "управници, между които има българи от Македония". Преобладават
оценките, че "това не е национална политика, а национално падение".
През лятото на 1948 г. настъпва поредния разрив в българо-югославските
отношения. Вместо отказ от печалната македонистка практика БКП се наема да изпита
нова съветска рецепта: единствено "свободен македонски край" бил Пиринският, около
който трябвало да се обединят всички македонци. Така гр. Горна Джумая (дн.
Благоевград) се бори почти до края на 50-те години да се утвърди като "всепризнат
обединителен център за македонците".
Следва писането и издаването на нови македонски истории, звучи специална
българска радиостанция на македонски език, за пореден път се прави преброяване на
"македонците" (1956 г.), тържествено връчване на "македонски паспорти".
По лагери и затвори са натикани и последните "издънки на михайловистката
123
ВМРО". Тотално са отречени златни страници от културно-историческото ни
наследство, направени са кощунствени поправки в учебниците по история и география.
И през живковския период в БКП бистрят македонския въпрос - на потайни
пленуми, секретни българо-югославско-македон-ски срещи. И Тодор Живков по поръка
от Москва се улавя на хорото на българо-югославското сближение, признава
македонската държава и нация, подписва на македонски език споразумения с нея.
От 1963 г. до 1989 г. Т. Живков решава "големия въпрос": "да държим Югославия
към нас и в края на краищата да дойде при нас". През март 1963 г. нарежда: "Ние
следва да признаем публично, когато се договорим с тях, не сега - обективното
съществуване на МНР и формирането на македонското национално съзнание. Ние не
желаем да пречим на този процес, напротив, ние желаем да му съдействаме"; "Във
Вардарска Македония се формира македонско съзнание."; "Не бива да казваме, че
македонският език е български език."; "Няма да повдигаме въпроса за Вардарска
Македония, обаче те да не се занимават с Пиринския край..."; "Не бива да се дава
гласност около македонския въпрос, да не шумим. Кога, какво и кой ще каже нещо,
трябва да се премери 20-50 пъти, да се реши и утвърди буква по буква, запетайка по
запетайка. Едно можем да говорим тук, а друго - публично. Това трябва да бъде ясно."
И това бе ясно и характерно за политиката по македонския въпрос до 1989 г.
Всичко по темата се прецежда, за да не дразним "другарите" в Белград и Скопие.
Показателни за живковската политика по въпроса са и други негови изявления: "Ние
признаваме македонската държава. Там се формира македонско национално съзнание.";
"Важното е, че строим социализъм и в бъдеще (при комунизма - б. авт.) ще бъдем
единни." - заявява на Тито през 1965 г.
"Максимална търпимост, разумност" по македонския въпрос... "за да не даваме
материал на реакционните кръгове на Запад да атакуват нас и Югославия, нашата
дружба и сътрудничество" - дава указания Живков след разговори с Тито в края на 1966
г. А на Цървенковски тогава ще заяви: "Вие сте македонци, да не се дразним, да живеем
дружно, а при комунизма ще се оправим."
Живков отстъпва и за македонския език. На 22 юни 1971 г. Политбюро приема
решение Nо 333 "За подписване на съвместни документи между България и СФРЮ". То
гласи: "1. Подписването на официалните междуправителствени документи с
централните органи на СФРЮ и в бъдеще да става на български и сърбо-хърватски
език, каквато е досегашната практика. В отделни случаи подписването на такива
документи да се извършва и на други езици, признати за официални в СФРЮ, след
преценка от българска страна, че предложението няма провокативен характер. 2.
Подписването на съвместни документи с правителствата на отделните републики на
СФРЮ може да става на езика на съответната република. 3. Документите от работен
характер, ведомствено и технологическо ниво, протоколи за събрания, заседания на
смесени комисии и пр. могат да се подписват на езика на републиката, от която
произхожда ръководството на делегацията."
Решението се изпълнява. На 9 ноември 1973 г. министърът на външните работи
Петър Младенов се хвали на съюзния секретар на външните работи на СФРЮ Милош
Минич: "Ние признаваме СРМ. Ние желаем нейното укрепване. Ние се радваме на
успехите на тази република. Вие знаете, че подписваме с другарите от Македония
документи и на македонски език."
Младенов декларира: "Македонският въпрос е подчинен на главния въпрос - на
класовия въпрос", "За нас македонският въпрос исторически не съществува. Той е
исторически решен", а най-важното било "дали и двете страни ще бъдат в "колхоза" - т.
124
е. социалистически."
Такава е македонската ни политика през Живково време.
И през последните години доказахме, че не сме се излекували от прословутото
българско партизанство. Едно правителство първо в света призна независимата
македонска държава и предизвика гнева на армия "познавачи" на македонския въпрос.
И, когато имахме шанс да умножим пропиляното по ред причини, друго българско
правителство, Виденовото, блокира взаимоотношенията ни с Р Македония, обявявайки,
че няма да подпише споразумения със Скопие на македонски.
Резултатите от този закъснял с десетилетия комунистически "пробългарски"
патриотарски изблик са очевидни. Износът на Скопие за Белград само през 1996 г. се е
увеличил със 190%, а е намалял с България с 85, 1%. От съседни балкански столици
правят всичко възможно българо-македонската кавга да продължи по-дълго. Смятат,
когато се отворят границите, българи и македонци да не се припознаят дори и като
десети братовчеди. Дават мило и драго очите на македонците да са обърнати само на
север и юг. Важното е да остане непобутната последната "Берлинска стена". А кой
печели и кой губи от това, е очевидно.
Такива са фактите. А поуките трябва да извлекат политиците ни. И да вземат
пример от съседите, които отпреди век и половина нямат две мнения по македонския
въпрос!
Днес ситуацията е също тъй сложна. Разиграват ни изпитани сценарии,
предявяват познати претенции и ние се хващаме на въдицата. А проблемът на пръв
поглед е прост: спазват се установените във взаимоотношенията между признали се
страни правила за подписване на споразумения (на официалните държавни или
международно признати езици). Да се спори за това е излишно. Щом си казал "А"
(признаването на Р Македония), трябва да кажеш и "Б". Просръбски настроените
управници в Скопие знаят отлично, че най-сигурното средство българо-македонските
отношения да са все така лоши е непрекъснатото предевяване на болезнени за
българите ретенции. Там се плашат от отварянето на българо-македонската граница, от
демократизация, от свободен обмен на информация. Сигурни са, че българите в
никакъв случай няма да допуснат обвързване с нямащите нищо общо с
междудържавните отношения въпроси за признаването на език, нация. И в тези
претенции се крие последното сърбо-македонско оръжие, крепящо завесата на
западната ни граница.
Изниква въпросът: какво да сторим, за да обезоръжим стратезите на българо-
мащедонската вражда?
Дали да не почакаме още, надявайки се "нещо там да стане", или да направим
това, от което сърбоманите най-много се страхуват. А колкото и еретично да звучи,
дали изходът не е в незабавното подписване на всички взаимноизгодни споразумения
на македонски и български - нещо, което сме правили и през Живково време. И е
интересно какво тогава ще измислят от антибългарските лаборатории в Белград и
Скопие, за да пречат да си говорим свободно с македонците на който и да е език,
защото ги е страх, че ще се разберем. Едно е сигурно - ще бъдат лишени от
възможността да разиграват повече българската карта пред гражданите на Македония.
В това, че документите ще се подписват на официалните държавни езици, няма
нищо страшно. Крайно време е да се разбере, че проблемът ни със Скопие не е езиков,
нито свързан с признаването на народ, нация и т. н. Проблемът е в премахването на
бариерите, така старателно изграждани от запад. И ние трябва да направим всичко,
макар и на пръв поглед много болезнено, за да ги разрушим. Защото е повече от
125
интересно какво ще стане след това.
Бъдещето на взаимоотношенията ни с Република Македония зависи най-вече от
това доколко бързо в тази страна ще се развият процесите на демократизация, на
раздяла с последните останки на Титово-Колишевската система. И ако Македония също
иска да влезе в европейския дом, трябва да спазва установените правила за зачитане на
човешките права, включително и на българите, колкото и "малко" да са те според тях.
Единственото нещо, което не трябва никога повече да допускаме, е продължаващото
все така кощунствено присвояване на цели страници от историческото ни наследство.
И да се поучим от това, че в Солун, Скопие и Белград се поддържат специални
институти - истински фабрики за фалшифициране на българската история. Да спрем да
мълчим.
Каква политика ще следва българската страна - на изчакване или решително
действие, е още неясно. Само едно е крайно наложително - тя да бъде възприета и
одобрена от всички значими български фактори, да бъде единна, перспективна и
публична, целенасочена и национално достойна.
"Аз разбирам света единствено като поле за културно съревнование на народите"
- това е друга мисъл на легендарния национален революционер Гоце Делчев, която дава
основание за надежди. Но за да се състои това съревнование, трябва да направим
всичко възможно да се срещаме където и да е, по какъвто и да е повод, но свободно с
македонците, а и те с нас.
Нищо няма да спечелим, ако продължаваме да се гледаме през завеси, портали и
бариери. Страхът от тази старателно проваляна и несъстояла се повече от 80 години
среща е най-голям в Белград, Скопие и Атина.
Да отворим границите и без никакво значение ще е на кой език ще си говорим. А
всеки ден все повече и повече хора от двете страни на границата, общувайки, ще
разбират, че всъщност няма какво да делят. Ще откриват, че освен езика са общи
корените ни, историята, националните герои и врагове.
И няма начин да не научат и да не се убедят, че почти всички "македонски херои"
са били най-вече българи и никога македонци. Това е достатъчно.

Патентованият превратаджия (1923, 1934 и 1944 г.) и ликвидатор на ВМРО Кимон Георгиев.

126
 Малко известни факти за т. нар. "народен съд" в Пиринска Македония
(февруари-март 1945 г.)43

Горноджумайският "народен съд"

През февруари-март 1945 г. в Пиринска Македония заседават четири състава на т.

нар. "народен съд": Горноджумайският, Светиврачкият, Неврокопският и Разложкият.
В обвинителните актове се изброяват "престъпни деяния" още от 1923 г. Според
комунистите тогава в този край били вилняли "престъпните банди на Тодор
Александров и Ванче Михайлов", макар че "съдът" е трябвало да наказва само "за
престъпления от периода 1941-1944 г.".
Черна картина на непрестанен ежечасов, ежедневен терор, убийства, картина на
"плъзнали по села и градове провокатори, агенти, задушавали още в зародиш всяка
прогресивна проява" се рисува в "изобличителните" материали. А "най-гонени"
естествено са комунистите. Подушили, че добре ще ги възнаградят, десетки
самообявили се за "най-измъчвани, гонени и борбени" неграмотни и полуграмотни
лумпени лъжесвидетелстват срещу беззащитни хора, смазани от нечовешки изтезания в
килиите на милицията, но намерили сили да се отрекат от насила изтръгнатите
показания и да заявят:"Не се признавам за виновен" (почти всички). Но никой не ги
чува. Присъдите се определят на друго място - в комунистическите околийски
комитети. И макар извършителите на престъпни наказуеми деяния да се броят на
пръстите на двете ръце "народните съдии" са безкомпромисни - издават над 100
смъртни и още стотици доживотни, 20, 15, 10, 5 и т. н. години строг тъмничен затвор,
конфискация на имотите за почти всички "народни" врагове. За какво се издават
споменатите присъди разкриват вече разсекретените дела от заседанията на т. нар.
"народни съдилища".
Видно от запазените протоколи след 1923 г. и "фашистките агенти" в
Горноджумайска околия не били останали назад. Политически доклад, имащ
претенцията да е обвинителен акт изброява "престъпните" им деяния, очертава
"противонародната" дейност на подсъдимите. Те са набедени, че са "продаждни
фашизирани граждани, предимно бивши функционери на ВМРО", че са извършили или
участвали в "убийства" на партизани, за сътрудничество с "фашистите",
"предателства"... Такива и какви ли не още колективни обвинения се четат в
материалите на Горноджумайския "народен съд".
Всъщност, виновни или не, доста от посочените в обвинителния акт вече са
наказани "заслужено". Веднага след преврата от 9 септември 1944 г. в околностите на с.
Айдарово и на други неизвестни все още места - партизани от отряд "Н. Калъпчиев" по
особено жесток начин убиват Любен Кацаров, Стоил Добрилов, Д. Пържов, В. Трайков,
д-р Ив. Гаджев, Г. Илиев, Ст. Иванов, Т. Златев, Д. Джегов, Д. Стоилов, Ал.
Кофтоджиев, Ив. Попарсов Ингилизов. За "народните" съдии те са в "неизвестност",
43
В. Струма, бр. 76 от 4-5.ІV.1998 г., бр. 82 от 11-12.ІV.1998 г., бр. 88 от 18-19.ІV.1998 г. и бр. 93 от 25-
26.ІV.1998 г.
127
"отсъствуват"... Още по-парадоксално е, че те съдят и "разобличават" както е записано
в протокола и починали граждани (!) "отявлени фашисти": Ст. Бучински, Т. Захариев,
Г. Захариев и Б. Цветанов. Целта на "съдебното" дирене е ясна - да се прикрие масовото
убийство и да бъде конфискувано недвижимото имущество на убитите и починалите
"народни врагове". Починалият Цветанов например съдят "за участие в убийство", без
да се казва в какво убийство е участвал, кого е убил?! Забравят това и го осъждат на
конфискация, "тъй като е починал", както е записано в протокола...
Срещу подсъдимите застават 54 нарочно подбрани и инструктирани
лъжесвидетели, нищо че почти никой от тях не е свидетел на сочените "убийства и
други тежки престъпления". Видно от протоколите те само ... знаят, чули са, казали им,
предполагат! Преобладаващото мнозинство от подсъдимите се държат достойно и
отхвърлят обвинениета. "Не се признавам за виновен" е най-често срещаната и първа
декларация на това мнозинство. И няма никакво съмнение, че това са декларации не на
убийци, страхливци, а на невинни хора, минали през нечовешки мъчения, в резултат на
което са им изтръгнати "самопризнания", въз основа на които се гради напълно
нескопосаният и пълен с противоречия колективен обвинителен акт. Затова най-често
срещано действие на "народните съдии" е веднага да четат "самопризнанията", за "да
запушат устата на фашистите"... В протокола не се записват уточненията на
подсъдимите как са получени тези "признания".
Отхвърлят се молбите на подсъдимите за допускане на свидетели, които биха
доказали тяхната невинност. Решават "народните съдии" Михаил Димитров -
председател, политкомисарите - Дончо Лисийски и Г. Мадолев, Ефтим Пандурски -
неграмотен (!), и Спас Бараковски - полуграмотен. Последните двама са загубили най-
свидното - децата си в напълно ненужната "борба" и е повече от ясно, че ще са
пристрастни. Затова не е трудно да бъдат манипулирани, настроени враждебно и
използвани крайно непочтено в предварително замислената разправа с техни съселяни
и съграждани!
Публична тайна е защо не се допускат неудобните свидетели, а именно: ще
разкрият истини за "смелите" партизански акции, по време на които са убити немалко
невинни граждани от околията или е посегнато на добити с много труд стоки и
имущество на хората, за това как "борците" сами са се предавали, за посегателствата
върху честта и достойнството над граждани, които едва ли биха могли да се наричат
"фашисти", "михайловисти", и които тогавашната изпълнителна власт е била длъжна да
защищава със законни средства.
Абсурдно било допускането на свидетели, които биха разкрили например
истината за убийството на канонизирания впоследствие комунистически водач в
Пиринска Македония Н. Парапунов. За да прикрият истинските, от своите среди
предатели, комунистите предават на съда невинен свой партиен другар и доскорошен
приятел Панайот Крайков! Имал е късмет, че съдените заедно с него полицейски
служители с подчертана почтителност недвусмислено сочат, че Крайков никого не е
предавал. И това го спасява от най-тежкото - смъртното наказание. Вместо това, съдят
невинни полицаи, отишли не да убият, а заловят Парапунов, действувайки по всички
128
правила на законна служебна самоотбрана. Комунистите не искат да се разкрие и
лансираната лъжа, че Н. Парапунов бил идвал в Г. Джумая "да организира направата на
радиостанция, с помоща на която да се свърже със съветското командване, което от
своя страна по предварително уточнен сигнал да спусне с парашути необходимото
количество оръжие...". Не е трябвало да се разбере, че Папапунов чисто и просто е
дошъл на предварително организирано семейно свиждане, на което е трябвало да се
уговори как да стане доброволното предаване на "народен борец".
Неудобни са и свидетелите, които биха разкрили и истината, че някой от убитите
"народни герои" всъщност са се самоубили. Затова в съда не се допускат и
съществуващите неопровержими доказателствени материали на "фашистките"
следствие и прокуратура за самоубилите се "борци" Йордан Мирчев и Н. Калъпчиев.
Неудобни са и свидетелите, които биха разкрили, че участниците в акциите срещу
партизаните (т. е. терористите), са били мобилизирани по ред и закони, на които трудно
би се отказало... Ще разкрият, че при среща партизаните първи откривали огън, че
мобилизираните най-често стреляли във въздуха, че акциите на полиция и войска са
насочени в повечето случаи срещу извършители на криминални деяния, срещу
издирвани и с влезли в сила присъди лица, ще разкрият и тайни от интимния
партизански живот...
Вместо това в мотивите и клетвените показания неспирно се твърди: "даваше
сведения за някой лица, че са комунисти", "държал беседи за борба с партизаните",
"участвули в убийството на Н. Парапунов", "доброволен сътрудник на полицията",
"участвал в акции срещу партизаните" и т. н. - все измислени и недоказани обвинения,
подплатени с неизменното "фашист", "михайловист" - достатъчно, за да се знае, че за
нарочените няма измъкване... Без да са доказаните убийци, на смърт са осъдени
участниците в акциите за залавяни на Парапунов и партизаните при с. Лисия. Никой не
иска да чуе непрестанните обяснения на командира на 14 пехотен полковник Димов, че
подчинените му войници и команден състав не са убийци. Какво от това, че Димов е
първокласен командир, спасил дислоцирания през 1944 г. в Гърция полк от германците.
Нищо, че в подкрепа на капитан Джингаров искат да свидетелстват 11 войници
заявяващи в един глас: "Джингаров не е убиец, ние сме комунисти, той ни спасяваше от
арести"! Нищо, че бившият околийски началник на ДС Стефан Петков също през сълзи
на очи обяснява, че не е убил самоубилият се Й. Мирчев и т. н. Но Петков, известен
още като горноджумайският Гешев, знае твърде много и е трябвало да замлъкне...
Смъртни присъди получават 40 души "народни" врагове. За това в мотивите на
присъдите се чете: "заловил партизанин", "доброволно предали партизанския отряд",
"уговорил палежа на три къщи", "настоявал за интерниране на семейства на партизани",
"помогнали в убийството на трима партизани", "убил двама партизани с нож" (но без да
се посочи кои партизани и кога ги е убил!), "заловил и предал на полицията",
"разработил оперативен план за унищожаване на партизаните", "доброволен
сътрудник", "съобщил на полицията", "запалил плевнята и къщата на партизанин"... И
за всичко това липсват задължителните за подобни сурови присъди категорични
доказателства. Има само твърдения на явни лъжесвидетели.
129
 От обвинените в убийства за виновни сами се признават единствено убийците на
шестима партизани от Трънския отряд, предали се на полицията в околностите на Г.
Джумая през 1943 г.. Всички други отхвърлят категорично обвиненията да са убивали
или участвали в убийства. Няма и категорични доказателства, които да ги оборят, освен
насила изтръгнатите "следствени самопризнания". Част от обвиняемите признават
участието си в акции, но с изричното уточнение, че действията им са в резултат на
законна самоотбрана, изпълнение на служебни задължения, военновременни заповеди,
че са били мобилизирани.
Назначените служебни защитници и да са искали (а те правят това доколкото
могат), не са могли да постигнат нищо, за да намалят или отменят предварително
определените не от "народните съдии", а от партийния комитет в Горна Джумая
присъди. "Кръв за кръв, двама за един загинал другар", е партийното начертание. И то
се изпълнява. Затова не е чудно, че съдът осъжда 40 души на смърт, 23 - на доживотен
строг тъмничен затвор, на 15 години - 11 души, на 12 години един, 13 души на 10
години, 9 души на 5 години, един на 3 години, двама дна две години, на 1 г. един, на
една година условно - 7 души. Оправдани са само 4 души. Почти на всички се
конфискува недвижимото имущество. И не е чудно защо говноджумайският "народен
съд" с основание се смята за най-кръвожадният.
На 14 март 1945 г. пред нарочен отечественофронтовски митинг на площад
"Македония" в Горна Джумая се четат присъдите. Доведеното с партийно поръчение,
манипулирано и екзалтирано множество единодушно одобрява "справедливите
наказания" и по даден знак иска незабавното им изпълнение. Към 22 часа надзирателят
бай Ангел Капелата нарежда всички смъртни да си приготвят багажа, за да ги карат в
София.... Единствен полковник Шишков - бивш началник на униформената полиция в
България се досеща и предупреждава: "Няма да ни пратят в София, тази вечер ще ни
разстрелят". И дума не е могло да става присъдите да се обжалват и преразгледат.
Малко по-късно, около 23 часа от гробищата отекват картечни откоси. Градът е
настръхнал! Кръвожадни клакьори оповестяват, че "народното" желание е изпълнено...
Войници, а дори и партизани отказват да са палачи. Затова комисарите прибягват до
услугата на полувменяеми и невменяеми нещастници.
Не ще минат и броени дни от изпълнението на присъдите и комунистическата
пропаганда ще забрави за многократно тиражираните лъжи за "жестоките, подли и
чудовищни убийства" на "монархофашистката управа". По даден сигнал и в чест на
предстоящата фетишизация на "героичната антифашистка съпротива" "убитите" ще
станат "геройски загинали" в "героични битки с народните врагове". Една лъжа се
заменя с друга, за да заличи и оправдае извършената от т. нар. "народен съд" в
преобладаващите случаи кощунствена и престъпна саморазправа с неудобни и невинни
български граждани.
Малко повече от една година след Горноджумайския завършва и известният
Нюрнбергски процес срещу световноизвестни и наистина отявлени и заслужаващи най-
сурови наказания хитлерофашистки престъпници, виновни за смъртта на милиони
невинни хора. И въпреки това този съд осъжда на смърт едва 11 души и са изпълнени
130
само 9 смъртни присъди. Излиза, че според Горноджумайските "народни съдии" в
околията е имало четири пъти повече, по-страшни и по-виновни от хитлерофашистките
престъпници.
Панайот Крайков - наклеветен за "предател" на Н. Парапунов е един от
четиримата, признати за невинни от съда. Враговете му от партията обаче ще направят
така, че по-късно отново да бъде съден, изпратен в затвора, по лагери, ще превърнат
живота му в истински ад. И всичко това без дори да има доказателства за това и
въпреки безспорните му заслуги пред партията за която работи като един от най-
добрите и околийски активисти, и в която вярва. В килиите на Горноджумайския затвор
лежи заедно с бившите си врагове и тогава се убеждава, че преобладаващото
мвозинство от тях са невинни, че те също са хора. Дели залък (бил е в една килия) с
полковник Димов, със Ст. Петров и др. "видни фашисти". И до днес говори за тях с
уважение, като за достойни и почтени хора. Мнозина "активисти" на компартията в
града и околията и до днес се страхуват от него, защото не знаят какво са споделили
неговите съкилийници, а най-вече шефът на ДС Ст. Петров с него. Говори се, че в
последния си час Петров само го е предупредил от кого в градската комунистическа
организация трябва да се пази. Но го е заклел да не говори за това, защото ще му струва
главата. И е оцелял, защото го е послушал.

Светиврачкият "народен съд"

От 2 февруари до 26 март 1945 г. в гр. Св. Врач (дн. Сандански) заседава Втори
състав на Горноджумайския "народен съд". Подсъдими по дело 489 са 41 души,
предимно полицаи, чиновници, адвокати, учители, търговци, земеделци. След почти
ежедневни заседания "народните съдии" определят "сурови, но справедливи присъди"
по думите на обвинителя Б. Цветков. Дали това е така, се вижда от множеството
"престъпни" факти, изложени в обвинителния акт, мотивите, показанията на
свидетелите. Четейки ги, и най-непросветеният сам ще направи извод доколко
справедлив е този съд.
И в тази околия нарочени като "много изпечени фашисти, михайловисти и
великобългарски шовинисти" са наказани далеч преди заседанията на този съд.
Палачите са се страхували да извършат масовото убийство на територията на околията,
затова закарали извикани уж само за справка над 20 (а според някой твърдения около
50) "михайловисти" зад границата - в с. Латрово, Демирхисарско. Сред зверски убитите
са първият градски кмет и виден деец на ВМРО Зисо Попов, кметът на града от 1941-
1944 г. Атанас Лазаров и др. видни граждани. Известността, а и почитта с която се
ползват зверски избитите в града и околията възпира "народните съдии" да впишат
всички за подсъдими по това дело.
На смърт от Светиврачкият "народен съд" са осъдени полицейските служители
Павел Д. Пенчев и Иван Ст. Иванов от Св. Врач и Слави Стойнов Дечков от Петрич.
Първите двама "отсъстват", защото са убити зверски след "народната победа".
Дечков се сочи като "страшилищено на Петрич", "виновен" за разкриването на
131
комунистическа конспирация в града през 1942 г.(от която никой не е пострадал) и за
това, че "... преследвал учениците, най-младите борци", при все, че е видно, че такива
не е имало. Иванов пък "организирал секретни сътрудници за борба с народните
борци". Пенчев бил в редовете на партията, но "действал за залавянето на народни
борци", "главен виновник" за арестуването на 28 "смели борци" през януари 1942 г. в
Светиврачко, за "залавянето на др. Иван Делев" - член на съдебния състав!
За"побой"над Ангел Димитров и "... други народни борци". За това другарката Божия
Върбанова твърди: "А. Димитров и Върбан ми казаха, че и тях е бил старшината
Иванов".
А другарят Г. Давидов е още по-критичен по отношение на вече покойния
полицай: "Иван Иванов ме е бил и тормозил цели 15 години. Слави Дечков ме следеше
на всяка крачка. Подсъдимият Апостол Ангелов не ми обръщаше внимание. Караянев
ме клеветеше, че съм бил комунист."
Какъв побойник е старшината Иванов, се доказва най-вече от показанията на др.
К. Москов: "Държаха ме 7 дена, но не ме биха. След това ме изпратиха в София, където
ме държаха 38 дена, през което време ми нанасяха тежък побой... по нареждане на
Иванов и Пенчев от гр. Свети Врач".
Съдът осъжда други десет души на доживотин строг тъмничен затвор. Тодор
Григоров е "виновен" за това, че е "взел участие в разпита на народния борец Ангел
Димитров", въпреки че фактите недвусмислено сочат, че само се е опитал да помири
враждуващите заради селска мома Димитров и К. Лазаров... Подпоручик Кирил
Алексиев Дамянов -герой от войната и вече полковник, "измъчени концлагеристи"
представят като "един от най-жестоките офицери", командвал рота в трудов лагер,
където били изпратени "народни борци, проявили се в борбата". Затова Дамянов, без
доказани факти, е "типичен садист". "Народният" обвинител подсилва "мръсния облик"
на офицера Дамянов, твърдейки произволно: "Достатъчно е било само да се спомене
името му, за да затрепери всеки войник. Още хиляди войници биха дошли да докажат,
че е бил садист и измъчвал жертвите си до смърт". Нищо, че е командвал само рота,
нищо че не се е явил нито един войник от ротата, за да потвърди това за своя командир.
Александър Дойчинов пък ще получи доживотната си присъда, въпреки че по
думите на обвинителя "той се е носел много добре с лагеристите, услужвал им е винаги
и всякога с каквото можел".
Учителят Асен Попиванов от петричката гимназия е осъден, защото "... се е
проявил повече от един полицай", защото бил....."в истинския смисъл на думата
гестаповец, оформен полицай. Целта му беше да вкара в затвора всички антифашисти"
- твърди клеветникът Ал. Ризов. Колко е вкарал, не се казва!
"Голям побойник" е и бившият полицейски началник в Петрич Тома Гергицов.
"Виновен е за разкритата конспирация в града през март 1942 г."
Показателни за виновността му са твърденията на др. Стр. Аргиров:. "Тома
Гергицов беше страшилище за мене, семейството ми и целия град. На всяка крачка ме
заплашваше. Той не ме е бил мене, но зная, че е бил другаря Румен Станимиров. Зная
също, че Гергицов и Дечков бяха първокласни побойници". Или показанията на
132
"партизанина" Ст. Харизанов: "Зная, че Т. Гергицов организираше преследване на
партизаните", макар че полицаят Гергицов не ги е преследвал, а ги е въоръжил с
полицейско оръжие в началото на септември 1944 г.!
Ст. Хр. Димитров също получава доживотна присъда само защото свидетелят
Галчо Галчев твърди: "Зная, че той беше голям побойник"... Освен със стандартните
обвинения в "доносничество" и др. кметът на с. Плоски Ат. Лазаров е обвинен, че "... се
опитал да изнасили Донка Демиревска - другарка, а впоследствие жена на
полковникДемиревски". Свидетелка за този "опит" е др. Божия Върбанова: "Аз ще
заяви без свян тя - се срещнах с Д. Демиревска и тя ми каза, че Ат. Лазаров се е опитал
да я изнасили"! "Народният" обвинител го квалифицира вече като изнасилвач и
"префинен агент на фашизма, навсякъде прокарвал своята прогерманска политика"...
"Престъплението" на Григор Г. Беганов от Лозеница е, че искал изпращането
"задължително няколко души... за борба с народните борци" в Свети Врач, независимо
че такива не са изпратени, защото е нямало "народни борци", и на всичко отгоре "ходил
често на засади и се заканвал,че ще изчисти всички комунисти и партизани" и е
"известен главорез, функционер на старата ВМРО", без да се сочи колко и кои глави е
отрязал. Още е "най-големият фашист в Лозеница", "слагал засади на младите куриери
народни борци", хвалел се "... че е изпил много комунистическа кръв", заканвал се "че
комунистите няма да му избягат"!
Още по-смехотворни и измислени са "престъпните" деяния, заради които на 15
години строг тъмничен затвор са осъдени други 12 души. На първо място сред тях
следва да се отбележи Ал. Димчев Праматаров - кмет на Петрич през 1941-1944 г.
Праматаров обвиняват, че "доброволно е служил на полицията и войската със сведения,
които са се отнасяли до безопасността на народните борци"; че "той е бил в пълна
услуга на германците... ", защото,,... е бил канен на специалния устроен от последните
банкет, където е произнесъл слово за тях"!
Държи се достойно и не се признава за виновен. "Имах контакти с германците,
доколкото знаех немски език" - признава той. Обвиняват го, че насила е набирал
работници за германците (около 6-10 септември 1944 г.), а истината е, че реагирал на
заплахата от германски офицер да взриви голям склад за боеприпаси при изтеглянето
на германците. "Наредих да се отрежат фитилите, понеже видях опасността от
взривяване" - обяснява спокойно той.
Обвиняват го, че купил германска бодлива тел. Отново спокойно обяснява:
"Купих я за гимназията, иначе щяха да я продадат на частни лица".
Спокойната защита на кмета изважда от равновесие "народните" съдии, затова
пускат срещу него подставени и най-безскрупулни свидетели клеветници. Др. Кр.
Стамов декламира: "Праматаров се знаеше в града ни като един от най-отявлените
фашисти. Едва ли има в града друг така отявлен и безскрупулен фашист". А се оказва,
че "фашистът" Праматаров е управлявал Петрич без страх за собствената си кожа до
11.ІХ.1944 г. и е предал по собствена инициатива кметската управа на криещите се в
Беласица "народни борци", като ги е принудил да му дадат нарочен писмен документ...

133
 Кирил Лазаров и Йордан Ковачев от с. Ощава са "главните виновници" за
залавянето на"народния борец" Ангел Димитров, опровергано от свидетели,
включително и с документи. Нищо, че когато са "извършили това предателство", са
малолетни...
Иван Петров Недев е "виновен" за това, че като интерниран в Св. Врач "успял да
направи разкрития, следел проявите на народните борци", макар че комунистите сами
са се разкрили...
Горският пазач от Мелник Ал. Гигов, е "голям фашист", защото "като научил, че
народният борец Ив. Делев (член на съдебния състав -бел. авт.), който тогава бил в
нелегалност, бил в къщата си... видял посоката, в която Делев бягал и я показал"...
Наум Андреев Милушев получава присъдата си, защото ,,... е казал да се вземе най-
активно участие в преследването на парашутистите", и че "ако Германия победи, ще
черпя приятелите си с цяло буре вино".
Бездасеприложат убедителни доказателства, за "доносници" са набедени
кметският наместник на с. Брезница Г. Хр. Чочов, кметът на с. Камена Илия Д. Илиев.
Те били "донесли" против другарите Калайджиев и Божиков. Илиев бил започнал
служенето си като "голям хитлерист" по думите на уволнения от него Ат. Арнаудов.
Въпреки че били приятели, Божиков не се свени да го клевети, че "постоянно хвалел
Хитлер и неговата политика". И всичко това, защото "големият хитлерист" Илиев е
"присъствал на банкета, даден в чест на германците... " независимо от безспорните
доказателства, че Илиев е правел всичко възможно да укрива комунистите, негови
съселяни и приятели.
Подпоручик Емил Рачев Майдавски е единственият, признал се за виновен, за
това, че се отнасял с войниците грубо, но с категоричната декларация: "Не съм наказвал
войниците за политически прояви, а по дисциплина".
"Вината" на полицейския стражар Ат. Хр. Тасев е, че допринесъл дейно и
съществено за провеждане престъпната правителствена политика", че "... е заявил, че
ще възобнови ВМРО-Ив. Михайлов" и бил "най-здравият стълб на михайловистите,
силен македонстващ и националист".
Изключени от петричката гимназия новоизлюпени "народни борци" клеветничат
и отмъщават на директора Славчо Петров Гер-гинов. Те го представят като "злодей",
"упражнявал голям тормоз върху прогресивните елементи в гимназията".
Други 5 подсъдими получават присъда 2 години строг тьмничен затвор. Георги
Узунов за това, че "със слово е допринесъл дейно и съществено в подкрепа на
правителствената политика", защото според Горан Ангелов "в края на 1943 г. той рязко
е заявил в присъствието на множество хора, че ако руснаците влязат в България, щял да
убие 10 души комунисти и ще се самоубие", макар че руснаците влизат, Узунов не е
убил нито един комунист, а и не се е самоубил...; Атанас Иванов Калибацев, защото
"посочил известно число народни борци, за да не бъдат взети в народната войска, а
изпратени в челните роти", макар че се е застъпвал за много неблагонадеждни младежи,
съдействал за освобождаването на тогавашния комунистически кмет на Петрич Д.
Харизанов, на комуниста 3. Аргиров и др.; Ив. Антикаджиев, защото по негови
134
донесения били интернирани "другарят Горан Ангелов и други народни борци"; Кл.
Попенчев, защото клеветникът Кр. Дерменджиев твърди: "Мисля, че по негово
донесение бях преместен от Белица в Бождово", макар че свещеникът се е застъпвал за
прогресивни хора; Ат. Ат. Кузманов, защото "станал причина да бъде изпратен в
концлагер Кр. Пол.." (неясно - бел. авт. ), макар че се установява, че лицето е редовно
призовано от военните с повиквателна заповед...
Последен от осъдените е Ат. Хаджипопов, бивш народен представител, но
починал далеч преди да започнат заседанията на съда. Вместо по закон наказателното
преследване да бъде преустановено, съдът разпитва инструктирани свидетели,
които"доказват", че покойният Попов бил "непоправим и отявлен германофил", защото
"... при разни разговори и спорове говорел в полза на германците".
Единствен свидетелят Г. Пашов се осмелява да каже истината: "Подсъдимият Г.
Хаджипопов беше добър човек. Той стана кмет, народен представител, но не зная да е
вършил лоши работи". Това не помага. Съдът конфискува недвижимото му имущество.

Неврокопският "народен съд"

На 5 март 1945 г. се откриват заседанията на "народния съд" в Неврокоп. Нарочен

митинг предшества събитието. Тогавашната комунистическа преса обевява, че
Неврокоп не помнел подобен "внушителен митинг", на който присъствували 10 000
души, макар че в градчето тогава няма толкова жители!
Но е истина, че първи са "стройните редици на работническата партия
(комунисти)" начело със зловещия плакат "Кръв за кръв". Главен съдия тук е
околийският секретар Ив. Гулев.
Всъщност, преди да съдят, новоизлюпените и посмели да влязат като "герои" в
Неврокоп едва в следобедните часове на 11 септември 1944 г. неврокопски партизани
вече са се оцапали с кръв. На 4 октомври 1944 г. раздават своето "правосъдие",
избивайки по вероломен и особено жесток начин все още неусочнен брой невинни
граждани. Преди избиването им офицери от местния гарнизон са искали да ги спасят,
предлагайки им бягство зад граница. Сред убитите най-известен е Стоян Филипов -
сподвижник на Г. Делчев, войвода на чета преди освобождението, установил се в
Неврокоп след Първата световна война, учител и безспорен околийски лидер във
въстановената от Тодор Александров ВМРО. Ползвал се и с изключителното доверие
на Ив. Михайлов и на населението в околията, народен представител от 1931 г.
Филипов не е допускал, че новите властници са в състояние да извършат убийства без
съд и присъда, затова отклонява предложението на офицерите и убеждава другарите си
да не бягат. Но се е излъгал...Разстрелян е и друг известен деец на организацията Илия
Гаджев - касиер на околийското тяло на ВМРО, уважаван народен учител. И още много
други...
Убийците не ще се посвенят да съдят вече отдавна покойните си жертви. И е ьсно
защо, за да оправдаят убийствата и конфискуват имотите им. "Не се явиха подсъдимите
Илия Попиванов, Стоян Филипов, Г. Малинов, К. Ст. Мълчанков, Ив. Занков, Андон В.
135
Качарков, Велик Н. Чолев, Ал. С. Пашов, Й. Ст. Чонев, Илия Т. Гаджев, Т. М.
Панайотов, Г. Ст. Матеров, Т. К. Воев, Васил В. Станишев, Лазар Г. Манолев" -
съобщава "народният обвинител, допълвайки: "Същите са в неизвестност".
Явяват се 42 подсъдими. Двама служебно назначени адвокати защитават смазаните от
побои и мъчения , докарани до пълно отчаяние полицаи, чиновници, кметове, учители,
търговци, свещеници, земеделци - най-будната, заможна и политически грамотна част
от населението в Неврокопска околия.
И този съд действа по сценарий и бързата процедура. И за да е по-бърза работата
допуска свидетелски показания от публиката.
"Пристъпи се към разпит на подсъдимите" - четем в оскъдния протокол. Но
подсъдимите по този процес объркват сценария. Не ги плаши това, че млади клакьори
често скандират: "Смърт, смърт"!
Тон дава Тодор Вичев Овчаров с декларацията: "Не се признавам за виновен, в
преписаното ми престъпно деяние". Обвиняват го, че е един от убийците на нелегалния
Илия Попангелов от с. Кремен, и че насила е накарал друг кременчанин - Михаил
Кубаков да се предаде, че е бил съпругата на др. Благо Джугданов... Оказва се обаче, че
нищо от изброените "престъпления" не е вярно. Бившият файтонджия и завеждащ
подучастъка в с. Кремен спокойно уточнява: "Дойде дядото на Кубаков и заяви, че иска
да се предаде. Отидохме при него. Кубаков ми заяви, че му дотегнал вече нелегалния
живот и се предава на властта. Не го арестувах веднага, оставих го да си помисли.
После дойде, закарах го в Неврокоп. След някой дун го освободиха."
Борис Керемедчиев, П. Калайджиев, Д. Пумпалов, Стоян Гълъбов, Иван Киричев
също не се признават за виновни във връзка с т. нар. Кременска акция, по време на
която е убит Илия Попангелов. Не отричат участието си в акцията като служебни лица,
но изрично поясняват, че убийството е станало далеч от сочената овчарска колиба. Но
става ясно и друго: малко преди това партизаните убиват овчаря Иван Христов. "В
колибата намерихме багаж и едно заклано яре!" - уточняват подсъдимите.
Стоян Киряков отрича да е виновен, но убедително сочи, че при срещата с
"народния съдия" Ив. Гулев го е оставил да избяга:"Гулев си пое пътя нагоре" - сочи
той и напомня, че заради това са искали да го арестуват. А Гулев гузно мълчи...
Без да са истинските убийци, други подсъдими ще отговарят за убийството на друг
нелегален - Мунчев. "Не съм виновен, не съм участвувал в убийството на Мунчев, не
съм донасял за никого на властта, на кучето си не съм викал Сталин" - така Иван
Топалв отхвърля отправените му обвинения. И си признава: "Моето и комшийското
куче един път се бориха и им казах: "Кучетата се борят, та какво остава за Хитлер и
Сталин!".
Голяма част от обвиняемите признават, че в миналото са били членове ва ВМРО,
но не са извършвали никакви, а още повече приписваните им убийства. "Не се
признавам за виновен и не зная за какво ме съдите" - пита Д. Тернянов и допълва: "Бях
в добри отношения с партизаните, не съм ги гонил". "Доносник" е и Хр. Боздев, който
чистосърдечно декламира:"Не съм вършел нищо лошо против комунистите, бях в
добри отношения с партизаните, винаги съм им помагал. Дадох 10 000 лева за
136
подпомагане на партизаните. Не съм казвал, че съм фашист и фашист ще умра, е че
всеки комунист ще бъде смазан. Дружал съм винаги с комунисти". И това е факт, който
доскорошният му приятел Ангел Гулев гузно ще премълчи.
"Не съм виновен в нищо" - декларира Г. Хр. Боздев и с надеждата, че ще му
повярват съобщава, че е носел млеко на изпаднал в нужда другар, но и той си мълчи. А
пожарният ръководител на Гърмен Г. Петков само служебно е прибрал личната кърта
на Гулев.
Списъкът е твърде дълъг. Невинни граждани обвиняват, че са "донасяли" за
"прогресивните елементи" - комунисти на властта. К. Педев - полицейски стражар, Г.
Славов - старши полицейски стражар, Стоица Спасов - секретар-бирник, Илия Кичуков
- служител, св. Г. Крънев, Апостол Банскалиев - деловодител, Ангел Стоилов -
служител, книговодителят Н. Игнатов, учителят Ал. Тодоров, машинописецът Илия
Поплазаров, Д. Джонов, Хр. Бояджиев, М. Касапов; Г. Нурков, Г. Шайков, Г. Даскалов,
Г. Славов, Трайко Георгиев, св. Ат. Велков, Г. Глухчев, Найден Найденов - готвач, Хр.
Боздев.
Последният например, че казал:"Ако знаех, че Мунчев е паризанин, щях да туря
ръка на жена му!" Всички от гореизброените категорично не се признават за виновни и
отричат свидетелските показания от публиката. Най-често те успяват само да
изрекат:"Не е вярно това"!
Единствен от подсъдимите по това дело за виновен се признава Мехмед Туфанов
от Корница. "Бях с партизаните по гората 10 дни. Стана ми мъчно, за майка ми и
избягах от тях. В полицията казах къде е кашкавала на партизаните в гората. Мястото
на първата партизанска база го знаех, аз открих по-далечната. В нея имаше 100 пити
кашкавал."
Следва общинският кмет на с. Гайтаниново Г. Шутев. Също заявява, че не се
признава за виновен" и деклара:"Вратите на моята община бяха отворени за народните
борци, бях ревностен защитник на кооперативното дело, ръководено от прогресивни
хора". Но Трифун Ключков от публиката се провиква: "Да каже подсъдимия Шутев,
кръволока и убиеца, представителя на Гестапо, как стана моето арестуване". Ще стане
ясно, че лично "кръволока и..." Шутев го е предупредил и дал възможност да избяга...,
но веднага пак от публиката Ив. Цирков ще съобщи: "Той ми чете евангелие, че
партизаните са разбойници, а на едни познайници е казал, че ОФ ще рухне и той пак ще
стане кмет".
Поредните "доносници" на властта против "прогресивните елементи" -
комунистите, също непризнали се за виновни, са кметовете Петър Кършев(предупредил
комуниста Г. Данелов да бяга!) и Петко Палешутски. Последният ще заяви:"В село
Скребатно нямаше антифашисти. Когато в селото дойдоха двама души германски
войници, на квартира отидоха в къщата на Д. Карамфилов".
Че са невинни твърдят още касиерът на кооперация "Напред" Тодор Гелемеров и
околийският инженер в Неврокоп Панко Поптодоров, който заявява:"Не се признавам
за виновен, защото през целият си живот не съм се занимавал с политика".
Последен и най-отявлен "фашистки престъпник", "гестаповец", "побойник", "гонител
137
на всичко прогресивно" и какво ли не още за неврокопските "народни съдии" и
подставените клеветници е Васил Манов - кмет на Добринище през 1934-1938 г., на
Банско от 1939-1940 г. и околийски управител на Неврокоп през 1941-1944 г. Отхвърля
аргументирано всички обвинения. Спокойно отвръща на всички свидетелски показания
от публиката. Обвиняват го: че е дал на полицията списъкът на 150 комунисти от
Неврокоп, макар че до 9.IХ.1944 г. в този град е нямало и 15 такива; че идвал в Лъки да
арестува комунисти, а те сами са се предали... Само подсъдимият Ангел Стоилов -
служител в общината ще го защити: "Околийският управител В. Манов не беше жесток
човек, носеше се много добре с хората". Не се допускат много желаещи да потвърдят
това.
На третия ден се съобщава, че е постъпил допълнителен обвинителен акт, с който
като подсъдими са привлечени Дико Кътев, Илия Тодоров, Б. Прътев, Н. Делиев и Илия
Хаджииванов. И те не се признават за виновни за нито едно от приписаните им
"престъпни деяния". От тях за "особено опасен" и "закоравял михайловист" се сочи Н.
Ат. Делиев - бивш кмет на града, общински съветник. Опитва се да смекчи "вината" си
сочейки гордо: "Аз създадох град градина" и припомня за изграждане на лечебница,
парк, гимназия, баня и т. н. Обвиняват за Дъбнишките "кланета", та дори и за "заговора
срещу Яне Сандански". Отговаря спокойно: "Големият ми грях е, че оставих моята
жена при едно лошо материално състояние, а можех да взема един от най-хубавите
парцели."; "Откакто поех кметуването (1926 г.) не съм вземал никакви организационни
функции в организацията, защото не ми отговаряше на възрастта."
А бившият кмет на Сатовча напразно обяснява, че има дори документ за...
антифашистка дейност. Книжарят А. Хаджииванов, издавал след преврата
отечественофронтовският вестник "Свободна трибуна" също напразно обяснява: "Не
съм казвал, че светът ще изгори, но победата ще е на Германия"...
Последен от подсъдимите думата отново взема В. Манов, за да поясни, че е
помагал на интернираните в града евреи...Но и това няма да му помогне, защото идва
ред на официално записаните 107 свидетели, претендиращи, че са "най-измъчваните и
най-борбени прогресивни елементи". В свидетелските показания на клеветниците
преобладават декларативните, заучени, произволни, смехотворни и налудничави
обвинения. Тон дава първият свидетел Н. Германски: "Й. Чонев бе един теоретик и
практик на фашизма и голям представител на разлагащата се фашистка власт. Това
беше напълно декласирания тип Чонев, човек без чувство за морал, съзнание, етика,
човечност и това, което е казал спасителя - любов. Същото ще кажа и за Ал. Пашов. За
тяхната престъпна дейност конкретно не мога да говоря, обаче те бяха политбюрото на
централния комитет на банкрутирващия вече фашизъм в Гърмен. Подсъдимите...(
изброява имената на почти всички подсъдими - бел. авт.) бяха преките проводници на
немската агентура. Ив. Топалов е един неслучаян фашага, с черно минало..."
Клеветникът съобщава услужливо още, че ... "Топалов нямайки възможност да донася
писмено и донасял устно"; че "Траянов пропагандирал, че Съветска Русия е загубена";
че "Бозлев е старателен фашага", а "Ев. Попгеоргиев е добър служител на фашизма"...

138
 Показанията и на останалите лъжесвидетели говорят недвусмислено за "вината"
на подсъдимите: "Подчертавам дебело, че е фашист"; "Той влизаше в кръчмите и все
псуваше Червената армия и партизаните"; "Той и сина му бяха въоръжени с пушки и
все гледаха от прозореца на къщата си кога ще минат партизани, за да стрелят по тях";
"... наблюдаваше все къщата на др. Ив. Гулев и ако дойде да го убие"; "...е дебел
фашист и вярно доносническо оръдие"; "...е фашист и все псуваше Сталин"; "Ме би с
кръстачка по корема и гърдите, за да ми нанесе изкуствена туберколоза" и т. н., и т. н.
Този съд не иска да знае как, от кой и защо в действителност са убити или са се
самоубили "борците" Анещи Узунов, Тодор Карамфилов, Т. Шопов. Подминава с
мълчание, че през 1943 г. "борците" са заклали 4 невинни граждани от околията. Съди
"предатели" на сами предали се разочаровани от "борбата" другари.
Най-много "престъпници" сочи и "разобличава" др. Вл. Пенков. Той познава
почти всички подсъдими и смело ги окачествява като "крайни фашисти". Не се свени да
постави в тази "компания" и своя кръстник - поп Георги! И В. Урдев се старае да
"изобличи" колкото се може повече "фашаги" като "верни оръдия на властта и ВМРО".
Например за Ил. Хаджииванов цинично сочи: "Бил е на страната на противния мене
лагер, но лично за негови действия не зная!". И още показания: "Тези всички бяха
доносници на властта"; "Зная, че донасяше"; "Възхваляваше победите на Германия";
"Осъждаше комунистите"; "Беше явен привърженик на властта"; "Едни познавам, а
други не познавам лично, но те всички държаха бича на населението и съм убеден, че
поощряваха властта в преследването на нас - прогресивните елементи"...
Запазен е само краят на заключителната обвинителтна реч на "народния
обвинител". За подсъдимите се твърди, че са "всички до един фашисти" и още: "Тези
хора са дебнели, шушнели, донасяли на властта, по тяхна вина са затваряни и бити до
смърт нашите добри другари."
Адвокатите Д. Стоянов и П. Димов напразно се опитват да смекчат "вината" на
подсъдимите. Те сочат неопровержими доказателства за тяхната невинност и искат
оправдателни или по-ниски присъди за преобладаващата част от тях. Напразно, защото
всичко вече е решено в ОК. Съдът не иска да ги чуе и ..."поради напредналото време
вдига заседанието"... Произнася 25 смъртни присъди, 20 - доживотни, 5 на 15 години , 2
на 10 години, 4 на 5 години. Сред смъртните освен Н. Ат. Делиев "налице" са и 9
полицаи, които напразно обясняват, че никога и никой не са убивали! В "неизвестност"
от осъдените на смърт са убитити на 5 октомври 1944 г. най-видни неврокопски
граждани. А в мотивите за доживотната присъда на бившия околийски началник В.
Манов неграмотните "народни съдии" записват: "Един лавиращ администратор, но
опорит и ревностен фашис. Като шев в околията е отговорен за проведения терор".
"Съдиите" не са пропуснали да конфискуват имотите на невинните "фашаги и
михайловисти". И Не са пропуснали да си направят и снимка... за спомен.

Разложкият "народен съд"

139
 Какво правят "фашистите" в Разложка околия научаваме от протоколите на
тамошния "народен съд". А какво по същото време вършат и "народните партизани" не
е трудно да се научи. Впрочем, това чистосърдечно описват самите те в спомени и
псевдоисторически съчинения от хиляди страници за т. нар. "антифашистка борба в
Пиринския край". Темата е твърде интересна и си заслужава да е обект на отделен
коментар. Истината за тази "най-масова" в страната "съпротива" грябва да излезе наяве.
Тук ще споменем само за някой от "забележителните" шумкарски "победи", даващи
представа за това какво става в окръга през 1941-1944 г., че така силно се проявава
партизанският, т. е. комунистическият гняв през есента на 1944 и зимата на 1945 г.
"Разлютени" от германското нападение над СССР "най-достойните чеда" на
Пирина бягат през юни 1941 г. в планината. Въоръжават се, създават чети - Джумайска,
Белишка, Разложка, за да громят "фашисткия звяр"...
Двадесетина шумкари се крият в шумата и до края на 1942 г. все не срещат врага,
ако не се считат десетките бастисани едър и дребен рогат добитък, опустошените
мандри и кооперации. Е, в края на 1942 г. първи се проявяват джумайските шумкари.
Научават, че в града живеят петима германски телефонисти и решават да ги унищожат.
Хвърлят бомби, но се оказва, че не там била германската квартира. Виновно е "лошото
разузнаване", но пък акцията "разтърсила заспалия град и имала голям политически
ефект" - се чете в писания, посветени на "борбата".
Властта си е власт и не спи, издирва нелегалните - криминално проявени "борци".
През 1942-43 г. в окръга са разкрити всички съзаклятнически комунистически
структури. На открити процеси десетки комунисти са осъдени за антидържавна и
дейност. Много са осъдените на смърт, на само една е изпълнената присъда. Най-
отявлените престъпници не са заловени, а между тях има и убийци на невинни
граждани.
Само Разложка околия остава незасегната от провали. Затова тук шумкарското
движение се "масовизира", заема се да отмъсти на "предателите", "най-изявените"
фашаги, за затворените другари от другите околии. И се подемат активни "наказателни
акции". Първа сред наказаните е Якорудска мандра, от която на 12 септември 1942 г. се
изземват точно 208 кг. кашкавал, а на 10 декември с. г. белишки шумци нахълтват в
селската кръчма и убиват двама "фашистки пъдари".
В една комунистическа "история" пише, че "акциите на горноджумайската и
белишката чети били "нов момент във въоръжената антифашистка борба", защото все
по-уверено се преминавало към "нападателни действия"...
Не само Белица, но и челият окръг е потресен от тези и от много други
"нападателни" шумкарски акции: не остават незасегнати нито едно стадо, нито една
мандра, нито едно по-заможно домакинство. "Още през есентта на 1942 г. борците се
устроиха по-добре за повторно презимуване" - се чете в споменатия "исторически"
труд. В сравнение с предишната зима били набавени "значителни количества храни,
изградени са удобни зимни землянки". И както пак четем от споменатите истории през
зимата на 1943 г. "пиринските борци" се били отдали спокойно на политпросвета - чели
Сталиновите "Въпроси на Ленинизма", слушали лекции по философия и
140
политикономия, събеседвали и си ведели записки. Наистина забележително, ако беше
вярно...
Доколко "борците" са се обучавали, е отделен въпрос, но както всеки би се
досетил е сигурно, че не са забравили натрупаните богати хранителни запаси, както и
да продължат с "нападателните" акции. Шетат все още безнаказано в окръга и избиват
без съд и присъда над 30 невинни служители, полицаи, обикновенни граждани,
учители... Сред убитите е и Манчев - директор на училището в Белица. Селото е
потресено. Потресени от неоправданите убийства са жителите на всички селища от
околията. Затова не е чудно, че много са онези, които искат оръжие и са готови да
тръгнат срещу рушителите на законността, грабителите, убийците. Защото шумкарите
наистина не си поплюват: убиват двама полицаи, после оше трима, още двама войници,
един овчар, раняват тежко околийският полицейски началник, нападат почти всички
мандри и изземват от тях стотици силограми кашкавал, сирене и масло. И още:
изземват прасетата на разложани, пашуваши край Елешница. "От тях приготвихме
зимнина" - се хвали "снабдител". Изземват още цели стада от овце и кози. Затова никой
от градовете и селата не смее да изкара стоката си дори извън дворните места. За да
опази населението и неговото имущество от посегателства околийската управа
ограничава движението на хора и животни. Въвежда се строг полицейски и военен
режим на движение. В отговор партизаните извършват нови, с нищо непредизвикани 10
убийства. Населението е изплашено, защото шумкарите убиват най-често почти всеки
срещнат в гората непознат. И властите и жителите на околиата искат да се сложи край
на това ненормално положение.
Три пъти през 1943 г. властите се опитват да убедят партизаните да спрат
ненужните издевателства и убийства, да се легализират, гарантирайки им, че няма да
бъдат преследвани по никакъв повод. Призивите подкрепят и близки на нелегалните
(май, юни и октомври 1943 г.).
Вместо да приемат предложението на властите, 38 нелегални в Разложка околия
продължават да тероризират населението, всяват у него страх, безчинстват в негови
имоти, заграбват придобити с много труд стоки. За това заразителен за тях е примерът
на горноджумайските им другари, заклали в началото на ноември 1943 г. 76 телета.
Цели 6 дни ги обработват, за да приготвят... зимнина. Убиат нови "фашисти", но вече
падат и първите партизански жертви. В отговор - нови "снабдителни и наказателни
акции" - краде се безобразно, унищожават се на никого невиновни архиви, с което се
заличава историческата памет на редица селища. Нападат се мандри, кооперации,
горски стопанства, стада и се "конфискува"... в името на народа.
Призивите партизаните да спрат с убийствата и изделателствата не дават
резултат. Безрезултатен е и призивът на намиращият се по това време в Плевенския
затвор политически секретар на комунистическата партия Трайчо Костов, да се
преустанови въоръжената борба за по-благоприятен момент, защото властта е силна и
положението в България не е като в Югославия. Само така партията ще се съхрани, ще
се избегне ненужното избиване на нейни, предимно млади кадри - обяснява Костов. И е
бил прав.
141
 През пролетта и лятото на 1944 г. населението в Разложка околия отново иска
спокойствие. Озверени до краен предел са и близките на невинно избитите от
шумкарите граждани. За да се справят със ситуацията в околията са доведени елитни
войскови и жандармерийски части, подложили на обсада и прочистване обширни
територии от Рила , Пирин и Родопите. Извършват се арести на заподозрени в
сътрудничество с нелегалните, а 20 от тях са убити от засада или в престрелки, след
като не се предават. Но жандармерията допуска и неоправдани убийства без съд и
присъда на 13 заподозрени като помагачи и на трима малолетни. Никой в околията не
удобрява подобни убийства - резултат на престъпна самоинициатива на отделни
престарали се и лумпенизирани служители на реда. Но от това впоследствие много
ловко ще се възползват другите убийци - "народните борци".
Партизаните убиват без съд и присъда над 35 невинни граждани, повечето
държавни служители, нарочени като "върли фашисти" и "предатели". За тях тези
убийства са справедливи. Тогава, а и до днес за тези убийства упорито се мълчи. Никой
не е дирил отплата за тях...Но през 1945 те са на власт и искат мъст. И е обяснимо след
всичко това, защо по делото на Разложкият "народен съд" са привлечени най-много - 92
"фашисти".
Около 60 от тях обвиняват в убийства "без съд и присъда" на 35 "народни борци",
а останалите в доносничество и други подобни "фашистки прояви". И тук най-напред
се изброяват обвиняемите, които са в неизвестност: Благо Максев, Борис Каназирев, И.
Костов, П. Хаджиев от Разлог; Лазар Икономов, К. Хаджитодоров и Г. Зайков от
Банско; Г. Чобанов от Баня; Н. Бакалов, Ил. Бучков, Вълко Бангиев и Ангел Палагин от
Якоруда; И. Причкапов, И. Сърбинов и И. Саев от Белица. Публична тайна в околията е
защо тези най-видни граждани, повечето търговци и общественици "отсъстват" - убити
са по познатия вероломен и зверски начин от "народните партизани" в околностите на
с. Добринище. Обвиняват ги, че "в борбата с партизанството в страната са
организирали убийството на..." Следва списък на загиналите от околията шумкари и
ятаци.
Убитите не са в залата и не могат да докажат, че нищо не са организирали и
никого не са убивали. Тук е само първият в списъка - капитан Николчев, който
напразно обяснява, че е служебно военно лице, че е изпълнявал военновременни
заповеди в една напрегната и ненормална обстановка, че извършителите на някой
действително подсъдни и жестоки убийства без съд и присъда не са в залата.
Следват обвиненията към други 36 присъстващи "участници" в "убийствата". "Взел
участие в убийството", "спомогнал за убийството", "взел участие в засади", "активен
фашист" - такива най-общо са обвиненията към всички тях. Един от тях - Алекса Саев
вече е починал, но продължават да го съдят, защото "влизал в престрелка с
партизаните"!
След убийците "народният обвинител" изрежда "доносниците", "агентите",
"активните фашисти" - всичко 32 души предимно служители от "фашистката"
администрация, учители, свещеници. Обвиненията към тях са повече от смехотворни.
Например към свещеник Иван Шивачев - "голям фашист", защото "списва 40 години
142
фашисткия вестник "Пирински вести", с което "допринася дейно и съществено за
отегчаване международното положение на България". Но най-големия грях на
свещеник Шивачев е, че е "взел участие при обесвянето на Никола Вапцаров".
"Префинен фашист", "ревностен доносник", "вярно оръдие на фашистката власт" и
други подобни, са най-честите вменени като престъпни деяния на споменатите
"доносници".
Почти всички от подсъдимите са признати за виновни. Срещу тях
свидетелствуват 40 души. Отлично са знаели, че това ще им помогне по-късно да ги
признаят за "активни борци". Защото освен клеветите не пропускат да се хвалят колко
много са се "борили". За кратък период след "народната победа" "борците" в този край
от 300 стават на 3000!
Присъдите издават отявлени комунисти, повечето и лично засегнати - В. Шишков
като председател и членове - Г. Пражаров, Г. Топалов, Кр. Андонов, Ив. Гулев и
обвинителя Ат. Стайков. Не крият пристрастието си, а още повече желанието за мъст.
И не е случаъно, че 37 души са осъдени на смърт, 35 на доживотен затвор, 6 на 15
години, 2 на 10 години, 6 на 5 години, 4 на 1 година условно и само двама оправдани. И
разбира се задължителната конфискация, огромни парични глоби. Сред смъртните са и
споменатите по-горе и зверски убити 16 жители на околията през есентта на 1944 г. в
околностите на Добринище. Разбира се, за да оправдаят убийството им и конфускуват
техните имоти.
Освен за "35 убийства без съд и присъда" подсъдимите винят и за масови палежи.
Между прочем преди преврата се сочи, че тези палежи са десетина - няколко къщи, а
повечето бараки, подслони и кошари в гората. При четенето на обвинителния акт обаче
се съобщава за опожарени 110 къщи (7 в Разлог, 70 в Белица, 30 в Якоруда и 3 в
Добринище), а при четене на мотивите за присъдите, вече се говори за 139 опожарени
къщи...Публична тайна е, че чак такова палителство в околията не е имало. Ако в
Белица наистина са запалени и разрушени над 70 къщи, то комунистите нямаше са
оставят без да документират тази вандалщина. Интересно е и това, че когато по-късно
"народната власт" оповестява, че ще компенсира с парични средства "пострадалите от
фашистките палежи", опожарените в Разложка околия къщи стават стотици. Ясно е
защо!
За какво още осъждат десетки "побойници и мъчители" може да се види още и от
едно описано от свидетел и в обвинителния акт "основно мъчение": "Арестуваните са
изправяни на 4-5 сантиметра по стената и стоят така прави и неподвижни с дни при
заповед да гледат в една точка и при най-малкото помръдване ще получат куршум, от
което арестантите изпадат в халюцинации и почват да виждат пред себе си кервани от
въшки, мишки и прочие. Стоят с дни гладни и без вода и биват подлагани на изтезания,
чрез побой, дърво, гума и илектрически ток до изпадане в пълно безсъзнание". Не се
прилагат никакви веществени или медицински доказателства за подобни мъчения... За
"доказателства" служат "самоизобличителните самопризнания" на подсъдимите, взети,
знайно как по време на следствието в "народната милиция".

143
 В много от случаите подсъдимите отричат, не се признават за виновни, обясняват,
че са изпълнявали само служебните си задължения по тогавашните закони на страната.
"Този довод е неоснователен. Смърт!" - отсича "народният обвинител". Но прави
впечатление, че на смърт по това дело са осъдени всички "фашисти", които не са от
околията. И това също е доста показателно. Изглежда, че разложките "правосъдци" са
имали смелостта да раздават най-строго "правосъдие" само към пришълците. Явно не
са посмели да накажат така сурово "фашистите" - жители на околията, защото не са
били убедени в тяхната вина и в своята правота, а и са се страхували от последващо
заради това възмездие. Защото подсъдимите от Разлог обясняват, че са призовани по
законен ред да отбраняват града от външни нападения, че са давали задължителен
караул, че никога не са стреляли по партизани, не са убивали.
Някой от "доносниците" и "фашистите" си признават: "Признавам се за виновен и
потвърждавам писмените си показания. Изнасял съм беседи само в черквата и то от
Евангелието. Признавам, че винаги съм се борел против комунизма само със слово" -
заявява св. П. Механджиев. И св. Ив. Шивачев също се признава за виновен, заради
това, че е издавал "Пирински вести", затова че сказките му в околията били само
религиозни и с патриотичен характер, и заради това че "в София бях гарнизонен
свещеник и присъствувах по заповед на разстрели". "Бях такъв (езповедник - бел. авт.) -
продължава той - и на Н. Й. Вапцаров. Когато аз го запитах има ли какво да ми каже,
той каза следните думи: "Отче отивам си невинен. Аз служех на една идея, за която ние
отиваме жертви". Други също се признават за виновни: "Понеже съм бил полицай", "..
съм бил чиновник", "... съм служил на тая власт, за да си изкарам прехраната", "...
държах реч на гроба на убития от партизаните пъдар и казах:"Падна от злодейска
ръка"...
Редове от показанията на свидетелите също спомагат за окончателното оформяне
"престъпният и злодейски облик" на "враговете" народни: "Каза, че всички нелегални в
гората ще минат под нож"; "Три часа и половина ме държаха на електрически ток. След
шестото ми поставяне на тока съм изпаднал в безсъзнание"; "Видях, когато детето-
предател гонеше воловете"; "Полицаят Витан казваше: "Вие сте за клане, вашта мама
мръсна"; "Сп. Рашев го познавам като фашист"; "Бележков не зная дали е донасял за
някои, но зная, че е нанасял побой"; "Палагин и Бучков заявиха, че рано или късно ще
се оправят с болшевиките"; "Рашев е корена на фашизма в нашето село"; "Свещеник
Шивачев държеше исторически речи, които засягаха великобългарски тенденции";
"Беше и с тия и с ония, накрая се прояви като фашист"; "Бяха той, Миле Мутафчиев и
двама полицаи. Ударихме огън по тях. Повалихме трима, а той успя да избяга"; "Дълги
години бе служащ в общината"...
Има и почтени, достойни свидетели. "Не знам някой от полицията да е гасил
цигара върху лицето на Катранджиев, а и нямаше никакви следи по лицето му от
подобно нещо" - свидетелства чистосърдечно М. Нейчева. "Овчарите ходиха при
Манов (околийския - бел. авт.) да ходатайства и той ходатайства, издейства добитъка да
пашува на 5 км извън града" - пояснява А. Татарски.

144
 Стига се и до поредното кощунство - четат се показанията на вече починалия
подсъдим Алекса Саев. Отказва се допускането на неудобни свидетели, не се отговаря
къде всъщност са "отсъствуващите" подсъдими, на тримата адвокати не се дава никаква
възможност да подготвят спокойно защитата си. А те трябва да защитатат по 30
подсъдими. И въпреки това объркват до голяма степен кръвожадните намерения на
"народните съдии". Изтъкват неопровержими доводи за невинността на доверениците
си, искат оправдателни или смекчени присъди. Съдът почти не се заслушва в кратките
адвокатски пледоарии, но се плаши от тях и затова бърза да постанови: "Смята делото
за приключено". Присъдите се произнасят на 24 февруари не в съдебната зала, а пред
нарочен ОФ митинг, на който комунистическа агитка непрекъснато скандира: "Смърт,
смърт". Часове след митинга, желанието им се изпълнява...
И тогава, а и до днес мнозинството от населението в околията е убедено, че
споменатите присъди са несправедливи. Отварят поредната дълбока рана в
междучовешките, междусъседски и т. н. взаимоотношения между хората по села и
градове. От тях за десетилетия наред ще се облагодетелстват "най-борбените", "най-
революционните", а те както постановява този "народен съд" са най-вече от Белица,
Якоруда и Разлог. Затова не е трудно да се разбере още кому е бил нужен този съд. На
него се пише "революционната борба", чрез него се оправдават жестоки убийства,
всява се страх и подчинение, утвърждава се власт за десетилетия, заграбва се чуждо
имущество, отстраняват се от активен политически, културен, управленски,
икономически и т. н. живот най-будните жители на околията, техните деца и внуци.
Скоро след този "съд" в Разлог ще забравят за "жестоките" убийства и в
продължение на десетилетия самозвани комунистически величия и "народни борци" ще
писателстват за "героични подвизи и сражения" срещу "монархофашистката" власт.
Фалшификациите са безброй, но пък върху съшитата с бели конци "революционна
история" на тази "крепост на комунизма" преживяват десетилетия наред и то доста
добре стотици "борци", техните деца, па и внуци дори!

145
 Веднага след като са издали смъртните си присъди неврокопските „народни съдии” са се снимали
за „спомен другарски”, 15.III.1945 г

146
 Комунистически митинг в Горна Джумая по повод произнасяне присъдите на „народния съд”,
14.III.1945 г.

Една от дирижирано изпращаните от комунистическите комитети в Горноджумайска област

резолюции с искане да бъдат налагани смъртни присъди на „народните врагове”, февруари 1945 г.
147
 Преобладаващото мнозинство от подсъдимите не се признават за виновни и внасят за това
мотивирани възражения. Нито едно от тях не е уважено. Показателно за съдържанието им и техния дух е
възражението на Д. Тернянов от Неврокоп.
148
 На осъдените на смърт и безследно изчезналите в началото на октомври 1944 г. „народните съдии”
в Пиринско конфискуват цялото движимо и недвижимо имущество. Най-показателна за това какво е
конфискувано от „народните врагове, богаташи, изедници и кръвопийци” е акта за запор на движимото
имущество на най-известния и заслужил по това време неврокопчанин, дългогодишният кмет на града
Никола Атанасов Делиев.

149
 Комунисти бистрят македонският въпрос44

За "историческите" решения на мартенския пленум на ЦК на БКП от 1963 г.

В периодичният печат и в "научни" съчинения се тиражира твърдението, че

"грешки" по македонския въпрос БКП допускала най-вече до Петия конгрес от 1948 г.
След това партията грешала, но (в по-малка степен) само до т. нар. мартенски пленум
от 1963 г. Този пленум направил "решителна стъпка за ревизия на дотогавашните
схващания на партията по македонският въпрос", и изработил "научно обоснована"
политика по този въпрос... Истина ли е това или сме свидетели на една от многото
долнопробни фалшификации на прокомунистическата пропаганда - се вижда от един
бегъл документален поглед за деловата работа на този "исторически" пленум.
Пленумът е свикан за да чуе доклад на Тодор Живков за разговорите му с Никита
Сергеевич Хрушчов, за участието на делегация на БКП на VI конгрес на ГЕСП, за
разговорите на Живков с Тито в средата на февруари 1963 г.
Наред с всичко Т. Живков разказва и за съдържанието на разговорите с Тито.
Хвали се, че посочил македонския въпрос като въпрос, който пречи за подобряването
на българо-югославските отношения. А какво точно е казал на Тито, личи от думите
му: "Нашата партия признава създадената обективно след Втората световна война във
Вардарска Македония Народна република Македония в рамките на ФНРЮ" и "Също
така признаваме, съгласни сме, че в Македонската народна република се оформя
македонско национално съзнание. Обаче по тези въпроси ние съзнателно публично не
говорим." Но Живков, както сам казва, се обявил пред Тито "решително против
оценките, които се дават в скопския печат, че БКП била провеждала в периода на
Втората световна война и непосредствено след нея опортюнистически и
националистически курс по отношение на македонския народ и борбата срещу
фашизма".
Следва разказът му за пищен обяд, за който стратегът на бъдещата "нова
национална политика" докладва: "Седяхме ние с Тито един до друг по линията на
протоколните положения и разговаряхме. Най-важното е, че разговорът беше много
дружески. Даже Тито се разчувствува. Когато си заминавахме, аз му подадох ръка, той
ме прегърна и разцелува."
След това Т. Живков обосновава необходимостта от подобряване на отношенията
с Югославия и достига до извода, че "българите сме най-заинтересовани от всички
социалистически страни за развиваме добросъседски отношения с Югославия." "Да
имаме предвид големия въпрос, че все пак трябва да държим Югославия към нас и в
края на краищата да дойде при нас. Това е големият въпрос" - допълва той. В името на
този "голям въпрос" трябвало "без предразсъдъци и задръжки" да се провежда "линия
на разширяване дружбата и сътрудничеството между двата народа и тяхната обща
борба за строителството на социализма". "И тук щем не щем, ние се сблъскваме и с т.
нар. македонски въпрос" - сочи той и информира участниците в пленума, че ще
направи "едно кратко изложение по македонския въпрос", след което чете обстоен
исторически анализ от времето на цар Самуил до Втората световна война и
аргументирано доказва, че в Македония не е имало и няма македонска народност,

44
В. Демокрация, бр. 122 от 12.V.1998 г.

150
нация, език и т. н. Спира се и на "допуснатите грeшки" по македонския въпрос от БКП,
осъжда преброяването от 1946 г. и насилията свързани с провеждане на македонистката
политика, както и курса за федериране с Югославия през 1944-1948 г., защото...
България е трябвало да върви не към Белград, а "към Москва"!
"Такава е справката" - с тези думи Живков завършва историческата си лекция и
прави поредните изводи: партията е провеждала "последователна
интернационалистическа линия по македонския въпрос, като е водила настъпателна и
страстна борба против великобългарския, великосръбския и великогръцкия шовинизъм,
за превръщане на Македония в ябълка на раздора за балканските страни"; партията се е
борила "последователно" за "демократичното и революционно разрешаване на
македонския въпрос", а дори когато се наложело е провеждала "гъвкава тактика"...
А ето и Живковите предложения за бъдещата политика по македонския въпрос:
"Ние трябва да признаем , разбира се, когато се създадат условия за това, не сега -
създаването на МНР в рамките на ФНРЮ"; "Ние следва да признаем публично - аз пак
повтарям, когато се договорим с тях, не сега - обективното съществуване на МНР и
формирането на македонското национално съзнание. Ние не желаем да пречим на този
процес, напротив, ние желаем да му съдействуваме. Не можем обаче да се примирим в
никакъв случай това национално съзнание да се формира, да се изгражда на
противобългарска, националистическа и шовинистическа основа".
По-нататък Т. Живков се спира на положението в тогавашния Благоевградски
окръг. Основното тук е, че дава ясно да се разбере необходимостта "да се създадат
условия за премахване на допуснатия натиск да се пишат (хората) македонци", защото
"въобще в нашата страна няма нито в Пиринския край, нито (другаде) някакво друго
македонско национално съзнание". И дава своите указания: "Няма защо да
упражняваме населението. Тоя, който се чувства македонец - нека се пише македонец,
но македонско национално съзнание няма нито в Пиринския край, нито в Беломорска
Тракия, нито в нашата емиграция в Канада или САЩ. Само във Вардарска Македония
обективно-исторически се формира македонско национално съзнание." В изложението
си по-нататък той сочи, че "ние не можем да се откажем от нашата история" и
призовава да се борим срещу фалшификациите на българската история", да не се
отказваме от Паисий, Братя Миладинови, братята Кирил и Методий, защото това
означавало да се откажем от половината история на България, и заключава: "Само цар
Самуил можем да им дадем"!
И най-накрая сочи "каква е перспективата": "В победата на социализма и
комунизма на Балканите, в ликвидирането на границите и в постепенното сливане на
нациите. Друга перспектива няма и не може да има." Завършил изложението си, Т.
Живков изведнъж се сеща за македонския език: "Между прочем, когато говорим за
македонския език, не бива да казваме, че македонският език е български език. Това не е
правилно."
По предварителен сценарий се дава думата и на тогавашният първи секретар на
ОК на БКП в Благоевград Кр. Тричков, за да изкаже "Известни съоражения по
македонския въпрос". Той угодливо преповтаря основните мисли от изложението на Т.
Живков, но негови са и предложенията: да се изгради единно мнение по македонския
въпрос; да се отменят всички публикувани предишни решения на партийното
ръководство по македонския въпрос.
Предложенията остават без отзвук. Надделява предложението "да се излезе с
доклад - оценка за нашата политика по македонския въпрос в миналото и сега", който
"да не се публикува"
151
 Кр. Тричков разказва за събитията от 1944-1948 г. в Пиринска Македония -
пребиваването на македонските учители, съществуването на македонски театър,
преброяването и т. н. По време на разказа му на няколко пъти превъзбудено се намесва
Г. Караславов с репликата: "В Болшая съветска енциклопедия пише, че само у нас има
македонци". За малко разговорът, т. е. участието в него става неконтролируем: "И Гоце
Делчев им предадохме" - сочи Кр. Тричков; "Политбюро направи тази грешка и трябва
да си го кажем" - откровеничи Д. Димов. "Той предаде цялата македонска архива. Ако
речем да работим, тя е при тях" - заявява Т. Живков по адрес на Г. Чанков. А Христо
Калайджиев е още по-конкретен, като прави исторически вярното уточнение за това
кой всъщност е виновен за "грешките". "Най-много тази работа се разпространи и
пусна корени след 1932 г., когато нашата партия по времето на лявосектантския курс
вдигна знамето на македонската нация. През този период главно комунистите в
България се перчеха и се напъваха да доказват, че има македонска нация, че това са
македонци, а не българи. И когато на първата конференция поставих въпроса какви са
доказателствата за тази нация ми се отговори - Тепърва ще ги търсим" - свидетелства
той и продължава:"Работите се много усложниха, когато започнахме да поднасяме
Македония на тепсия и когато най-безкруполно ми се заповяда да предам всичко на
македонските емисари. А Македонските емисари - това е интересна страничка..."
Живков не желае повече дебати, а най-вече емоционални откровения за
партийната вина. Явна е опасността нещата да излязат от контрол, затова се ориентира
към приключване на заседанието.
Същинският характер на "новата научно обоснована" живковска политика по
македонския въпрос ясно личи от заключителните му думи при закриването на
пленума: " Ние в случая захапваме хапа за Македонската народна република, създадена
във Вардарска Македония , а те трябва да прехапят хапа за Пиринския край. Ако те и
ние сме реални политици, така трябва да се постъпи. Ние ще прехапем и този хап, а те
ще прехапят другия хап и ще работим по-нататък. Няма да повдигаме въпроса за
Вардарска Македония, обаче те да не се занимават с Пиринския край, няма да се
съгласяваме да ни изпращат агитатори, както и ние не поставяме въпроса да изпращаме
агитатори в Босилеградско и Царибродско.
Очевидно е от гореизложените факти каква всъщност е "новата" македонска
комунистическа политика. А още по-очевидно е още каква е сделката, т. е. за какво са
се договорили неотдавна Живков и Тито и защо последният се бил разнежил дотолкова,
че дори разцелувал "страстно" на изпроводяк своя комшия. Най-накрая за характера на
"новата"линия говорят и завършващите указания на Живков: "Нашата крайна цел е да
се върнат при нас", "Не бива да се дава гласност около македонския въпрос. Трябва
последователно твърдо да го провеждаме, но да не шумим, Кога, какво и кой ще каже
нещо, трябва да се премери 20-50 пъти, да се реши и утвърди буква по буква, запетайка
по запетайка. Едно можем да говорим тук, а друго - на срещи публично. Това трябва да
бъде ясно."
Пленумът приема и съответните решения, между които и "единодушното"
одобрение "изложението в доклада на Т. Живков по македонския въпрос". Възлага на
Политбюро да разработи документ, "в който да се изложи цялостната марксистко-
ленинска политика на БКП по македонския въпрос". И с това се изчерпват
"историческите " му решения по македонския въпрос, които кой знае защо се
тиражират още и като "повратни", "решителни" и какви ли не още. А както е видно
става въпрос за типичен таен комунистически пленум, на който се бистри и
македонският въпрос, но завършил с познатото заклинание всичко което се е говорило
152
да е най-строга партийна тайна. И нищо повече...
След 1963 г. българските комунисти често ще бистрят македонския въпрос - на
срещи в Белград, Скопие или София, на пленуми, но отново само потайно и никога
публично. "Нова" рожба е още по-грубата, тотална и префинена цензура по всичко
свързано с македонския въпрос. Внимателно се следи кога, какво и кой ще каже нещо
по него. А ако се допуска нещо, се премерва 20 до 50 пъти, се утвърждава буква по
буква, запетайка по запетайка. И всичко това - в изпълнение на кои знае защо
възхваляваният "исторически" мартенски пленум от 1963 г. и споменатите по-горе
Живкови указания.

Имаше българи като писателя Димитър Талев, които неизменно защитаваха националното достойнство.

По време на посещенията си в Благоевградски окръг до 1978 г. Тодор Живков никога публично не

оповести истинските позиции на БКП по македонския въпрос.

153
 Бурно преминал живот45

Близък съратник на Тодор Александров и Иван Михайлов, справедлив и строг

човек

На 3.Х.1944 г. "за справка в народната милиция" по изготвени списъци в

околийските комунистически комитети в Пиринска Македония (тогава
Горноджумайска област) са извикани десетки граждани. В нощта на 5 октомври в
различни селища на областта се разиграба кървава драма. По вероломен и особено
мъчителен начин са избити над 150 души. Според други твърдения броят на убитите е
значително по-голям.
Кървавата вакханалия не отминава и Светиврачка околия. Тук "извиканите за
справка" са натоварени на два камиона. На близките се пояснява, че "справките" щели
да се правят в Горна Джумая. Безследно изчезват деятели на ВМРО като Коста Джаров,
кметът на града Атанас Лазаров и др. над 30 души невинни и уважавани граждани на
града и околията. Сред тях е и един "от най-опасните", но пък и най-популярните
светиврачани - Зисо Попов. Кой е Зисо Попов и защо толкова силно са се страхували от
него, та са побързали на всяка цена да го ликвидират по този "безшумен" начин?
"Баща ми Зисо Николов Попов е роден на З.V.1882 г. в с. Бабчор, Костурско,
Битолски вилает. Детските си години и първоначалното си образование е получил в
родното си село. В селото е имало българско училище и българска черква. Баща му е
починал млад и грижите за отглеждането им са били на майка му Яна и дядо му отец
Васил. Имал е сестра Мара и братя Христо и Коста" - четем в написана от сина му Иван
Попов биография. От нея и архивни източници научаваме за бурния и изцяло отдаден
на борбите за освобождението на македонските българи живот на Зисо Попов.
Първите крачки в освободителното движение прави през 1901 - 1902 г. в подготовката
на Илинденското въстание. Участва в пренасяне на оръжие от Кюстендил за Костурско
- на разстояние над 400 км.
Заедно със свои роднини и съселяни (Коле Марковски, Ат. Попниколов, Митре
Влао, Митре Чемберо, Коле Ставревски и др.) Зисо Попов е и сред активните
участници във въстанието. Знае се, че е бил в четите на войводите Иван Попов, Манол
Ризов, Пандо Кляшев и Васил Чакаларов. Взел е участие в сраженията при Невеска и
Апоскеп. След жестокото потушаване на въстанието е в нелегалност, включва се във
възобновеното четническо движение, емигрира в САЩ, където се установява в гр. Сент
Луис, щата Мисури. Там го заварва вестта за Балканската война (1912 г. )и като много
други емигранти от поробените и свободни предели на България бърза да се върне, за
да участва в отдавна бленуваното освобождение, на което се радва много малко в
родния Костурски край. През Междусъюзническата война (1913 г. ) е подгонен от
гърците. Заедно с потоците бежанци от Вардарска и Егейска Македония бяга в
свободна България и се установява в София. През Първата световна война (1915-1918
г.) е ефрейтор и пак за кратко се радва на повторното освобождение на поробените
български земи. Разочарованието от сполетялата страната ни нова, втора национална
катастрофа и за него е голямо.
За известно време следите на семейството се губят. Една снимка от 1919 г.

45
В. Струма, бр. 176 от 1-2.VІІ.1998 г.

154
разкрива, че Зисо Попов участва в откриването на чешма в центъра на с. Левуново. Той
е кмет на селото през 1919-1921 г., но селските архиви не са запазили информация за
това кметуване. Може обаче да се твърди, че каленият в много битки въстанник, четник
и редови български войник бързо се съвзема. Не пада духом и е сред малцината дейци
на освободителното движение, които вярват, че не всичко е загубено. И това е така,
защото виждаме как с всичките си сили работи във възобновената от Тодор
Александров през 1919 г. ВМРО.
Човекът, на когото Александров се доверява изцяло и най-много за
въстановяването и дейността на организацията в Свети Врач и околията, е Зисо Попов.
И едно от доказателствата за това е фактът, че освен за организационните дела, му се
гласува доверието да е общински кмет от началото на 1923 г. Оттогава започва и
съзидателната му дейност за превръщането на село Свети Врач в град. На първо място
следва да се отбележат усилията му за приемане на регулационен план, в който са
заложени чертите на бъдещия град. Постоянни са и грижите му светиврачани да
изоставят много от вредните селски привички. Показателни за това са някои от
строгите кметски заповеди от февруари 1923 г: "Забранявам да се пускат прасетата на
паша без пазач"; "Никой жител на Свети Врач да не обгржда улиците по плана, както и
свободните парцели и ги преобръща в зеленчукави градини. "; "Който има свободно
дворно място, може да го засее със зеленчук, като предварително го обгради, за да не
влиза добитък". И още: да се освободят веднага всички незаконно заградени улици и
дворни места; да се провери и преброи всичкият едър и дребен рогат добитък; всички
кръчмари, гостилничари, хлебари, бакали, хотелджии и содолимонадени фабрики "да
въведат в изпълнение образцова чистота, постилка на масите, умивалници, да се
постелят заведенията с дъски, да се държат покрити всички ястия"; забранява
"безразборното поливане на вода във всички ливади, находящи се в местностите
наблизо до чертите на селището Св. Врач, за да не се развива маларията...
Това е времето, когато се очертават първите улици на бъдещия град, откриват се и
първият обществен обект - телеграфопощенската станция. Кметът е съпричастен и към
съдбата на бежанците от поробена Македония, на които раздава парцели и земя на
символични цени. Заповедите му са кратки и ясни като тази, с която обявява 2 август -
Илинден, за "местен официален празник".
Една от последните му заповеди от 1924 г. гласи, че упълномощава помощник-
кмета да го замества и подписва, защото трябвало да замине по "неотложни дела" в
Мелнишко. От други източници е ясно, че неотложните дела са организационни - на
ВМРО. В края на август 1924 г. се подготвя конгресът на ВМРО в м. Лопово, а той е
един от делегатите. Тук го заварва вестта за вероломното убийство на Т. Александров
(31.VIII.1924 г. ).
Заедно с всички делегати полага клетва вестта за убийството да не се разгласява,
но въобще не се колебае за това кои са моралните подбудители на убийството. Не се
съмнява и на чия страна да застане в очертаващата се безмилостна битка за оглавяване
на организацията - на страната на оформящото се ново ръководство начело с Иван
Михайлов. Подкрепя безрезервно линията за наказване на убийците и виновниците за
подлото убийство на Т. Александров.
От есента на 1924 г. Зисо Попов се отдава изцяло на организационна дейност. Той
е безспорният ръководен фактор на ВМРО в околията, без който не минава нито едно
мероприятие от културно-стопанската, фискалната, съдебно-наказателната и военно-
подготвителна дейност на околийското тяло на ВМРО. На практика той е начело на
бойния, културно-стопанския и наказателния околийски институти. Той е и човекът в
155
Светиврачка околия, на когото и Иван Михайлов безрезервно се доверява. В къщата на
Зисо Попов винаги при пребиваването си в Свети Врач освен Т. Александров отсядат
Ив. Михайлов и съпругата му Менча Кърничева, членовете на ЦК Владо Куртев и
Жоро Настев, Борис Бунев, Кирил Дрангов, Стр. Развигоров и други видни дейци на
организацията.
През есента на 1925 г. гръцки войски извършват внезапно нахлуване на
българската територия по поречието на Струма. Застрашени са Петрич, Свети Врач и
други селища на окръга. Единствената въоръжена сила, способна да даде светкавичен
отпор на нашествениците, са четите на ВМРО. И те го правят, като дават заслужен урок
на нашествениците. Зисо Попов е комендант на четите по левия бряг на Струма и има
заслуга за създаването на необходимата организация за даване отпор на агресорите.
За авторитета му в организацията говорят още редица факти: Зисо Попов
(Москов) е един от 22-мата делегати на провелия се в Банско на 11-12.І.1926 г. окръжен
конгрес на ВМРО и има съществен принос за укрепване позициите на ВМРО в
Светиврачка околия. Подкрепя изцяло съдебно-наказателната дейност на
организацията и се бори за нейното единство. През 1931 г. вече е сред членовете на
окръжното ръководство на ВМРО. Стриктно следи да се съблюдават моралните устои,
чистотата и доверието на организационните дейци сред населението. Затова по подобие
на Иван Михайлов е безкомпромисен към всички рушители на организационния устав
и правила. Бързо забелязва, че сред голяма част от организационните работници
настъпва упадък и морално разложение. Разтревожен от това, в началото на 1934 г.
пише на Стр. Развигоров: "С изключение на малки единици целият апарат от
функционери трябва да бъде коренно променен. Навсякъде се влагат лични интереси
под маската на доброто на делото и по такъв начин създава се настроение срещу
движението и руши се самото дело. Това важи от най-малките до най-големите
функционери в окръга." От други сведения се разбира, че подобни сигнали Попов
изпраща и до Ив. Михайлов. По този повод последният пише до Развигоров: "Няколко
пъти вече Живко (Зисо) ми пише, че забелязал недобри работи, но не е конкретен. Не
ти ли се вижда мунасип да пратим макар някой по-млад човек в Свети Врачко, за да не
се объркат и там работите."
И вероятно за "да не се объркат работите", от 1930 до 30.V.1932 г. по поръчение
на организацията Зисо Попов отново е кмет на Свети Врач. С царски указ 460 от 26
юни 1926 г. Свети Врач вече е град, но работите по неговото градоустрояване не вървят
както трябва. А ВМРО има амбицията да подпомогне оформянето му като "една от
перлите" на свободната част на Македония. Зисо Попов вече е познат като безукурно
честен, справедлив, но и строг към нарушителите и престъпниците човек. А това е
времето, когато се раздават нови парцели, оформя се бъдещата физиономия на новия
град. И приносът за това на кмета Попов също е немалък и безспорен: не допуска
каквато и да е несправедливост; съдейства изцяло за подобряването и разширяването на
градския парк след създаването му от ген. Тодоров; поощрява създаването на градска
духова музика; организира и участвува активно в изграждането на околийската
лечебница "Т. Александров"; негово дело е и организацията за строежа на хижа
"Велибит", кръстена в чест на братските отношения между ВМРО и Хърватската
усташка организация; подпомага изграждането на църковен дом, църкви в града и
околните селища...
Освен на организацията Зисо Попов е отдаден всецяло и на своето семейство.
Свързва се завинаги под венчило с Нада от родното си село, от която има дъщеря
Славка и двама синове - Васил и Иван. Държи да бъдат възпитани в
156
източноправославен дух и морал, да са родолюбци и трудолюбиви. И казват, че е успял
да стори това. А за да издържа семейството си, се е трудел немалко - известен е като
отличен пчелар и овощар. Създава 18 дка овощни градини с висококачествени
ябълкови насаждения. В средата на 20-те години оборудва дърводелски чарк в м.
Арнаут дере. И до днес местността, където е била водната бичкиджийница, се нарича
Зисов чарк. Работи и като комисионер на тютюневи фирми при изкупуването на
тютюневата реколта. След "безследното" му изчезване имотите му са конфискувани, а
семейството му оставено на произвола на съдбата...
И до днес близките официално не са известени къде, как и защо е убит Зисо
Попов. От признателни хора, по различни странични канали и след собствено
проучване те вече знаят, че той и още над 30 светиврачани са разстреляни вероломно
край с. Латрово, Демир-хисарско, от "народни борци", принадлежащи към
сформирания след преврата от 9.ІХ.1944 г. светиврачки партизански отряд "Яне
Сандански". След избиването им се разгласява, че били изпълнени присъди над
участници в Драмските събития. Нищо че никой от зверски избитите въобще не е бил в
Драма по време събитията.
Сигурно има и други, неизвестни дела, които да е сторил Зисо Попов. За жалост
архивът на градската управа е непълен. Малцина са вече и местните жители, които
помнят бай Зисо. Но всички, които са го познавали, говорят за него с уважение. С обич
и преклонение за него си спомня и синът му Иван, който, както вече споменахме, се е
опитал да събере в едно кратко животоописание делата на своя баща. И го е сторил с
присъщата за баща си скромност, с плахост да не би да го възвеличи или прекали, като
му припише несвършени от него дела. Сигурно и за да се застрахова, той е отбелязал:
"Оскъдни са материалите за дейността на баща ми през целия негов живот. В характера
му не беше да разправя и се хвали с делата си. Много малко епизоди съм чувал при
разговор с близки хора за извършена работа."
И тъкмо затова той не е така категоричен при изреждането на тези му дела, а само
се базира "на лични спомени на съвременници, фотоматериали и архивни книжа",
благодарение на които смята, че е успял да съобщи "много малко за така бурно
преминал живот". И нищо не споменава за страданията на семейството след двата
преврата - този от 19.V.1934 и от 9.ІХ.1944 г.
През 1934-1935 г. Зисо Попов е интерниран в Плевен, лежи и в Горноджумайския
затвор. Единствената му награда дотогава е, че е удостоен с почетната значка за заслуги
към ВМРО.
След убийството му през 1944 г. ДС наблюдава семейството му десетилетия
наред. По-големият син Васил с жена си и двете си деца от 1945 г. живее в София.
Преди преврата членува в младежката организация на ВМРО. През 1936 г. открива в
Св. Врач книжарница. Заради това, че е син на Зисо Попов, е преследван и уволняван от
работа. Почива през 1959 г.
На гонения, преследване, наблюдение и дискриминация са подложени и другите
деца на Зисо Попов - Иван и Славка, техните наследници. Иван и до днес живее в Свети
Врач в малката къща, оставена му като наследство от бащата "михайловист". Не обича
да говори защо са го гонили, какво е било патилото и за неговите деца. От баща си е
усвоил пчеларския занаят. А който е на "ти" с пчелите, не е лош, а благ като меда човек.
Всички, които все още знаят нещо за кмета и войводата Зисо Попов, казват, че и той е
бил такъв.

157
 Зисо Попов (третият отдясно, прав) с общественици, стопански, културни и военни дейци от
Свети Врач и околията, 1931 г.

Зисо Попов

Антифашистка или разбойническа борба на шепа бандити в Пиринска

Македония (1941-1944 г.)46

История, съшита с бели конци

Комунистическата пропаганда сътвори невероятни фалшификации за т. нар.

"въоръжена антифашистка съпротива" през 1941-1944 г. По задължение всеки "активен
46
В. Струма, бр. 212 от 12-13 .IХ. 1998 г. и бр. 218 от 19-20 .IХ.1998 г.
158
борец против капитализма и фашизма" пише спомени за "борбата". Първенци са
"активните" от Пиринска Македония. Обладани от манията да доказват, че тук било
положено началото на т. нар. "антифашистка съпротива" в България и на Балканите, че
тук тя била "най-масова", че тук били проведени най-много и най-крупни акции. И
заради това са съчинени невероятни измишльотини. Всички събития от "съпротивата"
са описани до най-малката подробност, с "точност" до секундите, минутите, часовете и
дните, с паролите дори. Сякаш всеки "борец" е бродел в горите с молив, календар,
часовник и бележник в ръка. И след всяко десетилетие броят на акциите, на "борците",
на "героичните сражения с врага" растe.
Всъщност трябва да сме благодарни на многобройните "активни" мемоаристи,
защото без да искат, са ни оставили истината за тази тяхна "борба". Защото те акуратно,
наивно и простовато съобщават всичко за своите "акции". Прочитайки ги и най-
непредубеденият разбира, че преобладават грабителските, или казано на шумкарски
език "снабдителните акции". Разбира се, че тук става въпрос за мародерски
посегателства над свещената частна собственост, изразяващи се в кражби на храни,
животни и имущество. Най-дребното нещо било при среща с шумкар да се задигат
обувки, дрехи, та и чорапи дори
Освен грабителските набези от историята на "антифашистката борба" се откроява
и друга, още по-зловеща и потулвана десетилетия истина. Шумкарите извършват
десетки убийства на невинни граждани и служебни лица, палят къщи и стопански
сгради. Комунистите оплакват своите "герои" и съзнателно мълчат за изкланите,
разстреляни, живо погребани или изгорени от шумкарите нещастници. Тях за по-
удобно ще наричат "фашисти" и "предатели", но без да назоват техните имена,
страхувайки се от изобличителната истина, че са извършили грозни и ненужни
убийства на невинни хора.
Но за каква "борба" всъщност става въпрос, е най-добре да разгърнем редове от
"историческите" съчинения за съпротивата, изписани от самите борци и партийни
историци.
В края на 70-те години с благословията на окръжния комунистически комитет в
Благоевград се издава историята на окръжната организация на БКП. Впечатляваща част
от нея е посветена на т. нар. "антифашистка съпротива". Разбира се, че тя е написана не
въз основа на автентични документи, а само по спомени на "борците". От внимателния
й прочит личи колко трудно е било на нейните изписвачи псевдоисторици, да съчинят
поне някакви "героични" партизански подвизи. За жалост преобладават срещите с
уплашени овчари, говедари и техните стада... Врагът, това са мандрите и крайселските
бедни къщи, на никого нищо не сторили пъдари, кметове, учители, полицаи, войници...
За "борците" и партийните историци 1941-1942 г. е времето, когато се били създали
първите партизански чети Разложката ("първата в страната и на Балканския
полуостров"!), Джумайската, Белишката... Успоредно с това надълго и нашироко се
описва как "антифашистите" били събрали "голямо количество" оръжие от линията
"Метаксас", но не го укрили добре и то... попаднало "в ръцете на полицията".
Истина обаче е, че в ръцете на полицията и правосъдието в началото на 1942 г.
попадат болшинството от комунистическите активисти в окръга. Определено може да
се твърди, че нелегалното комунистическо движение просто е разбито. Дял за това имат
комунисти в Свети Врач, Разлог, Горна Джумая и Неврокоп, които сами разкриват
цялата си мрежа. Заслугата е и на внедрени в техните редици агенти. Военни съдилища
в споменатите градове издават сурови присъди.
През зимата на 1941-1942 г. петнадесетината шумкари от споменатите "чети" се
159
разпръскват, за да презимуват по различни населени места. Казано просто "четите" се
разпадат. До есента на 1942 г. "борците" не съобщават за никакви акции. Ударът,
нанесен от полицията, се оценява от всички мемоаристи и историци като "много
тежък". Затова вместо към провеждането на "акции", усилията били насочени към
"възстановяването на околийските комитети". Така че за "въоръжена борба" през 1941-
1942 г. в този "най-борчески край", видно и от самата комунистическа историография,
не може да се говори.
И все пак времето за "възстановяване" минава и остава малко и за "акции", защото
както пише във фалшифицираните "научни" творения за "борбата", усилията на
комунистическия организатор Н. Парапунов били дали "своите резултати". "Започнаха
нападателни действия в една или друга степен и някои от партизанските чети" се
твърди повсеместно. "В това отношение най-значителна акция извърши
Горноджумайската чета" се хвалят "борците". И се разказва как на 5 декември 1942 г.
трима шумкари влезли в Горна Джумая, за да убият "хитлеристи". Не щеш ли,
разузнаването дало грешни сведения "хитлеристите спали на друга място", и
хвърлената бомба отишла на вятъра. Затова пък резултатът от акцията в историята на
окръжната комунистическа организация се оценява като "впечатляващ", защото
"Бомбеният взрив, който силно разтърси заспалия град, има голям политически ефект".
След тази "победа" последвала загуба - предаден бил Ст. Крекмански един от
участниците в "нападението", който, "за да не попадне в ръцете на врага", се самоубива.
Неуспешната акция на горноджумайските шумкари е компенсирана бързо, защото
почти по същото време белишките ги отсрамват с "успешно нападение" над якорудска
мандра, откъдето открадват 208 кг кашкавал. А на 10 декември пак белишки шумкари
нахълтват в местната кръчма и убиват вероломно двама с нищо невиновни общински
пъдари, набедени, че са "сътрудници на полицията".
В писанията за историята на "антифашистката борба" в Пиринска Македония през
1942 г. наистина се пише само за тези три акции. Е, премълчават се още само някои
"снабдителни акции". Затова пък най- безочливо се прави крупният извод: "Акциите на
горноджумайската и белишката партизански чети от последните месеци на 1942 г. вече
бележеха нов момент във въоръжената антифашистка борба". И още: "Преминаваше се
все поуверено към нападателни действия." А срещу кого и по какъв начин, е видно.
Знае се какво са правили "партизаните" и след тези "крупни нападателни акции" -
просвещавали са се. Първенец отново е белишката чета, пред която неграмотен
"философ" и "икономист" се хвали, че изнесъл точно 24 лекции по политикономия от
24 ноември до 31 декември 1942 г., а след кратка тридневна "ваканция" други 10
лекции по философия от 2 януари до 18 февруари 1943 г. Какво са разбирали
неграмотните и полуграмотни шумкари от икономия и философия, е отделен въпрос, но
смело се твърди, че дори си водили "сериозни бележки", та чак и "събеседвания"!
Идва и новата 1943 г., белязана от партийните хроникьори като година на
"разрастване на въоръжената борба". А за какво "разрастване" може да става въпрос,
когато през пролетта на 1943 г. са изловени и осъдени почти всички комунистически
активисти в окръга? Най-големи са провалите сред комунистическото движение в
Неврокопско, Банско, Лъки, Разложко. Полицията не си поплюва и разгромява още в
зародиш шумкарското движение в Неврокопска околия, където е убит и водачът на
комунистите Анещи Узунов. За подобно движение в Светиврачка и Петричка околии
изобщо не може да се говори.
Но комунистическите историчари смело ще бележат тази година като година на
споменатото "разрастване". Така я определят и живите "активни борци". Но когато
160
трябва да подплатят думите с доказателства, наивно и чистосърдечно изреждат
бандитските си набези. Хвалят се как са громели "фашизма" и "фашистите". А къде е
този фашизъм и кои са фашистите, личи от изброените от самите тях "героични" акции
срещу "врага".
"Активните партизански действия" през 1943 г. започват с намерението на
белишките шумкари да убият с нищо невиновния кмет на Белица. Не го откриват и
понеже са "големи стрелци", вместо по кмета, "по невнимание" прострелват своя
другар Алекси Сачков. Вместо тях пък друга група от разложките партизани се
представя значително по-добре в четири свои "смели" акции. В средата на май 1943 г.
убиват безпричинно двама и раняват други двама полицаи от полицейския пост в м.
Предела. По-късно "борците" ще обявят, че били унищожили "строго секретен"
полицейски пост за "борба с народните партизани". В края на юни 1943 г. неколцина
разложки шумкари, предвождани от "легендарния" Ив. Козарев, извършват поредното
неоправдано жестоко убийство заклан е овчар от с. Кремен, обвинен, че е "предал
народните борци". Истината е, че от непрестанните кражби от стадото на овчаря не
оставало почти нищо и той, за да защити стоката си, бил принуден да търси закрила.
За "фашистки" са нарочени и лесничействата в окръга. Първо е ограбено разложкото
лесничейство в м. Тишето. Следват мандрите, от които първа е тази в м. Башлиица в
Пирин. Плячката е богата: 48 пити кашкавал и 4 тенекии с масло.
Наближава зимата, затова идва редът и на четирикраките "фашисти" - домашните
животни на бедните селяни по високопланинските селца.
На 30 септември 1943 г. разложките нелегални унищожават пашуващите в
околностите на с. Елешница над 60 прасета. За да оправдаят постъпката си, вече с по-
късна дата "борците" единодушно (по поръчение) сочат, че били унищожени прасетата
на "военни, административни, полицейски и фашистки първенци" от Разлог. А
истината е, че лишават от зимнина десетки обикновени семейства от града и селата, за
да подготвят "зимнина за партизаните в предстоящата люта и тежка за народните борци
зима". И за да я посрещнат спокойно, "борците" се нахвърлят и срещу другия "най-
масов враг" - стадата от овце и кози. Всъщност през 1943-1944 г. не остава незасегнато
стадо. Краде се непрестанно и безобразно. И пак, за да се оправдава това
разбойничество, се пише, че били конфискувани животни на "чорбаджии".
Началото на това масово мародерство поставят пак споменатите погоре "борци".
На 11 октомври 1943 г. край с. Горно Драглище те унищожават стадо овце на
"чорбаджия".
"Смелите" акции продължават до края на годината. Като "по-крупни" се сочат
тежко раняване на околийския полицейски началник в Разлог; убийство на обикновен
полицай от засада в Рила; убийството на двама общински служители в селата
Добринище и Горно Драглище, осъдени от "народния партизански съд" като "народни
изедници"; кражбата на 80 овце от Банско ("от чорбаджия"); обирът на лесничейството
в м. Добро поле над с. Бистрица; нападенията над десетина населени места, откъдето
шумкарите "изземват", както те се изразяват, "продоволствени стоки и оръжие за
нуждите на борбата".
И щом става въпрос за акции, нито един от написалите спомени горноджумайски
партизани не пропуска да се похвали с "най-голямата" в историята на "антифашистката
борба" за 1943 г. в м. Добро поле от 31 октомври до 6 ноември с. г., когато:
"Горноджумайският отряд обгради широк район и бяха заклани 77 глави едър добитък
и приготвена зимнина за отряда". И това е истина.
Част от циничния разказ за споменатата "крупна" акция "срещу фашисткия звяр"
161
на един от нейните "смели" участници разкрива най-добре за каква "акция" става
въпрос:
"Задържахме говедарите и се впуснахме да ловим говедата. Направихме една
верига и отделихме, колкото можем. После ги броихме. Бяха 77 говеда, около 150-200
кг. Бяха млади по на дв-три години. Оставихме Живко (Ив. Узунов) и Камен (Хаим
Израел) да пазят говедарите, докато ние прекарахме говедата до Чакалица, където ги
заклахме. Колко време продължи, не помня, но помня, че през това време работехме
гладни. Връзвахме говедата и ги колехме. Набавихме към пет тона месо. А на
ръководителите не идваше на ум да изпекат един брав и да ни дадат да ядем. Между
едни скали бяхме направили скара и редяхме пласт месо, пласт сол. Месото замръзваше
бързо.
След като прибрахме месото, отидохме да вземем Камен и Живко. Когато
отидохме, бяха се насъбрали мнозина. Бяха дошли някои селяни да си приберат
говедата от Добро поле. Кой как е пристигал, нашите го задържали. Но те са имали
ядене. Клали са млади говеда и са готвили. Като пристигнахме и ние, им викаме:
“Дайте нещо по-младо, ако сте опекли”. “Има, има”, ни каза Камен.
Направи ни впечатление, че Живко, като дойде отнякъде, все си държеше
панталоните с ръце. Той беше малко лаком и е ял до... Извинявам се за израза. Голям
майтап си правехме за това с него.
Кожите бяхме разпръснали по борчетата да се сушат. Ние дадохме кожите на
населението, за да си правят опинци, защото бяха обосели. Срещу кожите получавахме
дрехи, храни и сол."
Само едно от разказа на "бореца" Станке Урдарски не е вярно, че са работили
през цялото време гладни. Обработката на 77-те животни продължава цели 6
денонощия от 13 шумкари, които освен касапската работа, постоянно си пекат и готвят.
"Фашистките власти изпаднаха в ярост от тази акция, продължила шест
денонощия", четем в историята на "славната" окръжна комунистическа организация.
Но никой не се сеща за яростта и мъката на селяните от Хърсово, Бистрица и Осеново,
на които всъщност са похитените животни!
Как се развива "въоръжената антифашистка съпротива" в края на 1943 и през 1944
г. в Пиринска Македония, ни известяват същите исторически съчинения на
"активните", които в един глас говорят, че било извършено "ново разширяване и
задълбочаване на въоръжената борба". Не е нужно да изброяваме всички подробности,
защото се повтаря историята от лятото и есента на 1943 г. Извършват се нови палежи,
грабежи, убийства. И всичко това въпреки спуснатата в средата на годината инструкция
от политическия секретар на комунистическата партия Трайчо Костов от затвора в
Плевен партизаните да се легализират и преустановят "борбата" за по-добри времена.
Защото сочи той властта е силна, германците се ползват с авторитет и уважение сред
населението, няма условия за борба, която само ще доведе до ненужно избиване на
кадри. И това ненужно избиване е факт. Изпълнителната власт на няколко пъти през
1943 г. призовава шумкарите да се предадат, гарантирайки им, че няма да ги преследва
наказателно заради извършените грабежи и убийства. Предават се само двама. Има и
други, които желаят да сторят това, но "старите кримки", т. е. командирите, подвели в
планината тридесетина младежи, зорко следят да не сторят това, заплашвайки ги с
ликвидиране.
А властта си е власт и добре си върши работата. Защото в края на 1943 и пролетта
на 1944 г. т. нар. "партизанско движение" в окръга е почти унищожено. Най-голямата
заслуга за неговия тотален разгром и сега принадлежи на внедрената в шумкарските
162
банди полицейска агентура. Във всеки "отряд" полицията има поне по двама агенти.
Комунистите тогава сами ги наричат "агент провокатори", сами се дебнат и не знаят
кой всъщност е такъв. Затова веднага след преврата от септември 1944 г. първата
работа на някои по-изявени и неизявени шумкари е да се заровят в полицейските
архиви - едни, за да укрият следи, а други - за да разберат кой ги е клепал в полицията.
На 16 септември 1944 г. от областното управление на МВР мистериозно изчезва пълна
чанта с агентурни документи. Последва скандал, който след няколко неуспешни
разисквания и "анкети" в областния комунистически комитет е потулен. Но не всичко е
изчезнало. Имало е предвидливи полицаи, запазили за поколенията и агентурните
номера на "агентпровокаторите". Номерата им са 1, 3, 4, 8, 20, 120, 150 (предателят на
Парапунов), 320, 1210, 1111. Всички са обработени и завербувани от шефа на ДС в
Горна Джумая Ст. Петков. Имената им не са интересни. Всъщност работата на
агентурата в т. нар. "антифашистко движение" има само едно значение, че спомага за
разбиването на шумкарското движение в областта.
Разкритията и провалите започват от края на 1943 г., когато агент гимназист под
кодовия номер 150 предава мястото за нелегална среща на водача на комунистическото
движение в окръга Никола Парапунов, който е убит. Благодарение пак на този агент и
на предал се шумкар е разбита цялата комунистическа и ремсова мрежа в Горна
Джумая. Дело на полицейската агентура също са и следващите провали, завършили с
ликвидирането на 9 шумкари почти цялата горноджумайска "чета" при с. Лисия, на 29
януари 1944 г. На 5 март с. г. в Горна Джумая са предадени и ликвидирани още трима
души от тази група. Някои от "борците" се самоубиват (Йордан Мирчев, Н. Калъпчиев),
за което десетилетия ще се мълчи.
"Борците" започват и да се самоизбиват. Така например шумкарят, известен с
прозвището Калмика, убива случайно срещнат в гората пътник, но се оказва, че е
ликвидирал не "враг", а "другар" - Костадин Рачев. И един от лидерите на шумкарското
движение Н. Рачев му отмъщава. А как, разбираме от спомени на свидетел:
"Дойде Рачев при нас и каза: Калмика ми трябва. Ще ходим по Светиврачко. Ще
го взема да ни води. Взеха го. Заведоха го в Разложкия отряд. Заседавал е партизански
съд в състав: Н. Рачев, Кр. Стойчев, Кр. Радонов и К. Лагадинов. Осъдили го на смърт.
Самият Калмик е казал: Пуснете ме поне други да ме разстрелят. Защо вие? Аз ви
обещавам главата на Николчев (командира на жандармерията в Разлог). Ще ви я
донеса.
К. Лагадинов скочил и казал: “Такава чест не можем да предоставим на един
шайкаджия!” И наредил: “Обърни се!" К. Лагадинов стреля в упор и го убива в гръб.
Убийството на Калмика се пази в дълбока тайна. За това горноджумайските шумкари
разбират едва през август 1944 г., когато се събират заедно с разложани и дупничани, за
да извършат прословутата си акция при Жабокрек. Съвсем случайно един от
джумайците забелязва, че "политкомисарят на обединения отряд" носи патрондаша на
Калмика. Започва шушукане. Най-буйният, Ас. Дерменджиев, иска обяснение,
настъпва брожение и искане за възмездие над убийците му. Скандалът едвам е потушен
след "партийно" и "комсомолско" събрание.
Самоизтреблението продължава. "По погрешка" бива убит и "най-легендарният"
според хроникьорите и партийните историци "първият партизанин на Балканския
полуостров" Иван Козарев. Убийството му и до днес е мистерия и беше табу за
партийната историопис.
За тези и други убийства, самоубийства и саморазправи не се пише. За тях и за
"провалите" сред нелегалните, причинени от "агентпровокатори" и от самите "борци"
163
веднага след преврата от 9.IХ.1944 г., се обвинят невинни хора, които също така
невинни си отиват, осъдени на смърт от т. нар. "народен съд".
И наистина в края на 1943 и началото на 1944 г. на нелегалното комунистическо
движение в областта е нанесен тотален удар. Това е и причината в спомените си
малцината останали живи "борци" и партийните историци да признаят, че много от
задачите на "борбата" през зимата и пролетта на 1944 г. не били изпълнени, защото бил
нанесен "тежък удар" и били останали само двама областни ръководители. Затова пък
се преброяват живите шумкари 17 от белишката "чета", десетина от разложката и
петима от джумайската. И какво, мислите, са правили те през "тежката" за "борбата"
зима на 1944 г. Мемоаристите са единодушни. "Партизаните от всички чети използваха
зимните месеци за идейнотеоретични занимания и за обучение по оръжезнание"
твърдят те. И няма пак да споменаваме какви учебни дисциплини (само за висшисти) са
изучавали незавършилите в повечето случаи основно и средно образование "борци".
Минава зимата, пуква пролетта на 1944 г. и както се сочи в множеството
партийнопартизански писания, идва редът на "масовизацията на въоръжената
антифашистка борба". За да я докажат с факти, след преврата от 9 септември 1944 г.
шепата останали живи "партизани" ще дописват борческите списъци със
следдеветосептемврийски "борци". Така обявеният като разложки партизански отряд
"Н. Парапунов" достига до фантастичните 175 души. За нуждите на същата
"масовизация" умишлено и постфактум се удвоява джумайският "отряд" "Н.
Калъпчиев". През лятото на 1944 г. в Неврокопска, Петричка и Светиврачка околии
мародерстват неколцина нелегални, но се пише, че тогава били създадени още
петрички отряд "Антон Попов", светиврачки "Яне Сандански" и неврокопски "Анещи
Узунов". Просто се оформя и измисля картината за петте отряда в петте околии.
И все пак през пролетта и лятото на 1944 г. из планините на Рила, Пирин и
Родопите шетат няколко групи от по десетина нелегални, които всяват не "радост и
надежда", както се твърди, а само страх. И това е така, защото "борците" извършват
подобни на 1943 г. "героични" мародерски дела. Изброяването на повечето от тях не се
нуждае от коментар: убийство на невиновни с нищо полицейски офицер и двама
полицаи в с. Елешница; убийството на директора на училището в Белица; множество
"нови снабдителни акции" изземване на 112 кг пъстърва от дървообработваща
работилница при гара Белица, казани, канчета и голямо количество продукти от
кооперативна работилница край Белица, радиоапарат от частен дом, голямо количество
храни и пари (закарани с волски каруци) от лесничейството в Белица (сочена като "най-
голямата снабдителна акция"), нападения над селата Долно Драглище, Горно
Драглище, Добърско и др., откъдето по спомени било иззето "оръжие и известно
количество хранителни продукти", ограбване на три горски пункта край Якоруда,
повторно нападение на с. Долно Драглище, откъдето "четата изнася 12 чувала брашно,
чувал сол и 200 кг фасул, нападение на с. Градево за "снабдяване" и още нови
"снабдителни акции" в селата Бабяк, Гостун, множество горски домове и т. н.
Разложките шумкари достигат дори и до района на мина "Пирин", "където
конфискувахме стадо от 150 шилета" - се хвали "борец".
С убийството на двама завръщащи се от отпуск войници край Разлог чашата на
търпението прелива. Населението не смее да мръдне и два метра извън града, за да
изкара на паша вече изгладнелите през май домашни животни. Напълно основателни са
обвиненията към властта, че нищо не прави за обуздаването на развилнелите се
разбойници. Затова от средата на май 1944 г. в Разложка околия е обявено извънредно
положение. Чрез близките им нелегалните са призовани на два пъти да се предадат
164
срещу гаранции, че няма да бъдат преследвани. След отказ специални жандармерийски
части обсаждат подстъпите към евентуалните шумкарски бази. Извършват се арести на
десетки заподозрени в сътрудничество с терористите. Следват и първите резултати
убити са 10 души нелегални в района на с. Белица. В стремежа си да сложат ред в
околията, да създадат нужното спокойствие и сигурност за населението, органите на
реда допускат ненужни насилия. Стига се и до неоправдан разстрел без съд и присъда
на 13 души, обвинени, че са "сътрудници на нелегалните".
През юни 1944 г. властите отправят нови два призива към нелегалните да се
легализират и отново с изричните гаранции за амнистия и непреследване за
извършените престъпления. Новият отказ довежда до ново затягане на обсадата и
ликвидирането на други 8 нелегални, т. е. на почти цялата белишка чета. Загиват още
други двама ятаци, още един партизанин, две невинни деца...
Резултатът от извънредните мерки е, че на нелегалното шумкарско движение в
Разложка околия е нанесен тотален удар. Извършени са и десетки съвсем ненужни
убийства. Тяхна е вината за гибелта на десетките техни другари и сътрудници. Защото
неуправляемият гняв на силовите органи до голяма степен е предизвикан и от
шумкарските грабежи, насилия и убийства и не на последно място от отказа за
легализиране при гарантирана амнистия от самото правителство.
В крайна сметка през юни 1944 г. нелегалното движение в Разложка околия е
почти напълно ликвидирано. Това е и причината, поради която останалите и скрили се
в най-затънтените кътове на Пирин и Рила десетина шумкари да не могат да се
организират и осъществят нищо сериозно. Единствена тяхна грижа е изхранването и
оцеляването.
Разложките шумкари са дотолкова разнебитени, че се налага да бъдат отсрамени
от шопски шумкари от т. нар. "Първа софийска бригада", която плячкосва от началото
на юли 1944 г. в района на с. Добърско, където е разпръсната от войската. Убити са 8 и
ранени 11 войника, падат и 5 нелегални, двама са ранени и двама заловени.
На 22 юли 1944 г. една част от разпръснатата и огладняла "Софийска бригада",
предрешени като туристи, навлизат и завземат Якоруда. Убиват офицер и двама
полицаи, без да има защо. Заграбват голямо количества пари, кашкавал, 127 чифта
гумени цървули, изгарят цялата общинска архива, за да лишат завинаги селището от
неговата историческа памет.
А какво става с другия "партизански отряд" горноджумайският? Още от месец
март 1944 г. вече изгладнелите десетина нелегални се отдават на безчинства в района
на селата Осеново, Бистрица, Марулево, Хърсово. Освен грабежите на хранителни
продукти извършват и жестоки убийства. В спомените си "борците" се хвалят, че в тези
села били наказали "няколко предатели", т. е. пет абсолютно невинни служители и
селяни.
И през месеците април и май 1944 г. горноджумайските шумци имат
убеждението, че раздават правосъдие, горят архиви, конфискуват храни и животни. На
8 май 1944 г. пред очите на цялото село Горно Осеново разстрелват двама души,
обвинени, че са "предатели". Следват множество нови "снабдителни акции": нападение
и грабежи от с. Бучино (5 юни), Хърсово (7 юни), мандрата в м. Аргача, отново в с.
Хърсово (17 юни) с поредното жестоко убийство на "предател"; нападение на махала
Тачовска (18 юни) с ново жестоко убийство на "контрачетник"; набег в с. Осеново за
"снабдяване с храни" (24 юни); поредната "снабдителна акция" в бистришката мандра;
вандалско разграбване на махала Кьосева (27 юни), откъдето си тръгват с осем коня,
претоварени с храни.
165
 Мародерските набези на горноджумайските шумкари не престават и през юли
1944 г. И сега в списъка на "акциите", с които се хвалят "активните борци", са само
убийства и "снабдителни". Не остава населено място в околията, което да не е
плячкосано. Сред "по-известните акции" може да се посочат (както ги описват
"бойците") следните: "голямата снабдителна и политическа акция" в района на м.
Славово и м. Добро поле (8 юли), по време на която са плячкосани горските пунктове,
лесничейството, взети са и натоварени с хранителни припаси два камиона; ново
поредно плячкосване на с. Горно Осеново (11 юли), откъдето, както пише "боец",
"отрядът иззе разни вещи", а още същата нощ "четата се прехвърли в с. Осеново и
наказа трима фашисти", т. е. извършва се ново зверско убийство на невинни селяни;
нападение на мандрата в м. Аграча, откъдето "отрядът се снабди със 180 пити
кашкавал, 500 кг сирене и 227 кг масло" си спомня друг "боец".
До средата на юли нелегалните непрекъснато плячкосват селища, убиват трима
мобилизирани полицаи в с. Марулево като "фашистки полицаи". И така до преврата от
9 септември 1944 г. Не остава село, махала, лесничейство или мандра, които да не са
разграбени. Само така "народните борци" громят "фашисткия звяр", а както е видно от
спомените им, те го разпознават винаги като брашно, хляб, сирене, кашкавал, масло,
фасул, домашни животни и редица други хранителни припаси, които ограбват от
обикновеното население за "нуждите на борбата". И още разпознават го в десетки
обикновени граждани, дамгосани като "най-отявлени фашисти" или "предатели", които
убиват зверски.
Картината на т. нар. "антифашистка съпротива" в Пиринска Македония няма да
бъде пълна, ако не се спомене и за една друга, не по-маловажна за "бойците", но кой
знае защо, старателно прикривана тяхна активност. Освен за храноснабдяването,
борбата с "врага", "идейнопо-литическата" и кой знае още каква учебна подготовка,
шумкарите си имали и интимен живот. За това приказлив и пренебрегнат "боец" си
спомня: "Арсо си имаше Веса. След това дойде Семков. После разбрахме, че със
Стефка си "шушукат". Оформи се още една двойка. От есента на 1943 г. започнаха да се
правят "сватби". Просто обявяваха съвместния си живот и толкоз." "Борците" не били
чак толкова целомъдрени, както се опитваха десетилетия наред да ни втълпяват. Дори
се раждат и партизански деца. Подобна е картината във всички "чети" и "отряди",
където има "партизанки". И това е нормално и естествено, но кой знае защо, старателно
се прикрива. Сигурно защото не е влизало в списъка на "нападателната" шумкарска
стратегия. Затова пък твърденията за "продължаващата масова съпротива" не спират.
"Нападателните акции на горноджумайските партизани не секнаха до 9 септември 1944
г. Трудещите се, които им помагаха активно, се радваха, възхищаваха и се
вдъхновяваха" четем в поредното венцехвалебствено писание. Истина ли е това, или
сме свидетели на поредната нагла лъжа?
Както в Разложка, така и в Горноджумайска околия на хората им е писнало от
вандалските набези на шумкарите. И тук се настоява органите на реда да предприемат
решителни мерки в защита имуществото и сигурността на населението. Обявява се
извънредно положение, а от средата на юли елитни полицейски и жандармерийски
части блокират районите на м. Тъпаните и Малка Исмаилица, където по сведение на
внедрен сред шумкарите полицейски агент се крият те. На 19 юли обградените
нелегални по чудо се спасяват и бягат, за да се скрият в най-високите и недостъпни
части на Рила. И се крият, както се казва, в миша дупка почти до края на август, когато
е снета блокадата на района. Това е и причината, поради която в поменниците на
"прославените борци" не се изреждат нови акции чак до 24 август 1944 г., когато се
166
провела "най-голямата въоръжена акция" жабокрекската.
Към края на август 1944 г . обществено-политическата ситуация в страната вече е
коренно променена. Новото правителство отменя извънредното положение в
заплашените от терористите околии, каквито са Горноджумайска и Разложка. Дори се
предприема и наказателно преследване за извършените от силовите органи неоп-
равдани насилия и убийства. Очаква се краят на войната за България.
Без отзвук остават поредните пртиви към шумкарите да се легализират. Скрити в
полите на Рила и Пирин, "борците" следят пътя на Червената армия и чакат своя
звезден час. И понеже го предусещат, не смеят да се втурнат в нови "снабдителни"
акции. Не искат да правят нови, за да се забравят старите, за които населението все още
с ужас си спомня. Затова пък най-сетне замислят "истинска" акция - срещу намиращи
се в района на с. Пастра български "фашистки" според тях войнишки подразделения и
"въоръжена до зъби хитлерофашистка част".
Десетилетия наред комунистическата пропаганда тръбеше, че на 24 август 1944 г.
в м. Жабокрек, в близост до Рилския манастир била осъществена "най-голямата в
историята на антифашистката борба" въоръжена акция.
През 1947 г. вече произведените като "активни борци против фашизма и
капитализма" от Дупнишка, Разложка и Горноджумайска околии възпроизвеждат пред
нарочен филмов екип "мощната акция". Снимат се в специално ушити партизански
униформи, а по-късно представят снимките като от времето на акцията. Пресъздава се
картина на ожесточено с "въоръжените до зъби хитлеристи" сражение. Тридесет години
по-късно наглостта и безочието им достига дотам, че дори си построяват и откриват за
поколенията музей на акцията в Рилското корито. Съчиняват и си пеят песни, а
художници "активни борци" рисуват епични картини, някои от които влизат и в
учебниците. Налага се и ежегодното шумно честване на "героичното" събитие. И
всичко това при положение, че е безспорен факт една долнопробна лъжа. Да се мълчи
за нея, е вече невъзможно.
Към средата на август 1944 г. в кочериновската почивна станция се възстановява
поредната смяна ранени 18 германски войници и един офицер. Станцията и районът
на Рилския манастир се охраняват от взвод български войници. Почиващите германци
не са въоръжени, ако не се смята личното оръжие на споменатия офицер. За да се
проявят, дупнишките шумкари решават да ги унищожат, но не смеят да сторят това
сами, затова викат на помощ терористите от Разлог и Горна Джумая. Така според
спомените се събира "внушително партизанско съединение от 250 борци", т. нар.
Обединен Рило-пирински партизански отряд с командир Желю Демиревски.
Около 18.00 часа на 24 август с помощта на продали се войници войнишкият
взвод е обезоръжен безшумно. Последва нахълтва-не и вероломно избиване на нищо
неподозиращите и беззащитни 18 германци. По чудо, защото не е в помещението за
хранене, се спасява само офицерът. Несрещнали "въоръжен до зъби враг", шум-карите
подпалват почивната станция и бягат панически, без някой да ги гони. Такава е
истината за тази прословута "антифашистка акция". За нея в една псевдоистория пише:
"Войнишките взводове се предадоха, без да окажат каквато и да била съпротива.
Групата на германо-фашистките войници беше пометена от вихрената атака и цялата бе
унищожена". И се доуточнява, че вследствие на тази "вихрена" атака жертви сред
нападателите нямало, но са убити 18 "хитлерофашистки войници". И за да се подсили
ефектът от "вихреното нападение", се упоменава, че било иззето "голямо количество
оръжие". По-късно фантазиите на участници в нападението се развихрят до такава
степен, че се рисуват какви ли не епични картини от неколкочасово сражение с
167
"крупна" хитлерофашистка част. "Разбити" били и "дошли на помощ" с манастирския
влак "въоръжени до зъби български фашистки части" и т. н. Над всичко доминира "пар-
тизанската смелост" и "песента на картечниците", които били "унищожили" къде 30,
къде 100, та и повече дори "хитлерофашисти".
Освен гореказаното, редове от спомени на участник допълват истината за тази
"крупна" акция. За нея "боецът" пише: "Всеки, който пристигаше, го задържахме. По
едно време се зададе един автобус. Ние не знаехме кой пътува с автобуса. От другата
засада откриха огън. Дадохме знак на автобуса да спре и той не искаше да спре. Ние
вече не мислехме кои са в автобуса и стреляхме направо в него. Едва тогава спря.
Дадохме сигнал да слезнат всички. Запалихме рейса."
Уплашени от стореното (убийството на 18 невъоръжени германски войници, на
Райнхард Томаник, изнасилването на неговата дъщеря и задигането парите на
кооперация – б. авт.) "славните борци" отново се скриват вдън гори. Вече не извършват
дори и "снабдителни акции", защото предвидливи и умни българчета сами ги отрупват
с обилни храни. Това обаче не им пречи и да помитат всичко от този род, изпречило им
се на пътя. И те толкова много са се захласнали в скитането и криенето по горските
урви, че дори забравят, а по-точно се страхуват да влязат във вече "освободените" след
преврата от 9 септември околийски центрове. В спомените си за този "паметен" ден
"борците" съобщават неверни дати, без да съзнават, че за това има автентични
документални свидетелства. В резултат навремето бе създадена невярна представа,
включително и фалшификации от рода на това доколко и къде най-рано тези градове
били "освободени" от "смелите борци".
А свидетелствата сочат, че навсякъде в областта шумкарите се крият и след 9
септември!
При тях в гората пристигат десетки доброжелатели, които по-късно ще допълнят
партизанските списъци. Те им съобщават, че властта е свободна и ги канят да слязат
като "герои и освободители". И го правят, едва когато се убеждават, че всичко за
преврата е вярно и сигурно и че няма да им бъде потърсено възмездие за сторените
злини. В Горна Джумая влизат на 10 септември след обяд след предварително
нагласено посрещане. На тази дата същото става и в други големи селища, в Неврокоп
на 11 и т. н. В Петрич се стига дотам, че околийският управител е принуден да подкани
"героите" от новоизлюпения петрички "отряд" да заемат "полагащата" им се власт, за
което ги кара да съставят протокол.
Такава е другата, таена десетилетия истина за т. нар "антифашистка въоръжена
борба" в Пиринска Македония, т. е. за "първата на Балканския полуостров и в страната,
най-масовата, най-героичната" и какво ли не още... Тъжна е обаче равносметката от
тази, откровено казано, кървава и съвсем ненужна "борба". Само мародерските акции
на шумкарите са причина да бъдат избити над 40 нелегални повечето млади, заблудени
от комунистическата пропаганда жители на окръга. Нуждата да се прехранват и
оцелеят в изключително трудните за Пирин и Рила есенни и зимнопролетни месеци,
подтиква нелегалните да извършат споменатите и назовавани от самите тях "героични
снабдителни и наказателни" акции. Резултатът и от тях е трагичен стига се до
ненужните жестоки убийства на над 40 невинни граждани на областта. За избитите по
особено жесток и вероломен начин кметове, техни заместници, учители, обикновени
полицаи и пъдари години наред комунистическата пропаганда гузно ще мълчи. И това е
така, защото срещу нито един от тях пропагандата не може да извади убедителни
доказателства, че е "фашист", "предател", "полицейски доносник".
Такава е равносметката от тази идеализирана и фалшифицирана "борба". Да се
168
премълчава тя, е вече невъзможно. А да се честват от сега нататък десетките
мародерски набези, ненужни и неоправдани жестокости и убийства, е и неморално.
Още повече, че на гърба на загиналите по време на тази съшита с бели конци
"съпротива" преживяват добре повече от 45 години останалите живи над 400
"партизани", а покрай тях още 3000 "активни борци" "помагачи и ятаци", от този "най-
борчески" край.
А и не само те...
И в годините на демократичните промени у нас наследниците на комунистите
социалистите, се опитват да внушат и поддържат "спомена" за "въоръжената
антифашистка съпротива". Пример в това отношение е устройваната ежегодна
комунистическа "панихида" във връзка с прословутата "жабокрекска акция". Опитват
се да заблуждават непосветените, да плашат пак хората с вдигнати юмруци, да
поддържат фалшивото си "антифашистко" самочувствие. Но всичко вече е напразно и
дори смешно. Вече никои не се плаши от тях. Знае се и истината за тяхната "борба"
такава, каквато я разказват самите "активни борци".

Никола Парапунов

Епичната жабокрекска битка, изфантазирана от художник „активен борец”, в чийто перверзен ум

бруталното убийство на ранени и невъоръжени войници е „героичен подвиг”. Преди 1989 г. картината бе
169
поместена в учебници по българска история.

Снимка фалшификат на „Щаба на обединения рило-пирински отряд” от 1947 г. Липсва

„командира” Желю Демиревски, защото загива на фронта във Вардарска Македония през окт. 1944 г

За убийците на Трайчо Костов и "конюнктурните историци"47

И до днес в комунистическите среди спорят кой е виновен за гибелта на Тр.

Костов. "Дядо не е виновен" - заяви внукът на Васил Коларов (в. "24 часа" от 23.І. 2000
г. ), а Бойко Костов отвърна: "Коларов и Червенков убиха баща ми" (23.ІІ.2000) и
отхвърли вероятността "вождът" Г. Димитров да е сред тях. С право се сърди на в.
"Дума" (17.ХІІ.1999 г. ), че името и делото на баща му чрез него "отново стават обект
на охулване и отричане". Но защо така безпардонно обвинява писали за
комунистическото безвремие и баща му "немалко представители на родната
историография" в "слугинаж на конюнктурата", нарича ги "новоизлюпени
конюнктурни историци". Дали защото показаните от тях за бащата, убийците и тяхната
партия факти не му изнасят и са неудобни? Или са неопровержими? И защо ако иска да
посочи истината, просто не се позове и на тях.
"Трябва да се види откъде сте и кой сте Вие? Я ме погледнете! Искате да се
биете? Ще се преборим! Само знайте, че ние на половин път никога не спираме. Ще
доведем борбата докрай" - крещи Сталин в кабинета си на 5.XII.1948 г. Свидетели на
Сталиновата ярост над Тр. Костов са Вълко Червенков и Г. Димитров. Знаят как да
доведат борбата докрай, затова на 9.XII с. г. бързат да информират Политбюро за
Сталиновата критика. Без да подозира какво го очаква, Костов си прави самокритика и
обещава да се поправи.
"След тежка преумора през януари 1949 г. Костов е изпратен на отдих в съветския
курорт "Барвиха" по молба на Димитров" - твърдят запалени димитроведи. Нищо
подобно. Просто е трябвало да не е в България, докато се уреди най-важният -
партийният съд. Затова от Москва умело противопоставят българските си послушници.
Костов пише писмо, в което се самокритикува за "националистическия" си уклон и
сочи колко правилна е критиката на "съветските другари". Намеква за грешки на
Коларов и Димитров, че в Москва "са забелязали нещо у Югов". Твърди, че не той, а

47
В. Демокрация, бр. 92 от 6.ІV.2000 г.
170
"другарите" в София го провъзгласявали за "пръв помощник на Димитров". Само го
замествал успешно и си спечелил "скромен авторитет".
Мечтаещите да наследят вожда не ще му простят това и с жар се впускат да
помагат на "съветските другари" да бъде наказан за "престъпления", които бързо ще му
измислят.
На 13 февруари 1949 г. Костов иска с писмото да се запознаят членовете на ЦК.
Вождът го успокоява, че то било сведено до знанието на Политбюро, че въпросът му
"ще се решава" с негово участие. "Всичко друго, като се върнеш, ще уясним и уредим
чисто партийно, както подобава на нашата партия и нейния ЦК, които се учат от
ВКП(б) и от Сталин" - го уверява той.
Всичко е подла лъжа. На 17.ІІ.1949 г. вождът му устройва в ПБ типичен
болшевишки съд. Обвиняват отсъстващия Костов в двуличие и опит "да замести
приживе бай Георги". Било "късогледство" и недопустимо "изразител на антисъветски
настроения" да остане сред тях. В общия хор се чуват и Димитрови реплики: "Чуждите
агентури в това отношение действат"; "Без организационни изводи не можем да
минем". И нанася съкрушителния удар: "Изложението на Трайчо е преди всичко
неискрено", той е "нечестен", имал е амбиции да заеме мястото му. Политбюро
препоръчва "първите засега само организационни мерки".
Връщайки се в София, Костов оттегля писмото, но вече е късно. Този път
Димитров е изпратен на лечение в Москва. Никои не го защитава. Не помага
декларацията в ПБ на 7.ІІІ.1949 г., че съзнава "дълбочината на грешките си" и
обещанието да ги поправи, нито клетвите "в любовта, доказана на дело... към СССР,
болшевишката партии и Сталин". В нападките на враговете му вече не става дума за
"грешки" или "уклони", а за диверсия!
"Картината - сочи в изказването си Костов - беше нарисувана така черна, дяволът
беше показан така грозен... не остана почти черно петно, с което да бъде
характеризирана моята политическа дейност. Разбира, че нещата не се развиват в добра
посока, затова като удавник се лови за последната сламка, апелирайки всички решения
за него да се съгласуват "с другарите от болшевишката партия". Наивно вярва, че не са
съгласувани, включително и с Димитров. И не знае, че в София са само преките
изпълнители.
Следващата антикостовска проява е пленумът от 24.ІІІ.1949 г. Коларов изнася
съгласуван с Димитров "разобличителен доклад" за "възглавителя на българската
титовщина" по думите на Костов. Защитава се достойно. Сочи, че става въпрос за
"пресилени, непроверени и просто неверни работи". Основен е стремежът да се внуши,
че се е готвел да заеме "мястото на др. Димитров". Пленумът потвърждава
съгласуваните с вожда решения за снемане от отговорни постове. Остава без работа, но
все още е член на ЦК.
Цинична и крайно недостойна след пленума е загрижеността на "любимия
учител" за низвергнатия съратник. Уж е тежко болен, а не спира да дава нови злокобни
инструкции: след като предложенията на ПБ са единодушно приети от ЦК - подсказва
той на Червенков с депеша от 31.ІІІ.- "то следва да бъдат проведени"... незабавно;
членът на ЦК Костов да остане само на разположение на ПБ; да му се отнемат всички
привилегии и до определяне на бъдещата му работа да премине на издръжка от ЦК; да
се вземат "най-енергични мерки" срещу евентуалната му антипартийна и фракционна
дейност, срещу всяко "двуличие и лицемерие".
Грижите на Димитров за "устройването" на Костов не спират дотук. Дни след
това нарежда: въпросът за работата на Костов "сами" да обсъдят, но щяло да е
171
"целесъобразно да не му се дава длъжността директор на БНБ, директор на някое
отраслово обединение, или пък на обединение от Министерството на
електрификацията; "Много добре би било - продължава по-нататък грижовникът - да
бъде назначен за директор на някой от нашите музей или в краен случай за директор на
Народната библиотека". Завършва с указанието колко щяло да е добре, ако
"Работническо дело" помести "последователно резолюции на партийни организации,
изказвания на работници", солидаризиращи се с решенията на пленума срещу бившия
съратник.
На 7 април указанията на "учителя" се изпълняват педантично от послушното
Политбюро. Правят се "изводи от ІІІ пленум", отнемат Костовите привилегии, приемат
решения за бдителността, "разяснителна" кампания за "грешките на Трайчо", както все
още галено го наричат. "Устройват" го на работа в Народната библиотека, където най-
добре ще го следят.
За Костов всичко като че ли вече е приключило, но започналата буквално с
назначаването от 7. IV антикостовска кампания показва, че адът едва сега започва.
Вероятно вече си е давал сметка какво го очаква, затова с всички сили прави отчаян
опит да се спаси. Надявал се е, че Димитров ще му помогне и прави нови унизителни
декларации, че ще се поправи, че партията има "един всепризнат водач", за любовта,
която питаел към него, "великия" Сталин и СССР.
И тук е сбъркал, защото на 10 май 1949 г. любимият учител" му изготвя
убийствена характеристика, поредната инструкция до ПБ: пленумът минал "много
добре", но въпроса с Трайчо да не считат за ликвидиран, окончателно се убедил, че
имали работа "с един интелигентски индивидуалист и безогледен кариерист", с "лукав,
рафиниран и изпечен подлец", с човек "преизпълнен от низка злоба", държащ "камък в
пазвата си", надяващ се "да изплува със своята неподражаема подлост и коварство". И
още: "Трайчо трябва да се изключи и от ЦК и да няма никаква позиция в партията, да
остане засега на глуха линия под партийно ноблюдение"; с "предприемането на това
мероприятие" да не се бавят.
Защитници на Димитровата "невинност" приписват споменатите инструкции и
характеристика на Червенков. Нищо подобно, защото и сега всичко се нарежда по
предписания от "вожда" начин: поставяне "в глуха линия под партийно" и непартийно
наблюдение от пленум на 11-12.VІ.1949 г. Изключват го от ЦК, "препоръчват" снемане
на депутатския имунитет, "изобличават" го "в нечисто и двулично" отношение към
"вожда и учителя др. Г. Димитров" и в много нови престъпления. На 20.\/І.1949 г. е
арестуван.
Изглежда, най-доволен от решенията и ареста е Димитров, защото на 28.VI
съобщава на Червенков поредното си "гениално" проникновение, че последният пленум
бил "второто крупно събитие" с "решаващо значение" за партията и държавата след
"историческите" 9 септември и пети конгрес! И иска предишните му две писма и
материалите от пленума "за Трайчо" да се издадат в 50 000 брошури, за да се "доведе
всичко до знанието на партията и трудящите се". Ето как дни преди смъртта си вождът
продължава да се грижи за неотдавнашния си най-близък помощник.
Така приключва решаващият, партийният съд, след който никой не е в състояние
да се измъкне. Останалото се знае - следствие, инсцениран процес, обесване
(17.XII.1949 г. в 2. 30 след полунощ). За делата на "предателя" свидетелстват назначени
клеветници, прилагащи опита си от "народния съд" и процеса срещу Н. Петков. По
ирония на съдбата навремето Костов е техен главен диригент, а сега ще мине по
чертания от него път за унищожаване на "класовите врагове". Изпитва прилаганите над
172
Н. Петков мъчения и по-жестоки дори.
Да го защитят, се опитват само "класови врагове": бившият директор на
плевенския затвор Цветан Иванов и бившият главен надзирател Димитър Куманов
отказват да потвърдят показания за "агента" Костов; бившият началник отдел "Б" в
Дирекция на полицията Андрей Праматаров опитал да се самоубие, пробождайки се с
тел в сърдечната област, след като е принуден да признае, че е бил връзката между
Гешев и Костов. На въпроса защо, отговаря: "Защото смятах, че туй, което съм казал, е
една неистина, съвестта ме бореше."
Такива са фактите. Изглежда, че синът още не е наясно кой е виновен за гибелта
на баща му, та спори с наследниците на неговите убийци, включително и чрез в.
"Дума". И вероятно затова с пламенна жертвеготовност поема отговорността за техната
вина и престъпления "с вярата във великите идеали на социализма" и се кланя пред
идеите на убийците на родния си баща при положение, че неговото име и дело "отново
стават обект на охулване и отричане" от техния вестник. Явно не е осъзнал истината за
баща си - пощаден от властта, срещу която се е борил и убит от власт, за която се е
борил.
Прав е, че "историята няма политически цвят", че "нейната същност трябва да
бъде безпристрастието", но защо забравя, че тя се гради на факти. А фактите за
убийците на Тр. Костов са неопровержими и който иска да е безпристрастен, не бива да
бяга от тях и да вини с нищо невиновните историци.

Трайчо Костов пред съда

Митове и реалности около южнославянската федерация48

Как Великобритания се възпротиви на идеята България да се федерира и

отстъпи територии.

В края на 1944 и началото на 1945 г. под благосклонния поглед на Сталин между

48
В. Демокрация, бр. 64 от 9.ІІІ.2000 г.
173
България и Югослвия се водят тайни преговори за федериране и "обединение на
македонците". До федериране не се стига и дълго време след 1948 г. като виновни за
несъстоялото се южнославянско обединение едни сочат Сталин, други Тито или
Димитров, а трети "англо-американските империалисти". Каква е обективната истина,
разкриват най-добре малко известни за широката публика исторически документи.
На 16.Х1.1944 г. във Форин офис (британското външно министерство) научават,
че е сключен "таен договор между Тито и българското правителство, според който
Пирин, македонската провинция на България, ще бъде върната на Югославия". Следва
пояснителна радиограма до английския представител в София Хаустон Бозуел, че
областта Пирин "никога не е принадлежала на Сърбия" и не трябва да се поставя искане
за нейното "връщане" на Югославия. "Тежко е да се повярва, че българският народ би
толерирал намаляването на своята територия" - се чете в радиограмата.
Опасенията на Лондон, че между Югославия и България се готви някаква тайна
сделка, се подсилват от изявления в Белград, че България признава "правото на народа
от Пирин" да се присъедини към югославската федерация, към "майката земя".
Англичаните реагират остро и искат да се обърне внимание на Тито, че
споменаването на чужда територия от името на негови подчинени е недопустимо, и на
22.ХІ.1944 г. искат от Бозуел в София да изясни дали наистина е постигнат таен
договор за Македония. Българският външен министър проф. Петко Стайнов отрича, че
се готви федерация, че съществува таен договор за "връщането на пиринския дял на
Югославия". "Няма пушек без огън"- го провокира Бозуел, намеквайки за неискреност
в отговорите му.
"Трябва да ускорите процеса на федеративно обединение с България" - нарежда
Сталин на посетила го на 22.ХІ.1944 г. югославска делегация и резултатите не
закъсняват. До началото на 1945 между София и Белград се разменят проекти за
федериране. Текат "трудни преговори". Спори се за характера на федерацията -
дуалистична или по формулата 1: 6. За Пиринска Македония - кога да се "обедини" -
преди или след федерирането. Тито и Димитров се надпреварват да търсят Сталиновите
"съвети и указания", подкрепата му за техния проект.
Докато двете страни спорят, в Лондон приемат Меморандум по македонския
въпрос и идеята за обединение на България и Югославия, изискващ английската
дипломация да окаже категорична съпротива срещу опитите за южнославянско
федериране и "тайните договорки, според които Пирин, българската провинция в
Македония, ще бъде обединена с българско съгласие към югославска Македония". И за
да не бъдат поставени пред свършен факт, на 1.І.1945 г. предупреждават в Москва за
своите "сериозни възражения срещу съюз или федерация изключително между
Югославия и България" и създаването на "обединена Македония". На 7 януари с. г.
шефът на британската военна мисия в Белград Фицрой Маклийн се среща с Тито, който
отрича да са се водили преговори. Българският външен министър опровергава отново
твърдението, че България била готова "да върне на Югославия Пиринска Македония".
След оповестени югославски претенции, че в България живеят 700 хиляди
"огромно желаещи обединението македонци", в Лондон смятат, че Тито се стреми да
заграби и България, че федеративният проект се подкрепя от Москва. В средата на
януари 1945 Маклийн научава от югославския комисар по външните работи, че
българското правителство вече се е съгласило да отстъпи Пиринска Македония, че
придружен от съветски офицери, българският премиер Кимон Георгиев е напуснал
тайно София с цел да преговаря с Тито за федерация, че щяла да бъде оповестена
някаква декларация по този въпрос преди предстоящата среща на Сталин, Чърчил и
174
Рузвелт в Ялта, за да бъдат поставени пред свършен факт.
Истина е, че е бил определен съставът на българската делегация, която с таен влак
трябва да замине за Белград с пълномощие да подпише един или друг вариант. На
18.І.1945 г. Г. Димитров е информиран, че българското правителство е готово с "новия
си проект". "Този проект поставя целия въпрос нагоре с краката" - реагира неочаквано
той, изплашен, че в София и Белград се отклоняват от правата линия, и търси
съдействието на вожда. На "дружеска вечеря" (21.І.1945 г.) Сталин го изслушва
бащински и великодушно заявява: "Ние сме длъжни да ги поддържаме, ако нещо се
случи (Югославия и България). Но за това те са длъжни своите крупни мероприятия
предварително да съгласуват с нас или поне да ни държат в курса на своите работи."
Следват "беседа по въпроса за съюзния договор" с делегации от София и Белград
(24.І с. г. ) и поредният Сталинов съвет "в договора да не се споменава за федерация".
На 25.І.1945 г. Сталин кани двете делегации във вилата си като награда, че са се
споразумели. "Изключително задушевна атмосфера. Констатирано беше, че проектът
на съюзния договор между България и Югославия е съгласуван между двете делегации
и разногласие между тях няма. Договорихме се, че министьр-председате-лите на
българското и югославското правителство ще си разменят писма (не за публикуване),
задължаващи двете страни да вземат мерки за създаване на федерация между България
и Югославия, без да предрешават въпроса за характера на федерацията" - отбелязва
Димитров в своя дневник. И още: "Много тостове. Сталин в своите тостове подчерта,
че съюзът между България и Югославия има характер на преврат в историята на
Европа." Поставяло се началото на "наше славянство", за "обединение на славянските
народи като равни", без Москва "да се намесва в техните работи".
Вероятно след изтрезняване на 31.І.1945 г. двете делегации се завръщат в
столиците си, където ги очакват английски предупреждения да преустановят с
федералистките игри. Първият български дипломат Петко Стайнов е предупреден, че
британското правителство няма да подкрепи федерация между Югославия и България,
че не признава "правото на българското правителство да отстъпи какъвто и да е дял от
българската територия на македонската югославска федерална държава без съгласието
на Обединените нации". В отговор на английската нота Тито уверява Маклийн, че сега
не е време за федериране, и се смеел от все сърце на "последните вести от Лондон".
След като са инструктирали "южнославянските приятели" как да се готвят за
федериране и да не казват на никого, на 31.І.1945 г. от Москва уверяват Лондон: "Този
въпрос в сегашния момент не е актуален и не е от практическо значение."
Има ясни свидетелства как се развиват нещата след съветското уверение. На
срещата в Ялта (10.ІІ.1945) Молотов потвърждава неактуалността на федерацията и се
съгласява да обсъди въпроса с посланиците на САЩ и Великобритания в Москва. На
7.ІІІ.1945 г. от официален Вашингтон информират Молотов, че споделят изцяло
становището на британското правителство относно българо-югославското сближение.
На поредната "другарска беседа и вечеря" (12.ІV. 1945) Сталин продължава да поучава
архитектите на южнославянското федериране как да стигнат до мечтаното обединение:
"Като първи етап - в най-близко време да се възстановят дипломатическите
отношения... като втори етап - сключване на договор за сътрудничество и
взаимопомощ... като трети етап - да се подготви създаването на обща федерация." И пак
"много тостове"...
По инициатива на Сталин въпросът за федерацията става актуален в българо-
югославските отношения през февруари-март 1948 г. . На тайна тристранна среща в
Москва от 10.ІІ.1948 г. за кой ли път той инструктира: "Трябва да пристъпите към
175
федериране незабавно", включвайки във федерацията и Албания! И го прави не от
загриженост за южнославянското обединение, а за да примами в поредните безплодни
преговори изплъзващия му се от контрол Тито, който от Белград заявява, че въпросът
за федерацията вече не е актуален.
Българите сервилно изпълняват Сталиновите указания и в същия ден подписват
унизителен протокол за съгласуване на всички външнополитически стъпки с Москва.
На другия ден Политбюро приема мероприятия за ускорено федериране с Югославия и
Албания!
Дълго след 1948 г. от Москва ще насъскват бившите "приятели" да се обвиняват
за несьстоялото се федериране. А в България най-много ще си изпати един от авторите
на федеративните проекти Трайчо Костов - увиснал на бесилото и заради това, че водил
тайни преговори с югославяните "да предаде България на Титова Югославия", а оттам -
"на англо-американските империалисти".
След 1948 г. независимите наблюдатели разгадават ходовете на съветската
дипломация и правят точни предвиждания за помрачаване на афишираното българо-
югославско приятелство: до федериране и така желаното разрешаване на македонския
въпрос - сочат те, не се е стигнало и няма да се стигне, защото Москва не желае
създаването на голяма славянска държава на Балканите, която би се държала много
трудно под съветска егида; България е пионка в съветската игра на Балканите, че
твърде съмнителна и скъпа полза за нея от тази комбинация е само освобождаването от
репарации, че цената на дирижираното от Москва сближение за България е
денационализацията (македонизацията) на изконно българско население, опасността от
загуба на територия и население, на националния суверенитет.

Факсимиле на английската нота до българското правителство, 26.I.1945 г .

176
Момент от срещата в Ялта, 10.II.1945 г.

Съдържанието на английската нота до българското правителство (превод

от английски)

Бюро на Британския политически представител София

Докато правителството на негово Величество би посрещнало благосклонно една
конфедерация между всички Балкански държави, както съюзни, така и неприятелски,
и включително по възможност и Турция, то не би могла да одобри едно единение или
федерация между Югославия и България.
Освен това, докато правителството на негово Величество е готово да одобри
учредяването на една македонска държава в бъдеща федерална Югославия, то би се
силно противопоставило на учредяването на една голяма македонска държава с
претенции върху гръцка територия.
Вследствие на това тя гледа неблагоприятно на дейността на македонските
пропагандисти в България, която българското правителство, изглежда, оправдава и
то няма да признае правото на българското правителство да прехвърли без съгласие
на съединените нации каквато и да е част от българска територия на югославската
федерална държава Македония. [26]Януари 1945 г.

177
 Част от изготвения в Москва проект на руски език за създаване на южнославянска федерация,
януари 1945 г.

Познати щампи и фалшификации от времето на прокомунистическата

историопис49

Опит за фалшифициране на историческата и политическата съдба на

Македония

"Истината, само истината, цялата истина", е мотото на книгата "Македония.

История и политическа съдба, т. III" разпространявана в някои книжарници. От
вътрешната й страна има пояснение, че се посвещата "на всички, които искат да знаят
истината за историята и политическата съдба на Македония и на всички, които се
бориха, страдаха и дадоха живота си за нейната свобода". Не е ясно дали изданието е на
Македонския научен институт, но има изрично пояснение, че авторите "са научни
сътрудници на МНИ - София". За жалост обещаната "истина, само истината, цялата
истина" не присъства в писанията на двама от титолуваните "научни сътрудници" в
този престижен институт.
Едва ли някой е предполагал, че известни от епохата на социализма специалисти
за "националната" политика на БКП в Пиринска Македония ще се подвизават на това
поприще и като "научни сътрудници" на въстановения Македонски научен институт. В

49
В. Демокрация, бр. 137 от 25.V.2000 г.
178
споменатото издание Добрин Мичев е автор на две глави посветени на Вардарска
Македония преди и след Втората световна война, но в голяма част от изложението
става въпрос само за Пиринска Македония. Прави впечатление и фактът, че
предложеният като научен текст не е придружен със задължителните за такива
съчинения указания за местонахождението на използваните документи. От гледна
точка само на това, че разглежданата проблематика е деликатна и спорна, това е
недопустимо. Несериозно и будещо съмнение за достоверност е направеното в края на
главите изброяване на източниците под формата на "Използвана литература" като че ли
се касае за ученически реферати. Последното нямаше да е чак толкова важно, ако
авторовото изложение се придържа към историческата истина.
За насилствената македонизация, за всички злини в Пиринска Македония през
периода 1944-1948 г. са виновни външните сили: Сталин, Тито, Колишевски, Белград,
Скопие, Москва. Нашите комунисти само правели "отстъпки" - насилствено
преброяване на "македонците", насилия за ограмотяване на изкуствения македонски
език... На фона на всеизвестни факти за предателското поведение на комунистите в
Пиринска Македония се казва, че скопското ръководство действало в този край "през
главата на ЦК на БРП(к)", че областното комунистическо ръководство "без да вземе
съгласието на ЦК" се било заело с македонизацията.
Всеизвестно е, че най-отявлени македонисти са комунистите, но според автора в
центъра на "съпротивата" срещу македонизацията са едва ли не само те. Твърди се, че
комунистическото ръководство се било противопоставяло на въведената културно-
националната автономия в този български край, защото смятало, че автономията ще
бъде "нещо изкуствено, скроено, което ще се почувства по-скоро като наложена мярка
отгоре, без да се държи сметка за настроението на населението". Цитираното
"доказателство" за "съпротивата" на партийното ръководство са думи на Владимир
Поптомов, а не от решение на Политбюро! Манипулацията с представянето на една
лична позиция като такава на ПБ се прави на фона на всеизвестния факт, че
комунистическото ръководство никога не е било против споменатата автономия!
През ноември 1946 г. югославските вестници "Борба" и "Политика" искат на
Пиринска Македония да се даде статут на национален автономен край, което да бъде
записано и в българската конституция. Г. Димитров и неговото Политбюро подкрепят
югославските претенции, съгласяват се, че имало "македонци" и "македонско
малцинство". Г. Димитров моли унизително Тито кампанията в югославските вестници
да спре, защото наливала вода "във воденицата на врага". Врагът, това е обединената
българска опозиция, внесла парламентарно питане, окачествяващо юголавските
претенции като недопустима намеса във вътрешните работи на България, а поведението
на комунистите за национално предателство.
Вместо да съобщи горните факти за предателското поведение на
комунистическите ръководители и за достойната защита на на ционалните интереси от
страна на опозицията, Мичев твърди, че "от своя страна общественото мнение ( а не
опозицията - бел. авт. ) остро реагира", че ЦК на БРП(к) "реагира на натиска на ЮКП
да се признае в конституцията наличието на македонско малцинство"!?
Комунистическото ръководство наистина реагира, като дни след югославските
публикации приема решение, довело до насилственото записване на населението в
Пиринска Македония като "македонско", предвижда текст в конституцията за
признаване на македонското малцинство, въвежда унизителната културно-национална
автономия.
Излишно е да се сочат и други примери от писанието на мастития учен, известен
179
от недалечното минало партиен историк, димитровед. Преобладават изтъркани стари
трактовки, заети от политическите доклади пред Коминформбюро, XVI пленум и Петия
конгрес на БКП. Припомнят се едновремешните партийни вайкания как БРП(к) не
видяла "двойната игра на ЮКП". Всъщност, свидетели сме на кой ли поред прочит на
комунистическите обяснения за провалилото се българо-югославско "приятелство", на
познати оплаквания, че независимо от декларациите за приятелство, от ЮКП гледали
"с подозрение към БРП(к), "остро нападат БРП(к)", "обругават БРП(к)", за отправяни
"нападки и клевети към БКП", за публикувани в югославския печат материали "против
политиката на БКП по македонския въпрос".
Лансира се внушението, че Партията си правела "самокритика" за липсата на
"достатъчна прозорливост" по македонският въпрос. Тя не правела "решителен поврат
в своята политика по македонския въпрос, продължава да се лута" - сочи прочувствено
авторът, вместо да покаже ясно защо тя "се лута", като просто съобщи, че партийните
форуми приемат решения за "най-енергично продължаване на културно-национална
автономия", че като резултат от това "лутане" македонистката политика продължава
почти до края на 50-те години.
Без коментар остава въпроса защо се премълчава за убитите без съд и присъда над
500 симпатизанти и членове на ВМРО (Ив. Михайлов) непосредствено след преврата от
9.ІХ.1944 г., за осъдените на смърт други над 100 души също бивши членове и
симпатизанти на ВМРО от "народния съд" в Пиринска Македония.
Още по голямо недоумение будят писанията и на другият "научен сътрудник" Г.
В. Димитров. Справка с посочената от него литература сочи, че е известен
комунистически историк от Благоевград. Направо казано той ни кара да сме читатели
на едно ново издание на част от отдавна забравената история на Благоевградската
окръжна организация на БКП писана навремето и от него. Той също осветлява въпроса
"Пиринска Македония през периода 1944-1948 ".
Странно е, че "научен сътрудник" в споменатия престижен институт съживява
фалшификации на комунистическата историография за най-новата ни история. И дума
не се среща за престъпленията на комунистическия режим в този край. Вместо това от
споменатото "научно" творение научаваме какви са "успехите" на областното
комунистическа организация, на "народно-демократичната власт" в Пиринска
Македония по пътя на нейното "начално изграждане и социалистическо строителство
през 1944-1949 г." Само няколко произволно взети щрихи ни убеждават в това: "На
9.IX.1944 г. в България стават революционни обществено-политически промени";
нескрито е задоволството, че "БРП(к) става ръководна политическа сила и гръбнакът на
ОФ", че успешно се създават "новите революционни органи на реда" - народната
милиция; за успешната им борба "против смутителите на реда"; за успехите на ОК в
"политическото укрепване на новата власт", за разгрома на "първата конспиративна
група, поставила си за цел да води борба, вредителство и шпионаж против новата
власт".
Този автор не премълчава за "народен съд" в Пиринска Македония и го коментира
ето така: "Една от първите задачи на новата власт и в областта е да бъдат осъдени и
наказани някой представители на предишната власт за извършени от тях престъпления
против народа. Това са офицери от царската армия, членове и активисти на ВМРО
(крилото на Ив. Михайлов), бивши полицейски началници и общински кметове". И
още, че са съдени 316 души и само "една част от тях" на смърт, при положение, че те са
над 100!
По-нататък авторът с нескрито съжаление ни запознава как се "изостря
180
политическата борба срещу новата власт" и явно неприятната за него вест, че се
"оформя опозиция". Следва поднасянето на радостната новина, че тя е разгромена
"съкрушително" в три поредни изборни кампании - за XXVI ОНС, в Референдумът за
република и изборите за ВНС от 1945-1946 г. - все много важни за него политически
събития, за които не забравя да припомни и особено важните 96 % за Оф, следващите
97% пак за ОФ и т. н. от "съкрушителните" комунистически победи.
Не е пропусната и 1947 г., която "бележи по-нататъшно укрепване на
политическата власт". Едва ли не с радост се съобщава, че "много от политическите
партии престават да съществуват"... ей таа, доброволно! Следват познати щампи от
времето на комунистическата пропаганда за "стопанско въстановяване", "героичното
бригадирско движение", "успешното изпълнение на двегодишния стопански план",
"доброволния заем за свободата", "големия тласък в икономиката" и най-накрая за
извършения "успешен преход към социалистическо общество", за "историческите
решения" на V конгрес на БКП за Пиринска Македония и "за най-важната промяна в
страната, че вече се работи по петгодишни планове (петилетки)". Първият... Вторият...
и т. н.
И както си е редно титолуваният "научен сътрудник" завършва "научното" си
творение с нужното обобщение, а то е: " За няколко петилетки Пиринска Македония
постига огромен напредък в икономическото и културно-просветното си развитие."
Авторът поне чистосърдечно си е признал откъде е черпил фактите за "научното" си
съчинение - "История на Благоевградската организация на БКП"(1979),
"Благоевградски окръг. Динамика на възхода"(1984) и други комунистически и
псевдонаучни "исторически"съчинения.
Да се посочват нови примери е излишно. Само произволно взетите показват какво
ни пробутват споменатите историци. Това, че продължават да пеят познати стари
песни, си е тяхна работа, но е непонятно, че го правят като "научни сътрудници" на
въстановения Македонски научен институт. Съмнително е обаче, че са ни показали
"истината, само истината, цялата истина", както претенциозно са обещали в заглавието
на книгата.

Къде и защо изчезват българите в Югославия?50

Политика на терор и насилствена сърбизация и югославизация в Западните

български покрайнини.

По силата на Ньойския диктат освен Струмишка на Сърбия се дават и други две

български околии - Босилеградска и Царибродска, известни още с наименованието
Западни български покрайнини. По данни от 1950 г. става въпрос за население, което
живее в два града и 70 села (36 в Босилеградско и 34 в Царибродско). Според първото
преброяване на населението от 1921 г. в тези покрайнини живеят 46 106 българи.
Вън от всякакво съмнение е фактът, че посочената по-горе цифра не е истинската.
Според проведеното преброяване от 31.ІІІ.1931 г. броят на българите в тези околии
възлиза на 46 002 души, т. е. намалели са със 102 души.
Липсата на ръст в броя на българите има своите обяснения. Известно е, че в

50
В. Демокрация, бр. 151 от 8.VІ.2000 г.

181
периода до началото на Втората световна война сръбските шовинистични среди и
правителства провеждат в Западните покрайнини политика на посърбяване на
населението. Асимилаторската политика е една от причините, поради която множество
българи дирят спасение в свободното отечество или в други държави. Други не смеят
да декларират открито народностната си принадлежност под страх от репресии и
дискриминация.
Неописуема е радостта на населението от този край от извършеното обединение с
Царството през 1941 г. За жалост тази радост трае до септември 1944 г., откогато
българите в Босилеградско и Царибродско отново са под сръбски, този път
комунистически ботуш. Проведеното от българските власти на 31.V.1943 г.
преброяване показва, че независимо от всичко в Западните покрайнини са останали 50
079 българи.
Известни надежда за преустановяване на денационализаторската политика се
появява в периода след края на Втората световна война, когато в рамките на
създадената югославска федерация се провъзгласява равенство на всичките над 20
националности на основата на прокламираните комунистически (марксистко-ленински)
принципи за равноправие и самоопределение на народите.
Трагична след 1945 г. е съдбата от стотици българи, осъдени от сръбските
"народни" съдилища за "сътрудничество с българските окупатори". Голям е броят и на
убитите без съд и присъда.
Като резултат от задълбочаващото се българо-югославско приятелство през 1944-
1948 г. на българите в Западните покрайнини шумно са предоставени някои
малцинствени права. На първо място тук следва да се отбележи уж даденото им право
да продължат да имат свои български училища и да обучават децата на роден
български език. За това българското правителство е принудено да поеме всички
разходи. Всичко това е резултат от провежданата подготовка за създаване на
южнославянска федерация, в рамките на която Тито обещава да върне Западните
покрайнини на България в замяна преминаването на Пиринска Македония към Народна
република Македония. Като отплата за подарените права за българите в Сърбия, Тито
иска от Г. Димитров въвеждането на културно-национална автономия в Пиринска
Македония, която е факт от края на 1947 г. Българското правителство отново плаща -
този път на дошлите от Скопие денационализатори да помакедончват българите в този
край.
От времето на споменатото българо-югославско приятелство е и четвъртото поред
преброяване от 15.ІІІ.1948 г., според което в Западните покрайнини живеят 52 142
българи.
Съпоставими с предишното преброяване, проведено от българските власти през
1943 г., тези данни изглеждат обективни. Въпреки извършеното разместване на
населението като резултат от изтеглянето на българската администрация, новата
бежанска вълна, загиналите по време на войната и убийствата след нея, е налице
определен минимален ръст. Преброяването е извършено в кулминационния период на
най-тесни приятелски отношения между двете държави, когато демонстративно се
рекламират и поощряват развитието на народностните права и свободи на всички
националности в новосъздадената федерация.
Краят на българо-югославското приятелство вследствие влошените съветско-
югославски отношения през пролетта и лятото на 1948 г. бележи и край на надеждите
за южнославянското обединение.
Дълги години след разрива в българо-югославските отношения югославяните
182
постоянно афишират, че запазват и дори увеличават народностните придобивки за
българите в Западните покрайнини. Принципите на равноправие и самоопределение
залягат и в трите югославски конституции от 1946, 1963 и 1971 г. Прокламира се, че
федерацията е успяла да премахне всичките най-остри форми на национални
противоречия, че отделните над 20 националности в нея се радват на полагащите им се
според конституцията народностни права. И това на пръв поглед е така, ако се вземе
предвид ситуацията в Западните покрайнини, където независимо от трудностите
например формално продължават да съществуват български училища.
Резултатите от проведените преброявания за броя на населението също
потвърждават това. Липсват конкретни данни за Царибродска и Босилеградска околия,
но през 1953 г. в цяла Югославия са регистрирани 62 708 българи.
Според следващото преброяване от 1961 г. те са 62 624, или са намалели само с 84
души.
Най-новите югославски статистики не съобщават какъв е броят на българите
живеещи в някои села от десния бряг на р. Тимок. Това са селата Браковци, Голямо и
Малко Ясеновци, Грацково и Халово, в които според преброяването от 1931 г.
например живеят 6 027 българи и власи. Единствената югославска статистика, която
говори за българите в югославския Банат е тази от 1921 г., която сочи, че те са 2 777
души. Тази цифра без съмнение е значително под действителната, сочат български
дипломатически документи от началото на 50-те години, тъй като по това време много
малко от българите са посмели да изевят своята националност. По непълни данни
общият брой на българите в югославския Банат надминава 15 000 души. Става въпрос
за селата Иваново, Скореновац, Ягша Томич, села в околностите на Зреняни и
Смедерево. Никога след 1919 г. банатските българи в Югославия не са се ползвали с
малцинствени права.
Липсата на прираст и споменатото намаляване броя на българите в Югославия не
са случайни. Трудно е да бъдат обяснени с характерната за това време миграция от
селата към големите градове, по някои икономически причини, със смесени бракове и
др. Въпреки декларациите, че българите във федерацията се радвали на всякакви права
от началото на 50-те години югославските власти не скриват стремежа си за тяхното
сърбизация. Има училища, но в тях постепенно се ограничават и забраняват
българските учебници. От това време терора на югославските власти е насочен най-
вече към учителите и по-будната част от населението.
Повсеместна практика оттогава са арестите и съдебните процеси срещу стотици
българи. Днес все още е трудно да се посочи броят на убитите. Само след
демократизацията на Югославия и разсекретяването на сръбските архиви може да се
установи например колко българи са намерили смърта си и преминали през областния
затвор в Ниш. Някои български документи разкриват на какви зверства и мъчения са
подлагани българите в този затвор в началото на 50-те години.
От края на 60-те и началото на 70-те години започва нова, още по-префинена
денационализаторска политика на югославските власти, свързана и с постепенното
отнемане на народностните придобивки. Затова от 1971 г. българите в цяла Югославия
и най-вече в Западните покрайнини катастрофално намаляват, с тенденция напълно да
изчезнат. Според югославската статистика през 1971 г. във федерацията живеят 58 627,
през 1981 г. 36 187, а през 1992 г. само 25 214 българи.
Какво може да се е случило, къде изчезват българите в Югославия, а най-вече от
Западните покрайнини, подсказват някои данни, свързани с появата на т. нар.
"югославяни". В Цариброд през 1961 г. те са 11 души, през 1971 - 358, а през 1981 г. -
183
1500. За Социалистическа република Сърбия деклариралите се като "югославяни" през
1991 г. съставляват едва 3, 2% от населението. Явно този процент до голяма степен се
дължи и на увеличения брой "югославяни" в Цариброд (14,1%) и Босилеград (22,4%).
Трудно е да се каже колко от българите в тези околии по един или друг принудителен
начин, а някои от представителите на местната комунистическа номенклатура и по
доброволен начин, са станали "сърби". За това може само да се гадае.
Един от прийомите за обезбългаряване в Западните покрайнини е свързан с
административното прехвърляне на села от Западните покрайнини към сръбски околии.
През 1950 г. например българските села Ракита, Звонци, Ясенов дол, Пресека, Вучи
дол, Нашушковица, Берин извор с по около 120 къщи са прехвърлени към Лужичка
околия. Заедно с административното прехвърляне се извършва и автоматичното пак
административно записване на българите в тези села като сърби, без някои да ги пита
за това.
От публикуваните данни за броя на българите в Югославия според
преброяванията от 1953, 1961, 1971, 1981 и 1991 г. се вижда, че е факт постоянна,
достигаща до катастрофални размери тенденция на спад. Особено тревожна е тази
тенденция за периода 1971-1981 г., когато българите намаляват с над 22 000 души и за
периода 1981-1991 г., през който намаляват с около 11 000 души. Тази тенденция не
може да се обясни с нищо друго, освен като резултат от провежданата десетилетия
наред политика на терор и асимилация, на насилствена сърбизация и югославизация в
Западните български покрайнини.
За печалните резултати от продължилата десетилетия наред необуздана агресия
над българите в Западните покрайнини не бива да бъдат винени само сръбските
шовинистически среди и правителства. Колкото и да е жалко, трябва да се признае, че
дял за това има и българската страна, оставила през периода 1950 - 1990 г. грижите за
правата на това население на произвола на съдбата. Управлявалата повече от четири
десетилетия в България Българска комунистическа партия и нейните правителства се
грижат повече за осигуряване приятелството и привличането на югославските
комунисти в лоното на социалистическия лагер, но не и за съдбата на българите в този
край. Поставянето на въпроса за техните права става само по конюнктурни
съображения, и то в периодите на влошени българо-югославски отношения.

Извадка от доклад до българското външно министерство за зверствата срещу българите в

Западните покрайнине, 1949 г.
184
 Не е ли дошло време Светия синод на БПЦ да признае македонската
автокефалност?51

В Белград са много сърдити заради създаването на българска църковна общност в

Хърватия. Сръбският патриарх Павле иска Синодът ни да не контактува и да не дава
свято миро на "разколни-ците" от Скопие. Строго да поддържа юрисдикцията на
Сръбската православна църква, да не признава Черногорската. Владици на българския
патриарх Максим са внесли предложение за удовлетворяване на сръбските искания -
става ясно от съботна публикация на тиражен всекидневник.
Ако горното е вярно, основателни ще са обвиненията за антибългарско поведение
на висшите ни клирици. И ако го сторят, то ще е в разрез със завещаното им като
наследство над 33-годишно мъдро и достойно поведение на БПЦ към македоно-
сръбския църковен спор. Кратка справка за развитието на този спор доказва това.
Историците на борбите за македонска църковна самостоятелност в Република
Македония охулват дейността на Българската екзархия от 60-те години на XIX в. до
края на Първата световна война. Радват се на изгонването на българските, но
премълчават как идват сръбските владици през 1919 г. Малцина знаят, че това е ре-
зултат от тайна спогодба на Цариградската със Сръбската патриаршия, продала
македонските епархии на последната за 1.5 млн. златни франка!
През 1941 г. сръбските духовници са изгонени и македонските епархии отново са
поставени под юрисдикцията на БПЦ. Гонят ги, защото след 1919 г. се грижат за
денационализацията на българите, а не за утвърждаването на вярата. След 1944
г.'доминираща роля в югославсската федерация играят сръбските комунисти, но те не
сме-рда удовлетворят исканията на Сръбската патриаршия за възстановяване на
статуквото отпреди 1941 г.. защото настроенията срещу всичко сръбско сред
македонците са големи. Поради това от 1945 до ! 1957 г. църковният живот в
Социалистическа република Македония се ръководи си инициативен комитет за
организиране на МПЦ, който през 1957 г. все пак признава юрисдикцията на СПЦ.
През май 1958 г. Архиерейският събор на СПЦ приема неочакваното решение за
изпращане на сръбски владици в Македония. Ответната реакция на инициативния
комитет на МПЦ е свикването на Втория църковно-народен събор в Охрид, приел
решението за възстановяване на Охридската архиепископия с оставане в канони-[ ческо
единство със СПЦ, като нейният патриарх се признава и за македонски.
През следващото десетилетие вместо сближаване двете църкви задълбочават
своите разногласия. През май 1966 СПЦ решава, че църковно-народен събор на МПЦ
не може да прави изменения и допълнения в устава без предварително съгласие на
архиерейския й събор. Целта е да се минират инициативите за самостоятелна дейност
на МПЦ. В нито един документ до 1967 главата на СПЦ не се представя като "патриарх
сръбски и македонски", а само "патриарх сръбски".
Отговорът на МПЦ е внесеното през декември 1966 г. искане за провъзгласяване
на автокефалност, отхвърлено от Белград. Ответната реакция от Скопие е обявяването
на автокефалността на провелия се от 17 до 19 юли 1967 г. църковно-народен събор.

51
В. Демокрация, бр. 178 от 6.УН.2000 г.

185
Оттогава между двете църкви възниква непреодолим конфликт.
На 15 септември 1967 г. Архиерейският събор на СПЦ обявява, че не признава
автокефалността, защото Македония е само федерална част от държава. По инициатива
на сръбския патриарх Герман в края на 1967 г. се създава широк фронт на сили срещу
македонската автокефалност, пленници на традиционното панеръбско мислене в
лицето на сръбското духовенство, консервативни елементи сред комунистическата
номенклатура и шовинистично настроените сърби в изгнание. С томос от 15 септември
1967 г. Герман известява всички поместни църкви за настъпилото разцепление. МПЦ е
обявена за схизматична. Гръкоезичните православни църкви начаса съобщават, че са
приели и одобряват томоса. Руската и Румънската православни църкви приемат томоса
само за сведение. Единствено БПЦ не отбелязва нищо - нито че го е приела, нито че го
подкрепя. Патриарх Кирил мълчи, шири се мнението, че "българските комунисти и
българската патриаршия" няма да признаят македонската автокефалност заради факта,
че преди 55 години тя е съставна част от Българската екзархия.
Какво е поведението на БПЦ в започналия след 1967 г. маке-доно-сръбски
църковен спор показва съдържанието на провелия се през 1968 г. в София разговор
между патриарх Кирил и Злетовско-Струмишкия митрополит Наум, стенограма от
който предаваме отделно без коментар. С надеждата, че ще е полезна за Светия синод
на БПЦ при определяне на позицията към исканията на наследника на някогашния
сръбски патриарх Герман - Павле, и за определяне отношението към Македонската
църква. За това би им помогнала и оценката, която тогавашният ни патриарх дава за
поведението си по време на разговора с митрополит Наум: "Българският патриарх Ки-
рил счете за потребно във възможния най-сърдечен тон да увери епископа Наума в
любовта на Българската църква и на българския народ към нашите братя от
Македония." - информира външното ни министерство патриархът с нескрита гордост на
10.IV.1968 г.
Познавачи на македоно-сръбския църковен спор сочат, че признаването на
македонската автокефалност минава през "помирението с църквата майка в лицето на
СПЦ", след изискване прошка от нея по каноничен ред. От гледна точка на канона това
вероятно е така, но защо не се дава отговор на изключително важния въпрос -била ли е
наистина сръбската църква "майка" на македонската, и ако е била, кога и как, в
съгласие с църковния канон ли е станало това? Лесен за отговор въпрос, ако само се
напомни, че такова "майчинство" преди 1919 не е имало и че Цариградската
патриаршия го е продала на сърбите, без да има нито каноничното, нито каквото и да е
друго право да го стори.
Търговецът и купувачът и днес са най-върлите и единствени противници на
македонската независимост. Нима Синодът на БПЦ ще се опозори, като стане сръбски
съюзник в спор. по който десетилетия наред проявява пословична дипломатичност и
мъдрост. Нека онези, които се готвят да сторят това, първо се поучат от поведението на
предишния български патриарх Кирил, проявил най-достойно с оглед на погазената
историческа истина и църковните канони поведение: на любяща майка, намерила начин
в трудни времена за своето изгубено след нечиста продажба дете да му протегне ръка и
го окуражи за бъдещото му израстване. И до днес това поведение е достойно за
уважение и подражание.
Над три десетилетия сръбско-македонският църковен спор чака своето решение.
"Всичко това ще рухне" - предрича навремето митрополит Наум пред събеседника си
патриарх Кирил, дори и с цената Македонската църква да търпи още една генерация.
Тогава той търси само формално, братско признание и го получава, изказвайки
186
уверението си, че "когато дойде времето, вие ще го направите", т. е. ще ни признаете
официално.\
Днес времената са вече други. Не само една, а повече генерации македонци
търпят. Не е ли дошло времето Светият синод на ЬПЦ да направи това, което Наум
предрича - да е първият, който ще признае официално автокефалността на МПЦ,
подобно на държавниците ни, които първи признаха македонската независимост и дър-
жавност. И не трябва ли да побърза, за да не бъде изпреварен. Това ще е фатално и със
сигурност ще отреди на БПЦ бъдещата й роля на машеха.

Стенограма на разговора между Злетовско-Струмишкия епископ Наум,

българския патриарх Кирил и Варненския и Преславски митрополит Йосиф
София, 1. IV. 1968
(С незначителни съкращения)

"Патриарх Кирил: Ние пък в София не сме се още произнесли. Затова нито вие в
Скопие, нито Сръбската патриаршия имате основание да се сърдите. Ние трябва да
проучим въпроса...
Епископ Наум: Ние го чувстваме това. Сърбите нека правят доноси. Ще дойде
ден, когато всичко това ще рухне. Нашата църква толкова време търпя, нека търпи
още една генерация. Ние изхождаме от нашите вярващи...
Патриарх Кирил: Вие мислите ли, че Сръбската патриаршия иска да посърбва
Македонската църква и македонския народ?
Епископ Наум: Ние им казахме, че не сме сърби. Имаме данни за това, че те ни
наричат етническа група. Вие знаете откога Македония роптае против сърбите. Ние
много сме търпели и лично аз от 1944 насам. Открито им казах: вие учехте нашите
свещеници, че са сърби, сега им казвате, че са .македонци - кога лъжехте?
Митрополит Йосиф: Търпението е най-доброто средство, за да се постави
вашият въпрос по-добре.
Епископ Наум: Ние това го знаем. Ние сме родени в мъка и сме свикначи с нея.
Ние можехме това да направим още в 1945 г. Ние ги молихме за по-мачко. Те не
искаха.
Митрополит Йосиф: Вие сте постигнали 90%, защото фактически имате своя
Църква, имате свое върховно управление, гражданските политически власти не ви
смущават, дават ви да разберете, че те ви съчувстват, животът ви върви нормално.
За мене фактическото е по-важно от формалното. Вие търсите само едно формално
признание.
Епископ Наум: Ние искаме да ни признаете братски, а когато дойде времето, вие
ще го направите. За нас е по-важна братската любов. Дойдох при вас като при свои
хора.
Патриарх Кирил: ...Обаче дължа да ви уверя, че Вас обичаме както себе си
обичаме. Искате ли ичи не искате, вие нямате право да се намесвате в нашите
чувства и да ги оспорвате. Ние в нашите чувства ви имаме като наши най, най-
близки. Обичаме ви, както себе си обичаме. Имахме дълга обща история. Тя беше
български. Да ме уверявате в противното, е напразен труд, но на това не се спирам.
Вие сте наши братя и ние ви желаем всяко добро и а църковно отношение, и в
обществено-социално отношение, и« държавно-политическо отношение. Вие не бива
да се съмнявате е искреността на нашата любов към вас. Вие искате да ви приемаме
като братя. Не само вас приемаме като братя, а всеки, който дойде от Македония,
187
ние го приемаме като брат.
И тъй, вярвайте в искреността на нашите чувства на обич и разчитайте, че
искрената обич може много да стори.
Епископ Наум: Аз съм, Ваше Светейшество, наистина трогнат, задето вие
толкова дълго време ми отделихте честит дами разкажете, и сърдечно Ви благодаря.
Разбирам ви много добре. Аз идвам като при татко да разбера в що е пашата грешка
ди се поправим, да споделя с вас по християнски, по .македонски и най-вече по братски
да разбера каква е нашата политическа грешки.
Патриарх Кирил: Грешката Ви е, че не сте сърби.
Епископ Наум: И няма да бъдем.
Патриарх Кирил: И ще бъдете грешници.
Епископ Наум: Нека бъдеме грешници.
Патриарх Кирил: Имате свещенство, открихте семинария, хубаво сторихте. Да
проповядвате, да учите народа на вяра в Бога, да живее помежду си в обич взаимна,
да не мрази другите народи, да не мрази нас, да не мрази сърбите. Ние сме братя.
Епископ Наум: Ние купихме ваши учебници. Всичките си пари при миналото
идване в София похарчихме за книги.
Патриарх Кирил: Ние и вие сме едно и също. Как вие ни приемат, то е ваша
работа. А вие казвате, че не сте българи. Каквото искате говорете. Ние ще се
наречем македонци, но няма да се отделим от вас. Вие казвате, нашият език не е
български език; аз казвам, нека българският език да е диалект от македонския. Нека
ние да сме част от македонския народ. Вие искате да имате ваша държава, ваша
работа; ваша нация - ваша работа, искате итате ваш език, съвсем ваша работа.
Обаче това, което ни интересува като църква, е има ли дискриминация на
българщината, сръбството в Македония. Ако има дискриминация, вашите поли-
тически фактори са на погрешен път. Ако в Македония се гонят сърбите, защото са
сърби, това е погрешно; ако в Македония е някои преследван, защото се нарича
българин, това е погрешно. Ето какво ние можем да искаме като хора на църквата -
да няма дискриминация, да има свобода на съвестта, на религията и националната
съвест. Това искаме ние. Другото ще мине.
Епископ Наум: Ако македонската църква не мисли така, тя не би дошла при Вас."

188
Факсимиле от записката на патрарх Кирил за посещението на епископ Наум.

189
Декларирахме, че сме българи!52

За съдбата на прогонените от българските комунисти бежанци от Егейска

Македония в Югославия

"Всички нови бежанци, дошли след 9.ІХ.1944 г. от гръцка Македония, да се приведат

във [Вардарска] Македония, за заминаването им уведомете най-редовно управлението
ми" - такова е краткото съдържание на изпратената на 19.VІ.1945 г. телефонограма до
околийските управители в Горноджумайска област. Започва десетгодишна човешка
драма, вината за която е на ръководството на управляващата тогава българска
компартия начело с Г. Димитров. Звучи невероятно, но е факт - от България насила се
прогонват потърсили спасение от денационализаторсктите домогвания на
шовинистичните среди в Гърция българи, за да бъдат подложени на нови, още по-
злокобни денационализаторски домограния, за които днес малко се знае.
Като резултат от гражданската война в Гърция към юни 1945 г. в България
пристигат около 20 000 бежанци. Настаняват се най-вече в Горноджумайска,
Пловдивска и Старозагорска област. Бежанците са притеснени от Титови агитатори,
убеждаващи ги да се изселят в югославска Македония, където щели да се чувстват
"най-свободни". Подмамват ги с обещания за какви ли не облаги, но само ако
декларират, че са македонци.
52
В. Демокрация, бр. 184 от 13.VІІ.2000 г.
190
 Независимо от примамливите обещания никой от бежанците не проявява желание
да се изсели в Сърбия, както те наричат Титова Югославия. Въпреки очебийния провал
в Белград са твърдо решени да преселят бежанците и се обръщат за помощ към
ръководството на българската компартия. Първоначално издействат препоръчително
нареждане българските власти да оказват пълно съдействие на "желаещите да заминат
за Вардарска Македония". Всички бежанци имат ясно изразено българско национално
съзнание, знаят какво ги очаква в Титова Македония и затова отново и най-категорично
отказват да се заселят "под сръбско".
След повторния им отказ се постига споразумение между ръководствата на ЮКП
и БКП да бъдат репатрирани в Югославия принудително. Акцията реализира
"народната" милиция, ръководена лично от министъра на вътрешните работи Антон
Югов. Товарят ги на югославски камиони и вагони, конвоират ги югославски войни ци.
Има свидетелства за насилията и оказаната съпротива при продължилото и през есента
на 1945 г. насилствено репатриране.
Само за периода от 22 юни до 15 август през пропускателния пункт до Струмица
преминават 4354 бежанци. Преобладаващото мнозинство от тях напускат страната със
сълзи на очи. Акцията продължава и през есента на 1945. Според едни данни броят на
репатрираните надминава 15 000 души, според други достига 20 000.
В югославска Македония бежанците са поставени при изключително трудни
условия на живот. С цел да бъдат денационализирани ги разпръскват на малки групи в
най-отдалечените и изостанали планински села. Към тях се прилага специален режим
на ограничения и лишения, включително и забраната, да говорят на български.
"Забраняват ни да се наричаме българи - пишат до българското посолство група
бежанци през 1947 г. Подсказват им, че положението им може да се подобри, ако
декларират, че са "македонци". Вместо това по време на извършеното демографско
преброяване преобладаващото мнозинство от тях отказват да сторят това и
демонстративно се сочат за българи, успяват да се организират и да изпратят до
българското посолство в Белград сигнали за тежкото си положение, настоятелни молби
за връщане в България.
Вбесени от това им поведение, от демонстративното им българеене, югославските
власти им отреждат друга, още по-тежка съдба. В края на януари 1948 г. само за 24 часа
7000 души са закарани в изоставените от германци села Гаково и Крушевле на
границата между Унгария и Войводина. Карат ги да упражняват робски труд, живеят в
мизерия, глад и нищета. И въпреки всичко до есента около 6000 души намират начини
да изпратят до Георги Димитров и българското посолство индивидуални и колективни
молби за помощ и завръщане в родината. "Става трета молба, която ви изпращаме, с
която ви известяваме, че вече не може да се търпи. Затова ви молиме със сълзи на очи,
вземете бързи мерки за нази, защото народа е толкова уплашен и отчаен... Изложени
сме на смърт!" - се чете в една колективна молба.
Този път събитията се развиват в условията на рязко влошените отношения между
бившите "приятели" и "приятелски" партии - Тито и Димитров, ЮКП и БКП. По
конюнктурни съображения българското правителство в София и посолството в Белград
се застъпват за бежанците, издават първите пасавани за завръщане в България. В
същото време не закъснява и отговорът на югославските власти.
През ноември 1948 г. в Гаконо пристига комисия да снабди бежанците с лични
карти. Ден преди това от управата на своеобразния концентрационен лагер им
подсказват спасителния път - да декларират, че са "македонци". Явилите се пред
комисията първи седем души недвусмислено отказват да сторят това, ясно сочат, че са
191
българи. В отговор и за наказание комисията прави опит да се изгаври с тях, като ги
запишат "бежанци от гръцка Македония с гръцко поданство".
Единството и решителната съпротива на бежанците е причината, поради която
поредната кръстническа акция се проваля. Властите са вбесени. Следват още по-жесток
терор, масови арести, инквизиции и изчезване на най-активните "бугараши". Не се
завръщат арестуваните Ат. Авков, Г. Голомбов, Ст. Ахчиев, Коста Кутушев, Б. Куев,
Пандо Топалов, И. Милев, Кръстьо Попкръстев и други.
В най-мразовитите дни на януари 1949 г. бежанците от Гаково и Крушевле са
натъпкани в товарни влакови композиции без право да носят нищо със себе си и
повторно разселени в най-отдалечените и неплодородни села на Вардарска Македония
на групи от по 5-10 семейства. По неведоми пътища до април 1949 г. българското
посолство е затрупано с над 100 колективни и индивидуални молби за помощ и
завръщане в България от над 2000 души. Ето редове от новите им писма до българското
посолство: "С голяма радост и благодарност ви съобщаваме, че ги получихме
паспортите, но едно имаме да ви известим - местните власти ги конфискуваха
автоматически"; "тия ни вземат паспортите и ни бият и ни пъдят по затвора. Молим да
пратите една анкетна комисия да види кой е причината за този голям тормоз и молим
този въпрос да се види по-скоро, понеже това е нетърпимо"; "Всичко това го вършат
местните власти от омразата, която хранят спрямо нас, ПОРАДИ ЩОТО СМЕ
БЪЛГАРИ И ИСКАМЕ ДА СИ ОТИДЕМЕ В БЪЛГАРИЯ."
Въпреки непоносимия режим, новите преселвания, интернирания, арести, на
които са подложени и през 1949 г. бежанците, духът и националното им самосъзнание
остават несломими. Показателно за това е едно колективно писмо до българското
посолство в Белград, в което пишат: "Третират ни и за най-малкото ни викат "бугари",
смятайки за оскърбителен този израз, а пък има едно, дето ни е мъка най-много, щото
ни правят гърци и гръцки поданици, но ние, за да им докажем, че сме българи, когато
стана преброяването, декларирахме, че сме българи и имаме българско поданство. Но
въпреки нашето желание тия ни отказват да запишат, че сме българи, а ни казват и
проповядват, че сме гръцки поданици, като че ли ние не знаем какви са били нашите
бащи, деди и прадеди и на какво училище сме се учили. Ние сме им казвали много
пъти, че сме българи и такива ще умрем." И още: плашели ги, че в България имало глад
и мизерия, а те им отговаряли: "И ние тамо искаме да одим и нека и ние да страдаме.
Баре да сме в нашето отечество."
След 1954 г. настъпва известно временно подобряване на отношенията между
България и Югославия, дало възможност да се уредят и някои спорни въпроси, между
които и този за егейските бежанци. Югославяните отстъпват пред настоятелните
български искания, но не за цялостното му решаване, а само за да се освободят от най-
активните "бугари". Като резултат от това късметът да се завърнат в България
спохожда само около 3000 души.
А каква е съдбата на останалите в Югославия над 12 000 българи - бежанци от
Егейска Македония, не е известно, защото от българска страна никой никога повече не
се е интересувал за тях. Вместо това десетилетия наред в Република Македония
съществува фантомна организация на "егейските македонци", претендираща, че е
единствената защитница на "народностните права" на гореспоменатите бежанци от
Драмско, Серско, Кукушко, Ениджевардарско. И докога ще е така, зависи само от нас.

192
 Телеграмата, с която областния началник на народната милиция в Горна Джумая нарежда на
околийските управители в областта всички дошли от Гърция бежанци „да се преведат в Македония”, 19
юни 1945 г.

Една от телеграмите, с които кметовете на населените места в областта известяват, че бежанците

не желаят да бъдат заселени в сръбска Македония, 23 юни 1945 г.

193
Една от индивидуалните молби на егейци за завръщане в България.

194
Една от колективните молби на егейци за връщане в България

195
 Да си отидат след прибирането на реколтата53

Малко известен епизод за отношението на комунистическата партия и власт в

България към българските турци

Годината 1949 е известна у нас като година през която от този свят си отива
"вождът и учителят" Димитров. Юли е траурен, проливат се крокодилски сълзи заради
"голямата загуба". Това е годината, през която комунистическата върхушка води
безмилостни вътрешнопартийни схватки в борбата за овакантената партийна и
държавна власт. В края на годината след инсцениран съдебен процес от този свят си
отива вторият човек в партията и държавата Тр. Костов. В дните на траур и вихъра на
ожесточената борба за власт се разиграват и събития, предизвикали паника сред
хваналите се за гушите Димитрови ученици.
На 17.VІІ.1949 г. членът на Политбюро Добри Терпешев спешно е изпратен в
Кърджали, където провежда голямо окръжно съвещание с участието на всички
комунистически, земеделски и ОФ активисти, председатели на съвети, задължително
доведени представители на турското малцинство. Тук са и представителите на
"народната" милиция. Дискутира се "По въпроса за събиране на тютюневата реколта и
раздвижването на турците за заминаване в Турция".
" Каква е тая ненавременна акция на турците да напуснат страната точно сега,
когато предстои прибирането на реколтата" - пита с остър тон Терпешев и съобщава, че
"по принцип" държавното ръководство не възразявало на "това тяхно желание", но те
трябвало да го съгласуват с нея. "Това в никой случай сега докато се събира реколтата
не може да стане" - отсича Терпешев. Турците били задължени на властта, "така не
могат на своя глава да се изселват", защото народната власт им била дала "много
права".
След заплашителните подмятания с по-мек и мазен тон Терпешев убеждава, че не
било в техен интерес да се изселват, защото имало "една прекрасна реколта, от която
ще спечелят много пари". Следва канонада от подмятания и заплахи: "Раздвижването"
за изселване е резултат от "организирана злостна агитация"; "В Турция няма никой да
се погрижи за вашия поминък"; "Нито една прашинка тютюн и нито едно зърно не бива
да остане на полето неприбрано"; "Никакво напускане на страната до окончателното
прибиране на реколтата."
"Какво мислите по въпроса" - пита пратеникът от София и предлага на
присъстващите да се изкажат "свободно" за това: дали се нуждаят от някаква помощ и
дали сами ще могат да приберат реколтата; как, кога и на части или наведнъж да стане
изселването на турците и с какво можело да се заместят изселените турци"?
По сценарий най-напред се изказва председателят на Окръжния народен съвет в
Кърджали, който преповтаря заплашителните предупреждения на бай Добри, както е
познат в комунистическите среди човекът от София. "Урболошко изселване няма да
допуснем", "Ще накажем смутителите и подбудителите", "Наши организации се оказват
в ръцете на врага", "Ще срещнем големи затруднения да ги заместим в същия мащаб",
"Да има регулирано изселване" - са само част от основните му послания.
За Момчилградският председател въпросът за изселването е политически, че "не е

53
В. Демокрация, бр. 202 от 3.VІІІ.2000 г.

196
случаен, а удар върху стопанската политика на партията". Явно желаещите да се
изселят наистина е трябвало доста да се уплашат, за да бъдат накарани първо да
приберат реколтата, пък тогава да "мислят за изселване" и в рамките на сценария този
председател най-неочаквано предлага: "364 махали да станат 65 населени места.
Свличаме ги в ниските места. Имаме план за това и няма да даваме никакъв строеж
освен в определени места. Организаторите на изселването на турците трябва първи да
изселим."]
"Раздвижването по изселването мина като епидемия при нас" - съобщава
партийният секретар на Ардино и се провиква: "Главатарите на акцията са злобни
реакционери". Прекъсва го секретарят на Златоград, за да се похвали, че вече са
арестували "тия които събират пари за изселването", че разполагали с писма от Турция,
че "там е лошо". "Чорбаджиите ги подбуждат да подават заявления" - доносничи той.
Опит да даде по-харесано на началството предложение прави и партсекретарят на
Крумовград. "Не можем да се пазим от шпиони" - се оплаква той и предлага: "враговете
да се изселят непременно"; "30-40% изселване, защото при нас има глад за земя"; "104
села с 250 махали да станат 24 села".
Кърджалийският мюфтия се опитва да подскаже защо турците искат да се изселят.
"Наистина турците имат лошо настроение против властта и това настроение има
различни причини" - сочи той и изброява някой от тях: незачитането на техните права,
трудното соиално-икономическо положение, гоненията и др. Така било до 9.XI.1944 г.,
след което "народната" власт била дарила това население с равноправие. Тази хвалба
към комунистическото управление е повече дипломатична и добре премерена
тактическа стъпка на мюфтията, защото въпреки "равноправието" и това, че "турците
милеят за отечеството си, те искат да си отиват" - сочи той. Вземали "кураж от
евреите". А подсказаните други причини за желанието да напуснат страната са:
забраната да се изучава корана в училищата; нежеланието им да бъдат кооперирани
насила; несъгласието им техните жени да бъдат организирани в комунистически
културно-просветни организации.
Не е трудно да се разбере срещу какво се обевяват турците и защо искат да
напуснат страната. На първо място безспорно е нежеланието да живеят и работят в
държава с комунистически режим. Комунистическата власт ги дарява с превилегии
само на думи, нарушава драстично техните малцинствени права, интересува се само от
това как най-рационално да ги използва за реализиране на икономическата си политика.
Че недоволството от властта е повсеместно личи от извода, че "здрав елемент всред
турското население почти не се е оказал". Подсказват го и първите мерки, които се
чертае да бъдат реализирани. Една от тях е: "Да се задържат чуждите вражески
елементи", защото желанието за изселване било плод на "организираното дело на
реакцията с център Атина, или някоя западна столица, подета от техните агенти -
турските чорбаджии в тоя край"!
За какво всъщност става въпрос говорят някои данни за истинския размер на
изселническата вълна, обзела целия Кърджалийски и източната част от Смолянски
окръг. През юни и първата половина на юли 1949 г. почти всички турци от тези райони
са подали молби в турското консулство в Пловдив за изселване в Турция. "В тая си
акция са проявили голямо упорство, ходейки десетки километри пеша до Пловдив" -
информира Политбюро Д. Терпешев.
]След съвещанието Терпешев пише специален доклад до скърбящото все още и
допълнително разтревожено от извънредната ситуация Политбюро. "Около смъртта на
др. Димитров, врагът се е възползвал от голямата скръб, която обхвана целия народ и
197
разви широка агитация сред турското и помашкото население в Кърджалийския край за
изселването им в Турция. Молби за изселване са подали почти всички турци и помаци в
този край, включително и партийците" - пише Терпешев до ПБ и предлага приемането
на специално решение, което предвижда: изключването от партията на агитиращите и
оглавилите акцията за изселване комунисти, включително и "ония скрити и хитри
нейни врагове-чорбаджии"; разяснителна работа сред турците, че са подведени от
"вражеска агитация", че е в техен интерес да се заловят за работа за прибиране на
реколтата; да се агитира, че няма да им се пречи да се изселят, но това трябва да стане с
добро, защото нямат основание да са недоволни от властта; да се ликвидират цели
"вражески" организации, но веднага да се намери "подходящ пак наш човек, добър и
верен", който с още "един-двама другари" да е "пълномощник" на властта; да се
изготви списък на оглавилите акцията и те да се изселят най-напред; да се засили
бдителността и "най-отявелите врагове веднага да се въдворят в трудово-възпитателни
общежития".
Ситуацията се разисква на заседание на Политбюро от 28.VII.1949 г., приело
Терпешенвите предложения с добавките: да се изработи план за изселване на
желаещите турци и преселване на тяхно място на български граждани от други краища
на България; турски имоти да се продават само на държавата.
За изпълнението на решението е необходимо височайшето разрешение на Сталин,
както за всичко, което е трябвало да се предприеме в уж "независимата" българска
държава. Затова по този и други въпроси още същият ден за Москва заминава партийна
делегация. Вълко Червенков е приет от Сталин, който наред с многото съвети, го
поучава какво да стори с турците. "Колкото се отнася до брожението между турското
население на южната граница за изселване др. Сталин забеляза, че ние би трябвало да
се освободим от турците, да намерим възможности и начини действително да ги
изселим. Този елемент е неблагонадежден. Той ни посъветва да опитаме между
помаците дали не можем да подемем движение за православие, да създадем такава
група, която да се бори за православна вяра."
Върху лицевата страна на Терпешеното предложение е запазена написаната след
Сталиновия съвет бележка на Вълко Червенков: "Да си отидат след прибирането на
реколтата - на партиди, през есента"! Комунистическото правителство се възползва от
съветите на Сталин. Изчаква прибирането на реколтата и одобрява съкратена
процедура за изселването на българските турци. За няколко месеца от началото на 1950
г. органите на МВР приемат над 250 000 молби за изселване. Уплашени от размера на
проявеното желание за изселване властите спират приемането на молби. Изселване
наистина се извършва, на "партиди" и в условията на влошени българо-турски
отношения. Прекратява се на 1.XII.1951 г. Дотогава в Турция се изселват 153 998 души.
Една от причините за спиране на акцията е заключението, че "вражеските елементи",
"смутителите и организаторите", "агентите на Анкара" и "някой западни столици" са
прогонени. Другата, се крие в страхът, че ако кампанията продължи, няма да има кой да
посее, а най-вече какво да се прибере от така нужната за стабилността на
социкономиката реколта.

Свободно съчинение по тема от най-новата ни история54

Истината за разрушаването гробницата на цар Борис III

54
В. Демокрация, бр. 229 от 4.ІХ.2000 г.
198
 На 26.VІІІ.2000 г. читателите на най-тиражирания български вестник бяха
изненадани с упражнение по най-нова история на тема "Неразгадани мистерии около
цар Борис III". В това няма нищо лошо, стига да се допринася за разгадаването на
"мистерии". За жалост, вместо това е факт самоуверено поднасяне на отдавна изяснени
исторически факти.
Няма "мистерии", а само "мистерия", свързана с още неоткритите тленни останки.
Всичко друго е изяснено. Става въпрос за едно от най-вандалските, кощунствени и
престъпни деяния на комунистическата власт.
За да е ясно за какво става въпрос, е нужно да се припомни основното и най-
важното твърдение в статията, а то е: "Първото посегателство върху тленните останки
на монарха, е извършено през 1946 г. Тогава послучай хиледолетния юбилей на
Рилския манастир за първи път у нас пристига Руският патриарх Алексий. По време на
тържествената служба, водена от българския екзарх Стефан, на която присъства и Г.
Димитров, Руският патриарх споменава името на цар Борис III като покойник и отправя
многолетствие за младия цар. По това време България все още е монархия. Но
молитвата вбесява Димитров. Той напуска демонстративно храма и се връща в София.
Разпорежда се гробът да се разруши. След седмица в манастира пристигат Лев
Главинчев и още представители на ДС, които искат от игумена архимандрит Калистрат
гробът на Борис III да бъде отворен и ковчегът изваден. Игуменът отказва без
съгласието на царското семейство. Още на другия ден обаче от София му се обажда
екзарх Стефан и го задължава да предаде саркофага на ДС..." Следва разказ за
вандалското разрушаване на гробницата на 24.І\/.1946 г. късно вечерта...
Недопустимо е истината за споменатия кощунствен акт да се черпи "от улицата",
когато за него има документални свидетелства, публикации. Уважаващите себе си и
аудиторията автори ги разлистват и се позовават най-напред на тях. В случая този
верен подход е загърбен, вярва се на свидетели.
Разрушаването гробницата на цар Борис III се замисля от ДС във връзка с
предстоящо посещение на Г. Димитров в Рилската Света обител, където по известни
съображения е недопустимо "вождът и учителят" да я види и да си спомни за най-
омразния си враг. Решение за това приема прокомунистическото правителство на
Кимон Георгиев. Разрушаването има връзка и с предстоящо посещение в манастира на
много видни, в това число и съветски гости. То става на 23 април, на връх Великден, и
се ръководи от Стефан Богданов - началник отдел "Следствен" при ДС. Измислица е
твърдението, че екзарх Стефан е задължил архимандрит Калистрат да предаде
саркофага на ДС. На 23.IV., т. е. по време на вандалския акт, екзархът е в Куриловския
манастир, където ДС се е погрижила да не може да научи за него и да спре
изпълнението му. Той е изолиран, а с препогребването на тленните останки във Враня е
поставен пред свършен факт. За достоверността на горните факти е запазен бюлетин на
ДС за подслушаните телефонни разговори на 23.І\/.1946 г, който предлагаме отделно и
без коментар. Видно е, че екзарх Стефан не е нареждал Калистрат да предаде саркофага
на ДС и не е справедливо името му да се петни по такъв елементарен начин.
След 23.IV.1946 г. текат Великденските празници и всичко бързо се забравя.
Усилията на Светия синод и манастирските братя са насочени към предстоящото
честване, но не както Велева пише, на "хилядолетния юбилей на Рилския манастир", а
на 1000-годишнината от блажената кончина на св. Йоан Рилски!
Три са юбилейните дати през 1946 г. във връзка със смъртта на светеца, широко
отразени в тогавашната преса: 26 май - откриване на честванията; 31 август -денят на
199
кончината и 1 ноември - закриване на тържествата. Специално за честванията на
20.V.1946 г. от Москва в София пристига Алексий - патриарх Московски и на цяла
Русия, който на 25 май вече е в Св. Рилска обител. Следва обяд, тържествено събрание
и речи, всенощно бдение, на които официален гост е и регентът Венелин Ганев. Най-
тържествен е 26 май, когато тържествата официално се откриват. В храма са министър-
председателят Кимон Георгиев, министри, много съветски гости, "основателят на ОФ"
Георги Димитров. В Светата литургия по време на Великия вход са споменати цар
Борис кръстител и царица Йоанна и "всички православни патспоменавал името на цар
Борис III. Не го споменават и по време на отслужения молебен и произнесените
юбилейни слова, затова и не е имало обидени, че да се налага да напускат тържествата
"вбесени", както се твърди за Г. Димитров. В действителност, той напуска
демонстративно, но само за малко тържествената литургия, чувайки имената Борис и
Йоанна. Безбожникът автоматически ги е свързал с последното българско царско
семейство, без да знае, че се споменава името на кръстителя на българския народ.
Когато в двора на църквата му обяснили за какво става въпрос, бързо се успокоил и
продължил участието си в тържествата.
Тъкмо обратното - въпреки неприязненото си отношение към църквата, "вождът"
се държи дружелюбно с екзарха, а най-вече с високия гост от Москва. Неотлъчно е до
тях, включително и по време на дадения в южното крило на манастира след литургията
официален обяд, когато произнася, както тогава я наричат, "забележителна реч",
предавана директно по българското радио и отразена широко в пресата. Г. Димитров
нарича честването "историческо събитие", а за Българската православна църква казва,
че има "исторически заслуги за съхранението на българското национално чувство... ",
изразява "признателността на комунистите към патриотите-родолюбци
свещенослужители..."
Гостът от Москва се радва на височайше внимание всеки ден до отпътуването си
на З.VІ.1946 г. Вечеря в негова чест дава Кимон Георгиев, на която присъства целият
Министерски съвет и Политбюро на ЦК на БРП(к). Димитров не е бил сърдит на
Алексий, което личи и от това, че сяда отново на една маса с него по време на дадения
от Националния комитет на ОФ официален обяд на 1 юни 1946 г. в "Юнион клуб". И
всичко това не е случайно. Заклетите атеисти-комунисти ухажват съветския патриарх,
за да въздейства върху обявения за враг № 1 на "народната власт" екзарх Стефан и да
постигнат така желаното подчинение на БПЦ на партията-държава.
Изясняването на спорни теми от най-новата ни история е отговорно начинание, но
не и занимание за аматьори. Едно е да се пишат репортажи, да се вземат интервюта, а
друго е да се борави точно с исторически факти. Редно е с първите да се занимават
журналистите, с второто - историците. Както е казано - всеки да си знае мястото. Само
тогава няма да се съчиняват лъжерепортажи и псевдоистории. И няма да се скверни
паметта на заслужили деятели на православната ни църква, какъвто безспорно е и
последният български екзарх Стефан.

Из "Специален бюлетин на ДС"

"23.IV.1946 г., 9.50 часа. Отец Антоний казва на Лалио от Куриловския
манастир, че е получена телеграма от отец Калистрати. В нея последния питал какво
да прави, понеже днес бил получил Министерско постановление , според което Царя
щял да бъде изваден от Рилския манастир. Днес щяла да пристигне делегацията,
която щяла да вади тялото и Калистрати не знаел дали да се съпротивлява или да ги
остави. Отец Антоний смята, че нямало смисъл да се съпротивлява на министерско
200
постановление.
10.45 часа. Отец Антоний говори с Манол (последния в манастира в Курило).
Манол поръча на отец Антоний да каже на Калистрати, че чисто и просто не е могъл
да намери Екзарха и без разрешението на Светий синод никой няма право да се
докосне до гроба. Антоний казва, че тачел царя повече от друг, но не знае дали ще
успеят. Да не би само да навлекат умразата на правителството.
11.00 часа. Отец Антоний съобщи на Калистрати - Рилския манастир да държи
на това, че няма разрешение от Светия синод, да бъде внимателен обаче и да не рита
срещу ръжена, защото това е официална власт. Калистрати казва, че не е никаква
официална, а мирска власт, на която той няма да позволи да се докосне до костите на
царя."

Георги Димитров в двора на Рилския манастир непосредствено след приключването на тържествената

Света литургия и в очакване на празничния обяд, 26 май 1946 г.

Престъпна акция на шепа бандити55

Сънотворни и смехотворни бръщолевения на комунисти и псевдоисторици за

"жабокрекската акция"

Наследниците на комунистите - социалистите, се опитват да внушат и поддържат

"спомена" за "въоръжената антифашистка съпротива". Пример в това отношение е
устройваната ежегодна комунистическа "панихида" във връзка с прословутата
"жабокрекска акция". Опитват се да заблуждават непосветените, да плашат пак хората с

55
В. Демокрация, бр. 248 от 28.IХ.2000 г.
201
вдигнати юмруци, да поддържат фалшивото си "антифашистко" самочувствие. Но
всичко вече е напразно и дори смешно. Вече никои не се плаши от тях. Знае се и
истината за тяхната "борба" - такава, каквато я разказват самите "активни борци".
Десетилетия наред комунистическата пропаганда тръбеше, че на 24 август 1944 г. в м.
Жабокрек, в близост до Рилския манастир била осъществена "най-голямата в историята
на антифашистката борба" въоръжена акция.
През 1947 г. вече произведените като "активни борци против фашизма и
капитализма" от Дупнишка, Разложка и Горноджумайска околии възпроизвеждат пред
нарочен филмов екип "мощната акция". Снимат се в специално ушити партизански
униформи, а по-късно представят снимките като от времето на акцията. Пресъздава се
картина на ожесточено с "въоръжените до зъби хитлеристи" сражение. Тридесет години
по-късно наглостта и безочието им достига дотам, че дори си построяват и откриват за
поколенията музей на акцията в Рилското корито. Съчиняват и си пеят песни, а
художници "активни борци" рисуват епични картини, някои от които влизат и в
учебниците. Налага се и ежегодното шумно честване на "героичното" събитие. И
всичко това при положение, че е безспорен факт една долнопробна лъжа. Да се мълчи
за нея, е вече невъзможно.
Към средата на август 1944 г. в Кочериновската почивна станция се възстановява
поредната смяна ранени 18 германски войници и един офицер (според други източници
33 и още две сестри и един лекар, че става въпрос за ранени германски летци).
Станцията и районът на Рилския манастир се охраняват от взвод български войници.
Почиващите германци не са въоръжени, ако не се смята личното оръжие на споменатия
офицер. За да се проявят, дупнишките шумкари решават да ги унищожат, но не смеят
да сторят това сами, затова викат на помощ терористите от Разлог и Горна Джумая.
Така според спомените се събира "Внушително партизанско съединение от 250 борци",
т. нар. Обединен Рило-пиринси партизански отряд с командир Желю Демиревсви.
Около 18. 00 часа на 24 август с помощта на продали се войници войнишкият
взвод е обезоръжен безшумно. Последва нахълтване и вероломно избиване на нищо
неподозиращите и беззащитни 18 германци. По чудо, защото не е в помещението за
хранене, се спасява само офицерът. Несрещнали "въоръжен до зъби враг", шумкарите
подпалват почивната станция и бягат панически, без някой да ги гони. Такава е
истината за тази прословута "антифашистка акция". За нея в една псевдоистория пише:
"Войнишките взводове се предадоха, без да окажат каквато и да била съпротива.
Групата на германо-фашистките войници беше пометена от вихрената атака и цялата бе
унищожена". И се доуточнява, че вследствие на тази "вихрена" атака жертви сред
нападателите нямало, но са убити 18 "хитлерофашистки войници". И за да се подсили
ефектът от "вихреното нападение", се упоменава, че било иззето "голямо количество
оръжие". По-късно фантазиите на участници в нападението се развихрят до такава
степен, че се рисуват какви ли не епични картини от неколкочасово сражение с
"крупна" хитлерофашистка част. "Разбити" били и "дошли на помощ" с манастирския
влак "въоръжени до зъби български фашистки части" и т. н. Над всичко доминира
"партизанската смелост" и "песента на картечниците", Които били "унищожили" къде
30, къде 100, та и повече дори "хитлерофашисти".
Редове от спомени на участник допълват истината за тази "крупна" акция. За нея
"боецът" пише: "Всеки, който пристигаше, го задъркахме. По едно креме се зададе един
автобус. Ние не знаехме кой пътува с автобуса. От другата засада откриха огън.
Дадохме знак на автобуса да спре и той не искаше да спре. Ние вече не мислехме кои са
в автобуса и стреляхме направо в него. Едва тогава спря. Дадохме сигнал да слезнат
202
всички. Запалихме рейса." След това уплашени от стореното, "славните борци" отново
се скриват вдън гори.
След 1990 г. в редица съчинения български историци, основавайки се най-вече на
сведения от комунистическите истории и спомени на самите "борци" разкриха истината
за тази прословута , "най-голяма" акция. Останалите все още живи нейни "смели"
участници придвидливо си мълчат, усещат, че чрез самонадеяните си спомени са
"провалили" акцията, но това не им пречи да си я честват. Намери се обаче техен
адвокат и опонент на споменатите историци. Именува се Иван Хаджийски и се
титулова като "главен асистент, философ, историк, специалист по ораторско
майсторство, краевед-изследовател, общински съветник" от гр. Душица.
"Историците лъжат" - се провиква той и съобщава сензационното си откритие, че
в "битката при Жабокрек" била унищожена "немска група за фронтово разузнаване,
печатала фалшиви пари"! Жаби крякат" - биха извикали дори и децата от Рилското
корито, знаещи от баби и дядовци каква е истината за прословутата "битка".
Навярно читателите се досещат каква е боята на този толкова титулован и учен
"изследовател", пеещ до болка позната песен и написал не 10, 100, 200, 300, а както сам
сочи "ОКОЛО 400 СТАТИИ С ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКИ ХАРАКТЕР". Браво!
Забележително е, че в героична Дупница, на малко повече от 40 години, живее и твори
човек, надминал с творчеството си многократно и най-прочутите български
изследователи. Жалко е само, че библиотечните картотеки са пропуснали да изредят
трудовете му, че още е без научно звание, защото все още "разработва докторат". Дано
успее.
Всъщност с него няма за какво да се спори, защото потвърждава и допълва
версиите за жобокрекското "сражение", макар и до фантасмагорични размери. Кой би
се осмелил да оборва сензационното му разкритие за "разгромената германска група за
фронтово разузнаване" и забележете - едновременно с това и "група, печатала фалшиви
пари", при това "хилядарки за Балканските страни".
Да се спори със самозванци и жадни за самохвалство комплексари къде, какво и
колко са чели-непрочели и писали и недописали, кога и с кого са "спорили
аргументирано", е безсмислено. Безполезно е, когато се опитват да бършат посраните
задници на "антифашистите" и наричат "крайни, недобросъвестни антикомунисти"
сочещите, че щумкарите са извършили престъпление, убивайки ранени, почиващи и
невъоръжени войници.
Нямаше да занимаваме читателите с този самохвален и превзет комунистически
лакей и адвокат и псевдоизследовател, ако не се беше посвенил да опетнява и името на
мъченика от с. Бобошево със светското име Никола Васев Атанасов, игуменът на
Рилската света обител до 1948 г. - Калистрат. И той лъжел за "битката". В Рилското
корито все още го помнят с добро и никой няма да повярва, че е бил лъжец. За разлика
от Хаджийски, той е по-образован и многократно по-ерудиран - завършил е право,
икономика, българска и славянска филология, богословие. Знаел е няколко езици.
Занимава се с търговия на тютюн. Нелепа смърт на любим син и след 40 дни на
скърбящата майка, го кара да дари цялото си имущество на държавата и църквата и се
посвети на Бога. За ужас на Хаджийски и Архимандрит Калистрат е "краен"
антикомунист. Когато комунистите решават да извадят от гроба в манастирската
църква тленните останки на цар Борис ІІІ, се противопоставя. Съдят го през 1949 г. и
заплаща за "крайния" си антикомунизъм с живота си.
Упорит човек е Хаджийски, защото не се отказва "аргументирано да спори" за
"сражението" и "клеветите", че били болнави убитите германци още "с две
203
журналистки" от в. "Анти" - "претендиращ за источник от първа инстанция", та дори и
с покойния игумен на Рилската Света Обител - епископ Йоан. И няма да се откаже,
докато всички в държавата не признаят, както гръмогласно продължава да твърди, че
при Жабокрек "е проведена действително най-голямата партизанска акция в България"
и е унищожена "група за фронтово разузнаване, печатаща фалшиви пари за
Балканските страни"! Нека, ако има кой да му повярва.
За ужас на "изследователя на най-голямата битка" фактите за мародерските акции
на шумкарите вече се учат в часовете по българска история! Притиснати до стената от
"неопровержимите" Хаджиеви факти "лъжещите" историци все пак трябва да помислят,
дали да не признаят на всеослушание важни негови открития с приносен характер, а
именно: че по време на войната около Рилския манастир е имало "фронт", та се е
наложило Вермахта да изпрати група, която да провежда "фронтово разузнаване";
сложното математическо изчисление, че броя на убитите от "болшевиките" след
преврата от 9.ІХ.1944 г. в България бил "5200 по 5", т. е. 26 000 - цифра, надминаваща и
най-мечтаните очаквания на "крайните антикомунисти"; че "действително най-голямата
партизанска акция в България" се е провела в ЧЕТВЪРТЪК; уточнение, че не отрядът
на Желю, а боецът Й. Чочов (Деян) е този, "който с немският си автомат е водил
главното сражение"; изводът, че Деян допуска груба грешка, защото "в процеса на боя е
забравил последния пълнител", което дава на германците възможност да запалят
печатарската машина за пари и "всичко ценно и да заличат следите си"; признанието, че
наистина един от 19-те германци се е спасил (Ще му подскажем защо - бил е не в
столовата, а в тоалетната); извеждането на преден план (независимо от допуснатата
грешка) съобразителността на "водещия главното сражение" - боеца Деян, който след
"няколкочасовата битка" и макар, че германците са успели да изгорят всичко ценно и
да заличат следите си, установява, че хитлерофашистите си имали "лични паспорти на
всички балкански езици".
И всичко без оглед на това дали Деян е бил грамотен и колко "балкански" езици е
знаел?
Истински удар в десятката е съобщението за една "неизвестна" и "героична"
шумкарска постъпка - убийството на техническия директор на др-во "Гранитоид"
Райнхард Йохан Томаник - немец от Австрия, довел електричеството в хиляди
български домове.
И тук е мястото да допълним: Томаник работи по това време по електрифициране
на района и пътува с дъщеря си в запаления от шумкарите автобус, за който бе
споменато по горе. Е, Хаджийски не казва, как, след като двама шумкари го свалят от
абтобуса, го водят в канцеларията на дружеството, го насилват да отвори касата и го
убиват, задигайки парите.
А ще каже ли какво са направили шумкарите с дъщеря му и що за "фашист" е
Томаник, та той, негобите убийци и изнасилвачи на невинната му дъщеря и
наследниците на българските комунисти - социалистите все още продължават да
наричат тази очевидно срамна, престъпна и мародерска акция за "най-голямата
антифашистка". А на всичкото отгоре продължават все така безсрамно да я въздигат и
честват.

204
 Милост вече не раздавам...56

Неизвестен епизод за съпротивата на войводата Герасим срещу

комунистическия режим в Пиринска Македония (1947-1948 г.)

Преди 60 години в Пиринска Македония действа горянска чета с войвода Герасим

Тодоров. В редица писания и специален игрален филм до 1989 г. дейността й се показва
в най-изопачени и уродливи краски. Войводата, неговите четници и широка мрежа от
ятаци се представят като закоравели михайловисти, англо-американски агенти,
фашисти, кръвожадни побойници и терористи. В други, публикувани след 1990 г.
съчинения дейността на четата и нейният войвода се рисуват в още по-изопачена
светлина - като съпротива на "македонците" срещу "българското робство". Каква е
истината?
Винаги и навсякъде ДС, комунистическият съд и пропаганда дамгосва четата и
четниците като "банда и бандити". За размера на това "бандитско движение" шефът на
ДС в Горна Джумая К. Кюлюмов свидетелства: "През 1947-1948 г. бандата на Герасим
Тодоров държеше територията на бивша Санданска (Светиврачка) околия, голяма част
от селата в този край, прехвърляше част от Разложко, дори стигаше до Гоцеделчевско -
оттатък през Пирин и част от бившата Горноджумайска околия. Това беше не само най-
голямата банда в България, но и най-опасната, поради това, че тя контролираше
територия, в която почти беше ликвидирана народната власт."
Горното твърдение не е измислено. Четата се именува "Шести пирински отряд".
Има за цел да се бори срещу установилата се комунистическа диктатура и е спонтанен
израз на недоволство срещу множеството нейни безобразия в тогавашната Гара
Пиринска община - убийствата без съд и присъда, незачитането на свободната
икономическа инициатива, задушаването на свободното, доброволното политическо
волеизлияние и налагане на насилственото коопериране на населението, отнемането на
спечеленото с труд имущество, терора на комунистическата управа, фалшификациите
на избори, установяващия се тотален монопол на комунистическите организации
навсякъде и във всичко, непосилните реквизиции, настъпилия в резултат на това глад.
За кратко време, от май до края на 1947, четата изгражда широка мрежа от ятаци,
провежда първите си акции: разпечатване на запечатани от властта мелници,
прогонване на обикалящите селата данъчни и реквизиционни агенти, агитация сред
населението да не плаща данъци, да не предава исканите реквизиционни стоки и
произведения тютюн, защото отивали за "братската" съветска страна, писане на позиви,
лозунги, изпращане на предупреждения до ко-мунистически активисти да преосмислят
своята дейност и се откажат доброволно от пропагандирането и провеждането на
комунистическата политика.
Въпреки студената зима до февруари 1948 г. четата достига 27 души. Изгражда се
централно бойно ръководно тяло, пристъпва се към създаване на местни ръководни
тела - структури по примера на ВМРО до 1934 г. Първото от тях е в с. Влахи.
Властите са в паника, защото на четата не само симпатизират, но и помагат и
членове на БРП(к), дейци от изпълнителната власт и ОФ партии, духовенството. От
началото на март броят на присъединилите се към нея непрекъснато нараства. Затова се
прави всичко за бързото й ликвидиране чрез широкомащабна акция с кодовото
название "Елен" с участието на цялата милиция от Пиринска Македония, милиция и

56
В. Демокрация, бр. п296 от 23.ХI.2000 г.
205
военни части от цяла Югозападна България, запасняци. Блокирани са подстъпите към
Пирин от всички места, населението от десет села е събрано в специални лагери или
блокирано.
Блокадата успява, за което спомага и успешно внедрената от ДС широка мрежа от
секретни сътрудници, на предателството на двама братя, смятани за верни на
войводата, ятак и четник. От 15 до 31.ІІІ.1948 г. землищата на блокираните села се
огласят от откъслечни и групови стрелби. Герасим Тодоров е предаден и обкръжен от
милицията и за да не попадне жив в нейните ръце, се самоубива. Загиват и най-верните
му сподвижници Петър Гърков-Попето и Димитър Павлов-Дупничанеца.
Доволни от добре свършената работа и за назидание на населението, властите
излагат войводата на показ в центъра на с. Гара Пирин (днес гр. Кресна). Към 5.IV.1948
г. убитите са 5, а арестувани и предадени в затвора в Горна Джумая са над 100 четници
и ятаци. Следствието се поверява на Георги Богданов (Графа), известен като
организатор и извършител на убийствата без съд и присъда след 1944 г. на членове и
симпатизанти на ВМРО.
Целта на насила изтръгваните дознания е да докажат "зверствата на бандитите",
връзките им "с опозицията и чуждото разузнаване", че войводата е ненаситен
побойник, крадец, нечестен човек, измамник, убиец и какво ли не още.
За успеха на старателно подготвяния показен процес се инструктират
предварително и прокурорските лъжесвидетели. За да се сплаши населението се решава
да се издадат 13 смъртни присъди. Над 60 души са осъдени на различни срокове затвор.
Запазените следствени материали и свидетелства на очевидци разкриват потулваната
десетилетия наред истина за четата и нейния войвода. Най-младият ятак и за кратко
четник в четата е 16-годишният син на войводата Йордан.
"Наричаха ни фашисти, англо-американски шпиони и не знам още какви ли не
криминални престъпници, убийци - припомня той и с гордост заявява: - Баща ми не бе
страхлив и малодушен, той беше честен, справедлив, със силен дух и волеви човек!" И
това наистина е така. Неопровержими факти сочат: твърдението, че е избягал,
задигайки парите на учредената с неговото най-активно участие кооперация е най-
долнопробна лъжа, защото ревизия установява не липси, а излишък на средства в
кооперативната каса; четата конфискува оръжие на милиционери и ОФ активисти, но
издава за това разписки; войводата винаги заплаща взетите от магазини и граждани
стоки.
Има и неприятни страни от изпълнените с трудности дни на войводата и четата.
Наложило се местни комунистически велможи и доказани агенти на ДС да бъдат
понатупани, но това става едва след многократни устни и писмени предупреждения,
след техни лъжливи обещания да преустановят да тормозят семействата на четниците.
След като достигат до извършването на обидни издевателства над честта и
достойнството на съпругата на войводата София, невръстните му деца Василка, Кирил
и Владимир и 85-годишната му майка, която събличат гола, за да търсят жълтици!
Показателно за издевателствата е писмото на Герасим до влахинските комунисти, с
което съвсем справедливо ги обвинява, че тероризирайки невинното му семейство, са
надминали “фашисткия” режим, и ги предупреждава: "Милост вече не раздавам. С
каква мяра мерите, с такава ще ви мера."
"По-добре славна смърт, отколкото позорен живот" - такова е веруюто на
войводата, такъв е и отговорът му на предложението да се предаде срещу обещанието,
че щял да бъде помилван. "Лъжат и искат да ни подмамят, а след това ще ни изтребят" -
е краткият му коментар пред четата. Че не е лековерен, малодушен, а безкомпромисен,
206
показва и отношението му към предателството. Изпратен от властите да стане четник
агент се опитва да го убие, без да знае, че стреля с изпразнени от барута патрони заради
съмнение от войводата. Наказва го със смърт и сам изпълнява присъдата.
Епизод от дейността на войводата е отношението му към дошлите в края на 1947
и началото на 1948 г. стотина македонски учители с амбицията да ограмотяват
подрастващото поколение и населението на т. нар. македонски език.
За срещите му с Герасим на 12.ІІІ.1948 в ДС се пази информацията на
македонския учител Петар Макревски. Той сочи: "Ниският научих, че е Герасим.
Запита кой съм и откъде, аз отговорих истината. Той с остър тон се обърна към
неговите и рече: "Той е нашият седенкар, той е Тито, Титовият агитатор". Ми каза още
сутринта да си замина от Влахи. Мене ми говореше: "А ти бре, заблудено комунисто,
знай, че ти си само за пропаганда... Убиен ще беше, но благодарение, че си позволил на
детето мое да му дадат обувки... Ми заповеда в срок от три дни да се изсела от Влахи,
иначе (и ако) милицията рече да те чува пак, ке те убия."
Другият свидетел - Йордан Руйчев, сочи, че Герасим ударил на учителя няколко
плесника и му казал: "Да станеш да си отидеш, тука не можеш да правиш Титова
Македония."
Неверни са писанията на македонски историчари, че Герасим Тодоров едва ли не
поощрявал изучаването на сърбизирания "македонски" език. Доколко Герасим бил
"фанатичен" привърженик на "македонската" кауза, свидетелства журналистът Михаил
Думбалаков. Говорейки за първата им среща в София. Той го характеризира като "един
селянин в полугражданско облекло, който свещеникът (Джолев - б. а. ) ми представи
като отличен българин с името Герасим".

207
Герасим Тодоров с децата си

Герасим Тодоров

208
 Писмо-предупреждение на Герасим Тодоров до влахинските комунисти, в което казва: „По-добре
славна смърт, отколкото позорен живот”.

209
 Човекът и ученият Борислав Примов57

Българските историци познават Борислав Светозаров Примов като изследовател

на средновековната обща и българска история. Роден е в София на 21.ІХ.1918 г. През
1937 г. завършва Първа мъжка класическа гимназия с твърдото намерение да следва
пътя на баща си Светозар Георгиев Примов - професор по средновековна история в СУ
"Св. Климент Охридски".
През 1937 г. младият Примов вече е студент по история в родната Алма матер. За
една учебна година завършва два курса, следва специализация в Лондон (1938-1939) и
Милано (1939-1940), дипломиране в СУ (1941), специализация в Германия (1941-1942).
Освен така необхдимите му за специалността старобългарски, старогръцки и латински
владее английски, немски, италиански, френски, руски език. Навсякъде се изявява като
отличен студент. Предричат му бляскаво бъдеще в кариерата на историк медиевист.
След завършване на специализацията в Берлин младият историк бърза да се върне в
България. Веднага е привлечен като асистент (1942-1943) и преподавател (1943-1944) в
СУ "Св. Климент Охридски". Още през първата година на поетия от него творчески път
доказва, че ненапразно са го сочили като "детето чудо" в българската историопис.
Доказва го по блестящ начин чрез появилата се през 1943 г. на книжния пазар първа
негова книга "Македония в историята на българския народ".
Превратът на 9.ІХ.1944 г. и разразилите се след това години на тотално и грубо
установяване на комунистическата диктатура са съдбовни за историците Примови -
баща и син. През 1948 г. бащата, проф.Светозар Примов, е отстранен от
преподавателска дейност като представител на "великобългарската, шовинистическата"
школа в българската историческа наука. Пожалват сина, защото няма по-подготвен от
него и защото мислят, че ще го накарат да им служи, като се опитват да го купят. Мазен
служител на ДС се явява пред него и му предлага да стане доносник или да се прости с
преподавателската работа. Лорда, както вече е известен в университетските среди,
спокойно отговаря: "Моето достойнство не ми позволява да върша това. Аз съм
сигурен, че вие сами не уважавате доносниците!"
Годината 1953 е най-мрачната в живота на Примов, всепризнатия любимец на
студентите историци. Това е годината, в която в лабораториите на ДС и вузовския
комунистически комитег се сещат, че е син на "буржоазен историк - великобългарски
шовинист", и решават, че потомственият историк Примов не бива да е преподавател в
СУ. Услужливи доносници подхвърлят спасил се от червената клада екземпляр от
неговата първа книга "Македония в историята на българския народ". В нея откриват
достатъчни "аргументи", за да го дамгосат като промушил се през тяхното сито
представител на поколението историци "великобългарски шовинисти", осмелил се да
говори за Македония като за българска и за "македонците" като за българи. Достатъчно

57
В. Демокрация, бр. 20 от 25.І.2001 г. Предговор към книгата на Б. Примов "Македония в историята на
българския народ", С., 2001, второ издание, с. 5-16.

210
за времето на Вълко-Червенковия терор в българската наука, за да бъде уволнен. Знаят,
че стихията на Примов е в преподаването, затова го оставят без препитание. Целят да
го сломят психически и да го подчинят.
Популярността на Примов сред студентите, сред родни и чужди историци вече е
толкова голяма, че гонителите му не смеят да го лишат от правото му да се занимава с
история. Гонят го от университета, за да не го сравняват с назначените по класов и
партиен признак полуграмотни новоизлюпени комунистически историци. И колкото да
е парадоксално, спасява го това, че ги превъзхожда многократно. Спасява го фактът, че
в историческата гилдия няма специалист с толкова разностранна езикова подготовка.
Спасява го обстоятелството, че точно по това време се сформира и изгражда
Институтът по история при БАН.
Няма по-подготвен специалист от него по средновековна обща и българска
история, затова е привлечен като научен сътрудник (1954-1962) в института. През 1962
г. е вече старши научен сътрудник, а за времето от 1969 до 1973 г. - негов научен
секретар, където се изявява като великолепен организатор на научната му дейност.
Преломна за него се оказва и годината 1967 г., защото тогава отново го спохожда
късметът да е преподавател. Избран е за доцент по средновековна обща история във
Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий". Там преподава до края на
живота си. Примов е винаги там, където се създава нещо ново. Може би затова през
1978 г. се прехвърля на редовна работа в новооснования Национален исторически
музей, където оглавява отдела за средновековна българска история. Подготовката на
експозицията на музея и изложбата "Средновековна българска култура и изкуство",
посетила Париж, Москва, Мексико и други страни в края на 70-те години, отново го
откроява като незаменим специалист и организатор.
Примов е автор на значително научно творчество. Трябва специално да се
спомене книгата му ,, Бугрите"(1970) - забележителна за времето си монография, в
която дългогодишните му проучвания добиват завършен вид. И тук отново се откроява
литературният му талант. Този труд и днес, 30 години по-късно, не е изгубил високата
си научна стойност и остава едно от произведенията на български учен, многократно
цитирани от световноизвестни имена в медиевистиката. Неслучайно "Бугрите" е
преведена веднага на френски език и издадена от престижното издателство "Рауоt"-
Париж.
Освен със значително научно творчество характеристиката му на изключителен
професионалист се допълва още и от перфектното изпълнение на задълженията му като
член на редколегията на списанията "Етюд историк", "Византинобулгарика", при
написването и редактирането на т. II-III от 14-томната история на България, участието
му като съставител и преводач на томовете "Латински извори за българската история"
(т. I-IV 1958-1981 г.), на първата "Христоматия по история на средните векове", чрез
работата му в комисията по издаване на извори за българската история, участието му в
множество международни и национални научни форуми.
Примов остави незаличима диря в развитието на българската историческа наука -
ще отбележат за него в "Исторически преглед" по повод неговата кончина на 10 януари
211
1984 г. Водещото списание на българските историци посвещава обширна, макар и
закъсняла, оценка за историка и човека Борислав Примов. Наред с всичко споменато
списанието с основание се гордее, че на неговите страници той е публикувал най-
ценните си и съдържателни статии и студии.
В направеното едва след неговата смърт признание за високите творчески
постижения на историка Примов невярно е твърдението, че бил участвал "активно" в
обществено-политическия живот. За вярност към партията, за наукоподобия през
времето на изключително богатия му творчески път предани на системата и верни
комунистически доктринери са винаги преди него в научната йерархия - като с
магическа пръчка стават професори, академици, член-кореспонденти. Нормална
държава би се гордяла да има специалист като Борислав Примов и несъмнено би го
удостоила с най-високите си научни степени и звания. Вместо това блестящият учен си
отива от този свят само като доцент. Доноси пресичат периодично творческия път на
Примов. Донос спира и обявената процедура за професор. Излязъл от най-близки
приятели, доносът успява да направи онова, пред което са безсилни уволнението,
бедността, заплахите на ДС - да прекърши неговото вдъхновение. Когато неговата
дъщеря го пита как върви книгата му за цар Калоян, той отговаря: "Не ми се пише вече,
няма смисъл..."
Наследството, което Борислав Примов-Лорда ни е оставил, е най-доброто
доказателство за това, че всичко, до което се е докоснал в областта на историческото
познание, не само си е заслужавало и е имало смисъл да бъде направено, но е с
огромно, непреходно значение. Доказателство и признание за това е преиздадената
негова първа книга "Македония в историята на българския народ". Разлиствайки я,
прочитайки я, читателят сам ще разбере защо е била "арестувана", защо я няма нито в
каталозите на националната ни библиотека, нито в списъка на публикациите от
обявеното и познато доскоро негово творческо досие. Защо е била иззета, горена,
забранена и донесла толкова нещастия и злини на именития й автор.
Повторното издаване на блестящата първа книга на Б. Примов, е признание за
незаслужено пренебрегвания творец, преоткриване на забравения, непознатия Примов.
Прочелите я ще се убедят сами, че тази книга показва съдбовната свързаност и
културно единство на Македония и България от основаването на българската държава
до националното обединение през 1941 г. И това нейният автор доказва с установените
тогава исторически факти, които и до днес никой не е оборил и не е тълкувал така,
както Примов.

212
 Борислав Примов

Какво остана от шантажите на капитан Семерджиев? 58

Защо ченгета, доносници и техни защитници са против пълното разсекретяване

на досиетата?

Внесеното в края на 2000 г. от 107 народни представители и прието на първо

четене предложение за поправки в Закона за досиетата, продължава да буни духовете в
обществото. Оттогава до днес, против поправките се обявиха една партия, бивши
ченгета и тиражни вестници. От какво е породена тази тяхна съпротива? Основателни
ли са техните страхове за "опасните" последици от пълното разсекретяване на
прословутите досиета?
В атаката срещу поправките бяха впрегнати и бивши контра-разведчици. В
открито писмо "до десетте от СДС..." президентът на записания с главни букви
"Български Евроатлантически Разузнавателен Форум" ген. Т. Бояджиев предупреди, че
поправките поставят "под заплаха националната сигурност" и заплаши с появата на
"други списъци" на неговата уебстраница, ако в Интернет се появят списъци на
"доносници" от военното и външното разузнаване.
"Ударът сега е и срещу журналисти" - размаха плашилото с досиетата не на кой да
е, а самия ген. Атанас Семерджиев. Странно е, че бе попитан не кой да е, а главния
чистач на досиетата трябва, или не трябва да се отварят те, за да ни плаши и поучава
срещу кого този път бил насочен "ударът". Любопитно е защо според генерала "раз-
събличането на контраразузнаването и особено на външно-полити-ческото, научно-
техническото и военното разузнаване" ще е "безумие и престъпление". Един документ

58
В. Демокрация, бр. 49 от 28.11.2001 г.
213
от архива на ЦК на БКП, записът на който предаваме отделно и без коментар,
подсказва защо един бивш капитан и контраразведчик, този стар "боец на тихия
фронт"е I против разсекретяването на гнусните дела на бившите доносници , от
всякакъв калибър. Дали не се плаши, че ще се разбере какви ги е 1 вършил, и то срещу
съпартиец?
Въпреки истерията на 6.II.2000 г. Комисията по национална сигурност приема
поправките, но атаката срещу тях не спира. Ос- 1 вен старите, се тиражира
клеветническо твърдение, че още преди ла | са приети поправките, техният "баща",
народният представител Методи Андреев ги е опорочил, рекетирайки с досие "не кой
да е, а оалиционен партньор"! "Почна се", "Започна се" - гласяха поредни-е тиради по
повод приетите на първо четене поправки в парла-ментана 12.11.2000 г. от внушително
мнозинство -152 "за", 53 - "про-ив" и 10 "въздържали се". Вместо отрезвяване,
противниците на юправките лансираха разсъждения на тема "Какви ли цветя ще цъ-
фнат от досиетата", основаващи се. на "дочути" клюкарски подмята-шя за доносници
между демократите.
След почти двумесечно затишие в началото на февруари 2001 I темата за
досиетата отново е на дневен ред. Стари са и новите тротивници на поправките.
Социалистите напускат със скандал де-лата на проектозакона за досиетата на второ
четене в парламентарната комисия по национална сигурност. Бил им раздаден "съвсем
нов проектозакон".
Не закъсня и реакцията в печата, който тиражира поредните внушения, че
"досиетата бият по врага на СДС", че "доносниците ще останат в сянка"... Чрез
резултати от свое разследване, в."Дневен труд" твърди, че комунистите са "чисти", че
50% от доносници на бившата ДС няма да станат публично достояние, заради извърше-
ното по Семерджиево време избирателно прочистване и "практическата невъзможност"
да се прецени кое донесение е "донос" и кое "полезна държавна информация"! И още:
бие се тревога, че жертвите на доносничество нямало да могат да докажат невинността
си по сериозни обвинения (например за противодържавна дейност)!?
Жалко е, че авторитетни журналисти падат до подобно ниво. Недостойно е да се
преструват, че не знаят за какви "защитници" на националните интереси от
комунистическото безвремие става въпрос, та квалифицирано мнозинство от народните
представители да искат изваждането им "на светло". Над 10 години мнозинството от
българите очакват на бял свят да излезе, както сполучливо се изрази лидерът на
Евролевицата Ал. Томов - истината за онези, които 10 години крият биографиите си.
Ще добавим: истината за много събития, за лични, колективни, етнически и какви ли не
още съдби и драми, за много престъпления, извършителите на които и отговорността за
които са с един-единствен и добре известен адрес - БКП (БСП). Съвсем понятно при
това положение е защо ченгетата, доносниците и техните защитници се страхуват от
историческата истина. И за да не бъде тя показана, продължават да се борят все така
сърцато и с още по-крути средства.
Страх ги е, че пълното разсекретяване ще разруши старателно изграждания мит,
че "по неписано" правило било забранено вербуването на доносници сред членовете и
214
активистите на компартията. Тази лъжа се фабрикува и тиражира постоянно, за да се
поддържа другата, още по-голяма лъжа, че "доносниците" са в средите на демократите.
Страхът, че при пълното отваряне на досиетата тази лъжа ще лъсне по убийствен за
наследницата на компартията начин, кара столетницата винаги да е против пълното
разсекретяване. Защото челно място сред т. нар. СС - секретни сътрудници, заемат
неграмотни, полуграмотни и отявлени комунисти, а не безпартийни. Доколкото
последните ги има, ще стане ясно, че в преобладаващото мнозинство от случаите те са
принуждавани да станат СС след нечовешки мъчения. След отблъскващи, възможно
най-гадни способи за принуда, уронващи тяхната и на семействата им чест и дос-
тойнство. Страхът, че при пълното отваряне ще стане ясно за какво са донасяли
комунистическите СС сътрудници, плаши споменатата партия и я кара да събира сили
за още по-решителна съпротива.
Съпротивата срещу "отварянето" е предизвикана и от страха, че ще се
демитологизира и другата, също тъй масово тиражирана легенда, че следите на
доносничеството, издигнати в ранг на държавна политика, в големи проценти били
загубени и съзнателно унищожени. Въпреки голямото прочистване от Семерджиевите
хора и за зла участ на доносниците за дейността им в българските архиви има премного
следи. И всичко това благодарение на паранои-чната страст на комунистическата ДС да
се презастрахова срещу евентуалното загубване на "така ценната" информация.
Размножавана е в достатъчно големи количества, следите й са разнопосочни и могат да
се проследят. Впрочем, в оповестеното си разследване, в. "Дневен труд" сам
потвърждава това с точните си изводи, че "само малка част от тях са унищожени в
суматохата в бившите окръжия управления на МВР", че "в интерес на истината от
централния архив няма крадени дела"! В щаба на една партия, където ръкоюлш функ-
ции заемат и бивши видни ченгета, отлично знаят това. И гаюпп е страх, че ще се
разкрие тайната на една система. Страх ги е, че едно спокойно и регламентирано
разследване (но не само в централния архив на МВР, а в неговите окръжни поделения,
във ветия държавни, партийни - на БКП/БСП, военни, дипломатически и др. архиви),
ще разкрие ужасяващата истина, че всяко българско населено място, всички
политически, обществени, културни и т. н. организации, предприятия, кооперативи, са
били осеяни от гъста мрежа комунистически СС. И няма нищо страшно тази истина
най-сетне да се разкрие, да се приключи веднъж завинаги с тайната на тази мрачна
система. А колкото до националните интереси, не комунистите, бившите ченгета и
доносници трябва да ни учат как да ги пазим.
Закрилниците на доносниците плашат, че отварянето на досиетата щяло да стане
от "некомпетентни", политически подчинени експерти. Продължават да плашат, че щял
да се разкрие сегашният агентурен апарат, но премълчат, че става въпрос само за
бивши доносници! Бият в тези посоки, защото ги е страх, че ще се разкрият прикрили
се след реактивиране верни техни доносници през годините на тяхното управление.
Страх ги е, че ще се разкрие в какви размери са се облагодетелствувани "бойците на
тихия фронт" и техните близки заради "защитата" на националната ни... комунистиче-
ска сигурност. Страх ги е, че може да се намерят способни независими експерти, които
215
компетентно, с нужния морал и отговорност към националните интереси ще разрешат
многократно отлаганата задача с досиетата.
Противниците на отварянето, включително и "добрите СС" могат да са спокойни.
Елементарно лесно е да се различи дали дадено донесение е скалъпен донос или
съдържа полезна за държавата информация! Както експертите, така и всеки разумен
човек не биха позволили да се отворят досиета на малолетни "СС", на заведени като
"доверени лица", без те да знаят това. На подписали декларации в резултат на
приложено насилие или подписали, но не извършили доносническа дейност. На
помогнали за разкриването на убийство, канал и разпространители на дрога, стопански
престъпления, финансови злоупотреби, взломни кражби. Предотвратили терористичен
акт, пък било то и по време на "възродителния процес". На действително работилите за
българските национални интереси в близки и далечни страни...
Противниците на разсекретяването могат да са сигурни, че най-после на показ ще
излязат само СС по смисъла на думата "доносник". А колкото до загрижеността им, че
жертвите на доносничест-вото нямало да могат да докажат невинността си "по
сериозни обвинения за противодържавна дейност" коментарът е излишен. Жертвите на
комунистическия терор няма пред кого да доказват своята невинност и най малко се
нуждаят от грижовноста на защитниците на доносниците, причинили им множество
беди и страдания.

Из "Протокол № 44 на заседанието на комисията по разследване на

процесите от 1949-1950 г."

София, 6. VI. 1956 г.

"Комисията разпита ген. Петър Вранчев...
Вранчев: Въведоха.че в ДС и ме изпочупиха. Изпочупват ме, и когато аз дойда в
някакво мъгляво съзнание, се виждам целия в лепенки... Последната нощ на 11 срещу
12 септември (1950 г. - б. авт. ) срещу мене е в действие един вид открито обвинение.
В това време всичко се движеше по пътя на бруталните шантажи: "Ще признаеш". А
сега срещу мене излезоха с обвинение от офицер, който служеше при мене като
капитан Атанас Семерджиев. Сега е полковник Семерджиев. Аз ще ви кажа малко
история.
Капитан Семерджиев към 1946 г. се яви при мене като партизанин от отряда в
родния ми край, от отряда "Антон Иванов". Аз го срещнах много топло, защото
отрядът "Антон Попов" беше почти избит докрай. Няколко души са останали живи.
Предложих му: "Не желаете ли да останете при мене ". Светнаха .му очите. Пожела.
Аз поисках от канцеларията и го назначиха при мене. Назначиха го във военното
разузнаване. Назначиха Атанас Семерджиев в контраразведката, която се
ръководеше от полковник Заимов. Казах от Семерджиев да не искат особена работа
и също така да му осигурят 10 000 лв. от нашите безотчетни.
Същият Семерджиев, към който, виждате, аз съм прояви човещина, срещу мене
изписва клевети. И вижте какви клевети... "Защо си държал стари офицери в
216
контраразведката?... Защо не назначихте капитан Семерджиев в агентурното
отделение, а там продължават да работят стари офицери?... Аз пиша: "В службата
никога не е имало агентурно отделение" - и се обръщам към двамата: "Какво остава
тогава от шантажите и кпеветничес-ките бръщолевения на капитан Семерджиев?
Мълчат."

Демократизация" и избор по комунистически59

След преврата на 9.1Х.1944 г. ръководството на българската компартия

предприема курс към поставяне на Българската православна църква в услуга на
стратегията за изграждане на комунистическо общество. Сериозно препятствие за това
се явява по-голямата част от състава на Светия синод начело с екзарх Стефан и някои
негови неустрашими поддръжници. В крайна сметка съпротивата им е сломена. Малко
известни документи от архива на ДС и комунистическото Политбюро разкриват как
става това.
За овладяването на БПЦ компартията и ДС предприемат пътя на насилието.
Нужни са нов църковен устав и нов екзарх -удобни за целите на комунистическото
управление. В средата на 1948 г. принуждават екзарх Стефан да даде оставка и го
освобождават под предлог "тежко здравословно състояние" и "някои важни
съображения от чисто църковен характер".
В края на юли с. г. арестуват игумена на Рилската Света обител архимандрит
Калистрат и в скалъпен процес го осъждат на 10 години строг тъмничен затвор за
"съучастие" в заговор против ОФ власт с "англо-американските империалисти"!
Всепризнатият ерудит, соченият за ума и съвестта на БПЦ и фаворит за овакантения
екзархийски престол Неврокопският митрополит Борис е убит на 8 ноември 1948 г.
Блоени часове след убийството на Борис за наместник на овакантеното митрополитско
място е назначен Пловдивският митрополит Кирил. От кого и с каква задача е изпратен
той в Пиринска Македония, става ясно от напътственото му слово, произнесено при
единственото му посещение в митрополитския център Горна Джу-мая на 12.XI. 1948 г.
"Той изтъкна, че с историческа необходимост се преминава към нов обществен строй,
именно към социализъм" - е записано в протокола от заседанието на епархийския
духовен съвет. Според него ставало въпрос за "историческа закономерност", за "стре-
меж към преустройването на обществото", към който служителите на църквата "трябва
да имат положително отношение", да подк- ре-пят "усилията за изграждане на нов
обществен строй".
Известни са и печалните последици от това напътствие.По енориите в епархията
се разпраща мечтаната от управляващите Кирилова директива, задължаваща
свещениците "да дават пълна подкрепа на ОФ власт". Започва поредната процедура за
обезлюдяване на църковните храмове, като на тежка принудителна работа в трудови
лагери са изпратени най-изявените 15 свещеници. Други са изселени. Трети - 27
свещеници, са уж "доброволно" преместени в други епархии. Мнозина отново са бити,
сплашвани. Когато в началото на 1950 се прави преглед на списъка на духовните и

59
В. Демокрация, бр. 56 от 8.Ш.2001 г.
217
мирските избиратели в епархията, се констатира, че такива почти не са останали,
защото са избити, в затвора, в лагери, изселени, напуснали "доброволно".
Пловдивският митрополит Кирил е наместник на Неврокопс-кия митрополитски
престол до септември 1950. Макар и кратко, ми-трополитстването му в най-младата
българска митрополия се оценява положително от ДС и ръководството на компартията.
Няма данни той да се е застъпил за подчинените си и преследвани клирици.
Единственото регистрирано участие на митрополита в епархийските дела са скрепените
с гриф "одобрявам" протоколи на епархийския духовен съвет, занесени му за подпис в
София, където често пребивава, за да участва в разигралата се борба за власт в БПЦ.
Три малко известни документа потвърждават това.
Един "строго секретен" доклад на помощник-министьра на вътрешните работи
Йонко Панов сочи, че синодът "е реакционен и опозиционно настроен", че "е станал
приют на фашистки елементи", че извършва "открита и подмолна дейност" и "други
форми на подривна дейност" срещу народната власт. Панов прави предложе-ния за
"мерки спрямо църквата", които предвиждат "минимална чистка във върховете, което
ще стресне останалите митрополити, някои от които да вземат ангажименти към ОФ
власт". И още: отстраняване на Русенския митрополит Михаил, Търновския Софроний
и Видинския Неофит. които са "предани представители на реакцията в църквата",
уволняване по 4-5 души, "дейно проявяващи се духовници реакционери от всяка
епархия", овладяване на ключовите по 1 зиции в църквата от "доверени Оф духовници
и миряни".
Въз основа на горното на 3.VIII.1949 г. министърът на вътрешните работи Антон
Югов и неговият заместник Руси Христозов правят до Секретариата на ЦК на БКП
предложение относно "вземане мерки за демократизиране на БПЦ". То дословно
повтаря предложените мерки спрямо църквата от Йонко Панов, включително и в частта
им, отнасяща се до избор на патриарх.
Година по-късно въпросът за БПЦ се разисква в Политбюро, което възлага на
Минчо Нейчев "от името на правителството да предаде на Синода, че на сегашния
екзарх Паисий правителството няма доверие. В едноседмичен срок да се подготви
новият устав на Синода и другите въпроси за смяната на Паисий и избирането пре-
дседател на Синода - Кирил Пловдивски".
На 10.У.1953 дирижиран църковно-народен събор го "избира" и за първи
български патриарх на комунистическа България. Както преди, така и сега изборът се
утвърждава от Политбюро. Има основание да се смята, че за този му "избор" допринася
и кратковременното негово управление на Неврокопска епархия.

218
 Извадки от „строго секретните” решения на комунистическата върхушка за разправа с Българската
православна църква.

219
 Наглият грабеж на Москва60

Малко известни факти за съветската окупация в България

(6 септември 1944-декември 1947 г.)

Десетилетия наред присъствалите в страната ни през 1944-1947 г. на стотици

хиляди червеноармейци ни се представяше като най-желани гости. Едва след 1990 г.
започна да се разбира, че става въпрос не за освободителна, а за грабителска мисия на
една окупационна армия. Новоразкрити документи от българския дипломатически
архив съдържат интересни факти за цената на тази "освободителна мисия".
Документите сочат, че отпуснатите средства само за 1945 г. са 23 милиарда лева,
при положение че държавният бюджет за тази година е 49 милиарда лева! Освен това
"гостите" ползват безплатно речния, морския, железопътния и автомобилния
транспорт, казарми, всички необходими предмети от битово естество. Всекидневно за
нуждите на Червената армия се доставят по 500 тона въглища. Само до края на войната
се дават 5000 т тютюн, които Москва отказва да признае за търговска стока.
В началото на август 1945 г. положението става нетърпимо. По този повод на
16.VІІІ.1945 г. външният министър проф. Петко Стайнов иска от българския посланик в
Москва да търси лична среща с външния министър Молотов, за да му изтъкне
"голямата необходимост за България да се намалят чувствително както плащанията в
пари за месечната издръжка на Съветската армия в България, така и изискванията в
храни, фуражи и стоки". Министърът се оплаква, че само до август 1945 г. от бюджета
вече са платени 7, 5 милиарда лева. Отделно от това за храни, фуражи и стоки били
изплатени 9 милиарда лева, а имало и неизплатени стоки за няколко милиарда. "Това
поставя в голямо затруднение българското държавно съкровище" - сочи той и иска
посланикът да настоява "за едно чувствително изменение на досегашните тежести с цел
да се облекчат българската държава и българският народ".
С положението е принуден да се занимава и Министерският съвет. "Направете
формална постъпка пред Наркоминдела за преустановяване на по-нататъшното
прилагане на чл. 15 от Съглашението за примирие. Вече близо цяла година откак
съветските войски са в България и ние ги издържаме, като ги снабдяваме с храна и
всичко друго, необходимо за издръжката им, а също им плащаме 700-800 милиона лева
месечно пари на ръка. Това става вече непоносимо. Всичко трябва да се плаща и сумата
се възкачва на много милиарди, които надхвърлиха вече прихода от заема за свободата"
- гласи повторната инструкция на проф. Стайнов до българския посланик в Москва.
Вместо съчувствие с нагъл и заповеднически тон от Москва отхвърлят всички
български молби за облекчаване на неимоверните за държавата и народа тежести.
"Съветското правителство не намира основание да обсъжда въпроса" е студеният
отговор на застъпничеството от Г. Димитров по повод настоятелното ни искане да се
заплати дадените на Червената армия 1450 т тютюн.
Без отговор остават и настоятелните български молби от началото на март 1945 г.
България да бъде призната за съвоюваща страна. Затова от София напомнят на
60
В. Демокрация, бр. 80 от 5.ІV.2001г. Виж по-подробно: Ангелов, Веселин. Третата национална
катастрофа. Съветската окупация в България (1944-1947), С., 2005, 354 с.;

220
московските си приятели за оказаната на Червената армия финансова и материална
помощ, за героичните подвизи на българската армия и дадените от нея 3422 убити, 10
895 ранени и 2146 изчезнали само на Балканския фронт. Вместо застьпничество на
България се внушава да не бърза с мира, а да чака за него най-подходящия момент.
Своя пореден отказ Москва оправдава с "напластено лошо чувство срещу България"
сред съюзниците. По-късно става ясно, че всичко се прави с цел удължаване на
окупацията и пребиваването на стотиците хиляди червеноармейци, които България
продължава да издържа до края на 1947 г.
Командването на Червената армия не се интересува от трудностите, които
преживява българският народ въпреки непосилното бреме и сполетялата страната ни
през 1945 г. незапомнена суша. През септември 1945 г. правителството на Кимон
Георгиев е принудено да приеме постановление, според което от командирите на
съветските военни части не трябва да се изискват оправдателни документи за
предоставените им средства и стоки. Отсега нататък решенията на МС за отпускане на
"финансова помощ" за нуждите на съветската армия в България са все по-чести,
засекретени и неподлежащи на коментар. За времето на окупацията се отпускат над 75
милиарда лева. Самият Тр. Костов посочва, че става въпрос "за приблизително 150 млн.
долара" Сума, надвишаваща значително определената ни като репарации 70 млн.
долара по мирния договор. И не само това.
Руснаците намират начин българите да си имат достатъчно пари, за да не се
оплакват повече. От август 1945 г. българските пари започват да се печатат в
ГОСБАНК на партиди от 10 до 50 милиарда лева. Печатането става без български
надзор. Затова колко в повече от поръчаните банкноти са били отпечатвани, никой
няма да узнае!
Съветските представители в СКК припознават като военни трофеи огромно
количество намиращи се в България германски и унгарски стоки, вагони, недвижимо
имущество въпреки протеста на българската страна, основан на всепризнатото правило,
че "военни трофеи могат да бъдат само движими вещи".
Грабежите и наглите измами следат едни срещу други.
В края на март 1945 г. съветските окупационни власти задължават БНБ да изкупи
наличните у българите рубли. Банката ги изкупува срещу 15 лева на рубла. На
съветската военна власт се предават близо 8 млн. рубли, при условие, че на БНБ се
възстанови равностойността им в левове. "С тези пари съветските военни части са
закупили продукти, с които българското правителство е било длъжно да ги снабди" - се
оправдават нагло червените командири и отказват да възстановят левовата им
равностойност на БНБ.
Връх на наглостта и безочието от страна на "братушките" са сключваните по
време на окупацията българо-съветски търговски договори. Най-голям, направо
пладнешки, е грабежът при определяне цените на българския тютюн, количеството на
който за Москва непрекъснато се завишава. Дават ни по 1800 долара на тон въпреки
много по-изгодните оферти от 2420 долара на западни борси, а дори и по 3000 за
първокласния.
Руснаците много си падат и по розовото ни масло. Изкупуват възможно най-
големи количества от него за 110 000 лева за килограм (около 300 долара по
тогавашния курс на долара), за да го продават по 1400 долара на западните борси!
Принудени сме да им предоставяме уж "взаимоизгодно" огромни количеста оловен,
цинков и меден концентрат, без да контролираме и знаем какви количества злато се
извличат от него в съветските заводи.
221
 На всичкото отгоре от Москва проявяват странна загриженост за германските
вземания от България, като я карат тя да заплати за тях 9 млн. долара. Те щели да
останат в страната ни "за разширяване на съветските предприятия и други техни
нужди"!
Неочаквано възниква и проблем с изплащането на дължимите от България
германски марки. Сталиновите финансисти искат София да ги изплати в левове, но по
стар много по-висок курс. Във връзка с това правителството и БНБ изпадат в паника и
настояват пред руското военно командване да отложи това искане. "Правителството
държи извънредно много щото въпросът за задълженията ни в марки да се разреши
благоприятно, тъй като ние дължим и други големи суми в марки, които, ако бъдат
платими в левове по високия курс, ще се стигне до истинска катастрофа" - се чете в
поредната секретна шифрограма до посолството ни в Москва с нареждането да действа
енергично.
В България с облекчение изпращат съветските военни части, но надеждите
грабежът да престане остават напразни. След тях през 1948 г. прииждат съветските
специалисти, на които съгласно поредната заробваща спогодба трябва да се плащат
заплати, командировъчни, но само в долари. Така например само за оказана
технопомощ през 1948 г. съветският Машинимпорт получава 459 083 долара
командировка за 99 души за 918 месеца престой в България. А колко милиона долара е
платила страната ни за множеството случаи на "оказана технопомощ", историците
тепърва ще изясняват.
И все пак, ако някой каже, че руснаците не са ни дали нищо даром, ще излъже.
Неопровержимо доказателство за това е една телеграма до Министерския съвет от
посолството ни в Москва, в която дословно се казва: "Организацията Разноекспорт при
съветското министерство на външната търговия желае да подари на другаря Димитров
една кутия с неговия портрет, нарисуван от палехски художник. Моля, съобщете цвета
на очите, косата и мустаците на другаря Димитров".

Георги Димитров в дружески разговор с действителните пълновластни господари на България

маршал Толбухин (отдясно) и генерал Бирюзов (в средата).
222
 Телеграма на Трайчо Костов до българската легация в Москва, в която посочва, че в изпълнение
Съглашението за примирие (т. е. за издръжката на съветския окупационен корпус), българската държава
е изразходвала около 150 млн. долара, 20.IХ.1947 г.

223
 Престъпленията на комунистическата ДС срещу българския народ (1944-
1989)61

През първия етап от своето развитие (1944-1948) ДС се изгражда по съветски

образец. Вербуват се и слухтят навсякъде над 30 000 секретни сътрудници. С тяхно
съдействие са осъдени и ликвидирани останалите видни политически противници,
ликвидирани са опозиционните партии. Затворите и концентрационните лагери са
препълнени с "народни врагове", броят на които в края на 1948 надминава 25 000 души.
Особено разрушителни са ударите, които ДС нанася върху Българската
православна църква чрез внедрените в нейните среди доносници. Най-будните й
сановници са убити, осъдени, заточени.
Със съдействието на новосъздадената комунистическа Държавна сигурност над
300 българи са предадени на македонските власти и са избити само заради това, че са
служили в българската администрация във Вардарска Македония през 1941-1944 г.
През периода ДС няма право да следи единствено окупиралите страната ни съветски
войници и служителите в съветското посолство. В края на 1948 г. тя отчита своя най-
голям "успех" - почти пълното "смазване на класовия враг". Оставало само да се
доунищожат последните му "останки".
Основна задача през втория период (1949-1955) е да се ликвидират "укрилите се
врагове", включително и тези с партиен билет. Да я изпълни се заема съветският
възпитаник Вълко Червенков, който продължава да усъвършенства ДС по съветски
образец. За тази цел Сталин му изпраща цял полк "съветници" от КГБ начело с генерал
Филатов. Това е време, през което в страната се вихри поредната втора, след
димитровската, вълна на неописуеми издевателства над българщината и българския дух
- вълко- червенковският комунистически терор. За запазване на властта му бдят нови
20 000 секретни сътрудници, причинили с доносите си доста неприятности на десетки
хиляди български граждани. Лагерите за превъзпитаване на "класови" врагове се
увеличават. За по-благозвучно ги наричат трудово-възпитателни общежития (ТВО). В
тях непрекъснато се докарват вагони с "врагове". И тук заслугата е на ДС. Появяват се
и нов тип оносници - т. нар. съкамерници, внедрявани в килиите по лагерите и
затворите. Най-често за такива са служили провинили се комунисти и закоравели
криминални типове.
Най-много през втория период от секретните сътрудници си патят т. нар. кулаци -
противниците на насилственото коопериране. По признание на тогавашния вътрешен
министър Г. Цанков броят на лагерниците към 1956 е над 20 000 души. С помощта на
секретни сътрудници и с особена жестокост са ликвидирани горянските чети като
форма на въоръжена съпротива срещу колективизацията.
Систематичното унищожаване на "класови врагове" чрез използването на
съветската система за действие на секретни доносници не спира. Извършителите на
серии престъпления към българския народ не се изморяват. Не се и засищат, затова
търсят и намират "врагове" и в собствените си редици. По ирония на съдбата в лапите
на комунистическата репресивна машина попадат и нейни създатели. Първи е Трайчо
Костов - организаторът на масовите убийства непосредствено след преврата от
9.ІХ.1944 г., на т. нар. народен съд, на процеса срещу водача на обединената
антикомунистическа опозиция в България Никола Петков и на още множество други
престъпни деяния.

61
В. Демокрация, бр. 244 от 18.Х.2001 г.
224
 ДС разследва Костов, както навремето по негови указания разследва Н. Петков.
Мъчат го същите следователи и по още по-садистичен начин. Като резултат от борбата
за власт между отделните лагери в БКП през затвори и лагери преминават 1050
"трайчокостовисти". Виновна за това е тяхната ДС и създадените от самите тях
доносници. И пак по ирония на съдбата сред репресираните от Червенковата ДС
преобладават извършители на престъпленията от 1944-1948 г. комунисти.
Като "принос" на ДС от времето на Червенков трябва да се споменат и други
нейни деяния, свързани с две емиграционни вълни. През 1950-1951 с активното участие
на ДС и нейните информатори в Турция са прогонени 154 000 несъгласни с
насилствените комунистически методи на управление и с кооперирането турци.
Второто масово емигриране засяга стотици български евреи, които след 1948 г.
отиват в новооснованата израелска държава. Знае се, че мнозина от тях бягат, за да се
спасят от българския комунистически "рай". Шокиращ е начинът по който ги
"изпраща" Държавна сигурност. На комунистическото Политбюро са необходими
долари, затова по тайните канали на ДС най-богатите евреи се принуждават да
откупват своето емигриране с долари и злато. Компартията печели милиони долари.
Третият период от развитието на ДС (1956-1989) започва със свалянето на
Червенков и възкачването на Тодор Живков начело на партията-държава по време на
априлския пленум от 1956 г. И той не носи нищо добро на българския народ. Каквото
Живков е видял от своите предшественици, това и прави. Просто продължава борбата
срещу т. нар. недоубити, "неизкоренени издънки на класовия враг". Започва третата,
живковска репресивна вълна отново от същата, уж "модернизирана" ДС.
След кратката и лъжовна "априлска пролет" идва ред на "хулиганите" и какви ли не
още все измислени нови и нови "врагове". Възстановяват се старите и се откриват нови
трудово-възпитател-ни общежития (ТВО).
Потресаващи са фактите за живота на лагерниците край Белене и Ловеч. Колко са
убитите, и до днес не се знае. Знаят се само имената на някои от убийците - Спасов,
Газдов, Гогов, Ръжгева, Цветков... Знае се само, че жертвите са служели дори и за
свинска храна, че скитащи диви кучета са изравяли труповете на мъртвите. И какви ли
не още гадости.
Учениците на Димитров и Червенков надминават своите учители. След краткия
"отдих" от Ловеч и Белене идва ред на поредната масова вълна от насилия, в
извършването на които отново водещата роля се пада на ДС и нейните доносници. Те
заливат страната по време на насилственото преименуване на българо-мохамеданите
през 1971-1974 и на турците през 1984-1989 г.
За броени дни в края на 1984 и началото на 1985 г. с активното участие на ДС са
сменени имената на над 800 000 български турци. За да усмирят осмелилите се да се
противопоставят на този асимилаторски акт, възстановяват беленския лагер и
завербуват стотици нови секретни сътрудници.
ДС от времето на Димитров и Червенков отново оживява. Оживяват и лагерите,
препълват се затворите, извършват се множество убийства. Всичко това
комунистическата върхушка нарича възродителен процес.
Но вместо "възраждане" през лятото на 1989 г. се ражда "голямата екскурзия".
България напускат над 450 000 турци, факт е невиждана в най-новата българска
история емигрантска вълна, предопределила краха на комунистическата диктатура в
тази най-изстрадала страна от комунистическия блок.
Над 185 000 "въдворени". Повече от 25 000 убити. Над 600 000 емигрирали само
до 1989 г., над 20 хиляди насила репатрирани, над 600 000 разработвани в резултат от
225
доноси. Неизвестен брой малтретирани, разселени, обезверени, ограбени и
обезчестени... Такава за жалост е само малка част от равносметката от преживения 45-
годишен кошмар, резултат от дейността на комунистическата ДС и нейните
политически доносници в България.

Един от многобройните концлагери след 9.IХ.1944 г. , намиращ се край с. Гиген, Никополско.

Хиляди българи са били обречени на каторжна работа само за един донос.

За така нареченото Пето управление на бившата ДС 62

Едва ли някой ще оспори, че е нужен честен и добросъвестен анализ за дейността

на комунистическата Държавна сигурност в България. А той може да бъде сторен само
въз основа на фактите за дейността на всичките й шест управления. Чак тогава ще стане
ясно кой, кога и за чии интереси е служил. Напомнянето на малко известни и
позабравени факти например за дейността на Пето управление на ДС би допринесло
наяве да излезе част от историческата истина за същността на тайните комунистически
структури.
Както всички управления на бившата Държавна сигурност на България и Пето
управление е създадено с решение на Политбюро на ЦК на БКП. Трябвало е да се
грижи за сигурността на членовете на партийното и държавно ръководство и гостуващи

62
В. Демокрация, бр. 271 от 19.ХІ.2001г.
226
делегации.
Основна е грижата за личната охрана на генералния секретар на партията Тодор
Живков, на останалите членове и кандидат-членове на Политбюро, секретарите на ЦК
на БКП и казионния БЗНС. В списъка на охраняваните са още министрите, членовете
на Държавния съвет, които винаги се назначават от средата на елитната
комунистическа номенклатура.
Обобщено казано, Пето управление на ДС, прикрито зад благозвучното
наименование "Управление безопасност и охрана към ДС (УБО-ДС), изпълнява
"отговорната" задача да бди за безопасността и спокойствието на комунистическите
велможи не само в страната, но и по време на техните пътувания зад граница.
На пръв поглед да се бди за спокойствието и сигурността на първите партийни и
държавни персони, както и на високопоставени гости на страната, е нещо нормално.
Прави го всяка държава, затова подобна дейност не би следвало да се критикува или
осъжда. Но фактите, свързани с дейността на това управление, са меко казано,
смущаващи.
"Охрана на висшето партийно и държавно ръководство" е най-често срещаната
задача в регламентиращите дейността на УБО партийни и министерски документи.
Постепенно освен охрана на УБО се възлага да се грижи още за спокойствието в най-
широк смисъл на комунистическите величия. Или както е записано в тези документи,
"за цялостното обслужване на отговорните партийни и държавни дейци".
Всичко това включва: осигуряване на прехрана чрез създаване на специална
система от столове, магазини и хранителни бази; развитие на специална стопанска
дейност, в резултат на която за задоволяване потребностите на партийните кадри от
най-висок ранг и изключително тесен кръг да се произвеждат всички видове
хранителни и др. продукти като месо, млечни произведения, зеленчуци, вина, цветя и
какво ли не още. Основно е изискването всички те да са екологично чисти. За това се
грижат специални лаборатории на ДС. Специално обучени секретни сътрудници следят
да не би "империалистически агенти" да изтровят "любимите народни ръководители".
Мнозина от българите навярно все още си спомнят, че в споменатото направление
"за обслужване" на величията влиза и дейността по създаването на лобни и
дивечоворазвъдни бази, строителството и поддържането на специални почивни станции
и мрежа от дворци, както и на цели заводи за тяхното най-луксозно обзавеждане.
УБО се грижи още за осигуряването на модерни леки автомобили, на сигурни и
засекретени телефонни връзки, за опазване на партийната и държавна тайна от страна
на охраняваните и обслужвани персони. Например да не се разприказват, ако си
подпийнат на устройваните пищни банккети и гуляи. Пазят ги от чуждите очи и по
време на множеството им нощни оргии, устройвани в потайни и явни "приемни".
Малцина от българите малко знаят и за друга, трета основна задача, изпълнявана
грижливо от страна на УБО. Свързана е с "необходимостта" да бъдат създадени
възможно най-удобни условия за дейност на комунистическото ръководство във
военновременни условия. Ръководният комунистически елит трябва да бъде изведен и
опазен на сигурно място при евентуален ядрен удар от "империалистическите сили", за
да може все така "успешно, спокойно и мъдро" да ръководи в условията на отбрана.
След изброените основни направления в дейността на УБО следва да се спомене,
че за изпълнението им работи почти десетхиляден отряд от цивилни работници и
служители. Към тях в УБО са включени един полк и една бригада.
За ръкжоводители на УБО във всичките му основни звена и направления се
назначават само изключително близки и доверени на висшето ръководство на БКП
227
лица - предимно деца и внуци на активни борци против капитализма и фашизма, на
членове на ЦК и Политбюро. Оттук произтича и оформилата се не само естествена, но
и още по-тясна близост на цялото ръководство на УБО с висшето партийно
ръководство и произтичащата от тази близост друга дейност на УБО за задоволяване
личните интереси на своите началници - братя и бащи, дядовци и баби и т. н. най-
близки и роднини. И възникналата по тази причина още по-голяма взаимна "любов"
между тях за превръщането на "убовци" в недосегаемите, най-галените деца на ДС.
Картината за дейността на "прославеното" Пето управление на ДС няма да е
пълна, ако не се спомене и за друга малко известна негова функция. УБО има тайни
сметки, по които се правят поръчки за закупуване на всевъзможни стоки - главно леки
коли и части за тях, лекарства, бижута, облекла, бельо, мебели, бяла техника и какво ли
не още. Разбира се, само от омразните империалистически западни страни.
Поръчките са изцяло за задоволяване прищевките на висшите партийни кадри и
винаги се изпълняват спешно чрез външнотърговските представителства на страната в
Западна Европа, Азия и Америка. Експедицията на луксозните стоки става безплатно
чрез БГА "Балкан" или специално командировани служители на ДС. По този начин за
задоволяване личните прищевки на "народните" ръководители са изразходвани десетки
милиони валутни лева. По точно десетки милиони долари, оправдавани и като
изразходвани средства с разузнавателна цел за осигуряване "сигурността на страната".
Обществеността е в правото си да научи истината за дейността на този отдел на
ДС. Във връзка с това е наложително разсекретяването на десетките томове документи
за тази, най-точно казано, престъпна дейност. Разсекретяването е нужно, за да се научи
за осъществената престъпна дейност и от другите "главни" управления на ДС, за които
определени заинтересовани кръгове у нас са загрижени така много.

Едни от най-пазените от УБО – Тано Цолов, Гриша Филипов, Тодор Живков и Александър Лилов.

Тодор Живков стигна до съда, но завесата за лукса, в който е живяла комунистическата върхушка
в резултат на грижите на УБО не бе повдигната.
228
 Част от „строго секретен” доклад за престъпната дейност на Пето управление (името на титуляра
на сметката и неговия адрес са заличени по съображения на автора).
229
 Из агентурните доноси на един "агент за влияние" и за новите
превъплъщения на българското контраразузнаване63

Защо службите пазят архивите и се страхуват от граждански контрол?

В края на 1989 г. от ръководството на БКП обявяват, че са освободени 4000

служители на ДС. Започва реорганизация на тайните служби. Второ главно и
остатъците от Шесто управление се обединяват в Национална служба за защита на
конституцията, а в последствие Национална служба за сигурност към МВР.
Според закона за МВР службата трябва да се занимава с контраразузнавателна
дейност, изразяваща се в "наблюдение, разкриване, противодействие, предотвратяване,
пресичане на замислени, подготвени и осъществени посегателства срещу националната
сигурност". Изброяват се 13 случая на посегателства: разузнаване в полза на чужди
сили, опасност за единството на нацията, за нейната икономическа, финансова и
екологическа сигурност, предотвратяване незаконната търговия с оръжие, борба с
международния тероризъм и екстремизъм, незаконната миграция, незаконното
производство и разпространение на общоопасни средства, корупцията.
Дефинирани са понятията национална сигурност и противник, даден е отговор на
въпроса за начина, по който трябва да се използват основните контраразузнавателни
средства - секретните сътрудници и специалните разузнавателни средства. Изниква
въпросът дали се спазват определените правила, дали контраразузнаването се движи
във вярната посока? На този въпрос може да се отговори лесно, ако се цитират извадки
от агентурните донесения на един от хилядите агенти за влияние на комунистическото
и "реформираното" контраразузнаване.
Секретният сътрудник "Морски" е вербуван по линия "протурски национализъм".
От доносите на този "агент за влияние" е видно в каква посока са го използвали до 1989
г., за да "влияе". На пръв поглед в тях няма нищо осъдително. На 31.VII.1987 г.
например той донася, че "жътвената кампания е приключила, че добивите са високи",
че "всички от район Малко Герлово си осигурили кочове за религиозния празник
Курбан Байрям".
От произволно взети доноси на "Морски" до 1989 г. личи обаче, че те не са съвсем
безобидни. Той съобщава, че "лицето Мирослав Ангелов открито е заплашил
партийния секретар на с. Пролаз", че в изражението на лицата на участниците в
политическата учебна година се чувствувало "недоволство, скрит неприязън", че
"духовете в района" се раздвижили, че се появило желание за изселване в Турция, че по
време на пролетната кампания щяло да се види "отношението на всеки към трудовия
процес".
Има случаи, от които е видно, че "Морски" проявява изключителна бдителност.
От погледа му не убягва фактът, че секретарката на председателя на комплексната
бригада в с. Вардун идва на работа с обици, чиято форма наподобявала герба на
Турция, че й били свалени, а тя "пусната в отпуска с намерение да бъде освободена от
работа заради това нейно поведение".
Не пропуска и опита на някой си Наско да започне работа, защото се сеща, че
Насковото семейство си имало "големи проблеми с МВР през 1983 г., че бащата бил
уволнен заради оказана съпротива по време на "възраждането". "Мнението на хората от
63
В. Труд, бр. 56 от 26.ІІ.2002 г.; също в; Ангелов, В. Поверително! Комедията с досиетата, С., 2008, с.
272-275.

230
с. Търновца е отрицателно към тяхното семейство и посреща с негодувание
назначението на Наско" - гласи поредното му контраразузнавателно известие.
Като изключително ценно се окачествява донесението на "Морски" от 30.ІІ.1988
г., когато съобщава, че в землището на с. Вардун се увеличили застрашително полските
мишки и че са "пуснати от западните специални служби". Още по-ценен е доносът от
20.ІІІ.1989 г., че на празника на лозаря в работилницата на комплексната бригада е
имало "националистическа сбирка, в която са участвали всички шофьори на бригадата".
"Гледали са турски и порнографски филми до 02.00 часа през нощта" - донася той и
разкрива кой е донесъл националистическите филми.
След май 1989 г. донесенията на "Морски" са свързани с настроенията около
изселническата кампания и съпротивата срещу насила провеждания "възродителен
процес". Бдителният агент постоянно донася, че са "нараснали разговорите на турски
език навсякъде", че се връщало ориенталското облекло, кой ще се изселва и т. н.
От началото на 1990 г. доносите на агент "Морски" спират. Вероятно защото Шесто се
разпуска, защото комунистическите тайни служби спират своята дейност, защото
разузнаването ни се реформира в изпълнение на новия Закон за МВР. Всичко това е
чудесно, но само ако е вярно, а за жалост не е.
На 13.Х.1992 г. контраразузнавач от една Районна служба за сигурност рапортува:
"... по искане на агент "Морски" при осигурени конспиративни условия проведох
среща. Още от пръв поглед разбрах, че агентът е развълнуван. Същият сподели, че
лидерката на ДПС е съобщила, че е известно за сътрудничеството на "Морски" с ДС.
Агентът поиска уверението ми, че от МВР няма да излязат никакви доказателства за
това и заяви, че имал намерение да я съди за клевета".
"Бъдете спокоен", "не подавайте жалба", са съветите към новият-стар агент за
влияние и както в добрите стари времена от Шесто, "Морски" донася: "населението
винаги ще чувства принадлежност към Турция", за изменник се смятал "всеки, който
кажел, че българите са в нещо прави по отношение на турците", че е нараснал броят на
сателитните антени, че "отношението към ДПС е конюнктурно, че било настъпило
разочарование към него". Накрая не пропуска да се оплаче, че е "уволнен
неправомерно" и да помоли "за съдействие при намиране на нова работа".
Рапортите за донесенията на "Морски" следват един след друг. На 23.VІ.1993 г.
донася подробности за започнало разцепление в общинската структура на ДПС.
Агентът споделя намерението си да започне частен бизнес! Инструктиран е "да
поддържа приятелски отношения с двете крила на ДПС, като не се съобразява с никой".
На 16.VІ.1994 г. "Морски" заявява, че "има намерение да се занимава с
политическа дейност, че внимателно наблюдавал противоречията в ДПС в национален
и общински мащаб и смятал, че ще се потърсят нови лица. След кратко разсъждение по
въпроса кое течение от ДПС щяло да надделее, "Морски" споделя притеснението си, че
преди 2-3 години името му фигурирало в списък на ДПС за лица, подпомагали
възродителния процес. Знаел, че ако се кандидатира за следващите избори, ще бъде
разобличен, затова пита "дали може да бъде спокоен, че от МВР няма да изтече
информация?"
"Успокояват го, че "нищо не може да излезе от МВР". Явно, "Морски" отлично е
знаел от какво най-вече се интересува контраразведката. Вероятно затова и за
благодарност на изпроводяк известява, че "в ДПС ще има отлив на поддръжници, тъй
като голяма част от тях ще гласуват за БСП"!
На 12.Х.1994 г. "Морски" радостно съобщава, че бил поканен да влезе в листата
на Партията на демократичните промени, че "в процес на подписване е договореност за
231
вливане на партията в СДС". Според агента "нито СДС, нито ДПС имат шанс в
изборите, затова е решил да постави условие да бъде вписан първи в листата"!
По стар навик и по искане на реформираното контраразузнаване "Морски" продължава
да донася за новите изселнически настроения, за "силно отслабналото влияние на ДПС
поради контраста от общото финансово състояние на хората и разкоша, демонстриран
от Доган". "Относно политическите настроения на населението съществува вакуум,
който може да се попълни от политическа сила, която ще им покаже изход" - донася
той. Турците били готови "дори на българите срещу 100 хиляди лева ръцете да
целуват".
На 29.ХІ.1994 г. "Морски" донася, че е посетил "свой близък" в Министерството
на земеделието и очаква да бъде назначен на "отговорен пост към общинския съвет".
Докладва успокоително, че "част от турците в района, притиснати от социалните и
икономически проблеми, от престъпността, с носталгия към предишното време ще
гласуват за БСП".
На 23.V.1995 г. "Морски" моли "за услуга във връзка с наложеното му наказание
като член на ликвидационния съвет". За отплата доносничи за лични проблеми на
братов племенник и не пропуска да отбележи, че "местната организация на ДПС се е
разделила на две групи", че на предстоящата общинска конференция щяло да се снеме
доверието от Доган.
От контактите с агента излиза, че контраразузнаването най-много се интересува
от ситуацията в ДПС и политическите нагласи на нейния електорат. И това е така,
защото с лека ръка то отминава дори и предупреждение за съмнителен износ на жито,
за "гаф на правителството" който щял да доведе "до сериозни трусове", до "рязко
понижаване авторитета на правителството ще се отрази на президентските избори".
По-ценна се оказва поредната информации за ДПС. Митинг на движението в Кърджали
се оценява като "опит да се оправдае ръководството на ДПС край Ахмед Доган", чийто
авторитет в този район бил "изключително нисък".
От средата на 1996 г. срещите с "Морски" се провеждат в новия му кабинет. Вече
е "важна клечка" и не иска да ходи в явочни квартири. "В разговора същият сподели, че
след промяната в окръжното ръководство на ДПС при него е отишъл Тахир Тахир и го
призовал да се включи в дейността на организацията. Заявил му, че ще разчитат в
бъдеще на него като на човек с висше образование и добро служебно положение. В тази
връзка агентът потърси съвета ми и аз го насърчих да се включи в структурите на ДПС"
гласи поредният контраразузнавателен рапорт.
Последната регистрирана с агент "Морски" среща е от 5.VІ. 1997 г. На нея той
донася, че предстояло "извеждане" на Юнал Лютви като постоянен представител в
Комитета по правата на човека. Няма доказателства, че това наистина е последното му
донесение. Не се знае и колко подобни "агенти за влияние" са действали и вероятно
продължават да работят за уж реформираното ни контраразузнаване. Няма гаранции, че
използването им за теснопартийни цели не продължава и до днес. Защото вън от
всякакво съмнение е, че в горния случай става въпрос за събирането на
нерегламентирана информация за теснопартийни, а не за националните интереси. Има
сериозни основания да се смята, че тази практика е била повсеместна, че освен ДПС
обект на нерегламентиран шпионаж е бил и СДС.
От изнесените факти не е трудно да се разбере от коя централа се е поръчвала
тази "музика". Че на нея и до днес продължават да свирят контраразведки от времето на
"възродителния" процес и борбата срещу неформалните организации от 80-те години
със старите агенти и средства.
232
 Освен като класически пример за нерегламентирано използване на специални
разузнавателни средства, горният случай помага да се даде отговор и на въпросите
защо тайните служби така неистово бранят вече доста старите си архиви и се плашат от
това, че комисията по досиета може да надникне в тях. Отговорът на тези въпроси е
лесен и прост: за да не излезе наяве истината за извършените от комунистическото
контраразузнаване престъпления и злоупотреби, за да не се разбере, че новото
контраразузнаване си е старото, че по инерция и идеологическа обремененост твърде
малко се е преобразило.

Eдин от доносите на агент “Морски”, 30.IV.1986 г. (името на оперативния работник е заличено по

съображения на автора).
233
 Рапорт на оперативен работник за проведена среща с агент „Морски”, 12.Х.1994 г. (името на
оперативния работник и местонахождението на службата на РДВР са заличени по съображения на
автора).
234
 Страници от отчетите на един районен прокурор 64

Защо министър Петканов се плаши да отвори архивите на МВР? Ще излезе ли

наяве истината за насилията в Смолянско по време на т. нар. "Възродителен процес"?

В село Барутин е поставена паметна плоча за загиналите Неджибе Келосманова и

Емине Ибрахимова, ранените Джамал Ибрахим, Феим Поченли, Кемил Куртов, Фатме
Кехайова, Силвие Поченлиева, Джемиле Келосманова и лишените от свобода Неджип
Чолаков, Салих Куртулду, Кибере Дервишева, Салих Джумлев, Фикри Чолаков,
Джамал Чолаков. Какво се е случило в селото, в Смолянско през 1972-1973 г., за да се
постави тази плоча научаваме от документи и спомени на свидетели.
В годините 1971-1974 комунистите от Смолянски окръг изпълняват решенията на
ЦК за националното осъзнаване на българомохамеданите. "Това голямо партийно дело"
било подето с "невиждана енергия", превърнало се "в непреодолимо настъпателно
движение". За изпълнението му били мобилизирани усилията на комунистите, съдиите,
следователите, прокурорите, милиционерите, офицерите. В резултат на
"самоотвержената" им дейност бил налице "необратим възродителен процес" -
докладват през 1974 г. до ЦК на БКП от Смолян.
Частичен отговор на въпроса защо се провежда "възраждането" дава зам.
началникът на. ОУ на МВР Дойчо Кисьов. Турция и Гърция се "тресели от политически
кризи и изпитвали особени затруднения в икономическия живот", а българските успехи
били толкова големи, че влияели "особено силно на широките слоеве в тези страни".
Вражеското разузнаване било "стреснато". Единствената му надежда била да засили
подривната си дейност срещу "процъфтяващия" Смолянски окръг. Но органите на
разузнаването воювали денонощно за "претворяване в живота на партийната линия" и
постигнали "големи успехи в борбата с чуждите разузнавания. "Шпионите,
диверсантите и извършителите на друга остра враждебна дейност" били наказани
сурово.
Доспатският комунистически секретар Д. Арнаудов доуточня ва, че ставало
въпрос за "творческо приложение на животворната априлска линия", за реализация на
"новия курс" от "човека с неизчерпаема енергия и всестранни знания, новатора във
всяко отношение", окръжния секретар Д. Димитров. Благодарение на него и напук на
вражеските разузнавания се стигнало до "най-крупното завоевание - доброволното
възстановяване на българските имена". "Плодовете на постигнатото" се чувствали "най-
силно" в Доспатска община.
За разлика от 1972 г. през 1974 г. обстановката в общината вече била "коренно
различна". "Атмосферата е ведра, спокойна, оптимистична, творчески труд кипи в
промишлените предприятия, на полето, в учебните заведения. Кадрите и населението
са единни и сплотени около политиката на партията" - се хвали Арнаудов в отчета си до
ОК.
Как се е стигнало до "крупното завоевание" в Доспатско, за да присъства
общината в докладите на комунистическото разузнаване и комитети, разказват и
потърпевшите.
В началото на 1972 г. партийни агитатори непрекъснато увещават миньорите в
урановата мина близо до с. Барутин да дадат личен пример, като сменят имената си.
64
В. Монитор, бр. 1119 и 1120 22 и 23.ІV.2002 г.

235
Отказват.
На 13.ІІІ.1972 г. след свършване на поредната смяна миньорите разбират, че
мината е обкръжена от милиция. "Къпят" се от 20. 00 до 23. 00 часа с надеждата, че ще
ги оставят да се приберат мирно по домовете си. Когато към 23.00 часа се решават да
напуснат банята, още при излизането ги нападат цинилни ченгета. Започва истинска
битка. Миньорите отчаяно се отбраняват. Някои успяват да се измъкнат, други са
арестувани. Закарват ги в Девин с обвинението, че са били ченгетата. "Такъв бой ми
удариха, докато повърна и изпадна в несвяст" - си спомня Неджип Чолаков.
Акцията се командва лично от громителя на чуждите разузнавания Дойчо Кисьов.
"Когато бръснарят ме бръснеше, той му викаше: "Заколи го да еба, неговата мама
помашка, аз отговарям". Следва поредната порция бой, в който участие взема и
началникът на милициата Илия Гоцев. "Главата ми бе отекла от бой, все едно че бях с
две глави" - продължава разказа си Неджип. Осъждат го на 12, излежава в Бобов дол и
Пловдив 7 години. И до ден днешен все още не е получил отговор защо? Най-смешно
му става, като си спомни, че е бил набеден за един от резидентите на турското
разузнаване.
"Закараха ни в Девин, за да ни обработят. Влезеш в стаята, бой. Питат: "Как се
казваш, не е така, ще се казваш така. Истинска зверщина, невиждана мърсотия" - си
спомня Салих Куртулду. Лично човекът с "неизчерпаема енергия" Димитров и
милиционерът Гоцев го известяват, че го изселват във Враца. "Няма за какво. Искам да
ме съди съд" - упорства той. И скочиха да ме лабутят. На ти съд, да... " - бил техният
отговор.
Истинската битка в Барутин става три дни по-късно. От 14.ІІІ.1972 г. в махала
"Запада" започва мирен протест. Наричат я така защото симпатизирала на "прогнилия
империалистически Запад", била под влиянието на чуждото разузнаване.
Трети ден мъже, жени, деца и старци стоят кротко под огромен кавак. В Смолян
изпадат в паника, но бързо се окопитват и на 16.ІІІ.1972 г. в селото се изсипва цялото
комунистическо войнство на окръга: секретари, прокурори, съдии, следователи,
директори, милиционери, офицери. Извършена е мобилизация на запасняците
комунисти от околните села. Под тревога са вдигнати редовните части от Девин и Гоце
Делчев. Операцията, замислена като тактическо "учение", се води лично от
"неизчерпаемия" Димитров, който поставя ултиматум - стачката да се прекрати,
веднага да се сменят имената! Стачниците искат прокурорско нареждане, отказват да се
подчинят. В отговор се задейства замисленото "тактическо" занятие. Пристигат
запасняците от района, танкове от Гоце Делчев, бронетранспортьори от Девин, две
пожарни коли с гореща вода. Селото е обкръжено, за да не може и пиле да прехвръкне.
"От секретен сътрудник получихме сигнал, че ако отидем, ще ни замерят с
камъни, че се готвят да запалят съвета. Написаха на тефтер тия и тия да се арестуват
незабавно, да се извика пожарната, зафучаха камъни, разбиха вратата на пожарната.
Ужас! Имаше стрелба!"- сочи 30 години по-късно кметът Огнянов.
Версията на насилниците е, че най-напред се стреляло от протестиращите. Истина
е, че ги нападат без предупреждение. "Това беше нещо безмилостно. Нещо, което
завинаги с ужас ще помня. Танкове, бронетранспортьори, кучета. Горещи струи вода.
Настана невиждана паника. Цялото село бе на улицата. Каква гонитба! Хората се
разбягаха кой където види, по къщи, по тавани. Биеха кой където сварят, а при кавака
направо стреляха срещу стачкуващите. Хората се криеха като мишки, чудеха се къде да
се дянат. При кавака останаха само простреляните" - това казват в един глас всички
свидетели на тази според тях комунистическа зверилница, по време на която имало и
236
изнасилени! Единственото, което жертвите все пак са успели да сторят, е да пробият с
кирки двете пожарникарски цистерни, за да се спасят от заливащата ги гореща струя
вода.
Все едно, че нищо не се е случило - така изглеждат нещата според поредната
информация на кмета Огнянов от 31.ІІІ.1972 г. Поставено било "началото на
внедряване на новите социалистически ритуали", на сключване на граждански бракове
и извършване на погребения "по новому, по социалистически". Имало "зачатъци за
честване на рождени дати", спазвала се инструкцията "отговорни другари да
произнасят надгробно слово". Е, имало и проблеми. Всички родени деца били записани
на старобългарски имена, но не по тържествен начин. "Родителите не искаха да ги
записват. Това стана по насилствен начин" - сочи Огнянов.
"Успехът" в Доспатска община окриля комунистическите активисти за нови
действия. Идва ред и на най-голямата община - Девинската, където "главната задача" е
същата - "класово-партийното, патриотично, интернационално и национално
възпитание на трудещите се".
"Успехите" на девинските комунисти по "възраждането" се отчитат на пленум в
края на ноември 1973 г. и на конференция от януари 1974 г. Детайли от посветените на
"възраждането" отчети подсказват как то е било извършено и кои са основните му
участници.
Ударът в Девинска община се нанася през 1972-1973 години. "Успехът" се дължал
на проведената "огромна агитационно-разяснителна работа" за реализирането на
"правилната линия, дадена от ЦК". Благодарение на "упорития труд" на над 350
активисти приключил "първият етап от това велико дело" в селата Беден, Брезе,
Настан, Селча, Стоманово, Грохотно и най-накрая в Девин - отчитат през януари 1974
г. девинските комунисти.
"За радост голямата част от населението в общината правилно разбра решенията
на партията, не се новлия от тези, които упорито отказваха да възстановят българските
си имена. Само такива като семейства Семерджиеви, Кафеджиеви, Лисан Узунови не
само не попречиха на решаването на този въпрос, но сами се изолираха от населението.
Те са единствените в града, които останаха с турско-арабски имена. По-късните
действия на семейство Семерджиеви показаха тяхната висока степен на турчеене, което
ги доведе до границата на измяната на родината" - е записано в доклада на комитета. И
още: те не само си позволили да се опълчат, но и да "злословят и изразяват своето
неправилно разбиране", били "жалки турчеещи се останки".
Какво са сторили споменатите семейства, та предизвикват гнева на партийната
секретарка Ангелина Пенева, се разбира от информация на началника на РУ на МВР
Илия Гоцев, изнесена пред ГК на БКП на 30.ХІ.1973 г.
Според Гоцев "положителните процеси" сред населението се съпътствали от
"ожесточена съпротива от страна на реакционните и консервативни елементи -
религиозни фанатици, туркофили, представители на старото поколение в родовете". Те
успели "да предизвикат т. нар Барутински събития, да накарат отделни родове в Девин
да не сменят турско-арабските си имена с български." На всичко отгоре, братята
Семерджиеви си били позволили да посещават турското консулство в Пловдив, да
подготвят "с разрешение на самия консул клеветнически материали, предназначени за
ООН и молби - изложения до министъра на външните работи на Република Турция за
изселване".
Семерджиеви били религиозни, добре устроени хора, трима от тях дори работели
в органите на МВР. И вместо да "охраняват завоеванията на народната власт" си
237
позволили да пишат "клевети по адрес на партийната политика". "Заслепени от злоба и
омраза към всичко българско и родно", те дори си били позволили да заведат и децата
си в турското консулство, за да искат политическо убежище. "За тези им деяния те
получиха справедливи наказания съгласно законите на нашата страна" - въздъхва
облекчено Гоцев, допълвайки, че сурово бил наказан и Дечо Хаджиев, "извършител на
диверсионен акт".
Единствено споменатите девинци не се трогвали и продължавали да бранят
турските си имена. И ако някой си мисли, че партията, а по-конкретно - подчинените на
комунистическия комитет милиция, прокуратура и съд са ги оставили, се лъже. Това,
което им се случва през 1973 г. може да се обобщи с думата ад!
Те, както информира милиционерът Гоцев, са си получили своите "справедливи
наказания". Годината е 1973, а денят 25 април. "Трудно, никога няма да забравя тази
дата. Бях на гости у дядо и баба. Рано сутринта се събудих от викове и писъци. Видях
въоръжени с автомати милиционери, които нахълтаха в къщата, бяха я обкръжили.
Блъскаха баба и дядо. Беше делничен ден, трябваше да ходя на училище, а вместо това
ни изблъскаха за отрицателно време в две газки" - си спомня Юлие Шехова, която
тогава е само в осми клас.
Да се вини една осмокласничка, че бърка спомените си, ще е малко трудно,
защото те се потвърждават и от спомените на нейните родители и роднини. Денят
наистина е същият. Рано сутринта около 5. 00 часа са обкръжени къщите на три
фамилии: Шехови, Семерджиеви и Кафеджиеви. Плътен кордон от залегнали
милиционери, кучета и нахълтване взлом. Залягане на пода на полуголите мъже,
поставяне на белезници. "Не ни дадоха да си вземем дори и най-необходимото, като
кучета ни хвърляха в газките. Питахме защо. Отговорът беше: "Има прокурорско
разпореждане".
Малко по-късно разбират за какво - за принудително заселване. Карат ги в
неизвестни и различни посоки. Шехови - Мехмед, Сафие, Юлие и Кудрет - в с.
Ковачица, Монтанско. Семерджиеви -Исмаил, Неджибе, Сафие, Гюлян, Айтен, Исан,
Исмет и Ружди в с. Комощица, Монтанско и Костичевци, Видинско. И до днес Айтен
си спомня как по време на дългия път била много гладна и молела за хляб и как
милиционерите си купили банички и демонстративно яли пред нея.
Изселват ги за пет години. Въпреки тормоза не приемат нови имена. Слагат им
служебни. Например Наджибе става Надежда и т. н. Все имена, които те дори не
помнят. Изхвърлят ги от всички списъци.
Не всички от споменатите родове през април 1973 г. са изселени. Девинци
познават Джамал Кафеджиев - Героя. Наричат го така, защото е един от най-
непреклонните противници на "възраждането". Какво ли не правят, за да го пречупят.
Оставят го в Девин отделно от изселените. Почти ежедневно през 1973-1974 г. го
привикват в съвета, милицията, прокуратурата и военноотчетно бюро, в партийния
комитет, за да го "агитират" да си смени името. Не скланя. През 1974 г. го изселват сам,
отделен от семейството. Три години е в с. Слива, Михайловградско, после за зла
ирония на съдбата, или за да му се подиграят, в с. Девинци, Ловешко. Когато съпругата
му по някакъв начин все пак успявала да се добере до него, за да го види, незабавно
пристигала милиционерска камионетка, за да я върнат в Девин принудително.
Повторно по политически причини го изселват през 1987 г. чак до края на 1989 г.
Изхвърлят го от всички списъци. Когато през 1982 г. трябва да се пенсионира, отказват
да му дадат пенсията. Търси си я всеки ден. Нагло му заявяват: "Смени си името, ще си
вземеш парите". Въпреки опитите си и до ден-днешен не е получил полагащата му се
238
пенсия за периода до 1990 г.
Горните случаи не са единствени. През периода 1971-1989 г. са известни десетки
случаи на открита съпротива срещу насила провеждания "възродителен процес".
Стотици са принудително изселените българомохамедани от Смолянски окръг.
Провеждат се т. нар. показни процеси срещу най-непокорните, някои от които с
измислените обвинения за шпионаж, "опити" за бягство през границата или
установяване на връзки с "вражеските" турско разузнаване и дипломати в София и
Пловдив. Смазването на съпротивата, упражнените репресивни мерки са в изпълнение
на задължителната за милицията, съда и прокуратурата от 1972 г. партийна инструкция
"да водят непримирима борба срещу рушителите на социалистическата законност, към
вражеските елементи, хулигани и клеветници"!
Принос да бъдат наказани, вкарани в този ад, имат, разбира се, най-важните по
онова време фактори във всеки български град като Девин - партийният секретар,
шефът на милицията, следователят, районният прокурор, съдията.
Основен дял в реализацията на принудителните заселвания имат споменатите по-
горе и подчинени на партията репресивни държавни органи - прокуратурите,
съдилищата, МВР. Така е било и в Девин. Градът е малък и всичко се знае и помни,
включително и за преживяното по време на т. нар. "възродителен процес". Помнят се и
имената на главните възродители. За стореното от тяхна страна над фамилиите
Шехови, Семерджиеви, Кафеджиеви. Под сурдинка се говори, че волно или неволно
един от тях е бил и тогавашният девински районен прокурор... Никой не смее публично
да каже, че това е така, защото страхът продължава да сковава хората, особено в
малките населени места катоДевин. И си е за страх, защото в момента той е вътрешен.
министър.
От 1.ІІ.1973 до 9.IV.1974 г. Георги Петров Петканов е районен прокурор на
Девин. Запазени са планове и отчети, от които може да се съди за дейността на
девинската прокуратура през този период. Смущаващ е фактът, че в плана фигурира
намерението "да се увеличи броя на показните процеси, като съвместно с районния
съдия в Девин се изработи план за тяхното качествено провеждане с оглед
възпитателното им значение". Това, че районният прокурор се е борел за спазването на
социалистическата законност, ред и морал, вероятно не е осъдително. Това добре се
вижда и от отчетния доклад за 1973 г., в който за да изпъкнат "успехите", се дават и
данните от предходната 1972 г. Видно от отчета, Петканов е бил отличник, защото по
негово време всичко се удвоява: обвинителни актове от 44 през 1972 на 80 през 1973 г;
обвинените лица от 52 на 102; осъдени лица от 49 на 101; установени престъпления от
41 на 79 и т. н.
"През отчетната 1973 г. районният съд в гр, Девин е постановил общо 79 присъди,
от които всички са осъдителни. Броят на осъдителните присъди е при 100% от всички
внесени обвинителни актове. През отчетния период районната прокуратура няма
постановена-оправдателна присъда. Броят на осъдените лица е 101. Няма оправдани
лица и броят на обвиняемите спрямо окончателно осъдените е също 100%" - това е
записал районният прокурор Петканов в своята самооценка.
От съвместната наказателна практика на прокуратурата със съда в Девин от
списъка на "издадените наказания" за 1973 г. правят впечатление издадените 3
наказания "Задължително заселване". За 1974 г. те са 8. Изниква въпросът кои и защо са
били задължително заселени - наркомани, проститутки, хулигани, тунеядци? Не са ли
сред тях и споменатите по-горе семейства?
В отчета се дава отговор и на въпроса за "ръководството, организацията и
239
контрола на районната прокуратура". "При провеждането на своята дейност се е
ръководила от решенията на Х конгрес на БКП и задачите на прокуратурата
произтичащи от тези решения... Редовно е информирала ГК на БКП чрез внесените
информации в бюрото на същия за състоянието на престъпността и закононарушенията
в района.
От прокурорския отчет изникват редица въпроси. Един от тях е свързан с това
какво в действителност е неговото участие в решаваните съвместно с партийните
комитети, съда и МВР репресивни мероприятия по т. нар "възродителен процес", в
прилагането на наказанието "принудително заселване"?
Страхът и до днес сковава жертвите на комунистическите насилия. Всички те
масово се страхуват да говорят, сочейки с болка, че за 12 години нищо не се е
променило и най-вече, че ключът към истината и хляба все още е в ръцете на
някогашните насилници и техните наследници. С мъка много от тях признават за своя
страх и разказват за разочарованието си от факта, че техните мъчители са останали
ненаказани.
Много от членовете на потърпеншите фамилии в Барутин и Девин все още са
живи и разказват с болка за прежиняното. Не мразят никого и не търсят мъст, но искат
истината за тона, че над тях са упражнени с нищо неоправдани насилия да излезе наяве.
Черна страница от техния живот си остават убитите им близки, годините, прекарани в
затворите и в принудително заселване. Това, което най-много ги боли, е, че основните
протагонисти на споменатото "възраждане" си остават ненаказани макар и само
морално. Че много от тях продължават да се подвизават по етажите на властта, заемат
възлови позиции в икономиката, държат се все така нагло и нравоу-чително, а някои от
тях дори се гордеят с това, че са участвали в споменатото насилие. Чудят се защо не
могат да достигнат до своите досиета, каквито са сигурни, че сто на сто имат. Морално
ли е всичко това, се питат те?
Изниква и въпросът: ще ни допуснат ли там, закъдето на всеослушание тръбим, че
сме се устремили, при положение че не сме изяснили истината за нашето
комунистическо минало, при положение че определени възлови фигури неистово се
стремят да я укрият или замажат, да спрат достъпа до нея със затварянето на
комунистическите архиви.
За жалост, една от видните личности от изпълнителната власт, която прави всичко
възможно да спре достъпа до архивите на зловещите МВР и ДС до 1989 г., е днешният
министър на вътрешните работи Георги Петканов. Сигурно си има причини за това и
ако е така, е редно да ги оповести, да се обоснове. Защо, когато в бившите "братски
соцстрани" отдавна са отворили споменатите архиви и работят изключително сериозно
за установяване истината за извършените престъпления от комунистическите режими и
подчинените й държавни органи, в България се прави обратното. Да не би наистина да
се страхува от нещо? Наясно ли е той със своето минало, чиста ли му е съвестта. Ако в
действителност е наясно и с чиста съвест; защо му е тогава така стръвно да се бори
достъпът до архива на МВР и ДС да бъде спрян завинаги?
Петканов не отрича, че през 1973-1974 г. е бил районен прокурор в Девин, но
прави изричното уточнение, че отишъл в Девин след 1972 г, когато "възраждането"
било приключено. За жалост това не е вярно. Тъкмо заради това, в името на истината,
от признание и в памет на жертвите бяхме принудени да припомним горните факти. С
това не искаме да кажем, че пряко е замесен в споменатите по-горе репресивни деяния
от далечните 1973-1974 г., но това се говори и ще се говори, има го в отчетите на
прокуратурата. И понеже е публична личност, която участва много активно в
240
изпълнителната власт и е един от творците на днешната ни история, се надяваме, че
няма да се противи, а тъкмо обратно - всячески ще съдейства за установяване на
истината. Защото гражданите на републиката имат право да знаят за миналите, било то
и лоши деяния на своите първи управленци.

Извадки от отчетния доклад на Г. Петканов за дейността на девинската районна прокуратура през 1973 г.

241
 Извадки от оперативен план на районния прокурор в гр. Девин Гeорги Петканов, 1973 г.

Познати припеви за т. нар. "антифашистка борба"65

Истината се доказва не с лъжи и смехотворни твърдения, а с неопровержими

факти!

"Крайков предаде Н. Парапунов" твърди "очевидецът" на гибелта му Й. Христов,

(в. "Струма" от26.1Х.1998г.)
Другарят не оспорва фактите за мародерствата на "борците" и това е добре. Само
е засегнат от оповестените твърдения, че комунистите съдят "невинен свой другар" -
Панайот Крайков, че заради агент" 150" и предал се шум-кар се разкрива РМС в Г.
Джумая, в резултат на което е убит Н. Парапунов.
Да се определя и съобщава кой е "предател" и"народен враг" си е чисто
комунистически патент, затова ще се разочароват онези, които чакат да сторим това.
П. Крайков знае най-добре какво е препа-тил от подобно съобщение. Вече е на 80

65
Предоставена като отговор на публикации във в. "Струма", неоповестена. х

242
години, но не се е озлобил и не мрази преследвачите си, за които научи от в. "Струма".
Жалко е, че почти 90-годишният Й. Христов не е разбрал, че е маша в нечистоплътни
ръце. Също е препатил и е чудно откъде се е взела у него толкова злоба, та отрежда кой
е предател, фалшификатор, при положение, че никой за нищо не го е споменавал.
Тогава: кого брани, казва ли истината, какво премълчава?
Кой е предал Парапунов не е интересен, а само комунистически въпрос, бистрен
над 5 десетилетия. И резултатът от секретните шушукания около него е кошмарен за
Панайот Крайков. Почти 50 години в БКП - Благоевград не се сещат, че
"предателството" им е вменено като "вина", за да може други, а не от организацията
неопа-зила "най-обичания" водач, да са първи във властта.
"Крайков не е предател" - се решават да кажат най-после през 1994 г.
благоевградските бивши комунисти, но пазят в тайна това си решение, съобщено под
сурдинка само на бай Панайот. Достойно ли е подобно поведение, защо си мълчат и от
Тричков ли ги е страх, та лоялният им боец все още чака обещаната публична
реабилитация? Остава му утехата, че през годините на унижения и тормоз се радва на
почит отвсички, с които е живял и работил. Вече само хора с гузна съвест си крещят, че
е "предател".
Прав е Й. Христов, че най-върлите застъпници за невинността на Крайков в
недалечното минало бяха Стойне Лисийски и Вера Зигова, която наистина и косъм не
даваше да падне от главата му. Такъв беше и Сл. Тасев, който съобщи (10.ХП.1980 г.) в
тогавашен местен официоз, че Крайков е дарил на музея "неразкрито от полицията"
оръжие на бойна група. Тази реабилитация на "предателя" вбеси Тричков и Тасев бе
наказан партийно.
Не може да се мълчи, когато с пяна на устата (изразът е на Христов), се
произнасят неистини. Само заради това ще си позволим да оспорим някой негови
твърдения и зададем неудобни въпроси, с надеждата, че най-после ще остави бай
Панайот на мира.
За незнаещите ще припомним: на 9.ХИ.1943 г. на пътя между с. Бараково и Горна
Джумая е трябвало да се проведе среща между Елена и Й. Христови с брат им,
шумкарят Петър Христов. Малко преди срещата Елена и Йордан са арестувани, а час
след това в устроената от 6 полицаи засада попадат П. Христов, К. Граменов и Н.
Парапунов, който е убит.
Убийството на Парапунов се предхожда от взривяване на дървения мост при
входа за Горна Джумая откъм с. Бараково (30.Х1. 1943); арестуване на бомбаджиите
(6.Х1); въвеждане на строг полицейски ред (заповед № 44 от 7.ХН на областния
директор) и строга забрана за ненапускане на града след 17.00 часа; наблюдение на вси-
чки съмнителни лица и квартири, десетки арести.
Поверителна полицейска сводка № 5067 от 31.XII. 1943 г. известява: "На 11
декември се предаде в областната дирекция нелегалният П. Христов", че във връзка с
убийството на Парапунов "са направени разкрития, които в интереса на следствието
трябва да не се правят достояние за сега." Истина е, че след убийството на Парапунов е
разбита цялата комунистическа мрежа в града, че няма непро-говорил арестант.
Всички шумкари жалят за Парапунов и се заклеват да отмъстят на "предателя". За
Джумайци това е бившият им колега, предалият се П. Христов и шумкарският "съд" го
осъжда на смърт.
Почти всички арестувани са съдени и лежат в затвора до 9.Х1.1944 г., а най-много
- на 15 г. секретарят на РМС и ръководителят на бойната група П. Крайков. Не са
съдени И. Клинчаров, И. Христов, неговата сестра и др., а брат им П. Христов след като
243
се предава е върнат в казармата, откъдето е избягал, преди да стане шумкар.
Веднага след 9.IХЛ944 г. горноджумайски шумкари убиват П. Христов, а
фанатизирани комунисти без доказателства винят Христови, че са предатели. В
началото на 1945 г. Крайков е арестуван, подложен на ежедневни милиционерски
инквизиции, за да признае, че е предал Парапунов. Пред "народния съд" доказва, че е
предупредил за провала и наредил да не се провеждат никакви срещи, още повече, че от
7.ХИ.1943 г. е въведен строг полицейски час. "Парапунов загива заради своята
самонадеяност и непредпазливост" -твърди тогава и до днес Крайков.
Неопровержимите факти карат "народните съдии" да произнесат оправдателна за
Крайков присъда. Но членовете на заседаващия по това време (февруари-март 1945 г.)
разложки "народен съд" и най-вече бащата на Парапунов - Костадин, който също е
"народен съдия", са най-недоволни и искат да съдят "предателя".
"Панайот е невинен и няма да ви го предадем" - е отговорът от Г. Джумая. А
живите свидетели за провалите през 1943 г., полицаите В. Тутев, Ст. Петков и Б.
Дюлгеров са екзекутирани. Екзекутирани са и участниците в засадата и убийството на
Парапунов полицаи, включително и посочилият служебно мястото на срещата - Китан
Стойчев. Пред съда се държат достойно и отричат да са се гаврили с трупа на убития.
Останалото е ясно от публикацията на И. Христов: как през 1949 г. с бележка от
началника на МВР Н. Рачев, Христови удостоверяват пред бащата на Парапунов, че са
невинни, как едва тогава той за пръв път бил научил кой е "предателя". А според
Тричковите "Спомени и размисли" "дядо Костадин" поискал възмездие. И на 1.VII.
1951 г. бюрото на ОК на БКП, а по точно един дирижиран комунистически съд решава:
Елена и Йордан Христови не са предатели, предател е Крайков. "Да бъде подведен под
най-тежка отговорност" - гласи още зловещото решение и часове след това глутница
милиционери арестуват Крайков посред бялден и го изпращат в Белене, където дели
хляб с бившите си "класови врагове" цели две години.
Такива са фактите.Да се обосновава "предателство" чрез Тричковите писаници и
решения на ОК, вече е рискован, жалък, смешен и неумел ход. Решен за нищо на света
да не допуска оневиняването на "предателя", Й. Христов затъва в блатото на лъжите. За
семейната среща не е знаел слмо Крайков, а още (както сам сочи) той, сестра му, Й.
Клинчаров. Ще го допълним: Й. Андонов, ятаците в с.Бяло Поле, брат му Пешо, К.
Граменов и др. Защо изключва възможността някой от тях да е пропял? Не Крайков
"води полицаите на място", а полицай, заплатил за това с живота си. Христов и сестра
му не са "очевидци" на убийството. За това той сам се изобличава сочейки: "Вързаха ми
ръцете и ни накараха на легнем по корем. Отляво и отдясно застанаха по един полицай,
отзад също сложиха един и...ни обърнаха по посока на Бараково". Как при това
положение е възможно "очевидецът" да види идващите "сенки", та дори и да разпознае
"най-плътната сянка" - Н. Парапунов при "гъста мъгла"? Сигурно е имал очи да не
казваме къде!?
Гнусна лъжа е твърдението, че полицаите "играли хоро" около трупа на
Парапунов. Бащата на Парапунов не е научил "за пръв път" за "предателя" през 1949 г.,
а както бе посочено през 1945 г.
Предизвикани сме да зададем и няколко неудобни въпроси.За-що знаещите за
грозящата опасност брат и сестра не са предупредили брат си, да кажем с думите:
"Бягайте, полиция", или нещо подобно. Та нали устите им не са били запушени? Защо
Христов премълчава пред читателите, че третият участник в срещата, брат му Петър се
предава на 11 .XII. 1943 г. Защо през следващите дни с полицейска униформа развежда
полицията по шумкарските землянки и яташки къщи над и в с. Бистрица? Колко души
244
от това село отиват в затвора или са интернирани заради тези развеждания?
Защо той, сестра му и предалият се брат няколко дни след това са освободени и не
са съдени, за разлика от други 14 местни ремсисти; защо не съобщава на читателите, че
шумкари от града убиват брат му "без съд и присъда" непосредствено след "победата".

Панайот Крайков

Молим и тях да освободите...66

Един комунистически отговор на справедливи искания за отмяна на конфискации

от т. нар. "Народен съд" през 1945 г.

През февруари 1945 г. десетки състави на т. нар. "Народен съд" в България

произнасят хиляди "справедливи и напълно заслужени" според решенията им смъртни
и други присъди. Всички осъдени от комунистическия съд имат и еднаква
допълнителна присъда - конфискация на недвижимо и движимо имущество. С
конфискациите, предварително определени от комунистическото ръководство, се цели
да се изземе имуществото на най-представителната и заможна част от българското
общество и да се лишат техните близки от възможността да водят що годе сносен
живот. И, разбира се, иззетото да се подари на струпалата се по това време в столицата
и по-големите градове алчна и гладна комунистическа номенклатура, дошла предимно
от селата. Без значение за комунистите бил фактът, че повсеместните конфискации са
необосновани и напълно несправедливи. Доказателство за това е еднаквото и
неизменно изписване към всяка присъда: "...и конфискация".
Още през февруари 1945 г. близки на осъдените търсят начини да оспорят
несправедливите присъди с надеждата, че ще постигнат поне отмяна на присъдената

66
В. Демокрация, от 16.VІ. 2002 г.
245
конфискация. Регентството, правителството, централното комунистическо ръководство
са засипани от молби за справедливост. Извадка от една такава молба илюстрира най-
добре основателно ли близките на "народните врагове" "притесняват" с жалбите си
управляващите.
До "Господа народните регенти на България" е молбата на Анка Михайлова
Неделкова от с. Беброво, Еленска околия. Ето за какво се моли тя:
"Господа регенти,
По дело № 1 на Горнооряховския народен съд беше осъден на смърт и
екзекутиран на 11 февруари 1945 г. мъжът ми Михаил Неделков Михайлов, общински
писар при Бебровската община. Беше постановено да му се конфискува и имотът.
Имаме всичко 15 декара ниви, половин къща, една овощна градина 3 дка и едно дворно
място, сега нива около 1 дка.
Мъжът ми загина невинен. Един личен враг свидетелствува против него
неистината и така съдът осъди другаря ми, а оправда този, който можа да укрие
вината си..., което се установи от последующият процес в Търново...
Невинността на другаря ми показа и самият случай при разстрела на гробищата в
Търново, той остана жив при първата серия изстрели. Два пъти след това ръката на
партизанката, която искаше да го разстреля индивидуално, не можа да накара
парабела да действа. Чак след това с шмайзер е бил убит и заринат в общите
гробища.
Изнасяйки това, аз Ви моля да направите това, което е останало още: да
помилвате другаря ми, като постановите да се освободи от конфискация малкият ни
имот, с който ще се препитаваме, останала аз, вдовица, малолетна дъщеря ученичка
Кина и син Недялко на 25 години, беден железничар. Ние ще трябва да работим и да се
препитаваме. Само малкото земеделие, което имаме, ще ми даде възможност да
понеса мъката на другарка, която е загубила невинния си съпруг и да преживея.
Имаме и две крави, с които работим земята си. Молим и тях да освободите...
С дълбока почит: Анка Михайлова, 25.II.1945 г."

Че молбата си Михайлова е писала с почит и най-вече с надежда, че ще бъде

уважена, е вън от всякакво съмнение, защото писаното в нея е истина. Подкрепят я с
подписите си всичките 229 жители на с. Беброво.
Нещо повече. И селският комитет на ОФ я подкрепя. Към молбата е приложено
удостоверение, в което ясно е казано:
"Комитетът на ОФ в с. Беброво удостоверява, че подписите, положени от
жителите на Бебровска община върху молбата на Анка Михайлова Неделкова, с която
искат да се освободят недвижимите и движими имоти на осъдения и екзекутиран
съпруг по Закона за народния съд, са положени доброволно и с готовност от казаните
жители.
Комитетът също ходатайствува за това освобождаване от конфискация на
имуществото на Михаил Неделков, 2.III.1945 г., с. Беброво, секретар, председател."

Молбата на Анка Михайлова сигурно е направила силно впечатление на

регентите, защото ходатайстват за положителното й решаване. И нещо повече. Тя е
повод те да подемат инициатива за цялостно законово решаване проблемите на
близките на осъдените от "народния съд". В писмо до министър-председателя Кимон
Георгиев те пишат:
"Уважаеми г-н Министър-председателю,
246
 Предвид интересното съдържание на тук приложената молба, подкрепена с
подписите на цялото село и на местния отечественофронтовски комитет,
позволяваме си да Ви я изпратим, за да бъде надлежно оценена. По този повод мисля
/писмото е писано от Венелин Ганев, но подписано и от другите двама регенти - бел.
авт./, че ще бъде много уместно, ако с надлежен закон-наредба се уреди имотното
положение на лицата, които са били издържани от осъдените и чиито имоти
подлежат на конфискация... Струва ми се, че държавата има същото задължение и
по отношение на лицата, издържани от осъдените и останали без никакви средства
поради постановената конфискация.
Венелин Ганев, Цвятко Бобошевски, Тодор Павлов".

Народните" министри реагират незабавно на регентското искане за законодателно

уреждане положението на засегнатите от конфискациите. На 10 април 1945 г.
комунистическият кабинет разглежда молбата на Анка Михайлова и регентското писмо
и приема "Наредба-закон за привеждане в изпълнение на конфискациите, постановени
от Народния съд". А как се урежда положението на засегнатите от конфискациите личи
най-добре от съдържанието на този закон.
Според чл. 1 "Присъдените на държавата имущества стават държавна собственост
от деня на произнасяне на присъдата".
Според чл. 2 "Всички лица, които държат на каквото и да е основание движими
или недвижими вещи, собственост на осъдените и лицата, имащи задължения към тях,
трябва да ги декларират".
Е, комунистическите министри не били чак толкова жестоки, а снизходителни, та
дори и жалостиви... С чл. 5 на закона те постановяват: "Не подлежат на изземване най-
необходимите движими вещи, които служат за лично потребление на членовете на
семействата на осъдените, като облекло, легло с постелка и завивка, обикновени
кухненски принадлежности, печка за отопление, печка за готвене, маса и др. такива".
Така министрите "удовлетворяват" и молбата на бебровчанката Анка
Михайлова... А в какъв размер, се вижда ясно и няма нужда от коментар.
Този пример не е единствен. С така приетия закон комунистическото
правителство отнема имуществото на хиляди български граждани и го дарява на най-
послушните си кадри. В конфискуваните богато устроени апартаменти в София и
големите български градове се настаняват висши комунистически апаратчици. А
днешните наследници на комунистическата партия в парламента и правителството с
особено настървение пречат да се приеме необходимият акт за реабилитация и отмяна
на несправедливите присъди на "народния съд". И защо го правят, е всеизвестно.
Докато това зависи от тях, те няма да позволят повсеместна реабилитация, защото това
би означавало и автоматично отменяне на постановените конфискации и полагащото се
в резултат на това връщане на заграбеното. А на кого и от кого е също повече от ясно.

247
 Момент от заседанието на „народния съд” срещу най-видните български политици и държавници,
които изобщо не са подозирали, че смъртните им присъди се диктуват от комунистическото Политбюро,
януари 1945 г.

Употребата на илинденските идеали и илинденци за изграждането на

Вардарска Македония като югославска република (1943-1946 г.)67

Известно е, че опитът през 1942-1943 г. единствено чрез шепата подчинени на

ЮКП македонски комунисти да се реши въпросът за мястото на Вардарска Македония
като република във федерална Югославия, се натъква на неуспех. След 6 месечен
престой изпратеният в областта пълномощник на ЮКП с неограничени пълномощия
Светозар Вукманович-Темпо разбира, че това може да се реализира успешно, като в
движението за влизане на Македония в югофедерацията се привлекат неангажирани с
комунистическото движение и популярни сред населението личности, участници в
Илинденското въстание от 1903 г, бивши активни дейци на ВМРО. Впуска се в
изпълнението на този замисъл и на 8 август 1943 г. докладва, че комунистическите
партийни организации вече са постигнали важен "успех" - привличането "на позициите
на народоосво-бодителната борба" на голям брой от старите илинденски борци.
"Открито се обявиха за нашата борба, но това все още не е организационно затвърдено.
Сега взехме мерки за тяхното организационно събиране в Антифашистко събрание за
народно освобождение на Македония" - се хвали Темпо.
Въпреки Темповите хвалби твърдението му за привличане на "голям брой"
илинденци е невярно. Известни са причините за този неуспех. "Трябва да се държи
сметка за... голямата омраза към Югославия и многобройностга на българофилските
елементи" - пише в писмо до ЦК на ЮКП инструкторът Драган Павлович. "Македонс-
кият народ невероятно се страхува от връщането на Югославия" -предупреждава
инструкторът Добривое Радосавлевич в друго писмо до ЦК на ЮКП. Според него
самото име ЮКП е сигнал за обръщане на гръб за всякаква комунистическа агитация
сред населението на Вардарска Македония. За излизане от ситуацията Радосавлевич
предлага да се използват заветите на Илинден, илинденци, лозунгите за обединение на
67
Сп. България и Македония, бр. 3, декември 2003 г.

248
Македония на преден план, за сметка името на партията.
В щаба на ЮКП приемат, че приобщаването на "македонците" към Югославия
може да се реализира, като в движението за влизане на областта в югофедерацията се
привлекат популярни сред населението и несвързани със Сърбия и компартията
личности. Сещат се, че най-успешно за реализиране на умело прикритата зад югосла-
визма просръбска кауза може да се окаже привличането на участници в Илинденското
въстание от 1903 г., на дейци на ВМРО и "македонци" от България. Чрез пропагандата,
че крайните цели на новата "македонска" борба са реализацията на илинденските
идеали и идеалите на Гоце-Делчевата ВМРО за освобождение на всички "македонци".
В ход е гигантска и добре замислена манипулация.
Доказателство за възприетата нова тактика е обявения в началото на октомври
1943 г. обширен манифест към македонския народ, в който се твърди, че "македонските
народни борци, новите илинденци - партизаните", са надъхани "с идеалите на
македонските революционери" Гоце Делчев, Даме Груев, Пито Гули, Никола Карев.
Тръби се, че за подпредседател на АВНОЮ е избран Димитър Влахов, представен
като "един от най-видните участници в илинденската апопея, най-близък съратник на
Гоце Делчев и деец на ВМРО". Истина обаче е, че освен самозванеца Влахов, всички
усилия на Титовия пълномощник Темпо и подчиненият им македонски покраински
комитет да бъдат привлечени илинденци и видни дейци на ВМРО са безплодни. В
крайна сметка и независимо от трудностите на 2 август 1944 г. в манастира "Св. Прохор
Пчински" се провежда извеството Антифашисткото събрание за народно освобождение
на Македония (АСНОМ), което провъзгласява създаването на македонска република
като съставна част от югославската федерация. В оповестените учредителни документи
и в манифеста този акт се представя като резултат от свободното самоопределяне на
"македонците", като реализация на "отдавнашна" мечта на "македонския народ" още от
времето на Илинден за създаване на своя "свободна македонска държава".
Не може да се отрече, че всичко в споменатия манастир е предварително и
старателно подготвено. Наред с портретите на Сталин, Тито, Чърчил, Рузвелт, на видно
място се откроява портрета на Гоце Делчев. Сред специалните лозунги в прослава на
федерална Югославия, Тито, АСНОМ, Англия, САЩ и СССР, има и посветени на Гоце
Делчев, който е обявен за "първобореца на македонската народоосвободителна борба,
на Илинден, МКП и народоосвободи-телната армия на Югославия и Македония."
Не е трудно да се отговори на въпроса колко от учредителите са илинденци. Най-
точен за това, изглежда, е бъдещият главен редактор на в. "Нова Македония"
българският комунист Васил Ивано-вски, който чистосърдечно посочва: "В залата
преобладаваха униформените и въоръжени делегати на македонските единици от юго-
славската народоосвободителна армия и от политическите работници от освободените
територии."
Учредителното събрание се открива с химнът на ВМРО и на освободителната
борба на македонските българи "Изгрей, зора на свободата" - последното му официално
звучене на този химн в пределите на Вардарска Македония за повече от пет
десетилетия след това. Сега умело се използва, за да се внуши, че всичко, което става, е
в името на свободата, за която са се борили илинденци и много борци на ВМРО. Във
връзка с това не е случаен и фактът, че най-напред думата се дава на представения като
виден ветеран от Илин-данската епопея- учителя от Велес, комуниста Панко
Брашнаров.
Чрез словото си съвременникът на Илинденското въстание трябва да внуши на
присъстващите няколко твърде важни за архитектите на новата държава неща:
249
"огромната радост", че се ражда "нова, светла и свободна македонска държава"; че
хилядите паднали за свободата на Македония можели вече да почиват в мир, защото и
те виждали "изгрева на свободата", че била осъществена "идеалната дружба на старите
илинденци", т. е. "съратниците" на Гоце Делчев, с "днешните илинденци - младата
македонска войска", че свободата била "резултат от тригодишни кървави борби",
следствие на които се стигнало до "днешния втори, славен Илинден, последен Илин-
ден".
С нарочни телеграми стотиците хиляди македонски българи, емигрирали по
известни причини от Егейска и Вардарска Македония в България и Америка, се
наричат "емиграция на македонския народ" и се информират, че събранието се
провежда на Илинден, че по този начин "символично се съединявал духът" на
Илинденската епопея с делата на днешната кървава борба на македонския народ. Чрез
четените три доклада се внушава, че най-после се осъществили мечтите на илинденци и
"македонския народ" за свобода и независима държава. Думата "Илинден" в тях е най-
често срещаната и е изписана с главни букви. Внушава се че "днешният Илинден" е
"продължение на илинденските традиции", за да дойдел "новият Илинден". Специално
място в уводната част на приетия манифест се отделя на Илинденското въстание от
1903 г. Живите участници в Илинденското въстание от 1903 г. се поучават, че мястото
им е сред "новата генерация илинденци", които са реализирали идеалите, за които те са
се борили. Приема се и решение за обявяване на Илинден - 2 август за "народен
държавен празник" на македонската държава.
Съвсем предвидливо Панко Брашваров е избран за подпредседател на
Президиума на АСНОМ. Оповестява се, че друг виден илинденец и съратник на Гоце
Делчев - намиращият се по това време в Москва Димитър Влахов е избран в
президиума на АВНОЮ и много скоро ще пристигне в областта, за да се включи
активно в делата по реализацията на илинденските идеали.
Видно обаче е, че става въпрос за твърде символично, съмнително и недостатъчно
илинденско присъствие, чрез което македонците да бъдат убедени, че ветераните от
национално-освободител-ните борби подкрепят "новите илинденци". Тъкмо поради
това се правят опити за привличане на действително видни и заслужили участници в
национално-освободителното движение. Пример за такъв опит е поканата от 21 .VIII.
1944 г. на Ченто към видния деец на ВМРО и съратник на Иван Михайлов до 1934 г.,
адвокатът Йордан Чкатров, да се включи "в освободителната борба на македонския на-
род". В специалното си писмо до Чкатров Ченто го убеждава, че ситуацията в
Македония и нейното освободително движение се развиват в благоприятна за нея
светлина, че в интерес на всички е да се води борба "за доброто на македонския народ"
и че тои непременно трябва да се включи в нея.
Обръщение с подобно съдържание се отправя и от Емануил Чучков до
световноизвестния хирург проф. д-р Александър Станишев "като македонец от Кукуш".
По това време той е министър на вътрешните работи на България.
Усилията за привличане на илинденци и видни дейци на ВМРО продължават и
след "освобождението". На заседанието на Президиума от 27.Х.1944 г. за народни
представители се кооптират намиращите се все още в България Павел Шатев, бившият
народен представител в българското народно събрание Александър Мартулков, Туше
Делииванов, посочен като "член на ВМРО от Кукуш" и др.
С телеграма от 26.Х.1944 г. до К. Мильовски - представител на македонското
правителство в правителството на ОФ в София, Темпо нарежда веднага да изпрати в
Скопие Мире Атанасов, Петре Шанданов, Шакир (Кръсте Гермов), Алексо Мартулков,
250
Туше Делииванов, П. Шатев и др.
Веднага трябва да се каже, че става въпрос най-вече за ограничен брой
родоотстъпници, предимно лявоориентирани бивши членове на ВМРО, включително и
илинденци. Един от мотивите им да преминат в лагера на сърбокомунистите, е
подмамването им с обещания за постове и Привилегии в новата държава.
В края на ноември 1944 г. в. "Нова Македония" обявява, че на път за Главния щаб
са "старите ветерани - революционери" - Ал. Мартулков, П. Шатев, Кръстю Геров
(Шакир войвода), Перо Шанданов и др. В обширен коментар се набляга на мотивите,
накарали ги да предприемат това "пътуване". "Гемиджията" Павел Шатев твърди, че
най-сетне е създадено "едно истинско народноосвободител-но революционно
движение", което е донесло "свободата на македонския народ", на която много се
радвал. Войводата Геров заявява, че е дошъл в освободена Македония, защото вече е
убеден "в истинската свобода на Македония".
След идването на Лазар Колишевски (от средата на септември 1944 г.)
компартията постепенно завзема всички лостове на изпълнителната и законодателната
власт. Твърденията, че се изпълняват заветите на Илинден бързо се изоставят. В
държавните дела на републиката Брашнаров, Шатев, Влахов и др. сочени като
заслужили дейци от националноосвободителните борби все по-често ще са само
безгласни букви.
Факт оттогава са редица нови конфликти и задълбочаване на пропастта между
съществуващите две течения - комунистическо и автономистко. Те са причинени от
засилващата се сърбизация в армията, от назначаването на сърби в администрацията, от
завръщането на сръбските колонисти, от разрешението за откриване на сръбски
училища, от нескритите апетити за връщане на Македонската православна църква под
опеката на Сръбската православна църква, от сърбизирането на новоизграждащия се
македонски литературен език чрез насила натрапваната Вук-Караджичова сръбска
азбука. От множеството убийства без съд и присъда на. невинни граждани на
републиката и проведените десетки монтирани процеси срещу измислени "народни
неприятели".
Кооптирането на сърби ознаменува и затвърждава една постепенно засилваща се
тенденция, целяща разширяване влиянието на просръбското крило в състава на
АСНОМ. Това се прави и по пътя на добре премерени кадрови промени по време на
избора на новия Президиум и неговото председателство. Ченто запазва пред-
седателския пост, но двамата му предишни заместници са отстранени. Първият
подпредседател Панко Брашнаров остава само член, а мястото му заема запазилият
пълно мълчание по време на заседанието Лазар Колишевски. Повод за свалянето на
Панко Брашнаров от заместник-председателския пост е непреклонното му становище
против завръщането на сръбските колонисти. Вторият подпредседател Емануил Чучков
под формата на издигане по възходяща линия се изпраща в Белград за член на
АВНОЮ.
В края на 1945 г. възниква и първият най-сериозен конфликт по повод на това, че
компартията се отдалечава от гръмките обещания за последователно реализиране на
илинденските идеали. Конфликтът е между Колишевски и главния редактор на в. "Нова
Македония" Васил Ивановски, който напуска републиката демонстративно и връщайки
се в София на 1.XII. 1945 г., пише специално писмо до лидерите на българската
компартия Г. Димитров и Васил Коларов, в което пояснява подробно как са се развили
редица събития в републиката през 1944 -1945 г.
"В какво се състоят работите"- пита сам бившият главен редактор на в. "Нова
251
Македония" и сочи: "В корена на всичко се крие стремежът на ръководството (на МКП
- б. авт.) да подбие българо-филски(те) чувства в македонския народ (които след девети
септември отново се засилват) и да насочи чувствата и симпатиите на тоя народ към
другия братски народ - сръбския. За постигането на тая политическа задача се отива
дотам, че се работи за изнасилване и изменение на народностния характер на
македонците като нация: искат да я направят етнически по-близка до сърбите, макар че
в това отношение и поради някои исторически връзки тя стои много по-близо до
българите. Това е станало вече линия, определен курс, по който вървят една група хора,
овладяли ръководството, без да искат да знаят, че туй дава обратни резултати."
Ръководителите на македонската компартия отхвърляли "революционното минало
на македонския народ". "За тях Гоце е един българин само, Илинден трябва да
престанем да го празнуваме, за тях историята на Македония почва, откакто те се
забориха за нея" -продължава той и съобщава, че нямали доверие на произхождащите
от България дейци.
Много от своите твърдения Ивановски преповтаря и доразвива в в своята
автобиография, писана на 20.ХИ.1945 г. и в едно изложение до ЦК на БРП(к) от юли
1948 г.
Потвърждава, че бил разочарован от Колишевски заради отрицателното му
отношения към Гоце Делчев и старите кадри и отказа му през 1945 г. да се чества
Илинденското въстание, което станало под натиска на Милован Джилас. Той смятал
Илинденското въстание от 1903 г. за българско въстание и постоянно изтъквал, че
първото заседание на АСНОМ от 2.VIII. 1944 г. било погрешно свързано с тази
историческа дата. Той отричал и ролята на Гоце Делчев като "организатор и
вдъхновител на македонската национална революция". Делчев бил само "един
българин без значение за Македония".
Главно направление в дейността на македонското правителство и на
Македонската комунистическа партия до края на 1946 г. е провеждането на политика на
дебългаризация на Вардарска Македония. За постигането на така желаната от
сърбофилите дебългаризация се използват процесите по съда за защита на
македонската национална чест, множеството "народни" съдилища, назначаването на
сърби и недопускането на пробългарски настроени лица до управленски и други
постове в републиканската администрация, поощряване завръщането на сръбските
колонисти, тоталният терор. Помагат забраната на българския език, повсеместното
изгаряне на българската книжнина, заличаване на всички други следи за българско
присъствие, издигането на "китайска" стена с България с цел преустановяване на
всички контакти с живеещите в нея стотици хиляди (над 900) македонски българи.
В отговор на залелият републиката тотален терор се заражда организирана
съпротива. Най-голямата организация, разкрита от 03-НА се именува "Демократичен
фронт на Македония - Илинден 1903".
Разкритите през 1945 г. - 1946 г. нелегални организации за съпротива срещу
сърбокомунистическия режим хвърлят в паника активисти на македонската компартия.
По указания от Белград се предприемат много по-енергични и решителни стъпки по
пътя към все по-трайното и окончателно присвояване на "фирмата" Илинден и имената
на най-видните дуйци на ВМРО и въстанието от 1903 г. Прави се всичко възможно да се
премахне всякаква българска следа. Затова в Белград и Скопие се радват на
услужливостта от страна на ръководството на БРП(к). Достига се до ликвидирането на
МНИ, Македонските братства, Македонската банка, организацията на ма-кедоно-
одринското опълчение и Илинденската организация, защото "тази организация, макар и
252
сега да се намира в упадък, все пак служеше за свърталище на хора с кристализирано
шовинистическо съзнание" и защото през 1945 г. българската опозиция се опитала, чрез
няколко души членове на ръководството на Илинденската организация, да
разпространява един меморандум, с който се искало "Независима Македония" под
протектората на западните империалис-ти".
За най-голям успех на Скопие в усилията си да ликвидира всякакви български
следи, връзки и т. н. по отношение на Илинденското въстание следва да се считат
българският отказ, включително и в учебниците по история, от въстанието като за
българско, а най-вече от тотолното момакедончване на неговите ръководители и пре-
димно Гоце Делчев, чийто кости по най-угодлив начин са предадени на Скопие.
По същото време стотици илинденци и дейци на ВМРО от републиката пълнят
македонските затвори и лагери. Според Ефтим Гашев само през 1946 г. в централния
Скопски затвор лежали около 1000 главно неосъдени затворници, а в Идризово само в
старата сграда 800. От споменаваните от него имена е видно, че преобладаващото
мнозинство от затворниците са видни дейци на ВМРО и илинденци.
През 1946 г. някои от малцината илинденци, привлечени да участват в
изграждането на новосъздадената република разбират фалша на прокламираните при
създаването на републиката гаранции за осъществяване заветите на Илинден, за
свобода, демокрация и зачитане правата на всички населяващи Македония народности.
Разбират, че усилията на управляващите са насочени единствено към дебългаризацията
на Вардарска Македония, към преследване и унищожаване на всичко българско.
Малко познато в това отношение е едно подробно изложение за положението в
Македония, предназначено за съветското и българското ръководства, написано от
Панко Брашнаров и Павел Ша-тев през есента на 1948 г. с надеждата, че ще стигне до
всемогъщия по това време Йосиф Висарионович Сталин. Според двамата илинденци
става въпрос за "престъпления, неправди, терор и насилия по отношение на отделни
лица и групи в цяла Македония и навън от нея".
"Това, което ръководителите на бивша Югославия не можаха да направят за 30
години, ние, новите ръководители, го направихме за 3 години" - се хвалел в тесен кръг
Милован Джилас. Подобни думи, мнения и заключения на теоретиците на ЮКП се
оправдавали и се приемали от ЦК на КПМ "за правилни - комунистически", а когато се
отнасяло за македонски дейци и борци за освобождение, те се наричали "националисти,
недорасли или изкуфели старци, които не трябва и не заслужава да се слушат и
уважават".
Кулминационен момент в изложението на двамата участници в Илинденската
епопея е следващото им заявление, съдържащо голяма доза възмущение и излял се от
душите им глас на една неопровержима историческа истина. "На тия фарисеи - сочат с
болка те, им е потребно да вдигат шум и се крият под комунистическа покривка -
прикритие и свободолюбие. За това им е потребно пред света да дигат паметник на
Гоце Делчев в Скопие. Потребно им е да основат комитет за илинденски пенсии,
потребно им е да правят "тържества" за Илинден (ден на голямото македонско въстание
от 1903 год., наречено Илинденско, поради това че беше вдигнато на самия ден св.
Илия - 2 август 1903 год., в Крушево), като трибуна да се ругае всичко българско,
макар и да е исторически факт, че илинденците са се чувствували и са действували
всякога и навсякъде като хора с българско съзнание."
Споменатите фарисеи отпускали илинденски пенсии, за да имат "инвалиди,
старци на държавни ясли, които трябва да се издържат, за да не падне блесъкът на
свободолюбието и признателността на КПМ". В същото време не давали възможност на
253
илинденци "организирано да манифестират и проявяват своето борчество и своя принос
към освободителното дело." Те забранявали "всякаква организация на илинденци в
народния фронт като отделна група". И това се вършело умишлено от ЦК на ЮКП, с
цел "да се задуши и да не излезе на бял свят истинският лик на македонския народ, да
не излезе наяве оня животоспособен и борчески елемент, който изнесе на своите плещи
илинденската епопея и народоосвободителната борба".' –
"Горното се потвърждава от добре известното на всички екзекутиране на 12 души
в Скопие, 53 души във Велес, 43 души в Куманово - без всякакъв съд, избити от
органите на ОЗНА по директива и заповед на Александър Ранкович" - продължават да
споделят своя гняв, възмущение и протест Шатев и Брашнаров.
Твърде късни и напразни са опитите на двамата илинденци да променят нещата,
като сигнализират за това, което става в републиката, на българското и съветското
комунистически ръководства. Изявите на двамата илинденци станат известни на ОЗНА.
Спрямо тях са приложени сурови репресивни мерки. Панко Брашнаров е изпратен на
"превъзпитание" в Голи Оток - полужив, тежко болен от сърце. На кораба му бил
нанесен жесток побой и бил докаран на сушата окървавен на 3.VII. 1951 г. Пренесен в
болница в безпомощно състояние, на 13.УП. с. г. почива.
Трагична е съдбата на Павел Шатев. Той е докаран тайно в Битоля, където е
поставен в пълна полицейска изолация. Оставен без връзки със семейството си, умира
на битолското сметище на 30.1.1951 г. и е погребан като неизвестен.
Най-доволни от постигнатото във вече утвърдената по сърбо-комунистически
образец сателитна и васална Титова република са в Белград. Оттам не скриват
задоволството си от постигнатото. Обобщение за стореното след употребата на
Илинден, илинденските идеали хи символи, на шепа илинденци и имената на най-
видните дейци на ВМРО е споменатата хвалба на Милован Джилас от 1947 г., че това,
което ръководителите на бивша Югославия не са могли да направят за 30 години, те,
новите югославски ръководители, са го направили за 3 години.

"Ние сме комунисти и назад няма да гледаме, каквото е било, било!"68

Опрощаване на греховете по комунистически

Едни показания за начина, по който Червенковата Държавна сигурност е

провеждала разследванията срещу "враговете" с партиен билет през 1951 г. не бива да
останат неоповестени. Те са на "прославения" партизански командир Славчо Трънски.
Дал ги е пред комисия на ЦК на БКП по разследването на трайчокостовските процеси
на 11.VI.1956 г. Четейки ги и най-непредубеденият би настръхнал. Докъде може да
стигне класовата умраза и изобретателността за нечовешки мъчения от следователите
на ДС над "народните врагове" се знае. Изпитали са ги хиляди невинни българи.
Но едва ли някой е предполагал, че с цялата й, а може би и с още по-голяма
жестокост, с цел изтръгване на признания, е била стоварена и... над свои. Пример за
това са показанията на Сл. Трънски. Фактите , които той изнася са достатъчно
красноречиви. Разкриват истината за част от мрачната история на "славната"
комунистическа ДС. Но и показателни за истинския лик на българските комунисти.
Вижте само как и колко страдания и мъчения е понесъл "славния командир" в
следствените арести на ДС и в затвора. И как "с лека ръка" прощава на своите

68
Неоповестена, 2003 г.
254
мъчители, само защото все пак и въпреки всичко... били комунисти, партизани... свои!
Не е трудно да се предвиди каква би била съдбата на мъчителите му, ако не бяха "свои"
и имаше възможност да им отмъсти.
Отначало Трънски разказва, че през февруари 1951 г. от командващ Трета армия
го преместили в София и назначили за началник на военната академия. На 24.IV. с.г. го
извикват в МВР да занесе списък на офицерите от академията...
"Аз представих списъка на министъра. Той ми каза: "Ти си арестуван"...
Турнаха ми белезници и ме втурнаха в съседната стая. Смъкнаха ми летния
шинел, куртката, нахлуха ми една войнишка фуражка без козирка, куртка, шинел...
Още същата вечер ми дадоха едни тесни панталони, без копчета отпред, а само
с една връзка и ми казаха: "Панталоните са ти тесни, но след няколко дни може и
широки да ти станат."
Същата вечер Стоилов поиска да си разкажа автобиографията. Тази вечер
така приключи. Свалиха ме в ареста...
След три вечера започна следствието. Първите въпроси, които бяха на
следствието бяха да говоря за вражеската си дейност. Казах, че нито съм враг, че
нямам такава дейност и не мога да говоря за такава. Викат: "У нас всичко е доказано.
Не става дума дали си враг, а направо говори за вражеската си дейност."
След като упорствах и не можах да говоря за такава дейност започна пердах -
удари по брадата, отдолу, удари с юмруци в корема, долу, жиу-жиц, по главата,
краката, където сварят.
Най-много ме биеха Христов и Стоилов. Христов ме караше да викам на
радиатора или на дупката на ключалката по 100 пъти: "Не съм враг, не съм враг!"
Най-сетне да ти дотегне и да започнеш да разказваш за своята вражеска дейност.
Много хулиганско държане имаше той. Застане пред мене на бюрото и никога не
седеше като човек, и си качва краката отгоре на бюрото по американски и псуваше по
100 пъти на вечер и на майка и на жена. Жена ми била арестувана, детето също, че
жена ми туберколирала в карцера, че детето ще загине в ареста, както, че и тя е
умряла и т. н. Това продължи 80 дни.
Обикновенно на разпит ме извеждаха към 5-6 часа след обяд и продължаваше
докъм 1-2 часа през нощта. Връщаха ме след това в килията. Аз заспивах през това
време и след час, час и половина идваше един сержант Филчо, дърпаше ме за краката
и ме завеждаше на следствие...
През деня бях на смяна и трябваше да се бодърствува. Някой път задремвах, но
войника от пионката гледа и веднага ме наказват един, два до три часа да стоя прав
на нара, защото съм заспал. Не по-малко от 10-12 пъти ме пращаха в карцера заради
това, че не съм говорил за вражеска дейност. А този карцер беше тесен като
кибритена кутийка, трябва да стоиш прав, не може да се седне. Свети лампата и
часовоя наблюдава да не се опра на стената или да се смъкна. Това не беше карцер, а
някаква клетка. И в тази клетка винаги с ръце вързани назад не можеш нито да
легнеш, нито да седнеш, цяла нощ, колкото благоволят...
Целта беше да се разстрои нервната система. Това събуждане внезапно, след
като си изтощен и по цяла нощ да стоиш...
Изправят те до стената без да се опираш или пък ако ти разрешат да седнеш,
то това ставаше на едно малко столче без облегало с колене опрени и пръсти на
ръцете опънати. Най-малкото отваряне на краката те придружаваха с обидни думи:
"Курво, стой както трябва." И така по цели нощи трябва да стоиш като мумия. Така
изкарах около 80 дни.
255
 Те много пъти ми казваха, че има документи, че съм подписал декларация, че съм
агент-провокатор, че в отряда съм отишъл по указание на Гешев, че цялата ми
дейност е била агент-провокаторска, че Владо Тричков и Стефан Ангелов са загинали
поради организиране тяхното убийство и т. н.
Този Стоилов остави бял лист и писалка и ми каже: "Като се върна, да си
написал как си вербован". Нищо аз не пиша. Па като се съберат тримата - кой където
види бие...
Моя (следовател), за да се покаже много активен води следствието и през
всичкото време вика , бие, псува, нагрубява и каквото му дойде на ум това прави. След
това събужда се Стоилов и заедно с Джанатов, тримата започват на нова сметка.
Така изкарах 80 дни.
Видях, че не съм в състояние да издържа. Започнах много работи да си
втълпявам. Това безсъние прави човека на идиот да прилича. Така стоях 80 дни - нито
къпан, нито бръснат, нито преоблечен и чак когато разбрах, че ще дойдат от
комисията, аз бях направил признания.
На 14 юли осъмнах с известни признания, узрял вече. Беше голямо веселие. Тогава
дойде и Колчев и ми каза, че най-сетне съм постъпил честно, макар и враг, макар и
един грам да имам патриотизъм, проявил съм съчувствие към България и Съветския
съюз. Той ме съветваше истината да пиша.
Една географска карта там бяха поставили и ми сочеха колко е голям Съветския
съюз. Сто пъти ми показаха колко е голям Съветския Съюз, че аз съм искал да пуснат
империалистите атомни бомби над България.
Така аз карах. Нямам копчета, яка съдрана, даже бях скъсал от хастара на
шинела един парцал, за да си бърша носа. Следователят ме биеше: "Откъде си взел
това парцалче?"
... Значи цялата работа беше да се говори за Чанков, Югов и Добри Терпешев.
Даже по едно време казваше: "Остави Чанков, дай за някоя по-голяма птица. За нас не
представлява интерес!"
Аз не знаех вече за кого друг, освен за др. Червенков, че трябва да се
говори...Викам: "Граждадино, тия показания, които дадох нощеска са измислени."
"Защо, казва, си ги писал?" На нова сметка мариз...
След като бях направил признанията за Чанков и други, дойде комисията. Като
видях близки хора, членове на Политбюро, разплаках се, не можах да се
сдържа...Поисках да им разкажа истината и започнах да им разказвам. Дойде генерал
Филатов: "Което казваш не е вярно. Вярно е, което си писал."
Доведоха Денчо (Знеполски - б. авт.) на очна ставка. Комисията беше в целия си
състав. И питат Денчо да каже как е вербован, как сме провеждали събрания с видни
ръководители на партията.
Викат: "Ние сме членове на Политбюро, идваме тук да установиме истината.
Знаем, че е имало тормоз, но защо не казваш истината на партията, а той казва -
това е истината".
Драмалиев(Кирил, член на комисията): Той не беше ли малко (завъртва си
ръката).
Поптомов (Владимир, член на комисията) пита: "Денчо 4-5 пъти го викаме, за да
разкаже самата истина, той твърди това което е писал. Така например твърди, че
например Чанков го изпратил в Москва с поръчение да убие Сталин. По време на
срещата му казвам: "Няма ли по-свестен бе Денчо, че американците и англичаните
тебе ще изпратят. А Станоев се обажда: "Ти недей да приказваш, те знаят кого да
256
изпратят."
Един ден идва коменданта на ареста: "Събирай си багажа" - казва. Най-после
ще си отида. Спуснаха ме в двора, излезнахме и по бул. "Сливница" вместо да завием
на ляво ние завихме надясно, направо за централния затвор.
Режима в затвора отново се влоши - облекло, пари, прекъснаха се, намалиха
храната и пр. Нови следователи... Следствието започва отново, аз съм бил враг и
трябвало да говоря за вражеската си дейност. Бе, рекох, какво приказвате? Всичко е
установено. Само един единствен факт остава, за да ме освободят, а вие тепърва на
ново следствие. Вика, ти си длъжен да приказваш за вражеската си дейност... Ние
имаме разрешение, т. е боя е забранен в ДС, но с разрешение на министъра може да
те въргаляме по дюшемето докато дойде магаре от вода.
Как, казвам, комисията от Политбюро идва, смятам, че тези прийоми на
действие са отживели.
Не, казва, боя пак се прилага, но само с разрешение на по-големите началници.
Във всеки случай Константинов започна на нова сметка. Той пращаше един
лейтенант насам-нататък...
Бях много отслабнал и една нощ, когато бях останал през нощта по малка
нужда бях паднал. Ударих се и дойдоха да ме изправят. Не можех да се държа на
краката си. Питам Костадинов защо продължават да ме унищожават. Чакай, още
нищо не си видял, още нищо не си лежал...
Извика ме Камбилиев, наново ме разпита как съм правил тези фалшиви
признания. Каза: "Следствието е приключено, установи се ,че нямаш никаква вина и по
реиение на Политбюро днес ще те освободим.
Когато ме пуснаха стоях три месеца без работа. На Живков, на Чанков писах,
писах до ЦК да ме оправят, да ми дадат работа. Всеки казваше: "Трябва да постъпиш
на работа", но никой не се заемаше да ме оправи къде да отида и какво да работя.
Др. Живков ми каза: "Че ако на мен ми бяха възложили тази работа щях да установя
всичко и отдавна да сме те пуснали."
Добре, казвам, това би улеснило партията, защо не сте се заели? Най-после след
три месеца звъннах на др. Чанков и му казах: "Ако вие ще ми търсите работа и ще ме
насочите да работя, насочете ме. Една година в арест, три месеца без работа,
трябва да се живее. Казва прав си, днес ще уредим въпроса. Вечерта звъни Цанков
(Георги - министър на вътрешните работи - б. авт.). Кой Цанков, питам. Георги
Цанков, казва. Искам да се видим. Довечера ще пратя кола да те вземе... Казах на
жена ми. Незная, казва тя, мислят нещо, сигурно те вика да те вербова...
Отидох в някаква квартира на ул. "Отец Паисий" № 2. Тогава той започна да ме
разпитва как живея. Изтъкнах му, оплаках му се най-напред дето не работя и че това
ме много тормози... Даже му казах, че детето ми инфилтрат (!?) има и лекарите ми
препоръчват да го изпратим в някаква станция нависоко...
Поприказвахме си. Той изказа съжаление за всичко така станало и ми предложи
да стана сътрудник на ДС. Ти вика трябва да работиш с нас, да докажеш своята
честност и преданост пред партията. Ти си известен у нас, да използваме твоята
популярност да свършиме добри работи. Казах, ако гледате на мене като комунист,
като на партиен член, да помагам на ДС, с удоволствие ще помагам, но понеже
поставяте въпроса да докажа своята преданост пред партията, това съм сторил и
не е нужно да доказвам своята преданост и честност. И това, което не го казах, боях
се, че ще ме замотаят в някаква беля, ще ме очистят и ще кажат - органите на ДС са
били прави в края на краищата. Казах му това.
257
 Вика: "Ще ти платим за това време, когато си седял в ДС и ще ти дадем
подходяща работа, детето ти ще изпратим в наша почивна станция."
Това ме много оскърби. Рекох, ако трябва да помагам на партията, ще помагам,
но не за пари и не за това, че детето ми ще го пратите в почивна станция.
Той ми каза пак да помисля и никъде нищо да не говоря.
На другия ден той ме пита - ти какво по оня въпрос измени ли си мнението?
Рекох, не съм. Такава постановка е обидна и не мога да приема. Е, добре, казва, щом не
приемаш - точка, все едно нищо не сме говорили. Отиди в тежката промишленост
при др. Югов...
Между прочем писах няколко писма, с които исках да ми се каже дали съм
реабилитиран. Извика ме др. Г. Дамянов в ПБ и ми казва: "Ти си уволнен от войската и
изключен от партията". За какво, казвам? Ще ти обясним. После получих обяснения с
три мотива: 1. Че имам вуйчо в Америка 2. Че съм направил фалшиви признания и съм
оклеветил други хора от ДС. Другото обвинение не си спомням. Писах може би повече
от 10-15 изложения до др. Червенков, и до Политбюро и до ЦК. Един единствен път
ме извикаха в Политбюро и ме питаха какво искам... Нямаше ги другарите Чанков,
Живков и В. Червенков. Те бяха делегати на ХIХ конгрес. Поразпитаха ме и с това се
свърши.
Но започнах аз да атакувам с писма. Непосредствено преди конгреса декември
месец 1953 г. получих съобщение, че ми възстановяват партийното членство. И аз
отидох при др. Живков, за да го попитам само партийното ли членство ми се
възстановява или и кандидат-членството в ЦК и какво става с моето членство в
армията?
Имах много неприятен разговор с др. Живков, той така се държа с мене, така
ме обиди, че докато съм жив няма да забравя. Първо, че съм бил издигнат след
9.IХ.1944 г. незаслужено, че съм бил натрапен в областния комитет, че около
личността ми след 9.IХ се издига някакъв ореол, който не заслужавам, че не съм
подготвен, нямам качества на кандидат-член на ЦК...
Аз бая се поскарах...След този разговор написах едно писмо до Политбюро.
Оплаках се от поведението на Др. Живков...
След няколко дни получавам писмо от др. Червенков: "Др. Славчо Трънски е
реабилитиран по всички линии..." По нататък знаете...
Аврамова: След като си минал това нещо, как гледаш на цялата тази история?
Сл. Трънскси: Казал съм много пъти, но в себе си отдавна съм казал и което не
съм писал, не съм разказвал какво съм изживял, аз в себе си така съм си разработил
становище. Ние сме комунисти и назад няма да гледаме. Каквото е било, било. ЦК ще
накаже, които са виновни за цялата тази работа и да се забрави. Лично отмъщение
не трябва да има, трябва да има санкция партийна и административна, както
определя ЦК на партията...
Мене ми се струва, че този Христов - моя следовател, макар гадно, мръсно и
просто нечовешки да се държеше с мене, но все таки партизанин е бил този момък.
Смятам, че не е бил лош човек, но създала се такава психоза. Те четяха тогава такива
романи със съдържание разузнавателско, криминално, филми такива..."

258
 "Можехме да дойдем с танкове и буквално да ги смажем"! 69

Факти за молко известен бунт на българо-мохамеданите в Рибново,

Благоевградско през 1964 г. и неговото потушаване

На 6 март 1964 г. с участието на първите секретари на окръжните комитети на

БКП в София се провежда поредното инструктивно комунистическо съвещание.
Ръководи го Митко Григоров - по това време вторият след Тодор Живков човек в
партията и държавата. Чете се доклад, с който се спуска поредната комунистическа
директива: "Да се подкрепи и разгърне масово движение за премахването на старите,
вредните традиции на бита, за преодоляване на религиозния фанатизъм, за замяна на
турско-арабските имена с български". За пример се дава Смолянски окръг, където вече
имало "доброволно" сменили си иманата българи-мохамедани. И се сочи цифрата 9 000
души!
Има и критика. Най-много били изоставали в Благоевградски окръг.
Следват окръжни съвещания в Смолян и Благоевград. Препредават се инструктивните
директиви от София, според които "приобщаването на българите мюсюлмани става
една от най-важната задача".
Засегнати от критиката и за да покажат, че за разлика от "другарите в Смолян", са
много по-добри и верни бойци на партията, ръководителите на Благоевградската
комунистическа организация начело с Кръстьо Тричков и Петър Дюлгеров, решават да
действат "незабавно и решително" към директна смяна на имената. За изпълнение на
"патриотичното" начинание бързо се организират и свикват регионални съвещания.
Едно от тях е в с. Гърмен. На съвещанията по места се спуска задачата за незабавна
смяна на имената на всички българо-мохамедани. На гърменските комунисти се
поставя задачата да сторят това в своята община, преобладаващата част от населението
на която е българо-мохамеданско. Тук са бастионите на това население и
мохамеданската религия в този край. На първо място село Рибново, слен него Дебрен и
др.
Гърменските комунисти приемат присърце задачата. Дори и с радост, защото
имат да оправят стари сметки със стари врагове - те отдавна смятат помаците за свои
отявлени класови врагове, носители на старото, консервативното, пречещи най-много в
района "успешно" да се строи социализъм. Имат разрешението отгоре да го построят
по-бързо. И не се бавят.
На 22 март 1964 г. в Гърменска община се прави поредната мобилизация. Почти
всички мъже от българското село Гърмен са облечени във военни дрехи и въоръжени.
Първата набелязана цел е с. Дебрен. На следващия ден, 23.ІІІ.1964 г. въоръжената
комунистическа команда от Гърмен обкръжава Дебрен посред нощ и започва смянана -
къща по къща. Настава истинска битка, има ранени. Малцина жители на селото успяват
да избягат и се спасят, имената им да не бъдат сменени. Към обяд в гърменският
комунистически комитет се радват. Отчитат, че първата голяма битка е спечелена... без
жертви. Набелязват следващата - село Рибново. Тук обаче битката не е така лесна, а
особено драматична. Сблъсъкът на гърменските комунисти със съпротивата в Рибново
довежда до това да я загубят, да се провали поредното насила провеждано
комунистическо начинание от София за поредното насилствено "приобщаване".
Денят е 29 март 1964 г. Въоръжени до зъби запасняци от Гъмен, отрядници и

69
Неоповестена, 2005 г.
259
активисти от околните села навлизат ненадейно в с. Рибново. Селото е многолюдно и е
сгушено високо в масива Дъбраш на Западните Родопи. Известно е с пословичната вяра
на неговите жители в своята религия. По данни на ДС по това време от него имало 40
ходжи, които обслужвали съседните българо-мохамедански села.
Неканените гости въобще не предполагали, че ще бъдат посрещнати по начин,
който ще ги накара да си плюят на петите и бързо да бягат извън селото. “Гостите”
били допуснати да стигнат до площада, когато изневиделица от всички страни върху
“отряда”, както го наричат комунистите, се нахвърлят всички жители на селото – с
камъни, колове, вили и брадви. Паническият бяг на комунистическия отряд не може да
бъде спрян и от призивите на съпровождащите го милиционери от Гоце Делчев. Един
от тях е тежко ранен.
Срещу разбунтувалите се изпращат войници, които с изстрели във въздуха се
опитват да спрат огромната тълпа. И това не помага. Един от войниците е обезоръжен и
пленен. Малко по-късно в знак на добра воля войникът и ранения милиционер са
освободени от бунтовниците.
В следващите часове в селото се избира и започва да действа специален щаб,
който завзема общината. От селото са изгонени учителите християни и техните
семейства. Прекъсват се всички комуникации с вътрешността на страната – пресечен е
телефонния кабел, взривен е моста за Гоце Делчев. Сформира се и дежури денонощен
патрул за охрана, а в съседните села са изпратени хора със зов за помощ и организиране
на съвместен отпор.
Опитът за организиран отпор със съседните села е успешен, защото там по
същото време се провеждат паралелни “възродителни” акции. Събитията в много от тях
също не се развиват по предварителния мирен сценалрий на възродителите. В селата
Аврамово, Бунцево, Господинци, Корница и Брезница също избухват бунтове и се
намесва докараната от Благоевград и Гоце Делчев милиция, армията, отрядници. Там
знаят за съпротивата в Рибново и още повече се сплотяват. Почти във всички населени
с българо-мохамедани села на Чеча се стига до организиран, масов отказ да се приемат
насила налаганите нови имена.
В следващите дни всички са в очакване. Възродителите не знаят какво да правят и
ги е страх от това, че са се провалили. За акцията те нямат съгласие от София, а
действат по собствена инициатива. Разбунтувалите се в Рибното и околните села бързо
се окопитват и продължават да се организират. Изпращат пратеници до Якоруда и
Белица за съгласувани действия, защото знаят, че след тях ще последва насилствена
смяна на имената и в този район. Въпреки усилията на Държавна сигурност и
завардилата пътищата до София милиция, делегация на бунтовниците пристига в
столицата и е приета от члена на Политбюро Боян Българанов.
Най-принеснени от случилото се са в Окръжния комитет на БКП в Благоевград.
Там непрестанно заседават и дори мислят да предприемат отчаян ход – ненадейно
нападение на Рибново, а след това сломяване на съпротивата и на околните села. Чрез
Боян Българанов информация за случилото се достига и до Тодор Живков. Малко
преди да бъде дадена заповед за нападение в Рибново, Живков се обажда на Кръстьо
Тричков и му нарежда кампанията да се преустанови незабавно. На следващия ден в
Гоце Делчев пристига делегация на ЦК на БКП начело с генерал Иван Бъчваров.
Делегацията приема селяни от нападнатите с цел преименуване села и ги успокоява, че
нищо повече няма да се предприема. Делегацията посещава и Рибново. В доклада си до
Политбюро Бъчваров пише: “Огромна тълпа от жени, деца, мъже и всички ходжи ни
посрещнаха настръхнали и свирепи. Ние ги предупредихме, че можехме да дойдем с
260
танкове и буквално да ги смажем заради тухния бунт, но ние идваме сами по поръчение
на Тодор Живков да им обясним какво е становището на ЦК за станалото. Открито
разкритикувахме неправилните методи и действия на местните другари, заявихме, че
ЦК няма такова решение, че въпросът за тяхното преименуване е въпрос на
доброволност. Съгласиха се веднага да дадат оръжието, да възстановят моста, да
вдигнат постовете, да отидат на работа и установят пълен порядък”.
След изявлението и дадените уверения, че насилия повече няма да има, и никои от
бунтовниците няма да бъде подведен под отговорност за случилото се, генералът е
качен на празнично окичен жребец. Влиза до центъра и излиза от селото по пътека от
родопски халища.
Провалът на възродителите в Рибново е последван от тотален провал и в
останалите села. След висшестоящата намеса следва обратен процес на връщане на
старите имена, там където са били насилствено сменени, а дори и там, където е имало
все пак доброволна смяна.
Най-недоволни от случилото се били в Гърменския коминустически комитет. И в
ОК на БКП в Благоевград. На връщане към София генерал Иван Бъчваров се отбива в
Гърмен, където мъмри съпартийците си за проявената “нетактичност”. Водачът на
гърменските възродители Крум Топалов отнася партийно наказание “мъмрене”! И
нищо повече. Остава спотаената вражда и недоверие между централното и околните
българо-мохамедански села заради причинените злини, обиди. В Гърмен не се
отчайват. Знаят, че това няма да е за последно, че партията току така не се предава и
отказва. И свиват знамената за по-добри времена. В средата на 70-те години на ХХ в.
имат, но вече с разрешение свише от София, възможност за реванш и те се възползват
от нея. Казано накратко и образно “с огън и меч”, с още по-брутални от 1964 г. насилия
и жестокост сменяват имената на българо-мохамеданите в околните села. И в Рибново
и отново с насилия.
Недоволни са и в Окръжния комитет на БКП в Благоевград. Трябва да пишат
доклад за провала до ЦК. Започват го с хвалба и лъжа: “През март 1964 г. по решение
на партията се проведе акция за преименуването на хората с чисто български имена.
Тази акция протече без особени затруднения” - лъжат най-безобразно Тричков и
компания. Само за три дни много хора “доброволно” прииждали и си сменяли имената,
но нещеш ли акцията се провалила, защото пак “по решение на партията” на сменилите
имената си било казано, че ако искат могат да си върнат старите.
Подобни за случилото се са и отчетите на комунистическите комитети отдолу. И
от Гърмен също отчитат, че партията била сгрешила като прибързано дала “отбой”.
Щели са да се справят сами и безшумно... Правят го, но десетина години по-късно.

Държавна сигурност по следите на Симеон ІІ (1957-1967 г.) 70

В навечерието на парламентарните избори за 39-о Народно събрание, проведени

на 17.VІ.2001 г., се носеха слухове, че Симеон ІІ имал досие в българската ДС, че бил
“агент на КГБ” и др. подобни измислици. Във връзка с това интерес към Симеоновото
“досие”, а най-вече към евентуални дори и най-незначителни компрометиращи факти,

70
Ангелов, Веселин, Държавна сигурност по следите на Симеон ІІ - в: сп. Исторически преглед, кн. 1-2
от 2002 г., с. 176-187; съшо в: Ангелв, В. Поверително! Комедията с досиетата, С., 2008, с. 281-291.

261
проявяват неговите политически противници. Този интерес нарасна много, когато стана
ясно, че ще участва в парламентарните избори и че може да ги спечели. Той се подсили
и от предизборно изявлене на Симеон, че след изборите е нужна промяна в Закона за
достъп до документите на бившата Държавна сигурност. Изявлението съвпадна с
лансираните по същото време от видни социалисти обещания, че първото нещо, което
ще сторят при победа на изборите, е да отменят този закон.
Странното съвпадение на Симеоновото обещание с тези на социалистите
подтиква запознати с историята на ДС да припомнят малко известни факти относно
това какви национални интереси са защитавали комунистическите тайни служби и
защо трябва да бъдат защитавани, макар и косвено. За първи път се съобщават и някои
факти от разсекретените комунистически архиви, показващи какво внимание са
обръщали прехвалените комунистически контраразведки на царското семейство в
изгнание. Става ясно, че нито една негова и на най-близките му хора стъпка зад
граница след изгонването му от средата на септември 1946 г. не остава незабелязана, че
агенти на Първо Главно управление на ДС пътуват нявсякъде по света, където е
пребивавал българският монарх в изгнание. Освен зад граница стотици агенти бдят за
настроението и поведението на лицата, били в преки или косвени връзки с царското
семейство преди преврата от септември 1944 г.
Въпросът за “досието” на Симеон се повдига по време на едно интервю по радио
“Свободна Европа” от 5.VІІ.2001 г. В общи линии се повтарят изнесени неотдавна в
пресата факти, че царят в изгнание и неговото семейство са били следени по време на
тяхното изгнаничество, че са разработвани и десетки близки до царското семейство
преди и след 1944 г. Нови са фактите, че разработката на царската фамилия е
прекратена през 1967 г., че според данни на контраразузнаването навсякъде Симеон се
е изявявал като отличен ученик и студент, че се е опитвал да обединява българската
емиграция, че е милеел за България, подпомагал българи и е посещавал спортни
състезания, в които са се състезавали български спортисти.
Незнайно защо радио “Свободна Европа” тиражира части от споменатото
интервю като сензационно. “Симеон е разработван от ДС под името “Паразит”. “Със
следенето на царя за периода 1946-1967 г. се е занимавало външното разузнаване, за
което са изхарчени милиони долари. Близки на царското семейство също са били
преследвани от ДС. Разведките са се интересували дали Симеон е имал намерение да се
връща в България” - такива са някои от основните внушения в пресата, появили се на
6.VІІ.2001 г.
По повод разпространените след споменатото интервю твърдения, авторът му бе
подканен да разгласи нови факти от “досието” на Симеон ІІ. Бе пояснено, че не може да
се говори за агентурно досие, а за съдържащи се в архивите научни факти, известни на
познавачите на най-новата българска история, че в т. нар. Симеоново “досие” няма
нищо сензационно. Подчертано бе, че в архивите не може да се намери нищо
компрометиращо за царското семейство, което е било в изгнание, че ако разработката
за Симеон ІІ стане обществено достояние, може да се напише биография за него.
Във връзка със съобщение, че Комисията по досиета готвела “бюлетин с доноси в
262
ДС за Симеон”, се появи и пояснение, че “премиерът Симеон Сакскобургготски никога
не е искал да се запознае със събраната от бившата ДС информация за него”, че
“независимо от обществения интерес разработките срещу монарха в изгнание от 1944
до 1989 г. не могат да видят бял свят без личното позволение на самия
Сакскобургготски”. И още: премиерът трябвало да подаде молба до комисията по
досиета, да прочете делата, да зачертне личните данни и да предостави томовете на
Държавния архив. Още преди изборите той “ясно” бил заявил, че “не би искал да види
досието си”, а и не бил променял това си решение.
Ако са верни споменатата забрана и твърдението за “нежеланието” на бившия
монарх да види своето “досие”, е ясно, че интересуващите се не ще могат да научат
повече подробности от него.
Законът гарантира правото на засегнатите от ДС български граждани да научат
кой от тайните комунистически служби, защо, как и каква информация е събирал за тях
от тайните комунистически служби. Предвижда и правото им да засекретяват, а при
разсекретяване да заличават съдържащите се в техните разработки (а не досиета) лични
данни. Спорен обаче е опитът да се наложи възбрана за разпространяването на научни
факти, каквито безспорно се съдържат в хилядите разработки на бившата ДС, каквато е
и разработката за бившето царско семейство. Подобна забрана е не само спорна, а и
неприемлива, като се вземат предвид както научният, така и общественият интерес към
миналите прояви и личността на историческите, на най-важните личности от
съвременната ни история. Да се скриват исторически факти за техния живот и дела, е
не само недопустимо, но и ненужно. Най-вече защото това ще доведе до нови
съмнения, до ново засилване на обществения интерес и опасността той да бъде
подхранен с тиражиране на инсинуирани и фалшифицирани факти.
Българската конституция гарантира правото на българските граждани да бъдат
информирани. И това е допълнително основание да се правят имащи най-вече научен
характер публикации за дейността на видни исторически личности. Включително и ако
те се базират на съхранявани в архива на МВР разработки на тайните служби.
Настоящото съобщение се базира на данни от четири разработки на бившата ДС за
царското семейство в изгнание през периода 1956-1967 г. Целта на публикацията е да
се даде отговор на въпроса има ли Симеон ІІ компрометиращо го “досие” и какво се
крие в него. Да се предотвратят евентуални нови инсинуации относно дейността на
тази безспорно историческа личност по време на този период от неговото
изгнаничество. Да се разбере с какво се е занимавало по това време българското
комунистическо разузнаване. За постигане на горните цели е достатъчно да се
преразкажат само извадки от споменатите разработки в архива на МВР за периода
1956-1967 г.

* * *

На 18.І.1956 г. оперативен работник от ІІІ Главно управление на Дирекция

“Държавна сигурност” при МВР внася предложение за откриване на поредната
263
разработка. Този път тя се отнася за сестрата на цар Борис ІІІ, бившата княгиня
Евдокия Фердинандова, по линия “бивши капиталистически, фашистки управници и
деятели на буржоазни партии”. За изпълнение на разработката са ангажирани
секретните сътрудници “Милев”, “Кирилов” и “Бука”. Основната им задача е на първо
време да съберат и изяснят моменти “от вътрешния живот на бившия царски двор и
моменти от интимния живот на Евдокия”.
Плод на усилената агентурна дейност, посветена на миналото на княгиня Евдокия, е
изготвената обширна справка за нея. Тя е изключително интересна. Службите не се
докопват до компрометиращи факти от интимния живот на княгинята. Напразни в това
отношение остават усилията на секретните сътрудници “Милев” и “Кирилов”,
ползващи се с доверие в средите около бившия двор. (Пак там, л. 4.).
Особени надежди се възлагат на информатор “Бука”. Бил е дългогодишен дребен
служител в двореца, който можел да установи къде се намират други бивши служители.
Разчита се и на посочения като “доброволен заявител” Станислав Балан, дългогодишен
висш служител в двореца. Смята се, че той може да информира за порядките в бившия
царски двор.
В изпълнение на откритата разработка се появяват и първите агентурни
донесения. Те са от секретен сътрудник “Бука” и се отнасят за работили в двореца
служители. Не агентурни, а обективни и собственоръчно написани справки за княгиня
Евдокия предоставят Ст. Балан и служителката в двореца Надя Стоянова.
Характеристиката на княгинята се допълва от сведенията на секретен сътрудник
“Иванов” и изготвения в крайна сметка пълен списък на лицата, контактували с
Евдокия.
След като не откриват никакви компрометиращи за княгинята факти и материали,
оперативните работници от Второ Главно се отказват от по-нататъшна работа за
реализация на тази разработка.
На 17.V.1957 г. по предложение на оперативен работник от ІІІ управление на ДС
се открива нова групова активна разработка. Повод за нейното откриване е
“враждебната“ дейност на Симеон ІІ, изразена чрез коронясването му през м. юни 1955
г. в Мадрид за цар на българите, издаденият по този повод от него Манифест към
българите, неговата покана по повод новата 1957 г. към “вражеските емигрантски
централи”. Управлението оценява, че “съдържанието на царската визита” било
“пропито от омраза”.
Едновременно с това тайните служби решават разработки да се открият още и за
майката - царица Йоанна и сестрата на Симеон Мария-Луиза. И тези разработки са по
линия “бивши капиталисти, монархофашистки управници и деятели на буржоазните
партии”.
Целта на разработките е “да се установят, проучат и подсигурят агентурно
връзките на царското семейство, намиращи се в страната. Решава се те да се водят под
кодовото название “Паразити” и за успешното им реализиране на помощ да се
привлекат оперативни работници от Първо Главно управление на ДС. По тях са
включени да работят агентите “Росица”, “Иванка”, “Павел”, “Богдан”, “Коканов” и
264
“Зорка” от Второ и Трето Главно управление.
Първата задача, с която агентите се заемат, е да изготвят списък на лицата, били
във връзка с цар Борис ІІІ. На преден план се изваждат имената на Павел Груев, Й.
Севов, Любомир Лулчев, П. Морфов, Станислав Балан, Елин Пелин, Ив. Багрянов, Ст.
Мушанов и др.
Междувременно се събират и първите сведения, необходими да се напише
цялостна характеристика на Симеон. Чрез резидентите на задграничното разузнаване се
научава, че през 1957 г. Симеон вече знае 5 езика и че в момента учел арабски. Готова е
и пълна справка за бившето царско семейство с подробна характеристика на всеки
негов член. Достига информация, че царят присъства на баскетболен турнир, в който
участват и български баскетболисти. Бдителен агент специално отбелязва, че царят в
изгнание станал на крака, когато се изпълнявал българският химн. Преди да започне
състезанието, той поздравява българския тим, пожелава му пълен успех .
Агентите на задграничното разузнаване се интересуват от всички Симеонови
прояви. Основното си внимание обаче те насочват към изявите му в политиката. Най-
вече се интересуват за срещите му с представители на българската емиграция, за
помощта, която им оказва.
Резидентурата от САЩ донася, че Симеон прекарва Новата 1958 г. в Ню Йорк
заедно с 400 българи. Подробно се възпроизвежда неговото обръщение към тях. Донася
се, че царят се е записал да учи военна академия под името Симеон Рилски.
На 12.VІ.1959 г. се отбелязва специално изявление на Симеон по радио “Свободна
Европа”, от което личи, че не прави възражение срещу възобновяването от САЩ на
дипломатическите отношения с комунистическа България “след един бойкот от 9
години”. Отбелязва се, че царят току-що е завършил военната академия във Вели
Фордж. “Запитан дали очаква да се завърне в родината си, той отговори с едно
подчертано “да” - акцентира в донесението си за интервюто оперативният работник.
Известни плодове дават и усилията за събиране на данни за “българската
вражеска емиграция и връзките на Симеон с нея”. Отбелязва се, че Симеон и Йоанна са
изпратили колети за “изменници” по случай празниците. Специално се подчертава
избягалият тракторист в Гърция Михаил Желязков Радев. Научава се, че емигрантът
Христо Статев търсел от Йоанна пари за издаването на вестник. Според агента “Йоанна
била скъперница и контролирала и най-дребните разноски на Симеон. Тя се
интересувала повече от нейния благотворителен фонд, отколкото от вестника на
“представителството”.
Известията за поведението на царицата-майка престават. Едва на 24.4.1961 г.
оперативен работник внася предложение за изключване на Мария-Луиза от активната
разработка “Паразити”. Било установено, че “обектът не поддържа връзки с лица,
намиращи се в България”. Нямало данни и за проявен от нейна страна интерес към
живота на вражеската емиграция.
Поредната агентурна справка донася за наличието на “емигрантска фашистка
организация на български изменници” в Колумбия. В столицата Богота били 150 души.
Дават се и данни за отделни лица.
265
 По-горната информация остава на заден план на фона на също неособено
тревожната за службите друга информация - съобщението на Българския национален
фронт до всички емигрантски организации, че на 21.І.1962 г. в 11.00 часа ще се
извърши както дословно е записано в документа “венчалният обряд на Негово
величество цар Симеон ІІ с госпожица Маргарита Гомец-Ачебо”.
Следващият документ от съхранените материали по разработката е справката-
меморандум по групово-активна разработка “Паразити” за бившето царско семейство,
заведена на 26.VІ.1957 г. Справката съдържа подробни характеристики за майката
Йоанна Виктор Емануилова, както е записана в документа и за нейните деца - дъщерята
Мария- Луиза и сина Симеон. Специално се отбелязва, че той е учил английски колеж в
Египет, който е завършил с отличие.
Службите изготвят пълна справка за “вражеската дейност” на царското семейство
и засечените лица по разработката. Като най-ценна в справката е отличена
информацията на агент “Соколов”. Той разказва как неговият братовчед Жорж
случайно се запознал в един ресторант със Симеон. На въпроса смята ли да се върне в
България, царят в изгнание му бил отговорил, че “той самият не се счита за цар, но
тези, които дружели с него, постоянно му повтаряли, че той е законен цар на българите.
Той самият не вярвал в това, че ще се върне в България, и то като цар”.
Като резултат от протичането на разработката с помощта на секретни сътрудници
тайните служби установяват всички бивши най-важни връзки на царското семейство. В
списъка са отбелязани 26 души. На 8.І.1966 г. се появява нов план за провеждането на
агентурно-оперативни мероприятия по групово агентурната разработка “Паразити”.
Основната задача, която разузнаването си поставя сега, е вербуването на секретен
сътрудник с възможност за работа с “изменничка на родината”, дъщеря на ликвидиран
царски съветник, която работела в царския двор в Мадрид, с цел установяване
дейността на обектите и останалите изменници на родината, работещи в царския двор.
Във връзка с това усилено се издирват архивни материали за “изменници”, работещи в
царския двор. Цели се “установяването на техните роднински, идейни и приятелски
връзки в страната и зад граница”. Истинската цел обаче е евентуална тяхна вербовка и
създаване на възможности за тяхното оперативно използване за разработване на
обектите. Разчита се на агент “Журналиста”, който имал възможност да излиза зад
граница и най-вече на създадените предпоставки за контакт с “изменника на родината
Дими Паница”, който по това време живеел във Франция. Паница е характеризиран
като “голям монархист и личен приятел на обекта”. Зададената линия на поведение
пред агент “Журналиста” е да спечели доверието на Паница, с цел посредством него да
събира факти за дейността на обекта.
Планът предвижда всички мероприятия, целящи достигането на възможно кратък
и сигурен път за добиване на информация от бившия монарх, да се съгласуват с Първо
управление на Комитета за Държавна сугурност (КДС). Във връзка с това се изготвя и
списък на лицата от България, живеещи в Германия, за които се предполага, че са в
близки отношения с обекта или по някакъв начин могат да са полезни.
Намира се и търсеният информатор. Специално за Германия сведенията се дават от “А.
266
К”. “Открадната” е издадена в Мадрид книга “с много снимки, прокламации и др. за
царското семейство”. Следва подробна справка относно пребиваването на Симеон в
САЩ в края на януари 1966 г. и за евентуалните му изяви с цел обединение на
българската емиграция.
Към средата на 60-те години разузнавателните мероприятия за царското
семейство не дават особени резултати. Това най-добре се вижда от съхраненото сред
постните агентурни донесения предложение от 4.ІХ.1967 г. относно закриването на
агентурната разработка “Паразити”, заведена за бившето царско семейство, или както в
документа е отбелязано - за Йоанна Виктор Емануилова и Симеон Борисов
Фердинандов. “От проведените мероприятия досега се установи, че цар Симеон
обикаля различните страни, където са концентрирани български изменници и в
разговорите си с тях ги призовава към единство и сплотеност в борбата срещу НРБ.
Напоследък не разполагаме с данни, от които да е видно за вражеска дейност на
обектите” - сочи в предложението си началника на отдел Трети на ДС.
Следващата част от архивните материали по споменатата разработка за царското
семейство и по- специално за Симеон ІІ, е озаглавена “Част ІІ. Компрометиращи
материали (материали от издирването)”. Състои се от агентурни донесения, съобщения
относно политически и други организации, заявления на граждани за тяхното
използване и справки по архивните материали. От тях известен интерес представляват
донесенията за разработвани близки до царското семейство лица. Първото е с дата
22.ІІ.1957 г. от агент “Зорка”. Едно от донесенията с дата 25.VІ.1957 г. е посветено на
чествания рожден ден на Симеон в Мадрид, на който присъствали “само 25 души”. От
друго донесение се разбира, че Симеон е заминал за САЩ, където е постъпил във
военната академия “Вели Фордж”. От трето, че българските емигранти са устроили
коктейл в чест на царица Йоанна.
Задграничната резидентура успява да проследи едно пътуване на Симеон в
Западна Германия, откъдето специално се отбелязва негово изявление, че “българският
народ не трябва да чака военна помощ отвън, а сам да си помогне в освобождаването”.
В следващо донесение агентът “Жорж” представя успокоителната за
разузнаването вест, че Симеон вече не смятал да се връща в България. Пак в тази
връзка се засича и ново, по-късно негово изявление. На въпрос смята ли да се завърне в
България, отговорът на Симеон бил: “Времето и събитията ще покажат дали ще се
върна, или не, но засега не мога да кажа нищо повече и нищо конкретно.”
По-нататък вниманието на разузнаването в Мадрид е привлечено от
организираното честване на 10-годишнината от пълнолетието на Симеон ІІ. По този
повод бил отслужен молебен и даден обяд, посетени от 200 души гости предимно
български емигранти. Съобщава се, че Симеон е приел председателя на Българския
демократичен фронт. Във връзка с годишнината е издадена специална брошура
сборник със заглавие “В служба на родината”. Оценката на разузнаването е, че
сборникът е посветен на “10-годишнината от пълнолетието на самозвания цар Симеон”.
Следва запазената подробна биографична справка за “самозванеца”. Завършил е
английския колеж “Виктория” в Кайро. През 1951 г. напуска Египет и пристига в
267
Мадрид. На 16.VІ.1955 г. завършва пълнолетие, което е отпразнувано тържествено.
През 1956 г. Симеон завършва френския лицей в Мадрид - продължава справката, след
което вниманието на агентурата се привлича от факта, че през януари 1958 г. по
инициатива на Симеон се създало временно българско задгранично представителство.
Отбелязва се, че Симеон ІІ назначил д-р Ал. Николаев, полк. Н. Костов и Христо
Статев за временен секретариат. През декември 1960 г. назначените в секретариата
подали оставки, а година по-късно представителството прекратило своята дейност.
След прекратяването дейността на представителството Симеон възприел “нова линия”
за образуване на ново съвещателно тяло, наречено “съвет на стоте”.
Подробната биографична справка продължава с отбелязването на следващата
важна дата от живота на Симеон. През септември 1958 г. той постъпва в американската
военна академия “Вели Фордж”. През март 1958 г. е произведен в първи офицерски
чин, а през юни завършва академията с отличие.
По-нататък интересът на българските разузнавачи е привлечен от следващо важно
събитие в живота на Симеон ІІ. Известява се, че на 20.І.1962 г. той сключва църковен
брак както е записано в документа “с Маргарита Асебо и Сехула”, че венчалният обряд
бил отслужен в православния храм “Св. Варвара” във Вевей, Швейцария.
Следват известията, че на 2.ХІІ.1962 г. на Симеон се ражда син, който той записва с
името княз Кардам Търновски, а на 11.ХІІ.1964 г. втори син, записан като княз Кирил
Преславски.
Разузнаването подчертава факта, че Симеон правел много обиколки из различни
континетти и страни. При обиколките си за изявления избирал “социални държави,
които представляват интерес като устройство и социални придобивки” Засечени са
всичките му пътувания, конкретни посещения и прояви, дори и кога посещава радио
“Свободна Европа”. Като най-често посещавани от него държави се сочат Ватикана,
Швейцария, Англия, Швеция, Италия, Белгия, Франция, Германия и др.
Резидентурата събира негови интервюта, информации за участието му в културни,
спортни и политически прояви. Със заострено внимание се следи неговото участие в
събрание на представители на българската емиграция, проведено в гр. Хайделберг,
Западна Германия. В секретното донесение се акцентира върху това, че Симеон е
използвал събранието, за да отправи апел към емиграцията да се обедини, че бил
изявил своята “готовност да работи дори и с Гемето (д-р Г. М. Димитров - б. авт.), ако е
готов да работи честно за България”. Спирайки се на вътрешното положение в
България, Симеон казал, че “новата система за планиране и ръководство, за развитие на
икономиката на България щяла да се забави най-малко с 3-4 години, докато се наложи”.
Някои от донесенията се отнасят и до участието на Симеон в дейността на
Българската православна църква зад граница. От тях се научава, че той е в отлични
отношения с нейните представители в САЩ и Канада, независимо от това че са
изпратени от Синода в комунистическа България. Подчертава се, че полага грижи за
успешното им функциониране, намесва се тактично при разрешаване на породили се
спорове.
Агент “Трайков” донася за участието на Симеон в събрание на Българо-
268
канадското дружество и Националния фронт за освобождение. Според поредното
донесение той се е отзовавал на покани за участие в различни мероприятия на
емиграцията. В една докладна записка на Трифон Трифонов - главен секретар на
Славянския комитет в България, се сочи, че Симеон бил поканен да посети “църквата
на Македонската патриотична организация на Иван Михайловистите със свещеник Г.
Николов, които били отцепени от БПЦ”. Симеон бил отказал да уважи споменатата
покана с думите: “Отивам (само) там, където е българският народ”.
Във връзка с шумното честване на пълнолетието, издадената по този повод книга
и нейното масово разпространение, в докладната записка се прави предположението, че
щяло да последва “значително засилване пропагандната дейност на монархистите”.
Било ясно, че се очертавал “нов, трети фронт срещу нашето влияние и нашата
пропаганда”. “Това налага по-внимателно и по-продължително изучаване на създалата
се обстановка, за да може правилно да се насочат нашите пропагандни усилия” - се
сочи в записката и се обещава Славянският комитет да набележи мерки за
противопоставяне, които след неопределено време щял да предложи за обсъждане.
Следващият акцент от “компрометиращите” Симеон агентурни донесения е това
на агент “Павлин”. Според него Симеон бил член на “някаква масонска организация”,
дори бил предложил и на епископ Партений да стане член на същата, но епископът
отклонил това предложение.
Едва ли произволното предположение на споменатия агент за членство на Симеон
в “някаква масонска ложа” може да се приеме за достоверна. При всички случаи обаче
достоверни са сведенията за усилията, които Симеон полага за помирение на
враждуващите лагери сред задграничните представители на БПЦ. Описват се и по-
конкретни примери за тази вражда и се прави извод, че “Симеон е възмутен от това
интригантство”.
Следващо и може би най-интересно е агентурното донесение, отнасящо се за
развиваната от Симеон ІІ благотворителна дейност. За нея от Мадрид донася агент
“Радославов”. “Бившият български цар Симеон ІІ изпраща всяка година в България
медикаменти за лечение на български граждани на стойност 1 млн. долара” - съобщава
до централата в София той. Според него обаче те не достигали до местоназначението
си, защото “обкръжаващата Симеон спекулативна среда слага тези средства в своя
джоб”.
С горното донесение завършва втората част от материалите, събирани от
българското разузнаване за Симеон и неговите близки. Следва трета част от тези
материали, представляваща сбор от външни наблюдения, справки, проучвания, образци
от почерци, експертни заключения, характеристики за сътрудници на Симеон от най-
близкото му обкръжение, събрани документи, печатен и снимков материал. Във всички
тях няма нищо компрометиращо.
Поредицата от съхранените в третата част документални, печатни и снимкови
материали започва с подробностите около посещението на българския баскетболен
отбор през февруари 1956 г. в Мадрид. Известява се, че началникът на царския двор е
изпратил телеграма от името на Симеон ІІ до водача на отбора с пожелания за успех.
269
Твърди се, че по данни на Първо управление царският началник бил “обект на
американското военно разузнаване”.
Следват поредица от материали, събрани от споменатите по-горе агенти. Някои от
тях са с историческа стойност и заслужава да бъдат изброени. Сред тях са: манифест
към българския народ на Симеон ІІ от 16.VІ.1955 г.; обръщение на Симеон ІІ до
българския народ по повод Новата 1956 г.; месечно сведение-бюлетин на канцеларията
на Негово величество царя от ХІ.1962 г.; прокламация до българския народ от
2.ХІІ.1962 г.; акт за раждане на Кардам; новогодишно приветствие до българския народ
от януари 1963 г. и др.
Последната четвърта част от сбирката, окачествявана от някои като “досието” на
Симеон ІІ, представлява малка сбирка от снимки, също с историческа стойност, от
политическата дейност на цар Борис ІІІ, повечето от които са известни. Акцент в
сбирката са най-вече снимки от периода на Втората световна война, прибрани с оглед
поставяните задачи да се събират “компрометиращи материали”. С това материалите
по т. нар. “досие” на Симеон ІІ се изчерпват.
Закриването на агентурната разработка “Паразити” през 1967 г. не означава, че
българското комунистическо разузнаване престава да се интересува от поведението на
Симеон ІІ и неговото обкръжение. Интересът към неговата личност и дейност
продължава. Основни информатори за това са дипломатическите агенти в Мадрид и
другите западноевропейски столици. Всички пътуващи на Запад агенти на българското
разузнаване между другото събират и предоставят дори и най-малката научена от тях
подробност за Симеон ІІ и неговите близки. Със сигурност може да се твърди, че това
се прави до преврата от 10.ХІ.1989 г., но има основателни съмнения, че и далеч след
това. И най-вече по време на “демократичните” прокомунистически правителства до
началото на 1997 г.

Резюме

В архива на МВР се съхраняват архивни материали в четири части за членовете на

бившето царско семейство - сестрата на Цар Борис ІІІ княгиня Евдокия, неговата
съпруга Йоанна и техните деца Мария-Луиза и Симеон ІІ. Те са резултат от
реализацията на разработка на комунистическата Държавна сигурност под общото
кодово название “Паразити” през периода 1957-1967 г.
В изпълнение на разработката десетки агенти на българското разузнаване в
страната и чужбина изпълняват задачата да следят за поведението и настроенията както
на членовете на царската фамилия в изгнание, така и на всички приближени до нея и
двореца преди и след 1944 г. Основна цел на разработката е да се събират
компрометиращи материали за фамилията и най-вече за Симеон ІІ след навършеното от
него пълнолетие и коронясването му за цар на българите през 1955 г. Да се следи за
политическите му изяви, за резултатите от опитите да обедини разединената българска
емиграция на Запад в борбата срещу комунистическия режим на БКП и едноличната
диктатура на Тодор Живков.
270
 Резултатите от усилените десетгодишни агентурни дирения на десетките агенти
във и извън страната се виждат от съхранените агентурни донесения. От тях става ясно,
че агентите на ДС не успяват да се доберат до компромати от личния живот на царската
фамилия и най-вече на Симеон ІІ. Преобладават положителните известия за отличните
му успехи както в личен, така и в професионален план. Специално се подчертават
отличията, с които завършва учебните заведения, където се обучава, владеенето на пет
езика и др.
Освен личните, на прицел са и всички политически изяви на царя в изгнание, но и
тук не се достига до “компрометиращи” тази му дейност резултати. Следят се
пътуванията му в редица страни, засичат се опитите му да обедини българската
емиграция в изгнание чрез многократно повтарящите се призиви за това. Оценява се, че
от тях няма реален резултат.
Разузнаването донася и за прояви на Симеон ІІ, от които личи, че милее за
страната и своя народ. Като такива се подчертават положителното му отношение към
възстановяването на дипломатическите отношения на комунистическа България със
САЩ, подкрепата му за изявите на български спортисти в чужбина, грижите му за
единството на БПЦ зад граница, изпращането на лекарства и др. В някои донесения се
известява, че Симеон ІІ вече не вярвал, че някога ще се върне в страната, намеква се, че
нямал такива намерения.
Разработката на царската фамилия се преустановява през 1967 г. Въз основа на
събраните през споменатия 10- годишен период за дейността на Симеон ІІ факти се
достига до извода, че той не заплашва сигурността на комунистическа България,
защото нямало данни тя да е “вражеска”. Като резултат от реализацията на
разработката агентите на ДС са събрали интересни факти и документи. Те са ценен
исторически извор, от който може да се съди както за дейността на царската фамилия в
изгнание, така и за дейността на бившата ДС.

Москва да ни върне "арестуваните" след войната български архиви?71

Ст. . н. с. д-р Веселин Ангелов е съставител на поредица документални

сборници, автор на монографии, на значителен брой студии и научни статии по
теми от най-новата българска история. Преди дни бе обнародвана книгата му
“Паметни бележки за българо-либийските отношения (1963-2007).

- Г-н Ангелов, като историк-архивист как оценявате подписката на ваши

колеги, политици и общественици, Москва да ни върне "арестуваните" след войната
български архиви?
- Проблемът бе политизиран и превърнат в инструмент за поредната антируска
кампания. Идеята бе открадната от най-компетентната по този въпрос наша

71
В. "Дневен труд", 2008, Едно интервю на Димитър Статков

271
институция - Главно управление на архивите при МС. Неотдавна ръководството й
оповести, че отдавна работят по въпроса и има изгледи за положителното му
решаване.
- Твърди се, че става дума за "много километри" ключови за историята ни
архиви?- Следва да уточня, че те не са били "арестувани", а са взети по
законосъобразен ред, прилаган в една победена във войната и окупирана страна - с
описи и разписки. Индикации за това има, но самите документи не са запазени. Затова
на практика у нас никой не знае какъв е точният обем, но несъмнено става дума за
подбрани документи, а не за цели масиви, както се твърди. В същото време мнозина у
нас говорят наизуст за "поголовно задигнати" материали. Има свидетелства, че
съветските представители тук са били твърде акуратни при боравенето с архивите ни.
- И все пак ще узнаем ли какво е било изнесено от България?
- Това, което се знае със сигурност, е, че става въпрос за документи на нашето
Вътрешно и от Външно министерства, на Министерския съвет, на Тайната
канцелария на цар Борис III, на тогавашните регенти, на българското външно и
вътрешно разузнаване. Преобладават отнасящи се до външната политика на страната
- най-вече към СССР, отношенията ни с нацистка Германия и съюзниците от
антихитлеристката коалиция.
В същото време малцина знаят, че имаме и върнати архиви от руснаците. И то
скоро след изнасянето им от България. Например като изобличителен материал за
провеждането на "народния съд" са били върнати такива документи в началото на
1945 г. През следващата година също са върнати немалко архиви. Сред тях са
протоколите на МС от втората половина на 30-те до 1944 г. На самите документи е
отбелязана датата и годината, когато са били взети и върнати от представителите на
съветското командване у нас.
- Правени ли са досега официални постъпки да си получим останалото?
- Върнати са документите на Вътрешното министерство, на разузнаването. По
решение на ПБ на ЦК на БКП в края на 1950 г. при МВР се създава отделение "П",
което в началото на 1952 г. прераства в отдел II на ДС и просъществува до края на
1954 г. Неговата цел е "системно, цялостно и централизирано разработване на
полицейските архиви и тези на РО при щаба на Царската армия, с оглед разкриването
на агент-провокаторите и секретните сътрудници на полицията и РО, работили срещу
БКП, КМС и РМС, разкриване на секретни сътрудници, работили по буржоазните
партии и срещу чуждото разузнаване, изясняване на всички провали и убийства на
наши другари и антифашисти".
Известни са и печалните резултати от работата на тази първа в история ни
"комисия" за разкриване на досиета. Били са арестувани 231 души, от които са били
осъдени, както следва: на смърт - 37 души; от 15 до 20 години затвор - 36 души; от 10
до 15 години - 45 души; от 5 до 10 години - 35 души; от 1 до 5 години - 21 души;
изпратени в ТВО - 43-ма; освободени по оперативни съображения - 19; по
политически съображения - 21 и по недоказаност на вина - 24.

272
Въпросът се поставя през 1958 г. отново и самите руснаци твърдят, че още тогава ни е
върната останалата част от документите. Мисля, че това става през 1962 г. Изпуска се
и фактът, че преди 1989 г. авторитетни наши историци са допускани до архиви,
отнасящи се до България.
- Възможно ли е част от останалите в Русия наши архиви да бъдат "скрити" по
целесъобразност?
- Никога няма да ни бъдат върнат материали, които ги уличават в
антибългарски деяния и във фалшифициране на историята ни. А също и документи за
заграбени ценности. Може само да се предполага, че сред тях са документи за
тогавашната съветска оценка за "вината" на България като съюзник на Германия във
Втората световна война. Или такива, които развенчават мита за "съветската помощ" в
заключителната фаза на войната и за ролята на СССР за непризнаването ни като
съвоюваща страна по време Парижките мирни преговори през 1946 г. А също и за
сключения по вина на Москва унизителен за България мирен договор в началото на
1947 г.
- Какво можем да направим тогава?
- Трябва да настояваме наши експерти да бъдат допуснати до описите на
архивите, засягащи България. Липсата на конкретика в едно искане от българска
страна може да обезмисли всичко. Съществува вариант руснаците да извадят
разписки и описи за върнати вече архиви и да заявят, че това е всичко.
- Как постъпиха другите бивши соцстрани?
- От колеги зная, че те успяха да си върнат документи и ценности с голяма
стойност. Но го постигнаха не с нескопосани антируски акции, а с тиха и умна
дипломация. По този въпрос те се възползваха умело от руското законодателство.
Дори Македония получи много копия от руските архиви, които за съжаление ги
използва срещу нас..
- Знае се, че съветските съветници у нас са имали пълен достъп до всякаква
информация. Как е било процедирано с нея?
- Ето, това трябва да искаме да разберем. По времето на социализма
канцеларията на главния съветски съветник у нас е била винаги в съседство на
кабинета на нашия вътрешен министър. Той и множеството подчинени му съветници
са имали пълен достъп до всички документи на българските институции. Без
изключение! Събирали са огромна документация и са си я изнасяли също така
необезпокоявано. Тя е в Москва и български историк не се е докосвал още до нея.
След президента Желю Желев в началото на прехода, през 2004 г. външният
министър Соломон Паси бе вторият, който постави въпроса за тази документация.
Ако политиците се допитваха по-често до нас, историците, можеха да повдигнат на
по-високо ниво и други въпроси. Например за архивите на Съветския окупационен
корпус у нас; на Съюзната контролна комисия (септември 1944-1947 г.), ръководена
от съветски представители; на Управлението на съветските имущества в България
(1944-1956 г. ); та дори и за архивите на Коминтерна и по-конкретно за дейността на

273
многобройната българска колония комунисти начело с Георги Димитров; за съдбата
на стотиците изпратени в съветски концлагери наши сънародници, както и за
таврийските българи, върнати обратно в СССР през 1945 г. Особено ценни за нас са
архивите за агентурата на КГБ у нас.
- Само архиви ли е отнесла от България съветската армия?
- През втората поровина на септември 1944 г. нейни представители имат
безпрепятствен достъп до дворците и грабят, каквото им падне. Изнесени са
инвентарните книги на Интендантството на Негово величество, в които е описано
цялото имущество на царските дворци. То включва и ценности от злато, подаръци от
чужди владетели, сребро, картини и др. По време на съветската окупация на България
от 11.ІХ.1944 до края на 1947 г. страната, нейното население от най-бедните до най-
богатите са подложени на безогледен, пладнежки грабеж. Тя напълно фалира, защото
е заставена да издържа огромния окупационен корпус. По данни на Трайчо Костов
само на бюджета ни той струва колосалните за това време 147 милиона долара.
Освен причинените огромни злини на народа ни в Съветска Русия са отмъкнати
несметни наши богатства като "военни трофеи". В това число и хиляди товарни
вагони, всичките ни речни и морски съдове, огромни количества селскостопанска
продукция, розово масло и злато. Страната ни преживява своята трета национална
катастрофа.
- Има ли правни механизми, които да съдействат заграбеното да се върне?
- Съществуват международни организации и конвенции за защита на
културните ценности (Хагската от 1954 г., Парижката от 1970 г.), третиращи също и
проблема за откраднати документи. Само трябва да се докаже, че наистина са били
изнесени по криминален начин. България обаче е била третирана като победена във
войната страна и кражбата е била регламентирана като законен акт.
Има един руски закон, който управниците ни проспаха. Става въпрос за
приетия през 1994 г. в Русия Федерален закон за културните ценности, иззети от
други страни по време на Втората световна война. Той предвижда два режима за
връщане на отнетото - съответно за приятелските и за неприятелските във войната
страни. Шансовете на вторите, сред които сме били тогава и ние, са силно
ограничени, но не и изключени. Обикновено руснаците връщат само копия на
документи на хартиен или електронен носител. Член 18 от този закон предвижда
воденето на преговори. Практиката обаче сочи, че те са безрезултатни.
- Допускате ли, че някои върнати документи могат да пренапишат цели епизоди
от историята ни?
- Напълно е възможно. Особено прочитът на архивите, за които споменах по-
горе. Това обаче поне засега изглежда трудно, защото не е в интерес на самите
руснаци.

274
 Вълко Червенков: “Съгласен. Защо досега никой не е повдигнал този
въпрос?”72

През 1954 г. вождът подарява на Москва скъпоценности и документи на

германски граждани

Много се писа как след 1944 г. руснаците вземат и изнасят от България

документи, стоки, ценности и др. Че вземат и изнасят, спор няма. Премълчава се
само това, че някой им позволява това с лека ръка.
Най-старателни са от висшето комунистическо ръководство. Та нали
българо-съветската дружба е “като слънцето и въздухът за всяко живо същество”?
Стигат дори и дотам, че подаряват на “братушките” чужди имоти, стоки, ценности.
Пазен десетилетия в дълбока тайна е един подобен случай.

***
Когато на 22.VІ.1941 г. избухва войната между Германия и Съветския съюз,
сътрудниците на германското посолство са принудени незабавно да напуснат
съветската столица. Имат да изнасят ценни материали и с основание се страхуват,
че ще им ги конфискуват. Сред тях са и строго секретни документи,
скъпоценности. Решават да ги предадат на българския пълномощен министър, на
когото имат най-голямо доверие. Сигурни са, че българите ще ги опазят и след
време ще ги върнат. В бързината германците предават на доверие без опис и
разписка два обемисти чувала.
Грижата за опазването се поверява на канцелар-отчетника Петко Славейков.
На 23.VІІ.1942 г. той предава вещите на наследника си Петко Моллов. Двамата
Петковци правят предавателен акт-протокол, за съставянето на който се налага да
отворят и опишат втория чувал. Откриват, че има пликове с документи, които само
посочват като такива. Онемяват, когато разбират, че в много от пликовете има
валута и не малко скъпоценности. Пликовете с документи и скъпоценности са 84 на
брой.
“Имам чест да съобщя, че донесох от Москва предадените ми с акт-протокол
ценности и счетоводни книги, оставени на хранение от бившето германско
посолство в Москва” – пише на 18.Х.1944 г. в докладна записка до бюджетно-
контролния отдел на Министерството на външните работи Петко Моллов. Той
прилага и опис на ценностите, документите и счетоводните книги, който почти се
препокрива с този от 1942 г. с тази разлика, че са отворени и описани и някои от
пликовете със скъпоценности. В министерството установяват, че липсва валута,
предимно щатска. С две последователни записки от 24.Х и 8.ХІ.1944 г. Моллов
пояснява, че от някои пликове са взети веднъж 9 648, втори път – 3 198

72
Оповестен във в. Труд, 2008 г.
275
американски долара и 580 швейцарски франка. И доказва, че това е станало с
разрешение на министерството и устно разпореждане на посланика като аванс
срещу заплата на персонала на легацията при заминаването от Москва за България
след скъсването на дипломатическите отношения между СССР и България.
Установили, че всичко със съдържанието на чувалите е наред, чиновниците
решават да ги предадат за съхраняване в секретните каси на Външното
министерство. Никой тогава дори и не е помислял да бъдат дадени на руснаците. И
е обяснимо защо? В министерството все още работят дипломати от кариерата от
царско време. Отлично знаят, че тук не става въпрос за “германски трофейни
имущества”. Престояват в секретните каси на министерството до края на май 1947
г.
Старата генерация дипломати са уволнени. Външното министерство изцяло е
овладяно от комисари на комунистическата партия. Когато научават за чувалите с
документи и скъпоценности, питат министъра на външните работи Кимон Георгиев
какво да правят с тях. Запознавайки го с историята им, сочат, че споменатите
“ценности, пари и документи са собственост на бившето германско посолство в
Москва, както и на разни германски поданици”.
За Кимон Георгиев не е трудно да приеме за достоверно тяхното твърдение,
тъй като е един от най-запознатите с въпроса за трофейните имущества от
неприятелските страни, които при всички случаи подлежат на предаване на
представителите на съветските окупационни власти. Той разпорежда: “Да се
предадат под опис на хранение в Българска народна банка, докато се получи
нареждане за бъдещото им предназначение”. Вероятно е допускал, че могат да се
потърсят от истинските собственици. Разбира, че случаят изисква известна
коректност от гледна точка на поетото задължение да се пазят не малкото на брой
лични скъпоценности, а и по това време международният статут на Германия все
още не е уреден напълно.
Скъпоценностите и документите предстояват в БНБ до края на март 1954 г.
Вече има две германски държави. Трудно е да се реши на коя от двете да се върнат.
А и никой не се сеща за тях, докато бдителен служител, най-вероятно и агент на
ДС, разбира за тях. И информира, където трябва.
За “трофеите” научават и в съветското посолство. Във Външното
министерство са в паника. “Как е възможно – се питат те, да се допусне такава
“грешка”? Какво сега ще кажат съветските другари?” И бързат да оправят
грешката. Бившият касиер-отчетник Моллов наистина е имал голям късмет, че ги е
предал навреме и със съответните описи. И като добър и честен касиер
придвидливо пази копия на описите и докладните.
Бързо се намира и изход от създалата се ситуация. На 15.ІV.1954 г.
подчинените на тогавашния външен министър Минчо Нейчев подготвят
разпореждане съветското правителство да се уведоми за съдържанието на

276
съхраняваните в БНБ германски “имущества”. За случая незабавно е уведомен и
Вълко Червенков. Относно проекта за министерско разпореждане за незабавното
им предаване на Москва вождът не се колебае да нареди: “Съгласен. Защо досега
никой не е повдигнал този въпрос? Как сега е възникнал?”.
Разпореждането се приема и на 29.ІV.1954 г. е известено съветското
посолство. Основанието е “В изпълнение на чл. 24 от договора за мир”. Всъщност
известието е покана да си вземат “полагаемото”. В края на юли двама
упълномощени съветски представители се явяват в БНБ, правят се описи на
български и руски език и вещите и документите, нарочени за германска “трофейна
собственост”, отлитат за Москва.
За разлика от предишните описи последният е най-подробен. Описано е
съдържанието на всички 105 пакета със скъпоценности, включително и по грамаж.
Не е оценена само стойността на брилянтите и перлите. Става въпрос за около 2
килограма златни украшения, много златни монети, златни часовници и др. Вън от
съмнение е, че това са лични вещи, а не “германски трофейни имущества”. Всички
са поставени в отделни пликове, върху които е отбелязано кой е собственикът.
Повечето от скъпоценностите са дамски украшения и това също потвържава, че са
лични. Пакетирани и надписани са така, за да може при евентуалното им връщане
всеки да си получи своето.
Най-многото валута е руска – близо 60 хиляди рубли. Следва щатската. Има
суми и от валутите на почти всички европейски страни. Подробен опис на
пликовете с документи не се прави.
В София въздъхват с облекчение, когато разбират, че московските “другари”
не се сърдят и няма да търсят отговорност за “укритите” от тях “трофеи”. Доволни
са от българските си “другари”. На 7.VІІІ.1954 г. посолството на СССР в София в
специално уведомително писмо свидетелства за своето “уважение към
Министерството на външните работи на НР България” за “получаването на
ценностите и документите на германското посолство в Москва”.
Такава накратко е историята с едно от многото български “дарения” на
Москва. Не може да има спор, че се касае за лични вещи, а не за германски
“трофейни имущества”.
От случая произтичат няколко въпроса: къде са и пазят ли се тези вещи и
документи сега в Москва? Не е ли редно макар и след повече от 75 години да се
върнат на истинските им собственици, ако някои от тях са живи, или пък на
техните наследници? Разбира се, не и ако някои от собствениците са попаднали в
списъка на военнопрестъпниците. Не трябва ли да се изясни какви по съдържание
са документите, които съвсем не са малко, а сигурно и доста ценни?
Защо Москва не ги върне на българското Външно министерство, давайки
възможност българските дипломати да изпълнят поетото джентълменско обещание
за съхраняването им и предаването на истинските им собственици. Днес

277
 германската държава е една. Интересно е и какво ще предприемат компетентните
германски власти по този въпрос.

Засекретяване по технически причини!73

Как да се създаде Централизираният архив с документи за дейността на

ДС?

Този процес в другите бивши източни държави отне повече от десет години
и още не е завършил. Дори и да има доброто желание, комисията няма да
спази изтичащия в края на август срок за приемане на архивите. Може и да
го спази, ако се подходи както със софийските боклуци - дава се
"базата", натоварват се и се разтоварват папките в "новия" Централизиран
архив. Или ако предприеме друг по-икономичен и по-прагматичен подход.
Създаването и функционирането на тези архиви у нас изцяло се е
съобразявало с българския архивистичен модел. И на специфични правила,
зависещи от факта, че са свързани с дейността на тайни структури. Някои
картотеки са изградени на секретен фонетичен принцип и малцина могат да
ги разчитат. Вложени са огромни средства. Истинска представа за тези
архиви могат да дадат данните за броя на съхраняваните в тях папки с
документи (архивни единици). Всяка може да съдържа от един до стотици
листове. Да се изчислят страниците, е трудна задача. Години ще са
необходими и за новото им описване с цел предаване, констатиране на
липси.
В служебния архив на МВР се съхраняват 292 722 архивни дела. В архива на
самостоятелното по време на съществуването на ДС Софийско управление -
198 841. Към МВР съществуват и 28 областни архиви с над 1 500 000
архивни дела. Общо сегашната Дирекция "Информация и архив" при МВР се
грижи за около 2 милиона папки с документи. В общия брой не са включени
личните кадрови дела. Служебните дела по груповите разработки са смесени
и не могат да се разделят, за да се уточни тяхната бройка.
Огромни по своя размер са още и архивите на Втори отдел - ДС "Оперативни
проучвания" по т. нар. "Външно наблюдение" и на пребиваващи в страната
чужди граждани. Архивите на Първо, Трето и Пето главни управления на ДС,
съхранявани в НРС, служба "Военна информация" при МО и Национална служба
"Охрана"; на Главно следствено управление - ДС, съхранявани в
Националната следствена служба и на Разузнавателното управление на
Министерството на народната отбрана (РУМНО).
Материали за ДС има в Централния държавен архив и всички 28 областни

73
В. Труд, 2007 г.
278
държавни архиви, в архива на Министерството на външните работи, военния
архив във Велико Търново и др. Всички архиви с материали за дейността на
ДС имат собствени архивохранилища, читални. По покрита площ са хиляди
квадратни метри. А от това може да се предположи каква огромна база за
новия Централизиран архив трябва да се даде от Министерския съвет.
Необходимо ли е това?
Говорим за най-големия по обем български архив. Независимо че е
разпръснат в десетки архивохранилища, за него може да се говори като за
едно цяло, отдавна е централизирана и неговата информационна система.
Той е необятен и по обясними причини най-добре уреден - от десетки
години, архивиран, надписан лист по лист по всички правила на
съвременната българска архивистика. В него (в тях) работят едни от
най-добрите български професионалисти архивисти, които познават отлично
справочния материал структурата на архивите, за които отговарят.
Способни са за кратко време да поднесат поръчаната информация, ако за
това няма законови пречки. Казано образно, "машината" е добре смазана и
работи добре.
Не е нужно тези архиви да се "товарят" на камиони. Могат да се вземат,
както законът повелява, но заедно с техните фондови помещения.
Архивохранилищата на почти всички български архиви са далеч от
административните им сгради. Това че не са "централизирани" (т. е. в
една и съща сграда с администрацията), не им пречи да допускат
гражданите до интересуващите ги документи и да се грижат за тяхното
опазване. За подобен подход имаме и добра българска практика - тази с
архивите на БКП, пазени във фондовете на бившия Централен партиен архив
и бившите Окръжни партийни архиви. Никой не ги товари на "камиони", не
ги подрежда наново, не ги пренадписва. Предаването им стана по
компетентен начин: архивохранилищата им станаха собственост на
съответните държавни архиви, а обслужвалите ги дотогава архивисти -
техни служители. За да няма преповтаряне в номерата на фондовете, към
идентификацията на партийните бе добавена само буквата "б".
Подобна "операция" не само с партийните, а и с архивите на тайните
структури бе направена и в другите бивши източни държави. Извършена бе
бърза и интелигентна смяна на собствениците - най-напред чрез
предаването на картотеките, описите, дневниците и всякакъв друг
справочен материал, който за всеки архив никак не е голям. След това
стартира изискващият години процес на действително предаване. Архивите
си остават на своето естествено място - архивохранилищата, станали
собственост на новите управители. Там не се изсилиха да създават нова
"високопрофесионална" администрация с квалификация по архивистика, а

279
 просто преназначиха заварената, защото единствено тя е на "ти" с тези
архиви. Не е проблем на едно място да се събере справочният апарат -
картотеки, каталози, фондови книги, описи, регистрационни дневници,
архивни регистри и др. Останалото - поръчаните материали да бъдат
доставяни за четене, е лесно. С това ще е факт и новият Централизиран
архив. Само така ще е възможно изследователският процес, достъпът на
гражданите до архивите на ДС, да не спрат. Ще се даде възможност и на
съвременните служби за сигурност да ползват необходимата им информация
по регламентиран с Комисията ред.
Механичното изваждане от архивохранилищата и събиране на едно място не е
оправдано и не се налага. Ако се случи, ще има съмнения за новото им
засекретяване по "технически" причини. Ще сме свидетели на ненужно
харчене на милиони за изграждане на нещо отдавна изградено.

Ахмед Демир Доган и съпротивата на българскитее турци срещу

насилствената асимилация (1984-1990)74

Повече от двадесет и пет години след предприемането на т. нар.

„възродителен процес” в българската историография все още липсва задълбочено
проучване на всичките аспекти на въпроса и това създава условия за спекулации.
Този е проблемът от най-новата българска история, по който в исторически
съчинения, журналистически изяви и коментари на политици продължават да се
пишат и говорят най-много фалшификации.
Независимо от немалкото изследвания и документи въпросът продължава да
е спорен. Всъщност почти всички аспекти на темата са спорни. Един от тях, може
би най-оспорваният, е въпросът за агентурното и дисидентското минало на Ахмед
Доган (става дума за периода 1974-1990 г.). През годините на прехода е тълкуван
по всевъзможни начини, включително в изопачен вид. Натрупаните твърдения,
пояснения и уточнения са невероятно много, някои са причудливи,
взаимоизключващи се и изглежда, че днес е трудно да бъдат оборени. Десетки са и
тези, които по един или друг повод са се изкушавали да изкажат неистини и да
направят груби фалшификации. Повечето от тях твърдят, че познават добре
миналото на Доган и че „обстойно” са се започнали с неговото досие. Който
досега е твърдял, че е чел досието на един от най-известните политици на
българския преход, може да изпадне в неловкото положение да бъде разобличен в
користни цели. Защото самото досие е достъпно, а допускът до
него е регламентиран. В регистрационните справки точно е записано кой, кога и
колко време, коя архивна единица (дело) от него е чел.

74
Веселин Ангелов, Личен блог време за история.
280
 С голяма доза сигурност може да се каже, че единици са чели тази „книга” и
малко от тях могат да я „преразказват” в пълнотата й. Изкушилите се да го
сторят, най-често са политически опоненти на Доган, а усилията им
да го дискредитират, могат да бъдат обяснени и разбрани - в политиката най-често
се преследва краткосрочен ефект. В повечето случаи става въпрос за политически
„схватки” в полето на миналото, за измислени дискредитиращи факти от личната
история на опонента, при които правилата често не важат. И ако поведението на
политиците, макар и осъдително, е обяснимо, то недопустимо е това да правят
журналисти, историци и учени, които претендират, че сериозно се занимават с
изследователска дейност. Особено когато темите на тяхната изследователска
работа опират до ролята на личността в историята и когато по един или друг повод
се докосват до миналото на видни политици от нашето съвремие.
Две от посветените на Доган книги – на Тома Биков и Петър
Япов, го сатанизират. Представят го прекалено елементарно, дори оставят горчив
привкус на известна поръчкова, инструментална разработка. Четейки ги, човек
почва да се обърква, да губи от погледа си онази нужна мярка, която му дава
възможност да проумее и оцени по-комплексно иначе сложната и противоречива,
политически или човешки, натура на Доган. Докато Биков ни представя Доган
като елементарен политически доносник, човек с ограничен ум и възможности, П.
Япов му приписва роли или участия в една грандиозна световна или меж-
дудържавна конспирация.
Като изследовател, който е издирил възможно най-много документи за
личната и политическата биография на Ахмед Доган, твърдя, че познавам добре
неговото минало, почти всички факти, които се съдържат в съхранените
документи. Много от тях вече са оповестени в четири документални
сборника. Сигурно е, че има невлезли в аналите моменти, които ще останат
неразгадани и погребани завинаги. Има основания да се твърди, че сравненията
между казаното досега от самия Доган и съдържащото се в документите показват,
че той казва истината. Изправял се е много пъти сам срещу лъжата, срещу всички,
в което навярно се намира ключът към немалко негови успехи.
Да се върна на тази спорна тема съм мотивиран от обстоятелството, че
споровете по почти всички въпроси от агентурното и дисидентското минало на
Ахмед Доган не само че не спряха, а още повече се задълбочиха. Особено през
последните тридесетина дни и пряко засягат важната тема за ролята на личността в
историята – при това за личност, която в годините на прехода несъмнено е сред
най-видните български политици. И може би най-оспорвана, а и с най-много
политически врагове, които в усилията си да го дискредитират, не пропускат да
изказват всевъзможни твърдения за негови „неморални”, „осъдителни”,
„престъпни” деяния от миналото му на сътрудник на ДС и дисидент преди
1990 година.

281
 В изследователското си начинание нямам много съюзници. Задачата ми е
трудна, но при изпълнението й съм улеснен от факта, че разполагам с автентични
исторически факти. С документи. С редки изключения няма да се налага да влизам
в излишни спорове. В това число и с основния „опонент” - самия Ахмед Доган,
защото се оказва, че когато по един или друг повод е разказвал епизоди от своята
биография, не е лъгал и няма много факти за опровергаване. Остава само коректно
да поднеса обективните, неопровержимите факти, които според мен изцяло
опровергават създадените и разпространявани митове за миналото на Ахмед Доган
и за дейността на основаното от него Турско националноосвободително движение.
Множеството вече оповестени документи, както и някои неоповестени по
недвусмислен и категоричен начин сочат, че повече от 20 години, с някои редки
изключения, в електронните и печатни медии, в мемоарни, публицистични и
исторически публикации почти на 100 процента са оповестени неистини и
полуистини, груби манипулации и откровенни фалшификации за агентурното и
дисидетско минало на Ахмед Доган.
За разлика от тази на опонентите му, позицията на Ахмед Доган по спорните
въпроси на миналото му винаги е била по-сдържана. Казаното от него винаги е
било кратко, точно и ясно. Може да се твърди, че никога не е казал неистини за
своето минало и за дейността на нелегалното движение. И никога не се е
самоизтъквал.

Факти от една достойна за уважение биография

В архивите видях истината за деянията на една достойна съвременна лич-

ност. За дейността на основаното от Доган антикомунистическо движение. Пред
мен възкръсна историята на най-голямата и мирна съпротивителна организация
срещу насилията на комунистическата диктатура в България от последните й го-
дини. Недоумявах как е възможно в общественото съзнание да битуват толкова
много нечистоплътни и невероятни фалшификации и манипулации по адрес на
създателя и ръководителя на съпротивителното движение на турците. Срещу най-
изявеният противник на бруталната асимилация, един от най-видните и заслужили
български дисиденти антикомунисти. Как е възможно да се съчиняват още по-
недостойни писаници и твърдения за създаването и дейността на едно самородно,
мирно, мащабно и с немалък принос в борбата срещу т. нар. „възродителен
процес” и комунистическата диктатура в България антикомунистическо движение.
Установих, че почти всички внушения, изказани по адрес на Доган и осно-
ваното от него съпротивително движение, си приличат в няколко направления.
Обединява ги омразата, желанието да се постигне бърза, макар и краткосрочна
изгода. Без мисъл за отговорност, без страх, че тиражирането на неистини рано
или късно ще се върне при тях и ще ги разобличи. Всички предлагат своите съ-

282
чинения с пояснението, че пишат и говорят от симпатия към обикновените турци.
От искрено желание да им отворят очите. По този механизъм в оборот са пуснати
невероятни по своята неистинност внушения, манипулации и фалшификации, в
резултат на които Ахмед Доган е подложен на всеобща омраза в обществото.
Съдете сами: Доган е „най-големият”, „изпечен”, „мръсен” и „долнопробен”
доносник на бившата ДС през годините на диктатурата, виновен за злощастната
участ на „десетки” невинни жертви на зловещата ДС от средите на турците; Доган
е „най-успешният” проект на ДС, бил е толкова „тъп и глупав”, „необразован” и
като отплата за „вярната служба” от ДС му уреждат образованието, дипломите,
обезпечават му фалшива научна кариера, пишат му докторската дисертация,
научните статии и съобщения; освен „изпечен и долнопробен доносник” на
българската ДС е бил още и агент на американското ЦРУ, съветското КГБ и
турската МИТ; той е „съучастник”, „архитект” на асимилацията на турците, на
комунистическия „възродителен процес”, негов „последователен” и „заклет”
проводник, „пламенен” радетел за последователното му провеждане и успешен
завършек; Доган не е основател на Турското националноосвободително движение,
а в по-късен етап се е „настанил” и „наложил”, „е внедрен” с помощта на ДС, за да
се „държи под наблюдение и контролира” съпротивата на турците; истинските
основатели на движението са други, Доган ги е „изритал” предвидливо „в
Турция”, за да заеме тяхното място в първите дни на демокрацията и да
„управлява” неориентираните, „малограмотни” и „лесни” за манипулиране турци в
България, с единствената умисъл да черпи от това „несметни” облаги; Доган е
обичал „на баницата мекото” в затворите и е „сътрудничел” на затворническите
управи, „клепал” е турците в тях; Доган не е ръководил ТНОДБ от затвора и няма
„нищо общо” с организирането и инспирирането на протестните демонстрации на
турците от май 1989 година; Доган е „българомразец”, „мрази” българите и
България. Той е „предател”, борил се е и се бори за „турска автономия” в България
и за постигането на тази цел е бил и продължава да е в тясно сътрудничество и
„конспиративна връзка” с турските управляващи кръгове и турската разузнава-
телна служба МИТ; освен „българомразец”, е и „отявлен терорист”, „терорис-
тично” е и създаденото от него Турско националноосвободително движение; той и
движението са организаторите и главните виновници за извършените през 1984-
1985 г. терористични актове, по време на които загиват десетки невинни българи;
„заклети терористи” са едва ли не всичките му последователи; Доган е
„турцизатор” на помаците, негова основна цел е да внася ислямски фундамента-
лизъм; ръководеното от него Движение за права и свободи е петата колона на
съседната турска република, проводник на турските експанзионистични и какви
ли не намерения спрямо българите и България.

Най-големият провал в историята на Държавна сигурност

283
 След изчитането на хилядите документални страници и оповестени интер-
претации, след тяхното щателно сравняване не бяха открити компрометиращи
факти. Достигнах до противоположни на популярните изводи. Смятам, че мина-
лото на Ахмед Доган и дейността на създаденото от него движение не са такива, за
каквито ни се представят. Коренно противоположно е мнението ми за агентурното
минало на Доган - секретния сътрудник на ДС с три псевдонима: „Ангелов”,
„Сергей” и „Сава”.
Вярно е, че Доган е бил агент на бившата ДС, но в никакъв случай „изпечен”,
„долнопробен” политически доносник. Вярно е, че е написал не едно агентурно
сведение, но от тях никой не е пострадал. Надделяват стойностни и написани на
високо ниво анализи и прогнози. Касае се за стойностен сътрудник, истинско
попадение на репресивната машина, която го обучава, но никога не успява да го
използва за целите, за които го готви. Агентът при всички случаи мисли
изпреварващо, подсказва правилните пътища и изходи от безпътицата, в която
управляващите комунисти изпадат с провежданата безразсъдна политика по
националния въпрос и най-вече спрямо турците в България. Никой по онова време
не се е осмелявал да използва думата асимилация, да говори, че се извършва
брутална, насилствена асимилация. Да предупреждава, че е обречена на провал. И
да се опълчи срещу нея с риск за живота си. Да загуби свободата си. Всичко, което
с много труд е постигнал. И тук е мястото да се отбележи, че са напълно
недостоверни, по-точно смехотворни, че дори и налудничави твърденията, че
бъдещият „дисидент” е продукт на ДС, „готвен” специално да бъде „,внедрен”, че
„успешно” бил „внедрен” в турското съпротивително движение, за да бъдело то
„направлявано” и „контролирано”.
Сътрудникът на ДС има и своите заблуди. За кратко време наивно допуска,
че социалистическата държава, комунистическата идеология, партията на бъл-
гарските комунисти са тези, които могат и искат да направят нещо за добруването
на турците. Да премахнат дискриминацията и да им предоставят полагащите се
народностни и религиозни права. Искал е да помогне, да работи за единението на
българската нация така, както го разбира и допуска: само в социален, политически,
нравствен, културен, идеологически аспект, но в никакъв случай в етническо и
народностно отношение. И когато разбира, осъзнава фалша на комунистическата
пропаганда, нейната ретроградност и вижда с очите си, че всичко, което се прави,
не е в името на единението, така както се прави в цивилизованите държави, а за
разединението, насилственото асимилиране по комунистически, тогава минава от
другата страна на барикадата. Превръща се в непоколебим, непоправим противник
на режима. Рядко в българската история сме свидетели на подобен обрат. И е
неморално секретният сътрудник да бъде съден заради предишните си заблуди.
Морално ли е да сме съдници на другия, без едновременно с това да си задаваме
въпроса какво сме правили по същото време ние самите, за да сме съдници.

284
 Внимателното прочитане на огромните по обем материали от агентурното,
следственото и затворническото досие на Доган, безпристрастният поглед над тях
не може да не наведе и до други истини за така дискутираното му битие на агент и
дисидент. На първо място, невярно е твърдението, че винаги и безусловно е бил
„безпределно предан” на ДС, че я смята за своето „единствено семейство”. Вярно е
другото, което след „предателството” на Доган и неговите водещи офицери
разбират, но не смеят да признаят. ДС никога не е било „истинското и единствено
семейство” на Доган, а средство. Истинското му семейство е неговата народностна
група, на която никога не е изменил, както сам казва, „каквито и грехове да е
вършил”. „Семейството” на ДС е съзнателно избраното от него и използвано за
постигане на ясно и точно формулирани цели в живота. Оживява образът на човек
с ясна представа за мисията, която трябва да следва неотклонно, с решителност и
самостоятелност. Самият Доган разкрива в своята автобиография, че още в ранна
детска възраст е решил да вземе съдбата и бъдещето си в собствените си ръце. Не
е желаел съдбата на десетките хиляди млади турчета, на които е отредено да бъдат
черноработници на полето и строителните площадки. Иска да се образова, да
израсне дотолкова, че да стане и професионален революционер, за да е полезен на
средата, от която произхожда. И го постига. Набелязва целите и следва избрания
от него път на развитие. Прави го самостоятелно, мисли и се развива независимо,
постига всичките си цели и начинания с много труд и постоянство. ДС и
секретното сътрудничество са само средствата, без които в онези времена не е
възможно за който и да е етнически турчин да постигне нещо: престижно
образование и работа, висок социален и професионален статус. Да избегне
дискриминацията. Другият път за постигането им е постъпването в компартията и
издигането в партийната йерархия до позволените за етническите турци нива. Да
стане предател на народностната общност.
Факт е, че Доган съзнателно избира първото - сътрудничеството в ДС. С
лекота, невероятно бързо и успешно печели доверието на водещите си офицери.
Характеристиките за „находката” следват една след друга и са бляскави. Долавят
се и някои „националистически уклони”, съобщава се за немалко „отклонения” от
правата линия, но ги смятат за „временни”, характерни за всеки „изграден” от тях
турски интелектуалец.Но видно от документите жестоко са се лъгали. Били са
заблудени. Чрез водещите офицери висшестоящите началници са убедени, че ДС е
открила най-перспективния, многообещаващ и с възможно най-благоприятни
качества и характеристики бъдещ контра разузнавач, не само по т. нар. протурска
линия, но и за извеждането му като нелегал [контраразузнавач] зад граница. Убе-
ден антитерорист. В Първо главно са дотолкова захласнати от невероятното си
попадение, че впрягат всички възможни сили и средства да го обучат и подготвят
изцяло по всички правила на конспирацията. Убедени са, че той ще е бъдещият
топ разузнавач на българското контраразузнаване. За него знаят почти всички най-

285
видни генерали от всемогъщата ДС, заместник-министри и министри в МВР. Чува
се и на по-високо ниво. Проверяват го многократно и пишат поредните бляскави
характеристики за деловите му качества, за „безпределната” му „преданост” към
„семейството” на ДС. И чертаят все нови и нови планове за бъдещата му
реализация. И потриват ръце за успехите, които комунистическото разузнаване ще
постигне чрез него в борбата срещу всевъзможните вътрешни и външни врагове.
Наистина се влагат всевъзможни средства, полагат се неимоверни усилия за
обучението и образованието на бъдещия контра разузнавач. И не може да се
отрече, че той се оказва не само добър, а отличен ученик. Попива всичко, усвоява
до съвършенство правилата на конспирацията, сътворява блестящи по своето съ-
държание и съобразени с изискванията на агентурната дейност информации и
анализи. Повечето от тях си измисля, защото отлично знае как и колко може да
впечатли водещите офицери и да ги накара да повярват в „безпределната” му
„преданост” към „семейството” на ДС, пълната му „зависимост” от него. И не
разбират, че агентът води двойствен живот, че играе рискована, голяма двойна
игра, в която още от самото начало е победител. Нещо повече, от ръководен става
водещ. Знае отлично какво се иска от него, затова бързо и винаги навреме поема
инициативата. Негови са предложенията за всевъзможните варианти на бъдещата
му реализация зад граница като нелегал. Водещите офицери до такава степен са
впечатлени и въодушевени от детайлната им разработка, че с охота ги възприемат,
преписват ги дословно и ги представят като свои пред висшестоящите си
началници. Считат го за „гениален”, гордеят се със своята „рожба” и наистина
потриват ръце от очакваните богати плодове.
Както с лекота ги е оплел и води буквално за носа, по същия начин и с още
по-голяма лекота успява в точно подбран и подходящ момент да ги убеждава, че
всеки от начертаните планове за бъдещата задгранична реализация по ред причини
е нереализуем, обречен на провал. Изписват се купища предложения и все-
възможни планове за реализация къде ли не - в САЩ, Англия, Франция, ГФР, ГДР
и Турция. В България сред „вражеския турски контингент”. Всички пропадат и се
оказва, че агентурното сътрудничество на Ахмед Доган е изцяло, сто процента
безплодно. Само за Държавна сигурност, разбира се, но не и за самия Доган.
Оказва се, че годините на неговото сътрудничество за него въобще не са загубено
време. Както бе посочено, ДС е само средството, чрез което съвсем целенасочено
постига една от основните си цели - да се образова. И го прави блестящо. Изявява
се като даровит и отличен студент. Впечатлява състудентите и преподавателите си
с трудолюбието, ученолюбието, постоянството, коректността и други положи-
телни качества, които притежава. Демонстрира умение да създава контакти и
приятелства. Опознава изцяло и е в активни връзки с почти всички изявени и
неизявени представители на турската интелигенция в София и страната. Знае кои
от тях също са агенти на ДС, някои от тях предлага и прави такива. Тринадесет от

286
тях ръководи и използва за целите на Турското националноосвободително
движение. От ДС никога няма да разберат, че всички те помежду си знаят, че са
агенти, или както се казва на агентурен език, са се разконспирирали помежду си.
Не разбират, че любимият им агент ръководи и тях, въвежда ги в
съпротивителната организация, пишейки в същото време поредните агентурни
сведения за тях, за които „жертвите” винаги знаят. В този смисъл определено
твърдя, че няма друг случай в историята на ДС, в който всемогъщата репресивна
машина да бъде използвана по възможно най-елегантния, перфектен начин и в
същото време буквално под носа й да бъде създадено мощно нелегално съпроти-
вително движение, за което от ДС научават последни.
Ударът е зашеметяващ. „Болката”, разочарованието от предателството на
всеобщия за ръководния елит на ДС любимец са големи. Последвалите трусове в
най-високите й етажи изглеждат неизбежни, но засягат дребните началници, които
са наказани за най-големия агентурен провал на ДС. За големите остават страхът и
паниката да не се разбере от най-високо място, че наистина под носа им един „най-
обикновен турчин” ги е използвал, изиграл и буквално под носа им създал най-
голямото антикомунистическо движение в страната с участието на стотици
обикновени труженици от т. нар. лица „с възстановени имена”. И правят всичко
възможно да прикрият главоломния провал. Опитват се да вразумят своя агент, да
го убедят, че е допуснал голяма грешка, която може да поправи, ако склони да им
сътрудничи за разбиването и овладяването на движението. Да го превербоват
отново и да влияят чрез него над „лицата с възстановени имена”, да го използват
за целите на „възраждането”.
Бившият агент е непреклонен и с нищо не показва, че съжалява за стореното.
Съжалява само за преждевременния провал, но въпреки всичко е доволен, че
посланията на движението вече са стигнали там, закъдето са предназначени и няма
как да не свършат работа.
Слухтящи агенти на ДС се добират до разпространени пропагандни мате-
риали на движението. Има и предателство, в резултат на което в ДС научават
последни за това, че е създадено мощно съпротивително движение.
Неизпълнението на предписанията на ръководителя на движението за строго
спазване на установените конспиративни правила, а в конкретния случай
самонадеяното подготвяне и разпространение на нови пропагандни материали
освен уточнените са сред основните причини за провала. Започват арести, мрежата
на движението се разплита в кратък срок. Цялата машина на Държавна сигурност е
впрегната за нанасяне на съкрушителен удар срещу съзаклятниците. В ДС се
привличат най-добрите следователи. Освен секретни задържания, прилагат и
други супер секретни ходове и комбинации. Готови са на всичко, включително и
на прилагането на мъчения за изтръгване на показания.
Изненадата е пълна, когато се установява, че това не се налага, защото

287
арестуваните не крият нищо за създаването и дейността на движението. Отлично
знаят, че това е безсмислено и ненужно, защото всемогъщата ДС е в състояние да
научи всичко. За да избегнат мъчения, спазват инструкцията на своя ръководител
Доган да не крият нищо за действителната дейност, намерения и цели на движе-
нието. Не предателстват и не прехвърлят „вина” върху никого от съратниците си, а
говорят най-вече за своя принос, за своята дейност. Ръководството на движението
и арестуваните членове наивно си мислят, че процесът срещу тях ще е публичен и
това ще им предостави нова възможност да популяризират идеите си.
Единствената им грижа заради грозящата ги смъртна опасност е да отбиват об-
виненията, че дейността на движението е насочена срещу БКП, социалистическия
строй, държавата, българския народ. Грижата им е да доказват, че движението е
породено заради насилствената асимилация, че не е терористично, а мирно и цели
единствено извоюване на права и свободи.
За ДС не остава нищо друго, освен чрез изпитаните методи и правила на
комунистическото следствие да разплетат мрежата на движението и да го ликви-
дират в зародиш. Да намалят до минимум „вредните” последици от посетите се-
мена чрез разпространените пропагандни послания сред все още ненапълно
„възродените” лица „с доброволно възстановени имена”. И се втурват да издирват,
събират, изземват програмната декларация и другите разпространени във всички
окръзи с компактно турско население материали. Мислят си, че успяват, но никога
няма да научат, че години до края на насилствената асимилация значителна част
от тях ще се предават от ръка на ръка и ще свършат добра работа. Казано точно,
ще са упование за стотиците хиляди етнически турци и отлично методическо
ръководство за поведението им в трудните дни, месеци и години на насилствената
асимилация. От тях ще разберат, че не трябва да се страхуват, трябва да са единни,
да имат надежди. Да вярват, че има кой да ги защити и че много скоро насилието
ще бъде спряно, асимилацията прекратена и ще им бъдат върнати и имената, и
полагащите им се права и свободи.
Със стремежа да се омаловажи, да се прикрие големият провал за ДС, която е
проспала създаването на движението, може да се обясни и обстоятелството, че
следственото дело умишлено се протака, разделя се на три и вместо в София,
съдебните процеси се гледат срещу „групи” във Варна, Толбухин и Шумен. При
пълна секретност. Мерките за сигурност и опазване на тайната са толкова силни,
че за арестите, следствието и проведените съдебни процеси не се научава нито в
страната, нито извън нея. Не излиза каквато и да е информация. Въпросът за де-
сетките арестувани ръководители и членове на движението е въпрос на живот или
смърт, страхът сред близките толкова голям, че и те не смеят никъде и пред никого
дори и дума да обелят. Държат арестуваните в килии за смъртни. Отношението
към всички е нечовешко. Само Доган и неговите съратници си знаят какво са
преживели през десетте месеца, прекарани в следствените килии, оковани във

288
вериги, докато изчакват присъди.
Поведението им по време на следствието и съдебните процеси е достойно.
Както всички политически процеси от времето на комунизма и този е монтиран.
Присъдите са определени предварително, извън съда. По чудо не са смъртни и
това може да се обясни с обстоятелството, че от най-високо място са се страхували
това да не стане причина турците да се „разбунят”. Страхували са се да не би за
организацията да се разбере и извън страната. Съдът произнася своите „сурови и
справедливи” присъди. „Престъпленията”, заради които ги осъждат, са
страховити. Единствените смекчаващи „вината” обстоятелства са приложените
към делото характеристики на „престъпниците”. От тях е видно, че „справедли-
вите” присъди са произнесени над живели и трудили се почтено за държавата, за
себе си и семействата си най-обикновени, преобладаващата част с добро образо-
вание и висок морал труженици на социалистическа България. Единствената им
„вина” се състои в това, че са посмели да се опълчат срещу насилието. Срещу
наглата и брутална намеса в техни съкровени и най-лични територии, срещу от-
нетата им свобода...
Най-сурови са присъдите за създателите на движението. Следват трудни за
осъдените години в килиите на няколко затвора, където също се държат достойно
и устояват на трудностите и лишенията. И най-важното - не падат духом. Колкото
и да е невероятно, независимо от наложената почти пълна изолация, всички, а най-
вече лидерът на движението продължават борбата. Той е непреклонен, усилията да
го прекършат и превъзпитат, пропадат. Нищо не може да го накара да измени на
поетия път и докрай си остава непоправим противник на насилствената
асимилация. Тук е мястото да се посочи, че са чиста измислица твърденията, че в
затвора Доган продължава да сътрудничи на ДС. Че там „обичал” на „баницата
мекото”, че излежавал присъдата си при „специални условия” и „сътрудничел” на
затворническата управа. Още по-недостоверни са внушенията, че и след
излизането си от затвора продължава да е сътрудник на ДС, която го „направлява”
при изпълнение на „задачата” да създаде ДПС. Видно от приложени в
приложението документи, както в затвора, така и на свобода ДС продължава
постоянно да го следи и единственото, което може да стори, е да регистрира изя-
вите му на противник на режима. На непреклонен борец срещу насилствената
асимилация и вече всепризнат лидер на турците в България. Горните внушения,
както и това, че Доган е в „постоянна конспиративна връзка” с турското разузна-
ване, с турските управляващи среди, произлизат от бившите му „приятели” в ДС.
И са чиста измислица, плод на неистовото им желание да му отмъстят за „преда-
телството”.
Може би тук е мястото да отбележа, че съвсем съзнателно в заключителната
част на изложението дотук не се спирам специално на един от най-оспорваните
въпроси – този за действителният основател и водач на Турското

289
националноосвободително движение. Смятам, че това не се налага, защото ако не
всички, то преобладаващата част от оповестените документи в приложението по
недвусмислен начин дават отговор на този въпрос. Вън от съмнение е, че моторът,
умът, главното действащо лице в движението е единствено Ахмед Доган.
Категорично несъстоятелни са манипулациите и фалшификациите, че това е
Неджметин Хак, че Доган се бил присламчил „наготово” към основаното от него
движение и по-късно си „приписал” заслугата за основаването и водачеството, за
да се възполва. Истината за това кой е основал и ръководил движението сочат без
да се колебаят, при това неведнъж по време на следствието и пред съда неговите
съратници. В това число и соченият за „действителен” основател Неджметин Хак.
Не може да има съмнение, че тогава са говорили истината. И тя е само една:
безспорен основател и ръководител на движението през всичките му години на
съществуване е Ахмед Доган (1985-1989).

Организаторът на майските бунтове на българските турци (20-30.V.1989

година)

Запазените и вече оповестени документи по напълно категоричен начин

потвърждават и версията на Ахмед Доган за организирането и инспирирането на
известните майски бунтове на турците в България от последната десетдневка на
май 1989 г. До този извод се достига след внимателния прочит на всички
документи. Открит беше и обвинителният акт срещу организаторите на гладни
стачки и демонстрациите в Североизточна България по идея на Доган и решение
на ръководството на ТНОДБ в затвора и изнесената навън инструкция на Ахмед
Доган. Изпълняват я близки и съпруги, съратници на намиращите се в различни
затвори ръководители и най-активни членове на Турското
националноосвободително движение. Макар и от затвора, водачът им и сега е
Доган. Само той е този, който казва какво е най-добре да се направи. Документът е
оповестен и след неговия прочит едва ли ще се намери някои, който да оспори
вече неопровержимите факти. За него ще стане въпрос и по-нататък. Подробното
излагане и анализ на всички известни за събитията факти навярно ще е достатъчно
за да се сложи точка на спора за организацията и инспирирането на
демонстрациите. Вече никои не може да оспори и отнеме Догановата заслуга за
това.
Повече от ясни за периода от януари-май 1989 г. са фактите за поведението и
действията на затворника Ахмед Доган, на всички политзатворници, на членовете
на действащата в дълбока нелегалност по това време ТНОДБ. Те също не
подлежат на съмнение. С още по-голяма категоричност се опровергават
твърденията, че Ахмед Доган и ръководеното от него движение нямат нищо общо
с организирането на протестите, със съпротивата срещу асимилацията. За сетен

290
път се потвърждава изказаното преди твърдение, че Доган казва много пестеливо и
точно истината за своята роля. Нищо не е скрил и нищо не е измислил. Оказва се
също, че и напълно недостоверни са някои твърдения за това, че в затворите
търсел „на баницата мекото”, че „доносничел”, „сътрудничел” на управата, че си
„пиел кафето с някаква жена от затворническата управа”. Той не отрича и ролята
на другите участници в събитията от неформалните сдружения. Това, което иска, е
само да не отричат така безпардонно скромният негов и на ръководеното от него
движение принос.
Въпреки изолацията лидерът на движението разполага с информация за
случващото се навън и се възползва от нея много умело. Поддържа контакти с
членове на ТНОДБ на свобода, на които изпраща инструкции какви действия да
предприемат в борбата за спиране на асимилацията и извоюване на права и сво-
боди. Той е и безспорният водач на политическите затворници турци в затворите,
в които е лежал. Нещо повече, според документи в затворническото му досие, в
който и от тях да се намира и въпреки стремежа на затворническата управа да го
пречупи и превъзпита, да го държи във възможно най-голяма изолация, продъл-
жава да е непоколебим противник на асимилацията. Винаги намира начин да
установи и поддържа контакти извън затвора, да организира и направлява пове-
дението и действията на политическите затворници турци в Софийския, Староза-
горския и Пазарджишкия затвор. Първото му действие веднага след преместването
му в Пазарджишкия затвор непосредствено след новата 1989 г. е да организира
политическите затворници за отпор срещу комунистическата амнистия, оценена
като подигравка. Акцията бързо се разраства и обхваща всички затвори.
Опитният конспиратор наистина има информация за случващото се навън: за
резултатите от провелата се Виенска среща, за дейността на появилите се не-
формални сдружения. Бързо достига до идеята да се използват с цел
съчетаване легалната с нелегалните форми на съпротива срещу възродителния
процес. Дава инструкция на съратниците си на свобода масово да се включват в
дейността на неформалните сдружения и по този начин конспиративната дейност
на ТНОДБ да остане скрита, членовете й опазени от репресии. И превръща
затворите, особено този в Пазарджик, в щаб, от който направлява съпротивата.
Резултатите от инструкцията му за активизиране, консолидиране и масово
включване в работата на новосъздадените неформални структури не закъсняват и
дори са забелязани от ДС почти навсякъде в районите, в които живеят етнически
турци. Лично Тодор Живков също няколко пъти е уведомен, че репресираните,
пуснатите след амнистията по повод новата 1989 г. на свобода турци се
организират, консолидират, включват се масово в дейността на неформалните
сдружения. Някои от информациите ясно сочат за кои репресирани става въпрос:
осъдени по нелегални съпротивителни организации и най-вече от действалата в
Северозападна България през 1985-1986 г., т. е. ТНОДБ. Най-близки съратници на

291
Доган дори успяват да се свържат с лидери на НДЗПЧ и по тяхна препоръка
заемат ръководните места в новосъздадената Мюсюлманска секция към дру-
жеството за Разградска област, от името на която предприемат и извършват
дейност за набиране на членове в почти цяла Северозападна България.
В точно определеното и подходящо време Доган успява да изнесе от затвора
и изпрати в Париж и до Тодор Живков своите протести (отворени писма) срещу
асимилацията и извършващите се насилия с искане за незабавното им спиране. И
пак по същото време инструктираните от него членове на ТНОДБ на свобода и
близки на намиращите се в затворите продължават да се включват масово в
проявите на неформалните сдружения (основно в гладните стачки), извършват
конспиративната подготовка на бунтовете, които планират да са веднага след
24.V.1989 г. във връзка с посочената Парижка правозащитна конференция.
Агентите на ДС донасят за разпръснати позиви. Разкрива се, че това е дело
на бивши затворници, членове на ТНОДБ, че пръст в акцията имат и все още на-
миращи се в затворите негови лидери и тъкмо поради това информацията се изп-
раща не къде да е, а до отдел „Затвори” - сектор „Оперативен” – ДС, но вече е
късно. Подробности за предстоящите бунтове знаят само посветените – стоящите
изцяло под ръководството на Доган затворници, в това число и в Старозагорския
затвор. По негов сигнал всички политически затворници обявяват от 25 май 1989
г. гладни стачки. Доган също обявява гладна стачка. До Париж достига
неговото Отворено писмо, адресирано до Конференцията по човешките из-
мерения, в което подлага на осъдителна критика провеждащия се насилствен
„възродителния процес” и апелира към европейската общественост да упражни на-
тиск срещу България за неговата отмяна, спиране на насилията и предоставяне на
българските турци полагащите им се верски, етнически и граждански права и
свободи. В Париж с правителствен самолет заедно с българския външен министър
Петър Младенов пристига и тричленната делегация на българските неформали.
Поведението им преди, по време и след самата конференция е доста проти-
воречиво и се оспорва и до днес. Има недвусмислени свидетелства за това.
Пак Доган е този, който дава сигнала за спирането на гладните стачки и
протестите. „Ние постигнахме целта си” – такова е победоносното му заявление
пред затворническата управа на 30 май 1989 г. след въпроса защо спират да
гладуват. Цялата машина на ДС е впрегната за издирване на организаторите и
подбудителите на бунтовете. Бързо се научава откъде всичко е произтекло.
Арестувани са десетки нарочени за подбудители, ръководителите на протестите
почти навсякъде. По ирония на съдбата пак на 12 юни, както през 1986 г., Доган е
закаран в килиите на Главно следствено управление на ДС за
разследване. Следствени и вкарани в затворите са истинските организатори,
инициатори и провокиралите бунтовете по места – десетки членове на тайната
ТНОДБ, онези безстрашни мъже и жени, както в повечето случаи ги назовават,

292
осмелили се да организират и призоват турците на бунт. Това, че ги арестуват и
разследват, съдят и вкарват в затворите, за да им отмъстят, остава незабелязано и
неизвестно до днес най-вече заради бурно протичащите събития в дните на т. нар.
„голяма екскурзия”. Броят им тепърва предстои да се уточни.
Почти по същото време в следствието са и арестуваните д-р К. Тренчев,
Николай Колев, Христофор Събев и др. Първоначално ги разследват като орга-
низатори и подбудители на демонстрациите, до бързо изоставят това обвинение,
защото не намират доказателства. Впоследствие ги разследват за организацията на
гладните стачки и обвинителното заключение срещу тях приключва с мнение за
даване под съд не за организацията и инспирирането на бунтовете, а за основната
им роля при организирането и провеждането на щафетните гладни стачки, залели
районите с компактни маси етнически турци след 6 май 1989 г. Не ги съдят,
защото: първо, самите те се разграничават от „екстремистките демонстрации”, а в
ДС са нямали доказателства, с които да ги осъдят ефективно за демонстрациите;
второ - защото се решава, че е било политически нецелесъобразно това да стане в
момент, когато вече са предостатъчно известни и реакцията в тяхна защита вътре и
вън от страната е щяла да усложни още повече обстановката и приближи
катастрофата на управляващите комунисти.
Във всички досегашни публикации се смяташе, че гладните стачки
са единствено по идея на Дружеството за защита на човешките права и
Мюсюлманския стачен комитет, които действали заедно по тяхната организация.
От споменатият обвинителен акт срещу организаторите на демонстрациите става
ясно, че инструкцията на Доган е била още да се организират гладни стачки преди
демонстрациите. Жените на политзатворниците – членове на ТНОДБ, изпълняват
указанията и са начело на организацията за убеждаване и включване в гладните
протести на десетки недоволни от насилствената асимилация. Самите те също
гладуват и по брой сред градуващите са най-много. Правят го в изпълнение на
Догановата инструкция да се включат масово в подкрепа дейността на
неформалните сдружения.
И пак във всички досегашни публикации най-често се сочат само около 15
населени места, в които е имало демонстрации, а данните за броя на участниците в
събитията е занижен значително. Според ново оповестените документи те са
многократно повече. Точно е да се каже, че почти не остава общински център и
по-голямо селище, населено с етнически турци, в които да не са избухнали масови
демонстративни прояви. В немалкото сводки на ДС, в това число и до Тодор
Живков, се съдържа техният пълен списък с точна информация за броя на
участниците, издигнатите лозунги и искания, за потушаването им. Те
потвърждават и твърдението, че Държавна сигурност, а и не само тя, а всички във
и извън страната са изненадани от тяхното неочаквано и спонтанно избухване.
Причината е, че инспирирането им става по възможно най-конспиративния начин.

293
 Следва да се отбележи, че изненадата наистина е пълна и точно това, което
се случва никои тогава извън и вътре в страната не е очаквал. Изглежда, най-
изненадани са всички неформали. В Клуба за подкрепа на гласността и
преустройството продължават да спорят каква позиция да заемат по „турския
въпрос” и са едни от първите, които се разграничават от бунтовете като
„екстремистки”. Влияние за тази им позиция оказва престоят на тричленната де-
легация в Париж, където на форума за човешките права било доловено „дистан-
циране от националистическия елемент, който Западна Европа считала за опасно
направление в политиката и третиране на „турския въпрос” като „вътрешен” и
свързан с хуманитарната му страна в борбата за правата на човека изобщо”. Почти
всички най-изявени неформални лидери преди и след Парижкия форум се
разграничават от „екстремистките действия” на турците, декларират, че дейността
им в подкрепа на турците е насочена към това правата им да се възстановят само с
мирни средства. Кълнат се, че нямат никакъв „пръст” в организацията и избухва-
нето на демонстрациите, нямат контакт с „екстремистите”, а само с участниците в
гладните стачки. Свидетелствата за това не са малко. И най-накрая: това, че
всички неформални организации нямат нищо общо с организацията на демонст-
рациите, се потвърждава и от факта, че в дните на провеждането им техните ли-
дери нямат никаква информация за това какво става в районите на бунтовете. Нито
един от тях дотогава не е стъпвал в райони, населени с турци и не е бил свидетел
на случващото се там. Не са били и свидетели на демонстрациите. С това се
обяснява и много лесният начин, по който те били убедени от пропагандата, че
бунтовете са „екстремистки”, че „турците са се разбунтували и искат автономия”,
„виновни” са за смъртта на невинни жертви, за окървавяването на демонстра-
циите, за да се разграничат от тях.
От началото на май 1989 г. започва подготовката не на какво да е, а на
етническо прочистване. Цялата машина на ДС е впрегната за издирване на „най-
отявлените фанатици”, на организаторите и подбудителите на бунтовете. Едни за
да ги екстрадират, други – да арестуват и предадат на следователите от Главно
следствено управление на ДС. Бързо се научава откъде всичко е произтекло.
Арестувани са десетки нарочени за подбудители, ръководителите на протестите
почти навсякъде. В килиите на Главно следствено управление на ДС за
разследване от Пазарджик е докаран и Ахмед Доган.. Несъмнен е фактът, че
главното следствено лице като организатор и подбудител на бунтовете от 20 до 29
май 1989 г. е единствено Ахмед Доган. Констатират съпричастността му към
протестите, но не смеят да го съдят и се задоволяват да го принудят да подпише
предупредителен протокол, че повече няма да буни турците в България, а той
въпреки това им заявява, че ще продължава да се бори срещу асимилацията на
турците. Следствени и вкарани в затворите са истинските организатори, инициа-
тори и провокиралите бунтовете по места – десетки членове на тайната ТНОДБ,

294
онези безстрашни мъже и жени, както в повечето случаи ги назовават, осмелили се
да организират и призоват турците на бунт. Това, че ги арестуват и разследват,
съдят и някои от тях вкарват в затворите, за да им отмъстят, остава незабелязано и
неизвестно до днес най-вече заради бурно протичащите събития в дните на т. нар.
„голяма екскурзия”. Броят им тепърва предстои да се уточни. Някои имат късмета
делата им да са насрочени за края на ноември 1989 г., когато политическите
процеси по зловещия чл. 273 са спрени. Този късмет е сполетял и организаторите
на майските демонстрации по инструкция на ръководителя на ТНОДБ от затвора
Ахмед Доган. В обвинителния акт срещу организаторите на бунтовете в кратка и
обобщена форма се дава отговор на най-оспорвания въпрос – дали наистина
Ахмед Доган е замислил, организирал и инспирирал бунтовете. Отговорът е
еднозначен и за истинността му не може да има никакво съмнение.

* * *
Както вече се посочи въпросът за ролята на Ахмед Доган за организацията и
инспирирането на майските бунтове срещу асимилацията и с нищо
непредизвиканите насилия срещу турците през май 1989 г. е може би най-спорния.
Заслугите му заради това, че единствен и най-напред в България е прозрял и
намислил какво наистина трябва да се стори за да се нанесе решителния,
последния зашеметяващ удар над асимилаторите и комунистическата диктатура,
се оспорва най-вече от участници в събитията, предимно лидери на неформални
сдружения и журналисти, заели се да бранят самоотвержено техните версии.
Освен че е най-оспорвания, той е и един от ключовите в дисидентската биография
на затворника Ахмед Доган след раздялата му с ДС. И ако преди това той
сътворява най-големия агентурен провал в цялата история на Държавна сигурност,
смея да твърдя, че този път нанася последният не само на нея, но и на
комунистическата диктатура съкрушителен удар. Довършващият. При това от най-
неочакваното място – от затвора. Изненадващо и точно. Навярно за някои тези ми
съждения ще се сторят пресилени, но твърдя, че са достоверни и за това има
необорими свидетелства. Както никой освен Доган не е нанасял толкова силен
удар върху Държавна сигурност, така и никой освен него не е нанасял подобен
още по-зашеметяващ удар и върху изглеждащата по това време като непоклатима
власт на българските комунисти.

Някои изводи

Не бива когато се говори и пише за съпротивата срещу бруталната

асимилация безпардонно да се отрича и ролята на другите, неудобните, защото и
тях ги има в документите, а това са:
лидерът на Турското националноосвободително движение Ахмед Доган и

295
неговите членове в затвора и на свобода, техните близки, които по решение и
указание на ръководството най-активно се включват в дейността на споменатите
неформални сдружения; съпругите на намиращите се на свобода и в затворите
противници на асимилацията, които изнасят на плещите си по-голямата част от
конспиративната организация на протестите, подготвят ги изцяло според дадените
им указания, пишат плакатите, звънят по телефоните или призовават с мегафони
всички турци да излизат на улицата. И получават „заслуженото” за тази си
дейност. С височайше указание Държавна сигурност стоварва удара си върху
никому неизвестните тогава, върху действителните организатори. Разкрити са
бързо, арестувани безшумно и по най-бързата процедура в суматохата по време на
„голямата екскурзия” са разследвани, някои осъдени и пратени в затворите. В
повечето случаи това са жени, броят на които тепърва предстои да се уточнява от
разсекретени документи. Всички те са пряко свързани с конспиративната дейност
на ТНОДБ.
Фактите сочат недвусмислено, че накой от неформалите, свободно, открито и
без страх надигат глас в защита на турците, за спиране на репресиите и
асимилацията, за права на турците в България. Когато се удаде възможност, сиг-
нализират световната общественост чрез западните радиостанции. Правят опити
да организират мероприятия, в някои случаи подкрепят българските турци в
справедливата им борба, кулминацията на която са единичните, групови и най-
накрая щафетни гладни стачки в навечерието на Парижката конференция по
човешките измерения. Още от самата поява Държавна сигурност прави всичко
възможно, при това доста успешно, да ги разбие, да осуетява всички техни
намерения, да не им даде възможност да се организират, контактуват, проваля
почти всички техни замисли.
Доган и ръководеното от него движение залагат на радикалните действия в
навечерието на Парижкия форум и осъществяват своя план решително и
неумолимо, конспиративно. Те са в затвора, но въпреки изолацията имат
достатъчна информация и когато научават за предстоящото провеждане на Па-
рижкия форум, замислят да предизвикат откритите бунтове като последна, крайна
мярка срещу асимилацията и насилието. Основанието им се крие най-вече в
заключението, че турската общност вече се намира в крайна форма на отчаяние,
положението й е нетърпимо. Подложена е на гонения и всевъзможни репресии.
Вътрешната и международната ситуация е подходяща да се предизвикат бунтове и
е благоприятна за крайния им успех.
Комунистическата власт чрез своята репресивна машина в лицето на Дър-
жавна сигурност прави всичко възможно да овладее ситуацията, предизвикана
според тях от действията на неформалите по време на гладните стачки.
Арестувани са Константин Тренчев, Николай Колев. От страната са експулсирани
десетки, в това число всички най-изявени лидери и активисти на турски

296
неформални сдружения (Зейнеп Ибрахимова, Мустафа Юмер, Сабри Искендер,
Рамадан Рунтов, Авни Вели и др.). Извършват се ежечасови арести на членове на
неформалните сдружения. Провеждат се също така стотици профилактични беседи
с цел сплашване на гладуващите. Доволни от свършеното от управленията на ДС и
ръководството на МВР докладват почти ежедневно на Тодор Живков, че
ситуацията е под „пълен” контрол. Подготвят акцията по изселването, от която се
надяват да извлекат немалко ползи, да заблудят българската общественост,
предизвикат националистическа еуфория и продължават да са на власт като
„спасители” на българите и България. И когато си мислят, че владеят
положението, най-неочаквано става това, от което се страхуват най-много –
избухват спонтанни и неудържими открити демонстративни бунтове. Лозунгите и
исканията са еднакви, предварително подготвени. Внушението, призивът е: „Не на
гладуването, не на бруталната асимилация, да излезем на улицата, защото само
така можем да бъдем чути и спрем насилието, да получим полагащите ни се
права”.
Не може да се отрече, че конспираторите са избрали най-подходящия момент
за това. Действията им са в изпълнение предписанията на програмната декларация
на Турското националноосвободително движение в България, където откритите
демонстрации и стачки са заложени като най-крайна форма на борба за слагане
край на насилията и извоюване на верски и малцинствени права и свободи.
Средство за „борба без оръжие”, както е записано в споменатата програмна
декларация и което е предвидено да влезе в действие, когато положението на
малцинството стане нетърпимо. Когато властите са обявили и водят безкомпро-
мисна и повсеместна война с членовете на движението срещу насилствената
асимилация, срещу цялото малцинство.
Факт е, че в редовете на неформалите настъпва истинско объркване. По-
казват го изявите им по време на протестите пред западните радиостанции. И
непосредствено след тяхното затихване. И те, както в ДС, са изненадани, защото в
плановете им влиза само настъпателното и поетапно провеждане на гладни стачки,
които планират да спрат в деня на откриването на форума – 30 май 1989 г. Така
смятат, че ще обърнат вниманието на световната общественост чрез форума в
Париж, за да я накарат да се намеси, да принуди комунистическата управа в
България да спре безумието. На въпросите на журналисти знаят ли кой стои зад
откритите демонстрации и шествия, неформалите не дават смислен отговор и се
надпреварват да се разграничават от „екстремистите”, от „екстремистките
действия” на турците. Да се кълнат, че нямат нищо общо, че са и продължават да
са привърженици само на мирни прояви, каквито били организираните от тях
гладни стачки.
Такава е истината и тя не може да се преиначи. За разлика от организаторите
на гладните стачки инспириралите радикалните протести, направлявани от

297
намиращия се в затвора Ахмед Доган, са пресметнали всяка своя стъпка, не се
разграничават, а се гордеят и са доволни от стореното. Показателен е фактът, че на
30.V.1989 г. Доган нарежда гладната стачка на затворниците и протестите да се
прекратят, а на въпроса на затворническата управа защо спират, без колебание
отговаря: „Защото постигнахме целта си”. А тя, без съмнение, е била да се налее
допълнително „масло” в огъня, и то точно в навечерието на Парижкия форум.
Това е резултат на перфектна конспиративна организация, на добре разчетен и
премерен ход, следствие от избраното най-подходящо време и място. Финалът,
заключителната му част е изнесената от затвора и прочетена от трибуната на Па-
рижката конференция по правата на човека осъдителна протестна декларация за
извършваната от комунистическото управление в България престъпна асимилация.
За разлика от мъглявите и недотам категорични послания от трибуната на тази
конференция на представителите на неформалите, пристигнали в Париж с
правителствен самолет заедно с тогавашния министър на външните работи Петър
Младенов. И от продължаващите им непоследователни изяви то „турския въпрос”
след форума.
Видно от документите към провеждащите се и организирани от неформалите
гладни стачки на стотици етнически турци ненадейно се добавят и откритите
демонстративни прояви с ясни и безапелационни искания. Заради стачките и
окървавените бунтове дни наред темата за България, за насилията срещу турското
малцинство, за решителността, с която то се е надигнало да отстоява свободата си,
е тема номер едно за световните медии, правителствени, неправителствени,
правозащитни институции и организации, на световноизвестни политици,
общественици и право защитници. В резултат на радикалните турски бунтове и
поставените още по-радикални искания на демонстрантите комунистическа Бъл-
гария вече не е същата. Започват да текат последните й часове. Принос за това
имат и всички турци, излезли на улицата и провели най-масовите демонстрации
срещу комунистическата диктатура в България за целия период на нейното съ-
ществуване. Принос имат и техните водачи в борбата срещу диктатурата, наси-
лията и асимилацията, един от които несъмнено и на челно място е Ахмед Доган.
Това вече след оповестените документи не може да се оспори. Както неоспорими,
имащи пълно основание са и твърденията, че майските протести на турците и
последвалата след тях „голяма екскурзия” предопределят падането на то-
талитарния режим в България. Заслугата за това е на всички, които по един или
друг начин са ги предизвикали, организирали и са се включили в протестите –
едните с гладни стачки, другите – с откритите бунтове.

* * *
Такива според документите са основните моменти от живота и делата на
Ахмед Доган през 1954-1990 г. Тази е неговата истинска биография до излизането

298
 му от затвора в края на 1989 г. и първите няколко месеца на 1990 г., когато
основава Движението за права и свободи. Такива са фактите от историята на
създаденото и ръководено от него нелегално движение, предадени чрез достатъчно
автентични документални свидетелства. Основавайки се на тях, няма как да не
заключа, че всички минали (и всякакви бъдещи) негативни спекулации за
миналото на Доган и на основаното от него движение са безпочвени и измислени.
Навярно изнесените по-горе факти и твърдения за миналото на Доган и
неговата роля в съпротивата няма да се възприемат еднозначно. Сигурно ще има
опити да се оборят. Добре е обаче, която се опита да го прави, нека това да става
също с факти, аргументи основаващи се на документи.
В подкрепа на нашата теза, на оповестените дотук, в заключение ще си
позволим да съобщим, че бяха издирени и нови документи. Както обнародваните и
те са безапелационни, не подлежат на никакво съмнение и изцяло допълват,
подкрепят твърденията ни. Става въпрос за документи от Архива на Главно
следствено управление. Новата документация също е обемиста и дава
допълнителна представа за житието на Доган и предстои да се публикува. Два от
документите са най-интересни и ще си позволим да оповестим съдържанието им
преди широката аудитория да се запознае с тях.

Съюзът на демократичните сили и разколът в Българската православна

църква (1990-2006)75

В началото на 1989 г. отец Христофор Събев учредява "Комитет за защита на

религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности". "Избират" го за
председател. Известна е и реакцията на Светия синод. На 28 март 1989 г. патриарх
Максим и Свeтият Синод настояват пред компетентните власти самозваният
комитет на Христофор Събев, присвоил си правото на "защитник" на БПЦ, да не
бъде регистриран. Миряните биват призовавани да не вярват на лъжливите му
думи.
Мнозина си спомнят как в началото на "митинговата демокрация" от края на
1989 г. водачът на Християнския съюз "Спасение" Христофор Събев, започва да
служи нощни бдения. От тях се ражда прозвището му Фори Светулката. В центъра
на София, пред очите на цяла България, защото медиите му отделят значително
внимание. Светулката участва и в работата на Кръглата маса (януари-май 1990 г.),
където също неуморно призовава за "нов демократичен синод".
Напразни остават опитите на Светия Синод чрез свои пратеници да поясни
на демократичните лидери, че Събевата акция ще е пагубна за православната
църква, че е нечистоплътна. Все още несвалените от власт комунистически

75
Ангелов, Веселин. Поверително! Комедията с досиетата (1989-2008), с. 398-412

299
управници не вземат страна и не подкрепят Светия Синод. В замяна на това зад
Христофор Събев от началото на 1990 г. е цялото ръководство на СДС. Отец
Христофор много бързо се превръща и в една от знаковите фигури в СДС, едно от
неговите "лица". После стана депутат, шеф на парламентарна комисия,
саморъкополага се за митрополит. След като забърква достатъчно каши, и като
отказват да го регистрират за митрополит, сам вижда, че новите му господари не
го искат за патриарх, заминава за Америка.
В началото на прехода новите демократи по повод и без повод демонстрират,
че симпатизират на бившия атомен физик, превъплатил се в Божи служител. Дават
да се разбере, че му вярват, че той е носителят на истината, сочещият най-правия
път за бъдещето на Българската православна църква. На думи осъждат намесата на
комунистическите управници и Държавна сигурност в делата на БПЦ, убийствата
на десетки свещенници без съд и присъда, издевателствата над православия клир и
православните християни по време на 45-годишната комунистическа диктатура. И
не само това. Обещават и се заемат да помагат на Събев. Дават да се разбере, че
ще "демократизират" Светия Синод и Българската православна църква. Осъждат
комунистическата намеса, но по същите комунистически маниери и способи
започват и те да се намесват в делата на БПЦ. Фактите за това от последните 18
години са неоспорими.
Първата стъпка в това отношение прави през декември 1991 г. първото
демократично правителство начело с Филип Димитров. То създава Дирекция по
вероизповеданията към Министерския Съвет, която заменя Комитета по въпросите
на БПЦ и религиозните култове към Министерство на външните работи. Със
създаването й се цели тя да има координираща роля, като "1. Осъществява
връзката между вероизповеданията и държавата. 2. Оказва съдействие на
вероизповеданията пред централните и местни органи на властта. 3. Извършва
регистрация на вероизповеданията и на техните централни ръководни органи".
Неин първи директор е адвокатът Методи Спасов.
Оказва се, че изборът на Спасов не е лош за новите управници на страната.
Както през комунистическо време, той е изцяло предан “войник на партията”. В
зората на демократичните промени и през следващоте 15 години е активен член на
СДС и “радетел” на синята идея. Доказва го и с делата си.
Методи Спасов дава рамо на разколника Христофор Събев и се меси
неуморно и неправомерно в делата на църквата. Такова вмешателство в работата
на Синода е имало само по времето на комунистите, отчитат тогава владиците.
Парадоксално е, че Христофор Събев и Спасов обясняват непрекъснато как
Политбюро на ЦК на БКП се меси в работата на църквата преди 1989 г., поради
което е “непълноценна”. В същото време с това и с много други свои
"предложение" Дирекцията по вероизповеданията се проявява като типичен
комунистически орган.

300
 Светият Синод прави отчаяни опити да предотврати надвисналата над
православната църква най-голяма опасност – разколът. “Демократите”, новите
обновители на Църквата, атакуват избора на патриарх Максим през 1971 г. С
всевъзможни аргументи “доказват”, че е нелегитимен. Макар че през1991 г. Събор
на Православната църква потвърждава избора от 1971 г. на Негово Светейшество
патриарх Максим.
Новоназначеният от правителството комисар не е съгласен. Има пълната
подкрепа в ръководните среди на СДС и предприема революционни действия. С
административни актове. С декрети, които дори и комунистите през годините на
революционните преобразования в България от 1944-1948 г. не си позволяват.
Историята показва, че те също правят всичко възможно да превземат, да се
намесват в кадровата политика и да подчинят Църквата, но го правят потайно,
чрез нагласени “демократични” избори.
Декретите следват един след друг. На 13 април 1992 г. директорът на новата
“демократична” дирекция "Вероизповедания" в правителството на Филип
Димитров Методи Спасов иска уволнение на Пловдивския митрополит Арсений.
Уволнява два пъти митрополитът на САЩ, Канада и Австралия – Йосиф.
За да изглежда, че “демократизацията” на БПЦ започва отвън, отдолу, че се желае
и от висшия клир, шестима от тринадесетте митрополити на БПЦ са насърчени от
Спасов и политици от СДС да поведат война срещу Максим. Подсказва им, че и
правителството е зад тях. Твърди се, че на тайна среща Филип Димитров уверява
трима от митрополитите, че за тях няма да има лоши последици, ако започнат
“демократизацията”.
На 18 май 1992 г. митрополитите Неврокопски Пимен, Великотърновски
Стефан, Старозагорски Панкратий, Русенски Софроний, Врачански Калиник и
Сливенски Йоаникий обявяват, че се отделят от канонично избраното църковно
ръководство. Във връзка с това правят следното изявление: "Предвид
опорочеността и нищожността на избора на патриарх Максим от 1971 г. трябва да
се проведе нов избор на патриарх. С оглед на това и на основание чл. 17 от Устава
на БПЦ следва да се избере наместник-председател на Светия Синод, който да
поеме председателството му до избирането на патриарх". И без да чакат, избират
Пимен за наместник-председател.
На 19.V.1992 г. Спасов приветства разколниците, с което изразява и
правителствената подкрепа за тях. "С дълбоко удовлетворение научихме Вашето
решение за избиране на митрополит Пимен за наместник председател на Светия
Синод. В продължение на 21 години патриаршеската длъжност не беше озарена от
светия канон, а от волята на комунистическо-атеистичната власт" – им пише той.
(В. “Монитор”, 14.ХІІ. 2000 г. и сл.)
На 25.V.1992 г. Методи Спасов издава Акт № 92, в който обвинява патриарх
Максим за комунистически агент, допуснал “деградация” на Църквата. Без да има

301
право на това, Дирекцията по вероизповеданията обявява за "нелегитимен и
незаконен досега действуващия състав на Светия Синод като ръководен орган на
БПЦ”. Със същия акт М. Спасов създава и ново църковно ръководство, като
назначава “временен синод" с наместник-председател Неврокопския митрополит
Пимен. От обявяваните списъци в пресата по време на комисията “Тамбуев” стана
ясно, че видни разколници са агенти на ДС.
Не закъснява и реакцията на Светия Синод. Чрез съгласието си, с приемането
на незаконните действия на Дирекцията, шестимата митрополити сами се отлъчват
от Църквата по силата на Тридесето Апостолско Правило, което гласи: "Ако някой
епископ си послужи със светските власти, за да получи епископска власт в
Църквата, да бъде низвергнат и отлъчен, както и всички, които се съобщават с
него". Разколът в Българската православна църква вече е факт.
В следващите дни, месеци и години разколът е белязан с нови, още по-
срамни актове, брутални действия, за които също би могло да се каже, че така
открито и нагло и комунистите не са си ги позволявали. По-късно ще се потвърди,
че “демократите”, първото демократично правителство подкрепят и използва най-
много в незаконните си действия за “демократизиране” на БПЦ не кой да е, а
бивши агенти на ДС в Светия Синод от комунистическо време. И на най-
долнопробните агенти на същата тази ДС сред редовия православен клир. Много
от свещениците от средите на разколниците стават членове на СДС и участват в
избори. Някои дори са и партийни секретари. Черната хроника на
покровителстваните от най-високо място издевателства над висшия клир и
Българската православна църква се дописва с нови, още по-срамни деяния.
На разколниците помага главният прокурор Иван Татарчев, който издава
заповед до министъра на вътрешните работи и Методи Спасов, с която нарежда
полицията да подкрепи временния синод за завземането на синодалните имоти.
Вътрешният министър Йордан Соколов с охота изпълнява нареждането. Следва
улична атака и превземането на Синодалната палата от щурмоваци на Христофор
Събев, които се барикадират в нея. По заповед на военния министър Александър
Сталийски в щурма на 1.VІ.1992 г. участва и отборът по карате на ЦСКА. Както се
вижда, разколниците имат пълна подкрепа от страна на Главна прокуратура, на
правителството чрез полицията и Дирекцията по вероизповеданията, на СДС
Освен замесените, всички останали са единодушни: такава брутална намеса в
църковната дейност няма и през комунистическо време. За пореден път ще стане
ясно, че “демократите” подкрепят най-компрометираните митрополити в БПЦ,
агентите на ДС в Светия Синод и използват за погрома един от най-
долнопробните доносници на ДС – министъра на отбраната в правителството на
СДС Ал. Сталийски.
За да принудят Максим да отстъпи, налагат запор на сметките на Светия
Синод в БНБ и ДСК. Това става само с писмо и под натиска на Методи Спасов.

302
С негово и със съдействието на полицията се запечатват храмове и манастири. С
помощта на наети биячи и мутри се заграбват апетитни имоти на легитимния
Синод, на Българската православна църква. Факт е, че утвърждаването на
“демократичните”, на самообявилите се за единствени представители и изразители
на интересите на православните християни в държавата, става чрез насилие, в
нарушение на закона и под закрилата на СДС, става в разрез с българските
национални интереси. Още тогава е ясно, че зад това се крият преди всичко
финансови и бизнесинтереси, а не загриженост за преуспяването на Църквата и
вярващите.
Под ръководството на Христофор Събев и на политици от СДС е завзета и
Софийската семинария. Следва и неуспешен опит за превземане на Софийската
митрополия.
Без съмнение “демократизаторите” си имат и съучастници в съдебната
система. На 22 юли 1992 г. с постановление на Софийска градска прокуратура
прокурорът Васил Михайлов отказва да уважи жалбата на Светия Синод срещу
насилственото завземане на сградата на Синода на ул."Оборище" 4 и да изгони
оттам окупаторите. С нарочно решение от 5.ХІ.1992 г. Върховният съд не уважава
и молбата на Светия Синод за отмяна на решението на Дирекцията по
вероизповеданията.
В началото на 1993 г. новото правителство с министър-председател Любен
Беров дава да се разбере, че няма да подкрепя разколниците. Предприемат се
опити за прекратяване на разкола. През април 1993 г. Методи Спасов е уволнен и
за директор на Дирекция по вероизповеданията към Министерския съвет е
назначен проф. д-р на ист. н. Христо Матанов. Остава на поста до октомври 1996
г. и по време на своето управление на Дирекцията е последователен и твърд
противник на разколниците.
Първите актове, с които новият директор показва каква ще е неговата
политика, са отмяната на акт № 92 и отказа да регистрира архиепископия на
Христофор Събев. Дирекцията признава патриарх Максим за легитимен и БПЦ за
юридическо лице. Не признава изборите на митрополити до свикване на
църковно-народен събор. Окупацията на Синодалната палата е прекратена.
Единствените, които продължават да работят за разколниците, са видни политици
от СДС и подвластни им фактори в съдебната система. През 1994 г. кметът на
София от СДС Александър Янчулев регистрира демонстративно разколническия
митрополит Инокентий.
Войната продължава и е част от политическото противоборство в страната.
На 1.VІІ.1996 г. в църквата "Света Параскева" в столицата е свикан Църковно-
народен събор от група митрополити, начело с Неврокопския митрополит Пимен.
Те се обявяват за “демократични” и за всички е видно, че са подвластни само на
СДС. На 4.VІІ. съборът утвърждава нов Устав и избира митрополит Пимен за

303
български патриарх. Присъстват и подкрепят избора и устава депутати и
политици от СДС. “Новото” ръководство иска от Министерския съвет да
регистрира Устава и новият патриарх.
Министерският съвет регистрира Централното ръководство на БПЦ, начело с
патриарх Максим. През октомври 1996 г. правителството на Жан Виденов
назначава Бончо Асенов за нов Директор на Дирекцията по вероизповеданията.
[Асенов е професор по история , о. з. подполк, завършил школата в Симеоново и
право в Софийския университет, дългогодишен щатен служител на Държавна
сигурност, включително и на Шесто управление, университетски преподавател -
професор. След 1989 г. автор на книги за работата на ДС, а през 2005 г. – член на
редакционния съвет на "Атака" и депутат – бел. авт.]
Лидерите на СДС продължават да демонстрират публично подкрепата си за
“новия, демократично избран патриарх”. Не пропускат да внушат на десните
симпатизанти, че Максим “е комунистически”, че в ръководения от него Свети
Синод са “агенти на ДС”. Посветени в историята на православната ни църква по
времето на комунистическата диктатура открито ги съветват, че трябва да се
откажат от подкрепата си за действителните агенти на ДС в БПЦ. И им излагат
убедителни аргументи.
Демократите в опозиция и сега не се вслушват в съветите, че тази стъпка не е
правилната. Правят се, че не чуват сигналите за това, че новият патриарх не е с
чисто минало. Подсказват им, че и Пимен през 1971 г. е кандидат за патриарх, а
сега търси реванш. Че тогава приема избора на Максим за каноничен. Твърдят
още, че е един от “най-приближените на Антон Югов, включително и като негов
ятак, като активен борец против капитализма и фашизма, а и като агент на ДС в
състава на Светия Синод наравно с други двама най-видни разколници”. Напомнят
им още, че през май 1990 г. Пимен е начело на депутатската листа в създадената от
комунистическото политбюро и ДС в края на 1989 и началото на 1990 г.
Отечествена партия на труда (ОПТ). Известна е с това, че заедно със сродния
Общонароден комитет за защита на националните интереси (ОКЗНИ), стана
инициатор на подклажданата от комунистите и ДС “националистическа вълна” на
засегнатите от връщането на турските имена и отмяната на възродителния процес.
В СДС отлично знаят всичко това, но предпочитат да си мълчат и дават нова
подкрепа за разколниците.
И не само това. Оказва се, че стар конфликт с патриарх Максим има да
разрешава и друг виден разколник – врачанският митрополит Калиник. След
смъртта на митрополит Паисий, един от последните представители на църковната
традиция преди 1944 г., Калиник печели изборите за негов наследник по твърде
съмнителен и недостоен начин. Изборите се провеждат на 21 юли 1974 г.
Предварително посочен от властта (от ДС) да бъде избран, е епископ Калиник. За
всеобща изненада епархийските избиратели предлагат на Синода новият

304
митрополит да бъде избран между Арсений, който получава 18 гласа, и Тихон с 16
гласа. Калиник печели едва 12 от гласовете на епархийските избиратели и
неговата кандидатура въобще не е предложена на Светия Синод.
Изборът е оценен като предизвикателство към съществуващите отношения
между Църква и държава, тъй като по предложение на митрополит Филарет
Видински на 29 юли 1974 г. Синодът е принуден да касира изборите. За виновник
на проваления избор е нарочен секретарят на митрополията Борис Кордов, който е
уволнен от работа, а епархийските избиратели сменени. Така новите избори,
проведени на 27 октомври 1974 г., са “спечелени” от епископ Калиник, който е
утвърден за Врачански митрополит на 10 ноември 1974 г. Подписките на вярващи
от Враца в полза на Арсений не дават никакъв резултат.
Доказателство, че отмяната на избора е станало под диктовката на
комунистическото Политбюро и ДС, е анализът на митрополитските избори,
изготвен от Комитета по църковните въпроси на 24 август 1974 г.:
“Епископ Калиник се изявява като лоялен и прогресивен духовник. С тези си
качества той е далеко по–подходящ от другите епископи не само за ликвидиране
на настроенията от дейността на митр. Паисий във Врачанската митрополия, но и
за онези специфични задачи, които православните духовници трябва да
изпълняват във вътрешната и международната дейност на църквата”.
Обратно на всички, по-други са оценките на “наблюдаващите” конфликта за
патриарх Максим. В Светия Синод по времето на комунизма могат ясно да се
разграничат две крила. Едното е на поддръжниците на режима или т. нар.
“прогресивни” митрополити. През 50-те години най-приближени до властта са
Пимен Неврокопски и Никодим Сливенски, а след средата на 70-те години новите
фаворити на държавата са Панкратий Старозагорски и Калиник Врачански.
Твърди се, че и четиримата са агенти на ДС. Техните най-видни опоненти или т.
нар. “консервативни” митрополити през късния период на комунизма са Паисий
Врачански и Йосиф Варненски, които дори не крият своята антипатия към
комунистическата държава. Останалите членове на Светия Синод гравитират
около едната от двете групи. За директен сблъсък между двете крила в Синода
трудно може да се говори, доколкото силите са очевидно неравни.
“Консервативните” митрополити старателно са държани далеч от ежедневните
дела на Църквата извън тяхната епархия, докато “прогресивните” имат
възможност да развиват активна вътрешна и международна дейност, с деянията си
да обслужват комунистическата пропаганда.
“Реакционното” крило в лицето на митрополит Йосиф, който почива през
1988 г., има свой представител в Светия Синод до самия край на комунистическия
режим. Макар и държани в изолация и максимално далеч от важните събития в
Църквата, т. нар. “консервативни” митрополити се ползват с голямо неформално
влияние в Синода, с което другите владици се съобразяват. Благодарение и на тях

305
до голяма степен може да се твърди, че макар и силно ограничавана, Църквата
успява да се спаси от пълното обезличаване по време на комунистическия режим.
(Виж по-подробно в: Методиев, Момчил. Обезличаването на Православната
църква от комунистическата държава.
И в действителност, директен сблъсък между двете течения по време на
социализма няма и не е имало. Комунистическите управници не го позволяват. Те
предпочитат тайните способи за влияние и направляване на поведението на
висшия клир. И си имат своите изпълнители. Парадоксално е, че в желанието си да
“демократизират” Църквата, лидерите на СДС се опират тъкмо на тях. Не може да
има спор, че след спечелване на изборите от СДС в началото на 1997 г.
разколниците търсят реванш. Имат и подкрепата за това. Един от първите актове
на новото правителство на СДС от март 1997 г. е отмяната на регистрацията на
Светия Синод и на патриарх Максим с решение № 130/5.ІІІ.1997 г. на ВАС. Тя е
обявена за нищожна. Утихнал за кратко, разколът отново е разпален.
Пак през март 1997 гoдина. Софийското кметство начело с избрания от СДС кмет
Стефан Софиянски регистрира Крупнишкия епископ Инокентий като Софийски
митрополит. Този акт е насочен най-вече срещу Максим. Според устава на БПЦ,
българският патриарх е и Софийски митрополит.
Големи надежди за преустановяване на разкола се възлагат и на новия
министър-председател Иван Костов. По това време Костов публично демонстрира
принадлежността си към православната вяра, твърди, че спазва постите и се
черкува. Оказва се, че тези надежди са напразни. Премиерът-християндемократ
отказва да регистрира ръководството на БПЦ - Светият Синод начело с Патриарх
Максим.
От 2 до 4.ІV.1997 г. се открива Четвъртият Църковно-Народен Събор.
Съборът осъжда разкола и действията на отпадналите от единството на
православната църква висши клирици. Призовава ги да се покаят и завърнат по
съответния каноничен ред в лоното на Майката Църква.
В отговор на добронамерения призив за покаяние, разколниците
предприемат превземане на храмове по насилствен път. Истинска битка се
разиграва за синодалната свещоливница. И сега, както през май-юни 1992 г.,
заграбването на принадлежаща на Светия Синод и Църквата собственост става по
насилствен и незаконен начин. До края на управлението на СДС през юни 2001 г.
разколниците окупират 250 църкви, манастири, параклиси и други имоти на БПЦ.
В техни ръце са и банковите сметки на БПЦ. Владеят чужда собственост и се
разпореждат с нея – за сметка на вярващите, но за своя си джоб.
Очакванита, че новоизбраният президент Петър Стоянов ще стори
необходимото враждуващите да се помирят, не се оправдават. За всеобща
изненада Петър Стоянов се заклева като президент пред Пимен в самото Народно
събрание. И когато се очаква и мисли, че ще осъзнае грешката си, предприема нов

306
неочакван ход. На Гергьовден през 1997 г., когато се чества празникът на
българската армия, воинските знамена освещават свещеници на двата синода.
Вместо да ги помирява, ги “наказва” като не признава и не допуска поотделно
нито едната, нито другата от враждуващите страни да служат на този голям
български празник. Президентът не допуска митрополитите до официалната
трибуна. Случаят се повтаря и на други национални тържества.
През 1998 г. отново с намесата на управляващите се провалят опитите на две
свешеннически конференции да се тръгне по пътя на помирението. Това става като
се стига до помощ отвън. От 30 септември до 1 октомври 1998 година в София е
свикан Всеправославен събор на всички източноправославни патриарси, в
катедралния храм-паметник "Св. Александър Невски". Седем православни
патриарси потвърждават легитимността на патриарх Максим. По крайно
снизхождение Съборът приема разкаянието на пребиваващите в разкол и поради
това низвергнати от Светия Синод бивш митрополит Калиник и бивш "патриарх"
Пимен. Приети в църковно общение са и получилите противоканонично
посвещение (от разколниците) епископи Генадий, Инокентий, Борис, Амвросий,
Авенир, Гавриил, Павел, Константин, Евлогий, Теодосий, Яков и Никон (в
епископска степен), както и свещениците и дяконите, ръкоположени от
разколниците. За валидни и преподаващи благодат са обявени и всички
противоканонични свещенодействия, извършени от тях през периода от 1992 г. до
1.Х.1998 година.
Видно е, че от страна на легитимния Синод на БПЦ се правят възможно най-
големите компромиси и отстъпки в името на помирението и добруването на
Църквата. Не така мислят разколниците. Когато всички – и вярващи, и невярващи
мислят, че на разкола се слага край и че управляващите от СДС няма да си
позволят лукса да се опълчат на всички православни патриарси, войната между
синодите избухва с нова сила. Подклаждат и я подкрепят уж най-големите
“демократи” в СДС. “Клечката” пали депутатът, председателят на правната
комисия в парламента и председател на Националния клуб на СДС Светослав
Лучников. Негово е тиражираното от медиите изявление като напътствена парола
за действие към разколниците: "Сега след още по-унизителното решение на
Патриаршеския събор в подкрепа на комунистическия агент Максим, ние сме
длъжни да погледнем нещата в техния исторически контекст. Защото подкрепата
на Максим е всъщност преутвърждаване на ликвидирането на независимостта на
Българската църква... Българският народ трябва да има смелостта да види
истината. И доблестта да каже: "Махни се, сатана!"
Лучников не е случаен човек в средите на управляващата политическа сила.
Всеобщо е мнението, че той изразява официално възприетата правителствена
политика по въпроса. Мълчанието на най-отговорните фактори в СДС,
включително и на самия министър-председател Иван Костов, на президента Петър

307
Стоянов и на председателя на Парламента Йордан Соколов е показателно за това,
както и за подкрепата, на която разколниците ще продължат да се радват до края
на правителствения и парламентарен мандат. И всичкото това при положение, че
по това време работи известната комисия “Бонев”, чрез която в ръководните среди
на СДС отдавна със сигурност се знае кои всъщност са агентите на ДС в БПЦ. Не
са в Синода и сред клириците, стоящи зад патриарх Максим. Не е и Максим.
Агентите на ДС са сред разколниците – трима от най-видните им водачи и десетки
свещенослужители. Странно е също, че не се вземат под внимание и немалкото
нови сигнали за големи злоупотреби от страна на покровителстваните от тях
разколници от най-високо до най-ниско място.
Каквото са си наумили управляващите, това и правят. От 9 до 10.ІХ.1998
година в Софийската опера се провежда "извънреден църковно-народен събор",
организиран и изцяло финансиран от правителството на СДС. Гости са
вицепремиерът Веселин Методиев и председателят на Дирекцията по
вероизповеданията Любомир Младенов. Участват 1125 делегати, от които 384
свещеници, 730 миряни и 11 архиереи от разколническия "Синод" и техни най-
яростни поддръжници."Съборът" гласува освобождаването на патриарх Максим и
приема нов устав. Вицепремиерът Веселин Методиев и председателят на
Дирекцията по вероизповеданията Любомир Младенов обявяват предварително,
че ще регистрират новия устав, независимо дали архиереите на БПЦ участват в
приемането му или не. Приети са нововъведения, в които намира израз жаждата за
власт на разколниците. За да въведат свои митрополити в управлението на БПЦ,
"решават" да бъдат създадени нови десет епархии. За да контролират бюджета и
реституцията на имотите на БПЦ са въведени нови административни и контролни
институции и постове, поверени единствено на разколници – Висш
административен стопански съвет (ВАСС) и върховен обвинител с право да сезира
ВАСС и Върховния църковен съд.
През април 1999 г. почива разколническият патриарх Пимен. За негов
приемник разколниците обявяват Инокентий. Дни след кончината му в
Благоевград, където най-често отсяда приживе Пимен, свещенослужители и
служители на Неврокопска митрополия започват да се карат за имоти. По-късно
става известно че 8 Божи служители от синода на Пимен закупуват през 1997 г.
парцели, намиращи се в границите на Владишкия дом в Благоевград. Миряните в
града са потресени от този срамен факт. Припомня се как през 1944-1948 г.
убитият от комунистите неврокопски митрополит Борис брани църковните имоти
от техните посегателства, включително и този, за да ги съхрани за ползване от
православните християни. Станалото известно скандално деяние компрометира
окончателно разколниците, за които Неврокопска митрополия се смята за един от
бастионите.
Вместо да оставят клириците от двата синода сами да намерят пътя към

308
помирението, управляващите продължават да съдействат за още по-голямото му
задълбочаване. На 18.Х.2000 г. Върховният административен съд обявява с
Определение № 6300 регистрацията на Светия Синод начело с патриарх Максим
за нищожна и допуска втора църква със същото име. В определението се казва:
"Върховният административен съд намира, че в Република България съществуват
две религиозни общности с наименование Българска православна църква… Щом
като в Република България има граждани, които не желаят да бъдат в църковно
общение с патриарх Максим, те имат суверенното право да се отделят от
религиозната общност, ръководена от този патриарх, и да образуват самостоятелна
църква като религиозна общност със свой устав и ръководни органи".
Наблюдателите са единодушни. Показателно и събирателно за оценката е
едно мнение, което ще цитираме дословно: “Станахме свидетели как не сектанти,
а български държавници, при това наричащи себе си християндемократи, нанесоха
жесток удар в тялото на църквата. На 18 октомври 2000 г. ВАС излезе с
Определение, неподлежащо на обжалване, според което може да има две
български православни църкви. Така висшият съдебен орган предаде България,
приемайки закон, според който у нас могат да бъдат регистрирани няколко
православни църкви. Стана ясно, че не по времето на комунизма, а точно след
победата на демокрацията през 1989 г. започна истинското разбиване на
Българската православна църква. Комунистите преследваха вярващите,
забраняваха да се ходи на църква, проповядваха атеизъм, избиваха свещеници. Но
от края на 40-те години и особено след възстановяването на Патриаршията през
1953 г., посегателствата срещу църквата спряха.” Упреците изцяло са насочени
срещу СДС и нейните лидери. Немалко и сега са напомнянията, че те застават зад
бивши агенти на ДС и се държат към Църквата по начин, който дори и
комунистите не са си го позволявали. Те ги надминават.
В обръщение към народа и клира Светият Синод казва: "БПЦ е разпъната от
злонамерени чиновници, амбициозни разколници, послушни магистрати и
недалновидни политици". Само два от най-тиражираните вестници поместват
обръщението на патриарх. Максим.
Изход от създалата се ситуация в БПЦ се намира и мерки за излизане от
разкола и към помирение се предприемат едва от средата на 2001 г. Съюзът на
демократичните сили губи катастрофално парламентарните и президентските
избори. Недоволни от изборната загуба от СДС, се опитват да компенсират
загубеното след десните избиратели доверие с нестихваща демонстрация на
подкрепа за разколниците. Не разбират, че тази подкрепа е една от причините за
предизвиканото недоверие, дори и за изборната загуба. Вместо отрезвяване и
предприемане на действия за коригиране на допуснатите грешки, от СДС
продължават да подклаждат разкола. Подтикват разколниците към по-решителни
действия.

309
 През 2001 г. премиерът Симеон Сакскобургготски и президентът Георги
Първанов се заклеват пред патриарх Максим в парламента. В първия работен ден
на Народното събрание депутатът Борислав Цеков внася проект на Закон за
вероизповеданията. Депозира се в деловодството веднага след тържествената
сесия за откриването на НС. В него е записано, че предстои юридическо
утвърждаване на Синода на патриарх Максим и лишаване на алтернативния Синод
от право да използва името на Българската православна църква и да се разпорежда
с имущества на църквата. За председател на Дирекцията по вероизповеданията е
назначен деканът на Богословския факултет доц. Иван Желев. Дирекцията
признава Събора от 1991 г., избрал патриарх Максим, както и неговата
регистрация, разписана през 1996 г. от тогавашния директор – Бончо Асенов.
Министерският съвет отказва да регистрира решенията на разколническия събор
от 1996 г. Алтернативният синод губи делото срещу правителството във
Върховния административен съд и се утвърждава, че съществуването на две
религиозни общности с наименованието "Българска православна църква", с два
устава и две ръководства е незаконно.
Поврат на СДС по въпроса за разкола и единението в БПЦ настъпва едва
след убийството на отец Стефан Камберов в Банско през 2002 г. В нарочна
декарация от СДС, признават, че това ги е тласнало “към безпощадна равносметка
и преоценка на досегашното ни поведение". СДС декларира, че на
Всеправославния събор през 1998 г. на разкола е сложен край, че Църквата ни е
единна и неделима, и обещава да не подкрепя повече процеси на разцепление.
Убийството на свещеник е само повод от СДС да обяви публично, че скъсва с
намесата си в делата на православната църква. Истинските причини са свързани с
това, че преобладаващата част от младите политици в СДС, повечето депутати,
научават кого всъщност лидерите на СДС подкрепят цели 12 години. Стават им
известни и доста нелицеприятни факти от другата, недуховната, практика на
разколниците – бизнеспрактиката.
Още няколко години ще са необходими, за да се сложи край на разкола, в
основата на който са всъщност бивши агенти на бившата Държавна сигурност.
Тъкмо тях СДС подкрепя безразсъдно.
Следват неуспешни опити на Инокентий да регистрира своя алтернативен
синод. Разколниците не успяват да се впишат и с името “Българска православна
църква”, губят последователно всички дела, налага се да връщат заграбените
имоти.
По молба на Светия Синод прокуратурата предприема действия за
принудително връщане на отнетите имоти. На 22.VІІ.2004 г. прокуратурата взема
решение свещениците, окупирали досега близо 250 храма, параклиси и манастири,
да бъдат изведени насила. С прокурорско разпореждане полицията започва акция в
цялата страна за отстраняването на свещениците на Инокентий. До третия ден

310
 всички окупирани храмове в столицата са запечатани и предадени на свещеници
от БПЦ. Предаването на по-голямата част на църковните имоти в страната става
без сътресения, но петдесетина свещеника в 30 църкви оказват съпротива. За
жалост в някои от тях органите на реда насилствено извличат барикадиралите се в
храмовете свещеници и миряни. Изкъртват църковни врати. При разразилите се
грозни сцени, някои от неподчинилите се са откарани в полицията. Има и ранени,
на които се оказва медицинска помощ. Полицията запечатва свещоливницата в
столичния квартал "Илиянци". Пред храмовете в София и страната е поставена
полицейска охрана и се прави опис на документи и имущество. До третия ден
единствено църквите в Банско и Разлог остават във владение на "алтернативния
синод". Подкрепят ги кметовете на двата града, избрани от СДС.
Преобладаващата част от българските журналисти отразяват обективно
развитието на разкола. Изключения правят единствено свързаните със СДС и
неговите правителства през 1991-1993 и 1997-2001 г. журналисти и медии. В някои
отношения по този болезнен за православната църква и нацията въпрос те
надминават дори и комунистическите журналисти и техния официоз
“Работническо дело”. Тиражират отвратителни хулителни материали. След
разкола някои от тях започват да лансират други версии за виновниците на
разкола. В една от тях се твърди, че “подмамени от Андрей Луканов,
Старозагорският Панкратий, Врачанският Калиник и Неврокопският Пимен
разгарят разкола в БПЦ” . Едва ли сред православните християни в България ще се
намери някой, който да им повярва.

“Демократичният” погром над Българската православна църква76

Веселин Ангелов: Максим отстояваше вярата и при комунизма

Г-н Ангелов, какво сочат архивите за църковния разкол у нас?

- Сочат, че първопричините за него следва да се търсят още след преврата на 9
септември 1944 г. Новата комунистическа власт решава да сложи под контрол и
църковните дела. При първата вълна на терор – около 6 септември – 10 октомври
1944 г. , са избити стотина свещеници. По-късно много духовници са съдени от т.
нар. “народен” съд, но смъртни присъди не са издадени. През 1947 г. всички са
помилвани, а изпратените в лагери са освободени. Политбюро на ЦК на БКП
сменя тактиката – решено е църквата да бъде превзета отвътре без силови методи.
Започва внедряването на секретни сътрудници, на лъжесвещеници. В малките
селища духовниците стават членове на компартията и ОФ и участват в

76
Интервю на Димитър Статков, в. “Дневен труд”, бр. 233 от 23.VІІІ.2004 г.

311
бригадирското движение.
Не доброволно нали?
Разбира се, че е насила. Това се улеснява от приемането на Закона за
вероизповеданията и национализацията на църковните имоти. От 1945 г. , когато
пада схизмата, наложена от Цариградската патриаршия, до август 1948 г. начело
на църквата е екзарх Стефан. Той е от стария клир, който открито се бори за
запазване на независимостта. Плътно до него стоят Неврокопският митрополит
Борис и игуменът на Рилския манастир архимандрит Калистрат. Те са
непримиримото антикомунистическо ядро, което отхвърля намесата на партията и
държавата в църковните дела. И Политбюро на ЦК на БКП решава да ги отстрани.
С платен убиец митрополит Борис е ликвидиран през ноември 1948 г. Той е
смятан за един от най-сериозните кандидати за бъдещия църковен престол. Чрез
интриги и доноси част от митрополитите от Светия Синод начело с Кирил
Пловдивски пък принуждават екзарх Стефан сам да напусне. Временно го
замества Врачанският митрополит Паисий, но той също не е удобен на властта.
Политбюро и ДС подготвят приемането на нов “демократичен” устав на църквата,
като е решено за титуляр да бъде избран Пловдивския митрополит Кирил.
Който по-късно става патриарх?
Точно така. Пак по решение на Политбюро се подготвя и провеждането на
Църковно-народен събор за избор на български патриарх. Новият църковен устав е
готов през 1952 г. , но се отхвърля от останалите в синода съмишленици на
бившия екзарх Стефан и на Борис Неврокопски, чието място след убийството му е
заето за кратко от Кирил. И той издава едно единствено нареждане – всички
клирици в епархията да изпълняват нарежданията на БКП и Отечествения фронт и
да участват в политическия живот.
Кирил ли е “човекът на властта”?
Беше писано как след 9 септември 1944 г. той е арестуван от ДС, но скоро е
пуснат. Не е тайна, че е бил “притискан”.
Намеквате за компромат?
Бил е обвинен в нарушаване на монашеския обет, говори се и за извънбрачни
деца. Освен това той е от албански произход и едва ли е случаен следният факт.
Когато се готви новият Църковен устав, от стария отпада членът, според който
българският екзарх, сега вече патриарх, трябва задължително да е българин –
“родом и благочестив”.
В новия устав се прави и друга предвидлива промяна. Също за човека на
властта – в случая вече Пимен. Отпада изискването, че за митрополит не може да
бъде избиран архимандрит. В архивите на ДС, както и на Светия Синод има
достатъчно документални свидетелства как през август 1952 г. се извършва
изборът на Неврокопския митрополит Пимен. Мнозинството в синода –
Средногорският Климент, Търновският Софроний, Врачанският Паисий,

312
Доростолочервенският Михаил и Видинският Неофит, категорично се обявяват
срещу избора му.
А Защо?
Те го обвиняват, че не е достоен за поста и че не води благочестив живот. А
също, че е корумпиран. По този повод се провежда специално заседание на Светия
синод и петимата митрополити настояват изборът да не бъде признат. От общо
деветима срещу Пимен гласуват петима, но Дирекцията по вероизповеданията го
налага. Още повече, че той е и близък на Антон Югов като негов ятак.
Не казвате дума за Максим?
Основното обвинение срещу него, тиражирано след 1989 г. , е, че той е
избран на нелигитимен събор и следователно също е нелигитимен. Факт е, че
всички избрани за митрополити и патриарси след 1944 г. следва да се смятат за
нелигитимни. В т. ч. и “алтернативният” Пимен. Кой да е титулярят се решава от
Политбюро. Такъв е случаят и с първият български комунистически патриарх
Кирил. През май 1953 г. на Църковно-народния събор, когато се възстановява
патриаршеското достойнство на Българската православна църква, за него
“гласуват” 104-ма, само един е “против”, а двама са “въздържали се”. Този
политически акт е съгласуван със съветското патртийно ръководство и с
Московската патриаршия. Затова и вселенският патриарх Атинагора протестира.
Така ли е избран и патриарх Максим?
Да, и това не бива да се отрича, защото всичко става с намесата на БКП.
Другият кандидат е бил Пимен, но не е имал шансове да бъде фаворит. Причината
е, че по това време Тодор Живков вече се е чистел от всички, които са били
свързани с Вълко Червенков и Антон Югов.
А какъв тогава е Максим?
През 1952 г. той е архимандрит. От документи в архива на ДС личи, че той е
припознат като приближен на “реакционните” на властта клирици от Светия
синод. С течение на годините обаче нещата се изменят и Политбюро се спира на
него като подходящ бъдещ български патриарх.
Не е ли странна тази еволюция?
Говорим вече за 1971 г., когато в България се извършват макар и частични
промени и отслабва намесата на държавата и партията в църковните дела. Явно е
решено, че Максим е най-достоен в момента за този пост. Несъмнено е бил
направен и компромис по отношение на старите му позиции. А и самият той
неизбежно е еволюирал чрез компромиси. Всички от висшия клир правят
компромиси след 1952 г. Но едни го вършат, за да отстояват някак си вярата и
правата на вярващите християни, докато други служат с готовност на партийната и
сържавна власт. Максим е от първата категория духовници.
Тоест “всички сме грешни, но някои са по-грешни”?
Максим винаги е стоял встрани от политиката и това го доказва самият

313
 развой на събитията след 1989 г. Факт е, че през 1990 г. митрополит Пимен
Неврокопски се кандидатира за депутат като водач на благоевградската листа на
лява партия. Но той бе вписан едновременно със светското си и духовно име –
Деян Неделчев Пимен, което е недопустимо. На четвърто място в листата бе и
сегашният президент Георги Първанов.
Говорите като личен защитник на Максим?
Просто излагам фактите. А те свидетелстват за опит за реванш на
Неврокопският митрополит Пимен. През 1991 г. той успя да убеди СДС да го
припознае като “алтернативен” патриарх български. Получи се парадокс – както
след 9 септември 1944 г. партийната и държавна власт се намеси отново в
църковните дела. И това стана къде поради незнание, къде поради чисто
икономически или политически интереси, които сега са в основата на грозните
разпри.
Крадецът вика дръжте крадеца?
За съжаление една група духовници, сложили си антикомунистически маски
и служащи си с доноси срещу своите опоненти, ползваха подкрепата на политици
със сходни интереси или заблудени от тях.

Фердинанд се самонастанил и по престъпен начин е принудил Рилския

манастир да му продаде манастирската гора Маркуджик 77

Издевателства над манастира не са си позволявали българските царе,

византийските императори, а най-вече турските султани

От журналистически разследванияа и научни публикации вече са известни

редица факти за съмнителните методи и средства, чрез които Фердинанд се
сдобива с имоти. Най-много му се нрави гората Маркуджик в Рила планина. По-
голямата част от нея е собственост на Рилския манастир и там е решил да построи
дворци и горски ловни хижи.
От оповестени документи е видно, че на 4.VІ.1904 г. игуменът на манастира
архимандрит Йоаникий продава на Фердинанд с продавателен запис
манастирското пасбище (яйлък) под название Маркуджик от 7560 дка за 12 000
златни лева. С тази дата под № 327 покупката е вписана в регистъра за имотни
сделки на Самоковския мирови съдия. Продавателният запис не е запазен, но се
споменава в по-късни документи.
В “Опис на документите за правовладение на собствените на негово
величество царя имоти в Чамкория” от 9.ІІ.1920 г се повтаря информацията от

77
По-подробно: Ангелов, В. Имотите на Кобургите. Истини, полуистини, действителност, С. 2006, 619 с.

314
споменатия регистър. В друг опис от септември 1946 г. за “недвижимите
имущества, собственост [на] Цивилната листа на Н. В. Царят” под № 1 е записано:
“Продавателен акт от 4.VІ.1904 г. заверен от Самоковския мирови съдия със
същата дата: ниви и ливади и гора Маркуджика от 7 560 дка при съседи:
Щахинско дере, Радоилски път, Голяма Бистрица и Големия кладенец”.
Видно е, че в споменатите документи е налице противоречие – в регистъра на
Самоковския мирови съдия и описа от 1920 г. се сочи, че Маркуджика е
притежание на Фердинанд, а в описа от 1946 г., че е “собственост [на] Цивилната
листа на Н. В. Царят”.
В печата бяха оповестени редица факти за съмнителния начин, по който
Фердинанд се сдобива не само с манастирската гора, но и с другите съседни на нея
имоти. По това време яйлъците са обявени за държавни и не могат да са обект на
покупко-продажба между частни лица. Единствено царят е този, който не се
съобразява със забраната. Чрез подставени чиновници в Министерството на горите
си урежда закупуването на яйлъци. Така на 29.ХІІ 1900 г. чрез упълномощено лице
купува “около 1500 дюлюма (приблизително 1500 декара – б. авт.) планина
(яйлък) в землището на гр. Самоков, в Рила Планина, назована Маркуджик от
жителя на гр. Самоков Христо Манов. На 23.ХІІ.1901 г. купува “един балкан
(пасбище и част от гора) в землището на село Бели Искър на местността Шахинкал
от 3000 декара от жителя на с. Бели Искър Коте Стойчев”. Освен тези през 1900-
1901 г. закупува и други 5 малки имота от 21 декара, съседни на посочените по-
горе.
Очевидно е, че има голяма разлика в цените на закупените имоти, заплатени
от Интендантството на цивилната листа с държавни, а не с частни на монарха
средства: 3000 декара - за 6000 златни лева; 1500 декара – за 11 000 златни лева и
7 560 декара за 12 000 златни лева. Това, което е по интересно, е, че споменатите
два имота от 1500 и 3000 декара са съседни на манастирската гора – единият се
намира от лявата, а другият от дясната му страна. Манастирската гора Маркуджик
е по средата. Пред тях е връх Мусала. Изниква въпросът дали покупките на двата
имота не е била целенасочена?
Монархът купува манастирската гора цели 3 години по-късно. Вече има
неоспорими доказателства и обяснение, че манастира не е искал да продава своята
гора, но е бил принуден да го направи не от кой да е, а от самия Фердинанд и то по
престъпен начин. По начин, който не са си позволили към тази българска светиня
нито един друг български цар, византийските императори, а най-вече турските
султани. Точните думи за престъпния Фердинандов акт са самонастаняване и
принуда, рекет. И той е описан в неопровержими исторически свидетелства. За да
е ясно за какво става въпрос, ще си позволим да напомним накратко как
българските царе, византийските императори и турските султани са се отнасяли
към манастира и неговите имоти. И накрая – как се е отнесъм към него и имотите

315
му самият Фердинанд.

* * *
Много интересна е една обобщена справка за правното положение на
Рилския манастир, изготвена в края на 1948 г. от неговия игумен архимандрит
Калистрат. Ще е поучително да се преразкаже почти дословно.
“В старата българска държава (Първо и Второ българско царство) – сочи
Калистрат, Рилският манастир бил високо почитан и щедро даряван както от
народа, така и от българските владетели.”. Цар Петър (927-969) изпратил на
неговия основател (946) Иван Рилски чаша злато за неговата прехрана.
Монашеското общество около него се нуждаело от материални средства, които
освен от пожертвувания добивало още и от обработването на земята и
използването на рилските гори.
И по времето на византийското владичество монашеското братство и
Рилската обител се ползвали с привилегии, узаконена с грамота, която
тогавашният византийски император Алексий І Комнин (1081-1118) дал на
игумена. Смята се, че и император Мануил І Комнин (1141-1180) обсипвал с
дарове манастира, защото бил благодарен, че мощите на св. Иван Рилски го
излекували от тежка болест.
Цар Иван Асен ІІ бил голям покровител и щедър дарител на манастирите в
България. Макар и да няма преки доказателстве е сигурно, че от неговата щедрост
се е ползвал и Рилския манастир. Манастира се намира под закрилата на местния
владетел Хрельо, който през 1334-1335 построил в самия манастир църква,
посветена на Ив. Рилски и висока кула, за да се защитата от нашествията на
разбойници.
Цар Иван Александър (1331-1371) също е правил дарения на Рилския
манастир и пазел неговите придобити правдини. В дарителска грамота на
последния български цар Иван Шишман, се казва, че привилегии на манастира са
дали всички предишни български царе. Неговата грамота гарантира на манастира
свобода и материално благосъстояние. С хрисовул от 1378 г. потвърдил
земевладелческите права на манастира и му дал нови имоти. Манастирски
владения били много села в Дупнишко и Горноджумайско (ниви, лозя, воденици,
гори). Над всички селища и имения манастирът имал неотменима власт. Никои
държавен чиновник, дори и болярин нямал право да безпокои хората и селата на
Рилския манастир за данък или ангария. Царят заповядал манастирът св. Иван
Рилски с всичките си имения да живее “свободно и да не бъде безпокояван от
никого, догдето слънце грее на земята”.
В турско време Рилският манастир е търпял насилия от местните турски
властници, но турските султани изобщо са го покровителствали и с фермани
признавали неговите права, които имал при завладяването на България. Оставена

316
му била земята, горите, селищата и други стопански обекти. През 1519 г.
манастирът получил султански ферман, в който се казва, че на същия манастир
бил даден ферман още от първите султани Баязид І (1389-1402) и Мохамед І (1413-
1421). С тези султански актове манастирът бил признат за превилегирован и
свободен да владее своите имоти, които не се облагали с десятък и други данъци.
В султански ферман от 1520 г. също се споменават горните султански актове,
които монасите на манастира са показвали, за да доказват, че техния манастир е
“свободен и превилегирован”. Във фермана от 1821 г. се съобщава, че манастира
имал ферман и от султан Мурад І. Според предание две големи лампади, пазени в
църквата на манастира са дарени от Султан Мурад ІІ, който посетил Дупница ,
където при него се явил игумена на манастира.
При султан Мехмед ІІ (1451-1481), завоевателят на Цариград, както
споменава Владислав Граматик, монасите се ползвали с пълна свобода и се
наслаждавали на спокойствие. Тогава, с позволение на същия султан, трима
свещеници от с. Граница, Кюстендилско, приели монашество и възобновили
манастира, където пренесли и мощите на св. Иван Рилски от Търново (1469).
В договора между Рилския манастир и руския манастир Св. Пантелеймон в Св.
Гора от 1466 се казва, че братята, възобновители на манастира, получили от
султана и негови велможи писмени заповеди, с който Рилския манастир бил
освободен от данъци.
Рилски монаси се явили при султан Баязид ІІ и му се оплакали, че местни
спахии и други големци влизали в манастира и насила взимали храна и питие без
да плащат. Султанът, с ферман от 1493, заповядал да бъдат наказани най-строго
злодеите и забранил да влизат в манастира и да вършат насилия.
Понеже правата на манастира над рилските гори били накърнявани от
местни турци, то със султански ферман от 1516 г. се забранявали насилия,
посегателства и нахлуване в имотите на манастира и монасите му. Султан Селим І
(1512-1520) с ферман от 1519 г. потвърдил правдините на манастира. Също и
приемникът му Сюлейман ІІ Великолепни (1520-1566) с ферман от 1520 г.
потвърдил правата на Рилския манастир, по молба на рилски монаси, които се
явили при него. Той считал манастира за едно духовно общество (община) от
двама монаси управители (игумен и проигумен) и 43 монаси. Това общество
притежавало ливади, ниви, пчелини, лозя, бостани, воденици, тепавици в разни
села. Султанът предписал манастирът да не плаща никакъв данък за старите
имоти, а за новопридобитите да плаща десятък. По повод заграбването на
манастирските лозя от субашията Касим, султан Сюлейман Великолепни в 1540 г.
заповядал да не се вършат действия и насилия над манастира, противни на
Шериата и каноните. С ферман от 1549 г. същият султан предписал монасите на
Рилския манастир “и занапред да бъдат свободни от всякакви държавни данъци”,
да се смятат за превилегирована класа, да не се взима десятък от манастирските

317
имоти, нито данък за водениците и овците им, нито десятък за пчелите им.
След смъртта на Сюлейман Великолепни се увеличили насилията над
християните и частно над Рилския манастир. Турците искали тежък данък и от
неговите монаси. Новият султан Селим ІІ (1566-1574) заповядал да престанат
всякакви насилия и незаконни действия над монасите. Неговият приемник Мурад
ІІІ (1574-1595) предписал с ферман, рилските монаси да се признаят от турската
власт за действителни стопани на всички вакъфски имоти, които принадлежали на
Рилския манастир. Той заплашил, че всеки, който отнеме нещо от манастира, ще
плати двойно и заповядал похитените вещи да бъдат върнати на монасите.
И през ХVІІ в. султаните взимали под своя закрила Рилския манастир срещу
насилията на местни спахии. В 1640 г. рилските монаси издействали султански
ферман, с който се забранявало да се увеличи определената от турското
правителство цена на восъка и восъчните свещи. Султан Мохамед ІV (1648-1687)
издал през 1685 г. ферман против насилията над рилските монаси. По ходатайство
на Цариградската патриаршия, през 1721 г. излязъл султански ферман, с който се
забранявало “по най-строг начин” да бъдат “изтезавани и изнудвани” рилските
монаси.
През 1739 г. султан Махмуд І (1730-1754) забранил на държавните
служители да нахлуват в Рилския манастир и да ограбват монасите му. Против
насилията над Рилския манастир същият султан издал ферман и през 1742 г.
Фермани да не се нарушават правата на Рилския манастир върху рилските гори
били издадени през 1751 и 1756 г. С ходатайството на Цариградската патриаршия
султан Мустафа (1756-1773) издал през 1772 г. ферман, с който уважил молбата на
рилските монаси да се облекчи плащането на манастирския дълг. Това било
потвърдено и с нов султански ферман през 1774 г.
От началото на ХІХ в. материалното положение на Рилския манастир се
подобрило, неговите имоти се увеличили. Със сулмтански ферман от 23.ІІІ.1833 г.
било позволено да се възстанови изгорелият Рилски манастир.
В гръцката архива на Рилския манастир се пази гръцки превод на едно емирнаме
на министъра на външните работи и на изповеданията Махмуд Недим до
Дунавския вилает относно правдините на Рилския манастир. Емирнамето било
издадено по искане на Привременния български съвет, който молил данъчните
чиновници да не насилват Рилския манастир да плаща десятък. След като била
направена справка се разбрало, че манастирът от старо време бил освободент от
данъци и десятък за своите земи, освен от чифлика и нивите в селата Слаково и
Арслан. С това емирнаме се предписвало да не се взима десятък или друг данък за
старите имоти.

* * *
А ето как се отнася към манастира “султан” Фердинанд І. При първото си

318
посещение в манастира през 1889 г. се разписва в книгата за впечатления с големи
главни печатни букви, с които поучава, че манастира и манастирските гори,
рилската гора са голямо национално богатство и трябва да бъдат пазени.
Настаняват го в най-представителната, известната самоковска стая, предназначена
за самоковци заради изключителните им заслуги за възстановяването и
икономическото замогване на манастира. Оттогава стаята става Фердинандова.
Обсебва я и единствената му грижа към манастира е да построи допълнителна
подпорна стена в крилото под стаята. И още тогава е известно защо. Не от грижа
за манастирската сграда, а от страх за собствения си живот, за да не падне стаята, в
която отсяда и загине “негово царско височество”. И още: въпреки обещанията по
време на Фердинандовото царстване манастира се облага с непосилни данъци,
включително и върху собствените му имоти. И това е съвсем преднамерено и
целенасочено – да бъде принуден да ги продава. Фердинанд иска най-големия
манастирски имот и го пролучава. И от неопровержими исторически
свидетелствна е ясно как го прави.
Фердинанд се самонастанява в манастирския имот. Разпорежда се
самоволно, нагло и безочливо. В средата, в подножието на Маркуджика върху
манастирска площ от около 1500 дка след 1890 г. построява първата си царска
вила – старият дворец в Царска Бистрица. Досега се смяташе, че строителството е
станало върху самоковски общински имот. Очевидно това не е така. След това
купува съседните отляво и от дясно на Маркуджика имоти, за които по-горе бе
споменато. Резултатът от престъпното самонастаняване е, че манастирската гора е
била обградена. Фердинанд обгражда заграбения имот, прокарва пътища, сече.
Манастирската управа е лишена от достъп до своя имот. По тази причина вече не
може да го дава под наем за паша и сеч.
След стария, Фердинанд започва строителството на новия дворец. Тогава ги
наричат “царските вили”. Монасите в манастира недоволстват , но не могат нищо
да сторят. Никои не смее да се яви при царя, както това са правили монасите по
турско време, за да се оплакват от своеволията и безчинствата над манастира и
неговите имоти, да извоюват права за него от турските султани. Знаело се, че
алчността на Фердинанд е била безгранична и че резултат от това няма да има.
Въпросът не търпял отлагане, защото от години манастирът не получава никакви
доходи от този имот и изпитва остра нужда от средства. Интендантски хора
подсказват, че има изход – гората да се продаде на Интендантството на цивилната
листа. Крият, че Фердинанд иска да я купи за себе си. Тези са причините въпросът
да се постави на разискване от манастирския събор в заседанието му от 8 юни
1902 г. В протокола на събора е записано: “Отец Игумена след като обясни за
извършеното от комисията по измерванието на Маркуджика и определение на
границите й, за която цел е съставена и скица от член комисаря монах
Полихроний, като бивши инженер и като съобщи, че тая гора, поради непазението

319
й, се намирала в плачевно положение, изсечена и прочие и след като се прочете
съставений от комисията протокол по това измерване предложи въпроса на
разисквание. Събора след дсълги съвещания, намери, че тая гора от ден на ден ще
изпада, понеже не може да се предпазва от изсичания и пр. и като се взе предвид,
че Негово Ц. Височество е вече заинтересован за тая гора, понеже съзнателно или
не, той е построил върху манастирско място своята вила, и е поправил пътищата в
нея. Реши: Да се донесе за всичко в почитаемия Свети Синод, с молба да разреши
продажбата. Заявлението на Хр. Манов да се направи смяна с тая гора, събора
остави без последствия. Освен това събора реши: Да се ходататайства пред Светия
Синод да разреши продажбата на всички манастирски имоти, както в Самоковска
община и пр., от които манастира никаква полза няма, а плаща само данъци.
Гората Маркуджик преподпочтително да се даде на Н. Ц. Височество”.
Отговорът на Светия Синод се бави почти две години. Причината за забавянето
била, че Синода не е бил съгласен да се разреши продажбата. Но Фердинанд бил
неумолим. Не обичал да му отказват. Давал вид, че заради бавенето е сърдит на
манастирското братство и неговия игумен. Продължавал демонстративно да
владее и строи в манастирската гора, в която се е самонастанил още от 1889 г.
Близо 15 години манастирската гора не носи доход, а за нея продължават да се
плащат непосилни данъци.
На 11.ІІІ.1904 г. въпросът се разисква в присъствието на всички членове на
Светия Синод. Ето какво е записано в протокол № 13 на Синода от тази
дата: “След прочитане протокола от миналото заседание разгледаха се: [...] 17.
Писмото на Иконом Василия Чешмеджиев от Самоков от 27 февруарий т. г., с
което в отговор на отправеното до него запитване, съобщава следното: 1. Христо
Манов е продал на Интендантството на Н. Ц. В. планина с клек (дърва) за огън,
само камене, огромни скали и съсипища от същата, за да развъжда дивеч, а
пасбище съвършено малко; 2. Продаденото пространство е повече от 3 000 декара;
3. На каква сума е продадено това пространство не се знаело, защото се пазело в
тайна.
След тези сведения Св. Синод се спря на въпроса, да се позволи ли на
манастирското управление да продаде планината Маркуджик на Интендантството
на Н. Ц. В. Княза, което изявило желание да откупи тази планина. От преписката
на Св. Синод с манастирското управление се вижда, че предметната планина по
размер възходяща до 7 000 декара, като надлежно непазена, била оголена от
дървета и днес се намирала в плачевно положение, че по-високата й част била
покрита с клек, негоден ни за строителен, ни за горлив материал; че по-ниската
част, която е сравнително по-запазена, завзета е от вилите на Н. Ц. Височество
Княза; че от трите си страни манастирската планина граничи с планините, които
Н. Ц. Височество купил, а четвъртата й страна е оная, дето са вилите, та по този
начин тя става недостъпна, и, ако пашата й се даваше под наем, не ще има отде да

320
минава за там добитъкът, че кога е имало за нея наематели, едва се добивал слаб
наем, а през последните години нямало вече наематели. Манастирският събор в
заседанието си на 8 юний 1902 г., протокол № 17, подир като изслушал комисията,
състояща се от няколцина братя, която ходила на мястото да измери и изучи
планината Маркуджик решил да моли Св. Синод да позволи да се продаде тоя
имот като недоходен за манастира.
Като взе предвид всичко гореизложено, от една страна, а от друга, че едва ли
ще се яви друг купувач, освен Интендантството на Н. Ц. Височество, Св. Синод
намери, че е по-предпочтително да се продаде на Интендантството планината
Маркуджик и стойността й да се вложи на дълъг срок в банката, като манастирът
ще се ползва само от лихвите. А защото Игуменът с писмото си № 24 от 9 януари
т. г. пита: в случай, че Светия Синод позволи да се продаде на Интендантството
въпросната планина, каква цена да поиска, Светия Синод реши да му се препоръча
да поиска 12 000 лева и то по следните причини: 1. Защото пространството на
планината според изчисленията, е 7 650 декара; 2. Защото близо 1 500 декара от
това пространство, ниската част на планиата е доволно залесена; 3. Че с
построяването на княжеските вили върху манастирско място, Маркуджика стана
несгоден да се намират наематели на пашата му.”
Запазени са безспорни свидетелства, от които се вижда как се развиват
нещата след решението на Св. Синод.
В протокол № 23 от 28.ІV.1904 г. е записано, че манастирският събор се е
запознал със синодалното предписание № 1732, “с което потвърждава съборното
решение и разрешава продажбата на планината Маркуджик срещу цена от 12 000
лв., предпочтително на Интендантството на Н. Ц. Височество. Прочете се също и
Интендантското писмо под № 279, с което приема Маркуджика срещу
предложените от почитаемия Свети Синод условия. Събора удобри продажбата на
Маркуджика и условията по нея и реши: Упълномощава Отец Игумена
архимандрит Йоаникий да снабди с продажни книжа за право владение купувача и
получи стойността 12 000 лева. Разрешава Отец Игумена да отиде за тая цел в гр.
Самоков, но с предварително разрешение от Светия Синод. Освен това събора
възлага Отец Игумена да изплати правото на М. Велчев от гр. Самоков, в
качеството му на манастирски представител по тая продажба и управлението на
другите манастирски имения в Самоковско.”
На 10.VІ.1904 г. игуменът на манастира се отчита за изпълнението на
задачата. В протокола е записано: “Отец Игумена докладва за извършеното от него
при командировката му в гр. Самоков. Съобщи, че продажбата на Маркуджика е
вече станала и стойността й от 12 000 лева се внесе на приход срещу квитанция №
106. Понеже имотите не били записани по данъчните книги в Самоковско, както и
Маркуджика, и манастира не е представил за тях крепостни актове, то и
продажбата на Маркуджика е извършена по домашен продавателен запис.

321
Вследствие на това събора реши: одобрява извършеното от отец Игумена и
нарежда да се пише на компетентната власт да запише по надлежните книги
манастирските имоти в Самоковско и в най-скоро време да се снабди с нужните
крепостни актове. Така също да се снабди манастирът с актове и за другите имоти,
за които досега няма. Да се донесе за продажбата на Мардукжика в Св. Синод.”
Всичко е повече от ясно е точно. И нещо повече от очевадно. При покупката на
имота, освен с описаната принуда, Фердинанд и неговите хора си послужили и с
измама – през цзялото време твърдяли, че имота ще закупи Интендантството.
Затова такова е решението на Светия Синод. Но накрая имотът бил записан на
името на Фердинанд. И дълго време тази покупка се пази в тайна. Едно от
обясненията за това е, че по тогавашните закони никой в княжеството не може да
закупува цели планини, острови, реки...
Правени са опити манастирската гора да се върне от Борис ІІІ. Това, което
той направил е да уреди Интендантството на цивилната листа да се снабди с
нотариален акт за собственост. И той е на името на Интендантството и е от
17.ІХ.1930 г. за 12 000 декара гора, в която е включена и манастирската гора
Маркуджик. Борис изтъквал, че Интендантството по-добре ще се грижи за тях. И
той често посещавал манастира и отсядал в самоковската стая, наречена по негово
време Борисовата. И неговите грижи за манастира се простират само до тук. И по
негово време манастира изнемогва, плаща тежки данъци.
И синът му Симеон ІІ посещава манастира и демонстрира положително,
уважително отношение към него и оредялото монашеско братство. И само
толкова. Повече от 15 години манастирската управа не може да възстанови
правата върху национализираните от комунистическата власт манастирски имоти.
Симеон и за това не им помогна по времето, когато бе министър-председател.
Помогна на себе си. И е известно как: по възможно най-бързата процедура
въстанови като “свой наследствен имот” споменатите гори, в които е и
манастирската. И до ден днешен не е ясно защо вместо споменатите 12 000 декара
му възстановяват 16 000!? И защо се прави замяната на описаните в историческите
документи оголени, каменисти горски участъци с първокласна гора на друго
място.
И днес манастирското братство се възмущава. Все още се помни как дядото
на Симеон е принудил да му продадат манастирската гора за смешно ниска цена.
Затова в името на справедливостта се питат дали да не отидат при Симеон, както
някога техни събратя са ходили при турските султани, за да поискат да върне
манастирската гора.

322
 Едно интервю на Димитър Статков78

Ст. н. с. д-р Веселин Ангелов е съставител на поредица документални

сборници, автор на монографии, на значителен брой студии и научни статии по
теми от най-новата българска история. Преди дни бе обнародвана книгата му
“Паметни бележки за българо-либийските отношения (1963-2007).

Г-н Ангелов, като историк-архивист как оценявате подписката на ваши

колеги, политици и общественици, Москва да ни върне "арестуваните" след
войната български архиви?
Проблемът бе политизиран и превърнат в инструмент за поредната
антируска кампания. Идеята бе открадната от най-компетентната по този въпрос
наша институция - Главно управление на архивите при МС. Неотдавна
ръководството й оповести, че отдавна работят по въпроса и има изгледи за
положителното му решаване.
Твърди се, че става дума за "много километри" ключови за историята ни
архиви?
Следва да уточня, че те не са били "арестувани", а са взети по
законосъобразен ред, прилаган в една победена във войната и окупирана страна -
с описи и разписки. Индикации за това има, но самите документи не са запазени.
Затова на практика у нас никой не знае какъв е точният обем, но несъмнено става
дума за подбрани документи, а не за цели масиви, както се твърди. В същото
време мнозина у нас говорят наизуст за "поголовно задигнати" материали. Има
свидетелства, че съветските представители тук са били твърде акуратни при
боравенето с архивите ни.
И все пак ще узнаем ли какво е било изнесено от България?
Това, което се знае със сигурност, е, че става въпрос за документи на нашето
Вътрешно и от Външно министерства, на Министерския съвет, на Тайната
канцелария на цар Борис III, на тогавашните регенти, на българското външно и
вътрешно разузнаване. Преобладават отнасящи се до външната политика на
страната - най-вече към СССР, отношенията ни с нацистка Германия и
съюзниците от антихитлеристката коалиция.
В същото време малцина знаят, че имаме и върнати архиви от руснаците. И
то скоро след изнасянето им от България. Например като изобличителен материал
за провеждането на "народния съд" са били върнати такива документи в началото
на 1945 г. През следващата година също са върнати немалко архиви. Сред тях са
протоколите на МС от втората половина на 30-те до 1944 г. На самите документи е

78
В. "Дневен труд", 2008 г.
323
отбелязана датата и годината, когато са били взети и върнати от представителите
на съветското командване у нас.
Правени ли са досега официални постъпки да си получим останалото?
Върнати са документите на Вътрешното министерство, на разузнаването. По
решение на ПБ на ЦК на БКП в края на 1950 г. при МВР се създава отделение "П",
което в началото на 1952 г. прераства в отдел II на ДС и просъществува до края на
1954 г. Неговата цел е "системно, цялостно и централизирано разработване на
полицейските архиви и тези на РО при щаба на Царската армия, с оглед
разкриването на агент-провокаторите и секретните сътрудници на полицията и РО,
работили срещу БКП, КМС и РМС, разкриване на секретни сътрудници, работили
по буржоазните партии и срещу чуждото разузнаване, изясняване на всички
провали и убийства на наши другари и антифашисти".
Известни са и печалните резултати от работата на тази първа в история ни
"комисия" за разкриване на досиета. Били са арестувани 231 души, от които са
били осъдени, както следва: на смърт - 37 души; от 15 до 20 години затвор - 36
души; от 10 до 15 години - 45 души; от 5 до 10 години - 35 души; от 1 до 5 години
- 21 души; изпратени в ТВО - 43-ма; освободени по оперативни съображения - 19;
по политически съображения - 21 и по недоказаност на вина - 24.
Въпросът се поставя през 1958 г. отново и самите руснаци твърдят, че още
тогава ни е върната останалата част от документите. Мисля, че това става през
1962 г. Изпуска се и фактът, че преди 1989 г. авторитетни наши историци са
допускани до архиви, отнасящи се до България.
Възможно ли е част от останалите в Русия наши архиви да бъдат "скрити"
по целесъобразност?
Никога няма да ни бъдат върнат материали, които ги уличават в
антибългарски деяния и във фалшифициране на историята ни. А също и
документи за заграбени ценности. Може само да се предполага, че сред тях са
документи за тогавашната съветска оценка за "вината" на България като съюзник
на Германия във Втората световна война. Или такива, които развенчават мита за
"съветската помощ" в заключителната фаза на войната и за ролята на СССР за
непризнаването ни като съвоюваща страна по време Парижките мирни преговори
през 1946 г. А също и за сключения по вина на Москва унизителен за България
мирен договор в началото на 1947 г.
Какво можем да направим тогава?
Трябва да настояваме наши експерти да бъдат допуснати до описите на
архивите, засягащи България. Липсата на конкретика в едно искане от българска
страна може да обезмисли всичко. Съществува вариант руснаците да извадят
разписки и описи за върнати вече архиви и да заявят, че това е всичко.
Как постъпиха другите бивши соцстрани?
От колеги зная, че те успяха да си върнат документи и ценности с голяма

324
стойност. Но го постигнаха не с нескопосани антируски акции, а с тиха и умна
дипломация. По този въпрос те се възползваха умело от руското законодателство.
Дори Македония получи много копия от руските архиви, които за съжаление ги
използва срещу нас.
Знае се, че съветските съветници у нас са имали пълен достъп до всякаква
информация. Как е било процедирано с нея?
Ето, това трябва да искаме да разберем. По времето на социализма
канцеларията на главния съветски съветник у нас е била винаги в съседство на
кабинета на нашия вътрешен министър. Той и множеството подчинени му
съветници са имали пълен достъп до всички документи на българските
институции. Без изключение! Събирали са огромна документация и са си я
изнасяли също така необезпокоявано. Тя е в Москва и български историк не се е
докосвал още до нея.
След президента Желю Желев в началото на прехода, през 2004 г. външният
министър Соломон Паси бе вторият, който постави въпроса за тази документация.
Ако политиците се допитваха по-често до нас, историците, можеха да повдигнат
на по-високо ниво и други въпроси. Например за архивите на Съветския
окупационен корпус у нас; на Съюзната контролна комисия (септември 1944-1947
г.), ръководена от съветски представители; на Управлението на съветските
имущества в България (1944-1956 г. ); та дори и за архивите на Коминтерна и по-
конкретно за дейността на многобройната българска колония комунисти начело с
Георги Димитров; за съдбата на стотиците изпратени в съветски концлагери наши
сънародници, както и за таврийските българи, върнати обратно в СССР през 1945
г. Особено ценни за нас са архивите за агентурата на КГБ у нас.
Само архиви ли е отнесла от България съветската армия?
През втората поровина на септември 1944 г. нейни представители имат
безпрепятствен достъп до дворците и грабят, каквото им падне. Изнесени са
инвентарните книги на Интендантството на Негово величество, в които е описано
цялото имущество на царските дворци. То включва и ценности от злато, подаръци
от чужди владетели, сребро, картини и др. По време на съветската окупация на
България от 11.ІХ.1944 до края на 1947 г. страната, нейното население от най-
бедните до най-богатите са подложени на безогледен, пладнежки грабеж. Тя
напълно фалира, защото е заставена да издържа огромния окупационен корпус. По
данни на Трайчо Костов само на бюджета ни той струва колосалните за това време
147 милиона долара.
Освен причинените огромни злини на народа ни в Съветска Русия са
отмъкнати несметни наши богатства като "военни трофеи". В това число и хиляди
товарни вагони, всичките ни речни и морски съдове, огромни количества
селскостопанска продукция, розово масло и злато. Страната ни преживява своята
трета национална катастрофа.

325
 Има ли правни механизми, които да съдействат заграбеното да се върне
Съществуват международни организации и конвенции за защита на
културните ценности (Хагската от 1954 г., Парижката от 1970 г.), третиращи също
и проблема за откраднати документи. Само трябва да се докаже, че наистина са
били изнесени по криминален начин. България обаче е била третирана като
победена във войната страна и кражбата е била регламентирана като законен акт.
Има един руски закон, който управниците ни проспаха. Става въпрос за
приетия през 1994 г. в Русия Федерален закон за културните ценности, иззети от
други страни по време на Втората световна война. Той предвижда два режима за
връщане на отнетото - съответно за приятелските и за неприятелските във войната
страни. Шансовете на вторите, сред които сме били тогава и ние, са силно
ограничени, но не и изключени. Обикновено руснаците връщат само копия на
документи на хартиен или електронен носител. Член 18 от този закон предвижда
воденето на преговори. Практиката обаче сочи, че те са безрезултатни.
Допускате ли, че някои върнати документи могат да пренапишат цели
епизоди от историята ни?
Напълно е възможно. Особено прочитът на архивите, за които споменах по-
горе. Това обаче поне засега изглежда трудно, защото не е в интерес на самите
руснаци.

326
 МОНОГРАФИИ И ДОКУМЕНТАЛНИ СБОРНИЦИ НА
ВЕСЕЛИН АНГЕЛОВ

* Пиринска Македония в българо-югославските отношения (1944- 1948), С.,

1993, 480 с. (докторска дисертация).
* Път към Голгота, сборник в чест на 50 г. от кончината и 110 г. от рож- дението
на Неврокопски митрополит Борис, Благоевград, 1997, 159 с.
* Хроника на едно национално предателство (Опитите за насилстве- но
денаци-онализиране на Пиринска Македония (1944-1949 г.), С., 1999, 303 с.,
първо издание; 313 с. второ издание; трето допълнено издание, С., 2004, 492 с.
* Отличен българин с името Герасим (Страници от въоръжената съ- протива
срещу комунистическия режим в Пиринска Македония (1944- 1948), С., 2008, 236
с. второ издание.
* Да се запази за вечни времена (сборник от документи за дейността на
бившата Държавна сигурност), С., 2002, 305 с.
* Македонската кървава Коледа (Създаване и утвърждаване на Вар- дарска
Македония като република в югославската федерация.( 1943-1946 п), С., 2003 г.,
346 с.
* Македонският въпрос в българо-югославските отношения (1944- 1952), сб.
документи от поредицата „Архивите говорят” на ГУА при МС на РБ, т. 31, 607 с.
* Вик в съня (Материали за съпротивата на Владимир Поптомов сре- щу
македонизаци-ята в Пиринския край (1944-1949), С., 2005, 267 с.
* Третата национална катастрофа. Съветската окупация в България (1944-
1947), С., 2005, 354 с.
* Премълчани истини. Лица, събития и факти от българската история (1941-
1989), С., 2005, 367 с.
* Имотите на Кобургите (Истини, полуистини, действителност), С., 2006, 619
с.
* Строго секретно! Документи за дейността на Държавна сигурност (1944-
1989), С., 2007, 702 с.
* Паметни бележки за българо-либийските отношения (1963-2007),
С.,2007,296 с.
* Поверително! Комедията с досиетата, С., 2008, 448 с.
* Строго поверително. Асимилаторската кампания срещу турското
национално мал-цинство в България (1984-1989), С., 2008, 830 с.
* Секретно! Протестните акции на турците в България (януари-май 1989),
Документи, С., 2009, 278 с.
* Борба без оръжие! Турско националноосвободително движение в
България (1985-1986), С., Документи, С., 436 с.
* Секретно! Протестните акции на турците в България (януари-май 1989),
Документи, второ преработено и допълнено издание, С., 2010, 500 с.
* Ахмед Доган. Документална биография (1954-1990), С., 2011, 400 с.
* Голямата екскурзия, том І, С., 2011, 424 с.; том ІІ, С., 2011, 417 с.

327
 * Обратната вълна. Връщане гражданските права на българските тур- ци
(септември 1989 – януари 1990), С., 2012, 513 с.
* Лично! Строго секретно! Държавна сигурност срещу неформални- те
организации в България (1987-1989), Документи, Първо издание, С., 2012, 948 с.
* Строго секретно! Протестите на турците в България срещу възроди- телният
процес (20-30 май 1989). Документи, С., 2015, 209 с.
* Строго секретно! Провеждане на насилствената възродителна кам- пания
срещу турското национално малцинство в България (23 декември 1984-31 март
1985 г.). Документи, С., 2016, 298 с.
* За съдбата на прогонените от Пиринска във Вардарска Македония българи
(1945-1956). Документален сборник , С., 2018.

328
Съдържание

Към читателите.......................................................................................................................3
Премълчаването е неподходяща позиция............................................................................5
Насилие срещу фактите (Нови документи за провала на
културно-ноционолната автономия в Пиринския край
(1946-1948 г.)...........................................................................................................................7
Докога спекулации (За така наречената Македонска
освободителна бригада "Яне Сандански").........................................................................10
Наистина полу бог..................................................................................................................13
Крахът на мисията (През 1948 г. скопските книжари
са изгонени).............................................................................................................................16
Кога учители са бягали, за да спасяват кожата си...............................................................17
Как ще бъде изтрит този срам (Неизвестен протест
срещу македонистката политика на БКП).........................................................................18
Защо се провали кампанията за ограмотяване
на "македонците" (1947-1948)...............................................................................................20
Фалшът на една пропаганда в Пиринска Македония..........................................................21
Това са действителни факти...................................................................................................22
Никои не пожела да изучава македонски език.....................................................................27
Защо бе осъден Методи Андонов - Ченто............................................................................29
Македонският театър в Горна Джумая през 1947-1948 г....................................................32
Жалбите на македоно-одринските опълченци.....................................................................34
Хроника на едно национално предателство.........................................................................35
Гнездо на сърбоманската агентура в България....................................................................42
Приемам спорове само с професионални историци............................................................44
Само страхливите хора прибягват до насилие.....................................................................45
"За" и "против" закона за декомунизация в научната сфера..............................................47
Стигна се до линчуването на някои хора... (Истината за
войнишките бунтове в Скопие и Щип, 6-7.1.1945 г.)..........................................................49
С фактите да се борави точно (Сто години
Неврокопска епархия).............................................................................................................50
Българският народ няма от какво да се срамува..................................................................51
Помощна акция за семейства на осъдени от "народния съд".............................................53
Реабилитация на осъдените свещенослужители
от Неврокопска епархия.........................................................................................................53
Разрушителни удари против Неврокопската ехапхия
и народната ни църква............................................................................................................54
Вълна от побои и издевателства............................................................................................57
Направете федерацията между Югославия, България
и Албания, ако искате утре!...................................................................................................60
Винаги "строго секретно" и по правило антибългарски.....................................................68
Българските комунисти дават всичко - само трябва
да ги понатиснеш....................................................................................................................69
Никой не е подирил отговорност за тези убийства
(Терор залива Павликенско в зората на
отечественофронтовското управление).............................................................................72
Да изпитваме ли национална гордост и пред кого да се
329
поклоним? (Защо не трябва да празнуваме денят
на "победата"9май?)............................................................................................................75
"Мамка ви, ние ще победиме, долу текезесето!"................................................................79
Нито една дума да не излиза! (Няколко Сталинови указания
за "преуспяването " на България).........................................................................................83
Четиридесетгодишна априлска мистерия ("Около ЦК се
въртят военни, в цялата тази работа вземат участие и чужди
разведки" - съобщава Т. Живков на априлския пленум...)...................................................85
Зловещ комунистически експеримент (Още нещо за
денационализаторската политика на българските
комунисти в Пиринска Македония)......................................................................................89
Из творенията на родоотстъпника Георги Димитров
(50 години от Десетия пленум на БРП(к), приел
декларацията по т. нар. македонски въпрос).....................................................................94
Извоювана с кръв" бляскава изборна победа".....................................................................99
Комунисти продават България за чифт обувки,
гвоздеи и сапун...(Из "съдебната" практика на другаря
;Георги Димитров)................................................................................................................101
Изключение само за евреи, цигани и турци
(50 години от демографското преброяване в
Пиринска Македония (25-31.XII. 1946 г.)............................................................................105
Кошмарно издевателство над реномиран български
институт (Как комунистите ликвидираха Македонският
научен институт?)...............................................................................................................110
Има ли сръбско малцинство в България?
(Всички живеещи в България 211 сърби са изселени
през 1945 г. по искане на Тито)...........................................................................................119
Българската политика по македонския въпрос
- минало, настояще и бъдеще...............................................................................................121
Малко известни факти за т. нар. "народен съд" в
Пиринска Македония (февруари-март 1945 г.)..................................................................127
1. Горноджумайският "народен съд".................................................................................127
2. Светиврачкият "народен съд"........................................................................................131
3. Неврокопският "народен съд".........................................................................................135
4. Разложкият "народен съд"..............................................................................................139
Комунисти бистрят македонският въпрос
(За "историческите"решения на мартенския пленум
на ЦК на БКП от 1963 г.)....................................................................................................150
Бурно преминал живот (Близък съратник на Тодор
Александров и Иван Михайлов, справедлив и строг човек)..............................................154
Антифашистка или разбойническа борба на шепа бандити в
Пиринска Македония(1941-1944 г.)
(История, съшита с бели конци)........................................................................................158
За убийците на Трайчо Костов и "конюнктурните историци"........................................170
Митове и реалности около южнославянската федерация (Как Великобритания се
възпротиви на идеята България
да се федерира и отстъпи територии).............................................................................173

330
Познати щампи и фалшификации от времето на прокомунистическата историопис
(Опит за фалшифициране на историческата и политическата
съдба на Македония).........................................................................................................178
Къде и защо изчезват българите в Югославия? (Сърбизация и
югославизация в Западните български покрайнини.......................................................181
Не е ли дошло време Светия синод на БПЦ да
признае македонската автокефалност?............................................................................185
Декларирахме, че сме българи! (За съдбата на прогонените от българските
комунисти бежанци от
Егейска Македония в Югослания).....................................................................................190
"Да си отидат след прибирането на реколтата!"(Малко известен епизод за
отношението на комунистическата
партия и власт в България към българските турци).....................................................196
Свободно съчинение по тема от най-новата ни история (Истината за разрушаването
гробницата на
цар Борис III)........................................................................................................................198
Престъпна акция на шепа бандити
(Сънотворни и смехотворни бръщолевения на един
псевдоисторик за "жабокрекската акция ") ......................................................................201
Милост вече не раздавам...
(Неизвестен епизод за съпротивата на войводата Герасим срещу
комунистическия режим в
Пиринска Македония (1944-1948 г.)............................................ ....................................205
Човекът и ученият Борислав Примов
(Книга за съдбовната свързаност и културното единство
между България и Македония) .................................................... ....................................210
Какво остана от шантажите на капитан Семерджиев? (Защо ченгета, доносници и техни
защитници са против
пълноторазсекретяване на досиетата?) ........................................ .....................................213
"Демократизация" и избор по комунистически ...............................................................217
Наглият грабеж на Москва (Малко известни факти за
съветската окупация в България (1944-1947) .............................. .....................................220
Престъпленията на комунистическата ДС
срещу българския народ (1944-1989) .......................................... .....................................224
За така нареченото Пето управление на бившата ДС ................. .....................................226
Из агентурните доноси на един "агент за влияние" и за новите превъплъщения на
българското контраразузнаване (Защо службите пазят архивите и се страхуват
от граждански контрол?) .............................................................. .....................................230
Страници от отчетите на един районен прокурор
(Защо министър Петканов се плаши да отвори архивите
на МВР? Ще излезе ли наяве истината за насилията в
Смолянско по време на т. нар. "Възродителен процес"?) ........... .....................................235
Познати припеви за т. нар. "антифашистка борба (Истината се доказва не с лъжи и
смехотворни твърдения,
а с неопровержими факти!) .......................................................... .....................................242
Молим и тях да освободите... (Един комунистически отговор на справедливи искания за
отмяна на конфискации
331
от т. нар. "Народен съд"през 1945 г.).......................................... ......................................245
Употребата на илинденските идеали и илинденци
за изграждането на Вардарска Македония като югославска
република (1943-1946 г.) .............................................................. .....................................248
"Ние сме комунисти и назад няма да гледаме, каквото е
било, било!"(Опрощаване на греховете по комунистически) ..... .....................................254

Към второто издание

"Можехме да дойдем с танкове и буквално да ги смажем"!

Факти за молко известен бунт на българо-мохамеданите в Гърменско,
Благоевградско през 1964 г. и неговото потушаване......................................................259
Държавна сигурност по следите на Симеон ІІ (1957-1967 г.)........................................261
Москва да ни върне "арестуваните" след войната български архиви? – едно
интервю с Димитър Статков................................................................................................271
Вълко Червенков: “Съгласен. Защо досега никой не е
повдигнал този въпрос?”......................................................................................................275
Засекретяване по технически причини!...........................................................................278
Ахмед Демир Доган и съпротивата на българскитее турци срещу
насилствената асимилация (1984-1990).............................................................................280
Съюзът на демократичните сили и разколът в Българската
православна църква (1990-2006).........................................................................................299
“Демократичният” погром над Българската православна църква - Интервю
на Димитър Статков.................................................................................. ...........................311
Фердинанд се самонастанил и по престъпен начин е принудил Рилския манастир да му
продаде манастирската гора Маркуджик.......................................................................314
Едно интервю на Димитър Статков за невърнатите архиви от Москва..........................323
Списък на по-важните научни публикации на автора.......................................................327

332
 Веселин Ангелов
ПРЕМЪЛЧАНИ ИСТИНИ
Лица, събития и факти
от българската история
(1941-1989)
Българска. Първо издание. София, 2005
формат 70х100/16
Печатни коли 23
Цена 10.00
Печатница „Симолини”
333