Hitov 192pages PDF

ПАНАЙОТ ХИТОВ
МОЕТО ПЪТУВАНЕ
ПО СТАРА ПЛАНИНА
© Николай Киров, корица, 2020
© Милениум, 2020
ISBN 978-954-515-499-7
2020
Панайот Хитов
4
МОЕТО ПЪТУВАНЕ ПО СТАРА ПЛАНИНА
УВОД
Към изданието от 1940 г. под редакцията на Алек-

сандър Бурмов
Трябва със съжаление да се изтъкне, че животът,

личността и делото на войводата Панайот Хитов са
все още недостатъчно проучени и осветлени. Странно
е дори, като се имат предвид заслугите на Хитов към
българското освобождение, че досега не е излязло
нито едно цялостно изследване за разностранната му
дейност като хайдушки войвода и комитетски водител,
което да отдаде дължимото на делото му и на мястото
му в българската история.
В жизнената съдба и революционната дейност на
Панайот Хитов се очертават два главни периода. От-
начало той е волен хайдутин по Балкана, чиято един-
ствена цел е да отмъщава на народните потисници и да
буди народното самочувствие. Под влиянието на Геор-
ги Раковски и на нарасналото политическо съзнание на
народа ни Хитов постепенно си поставя политически
задачи и започва да служи на идеята за освобождение
от петвековното робство. Но и тогава хайдушката сти-
хия все още продължава да бушува в гърдите му и ми-
сълта му е все още в плен на хайдушкия романтизъм,
5
който го съпътства на всяка крачка. Именно този дял

от живота си ни описва Хитов в тази книга и разказът
му е по-увлекателен и по-убедителен и от най-умелото
преразказване.
След 1868 година, под влиянието на новата рево-
люционна идеология на Васил Левски – освобождение
със собствените сили на народа, чрез добре подготве-
но всеобщо въстание – хайдушката кръв на Хитов се
смирява, дейността му придобива по-друга насока и
волният хайдутин се превръща постепенно в мъдър по-
литик, който преценява нещата по-дълбоко и който не
е склонен да дава жертви, когато те не ще допринесат
особена полза. Без да е изменил на основната насока на
живота си – борба против поробителя, Хитов премина-
ва от една идеология към друга, от старото хайдутство
и четничество на Раковски към организираното всена-
родно въстание на Левски. Докато другите стари хай-
душки войводи като Филип Тотю си остават докрай все
същите буйни и необуздани горски чеда, неподатливи
на организация и организационен живот, Хитов със
своя здрав природен разум и с прозрението си на човек
от народа успява да надвие миналото и да погледне за-
едно с младите към бъдещето.
Още при създаването на новата революционна ор-
ганизация Левски се обръща към своя бивш войвода от
Стара планина и го кани да присъедини силите си към
сдружените сили на младата революционна партия. Ма-
кар и да се колебае, Хитов не му отговаря с отказ. От-
нася се благосклонно към идеите на своя знаменосец,
но като че ли не бърза да тръгне по новия път. Трябват
му още три години, за да прегърне идеята и проекта на
Левски за устав на революционната организация. Хи-
тов прави бележки по него и дава съвети и напътствия,
почерпени от натрупания опит. В тези поправки личат
6
зряла предвидливост и истинска загриженост за съдба-

та на организацията, която явно вече се е утвърдила в
съзнанието му като необходимост.
Въпреки че Хитов живее далеч от средището на
революционната дейност и не може да взема живо
участие в работите на организацията, първото общо
събрание на комитетите (29 април – 4 май 1872 г.) го
провъзгласява за член на върховното ръководство на
Българския централен революционен комитет. Участи-
ето му в изграждането на революционната организация
се счита за неоспоримо и е документирано в едно пис-
мо на Каравелов до него:
„Преди три дена се събрахме и решихме да те по-
викаме тука (в Букурещ), защото дорде ти не дойдеш,
нищо не може да се работи.“ (12.X.1871 г.)
След смъртта на Левски революционните комитети
в България започват да странят от досегашния предсе-
дател Любен Каравелов и все по-често търсят съветите
и ръководството на Панайот Хитов. По този начин с
течение на времето старият войвода заема мястото на
признат вожд на революционната организация, ако и
формално да не стои начело на ръководството ѝ. Всеки
по-важен акт и всяка по-значима стъпка на организа-
цията задължително трябва да получат неговото одо-
брение, без съгласието му не се предприема нищо за
осъществяването им. Писмата на комитетските дейци
от онова време сочат, че въпреки формалното същест-
вуване на Централен комитет в Букурещ всички грижи
около организацията се съсредоточават в ръцете на
Хитов – той търси апостоли, заместници на Левски и
на Атанас Узунов, той урежда общите събрания, той
примирява различните гледища по организационни и
тактически въпроси. Така три седмици след обесването
на Левски Централният комитет в Букурещ възлага на
7
Хитов да обиколи влашките комитети, да ги стегне и

да ги подготви за нова акция. Месец и половина след
това на общото събрание в Букурещ (11 и 12 май 1873
година) Хитов вече излиза на преден план и една годи-
на по-късно, през март и април 1874 година, той лично
води преговори с одеските българи за получаването на
суми, потребни за закупуване на оръжие. Едновремен-
но с това на него е възложена и задачата да свика общо
събрание, на което да се разгледат комитетските работи
и да се сложи ред в организацията. За тази цел Хитов
праща във Влашко бившия секретар на Ловчанския
централен комитет Иван Драсов да издейства съгласи-
ето на влашките комитети и да уреди подробностите
по свикването на представителите им. Заседанията на
събранието се провеждат на 20 и 21 август 1874 година
в Букурещ, но самият Хитов не успява да присъства и
научава за решенията от двамата пратеници на коми-
тетската организация, които бързат да пристигнат в
Белград, за да го осведомят лично.
В началото на 1875 година в революционната ор-
ганизация настъпват събития, които налагат дейната
намеса на Хитов. В идейно-стратегическо отношение
се обособяват два лагера – крилото на Каравелов и
крилото на Ботев и Стамболов. Хитов гравитира към
по-дейното и по-непримиримо крило на Ботев. Още
повече че Ботев и Стамболов се нуждаят от негово-
то влияние и съдействие за свикването на ново общо
събрание, което да премахне разкола и да сплоти ре-
довете на организацията. С оглед на това и на между-
народните събития по онова време, белязани от знака
на Херцеговинското въстание, Хитов се нагърбва със
задачата да организира възможно най-скоро свикване-
то на общо събрание. Помага му отново Иван Драсов,
който влиза в ролята на посредник между Каравелов и
8
Ботев, за да постигне помирението им. В крайна сметка

събранието става факт и Хитов лично пристига в Буку-
рещ да председателства заседанията на 12 август 1875
година. Събранието излиза с решението да се работи
усилено за незабавно вдигане на въстание в България.
Съгласно това решение Хитов трябва да мине Дунав и
да поеме командването на въстаническите войски, ко-
ито се очаква да се формират в България. Хитов обаче
не успява да премине тайно границата по независещи
от него причини и в резултат целият замисъл пропада.
Дейците на революционната организация възприемат
действията на Хитов като измяна на делото и започват
да сипят хули върху войводата. Затова и впоследствие
почти скриват от него плановете си по подготовката на
Априлското въстание.
Хитов е силно огорчен, ала скоро открива възмож-
ност да докаже, че иска и знае как да се бори за сво-
бодата на своето поробено отечество. На 19 юни 1876
година избухва война между Сърбия и Турция и Хитов,
както и Филип Тотю и Христо Македонски, незабавно
събират своя чета, за да вземат активно участие във во-
енните действия, като навлизат дълбоко в България и
се стремят да вдигнат въстание. Българските войводи и
доброволци целят разширяване на военните действия,
за да се стигне по този начин до освобождението и на
България. Но събитията се развиват неблагоприятно за
сърбите и надеждите на Хитов остават нереализирани.
По време на Освободителната руско-турска война
1877-1878 година Хитов – по признанието на руски-
те командващи офицери по онова време – е безценен
сътрудник най-вече с детайлните си познания за всяко
кътче на Стара планина.
След Освобождението Хитов не използва заслу-
гите си от миналото, не се тупа в гърдите и не търси
9
изгоди. Заема за кратко държавна служба, после взема

участие в Сръбско-българската война от 1885 година
като доброволец. През 1896 година е избран за народен
представител. Умира на 22 март 1918 година в Русе,
съкрушен от погрома на народните идеали.
Записките си „Моето пътуване по Стара планина“
Панайот Хитов датира от 1868 година. Ръкописът се
пази в архива на Народната библиотека, а публикува-
нето му е по преписа на ученика в Белградското бого-
словско училище Петър Берковски, храненик от Хитов.
Самият препис е обнародван от П. С. Кършовски, кой-
то го е намерил в архива на баща си Сава Кършовски
от град Елена. Смята се, че когато през есента на 1869
година Петър Берковски заминава на учение в Чехия
и се среща в Прага с известния вече наш историк Ма-
рин Дринов, му предоставя записките на войводата.
Тази среща е документирана в писмо на храненика до
Панайот Хитов от 26.IX.1869 г., в което се казва: „На-
мерих се с господин Дринова, който, щом видя при
мен Вашия лик, взе го и ме помоли да му проводите
Вашето животоописание чрез мене, заради туй, за да го
той преработи.“ В друго писмо от 1.X.1869 г. Берковски
отново предава поздрави от Дринов и добавя: „И тъй, в
разговора ни ме попита дали не сте написали нещо из
Вашия живот. Аз му отвърнах, че имате, а той, като чу,
възхитен от радост, ми рече: помоли господин Панайо-
та, ако е могло, да ми проводи чрез тебе писанието си.“
Три седмици след това (22.X.1869 г.) Берковски пак се
връща на въпроса за записките: „За животоописание-
то аз ще пиша на господин Дринов в Прага, ако не е
отишъл в Рим, в Италия, и каквото ми той каже, тъй
ще сторим. Той за печата рече да заменим имената на
хората със звездици (***), тъй че нищо не може да се
разумее. Ако сте съгласен на туй, ми пишете, да зная.“
10
Явно Дринов вече е прегледал записките на Хитов,

щом дава съвети за начина на издаването им. Липсва
информация какво е осуетило отпечатването им под
редакцията на Марин Дринов. Възможно е Панайот
Хитов да е имал опасения за сигурността на спомена-
тите лица, които са били още живи и преследвани от
властта. Три години по-късно, през 1872-ра, Хитов се
решава да издаде записките си. Този път с редактиране-
то им се заема Любен Каравелов, който поставя и ново
заглавие: „Моето пътуване по Стара планина и живото-
описанието на някои български стари и нови войводи“.
(Написал Панайот Хитов, издадена под редакцията на
Л. Каравелов, Букурещ, 1872, 159 сс.). Въпреки упоме-
ната на корицата година книгата в действителност из-
лиза от печат едва през втората половина на април 1873
година, за което във в. „Независимост“ (год. III, бр. 32,
28. IV.1873 г.) се съобщава надлежно. Крайните привър-
женици на руската политика се чувстват засегнати от
някои съждения по техен адрес и от някои факти, които
Хитов съобщава в книгата си, затова отправят нападки-
те си към Каравелов, когото смятат за главен виновник
за излизането на „Моето пътуване“, като дори му при-
писват авторството на книгата. Освен това ги обвиняват
в предателство, задето са съобщили в книгата имената
на някои още живи революционни дейци. Упражняват
натиск върху Хитов да се откаже от авторството си и да
прехвърли вината върху Каравелов, даже Иван Мънзов,
редактор на вестник „Тъпан“ и отявлен противник на
Каравелов, пише специална брошура против него, в
която твърди, че Каравелов е направил сериозни про-
мени в Панайот-Хитовия оригинал, с които е изменили
основно на смисъла му.
На всички тези нападки Каравелов отговаря надълго
и нашироко във вестника си „Независимост“ (год. III,
11
бр. 35, 19.V.1873 г.), където категорично отхвърля об-

винението, че е прибавил нещо свое към оригинала на
Хитов, и пише: „Който не вярва, може да се увери лес-
но, като прегледа ръкописа, запазен цял и непокънат.“ В
крайна сметка се обръща към самия Хитов за изяснение
на възникналите въпроси и му пише (на 29.V.1873 г.):
„Байо Панайоте, днеска ме вика господин Цукел и
каза ми, че Вие сте се отказали от своята книга и че
сте свалили всичката кривица на мене. Берекет версин.
Каза ми още, че Вие сте му казали, че ще да напишете
брошура, с която ще да докажете, че съм злоупотребил
с ръкописа Ви и че Вие се отказвате от всякаква ответ-
ственост. Това е за мене твърде тежко, защото не съм
заслужил подобно нещо. Готов съм да взема всичко
отгоре си, но за Вас ще бъде срамота. Мънзов печата
вече брошурата си и ще я подпише с името си. Варде-
те се да не попаднете в по-голяма отговорност. Аз съм
длъжен да защитавам честта си. Кажете ми: признавате
ли книгата си или не? А също, трябва ли да отговоря
на Мънзов или не?“ Най-вероятно Хитов е успокоил
Каравелова и въпросът бил уреден.
Но остава въпросът с кой точно ръкопис на записки-
те е разполагал Каравелов? Като се сравни запазеният в
Архива на Народната библиотека оригинал с изданието
от 1873-та, е видно, че се различават твърде много. Ако
Каравелов е преработил него, то със сигурност би нане-
съл много поправки, ала той твърди, че не бил правил
големи промени. Ясно е, че е разполагал с някакъв друг
препис от „Моето пътуване“. Дори повърхностното
сравнение на книгата с преписа на Берковски показва,
че Каравелов е използвал именно него. И понеже сам
Хитов потвърждава точността на преписа, направен
от Берковски, не може и дума да става за неточности в
Каравеловото издание.
12
Поправките, които Каравелов е нанесъл в Хитова-

та книга, са повече стилистични. Каравелов дава ли-
тературна обработка на преписа на Берковски, внася
повече образност, повече чувство, повече топлота на
разказа. От него са и лиричните отклонения тук-там,
както и свежите описания на някои места из българска-
та природа, които се срещат в книгата. Отпечатък на
Каравеловите възгледи носят и някои съждения за лица
и събития. Ала всичко това не намалява ни най-малко
авторските заслуги и права на Хитов. Въпреки прера-
ботките на Берковски и Каравелов записките на Пана-
йот Хитов си остават напълно авторски, изцяло в стила
на разбиранията му и изразяват истинската му духовна
същност. И това именно е най-голямата им ценност ре-
дом с изобилието от факти и данни за историческите
реалии от предосвобожденската епоха.
Александър Бурмов
13
Хаджи Димитър
14
Родил съм се през 1830 година в Сливен. На баща
ми името беше Иван Хитов, а на майка ми – Съба. Баща
ми се е наричал Хитов, защото на дядо ми името е било
Хито. На майчиния ми баща името е било Христоскал,
а Христоскалов баща е бил Златко чорбаджи – той едно
време е бил твърде знаменит човек и даже и до днес
сливненци още го поминат. Когато Златко чорбаджи
преминавал през града, турците му ставали на крака
и ниско му се покланяли, а когато влизал в мезлича,
то хановете и бейове му очищали място и канели го да
седне. Неговите лозя са се обирали със зурли, с тъпа-
ни и с голямо веселие. Златко чорбаджи бил наплашил
турците дотолкова, щото тия се решили да го убият. И
убили го. Той е погинал тогава, когато бил още млад и
зелен. Ето що говори за него българското предание и
тая песен се пее и до днес:
Събрали са се, набрали агите, чорбаджиите,

червено вино пиеха,
един другиму думаха:
– Олеле, Боже, до Бога!
15
Не можем да се отървем от Златко чорбаджията,

от Златко, от душманина!
Страшен е Златко чорбаджи,
че варди сиромасите,
помага на вдовиците,
като балканско овчарче
на руди, вакли овчици.
А Христо на аги думаше:
– Слушайте, аги сливненски,
и вие, градски кехаи!
Със Златка борба не бива,
че Златка вардят селяни,
турците с пищовите,
българите с криваците.
Хайдете да се съберем,
при Равна река да идем,
веселба да си направим
и Златка да си убием.
Па стана Христо, отиде
при Златко чорбаджията,
и на Златко си думаше:
– Златко ле, чорбаджийо ле,
пратили са ме агите,
агите, чорбаджиите,
с калеска да те калесам:
Да дойдеш на веселие
при Равна река студена.
Златко на Христа говори:
– Иди поздрави агите,
аз ща при Равна да дойда,
веселба да се веселим...
Събрали са се агите,
16
Златко чорбаджи между тях,

да пият, да се веселят.
Христо душмани приготви
във тая гора зелена,
във дълбоките долове,
при студените извори,
та се викна, провикна:
– Олеле, варе до Бога,
Хайдуци щат ни затрият! –
Тогаз са пушки пукнали
и са ми Златка убили.
Баща ми пък беше горски човек – овчар и козар, не

беше беден, но и богат не можеше да се нарече. Когато
ми се изпълниха дванайсет години, той ме взе с себе
си и ме направи козарче. И така пораснах в гората при
козите – от малък се научих пушка да нося и да ценя
свободата човеческа. Нека ми бъде простено да кажа,
че в нашето отечество само хайдуците, овчарите и
говедарите са свободни хора. Само те ходят на воля и
са избавени от турското робство и от чорбаджийските
насилия. За една такава свободна и щастлива минута
много българи са готови да пожертват целия си живот.
Една вечер, като се хранехме преди лягане, баща ми
стана, взе пушката си и рече ми:
– Вземи, сине, шишането си и иди да спиш зад
кошарата!
Аз, като млад и неопитен момък, не послушах ба-
щините си съвети, а останах при овчарите, които в това
време свиреха, пееха и се веселяха. А аз от дете обичах
да слушам гласа на кавала. Тая свирка е способна да
омилостиви и най-жестоките сърца. Във фолклора ка-
вала все го наричат „меден“, но аз и до днес не зная
от какво произхожда тая дума: дали от мед, бакър, или
17
пък от пчелен мед? Трябва да е от пчелен мед, защото

кавалът свири сладко, медено.
В онази вечер, докато се веселяхме, ни нападна въ-
оръжена турска чета, нахълтаха в колибата ни. Другите
момци не възроптаха, не се защитиха, а се предадоха
като жени. Турците ограбиха всичко, щото намериха в
егреците, а мене и двамина от нашите овчари вързаха
и ни поведоха със себе си. Преди разсъмване овчарите
бяха пуснати, но турците им заръчаха да кажат на баща
ми да им изпроводи хиляда жълтици.
– Ако Иван не ни прати хиляда жълтици, нека дойде
на Ройна планина и да събере на сина си костите – рече
един от турците.
Овчарите се върнали при баща ми и му разказали
какво са видели, чули и изпитали. Тогава баща ми взел
пушката си и тръгнал по дирите на турците да ме тър-
си. В това време ние бяхме достигнали до една мест-
ност, която наричаха Еньова булка. Изведнъж отнякъ-
де гръмна пушка и един от турците падна на земята.
Когато другите видяха своя другар мъртъв, пуснаха
ме и побягнаха. Побягнах и аз. Докато тичах, чух зад
мен гълготевици и попръжни, но си плюх на петите и
скоро бях далече. Преди обяд стигнах до дома си. Не
след дълго дойде и баща ми и тогава вече научих, че
всъщност съм бил избавен от него, той ме е спасил.
Тогава някъде той ме накара да изоставя овчарството
и козарството и да се заловя с бакаллък. Ала скоро про-
умях, че това занятие не беше за мене – за свободния
човек е твърде тежко да продава на гаджалите за три
пари сирене и да слуша всевъзможни псувни. Затова
оставих бакаллъка и се залових за касаплък. Разбира
се, че и това занятие не беше в състояние да удовлет-
вори желанията ми. В продължение на три години из-
губих половината от капитала си. Турските чиновници
18
вземаха месо на вяра и никога ми не плащаха. Само из

конака имах да вземам повече от 4000 гроша. Иди ти и
прави търговия, когато в царството не съществува ни-
какъв ред, почти всеки турчин е крадец и турските чи-
новници се хранят безплатно навсякъде в България. И
така, аз напуснах касаплъка и захванах пак да купувам
овце, кози и говеда и да ги препродавам на касапите.
През 1855 г. умря майка ни и ни остава с баща ни –
мен, брат ми и двете ми сестри. По това време измежду
народа се беше разпространил такъв един слух, че бъл-
гарите могат да се делят между себе си сами, без да ис-
кат дозволение от турските власти. Тоя слух ни накара
да повикаме по-първите от нашите граждани, съседите
си и роднините си, и да разделим онова, щото беше ос-
танало от майка ни. Сестрите ми бяха вече омъжени.
Подир три години някои си турски мекерета на-
говориха сестрите ни да искат от мене изново дял от
майчиното ни имане. Разбира се, че аз трябваше да им
откажа, и тия отидоха да ме съдят пред кадията. Той
беше един от ония турци, които смучат народната кръв
и пият народната пот като всяка пиявица. Тоя кадия
изпроводи едно заптие да ме докара в правосъдното
съдилище. Това ми обърна сърцето наопаки.
– Хайде, ти върви напред в мехкемето, а аз ще дойда
след няколко минути! – рекох аз на заптието, защото ме
беше срам да вървя по пътя с конашки хора.
– Кадията ми рече да вървя редом с тебе, защото се
бои да не побегнеш – отвърна ми заптието.
Тръгнахме. Когато вървяхме, виждах, че хората ни
гледат и сочат с пръст към мене, и на сърцето ми падна
голям яд, затова пак казах на заптието:
– Моля ти се, аго, да ме оставиш... Върви ти пред
мене или подир мене, че ме е срам от хората.
19
Но турчинът, като всеки турчин, поиска съвсем да

ме засрами пред света: приближи се до мене, хвана ме
за рамото и ме поведе насила. Това турско варварство
ме накара да забравя себе си и да сторя следното: хва-
нах царския чиновник през кръста, хвърлих го в калта
и го сгазих с коленете си. Когато наситих яростта си,
отидох при чорбаджиите и им обадих какво се е случи-
ло. Всеки вече знае, че българските чорбаджии са по-
лутурци и затова не би трябвало да „хвърлям бисера си
пред свинете“; но аз бях още млад и неопитен. Нашите
честити чорбаджии, наместо да ме попитат защо са ме
карали насила и защо съм стъпкал заптието, захванаха
се да викат, да ме обвиняват и да ме попържат:
– Не знаеш ли, че ние не смеем да се противим на
турците? Каквото си търсил, това ще и да намериш!
Добре би било, ако кадията реши да метне въже на вра-
та ти, чапкъните умират от чапкънска смърт!
„Проклети да сте!“, си помислих аз, но не прогово-
рих ни бяло, ни черно. Такава беше помощта, с която
ме наградиха нашите българи, които бяха избрани от
народа да защитават интересите на християнските
народности.
В това време дойдоха няколко души сеймени и за-
караха ме при кадията, който заповяда да ми ударят
петдесет тояги по краката, защото съм дръзнал да уда-
ря царски човек. Но заптието, което бе пратено да ме
доведе, се оказа „човеколюбиво“, щото прости моите
„прегрешения“ и измоли от кадията да ме пусне. Тук
трябва да кажа, че „човеколюбивото“ заптие всъщност
зависеше от моите роднини и се боеше да не изгуби
хляба си. Захвана се съдопроизводството. Каквото аз и
да проговорех, кадията ме прекъсваше:
– Мълчи бре, гяур! Не ща да слушам твоите приказ-
ки, ти си достоен само за бесене!
20
По едно време дотолкова ми додея от това турско

съдопроизводство, щото насмалко да се спусна, да хва-
на правосъдеца за врата и да го удавя като жаба. Най-
сетне кадията реши да дам на сестрите си 200 жълтици,
а ако ли не мога, да изляза от бащината си къща. Всеки
знае, че българският обичай не позволява дъщерите да
вземат бащината си къща, ако съществува поне един
син, затова бях принуден да дам втори път 200 жълтици
и да се избавя от турското правосъдие. На душата ми
беше твърде тежко, затова реших да продам стоката си
и да си завия края, накъдето ми видят очите.
Един ден повиках брата си, предадох му всичкото
свое имане, дадох му къщата си и го помолих да храни
жена ми. Брат ми ме обичаше твърде много и затова,
когато чу моето предложение, той ми рече така:
– Ще дойда с тебе дори ако отиваш в пъкъла!
Тежко беше да го убедя да остане дома и да варди
бащиното ни огнище, тъй всемогъща е братската лю-
бов. Но след дълги молби и увещания брат ми се съгла-
си да остане вкъщи, а аз и шуреят ми Стоян отидохме
да „шетаме“ по Стара планина.
Вече казах, че хайдутинът е най-щастливият човек в
турското царство, най-свободният, а моето сърце търсе-
ше свободата, търсеше честността и правдата. Само Ста-
ра планина беше в състояние да удовлетвори желанията
ми. „Благоразумните“ хора говорят, че отмъщението е
свойствено само на дивите и на кръвожадните народи,
ала аз мисля, че то е свойствено само на честните по
душа и сърце, на ония, които ценят своето човеческото
достойнство и не искат да ги третират като животни.
Когато тръгнах по Стара планина, единствената ми цел
беше да си отмъстя на турските зверове, които не знаят
ни що е чест, ни що е човечество, ни що е правда.
Причината, която накара и шурея ми да вземе пуш-
ката си и да върви след мене, беше следната: Стоян
21
имаше четирима братя, от които единият беше бакалин

и се наричаше Тодор. Веднъж той се скарал с неколци-
на турци, които го хванали и от яд му строшили крака.
Тодор пролежа цели две години и похарчи над 20 хиля-
ди гроша да се лекува. Стоян поиска да отмъсти за брат
си и уби двамина от злодейците. Другите от групата
обаче помирисаха каква е работата и се заканиха – ако
го срещнат, да го убият.
Към двама ни със Стоян се присъедини и Георги
Трънкин – стар хайдутин сливналия, който живееше
в Добруджа. Като се намерихме с него, го попитахме
где са старите войводи и той ни разказа, че Димитър
Калъчлията е хванат, а другите са се пръснали.
След Георги към нашата вярна дружинка се при-
бавиха и още хора, скоро се събра цяла чета юнаци и
захванахме да се разхождаме по горите и по планините.
Избрахме Георги за войвода – като най-опитен. И цяло-
то лято на 1858 година хайдутувахме, ала не можахме
да направим нищо важно, защото още бяхме млади и
неопитни.
Дойде есента, трябваше да се търси зимовище. Сля-
зохме от Сливенските планини към Шумен, а от Шу-
мен отидохме в Кюстенджа, където се разпръснахме
и всеки от нас тръгна накъдето намери за нужно. Аз
и Стоян поехме към Тулча, а оттам се прехвърлихме в
Браила. Като дойде 1859 година, аз и Стоян намислихме
да съберем по-опитна и по-голяма дружина. От Браила
минахме през Хърсово и се озовахме обратно в Бълга-
рия. Разбира се, имахме си тескерета и всичко необхо-
димо – официално бяхме търговци и отивахме да ку-
пуваме овце и говеда. Минахме през Черна вода, сетне
през Меджидие, оттам през Шумен, през Преслав, през
Върбица и пак на Стара планина. Такова бе накратко
моето детинство и началото на моето хайдутуване.
22
В СТАРА ПЛАНИНА
Изкачихме се нависоко, почти на билото, и се уста-

новихме на онова място, наречено Равно буче, или Цар-
ски извор. Там е много живописно – толкова много, че
като се сетя за онзи българин, който е измислил песен-
та „Горо ле, горо зелена, и ти, водице студена…“, съм
сигурен, че се е намирал тъкмо на това място. Не съм в
състояние да ви опиша ония впечатления, които изпита
сърцето ми, когато се запрях на това място. Помислете
си, че в това време беше пролет; помислете си, че дър-
ветата се бяха покрили с нежни зелено-бели шумчици;
помислете си, че сливите, ябълките и крушите цъфтяха;
помислете си, че въздухът беше чист, миризлив и про-
хладен; а всичкото това действа на човека така нежно,
щото го накарва да обича и отечеството си, и своите
поробени братя, даже и своите неприятели. Да ви кажа
право, в онова време бях готов да прегърна даже и сво-
ите най-кръвни неприятели, ако само тия неприятели
дозволяха както мене, така и на моите братя да живеем
свободно и щастливо и да се радваме на природата.
Разбира се, тия мои впечатления не траяха твърде
дълго време, защото тъкмо там, под планината, се на-
мираше едно българско село, което беше в състояние да
накара и камъните да мъстят. То беше полуразрушено,
23
ограбено, дрипаво и нещастно. В него даже и дървен-

цата по кьошетата бяха верноподаници на „дебелата
сянка“, защото не позволяваха на клоните си да покри-
ват дворовете и да дават прохладна сянка за измъчения
селянин. Види се, и те дълго са плащали тежки данъци!
Покривите на къщята бяха продънени, черни и изпочу-
пени дотолкова, че измъченото тяло и разбитото сърце
на селянина да не могат да намерят под тях защита – ни
от есенните дъждове, ни от зимните виелици.
Българите, които живеят близо до големите пътища,
са достойни за оплакване, защото турските пътници са
изпояли на селяните и ушите. Който иска да си състави
понятие що е роб и що е робиня, той трябва да пог-
ледне с внимание към българските селянин и селянка,
които живеят в тия крайпътни села. И ако неговото
сърце не закипи от негодувание, ако той не пожелае да
отмъсти на ония, които са унизили човешката личност
и достойнство, ограбили са труда им и са направили
от тия честни хора четвероноги животни, той и сам не
е човек. Да кажа накратко: който се захваща да защи-
тава турската „нежност“ и фанариотското каноническо
право, той трябва да е звяр, трябва да няма ни душа, ни
сърце, трябва да няма в себе си нищо човеческо. Тък-
мо фанариотската калимавка и турската тояга са убили
българския народ дотолкова, щото той е изгубил своето
човешко лице и е заприличал на машина, която оре и
копае само за да изхрани другиго.
Но да оставим това и да погледаме на нашето не-
щастно отечество от височината на Равно буче. От това
място се види цялото Тракийско поле, видят се Бургас
и Карнобат, даже и Черно море. Лудата Камчия, която
извира при село Раково, близо до Котел, се извива като
змия и блести от слънчевите лъчи като елмаз. Планини-
те и бърдата на изток от това место са покрити с букови
24
гори, на юг се издига част от Стара планина, която се

нарича Стидово. Като се обърнеш към запад, ще да ви-
диш Балкана чак до Демир капия (българите я нарича-
ме Вратник). Стара планина е съставена от множество
върхове, бърда и сипеи и затова отдалеч изглежда като
един куп от облаци, натрупани един на други. Като се
обърнеш към север, то ще да видиш Осман-пазарджий-
ския окръг – една малка равнина, а по тая равнина са
разпръснати множество турски и български села. Пър-
вото село, което се откроява най-добре, е Тича, или
Читак.
От Равно буче станахме, слязохме близо до Сливен
и се запряхме на онова място, което се нарича Куш бу-
нар (българите го наричат Птичи кладенец). Оттам се
вижда почти цяла Тракия. Тъкмо тука бяхме закопали
през миналото лято оръжието си и сега трябваше да го
извадим от земята и да го раздадем на момчетата. Ина-
че казано, на това място беше нашият военен магазин.
Почти по същото време от Добруджа пристигна и
Георги, който водеше със себе си още няколко момчета.
На така сформираната чета за войвода пак избрахме
Георги. И това лято за нас беше малко по-щастливо и
успешно, защото имахме случай да очистим доста от
злодейските душици, от които беше проплакала всич-
ката сиротиня.
25
ЗИМАТА НА 1859 ГОДИНА
Настана пак есен. Дружината ни се приготви да пре-

мине изново във Влашко, а аз и Стоян си съставихме
друг един план. На Кръстовден се простихме с дружи-
ната и се условихме да се съберем на Гергьовден на
същото място, при Птичи кладенец. Двамата със Стоян
имахме намерение да презимуваме в отечеството си и
да извършим няколко важни работи. Затова се скрихме
в една долчинка и изпроводихме едно момче – Слави,
до нашите приятели в Сливен да им поръча да ни снаб-
дят с брашно, сирене и пастърма. Дълго време живяхме
като мечки из шумата, но захвана да става студено, да
вали сняг и да вее силен вятър, а не знаехме що да пра-
вим и де да се денем. Най-голямото наше нещастие се
случи тогава, кога се разболя Стоян.
Какво да правя? Стоян беше много болен, гореше от
треска. Един ден излязох при пътя, по който минаваха
търговците, причаках една група и ги спрях, като ги
замолих да ми продадат един кон. Търговците ме по-
знаваха и изпълниха желанието ми, но не поискаха да
вземат пари, ако да им се молих от сърце да получат
онова, щото им се падаше.
– А защо ти е конят? – попита единият от тях.
26
– Другарят ми е болен и искам да го натоваря на

коня и да го занеса в някое село, да видим как ще го
излекуват – рекох аз.
Търговците се нажалиха и ми рекоха:
– Вземи коня и си върви, тая година зимата е особе-
но люта, няма да ви е лесно... На, вземи го и прощавай,
със здраве!
Взех аз коня, качих Стоян на него и поведох доби-
чето към село Стралджа. Беше тъкмо петнадесет деня
преди Коледа. В Стралджа имах приятел – казваше се
Иван, знаехме се отдавна и той беше готов да пожертва
и живота си за нази. Тъкмо към неговата къща водех
Стоян. Иван ни прие твърде братолюбиво, настани ни,
нагости ни и сетне седеше по цели нощи около болния
ми шурей. Редки са тия българи, които тъй самоотвер-
жено отварят дома си за бегълци като нас.
Тука трябва да кажа и това, че когато простият и
необразован селянин има добро и честно сърце, то той
обикновено има и велика душа. Неразваленият бълга-
рин е по-чист и от елмаз. Който е ходил по българските
села и който е живял между селяните, той трябва да
знае, че в България има хора, има добри сърца и чисти
души, които даже и под тежкото робство, под тъмното
невежество, носят в гърдите си семе за бъдещото бъл-
гарско развитие и за нашето щастливо бъдеще. Между
тия чисти души и между градския „боклук“ нема нищо
общо.
Един ден, когато Стоян поукрепна малко, изпрово-
дихме Иван в Ямбол да извести приятелите ни, че сме
живи и здрави и че се намираме в Стралджа. Обаче
тъкмо тогава се случило така, че при тях в Ямбол се
намирали и няколко души от Сливен, които отдавна
вече ни търсили и разпитвали за нас. Когато нашите
приятели разузнали, щото им е трябвало да разузнаят,
27
те рекли на Иван, че желаят да дойдат при нас и да си

поговорим за разни общи работи, да ни уведомят за
всички злодейства, извършени в околността от турците
и от българските чорбаджии, да ни известят за новоп-
реселившите се черкези, които нападаха като пладнеш-
ки разбойници и грабеха де каквото свареха.
Трябва да отбележа тука, че татаро-черкезкото пре-
селение беше в това време в най-голямата своя сила.
Татарите и черкезите са едно леке, петно, което вечно
ще тежи на Петербургската съвест. Наместо помощ и
поддръжка нашите славянски братя ни изпроводиха
няколко полке башибозуци, които опустошават земята
ни като скакалци. Малко ли ни бяха турците и фанари-
отите? Да говоря ли тука и за нашите братя, които се
преселиха в Русия и които загубиха и народността си,
и човечността си? Ако историята е глас Божи, то княз
Горчаков ще да отговаря пред славянското божество и
пред народа си.
Но да продължа своя разказ. След няколко дена дой-
доха неколцина наши приятели (имената им не казвам,
защото между тях има и живи) и ни съобщиха, че в
село Могила е дошъл богат черкезин, който искал да
се засели в това село и имал голяма дружина от свои
бойци.
– Българите, които населяват това село, са намисли-
ли да бягат и да се преселят в Русия – добавиха прияте-
лите ни. – Помогнете, ако можете, за да предотвратите
това изселване.
Какво трябваше да направим? Нямаше как, веднага
трябваше да действаме, ала цялата работа да сторим
скоро и живо. Затова същата вечер ние възседнахме
конете си, нападнахме черкезкия табор и го разбихме.
Богатият черкезин и неговият син бяха ранени и побяг-
наха, а дружината им от бойци се разпръсна. По-късно
28
чух, че някои от тях са се заселили в Ямбол. Оная нощ

взехме от черкезите 2000 полимпериала!
Разбира се, след това нападение повече не можехме
да останем при Иван в Стралджа, защото турската власт
прерови всичките села, къща по къща. Затова отидохме
в Ямбол и си скрихме близо до самия конак.
Когато работата поутихна, пак възседнахме конете
си и дойдохме в сливенските лозя, които се наричат
гючменски лозя. Именно на това място се заклехме да
премахнем от света кадията, който беше онеправдал
толкова много християни, ограбил десетки вдовици и
сирачета, разплакал и малко, и голямо. На тоя кадия
името беше Али ефенди. Но преди да нападнем, тряб-
ваше да се направят някои приготовления и планове.
Стоян отиде с приятелите в града, а аз останах сам,
качих се до Сините камъни и се скрих на онова мяс-
то, което наричат Змейов дол. Ала не можах да остана
дълго време там, защото времето се обърна подир два
дена и захванаха твърде силни ветрове, големи снегове
и яка зима. Вятърът беше толкова силен и бурен, щото
събаряше даже керемидите от къщата. Какво да правя?
После дълги размишления, аз се реших да ида в града.
Там намерих Стоян, който ме извести, че с прия-
телите си са намислили да нападнат кадийския конак
още същата вечер. Сговорихме се кой какво ще стори,
разделихме се на две чети: едната трябваше да удари
от едната страна, а другата – от друга. Този план много
не ми харесваше, не беше добре изпипан, но трябваше
да съм заедно с другарите си. Когато се събрахме при
циганската махала всинца, казах на другите така:
– Чуйте сега! Тръгнали сме да нападаме кадийския
конак, а сте оставили конете си в хана! Ако се случи
тъй, че да се сбием със сеймените, как ще можете да
29
вземете конете си и да избягате сетне? Не се прави така,

трябва конете да са скрити извън града, по краищата.
– Ти недей да береш грижа за тия неща, защото ние
всичко сме наредили, както трябва – изрепчиха се дру-
гите и отказаха да ме слушат.
Бях принуден да се покоря на вишегласието. Тръг-
нахме да атакуваме. Повалихме зида, отворихме врата-
та и влязохме вътре. Кадият още не беше легнал явно,
защото видях, че в стаята му още светеше свещ. И до-
като стояхме притаени в двора, две кадъни от харема
на кадията излязоха повънка (по нужда) и ни видяха.
Развикаха се, разпищяха се, вдигна се голяма гюрул-
тия – крясъци и плач. Кадъните побягнаха, ние се спус-
нахме подире им и влязохме заедно с тях в харемлъка.
Кадията ни посрещна с извадени пищови, но ние му
пресякохме ръцете и го вързахме. След туй изловихме
всичко друго живо из къщата и също го навързахме.
Сетне взехме всичко, щото намерихме: пари, много
сребърни и златни неща и няколко връвца с жълтици.
Когато свършихме своите работи, трябваше да поми-
слим какво да правим с кадията и с неговото семейство.
Моето мнение беше да се изколят и жените, и децата,
защото, ако се оставят живи, то те твърде лесно могат
да познаят някого от нас и да го предадат, а също и си-
гурно ще тръгнат да мъстят; но моите другари бяха от
средите на ония хора, които искат да се работи мно-
го, а да не се жертва нищо. Другите от дружината пък
явно бяха привикнали да гледат равнодушно, когато
ни колят турците, ала сами се бояха да заколят в ответ
барем един от тях! В крайна сметка тяхното мнение взе
превес и аз трябваше да се съглася с тях да ги оставим
живи – не исках да има разногласие в редовете ни и да
кажат, че работя на своя глава и по своя воля, без да се
съобразявам с войводите.
30
Когато оставихме кадишкия конак, то излязохме на

полето, разделихме плячката и се разпръснахме. Аз
и Стоян отидохме в гората, скрихме се на едно твър-
де тайно място, но преди това заръчахме на другите
да пратят Слави, за да ни донесе хляб. Чакахме ден,
чакахме два, чакахме три – няма ни Слави, ни дявол!
На четвъртия ден отидохме да търсим хляб при едни
козари, които ни разказаха, че всички други хайдути са
изловени. Всичките! Най-напред уловили Киро, който
веднага издал другарите си. Аз и до ден днешен още
не мога да се начудя как подобни юнаци са се оставили
да бъдат заловени като пилци – защо са се предали без
бой в ръцете на неприятелите ни? Че не можа ли барем
един от тях да умре като юнак? Не ги ли беше срам
да се предадат – като жени, по къщите си? Мнозина от
нашите бедни другари бяха наистина юнаци, но явно са
мислили, че ще се спасят, че ще им се размине тая ра-
бота. Откъде да знаят, че онзи проклетник Киро е издал
всичко и всички, даже преди да го хванат.
А самият Киро бил хванат от пазвантина, защото
вървял из града по тъмно без фенер! Защо го е сторил?
Сякаш нарочно. Лесно е можел да се покрие и да се
опази от залавяне, но той е предпочел да предаде дру-
гарите си. Неопитни са нашите хора, пък и са страш-
ливи! От цялата ни дружина е побягнал само Никола
Аджема – крил се няколко дни, сетне ни намери. Ко-
гато захванали да мъчат другарите ни, то тия изказали
всичката работа подробно. Стана малка революция.
Правителството затвори около триста души българи, от
които 100 бяха съвсем невинни хора. След два месе-
ца към двеста души бяха пуснати, другите сто стояха
затворени в Сливен повече от две години. Петдесет от
тях измряха от мъченията и лишенията, а другите пет-
31
десет бяха изпратени в Едирне (Одрин) и осъдени на

вечна робия. Много мъки претърпяха тия сиромаси!
След нас беше изпроводена потеря, но ние останах-
ме здрави и читави. И така, от нашата дружина остана-
ха само троица: аз, Стоян и Никола Аджема.
Дойде и пролетта. Около Гергьовден пак събрах-
ме „вярната и сговорна дружина“ и решихме се да се
заловим пак за своите обязаности. Към четата ни се
присъедини и Хаджи Димитър, който беше оцелял от
турския сатър само защото се беше скрил нейде си в
гората. Двамата Xаджи-Димитрови братя и баща му
бяха затворени заедно с другите граждани.
Васил Левски
като знамено-
сец в четата
на Панайот
Хитов
32
1860 ГОДИНА
Тая пролет когато Георги пристигна из Влашко със

своите момци, ние вече бяхме съставили една малка
чета. Събрахме се всинца и дружината ни едногласно
избра пак Георги за войвода. Захванахме да ходим по
горите и по планините; но турските потери бяха дотол-
кова чести, щото ние нийде не можехме да се задър-
жим за по-дълго. Всяка седмица имахме поне по едно
сражение, някой път всеки ден водехме битки. Сетне
се изтегляхме на ново място и непрекъснато бяхме на-
щрек. Понеже често сменяхме маршрута си, ходихме в
Шуменско, сетне в Търновско, стигнахме до Филибе-
лишко (Пловдивско), за два месеца изредихме над де-
сет околии и навсякъде срещахме само зло и неправди,
навсякъде трябваше да се бием.
Най-после, като се върнахме пак в Търновско, се за-
пряхме в Балкана между Елена и Беброво. Там трябва-
ше да вардим пътя, който водеше от Беброво към Сли-
вен. Наредихме и стража, но в тоя същи ден дойде при
нас един от нашите стражари и ни обади, че от Сливен
към нас е тръгнала голяма турска потеря. Войводата ни
заповяда да се наредим и да се приготвим за бой и ние
тутакси изпълнихме волята му. Причакахме ги и пър-
ви ги ударихме. От нашето нападение паднаха двама
33
убити и двама ранени. Аз гледах да уцеля предводи-

теля им, за да ги объркам, и скоро успях да изпълня
намерението си. Още с първия изстрел куршумът ми
го удари в дясната ръка, той изрева и изтърва оръжието
си. После тая загуба неприятелите ни се разбягаха кой
накъдето знаеше. И така, победата стана наша; но тая
победа беше твърде нещастна, защото в престрелката и
ние изгубихме войводата си. Турският куршум го беше
пронизал право в сърцето. Никога няма да забравя тоя
тъй нещастен за нас ден!
Когато закопахме скъпия за нас юнак Георги, дру-
жината се обърна към мене и ме помоли аз да ѝ бъда
войвода. Съгласих се. Когато поех тая служба и пове-
дох момчетата, моето намерение беше да презимуваме
всинца на Стара планина. Предложих им да останем в
родината и да не губим време да се пръскаме и после
пак да се събираме, ала мнозина от дружината ми не
смееха да зимуват в планината, не се решаваха да пос-
ледват моя пример и искаха да идат във Влашко. Когато
видях страха и колебанието им, се обърнах към тях и
им казах по-решително следните думи:
– Чуйте ме сега: който е юнак и мой другарин, нека
ме послуша, да остане при мене и да следва моите съ-
вети. Който не е готов да ходи гордо под моя байрак и
да се подчинява на моите заповеди, то нека върви отсе-
га накъдето иска.
– Ала къде ще зимуваме? Как ще се препитаваме? –
питаха момчетата.
– Защо се, мои братя, от какво се страхувате? Ця-
лата Стара планина е наша, всичките старопланински
българи са на наша страна, те са хора родолюбиви, гос-
топриемни и чистосърдечни, никога няма да ни върнат
от път, без да ни помогнат, колкото и да са намъчени –
казах им аз.
34
Думите ми убедиха момците, които един по един се

съгласиха да приемат предложението ми. Подложихме
го на гласуване и всички единодушно го одобриха. Ко-
гато съюзът ни вече беше скрепен, започнахме да ми-
слим къде и как точно да презимуваме в Сливненската
нахия, по Матейските планини, досами Тракийските
полета. Недалеч от нашето зимовище се намираха се-
лата Кавлаклие, Калояново и Глушник, а на север, под
планината Гребенец, оставаше село Седларово. Ние си
бяхме направили нещо като колиба на едно труднодо-
стъпно място, закътано и непроходимо, което наричат
Рамадана.
Да ви разкажа сега и за ония местности, които се
намират до това място, т.е. за Тракийското поле и за
бреговете на река Тунджа. Величествена е тая река,
прекрасна е тая местност, честити са тамошните жи-
тели да обитават такова красиво кътче от родината.
Покрай Тунджа от двата ѝ бряга има десетина хубави
и много живописни села – Артакларе, Демирджилере,
Черкишли, Колакли, а на запад от Ямбол се намират
селата Ханово, Таушан тепе и Махалата.
През оная година до Никулден ние обикаляхме из
тия села под дъжда, под снега, без покрив и без посте-
ля, хранехме се с каквото намерим и спяхме, където
можеше. Но около деня на свети Никола стана голям
студ и затова бяхме принудени да идем в Калояново,
по-голямо село, в което имах много приятели и бях
сигурен, че ще ни дадат подслон и провизии. Така и
стана – дадоха ни брашно, сирене и всичко, щото ни
трябваше, и после се върнахме пак в зимовището ни в
Рамаданската планина.
На Коледа слязох до една турска къшла и взех вино,
ракия и три ялови крави. Тая къшла принадлежеше на
хаджи Байрактар Таванджията, който беше родом из
35
Сливен. Закарах кравите при дружината, заклахме ги,

накладохме буен огън и се приготвихме да празнува-
ме. От околните села при нас дойдоха и много наши
приятели – донесоха със себе си вино и храна, дарове
всякакви – като на кумове. Трябва да ви кажа и това,
че именно в тия села аз имах много и до един искрени
приятели, които бяха готови да влязат за мене и в огън,
и във вода.
През тая зима моята чета се състоеше от следу-
ющите лица: Никола Мавродиоглу, родом от Ямбол;
Жельо Чернев, родом от Ямбол; Стоян Арнаудоглу от
Жеравна; Яно от Банско, Македония; Хаджи Димитър
Хаджиниколов от Сливен; Стоян Папазооглу (шуреят
ми), родом от Сливен; Георги Сливнелията от село
Терзиево; Коста от Ески Захара (Стара Загора); Божил
Бафоли от Сливен; Никола Овелията, също от Сливен,
и моя милост. Аз бях дванайсетият. Мога да се похва-
ля, че дружината ми в онова време беше избрана като
захарска загария; а по-голямото число от тая дружина
беше от Сливен и от неговите околности.
Казах по-горе, че нашите българи от южната страна
на Балкана са гостоприемни и добри хора. Това е забе-
лежил всеки, който е минувал оттам. Веднаж дойдох
в едно село и поисках от един селянин малко брашно
и малко сирене. Селянинът ми напълни с брашно една
торба; но когато аз поисках да му платя, той ми отгово-
ри така:
– На тебе тия пари повече трябват, отколкото на
мене. Нека ти дава Бог добро и здраве!
А друг един такъв българин ми даваше 300 гро-
ша, за да купя барут на момчетата, за да освободим
отечеството.
36
1861 ГОДИНА
Щом наближи пролетта, аз поведох юнаците и ги

заведох на Тракийското поле, по бреговете на Тунджа.
Тая пролет беше твърде топла. Навсякъде овчарите
ни посрещнаха с голяма радост, ала по тия места ние
ходихме твърде малко време, нямаше какво да правим
тук, а и ми се искаше да пообиколя и Бакаджик. Затова
до Гергьовден скитахме към Черноморието и по Бака-
джиците, а сетне се упътихме пак към Стара планина.
Когато дойдохме в село Стралджа, срещнахме едни
селяни, които ни известиха, че около Марашката река
са се заселили много татари, които не позволяват през
селото им и пиле да прехвръкне. Непрекъснато се случ-
вало да бият и тормозят селяните, ако случайно конете
на някои пътници или добичетата на пастирите влезли
да пасат по тяхната мяра. Татарите веднага ги натиряли,
хващали пътниците и им вземали по един грош глоба, а
на овчарите налагали гърбовете с тояги и им прибирали
по две агнета или по един овен за отплата.
Като чухме тая работа, отидохме в селото им и вед-
нага намерихме няколко души измежду първенците на
тия татари.
– Я ми кажете вие: защо глобявате пътниците и се-
ляните? – попитах ги аз сърдито.
37
– Кой си ти и какво искаш? – отвърна ми един от

тях. – Ние имаме позволението на падишаха, не зна-
еш ли, че султанското правителство ни дава по-големи
права, отколкото на вас, раята. Ние сме мюсюлмани, а
вие сте гяури.
Кръвта ми кипна и след тая дума се скарахме. Все-
ки стисна срещу другия пушкалата си и пищовите си.
Твърде скоро обаче се уверих, че татарите са много
страшливи хора. В тая нищожна битка от тяхна страна
паднаха шестнайсет души мъртви, а други десетина
бяха различно ранени.
Когато наказахме татарските „мюсюлмани“, които
имаха „по-големи права“, се оттеглихме от селото и се
скрихме пак в Стара планина, в укреплението ни край
Котленския път.
Няколко дена по-късно един от нашите хора, които
редовно ни носеха известия от околните села, дойде
да ни съобщи за ново безчинство. На сватбата на едно
българче от Сливенско изневиделица дошли няколко
турски сеймени, развалили празника и обезчестили
невестата му. Това беззаконие ни накара да тръгнем да
мъстим. Тъкмо в това време по пътя от Карнобат завар-
дихме десетина турци, които отиваха в Северна Бълга-
рия по търговия. Е тъкмо тия погинаха до един заради
провалената сватба и ни оставиха 36 хиляди гроша.
Трябва да ви кажа и това, че през следващите три дни
похитихме и убихме още поне 60 души „правоверни“.
След още една неделя хванахме други десетина тур-
ски търговци, които пътуваха от Търново за Сливен, но
ги пуснахме, защото до един бяха стари и мирни хора.
Ала искам да споделя колко любопитно беше да гледа
човек на тия мохамеданци – сигурен съм, че всички до
един в младостта си с отчаяно зверство са оскърбявали
раята, грабели са и са трепели, когото могат, а сега тре-
38
переха и се гърчеха пред нази, бояха се, че са изгубили

властта си, чертите на лицата им изразяваха всичко
ужасно, което страхът може да роди, тънеха ниско в
малодушието си и в мрачното си отчаяние. Тия хора се
унижаваха и ни целуваха краката, молеха ни се като на
Мохамеда и ни разказваха, че имат жени и деца, внуци
и любими. Чегато българите, техните жертви, на които
тъй бездушно посягат всеки ден, сякаш те са бездушни
същества без дом и роднини! Пуснахме ги да им пока-
жем що значи милост. Само парите им взехме и им ре-
кохме да си ги търсят от пашата, защото той е длъжен
да защитава както мохамеданите, тъй и християните от
всяко насилие и всякакво хайдутство.
Подир това по нас пратиха потеря да ни дири. Затова
се видяхме принудени да търсим спасение в Казанлъш-
ките и в Габровските гори. После за известно време се
крихме в Карловската планина, а сетне слязохме по-
край Гьопцата, и сетне – все по Марица – достигнахме
до Сакар планина, която се простира чак до Едирне
(Одрин). По тия места българите са много убиени от
турските насилия и от гръцкото духовенство, ама то и
турците тук са върло лошави и кръвожадни.
Останахме в района чак до празника на Света Бого-
родица, мъстихме що можахме за безчестията турски, а
после се върнахме в Северна България и се установи-
хме в Балкана между Котел и Шумен.
По пътя се натъкнахме на няколко души турци, с
които трябваше да премерим силите си. Те си вървяха
безгрижно, припяваха си весело някакви турски песни,
смееха се господарски. Когато достигнаха до онова
място, което се нарича Сечен камък, ние ги нападнах-
ме. Те обаче се оказаха добре въоръжени и не искаха да
се предадат без бой. Опънаха ни се и ние се захванахме
по-сериозно с борбата. На едного из тях един от кур-
39
шумите ни му попадна в крака, той изкрещя от болка

на български. Тогава се сепнахме и се показахме иззад
укритието си. А то – каква била работата! – тия пътни-
ци се оказаха наши, не били турци, а българи, че даже
няколко от тях познавахме и ни бяха приятели. Оказа
се, че пеели на турски и носели сейменски дрехи за
прикритие, а се смеели един на друг, задето приличали
на душмани. Ей тия песни и туй предрешване щяха да
им изядат главите!
Не знаех, че се случва нашите пътници да носят
турски дрехи и да говорят на турски, когато са из не-
познати места. Явно го правеха, за да се предпазят от
турските разбойници, да ги заблудят, че са турци, зато-
ва защото се знаеше, че турските разбойници никога не
нападат своите братя по вяра, „дин-ислям“. Така както
и истинските български хайдути никога не нападат
християните, напротив, закрилят ги, освен ако някой
от тях не се обърне срещу своите, не прави зулуми на
събратята си. Но такива случаи, слава на Бога, са из-
ключение, такива люде ги наричаме вероотстъпници.
Има и сред хайдутите, макар и много рядко, по някой
„кокошкарин“, който не се свени да краде и от своите,
от българите. Такива никой войвода не ги ще в дружи-
ната си и истинските хайдуци странят от тях. Ако ли
пък се случи такъв кокошкарин да закачи някоя жена,
истинските хайдути веднага отмъщават на провинилия
се. За оногова, който пакости на християните и който
закача жени, между българските хайдути има предание
и неписано правило, че трябва турците непременно да
го хванат. Казвам това, за да се види, че безчестието
е съвсем несвойствено на българските хайдути. Всеки
истински български хайдутин знае, че неговото занятие
е честно и безкористно и за да е така, то това занятие
не бива да се безчести с никакви срамни дела.
40
Един стар хайдутин ми говореше едно време така:

„Ние сме пратени от Бога да вардим сиромасите и да на-
казваме злочинците. А как ще ги вардим и ще въздаваме
справедливост за безчинствата, ако самите ние не сме
честни, правдолюбиви и чистосърдечни. Българският
народ няма ни царство, ни покровители, ни защитници.
Той трябва да се надява на Бога, на нас, хайдутите, и
на своята юнашка снага. Затова и хайдутинът трябва да
варди честта му и своята чест, да варди нещастните и
вдовиците и да утешава беззащитните.“ На юнаците от
моята дружина при всеки сгоден случай съм повтарял
думите на тоя вехт войвода да ги запомнят.
После гореказаното произшествие отпратихме на-
шенците по техните дела, ала им заръчахме, като се
върнат в Сливен, да обявят на турските власти, че са
ги нападнали турски разбойници и уж са им взели па-
рите. С това отпъдихме преследването на нашата чета
и имахме възможност да се върнем пак в местността
Рамадана, където да се приготвим да презимуваме.
Така се свърши и 1861 година. Трябва да се похваля,
че в продължение на тия няколко месеца ние отмъсти-
хме за много нещастни българи, които погинаха от тур-
ския фанатизъм. Щом чуехме, че турците са направили
на това или на онова място някоя пакост, то веднага
бързахме да помогнем на нещастните българи и да не
оставим ненаказан поробител.
41
1862 ГОДИНА
Настана пак пролет. Намислихме да изпроводим

Паскал от село Глушник да обиколи Тракия и Македо-
ния, да се види с нашите приятели и да ги извести какви
действия ще предприемем. Паскал прие тая длъжност
на драго сърце, почувства се като апостол.
Замина рано напролет и след няколко месеца се вър-
на на уреченото място – бяхме се запрели на Лъджите.
Носеше добри новини. Измежду другите писма, от
които повечето бяха из Пловдивския окръг, Паскал ми
донесе едно писмо от Раковски и няколко броя от „Ду-
навски лебед“. В писмото си Раковски говореше така:
„Чуйте, братя българи и вие храбри планински юнаци,
моите думи! Бъдете юнаци, бъдете готови, бъдете весе-
ли. Ходете до Петровден по планината и чакайте онова
време, което очаква всеки из нас. Приготовлявайте се!
Около Петровден аз ще да ви изпроводя един човек,
който ще да ви разкаже що трябва да се работи. Оте-
чеството ни скоро ще да се освободи. Пригответе се!“
Когато получих това писмо, то изпроводих тутакси
Паскала до моите приятели, за да ги извести и да им
каже да се приготовляват. Аз мислех, че времето се е
вече приближило. В тоя сладък ден аз поведох момци-
те и заведох ги на Средна гора. Из село Крива круша
42
дойде при нас Генчо Осиоглу и донесе ни хлеб, вино

и пастърма. Тия неща ни бяха изпроводени от И. X.,
от Ени-Заара (Нова Загора). С Генча дойде и М. Това
ме учуди твърде много и аз попитах М. – каква нужда
го е изпроводила при нази. М. погледа насам-нататък,
чегато се боеше да го не чуе някой и проговори:
– Нашите ме изпроводиха до тебе... В селото ни е
дошел онзи поганец, Дели-Мехмед, който е обърнал
всичко нагоре с крака. Дружината му е съставена от
осем души читаци... Нашите селяни те молят да дой-
деш с момчетата и да ни отървеш от турското зло.
– А защо вашите селяни не повдигнат по една суро-
вица и да им изтрошат главите? – попитах аз.
М. почеса врата си и подсмръкна няколко пъти.
– Хайде, идете си и чакайте ни довечера! – казах аз.
Вечерта аз отидох в селото и обиколих кладата на
гореказания поганец. Беше месечина. Аз и Коста вля-
зохме в двора. Един из поганците беше излязъл вън, но
ние не поискахме да го ударим, защото нашето намере-
ние беше да изчистим всичката дружина. За неговото
нещастие поганецът ни виде и побягна назад в кладата.
Требваше да се работи. Моят куршум го погоди сред
гърба и той си удари главата о вратата. Другите турци
се затвориха в кладата и ние бяхме принудени да ги
оставим. Требва да ви забележа и това, че тия турци се
бяха уплашили дотолкова, щото се бояха вече да зака-
чат християните.
Упътихме се към Котел. Мене се искаше да прес-
рещна хазната и да я ударя, защото ни трябваха пари за
бунта. Дойдохме около Котел на Сухи дял и проседе-
хме цели пет деня – все чакахме хазната. Това място се
нарича Сухи дел затуй, защото само на едно място има
вода. Отидох при единственото чучурче да пия вода и
да погледам из пътя към Търново. Нещо се дими през
43
пътя. Най-напред ние помислихме, че са овчари, и не

обърнахме на тех никакво внимание; но когато захвана
да се мръква, то видяхме няколко въоръжени хора, кои-
то ни се показаха като турци заптиета. Требваше да ги
пресрещнем и да ги ударим, но тия се намираха далече
и отдалечаваха се повече и повече към Котел. Времето
беше тъмно и мъгляво. След един час ние ги пристиг-
нахме, но не беше възможно да ги обиколим. Един из
тех се отби от дружината и захвана да сече едно дърво,
а другите наседаха около пътя. Аз казах на момчетата
да се скрият в шумата и да чакат, но един от нашите
другари не можа да се скрие тутакси и тия го видеха.
– Стой, не бягай! – извика един от тях, и една пушка
гръмна тоя си час. Разбира се, че тая пушка пукна от
нашата страна. Нашият другарин, който носеше пуш-
ката си запната, отговори тутакси на неприятелите.
Турците побегнаха в противоположния от нас шумак.
Гръмнаха още две пушки, но и тия пушки беха принад-
лежност на нашите момци, т.е. едната принадлежеше
на X. Димитра, а другата на Стоян Жеравчанина. После
малко време един от заптиетата се върна назад и излезе
изново на пътя.
– Чакайте, момчета, да опаля и аз – рекох на момче-
тата и изпразних пушката си. Противникът ми чегато
потъна в земята. Аз се побоях да не бъдем обиколени от
всяка една страна и повелих на момчетата да отстъпят
назад. Голям яд ми кипеше на сърцето: моите мечти –
да ударим пощата – се разтуриха като мъгла. Прекипя
ми и аз захванах да викам колкото си мога:
– Хей, ако сте сеймени, то излезте из шумата и елате
да премерим юначеството си! Или вие, или ние... Ние
сме народни хайдуци... Свобода или смърт!
44
Нищо се не чуе! Аз бех принуден да увелича гласа

си. После малко време из шумака се зачу един глас, но
тоя глас беше твърде далече.
– Насам, насам! – виках аз.
Гласът се приближаваше все повече и повече към
мене.
– Вие какви сте хора? – виках аз.
– А вие какви сте хора? – питаше той.
– Хитов и Папазооглу – отговорих аз.
– Дали сте вие бе, брате? – каза гласът.
– Ние сме, а вие кои сте?
– Ако сте вие, то ми кажете: де бяхте на Гергьов-
ден? – попита той.
Аз се позадържах да отговоря, защото се боях да не
са сеймени и да ме не изпитват.
– Наумявате ли си Сините камъни? – каза той.
– Сега вече вярвам, че вие сте наши хора – казах
аз. – А я ми ти кажи: кой ви е войвода? – попитах аз
после малко време.
– Иванчо Марковчето из Котел и Иван Ензето от
Габровското.
Отидохме при него, вземахме го със себе си и върза-
хме му ръката, която беше наранена.
– А де ти е дружината? – попитах аз най-после.
– Не зная накъде отидоха – отговори той.
– Какъв си ти хайдутин, когато не знаеш де ти е
дружината?
– Тия ме изпроводиха да отсека едно дърво за в
Котел...
– Отде си ти?
– Аз съм от Килифарските колиби из село Войнеже.
– А колко дружина имате?
– Девет души.
– А отде са другарите ти?
45
– Двамина са из Хаинбоаз, двамина из с. Хотница и

троица от Казанлъшкото.
Разбира се, че ние трябваше да пренощуваме на това
место, за да видим не лежи ли из шумата някой убиен
от нашите куршуми. Когато съмна, то отидохме да тър-
сим, но не можахме да намерим нищо, защото и бъл-
гарската съдба не е всякога мащеха. Намерихме само
хляб, печено месо и две паласки, които биха оставили
нашите прокопсани юнаци.
Когато се развали планът ми да нападнем пощата,
то трябваше да се преселим пак на Средна гора. Дой-
дохме на Демир капия и заседнахме около пътя. Ето че
идат откъм Сливен един арнаутин, четирима турчина
и един българин. Тая дружина се защитава юнашки, и
ние имахме доста големи мъки, дорде ѝ вземем оръ-
жието. Щом ги вързахме, то ето че идат и други откъм
Търново. Тая дружина беше съставена от шестима
турци и от един трапезунтлия. Тия трапезунтлии се
наричат лазове. Турците се предадоха твърде лесно, но
трапезунтлията ни направи големи главоболия. У тоя
лаз ние намерихме 200 лири, а у другите турци – 28
хиляди гроша. Турците бяха твърде умни хора, защото
когато ние ги пуснахме пред вечер, то тия ни помоли-
ха да им дадем по 100 гроша за харашлък. Аз казах на
байрактаря си да им даде.
Отидохме в Елена, а оттам в село Ченакчи. Дойдо-
ха при нази неколко души селяни и помолиха ни да ги
избавиме от Дели-Мехмедчето. Селяните ни разказаха,
че тоя злочинец ще да иде в тоя същи ден в Ени-За-
ара. Наредих момчетата покрай пътя и приготвих се.
След малко време ние видяхме, че из пътя вървят един
турчин и един българин. Когато двамата пътника се на-
мираха между мене и между момците, то момците им
извикаха да се запрат и да си дадат пушките; но път-
46
ниците ги не послушаха и спуснаха се да бегат. Когато

достигнаха до мене, то аз вдигнах пушката си, вземах
на око турчина и извиках:
– Стойте!
Турчинът ме не послуша. Дръпнах чекмака, но пуш-
ката ми не хвана. Турчинът опали пушката си срещу
мене, изгори ми с барута левата страна и побегна. Това
беше за мене големо нещастие. Аз грабнах пушката си
и разбих я на части. Истина, че това мое действие беше
твърде смешно, но човеческото сърце е непостижимо.
После това ние се разделихме. Байрактаринът ми
отиде в Ямболския окръг, а аз слязох в Търновските
околности и отидох в Килифарските колиби. Селяни-
те из тия колиби ми разказаха, че през техните места
преминали около 50 души въоръжени българи, които
отишли към Габровския манастир. Тия селяни ни раз-
казаха още, че в Търново били уловени още няколко
души българи, които мислили да въстанат на оръжие
и да провъзгласят „свобода и равенство“. Това ме при-
нуди да ида по-скоро в Сливен и да разпитам подробно
за това важно произшествие. „Какви са тия наши ве-
трености, какви са тия наши неспоразумения?“ – си
мислех аз и бях готов да се пръсна от яд. В Сливен ми
казаха, че из Сърбия били дошли двама българи (Иван
Каратанчов и х. Ставри), за да ни кажат да се повдиг-
нем на оръжие и да решим своята съдба.
– Ние казахме Иванчу, че дорде не известиме тебе и
дорде не поговориме лично с твоята чета, то нищо не
можеме да предприемеме – казаха приятелите ми.
Тия беха изпроводили вече хора да ме търсят. X.
Ставри не пожелал да чака, но събрал няколко момчета
и отишъл при Габровския манастир. Когато турското
правителство намирисало каква е работата, то затво-
рило неколко души търновчани и повелело на шпи-
47
оните си да търсят Ивана. Ние му говорихме да бъде

осторожен, но той ни не послуша, отиде в Търново и
попадна се в ръцете на турците. Иван беше изпроводен
в Цариград.
Требваше да се помисли какво да се прави. После
много размишления аз се реших да изпроводя особен
човек в Свищов, за да разпита що става в Белград.
Нашият човек отиде, но след няколко време се върна
назад и извести ни, че Белградската буна се е помири-
ла вече. Когато чух това известие, то насмалко щях да
полудея. Ние очаквахме тая буна в продължението на
толкова години, а тя не можа да просъществува барем
една неделя! Какво да се прави? Нашето положение
беше незавидно, защото множество българи беха на-
пуснали работите си и изпродали беха имането си. На-
шият човек ми донесе писмо и от Раковски. Раковски
ми пишеше така: „Ако не сте се повдигнали, то пазете
се да се не побуни някой град или някое село, защото
из Сърбия нема нищо да бъде. Сърбите се помириха с
турците.“
Требва да забележа и това, че в онова време по-
гинаха множество наши хорица. Разбира се, че и аз
трябваше да се поскрия някъде и да захвана изново да
чакам „от аз-буки“! Поведох пак четата си и заведох я
на Стара планина. Момчетата бяха в отчаяние и захва-
наха да работят не от все сърдце. Какво трябваше да
правя? Намислих да ударя пощата и да ги удовлетворя
барем с пари. За тая цел ние отидохме между селата
Жеравна и Ичера и запрехме се на планината, която се
нарича Кобиличница. Когато преминуваше пощата, то
ние ударихме конете, татаринът се рани, а сеймените
побегнаха. После това произшествие момчетата бяха
задоволни; но ние трябваше да се криеме цели два ме-
сеца, защото потерите бяха твърде строги.
48
Настана пак есен. Момчетата ми явиха, че не желаят

вече да зимуват на планината, следователно аз трябва
да помисля за тяхното зимовище. Аз мислех, че Сър-
бия няма да стои мирна – а ако се е тя помирила с тур-
ците, то се е помирила само за това, защото не е била
приготвена. Всичкото това ме накара да гледам, щото
момчетата да се не разпръсват, а да се намират на едно
място. Един ден аз им казах, че е вече късно да идат
във Влашко; а ако е така, то трябва да търсим друго
зимовище.
– А де е това друго място? – попитаха момчетата.
Аз не обърнах внимание на този въпрос и
продължавах:
– Освен това турците вардят по границите твърде
строго; ако е така, то ние трябва да презимуваме и тая
зима на Балкана – а за напролет е добър Господ.
Момчетата пристанаха.
– Слушайте какво ще аз още да ви кажа – рекох аз. –
Дорде не дойде пролет, то никой не може да се отдели
от дружината, който не е съгласен, то нека върви отсега
накъдето иска.
Разбира се, че всичките момчета до един ми приста-
наха, заклеха се да изпълнят желанията ми и аз ги по-
ведох към дебрите на Стара планина да изберем място
за зимовище.
Спряхме се недалеч от Хаинбоаз. Най-ближните
села, които се намираха от Енизаарската страна на това
място, бяха: Чилински рът и Златни рът, а откъм Тър-
новската страна – Еленските колиби и село Дрента. Над
Дрента, горе над планината, се намира онова знаменито
място, което твърде често се споменува в хайдушките
песни и което се нарича Кръстата локва. От Локвата на
запад лежи Папратлива поляна.
49
От това место извира една малка река, която се на-

рича Лазовски боаз. Тази река преминава през село Ко-
лапче, на което турското му име е Ханкьой. В горното
си течение Лазовският боаз е непроходима река и точно
там се намираше нашата колиба. Заобикаляше ни гъ-
ста букова гора, в която растяха такива стари дървета,
сигурно са на повече от 5000 години. Гледахме ги и си
викахме, че явно тия дървета са израсли още преди по-
топа, даже преди дядо Адам.
Иван
Кършов-
ски – се-
кретар
на чета-
та на
Панайот
Хитов
50
ПРЕДАТЕЛИ
Да ви разкажа сега как преминахме и тая зима.

През есента заклахме осем крави и си приготвихме
пастърма и цървули. Намериха се и добри човеци, ко-
ито ни донесоха още сирене, вино, сол и брашно. Не
ща да поменувам имената на тия добри и достойни за
похвала хора, защото между тях има още живи; ще из-
дам тука само за дяда Стоян Странджата, който беше
родом от село Гърците. И той, и другите ми приятели
бяха все бедни хора, сиромаси, но сърцата им бяха мно-
го богати.
В Твърдишката гора се намираха свинете на хаджи
Петко от Елена. Един ден аз преминах с две момчета
през тая гора и накарах свинарите да ми заколят едно
прасенце от стадото, не много голямо – десет оки.
Когато свинарите изпълниха желанието ми, им ре-
кох да кажат на хаджи Петко, че съм го глобил с туй
прасенце, да споменат и моето име, за да не им търси
отговорност.
Една седмица по-късно дойде при мене един прия-
тел от близко село и ми каза, че хаджи Петко ходил чак
в Търново при пашата, разказал му всичко и помолил го
да му дозволи да ме хване или да ме убие. Пашата дал
съгласие на хаджи Петко да състави чета и да ни гони,
51
а хаджи Петко изпроводил по-напред Йорданчо Сира-

чето да ни направи шпионлък и да приготви работата.
Йорданчо дошъл в Дряново уж да ходи на лов, останал
няколко дни в селото, а хората си изпроводил по гората
да ни търсят, а уж да гледат къде има дивеч. Ние обаче
видяхме и чухме хората му отдалеч и се притаихме в
скривалищата си, а те минаха покрай нас, но не видяха.
Знаех, че няма да се откажат, затова на другия ден сам
отидох в селото и намерих Илия чорбаджията, с когото
се беше разговарял Йорданчо Сирачето.
Ето какво ми разказа Илия. Йорданчо дошъл при
него и му рекъл така:
– Тия човеци, знаеш кои, дето ходят по гората, та те
трябва или да се избият до крак, или да им се вземат па-
рите и да им се дадат тескерета за Влашко и за Сърбия.
Знам, знам какво ще ми речеш, знам, че не си съгласен
да ги избием, това е твърде тежко, пък и нямаме дос-
тойни хора, които да сторят това нещо, защото знаят,
че Панайот е юнак човек. Много добро е правил, но и
много хайдутлук, не може така! Ала докато е в гората
с цялата си вярна дружина, не можем да го надвием,
добре би било, ако успеем да го отделим от четници-
те му. Затуй трябва да гледаме да ги разединим, да ги
пръснем на различни посоки.
– Не зная какво да ти кажа – отвърнал му Илия. –
Панайот и хората му навсякъде имат приятели, няма
смисъл да се бориш с тях, други трябва да са целите на
борбата ни.
– Тъй е, тъй е – продължил Йорданчо Сирачето. –
Ала не може да им позволяваме да глобяват овчарите.
Затуй, ако не можем да ги избием или пропъдим от тия
гори, то поне нека да гледаме барем да им вземем па-
рите и да ги изпроводим във Влашко, там да ходят да
52
хайдутуват. Хитростта надвива и най-силната войска; а

дяволщината строшава и най-яките крепости.
После двамата продължили да си хортуват и Йор-
данчо Сирачето, тоя български предател, не се засра-
мил и не се побоял от Бога заради намеренията си,
ами даже се похвалил пред хаджи Петко, че е нагласил
вече работата, че е уредил всичко и че прасето ще бъде
отмъстено!
Тая фамилия е позната още от капитан-Георгиевото
време, защото тя извърши предателството в Юкпинов-
ския манастир в 1835 година. Да говоря повече за тая
фамилия – не желая; ще да кажа само, че както Йордан-
чо Сирачето, така и хаджи Петко са проклети и от мене,
и от народа ми. Нека черното им име и предателството
им да се помни во веки!
Когато узнах за гореказаните работи, то събрах мом-
четата, запалихме колибата и се упътихме да търсим
друго убежище. Отдавна се бяхме научили да търпим
всякакви несгоди и различни неволи и да живеем под
откритото небе, но трябва да кажа, че тая година зи-
мата беше извънмерно яка, снегът – много дебел, а
ветровете преминуваха през всеки ямурлук и стигаха
чак до костите ни. Подобно време е страшно даже и за
планинските животни – и те дирят къде да се присло-
нят. Тогава що да сторим? Къде да се денем?
Намислихме да преминем през Чилинския рът, по
Хаинбоаз, и да идем в село Хаините. Тръгнахме натам.
Вятърът ревеше като бесен, снегът се вдигаше на обла-
ци и белееше; реките в деретата шумтяха жалостно из-
под дебел лед; вълците виеха по планината, а дори ония
зимни пилета, дето иначе чуруликаха из гората, хич не
се чуваха под напора на студа. Нищо се не чуеше и не
видеше околовръст. Беше ни твърде тежко да вървим,
защото час по час затъвахме в преспите. Нагоре в пла-
53
нината сигурно щеше да става все по-лошо. Момчетата

ме помолиха да свърнем и да ги заведа към Средна гора,
където времето е по-меко, но мене ми се не искаше да
изпълня желанието им по различни причини.
– Ако идем към Средна гора, турците твърде лесно
могат да ни разбият – казах им аз.
– По-добре да бъдем избити от турците, отколкото
да измрем от студ – рекоха ми момчетата.
– Да ви кажа право, аз и сам мислех, че не ще можем
да издържим тая яка зима…
– Пусни барем нас, седем-осем души, да идем на
Средна гора, или да се пръснем по селата, защото ако
се разделим, по-лесно ще можем да се прехранваме, да
се укриваме… – предложи байрактаринът ни.
Разбирах, че има право, защото самите обстоятел-
ства бяха такива, затова и трябваше да се съглася. След
кратък размисъл повиках момците и им рекох така:
– Добре, давам ви позволение да идете към Средна
гора, но моля ви се да се пазите добре, да не говорите
със съмнителни люде и никому да не казвате къде сте
ме оставили за последно и в каква посока съм поел...
Чухте ме, който иска да иде с байрактарина, нека се
отдели настрана!
Шест души пристъпиха встрани към него. Прости-
хме се и те поеха на запад.
През тая нощ ние, останалите, едвам успяхме да
изминем към триста крачки: вятърът така свирепо ду-
хаше, че ни поваляше или ни носеше по своята воля.
Търкаляше ни и ни завръщаше чак до зори и едва то-
гава съзряхме между дърветата една празна кошара,
в която найдохме временно спокойствие и закрила от
поривите на студа. Накладохме огън, постоплихме се и
се поразвеселихме.
54
Вечерта времето се пооправи и ние тръгнахме напред.

Преминахме покрай следните четири села: Козосмоде,
Твърдица, Джумалии и Терзобас. През деня се скрихме
над Бинкоз боаз, срещу Чочивянската планина, откъде-
то се открива гледка към цялата равнина. През нощта и
на другия ден преминахме през турските села Голямо
и Малко Чочовени, през Дермендере и най-после през
Чеирлии. Из последното село взехме малко брашно.
През деня се скрихме в Чикменската кория, а вечер-
та преминахме покрай Сливен и през местността Ди-
вешка усойна излязохме чак на билото на Сливенската
планина, до Тънки рът. Известих моите сливенски
приятели къде се намирам и ги помолих да дойдат да
се видим. Подир ден пристигнаха няколко души и ни
донесоха ракия, хляб и прясна скабрица.
Знаех, че при Черните камъни има една малка пе-
щера, и намислих да скрия четата в нея. Така и сторих-
ме – установихме се в тая дупка и изкарахме там около
20 дена; а после отидохме в местността Рамадана, дето
бях презимувал и през изминалата година.
Изпроводих две от момчетата да идат при Паскал в
село Глушник и да го повикат да дойде при мене. Ко-
гато тримата се върнаха, Паскал седна срещу мене и
първата му дума беше тая:
– Ох, Панайоте, Панайоте! Отколе не съм те виждал
тъй посърнал и тъй замислен! Дали те е зимата попари-
ла, или те е пътуването уморило? Я се виж! Ами къде
ти е байрактаринът? Къде са ти другите момчетата? Да
не сте се ударили някъде с турците, та да са ги убили
или заловили?
Аз му казах, че зимата наистина е тежка и трябва
да се търси къде да се зимува, затуй сме се разделили.
Но веднага прибавих, че не студът и лошите условия
ме мъчат, а българските предатели и неверни изроди,
55
те са най-главната причина да съм в това тъй жалостно

положение. Казах му:
– Да знаеш, Паскале, че нашите чорбаджии са по-ло-
шави и от турците, и от фанариотите! – и сетне му раз-
казах как съм стигнал дотук. Накрая завърших: – Знаеш
ли ти, че няколко чорбаджии от Елена насмалко щяха
да ни продадат за 30 сребреника? А иначе наричат себе
си българи и християни! Да предадат човека, да убият
ближния си и да напакостят на своите братя християни
е за тях съвсем обикновено, съвсем естествено нещо!...
Но нека е здраве... Ако им не отмъсти Господ, то ще да
им отмъстим ние.
– А къде мислите да презимувате? – попита ме
Паскал.
– Мислех тука да се спрем, да не бродим през цяло-
то време – отвърнах.
– Тука е добре... Както сте прекарали ланската зима,
то ще да прекарате и тая. Аз ще ви помагам!
Ето това е добър човек, християнин и голям родолю-
бец – взе ни под грижите си и така успяхме да изкараме
най-трудните месеци.
Когато зимата премина и настана пролетта, някъ-
де около Благовещение, един от нашите приятели ни
извести, че моят байрактарин и неговата дружина са
станали непредпазливи и има опасност да бъдат изда-
дени на турците. Затова прибързах да изпроводя писмо
до дядо Георги в Кортен и да го помоля да предупреди
другарите ни, че ги грози опасност, да бъдат нащрек.
Дядо Георги веднага изпълнил заръката ми, но разбрах,
че когато пратеникът доставил писмото ми на байра-
ктарина ни, той и дружината му го прочели, но вместо
да се прикрият, само се поусмихнали и казали:
– Ех, Панайот си е такъв – от страшливите хора.
Кажи му да не бере грижа за нази, сами ще се опазиме.
56
А в писмото си аз им пишех да се отдалечат колкото

могат от Средна гора, да си потърсят ново скривалище
другаде, защото турците вече знаят къде е гнездото им,
кой им е ятак и е само въпрос на време, преди да ги
завардят и изловят като пилци. Ала въпреки това те от-
пъдили пратеника на дядо Георги и останали на същото
място.
Когато разбрах как са отвърнали байрактаринът и
четата му на предупреждението ми, не се ядосах, само
рекох:
– Е, браво! Приятно е човек да научи, че има до себе
си такива безстрашни юнаци, мъже с неустрашими
сърца! Дано успеят да се овардят!
Не преминаха и два деня, когато при мене довтаса-
ха Паскал и Бойчо от село Калояново. Лицата им бяха
уплашени, бледни и безпокойни. От страх не смееха да
говорят.
– Защо сте така уплашени? – запитах ги. – И защо
сте дошли тука въоръжени? Преследват ли ви?
– Може и да ни преследват – отвърна Паскал. – Тя,
нашата работа е вече свършена... Оплескали сме го!
– Казвайте по-скоро: що е станало? – питах аз с
нетърпение.
Паскал ми разказа следното:
– Вчера ходих в конака за някои мои си селски ра-
боти и чух там такива неща, от които на човек ще на-
стръхне косата на главата. В конака по това време тъкмо
беше дошло известие от Стара Загора, че при Кортен
турците са разбили една българска чета, предвождана
от Никола Аджема. Никола е заловен жив, пленени са
също и няколко души от неговите другари. Аз се боя да
не издадат работата.
57
– Не бойте се – рекох аз. – Никола няма да ни изда-

де; а ако ни издаде, то тогава просто няма какво друго
да сторим, освен да опитаме да поправим работата.
И веднага се заловихме да разтурим колибата и да
заличим следите, след което се отправихме към Матей-
ската планина.
Ето какво се случи с разбитата чета, която пред-
вождаше байрактаринът ми Никола Аджема. Когато ги
докарали в Сливен, Никола бил ранен, но пак го били и
мъчили. Накрая турците му рекли така:
– Кажи ни, Никола, всичко, що знаеш, ако не искаш
да те обесим... Ние знаем, че ти не си крив, че всъщ-
ност си работил по заповед на другиго... Кажи ни къде
са Панайот и Стоян Папазооглу? Ако по твои сведения
успеем да заловим Панайот, тебе ще те пуснем. Тряб-
ва само да ни издадеш кой ви носеше хляб, у кого се
криехте, къде са местата, по които обикновено се кри-
ете. Ти не ни интересуваш, искаме да хванем Панайот
и Стоян, посочи ни къде да ги дирим и веднага ще те
освободим.
Когато моят байрактарин чул тия сладки думи, под-
дал се – повярвал на мъчителите си, дал ухо на думите
им и захванал да изказва всичко.
Най-напред разказал на турчалята, че поп Йордан,
чичо му, е голям патриот и напълно безстрашлив човек;
че именно той ни е причестил, дал ни е причастие и
благословията си през 1861 година, че е осветил и чел
молитви за нашето оръжие, както и за цялото ни дело.
От дядо поп сме видели само полза и добрини и пак
той – ако не е можел лично да ни обгрижи, то винаги е
заръчвал на други да ни помагат и хранят.
След предателството на родния си чичо моят байра-
ктарин Никола Аджема посочил като наши помагачи,
58
ятаци и закрилници още дядо Георги от Кортен, Ласкал

и Бойчо, както и Георги и Генчо от село Крива круша.
Не стигнало всичкото туй, ами накрая изпял дори
онова, що не знаел със сигурност, а само бил чувал. Не
само за тия наши хора, българи, но и за турците, които
са ни помагали: казал на мъчителите си, че един тур-
чин, по име Келеджиоглу, е лекувал неколцина другари
от четата ни, че друг един мохамеданин, по име Осман
ага, от известно време е наш ятак, че синът му, комуто
зоват Бозвалията, също е наш приятел и че смята, че
дядо-Георгиевите синове също се случва да ни помагат
с каквото могат. С една дума, тоя безсъвестен заец из-
даде всичките ни приятели, помагачи и съмишленици!
После заптиетата ги изловили и мнозина от тия честни
люде умряха в турските тъмници.
Когато турците узнали цялата тази информация, зах-
ванали да разпитват Никола Аджема и за преминалите
неща. Взели да го питат отдалече такива въпроси:
– Кажи ни сега: кой отряза на кадията ръцете? Кой
удари топчи бюлюкбашията и кой уби сеймените в Ки-
шешлъка? Ако ни кажеш право, то на мига ще да те
пуснем да си ходиш – казали турците.
А нашият будала им повярвал и без да чака нова
подкана, охотно им отговорил:
– Как кой? Панайот направи всичко туй.
– Ааа, харно, харно! Кажи ни сега, Никола, къде мо-
жем да намерим този Панайот?
И Аджема, предателят, занареждал:
– Той, Панайот, не седи на едно место, все гледа да
е в движение. По цялата Стара планина ходи, но най-
много се върти по Матейските възвишения, на северо-
изток от Сливен.
59
Без да губят повече време с този издайник, турци-

те изпроводили на Матейската планина голяма потеря
заптии да ни дирят и да ни завардят откъм теснината.
Пред разсъмване гледаме – гората пълна с хора, нав-
ред почерняло от аскери! Аз тутакси събрах дружината,
заличихме следите и се скрихме на едно твърде добро
място. Около обяд покрай нас преминаха двама бълга-
ри – ние изскочихме, хванахме ги и ги заразпитвахме
кои са, откъде идат, накъде отиват и кого търсят.
– Отиваме да търсиме хайдуци – рекоха българите.
– Тъй ли? А кой ви каза, че в тая гора има хайду-
ци? – попитах аз.
– Снощи дойдоха в селото ни сеймени от града, съ-
браха ни и ни накараха тая заран да идем в гората и да
търсиме Панайот и неговата дружина. Заръчаха ни да
не се връщаме без следа къде може да се е скрил.
– А мнозина ли сте? Колко души сте?
– Не знаем точно, но всичките села наоколо са вдиг-
нати на крак.
Когато узнах от тия нашенци всичкото, което ми
беше нужно да разбера, ги пуснах да си ходят, но им
заръчах никому да не казват, че са ни видели, да не се
издават пред заптиетата и да не им посочват къде се
навъртаме. Те се приеха, че дума няма да обелят и се
разотидоха по пътя си.
Недалече от това место, на което се разговаряхме с
двамината българи, имахме нещо като огнище и в него
тъкмо си бяхме пъхнали да се пече хляб. Беше закътано
и потайно, но когато отидохме да го вземем, видяхме,
че огнището е разровено и самуна го няма – явно поте-
рята го беше намерила и извадила. Значи бяха минали
оттук и сега требваше да се бяга – превъзхождаха ни
многократно като численост и въоръжение, нямаше да
имаме шансове срещу тях, ако ни бяха открили.
60
Знаех, че наблизо е местността Сейменските гроби-

ща, северозападно от село Драгоданово. Тая местност
представлява стръмен хребет, труднодостъпно и опасно
място. Поехме натам, промъкнахме се незабележими
между потерята, пресякохме обръча им и като минахме
през местността Коритата, стигнахме до недостъпния
рид. На няколко пъти разни сеймени минаваха покрай
нас, блъскаха се из шубраците и се спъваха, но никой
не успя да ни види, докато се криехме из шумата и се
притаявахме о скалите.
Вечерта селяните се върнаха по селата си, а в гората
останаха само стражари да вардят и да гледат никой
да не пресича. Тая нощ беше много тъмна. Искахме
да се отдалечим още, да избягаме надалеч от това
място, но тъмнината не ни дозволяваше да преминем
през гъстите шумаци и през дълбоките долове. Бяхме
много обиграни в живота сред Балкана, отлично бяхме
усвоили изкуството да се сливаме с гората, да се про-
мъкваме неусетно между стражарите, знаехме как да се
придвижваме незабелязано – без да настъпваме съчки-
те и без да поклащаме клонките, без да вдигаме шум
и без да плашиме дивите животни и птици, които да
ни издадат с внезапния си бяг или полет. Познавахме
местността като петте си пръста, слепешком можехме
да я прекосиме, ала подобна непрогледна тъмнина е го-
това да изиграе лоша шега дори на най-опитния човек.
Не ми липсваше кураж и отпървом се реших да пове-
да дружината си, за да ги спася с бягство надалеч, ала
твърде скоро се видях принуден да се върна назад. По
едно време даже се наложи да пълзиме по корем като
змии, за да се овардиме. Сетне съмна, но още трябваше
да се криеме и да се притаяваме чак до идущата нощ –
в глад и в жажда, цяло денонощие...
61
Когато бюлюкбашият се върнал в Сливен, пашата

бил бесен и гневен. Попитал го:
– Кажи ми сега как така не успяхте да заловите Па-
найот и дружината му, щом сте открили леговището и
огнището им? Как сте оставили гяурите да се измъкнат,
щом хлябът им в пещта е бил още топъл?
Явно вече някой е бил съобщил на пашата, че сейме-
ните са изровили хляба ни.
Бюлюкбашията започнал да се оправдава:
– Ама то, челеби, не е лесна работа, гората е гъста,
нощем нищо не се вижда...
– Не е лесна, я! Какъв бюлюкбашия си ти, като с
цели 3000 души не можеш една гора да завардиш и де-
сетина гяури да хванеш? Никаквец, това си ти! Ако те
хвана за брадата, ще да ти направя кокалите на сол и
на пепел! – изкрещял ядосан пашата и скокнал на кра-
ка. – От сега нататък вече не си бюлюкбашия, хвърляй
всичко и да се махаш от очите ми!
После тия думи бюлюкбашията си тръгнал разжал-
ван, а пашата отзовал сеймените, като мислел, че вече
сме се измъкнали надалеч.
Ятаци от близките села скоро ни съобщиха, че поте-
рята е разпусната и вече може да слизаме свободно долу
до селата. Бойчо, новият наш другарин, поиска да му
дам двама момци, за да го заведат до дома му. Рече ми,
че трябва да заръча нещо на сина си и тозчаз ще се върне
обратно. Пуснах го да иде с двамина от моите юнаци.
Вечерта момчетата ми се върнаха сами и казаха, че
Бойчо сам е отишъл и се е предал на турците. Преди
това говорил с двама-трима от съселяните си, убедил ги
да се застъпят за него, те се съгласили и му казали, че
ще станат за него кефил и ще се опитат да го измолят
от пашата. Когато Бойчо чул обещанията им, обърнал
се към моите момчета и им рекъл така:
62
– Поздравете войводата и му кажете, че ще ида да

се предам на турците, не ща вече да бъда хайдутин. Ще
си призная всичко, пък каквото даде Господ. Ако решат
да ме убият – така да бъде. Няма да ви издам и само ви
моля да закриляте чедото ми, ако се затрия.
Сетне тръгнал към конака. Моите другари нямало
що друго да сторят – оставили го и поели обратно в
Балкана. Ето ти тебе чудо! Защо го е сторил? Как е мо-
жал този умен и разсъдлив човек да направи подобна
глупост? Не зная. Не беше уплашен, не беше от страх –
та нали опасността вече бе преминала? Но ето че по-
добни необясними дела се случват и в нашия занаят.
Когато Бойчо се предал в конака, турците отначало
не му хванали вяра, че сам се навира в ръцете им. Ре-
шили да го изпитат и тутакси го главили за началник на
заптиетата, които отново получили заповед да завардят
гората, да ни търсят и на всяка цена да успеят да ни
заловят или убият.
По същото време правителството тъкмо беше изда-
ло заповед, че който ни скрие в къщата си или ни даде
парче хляб, то имането му ще се вземе от царщината,
а сам той ще да се изпроводи на заточение довека в
Диарбекир. Заповедта включваше и домашните на тоя
хайдутски помагач и с тия средства правителството
искаше да накара всеки по-боязлив селянин да бъде
шпионин. А другите – макар и не толкова страшливи –
също се бояха да ни укриват и дават подслон. Вече се
бях убедил колко строги са мерките на сеймените и не
исках да навличам беля на нашите другари. Знаех, че
никой не е в състояние да ни скрие, но пък и зимата
вече си отиваше, скоро щеше да е Гергьовден и с него
свършваха хайдутските мъки и теглила по Балкана, за-
щото долитаха лястовиците, гората се раззеленяваше и
ставаше удобна за криене. Тогава именно разцъфваше
63
същинският хайдушки природен бяс. Настъпващата

пролет ни даде такава смелост и сила, щото аз на три
пъти изпровождах на пашата известие, че съм жив и
здрав и че хич и не смятам да се откажа да хайдутствам.
Накрая беят се ядоса, като видя, че хората му съвсем са
се изтощили да ни гонят по шубраците, че не може така
да изоставят работата си цели недели и цели месеци,
при това напълно безрезултатно, затова седна и написа
прошение до Едирне (Одрин) да му изпроводят оттам
500 души назаем.
В това време ние отидохме из Камарските лозя. По
едно време Паскал каза, че трябва да „отиде повън“,
по нужда, но не се върна повече назад. Викахме, под-
свирвахме, дирихме го – няма го и туйто. Разбрах, че
си е намерил причина и той да побегне и да изостави
хайдутлука!
Това произшествие ме принуди да се замисля какво
кара момчетата да се отказват от делото ни. Давах си
сметка, че вече от доста време се криеме, вместо да мъ-
стиме за сторените неправди. Ала след предателството
на Аджема турците ни бяха стиснали в обръч. Реших да
отдалеча четата от Сливенските планини и да я скрия
малко по-надалеч. Трябваше да се търси такова мяс-
то, което да е недостъпно за нашите неприятели. Ако
би ние останали в Сливенските гори, то би трябвало
да ходиме по селата, за да си търсим храна, а с тази
нова заповед селяните дотолкова се бяха изпоплашили
от турците и от нашите предатели, щото твърде лесно
можеха и сами да станат предатели и издайници. А и
не биваше да ги излагаме на риск и да застрашаваме
семействата им, като ги молим за помощ.
– По-далече, по-далече! – извиках аз на момчета-
та. – Ще идеме много по-далече. Нашата независимост
и борбата ни за свобода трябва да победят глада!
64
И без друго бяхме научени да търпиме несгоди, да

спиме на гола земя, да гладуваме и да се храниме с как-
вото намерим – най-много с жълъди и корени в гората.
Затова на следващия ден поведох момчетата към Черно
море и тръгнахме към Русокастро. Когато наближихме
до Пашовата къшла, на която викат още Джанкардаш,
се скрихме в близката гора. Преди това взехме от овча-
рите шест агнета и четирийсет самуна хляб, благода-
рихме им и се скрихме дълбоко в дебрите на гората.
В това време пристигнаха поисканите в помощ на
бея петстотин низами от Едирне. Плъзнаха из окол-
ността и се опитаха да завардят гората. Захванаха да
ни гонят, но бяха дотолкова смешни, щото трябваше
да станат играчка и за децата. Със своите свирни, със
своите тъпани и „талими“ низамите услужливо ни яв-
ляваха къде се намират, та ние можехме с лекота да им
се изплъзваме в обратна посока. Тази игра на криеница
можеше да продължи с месеци, че даже и с години,
щото тая гора беше дотолкова голяма, щото не можеше
да се обсади нито даже с десет хиляди войници, а тур-
ските аскери мислеха, че ще ни завардят с 500 души!
В тая гора проживяхме така три дена, а после се
упътихме към Карнобат. Дойдохме на Матейската пла-
нина и там научихме, че Паскал се е предал на турци-
те. Из Цариград беше изпроводен в Сливен някой си
специален миралай бей, който да се извести подробно
за обстановката и за нашите работи, да узнае всичко
и да прецени дали сме прости хайдуци по пътищата,
или пък сме опасни бунтовници, тръгнали да вдигат ре-
волюция. Пратили там миралай бея, защото неколцина
сливненски турци били писали в Цариград, че българи-
те готвят нещо и скоро ще тръгнат да се бунят.
65
Когато Паскал се предал на миралай бея, оня пови-

кал виляетския чорбаджия Димитър Черния, дал му
Паскал и рекъл така:
– Давам ти Паскал да го водиш през деня по чар-
шията, а през вечер да го довождаш в конака!
А сетне, още в тоя същи ден, миралай беят рекъл на
Паскал:
– Слушай, Паскале! Добре зная, че ти не си крив...
Разкажи ми какво прави Панайот и кои са неговите
другари. Кажи ми още – защо е излязъл Панайот по
планините: да обира хората ли, или да се бунтува про-
тив царството?
Паскал му отговорил:
– Моля ти се, миралай бей, дай ми време до утре,
почакай, и утре всичко ще да ти изкажа... Сега още съм
малко кефлия... Нека говориме утре заран.
Тогава миралай бей се обърнал към Димитър Чер-
ния и му рекъл:
– Тъй да бъде, вземи Паскал сега и го затвори в една
соба до утре; а ти си върви дома и утре да дойдеш рано
при мене!
На другия ден заранта Паскал бил вече мъртъв.
За смъртта му се говори различно. Едни разказват, че
са го отровили турците. Други твърдят, че той се е отро-
вил сам; а трети разправят, че го е отровил народът. За
мен последното е най-вярно. И в пряк, и в преносен сми-
съл. Защото в началото на 1862 г. българската младеж
се беше решила да работи активно за освобождението
и беше избрала Паскал за войвода на четата, дорде се
върна аз. Паскал беше от най-доверените хора, знаеше
всичките ни тайни. Затова, когато го видели, че иде да се
предаде сам, младежите от града се уплашили да не ги
изкаже и се сговорили да го отровят. Как са го сторили –
не знам, не знам и дали наистина е щял да ни издаде, но
66
Любен Каравелов Георги Раковски
аз оплаках Паскала като роден брат. Жално ми беше за

тоя честит момък, той не заслужаваше да умре с такава
кучешка смърт. Никогаж не е бил страхлив или предател,
рядко се раждат юнаци като него, и днес още не проумя-
вам какво го накара да постъпи тъй.
В 1863 година турската империя беше мирна от всяка
една страна. Чаках до Петровден да чуя новини за бор-
ба, но напразно. Нито откъм Русия, нито откъм Сърбия
се чуеше да има надигане и война против османлиите.
Момчетата и те чакаха с мен напразно и започнаха да
униват. Затова поведох четата си и се отправихме към
село Върбица, в Шуменското окръжие.
На това място ни настигна голема потеря. Против
нас бяха наизлезли низами и от Сливен, и от Шумен за-
едно със сеймените. Тия юнаци ни оглушиха ушите със
своите свирни за цяла седмица, ала ни един от тях не
посмя да навлезе в шумака. Наобикаляха, наобикаляха,
пък след още три деня храброто воинство се върна на-
зад и ние продължихме пътя си.
67
В СЪРБИЯ
Надявахме се и се ослушвахме братята сърби да се

надигнат, та подир тях и ние да въстанеме, ала нищо
такова не се случваше. Като видях, че няма надежда
нито откъм Русия, нито откъм Сърбия, намислих да
разпусна дружината си.
Един ден изпроводих няколко българи в Котел, за
да ни донесат вино, ракия, хляб и тютюн. Тия момчета
бяха от Софийския окръг, от село Желява, а към нашия
край идваха по работа – да избират и да пренасят дъски
и греди. От тия българи се известих и за пътищата, кои-
то водят към Сърбия през Балкана. Дядо Георги Симов
ми разказа подробно за всичко, издаде ми колко караула
има, как са им имената, къде може да се скриеш от по-
теря, къде има храна. Тоя човек добре познаваше всяко
кътче по ония места и информацията му беше безцен-
на. Затова казах на Стоян, шурея ми, да запише всичко,
щото ни трябваше да знаеме, да приготви момчетата за
път и да ги осведоми къде и какво ще да правиме. Един
от дружината ни, по име Жельо, се възпротиви на мое-
то желание да идем в Сръбско със следните думи:
– Войводо, ако тръгнеме към Сърбия, ще загинеме!
Всякоя потеря лесно ще да ни разбие, като не знаеме
68
пътищата, като нямаме ятаци и помагачи, като се лута-

ме да дириме где да се укриеме.
Аз му отговорих така:
– Ако орачите – вместо да засеят нивите, седят и
мислят дали годината ще бъде сушава и неплодородна,
как мислиш, дали ще се радват на добра реколта, или
ще стоят гладни? Така сме и ние, войниците на свобо-
дата. Ако войниците се уплашат от смъртта и не влязат
в бой, то те не са вече войници и свободата им е блян.
Жельо замълча засрамен. Другите не повдигнаха
повече въпроси.
Тръгнахме за Сърбия. Преходът беше дълъг и едва
на петдесет и четвъртия ден стигнахме в Княжевац,
който преди се наричаше Гургусовац.
Не сме се крили, влязохме в града и ни отведоха при
градоначалника, който ни попита:
– По каква работа сте дошли в Сърбия? Какво ще
правите тук?
Разбира се, разказахме всичко подробно.
– Ние сме хайдути, борци за свобода, мислехме, че
Сърбия ще подхване бой с турците и се приготовлява-
хме да се подемем и ние, да се пробудим и да побуниме
народа – рекох аз.
Градоначалникът, по име Йоцо Наумович, като чу
това, много се зарадва и ни прие твърде братски. Раз-
пита ни какво желаеме, от какво имаме нужда, къде
искаме да живееме. Аз отговорих:
– Господин началник! Тук сме на ваша земя, ще ува-
жаваме вашата дума; каквото ни кажете, това ще стори-
ме, където ни посочите, там ще живееме.
На градоначалника му се понравиха тези мои думи
и ми отговори така:
– Вие сте наши братя и имате право да живеете в
Сърбия, където поискате. Няма да ви преча, защото
69
даже и министерството ми е писало да ви приема добре

и да ви настаня, където желаете. Но също така тряб-
ва да ви кажа, че за вас е най-добре да се отдалечите
от нашето село и да идете на такова едно място, кое-
то се намира почти на дванадесет часа път надалеч от
границата.
Като чух от Йоцо Наумович тия думи, не ми ха-
реса да отиваме толкова надалеч с момчетата, затова
попитах:
– А дали знаете случайно къде се намира сега
четата на Илия войвода, викат му също Дядо Ильо
Малешевски?
– Да, знам, в Крагуевац са! – отговори той.
– Дайте ни тогава паспорт за Крагуевац! – рекох аз.
Началникът нареди да ни се дадат паспорти и се
прости с нас като със стари приятели и родни братя.
Отправихме се към Крагуевац. Когато стигнахме там,
бързо ни упътиха и скоро се намерихме с Илия. Негови-
те хора много ни се зарадваха и ни приеха радушно. По-
дир някоя и друга седмица изпратих повечето от моите
момчета с неколцина други в Белград, а аз останах със
своя байрактарин Xаджи Димитър в Крагуевац. Тука се
опознах с Цеко от Ломска паланка, и с Коста войвода от
Влашко село. Един ден господин Цеко ме заведе при та-
мошния градоначалник, който искал да ме види, да узнае
кой съм, откъде съм и защо съм дошъл. Аз му разказах
открито всичко, нищо не съм крил. Той ме изпроводи по
живо, по здраво, но нищо не каза.
Тъй проживях следващите три месеца на спокой-
ствие. Ала една заран дойде един пандурин от полици-
ята и ме повика да ида пак при градоначалника. Тая ра-
бота ме обезпокои. „Защо ли ме вика пак началникът?
Нали уж се разбрахме?“ Тъй си мислех, докато крачех
подир пандурина към конака.
70
Когато влязох в стаята на градоначалника, той ме

изгледа от главата до петите и ме попита:
– Какво работиш в Крагуевац?
– Нищо не работя – отговорих тихо.
– А отде вземаш пари да харчиш? – сепна се той.
– Имам си спестени – казах аз.
– До мене стигнаха известния, че ти си ходил по ка-
фенетата да пиеш и да правиш на хората безпокойствие,
да ги тревожиш и смущаваш? – рече той. – Вярно ли е
туй?
– Откакто съм се родил, не съм турял ни
вино, ни ракия в устата си, затуй и не ходя по
кафенетата – отвърнах.
– Значи отричаш? Ама на мен друго ми казаха чи-
новниците от полицията...
Възразих отново, че може да са ме объркали с друг
някой човек, но той само махна с ръка и даде знак на
помощниците си да ми дадат нещо, което предварител-
но бяха приготвили: паспорт за изпъждане в Парачин.
Аз нищо не проговорих и вземах паспорта.
Отидох да се простя с Илия и с Цека. Когато им
казах що се е случило с мене, то тия ми рекоха да не
излазям из Крагуевац.
– Началникът е един будала – каза Илия, – а чи-
новниците му са хайдуци или обирачи. Ако ти да би
подхвърлил някоя рубла на полицеина, то от тебе не би
имало по-добър и по-честен гражданин. Началникът и
полицеинът глобят свeта и сетне си делят плячката.
Аз не повярвах, защото смятах, че в Сърбия не са
възможни такива безобразия.
– А ти мислиш, че в Сърбия няма лошави хора? Ако
върховното правителство да би знаяло що става в града
ни, то би унищожило злото; но, питам те: кой смее да
71
разкаже на министъра в какво положение се намира

градът? Всеки бяга от беда.
– Нека правят щото щат, а аз ще ида в Парачин,
вместо да се чудя на Сърбия и на нейните началници –
рекох аз.
– Такива началници в Сърбия все пак са твърде
рядко срещани. Но ти не трябва да ходиш в Парачин.
Остани тука, и да видиме какво ще да ти направи на-
чалникът! Аз отговарям за тебе! – каза Илия.
– Не ща да оставам тука против волята им, че да ме
гледат накриво и да ми думат лоши думи.
– Я дай ми паспорта си, за да го видя! – каза Илия.
Когато аз му го подадох, той го скри в джеба си и
рече ми:
– Не пущам те за инат на полицеина. Аз ще да напи-
ша писмо до министра...
Препирахме се още малко, после си взех капата и си
отидох в хана. Тъкмо в този момент дойде едно момче
от пощата и попита ханджията дали има някой човек
тъдява, който би се решил да служи в пощата, макар и
временно. Аз го чух и както бях ядосан на Илия и целият
разярен от това бездействие, то отговорих на момчето:
– Аз ще да дойда да служа в пощата.
Момчето се зарадва и отърча да доложи на начални-
ка си. Аз отидох подире му.
Като влязох при пощарина, то той ме погледа зачу-
дено и попита ме:
– Ти искаш да служиш в пощенска служба, вярно
ли е?
– Искам – казах аз.
– Ама ние търсим разносвач, сюрюджия, момче за
всичко?
– Зная.
72
Пощаринът ме погледа още по-зачудено и

проговори:
– А имаш ли други дрехи?
– Имам.
– Питам те не за друго, а защото твоите са хубави
и нови, чохени, сукнени, струват поне 20 жълтици,
грехота е с такива одежди да ставаш сюрюджия – ще
ги похабиш и скъсаш за по-малко от месец. Язък е за
дрехите!
– Не бой се – рекох аз, – и дрехи имам, и пари.
Повдигна вежди, но нищо не рече. Записа ме и ми
каза:
– Месечната ти плата ще е по три жълтици и по една
рубла – рече пощаринът.
– Стига ми – отвърнах.
– Утре почваш! – и ме отпрати.
Върнах се в хана, където ме чакаха Илия, Цеко и
Коста. Рекох им къде съм се цанил, а те се нахвърлиха
да ме хокат и съдят, че съм срамял името на войводите,
като съм се хванал да бъде сюрюджия. Слушах ги из-
вестно време, пък после им рекох:
– Бре хей, хора! Какво ме навиквате и обиждате.
Знаете ли какво може да се роди от моето седене? Кол-
ко време стана да бездействам? Не мога повече. Ще
дойде полицеинът, ще захване да ми се лигави; а аз,
както не съм научен да търпя и да подсмърчам, ако ми
каже лошава дума, твърде лесно мога да се забравя и да
скоча да го ударя, а и сами знаете какви още по-лошави
сетнини ще произлязат от това, нали? Вие и сами ви-
дите какви момци съм водил по Стара планина, и сами
знаете колко изедници съм затрил, как не си поплювам,
как сърце не трае да гледа несправедливости, затуй ста-
нах, та отидох в Стара планина, и началник станах на
една юнашка чета, която ме е слушала и е вървяла след
73
мене на живот и на смърт. Кажете ми сега: мога ли да

се стърпя и да позволя на един сополив полицеин да
ме води по управленията и да ми се смее? Мога ли аз
да оставя някакъв гурелив началник да ме нарича пи-
яница? Аз съм от ония хора, които обичат правдата...
Само за тая правда съм станал хайдутин... По-добре е
да стана слуга, сюрюджия, отколкото да ми казват, че
съм хрантутник и безделник. Срамял съм името на вой-
водите – че иначе не е ли по-срамно? Какво толкова,
една зима все ще изтърпя, дал съм дума вече. Пък и с
камъни да ме товарят, пак няма да ме уплашат, няма да
умра от това, друга ще е мойта смърт!
И така, те ме оставиха на мира и аз слугувах на по-
щата два и половина месеца.
Дойде Благовещение – когато обикновено сбирах
четата, но с другарите решихме да почакаме до Гер-
гьовден. Xаджи Димитър по това време се намираше в
някакво село на име Кник. Изпроводих при него едно от
момчетата ми да го повика да дойде в Крагуевац. През
зимата се бяхме договорили с Илия напролет да излезем
на Стара планина, но когато дойде Xаджи Димитър и
пак попитахме стария войвода ще ли да се присъедини
към нашата чета, той ни отговори, че не ще.
– Научи ни барем какво да правиме ние сами – рекох
му аз.
– Панайоте, нищо не мога да ви науча – отвърна ми
Илия.
Тогава Цеко викна:
– Като не ви ще Илия, вземете мен!
– Мълчи, Цеко, не се обаждай – сгълчах го аз. – Ко-
гато Илия, който е стар и прочут войвода, не ще да бъде
наш другарин, то ни не требваш и ти. Сърбия, както
се види, не ще да воюва; а ако е така, то нашето по-
ложение е твърде незавидно. Аз ще да ида в Бeлград
74
с Xаджи Димитра и оттам ще да ви пратя хабер какво

трябва да правите.
Тръгнахме с Xаджи Димитър за Белград да намерим
дружината си. Когато се събрахме с момчетата, запита-
хме се какво да сторим занапред. Решихме да изпрово-
дим Xаджи Димитра във Влашко, за да се разговори с
Раковски и да разбере ще може ли да се работи оттам
за нашето поробено отечество. Аз вече бях си наумил
да се върна на Стара планина и затова казах на Xаджи
Димитър да събере във Влашко една малка четица, да
премине през Дунав и да се срещне с мене на Узана
(Габровско). Останах в Белград да чакам търпеливо
отговор от Xаджи Димитра цели десет деня, но нищо.
Сетне преминаха още двадесет дни, а от него ни вест,
ни кост! Затова с момчетата от дружината се разбрахме
да си извадим паспорти за вътрешността на Сърбия, че
уж ще ходиме да купуваме овце, и се условихме сетне
да се срещнем в Зайчар. По онова време сръбското пра-
вителство строго пазеше да не се сбират и да не преми-
нат каквито и да е чети.
В Белград се намерих с Ивана Кършовски, родом из
Елена, който ми заяви, че силно желае да дойде с нази.
Мене ми беше много мило, като гледах, че такъв учен
човек иска да дойде в планината, да се бие за освобож-
дението редом с четата ми, ала трябваше да му откажа.
Рекох му:
– Недей дохожда с нази, защото веднага ще да те
провъзгласят за хайдутин, ще те погнат...
Кършовски ме прекъсна:
– Че какво? Нека ме провъзгласят... Нека говори кой
що ще; нашите сърца знаят, че ние не сме кокошкари, а
народни хора, войници... Нашата чета ще бъде народна
чета!
75
После тия думи аз захванах още повече да обичам

това момче.
В Белград направихме следующия план. Кършовски
трябваше да иде по Дунава с вапора (парахода), сетне
да стигне до Елена, да мине през Габрово, после през
Сливен и още няколко места, за да извести нашите при-
ятели, че скоро ще изляза на Стара планина, та да знаят
къде и кога да ме дирят. Така се споразумяхме.
Иван отиде да изпълнява своята длъжност, а аз се
върнах в Парачин и веднага отидох да се срещна с
Коста войвода. Проводихме шест момчета напред, а
ние поведохме други десет.
Трябваше да се събереме в Зайчар, но тамошният
началник наредил покрай града стража, за да ни хванат
и да ни вземат оръжието. Трябва да ви кажа и това, че в
Зайчар имахме много приятели и помагачи. Дядо Иван
беше един от тях и именно той беше изпратил едно
от момчетата си да ни пресрещне край града и да ни
предупреди.
Тук е мястото да кажа няколко думи и за дядо Иван.
Той беше един от ония българи, които са посветили
целия си живот на България и на нейната свобода. Ис-
тински родолюбец, по-голям от него не зная! Всичко бе
готов да даде за освобождението, на всички ни помага-
ше с каквото можеше. Славен човек!
И така, щом неговият пратеник ни предупреди, ние
не влязохме в Зайчар, а го заобиколихме, прекосихме
река Тимок, прехвърлихме се през границата и чак то-
гава се запряхме на едно място да чакаме другата чета,
която трябваше да дойде след нас.
На другия ден един българин от село Бойница, кой-
то беше ходил в Зайчар да се види със свои роднини,
се върна и ни каза, че дружината ни, която чакахме
отподире, била изцяло заловена и обезоръжена от Зай-
76
чарския началник, защото тях дядо Иван не успял да

предупреди. Значи нямаше какво повече да чакаме и
трябваше час по-скоро да се върви напред.
Панайот Хитов като хайдутин в Балкана
77
НОВИ НЕВОЛИ
Преди да стъпим в България, бяхме избрали за водач

на четата ни Коста войвода и му се бяхме заклели да
го слушаме за всичко. Сега той ни поведе надоле към
равнината на Дунава, покрай Акчар паланка (дн. село
Арчар), сетне по поречието на река Лом, преминахме
я и се скрихме в Кеселовската гора (Монтанско). Кога-
то си починахме и си купихме храна, се упътихме към
с. Вираница, преминахме през селата Бела Рикса (или
Каменна Рикса) и Превала, сетне спряхме за кратко в
село Влашко, из което беше войводата ни Коста, преди
да продължим през Кипаровци (Чипоровци, Чипровци)
към билото на Стара планина, което на това място се
нарича Трите чуки. В тази местност се намира един ка-
мен кръст, за който разказват, че е останал от старинен
манастир, разрушен след Чипровското въстание.
От тая местност насетне се упътихме към Пиротската
нахия, дойдохме в село Дойкинци, преминахме през Ви-
сошките села и се спряхме в село Гинци, което се намира
на пътя, който води от София за Берковица. Трябваха ни
пари за барут и за други потреби, затуй намислихме да
завардим прохода и да причакаме пощенската кола. По-
дир няколко дена пощата наистина мина по тоя път, ала
за наше нещастие в колата нямаше никакви ценности, с
78
които да запълниме нуждите на хайдутина. Продължи-

хме да вардим прохода и скоро след това минаха четири-
ма турчина, които отиваха от Пазарджик към Видин на
пазар да продават връшници и подници. Тия турци бяха
въоръжени от главата до петите и у тях намерихме един-
ствено пет оки барут. Взехме им пушките и ножовете и
ги пуснахме. Не преминаха и десет минути, когато на
пътя се показаха още двама турци – тези пък бяха родом
от Враца. Поискахме да им вземем оръжието, но те се
възпротивиха, затова бяхме принудени да ги удариме –
убихме единия, а другия набихме и вързахме. У мъртвия
намерихме 12 000 гроша.
След този удар бяхме принудени бързо да се отте-
глиме и да търсиме убежище. Още същата вечер по
петите ни пратиха голяма потеря, която се опита да за-
варди Врачанската планина. Аз предложих на четата да
прекосиме Искъра и да идем към Троянската планина, а
оттам да тръгнем за Карлово, за Калофер, за Габрово и
сетне за Сливен. Дружината ми се беше уплашила и не
желаеше да върви след мене по непознати места. Коста
войвода, Петър Пиротчанина и Велко от село Турчин
ми отговориха отрицателно.
– Абе, братя, защо правите така, защо се дърпате? –
опитах се да ги убедя. – Чуйте ме! Аз знам пътя. Нали
обещахме на нашите момчета, които ще преминат през
Дунав от Влашко, да ни чакат на Стара планина? По-
мислете какво правите! Не е честно да оставяме друга-
рите си сами. Те ще разчитат на нас! – говорех им аз.
Ала думите ми не бяха в състояние да убедят оста-
налите хайдути да ме послушат. От друга страна, не ис-
ках да ги оставям тук в опасност и сам да търся своите
стари приятели. Ако си тръгнех сега, щеше да е лош
знак за другарите ми – те биха си помислили, че бягам,
79
защото не виждам спасение, ще решат, че сме разбити,

ще се уплашат и край.
Затова се съгласих да поемем към Видинския па-
шалък. Слязохме от Врачанската планина къмто село
Каменна Рикса, където живееше един арнаутин с голям
чифлик. Казваха, че тоя арнаутин се е заселил тъдява по
времето на Белоградчишката буна. Местните се жалва-
ха, че тоя злодеец накарвал хората да му работят анга-
рия, без да им плаща, всякак тормозел селяните, сякъл
на жените циците и пекъл децата на ръжен. Помолиха
ни да ги защитиме. Затова отидохме в селото, хванахме
го и изведохме го на планината с разцепена глава. Като
го доведохме досами билото, захванахме да го разпитва-
ме – защо е правил такива пакости на бедния български
народ, който го е хранил и обличал. Отвратително беше
да гледа човек как тоя тиранин трепереше пред нази и
как ни молеше за опрощение. В джобовете и в кесия-
та на тоя злодеец намерихме гривни, обеци и женски
пръстени. Чии бяха тия неща? По каква причина са тия
дошли в кесията на тоя изедник? Всичкото това остана
за нас тайна, защото арнаутинът не пожела да ни даде
отговор. Взехме му всичко и го върнахме на селяните, а
него изпроводихме при Аллаха, той да го опрощава.
След туй тръгнахме по планината към село Превала
и дойдохме в Пиротския окръг.
Една вечер ни нападнаха турски заптиета и убиха
един от другарите ни – Никола Велешанеца. Поганци-
те нямаше да го прострелят и нямаше да ни издебнат
тъй неподготвени, ако не би нашият съгледвач и пазач
да бе заспал на поста си. Заради неговата небрежност
изгубихме младия си другарин. Когато гръмна първата
пушка, нашата сънлива дружина скокна на крака и се
спусна да бяга кой накъдето свари. На Коста войвода
останаха дрехите и чантата, на няколко момчета оста-
80
наха пищовите и ятаганите, а на някои от дружината –

даже и пушките. Разпиляхме се из гората и чак след
време се събрахме пак. Когато дойдохме на себе си,
предложих на Коста и на дружината:
– Чуйте ме сега. Турците си мислят, че са ни по-
пилели. Ние обаче трябва да си отмъстиме за Никола.
Хайде да се върнеме и да ги убиеме, че и да си върнеме
оръжията.
Дружината ми обаче не се съгласи да изпълни жела-
нието ми, защото всички бяха много уплашени. Смята-
ха, че без оръжие няма да се справиме. Гледах ги как
треперят за животеца си, как се плашат и от сянката си,
затуй им рекох:
– Тогава аз няма вече да ходя с вази и да ставам за
смях на хората. Няма да се оставя да мислят за мене,
че съм се стреснал от един изстрел, че съм оставил си-
рота душа неотмъстена, че съм побегнал пред лицето
на смъртта. Ще ви оставя и ще ида във Влашко... Ми-
слех, че при вас ще да намеря храбра дружина; а сега
виждам, че съм се излъгал, вие сте слаби баби и нищо
повече. Когото го е страх от турците, той не е мой дру-
гарин, той няма място в гората.
Една част от дружината се обърна към мене със сле-
дующите думи:
– Недей ни оставя, байо Панайоте, барем до наесен.
Ние и сами желаем да идем в Влашко. Не оставяй ни!
– Не мога аз да ходя с подобна дружина – казах аз. –
По-добре е да идете в Сърбия и да садите лук, откол-
кото да ходите по планината и да ви избият турците.
Вие още не умеете да се пазите, да стоите на стража,
да отговаряте за другарите си, а уж сте намислили да
правите и по-големи неща! Сит съм от подобни юнаци
като вас. Хайдутлукът не е за всекиго!
Затова решихме да идем по-близо до сръбската
граница, откъдето изпроводихме десет души от четата
81
обратно в Сърбия. Аз останах само с петима другарина

и им станах войвода, а те се заклеха да ме слушат за
всичко.
Цяло лято бродихме по планината, а през есента
се върнахме пак в Зайчар. Пристигнахме там мирно
и кротко, ала началникът – щом научи за нас, веднага
ни арестува и ни прати в затвора. В тъмницата просе-
дяхме цели четирийсет деня. Накрая ни накараха да си
платиме, началникът лично ни взе парите, след което
ни връчи паспорти да идем в град Чачак. Освен това в
документа пишеше, че като стигнеме веднъж там, по-
сле нямаме право да излизаме от Чачак. Коста, Велко
и Петър пък бяха изпроводени на друго място във въ-
трешностите на Сърбия.
Попитахме защо ни вземат по сто гроша на глава,
а началникът отвърна, че тия пари ще останат като га-
ранция в правителствената каса – в случай че сториме
някои провинение.
Поискахме да ни върне част от жълтиците – за да
имаме с какво да се прехранваме, докато се заловиме
на работа, а началникът се разсърди и извика:
– Сега ще да ви предам на турците, за да ви избесят!
Просете по селата и хранете се, дорде си намерите ра-
бота, цигани ниедни!
Като чухме тия оскърбителни думи, то се спогледа-
хме между себе си, кръвта ни кипна, ала само прехапа-
хме устните си. Димитър ми пошепна:
– Добре, че скрих някоя и друга пара, иначе наистина
ще трябва да просиме или да си продадеме оръжието.
– Мълчи, да те не чуе тоя проклетник, че ще иска да
вземе и останалите пари!
– А ако захванат да ни претърсват, то трябва ли да ги
оставя да ме оголят? – попита Димитър.
– Ще решаваме на момента. Мълчи сега...
82
– Абе, байо Панайоте, хайде да убиеме тоя началник

и да бягаме в България.
– Чакай, Димитре, чакай и мълчи, нищо недей да
казваш – рекох му аз.
– Ох, не мога да търпя! Още една дума да ми рече,
ще му подпаля задника, па хайде през границата. Оттук
до границата няма и един сахат път – не мирясваше
Димитър.
– И аз искам да го утепем, Димитре, ала чуй ме! –
прошепнах аз. – Ние сме българи, следователно трябва
да бъдем по-мирни и по-осторожни. Като се разчуе, че
българи са бастисали градоначалника, властите ще си
кажат: ха, ето ги какви са българите – разбойници и
хайдуци! Я помисли си: колко българи живеят в Сър-
бия и изкарват хляба си тука! Ако ние сториме зло и
избягаме, всички ще погнат другите българи в Сърбия
и тях ще тормозят и глобяват заради нас. Затова е по-
добре да премълчиме, да докажеме на тоя началник, че
българите не сме хайдуци, цигани и крадци, а истински
патриоти, хъшове, борци за свобода, готови на всякакви
мъки, за да видят свободно отечеството си.
Димитър се вслуша в думите ми и се кротна. Сетне
двамата с него заминахме за Чачак. Пристигнахме там
и първо се явихме при местния началник. Помолихме
го да ни даде паспорти за Белград, но той огледа доку-
ментите и ми рече:
– И сам знаеш, че не мога да ви дам такива паспор-
ти, защото Зайчарският началник е ограничил вашата
свобода и е забранил да ви пускам нататък. Затова ви
съветвам да се установите тука, да гледате да се зало-
вите някъде на работа, защото у нас не е позволено да
седи човек празен без работа. Ако честно се трудите,
никой няма да ви закача.
83
Излязохме оттам и се заоглеждахме из града да ви-

дим къде търсят наемници. Главихме се в една кръчма:
Димитър да пече хляб, а аз да бъда ахчия. Месечната
ми плата беше 60 гроша.
Когато поживяхме в кръчмата около два месеца, то
господарят ми ме повика и рече ми:
– Ти, брате Панайоте, не си за слуга. Аз се чудя, как
си дошъл до такова едно положение, за да станеш чужд
слуга! Ти си верен и способен човек, и мене е срам да
ми служиш за 60 гроша.
– Не ме пропъждай, газда Христо. Не ме мъчи да
ти разказвам своята история – тя е дълга и широка; ти
можеш даже да се уплашиш от мене. Ако си доволен от
работата ми, остави ме на мира и не питай ме за нищо;
а ако пък не си доволен заради нещо, то ми дай пътя.
Докато съм тук, ще ти служа честно...
Той замълча. Ала след няколко деня тоя честит чо-
век ми рече пак:
– Кажи ми, Панайоте: защо не щеш да станем ор-
таци? Грехота е да те държа с 60 гроша месечна плата,
мога да те направя съдружник в кръчмата...
– Недей, Христо, не съм жаден нито за пари нито
за богатство – рекох аз. – Благодаря ти за доверието,
но мене друга участ ме чака. Да знаеш, че съм нами-
слил да остана при тебе само до Гергьовден, а сетне
ще тръгна по пътищата и там – каквото даде Господ!
Мойто се не знае.
– Аз пак ще да те имам за ортак и ще да ти дам една
част от дохода. Тая зима мисля да се оженя и да захва-
на и друга търговия; а ти ще да останеш господарин в
кръчмата. Аз нямам по-верен човек от тебе.
– Не бери грижа за моята служба. Щом си нами-
слил да се жениш, добре. Аз от тебе по-добре ще вардя
твоето имане; ти и сам вече видиш, че работя не като
84
слуга, а като ортак. Когато дойде Гергьовден, то дай ми

колкото искаш пари; а ако не бъда верен, то ми не давай
нищо.
И така, моят господарин ми даде пълна свобода
да управлявам кръчмата. По Гергьовден направихме
сметка и уверихме се, че сме спечелили 120 жълтици.
Тоя добър човек ми даде 30 жълтици, т. е. 1/4 част от
дохода, и помоли ме да остана при него и да делиме
всичко наполовина; но аз се не съгласих, защото ми се
не искаше да подавам ядене и пиене на всевъзможни
пияници.
Бях се запознал с едни българи градинари и се па-
зарих при тях да им помагам, без да им се мешам ни
в кяра, ни в зарара – за 30 жълтици през лятото. Моят
нови господарин беше от Лясковец; името му беше Нико
Статенов. Проживях при него цело лято. Той ми нареди
да тръгна с колата из градищата да продавам лук и разни
други градинарски работи. Него лято нашите градинари
имаха хубава стока. В Ужице, място високо и много сту-
дено, зарзаватите бяха скъпи. Пътят беше май лош, но аз
редовно ходех с колата там и в Кирановац.
През есента на 1865 година господаринът на бахчите
пожела да си иде в Търново; ала си нямаше довереник,
когото да остави на своето място. По-близките му мом-
чета требваше да идат с него, защото ни един из тях не
беше си ходил от четири години. Затова остави мене.
Рече ми аз да издържам момците му до пролетта. Един-
ствената награда, която пожелах да добия от господари-
на си, беше да ми донесе известия из отечеството ми.
Прекарах зимата много добре. Напролет Нико си
дойде, но не можа да ми донесе точни известия. Бях
му заръчал да иде в Сливен, отгдето да понаучи нещо,
а той не ходил. Затова вече не бях разположен да стоя в
затънтения градец Чачек. Позабравило се беше, че съм
85
минавал с чета в Турско, и ме знаеха като градинар. В

това време се разчу, че румънският княз Куза е изго-
нен и че Турция протестира и иска да мине със своята
войска в Румъния. Това произшествие ме накара да
помисля по-енергически за своето поробено отечество
и да гледам да се възползвам от обстоятелствата. Казах
на Нико:
– Искам да ми гарантирате, че ще ходя да купувам
семена за градинарските работи в Румъния, за да си
извадя паспорт затам. Ще ида, пък сетне вече няма да
се върна.
Нико ми отговори:
– Ще ти стана гарант, но сега ми е трудно да ти пла-
тя парите.
Имаше да ми дава около трийсет и пет гроша. Даде
ми запис за тях, та ако сме живи да се видим, да ми ги
плати. Купих си кон. Възседнах го и през Морава, през
Шумадия и ето ме в Крагуевац при стария войвода Илия
Марков. Бях му гостенин нея вечер и му казах, че отивам
в Румъния и го повиках да дойде с мене, но той отказа.
На другия ден минах през Черни връх, Ягодина,
сетне през Куприя, Паракин и Криви вир. Подир два
дена бях вече на Дунава, в Радоевац, и с нетърпение
чаках да се кача на парахода, защото, за да стигна в
Букурещ, трябваше да пътувам до Гюргево по реката.
Страхувах се да не ме извлекат турците някъде по ду-
навските скели като лисица от дупката ѝ, но си рекох:
„Кой ли ще ме познае?“ Продадох си коня за пет гроша,
оставих оръжието си при капитана, че да не ме заглеж-
дат много-много, и параходът потегли.
Пристигнах в Гюргево, но румънците веднага ми
взеха пушката.
Нямаше що да се прави, оставих го и заминах за
Букурещ.
86
Панайот Хитов като участник във Втора българска

легия
87
БУКУРЕЩКИТЕ БЪЛГАРИ
И РАКОВСКИ
Пристигнах в Букурещ на 22 май 1866 година. Най-

напред се срещнах с моя другар и байрактар Хаджи Ди-
митър Аренов, с когото не се бяхме виждали, откакто
се разделихме в Белград през 1864 година. Поразгово-
рихме се с него и го запитах где е Раковски. Предложих
му да идем при него. На това Хаджи Димитър ми отго-
вори, че не ходел при Раковски – били се скарали.
– Защо? – запитах го аз.
– Много са причините – отвърна той.
– Нищо, аз ще ви помиря. Хайде да ме заведеш.
– Ще те заведа – отвърна той, – но само до пътната
врата. При Раковски не отивам.
И наистина се върна. Аз почуках на вратата, излезе
една жена около трийсетгодишна. Казах ѝ кого търся.
Покани ме в двора, където в градината един човек ко-
паеше. Жената го извика:
– Бате Георги, ела, че те търсят.
Той остави копанта и ме покани в една от стаите.
Това беше първата ми лична среща с Раковски.
Требва да ви кажа, че в онова време само Раковски
работеше явно по Букурещ за българите, т.е. само той
88
работеше за българските интереси. Той ме прие твър-

де братски и с голяма радост. Когато захванахме да
се разговаряме за нашите домашни работи и за осво-
бождението на нашето отечество, Раковски ми каза, че
румънският министър Братияну дохождал при него и
попитал го – може ли той да събере самоволници и да
помага на Румъния, ако турците преминат през Дунава.
Раковски отговорил:
– Дайте ми нужните потреби и аз съм готов да събе-
ра за десет деня около 5000 българи, с които да направя
чудеса.
Когато Братияну се върнал дома си, то променил
своите планове. Разказваха, че той рекъл на едно лице
така:
– Ако дадем на Раковски средства, то той може да ги
употреби за своя полза. Щом може за няколко деня да
събере пет хиляди въоръжени хора, то значи тоя Раков-
ски може да направи и нам различни неприятности. За-
това трябва да махнем оттука тоя опасен човек, а после
вече да дадем заповед да се събират самоволници.
Освен това Братияну разправял, че при него дохо-
ждал някакъв българин, който го посъветвал да се вар-
ди от Раковски.
Самият Раковски смяташе, че ако наистина е ходил
такъв българин при Братияну, то трябва да е бил или
Иван Касабов, или Иван Грудов, които мразеха Ра-
ковски, защото беше по-умен и по-деятелен от тях; а
ограничените и ленивите хора почти всякога биват за-
вистливи, мъстителни и пакостни.
Ала мълвата, че Раковски събира самоволци, някак
вече бе плъзнала из Букурещ и ден подир ден пристига-
ха нови и нови българчета да питат къде да се запишат,
кога ще тръгва четата и такива неща. Тогава той ми
рече:
89
– Виждаш каква е бедата. Момчетата непрестанно

питат кога ще захванем да записваме. От друга стра-
на, полицията ме преследва и трябва да се махна от
Букурещ. Хайде, ела и ти, Панайоте, да идем при моя
сродник Никола Балкански на мушията му.
Като гледах в какво положение се намира тоз българ-
ски деятелен работник за милото си отечество, заста-
рял и заболял, куражлия човек, но годините, теглилата,
болестта вече отнели от него мощните сили, съжалих
го. И го придружих до чифлика на Никола Балкански.
Преседяхме там четири-пет дена, но стана ясно, че и
там не е безопасно за нас.
– Няма да се дам жив да ме уловят и да ме предадат
на турците – рече ми Раковски. – Седем години съм ле-
жал в цариградските тъмници, само да посмеят сега да
ме ловят...
Решихме да идем в Браила, а ако и там го преслед-
ват, той ще избяга в Русия. Раковски в онова време вече
беше към 48-годишен и боледуваше от охтика, следова-
телно аз бях длъжен да му помогна, както мога и дето
мога. Мене беше жално да гледам как тоя патриотин
се бои от власите, за да го не предадат на турците, и
затова употребих всичките си сили да го успокоя.
– Власите не смеят да те предадат на турците; ако
се случи противното, то ние ще да се защитаваме като
лъвове. Аз ще да ида в Браила заедно с тебе; а ако бра-
илската полиция посмее да те закачи, то ще да направя
такава комедия, която ще да се разчуе по всичкия свят.
Политическите престъпници са безопасни и в азиат-
ските господарства; а Румъния е конституционална и
християнска държава.
Отидохме в Браила и се видяхме с българите. На
другия ден дойдоха при нас нашите по-първи прияте-
ли, хаджи Радуш Хаджихристов и доктор Миркович.
90
Казаха ни, че полицията ни преследва и че трябва да се

скрием, за да ни не уловят. Раковски отговори:
– Нека дойдат и да видят, че Раковски се не бои от
заешка тупурдия.
На другия ден отидохме в Галац. Раковски се яви
при руския консул в тоя град, за да си подпише пас-
порта за в Русия, и му разказал, че го гони влашкото
правителство.
– Бягай в Русия – рекъл му консулът, – защото днес
в Румъния не съществува ни ред, ни честност, ни пра-
вда. Румънското правителство не може да защитава ни
само себе си, а ти искаш да защитава тебе и мене! Аз
съм консул, но немам войска да се бия с власите.
Раковски се върна при мене и разказа ми какво е чул
от консула; а аз му се присмях и рекох му, че консулът е
по-плашлив и от нас.
Упътихме се през Галац към Болград. Когато дой-
дохме на руската граница, то казаците ни приеха като
братя. Запряхме се в Кубей, защото Раковски се разболя
от своята болест, която отдавна вече го беше завладяла.
Той пролежа цели 20 деня.
Когато пооздравя, отидохме в Киприяновския мана-
стир, който се намира близо до Кишинев. Тоя българ-
ски манастир е твърде богат. Аз останах в манастира, а
Раковски отиде в Одеса да си промени паспорта, да се
види с Николай Миронович Тошков и да поиска от него
помощ за бъдещите наши приготовления. Раковски ми-
слеше да състави чети и да ги изпроводи в България.
След малко време Раковски се върна назад и разказа
ми следующето:
– Миронович ми каза – рече Раковски, – че не може
да ми помогне. Аз му поисках 10 хиляди рубли, но не
можах да добия нито хилядо. Казва ми, че е изгубил тая
година 200 хиляди рубли и че търговията му не върви.
91
Даде ми само 800 рубли. А какво ще аз да направя с

800 рубли?
– Е тогава какво да сториме? – попитах аз.
Щом се видя с малко пари, Раковски тоз час се зало-
ви за салтанат. Купи един файтон, купи четири коня, а
и от Влашко бяхме докарали три, станаха седем коня и
две коли.
Поехме пак назад към Кишинев. Там научихме, че
в Румъния довели нов княз, Карол, от Германия, бил
по-добър от Куза. Като стигнахме до Галац, спряхме да
починеме. Отбихме се на мушията при Никола Балкан-
ски, взехме сено и ечемик за шест коня и пренощува-
хме при него.
В това време влашкото правителство разпущаше са-
моволниците, които беше събрало във времето на рево-
люцията. Между самоволниците беха и мнозина наши
българи. Румънските министри повикали по-образо-
ваните българи, дали им по 20 или 30 жълтици; а тия
съставили таен комитет, заклевали простите българи
и казвали им да се приготовляват, защото имало нещо.
Разбира се, че всичкото това беше само една гола лъжа,
полезна само за Касабова, за Грудова, за Диаманди и
другите.
Когато дойдохме в Букурещ, то Раковски излезе по
чаршията, срещнал се с Касабова и попитал го:
– Абе, Иване! Я кажи ми ти: защо сте заклевали хо-
рата и защо сте ги лъгали? Кажи ми – барем направи-
хте ли си труда да имате някоя наредба, или работите
кьоравата, на сляпо?
Иван Касабов му отговорил:
– Най-напред трябва да се закълнеш и тогава вече
да ти кажа.
Раковски, като си беше малко нетърпелив, захванал
да го кълне и да попържа и комитетитe, и ония, които
92
са ги направили. Дойде в хана сърдит, начумерен, и

ми разказа всичко. Опитах се да го успокоя, но и сам
вътрешно кипях и се гневях.
– Ах, брате Панайоте! Мислил ли съм някога, допус-
кал ли съм аз, че тоя негодник, това нищожно кюлхане,
тоя охлюв Касабов, когото съм хранил, обличал и оби-
чал, ще да дръзне да си играе с мене! Знаел ли съм аз,
че тоя човек ще да има такова калпаво сърце! Питам го
днеска да ми каже какво се е работило през това лято;
а той ми вика да се закълна първо, че тогава да ми из-
дума. На мен! Дето съм се клел да служа на България
повече от 100 пъти! А сега съм достигнал до такова
унижение, щото един келеш, който ми е бил слуга и
храненик, той да търси от мене клетва, той да ме из-
питва, че ще да бъда верен на отечеството си! Отдавна
вече знаех, че това животно има черно, неблагодарно и
зло сърце, но никога не съм мислил, че е способен за
такива низки пакости. Знаеш ли ти, Панайоте, знаеш
ли какво са направили Касабов, Грудов и още двама ча-
пкъни? – беснееше Раковски. – Румънското правител-
ство ги подкупило и накарало ги да направят комитет и
да закълнат простите работници, че уж Румъния ще да
захване бой с Турция. Разбира се, че правителството ги
е употребило за своята собствена полза. Работниците
повярвали, оставили си работата и се приготовили, а
Касабов и неговата компания мислят, че са направили
големи работи! Ако утре се покаже сгодно време, то
хората няма вече да ни вярват, защото много пъти са
ги лъгали различни шарлатани! Да лъжат народа за по
20 жълтици, за трийсет сребърника да го предават! Ако
би могли да добият нещо за народните работи, то аз
бих им простил; но да се продадат за 20 жълтици, като
Юда Искариотски, това е гнусна работа! Много низка
93
работа... За да ги не познаят работниците кои са, тия си

туряли маска на лицето, представяш ли си!
През цялата зима насетне Раковски си имаше с тия
хора големи препирни и страшни неприятности. Каса-
бов и Грудов се мъчеха да унищожат Раковски, да ума-
лят в очите на хората неговите заслуги, да изтъкнат себе
си. Затова отидохме на мушията при Никола Балкански.
Няколко месеца прекарахме залисани в разисквания и
планове. Раковски ходеше често в Букурещ. През нея
зима написа книгата „Българските хайдути“. Често се
разболяваше, но се оправяше. Храчеше и кръв. Здраве-
то му вече беше съсипано, а и голямата нервозност ус-
ложняваше болестта му. Като го гледах такъв, стараех
се да го предразполагам с думи към добро настроение,
но напразно. Той за нищо и никакви дреболии кипваше
и се ядосваше, даже и като ходехме на лов за яребици.
Когато захвана да преминува зимата, то аз се при-
готвих да премина с три чети на Стара планина. В това
също време Касабов, Грудов и Диаманди издадоха един
мемоар и неколко брошури за българския народ, в ко-
ито се стараеха да докажат на света, че тем е познато
положението на народа и неговите стремления. Каса-
бов и Грудов са мислили, че щом се появи на тоя свят
техният мемоар, то България ще да бъде свободна!
Като гледах, че народът е раздразнен и че Крит се
бие юнашки, то предложих на Раковски да съставим
и ние няколко чети и да произведем бунт. Раковски не
одобри моите планове и рече ми:
– Крит ще скоро да положи оръжието си, защото
няма помощ отникъде. Можем ли ние да воюваме,
когато нямаме ни пушки, ни барут, ни предводители?
Грудов ли – със своето дебело шкембе, или Касабов – с
своите очила, ще да поведат войската?
94
– Можем да съберем всичките войводи, които живе-

ят в Сърбия, в Русия и в Румъния, и да се захванем за
работа – предложих аз.
– А отде ще вземем пари? – попита Раковски.
– Ще намерим – казах аз.
– А оръжие откъде ще намерим? Не, не става така,
не е време сега – отговори ми Раковски. – Сърбия взе
вече своите крепости, следователно от нея още цели
десет години няма да очакваме да предприеме нищо ва-
жно против Турция. Тукашните чорбаджии пък очакват
всичко наготово от Русия – да им поднесе на тепсия
печено агне. Бъди уверен, брате Панайоте, че нито
Сърбия, нито Русия сега засега ще се повдигнат да ни
помогнат; а ние сами не сме в състояние да направиме
нищо.
– Ако е така, то да гледаме да съберем пари и да въо-
ръжим барем 1000 момци, а? – упорствах аз.
– Нищо нема да направим дори и с хиляда момци –
отвърна той.
Като слушах думите на Раковски, хич не можех да
повярвам, че тоя човек е наистина онзи славен Раков-
ски. Наговорихме се тайно – без да знае той – с Никола
Балкански да помолиме букурещките богати търговци
да ни помогнат, за да купиме барем 500 пушки и да
въоръжиме една малка четица. Трябваше да криеме от
Раковски всичко, защото той беше скаран с всичките
букурещки чорбаджии; вардеха се и те от него.
Надявах се да събера чета от шейсет души напро-
лет. Когато дойде Благовещение, отидохме с Никола в
Букурещ, но тамошните търговци мен не ме познаваха,
макар че вече бях прекарал там повече от осем месеца.
Затова оставих Балкански да говори с тях, да ги помоли
да ни отпуснат средства, за да можем да изпълним сво-
ята длъжност. Реших открито да им кажа, че ще ида на
95
Стара планина и ще се боря против турските неспра-

ведливости по нашите земи, защото нашето отечество
очаква от нас подкрепа и закрила и защото съм готов да
се жертвам за свободата. Казах им, че ако са българи,
трябва да вземат участие, да отделят от средствата си.
Дълго говорих и убеждавах, с много мъки успях да ги
убедя ако не пари, то да ни купят пушки и патрони, с
което да изпълнят своя дълг.
– Ако си не помогнеме сами, то ни Сърбия, ни Русия
няма да се погрижат за нази – казах аз.
Нашите чорбаджии ми представиха, че тия ще мо-
гат да работят със Сърбия, с която мислят да основат
„южнославянска“ държава, т.е. да съединят българо-
сръбските сили и да съставят яка федерация. Когато
чух това техно мнение, рекох:
– Всичкото това е добро, но аз ви уверявам, че Сър-
бия не може в сегашно време да воюва. Ако сръбското
правителство ви е обещало нещо, то ви е излъгало,
защото е било принудено да ви излъже. Аз бях в Сър-
бия и зная положението на работите. Дорде Сърбия
се не усили извътре, то тя няма намерение да захваща
сериозна работа; в противен случай тя би била съвсем
глупава. Освен това Сърбия днес се управлява от таки-
ва хора като Гарашанина, Никола Кристича и Цукича,
които малко мислят за благосъстоянието даже на своя
собствени народ.
Христо Георгиев, един от чорбаджиите, ми рече:
– Не бой се ти за нашите политически отношения
към Сърбия. Ти не си посветен в кабинетните тайни.
Сърбите нема да ни излъжат, защото техните интереси
са тясно свързани с нашите. Ние ще да изпроводим в
Белград делегация, която ще свърши всичко, което е
потребно; а ти иди в България и гледай да се не побуни
народът.
96
– Аз ще да ида в България и ще гледам да изпълня

желанието ви; но вие твърде добре знаете, че моята ми-
сия е тежка. Като ида в България, то аз съм принуден да
се бия с турските потери; а подобни дела не могат да
останат тайна за моите приятели. Народът твърде лес-
но може да се побуни. Кажете ми сега, ако се побуни
някой град или някое село, то трябва ли аз да приема
участие и да го защитавам, или трябва да оставя своите
братя да ги колят?
Христо Георгиев ми отговори:
– Ти требва да употребиш всичките си сили и да
възпрепятстваш всеки бунт дотогава, дорде се не дого-
ворим с Сърбия.
– Работете така, както ви се види за по-добре; а мене
дайте малко оръжие и изпроводете ме в България, пък
нататък ще карам, както си знам – казах им аз.
После тоя разговор Христо Георгиев даде на Никола
Балкански 100 турски лири, а Стефан Адженов ми даде
още 30. Непосредствено преди да замина с четата си,
Христо ми даде още 30 лири.
Приготових се. Още през зимата, като се готвех да
мина за в Балкана и като не знаех местата, през които
трябваше да премина Дунава, реших да търся един чо-
век, който да ми показва пътищата през Делиормана.
Чух аз, че дядо Курти, Бойчовият байрактарин, живял
по Разград или по Русе, та пратих Иван Кършовски
да отиде в Турско и да го намери и доведе в Букурещ.
Дядо Курти прие да бъде с нас – разпитах го знае ли
пътищата и той ме увери, че ги знаел. В това време
Васил Левски беше нейде из Добруджа в едно село
учител – и нему писахме, та и той да дойде при нас в
мушията. Един ден, преди да замине Раковски за Бра-
ила, бяхме се събрали, за да видим кой какъв да бъде
в четата. Избрахме Иван Кършовски за писар, Филип
97
Тотьо за втори войвода, а Жельо Чернев за мой пръв

помощник. За байрактарин всички се спряхме на Ва-
сил Левски. И Раковски беше съгласен за Левски, но
подир няколко дена, не зная защо, обяви, че не бивало
той да е байрактарин. Обещах му, че ще сменя Левски
от байрактарството, само и само да не се сърди и люти,
защото и бездруго беше болен.
Но не го направих. Чак сетне се научих, че през 1862
година, като били в Белград Левски и Раковски, в леги-
ята станало скарване между тях. След бомбардирането
на Белград от турските топове четите на Раковски и
Илю войвода трябвало да се разпуснат и тогава наста-
нали разни несъгласия между момчетата и Раковски.
От противната на Раковски партия бил и Васил Левски.
Това, види се, бе дошло наум на Раковски, за да не ще
Левски за байрактар. Но аз загладих работата пред него
и си заминах през Дунава.
Кръстьо Кършовски – Петър Берковски – рево-

участник в четата на люционер и съратник на
Хитов Панайот Хитов
98
1867 ГОДИНА
И така, аз напуснах Румъния и преминах в своето

мило отечество. Балкански беше оставен в Румъния да
събира помощ и да ни изпровожда подкрепление.
– Ако се побунят Тесалия и Епир, то трябва да се
побуним и ние. Аз ще да ти пиша от Балкана какво да
правиш, а ти гледай да накараш чорбаджиите да дават
пари – заръчах аз на Балкански.
Преминахме през Дунава под Тутракан и за две не-
дели стигнахме на Стара планина.
Всеки вече знае, че в онова време бяха изклани ня-
колко турци. Наистина, тия турци бяха изклани съвсем
напразно; но, да говориме право, можехме ли ние да
постъпиме другояче? Ако да ги бяхме пуснали живи,
то не бихме спасили главите си. Турците щяха да ни
обадят на турските войски в Османпазар, в Джумаята,
в Разград и в Шумен и ние бихме имали постоянно ра-
бота с потерите.
– Дето ще да тичат тия и да викат на помощ войска-
та, за да ни гони по делиорманските равнини и по Гер-
лово, то ще 6ъде по-добре, ако ги изколим ние – казах
аз на дружината си и така и сторихме.
Хванахме добра позиция при река Тича; но силите
ни бяха оставили. Сън, глад, умора и безпокойствие!
99
Когато вече мислехме да седнем и да си починем, то ни

настигна един турчин и попита ни отде идеме и къде
отиваме. Аз заповядах на момчетата да го хванат и да
го вържат.
– Накъде ме карате? – попита турчинът.
– При бинбашията – отговорих аз.
Без да ни познае, че сме българи, турчинът рече:
– Пуснете ме, защото е грехота да ме карате вързан.
Не знаете ли вие, че мъката е дадена от Бога за гяури-
те? Грехота е да мъчите османлиите.
Когато чух от турчина тия думи, то рекох на момче-
тата да го обесят, за да му докажа, че мъката не е дадена
от Бога само за гяурите.
– Трябва да отделим малко мъки и на османлиите –
рекох аз на турчина, – защото на българите вече е до-
шло до гуша да ги носят.
После прекосихме Стара планина, слязохме при Ко-
тел и спряхме да си починем. На това място аз оставих
Цонко Къньов с осем момчета и му заповядах да се не
отдалечава и на йота. Исках да го предпазя – и не само
него, но и всички другари, защото, като пратих вест от
Тулча, че ще пресичам Дунава, няколко по-разпалени
момчета помислили, че е настанало вече времето да се
приготовляват за бунт. Самоволно тръгнали по Сливен,
Котел и Жеравна да шушнат на народа революционни
идеи, а на турците колко им трябва да ги изловят и
избесят. Затова исках да ги държа на сигурно място и
дори заръчах на Цонко да приема в четата само ония
момчета, които нямат паспорт, а другите да връща на-
зад и да им каже да мируват за известно време.
Когато отидох близо до Жеравна, то дойдоха при
мене две тулчанчета. На едното момче името беше
Христо Дряновски, а на другото – Иванчо Цанов. Аз се
разговорих с Христа и скоро се уверих, че тия момчета
100
нямат никакво понятие за революционните работи; но

не ги отчаях. Христо взех в четата си, а Иванчо изпро-
водих с писмо до Никола Балкански.
Когато дойдох в Сливен, то приятелите ми донесоха
в. „Македония“. Какво да четеш! „Тотьовата чета била
разбиена при Върбовка, а Тотьо с останалите си друга-
ри, заминал за Стара планина“, казваше вестникът. Аз
си помислих, че Тотьо ще дойде на определеното място
при Хаинбоаз, и затова изпроводих Жельо с двайсет
души да го посрещне и ако има ранени, то да ги донесе
при мене на Твърдишките планини.
Жельо отиде, а аз останах около Сливен, за да се
видя и да се споразумея със задбалканските българи.
Дойдоха при мене хора от Пловдив, Ямбол, Карнобат и
Железник, за да ме попитат – време ли е да захванеме
бунта. Аз им казах, че не е време и че трябва да се при-
готвиме за догодина.
После една неделя се известих, че Тотьо бил ударен
отново от потерята в Тревненския окръг, при село Яло-
во, и че изгубил писаря си.
Нашите младежи от Сливен се изпоплашиха. Една
вечер аз ги намерих въоръжени над Сливен, на плани-
ната Българка. Между тях имаше и пловдивци, и же-
лезничани, и казанлъчани. Тия момчета се бяха решили
да съберат селяните, да ударят турската махала в града
и да запалят конаците.
– Какво сте намислили да правите? – попитах аз.
– Да се бием за своята свобода – отговориха тия.
Прегледах им оръжието. Това оръжие беше старо,
фишеците не бяха добри, барутът не палеше, а момче-
тата бяха още млади. Може ли да се воюва с подобно
оръжие? Когато видях всичкото това, то рекох на бъде-
щите юнаци да се върнат назад и да си гледат работата,
защото времето не е за бунт; но те ми отговориха, че се
101
боят да се върнат, защото Тотьовият писар и няколко

души свищовлии били хванати и затворени.
– Ако се върнем в града, то турците ще затворят и
нази, и ние ще да изгинем в тъмниците – казаха тия.
– Не бойте се! – рекох аз. – Тотьовият писар нищо не
знае и никого нема да предаде. Освен това турците се
боят да се не побуни народът и не смеят да ви закачат.
Младежите ми отговориха:
– Защо ни казваш, че не смеят, когато и сам твър-
де добре знаеш колко момчета изгинаха в тъмниците,
когато бастисахме кадията? Ти знаеш така също, че
когато беше разбита четата на Аджема при Кортен, то
множество виновни и невинни българи измряха по тур-
ските тъмници! А ако е всичкото това така, то защо ни
казваш, че турците не смеят да ни ловят?
Мнозина от тия момчета плачеха и молеха ми се
да ги не оставям; но в състояние ли бях аз да изпълня
желанието им? Не можех да им позволя да се побунят,
защото народът не беше приготвен за въстание – ние
нямахме никаква организация. Когато се размислих до-
бре, реших какво да им кажа и рекох:
– Ако сте българи и народолюбци, то ви се моля да
се върнете и да си гледате работата. Аз твърде добре
зная, че турците не смеят засега и с пръст да ви по-
бутнат; а ако се случи противното, ако захванат да ви
тормозят или направо да ви търсят да ви затварят, то
побегнете и елате при мене. Ако някой от тях тръгне да
ви закача, то ви давам дума, че лично ще сляза от пла-
нината да запаля Сливен и да побуня народа, а там –
каквото Бог даде! Чуйте ме сега: върнете се! Отлично
зная, че турците са се спрели. И те знаят, че се намирам
тука вече повече от двайсет деня, но стоят настрана и
ни един из них не смее да дойде и да ме гони. Преди
две недели ме видяха двама турци, на Дедеоглу сино-
102
вете бяха, имат ми страха, и аз им казах, че ако излезе

потеря да ме гони, то ще запаля не само града, но и
селата, че и цялата околия; а ако некой турчин ми се
попадне в ръцете, то нема да го пусна жив. Знам, че
веднага са разказали по града и по селата какво съм им
рекъл, за да разбера аз, че думите ми са подействали.
Знам го, защото видях вече, че в цариградските вест-
ници се говори за мене; турците знаят, че отдавна се
намирам на Балкана, и боят се да не направя бунт. Не
мислете, че кукувицата е изпила до капка турския мо-
зък. Турция се бои от революцията като от огъня, не ѝ
требват излишни проблеми.
Дълго им говорих тъй и след големи усилия и все-
възможни доказателства най-сетне убедих нашите
младежи да се върнат назад и да чакат по-сгодно вре-
ме. Направил ли съм добре, или съм сгрешил – сам не
зная.
После няколко деня се върна и Жельо от Твърдиш-
ката гора, защото видял голяма опасност – опитал се да
стигне до Хаинбоаз, ала потерите били твърде големи.
Оставих Желя на Сливенските гори и му заповядах да
защитава българите, ако турците да би захванали да ги
ловят и да ги затварят; а ако не бъде нищо опасно, то да
гледа да дойде по Димитровден във Влашко.
А самият аз реших да ида към Трявна, Габрово и
Шипка, та да поразпитам за Тотя и за неговата дружи-
на. Освен това, искаше ми се да узная в какво поло-
жение се намира по ония места народът, готов ли е за
битка. Когато пристигнах към Килифарево, срещнах
Вълкан от с. Кладни дел. Питах го дали е видял Тотя,
но Вълкан отвърна, че от четата му са останали само
четирима души другари и той. Освен това разказа, че
когато му предложил да съберат стотина млади юнаци
и да опитат да възбунтуват народа, Тотьо се отдръпнал
103
и рекъл, че не може да стори такова нещо без дозволе-

ние от главния предводител. След тоя разговор Тотьо
си вдигнал хората и отишли в Средна гора.
Оставих Вълкан и отидох в с. Горановци при Добри.
Попитах го:
– Виждал ли се е с Тотя?
Но получих задоволителен отговор. Затова отпра-
ших към Мъглижките планини и се запрях на онова
място, което се нарича Българка. Тук ме настигна вест,
че Тотьо е поел към връх Шипка, но там налетял на ня-
каква пусия и едвам спасил главата си. Успял да повали
двама турци, още няколко ранил, но сетне трябвало да
бяга.
От шипченските българи научих също, че в града
им към шестотин момчета били готови за работа, само
чакали знак да се побунят. Аз им рекох:
– Така, братя, така! Така ви искам! Много ми харесва
вашето родолюбие, гордея се с вази, но съм длъжен да
ви кажа, че трябва да почакаме още една година. Знам,
знам, че сте нетърпеливи, ала се надявам, че догоди-
на, с Божието име, всичко ще бъде наред. Потърпете
малко!
Сбогувах се с тях и поех към Карлово. Установихме
се в планината над селото. Байрактаринът ми, който
беше родом оттам, ме помоли да го пусна да си иде до
дома си и да се види с майка си. Дадох му воля да иде,
но рекох му да бъде осторожен. Той отиде, но когато
се върна, сякаш беше с половин душа. В онова време
някакъв турски офицерин помолил правителството да
му даде дозволение да иде на Стара планина и да изло-
ви всички хайдуци. Зарекъл се без главите ни да не се
връща. Като чул тая работа, байрактаринът ми веднага
побързал да ми се яви и да ми съобщи за опасността.
104
Успокоих го, че ще взема мерки, и се заех да разбера

каква е тая работа с преследвача на хайдути.
Подир няколко деня слязох по-близо до селото и
докато оглеждах полето с далекогледа си, видях един
турски офицерин заедно с двамина помощници да оти-
ва към егреците и да говори с неколцина овчари. Стоя
дълго, увещаваше ги, даже пари им предлагаше, а ве-
черта замръкна при тях.
През нощта се прибрах, а на другата заран причаках
едного от овчарите и го попитах какво е търсил при тях
турчинът. Овчарят ми рече:
– Офицеринът поиска от нази да му дадем овчарски
дрехи, с които иска да преоблече дружината си, за да
ги не познаете отдалеч, та като дойде при вази, да ви
излови като пилци.
– Ха! За овчарските ви дрехи ли разменяше кесията
си? Добре, дайте му ги, но после да се не оплаквате,
когато ви ги донесат изпродупчени с нашите куршу-
ми! – казах аз и си заминах.
Прибрах се при момчетата и всичко им разказах.
Скрихме се и зачакахме. След три деня ето че иде и
офицеринът, преоблечен с овчарски дрехи. Вървеше
към нас съвсем свободно, явно си мислеше, че няма да
познаем, че е турчин. Наредих на момчетата да не пу-
шкат, дорде им не дам знак. Турците трябваше да минат
покрай нас, следователно ние можехме да ги ударим
твърде сгодно, защото пътят завиваше само на петнай-
сет разкрача от скривалището ни. Всичкото това беше
добро, но когато на един човек е съдено да умре, то ни
един дявол няма да го спаси. Турците се приближиха
до нази, без да знаят, че ние сме се скрили в тревата
и че ги чакаме с нетърпение. Дойдоха съвсем наблизо.
Със знаци рекох на момчетата си всякой да си избере
по един турчин и да се приготви.
105
– Гледайте да ударим офицерина – подшушнах им

аз, – а то останалите сами ще се разбягат, като останат
без своя предводител. Е сетне ще ни оставят на мира да
си видим рахата.
Щом изрекох тия думи, то пушките на момчетата
препращяха и удариха офицерина и още двама низами.
Останалите се разбягаха. Повече не се чу някой да иска
да ни залови и да носи главите ни в Цариград.
От това място ние се упътихме към Троянския мана-
стир и дойдохме близо до Тетевен, при река Рибарица.
Тъкмо тогава усетих едно странно чувство, че скоро и
ние ще дадем някоя свидна жертва. Никой от нас не се
боеше от смъртта и да ви кажа право, никак не вярвам
на разни предсказания и бабешки деветини, но в онзи
момент наистина нещо ме свиваше под лъжичката и
странен смут полази по костите ми. Затова предупре-
дих момчетата да бъдат нащрек, да бъдат готови и да
захванат добра пусия. Продължихме покрай реката с
повишено внимание. Беше сезонът на сливите и мом-
ците току си откъсваха и ги ядяха лакомо. Срещнах-
ме един българин из Тетевен, който носеше ракия на
косачите си. Ракията изпиха нашите момчета; а аз се
поразговорих с българина.
– Преди месец време – рече ми той – помаците от
Ловешкия окръг бяха дошли да посекат българите в Те-
тевен и да им разграбят имането, защото бяха чули, че
българите в различни места са се повдигнали на оръ-
жие. Ако да не беше дошъл от Ловеч мюдюринът да ги
умири, то не зная какво би се случило.
– Ами вие ръце нямате ли? Как тъй ще се оставите?
Ако турците поискат да ви колят, колете ги и вие! Пуш-
ки нямате ли? Ножовете ви къде са? – ядосах се аз.
106
– Нямаме, Панайоте, турците претърсиха къщята ни

и отнеха всичкото оръжие, не ни позволяват барем по
един нож да имаме – рече селянинът.
Оставихме го да си върви по работата, а ние продъл-
жихме пак покрай реката. Един от момците ми на име
Иван Капетан от Търново падна в реката и без малко да
се удави. Като го измъкнахме и продължихме, повър-
вяхме още малко, но Иван захвана да вика от сърце и да
бълва. През цялата нощ го мъчеше силна треска. Оста-
нахме на едно място цели два деня, та дано го излечим;
но това не беше възможно: Иван гореше в огън, искаше
непрестанно да пие вода, давахме му по малко, но като
видяхме, че от него няма вече живот, то му дадохме
воля да прави каквото иска. Трябваше да го оставим
излекуван или да го убием. Той ни се молеше да го не
оставяме жив да се мъчи и ние бяхме принудени да из-
пълним желанието му. Като мисля за това, още усещам
онова злокобно свиване под лъжичката.
Оттам отидохме над Златица да търсим Тотя. На-
мерихме го в една бачия с четири момчета. Сега да
ви разкажа за Филип Тотя. Той е родом от с. Гърците
(Търновски окръг), добър човек, добър приятел, добър
певец, народолюбив, способен и храбър; но в това също
време той е нетърпелив, сърдечен и неосторожен. Най-
напред е бил търговец на жива стока. Един път турците
несправедливо му взели сто биволици, а него хвърлили
в тъмница. Като се отървал от затвора, решил, че тая
работа така няма да я бъде и отишъл на Стара плани-
на, намерил моите момчета, които се бяха отделили
от мене под предводителството на Никола Аджема, и
станал хайдутин. После ходил с четата на Бойчо вой-
вода и понатрупал опит, но два месеца по-късно четата
била разбита при с. Кортен, а Тотьо бил ранен и зало-
вен, пратен в Сливненската тъмница, където проседял
107
от Благовещение до Димитровден. Всичката снага на

тоя юнак е нашарена от онова време със сачми, едната
му ръка е останала малко саката и единият му крак е
бил опасно ранен. Подир Димитровден Тотьо и един
от неговите другари побегнали из тъмницата заедно с
прангите си и преминали в Румъния. За да го не пре-
дадат властите, Тотьо си променил името и се нарекъл
Филип Тотю. Истинското му име е Тотьо Тодоров. На
следната пролет той отново тръгна по планината с три-
ма-четирима другари и проживя там цяло лято. Като се
върна в Румъния, се ожени в Зимнич. През 1866 г. пак
мина през Дунава и се въртеше все около Търновския
край. Когато се върна есента в Зимнич, се оказа, че два-
мина турци са го проследили дотук и са предложили
на полицеина в тоя град цяла кесия пари, ако им пре-
даде Тотя. Началникът взел парите, арестувал Тотю, но
обявил, че не е сигурно дали е той, та трябва някой да
го разпознае. Затова му съблякъл дрехите пред турци-
те, та да видят раните му и да кажат дали е той. Това
произшествие се разчу по цяла Румъния и българите от
Александрия, Гюргево и Букурещ се вдигнаха на про-
тест пред министъра, след което Тотьо беше пуснат.
През 1867 година той дойде в Букурещ и тогава се
запознах с него. Веднага сключихме побратимство.
Уловихме се да ходим под една команда, да си напишем
закон и да се управляваме като всички „народни чети“.
Покойният Раковски ни написа един заръки и научи ни
как да работим, за да имаме по-добър успех.
А ето как беше разбита неговата чета при Върбовка:
Когато Тотьо тръгна из Влашко, аз му дадох оръжие и
малко пари и рекох му да се не мае нийде, а да върви
по-скоро за Балкана. Тотьо не изпълни моите заповеди;
той се беше забавил цели три деня само около Свищов.
Три черкезчета видели четата му, затова Тотьо рекъл да
108
ги заколят, но не се постарал да скрие лешовете (тру-

повете) им както трябва. Из Свищов били изпроводени
люде да търсят изгубените момчета; а когато ги наме-
рили, то помислили, че са ги заклали пак турци. После
това Тотьо би трябвало да бяга и да се скрие; но той
отишъл до с. Върбовка и се спрял да си почива. Един
ден насред пладне някакъв турчин ги видял с цялата
чета, а те нищо не сторили да се прикрият и го оста-
вили да отмине. Турчинът отърчал в близкото село и
веднага разказал какво е видял, а местните власти из-
проводили след Тотя голяма потеря. Тотьо и неговата
дружина продължавали да си почиват. Когато потерята
се приближила съвсем близо и даже се чувало как тур-
ците се препират кой ще да влезе първи в шумака, то
тогава вече четата видяла каква опасност я грози. Един
турчин се осмелил да влезе в гората. В това време един
от Тотьовата дружина, по име Георги Велезлията, про-
дължавал да спи под едно дърво. Турчинът се хвърлил
върху него, за да го хване жив; но друг един наш юнак
гръмнал срещу него и ги убил и двамата на място.
Когато пукнала първата пушка, то потерята захвана-
ла да вика, според обичая си: „Урун, тутун!“ Момчета-
та, които други път не били виждали подобен гърмеж,
захванали да бягат и да викат: „Бягайте, че ни избиха!“
Когато Тотьо видял, че не е в състояние да ги удържи,
побегнал и сам. В тая чудна битка Тотьо останал само с
дванайсет момчета – но дори и това е голяма победа за
тях при казаните обстоятелства. Ясно е, че дружината
му е пострадала само защото не е имала никакъв ред и
сговор, освен това са проявили непростимо нехайство.
Множество из тая дружина били избити, множество
били ранени, а останалите или побегнали, или се пре-
дали живи в ръцете на турците.
109
Тотьо тръгнал със своите дванайсет другарина към

Стара планина, но объркал пътя и бил принуден да ос-
тане цяло денонощие в нивята при едно село. Намери-
ла го потерята и го принудила да бяга напосоки, гонили
ги с конници, затова хайдутите се шмугнали в гората,
където конете не можело да навлязат. Башибозуците
стреляли по тях от всички страни, но не успели да по-
вредят никого, никой не загинал.
После това произшествие Тотьо тръгнал към пла-
нината и стигнал до с. Ялово (Великотърновско). При
това село имало един чучур и Тотьовата дружина до-
шла при него да пие вода. Като станали да си ходят,
забравили една чанта, в която се намирали различни
военни потреби и някакви си писмени бележки. Когато
турците намерили чантата, се усетили, че бунтовниците
се намират близо. Събрали потеря и обиколили гората.
Шест души от дружината се скарали с Тотя, защото не
ги пущал да идат при реката на 2000 разкрача от скри-
валището им, затова се отделили. Между тия момчета
били Костаки писарят, хаджи Никола Македонеца и Ге-
орги Велезлията. Когато отишли да пият вода при река-
та, останали да седят на прохлада по-дълго, отколкото
трябвало, та потерята ги надушила и ги заобиколила.
Костаки бил уловен, ранен, троица погинали и двами-
на – хаджи Никола Македонеца и Георги Велезлията,
останали здрави и живи. Тия двама юнаци побегнали,
но като дошли до Искъра, то ги пресрещнала и ударила
друга потеря. Георги бил убиен, а хаджи Никола – ра-
нен, но успял да се довлече до Сърбия.
И така, Тотьо останал само с 5-има души другари.
Когато стигнал до Мъглижките планини, на планина-
та Българка, то намерил една чета арнаути дебралии,
които били изпроводени от турското правителство да
гонят бунтовниците. Когато Тотьо видял арнаутите,
110
скрил се с момчетата си в шумака, вдигнал пушката си

и убил бюлюкбашията, а едно от момчетата му ранило
едного от арнаутите. Раненият хайдутин беше донесен
в Трявна. На това място Тотьо изгубил едного от дру-
жината си, по име Иван Пиротчанина, който, като тър-
сил дружината си няколко дена и не я намерил, отишъл
сам в Сърбия. И така, Тотьо останал само с 4-ма души
другари.
Като ги намерихме там Тотю и четиримата му дру-
гари, взехме ги с нас и се упътихме към Етрополските
планини. На това место ни причакваше потерята на
златишкия мюдюрин. Сбихме се с турците и ги побе-
дихме. Още същия ден против нас беше изпроводена
друга голяма потеря; а ние още не се бяхме съвзели от
предишния бой, а и укритието ни не беше много добро,
та трябваше да потърсим по-безопасно място. Турците
ни заградиха отвсякъде. Разместих момчетата и им за-
повядах в никакъв случай да не напускат позициите си,
да не се местят от пусията си. Щастието ми помогна
да убия софийския бюлюкбашия, а момчетата повалиха
четири заптиета и раниха още няколко души.
Под прикритието на нощта се упътихме към Враца,
преминахме покрай турската стража и дойдохме до р.
Искър. Щом преминахме от другата ѝ страна, срещу
нас изскочиха десетина души черкези, но както бяхме
разлютени, разбихме ги и заминахме към Берковица.
Обаче тогава жителите на с. Дервен ме предадоха на
турците и така завинаги окаляха своето българско име.
Ето как стана това: В Берковица в онова време беше
владика кир Доротей, когото обикновено наричат Дор-
чо ефенди – заслужено турско прозвище за тоя звер,
като се знае какви злини е докарал на бедния български
народ, на колко невинни българи е напакостил и колко
хорица е предал, ограбил и обезчестил под закрилата
111
на калугерския подрасник. Аз и досега не мога да се

начудя на българското търпение! Как и до днес още не
се е намерил такъв един патриотин, който да „освети
маслото“ на тоя български турчин!? Или у нас нема ни
смелост, ни честност, ни юначество? Който убие Дорча,
той ще иде право в рая, защото ще избави народа си от
едно голямо зло. Още не е късно...
Та тоя Дорчо заклел жителите на гореказаното село
да го известяват за всяка българска „хайдушка“ чета,
която би се появила около тяхните места. Простите се-
ляни отишли и съобщили на Дорчо, че са ни видели, а
той веднага отърчал при берковишкия мюдюрин, като
му рекъл, че – за да покаже какъв примерен вернопо-
даник на султана е, държи лично да предаде в ръцете
на правосъдието българските бунтовници. Знайно
е, че Дорчо е предал и още много други български
патриоти, това издайничество съвсем не му е сефте.
Тогава мюдюринът проводил по дирите ни войска от
600 турци, които ни завардиха, но нищо не можаха да
ни направят – само ни държаха три денонощия глад-
ни и жадни. Когато най-сетне се измъкнахме от тях,
тръгнахме по билото на планината към Трите чуки и
се спряхме да почиваме на Новата пътека. Там обаче
ни причакваше друга потеря, изпратена от Пирот, ня-
къде към 500 турци. Мислехме, че ще ни нападнат, но
те явно не искаха да се бият – цял ден стояхме едни
срещу други, гледахме се изпод вежди, а после всеки
отиде по работата си.
112
БЪЛГАРСКАТА ЧЕТА
В БЕЛГРАД
От Пиротската планина аз поведох момчетата към

Сърбия, преминахме границата, дойдохме в Княжевац и
потърсихме място за зимовище. Когато стигнах до Ива-
нова ливада, дето е сръбската стража, то ме посрещна
капитанинът и ми донесе хляб и ракия. Тоя добър човек
(името му не помня) ме срещна братски, попита ме „за
живо и здраво“ и рече ми:
– Какво ви трябва, Панайоте? Искате ли да ви се
даде някоя помощ?
– Нищо ми не трябва, нищо не желая; трябва само
да ида по-скоро в Княжевац и да разпусна момчетата,
че да им се дадат паспорти.
– А по колко им плащаш на месеца? – попита той.
– Каква плата! – възмутих се аз. – Какво говориш
ти? Аз мога да събера 100 000 българи без нито една
пара. Те ще дойдат подире ми за народа, за свободата!
От мен чакат само да им дам пушки, барут и цървули.
Капитанинът се зачуди, като чу моите думи, и ми
рече:
– То е твърде добър знак, ако нашите братя българи
са така наклонни към свободата на своето отечество.
Пробудил се е явно вече българският народ!
113
После това капитанинът ме заведе в Княжевац. Щом

дойдохме, то ме посети началникът, Йоцо Наумович, и
разпита ме за всичко – как е било и що е било.
– Ако ви трябват пари – каза ми Наумович, – готов
съм да ви дам малко.
Наистина ми трябваха пари (имах само 20 турски
лири), но ме беше срам да кажа, че ми трябват. С тия 20
лири храних момчетата 15 дена, после им дадох за път
по една рубла и ги рекомандувах на приятели, за да им
дават помощ, дето минат.
Когато се простих с дружината, то вземах с себе си
Ивана Кършовски и Ивана Зерделийски, и отидох в
Белград. Христо Георгиев ми изпроводи в Белград от
българската „Добродетелна дружина“ 50 жълтици ав-
стрийски, с които и прекарах зимата.
Когато пристигнах в Белград, намерих към петнай-
сет души свищовски българчета, които бяха избягали
из Свищов. Турското правителство е мислило, че тия
момчета са участвали в някакви си бунтовнически дела
и че са помогнали на Тотя и на неговата дружина да
преминат през Дунава; а ние знаехме, че свищовските
работи не бяха нищо друго освен детинска игра! Когато
момчетата избягали в Букурещ, то нашите букурещки
богати търговци ги изпроводили в Сърбия да се учат и
да изучат военните науки, че да се приготвят за бъде-
щото въстание. Тия момчета излезли сами пред воен-
ния министър и предложили му следующите условия:
1. да се състави една чета и да се нарече българска;
2. да се назначат няколко професора, които да научат
бъдещите войници теоретически на военните науки;
3. да се дадат на всеки войник по 60 гроша на месе-
ца и по 5 яденета на ден;
4. новите войници да останат само до марта 1868 г.;
5. да им се дадат нови и чисти дрехи.
114
Тия младежи дойдоха да попитат и мене какво ще да

им кажа, и аз бях длъжен да им отговоря така:
– Това не е възможно. Ако ви се даде по една жълти-
ца на месеца и по пет яденета дневно, другите войници
ще да се възбунтуват и вие ще бъдете принудени да из-
лезете из войската. Освен това, кой може да гарантира,
че през марта ще да се захване онова щастливо време,
което очаква всеки от нас? Но да оставим това. Вие сте
вече дошли и сте се договорили с военния министър,
следователно за вас нищо повече не остава, освен да
се учите добре, да се подчинявате и да гледате да не
засрамите българската младеж.
И така, тия младежи се приеха във войската и зах-
ванаха да изучават военните науки теоретически и
практически. Тия 15 българчета писаха на своите при-
ятели в България да дойдат в Белград и скоро се събра-
ха около 200 души. Между тях се намираха и няколко
бошнячета, херцеговчета и черногорчета. След малко
време дойдоха момчета из Хърватско, из Далмация и из
австрийска Сърбия. Събраха се към 300 души.
Когато преминаха три месеца, правителството зах-
вана да дава на новите войници по една рубла на ме-
сеца и обикновено ядене, каквото ядат всичките други
солдати. Нашите момчета бяха оскърбени и недоволни.
Скоро се появи и друга причина. Един от професорите
им, Драгашевич, когато чел в класа землеописанието,
рекъл: „Додето се говори „помози Бог“, дотам е сръбска
земя. Солун е в Стара Сърбия. България се намира само
от Търново до Варна.“ Когато нашите младежи чули
това, то се оскърбили още повече. Захванаха да дохож-
дат почти всеки ден при мене и да ми се оплакват.
– Байо Панайоте! Сръбското правителство не ми-
сли добро на българите. Защо ни е дало такива про-
115
фесори, които сеят раздори и кавги между сърбите и

българите?
– Не слушайте вие кой какви фантазии и лудории
говори, ами гледайте да изучите военните науки и да
бъдете способни и достойни мъже за освобождението
на нашето отечество. Драгашевичевите думи са само
брътвеж, който няма никакво значение. Не аз, не Дра-
гашевич и не вие ще да решим кой е сърбин и кой е
българин, а самият народ, който населява тая земя.
Освен това вие сте дошли не да делите Балканския по-
луостров, а да се учите. Ако тоя Драгашевич е луд, то
трябва ли и вие да бъдете луди?
Нашите младежи поомекнаха малко, но скоро се по-
явиха нови раздори и несъгласия. Дойде март. Момчета
заявиха на правителството, че ако то няма намерение да
воюва против турците, те искат да се върнат в Румъния.
Военният министър им беше рекъл:
– Аз не мога да ви пусна, ако не добия писмо от ва-
шите букурещки българи.
Момчетата тутакси написали писмо в Букурещ до
„Добродетелната дружина“ и разказали ѝ какво жела-
ят. Дойдоха от Букурещ Михал Колони и Мустаков, а
из Русия полковник Иван Кишелски, за да поправят
работата. Тия хора се стараха да убедят момчетата да
бъдат послушни и да накарат министерството да напра-
ви някои и други отстъпки. Най-после беше решено да
се отделят българчетата в отделна касарна (казарма).
Премина още един месец; но гореказаното решение не
можа да се тури в действие и момчетата бяха принуде-
ни да си подадат оставката.
И така, моите думи се изпълниха. Аз предчувствах
какви последствия ще да произлязат от тая чета; но не
намерих такива люде, които да послушат моите съвети.
Най-напред тия момчета требваше да имат над себе си
116
безпристрастен и строг старейшина, който да изпълнява

„солдатски“ своите обязаности. Истина е, че по-голяма-
та част от тия момчета бяха из добри и богати домове,
търговци и учени; но между тях имаше и развалени,
които обичаха и да се поопиват. Развалените не бяха
много, но „една крастава коза може да зарази всичкото
стадо“. Най-лошавите бяха: Симеон Станчов от Сливен,
Сава Славчев от Свищов и Атанас от Калофер. Аз ка-
зах по-горе, че момчетата би трябвало да имат над себе
си безпристрастен началник. Това беше необходимо.
Когато някой от момчетата се напиеше до козирката, то
офицерите изваждаха цялата чета, строяваха я отпред и
укоряваха всички наред, че са развалени и пияници. Ако
прегрешеше един, обвиняваха всичките българи! Геор-
ги Георгиевич, военният началник, се беше изразил, че
в българската чета са се събрали всякакви „бозаджии и
халваджии“ и са дошли тук само да се хранят наготово.
– Ние ви облякохме с добри дрехи и ви нахранихме
с чист хлеб, докато нашите селяни ядат клисав куку-
рузник и работят като робове на полето, нали? Вие сега
ядете техния селски пот – говорел им Георгиевич.
Тия думи оскърбили изключително много нашите
момчета, които в последното време бяха станали твър-
де капризни. Други им казваха, че не са имали с що да
живеят в България, та затова са дошли да се прехранят
в Сърбия. Из офицерите им само Илич и Влайкович
умееха да се отнасят с четниците добре и да укротяват
страстите на новите български войници.
Но най-главната причина, която развали четата,
беше следующата. Момчетата виждаха ясно, че не се
задава бой с турците, затова и изгубиха надеждата си.
Аз мисля, че тия момчета биха останали в легията още
година или две, ако някой само им бе дал дума, че на-
истина предстои война с Турция и че те просто трябва
117
да се приготвят. Ако би Илич началник на гореказаната

легия, то момчетата биха се решили и пет години да
останат във войската. Истина е! Ала когато няма спо-
собни предводители, всичко е напразно!
Но за да бъда безпристрастен докрай, трябва да кажа,
че най-голямата грешка направихме ние, българите. За-
щото искахме да съставим чета и даже цяло движение,
а не се постарахме да намерим хора и да изготвим план
за своите действия! Когато между войниците като нас
няма план и дисциплина, то всичко е напразно и обре-
чено на провал! Бих могъл да говоря още много за тия
неща, но намирам за по-добре да замълча, защото няма
смисъл да отварям старите рани. Какво е мислило в
онова време сръбското правителство, нямам представа,
ала знам само това, че от 200 души българи полудя и
самото правителство.
Панайот
Хитов на пре-
клонна възраст
118
ВЪВ ВЛАШКО
И така, легията се развали и момчетата отидоха във

Влашко. В онова време се разболях и се наложи да по-
лежа в болницата. Когато оздравях, помолих за среща
при военния министър, който ми рече:
– Знаеш ли, Панайоте, че вашите българчета се при-
готовляват да минат из Румъния в България?
– Чух, но не зная, истина ли е – рекох аз.
Министърът помълча малко и после проговори:
– Истина е, но ми е твърде жално, ако се случи по-
добно движение. Тия момчета ще загинат, а България
не е богата с подобни хора. Има тука някоя невидима
сила, която лъже вашите юнаци и ги влече към явна
смърт. Ако тия преминат през Дунава, то ще да погинат
до един. Ти сам ми разказваше, че народът не е още
готов. Не можем ли ние да ги задържим?
– Тия момчета са млади и неопитни; а на младия
човек – когато му дойде нещо в главата, бърза да го на-
прави, без много да му мисли – рекох аз.
– Трябва да им кажете, че ние не можем да им дадем
никаква помощ, ако се побунят – заяви ми министър
Блазнавац.
– Добре, лично ще ида в Букурещ и ще гледам да ги
убедя да се откажат от своите намерения – отвърнах аз
и приготвих се за път.
119
На другия ден министърът ме повика, даде ми 80

австрийски жълтици за път и ми обяви, че ще изпро-
води заедно с мене един калугерин, отец Мартирия, за
когото казваха, че е луд. Аз се потрудих да убедя Бла-
знавац да не ми пришива тоя калугерин, ала не успях и
се оставих да изпълня волята му.
И така, аз и поп Мартирия стигнахме в Букурещ. В
Букурещ ме посетиха всичките млади българчета, ко-
ито мислеха, че аз съм дошъл да ида с тях на Балкана;
но когато им се изповядах, че тази година нищо няма
да стане, че трябва да почакат още, то ни един вече не
пожела да поддържа приятелство с мен. Последните
дни при мене дохождаха само Xаджи Димитър Ясенов,
Спиро Герьов и Стефан Караджа, които постоянно ме
предумваха да ида с тях; а аз им говорех, че без орга-
низация ще е голяма лудост да се бием и да гинем по
чукаците. После това множество момчета се отказаха
да тръгнат с четата на Xаджи Димитра.
Един ден Xаджи Димитър ми рече:
– Като не щеш да тръгнеш по планината и като каз-
ваш, че още не е време, то и аз няма да ида; но уве-
рявам те, че според мен ние никога няма да намерим
по-сгодно време. Ако падне Крит, то после ще да бъде
тежко да се борим с многочислените неприятели.
– Сегашното време прилича на всичките други
времена, Димитре – казах му аз. – Крит ще падне, при
това твърде скоро, защото Гърция го е принесла жерт-
ва на своите самолюбиви богове. Гърците би трябвало
да въстанат изведнъж, а ние видим, че тия са оставили
своите братя да се бият сами и да умират без никаква
полза. Защо се не възбунтуват Тесалия и Епир? Ако
би се побунили всичките гърци, то и нашата работа
би била свършена. Ние сами нищо не можем направи!
Ако в Сърбия помислят по-сериозно за своите интере-
120
си и решат да ни помогнат, то и тогава би било добре;

но ние видим, че и между сърбите няма съгласие, че
тяхното правителство няма намерение да воюва.
Xаджи Димитър ме изслуша, кимна и ми даде дума,
че и той няма да върви в планината.
Тъкмо по същото време се научихме за убийство-
то на сръбския княз Михаил III Обренович (29 май
1868 г.). Приготвих се да се върна в Белград. Някои от
нашите българи ми рекоха да не ходя в Сърбия, защото
било опасно и за мене, и за българите.
– Защо да не ходя? Защо да бъде опасно за мене? –
питах аз. – Аз твърде добре познавам и Сърбия, и сръб-
ското правителство, и затова нямам причини да се боя
от тях.
– Но в Сърбия днес за нас е твърде опасно, защото е
убит князът – рекоха тия.
– Да ви кажа право, аз затова и отивам, т.е. да видя
защо е убит князът и кой го е убил – рекох аз.
Опростихме се, и аз тръгнах за Белград.
От Букурещ тръгнах заедно със Стефан Караджа. По
пътя му говорих, че нашата длъжност е да гледаме да се
не побуни народът, защото не е време и защото нямаме
никаква организация. Стефан ме уверяваше, че нито
той, нито Xаджи Димитър мислят да постъпят друго-
яче; но когато пристигнах в Белград, скоро научих, че
Xаджи Димитър е преминал през Дунава със 150 души
„отбор дружина“. Повика ме военният министър и ме
попита какво значи това, смятам ли, че народът ще се
побуни и ще въстане, а аз му отговорих, че се съмня-
вам, защото знаех, че в това дело не е взел участие ни
един от по-първите ни човеци и защото народът не е
предизвестен и не е приготовен да посрещне нашите
юнаци. Казах му:
121
– Народът ще да се възбунтува само тогава, ако

турците направят някое тиранство, някое непростимо
зверство, ако захванат да палят селата и градовете и
както са си научени – да плячкосват света. Ако се слу-
чи още веднаж такова произшествие, каквото се беше
случило в Тетевен през 1867 година, то бунтът е го-
тов! – рекох аз.
– А после можете ли удържа докрай, до победа? –
попита ме той.
– Тогава и аз, и други, и трети сме готови да се бие-
ме до смърт. Вече не можеме да чакаме. След мен още
сега ще тръгнат барем петдесет момчета...
– С петдесет момчета се не върши работа – сряза ме
той.
– И през 1867 година нямах повече от петдесет мом-
чета; но ако да бих поискал, то бих можал да събера и
50 000! – похвалих се аз.
Из всичко се видеше, че ако да беше произлязло
въстание, то министърът Блазнавац би ни дал помощ –
явно или секретно.
122
СТЕФАН КАРАДЖА
И XАДЖИ ДИМИТЪР
Стефан Караджа е родом из Тулча (в действителност

Стефан Караджа е роден на 11 май 1840 г. в село Ичме,
днес Стефан Караджово, Ямболско, а в Тулча семей-
ството се премества, когато той е четиринадесетгоди-
шен – бел. ред.). Семейството му е от Одринската на-
хия, Казъленджанската област, около селата Хамбарли,
Попово село, Добруджа и Козлуджа. В малолетството
си Караджата (така ми е разказвал той сам) е бил не-
мирен, пъргав, мъстителен и непокорен. Като хайдутин
често нападал ония села, на които имал зъб и в които
някой го е ядосал. Още като младеж бил затворен в
Тулчанската тъмница, а щом го пуснали, отмъстил си
и бил принуден да побегне в Румъния. Там живее едва
няколко месеца от 1862 г., а после отива в Сърбия, за-
щото е мислил, че е настанало вече онова време, за да
помогне и той на своето отечество и свобода. Там се
записал самоволец в четата на Раковски. После бомбар-
дировката на Белград множество наши българчета бяха
отишли в Сърбия, защото са мислели, че ще да бъде
нещо; но иностранните сили удушиха сръбското въста-
ние и Караджата бил принуден да се върне в Влашко.
123
Когато през 1864 г. аз изпроводих Xаджи Димитра

в Букурещ при Раковски, то с него пратих и шурея си
Стоян. Раковски ги посрещнал и им рекъл:
– Ако можете да убиете в Търново владиката, то ще
да направите голямо добро на народа си.
Заели се те да действат. Съставила се четица от два-
найсет души. Стоян (шуреят ми) бил избран за войвода,
а Xаджи Димитър – за байрактарин. Събрали се в Гюр-
гево. Раковски ги препоръчал на неколцина свои прия-
тели и облекчил тяхното преминаване през Дунава. И
така, от Свищов пристигнала лодка, взела ги и закарала
дето трябва. В Свищов заговорниците стояли скрити
цяло денонощие; а после поели към Търново. По пътя
Xаджи Димитър и Стоян се поскарали. Те редовно се
сдърпваха, още когато ходеха с мене, та и сега не им
било лесно да се търпят. Един ден Стоян поизостанал
назад, а момчетата рекли на Xаджи Димитра:
– Поспри да изчакаме. Няма го войводата.
– Да е вървял с нази и да не е изоставал. Аз не съм
му крив – сопнал се Хаджи Димитър и не спрял.
И така, Стоян се загубил.
Когато Xаджи Димитър дошъл в Търново с мом-
четата, то – така ми разказваха самите момчета! – не
посмял да нападне владишкия конак и вместо намис-
ления план, заминал за Стара планина. През есента се
върнал пак във Влашко. А в това време Стоян ходил по
планината цяло лято сам, а като дошла зимата, напра-
вил си леговище в гората близо до Сливен. През 1865 г.
Стоян заръчал на едни кираджии да кажат в Гюргево
на някакъв негов приятел, щото, ако е възможно, да му
изпроводи 4-5 момчета. В онова време при Стояна до-
шел някой си Михал Куртьооглу, хлебарин в Гюргево, и
се разговорили. Михал се върнал в Гюргево и съобщил
на Xаджи Димитър за срещата им, а оня заявил, че ако
124
Стоян стъпи в Румъния, веднага ще го заколи посред

Букурещ. Михал на своя глава събрал няколко момчета
и ги завел при Стоян, а Xаджи Димитър през това лято
изобщо не е излазял на Стара планина.
И тъй, имената на момчетата, които отидоха при
Стояна, са следующите: Никола Манчов из Сливен, Ди-
митър Косовац (Общи), Мавро Казанлъчанин, Трифон
из с. Турия (Казанлъшки окръг) и Михал Куртьооглу.
Стоян посрещнал своите нови другари като братя и
посъветвал Куртьооглу да се върне обратно в Гюргево.
Сетне цяло лято ходил по Стара планина с четата си и
много неправди изправил, ала един ден, докато спял,
бил убит. Станало нейде близо до Жеравна. Разказват,
че го е убил събратът му Трифон. Дали е тъй – не зная.
Така поне ми е разказвал Димитър Общи. Казваше още,
че и Никола Манчов е знаел за това убийство. А дали
и Хаджи Димитър е знаел за това гнуснаво дело? Не
искам да вярвам. Мнозина говорят, че Стоян е бил убит
от своята дружина само за да му вземат парите. Ако ня-
кога ми мине в ръцете Трифон, то ще да узная истината
и ще да отмъстя комуто трябва за тоя български юнак.
Само дето дочух, че лани (през 1872 година – бел. Л.
Каравелов) Трифон е бил убиен от едни овчари, които
се опитал да ограби. Ето каква песен пее народът:
– Стояне, синко Стояне,

нели ти мама думаше
да търсиш вярни другари,
кои са с тебе порасли,
кои са с тебе роднина,
роднина и побратими! –
Стоян си мама не слуша, –
отиде в пусто Гюргево,
събра си Стоян дружина,
125
кой от кол, а кой от въже.

Тръгнал е Стоян да ходи
по тая гора зелена,
по тая Стара планина,
по Жеравненски колиби.
Стоян дружини думаше:
– Дружино вярна, сговорна,
ази ще малко да поспя,
а вие варда вардете
от тая турска потеря,
от тия върли душмани! –
Па легна Стоян, задряма
и насъне си гледаше,
че се с дружина разделя.
Трифон Николу думаше:
– Удряй, Никола, Стояна,
да му душата извадим,
да му пушката отнемем,
да му саблята продадем. –
А пиле пее на дърво
и като пее, говори:
– Стояне, стара войводо,
от старо време останал!
Нели ти мама думаше:
„Не вземай чужди юнаци,
кой от кол, а кой от въже!
Проклета да е дружина,
коя войвода издаде;
Аапо-проклета оная,
коя войвода затрие!
Аз научих за Стояна, когато дойдох в Букурещ, та

Раковски ми показа едно писмо, в което му пишеха, че
Стоян е убит през 1865 година. В тая година Караджата
126
държеше в Гюргево една гостилница, където презиму-

вахме, а на следващата година аз не можах да изляза на
Балкана, защото бях длъжен да остана при Раковски.
Хаджи Димитър, Караджата и Жельо преминаха с 20
момчета. През лятото войводите се скарали, разделили
се на три чети и щели да се избият един другиго. Же-
льо отишъл със своята дружина в Казанлъшко, но бил
ударен от една потеря, изгубил едно от момчетата си, а
сам бил ранен в гърба. През есента тримата юнака се
събрали изново; но Караджата се побоял да го не убият
Xаджи Димитър или Жельо и решил се да побегне в
Влашко. Когато Стефан дойде в Букурещ, ми разказа
за всичко подробно. После чух и разказа за същото на
Жельо. Само Хаджи Димитър не щеше да ми разправя
нищо, защото край него се въртяха едни интриганти –
Касабов и Грудов, та те го наговаряха да страни от
нас. Бях му казал, че в Букурещ има множество турски
шпиони и мюфетиши, затуй по-добре да не стои там,
а да дойде при нас в Гюргево, но той не ме послуша и
през зимата на 1866 г. го затваряха на два пъти в тъм-
ницата. През пролетта научих, че се скарал с Димитър
Пехливанина, който до това време му беше най-верни-
ят другарин. После дочух, че Xаджи Димитър подгово-
рил Михал Куртьооглу да убие Пехливанина. Един ден
двамата отишли в Табашката махала в някаква кръчма
и намерили Пехливанина. Михал дръпнал пищова си
и гръмнал срещу другаря на Хаджи Димитър; но един
от кръчмарите плеснал пищова му отдолу и куршумът
ударил в тавана. Михал побегнал, а Xаджи Димитър
останал в кръчмата. Пехливанинът не поискал да явля-
ва на полицията и работата се разминала.
През 1867 година аз повиках Караджата да съберем
една чета и да идем на Стара планина, но Караджата не
127
пожела да тръгне с мене, защото не съм щял да обявя

бунт на турците.
Между Xаджи Димитра и Георги Раковски също
нямаше съгласие. Когато Xаджи Димитър отпървом
дошъл в Букурещ, Раковски му открил множество от
своите тайни, но в 1866 година оня ги издал и двамата
се скарали кажи-речи до кръв. Касабов и Грудов, по
неизвестни причини, подклаждаха враждата им и на-
съскваха Xаджи Димитър, като го знаеха, че има мъ-
стителен и завистлив характер.
В тази свада не мога да похваля и Раковски, защото
и той правеше големи погрешки; но не мога и да го уко-
рявам, защото българите и до днес нямат по-способен и
по-деятелен човек от него в политическите дела. Всеки
трябва да се съгласи, че нашето отечество днес има го-
ляма нужда от военни стратези и подобни люде. Глав-
ните недостатъци, които се заключаваха в характера на
Раковски, бяха неговото крайно самолюбие и неговият
безграничен инат. Тоя човек не обичаше противоречия
и не желаеше да се съгласи даже и с най-правомисля-
щия човек.
Грудов и до днес още ми е много съмнителен тип –
нищо не работи, нищо не предприема, разхожда се по
цял ден по кафенетата и сее интриги, дето може. Отде
се храни тоя човек? А го гледам, че живее доста богато.
Ако има нейде келепир, то Касабов и Грудов тутакси се
появляват – като орли на мърша. Когато излизаше „На-
родност“, Касабов и Грудов се пишеха за най-големите
патриоти, без един грош да дадат; даже Грудов е вземал
из редакцията пари само за това, защото във вестни-
ка се е срещало и неговото име. А в това време Иван
Адженов похарчи 10 хиляди гроша свои пари. Затова са
ми чудни тия двама патриотина! Както единият, така и
другият стават приятели само с ония, от които могат да
128
„плячкосат“ барем що-годе. Всекиму е известна оная

неблагодарност, която „изтърси“ Касабов към така на-
речените стари. Когато му даваха пари, те бяха добри;
а когато му казаха да не харчи много-много, те станаха
най-лошите хора на света!
Панайот
Хитов във
Виена
129
СТАРА ПЛАНИНА
Под име Стара планина българите подразумяват

ония високи планини, които се простират от Черно
море чак до сръбските граници.
Помислете си, че се намирате на онова място, при
което се съединяват реките Малка или Луда Камчия с
Голяма Камчия. Това съединение остава малко по-висо-
ко от село Сандуклии (днес село Величково). Обърнете
гърба си към Черно море и гледайте към запад. От ля-
вата ви страна ще бъде Малката Камчия, а от дясната –
Голямата Камчия.
Малка Камчия извира до с. Раково и се нарича Ра-
ковска река. Тая Камчия има и друг извор, който се
намира близо до Котел. Тоя извор е дотолкова голям,
щото свободно може да има воденица с три витла. Бли-
зо до с. Нейково Камчията се събира с друга една река,
която се нарича Дивешката. Разказват, че преди 250
години близо до тая река се е намирало едно българско
село, по име Дивеците, от което тя е добила своето на-
именование. Под село Градец Камчията се събира с Ко-
тленската река, а при с. Шехово – с Медвянската. Близо
до с. Садово се сбира още една река, която се нарича
Садовска река; а под с. Есопли – с Царската река или
Есоплийската речица. От Садово на югоизток из Кам-
130
чията селата са повечето турски, чак до Айтос; само

на десния бряг на тая река се намира едно българско
село, което се нарича Босилково. На юг от това село, до
Карнобат, селата са все български.
Да кажа няколко думи и за Голямата Камчия. Тая
река извира от Тичанската планина, близо до с. Тича.
Това село е населено с турци и българи. Турците го
наричат Читак. Читаци се наричат също ония турци,
които са били потурчени. Старите турци, т.е. азиат-
ските завоеватели, повелявали на потурченяците да
измазват коша на баджите (комините) си с бяла вар, за
да ги отличават от християнските. Думата „читак“ се
превежда на български като „бял комин“. Белите ко-
мини, или читаците, са имали големи права: в техните
къщи не е можел да влезе на кон ни заптия, ни ени-
чарин, ни бегликчия. В село Герлово всичките жители
са читаци, или потурченяци. Голямата Камчия минава
през много читашки села, между които е и Карадемир-
кьой (с. Виница, по-късно изселено). Под това село тая
река минава между две планини – между Дервиш Иван
Балкан и между Стара планина. Тая клисура се нарича
Карадемир боаз. Старата българска столнина Преслава
се намира на два часа далеч от тая клисура. По-доле се
влива река Врана.
И така, Стара планина се захваща от с. Ченгел, което
българите наричат Решени или Решенци. Изкачиш ли
се на планината, върви към запад. Ще дойдеш в Котел,
ще стигнеш до Вратника, после идва и Твърдишката
планина, която се нарича Чемерна. Тука има една стара
крепост на име Шишкин град (Шешкинград, североиз-
точно от Твърдица). Народното предание говори, че тая
крепост е направена от Иван Шишман, който е имал
на това място голяма битка с турските орди. Неговият
войвода и роднина, на когото името е било Шишкин, е
131
погинал на това място и крепостта се е нарекла Шиш-

кин град. Самите турци говорят, че на това място са
погинали над десет хиляди еничери.
Твърдишката планина е обиколена с букова гора.
Като дойдеш на Чемерна, то пред очите ти се поя-
вява една твърде чудесна картина. На която страна и да
погледаш, то окото ти има що да погледа и на що да се
порадва. Хубава е нашата земя! Аз обичах да седя на
това място и да оплаквам, като Иеремия, своето поро-
бено отечество. Даже и момците ми, които не считаха
човеческия живот за нищо и които бяха готови да про-
ливат почти всяка минута неприятелска кръв, твърде
често проливаха на това място юнашки сълзи. Оттук
при ясно време се види Сакар планина, види се Едирне
(Одрин), види се Пловдив, даже и Доспат. Погледай и
надясно – там са Елена, Беброво, Търново, Габрово, а
още нататък – и Плевен. Така също от тая планина се
види река Тунджа, покрай която се намират цели поле-
та, насадени с трендафил (рози). Като погледнеш към
юг, ще видиш полета и множество реки; а като погле-
днеш към Дунава, то пред погледа ти се ширят бърда и
шумаци; горите са облечени със златните лъчи на бъл-
гарското слънце; керемидите се червенеят изпомежду
зеленото поле; белите къщици надничат изпомежду
сливаците, орешаците, крушаците и вишняците; а ре-
ките лъщят от слънцето като сребърни пояси.
До Хаинбоаз планината е покрита с букова гора, а
под Хаинбоаз е засята с овес и с ечемик. Горовити мес-
та се намират чак до Узана – между Шипка и Габрово.
Там има два турски караула. Един от тия караули е бил
издигнат срещу русите във времето на Севастополския
бой, тоест на това место турците са се приготовляли
да посрещнат московските казаци и да ги изсекат като
прясно сирене.
132
По-нататък се намират Кадемлията и Мара Гидик.

Тия две планини са се ширнали между Калофер и Се-
влиево и между Карлово и Ловеч; с една дума, на това
место Стара планина е много широка. Между Троян
и Сопот има път, който се нарича Троянската пътека.
Планината е гола по върха. Като тръгнеш от Сопотска-
та планина към запад, то ще да преминеш през Кли-
сурската, през Лъженската, през Златишката, през Бу-
новската и през Мирковската планина. От Буновската
и от Етрополската планина се виждат София, Витоша
и Доспатските планини. Като дойдеш до Арабаконак,
то ще да намериш широк път и телеграфна линия, коя-
то върви от София към Орханието (Ботевград). Когато
минеш и него, то ще дойдеш на Мургаш планина. Тая
планина се намира тъкмо срещу София. Хубавица е тая
българска планина! Народът я е възпял в песен:
Мургаш планино, планино,

Много си, Мургаш, хубава!
От Мургаш също се виждат Софийското поле,

Доспатските планини и Рила, но също и Пирот, Пле-
вен, Орханието, Враца, Искърът и множество други
речици.
Като минеш Искъра, то ще да дойдеш на Берко-
вишката планина. Тая планина е гола по върха. Между
Пирот, Берковица и Белоградчик се намира планината
Трите чуки. Около нея лежат няколко села: надясно
се намират Копеловци, Главановци, Говежда, Чипо-
ровци и Влашко село, а наляво – Топли дол, Дойкинци
и Висошките села. От това място се виждат Витоша,
Самоковската планина, Видин, Акчар паланка, Оря-
хово, даже и Дунавът. Право пред тебе (на запад) стои
Белоградчишката планина, а отвъд нея е сръбската
133
граница. На северозапад се види Нишката планина,

която се нарича Суха планина, и Хъртен. На Хъртен
е зимувал Хайдук Велко. Старците разказват, че той
цяла една зима е стоял на тая планина и се е бранил от
турците. През пролетта се споразумял с Кара Георги,
нападнали Баня (Алексиничка) и изгонил турците и от
тая местност.
ИМЕНАТА НА ДРУЖИНАТА, която ходи с мене

през 1867 г. по Стара планина
1. Дядо Жельо из Ямбол

2. Васил И. Левски Карлово
3. Д. Дишлийски Сливен
4. И. Кършовски Елена
5. И. Д Сливен
6. Вълко (Курте) Янчев Ени-Заара
7. Христо X. Йорданов (Брадел) Елена
8. Цонко П. Котел
9. Кръстьо Кършовски Елена
10. Дядо Трандафил Батак
11. Бойко Нешов Коприщица
12. Иван Зерделийски Сливен
13. Димитър Тодоров
14. Стефан Коприщица
15. Илия Сливен
16. Георги
17. Стоян В. Софийски София
18. Георги Чернев Търново
19. Стоян Казанлък
20. Георги Попов Свищов
21. Гани Краят Шумен
22. Иван Капетан Търново
23. Христо Градец
134
24. Михал Цонев Сливен

25. Михал Николов Търново
26. Янко Каваклии
27. Димитър Лясковец
28. Дянко Димитров Шипка
29. Георги Плевен
30. Васил Н. Златица
Следующите лица ни намериха

на Стара планина:
1. Христо Дреновски из Дреново

2. Иван Гергьов Казанлък
3. Сава Славчев Свищов
4. Георги Иванов Казанлък
5. Иван Русев Желязник
6. Иван Георгиев Панагюрище
7. Кольо Петровъ Казанлък
8. Тотьо Тодоров (Филип) Килифарево
9. Киро Мирчов Казанлък
10. Стефан Йовчов Лесковец
11. Иван Петров Лом
12. Георги Велезлията Македония
13. Иван Петрович Черна гора
14. Милан Лапчевич Сърбия, Крушевац
Гореказаните 14 лица аз познавам така, както са до-

хождали при мене на Стара планина. На някои момчета
не помещавам имената затова, защото ги не помня или
защото живеят в България. Нека ми опростят!
135
Панайот Хитов със своите близки
Катерина Бранкович – съ- Панайот Хитов след

пругата на Панайот Хитов Освобождението
136
БЕЛЕЖКИ НА АВТОРА
Бележка първа. На крагуевачкия началник, за когото

аз говорих в своята книга, името е Иван Митричевич, а
на зайчарския – Божич.
Бележка втора. Ако покойни Миливой Блазнавац
би бил жив, то аз не би написал следующитe редове.
Миливой Блазнавац бeше един от най-искрените и най-
честните работници за освобождението на Балканския
полуостров. Нека говори кой що ще, а аз ще да кажа,
че Блазнавац беше назначен от самото Провидение да
извърши големи дела. Аз от чисто сърце оплаквам тоя
човек.
Бележка трета. Ако читателите срещнат в моята
книга някои погрешки или някои непълноти, то нека
ми опростят, защото тоя мой труд е пръв. Ако бъда жив,
то се надявам след време да опиша моите пътувания
по Влахия и по Сърбия после 1867 г. Надявам се така
също да допълня и тая книга и да опиша живота и на
други някои български войводи, които трябва да бъдат
записани в нашата нова история и да се славят во веки
веков.
Бележка четвърта. Ако някой пожелае да попра-
ви нещо в тая моя книга или да допълни нещо, то го
137
моля да ми изпроводи бележките си колкото се може

по-скоро.
Бележка пета. Ако някой знае някоя песен или ня-
кое предание за Страхил войвода, за Мануш войвода,
за Рада войвода, за кърджалии и делибашите, за X.
Димитровите действия, за Тотя и пр., то го молиме да
ги запише и да ми ги изпроводи. Научаваме се, че То-
тьо-Филип е описал своите подвизи и своите битки с
турците. Добре би било, ако и той да би напечатал свои
забележки, защото твърде лесно могат да се изгубят.
Бележка шеста. Нам ни е твърде жално, че ни един
учен мъж не се е завзел досега да опише животоопи-
санието на Георги Раковски. Срамота е и грохота е!
Погледайте какво правят другите народи и народности.
Нашето хладнокръвие е ниско и безчовечно.
138
ПРАВИЛА ЗА
ХАЙДУШКИ ЧЕТИ
1. Събирането на една хайдушка чета: нужно е

най-напред тeз другари, които ще се решат да умрат за
правдата, да се добре премислят дали ще могат да се
удостоят да изпълнят обещанитe си думи, без които не
е възможно да се съберат и тръгнат.
2. Таз дружина, най-напред като се събере, трябва
да размисли, че за тях трябва по-обширен план. Трябва
най-напред да имат добър предводител, който да може
да ги предвожда колкото е възможно нашироко, за да не
би се задържали все на едно място, за да се не отчае от
тях околното население и им узнае плетищата и места-
та, по които те пребивават, и ги издадат или избие само
околното население. Или пък, ако няма такъв человек
помежду им, който да ги води надалеко, трябва да хо-
дят твърде тайно и да нагазват по малко в непознати
места и пак да се връщат назад в познатото им място,
защото те в познатото си място могат да играят ролята
си най-добре, защото там им е познато мястото и чело-
веците. Затова трябва всяка чета да има своите предали,
в които ще играе най-важната си роля. А колкото таз
чета продължава [в] годините, толкова става по-опитна
139
и запознава по-нашироко пределите, и момците стават

опитни, и излизат от тях нови и практични войводи, и
веч им са познати местата.
3. Първо, при първото им събрание трябва да по-
мислят и да скроят план за зимовище – де ще прези-
муват, защото нашите места са студени и падат дебели
снегове, и не може зиме да се действа с малко другари,
освен тайно по някои сигурни места, дето да са улесне-
ни с всичко, и пак да имат план за противен случай – за
избягване, и другото им място да е веч приготвено.
4. Трябва да си определят време – колко време ще
ходят наедно и за каква цел, и какъв ред ще държат за
добрия си порядък.
5. Първо, войводата е длъжен с байрактаря си заед-
но да показват на момците как да си държат пушките,
как да се опасват, как да си обуват цървулите и как да
си стягат под коленете – умерено да си стягат краката,
за да не се налива кръвта долу в стъпалата им, че им
отичат краката от многото вървене.
6. Да им покаже – всеки момък да знае да си раз-
глобява пушката и да я пречисти, и пак [да] намести
всичко на място.
7. Да ги научат – каквито пушки и да имат, сами да
си правят фишеците.
8. Да се потрудят да снабдят момците с всички
нужни припаси фишеклии, сабли или ятагани – кой за
което е способен.
9. На всеки момък торбата да е добре направена,
за да не му додява, като върви. Всеки трябва да има в
торбата по един калъп сапун и по една риза на гърба
си, а една в торбата – като намерят свободно време, да
обличат праната, а кирливата да операт. Тъй също тряб-
ва да има всеки игли и конци, бръснач за бръснене.
140
10. Да им припомня често за икономия на фишеци и

хляб.
11. Когато добави повече барут и му дозволява мяс-
тото – да ги учи да бият на нишан и бърже да пушкат.
12. Дето се задържи денем да денува, да не показва
позицията, като разгледа отде може да ги нападне не-
приятелят им, и като ги разпореди да се отморят, да им
покаже и нареди стражата си.
13. Нареждането на стражата трябва да бъде най-из-
кусно наредена – според мястото, ето как: ако е местото
някое високо, да може да се види отдалеко, като им
каже – непрестанно да си не отнемат очите от опреде-
леното место, дето ще гледа стражата (и му каже, че не
смее ни да се занимава в същото време, или да си гледа
оръжието, или да го чисти, или да се пощи), че ако се
загледа, не ще види неприятеля си начаса, и като му
заповяда да се пази същият стражар да е затулен (или
в шума, или зад камък, или зад брег, или в тревата), да
не би се случило тъй също и неприятелят да гледа от-
нейде с далекоглед и ги види, и да си направи плана, и
да ги предварди на тръгване, да ги удари и ги разбие
ненадейно. Като нареди таз стража, която казахме, че
ще гледа надалеко, трябва да нареди и друга ближна
стража, която ще гледа близо около дружината, колкото
дозволява мястото, да не би се приближил някой нена-
дейно през шумата или по някое ниско място, отдето не
може да го види първата стража (която гледа надалеко),
за да не нагази някой у момците ненадейно и ги види
и побегне, или, ако е от неприятелска [страна], да ги
удари. Подир това трябва да определи пък други, който
ще преглежда стражите да не заспят, и да ги променя
на определеното време.
14. С първото запиране за отмаряне и за денуване
трябва да казва на момците само на едно определено
141
място да ходят повън. Друго, да се каже на момците

никой да не излиза без питане от вътрешната стража
навън, за да не би се случило някой да побегне от мом-
ците. И вътрешната стража без дозволение никого не
трябва да пускат навън от нейната линия без знака, кой-
то има да ѝ се покаже.
15. Преди да идат стражарите, трябва да им е пре-
гледано оръжието дали е чисто, и им се поръча – ако
се появи ненадейно неприятелят и нямат време кога да
известят, на секундата да пушкат на него, защото, ако
се затърчат да явят, неприятелят ще ги удари в гърба,
защото мястото е съвсем близо. Ако стражата наша
пушка на тях, те ще се смутят и колко и да са се решили
да нападат, все ще се повъзпрат, и нашата втора стража
ще дойде на помощ, и момците, колкото и да са заспа-
ли, ще се събудят, приготвят и ще посрещнат неприя-
теля си и ще го разбият, защото неприятелят трябва да
напада отвън, а нашето място всеки път трябва да бъде
избрано: дето ще се запрем да денуваме или отмаряме,
трябва да избираме яко място, за всеки случай.
16. Дружината, ако е малко – от 10, или 8, или 12
момъка, тогава само войводата с байрактаря са доста да
пригледват и нареждат момците. Ако ли са 20, или 25,
или 35, или 50, тогава трябва на всеки пет момъка да се
определи по един по-практичен, че да се разпорежда с
поверените му пет. И като седнат да се отмарят нейде,
всеки с определените си момци да сяда отделно. Тъй
също, като ще вървят, трябва всеки да пази на своите
момци, защото тяхното ходене е все нощем и местата
не им дозволяват да вървят един до други, ами вървят
един подир други и се проточват и лесно се изгубват от
дирите по някои, затова трябва на пет по един да пази.
17. Като тръгнат на път, не смеят да говорят, да ги не
ослуша някой отдалеч или пък, ако има нещо близо [до]
142
тях, не ще може чуят; трябва да им се каже да наместят

оръжието да не дрънка. Ако е месечина и се съмняват
да ги не види някой отдалеч, да държат пушките долу,
да не се блъскат отдалеч.
18. Войводата всеки път, като ще похожда на път,
трябва добре да премерва разстоянието, додето има
да стига, да не би да се е излъгал и не може да стигне
на определеното място. Той да мисли и да остане на
някое слабо и неяко място и ако го намери неприяте-
лят му, твърде лесно ще го разбие, като не го помага
позицията.
19. Всеки път трябва войводата да гледа да се запира
на такова място, дето има вода и гора. Ако се случи да
изпадне на безводно място, да казва на момците да не
ядат, само по малко да закусват, за да могат да издържат
на жажда, да не ги принуди жаждата да идат без време
да търсят вода, че може да се случи зло за тях.
20. Длъжен е войводата да гледа да не остане без
хляб. Да се дели хлябът и яденето поравно на всички.
Всеки път да припомня на момците да имат икономия
с хляба – додето не набавят хляб, никак да не изядат
всичкия си хляб, само един-два залъка да изядат. Кога
преминат при вода, да им не дава да пият, защото жад-
ни могат да вървят, но гладни не могат. Да им каже да
се опасват стегнато и да се задължават да не ходят по-
вън, доколкото е възможно, за да не им се изпразнят
стомасите им и да им не премалеят и запрат – не ще
могат да вървят, нито са пък за бой.
21. Всеки път като вървят и стигнат до някоя вода,
да искат или да пият, или да минат, требва да се възпрат
малко по-назад и да се отделят по-малко от тях, според
множеството им, и да отиват да пият вода, а другите
да седят приготвени с пушките на ръцете, за да не се
случи мястото завардено от неприятеля им и да ги уда-
143
ри неприготвени. Тъй трябва да [се] вардят едни други,

дорде се напият [с] вода.
Ако ли пък ще минават някоя съмнителна река, пак
тъй също едни да вардят, приготвени за бой, другите да
минават. Като минат от тях половината и се приготвят
за отбрана, тогава да минават и другите.
22. Войводата е длъжен, щом се приближи до някое
съмнително място, дето изглежда да може да пази не-
приятел, да се запре по-далеко и да покаже на момците,
че това място е съмнително, и да бъдат преосторожни.
Или пък, ако е мястото съвсем тясно и не може да се за-
обиколи от голямата тъмнота, тогава трябва да се запре
и тъй тайно да се тропа и тайно да поръча на момците
да се пазят и да не говорят нищо, и да не кашлят, тютюн
да не пият, дорде заслушат добре дали ще чуят нещо.
23. И още никак да не дава на отворено място да
пушат тютюн и да палят кибрит, че ги вижда някой не-
надейно, или се случва, та ги ударя неприятелят. Само
като са на свободно място, тогава може да се говори и
пие тютюн.
24. Длъжен е войводата да се пази и да не пие никак-
во питие, за да се намира всякога в бистра памет, за да
може да оправя другарите си. Тъй също трябва да бъде
и байрактарът му. Но в същото време трябва да пази и
на момците си да не би, намерили нейде вино или друго
питие и се напият, защото за тях е всяка минута опас-
на. Само когато са някъде на добре осигурено място,
тогава може да им допусне да пият, и то с мярка пак, да
не се опият. Да се зарекат да не пият нищо, дорде ходят
по хайдутлук – то ще бъде много по-добре за всичките
другари.
25. Още при първото събиране и уговаряне войвода-
та трябва да каже на дружината, че не смеят да се карат
помежду си за нищо, и като ги препита имат ли нещо
144
земане-даване измежду себе си и ги изравни да нямат

нищо, което да може да им дава причина да се карат, и
като им поръча, че не смее никой да напсува или уко-
рява другаря си за нищо. Или ако се някой осади да
нападне никого от другарите си, а другарят му нищо
да не му отговаря, само да каже на другите да слушат
как го напада – и като идат при войводата, да му кажат.
А войводата е длъжен да позове оногова, който е нап-
сувал другаря си, и му науми, че в закона е забранено
да се напада на другаря си, и му каже, че ако се осади
и още един път да направи такава погрешка, ще бъде
наказан според времето. А на другия да каже, че трябва
да търпи и да не се сърди, че ще дойде време да се при-
сади всека погрешка. А на писаря да каже да запише на
оногова погрешката, кой що е погрешил.
26. Тъй също и на всекиго погрешките да се запис-
ват трябва да поръча войводата на писаря.
27. Войводата е длъжен да бъде преосторожен, да
пази да не се случват никакви разправии между мом-
ците, да удушава всяка разпра, да не смеят момците му
да се карат за нищо, че когато имат свободно време и
питат войводата си и отворят въпрос за всичко, тогава
може да се присади всяка погрешка по-правилно. То че
не може да се изложи никакъв закон за наказания, за-
щото хайдушката чета нема нийде пристанище, затова
трябва войводата да е природно надарен да бъде тъй
търпелив за всичко, дорде не се увери, че търпение-
то му ще докара зло. И тъй, като види, че има такива
дружина измежду момците му, които не може да ги
поправи с нищо, тогава не му остава друго средство,
освен да се посъветва с байрактара си и с по-верните от
дружината и ги лиши от живота им, и поръча на писаря
си да запише защо са осъдени на смърт.
145
28. От осъдените колкото е останало оръжие или

пари, трябва да се даде на роднините им. Ако ли не е
възможно, тогава се разделя измежду момците, както
се дели всичко обично.
29. Когато вървят през някоя гора денем или нощем,
като е насечена, всякой път трябва да се определят,
според множеството, по два или по три момка, за да
разглеждат според мястото – пред четата да няма някоя
пусия да удари на четата по средата и я разбие. Тъй
също и отподире остават по няколко, за да пазят да ги
не пристигне някоя потеря отподире и ги издебне, и ги
удари в гърба ненадейно.
30. Ако е пътят съвсем съмнителен, тогава се от-
биват от пътя и вървят през гората дебнешком, дорде
излязат от съмнителното място.
31. Ако се случи да минава четата някое поле и има
гористи места полето, то се знае, че ще денуват в го-
рата, само не трябва да се отдалечават от края, защото
мястото е равно и се не види отвътре из гората полето,
затова трябва да се запират при края и да гледат по-
лето през деня кой минава, и да не дойде неприятелят
и заварди края, и като излязат, да ги удари ненадейно.
Затова трябва да се запрат накрая и да гледат през деня
полето – кой къде отива, и да са сигурни, като тръгват.
32. Ако ли се случи да ги заградят в равнищата,
тогава не остава друго, освен да гледат през нощта да
подирят от някое по-сгодно място да излязат, за да не
доведе неприятелят и по-голяма сила.
33. Ако се пък случи да останат на някое чисто
поле, тогава все пак трябва да се избира място по-сгод-
но, за да не може да ги захваща пушка. Мястото трябва
да бъде бреговито, или да има трапища, за да могат да
се запазват. И трябва тъй да се разпоредят, да дойдат
гръб със гръб – да могат да бранят навсякъде. И да си
146
изкопаят по една дупка, в която да може да се сложат

да се запазват. И по-надалеч от тях си, колко 200 или
250 крачки наоколо, требва да изкопаят дупки, колко
да може да се сбира конски крак, и да се гледа да бъдат
по-дълбочки, и пръстта да се кара настрана, за да се
не познава мястото, че е копано. Защото това место е
равница, пък ще дойдат и с коне да нападат, затова дуп-
ките ще ни помогнат: конниците ако се осмелят, защото
е чиста поляна, да нападнат, те ще си изпоосакатят ко-
нете и нашите пушки не ще гърмят напразно.
34. Ако се случи да попадне някой от другарите в
неприятелски ръце, да си наложи нищо да не казва за
неговите си другари или за действията на четата, или за
познати нему лица. Само може да лъже, както му дой-
де наум, да доказва, че нищо не знаят момците, всичко
знае войводата, на момците нищо не е поверено да зна-
ят и с това по-лесно ще отбегне от всичко.
35. Дружината в такъв случай, като виждат, че той
не е изказал нищо, те требва да се трудят, с какъвто
начин могат, за неговото избавление, защото той е бил
постоянен. И тъй, те трябва да се постараят по всеки
начин или да го извадят, или вместо него да нанесат на
неприятеля си такваз щета – да бъде хиляди пъти по-
голяма от тяхната. И тогава и техният другар ще бъде
улеснен или осветен, и пък неприятелят им ще бъде
принуден от страха, който му задава четата, да се пази
от всяко криво дело.
36. Войводата е длъжен, още като събере четата, да
набави мехлем за рани и други инструменти за вадене
куршуми и за разрезване на рани.
37. Като се рани някой от дружината, тозчас да се
привързва раната, за да се не подлютява. Ако се рани
някой пък опасно, тогава да го занесат, дето са най-
сигурни, или, да кажем, ранените, и като оставят ра-
147
нените, остават при тех момци, колкото да могат да ги

вардят и им привързват раните, а другите с главната
чета ще се трудят да се борят с неприятеля и да гледат
средство за ранените.
38. Войводата е длъжен всеки път да наумява на
момците – отдето и да вземат нещо за ядене или за пи-
ене, да не ядат, дорде не накарат оногова, който го е
донесъл, да яде или пие напред, макар да бъде и само
чиста вода, защото трябва да знаят, че неприятелят ще
употреби и най-подлите средства. Ако се оставят в не-
марност, тогава твърде лесно ще бъдат или изтровени,
или опити и избити, без да могат да се бранят.
39. Всеки момък трябва да има или мушама, или
некой плат от платно по-често, за да може да го забрани
от дъжда. И то трябва колко се може да се гледа да бъ-
дат леки всичките ни потреби, които те носят.
40. Всеки войвода с другарите си заедно трябва да
се стараят, дето и да чуят турска чета, да я преследват,
и като им падне на сгода – да я изтребват.
41. Всеки народопредател трябва да изтребляват без
никакво измолване или откупване.
42. Който се осъди да закупи нещо като десятък от
отоманското правителство и захване да взема неправед-
но от сиромасите и което не му се пада, требва и него
да преследват народните юнаци, ама бил той и от който
и да е род, или народност, или вяра.
43. Трябва всеки път, като дойде някой от приятели-
те обични, които дохождат при четата ни, и показва за
народните предатели, не трябва отвинаги да се уверя-
ват и накажат оногова, за когото им се говори, дорде се
не уверят добре, за да не се случи да опропастят някой
праведен и добър человек. Защото се случва – некои
се карат помежду си или завиждат, и го наклеветява
като народопредател, затова трябва добре да се изпита
148
и като се уверят, тогава да извършат онова, което е той

заслужил.
44. Всякога трябва войводата да гледа да отбягва да
се не отпуща в сражения с неприятеля си без нужда, за-
щото четата е малка и бой без мъртви редко се случва и
без ранени. Затова трябва само когато не е възможно да
се избегне, тогава да се пуща в сражения, и то да гледа
все колкото се може да избира място, което е запазено,
и да гледа все изненадно да удари на противника си.
Защото нашият неприятел ако изгуби 10, или 20, или
50 от хората си, той има отде да ги намести, и ако му
се ранят от хората, той има де да ги гледа, а ние немаме
нито едното, нито другото, затова трябва да пазим мом-
ците си добре, че без тях нищо не може [да] направи.
Ако ги не пази и ги остави да изгинат или се изпоранят,
тогава остава без напредък.
45. Тъй също момците трябва да пазят войводата
си, да му не дават да се излага всякога с тях заедно в
бой, че ако се случи да загине, начаса им се осакатява
работата.
46. В случай на смърт на войводата тоз час му за-
стъпва мястото байрактарът, а за байрактар се избира
най-опитният измежду момците.
47. Денем никак да се не върви през голи места,
защото се види отдалеко, и тъй може да ги види непри-
ятелят им отдалеко и се скрие, и да им заварди пътя, и
лесно да ги разбие. Ако ли пък е нужда да се върви, то
трябва да се употреби изкуството на вървежа. Трябва да
се пуща по един момък напред, колкото достига пушка,
и добре да разглежда; и подир него пак се пущат два
или три момка на същото разстояние да вървят подир
него; и четата трябва да се раздели на две чети, и да
вървят пак раздалечени от друга, колкото стига пушка.
Ако в случай се скрие неприятелят от първите и удари
149
на по-многото, то тогава подирните и предните ще мо-

гат да избавят ударените си другари.
48. Всеки път, когато нашата чета ще се удари с не-
приятеля си, трябва да гледа да дойде, откъдето духа
вятърът, защото ако дойде под вятъра, ще удари димът
въз нас и ще ни затъмнява очите, и не ще можем да
виждаме де мерим. Ако ли заловим място над вятъра,
тогава нашият неприятел не ще тъй също да вижда да
бие добре, и ще изгуби битката си.
49. Войводата трябва да гледа, ако е дъждовно вре-
мето и е кално мястото, на което има да пътува, да не
отива, защото едно, че не може да вървят от калта, дру-
го – ще правят дири накъдето идат. На такова време или
да седи в място, или да избира песъчливи и каменисти
места за ходене.
50. Всякога трябва да пази на времето и според вре-
мето да залавя таквиз места, които ще му помогнат на
действията. Ако види, че времето е ветровито и студено,
да не се задържа в голи места, за да се не случи съвсем
студено и не може да достигне до онези места, които са
гористи и опасни места – ще премръзнат всички и не са
за нищо, затова трябва добре да смотри войводата.
51. Като е времето дъждовно и вижда, че са придо-
шли реките, на такова време да не води момците на-
където има големи води, че не може да мине, ами да
държи върховете и да обикаля водните места отдалеко,
за да не се случи да го загради неприятелят до някоя
вода, че не могат да отбегнат и ще дойдат в критическо
положение.
52. Ако има някой от нашите дружина в неприятел-
ски ръце да е хванат, то требва и нашата чета да гледа
да улови от неприятелите си няколко души и тозчас
да иска освобождението на другаря си. Ако не им го
150
пуснат, и те ще се осветят на онези, които се намират в

ръцете им.
53. Нужни съкровища: четата по които предели
действа, трябва да има на четири или на пет места
скрити за нея нужни потреби или брашно на пексимет,
барут, куршум и нещо за ядене. Най-добре може да
седи ръжено брашно, да се не развали, като е на сухо
место и малко добре насолено, и мед, а за зимно време
може и месо, като е добре насолено.
54. Най-строго е забранено: който се осади да от-
крадне нещо измежду дружината, тозчас се наказва със
смърт.
55. Делбата между четата как требва да стане...
151
Паметникът на Панайот Хитов на едноименния пло-

щад в Сливен
152
ДНЕВНИК НА ПАНАЙОТ
ХИТОВАТА ЧЕТА
ПРЕЗ 1867 г.
Воден от писаря на четата Иван Кършовски
Оригиналното заглавие на този дневник е „Преми-

наване в планината на българската народна чета под
управлението на главния войвода Панайот Xитов, през
1867 г.“
28-29-й април
Вечерта тръгнахме от Влашко, дето бяхме преспали
3 дни, отправихме се към Дунава, за да влезем в Бъл-
гария. Но защото Дунав е голям, а и не знаехме отгде
да преминем, нагазихме в едно блатисто място и като
се губихме из водата насам-натам, изведнъж главният
ни войвода Панайот Хитов направо потъна и щеше да
се удави. Но от дружината един по-сърцат го улови
за яката и го извади от водата, но оръжието му се бе
наквасило. И аз, писарят, също се подхлъзнах и затънах
във водата, но успях да се подпра на пушката си и да
излазя из водата.
153
30-й април
Оттук се повърнахме назад и като газихме водата
все до пояс, негде и до гърди, видяхме едного от наша-
та дружина, който беше поставен стража на пътя, що
водеше към Дунава. Тука всичко беше покрито с вода,
само тук-там се намерваше суха земля. Като се събрах-
ме с нашия човек, отправихме се към Дунава. Преди
полунощ преплавахме реката с три лодки. Преспахме
в гората край Тутракан, а на следната вечер поехме
покрай Българско Сливово. Уловихме един турчин, но
нямаше друго за ядене освен една зелка. Спряхме да
спим в една голяма гора.
1-й май
На другия ден продължихме през Делиормана. По
пладне Стоян, като беше на стража, удари се с пушката
си по главата. Вечерта преминахме край Кара Ахмат-
лар, отлево. И като вървяхме все наляво край гората,
стигнахме до селото Караач и като не знаехме пътя,
престояхме там.
2-й май
През деня хванахме едно черкезче, което беше от
Караач, и то ни заведе да пием вода от един извор, защо-
то бяхме много жадни. От множеството черкези, които
сечаха гората, не можахме да се освободим никак, но
бяхме все нащрек. Вечерта хванахме надясно и като вър-
вяхме покрай гората, минахме покрай едно турско село,
на което името не знаехме. Минахме надясно покрай
нивята, намерихме вода и пихме и тука престояхме.
3-й май
Вечерта тръгнахме и през нощта стигнахме гората
при село Дикилиташ (Забит камък, или Грамада). Ос-
154
ъмнахме в гората срещу селото на една чука в един гъ-

стак. От трийсетте души дружина, що бяхме, ни един не
познаваше местността освен дядо Вълко Янчев от Нова
Загора. Войводата го пита: „Имаш ли някого познат в
туй село?“ Той каза, че има. И защото бяхме свършили
хляба, а и вода нямаше, воеводата ни още пред зори
проводи дядо Вълко в селото със заръка да ни донесе
хляб. След отиването на дяда Вълка черкезчето побе-
гна, а дядо Вълко, като се забави и до уреченото време
не дойде, воеводата остана в съмнение и не щеше да
седим вече на туй място.
Слънцето беше вече близо към пладне, а дядо Въл-
ко още го нямаше. Привечер решихме, че по-добре да
изгубим едного, вместо всичките 30 души, и тръгнахме
да вървим. Не след дълго срещнахме един добър бъл-
гарин от Дикилиташ, който ни каза кое къде е и рече,
че мястото е безопасно. Войводата – като го поизпита
малко, опозна го и разбра, че е добър чиляк, затова го
проводи в селото и да види що прави дядо Вълко, та не
се връща. Не след дълго този родолюбив българин се
върна с дядо Вълко, една кола хляб и едно буре с вода,
а още и с брат си и два-трима други селяни, които с
радостно сърце ни посрещнаха.
Надвечер на тръгване двамата братя дойдоха да ни
покажат пътя, като ни водиха до железния път, който
иде от Русчук за Варна, и оттам се върнаха. Сетне сля-
зохме до реката Лом, на два часа отстояние от Разград.
Като преминахме Лома, престояхме деня в една твърде
ситна шума, без да смеем глави да вдигнем.
4-й май
Вечерта тръгнахме оттам и като вървяхме през един
шумак, прехвърлихме един рът и от него са свалихме
надолу към една река, дето слязохме по дупе. И дой-
155
дохме близо до селото Казъл Мурат. Минахме селото

и уловихме налево. Намерихме един път и като вървя-
хме из него, дойдохме до едни лозя и като ги минахме,
наближихме една долчина. Тук намерихме един добър
източник и пихме за първи път добра, чиста и студе-
на планинска вода. Оттам хванахме въз една долина и
вървяхме все из колелника (пътя). И като прехвърлихме
един баир, минахме покрай село, което не знайхме как
се казваше – от лева страна. Оттам влязохме в едно
ниско място и тук преденувахме близо до едно турско
село. Дотука е все Разградско окръжие.
5-й май
Вечерта станахме оттам и като вървяхме малко, ми-
нахме край едни лозя през някакви нивя. Още като вървя-
хме, срещахме и твърде много и гъсти села, затова бяхме
принудени да обикаляме много. Като не можехме да про-
дължим, повърнахме се назад и като обиколихме селото и
нивята, излязохме на едно високо място, откъдето се види
Стара планина, и хванахме работния път – колелника.
Срещу нас видяхме едно поле, не много голямо, но на-
селено с много гъсти турски села, нам непознати. На туй
високо място намерихме едно добро кладенче със сладка
и студена вода. В този ден имахме дъжд. После опознах-
ме само две от речените села: Попкьой и Хайдаркьой.
През реченото поле преминува работен път (друм), който
води от Джумая към Разград. В полето се виждаха керва-
ни, които идеха от Ески Джумая – панаир. Онуждени за
хляб, на мръкване слязохме в полето на пътя при кервана
и като им взехме хляба, върнахме се покрай Хайдаркьой
и влязохме в една градина (бахча), та зехме бял лук. Под
Хайдаркьой минахме една голяма вода, излязахме през
едно ниско място на един баир и тук преденувахме между
непознатите нам турски села.
156
6-й май
Вечерта тръгнахме оттам и наближихме Османпа-
зарското окръжие, но пътя не знаяхме. Тук хванахме
двама турци и ги накарахме да ни показват пътя, докато
дойдахме до село Конак.
7-й май
Вечерта тръгнахме оттука и като вървяхме и през
нощта, стигнахме близо до Осман пазар. И срещу него
на един баир един час далеч преденувахме.
8-й май
Вечерта тръгнахме оттам и като вървяхме през ло-
зята, дойдохме близо Осман пазар и като минахме през
махалата на горния край, излязохме на баира над Ос-
ман пазар и уловихме друма. Тука се изгубиха двама
от дружината ни – Ганю Шумналията и Христо Градес-
чанина. И като вървяхме всичката нощ, на разсъмване
стигнахме в Стара планина. И като минахме край Тича,
отбихме се налево, низ реката, и покрай една воденица
уловихме надясно в устието. Тука уловихме един лош
турчин, мухтарин.
9-й май
Сутринта обесихме турчина. Оттам излязохме на
билото – гладни – и там престояхме.
10-й май
Този ден престояхме тука.
11-й май
Сутринта отиде Цонко в Котел за хляб. Тук пресе-
дяхме до вечерта. В туй време се връщаха връволиците
157
шопи от Котел, та им поръчахме да ни омесят хляб.

Като се върна Цонко от Котел, отидохме при шопите и
ядохме. Поспахме, докато изгрея месячината, станахме
оттам и се върнахме, та преденувахме в гората.
12-й май
Излязохме на билото на планината и вечерта слязо-
хме край Котел, където дойдоха Хаджи Георги и Сава
Славчев, та се съединиха с нас. Тук преденувахме.
13-й май
Отделихме Цонко с тринайсет души, като го на-
правихме втори войвода и го оставихме да ходи около
Котел. А ние с главний воевода с останалите 17 души
потеглихме за Сливен. Преминахме покрай тупавици-
те, взехме хляб и вървяхме до съмване. Тази нощ беше
силен дъжд с вятър.
14-й май
На съмване стигнахме на Кашанери (Конското почи-
вало) и тука престояхме на Сливенския път до вечерта.
Вечерта дойдохме в Пъси дол (Кучи дол) и на една во-
ловарница заклахме един вол. Взехме му месото, ня-
колко оки брашно и като минахме под Нейково откъм
Раковската река, стигнахме в Ичеренската река.
15-й май
На разсъмване накладохме огън, поставихме си по
обичая стражите и опекохме месото и хляба. Оттам
тръгнахме през Дивешка усойна и излязохме на върха
на Сливенската планина, що се зове Харамията и Равна
река. И като вървяхме към заник слънце (запад), изля-
зохме на тайния рът и пренощувахме.
158
16-й май
През деня излязохме на седалището (кьошка) и пре-
седяхме до 22-ри.
22-й май
Събра се с нас Христо П. Дряновски, който бе изля-
зъл от Тулча.
24-й май
Дойдоха четирима момчета от Варна, изпроводени
от консулския наместник Николай Даскалов. Той им
казал, „че в планината всичко е готово: оръжие, дрехи
и други потребни неща“. Присъединиха се към нас в
Сливенските лозя близо до село Сотиря. Оттам тръг-
нахме и като минахме през Джендем дере (Пъкълни
дол), излязохме пак на билото и отидохме в Каменето
над Сливен.
28-й май
Харбоолу дойде с още четирима другари от Сливен
и се присъединиха към нас под баиря Българка. Съчи-
нихме закона на четите.
29-й май
Отреди се дядо Жельо за втори воевода, а с него и
главен писар – И. П. X. Кършовски, и още 13 момчета.
Те трябваше да отидат да търсят воеводата Тотьо Тодо-
рова в Хаинбоаз. В същото време да се споразумеят и с
еленчаните и другите околни села за въстание.
31-й май
Дойде един киражия и ни извести, че второстепения
войвода Цонко го е нападнала потера от казаците на
Чайковски (Садък паша) и без малко щяла да ги улови
159
на Конското почивало (Кашанери), недалеч от на мяс-

тото Разбойна, на Котленския път.
4-й юни
От първи до четвърти юни проседяхме в местността
Българка. През нощта излязохме и срещнахме 12 момци
от Сливен, тръгнали по гората с оръжие, но ги върнах-
ме, като им поръчахме да кажат и на другите всеки да
си стои на мястото и да чака, докато им обадим. В този
ден се срещнахме и с Цонко войвода, и с останалата
му дружина и като се съединихме, минахме през Бабин
дол, Албанската кория, Черен път и слязохме надясно в
дола, дето преседяхме няколко дни.
5-й юни
Дойдоха и останалите от дружината на Цонко вой-
вода – общо девет души. Цонко, като недостоен, го
свалихме от чина му „войвода“ и го поставихме в реда
като всички други...
10-й юни
Върна се Жельо войвода с другарите си и обяви,
че Филип Тотьо Тодоров го разбили край Свищов, а в
Твърдишката планина имало потеря от помаци от Елен-
ския край. Тук проседяхме 10 деня.
20-й юни
Взехме 200 пити кашкавал от един чифутин, а ве-
черта се срещнахме в Тракийското поле с двама казаци,
които отиваха да вдигат потерята от селата.
21-й юни
Жельо войвода се отдели със 17 други момчета и
остана около Сливен. Главният войвода се посъветва с
160
неговите 23 души и тръгнахме към Сърбия, навлязохме

в Магарешката река и сетне през Ботовото излязохме
право нагоре Бърдото. Преседяхме там три дни.
22-й юни
Под връх Голевото намерихме един добър извор и
пихме вода. Тука е била първата главна стража в царско
време.
24-й юни
Дойдохме на Чочовенския балкан. Навалихме се в
Бинковския боаз. Тук има голямо и широко простран-
ство, което е населено с 5-6 села, от които има само
едно българско, което е най-първо и носи името Бяла.
Минахме покрай Саръяр (Жълт сипей) и Чам дере (Бо-
ров дол). Има една голяма вода, която тече от Чумерна,
като се събира с други малки реки, тече на юг и се из-
лива в Тунджа. В туй място се влиза само от 3 места,
т.е. по един път, който отива за Търново през Желязна
врата, друг, що води за Сливян през реката Денгьовица,
трети, пак към Сливен и Тракийското поле през Бинкос
боаз. Под Чумерна спахме.
25-й юни
Сутринта излязохме на връх Чумерна. Оттук се
види всичкото Тракийско поле до Черно море. Особено
в ясно време се виждат твърде добре следните места:
Русчук и през Дунава – Влашко, от друга страна се
види Сакар планина, що лежи над Едирне, а с далеко-
гледа по чисто – Доспат планина. На върха на Чумерна
към изток има един кладенец с твърде студена вода, а
към юг – един чучур с твърде добра минерална вода,
която тече от самороден камък. На връх Чумерна има
натрупана грамада от хиляди коля камъне, като че са
161
редени. Отдясно е друга планина, наричат я Кичеста и

на нея има стара крепост, а от нея на запад е Твърдишка
планина. Отдолу е Твърдица.
26-й юни
Оттам се навалихме на юг и влязохме в една голяма
долина. И през устието по една пътека излязохме на
мястото, що се зове Докса. Като пресякохме Еленската
пътека, що отива към Твърдица, слязохме към Твър-
дишките реки (тука се събират две реки и носят туй
име). Оттам нагоре минахме покрай моста, който носи
имя Паскалюв мост.
27-й юни
Преминахме Твърдишкото устие и излязохме на
Козосмадската планина. Тук има пътека, която иде от
Твърдица, пресича планината и отива през Еленски ко-
либи в Търновското окръжие. Вървяхме по нея и стиг-
нахме до Скритата локва, оттам излязохме на Хаинбо-
аз. Има и друга пътека, която минува през Чилийски
рът и отива пак в Дрянта, Еленско.
28-й юни
Сутринта прехвърлихме Дрянта и поехме от лявата
страна нагоре, докато излязохме на един голям баир,
който се зове Горанова могила. Под него има добър
един чучур студена вода.
29-й юни
Оттам слязохме и вървяхме по върха из една пътека,
която се зове Иванкова пътека. Тя идва от Железник и
отива за в Търново. Като преминахме тази пътека, по-
ехме планината, що носи името Българка, в Мъглижкия
балкан. Оттам, като вървяхме все по Стара планина, из-
162
лязохме на мястото, наречено Биден. Тук няколко дни

преди нас Филип Тотю Тодоров със своите четирима
другари беше убил един бюлюкбашия. Като изминахме
тази планина, настъпихме в Шипченската планина и
минахме покрай местата, що се зоват Дупките, Ледени-
ца, Тъпана, Курвина могила, Източника и Качица. Тези
места са все над Шипка. Оттам тръгнахме на запад из
горите и като прехвърлихме един голям баир, слязохме
над Шипка в друма, който пресича планината от Шип-
ка през Габрово и Трявна – за Търново. Тук минува
главната поща. По този път има много турски стражи,
има и две табии (укрепления). Като прекосихме пътя,
навалихме се до един дол и тук преспахме.
30-й юни
Сутринта излязохме на противната страна, също
тъй стръмно място; и защото гората беше изгорена
и нямаше за какво да се залавяме, за да се качим по
стръмнината. Излязохме на билото. Оттам нагоре има
едра и непроходима гора. Помежду тази гора има една
голяма поляна, а през нея минува малка речица с бист-
ра и сладка вода. Тази поляна се нарича Узана. Туй е
Габровско окръжие. Тук се разминахме с потерята.
1-й юли
Сутринта преминахме през планината Патрешица
към планината Габровница и Чилин мандра.
2-й юли
Излязохме на Юмрук планина – гола, с изсечени
стръмни каменни стени. На върха има един каменен
кръст, забит от руския полковник от Търново в 1862
година с надпис. Тук ядохме печени шилета.
163
3-й юли
Излязохме на Мара Гидик. Оттам възлязохме на
върха на Калоферската планина. И като прехвърлихме
този висок връх, навалихме се в един дол, през който
тече една река и през Калоферската планина се влива
в Тунджа.
4-й юли
Оттук излязохме на друг по-голям връх, пихме вода,
която извира из под снега, и можахме на тръгване да
хвърлим няколко пушки, да мерим белег. Оттам тръг-
нахме и отидохме от другата страна на Юмрука, гдето
имаше други извор, а сетне слязохме в дола, който е
на север от Карлово. Оттам тръгнахме към Карлово и
до вечерта поехме на север през една висока камениста
урва, дето едвам излязохме. Като излязохме на върха,
оттам са навалихме към Осъм. Тук излязохме до Спи-
ровата мандра, гдето ни причакаха няколко заптии, пре-
облечени с овчарски дрехи. Сборихме се с тях, ранихме
двама и ги пропъдихме.
12-й юли
Слязохме в Троянското устие. Тук се стичат Черният
и Белият Осъм в едно и образуват една голяма река. И
преседяхме него ден два часа далеч от Троянския мана-
стир. Оттам излязохме налево в гората.
13-й юли
Вървяхме все по билото, до разсъмване, отбихме се
в гората и преденувахме.
14-й юли
Станахме и преминахме прохода, слязохме в Троян-
ските колиби на Белия Осъм.
164
15-й юли
Тази вечер прехвърлихме един баир висок и влязо-
хме в Тетевенско. Тука има барутчийници, а надолу по
течението реката се събира с друга една река, която се
зове Рибарица.
16-й юли
Все по реката преминахме през Тетевенските коли-
би, където се отваря едно голямо устие по име Вита,
на два часа до Тетевен. Тука ся разболя Иван Капетан
от Търново. При устието на Вита преспахме в една
ливада.
17-й юли
Сутринта хванахме наляво из един дървареки път
въз едно голямо бърдо, но не можахме да вървим, защо
Иван беше болен.
18-й юли
Излязохме на върха на мястото, което се нарича Бра-
таница – твърде опасно, каменисто и стръмно място.
Тука си набавихме хляб от говедарите, а от Горановите
говеда заклахме един вол, месото му опекохме, изядох-
ме, а кожата му на цървули направихме, защото бяхме
боси. Тук Иван Капетан се престави (умря) и го закопа-
хме близо пътеката, която води от Тетевен към Злата-
рица. Мястото бе най-добро и най-красно, окитено със
зелен здравчец, с хиляди извори бистра и минерална
вода.
19-й юли
Вечерта прекосихме пътеката, която иде от Тетевен
и минува през Орта конак. Излязохме на върха на Зла-
165
тишката планина. От този връх се видят Копривщен-

ските планини, Средецкото поле, Рила и Врачанската
планина. И полетата покрай Искъра, и Видинското
окръжие, а по-далеч – Влашките равнини.
20-й юли
Оттука тръгнахме към запад и по една пътека, която
отива по билото, излязохме на една куцовлашка (кара-
качанска мандра – бачия). Тука, когато вече се готвехме
да ядем бял мъж, ненадейно дойдоха петима непознати
на мандрата и като мислехме, че са помаци, залегнах-
ме на пусия. Бяхме вече готови да стреляме, но чухме
гласа на Филип Тотьо Тодоров, който извика „Добра
вечер“, и тогава повърнахме оръжието си назад. И тъй
се съединихме с него и дружината му – общо петима
души.
21-й юли
Оттука се отправихме към юг и слязохме в едно ни-
ско място, което се вдава като седло и се зове Гидик. На
туй ниско място минува работният път, който пресича
Стара планина, като иде от Златица и отива за Етропо-
ле. Като преминахме пътя, излязохме на Етрополската
планина – на Бабата. Добро, високо и от природата
укрепено място. На туй място се е държал в старо вре-
ме някой си поп със своята отбрана дружина и много
турска неприятелска кръв е пролял, за да брани милата
свобода на своите братя българи.
22-й юли
Преди зора отидохме на едни турски овни да си
набавим хляб. Туй място било завардено от няколко
заптиета, сред които бил и златишкият мюдюрин и
средецкият бюлюкбашия. От последния българите в
166
Средецкото окръжие кървави сълзи са ронили поради

злоупотребленията му. Стигнахме близо до тях, но те
бяха заспали. Когато дойдохме при огъня, мюдюринът
спеше под едно дърво безгрижно, без да мисли, че е
в Стара планина. Хванахме го, взехме му оръжието,
тогава той, като видя, че е в нашите ръце, почна да
вика и ненадейно загърмяха пушки от гората. Това бяха
заспалите мюдюрови стражи. Два турски куршума уда-
риха дядо Вълко в торбата, а ние залегнахме всеки зад
един бук и изгърмяхме с пушките си върху мюдюрови-
те стражи. Ранихме няколко от тях и ги пропъдихме.
Също и мюдюрина ранихме, взехме му дрехите и коне-
те. Оттам хванахме по върха да търсим някое място да
се поотдъхнем. Като вървяхме из пътя, стреляхме въз
една потера от помаци, които, ако и да ни видяха, не
посмяха да се обадят. Сетне се оттеглихме в една малка
гора. Отдолу – път, отгоре – гол баир, отзаде и отпреде
ни – гола поляна. Преседяхме докъм пладне. След два
часа се събра потера от всичките околни села и отпред
ни обиколиха. Същият бюлюкбашия, който сутринта се
избави от смъртта и гол и бос побягна, дойде с няколко
заптиета и като сляп идеше право към нас с надежда
да обсади краището, но Панайот Хитов го замери в
гърдите с двуцевката си и оня падна мъртъв. Другарите
му си изпразниха пушките към нас и побегнаха назад.
Оттеглихме се към Етрополското окръжие, към Араба-
конак. Оттам към запад стои Мургаш планина. На пътя
имаше турски стражи. И така вървяхме все из устието,
дойдохме близо до село Врачеш.
23-й юли
Оттам хванахме наляво, поехме към Врачешката
планина и вървяхме все из пътеката, която пресича
Стара планина, идва от Средец и отива към Плевен.
167
Върхът, на който излязохме, се зове Поглавец. От този

връх тече една река, която се влива в Искъра. Тука вър-
вяхме все по билото. Отляво в полите на Стара планина
стои Берковица.
24-й юли
През деня се изкачихме на един висок баир, който се
зове Ръжана, а оттам се навалихме към Искъра.
25-й юли
През нощта слязохме към Ръжановите колиби и като
вървяхме все надолу из едно устие, Христо Градесча-
нина се подхлъзна, падна, пушката му изгърмя и удари
Иван Сапунов от Казанлък в дясната ръка, като проби
костта. От дясна страна на Искър е манастирът „Св.
Богородица“, а отляво – село Зеренино. Тук се ражда
много добър пушак (тютюн).
26-й юли
Вечерта преминахме Искър и както бяхме насядали
да се обуваме, насреща ни по реката се зададе потеря
от 30 души черкези, но не ни видяха и се разминахме.
Оттука уловихме през един мисирлик (царевичак) и
като прекосихме пътя, излязохме наляво и в една мал-
ка шума преденувахме. Изгубихме си далекогледа, та
Иван Черногореца се върна да го дири.
27-й юли
Тази вечер излязохме на Врачанската планина при
едни овчари и взехме хляб. Те ни обадиха, че черкезите
отишли в селото и проводили едного българина да пита
по овчарите дали са се явявали някои хора за хляб, че
тогаз да дойдат да ги гонят. Тежко им!
168
28-й юли
Сутринта дойдохме на мястото, що се зове Пърхови
могили – сухо и безводно място. Един дърводелец ни
донесе от половин час разстояние едно буре вода.
29-й юли
Тази нощ минахме покрай Дупни връх. Тука има
едно село, и то носи същото име, както и планината.
Минахме над селото и излязохме на един баир. Тук ся
загуби Колю Петров (Турчин Кольо). Като излязохме
на билото, каза ни, че черкезката потеря дошла нея
нощ в селото, а друга потеря чакала на пусия по било-
то. Тогава ний се отбихме надясно към Берковица и се
спуснахме през нощта към черния път, а на разсъмване
минахме през село Дървена клисура, на два часа до
Берковица. Него ден преседяхме в една слаба шума.
30-й юли
Надвечер излязохме на клисурската мандра за хляб,
но нямаше, та проводихме в Клисура овчарина да до-
несе. Но се научили за това някои от селяните – Ангел,
Трифон, Иван и др., чорбаджии в туй село, та отишли
през нощта в Берковица да ни издадат на мюдюрина.
Ний, като видяхме, че се забавиха овчарите – оттегли-
хме ся настрана в гората и преспахме.
31-й юли
Сутринта излезна потера от Берковица и ний оста-
нахме гладни и без хляб. Вечерта станахме и излязохме
пак на билото. Като приближихме там, дето се снишава
планината, чухме гърмило от много пушки, затова се
отбихме надясно и тука преспахме. Причината за гър-
межите бил Колю Петров, дето се беше изгубил от нас
в Дупни връх, оттам дошел на туй място и като вървял,
169
потерята, която била на пусия (засада), стреляла по

него, но не можали да го ударят. Оттам той се върнал
назад и поел пак пътя за към Сърбия.
1-й август
Сутринта опекохме овните и хляба, що взехме от
едни копривщенски търговци. Щом се нахранихме и
потулихме глада си, преместихме се и като поставихме
стража, наспахме се. Вечерта станахме, уловихме все
по билото и близо до Трите чуки преспахме.
2-й август
Този ден преминахме Трите чуки. Валя ни много
дъжд. Тука си е правил Ангел войвода браните от камъ-
ни, в случай ако го нападне потеря.
3-й август
Сутринта прехвърлихме планината и слязохме в
Топли дол, срещу Бабин зъб. Тука се изгуби Христо
Градесчанина.
4-й август
Вечерта станахме оттука и уловихме през един го-
лям баир, който се зове Свети Никола, почти до сръб-
ската граница. Оттука се види пътят от Видин за Ниш,
защото край него гората е донегде изсечена.
Като преминахме през друма, запряхме се на срещ-
ната страна близо до гората срещу стражите и си по-
чинахме. Оттука излязохме на върха и се извихме все
по върха наляво. Стигнахме на сръбската граница и
влязохме. Там на едно чучурче до плета се омихме и
благодарихме Богу, задето ни опази живи и здрави от
неприятеля, който непрестанно ни гонеше.
170
5-й август
Сутринта войводата отиде на сръбската стража и
заяви, че е дошъл и с колко дружина е. После ни викаха
там, предадохме си оръжието и този ден престояхме
тука в гората.
6-й август
Тръгнахме за Княжевиц и минахме през селата Гор-
на Каменица и Долна Каменица, гдето беше ни пригот-
вен обедът. Тука има един малък манастир отдясно на
реката Тимок.
7-й август
Тръгнахме за Княжевац. Като приближихме, нато-
варихме си оръжието в една кола и вечерта влязохме
в града, дето преселехме 7-8 дни. За пристигането ни
съобщихме в Букурещ телеграфически. В отговор по-
лучихме известие, че г. С. Раковски се е поболял.
15-й август
Изпратихме всички момци за в Румъния, защото в
Сърбия нямаше възможност да стоят, нито пък работа
да се прехранват; като същевременно пратихме пис-
мо по Бойко Нешов за Груе на Теофара в Бероновата
мушия, в Крайова до Петра Куцатъря и в Букурещ до
Никола Балкански и Христо Георгиев.
16-й август
Войводата с главния писар и Иван Зерделийски хо-
дихме да си вземаме сбогом от познатите и приятели и
като разпоредихме да се лекува в болницата ранената
ръка на Иван Сапунов, когото оставихме там, пригот-
вихме се за път.
171
18-й август
Тръгнахме за Белград, гдето сръбското правител-
ство повика Панайот войвода, за което телеграфически
съобщихме на Никола Балкански, и той ни съветва да
отидем.
20-й август
Стигнахме в Белград и почнахме да действаме за
събиране избягалите из България момчета да влязат в
Българската легия.
21-й август
Писарят Кършовски и дяконът Васил Левски влез-
наха в легията за насърчение на младите българчета.
Главен писар: И. П. Хр. Кършовски
172
Гробът на Панайот Хитов в Русе
Барелеф на Панайот Хитов в Сливен
173
УСТАВ НА
П. ХИТОВАТА ЧЕТА
Закон за българското народно въстание,

по който ще да се управлява българската
народна войска през 1867 г.
1. Българската народна войска, която ще да вземе

участие в българското народно въстание за освобож-
дение на България, ще да се управлява от един Главен
войвода и други четирима второстепенни войводи, с по
един знаменосец. Четиримата второстепенни войводи
щат да бъдат покорни във всичко на Главния войвода,
а всеки един знаменосец ще да бъде покорен на войво-
дата си. Другите пък третостепенни войводи, колкото и
да са, щат да бъдат покорни на четирите второстепенни
войводи във всичко.
2. Главният войвода и второстепенните войводи
щат да се назначават от общото събрание по вишегла-
сие. А третостепенните войводи, също и знаменос-
ците им, щат да се определят от Главен войвода, на
комуто под управлението ще да бъде всичката народна
войска.
3. Всеки войвода е длъжен да направи един ре-
довен списък за онази войска, що се намира под не-
174
гово управление, в който ще да е записано всекиму:

първо – името, презимето, прякора, месторождени-
ето му и женен ли е или не; второ – ще да съблича
всекиго без разлика и ще да прегледва добре да не
би някой да е обрязан, т.е. някой турчин да не би да
се е вмъкнал помежду народната войска да прегледа
работите и ги издаде. Туй ще се изпълнява най-стро-
го за онези, които нови дохождат и са непознати или
съмнителни.
4. Всеки воевода е длъжен да закълне дружината
си, що е под негово управление, като им предложи
следните свети длъжности, от които всеки един тряб-
ва да се отрече: първо – от пиянство; второ – от лъжа;
трето – от курварство, а още повече от нападане на
честта на женския пол от каквато и да е народност;
четвърто – от кражба между дружината; пето – да
бъде във всичко послушлив на войводата и знаме-
носеца си; шесто – да не прави никакво разногласие
чрез раздорни клюки и клевети между дружината;
седмо – да няма никакво право да си отмъстява, ако
би някой да го обезчести или с нещо обиди, но да се
жалва на воеводата си; осмо – да не може с никакъв
начин да се отдели или побегне от българската народ-
на войска, без дозволението на Гл[авния] войвода; и
девето – да бъде задоволен на онази заплата, която
намери за право да му даде Гл[авният] войвода.
Който престъпи един от тези членове на закона, ще
се накаже според закона със смъртно наказание.
5. Всичките войводи са длъжни да следват настав-
ленията на Главния войвода.
6. В първото избухване на въстанието, като се
прегледа колко военна сила има, Главният войвода е
длъжен да я разподели и разпореди на пет главни от-
деления. Първото и най-главно от петтях отделения ще
175
бъде всякога определено да пази средоточията, гдето

го изискат обстоятелствата. От останалите четири от-
деления двете щат да поемнат западно направление, от
двете страни по полите на Стара планина; а другите
две щат да поемат източно направление, също от двете
страни по полите на Стара планина. Тези четири отде-
ления щат да бъдат предвождани от четирите второ-
степенни войводи, които щат да са под управлението
на Гл[авния] воевода. А всичките пък третостепенни
войводи щат да бъдат под управлението на четирите
второстепенни войводи.
7. Всичките войводи, от който степен и да са, без
различие, щом влязат в някой град и село и го обла-
даят, щат поздравят народа от обществото на народ-
ното въстание и от всичките народни войводи и бъл-
гарски юнаци, и щат го приканят да вземе участие в
народното движение, бил с оръжие, бил без оръжие.
В противен случай, ако би някой се противил на туй
народно позиване, длъжни са воеводите без друго да
го застрелят. За да не би пък останал тоя град или това
село в безпорядък, длъжни са войводите да определят
по един опитен чиляк от народната войска и по един
или двама от по-опитните граждани или селяни, кои-
то да управляват тези места за време и да се стараят
да запазват останалите домородства, и да изпълняват
щото им се заповяда от войводите.
8. Всичките войводи са длъжни, след завладението
на някой град или село, ако видят, че ги нападне голема
неприятелска сила и че не щат могат да противостоят,
да го изпразнят, доколкото се може, и домородствата да
изпроводят в средоточието, а пък града или селото да
го изгорят и да се оттеглят назад.
9. Всичките войводи са длъжни да предизвестяват
един на други всичките минутни приключения, щото
176
им се случват. Например третостепенните войводи да

предизвестяват всичко на второстепенните, а второсте-
пенните на Главния воевода, а пък Главният воевода –
гдето е нужно.
10. Всеки един воевода длъжен е да избира всякога
по четворица храбри юнаци за помощници на знамено-
сеца, за да пазят строго народния знамен. И в същото
време, ако би паднал знаменосецът, да застъпват него-
вото място.
11. Ако би се появил други некой воевода, без
да има споразумение с [Главния] войвода и без да е
подчинен на този закон, и като му се предложи да
се подчини под управлението на [Главния] войвода
и да приеме закона – ако би се противил, в такъвзи
случай длъжни са всичките войводи, чрез повеление-
то на [Главния] воевода, да го нападнат и разбият до
крак.
12. Никой второстепенни или третостепенни вое-
вода няма право да застреля някой законопрестъпник
без разрешението на [Главния] воевода. А пък некое
предателско лице, било от дружината на някой воево-
да, било странен, щом се улови, длъжен е войводата да
го изпита добре и с изпита му заедно, под най-строга
стража, да го изпроводи в средоточието при [Главния]
войвода.
13. Ако би некой от народната войска, когато е
определен на стража, пропусне некое непознато лице
да премине през запазената линия, или от нерадение
(безгрижие), или подкупен с пари; също и кога кара
някого от един воевода при други и се случи да избег-
не, или, подкупен, го изпусне, ще да приеме смъртно
наказание.
14. В случай на умиране (което, не дай Боже!) на
Главния воевода второстепенният най-опитен вое-
177
вода, когото ще избере общината по вишегласие, ще

да постъпи на негово място и ще да следва същия
негов ход, според примера на работите, които той е
вършил.
15. Всичките войводи са длъжни на първия позив
(повикване) на Главния воевода да се притичат не-
забавно на мястото, което той им определи, освен в
случай ако не е възможно. Ако ли се докаже, че някой
от тях, който е можел и е имал време, но не е послу-
шал този позив и не рачил да изпълни заповедта на
Главния воевода, той в такъвзи случай ще да се счи-
та за народен предател и ще се наказва със смъртно
наказание.
16. Главният воевода, който ще да се намерва в сре-
доточието, ще да бъде задължен да подпомага другите
четири главни отделения както с войска, тъй също и с
други потреби.
17. Всичките второстепенни и третостепенни вой-
води колкото добивка направят и отнемат от непри-
ятеля, освен като си оставят доколкото им е нуждо,
останалата добивка, каквато и да е, като: пари, дрехи,
бакър, коля, оръжие, храна, биволи, волове, овци, кози
и др. такива, щат да ги изпровождат в средоточието до
Главния воевода.
18. Всеки воевода е длъжен да забрани строго на
хората си: в нападението на някой град или село всеки
един да гледа да изпълнява длъжността, която прилича
на един войник, и никой да не се осъди или дръзне да
вземе нещо плячка, нито една игла, даже и през злато и
сребро или и пари да гази, докато не се усвои обсадено-
то или нападнатото место; но и тогази, пак с повелени-
ето на войводата, след поставянето на стражите, гдето е
нужно, ще им се дозволи, и кой каквато и щото плячка
178
набави, длъжен е да я отнесе на онуй място, което ще

им определи войводата.
Обред на смъртната клетва

На мястото, гдето ще да се извършва клетвата, ще
да се постави един стол към изток. На него отгоре ще
да се положи: от дясна страна честният кръст, а от
лява – Светото Благовествование, и щат да се запалят
три свещи. Напред стола ще да стои, който ще да се
кълне (или които щат да се кълнат), обърнат с лице към
изток. Дясната му ръка ще бъде положена на кръста, а
лявата – на Св. Благовествование. А пък от дясната и
лявата страна щат да стоят двама войводи или знаме-
носци, или двама избрани момци от заклетите, с голи
ножове, сключени над главата му. А друго едно трето
лице (ако би да няма свещеник) ще да застъпва мястото
на свещеника и ще чете клетвата гръмогласно. А пък
онзи, който ще да се кълне, ще да изговаря след него,
реч по реч, всичката клетва.
Смъртна клетва
Заклевам се днес пред Бога, на честния кръст и
на Св. Благовествование, как ще удържа и изпълня
всичките свети обвезаности, които ми се съобщиха и
четоха в закона, и всичко, щото се касае за достигва-
нето на общата народна цел. Нека ми бъдат свидете-
ли на смъртната клетва както светлото слънце от
небето, тъй също и лъвът в народния знамен. А пък в
престъпване на клетвата ми нека храбрите юнаци, с
острите ножове, ми бъдат праведни казнители.
Амин.
Като се свърши клетвата, заклетият ще се прекръсти

три пъти и ще целуне честния кръст и Светото Благове-
179
ствование, а свидетелите на клетвата му щат го поздра-

вят братски, с целувка по устата.
Съчинен в Стара планина, на мястото, що се нарича

Българка, на запад в усойната, два часа разстояние на
север от Сливен, 1867 г., май, 28-й.
Глав, писарь на народ, бълг. движение:

И. П. X. Кършовски, еленчанин
Главен воевода: П. Хитов
Откъс
От първата редакция на „Моето пътуване

по Стара планина“ с оригинален правопис
...каштата и бахчята бяха от делени сас един довар

зит и имаши кумшулук то ест малка вратица оставих
4 души на парвата врата на бахчета да вардат да не са
слочи дани загради каракола от там и пруби Киру и дру-
гият дувар и ету нас у харемският двор по гленнахме на
жямувити алиефенди четеши някаква книга и каданити
180
ханамки седяха сака на от делен послан душек нии са

драпнахми на зат у бахчята и правехми план да пуче-
ками да заспат чи да прубии ми довара от каде бахчета
там са виждаши и банета дету са капат и да улезим при
теях кату заспат но не заклучехми вратцата от харем-
ският двор дету веч беши пробит дувара от силният
вятар вратцата са удари няколко пати силну ании от
стот тапчехми по снега да са постоплим ету утова вре-
ме чи светна свеш на харимският двор и двя каданиса
подадоха на малката вратца ас кату видях чити штеви-
дат пробитият дувар иште нададат вик реках тичеити
дорде неса видяли и ще завикат и са сапуснах напрет
но подиреми сякаш ти чеха сто коне от замразналият
сняк када нити кату видеха таквас топордия извиках
явах аманн но дорде ги стигним тииса качиха на сал-
бити коиту небяха високи стурова миса от 7:8 басамака
видях ас алиефенди побели гашти и риза прит кашната
варта чивика но сас сич ката нашя барзина тий свариха
и са за клучиха ва кашти нии са натропахми на кашната
варта, но беши яка и от нашту натискани хич немрадна
ас даржях ятагана на отбрана като оторих и тас вратца
ету прид учитими са яви ха три персони двя кадани
иедин торчен коготту погоре казах алиефенди но тии
щом ма видеха кадията са сапосна и улови ятаганат
ми сас двя раци за оструту и каданите са уловиа сас
четирити си раци за ляватами рака сас кояту ас даржях
ятагана заштоту сам ливичер и приставети си нити от
тях сачу да продумат или да викат нито ас им думах
нешту саму постояхми там незная колку са е продалжя-
вало туинаше таи даржения но ас сас десната си рака
улувих кадията за гушята но на кадията рацети се стоя
ха стиснати на студеният ятаган ас веч на умих да драп-
на ятагана и му изреже рацети а пак каданити што са
беха за липили на саштата ми лява рака ас ништу и ни
181
усештах кату драпнах ятагана и кадани ти ханамкиса

тракалеха веч пудаскити утас сашта минута дохтас и д.
палича сас гол ятаган в раката и на сочи да мушни али
ефенди но ас му реках чякаи чи имам дагу питам нешту
а каданити са завиха под юрганити коиту бех веч от по-
напрет при готвени иено малко каданчи околу 10 или
12 годишну плачеши искашти и молеши на торски язик
аман бана бишеи демеиин и енно малкодете плачеши
у лулката ас реках на каданчиту небои сати дорде сам
ас никои ништу нити реква зими детету и легни при
маикаси да не плачи детету и на чеса младуту и малу-
летну мумици из варши за поветтами а ханамкити под
юрганити четеха молитви за спасения ако и даниим рас
бирах какву четеха ас виждах че е мулитви кам бога за
спасения жиотат им утува времи ето чии слепия киру и
други от нашти другари са на умакнаха принас в стаята
ас веч зафанах алиефенди да гу питам наи напрет деса
парити и той без даса ваздаржи каза ми ету утос сандак
дее клуче ей ги на дувара закачени аз зех клучивети и
от орих сандака...
182
РЕЧНИК
арнаутин – албанец, в прен. смисъл – твърдоглав, от-

мъстителен човек
ахчия – готвач
бакаллък – търговия с бакалски стоки
бастисвам – нападам
бахча – зеленчукова градина
бачия – кошара, мандра
бинбашия – дружинен командир във войската, начал-
ник на 1000 души
бюлюкбашия – главатар на дружина
вапор – параход
варда – вардене, пазене
виляетски чорбаджия – първенец, важна личност
виражавам – изразявам
бегликчия – събирач на данъка беглик, с който се е об-
лагал добитъкът
беклеме – стражарски пост, стражарница извън насе-
лено място
боаз – пролом, планинска теснина
болезън – болест
болувам – боледувам
връвца – върви, връзки
183
връшник – горна част на съд за печене, капак,

похлупак
гаджал – хулна дума за турчин
газда – господин, господар
гълготевица – глъч, шум, викове
гяур – неверник, християнин
дере – рекичка, дол
дин ислям – права вяра, мохамеданство
дозволение – позволение
домородство – семейство
дувар – ограда
душманин – враг
жалвам се – оплаквам се
запна – приготвя
запра, запрян – спирам спрян
запретвам – поръчвам; забранявам
зарар – загуба
захарска загария – особен вид жито от Южна
България
зимовище – подслон
злочинец – който върши зло
зъме – змии
изпъден паспорт – паспорт, с който притежателят му
не може да се върне обратно
източник – извор, чешма
кадия – съдия
каик – малка лодка
каймакамин – околийски началник
калеска – покана
калесвам – поканвам
калимавка – попска шапка
каноническо право – съгласно с каноните, законите на
църквата
касаплък – месарство
касарна – казарма
184
келепир – печалба
кефил – поръчител, гарант
кефлия – в настроение
кехая – селски общински чиновник, нещо като
помощник-кмет
колелешки път – път за кола
конак – правителствено учреждение или здание; място
за спиране
коненици – конници
кукурузник – царевичен хляб
кундури – обувки
къшла – кошара
кьоравата – слепешката
кюлхане – обидна дума, буквално значение: място за
смет
кяр – печалба
кусопахи – с къси опашки
лаз, лазове – турчин от Мала Азия, край Черно море
леш – труп
лопове – крадци, нехранимайковци
мезлич – общински или окръжен съвет
мекере – мазник, подлизурка
мехкеме – съдилище
миралай бей – полковник
мушия – чифлик, голям имот
мюдюрин – управител на по-малък град, околийски
началник
мюфетиши – шпиони
нахия – околия, административна единица от няколко
села
немарност – немарливост
низаме – войници
нишан – мишена, белег, знак, в който се мери за
стреляне
обарям – събарям, свалям
185
обязност, обвезаност – длъжност, задължение

обдържавам – издържам
одая – стая
онуждени – като имат нужда
ортаци – съдружници
осветен – отмъстен
осудя се – осмелявам се
осторожен – внимателен
охтика – туберкулоза
очищам – очистям
падишах – султан
пазвантин – нощен стражар
пандурин – стражар
пашалък – област, управлявана от паша
пиянец – пияница
повинява – подчинява
подник – глинен или метален съд за печене на жар
полицеин – полицай
покрови – покриви
полимпериал – половина от монетата империал
поминувам – помня
пощарин – пощенски чиновник
практизирам – практикувам, упражнявам се
практичен – който е практикувал, упражнен
пранги – вериги, окови
престрани – наоколо
принимавам – приемам
приставам – съгласявам се
пусия – засада
пушкам – стрелям
пущ – развален, безнравствен човек
равница – равнина, равно место
рая – християнското население в Турция, стадо
рекомендация – препоръка
сахат – час
186
самоволници – доброволци
свезан – свързан
Св. Благовествование – Св. Евангелие
сеймени – стражари, войници
селачани – селяни
силяхлък – мястото, дето се слага оръжието
скабрица – скумрия
склонявам – скривам се
слънце заседа – залез слънце
соба – стая
столнина – столица
сюрюджия – пощенски колар
табор – войсково отделение, дружини
талим – военно обучение
тескере – паспорт, лична карта
топчи бюлюкбаши – началник на артилерийска част
трапезунтлия – от Трапезунт, Мала Азия
урун-тутун – удрете!, дръжте!
фишеклии припаси – фишеци, куршуми
харашлък – пари за дребни разноски
харамоядец – готован, който яде наготово
харем – женско отделение в турските къщи
хелам – струвам
чапкънин – развален човек
чегато – като че, сякаш
чекмак – ударник на пушка, огниво
читак – турчин, нехранимайко
чохени дрехи – от чоха, кадифе
чувам – пазя
шишене – пушка
шпионлък – шпионство
юзбашия – стотник във войската
187
УТОЧНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ
КЪМ ИЗДАНИЕТО ОТ 1940 г.
За Хитова досега е писано изобщо твърде малко, и

то предимно статии във вестниците и списанията. При
това авторите черпят сведенията си обикновено из
книгата на самия Хитов и повтарят с други думи това,
което той е казал. За живота на Хитова след 1868 годи-
на няма писано почти нищо. От работите, посветени на
Панайот Хитов, заслужават отбелязване само няколко:
П. С. Кршовски, История на Панайот Хитовата кни-
га. Елена, 1928, 23 сс.
Проф. Ст. Младенов, Панайот Хитов, борец за сво-
бодата на България. Увод във второто издание на „Мое-
то пътуване по Стара планина“, 1934, XXII сс.
Ив. Кр. Стойчев, Материали за дейността на Пана-
йот Хитов през 1876 г. в Сърбия. (Неиздадени доку-
менти, портрети, скици и факсимилета). София, 1939,
113 сс.
Освен първото, Каравелово, издание книгата на Хи-
това е претърпяла досега и следните издания:
1. Извлечение из записките на стария войвода Па-
найот И. Хитов. В. „Юнак“, год. II, 1899, бр. 2-3, 4-5,
6-7.
188
2. Някои стари български войводи. София, 1918,

16, 69 – II сс. „Походна войнишка библиотека“ № 54,
издава Щабът на действащата армия под редакцията на
проф. Стефан Младенов.
3. Моето пътуване по Стара планина и животопис
на някои български стари и нови войводи. Написал
Панайот Хитов. Издадена под редакцията на Любена
Каравелова. Второ допълнено издание. С уводна статия
от проф. д-р Стефан Младенов. София, 1934, 8°, XXII
+112 сс.
Книгата на Хитова е преведена и на чужди езици:
чешки (от проф. К. Иречек, в сп. Osveta, 1875 год. Л.
Касъров, в своя „Енциклопедически речник“, ч. II,
съобщава, че Иречек бил превел „Моето пътуване“ и
го напечатал в сп. Svetozor, а след това дал съкратен
извод в Osveta), руски („Славянски сборник“, том II,
1877 г. и „Отечественный записки“, август 1878 г.), и
немски (Die Balkan-Haiduken, от Барон Розен, Лайпциг,
1878 г.).
Това издание на П. Хитовата книга представя пър-
вата част – автобиографията и спомените на войводата.
Втората част – животописи на неколцина стари и нови
хайдушки войводи – е само по дух сходна с първата; по
съдържание тя няма нищо общо с нея. Затова я изоста-
вих с намерение да я издам никога отделно. От нея взех
само последната глава – „Стара планина“, необходим
завършек еднакво и на първата, и на втората част.
С оглед на по-голяма пълнота и по-добро разбиране
на някои глави от книгата намерих за необходимо да
дам като приложение няколко документа. Внимателни-
ят читател ще забележи, че те не са излишни.
Текстът на първото издание е напълно спазен в се-
гашното. Направени са само някои промени от чисто
формално естество: правописът му е сведен до днеш-
189
ния официален правопис за по-лесно четене и някои

глави са разделени или пък слети за по-голяма пре-
гледност. Освен това нанесени са всички поправки от
личния екземпляр на Хитова, дадени в изданието на г.
проф. Ст. Младенов. Намерих за необходимо да снабдя
текста с кратки коментари за по-лесно разбиране на ня-
кои събития, както и за изясняване на някои загатвания
и пристрастия на Хитова.
Надявам се, че така, както е приготвено, настоящето
издание ще послужи едновременно и за научно използ-
ване, и за популярно четиво.
Трябва, накрай да изкажа горещата си благодарност
на сина на войводата, д-р Симеон Хитов, който с го-
товност ми разреши да приготвя настоящето издание.
Дължа благодарност и на г. Ив. Кр. Стойчев за съдей-
ствието, което ми оказа в случая.
Ал. Б.
190
Съдържание
УВОД . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 5
МОЕТО ПЪТУВАНЕ ПО СТАРА ПЛАНИНА . . . . . . . . . . . . . . . . . 15
В СТАРА ПЛАНИНА . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 23
ЗИМАТА НА 1859 ГОДИНА . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 26
1860 ГОДИНА . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 33
1861 ГОДИНА . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 37
1862 ГОДИНА . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 42
ПРЕДАТЕЛИ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 51
В СЪРБИЯ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 68
НОВИ НЕВОЛИ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 78
БУКУРЕЩКИТЕ БЪЛГАРИ И РАКОВСКИ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 88
1867 ГОДИНА . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 99
БЪЛГАРСКАТА ЧЕТА В БЕЛГРАД . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 113
ВЪВ ВЛАШКО . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 119
СТЕФАН КАРАДЖА И XАДЖИ ДИМИТЪР . . . . . . . . . . . . . . . . . 123
СТАРА ПЛАНИНА . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 130
БЕЛЕЖКИ НА АВТОРА . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 137
ПРАВИЛА ЗА ХАЙДУШКИ ЧЕТИ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 139
ДНЕВНИК НА ПАНАЙОТ ХИТОВАТА ЧЕТА ПРЕЗ 1867 г. . . . 153
УСТАВ НА П. ХИТОВАТА ЧЕТА . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 174
Откъс oт първата редакция . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 180
РЕЧНИК . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 183
УТОЧНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ КЪМ ИЗДАНИЕТО ОТ 1940 г. . . 188
Моето пътуване
по стара планина
Българска
Първо издание
Автор Панайот Хитов

Редактор Любомир Гутев
Художник на корицата Николай Киров
Технически редактор Никола Атанасов
Коректор Цвета Нинкова
Формат 32/84x16
Печатни коли 12
София
бул. „Княгиня Мария Луиза“ 92, ет. 6
тел.: 02/944 33 18
email: editor@milleniumbg.eu
www.milleniumbg.eu
Книгите на „Милениум“ могат да бъдат закупени в книжарница

„Милениум“ на ул. „Цар Шишман“ 18, на книжна борса
„Болид“, щанд 22, тел.: 02/879 40 06, и на бул. „Княгиня Мария Луиза“ 92, ет. 3, София
Печат „Инвестпрес“ АД

Hitov 192pages PDF

Uploaded by

Document Information

Original Title

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Hitov 192pages PDF

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

ПАНАЙОТ ХИТОВ

Към изданието от 1940 г. под редакцията на Алек-

Трябва със съжаление да се изтъкне, че животът,

който го съпътства на всяка крачка. Именно този дял

зряла предвидливост и истинска загриженост за съдба-

Хитов да обиколи влашките комитети, да ги стегне и

Ботев, за да постигне помирението им. В крайна сметка

изгоди. Заема за кратко държавна служба, после взема

Явно Дринов вече е прегледал записките на Хитов,

бр. 35, 19.V.1873 г.), където категорично отхвърля об-

Поправките, които Каравелов е нанесъл в Хитова-

Събрали са се, набрали агите, чорбаджиите,

Не можем да се отървем от Златко чорбаджията,

Златко чорбаджи между тях,

Баща ми пък беше горски човек – овчар и козар, не

пък от пчелен мед? Трябва да е от пчелен мед, защото

вземаха месо на вяра и никога ми не плащаха. Само из

Но турчинът, като всеки турчин, поиска съвсем да

По едно време дотолкова ми додея от това турско

имаше четирима братя, от които единият беше бакалин

Изкачихме се нависоко, почти на билото, и се уста-

ограбено, дрипаво и нещастно. В него даже и дървен-

гори, на юг се издига част от Стара планина, която се

ЗИМАТА НА 1859 ГОДИНА

Настана пак есен. Дружината ни се приготви да пре-

– Другарят ми е болен и искам да го натоваря на

те рекли на Иван, че желаят да дойдат при нас и да си

чух, че някои от тях са се заселили в Ямбол. Оная нощ

вземете конете си и да избягате сетне? Не се прави така,

Когато оставихме кадишкия конак, то излязохме на

десет бяха изпратени в Едирне (Одрин) и осъдени на

Тая пролет когато Георги пристигна из Влашко със

убити и двама ранени. Аз гледах да уцеля предводи-

Думите ми убедиха момците, които един по един се

Сливен. Закарах кравите при дружината, заклахме ги,

Щом наближи пролетта, аз поведох юнаците и ги

– Кой си ти и какво искаш? – отвърна ми един от

переха и се гърчеха пред нази, бояха се, че са изгубили

шумите ни му попадна в крака, той изкрещя от болка

Един стар хайдутин ми говореше едно време така:

Настана пак пролет. Намислихме да изпроводим

дойде при нас Генчо Осиоглу и донесе ни хлеб, вино

пътя. Най-напред ние помислихме, че са овчари, и не

Нищо се не чуе! Аз бех принуден да увелича гласа

– Двамина са из Хаинбоаз, двамина из с. Хотница и

ниците ги не послушаха и спуснаха се да бегат. Когато

оните си да търсят Ивана. Ние му говорихме да бъде

Настана пак есен. Момчетата ми явиха, че не желаят

От това место извира една малка река, която се на-

Да ви разкажа сега как преминахме и тая зима.

а хаджи Петко изпроводил по-напред Йорданчо Сира-

хайдутуват. Хитростта надвива и най-силната войска; а

нината сигурно щеше да става все по-лошо. Момчетата

Вечерта времето се пооправи и ние тръгнахме напред.

те са най-главната причина да съм в това тъй жалостно

А в писмото си аз им пишех да се отдалечат колкото

– Не бойте се – рекох аз. – Никола няма да ни изда-

ятаци и закрилници още дядо Георги от Кортен, Ласкал

Без да губят повече време с този издайник, турци-

Знаех, че наблизо е местността Сейменските гроби-

Когато бюлюкбашият се върнал в Сливен, пашата

– Поздравете войводата и му кажете, че ще ида да

същинският хайдушки природен бяс. Настъпващата