Professional Documents
Culture Documents
В края на миналата година публикувах нещо, което с времето може да бъде част от нов
прочит на изключително сложния и мъчителен период обхващащ времето от смъртта на Борис
III до преврата на 9 септември. Оказа се, че в този период началникът на военното ни
разузнаване е бил активен агент на НКВД. Когато човек се запознае с действителните мащаби
на руското и съветско проникване на различни нива в държавния апарат, публичната власт,
военните структури и системите за сигурност, а по време на комунистическия режим –
буквално навсякъде в страната ни – си дава сметка, че тези факти са ако не най-важни, то сред
най-важните за това България да е на дереджето, на което я завари 10 ноември 1989 г. – бедна,
окрадена, на опашката по ефективност на стопанството, с беден, изтерзан и озлобен народ. Но
очакващ радикална промяна – нещо, което не получи. Точно обратното. На 23-а година след
падането на режима на комунистите все повече нахални гласове повтарят напълно невярната и
крайно самообругателна теза, че виждате ли онова било „belle epock” (хубавото време).
Наистина, трябва да имаш много перверзен поглед върху истинските факти и тълкуването
им, за да ти хрумне да твърдиш, че диктатурата на неграмотния московски сатрап от
Правец Тодор Живков и бандата му от също толкова неграмотно обкръжение е била „хубаво
време” за българите. Всичко щеше да е много различно обаче, ако слугуването на
Московията от „местните руснаци” е било някакъв кратък, ограничен период в историята
ни. Фактите обаче говорят друго: тук винаги гъмжи от национални предатели, готови да
пожертват независимостта и просперитета на отечеството и нацията в името на
имперските интереси на Москва.
Ето например какво се съдържа в лекции на школата за подготовка на кадри на военното
ни разузнаване, подготвени от полк. доц. Д. Добрев, к.в.н. и цитирани от зам.-директора на
служба „Военна информация” до 2002 г. полк. Иван Пенков в книгата му „Катарзисът. Военно
разузнаване”:
„Княз Багратион, генерал-лейтенант от руската армия, главнокомандуващ руската Дунавска
армия по време на руско-турската война 1811-1813 г., ползвал като свой източник не кой да е,
а Софроний Врачански...”.
Ситуацията тогава толкова много напомня за днешната, че е чак плашеща: спомням си,
че „русофобското правителство” на ОДС започна мандата си през 1997 г. със следното
изявление на тогавашния премиер Иван Костов на първата му пресконференция:
„Правителството на ОДС ще бъде лоби на Русия в България”. Точка. Сетих се, че двама от най
– разгорещените „западници” в т.н. „дясно”– Надежда Нейнски и Лъчко Тошев се оказаха
далечни роднини, както помежду си, така и с Драган Цанков: „Като потомка на бележития
свищовски род на държавника Драган Цанков, евродепутатът Надежда Нейнски участва в
представянето на книгата на д-р Мария Тошева „Свищовски родови хроники”. Събитието се
състоя на 17 март в къщата – музей на композитора Борис Христов в София. Автор на
изданието е д-р Мария Тошева – майка на народния представител от Синята коалиция Лъчезар
Тошев – също потомци на славния Цанков род.” („Надежда Нейнски участва в представянето
на книгата „Свищовски родови хроники”, 22 март 2012 г.). Как го беше казал Иван Йорданов
Костов: „Всички сме братовчеди”. Верно, прав е.
Осадчук действително беше опасен руски шпионин, което аз и сам открих по-късно,
когато той се опита да ме оплете в мрежите си, а работата излезе така, че разплетох цялата
мрежа на руската тайна полиция, която действаше на Балканския полуостров” (А. Прудкин,
„Записките на моряка”, Изд. Бон Марин ООД, Национална фондация „Бен Мак Бен”, Ст.
Загора, 1997, стр. 54). Ето защо някога зам.-шефът на ЦРУ Джейм Джийзъс Енгълтън казваше,
че „шпионажът е пустиня от огледала”. Ето и демонстрация на ползата от работата с
автентичните документи в архивите. Вече за науката е ясно, че Антон Прудкин лъже сериозно
в меморите си, че не е имал зависимости с охранката (В. Каширин, „Похитители секретов
болгарского льва: Из истории деятельности русской разведки в Болгарии накануне и в годы
первой мировой войны”, Etudes Balkaniques, 2009, vol.1, стр. 98-143). Получавал е от 300
франка на месец в началото до 420 франка впоследствие като е донасял за анархисти,
арменски дашнаци и македонски комити.
Съветският шпионин Кръстьо Белев твърди, че точно по онова време А. Прудкин е имал
специални заслуги към Съветския съюз (включително като е действувал за разгромяването на
емигриралите в България руски белогвардейци), както и към БКП („Кръстьо Белев за
Съветския съюз и за съветската агентура в България”, сп. Минало, 2002, кн. 3, стр. 43). Според
Крум Благов: „На 2 март 1920 г. вечерта комунистите имат събрание в театър “Одеон” и
охраната им не пуска никого. Тяхната терористична група използва времето, за да издълбае
тухлената колона и да сложи снаряда. Остава само да се запали фитилът. Това прави на 3-и
сутринта малко преди 10 часа един от служителите в театъра, по-късно комунистически
депутат, осъден по ЗЗД (Прудкин не казва името му).
Нека кажа само това – до атентатите в Мадрид и Лондон през 2004 г., най-големият
терористичен акт в Европа е извършен от „българските” комунисти (определението
„български” е доста не на място в случая). Става дума за взрива в църквата „Св. Крал” (Св.
Неделя) на 16 април 1925 г.-организиран от Военния отдел на компартията в България с
активната подкрепа на Коминтерна и ГРУ. Съветското военно разузнаване успява през
последващите години да разгърне структурите си в България въпреки опитите на българската
полиция да елиминира комунистическата терористична мрежа. През пролетта на 1926 г. в
Прага като съветски вицеконсул пристига едно лице с фалшиви имена – Христофор Иванович
Димов. В документацията на съветското военно разузнаване той се води като Фьодор
Иванович Русев, а всъщност това е националният предател Христо Боев. Преди да се появи в
Прага той е ръководил нелегална резидентура на ГРУ в България, след това е легендиран като
австрийски бизнесмен в Австрия и Германия, а през 1925 г. пристига в Съветите, получава
гражданство и година след това вече е в Прага. Само няколко месеца по-късно обаче
„великият” нелегал Христо Боев е засечен от чехословашкот контраразузнаване. Заловен е
заедно с българския студент Илия Кратунов, родом от Дряново и също съветски агент, докато
получава военни документи от работника във воената типография Франтишек Шимунек.
Незабавно е изгонен от страната като предизвиква с разкриването си огромен скандал между
Чехословакия и иСъветите.
През 1930 г. друг нелегал на ГРУ в Прага е българинът Иван Василев Крекманов, с
псевдоними „Шварц” и „Ян”, комунист и участник в септемврийския метеж 1923 г. От 1932 г.
в България започва да работи разузнавателната група на Иван Винаров, част от виенската
резидентура на ГРУ. През 1935-38 година в Прага като агент на ГРУ се подвизава
журналистът и национален предател Димитър Ананиев. Активен агент на ГРУ е също Марин
Калбуров, работил също в Прага, после представител на оръжейния завод „Збрьовка” в София
и крупен търговец на оръжие. Това се оказва прекрасно прикритие и Калбъров работи
необезпокоявано за ГРУ до 1945 г.
Следва продължение...
Антон Тодоров