Писма

от България
през 1877 г.
Евгений Утин

СЪДЪРЖАНИЕ
Предговор към „Писма от България“ (Георги Данаилов)
Глава I Преди войната
Глава II Преди Дунава
Глава III На Дунава
Глава IV В Свищов и до Търново
Глава V Нашето гражданско управление
Глава VI От Търново до Казанлък
Глава VII Трудни дни: Стара Загора и нашето отстъпление
Глава VIII Българите и нашите недоразумения
Глава IX Пътуване до Добруджа
Глава X Към Плевен
Глава XI Третият щурм на Плевен
Глава XII След поражението
Глава XIII Интендантството и доставчиците
Глава XIV Военномедицинското управление

Предговор към „Писма от България”
 Преди много години един столетник ми даде да прочета тази книга.
Самият той някога участвал в македоно-одринското опълчение, сражавал
се в Балканската и Първата световна война, по времето на Стамболийски
бил дипломат в Париж - с две думи забележителен човек - казваше се
Христо Оббов с две б-та. Как се е сдобил с „Писмата от България”, не
разбрах, а защо повече от век те не са преведени на български - съвсем не
разбрах. Прелистих книгата - видя ми се интересна, но удавник в
собствената си суета, не й обърнах достатъчно внимание. Години по-късно
отново се наканих, този път внимателно, да прочета текста и да узная нещо
повече за автора: Оказа се, че Евгений Утин бил виден руски адвокат в
Санкт Петербург, писател, публицист и кореспондент на някои френски
вестници, написал книга за Бисмарк и Вилхелм II - изобщо личност с
широки либерални възгледи, та дори близък с бунтаря Леон Гамбета.
Когато руските воини били изпратени срещу турците, Евгений Утин
тръгнал с армията като военен кореспондент и самоотвержено останал на
фронта до третия щурм на Плевен - септември 1877 година. Неговите
дописки се публикуват в периодичната руска преса, а „Писма от България”
като цялостно произведение излиза през 1879 година. Прочетох в
Интернет, че по своята дълбочина и правдивост „Писма от България” е
всред най-добрите редове, посветени на руско-турската война. Но тогава…
Тогава защо цял век и половина тази книга не е станала достояние на
българския читател? Да речеш, че в България е нямало и няма „русофили”,
че е нямало „Здравствуйте братушки” или „Кат Русия няма втора” - не
върви. И паметници колкото щеш, и сборища на българските русофили
всяко лято! Тогава заключението идва само: Книгата на Утин не е
преведена на български най-вероятно защото не се е понравила достатъчно
нито на българите, нито на руските военни среди! На българите, защото
Утин не изпада в умиление, когато описва как при посрещането на отряда
на генерал Гурко жителите на Казанлък захвърлили фесовете и ги
заменили с рошави калпаци и как отново нахлупили фесовете, щом русите
били принудени до отстъпят града. Как свищовци рисували големи бели
кръстове по портите на своите домове - сакън - тук живеят християни! Как
някои свищовци не изпадали в пристъп на гостоприемство, когато трябвало
да приемат руски офицери в домовете си. Как нашенци по селата
закопавали запасите си от храни, за да не ги намерят русите! Утин не се
смущава да приведе и железния български аргумент: „Вие ще си отидете,
както няколко пъти досега, а турците ще се върнат и пак ще ни изколят”.
Споменът за Кримската Война, Дибич Забалкански и изоставената в ръцете
на османците Силистра, още не бил потънал В забравата.
 „- Известна ли ви е прокламацията на руския цар към българите? -…
- Не ни е известна - отговарят българите.
- Известно ли ви е, че занапред вие завинаги се освобождавате от
заплащане на данъка военна повинност?
- Не ни е известно - отговарят българите и се кланят.“
Този разговор се води чрез преводач на име Славейков - Рачо, - един от
славната славейковска челяд, доброволец в Освободителната война.
Забележителни са обясненията на важен представител на „гражданското
управление”, който наказвал провинилите се българи да изтърпят двадесет
удара с „нагайка”. Явно на този човек не му е било известно, колко много
„носим ний на бой!”
- Но вие забравяте, че сме дошли тук, за да ги освобождаваме, а вие… с
нагайката! – възкликва Утин.
- Повярвайте ми, за тях най-доброто освобождение е нагайката! -
последвал отговорът.
Според Евгений Утин гражданското управление се оказало чисто
недоразумение. То се поверявало на военни, които никога не са се
занимавали с администрация. Повечето от тях приемали службата,
залагайки на бъдеща изгода, кариера, власт. И нещо почти комично – някои
от гражданските управители получавали назначения и заплати за градове и
области, които все още били турско владение.
„Извънредно често - пише Утин - трябваше да слушам за
благодеянията, които Русия изсипала с щедра ръка върху българския
народ. Всъщност, до сегашната война от наша страна не е сторено нищо за
сериозна промяна в неговата наистина трагичната съдба. След като нищо
не е било направено, ние нямаме право да изискваме възторжена
благодарност, а и нямаме основание да обвинявали българите, че спрямо
нас показват благоразположението си недостатъчно старателно. За да
обобщя, нека попитам: от къде идва обвинението за неблагодарност? Две
са причините. Преди всичко, крайно ограниченото познание за историята
на българския народ, преувеличените представи за мними благодеяния,
които сме оказвали на българите в миналото, и накрая, някаква съвсем
фантастична представа за безпределната любов, която южните славяни
изпитвали към нас… До края на последната война, освен добри намерения,
българите не са получили нищо друго от нас. А те може и да не смятат тези
намерения за съвсем искрени“.
Става „безпощадно ясно” защо и русите не са използвали своето
влияние „Писма от България” да излязат на български.
В началото на войната руските военни се отнасяли снизходително, дори
пренебрежително към българските доброволци, но след Стара Загора и
Шипка оценката коренно се променила! Подобни били и чувствата към
румънските войски. До Гривица - презрение, след битката - уважение, дори
завист. Въоръжението на румънската армия се оказало по-модерно от
руското!
Впрочем и огнестрелното оръжие на самите турци по време на войната
1877-1878 било по-съвременно от руското. От една справка за жертвите по
време на сраженията за Плевен личи, че турците са дали по-малко убити и
ранени от руси и румънци. Изобщо тактиката на руското военно
командване сякаш е била да не се жалят солдатите, те били по-зле
въоръжени, по-зле екипирани, по-зле облечени от вражеските сили. И днес,
когато велемъдри историци обсъждат руско-турската война и не могат да
постигнат съгласие за нейните подбуди, трябва безусловно да приемат
само едно - жертвата на обикновения, незнайния войн. Чистият алтруизъм
е много рядко явление. Алберт Швайцер, Майка Тереза, редниците на
майор Рид са за жалост драгоценни изключения. Нито руските имперски
въжделения „Рано или късно Константинопол ще бъде руски - Фьодор
Достоевски”, нито сълзите на съчувствие към българите, пролети от
Александър Втори, нито славянофилската идея, са могли да доведат до
нашето освобождение, ако за него не е гинел руският солдат, ако вечер от
военните станове не се е носела песенната печал на „Кол славен”. Малцина
българи знаят, че и до ден днешен при заря-проверка тръбите свирят
прекрасната песен на Бортнянский, написана още през осемнайсетия век,
подозирана, че била масонска, но със сигурност, известно време
изпълнявана като химн на руската империя.
Отстъплението на руските войски от Стара Загора, Казанлък към
Шипка и Габрово е покъртително описано от Евгений Утин - хиляди
българи побегнали да дирят спасение отвъд Балкана. Майки с по две деца в
прегръдките си и още две подтичващи редом. Изнемогващи жени, които са
принудени да хвърлят новородените си чада в пропастите, за да не бъдат
осквернени от турците и за да успеят да спасят живота на останалата
челяд!
Върви войник, в едната му ръка пушка, в другата детенце, обвило врата
му с двете си ръчички.
- Чие е това дете?
- Кой го знае, чие е! - равнодушно отговори войникът. - Вървя вчера, и
гледам на пътя лежи малчуганче, в същата тази дрешка, и крещи. Огледах
се, никой няма наоколо, трябва да са го изгубили. Какво да сторя? Да го
оставя, е грях, то може да е малко, но е християнска душа. Вдигнах го и го
понесох. Ще го взема с мен, дано Господ помогне да се прибера у дома с
него. Тогава ще направя от „братушката”руснак.
Неизвестна е съдбата на руския войник и българското дете, Утин се
опасява, че най-вероятно и двамата са загинали. Но тази трагична картина
на войнът, който се катери по урвите с детето на плещите си, впечатлява
повече от всичко, което русофилското въображение може да ни натрапи.
Защото понятието русофилство, както всяко филство и фобство, е остаряла
измислица, лишена от логичен смисъл. Невъзможно е да се обича цял един
народ, не може едновременно да се умиляваш от саможертвата на неговите
герои и да оправдаваш неговите палачи и сибирски зандани. Песента
„любите Россию” е музикално-поетическа просия! „А като Русия няма
втора” - мъркане на гладен котарак! Когато обвиняват Албер Камю, че не
поставя Франция над всичко, той отвръща: Да, защото аз поставям
справедливостта над Франция!”
Войната, военолюбието, насилието, омразата сякаш са присъщи на
човека от създание мира и ще го съпътстват до края на света. Освен ако…
внезапно не помъдреем и ги отречем веднъж завинаги. Това е
непредставимо трудно и почти неосъществимо, освен, ако не стане чудо! А
както е казал Фьодор Карамазов: „Чудеса няма и не е имало, освен някои в
Африка”
Има ли наоколо турски села? - попитал Утин.
Има едно - отговорили българите.
Не си ли отидоха?
Не - бил отговорът. - Всички останаха.
И какво? Когато турската управа се махнала, турските селяни поискали
помощ от българите – а те, пет века поробените, им пратили няколко мъже
да им пазят селото! Чудеса са ставали и в България!
Жестоки са главите, които Утин посвещава на медицинската помощ -
гноящи отворени рани, страдание, безсилие на малцината на брой лекари,
самоотверженост на студентите доброволци, стенания до небесата,
кървища просмукали земята и пак неуредици, пак недомислици… Още по-
жестоки са редовете, разобличаващи интендантското обслужване на
войската. Подкупи, измами, кражби, сякаш цялото това организирано
посегателство спрямо собствения си руски народ е дело на някакви чужди,
зли, прокълнати същества, за които смъртта на руските войници е доходен
поминък. Признавам си, че не исках, не можех да повярвам на автора. Дори
настоявах да съкратим от тези редове, не само защото те бяха
кореспонденция до различни вестници и поради самото си естество някои
описания и размисли се повтаряха, но и защото ние, преводачи, редактори,
консултанти, не сме толкова коравосърдечни, за да понесем всичкото зло,
съществуващо в борбата за една справедлива и благородна кауза. И
ненапразни са заключителните думи на автора за безусловната истина, че
преди всичко и по-скоро от всичко, Русия трябва да се загрижи за самата
себе си!
Пет години след публикуването на цялата книга „Писма от България”
Евгений Утин умира. Не е могъл клетият да види как страната му се е
погрижила за себе си през следващия век. И по-добре. Докато се пишеше
този предговор в главата ми, започна да кръжи една стара, руска, военна
песничка. Реших да я поместя на края, защото все пак, за всеки край е
необходима поне една усмивка, макар и горчива:
Как хорошо служитъ в пехоте, под барабан маршироватъ.
Ложится в грязь и спатъ в болоте, потом на солнце въiсьiхатъ.
Георги Данаилов

Глава I
Преди войната
Никой от нас не е забравил зимните вечери в края на 1876 и началото на
1877 г. Те преминаваха в оживени спорове за онова, което толкова
тревожеше и вълнуваше почти цяла Русия - ще има ли война. Боже мой,
как този въпрос повдигаше други - важни и горещи. Нищо чудно - войната
те принуждава да направиш равносметка на всичко преживяно, на всичко
сторено; войната е онзи страшен съд, в който всеки ще получи според
делата си; войната сваля превръзката от очите и ако в обществото
съществуват недъзи, те бързо се разкриват в цялата им дълбочина.
Сега, след като бях в театъра на военните действия, след това, което
видях отблизо и у наши и у чужди, и се взирах в могъщата машина, която
по време на война трябва да работи с пълна пара, всичките спорове се
връщат живо в паметта ми. Дори ми се струва, че едва сега, от разказите ми
за видяното и чутото, ще си спомните по-ясно за споровете, ще намерите
отговор на много от вълнувалите ни въпроси.
Не веднъж през тревожните, изпълнени с мъка и скръб дни, се пренасях
от нещастната България, заради която обилно се лееше най-добрата руска
кръв, в нашите зимни вечери. И си спомням страстните речи на един
оптимист и мрачните филипики на друг - песимист. В нашия неголям
приятелски кръг двамата водеха гореща разпра, еднакво силно
развълнувани от любов към родината.
Обширно беше полето на споровете. Всички струни на обществения
живот бяха опънати до край, навсякъде се усещаше някаква неувереност в
бъдещето. Онова, което се говореше в Европа, сякаш беше насочено към
нравствено и материално унижение на честта и значението на Русия.
Дълго време, като се започне от 1875 г., ние оставахме ако не
равнодушни, то поне само зрители, ако щете, на безумната, но във всеки
случай героична борба, която водеха шепа херцеговци и бошняци срещу
петстотингодишното жестоко турско господство. Дълго време, дори
рискувайки да загубим обаянието ни сред южните славяни, повече по
волята на съдбата, отколкото поради съзнателна твърда политика - ние
участвахме в измислицата, която не без лукавство предлагаше
австрийският премиер-министър - ноти, с проекти за реформи. В нашите
очи, дори при наистина хилавото участие на руското общество, Сърбия
изнемогваше в неравна битка с държавата, която бяхме побързали да
наречем умиращия „болен човек”. Със състрадание, но без решимост да
пресечем злото, свикнахме с воплите и страдалческите стонове на десетки
хиляди българи, измъчени, с изтичаща кръв под свирепите удари на
турските ятагани. Всеки ден носеше нови вести и всяка от тях, сякаш
забождаше остра игла все по-дълбоко и по-дълбоко в сърцето на Русия.
Дипломатическият тормоз върху руското национално достойнство
изглежда нямаше как да бъде прекратен. И от обидите, нанесени в кроткия
Берлински меморандум, получихме нова обида - гордият отказ на
английското правителство да наложи своя санкция. Кога ще има край? -
пита изтощеното от очакване руско общество, но краят не идваше и както
денят се сменя с друг, така един след друг следваха удари върху нашата
външна политика.
Откъде идва това колебание в нашата политика? Какво означава тази
слабост, тази боязливост? - Прави ли са тези, които се мъчат да докажат, че
руската държава е колос на глинени крака! Това не е истина, нима Русия не
е силна, нима тя не е една от могъщите европейски държави? Нали можем
без усилие да изведем на бойното поле над един милион героична армия -
от какво да ни е страх.
- Нашата политика е подложена на унижение! - отговаря песимистът. -
Ние нямаме политика, основаваща се на широко разбиране на
националните стремежи. На дипломатическата арена нашата политика
търпи загуба след загуба, защото не можем твърдо да се опрем на принцип,
който незабавно би привлякъл на наша страна всички славянски народи -
принципът на националното освобождение. А не можем да се опрем на
него, защото такова начало би влязло в пряко противоречие с
господстващите понятия, със съществуващия обществен строй. Ето защо
на нашата политика й е писано още не един път да търпи поражения.
 За щастие пророчеството на този песимист, поне по това време, не се
сбъдна и на всички дипломатически уловки беше сложен край - нито
крачка назад! Турция се смири пред руския ултиматум и Сърбия биде
спасена от окончателен разгром.
След няколко месеца в тежка, задушна атмосфера истински свеж въздух
облъхна руското общество. Немислимо беше връщане назад, Русия сякаш
излезе на пътя на твърдата национална политика. Но и това все още не
стана както ни се искаше, горчивата дипломатическа чаша още не беше
изпита до дъно. Проточи се Константинополската (цариградската)
конференция, на която твърдостта на турската политика особено ярко се
противопостави на жалката политика на другите европейски държави и
колкото по-твърд и рязък ставаше тонът на турските държавници, толкова
по-скромни и смирени ставаха изискванията към тях. Скромността и
смирението не бяха възнаградени. Резултат от Константинополските
конференции бяха няколко изписани листа хартия, които - уви! - не бяха
последни. Към цялата купчина дипломатически решения и бумаги, удачно
определени от някого с думата макулатура, трябваше да се прибави и най-
плахият лондонски протокол. Турция обаче го отхвърли и така спасяваше
честта на Русия! Поне тъй ни се струваше.
И така, докато дипломатите се занимаваха с обидна за руската политика
еквилибристика, зад баналните и дотегнали мотиви на тази раздрънкана
латерна от Балканския полуостров се чуваха стонове. Съвсем разбираемо
руското общество се намираше в треска, която преминаваше в увереност,
че войната ще бъде обявена. Естествено имаше го и съмнението - че война
няма да има.
В един от тези дни, когато стрелката на политическия барометър
сочеше думата Война!, в нашия неголям кръжок се състоя ожесточен спор
между познатите ни оптимист и песимист. Първият разпалено доказваше
неизбежността на войната и се радваше, че тя е близо, а другият виждаше
всички събития през черна призма, навъсено кимаше и повтаряше: Не, не
бива да воюваме, войната само ще разори Русия!
- Вие какво искате? - провикваше се оптимистът. - Русия да се откаже
от историческото си призвание и покорно да понесем позора, който ще
стовари върху главите ни цяла Европа, да останем бездушни зрители на
злодействата, които се разразиха над бедните южни славяни? Ако искате
това, прав сте, не трябва да воюваме. Но не забравяйте, в такъв случай се
обричаме на „китайски застой”. Ролята на Русия като силна славянска
държава е приключена и никога повече няма да се възстанови. Така може
да разсъждава само човек, който не обича родината си.
 - Изкажете се докрай - възразяваше песимистът. - Разгласете, че аз съм
враг на Русия. Всъщност, имам ли право да не се съглася с вашето мнение.
Обичам Русия не по-малко от другиго, а може би точно защото я обичам,
твърдя - при сегашното състояние на вътрешните ни дела войната няма
никакъв смисъл. Какво искате? Да се хвърлим във война, да настроим
срещу себе си почти цяла Европа, която враждебно се отнася с нас и в
крайна сметка да претърпим същото поражение като след Източната
война…
- Позволеше да ви прекъсна - спря го оптимистът, който усети, че
противникът му стига твърде далеч. - Вие сякаш забравяте, че от времето
на Източната война ни делят над двадесет години, и то какви двадесет
години! Забравяте, че Русия е друга, че всички извършени реформи я
промениха от главата до петите и че 53-та година е отдалечена от 77-а, като
звездите на небето.
- Грешите - не отстъпваше от своето песимистът, - нищо не забравям!
Не отричам значението на извършените реформи, но не може да не се
съгласите, че тия реформи не промениха коренно обществения строй. Аз
признавам важността на поземлената реформа, но не и нейното
политическо възпитателно значение. Никак не отхвърлям съдебната
реформа, но това не ми пречи да съзнавам, че благодарение на различни
условия на обществения строй, тя не се прилага навсякъде и във всичко.
Обществото може да бъде благодарно за предоставените му предимства в
печата, но те все пак не дават възможност да се обсъждат всички
обществени въпроси.
Признавам внушителната селска реформа, но това все пак не ми пречи
да виждам, че материалното положение на руския селянин никак не се е
подобрило, то може би дори е по-лошо от материалното положение на тези
българи, заради които искате да се пролива руска кръв. Аз високо ценя
всичко, сторено от правителството за народното образование, но все пак не
мога да не призная, че средното равнище на образованост на руските
народни маси е по-ниско от средното равнище на българското население.
Прекрасно разбирам…
- И защо казвате всичко това - прекъсваше го оптимистът - какво
значение, извинете, има то по отношение на нашия спор, каква е връзката
между темите и въпросите, които вие повдигате, с войната, която ще
започнем? Вътрешните въпроси са си все същите, но заради тях целта на
тази война, не губи своята святост …
- Вгледайте се по-надълбоко и ще разберете! Когато ви напомних за
Източната война и нейните резултати, вие възразихте, че няма нищо общо
между онези и днешните времена. Аз твърдя, че общото е много. И
заговорих за извършените реформи, разбира се, не за да подценявам
тяхното значение - никой повече от мен не признава тяхната важност - но
само за да ви докажа, че реформите не пробудиха в руския народ
инициатива, че руският обществен строй си е в много отношения такъв,
какъвто си беше по време на Източната война, а вие знаете не по-зле от
мен, че същите причини водят до същите последици. Казвате, че не
виждате връзката на вътрешните въпроси с външната война, но тази връзка
се набива в очите. Питал ли сте се някога: какъв род война искаме да
предприемем?
- Кой не знае, че войната трябва да бъде за освобождение на южните
славяни!
- И затова тя ще бъде наречена освободителна война, и затова аз казвам,
че би било преждевременно да бъде започната. Такава война може да
започне при увереност, че ще донесе полезни политически плодове само
ако освобождаващият народ сам вече е достигнал такова вътрешно
развитие, има такова знамение в обществения строй, че никой не би имал
право да му каже: „Лекарю, изцери се сам!” Докато сам народът не
достигне зрелост, до тогава войната за освобождение на друг народ не е
достатъчна гаранция за сериозен успех…
Срещу такава аргументация, разбира се, можеше да се възразява, но
оптимистът, който, както всички нас, защитаваше войната, предпочете да
пренесе спора върху друга територия.
- Нека е вашето - казваше той. - Нека народът още не е достигнал онова
развитие, според което сам ясно да осъзнава историческата си роля и да се
убеждава, че умее да се справя със собствените си работи - всичко това е
идеал, който може би още дълго няма да бъде достигнат.
Но означава ли това, че щом вътрешната ни политика не отговаря на
вашите изисквания, трябва да оставим под най-отвратително иго (с което
май може да се мери татарското иго, което и до днес се отразява на нашите
нрави) няколко милиона близко, родно за нас население?
- Щяхте да сте прав - отговаряше песимистът, - ако войната, ако
успешният или неуспешният ход на военните действия не е обвързан с
вътрешната организация на обществото. Но не ни ли научи достатъчно
историята, че ако вътрешно организмът страда от някакво хронично
заболяване, външните сили са слабо надеждни. Спомнете си само нашата
източна кампания, заради която настана съдът на историята, спомнете си
френско-немската кампания и кажете с ръка на сърцето - можем ли да
признаем, че е бил разгромен славният руски войник, че е бил отведен в
немски плен храбрият френски войник. Не, ако сте справедливи, ще трябва
да се съгласите, че тогава беше разбита нашата вътрешна политика, а при
французите – техният прогнил до мозъка на костите държавен строй,
наложен от втората империя и лишил страната от свобода.
- Не мога да се съглася с нито един от вашите доводи - възразяваше
оптимистът. - Дори да допусна, че сте прав, когато говорите за
несъвършенствата на нашата вътрешна политика, все пак не мога да не
отбележа, че ако нашият организъм страда от хронична болест, турският
държавен строй е заразен значително повече. Придържайки се към вашата
теория, аз твърдя, че нашата война ще бъде успешна, макар на бойното
поле да се срещнат два, според вас нездрави организъма, но все пак
нашият, като по-здрав, трябва да възтържествува над турския като най-
прогнил. И още, аз твърдя - продължаваше разгорещено оптимистът, - че
сравнението с източната и с френската кампания не е правилно. По две
причини: първо, и в двете кампании и руското, и френското обществено
мнение беше смазано, не го питаха, а то беше против войната.
Докато сега общественото мнение шумно настоява за война и почти я
изисква. И второ, както Русия през 53-та, така и Франция през 70-та бяха
напълно неподготвени във военно отношение, докато ние, вие добре знаете
това - уверено завършваше той, - може за нищо друго да не сме готови, но
във военно отношение сме готови да издържим борбата не само с такава
държава като срутващата се Турция.
Всеки е изпитвал в живота си такова чувство на досада или на безсилна
злоба, когато волю-неволю ви се налага да осъзнаете, че противникът в
спора, като докосва най-чувствителните струни на душата ви, привежда
неотразими доводи срещу всичко, което вие защитавате със страстта си на
вярващ човек, и енергично ви сваля от позицията, която ви се е струвала
непристъпна. Той ви разбива със силата на своята неумолима логика и вие
вътрешно започвате да се признавате за победен! Подобни чувства, струва
ми се, изпитваше оптимистът, като слушаше как противникът му,
следвайки го по петите, разбиваше всичките му доводи.
- Склонен съм да вярвам - казваше песимистът, - че ние ще победим,
ако тази наша война остане война само с Турция, макар че не гледам с
вашето пренебрежение. Тази война ще струва много пари, тя ще постави
финансите в още по-непоносимо състояние, но тези неща по-малко ме
тревожат. Да става каквото ще става, щом вие твърдите, че този път
въпросът е не само за честта на Русия, но и за спасение на живота на
няколко милиона души. Но тази война ще струва кръв, обилна руска кръв,
и тъй като ще има кръв и камари трупове на хора в разцвета си, заради
това, извинете, аз не се решавам да твърдя, както мнозина го правят, че
няма да бъде война, а военна разходка, триумфален марш до
Константинопол. Ние ще победим, в това няма съмнение, защото, най-
напред сме несравнимо по-голяма физическа сила, а що се отнася до
нравствените сили, съгласен съм, че Турция страда от по-силно хронично
заболяване. Вътрешната организация на турската империя не отговаря и на
най-умерените изисквания на XIX век. Не съм сигурен, че турците са
способни да приемат началата на европейската цивилизация, но все пак не
мога с презрение да се отнасям към тези наченки на политически движения
в държавата, която вие наричате страна на варвари…
Последните думи подсказваха, че става дума за турската конституция,
прокарана от Митхад.
Те предизвикаха усмивки, но това не смути песимиста. - Смейте се,
щом искате, но аз ще довърша мисълта си. Не придавам, както и вие,
сериозно значение на турската конституция, отлично знам, че тя няма да
бъде спазвана, че това всъщност не е истинска конституция, а само лист
хартия. Но не се отнасяйте с такова презрение към този лист хартия.
Естествено, той няма да осигури политически свободи в Турция, съгласен
съм, че това е немислимо, но той дава възможност на неколцина души,
каквито ще се намерят там, ясно да заявят това, което може би мнозина
усещат. Да хвърлят истината в очите на всички, да произнесат на глас
сериозна присъда и само това ще е достатъчно, за да може този фарс, както
вие наричате турската конституция, да загуби своята водевилност.
Съгласете се, че понякога дори само една произнесена публично истина
прави обрат в обществения живот.
Защитата на турската конституция предизвика истинска буря. Градушка
опровержения се посипа върху главата на песимиста. Той спря да защитава
мнението си, но в очите му можеше да се прочете онзи отговор, който,
както разказват, дал Галилей на осъдилия го съдия. Както той заявил Е pur
si muove, така и нашият човек видимо казваше: И все пак аз съм прав!
Песимистът премина към анализ на друг аргумент на своя опонент, към
довода, че свободното обществено мнение е за войната. И енергично взе да
доказва, че у нас няма обществено мнение, защото ги няма условията, при
които то се формира.
- Това, което вие наричате обществено мнение - продължи той, - е
мнението на няколко вестника и списания, които при това не го изразяват
откровено. Предвиждам възражението ви: кой е виновен за това? Виновно
е самото общество, виновни са журналистите, издателите, редакторите,
виновни са всички пишещи братя, на които не им достига гражданско
мъжество да кажат това, което мислят! Но позволете ми да се застъпя за
тях. Нима е възможно да се иска от простосмъртни да престанат да бъдат
себе си, да се правят на герои, които презират всякакъв страх и подлагат на
опасност своите постижения, своя спокоен живот? Разбира се
гражданското мъжество е прекрасно, но, първо, то се формира чрез
политическо възпитание, в което ние още едва сричаме, и второ и без
съмнение това е най-печалното, такова гражданско мъжество би
пропаднало без следа. Ето защо - завърши филипиката си суровият
песимист - аз твърдя, че у нас не съществува истинско обществено мнение,
такова, каквото има в Европа, а щом го няма, не бих могъл да зная как
обществото в действителност се отнася към въпроса за войната и как то би
се изказало, ако негова отговорност беше да реши: да има ли война или да
няма. Вие твърдите, че сте готови, но аз ви питам: от къде знаете? Не съм
забравил как бяхме готови, започвайки източната кампания. Помня също
колко готова излезе френската империя, когато министрите тържествено
декларираха: Nous sommes archiprets! - ние сме съвсем готови.
- Тези сравнения са неуместни - разпалено възрази оптимистът. - За
Франция не мога да говоря, тази страна се остави в ръцете на хищници, но
Източната война е друга работа. Ние се заблуждавахме и скъпо платихме за
своите илюзии, но тогава армията ни беше съставена от крепостни, а сега -
от свободни хора. Тогава въоръжението, интендантството, медицинското
обслужване - всичко беше лошо, тогава Русия блуждаеше в мрака, а сега
знаем, че цялото военно ведомство е реформирано и министерството не
хвърля на вятъра до двеста милиона годишно!
Този аргумент не беше лишен от сила, но песимистът не се предаде „Аз
нищо не знам, дай Боже да сте прав, остава ми само да повярвам на думите
ви”.
По онова време подобни спорове оставяха тежко чувство. Колебанието
беше неизбежно. На кого да вярваш - на този, който така мрачно гледа на
миналото, на настоящето, та дори и на бъдещето, или на онзи, който сляпо
вярва, че святото дело, святата цел са гаранция за несъмнен успех. Само
бъдещето можеше да разреши съмненията. Подобни колебания изпитваха
мнозина и ако се решавам да възпроизведа частица от споровете помежду
ни, то е защото такива съмнения, колебания, тези светли мечти и мрачното
настроение се проявяваха не само между нас, а из цяла Русия. Съмненията
бяха тежки, но безспорно и плодотворни. Не всички, но мнозина трябваше
да бъдат събудени след летаргичния сън, в който беше изпаднало
обществото. Мнозина излизаха от полусъзнателното състояние, в което ги
беше затиснал замрелият обществен живот, мнозина разтъркваха очите си
и като след дълбок сън се питаха: „Къде съм?”. Кой от нас не беше
изпитвал през последните няколко години как мудният ни живот, с
неговите дребни грижи, егоистични интереси и калпави въпросчета, го
потапя в непроходима тиня, на чието дъно са потънали интересите на
обществото. Този живот приспиваше дори стремежа да бъдеш полезен и
верен син на родината! Нравствената дрямка от начало до край укротяваше
буйните ни пориви, чистите стремежи да служиш не само на себе си, но на
обществото, в което живееш, а сетне малко по малко успокоението водеше
след себе си равнодушие към всичко, което не ви засяга лично. От това
равнодушие никак не беше далеч до пълното падение. Почти всички бяхме
завладени от епидемията на морално унижение, което разяжда съзнанието
за дълг към обществото. Малцина не бяха се поддали на злата епидемия и
не чуваха настойчивия шепот, разлагащ човека: „Иди в черупката на така
наречения „практически” живот”, при „практическите” интереси”. Бяхме
готови да замеряме с камъни и бързахме да обявим за безумец всеки, който
не искаше да се подчини на тези правила и устояваше убеждението си, че
дълг на човека е да бъде преди всичко слуга на обществото. Часът на
пробуждането все някога трябваше да дойде. Облаци застлаха небето,
тътенът на гръмотевиците се чуваше все по-наблизо, повя благотворен
вятър и започна тежкото пробуждане. Епидемията не успя да довърши
общественото разлагане - възкръсна замрялото чувство на любов и
състрадание към ближния и когато личните интереси се срещнаха с
големите интереси на родината и народа, тези лични интереси ни се видяха
дребни и нищожни. След няколко години абсолютно господство
„практическият” живот, „практическите” интереси предизвикаха полезна за
обществото реакция срещу себе си. Тези първи мигове на пробуждане не
можеха да не повлияят на растящото съчувствие към съдбата на южните
славяни!
- Дори да сте прави за всичко - продължаваше да спори оптимистът, -
нима не признавате, че тази война, дори с приближаването си, предизвиква
пробуждане на обществото, руши апатията, която го беше сковала през
последните години, че войната възкресява в обществото тази силна и
здрава самостоятелност, която вие му отказвате… Няма ли да се съгласите,
че съчувствието, изказано към Черна гора и Сърбия, че искреното и
безгранично състрадание към тъжната участ на нещастния български народ
не са достатъчна гаранция, че осъзнаваме историческото призвание на
Русия и ще им дадем всичко, с което сме богати. А щом съзнаваме, щом
сме разбрали, че трябва да ги освободим от варварското турско иго, то
половината успех вече е сигурен. Другата половина предоставяме на
оръжието.
- Не, в нищо не съм съгласен с вас - отговаряше песимистът. - Още не
виждам пробуждане на обществото, не виждам съзнателно отношение към
състоянието му. Виждам само известно самохвалство заради силата, което
никога не е предвестник на сериозно отношение. Ако не повтаряме сега
известната фраза „шапками закидаем!”, то е само за да не бъдем осмивани
и ругани, но всъщност не сме далеч. Чуйте какво се говори, погледнете
какво публикуват нашите вестници и ще видите едно - „близък е часът,
когато Русия ще извади своя меч и руската сила ще застави да се смирят
пред нея всички врагове!” Но кажете: за какво е всичко това и подобно
настроение доказва ли събуждане на обществото? Ще го събуди ли
успехът, тържеството на руското оръжие? Съмнявам се. Успехът,
пожънатите лаври могат да опиянят още повече победителя! Ще го
пробуди ли неуспехът? - може би историята казва: да!, но признавам, че
никак не искам да платя това пробуждане на цена море пролята кръв и
поля, покрити с руски трупове. Не съм съгласен с вас, че най-сетне сме
разбрали историческото призвание на Русия, че сме обзети от съчувствие
към родствените ни славянски народи, подвластни на турското господство.
Отношението ни към славяните е най-повърхностно: не ги познаваме и
досега те не са ни интересували. Съчувствието ни прилича на съчувствие
на слаба нервна жена, която изведнъж започва някого да жали и към всяка
произнесена дума добавя: „Ах, какъв ужас!”.
Вчера, като си лягахме да спим, не мислехме за никакви славяни, а днес
се събудихме и изведнъж пламна съчувствие. Ние се отнасяме към нашето
историческо призвание също така повърхностно и лекомислено, както към
всичко останало. „Русия - повтаря се във всякакви тоналности - трябва да е
опора за всички славяни, ролята й е предопределена, тя трябва да е
ръководителка и освободителка на всички славянски племена”. Чудесно, аз
не отричам историческото призвание на Русия, казвам само, че за да
изпълним тази отговорна роля, нужно ни е още много да поработим сами
със себе си. У нас, у дома, има още твърде много работа, за да пристъпим
успешно към изпълнение на нашата задача. Иначе ще се повтори историята
с едно от славянските племена. Да не би да сме приключили сметките си с
Полша? Нима успяхме да я помирим със себе си, нима заставихме същата
тази Полша да поиска рано или късно да се съюзи тясно с Русия? Защо?
Защото несръчно, без да сме подготвили нашите си вътрешни работи,
тръгнахме да изпълняваме историческа роля. Питам ви, не са ли
справедливи опасенията ми, че също така неумели ще се окажем при
освобождението на България и другите славянски народи?
 Казвате, че ще им поднесем всичко, с което сме богати, но, първо, ние
не сме особено богати, цялото ни богатство все още е пъхнато под
миндера, и второ, ако им поднесем това, което имаме, въпросът още няма
да е решен. Те ще поискат ли нашите дарове и благодеяния? Страхувам се,
че ако приемат даровете, без да се справят с нашия инвентар, твърде скоро
ще се окаже, че става дума за печално недоразумение. И за да обобщя
всичките ни спорове, казвам, че тази война ще бъде война на моментния
сантиментализъм, а не война заради историческо призвание, заради добре
разбраните и дълбоко премислени интереси на всички славянски народи.
Въпросът беше поставен ребром и затова последните думи на
песимиста не можеха да не предизвикат пламенни възражения.
- Не сте прав, двадесет пъти не сте прав - започна оптимистът. - Вие
твърдите само едно и също, че не сме достигнали вътрешното развитие,
което дава право на народа да поеме ролята на освободител на други
угнетени националности и това изобщо не ви интересува. Но вие забравяте,
че историята не се съобразява с нашите теории, тя не изчаква момента,
когато вие ще обявите: сега сме готови! Историческият ход на събитията за
съжаление не се подчинява на нашите съображения. Той върви по своя път
и жалко за онези нации, които не поискат навреме да разберат задачата,
определена им от съдбата. Историята изведе славянския въпрос на челно
място. Може и да не е добре, че това се случва във време, когато още не
сме постигнали целта на вътрешното ни развитие. Но няма как, захващайте
се за делото със силите, с които разполагате, иначе историята ще ви
изпревари и завинаги ще загубите дадената ви от съдбата роля в живота на
европейските държави. Сега или никога! - крещи ни историята. Ако сега се
откажем от ролята си в движението на славянските народи, тази роля
никога няма да се върне при нас. Ако сега равнодушно гледаме
страданията на тези народи и сме глухи за стоновете им, славянските
племена ще се извърнат от нас завинаги и когато най-сетне се приготвим за
ролята на освободители и им предложим нашето милостиво внимание, те
ще ни отговорят с една дума: Късно е! Вече не говоря дали желаният от вас
начин на действие би отговарял на достойнството и честта на Русия. Дори
не намеквам колко хуманно е да оставаш безразличен към зверствата над
южните славяни в продължение на пет века. Очевидно е, че вас не ви
докосват особено думи като чест, достойнство на родината, не ви смущават
нито бедствията, нито страданието на близките ни народи. Вие си имате
здрав щит, на който е изписано: имаме си достатъчно наша работа!
Чудесно, нека отхвърлим настрана честта и достойнството на страната ни,
да забравим хуманността и да разсъждаваме практично - за интересите,
ползата и изгодата на Русия. Аз твърдя, не от тази война в значителна
степен зависи бъдещето на Русия като славянска държава, нейната сила и
значение. Ще попитате - как така? Моля, готов съм да обясня. В Европа
има две раси, които живеят една до друга, две раси, които не се обичат и
които поради близкото им съседство не един път са имали поводи за
стълкновения. Между тези две раси има и стари, и нови сметки за
уреждане. Тези две раси са славянската и германската. Силният и страшен
сблъсък между тях е неизбежен. Въпрос на време. Нека живеят в мир и
говорят за дружба, но ако надникнете в сърцата им, ще прочетете - война.
Кажете, има ли в Германия, има ли в Русия човек, който следи развитието
на историята и политическия живот на народите, а не вярва, че рано или
късно ще има страшно стълкновение, решителна битка между тези два
народа. Мисля, че няма такъв човек. Двата народа трябва постепенно да се
готвят за тази битка. Какво да се прави - епохата на братството между
народите още не е дошла и изглежда няма да настъпи скоро.
Те трябва да се подготвят, за да не бъдат изненадани. Единството е
силата на народите. Германия постигна своето не чрез братско обединение,
а по пътя на огъня и желязото и се сплоти в едно страшно цяло. Тя стои
срещу нас в пълна бойна готовност. Това, което направи Германия, трябва
да стори и Русия, дори и само за да уравновеси силите. Както Прусия
обедини в едно всички немци, така Русия трябва да сплоти всички славяни.
Само когато всички славянски народи станат едно цяло, те ще могат
спокойно да гледат към предстоящите опасности. Е, как, кажете, можем да
стигнем до такова обединение, а в него е заложена нашата сила, ако сега, в
тази страшна минута, се отвърнем от славяните, които ни зоват за помощ?
Съмнявате се дали ще приемат нашите дарове. Да, те ще приемат един -
братската помощ, която силният дава на слабия, а за нея ние, разбира се,
няма да искаме никакво материално възнаграждение. Щяхте да сте прав,
ако бяхме замислили да водим войната със завоевателна цел, ако искахме
да наложим върху южните славяни нашето господство с всичките му
недостатъци, с всичките маниери на могъщи властници, които до сега
никак не ни се удаваха. Но ето, че разбрахме заблудите си и сега искаме
само едно - освобождение на близките ни народи от дивото турско
господство. След това ще им дадем пълна свобода да уреждат съдбата си,
както намерят за добре. Историята ни научи, че връзката, установена със
симпатия, на която имаме право заради пролятата за тях руска кръв, тази
връзка е много по-силна от другата, постигната чрез щикове. Вие
резюмирахте нашия спор с думите, че започващата война ще бъде война
заради сантиментализъм, а нека и аз да кажа, че тази война ще бъде не само
законна и свята, но и изцяло отговаряща на разбираемите руски интереси!
Ето защо искам тази война с цялата си душа. Тя е необходима и неизбежна
заради спасението на милиони изтезавани до смърт българи, заради
спасението на честта, достойнството и силата на руския народ…
Кой - песимистът или оптимистът беше прав в този спор? Чувствата
бяха изцяло на страната на последния, разумът се тревожеше от мрачните
предсказания на първия. А историята вървеше по реда си и приближаваше
въпроса към кървава развръзка. Няма нищо по-мъчително от очакването.
Впрочем минаха още много тревожни дни преди руските войски да
пресекат границата и Русия с вълнение да прочете манифеста от 12 април
1877 година.

Глава II
Преди Дунава
Войната беше обявена. Изчезна това възбудено и напрегнатото до краен
предел няколкомесечно мъчително състояние на обществото, през които по
двайсет пъти на ден си казваш: Господи! Нека по-скоро дойде край, който
да реши всичко! Спряха споровете и тези, които страстно искаха войната, и
другите, които бяха най-решително против, всички се събраха в едно
горещо желание - успех на нашето оръжие, тържество на Русия над нейния
стар враг.
Всички желаеха бързи, решителни действия, тъй като разбираха, че
колкото по-скоро дойде успехът, толкова по-малко скъпа руска кръв ще
бъде пролята, толкова по-малко материални загуби ще дадат „черните
хора”, които почти сами носят бремето на кървавата война. Нашата армия
още не беше доближила Дунав, а с нетърпение очаквахме щастливата
новина: пресякохме реката! Тази добра вест ни задължаваше да я очакваме.
Нетърпеливите грабваха всяка заран вестника с надежда да прочетат
желаната телеграма. Сякаш всичко трябваше да се случи с вълшебна
пръчица. Но тъй като прехвърлянето на Дунав не стана така бързо, както
ни се искаше, от там, от бреговете на реката идваха само радостни новини.
Всички очевидци разказваха в един глас, че армията е великолепна, че
цялата подготовка за войната е доведена до съвършенство, нашето оръжие
блести, нашата артилерия внушава дълбоко уважение, към генералния щаб
и ръководните лица се отнасяха като към икони и обществото беше готово
да обсипе с камъни всеки, който би си позволил не само да не признава, но
дори и да се усъмни в огромните таланти, в гения на всички онези,
натоварени от съдбата с високата чест да поведат в бой руската армия. И
след най-блестящите победи немските или френските пълководци от едно
време нямат в страните си тази широка популярност, с която разполагаха у
нас генералите, оглавили щабове или корпуси. За когото и да станеше
дума, се чуваше:
- О, той е забележителен човек!
- Но, моля ви, не е ли нужно да видим как ще се представи, какъв ще
бъде в действие!
Къде ти! Никой не желаеше да чуе някакъв нахалник, който си
позволява скептично отношение. Всичко беше забележително! Всъщност,
как да не се радва човек на картината на руското общество. Не много, само
двайсет години бяха минали от кримската кампания и бяхме станали
неузнаваеми - и за себе си, и за другите. Тогава всичко беше зле, с
изключение на руския войник. Тогава навсякъде се разкриваха кражби и
бездарие, в интендантството цареше пълно разложение, в медицинските
служби, в комуникациите, пощата и т.н., което, като излизаше на бял свят,
караше всички класи в обществото да треперят. Сега всички се изказваха с
възторг за всички части на военното командване. Армията ще бъде сита,
добре облечена и обута, за ранените ще е осигурено отлично обслужване и
щем-не щем забравяхме обратната страна на войната, а като през матово
стъкло ни се струваше, че ще присъстваме на великолепни маневри. Почти
всички бяха наелектризирани. Заразително опиянение се усещаше във
въздуха. Първите новини не само го поддържаха, но го и засилваха.
Взривяването на един турски монитор, взривяване на друг, геройски подвиг тук,
геройски подвиг там, историята изхвърли на повърхността имената на няколко
храбреци, но не бива да се чудим - Русия виждаше своите деца сред
войниците и моряците. Обществото беше оцветено в ярко розово. Вярно,
че прекосяването на Дунав се забави. Бяха минали вече два месеца от
обявяването на войната, а ние стояхме срещу враждебния бряг и не се
решавахме да се прехвърлим на него. Но пък знаехме причината - водата на
Дунав беше твърде висока! В обществото започна да се усеща някаква
тревога, нетърпеливите вече говореха: „Не бива така, няма цял век да
стоим на тоя бряг!”. Изведнъж, на 15 юни за миг щастливата вест обиколи
цял Петербург” „Прехвърлянето е извършено!” Възторгът и ликуването
нямаха край. И как да не се радваш! Десантът не струваше и хиляда души,
а се очакваше, че при късмет жертвите ще са поне десет пъти повече.
Сдържаният хладен Петербург изведнъж се преобрази. Празникът беше по
улиците, в домовете. Навсякъде се струпваха хора, за да четат една и съща
радостна телеграма.
Още повече укрепна увереността в близкото тържество, малцина вече се
съмняваха, че тази война ще бъде само триумфален марш към
Константинопол. И как да е иначе, като всички знаеха, че турците не са
облечени, не са обути, гладни са, войниците не получават заплати, армията
не съществува, тя е сбирщина слуги, които нямат нито пушки, нито оръдия.
- Ама, така ли е наистина? - понякога плахо питаше някой.
- Как може да се съмнявате! Това са почти официални сведения.
Известни на нашите агенти в Константинопол.
Един Господ знае откъде сред хората плъзна убеждението, че нашият
посланик в Константинопол във всичките си доклади, та и в частни
разговори настоявал, че турска армия не съществува, че има някаква
сбирщина, която ще се разбяга само като й се покаже руската войска и че
един, два корпуса всъщност са достатъчни, за да се явим пред
Константинополските стени.
Успешното прехвърляне през Дунав и нищожната съпротива на турците
оправдаваха такова самоуверено отношение, и вдигаше все по-високо
ентусиазма. Наистина, пред нас бяха силните турски крепости и тежък
преход през Балкана, но в този момент всичко изглеждаше лесно,
крепостите трябваше да паднат като къщички от карти, а още преди
Балкана турската сган щеше да бъде разпиляна като от вятъра.
Ентусиазмът е заразителен, отличното настроение някак неволно те кара да
му се подчиниш и затова още повече ме впечатляваше настойчивият
скептицизъм, с който нашият песимист, независимо от всички сведения за
състоянието на армията, въпреки успешното преминаване на Дунав,
продължаваше да защитава убеждението си, като казваше:
- Почакайте да видим какво ще стане по-нататък! Може би там, на
място, нещата далеч не са така блестящи, както ги описват.
Аз възразявах, защитавах се, атакувах.
- Спорим напразно - отговаряше ми песимистът - може и да сте прав, че
аз разсъждавам твърде абстрактно и не разполагам с достатъчно факти. Но,
моля, идете в театъра на военните действия, разгледайте отблизо, съберете
добър запас от факти и ако всичко, което донесете, е против мен, охотно
ще се призная за победен и ще премина на страната на оптимиста, към
която, струва ми се, и вие сте привлечен.
Да си близо до големите събития, сам да се вгледаш в това, което се
случва там, тази мисъл беше съблазнителна и аз реших да я проверя. Два-
три дни след преминаването на Дунав напуснах Петербург и тръгнах за
България.
Гарата на Николаевската жп линия не приличаше на онази, позната на
всички петербургчани гара, с която бяхме свикнали от мирно време. Сред
обичайната навалица и суета рязко се открояваха групи офицери и
войници, които бяха дошли да изпращат - едни - своите другари, други -
началниците си, тръгващи към Дунав. Изпращанията бяха оживени, поляти
с няколко бутилки шампанско и тези групи придаваха необичайния изгледа
на гарата. Впрочем, ако човек не знаеше, че там, на брега на Дунав, вече се
пролива кръв и че хората заминават, за да влязат в редиците на руската
войска, може би никой нямаше да обръща внимание на тези групи, но сега
работата беше друга. Поради нервната възбуда, в която неволно се
намираше почти всеки руснак, най-обикновени неща придобиваха оттенък
на някаква тържественост. Така беше и тук, групите бяха притегателен
център, към който се насочваха всички погледи. Всеки знае, че
настроението на човека определя гледната му точка, а настроението на
всички беше високо.
В сбогуванията сякаш имаше нещо особено. Хората пристигат,
заминават, разделят се и в нормални времена на никого не му минава през
ума, че се прощават завинаги, че няма никога повече да се видят. Сега не
беше така. Всеки изпращач особено горещо стискаше ръцете на
заминаващия и сякаш казваше: кой знае дали ще се върнеш? Мисълта за
смъртта се провираше сред хората. А нали смъртта винаги поразява
въображението. Щом удари последният звънец, въздухът се огласи от
викове: „Върни се, Бог да те пази!” и тълпата се скри от очите ни. Големият
вагон беше съвсем пълен. Двайсет пъти е писано, че обикновено, когато
няколко руснаци пътуват заедно, всеки си седи мрачен в своя ъгъл, иска му
се да приказва, но чака да го заговори съседът му и така пристига до
крайния пункт на пътуването, без дума да е проронил. А всъщност страшно
му се е искало да си побъбри. Но сега беше различно и веднага щом влакът
потегли, започна общ разговор. Трябва ли да обяснявам за какво се
говореше? Войната стана циментът, който ни обедини. Започна особено
оживен разговор. Като го слушах, без да искам си спомних думите на
песимиста, който не вижда всеобщо съчувствие спрямо войната. Ако сега е
тук - мислех си, - той веднага ще се срещне с първото доказателство срещу
своите твърдения. Само че точно тогава, когато тази мисъл проблесна в
главата ми, долетяха думи от противоположния ъгъл на вагона:
- При нас на юг се отнасят твърде равнодушно към тази война. Тя не
предизвиква почти никакво съчувствие. Всички са настроени някак
апатично и ми се струва, че е направена голяма грешка. Ако беше обявена
война заедно с мобилизация, тогава щеше да е друга работата, тогава
наистина щяха да погледнат топло на войната, а сега - жарта изстина!
Късно е! Изпуснаха подходящия момент, нарочно чакаха няколко месеца, а
всички се успокоиха донякъде, дори съвсем.
Така разсъждаваше южен помешчик, постоянно живеещ около
Симферопол, който говореше с тона на човек, който знае какво казва.
- Но как си обяснявате такова равнодушие? - попита го някой.
- Много просто! Народът по съвсем особен начин разбира тая работа.
Вижда или не практическата цел на войната? Ако я вижда, ако целта е ясна,
напр. нуждата да се защитава неговата земя, даже повече - неговата родина
или ако разбира практическата цел на войната, той ще съчувства. Ако не
вижда такава цел, то тогава, край. Впрочем, на мен ми се струва, че в това
необразованите класи си приличат с образованите. Ние също не виждаме
ясно целта на тази война!
- Обаче, вие казахте - възрази същият господин, - че преди няколко
месеца е имало съчувствие. Какво се промени?
- Как да ви кажа? Преди няколко месеца имаше временна възбуда, а
сега тя улегна. Тогава се заговори за зверства, за жестокости срещу
християните и така беше обявена целта на войната - за вярата Христова! А
сетне някак спряха да говорят за това и ето - въодушевлението се изпари.
Жалко, че не обявиха войната през ноември, тогава щеше да е друга
работа! Всъщност и това е вярно - времето на религиозните войни отмина.
Тези думи прозвучаха като някакъв дисонанс. Нима песимистът е бил
прав, когато твърдеше, че нашето съчувствие към делото за освобождение
на българите не е сериозно? А, кой знае, възможно е народните маси да не
изпитват съчувствие! Както и да е, успокоих се с мисълта, че този разговор
не е нещо друго освен единичен факт, а върху единични факти не бива да
се градят заключения. Да, чудесно - продължаваше да работи мисълта ми, -
а ако се натрупат повече такива факти? Но мислите ми в този момент не
бяха друго освен вариации върху тема. На страха очите са големи и аз
спрях да разсъждавам по въпроса.
Исках да говоря за нещо друго и се обърнах към един от съседите ми,
гвардейски офицер, когото топло изпращаха и офицери, и войници.
Зададох банален въпрос:
- Вие отивате в действащата армия на Дунав?
- Да, на Дунав - отговори той, - но не в действащата армия.
- Как така?
- Отивам да служа в България в гражданското управление под
ръководството на княз Черкаски.
Признавам, че имах съвсем неясна представа за гражданското
управление, което трябваше да бъде въведено в тази страна. Някак трудно
се побираше в главата ми разбирането за гражданско управление, което ще
бъде приложено по време на самата война. Съвсем естествено беше
желанието ми да използвам предоставилия се случай да си разясня
въпроса, но то нямаше как да бъде удовлетворено. Спътникът ми имаше
също като мен слаба представа за гражданското управление на княз
Черкаски. Той се луташе в пълен мрак за всичко, свързано с организацията
на това управление, с неговата бъдеща дейност, с неговите права и
задължения. Гвардейски офицер е тръгнал да служи в гражданско
управление! Някак странно ми се видя това и реших да разсея собственото
си недоумение.
- Вие навярно сте служили по-рано в граждански части?
- Не, никога! През целия си живот съм военен. Възпитаваха ме в корпус,
след това постъпих в полк и до последната минута бях строеви.
- Но навярно по една или друга причина сте се занимавали с България,
изучавали сте тези земи, интересували сте се от тях?
- Не, не - бързо ми отговори офицерът. - Никога не съм се занимавал с
България и не съм я изучавал.
- Но сигурно вие сте започнали да изучавате историята на България,
прочели сте няколко книги, с други думи запознали сте се със страната,
която отивате да управлявате?
И на този въпрос - уви! - последва същият категорично отрицателен
отговор. Този втори все пак единичен факт ме наведе към тревожни мисли.
„Работата нещо не е съвсем наред”, се завъртя в главата ми. Излиза, че за
управление на България са призовани хора, които не само че не са
подготвени за административна работа, но и нямат висше образование, а
през живота си не са се занимавали с нищо друго освен с военни дела.
- Позволете да ви попитам - обърна се някой е известно смущение към
офицера, - кой ви покани на тази длъжност?
- Поканата дойде от името на княз Черкаски, отговори твърде
симпатичният ни събеседник, тъй като той назначава губернаторите в цяла
България. Той се е обърнал с молба от всеки гвардейски полк да му дадат
по двама-трима офицери, за да заемат длъжностите окръжни началници,
вицегубернатори и губернатори в гражданското управление на България.
Изглежда този отговор удовлетвори всички. Щом княз Черкаски смята
за правилно да кани за управлението на България хора съвсем
неподготвени за тази работа, той естествено има своите основания. Всеки
знаеше, че княз Черкаски се ползва у нас с репутация на толкова умен
човек, на така сериозен държавник, човек, който отдава цялата си душа на
делото, на което се е посветил, че на никого през ум не му минаваше да
критикува неговите действия. Имаше, наистина, нещо странно, но нали
помним думите на Хамлет, че на света има неща, неразбираеми за
простосмъртните. Може би беше прав бъдещият управител на България,
може би за новите задачи са необходими нови хора, незаразени с рутина. За
новото вино са нужни нови мехове.
- Това, което е подходящо за нас - каза един от участниците в разговора,
- което успешно работи в Русия, е точно толкова подходящо и за България.
Нали у нас се решават въпроси, решават се нелошо, а между другото,
пребройте много ли са лицата, които с чест заемат постове на губернатори,
а нямат висше образование. Много ли са хората, които бяха подготвени за
такава работа от предишните си дейности? Вижте как бързо те овладяват
необходимите им умения.
Служил човекът през целия си живот в гвардията, след това получава
висок административен пост и виж - след няколко месеца той така е
свикнал с новата си работа, та ще помислиш, че с нищо друго не се е
занимавал. Такъв е руският човек - необикновено способен да върши
всякаква работа, не е случайна руската поговорка „Не боги горшки
обжигают”. Коментарът успокояваше, но въпреки това фактът ми направи особено
впечатление - да поканиш за гражданското управление на България човек,
служил през целия си живот в гвардията. Като сянка пред очите ми се
появи песимистът и чух думите му „Това още не е решение на въпроса -
българите благодарни ли ще са за даровете, които им носим!”
Независимо от увереността, с която разви своите аргументи един от
спътниците, той не ме убеди и колкото повече мислех, толкова повече
растеше смущението ми. Нашето управление има своите крайно самобитни
традиции, към които руският народ е привиквал векове. Но ако и у нас
традиционната политика, нека си го кажем, не е водела до блестящи
резултати, още по-малки са основанията това съвсем местно растение да се
присажда върху българска почва. Наистина, българската почва цели пет
века е била обработвана от турските паши, но нали точно от такава
обработка ние искаме да освободим българския народ.
Нямах, разбира се, ни най-малко желание да обобщавам фактите, с
които се сблъсквах.
Напротив, отлично разбирах, че княз Черкаски, този либерален според
всички държавник, тази гордост на Москва, не може да не разбира, че в
освободената България няма да е съвсем удобно да се пренасят принципи,
овладявани у нас в продължение на векове, но все пак тези факти не ми
правеха добро впечатление. Това беше първата капка от онази студена
вълна, която съвсем скоро неудържимо щеше да залее руското общество,
подкопавайки възвишеното му настроение.
 Но е опасно да се подведеш по първите си впечатления, да бързаш да
правиш изводи, и затова, за да се освободя от всички предубеждения срещу
гражданското управление в България, аз се постарах някак да зачеркна в
паметта си всичко, което чух по пътя от Петербург до Москва.
Да пристигнеш в Москва в началото на войната и да не си в най-добро
настроение не бива, по-добре да я заобиколиш на хиляда версти. Древната
ни столица ликуваше, тържествуваше, задавяше се от възторг заради
нашето триумфално шествие към Константинопол, сто пъти по-силно от
приличния и бездушен, както го наричат московчани, Петербург. Странен
град е Москва. Може да е сърце, но в никакъв случай не е глава на Русия.
Москва би се увлякла по каквото и да е, ако може да се нарече сериозно
увлечение викането и хвърлянето на шапки по Иван Велики. Но като
помислите, Москва категорично не е способна да вникне в същността на
нещата. Без съмнение в Москва има умни хора, общественици, известни
публицисти и знаменити оратори. Речите им по повод войната прозвучаха
из цяла Русия, но всичко, което се пише, всичко, което се говори, просто те
блъска в лицето - при едни има недостойно угаждане и желание да се
докараш пред някого, а у други - най-чисто, без примеси подмазване.
Започват като за здраве, а завършват непременно с опело. В Москва за
разлика от преди няма пълноценни хора, с малки изключения. Едни имат
вятър и мъгла в главите, други - в съвестта, трети - и на двете места.
Напълно умни хора рядко се заседяват в Москва. Преди тук имаше
кръжоци със забележителни личности, чиито имена винаги ще бъдат скъпи
на руското общество, но тях винаги нещо ги дърпаше извън Москва и
повечето завършиха жизненото си поприще далеч от родното гнездо.
Никъде другаде не се случват странни промени като в Москва. Един, който
днес е ревностен привърженик например на английската конституция, утре
виждаш като още по-запален привърженик на тоягата и камшика за
емблеми на държавната система. Но най-неприятна е грубата,
невежествена нетърпимост на Москва. Дръзнете да не се съгласите за нещо
с тези кумири. Те сякаш са внедрени от Москва във всекидневието с
желание да им се кланя не само цяла Русия, а и цялата вселена. Незабавно
ще бъдете обявен за враг на отечеството. Не сте съгласен, значи вие не сте
патриот, вие сте червен, вие сте предател, изменник, враг на отечеството.
Смъкнете маската си!
Москва винаги ми е правела такова впечатление, но не го бях изпитвал
толкова силно, когато спрях на път за Дунава в първопрестолната ни
столица, присвоила си ролята на изразителка на общественото мнение на
цяла Русия. Градът беше украсен със знамена. Може би през последната
нощ е било получено известие за нова победа, аз се зарадвах, но на въпроса
ми каква е причината за тържествата, получих отговор, че Москва
продължава да празнува прехвърлянето през Дунава и от тогава знамената
не са сваляни. А студеният и бездушен Петербург беше провесил
знамената за ден-два и ги беше прибрал след това в очакване на нова
победа. Не знам, може Москва да не е сваляла своята празнична украса още
от 15 юни.
- Е, какво, сега как ни виждате? - попита ме много умна жена, също
увлечена от общото настроение.
- Ами, какво, нищо, добре!
- Не, сега вие разбирате цялата нелепост, изговорена по повод тази
война, и сам се разкайвате. Аз винаги съм ви казвала, че у нас има и велики
пълководци, и забележителни хора, не веднъж съм предсказвала, че ще
изненадаме цяла Европа! - Вие може да нападате сега Москва - продължи
да ме довършва тя, - но кой, ако не Москва заслужава чест и слава?
Опитах се да възразя и попитах с какво особено се е проявила Москва.
- Как така с какво? Наистина ли още не сте разбрал? А речта на
Аксаков? Според вас тя нищо ли е, чели ли сте я! Какъв възторг?
- Четох я, разбира се, но какво изумително намирате в нея, има някои
опозиционни места, но съгласете се в крайна сметка, че речта на Аксаков е
доста постничка?
По-добре да не бях казвал това! Над главата ми се разрази истинска
буря. Нямаше какво да сторя и се предадох. Разбрах, че всякакви
възражения са напразни. Москва беше пожертвала два милиона. Петербург
беше сторил същото, но в Москва се говореше за четири милиона, а за
Петербургските пожертвования почти никой не споменаваше.
- Според вас нищо ли са тези два милиона, които пожертва Москва?
Петербург способен ли е да стори такова нещо?
- И Петербург не направи ли същото?
- По-добре не говорете за пожертвованията на Петербург. Може да си
помислиш, че ги е дал след бой. Мислиха, коментираха, мериха, няма ли
как да са по-малко, откъде да ги вземат, това не е ли на Москва работа!
- Защо да не се мисли откъде да се вземат пари, особено когато ги няма?
- Има мигове, когато е осъдително да се мисли! - ми казаха и този
отговор ме накара окончателно да се примиря. Побързах да напусна
Москва. Случвало ли ви се е някога да се отровите с дим? Ето такова
чувство изпитвах в Москва.
- За къде сте тръгнал? - ме питаха.
- Към Дунава!
 - Значи, след дъжд качулка!
Аз естествено недоумявах.
- Когато пристигнете там, войната вече ще е свършила, армията ще е
преминала Балкана!
- От вашите уста в Божиите уши!
Разсъжденията ми във влака, че войната не предизвиква особено
съчувствие, очевидно трябваше да се изпарят в Москва. Тук ли няма
съчувствие? Наистина, доста шумно, несдържано, самохвалско, но пък
подклаждащо най-високо войнствено настроение.
Колкото висок беше тонът в Москва, толкова поразителен ми се видя
контрастът със спокойствието, равнодушието и почти апатията, която
видях по пътя от Москва до Киев.
Без да искам си спомнях друга война, френско-пруската, припомнях си
моето пътуване из Франция през тази тежка година. Където и да
попаднехте, където и да влезехте, навсякъде всичко ви говореше за
войната. Нямаше други разговори, нито други мисли. Качвате се във влака,
чувате оживен разговор за войната, слизате на гарата - виждате различни
хора, които стоят на перона, в чакалнята и всички говорят, спорят, четат.
Навсякъде много вестници, като че ли през час идват нови телеграми и
публиката така напада продавачите, че те се чудят къде да се дянат.
Където и да отидете, срещу вас - жена, цялата в черно, която не знае
друго освен „pour nos pauvres blesses!”. От простия работник до елегантния господин,
всички живеят с една мисъл - войната. Всички лични, егоистични стремежи и мисли, думи, надежди,
отчаяния - всичко се събираше около един център - войната. И природата сякаш нашепваше:

война! Друго видях, пътувайки от Москва към Киев. Всичко беше обзето
от необикновено, безпределно спокойствие, нямаше дори признаци на
онова силно вълнение, което обикновено войната води след себе си.
Влизате във вагона и чувате хората да си говорят за съвсем различни неща,
смеят се, дърдорят, шегуват се, флиртуват със съседката, сякаш това, което
се случва, там, далече, изобщо не ги засяга. Ако някой заприказва за
войната, разговорът продължава две-три минути и затихва. Няма живец в
него. Влакът спира, слизате. В страни има лавка, където се продават
вестници, никой дори не се приближава. Искате да научите последните
новини, търсите извънредни издания, няма такива, не получават. Всичко
върви по обичайни си ред, всичко е спокойно и следа няма от оживление и
вълнение. Ако по това време се появеше чужденец, който не знае за
последните събития, дори да прекоси цяла Русия, нямаше да се досети, че
държавата е във война, при това, популярна война със заклет враг.
Навсякъде едни и същи спокойни лица, безкрайни поля, засети с ръж, елда,
картофи, едни и същи или безопасни, или делови разговори и в крайна
сметка - усещане, че всичко е потънало в здрав, непробуден сън, спят и
природата, и хората. Поне някой да се приближи към вас със знака на
червения кръст, поне някой да промълви свещените думи: За ранените! Не,
нищо. Искам или не, сравнявах това военно време у нас с годините на
войната във Франция, където слепият щеше да види, глухият щеше да чуе
всичко, което предизвикваше там тежки стонове. А у нас апатията е
сковала всички хора. Мислех си: трябва ли, нужно ли е нещастие, бедствие
за родината, нима е нужен позор, за да бъде разтърсена тази апатия, за да
кипне неудържимо животът?
До самия Киев си припомнях думите на песимиста и разсъжденията на
онзи млад южен помешчик, с когото пътувах от Петербург до Москва и,
щеш не щеш, бях готов да се съглася с тях и да повторя: ние не изпитваме
сериозно общо съчувствие към борбата за делото на славяните, ние нямаме
сили да изпълним нашата историческа роля! Едва в Киев за първи път
можеше да се забележи нещо необичайно, някакво движение, чуждо на
мирните времена, можеше да се почувства, че Русия наистина е във война,
че някъде се пролива руска кръв. На улиците имаше много офицери в
походни униформи, на гарата чакаше готова за тръгване артилерийска
композиция, движеха се вагони, препълнени с войници. По тротоарите се
събираха тълпи и някой на глас четеше току-що получена телеграма:
неприятелят е бомбардирал Евпатория.
- Започва се! - казва някой. - Накрая ще съсипят южния бряг на Крим,
лоша работа! Лицата се опъват, грижата за родината предизвиква тежки
мисли.
В киевската лавра звучаха молитви за руското войнство и тълпата
вярващи се кръстеше. „В полза на ранените!” се чуваше в църквата и
мужикът измъкваше трудно спечелената копейка.
Къде ли ще отиде тя? След Киев, колкото повече се доближавах до
Кишинев, все по-силно войната напомняше за себе си. По пътя срещнахме
военни влакове, от всички вагони се подаваха войници, често въздухът се
огласяше от силен смях, от буйни, излизащи направо от сърцето весели
песни. Само след два-три месеца аз вече знаех каква е войнишката песен,
когато на войника му е леко на сърцето, когато той с радост и увереност
върви към врага, и каква е другата песен, също войнишка, също с весел
текст, само че се пее с унила душа, с тревожен дух, не ни развеселява, а
предизвиква само болка, обида, печал и състрадание. Но за това - по-късно.
Сега звучаха само весели песни. Запяваха ги една след друга и тези хора
бяха далеч от мисълта за вражеския куршум, който ще ги срещне в кървав
бой, от братската могила в чужда земя, която ще приюти не един от тези
несретници. Ако заговорите с тях за смъртта, думата не ги смущава, те
знаят, че смъртта в бой е славна смърт, а „славна” за тях не е фраза. Не ги
плаши смъртта, когато духът им е бодър, когато знаят, че кръвта им няма
да се пролее нахалост. Но във войнишките вагони не звучаха само песни.
Колко пъти видях, че насред вагона седи войниче и на глас чете някаква
книжка. Останалите, а те са около четиридесет, плътно са се струпали
около четеца и слушат с напрегнато внимание. Ако един се умори, друг
започва да чете, грамотните в армията са много, доста повече отколкото
през кримската кампания. Несъмнен успех е свършеното през изминалите
години.
Когато влакът спре, влизаш в салона на гарата и виждаш група
офицери. Все млади, току-що завършили различни училища. 18-19-
годишни юноши с едва появил се мъх на мястото на мустаците. Високите
ботуши, белият кител, бялата фуражка им придават строен, войнствен вид.
Оживените разговори не спират, младежки смях звънко се разнася из
залата. Страшно ми става от този смях, като помисля колцина от
изпълнените с живот юноши няма да се върнат в родината, колко много от
тях ще сложат своите млади глави до някакво българско селце, чието име
войната ще направи историческо. Особено добре помня един от тези
младежи. Пристигнахме в Разделния - железопътна гара по линията Киев-
Кишинев.
Влакът трябваше да чака няколко часа. В залата група млади офицери
скромно пиеха бира. Не виждах униние на нито едно лице. Напротив, те
изглеждаха горди. Съзнаваха, че на техните години, когато на юношите
още се гледа отвисоко, те вече влизат в живота като пълноправни членове
на обществото и дават на родината онова, което се смята за най-ценно -
живота си.
Разговарях с един от тях. Той беше юноша, 19-20-годишен, с открито
добро лице, умни очи, здрав цвят на кожата, фигурата му излъчваше
енергия, животът му се струваше сладък, защото той го използваше
пълноценно.
- С желание отивате на война, доволен сте? - попитах аз.
- Че как да не съм доволен - отговори ми той живо. - Ето, други са на
военна служба 20-30 години и не са помирисали барут, как не им е
съвестно да носят военната униформа, не знам изобщо за какво живеят, а за
нас това е щастие! Целият ни живот е напред, а вече влизаме в боя. Такъв е
смисълът да си военен, защото знаеш, в края на краищата, не ядеш
напразно хляб. Щом свърши войната, ще подам оставка.
 Взех да го разпитвам за настроението на войниците, за духа,
дисциплината и за всичко той говореше с желание. Господи, какви светли
надежди имаше в гърдите си! Навсякъде виждаше усмивки и сякаш
плаваше в ярки слънчеви лъчи.
- Настроението ни е превъзходно - каза той. - Всички, и войниците, и
офицерите, тръгнахме с радост. Как да не се радваме, като толкова дълго не
сме воювали. Ще се посбием малко и толкоз.
Знаем, че тази война няма да продължи дълго, през зимата ще е ужасно,
но дотогава всичко ще е свършило и ще сме си у дома. Поживели сме,
изпитали сме силни усещания, ще има с какво да помним военния живот. А
иначе, каква досада - само учения и паради. Живеем добре с войниците,
почти няма грубияни сред нас, не знам нататък как ще е, но засега
войниците ни обичат. Наистина, войната е добра работа.
Не се опитах да му възразявам. Защо да бъркам в светлите мисли на
юношата, запътил се към огъня. Защо да му говоря за жертвите, които
изисква войната. Нека не си представя диви сцени, поля, напоени с
човешка кръв, покрити с трупове. Той може би разбра или усети
инстинктивно за какво мисля, замълча и след това добави:
- Не е ли така? А и целта на войната е добра! Ще прогоним турците в
Азия, ще освободим Европа от чумата - нима не си струва да се посбиеш за
това? Ще дадем малко жертви, но и повече да са, не е беда. Малко ли
умират всяка година от болести. Ако плъзне холера, повече ще отнесе. А
тук все пак смъртта е за завиждане.
- Не ви ли е страх от нея?
- Защо да ме е страх! Едно не бих искал - гласът му се промени, - да не
бъда обезобразен и осакатен. А смъртта - нищо, такъв ми е бил пътят
значи.
В думите му не звучеше раздразнение.
Военният влак щеше да се размърда след няколко часа престой.
- Кажете, моля - попита ме той преди тръгването на влака, - защо у нас
няма никакъв ред. Влакът ни се движи като костенурка. Някъде спира за
няколко часа, другаде закъснява с час-два, а където би трябвало да престои
повече, там бързат. Често хората дори не успяват да хапнат.
Разделихме се като отдавнашни познати.
- Сбогом - викна към мен от вагона. - Дай Боже някъде отвъд Дунав да
се срещнем.
Това се случи през юни. Преминах Дунава през август и си спомних
думите му: „Имаме късмет”. Като обхождах болниците в Свищов, влязох в
малка турска къща, пълна с ранени. Във всяка стая лежаха по няколко
души. Въздухът беше тежък, всички бяха сериозни, тихи стонове издаваха
страданието им.
- Здравейте! - каза някой съвсем тихо.
Спрях и погледнах.
- Помните ли, ние с вас се срещнахме на Разделная?
Господи! Нима беше онзи юноша в цветущо здраве, когото видях по
пътя? Той беше, уви. Ранен в крака, с раздробена кост, изпитваше страшни
болки, а заради страданието беше неузнаваем. Лежеше бледен и
омършавял и само огнените му очи блестяха както преди. Войната беше
отнела младостта му и едва 20-годишен, той проклинаше живота си.
- Кой можеше да помисли, че така ще стане - промълви той с видима
болка. - Нямах късмет!
Не ме убиха, осакатиха ме. За какво ще бъда годен сега! - в думите му
имаше суров упрек към съдбата, а сърцето ми болезнено се сви при
недалечния спомен.
Хората са щастливи, че не познават бъдещето. Ако знаеха, нямаше да
звучи този здрав смях, неразделен спътник на младежите, които смело
отиваха на война без страх, изпълнени със светли надежди …
Военният влак най-сетне тръгна, а ние останахме на Разделная.
Пристигна влак от Одеса, който докара нови вестници. Из гарата тичаше
малчуган и крещеше: „Последни телеграми!”, хората не му обръщаха
внимание. Трима-четирима си купиха вестник и това беше! Дори витаеше
досада. Потеглихме нататък.
Призори пристигнахме в Кишинев, а там движението и суетнята вече
царяха е пълна сила.
Тълпа военни, почти никой не беше в цивилни дрехи, милосърдни
сестри, носилки, много денкове, струпани на куп, всички тичат, суетят се,
нещо търсят и не го намират, безпорядък, хаос. Истинско вавилонско
стълпотворение.
Вие не знаете нищо за Кишинев и дай Боже съдбата никога да не ви
накаже, като ви захвърли в този наш многолюден град. Като се разхождаш
по широките, запуснати, кални, никакви улици на Кишинев, без да искаш
си мислиш: кога небето ще се смили над нас. Те не са и съвсем улици, а
степ с разхвърляни из нея мръсно сиви къщички. Сред многото жалки
домове, сякаш с укор към тях, се издигат няколко големи каменни сгради
на богати бесарабски помешчици и те още по-контрастно изразяват
азиатския вид на всичко останало. Ако някой ви попита: къде сте, в Европа
или в Азия, няма и секунда да се колебаете в отговора си - вече не съм в
Европа! Цивилизацията не е изпратила тук нито един лъч, не е докоснала
обществения живот. А все пак градът има население 115 хиляди. Живеят си
тук тези сто и петнадесет хиляди и очевидно не им е необходимо нещо по-
добро, а щом нямат нужда, значи и потребностите им са на равнището на
първобитен народ.
- Вие какво искате - каза ми един от окаяните жители на Кишинев. -
Всеки си живее в неговата колиба, обществен живот няма, хората нямат
интереси. Ако началството заповяда да почистиш, ще почистиш, но
началството е добро, то не ни безпокои, не нарежда и така си живеем,
потънали в мръсотия. Дайте простор за обществен живот и след няколко
години няма да познаете нито хората, нито града. Но така е навсякъде, вие
изглежда малко сте пътували из руските градове, щом толкова се чудите -
каза ми той, сякаш с укор. - Ами попътувайте, разгледайте и ще видите, че
не само Кишинев, когото наричаше Азия, а цялата ни матушка Русия си
седи бедна и в кал до шията.
- Но все пак - попитах аз, - дори и войната ли не пробуди интерес, не ви
ли оживи, тя е съвсем близо до вас?
- Като заспи човек дълбоко, трудно ще е да го събудите, а пък вие
искате да пробудите обществения живот. Никак не е лесно. Казвате, че
войната е близо, но аз ще ви кажа, че войната е далеч от нас, много по-
далеч, отколкото от Петербург. Ние тук какво знаем - нищо, абсолютно
нищо. Причината е същата - няма обществен живот. Знаем само това, което
пишат във вашите вестници - и толкоз.
Как да не те изуми подобна апатия.
- Няма какво да се чудите - възрази ми той. - Апатията е съвсем
естествена. Когато човек живее с чужд мозък, ти е жал да го погледнеш, а
когато целият народ живее така… по-добре да не говорим.
Жителят на Кишинев не беше прав в едно. Войната беше близо, тук
можеше да я усетиш не само с разсъдъка си, следите й се набиваха в очи.
Тук видях първите ранени, първите пленници, чух първите разкази за
войната от самите действащи лица и тези описания за дълго ще се запазят в
паметта ми. Навиците, времето вършат своето, малко по малко нервите се
притъпяват и това, което в началото ви е поразявало, съвсем скоро вече е
нещо дребно, на което едва обръщаш внимание. Трудно е точно да се
предаде чувството, което изпитваш, когато за първи път влезеш в болница
с ранени. Против волята си чувстваш нещо твърде подобно на уважение,
любов, някакво страхопочитание. Руският войник напълно заслужава това,
имах много случаи да се убедя по-късно. Войникът, това „сиво, бедно,
беззаветно предано руско същество”, е характеристиката, дадена от един от
младите и най-популярни руски генерали. Военната болница бе
разположена в частен дом. Като влязох, ме поразиха тишината,
спокойствието, спретнатостта, чистотата, нямаше го болничният въздух.
Във всяка стая имаше милосърдна сестра, която бързаше да откликне на
всяко желание на болния и да облекчи тъжната му участ колкото може.
Всички ранени лежаха на легла, навсякъде бельото беше скоро постлано и
чисто, рубашките им не бяха напоени с кръв, имаха обикновени, но
спретнати халати, превързваха раните им всеки ден, при някои два пъти
дори, с други думи, от болницата нищо по-добро не можеше да се желае. В
главата ми бързо се промъкна сравнение с тежките времена на кримската
кампания, когато грижата за ранените беше в жалко и отвратително
състояние. Сега не е същото, казах си, но скоро, уви, щеше да дойде
разочарованието, и то толкова обидно разочарование! В болницата имаше
само двайсетина ранени, много легла не бяха заети. Тези ранени бяха
щастливци. В 300-хилядната руска армия малцина бяха като тях. Но
бъдещето още беше неизвестно и затова първото впечатление беше
отлично.
Леко ранените войници с желание разказваха за десанта, за
впечатленията си от първото сражение. Всичко било добре, според думите
им, една само била бедата - пушките на турците се оказали подобри от
нашите! Не повярвах на тези думи на ранения войник, стори ми се
невъзможно, пък и кой би повярвал, че „турските слуги” може да са
въоръжени по-добре от нашата армия.
Един ранен дълбоко ме порази. Странно! По-късно виждах хиляди и
много по-тежко ранени, умиращи пред очите ми, но малцина се врязаха в
паметта ми , както това бедно войниче от волинския полк, което лежеше
неподвижно в леглото. Виждам черната му, късо подстригана коса,
подобна на четка, смуглото му лице, онези кафяви, блестящи от треската
очи, засъхналите устни, които се присвиваха болезнено, в тялото му се
четеше страдание, което надделяваше волята и се превръщаше в тежки
въздишки. Това е силата на първото впечатление.
Както ново и силно беше впечатлението ми от първите наши ранени,
също така ново и особено неприятно беше впечатлението, което ми
направиха първите пленени, затворени в кишиневския затвор. Там бяха
няколко башибозуци, заловени в Добруджа, и няколко българи, подозирани
за шпионаж. Двама от първата група бяха известните със зверствата си
башибозуци Арап Аадем и Кара Мустафа. Вторият се гордееше, че като
хванел дете за краката, с един удар го разчеквал на две части. Двамата бяха
в единични килии, с оковани ръце и с тежки пранги на краката. Щом
влязохме, Арап Адем сложи ръка на гърдите и после на челото си, така ни
поздрави. Другият, огромен, целият окован, с красиво, ако щете, но
истински зверско лице, гордо ни огледа и не се помръдна. Не го тревожеха
пленяването, мисълта за разстрел, той ненавиждаше гяурите и ни показа
това с погледа си. Все още далеч от Балканите не бях се отърсил от
чувството на хуманност към извергите, така че оковаването ми се видя
излишно сурово. Подземният карцер е достатъчен, така ми се струваше.
- Нашите пранги не им тежат - каза надзирателят. Нямаше как да не се
съглася, когато видях турските букаи, с които башибозуците са били
доведени в Кишинев. Когато ги пленили в Добруджа и трябвало да ги
оковат, наложило се да използват тези пранги, с които турците оковавали
„недоволните” българи. Страшно е да си спомня тези пранги. Около два
пуда тежест е трябвало да мъкнат провинилите се българи, само след ден краката и ръцете
им се подували и физическото страдание било безкрайно. Оковите
всъщност са били средство за изтезание.
Българите, затворени заради подозрение в шпионаж, се разхождаха
свободно из двора. Бяха цяла група, 14 души, и щом ги доближихме, взеха
да се оплакват. Опитаха се да ни убедят, че са попаднали тук заради
недоразумение и молеха час по-скоро да започне разследване, което по
думите им ще докаже, че са напълно невинни. Някои бяха крайно
разгневени, особено един, който със сълзи в очите молеше по-бързо да
бъде сложен край на унижението.
- Целия си живот - казваше той искрено разгорещен - съм посветил на
славянското дело, работех за нашето освобождение от турското иго, бях
гонен и преследван, но знаех, че някога ще дойде спасението ни.
Благославях мига, когато Русия най-после обяви война, за да сложи край на
бедствието и какво виждам! Знаех, че в Турция няма закони за
християните, знаех, че им е чуждо правосъдието, живеех само с вярата и
надеждата в Русия. И какво! Вместо свобода, съм в затвора, вместо
правосъдие - окови, и ако това продължи още десет дни, аз няма да има за
какво да живея, ще се убия!
Този българин направи най-тежко впечатление на всички присъстващи.
Опитахме да го успокоим, но думите не помагаха, а документите, на чието
основание те бяха хвърлени в затвора, още не бяха пристигнали. Трудно е
да се твърди дали думите му бяха искрени или не, но на всички ни се
стори, че така може да говори само човек, който дълбоко съзнава
невинността си. По време на война няма нищо по-лесно от това да
заподозреш някого в шпионаж.
В Кишинев се намираше и управлението на това подразделение на
„Червен кръст”, което покриваше района от Яш до вътрешността на Русия.
Тук се стичаха милосърдни сестри, млади лекари, студенти, студентки -
руска младеж готова за саможертва, дълбоко обзети от любов към родината
и руския народ.
Влакът бавно се движеше от Кишинев към границата. Спирахме често и
за по-дълго, навсякъде срещахме военни, санитарни, товарни влакове. По
протежение на целия път кипеше оживена дейност. На много места се
довършваха бараки за ранени, други едва ги започваха. Но нали всичко
това отдавна трябваше да е завършено, та нали минаха над два месеца от
обявяването на войната и ние бяхме в Румъния? Защо до сега не беше
извършено почти нищо, защо едва сега започваше работата? Защо, по каква
причина? През следващите месеци често си задавах този въпрос, също така
често и сега, когато пиша бележките си, изскача това „Защо?” Тъй като не
съм в състояние честно да отговоря на този въпрос, най-добре веднага да
кажа: отговори няма да давам, нека фактите и събитията отговорят на
голямото „Защо?”.
Ето го и Унгени. На перона тълпа хора, навалица, блъсканица, офицери се суетят, дават
„нареждания”, ходят насам-натам, мотаят се с багажа си, не успяват да сторят нещо смислено, други
се грижат за легитимация, искат паспорти. Из целия перон са разхвърляни огромни

денкове, някой казва, че това са писма до армията, които търпеливо чакат

реда си, за да бъдат изпратени. Много чакат реда си и до ден днешен. С
една дума, редът е изумителен! На перона сред цялата навалица около маса
са се разположили няколко дами в изящни тоалети и продават в полза на
ранените газирана вода със сироп. Госпожите са наобиколени от младежи и
е така весело, така мило. Какво да говорим - те вършат добра работа, но
към работата се примесва и нещо друго. Без да искам си спомням
френските жени с прости черни рокли, замислени и приближаващи ви с
канче за пожертвования, без каквото и да е желание да привлекат
вниманието ви. Сравнявах и сравнението не беше в наша полза.
Скоро отминахме руската граница и след два-три часа бяхме в Яш.
„Европа! - неволно се изтръгна от всички. Да, Европа - всички
почувстваха, всички виждаха, всички разбираха това. Яш е малко градче с
прекрасни павирани чисти улици, отлични къщи, магазини, великолепна
обществена градина, навсякъде е прокарана вода, градът е осветен с газ,
начинът на живот без никакво съмнение е напълно европейски. Ще
попитате в какво се изразява този европеизъм? Как да кажа, във всичко,
което се случва пред очите ви. Поведението на хората е друго, говорят по
друг начин, ако искате да чуете за какво, няма проблем. Няма ни най-малък
страх, че някой ще ги чуе, за всичко говорят на висок глас, свободно
изразяват мнението си. Политически събития, държавни въпроси, лични
работи, от всичко се интересуват, във всичко участват. Знаят, че от тях
зависи да бъде променена посоката на политиката, съзнават правото си да
изискват отчет за всичко, засягащо вътрешното управление. Затова четат
вестници и не само понеже „им е любопитно да знаят какво се случва из
белия свят” - не, те следят така личните си работи. Сутрин и вечер
малчугани тичат по улиците и крещят имената на различните вестници и
почти няма човек, който да не даде на момченцето десет бани и да вземе
новия брой.
Не, тук няма да кажете, че хората спят, че над цялото население тегне
гибелна апатия. Хората тук имат пълноценен живот, можем и да не го
харесваме, това е друг въпрос, но не пречи да забележим, че са го уредили
доста добре. Дали защото Кишинев е близо до Яш или по друга причина,
но много пъти чувах:
- Кажете, моля, защо сме такива неудачници, защо не можем да уредим
порядъчно живота и градовете си? Не ви ли е обидно, не ви ли е яд, когато
сравнявате Кишинев, от който излязохме преди няколко часа, с Яш? Какво
е Яш? Малко градче, няколко хиляди жители, а да живееш тук е
удоволствие, докато Кишинев прилича на място за заточение на
престъпници, пустиня някаква, кална яма, а там има над сто хиляди
жители, живеят и хора заможни, богати дори. Заранта бяхте в Азия,
попътувахте няколко часа и се озовахте в Европа. Защо е така?
Отново „Защо?”, но нали вече казах, че на този еднообразен въпрос
няма да отговарям.
Бързах напред и напред. В Яш беше получено съобщение, че главната
квартира вече е в Търново. Трябваше да се бърза. Тези радостни новини
водеха до хубави мисли, може би щяха да се окажат прави онези, които
казваха: закъсняхте, ще пристигнете, когато войната ще е свършила!
Да се измъкнеш от Яш не беше лесно. Хиляди хора, румънците се бяха
побъркали и железницата не успяваше да превози всички.
- Моля, билет до Букурещ!
- Няма повече билети! - отговаря касиерът.
Наистина нямаше билети. Тълпата, заминаваща от Яш, се вълнуваше,
но какво да се прави, във влака нямаше повече места. Хора с билет за първа
класа пътуваха в трета, всеки сам се оправяше, хаосът беше невъобразим.
Багажите постоянно се губеха и мнозина дори не се надяваха, че някога ще
ги намерят.
Въпреки категоричния отговор, че няма билети, в крайна сметка аз все
пак получих и в купе за шест човека, когато тръгнахме, бяхме деветима. По
целия път изпреварвахме военни влакове, артилерията пътуваше бавно, на
всяка крачка, на всяка гара - закъснение. Румънците не знаеха какво да
правят, те никога не бяха виждали такива маси хора и естествено в
началото се объркваха. Във влака имаше почти само руснаци, всички
бързаха за Букурещ, а на всичко отгоре нашият локомотив излезе от
релсите и щем-не щем през нощта трябваше да прекараме няколко часа на
голото поле. Пътят имаше съвсем военен вид, изграден малък лагер,
артилерийски парк, складирани снаряди, минава санитарен влак с ранени,
войната е все по-близо.
Накрая чухме все по-познати имена на гари, с които в продължение на
два месеца бяхме свикнали: Галац, Браила, Плоещ и най-накрая - Букурещ.
Този последен град съвсем естествено се беше превърнал в почти руски. В
хотелите, на улиците, в ресторантите, кафенетата, магазините чувате само
руски език, виждате само руски униформи - и то, колко разнообразни!
Освен военните, на всяка крачка срещате чиновници от полевия
контрол, полевото интендантство, военнополевия съд, военното
ковчежничество, военната поща, телеграфисти, транспортни инженери и
т.н. и т.н. - с други думи всички области на управлението имат своите
представители. Никъде не можеш да видиш толкова много руснаци, като в
обществените градини, където всяка вечер си дават като rendez-vous
представители на всички части на военното управление, както младежи,
така и възрастни. Румънците съвсем се губеха сред руснаците.
Въпросът е какви бяха отношенията между нас и нашите съюзници,
между руснаци и румънци? За да определя характера на тези отношения с
една дума, трябва да кажа, че те бяха най-сбъркани, най-ненормални.
Още с първото ни появяване сред румънците ние възприехме един
презрителен тон, отнасяхме се с тях отвисоко и, още по-лошо, с насмешка.
На тази насмешка, на това презрително към тях отношение румънците
очевидно нямаше как да отговорят с любов, да ни обсипят с ласки и без да
го желаят, те почувстваха към нас неприязън. Но дали румънците
заслужаваха присмех и презрение? Мисля, че не.
Въпреки крайно двусмисленото политическо положение, създадено за
Румъния от парижкия мир 1856 г., фактически румънците бяха постигнали
почти пълна самостоятелност и независимост и, което е по-важно, бяха
успели да си уредят живота съвсем по европейски. Европеизъм, който се
изразяваше не само в материалните условия на живота, но и в политиката.
Румънците използват представително управление, за което у нас ги
упрекват като че ли става дума за политически разврат. Чрез свои
представители те ръководят всички свои вътрешни работи и това не води
към нещо лошо. Образованието на румънците е на доста високо равнище,
всяко село си има училище, във всеки град – средно училище, в Букурещ
има университет. Румънците имат пълна свобода на печата и абсолютна
веротърпимост. Никой никого не преследва по някакъв начин заради
неговите религиозни вярвания. И защо, пита се, се отнасяме към тях с
насмешка, та и с презрение дори?
- Ами вижте им офицерите, вижте войниците с тези кръгли шапки с
пера, нима не е смешно?
Разбира се, на такъв аргумент няма защо да се възразява, но и в това
отношение румънците не заслужават присмех. Техните офицери винаги са
облечени чисто - има и упрек, че прекалено чисто - само че подобен упрек
се обръща срещу онзи, който го отправя. Като европейци, те винаги са
учтиви, скромни, крайно любезни, когато ги попиташ нещо. Войнишката
им униформа може да ни се вижда смешна, но кой знае, може пък нашата
за тях да е още по-смешна? Естествено те нямат и не могат да имат
милионна армия, нямат знаменити пълководци и забележителни стратези,
но въпреки това успяха да организират няколко десетки хиляди души
добре въоръжена войска с прекрасна артилерия и тази войска по-късно
показа, че умее да загива, защитавайки родината си. Не бива да се забравя,
че румънската армия няма военни традиции, те за първи път влизат във
война, и то война със силен противник - нещо, в което твърде късно, за
съжаление, се убедихме и ние, а в тези условия нейното поведение
заслужаваше още по-голямо уважение.
Откъде се взема презрението ни към румънците? Струва ми се, че негов
основен източник е едно недоразумение. Минавайки през Румъния, ние си
представяхме, че румънците трябва да падат в краката ни и да ни гледат
като богове. Това не се случи, нека признаем, че нямаше никакви причини
да се случи, и ние се обидихме. Бяхме възмутени, че не срещнахме
раболепно отношение, изненадахме се, че те не се отказват от правото да
кажат и своето мнение по въпросите, които засягат съществуването им -
„да бъде или да не бъде” тяхната политическа независимост. Всъщност,
каква странна претенция - да искаш право на глас! Веднага щом
забелязахме техния стремеж към равноправие във взаимоотношенията,
тутакси започнахме да използваме и най-дребния случай, за да ги обвиним
едва ли не в „черна неблагодарност” и в други и също неоснователни
престъпления. Бързахме да правим обобщения от всеки нищожен факт.
Струва ни се, че са ни взели скъпо в хотела, и незабавно почваме да
тръбим, че румънците ни ограбват! Стори ви се, че са ви взели повечко в
ресторанта, и веднага: „Румънците експлоатират руснаците” и т.н. Не
казвам, че румънците нямаше за какво да бъдат упрекнати. Казват,
например, че железницата им представила на руското правителство
невъобразими сметки за превоза на армията. Но точно ние ли трябва да се
чудим, че обират нашата хазна? Ако някой ден се запознаем със сметките,
които ни поднасят нашите прочути търговски организации, не по-малко
прочутото интендантство и т.н., какво ще кажем тогава?
Румънските вестници разсъждават по темата какво материално
възнаграждение трябва да получи Румъния за помощта, която оказва на
Русия във войната срещу Турция - помощ, която вече всички са убедени, е
действителна, а не фиктивна, и ние шумно се възмущаваме от страшното
нахалство на нашите - и с насмешка добавят - съюзници! А, между
другото, да не би някой да не е разбрал, че въпросът е съвсем законен и че
в политиката няма платонически отношения.
Румънците се отнасят към нас не особено дружелюбно, но нека се
запитаме, кой е виновен за това? От самото начало погледнахме към тях с
пълно пренебрежение, с презрение дори. От самото начало, т.е. още при
влизането на руската армия, в нашия печат едва ли не всеки ден се
пишеше, че румънците са враждебни - и ето че трябва да се жъне посятото.
Отношението ни към румънците, към нашите съюзници, нека си го
признаем, беше доста нетактично, да не кажа нещо по-лошо.
Дори да беше безусловно справедливо, това, което се говореше против
румънците, дори тогава ние не биваше да го изнасяме на показ, за да не
позволим на европейския печат с удоволствие да повтаря: „Съюзниците се
сдърпаха, нека това служи като предупреждение за онези народи, които
руснаците са тръгнали да освобождават!”
Покрай недружелюбното ни отношение към румънците има и друга
причина те да се пазят от нас. Недоверието им е съвсем разбираемо.
Румъния е малка, Русия е могъща държава. Историята предоставя богата
колекция примери за поглъщане на малки държави и румънците,
познавайки примерите, се чувстваха не особено добре, когато 300-хилядна
армия наводни страната им. „А какво ще стане, ако тази армия или част от
нея остане у нас завинаги!” - така мислеха те. Вече бяха свикнали със
самостоятелността, държаха на своите добри или лоши учреждения, имаха
политическа организация, която не искаха да сменят с друга. Такива
опасения, разбира се, бяха напълно неоснователни, но всеки знае, че те
именно понякога плашат дори повече от реалните.
Когато пристигнах в Румъния, бях под влияние на вестникарските
коментари, донякъде настроен срещу тях, знаех за враждебните отношения
с нашите съюзници и затова не веднъж бях приятно изненадан при среща с
факти, влизащи в противоречие с установеното за румънците мнение. В
частни разговори и във вестниците четях само най-възторжени отзиви за
руската армия. Възхваляваха войниците, винаги признаваха, че огромното
мнозинство руски офицери честно изпълняват дълга си и не щадят живота
си, когато това се наложи.
„Изненадан съм от духа на вашите войници, от тяхната природна
доброта”, каза ми един румънец. „След като ги видях между нашето
население, не смогвам да ги хваля и не мислете, че това мнение е само мое,
така мислят всички румънци. Те с месеци остават в наши села и никога
никого няма да обидят, срещу никого няма да употребят сила, няма да
обидят жени или девойки.” И добави: „Очаквахме съвсем друго.
Страхувахме се от вашата армия.”
Ако хвалят само войниците и офицерите, а често строго критикуват
всичко останало, това тяхна вина ли е, кажете? Другарското отношение
към нашите войници се изразява не само на думи, а и на дело. Ето факти.
Като пристигнах в Яш, тръгнах да разгледам огромната евакуационна
барака на Червения кръст, подготвена за триста кревата, по-късно побрала
над хиляда души. Бараката беше непосредствено до жп линията, несъмнено
удобство. На въпроса ми колко пари са отишли за бараката, беше
отговорено, че тя е на румънците, а те безвъзмездно ни я дали да я
използваме. Помислих си, че румънците все пак не са толкова алчни, както
всички твърдят в един глас.
Други факти още повече ме убедиха, че много от обвиненията са
клевети. Също в Яш имаше огромно здание - румънска военна болница.
Румънците любезно и напълно безвъзмездно бяха предложили половината
сграда, по-добрата, на нашето военномедицинско командване. Като
разгледах румънското отделение, бях поразен от тесните болнични
помещения, предизвикващи безпорядък. Румънският лекар, който любезно
и внимателно ни показваше болницата, на мой въпрос за безредието много
скромно отговори:
- Какво да се прави, решихме да се постесним, за да отстъпим на
руснаците половината болница, а на гостите искахме да дадем по-добрата
половина.
Това, което ме порази в Яш, намерих в още по-големи размери в
Букурещ. Там се намира огромната и богато, с всички удобства, обзаведена
Пантелеймоновска болница. Щом руската войска мина през границата,
румънците ни предложили да вземем под наше управление цялата болница,
само за руски ранени. В друга разкошна болница, най-добрата, която аз
изобщо съм виждал в живота си, болницата Бранкован, те също отстъпиха
сто легла за наши ранени офицери, които ползваха всякакви удобства. И
накрая, в същия този Букурещ, в току-що построени казарми, в които още
никой не беше влизал, важно условие при грижата за ранени, бе отлично
организираната Николаевска болница. Още щом от наша страна е било
изказано желание да ги използваме, румънците ни ги отстъпили без
каквото и да е материално възнаграждение. С други думи, ако разполагаме
с прилични помещения за ранени близо до военните действия, трябва да
сме благодарни на румънците, а всичко, което ние сами сме организирали
за нашите болни и ранени, предизвиква само порицание, с нищожни
изключения.
Но за това тепърва ще стане дума.
Не мислете, че румънците ни дават само това, което на тях самите не им
е нужно, че споделят с нас излишното им. Съвсем не. След като ни бяха
отстъпили своите най-добри болници, за своите ранени те трябваше да
строят нови бараки, които - уви! - бързо се пълнеха с хилядите ранени,
изпращани от гибелния за нас Плевен.
Ще помним, че румънците разделиха с нас цялата мъка на тази кървава
война за святото дело, че тяхната кръв обилно се лееше заедно с кръвта на
руския народ, че телата на румънци и руснаци, паднали в честен бой на
едно бойно поле, бяха полагани в общи гробове. Нека върху този братски
съюз не пада сянката на самолюбиви дребни разпри. Неволно помислих за
нашата несправедливост, когато, напуснал вече Букурещ, видях
разрушеното от турски снаряди Гюргево, когато си спомних за румънските
жени и деца, погребани под срутените сгради…

Глава III
На Дунава
Късно през нощта пристигнахме в Гюргево. Локомотивът едва-едва
влачеше дългия влак, в който освен руснаци, други май нямаше. И тук
пътят беше задръстен със складирани артилерийски снаряди, високи
пирамиди всевъзможни чували, навсякъде бяха разпръснати артилерийски
части. Страшно е да се замислиш какви усилия се полагат за изтребване на
човечеството! За дълго спираме на всяка гара, хората тичат като шантави,
суетня, невъобразим хаос. И всички са уморени и измъчени. Повече от час
престояхме във Фратещи, което щеше скоро да добие печална известност, като един от
главните центрове за струпване на ранените. Сред пъстрата тълпа забелязах

познат младеж. Той дойде при мен. Беше смъртно бледен, не беше спал две
нощи, погълнат от грижи за докараните ранени.
- Ужасно е - заговори той разпалено. - Ами при нас абсолютно нищо не
е направено, нищо не е готово. Започнаха да ни докарват ранени, а никой
не го е грижа за тях. Тръгнали сме на война с мисълта, че всички ще се
предават без бой и дори не разбираме значението на страшните думи -
жертви на войната!
Погледнах някак скептично на тревогата му и се усмихнах, защото не
му вярвах – какво толкова го възмущава.
- Ами никой дори не си направи труда да ни съобщи навреме, че ще
бъдат докарани ранени.
Трябва да ги нахраним - няма с какво, нужно е чисто бельо - няма,
трябва да ги превързваме - няма бинтове, ранените се дразнят, здравите се
объркват. Просто беда. И аз тичам из града, купувам хляб, овнешко,
пращам телеграми в склада в Букурещ, за да докарат по-скоро всичко
необходимо! Цяла нощ сменях превръзки! - добави той накрая с радостно
чувство, защото съзнаваше, че съдбата му е дала възможност да бъде
полезен на родината.
Скоро, съвсем скоро, щях да спра да се чудя на такива факти, но тогава
разказът му ме смути, макар да опитах да успокоя и себе си и него, че по
време на война подобни случайности са неизбежни.
- Според вас е случайност, а според мен - лекомисленост и безсърдечие
- отговори този забележителен младеж.
Пристигнах в Гюргево заедно с него. Улиците бяха мрачни и пусти и
нашите крачки неприятно шумно звучаха сред тишината. Ако не знаех, че
градът вече не един път е бил бомбардиран, пустотата и мракът и
внушаващата уважение тишина нямаше да ме изненадат, щеше да е съвсем
естествено и напълно обяснимо в този късен час, когато хората отдавна са
се успокоили от дневната суетня. Като пристигнеш в град, разположен
точно срещу страшна турска крепост, засипала го вече със стотици
снаряди, пратила в гроба много невинни жертви, искаш или не,
въображението ти те докарва по твърде особен начин да усещаш нещо
тягостно и необикновено в естествената пустота, тишината и мрака.
Пронизва те уважение и съчувствие към този сполетян от нещастие град.
Стори ми се, че такова чувство изпитва всеки, когато влезе в добре позната
празна стая, от която току-що са изнесли скъп за него покойник. Улици,
църкви и къщи бяха съсипани и изискваха съчувствие.
Съвсем особено настроение извикваше усещането, че всеки миг
тишината може да бъде нарушена от рязкото свистене на турските снаряди.
Но турските батареи мълчаха. Нощта беше задушна, балконът - широко
отворен, наоколо - никакъв звук и се чуваше само равното дишане на
спящия юноша, който като сноп се бе повалил в леглото.
По време на престоя ми в България се срещах с много руски младежи,
дошли като студенти по медицина, лекари, волнонаемни, и виждах, че
младите хора винаги и на всеки правят най-добро впечатление. На мрачния
фон на общата неорганизираност, а често и бездарие, и позор дори, руските
младежи, т.е. руската бойна сила, бяха светли проблясъци, които в тежките
мигове - а те бяха толкова много - поддържаха несъкрушима вяра в
бъдещето на руския народ. Нека е унило и тревожно настоящето. Нека
обществото страда от тежко хронично заболяване, но когато у народа има
такава сила като простия руски човек и младежите, предани на родината,
тогава няма защо да се боим, че и в бъдеще болестта ще остане неизлечима.
Рано или късно, по-скоро рано, отколкото късно, здравите сили ще
преодолеят хроничната болест и в живота на народа ще започне бързо
изцеление и мощен растеж. Когато се възхищавам на енергичните действия
и на готовността за саможертва на младите в руското общество, мислено се
връщам към бреговете на Нева или Москва река, където често и
безсмислено проклинат същата тази младеж.
Рано сутринта тръгнах да бродя из пустите улици на Гюргево. Дневната
светлина не промени усещането от нощта. Почти никакъв живот, повечето
къщи и магазини - здраво заключени, жителите ги няма, разбягали са се.
Ако се мярва някаква човешка фигура, то е за да те поразят още повече
пустотата и унинието. На улиците не срещаш нито жена, нито деца. Всички
или са напуснали този сякаш чумав град, или са се заключили в домовете
си и не смеят да се покажат.
Страх е завладял всичко. Всеки мисли за себе си. Сега турците не удрят
със снаряди и гранати, но кой знае, след няколко минути зловещото
свистене може пак да прозвучи. В града са останали само съвсем
безпомощните. Един не знае къде да се дява, друг събира, но още няма
средствата, които биха му дали възможност да бяга от родния град. Не
веднъж срещнах каруци с бежанци против волята им.
По съсипаните разрушени улици стигнах до брега на Дунав, за да видя
страшната турска крепост, която, така се говореше тогава, след няколко
дни трябва да падне в ръцете на победителите. На улица, която приличаше
на Помпей, нямаше къща или здание без следи от страшния огън. Срутени
покриви, съборени стени, отнесен ъгъл на къща, навсякъде купчини боклук
- това виждаха очите ми, а въображението допълваше картината на
разрушенията и ме караше да мисля за обезобразени трупове, намерили
гроб под развалините. Нагледах се и излязох на брега, а от там, като на
длан се виждаше Русе с неговите укрепления, с неговата сякаш
непристъпна Левент Табия тази надменно гледаща към отсрещния бряг височина. Турският
лагер се виждаше с просто око, беше разположен по целия хълм, турските часови
стояха върху укрепленията и спокойно гледаха какво става на нашия бряг.
- Кажете - попита един от спътниците ми - нямате ли особено чувство,
като виждате тези часови с техните оръдия, които гледат точно към нас.
Ако им хрумне точно по нас да изстрелят един-два снаряда, който знае
тогава, дали няма да намерим тук „тихо пристанище”.
- Страшно ли е? - каза друг, без да сваля бинокъла.
- Страшно, не страшно, но е оригинално! Знаете ли, като виждам така
добре Русе, си мисля, че няма да го превземем лесно!
- He си струва да го мислим. Нима за нас има препятствия! Но това са
глупости, след десет дни Русе, след двайсет - Одрин, а след трийсет -
Константинопол!
- Дай Боже, да се сбъднат пророчествата ви, но не ми се вярва. Според
нас при турците всичко е от картон: крепостите, оръдията, снарядите, а и
самите турци - и те са от картон!
Този, който така иронизираше, беше втори екземпляр на познатия ни
песимист, нарекох го маркиз Поза. Този мой маркиз Поза притежаваше
всички особености на своя Петербургски двойник, неговия скептицизъм,
недоверието му в нашите вътрешни сили, произтичащо от дълбока любов
към родината. След като за първи път се срещнахме в Гюргево, не се
разделих повече с моя случаен спътник до последния ден на пребиваването
в България и често, слушайки разсъжденията му, ми се струваше, че
присъствам на продължение на онзи спор в Петербург отпреди войната,
само че в други условия, които твърде често, за съжаление, определяха
мрачното му настроение. Не един път по-късно си спомнях думите му по
повод близкото падане на Русе. „Не очаквам добро от нашите хвалби и
презрението ни към противника!” Русе изглеждаше така внушително, че и
тогава не се реших да споря…
Същия ден напуснахме Гюргево. Очаквах по пътя от съсипания град до
Зимница да видя оживление, мислех, че ще се нагледам на обози, биваци, части, пътуващи към
България, с други думи, многолюдно движение. Но нямаше нищо подобно. Пълно, мъртво затишие
наоколо. Пътувахме през необозрими поля, засети с царевица, уморителни с еднообразието си.

От хора и живот нямаше следа. Като мъртва страна. В разстояние на 60-70

версти видяхме едно село. С изключение на село Бригадир целият път не
беше заселен. Едва по-късно, когато се връщахме от Зимница към Гюргево,
разбрах отсъствието на движение и на военна дейност. Оживеният път от
Гюргево до Зимница е край брега на Дунав, гъсто заселен, с много малки и
големи села, без изключение чисти, не различаващи се от нашите
околийски градове. Мирните румънски граждани оправдаваха руската
пословица „На страха очите са големи!” и предпочитаха да минават през
село Бригадир във вътрешността, за да не се движат покрай брега на
Дунава заради неоснователни опасения да не би да ги удари заблуден
снаряд, изстрелян от Русе. Колкото единият път е скучен и безжизнен,
толкова другият е интересен и оживен. Там на всяка крачка срещаш наши
войници, точат се военни обози, талиги с впрегнати четири или шест вола,
които с отвратително скърцане теглят снаряди всякакъв калибър. Нашите
войници се чувстваха като у дома. Не веднъж съм се изненадвал от
лекотата, с която научават езика, от умението им да контактуват с чужди
народи. Войникът всичко разузнава, всичко намира, с всеки някак успява
да се разбере. Колко пъти виждах руско войниче да разговаря с румънец,
когото, разбира се, никой от нас не би разбрал, а той си приказва така,
сякаш цял живот са живели заедно.
- Вие на какъв език си говорите? - питахме войника.
- Как на какъв? - отговаряше той. - Той на неговия, аз на нашия.
- Но не се разбирате?
- Как да не се разбираме? Всичко си разбираме!
Изумителното е, че те наистина се разбираха. Войничето беше
запомнило няколко румънски думи, другото вършеха жестове и мимика.
Често се случваше да вляза в кръчма или в „хан” и да попитам за нещо,
яйце или диня - не ме разбираха. Но кажете на войника, той ще обясни и
ще уреди. Тук без каквато и да е ирония може да се каже – изумително е
умението на обикновения руски човек да се нагажда към всяка обстановка.
Много пъти по-късно забелязвах това при нашите войници. Весело беше да
се пътува по брега на Дунав – всичко беше родно, наше.
Но първото ни пътуване мина през пустиня, където не се чуваше
човешки звук и мислехме само как по-скоро да се доберем до Свищов,
първия български град. Късно влязохме в Зимница. В тъмнината нищо не
се виждаше, чуваше се само шум от блъсканица, но да се ориентираш през
нощта беше невъзможно. По улиците и на площада, където спряхме,
нямаше никакъв фенер, никакво кандило. Не биваше да се върви по-
нататък, нощем не пускаха по построения от нашите мост, щем-не щем
останахме до сутринта в Зимница, съвсем незаслужено станала твърде
известна. Щеше да е по-добре никога никой дори да не се е досещал за
съществуването на това мухлясало местенце.
Зимница правеше зашеметяващо впечатление. Навсякъде се блъскат
хора, много офицери, всякакви чиновници, всеки търси нещо и не го
намира, нещо иска и не го получава, всеки крещи, сърди се, ядосан е.
Навсякъде кал, нищо друго, кал на улиците, кал в къщите, кал в
дюкянчетата, Всичко претъпкано. Хората спят по дворове, в каруци, по
балконите, нямаше чак толкова мръсен под, който да не послужи за легло
на отиващите в България. Търгашите ликуваха, използваха всяка минута да
ви тровят и вие, щете-не щете, се подчинявахте. Ето кога вече можеше да
се каже a la guerre сотте a la guerre! Малко по-късно трябваше да изпитваме
несравнимо повече лишения, но тях не забелязвахме, беше време, когато
изобщо беше изчезнала мисълта за личен живот.
Рано сутринта потеглихме към Свищов. Минахме две-три версти, за да
се спуснем към Дунав при достигащия до турския бряг понтонен мост,
чието построяване всеки руснак беше очаквал с вълнение. Ето го, ето го
мостът! Колкото и добре да го знаехме, каквото и трескаво състояние да
бяха предизвиквали у нас описанията, картите, рисунките на местността и
разигралите се събития, когато видиш тези места с очите си, изпитваш
съвсем особено чувство.
- Вижте, тук са минали нашите войски в нощта на 14 юни!
- Виждате ли онова дере, виждате ли две дръвчета, там е спрял до брега
първият понтон!
- Погледнете онзи хълм, там е започнала отчаяната схватка!
Чувате тези думи, гледате, каквото ви сочат и сякаш преживявате
момента, а това тревожи душата ви.
Горе-долу такива чувства изпитвах по пътя към понтонния мост, а в
това време спътникът ми, който вече беше бивал тук, показваше разни
точки в местността, където е станало преминаването.
Стигнахме до моста. Явно трябваше да чакаме няколко часа преди да
минем, защото се влачеше безкрайна върволица военни каруци, а каляските
не биваше да им пречат. Но времето мина незабелязано, всичко беше ново,
интересно, увлекателно. Дойде и нашият ред. Никой не ни поиска някакво
разрешение, пуснаха ни. Трудно ми е да предам усещането - радост ли,
гордост ли, които изпитваш, минавайки по този дълъг 700 сажена мост. Но
ако не предам усещането, би означавало да не опиша настроението, което
подчиняваше, не, по-точно заразяваше почти всички без изключение, дори
и много от онези, които никак не вярваха. От разстояние можеш да се
отнасяш по-трезво, дори към най-гръмките, най-очевидните успехи, но
отблизо, на самото място, беше трудно да се устои на всеобщото
опиянение.
Какво е това усещане, това чувство? Така често се злоупотребява с
думата „патриотизъм”, така често крият зад нея най-недостойни подбуди и
най-презрени стремежи, че когато тази дума трябва да се произнесе с
цялото й свещено значение, има неволен страх: да не би да предизвика
усмивка. Но как иначе, освен с „патриотизъм”, да изразиш чувството на
радост или болка, на щастие или отчаяние, на възторг или негодувание за
родината. Ако човек никога не е изпитвал възторжен патриотизъм, не би
разбрал силата, която същият този патриотизъм понякога може да
предизвика негодувание, наред с презрение и отвращение.
Наистина най-чисто и най-възторжено патриотично чувство силно се
проявяваше в тези минути! Гледката на превзетия с бой Дунав, гледката на
турския бряг, напоен вече с руска кръв, съзнанието, че Русия носи
освобождението на цял един народ - всичко това замайваше разума и
заглушаваше тревожните думи за нетрайни успехи, формирани не по
силата на чувствата на народа, а само със силата на щиковете и оръдията.
Патриотичното чувство ни караше да изпъчим гърди, въодушевяваше ни
със съзнание за сила, с вяра в непобедимата сила на народа и бъдещето
изглеждаше така светло и слънчево, че на душите ни ставаше леко и
радостно. Мислехме си – не напразно тук намериха гробовете си руски
войници, не напразно се е проляла руска кръв, струваше ни се, че целият
Дунав е в ръцете ни. Вече виждахме България свободна и ако някой в тези
минути беше прекъснал мислите ми с думите: Не бързайте да се радвате,
всичко още предстои! - дори нямаше да ме разсърди, само щях да се
разсмея.
Докато минавахме по дългия мост, си представях сцени от десанта. Ето,
там в долчинката спира първият понтон, нашите войници слизат в нощната
тишина, смело гледат смъртта в очите, чуват се първите изстрели, идват
вторият, третият понтон и пламва първата отчаяна схватка, куршуми
пронизително свистят във въздуха, оръдейният грохот заглушава стоновете
на падащите в боя, всичко се покрива с дим от огъня на пушките и
оръдията. Боят е не на живот, а на смърт, безредни маси се движат едни
срещу други, все по-близо и по-близо, а други с все по-голямо настървение
се хвърлят в смъртна битка. „Гвардейци, помогнете!” - чува се вик сред
оглушителното свистене на куршумите и гвардейците се хвърлят в огъня,
спасяват другарите си, притиснати от врага. Кръвта се лее, хората падат,
мнозина вече ги няма и напразно се чува: Полковник, поемете
командването! „Убит е!” идва отговор отнякъде. - „Майоре, водете вие
войниците!”. „Той е ранен!” - „Батальонният командир,… заместете го”… -
„Убит е!” - „Който е жив, да води!” Но войниците не чакат команда,
хвърлят се като лъвове върху врага, свистенето на куршумите затихва,
оръдейните изстрели постепенно спират и там, където току-що кипеше
битка, вече е тихо. Чуват се само слаби стонове на ранените сред многото
окървавени трупове!
Такава картина рисувах във въображението си, докато слушах
безкрайните разкази за десанта - от офицери, участвали в битката на самото
това място. Разбира се, ако не във всичко, но често въображението се
отклонява от действителността. Каквото и да се е случило, тези спомени,
местата, хората, дори един понтон - инвалид, направен на решето от
градушката на куршумите, който сега е на брега и гордо си показва раните,
всичко това високо повдигаше настроението и не можеш да не почувстваш
как силна вълна залива чувствата и мислите ти и не можеш да устоиш на
мощния прилив на патриотизъм. Привиждат ви се сладки илюзии! Видели
сте се, осъзнали сте се като свободен син на своята родина, която дава
жертви за освобождението на близък народ. Илюзията ви подсказва, че
връзката ви с измъчения в неволите си народ, може да скъса само сила,
обладана от безнравствен азиатски режим, която пречи на широкото
развитие на народната самостоятелност. Вземате миража за действителност
и вече дишате свободно, а ликуващият патриотизъм докрай ви възбужда.
Но колкото по-силно изпитвате горд патриотизъм, толкова по-мъчително е
другото чувство, също патриотично, но още по-чисто, предизвикващо
мъка, скръб и унижение. За щастие или за съжаление пред това чувство
завесата все още е затворена. Тогава се мислеше само за едно: както
щастливо и леко започна войната, така и трябва да свърши! Критични думи
се промъкваха от време на време, макар да звучаха грубо сред общия
възторг. Като сега си спомням как в първия ден на пристигането ми в
Свищов се разходихме из града и излязохме на брега на Дунав. Страшно
много хора, руски войници и българи се тълпяха на брега. Всички искаха
да видят турските пленници, които водеха от Никопол. Показа се първата
група и множеството се раздвижи. Вниманието ми беше привлечено не
толкова от вида на тези здрави и силни хора, добре облечени и обути,
колкото от изсипалите се на улицата българи - как ще се отнесат към
своите обезоръжени врагове. Българите не си позволяваха нито
подигравки, нито ругатни, не викаха, не бяха озлобени. Руският войник,
винаги сърдечен, винаги добър, си пролича и тук, както в това, което се
говореше в тълпата по адрес на турците, така и в това, което някои
подхвърляха на пленените. Видях, че двама-трима пъхнаха в ръцете им
тютюн.
- Да не би да ти е жал за него? - попитах един войник.
- Жал не жал, той също не по свое желание е тръгнал. Заповядали му и
той се бие! – отговори ми той.
Руският войник днес вече не мисли така, но разбира се, не е негова
вината, че чак сега не изпитва съчувствие към турците. Препълнена е
чашата с изтезания, зверства и варварско отношение на турците към
ранените и убити руснаци.
На брега имаше понтон, готов да отплава, седнахме в него и се
прехвърлихме на румънския бряг. Почти до самия мост бяха разпиляни
моряшките палатки, отправихме се към тях. Двайсет пъти описвам
особеното чувство на близост, на важност, което изпитваш в чужбина при
среща със стари познати, при това военни. Неволно минаващата през
главите мисъл: Слава на Бога, още е жив, не е ранен! - сгрява някак
отношенията между хората. Срещнах сред моряците няколко познати и
след обичайните въпроси „Е, какво става, как сте?” и т.н. все от този род,
разговорът веднага се прехвърли към военните действия и преди всичко
към десанта. Няма да предавам чутите разкази за героизма на нашата
войска, повечето се знаят или се разказват от самите очевидци.
Наслушахме се и четохме достатъчно за преминаването от всякакви
описания и някак свикнахме с мисълта, че десантът на 15 юни е бил
резултат от гениално изпълнен гениален план. Толкова по-силно бе
учудването ми, когато чух съвсем противоположни мнения.
- Моля ви, престанете да се възхищавате - започна един от
събеседниците ми, - скучно ми е даже да чета какви нелепости пишат за
това прехвърляне. Стана успешно, че като започнаха да коментират
дълбоко замисления план, невероятния военен подвиг. Врели-некипели,
нямаше изкуство, а късмет и пълната неподготвеност на турците да си
защитят брега.
Това остро изказано мнение стовари цяла буря върху нашия
събеседник, всички моряци протестираха и доказваха обратното.
Не съм военен и естествено нямам свое мнение и след като повечето
опитни хора, смятаха работата за гениална, значи наистина е била
гениална, реших аз. Но нещо обаче ме смущаваше - стръмният бряг на
Дунав. След като тези възвишения, изглеждащи като непристъпни
позиции, някак са били защитени, едва ли преминаването ни е струвало
така евтино. А ако не са били правилно укрепени и защитени, значи не е
имало никаква гениалност. Впрочем, победителите на ги съдят и аз
продължих да мисля за прехвърлянето като за гениално.
Само че не минаха и шест седмици и се наложи да си спомня неговите
думи. Преживявахме критични, отвратителни минути. Неуспехите
следваха един след друг, вместо гръмките победи, вместо триумфалното
шествие към Константинопол, страшна болка свиваше сърцето и отвсякъде
се отправяха гневни упреци към различните командири.
 Като чувах острата критика на нашите военни действия, веднъж
попитах едно от най-компетентните лица: - Как ще обясните, че същите
тези хора, които така гениално изпълниха прехвърлянето, показаха
неумение при изпълнението на следващите действия от плана.
- Първо - раздразнено и с тъжна ирония ми отговори той, - за мен е
съвсем ясно, че тук никога не е имало план, а ако го е имало, по-добре да
не го споменаваме, освен ако планът е бил турците да ни бият на всяка
крачка, за да загубим не само военното си могъщество, а и възторга!
И второ, самото представяно за гениално прехвърляне, всъщност не
беше нищо подобно. Успяхме, да, но само защото в началото турците не
бяха съвсем готови за война. Знаете ли, какво бяха измислили, за да
охраняват своя бряг?
Съзнавах, че нищо не знам.
- Ето какво бяха измислили - наистина гениален план! - продължаваше
почтеният възрастен човек.
Според него, в началото турците са имали толкова малобройна и така
разпиляна войска, че техният главнокомандуващ решил - тъй като няма
възможност да защитава целия бряг, да се ограничи с наблюдение. За да
бъде наблюдаван брега от Русе чак до Никопол, той създал отряд от
няколко хиляди, чиято задача била да се движи напред и назад. Днес
тръгват от Русе към Никопол, правят си лагери по пътя, а като стигнат
Никопол, тръгват по същия път обратно.
- Случи се така, че точно в нощта на десанта, този отряд беше спрял за
почивка до Свищов.
Ако преминаването беше решено за предния ден или за следващия,
когато отрядът им нямаше да е в Свищов, прехвърлянето през Дунав, може
би нямаше да ни струва и сто души!
Чудех се дали той говори сериозно, случило ли се е наистина нещо
такова или не, заради иронията ли само е бил измислен турският план.
Най-близо бях до последната възможност, разбира се, но разбрах, че трябва
скептично да се отнасям към успешното прехвърляне през Дунав.
Събеседникът може би забеляза моето недоумение и затова добави:
- Вие наистина ли мислите, че преминаването щеше да се извърши така
успешно, ако турците поне малко бяха защитили великолепните си
позиции. Разбира се, добре направихме, че се възползвахме от нечуваното
нехайство на врага, можем да се радваме, че прехвърлянето през Дунав ни
струваше толкова малко кръв, но и не бива да говорим за осмото чудо на
света, след като чудо всъщност нямаше. Не бива да крещим за велика
страница във военната история.
 Не можех да не си спомня френския израз des vaincus ont tort. Но и не
мога да не се съглася, че последвалите събития сякаш оправдаха нарочно
тези, които разбираха истинския смисъл на думите.

Глава IV
В Свищов и до Търново
Мостът остана зад нас. Бяхме на турския бряг. Радостно чувство
изпитваше всеки, който стъпваше на земята на неприятеля! Трудно е да
бъде предадено истинското настроение, можем само да се досещаме.
Сякаш присъствате на празник, на народно тържество. Всекидневните
тревоги са забравени и сърцето се освобождава от всички болки. Увлича ви
общият поток на веселието, на ликуването! Когато тълпата се смее,
нейната усмивка въздейства като електрически ток и прогонва от вас
всичко тревожно и потискащо.
На турския бряг, който вече имахме за „наш”, блъсканицата беше още
по-голяма отколкото на румънския. Товарни талиги, екипажи, конници,
пехотинци - всички се тълпяха и блъскаха, всеки като че ли искаше да
изпревари другия и това правеше хаоса още по-голям. Екипажите се
блъскаха с обозите, конете се запъваха, хората крещяха, подканяйки
конете, затънали в калта.
Пътят е страшен - половин аршин дълбока кал, едва успяваш да се движиш, а на
това място трябва и да се катериш нагоре. Струваше ни се, че няма край,
няма да стигнем до Свищов. Нещастните, измъчени коне, накрая на силите
си, все пак ни дотътриха до града.
Свищов беше първият неприятелски град по пътя ми и като първи
нямаше как да не ме смае, особено с вида си. Тесни кални улици, джамии с
красиви минарета като кипариси, висящи във въздуха, къщи, оградени с
каменни огради - всичко имаше онзи ярко източен характер, който ми
направи по-силно впечатление дори от Константинопол, където
европейският живот все пак беше пуснал слаби лъчи.
Ако в обикновени дни Свищов можеше да впечатли с нещо ново,
оригинално, то сега възприятието беше по-силно заради белезите на
„завладян” град, които се набиваха в очи на всяка крачка. Като минете по
която и да е улица, като погледнете която и да е къща, ви изненадваха
знаците и надписите на всяка стена. На една къща с тебешир бе начертан
огромен кръст, на друга изненадваше надпис на руски, но с грешки: „домъ
христянина!” или „домъ болгарина”. Съвсем като след Вартоломеевата
нощ! Какво да говорим - тази съдбовна нощ трябваше да се появи в
паметта ми, ако някой можеше спокойно да мисли за случилото се в града в
паметната нощ на 14 срещу 15 юни!
По турските къщи нямаше никакви надписи, но пък те бяха напуснати,
съсипани и дори - уви! - ограбени. Сега нали разбирате смисъла на
кръстовете и надписите? Не беше трудно да се сетиш, но тогава, все още не
познавайки цялата сила на страстното чувство за отмъщение и без да се
опасявам, че ще чуя отговор, който ще потвърди опасенията ми, не можах
да се сдържа и попитах какво означават фаталните знаци.
- Те означават - беше ми отговорено, - че хората са преди всичко
зверове с всичките им хищнически инстинкти. Кръстовете и надписите са
от 15-и, те трябваше да спасяват къщи от разярената тълпа българи, която,
при приближаването на руснаците се нахвърли върху турците, върху
жилищата им, имуществото им, живота им. Вижте тази къща -
полуразрушена, пуста? Погледнете вътре - всичко е разбито, доближете се -
ще забележите следи от засъхнала кръв. Това е дом на турчин, тук беше
извършено разграбване и убийство, а този, който грабеше и убиваше, той е
българинът, когото ние сме дошли да спасяваме, да освободим от
необузданите турски зверства! Вижте и другите турски къщи, с
изключение на пет подивялата тълпа срина всичко!
Това май беше първото обвинение, първото свирепо нападение срещу
българите, което трябваше да чуя, а изречено в така остра форма, то
трябваше да ме изненада повече от неприятно. По-късно, дори съвсем
скоро, аз свикнах с тези обвинения, кой ли не ги отправяше, упреците
срещу българите станаха публични и нещо обичайно. Но тогава, в Свищов,
това за мен беше нещо ново. По онова време не разполагах с фактите, с
които можех да докажа цялата несправедливост на подобни обвинения,
тогава още не разбирах ясно нечовешкия турски гнет, лишил българите
дори от правото да се смятат за хора. Затова не можех да накарам моя
противник да замълчи и да разкрия пред него картината на потрисащи
турски фанатични зверства, които не само оправдаваха, но и правеха
справедлив, дори законен, взрива на безумно и неистово отмъщение.
Волю-неволю трябваше да се защитавам теоретически и да доказвам, че
силата на отмъщението се формира от тежестта на робството, от вековното
преследване и унижение на човешкото достойнство. Срещу такава теория
беше лесно да се възрази с друга, може би по-възвишена, но при всяко
положение, по-малко справедлива. От тази теория се възползва
събеседникът ми.
- Ако допускате - възразяваше той на теоретичните ми доводи -
отмъщението за законен елемент в живота на народите, тогава какво
отличава християнския свят от мюсюлманския, хората на евангелието от
хората на корана? Ако при определени условия едните правят същото като
другите, тогава стигнете до край и признайте, че в света господства само
правото на силния! Който е по-силен, той бие, поробва, убива по-слабия,
докато на свой ред последният не стане по-силен! И тогава започва същата
история, само че в обратна посока. Слабият днес е силен утре - двамата се
крепят на едно правило, до което успя да достигне европейската
цивилизация - правило диво и варварско, заключено в думите „огън и
желязо!”
Погледнато абстрактно, в тези думи наистина има истина, но тази
абстрактност най-малко е приложима при остри кризи в живота на
народите. Златният век на справедливостта за народите още не е започнал,
а докато той се възцари, дотогава на хората не бива да се проповядва
смирение и покорство, а страстна борба и ненавист към угнетителите. Ако
трябва да бъдат упреквани за нещо българите, то е единствено за това, че
заради петвековното робство са загубили своята съпротивителна сила,
силата за постоянна борба с врага и характерът им е някак уморен,
нерешителен. Принизен е гордият народен дух, който гради с векове
осъзнаването на собствено човешко достойнство. Но само при българите
ли има подобно нещо? При тях, все пак, се оправдава с дивия
чуждестранен гнет.
Трудно ли е да се разбере, че когато най-сетне народният дух се събуди
след вътрешен кипеж, предизвикан от външна сила, тогава се появява и
злочестото осъзнаване на собственото вековно унижение. Тогава наяве
излиза цялата прикривана злоба и от нея избликват насилие, грабежи и
убийства.
Справедливостта изисква да признаем, че всички яростни изяви на
справедлива злоба бяха предизвикани не от алчност, не от корист, а заради
потъпканата чест, десетките хиляди загинали и поруганата национална
независимост.
- Като оправдавате българските грабежи и убийства с морални и
исторически съображения, вие не ги правите по-малко ненавистни за мен,
но ви предупреждавам, че скоро ще се откажете от тази модна защита на
българите. Те са не по-малко зверове от турците, които вие обвинявате!
Пророчеството не се сбъдна, а по-близкото запознанство с българския
народ и с неговите мъки само ме убеди в нравствената слепота на всички,
които разсъждават по този начин. За причините за това отношение към
българите ще пиша в следващата глава, а сега, цитирайки този разговор,
искам само да посоча, че още от първите дни, почти от първите минути на
навлизането в България, преди някой да беше успял да се вгледа в хората,
тръгнаха тези необмислени ругатни - свидетелство само за крайно
лекомисленото и често невежо отношение към българите, недоказващо по
никакъв начин, че хулите са заслужени.
Поразителната лекота, с която се оформя и разпространява подобно
отношение към един народ, не би трябвало да е допустима, ако не заради
справедливостта, то поне заради елементарна политика. Армията ни отива
да мре за освобождението на славяни, а пък ние не намираме нещо по-
добро, освен да се подиграваме и дори да ругаем същите тези славяни.
Оправдаваме се с широтата на нашите характери, но и в това трябва да
има граници. Защото - пристигнахме в Румъния и побързахме да им се
подиграваме, да демонстрираме презрението си, пристигнахме в България
и тутакси се държим към целия смазан и измъчван народ със стария
помешчически тон, който се изразява с ругатни и удари с камшик.
Достатъчен ни е дори най-неоснователен частен случай, за да изведем
генерални изводи за целия народ. Няма какво да мислим и говорим, дори
заключенията ни да са несправедливи. В България от тази страна на
Балкана, частни случаи, които да предизвикат недоволството ни, имаше,
разбира се, и как да ги няма след събитията от нашите предишни войни с
Турция. Ясно помня неприятното впечатление още през първия ден от
пребиваването ми в България, при първия ми контакт с българи. В Свищов
нямаше къща, незаета от наши офицери, войници и други хора от
огромната военна администрация. На мнозина им се налагаше да нощуват
на улицата, но не мисля, че те бяха най-зле. Не знаех какво да сторя, когато
срещнах познат симпатичен офицер и преди да се здрависаме, той попита
къде съм се настанил. След като чу лаконичното „никъде”, той веднага ми
предложи да разделя с него и още двама офицери дадената им малка
стаичка в българска къща. Тръгнахме натам.
- Ама че, братушки! Какъв народ! Не си струва да се воюва заради тях!
- Какво стана, в какво се провиниха?
- Представи си каква история! - взе да ми разказва той. - Сам виждате,
че в Свищов е невежество, ама какво да правим. Тепърва ще има да
нощуваме по дворове, всичко ще ни се случи! Комендантът описа всички
къщи, всички квартири и изпраща в тях пристигащите офицери. На мен и
двама млади офицери ни посочиха къща. Отидохме. Портата заключена.
Тропаме. Никакъв отговор. Пак тропаме. Чуваме зад вратата да вика
някаква жена. Питаме преводача: Какво става? Оказва се, че домакинята не
иска да ни пусне. Връщаме се при коменданта. Дават ни полицейска
охрана, която трябва да въздейства по-убедително на домакинята. Тя се
подчинява и ни пуска. А след това по всякакъв начин показва неприязън.
 Каквото и да попиташ, отговорът е един: нема! Предлагаш пари, даваш
на домакините, вземете, но дайте - нищо не успяваш да получиш. Бяхме
трима, тя ни даде миниатюрна стаичка, а в съседната голяма празна стая не
поиска да ни пусне и не ни пусна. Ето какви са българите, ето я тяхната
любов, симпатия, родството, благодарността! А заради тях се пролива
руска кръв!
Неприятно ми въздейства този разказ, някакво съмнение се промъкна в
душата ми. Макар да знаех, че, строго казано, българите няма защо особено
да ни обичат, не сме им сторили кой знае какво добро в миналото, но все
пак повече гостоприемство нямаше да попречи. Още в Румъния се бях
убедил, че ние имаме навика да изискваме поклони и да се възмущаваме и
недоволстваме, като не виждаме раболепно отношение в нашите активни и
пасивни съюзници. И неволно помислих, че и тук, в този частен случай,
става нещо подобно, а то предизвиква съпротива у домакините българи. Но
този път сгреших. Домакините, българи от заможната класа, наистина бяха
негостоприемни. Всички молби, предложени пари, нищо не помогна и
както и да ги уговаряхме, не ни дадоха съседната празна стая и ни
принудиха пет души да прекараме две нощи в малкия килер. Нищо не
успяхме да вземем от тях, дори вода ни даваха с нежелание. Колкото и да
ме смути това първо неприятно запознанство с българи, бях далеч от
мисълта да правя заключения от него. Подобно отношение от страна на
българите към нас беше изключение и по-късно се убедих в това. Нито
веднъж по време на цялото ми пребиваване в България не срещнах повече
такова негостоприемство, такава неприязън, като при свищовските хазяи, а
поведението им стана напълно разбираемо, когато научих, че тези хора са
от групата, която се нарича чорбаджии.
Заради няколко подобни случая сред нас тръгна лошата слава на
българите. Няма нищо по-лесно от това да се обобщават такива факти. Но
бързината, с която се наложи неподходящото мнение за българите, бе
поразителна. Достатъчни бяха ден-два в Свищов, за да се убедя в това.
Достатъчно беше да влезеш в малка, но отвратително мръсна кръчма в
някаква градина, за да чуеш достатъчно най-остри мнения за българите.
Кръчмата всъщност беше нещо като клуб, в който се стичаха всички
военни. През целия ден вървеше оживен разговор, нямаше непознати,
войната сближава. Общият тон беше радостен, ликуващ. Един увлекателно
описваше различни епизоди от десанта, друг разказваше подробности от
завладяването на Търново, трети, току-що върнал се от Никопол,
колоритно хвалеше новата ни победа. Всички бяха весели и в настроение,
сякаш идваше краят на войната: днес падна Никопол, утре ще падне Русе и
след това бързо Одрин, за да достигнем желаната цел - столицата на
мохамеданския свят.
- През септември сме си у дома! - казва някой и, разбира се, никой не
възразява, всички са на едно мнение. Кой не е въодушевен!
- Най-добре тръгвайте по-скоро за Търново, там вече няма да заварите
главната квартира, ще трябва пак да ги догонвате! Аз се съгласявах, че
трябва да побързаме и подканях моя спътник.
- Не се безпокойте, ще успеете, вие вече май наистина повярвахте, че
войната е близо до развръзката си. Лесно е да се каже, ела го направи! Не
знам с вас как е, но на мен цялото това самохвалство не ми харесва. Съдете
сам, нито една от силните турски крепости още не е в ръцете ни, не е имало
нито едно истинско сражение, а ние вече сме под стените на
Константинопол… във фантазиите си, разбира се! Нито един народ, а
особено пък народ - фанатик няма лесно да даде своята независимост, нали
все пак и турците имат национално достойнство! Засега все още ние сме
победители на дребно, а какво ще се случи тепърва – не знам!
Не настоях да заминем веднага, отложихме за следващата сутрин.
Тръгнах от Свищов за Търново в най-слънчево настроение. Времето беше
прекрасно, слънцето припичаше, всички бяха весели и доволни. И хората, и
природата, и цветята съвпадаха с настроението ни. Наистина, понякога се
мярваше мисъл за това, което предстои, на помощ на въпросите се
втурваше въображението и в едно едва забележимо ъгълче виждах картина,
която плашеше и ме караше да остана встрани от това светло бъдеще.
Гонех досадните мисли, собствените си съмнения и опасения и си
повтарях: е, какво сега, ще бъда свидетел на тежки кървави сцени, но пък
ще видя и най-радостни славни събития!… Как измъчва понякога този друг
дух, който се е слял с вас, но живее самостоятелно, който също като дявол
размътва мислите, усилва мъката, ограбва радостта. Този вътрешен дух
никога не ви напуска, не остави и мен. Сега не пригласяше на розовите ми
надежди след щастливите събития, а възбуден и ядосан не спираше да
шепти: аха, така ли, само че въпросът още не е решен! Нямах сили да се
боря с лукавия дух на съмнението и напразно се опитвах да заглуша
изнервящите стихове, които ми нашепваше родният поет: Даром ничто не
дается, судъба жертвъ искупительньа проситъ. Но колко още жертви ни
очакваха!
Чудесен път се ширеше пред нас - красива природа, превъзходно шосе,
образцови мостове, мраморни чешми с чиста, студена вода. Къде сме ние?
Нима в нецивилизованата, в дивата Турция? И отново мислим за родината,
а тъжните сравнения ни хвърлят в досадно лошо настроение. Това е
родината, любовта към нея, разпалена от военните събития, при това в
чужбина, направо унищожава всичките ви чувства и мисли. Всичко, което
виждате и чувате, ви пренася там, далече, в неприветливите села и градове,
гори и степи, вярно - невзрачни, така е, но въпреки това, родни, близки до
сърцето ви. Каквото и да говорят, времето на космополитизма още не е
дошло. Ако в мирно време той понякога се прокрадва в душата, войната го
отнася и не оставя дори следа от него.
Некрасиво, без съмнение, чувство на завист, нищо друго, будеха в мен
нерадостните мисли за родината, докато погледът се спираше на тези
пътища, мостове, чешми, които убедително говореха за благоустройство на
страната. Ето турците, мислех си аз, и те са постигнали външен
европеизъм, а щом те са варвари, защо у нас няма нито такива пътища,
нито такива мостове и чешми! Подразних се, когато един от спътниците,
сякаш подслушал разговора ми със себе си, се обърна към мен с почти
същите думи.
- Вие постоянно ругаете всички турци, каза той, но вижте как тази дива,
според вас, орда се грижи за нуждите на страната. Къде у нас има такива
пътища, такива мостове, чешми? Да не би около Петербург и Москва? Там
навсякъде по пътя има само дупки, покрити с натрошени клони, а водата е
мръсна, ако нямаш късмета наблизо да тече чиста река.
- На какво приписвате това? - плахо се опитах за започна спор. - Щях да
ви разбера, ако турският политически строй предоставя по-широка
възможност за обществена дейност в сравнение с нас, но това не е така. По
никакъв начин не можете да твърдите, че Турция ни е изпреварила в
развитието на обществения живот. За мен би било прекалено и ако смятате,
че ние сме на едно стъпало с тях в това отношение и не бива неуредиците в
нашето общество да се преувеличават с тъмни цветове.
- Не се горещете - прозвуча възражението. - Защо да пренасяме спора на
терена на общите основи на обществения живот. Аз говоря единствено за
всекидневните интереси, за пътища и мостове, а вие искате да ме укорите,
че защитавам преимущества на турската система пред нашата. Знам, че
сега вие ще оседлаете бойния си кон и ще ме прегазите с турските
злодеяния, клането на християни, изтезаването на българи. Бих могъл да
кажа това-онова и по този повод, но защо да дърпам струни, които
очевидно ви дразнят. По-добре нека коментираме пътищата и мостовете.
Останах доволен, че завързалият се спор секна тъй неочаквано, не се
чувствах особено силен и затова с охота отговорих:
- Да, нека говорим за пътища и мостове. Наистина, шосетата са
великолепни, мостовете са превъзходни, но какво от това? Всичко е
създадено от Митхад паша, плод на неговата фантазия, на капризите му.
- А не мислите ли, че каприз с каприз не си приличат и ако във всичко,
което виждаме, вие не признавате друго освен капризи, тогава, дай Боже,
повече такива капризи и, дай Боже, по-малко други.
Замълчах, пък и как можех да възразя! Истинското или фалшиво
разбирано чувство за национално достойнство не ми позволяваше да се
съглася, а чувството за справедливост не ми даваше да оспорвам. Замълча
и моят събеседник, всеки потъна в мислите си и отново заговори онзи
вътрешен тревожен дух на анализа и съмнението, който не знае милост.
Този неспокоен дух не даваше покой, пречеше да се съсредоточиш върху
заобикалящите ни природни красоти, прелестните балкански разклонения,
сред които като на картина бяха разхвърляни лагери на неголеми руски
отряди. „Не е сега времето, настояваше този дух, да се наслаждаваш на
природата, срамно е да се отдаваш на естетически усещания, когато
съдбата е поискала от родината ти толкова кървави жертви, когато е дошъл
денят на равносметка за всичко сторено и несторено”. Защото тази сметка
беше страшна.
Изглежда в този ден съдбата се беше уговорила с вътрешния бичуващ
дух и пожела да накаже гордата увереност в нашето превъзходство над
вековния враг на българския народ. Тя ни показа детайли от картината,
която бързо се разгръщаше в огромния си размер, която трябваше да
накара руското общество да пламне от срам, да се потресе от отчаяние и да
събере всичките си сили, за да се раздели по-скоро със своята морална
дрямка, с нейните дребни практически стремежи и мощно да се захване с
големите интереси на родината. Две-три версти преди село Павел отдалеч
чухме дразнещо скърцане на българските каруци, запрегнати с волове.

- Пак возят снаряди - каза един от нас.

Но не бяха снаряди. Приближи обоз с двайсет или трийсет каруци и
въздухът беше огласен с така отвратителна музика, че нервите ни бяха пред
скъсване. Пред нас беше първият транспорт с ранени, който виждах. С
какви думи мога да опиша непоносимото съсипващо чувство, каквото би
изпитал и най-безсърдечния човек при тази зашеметяваща гледка. Няма
такива думи. За да бъде разбрано от всеки цялото безчовечно изтезание, на
което бяха подложени ранените руски войници - на думи предизвикващи
нежно съучастие и престорена сантименталност, - човек трябва да бъде
заведен там, при такава каруца, и да му се каже: Виж! И ще види, че в
каруцата лежат няколко мъченици, ще види измъчени, не, не измъчени,
изнемощели лица, смъртна бледност, дори не бледност, а смъртна маска,
но с тази разлика, че на смъртната маска е изписано спокойствие, а тук в
очите, в израза, в стиснатите устни, в погледа няма спокойствие, а
непоносима мъка и нечовешко страдание.
Мъченици, хвърлени в отвратителни скърцащи каруци, без удобство,
един до друг, без слама, захвърлени така, че без да иска един причинява
страдание на друг, разбутвайки страшните му рани. Който с очите си не е
видял това, няма да разбере адските мъки. Всяко завъртане на колелата,
всяко движение, това непрестанно скрибуцане - всичко беше причина за
мъчително изтезание. Ако се доближехте до каруците, нямаше да
издържите и пет минути. Гнойта в раните, засъхналата кръв, мръсните
рубашки, разкървавените и често съдрани дрехи, накрая, тези смразяващи
сърцето ви стонове, тези сълзи, ронещи се на едри капки по хлътналите
бузи, такава е ужасяващата картина, която трябва да бъде видяна, за да
разбереш и да се терзаеш.
Казвайте си, утешавайте се с мисълта, че вие не сте виновни - не,
съвестта ви вика, че не можете да снемете своята вина. Виновен сте заради
вашата апатия и безучастност, заради вашия девиз: Не е моя работа! Ако не
бяхме погълнати от личните си интереси, ако интересите на народа, на
родината ни бяха близки, щяхме да намерим начини дори по време на
война да създадем други условия за хората. Бихме облекчили мъките им,
които те понасят изумително кротко.
- Нямам сили да издържа! - отронва нещастникът и този е единственият
упрек, който отправя към хората.
- Господи, нека умра по-скоро! - е единствената му молба към небето.
Сърцето с болка се свиваше пред този страшен транспорт ранени, сякаш
картина, извадена от Дантевия ад. Помислих си, че ако в скърцащите и
друсащи се каруци возеха не руски, а турски ранени, независимо от
пламенната ненавист, родена от векове кърваво безчинство, въпреки
справедливото ви озлобление и жажда за мъст, човеколюбието ви би
изтръгнало от вас невъздържан вик: милост, те все пак са хора! Но върху
каруците бяха хвърлени деца на вашата родна страна, безропотно отдаващи
живота си на родината. И в миг си спомних обезлюденото руско село,
черната мужишка колиба! Ето откъде идва този окаян руски войник,
героят, биеш, се с врага, героят, умиращ в чужбина.
Но за какво са му на героя тези думи! Няма да ги чуе, той почива в
братската могила.
Струваше ми се, че ще ми е по-леко, ако нещастниците се оплакваха,
проклинаха, но не!
Улучва го вражеският снаряд или куршум, откъсва му ръка или крак,
раздробява му кост, захвърлят го като ненужна вещ в проклетата каруца и
го возят. Това е цялата благодарност! Той понася покорно страданието,
докато смъртта не дойде да го съжали, а той търпи, не се оплаква, като че
ли точно така трябва да бъде!
Този транспорт отмина, а образът му остана пред очите ми, викайки
мисъл след мисъл и безутешен мрак! И сега, докато пиша тези редове, като
живи изскачат пред очите ми лицата на страдалците и виждам страшната
върволица скърцащи каруци. Може би първото разтърсващо впечатление
отдавна щеше да се изтрие от паметта ми, ако това беше последната
подобна каруца, която видях. И нека не ми казват, че такава възмущаваща
душата картина е неизбежна спътница на всяка война. Бях на бойното поле
през 1870 година - никога не видях нещо подобно.
И тогава се нагледах на тежки сцени, и там сърцето ми се свиваше при
гледката на човешкото страдание, но тогава беше направено всичко
необходимо, за да бъдат облекчени хората, всичко беше на лице, когато
дойде време за страданието…
Беше се стъмнило. Почти никой не познаваше пътя. Спряхме в някакво
българско село. Повикахме българин, взехме да го разпитваме, той не
разбираше нас, ние - него. Някои от спътниците ми се подразниха,
повишиха глас, върху главата на изплашения беден българин се изсипаха
ругатни.
- Слагайте го на капрата и да показва пътя! Както и да се молеше
бедният българин, откарахме го с нас. Да предположим, че българите са
задължени да ни помагат по всякакъв начин, мислех си. Но не беше така!
Нощта беше тъй непрогледна, че искаме или не, трябваше да спрем някъде
и да почакаме до изгрева. Скоро стигнахме друго село и решихме да спрем
за почивка. Заведоха ни в къщата на мухтаря, или селския старейшина,
такива най-често бяха избирани сред най-заможните хора. Като че ли тази
къща беше най-хубавата от всички в това голямо село. Разгледах я отвътре.
Една неголяма стая, в която на пода се бяха натъркаляли за през нощта
десетина.
Почти с нищо тази къща не се отличаваше от повечето дървени в
нашите села. Същата мръсотия, също така струпани хора в задушлива
спарена атмосфера. Разбира се, не биваше да се правят никакви обобщения
от една-две къщи в едно-две села, но все пак изводът се натрапваше – не
всички българи процъфтяват, не всички живеят задоволени, едва ли не в
разкош, както се говореше още от първия ден на нашето навлизане в
България.
Като описвам сега само първите впечатления от срещите с българите на
път към Търново и оставям на страна общата характеристика на българския
народ, не мога да не отбележа една черта, която поразяваше при всяка
среща. Плашливост и нерешителност се набиваха в очи. Те се бояха от
всичко и от всеки. Те отлично знаеха, че нашият лозунг в тази война е
освобождението на България и въпреки това от тази страна на Балкана се
отнасяха към нас с недоверие. Виждаше им се немислимо, че един народ
ще се вдигне, за да свали техните робски окови. То дори не беше недоверие
към нас, колкото и да беше естествено по силата на историческото минало,
а по-скоро отсъствие на вяра, че е възможно да се подобри съдбата им. В
това съмнение с необикновена сила се отразяваше петвековното турско
робство, изтръгнало от тях дори надеждата за един щастлив ден, в който
ще могат да дишат свободно. А ние забравяхме или изобщо не познавахме
събитията от историята, които по определен начин формират народа и
пресмятайки за години напред полагащата ни се благодарност, не искахме
да забележим в тази плахост и угнетеност не нещо друго, а само
неблагодарност и липса на съчувствие или стиснатост и поквара.
- Колко да ти платим - питаме ние българина - за нощувката, за яйцата,
за овеса или ечемика за конете?
Българинът само се кланя и се дърпа.
- Е, колко де? - горещи се някой.
- Нищо - отговаря българинът.
Той така е свикнал, от него винаги да вземат даром, т.е. да го ограбват,
а той да казва, че нищо не му трябва! А всъщност не трябва дa дава така,
без нищо, защото десет пъти на ден ще му поискат - и овес, и яйца - а
откъде да ги вземе.
- Случваше се да попитаме: Къде са жена ти, децата?
Жената и децата не се показват, скрили са се в някой ъгъл.
-Ти имаш ли крави, коне, овце?
- Нищо нямам - отговаря българинът, макар на поляната да пасат и
едните, и другите, и третите.
Как да не нахокаш този българин, който лъже, без да се черви - и върху
него се стоварват най-тежки ругатни. А ще попитате, някой задава ли си
въпроса защо така отговаря, защо лъже той?
Къде ти, този въпрос не ни и минава през главите. Между другото,
отговорът трябва да даде основание не за ругатни, а за искрено
състрадание. Целият му живот е минал в такива условия, че честният
отговор означава отричане от всякакви права. Хайде кажи истината! Това е
формирано векове, то не може да се отхвърли за ден, за час. Впрочем, и по
собствения ни опит бихме могли да съдим. Привикването към робство не
се заличава бързо. Ето откъде е тази плахост, плашливост, които неволно
ни изненадваха при първа среща с българите.
Разделихме се с нашия българин и продължихме нататък. Напредвахме
бавно. Почти на всяка верста принудително трябваше да спираме. По целия
път се движеха войскови части. Настигнахме пехота, отиваща към
Търново, срещнахме кавалерия, връщаща се от града, а накрая голяма
артилерия ни прегради пътя. Целият път беше една твърде военна картина,
тя увличаше, струваше ми се, че колкото повече войска срещаме, толкова
повече ние самите се проникваме с войнствен дух. Каквото и да говорите,
колкото и да се възмущавате, войната заразява с духа си също като чума,
всеки, който има съприкосновение с нея. Стигнахме до великолепен
каменен мост над Янтра. По моста се нижеше тежка артилерия, почти един
час чакахме, потънали в мисли за нашата военна мощ, за страшната
непобедима сила на руската държава, за нашето изумително въоръжение и
т.н. Щиковете весело блестяха на слънцето, всички оръдия бяха едни
такива нови, чисти.
- Да знаете, че като погледна цялата тази мощ, някак обидно ми е да
мисля, че трябва да воюваме с турците. Войната ни прилича на война на
великани е лилипути.
Като сега чувам искрените думи на един от случайните ми спътници,
който искрено говореше докато край нас в строен ред минаваше артилерия.
А може би тази фраза се е врязала силно в паметта ми, защото при краткия
ми престой в Търново я чувах твърде често.
Беше щастливо време на някаква сляпа вяра в непобедимостта, в
превъзходството над врага.
Всичко изглеждаше образцово - оръжието - великолепно, оръдията - по
света няма други като тях. Вярно, че командващите на различните части
нямаха военен, боеви опит, нямаха практика в условията на война, но какво
означава това, щом природата ни е дарила с всякакви таланти, да не кажем
гении. Бяхме във възторг от всички, на всичко вярвахме, и то как вярвахме!
А къде беше заложена причината за тази вяра, кой ще обясни още веднъж
това съдбовно „Защо”?
Артилерията премина и ние се качихме на високия мост.
- Вижте, каза моят спътник, ами, турците са наши благодетели. Какво
им струваше да взривят всички тези мостове, сега те направо са се
погрижили за нашето удобно движение. И добави сериозно: Не си
представям по-голяма небрежност и недалновидност, по-нехайно
отношение към работата.
Наистина, тази небрежност изненадваше навсякъде. Телеграфните
стълбове не бяха отсечени, мостовете - цели, където минаваше железница -
релсите си стоят, с други думи - всичко беше наред. По-късно научих, че
турските власти били получили заповед да рушат мостовете, да развалят
пътищата, т.е. да предприемат всички мерки, за да затруднят движението
на нашата армия. Но тази заповед закъсняла и вече нямало време да бъде
приведена в изпълнение.
Предният руски отряд вече бил в Търново. В началото на войната ние
напредвахме с изненадваща бързина. Истината е, че тогава турците не
оказваха почти никаква съпротива.
- Турците не са очаквали, че руснаците тъй бързо ще дойдат при нас -
разказваше български монах в Преображенския манастир, разположен на
много стръмен склон. - В противен случай сигурно всичко, което сега
виждате, щеше да е разграбено и ние щяхме да сме загинали в неистови
мъки!
Който е бил в Търново, няма да забрави живописния път, тайнствения
пролом, издигащите се от всички страни стръмни склонове, които почти на
върховете си бяха приютили два манастира - Света Троица и
Преображенския. На много страници могат се опишат красотите на
природата, които достигаха crescendo с доближаването на Търново, но не
до описания на природата и до възхита от нейната красота ни беше в онези
дни, когато от всички страни до нас идваше стонът на разпнатия народ в
тази страна, където така обилно се лееше кръвта на хиляди жертви.
Исках да видя български манастир и живота на българските монаси и се
изкатерих на самия планински връх. За българските манастири не мислете
като за руските. Там няма да ви въведат в съкровищница, няма да ви
заслепят със сребро, злато и скъпоценни камъни. Там всичко е бедно и
говори за живот, изпълнен с лишения. Техният разкош, тяхното богатство
се изчерпва с природата, планинския въздух и синьото небе. Хората там се
спасяват не с молитва, а с вечен страх, който ги държи в острите си нокти.
На разсъмване хората стават и след залез си лягат с една тежка дума, а коя
е тя, не е нужно да се гадае: турци. Не ги спасява и урвата, над която е
изграден манастирът, турците ще намерят път и не един път са го правили.
Затова в тази тиха и бедна обител ще срещнете само тишина и привидно
спокойствие, а в душата на всеки ще прочетете тревога. И тук ме порази
същата боязливост и плахост, които биеха на очи по целия път от Свищов
до Търново. Монасите се страхуваха да говорят откровено, думите им бяха
сдържани, сякаш се бояха, че и стените ще чуят оплакванията им от
турския гнет.
„Днес вие сте тук, утре ще си отидете, ще ни захвърлите и ние пак ще се
срещнем лице в лице с нашия безмилостен враг властелин!” - подсказваше
им тяхното наплашено усещане.
Тази неувереност на българите в нашата твърда решимост да им върнем
изгубената от векове свобода болезнено нараняваше сърцата ни. Но имахме
ли право да ги виним за недоверието им към нашата сила, към славянската
ни политика.
С нерадостни чувства напуснах скромната обител, опитваща да се скрие
от човешките очи на върха на високата планина и едва минаретата на
търновските джамии отклониха мислите ми от българския манастир.
Търново! Древната столица на българския народ, сега местонахождение на
руската главна квартира - възможно ли е, сами преценете, да се пребориш с
вътрешния трепет, който те обзема при влизането в този град. Струваше ми
се, че тук са събрани мислите, желанията, твърдата разумна воля на цяла
Русия. Представете си чувството на вярващия, който влиза в храм, встъпва
в светая светих - такова чувство изпитваше всеки, който по онова време
пристигаше в този български град. Това чувство скриваше от очите ви
калните улици, мръсните малки къщички, залепени една за друга,
провисналите нечисти дрипи, изпълняващи ролята на знамена.
Във всичко и във всеки аз очаквах да срещна тук едно сериозно,
съсредоточено спокойствие, мъжествено, но чуждо на каквото и да било
лекомислие настроение, сдържано, но строго чувство за собственото
достойнство - с други думи, мощен суров дух в хармония с важния
исторически момент, който преживяваше цяла Русия. Впечатлението, което
ми направи Търново, беше съвсем друго - напълно противоположно на
всичко, което очаквах да видя и чуя.
Музика ечеше из цялото Търново, множество весели и щастливи хора
бродеха по улиците и из големия, разпръснат върху широко поле лагер.
Всички ликуваха, тържествуваха. Сърцето ми радостно заби! Явно нашите
са удържали победа, голяма победа? Този въпрос зададох на някого.
- Каква победа, не, защо така мислите? - беше ми отговорено.
- Ами тогава какво означава това веселие, тази радост, гърмящата
военна музика - вече плахо попитах аз.
- О, не, не съдете по това, при нас винаги е така - всеки ден музика и
веселие! Вие какво си помислихте? Не се бойте, тук няма да ви е скучно!
Този отговор ме остави в известно недоумение и тръгнах към лагера.
Пред мен – няколко шатри на маркитанти. Влязох в една. Викове, шум, силен смях, на
всяка масичка - весела компания. Тази неочаквана картина ме накара съвсем

да се стъписам.
 Къде съм? - тръгнаха мисъл след мисъл. На война? Не може да бъде, аз
присъствам на някакво тържество по време на блестящи военни маневри.
Защо ми се привиждат кръв, стонове на ранени, умиращи? Да не би насън
да съм видял онзи страшен обоз, возещ нещастни жертви и заливащ ви със
смрадта от гноящите рани на руските войници. Не, това беше наяве,
ужасяващата картина оживя в паметта, сърцето ми замря ужасено от тази
веселба. Разговорите ставаха все по-оживени, по-шумни, смехът - все по-
силен, изнасяха маси пред палатките, чашите се пълнеха с разпенено
френско вино, раздаваха се все по-весели възгласи. Можех ли да повярвам
на току-що дочутото, че някъде си, при някакъв си Плевен, нещата не са се
развили добре за нас?
Реших да обезпокоя моя съсед с въпроса вярно ли е, че на 8-ми юли
нещо неприятно се е случило край този Плевен.
- Не, дреболия, нашите там се натъкнали на голяма вражеска сила и
отстъпили. Нищо сериозно!
Този отговор ме успокои напълно. Разбирах отлично, че ако наистина е
имало нещо сериозно, общото настроение нямаше да показва такава
безгрижна и лекомислена самоувереност.
Следващите дни в Търново, всички разговори, на които присъствах,
още повече ме убеждаваха, че не се е случило нищо сериозно, че е била
някаква глупава работа, завършила не съвсем успешно за нас, но все пак
може ли да се води война, дори и с турците, без такива случайни дребни
неуспехи.
- Всичко това е лошо - започна моят маркиз Поза, когато останахме
само двамата.
Не разбрах за какво става дума и поисках да обясни.
- За боя при Плевен! Да не би да вярвате, че е била глупост, аз се боя, че
е нещо значително по-сериозно, отколкото изглежда! Все си мисля, че не
бива да навлизаш дълбоко в страната, без да се обезопасиш, преди да
изчистиш както трябва западна България. Защото се разпростряхме
неразумно, и ето го резултатът!
Раздразнено се опънах на моя събеседник като му доказвах, че не би
могло да има нещо сериозно.
- Ама вие защо сте така уверен, ние да не би да сме непобедими?
- Не, не заради това - наложи ми се да възразя, - но нима не разбирате,
че ако е имало някакъв сериозен неуспех, Търново нямаше да е в такъв
празничен и тържествуващ вид.
- А според мен - отговори той - този празничен и тържествуващ вид
доказва само лекомислено и несериозно отношение към работата и
абсолютно нищо друго.
Той възразяваше на всичко!
Доста по-късно, когато случайно попадах на стар брой на някакъв
вестник, научих тъжната истина, но и още тогава, в първата минута, като
прочетох за разтърсващото впечатление, което оказал на руското общество
първият щурм за Плевен, само помислих: как само преувеличават!
Но когато видях страшната цифра - три хиляди убити и ранени, разбрах,
че в Петербург не преувеличават, а в Търново всичко неприятно се е
смекчавало до микроскопични размери.
До късно през нощта из лагера се разнасяше тътенът на шумното
веселие. Дали тази неочаквана картина пред очите ми ме замая или под
впечатление на мрачния разговор с моя спътник, но някак тягостно ми
беше докато се връщах от блестящия лагер.
„Господи!”, мислех си, „колко е страшно !” и веселбата ми внуши
безсилие, тъга и някаква неясна болка. Не ме питайте - „Защо?”
Едно знам, не минаха и три седмици и картината бързо се промени,
всичко стана мрачно и печално и не можех да позная в този град, в този
лагер, онова безгрижно, шумно, безпричинно ликуващо Търново, което
неотдавна бях оставил. Бях поразен от неописуемото малодушие, което
замести гордата самоувереност. Но това стана след три седмици! Никога
няма да ги забравя.

Глава V
Нашето гражданско управление
Има неща, които ни се струват смешно очевидни, но понякога трябва
хората, дори цели народи по-често да се замислят за някои от тях.
Например ироничното изречение „Който иска да управлява други, трябва
първо да се научи да управлява себе си!”. Колко пъти си спомнях тази
азбучна истина в България, когато очи в очи се срещах с онова гражданско
управление, което ние въвеждахме след влизането ни в тази нещастна за
хората, но ощастливена от природата страна.
Когато тръгвах за България, блуждаех в пълен мрак, мислейки за
гражданско управление, установявано от нас в една още неосвободената
страна. Каква е целта на това гражданско управление, в името на какви
идеи ще издигнем нашето знаме над българското население? Не разбирах
защо бързаме в страна с изтичаща кръв, още неосвободена от турското
владичество, да въведем нашата система на управление, с която ние сме се
сраснали, но за българите тя е чужда.
Но нали добрите надежди никога не напускат човека. Утешавах се с
мисълта, че съм човек, който не е посветен в съкровения смисъл на нашата
обща славянска политика.
С каквото и да сме се успокоявали, една мисъл трябваше да ни
безпокои, защото предизвикваше предсказания за последиците от тази
неочаквано тежка война. Струва ми се, че тази мисъл може да се споделя
смело, без да се прикрива. Беше обявено, че започваме войната за
освобождение на българите, за пълно освобождение, без каквито и да е
наши намерения, без сянка от посегателство върху самостоятелността на
българския народ. България да бъде освободена от съсипващия я
физически и нравствено турски гнет и да й се даде пълна свобода да
организира свой държавен живот съобразно нейните желания и интереси -
такава изглеждаше да е привлекателната, благородна и за всички изгодна
роля на Русия. За да останем в рамките на тази роля, очевидно не биваше
да пренасяме на българска почва нашата чужда за България
администрация. Мнителността, това исторически насадено ни усещане,
водеше до тревожен въпрос: с въвеждането на руско гражданско
управление не се ли крие замисъл на мястото на турската система в
България да бъде въведен режим, формиран от векове в обществения
живот на Русия. Да не би всъщност да искаме да се натрапим като учители
и нежелани ръководители на българския народ във всичко, свързано с
политическата му организация още от първите стъпки на неговото
самостоятелно съществуване? Може би! Но не биваше ли да съзнаваме, че
не е по силите на руското общество да влиза в ролята на нечий
ръководител, колкото и да ни е близък този народ, че за изпълнението на
тази роля, дори с известен успех, е необходимо преди всичко да се научим
да управляваме себе си. Но тъй като не сме научили това, не бива и да
забравяме дълбокия смисъл на споменатата азбучна истина.
Въвеждането на гражданско управление в България, искаме или не, ни
принуждаваше да се питаме - ще успеем ли по отношение на българите да
се задържим в скромните граници, които твърде много ни задължаваха.
Този въпрос беше необходим, защото почти цяла Западна Европа никога не
е преставала да твърди, че не вярва в безкористието на руската политика на
Изток, че всъщност никак не ни е работа да се грижим за правата на един
народ, за самостоятелното му политическо съществуване, че нямаме право
да се възмущаваме от системата на турския гнет в България и, накрая
главното, провъзгласяването принципа на свободата противоречи на
всички наши традиции и т. н.
Колкото и оскърбителни за националното ни самолюбие да бяха
подобни вариации на старата тема за нашето политическо мракобесие, те
все пак ни караха да се замисляме и да следим всичко, което се вършеше по
отношение на България. Далеч от тази страна задачите на гражданското
управление изглеждаха някак мъгляви и двусмислени, но и тук на място, в
Търново, в центъра на българския живот и в същото време център на
гражданското управление, задачите му не изглеждаха по-ясни. Напротив,
като се вглеждате по-отблизо в самото гражданско управление, чувствате
как смущението ви се усилва и извиква ред съмнения - така ли ние
разбираме истинската си роля в освобождението на южните славяни?
Моят скептицизъм спрямо гражданското управление, разбира се, беше
нищожен в сравнение със скептицизма на моя спътник - песимист.
- Какво ви се вижда странно в това гражданско управление? - попита го
един от защитниците на това управление, такива впрочем не бяха много.
- Как да ви кажа? Просто не виждам смисъла, не разбирам защо се
въвежда, с каква цел, като че ли ни се иска да измъдрим нещо особено
умно.
Възразяваха му: - Работата е съвсем проста и няма как да е по-ясна.
Замислете се за особения характер на тази война и тогава гражданското
управление може и за вас да добие смисъл. Тази война е съвсем особена и
по нищо не прилича на обикновена война. Ние дойдохме тук не за да
завладяваме, а да освобождаваме, ние навлязохме в страната не като
врагове на населението, а като негови приятели, като по-големи братя, като
покровители и затова е съвсем естествено между покровителите и
закриляните да се установят много по-специални отношения.
Без съмнение, имаше известна истина в тези аргументи. Трудно беше да
не се съгласим, че тази война, която може би ще бъде наречена от
историята славянската, има изключителен характер. Обичайно е
неприятелят, когато влиза в чуждата страна, да не щади нищо, да не се
интересува от вътрешното управление на държавата, да вижда пред себе си
само врагове и задачата му е проста. Тук бе точно обратното. Като
започнахме война за освобождение на българите от турско господство, ние
влязохме в страната и като приятели, и като врагове, едновременно
трябваше да опазим населението от съсипия, всякак да го щадим, а наред с
това неизбежно да го подложим на тежки изпитания. От една страна,
трябваше да сменим турското безправно управление, от друга - да дадем
възможност да се създаде ред, който би отговарял на интересите и
желанията на българското население. Но очевидно „да дадеш възможност”
не означава „да натрапваш” на закриляния народ един или друг ред, а да му
дадеш възможност да уреди съдбата си по свое разбиране.
Защитникът на гражданското управление обаче разбираше
„покровителството” иначе и затова отговори жлъчно.
- В това е бедата - каза противникът му. - Доста често покровителите са
склонни да гледат на закриляните като на безгласни, които са задължени
само да слушат и благодарят! И щом говорим откровено, боя се, че ние
правим точно тази печална грешка.
- Съгласете се обаче - възразиха му, - че бихме направили много лоша
услуга на цивилизацията, ако не се погрижим какво ще стане с този
„беден” народ, след като го освободим от турското управление. Този народ
не е развит, не е подготвен, не знае как да управлява себе си u тогава кой
друг, освен ние сме длъжни да му посочим пътя, по който да тръгне?
- Вие сте на най-опасната позиция, която мога да си представя, и се
моля политиката ни да не е възприела подобни възгледи. Няма съмнение,
че сред всички славянски държави Русия е най-силната, най-могъщата и аз
се радвам, че тя отдава „силата си” в помощ на угнетените славянски
народи. Но нашето съдействие трябва да се изчерпи с тази сила, нищо
друго не можем и не бива да дадем, дори и само за да не принизим
значението на нашето съдействие. При други условия, разбира се, ние
освен с физическата сила бихме моли да помогнем и с нашата нравствена
сила.
Но нали знаете, че „щом не щеш - както щеш“. Трябва да се откажем от
намерението да внесем в България каквато и да е цивилизационна сила,
защото подобно намерение не без основание ще бъде прието като желание
сред българите да се въдвори ред, основаващ се на всичко друго, само не и
на широкото разбиране за свобода на народа.
- Не отговаряте на въпроса - можем ли ние, след като изпълним висшата
си задача да освободим българите, да останем равнодушни зрители на
безредици, на анархия дори, които ще съсипят страната повече от турците.
Нима тогава няма да са безплодни всичките ни тежки жертви?
- А нима не сте се убедили до сега, че най-гибелно за един народ е,
когато на сцената се появи нежелан спасител от евентуалната въображаема
анархия. Ще ида и по-далеч – временни неуредици в страната са по-
малкото зло за народа, отколкото чуждестранното вмешателство.
Известно е, че в нашето общество често са склонни да определят като
безредици онези системи, при която народът самостоятелно управлява
съдбата си. Вашите опасения за българите идват от познатия ни
традиционен навик да се гледа на всеки народ като на малко неразумно
дете, което има нужда от строга бавачка. Турците достатъчно са забавили
развитието на българите, оставете ги сега на самите себе си и повярвайте,
че те скоро ще се изправят на двата си крака и без бащински надзор ще
тръгнат по правия път. Ако ви трябват примери, вижте Румъния и Сърбия.
Те бяха в същото положение като българите, но как се организираха!
Естествено, не са могъщи държави, но пък могъществото не определя
щастието на един народ. Затова нека се ограничим с това - с помощта на
нашата сила да изтръгнем българите от ноктите на турците. Мисля, че тази
задача е достатъчно свещена и значителен принос към славянското дело и
да не мислим за внасяне на нашите порядки при тях, за да не стане така, че
твърде скоро вместо благодарност да получим тъжен упрек!…
Цитирам този откъс от големия спор във връзка с въвеждането на
гражданско управление в България, защото в него достатъчно ясно се
открояват двете позиции, които после често чувах при разговори на тази
тема. Едва ли са възможни колебания и съмнения кое от двете мнения беше
по-справедливо. Да попаднеш под опека, да загубиш пълноправие - няма
по-тъжна съдба за който и да е народ. Нека народът преживява години на
колебание, нека впряга всичките си сили и търпи загуби, само не го
поставяйте под опека, тъй като в такъв случай той губи вярата в себе си и
стъпка по стъпка се превръща в сляпо оръдие на своите опекуни. С каквито
и бури да е изпълнена вътрешната борба, тя без съмнение възпитава и
закалява народа, а опеката отслабва неговото политическо тяло, самото му
съществуване, подлага го на опасност от постепенно разпадане. Опеката не
е само опасна, тя на всичкото отгоре е и безполезна. Ако в народа има
вътрешна сила и способност за живот, за развитие, тогава
настойничеството е излишно, то само го спира. Ако народът не притежава
тази жизнена сила, никаква опека няма да го спаси от гибел. Следователно,
въпросът е: българите загубили ли са тази жизнена сила, убита ли е у тях
способността за прогресивно движение напред. Да се отговори не е трудно.
Ако петвековното сурово владичество, ако разлагащото византийското
влияние, ако цялата коварна дейност на гръцкото духовенство са били
безсилни да заглушат силните стонове на българския народ, ако
нечовешките удари, които са му били нанасяни в продължение на векове,
не са го накарали да замълчи, накрая - воплите му, значи няма съмнение, че
в този народ се е затаила жизнена сила, способна да се прояви, щом й бъде
дадена възможност. За какво тогава е опекунството, което спира изявата на
тази сила? Разбира се, че въпросът за нашето отношение към българския
народ не можеше да не бъде повдигнат, когато решавахме да издигнем
знамето на неговото освобождение от турско иго, когато се подготвяхме да
влезем в България. Но как беше решен? Не искам да твърдя, че го решиха в
смисъла на опека, но практиката на гражданското управление би могла да
даде повод на някои да подозират, че решението е точно такова, а не друго.
 Подозренията рядко дават добри резултати и затова най-добре е
направо и откровено да си зададем въпроса: Какво беше нашето официално
отношение към българския народ?
Първите думи, отправени към този народ, бяха любов и мир. Русия
реши, казваше се на българите във възванието, публикувано при
навлизането на войската ни в тяхната страна, да защити вашата народност
и да потвърди тези ваши свещени права, без които е немислимо мирното и
правилно развитие на вашия граждански живот. Вие постигнахте тези
права не чрез въоръжена съпротива, а с високата цена на вековни
страдания и кръвта на мъчениците, в която тънете вие и вашите покорни
предци.” Ако предишни исторически събития до известна степен не
разколебават вярата в нашата сила и в твърдата решимост да се сложи край
на мъченическото съществуване на българския народ, той би дишал
свободно, след като прочете хуманните думи в адресираното към него
възвание: „от сега руското оръжие ще защити от всякакво насилие всеки
християнин, нито косъм няма да падне от главата му безнаказано, нито
една трошица от неговото имущество няма да му бъде отнета от
мюсюлманин или някакъв друг без незабавно възмездие. Всяко
престъпление ще бъде последвано от безпощадно наказание. Ще бъдат
осигурени животът, свободата, честта, имуществото на всеки християнин,
към каквато и църква той да принадлежи. Но няма да се водим от
отмъстителност, а от съзнание за строга справедливост, от стремеж да
създадем право и ред там, където до сега господстваше само дивият
произвол”.
В Свищов и в Търново няколко пъти се случи да наблюдавам българи,
които четяха това възвание, закачено по стените. Вглеждах се какво
впечатление им правят знаменателните думи с обещания за свобода и
възраждане към нов политически и обществен живот. Дори и
безпристрастен наблюдател щеше да забележи тогава в очите им израз на
увереност, че наистина е настъпил часът на освобождението от гнета на
мюсюлманското безправие.
Случваше ми се да попитам по-развитите и образовани българи: Защо
не им трепва дори мускул, когато четат това възвание? Как се обяснява
това равнодушие, което видимо прозира у тях дори към собственото им
възраждане?
Не го наричайте индиферентност, а загуба на вярата - така ми
отговаряха. - Ние с вас разбираме какво означава това място във
възванието: „Сплотете се под руските знамена, чиито победи толкова пъти
са огласяли Дунав и Балкана. Като съдействате за успеха на руското
оръжие, като му помагате усърдно с всичките си сили, с всички зависещи
от вас средства, вие ще служите на вашето собствено дело - трайно
възраждане на българската земя”. Ние с вас разбираме, добави българинът,
че в тези думи има решимост, обещание нашето освобождение да бъде
постигнато, но масата хора се отнася със скептицизъм, предизвикан от
страха, че скъпо ще трябва да плащат на турците за съчувствието им към
вас, руснаците. Не ни обвинявайте за това недоверие! Справедливо е,
наистина, че победите на руските знамена огласяха Дунав и Балкана не
един път, но тези победи до сега не ни донесоха нищо друго освен мъка и
повече страдания!
Да не би българите да не ви помагаха при всички предишни войни с
нашите врагове? Помагаха малко, разбира се, но все пак с толкова, с
колкото можеха. И какво? Всеки път турците ни заставяха да платим с
кръвта си за тази помощ, за съчувствието ни към вас! Ние без съмнение
вярваме в братското ви чувство към нас, но не сме сигурни, че е по силите
ви да направите всичко, което ни обещавате. Такава е причината - завърши
българинът, - заради която българите, които съхраняват в сърцата си любов
и благодарност към вас, външно се отнасят хладно към сърдечното
възвание, обещаващо им ново зазоряване на техния политически живот.
Разбира се, във възванието не ставаше дума как трябва да бъде
организиран политическият живот на българския народ, макар да ми се
струваше, че в края се посочваха не само рамките на тази организация, а и
отношението на Русия към нея. „Тъй като руската армия ще навлезе
навътре в страната, турските власти ще бъдат заменяни с отговарящо на
нуждите управление.
Местните жители незабавно ще бъдат привличани в него под висшето
ръководство на установяваната власт, а новите български отряди ще
послужат за ядро на местни български сили, които да охраняват общия ред
и безопасност… Слушайте руските власти, точно изпълнявайте техните
указания. В това са вашата сила и спасение”. От тези думи едва ли може да
се вади извод, че Русия се товари с трудната задача да диктува на
българите началата, върху които трябва да се гради новият режим на
техния обществен живот. Наистина, във възванието се казва, че местното
управление ще действа под ръководството на “установената до този
момент власт”, но никъде не е посочено, че тази власт ще е руска и по този
начин освободените българи ще попаднат под бдителната опека на Русия.
Но ако подобна мисъл се е съдържала в края на обръщението към
българите, тя би била в противоречие с встъпителните думи на възванието,
където се дават примери с Румъния и Сърбия, освободени, така е казано, от
руско влияние и оръжие. Изтръгнатата от турския гнет Сърбия беше
оставена изцяло сама на себе си, при положение, че при освобождението
им сърбите не се намираха на по-висша степен на развитие от българите.
Сърбия беше, така да се каже, селска държава без образовано съсловие,
нейните силни народни дейци Милош и Карагеорги бяха прости селяни от
редиците на хайдутите, но това не попречи на сърбите тутакси да изберат
селска скупщина, която се захвана с управлението. Само в управлението на
Румъния, като се започне от 40-те години до 1856-а Русия вземаше по-
непосредствено участие, но то не се отличаваше с някакви благодеяния и
предизвика само всеобща враждебност сред румънското население. И едва
когато беше прекратено нашето непосредствено влияние върху
политическата съдба на Румъния, тя тръгна бързо напред и овладя
западноевропейските начала на държавността. Примерът със Сърбия,
оставена на собствено попечителство, но не погълната от анархия,
примерът с Румъния, за която новата ера започна чак от момента, когато
беше оставена на собствените си сили, достатъчно ясно говорят, че никой
не се е смятал за задължен да взема под своя опека и българите,
освободени от руската сила.
На пръв поглед всичко е ясно и просто, но в действителност не се оказа
точно така. Въвеждането на гражданско управление илюстрира нашето
отношение към българите по-ярко от възванието, буди съмнения и
предизвиква цял ред въпроси и мисли с най-различен характер.
Още преди войната да бъде обявена се знаеше, че ако тя действително
избухне, налагането на нов ред в България пада на плещите на княз
Черкаски, че той, а не друг ще бъде сложен начело на гражданското
управление на освободената от нас страна. Скоро този държавник беше
назначен на длъжността завеждащ гражданските работи. Назначението
беше посрещнато с масово съчувствие, макар че никой, дори и самият княз
Черкаски, не знаеше какво трябва да означава гражданско управление.
Княз Черкаски беше твърде известен като либерален човек. Разбира се, че
не искам ни най-малко да отричам либерализма на организатора на
България, но винаги ме е занимавал въпросът заради какви точно заслуги
княз Черкаски се е сдобил с такава шумна известност. Наистина, той беше
един от дейците през важната епоха на освобождение на селяните, но нали
там имаше и други, не по-малко видни дейци, за които почти няма спомен,
или нямат и частица от популярността на княз Черкаски.
Казано по-общо, без да свързвам това с княз Черкаски, репутацията у
нас се изгражда по странен начин. Колкото е лесно върху човек да бъде
хвърлена неблагоприятна сянка, дори по-лошо, да бъде унизен в очите на
обществото, да бъде предаден на проклятието на всички вселенски събори,
точно толкова лесно е у нас за някой да бъде оформена съвсем незаслужена
репутация - като за едва ли не благодетел на рода човешки. Никъде, както у
нас, не се забравят така бързо и лошите, и добрите постъпки. Не
съществува справедлива оценка за човека без увлечения в една или в друга
посока. Обществото съди хората не заради техните качества, а според
своето моментно настроение. Днес започва да превъзнася някого без
каквито и да е основателни поводи и няма спиране. Приписват му всички
прекрасни качества: той е и умен, и талантлив, и великодушен, природата
го е удостоила с всички дарове. Опитайте се да спорите, дружно ще ви
прекъснат с шъткане.
Моля ви - казваш ти, - но нали този човек през целия му живот е смятан
за слабоумен.
Няма значение! Той не беше разбиран, но сега никой няма право да се
съмнява, че е забележителен човек! Той доказа и ум, и талант, и своята
гениалност, и аристидовската си честност!
Какво да правите, трябва да се подчините, отнето ви е дори правото
публично да се усъмните в нещо, в което вие не само се съмнявате, а
направо вярвате.
Както за нищо превъзнасят този щастливец, така ще стъпчат друг в
калта и е необходимо голямо мъжество, каквото сред нас рядко се среща,
за да отстоявате и таланта, и честта, и дори честността на човека, като
застанете срещу безсмислената присъда. Едва ли е нужно да се дават
примери как леко у нас се създава фалшива репутация? Защо да търсим
далеч, войната вече ни даде не едно доказателство.
Затова не се решавам да правя характеристика на княз Черкаски.
Опасявам се да не преувелича в една или друга посока, въпреки че такава
характеристика би била твърде интересна предвид ролята, която той игра
като губернатор на България. Тази роля беше толкова важна, че и сега,
независимо от неговата смърт, името му не бива да се заобикаля с
мълчание. Като се отказвам от каквато и да е лична характеристика на
губернатора на България, аз все пак, макар и само с няколко думи, трябва
да попълня списъка на неговите заслуги от гледна точка на обществото. И
така, негова положителна заслуга е участието му на практика във важното
дело за освобождение на селяните и то му осигури репутацията на
либерален човек.
После идва неговата дейност в полското царство, по времето на
„умиротворяването” на страната след революционното движение. Само че
тази дейност най-малко би могла да осигури на княз Черкаски
популярността на либерален човек. В Полша сегашният губернатор на
България беше осъден от общественото мнение заради неговия суров нрав
и др. под. В Полша той имаше оправдание - умиротворяваше страна,
въстанала срещу Русия, и естествено умиротворението си е умиротворение
и целта на правителството едва ли е в съгласие със справедливото и
хуманно отношение към хората. След като напусна Полша, княз Черкаски
се върна в Москва, където пое длъжността глава на града. Новата му работа не
само не засили, но дори разколеба симпатията, с която Москва винаги го е
дарявала, и в очите на мнозина попречи на репутацията му. Упрекват княз
Черкаски, че либерализмът не му е пречил да защитава телесните
наказания, но трябва ли да се чудим на това. И до днес у нас все още има
хора, дори уважавани в известна част на обществото, които не се срамуват
да държат на боя с пръчки. Как да не кажеш, че в нравите ни изобщо още
личи печатът на нещо диво и грубо. Граф Алексей Толстой е познавал
обществото си, когато е написал:
И будет он спиньi вам битъ батожьем,
А ви ему стукать да сту кат ь челом!
(Алексей Константинович Толстой; „Змей Тугарин.” (1867)
Все пак това бяха детайли, които не можеха да разколебаят отдавна
установената репутация на човека и затова назначаването на княз Черкаски
събуди горещи надежди и думи на силно съчувствие към него. Тези
приказки естествено бързо стигнаха и до България и всички интелигентни
българи побързаха да благодарят на съдбата, че за управител им изпращат
такъв либерален, просветен, истински европейски държавник. За
съжаление, това мнение не се задържа дълго и скоро много българи се
оплакваха, че надеждите им не са се сбъднали.
Добре помня как на първия или втория ден от пребиваването ми в
Търново се срещнах с българин от партията „Млада България”, който на моите
въпроси за гражданското управление на княз Черкаски, започна горчиво да се оплаква от въведените
порядки.
Какво предизвиква вашето недоволство? - попитах.
- О! Много скоро ни дадоха да почувстваме как гледат на нас! С
първите си крачки ни показаха, че не са дошли в България, за да влезнат в
положението ни, да опознаят отблизо страната, да се отнесат внимателно
към нуждите ни, а само за да заповядват, да се разпореждат, без да обръщат
каквото и да е внимание на нашето мнение, на нашите представи!
Намерих този отзив за голословен и поисках факти.
- Искате факти - продължи българинът: моля. Още преди руските
войски да преминат Дунав - започна да разказва той, - към Плоещ се
отправила българска делегация. Тя била крайно милостиво приета от самия
Император, княз Горчаков, също бил дружелюбен, а след това се отнесли
съвсем иначе. Остро им казали, че не се интересуват от никакви депутации,
да не са посмели да мислят, че се явяват като представители на българския
народ, че България няма и няма да има политическо представителство и
със заплахи ги посъветвали да си избият от главите всички политически
домогвания. Представете си - разгорещено продължи българинът, - когато
един от делегацията поискал да изкаже някакво съображение, високо му
закрещели: „Ние нямаме нужда от вашите мнения, длъжни сте само да
слушате и да изпълнявате, а не да разсъждавате!” Кажете моля - добави
той, - у вас така ли е прието да се отнасяте с хора, които не са извършили
престъпление, защото ние мислехме, че така се отнасят само в Турция.
Разбира се, аз не придадох особено значение на този разказ,
предположих, че такъв прием на българската депутация е бил резултат на
неразбиране или просто на случайно лошо настроение на губернатора на
България, но за съжаление, това далеч не беше последният подобен разказ
и далеч не последното оплакване на българи от сурово отношение към тях.
Няма съмнение, че за дейността на гражданското управление не бива да
се съди по това какво впечатление е оставило едно лице. Макар това
впечатление да има своето значение – особено там, където ние сме
освободители. Освободителната ни дейност още не е особено богата,
въпреки че започна още преди войските ни да навлязат в България.
Първият акт на губернатора беше да назначи - у нас винаги е така -
комисия, която да събира материали с цел изучаване на България. Задачата
беше разумна и ако комисията не я реши особено добре, стана така заради
необходимостта да го стори необичайно бързо. Да събереш за месец или
два материали за изучаване на България не е лесна работа! На 30 април от
Кишинев в Букурещ беше командирована комисия, която получи от княз
Черкаски подробно ръководство за работа. На 3 май тя започна да се труди,
а на 21 май, т.е. точно след 18 дни, на бял свят излезе първата част
материали в обем девет печатни листа. Ако се пресметне времето, нужно за
печат, при това в малка българска печатница със само двама
словослагатели, излиза, че за съставяне на първата брошура комисията е
работила не повече от два-три дни. С каквато и гигантска трудоспособност
да се отличават членовете на комисията, не може да се иска при
изумително бързата работа подготвените материали да се отличават със
сериозни качества. Тези материали не са нищо друго освен набързо
преведени откъси от чуждестранни съчинения, попаднали в ръцете им.
Привързаността е типична и характеризира цялото гражданско
управление. Не се обмисля дълго, не се анализира, приключва се надве-
натри, а после как ще бъде извършено - този въпрос е второстепенен!
Може да се попита защо беше необходимо това бързане? Обяснява се с две
причини: първата, абсолютно непознаване на страната, в която влизаме;
втората, масовото убеждение, че след два-три месеца ще се озовем пред
стените на Константинопол и цяла България ще е в ръцете ни. Смятали са,
че не могат да оставят страната без незабавно да въдворят в нея ред и да
възложат опазването му на руснаци.
Втората причина, както и да е, макар че и към нея няма защо да се
отнасяме сериозно, но първата? Господи, как точно описва тя нашата
широка природа, нашите нрави и цялата ни система! Колко войни водихме
с Турция, колко пъти влизахме в съприкосновение с българи, почти цял век
твърдим, че политиката ни на Изток е да освобождаваме. Първо се
наричаше християнска, после - славянска, накрая, в продължение почти на
две години, като се започне с въстанието в Херцеговина, знаехме, че
искрата може да подпали пожар, който ще ни принуди да влезем в
България. И какво! Дори не се погрижихме да проучим в какво положение
е народът, заради когото ще воюваме, какви са порядките в тази страна, как
тя се управлява, с какви средства разполага - като че ли България е някъде
далеч, зад девет земи в десета, където човешко същество никога не е
прониквало. Можете ли да си представите по-голямо лекомислие, което и
от тази страна разобличава пълната ни неподготвеност в началото на
войната. Не можех да не си спомня думите на Петербургския песимист, че
отношението ни към българите не е сериозно, че вчера дори не се сещахме
за тях, а днес изведнъж се възпламенихме, а пламъкът може да изгасне така
бързо, както избухва.
Вие наистина ли се учудвате - казваше ми един от познатите непознати
в разговор за отношението ни към България. - Щях да се чудя, ако не беше
така, ако знаехме нещо за страната и народа, за условията, в които живее,
когато започнахме тази война. С други думи, ако знаехме всичко, което
доказва сериозно отношение към работата. Все пак ние не сме немци!
Например, ако те започнат подобна война, предварително ще проучат
всяко село и селце и ще познават българите по-добре от турците, дори от
самите българи. На нас не ни трябва, ние, без да обмислим, всичко
разбираме, всичко знаем, без да проучваме. Струва ме се, че сте излишно
взискателни!
Уви, иронията беше оправдана. Гражданското управление на България
очевидно се опитваше да докаже, че прекрасно може да се управлява
страна без каквото и да е понятие за нея и за народа й. Ако се съди по
хората, които княз Черкаски беше привикал в управлението, уверено, без
грешка, можеше да се каже, че той изцяло споделя този възглед.
Изборът на лицата, назначени за гражданско управление на България,
беше предоставен само на княз Черкаски и затова най-добре характеризира
отношението на гражданския губернатор към задачата му. И докато бях в
Търново, и по-късно се срещнах и опознах отблизо онези, на чиито рамене
беше паднала благородната роля да служат за проводници на руското
влияние в България. Мога да говоря за тези хора съвсем свободно, без ни
най-малко притеснение, защото е ясно, че изцяло разделям личните им
достойнства от качествата, необходими за тяхната работа.
Мнозинството от хората, поканени от княз Черкаски за гражданското
управление на България, идваха, както вече се каза, от различни
гвардейски полкове. Бяха главно млади офицери и тези, които успях да
опозная, бяха много симпатични, благосърдечни и с добри намерения.
Някои оставиха в мен незабравим спомен, те излъчваха топлота и
сърдечност.
Но има огромна разлика между личните качества, които правят човека
привлекателен, и качествата за работа като управлението на чужда страна.
Тази дейност изисква известни знания, висше образование, разбиране на
историческите условия, формирали обществения живот и възпитали едни
или други нрави. С други думи, иска се известна подготовка, а хората,
призовани в България, я нямаха. Те сами разбираха това и то най-малко
може да бъде определяно като тяхна вина.
Аз съм като в непроходима гора - каза ми един от току-що назначените
началници на окръг, - понятие нямам какво да върша, а пък е очевидно, че
имам много задължения и единствената ми утеха е, че не само аз съм в
такова положение. Всички се лутаме в мрака, не знаем защо сме тук, какво
имаме право да вършим и какво не.
Не можеше да не ме интересува по какви причини тези гвардейски
офицери с известно положение в родината, познаващи добре професията
си, са решили да изоставят Петербург и да се посветят на съвсем нова и
непозната дейност. Почти всички отговори си приличаха като листата на
едно дърво.
Гвардията си седи в Петербург, доста трудно е да си издействаш
преместване, а ти предлагат да дойдеш тук в момент, когато всички са се
устремили към Дунав. Защо да не опиташ? Ако ми хареса - добре, ако не -
нищо не губя. Ще остана тук известно време, ще видя нова страна, ще
получавам добра заплата, повишения и т.н.
Всички разходи по издръжката на хората, викнати за гражданското
управление, трябваше да се плащат с пари, събирани от българските земи.
Българите щяха да научат за тях, едва след като техните пари бъдат
похарчени. Знам, че сега може да се каже: колкото и да им струва на
българите руското управление, то все пак ще им излиза по-евтино от
турското! Спор няма, но нали ние дойдохме в България, за да я освободим
от гнет и разорение. И така, какво гласят щатните таблици? Губернаторът
получава 7 000 рубли, а за извънредни разходи му се полагат годишно от 6
000 до 10 000 рубли. След него е вицегубернаторът, който получава 4 500
р., после началникът на окръг 2 500 р. и още 1 500 р. за извънредни
разходи, началникът на полицията и той толкова и т.н. и т.н. Да не
пропуснем да отбележим, че според наредбата за щатното разписание
„сумите за извънредни разходи са за безотчетно разпореждане на лицата, за
които са предназначени”. Като добавим, че значителна част от тези
възнаграждения се дава в злато, че всички призовани в България от Русия
получаваха повишаване на годишната заплата „и двойни пътни разноски
според чина на равно основание с чиновете, заминаващи на служба в
Туркестан”, че за всички лица „се отпускат съответни помещения за сметка
на градовете и селищата”, става ясно, че материалните условия бяха
толкова привлекателни, че съвсем лесно можеха да заглушат съзнанието за
абсолютна неподготвеност на призованите.
Далече съм от мисълта да упреквам дошлите в България, за да заемат
различни длъжности в гражданското управление на страната. Когато са
приемали направеното им предложение, те не са били водени само от
материалната изгода. Опознах отблизо мнозина от тях и със сигурност мога
да кажа, че повечето стояха над подобни упреци. Но ще попитате - защо
тогава са приели назначенията? Ако съзнаваха своята неподготвеност и
неопитност, ако материалната изгода не надделяваше над всяко друго
съображение, защо не бяха отказали поканата?
Този въпрос си задавах и аз и като чувах искрените отговори, отлично
разбирах, че те не само че не бяха извършили нищо осъдително, но и 99 от
100 други биха постъпили по същия начин.
- Когато ми предложиха да тръгна за България - разказваше ми един от
тези офицери, - първо побързах да откажа. Тогава ме попитаха: от какво се
отказвате, да не би условията да ви се струват недостатъчно изгодни? - Не,
отговорих аз, условията са извънредно изгодни, но не мога да приема
предложението, защото съвсем нищо не зная и не разбирам от работата в
гражданското управление! - „Но, моля ви, няма нужда нещо да знаете,
бъдете спокойни, ще получите точни инструкции и според тях ще
действате!” Аз усещах - продължи да разказва офицерът, - че този довод не
е убедителен, и продължавах да държа на отказа си.
- Как ви убедиха! - попитах.
- Убедиха ме не с доводи, а с името на княз Черкаски. Бях слушал за
него като за забележителен човек и когато ми казаха: Повярвайте, щом
княз Черкаски предлага тези постове на гвардейски офицери, той знае
какво върши! Този аргумент за мен беше най-убедителен, мислих, мислих
и реших да опитам!
Трябва да кажа, че повечето хора, дошли в България, гледаха на
заеманите места като на проба и мнозина скоро се убедиха, че опитът е
неуспешен. Почти всички се оплакваха, че е трябвало да работят с божия
помощ, не получили никакви сериозни, смислени инструкции, а когато
получавали, те били невъзможни за изпълнение. Двайсет пъти чух
оплаквания, че онези, които трябвало да ги обучат в новата им работа,
също не знаели какво трябва да вършат. В резултат, днес се дава някакво
указание, утре то се отменя, днес казват - постъпете така, утре – точно
наопаки. С други думи, всички почти веднага разбрали, че нормалният за
военно време хаос, който доминира в делата, е значително по-голям в
умовете и че ако са искали да съчинят нещо много умно, са съчинили нещо
съвсем неразбираемо.
В резултат, нямало никакво единство в работата, всичко зависело от
субективните разбирания на един или друг. Един е истински защитник на
българите и се опитва да предизвика тяхната любов и съчувствие към
руснаците, друг е защитник донякъде на турците и към българите се отнася
много строго.
- Знам, че „братушките” не могат да ме понасят - каза ми един началник
на окръг, когато обхождахме владението му и спирахме в селата, - но ми е
все едно. Този народ е калпав и трябва да се отнасяш с него сурово. Сега ги
е страх от мен, защото знаят, че нищо няма да им се размине: виновен ли е
- двайсет и пет нагайки! Нека ги е страх!
- Чакайте - възразих му аз, - нагайката е твърде глупаво средство, за да
бъде спечелено приятелството на българите.
- Нека ви направя за седмица шеф на кааза и ще видите може ли човек да се
справи без нагайка. Всеки ден ще ви трябват двеста-триста! Не познавате българите, а

колкото до тяхното разположение - Бог да им е на помощ, но на нас защо

ни е?
- Забравяте, че сме дошли да ги освобождаваме! А вие, с нагайката!
- Повярвайте ми, за тях нагайката е най-доброто освобождение!
Колкото и да спорих с него, той убедено държеше на своето – че не е
възможно българите да бъдат управлявани без нагайка и продължи да я
смята за най-доброто средство на държавническа мъдрост.
Не мислете, че той беше звяр и боят с нагайка му доставяше специално
удоволствие. Не, той беше извънредно мил, добър и умен човек. Нагайката
не произлизаше от зверски инстинкти, а от познатата възпитателна система
и пълното неразбиране на нашата задача сред южните славяни.
Кой знае защо, за него беше справедливо да защитава интересите на
турците, останали по местата, заети от нашата войска и сурово да
преследва най-малката изява на вековното озлобление на българското
население против тираните. След като руснаците завземеха град или село,
той, щом разбереше, че някой българин е присвоил някаква турска
собственост, незабавно вадеше на сцената нагайката.
- Ама, престанете, какво вършите, възможно ли е!
- А според вас да ги оставя да грабят ли? На тези братушки ще им дам
да се разберат!
Както и да се опитваш да го убедиш, че не бива в кризисен момент да се
отнася така с хора, които са изстрадали от турците всички адски мъки, че
грабежът сега не е от желание да крадеш, а напълно естествено желание да
си отмъстиш - нищо не действаше, всички аргументи оставаха безсилни.
- Какво ме интересува предишната им вражда, аз искам и турците, и
българите да живеят спокойно. Вижте турците, нападани от тях, как се
държат, как се отнасят с българите - никой не ги закача. Нека и българите
да се научат и да не си позволяват да ги закачат. А който граби, за него -
нагайка!
Беше безполезно да се възразява, че вековната вражда няма скоро да
бъде забравена, че турците са тихи и скромни само защото са победени, че
не ограбват и не убиват българи само защото пред тях са руските военни,
но щом те си тръгнат, само след няколко часа тази местност отново ще
бъде заета от турска войска и тогава отново и отново цялото село, целият
град ще бъдат залети с българска кръв. Началникът на каазата или окръга
нямаше нищо общо с такива мисли, той игнорираше всички исторически
условия. В управлението на българите той използваше системата на военна
дисциплина, с която е свикнал още в ранна младост и която и да е друга
система му се струваше нелепа и невъзможна. Той не можеше да разбере,
че военната дисциплина е напълно негодна за гражданското управление и
нагайката немилосърдно се стоварваше по гърбовете на нещастните
българи. Вярно, че тези гърбове отдавна бяха свикнали с такива удари.
Коситбата е закъсняла - нагайка, мостът не е ремонтиран - нагайка, не са
доставени еди-колко си каруци - нагайка! Въпросът е, трябва ли
началникът на окръг да бъде упрекван за неговата система на управление?
Разбира се, че не. Той действа според своите разбирания, убеден, че го
води чувство за справедливост както към турците, така и към българите.
Могат, естествено, да бъдат обвинявани само онези, на които беше
възложена организацията на гражданското управление. Резултати от тази
система видях в селата, където спирахме. Турците се отнасяха към този
началник окръг с показна симпатия. Посрещаха го много любезно в къщите
си, оплакваха се от всякакви неща и получаваха, това трябва да се каже,
пълно удовлетворение. Българите безпрекословно изпълняваха заповеди,
но на лицата им не можеше да прочете нито задоволство, нито радост. Бяха
убедени, че ако турците са ги били произволно, така ги бият и руснаците.
Описвам как едно длъжностно лице от гражданското управление така,
донякъде оригинално, се отнася към своите задължения само защото то не
е нещо изключително, отличаващо се от всичко останало. Напротив, ако
нещо ме поразяваше, то беше водещата роля на нагайката.
Примерът е заразителен и употребата на нагайка бързо минаваше от
един на друг. За съжаление, тя получи право на гражданство и кой ли не
злоупотребяваше с това оригинално цивилизационно средство! Българите
очевидно не бяха особено доволни от такова управление, наред с всичките
беди и страшни жертви на войната. Между другото, и това, понякога зле
прикрито недоволство, служеше като източник на обвиненията за
неблагодарност и поквара.
Всички направо забравяха, че от потиснат народ, потънал в невежество
заради турското иго, не може да се иска мислене по темата, белязано със
знака на философска зрялост - днес ще понесем нови страдания, за да
постигнем по-добро бъдеще! Изтощеният от страдания български народ
очакваше едва ли не царството небесно на земята… Можем ли да го виним,
че не скри горчивината от разочарованието? Надеждата за бъдещето
трудно ще ви утеши заради терзанията на настоящето!
От една страна, недоволството на тези, които дойдохме да
освобождаваме, от друга - отсъствие на каквато и да е ясно определена
задача за точно определено разбиране на ролята и задълженията си,
предизвикаха на свой ред недоволство и сред тези лица от гражданското
управление, за които все пак се намери работа в северната част на
България. Строго казано, такива не бяха много. Ако едни мрачно се
оплакваха от съдбата си и все проклинаха деня, когато бяха приели
поканата на княз Черкаски, какво да кажем за други, които си измисляха
работа, защото в действителност нямаше какво да вършат. Мнозина
дойдоха в България с целта да управляват, но нямаше какво да се
управлява и те бездействаха.
Гражданският губернатор на България явно не обръщаше внимание и в
желанието си да размества повиканите, ги назначаваше за губернатори,
вицегубернатори и началници на окръзи в Русе, Пловдив, Плевен. Всички
назначения се извършваха през тревожния месец юли, през който
преживявахме колкото изненади, толкова и печални неуспехи. Подобни
назначения имаха преки последици - дискредитиране на гражданското
управление и всеки правеше обидни иронични забележки:
- А не е ли назначен още одрински губернатор?
- Между другото, добре ще е да назначат губернатор на
Константинопол.
Представете си в какво положение е човекът, който на въпроса каква
длъжност заема е принуден да отговори:
- Назначен съм за губернатор на Русе!
- Русе? Той нали още не е превзет?
- Не е превзет, но може да бъде превзет!
И губернаторът на Русе получава 7 000 р. заплата, и Филипополският
губернатор също получава 7 000 р. Не бяха ли в правото си българите да се
чудят на оригинално изразходваните суми, които нашите власти събираха
от тях.
Много офицери от гвардията не се примиряваха с комичното
положение, в което ги беше поставило гражданското управление и мислеха
как по-скоро да се освободят от направените им предложения.
- Няма да остана да служа в това гражданско управление - казваше ми
един от тях. - Никога не бих дошъл, ако можех да предвидя цялата
комедия. Слава Богу, че както се говори, гвардията ще бъде призована на
бойното поле. Щом стане това, веднага се връщам в моя полк. Не мога да
играя ролята на кукла, а за да съм полезен тук, нямам сили, нито
подготовка, нито опит.
Гвардията пристигна и този, който говореше така искрено, се върна в
полка си. Той служи за руския народ, но, уви!, заплати със смъртта си.
Турски снаряд покоси младия му живот в сражение при Горни Дъбник. Той
загина със смъртта на човек, изпълнил свещения си дълг към родината.
Въпросът е как може да се обясни поканата към лица от съсловието на
военните, за да заемат длъжности в гражданското управление. Не вярвам
на обяснението, което така често чувах. Това обяснение ми се струваше
просто недопустимо. То гласеше, че призоваването на хора, съвсем
неподготвени за такава работа, се оправдава с изключителните лични
качества на самия началник, с характера му, нетърпящ никаква
самостоятелност от подчинените. Противниците му категорично твърдяха,
че заради характера му, нерядко срещан сред хората на държавна служба,
той не търпи от подчинените си дори и най-слабо възражение и смята
личното мнение за забранено волнодумство. Така княз Черкаски решил да
избере военни, като хора най-добре свикнали с дисциплината и сляпото
подчинение, които никога не разсъждават и не критикуват волята на своя
началник. Губернаторът на България се придържал към убеждението, че на
земята съществува само една разумна, съзнателна воля - неговата
собствена, а всички останали, които са задължени да му помагат за
управлението на България, са послушни инструменти в ръцете му.
Същите противници казваха още, че убеждението му произтича от
неговия общ политически мироглед с крайъгълен камък, че народите
съществуват, за да имат управители, а управителите не са създадени за
народите, както крещят лекомислените либерали.
- Всичко, което се случва в сферата на гражданското управление в
България - казваха ми противниците на княз Черкаски, - изобщо не е ново,
всичко донякъде е продължение на извършеното от него в полското
царство. По същия начин и там повечето длъжности бяха в ръцете на
военни, свикнали да действат решително и сурово. Строгостта се е
запазила и явно не е така лесно да се откачиш от нея. Тя дори те
принуждава да забравиш различния начин на действие. Там се е наложило
да се срещаш с врагове на властта, а тук срещате само другари на руския
народ. Строгостта там можеше да побеждава, тук въоръжава тези, които
виждат в руснаците по-големи братя, притекли се на помощ. Тук се
прилага система на действие, според която в един прекрасен ден за
началник на окръг или дори за губернатор се назначава човек, който вижда
в нагайката най-добро средство за управление, а от друга страна, се отнася
високомерно и сурово с българите, които идват, за да му благодарят. Днес
тези хора подозират цяла партия, партията „Млада България”, за
политически неблагонадеждна и я обвиняват в едва ли не революционни
провокации. Утре ще отстранят от обществена дейност българин, само
защото той мечтае за самостоятелен политически живот, за свободно,
неограничавано от настойничество развитие на родината си. Този начин на
действие едва ли ще осигури на Русия трайна любов и беззаветна
преданост от страна на българите, на каквато Русия има право с цената на
обилно пролятата скъпа кръв на руския войник-герой. Кажете, ще бъдат ли
само българите виновни, ако за стореното им добро - освобождение от
турското иго, те не заплатят с горещата привързаност, която сякаш навеки
трябва да обедини този нещастен народ с руския?
 Всеки, който дори бегло се е вгледал на място в същността на
гражданското управление, трудно би се усъмнил в справедливостта на тези
мнения. Това е обяснението защо сред лицата, служещи в гражданското
управление, има толкова малко истински граждански елемент.
Изглежда би било съвсем естествено във въвеждането на гражданско
управление в България да участват хора, които поне донякъде са свикнали
с тази работа при предишната си работа в Русия, хора, които дори и да не
са специално запознати с българския народ, все пак имат виеше
образование и са по-способни да се справят с историческите условия на
близкото ни население.
Обаче такива хора нямаше, с изключение на трима-четирима, на които
беше възложено да се занимават с финансовите и съдебните дела. Защо? Да
не би да не е имало хора, които да са искали да заминат за България и да се
посветят на скромната и невидима работа в непознатата страна? Такова
предположение ми се струва невероятно, като се има предвид съчувствието
към делото за освобождение на южните славяни, което се прояви в руското
общество. Съчувствието не беше само „думи, думи и думи!” по израза на
Хамлет. Срещнах хора с отлично образование, изпълнени с енергия и
готови да служат на славянското дело, решили да идат в България, за да
предложат услугите си на Губернатора. Но предложенията им бяха така
приети, че тези хора, които държат на собственото си достойнство,
трябваше да се откажат от идеята да влязат в непосредствени делови
отношения с българския народ.
Като знам това, не мога да приема доводите на привържениците на
утвърдената система за гражданско управление, които защитаваха както
самата система, така и назначените на сериозни длъжности съвършено
неподготвени лица.
- Какво искате - казваха те, - след като у нас няма хора! Ние и у нас, в
Русия, постоянно се оплакваме и не без основание, че не достигат хора.
Вижте какво става в земствата, в мировите учреждения, как се попълва
съставът на следователи, на прокуратурата, на адвокатурата, спомнете си
лесно ли се намират наистина сериозно подготвени хора за извършваните
реформи и тогава ще признаете, че за България е било измислено най-
доброто - да бъдат призовани военни, които в края на краищата сляпо ще
изпълняват всички заповеди, безпрекословно ще се придържат към
дадените им инструкции, без да разсъждават дали едно нещо е добро или
друго е лошо.
- А не мислите ли - възразяваше се, - че защитата ви, освен че е
несправедлива, много прилича на обвинение. Посочвате недостатъци на
хората, но нима те не са заради ограничения кръг истински „избрани”.
Защо е бил ограничен кръгът на „поканените”, а поставяните им условия са
принуждавали мнозина да откажат? Условията са същите, на които вие
искате да се подчинят хората, пристигнали в България. Те се съдържат в
няколко думи: „сляпо изпълнение”, „не разсъждавай”, „безпрекословно”.
Няма да говорим какво ще излезе от такава система в България, тъй като
няма разумна система, основаваща се на неразумни принципи!
Но срещу доводите на първите, т.е. защитниците на гражданското
управление, струва ми се, има още едно, най-сериозно възражение. Ако е
вярно, че в Русия няма хора, подготвени за такава работа, това не е ли най-
доброто доказателство, че ние не бива да внасяме в България нашите
порядки, че не е нужно да организираме гражданско управление в тази
страна? Не е ли по-добре да освободим този народ от петвековното робство
и да го оставим да устрои политическия си живот по собствена преценка?
Току-виж българите излязат не по-лоши от сърбите, които успяха без
външен надзор да организират своя политически живот и той се опира на
разумни основи.
Ако признаем за вярно, че нашият обществен живот не е подготвил
достатъчно хора дори за собствена употреба, единствената поука е азбучна
истина - преди да възпитаваш други, нужно е да се погрижиш за
собственото си възпитание. Като започнем от тук, нека признаем, че
нашето поведение към българите би било по-смислено, ако се бяхме
ограничили с въвеждане на изключително военно положение по време на
войната и бяхме отхвърлили настрана всеки опит да им дадем и висок
обществен строй.
И тъй, нека се съгласим, че политическите съображения бяха против
въвеждането от руските власти на гражданско управление в България. Но
към политическите съображения трябва да се добавят чисто практически,
или по-точно военно-практически съображения. По време на война не е
възможно в страната да се извършват вътрешни реформи. Това време идва
с края на военните действия. С какъвто и блясък да завършва една или
друга война, той не бива да заслепява очите на хората, за които е скъпо не
измамното, а истинското величие на родината.
Една или друга война според края си, който може да е изцяло блестящ,
благодарение на героизма на армията или на деморализацията на
противника, може да отвори върху обществения организъм язви, които
водят към пълно разлагане на политическото тяло, ако своевременно не
бъдат взети мерки за лечение. Тежко на държавата, ако военните успехи
така замаят общественото съзнание, че тя замечтае за съвършенство и
забрави за разяждащите я язви. Към вътрешни промени не бива да се
пристъпва преди сключването на мир. Това е особено важно за страна като
България, която още е в трескаво състояние от неизбежните ужаси на
войната.
Възможно ли е в такава страна да бъде намерен дори един човек, който
в тревожното време да е запазил такова спокойствие на духа, та да може да
се отдаде изцяло на служба на мирните интереси? Очевидно, не е
възможно. Освен това, шансовете на войната са променливи. Днес
измъквате от ръцете на турците няколко села и градове, установявате нов
ред, избирате хора, които трябва да му служат? Утре враговете
тържествуват, да предположим - временно, но краткотрайната смяна на
властта е достатъчна, за да свали току-що установеният нов ред и да
подложи на жестоки наказания онези, които са дръзнали да станат негови
служители. При това положение неизбежно ще бъде сринат авторитетът на
всички, които са установявали новия ред.
Освен това, условията и изискванията на войната са капризни. Днес
трябва да вземеш някакви мерки, утре капризните условия на войната ще
изискат тяхното унищожаване и замяната им със съвсем различни.
Резултатът е постоянна несигурност, която не допуска да се установи нещо
трайно, а без устойчивост не е възможно да се мисли за сериозно
въвеждане на едни или други порядки в живота на народа.

Глава VI
От Търново до Казанлък
Имах възможност да видя въвеждането на гражданско управление и да
се убедя в трайността на установявания ред. С желание се възползвах от
случая, защото той позволяваше по-отблизо да се вгледам в българите и
сам да оценя отношението им към нас, руснаците.
Нашата армия вече беше зад Балкана. Храбрият отряд на генерал Гурко,
преодолял много трудности, беше завзел Казанлък. Кой не помни времето,
когато в началото на юли мечтаехме кампанията да завърши след месец-
два. Всичко бе радостно, не срещахме препятствия. По местата, превзети от
нашите войски и прочистени от турци, предстоеше въвеждане на
гражданско управление. За запознаване с обстановката по тези места и за
установяване на нов ред от Търново бяха изпратени няколко офицера,
назначени в гражданското управление, но още непосветени в неговия
вътрешен смисъл. С тях пътуваше един от най-умните хора около княз
Черкаски. У другиго не бях видял така ясно разбиране на нашите задачи,
такъв ясен поглед към отношението ни с южните славяни. Този човек беше
едва ли не единственият запознат добре с обичаите и характера на
българския народ и с определилите го исторически условия.
Присъединих се към неголямата група възможно най-симпатични хора
и на 11-и или 12-и юли тръгнахме от Търново.
Изминах целия път от Търново до Казанлък с тази „комисия”. Спирахме
в градове и села и пътят беше интересен не само заради запознанството с
въвежданите порядки, но повече от битова гледна точка. Имах възможност
да се вгледам в българите и в отношението им към нас, русите. Нужно ли е
да казвам, че по пътя често се срещахме със суровите следи от войната, с
нейните неизбежни спътници - съсипия и опустошение, макар и не такива,
каквито си ги представяхме с нашата подготвена за ужаси фантазия.
Богатата природа, непознатата за нас растителност, неожънатото жито,
разкошните лозя отклоняваха очите ни от напуснатите или опожарени села,
край които минавахме често. Житото и лозята не бяха пострадали от
войната, не бяха унищожени по същата причина, заради която бяха
оцелели всички мостове и телеграфни стълбове, градовете и селата,
напуснати от турците. Заповед да бъдат унищожени житото и другите
плодове на земята е била дадена, но късно. Бързото придвижване на
предния отряд към Казанлък беше спасило от опустошение предбалканска
България. Изгорените села бяха турски, запалени от народното отмъщение.
Повечето други турски села бяха напълно запуснати. Турците са побягнали
при приближаването на нашата войска, но тяхното бягство не приличаше
на бягството на десетки хиляди българи. Те бягаха с цялото си имущество
и за да го спасят, на раздяла бяха взели от българите техните коне, волове,
с други думи - всички животни. Впрочем, бяхме и в смесено село,
наполовина турско, наполовина българско. От единия край турците
заминали, в другия - останали и за чест на българите трябва да се каже, че
нито животът, нито имуществото на тези останали турци беше застрашено.
Не казвам, че нито един турчин не е загубил живота си, че нито една вещ
не е била насилствено отнета - имало е и такива факти, - но във всеки
случай, те са били малко, за тях не се говореше и не чух подобни
оплаквания от турците. Ще кажете, че страхът е възпирал хората да ограбят
турците, останали по къщите си, но едва ли е правилно да се говори така,
защото неизбягалите турци бяха съвсем малко и биха били безсилни пред
българите. Ще кажете, а страхът от завръщане на турците и тяхното
бъдещо отмъщение! Но и това не е вярно, защото ако турците победят,
никакво дружелюбно отношение към останалите турци не би спасило
българите от поголовна сеч и диво изтребление. Българите не грешаха и
доказателства за това бяха Ловеч, Казанлък, Беброво, Стара Загора, Нова
Загора, Елена и много други села. Но очите ни свикваха с напуснатите или
изгорени жилища и ние продължавахме пътя си, без да им обръщаме
внимание. Привечер пристигнахме в Дряново, голямо селище с пълно
право, наричащо се град, и то не от най-малките. Ако не знаеш, че съвсем
неотдавна турците са държали това население в страх и трепет, по външния
вид на хората и през ум няма да ти мине, че тук не са били свободни.
Всичко е така чисто и красиво, къщите боядисани в зелено, криещи се в
градини, правеха силно впечатление, защото бяха поддържани.
Помагаше и видът на изсипалите се на улиците хора. Денят беше
празничен, жени и деца, облечени чисто и дори красиво, с радостно
любопитство разглеждаха военните униформи.
Мъжете се покланяха приятелски и сваляха шапки, а на всяка шапка се
виждаше кръст. Без съмнение ние бяхме желани гости и съдейки по
външния вид, бяхме в най-слънчево настроение. Истинска идилия! Само че
така безгрижни ли бяха душите на тези хора? Робството приучва на лъжи и
лицемерие, а тези „добродетели” създават втора природа. Трудно се стига
до искрени чувства, когато хората са доведени до такова животинско
състояние, че са способни да целуват ръката, нанасяла удари върху
човешкото им достойнство. Това е познато и се случва в определен
обществен строй, познат не само на българите. Тогава любовта и
ненавистта се изразяват в еднаква форма. Ето защо и тук външният вид
изобщо не доказваше, че хората спокойно виждат бъдещето си. Зад
усмивката бе скрита невидима на пръв поглед тревога и ако се вгледате
внимателно, потуленият страх нямаше да ви убегне.
Не ми беше трудно да се убедя в това, когато заедно с другите влязох в
конака, т.е. в полицейското управление, където беше наредено да се
съберат членовете на временната управа на общината, заменяща турските
власти. Тези хора бяха десетима плюс председателя, но в конака дойдоха
не само членовете на временната управа, а и много жители, та стаята,
коридорът, дворът - навсякъде се изпълни с народ.
Събралите се българи бяха обзети от необикновено покорство с печата
на страха, нещо, с което ние вече бяхме свикнали. Те стояха прави и при
една само дума се кланяха и благодаряха, благодаряха и се кланяха.
- Вие познавате ли прокламацията на руския цар към българите? - питат
ги чрез младия преводач, син на известния български поет Славейков.
- Не знаем! - отговаряха българите.
- Вие знаете ли, че занапред и завинаги сте освободени от плащане на
бедел.
- Не знаем! - отговарят българите и се кланят.
 Бедел е данък, който турците вземали от всички християни, за да ги
освободят изцяло от военна служба. Да го платят за българите явно не е
било особено трудно, като се знае, че благодарение на него те са се
освобождавали от най-тежката, макар и най-висша в морален смисъл,
повинност. Но за да цениш тази повинност, е нужно съзнанието, че за
всеки човек е дълг да защити родината си, да отстоява нейната
независимост, свободата на народа си и наред с това е необходимо
убеждение, че човек защитава скъпи за него интереси, заради които е готов
да жертва живота си. Един от най-опасните резултати от режим, който не
се основава на свободната воля на народа, а на потъпкване на неговите
права, както беше в България, е точно този - че човек се превръща не само
в равнодушен, а и във враждебен към такава организация на държавния
живот, която винаги, в по-голяма или по-малка степен, е поставена на карта
в критични моменти, когато всички граждани са призовани под знамената.
Няма по-важен симптом за опасната болест, заплашваща жизнените сили
на държавата, от това при война хората, искрено предани и горещо
обичащи родината си, да се боят от успеха на страната, в която живеят,
защото такъв успех би закрепил още повече безправието им. Разбираемо е,
че българите не са ценили военната служба и са предпочитали да плащат
данък, за да се освободят. Нямало е как да съзнават висшето задължение да
бранят родината си, защото Турция винаги е била за тях зла, престъпна
мащеха, те не са имали интерес да защитават нейния държавен строй,
защото той им е носил чудовищни беди. И е било естествено, че всеки път,
когато е започвала война по техните земи, българите горещо са искали да
бъде нанесено решително и страшно поражение на турското оръжие.
Освобождаването от военна повинност наред с това отслабва моралните
сили на хората. Те свикват с мисълта, че са безсилни, че трябва да ги
защитава някой друг, лека полека се губи нужното на народа мъжество и
накрая в освобождаването от военна повинност те не виждат
опозоряването на безправни хора, а дори известно преимущество. Всичко
това, действало в продължение на векове, трябва да е оказало влияние
върху българския народ и не биваше да се изненадваме и недоволстваме,
че българите не приеха с възторг премахването на данъка бедел и замяната
му с обща военна повинност. Повече трябваше да се учудим, че въпреки
вековното въздействие на тези разлагащи мъжеството на народа причини,
се явиха значителен процент граждани, които с желание взеха оръжието.
Те влязоха в българските дружини и доказаха на целия свят, че свещената
любов към свободата, а не строгото военно обучение, учи хората да загиват
геройски.
 Възвестяването, че „всички жители без разлика на вероизповедание
завинаги се освобождават от плащането на този данък” не предизвика
особен възторг, но и никакво недоволство сред българското население.
Българите приеха мярката за справедлива и полезна, макар да не виждаха в
нея истинско „освобождение” от този данък, а само замяна на паричното
задължение с повинност в натура. Една дума в текста на официалното
възвание трябваше да предизвика всеобща радост, думата „завинаги”. Но
българите бяха заразени с отровата на съмнението отдавна и не без
основание. Тази дума изразяваше, така да се каже, задължението, което
поема Русия да не завърши започнатата война преди цяла България да бъде
изтръгната от турските нокти. Българите бяха приели за сведение това
тържествено обещание, въпреки че последвалите събития - уви! - съвсем
скоро доказаха на всички ни, че по време на война е по-добре да се
избягват гръмки изрази като „завинаги”, „навеки” и т.н. В България беше
необходимо особено внимание, защото точно там ние не бяхме дали
доказателства за нашата твърда политика през всички предишни войни. В
резултат българите се отнасяха с известно недоверие към гръмките
декларации на гражданското управление, а въпреки основателността на
скептицизма им, често бяха обвинявани и от тях се искаше да приемат
казаното за свършен факт.
- Как да се радваме - чувах от българи, - когато не сме сигурни, че
всичко, което вие провъзгласихте, наистина ще се случи и надеждата няма
да се превърне в печална ирония на окаяната ни съдба?
Наред с обявяването на бедела за унищожен завинаги, представителите
на гражданското управление съобщиха и за премахване на друг страшен за
българите данък - юшур, десятък от цялата земеделска продукция. Вместо
отменения също „завинаги” десятък трябваше да бъде въведен поземлен
данък, удържан, както се казваше, на правилни основания. С тази мярка се
случи същото, което трябваше да докаже, че по време на война в страната,
подложена на случайни и противоречиви изисквания, не е възможно да се
мисли за въвеждане на нещо постоянно. Първо, през юни 1877 г. беше
разпоредено в районите, където земеделските продукти ще са нужни за
продоволствие на войската, да се събира десятък в натура. Така беше
съобщено на българите. След месец се взе друго решение - да не се събира
натура, а да се взема десятък в пари. Промяната зависеше от съображения
на интендантството според договора с дружеството „Хоровиц, Трегер,
Коган”, но и поради немалко други причини. Дали промяната е била
полезна, няма какво да говорим, трябвало е да бъде направена въпреки
всичко, дори без да се обръща внимание на това, че особено през тази
година за българите беше по-изгодно да плащат в натура, след като заради
войната продукцията им нямаше къде другаде да се предложи освен на
интендантството или дружеството. Но, разбира се, за дружеството
постъпления на десятък в натура щеше да е неизгодно, защото в армията
имаше запаси, които нямаше как да се доставят на висока цена. Естествено,
въпросът не е колко това би било неизгодно за българите и изгодно, да
предположим, за дружеството. При замяната на едната мярка с другата
тези съображения не можеха да се приемат без съмнения. Единственото
водещо съображение беше само ползата за армията. Случайно промяната
се оказа изгодна за дружеството. Какво да се прави, съдба!
Съдбата го покровителства, щастието го преследва навсякъде! Но тези
направени от гражданското управление промени предизвикваха объркване
сред българите. Идва едно лице при тях и съобщава: събирането на десятък
ще бъде в натура! Те се покланят и благодарят. След известно време се
появява друго лице и казва: ще се събират пари. Българите се кланят и се
чудят. Плахо питат:
- Не грешите ли, като казвате, че десятъкът ще се събира в пари, току-
що тези дни ни съобщиха, че ще събират натура.
И българите не знаят на кого да вярват, на единия или на другия, а те и
двамата са властта! Не могат да си обяснят каква промяна е настъпила за
няколко дни - днес така, утре иначе, днес едно разпореждане, утре - точно
обратното. И малко по малко у тях се прокрадва мисълта, че ние сами не
знаем какво искаме, че нямаме строго и последователно обмислен план как
да се действа. А такава мисъл е вредна, тя нанася щети на авторитета на
руските власти. И посоченият от мен пример не е единствен, разбира се.
Например, чрез органите на гражданското управление на българите се
съобщава, че за всяка доставена от тях волска кола, ще им заплатим, да
речем, по 3 франка. Каруците са необходими, да предположим, за превоз
на ранени, трябва да се плати.
Кой ще плаща - военномедицинското управление или гражданското
управление, българите не знаят за този спор, а виждат, че не получават
пари. Не твърдя, че обиждаме българите. Може би би било съвсем
справедливо да доставят каруците без каквото и да е възнаграждение, нали
войната е за тяхното освобождение, значи и те трябва да понесат тежестите
и жертвите на войната. Давам примера само за да обясня защо българите не
се отнасят с голямо доверие към гражданското управление.
Видях как на българите се съобщаваше за събирането на данъци през
1877 г. и никъде не забелязах и сянка от негодувание. По отношение на
най-тежкия данък - десятъка, беше направено облекчение - искаха им
изплащането не наведнъж, а през септември - половината, през октомври -
една четвърт, и през ноември - останалата четвърт. Строго погледнато,
донякъде българите имаха право да недоволстват заради събирането на
данъка по време на война.
Стопанската им работа беше спряла, на много места те бяха разорени и
не ги напускаше тежката мисъл, че турците втори път ще ги заставят и на
тях да плащат данъците. Ето защо отсъствието на ропот не може да им се
признае за заслуга.
В Дряново станах свидетел на избирането на длъжностни лица, защото
веднага след бягството на турците българите създадоха съвет на
старейшините, който взе в ръцете си управлението.
Далеч не всички жители бяха доволни от това временно управление, но
не смееха да го сменят, тъй като то беше получило санкцията на
гражданското управление. Причина за недоволството беше, че то, почти
изцяло, бе съставено от чорбаджии, т.е. от тези българи, които напълно се
бяха покорили на турците, самите те се бяха потурчили донякъде и винаги
бяха на тяхна страна.
В резултат бързо забогатяваха, турците им даваха на откуп данъците и
те безмилостно грабеха сънародниците си. Когато преди време някой от
друга класа, от хората, принадлежащи към „Млада България”, пожелавал
да вземе на откуп някой от по-леките за народа данъци, тогава
чорбаджиите отивали при пашата, давали голям подкуп и данъкът оставал
в техните ръце. Като вземели на откуп те започвали да притесняват
българите. Например, изискват плащане на данъка, българинът няма пари,
те му помагат със сумата срещу 5% или 6% лихва за месец. След месец -
искат да се плаща, описват задължението, добавят процентите и накрая
българинът пада в капана на лихваря. Благодарение на този начин на
действие цели села изпадат в сиромашия.
Естествено е с освобождението на България от турско господство да
дойде и освобождение от властта на чорбаджиите, която се крепи само на
силата на турците. Чорбаджиите отлично разбираха това и бяха крайно
недоволни от започналата война. Тези чорбаджии, които са незначителна
част от целия български народ, са, така да се каже, българската
аристокрация. До кримската кампания тази класа, обект на справедлива
ненавист, е играла съвсем друга роля.
Чорбаджиите са били хора образовани и поради това - със значително
влияние. Населението се е отнасяло към тях с уважение, защото винаги при
стълкновение с турските власти те защитавали интересите на народа. Но
след кримската кампания те загубили характера си, образоваността
намалявала и от защитници на народа се превърнали в груби кулаци и
лихвари, които по всякакъв начин притеснявали населението и служели
като най-добра опора на турската власт.
Такива хора, прикрити зад българската си националност, след бягството
на турците се опитваха да вземат властта в свои ръце и на някои места,
като например в Дряново, успяваха. Но населението ги знае колко струват
и те ще загубят влиянието си, когато дойде по-спокойното време и на
българите им бъде дадено сами да се организират. Тези потурчили се хора,
тези лъже-български екземпляри са били и оставаха враждебни към нас, а
по нападките им срещу българите мнозина съдеха за настроението на
всички.
Временно управление още не беше установено навсякъде, не бяха
избрани още длъжностни лица в общинските съвети и на някои места все
още имаше междуцарствие. Така беше в градчето Трявна, където
пристигнахме на следващия ден. В двора на конака, или полицейското
управление, се бяха събрали всички жители и пред очите ни стана изборът
за различни длъжности в общината. Изборът протичаше с поразително
спокойствие и достойнство. Групите се съвещаваха помежду си,
коментираха и след това съобщаваха на всички, че избират еди-кой си за
еди-коя си длъжност. Избраните отговаряха на всички поставени им
въпроси. Те знаеха всичко, което се случва в общината им, а ако някой не
знаеше, другите тутакси му подсказваха.
Съобщиха, че при тях има толкова турски и толкова български къщи,
толкова турски семейства са побягнали, толкова са останали, колко
училища има, колко ученици и ученички, колко учители т.н. Нито веднъж
не чух: Нямаме училище! Във всяка малко по-голяма община имаше по
две-три училища, учители и учителки и навсякъде много ученици. Това ме
смущаваше, не мога да не призная. Тези училища не са били създадени от
турците, но пък нека сме справедливи и по отношение на врага - турците са
търпели и позволявали да се откриват училища. Въпреки цялата им грубост
и изостаналост, през последните години те не са се бояли от
разпространение на образованието. Не са се опитали с инквизиторски
методи да ровят в душата на всеки селски учител, за да разберат дали той
не крие потайни мисли да свали съществуващия държавен ред.
Турците давали на българите свободата да се образоват, но не
разрешавали откриване на висши училища и университети. Е, какво пък! В
това отношение турците са постъпвали откровено. В действителност те
биха могли да поставят пред влизането във висши училища такива
прегради, че там да попадат само избрани. Все пак българите трябва да са
благодарни на турците за разрешението свободно да ограмотяват народа.
Спокойствието, непринудеността, разумът, с който се извършваше
изборът в общината, ясното разбиране на права и задължения, съзнанието
какво е нужно на България - моите впечатления потвърждаваха само едно.
Най-голямата грешка, която бихме могли да направим, е да обявим
българите за непълнолетен народ и да си въобразим, че трябва да бъдем
опекуни и учители.
Самите българи с пълно основание разсъждават за бъдещето си.
- Нека ни бъде дадена свобода и работата ще се нареди - казват те. - Ще
си изберем представители и те ще изработят политическата организация,
която най-добре ще подхожда на нашите интереси.
В правотата на тези думи ме убеждава всичко, което видях и чух.
Голяма грешка е да се смята, че конституционното управление е
подходящо само за народи, които стоят на много високо стъпало на
умствено и политическо развитие. Ако един народ може да понесе лошо
управление, каквото е било в България, естествено, той ще понесе и добро.
Ако са необходими доказателства, достатъчно е да напомним това, което
ставаше в последно време в Турция. Ако има народ, който не е способен да
си избере управление, той, разбира се, е турският. По тази причина
провъзгласяването на турската конституция в много държави беше
посрещнато със силен смях.
Смееха се тези, които имаха право да се смеят, но още по-силно, и то
глупаво и лицемерно, онези, които нямаха никакво право. И какво стана?
Конституционното управление, въпреки младостта си, влезе в открита
борба с вековния турски абсолютизъм и, кой знае, може би ще го победи.
Ако турците са способни на конституционно управление, няма и не може
да има никакви причини да мислим, че и българите няма да са способни.
Тези, които в България са против него, доказват, че противоположнотo
държавно устройство е добро само за личната им изгода. Само че, в такъв
случай трябва да говорят по-откровено и открито да заявят: аз съм против
такава форма на управление, защото в нея не виждам лична полза за себе
си! А не да се прикриват, като я атакуват с шумни фрази за ползата и
благото за народа. Впрочем, в България не са много хората, които не са
съгласни с възможното въвеждане на конституционно управление.
Противниците му са в лагера на привържениците на настойничеството и
на нашето гражданско управление.
- Моля ви се! - възкликват те. - Как е възможно да се мисли за
конституционно управление в България, като дори не намираме хора,
способни да заемат местата на губернатори, вицегубернатори, началници
на окръзи и т.н. Намерихме само неколцина, но и те не стават за такава
работа.
- А не смятате ли - възрази им пред мен един българин, - че не намирате
такива хора, не защото ги няма, а поради съвсем други причини и първата
е, че не искате да ги търсите. Втората, по-сериозната е, че се отнасяте с
предубеждение към всеки, който си позволява да прояви най-малка
самостоятелност, че гледате да се отървете като от нечиста сила от всички
от партията „Млада България”. Върху тях налагате вашето veto, защото
поради някакви неизвестни за мен причини, навсякъде надушвате
революционен дух. Ако успеете да се отървете от този измамен страх от
червения призрак, ще се убедите, че ще се намерят хора, които, макар и да
не са издигнати на висотата на европейското образование, са напълно
подходящи да служат честно и добросъвестно на народа си. В България
има такива хора и ако ни бъде дадено право да се разпореждаме със
съдбата си според нашите интереси, ще се убедите, че изобщо няма да сме
принудени да си търсим губернатори, началници на окръзи и други
длъжностни лица в друга, макар и наша родствена страна.
Въпросът как българите се отнасят към нашата политика, какви са
идеалите и желанията на народа за бъдещето, беше много интересен и
около тази тема често се водеха разговори, особено с интелигентните хора.
Трябва да отбележа, че българите бяха крайно внимателни, те не искаха,
по-точно опасяваха се, да говорят откровено и беше нужна настойчивост,
за да ги накараш да изразят мнението си, без да се притесняват. Въпросът
налага известно обобщение.
Дали наистина съществува тясна връзка между Русия и южните славяни
или тя е изкуствена и измислена? Всички желания на южните славяни ли са
насочени само към освобождение от тежкото турско иго, те безразлични ли
са по въпроса: кой ще има господстващо положение над тях - Русия,
Австрия или някоя друга държава? Като си задавам този въпрос, не мога да
не си спомня думите на Любибратич един от ръководителите на въстанието в
Херцеговина, с когото се срещнах още в Букурещ. Говорейки за ролята на
Австрия и Русия сред южните славяни, той с искрен плам твърдеше, че
всичките им симпатии са само към Русия.
- Какво ще стане с нас не зная, но по-скоро ще приема исляма и ще
стана турчин, за нас ще е по-добре завинаги да останем под това варварско
господство, отколкото да ни присъединят към Австрия и да станем немци.
Да не би да сме се борили пет столетия за съществуването си, за правото да
останем славяни, за да стигнем до понемчване като резултат от тази борба.
Въпросът е поставен направо: има ли славянство или няма? Щом има, нито
една част от славянската народност не може да бъде принесена в жертва.
Сърбия, Черна гора, Босна, Херцеговина, България - всички са едно
славянско семейство, което се стреми към самостоятелно съществуване.
Все едно е в каква форма, ще има ли някаква династия или не, то ще се
появи. Ние обичаме Русия, надяваме се на Русия и ако надзърнете в
сърцата на девет десети от населението, ще прочетете в него любов към
Русия, която с нищо не може да бъде разколебана - каза той разпалено. -
Често сме виждали колебания и съмнения в руската политика, понякога
опасения са се прокрадвали в душите ни, но сме вярвали в силата на
историческата необходимост и събитията оправдаха вярата ни. Войната е
неин резултат. Бъдете уверени, че кръвта на руския народ не се пролива
напразно. Пролятата кръв ще бъде този цимент, който ще скрепи
славянското единство под силното първенство на Русия. И колкото повече
се развиваме вътрешно, толкова по-здрава ще става връзката на Русия с
южните славяни.
Цитирах част от разговора, защото добре представя отношението на
южните славяни към Русия. Думите на Любибратич доста често чувах и в
България. Без съмнение българите изпитват по-силна привързаност към
Русия, независимо от печалните страници в миналото. Те обичат Русия, но
тази любов, нека не се заблуждаваме, съвсем не е сантиментална. Те не са
заслепени от нашия блясък и от могъществото ни. Този „беден” народ, по
израза на един политически Юпитер, познава чудесно нашите силни и
слаби страни и критично оценява нашата и външна, и вътрешна политика.
Колкото и да не е високо равнището на тяхното политическо развитие, те
разбират кое в политиката се нарича бяло и кое черно и в мислите си за
отношението на Русия към славяните, се водят все пак от исторически
примери за поведението ни към тези славянски народи, които с нас са в
неравен брак.
Не веднъж питах българи: - Кажете, какво иска вашият народ, към
какво се стреми?
- Стреми се - отговаряха ми - преди всичко да получи право да живее,
защото под владичеството на Турция ние не живеем, ние бавно умираме.
Ние молим за живот, молим да ни освободите от вековния ни жесток враг.
- Чудесно. Нека предположим, че накрая това законно желание ще бъде
удовлетворено, тогава какви ще са вашите надежди за бъдещето, на какво
се осланяте?
- Каквото и да направят с нас, то ще е по-добро от сегашното ни
положение. Дали ще бъдем присъединени към друга държава, дали ще
образуват от нас отделно княжество, ние ще сме доволни на всичко!
 - Добре, но вие сами какво искате?
Мълчание.
- Искате ли да бъдете присъединени към Русия?
- Ако иначе не може, ще бъдем доволни!
- А ако може?
- Тогава по-добре ще е да съществуваме отделно под покровителството
на Русия.
- От какво ще е по-добре? - разпитвам аз.
- Вижте, ние сме много привързани към Русия, но ако бъдем
присъединени към вас, все пак ще е неудобно. Ние сме неразвит народ,
необходимо ни е малко по малко да изработим свои порядки, нужно ни е
просто, неусложнено устройство. Ако влезем под властта на Русия, вие ще
приложите към нас вашите отдавна утвърдени порядки, за които не сме
готови. Могат да възникнат недоразумения, вие ще ни намирате за
неспособни и недоразвити и така, извинете, няма да потръгне добре.
Отлично разбирах, че в тези думи има много неизговорено, че в главите
се въртят други мисли и не се казват само поради недостатъчна
откровеност.
- Какво ви кара да мислите, че ще се отнасяме високомерно към вас?
- Вижте сега - отговори българинът, - щом искате да съм откровен, ще
ви кажа, че и сега, докато още не е решен въпросът какво ще се случи с нас,
вие се отнасяте твърде строго…
- Само че, в какво се изразява тази строгост?
- Ами дори в отношението на вашето командване към нас. Ако сега то
гледа на нас като на подчинени, като на свои крепостни, какво ще стане,
когато минем под властта ви. Отнасят се към нас строго, не искат да
изслушат нито един българин. Чува се само „вие сте неразвит народ, няма
нужда да разсъждавате, ако ви се каже нещо, трябва да слушате и да сте
благодарни!”
Разбира се, че сме благодарни, но нали все пак по-добре знаем какво ни
е нужно, а не смеем да го кажем. След като самият губернатор има такова
отношение, примера му следват и другите от гражданското управление.
Затова бихме предпочели да имаме наша власт. Познаваме добре нуждите
и потребностите си. А под ръководството на Русия искаме да останем. Ще
сме доволни, ако ни дадат руски княз и у нас бъде въведено устройство
като в Румъния или Сърбия.
Бях изненадан колко скоро нашето гражданско управление стана
непопулярно сред българите и с каква бързина се разпространяваха
различни разкази за губернатора на България. Като пример за
предизвикваното недоволство ще цитирам нещо, което ми беше разказано.
Българите не искаха на духовенството им да бъде предоставяна особено
влиятелна роля във вътрешните им работи. Те скромно изразиха своето
нежелание, но получиха гневен отговор - да не са посмели да мислят така,
влиянието на духовенството се предпочита, а българите са неблагодарен
народ, защото трябва да помнят, че духовенството е поддържало тяхната
националност, то е запазило езика им и трябва да се отнасят с особено
уважение, а религията е крайъгълен камък и т.н.
- Никога не сме си и помисляли - добавяха ми - да кажем нещо за
религията, говорехме само за духовенството, защото добре го познаваме.
Тук трябва да се каже, че българското духовенство наистина е на много
ниска степен на развитие, мнозинството няма особено добра репутация,
тъй като много от тях са били в различни отношения с турците. Ето защо
българите не изпитват особено почит към своето духовенство, въпреки че
сред него има, разбира се, хора, дълбоко предани на интересите на
родината си.
Трудно е да се каже доколко справедливо беше всичко, което се
говореше за гражданското управление. Истината е, че в повечето случаи го
оценяваха не според делата, а заради думите.
Как да е иначе, след като истинска дейност още нямаше и не можеше да
има. Имаше единични факти, но те далеч не винаги заслужаваха
одобрение. Непопулярността му може да се обясни с това, че българите се
бояха да не би от временно то да стане постоянно. Бояха се, защото искаха
да имат свое собствено управление, искаха и се надяваха да стигнат до
самостоятелно съществуване. Но това желание изобщо не беше в
противоречие с тяхната съвсем искрена привързаност към Русия.
По време на пътуването от Търново до Казанлък се убедих в тази
привързаност и в тази любов към русите. След Трявна направихме твърде
тежък преход, но бяхме възнаградени от необикновената красота на
величествения Балкан. Направихме прекъсване в малкото чисто българско
селце Станчев хан. Преди нас в селцето още не бяха виждали нито руски офицер, нито
руски войник и жителите ни разглеждаха с особено любопитство.
Покланяха се, усмихваха се, вкупом ни заведоха до малка къща, където
се намираше училището, а тя ни беше отстъпена за нощувка. Чрез
преводача ни питаха откъде идваме, накъде сме се запътили, къде е
разположена руската войска, тя голяма ли е, а на свой ред ни съобщиха, че
на няколко версти - седем или девет - има башибозуци, но те още не са
идвали тук, не са закачали българите.
- Май щом разберат, че днес сте пристигнали при нас, още тази нощ ще
избягат, какво по-хубаво!
Срещу нас излезе свещеник, 80-годишен старец с дълга бяла брада и
помръкнали очи. Външно той не се различаваше от другите българи, може
би само по бедното облекло. Бедността му говореше за жалкото положение
на православното духовенство, поне на тези, които не поддържаха турците.
Можехме да се разберем с този старец на руски, но той нямаше много
какво да ни каже. Той не стоеше над съселяните си. Покани ни, за да
отслужи молебен, и ние влязохме в църквата, която беше точно до
училището. Нека кажа, че отвън нищо не подсказваше, че това е
православен храм. Малка плевня с плосък покрив, без кръст, да не говорим
за камбанария. Камбаните не бяха разрешени никъде, камбанен звън не
беше чуван в България до нашето пристигане в тази нещастна страна.
Дори в Търново, голям град, където повечето население беше
българско, камбанен звън се чу едва след като го превзе нашата войска. Но
в това селце, в което няма нито една турска къща, турците не са
позволявали дори да се сложи кръст над жалката плевничка, от която се
отправяше към небето молитвата на презрените гяури. Вътрешната наредба
на църквата напълно отговаряше на външния вид - беше мизерно. Малък
иконостас от обикновено дърво с две бедни икони без никаква украса. На
царската врата някога е имало позлата, но тя се е олющила и са останали
едва видими следи. Толкова бедна, занемарена църква никой не е виждал и
в най-бедното руско село. Две-три восъчни свещи пред иконите слабо
осветяваха това скромно, изоставено християнско кътче. Още няколко
българи влязоха с нас и със слабия си, едва чуващ се старчески глас
свещеникът започна да отслужва молебен, филонът му беше овехтял,
протрит и едва се държеше на раменете. Нямаше певци, нямаше дякон и
слабият глас на стареца се разнасяше някак глухо и надгробно между
голите стени на този забранен храм. Трудно ми е да опиша впечатлението,
което ни направи тази бедна църква, едва осветена от две-три трепкащи
пламъчета, безсилни да разсеят падащия мрак. Тази запуснатост,
подсказваща, че името Христово сред тези хора се произнася със страх,
тези необикновено бедни одежди на изтерзания църковен служител.
Ужасяващо беше. Не смирение, а злоба предизвикваше тази криеща се от
човешки поглед молитва, злоба и ненавист против онези, които угнетяват
свободата и съвестта на народа, които са откраднали от хората правото им
свободно да изповядват убежденията си, вярата си и дори правото
свободно да се помолят на своя Бог.
Жаловито прозвуча на това място молитвата за руското войнство и
някак по-живо, по-тревожно се усещаше болката за многобройните жертви,
които бяха паднали и щяха още и още да падат, за скъпата кръв, която
изтича от гърдите на руския народ.
Слабият, едва чуващ се глас на стареца продължаваше. Той се молеше
за здравето на живите, дори и за здравето на отдавна пренеслите се във
вечността. Виждаше се, че тук животът отдавна е застинал и вестник
отдавна не е прониквал. Българският свещеник научи от нас за смъртта на
покойния наследник и когато му казахме, той само ни погледна с
помръкналите си очи, напълно учуден, не каза и дума и внимателно
задраска това име в своята книга.
Излязохме от църквата потиснати. Българите неочаквано предизвикаха
у нас мъка и състрадание. Когато се върнахме в нашата къщичка,
двадесетина души се въртяха около масата и ни приготвяха вечеря.
Вероятно бяха заклали за нас най-охранения овен. Това доказваше радостта
им, че са посрещнали при тях първите руснаци.
- А сега, ако дойдат и башибозуците да ни видят! - каза някой.
Колкото и невероятно да беше това, опитните военни взеха предпазни
мерки. За през нощта сложиха двама-трима българи с пушки из селото, а
казаците по устав трябваше да дежурят на пост.
- Освободете часовите, пуснете българите да спят - каза един от нас,
когато всички се приготвихме да нощуваме в малката стая на българското
училище.
- А вие гарантирате ли, че в цялото село не се е намерил един, който да
притича няколко версти и да предупреди турците, че сме пристигнали? -
отговори най-опитният в компанията ни.
- Господа, съветвам ви да сложите револверите до себе си, всичко може
да се случи по време на война.
И започнаха разкази за различни неочаквани нападения.
- Престанете, господа, стига толкова разкази! Ще си развалят нощта
башибозуците заради нас!
Разказите не утихваха.
- Господа, помните ли, като бяхме деца, старата бавачка за през нощта
разказваше страшни приказки?
Разсмяхме се и замлъкнахме. Часовите напразно стояха на пост до
разсъмване. В този случай башибозуците приличаха на разбойници от
приказките, които никога не тревожат безгрижния сън.
Рано сутринта потеглихме нататък. Чакаше ни тежък път. Трябваше да
прехвърлим Балкана. Решихме да се спуснем до долината на розите не през
Шипка, не през Хайнкьойския проход, а през тревненския междуселски
път, където още не беше минавала руска войска. Живо си представям
свръхестествените усилия, страданията, мъките, които е трябвало да изпита
нашата войска, когато след това, през зимата, е минавала през Балкана в
страшен студ, при непоносими бури и виелици по върховете! За да
извършиш това, което направи руската армия, трябва да си изключително
бодър, да си въодушевен наистина с геройски дух. Ако преходът през
Балкана през лятото, при прекрасно време и припичащо слънце, беше
съпроводен с такива трудности, каквито изпитахме ние, какво трябва да е
било през зимата, в мраз, поледица и урагани? Настръхвам само при
мисълта какви мъки е трябвало да понесат хората, извършили този
геройски поход през Балкана без добри ботуши, без топли дрехи.
Повечето път минахме не толкова ходейки, колкото пълзейки, конете
зад нас се движеха едва-едва, спираха след всяка крачка, плъзгаха се,
напрягаха всички сили. Ужасно стръмно, камънак, плъзгаво, не знаеш как
да стъпваш. Струва ти се, че ще загубиш равновесие, ще се подкосят
краката ти и стремглаво ще полетиш надолу. Шест часа продължи този
труден преход, накрая се спуснахме по страхотна стръмнина и влязохме в
прекрасна клисура, в която се бе приютило голямото българско село Селце.
Трудно намирам думите, за да предам радостта, завладяла жителите,
когато видяха 15-те човека от малкия руски отряд. Беше най-искрена,
неподправена радост, каквато не бях виждал. И се сетих за упрека, който се
чуваше често в България: „Струваше ли си заради тия братушки да влизаме
във война, след като те така недружелюбно се отнасят към нас!”. За да ни
посрещне, се изсипа цялото село - 55-60 къщи. Към нас се протягаха
десетки ръце, мнозина припваха към конете, дърпаха ни за дрехите,
целуваха ни ръцете. Сякаш конвоирани от цялото население, се отправихме
към посочената ни поляна. За минути донесоха черги и възглавници и в
сянката на вековен орех ни организираха място за почивка. Мисля, че
преди нас те за никого не бяха устройвали такова пиршество. Можеха да се
заситят сто души не яли няколко дни! В радостта си донесоха почти цял
печен овен, кокошки, пилешка супа, някаква българска каша с мед,
няколко стомни вино, с други думи - всеки носеше, каквото има и ние, без
да искаме, си спомнихме за Демьянова уха.
Наобиколиха ни в плътна редица и радостно си шепнеха. Жените ни
засипаха с цветя. Българите не знаеха какво още да измислят, та да докажат
радостта си. Дълбоко се обидиха, когато поискахме да им платим обеда.
„Дошли сте да ни избавите от вековния враг - казваха те, - а не
позволявате поне да ви нахраним!”
Какво ли не ни пожелаха, когато яхнахме конете, за да продължим към
Казанлък. Как ли не ни придумваха да спрем при тях, да не продължаваме,
казваха, че вечер е опасно, може да се срещнем с башибозук, че е по-добре
да изчакаме заранта. Трима-четирима мъже от селото тръгнаха да ни
изпратят, за да ни показват пътя, а други двама, които ни съпровождаха до
Селце, не се решиха да продължат - страхуваха се да не станат жертви на
башибозука.
На пътя от Селце до Казанлък имаше няколко турски села. Българските
ни водачи не спираха да ни убеждават, че е по-добре да изминем няколко
излишни версти, но да заобиколим, вместо да се срещнем с турци, останали
в селата си. Съветът им не беше приет, защото съвсем основателно всички
бяхме убедени, че дори да са останали турци, те няма да се решат да сторят
нещо,
- Нима турците са толкова много, от какво ви е страх? - питахме
българите.
- Повече са от нас - отговаряха те.
- Но нали им е отнето оръжието, те са се подчинили и значи са мирни
турци!
- Мирни са само докато ги е страх! - възразяваха водачите. - Оръжие си
имат! Предали са само старо оръжие, което за нищо не става, а годното
крият!
Последните думи бяха истина. Колкото пъти се случи да се събира
оръжието на турците, те го носеха сами и го трупаха.
- Още оръжие нямате ли?
- Предадохме всичко, нищо не ни остана.
Обаче, след няколко дни се започва клане, появяват се пушки,
револвери, ятагани – всичко добре скрито, за да не бъде намерено при
обиските.
Всъщност българите имаха право да не попадат пред очите на турците.
Те внимателно следяха кои българи са водачи или правят някакви услуги, а
при първия обрат на успеха на турска страна, нямаше да има спасение от
най-жестока разправа.
Продължавахме бавно. От високото, още отдалеч видяхме две села,
сториха ни се турски. Но когато ги доближихме, видяхме, че са опожарени,
а сред димящите развалини бяха оцелели няколко къщи.
- Кой е запалил тези села? - попитахме българите.
- Турците сами! - отговаряха те.
Като вариант на този отговор, се твърдеше, че руснаците са
подпалвачите. Понякога наистина може да е било и така, но по-често
българи палеха турските села и почти никога не си признаваха,
страхувайки се неясно от какво. Вече споменах, че не би било справедливо
да упрекваме българите за тези пожари и разрушения. В темперамента на
един народ трябва да има място и за чувство за мъст, особено когато
отмъщението е справедливо, както беше тук.
Струваше ни се, че в изгорените и опустошени села няма хора - къде да
живеят! - но когато влизахме, забелязвахме доста турци, скитащи сред
развалините. Развяваше се бяло знаме - знак, че селото се е покорило и са
останали само мирни турци. Бяха побягнали при приближаването на
руснаците, но след завладяването на Казанлък, Стара Загора и Нова Загора
се бяха завърнали при своите пепелища и бяха измолили разрешение от
казанлъшкия комендант да останат там. В завзетите местности ние бяхме
заобиколени от врагове, но руските власти не само не пречеха на турците
да си останат по местата, а дори съдействаха и обещаваха покровителство
срещу избухване на българската ненавист.
- Защо задържат турците - казваха българите, - нека се махат, останат ли
тук, те ще ни отмъщават.
Но руските власти искаха да докажат хуманността си към турците и
нека кажа, че желанието само по себе си заслужаваше одобрение. Но
понякога то стигаше твърде далеч и водеше до страшни беди за българите.
Въпросът е, че когато оставаха или се връщаха в домовете си, турците не
отговаряха със същото. „Мирните” турци, които пред нас всячески
демонстрираха покорство и миролюбие, се преобразяваха, щом нашата
войска напуснеше местността. От „мирни” те незабавно се превръщаха в
зверове и с чудовищни изстъпления си връщаха на българите заради
краткото си кротко покорство. Достатъчно беше до тях да стигне известие,
че руснаците някъде са претърпели поражение и че турските войски се
приближават, тонът им се променяше, а поведението им ставаше
предизвикателно.
- Ако не оставяхте турците да живеят спокойно на завзетите от вашите
войски места, нямаше да загинат толкова много наши - казваха българите. -
Децата ни нямаше да тънат в кръв!
Трудно е да влагаш човечност в безчовечно дело като войната, особено
във война с фанатизирани турци, които не се спират пред никакво
злодеяние. Разбира се, не можехме да следваме техния пример. Нужни бяха
само по-сериозни мерки за предотвратяване на вилнеещата ярост. Но, ако
грешиш, по-добре да е с излишна човечност, отколкото с нейното
отрицание.
Хуманността към турците ни караше да си пожелаваме да овладеем
същото отношение и при нашите собствени обществени дела. Иначе, ще ни
клъвнат с нашата руска пословица „В людях - ангел, не жена; дома с
мужем сатана.”.
Като влязохме в турското село, видяхме турчин и му махнахме да дойде
при нас. Той побягна, без да се оглежда. Другите турци, като ни видяха,
събраха се в група и излязоха на пътя. Преди да ги попитаме нещо, те
извадиха бели листове и ги размахаха. Това бяха разрешения от
казанлъшкия комендант да живеят свободно в селото. Видът на тези турци
беше мрачен и явно никак не искаха да отговарят на въпросите ни.
- В Казанлък има ли руска войска?
- Не знаем!
- А наблизо има ли турци? Башибозуци?
- Не знаем!
Само този отговор чувахме от тях. Бог знае как живееха в развалините и
опустошението. Не беше трудно да се усъмним, че са се завърнали с
надеждата, че ние скоро ще ги напуснем и за тях ще настъпи празник.
Поведението им беше гордо, излъчващ самоувереност, погледите им бяха
неприязнени. По това време може би те са знаели онова, което ние не
знаехме – за настъплението на Сюлейман паша с огромна армия срещу
малкия няколко хиляден отряд на генерал Гурко, който успешно първи
беше прехвърлил Балкана. Този отряд и командирът му не бяха виновни, че
нужните подкрепления не им бяха пратени навреме. Нашите водачи –
българи ни подканяха по-скоро да се махаме от турското село. Бояха се, че
турците ще ни пратят куршуми в гърба за спомен от срещата. Нека
признаем - „мирните” турци не веднъж доказваха, че на покорството им не
бива да се разчита. Биваше ги да устройват засади и в полето, и по къщите.
Язди си някой кротко покрай „мирните” турци и изведнъж - изстрел - и
ездачът пада от коня смъртно ранен.
Беше съвсем тъмно, когато се добрахме до Казанлък в Долината на
розите. Всъщност никой от нас не доби представа за красотата, дала на
местността това поетично название. По пътя не видяхме нито една роза - те
отдавна бяха прецъфтели, а припичащото слънце вече беше изгорило
цялата зеленина.
Надявахме се в Казанлък да настигнем отряда на генерал Гурко, но
очакването ни не се сбъдна. Пристигнахме късно вечерта, а сутринта на
същия ден генерал Гурко беше напуснал града. Казанлък е на първо място
от българските градове, в които успях да бъда. Разбира се, не казвам, че
прилича на европейски град, но от другите източни градове той се
отличаваше със спретнатост и чистота. Християнската част с откритите
къщи с прозорци към улицата рязко се отличава от мюсюлманската с къщи,
оградени с високи зидове, зад които се извисяват големи дървета.
Отседнахме в дома на богат българин, който ни прие сдържано любезно.
Ние пристигнахме в Казанлък с най-розови надежди и затова ни
изненадаха неговите мисли за военните действия.
- Да, да, разбира се, вие бързо стигнахте далеч, но какво ще става
тепърва! Боя се – казваше той, макар че в гласа му не личеше нито
опасение, нито съчувствие към русите - да не се наложи да се връщате
назад.
Ние не разбирахме, разпитвахме го, но хитрият мъж, той беше от
чорбаджиите, се измъкваше с най-общи фрази. Беше от българите, които
живееха в тясно сътрудничество с турците и доволен от личните си изгоди,
нехаеше за бедственото и унизително положение на народа. Пред очите ни
той постоянно се срещаше с турци, по десет пъти на ден при него идваха и
турският кадия, и други люде, които явно бяха на турска страна. На следващия ден ни поясниха
странния разговор с него. В Казанлък вече нямаше войска, всички бяха
заминали, останала само една сотня казаци. През нощта се разнесъл слух,
че генерал Гурко е претърпял поражение и няколко хиляди башибозуци с
малък отряд редовна войска идват към Казанлък от Карлово. На зазоряване
ни събудиха с това тревожно съобщение. Градът и хората имаха унил,
смръщен вид. За първи път станах свидетел на това, което се нарича
паника, и картината никога няма да се изличи от паметта ми. Страхът
обхвана всички, нямаше българин, който да не се поддаде.
Изчезнаха усмивките и радостта, скриха шапките с кръстен знак.
Възрастните и малчуганите излязоха на улиците с фесове, на всички лица
беше изписано само едно чувство - страх.
Българите вече не ни се покланяха сърдечно, по улиците не се чуваше
„Здравствуй, братушка!”, всичко се притаи. В очите на мнозина сякаш се
четеше упрек: „Какво ще стане с нас сега?”
Турците се заключиха в къщите си, вече не се показваха на улиците и
всеки усещаше, че там, зад стените те си говорят оживено и радостно и
очакват всеки миг да чуят шумното пристигане на онези, които ще ги
освободят от омразния враг и пак ще стъпчат повдигналия се дух на
българите - техни вековни роби. Затворени бяха много магазини, в къщите
захлопнаха капаците на прозорците, хората ходеха объркани, мъжете,
жените, децата - всички бяха попаднали под отвратителната сила на
страха! Оловна плоча сякаш затисна целия град.
- Какво да правим, как да действаме? - този въпрос си задаваха
малцината руснаци, останали в Казанлък. Не беше весело положението на
коменданта на града, той не падаше духом и се опитваше да успокои
отчаяните българи.
- Изпратете някой на Шипка, дайте знак на командира на българската
дружина, той може би ще се спусне оттам с няколко оръдия - казваха му
гвардейските офицери, мои спътници.
Изпратиха хора на Шипка, но кога ще дойде отговор и ще дойде ли
изобщо? В това време вълнението в града се засилваше. Какво може да се
направи? И странна работа! Когато паниката обхваща града, никой не се
пита: „Откъде се взе този слух, истина ли е това? Може пък в
действителност нищо лошо да не се е случило?” По време на война, струва
ми се, няма нищо по-лошо от тревожен слух, който бързо се разнася от
мълвата. По време на сегашната война той не един път предизвикваше
противна паника. Кой донесе новината, че башибозуци идват към Казанлък
от Карлово? Кой съобщи за поражението на предния отряд? Никой не знае,
всички вярват и никой не се съмнява, паниката бе обхванала града.
Комендантът прати двама-трима казаци да разузнаят при предния
отряд, да разберат нещо, но те не се завръщаха, сякаш пропаднаха. В
същото време трябваше някак да бъде успокоено населението, трябваше
нещо да се предприеме в случай на приближаване на турците. На никого не
му минаваше мисълта градът да бъде изоставен и да се отиде на Шипка.
Всеки разбираше, че оттегляне в такъв момент ще засили паниката, ще
бъде знак за бягство на цялото българско население, а това ще доведе до
страшни жертви.
- Какво ще правим? Какво да решим? - всички се питаха един друг на
импровизиран военен съвет.
- Трябва да се защитаваме, да вземем мерки за съпротива, да задържим
турците дори само за няколко часа, докато не дойде помощ от Шипка и
предният отряд не отстъпи до Казанлък.
Но как да защитаваш Казанлък, като военната ни сила в този момент
беше една сотня казаци! Как може Казанлък да бъде оставен без защита!
Беше късно да се мисли за това. Взе се решение да бъде защитаван градът и
незабавно започна организация на отбраната. Събраха българите, дадоха
оръжие на тези, които нямаха, изведоха ги на обширното поле в
покрайнините пред манастира, и там закипя работа. Незабавно навсякъде
се хванаха да копаят окопи, всички се засуетиха. Пристигналите, за да
служат в гражданското управление гвардейски офицери, влязоха в своите
си коловози. Те се разпореждаха, показваха къде да се копае и след
няколко часа равното поле така или иначе беше превърнато в укрепена
местност. Вършейки тази работа, българите някак се ободриха. Решението
да се защитават им подейства добре, лицата им светнаха. Вечерта, когато
работата приключи и във всички окопи бяха разположени въоръжени
българи, градът вече нямаше онзи тревожен вид. Паниката отслабна,
събудиха се енергия и твърдост. Като дойдат турците, няма да превземат
Казанлък без бой.
Нощта мина спокойно, а сутринта беше получено радостно съобщение,
че предният отряд не само не е бил разбит, а генерал Гурко е победил
турците при Нова Загора, въпреки превъзходството на силите на
неприятеля. Стана ясно, че слухът за приближаване на няколко хиляди
башибозуци е бил лъжлив и значи, нищо повече не заплашва Казанлък.
Градът моментално доби друг вид, българите отново се развеселиха,
скриха фесовете, появиха се пак шапките с кръстове и пак се покланяха на
руснаците, „мирните” турци се показаха на улиците скромни и покорни на
вид. Изчезна смазващата оловна плоча, небето отново просветна.
Казанлък правеше най-приветливо впечатление в този ден. Вчера
войната ни мачкаше отвсякъде, днес сякаш е зад девет земи в десета.
Един такъв ден, какъвто преживяхме в Казанлък сред общата тревога и
паника, би трябвало, струва ми се, да доказва колко несвоевременно бе
въвеждането на гражданско управление, което предполагаше траен ред. Но
каквото и да ни се струва, инструкциите са, за да се изпълняват точно,
гражданското управление трябваше да бъде въведено. Отново събрание в
конака, по-многолюдно, по-тържествено. След завземането на Казанлък
било наредено да бъде избран съвет от всички съсловия, както българи,
така и турци. Голямата стая с турски дивани покрай стените беше
изпълнена с представители на българите и турците. Те седяха едни до
други без признак на явна вражда, само понякога по лицата на някои от
турските представители се прокрадваше злоба и ненавист. Тази ненавист
не беше лъжовна, не беше въображение, тя съществуваше в действителност
и нямаше как да е иначе. Наистина, някои турци добре я прикриваха, но
затова пък други не се владееха. Дълго ще помня изражението на един от
турските представители на това кратко заседание. През цялото време той
дума не каза, седеше навъсен, свел поглед, вдигнеше ли очи, в тях имаше
толкова сдържано негодувание, че човек можеше да се чуди как се е решил
да присъства и да слуша заповедите на омразните му победители. Докато
го наблюдавах, някак по-добре разбирах зверските сцени, които тъй често
са обагряли с кръв България. Този мъж беше кадия. Но за това пък някои от
другите турци имаха съвсем спокоен и добродушен вид, не лишен от
достойнство.
На това заседание се случи същото като на всяко друго. Обявено беше,
че „завинаги” се премахва данъкът бедел, „завинаги” се отменя събирането
на десятък и накрая се правеше внушение, или по-скоро хората бяха
увещавани, че българи и турци трябва да живеят заедно, без да се обиждат
едни други, че „завинаги” трябва да изчезнат всички разпри и че от тази
минута нататък за всички, както българи, така и турци, настъпват
спокойствие и мир. В знак на признателност българите се покланяха,
турците полагаха ръце на гърдите си, е, не всички.
Строгият кадия остана неподвижен. Накрая им беше съобщено, че от
сега „завинаги” „се установява свобода на вероизповеданието,
мохамеданската религия ще бъде така уважавана, както християнската,
джамиите, както и православните храмове еднакво ще бъдат охранявани от
закона”. Очевидно българите се радваха искрено, като слушаха какво им се
казва, бяха забравили току-що преживяната паника, не подозираха,
горките, че тържествената дума „завинаги” по онова време не означаваше
повече от „двадесет и четири часа”. Клетите не се сещаха, че като
изразяват радостта си, в очите на турците това означаваше, че извършват
престъпление, което ще трябва да заплатят съвсем скоро не само със
собствената си кръв, но и с кръвта на жените, децата и всичките си близки.
Добре е, че не можем да виждаме в бъдещето, иначе щеше да е зловещо, да
гледаме една „престъпна” радост.
Събранието свърши. Наобиколиха ни шумни доволни и щастливи
българи, тогава видяхме двама да се провират през тълпата. Търсеха
коменданта.
- Какво желаете? - попита ги той чрез преводача си.
- Дошли сме да помолим за оръжие - отговориха възбудените мъже. -
Искаме сами да се защитим от турците, които заплашват нашето село.
Двамата бяха дошли от близко до Казанлък село. Идваха от името на
всички жители, които не искали да бягат от турците, а да отстояват с
оръжие своята собственост и живота си.
Често чувах оплаквания от българското малодушие, от страха и
неспособността сами да защитават своята независимост, свободата и
правото на съществуване. Тези двама българи бяха отговор на подобни
обвинения. Как да се защитят без оръжие, те го нямаха, впрочем, как да го
имат след като намирането на оръжие у един или друг българин навличаше
най-свирепо преследване от страна на турците.
Излязохме от конака и посетихме пленения каймакамин, бич за
българското население, както казваха, проявил се със жестоки зверства при
клането в Батак. Естествено, българите го ненавиждаха и внимателно го
пазеха, а той се преструваше на побъркан. Посетихме и „мирни” турци,
които ни поканиха да видим как живеят. Посрещнаха ни c обичайното
гостоприемство. За турците „гост” е нещо свещено, дори той да е най-
заклетият им враг.
- Кажете - питахме ги, - когато руснаците влязоха в Казанлък, българите
не започнаха ли да ви ограбват?
- Имаше такива случаи, но не много - казваха турците без раздразнение.
Сякаш вековната вражда беше забравена.
Не минаха и две денонощия и турците доказаха, че враждата не може да
се забрави, че българи и турци не могат да живеят под едно небе.

Глава VII
Трудни дни: Стара Загора и нашето отстъпление
Спокойни оставихме Казанлък и тръгнахме към Стара Загора.
Надявахме се да стигнем нашия преден отряд. Казанлък дишаше свободно
след страха и паниката, живна и се преобрази след мъчителните 24 часа
напрежение, предизвикано от лъжливите вести за настъпление на няколко
хиляди турци. Магическата дума „победа” беше изписана на всяко лице.
Сякаш тежък товар падна от българското население.
„Турците са разбити! Турците няма да дойдат при нас!” - тези думи за
миг обходиха града и излезлите на улиците българи както преди се
усмихваха приятелски на всеки русин. Може би още от майчиното мляко
всеки от нас носи в себе си убеждение, донякъде обидно за човешкото
самолюбие - че по зла воля на съдбата ние не сме нещо повече от последна
спица в колелото, че всъщност винаги и навсякъде сме били само статисти,
които излизат на сцената за засилване на ефекта. Но нека виновно си
признаем, че чувство на гордост и самодоволство се прокрадваше в сърцата
ни, като чувахме приветствията на българите. Благодарствените думи
особено ласкаят ушите ви и сте готови да повярвате, че наистина сте нещо,
че не сте частица от театралната тълпа, а напротив, и вие имате роля в
драмата, наричана история. Вярно, един вътрешен глас се надсмива на
гордостта ви и нашепва „Гъските са спасили Рим!”. Впрочем, блажени са
верующите, а у нас в Русия още не са се свършили онези „блажени”, които
едва ли не всеки ден лудеят на тема общественото влияние.
Все пак този натрапчив вътрешен глас не отслабваше чувството на
гордост, а приветствията и радостта, с която ни посрещаха и изпращаха,
ласкаеха националното самолюбие и настроението бе спокойно и приятно.
В такова слънчево настроение тръгнахме от Казанлък, като разчитахме
след няколко часа да стигнем Стара Загора. Пътят беше отличен, нямаше
откъде да очакваме опасност, още повече бяхме сигурни, че чак до самата
Стара Загора постоянно ще срещаме руски казашки постове. Увереността
ни скоро беше нарушена. Пътувахме вече повече от час, Казанлък остана
на няколко версти, а нямаше никакви наши постове!
- Сигурно по-нататък! - казваха военните - и ние продължавахме
безгрижно. Но и по-нататък остана така пусто и накрая се разбра, не
постове няма!
- Е, значи местността е напълно очистена, махнали са постовете, а
нашите явно са още по-напред!
Никой не си помисляше друго, всички бяхме далеч от
предположението, че предният ни отряд може да е претърпял неуспех.
Само че вместо да видим руски постове, скоро срещнахме малка група
бягащи българи.
- Къде отиват, защо? - недоумявахме ние и започна да се прокрадва
съмнение. Спряхме един българин, почервенял от жегата и бързането,
който ни порази е объркания си вид.
- Къде отиваш, в Казанлък ли? - попитахме го.
- Казанлък! - каза, почти извика българинът.
- Нали идваш от Стара Загора? Там са руснаците? - започваме да го
разпитваме, но той нас не ни разбира добре, а ние него - едва.
- Турчин, много турчин!
- Къде, в Стара Загора? Руснаци няма ли там?
- Руснак бяга, руснак малко, турчин много!
Нищо повече не научихме от почти обезумелия от страх човек. Не
можехме да повярваме, че в Стара Загора има турци, след като само преди
няколко часа бяхме получили информации за победата на генерал Гурко
при Нова Загора. Все пак думите на бягащия българин ни накараха да се
замислим.
- Какво ли значи това?
Разбира се, никой не можеше да отговори.
- Няма какво да му мислим, това са глупости - заяви един от военните. -
Българинът чул изстрели, подплашил се и побягнал, нищо друго не може
да е!
Обаче скоро взехме да срещаме все повече бягащи българи, които
накрая ни обясниха, че там, в Стара Загора, има сражение, че турците са
много, а руснаците - малко и нашите е трябвало да отстъпят. Би трябвало
да повярваме вече, но не! Трудно е да се обясни чувството, което ни
караше да се съмняваме в казаното от българите. На война някак лесно и с
желание вярваш, когато чуеш думата Победа! И се пазиш от другата
съдбовна дума - Поражение!
Продължавахме пътя, по-точно не обръщахме внимание на бягащите
българи - мъже, жени и деца. Струваше ни се, че те не виждат нищо освен
страх и ужас, които жестоко ги гонеха напред и все напред. От време на
време някой българин поглеждаше към малката ни група 15 човека и
извикваше:
- Турчин, много турчин!
- Господа, дали да не спрем - каза един от нас. - Не е случайно това
бягство, не вещае нищо добро, щом хората бягат така, със страх и плач.
Някъде нещо лошо се случва.
- Нищо не би могло да се случва, те бягат от сражение, от куршуми и
снаряди, няма нищо изненадващо. Ако има сражение, това не значи, че ние
сме победени, че турците са завзели Стара Загора. Продължаваме нататък!
- Както искате, но все пак по-добре е да сме наясно какво става!
Вярата в нашия успех надделя и продължихме по пътя, все по-близо до
Стара Загора. Колкото по-нататък пътувахме, толкова повече съмнения се
промъкваха в душите. От руски постове нямаше следа, растеше броят на
бягащите българи, все по-често се чуваха викове „Стара Загора! Много
турчин!” и мисълта, че „нещо не в ред” проникна в разговорите ни,
въпреки че първоначалното решение да стигнем до намиращия се в наша
власт град оставаше.
- Господа, да ускорим хода, вече се стъмва, когато пристигнем в Стара
Загора ще е съвсем нощ - каза един от офицерите и ние без милост
пришпорихме уморените коне.
Но не изминахме и половин верста, когато един от съпровождащите ни
казаци извика:
- Ваше благородие, вляво има прах, като че ли голям прахоляк - може
би кавалерия!
Спряхме. Наистина, вляво от пътя, на една или две версти, се вдигаше
облак прах.
- Какво може да е това? Не е обоз! Войска ли се движи?
- Войска, без съмнение, кавалерия!
- Наши или турци? - попитаха всички почти в един глас, но трябва ли да
казвам, че никой не можеше да отговори. Но този въпрос настояваше за
отговор, трябваше да разберем турци ли са или руснаци, за да изберем пътя
си - назад или напред.
- Ама, откъде тук изведнъж ще се появят турци! - каза един.
- А откъде да са руснаци? - възрази друг.
Колкото и да мислехме, не можехме да си обясним изненадващата
поява на цял отряд.
- Господа, трябва да решим едно нещо - каза един от офицерите - ако са
турци, трябва по-бързо да препуснем към Стара Загора, за да се
присъединим към нашите. Ако тези пък са наши, трябва да идем при тях,
тръгнем ли напред, ще се набутаме в турците.
Всички извадихме биноклите и започнахме внимателно да се взираме.
- Руснаци са, без съмнение са руснаци, струва ми се, че виждам бяло,
това са кители!
- Къде виждате бяло, никакви кители няма, то и не се вижда.
- Те се отдалечават от Стара Загора, не е възможно да са турци.
- А защо нашите да са тук, дали не отиват към Казанлък?
- Може би нашите отстъпват! - прошепна някой.
Никой не възрази. За първи път допуснахме тежка догадка и никой не
понечи енергично да възрази.
Критичен момент. Нерешителността е най-неприятна на война, когато
се съмняваш и колебаеш как да постъпиш. Когато се вземе едно или друго
решение, съмнението приключва и настава спокойствие - каквото има да
става, ще става!
Намирахме се точно в такава нерешителност и трябва да призная, че
колебанията ни бяха съвсем справедливи.
Накрая решение се взе и то беше най-предпазливото - трима казаци да
бъдат изпратени да разузнаят, а останалите да ги чакаме. Казаците
препуснаха, но споровете - руснаци ли са или турци - не спряха. Както и
по-рано продължихме да се взираме с биноклите, да се утешаваме е
видяното, макар вече да се стъмни и нищо не можеше да се разбере.
Очаквахме е нетърпение да се завърнат казаците, но мина половин час -
нямаше ги, мина три четвърти час, те сякаш някъде пропаднаха. Три
четвърти час да чакаш, това си е доста време, още повече, че изчезването
им ни караше да мислим, че са попаднали в ръцете на турци.
- Къде изчезнаха, това са не повече от две-три версти, натам и обратно с
езда е не повече от четвърт час! - възкликваше ту един, тy друг. Умуването
разпалваше нетърпение, но никак не ни помагаше да си изясним в какво
положение сме. Да чакаме още! Но докога? Не, не биваше да чакаме
повече, трябваше да решим нещо!
- Е, господа, нашите казаци изчезнаха, да се доближим отстрани към
идващия отряд, те трябва да са наши, а като доближим и видим, че са
турци, ще успеем да се измъкнем с галоп. Ние сме твърде малко, за да си
струва да ни преследват! - предложи един от офицерите.
- Ще идем, но къде се дянаха нашите казаци! - Решението беше взето и
ние се отбихме от пътя в посоката на движещия се отряд.
- Не е добре така! Постъпваме невнимателно - каза ми един от
спътниците. - Лесно е да се каже - ще офейкаме от турците! А ако
изморените коне откажат да бягат, тогава?
Трудно беше да се каже кой е прав. Ясно беше, че ни се налага лотария
- ако изтеглим добро число - срещаме нашите, ако е лошо - налитаме на
турците. Да продължим направо към Стара Загора, ако турците бяха вече
там, беше също толкова опасно, както да яздим към отряда, ако той не е
наш. Трябваше да разчитаме на късмет, същият, който не веднъж е
спасявал руснака.
Главното беше, че взехме решение и без да дочакаме казаците, поехме в
тръс към отряда. Едва ли някой беше спокоен. Но тревогата ни не
продължи дълго. Съвсем скоро, след десет минути или четвърт час,
попаднахме на наш драгун, мъкнещ наръч сено.
- Откъде си? - пита един от офицерите.
- Нашите спряха тук на бивак! - отговори драгунът.
С каква радост само всички чухме думата „нашите”. Но, за съжаление,
радостта ни беше кратка!
- Откъде идвате?
- Изпод Стара Загора!
Повече не питахме. Видяхме наблизо бивака и предположихме нещо
лошо. Това „изпод Стара Загора” звучеше „отстъпление”, но като не искаш
да повярваш на нещо, охотно се вкопчваш в най-невероятната надежда. И с
нас стана така. Би трябвало да разпитаме войника за причините за
отстъплението, имало ли е преди това загубено сражение или само заради
стратегически съображения, но ние се страхувахме да питаме. По-точно,
бояхме се да чуем ужасяващата дума: Разбити! Тази тревожна дума се
въртеше в главата на всеки, но никой не искаше да я произнесе, у всеки
проникваше нещо като суеверие, като че ли случилото се зависеше от
произнасянето на думата! Побързахме нататък и след няколко минути
бяхме в руския лагер.
Видът на този лагер беше потискащ. Малкият отряд току-що си беше
организирал бивак.
Хората още не бяха се настанили, не почиваха, но конете вече бяха
разседлани, офицери и войници ходеха насам-натам и от пръв поглед се
виждаше мрачното им настроение. Страшно уморени, измъчени, лицата
опушени от барут, униформите покрити с дебел слой прах, разпрани
ръкави и пешове, смъкнати пагони - всичко носеше мрачен отпечатък.
Нямаше смях и усмивки, а от време на време се чуваше тежка въздишка
или стон на страдащ ранен. Явно беше, че тези хора са под впечатлението
на току-що завършилото сражение, а как е завършило - с поражение или с
победа - нямаше нужда да се пита. Навъсеният, мрачен вид на целия отряд
съвсем ясно говореше сам за себе си. На лицата на офицерите и войниците
бяха изписани мъка, раздразнение и яд.
Ясно защо. Не бяха минали и три часа откакто този отряд беше водил
ожесточена битка, завършила с отстъпление от Стара Загора.
Щом влязохме в лагера, още преди да слезем от конете, ни обградиха
офицери, които бързаха да ни разкажат какво се бе случило в този
злополучен ден 19-и или 20-и юли. По тона им личеше как силно ги е
впечатлила неуспешната битка, загубена не по тяхна вина. Нито един не
беше в състояние да разкаже подробно, с отривисти фрази всички говореха
като трескави.
- Нищо не можехме да направим, турците настъпиха с огромни сили! -
изпусна се един.
- Нищо повече не можехме да сторим, освен да отстъпим и слава Богу,
че отстъпихме в ред, не беше бягство - каза друг.
- Имаме страшни загуби! Българското опълчение е на половина избито!
Българите се биха като юнаци и герои! - възбудено добави трети.
- А как се сражаваха Калитин, Фъодоров, загинаха най-добрите
офицери! – четвърти припомни храбрите другари, паднали в битката.
- Можехме ли да удържим, бяхме няколко души срещу цяло пълчище?
Бяхме обречени! - печално промълви един от наобиколилите ни офицери и
думите му отекнаха в останалите, също така потиснати.
Тези накъсани фрази, произнесени от развълнувани гласове, направиха
по-силно впечатление, отколкото един подробен, обстоятелствен разказ за
поражението ни при Стара Загора. В накъсаните фрази имаше много
дълбоко чувство. В душите ни беше тъжно и болно, но тази болка и тази
мъка ни караха да се отнасяме към всичко наоколо с несравнимо повече
топлота, отколкото в друго, щастливо време. Нито веднъж не се случи да
стана свидетел на победа, на тържество, не видях лагер, ликуващ след
щастлива битка, но и най-бурната радост от победата едва ли предизвиква
такава топлота, такава задушевност, както скръбта, която след поражение
затиска сърцата с горчивина. Впрочем, това е съвсем естествено! Когато е
радостен и щастлив, човек е повече егоист - никой не му е нужен, доволен
е от себе си, не търси опора в други, в близките си. Дори да не са му
безразлични чуждата мъка и нещастие, към тях той се отнася с онова
повърхностно съчувствие, което не го вади от егоизма на самодоволството.
Много време ще мине преди у хората да се укрепи съзнанието, че не може
да има лично щастие без щастие за всички. Далече е още светлото бъдеще,
когато така силно ще усещаме мъката и страданията на другите, че те ще
ни отнемат възможността да се наслаждаваме на лично егоистично щастие.
Някъде зад далечни, много далечни облаци все още се крие този златен
век на човечеството.
Успяват да го предчувстват малцина, винаги и навсякъде самотници,
които самоотвержено се отказват от егоистичното щастие и го принасят в
жертва на бъдещото щастие на своите ближни.
Но заради свойствената ни нравствена слепота, ние наричаме такива
хора фантазьори и утописти. И забравяме, че без фантазии и утопии, светът
отдавна би се вкочанясал с всичките му „истини” и „неистини”, с цялото
му зло. Теоретично понякога ние съчувстваме, дори завиждаме на такива
„фантазьори”, на такива „утописти”, но, за съжаление, животът доста ни е
осакатил, за да можем да жертваме личното си щастие заради обществени
интереси. В осъзнаването на собственото безсилие, колкото и да е обидно,
все пак има повече достойнство, отколкото в гордото самохвалство и
надутото самомнение на хора, които крещят за готовността си да носят
кръст и самозвано си присвояват ролята на ръководители на
„фантазьорите” и „утопистите”, но които в действителност няма да
пожертват и малкия си пръст за общите интереси. За нас, порочните деца
на порочно общество, са нужни нравствени страдания, зли удари на
съдбата, сурови уроци на личното нещастие, за да се пробуди това
сърдечно разбиране за хората, което се издига над „практическите
стремежи” и „егоистичните интереси”.
Всичко това, отнасящо се за отделните хора, е приложимо и за цялото
общество. Затова гръмките успехи на оръжието, победните войни до сега
рядко са били ознаменувани с бърз прогрес в живота на народа, докато
ударите върху нацията, почти винаги я караха да използва цялата си
енергия, за да успее поне донякъде да се освободи от натрупалата се
гнойна материя.
Личните интереси се крият и на повърхността излизат сериозните
обществени интереси. Хората започват по-добре да разбират неизбежната
връзка между личното и общественото благополучие. Пробуждането на
обществените интереси има като пряко следствие прилив на доброта на
хората към ближните им. Такова забравяне на личните интереси, такова
съчувствие между хората необикновено силно се усещат след неуспешна
битка, след поражение. Това ме порази в малкия отряд, който срещнах след
случилото се при Стара Загора. В разговорите почти не се чуваше думата
„аз”, забравени бяха всички лични несгоди и лишения, личният живот
направо изчезна и мястото му заеха думи от несравнимо по-висш характер.
- Можеш ли да мислиш за себе си, като виждаш какво става наоколо! -
каза ми един офицер, с който се разговорихме. Струва ли си да мислиш ще
паднеш ли, жив ли ще останеш, когато около теб хората се строполяват -
един повече, един по-малко, това е всичко. Смешно ти е, като си спомниш
какъв страх причиняваше мисълта за смъртта. Браво, имало е за какво да се
тревожиш!
А лишенията, умората, недостигът на сън, на храна - така е, понякога е
трудно, но нали не съм само аз! Като помислиш за това, ти става по-леко.
Като не си сам, и смъртта не е страшна. Знаете ли - добави той, - тук
направо ставаш по-добър, всички са ти близки, за всеки ти е жал, за всеки
те боли сърцето, дали е офицер или войник, от твоя полк или от друг, към
всички се отнасяш иначе, обичаш ги, те са ти съвсем като братя!
Запомних тези думи, защото най-добре изразяваха общото настроение!
Когато офицер говори за войник, изразява съчувствие, нещо добро, а
войникът когато мисли за офицера, прозира нещо приятелско, сърдечно.
Простота и естественост се установява в отношенията между хората, от
старшите до младшите чинове, дисциплината се спазва, но изчезва
грубостта, суровостта.
Дисциплината става естествена и човечна и не губи от това. Животът на
офицерите и на командира в този малък отряд не се различаваше от живота
на простия войник и това придаваше още повече топлота в отношенията.
Отрядът се движеше без обоз. Войникът спеше на тревата под открито
небе, подложил някакъв вързоп под главата си, така спеше и офицерът.
Никой в отряда нямаше дори най-малка палатка. Войникът и офицерът се
хранеха с черен сухар. Добре са, ако намерят овен, опичат го без масло, без
подправки и ядат. Този живот е наистина спартански. Но къде ще мислиш
за удобства, щом едва ли не всеки ден трябва да влизаш в битка, а след
това… да погребваш другарите си. Нищо чудно, че общото настроение
беше печално и до болка свиваше сърцата.
Всичко това беше ново за мен. За първи път видях боен лагер, не онзи
безгрижния и весел, в който прекарах няколко дни в Търново, а изпълнен с
безпокойство, готов всеки миг да се вдигне по тревога и да тръгне на
смърт, лагер на няколко версти от врага, а той - пет пъти по-многоброен, но
не и като дух.
Падна нощта. Всички легнаха там, където си седяха, и само на няколко
места запалиха малки огньове. Те красиво осветяваха разпилените групи от
по няколко души. След отминалия ден възбудата беше по-силна от мъката
и умората. Водеха се задушевни разговори, всеки имаше впечатления и
съвсем пресни спомени. Какви мисли пораждаха! Едно чувство свързваше
всички в този лагер, чувството на любов към родината, което пронизваше
всеки, от старшите до младшите, и даваше морална сила, над всичко
лично! Нямаше как тук да останеш чужд или страничен. Близки бяха и
познати, и непознати. Виждате някого за първи път, разменили сте само
две думи, но ви се струва, че винаги сте били заедно - това е общността на
висшите интереси. В това пробуждане на общите интереси, в това съзнание
за тясна родствена връзка между хората е безспорната полезна страна на
войната, особено за руския човек. Поради това, че нямаме високи интереси,
всички живеем като вълци в гората, всеки се е сврял в бърлогата си, мисли
само за себе си и никой не го е грижа за несправедливостта, на която може
да бъде изложен един или друг член на обществото. Тази разединеност
прониква в нравите, всеки интригантства срещу друг. Не вижда, че
интригите са в ръцете на онези, за които е изгодно да поддържат
разделението и явно имат обща цел. На война, особено при неуспех, всичко
това изчезва и затова тъй силно се усеща обаянието на военния, на
походния живот, въпреки всички несгоди.
Седнах до един огън, примъкнах се към малка група, слушах простите,
правдиви разкази и ми се струваше, че никога не съм се разделял с тези
хора, които виждах за първи път. Искам да отбележа нещо, което ме
изненадваше особено приятно през цялото време на пребиваването ми сред
военните в България - непринуденото, сърдечно отношение на нашите
военни към цивилните. Бъдете уверени, че винаги ще бъдете сърдечно
посрещнати, не само няма да странят от вас, напротив, и ако има разлика в
отношението между военни и цивилни, то е, че към вас ще се отнесат по-
любезно. По време на походите не веднъж си мислех, че враждата между
военното съсловие и цивилните не е нищо друго, освен голямо
недоразумение, вредно за обществото.
- Не попаднахте при нас в подходящо време - обърна се към мен един
офицер. - И не мога да изразя колко е обидно, защото до днес така добре
вървеше всичко, като по масло. Какво да се прави, налетяхме на страшна
сила, можеха всички ни да унищожат, колко хора загубихме, само колко
„братушки” загинаха, бедните, а с тях и нашите най-добре офицери.
- Как се сражаваха българите? - попитах аз.
- Молодци, дай Боже, всички така да се бият! За първи път влязоха в
сражение, а настъпваха като опитни воини, затова мнозина паднаха,
половината останаха в строя.
Тази оценка за българското опълчение не беше единствена. През този и
следващите дни колкото пъти станеше дума за тяхното участие в
сражението при Стара Загора, всички, от обикновения войник до
командира, хвалеха техния героизъм в злополучната битка. Толкова по-
доброжелателни бяха тези мнения, защото от самото начало, дори още
преди българските опълченци да се бяха срещнали с вековния си враг на
бойното поле, за тях тръгна мълва, че за нищо не стават, не умеят да се
сражават и побързаха да се отнесат с пренебрежение, да не кажа, с
презрение към тях. Битката при Стара Загора с факти опроверга
наложилото се твърде бързо предубеждение за готовността на българите с
кръвта и костите си да заплатят за независимостта на своята родина.
- Ако се бяха сражавали зле, ако не бяха тръгнали смело срещу врага,
половината от 1800-те български опълченци нямаше да загинат.
- А как няма да се сражават настървено - отбеляза един офицер, - когато
навсякъде виждат следите на страшни зверства, извършвани от турците,
всеки час, всяка минута. На един убили баща му, на друг съсекли брат му,
на трети изнасилили жената или сестрата и псувайки до насита, ги
измъчвали до смърт, на четвърти удушили детенцето! И така - без край!
Последните думи предизвикаха поредица разкази.
- И до сега ми се изправят косите - разказа ми доброволец от киевския
хусарски полк, - като си спомня дивата картина, на която завчера бях
свидетел. След кратка престрелка изгонихме турците от едно село. Влязох
в малка къща и що да видя - на гвоздей забит на тавана, виси българин с
главата надолу, а на пода гори огън. Главата му и горната част на тялото
обгорени и овъглени! Какво да добавя. Какво ще кажете за това изтънчено
варварство? Струва ви се, че не е възможно нещо повече, но не е така!
Видях друга сцена, която ме потресе още повече. С няколко хусари
влязохме в изоставена къща. Вътре всичко беше изпочупено, съсипано, а в
единия край имаше маса. Върху масата по гръб лежеше 2-3-годишно дете.
Когато се доближихме, видяхме, че е приковано към масата. Голям гвоздей
минаваше през корема му.
Какво би могло да се каже по повод такива разкази, чиято достоверност
не подлежи на съмнение? Изверги е единствената дума. След такива
истински истории възможно ли е с лека ръка да обвиняваме българите, ако
са запалили някое турско село или са си взели онова, което е било ограбено
от тях. Да си кротък като ангел, да си силен и да прощаваш на враговете, е
висша добродетел, разбира се, само че често я проповядват точно тези,
които най-малко имат право на това.
Чух също разкази за зверското отношение на турците към ранените и
убити руснаци, но те са достатъчно известни, за да ги повтарям. Явно
турците искаха да илюстрират това, което се разказваше за тях и да дадат
последно доказателство за хуманността си. Докато нашият огън замираше,
в Стара Загора беше накладен страшен огън и небето се озари червено –
градът гореше. Турците го бяха запалили, за да отмъстят за горещото и
сърдечно посрещане на руския отряд.
- Разбойници! - извикаха мнозина.
- Разбойниците са си разбойници! - каза един офицер. - Но обидното е,
че дивото отмъщение донякъде тежи и на нашата съвест. И ние сме
виновни пред българите. Трябваше да знаем с кого воюваме и да си
свършим работата така, че да не им дадем възможност да отмъщават по
местата, където са минали нашите войски.
Всички бяха съгласни с това и щеше да е трудно да не се съгласят. Като
се знае какви са турците, трябваше внимателно да напредваме, така че като
направиш крачка, да не се налага след няколко дни да отстъпиш и да
оставиш напуснатите места на страшния произвол на фанатизирания враг.
Поведението ни се обясняваше с първоначалното лекомислено и
необмислено отношение. Отчасти го изкупихме с освобождението на
Северна България, но въпреки това първите ни грешки, тежките ни загуби,
които струваха толкова много на руския народ, не бива да се забравят.
Макар тези грешки и неуспехи да бяха изкупени с героичната
непоколебимост и необикновеното мъжество на руските войници и
офицери.
Като става дума за лекомислено отношение към врага, не бива да се
мисли, че го споделяха нашите войници, офицери и всички командири.
Съвсем не. То беше характерно главно за онези, които нямаха
непосредствено съприкосновение с врага. Тези, които се сражаваха,
познаваха военните умения на турците и организацията на армията им.
Имах възможност много пъти да се убедя в това, а чутото сега се потвърди
и по-късно, особено след тежките плевенски поражения.
В същото време мнозина взеха да преувеличават съвършенството на
турската армия, нейния дух, нейната организация, но това преувеличение
беше естествено следствие от нашите печални разочарования.
Поражението винаги предизвиква критика и анализ на причините, довели
до случилото се, понякога се стига до самобичуване, което дава добри
резултати и е по-достойно от самохвалството. След първите ни поражения
този аналитичен критичен дух се прояви с особена сила, и то не само сред
хората, настояващи за настъпление, а и сред консервативно настроените
поради положението си, напр. военните, т.е. точно тези, които така
героично жертваха живота си в името на любовта към родината. Тук
критичният дух правеше по-силно впечатление, защото в него не се
усещаше жлъч, а само сянка на тъга, родена от пробудилото се съзнание за
един основен недостатък, който парализира силата на руския народ. Тъга
беляза и разговора около огъня на хората, измъчени от физическата умора,
още повече потиснати от впечатленията през този злополучен ден.
- Но каквото и да говорим, турците се сражават добре, те също умеят да
умират. Както се казва, с тях трябва да…
- Няма спор, те се държат добре, но трябва също да се каже, че се
сражават при други условия, различни от нашите!
- Как така при други условия? - попитах аз като човек, незапознат с
военните работи.
- Ами така. Сравнете оръжието им с нашето! Нашите пушки стрелят на
600 крачки, техните - над 1200 крачки, ние имаме негодни пушки
„Крънки”, а те - отлични пушки „Мартини”, ние от време на време няма с какво да
стреляме - не достигат муниции, а при тях има толкова много, че само
трябва да зареждат. Хайде, тръгни в атака. Докато изтичаш, колко народ
ще повалят? А трябва да се атакува, защото те така и така стрелят по нас, а
ние с нашите пушки нищо не можем да сторим.
Ето стрелците, те са добре, имат берданки.
- Ами в артилерията не е ли същото, те имат отлични стоманени оръдия,
а при нас… какво да говорим! Освен девет фунтовите оръдия ние друго
нямаме, а и те след 180 или двеста изстрела за нищо не стават, а и да
стават, така са повредени, че само те ядосват! Не, не можем да се мерим с
турците по въоръжението на армията.
Слушах и се удивлявах, защото малко, дори нищо не разбирах от
военните работи.
- Извинете, но как е възможно! В края на краищата какви страхотни
пари струваше превъоръжаването на армията, цял военен бюджет отиде, за
да гарантира, че не сме по-зле от турците!
- Трябвало е да стане, но като не е станало, какво можеш да направиш?
Явно са правили нещо, не са го довършили или не са успели - казваше
огорченият ми събеседник.
- Грешки, оказва се, имаме не само във въоръжението, не само в
артилерията. Вижте интендантството - наред ли е? Тук се оправяме без
интенданти, слава Богу! А погледнете как е при турците, направо да се
радваш, когато изоставят лагера си. Всичко намираш при тях, дори
сухарите им колко са вкусни. Как го правят, кой нарежда, с чии пари - знам
че при тях всичко е в изобилие. Войникът им се храни добре, патроните му
предостатъчно, той лесно се движи само със сум-ката си с патроните, а
нашият войник е като товарен кон. Направо се чудиш как прави такива
преходи!
 - А турската палатка не е ли чудесна! - допълва друг. В нашите
подгизваш и при най-слаб дъждец, а при тях не е така.
Поредица такива забележки, естествено, будят най-печални мисли, като
ги чуеш за първи път.
После навикът свършва своето и вече нищо не те изненадва. Някак
трудно или дори никак не се побираше в главата ми, как така точно
сферата, за която дълго време бяха полагани най-големи грижи, е в толкова
лошо състояние, за каквото свидетелстват най-малко предубедените хора.
Не може да бъде - мислех си - тези отзиви вероятно не са друго освен
резултат от естествено моментно раздразнение! Само че отзивите бяха
справедливи и си струваше да се види с каква болка военните говореха за
тези грешки. Мнозинството бяха твърдо убедени в съвършенството на
нашата военна машина и когато се сблъскваха с действителността,
изпадаха в недоумение пред видяното. Нямаха основание да се разочароват
само от едно - от своята готовност без колебание да тръгнат на смърт, от
необикновеното мъжество на руската армия, която наистина не познаваше
никакви препятствия и прикриваше всички слабости. Критичният дух
търсеше причините за недъзите и на първо време се нахвърляше върху най-
близкото. Същата грешка правеха мнозина мои събеседници, които тогава
бяха под влияние на тежките загуби. Такава грешка по-късно повтаряхме и
ние, далеч от войната, когато анализирахме нашите военни слабости. Лошо
е снабдяването на армията - виновно е интендантството, главният
интендант и неговите заместници; нямаме далекобойни оръдия - виновно е
командването на артилерията; оръжието за нищо не става - виновни са
завеждащите армейското въоръжение; полевата поща е хаос на хаосите -
виновни са онези, на които е било възложено да организират тази важна
дейност; военномедицинското управление доказа цялата си неподготвеност
- виновни са военномедицинският инспектор и другият персонал; издават
се неправилни военни заповеди - виновни са различни командири и т.н. и
т.н. Тези и други лица бяха строго осъждани, но и до днес този съд ми се
струва несправедлив. Няма спор, че има хора, които заслужават порицание
заради злоупотребата с оказаното им доверие, но все пак не всички са
виновни, не всички бяха водени от злонамереност. Напротив,
мнозинството дори бяха въодушевени с най-добри намерения! Но, за да са
виновни в по-голяма или по-малка степен почти всички, трябва да има
някаква друга причина, която не зависи от властта на отделни хора, а е
източник на всички грешки. Нито един съдник не обърна внимание на
съждение в теорията на съвременната историко-литературна школа - че в
мигове на най-високо напрежение силите на хората зависят от тяхната
среда, от едни или други условия в нея, от системата, в която се развиват
или глъхнат техните умствени и морални сили. Не е справедливо да се
хвърля вината върху отделно ведомство, след като то черпи сили от общ
източник. Затова не мога да се съглася с обвиненията, отправени към едно
или друго лице, и се опитвам да ги защитя от несправедливите, според мен,
нападки.
- Е тогава кой е виновен, според вас? - ме питаха. - Или виновни няма.
Да не би Господ да ни наказва за тежки грехове?
- По-добре да кажем, че всички ние сме виновни и да се помирим!
- А, не, какъв е този отговор! Каква е нашата вина, нали в нищо не сме
участвали? Дума не сме обелвали, казваха ни - Напред! - ние тръгваме и,
слава Богу, изглежда си вършим работата. Но ако според вас никой не е
виновен, кажете тогава откъде се взеха всичките недъзи във военната ни
организация, защо оплаквания идват от всички части на огромната военна
машина, за която са изхарчени толкова пари, толкова време и толкова сили,
защо ние, могъщ народ, след 20 години мир трябва да напрягаме сили, за
да се справим с безсилна - и физически, и морално – държава като Турция.
Хайде, кажете, защо се случва всичко това, ако според вас никой не е
виновен?
Отново се срещнах с това фатално „защо” и още един път разговорът
прекъсна. Тежка криза по време на война не е време за изясняване на
вътрешни въпроси.
Всички замълчаха. Всеки се прибра при мислите си и живите си
впечатления. Огънят ни съвсем изгасна и само над Стара Загора заревото
ставаше все по-ярко.
- Хайде да спим, господа, достатъчно говорихме, дано дяволът не е така
страшен, както го описват! Ще им го върнем заради днешния ден, няма
винаги да сме три срещу петнадесет хиляди.
- Хайде, наистина, да спим, че щом съмне ще трябва да се вдигаме,
казаха че в четири часа ще тръгнем.
- Добре ще е, ако преди четири не скочим, турците може и по-рано да
ни събудят!
- Глупости, през нощта те не безпокоят добрите хора!
- Е това вече наистина е голяма глупост! Какво по-добро, не ни
преследваха, иначе, всички ни щяха да избият. Което е вярно, вярно е -
никак не умеят да се възползват от победата си.
За няколко минути разговорът стана шеговит, но този тон не издържа -
нямаше как да бъдат заличени тежките и мрачни следи от деня.
Всички млъкнаха, легнаха върху изгорената от слънцето трева и
настръхнаха от бързото захлаждане след невъзможно горещия ден.
Особеностите на походния живот и новите военни впечатления гонеха
съня, а заревото над Стара Загора, ту отслабващо, ту засилващо се, будеше
натрапчиви мисли. Мина може би половин час, след като всички легнаха и
бяха казани последните думи. Някои вече спяха с този здрав, дълбок сън,
както могат да спят хора, извършили няколкодневен преход, когато видях
как един се надигна от земята и нервно промълви:
- Не мога да се отърва от тази сцена, не ми излиза от главата - виждам
ранения българин и турския офицер, който го удря по главата със сабята,
дори чувам как го удря - един път, два пъти…, а нямаше как да му
помогна…
- Хайде, спи, спи…
И отново всичко утихна.
През тази нощ на не един му се привиждаха дивите сцени от
сражението, не един сън беше тревожен. Още дълго чувах как някой
бълнува в съня си.
Въздействието на войната върху тези хора беше силно, погледът на
мнозина се проясни, несравнимо по-сериозно стана отношението към
живота. Войната накара мнозина да се срещнат лице в лице с онези тъмни
територии на нашия обществен живот, на които не бяха обръщали
внимание до този момент. Блясъкът на последвалите събития не изтри
първите впечатления, необикновеното мъжество и героизмът на армията,
преодоляла всички трудности, не ни накара да забравим всичко онова,
което така ясно осъзнахме през първия период на войната. Впрочем,
трудно може да бъде забравен този първи период, особено от онзи, който
мъчително бе изпитал нашите обидни поражения. Те бяха още по-тежки
заради бедите на и без това измъчения български народ, които още на
следващия ден видях с очите си.
Преди първите слънчеви лъчи, в пет часа, целият лагер беше на крака.
Утрото бе хладно, всички бяха премръзнали до кости, нямаше с какво да се
завият, загръщаха се в жалките си шинели, малцина щастливци имаха
бурки, другите ги гледаха завистливо.
Лагерът имаше твърде прозаичен вид. Всички мръсни, ненаспали се,
прозяват се, лицата им посинели, мислиш си само дано слънцето скоро
изгрее, та малко да се посгреем.
- Е, как се чувствате? - попита ме един офицер. - Не е за завиждане
походният живот!
И наистина, не е за завиждане! Силна воля е нужна и голяма енергия, за
да понасяш лишенията така, както ги понася руската армия - и студ, и глад,
и болести - от всичко имаше достатъчно.
- Мисля, че сега няма да откажете чаша чай?
Но не можеше да се мисли за чай. Трябваше да се задоволим с няколко
глътки коняк, който, нека му отдадем дължимото, вършеше важна работа.
Войниците и офицерите мъжествено понасяха всякакви лишения, но
физическата умора, рязката промяна на температурата, храненето сторваха
своето. Мнозина в отряда бяха болни, но всички оставаха в строя.
- Не сте добре, сигурно ви се гади? - ми каза военният лекар. Нищо не
може да се направи, при нас сигурно 90 на сто са в такова състояние.
Но войници и офицери не се омърлушваха. В отряда имаше оживление:
Там казаците водят конете на водопой, тук им дават ечемик; едни войници
се кърпят или почистват, други напалили огън и нещо варят в манерките
си; всеки се занимава с нещо. Една група привлече вниманието ми.
Застанал на колене войник чете на глас някаква книга, а трима-четирима
целите са слух и го следят с такова неотслабващо внимание, че, стори ми
се, ако в ушите им извикат: Турци! – няма да чуят… Слънцето изгря, стана
някак по-ведро, вече не треперехме от студа, оживиха се разговорите, вече
всички бяха готови, приготвиха се - щом се раздаде сигнал, за пет минути
ще са по местата си.
- Какво става, скоро ли ще тръгваме? - питаха се един друг.
- Кой знае, казваха, че в четири часа, а вече е шест и нищо не се чува.
- Казват, че трябва да чакаме някакво известие от генерал Гурко, къде е.
- Значи дълго ще чакаме, а турците ще се усетят и ще се втурнат да ни
преследват. Не ни е много удобно да приемаме боя.
- До къде ще отстъпваме, решено ли е или не е?
- Казват, че до Казанлък, а след това може и по-далеч!
- Ей, лоша работа!
Трудно е да се опише обидата в душите на всички при мисълта за
неизбежното отстъпление.
- Господа - каза един офицер, - не бързайте, решено е, че няма да
тръгнем от тук преди девет часа, освен ако получим известие от генерал
Гурко.
Малкият отряд, в който попаднах в нещастния ден на сражението при
Стара Загора, беше само част от отряда на генерал Гурко. Частите трябвало
да се съединят след сражението при Нова Загора, където турците бяха
разбити, но срещата не станала навреме, върху тях налетяла голяма
вражеска част - три-четири хиляди - и след ожесточена битка трябвало да
отстъпят. С този отряд се срещнах предния ден.
Вести от генерал Гурко не идваха и към девет часа прозвуча сигнал за
тръгване. За няколко минути малкият отряд се строи и тръгнахме към
Казанлък.
Въпреки страшната умора, войниците крачеха бодро, нямаше
омърлушени, макар на никого да не му беше весело. Всички бяха
потиснати от мисълта, че сме принудени да отстъпим, да предадем местата,
които напускаме, в жертва на необуздано турско отмъщение. Не знам какъв
е бил преди руският войник, но съм убеден, че сега той мисли и чувства не
по-зле от другите.
Много пъти имах възможност да се убедя в това.
- Сега, като се махаме, за тях ще стане лошо - чух от войник по време на
прехода. Турците ще изколят много хора, а и ще изгорят селата…
Така войниците говореха за „братушките”. Понякога ругаеха българите,
но се отнасяха с искрено състрадание към тях.
Имаше и друго чувство, което мъчеше малкия отряд. Не знам как да го
нарека - може би усещане за военна чест. В поражението, нанесено им от
турците, нямаше, разбира се, нищо срамно. Напротив, всички бяха
изпълнили своя дълг в битката, не беше тяхна вината, че е трябвало да се
сражават с три пъти по-силен неприятел. Освен това, коя война е възможна
без отделни неуспехи. Но всички бяха обзети от мисълта, че те първи са
дали на турците победа.
Горчиво грешаха, че поражението им е било първата победа на турците.
В историята вече беше вписан и вторият щурм за Плевен. Вече споменах,
че за първата атака на Плевен имахме смътна представа, за да броим
случилото се на 8 юли за поражение.
Доста причини да не е весело в нашия отряд. Всички бяха угрижени.
- Нещо неприятно ще се случи днес, няма да е приятно, турците ще
тръгнат в настъпление!
Това можеше да се предвиди. С колкото и мъжество да беше
въодушевен отрядът, мисълта тежеше, всички знаеха, че сме малко и
твърде уморени, за да издържим с чест нова битка.
След една-две версти бяхме подсилени от нова българска дружина,
която с няколко оръдия се беше спуснала от Шипка. Сега, ако турците
тръгнеха да преследват отстъпващия отряд, той все пак можеше да се
защитава в Казанлък и да чака още подкрепления.
Бях излязъл от Казанлък само преди 24 часа, а каква промяна! Виждах
същите улици, същите къщи, но не познах града. Новината за нашето
поражение и за последвалото неизбежно отстъпление се беше разнесла още
снощи и декорите бързо се бяха сменили с други.
Вчера Казанлък беше съвсем спокоен, всички къщи - отворени,
магазините работеха, търгуваше се на улиците, навсякъде - хора, българите
бяха весели, покланяха се от сърце, турците, е вид на пълна покорност, ни
приемаха радушно, в градския съвет заседаваха, ние към тях се отнасяхме с
достойното великодушие на победители. Заявявахме, че ще имат всички
граждански права, наравно с българите, че религията им ще се уважава, че
руските власти внимателно ще следят дали българите не си позволяват
своеволно отношение към тях… И само за няколко часа оловни облаци
паднаха над Казанлък. Всичко е променено. Къщите са залостени,
дюкяните - затворени, улиците - пусти, българското население изпитва
ужас, едни, ни живи, ни умрели, са се заключили в домовете си, други,
изоставили къщи и имущество, са хукнали да бягат, преследвани от
страшната мисъл за насилие и мъчения, ако попаднат живи в ръцете на
заклетите врагове. А в турската махала, зад каменните зидове турците
тържествуват и само чакат отдалечаването на последния наш войник, за да
започнат страшна разправа. Като минаваше по празните улици, усещате, че
тишината и спокойствието са само външни. В действителност тук цари
непримирима вражда, въпрос на време е тя да избухне и да предизвика
страшно клане. Впрочем, градът вече беше обагрен с кръв, през нощта са
били заклани няколко души. Отрядът ни премина по мрачните пусти улици
и за бивак беше избрана обширната поляна пред манастира, където преди
два-три дни българите дружно бяха копали окопи. Никой още не знаеше
колко време ще останем в Казанлък - няколко часа или до следващия ден.
Аз влязох в манастира заедно с щаба на отряда, но по-добре да не го бях
сторил! Картината беше потрисаща!
Няма описание, което да я предаде, според мен не съществуват
достатъчно ярки цветове, за да бъде изобразен целия ужас. Още преди да
влезем, чухме стоновете, риданията, воплите, крясъците, изтръгващи се от
болката, страданията и мъката на хората.
- Господи, какво става там? - запитах се неволно и необясним страх обзе
душата ми.
След няколко крачки за пореден път в тази война се изправихме лице в
лице с картина, напомняща описанията в Дантевия ад. Трябва да сте с
калени нерви, за да не ви разтърси до мозъка на костите. На земята лежаха
мъже, жени, деца от които се изтръгваха пронизителни стонове. Всички
бяха окървавени, простреляни, виждаха се следите от кинжали, ятагани и
куршуми, кръвта на някои изтичаше. Жена лежи като мъртва, с дълбока
рана от нож на шията, друга полугола с открити гърди, простреляна на две
места. До тях - млад българин с хлътнали очи, трудно дишащ, а по голия
му гръб кръвта изтича от няколко дълбоки рани. Смъртта доста дълго го
кара да чака реда си. Няколко души тъпо гледат двегодишно детенце,
неподвижно лежащо на земята.
- Не е ли мъртво? Няма ли някой да го прибере, къде е майка му?
Майката я няма, убита е, а детето още е живо, диша, но до кога… може
би час-два и ще умре от глад. Дойде монахиня, съжали го и го внесе в
стаята.
Манастирът бе пълен с такива деца, те предизвикваха сълзи, но ги
оставяха да умрат. Страшна бе тази смърт, но по-страшно бе страданието
на детето. Няма нищо, по-разтърсващо от съсечено дете, няма сила, която
да предизвика толкова злоба и ненавист към извергите, като кръвта,
изтичаща от раните на пет-шест- годишните дечица. Лее се кръвта на
възрастен - картината е тежка, но какво да се прави, това е войната - днес
той лежи в предсмъртни мъки, вчера може би от неговата ръка е умирал
друг със същите страдания. Ранена жена, стоновете и късат сърцето ви, но
тя все пак е могла да се бори, да се защити, чувството за мъст не и е било
чуждо. Може би е отмъщавала за мъжа си, за баща, за брат и са и
отвърнали с куршум или с нож. Но когато стене дете, когато то, съвсем
невинно и беззащитно, кърви, а вие чувате стоновете му и виждате
дълбоките рани, ви обзема само жажда за мъст, без милост, без пощада и
вие самият, хуманен човек, забравяте за човещината и сте готов настървено
да се нахвърлите върху извършителите на тези въпиющи зверства. Такова
чувство обхващаше всеки от нас, когато виждахме дете на пет-шест години
с отсечена ръка, окървавено. Риданието му караше косите ни да
настръхнат. Едва ли имаше някой, който да не се задавяше от сълзи на
негодувание. Да се описват с всички подробности такива сцени е трудно, а
и едва ли има защо. Колкото и такива описания да има, колкото и разкази
за зверства да си чел, колкото и да са те покъртвали нечовешките
страдания на жени и деца, никакви книги, колкото и талантливо да са
написани, не могат да са сравнят със силата на преживяното, когато за
първи път си видял с очите си зверската жестокост спрямо дете.
Когато видиш подобни сцени, на преден план излиза страстно чувство
на ненавист и то заглушава трайната хуманност у човека. Затова не бива да
се изненадваме, ако руски войници, станали свидетели на такива зверски
деяния, на свой ред отмъщаваха за вършени от турците насилия и зверства.
Но друго ме изумяваше - човечността към врага, която в руската армия
никога не изчезна, независимо от дивите сцени пред очите й. Който
отблизо е видял адската разправа на турците с българите, няма да се реши
да хвърли камък върху тях заради сравнително малкото взривове на
отмъщение, за които така несправедливо укоряваха българите. Няма да ги
упрекне нито един свидетел на сцени като в манастирския двор в Казанлък,
където десетки възрастни и деца с посечените тела, с воплите и изтичащата
кръв казваха всичко за мъките на цял един народ.
На двора бяха и няколко офицери, ранени в последното сражение. Един
ме доближи и се разговорихме.
- Тези сцени действат ли ви? - попита ме той.
Погледнах го и отговорих:
- Да. Как може да не въздействат, железни нерви трябва да имаш, та да
останеш спокоен, когато видиш клетниците.
- A ето че на мен вече не ми действаш. Това, което вие виждате тук, е
нищо, дреболия в сравнение е онова, на което ние се нагледахме!
И той ми разказа.
И преди това бях чул, че след завземането на Стара Загора малката река
край града е била буквално обагрена с кръв. Била пълна с трупове на
избити българи, и жени и деца, имало и ранени руснаци, които не успели
да приберат. Преди не вярвах на тези разкази, смятах ги за донякъде
преувеличени, мислех си, че и фанатизираните турци все пак са хора и в
подобни разкази тоновете са по-мрачни, отколкото изисква истината. Едва
сега разбрах, че в разказите за невероятните изстъпления и жестокости на
турците багрите не само не са пресилени, а, напротив, всяка дума е твърде
бледа, за да каже истината. Всичко, за което бяха безсилни думите, се
допълваше от вида на измъчените хора, потърсили убежище зад оградата
на манастира.
- Но, кажете, от къде са тези нещастници, нали касапницата не беше в
Казанлък – попитах монахиня, която се луташе със съвсем малко бебе.
- Не - отговори ми тя през сълзи. - Такива злодеяния очакват Казанлък,
когато вие си тръгнете.
Господи, колко кръв ще се пролее, колко невинни жертви ще загинат!
Като това бебенце!
- Защо то е при вас, отдавна ли сте го взели?
- Не, днес го намерих, беше захвърлено на улицата, но не зная какво да
правя с него!
- Няма ли си майка?
- Бог знае къде е тя. Децата са много, не могат да вземат всичките,
нямат сили да ги носят и така изоставят най-малките. Само господ знае
колко такива са загинали! Всички бягат! Кога ли ще дойде краят на мъките
ни!
Тя казваше истината - всички бягаха. Едни от Стара Загора, други от
Карабунар, трети от Нова Загора, четвърти от съседните села. Навсякъде,
където дори в околностите се бяха появили наши войници, турците
свирепо палеха и колеха, колеха и палеха. Нищо чудно, че всяваха сред
хората паника, ужас и страх и при думата „Турци!”, всички се втурваха да
бягат.
- Да се махнем от тук, тежко е, не можем да помогнем, само ни
завладява безсилно озлобление.
Послушах с готовност, излязохме от манастирския двор и тръгнахме из
града. По улиците - само войници и офицери, жителите направо бяха
изчезнали, рядко се промъкваше, сякаш нещо е откраднал, някой българин,
опасяващ се да не бъде забелязан.
- Да идем в турския квартал, да видим там какво става.
- Не, господа, там аз няма да ида и вас не ви съветвам. Що за
приключение - да бъдеш убит иззад ъгъла или да видиш как някой стреля
по теб зад стените - отговори един от по-опитните.
- Е, как! Докато войската е тук, те няма да посмеят!
- Няма да посмеят! А как го направиха в Стара Загора. Какво ставаше не
само в Стара Загора, а и в Казанлък, когато превзехме града. И тук, и там
заради предателски изстрели бяха обесени неколцина. Не знам тук колко
са, но в Стара Загора бяха обесени седем души - на същите прозорци, от
които бяха стреляли.
- Ужасно е - отбеляза един от присъстващите, - че българите се радваха
на тези обесвания като на празник. Български жени идваха да видят
обесените турци, пипаха ги, радваха се около труповете и продължаваха да
ядат своите сливи и круши! Изумително коравосърдечие!
Очевидно несправедлив беше този упрек. Хората не са ангели, а и защо
им е да бъдат.
Свирепостта, жестокостта, насилието не могат да предизвикат любов и
милосърдие. Ако за злото хората винаги се от-плащаха със зло, то може би
на света щеше да има по-малко желаещи да го причиняват.
- Така че, ще отидем ли в турския квартал, господа?
- Помнете правилото - обади се един военен - не бягайте от опасността,
но и не й се натрапвайте! Може благополучно да завършим разходката, но
рискът е ненужен!…
Вчера се разхождахме спокойно край турските къщи, влизахме да им
гостуваме, а днес се опасяваме, че същите „мирни” турци ще стрелят по
нас. Наистина, още владеехме Казанлък, но властта ни беше призрачна,
независимо от присъствието на войска. Впрочем, не бяха минали и два дни
откакто доста тържествено въведохме тук гражданското управление!
Господи, каква зла ирония! Спомних си как се радваха българите, когато
обявявахме, че „завинаги” се отменят едни мерки и „завинаги” се въвеждат
други, колко щастливи бяха, като чуха да се провъзгласява тяхната
независимост, краят на турския гнет, краят на турското иго. Наистина, бяха
минали шест месеца и в част от България, онова, което им беше обещано,
беше вече исторически факт, но за нещастие за българите от другата страна
на Балкана гръмко обявеното освобождение от турско робство отново се
оказваше несбъдната мечта.
Пребродихме за час-два опустелия град и се върнахме в манастира.
Вече бяха откарали с каруци и нашите ранени, и простреляните българи.
Не биваше да се остава в Казанлък. Генерал Гурко, оттеглил се към
Хаинкьойския проход, беше изпратил известие и ние решихме да напуснем
злополучния град. Останалите в Казанлък българи също се канеха да
избягат, загубили последна надежда. Оставихме някои руснаци, но те не се
бояха от яростта на врага, защото почиваха под земята зад манастирската
ограда. Край стените в шест гроба бяха загиналите при първата атака на
Шипка. Черен дървен кръст с бели ивици стърчеше над скромните гробове
с прост надпис: „Капитанът от 15-и стрелкови батальон Василий Шепелев,
убит в сражение край село Шипка на 6 юни 1877 и по-нататък: „
Аполинарий Климантович, командир на 13-и стрелкови батальон”, и още:
„граф Едуард Казимирович Роникер”. Простотата на тези надписи ме
накара да си спомня други кръстове, на гробовете, с които беше покрита
Франция през 70-те години и където почти нямаше някой без надписи като
„mort pour la patrie” или „mort еп brave”. Признавам, че харесвах тези надписи, те
въздействаха на чувствата като сърдечни слова. Само че, ние, руснаците,
като от чума се боим да разкрием искрени чувства и сме щедри само когато
изразяваме нещо банално. Тези скъпи гробове са всичко, което остана там
от първия ни поход отвъд Балкана.
- Скоро ли ще тръгваме, питаха всички, но никой не знаеше часа на
тръгването от Казанлък.
Знаеше се само, че отстъпваме към Шипка.
Въпросът беше - ще успеем ли да отстъпим преди настъплението на
турците? Тревогата ни беше по-голяма, защото нямахме сили да се
противопоставим. Целият отряд можеше да загине напразно. Отговорът за
отстъплението беше един:
- Може би ще тръгнем днес късно вечерта, ако не, утре на разсъмване.
В осем вечерта беше заповядано никой да не напуска строя, само щабът
отиде отново в манастира. Там пак беше претъпкано, в двете стаички беше
тясно, на двора нямаше къде да приседнеш за малко почивка. А умората
беше голяма, очите се затваряха и канеха съня. Напразно търсехме къде да
си починем, всичко беше заето и трябваше, щем-не щем, забравили
неловкостта, да седнем върху гробове. Не биваше да разседлаваме конете,
готови да скочим и да последваме отряда. Гласове, шум, хората ходят
назад-напред, конете тъпчат на място. Струваше ни се, че не бива да
затваряме очи, но умората победи и скоро се унесохме в най-здрав сън…
- Ставайте, ставайте по-бързо! Всички тръгнаха вече, в манастира няма
никого, всички излязоха, трябва да ги догоните.
Изглежда не са ни забелязали в тъмнината и сме останали сами в
манастира. Скочих, тъмно като в рог, мъртва тишина, тревожно усещане.
- Ама къде отидоха?
- Не зная! Трябва да ги догоните!
Единадесет часа. Бяха ни предупредили, че може да се тръгне късно
вечерта, и така бяха сторили.
След две минути, заюздили конете, излязохме през манастирската
порта. Конете едва пристъпват, адски тъмно е.
- Явно са получили известие, че турците идват, и затова са избързали!
След десет минути стигнахме до поляната, където беше бивакът. Обади се
часовой. Значи отрядът е тук!
- Щабът мина ли? - питаме часовия.
- Отмина.
- Къде, в каква посока?
- Направо.
Тръгваме направо. Отново часовой, пак същите въпроси, пак същия
отговор: направо!
Отпред не се вижда нищо, накъде да вървим, има няколко пътя, кой
води към Шипка, един Господ знае. Оглеждаме лагера, струва ни се, че
хората са по-малко.
- Да не би повечето от отряда да са тръгнали към Шипка? Вижте тук е
почти пусто!
Какви ли не фантазии не ни минаха през главите!
- Ами, нищо не можем да направим! Къде ще вървим в тая тъмница, ще
чакаме да просветне.
Това, разбира се, беше единственото разумно решение. До една купа
слама слязохме от конете и легнахме. Никакъв звук, сякаш всичко е
измряло. Няма къде да вържеш конете, а е и опасно - някой ще вземе да ги
отведе, а на война без кон човек е загубен. Истина е казаното: човек на
война без кон е половин човек. Няма какво да се прави, трябваше да
държим в ръка поводите, защото ако конят тръгне на някъде, върви, че го
търси. Спи ти се, но щом задремеш, конят с муцуната си докосва лицето ти,
събуждаш се, буташ го по-далеч, но след няколко минути той пак те буди и
така цялата нощ, т.е. до четири часа, когато започна да съмва.
Сутринта, когато вече се виждаше, забелязах на няколко крачки от мен,
при друга купа ечемик няколко души от щаба, за който ние лекомислено
помислихме, че е напуснал Казанлък още вечерта.
- Къде пропаднахте вчера в манастира - попитаха ни, - ние ви търсихме,
искахме да ви кажем, че ще прекараме нощта на полето. Но вас никакви ви
нямаше.
Разбрахме това, което си бяхме помислили - просто ни бяха забравили.
Щабът излязъл от манастира, заобиколил строя и за нощувка се
разположил така, както сторихме и ние.
Още преди четири часа всички бяха на крака. Утрото беше хладно,
целият трепериш и утехата е само една - коняк.
- Е, изглежда всичко е наред, явно турците не се канят да минат в
настъпление!
- Ами, Слава Богу!
- Ако не е слава на Бога, лошо ни се пишеше, а на Шипка ще се
задържим, лесно няма да ни прогонят от там!
Ако турците не бяха загубили цели две седмици след битката при Стара
Загора, кой знае дали щяхме да задържим в наши ръце този важен пункт,
спечелен от генерал Гурко при първия му балкански поход.
Щом излязохме на широкия път от Казанлък към Шипка, бяхме
изненадани от нова картина, която ме потресе. По целия път се точеше
плътна колона хора, които бягаха. Човек трябваше да види тези бегълци, за
да разбере ужаса на войната, за да се усети зловещата сила на турското иго,
подкрепена с фанатизъм!
Заедно с нас напускаха Казанлък почти всички българи, които още не
бяха избягали или не бяха изгубили надежда, че няма да оставим града им
в ръцете на неприятеля. Заедно с нас напуснаха своята обител познатите ни
монахини от казанлъшкия манастир. Спасяваха се в кабриолет, препълнен
с деца. В ръцете им, върху коленете, на пода, отвсякъде се показваха
детски главици. Децата, прибрани от пътя, са били изоставени от
нещастните им родители. От очите на жените се ронеха сълзи в скръбен
контраст с безгрижния смях на захвърлените деца.
Кръгли сираци при живи родители. Монахините бяха сигурни, че ще
доживеят края на дните си в скромния манастир. А сега трябваше да търсят
убежище, да се спасяват от насилието, от ножа, ятагана и куршума. Какво
да правят с децата, как да ги хранят? Бяха поели тежко бреме, но не можеха
да ги оставят да измрат? Не само жените жалеха захвърлените малчугани,
сърцето на руския войник не отстъпваше с добротата си. Нямаше
артилерийска ракла, нямаше лафет, върху който да не висяха дечица.
Вземаха ги, слагаха ги, където можеше и ги возеха. Какво се е случило с
тези деца по-късно? Най-добре да не задаваме такива страшни въпроси.
Девет десети от тях, ако не и повече, без съмнение, са погинали. Но в тези
минути кой можеше да мисли за бъдещето, настоящето беше толкова
страшно, че поглъщаше всички мисли. Каквото и да говорим, думата
„загива” е къде-къде по-страшна от „ще загине” и тази дума будеше
добросърдечието на простия руски народ. Тази вродена човечност се
проявяваше на всяка крачка, могат да се разкажат десетки случаи, но ще
опиша само един красноречив. Войник вървеше с другите, в едната ръка -
пушката, а в другата - детенце, обхванало врата му с две ръце.
Попитах чие е то, кой му го е дал, къде го носи и какво ще прави с него.
- Кой го знае чие е! - равнодушно отговори войникът. - Вървя вчера,
гледам, на пътя лежи малчуганче, в същата тази дрешка и крещи. Огледах
се, никой няма наоколо, трябва да са го изгубили. Какво да сторя? Да го
оставя е грях, то може да е малко, но е християнска душа.
Вдигнах го и го понесох. Ще го взема с мен, дано Господ помогне да се
прибера у дома с него.
Тогава ще направя от „братушката” руснак.
- Но как ще го носиш, в строя не може с детенце в ръце?
- Не знам! Може и Господ да помогне.
Върви войникът, бодро крачи с новия си товар. Няма съмнение, че
скоро ще трябва да се раздели с намереното детенце, а може би и той, и то
отдавна са загинали. Остава само още едно доказателство за топлотата и
сърдечността на руския народ. И друго е вярно - мисля, че никога не е
имало толкова много случаи, в които сърдечната доброта трябваше да се
прояви с цялата си сила. Като безбрежно море наоколо се ширеше
нещастието. В печалния ескорт на нашия отряд бяха не само бягащите
жители на Казанлък. От долините на Тунджа и Марица бягаха уплашени
хиляди семейства, изоставили домовете си, имуществото, събирано с дълги
години труд, спасяваха се без покъщнина, често без хляб, обричащи се на
гладна смърт, но не мислеха за това.
Страхът от турците изравняваше богати и бедни. Довчера богат, той
бяга само с дрехите върху себе си, оставил цялото си имане в жертва на
турската отмъстителност. Мисли само как да си спаси живота. Знам такъв
случай. В Стара Загора живеел богат българин, който приел в къщата си
цялата руска управа. Не пожалил пари, за да покаже, че българите ценят
жертвите на руския народ. Всичко било в услуга на руснаците. След
няколко дни се появила войската на Сюлейман паша, руският отряд бил
разбит и този богат българин побегнал от родния си град, побегнал, без да
вземе дори най-жалки трохи от богатството си. Превърнал се в бедняк,
който дори не знаел с какво ще се храни утре.
Никой не можеше да каже накъде е тръгнало клетото множество, за
какво мислеше. Истината е, че за нищо не мислеше, страхът бе
парализирал съзнанието. Едни бяха по-късметлии, взели бяха някаква
покъщнина, парцали, посуда. Но е храна малцина се бяха запасили. Трудно
е да се опише картината на това бягство. Представете си пожар, пламъци,
обхванали не някоя къща, а целия град. Няма спасение, трябва да се бяга от
изпепеляващия огън. В луда паника хората изскачат от къщите, опитват да
спасят най-ценните си вещи, но спокойствието го няма, разсъдъкът им е
помрачен, хващат първата попаднала им ненужна и нищо не струваща вещ
и бягат с надеждата, че носят нещо ценно. Те нищо не виждат, нищо не
чуват, нищо не съзнават.
Пред очите им са само пламъци и безпощадният турски нож. Който е
виждал картината на Брюлов - „Последният ден на Помпей”, който помни
тези лица, въплъщение на изпитвания ужас, вкаменени от страх, ще ги
извика от паметта си.
Картината беше потискаща, а детайлите свиваха сърцето е непоносима
болка. Като се взреш в една група, в трагичната картина на спасяващо се от
гибел семейство, разбираш страданията на десетки, не, на стотици хиляди
българи. Виждам пред очите си това семейство - мъж, жена и седем деца.
Мъжът води магаре, натоварено с домашни вещи, върху тях се е
покатерило петгодишно момиченце, което с две ръце се държи пред денка.
Нещастно е лицето на този човек, съкрушен от мъка. Той гледа без мисъл
напред, никого не вижда и не чува. До него две безпомощни деца, вече
дрипави, едва движат крака. Измъчени са от дългия път, нямат сили да
вървят десетки версти. След няколко крачки - жена. Не искам да засилвам
краските, но как да не кажа, че тя изглежда ужасно. Още не е изплакала
всичките си сълзи, а очите й са хлътнали, косите й стърчат под някаква
дрипа, тя изнемогва от умора, превърнала се е във впрегатно животно -
носи две деца. Едно виси на гърба, хванало се за шията й, друго, някак
вързано на гърдите, тя придържа с една ръка и накрая за роклята й се е
хванал един четиригодишен, облян в сълзи. Той не ходи, той тича след
майка си, но тя не забелязва сълзите му. Като се вгледах в това семейство, в
тази трогателна майка, в този куп деца, разбрах иначе очевидно
възмутителния факт - да оставиш деца насред пътя. Когато тази жена
изгуби сетните си сили, като не може повече да носи три деца, когато бъде
изяден и последният къшей хляб, какво да стори тогава? А трябва да върви,
страхът я преследва? Като жертва един, двама, спасява другите. Освен
изоставянето на деца по пътя имаше и по-страшни случки. Майки хвърляха
своите сукалчета в пропастта от страх да не бъдат изтезавани от
преследвачите.
Колкото по-напред се придвижвахме, толкова по-гъста ставаше
колоната бегълци. Розовата долина беше се превърнала в долина на
стенания и вопли, които ни съпровождаха до самата Шипка. Струваше ни
се, че там, далеч, зад Балкана повече няма да видим такива сцени, които
един път ни караха да проклинаме войната, разпалила дивата злоба на
фанатиците, а друг път искаха да желаем още по-силно войната. Война до
край, до изгонване на турците от Европа. А понякога мислехме само как да
се махнем, да избягаме от тези сцени, да забравим какво сме видели на яве,
а не на сън. Само че грешахме, като си мислехме, че от другата страна на
Балкана няма да срещнем глада, сълзите, стоновете на спасяващите се с
бягство българи.
Два-три часа вървяхме нагоре към Шипка. Цялата долина на Тунджа
беше под нозете ни и всичко, до което стигаше поглед, беше от край до
край покрито с нещастници, бягащи от турското отмъщение. Гледката
надолу, към подстъпите на върха беше така необичайна, че трудно можеше
да си дадеш сметка за предизвиканите чувства. Без съмнение, мъка
притискаше и завладяваше душата. От подножието до върха нямаше
свободно и късче земя. Десетки хиляди българи прехвърляха Балкана и
сякаш се движеха не отделни хора, а самите хребети. Не зная с какво да
сравня тази огромна човешка вълна, за да дам поне приблизителна
представа за разгърналата се пред нас картина. Като гигантски мравуняк,
който покриваше всичко от горе до долу, а като гледах мрачната тълпа, не
мислех за безизходицата, която ги чакаше. Ако сега бяха без хляб, скоро
напуснали домовете си, ако сега гладът вече караше да ридаят не само
децата, а и възрастните, какво ги очакваше тепърва! А и ние съвсем скоро
щяхме да се убедим, че гладът напомня за себе си.
Когато се изкачихме до върха, където бяха останали турски оръдия,
намерихме неколцина артилерийски офицери. След като през последните
дни се хранехме само с черен вкиснат хляб и овче сирене, докато още
имаше, ние радостно приехме поканата да споделим скромния обяд на
артилеристите и той ни се видя разкошен. Донесоха ни овнешко, няколко
хляба, но не успяхме да хапнем, защото бягащите българи, при това само
жени и деца, масово обградиха палатката.
 Трябваше ли да ги питаме какво искаха! Съвсем ясният отговор беше в
детския плач и в молещите очи на майките. Бяха гладни и искаха къшей
хляб. Щом разрязахме два хляба и раздадохме на децата по парче, тълпата
около палатката се увеличи и се чуваше само една дума: хляб! Постоянно
напираха горките, но, уви, нямаше повече хляб! Те си тръгваха със сълзи в
очите и с тежки въздишки!
Шипка беше крайната точка на нашето отстъпление. И тогава всички
отлично разбираха, че ако я отстъпим, ще означава, че почти сме се
признали за победени и ще трябва да се върнем на другия бряг на Дунав.
Това очевидно никой не го допускаше. И освен това, като гледаше
страшния връх, едва ли на някого му минаваше през ум, че турците ще
дръзнат да ни изблъскват от тази позиция.
- Тук сме на сигурно място - казваше ми един артилерийски офицер. -
Ако турците опитат да ни отнемат Шипка, ще разберат, че ние можем да
защитим такава позиция по-добре от тях. Аз и досега не мога да разбера
как са могли да отстъпят Шипка, още повече, като знам, че на нас това ни
струваше малко жертви. Впрочем, те едва ли ще опитат.
По онова време това беше почти общо мнение, но следващите дни
показаха, че всички са бъркали. Турците, възбудени от успехите си,
енергично се хвърлиха към върха и се наложи наистина героична отбрана,
за да принудим Сюлейман паша да си разбие челото в Шипка, както се
изрази един военен.
Тъй като смятахме невъзможна атаката срещу Шипка, уверени, че от
другата страна на Балкана ще настъпи период на затишие, всички, които
можеха, бързаха да се махнат от неприветливия връх и да се върнат в
Търново при главната квартира. След няколко часа на върха ние се
спуснахме към Габрово. Спускането от върха до подножието беше отлично
разработено от нашите сапъори и на мястото на тясната пътека се извиваше
широк път. Но той беше буквално задръстен. Надолу се спускаха
безкрайни обози и пред тази гледка, неволно си зададох въпроса:
- Но накъде са тръгнали, да не би да продължим да отстъпваме,
възможно ли е в главната квартира да са решили да напуснат шипченския
връх?
Това придвижване явно беше случайно, но то за нещастие съвпадна с
нашето отстъпление от долината на Тунджа и предизвика още по-голяма
паника сред бягащите хора. Те бягаха и бягаха, страхуваха се да спрат дори
за почивка. На клетниците им се струваше, че врагът ги преследва по
петите. Толкова много бяха бягащите, че едва ходеха, пък и едва ли не на
всяка крачка спираха от страх да не настъпят на земята, детенце или
старица, изостанала от семейството си.
Българите ни гледаха и, няма какво да крия, по лицата на мнозина не
беше трудно да се прочете укор към нас, руснаците.
- Дойдохте да ни спасявате, а ето какво направихте с нас! Ако не бяхте
вие, сигурно преспокойно щяхме да доживеем дните си в нашите села, а
сега… колко загинаха и колко още ще загинат!
Щом в очите им можеха да се прочетат такива мисли, кой би се решил
да хвърли по тях камък, кой би се решил да ги обвини в неблагодарност.
Препълнена беше чашата на страданието им, те познаваха само
настоящето, а в него не виждаха нищо освен небивало нещастие.
Упрекът на българите предизвикваше тежки мисли и будеше в душите
ни досада и злоба. Но не срещу българите, а срещу нас самите. Ако не
бяхме започнали така лекомислено войната, нямаше да ги има грешките
във военната организация, нямаше неволно да причиним невероятните
нещастия на българите. Сега безмълвните укори и бурните оплаквания на
българите ни засягаха.
Шипка вече беше зад нас, излязохме на габровския път, а тълпата
бегълци не оредяваше.
- Къде отиват, къде ще спрат? - този въпрос се чуваше, но как да се
отговори, като дори бягащите не знаеха отговора.
- Турци няма, не се бойте, спрете, ние няма да отстъпим Шипка! -
налагаше се така да говорим на българите.
Но те вървяха, не обръщаха внимание на думите ни и само веднъж от
тълпата прозвуча суров, лаконичен отговор на нашите увещания:
- Не се страхувайте! Как пък не!
Трудно ми е да предам как тежко отекнаха в нас тези думи. Дълго след
това в ушите ни звучеше: Как пък не! Страшно тягостно трябва да е било в
душата на българина, който отрони жестокия отговор. Той изрече онова,
което мнозина мислеха, а то беше: „Както дойдохте, така ще си тръгнете, а
ние!” Потънали в мъката си, те забравяха, че и нашите редици оредяват, че
се пролива и руска кръв.
Като доближихме Габрово, на голяма поляна видяхме нещо като
огромен цигански катун.
Няколко стотин семейства бяха решили да спрат тук и да чакат
милостта на съдбата. Без покрив, без средства, без топли дрехи. А нощите
оставаха хладни. Страшно е да си помислиш колко деца бяха погребани на
тази поляна. В самото Габрово не беше по-добре. Минахме по главната
улица, която беше задръстена от бягащи отвъд Балкана хора. Пред портите
на всяка къща седяха жени и деца, из целия град звучеше някакъв тътен.
Тук за първи път видях българи да протягат ръка за милостиня.
Мрачната картина на бягството приключи в Габрово. По-нататък
срещахме отделни групи с две-три семейства, които пътуваха към Дунава,
но бягството вече не беше поголовно. За първи път след няколко дни
успяхме да въздъхнем.
Явно беше, че не можем да останем равнодушни зрители на бедствието
на освобождавания от нас народ, трябваше да помогнем и някак да
облекчим положението му в кризисните дни.
Мнозина разбираха това, но един въпрос смущаваше: как можем да
помогнем, какви средства имаме, за да организираме горе-долу правилно
помощта? Отговор на тези грижи, струва ми се, трябваше да даде
Гражданското управление на България. Откриваше му се възможност да
бъде наистина полезно, заслужено да спечели популярност, да се захване с
истинска работа, вместо да назначава губернатори в градове, които не са
превзети от нас. Да побърза да покаже на практика на българите, че не
само нагайката е най-могъщото средство на нашата система за управление.
Въпросът беше дали гражданското управление ще пожелае да се занимае с
такива „празни” работи като спасението на десетки хиляди хора от гладна
смърт, а ако поиска, ще успее ли да се захване с него по подходящ начин.
Нямаше защо да обвинявам себе си заради това съмнение, особено след
като се бях запознал с характера и начина на действие на гражданското
управление. То парадираше с мисълта да облагодетелства българите с
величествени преобразования. Подобни съмнения трябваше да се разсеят
при връщането в Търново, където вече се събираха всички нишки на
гражданското управление на България.
Трудно е да си представиш нещо по-удивително от бързината, с която
във военно време най-възторженото настроение се сменя с пълен срив на
духа. Най-незначителна победа възвисява в небесата, но достатъчно е
първо поражение и в сърцата на хората се промъква най-недостойно
малодушие. Няма средни тонове между най-високата и най-ниската нота в
гамата. Това се набиваше в очите на всеки, който по това време се
връщаше в Търново след десет дни или две седмици отсъствие.
Аз оставих Търново весело, безгрижно, празнично, сега го заварих
унило, мрачно, разтревожено. Вече не гърмеше военната музика, вечер в
лавките не се събираха весели компании, не се пенеше френско вино,
нямаше ги безгрижните, самодоволни младежи. Беше някак пусто и
скромно, без блясък, всички се бяха умърлушили и вместо закачливи
разговори, вместо спорове за получени и неполучени награди, навсякъде
звучеше сериозна реч и думата „Русия” най-често се носеше във въздуха.
Какво беше станало? Нашето отстъпление от другата страна на планината
ли предизвика поразителната промяна? Не, за него още никой не знаеше.
Случила се беше по-голяма беда, за която никой не беше готов. Случил
се беше вторият щурм на Плевен, който струваше на руския народ близо
десет хиляди предани синове. Нашият план, не, всичките ни планове
неочаквано се бяха провалили.
Естествено беше настроението да е сериозно, но витаеше примиреност
и обидно малодушие.
- Вярно ли е, че турците идват към Търново, кога ще тръгваме?
- Чухте ли, турците ни заплашват откъм Осман-Пазар.
- За всичко е виновен Левиций! Той е… и т. н.
- Мислите ли, че турците ще ни отрежат пътя за отстъпление.
- Цялата работа я обърка Крюденер, ако не беше той…
Чуваха се само такива фрази. След тях започваше страстна и
неудържима критика на цялата военна организация и онези, които
намираха, че tout est pour le mieux dans le meilleur des mondes possibles, сега
твърдяха, че в цялостната машинария на обществото няма нито едно годно винтче.
Песимизмът скоро щеше да стихне, гръмките победи и бляскавият
изход от войната го заглушиха. Настроението както преди щеше да бъде
радостно и слънчево. Но би било сто пъти по-добре, ако в трудни моменти
запазим повече спокойствие и твърдост, а в победните дни не се залъгваме
с блянове, че всичко ни е наред и нямаме нужда от лечение.
Най-неприятно беше унилото настроение, падналият дух и бързо
променилото се отношение към турците - вчера несправедливи
презрителни усмивки, а днес без причина превърнати в едва ли не
приказни герои. То беше още по-обидно, тъй като нашето настроение
съвсем естествено се предаваше на вече оклюмалото население. Целият
град, всичките му жители бяха пълна противоположност на всичко, което
представляваха само преди десетина дни. Толкова отдавна ли нашата
армия тържествено влезе в древната столица на България. Тогава всички
възторжено ликуваха, звучеше музика, цветя летяха към нозете на
победителите. Всички бяха усмихнати и на върха на щастието. Сега
изпитваха ужас, трепереха и си задаваха само един въпрос: какво ще стане
с нас българите, когато вие съвсем си тръгнете, какво ни чака, ако турците
завземат Търново? И имаха отговор - ще настане погром, домовете ни ще
изгорят и кръвта ще се лее като река!
По лицата на търновските жители се появи същият затаен укор, който
познавахме от хората, които ни съпровождаха с ридания и стонове от
Казанлък до Габрово.
 Мрачното настроение неизбежно щеше да нарасне, ако до Търново и
околностите му достигнеше вълната бегълци, която тъй неудържимо нахлу
през Балкана. Тя трябваше да бъде спряна, а за да стане това, бяха нужни
мерки. По пътя от Шипка до Търново имаше доста напуснати турски села,
в които тези хора можеха да се приютят. Само че те преди всичко се
нуждаеха от хляб, за да не се прибави гладната смърт към ужасите на
войната. Въпросът е какво стори гражданското управление, за да облекчи
страданията на тези десетки хиляди? Мерките изцяло зависеха от
гражданския губернатор на България, който трябваше да осъзнае, че
възможната помощ, колкото и незначителна, е задължителна не само от
човеколюбив, а и заради най-елементарни политически съображения. Ако
се притечеше на помощ в такъв момент, гражданското управление щеше
много повече да привлече българите към Русия, отколкото назначаването
на никому ненужни губернатори. Въвеждането на нов ред в такива места
като Казанлък постигна само един резултат - посочи на турците хората,
върху които да се стовари отмъщението. Много от поканените да
управляват страната очевидно нямаха за нищо привързаността на народа
към нас и смятаха, че най-доброто средство за управление е желязната
юзда. От народа те не очакваха друго освен сляпо подчинение и покорство,
основани не на уважение, а на страх. Позволявам си да задам въпроса - с
какви висши държавни съображения гражданското управление може да
оправдае безучастното си отношение към българското население, чиито
злочестини бяха предизвикани, макар и против волята ни, все пак по наша
вина, т.е. заради неуспеха на първия ни поход отвъд Балкана. Разбира се,
най-сериозното възражение срещу такава помощ се съдържаше в две думи:
„Няма пари!”. Това е несъстоятелно.
Въпреки че в България още не се събираха разни данъци и десятъци, с
които тази неочаквана нужда да бъде покрита. Още повече, че в „Проекта
за организация на финансовото управление в България” бяха предвидени
„нови разходи, нуждата от които може да се появи, независимо от
разходите, съществували при предишното турско правителство”. Но дори и
извън това, в дните, когато руският народ жертваше стотици милиони за
освобождението на България, едва ли имаше сериозна пречка да бъдат
употребени няколко хиляди рубли, за да бъде облекчено, макар и само в
първите дни, непоносимото положение на бягащите хора.
Главното възражение, обаче, не беше заради тази някак твърде дребна
причина. Аргументите имаха друг, така да се каже държавнически
характер.
- Струва ни се - така отговаряха на разказа ми за бягащите окаяни хора,
- че искате вместо да управляваме страната да се отдадем на филантропия.
Това, което разказвате, е много тъжно, но какво можем да направим?
- Да помогнем! - налагаше се да отговарям аз.
- Тоест, да насърчаваме бягството? Ако българите научат, че
осигуряваме съществуването им, не десетки, а стотици ще хукнат да бягат.
- Наистина ли предполагате, че къшеят черен хляб, който ще дадете на
гладните хора, ще стане достатъчна примамка, за да захвърлят дом и
имущество и ще накара майки да изхвърлят децата си в урвата?
- Прекрасно, но не е наша работа. Нека се занимава Славянският
комитет - той защо нищо не върши? Ние се грижим за други, по-важни
държавни интереси.
- Позволявам си да попитам: държавният интерес не съдържа ли и това
да не подбуждаме населението, или поне част от него, да проклина
идването ни в тази страна?
- Та ние ли сме виновни за бягството им? Не сме ги канили!
- Колкото до поканата, така може да се говори само на шега. А колкото
за вината за бягството им, и ние сме малко виновни.
- Е, това е друг въпрос, за него ще съди историята!
- А докато историята отсъди, хората ще измират от глад!
- Измират от глад - това е красива фраза!
- Щяхте да разберете, че тази красива фраза е трагична истина, ако си
бяхте направили труда да изминете пътя от Габрово до Шипка!
- Ако е така, нека българите сами си помагат, те са достатъчно богати.
Дай Боже, след двеста години нашите селяни да са толкова богати, колкото
са те. Да се научат да си помагат един на друг! Гражданското управление
не е създадено за филантропия!
И отново се задвижиха „държавнически съображения”, „висши
интереси” и др. п. Разговорът продължи по този начин над половин час.
Цитирам нарочно кратък откъс, за да покажа какво безучастие и грубост в
сърцето и в ума се крият понякога зад държавническите съображения и
идеите за висш ред, а от друга страна - за да се види какво отношение
имаха към българския народ и към нашите задачи сред южните славяни
тези, които преди всичко трябваше да се грижат за връзката, съградена
върху близостта между нас и българите. Пропуснах да кажа, че този
разговор водих с човек, стоящ на такава позиция.
За да съм справедлив, трябва да добавя, че макар държавническите
съображения да бяха В очевидно противоречие с помощта за бягащите
гладни хора, в края на краищата, усилията бяха съгласувани и
незначителна, но все пак помощ бе изпратена за хората от другата страна
на Балкана, които бяха напуснали домовете си.
Като описвам примери за това отношение към българите, аз съм далеч
от мисълта да твърдя, че то беше преднамерено и съзнателно, че ние
непрекъснато се отнасяхме зле с тях. Изобщо не беше така. Възможно е
тези хора в други случаи енергично да са защитавали българи и понякога
да са заставали зад техните интереси - напълно възможно е и това. Твърдя
само, че не съществува система, основаваща се на разбиране за нашата
реална задача, която да ни задължава неотклонно да спазваме една посока.
Когато я няма, тогава твърде сериозни въпроси се решават според
настроението. А всеки знае, че за живота на народа няма нищо по-лошо от
времето, когато централна роля в него имат думите „tel est notre bon
plaisir!”. При това положение никой не знае по чия сбирка да играе. Днес се
взема едно решение, утре – точно обратното. Защо? По какви причини? Не
питайте за „tel est notre bon plaisir”. Впрочем, тук са корените на неуспеха
на нашето гражданско управление. Друга причина беше твърде слабото
знание не само за настоящето, а и за миналото на българския народ, стана
Вече дума за това.
Незнанието, разбира се, не беше проблем само за гражданското
управление, то беше повсеместно и се отразяваше още по-зле, тъй като
съдействаше за формиране на колкото погрешни, толкова и
преждевременни мнения за българите и предизвикваше ред обвинения към
тях, на които е посветена следващата глава.
Както на всяка крачка повтаряхме: „Българите са богати, руският народ
няма да разполага с такова благосъстояние и след двеста години” и
същевременно не положихме и най-малко усилие, за да разберем колко
завидно е било това благосъстояние, така и казвахме: „Българите не ни
харесват, вижте как ни гледат изпод вежди”. През последния ми ден в
Търново, когато българите наистина бяха навъсени, често чувах последната
фраза, но денят беше такъв, лош. Нищо не е по-заразително от паниката.
Жителите на Търново не бяха виновни, че изпаднаха в малодушие. В тези
злочести дни то обхвана не само българите! Свищовската паника след
втория щурм на Плевен е най-доброто доказателство!
Търновските българи се разтревожиха и навъсиха, когато се разчу, че
главната квартира ще напусне града им. Ако беше потеглила напред, щяха
да ликуват, но тя направи няколко крачки назад и страхът завладя хората.
Отначало никой не искаше да вярва на тази вест, нито руснаците, нито
българите. Вярно, че преди няколко дни, веднага след втория щурм, съвсем
като по знак на съдбата, за да ни събуди от сладките сънища,
главнокомандващият напусна Търново, но никой не очакваше, че Главната
квартира ще бъде изведена от древната българска столица.
- Чухте ли, вярно ли, че на Главната квартира е заповядано да напусне
Търново?
- Казват, че е истина!
- Господи, какво става, какъв срам и позор, да бягаме от тук!
- Престанете, какъв срам. Не е ли естествено главната квартира да се
премести на място, което е най-централно в момента?
- Какво централно, просто ни е страх, че турците ще си върнат Търново!
Никакви доводи не помагат, когато я няма вярата в собствените сили!
Българите имаха същите тревожни съмнения.
- Напускате ли ни? - питаха и сдържано ни упрекваха те.
- Не, не напускаме! При вас остава корпусът на генерал Радецки!
- А той няма ли да си тръгне?
- Няма да си тръгне!
Но българите не вярваха. Привиждаха им се пламъци и кръв. Когато
вестта за тръгването на главната квартира се потвърди, вълнението,
тревогата, отчаянието стигнаха върха си.
Много българи се готвеха да бягат, някои вече бяха напуснали града.
Опънаха се лицата и на българите, и на повечето руснаци. Всички със
страх очакваха предстоящите събития. И ролите странно се смениха. Тези,
които преди няколко дни се отнасяха с пълно пренебрежение към турците
и смятаха войната с тях за весели маневри, сега се предадоха на малодушно
отчаяние и изобщо не вярваха на нашите сили. Тези, които по-рано
проявяваха известен скептицизъм към бързото ни движение напред и не се
доверяваха на възвестеното съвършенство на нашата военна организация,
те ни най-малко не униваха и се надяваха, че в крайна сметка Русия ще
възтържествува със своето мъжество и с численото си превъзходство над
сравнително слабия и малочислен противник.
- Как е възможно така да пада духът - случваше ми се да чуя. - Какво
особено се е случило. Да, претърпяхме неуспехи, без съмнение те ще
посмалят нашата самоувереност, само ще ни научат да гледаме по-
сериозно на войната, но нима работата може да се смята за загубена, не
бива да се говори за връщане отвъд Дунав!
Така говореха „песимистите”.
- Хубави неуспехи! Притискат ни от всички страни, две загубени
сражения при Плевен, отвъд Балкана сме разбити, днес или утре турците
ще ни натиснат в Търново и дано да не ни отрежат от Дунав, защото тогава
- какво? Не, това не е неуспех, това се нарича загубена кампания и позор!
Така мислеха и говореха „оптимистите”.
 Цял ден измина във възбуда. Всички се опаковаха, лавкаджиите
събираха палатките и масите, фургоните излязоха на преден план и това се
вършеше крадешком и тихомълком, сякаш се бояха, че ще бъдат
забелязани. С други думи, приготовленията правеха най-тежко
впечатление. Такова беше и чувството - не радостно и не доброволно
напускаме града. Като срещнехме някъде българин, искаше ни се да се
отвърнем, та да не видим очите му - обидата, огорчението се врязваха
дълбоко в душите ни. Тръгването беше определено за три през нощта и при
общото мрачно настроение този късен час ни караше още по-силно да
усещаме, че причините, които ни карат да напускаме Търново, са лоши.
- Дали ще се върнем тук, дали ще видим още един път Търново, или се
разделяме завинаги с него? - така се питахме един друг и въпросът звучеше
тъжно.
- Нека по-бързо да тръгнем, че така ни боли! - чу се няколко пъти и
такова чувство изпитваха повечето. Неизбежната операция трябваше да
бъде извършена колкото се може по-бързо.
В този ден нямаше никаква утеха. Премина голяма група пленени,
вързани един за друг с въжета, никой не хукна да ги види, жителите не се
изсипаха на улицата. Неволно ни загложди мисъл: Какво означава това? А
българите мислеха друго: може би други турци, друг башибозук ще влязат
в града ни и ще постъпят с нас така, както сториха с други - всичко ще
изгорят, всички ще изколят! Българите сега не гледат пленените и
вързаните, те се страхуват от тях! Господи, къде останаха дните, когато
постилаха с цветя пътя на войските ни.
Завинаги ще останат в паметта ми последните часове, последната вечер
преди тръгването.
Накъдето погледнеш, с когото и да заговориш, във всеки и във всичко
се четеше зловещата дума разгром! Думата звучеше в ушите ни, до болка
свиваше сърцата ни, преследваше ни, нямаше къде да се скрием от нея. Но
наред с това думата извикваше и едно добро чувство. Никога така силно,
както в тези минути, у човека не се проявява безграничната любов към
родината. Забравени са всички лични намерения и подбуди, всички
егоистични интереси - сърцето ти изцяло е изпълнено с родината и народа.
Към четири часа през нощта тръбата даде сигнал за тръгване. Градът
беше тих, жителите още не бяха се събудили. Сякаш тайно минахме по
улиците и излязохме от Търново. Срещнахме няколко българи, но по-добре
да не бяхме ги виждали в тази паметна за всички ни нощ.
Да, каквото и да говорим, тежки дни преживявахме тогава…

 Глава VIII
Българите и нашите недоразумения
Безкрайният обоз на нашата главна квартира с всички части на
военното командване се придвижваше бавно към новото си
местопребиваване. Вероятно никой не знаеше къде е този пункт и чак
когато влязохме в малкото селце Яйджий, се разбра, че е избрано село Горна Студена.
Целият път беше еднообразен, тъжен и съвпадаше с общото настроение.
Движехме се направо като в погребален марш. Жителите на българските
села не ни посрещаха възторжено, на какво да се радват. Радостното беше
малко. На първата почивка, на десет версти от Търново, около село Балван,
населено главно с турци, донесоха при нас ранен войник, който кървеше. С
още пет-шест други войници той бил изпратен да обезоръжи „мирните”
турци. Тези мирни турци посрещнали нашите войници с пушечни
изстрели. След нашите поражения имаше много такива случаи.
Никой дори не понечваше да говори за тях, но срещата тук въздейства
тежко. Видът на ранения войник казваше, че пътят ни не е съвсем
безопасен. Усещането, че „мирните” турци надигат глави, засилваше
обидата, изпитвана от всеки руснак, и страха, завладяващ българите. Уж
беше естествено да не сме прекалено взискателни към българите, но малко
неща ли изглеждаха естествени. Напротив, по време на неуспехите ни, ние
особено враждебно се отнасяхме с българите. Беше ни обидно и тежко
заради загубите и прехвърляхме върху тях злобата си, обвинявахме ги за
всякакви пороци и престъпления. През това злополучно време, за което
несъмнено бяхме виновни ние и само ние, особено често се чуваше при
всеки удобен и неудобен случай:
- Е, това народ ли е, за когото си струва да си проливаме кръвта!
Неблагодарни, глупави - и т.н и т.н.
Такива обвинения се чуваха често може би защото при прехода от
Търново до Голяма Студена спирахме в български села, т.е. често се
срещахме с българи. Поводите за сблъсъци бяха съвсем дребни и все
еднообразни. Българинът не е бил сърдечно гостоприемен и веднага се
чува упрек:
- Ама че народец! Да гинат всичките тия братушки!
Ако българин отговаря с лаконичното „няма”, когато му искаме храна
за конете или някоя кокошка, веднага се чува:
- Турците са знаели как да се справят тях! Ние нежничим, а ако хубаво
ги напердашиш, ще запеят друга песен! Отгоре на всичко трябва да мислим
и как да ги освободим!
 Твърде често се повтаряха такива коментари, за да не повдигнат накрая
въпроса - с какво са виновни българите и защо ги обвиняваме? Въпросът не
е излишен, а напротив, достатъчно сериозен е, ако разбираме колко важни
са добрите отношения между Русия и другите славянски народи. Да
предположим, че обобщим мненията на отделните хора за цялото руско
общество, практически само едно е важно - правителството да не се отнася
враждебно с българите. И редом с това трябва да се противодейства на
грешните възгледи, прокраднали се в обществото.
Ето защо, когато сега читателите се запознават най-общо с
официалното отношение към българите, доколкото то е отразено в
гражданското управление, и след това, когато пред очите им е правдивата
картина на бедите, сполетели българския народ, трябва да се обобщи
неофициалното отношение към българите, т.е. да се направи преглед на
всички обвинения, хвърлени върху тях, и да си зададем въпроса - доколко
тези обвинения са справедливи?
Едно от първите обвинения срещу българите, което можеше да се чуе в
самата България, а и в различни вестникарски кореспонденции, е заради
тяхната така наречена „неблагодарност”. „Неблагодарен народ!” - се
чуваше във всеки разговор за българското население.
- Но разрешете все пак - нека се разберем, какво означава
неблагодарност и в какво се изразява тя.
- Във всичко - отговаряха най-често. - Така ли трябва да се отнасят с
нас? Така ли трябва да посрещат руската армия?
Нека попитаме - как в действителност българите посрещаха руснаците?
Навярно никой няма да отрече, че през първия период на войната, т.е. до
трудните дни, когато започнахме да търпим една след друга загуби,
българите се отнасяха към нас най-приветливо. Навсякъде посрещаха
войската ни като освободител и не пестяха нищо, за да изразят своята
признателност. Още при стъпването ни на българска земя, при завземането
на първия град Свищов, българите посрещаха армията ни искрено като
освободителка от вековния турски гнет и тези приветствия ни
съпровождаха до Търново, а предния отряд - чак до Стара Загора.
Достатъчно е само да се припомнят посрещанията на руската войска в
Търново, Казанлък и други градове, за да отпаднат безразборните
обвинения в черна неблагодарност. През първия период на кампанията
навред, където се появеше наша войска, българите я посрещаха с хоругви,
затрупваха с цветя генерали и войници, с радост приемаха в домовете си
офицерите и се стараеха да сторят всичко възможно само за да им е
приятно на руснаците. Имах възможност да чуя много разкази за влизането
на нашите войски в Търново, Габрово, Ловеч, Казанлък, Стара Загора и в
други градчета и села. Очевидците винаги описваха възторженото
посрещане, което са им устроили българите. Добре си спомням
добродушните хазяи в къщите, където прекарах по няколко дни в Свищов,
Търново, Пордим. Разбира се, и през първия период на войната е имало
случаи на недоволство от българи, но те в по-голяма или по-малка степен
бяха изключение и засягаха предимно тази прослойка, повече турска, но и
българска, която вече имах случай да спомена, т.е. част от така наречените
чорбаджии. Тъй като точно тази част от населението в селата и градовете
имаха най-добрите къщи, не е за чудене, че много офицери предпочитаха
да се настанят точно при тях. Ако се печелеше материално удобство,
губеше се по отношение на гостоприемството и топлотата на посрещането.
Между другото, точно заради някои турчеещи се българи често се
създаваше мнение за цялото българско население.
Но, ако българите не заслужават упрек заради студенина и
неблагодарност към руснаците през първия период на войната, това не
може да се каже за втория нещастен период. След плевенските несполуки,
след напускането на долината на Тунджа българите вече не постилаха пътя
ни с цветя, не посрещаха руснаците с хоругви, хляб и сол, не изразяваха
възторг при появата на нашите отряди и нека го кажем, имаха основания за
всичко това. Обичта на народа никога не е платонична и тези, които искаха
от българите в най-страшните за тях минути да се прекланят пред
руснаците, само доказват, че нямат и най-малка представа за характера на
взаимоотношенията между нас и славянските народи през последното
столетие. Наистина изумителни бяха нашите претенции за благодарност,
изискванията ни към българите за робско благоговение. Когато след
несполуките те бяха обзети от ужаса от поголовно изтребление, ние
усетихме известен хлад спрямо нас и веднага върху главите им се
стовариха какви ли не проклятия. Без основания звучаха нашите обвинения
за българска неблагодарност и те старателно бяха прогласявани в почти
всички руски вестници. Ще посоча няколко примера. По време на похода
от Търново до Горна Студена направихме почивка край малко село. Щом
устроихме бивака, всички побързаха да изпратят някой казак или
ординарец да потърсят в селото било овен, кокошка, яйца, изобщо някакви
продукти. Всички бяха гладни. Селото беше на две версти и аз тръгнах с
един офицер. По пътя срещахме вече връщащи се войници, почти всеки
носеше провизии. Офицерът избърза, изпревари ме и влезе в една къщичка.
Почти веднага се чу силният му глас - той викаше и ругаеше.
- За какво спорите? - попитах го, когато излезе на двора, последван от
две жени.
- Лош народ! С добро нищо не става!
- Струва ми се, че вие не се отнесохте с добро към тях!
- Те могат да изкарат от търпение всеки човек! Каквото и да поискаш,
казват, че нямат.
- Извинявайте, но те не са длъжни да ви дадат всичко, което поискате.
Как очаквате да ви угодят, като им крещите отгоре на всичко!
Това, което не успяха да свършат заканите, го стори внимателната дума.
Българките донесоха хляб и мляко и успокоиха моя разгорещил се спътник.
Отиваме в друго село. Гладни са и хората, и конете, но конете са първата
ни грижа. Никъде няма сено, няма и овес, хранят конете с ечемик.
- Дайте ечемик за конете - искат нашите.
- Няма ечемик, отиде всичкият - отговарят те.
- Значи животните да пукнат?
Българинът мълчи.
- Кажи де, защо мълчиш?
Никакъв отговор.
Ние се сърдим, гласовете стават по-силни, чуват се ругатни.
- А това какво е, не е ли ечемик? - казва някой и сочи към цяла купа,
струпана срещу къщата.
Българинът обяснява, че не смее да пипа тази купа.
- Как така не смееш? Защо?
Турците, като напускали селото, се заканили, че ако хората приберат
житото и ечемика от полето, Върнат ли се, ще изгорят цялото село и ще
изколят всички жители.
Руските неуспехи им напомнили тази закана и те оставили ечемика да
гние на полето.
- Страхливци! Презрян народ! - прозвучава ругатня и се издава
справедливата, разбира се, заповед ечемикът да бъде използван.
Друг случай! Няколко души влизаме в селски двор. Викаме, викаме
стопаните, никой не се обажда! Отваряме вратата и в стаята виждаме
двама-трима малчугани. Възрастните са се скрили. Опитваме да поговорим
с децата, но разбираме само, че майка им е отишла някъде. Питаме ги -
нещо за ядене - хляб, мляко, отговорът е обичайният - няма! Естествено,
всички разбират, че майката и бащата при приближаването ни са излезли
от къщата, за да не бъдат принудени отново и отново да дават кокошките,
хляба, яйцата… Няма какво да сторим, махаме се от празната къща.
Гладът не предразполага спокойно размишление за причините на това
отношение на българите към нас и си тръгваме, отново проклинайки ги
заради черната им неблагодарност. Без съмнение, такива факти могат да се
посочат твърде много. Всъщност, строго погледнато, те са незначителни,
не би трябвало да им се обръща внимание. Но точно такива случаи даваха
основание на всички дрънканици за неблагодарността на българския народ.
Какво да говорим, случваше се такива незначителни конфликти да
подразнят. Човек пристига уморен, гладен, надява се на сърдечно
посрещане, а неочаквано го лъхва студ и неволно си казва: Нали ние се
бием заради вас! И неприязненото чувство към населението се заражда.
Няколко пъти разговарях с българи за такива счепквания и признавам, че
обясненията им заслужават сериозно внимание.
- Наистина по-добре би било, ако ние българите не давахме и най-малък
повод да бъдем упреквани в неблагодарност, но влезте и в нашето
положение. Цялата крайдунавска България, откъдето идваха най-много
оплаквания, беше завзета бързо от руската армия. В завладените местности
почти няма село, в което да не са влизали руски военни. Идват за първи
път, посрещат ги добре, дават им всичко, нищо не им отказват. Тръгват си.
След някое време идват други и тях ги посрещат гостоприемно, макар с по-
малко радост и вече не така щедро. Идват трети и т. н. Запасите не са кой
знае колко, скоро се изчерпват и често става така, че искат от българите
продукти, каквито вече наистина няма. Така е - признаваха самите българи,
- случваше се да крием нашето, но и за това не бива да ни съдите строго.
След като бяха раздали всичко, което можеха, мнозина скриваха някакви
запаси за най-черните дни, за зимата, защото знаеха, че може да се обрекат
на гладна смърт. Трябваше да мислят с какво ще хранят семействата си, с
какво ще засеят нивите, с какво ще платят данъците, особено ако ги
събирате не вие, а турците.
Нищо неестествено нямаше в тревогата, с която българите мислеха за
черни дни. Тези им мисли сякаш бяха нравствена причина за студенината,
заради която толкова ги обвинявахме. Но как да не се опасяваха тези хора
за черни дни, когато цялата история, предшестваща днешната война между
Турция и Русия, не подсказва нещо друго.
- Ние сме предани и благодарни на Русия - казваха българите - заради
нейното желание и старание да облекчи бедственото ни положение, да ни
освободи от тежкото мюсюлманско иго, но знаем добре, че между
желанието и изпълнението му все още има цяла пропаст!
Така е, вместо да искаме благодарност преди да сме направили каквото
и да е за българския народ, щеше да е по-добре да проумеем колко тежко
са се отразили на крайдунавска България нашите предишни войни е
Турция. Тези войни винаги завършваха със страшни жестокости.
 Турците отмъщаваха на българите за собствените си поражения и ги
заставяха скъпо да платят за симпатията им към нас. Ние така се отнасяхме
към тях, че те, българите, никак не можеха да разчитат на нашето
съчувствие. Какво беше отношението по време на Кримската война, се
вижда от кратък пример, който цитира в своето известно съчинение
генерал Богданович.
В разказа си за обсадата на Силистра авторът между другото пише:
„Българите ни бяха съвършено предани и се стараеха безкрайно да докажат
на русите, че са едноверци с нас.
Съобщаваха за всяко движение на турската войска и доставяха в лагера
ни сено, трева, зърнен фураж, хляб, овце, домашни птици, мляко и яйца. По
тяхна молба на мнозина се даваха патрони, кремъклийки, пистолети и саби,
доставени в армията за доброволци. Колкото и да не струваше това оръжие,
българите, с помощта на изпратените при тях разузнавачи доброволци:
гърци, сърби, молдованци и власи, не само успешно защитаваха селата си
от турските отряди, а и ловяха из горите вражески мародери и избягали от
Русия отцепници, служещи като казаци в Турция…” Безпристрастният
спрямо българите историк свидетелства, че по време на Кримската война
жителите на крайдунавска България са проявявали към нас „безгранично
усърдие” и по всякакъв начин са доказвали своята преданост.
Въпросът е как тогава ние се отплатихме на българите за тяхното
старание и как се отнесохме към тях, когато за България настъпиха мрачни
дни? Няколко страници по-нататък същият автор описва неочакваното
сваляне на обсадата на Силистра и с красноречив факт описва нашето
отношение към българите: „Внезапното отстъпление на нашата войска
ужаси местните жители българи, които се бояха от отмъщението на
силистренския гарнизон заради изразената преданост към руснаците. След
като изпросиха разрешение от главнокомандващия да се прехвърлят на
левия бряг на Дунав заедно с нашата армия, няколко хиляди семейства
дойдоха при моста с каруци, с всичко, което бяха успели да вземат със себе
си, и с големи стада животни.
Княз Горчаков отпусна няколко часа за тяхното преминаване и
българските обози се насочиха към моста. Генерал-майор Бевада,
генерален полицейски началник в армията, човек колкото енергичен,
толкова и добър и състрадателен, е цялата военна полиция и е неколцината
изпратени му на помощ офицери трудно можеше да запази ред в това
стълпотворение. Привечер главнокомандващият реши да забрани по-
нататъшното прехвърляне на българите, опасявайки се от бъркотия в
случай на нощно нападение на турците. По молба на всички от главния
щаб генерал Коцеба помоли княза за спасение на жителите от околността,
така верни на Русия. Една българка, промъкнала се през кордона, който не
пускаше местните жители до моста, прегърна коленете на
главнокомандващия, умолявайки го да й разреши да премине с децата на
другия бряг на Дунав. Но нищо не можеше да промени решението на княз
Горчаков и по моста продължи да преминава с големи промеждутъци само
войска и само около сто български семейства бяха прехвърлени на лодки,
подготвени за ранените.”
Почтеният историк не описва какво се е случило с българите, на които,
заради тяхната безпределна вярност към руснаците, беше отказано дори
правото да се прехвърлят с нашите войски на левия бряг на Дунав. Но, като
познаваме характера на турците, можем да си представим каква е била
злочестата съдба на тези няколко хиляди семейства. Факт, като тази
забрана за прехвърляне през реката, се разпространява бързо из страната,
при това и с преувеличения, и, без съмнение, се пази в народната памет.
Можем ли да се чудим, та и да негодуваме срещу българите, щом те,
запомнили такива примери на великодушно отношение, и страхувайки се
от страшното отмъщение на своите вечни врагове, са станали по-сдържани
в отношението си към нас.
Реших да се позова на пример от войната през 1853-1856 г., защото
извънредно често трябваше да слушам за благодеянията, които Русия
изсипала с щедра ръка върху българския народ.
Всъщност до сегашната война от наша страна не е сторено нищо за
сериозна промяна в неговата наистина трагичната съдба. След като нищо
не е било направено, ние нямаме право да изискваме възторжена
благодарност, а и нямаме основание да обвиняваме българите, че спрямо
нас показват благоразположението си недостатъчно старателно. За да
обобщя, нека попитам: от къде идва обвинението за неблагодарност? Две
са причините. Преди всичко, крайно ограниченото познание за историята
на българския народ, преувеличените представи за мними благодеяния,
които сме оказвали на българите в миналото, и накрая някаква съвсем
фантастична представа за безпределната любов, която южните славяни
изпитвали към нас. Народът е чужд на сантимента и не познава
платоничната любов. С любов той се отплаща само за наистина извършени
услуги, а не за думи и намерения. До края на последната война, освен
добри намерения, българите не са получили нищо друго от нас. А те може
и да не смятат тези намерения за съвсем искрени.
Нашите особености, формирани исторически, са друга причина за
прекомерните ни изисквания за благодарност. Нашето общество се развива
със стъпки на костенурка. В продължение на векове първо сме били
унижавани под татарско робство, след това – под вътрешно иго през
московската епоха. Общувайки твърде близо с татарите, ние почти не сме
чувствали нужда от самостоятелност. Някои реакционери, които прикриват
лакейските си чувства и мисли зад паравана на нашата обществена
незрялост и неподготвеност, са я представяли за чуждоземно чудо,
неприложимо за самобитния руски народ. Това продължава и днес. По
силата на минало, с което още не сме се разделили, гледаме на всеки
дребен успех в обществения ни живот не като на нещо, което е в реда на
нещата, а като на милостиня, зависима от благоприятен случай. Ако искат -
ще дадат, ако искат - няма, днес дали, утре взели.
Обществото е така унизено, че подобни нрави минават за нормални.
При такова отношение към естествените надежди на общество, което,
според самото него, е излязло от дивашко състояние, е ясно, че по силата
на исторически легенди ние знаем само да благодарим. Благодарността не
пада от устата ни. Погалят ни по главичката, ние благодарим, наплескат ни
хубавко за някоя пакост, ние малко помърморим, но и в мърморенето ни
отеква благодарност за получения урок, както правят послушните деца.
Понятно е, че след като исторически сме възпитавани в чувство на
благодарност, я изискваме и от другите, които имат щастието или
нещастието да се срещнат с нас. Длъжни са да благодарят, а за какво - това
е друг въпрос. Така настояваме и продължаваме да изискваме благодарност
от румънците, макар, честно казано, да не сме извършили Бог знае какви
добрини към тях. Дори се сърдим, наричаме ги неблагодарни, защото не се
възхищават на неща, които не биха възхитили никого, дори и нас. И от
българите така от първия ден поискахме коленопреклонност, настоявахме
за нея дори в дните, когато нашето покровителство им навлече бедите,
описани в предната глава. Прекомерното искане на благодарности по
времето, когато нямаше още за какво да се благодари, бе последвано от
значително охлаждане на неочакваното влечение, което бяхме почувствали
към южните славяни. Въпросът за „благодарността” не е излишен. Сега се
усеща някаква хладина, в бъдеще тя може да формира недружелюбни
отношения между нас и другите славянски народи и това ще се отрази
особено зле, когато стане възможно осъществяването на всеславянски
съюз.
Това време още е далеч, разбира се, но и днес не е лошо да виждаме по-
трезво как се формира трайна симпатия между два народа. Както вече
писах, за българския народ Русия е привлекателна. Обща религия, близки
езици, еднороден произход - това са елементи, които не могат да не
благоприятстват за близост. Към тях сега се добави още един, не по-малко
важен - обилната руска кръв, благодарение на която не цялата България, но
все пак част от нея е освободена от турско господство. Привързаността към
Русия безспорно ще се засилва и ще се превърне в неразривна връзка,
когато западна Европа спре да се учудва, че ние, русите, приемаме ролята
да освободим друг народ. Едва тогава, без да се колебаят, българите ще се
отвърнат от враждебната клевета на западна Европа, че като развяваме
знамето на освобождението, ние ковем оковите на нещастието.
Въпреки несъстоятелното обвинение за неблагодарност към руския
народ, то послужи като източник на ред други обвинения или поне упреци
към българите. Българският народ се превърна в онзи беден Макар, върху
чиято глава, според руската поговорка, падат всички камъни. Той стана и
грабител, и жесткосърдечен и не желаещ да отстоява своята
самостоятелност. Невежеството и апатията също бяха обявени за негова
вина. Ние дори започнахме, едва ли не, да упрекваме неговото относително
благосъстояние, което забелязаха тези, които си мислеха, че ще видят цял
народ просяци. Дори се чуха гласове, че българите не са живеели толкова
лошо под властта на турците, както се говореше, и в крайна сметка не си е
струвало да се започва война заради този неблагодарен народ. Ако
читателят си спомни какво се пишеше за българския народ от театъра на
бойните действия, той ще извика в паметта си и всички други подобни
коментари.
Аз изобщо нямам претенции да се изказвам категорично за българския
народ, но и тези, които отправят към него всякакви обвинения, нямат
повече данни, за да се произнасят като страшен съд. Обаче това не попречи
в много кореспонденции от войната да се пишат небивалици за този народ,
за да се посее в руското общество съвсем неправилно мнение за него. За
тези, които така неблагоприятно се изказват за българите, има едно
смекчаващо обстоятелство - те изразяват широко разпространени мнения.
- Да предположим, че нямаме достатъчно основания да ги обвиняваме в
неблагодарност - случваше ми се да чуя от един от многото противници на
българите. - Но не е възможно да се отрече, че те съвсем малко са подобри
от турците, че те са същите диваци, така палят, грабят и убиват.
Почти всеки ден се сблъсквах с такива мнения и въпроси. Отзвук се
четеше дори в официални телеграми, които по време на войната
съобщаваха за грабежи, извършвани от освободените българи.
Да се обвиняват българите в жестокост е също така неоснователно,
както с обвинението за неблагодарност. Колкото и да разпитвах, колкото и
да търсих факти, никога не станах свидетел, не чух и разкази на очевидци
за действия, които биха доказали жестокост. Имаше, разбира се, убити
турци, но тези убийства никога не бяха съпровождани с дране на кожата,
отсичане на една или друга част от тялото, пробождане на корема или
изгаряне на живи хора, с други думи - всичко онова, което вършеха
турците постоянно. Нямаше и помен от такива неща. Също така никога не
чух българи да са насилвали туркини, да са свирепствали над беззащитни
хора, да са убивали жени и деца. Те не съжаляваха турците, обесени по
заповед на висшите началници, дори се радваха и в това се заключаваше
жестокостта им. Но нима е възможно клетите жертви да имат безстрастно
отношение към своите заклети врагове? Когато с хората се безчинства,
когато ги потискат по всякакъв начин, когато най-възмутителни действия
нямат край и на всяка крачка потъпкват човешкото им достойнство, тогава
в душите на тези хора се трупа омраза и злоба. Те дълго са оставали
безсилни. И неизбежно идва денят, когато злобата се излива в едно или
друго насилие. Ако на нещо трябва да се чудим, то е, че ненавистта на
българите срещу турския гнет не се изрази в много по-остра форма. Когато
пътувах през български села, винаги се смайвах, че срещах турци, които
спокойно живеят при по-многочисленото българско население. Тези турци
знаеха, че българите няма да се нахвърлят върху имотите им и няма да
посегнат на живота им.
Веднъж, беше вече през септември, с един офицер спряхме за няколко
часа в българко село по пътя от Плевен към Никопол. Селото не беше
напуснато от турците и татарите, които живееха там сред българи. От
любопитство спътникът ми предложи да влезем в турска, а не в българска
къща. Така и направихме. Щом седнахме на ниския, едва издигащ се над
пода диван, в стаята влязоха няколко души едноверци с гостоприемния
хазяин. Седнаха в кръг, сервираха ни кафе и започна разговор.
- Е, как живеете сега? - попита чрез преводача моят спътник.
Турците опряха длани на сърцето си и с кимане изразиха задоволство.
- Как е сега, добре ли е или е лошо, някой закача ли ви?
- Благодарим, руснаците не ни закачат!
- А българите не ви ли обиждат?
- Не, те не ни закачат, мирно живеем с тях.
- От вашите хора много ли си тръгнаха от селото?
- Почти никой не си тръгна.
- Имаше ли убийства тук?
Турците се усмихнаха.
- Ние живеем в мир! - отговориха те, защото помислиха, че става дума
само за убийства, извършени от турци.
 - Не, не вие, българите убиваха ли?
- Не, те се отнасят добре с нас.
- Защо да ни закачат българите - изведнъж, за наша изненада, на руски
каза един от тях, - ние никога нищо лошо не сме им сторили!
Този човек се оказа от кримските татари, които преди няколко години
на големи групи се преселиха в Турция. Разговаряхме с него, той беше
дружелюбен, не ни смяташе отговорни за притесненията, които, по думите
му, е имал в Русия. Турското правителство беше разселило тези избягали
от нас татари главно в крайдунавска България, принудило беше българите
да им построят къщи, тъй че тук те бяха добре, чувстваха се като
господстваща националност. Нашият турски татарин си спомняше за Крим
с любов, за планините и морето, при които беше преминал почти целият му
живот. Но да се върне в Русия той не желаеше. Разговорът ни се улесни
сериозно от руския му език, а и той с желание и явно искрено отговаряше
на всички въпроси.
- Не ви ли е страх да живеете тук сред българите? - попитах аз.
- Защо да се страхувам, какво ще ни направят?
- Ами, могат да ви отмъщават, нали турците са били жестоки с тях!
- Няма да посмеят!
- Защо да не посмеят?
- Нали знаят, че вие няма винаги да сте тук, а те ще останат пак под
властта на султана, затова ги е страх!
Не беше възможно да му се избие от главата, че с властта на султана
над българите може би завинаги е свършено.
Каквото и да се говори за българите, трябва да се признае, че е съвсем
неоснователно да бъдат обвинявани в жестокости. Турците обясняваха
добродушието на българите не само със страха от възстановяване на
султанската власт, а и защото руснаците не им позволяват да закачат
победените.
- Те знаят - казваше същият турски татарин, - че ако не се отнасят добре
с нас, вие ще ги накажете!
Турците не грешаха. Руските власти строго преследваха българите за
всяко враждебно и насилствено действие към останалите в България турци.
- Скоро ще дойде краят на света! - отбеляза по този повод моят спътник
песимист.
- Защо?
- А как? Помислете! Ние, точно ние, а не някой друг, преследваме всяко
насилие, ние сме противници на всеки произвол. Нима това не е краят на
света?
 Руските власти наистина строго следяха българите в това отношение, но
и без друго едва ли от българска страна имаше много насилие или
жестокост. Не страхът въздействаше силно, а характерът на народа.
Българският народ не е отмъстителен. Иначе нямаше да се случва, както
разказваха самите турци, българи сами да опазват турски села.
- Има ли наблизо турски села? - попитахме в едно българско село.
- Има едно - отговориха българите.
- Турците не си ли тръгнаха?
- Не, всички останаха.
- И какво, как се държат?
- Живеят спокойно, ние им изпратихме няколко души.
- Защо?
- Когато турските власти се оттеглиха, селяните дойдоха при нас да
молят за охрана и ние им изпратихме.
Този факт не подлежи на никакво съмнение, а щом има факти, е
необходимо особено предубеждение, за да обвиняваш българския народ в
жестокост. Като отричам жестокостта на българите, изобщо не искам да
твърдя, че по време на война няма насилие. Би било неестествено. Имаше
такива случаи, както и случаи на грабеж, но това не значи, както мнозина
твърдяха, че българи са ограбвали турци навсякъде, където руската армия е
изтласквала турската власт.
Повод за всички приказки за извършени от българите грабежи, беше
случилото се в Свищов и Търново при влизането на нашите войски. То не
бива да се отрича, макар да беше силно преувеличено. В Свищов бяха
ограбени 20-30 къщи, напуснати от побягнали турци. Въпросът е: каква е
тук изненадата? Изненадващо е, че заради такива случаи обвинение в
грабеж се хвърля върху целия народ. Турците са избягали, всички власти са
се скрили, полицията я няма, вратите на къщите са широко отворени, това
от една страна. От друга страна - хората, роби, пет века оковани, в сърцата
с безгранична омраза, която никога не е показвана, напротив, крита е под
булото на покорство и любов. Такава омраза ражда непреодолима
ненавист, която пък пали у хората желание за безпощадно отмъщение.
Какво чудно, че когато за тези хора настъпва часът на освобождението и
оковите падат от измъчените тела, злобата неудържима излиза наяве и има
хора, които с удоволствие унищожават собствеността на заклетите врагове.
И какво са извършили българите? Разбили вратите на няколко къщи,
счупили стъклата на други, в трети унищожили покъщнината, от четвърти
изнесли килими, дрехи, платове. Без съмнение, по-добре да не се бяха
случили такива неща, но нали хората не са ангели. Лошо ще е, ако такива
произшествия станат система, въпреки че и тя би открила ако не
оправдание, то поне извинение за себе си. С един българин говорихме за
извършваните от неговия народ „непрекъснати грабежи”.
- Нали всичко, което имат, от нас са го взели! Ограбваха ни векове,
нямахме право дори да се оплачем. Никой не смееше да каже: Това е мое!
Всеки ден, всеки час можеха да ни вземат цялото имущество. Какво ти
имущество, като те бяха господари на свободата и живота ни! Никой от нас
не беше сигурен в утрешния ден. Знаехме, че няма кой да ни защити, ако те
вземат, хвърлят те в затвора, дори ако те убият. Работехме като говеда, за
да има какво да грабят те.
По друг начин не мислеше никой от българите, с изключение, разбира
се, на турчеещата се класа, а сравнително слабата сила, с която се
проявяваше чувството за отмъщение, си обяснявам само с това, че яремът
на робството тежеше върху апатичното мнозинство, отнел енергията и
смазал човешкото чувство против несправедливостта. Ако не беше така,
твърде вероятно насилието и грабежите, заради които обвиняваха
българите, щяха да са несравнимо повече. Но ненавистта, следствие на
вековно потисничество, бе само една от причините за подобни събития.
Други бяха онези неща, които винаги съпътстват войната - дезорганизация
на управлението, разюзданост на страстите, невъзпирани от морални
принципи, невъзможни за този народ, защото безнравствеността е в
основата на съществуващия строй. Насилие и грабеж в първите тревожни
минути са възможни във всяка страна, във всеки град, където като с
вълшебна пръчица бива унищожена всяка, дори най-ужасната власт. Могат
да се случат в Париж, Берлин, Лондон, Виена, Петербург, Москва и на
никого няма да му дойде на ум да заклеймява като грабители и разбойници
англичаните, французите, германците или руснаците. Лошо е, когато
според обстоятелствата насилието минава за нормално, когато
развилнялата се, обзета от най-низки подбуди тълпа, пред очите на властта,
на полицията, или още по-лошо, подстрекавана от тях, извършва насилие и
пребива невъоръжени хора. Нима не познаваме такива примери от
историята на втората империя, когато правителството подстрекаваше
„белите блузи” да бият по улиците онези, които то с право смяташе за свои
врагове. Накрая, можем да посочим и други, по-близки до нас примери,
когато дивите инстинкти на безпринципното простолюдие намираха
широко поле и бяха възхвалявани от плебейската литература като народна
добродетел. Тези две причини - вековната ненавист и разпадането на
властта, са достатъчни, за да обяснят случаите на грабеж, сочени от
обвинителите на българския народ. Още по-малко внимание заслужава
онова, което стана в Търново при приближаването на руската армия. Голям
шум се вдигна.
Говореше се, че българите са разграбили целия турски квартал, че
нямало как да бъдат спрени и човек можеше да помисли, че са се затрупали
с несметни богатства. Като слушах разказите, докато бях в Търново,
отидох да видя и турската махала. Много къщи бяха празни, през
прозорците и вратите се виждаха празни стаи.
- Братушките се проявиха! - казваха ми. - Изпразниха турските къщи,
взеха цялото имущество на побягналите.
Това не беше вярно. При приближаването на руската армия турското
население изоставило града. Именно изоставило, а не избягало. Турците
всичко си взели и нищо не останало за грабене. Ако нямали свои волове,
без да се церемонят, вземали добитъка на българите, които се подчинили
на обичайното насилие. Разказваха, че турците не приличали на бегълци и
изоставяйки града, заплашвали българите - как ще се върнат и ще го
изгорят.
- Ще откараме харемите и ще се върнем - казвали турците.
Много българи повярвали на заплахата. А няколко десетки турски
семейства, които бяха предпочели да не напускат Търново, съвсем
спокойни живееха в къщите си и като минеш през турския квартал,
виждаш, че изобщо не са опустошени. Тоест, българите са имали
възможност да разграбват само изхвърлени вехтории, да чупят стъкла и да
разбиват врати. Нищожна отплата за всичко, изтърпяно през вековете.
Българин, селски учител близо до Търново, разказваше: - Само човек,
който знае какво е да живееш изоставен и постоянно унижаван, може да
разбере чувствата, които ни завладяха, когато руската войска приближи, а
турците побягнаха. Нека ни ограбваха, нека ни вземаха всичко, което им се
приискаше, нека заявяваха, че всяка българска собственост минава в
ръцете на турци, но да не бяха ни унижавали на всяка крачка. Те не гледаха
на нас като на хора, нямахме право на човешки чувства. Тук, в българския
град Търново, почти не смеехме да ходим по улиците, а на празник
трябваше да се затваряме в къщите си. Всеки турчин можеше безнаказано
да обиди, да пребие, дори да убие българин. Нямаше съд за нас. Турците
винаги излизаха прави, а българинът - виновен, дори да е убит. В съда се
изслушваха показания само на мюсюлмани, които никога не
свидетелстваха срещу едноверците си. Отнасяха се към нас като с говеда,
дори тях повече ги щадяха. Едва през последната година, когато се
заговори за войната, турците взеха да се отнасят към нас малко по-добре,
поне тук. За това трябва да благодарим на Англия.
 - Как на Англия? - учудено попитах аз.
- Не мислете, че обичаме Англия, няма защо. По-скоро българите я
ненавиждат, тъй като англичаните никога не са ни желали доброто, винаги
са подкрепяли и защитавали враговете ни, но през последните години все
пак сме им благодарни, защото, от една страна, те постоянно даваха
надежди на Турция, че ще я подкрепят и защитят, ако избухне война, но от
друга – в последно време не позволяваха зверства и грабежи. И турците ги
слушаха. Ние разбирахме, че само благодарение на Англия в последно
време турците се преструваха, че искат да живеят в мир с нас!
И той разказа, че малко преди началото на войната по улиците в
Търново ходели глашатаи и приканвали българите да не се крият, да
излязат, че турчин няма да посмее да ги обижда или закача. Случило се
дори невижданото - няколко турци били публично наказани, защото си
позволили да нападнат българи. Появата на тези глашатаи с техните
призиви само доказва как са били потискани българите, как са ги
унижавали и обяснява взрива на отмъщение и няколкото нападения в
турския квартал.
Същото, в което обвиняваха свищовските и търновските българи, се
случи и в Казанлък. Не един път чувах, че българи разграбили всичко
турско в този препатил град. Много преувеличения имаше в разказите за
насилия и грабежи в Свищов и Търново, но още повече - в Казанлък.
В Свищов и Търново видях опустошени къщи със счупени стъкла и
разбити врати, а в Казанлък нямаше такива неща. Почти целият турски
квартал беше останал незасегнат, избягалите турци бяха по-малко и се
виждаше, че живеят спокойно. Влязох в две-три турски къщи и видях, че са
пълни - дивани, килими, покривки, сребърни вещи - всичко си беше на
мястото.
- Значи българите вас не са закачали? - питах чрез преводач турчина,
който ни показваше дома си.
- Не, нахлуха и при мен.
- Но вашата къща не е разграбена?
- Как да не е, много отмъкнаха!
- Но у вас всичко е наред, красиво и богато!
- А, тук имаше красив килим, отмъкнаха го. И едно одеяло взеха!
На един му изчезнало одеяло, на друг - килим, на трети - някакъв плат
или нещо сребърно, а заради такива дреболии се тръбеше за поголовен
грабеж. Готов съм да допусна, че е имало и по-значително насилие при
отнемане на имущество, но заради такива случаи да се обвинява целият
народ… Забравя се какво е войната и как воюват по-високо образовани
народи. Как е възможно там, където животът на простосмъртните губи
цената си, да се ужасяваш от разграбването на няколко къщи или на чужда
собственост. Дори да нямаха оправдание заради вековната ненавист и
столетния гнет, те можеха да се оправдаят с една дума - война. Като чувах
тези обвинения, си спомних друга война, не между нации, намиращи се
низко в своето политическо и морално развитие, а между двата водещи
европейски народа. И какво? Нима синовете на Германия не бяха осъждани
за насилие и грабеж? Нима немците не опустошаваха градове, не
разграбваха домове, нима не палеха села и не прибираха от къщите на
бягащите от страх хора всичко, което им харесваше? Немците вършеха
всичко това по време на френско-пруската война през 1870 година, само че
колцина ги обвиниха? Напротив, всички сведоха глави, славата покри
насилието и грабежите, силата ни принуди да смятаме, че са имали право
да вършат всичко, което са вършили. Българите са слаб и потиснат народ.
Как така изискваме от него добродетелите, които и ние самите никога не
сме притежавали.
В същата категория са и обвиненията в мародерство и шпионаж.
- Българите са мародери! - чувах често. - Само щом някъде надушат
плячка, веднага налитат като лешояди. Ако не са нашите, те биха
ограбвали и живи, и мъртви!
А когато поискаш факти и доказателства в подкрепа на такава оценка,
събеседникът изпада в крайно затруднение. Всичко, което ще чуеш, е
разказ за група българи, която влязла в един или друг град по петите на
руската армия, как някакви българи били забелязани да се мотаят из
бойното поле на другия ден след битката. Но не очаквайте да ви посочат
факти за българи, които са били заловени с обвинение за мародерство. С
такива необосновани съждения се изразяваше главно бързо формиралата се
недружелюбност към „братушките” по причините, които вече описах. Тази
студенина затваряше очите и определяше като мародерство дори факта, че
българите бързо идваха в превзетите от нас градове. И не се вземаше
предвид, че в началото на войната много българи бяха избягали от
градовете си, оставяйки домове, имущество и близки, а след това
завръщането беше естествено. Накрая, малцина пожелаха да разберат, че
мародерството изобщо не е в характера на потиснатия и безропотен
българския народ, който от всичко се страхува и затова все се опитва да
остане някак встрани. Искаха да виждат мародерство и шпионаж и затова
ги виждаха навсякъде, дори там, където най-малко можеше да се подозира.
Щом някой българин се появи около руския лагер, моментално ще чуете:
„Този е шпионин!” или: „Дошъл е да се облажи!”. А ако видят българин по
време на сражение, по никакъв начин няма да избиете от главите им, че не
е шпионин или мародер. Като сега помня съдбовния 30 август, деня, в
който трябваше да падне Плевен, а стана денят на нашия разгром, но даде
пореден повод на руския войник да докаже, че безропотно умее да гине
като герой в сражение за родината. От крайния ляв фланг, откъдето се
развиваше атака след атака към известните Зелени хълмове, се промъквах
към Гривишките редути. Бях заедно с моя познат полковник от
финландския полк, който със смъртоносна рана в следващо сражение плати
за своето безстрашие и високо съзнание за дълг. И още един руснак беше с
нас. Срещнахме трима българи. Единият носеше в ръце големи ботуши, а
на главата му - руска фуражка.
- Вижте ги, сигурно са мародери - каза един от спътниците - като хищни
птици върху леш се нахвърлят и чакат да превземем Плевен. Ще нахлуят
там и ще започнат да грабят.
- Защо мислите така?
- Така е, нали виждате, той вече е смъкнал от убит войник и фуражката
и ботушите! Негодник!
- Говорете по-ясно, моля! Как решихте, че е така?
- Казвам ви, че е така, познавам ги тези хора, по лицата им се вижда, че
са мародери и шпиони!
- Нищо не личи по лицата им, хора, като хора!
Но кой да мисли. Не е ясно как и защо, оформи се внушението, че те
трябва да са мародери или шпиони, и той силно им закрещя:
- Къде сте тръгнали, защо се шляете?
Българите промърмориха нещо в смисъл, че се прибират в Плевен, а
моят спътник, който не беше военен, не разбра какво казват и изкрещя с
всички сили:
- Връщайте се, назад, да не сте посмели да се шляете тук!
Изплашените българите бързо се обърнаха и тръгнаха назад. Сякаш от
нещо повече нямаше нужда, но не, това му се стори малко, подозрението
бързо прерасна в сляпо убеждение и той продължи след тях.
- Отвратителен народец, заради тях хората тук загиват с хиляди, а те се
занимават с шпионаж!
Гневът му се разпалваше все повече и стигна до най-дива и
отвратителна постъпка. С коня си той догони тримата невъоръжени
българи и ги започна с камшика, където му падне - по лицата, вратовете,
главите, гърбовете.
Беше гадно за гледане. Когато го стигнахме, българите вече бяха
избягали. Този, който без каквото и да е основание извърши дивата
разправа, всъщност изобщо не беше зъл човек и се числеше - за съжаление
- към хората с университетско образование. Жалкият пример заразяваше
всички! Интересуваше ли го, че може би тези хора имат роднини и близки
в Плевен, че се надяват градът да падне и затова бързат. Той видя само
ботушите и фуражката - значи са мародери! Явно, през ум не му минаваше,
че фуражката може да е била намерена някъде по пътя, че ботуши могат да
се купят от войник - все подробности, които не могат да се преборят с
наложилите се предубеждения. По този начин се раждаха всички
обвинения срещу българите.
Как искате човек, който е пребил с нагайка българина, заподозрял го в
мародерство и шпионаж, по-късно да не държи на обвинението си. Ако се
откаже, би означавало да обвини себе си в не съвсем европейски нрави. А
подобни обвинения, независимо от тяхната несправедливост, се
поддържаха и разпространяваха все повече. Разказах този случай, защото
красноречиво описва нашето отношение към българите. Знам, че описания
на отделни случки винаги предизвикват възражение - какво ли не се
случва, бива ли, ако мислим логично, така да обобщаваме единични
събития! Само че такива единични факти имаше твърде много. Ако ги
премълча, ще се подложа сам на друг упрек: Моля ви, ще кажат,
твърденията ви са общи, няма факти!
Обвиненията в мародерство или шпионаж не се основаха на друго,
освен на подозрения, а случаи, в които се доказваше, че българи
шпионират, бяха съвсем малко, може би дори изобщо нямаше. Поне не чух
за такива факти. По време на война съвсем естествено се проявява крайна
подозрителност и това е единственото оправдание за честите
неоснователни обвинения. При загуби подозрителността расте, струва ти
се, че неприятелят отрано знае за всяко движение и намерение, за всеки нов
план. Има я психологическата необходимост загубата да се обясни със
случайни, странични обстоятелства, а не с истинската причина -
малочисленост на силите, изпратени срещу врага, неумение тези сили да
бъдат командвани, грешна или тъпа организация в един или друг елемент
на военното дело. Утешително е да си кажеш: „Планът беше отличен, но
стана беля - турците предварително го знаеха и бяха взели мерки!” И ето
обвинението: „Навсякъде при нас има шпиони!” И тъй като българи имаше
навсякъде, повечето обвинения падаха върху тях. Впрочем, изобщо не се
съмнявам, че сега, когато настана мир, ще се появят спомени на военни и
ще научим, че ако българи са се занимавали с шпионаж, то е било по-скоро
в интерес на руската армия.
- Но няма да отречете, че при турците шпионажът е отлично
организиран - случваше се да чуя.
- Да предположим, но какво от това?
- Ами това, че освен българите, няма кой друг да шпионира!
И това не беше вярно. Често ме изненадваше широкият и добродушен
руски характер по време на война. Страхотна подозрителност, навсякъде се
боим от шпиони, а наред с това виждаш, че турци, така наречените „мирни
турци”, несмущавано минават с каруците си през местата, където е
разположена нашата войска и където очевидно не би трябвало да се мотаят.
Не веднъж виждах как някой военен спира преминаващите турци, пита ги
какво търсят, а турците преспокойно вадят пропуск, който им разрешава да
се движат през местността. Трудно ми е да се съмнявам, че между тези
„мирни” турци, както и сред странстващите търговци, всякакви агенти и
др. подобни, е нямало шпиони. Но българите, поне морално, отговаряха за
всички чужди грешки.
Като говоря за обвиненията срещу българите, не бива да не се спра и на
упреците, че те не искат да защитават свободата си с оръжие. Ако това
обвинение е справедливо, то без съмнение е от най-тежките, които могат да
се хвърлят върху всеки народ. Възможно ли е да изпиташ съчувствие към
нация, която е загубила любовта към свободата, политическият гнет вече
не й тежи и се е превърнала в огромна сбирщина роби? Такъв народ
заслужава клетата си участ и е безполезно друг да пролива кръвта си за
неговото освобождение. Защото единственият резултат от освобождението,
ще бъде замяна на едно господство с друго. Съвсем друго е, когато народът
се бори, не се примирява със смазващия го гнет, когато жизнената му сила
се изразява в постоянни въстания за независимост, за да постигне скъпото
право да се разпорежда напълно самостоятелно със съдбата си. Да
помогнеш на такъв народ да постигне свободата си, значи наистина да си
полезен за човечеството. Но само ако помощта е искрена и не прикрива
нечисти планове. Следователно, въпросът е дали турското господство така
е развратило българския народ, та той вече не обича свободата и не е
способен да жертва за нея кръвта на най-добрите си синове? Или
жизнената му сила е толкова голяма, че пет века сурово потисничество не
са разколебали решимостта му да отхвърли тежките вериги на турското
иго?
- Струваше ли си да пожертваме десетки хиляди човешки живота и
стотици милиони за освобождението на българите, след като те не искат
малкия си пръст да мръднат, за да съборят турското господство. Вижте,
моля - така ми говореха, - колко българи влязоха в сформираните
дружини? Срамно е да се каже, няма и десет хиляди! Ако този народ не
искаше да търпи теглото и унижението, ако не беше загубил цялата си
енергия и не беше изпаднал в апатия, нима не мислите, че българите
масово биха се включили в дружините, биха организирали чети, биха
започнали повсеместна партизанска война?… Къде е всичко това? Те си
седят съвсем кротко, като баби, и ги е страх да не чуят свистене на
куршуми или оръдеен грохот. Не, не така един народ защитава свободата
си, ако я цени. Той би пожертвал всичко скъпо за него, без да мисли за
живота си, а тези … чак пък „братушки”, всички заедно не струват колкото
един руски войник!
Погледнато отвън и повърхностно, в тези разсъждения има известна
справедливост, особено ако отделим всичко от нервността, естествено
предизвикана от войната. Вярно е, че в опълчението не постъпиха толкова
хора, колкото се очакваше. Вярно е, че никъде българите не откриха
партизанска война. Вярно е, че не проявиха особена енергия, за да
помогнат на нашата войска, макар да изпълняваха всичко, което им се
заповядваше. Вярно е, че бяха апатични през войната, особено в нейния
неуспешен период. Но въпреки всичко, ако не се ограничим с най-
повърхностно отношение, а вникнем по-дълбоко в положението им при
началото на войната, не е честно българите да бъдат обвинявани, че не
жадували независимост и свобода. Допълнително трябва да се отговори на
въпроса: българите бяха ли се примирили с угнетяващия ги режим.
Нека припомним най-общо историческите факти само от последното
столетие. Те ясно показват, че българите не са спирали да се борят за
независимост и не един път през последния век са проливали кръв в опити
да извоюват свобода със собствени сили. Как иначе би могло да бъде?
Възможно ли е да се мисли, че има народ, примирен с положение, при
което имотната и личната безопасност на всеки човек зависи от произвола
на едно или друго лице, действащо от позиция, право противоположна на
интересите на народа. Когато народът е обременен с непосилни данъци,
задоволяващи капризния апетит на нищожно управляващо малцинство,
когато го стрижат като овце и заедно с вълната режат и парчета месо,
когато задушават всяка мисъл за освобождение от желязната хватка,
немислимо е той да не чувства тежкия живот, неестествено би било да не
иска да промени положението си. Народът може и да не вижда възможност
да се освободи от гнета. Тогава може да ни се стори, че той търпи
безропотно клетата си съдба. Но така само изглежда, защото рано или
късно идва ден, когато той опитва да отхвърли гнетящия ярем. Опитите му
понякога са неуспешни, последвани от умора и загуба на енергия, но след
това силите се събуждат и отново започва трудното дело за освобождение.
През последното столетие българският народ направи няколко такива
опита, за жалост безрезултатни.
Тези опити не бива да се пропускат, когато се говори за нежеланието на
българите да се борят за свобода, ако искаме вярно да разберем душевното
състояние на народа.
По време на могъществото на турската империя положението на
българския народ е дълбоко трагично. Той е бил напълно откъснат от света
и не е имало мъчение, на което да не го е подлагал суровият турски гнет.
Българите са били подложени на всевъзможни данъци: поголовен, десятък,
върху добитъка, ангария и много други, които не им давали дъх да си
поемат.
Но материалният гнет не е бил нищо в сравнение с нравствения, когато
на всеки пет години подбирали момчета на възраст от 12 до 15 години за
еничари. Не признавали християнина за човек, в съд не го допускали да
свидетелства, а съдът бил претекст за най-диви наказания.
Обичайно било да се залавят момичета, почти деца, и млади жени, за да
ги изпратят в хареми или просто да ги използват за забавление. Никой не
смеел да се оплаче. Не е необходимо българският писател да има богата
фантазия, за да опише потрисащи картини от живота, както ги описа
Любен Каравелов, но те са бледи копия на оригиналите и не преувеличават
бедите на злощастния народ.
Колкото и страшна да беше властта на турците, каквито и мъчения да
измисляха, за да държат народа завинаги закрепостен, за да задушат
поривите за свободен живот, те не успяваха. Чети бродеха из планините и
горите - познатите на читателите хайдути, които бяха израз на живия
протест против насилническата и поробваща система. Тези хора никога не
изчезваха, те живееха само с мисълта за отмъщение заради своите
потискани братя и ако грабеха и убиваха, то беше, защото не виждаха
други средства. За такива деяния вината пада не върху извършителите, а
върху тези, които са ги причинили. „Мисията на хайдутина - пише
български историк - е да нападат, ограбват и убиват мюсюлманина в
защита и за отмъщение за християнина. Различни са били причините един
или друг да хване оръжието и да „тръгне по горите”. Само хора, доведени
до отчаяние, избираха тази съдба, защото решилият да побегне,
предварително се обричаше на гибел. На един турците са изклали
родителите, братята или сестрите, на друг са отвлекли невестата или
обезчестили сестрата, трети са били разорени след изнудване от бейовете,
някои са били съсипани след разбойнически обир на стоката, мнозина са
бегълци от затвора…” Под постоянната заплаха да бъдат избити, такива
хора избираха свободния живот в планините, вместо жалкото
съществуване на роби. Живееха в тежки лишения. Нямаше къде да се
скрият от бури, порои и планински ветрове, в трудни дни храна им беше
черната земя, а жаждата утоляваха с роса. Смъртта ги стигаше сред
горските гъсталаци, високо в Балкана, при орлите…
Тези хайдушки чети в продължение на векове са крепили вярата на
народа в свободата, олицетворявали са дълбоко стаена надежда, че все
някога великият час на освобождението ще дойде. В мрака, обхванал
България, слаби лъчи светлина започнали да проникват едва в края на 18-и
век. Щом избухнело въстание някъде в границите на турската империя,
влезела ли Турция във война с някоя държава, българското население чрез
своите свободни чети винаги откликвало, за да участва. Това, разбира се,
не е била сериозна помощ, но в нея е отеквал викът на българския народ:
„Ние още сме живи, не сме погребани!” От 18-и век, когато австрийската
армия беше разбита от турците, погледът и надеждата на българите се
обръщат към Русия.
Войната с Турция в началото на нашия век повдигнала духа им, те
замечтали за независимост, но и на тези мечти не било съдено да се
сбъднат. През 1810 г. значителни отряди български въстаници поискали да
бъдат в помощ на руската армия, но напразно - разтревожена от военната
подготовка на Наполеон, Русия сключила с Турция мир, а българите били
изоставени на безчинствата на старите поробители. Много успели да се
спасят с бягство в Бесарабия, други паднали жертва на турското
отмъщение. Но когато в народа са живи любовта към свободата и
ненавистта към поробителите, наказанията не могат да го накарат завинаги
да се покори. Когато няколко години по-късно във Влашко избухнало
въстанието на хетеристите, сред тях имало и много български юнаци. В Зимница бил
сформиран цял български легион. Той предложил на пристигналия в
Букурещ княз Александър Ипсиланти услугите си да служи на делото за
гръцко освобождение. Този легион бил като залог, че България се готви за
въстание. Но и този път краят на начинанието бил печален за българите.
Русия отказала да подкрепи движението и резултатът бил още по-мрачни
дни. Българският народ бил жестоко наказан заради желанието да
подкрепи въстанието на хетеристите. Всички християни били обезоръжени,
производството на оръжие в България било строго забранено, много
семейства потърсили спасение и избягали отвъд Дунава. Българите
използвали всеки случай, за да доказват своята непримирима вражда с
поробителите.
Достатъчно било само някъде да се чуе изстрел срещу турци, българите
бързали да се присъединят. Когато избухнала битката за гръцка
независимост, много българи напуснал родината си и се влели в гръцките
редици. Жертвите и разочарованията изчезват и когато през 1828 г. започва
нова война между Русия и Турция, те пак горещо се надяват, че сега вече
ще бъдат освободени. Патриоти начело с Мамарчев подготвят въстание, но
той е заловен от самите руски власти и отведен в главната квартира.
Одринският мир е тежък удар за българския народ. Русия отново оставя съдбата му на
великодушието на турското правителство. Цялата награда за помощта,
оказана за руската войска, е заточение в Сибир на няколко от воеводите на
български чети. Така беше заточен Бойчо войвода, който след сключването на мира,
не пожела да захвърли оръжието. Събудилото се чувство за независимост не

стихваше, българските патриоти подготвяха ново въстание, но предател

издаде плана на турците. Екзекуциите нямали край, в Търново било пълно
с бесилки. Заловили и капитан Мамарчев, офицер на руска служба.
Независимо от неговите заслуги при завземането на Силистра, руското
посолство не намерило за нужно да се застъпи за своя офицер.
Удар след удар върху надеждите за независимост нанасяли и враговете,
и онези, на които той се уповавал. Духът на свободата сякаш загивал,
изчезвала вярата във възможност за освобождение, но българите не губели
енергията си. Целият народ рядко се вдига – само малцинството може да се
жертва за интересите на родината. Малцината български патриоти не се
отчайвали. След като се убедили, че не могат да очакват външна помощ,
започнали да организират въстания и не са спрели до днес. Въстание е
имало през 1841 година, после през 1851 година. Нямали успех, но били
важни, защото показали, че българите никога не са се примирили с
положението си и дори без вяра в краен успех, пак се Вдигали на оръжие,
за да будят безропотните си сънародници.
Неорганизирано множество трудно се бори с организираната сила. От
едната страна често има само тояги и стари скапани пушки, а от другата -
оръдия и усъвършенствано оръжие. Затова народните Въстания завършват
с разгром. Но колкото и зле да завършват, не може да се твърди, че остават
без резултат. Българските патриоти са знаели това. Те вярвали, че ще
постигнат крайна победа, но били убедени, че до освобождение няма да се
стигне без външна помощ.
Сърцата им отново радостно забили, когато през 1853 г. Русия пак
обявила война на Турция и българите пак забравили как трагично
завършвали за тях предишните ни войни с турците. И тази война завърши
лошо за българите и те имаха всички основания да не вярват в реална руска
помощ. Пораженията не ги накараха да захвърлят оръжието и през 1862
година народът даде нови жертви. Български чети се обединиха в Балкана,
задържаха се на Шипка, но сключеният мир между Сърбия и Турция и
превъзходството на турските сили за пореден път разпръснаха четите,
оглавявани от известния хайдутин патриот Панайот Хитов. Една от
причините за това въстание беше преселването в Османската империя на
няколко хиляди кримски татари. Турското правителство ги прие
гостоприемно, раздаде им най-добрите български земи и задължи
българите да им построят жилища. Много българи избягаха, и то точно в
Крим, но скоро се завърнаха от Русия, дълбоко разочаровани, по думите на
един историк. Тези последователни удари върху заветните мечти на
българите не успяха да разколебаят решимостта им да не се щадят, за да
постигнат целта - избавление от турското иго.
По това време „Млада България” вече оказваше влияние. На нея се
падаше да не оставя на мира турските управници. По-късно, в началото на
сегашната война, върху нея падна и твърде подозрителното отношение на
гражданското управление на България, но за това - малко по-нататък.
„Млада България” се опитваше да вдигне революционния дух на народа и
Влиянието на тази партия се усети още през 1867 г. при ново въстание. Но
и то, също като предишните, завършва трагично. След като се прехвърлила
през Дунав, една българска чета била разбита от превъзхождащите я турски
сили при Свищов и започнала кървава разправа. Съд в Търново наказал
жестоко не само всички участници, но и всеки подозиран за съдействие
или съчувствие към тях. Вярно, не само в Турция са устройвани такива
съдилища, но това не ги прави по-малко възмутителни. Такива съдилища
бяха „смесените комисии” във Франция след декемврийския преврат
Очевидно търновският съд не си свършил работата, та по-късно
разправата продължила в Свищов, смятан за център на „Млада България”.
Там се погрижили да разкрият голям заговор за тайна организация,
простряла мрежа из империята, и това дало възможност много хора да
бъдат жестоко наказани. Били застрашени всички юноши от 17 до 20-
годишни, естествено и по-възрастните. Мнозина се спасили с бягство, а
други, не малко на брой, хвърлени в тъмница. Като истински чакали
властите тършували навсякъде. „На полицията били възложени най-строги
мерки и над главата на всеки повече или по-малко просветен човек висял
дамоклев меч” - разказа ми по този повод един познавач на
неотдавнашното минало на българския народ. Под безчовечните удари на
необузданата власт паднали най-добрите, пожертвали живота си за
свободата. Петдесет и четирима били оковани в Русе, много измрели в
затвори и крепости.
Властите се оправдавали, че така се постъпва не само в Турция, но
където и да се извършват подобни действия - навсякъде предизвикват
дълбоко негодувание и непримирима ненавист. И всичко това още
следващата година дало кураж за ново въстание. Отряд български патриоти
преминал в България близо до Свищов. Младежите се хвърлили в битка с
врага с развято знаме, на което било написано „Свобода или смърт!”.
Българите победили в първото сражение с турците, но властите изпратили
редовна войска заедно с башибозук. Почти целият отряд, тази шепа млади
хора, оставил костите си в проход близо до Габрово.
Всеки нов опит за въстание карал турските власти още по-зорко да
следят българите да не се сдобиват с оръжие. Вносът на оръжие станал
почти невъзможен. И въпреки безизходицата било сигурно, че щом в
турската империя избухне въстание, ехото му отеква някъде В България.
Така станало и при въстанието в Херцеговина през 1875 г. То предизвикало
кипеж сред българите и въстанието избухнало във филипополска област.
Бунтът бил смазан, над осемстотин души, повечето младежи, били
хвърлени в затвор, цялата област била потопена в кръв. Но тази кръв на
българските патриоти не се проля без следа. Дивата разправа, извършена от
турците, разтревожи всички народи. След поредица дипломатически
маневри, по време на които интересите на българите бяха потулени от
егоизма на европейските държави, се стигна до последната война. Тя
трябва да сложи край на вековните страдания на този злополучен народ и
да му даде онова, към което той се стреми тъй дълго и упорито - свобода и
независимост.
Посочените исторически подробности достатъчно ясно, според мен,
убеждават, че българският народ никога не се е примирявал с вековния
гнет, а напротив, проявявал е изумителна упоритост за борба със своя
заклет враг. Българският народ, изоставен, без помощ, много пъти лъган в
надеждите, които възлагал на други държави, включително и на Русия,
лишен от всякакви средства за съпротива, е запазил святата традиция на
националната независимост и свободата и през годините е дал безброй
кървави жертви. Всичко силно и младо се хвърляло с рядка решителност в
неравни битки. Едно след друго загивали поколения и предавали в
наследство единственото, което имали - могъщия завет „Свобода или
смърт!” Но тази отчаяна борба, изтръгваща цвета на нацията, след
бунтовните взривове пораждала и упадък за по-дълго или по-кратко. Време
е нужно, за да заздравеят раните, време е нужно, за да израсне ново
поколение борци, готови да се жертват и да увлекат други, готови да
загинат за родината.
Естествено е между два взрива на народния гняв да има затишие,
привидно примиряване, успокояване, които често се възприемат като
окончателен упадък на народните сили.
Последните десет години бяха тежки за българския народ. Въстанията
през 1867-1868 година и след това избухналият пожар през 1876-а струваха
скъпо. Хиляди младежи в разцвета на силите си, цветът на нацията, бяха
избити, изклани или оковани в затвори, къде-то смъртта ги спасяваше от
мъченията. Тази загуба на най-добрите нямаше как да не се отрази сега във
вяла инициативност и загуба на енергия. Поради това през тази война
отношението към нея изглеждаше на някои като разложение и липса на
желание за освобождение.
Ако за някого българите са по-пасивни от очакваното, сега всеки може
да види, че тази пасивност се корени в чисто исторически обстоятелства и
известна умора, заради въстанията, отнели живота на най-енергичните.
Отчасти причина за пасивността е и недоверието към сериозното желание
на Русия да помогне за освобождение на родината им. Не бива да се
съмняваме, че това недоверие е справедливо, като си спомним предишните
руско-турски войни, завършили печално от гледна точка на българските
интереси.
Покрай историческите определености, които в известна степен
обясняват пасивното отношение на българите към сегашната война, има и
други причини, които пречат на тяхното по-активно участие. Те са в
наложеното от нас отношение към българите.
От по-подходящата за анализ теоретична гледна точка, въпросът може,
според мен, да се постави направо. Когато без задни мисли на един народ
бъде възложена хуманната задача да ликвидира страданието на друг народ,
да го освободи от дивашка власт, макар и законна заради действащото
правителство, тогава няма защо да се опасявате от революционни пориви.
Напротив, трябва да им се даде свобода. Нека цялата страна бъде
обхваната от революционно движение, нека се вдига духът на народа,
тогава войната ще има наистина всенароден характер и като все по-
страшна лавина ще срива всяка съпротива. Само народ, който е достигнал
своето висше вътрешно развитие, не би се боял от революционния дух на
друг народ. В противен случай възниква важно противоречие между
съществуващата вътре в държавата система и онази, която определя
външната политика. От тук логичният извод, че успехът при
освобождението на един или друг народ зависи не само от физическите
сили на държавата. Успехът зависи и от вътрешните условия. Те трябва да
са солидни и да не се боят от заразата на революционния дух, който
неизбежно се появява при битката с друга трайна власт. При различни
условия освобождението на народа на друга страна винаги ще бъде
съпроводено от колебания, да не говорим за спънките и възраженията на
държавите, които не участват във войната. Такива възражения биха се
основавали именно на противоречията, които посочих.
Като минавам от теорията към практиката и се спирам на отношението
на Русия към българите по време на последната война, трябва да призная,
че ние не само не искахме да използваме подема на народния дух, а и не
вярвахме, не едно революционно движение може да предизвика
партизанска война навред в театъра на военните действия. Ние сторихме
всичко, което зависеше от нас, за да възпрем всенародно въстание на
българите. Когато влязохме в България, казвахме на хората, че имат право
на нашата защита не заради въоръжената им съпротива срещу турците, а
заради вековните им страдания и кръвта на мъчениците, в която те и
техните предци винаги са били потопени. Ние оценявахме единствено
пасивното им страдание, но не зачитахме вековете борба и опитите им да
постигнат освобождение с оръжие в ръка.
Вместо да призовем българите към всенародно въстание против
омразния враг, ние, напротив, им казвахме, че тяхната „сила и спасение” е
да са покорни на руските власти и стриктно да изпълняват техните
нареждания. Затова трябваше да сме напълно безразлични към знамената,
които ще развеят българските партии. Само че ние не бяхме безразлични.
Като влязохме в България, имахме опасения от революционно настроение
и затова се отнесохме подозрително към „Млада България”. Също както се
беше отнасял с нея Митхад паша, опитвайки се с коварни интриги и с
окови да ги откаже от девиза „Свобода или смърт!”. За да не звуча
голословно, цитирам редове от инструкция за чиновниците в консулския
корпус: „Знаенето на местния език и познаването на условията за живот са
възможност за военното командване да търси съдействието ви за
наблюдение на местните преводачи и се надявам, че когато ви бъде
възложено, с активност при наблюдението на тези лица, ще улесните
военните и ще им предадете най-точни сведения. Не е излишно да обърнете
специално внимание (това е особено важно) на членовете на така
наречената „Българска омладина”, каквито би могло да има сред местните,
и незабавно да докладвате за тях на военното командване, за да бъдат
предупредени преводачите за всякакви недоразумения, на каквито могат
млади и неопитни хора да се поддадат като резултат от чужди за тях
увлечения. Може би неволно и с най-добри намерения.”
 Тази инструкция е публикувана в „Сборник официални разпоредби и
документи за българската страна”. Сборникът не е секретен. Т.е. лесно
може да бъде видян и са го видели някои българи. Не е трудно да се
досетим какво предизвикват цитираните от мен редове у членовете на
„Млада България”. С ледена вода е обляна готовността им заедно с руската
армия да застанат в редиците на бойците за освобождение. Подобни
разпоредби по определен начин определят чувствата на хората, а чувствата
рядко се анализират. Затова не е чудно, че когато разбрали за тези
предписания, привържениците на „Млада България” решили, че руснаците
се отнасят към тях също като турците. Наистина думите в тези
предписания звучат някак меко, но все пак документът е официален, а там
езикът е дипломатичен. Разпореждането е важно, тъй като описва една
утвърдена система и няма основание да се мисли, че в другите й сектори,
например в гражданското управление, отношението към „Млада България”
е различно от инструкцията за чиновниците от консулския корпус. Без да
се опасявам, че ще бъда опроверган, смятам, че и в гражданското
управление отношението към хората от „Млада България” е точно такова.
Познавам хора, които преди са работили на турска заплата, а сега бяха
назначени на високи длъжности в гражданското управление. Но не
познавам никого, който да е чул, че подобни назначения е имало и за хора
от „Млада България”. Какви са основанията за подобно отношение от наша
страна? За турците то е разбираемо - те преследваха хората заради
горещата им любов към родината. Нашето отношение се корени в страха да
се доближим до революционните елементи в страната, за да не изкушаваме
други, да не покажем, че ние, които винаги строго уважаваме властта, се
отнасяме снизходително към хора, хванали оръжието за борба със
съществуващата власт, като че ли ние не вършим същото като сме
тръгнали да освобождаваме българите. Друг е въпросът доколко едното се
примирява с другото, но логиката изисква да назоваваме нещата с
истинските им имена. Да сваляш турската власт и заедно с това да гледаш
да се отървеш от враждебния на турците революционен дух, това значи, че
не си последователен и резултатът е неувереност в собствените сили. Това
пък води до колеблива политика и в крайна сметка до недоброжелателност
на народа, заради когото се пролива толкова скъпа кръв.
По този повод не мога да не цитирам един разговор с мъж от „Млада
България”, с когото разговарях по време на поход.
- Кажете, моля, защо българите не участват по-активно в борбата срещу
турците? - попитах аз.
- Как да ви кажа - отговори той, - на този въпрос не може да се отговори
с една дума, причините са твърде сложни, но ако искате, ще се опитам да
ви обясня.
Аз настоявах и той заговори.
- Мисля, че много българи биха се опълчили срещу турците и могат да
ви оказват сериозна помощ, ако вие самите поискате това. Но от самото
начало нещата тръгнаха така, че ние, искаме или не, трябваше да се
ограничим със сравнително дребни услуги. Ние нямаме практика по
отношение на дисциплината, войник не се става изведнъж, но умеем да
мрем и това сме го доказали не един път. Ако имахме оръжие, нямаше да
се нуждаем от вас, сами щяхме да организираме чети и да се пръснем
навсякъде. Мисля, че щяхме да нанесем доста щети на турците. Но след
последните въстания ние нямаме оръжие. Турците преровиха цялата
страна, за да търсят оръжие, когато го намираха, прибираха го, а хората
хвърляха в затвора. За разлика от сърбите, дори от бошняците и
херцеговинците, ние сме в друго положение. Те живеят близо до граници
на турската империя и да се прехвърли оръжие не е трудно, а да се достави
на нас е съвсем друга работа. Ако руските власти бяха обявили, че ще ни
раздадат оръжие, и ако наистина го бяхме получили, щяхте да видите
колко народ щеше да се бие с турците. Щеше да започне истинска
партизанска война и помощта ни, според мен, можеше да е наистина
сериозна. Очаквахме го, но не стана така. Колко българи ходиха да се
молят за оръжие, за да се бият с турците, ако те се върнат в селото им, но
попитайте колко беше раздадено. Някои успяха да получат и не беше
напразно. Струва ми се, че вие самите не искахте да предизвикате народно
въстание. Само така си обяснявам защо на всяка крачка ни казваха: вие
само слушайте и изпълнявайте каквото ви се заповядва, не се намесвайте.
Българите не смееха да се месят, подчиняваха се, а сега и вие казвате, че не
искаме да се бием!
- Да приемем, че е така - наложи се да му отговоря, - но нали бяха
организирани български дружини, защо толкова малко хора постъпиха в
тях? Не само не забраняваха, напротив, канеха ви да се записвате.
- И за това си има причина. Както вече казах, ние сме лоши войници, а
знаехме, че дружините ще бъдат командвани от руски офицери. Те са
свикнали да се оправят със своите войници, от нас ще изискват същата
дисциплина, ще почнат да ни учат, да ни наказват… Колко ще се изучим?
Също така знаехме, че дружините ще влязат в състава на вашата армия,
вашите войници са добри, ние какви ще ги вършим? Ако бяхме в отделна
част, щяха да се намерят и водачи, въпреки че мнозина загинаха! И още, за
тези дружини мнозина изобщо не знаеха. Ето, в Свищов през първите две
седмици се явиха 400 доброволци, а в Търново за цялото време - само 200.
В Габрово и на други места българите изобщо не знаеха към кого да се
обърнат. Ако ни беше казано, че всяко село трябва да осигури толкова и
толкова хора, разбира се, щяха да са събрани, колкото трябва. И тези, които
сега си стоят по къщите, щяха да се бият, нямаше да се пожалят!
Този отговор беше в значителна степен справедлив, защото и на мен ми
се случваше да бъда в села, където жителите дори не бяха чували за
призива българи да се записват в дружини.
Наистина, така беше през първия злополучен период на войната, какво е
ставало след това, не се наемам да твърдя. Ясно е, че ако още в началото на
войната ние бяхме поискали да направим сериозна сила от българските
дружини, вероятно щяхме да организираме по-добре работата, да я
разпространим из цяла България и тогава числеността на дружините
нямаше да остане шест хиляди. Струва ми се, смело мога да кажа, че ние не
искахме това и се отнасяхме с пренебрежение и с известна боязън към
българското движение изобщо. Страхът ни се коренеше все в тази „Млада
България”, за която така сполучливо говори моят събеседник. В отговор на
въпроса ми, дали в българските дружини влизат тези, които се смятат за
близки до „Млада България”, той между другото каза:
- Влизат, разбира се! Знам, че вие не обичате много „Млада България” и
се чудя защо. Нали ние сме „Млада България” за Турция, а не за Русия.
Нали не искате да ни завладеете!… Той беше прав. Трудно е да се разбере с
какво „Млада България” си е навлякла подозрения и какви коварни цели й
приписват у нас? Ако сме съвсем искрени, ако наистина желаем свободата
и независимостта на българския народ, нашите стремежи няма как особено
да се различават от стремежите на „Млада България”, която в делата си се
отличава от старата българска партия, защото решително не признава
компромиси със съществуващото положение, В смисъл на политическа
подчиненост на Турция. Нашето лошо чувство към „Млада България” би
трябвало да се обясни главно като недоразумение или по-точно, като
неразбиране.
- В „Млада България” нещо не е наред!
На нас ни се привиждат световна революция и социално-революционна
партия при положение, че в България социалистическите идеи почти не
съществуват или са в тъй зачатъчна форма, че по никакъв начин не биха
могли да изиграят ролята на „червения призрак”. Партията „Млада
България” е преди Всичко политическа, съставена от пламенни патриоти,
които имат само една цел - създаване на независима, свободна българска
държава.
 Хората от тази партия, като другите, Встъпваха в българските
доброволни отряди и се проявяваха по най-добър начин. Заради
съществуващото пренебрежение към силите на българите, първоначално за
тези отряди се говореше само с насмешка.
- Е, българите! Те годни ли са за нещо!
Други мнения нямаше. Но когато дойдоха трудните дни и историята
записа В скрижалите си битката при Стара Загора и невероятния героизъм
при защитата на Шипченския проход, мнението за българските опълченци
бързо се промени. И на двете места българите бяха блестящи, по храброст
не отстъпваха на руските Войници и предизвикаха дълбоко съчувствие.
Нашите Войници и офицери първи бързаха да ги оценят справедливо и не
веднъж чух похвали за героизма на българските опълченци.
- Какво да говорим! Дай Боже, Всеки да се сражава като „братушките”!
Не отстъпваха на нашите!
По-големи похвали българите нямаше как да чуят. Поведението им
показа каква полза можеше да има от българския народ, ако бяхме
подходили иначе, по-практично и бяхме организирали местните сили по-
уверено.
Съвсем несправедливо е да се твърди, че участието на българския народ
в нашата Война с турците се е ограничило само с дружините. Наред с тези
няколко хиляди души много хора изпълняваха други задължения. Едни
бяха Водачи на нашите части, други доставяха Вода и храна на нашите под
градушката куршуми и снаряди, както беше на Шипка, трети пренасяха
ранени, накрая четвърти хващаха пушките и самостоятелно Влизаха В
строя. Няма да забравя български юноша, 15-16-годишен, когото видях в
болница, с вече ампутирана ръка, страдащ жестоко, но без стон и
оплакване. Той не можеше да говори, но лекарят ми разказа накратко
трогателната история. Искал да постъпи в българския отряд, но роднините
му не го пускали и му казвали, че там не се допускат деца. Тогава избягал
от вкъщи, намерил си пушка, присъединил се към някакъв отряд, хвърлил
се в боя и го намерили полужив, прострелян на няколко места. Той не беше
единствен. Накрая, нима радостта на българите, когато ни посрещаха във
всеки град, във всяко селце, готовността им да ни помагат, желанието им
да са полезни с всичко възможно, нима всичко това не говори само по себе
си, нима не доказва, че те не са били равнодушни към освобождението на
родината им от турско господство? Без съмнение те можеха по-активно да
участват в борбата за независимостта си, но ако това не се случи, то е
главно заради нашето нежелание да дадем простор, за да избухнат
чувствата на народа, и направихме всичко, за да не позволим да се води
партизанска война. Ето защо е неоснователен и несправедлив упрекът към
българите, че не си е струвало да се започва война заради тях, че си
заслужават съдбата и дори, че не им тежи турският гнет. Несправедливо е и
обвинението към тях в неблагодарност, жестокост и подобни неща.
Да не виждаш гредата в окото си, а да се хващаш за прашинката в
чуждото - това е общо човешко качество и то често се проявяваше в
отношението ни към българите. Затова можеха да се чуят приказки:
- Ама, какви са българите - необразован и тъп народ!
Разбира се, аз не се наемам с мисията да представя в тези очерци пълна
картина на добродетелите и културата на българския народ, но все пак
искам да кажа няколко думи за това съвсем погрешно мнение. Без
съмнение този народ не е силно развит, лишен е от университетско
образование, няма самостоятелна художествена литература, печатът е в
най-измъчено положение, но ние едва ли имаме особено основание да се
големеем пред българите и да гледаме на тях от висотата на нашето
величие в това отношение.
Успехите на българите в просветата дори могат да ни накарат да
завиждаме, ако си припомним, че самият български език неотдавна е
възкръснал, че неотдавна е открито първото българско училище. За да се
оценява точно настоящето, не бива да се забравя миналото. А миналото
казва, че в началото на това столетие българският народ е бил изхвърлен от
историята на европейските народи, сякаш не съществува. По думите на
един историк българският народ е трябвало наново да бъде откриван.
Българският език е бил забравен и различни учени са го смятали за диалект
на сръбския. През двайсетте години на нашия век никой не е подозирал за
съществуването на поне една новобългарска книга. Гръцкото влияние,
господството на фанариотите е действало така, че да бъдат забравени
българите, тяхната някогашна славна история, тяхното минало и техният
език. Единствените училища били гръцки и всеки българин, преминаващ
през такова училище, против волята си преставал да е българин и ставал
грък.
Чувството за национално достойнство е било до такава степен унизено,
че българин, получил някакво, дори най-елементарно образование, се
срамувал да се признае за българин и на въпроса: Какъв сте вие? -
отговарял: Аз съм грък! Нека добавя, че това се случвало в такъв чисто
български град като Търново. Едва в началото на нашия век се чули слаби
гласове, които призовавали народа да си спомни за своя род и език.
Минало още дълго време преди този език да получи достъп до българските
училища.
 Първото българско училище било основано чак през 30-те години в Габрово и от
тогава националната просвета тръгнала бързо напред. „Десет години след
основаването на габровското училище (1845 г.) - пише историкът на
българския народ Иречек - вече съществували 53 български училища, а
именно, в дунавска България 31, в Тракия 18, в североизточна Македония
4. Наред с училищата растял и броят на четящите. През 40-те години се
говори за книги с до 2000 читатели при съществуващата само от 20 години
литература. През 1844 г. започва да излиза първото българско списание.”
Така че, четиридесет години след като патриоти откриват първото
национално училище, образованието има необикновено бързи успехи, на
които могат да завиждат нации с хилядолетен живот. Попътувайте у нас,
спирайте в селата и навсякъде питайте: имате ли тук училище, ученици? И
не веднъж ще чуете: Нямаме училище и ученици нямаме! А между другото
у нас за народна просвета се отпуска значителна сума, от която понякога се
икономисва. У нас има какви ли не институти, лицеи, академии, с други
думи - всичко каквото трябва, за да е в най- блестящо състояние на родното
образование. След като сте направили такова пътешествие, тръгнете из
България, спирайте в села и селца и задавайте същия въпрос за училища и
ученици. Скоро вече няма така да задавате въпроса - има ли училище, има
ли ученици? Ще питате по друг начин: Колко училища и ученици има при
вас?
Като пътувах от едно място към друго в България, винаги яздейки кон,
естествено ми се налагаше често да спирам в села. Не пропусках
възможността да питам за училище. И нека не ми вярва читателят заради
националното си самолюбие, но не помня някой път да са ми отговорили,
че в селото изобщо няма училище. В едно село с 450 къщи намерих две
мъжки и едно девическо училище е над триста ученици и ученички. В
друго село с 560 къщи имаше три мъжки и едно девическо училище, 5
учители, една учителка и 450 ученици и ученички. В малко селце с 50
къщи - едно училище, в което момчета и момичета са заедно, а учителят е
свещеник.
Сега съжалявам, че не записвах винаги броя на учениците. Отговорите
на въпросите ми бяха почти еднакви: три училища, едно, две, а аз нямах
намерение да събирам статистически данни и престанах да записвам в
бележника еднообразните данни. Съжалявам, защото тези цифри биха били
много поучителни за нас, които, за да образоваме народа, не разполагаме
със средствата на българите. При това бързо разпространение на народната
просвета в България може да се твърди без риск от грешка, че няма да
минат и двайсет години и ще е трудно да се намери неграмотен сред
българите. Цялото сега подрастващо поколение ще мине през училището.
Впрочем някой има ли смелост да твърди, че за същото това време нашето
народно образование ще има такива гигантски успехи, та всеки селянин да
може да чете и пише. Трябва да си голям оптимист, за да твърдиш такова
нещо. И трябва да си уверен, че за същото време и посред бял ден с фенер
няма да намериш нито един, който да защити твърдението на врагове на
нашето развитие, които казват, че образованието е лукс, достъпен само за
избрани и привилегировани, а за простолюдието то не само не е
необходимо, а дори е вредно, тъй като може да развие пагубни идеи,
способни да нанесат удар върху изобретената във Франция троица:
семейство, собственост и религия, т. е. формулата на „червения призрак”,
осмислян сега от най-умерените хора в Европа. Но как да вярваш, че тази
теория няма да бъде приветствана в нашето общество, след като някои
наши литературни издания я поддържат енергично и безочливо. Ето защо
казвам, че нямаме с кой знае какво да се перчим пред българите, като
говорим, че били необразовани и невежи.
Селските учители, с които се срещнах, не бяха Бог знае колко
образовани, но всички имаха бистър ум и разумно отношение към живота
на поробения си народ. Всички можеха да формират у учениците си идеи,
които нямаше как да се харесат на турските власти. Като говорех с тях, се
чудех как властите търпят селски учители, явно заразени със зловредни от
тяхна гледна точка теории, разпространяващи идеите на свободата и
независимостта, а отдавна не са ги тикнали в затворнически килии в някоя
крепост. Искам или не, стигнах до убеждението, че тайната полиция в
Турция е в дълбок упадък. Как да не я съжалиш и да си кажеш: Бедната
Турция! Повечето от тези учители бяха излезли от габровското,
търновското, пловдивското и някои други училища, а малцина бяха
завършили чуждестранни гимназии и дори бяха посещавали университети.
Младите хора в България, които имат някакви средства, отиват в
чуждестранни университети или гимназии, ако искат да получат виеше
образование, защото в страната няма висши учебни заведения. Под
влияние на гърците турското правителство ги намира за вреден лукс за
размирните поданици - българи, и действа съвсем откровено - нито отпуска
средства, нито разрешава основаването им. В България отсъствието на
висши учебни заведения не може да не влияе на формирането на
интелигентно съсловие. Кръгът е тесен, защото до сега малцина са имали
възможност за виеше образование. А тези, които го имат, няма къде да го
използват на практика. Полето за действие на такива хора е ограничено,
общественият живот е почти недостъпен за тях. Освен недостигът на
средства и тези обстоятелства са влияели на българите да не се грижат за
откриване на виеше училище. Нужни са били главно хора със средно
образование, които са завършвали габровското и други училища. За хората,
получили виеше образование в чуждестранни университети, то е начинът
да работят за своя народ, оръжие им е словото, което използват според
силите си. Пишели книги, издавали списания и вестници, които будели
българския народ с призиви за нов живот.
Всеки би задал въпроса: „А как са използвали това оръжие - да не би
турската власт да е разрешавала свобода на словото?” В Турция,
естествено, има закони за печата, копирани от годините на втората френска
империя, т.е. въоръжаващи правителството с инструменти като
предупреждение или временно спиране и др. п. Тези закони дори са
усъвършенствани чрез забрана за издаване, която може да се наложи върху
изпаднали в немилост издания по всяко време, независимо от
предупрежденията и временните спирания. Но въпреки това, колкото и да е
странно, българските издания са успявали да съществуват и доста свободно
са прокарвали идеи за свободна и независима България. Турците почти не
обръщали внимание какво проповядват българските издания и буря над тях
се разразявала само след гръцки донос. В Константинопол се издавали
български вестници: „Напредък” на г-н Найденов, „Век” и „Ден” на г-н
Балабанов, „Източно време”; в Русе „Дунав”, в Одрин „Одрин”, накрая
изданието „Македония” на поета Славейков. Освен това Букурещ, Белград
и Браила оказвали гостоприемство на български патриоти, принудени да
емигрират заради политическо преследване. Там те издавали списания и
вестници с наистина свободно слово. Макар и тайно, всички издания се
разпространявали в България. Нека не се изненадваме или възмущаваме, че
книгите и изданията на политическите емигранти били забранявани от
турските власти. Но има нещо, което изуми българските патриоти и
изобщо всички българи, когато разбраха, че ние, дошлите да освобождават
България от турско робство, се отнасяме към свободата на българското
слово не по-различно от турското правителство. Такива неща винаги се
разчуват. Ето факт. Каравелов е един от размирните българи, същият,
който в Букурещ издава списание „Знание”. Той пристига в освободена
България за разрешение да издава български вестник. Гражданското
управление му отказва.
Какъв извод да си направят българите от този отказ, аз не знам, но
вероятно гражданското управление се е водело от най-добри намерения.
Може би от мисълта, че не е необходимо българите изведнъж да
почувстват резкия преход от робство към свобода. Все пак,
справедливостта изисква да добавя, че след няколко месеца е било дадено
разрешение в България да се издава български вестник.
Към групата на просветените трябва да добавим голяма част от
българското духовенство, което е със значителен принос за възраждането
на народа. Дълги години то е водило трудна борба с фанариотите, които
опитвали по всякакви начини да го унищожат, както и да изкоренят всичко
българско. Омразата им към българския народ се е разпростирала дори
върху българските книги и древни паметници, които те подлагали на
варварско унищожаване. Най-прочутото „auto-da-fe” гръцки духовници
организирали в Търново, когато хвърлили в огъня ценната патриаршеска
библиотека. Крещящо възмутителен факт, но не единствен в историята…
Борбата между българското духовенство и фанариотите завършила с
победа на първите преди няколко години, когато през 1870 г. бил обявен
ферман на султан Абдул Азис, гласящ следното:
„Моята Царска воля е, щото всичките жители по държавата Ми и верни
Мои поданици, да могат да помагат, доколкото им се пада на частта, на
ежедневните ми Царски старания, които полагам за достижението до по-
висока степен на образованието и за благоденствието на Държавата, като
те са и във вярата си, и във вероизповеданието си, и във всяко друго
отношение винаги осигурени и спокойни, и като поминуват помежду си в
любов и съгласие и с начин, който прилича на человечеството и
съотечественост-та. Разпрата и разискванията, които против туй Ми добро
желание се породиха от няколко време от степента на духовната покорност
помежду православните Българи и Гръцката Патриаршия, т. е. поради
границите на свързванието на Българските Митрополити, Епископи,
Свещеници и Църкви с Патриаршията, като станаха причина на
оскърблението Ми, за доброто им решение и за следствие на разискванията
и размишленията, които стават за това, излагат се следующите членове за
последен техен край и решение:
Чл. 1. Съставя се едно отделно духовно правление под официалното
наименование Българска Екзархия…” Този ферман, написан, както се
вижда, в стила на европейски манифест, откри за българското духовенство
широк простор за действие в национален смисъл. Далеч не цялото
духовенство можеше да работи за българското възраждане, защото
мнозина не бяха по-образовани от народа, но някои служеха на народното
дело. Голяма е тяхната заслуга за разпространение на просветата и
развитието на училищното дело, наред с другите патриоти, а трябва да се
признае отчасти и ролята на турското правителство. Неговият принос
беше, така да се каже, отрицателен, т.е. властите не пречеха на откриването
на училища, не правеха опити да ги овладеят, за да ги ръководят, не
извършваха инспекции.
Народните училища, организирани с частни средства, т.е. средства на
общините без участие на властите, ще бъдат стабилна основа, върху която
в бъдеще няма да е трудно да се поставят основи и за виеше образование,
щом се почувства истинска нужда от него. А тя ще се усети и ще бъде
тласък за по-нататъшно развитие, когато България най-сетне съществува
самостоятелно.
От описаните от мен лаконични сведения не е трудно да се разбере дали
е справедлива често повтаряната фраза:
- Ама, какви са българите - необразован и тъп народ!
Оказва се, че не е толкова тъп, та да не разбира това, което много други
не разбират - че силата е в образованието. И с желание жертва значителни
средства за откриване на народни училища навсякъде, макар
благосъстоянието му да не е така забележително, както ние взехме да
тръбим, едва стъпили в България.
Когато тръгнахме, очаквахме да видим съвсем разорена страна,
занемарени ниви, навсякъде руини, хора, подивели като зверове, които се
лутат без подслон. Въобразявахме си, че ще видим страшна картина на
човешкото страдание и гладна смърт. Нищо подобно нямаше в България.
Всички ниви засети, високо израснала царевица, прекрасни жита,
големи стада овце, хора, които не просят в името на Христа. Навсякъде
селата и къщите изглеждаха по-приветливо, отколкото у нас.
Недоумявахме.
- Какви ни ги разправяха - повтаряхме все едно и също - за бедите на
българския народ, за страдания. Какво повече им е нужно, те живеят по-
добре от нас, по-богати са от нашия народ!
И полетяха към Русия писма и кореспонденции за необикновеното
благосъстояние на българския народ, че е само сън прочутият гнет, от
който толкова много се оплакват, че българите живеят така, както, дай
Боже всекиму. Всичко това се твърдеше заради първите впечатления, а
никой не се опита, дори през ум не му мина, да вникне в положението на
българския народ, да проучи по-отблизо как се живее в действителност, да
научи за изнудванията и грабежите, на които хората са постоянно
подложени. Първото впечатление беше такова, защото очаквахме да видим
нищета и разруха. Добруването на българите нямаше да ни се види чак
така невероятно, ако не бяхме с предвзети убеждения. Ще се опитам да
опиша с няколко думи личните си наблюдения, както и чутото от повече
или по-малко компетентни хора, без да се опитвам да представя пълна
картина на материалното положение на българския народ.
В България, без съмнение, има заможна класа - чорбаджии, търговци,
магазинери. Срещнах хора осигурени, живеещи добре в обзаведени дори
разкошно къщи, но за положението в цялата страна не бива да се съди по
тях. Търговците страдат много повече от всички други от непосилни
данъци, изнудвания. Ограбва ги цяла армия бирници, прекупвачи, полицаи
и дори местната власт. Но всичко, което плати отгоре, търговецът си
възстановява и дори печели при продажба на стоките, от които хората не
могат да се лишат. Дали такива хора могат да се смятат за сигурни, с
изключение на онези, които живеят приятелски с турците? Отговорът е
отрицателен, защото ако не угаждат достатъчно на турците и не дават
поискания рушвет, те предизвикват враждебното отношение на
властниците, а враждата означава разораване, загуба на свободата, имота,
често и на живота. Ако заподозрат някого в заговор, затварят го, а след
това започва пазарлък. Той трябва да се откупи и не е успял, докато цялото
му състояние не влезе в джобовете на различни турски управници. Вземат
му всичките пари, но все пак - слава Богу! - човекът има възможност да се
откупи от политическо преследване и от обвинение в заговор. Щяха ли да
са по-добре българите при друга система, в която също така лесно може да
се възбуди политическо преследване? Лесно може да те хвърлят в затвора
или пратят в заточение, но пък е по-трудно да подкупваш силните на деня,
достатъчно осигурени, та да се гнусят от дребния грабеж. Така разсъждават
заможните българи и не се гнусят много от продажни управници.
- Все пак знаем, че с пари всичко може да се стори, а това дава
спокойствие - казваха те!
- Но съгласете се, че тази система на управление е дълбоко порочна!
- Повярвайте ми - отговори ми възрастен българин, когото аз подозирах
в приятелство с турците, - в света почти няма власт, при която парите да не
могат да уредят всичко. Парите са сила, въпросът е много ли вземат или
малко. В една държава работата може да се свърши с хиляда лири, а в
друга са нужни сто хиляди, че и повече. Това не променя нещата. При нас,
слава Богу, най-често и сто лири са достатъчни, но ако се наложи да
стигнете до Константинопол, там ще трябват много!
Докато възрастният българин обясняваше този оригинален аргумент в
подкрепа на децентрализацията, аз, в опит да се отърва от подобна ерес,
помислих, че подобен скептицизъм може да съществува само на турска
почва. Изложих му убеждението си, а той ме изгледа внимателно и
отговори с подозрение:
 - Наистина ли така мислите? Ще имате възможност да се убедите, че
съм прав.
Както и да се отнасяха заможните българи към управлението, в което
тъй важна роля играят рушветите и подкупите, трябва да се каже, че при
толкова порочна система едва ли има сериозна гаранция за
благосъстоянието на хората. Всеки такъв българин, иска или не, постоянно
се тревожи - какво правим, ако сто или сто хиляди лири не стигнат и
потрябват повече!
Благосъстоянието на заможната класа не е кой знае какво, но може да се
определи като цветущо в сравнение с повечето хора в селата. Ако се вярва
на това, което се говори и пише, може да си помислиш, че едва ли не всеки
българин живее в нещо като дворец. Всъщност, животът им е
непривлекателен. Не веднъж влизах в български жилища и усещането ми
никога не беше приятно. Къщичката, никаква, често само от кал, направо
жалка отвън. Вътре ще видите същото, като в руска изба. Мръсна стая, по
пода пълзят деца, няма маса, нито столове, само някаква пейка и това е
обзавеждането. Като запалят огъня, дим изпълва стаята. Спят натъркаляни
един до друг. На пруста, широк, нещо като балкон, изнасят няколко
рогозки или черга - това е леглото. Храната им е лоша - мляко, извара,
някакъв зарзават - това ядат през цялата година, ако не броим вкиснатия
лошо опечен хляб. Месо - само на празници, няколко пъти в годината, а и
как да е иначе, след като всяка овца и кокошка е обложена с данък. Можеш
да хвалиш такъв живот и да твърдиш, че хората живеят добре само ако си
убеден, че народът не е по-добър от добитъка и трябва да живее като скот.
Колкото и да е странно, в едно отношение животът на българите има
някои предимства, независимо от грабежа на турците. Този живот е по-
сигурен, отколкото в други държави.
Преимущество е благодатната плодородна земя, която не познава лоша
реколта. Турците знаят, че ако напълно разорят българското население,
няма да могат да го използват. Турчинът никога не отнема от българина
всичкия му добитък, той знае, че ако му отмъкне коня, кравата или вола,
земята ще остане необработена. Не му взема всичкото зърно, защото и за
него ще е лошо, ако нивите останат незасети. Не прибира всички овце,
защото утре ще загуби верен източник на своите доходи. Българите имат
ниви с ръж, царевица и пшеница, имат стада овце, в противен случай биха
загинали от глад. Турците не унищожават неожънатото жито, не вземат
целите стада, но въпреки това начинът, по който управляват българите, е
наистина възмутителен. Това е грабеж, човек се убеждава само като изброи
налаганите данъци. Най-страшният данък е т.нар.
 юшур - десятък, вземат се кози и прасета, двоен данък от земята, един
според оценката, друг според дохода и т. н. и т. н. Въпреки всичко,
българите биха се примирили с тези данъци, ако ги събираха човешки. Но
грабителската турска система е заложена в самия начин на събиране, който
разорява хората. В противен случай, при тази необикновено плодородна
земя материалното положение на селяните би било цветущо.
За да се разбере как са събирани данъците и на какво изнудване са
подлагани българите, цитирам откъс от бележки за положението в Турция
през 1876 г. в „Материалов для изучения Болгарии”. Едва ли е възможна по-вярна
картина на практикуваната в Турция система: „Събирането или по-точно,
измъкването на данъците е почти единствен повод за държавната власт да
нарушава правоотношенията. Властта винаги взема всичко, а нищо не дава.
Събирането на данъци почти навсякъде се възлага за откуп, а откупната
сума обикновено се заплаща предварително. Най-важният данък за
земеделците е десятъкът - една десета част от добива, прибиран в натура.
Десятъкът, впрочем, е номинален. В действителност от населението се
събира не десетина, а четвъртина или третина, дори половина повече от
събраната реколта. По време на жътва, кога-то житото вече е на големи
снопи на полето, отчисляването на десятъка започва преди то да бъде
прибрано. Докато откупчикът - бирник не си свърши работата, нито един
сноп, нито един клас не може да бъде прибран за вършитба или под навес.
Само че бирниците не идват на нивите и зърното е подложено на
атмосферните промени. Неумолимият бирник отказва да изпълни
задължението си, въпреки молбите на нещастните селяни и на цели
делегации понякога. Той чака, докато под въздействието на дъжд, роса и
мъгла снопите започнат да гният. Не отива на нивата, но започва да
преговаря със селяните. За десятък от реколтата вече и дума не става, той
иска третина или четвъртина. Докато селяните се чудят дали да приемат
това изнудване, дори когато вече са решили как да постъпят с трудно
добитите плодове на труда си, бирникът заявява, че вече не е доволен от
преди това определения размер и иска половината или дори две-трети от
добива.”
Прибирането на десятъка става не чрез длъжностни лица, а от
прекупвачи или предприемачи, които при евентуална съпротива разчитат
на заптиета, т. е. на полицаи. Те пък винаги са готови да оказват натиск,
защото в такива случаи и за тях ще падне нещо. Прекупвачите в България
често са чорбаджии, които си другаруват с турците. Те прибират за себе си
добрата плячка, като дават рушвети или на губернатора или на началството
в областта. Прекупвачът не събира десятъка сам. Най-често той разделя
своите енориаши на части и на свой ред дава събирането на други
прекупвачи. Тези „подпрекупвачи” също делят на части своя дял и така до
безкрайност.
Всеки внася известна сума, срещу която събира десятъка, а онова, което
натрупа отгоре, естествено прибира за себе си. Тежко му на селянин, който
се осмели да се оплаче, по-добре да не се е раждал на този свят. Той е в
беда при всяко положение, защото ако властниците разберат, че след
плащането на десятъка все още му остава много и е спечелил доста пари,
започва поредица заяждания и притеснения с цел да му бъде отнето онова,
което е придобил с тежък труд. Най-често изнудването побеждава и парите
отиват в кесиите на каймакамина и неговите продажни съратници.
Скриването на получените доходи или показването им като незначителни е
единствен начин да се предпазиш от неприятностите. Точно така постъпват
българите и вероятно с основание се твърди, че мнозина имат скрити пари
за черни дни.
- Но ако българите наистина имат пари, защо живеят така бедно и
неугледно, защо се хранят така лошо? - питах аз.
- Преди всичко това, което се приказва за нашето богатство, е силно
преувеличено – отговори ми един българин. - В селата наистина има хора,
които работят като волове и са посъбрали някакви пари, но и те трябва да
живеят бедно, също като останалите. Крият си парите не защото са
стиснати или скъперници, а защото знаят, че щом турците разберат, ще
започне такова изнудване, такъв натиск, че ще им вземат всичко. Може да
искат да живеят по-добре, могат да си го позволят, но не смеят! Пък и
всеки от нас всеки ден се пита - какво ще стане утре, дали няма да се
спасяваме с бягство, кой знае? Каква е сигурността ни срещу турския
произвол? Законите?
Но какво са законите, щом не са задължителни за тези, които трябва да
ги изпълняват? Съдът?
Само че още не е дошло времето, когато и за българина съдът ще е
справедлив, сега турчинът винаги е прав. Защита срещу произвола и
насилието на турците ние можем да търсим само при същите турци. Ако
властта у нас беше друга, ако други ни управляваха, ние щяхме да живеем
така добре, че другите да ни завиждат. Земята ни е богата, народът ни е
трудолюбив, е лекота щяхме да плащаме и най-тежките данъци, само
турците да не ни ограбваха постоянно.
Българинът разсъждаваше съвсем разумно. Материалното
благосъстояние на България много бързо ще стигне най-високо равнище
при друга система на управление само ако вместо беззаконието на турската
система, бъде въведена друга, при която ще се граби по същия начин, но на
„законни” основания. Всеки знае, че в света съществува такава система.
При честно управление след няколко години България ще бъде
неузнаваема. По плодородие на земята едва ли има друга по-богата страна
в Европа. А българите са много трудолюбиви, трезви и разумни хора и това
се доказва от факта, че всички пращат децата си в училище. При други
условия на живот, без съмнение, този народ твърде бързо ще тръгне напред
и освободен както от турското господство, така и от всякакви други
влияния и покровителства, ще заеме водещо място сред всички южни
славяни. Но по-добре да не гадаем кога ще се случи това.
Ако „благосъстоянието” на българския народ ни изненада, макар да
нямаше нищо за чудене, една от причините беше, че при избухването на
войната населението се отърва от хищните птици, които го нападаха всяка
година в лицето на прекупвачи, турски чиновници и всякакви пазители на
закона. В навечерието на войната хищниците искат или не, бяха оставили
на мира жертвите си. Една година без насилие и изнудване за българите е
достатъчна да си стъпят на краката. Затова ние не заварихме бедственото
положение, което очаквахме, макар немотията им да смайваше. Без да
схващаме причините за едно или друго, ние все се учудваме, но трябва да
кажа, че нашето неразбиране беше колкото голямо, толкова и вредно,
защото пораждаше студенината и абсолютно несправедливото
недружелюбно отношение към българите. Това враждебно отношение ме
изненадваше по време на цялото ми пребиваване в изстрадалата страна и
видях не едно доказателство при няколкодневния ни поход от Търново до
Горна Студена.
В Горна Студена беше така тъжно, като в Търново. Цялото малко село
беше претъпкано с хора, нямаше дори жалка къщичка, в която да не бяха се
приютили няколко души. Малката група, която ме прие гостоприемно,
беше открила далеч от лагера и селото забутана и полуразрушена колиба,
по-скоро не жилище, а кошара, в която се настанихме. Животът в Горна
Студена не беше весел. Всеки гледаше навъсено, всичко бе някак смирено,
никой не бе успял да се освободи от непоносимо тежките мисли,
предизвикани от втория щурм на Плевен, неуспеха на първия поход отвъд
Балкана и дългото принудително бездействие на русенския отряд.
Трябваше да мине още дълго време преди фортуна да обърне колелото в
наша полза. Бъдещето беше неизвестно, а настоящето - тягостно.
- Нищо няма да се случи по-рано от две-три седмици, трябва да чакаме
подкрепления, дано тогава!
 - Ще дойде гвардията! Тя ще помогне!
Така е, трябваше да се чака. На всичкото отгоре към навъсеното
настроение се добави и мрачно време, заваля, стана студено и влажно.
Пробитият покрив на нашата колиба не ни пазеше от дъжда. Без да искаш,
те овладява безсилно озлобление. Стъмва се рано и започват дълги, тъмни,
тъжни нощи. Не се сещаш за какво да поведеш разговор. Готов си само да
се скараш.
Имаше и едно развлечение - нощем долавяш „Коль славен” и сега,
далече от Русия, в общото мрачно настроение този и без това тъжен мотив
ти се струва ридаещ и скръбен. Звукът се разнася надалече и обхваща
душата дълбоко и болезнено.
Пълното бездействие изморява. Реших да използвам чакането, за да
отида в Добруджа, където, както казваха, се очаквало настъпление на
турците. Пътят от Горна Студена през село Царевец до Свищов беше
извънредно оживен. Навсякъде бяха разпръснати части от корпусите,
отстъпили от Плевен, по всички пътища се влачеха обози и се чуваше:
- Хайде, сивушко, тегли!
Бяха гласовете на руски селяни - каруцари, напуснали по неволя
екатеринославска, херсонска и други южни губернии, за да се запилеят в
България, където пак ги разоряваха и ограбваха… при това не турци.
Ето го брегът на Дунав. Стъмваше се, когато минах по моста. От брега
се чуваше дружно войнишко пеене и в този тягостен момент, песента ми
въздейства така, та цял живот да не я забравя. Руският войник знае, че са
ни победили, знае, че нещата не вървят на добре, но не унива, подхваща
сърдечна войнишка песен далеч в чужбина и оглася брега на Дунав. Само
той гледа бодро, само той си вярва. Тези войници вдигаха бивак на брега.
Те не мислеха кой ще се завърне в родината, кой ще остане завинаги в
чужбина, а може би ще сложи костите си при нов щурм на Плевен.
Те знаеха само, че принасят в жертва на родината своята геройска кръв,
но нямаха усещането, че вършат нещо, заслужаващо похвала, защото за тях
това бе нещо обикновено.
Дълго слушах войнишките песни, те навяваха тежки мисли, но в тях
нямаше място нито за Турция, нито за България. Причините за нашия
разгром не бяха на бойното поле - те бяха повече нравствени!

Глава IX
Пътуване до Добруджа
Колкото повече се отдалечавах от военните действия край Дунав,
толкова по-често и по-силно ме обземаха съмнения. Над всичко като тежка
епидемия витаеше тревога. Заразата се разпространяваше навсякъде.
„Кампанията е провалена, трябва да се започва отначало!” - се чуваше
на всяка крачка, във всеки разговор. Сипеха се обвинения - че не е имало
никакъв план, за бездарието на един или друг командир, за продажност и
кражби, за скъпо струващи злоупотреби и мошеничества.
„Къде сме тръгнали да воюваме!” - с болка казваха хора, измъчвани от
разочарованията през първия период на войната. Самобичува-нето беше
като лек от безкрайната самонадеяност, с която се бяхме хвърлили в тази
война. В тила на армията опасенията, озлоблението и негодуванието бяха
посилни, отколкото на бойната линия и това не изненадваше. Тревогата и
мрачните прогнози нарастваха при отсъствието на точна информация и
заради неизвестността какво е станало и че може пак да се случи.
Постоянно пристигащите обози с ранени също поддържаха мрачното
настроение. Всички болници бяха препълнени. Стонове се чуваха в
Зимница, във Фратещи, по целия път до Букурещ, откъдето тръгваха за
родината влакове с ранени в злополучните сражения.
„Помислете колко кръв вече се проля, а какво постигнахме!” - сякаш
всички се бяха наговорили да повтарят едно и също.
Не само ние, и румънците бяха обезсърчени. Те не се радваха на
загубите ни. Скърбяха като нас, но към това чувство се добавяше
изумление и недоумение. Убедени в могъществото на Русия, сега те не
можеха да се опомнят заради нашите загуби. На нас не ни харесваше
тяхната изненада и бързахме да заподозрем злорадство, каквото по онова
време нямаше. Не им беше до злорадство, те основателно се опасяваха от
нахлуване на тяхна територия и не един път из Букурещ плъзваше
тревожен слух, че „турците са дебаркирали на румънския бряг”! Слуховете
бяха бързо опровергавани, но дори появата им доказваше колко сериозно е
разколебана вярата в нашата неизбежна победа.
Хората в Букурещ бяха съкрушени. В заведения, кафенета, по улиците
разговаряха някак тихо.
Нямаше го оживлението, личеше смущение и угриженост. Из града
постоянно се разнасяха най-противоречиви вести. Веднъж, че руснаците
най-после са удържали блестяща победа, друг път, че турците са пробили
нашата линия и могат да отрежат достъпа до понтонния мост. Или че
турците са унищожили русенския отряд, Хасан паша е в Кюстенджа, а
генерал Цимерман тръгнал към Силистра. Но нищо друго не предизвика
такова вълнение, както слухът, че е започнала атаката на Шипка. Двайсет
пъти трябваше да преживеем угнетяващи мигове, когато идваше вест, че
сме изоставили прохода. Положението беше изключително напрегнато.
 Военните действия са близо, а трябва да се ориентираш в мрак,
слепешката - нищо не бе вярно, нито точно.
- Кажете, наистина ли нещо става в Добруджа? Вярно ли е, че турците
настъпват?
- Казват, че е вярно. Впрочем, не знам.
Никой не знаеше какво се случва с тридесет хилядната армия, която
старателно бездействаше в Добруджа. Знаеше се, всъщност, че малария
измъчва нашите войници.
Пътуването до Добруджа не беше проблем. С влак до Браила, а от там
до Черна вода два-три пъти седмично пътуваха и военни параходи.
В Браила беше тихо и спокойно. Само множеството военни, главно
флотски офицери и войници, напомняха, че наблизо масово се изтребват
хора. Тук военните не изпитваха лишения, живееха добре, дори весело.
Нямаха почти никаква работа и по неволя им се налагаше да търсят начини
да убиват времето си по-приятно. И го убиваха. Всяка Вечер в голямата
зала на един хотел се събираше множество и се водеха оживени разговори
и спорове. Румънците бяха организирали нещо като кабаре и посредствени
певици опитваха да развличат обществото.
Искам да отбележа нещо, което тук ме порази. Руските военни в Браила
бяха същите като в Петербург, Москва и всеки друг руски град, но
настроението им беше различно. Не мога да забравя как въодушевено всяка
вечер се посрещаше изпълнението на „Марсилезата”, как ръкопляскаха
след всеки куплет и искаха на бис химна на френските революционери.
Гледах, слушах и недоумявах. Никой от тези, които ръкопляскаха
възторжено на „Марсилезата”, дори не подозираше, че върши нещо
подсъдно.
- Какво толкова се чудите - попита ме един военен, когато го заговорих
за това.
- Нима не знаете, че у нас, в Русия, този химн е строго забранен? Ще му
ръкопляскате ли, ако някой дръзне да го запее публично в Петербург?
- Че защо пък не?
- Защото веднага ще бъдете заподозрян, че сте заразен със зловредни
идеи.
- Какво ви става, за Бога! - отговори събеседникът ми. - Да не би
„Марсилезата” ще спре някой от нас, когато трябва да умре за родината си?
Разбира се, че не!
Беше съвсем прав и доказателствата бяха наоколо. Много от тези, които
ръкопляскаха на „Марсилезата”, на гърдите си носеха „Владимир” с мечове
или „Георгиевски кръст”. Колкото и да бе необичайна тази зала, пълна с
руски военни, които ръкопляскат на „Марсилезата”, би било наивно да се
придава особено значение на този факт, но той показваше, че тук, в
чужбина, хората се чувстват и дишат по-свободно.
- На война трябва да се живее, докато си жив, а на смъртта трябва да се
гледа като на несериозен случай. Ако дойде - добре, ако не - още по-добре,
но ако постоянно мислиш, какво ще ти се случи утре, по-добре да не си
жив! - каза ми млад флотски офицер.
Това не беше само фраза. Той имаше право да говори така, защото бе
срещал лице в лице смъртта! А съдбата пожела да остане жив.
Почти всички еднакво доблестно се отнасяха към дълга си и в Браила
бездействието ги гнетеше. Трудно е да знаеш, че недалече постоянно гинат,
а ти, сякаш си дошъл на море и чакаш да се оправи времето.
- Дълбоко се заблуждавате, ако мислите, че се веселим прекалено.
Идваш тук, а душата ти е свита. А като гледаш отстрани - голяма веселба
пада! Благодарим за такава веселба!
Моряците обичаха да си спомнят дните, когато в Мачинския ръкав били
закотвени турските монитори, с възможност да бъдат атакувани, а при късмет да бъдат и
взривени. Първият потопен монитор сега бе център на внимание. Водата в
Дунава бе спаднала и турският кораб се показал. Кърмата беше се показала
изцяло, а носът още беше под вода. Едно от развлеченията в Браила беше
разходка през Мачинския ръкав до турския монитор и аз се възползвах, за
да разгледам потопения гигант, тъй и тъй две денонощия трябваше да
чакам параход за Черна вода. Тръгнахме да разгледаме кораба заедно с
двама матроси, които бяха участвали във взривяването на втория монитор.
Единият бе ярък представител на възхитителния тип руски матрос.
Казваше се Рижепа, ако не греша. Ако някой бе записал разказа на този
обикновен матрос, той щеше да е несравнимо по-жив и по-цветист от всяко
описание на изумителния със смелостта си подвиг. В разказа на Рижепа
нямаше нито гордост, нито самохвалство.
- Защо не са ти дали „Георгий”? - го попитах.
- Как да не са ми дали, получих „Георгий”!
- А защо не го носиш?
- Прибрал съм го, защо постоянно да го мъкна!
- Беше ли ви страх, когато се приближавахте до монитора? - попитах.
- Вече не мога да кажа, не знам дали беше страшно. Като почнаха да
стрелят, аз се занимавах моята си работа и не помня. Но като доближихме
съвсем, страхът ни хвана!
И през ум не му мина да се поперчи!
- Как да не те е страх! - продължи той. - Куршумите летяха право към
нас. Ами ако стане беля!
Влязохме в Мачинския ръкав, където сега беше мирно и само кости,
парчета от турски униформи и черепи напомняха, че съвсем неотдавна тук
смъртта е набирала жертви. Показа се и оголената част на кораба. На брега
часови следяха никой без разрешение да не се приближава твърде близо.
Имаше достатъчно търсачи на сувенири. И ние бяхме такива. След два
месеца под водата, мониторът представляваше страшна гледка. Качихме се
на кърмата, където бяха разпилени безброй подгизнали листове хартия,
полуизгнили турски куртки, знамена, парчета от кухненски съдове, някаква
утвар. Смрад идваше от каюта, пълна с мръсна мътна вода. Нямахме
желание да се захващаме с мародерство, но един офицер страстно искаше
да се сдобие с турска пушка за спомен.
- Не е възможно тук да няма пушки, къде са се дянали! – казваше той.
На палубата нямаше нито пушки, нито нещо, което да си вземеш „за
спомен”.
- Ваше благородие, разрешете да се съблека и да поразровя в каютата -
неочаквано каза Рижепа.
- Как ще влезеш, нали там гният турците!
- Не са страшни те, аз с живите се справих, та тези ли…
И той се вмъкна в мътната вода. След няколко минути намери пушка,
но не му беше достатъчно.
- Ваше благородие - извика той от водата, - тук лежи турчин!
- Хайде, излизай!
- И някакво сандъче има!
Рижепа се захвана да измъква сандъчето, което се оказа цял куфар.
Отворихме го и видяхме сбирка фотографии и съвсем нов мундир обшит
със злато и украсен със звезди и медали.
Признавам, че съгрешихме! Снехме ордените и медалите и си ги
поделихме по братски. На кораба имаше още - книги, корани, оръжие, а
Рижепа не мирясваше. Искаше да намери „лири”.
От кърмата отидохме на артилерийската кула, но там останахме само
миг! Под желязната решетка се разлагаха осем или десет трупа. Разнесе се
такава смрад, че ние като обезумели скочихме в лодката, за да се
отдалечим възможно най-бързо от монитора. Войната укрепва нервите и те
учи на особени усещания. Има ли нещо по-гадно от това да се ровиш в
гниещи трупове, за да им вземеш вещите. В нормалния живот настръхваш
от подобна мисъл, но на война чувствителността се притъпява, такива
мъртъвци неизвестно защо не предизвикват отврат и ти се струва, че
вършиш нещо естествено.
 - Цяло гробище! - промълви един от нас, когато се отдалечихме и
зловонието вече не ни застигаше.
Да, мониторът беше гробище на над сто души.
В Браила и друго беше интересно. Там бяха разположени няколко
отделения на военни болници и приемната барака на „Червен кръст”,
организирана на няколко крачки от брега на Дунав. В „Червен кръст”
никога не оставаха без работа. Бараката им беше препълнена, но не с
жертви на куршумите, а със страдащи от болести, каквито изобилстваха в
Добруджа, най-вече малария. На всеки два дни от Браила до Черна вода
пътуваше параход, който прибираше болните.
С такъв параход потеглих и аз за Добруджа. Споменът ми от пътуването
до Черна вода в злополучното военно време бе един от най-приятните. Бях
свикнал вече с приветливото и радушно отношение на нашите офицери, но
при моряците то беше недостижимо. Два-три дни бяха достатъчни, за да се
привържеш към тях и да обикнеш тяхната непринуденост и искреност.
Пътувах за Черна вода с парахода Stephan cel Mare. Командирът му, лейтенант
Петров, записа името си в историята на последната война. Не забелязах как
изминаха 14-те часа до Черна вода. Минахме край ред минни заграждения,
покрай красивите брегове на Дунав и късно вечерта пристигнахме в града.
- Кажете, моля ви - питах аз, - откъде се взе ужасният слух, че турците
са преминали в настъпление, че излезли от Варна, че Хасан паша почти се е
стоварил в Кюстенджа. Има ли нещо вярно?
- Нищо подобно! Турците са спокойни, ние не ги безпокоим и те нас не
ни тревожат. Види се, живеем в мир. Никога не вярвайте на слуховете за
движението на нашия корпус. Турците нямат достатъчно сила, за да
хвърлят армията си срещу нас, ние сме обречени на бездействие и точно
това е обидното. Нашата войска тук е прекалено голяма, за да не върши
нищо, но не е и достатъчна, за да предприеме нещо решително.
Всеобщи бяха оплакванията от принудителното бездействие на корпуса.
Оплакваха се низшите офицери, които горяха от желание да влязат в бой,
жалваха се и командващите заради пасивната им роля.
- Не разбирам плана на сегашната кампания - казваше един от опитните
генерали, - понякога дори се съмнявам дали изобщо е мислен план. Цялото
движение на войската, разположението на корпусите, явно всичко става по
хрумване на Светия дух. Никой не може да обясни защо стоим тук. При
Плевен, при Русе, навсякъде се оплакват от недостатъчно хора, всички
искат подкрепление, а тук над трийсет хиляди души са оставени в пълно
бездействие. Разпилени сме без никакъв смисъл из цялата страна и трябва
постоянно да се иска нова войска. Още когато не бяхме прекосили Дунава,
аз твърдях, че в Добруджа армията ще е обречена на бездействие.
Нямаме сили да обкръжим Силистра, малко сме, а с нищо друго не
можем да се захванем. И така бездействаме и се развличаме с дребни
шегички.
Обичайният вече припев бе: Добре, че воюваме е турците, иначе
подобно лекомислено отношение нямаше да ни се размине!
Тъй като нищо не разбирам от военно дело, не се каня да съдя доколко
тези критики бяха основателни. Но си мисля, че щом хора е висока позиция
във военната йерархия, правят подобен коментар, ако той не е справедлив,
най-малкото трябваше да предизвика възражения. Надявам се читателят да
не ме упрекне, че не споменавам личностите, с които съм разговарял. Знаех
само едно - нашето лекомислие няма да ни се размине. Убедих се в това на
30 август. Всеки, който сериозно обича родината си, трябва да си спомня
този ден по-често, отколкото за последвалите го победи над
деморализирания и сравнително малочислен неприятел…
Нямах какво да правя в Черна вода. Животът тук се точеше скучно, ден
за ден, всички се измъчваха от бездействието и проклинаха съдбата си.
Щом в забравената армия се появеше някой военен, върху него се
нахвърляха с въпроси: Какво ново? Какво става на фронта? - като че ли
бяха зад девет земи в десетата от бойната линия. Дори командирът на
корпуса узнаваше само по слухове и от стари вестници какво става около
Плевен, при Търново или при Русе.
Официални съобщения тук не се получаваха! Мирният живот
озлобяваше и ми се струва, че всички биха се зарадвали като на манна
небесна, ако турците минат в настъпление. Но и те бездействаха по същия
начин.
- А какво стана със слуха, че турците се опитват за завладеят
Кюстенджа по море?
- Нищо! До Кюстенджа те не могат да се доближат, защото навсякъде
сме поставили минни заграждения. Нека опитат.
От Черна вода до Кюстенджа има железопътна линия с редовно
движение. Когато сме завладели Черна вода, англичаните, които владеят
тази линия, почтително заявили, че линията е на наше разположение и ние
сме нейните стопани. Разказваха, че турците искали да я повредят, но
англичаните не им позволили.
Тръгнах за Браила убеден, че нищо не застрашава спокойствието в
Добруджа. Параходът настани близо двеста болни. Разположиха ги на
палубата, която, естествено, не беше приспособена за превозване на болни
и на ранени. Слава богу времето беше ясно и горещо, температурата
достигаше 40 градуса, някои болни дори получиха слънчев удар. Завърнах
се в Браила в милата задушевна компания на нашите моряци и още същата
нощ потеглих обратно за Букурещ.

Глава X
Към Плевен
Всички вярваха, че голямото, решителното сражение за Плевен е близо.
На всяка крачка, по улиците, в кафенетата, в хотела, навсякъде се чуваше:
„Тези дни ще има битка!” Никой не знаеше причината, но всеки вярваше,
че битката ще е скоро и главно - ще е успешна, до такава степен хората
бяха угнетени и напрегнати.
- Защо мислите, че ще има сражение?
- Сигурно ще има, не може повече да се протака, пристигна нова армия.
На война лесно се поддаваш на слухове, дори да знаеш, че са
неоснователни. Знаеш, но въпреки това вярваш.
Под въздействието на такъв слух, който този път се оказа верен, реших
да напусна Букурещ и да се върна в Горна Студена.
Отново пътят от Букурещ до Гюргево, удрян още няколко пъти от
бомбардировки, отново оживеният път от Гюргево до Зимница покрай
Дунав, след това преминаването през реката по построения пак при
Свищов втори, още по-препълнен и по-мръсен мост. И отново сърдечните
ми хазаи българи, които ме посрещнаха по-приятелски и този път ми
дадоха най-добрата си стая. В Свищов никой вече не се съмняваше, че сме
готови за решителна битка и ще превземем най-накрая Плевен, колкото и
жертви да ни струва това. Виждаха се следи от подготовка за сражението.
От Свищов всеки ден потегляха обози, военните болници освобождаваха
легла, суетеше се и „Червен кръст”, напред - назад кръстосваха
пълномощници. Говореше се само за предстоящата битка.
- Е, каквото рече Господ, но нима и този път няма да победим…
- Как така, какво говорите! Сега всичко е готово и Плевен ще бъде
превзет!
- Но, моля ви, защо смятате, че ще се решим още един път да атакуваме
Плевен? Кой го каза?
- И дума не може да става, в главната квартира никой не го крие!
Спореше се само за деня на решителното сражение. Едни казваха, че ще
е 26 август, други, че Плевен ще бъде превзет на 30 август.
Както е известно, събитията потвърдиха думите и на едните, и на
другите. На 26 август призори започна артилерийският огън, а на 30 август
беше главната атака.
 Учудвах се на необикновената откровеност, с която се говореше за
предстоящото сражение. Като невежа във военните работи, аз си
представях, че решението за атака и определянето на деня трябва да се
пазят в най-дълбока тайна, а не всеки да ги знае две седмици по-рано. Нали
информацията ще стигне до неприятеля и той ще се подготви за енергична
съпротива. Дълбоко се заблуждавах, никой не пазеше тайна за
предстоящата битка, а вярата в победата беше огромна.
Трябваше да се побърза и аз тръгнах към Горна Студена. Това село, по
каприз на съдбата получило историческа известност, доста беше се
развеселило за двете седмици, през които ме нямаше. Навсякъде се
подготвяха за тръгване, усещаше се увереност в успеха. Човек можеше да
помисли, че победата вече е факт, а не че тепърва трябва да бъде
извоювана.
- Защо сте така сигурни в победата? - попитах.
- Как няма да сме сигурни, при Плевен имаме огромна сила! Ако за
малко не го превзехме на 18 юли, сега няма съмнение.
Вярата в успеха е заразителна, особено когато силно го искаш, и затова
е трудно да издържиш на примамливата надежда. Струваше ни се, че най-
накрая и на нас ще ни се усмихне щастието. И затова подготовката
вървеше тъй весело. Тръгвахме за тържество. Прогнозите бяха прекрасни.
Нашите бяха отблъснали част от армията на Осман паша, която опитала
да мине в настъпление.
Този успех трябваше да вдъхне още бодрост. След два-три дни нова
победа - след тежка битка турците бяха разбити при Ловеч. Увереността в
победата, в превземането на Плевен обхвана дори онези, които се отнасяха
скептично към битката на същото място, където на 8 и 18 юли бяха
загинали хиляди руски войници и офицери.
Много палатки бяха вече прибрани от голямата поляна, където беше
разположен лагерът, всички бяха нащрек в очакване на една дума:
Тръгвайте! Всеки, на когото задавах въпроса: Вие, накъде?, отговаряше:
Към Плевен! Тръгваха дори хора, които изобщо не трябваше да бъдат там,
но никой не искаше да пропусне случая да стане свидетел на тържеството
на победата. Помня как тъжно се жалваше един от сътрудниците на
„Червен кръст”, който лежеше болен в Горна Студена.
- Ужасно е! - казваше той. - Да мина през цялата кампания, да стана
свидетел на всички трудни събития, а сега, в най-интересния момент
оставам сам тук в тази отвратителна дупка!
Как ви завиждам, че ще сте там!
Завистта беше разбираема. Но можехме ли да знаем, че ще завиждаме
на онези, които не станаха свидетели на невъобразимо трудните,
продължили цяла вечност дни от 26 август до 1 септември.
Тръгнах към плевенските позиции с малък отряд на „Червен кръст” -
15-16 студенти, 9 милосърдни сестри, лекар, професор от московския
университет и още трима-четирима.
Споменът за тези три-четири дни остава завинаги един от най-светлите
сред толкова много мрачни! Имах възможността отблизо да се вгледам в
руските младежи и руските жени, които бяха тук с една цел - да облекчат
страданията на нашите войници и офицери. Бяха вдъхновени от любов към
родината и не мислеха за непосилния труд, за опасността да станат жертва
на тифа и на други заразни болести. Няма смисъл да казвам, че дейността
им беше полезна, че те, без изключение, бяха всеотдайни. Всеки знае, че
това е едва ли не единственото във войната, по което няма две мнения. В
един глас всеки признава, че милосърдните сестри, студентите и
студентките бяха безупречни през цялата война.
Донякъде знам как у нас се отнасят към младежите, студентите,
фелдшерите и т. н. И като чувах похвалите за тях край Дунав, се питах:
Какво означава тази бърза промяна? Да не би тук да са дошли други хора,
тук ли те така бързо са се променили? Или са все същите, но у дома не
искаме да слезем до тях и вярваме на клеветите, разпространявани от хора,
които обичат да ловят риба в мътна вода. Тук уважаваме тяхната
самоотверженост, саможертва и други качества, които иначе в Русия
предизвикват жестоко порицание. Този въпрос заслужава внимание и бях
доволен, че мога отблизо да се запозная с феномен, който наред с нашите
войници и скромни офицери предизвиква любовта и уважението на цяла
Русия.
Тези милосърдни сестри, студенти, млади лекари и фелдшери, които
виждах и преди и след това в болниците и по превързочните пунктове, ме
убедиха, че дори да е имало изключения, те са били нищожни и не си
струва да се говори за тях.
Всички работеха неуморно, с любов и себеотрицание, но все пак върху
жените падаше най-тежкият товар. Жената беше душата на болницата, тя
стоеше до леглото на болния, тя асистираше при ампутация, тя
превързваше ранените, грижеше се за чистотата, внимаваше всеки да
получи храна, следеше кухнята, за да не отровят ранените с развалени
продукти, присъстваше навсякъде без покой и денем, и нощем.
Не можете да си представите разликата между болница, в която има
милосърдни сестри, и болница, в която ги няма. Само като влезеш, не е
нужно да питаш има ли сестри или не. Където имаше сестри, и въздухът
беше по-свеж, и в стаите беше чисто, а бельото спретнато, струваше ми се
дори, че болните и ранените страдат по-малко. А където няма сестри -
безпорядък, мръсно, отблъскващо, а болните и ранените са като окаяни.
Нищо не може да замени женските ръце В грижата за ранените и болните
по време на война. Наблюдавах милосърдните сестри и в сравнително
спокойни мигове, когато не се чуваше тътенът на оръдията и не докарваха
нови пострадали, но и през страшните нощи след битките, когато десетки
хиляди ранени превръщаха превързочните пунктове в невъобразим ад.
Сестрите оставаха винаги верни на себе си.
Влезте в болница, където има само милосърдна сестра и винаги ще я
намерите на поста й. Истината е, че за нея няма почивка. Прекарайте цял
ден в болницата и ще се убедите, че тя няма и минута спокойствие. Ранен
моли за вода, тя е до него и му дава да пие; на ранения не му е удобно,
трябва да му се оправи възглавницата, да се обърне на другата страна - тя
изпълнява незабавно; женската сила често не достига, но тя я намира;
трябва да се превърже рана, от която ви втриса само като я погледнете, а тя
нито е дума, нито с поглед показва, че й е трудно или неприятно.
Милосърдната сестра не излиза от болницата, през целия ден тя или храни
болните и ранените, или помага на лекаря при промиването на рани, или
асистира при тежки операции.
По друго време, когато си е у дома, само поглед към ампутация ще
накара жената или девойката да избяга - но тук нервите й мълчат,
заставени от силна воля и съзнание за висок дълг. Никак не й е лесно.
Някой мъж няма да издържи по време на операция и ще се дръпне
настрана, а сестрата е спокойна и ако съдите по Външността, ще кажете, че
мускул не й трепва. Но цената на това външно спокойствие е огромно
вътрешно страдание.
- Как присъствате на това - попитах веднъж милосърдна сестра, която с
невъзмутимо спокойствие стоеше до тежко ранен, на когото току-що бяха
ампутирали ръката до рамото.
- Какво да правя, аз съм длъжна! - отговори тя.
- Но вие спокойно понасяте стоновете, кръвта, инструментите,
врязващи се в тялото?
- Не се хваля. И до сега не мога да свикна, всеки път ми се струва, че
няма да издържа, но не бива. Хванала съм се на хорото и ще го играя
докрай.
- Но как успявате да изглеждате тъй спокойна?
- Нали знам, че съм нужна тук, държа се!
Нямаше и 20 години тази сестра, преди войната е била просто
„госпожица”. Нищо не развива характера, енергията и силната воля така,
както съзнанието за дълг да служиш на обществото, да си полезен на
хората. Но, за съжаление особено у нас, по пътя към този дълг често има
много странични препятствия. Тях войната ги отстрани за милосърдните
сестри и много рускини откликнаха с радост на призива да работят, да
пожертват живота си дори, за да облекчат мъките на ближния.
Човеколюбието е главен двигател за всички, които се хвърлиха да помагат
на руските войници и офицери, но има и друга сила, която се нарича жажда
за работа. Много са руските жени, които скучаят, потиснати от постоянно и
принудително бездействие, защото каквато и сериозна работа да поискат да
вършат, навсякъде срещат препятствия. Жената жадува за работа и за
дейна роля в обществото, с отвращение се отвръща от пустотата, която
хвърля мнозина в изтънчения, светски, „приличен” и скрит зад завеси
разврат. А ако приемат жена на работа, посрещат я с недоверие и бързат да
й пришият вулгарен прякор - нихилистка, -а с тази дума е свързана
недвусмислена подозрителност. Затова само най-силните характери се
решават на борба с пречките, а повечето скучаят и гинат в пустотата, без да
съзнават своята сила и енергия, за да отминат преследващите ги клевети.
Внезапно войната премахна пречките от единия възможен път за женска
активност и много жени и девойки се стекоха към болниците, без да се
запитат притежават ли физическата сила за подобен тежък труд. В работата
като милосърдни сестри много намериха изход от трудностите си, а за
всичко друго дори не мислеха.
Трябва да се види тяхното усърдие и самоотвержеността им при
изпълнение на задълженията, а също и инстинкта за такт, с който успяват
да уредят отношенията си с околните.
Отношението на сестрите към войници и офицери е наистина
безукорно. Не ги интересуват различия в положението, за тях има едни -
ранени и болни. Грижат се с еднаква любов както за обикновения войник,
така и за офицера. Безропотно понасят капризи, лошо настроение, дори
раздразнителност, която стига до грубост. Като се опасяват да не излезе, че
са по-внимателни към офицерите, някои дори влагат всичко в грижа за
войниците, което обаче е отклонение от строгите им правила - да не виждат
друго освен страданието, нуждаещо се от помощ. Срещнах една сестра от
кръга на светските дами и тя ми каза:
- Аз се грижа само за войници, в моето отделение не пускам офицери!
- Не е ли все едно за вас за кого се грижите, нали е важен раненият,
страдащият?
- Не, не, не - отговори тя, - офицерите винаги са по-добре, войниците
имат нужда от повече грижи.
Тя посвети всичките си сили на войниците през цялото време, докато
беше милосърдна сестра. Строго погледнато, така тя отстъпваше от
задължението си да не прави разлика между нуждаещите се от помощ, но
не го казвам като укор. В това предпочитание при изпълнението на дълга
виждам само прекомерно желание да не допусне никаква разлика в
отношението към войници и офицери.
Сестрите не щадяха силите си, но пък им благодаряха всички ранени -
от низшите до най-висшите чинове. Излишно е да описвам добре известни
примери на топлота, сърдечност и благодарност, която ранените изразяваха
с думи, с погледи, по всякакъв начин. Само като чуете как войниците
казват „сестрице”, ще разберете каква гореща обич си спечелиха тези жени
сред руската армия. Много от сестрите, повечето студентки, благодарение
на своята благост, човечност и преданост към работата, се сдобиха с такива
знания и опит, че се превърнаха в съвсем сериозни помощнички на и без
туй недостатъчните на брой мъже от медицинския персонал. Би трябвало
опитът с блестящата работа на жените, доказали колко важни могат да
бъдат те в медицинското обслужване през последната война, да спре
завинаги недоверието и подозрителността на началствата към учещи и
работещи жени. Но на практика се оказа, че подозренията не са се
променили и още преди края на войната бяха предприети различни
мероприятия за ограничаване на женската деятелност. А си струваше да се
узнае отблизо как се държаха на бойната линия тези млади момичета и
жени. Ако беше направено такова проучване, то щеше да даде отличен
резултат в полза на поведението и цялостната работа на милосърдните
сестри. Често се говореше за тях и винаги чувах само похвали.
- Разкайвам се - каза ми един от хората в „Червен кръст”. - Преди
войната бяха заклет противник на всичките женски курсове и
университети. Струваше ми се, че стремежът към виеше образование само
прикрива влечение към сините очила и подстриганите косици, че тези
учреждения са само разсадник на нихилизъм и разпуснати нрави, т.е. водят
до печални последици! Но когато видях какво работят тези момичета, тези
студентки, изцяло промених мнението си и се отнасям с най-дълбоко
уважение. Забележете, аз не се заблуждавам относно техните възгледи и
убеждения, но какво значение имат убежденията им, различни от моите,
след като знам, че те горещо обичат Русия, иначе нямаше да работят така.
Всичко друго е на второ място, а кой там е прав и кой е виновен - не знам!
Цитирам това мнение, защото то добре очертава отношението към
младите по време на войната и при висшестоящите, и при обикновените
изпълнители. То замени отдавна наложилото се у нас масово
предубеждение, готово да вижда едва ли не враг на отечеството във всеки
млад човек, който не мисли по установените образци. Войната още не беше
свършила, когато, за съжаление, старите предубеждения изпълзяха, за да
изместят по-справедливото отношение, породено от енергичните действия
на младежта за благото на Русия. За стария износен декор не беше трудно
отново да се разположи на сцената на вътрешния живот на руското
общество.
Заради достойното им поведение с милосърдните сестри всеки се
отнасяше с най-дълбоко уважение. Нямаше оплаквания и упреци и от
многочисления мъжки персонал, който работеше най-близо до сестрите.
Лекари, санитари, студенти, сътрудници на „Червен кръст” се отнасяха с
тях според изискванията на сериозната работа, която всички вършеха
заедно. В последно време се чу за посегателства върху женската чест, която
неколцина си позволили спрямо една сестра. Но, първо, тази история е
тъмна и неустановена, и второ, дори и да е вярна, този единствен факт
също доказва, че момичетата и жените бяха защитавани с уважение, което
не допускаше нечисти намерения.
През войната руските жени проявиха необикновена енергия и готовност
да жертват дори живота си. Нищо не ги спираше - нито непосилният труд,
нито лишенията, на които бяха подложени, нито явния риск, че няма да се
спасят от петнист тиф и малария, нито страшните примери на толкова
жертви, които намериха гробовете си в чужбина. След страдания и цяла
седмица мъчително боледуване, едва държейки се на нозете си, те отново
се появяваха до леглата на ранените, отново рискувайки живота си. Без да
искат, мнозина се питаха: какви мотиви привлякоха руската жена към този
свръхестествен труд и тази самоотверженост и защо десетки губят сили от
тиф, но хладнокръвно се връщат в заразата. А в същото време в Русия
постоянно се чуват оплаквания, че не достигат учителки, фелдшерки,
акушерки. Без съмнение, съществуват различни препятствия пред
обществената активност и те играят значителна роля, но все пак не може да
е само това, което ограничава човешката дейност. Трябва да има и друга
причина, заложена в нашия собствен обществен темперамент. Най-добре
могат да анализират тези причини хора, които бяха близо до сестрите и
имаха възможност да се вгледат в характера на руската жена, дошла да
помага на руското войнство. Ето защо се решавам да споделя с читателите
впечатленията от близкото познанство с милосърдните сестри на един млад
лекар, прекарал на огневата линия над осем месеца.
„Сред всички безобразия на войната и тежките условия аз се срещнах с
нещо безукорно светло и радостно - дейността на руските жени в тяхната
цялост - писа ми той. - Милосърдната сестра заслужи дълбоко уважение.
Не може да се оцени това огромно себеотрицание, няма красноречие, за да
се опише дори приблизително смайването, което предизвиква момиче на
17, 18, 20 години, напуснало домашния уют с дребните му развлечения,
оставило семейството си, често сред потоци сълзи, за да работи цяла
година, ден след ден по 10-14, а понякога и повече часове сред зловония,
милиони паразити и раздиращи сърцето стонове… Започнах да се
вглеждам и да разбирам мотивите, хвърлили толкова много жени в
непривлекателната работа на милосърдните сестри. Изводите ми са твърде
тъжни. Тези жени са дошли, защото са знаели с колко много страдание ще
се срещнат тук. От личен опит почти всяка знае какво е нещастие и
страдание. И решават непременно да се включат, за да облекчат колкото е
възможно, мъките на болните и ранените. Питаш ги: А какво вършехте у
дома, в Русия? С редки изключения се оказва, че нищо не са вършили. Не
защото и там няма достатъчно мъка и страдание, те знаят това.
Въпросът е, че тук обстановката за работа е много удобна. Първо,
използването на милосърдни сестри не само е разрешено, то се и поощрява.
Второ, всичко е организирано, няма нужда да се грижиш за
съществуването си. Остава само да се откажеш от всички удоволствия, да
живееш сред зарази и паразити и да умираш в мъжествено мълчание.
Освен това, помага и известна фантастичност (ако може така да се нарече
човешката кланица) - непозната страна, оръдеен тътен, походни условия и
т. н. и т. н. Там, вкъщи, трябва да се стремиш, т. е. да вършиш това, което
ние не умеем и не можем. Там трябва не само да мреш, а и да се бориш с
всички физически и особено - морални препятствия, а за това не ни бива.
Срещнах много извънредно симпатични и съвсем не-глупави характери
сред тукашните сестри. Но не срещнах нито една, която да разсъждаваше
сериозно и критично - дали те наистина са полезни и защо хабят силите си
тук, а не другаде, където енергията им би дала по-трайни плодове. И
накрая какво излиза?
Много добри чувства, а никаква инициатива и съзнателна житейска цел.
Но у тези хора - милосърдни сестри, фелдшери, някои студенти и лекари -
остава убеждението, че са допринесли и вършат добри дела…”
Ако упрекът за отсъствие на инициатива и осъзната цел в живота ни се
вижда прекалено суров, не бива да забравяме, че това не е нещо присъщо
само на руските жени, а така да се каже, черта на нашия национален
характер, обяснима с историята ни. Инициативата никога не се е търсела на
пазара на нашия обществен живот и се вижда, че тази способност като че
ли се е изродила, превърнала се е в нещо пасивно, в покорство пред
съдбата, каквато имаме в изобилие.
За дълги периоди от нашата история всяка проява на инициатива е била
заплашвана едва ли не с углавно наказание. Хората са се отучили и дори я
смятат за нещо престъпно, не са виждали свобода за нея, нужна е сила, за
да взриви обществото. Нищо чудно, че проявата на инициатива в
обществените отношения често е съпроводена с известна грубост.
Но щом се даде известен простор на инициативата, грубостта изчезва и
същите хора, които виждахме като нарушители на спокойствието на
обществото, стават най-полезни и усърдни слуги на родината си. Често
мислех за това, докато наблюдавах активността на руските младежи през
войната. Войната даде възможност да се прояви натрупалата се жажда за
активност, стремежът за пряко участие в обществените дела, извън
ограниченията на всекидневната рутина и формализъм, където се изисква
само безпрекословно изпълнение на заповедите на началството. Много
млади хора, студенти по медицина и студенти от университета, станаха
санитари, усетиха възможността да участват в общото дело, устремиха се
към Дунав и зад Дунав и през цялото време служеха на обществото. Сред
тези млади хора срещнах и някои, които в предишната година са били в
Сърбия и Черна гора, когато тази шепа славяни с оръжие в ръка бяха
подновили борбата си за независимост и свобода. Но те вече не бяха като
Рудин, неосъзнато скитащ се и търсещ къде в света „е по-добре”, а като не
намира това „добре” в родината си, обезверен отива да умре на парижките
барикади. Тези хора не бяха се втурнали в Сърбия и Черна гора заради
обхванало ги отчаяние, това чувство им беше непознато. Напротив, бяха
отишли там уверени, убедени, може би дори с излишен оптимизъм, че
независимостта и свободата на шепата славяни ще стане участ за всички
славянски националности. Пита се, що за младеж е тази, от какви личности
е съставена? Необходим е отговор, особено на разни приличащи си
московски издания, които ги обсипват с клевети и призовават гръм и
мълнии върху тях. Техните убеждения не съвпадат с „охранителите” на
московския образец, но това никак не им пречи самоотвержено да работят
за благото на Русия, без да жалят сили, за да облекчат страданията на
руските хора, гинещи, както беше прието да се говори тогава, за пълно
освобождение на близките ни народи.
А какво стана с това пълно освобождение, всеки има свое мнение, дори
да е напук на безсмъртния Грибоедов.
Да се радваме на дейността на тези млади хора не е достатъчно. Те
работеха без умора, без отдих, никога и от нищо не се оплакваха,
изпълняваха всичко, което им се възлагаше, без да протестират, а
общуването им с всеки беше така тактично, че почти не срещнах човек,
който да не се изкаже с щедри похвали за работата и поведението им.
- Какво ми разправяха за нашите студенти - чувах не веднъж. - Бог знае,
какво. Човек би могъл да помисли, че те са главното зло на Русия, че нито
обичат народа си, нито желаят доброто на родината. Глупости и нелепости!
Щом ги погледнеш, виждаш, че обичат народа си така, както, дай Боже,
всички да го обичат!
Мислех си, че е изумително как по време на война хората започват да се
отнасят със снизхождение към онова, което на езика на някои московски и
петербургски „охранители” се нарича „разтърсване на основите”, по
думите на Шчедрин. Каквото и да казват за войната, ето че тя има и добра
страна.
И така, с малък отряд - няколко милосърдни сестри и 15-20 студенти,
разпределени да помагат на двама професори хирурзи, тръгнах от Горна
Студена към плевенските позиции. Три дни продължи преходът, помня го
със светло и радостно чувство. Всички бяха бодри и енергични, весели и
предварително уверени, че отрано замисленото сражение и атаката на
Плевен ще се увенчаят с пълен успех, а сякаш израсналите от земята
страшни укрепления, ще паднат под дружния напор на руската армия.
Всички празнуваха победата предварително, забравили за цената й.
Радостното настроение се поддържаше и от другарското разбирателство
ненарушено нито един път в отряда, а веселието на младостта заразяваше и
онези, които не гледаха така слънчево към бъдещето. Струва ми се, че
български пътища рядко са били огласяни с такъв неизчерпаем смях и
руски народни песни. През онези дни ние не изпитвахме лишения и макар
да нямахме запаси, при българите, където спирахме, намирахме всичко
необходимо, за да не се оплакваме. По целия път българите бяха крайно
отзивчиви към малкия ни отряд. Още първия ден вечерта трябваше да
стигнем до място, наречено Булгарени, но нощта ни застигна, когато до там оставаха
още около десет версти. Трябваше да свърнем от главния път и да пренощуваме в

българското селце Хаджи-Муса. Излязохме от колоната на санитарните линейки на

„Червен кръст” и ние, цял куп хора, тръгнахме да си търсим подслон. Стигнахме

до малка къща и българинът ни предложи всичко, каквото имаше, та да

утолим глада си. Нощта беше топла и тъмна, в стаите беше задушно и се
разположихме на големия балкон. Сестрите се разшетаха, за да направят
чай, а младежите се разположиха в кръг и надалеч се разнесоха руски
хорови песни. В такива мигове забравяш войната, стоновете на умиращите
и кръвта на ранените, чувстваш се волен и освободен.
Дълго след полунощ се редяха безгрижните песни, които връщаха всеки
от нас далеч, далеч: един на брега на Нева, друг на Волга, трети край
Днепър, накрая умората ни пребори и очите се затвориха сами. След три-
четири часа почивка продължихме и стигнахме Българене. Там вече имаше
следи от подготовка за решителната битка. На верста разстояние започвана
да се разполага болница №63, която изигра важна роля след 30 август. Тук
бяха насочвани десетки хиляди, тук ранените трябваше да бъдат
разпределяни, превързвани и изпращани по-нататък.
След няколко дни тук настана онзи ад, който с ужас помнят работилите
тогава. Организираха болницата, бързаха с опасение, че ранените ще
започнат да идват, преди да са готови да ги приемат. Болница №63 ми беше
стар познат, защото преди Плевен бе разположена в Свищов.
- Какво направихте с вашите ранени, евакуирахте ли ги?
- Някак си дадохме ги на Болница №50.
- Но тя беше препълнена, имаше триста души повече от допустимото?
- Знам, знам, там са над хиляда. Но какво да правиш, така беше
заповядано. Казаха - дайте ги там и ние ги дадохме.
Това бяха обичайни порядки, но за тях - по-нататък. В Българене
времето не беше на наша страна. Изля се проливен дъжд и дворът, в който
се бяхме приютили, се покри с рядка кал.
Настроението бързо се промени и пеенето не вървеше. Всеки взе да си
търси сухо място, кой в къщата, кой под навеса. Местата не бяха
достатъчно и се настанявахме и в линейките. Там не можеш да легнеш,
тясно е, твърдо, влагата те пронизва. Никой не се чувстваше добре и се
зарадвахме, когато на разсъмване, в пет часа, тръгнахме към Пордим. По
пътя като цигански катуни се точеха безкрайни групи бягащи българи. Из
полето бяха спрели всякакви каруци, шатри, някои празни, други
натъпкани с пъртушини, някъде пасе добитък, коне и волове, а наоколо
тълпа - жени, деца, мъже, струпали се около спасеното имущество.
Навярно те бяха тук не от днес и за всички имаше един подслон -
безкрайният небесен свод. Все по-често виждахме придвижващи се
артилерийски части, дълга колона талиги със снаряди, догонваха ни
кавалерийски полкове - всички устремени към една цел - плевенските
позиции. Местността беше като жива картина и без да забележим,
стигнахме до Пордим. Там вече кипеше работа. В Пордим се намираха и
щабът, и румънският Карол, и генерал Зотов. На него бе възложено да
командва руската армия, която номинално се намираше на подчинение на
румънския княз.
 Всички се стичаха към Пордим, постоянно назад и напред сновяха
куриери, лазаретни фургони, линейки на „Червен кръст”, всички се
събираха в очакване на заповеди накъде да се придвижват - на десния или
на левия фланг на нашите войски. В Пордим вече бяха пристигнали и
всички чуждестранни военни агенти и чуждестранни кореспонденти, с
които се срещнах веднага.
Чрез положението на чуждестранните кореспонденти, сравнено с
положението на руските кореспонденти, можеше да се види огромната
разлика, която съществува между литературата и пресата в Западна Европа
и у нас, в Русия. Западноевропейският печат има завидна позиция, която
обвързва пресата. Всеки вестник и списание се придържат към едно или
друго течение и не им се налага днес да се унижават, възпявайки
получаваните указания, а утре да се напъват и правят на „недоволни” -
смешно положение, тъй като още след ден отново ще бъдат от всичко
доволни и за всичко благодарни. Всяко издание там обслужва някоя партия
постоянно - и когато е на власт, и когато победител е друга партия. Наред с
това и по същите причини, там печатът е развит и има широко покритие.
Вестникът и списанието са не само за забава, развлечение и мода, а всеки,
който се интересува какво става в родината му, трябва да чете едно или
друго издание. Там печатът отразява целия живот с всички политически,
икономически и морални въпроси. Там човек не може да мисли така -
„защо да си губя времето да чета родния вестник?
Какво ще науча от него? А за нещо, което наистина ме интересува в
определен момент, или нищо няма да намеря, или ще трябва да чета пошли
брътвежи, написани без убеждение.” На Запад така не мисли нито един
здравомислещ човек. Затова често вестникът там има 50, 70 и дори 100
хиляди абонати, понякога и повече. Вестник или списание с такова
положение разполага с огромни материални средства и ако иска постоянен
успех, е длъжен да публикува пълна и точна информация по всеки важен
въпрос и трябва да разполага с талантливи, знаещи и можещи сътрудници.
Читателят навярно ще се запита защо се захванах с пресата, както
изглежда, ни в клин, ни в ръкав! Там е работата, че не само изглежда, а
наистина е така - и в клин, и в ръкав. През войната постоянно се оплакваха
от нашите кореспонденти - че за нищо не съобщават навреме, че пишат
врели-некипели, дума не обелват за онова, което е всъщност, което беше
„злободневната тема” за всеки руснак и др. подобни. Тези обвинения бяха
достатъчно основателни, кореспонденциите не бяха добри, няма спор.
Въпросът е дали вината е тяхна, а отговорът е отрицателен. Нека тези,
които нападат, се запитат дали кореспондентът е имал възможност без
притеснение да коментира нашите военни и невоенни порядки, които се
проявяваха с пълния си блясък през войната? Отговорът е ясен - не е имал
възможност. Дока-то руският кореспондент усърдно мисли как да се
изхитри, че с написаното да не навреди на издателя, чуждестранният
кореспондент е свободен в писането и кореспонденциите му имат важно
значение. И още - сходни ли са материалните условия, в които са
поставени руските и чуждите кореспонденти? И този отговор не е труден -
не са сходни. При срещата ми с чуждестранни кореспонденти в Пордим
бяха поразен от удобствата им по време на военния поход. Имаха по два,
дори по три ездитни коня, пълни с провизии лични фургони, приспособени
и за писане, и за спане. Имаха хора, които изпращаха с кореспонденциите,
вместо да очакват изгоден случай, за да пратят написаното по някого. Не
беше така с нашите кореспонденти. Всеки си имаше конче, което бе купил
за няколко жълтици - това беше всичко. Често нямаше къде да приседнеш,
за да пишеш, а нямаше и възможност да пратиш телеграма или писмо. Как
тогава да се изпращат бързо новини от бойната линия? Кореспондентът
обикновено изпълняваше и ролята на куриер. Напише нещо, скача върху
коня и препуска до Свищов или друг пункт, за да даде произведението си в
пощата. С други думи - жалка работа. Ще кажат, разбира се, „издателите са
виновни, стискат се!” Те наистина имат вина, но заслужават „пълно”
снизхождение, както биха казали нашите съдебни заседатели. Първо,
нашият печат не е в състояние да задоволи истинските нужди на
обществото.
Нашите вестници нямат широк кръг читатели и средствата им са по-
ограничени от средствата на чуждите вестници. Второ, въпреки че някои
вестници имат достатъчно абонати и биха могли да не тормозят
кореспондентите си, несигурните за утрешния ден издатели се свиват,
мислят за „черни дни” и това им стига, за да икономисват. Западният
издател работи щедро и с широк замах, защото в главата му няма подобни
мисли. Той не се бои от излишни разходи, а е сигурен, че похарченото ще
му се върне стократно. В резултат, докато чуждестранните кореспонденции
обикалят света и предизвикват похвали и възхищение, руските
кореспонденции не срещат благосклонност от четящата публика дори в
отечеството. Да не забравяме, че изпратените от Западна Европа
кореспонденти още преди това са известни като талантливи автори, докато
руските кореспонденти са главно случайни хора, които по-рано едва ли са
хващали перото.
Чуждестранният кореспондент е в много по-добро положение, може
сам да се издържа и да пише с несравнимо достойнство. Сам на себе си е
господар, какво ще му направиш? Пише, каквото пожелае. Естествено, той
предизвиква по-голям страх, който води и до необходимото уважение. Е, а
руският кореспондент, той е наш човек, той трябва да се страхува, а от него
няма защо да се боят.
Тези кореспонденти се бяха запътили към Плевен, но не бързаха,
предварително сигурни, че работата няма да приключи скоро. Нашият
малък отряд „Червен кръст” доближаваше позициите, без да губи време.
След денонощие в Пордим, влязохме в Сгалевци, най-близкото до Плевен място,
избрано за превързочен пункт и решихме да останем там в очакване на заповеди.
Минахме през местата, където преди няколко дни руската войска беше се
била с турската, а атаката на Осман паша откъм Плевен беше отбита.
Сражението беше се състояло на 19 август и естествено на 23 август, т.
е. четири дни по-късно, още се виждаха горещи следи. Снарядите бяха
изровили земята, осколките бяха на всяка крачка, гилзи се търкаляха
навсякъде, убитите коне не бяха събрани, дори не всички трупове бяха
заровени. Но в очакване на по-страшни картини, никой не обръщаше
внимание на тази.
В Згалево се намираше щабът на 9-и корпус, където аз останах през
цялото време на третия щурм благодарение на любезното разрешение на
командващия барон Крюденер. Не знаех кога щабът ще отиде на позиция и
затова още две денонощия останах при малкия ни отряд. Милосърдните
сестри и студентите не бездействаха. Готвеха се за голямото решително
сражение и от сутрин до вечер режеха бинтове и а и навиваха за гипсиране.
Веселото настроение съвсем изчезна, близък беше решителният ден и
затова всички станаха сериозни, съсредоточени, навъсени, в трескаво
състояние. Колкото и силна да беше вярата в победата, все пак, от време на
време от гърдите на някой се отронваше не въпрос, а възклицание:
- Каквото ще става, ще става!… А ако изведнъж…
Нямаше нужда да се изговаря докрай, всеки разбираше отлично какво
означава това „изведнъж”.
Всички знаеха, че няма да се започне преди 26 август, но въпреки тоwа
напрежението беше тъй високо, нервната възбуда толкова силна, че от
време на време някой получаваше слухова халюцинация.
- Чуйте стреля се! Започва!
- Нищо не чувам, никъде не се стреля!
- Как не чувате, съвсем ясно е!
Всъщност, никъде не се стреляше, разбира се.

Глава XI
 Третият щурм на Плевен
Дойде вечерта на 25 август. Към седем часа край нас мина целият щаб
на 9-и корпус. Не знаехме дали окончателно е напуснал Згалево, за да
застане на позиция, или отива само да огледа още веднъж местността.
- Щабът замина и няма да се връща!
- А ние? Защо още стоим тук?
- Не, ще се върне, отидоха да обходят позициите.
Но щабът не се завърна. Бяхме в неведение и нервното напрежение
растеше. Почти никой не заспа през цялата нощ. Ослушвахме се дали
откъм Плевен няма да се чуят изстрели.
Мъчителното очакване продължи до 5 часа сутринта.
По това време чухме далечен тътен - един, два и канонадата започна.
- Господа, подгответе се по-бързо, тръгваме за позициите.
Сърцата на мнозина се свиха. Струваше ни се, че решителната минута е
настъпила. Приготвихме се бързо. Бяхме на пет-шест версти от мястото на
битката и тътенът на оръдията ставаше все по-оглушителен. Скоро видяхме
нашата батарея на един хълм. Санитарните коли спряха, не биваше да се
приближаваме повече. Посочиха ни мястото, където да се разположи
превързочният пункт на „Червен кръст”.
„Ето го сражението!”, в един глас казаха неколцина, макар да имаше
още време. Аз се сбогувах и продължих напред, за да потърся щаба на 9-и
корпус. Който никога не е виждал големи военни операции, трудно би си
представил водовъртежа от събития, сред които попада невоенен човек без
понятие от битка и атака. Тук ще направя малко отклонение и ще се
застраховам пред читателите, за да няма недоразумения и обвинения. Не
бива да очаквате в спомените ми подробен разказ за „третия щурм”. Нямам
намерение да описвам движението на военните части.
Не съм военен и няма да разказвам как бяха атакувани Зелените
хълмове, как беше превзет Гривишкия редут, как се движеше еди коя си
колона, кои полкове бяха в друга и т. н. Отчасти това вече е описано, а
подробно ще го има В историята на войната. Знам само, че руската армия
се биеше, лееше се кръвта на руски войници и офицери, а кой точно
корпус, дивизия, бригада и полк, не ме интересуваше. В продължение на
няколко дни бях смазан от най-тежки впечатления и само тях искам да
предам на читателите. Видях малък детайл от трагичната картина,
разгънала се около Плевен между 26 август и 1 септември и искам да
разкажа само за него. С други думи, искам да поставя читателя в
положението, в което се намирах аз, т. е. профан във военните работи,
станал случаен зрител на решителна битка с всичките нейни трагични
последици. В моите съждения по военните въпроси навярно има много
грешки и неточности, но аз предварително отхвърлям всяка отговорност.
Ще бъда само ехо, описвайки нещата. Ще ги описвам, защото дори сред
погрешните мнения попада трошица истина, а ние трябва да се поучим от
опита и истината, които твърде дълго пренебрегвахме.
След като оставих спътниците ми и се доближих до голямата батарея,
разположена на висок хълм, неочаквано попаднах в необикновен хаос.
Признавам, че действителността нямаше нищо общо с мои предишни
представи. Мислех, че ще видя подредена войска, строени полкове, които
очакват заповед, за да влязат в бой. Вместо това видях по склоновете
разпръснати групи войници, батальони и роти. На едно място група
войници лежат на тревата, след няколко крачки - друга група и така, без
край. Никаква „импозантност”.
- Къде е разположена армията? - попитах най-напред.
- Как къде! Ето тук, ето и там, не виждате ли тези групи?
- Съвсем друго очаквах.
Сигурен съм, че мнозина от читателите ми, незапознати с военното
дело, са рисували във въображението си такива картини на битката, като
мен, грешникът. Действителността би ни разочаровала и по-силно, но
вниманието непрекъснато се отклоняваше от свистенето на летящите
снаряди. Щом се чуе това свистене, ви се струва, че снарядът всеки миг ще
падне на крачки от вас. А обикновено пада поне на верста. Но докато
свикнете, свистенето дразни и възбужда. Спира за секунди и ви се струва,
че е краят, но след миг отново - свистене и свистене.
Снарядите не почиват, но нервите ви лека-полека свикват и след малко
започвате да се ориентирате в объркалия ви хаос. Най-успокояващо е, че
виждате хора навред, а на всяка крачка препускат офицери.
Но къде да се спра, къде да се присламча, не е възможно да скитам
целия ден. Дори по време на битка е нужно кътче, където да се прислониш.
И така, тръгнах да търся къде е разположен щабът на 9-и корпус.
- Вървете надясно, изкачете хълма, попитайте там и ще видите флага -
обясни ми тичеишком един офицер.
Изкатерих трудно хълма и на върха видях хора. Това беше щабът на 9-и
корпус. Двайсетина души, струпани на куп. Офицери от генералния щаб,
ординарци на командира на корпуса, един или двама военни агенти, двама-
трима германски кореспонденти. Водеше се жив разговор.
Чуваха се възклицания, всички едновременно изказваха мненията си
или внезапно млъкваха, сякаш очакват нещо. Вниманието им беше
насочено към страховито турско укрепление - Гривишкия редут,
разположен точно срещу хълма, избран от нашия щаб. Редутът се виждаше
отвсякъде и с просто око. Нашите батареи го обстрелваха с пълна сила. Той
не им оставаше длъжен и отговаряше със снаряд след снаряд. С големи
бинокли всички следяха къде попадат нашите изстрели.
- Ех! Далеч е! Лошо!
- Не му стигнаха силиците, не долетя!
- А така, точно по редута! - извикват няколко души едновременно.
- Нещо се запали там, вижте, огън, огън гори!
- Отлична работа, отлична!
- Става им доста горещо на турците!
И всички се ободряват. Войната и огънят увличат, кръвожадни
инстинкти излизат наяве, човек дори да не е войнствен, изпитва
задоволство при мисълта, че снарядът, чийто полет е следил, след миг ще
унищожи няколко души. Ще речете: дивашки нрави! Няма да споря, аз
само описвам факта.
Вече имах възможност да разкажа как бързо стават запознанствата на
война. Общата работа, еднаквите интереси събират почти всички в дружно
семейство. След минути ми се струваше, че с всеки се знаем добре и
отдавна. Заслугата беше на военните, които радушно приемаха в своята
среда нашего брата, външния човек. Всяка стеснителност изчезваше
благодарение на приятелството и отстъпваше място за обикновени
непринудени отношения, позволяващи откровеност u искреност. Всеки
казваше, каквото мисли и му е на сърцето. Нямаше ги съображенията, че е
по-добре да се замълчи, за да не навреди на службата! Не, всички вече
говореха, коментираха, критикуваха, порицаваха! Как да не си искрен в
такъв момент! Днес си жив, утре ще си в гроба, защо да лицемериш! Затова
не се стесняваха от присъствието на външен човек и продължаваха да
разговарят като отдавна познати. Разговорът за летящите снаряди
приключи, това зрелище омръзна и минаха към други теми.
- Днес е знаменателен ден - годишнина от Бородинската битка - каза
някой.
Началото на плевенското сражение по съвсем други причини, които
нямаха общо с тази годишнина, всъщност беше точно на този ден - 26
август.
- Да видим какво ще стане! Честта на Русия тогава е била поставена на
карта, така е и сега.
Тогава е била защитена, да видим сега какво ще отсъди Господ!
- Залогът е голям! Може би трябваше да се играе по-внимателно.
И започнаха пресмятания на нашите сили и на турската армия.
 - Не се научихме, пак започваме работата с по-малък шанс, силите ни са
по-малко от неприятеля!
- Как така! Колко корпуса днес участват!
- На хартия всичко е наред, но я пресметнете. Във всеки корпус би
трябвало да има до 30 хиляди, но я питайте генерала колко са в 9-и корпус.
- Е!
- Ами, по-малко от 15 хиляди.
- Че така е и в четвърти корпус - Дай Боже, да са 16-18 хиляди.
- Да, но пък ние вече няма да скачаме в реката, ако не знаем има ли
брод. Сега атаката е отлично подготвена с артилерийския огън. Вижте как
действат обсадните оръдия, просто прелест.
- Добре, че имаше мъгла, та да ги разположим, иначе турците нямаше
да ни оставят на спокойствие.
- Разбира се, че сега се започва при други условия. Не мога да допусна,
че в главната квартира са се решили на трети щурм, без, да са пресметнали
всички шансове за успех. Горчивият опит трябва да ни е за поука.
Почти всички оцелели от сражението на 18 юли бяха тук. Разбиха ни
жестоко, загубихме между 8 и 10 хиляди души. Сега се намирахме точно
срещу същите укрепления и нормално хората си спомняха за трагичният
втори щурм на Плевен, започнал без достатъчна артилерийска подготовка.
Затова сега ни се струваше, че обсадните 24-фунтови и 9-фунтови оръдия
отмъщават за 18 юли.
Кой беше прав и кой виновен за тогавашната трагедия, остана
неразгадана тайна. И тогава, и после всички обвинения бяха хвърляни
върху генерал Крюденер, но дали наистина той беше виновен? Ясно е, че
главната му вина е в думите vae victis. Аз твърдя, че генерал Крюденер е
съобщавал за невъзможността на атаката, докладвал е, че шансовете за
успех не само са малко, но изобщо не съществуват и ще бъдем разбити.
След всеки негов доклад отговорът бил: атакувайте. И той атакувал!
Отговорността паднала върху него, тъй като бил главната фигура в отряда,
а другите висшестоящи началства останали в Търново и трепетно очаквали
изхода на започнатата по тяхна инициатива атака. Може би генерал
Крюденер е виновен, защото, предвиждайки неуспеха, не е подал оставка
като командир на корпус. Въпрос на военна дисциплина е дали е имал
право да постъпи така в решителен момент и по него единствено военните
могат да отсъдят.
За всеки от 9-и корпус 18 юли е болезнена дата. Спомените винаги
разгарят горещи спорове и разкази, които аз нямам право да цитирам,
защото бих злоупотребил с оказаното ми доверие.
 - Скучно е тук, хайде да идем да разгледаме батареята - предложи ми
гвардейски полковник, финландец, който за жалост, загина в едно от
следващите сражения.
Приех предложението му с удоволствие.
- Не можеш да изслушаш всички, пък и не ми е приятно да си спомням
за онзи ден - добави той.
На 18 юли този полковник, като страничен човек, постоянно е бил под
огъня. Изпреварил полка си и го изчаквал.
Спуснахме се от хълма и се доближихме до 8-ма оръдейна обсадна
батарея. Турците не пестяха снарядите и обсипваха нашите като градушка.
Свистенето не спираше нито миг.
- Отиваме при едно условие - обърна се той към мен, - гледайте да не се
кланяте на снарядите.
Трябва да знаете, че ако ви е съдено да бъдете убит, ще Ви убият. Освен
това, ако се поклоните веднъж, ще се покланяте непрекъснато; пред
военните не върви: ще се присмиват.
Като доближихме батареята, чухме вик: „Слезте от конете!” Турците не
пестяха снаряди, стреляха и по ездачи. Оставаха ни чети-ри-пет крачки,
когато над турската батарея се появи бяло облаче.
- Това е за нас, отговарят ни!
Снарядът беше насочен точно към тази батарея. Над главите ни
прозвуча нещо като свистене, като фучене, след миг чух странен звук, като
че се скъсаха всичките струни на контрабас. На 10-15 крачки от нас
избухна снарядът, прелетял над позицията. Не нарани никого.
Не беше приятно. Но не защото ви завладява страхът, него още го няма,
съзнанието за опасност възниква, чак когато рискът отмине. Обхваща ви
напрежение и се появява необикновено озлобление.
Останахме още няколко минути при тази батарея, но турците не я
обстрелваха повече.
Продължихме в посока Гривица и щом се спуснахме в долчинката, на
два-три сажена от нас паднаха един след друг два снаряда. Стигнахме до
десния краен фланг, където бяха разположени румънската армия и
батареите им. Румънските офицери посрещнаха спътника ми изключително
любезно. Показаха ни батареята, техните стоманени оръдия, каквито ние
нямахме, но говореха за участието си в общото дело без самохвалство, за
каквото у нас толкова много се писа.
Войниците им бяха изключително бодри - стройни, чисто облечени и
разпръснати на групички по скатовете, също като нашите.
Когато се отдалечихме от батареята, спътникът ми каза:
 - За вас е нищо, но мен тези румънци ме вбесяват. - Видяхте ли
оръдията им? Да не би ние да имаме такива? Нямаме, а тези, нали съвсем
скоро се излюпиха! Каквато и част да погледнеш, при тях всичко е по-
добре, а в сравнение е нас те са джуджета.
- Ами, гневете се на нас, защо на тях?
- Обидно е, чувстваш се унизен!
- Но защо при тях има неща, които ние нямаме, нали сме по-богати…
- Извинявайте, те са по-богати, но не с пари, а с ум и честност… по-
малко крадат.
Наистина, румънските батареи действаха отлично, бяха разположени
умно, добре обстрелваха турските укрепления, макар турците да не им
оставаха длъжни.
- Отлични войници ще излязат от тях - продължаваше полковникът. - Те
помирисват барут за
първи път, а вижте как спокойно се отнасят към избухващите снаряди.
И офицерите им са умни.
От тях ще има полза, не са като „братушките”.
Моят спътник не обичаше българите.
Първият ден беше успешен. При нас от артилерийския огън бяха
загинали само няколко души, а изглеждаше, че турските укрепления са
пострадали достатъчно.
- Още няколко дни така ще ги черпим със снаряди, ще им поразрушим
укрепленията и тогава атаката ще бъде друга, не като на 18 юли.
Към пет часа сутринта се събудихме от подновената неприятна музика
на прелитащите снаряди. Погледнахме към гривишкия редут и с изумление
видяхме, че от нанесените вчера щети нямаше и следа. През нощта турците
бяха запълнили всички пробиви и той отново стоеше страшен, готов да
понася ударите на оръдията ни.
И пак се започна същото дърдорене, пак следяхме полета на нашите
снаряди: не стигна, прескочи, уцели. Така минаха часове. Еднообразието
уморява, монотонното свистене дотегна, налегна ни скука. Единственото
разнообразие - отново да идем на батареята. Залепих се неотлъчно до
младия полковник и този път тръгнахме към левия фланг. Там беше
същото като при нас. Батареите обстрелваха редута и самия град, който се
виждаше добре. Всеки турски град от далеч изглежда красив. Високите
стройни минарета винаги придават красив вид. Плевен беше
привлекателен. Общата мечта през тези дни беше по-скоро да минем по
калните уличките на градчето. Изведнъж съвсем ясно се чу неспирна
пукотевица. Опитните хора веднага разбраха, че това е интензивна
пушечна стрелба. В непрекъснатата пронизителна канонада не се
различаваха отделни звуци.
Всички се скупчиха с един въпрос - Какво става? Къде се стреля?
Вълнение обхвана всеки, хората наостриха уши, за да разберат от къде идва
стрелбата, къде внезапно е започнало нещо.
Стана неочаквано, знаеше се, че артилерийската стрелба ще продължи
още няколко дни, за да подготви атаката, както трябва, т. е. докато
оръдейният огън не разруши до някаква степен майсторски изградените от
Осман паша землени укрепления. Трудно беше сега да се определи къде е
започнала битка, защото нашата линия беше много разтегната, може би на
15 версти.
- Турците атакуваш - беше първата мисъл, която блесна у мнозина.
- На левия фланг е, от там идва стрелбата! - решиха разбиращите.
- Трябва да е нетърпеливият Скобелев, сигурно той се е разбързал!
Командирът на корпуса и целият щаб, съпроводени от половин сотня
казаци, веднага яхнаха конете и препуснаха към левия фланг. Ние се
спуснахме от хълма и след три-четири версти спряхме на малка поляна,
откъдето по-удобно виждахме какво се случва. Турците веднага забелязаха
по-многолюдната група и ни поздравиха с няколко снаряда. Всичките
паднаха, без да избухнат и не причиниха вреда. Но сега вече никой не им
обръщаше внимание, всички бяха завладени от мисълта за случващото се
на левия фланг - ще става ли нещо сериозно, или тревогата ще приключи
след кратка престрелка. Стояхме вече над половин час, а стрелбата не само
не утихваше, но като че ли беше все по-силна. Генерал Крюденер изпрати
един от ординарците си да разбере какво става и дълго го чакахме да се
върне с отговор. Накрая пристигна казак, изпратен от ординареца с къс
хартия, на която съобщаваше, че срещнали офицер от левия фланг и той
казал, че Скобелев с развети знамена отива към Плевен.
- Глупости, не е възможно! - чуха се викове и никой не пожела да
повярва на известието.
Възможно ли беше да се случи нещо такова, а командирът на корпуса
да не е предварително уведомен.
- Кажете, моля - продължавах наивно да разпитвам аз. - Така ли става
винаги - командир на корпуса, не знае къде какво се случва? Не трябва ли
незабавно да му съобщят, че в някоя точка започва битка?
- Навярно ще изпратят да му кажат. Утре или вдруги ден ще разберем.
- Нищо не разбирам от тези работи, но ми се вижда странно корпусният
командир да не е незабавно информиран за всичко, което се случва!
Съгласете се, че от това може да стане бъркотия, която много ще навреди.
 - Напълно съгласен съм, че не бива да се случват такива неща. Всичката
ни работа е такава.
Неразбория!
- Не е лесна работа. Какво искате? На единия фланг започва престрелка,
за другия никой не помисля. После ще се сетят и ще пратят някой да им
каже. И то, ако намерят за добре.
- Че всичките ни части не са ли свързани с телеграф?
- Не са, както виждате!
- Но защо?
- Сигурно смятат, че е излишно, белким се справим и без телеграфни
линии. Стълбчета и проводници има много, разбира се, тъй като са
отпуснати достатъчно пари за това, сигурно са доставени и чакат някой да
ги прибере. Или, кой знае, може да няма нито стълбчета, нито жици, а
отпуснатите пари да са в нечий джоб.
- Как е възможно!
- Ами, вгледайте се по-отблизо, ще видите, че при нас и други неща са
възможни.
Не се наемам да реша основателен ли беше такъв песимизъм, но за мен
бяха ясни два факта. Първият, че армия, разгърната на десетки версти, не
беше свързана с телеграфна връзка. И вторият, че никой не се смяташе
длъжен да информира командира на корпус, разположен на десния фланг,
за случващото се на левия!
Тъкмо се върнахме на позиция и легнахме да поспим, след по-малко от
час от същата посока с нова сила се поднови интензивната пушечна
престрелка. За пет минути яхнахме конете. Беше съвсем тъмно, конете се
плашеха на всяка крачка, спукахме се бавно, но стрелбата спря и стана
тихо.
- Май цяла нощ няма да ни оставят на мира - отбеляза някой. Но не
стана така и до разсъмване почивахме.
Третия ден мина без изненади, спокойно и тихо. Но това спокойствие
засилваше нетърпението и всеки бе обзет от една мисъл: по-скоро, по-
скоро да свърши този кошмар Плевен!
И нещо забележително - колкото по-дълго продължаваше
артилерийската подготовка, толкова повече падаше първоначалната
увереност в сигурния успех. Защо? Дали защото виждахме, че нашите
оръдия почти не вредят на турците и всичко, което разрушавахме през
деня, те поправяха нощем. Три дни обстрелвахме турските укрепления
почти без резултат.
Всички подобни разговори изразяваха едно - страх от поражение и
неувереност в собствените сили.
Наред с отсъствието на видими резултати от тридневната артилерийска
стрелба, може да имаше и друга причина за обезкуражаването. Никъде и в
нищо не се усещаше ръката, която да управлява, а всеки, без да иска се
питаше: в крайна сметка кой командва в момент, когато цяла Русия
тревожно очаква новини за изхода от битката. Нямаше човек, която да е в
състояние да отговори на този въпрос. Не беше румънският княз, за когото,
може би без основание, се говореше, че никой не го взема аn senna. Общо бе
недоволството от главния щаб.
Аз няма да раздавам справедливост, но в един глас се отправяха
сериозни обвинения. Упрекваха главния щаб в бездействие и небрежност, в
необмисленост на неразбираемия план. Лично за мен, човек, непосветен в
тайните на военното дело, беше съвсем ясно, че в армията, обсадила
Плевен и готвеща се за атака, наистина властваше безпорядък. Нямаше го
главният, всеки действаше сам за себе си. От време на време отдалече ние
виждахме движение на войските, но корпусният командир не знаеше
повече от нас, простосмъртните, какво вършат други части, бригади или
полкове. И той, като всеки друг, трябваше да се досеща, че на левия фланг
ние сме напреднали или пък турците са ни притиснали, но никой не
намираше за необходимо да го уведомява за движения, действия и
заповеди. Щом един корпусен командир е в такова положение, може да се
предположи, че и другите не са в по-добро. Заради това или заради нещо
друго, навсякъде се усещаше апатия и вялост, нямаше я енергията, която да
възбуди и въодушеви всички и да ги накара да вярват в успеха. А без тази
вяра половината битка е предварително загубена.
В такава обстановка започна и четвъртият решителен ден. Както преди,
нашите батареи обстрелваха турските укрепления, а турците на всеки наш
снаряд отговаряха с техен. Бързахме да се радваме, щом забележим, че от
някой турски редут спират да отговарят.
- Само си хабим снарядите, а пък войниците съвсем се измъчиха! - чува
се глас.
Да си нащрек постоянно, в продължение на няколко дни, да очакваш
във всеки миг да чуеш „Атака!”, с други думи, да чакаш заповед да
тръгнеш към смъртта и да си готов за нея - това не е по силите на всеки! И
няма как да не изпитваш уважение към руския войник. Той с невъзмутимо
спокойствие приема положението си, не се оплаква от съдбата и гордо и
уверено гледа към бъдещето, въпреки всички неуспехи. Само войниците
май вярваха в своята непреодолима сила.
Рядко някой казваше: Ех, дано започне по-скоро!
 Но имаше още време до „започването”.
Този ден се махнахме от височината, на която прекарахме три
денонощия. На командира на 9- и корпус бе заповядано да премести щаба
си и няколко подчинени му части по-близо до левия фланг.
„Защо, каква е причината за това движение, нищо не се променя?” -
говореха помежду си офицерите.
Изводът: от началото обмислен план за действие не е съществувал,
имало е колебания.
Възможността за такива изводи действа много деморализиращо, убедих
се в това.
Първостепенни условия за успеха са точно обмисленият план,
решителността и енергията. Но, за съжаление, нито едно от тези условия го
нямаше през тези скръбни дни.
Всички си легнаха, щом се стъмни. Знаехме, че за следващия ден, т.е. 30
август, е насрочена общата атака.
- Е, нали ви казвах, че щурмът ще е на 30-и, кой е прав сега?
- Вие сте прав! Но какъв беше смисълът от артилерийската стрелба,
след като решават да се атакува без артилерийският обстрел нещо да е
подготвил?
- Това не е наша работа, началството знае по-добре!
Нека кажа, че мнозинството в армията също беше сигурно, че щурмът
ще започне на 30-и.
Сигурно и турците знаеха това.
Вечерта на 29-и в щаба се получи разположението на войските за
следващия ден. От ранно утро трябваше да започне силна канонада, от
единадесет до един, ако се не лъжа, затишие, до три пак канонада и накрая,
в три часа - обща атака по всички линии. Тази диспозиция се четеше с
вълнение от всички, мисълта за утрешния ден не даваше покой никому и си
мисля, че сърца рядко са туптели като сърцата на тези, които сега стояха
срещу Плевен и очакваха решителния миг.
Към четири часа, мокри и премръзнали, бяхме на крака. Разговорите не
вървяха, всеки се мотаеше нагоре-надолу, виждаше се, че нервното
напрежение достига върха си. Очаквахме да чуем всеки момент начало на
силната канонада - определеният час вече минаваше.
- Малко закъсняват, ей сега ще започнат!
Само че минава половин час, а стрелба няма. От време на време се
чуват оръдейни изстрели, но по-рядко от предните дни.
Накрая изстрелите спряха съвсем и настъпи затишие. Никаква силна
канонада. И изведнъж в тишината чухме яростен и засилващ се пушечен
огън. Нямаше съмнение. Атаката е започнала на левия фланг. И отново
общ смут.
- Какво е това? Нали атаката е определена за три часа, а сега е още
единайсет! Какво правят те?
Не беше момент за мислене.
- Нали трябва да знаем обаче, може би и ние трябва веднага да се
включим в боя !
Хората бяха объркани, какво да правят. Един ординарец препусна към
генерал Зотов. Най- тягостно беше да чакаш, без да знаеш какво се случва.
Стрелбата беше започнала в отряда на княз Имеретинский, но кой беше
атакувал - турците ли бяха настъпили или нашите са били принудени да се
хвърлят в бой - никой не знаеше.
- Какво да чакаме тук, да вървим на левия фланг - каза неизменният ми
през тези дни спътник и ние веднага препуснахме по посока на дразнещата
пушечна стрелба.
По пътя срещнахме щаба на генерал Зотов, който в този ден
командваше всички сили. Генерал Зотов стоеше на възвишение, но от това
място нищо не можеше да се види, е колкото и съвършен бинокъл да
разполагаше човек. Всичко наоколо беше застлано от мъгла смесена с дим.
Спряхме, за да разберем какво става, но и тук никой не можа нищо ясно да
ни каже. Един казваше, че турците са започнали, друг - че нашите. Беше
ясно, че и при генерал Зотов още не бяха достигнали вести.
- Страхувам се, че нищо добро не ни очаква.
- Защо?
- Ами не виждате ли - добави полковникът, - че те са разстроени, като
попарени са.
Щабът на генерал Зотов наистина изглеждаше така. Трудно ми е да
опиша в какво се изразяваше това настроение, но то се набиваше в очи -
някаква нерешителност и посърналост.
Може и да греша, но такова беше впечатлението на почти всички, с
които разговарях тогава.
Там случайно срещах един полковник от генералния щаб.
- Какво става, полковник, диспозицията изобщо не се изпълнява.
- Какво не се изпълнява?
- Е, как? Беше казано: до 11 часа силна канонада, а всъщност…
- Ние с кого воюваме? - с неочакван въпрос ме прекъсна той.
Турските снаряди отговаряха вместо мен.
- Трудно е да се сбърка.
- Там е работата, че грешите. Ние не воюваме с турците, а с
командването на артилерията - не ни достигат снаряди!
Не питах повече, разбрах защо диспозицията не е била изпълнена и не
се чу силна оръдейна стрелба.
Това не беше шега, а печална действителност. Не са били докарани
достатъчно снаряди и сега не достигаха.
- Че защо да воюваме! - злобно каза спътникът ми, който слушаше този
разговор.
- Ако победим турците, то ще е само с гърдите на нашите войници -
добави офицер, който стоеше до нас.
Не ми се разказва в какво настроение продължихме пътя си след щаба
на генерал Зотов. По красива пътека през възвишения, дерета и клисури
стигнахме до левия краен фланг, но още преди мястото на сражението
срещахме влачещи се ранени. Лицето на един беше окървавено, а
униформата му, подгизнала и оцветена е кръв. Друг с прострелян крак едва
се мъкнеше и при всяка крачка мъчително стенеше. Трети, щом ни видя,
прошепна: „Къде е лазаретът?” и губейки много кръв се строполи на
земята… А след тях, дълга колона ранени, които се лутаха и търсеха
превързочен пункт.
Тази беше първата тежка минута в близост до огневата линия и който я
е преживял, няма да я забрави. А колко още такива минути имаше! Още
ранени, и още! Спирате да ги броите и се опитвате да не поглеждате към
измъчените лица и да не чувате стоновете!
Но всичко това беше нищо в сравнение с картината, която се разкри
пред очите ни след четвърт час, когато доближихме мястото на
сражението. Картина на смъртта! Не мога да я нарека иначе. Като излязох
от оврага, след който се откриваше бойното поле, видях няколко линейки
на „Червен кръст”, около които се тълпяха хора с носилки. Към линейките
и фургоните отиваха, по-точно пълзяха ранени. Един се движи и от гърдите
му се изтръгват разтърсващи стонове, друг пълзи по корем, трети с вдигнат
крак, го подкрепят двама войници, а от ръката на единия се лее кръв. Тези
са щастливците, които все още могат да се движат. Върху носилка е
струпана окървавена маса, в която трудно се разпознава човешко същество.
До нея друга носилка, виждате само глава с отворени, но замръзнали очи,
съвсем бледо лице, върху тялото му парче плат. Няма звук, няма движение.
Той е умрял по пътя. Санитарите влачат мъртвеца. Пътят е покрит с
ранени. Те сами са се измъкнали от огневата линия, но силите им не
стигнали и се строполили. Войници и санитари тичат и се суетят, но не
могат да вземат Всички, ранени идват все повече и на всяка крачка се чуват
страдалчески викове. А дъждът се лее като из Ведро, по пътя има локви,
влажно и хладно е, рядката кал се смесва с кръвта и близката и неизбежна
смърт Вече е сложила своя страшен отпечатък върху много лица. Сред
полумъртвата, полужива тълпа яздят офицери, адютанти и ординарци,
запъхтени теглят артилерийски ракли, пробиват си път напред пратеници
до батальоните… Невъобразимият заплашителен хаос ме заслепява, а го
съпровожда терзаещият звук на престрелката. Струва ми се, че нищо друго
не може така да ви къса нервите като пушечната стрелба. Не ви дава и
секунда покой, пронизва ви, струва ви се, че ще сте щастлив, ако спре дори
за минута. Но няма милост и ви се струва, че безкрайната пукотевица е
вътре във вас.
Нататък картината е все същата, но я възприемате някак безсъзнателно.
Гледате, но не виждате. Смесва се всичко - убит кон, разбита артилерийски
ракла, войник с изтичаща кръв.
Нервите ви се смразяват.
Сред хаоса чувате отделни фрази, доловени в движение.
- Загубите ни са огромни, към три хиляди! Отбити са две атаки!
- Помогнете, не мога! - чува се стон на смъртно ранен, но никой не му
обръща внимание.
Всичко така се преплита, че запомняте думи, но не разбирате смисъла.
Вие ви се свят, сърцето ви бие до спукване, устата ви пресъхва, гърлото ви
се дави. А чувате нови думи.
- Да вървим във верига, не е страшно, вижте, куршум проби козирката
ми, а не ме засегна.
- Отдръпнете си, не се блъскайте!
Отново носилки, ранени се влачат, стонове и кръв, кръв!
- Кога ще свърши! Проклета да е войната! - неволно се изтръгва от
гърдите.
Смъртта тържествува наоколо, но живите си искат своето и сред морето
от кръв и стонове виждате няколко души, които жадно се нахвърлят на
парче сирене, което някой е носел със себе си.
Махай се от тук, бягай, за да не виждаш и не чуваш - така си говориш
сам, но в същото време нещо те дърпа да останеш, да си по-близо до тези,
които падат под градушката вражески куршуми.
Напред не се вижда нищо, сякаш е пусната тежка димна завеса, зад
която се чува само адското свирене на куршумите. Хората отиват зад
завесата здрави, силни и бодри и след няколко минути се връщат
окървавени и изтерзани. Много излизат на страшната арена и не се
завръщат.
Няма художник, който да може да пресъздаде тази картина, няма перо,
способно да даде дори приблизително понятие за тази вакханалия на
смъртта.
Става четири часа, атаката вече трябва да е започнала по всички линии.
- Хайде да се върнем, да видим какво става при нас!
„При нас” е десният фланг, 9-и корпус.
Връщаме се и виждаме още по-страшна картина. Там, където имаше
десетки ранени, сега са стотици, където бяха стотици, сега са хиляди. Не
мога да опиша разтърсващите, зашеметяващите подробности. Пътят е
задръстен, конят едва пристъпва стъпка по стъпка. Някакъв фургон е
застанал напряко, а до него, встрани, лежи убит офицер, покрит с нещо
черно. Другарите му са го изнесли от бойното поле. Спира ви линейка на
„Червен кръст”. Около нея се върти студент по медицина, ризата му е
окървавена, а по лицето му личи, че е така измъчен, че нищо не възприема.
Не се вижда какво има вътре в линейката, но се чуват стонове, хрипове и
пъшкания.
Където и да погледнеш, животът си отива и идва смъртта.
Пътят беше дълъг, измъчените коне едва се движеха и когато стигнахме
до десния фланг, вече беше тъмно. По пътя срещнахме познатия ординарец
на командира на 9-и корпус.
- Какво ново при вас?
- Лоша работа, атаката е отбита!
Наблизо в кариер прелита офицер и отминавайки ни, вика:
- Гривишкият редут е превзет!
Не знаеш на кого да вярваш, но вече нищо не те вълнува, сякаш си
вцепенен. „Превзет”, „непревзет”, разбъркала се е главата ти и всичко
наоколо ти става безразлично. Умът вече не работи, а чувствата са
притъпени.
На десния фланг бе настъпило затишие. Но човек не можеше да
прецени какво означава това, добро ли е или не. А и затишие ли беше?
Нощта падна бързо в този облачен, дъждовен и хладен ден. Спуснахме се
от височината и по широкия път се отправихме към дивизионния лазарет.
Смазващото зрелище при превързочния пункт ни накара да забравим
всичко минало пред очите ни и ни извади от вцепенението след картините
от бойното поле.
Като излязох на широкия път и свикнах с тъмнината, различих бавно
движещи се фигури и дори да не чувах стоновете, сърцето ми щеше да
каже кои са тези измъчени хора с изтичаща кръв, които отиваха към
превързочния пункт. Фургони срещах на всяка крачка. Нямаше нужда да
питам кого или какво возят. Слаби викове го подсказваха. Конят ми
няколко пъти се спъна в лежащи войници, които нямаха сили да
продължат. Нужен беше почти час да измина две версти и да стигна до
пункта. По-добре да не го бях правил.
Нямаше как да сбъркаш, че си стигнал превързочния пункт. Много
хора, врява, стонове, викове: тук, внасяйте, вървете по-нататък, няма места
- изпълваха нощта. Съвсем тъмно!
Притичва някаква фигура с фенер, за миг осветява тълпата, носилките,
фургоните с ранените, които идват един след друг. Слязох от коня и влязох
в палатката. Преизподня, няма да я описвам.
Каквото и да кажа, ще е бледо и никакво. Сякаш в този момент небето
се беше уговорило с хората да направи страшната картина ужасяваща. Кал,
дъжд, студ, краката ти ту затъват, ту се подхлъзваш и падаш. Нито една
звезда не се вижда. И сред тази кал много ранени обкръжават палатката,
блъскат се, падат, крещят от болка. Въздухът е изпълнен с мъчителни
стонове.
Вятърът люлее страните на палатката, дъждът ги наквасва. От всички
страни духа леден въздух.
Ранените стоят пред входа на палатката в гъста тълпа, искат да се
промъкнат вътре, засягат чужди рани, настъпват окървавени крака, хващат
простреляни ръце.
- Съвест имате ли, помогнете! - стене един.
- Ваше благородие, няма ли да ме превържат, костите ми са счупени!
- Поне този приберете! - моли ни се един ранен и сочи другаря си,
проснат в калта, под дъжда.
А той нищо не казва, той е полулегнал, полуседнал, не се движи. Още
няколко минути и мъките му ще свършат.
В палатките картината е много по-зловеща, косата ти настръхва.
Претъпкано е, няма от къде да се мине, буташ се между ранените,
настъпваш крака, докосваш раздробени ръце. Лекарите слагат превръзки и
оперират сред блъсканицата. Нищо не достига. Медици, сестри, студенти
са съсипани от умора. На пода върху носилки лежат ранени, много са в
безсъзнание и само когато някой докосне раните им, изохкват в несвяст.
- Пуснете ни, дайте път! - крещят двама студенти, които носят ранен
войник. Но не ги пропускат в блъсканицата.
- Къде са санитарите? - пита лекар. - Отнесете този, умря.
- Подръжте този крак!
Вземате окървавения крак, раненият крещи, а хирургът продължава да
рови в раната, опитва се да извади куршума.
- Ваше благородие, няма ли да вземете в операционната тежко ранен
полковник?
Внасят носилка. Вглеждате се и познавате човека, когото бяхте видял
здрав и силен преди няколко часа.
- Шлитер, командир на архангелоградския полк!
Професорът оглежда раната, поставя компрес.
- Отнесете го, раната е смъртоносна.
Няма кой да го изнесе. Той още не е умрял, чува се хъркане.
Идва някой, двама хващате носилката, изнасяте я, но силите ви не
стигат, плъзгате се по калта, спъвате се и носилката пада.
- Отнесете полковника в офицерската палатка.
Идва помощ и го носите в офицерската, но и там е препълнено.
Поставяте носилката с умиращия човек между две други, на които лежат
млади офицери, по-леко ранени. Телата им се допират, а той трябва да
издъхне всеки момент. Живите лежат до труповете.
Ставате все no-безчувствен. Ходите, блъскате се в ранените, слушате
стоновете, кръвта се лее около вас, но вече ви е все едно, не изпитвате
нищо, за вас не съществуват хора, страданията не ви докосват, вие сте
вкаменен, превърнал сте се в машина, готова да изпълнява, каквото и
наредят.
А до тази палатка е опъната друга. Там няколко души ядат, пият и
шумно спорят.
- Нали Зелените хълмове са превзети!
- Нямаме сили да ги задържим.
- На Гривишкия редут загинаха хиляда!
Но не ви засягат нито Гривишкият редут, нито Зелените хълмове.
Преследва ви кошмар, на сън и на яве. Пред очите ви минава колоната
ранени и мъртви и като автомат повтаряте: „Проклета да е войната!”
В този ден смъртта грабна няколко хиляди жертви на „третия щурм” на
Плевен. А за тях дори не може да се каже заедно с Фауст:
О, счатлив тот, кому в победном гуле
она венок кровавъьiй соплетет.
О, щастлив е тоз, що в грохота победен
венеца кървав тя ще му сплете.
Смъртта им оплете венец, но не в грохота победен, а сред грохота на
поражението.

Глава XII
След поражението
Тежко беше събуждането след страшната нощ на 30 срещу 31 август.
Няколко часа сън, макар и тревожен, и виденията на кървави картини, все
пак беше достатъчен, за да те извади от угнетението и парализата, в които
бяха изпаднали хората, видели отчаяната трагична битка.
Пробуждането беше тежко, защото с него вървеше страшният въпрос:
безплодна ли беше тази зловеща касапница? Отначало умът решително
отказваше да допусне подобна мисъл, защото картината пред очите ни
беше друга. В превързочния пункт, т.е. в палатката, където през нощта
стоновете не спираха и всяка педя земя беше подгизнала с кръв, вече не се
редяха зашеметяващи сцени на човешко страдание, каквито не е създала
нито жестоката фантазия на създателя на „Божествена комедия”, нито
мрачното и болезнено въображение на Едгар По. В палатката беше
сравнително топло, стотици ранени не се блъскаха, всички бяха някак
настанени, беше така претъпкано, че между лежащите нямаше никакво
пространство, но в сравнение с онова отпреди няколко часа, сега редът
беше изненадващ. Кръвта вече не се набиваше в очи, ранените бяха
превързани, само от време на време се чуваше вопъл на страдащ, а рядко -
и слаб вик. Къде са многото осакатени, обезобразени, окървавени хора?
Отговор без думи, но не и без стонове даваше проточилата се по пътя
безкрайна колона волски каруци. От превързочните пунктове бяха
отпратени няколко хиляди души и сърцето ти се свиваше, като виждаш как
ги превозваха, как безропотно трябваше да търпят тези, които без страх и
без мисъл за мъките безкористно бяха обрекли живота си на родината.
Каруците бяха по-лоши от вражеските куршуми, в тях безсърдечието беше
повече, те съществуваха, за да направят смъртта на хората бавна и
мъчителна. Най-често без разстлана слама дори върху каруците бяха
нахвърляни по няколко „броя”, без да се помисли ще може ли човекът да
понесе две-три завъртания на колелата. Така работата вървеше бързо,
каруците тръгваха една след друга и ред заместваше хаоса. А колко
животът струваше този ред - за това няма да говорим.
Напразни ли бяха тези жертви? Не е възможно, трябва да е бил
постигнат някакъв резултат!
Логично, след ужасния ден и още по-страшната нощ се връщах към
измъчващия ме от няколко дни въпрос: победа или поражение?
Сутринта на 31 август малцина бяха в състояние да отговорят.
Обстановката не беше ясна.
Плевен не беше превзет, но в ръцете ни бяха Гривишкият редут и
Зелените хълмове и като че ли това беше достатъчно за първия ден на
битката. Какво ще стане през втория ден, когато атаката бъде подновена.
Дали за един ден не бяха се изчерпали всичките ни сили? С такива въпроси
тръгнах отново към щаба на 9-и корпус. Надявах се да видя там трескава
подготовка за нова атака, но това, което заварих изобщо не отговаряше на
очакването ми. Един поглед бе достатъчен, за да се убедя, че всичко е
свършено, че няма надежда за превземане на Плевен и че вчерашният ден е
оставил следа само с труповете на няколко хиляди човека и на хиляди
други, превърнали се от силни и здрави мъже в безпомощни сакати.
Отчаяние и апатия властваше в щаба и у всеки, с когото се срещнах.
Седяха на малки групи, навели глави, потънали в тежки мисли,
разговарящи с нежелание и когато все пак отронваха някоя дума, тя още
по-силно доказваше, колко са потиснати.
- Сражението наистина ли приключи? Няма ли да се поднови атаката? -
налагаше ми се да питам.
- От чия страна?
- От наша, разбира се!
- Шегувате ли се? Да не би да имаме сили да атакуваме?
- Защо не? Нали превъзходството е на наша страна, превзехме
Гривишкия редут, Зелените
хълмове са в ръцете ни! Резултатът от първия ден е добър.
- Каква ни е ползата, че изгонихме турците от Гривишкия редут и
Зелените хълмове, след като те ни отблъснаха по всички линии. А какво ни
струваше да вземем тези редути. Загубите ни в хора са страхотни, дай
Боже, само да задържим това, за което така скъпо заплатихме. Няма да
атакуваме, сега трябва да се чака подкрепление. Дано дойде гвардията,
тогава ще е по-лесно!
- Да, ще дойде гвардията и всичко ще е различно, няма начин! Но и тях
ще ги бият, ако ги командват така, както нас ни командваха! -
развълнувано отбеляза един офицер.
- Значи вчера не победихме?
- А вие какво си мислехте? - Още една победа и, ако даде Господ, да се
махам по-скоро и у дома! Не, не беше победа, а поражение и кой е
виновен? Струва ми се, че не се бихме лошо.
Няма на света армия, която умее да мре по-добре!
Цитирам този разговор, за да се разбере как трудно е да знаеш какво в
действителност се е случило дори да си участвал в сражение. Единичният
успех, превземането на един или друг редут е маловажен. За везните, на
които се мерят победата и поражението значение има само едно -
постигната ли е или не целта на битката. Ако е постигната, колкото и да са
жертвите, тя е победа, ако не - е поражение!
Плевен не беше превзет, бяхме отблъснати със страшни загуби, които
ни отнемаха възможността за нова атака. Военните незабавно произнесоха
убийствената дума: разгром. Само някои, които не искаха да видят
истината, се утешаваха с превземането на няколко редута…
Така измъчено и бавно се влачеше времето, този ден сякаш нямаше
край. Съдбата като че ли нарочно забавяше часовника, за да се врежат по-
дълбоко в съзнанието ни жестоките картини от третия щурм на Плевен.
Такива дни са рядкост, дни на всеобща мъка, когато няма човек, на когото
да подметнеш нещо весело или да му е безгрижно изражението. Мрачно
настроение, паднал дух, примесен със злоба. Който каквото и да каже в
такива дни, всяка дума пробожда сърцето. Хората си спомняха, но когато
спомените са от вчера, те са особено остри и изгарящи. Нямаше човек,
който да не помни преживените мигове. Спомените включваха и общото за
всички, и съвсем личното, интимното. Един описваше с ужасяващи
подробности хода на атаката, как частта дружно тръгнала напред, как била
посрещната с адска пушечна стрелба и как бързо, като сняг под слънчеви
лъчи, се топяла под градушката вражески куршуми. Друг си спомняше за
свой близък приятел, който вървял весело напред и не мислел за смъртта,
сигурен в щастливата си звезда. Но пред очите му се олюлял, направил още
няколко крачки, след това коленете му се подкосили и той паднал смъртно
ранен, макар и все още дишащ. Турският куршум сразил щастливата му
звезда. Трети, с преклонението, каквото винаги предизвиква героичната
смърт, разказваше за командир на полк, който предчувствал нашата загуба
и своята гибел, но водел полка си. С личен пример въодушевявал
войниците. Не го излъгало предчувствието, паднал един от първите.
- Изумително е - добави този, който разказваше, - че от сутринта той
говореше, че ще бъде убит с такава увереност, че и аз не се съмнявах.
Смъртта не го плашеше. Но няма да забравя с колко мъка ми каза, че ще
бъде убит. Нищо, все някой трябва да загине, но му е обидно, че ще умре
уверен в нашия разгром и предварително изпитва срам, дори ярост!
Много страници могат да бъдат изписани, ако цитирам всички разкази и
спомени, чути този ден. Но все пак целта ми не е да разстройвам
чувствителните читатели, само искам да предам общото настроение.
Часовете бавно се точеха със спомени и сигурно още щяха да се точат все
така, ако не бяха внезапно прекъснати от пронизителна пушечна стрелба.
Всички наскачаха, измъкнаха биноклите и се вторачиха в посоката,
откъдето идваха гърмежите. Денят беше ясен и видяхме движение на групи
далече на левия фланг. Турците атакуваха Зелените хълмове. С невероятно
настървение, придвижили значителни сили, те се хвърляха да си върнат
отнетите им редути и успяха да го сторят за около час. Взеха от нас онова,
което ни струваше толкова жертви. Настроението падна още повече, когато
до щаба дойде вестта за тази загуба.
- Само това оставаше! - каза един.
- Никак не ме учудва, можеше да се очаква! - задушавайки се от яд, каза
друг.
В такива моменти ти става по-леко, ако има кого да порицаеш и затова
се посипаха обвинения. Един упрекваше еди-кой си генерал, който в
решителен миг отказал да помогне.
Един след друг при него идвали в галоп офицери да искат някаква
подкрепа, но отговорът винаги бил един: нямам свободни бойци. Друг
обвиняваше генерала, хвърлил се да атакува Зелените хълмове, без да
прецени силите си и така осъдил на смърт няколко хиляди безпримерно
смели войници. Кой е прав, кой - не в този спор, аз няма да отсъждам,
разбира се.
Ясно беше, че малобройните ни сили са били зле командвани. Изводът
беше един - хвърлили сме се в тежка битка без строго обмислен план, без
да се съобразяваме със съотношението на силите - нашите и на противника.
Турците си върнаха Зелените хълмове и така завърши кървавата драма
на 30 август.
През монотонните дни след жестоката битка суровият въпрос се
изправи с нова сила: каква е причината за нашите неуспехи, къде са
корените на разгрома? Този въпрос не ни даваше мира и всеки си го
задаваше сам. Най-лесно беше причините да се търсят в действията на един
или друг генерал и затова обвинения се сипеха наляво и надясно. Май
нямаше невинни, всички бяха изредени и окачени на черната дъска. Но
щом излиза, че виновни са всички, това най-добре доказва, че лично никой
не носи вина. В такъв разговор, в който се съставяха обвинения срещу
разните командващи лица, един млад полковник спокойно прекъсна
спорещите, за да изложи своята гледна точка.
- Според мен не си струва да се спори кой е повече или по-малко
виновен! - каза той. - За мен е напълно ясно, че отделните хора нямат
значение. Нямаме право да подозираме когото и да е в недостатъчна любов
към родината и в предателство към Русия. Всеки с малки изключения, се
старае да действа добре, а ако заради него резултатът е лош, то е защо то
той просто не умее по- добре. Коренът е по-дълбоко, отколкото си мислите,
той не е в хората, а в слабостите на нашето общо устройство. Погледнете
където и да е, господа, и навсякъде ще се сблъскате с неуредици и грешки.
Тайна ли е за някого, че не са изчезнали старите навици, „невинните”
доходи и всякакви злоупотреби. По-добре да мълчим, а ако говорим, да не
си затваряме очите.
Това беше изречено без раздразнение и злоба, а спокойно, с
неподправена искреност и носеше печата на дълбока тъга. То накара
всички да замълчат за няколко минути. Мълчание, което ясно показваше,
че младият полковник има право. След малко разговорът се поднови, но
вече в друга посока - суровата критика беше насочена не върху отделни
личности, а срещу различни елементи на нашата военна организация.
Искам да споделя с читателите нещо, което чувах, а понякога и виждах
с очите си. Не се наемам да преценя кое е вярно и кое не, нека решават по-
компетентните и по-отблизо запознатите с нещата в армията. Знам само, че
впечатленията ми отразяват вярно настроението и отношението към разни
въпроси, които силно се открояваха в тежките дни след разгрома. Ако се
окаже, че всичко, което видях и чух през тези скръбни дни, не е истина,
първи ще бъда щастлив да призная, че твърде мрачно съм гледал през
призмата на поражението и видяното от мен не отговаря на
действителността. Но възможността за трезва оценка на характери или
недостатъци в една система е по-добра през призмата на поражението
отколкото през призмата на победата. Не случайно загубата винаги отваря
очите, докато победата заслепява с измамен блясък. Въоръжението на
нашата армия предизвикваше критика по-често и в по-остра форма от
всичко друго.
- Възможно ли е наистина - чувах често, - турската армия да е
въоръжена с отлични пушки „Пибоди-Мартини“, също и с магазинни, а ние
стреляме със стари „Крънки“.
Всички се оплакваха от нашето оръжие и признаваха превъзходството
на турското. Чувах го и от офицери, и от войници, които често, като
разказваха случка, добавяха: „Ех, ако имахме пушки като техните!” Как да
не се оплакват, след като турската армия можеше да стреля на три хиляди
крачки разстояние със скорост 15 изстрела в минута, докато нашите
успяваха да стрелят, когато са се приближили на 600, най-много на 800
крачки, а за скорост и дума не можеше да става. Във всеки момент турците
засипваха нашата армия с олово и опустошаваха редиците, а в същото
време войниците ни дори не успяваха да се защитят. Единствената им
възможност беше с непоколебима твърдост да вървят напред, подложили
гърдите си на турските куршуми.
Всъщност, мъжеството на руския войник издържа двадесет пъти на този
огън и не се обърна в бягство. Разбира се, руският войник понесе всичко,
издържа и втори, и трети път и с гърдите си проби пътя до
Константинопол. Но въпросът е колко излишни жертви паднаха в тази
война заради лошото състояние на въоръжението. В този случай нищо
няма да обясниш със съдбовните „неизбежности на войната”. По-скоро
трябва да се позовеш на нашите може би също съдбовни неуредици.
Негодуванието се засилваше от факта, че тъкмо турците имаха
преимущество в оръжието. Ако войната беше с французи, австрийци,
немци, така коментираха военните, няма къде да ходиш, при тях е по-
доброто, от Господа, както се казва. Те са и по-опитни, и по-умни от нас и
контролът при тях е по-силен, но турците, как! Те са див и необразован
народ, гниещ труп, както обичат да се изразяват някои публицисти, а я
виж, при тези диваци и гниещи трупове има елементи на военната
организация, които са подобри в сравнение с нас. Вярно, победихме, но
нека никога не забравяме, че победихме е огромно числено превъзходство
на силите и с несравнимите природни качества на руския войник, който не
признава никакви препятствия в битката с врага.
- Какво искаше - възразяваха малцина защитници, - превъоръжаването
започна, цялата гвардия е въоръжена с берданки, също и стрелковите
бригади. Е, не успяха да сменят пушките в армията, но не може всичко
наведнъж.
Това възражение не срещна подкрепа, напротив, предизвикваше по-
ожесточени нападки.
Рядко се обясняваха докрай причините за нашите беди, особено една,
така да се каже, причина на причините, се отминаваше с мълчание. Но
няма съмнение, че след като турската армия беше превъоръжена, значи и
нашата би могла да се сражава с бързо зарядно оръжие. Новата система се
доказа блестящо във френско-пруската война, а от тогава мина доста
време, за да може войската ни, при нашия огромен военен бюджет, да бъде
поставена в не по-лоши условия от войската на „болния човек”.
Какво значи добро или лошо оръжие? Това можеше да се разбере от
страха, който обхващаше турците при появата на нашите стрелкови
бригади, въоръжени не с крънки, а с берданки. Самите пленени турци
разказваха как черните панталони били истинско страшилище за тях. На
по- доброто оръжие гвардията в значителна степен дължи почетното си
място в историята на последната война.
Недостигът на патрони е в най-тясна връзка с въпроса за
превъзходството на турските пушки над пушките „Крънка”. Турците с
тяхното бързо зарядно оръжие се оказаха така предвидливи, че бяха
подготвили неизчерпаем запас патрони. Не само че не си пестяха
патроните, а с настървение ги изсипваха върху неприятеля. Стреляха
толкова често, стреляха когато можеха и където им падне, безцелно, но
заради броя на изстреляните куршуми причиняваха огромни загуби в
нашите редици. Очевидец, участник в последната война, човек
компетентен във военните въпроси, по този повод казва следното: „По
онова време правителството отдели особено внимание, за да бъде
отстранена сериозната опасност при въвеждане на тази система, заради
недостатъчното количество патрони. Не само бяха произведени огромно
количество, но се изискваха всякакви средства за непрекъснато снабдяване
с патрони по време на бой.
Необикновено е постигнатото от турците в това отношение. Въпреки
чудовищния разход на патрони, в траншеите или на позициите понякога
ние намирахме купчини или торби пълни с патрони. При тяхно
настъпление зад предната линия вървяха коне, магарета и катъри,
натоварени с торби патрони. Видя се, че след като са въвели в армията си
бързо зарядните пушки, турците са установили правило - да не се пестят
патроните, максимално да се използва възможността да се стреля много и
надалече, а в същото време се бяха погрижили да се осигурява и попълва
дори и най-безразсъдното пилеене на муниции.” При нас беше ли
осигурено необходимото количество патрони? Вярно, нашата армия не е
въоръжена с бързо зарядни пушки, нямаше нужда от толкова много
патрони и въпреки това често те не достигаха. Както и да пестяха
войниците ни, случваше се отрядът да е употребил всички патрони, а
доставка на нови не е осигурена. Макар турците да хабяха патроните
направо безумно, както казваха всички офицери, а нашите ги пазеха като
очни зеници и стреляха само след внимателно прицелване, при тях винаги
имаше в излишък, а при нас недостиг. Има ли смисъл да говорим кое е по-
добро - излишъкът или недостигът, както няма смисъл да се обяснява, че в
това отношение едната страна демонстрира несравнимо по-голяма
предвидливост.
- Само че как ще обясните - налагаше ми се да питам, - защо е възможно
в така важна за войната работа - въоръжението и снабдяването с патрони,
турците да са пред нас?
Съгласете се, че Турция наистина е болна държава, а турците не са
нищо друго освен представители на застоя, те са китайците на Европа.
- Много е просто - така ми отговаряха. - Турците не са толкова болни,
както твърдяхме, а ние не сме така здрави, както си мислим.
Това обяснение не е достатъчно задоволително, още повече, че турците
бяха пред нас и в друго отношение освен оръжието. Когато сравняваха
нашата артилерия с тяхната, се говореше същото, като за бързо зарядните
пушки.
 Въпреки жалкото състояние на турските финанси, доста по-лошо от
нашето, правителството им беше успяло да извади на бойното поле
прекрасни стоманени далекобойни оръдия, каквито нашите, за съжаление,
нямаха. Въпреки безусловното превъзходство на нашите войници,
благодарение на тези оръдия, турците винаги имаха възможност да ни
засипят със снаряди, преди ние да успеем да вкараме в действие нашите
оръдия.
Войната винаги разкрива едни или други и слабости, и силни страни на
въоръжените сили.
Суровият опит убеждава, че нещо, което ни се е струвало съвършено,
всъщност се оказва крайно незадоволително. До началото на последната
война много компетентни хора твърдяха, че нашите оръдия, особено 9-
фунтовите, са едва ли не идеалните. Практиката показа, че те не са солидни
и често след 80 или 100 изстрела излизат от строя. Виновни няма, за хората
е характерно да се заблуждават. Но ето каква е оценката в критиката към
военното министерство, специално към командването на артилерията. Още
преди войната е било ясно предимството на стоманените далекобойни
оръдия пред нашите. Въпросът е защо командването не се е погрижило и
нашата армия да бъде снабдена с такива оръдия? Мнозина твърдяха, че
този въпрос отдавна е бил поставен, че компетентни хора са настоявали
пред правителството за доставка на такива оръдия, може би същите, с
които ни унищожаваха турците. Всички предложения са били категорично
отхвърлени. Говори се и за причината, но сега няма да ровим в нея.
Възможно е това песимистично и недоверчиво отношение към нашето
военно командване да отшуми след края на войната, но няма да сгреша, ако
кажа, че то преобладаваше през първия период. Не е за чудене. Факти като
превъзходството на турските оръдия над нашите не са измислица, а най-
добро доказателство за това е, че още преди края на войната наши арсенали
вече бяха започнали да произвеждат стоманени далекобойни оръдия.
Казано е - руснаците сме силни в работата като след дъжд качулка.
Ако за качеството на оръдията все пак може и да се спори, не може да
има съмнения и спорове за количеството снаряди, необходими в една
война. А имаше моменти, когато снаряди не достигаха. Няма значение дали
защото не са били произведени достатъчно снаряди, или защото някой не
беше организирал добре доставката им до мястото на такова сражение като
плевенското. Каква беше ползата да се знае, че някъде има огромно
количество снаряди, ако в определен момент на определена позиция те не
достигат. Не е важно от кого зависеше това - от главното командване на
артилерията или от полевото командване. Важно беше само че и тук, както
и за много други неща, имаше несъстоятелност и недалновидност,
допълващи общите изводи за нашето военно командване.
Подобна непредвидливост имаше и при недостига на танцови
инструменти - слабост, за която се заговори, след като я описа в докладите
си един бележит генерал. Турците изненадаха с майсторството, с което
невероятно бързо се окопаваха. Щом завземат или отстъпят позиция, те
вече успяваха да се окопаят, а всички военни са единодушни, че
значението на тази операция е наистина голямо. Така намалява броят на
убитите и ранените, а и е по-трудно да изтласкаш някого от позицията му.
Ясно е, че ако преди войната турските власти не се бяха погрижили да
доставят в армията достатъчно танцови инструменти, турците нямаше да
могат така успешно да отблъскват нашите атаки. При нас беше точно
обратното, за съжаление. Не можехме да използваме добрия пример, който
ни даваха турците Защо ли? Защото нашите бяха забравили да произведат
и да вземат със себе си танцови инструменти! Дреболия, разбира се, за
която не си струва да говорим, предвид крайната победа, но тя бе причина
за много излишни жертви, за гибелта на много войници! Недоглеждаме е
възможно винаги, не бива да сме твърде строги в трескавото всекидневие
на войната, но недоглеждане, което оставя корпусите без необходимото
количество лопати, това вече е прекалено нехайство, което предизвикваше
негодувание. Не е интересно кой е виновен, навярно никой не е виновен,
но и това, и друго, са последици от цялата система. Дали тази система е
добра или не, въпросът е твърде специален и аз предпочитам да не го
засягам.
Мнозина си мълчат за проблемите на нашата военна организация, но те
са се вглеждали по- дълбоко и вече не се учудват. Такива грешки им се
струват съвсем естествени. Само руският войник не роптае и не
недоволства. За нищо не протестира. Пушката му по-лоша от турските -
той си мълчи, патрони не достигат - мълчи, оръдията по-лоши - мълчи,
няма лопатки - мълчи. Но колкото и безропотно да се отнася, всичко това
става пред очите му и оставя следи в съзнанието му. Сравнението звучеше
в отделни фрази, в които нямаше нито завист, нито обида:
- Ех, ваше благородие, ако имахме пушки като техните, всичките щяхме
да натръшкаме!
Много е нужно, за да се чуе упрек от войника. Нужна е болка,
физическо страдание, човек да е обхванат от нетърпение и отчаяние.
Никога няма да забравя как вечерта на 30 август попаднах на войник,
който лежеше на пътя и тихо стенеше.
- Как си, братко?
 - Ранен съм, ваше благородие! Помолете Господ да не ме оставят тук да
умра, нямам сили да вървя повече.
- Потърпи още малко, сега ще те вземем!
- Да ме превържат поне, много боли!
- Сега, сега, потърпи! Нали си свърши работата.
- Ние си свършихме работата! - каза той с глас, в който остро прозвуча
и болка, и яд.
Думите на упрек и протест нямаше да се изтръгнат от гърдите на този
войник, ако не му изтичаше кръвта. Страданието му беше дошло в повече!
Само за пушките, оръдията и различните снаряди ли можеше да
завижда на турците руският войник? Не, можеше да завижда и за
материалните условия. Например, ако погледнем нашите и войнишки, и
офицерски палатки и ги сравним с турските. Нашите бяха слабички, щом
завали, подгизват, а ако дъждът продължи по-дълго, водата тече направо
през платното и все едно, че хората спят под открито небе. На земята -
вода, и отгоре се лее и е все едно дали си в палатка или не. Щом
офицерските са лоши, какво да говорим за войнишките, тях направо все
едно ги нямаше. Между другото, добрите и солидни палатки наистина са
защита от лошото време и имат огромно значение, предпазват в известна
степен от влага и значително намаляват дела на заболяващите от треска,
тиф и други подобни болести. Очевидно при нас се е разсъждавало така -
трябва да има палатки, а какви са те, могат ли да се използват, това е
последна грижа, която не заслужава внимание. Ако бяха подобри нашите
палатки, щяха да са по-скъпи. Впрочем, добре е да се знае дали те наистина
са по-евтини от турските. Всеки път, когато някой от нашите успяваше да
завладее турска палатка, наставаше голяма радост и не един път чух:
- С каква палатка си? Наша! Аз имам турска, братко, чудесна!
Като забележи как се сгъстяват тъмните тонове, читателят навярно ще
си помисли, че сравненията, които правя, са изкуствени, а аз тенденциозно
се опитвам да покажа, че при нас всичко е по-лошо, отколкото при
турците. Много греши читателят, ако мисли така. Уверявам го, че се водя
само от истината, а ако тя не се харесва на някого, вината не е моя. Никога
няма да премълча за онова, което при нас беше несравнимо по- високо. То
беше най-важното в армията и в сравнение с него всичко друго е
второстепенно. Несравнимо високо стоят нашите войници, нашите
офицери и всичко, което казвам за непривлекателните ни военни порядки,
то също се добавя към персоналните качества на армията ни, която
преодоля Всички несгоди напук на всички и на всеки. По-долу ще посоча
какво създаде отличния дух на армията. Но точно тези достойнства на
войниците и офицерите, тяхната беззаветна храброст, безстрашието им
пред смъртта, т.е. безкрайните жертви, принесени за родината, задължават
по-строго да се отнасям към материалните условия. Сред другите лоши
условия на челно място трябва да се сложи непредвидливостта по
отношение на военната екипировка. Въпросът има две страни. Първо, по
време на поход руският войник е натоварен с излишни тежести, и второ -
недостигът на ботуши, топли дрехи, полушубки, фланели и др. п.
Случи се дълго и често да разговарям с войник, доброволно постъпил
на служба, който след тежко нараняване лежа няколко месеца в болница в
Букурещ.
- Не можете да си представите - разказваше той, - каква огромна тежест
носи войникът по време на поход. Не говоря за себе си, нали съм мамино
синче, не съм свикнал, но аз живях сред войниците, бях с тях на поход и
видях какво им струва. Войникът е длъжен да носи със себе си всичко: и
белъо, и шинел, и запас сухари, и патрони! Накрая хвърляхме раниците, но
стигахме и дотам да хвърлим манерките, бельото, та и шинелите. Ако вече
съвсем не се трае. Представете си жега, 30, 35, та и 40 градуса, слънцето
пече, едва се мъкнеш, пред теб са десетки версти, а така са те натоварили,
че направо лягай и умирай. Гърлото ти пресъхва, няма нищо за пиене,
краката ти отичат и войничето се чувства като товарен добитък. Сякаш
върху вас тежат десетки пудове. Какво да правите, нямате сила да вървите,
а трябва! Няма да забравя как на 18 юли вървяхме към Плевен! Какво ли не
изтърпяхме при този преход! Почивките кратки и рядко, жегата -
убийствена, ние вървим и едва дишаме. Вървим и хвърляме излишния
товар. Да става, каквото ще! Началството ще изиска вещите ни, а как да ги
носим, като себе си едва движим.
Стигна се до там, че захвърлихме всичко. Само че вече беше късно,
бяхме уморени и останали без сили. И доста хора не издържаха! Войникът
пада от изнемога и не може да се вдигне, умряха няколко души. Аз също
паднах, благодарен съм на един приятел, който ми отвори устата, наля
вода, олекна ми, полежах и пак тръгнах. По-удобно би било, ако нямаше
товар.
Така мислеше не само доброволецът, така говореха почти всички
войници, когато се оплакваха от своя товар. Практиката доказа, че
раниците, например, не са нужни при поход и лека-полека се отказаха от
тях. Войниците бяха без раници през цялата кампания. Но все пак
трябваше да носят немалък товар. Положението на турските войници в
това отношение беше несравнимо по- добро. Шалвари, лека куртка, пушка
и сумка с патрони и друга със сухар - това е всичко, което те носеха.
Можеха да се движат лесно и свободно. Всичко останало беше в обоза,
който следваше отряда. Всичко беше организирано така, че да се пазят
силите на войниците. При нас изискванията не бяха съобразени с
човешките сили. Сигурно са смятали, че войникът ще издържи на всичко,
малко ли е издържал руският войник! Защитниците на утвърдените
порядки отговаряха на всеки подобен упрек със стереотипна фраза:
- Само че турците воюват добре, защото са си у дома, в своята страна,
разпореждат се както поискат, могат да влачат след себе си големи обози,
намират всичко, което им потрябва! Ние сме в друго положение - водим
война на стотици версти от дома, на чужда земя, където е трудно да
намериш нужното. И как сега да се грижим и за удобствата на войниците.
Подобно възражение винаги беше енергично оборвано. Знаехме къде и
с кого ще воюваме, знаехме или поне трябваше да знаем с какво ще
разполагаме в тази страна и затова отрано трябваше да осигурим средства,
да организираме нещата така, че после да не се налага да изискваме от
хората невъзможното, а да удовлетворим нуждите им.
Доколко бяха задоволени тези нужди, читателят знае от многобройните
разкази на очевидци.
Тези разкази бяха и необикновени, и възмутителни. Дрехите бързо се
износиха и скъсаха, ботушите - на дупки, подметките се отпорваха. Нищо
ново нямаше. Мраз, виелица, сняг, студ, а войникът е без ботуши и с тънко
шинелче. Предстояха дългите мъчителни преходи и станове в Балкана, а в
това време, през зимните месеци, армията остана без ботуши, без топли
дрехи, без полушубки. Хората жертваха живота си за родината, а тази
родина не се погрижи дори защитниците й да не са полуголи и полу боси.
Това не е преувеличение и хората, върху които тежи този грях, знаят по-
добре от всеки друг за какво става дума. Казват, че сиромах човек е жив
дявол. И наистина, какво ли не измисляха руските войници, за да си
помогнат. Намираха кожи, деряха овце, и си увиваха мръзнещите крака. Но
така успяваха малцина, а повечето се мъчеха и страданието им не биваше
по-леко, защото е, така да се каже, с наш, роден произход, а не причинено
от турците. Както нямаше ботуши, така нямаше и топли дрехи, а няма как
да замениш полушубката с някакво собствено изобретение. Последиците
от тази необикновена грижовност дойдоха бързо. Броят на болните
растеше не с дни, а с часове и на хиляди им измръзваха различни части от
тялото. Тези бяха късметлии, други чисто и просто замръзваха.
Такива са фактите и никой няма да се реши да ги оспорва. Те са така
красноречиви, че няма нужда да пестиш думи, та да изобразиш по-ярко
невероятната картина на лишенията на руския войник, загиващ не от
вражески куршум, с това той би бил щастлив, а замръзващ по балканските
върхове, благодарение на безгрижието на тези, които трябваше да се
грижат той да не остава бос и гол. Прекалено важен е фактът с липсата на
ботуши и топло облекло, за да се обясни с недоглеждането или
нехайството на едно или друго лице. Коренът е другаде, в интендантските
служби и в съществуващата система във въоръжените сили. Възможни са
две причини - може да са предполагали, че войната ще продължи и през
зимата, в такъв случай недостигът на ботуши и полушубки е много голяма
грешка. Или пък не са очаквали зимна кампания, убедени, че наесен вече
ще сме в Константинопол - тогава военното ведомство не е имало никаква
грижа за топли облекла. Второто, разбира се, е по-вероятно, нека не
предполагаме винаги най-лошото, но тогава то доказва несериозно
отношение.
Тази несериозност прозираше във всичко, и във важните, и в
сравнително второстепенните въпроси. Тя проличаваше, защото ту тук, ту
там, все нещо беше пропуснато, все нещо не достигаше, навсякъде личеше
привързаност, неподготвеност и недостиг на зряло мислене.
Присъствах на всякакви разговори и спорове на военни и все повече се
убеждавах, че във военното командване няма нито една област, за която да
можеш да кажеш: Ето, това е добро, тук е добре направено! Това ми
убеждение укрепваше всеки път, когато можех на практика да проверя
чутото. Много от нещата, за които се спореше, ми се струваха маловажни и
незначителни, но по-късно, когато свързвах всичко, разбирах точността на
онова, което все ми казваха, като на невоенен човек:
- Не мислеше, че по време на война има маловажни неща. Тук всичко
има значение, всяко нещо е свързано с всичко друго и затова частите, и
важните и неважните, събрани в едно правят това, което се нарича военна
организация. На вас ви се струват дреболии въпросите за картите,
биноклите, пощата, телеграфа, раздаването на награди и т. н. Дреболии, за
които дори не си струва да се споменава, а всъщност всичките тези
дреболии имат важно значение и ако куца нещо, куца и цялата военна
организация.
И често започваха разговори за бинокли, карти, пощи, телеграф, за това
как се раздават наградите и се извършват назначенията. Чух и
несправедливи изказвания, сам не вземам отношение по военните въпроси,
но предавам като ехо онова, което по време на нашите поражения беше не
само в умовете, а и на езика на всички. Аз само се опитвам да обобщя. В
Германия по време на войната с Франция през 1870/71 година, не само
всеки офицер, но и почти всеки подофицер имаше карта на Франция.
Трябва ли да казвам, че тези карти, за чест на германския генерален щаб,
бяха необикновено точни. При нас картите бяха съвсем малко, нямаше за
всеки офицер, а за войниците и за подофицерите и дума не можеше да
става. По няколко карти бяха разпределени във всеки полк, получиха ги
баталъонните и ескадронните командири - висшите офицери, а всички
останали можеха и без тях. Някои офицери си купуваха сами,
мнозинството оставаха без карти. Във всеки полк изпращаха само по 6
карти. При това картите от местата на сраженията не бяха добри. Много
повече можеше да се желае и от 10- верстната на Артамонов, и от 7-
верстната на австрийския щаб. Воювалите и преди виждаха, че тези карти
изобщо не отговарят на действителността. Въпреки недостатъците, те все
пак можеха да се използват и беше по-добре с такава, отколкото с никаква.
Но не всеки можеше да ги използва, а не се възползваха онези, които
влязоха в Турция в първите редици, защото картите се печатаха, когато
войната вече беше започнала и офицерите, заминали през май, не ги бяха
взели.
Ако следвахме примера на немците, както сляпо го изпълняваме в други
отношения, картите трябваше да бъдат напечатани в големи тиражи преди
началото на бойните действия.
След като нямаше достатъчно карти, от само себе си се разбира, че
съвсем малко бяха биноклите и далекогледите, макар че за всеки офицер
бинокълът е необходимост по време на бойни действия. Пратят ли so
някъде, движи ли се с малък отряд, бинокълът може да му потрябва всеки
момент, за да разгледа какво се вижда в далечината, какво има напред, не
се ли показва вражески отряд. Но бинокъл няма и по неволя офицерът
трябва да се движи напред наслуки. Случваше се изпратени на разузнаване
от два пункта на нашата армия, да се срещнат, да не се разпознаят и да
стрелят един в друг? Имаше такива случаи, а добрите бинокли биха ги
предотвратили.
Такива слабости доказваха, без каквото и да е съмнение, само едно - как
лошо бяхме подготвени за война с Турция. А историята учи и събитията от
последните години все повече ни убеждаваха, че такава война е възможна
винаги. Въпреки това нищо не беше направено, за да бъдат запознати
нашите военни с местата на винаги възможни битки. Почти нямаше военна
литература по този въпрос, няма нито една статия, която да даде
възможност на нашите офицери предварително да се запознаят със
страната, в която ще навлезем, с народа или народите, с които ще се
срещнем. Не е отминала модата да се сравняваме с могъщите ни съседи -
немците, и по този повод мога да посоча техния пример. На влизане във
Франция всеки немски офицер познаваше тази страна едва ли не по-добре
от роден французин. Някой може да каже, че тук военното ведомство няма
нищо общо! Едва ли. Генералният щаб можеше и трябваше да се погрижи.
Слабости от този род могат, разбира се, лесно да бъдат отстранени,
само по-сериозно да бяха помислили за тях. Например, безпорядъкът в
пощенската и телеграфната част. Би трябвало те да са добре организирани,
имало е пари, не ги бяха забравили, както забравиха ботушите и
полушубките, но отсъстваше правилна система за организация. „По-бързо”,
„Някак си”, „Дано” - играеха и тук същата роля, като за всичко друго.
Оплакванията от полевата поща бяха повсеместни и напълно
основателни. Човек трудно може да си представи колко лошо беше
организирана тя. Резултатът беше почти цялостно прекъсване на връзката
между тези, които бяха на бойното поле, и онези в Русия, които с тревога и
безпокойство следяха за съдбата на близките си. Десетки хиляди писма
бяха разпилени на границата, докато с вълнение и трепет ги очакваха и в
Русия, и в армията в Турция. При пътуването ми показаха захвърлени
около пероните огромни денкове с писма, за които никой не го беше грижа.
Няма човек, който да не се възмути от такъв безпорядък, защото всеки бе
оставил в Русия някой скъп за сърцето си. Той знаеше, че му пишат, но
писма не се получаваха.
- Моля ви се - чуваха се често оплаквания. - Три месеца не получавам
известия от вкъщи, не знам какво става там. Налягат ме мисли: живи ли са,
жена ми или някое от децата да не са умрели. Преживявах ужасни мигове.
Една утеха имаше - че не получавам писма само благодарение на миличкия
ред в нашата поща. Нали е казано - всяко зло за добро. Не очаквах, че така
ще трябва да се утешавам.
Нека читателят си представи как в някой кът на Русия майка или жена,
чийто мъж или син е на война, с трескаво нетърпение всеки ден и всеки час
очаква вест от скъпия човек, но не я получава седмица, две, един, два, три
месеца. Ако си представи черните мисли на тази жена и сълзите й,
изплакани в страшно съмнение - Жив ли е? - читателят ще разбере милите
чувства, с които на война се отнасяха към реда в нашата полева поща.
Защо беше този безпорядък, еднакъв за писмата и в двете посоки. Дали
чиновниците не достигаха, или по друга причина - не знам. Важното е, че
тази съвсем не маловажна дейност беше глупаво организирана.
Единственият начин да си сигурен, че писмото няма да изчезне или няма да
се търкаля на гара Унгени месеци, беше да го изпратиш през Австрия, а
вътре нито една дума да не е написана на руски. Средство, което не прави
особена чест на онези, които отговаряха за полевата поща.
 Случваха се и по-лоши неща. Освен обикновената кореспонденция от
войната се изпращаха и пратки с пари. И те изчезваха. Или пък идва
писмото, но парите, които са били в плика, ги няма. Войник, лежащ в
болницата, се оплакваше, че жена му не е получила изпратените от него
три рубли.
Няма да съдя злоупотреба ли беше това или небрежност. Едно обаче
беше утешително - в това отношение всички бяха равни, не пред закона, а
пред безпорядъка. Полевата поща не различаваше войнишките писма от
офицерските, а може би и от генералските. Губеха се всички, престояваха
някъде с месеци и често пристигаха, когато онзи, който трябваше да ги
получи, вече лежеше в гроба. В Казанлък офицер донесе куп писма,
изпратени от Русия преди един-два месеца. Захванаха се да ги разпределят
и като казваха имената на офицерите, прозвучаваше: убит, убит, убит!
Беше по времето, когато първия поход зад Балкана завършваше с тъжното
отстъпление към Шипка заради кой ли не, с изключение само на генерал
Гурко, който бе изпълнил задачата си със забележителна енергия и ум.
Колкото зле беше организирана полевата поща, също така лошо, по-
точно изобщо не беше организирано телеграфното обслужване.
Сравнително бързо завзехме значителна част от турската територия. Никак
не беше трудно да се организира телеграфна връзка, за да се знае в армията
какво става в една и в друга част. Компетентни военни хора твърдяха, че не
само е можело, а е трябвало да бъде установена такава връзка. Но връзка не
съществуваше и командирът на една част не знаеше как вървят нещата в
други части. Разказва се като анекдот за началник щаба на един корпус,
който с писмо моли съотечествениците си да му изпратят руски вестници,
за да прочетат за движението на вражеската армия. Но не е анекдот, а
тъжна действителност.
Мнозина са чели писмото на началник щаба на 12-и корпус Косич от
Русенския отряд. Между другото той пише: „По-бързото получаване на
кореспонденция за нас има важно военно значение, да не говорим за
моралната потребност, защото от чуждестранните вестници ние черпим
твърде скъпоценни сведения за плановете и двжението на противника…”
Но нищо, че отделните армии не бяха свързани с телеграф, за това
вероятно е имало специални съображения. А как се обяснява фактът, че
армията срещу Плевен, разставена на по- малко от двайсет версти, нямаше
на разположение телеграфни проводници? За прокарването им бяха
необходими едно или най-много две денонощия енергична работа!
Обобщавайки всичко, което военните критикуваха, няма да премълча и
вътрешните разпореждания в армията, които зависят от щаба, а не от
централното командване. Те също бяха остро критикувани.
- Разбираемо е - това чувах едва ли не всеки ден, - защо при нас всичко
е в безпорядък. Там, където трябва да се усети присъствието на висшите
лица от щаба, там те никога не присъстват.
Седят си някъде на безопасно място, слушат музика, закусват или
обядват и знаят само да издават заповеди. Днес - превземете Ловеч, утре -
атакувайте Плевен, заемете Одрин или Константинопол. А как да се
превземе, как да се атакува, колко големи са нашите сили и колко
значителни са неприятелските - с това те нямат нищо общо. Излиза че
дясната ръка не знае какво прави лявата, а навсякъде - ненужни жертви и
загуби.
А когато стане нещо лошо, веднага излиза, че някой е виновен. Днес -
Гурко, утре - Крюденер, а вдругиден може и самият Господ, но само щабът
никога не носи вина. Когато нещата са сериозни, щабът трябва да е близо,
всички да го видят, че командва в решителните минути, но къде ти!…
Тези коментари всъщност бяха много по-остри, цитирам ги в доста мека
форма, но работата е в съдържанието, а не в думите. Наистина те
предизвикваха и възражения и защита на щаба от другата страна.
- Е, в крайна сметка каква е вината му?
- Каква? Вземете всяка заповед! Не говоря за това, че без нужда се
разтеглихме толкова, че навсякъде нашите сили бяха по-малко от турските,
навсякъде бяхме по-слаби. Вижте как става това! Днес идва заповед да се
заеме някоя точка. Докладват - може да се заеме, но за да се задържи, са
нужни подкрепления, в противен случай ще трябва да се изостави заетият
град или местност. Отговорът: подкрепления няма да има, но въпреки това,
заемете го! Прекрасно.
Завладяваме посочената точка. След няколко дни турците ни прогонват
и се оказва, че сме дали излишни жертви, а за българите да не говорим.
Така стана не веднъж, всеки знае тези случаи!
Искате ли още? Е, попитайте как се разпореждат с хората, как обмислят
придвижването на войските. Пример. Бригада от 2-а дивизия е в Севлиево.
Получава заповед на 19 или 20 август бързо да се придвижи до Шипка.
Заповедта е получена и трябва да се изпълни незабавно. В страшна 40-
градусова жега бригадата върви към Шипка. Пристига измъчена от жегата
и прехода.
Хората не успяват дори дъх да си поемат и идва нова заповед: няма
нужда от вас на Шипка, незабавно се върнете обратно в Севлиево. Нищо не
можеш да направиш. Пристигнали вечерта, а в 4 сутринта тръгнали
обратно. Пристигнали в Севлиево, но почивка няма. Започнала битката при
Ловеч, там бригадата била необходима и направо хвърлили хората в боя.
Хората били уморени след два тежки прехода, естествено, не можели да се
бият, както биха се били, ако благодарение на заповедите не бяха
извършили двата безцелни похода. Не мислете, че този случай е единствен.
Давам го тук само като пример. Защо се случваха подобни неща? Все по
същата причина. Би трябвало да се учудваме, че не претърпяхме повече
поражения.
Критикуваха се в същата степен и разместванията на командирите на
корпуси.
- На какво прилича това - казваха военните. - Като топчета хвърлят
корпусите от ръцете на един командир в ръцете на друг. Той трябва да
познава корпуса си, офицерите си, войниците, а това не е възможно при
постоянните размествания.
Трудно разбирах тази гледна точка като невоенен човек. Неопитните
очи виждат нещата така: корпусният командир се оказва неспособен и
следователно трябва да бъде сменен с друг, по-талантлив. Не са малко
онези, които получават високи назначения в мирно време, но по време на
война не могат да ги запазят!
- Бедата е там, че в мирно време твърде бързо се издигат хора, които се
оказват неподходящи за война. Ако човек не може да командва корпус през
войната, той не би трябвало да получава тази длъжност и в мирно време.
- Да предположим, че е така, но защо щабът да е виновен?
- Вие си мислите, че през войната не се случва същото? Жестоко се
заблуждавате. Старши чинове са подчинени на младши, корпусът се
командва от нов човек, който изобщо не познава командирите на дивизии,
бригади и полкове и по този начин корпусът се разединява, образуват се
отделни отряди, вземат част от тук, част от там, а нещо винаги не достига.
Всяка част трябва да си има предварително сформиран щаб. Попитайте
имаше ли такъв щаб отрядът на генерал Гурко? Назначават някакъв
полковник за началник-щаб на еди-кой си отряд. Началник има, а щаб - не.
И още. Всеки корпус трябва да си има интендант, а при нас се формира
отряд с повече хора от цял корпус, но интендант няма. И какво се
получава? Корпусът не е корпус, отрядът не е отряд. Всичко е отлично на
хартия, но в действителност не е. Ние никога не знаехме числеността на
вражеските сили, това все пак е разбираемо, но е невероятно, че често не
знаехме какви са нашите сили в определена точка. Не е ли изумително, че
нямаше съгласуваност, че не се подкрепяхме един друг. Сякаш не действат
командири от една армия, а от вражески.
- Само че колкото и мрачно да описвате нещата, вие все пак не се
съмнявате, че ще победим турците в края на краищата?
- Не се съмнявам, разбира се, въпросът е колко ненужни жертви ще са
необходими.
Събеседникът, по-точно, събеседниците ми, имаха право, надявайки се
на окончателния наш успех. В най-печалните мигове, когато изпитвахме
най-угнетяващи чувства, болка и обида, само мисълта за руската армия
даваше вяра, сила и бодрост. Няма нужда да говоря за присъщите на руския
войник храброст и мъжество, за невероятната му издръжливост на всякакви
лишения, страдания и опасности. Това го знае всеки! Руският войник
винаги си е бил такъв и днес е същият. Необичайното е, че същото важеше
и за руските офицери. През последната война офицерите, с малки
изключения, имаха безукорно поведение, каквото едва ли са имали някога
в предходни войни. Те не оставаха назад, не само вървяха редом с
войниците си, а бяха начело и ги водеха в битките. Истината е, че няма
друга война с толкова висок процент на убити и ранени офицери, но и няма
война, като последната, в която руските офицери да са стояли така
достойно на висотата на своя дълг. Не правя неуместна разлика между
гвардейските и армейските офицери, и едните, и другите еднакво
мъжествено гледаха смъртта в очите. Така ли беше през Кримската война?
Преди две-три години бях в Севастопол и отидох да разгледам „Братската
могила”. Водеше ме стар войник с георгиевски кръст, свидетел на
Севастополската епопея, показваше ми гробовете и разказваше за онази
трудна година. Тогава за първи път наистина почувствах Кримската война.
Няма как, в детските ми спомени има само мъгливи картини. И затова, сред
многото гробове и кръстове внимателно слушах разказа на ветерана
севастополец.
Старецът ме насочи към един гроб, сне шапката си, прекръсти се и с
дълбоко чувство каза:
- Царство му небесно! Ето, този беше офицер! Малцина бяха като него!
- Защо? - попитах аз.
- За нас той беше като роден баща, не се щадеше. Където ние, и той там,
пред всички се хвърляше в огъня! Господ го закриляше, но накрая
куршумът не го подмина! Не беше като другите - продължи приказливият
старец. - Те викаха „Напред, момчета!” и се криеха някъде отзад. Нас ни
изпращаха, но сами се страхуваха от смъртта…
- Нима такива бяха много?
- Как да не бяха много! Ето такива бяха малко - отвърна ми той и
посочи гроба. - Ние заради това го обичахме, с него не беше страшно да се
тръгне, а другите, какво, само се водеха, че са офицери.
 Такива, всъщност, справедливи думи за офицерите от Кримската война,
според очевидци и според броя на убитите и ранените, бъдещите
поколения няма да чуят за офицерите от последната война. По време на
войната офицерите не викаха на войниците „Напред, момчета!” - ако не
бяха пред и редом с тях. Не се криеха от куршумите, не се правеха на
болни. Понякога някой обзет от страх се заравяше в царевицата, или
отиваше в лазарета, без да е зле, но такива случаи бяха редки и бързо
ставаха известни. Те само доказват безупречното поведение на офицерите
изобщо. Достойното поведение им спечелваше любовта и уважението на
войниците, които виждаха в тях истински командири, а не само носители
на званието офицер.
- Войниците днес не са някогашните - казваха ми. - Не тръгват в атака,
не се хвърлят в огъня, ако не ги предвождат офицерите им!
Правеше се извод, че равнището на руския войник е паднало донякъде,
но това очевидно не беше правилно. Имаше случаи, когато бяха избити
всички офицери, а макар и останали без командир, войниците вървяха
напред, въпреки адския огън, и спираха чак когато девет от десетте вече
бяха мъртви, а десетият ранен не можеше да държи пушката. Офицерите
винаги водеха войниците и те бързо бяха свикнали с това.
Офицерите, без да правя разлика в чиновете, бяха на висота през тази
война не само със своето мъжество и сериозно отношение към
задълженията. Имаше и друго, не по-малко важно - изпълненото със
загриженост и човещина отношение към войниците. Един пример. Срещам
се с офицер, май беше в Търново, разговорихме се, а той каза, че отива в
болница, разположена на две версти от града.
- Защо?
- Искам да навестя двама-трима войници, които лежат там ранени. Да
идем заедно.
Нямах друга работа и тръгнахме. Намерихме палатката, където бяха
тези войници и си заслужаваше да се види с каква радост посрещнаха
спътника ми. Той се разцелува с всеки, поседя, ободри ги, а войниците се
отнасяха към него с такава топлота, че беше радостно да виждаш така
човешки отношения. Зная, че колкото и такива примери да разкажа, ще ми
се възрази, че отделните случаи нищо не доказват. Какво да кажа: който не
иска да вярва, нека не вярва, който не иска да бъде убеден, да не се
убеждава. Аз само излагам моята гледна точка.
Следствие от такова отношение на офицерите към войниците беше
несравнимо по-голямата близост, привързаност и уважение на последните
към първите. Такава привързаност укрепва военната дисциплина. По-рано
само страхът поддържаше дисциплината, сега войниците слушат
офицерите не само като началници, а като хора, които те обичат и
уважават. Личеше голямата разлика на някогашното „кадетско” от
сегашното военно образование.
Когато войниците гладуваха трети ден, те не се оплакваха и на въпроса:
„От всичко ли сте доволни?”, както преди отговаряха: „От всичко!”
Въпреки това, те вече не бяха машини, които не мислят, нищо не разбират
и само изпълняват заповеди. И сега изпълняваха безусловно всяка заповед,
но наред с това разбираха много неща. Убеждавах се в това все повече при
всеки разговор с войник. Разпространението на грамотността има главна
заслуга за това и тя е на военното министерство. Но и хуманното
отношение на офицерите към войниците допринасяше за развитие на
тяхното човешко достойнство. Каквото и да говорят, времето върши
своето. Един твърде характерен факт говори доколко се е издигнало
моралното равнище на нашите войници.
От 1 януари 1877 г., т. е. от времето, когато армията ни беше струпана в
Кишинев, до 1 август същата година, т. е. в продължение на седем месеца,
два от които тя престоя в Румъния, а след това влезе във вражеската
държава, само около триста съдебни дела бяха в производство. И нека
отбележа, че най-нищожен процент бяха случаите на насилствено
оскърбяване на женска чест, при които се проявяват главно животински
инстинкти.
Във връзка с поведението на нашите офицери не мога да не спомена и
едно обстоятелство, което винаги предизвиква оживени спорове и сериозни
обвинения към командирите. Става дума за системата за раздаване на
награди. След всичко казано, струва ми се излишно да казвам, че
офицерите проявяваха мъжество и винаги предвождаха своите войници не
за да получат един или друг кръст. Те щяха да изпълнят дълга си дори и да
не съществуваха никакви отличия. Но въпреки това, въпросът за наградите
всеки път предизвикваше раздразнение и язвителни нападки срещу тези, от
които зависеше раздаването на крьстове, ордени и други отличия. Нищо
чудно. Щом има награди и щом те не се присъждат за военни подвизи,
само мисълта за неправилно разпределение може да огорчи чувството за
справедливост.
А истината е, че справедливостта далеч не винаги беше спазвана при
раздаването на награди.
Може би имаше излишна нервност и известна злост, както и
неудовлетворено самолюбие, но същността беше вярна. Няма съмнение, че
и сред щабните имаше хора, рискували живота си не един път и
справедливо получили награди. Но се говореше и за хората, които се бяха
били като лъвове на Шипка със замръзнали крака и ръце, и за участниците
в първите три сражения при Плевен, не спрели се през саможертва, които
или нищо не бяха получили, или „Станислав” и „Анна” на петлицата.
Нищо не дразнеше военните хора повече от щедрото раздаване на златни
оръжия и георгиевски кръстове.
Корпусните командири също носят отговорност за несправедливото
раздаване на награди.
Ясно е, че той не може лично да познава всички отличили се в едно или
друго сражение, но може и е длъжен да събере сведения от дивизионните,
бригадните и полковите командири и от всички посочени да избере най-
отличилите се. Порази ме един случай. Завършило беше голямо сражение,
превзет още един редут, който ни струваше не една сотня хора. Войниците
и офицерите бяха постигнали победата с необикновено мъжество.
Повечето офицери безусловно имаха право на награда. Това се обсъждаше,
изброяваха се имена, споменаваха загиналите, хвалеха оцелелите.
- Кой ще пише доклада за превземането на редута? - попита един
офицер.
- Корпусният командир възложи на мен - отговори ординарец, който
беше участвал смело в битката.
На следващия ден докладът беше готов и помолиха младия ординарец
да го прочете.
Похвалени бяха всички участвали в сражението, но по име само трима-
четирима офицери, самият ординарец и още два-ма-трима, като най-
отличили се и естествено заслужаващи награди.
- Е, нямаше ли и други - възкликнах аз. - Може би, но аз не ги знам,
написах това, което сам съм видял.
- Не, моля ви - скочи един от присъстващите. - Щом пишете доклад, по
който ще бъдат предложени награди, длъжен сте да проучите кой е
проявил особена храброст. Това не е трудно.
Идете при бригадния командир, при полковите, ще разберете. Иначе
излиза, че сте се отличили само вие и още X.
Забележката никак не се хареса на ординареца, но в крайна сметка
докладът беше поправен.
- Виждате ли - каза ми по-късно един офицер. - Винаги е така при нас,
загиват или получават тежки рани строевите офицери, а награди получават
щабните, та и ординарците.
Ако раздаването на награди, срещу което така често се чуваха
оплаквания, беше изолирано, военните нямаше да му обръщат внимание.
Бедата е, че такива неща се трупаха едно върху друго, а щом има общо
недоволство, дори дреболиите засилват нервността. Няма аз да оценявам
правилен или не беше този мрачен поглед към действителността. Ще кажа
само че в някои елементи на военната организация наистина имаше тъмни
страни, особено продоволствието на армията и всичко в обсега на
военномедицинското управление. За тях трябва да се говори, защото те
предизвикваха най-силните обвинения.

Глава XIII
Интендантството и доставчиците
Според мен, смело може да се каже, че в цялата армия, освен пряко
заинтересованите, няма човек, който би се решил доброволно да защити
интендантството. Когато ставаше дума за други въпроси на военната ни
организация, все пак се намираха хора, които да защитят реда в нашата
военна система, въпреки че тази защита често приличаше на обвинение.
- Какво да се прави! Нашето ново военно устройство започна
неочаквано, когато не бяха хармонизирани всички части и не всички
реформи бяха довършени! От това идваха недостатъците и недоволството!
Ако войната беше започнала след една или две години, тогава
предварително замисленото щеше да е изпълнено отлично. Сега съдим
недовършена работа, когато наред с новите правила съществуват старите
злоупотреби!
Подобна защита не беше убедителна за никого. Тя предизвикваше
неопровержимо възражение - времето беше напълно достатъчно за
въвеждане на новостите, но дори войната да беше започнала и десет
години по-късно, нашата система щеше да реагира по същия начин.
Дори защитниците все пак на въоръжените сили само вдигаха рамене и
не намираха нито един аргумент, за да оправдаят дейността на
интендантството. Единодушието в обвиненията беше повсеместно. Нямаше
спорове, а само разговори с тежки ругатни! Не съм склонен да обобщавам,
не всички служещи в интендантското ведомство са хора без съвест, сред
тези чиновници са попадали и честни хора, не прибрали нито копейка в
джобовете си и не почернили душите си с греха да крадат от руския войник
и това беше трагичното. Защото независимо от желанието да изпълняват
честно задълженията си, системата ги правеше безсилни да сторят каквото
и да е добро дело и те ставаха жертви на съществуващия ред. Няма
чиновник в интендантството, който да не е сочен с пръст, за злоупотреби е
подозиран всеки. Ако такова необикновено единодушие в критиките все
още не доказва поголовното безчестие на всички интендантски чиновници,
то поне свидетелства за степента на злоупотреби във ведомството и за
съществуващата абсолютно негодна система.
Със същата единодушна ненавист и с още по-дълбоко презрение се
ползва и компанията за продоволствие на действащата армия, дружеството
на господата Грегер, Горвиц и Коган, което е плът от плътта на
интендантството.
Кампанията още не беше започнала, едва бяха прозвучали първите
изстрели, когато се чуха и първите упреци към интендантството. Те скоро
се превърнаха в обвинения за злоупотреби и мошеничество и нарастваха
crescendo и crescendo. Нашите вестници тутакси откликнаха на ехото от
бойното поле и в кратък срок колоните им се изпълниха с разнообразни
факти на груба експлоатация и най-систематичен грабеж. В
чуждестранните вестници и списания също излизаха, понякога със
съчувствие друг път със злорадство, кореспонденции, които описваха в
най-тъмни тонове злото, завладяло руската армия. Зло, наречено обир на
държавата, което като море е заляло България. Чуждестранните
кореспонденти пишеха, че настръхват като научават мащабите на
продажност, заразила и обезсилила целите въоръжени сили. С ужас
разказваха, че почти няма склад с продукти, който да е защитен от
гибелното въздействие на лошото време, дъждовете, ветровете и т.н. Няма
човек, който да е бил на бойното поле и да не потвърди всичко това. Защо
да ги пазят, след като всички, освен армията, имаха интерес, колкото се
може повече продукти да бъдат развалени и бракувани!
Доставчиците получаваха комисиона според количеството на
доставената стока. Тази комисиона растеше при доставка на нови продукти
вместо обявените за негодни. Всеки интендант, според положението си,
получаваше своята голяма или малка част от комисионата и за него
естествено беше изгодно да обявява продукти за развалени заради
обстоятелства, „независещи” от хората. Печален беше изводът от тази
система за снабдяване на нашата армия - всичко струваше на държавната
хазна два пъти повече от онова, което би било заплатено при малко по-
честна система.
Злоупотребите на интендантството и компанията „Грегер, Горвиц и
Коган“ не бяха тайна за висшите командири още от началото на
кампанията. Ето какво пише в заповед на началника на Полевия щаб на
Действащата дунавска руска армия Неспокойчицки от 2 август 1877 г.: „В
полевото интендантско управление постъпват заявления за различни
нередности от страна на компанията при продоволствието на войските.
Като следствие от тези нередности или не са били получавани някои храни,
или в армията са били принудени да се грижат сами за купуването им…”
Така наречените „недостатъци” се множаха, оплакванията бяха все по-
настойчиви, всички знаеха и се възмущаваха до самото начало на военните
действия и въпреки това въведените от интендантството и компанията
порядки преуспяваха. По каква причина? Да не би в договора с компанията
да не са били предвидени злоупотреба или немарливост и е трябвало да се
търпи всяка експлоатация? Не. В точка 12-а на договора се казва: „При
неизправност от наша страна, може да ни бъде отказано да доставяме при
уговорената неустойка”. Въпреки това компанията продължи да печели до
самия край на войната. Тя едва ли трябва да бъде обвинявана и може би се
налага да се съгласим с широко разпространеното в армията мнение, че
„недостатъците” не са били само нейно дело.
А може би злоупотребите съвсем не са били толкова чести, както
пишеха наши и чуждестранни вестници? Но за съжаление, съобщаваните
факти нито веднъж не бяха опровергани, а бяха прекалено много. Намирам
за излишно да ги съобщавам отново днес, да повтарям отдавна известни
неща и да губя времето на читателя.
Фактите бяха наистина потрисащи. И само за илюстрация ще дам
няколко примера.
Когато заминавах от Букурещ, срещнах поредния петербургски познат,
военен, който нещо ръководеше в железниците.
- Какво правите тук? - попитах го.
- Любувам се!
- На какво?
- На всичко, което си поискам, но главно на безкористното наше
интендантство!
- Как така? Ами, така! Винаги съм знаел, че в нашата работа без крадци
не може да се мине, но, признавам, не очаквах кражбите и безочието да
достигнат такива размери. Ако искате, елате с мен, сам да се убедите.
Негодуванието на моя познат беше предизвикано от купчини сухари,
доставени от интендантското ведомство и складирани в Букурещ. По
купчините най-безцеремонно пълзяха червеи. Всичко беше изгнило.
- Eтo какво - каза той. - Като ви покажат, че тук всичко е гнило, то няма
да ви впечатли. Искате или не, ще си помислите дали си струва да се
обръща внимание на такива факти, навсякъде може да се случи! Но когато
живееш тук, когато виждаш какво става под носа ти, когато всеки ден се
сблъскваш с подобни факти, когато стигаш до твърдото убеждение, че
целият този гнилоч не е следствие на нещастен случай, а дълбоко
вкоренена система, тогава ти става толкова гадно, че трябва да избягаш
навън и губиш цялата си вяра в системата, при която са възможни такива
колосални злоупотреби.
Събеседникът ми съобщи и за още един толкова характерен факт, че си
заслужава да бъде разказан. Още в началото на войната във Фратещи
имало значителни количества сено. В селото пристига някаква дивизия и се
нуждае от сено, но наличното е съвсем негодно. Агентът не губи
самообладание. През нощта малка част от сеното изгаря. На искането на
дивизията агентът отговаря: цялото добро сено изгоря, остана само лошото,
ако искате, вземете го, друго няма да има. Дивизията не може да остане без
никакво сено. Няма как, вземат лошото, а издават квитанция, че са
получили добро. По този начин компанията, която купила на безценица
разваленото сено, получила за него възможно най-добра цена, при това,
разбира се, с полагащите и се десет процента.
- Интендантство, компания, все тая - казваше ми той. - Това е някакъв
заговор срещу руската армия. Все едно им е, само и само джобовете им да
са натъпкани със злато!
Аз сам видях как на брега на Дунав заравяха няколко хиляди консерви,
доставени от интендантството. Бяха бомбирали и така прогнили, че от тях
се носеше отвратителна смрад.
Няма съмнение, че доставка на гнили продукти може да се случи във
всяка страна. Навсякъде има хора, които искат да си поживеят за сметка на
ближните им. Но никъде такива случаи не са въздигнати в, така да се каже,
система. Кражбата навсякъде е изключение, а у нас изключение е честното
отношение към работата, когато става дума за снабдяване на армията.
Хората, които добросъвестно изпълняваха задълженията си, бяха направо
мъченици.
Познавах един интендантски чиновник, който работеше пряко сили от
сутрин до вечер и чистосърдечно съзнаваше, че нищо не може да направи.
- Представеше си - разказваше ми той, - предават ми няколко хиляди
пуда брашно в чували.
Казват, че във всеки чувал има еди-колко си пуда. Приемаш ги като
брой на чувалите, а след това виждаш, че те са значително по-леки. Какво
ще направиш - ако искаш, захвърли всичко, защото свои те подвеждат.
През тази война интендантството се прояви не само със злоупотреби. То
беше неспособно, недалновидно и неподготвено, като всичките други
части на военната организация. Как, например, да се обясни такъв факт. В
България пристига 4-и корпус и интендантството отлично знае за това.
Всичко би трябвало да е подготвено, за да не останат без продоволствие
двадесет и пет или тридесет хиляди души. Но какво се оказва? След като
пристига в Свищов, 4-и корпус остава без всякакви провизии. Командирът
на корпуса генерал Зотов телеграфира. На кого? На главния интендант?
Може и на него да е телеграфирал, но е получил необходимото
продоволствие, едва след телеграма до княз Черкаски. Той, в качеството си
на началник на гражданското управление в България, се разпоредил от
турските ниви да бъде прибрано жито и да се достави на 4-и корпус. Тук,
разбира се, не става дума за злоупотреба, а за обикновена неспособност на
интендантството да се организира и да си върши работата.
Има и друг факт, който потвърждава още по-отчетливо тази
неспособност. В Търново през юли усилено се обсъждаше телеграма до
главната квартира от командира на отряд от два корпуса. В телеграмата се
казваше: „В отряда ми няма интендантство, войската е без хляб, моля за
някакво разпореждане”. Телеграмата предизвикала страхотна суматоха.
Главният интендант препуснал до отряда и единственото му извинение
било: Признат грях не е грях! Тази поговорка е доказателство за
великодушието на народа, който я е създал, доказва елегантната
находчивост на този, който я произнася, но все пак ставаше въпрос за
армия, оставена без хляб.
И нищо чудно, че за снабдяването на армията с храни, се казваше:
- Интендантството ни е по-лошо дори от кримската кампания. И тогава
се крадеше, но крадяха способни хора, които знаеха как да се погрижат, за
да осигурят продоволствието на армията. А сега! Пак крадат, но на
всичкото отгоре са и тъпи!
Да предположим, че това е познатата история - съвременниците винаги
са склонни да виждат настоящето по-мрачно от миналото, по простата
причина, че настоящето им причинява преки страдания, а миналото - само
тежки спомени. Спомените за преживени срам и мъки, не са днешните
срам и беди. Тази строгост към настоящето се обяснява с факта, че има
хора, които критично сравняват последната война с кримската кампания,
макар да нямаме право да се гордеем с особени успехи по отношение на
продоволствието и интендантското управление и по онова време. За да
напиша това, се основавам на казаното от съвременници, на факти, които
съобщава генерал М. И. Богданович в своята безпристрастна история на
Кримската война. Дори допускам, че отдалечеността с 25 години, а може
би и други причини, карат автора да смекчи описанието на някои порядки.
И все пак, е всички условности, трябва да се каже, че ако и по онова време
е имало големи злоупотреби, те не са били съпроводени от такава
неспособност и непредвидливост, както през последната война.
Тогава император Николай писал на княз Меншиков:
 „Надявам се, че нашите войски не страдат от времето, от зимата нас не
ни е страх. Важното е да бъдат добре хранени и за това не пестете нито
труд, нито издръжка. Хората трябва непременно да са достатъчно сити.
Може да се добави водка. Добре ще е да се добави и сбитен, ако има
възможност”. Изразената воля „непременно да са достатъчно сити” срещна
енергични и талантливи изпълнители и с действията на генерал-интенданта
Затлер, генерал Анненков и министерския комитет, продоволствието на
армията беше в значителна степен осигурено. Друг е въпросът какво
струваше на Русия това продоволствие, но фактът е, че „интендантската
част на кримската армия е била напълно задоволителна при снабдяването
на войските с продукти и фураж, според сведения на участници в
последната Източна война”.
Участниците във войната през 1877 г. едва ли ще дадат подобна оценка
на днешното интендантство. Обстоятелствата от Източната война нямат
общо с днешните. Например, днес интендантството доставя продоволствие
и фураж на такива цени, че полковете сами се отказват да снабдяват и
хората, и конете.
При обсъждане на интендантската работа заинтересованите възразяваха
горе-долу така – не може да се сравнява Източната война със сегашната.
Тогава воювахме у нас си, у дома, където имахме всичко на разположение,
а тук действаме сред чужди, българите не ни оказват никаква помощ и
само гледат как да се облажат за наша сметка. Огромни пространства ни
делят от Русия, пътищата често са ужасни, всичко е различно в сравнение с
онова време.
Това възражение не е сериозно, защото тогава условията за
интендантството са били по-лоши.
Постоянно нападаме българите, че не ни продавали цялата си стока
бързо и не ни доставяли продукти на ниски цени, защото гледали своята
материална изгода. Та не ставаше ли същото през кримската кампания,
когато „местни земевладелци отказваха да продават сено на армията,
разчитайки на по-висока цена по-късно”. Интендантството и неговият
задължителен съюзник компанията се оплакваха от пътищата, които били
причина за нередовните доставки, а същото и по-лошо е било и през
Източната война. „Навсякъде, от Перекоп до Севастопол - пише същият
историк на Източната война, - пътищата бяха така лоши, че често
куриерите пътували пеш с почивки. Пирогов изминал с куриери 72-верстен
преход от Симферопол до Севастопол за повече от денонощие и половина.
Обоз с продукти тръгнал от Перекоп на 17 декември, а в Симферопол
пристигнал на 21 януари, т.е. изминал 134 версти за 34 дни, което прави по
4 версти на денонощие.” Справедливостта изисква да кажем, че през
Източната война действащата армия е била по-отдалечена от Русия заради
липсата на пътища за връзка. Така че, оплакванията на компанията от
отдалечеността на военните действия не са основателни.
Не искам да твърдя, че тогава продоволствието е било съвсем
задоволително. Една и съща система и тогава, и сега дава близки резултати,
но с тази разлика, че тогава начело на интендантството е стоял способен и
енергичен човек, който държал в ръцете си всички нишки на
продоволствието. Един човек е бил отговорен за всичко, а сега
интендантството може да се оправдава с компанията, а компанията - с
интендантството.
Защо са били потърсени услугите на компания от частни лица, която да
се заеме с продоволствието на армията. Или защото интендантското
ведомство не е било достатъчно подготвено, или пък, защото извършване
на доставките чрез компания ще бъде по-изгодно за хазната. Това означава,
че компанията трябва да е на хора, чиято добросъвестност е несъмнена за
военните власти, че те самите са гаранти, че продоволствието е в добри
ръце. При такава отговорна работа очевидно не са важни само търговските
правила - който предложи по-ниски цени, той да получи договора. Над
всичко трябва да са интересите на армията. Могат да ми кажат, че
договорът с компанията е най-добрата гаранция за добросъвестно
изпълнение. Но увереност, че ще бъде изпълнен без постоянни опити да
бъде заобикалян, без ловко скривани нарушения, може да има само при
условие, че хората, на които е възложена най-важната част по време на
война, изцяло заслужават доверие и са познати на командването като
добросъвестни, способни успешно да се справят със сложната работа.
Такава увереност трябва да стои над договора, защото е ясно, че всеки
договор е само текст върху хартия, а под неговото прикритие могат да се
вършат всякакви злоупотреби.
Компанията, на която беше възложено продоволствието на армията, се
състоеше от хора може би близки на командването, но слабо известни за
руското общество, а и да бяха известни, то съвсем нямаше да е в такава
светлина, че обществото да изпитва безусловно доверие. Нямам намерение
да засягам известни хора, защото в толкова сериозна дейност те не са
интересни, важна е системата, в която действат. Ако в дружеството
участваха други хора, по-известни за цялото общество и ползващи се с по-
високо доверие, навярно то нямаше така бързо да предизвика всеобщата
ненавист, която явно се отрази и на работата му.
 Към дейността на това дружество можеш да се отнасяш с ненавист и
презрение, но едва ли това е основание да го обвиняваш. В какво да го
обвиниш? Че с всички сили иска да забогатее за сметка на руския войник?
Нима това не е съвсем естествено? Компанията си вършеше работата и
целта и се описва с две думи - лесна печалба. Към тази цел тя вървеше по
търговски път според смисъла на тази дума в съвременното индустриално
общество. Нищо друго не би могло да се очаква от компания, която се е
заела с работата не по висши патриотични подбуди, а на задълженията си
гледаше само като на печелившо начинание. Може да се посочваш
кражбите, но да бъде разобличавана като корен на злото, това значи
отговорността да се пренася върху младите от страх да не се разсърдят
възрастните. Ето защо не се решавам да обвинявам компанията, защото
вината не е нейна, а на тези, които са създали условията за
експлоататорската и дейност. А дали на господата Трегер, Горвиц и Коган
са били поставени условия да не злоупотребяват с интересите на руската
армия и руската държава. Струва ми се, че отговорът на този въпрос е
отрицателен, без риск да греша. Компанията е действала според договор,
подписан доброволно от двете страни. Ако целият договор е в интерес на
компанията, тя не може да бъде упреквана и за това. Подписващите са
знаели какво подписват, значи са имали причина да го сторят. Имало е и
отклонения от договора, но и тогава цялата отговорност не пада върху
компанията.
За да е справедлива оценката и на интендантството, и на компанията, за
читателя ще е полезно да се запознае със самия договор… На хартия
всичко изглежда прекрасно, човек може да се радва за руската армия.
Всичко трябвало да е с най-високо качество. Но на практика?
Случваше се същото като с рекламите на магазините в Гостинний двор.
Четете рекламата и изпадате в умиление - какви великолепни стоки има
в тези магазини!
Когато получавате покупките, разбирате, че рекламата лъже най-дръзко.
Носят ви куп гнили продукти вместо най-високо качество. Нали няма как
да допуснем, че всичко казано за доставките на компанията, всички
оплаквания, протести, негодувание, накрая и презрение, е без причина и е
резултат само на ненавист към евреите собственици. Отделни хора могат
да изпитват ненавист към еврейския народ, но не и цяла армия. Ако
еврейската компания си беше свършила съвестно работата, трудно щяха да
се намерят фанатици, които да обвинят националността на собствениците,
а които биха го сторили, щяха да предизвикат само насмешка у всички
порядъчни и поне малко образовани хора. Причина за всички обвинения
беше не еврейската националност, а недобросъвестност, която се набиваше
в очите. Попитайте който и да е офицер какво брашно, месо и вино са им
доставяли, дори в болниците, и ще чуете един отговор: „брашното, най-
често мухлясало, месото - развалено, виното - някаква жълта мътилка, от
която ти се повръща”.
За неизпълнението на този пункт от договора и други трябва да
разделят отговорността заедно с компанията. Този текст е допълнен със
следното: „доставката на продукти с горепосочените качества е
задължителна за нас, ако ги набавим както в империята, така и в чужбина с
изключения за сорта и качеството на продуктите, които ще зависят от
местната реколта и начините на производство…” И тъй като войната
трябваше да се води в чужбина, този „невинно” добавен текст унищожава
смисъла на член втори, изискващ за всичко най-високо качество.
- Извинявайте - обръщаха се към агентите на компанията, - какво
доставяте, то за нищо не става? Нали по договор сте задължени да
доставяте най-високо качество.
- В България няма друго - отговаряха агентите. - Даваме каквото има,
благодарете се и за толкоз.
Нищо не можеше да се направи, приемаха всичко - и доброто, и
разваленото, а издаваха квитанции за продукти с най-високо качество,
плащаха според договора, а не според продуктите.
В член трети на договора се казва: „след разполагането на армията на
крайните точки на левия бряг на Дунав, както и след преминаването на
Дунав и на всички места на бойните действия по време на цялата кампания
ние трябва да извършваме доставките в магазини или складове в
количества и срокове, които всеки път ще бъдат посочвани от
интендантството – или направо във войсковите части според искане на
командирите…”
От този текст може да се заключи, че където е войската, там ще е и
компанията с нейните продукти. Но в действителност не беше така. Най-
известен е случаят с първия презбалкански поход на генерал Гурко, когато
агентите на компанията дори не бяха близо до отряда. Не доставяха нищо,
нито за хората, нито за конете. Същото стана и при втория презбалкански
поход, т. е. компанията не вършеше нищо на местата, където беше трудно
за доставки.
Случваше се, макар и рядко, войската да остане без никакви продукти и
три четири дни да се храни с мухлясали сухари. Агентите на компанията се
защитаваха с обяснение, че съобщенията идвали прекалено късно.
- Какво да правим - казваха те, - като много често не знаем къде и колко
провизии трябва да доставим. По договора, седмица по-рано трябва да ни
съобщят за доставката. В поръчката точно трябва да е посочена частта,
местоположението и, количеството продукти. Командирът трябва да ни
извести поне три дни предварително за нуждата от доставка. Но това не се
спазва.
Постоянно получаваме такива искания: „утре доставете еди-какви си
продукти!” Или по-лошо.
Получаваме поръчка, полагаме усилия да я изпълним, закарваме
поръчаното на посоченото място и се оказва, че там няма никого.
Продуктите се развалят и ги изхвърляме.
Наистина имаше такива случаи и те доказват непригодността на
съществуващата система.
Нямаше единство на действията, заповедите и разпорежданията. Всичко
накриво, всеки действа сам за себе си, заповедите си противоречат,
движението на войските не е обмислено, противоположни решения в
рамките на ден или на часове, с други суми, безпорядък, отчасти това може
да оправдава донякъде неточностите на компанията.
Но не може да оправдае доставката на лоши или развалени продукти, а
от друга страна - необикновено високите цени.
В това отношение договорът даваше широк простор за дейността на
компанията и беше така сръчно написан, че изцяло възпрепятстваше
сериозен контрол. Дори може да се допусне съмнение в истинското
желание за контрол у лицата, натоварени с грижата да събират държавните
пари. Интендантството и компанията се оказаха близнаци, оказващи си
пълно доверие и подкрепа…
… Договорът очевидно урежда така доставките на продукти, че
компанията трудно би се отказала да прибира три пъти по-скъпо.
Всъщност, всеки агент можеше да иде предварително на определено място,
да изкупи почти всички продукти там и после, когато цените значително се
вдигнат, да поиска справочни цени. Стока, купена за 1 рубла, ще струва 10
рубли по справочни цени и развалените продукти, купени на най-ниски
цени, ще минат за най-високо качество по най-високи цени. Работата е
чиста и няма как да се доказва измама след месеци практика. А към
надутите цени се добавят и 10 процента комисиона!
Отлично зная, че по повод тези мои думи защитниците на
съществуващата система за снабдяване на армията с продоволствие ще
Възразят така: нападките ви са голословни. Щом сте решили да
обвинявате, длъжен сте да представите писмени доказателства в подкрепа
на думите си, в противен случай, те нямат никакво значение! Крайно
неоправдано възражение. Да събира писмени доказателства е работа на
разследващата комисия. Моята задача е много по-скромна и се ограничава
в обикновен разказ за видяното и чутото на място. Няма заговор в цялата
армия за обвинение срещу интендантството и компанията. Офицери,
генерали и войници не лъжат безсрамно, като разказват, че хората са
оставали по няколко дни без храна, само с мухлясали сухари. Никой не
мами, когато описва агентите на компанията, които не само продават гнили
продукти на цени за добро качество, но и редовно лъжат в кантара. Не
изкривяват истината и тези, които казват, че когато им се е налагало сами
да си купуват продукти, са намирали по-добро качество на по-ниски цени.
За интендантството беше изгодно да крие и високите цени, и лошото
качество на продуктите.
Интендантството и компанията действаха там, където можеше да се
мине и без скъпите им услуги, а ги нямаше на местата, където беше трудно
и неизгодно да се доставя храна. Ако по пътя си напред през Балкана
руската армия не намираше често големи запаси, струпани от турците,
печална участ щеше да сполети много части. Към опасностите заради
студа, към страданието заради липса на топли дрехи и обувки, щеше да се
добави и още едно тежко изпитание - на глада.
Компанията и косвено интендантството имаха и други начини да
печелят от бедствието война…
Не твърдя, че само компанията експлоатираше Русия през тежката
година на войната. Дори я обвинявам недостатъчно, защото нейната задача
беше да спечели повече, струва ли си да говорим за средствата.
Компанията нямаше претенцията да играе историческа роля, тя имаше
чисто търговски цели, а „други” трябваше да имат съвсем различни цели и
задължения.
Всъщност, нямам причини да обвинявам и тези „други”, защото те си
бяха такива, каквито са, каквито са ги формирали нашите вековни
традиции.
Най-добро доказателство за справедливостта на обвиненията срещу
компанията е доклад, публикуван от самата нея. Това е най-нахално
самохвалство, на каквото човек е способен и нищо не доказва по-
убедително греховете им от тези няколко страници, написани, за да
опровергаят всички обвинения. Нека се спрем на изложението, дори само
за да изпълним изискването audiatur et altera pars
Оставям на страна скучните обяснения, че компанията е изпълнявала продоволствена
операция „каквато никой не е изпълнявал във време на война”, че е
„употребила свръхчовешки усилия за доставки на всички необходими
продукти за армията и е успяла да задоволи всички искания”, че „войските
не са изпитвали истински нужди при никакви обстоятелства”, че
„компанията винаги и навсякъде е действала само при спазване на
държавните интереси”, че „нито един честен руски патриот предвид тези
обстоятелства, не може да не признае огромните услуги, оказани от
компанията на руските финанси в Румъния”, че „компанията понесе
огромни загуби, очевидни дори за хора, непосветени в търговските сметки
и дела, грижейки се за правилното продоволствие на армията при така
неблагоприятните обстоятелства”, че накрая, „нито един служител на
компанията нито за минута, никога, не е имал користни цели и мислите и
желанията на всички в компанията бяха да не се пестят труд, средства и
дори здраве, за да доставят на болниците всички поискани от тях предмети
и продукти”. Тези цитати говорят сами за себе си. Нека читателят сам реши
кое е повече в тях - най-безсрамен цинизъм или човешка глупост.
Покрай самохвалството има две-три общи положения и те заслужават
внимание, защото допълват образа на системата, действаща по време на
война. В доклада пише: „В резултат на ненавременното известяване на
полевото интендантство за движението на войските, а понякога и за
промяната на маршрутите, поръчваните наряди за подготовка на
продоволствие за движещите се части се препращаха няколко дни след
срока за изпълнение, други наряди се издаваха в същия ден или по време,
за което не беше физически възможно той да бъде изпълнен, някои наряди
изискваха продукти, колкото е възможно, но без да се каже къде, какви и
колко.
Тъй като компанията не знаеше броят на частите, е ясно, че подобни
наряди бяха съвсем неясни.
Независимо от това, често дадени наряди, които вече се изпълняваха,
бяха отменяни след два-три дни, а в това време продуктите вече се
доставяха на исканото място…”
Няма да е справедливо да не се съгласим, че каквито и грехове да
имаше компанията, тя изпадаше в доста трудно положение заради
отсъствието на единство в действията или благодарение на това, че всичко
се вършеше без строг план, слепешката. Дори някой да беше готов да си
изпълни добросъвестно задълженията, това не беше възможно заради
противоречиви разпореждания. Ако има нужда да се успокоява,
компанията има пълно право да го стори, а ако бяха установени
злоупотреби, те не са само нейна вина, а и на интендантството. И не само
на него. Мнозина бяха звани, но и мнозина се оказаха избрани. Отчасти
така се защитава компанията и от тази гледна точка защитата й заслужава
най-сериозно внимание. „Същността на официалните обвинения е, че през
април и май фуражът не е бил с подходящо качество, че хлябът не винаги е
бил добре изпечен и че нарядите към складовете не винаги са били
изпълнявани навреме.” Компанията не смята да отрича справедливостта на
тези факти, но се защитава с текстове в договора, към които би трябвало да
бъдат отнесени упреците. „Тези бележки, без изключение, произтичат от
непознаване на договора с компанията от 16 април 1877 г., в чийто първи
член е казано, че при доставка на продукти в чужбина, са допустими
изключения в тяхното качество, които са причинени от условията на
местната реколта и начините за производство.” С други думи, странно е за
нас да чуем тези обвинения, след като вие също подписахте договора и
трябва да ви е ясно какво означават думите - възможни са изключения по
отношение на качеството на продуктите. Този договор беше изгоден за нас,
но той беше добър и за вас, следователно, няма какво да се оплаквате от
нас… Такава е същността на обяснението на компанията и то, както се
казва, удря право в целта.
Не бива да се пропускат и още няколко реда от доклада, защото е редно
да кажем, че те са предизвикани от истински, макар и твърде печални
факти. „Освен тези специални причини за недоволство, новата система за
продоволствие на армията чрез компания временно промени практиката и
реда на войсковото стопанство в мирно време, а промяната не можеше да
не повлияе неблагоприятно на отношението към компанията, която макар
да работеше на законно основание, с дейността си непосредствено влезе в
контакт с това войсково стопанство”.
Като оставим настрана разчитащата на човешката глупост йеремиада, за
несправедливо отношение към компанията, която била работела „на законно основание”,

няма как да не се замислим над този далеч не тънък, не прозрачен, а съвсем

ясен намек, който се чете в дадения от мен цитат. Като ги преведем на
обикновен език, тези думи означават следното: нашата работа, нашите
злоупотреби бяха пречка за злоупотребите във войсковото стопанство. Ние
се сблъскахме с едни и същи желания за лесна печалба, а стълкновението
озлоби срещу нас тези, от чиито ръце беше отнета доставката на продукти.
Дори да е така, дори няколко полкови командири да бяха осъдени за
злоупотреби на състоялия се в Одрин процес, това не дава право на
компанията да говори за своята феноменална честност.
И да е убедена, че „и болничното, и интендантското командване са
удостоверили пред висшата военна администрация, че всички членове на
компанията са нямали отдих ден и нощ, че са се грижили за доставката на
продукти за армията не само като контрагенти на интендантството, а и като
руски граждани, за чиито сърца са много близки здравето, нуждите и
успехите на руската армия”. От всичко това вярно е само, че
интендантството удостоверява големите заслуги на компанията. Пита се
кой, ако не интендантството да свидетелства за тях. Нали в противен
случай то ще бъде обвинено в черна неблагодарност. Кой знае, възможно е
освен интендантството да се намерят и други защитници на компанията.
Всички подобни защитници дават право на компанията чистосърдечно да
се защити така: Не можехме да сме добросъвестни, защото с нас
постъпваха недобросъвестно, ние не можехме да не експлоатираме, след
като нас ни експлоатираха, не можехме да избегнем злоупотребите, защото
бяхме под властта на хора, жадни да извлекат лична изгода от нашите
нарушения!
Тази защита беше по-сериозна от пропития с цинизъм панегирик, с
който компанията отговаряше на обвиненията.
Трябва да кажа няколко думи и за талигарството, по-точно, за
талигарския грабеж. Полевото интендантството намерило за изгодно да
сключи с господин Варшавский договор за доставка на волнонаемен
транспорт за нуждите на армията и се задължило да плаща по 20 златни
франка дневно за всеки впряг. За съжаление, не разполагам с договора,
който сигурно е интересен с някои свои текстове. Започнала работата и
агентите на доставчика нахлули из Южна Русия да примамват селяни.
Обещавали купища злато, горките селяни се хванали на въдицата,
подписали „ловки” договори и се затътрили към Румъния и България.
Именно горките! Стигнали до някъде и тогава започнал истинският грабеж.
И кого ограбвали! Да бяха крали от държавата, нея кой не я ограбва! Не, те
ограбвали бедните, гладните, отмъквали им последната копейка и ги
пускали да просят Христа ради! Всичко казано и написано за тази позорна
експлоатация характеризира поведението на онези, които по най-
безсъвестен начин лъгаха и обираха руския мужик. Тъжната история на
каруцарите е добре позната, бяха заклани много коне, те самите се
прибраха по домовете си по-бедни отколкото са били, преди да тръгнат за
земите, описвани им като обетовани. Не се върнаха всички, мнозина
загинаха от изтощение, от болести, от глад. Хора и коне имаха една и съща
съдба.
Във въпроса за каруцарите, също както при въпроса за компанията не е
така интересно, че контрагентите на интендантството използваха всички
законни и незаконни средства, за да изцедят всичко от работата, без да
обръщат внимание, че изцеждането е тясно свързано със страданието на
десетки хиляди хора. По-интересно е, че такива контрагенти имаха пълна
свобода да преследват личните си интереси в ущърб на общите. Винаги е
имало и още много столетия ще има хора, за които няма друг Бог, освен
златния телец. Въпросът е защо обществената система, в която действат, си
затваря очите за най-грубите им инстинкти.
Съществуването на злоупотреби не осъжда разобличените за това хора,
а системата, която открива широки възможности пред стремежа им към
лесно печалбарство. Разобличаването и борбата трябва да бъдат
ориентирани не към една или друга личност, а срещу оцеляването во веки
веков на порядките, затварящи очите си за грабежа…
… През цялата последна война руската държава и руският народ бяха
еднакво експлоатирани. Как бе използвана държавата, читателят се е
убедил не един път от предишните страници. Тук ще дам един на пръв
поглед незначителен пример за експлоатирането на народа. През последния
месец или седмица преди подписването на примирието в Курска губерния
се появили агенти на главния доставчик на каруцари и както и преди се
захванали да примамват селяни в обетованата земя, m.e. в България.
Убедили няколко десетки, или повече, не знам точно, дали им по 20 рубли
и си заминали, доволни от свършената работа. Наетите селяни се
подготвили и тръгнали за България. Когато стигнали Полтава, ненадейно
дошло съобщението за примирието. Агентите им казват, че повече няма да
има нужда от тях и значи могат да се прибират вкъщи. Тръгнали обратно с
конете си. Изведнъж курският окръжен съд предявил иск към всички тези
селяни – да върнат парите, които предварително им бил дал доставчикът.
Как така, нали стигнахме до Полтава, после обратно, загубихме време!
Доставчикът не се интересува. Да върнат парите! Той представил в съда
договор и на негово основание бил предявен искът. Селяните погледнали
договора и заявили, че го виждат за първи път. Съдът прекратил
гражданското дело и започнало наказателно разследване дали договорът не
е фалшив.
Разбира се, не е важен този факт, но според мен той особено добре
описва отношението на всякакви такива предприемачи към наплашените
руски селяни.
Когато прочете страниците, посветени на интендантството, компанията
и предприемачите, читателят може да си рече: малко факти ми давате,
доста повърхностна е оценката ви за действията на тези части от общата
организация на армията. Читателят ще е прав да каже това, но все пак едва
ли упрекът му към мен ще е справедлив. Не моя е вината, че изобщо
всичко, което знаем за обществените дела, го знаем неволно, по
повърхностни сведения, случайно излезли на яве и е съвсем естествено и
оценката ни винаги да е само повърхностна и случайна.
Затова казвам, че едва ли ще е заслужено да бъда упрекван в
повърхностна оценка на дейността на интендантството и неговите
контрагенти.

Глава XIV
Военномедицинското управление
Ако снабдяването на армията е една от първостепенните задачи на
общата военна организация, то грижите за болните и ранените воини е не
по-малко важна. Ето защо последните страници на моите бележки и
спомени ще посветя на военномедицинското управление. В противен
случай в бележките ми би останала твърде съществена празнина.
Как да не го опишеш, след като пред очите ти са минали страшни
картини от превоза на ранените, от болници, препълнени с хиляди
страдащи хора, оставяни без каквато и да било помощ, без превръзки, без
грижи, без храна. Как да не говориш за действията на военномедицинското
управление, за болниците, за начините на транспорт на ранените, за
медицинския персонал, за евакуацията на ранените и болните, за тяхното
продоволствие, за организацията на лазаретите. За всичко това е нужно да
се говори и говори! Дори ако в думите ми няма нищо ново, дори да
повтарям казаното от други, има образи, които колкото по-често биват
извиквани пред обществото, толкова по-добре. Има събития и факти, които
трябва да се повторят и повтарят с надеждата да бъдат чути в обществото и
да бъде сложен край на вкоренени порядки, които са източник на толкова
много незаслужени страдания и водят до много излишни жертви.
Знам, че за да се говори авторитетно за нашите болници, човек трябва
да е специалист, лекар и изобщо не претендирам за безусловно верни и
основателни впечатления. Искам само да споделя с читателите това, което
видях през първия нещастен период на нашата война и да разкажа част от
чутото по онова време от хора, много по-компетентни от мен. Някои
специалисти вече се изказаха за нашето болнично дело, но, за съжаление,
отличните им публикации се появиха в специални издания. Почти
единственото, което доби публичност, са интересните и крайно
добросъвестни писма на доктор Илинский, защото бяха отпечатани в един
от най-популярните вестници. Ето защо и спомените на неспециалиста
може да са донякъде интересни за читателите.
Като нямаш определена работа по време на война и единствената ти цел
е да видиш отблизо кървавата драма, естествено е главно болниците да
привличат вниманието ти. Пристигате в някой град - Кишинев, Яш,
Букурещ, Браила, Зимница, Свищов, Търново, и първо отивате да
разгледате болницата. Там, искате или не, ще се срещнете с най-горещите
следи на войната и ще станете свидетел на всичките й ужаси. Затова няма
град, в който да не съм посетил болницата или поне едно отделение.
Първото ми впечатление беше най-добро. Болниците бяха почти празни,
лежаха няколко души, всичко беше чисто, въздухът добър, бельото
отлично, не се чуваха никакви оплаквания. И си мислиш: отлично е
уредена тази част! Поне малко запознат човек не би направил такъв
прибързан извод, но външният нямаше какво друго да си помисли. Който е
видял болница, когато в нея още нямаше ранени, а по-късно е посетил
болниците в места като Търново или Горна Студена с вече десетки хиляди
ранени, той вероятно е останал с впечатление, че нищо по-добро не може
да се желае от военно-медицинската част. На тези места палатките бяха
прекрасни, грижите отлични, медикаментите достатъчно, бельото чисто,
легло имаше за всеки, превръзките се сменяха, ако трябва по няколко пъти
на ден, храната беше добра.
Но, Господи, какъв ужас изпитвах, когато след тези показни болници
попадах в други – в Свищов, Зимница или Фратещи. За
военномедицинското командване не бива да се съди по показните болници
в Търново или Горна Студена, а по онези, в които малцина надникваха и в
които с пълна сила се виждаше неподготвеност, небрежност и изумително
бездушие.
Колкото добро беше първото ми впечатление на изцяло незапознат,
толкова по-силна беше реакцията ми, когато порядките на нашето
военномедицинско управление се разкриха пред мен в цялата си същина.
Не само неопитните изпитваха ужас и негодувание при посещение в
болниците по времето, когато там имаше стотици и хиляди. Още по-силно
негодувание изпитваха лекарите, чиито усилия, енергия и добра воля се
сблъскваха в невъзможността да се внесе някакъв ред в невъобразимия
хаос.
- Какво мога да сторя - казваше ми лекар, смазан от многото ранени в
свищовската болница, - след като нямам нито достатъчно лекари, нито
болничен персонал, когато не достигат медикаментите, а клетниците
остават без храна. Или да побегнеш, или да се застреляш! - казваше отчаян
той.
Имаше защо! Свищовската военна болница беше първата истински
наша болница, която видях.
Беше някъде около 20 август. Стотици, хиляди ранени бяха докарани
тук след втория щурм на Плевен, сражението при Ловеч и шипченската
битка. Гледката потрисаше дори привикнал човек, а аз виждах за първи път
истинска болница. Тя бе разположена в невъобразимо мръсни помещения,
зловонието те облъхваше още на входа, а картината се допълваше от
натъркаляните на пода плътно един до друг ранени, в мръсни, потънали в
кръв дрехи, върху гниещи сламени постелки или някакви подобия на
дюшеци.
Какво представляваше свищовската болница, читателят ще научи от
описанието на един уважаван лекар, който ми предостави записките си.
Към тях ще прибягвам и по-нататък, защото те допълват личните ми
спомени с коментар на един от най-компетентните хора.
„В тези не европейски къщи, а по-скоро коптори, почти разрушени,
изоставени от избягалите турци - пише авторът на ръкописната записка, -
сред купища боклук и нечистотии бяха разпръснати негостоприемните
помещения на военновременната болница. Външният им вид
предизвикваше мъка, но вътре неописуемата мръсотия, безредието и
хаосът напълно озадачаваха всеки, който бе тръгнал да търси нещо
подобно на приют за ранени и болни. В някои помещения беше тъмно като
в рог, като джамията, където настаняваха болните …”.
Описвайки немарливостта и небрежността, авторът добавя: „Разнасят
храната в кофи, които след това пълнят с вода за пиене. Храната раздават
мърляви санитари, които в почернели от мръсотия престилки носят хляб и
варено месо. Мигът, когато храната преминава от мръсните ръце на
санитаря в почернелите, немити от месеци, мазолести от труд ръце на
болните и ранените, може да накара да се извърне всеки човек, дори да е с
най-здрави нерви…”
При тези условия и дума не можеше да става за спазване на някаква
хигиена. Наистина думата „война” оправдава много, но не и такова
отношение, което идва от крайно лекомислие, прикрито с фалшива
важност. Трудно е да се оплакваш, когато по време на продължаващите ден
или два сражения сред множеството ранени, прииждащи в превързочния
пункт в дивизионния лазарет попадат хора с небрежно направена или дори
ненаправена превръзка. Има оправдание, когато в такива дни ранените
остават без храна, трудно е броят им да се предвиди предварително.
Съвсем естествено е, че не достига медицински персонал, за да се направи
всичко необходимо. Но когато всичко това се случва във временни военни
болници, много отдалечени от бойните действия, подобни факти нямат
никакво оправдание. Заради организаторските способности на
военномедицинското командване така беше навсякъде. Добре помня как в
Свищов влязох в турска къща, където лежаха двайсет ранени, докарани от
Шипка. Не е възможно да си представите за какво ставаше дума! Въздухът
беше такъв, че на всеки човек, влязъл отвън, му се доповръщаше, смрадта
от гноящите рани беше непоносима, ранените стенеха. Щом влязохме,
отвсякъде се чуха гласове:
- Ваше благородие, за Бога, наредете да ме превържат!
- Ох! Дано умра по-скоро!
- Не издържам повече!
Взехме да ги разпитваме и какво се оказа: лежат вече четиридесет часа в
свищовската болница № 50, ако не се лъжа, и за тези четиридесет часа при
тях не е влязъл лекар, за да види раните им и да ги превърже. Превръзките
на мнозина паднали и в раните пълзят червеи. Над три денонощия ги
возили с каруци и през целия път не били превързвани. Не им давали
никаква храна. С други думи, забравени и захвърлени хора, но къде? Не
близо до сражението, а във военна болница. Отидохме при старшия лекар.
Беше тъжно да го погледне човек. Той изобщо не се оправдаваше.
- Да, възможно е, но нищо не мога да направя, не ни стигат силите,
малко сме, а имаме тройно повече.
Наистина там, където трябваше да има 420 или 630 ранени, бяха
докарани 1000 или 1500.
Естествено е, човешките сили да не издържат, когато за толкова ранени
трябва да се погрижат десет лекари, дори по-малко.
Ако такива случаи бяха единични, нямаше да си струва да ги
споменавам. Лошото е, че с такива и с още по-ужасни факти се сблъсквах
на много места. Като в Зимница и Фратещи. Болниците в Зимница
надминаваха свищовските. Читателят трудно би могъл да си представи,
например, разположената там болница № 57. За всяка болница с три
отделения нормалният брой болни или ранени е 630 души, т.е. по 210 в
отделение. А в тази болница на 5 септември 1877 г. имаше 2886 ранени.
Това невъзможно струпване на хора предизвикваше безредие и най-окаяно
положение, не само за ранените, а и за здравите, т.е. лекарите, сестрите,
санитарите и пр.
С кое по-напред да се захванат, кого да превържат, на кого да дадат
храна, кой трябва спешно да бъде опериран - всичко това объркваше
хората, дошли тук въодушевени с най-добри намерения и безпределна
енергия. Те се объркваха, отпускаха ръце и с някакво безсилно озлобление,
предизвикано от съзнанието за физическа невъзможност да се стори нещо,
се хвърляха от едно на друго.
- Докторе, моля ви, вървете навън, трябва да се сложи нова превръзка!
 Той тъкмо тръгва и му викат:
- Докторе, по-бързо, бързо тук, ново кръвотечение!
- Докторе, раненият вече лежи, чака операция!
- Докторе, побързайте, той май умира!
Ей така през целия ден разкъсват на парчета нещастния лекар, свят му
се вие и той е като някаква машина, готова да се пръсне всеки момент.
Адска беше службата и на сестрите, и на студентите. Свръхестествени
сили бяха необходими, за да се издържи на това изтезание. Ако тези сили
ги нямаше, заменяше ги специална самоотверженост.
Болните и ранените трябваше да имат особена жажда за живот, за да не
пожелаят двадесет пъти смъртта си, за да не съжаляват, че вражеският
куршум не ги е убил на място.
Всички палатки бяха така претъпкани, сякаш ранените лежаха един
върху друг. Мръсотия, воня, отвратителен задушлив въздух, милиони
какви ли не насекоми, никаква храна в продължение на 12-15 часа,
оплаквания и сълзи от всички страни, раните загнояват, но не ги
превързват, кръв и мъка навсякъде, какво повече да кажа! Но ранените,
които лежаха в палатките върху тънки и мръсни постелки, бяха щастливи в
сравнение с другите! На няколко сажена около палатките направо върху
земята, без покрив, стотици изтощени и страдащи ранени се валяха в
скъсани и окървавени облекла. Един се мята в треска, друг трепери от студ,
трети с вторачен безсмислен поглед лежи неподвижно. Други, които още
не са с окончателно изчерпани сили, умолително се взират в минаващия
край тях лекар и го молят за най-нормални неща.
- Наредеше да ми сменяш рубашката, тя ми реже раната, моля ви като
роден баща.
Лекарят спира, вижда че обилно напоената с кръв и засъхнала рубашка
се е превърнала направо в кора и удесеторява мъката на ранения.
- Ще наредя, ще наредя! - отговаря той, войникът се успокоява и
лекарят отминава.
- Какво да направя, чухте, че обещах да го преоблекат, но няма да
изпълня обещанието си, нямаме чисто бельо.
Няколко крачки по-нататък нова молба.
- Ваше благородие, навсякъде горя, кажете да ме превържат, не мога да
търпя повече!
Раните на този боец са пълни с червеи, но нищо не може да се стори,
той не е един, стотици са, лекарите страдат душевно, болните - физически.
В една група сменят превръзките.
- От тези превръзки няма смисъл - казва спътникът ми. - Вижте мътната
и мръсна вода, но друга нямаме. Превързваме ги на крачка от широкия път,
където се вдига прах до небето, а прахът влиза в раните.
Записките на нашия лекар от болницата в Зимница потвърждават моите
впечатления. Същото видях и във Фратещи. В деня, кога-то бях там, вместо
630 броят на болните и ранените достигна 3000. Въпреки дейната помощ
на „Червен кръст”, картината също беше Възмутителна. Ето как я описва
доктор Илинский: „Като излязох от превързочната барака, бях поразен от
отчайваща гледка: наоколо под открито небе до железопътната линия
много ранени лежат върху слама и в калта. Те са докарани днес и още не са
прегледани, едва ли и утре ще ги погледнат. Повечето са дошли пеш,
другите - на каруци. Никой няма около тях и като ги разпитах, разбрах, че
повече от денонощие са без храна. Триста ранени в сламата под открито
небе, някои и без слама, очакват превръзки…”
Същата картина намираме в „История на Източната война” от генерал
М. И. Богданович.
Променило ли се е нещо в днешното военномедицинско управление?
Съмнявам се след това, което видях в Румъния и България. Сигурно е едно
- на времето никой не е тръбял предварително, че санитарната част е в
отлично състояние. А сега, в началото на войната гръмко обявиха, че
военновременните болници са „отлично организирани” и санитарното дело
изцяло „съответства на съвременното състояние на науката”.
Не може да се каже, че военномедицинското управление няма
отношение към претъпканите болници и тежките условия за нашите
ранени. Тези препълнени болници, оказали се пагубни за нашите ранени
войници, бяха в пряка зависимост от разпорежданията за разпределение на
болниците. В някои местности, където трябваше да бъдат организирани
болници, тях ги нямаше.
Въпреки че от самото начало твърде компетентни хора призоваваха за
повече болници и в България, и особено в Румъния, военномедицинското
командване остана глухо за това искане, както и за всички други. Фактите
не бяха достатъчно убедителни за командването и то продължи да твърди,
че санитарната част е в блестящо състояние. Нека чуем компетентния
човек. Авторът на ръкописната записка отбелязва: „И така, 22-те
военновременни болници с техните 13860 болнични места, шумно обявени
от военното ведомство в началото на войната, се оказаха недостатъчни!
Това не можеше ли да се предвиди… Предварително можеше да се каже,
поне приблизително, броят на заболяванията в армията, предвид
санитарните условия, с които трябваше да се бори нашата славна армия в
местности, известни ни от предишните войни като нездравословни.
Трябваше да се знае, че болничният ни бит дори у нас има, меко казано,
твърде малко общо с хигиената, а на бойното поле няма да издържи не
само научната, а и обикновената, дори фейлетонната критика.” В същия
смисъл, макар и в по-мека форма, се изказа професор Склифасовский в
статия, посветена на въпроса за превоза на ранените и болничното дело по
време на война, публикувана в „Медицинский вестник”. „Една от трудните
задачи на полевата военно-медицинска администрация е своевременното и
целесъобразно разпределение на военновременните болници на театъра на
бойните действия. Не може да се каже, че задачата беше задоволително
решена през сегашната война. Видяхме препълнени болници, заради
недостатъчно места и неподходящото им териториално разпределение.
Полевотовоенномедицинско управление навярно е било известено за
предстоящите действия и предварително е знаело плановете, според които
е трябвало да разпредели болничните учреждения. Ако те са неправилно
разпределени, вината носи медицинската администрация. Тук ние сочим
явление, което според нас е важна причина за много пропуски и
недоразумения, а именно - дуализма в ръководството на администрацията.
Полевият военномедицински инспектор е лекар, а полевият инспектор на
болниците е генерал-майор, който може никога да не се е интересувал от
болнично дело, няма специално медицинско образование и няма средства
сериозно да го изучава. Изборът на места за военновременни болници,
организацията им, снабдяването с всичко необходимо, с една дума цялата
дейност по организирането на тези учреждения, в които трябва да работят
лекарите, в които ще бъдат настанявани хиляди ранени, чието здраве и
живот са поверени на лекарския персонал — всичко това е оставено в
ръцете на некомпетентни хора…”
Но тези факти далеч не бяха единствените, които доказваха
неподготвеността и крайно лошото състояние на тази важна част на
въоръжените сили. За съжаление болниците, недостатъчно на брой,
неправилно разпределени, не бяха това, което трябваше да бъдат. При
сформирането на болница влиза не само известен брой палатки и легла, а и
определен брой лекари, например десет, определено количество
инструменти, аптека, бельо, съдове за приготвяне на храна, резерв
превързочни материали т. н. Когато тези неща ги няма, няма и болница. А
по време на последната война военномедицинското управление
съобщаваше, че е сформирана еди-коя си болница, когато въпросната
болница нямаше нужния брой лекари, нямаше бельо, инструменти,
лекарства, а в нея вече докарваха стотици, дори хиляди ранени. При такива
условия не е чудно, че хората оставаха без превръзки по осем денонощия.
Трима или четирима лекари можеха да помогнат само на най-тежко
ранените. Мога да дам пример с разположената в Търново злополучна
Осма болница. Пратените там лекари и до днес не могат да си спомнят без
ужас за случилото се. Съществуването на подобни болници отново доказва,
че и във военномедицинското управление, както и в други части, много
неща, които на хартия изглеждаха прекрасни, всъщност не бяха такива.
Разбира се, може рутинно да ми се възрази: „Вие изобщо не знаете какво е
Войната! На война са възможни всякакви грешки и пропуски!” Така да е.
Готов съм да се съглася, че подобни случаи са били изключения, макар
строго погледнато и „изключения” не бива да има. А ако зададем въпроса:
какво е състоянието на обикновените военновременни болници? Отговорът
е - много печално, твърде жалко. Влезте в която и да е болница, поговорете
с някой лекар и ще чуете скръбни оплаквания от общото състояние.
- Положението ни става все по-непоносимо - казваха ми не един път. -
Не става дума за малобройния персонал, който не отговаря на броя на
болните и ранените. Нито за липсата на добри превързочни материали, на
шини и бинтове за обездвижаване. Не ни достигат такива обикновени неща
като хигроскопичен памук, восъчна хартия и дори необходими лекарства
като хинин, карболова киселина и пр. Какво да правим? Мъчим се като
грешни дяволи, а полза - никаква. Благодарност към „Червен кръст”,
помагаха ни, доколкото могат, иначе щеше да е съвсем гадно.
„Червен кръст” наистина помогна сериозно на военните болници с
превързочни средства. Но болниците изпитваха нужда от всичко, а „Червен
кръст” не можеше всичко да даде. Или няма аптека, или тя е съвсем бедна,
инструментите са лоши, негодни след една или две операции, постоянна
нужда от белъо, за смяна не можеше да се помисли дори, казаните за
готвене - недостатъчно.
Лекарите постоянно се оплакваха и от доставката на храна.
- От тази рутина и формализъм, от цялата китайска формалистика, няма
живот - казваха те. - Представете си - болният постъпва в болница, преди
всичко трябва да го нахраним, тъй като е без сили от глад, особено ако е
ранен. Но не може. Няма право да получи продоволствие, преди да бъде
записан, да се състави ведомост, последвана от заповед. Полага се дневен
порцион, така че, който попадне в болницата в 12 часа, остава без храна до
7 часа сутринта на следващия ден. И като добавите към този „ред” хаоса,
излиза, че има болни, които остават без храна тридесет и повече часа.
Дълбоко греши този, който смята, че разказите са преувеличени и
предизвикани от раздразнение. В действителност всичко е много по-
мрачно. Доказват го компетентни хора, описали оплакванията си в
спокойна кабинетна обстановка, далеч от военните действия…
Но всички печални факти са нищо в сравнение с превоза на ранените.
Това е тежък грях, който тежи изцяло върху военномедицинското
управление. Който не е видял с очите си тези обози с ранени, не е чул
непоносимото скърцане на несмазаните колела на каруците, сливащ се със
стоновете на клетниците, чиито мъки сякаш нарастват с всяко завъртане на
колелата, който не е видял измъчените лица, той никога няма да проумее
негодуванието, озлоблението, които предизвикваха хората или порядките,
виновни за бездушното отношение към човек, покорно дал живота си за
родината.
За какво беше мислило военномедицинското управление преди
началото на войната, е трудно да се каже, но няма съмнение, че за
превозването на ранените то изобщо не беше се сетило. А ако е било
помислило, още по-лошо, защото е имало други причини тази работа да
бъде изоставена по такъв крещящо възмутителен начин.
Няма нужда подробно да разказвам за превозните средства в нашата
армия. Едва ли има читател, който вече много пъти да не е чел за
абсолютно примитивния и безчовечен начин за превоз, практикуван през
войната. Всеки знае за отвратителните каруци, често непостлани нито със
сено, нито със слама, върху които хвърляха няколко тежко ранени с
раздробени кости. Богата фантазия не е необходима, за да си представиш
положението на горките бойци, поставени под грижите и закрилата на
военномедицинското управление, което не беше в състояние да осигури
нещо друго освен тези каруци, тези средства за изтезание. Не час, не два, а
три-четири дни ранените пътуваха така. Ето случай, когато може да се
каже, че превозваха не хора, пожертвали се за родината, а само „пушечно
месо”. Огромната част изпита ужаса на каруците, малцина имаха късмет да
попаднат в дивизионните линейки на „Червен кръст”, приспособени за
превоз на ранени.
Срещнах обози с триста или четиристотин ранени, а с тях само един
лекар и двама фелдшери. А имаше и обози, които пътуваха изобщо без
лекар. Такъв транспорт докарваше не живи хора, а вкоченясали трупове.
Възможен ли беше транспорт, по-лош от този е грубите, друсащи и
скърцащи каруци, без лекар, без храна. Бяхме изобретили още по-
мъчителен - пешеходен транспорт. Докато бях в Зимница след третия щурм
на Плевен, пристигнаха 574 ранени, изпратени от България да вървят пеш.
Пет дни не бяха ги превързвали, почти пет дни не бяха ги хранили. Нямам
сили да опиша за читателите как изглеждаха тези хора. Бяха ги отпратили
пеш, защото били леко ранени. Сред тях мнозина бяха с раздробени кости
на горните крайници. По-добре да не казвам какво бяха преживели тези
„леко” ранени.
Сигурно ще кажат, че друго транспортиране на ранени от местата на
сраженията не е възможно, няма как на бойното поле да бъдат изпратени
няколко хиляди линейки. Хиляди линейки не са нужни, за да превозиш
хората по-хуманно. Вярно е, че няма как да се предвиди броят на ранените
на бойното поле. Само че такъв начин за превозване съществуваше не само
на бойното поле, а с цялото си безобразие и между два постоянни пункта,
например между Търново и Свищов или между Зимница и Фратещи. Пита
се колко излишни жертви загинаха, защото военномедицинското
управление не направи нищо за по-добра организация. Колко пъти виждах
в болниците умиращи хора, за които лекарите казваха: Той не би издъхнал
заради раните си, ако не беше превозван по такъв начин!
Като става дума за транспортирането на ранените, трябва да спомена и
превоза с влак. Имаше съществена разлика между санитарните влакове на
„Червен кръст” и военно-санитарните влакове. Колкото добри бяха
първите, толкова отвратителни бяха вторите. Първите имаха всякакви
удобства, някои дори разкош и изящество, но за съжаление в тях нямаше
места за много ранени. Военните санитарни влакове нямаха никакви
удобства и приспособления за ранените.
Композирани бяха с третокласни вагони постлани със слама. Пътуваха
само с един лекар, а вагоните не бяха свързани и между гарите беше
невъзможно да се направят превръзки или да се спре кръвоизлив, ако се
налагаше. В тях нямаше нищо, което да наподобява кухня и ранените често
оставаха без храна.
Всеки път, когато близо до бойното поле започваше разговор за превоза
на ранените, защитниците на военномедицинското управление казваха:
- Но, моля ви, не забравяйте, че не воюваме нито в Германия, нито във
Франция, а в Турция и тук условията са много специални и ни поставят в
особено положение. Тази страна не е цивилизована, тя е полудива и ни
лишава от всяка възможност да организираме работата на друга основа!
Явно несъстоятелно възражение. Въпросът е добре организираната
система да успее да се приспособи към неудобните условия. Глупавата
система в една или друга област на управлението няма да се справи и при
най-благоприятни условия. За военномедицинското управление войната с
Турция не беше изненада. Имаха достатъчно време да се подготвяш,
повече отколкото е необходимо, за да предотвратят възмутителни факти
като превоза на ранени в отвратителни каруци, да не ги оставят по няколко
денонощия без храна и превръзки, да не ги струпват в болници така, че да
трябва да се търкалят в мръсотия, прах, в жега и дъжд без медицинска
помощ, изпитвайки невероятни лишения и страдания. И още нещо - това,
което описвам, е едва една двадесета, дори по-малко от случващото се в
действителност.
В своя труд професор Склифасовский отбелязва, че „ако първобитният
начин за превоз на ранените, използван в миналото и преди година
предизвикал нашето негодувание в Сърбия, възмущава наблюдателя, как
ли въздейства върху лекаря, който съзнава огромната вреда върху болните
и ранените”. Затова заедно с ранените в болниците докарваха и трупове.
Този извод важи за цялата дейност на военномедицинското управление.
Този, който е видял отблизо бойното поле и порядките на управлението, по
никакъв начин не може да се изрази в по-мека форма. Спор може да има
само за едно - виновни са отделни лица или е виновна цялата система?
Според мен не би било справедливо да се обвиняват отделни хора предвид
хармонията, функционираща между всички части на въоръжените сили.
*
Третият щурм на Плевен, превързочните пунктове, болниците,
безкрайните обози с ранени - такива бяха последните ми впечатления,
които отнесох, напускайки театъра на войната.
Тягостно ми беше след всичко видяно и чуто. Тягостно не защото не
вярвах в крайния успех на нашето оръжие, а заради голямата яснота, с
която по-силно от всякога пред мен се откриха всички печални страни и
цялата горчивина на нашия отечествен безпорядък. В общия мрак на
хоризонта се появи само един светъл лъч - надеждата, че разголващото
съзнанието ни разбиране за нашата собствена несъстоятелност ще събуди
силите ни, ще освежи с нов дух обществения ни живот и ще даде тласък на
вътрешното ни развитие. Струваше ми се, че след всички тежки изпитания
всичко в Русия трябва да се промени. Дойде зимата. Плевен падна.
Започна победоносното настъпление на руската армия през Балкана, до
самите стени на Константинопол. На 19 февруари 1978 година се състоя
нашето отмъщение за 30 август 1877 г.
Санстефанският договор ни накара да забравим трите щурма на Плевен.
Но не задълго. Събра се европейският ареопаг и замени санстефанския
договор с берлинския трактат… Особено силно сега си спомних онзи спор
между песимиста и оптимиста, благодарение на който станах свидетел на
неуспешния период на нашата война и искам или не трябваше да призная,
че песимистът беше прав тогава. Той заяви безусловната истина - преди
всичко и колкото се може по-скоро Русия трябва да поработи върху самата
себе си.
КРАЙ
Превод от руски Панайот Денев