Professional Documents
Culture Documents
BG Voevodi
BG Voevodi
БЪЛГАРСКИ ВОЙВОДИ
От Д.К. за www.spiralata.net 1
СЪДЪРЖАНИЕ
Димитър Попиванов
ЛЕГЕНДИ И ИСТИНИ ИЛИ ОКАЗАНИЯ ЗА ПОДВИГА
И БЕЗСМЪРТИЕТО
Христо Рудински
ГОРСКИ ЦАР. КАЛИФЕР ВОЙВОДА
Никола Ферманджиев
ЛЕГЕНДАРНИЯТ ЗЛАТЬО ВОЙВОДА
Красимир Томов
КРИЛО ЗА СИРОМАСИ. ИНДЖЕ
Никола Ферманджиев
„ПО ЛАКЪТ НАВИСОКО”. КАРА КОЛЬО
ОМАРЧАЛИЯТА
Никола Ферманджиев
ГОНИТЕЛ НА ПОРОБИТЕЛИ И ЧОРБАДЖИИ.
БОЙЧО ВОЙВОДА
Благовеста Касабова
„ИМЕТО МУ СЕ НОСИ ОТ УСТА НА УСТА.”
ДИМИТЪР КАЛЪЧЛИЯТА
Катя Желязкова
ЦАРИЦАТА НА ОСОГОВО. РУМЕНА ВОЙВОДА
Христо Троански
ВОЙВОДАТА ОТ БЕРОВО. ИЛЬО ВОЙВОДА
Петър Борсуков
КОЙТО НОСИ МЪЖКО СЪРЦЕ. ПАНАЙОТ ХИТОВ
Слав Хр. Караславов
СВОБОДА ИЛИ СМЪРТ ЮНАШКА 1868.
ХАДЖИ ДИМИТЪР И СТЕФАН КАРАДЖА
Ива Йолова
„ОСТАВЯМ ВИ САМО КНИГИ.ПУШКА И САБЯ”.
БАЧО КИРО
От Д.К. за www.spiralata.net 2
Валентина Радинска
„КАТО РОЙ ПОДИР ЗНАМЕТО ДА ПРИСТЪПВАТЕ”.
СТОИЛ ВОЙВОДА
Венета Братинова
ОТСТЪПЛЕНИЕ ОТ МОДЕЛА. ЦАНКО ДЮСТАБАНОВ
Маргарита Петринска
ГОЛЕМИЯ. ХРИСТО ИВАНОВ
Йордан Ванчев
МИГ ЗА БЪЛГАРИЯ. ГЕОРГИ ИЗМИРЛИЕВ –
МАКЕДОНЧЕТО
Мария Бояджиева – Шарлиева
ОТ ИЗВОРА ВОДАТА ТРЪГВА ЧИСТА.
СТОЯН КАРАСТОИЛОВ
Костадин Кюлюмов
БЕЛИЯТ ВАРАК НА ПРОЛЕТТА. ЯНЕ САНДАНСКИ
Нина Андонова
В ИМЕТО НА СВОБОДАТА. МИХАИЛ ГЕРДЖИКОВ
Владимир Каперски
ВОЙВОДАТА ОТ СЕЛО ДЕРМАНЦИ.
ХРИСТО ЧЕРНОПЕЕВ
Весела Люцканова
ИСПОЛИНЪТ ОТ ЛЕРИНСКО. МАРКО ЛЕРИНСКИ
Кирил Назъров
СТРАШНИЯТ. ВАСИЛ ЧЕКАЛАРОВ
Мария Атанасова
ЕНИДЖЕВАРДАРСКОТО СЛЪНЦЕ.
АПОСТОЛ ПЕТКОВ
Кирил Момчилов
ЧОВЕК НА ДЕЛОТО. ГЕОРГИ КОНДОЛОВ >
От Д.К. за www.spiralata.net 3
ЛЕГЕНДИ И ИСТИНИ
ИЛИ СКАЗАНИЯ ЗА ПОДВИГА
И БЕЗСМЪРТИЕТО
ДИМИТЪР ПОПИВАНОВ
От Д.К. за www.spiralata.net 7
Тоз, който падне в бой за свобода,
у той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа,
и певци песни за него пеят...
От Д.К. за www.spiralata.net 8
казват съвсем войнишкое от старо време опълчение
в многогодишно разстояние. Тий чети се предвож-
дат от главатаря, кой носи имя войвода, имат и
знамяни и знамяносец. Ходят с най-строгая войниш-
ка бодрост, обозряват места, поставят си редовно
стражи, нападат, със старая военна хитрост, и пр.
То все е доказателство, че тойзи народ не е изгубил
войнишкий си дух.”
А началото е наистина в най-старите, „вехти-
те” времена. Исторически първите хайдушки чети и
дружини се появяват веднага след падането на Бъл-
гария под турско робство. Хронистите са записали,
че след разбиването на войските на полско-унгар-
ския крал Владислав III Ягело (Варненчик), дошъл
да освобождава балканските народи от турските
завоеватели (1443-1444 г.), една част от тях успява
да се спаси и под водителството на Ян Хунияди –
изтъкнат полководец, продължава борбата. В тези
войски веднага се вливат много българи, може да се
предположи, че стават преобладаващата част и в
съзнанието на народа Хунияди остава под името
„бан Янко” или „Янкул войвода”. Може би тогава
още е влязла в употреба думата (вероятно от унгар-
ски произход), означаваща военачалник, предводи-
тел на войскова част, вожд или по определението
на Найден Геров „глава на хайдустки дружини”.
След това българите продължават съпротивата сре-
щу турските нашественици. Единствено само с отда-
лечеността на времето и продължилото толкова
дълго робство може да се обясни фактът, че все
още няма много данни за първите хайдути и техните
войводи. Въпреки това обаче, знае се, че около
1454 година в София действува четата на Радич
войвода, че през първите три века от робството
От Д.К. за www.spiralata.net 9
поробителите изпитват ударите (отмъстителни и
наказателни) на хайдушките дружини и чети. И ако
до нас не са стигнали исторически документирани
източници, народното творчество е извор и доказа-
телство за съществуването на войводите Чавдар,
Лальо, Страхил, Мануш, Димо и други. Споменават
се и жени войводки – Еленка, Тодорка, Бояна...
Песни и приказки са се предавали от поколение на
поколение. Примерът и подвигът са били заразител-
ни и те не помръкват в народното съзнание. По-къс-
но, това може да се предположи, се появяват нови,
но имената на редица „вехти войводи” се повтарят.
Не е ли показателно, че сам Ботев се е подписвал с
псевдонима Д. Чавдар... Искам да спомена още
няколко факта, за които има положителни
исторически данни.
През 1618 година в Софийско действува хай-
душка дружина на войводата Бързак.
Има сведения, че Чавдар войвода (може би от
многото носили това име) кръстосва Балкана още
през 1721 година. Описан е случай на наказване на
спахия в Карловско.
Пътешественикът Евлия Челеби споменава, че
през 60-те години на XVII в. голяма хайдутска дру-
жина на войводата Байо действува в югозападните
български земи...
Ще ми се да обобщя, че в една или друга
степен историята ни, и особено историята ни от
XVII-XIX в., е много тясно свързана с историята на
хайдутството. Но все още като че ли, освен изслед-
ването на Бистра Цветкова и някои други, малко
внимание е обръщано на този факт. Бихме ли могли
да зададем големия въпрос, Ботевия въпрос: „Кой
От Д.К. за www.spiralata.net 10
не знай...?” Едва ли. Или най-много – известни са
ни имена или общата характеристика на движение-
то като цяло. Това, разбира се, не се отнася до по-
ново време и най-вече за големите войводи и ръко-
водители на борбите за национално освобождение
след 1878 година. А колко много говори фактът, че
на 14 януари 1683 година върховната власт на Ос-
манската империя издава строга заповед цялото
население на Румелия да бъде заставено да пре-
следва хайдутите... Пред историческата наука има
вероятно още много да разкрие. Не може да не се
съдържат данни в официални и неофициални доку-
менти на Османската империя, на отделните дейци,
политици и пътешественици. Но това е бъдеще.
Обективните условия на робството, липсата на бъл-
гарски летописци почти до средата на XVIII век,
тенденциозните съобщения на османски и други
чужди автори – това са бариери. И въпреки всичко
хайдути и войводи живеят в народната памет, исти-
ните и легендите съжителствуват в народното твор-
чество, за да се превърнат по-късно в сказания за
подвига и безсмъртието. На тази основа са се поя-
вили и песните на Ботев (едва ли не половината от
стихотворенията му са посветени на хайдути и вой-
води). Но преди него е Раковски. Любен Каравелов
събира данни и публикува заедно със статиите си за
фолклора и материали, свързани с историята на на-
родната съпротива. Васил Друмев пише „Нещастна
фамилия”. Никола Козлев създава поемата за Сидер
войвода. Хайдутството и образите на войводите е
наистина сериозна тема при изследването на твор-
чеството на първите български писатели. Но не за
това е тук думата. Има някои характерни особено-
сти, на които искам да се спра.
От Д.К. за www.spiralata.net 11
От историята знаем, че Г. С. Раковски съумява
да насочи хайдутството към по-висока форма на
борба с ясни освободителни цели – четническото
движение. Знаем и за неговия „Привременен закон
за народните горски чети за 1867-о лето”. По-малко
известен е обаче „Законът на Бойчо войвода”. А той
е датиран 1826-1858/59 година. Това не е просто
документ. Би могло да се говори, че той отразява
натрупан с векове опит и е ключ за социалнопсихо-
логическо разкриване на основите на хайдутството,
а оттук и на образа на българските войводи. Из-
кушавам се да цитирам част от него.
„Новият другар, преди да се приеме в горската
дружина, трябва да го познава добре някой от нея и
тогаз да се пусни да я види. След това той трябва
да положи клетва пред войводата и цялата дру-
жина:
1. Че ще бъде верен на другарите си и точен
юнак на работата.
2. Докато е с дружината, той няма да има сре-
ща ни със свои, ни с коя да било друга же-
на, нито пък ще има каква и да било работа
с жени.
3. Няма да пие вино или ракия или друго упо-
ително питие.
4. Няма никога да скрива нещо от другарите
си било пари, било друго, защото всичко е
общо до раздялата му от цялата дружина.
5. Длъжен е да слуша войводата, който е гла-
сът и челото на дружината.
6. За новия другар войводата се грижи да му
набави оръжие, ако няма, и да му даде
От Д.К. за www.spiralata.net 12
пушка, нож, чифт пищови, силяхлък, чифт
цървули, навуща и върви, фишеклици, ба-
рут и куршуми; като го научи да бие добре
с пушката и да владей ножа си сръчно и да
му набавя нужния хляб, както и отгдето се
падне...”
За нас в случая е особено интересна оная част
от „Закона на Бойчо войвода”, в която се прави
характеристика на войводата. В т. 9 е записано:
„Войводата трябва нощно време никога да не си
води четата по пътя в гората, а денем да гледа да
осъмва на високи места, от които да може да раз-
гледва и измерва през къде ще премине нощес, със
или без път, какво ще му се падне.
Той трябва добре да познава местата, пъти-
щата и пътеките, кладенците и пр.
Трябва да знае от забелязаните от народа зве-
зди нощно време коя къде изгрява, къде бива в по-
лунощ, след полунощ и къде призори, защото по
тях звезди той често пъти ще налучква пътя си.
Войводата никога да не си води дружината
два пъти на едно място да пие вода.
Никой от момците му да не пуши тютюн сутрин
рано, докато не изгрей слънцето и докато не слете
росата, защото сутрин, ако мине близо край тях
дебнешком някоя потеря, лесно може по росата да
угади дружината по миризмата на тютюня.
Никога войводата не трябва да си ляга, преди
да провери поставени ли са стражите по двама на
5-10 крачки един от други, от които единя спи, а
след 1/4, половин час събужда другаря си за смяна,
От Д.К. за www.spiralata.net 13
ако четата е уморена, а на 1-2 часа става смяната,
ако е починала...”
Ако сравним Бойчовия закон с Привременния
закон на Г. С. Раковски, ще разберем и новата так-
тика на кационалноосвободителната борба, и идео-
логическото и политическото израстване на нейните
ръководители. И все пак, поне засега „Законът на
Бойчо войвода” е източник, от който черпим све-
дения за стратегията и тактиката на хайдутството и
в който за пръв път е дадена по-цялостна характе-
ристика на войводите. Явно е, че войводата е човек
най-опитен сред другарите си, който носи големи
отговорности и комуто са предоставени важни за-
дължения. Вече споменах за самоподчинението като
основа на хайдутството. Що се отнася до войводата,
той по природа трябва да бъде и много взискателен,
и много справедлив, и много човечен. Почти не се
среща случай, описан било в историята, било във
фолклора, където войводата да е обвинен в измама,
в страхливост, в жестокост. Те, българските войво-
ди, са сякаш образец и затуй им „пее песента на
Странджа баир гората, на Ирин Пирин тревата”. Мо-
жем ли другояче да си обясним, че много от тях
народът го е нарекъл с най-красиви имена. Индже
значи строен, Караджа – сърна, Алтън (Стоян) –
златен, Петко Страшника, което ще да е означавало
и справедлив, Кара (Колю) – черен, но има и
значение на строг.
Досега няма, а може би не е възможна и не е
нужна статистика за броя на хайдутите и на техните
войводи. Вероятно е голям, щом като само Сливен
претендира, че е дал сто войводи. Хайдутите ще са
хиляди. За мнозина няма исторически сведения. Но
всеки край на родината има свои светли образи от
От Д.К. за www.spiralata.net 14
тази епоха, непомръкващи с времето. Нещо повече,
последните години засилиха още повече интереса
ни към тях. Хайдутството и войводството е някак
наше, самобитно българско явление. В образите на
войводите са събрани непреходни ценности на бъл-
гарщината през периода на робството. Прави впе-
чатление, че за войводите винаги е говорено с ува-
жение още от техните съвременници. За тях са
писали такива наши дейци и писатели като Георги
С. Раковски, Христо Ботев, Любен Каравелов, Заха-
ри Стоянов и други. Едни от най-интересните сведе-
ния намираме в спомените на Панайот Хитов, Стоян
Заимов, Никола Обретенов, Тодор Луканов. Не бива
да отминем и написаното от Филип Симндов – един
от първите летописци на възрожденската епоха и
биограф на редица дейци. Той ни е оставил кратки,
но много ценни биографии на Левски, Христо Ива-
нов Големия, Раковски, Панайот Хитов, Иларион
Драгостинов, Пахомий Стоянов. С много познава-
телен характер и на места увлекателна е романизо-
ваната биография „Прочутият Филип Тотю войвода”,
написана също от Филип Симидов. Разбира се, в
спомените на хайдутите и войводите, както и в спо-
мените за тях има спорни неща, неточности, поня-
кога случки и събития явно измислени, но всички те
съдържат преклонението пред подвига им, уваже-
ние и благодарност. Взет като цяло, фолклорът за-
едно с отделните произведения са възхвала и въз-
действуват и ще въздействуват върху съзнанието и
възпитанието на българина. Не е чудно тогава, че
произведенията и на съвременните писатели, по-
светени на български войводи и хайдути, се пол-
зуват с такава популярност. Йордан Йовков, Георги
Караславов, Людимл Стоянов, Николай Хайтов,
От Д.К. за www.spiralata.net 15
Слав Хр. Караславов са написали страници, които
ни завладяват с историческата достоверност, с чо-
вешко-психологическите анализи на живота, дей-
ността и личността на изтъкнати български войводи.
Но темата остава неизчерпана. И ще остане. Едва
ли някога ще обозрем територията на войводите и
хайдутите. Тя е вечна и ще остане вечна. Като
България, като „народа, който ги е създал и от-
кърмил, като „българката майка юнашка”, която ги
е раждала и ражда, и защото
От Д.К. за www.spiralata.net 16
ГОРСКИ ЦАР
КАЛИФЕР ВОЙВОДА
Христо Рудински
„Калофер..., основано от
Калифер войвода, чийто
гроб още стои край селото.”
Из „Кратка география”
от Иван Андреев (Богоров),
Букурещ, 1851 г.
От Д.К. за www.spiralata.net 17
лите щяха да се обучават на военни игри, познати
още от времето на Първото българско царство.
— Войводо, войводо — притича най-близкият
съгледвач от току-що постъпилата нощна стража, —
от кулата Венчан прави знак: хора са дошли с
важни известия. Кого ще заповядаш да изпратя.
— Аз ще ида — посегна за отметнатия встрани
колчан Калифер и назова седмина да тръгнат с
него: Дойчин, Добри, Марко, Власьо, Драгоя, Вълко
и песнопоеца Наньо.
Спуснаха се по конопения мост, заобиколиха
хълма и стигнаха Бяла река. Покрай нея се вървеше
по-леко. Луната блестеше във водите и водеше
осмината по избраната посока.
— Наньо — рече войводата, — вземете утре от
Радана пари и слезте да купите с Венчан още пет-
шест катъра. Стражници има да се укрепват, зърно
да се разнесе по скришните места. Ако наши хора
нямат, не се изказвайте пред неогласени. Думайте,
че за търговия ви трябват, че сте откъм другата
страна на планината. И на Станоя из Сопот заръ-
чайте повече върхове за стрели и сулици, пък да
побърза и с поправката на арбалетите.”
Починаха до високи папрати, пристегнаха
вървите на цървулите. Оставаше още малко път. Но,
колкото и да се опитваха да скрият стъпките си, да
изненадат стража, Венчан, човек с тънък слух, от-
далеч ги усети и поиска лозинка. Позна своите и ги
въведе в помещението.
Край софричката на дъбови пънчета седяха
прастар селянин и белобрад отец с тясно чело –
бяло, но покрито с множество бръчки.
От Д.К. за www.spiralata.net 18
Отведнъж се позна: дошъл е самият предво-
дител хайдушки, макар той да носеше като оста-
налите мешинена торба със скромни вещи – храна и
чиста риза, парцали за превръзка, игли и конци,
калъп сапун, прахан за спиране на кръв, съд с гъба
сюнгер наводнена, ако дружината спира принуди-
телно в безводно място. Имаше сив ямурлук, а над
цървулите се виждаха кадънките на бели навуща.
Старецът се хвърли напред да хване десница-
та му, но Калифер с жест го накара да спре, пристъ-
пи, целуна ръката на свещеника, покани нечака-
ните гости да седнат.
— Дядо ми беше старейшина още по време на
нашето си царство, сега аз съм най-стар в рода и в
селото човек, а отецът е син на божи служител,
убит отагарянците. Можеш да вярваш на всяка на-
ша дума. Макар да не сме те виждали, войводо
български, ние те знаем.
— Не сте били, отче, и ти, дядо, половин ден
път, за да ми речете, че ме познавате. Казвайте що
ви води насам!
— Войводо, излиза, че залудо се женят чело-
веците, щом кръвникът им измъква изпод ръцете
децата да ги прави еничери. Дошъл е пак Емин ага
със сеймени — бавно, мерейки словата, поде све-
щеникът. — Изпокрихме мъжките рожби, но насил-
ниците не си отиват. Богослужебните книги не се
посвениха да заграбят от черковата. Намери се
един потурнак да разчете кой кога с отроче от мъж-
ки пол се е сдобил и сега агата е събрал в храма
всички мъже, а в моята къща са булките, що имат
момчета. Срок е дал – не ги ли доведе селото, ба-
щите им под ножа, майките – в харем... Ще станат
От Д.К. за www.spiralata.net 19
децата ни царски слуги, ще дойдат своите да турят
под ножа, казват така ги учели, та по-големи кръво-
пийци излизали от истинските агарянци.
Калифер мълчаливо изслуша словото на оте-
ца, прекрачи навън и забелязал сянката Вълчанова,
кратко заповяда сбор.
Оседлаха добре хранените коне и в неспирен
галоп се понесоха напред. Турският страж дори не
успя да извика, прикован от точна стрела.
Изненадаха мюдюра и неговия гост пред отру-
пана с баници и пилета софра. Налети със забра-
нената от корана ракия анасонлийка, с пълни тър-
буси, те дори не разбраха кой и за какво ги търси.
Наложи се, след като ги свързаха, да им плиснат по
ведро студена вода, за да дойдат на себе си.
Войводата заръча да съберат сеймените заед-
но с агата и местния големец и свъсил вежди,
заговори:
— Емин ага и ти, управнико, ако ушите ви са
били затворени за името ми, вече сте го научили.
Слушайте добре и вие, сеймени. Пленници не взе-
мам и това добре знаят тук от години. А беззащит-
ни, дори такива насилници като тебе, не убивам.
Дарявам всинца ви живота! А на твоите началници,
аго, речи, а искам това да стигне и до Цариград:
посегне ли се на най-скъпото за един народ след
свободата – децата, даже и заробен да е той, хаир
от него не търси. Кажи им още, че всеки, било то
най-простият низам или везирите и самият султан
да тръгнат деца за еничери да грабят, ще ги посре-
щна с нож. Разумява се, че ако и една само бъл-
От Д.К. за www.spiralata.net 20
гарска майка изпищи от вас, главите ви дълго няма
да стоят на раменете...
И в последното си съобщение до Високата
порта пловдивският аянин, след като се похвали
колко добре вървят работите при него, писа как в
горното течение на Тунджа стават неразгадаеми
неща. Колкото и храбри султански войници и име-
нити предводители да се изпращат, за да въдворя-
ват ред, нито един не се е завръщал. Ум не ми по-
бира, съобщаваше големецът, всичките ли са изби-
ти от врага или нашите добре въоръжени мъже са се
присъединили към неверниците. Сетне постепенно
името на войводата, изричано от уста на уста, за-
почна все по-често да стига до ушите на властни-
ците. Вярно, те го изговаряха и пишеха погрешно –
Калефер, но пък не можеха да сгрешат юначеството
му с никое друго.
Един голям патриот – калоферецът Еньо Хр.
Кърпачов, – който възнамерявал да напише исто-
рията на родния град под надслов „Исторически
сборник из тъмните страници на българската исто-
рия и славното минало на злетний и многостра-
далний Калофер” в записките си споменава, че под
предводителството на войводата Кальо (Калофер)
са били хайдутите Радан, Христо, Янул, Богдан,
Дойчин, Стоян, Бою, Минчо, Видял, Боян, Венчан,
Драгоя, Драган, Недялко, Добри, Младен, Янул (II),
Марко, Милко, Черньо, Стайко, Михал, Жельо,
Радул, Първан, Цвятко, Наньо, Вълко, Велко,
Власьо, Ангел и Божил.
Иван Богоров на страница 186 в своята „Крат-
ка география”, отпечатана през 1851 година, сочи:
„Калофер – фабрично село, разположено в един
От Д.К. за www.spiralata.net 21
хълм, съставен от издънките на ближния Балкан,
прохлаждано през средата от Тунджа, извираща
наблизо – от рът Купен, основано от Калифер вой-
вода, чийто гроб още стои край селото.”
А „Цариградски вестник” от 13 септември 1852
година съобщава за Калофер: „... по предание,
казват, че го заселил някой си Калифер войвода и
дал на селото името си”.
„Когато България попаднала под турско иго –
отбелязва Каниц1, – някой си войвода Калимфер
забягнал в обраслия с гъста гора Тунджански про-
ход и се заселил със своите хора. Тук те намерили
един голям пръстен. Това те взели за добър знак и
нарекли заселището „Калосферай”. Понеже забег-
нали от бойното поле без жените си, нападнали
близкото градче Сопот и оттам грабнали своите
сабинянки”. Турците уважавали населението като
герои, а на бързопроцъфтяващото градче султанът
дал големи правдини.”
В сборника на Калоферската дружба, книжка
първа от 1908 година, Димо х. Гендов споменава, че
Калофер е основан във времето на султан Сюлей-
ман I (1520-1566) от войводата Калифер.
Народното предание разказва как повече от
десет години войводата Калифер бил едничката на-
дежда за българското население. Наказвал алчните
грабители, раздавал на бедните отнетото имуще-
ство, отразявал всяка атака, разгонвал и избивал
потерите.
Турция, затънала във войни, отслабнала, нуж-
даела се от спокойствие във вътрешността. И по
1
„Donau – Bulgarien und der Balkan”
От Д.К. за www.spiralata.net 22
волята на султана усмирявала раята: на едно място
с ятаган, на друго заселвала свои си хора, на трето
давала власт на някои, каквато на много места
самите правоверни нямали.
Оставал Калифер – един горски цар, който
владеел днешното калоферско землище, покрито
тогава с вековна непроходима гора, между която
имало и стружни. То се простирало от Стара плани-
на по река Тунджа до река Копринка, Казанлъшко,
и от малкия балкан Падалото до Средна гора и
Нувалиите. Калифер войвода имал караули до Вех-
тата стража и до селата Митиризово. Куртово, Горни
и Долни Омарбас... От тази гора минавала, както и
днес, пътека през Стара планина. До Самодивското
кладенче имало кула, дето също пазела стража. Тук
през 1912 година дядо Млъчко (дядо на Иван
Димитров Ябането – Странски) намерил плоча, на
която било забелязано, че тази кула била напра-
вена за една нощ и тухлите били донесени, като си
ги подавали от ръце на ръце хайдутите, които били
наредени по цялата Занога.
...Султан Мурад III пратил един кадия да се
споразумеят с този юнак войвода – по друга версия
пък сам везирът попаднал случайно по тези страш-
ни гори и за да се отърве, приел всички Калифе-
рови искания. По заповед на Калифер войвода ка-
дията най-първо разковал петалата на конете си и
смирено се явил пред този малък планински цар.
Кадията приел всички искания на Калифер. А те
били: да се засели с дружината си там в гората, да
не плаща никакъв данък, турци там да не се засел-
ват и туркиня да не пренощува, турци, минат ли
през гората, да разковават петалите на конете си на
От Д.К. за www.spiralata.net 23
единия край и да предават оръжието си, а на
другия да си го вземат.
След това Калифер войвода и другарите му
съградили колиби от дъбови и букови дървета, се-
чени на самото място. Сетне войводата повежда
дружината си към Сопот. Сам знаменосецът Радан
бил от Сопот. Това станало на връх Великден. Край
Сопот на моравата играело хоро. Споразумени още
по-рано, Калифер войвода и другарите му се нало-
вили на хорото и при условния знак с тръба всеки
грабнал по мома и избягват в колибите си. Калифер
войвода грабнал Боянка, сестра на Радан.
Калифер войвода живял още 50 години. Гро-
бът му бил при Млъчковата (Ябановата) чешма.2
И една песен, предавана от поколение на по-
коление, разказва за основаването на града:
2
Тази легенда е разказвал на Никола Начов дядо Димитър Па-
ничков. В „Калофер е миналото”, С, 1927, 7-9
От Д.К. за www.spiralata.net 24
Никола Начов е на мнение, че това са фраг-
менти от по-дълга творба. Но и така тя ни дава све-
дения за живота на Калифер и неговата дружина.
В известното си селищно проучване „Калофер
в миналото”, където е поместена легендата, Никола
Начов грижливо е събрал всички сведения за героя,
известни дотогава. По-сетне издава и ръкописите на
Еньо Хр. Кърпачов – общественик, издател, а след
Освобождението – заместник-кмет на града. Изпра-
тен в Цариград да търси архивни документи, които
биха разрешили спора със съседното село за Кало-
ферското землище, Кърпачов успял да открие един
султански ферман:
„ФЕРМАН СЕРБЕЗИЕ
Хатихумаюн султан Селим I
Високо славно царско слово за свобода
От Д.К. за www.spiralata.net 25
соката длъжност, която е да съхраняват мир
и тишина в страната.
III. Войводските жители не са задължени да
вземат участие в нашите военни походи,
както това стана с другите привилегировани
места.
IV. Във войводското землище строго е забране-
но на мюсюлмани да се заселят и да преми-
нуват с кован кон и оръжие.
V. Догде войводските жители изпълняват горе-
споменатите задължения, ще им се уважават
и покровителствуват посветените права от
нашия верозакон (шериат).
VI. За спокойствие на страната, издаде се тази
моя свещена заповед, която носи свещения
знак (тугра).
VII. Ония, които не се покоряват на моята све-
щена заповед и помислят нещо да притурят
или да оттурят, такива нарушители да не
видят благодат божия, която е предписана в
свещената книга, и да наследят проклятие с
присъда.
От Д.К. за www.spiralata.net 26
Написано в половината на честития месец Ре-
джеп 950.
Издаден в Чирмен теслим (предаден) на три-
десет и три сулиционосци в Караджа даг.
От Д.К. за www.spiralata.net 27
ЛЕГЕНДАРНИЯТ
ЗЛАТЬО ВОЙВОДА
Никола Ферманджиев
От Д.К. за www.spiralata.net 28
— С две сърца е. Едното като работи, другото
почива. Под мишниците си има криле. Опашат е.
Със зъби вдига по сто оки товар! И още какви ли не
приказки...
През тези времена борбата била много извест-
на. Обичали я и турци, и българи. С тази обич се
обяснява и голямата популярност на Златьо още
преди да стане хайдутин. Все по това време, за да
издигнат авторитета си, турските големци хранели
свои пехливани, които при тържествени случаи пус-
кали да се борят пред хората. Един от местните
феодали придумвал за борец и Златьо. Но лекият
живот на турски храненик не го поблазнил.
По професия Златьо бил беден фурнаджия.
Веднъж с комшийско момче той отишъл за дърва в
гората. Още в зори натоварил магаретата и потег-
лил обратно. По пътя Златьо нещо изостанал. На-
пред с магарето било само момчето. Отдолу се зада-
ли турци-ловджии. От „джанабетлък” ли, от що ли,
те набили българчето, разтоварили магаретата и ги
натирили в гората. Срещнал по-нагоре Златьо тур-
ците, поздравил ги и отминал. Когато обаче видял
поразията им, толкова се ядосал, че се върнал на-
зад и с брадвата си ги накълцал до един. А те били
дванайсет души.
*
Още същата сутрин, след като смъкнал мага-
ретата в града и разтоварил дървата пред фурната,
без да съобщи на домашните си каква е работата,
Златьо се качил в планината.
От Д.К. за www.spiralata.net 29
Това било рано през пролетта. Минзухарите не
били още цъфнали, когато нова хайдушка дружина
зашетала по Сливенския балкан.
Златьо е роден през петдесетте години на
XVIII век в сливенската махала Клуцохор. Излязъл
хайдутин към 1775-1780 г. на двайсет и пет годиш-
на възраст. Имал черна коса, дълги мустаци и сви-
рел на кавал и дудук. Обичал песните и свободния
живот. Детинството му не се помни. Знае се, че бил
женен и имал две деца. Бил известен с прякора Ко-
калчоолу или Кокарчоолу. Широко популярен като
борец, Златьо станал още по-известен като хайду-
тин. Отначало ходел сам. Често хората го виждали
да стои с часове на някоя скала самотен и „жално-
милно” да свири с кавала.
Не след много време обаче му дошли другари
и той им станал войвода. С всеки ден дружината
растяла.
Растяла и славата на новия войвода.
На много българи Златьо помогнал, на много
турци отрязал главите. Чуели ли само името му,
турците изтръпвали от страх и бързали да се скри-
ят. Покрай другите измислици те започнали да раз-
казват, че „гигантът” има риза-ризница и ако си ня-
маш работа – върви стреляй. Куршумът ти и без
това не ще го докачи.
Поради големите пакости, които Златьо правел
на турците, те се заели сериозно да го затрият. По
планината плъпнали многобройни потери. Резултат
– никакъв. По заповед на сливенския аянин войво-
дата трябвало да бъде заловен жив. Потераджиите
обаче не смеели да гръмнат, камо ли да се добли-
От Д.К. за www.spiralata.net 30
жат до него. Чуят ли, че необикновеният хайдутин е
негде наблизо – разбягвали се.
Така било с години. Така щяло да бъде и зана-
пред, ако Златьо не бил подло предаден през лято-
то на 1810 г. Един ден, когато отивал сам да накаже
провинилия се ходжа на с. Налбантларе (днес Кова-
чите, Сливенско), войводата бил обграден от много-
бройна потеря до една рекичка близо до днешното
Джиново.
Според запазените спомени Златьо се отбра-
нявал до последен дъх. Стрелял с две пушки – ед-
ната напред, другата назад, през рамо. Страхувайки
се, че и този път смелият българин може да се
изплъзне, турците довели кръстника му. Знае се, че
по тогавашните обичаи кръстникът се зачитал пове-
че и от баща. Под страх, че ще затрият целият им
род, кръстникът бил заставен да моли войводата да
се предаде. С опряна пушка на гърба, той извикал:
„Предай се, Злате!” Войводата отвърнал: „Срамота
е, кръстник! Бягай да не съгреша!”
По едно време Златьо свършил фишеците.
Както бил седнал по турски, той изсипал в потурите
си барут, за да напълни пушките. От чакмака обаче
изскочила искра. Вдигнал се облак от дим и прах.
Огънят облизал очите му и подпалил дрехите. До
този момент нито един от турците не посмял да
гръмне по него. Но щом го видели целия обхванат
от пламъци, те надали рев и се струпали върху му.
Макар и ослепен, юнакът не се дал леко. Пре-
данието разказва, че като въртял наоколо ятагана
си, той насякъл повече от тридесет и пет души и
наранил мнозина.
От Д.К. за www.spiralata.net 31
Натъркаляли се по земята глави и фесове.
Борбата била страшна, но многочислената паплач
надделяла. Златьо бил посечен.
Главата му била набита на кол и занесена в
Сливен. За да видят къде се крие необикновената
му сила, турците разпрали тялото на безстрашния
войвода. Както разказвали сетне, „открили”, че
сърцето му било чаталесто, но под мишниците си
нямал криле.
На мястото, където загинал Златьо войвода,
още тогава признателните българи издигнали чеш-
ма, която и днес заедно с близката рекичка носи
неговото име. >
КРИЛО ЗА СИРОМАСИ
ИНДЖЕ
Красимир Томов
Заплакала е гората,
гората и планината
заради Индже войвода...
Народна песен
От Д.К. за www.spiralata.net 33
кото положение както на покорените народи, тъй и
на турския народ. Иречек пише, че ако в онова
време при нужда все още се явявал понякога велик
пълководец или добър държавник, то бележит фи-
нансист османлиите не са имали никога; та като
секнал златният поток на военната плячка, Висока-
та порта все по-често почнала да „прочесва” с гъс-
тия гребен своите поданици и без това полугладни
в тесните рамки на непроизводителната феодална
икономика. Особено страдало населението на Юго-
източна Румелия – каменливата почва на Родопите
и Странджа не предлагала богата родитба, а и пътят
на вечно мародерстващите султански войски мина-
вал все оттук; та когато през 1768 година започна-
ла шестгодишната война между Русия и Турция,
тукашните хора – и християни, и мюсюлмани – ще
са имали достатъчно поводи за отчаяние. Доколко
това е било така, става ясно от един ферман от
1773 година – петата, предпоследна година на вой-
ната, – с който под страх от най-тежко наказание се
забранявало купуването и продаването на добитък
в империята, докато не се изпълнят реквизициите
за войската. Дали с тези мерки са напълнени праз-
ните еничарски торби, или – при всеобщата коруп-
ция в администрацията и войската – те само са
увеличили златния дъждец в кесиите на висшите
чиновници, не се знае, но е документирано, че през
същата тая 1773 година са отбелязани първите ма-
сови разбойнически набези в Югоизточна Тракия;
паднали са първите ония мътни капки, от които
двадесет години по-късно се отприщва кървавият
кърджалийски порой.
Всичко това е важно да се знае, първо: защо-
то това е времето, в което е растял и се е готвил за
От Д.К. за www.spiralata.net 34
сетнешната си слава нашият герой; и второ: защото
то доказва дълбоките, същностни корени на кър-
джалийството, онова безнадеждно разложение в ос-
манска Турция, което изкривява в зловеща гримаса
прехода между XVIII и XIX век.
Ясно е, че отчаяните мъже на Романя (както
наричали тази част на Тракия), намерили най-сетне
тоя лек и доходен начин за препитание и поощря-
ване от безсилието на властите, вече не пуснали
ятагана от ръцете си. Новата война, която Турция
захваща през 1787 година срещу Русия и Австрия,
става мощен ускорител на тези процеси. Към нея се
прибавя избухналата през 1788 година в Румелия
чума, а еничарските бунтове срещу реформите на
султан Селим III и дейността на отцепниците, първи
и най-важен за нашия разказ от които е еничаринът
от видинския гарнизон Осман Пазвантоглу, доливат
масло в огъня и подсещат кърджалийските главата-
ри за невероятните възможности, които им се отва-
рят... Голямата суша през 1792 година, причинила
страшен глад в Родопите, дава само оня последен
тласък, който запокитва озверените кърджалийски
орди върху беззащитните села и градове на равни-
ната и потапя в кръв и пламъци българската земя. В
този мътен порой, в това озарено от пожари небе
пламва и след десетилетие ярко се разгаря звездата
на Индже войвода – една от най-странните, най-
трудно обяснимите и заедно с това – най-романтич-
ните фигури в народната ни история.
Даже за това къде е роден Индже, в нашата
историография няма нито точни сведения, нито
единно мнение. Раковски, който в своя „Горски път-
ник” пръв се захваща да опише живота му, казва,
че той е родом от Сливен, от махалата Клуцохор,
От Д.К. за www.spiralata.net 35
отдето впрочем е и Хаджи Димитър. Петко Славей-
ков твърди, че видял една преписка в стара църков-
на книга, според която Индже бил от село Доганджа
при Баба Ески. Иречек освен версията на Раковски
изказва и друга – че е роден в Папазкьой (Попово),
близо до Бакаджика, където имало седем извора,
наречени Индже-войводски. Най-вероятно ни се
струва все пак твърдението на Раковски, първо, за-
щото той споменава, че по негово време все още
имало живи сливенци, които помнели Индже, и вто-
ро, защото почти всички изследователи са едино-
душни, че тук, в Сливенския балкан, бъдещият кър-
джалийски предводител начева хайдушкия занаят.
Не се знае и точната година на раждането му –
предполага се да е роден някъде към 1755-1760 го-
дина; от 1792-1793-а го виждаме вече с кърджа-
лиите като войвода с утвърдено, внушаващо страх и
почит име. Впрочем рожденото име на Индже е
Стоян – в това всички изследователи са единодуш-
ни; „Индже” на турски означава тънък, в смисъл на
висок, строен – очевидно мъжката хубост на вой-
водата ще е била впечатляваща, щом са му дали тоя
единствен прякор, в който противно на обичая на
времето липсва дори указание за родния му край.
Не е известно и какво е накарало бъдещия
войвода да зареже мирния живот и да хване балка-
на. По това време той вече бил женен за една поп-
ска дъщеря от неговия квартал; преданието за же-
равненката Пауна, което използува Йовков, не отго-
варя на историческата истина: общото е само, че и
действителната жена на Индже го е придружавала в
кърджалийската шетня – деца не са имали... Както
и да гадаем, времето е давало достатъчно основа-
ния на един мъж с буйна кръв и яка десница да за-
От Д.К. за www.spiralata.net 36
бие в гората – я крамола някаква окървавена, я не-
доимък, я чисто и просто желанието за волен живот
– пък и примери за това имало в изобилие... Тъй
или инак деветдесетте години на века сварват Сто-
ян – Индже като войвода на седемдесетмина дружи-
на, с която кръстосвал Източна Стара планина, за-
вардвал проходите и деретата около родния хай-
душки Сливен и – макар да няма сведения за това –
едва ли е правил голяма разлика между агарянска-
та и християнската кесия.
Колко време и какви точно „подвизи” е вър-
шел по това време Индже с дружината си, ние, раз-
бира се, не знаем, но едно е ясно – долу, в равни-
ната и към Родопа, където върлуват вече първите
кърджалии, „хасковските разбойници”, него го ня-
ма. В резюмето на едно донесение, съставено веро-
ятно през 1785 година, можем да прочетем вече
имената на „една голяма група разбойници и на-
силници заедно със събраните при тях арнаути и
планински твари”, които „нападнали казата Узун-
джа-абад-Хаскьой (Хасково), опожарили селата,
избили жителите, ограбили имуществото и вършили
още редица подобни престъпления”. Тук са Араба-
джиоглу, Каварджиклъ Халил, Гяур Хасан, Деве-
джиоглу; местата, където по-нататък са „действува-
ли тези първи жътвари на страшната кърджалийска
жътва, са упоменати в друг документ от 24 октом-
ври същата година – „Енина, Мъглиж, Черганово,
Казанлък, около Димотика и Гюмюрджина...” Или
Индже още не се е чувствувал достатъчно силен, за
да дели мегдан с тия разбойници, успешно противо-
поставящи се дори на редовната войска, или пък
(което е също вероятно) той е следвал стария хай-
душки завет на своя български род, в който мъстта
От Д.К. за www.spiralata.net 37
е главното, а грабежът – средството за съществу-
ване и оръдието на възмездието.
Все пак в сравнение с онова, което предстоя-
ло, времената били още идилични; каквито и дела
да са вършили седемдесетимата хайдути на Индже,
те са само далечно прогърмяване, само прелюдия
към участието им в голямата, кървава кърджалий-
ска драма, в която на нашия герой е отредена една
от главните роли. Но „репетициите” из Сливенския
балкан ще са имали и нужната тежест, и съответно-
то значение, защото, когато няколко години по-
късно, в нажеженото лято на 1793-а го виждаме
пред укрепения Котел, той е вече едновластният
предводител на 500 конни главорези, а името му
кънти зловещо над потъналата в сълзи и обвита в
пожарищни димове Румелия.
*
Не е лесно да се проследят всичките „герой-
ства” на Индже в последвалото десетилетие. Изво-
рите и запазените спомени са крайно недостатъчни,
неясни и често противоречиви, а в преданията, как-
то е и редно, годините, местата и имената са доста
объркани. Това е още по-обяснимо, като се има
предвид, че големите си набези кърджалиите обик-
новено предприемали с обединените сили на некол-
цина главатари и в паметта на малцината оцелели
оставало името на един от тях – често просто най-
страховития, а не най-големия... Едно обаче е си-
гурно – ония песни на възхищение, признателност и
симпатия, песните, в които „гората и планината” са
заплакали за Индже, са се родили поне десетилетие
От Д.К. за www.spiralata.net 38
по-късно. По онова време по-вярно е да се каже, че
са плакали от Индже...
Първият голям удар на Индже е в страшната
1793 година, когато жертва на всеобщия кърджа-
лийски пожар стават Станимака, Макри, Димотика,
Гюмюрджина, цялата Източнородопска област
Султанери (Крумовградско), цялата Среднородопска
област Ахъчелеби (Смолянско), Пловдивско, Пазар-
джишко, Самоковско, Старозагорско... Един друг го-
лям главатар, Кара Феиз (Кара Фейзи), с когото
насетне често ще виждаме Индже, разорява Коприв-
щица и Панагюрище. Ако Индже не е бил с него в
тия нападения, то „дебютът” му в голямото разбой-
ничество ще е бил неуспешен; за сметка на това
изборът на обекта говори красноречиво за амбици-
ите и самочувствието на войводата. Защото тоя
обект е Котел.
Трябва да се знае какво е представлявал Ко-
тел в ония времена, за да се разбере колко високо
се цели Индже войвода. Жителите на това старо-
планинско село имали повече от половин милион
овце, огромните им стада били пръснати от Добру-
джа до Беломорието. Тия овце определяли и основ-
ния поминък на котленци – абаджийството; с кот-
ленски аби се обличали кажи-речи всички в огром-
ната империя. От своя страна пък котленските чор-
баджии събирали една немалка част от златото на
султановите поданици. Богат бил Котел: Индже е
знаел това, както вероятно е знаел, че след като са
имали акъл да натрупат това богатство, котленци
ще имат достатъчно сърцатост и да го защитят. Тъй
или инак, в 1793 година бюлюците на войводата се
озовават пред града.
От Д.К. за www.spiralata.net 39
А че котленци с ум и предвидливост са се гот-
вили за отбраната си, на Индже му е станало ясно
веднага. Селото той сварва укрепено с шарампол –
дълбокият ров с висок землен насип и набити в него
яки дъбови колове го опасвал отвсякъде. От камен-
ните кули и многобройните митиризи (бойници)
дебнели дългите пушки на защитниците, а на чар-
даците по ъглите на шарампола нарочни стражи би-
ли готови и денем, и нощем да ударят върху тъпа-
ните тревога. Човек с желязна ръка и юнашко сърце
бил котленският Божил чорбаджи, организаторът и
вдъхновителят на защитниците на селото; та освен
„фортификацията” си котленци имали и вяра, и дух,
и крепки десници, за да отблъснат кърджалийските
пълчища. (Когато след няколко години ордите на
един друг кърджалийски предводител, хасковския
Емин ага, с когото, според някои предания пак бил
и Индже, нападал отново Котел, те го заварили опа-
сан с каменна ограда, а зад нея гърмели не само
пушките и пищовите на защитниците, ами и четири
топа – самоделно котленско производство. Но и
Еминовите бюлюци подобно на Индже през 1793-а
се опитали да сплашат котленци и с биене на
тъпани, и със стрелба, и със стремглаво препускане
и грозни викове, пък, като разбрали кое-що от
оловните приказки, които бълвали митиризите на-
среща им, се оттеглили...)
Впрочем основания да не жалят сили и сред-
ства за защита на селото си жителите на Котел
имали повече от достатъчно. Страшна била участта
на бастисаните от кърджалиите селища. Те не про-
сто грабили – в ония времена на грабеж били свик-
нали донейде; под нож минавало кажи-речи всичко,
което се изпречвало на пътя им. Колели, изтезава-
От Д.К. за www.spiralata.net 40
ли, безчестели, отвличали, ядели и пиели под зву-
ците на дивите си музики, опиянени от мириса на
кръвта и женските писъци, а когато всичко свърш-
вало, давали огъня от четирите страни и под алено-
то зарево на пожара се оттегляли. Иречек привежда
думите на един стар арнаутин, бивш кърджалия,
който разказал веднъж на френски пътешественик
историята на своята младост: „Аз бях главатар на
разбойнишка дружина; не можете да си представи-
те моето щастие, когато живеех веселия живот на
румелийски разбойник. Щом ограбвах някое сели-
ще, бързах да се насладя от вида на разплаканите
жени, които идваха да измолят живота на мъжете
си; аз изпълнявах техните молби и вие разбирате
добре колко се гордеех с положението си.” Струва
си да отбележим, че тоя арнаутин е имал меко
сърце – повечето от неговите братя по занаят не си
давали труд и да изслушат нещастните жертви...
Разказите за кърджалийските зулуми и зверства са
ужасяващи – дори за онова време, когато човешки-
ят живот не струвал и пукнат грош. Тяхната фанта-
зия била неизчерпаема в изобретяването на безчо-
вечни жестокости, на истински изстъпления – да се
чудиш из какви страшни преизподни са изпълзели
тия зверове... Даже коравата хайдушка десница на
един от първите им описатели – Панайот Хитов –
потреперва, когато перото опре дотам...
...Като не успял да сломи съпротивата на Ко-
тел, Индже, мрачен и скърцащ със зъби, бил при-
нуден да снеме обсадата. Можем да си представим
колко е било засегнато гордото сърце на войводата
от тоя неуспех; не по-малко ще е било разочаро-
ванието и озлоблението на неговите кърджалии при
вида на богатата и, уви, недостъпна плячка. Вбесе-
От Д.К. за www.spiralata.net 41
ните и жадни за кръв конници се изтеглят през кли-
сурата и докато котленци още ликуват от щастли-
вото си избавление, жителите на село Раково (Рай-
ково) недалече от Котел опитват върху си острието
на кърджалийския ятаган. След като мята главнята
от четирите краища на Раково, дружината на Индже
като тъмен облак надвисва над бисера на Котлен-
ския балкан – Жеравна.
Тук и в историческите извори, и в народните
предания има една съществена неяснота. Спомена-
ва се, че това е второто опожаряване на Жеравна,
след като преди това ордите на един друг кърджа-
лийски предводител, Токаджиклията, я ограбили и
подпалили. Също така се твърди, че едва след
опожаряването на Жеравна Индже се отправя към
Котел. Но Жеравна е бастисвана и от Емин ага през
1800 година и същият Емин ага – след неуспеха си
при Сливен и опожаряването на Ямбол, като излива
злобата си и върху Жеравна, наскача на Котел, къ-
дето го срещат самоделните котленски топове. Мо-
же и при тия нападения Индже да е участвувал, но
главната сила са били Еминаговите хаирсъзи; зато-
ва трябва да приемем, че или Индже пръв изпепе-
лява Жеравна в 1793-а, след неуспешното нападе-
ние на Котел, или че Емин ага й дава огъня за трети
път в последната година на века, което не е чак
толкова невероятно...
След като Жеравна, макар и укрепена с ша-
рампол, при втория-третия кърджалийски „юруш”
вдига белия байрак и настървената орда с викове,
гърмежи и дрънкане нахлува между къщите, става
това, което обикновено ставало в превзетите сели-
ща: клане, грабеж, гавра и накрая – огъня от всич-
ки страни... Даже в легендите не става дума за ня-
От Д.К. за www.spiralata.net 42
каква милост, проявена от Индже – явно времето за
милост не е още дошло...
В следващите години можем да открием Индже
войвода при опожаряването на Калофер през зима-
та на 1799 година заедно с бюлюците на Емин ага,
ще го видим с Кара Феиз из земята на Равна гора и
още по на юг – почти до стените на Стамбул. Чак до
края на този кървав, страшен, жесток XVIII век
отекват кърджалийските подвизи на Индже войво-
да; в първите години на новото столетие заедно с
неговата грозна слава Инджето сякаш се прощава и
със своята собствена слава на разбойник.
*
Всякакви обяснения са давани за тоя прелом в
настроенията, в чувствата и в дейността на войво-
дата, който трайно вписа името му в паметта на
народа сред борците срещу османския поробител.
За тези, които не се наемат да твърдят, че още от
1793 година той раздава справедливост и брани
сиромасите (как изглеждало това „въздаване на
справедливост” вече видяхме), не остава друго ос-
вен да дирят по-солидни причини за ония чувства
на възхита и признателност, които ни облъхват от
народните песни и предания, посветени на Индже.
Твърде често в това „дирене” романтичното човеш-
ко въображение изграждало върху легендите –
легенди.
И все пак – какво търсят българите в ордите
на Токатчията и Кара Феиз, при главорезите на
Емин ага или Гушанц Али? Какво дири под знамена-
та на Пазвантоглу и сред пепелищата на Жеравна и
От Д.К. за www.spiralata.net 43
Калофер такъв личен мъж, такъв безспорно талант-
лив предводител като Индже войвода. Не е за вяр-
ване, че всички тях ги е движела единствено мисъл-
та за грабеж или мъст; едва ли грабежът и мъстта
биха отвели толкова много хора при потъналите в
невинна човешка кръв отрепки, каквито предста-
влявали кърджалийските пълчища. Нещо повече –
мнозина от тези българи по-късно израстват от кър-
джалии до борци за „християнска свобода” – на
това, далеч по-достойно поприще можем да видим
двама от най-старите бюлюкбашии на кървавия
Емин ага, Пехливан Кузю и Кара Георги, които взе-
мат участие в гръцкото въстание. Подобна е съдбата
на Кондо войвода, известен кърджалия от бюлю-
ците на Гушанц Али, който минава през 1806 година
при сърбите и участвува в тяхната борба за осво-
бождение като командир на отряд. Пак оттук тръгва
дивният път на Пазвантовия кърджалия хайдут Вел-
ко – знамето и крилото на раята от Северозападна
България, един от най-именитите войводи в Пър-
вото сръбско въстание. Такава или почти такава е
участта на Индже – каква точно ще видим по-сет-
не... Всичко това ни кара да приемем, че за бълга-
рите кърджалийството – поне в последното десети-
летие на XVIII век – ще да е носило и други на-
дежди освен надеждата за собствено обогатяване.
За тях, както отбелязва Н. Хайтов в очерка си за
Емин ага, не е било без значение, че кърджалиите
воюват срещу омразното султанско царство; защото
разгромът на това царство е представлявал за тях
една многоочаквана, желана перспектива, изход от
политическата и социалната безизходица. И ако за
по-дребните предводители-българи тая политическа
перспектива ще е била все пак неясна и твърде
От Д.К. за www.spiralata.net 44
размита от непостоянството, алчността и безприн-
ципността на големите им главатари-мохамедани, то
за Индже войвода, който в началото на новия век е
пълновластният господар и повелител на една зна-
чителна военна сила, тя е била реален, естествен
път. Тук, при политическите (а за българин тогава
това вече означава – и национални!) амбиции на
Индже ние ще търсим основната, главната причина,
която ще превърне кърджалията в борец за народна
свобода.
Не ще и дума, че едно – примерът на пашите-
отцепници и преди всичко на Пазвантоглу, и второ
– безсилието на централната власт е изостряло апе-
титите на кърджалийските главатари. Съзнанието за
собственото могъщество им нашепвало за приятната
възможност и те да си имат своето „царство”, в кое-
то да са всесилните и абсолютни господари, а по-
големите и по-амбициозните е карало да поглеждат
– защо не? – и към стамбулските сараи. Своята леп-
та в подклаждането на тези апетити е давал и
самият Селим III, който в усилията си да смири раз-
бойниците издавал отчаяни фермани за амнистия,
по силата на които в завзетите и опустошени от
кърджалиите области за административни управите-
ли се назначавали самите главатари. Как са упра-
влявали тия „администратори” и без друго е ясно,
при това обикновено не минавала и година и ново-
излюпените притежатели на придворни титли и
офицерски чинове, подкокоросани от видинския
отцепник Пазвантоглу, грабвали отново ятаганите и
с наслада се отдавали на стария занаят. Тъй или
инак, новият век сварва Румелия неподвластна на
султана, поделена (или по-скоро – грабена!) от
паши-бунтовници и непокорни аяни-кърджалии.
От Д.К. за www.spiralata.net 45
Ясно е, че подобни стремежи за независимост
не ще да са били чужди и на Индже войвода. Но
какви ще са били шансовете за „издигане” на един
българин, на един гяур в тая империя, скована от
верска нетърпимост, в която дори прекалено умере-
ните реформи на Селим III предизвиквали ожесто-
чената съпротива на духовенството и феодалната
върхушка? Очевидно, него не го хващали дори сул-
танските „амнистии”... Впрочем, тук трябва да отда-
дем дължимото и на самия Индже, на онова здраво
и трайно, истинско българско зрънце в душата му,
което не му е позволило да смени вярата си, да се
потурчи и по тоя начин да разшири – за себе си и
за своите приближени – мястото около обилната
софра на разпадащата се империя... Времето само
нашепвало на българите – и, значи, и на Индже –
никога недоубитата мисъл за свобода, а бурното
клокочене на национал-освободителните движения
на другите християнски народи в Турция и несек-
ващите руско-турски войни, които оттук насетне
непрестанно ще подклаждат надеждата за освобож-
дение у народа ни, правят тази мисъл реална, осе-
заема, превръщат я в цел.
В мисълта за свободата, подсказана от самите
събития в началото на новия XIX век, ние ще тър-
сим главната причина за преобразяването на Ин-
дже, за превръщането му в борец против османско-
то владичество. Не ще и дума, че след като тая ми-
съл е дошла в главата на нашия герой, след като тя
се е превърнала в смисъл и цел на по-нататъшния
му живот, очите на Индже войвода ще са се отво-
рили за ужасните страдания, които кърджалийство-
то, пък и той самият са причинили на обляната в
кървави сълзи българска земя. Едва тогава, когато
От Д.К. за www.spiralata.net 46
е погледнал тая земя с погледа на неин син, на
неин защитник, бившият кърджалия ще е видял
страшното пепелище, което е представлявала тя
сред десетилетията на кърджалийските вилнения,
ще са се отворили ушите му за горките вопли на
вдовици и сираци, ще се е свило сърцето му пред
жестоката картина на опустошението. И може би
наистина Индже е проронил оная сълза на жалост,
на гняв и на човешка вина, за която пише Йовков,
преразказвайки легендата за жълтиците, които
войводата оставил върху мотиките на побягналите
от страх жени...
*
След опожаряването на Калофер срещу
Коледа на 1799 година заедно с бюлюците на Емин
ага и непотвърденото му участие в несполучливото
второ нападение над Котел през лятото на след-
ващата година, Индже войвода изчезва от тая глав-
на сцена на кърджалийската драма, каквато пред-
ставлявала полуизпепелената вече тракийска рав-
нина. Оттук насетне името му ще се чува все по-
често в Странджанско, в земята на тъй наречената
Равна гора, която ще се превърне в негова обител и
в която ще се запеят най-хубавите песни, славещи
родолюбивите вече дела на войводата. Тая земя на
юг от Мандренското езеро, между Бакаджиците, Са-
кар планина и Лозенградско ще стане люлка на
най-съкровените планове и амбиции на Индже. До-
колко, как и с кого ще осъществи той тези планове
и амбиции, ще видим по-нататък, а преди това нека
се опитаме да надникнем в Равна гора от началото
на XIX век.
От Д.К. за www.spiralata.net 47
Три рода, три стари авторитета тежат по онова
време над населеното предимно с християнско на-
селение Странджанско. И трите имат своята роля в
разигралата се в началото на века тук драма. Пър-
вият е на Бимбеловците (Беляните) от с. Факия,
вторият – на Узуните от Ичме (днешното Стефан Ка-
раджово), третият е полунезависимият спахия Юмер
Драза, който властвувал в село Кара Еврен (днеш-
ното Близнак), където се издигала каменна кула –
символ на феодалната му мощ. Когато към 1801-
1803 година Индже и Кара Феиз трайно се на-
станяват в тоя край, силата все още е на страната
на Драза...
Вълко Шейтанът, един от последните яки фи-
лизи на най-стария странджански род Бимбеловци
бил своеобразният „старейшина” не само на родна-
та си Факия, ами и на цялото християнско населе-
ние наоколо. В своите „Факийски предания”, писани
нейде към края на миналия век, Балчо Нейков твър-
ди, че родът на Бимбеловците водел своето начало
още от прочутия Момчил юнак, независимия владе-
тел на Родопа, намерил смъртта си в битката с вой-
ските на византиеца Кантакузин и османлията Юмер
под стените на Перитор в далечната 1345 година.
Дали това е така, ни се струва недоказуемо, но че
не ще да е била мирна кръвта, която течала в жи-
лите на Бимбеловци, личи от самия прякор3. Леген-
дата разказва, че един от най-личните мъже на тоя
род, Маринчо, с прозвище Страшния, е участвувал в
Северната война на Петър I и пленения Карл Швед-
ски, съпровождан от него, е гостувал във Факия,
където присъствувал на отбулването на Пейчовата
3
Бин беля – хиляда бели (тур.).
От Д.К. за www.spiralata.net 48
(Пейчо му е брат или братов син) невеста, което
събитие станало в 1713 година. Легендата си е ле-
генда, но се нашепва и мълвата за някаква си на-
следствена султанска привилегия, дадена на рода
още в зората на османското владичество на Балка-
ните – така нареченото наследство с калпака и чан-
тата, – която изчезнала едва с прегрешенията на
Вълко Шейтанът към Високата порта. Каква точно е
същността на тая султанска привилегия, не ни е
много ясно, но едно е сигурно – тя ще е била да-
дена на наследниците на болярски, владетелски
род...
Дядо Никола Узунът пък, без родословието му
да се слави чак с такова блестящо минало, „тежал”
на мястото си – и в родното Ичме (сега Стефан Ка-
раджово), където две десетилетия след описваните
събития ще поеме първата си глътка въздух Стефан
Караджа, и в цялата странджанска земя.
Доста години преди времето, за което гово-
рим, дали поради зачестилите кърджалийски напа-
дения и, или защото го изисквали търговските му
интереси, Вълко Бимбеля напуска Факия и се засел-
ва някъде срещу Бургас. Колко време е стоял там и
как са вървели работите му, ние не знаем, но в
началото на века отново виждаме стария стран-
джански първенец в своя край, в родовото гнездо
на Узуните Ичме. Тук той се среща с Никола Узуна,
тук се начеват вероятно ония разговори, от които –
след идването на Индже – се ражда идеята за
заговора, който подпалва през 1806 година фитила
на Странджанската буна.
Както си му е редът, съзаклятническите шушу-
кания скоро изкристализирали в конкретен план за
От Д.К. за www.spiralata.net 49
действие, в който за всеки имало работа. Главната
роля, разбира се, се падала на Индже. Тъй или
инак, първият враг и комай единствен представител
на „властта” в тоя край бил караевренският спахия.
Главният удар трябвало да бъде насочен срещу
Юмер Драза. Но Драза не бил противник за под-
ценяване: каменната кула в Кара Еврен давала на-
деждна защита, през нейните бойници дебнели
пушките на хайдутите на Моню войвода, първия по-
мощник на спахията, а не се знаело накъде ще по-
веде своите кърджалии и Кара Феиз, щом дойдел
часът на Кара Еврен. Трябвало да се действува с
хитрост и както при всяко политическо начинание,
и тук не минало без интрига.
Интригата била предварително запланирана.
Вълко Шейтанът, според тоя план, трябвало да мах-
не по някакъв начин Мошо от кулата и по възмож-
ност да го привлече на страната на заговорниците;
Индже пък се заел да смрази своя съдружник Кара
Феиз с Юмер Драза.
С какви точно средства, обещания и думи
Момчиловнят потомък е убеждавал Моню войвода,
не знаем, но успехът му бил пълен – в последвалите
събития ще видим Монювите хайдути влети в дру-
жината на Индже. От своя страна Индже също деб-
нел сгодния момент и съдбата не пропуснала да му
го поднесе – във вид на три моми, попски дъщери.
Тези моми били отвлечени и опозорени от хайтите
на караевренския спахия. Не е за вярване, че в
онова размирно време това ще да е смутило бог
знае колко някого, освен роднините, но Индже се
застъпил за нещастните момичета и така с един
куршум ударил два заека: първо, показвал на рая-
та, че тя вече си има закрилник и тоя закрилник е
От Д.К. за www.spiralata.net 50
Индже, и второ – намирал подходящия повод на
ухапе Юмер Драза и да наостри срещу него както
населението, така и своята дружина. И още една
полза извлякъл Индже от случката с поповите
щерки – разделил своите от Кара Феизовите кър-
джалии – със специална договорка той ставал вой-
вода „на всички български кърджалии”, а потур-
накът си запазвал главатарството над мохамеда-
ните. Самият Кара Феиз, мъж властен и кибритлия,
с независим характер, твърде скоро се скарал – не
без помощта на Индже – с владетеля на Кара Еврен
и една сутрин каменната кула на спахията осъмнала
обкръжена.
Шестстотин саби имал Драза по това време, но
те за кратко време били смлени от кърджалийската
лавина. Шестстотин дула гърмели иззад каменните
стени, но Кара Еврен не устоял на страшния набег.
Вечерта небето над Странджа зааленяло от зарево-
то на пожара – горяла твърдината на Юмер Драза,
конаците на „повелителя” на странджанските раи...
Стамбул се разтревожил, но бил безсилен.
Само за очи, сякаш от кумова срама Високата порта
скалъпила един поход срещу Фейзията и Индже,
който те без големи усилия разпердушинили. Впро-
чем Кара Феиз скоро изчезва от странджанската
сцена – твърде спокойно, изглежда, станало тук за
буйния нрав на големия разбойник.
С това Индже става истинският господар на
Равна гора.
А че по-леко се дишало в Равногорието през
тези няколко години, става ясно от песните, които
това време родило. И техният герой неизменно е
Индже – крилото на раята, защитникът на онеправ-
От Д.К. за www.spiralata.net 51
даните, некоронованият, но помазан от народната
обич владетел. По-леко станало, но – както ще
видим – не за дълго...
*
Малко е запаметила историята от тези най-
драгоценни години на Индже войвода. И това е
естествено – какво е представлявала „свободната
държавица” в Странджанско пред ония огромни
територии, които паши-отцепници и разбойници-
аяни държели далеко от немощната ръка на Стам-
бул. До десетината селца на Индже ли й е било на
историята в онова време, когато армиите на Напо-
леон прекроявали картата на Европа? И – най-сетне
– до Индже войвода ли му е било на султан Селим
III, заплашен от нови бунтове, започнал – през
същата тая 1806 година – поредната война срещу
Русия? Пък и големият план на заговорниците всъщ-
ност не успява – твърде близо е Странджа до Цари-
град, на пътя на султанските дружини към Подуна-
вието, за да може там да се укрепи един нов Видин.
Да не говорим пък – с владетел – християнин!
„Свободната територия” на Индже нито ще е била
толкова голяма, нито пък дотам свободна. В про-
дължение на шест-седем години Индже войвода с
дружината си ще бъде доброволният страж на тая
малка земя, ще я кръстосва, непрекъснато нащрек,
непрекъснато заплашван от многобройни врагове –
царска войска и разбойници на съседни аяни,
данъчни побирчии от Стамбул и бостанджии от
Одрин, жадни за плячка еничари и дребни хаирсъзи
– цялата оная паплач, наскочила като вълча глут-
ница върху изтерзаната рая. И Индже кърджалията
От Д.К. за www.spiralata.net 52
ще се изправи срещу тая кървава вълна, ще се пре-
върне в истинско крило за онеправданите, измъче-
ни роби, ще воюва всекичасно – сам срещу всички,
– за да дари на тия роби глътка свобода, миг за
спокоен, мирен труд. Не ще е била голяма платата
му – я плячката от дребен войскови обоз, я отнети
от побирчиите данъци – колкото да храни дружина-
та... Това историята не запомня. Запомня го наро-
дът в ония чудни песни и предания за Индже – за-
крилника... Седем години бди над Равна гора Индже
войвода, седем години се раждат легендите за него
– до оня куршум в село Урумкьои (сега Индже
войвода), който пък ражда легендата за неговата
смърт...
*
Надали има българин, който да не знае това
предание за смъртта на Индже. Силата на Йовковия
изобразителен талант я превръща едва ли не в ис-
торически факт, а и чудното съзвучие между живота
на този необикновен мъж и романтичната легенда
за гибелта му – като закъсняло вече ненужно въз-
мездие за миналите му грехове пленява не само въ-
ображението, но и нравственото чувство. Историята
знае, че не в Урум-еникьой намира смъртта си Ин-
дже, но това не намалява въздействието на
Йовковия разказ...
В своите „Факийски предания” Балчо Нейков
удостоверява, че тоя изстрел срещу Индже войвода
е даден не в с. Урум-еникьой (Ново Гръцко село),
както твърди и Иречек, а в Урумкьои (Гръцко село).
Материалите си за „Преданията” Балчо Нейков
събира към 1888 година, когато все още имало жи-
От Д.К. за www.spiralata.net 53
ви очевидци. Ето как описва той това събитие: „Ин-
джето рекъл да иде в Гръцкото село (Урумкьои) на
връх Св. Троица, 1 юний 1813 г., защото в това село
били дошли царски бирници да събират пари. За-
градили селото нея вечер и Инджето сам, на бял
кон отива пред къщата, па почнал да вика хазяина.
Но Инджето, както си бил наведен на коня си, оня
му гръмнал през вратата и го ранил в гърдите.
„Изяди ма!” – изревал Инджето. Дошли другарите
му и го турили на носилка, но като го носили по
пътя, на север от селото към с. Дюлгери, Инджето
умрял. За името на убиеца ми казаха в същото село,
че се казвал Тодор или Михаил, а на дъщеря му
Янула турското правителство дало бакшиш 25
бешлика...”
В това свидетелство на Балчо Нейков две не-
ща заслужават внимание. Първото е, че Стамбул ве-
че праща събирачи на данъци в селата, които Ин-
дже считал за своя територия, което е държало вой-
водата нащрек. И второто е, че все пак той е считал
тия села за свои – как иначе ще обясним защо, след
като селото е било обкръжено, той отива сам и от-
крито в къщата на първенеца, дето били събраните
пари. Що се отнася до твърдението, че Индже умрял
от раната, друго по това време не е могло и да се
предположи – защото след 1813 г. войводата из-
чезва от Странджа.
Петдесет години след Балчо Нейков един друг
изследовател, Горо Горов, който събирал материали
за книгата си „Индже войвода – кърджалия и наро-
ден закрилник”, посещава Урумкьои. Годината е
1938 и селото вече се нарича Индже войвода – на
33 километра южно от Бургас, 3 километра встрани
от шосето Бургас – Малко Търново. Ето какво нау-
От Д.К. за www.spiralata.net 54
чава Горо Горов от селяните, които си предавали от
баща на син историята на Индже, тъй че писателят-
историк я намира все още свежа в паметта им
повече от век след събитието:
По това време (1813 г.) мухтарин (кмет) на
Урумкьои бил някой си чорбаджи Янко (У Балчо
Нейков бакшишът от султана получава дъщерята на
убиеца, Янула. Възможно е в преданията това обър-
кване – нищо чудно тая награда да е получил са-
мият убиец – а неговото име е Янко!). Тъкмо у тоя
чорбаджи Янко били парите от данъците. Горо Го-
ров е видял полуразрушената вече къща на мухтаря
– тя била току до един овраг, който се спущал от
задната й страна и водел вън от селото. През дуп-
ката на ключалката (според тогавашните ключове –
доволно широка) чорбаджи Янко проврял дулото на
шишането и изгърмял върху Индже, който го викал
от двора. След това в суматохата, дордето хайду-
тите се щурали около падналия си войвода, той се
измъкнал от задния вход и драснал през дерето.
Смутена от случилото се, дружината под предводи-
телството на байрактаря Кара Колю се изтеглила от
селото, носейки ранения си войвода, без даже да
подпали къщата на убиеца. Оттук насетне Индже
войвода, страшният кърджалия, защитникът на
странджанската рая завинаги се изгубва от родната
земя – за да остане, наистина завинаги в песните и
преданията на народа.
*
Че е бил предател и турски слуга чорбаджи
Янко Мухтар, това е ясно и без обяснения. Но как
той събира смелост за тоя изстрел срещу Индже,
От Д.К. за www.spiralata.net 55
който очевидно се е чувствувал господар на своята
малка „държавица”, в която влизало и Гръцкото
село? Не се ли е боял повече от възмездието на
дружината, отколкото от наказанието на властта за
изпуснатите пари от данъците – Стамбул далеко, а
Индже шета около село? Как става така, че Ин-
джето, който е разбивал султанов аскер, пред кого-
то е треперила Румелия и чийто кон е пил вода ка-
жи-речи на Босфора, пада от ръката на един селски
кмет, на едно дребно султанско мекере? Какво се е
променило в тая 1813 година, та убиецът остава не-
наказан, а самият войвода е принуден (както ще
видим после) да напусне не само Странджа, ами и
Българско?
А не малко неща се променят в османска Тур-
ция в тия пет-шест години, докато Индже се подви-
зава из Равна гора. Още през 1807 г., съсипан от
амбициите и охтиката, умира Осман Пазвантоглу,
човекът, чиято сянка близо две десетилетия страш-
но тегне над Топкапу. От своя страна стопанинът на
султанския сарай не надживява много своя враг – в
една кратка, главоломна въртележка Турция губи
двама султани, намерили смъртта си в копринената
примка. Третият е Махмуд II. Вижда се вече краят
на Румелийското размирие – Пазвантоглу е мъртъв,
Селим е мъртъв, мъртви или смирени са и повечето
от големите разбойници. В края на 1812 година
само двама остават силните бунтовници – Идриз
Молла паша във Видин и Емин ага в Хасково; на 30
март 1813 г., два месеца преди оня изстрел в
Урумкьой, бостанджи башиите разнасят главата на
хасковския аянин из мегданите на жадния за сеир
Стамбул... Това е краят на кърджалийското царство;
оттук насетне за Високата порта не ще е трудно –
От Д.К. за www.spiralata.net 56
къде с интрига, къде с войска, къде с рушвет или
наемен убиец – да се справи с малцината остана-
ли... За мохамеданските главатари имало два пътя –
да приемат властта на султана и съответните поче-
сти, или, набучени на кол, да приемат „почестите”
на вилнеещата тълпа. За българските войводи пътят
бил само един – ако избягнат смъртта, да поемат на
запад и север, в Сърбия и Влашко, където кипяла
борбата на християните за свобода.
*
...А в душната нощ на Света Троица дружи-
ната на Индже мълчаливо се изнизала от злополуч-
ното село, носейки ранения си войвода. Оттук,
както вече казахме, следите на Индже войвода се
губят за дълго; ще го видим отново едва след осем
години, през 1821, сред войските на Заверата, под
ръководството на трима християнски бунтовници –
гърка на руска служба Александър Ипсиланти, вла-
ха Владимиреску и българина Сава Бинбаши.
В Заверата, известна в историята като Гръц-
ката революция, наравно в борбата срещу вековния
поробител участвуват българи, сърби, гърци и вла-
си. „За вера” са воювали довчера покорните раи;
девизът „За вера и народност” излиза на политиче-
ската сцена след 1830 г. Тук сред тия борци за
„християнска свобода” откриваме и следите на
Индже и неизменния му спътник Кара Колю Омарча-
лията – първо в народните песни, после и в исто-
рическите извори.
От Д.К. за www.spiralata.net 57
с царя бой да се бият,
от царя земя да земат –
като ми Сава Бинбаши,
Инджето, Индже войвода
и Колю Кючук байряктар.
От Д.К. за www.spiralata.net 59
и да се, горо, оплача!
Мене ми се е додяло
да гледам турчин как бесней
низ бащини ми дворове,
низ бащини ми ягнила:
баща ми овце да коли,
майка ми манджи да готви,
братя ми коня да йоздят,
жена ми стол да подава,
сестра ми чибук да пали!
От дърво пиле продума:
— Кольо ле, Кара Кольо ле,
и това ли да те приюча?
Ти забий маждрак сред село,
сред село, сред мегданието,
и набий гора зелена,
да си турците изгониш.
От Д.К. за www.spiralata.net 60
йоще му седем требуват
и тях на пътя намери.
Та ги заведе поведе
по Стамбулските къриша
в Едренските друмиша.
Кольо си перчем решеше,
решеше и нареждаше
и си на перчем думаше:
— Перчем ле, ханъм къвърджия,
къде ли не се ветрееш
из Стамбулските кърища
и Едринските друмища!
Заплакала е гората...
Отгде я зачу Инджето,
ой си на Кольо думаше:
— Кольо ле, баш байрактарин,
развивай Кольо байраци,
поведи, Кольо, юнаци,
към висок баир Бакаджик,
към тая гора зелена...
От Д.К. за www.spiralata.net 63
вали многолюдни събори, на които идвали хиляди
хора и пеели песни, прославящи техния Кольо вой-
вода. Кара Кольо имал много приятели и ятаци, на
които помагал в трудни минути.
От страх ятаци на Кара Коля ставали дори и
богати турци. Стари хора разказват, че гдето е днес
с. Черген (в северните поли на Бакаджика), през
турско време бил чифликът на Гали бей. В края на
чифлика към гората имало издигнат нишан. Когато
Кара Кольо се приберял с дружината си на Бака-
джика, той гръмвал и събарял знака.
— Кара Кольо гелди! (Кара Кольо доде!)
Пригответе хляб и сирене, че хората му са гладни!
— разтичвал се беят и бързал да изпрати храната,
защото знаел, че срещу Кара Коля и аллах не може
да му помогне.
Султанското правителство било безсилно да се
справи с Кара Кольо. Много пъти то пращало хабер
на богатите турци да правят – да струват и ако не
жив, то поне на „кебап” да го изпратят „армаган” на
султана. Богаташите само вдигали рамене от страх
и думали:
— Ние не смеем. Който се наема, нека дойде и
сам го улови!
А народът запял песен за легендарния юнак и
за мнимата среща, станала между него и турския
султан. Слушал бил султанът много за Кольо и по-
желал да го види. А когато необикновеният герой
дошъл, той така очаровал султана, че оня взел да
му обещава какво ли не, само да се потурчи,
„правата” вяра да вземе. А непреклонният българин
отговорил:
От Д.К. за www.spiralata.net 64
...Царю ле, султан Махмуде,
я ке са, царю, потурча,
ако ми, царю, подариш:
дългата Михал кюприя
и султан Селим джамия
и Али паша чаршия,
че я си имам, султане,
три хиляди влашки прасета,
да ги прекарам, султане,
през дълга Михал кюприя;
да ги изколя, султане,
в султан Селим джамия;
и да ги продам, султане,
във Али паша чаршия!
От Д.К. за www.spiralata.net 65
слязъл предрешен от планината. Намерил бабаита,
той успял да го предизвика да се счепкат и при бор-
ба така го изтърсил, че оня от страх и срам потънал
в земята. Догде се усетят другарите му, хайдутинът
извадил ножа си и креснал на ухото на турчина: –
Ха съм казал, ха съм те заклал! Обирай си крушите
още днес, че... Аз съм Кара Кольо!
После станал, завил си пояса и пред слиса-
ните погледи на турчолята гордо поел пътя към
Балкана.
Много и различни са преданията за края на
Кара Кольо. Намерените преди няколко години в
Румъния документи за Индже твърдят, че и Кара
Кольо е бил във Влашко и вероятно с него участ-
вувал в боевете на хетеристите срещу турците през
1821 г. Податки, че двамата побратими са пак
заедно, намираме и в песента за тези събития:
От Д.К. за www.spiralata.net 66
И до днес оръжието на Кара Кольо се пази ка-
то един от най-интересните експонати във Военно-
историческия музей в София. >
ГОНИТЕЛ НА ПОРОБИТЕЛИ
И ЧОРБАДЖИИ
БОЙЧО ВОЙВОДА
Никола Ферманджиев
От Д.К. за www.spiralata.net 67
Кога точно е роден Бойчо войвода, не е из-
вестно. Като се вземат обаче предвид обстоятел-
ствата, че неговото име като хайдутин и хайдушки
войвода става известно в годините непосредствено
преди руско-турската война (1828 – 1829 г.), тряб-
ва да приемем, че Бойчо е роден през първото
десетилетие на миналия век.
Според събрани сведения от Петър Богданов
бащата на Бойчо войвода е бил убит от турците
като хайдутин. По това време Бойчо е бил на 7
години.
Бойчо войвода е имал двама братя – Петър и
Георги. Когато баща им починал, те също били
малки – Петър на десетина, а Георги „едвам на три”.
Останала сама, майката на Бойчо отгледала
децата си „с чужда работа”. Тримата братя играели
на свобода в Балкана. Те по цял ден ходели да
търсят гълъби, „да се чекерят по дървето, да берат
чуждите овошки и рядко пъти се връщали дома си
със здрави дрехи или със здрави глави, крака и
ръце”.
Когато Петър станал на 12 години, майка му го
дала овчар в к. Ивановци, но той не се застоял дъл-
го. Побягнал оттам, Петър отишъл в Трявна, където
станал ратай на прочутия по онова време чорбаджи
Генко.
Майката на чорбаджи Генко била от Цепера-
ните и се е родеела с Бойчовото семейство. Нещо
повече, Петър носел името на бащата на чорбаджи-
ята и затова той го приел при себе си на работа.
По-късно, когато поотраснали, ратаи на чорбаджи
От Д.К. за www.spiralata.net 68
Генко станали и другите двама братя – Бойчо и
Георги.
Тревненските чорбаджи по онова време не се
отличавали по нищо от еленските, за експлоататор-
ската роля на които пише още Георги Ст. Раковски.
Както еленските, така и тревненските чорбаджии,
били подложили на жесток икономически гнет коли-
барското население, което било задължено не само
да им работи, но и да им отстъпва на безценица
онова, което успявало да произведе. Не се отлича-
вал от другите и чорбаджи Генко. Той, както пише
Хр. Даскалов, бил „в пълната смисъл на думата
чорбаджия” и „люто си отмъщавал на тези, които не
послушвали чорбаджийската му заповед”. Но за
разлика от другите тревненски чорбаджии, чорба-
джи Генко (Генко Петров Даскалов) бил смел и
решителен човек, който не се спирал пред нищо.
По време на кърджалийските вилнежи Трявна
била нападана от разбойници няколко пъти. Особе-
но много тя пострадала през 1798 г., когато „Алтън
Трявна” била разграбена и изгорена. В боевете сре-
щу кърджалиите се отличил особено много чорба-
джи Генко. Той застанал начело на населението и
успял да го увлече в борбата, но разбойниците били
добре организирани и нахлули в селото. Събрал
чета от колибари, чорбаджи Генко влязъл във връз-
ка с хайдушкия войвода Стойно Иванилеца и заедно
успели да нападнат кърджалиите, които напусна ли
Трявна.
Където и да ходел чорбаджи Генко, винаги се
придружавал от някои от своите момчета и никога
не излизал, без да е въоръжен. За страстта му към
оръжието говори и мълвата, която се говорела сред
От Д.К. за www.spiralata.net 69
тревнении, че в къщата си чорбаджията имал пълна
стая с оръжие, между което само топ липсвало.
Според сведенията, събирани от Хр. Даскалов,
за търговия с коприна в младите си години чор-
баджи Генко е обикалял по Влашко и Русия. Ходил
дори и в Москва.
Видял и вкусил от свободния живот, по-късно
решителният по природа чорбаджия взел участие в
„заверата”, организирана по време на започналото
през 1821 г. въстание в Гърция. След станалите
разкрития чорбаджи Генко успял да се спаси, но от
притеснения му окапали косата, брадата и му-
стаците.
Бойчо и Петър аргатували у чорбаджи Генкови
в Трявна през зимата, а лятно време работели в
чифлика му в Иринеци, като вършели и своята ра-
бота в Цепераните. И двамата братя са влизали в
четата на чорбаджията, командувана от Маньо Кър-
шака. С тази чета те влизали в сражения с турни,
научили се да боравят с оръжие. В този смисъл
трябва да се разбира и писаното от Иван Богданов,
че чорбаджи Генко бил дал първите уроци на
Бойчо, „как да си служи с ятагана и пушката”.
Както бе посочено, чорбаджи Генко бил вла-
стен човек и отмъщавал на всеки, който не вземал
под внимание чорбаджийската му дума. Навярно за
някакво неподчинение чорбаджията се скарал и с
Маньо Кършака. Двамата се разделили с взаимни
закани. Чорбаджи Генко се изплашил не на шега,
защото Маньо не бил случаен човек. Според сведе-
нията, събрани от Петко Р. Славейков, Маньо е бил
„кабадаия” при русенските аяни Исмаил Трестени-
клията и Мустафа Байрактар. С последния той уча-
От Д.К. за www.spiralata.net 70
ствувал и в завземането на властта в Цариград. По-
късно Маньо бил при „Еминджика Кърджалията”,
след което се прибрал в Трявна. В края на сведени-
ята си за Маньо Петко Р. Славейков бележи: „Каз-
ват, че той бил едър и юначен човек и много як в
ръцете: вземал нови конски подкови в двете си ръ-
це и можел с ръце само да ги прегъне.”
За да се спаси от заканата на Маньо Кършака,
чорбаджи Генко пратил сеймени, „които го хванали
и като го карали за Търново, чарбаджи Генко наръ-
чал да го убият из пътя. Сеймените извършили това
на Дебели рът: те отпуснали Маня дано отбегне уж
и го убили с куршум. На същото място погребали
Маня и мястото се нарича Маньов гроб”.
„След убиването на Маня – пише Хр. Даскалов
– двамата братя захванали самостоятелно да рабо-
тят със своя чета...”
Пръв, в истинския смисъл на думата хайдутин,
е излязъл Петър. Докато аргатувал у чорбаджи Ген-
кови, той възмъжал и се оженил. Зимно време Пе-
тър продължил да стои ратай, а лятно време се при-
бирал при жена си в Цепераните. По това време той
установил връзка с хайдути, започнал да се губи и
да отсъствува от дома си. Макар че майка му много
му се карала, викал го да му говори и чорбаджи
Генко, но Петър не взел от дума и продължил да се
губи с хайдутите,
Пряк повод Петър да скъса окончателно с мир-
ния живот послужила смъртта на жена му.
Всяка година тревненските чорбаджии излиза-
ли по колибите „да лъчат овце”. Всеки колибарин
бил задължен „да даде на чорбаджията (си) една
От Д.К. за www.spiralata.net 71
овца като данък, че той (чорбаджията) го пази от
турците. Някои от чорбаджиите давали по една-две
пари като бакшиш на децата на колибарина, но
някои не само не давали, но се сърдеха, че не далк
овца с агне, ами ялова, че не дали овен или коза и
пр”. „Да лъчи овце” пристигнал в Цепераните и
чорбаджи Геньо Чушката. „Хората захванали да му
прекарват кой овца, кой коза, кой овен, пръч. Хора-
та му ги прибирали и бележели. От всички цепера-
ни само Петър не му докарал нищо. Чушко прово-
дил за Петър да доде пред него. Петър го нямало
дома му, та докарали жена му. „Не знаеш ли, мари,
че аз съм ви чорбаджия, и че съм излязъл да лъча?
Де ви е овцата? – казал троснато Чушко. „Моя чор-
баджия е Петър. Него го няма тука. Той не ми е к
азвал да давам овца. Кога си дойде, да ти даде
всичките!” – отговорила Петровица. „Как, за мене
няма овца? Нема мъжа ти, а? Не го ли знам къде е
този хайдутин. Аз ще го науча него...” – извиква
Чушко, скочил и бутурясъл жената. Жената се пре-
катурнала през прага и паднала възнак. „Да те
науча как се стои срещу чорбаджията!” и я ритнал.
Жената нищо не продумала, тя била като мъртва.
Жените, що били там, натрупали се около й, взели
да я плискат с вода, да я стискат за носа, щото
сполучили да я свестят малко. Тя подигнала малко
глава и извикала: „Ох, де съм? Ще умра, божке!” и
пак затворила очите си. „Махнете я от очите ми тази
джадия!” – извикал Чушко и няколко мъже я дигна-
ли на часа на една леса и я занесли у дома й, който
не бил твърде далеч. Подир три часа Петровица
умря(ла), след като роди(ла) едно мъртво дете.”
През същата година преди това била починала
майката на Петър. Починало било и единственото
От Д.К. за www.spiralata.net 72
му дете от шарка. Нищо нямало вече какво да спре
Петра и той, с люти закани срещу Чушката, се пре-
дал всецяло на хайдутуването. Макар и да имал
възможност, Петър не искал да убие омразния му
чорбаджия с куршум, отдалеч, а както се бил зака-
нил – жив, мръвка по мръвка да го реже.
Не е известно с коя хайдушка дружина е хо-
дил отначало Петър. Знае се обаче, че той е обика-
лял отвъд Балкана – из Сливенско, Ямболско, Ста-
розагорско, Одринско. В Цепераните почти не се
завръщал, като прекарвал зимите в Добруджа. Там,
в с. Батово, Петър ставал воденичар до пукването
на пролетта.
При една среща с братята си в Батово Петър
им предложил да си изберат едно от двете: или да
им даде пари „да си купят волове да орат земята и
да дават на чорбаджии и турци”, или да останат при
него до пролетта на воденицата, след което да из-
лязат заедно хайдути. Двамата братя, които нямали
намерение „да бъдат раица покорна, на драго сърне
приели второто предложение”.
За първи път сведения за Бойчо войвода е пу-
бликувал Панайот Хитов. В „Моето пътуване по
Стара планина” той пише: „Бойчо войвода е ученик
на Цоня войвода”. Същото се повтаря и от Филип
Тотю.
Както сам отбелязва, сведенията си за Бойчо,
Димитър Калъчлията, Пею Буюклията и Златю Ко-
нарченина, Хитов е получил от Курте байрактар. А
Курте е бил в дружината на Бойчо войвода и е по-
знавал добре живота му. С Бойчовата дружина е
ходил и Филип Тотю. Ето защо твърдението на два-
мата негови другари не буди никакво съмнение.
От Д.К. за www.spiralata.net 73
Трябва да се допусне, че с дружината на Цоньо
войвода е ходил и Петър, в която след това е завел
к двамата си братя.
Дядо Цоньо войвода, известен още като Бра-
датия войвода, роден в с. Драгостнново, Сливенско.
Бил е извънредно опитен войвода, макар че го
гонели постоянно потери, той догде хайдутувал,
изгубил само двама свои другари. Според П. Хитов
Цоньо войвода е хайдутувал между 1810 и 1825 г.
Посочените години обаче не са съвсем точни. Те
противоречат на писаното пак от Хитов, че дядо
Цоньо е излязъл хайдутин, „когато било земено от
българите оръжието” и че потерите са го гонили „в
продължение на десет години”. Като взема предвид
факта, че оръжието е било събрано от българите
след станалите разкрития по „заверата” през 1821
г. и че е хайдутувал десетина години, Васил Дечев,
един от познавачите на хайдутството в Сливенско,
правилно приема, че дядо Цоньо е ходил с дружина
от 1820-1821 г. „до идването на руските войски на
Дибич Забалкански през 1829 г.” Според В. Дечев
на следващата година, когато много българи от
Югоизточна България потеглили да се изселват,
„заедно с жителите на с. Драгоданово към Русия за-
минава и дружината на Цоньо войвода, която по пъ-
тя пазила изселниците”. Голяма част от изселниците
след няколко години се завърнали, а дядо Цоньо
останал в Букурещ, където починал „от обикновена
смърт”.
Колко години Бойчо войвода е ходил с дядо
Цоньо, не е известно. Известно е обаче, че още
преди обявяването на руско-турската война (1828-
1829 т.) Бойчо и братята му вече ходели със своя
самостоятелна дружина. Според Хр. Даскалов освен
От Д.К. за www.spiralata.net 74
по нашите места те ходили хайдути „веднъж и в
Анадола”, а през 1826 г. – из Влашко. Лятно време
прекарвали по горите, а през зимата се укривали
или в Батово като воденичари, или в Цариград.
Така те продължили до идването на руските войски
във Влашко през пролетта на 1828 г., когато се
присъединили към тях.
За участието на Бойчо войвода в руско-тур-
ската война (1828-1829 г.) пръв съобщава П. Хитов.
Той пише, че Бойчо войвода „съставил една чета и
воювал с турците твърде юнашки”. Писаното от П.
Хитов се потвърждава и от сведенията, събрани от
Хр. Даскалов. Според него Бойчо и другарите му
участвували в много от сраженията. Тъй като те
познавали подробно местата в Източна България,
руското командуване често ги използувало за во-
дачи. Придружени от десетина казаци, дружината
на Бойчо неведнъж била изпращана напред, за да
разузнае разположението на турските сили. Веднъж
при една такава рекогнисцировка, Бойчо и друга-
рите му, не повече от тридесетина души, връхле-
тели върху голям табор башибозуци. Завързала се
ожесточена престрелка, в която, благодарение на
доброто разположение на хайдутите 50 от башибо-
зуците били убити, а останалите се разбягали. В
сражението при Провадия Петър бил ранен в ръка-
та, но ръката му скоро заздравяла.
Сключеният на 2 септември 1829 г. Одрински
мир сложил край на войната между Турция и Русия.
България оставала и занапред под османско влади-
чество. Това дълбоко разочаровало особено бълга-
рите от източната част на страната, освободена от
руските войски. Много от тези българи, които се би-
ли присъединили към русите и ги подпомагали, с
От Д.К. за www.spiralata.net 75
връщането на турците рискували да бъдат убити. В
Сливен, където бил отседнал Георги Мамарчев, за-
почнали подготовка за въстание. Но за да не се
предизвикват международни усложнения, по запо-
вед на ген. Дибич Георги Мамарчев бил арестуван и
отведен. Така въстанието било осуетено.
Според историка Д. Мишев в кроежите на това
въстание наред с Г. Мамарчев главна роля е играел
и Бойчо войвода. „Когато руските войски били още
в България – пише Д. Мишев, – кап. Мамарчев и
Бойчо войвода, и двамата на руска служба, повдиг-
нали въстание в Северна и Южна България. Въста-
нието не сполучило. Войводите не били хванати –
Мамарчев бил арестуван от русите, а Бойчо заточен
в Сибир.”
В книгата на Д. Мишев не е посочен източни-
кът, откъдето той е черпил тези сведения. Във все-
ки случай трябва да се отбележи, че липсват допъл-
нителни данни, които да подкрепят това твърдение.
Липсват данни и за дейността на Бойчо през есента
и част от зимата на 1829-1830 г. Но явно е, че той
се е бил отделил с дружината си от руските войски,
защото в края на февруари Бойчо внезапно се
появил в Тревненския балкан. И първата му работа
била да хване Стойко Махлебашията от к. Уруците.
Стойко, останал от малък сирак, отначало бил
беден човек. Аргатувал е при тревненските чорба-
джии и търновските бейове. Когато се оженил, ко-
либарите му помогнали да си струпа къща, да си
купи добитък. По-късно обаче той се съвзел, а ко-
гато станал махлебашия (събирач на данъци), забо-
гатял извънредно много. Забравил немотията, Стой-
ко станал в пълния смисъл на думата народен изед-
От Д.К. за www.spiralata.net 76
ник. От него колибарите се оплакали, когато Бойчо
дошел да навести родното си място. Една нощ къ-
щата на махлебашията била обградена от хайдутите
и той наказан. Взетите пари Бойчо раздал на огра-
бените колибари.
След този случай Бойчо и другарите му реши-
ли да накажат тревненските чорбаджии. Към тях,
като бивш техен аргатин, той хранел люта омраза. С
Бойчо бил и брат му Петър, който искал да отмъсти
за смъртта на жена си.
Били Сирни заговезни 1830 г. В Трявна по
обичай имало хоро. Чорбаджиите се били събрали в
конака, откъдето наблюдавали хорото. Изведнъж
откъм долната махала изгърмели няколко пушки.
Отначало никой не обърнал внимание на това, за-
щото в такива дни гърменето било обикновено не-
що. След малко обаче хорото се развалило, хората
се разбягали. Отдолу се задала дружината на Бойчо
войвода, с развян байрак и гайдар начело. Всички
били въоръжени с пушки и ножове и вървели пеша,
а най-отзад, яхнали на високи „катани”, с дълги пи-
ки в ръце придружавали дружината двама руски
войници (казаци). Хайдутите бързо обградили кона-
ка. През това време, чорбаджиите и турските запти-
ета успели да залостят портата и да спуснат капа-
ците на прозорците. Настанала суматоха. Чорба-
джиите се изплашили много, тъй като си спомнили
за заканата на Бойчо и братята му, „че ще им вадят
фаши от гърба”. Заптиите започнали да стрелят.
Хайдутите се разпръснали зад дувари и плетища и
отвърнали на стрелбата. Само двамата казаци ос-
танали насред хорото, където забили пиките си и
заедно с конете си стоели като заковани. Но и
От Д.К. за www.spiralata.net 77
турците, макар че били на открито, не стреляли
срещу тях.
Един от хайдутите, дребничък човек, изскочил
срещу конака и захванал да псува и да вика на
чорбаджиите:
— Излезте де! Хаджи Кънчо, излез де, носим и
прасе, масло! Елате да ни посрещнете!
В отговор на думите на хайдутина от конака
изгърмели няколко пушки. Нито един куршум обаче
не го улучил. Разлютен, хайдутинът се спуснал към
конака, покатерил се на дувара, за да влезе вътре и
да отвори портите, но откъм мегдана се гръмнало и
той паднал убит. В тила на дружината влетели въо-
ръжени гусевци4 и това спасило чорбаджиите. Виж-
дайки, че ще попаднат между два огъня, Бойчо из-
теглил дружината си към Качавунския дол.
В престрелката бил ранен и „хазнатарят на
хайдутите – Георги капитан. Той бил настигнат от
преследвачите на четата при моста на Качавунската
махала и обезглавен.
След изтеглянето на хайдутите, двамата
казаци останали и чорбаджиите ги пратили в хана
„и им теглили масрафа”. Те стояли в Трявна три дни
и си отишли.
В бележка към поемата „Бойчо и войводата”,
за нападението на конака в Трявна, Хр. Даскалов
пише: „Горенето на Стойка от Уруците и нападе-
нието на Трявна от Бойча е истински факт. Има още
живи хора, които помнят това. Защо Бойчо е напад-
нал Трявна? Дали е искал да си отмъсти на чорба-
4
Гусевци – махала в Трявна.
От Д.К. за www.spiralata.net 78
джиите, които са ги преследвали, или това му напа-
дение е имало някаква връзка с плановете на кап.
Георги Мамарчев, това ми е неизвестно, никой не
може да ми го каже. От по-личните Бойчови другари
нема вече живи. Но и едното и другото е вероятно.
Защото, както е знайно, веднага след Одринский
мир Мамарчев се захвана да организира въстание, а
Бойчо, като един от личните волентири, знаел е
планът на Мамарчева. А като си е (дошел) към
Трявна, дето измерва всичко разорено от чорбаджи-
ите, той, вижда се, е решил да си отмъсти на
чорбаджиите, па после да се отпъти към Сливен.”
Както посочих, засега липсват данни, които да
потвърдят съществуването на общ план за въстание
между кап. Георги Мамарчев и Бойчо войвода. Вли-
зането на Бойчо обаче сред Трявна е не само нео-
спорим, но и крайно интересен факт от историята
на нашето хайдутство.
След напускането на Трявна, Бойчо продъл-
жил да обикаля с дружината си из Тозлука, Делиор-
мана и дори из Влашко. През това време той напа-
дал на турските села, наказвал отделни народни из-
едници, помагал на пострадали от войната българи.
Все тогава Бойчо и другарите му нападнали един
богат чокой във Влашко, взели му 4000 жълтици и
го убили. Издадени, хайдутите били заловени от
руските власти и предадени на съд. Бойчо и два-
мата му братя били осъдени на заточение в Сибир.
Че заедно с братята си Петър и Георги, Бойчо
е бил заточаван в Сибир, няма съмнение. За заточе-
нието им по-късно е разказвал сам Петър. То обаче
според П. Хитов е станало по друга причина:
От Д.К. за www.spiralata.net 79
„Когато бил заключен мирът – пише П. Хитов,
– началникът на руската войска в силистренската
крепост заповядал на Бойча да разпусне дружината
си, но Бойчо се отказал да изпълни желанието му и
скрил се в Хаинбоазките гори. Заедно с Бойча били
и двамата негови братя. Не зная какво се е случило,
но Бойчо бил уловен от руския генералин – който
се задържал дълго време в Силистра, и изпроводен
на заточение в Сибир. Били изпроводени на заточе-
ние така също и братята му, и другарите му ...”
От разказа на П. Хитов се разбира, че Бойчо е
получил нареждане да разпусне дружината си, още
след сключване на мира на 2 септември 1829 г.
Неподчинил се на заповедта, най-вероятно е още
тогава той да се е и отделил от руските войски. За-
честилите след това нападения върху турските села
от страна на хайдутите, и то след сключването на
мира, фактически са компрометирали руското ко-
мандуване и то е предприело акция за залавянето
им. Нападението на чокоина във Влашко, ако е има-
ло такова, е послужило само за откриване следите
на Бойчо и другарите му, а последвалото издайни-
чество – за задържането им. Тъй като са се числели
към руските войски, според Филип Симидов, хайду-
тите били съдени от военен съд.
Къде са били заточени Бойчо и братята му, не
може да се установи. Според П. Хитов „Бойчо бил
затворен в една руска крепост, която се намирала в
един сибирски градец”. Още по-неопределено е
писаното от Ф. Симидов и Хр. Даскалов.
В Сибир Бойчо и братята му стояли 2 години,
след което побягнали. За бягството им Хр. Даскалов
пише” „Денем ги карали да копаят злато, пък нощем
От Д.К. за www.spiralata.net 80
ги държали в една кула затворени с пранги на кра-
ката. Като им дотегнал такъв живот, те се решили
да бягат, че каквото (ще) да стане. По Великден,
когато три дни не ги карали на работа и им махали
прангите, тримата братя се нагласили да побягнат.
Те изкъртили прозореца от стаята, в която били
затворени, и скочили на земята. Преданието разказ-
ва, че било много високо, откъдето скочили, но за
да не се отрепат, като скочат, те откъртили една
дъска и я държали простряна надлъж. Скочили бла-
гополучно, не им станало нищо, но Георги, като
скочил, скочил някъде зле, та се изсипал. Братята
решили да го заколят, за да не ги издаде, като знае
плана и пак (да) ги уловят. И го заклали. Бойчо
скочил най-напред и стражата се затекъл да види
какво има, но той догде се усети, Бойчо го хлопнал
по главата, убил го и му взел пушката. Петър и
Бойчо, без други приключения да им се случат,
излезли от кулата и от селото, минали реката, която
била много голяма, по леда, който бил на пецалуди
и се вдигнал вече, и преминали оттатък. Никой не
ги гонил, па и не можело да ги гонят, защото ледът
нея нощ се вдигнал. Цяло лято те скитали по татар-
ските села, оттам минали в Аджема (Персия) и от-
там през Анадол в Цариград. Цяла година бягали от
Сибир-тъмата.”
Още същата пролет, след завръщането си от
заточението, Бойчо събрал нова дружина и тръгнал
по Стара планина.
В спомените си Филип Тотю разказва, че все
по това време Бойчо се оженил „в селото Арнаут-
лии, гдето отходи от Шумен пътя за Русчук, а брат
му Петър отседнал в „село Геленджик близо при
Пазарджик”. Впоследствие, вероятно за безопас-
От Д.К. за www.spiralata.net 81
ност, Бойчо е сменял местата, където е можел да
прекара по-спокойно зимата. Според П. Хитов най-
често зимно време той е живял „или във Варна, или
в Цариград”. По едно време семейството му е живе-
ело в Провадия.
След завръщането си от Русия, Бойчо ходил
като хайдутин повече от 20 години. Действувал е с
дружината си „по Стара планина, по Дунавската ли-
ния и по бреговете на Черно море: от Видин до Вар-
на и от Варна до Цариград. Няма място по тия краи-
ща – пише П. Хитов, – на което да не е стъпала
ногата на Бойча войвода”. През тези години Бойчо
се откроява с делата си като защитник на бедните
българи и върл гонител на турските поробители и
българските чорбаджии. Запазен е спомен, че през
1851 г. той отново е правил опит да залови трев-
ненските чорбаджии на Беленец, които били в пла-
нината „да лъчат” овце. Бойчо и Петър участвували
и в Кримската война (1853-1856). За това участие
Хр. Даскалов пише: „Във войната 1853-1856 г. (Се-
вастопол кавгасъ) Петър и Бойчо били волентири в
руската войска под Силистра, отгдето провождали
„много здраве” на чорбаджиите в Трявна.”
Както е известно, след снемането на обсадата
на Силистра през юни 1854 г. и преминаването на
руските войски на левия бряг на Дунава, едни по-
рано, други по-късно, българските доброволчески
дружини били разформировани. Отделил се от
русите, Бойчо отново развял байрак по планината.
Както при други войни, така и по време на
Кримската, българските хайдути разширили дей-
ността си. Това накарало турците да вземат извън-
редни мерки. Към края на войната за управител на
От Д.К. за www.spiralata.net 82
Сливен бил назначен опитният Зейнил паша. През
лятото на 1856 г. той тръгнал по планината „с 500
низами да хваща хайдутите”. Тогава бил убит и
Бойчо войвода.
През лятото на 1856 г. Бойчо заловил Маньо-
оглу, известен казанлъшки чорбаджия. За Маньо
чорбаджи разказва в спомените си Филип Тотю:
„Той е закупувал от Портата всички беглици и ошу-
ри, затова е притеснявал много народа... Ако е за-
купувал едно или две, той е вземал двойно. Затова
неговите (на Бойчо – Н. Ф.) вехти ятаци са му се
примолили да го улови и да го накаже”. „Бойчо вой-
вода – пише и П. Хитов – бил уловил Маньооглу из
Казанлък, за да избави сиромасите от неговите
зверства, защото той, Маньооглу, изпродал на мно-
го сиромаси воловете, от него беше проплакала
сичката околия.”
Маньо и зет му били заловени в Твърдица. Там
те били отишли да закупуват коприна. За да ги ос-
вободи, Бойчо поискал откуп 1000 жълтици. „Цяла
неделя – пише Хр. Даскалов – Маньооглу и зет му
ходили с Бойчо по планината. Бойчо се отнасял с
тях много благородно – щом стигнели някое без-
опасно място в Балкана, изведнъж момчетата наси-
чали шума, метвали отгоре й анадолско кебе и по-
канвали Маньооглу да седне като на дюшек, извед-
нъж огънят пламвал и сюрдисвали (туряли) джезве-
тата на огъня да направят кафе на пленниците.
Хлябът им бил винаги готов, защото лопатарите и
овчарите по планината винаги снабдявали с храна.
Така цяла неделя се изминало с ходене по планина-
та и с пазарлък за откупа. Маньооглу пращал в Ка-
занлък за пари, отгдето донесли малко, но Бойчо не
ги взел, защото били ексици. Бойчо си носел алтън-
От Д.К. за www.spiralata.net 83
везнеси и ги теглил. Оставало още един ден до сро-
ка, в който срок, ако не донесели откупа, Маньо-
оглу и зет му щели да мрат. Станьо от Бичкинята се
завзел да отиде в Казанлък и да донесе парите.
Бойчо престоял отурак един ден и една нощ на
черема, да чака Станя... Когато се надявали вече,
че Станьо вече иде и били насядали около печено
агне да обядват, изведнъж пукнало пушка. Пушката
гръмнал Бойчо, Бойчо бил забележил, че измежду
младите се подава една чалма. Без да каже някому
от дружината си нещо, той свил шишенето и право
в чалмата. „Аман! Гиттим!” – се чуло глас. Бойчо
рипнал на крака, измъкнал ножа си в дясната ръка,
а в лявата грабнал пищова и се впуснал към място-
то, гдето видял чалмата. Но изведнъж Бойчо и дру-
жината му, която тоже рипнала, като чула гърма,
погледнали насреща си желязна гора. Бойчовата
дружина се стреснала и се разбягала между букаци-
те, но Бойчо бил вече отишел много напред, нямало
къде да се потули. Той гръмнал с пищова си и се
впуснал с ножа си върху войската, но дваж не при-
стъпил и паднал – 40 пушки пламнали и го пова-
лили на земята...”
От дружината освен Бойчо бил убит байракта-
рят Георги, а Курте Янчев бил тежко ранен в крака.
Едва спасил се, Курте се лекувал при една бабичка
в Баш колиба, след което прекъснал хайдутството и
се заселил в с. Червена вода, Русенско. Той по-къс-
но разказвал пред Цаню Чочюв от Трявна, който по
негово време живеел в Червена вода, как е бил
убит Бойчо. Христо Даскалов е записал спомените
на Курте по разказа на Цаню Чочюв.
Както посочихме преди това, за Бойчо войво-
да Курте е разказвал и на Панайот Хитов, в чиято
От Д.К. за www.spiralata.net 84
чета през 1867 г. е участвувал. Но докато Хр. Дас-
калов пише, че Бойчо войвода е убит в местността
Косов камък, до к. Череша, то П. Хитов посочва, че
това е станало „близо да Хаинбоаз, на Бели бук”. За
Бели бук споменава и Филип Тотю.
Съществува различие и по въпроса кой е пре-
дателят на Бойчо войвода. Христо Даскалов пише:
„Убиването на Бойчо се отдава на Станя от Бичкиня,
Бойчов побратим, който макар и да дължал на
Бойчо състоянието си, от страх или от подлост го
изказал на низамите и ги завел на мястото. Преда-
нието казва даже, че самси Станю го е убил, да не
би да остане Бойчо жив и после да го убие”. Според
Филип Тотю Бойчо войвода е бил предаден от
братята Петко и Станьо Ганчеви от с. Злати рът,
които имали бичкиджийница на Хаинбоаз. С обеща-
ние, че ще им се разреши безплатно да секат дър-
вета от Балкана, те завели низамите на Бели бук.
Сам Петко убил Бойчо, който преди да падне, успял
да съсече трима турци. Последните думи на войво-
дата били: „Не ми е жал, ако ме бе убил турчин, но
ме уби български куршум”. Два месеца след това
Бойчовите другари заловили Станя и го насекли на
парчета. Петко успял да избяга, но 40 дни след това
от страх сам умрял.
По сведенията, които е събрал Христо Дас-
калов, може да се определи, че Бойчо е бил убит в
началото на месец юли 1856 г. Това се разбира от
писанието, че „две-три недели” след смъртта на
войводата, в планината излязъл капитан дядо Ни-
кола. А известно е, че четата на Никола Филиповски
се е появила в с. Нова махала на 31 юли 1856 г.
„Имало ли е – бележи Христо Даскалов – нещо
свързка между дядо Никола и Бойчо, не знаем, но
От Д.К. за www.spiralata.net 85
помня, че ние, като деца него време, разговаряхме
и си говорехме, че те щели наедно да работят.”
Засега липсват други сведения, които да потвърдят
тази догадка на Хр. Даскалов.
След загиването на Бойчо войвода, неговата
дейност в защита на народа била продължена от
учениците му Димитър Калъчлията, Пею Буюклията,
Златю Конарченина и Филип Тотю.
*
Неотклонно, през целия хайдушки живот на
Бойчо войвода, негов другар е бил брат му Петър.
Имената на двамата братя са така преплетени, че
стане ли дума за Бойчо, това се отнася и за Петра и
обратно. Ето защо в някои случаи, когато разказва
спомените на съвременниците им, Хр. Даскалов
поставя за войвода на общата дружина ту Бойча, ту
Петра.
Когато разказва за братята на Бойчо, Филип
Симидов пише: „Тези негови братя били също
юначни мъже, особено пък Петър, който приличал
на див медун и по сила, и по ръст. Той бил космат
по цялото си тяло и имал големи очи и страшен
поглед.”
През 1856 г., когато Бойчо бил убит, Петър не
е бил с дружината. Според Хр. Даскалов, на след-
ващата година той събрал самостоятелна дружина и
убил Станя, предателя на брат му. „След това
убийство Петър си пуснал брада, сиреч оставил се
от хайдутлука и се заселил в Геленджик, където
била и жена му, и там живял като падар... Той не
правел вече хайдутлук, но бил ятак на хайдутите.”
От Д.К. за www.spiralata.net 86
Петър дочакал Освобождението и починал
през 80-те години на миналия век. Макар и на пре-
клонна възраст, той бил запазил „всичката си сила
и пъргавост: него „никой не можел да го надскочи и
надиграе на ръченица”.
Запазен е спомен за нападението и изгарянето
на един турски бей в Новозагорско от хайдушка
дружина, начело на която е бил Петър. Този бей
Петър наказал заради това, че не заплатил труда на
една „жътварска чета” от колибарски момичета.
*
Интересен факт е, че името на Бойчо не се
среща в народните песни. Ето защо откриването на
две песни за него в архива на Филип Тотю може да
се счита за щастливо изключение. Тук за първи път
публикувам една от тях.
Вървели що са вървели
с Бойча, с войводата,
Близо до Хаинбоаз излезли,
голяма ги потеря удари.
Раниха кого раниха
най-напред Марин раниха,
на всяка става и рана
на клето сърце две рани,
две рани, две куршумови.
Марин дружина думаше:
„Не ме, дружина, оставяйте,
че силна ме кръв обтече.”
Курте на Марина думаше:
„Я върви сам, Марине,
да излезем, холан, Марине,
на Бели бук, холан Марине,
От Д.К. за www.spiralata.net 87
при Бойча, при войводата,
там ще ти кръвта запреме,
там ще ти рани изцерим”.
Силил се Марин, вървял е,
на Бели бук са излезли,
при Бойча, при войводата.
Марин на Бойча думаше:
„Войводо, кардаш, хем юлдаш,
ела ми рани прегледай,
дано ми опреш кръвта.”
Като ми войвода рани разгледа,
раните лек немаха.
Войвода дума Марину:
„Марине, верен другарин,
твоите рани лек нямат.
Ти не бе от бедно семейство,
баща ти е селски чорбажди
и има до три чифлика:
Първи чифлик е Килифарево,
втори чифлик е Плаково,
трети чифлик е Големаните.”
Бойчо си дръпна сабя френгия,
че Маринова глава отряза.
На глава език говори:
„Право казваш, войводо,
баща ми е селски чорбаджи
и има до три чифлика.
Първи чифлик Килифарево,
втори, холан, Плаково,
третият, холан, Големаиите,
Баща ми бе с четири сина,
за мен чифлик немаше,
тръгнах чифлик да спечеля.”
Току туй Марин издума
и се от душа отдели.
*
От Д.К. за www.spiralata.net 88
В литературата освен Бойчо Цеперанеки е из-
вестен и хайдут Бойчо от Разградско. За първи път
за хайдут Бойчо от Разград се споменава в статията
„По-лични български хайдути, които са хайдутували
за отмъщение на турците”, публикувана във в.
„Дунавска зора”, бр. 29 от 31 май 1869 г. Според
тази статия Бойчо от Разград е хайдутувал между
1828–1847 г. Заловен от турците, той стоял в затво-
ра седем години, но след пускането му, „подкачил е
пак да върлува, догде го убият”.
Статията „По-лични български хайдути...” про-
дължава и в бр. 30 на вестника от 7 юни 1869 г. В
нея се съдържат сведения за 34 хайдути и войводи.
Интересното е, че макар в статията да са дадени
данни за учениците му Димитър Калъчлията и Пею
Буюклията, името на Бойчо от Цепераните изобщо
не се споменава.
Сведенията на в. „Дунавска зора” за хайдут
Бойчо от Разградското по-късно препечатва Георги
Димитров и главно по него те се преповтарят и
досега в литературата. Преповтаря писаното от
Георги Димитров и Анани Ив. Явашев в книгата си
„Разград, неговото археологическо и историческо
минало”, (С. 1930, стр. 125-126.) Анани Явашев
обаче доуточнява, че хайдут Бойчо се е появил в
Разградско „след оттеглянето на русите в 1830 г. и
след възстановяването на града” (стр. 125).
Както посочих преди това, в спомените си Фи-
лип Тотю твърди, че след завръщането си от зато-
чението в Русия (към 1833 г.) Бойчо от Цепераните
се оженил в с. Арнаутлии. А това Арнаутлии е с.
Арнаут (дн. Пороище) до Разград. Изводът се налага
сам по себе си. Бойчо войвода от Цепераните и
От Д.К. за www.spiralata.net 89
хайдут Бойчо от Разградско е едно и също лице. В
подкрепа на това мое заключение е и писаното за
хайдут Бойчо от Филип Симидов. „Хайдут Бойчо от
Разград – пише Симидов – е ходил от 1828 до 1847
г. В този град той се е преселил откъде Тревненско.
Заселил се в с. Арнауткюю, Разградско, (където) се
е оженил за втора жена... Един ден хванал Маня чо-
рбаджи горе над Хайнето, дето го сподирила поте-
рята и го убили на местността Бели бук. Докато го
хванат загащен, той избил около 7-8 души. Издали
го някой си Петко и Станю... Той имал и братя, от
които Петър бил страшен на лице.” >
„ИМЕТО МУ СЕ НОСИ
ОТ УСТА НА УСТА”
ДИМИТЪР КАЛЪЧЛИЯТА
Благовеста Касабова
От Д.К. за www.spiralata.net 91
— Аз викам да изберем Димитра за войвода и
да тръгнем да събираме момчета.
Трите глави трепнаха и мигом се повдигнаха.
В очите се появи светлина. Ето ги думите, които
всеки от тях искаше да чуе.
— Да го изберем, да го изберем — развикаха
се в един глас двамата и скочиха на крака.
— Скланяш ли, Димитре, да ни поведеш? —
обърна се към него с променен глас Златю.
Момъкът, чиято лична снага и глава се наби-
ваше на очи от пръв поглед, стана. Сега още по-
добре личеше мъжествената му красота и силата му.
Сивите с режещ като стомана поглед очи огледаха
всеки поред, обърнаха се надолу към мястото, откъ-
дето по чудо се бяха измъкнали и където обезгла-
вен продължаваше да лежи войводата им и пак се
върнаха на хората около него. В напрегнатите по-
гледи на младите мъже Димитър улови желанието
им за борба, вярност и преданост и чертите му се
отпуснаха. Направи крачка към тях и изрече с нате-
жали от болка и гняв устни:
— Скланям. — И тримата едновременно се
хвърлиха да го прегръщат...
От тоя ден започна воеводството на Димитър
Калъчлията, което трая близо тридесет години. Бе-
ше втората четвърт на деветнадесети век, някъде
около 1828 година. Силна и сплотена стана дружи-
ната на Димитър Калъчлията, прочу се нейният вой-
вода по цялата българска земя. Народът нареди пе-
сен, която от Сливенско и Котленско се понесе и по
другите краища на страната.
От Д.К. за www.spiralata.net 92
Посъбрал ми е Димитър,
Димитър млада войвода,
се отбор млади юнаци,
който е един на майка,
един на майка, на баща
да не му й мила майка му,
майка му още баща му.
От Д.К. за www.spiralata.net 93
палва се хайдушката кръв на войводата, трепва
ръката му и тутакси посяга към сабята. Момчетата
усетили, че нещо се реди, застанаха нащрек. По
даден знак към войводата се приближават двамата
му най-верни помощници Пею Буюклията и Златю
Конарченина и тримата на бърза ръка съставят план
за действие. Съобщават го на дружината. Манастир-
ските стени се разтърсват от буйните възгласи на
хайдутите. Най-после и за тях се отваря работа и
всеки ще може да покаже силата и юначеството си.
Планът гласи: първо да опитат с преговори, ако
склонят турците да поделят хазната, ще мине без
проливане на кръв...
Когато керванът се изравнява с прикритите
хайдути, войводата изскача и спира кочиите. Опит-
ва се да започне разговор, но заптиетата не искат
да чуят дума и вдигат пушките. В същия миг отеква
мощен залп. Излезли светкавично от засадата, хай-
дутите се хвърлят в бой. Силите са неравни, но ни-
що не е в състояние да спре зажъднелите за дейст-
вие млади мъже.Оредяват редиците на охраната,
един по един заптиетата падат като покосени. Тога-
ва жената – млада туркиня – решава да спечели
сражението с хитрост. Повиква войводата и щедро
обещава да го дари с част от парите и да го напра-
ви водач на охраната. Но, изглежда, младата жена
не е разбрала или не знае кой е
Димитър Калъчлията. Той се е клел със страш-
на клетва, и единственото, което иска, е да отмъща-
ва до смърт. Завършва боят. От горските усои бавно
се връща ехото на последните изстрели. Който е
успял да се спаси, е избягал. Хазната е занесена в
манастира, дарувани са монасите и беднотията от
селата. Останалото е поделено – на всеки му по
От Д.К. за www.spiralata.net 94
равно. И още повече се разнася надлъж и шир сла-
вата на Димитър Калъчлията и неговата вярна дру-
жина. Под байрака на четата се стичат момци от
всички” български краища. Идва и Жельо, по-сетне
преминал в четата на Панайот Хитов, а след време
станал прочутият Жельо войвода. А народът за
благодарност пак нарежда песен.
.....
Димитър дума Кирими:
— Киримо, царска дъщеря,
да би Димитър крал ставал,
Керим кадъна да вземя,
кралица, царска дъщеря
не би Димитър събирал
дур седемдесет момчета,
момчета като вълчета.
.....
че си Кирима улови,
дясна й ръка отряза,
ляво й око извади
и на Кирима думаше:
— Ходи, Киримо, по света,
да ходиш и ме приказваш,
кой беше млада войвода.
От Д.К. за www.spiralata.net 95
на Трънливата поляна, при Крива река, където бяха
ходили рано сутринта да се черкуват. В смълчаното
пладне изведнъж се дочу глас на кукувица. Буюк-
лията скочи.
— Дядо Христо Стойков от Котел ще да е. С
неговия глас кука кукувицата. Не минаха и няколко
минути и постовият доведе стареца. Приведените
повече от обикновено старчески рамене, дълбоката
бръчка на челото и угриженият поглед не предве-
щаваха добри вести.
— Дал бог добро, момчета! — кротко и някак
плахо поздрави старият човек. Наобиколиха го от
всички страни.
— Казвай, дядо Христо, какви новини носиш
— подаде ръка Димитър Калъчлията.
— Лошо, войводо. В долното село башибозук
влязъл в поповата къща, на поп Никола, знаете го и
изклал всичко живо. Останала само Станка, малката
му дъщеря. Не успели да я уловят — гласът на ста-
реца потреперваше, думите едва излизаха. Поспря
малко да си поеме дъх и продължи. — Още не са
успели да избягат далеч поганците. — Набръчка-
ната му ръка скришом се повдигна към очите, къ-
дето бяха избили две едри мътни сълзи.
Размърдаха се хайдутите, свъсиха вежди и не-
съзнателно посягаха към пушките. Бяха готови, но
все поглеждаха към войводата. По напрегнатото му
побледняло лице, по гневно светкащия стоманен
поглед усетиха, че ще има бой и както винаги всеки
ще получи заслуженото си.
От Д.К. за www.spiralata.net 96
— Води ни, дядо Христо — изрече с твърд глас
Калъчлията. — Дано даде бог да ги настигнем и
накажем.
На няколко километра от селото имаше гъста
млада букова горичка. От нея почваше Балкана. В
единия й край весело бълбукаше горско изворче.
Нямаше нужда да пращат нарочен съгледвач. Лесно
откриха разбойниците около извора по възбудената
им глъчка. След първия гърмеж настана мъртва ти-
шина. Някъде само припукваше съчка, стъпкана от
краката на минаващите в обход четници. Сетне на-
стана неимоверна врява и хаос. Викове и вой на
куршуми се сляха в едно. Башибозушката орда на-
брояваше около петдесет-шестдесет човека. Те
стреляха повече безразборно и ревейки дивашки,
се опитваха да стигнат конете си. Но повечето от
конете, подплашени от олелията и подгонени от
хайдутите, препускаха бясно назад към селото. Гла-
ватарят на ордата Али паша тъкмо да достигне коня
си, който все още стоеше като забит на една утъп-
кана пътечка, падна възнак, промушен от сабята на
войводата. Останалите низами за миг се вцепениха,
после с неистов вой хукнаха към смразеното от
ужас село да търсят спасение. Хайдутите ги подго-
ниха. Настана истинска сеч. Малцина успяха да из-
бягат. И пак се понесе песен от уста на уста.
От Д.К. за www.spiralata.net 98
Промени се за миг лицето на войводата, дъл-
боката бръчка между очите му стана още по-дъл-
бока и тъмна, виждаше се ясно белегът на лявата
му страна. Смълча се и гората около трите кладен-
чета. Листо не помръдваше, глас на птица не се
дочуваше. Всички изтръпнали, чакаха тежката дума
на Калъчлията. Той леко се олюля, но веднага вди-
гна очи и потърси с поглед верните си помощници.
Пею Буюклията и Златю Конарченина бяха успели
вече да грабнат пушките си. Направиха крачка към
войводата и застанаха в очакване. Съвещанието бе
кратко. Даде се знак за тръгване. Нямаше нужда от
повече обяснения, всички ясно чуха думите на
Петко Костадинов Батоскин. Плана за действие ще
съставят по пътя.
Рано заранта, когато небето едвам се развиде-
ляваше, дружината обграждаше черкезкия лагер,
установил се до крайните къщи на село Торлак5,
Новозагорско. Спяха черкезите, нищо не се движе-
ше в лагера. И в утринната дрезгавина изведнъж
пропука пушка. Наскачаха още-затоплени от съня
бандитите и грабнаха оръжието си. Започна се бой.
Между жестоко сплетените тела навремени се поя-
вяваше и губеше юначната фигура на войводата.
Много черкезки глави паднаха, застрелян в дясното
слепоочие от пушката на Калъчлията, лежеше гла-
ватарят им Расим ага. Малцина оцелели, застанали
на колене, молеха милост. Но не светнаха радостно
очите на войводата този път, не похвалваше юнаци-
те си както досега, не чуваше благодарността на
свестилите се и придошли вече селяни. Застанал
5
С. Торлак, Новозагорско, е родното място на Димитър Калъч-
лията. Според П. Хитов това е с. Таке махла, а според други с.
Омарчево, Новозагорско.
От Д.К. за www.spiralata.net 99
прав в началото на гората, той виждаше друга кар-
тина. Тя никога не беше се изличила от паметта му
и в радост, и в беда го съпровождаше през целия
живот... Димеше в развалини бащината му къща, по
двора се търкаляха овъглените трупове на майка му
и баща му, на по-големия брат и снахата. В ушите
му и до ден днешен звучеше жалният плач на съ-
седите, дошли да подредят убитите... Не искаше да
се завърне там. Отдавна беше отмъстил за тях и за
хиляди други, но не му даваше сърце да види за-
пустелия, буренясал двор с празното място на къ-
щата... Уважиха мъката на войводата си хайдутите..
Простиха се с наизлезлите мъже, жени и старци,
поеха хляба, с който ги даряваха, и поеха към Раз-
бойна. От дружината се отделиха двамата първи по-
мощници на войводата – Пею Буюклията и Златю
Конарченина. Беше се привършил барутът и тряб-
ваше да се набави нов, пък и някоя друга пушка,
ако успееха да донесат, нямаше да бъде зле. И през
ум не минаваше на двамата прочути хайдути, че за
последен път разговарят с войводата, с побратими-
те си...
След седмица ги заловиха и двамата в Ямбол и
под строг конвой ги изпратиха в Сливен при Зейнил
паша на разпит. Той щедро им обещаваше спасение
и богат дар, ако предадат Калъчлията. Мъжествено-
то им и гордо държане пред прославения със своята
жестокост паша се разнесе по всички села и градо-
ве. И народът пак нареди песен, с която искаше да
прослави завинаги верността и предаността на хай-
дутите към войводата и дружината, към делото.
ЦАРИЦАТА НА ОСОГОВО
РУМЕНА ВОЙВОДА
Катя Желязкова
ВОЙВОДАТА ОТ БЕРОВО
ИЛЬО ВОЙВОДА
Христо Троански
1.
„Хей, мой брате – казах му аз (на Никола
Аджема). – Я погледни на хубавата гора, че тя веч
се развива. Я каква хубава и весела пролет е сега!
2.
По балканите са ходели всякакви чети – и
кърджалийски, и хайдушки.
Летописецът поп Йовчо пише, че кърджалиите
влезли в Трявна на 20 февруари 1798 година, в „не-
делю месопустною и уловиха много человеци и из-
гориха селото и само една четвърт от къщята цели
останаха”. Мано Калпакчи: „1795 г. Обраха кърджа-
лиите колите сливенски, вечна им мъка беше.” Хад-
жи Велико от Шумен: „1799 г. Да се знай, като оти-
дохме на Ерусалий, излязохме от Шумен на август
22, отидохме през Узунджово. Тая година плячкоса
панаира Кара Фейзи, дето му викат даалия.” С. Бо-
бчев от Елена: „1800 г. И тази година дойдоха даа-
лиите на Гергьовден и изгориха черквата „Свети
Николай”.
Жендо Вичов от Котел съветва: „Ако ли ще ис-
ка някой много да знае, нему трябва малко да спи,
рано да става, бога на помощ да призовава.” Не
забравя да спомене за теферича, който станал,
„като пуснали чошмите” и за това, че около 1800 г.
Котел бил заграден наоколо с дувар и шарампол.
„Откъм югозапад на Котел, на оная страна до ре-
ката, дето и що се дума Бардукюва поляна, се съ-
брали всичките млади и стари мъже и жени, и мъ-
жете били въоръжени, и играли хоро през всичките
3.
Бащиното огнище, „отечеството” е Сливен,
тъмната гора над града, Сините камъни. В него има
игри и детски крясъци, кървави истории, разказва-
ни от дядо Хитьо. В празнични дни биела камбана.
Облечен чисто, сякаш новороден, излизал навън и
зографът Симеон Цонов. „Рука Симеона” – така се е
подписал на иконата „Свети Илия” в църквата „Све-
ти Димитър”.
На библиотечния шкаф в жеравненската църк-
ва има надпис: „То зачел да я прави майстор Геор-
От Д.К. за www.spiralata.net 140
гий на 1833 г. май шестаго, село Трявна, и така
свършил майстор Генчо на 1840 г. на декември
двайсетаго.”
Същият поп Йовчо пише: „1848 г. 11 юни. Ви-
тан Коев (млади), като отхождаши за Сливен, го
убиха в Сливенската планина, що се зове Кална
усойна, на поляната.”
В песента се казва: „Николча убит видяха и на
майка му за нишан калпака му занесоха.” Имало и
такъв обичай: ако някой от овчарите умре, на до-
машните му изпращат писмо прогорено отвътре –
известие за умряло, чер хабер.
Щели са и Панайот да убият, дебнел го раз-
бойникът Мустафата на „Махмудов извор”. Казал на
Мустафата, след година, при друг случай: „Ти си
мислиш, че ти само можеш да гърмиш и да развър-
таш ятагана! Че у другите хора няма такова сърце!
Аз ще те питам и друго: като идвате тука при моите
козари и взимате ядене, защо ги замервате с пуш-
ките? Добре да знайш – ще ма принудите, ако тъй
върви, аз сам да стана хайдутин.”
Хаджи Ибиш замахнал с брадва след него, та
сливенските кожари се чудели как е останал жив.
Ако било нейде по къра – по-лесно. Засега трябва
да се търпи, докато му дойде часът.
Защото огнището, отечеството е свидно – ба-
щино и още прадядово!
Панайот: „Аз вече напущам всичко и ще изля-
за хайдутин, че барем да ме убият на бойното поле.
Тук не може – казвам – да се живее, не видиш ли?”
Стоян: „Виждам. Та и аз колко пъти съм искал
да направя същото, ама няма с кого. Пък и свидно е
От Д.К. за www.spiralata.net 141
да напуснеш това хубаво наше отечество, защото
веднъж излезеш ли – това си е то: няма връщане.”
4.
Дядо му Хитьо работел на бачията (мандрата).
Случвало се вечер да минават по три-четири чети.
И той искал да тръгне с тях, но като знаел хай-
душкия обичай, се отказвал. На поляната забивали
два заострени кола, новите четници минавали край
тях и войводата им говорел: „Ето, на тези коли ще
бъдете набити. Премерете ги на дирниците си, че
който се улови от вас, това ще му бъде
наказанието.”
Бойчо войвода в своя „Закон...” изисквал „все-
ки четник да бъде верен на другарите си и точен
юнак в работата... От непоправим пияница, раздор-
ник и курварин се спасява четата, както и от из-
дайника, със смърт.”
Че хайдутлукът е мъчна работа, се разбира
след първите 15 дена. Излезли Панайот, Стоян Люц-
канов, Атанас Хаджидобрев, Господин Николов, Бо-
жил Бахов – всички от Сливен, Иван Велков и Дани
Геринджиев от Черкишлий, Иванчо от Беброво. „А
бе, мъчно нещо бил този хайдутлук” – казали Ата-
нас и Дани, отчаяли се от изнурителните преходи и
се отказали. Пък и се случило лошо време – дъжд и
хлъзгави пътища.
„Моят другар, пише Панайот Хитов, бедният,
не беше живял от малък по горите, по дъждове и
снегове и затова таз зима много мъчно му се видя.
Никога в живота си не беше спал на снега, без
огън, без завивка. Но сега веч привикна на дивия
5.
Дели Миндо от Сливен не се уплашил от кър-
джалиите, заклал с брадвата си 12 от тях. Друг от
Драгоданово за едно лято убил 24 души с пушката
си. Димитър Калъчлията ударил със синджир зап-
тието, взел ключа и отключил железата. Куршумите
шляпали в букака, а войводата Георги Трънкин из-
вадил пищова и тръгнал напред.
Бащата на Панайот бил „неграмотен, но добър
човек и с неустрашимо сърце”. Хитов тръгнал „като
добиче”, но втори път не се е дал в сейменски ръце.
„Не ми дрънкай, не слушам аз никого тук” – отвръ-
щал на съветите да се ожени за нелюбима жена.
„Нямал е юначно сърце да убие жена си или цига-
нина” – ще обвини градешкият овчар, мъжа на Жен-
да (Женда е любовницата на Мустафа Шибил).
Юначно, неустрашимо, чаталесто сърце – та-
кава е мярката на Панайот за мъжественост.
Кюмюрджиите Никола и Георги, хора женени и
с деца, искали пушки и ятагани, господ нека им
гледал децата. А Дамян – млад, трийсет и две годи-
шен, черноок, с дълги черни мустаци – „добър вой-
ник би станал, ако пък имаше и юнашко сърце, мно-
го ще му прилича пушка и сабля”. Но Дамян орял с
воловете в местността Дрянов връх и чакал „додето
цар не повели”. Разсърдил се Хитов на надеждите
му: „На царе да сме чакали да повеляват, че тогава
да се освободим.”
6.
Не обичал тия, които пият, и не понасял ми-
ризмата на вино. Не употребявал и кафе. По мириз-
мата на тютюн познавал откъде идват хора. Смъртта
на мнозина свои другари обяснявал с това, че са
пили и загубили бодростта си (Александър Хитов,
сина му).
Стоян Люцканов се напил и като всеки пиян
човек започнал „да бъбри и да вади пари”. „Аз тре-
перех от яд и срам, че ни видя старият ни баща
след две години и то в какво положение.”
Аджема и той обичал да си попийва. Казвал
му: „Ей, мой брате, тъй ли ще я вършим ний”. Адже-
ма наистина тъй я върши – заради него четата по-
пада в засада и е заловена в Кортен.
Няколко пъти е трябвало Панайот да „държи
морал” на момчетата си, че се опиват като свини, че
щели да бъдат избити от самите българи, щом ги
видели какви са пияници. Мислел да предприема и
крайни мерки: да убие Стоян, шурея си, ако ги
нападне потеря, да изколи пияниците и така да се
отърве от тях.
7.
През зимата на по-мустакатите момци се съби-
рало по ока лед на мустаците. Първата им грижа
била да намерят топло място и да си посгреят му-
стаците. Веднъж Хаджи Димитър си изгубил феса,
От Д.К. за www.spiralata.net 145
Стоян – една карта, и се ядосвали, че вещите им
останали в робство.
Тъй през зимните облаци грейва слънце, на
кървавите напукани устни се появява нещо като ус-
мивка, от заледените мустаци тече бистра водица.
Гърми смях и на зелената поляна, когато някой спо-
мене за оная случка с арнаутите – бързи като хрът-
ки. Един от тях вървял най-отпред и щом му гръм-
нели, обръщал си дирника и си го тупал с ръка.
Най-сетне Хитов казал на Стоян Караджата: „Оста-
ни малко назад, зад някой камък, и гледай добре да
умериш.” Арнаутинът пак се навел гърбом и се пле-
снал. Гръмнало Стояновото шишане и арнаутинът се
прискимбичил в урвата.
Хитов, макар сериозен и улегнал човек, имал
и такава идея: да запали Цариград. Трябвало да се
уловят няколко плъха, да им се върже на опашката
по един фитил и да се пуснат. „Плъхът ще бяга по
дупките, а кюкюрта (сярата) ще гори, ще капе и
подпалва. Такъв един плъх може да подпали едно
здание на сто места.”
Хората са мислели, че може само да гърми с
пушка и да върти ножа. Имало и такъв случай: В
Ичера се съдели за гора общината и държавата.
„Все него гледахме – спомня си очевидецът. –
Извикаха името на един свидетел... Помислихме си:
Сега дядо Панайот ще го заколи. Но той не го
закла, а се ръкува приятелски с него. Каза, че
познавал баща му...”
Отивал по агитация в с. Каваклия, Лозенград-
ско. Някакъв разбойник му викнал да си даде кеси-
ята. „От сърце ти я отстъпвам. Знаеш ли кого оби-
8.
Гласът на войводата – хвали и обвинява, съ-
ветва и назидава. Понякога е приглушен и уморен,
друг път – сладкодумен и весел. „Ей, мой брате – и
като укор, и като похвала, – без правда няма жи-
вот” – ще каже на Георги Трънкин след самоволната
разправа с кмета на Емирлии Христо Данов. „О, как-
ва слабост у хората! Иди и вярвай само на вънкаш-
ния изглед на хората и техните обещания!” – след
бягството на Паскал. „Бе какви хора сте вий!” – към
Никола Мавродиев и Жельо Чернев след поредната
пиянска история.
От „Ей, мой брате” до „Бе какви хора сте вий”
– възклицания, богати на нюанси – зад тях са и
проливният дъжд сред полето, и топлината на огъня
в гората, и коматчето хляб, разделено с брата, и
пустото бръщолевене на невъздържания човек,
който вече няма срам, щом е загубил разсъдъка си.
„Те, предателите, нийде село нямат, но не се
свършват.” Наложило се да убие другар за измяна.
Умислен и посърнал бил не от потерите и зимните
виелици, а от предателството, то го докарало до
„такова жалостиво положение”. Обещали котленци
навуща и цървули и пари за оръжие, но все лъжели,
та се наложило да им припомни: „Вий не взимате
участие в народния живот, но засрамете се от Ра-
ковски, вземете пример от него.”
Донесли селяните сол, брашно, вино, ракия,
„Тези добри хора, сиромаси, но с богати сърца, на
9.
Панайот Хитов ни е оставил описания на вид-
ни личности от онова време. Не скрива и техните
слабости.
10.
Не можел да се отдели от кавалските гласове,
от техния сладък глас. „Тай свирка може да умило-
стиви и най-жестоките сърца”. Било в козарската
колиба, прехласнал се и не чул какво казва баща
му: да излезе да спи вън. И тогава дошли разбойни-
ците...
Песен ли беше или така говорят хората: „Сул-
тана в Цариград царува, а Хаджи Гендо във Сли-
вен.” А за Божил от Котел наистина се пее, думите
са почти същите: „Един е султанът в Стамбул, втори
е Божил във Котел.”
От баба си ще да е чувал, че „Енжята са е на
бас фанал със Кара Феиз Кърджелия как можи в
Сливен да влезе.” Или: „Дай ми, мамо, дай ми твои-
те вити гривни, да излея, мамо, сребърни коршуми,
да убия, мамо, Енжя млад войвода.”
Винаги има една кория, зад дърветата – жълто
пшеничено поле. В лятната жега гласът отначало е
тънък и провлачен, после набира височина. И на
обед до кладенчето спира мъж, който да напълни
бъкела. До тая вода студена са се притаили момче-
От Д.К. за www.spiralata.net 150
тата и техният войвода. Колко му струва да извади
жълтица и да помоли певицата да повтори песента.
И гласът на войводата се чува сред листата.
Но то е на друго място, в Беглишката кория, в Едир-
ненско. Хората, облечени в български дрехи, а го-
ворели и български, и гръцки. „Запеят – песните им
български. Най-много поет песента за Индже вой-
вода.”
Хубави били поляните, но нямало юнаци по
тях. Старият човек, когото срещнали в Троянско, им
изпял за Лалю войводо и Менту байрактар.
Де да е знаел Панайот, че и за него ще изва-
дят песен. По тези краища казват: извадят, сложат,
натъкмят песен. И то не една и две, а десетки. Дру-
жината непременно е от дванайсетмина души, поля-
ната – равна и зелена, може и до Кушбунар да е.
Шегуват се момците, пролет е, ядат и пият, а само
Панайот нито яде, нито пие.
Излишно е да опровергаваме певеца: тъй ли е
било, не е ли. Все някой ще каже: имало е сняг и
дъжд, мръзнели юнаците, сабите ставали на парче-
та лед, мустаците – ледени висулки. Че не е в нрава
на хайдутина да се изтяга на поляна, да се
размеква.
„Чуване, Бойке, ще има, връщане няма да
има” – ще слуша дядо Панайот, с побелели мустаци
вече, и ще спомни и младост, и онова свидно оте-
чество Сливен, горите – елхови и киселчови. Ще си
поплаче навярно, а и така си е било, не защото
миналото не се връща, а защото е вече стар, а ста-
ростта се храни от спомена.
Наистина ли миналото е само плачлив спомен?
ОТСТЪПЛЕНИЯ ОТ МОДЕЛА
ЦАНКО ДЮСТАБАНОВ
Венета Братинова
ГОЛЕМИЯ
ХРИСТО ИВАНОВ
Маргарита Петринска
ОТ ИЗВОРА ВОДАТА
ТРЪГВА ЧИСТА
СТОЯН КАРАСТОИЛОВ
Мария Бояджиева–Шарлиева
ИСПОЛИНЪТ ОТ ЛЕРИНСКО
МАРКО ЛЕРИНСКИ
Весела Люцканова
Чакаларо викаше:
„Ура, момчета!
Ура, момчета – смърдофчанчета!
Да влезиме в Невеска,
айде, момчета,
да го избйеме турскиот аскер!”
Си влегоя в Невеска,
Чакалоро брей,
и си го избия турскиот аскер.
Песен за Васил Чекаларов,
слушана от Георги Мумджиев от Прилеп >
ЕНИДЖЕВАРДАРСКОТО СЛЪНЦЕ
АПОСТОЛ ПЕТКОВ
Мария Атанасова
ЧОВЕК НА ДЕЛОТО
ГЕОРГИ КОНДОЛОВ
Кирил Момчилов