ДИМИТЪР ТАЛЕВ

1898 – 1966
 Димитър Талев е български писател, родом от град Прилеп, Македония.
Най-известен е със своята тетралогия „Железният светилник“, „Преспанските
камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“.
Темата за Македония заема централно място в неговото творчество, на
съдбата ѝ са посветени множество статии и книги.

„Ор елът лети към неб ето със свободни крила, а нашите крила са сковани и
трябва да пр ечистим сърцата си от вража, гиб елна отрова.“
„Чов ек не бива и не може да жив ее само за себ е си.“
„Но имаме и свой народ и колкото сме слаби сами, толкова сме силни всички
заедно, братя по кръв и по вяра.“
„Ко ето чов ек не може да види с очите си и да чу е с ушите си, намира го с душата
си.“
„Като е чужд пастирът, той ще откара стадото в чужда кошара и ще го мълзи,
ще го стриже б ез милост.“
„Кои са по-добри от нас? Дали гърци, или турци, или власи, или сърби, или
немци, или франки, или ингилизи? Те не са по-добри от нас, а ние не сме по-лоши
от тех.“
„Не е досто ен за свобода, който не е готов да се жертвува за нея!“
„Любовта към родината, към пороб ената родина, към нейната правда не може да
има степени, не може да има граници, да се д ели на драмов е.“
„Во секо нещо тр ебва да има чест и чов ещина.“
„Мъжът като е за жена, слабо нещо е, лесно се пр едава и обърква.”
Къщата на Талев в Димитър Талев Петров-Палисламов
Прилеп - Македония 1.09.1898, Прилеп - 20.10.1966, София
Расте в семейството на майстор
железар и ковач, в чийто дом владее дух на
патриархална сърдечност и възрожденски
патриотизъм. На 9 г. остава без баща.
Балканската, Междусъюзническата и
Първата световна война определят
безсистемното му образование - учи с
прекъсвания в Прилеп, Солун, Скопие, Стара
Загора, завършва гимназия в Битоля, следва
по 1 семестър медицина и философия в
Загреб и Виена, завършва славянска
филология в Софийския университет през
1925 година.
 Димитър Талев е
най-малкият от
децата на Тале
Палислама.
Баща му е кротък
човек и вещ майстор ковач
на кантари, които приготвя
за износ и печели добре.
Почитан е от всички като
благороден човек,
предразполагащ
събеседника си с милото
обръщение „Сладко
брате“.
Майката на Талев е
волева жена, главен
заповедник на къщата. Към
него тя проявява
неописуема нежност, равна
на оная на баба Султана
към Лазар Глаушев.
„Димче мой златен!” се
обръща тя към него.
 Димитър Талев за майка си:
«Майка ми беше душевно по-богата от баща ми и решително по-силен характер»

«Човек със замах, с необикновена сила и храброст, с безкрайна, неутолена жажда за знание, макар и неграмотна»

«По майка аз съм стар гражданин, по баща – селянин – разказва Талев. – Майка ми с целия си душевен строеж, така да
се каже, представляваше за мене градът, баща ми – селото.»

«У майка ми имаше подчертана политичност, усет към обноска, към известна етикеция. (Аз поддържам, че в нашия
стар бит има етикеция.) Все ще посрещне, ще изпрати с хубави думи – пък нали беше и сладкодумна, умееше да
каже нещо хубаво. Имаше случаи, на празници, когато у нас се събираха много гости. Нашите беха кумове и идваха
много кумци. Майка ми умееше да посрещне, да ги нагости – имахме и необходимите съдове за такива случаи – и аз
чувствувах, че гостите си отиваха доволни. Тя притежаваше усет и за уредба в къщи – изобщо у нея имаше известна
изтънченост.
Тя се стараеше да внедри и у мене този усет към изискана обноска, грижила се е да се държа добре на трапезата.
Беше буден, светъл човек. Същевременно, както вече казах, ми е давала пример за смелост, за устойчивост в бедата.
Много често в тежки мигове на живота съм си спомнял за нея. Винаги в нея съм чувствувал една здрава опора –
морална и материална.»
Талев признава, че известни черти от нея са влезли в образа на Султана от «Железният светилник». «Но – подчертава
той – само известни черти: нейната смелост, замахът ѝ, силата на характера. Иначе образът на Султана е много
различен от майка ми. Майка ми беше по-нежна, по-топла, по-богата по душевен строеж.»
«Аз немам прототип нито за един от образите на романите си. Те са създадени безспорно от много елементи на
живота, но нито един от тех в своята цялост не съществува в живота такъв, какъвто е у мене.»
Талев със съпругата си Ирина и
синовете им Братислав – по-
големият, и Владимир

Братислав Талев – журналист и

политик
 В рудника „Куциян“

г. През октомври
Димитър Талев 1944е
арестуван
официално без
обвинение,
без
упреци съд заи „прояви
присъда нас
великобългарски
шовинизъм“. Задържан
ецентрален
в Софийския
затвор до
края
след на
което март
е 1945
изпратен г.,в
„Трудово-изправително
селище“ в август
Бобовдол до
края
после на е до пуснат 1945,
на
свобода
1947 октомври
г., вкогато е
изпратен
„Куциян“. лагера
През 1944
режим г. новият
променя
политиката
по македонскияна България
въпрос
и
назапочва македонизация
Пиринския край.
Талев
„фашист”е заклеймен като
и
„великобългарски
шовинист”, изключен е
от
и Съюза
е лишен на писателите
от право да
участва в
литературния обществения
живот и
на
България.
 През есента на 1947 година Йосип Тито посещава България. В навечерието на
пристигането му в София, 21 ноември, започват поголовни арести на набелязани хора. Между
тях е и Димитър Талев. Всички арестувани са прибрани в пети участък (на ул. „Марин
Дринов“).
Цялата група от 56 души – видни македонски дейци – е изпратена в открития рудник
„Куциян“ на принудителна работа. Затворени са в тясно помещение, в което не достига въздух.
Сутринта всички биват постригани, приемани и разпитвани поотделно. Строени са за
работа, пред строя застава капитан Гершанов и започва да ги оглежда. Вторачва се в Талев,
познава го и възкликва:
– О, мой човек, ти пак ли си тука? Какъв беше ти?
– Белетрист! – отвръща Талев. Но капитанът – бивш келнер във Варна, не разбира какво
означава белетрист, мисли, че е някаква форма на фашизма: „Белетрист…Фашист“.
В лагера храната е оскъдна. Позволено е да се пишат до близките само пощенски картички с до
седем реда текст.
 Дажбата хляб е само 300 грама на човек. Храната – крайно лоша: чорба от гонещи се
зърна фасул или остатъци от зеле. Поради това язвата на Талев все повече го мъчи и той е
принуден по-често да пие сода бикарбонат. В едно писмо до съпругата си пише настоятелно:
„Пращай ми редовно сода. Прати ми също аспирин и прахове против кашлица.“

Сутрин стават рано и тръгват на работа заедно под конвой. „Ние не му давахме да
работи“– разказва неговият Георги Рашев. Вечерно време, по на завет тихо разговарят за
вълнуващи неща.
Димче казва: „Дано да мога да увековеча името на Преспа, защото около нея са
ставали големи събития. Дано да съумея… Те са велики времена!“
Здравето му се влошава. Започва тичане на близките му до силните на деня. През
февруари 1948 година свободата му е издействана. Прибира се при съпругата си напълно
изтощен – с жълто-зелен цвят на лицето, с отекли крака и много отслабнал – 46 кг.
 През четирите години, докато Талев е в концентрационни лагери, жена му Ирина, която
тогава е 30-годишна, красива жена, работи като тъкачка в една фабрика за килими извън града,
за да изхранва двете си деца. Опитва се да се грижи за съпруга си, търси начини да му изпрати
храна в затвора. Синът им Братислав разказва, че той и брат му са гладували. Спомня си летата
на ул. „Добри Войников“, когато по цял ден са тичали боси, само с едни черни гащета и с по
една филия с олио и червен пипер.

Ирина е изключително жертвоготовна. Превъзмогва дори и майчиния си инстинкт, за да

се грижи за мъжа си в затвора. Пак Братислав си спомня, че в училище веднъж раздават на
децата по една кесийка с 40 бучки чехословашка захар. По пътя до вкъщи той не издържа на
изкушението и изяжда една бучка. Донася у дома 39, но майка му проверява и научава от негова
съученичка, че са им дали по 40.
Тя карамелизира захарта и слага натрошените парчета в буркани, върху които лепи
етикети от близката аптека, изпраща бурканите в лагера като лекарства, за да подсилва
съсипания от глада и болестите организъм на съпруга си.
 Освен на жена си и на Вълчев оцеляването в лагера Талев дължи и на един бивш летец от
военната авиация – Георги Димчев, определен за отговорник на злощастниците в рудника. Ето
какво разказва за този период от живота му неговият съкилийник и земляк Христо Огнянов:

Знаеш колко слаб е бил винаги Димче. Стомах го боли, през многодиоптрови очила
трябва да гледа. Слава богу, че попадна в нашата група начело с Георги Димчев. Ние намирахме
по-потулено място за Талев. Георги Димчев си затваряше очите за нормите. Нарядът на Талев
се разпределяше между нас. Така Димче можеше да получава оскъдната всекидневна храна. Ако
нормата не се изпълняваше, за него всеки отделяше част от своята храна. Бояхме се да не го
загубим. За Димче бащински се грижеше бащата на поета Серафим Григоров. Той не можеше
да прежали сина си, покосен от „жълтата гостенка“. Правехме всичко възможно, за да
улесним и спасим живота на Талев.

През 1952 година настъпва обрат. В Луковит пристигат писмо и пари. Властта кани Талев
да се завърне в София, защото политиката е променена. Комунистическото правителство застава
на патриотични позиции спрямо Македония. Талев е реабилитиран. Именно това дава шанс
тетралогията да види бял свят и да се превърне в най-силното духовно доказателство за
българското минало на Македония.
 На 28 август 1948 година е изселен с цялото си семейство в Луковит, което поставя семейството
пред поредното изпитание. Настанено е в една стая и малка кухня. Талев няма работа, защото е бивш
концлагерист. Изключен е и от писателския съюз. Остава у дома и пише.

Съпругата му Ирина постъпва на работа в местната фабрика за жакардови килими и пътеки.

Възлагана ѝ е тежка работа – при лоши хигиенични условия да носи на гърба си чували с парцали, но тя
издържа.

Няколко пъти Талев ходи в София, за да предложи на Съюза на писателите за издаване творбите си.
Особено държи на романа си „Железният светилник“, над който започва да работи още преди 9 септември.
Но забавят отпечатването му. От твореца се изисква да направи чрез печата изявление на разкаяние за
„грешките“ си в миналото по отношение на македонското освободително дело – да порицае ВМРО и нейните
водачи. И той взема перото с трепереща ръка да напише редовете на своето морално унижение. Три
пъти го връщат да редактира написаното. Така се отваря пътят на „Железният светилник“ и той
поема към печатницата.
През 1966г. Димитър Талев се разболява от рак на белите дробове. Няколко лекари отказват да го
оперират, при което той се обръща към жена си с въздишка: „Жено, жено, загазихме!“

Талев има замисъл за написването на петия том от поредицата му романи. Заявява, че всичко му е
готово в съзнанието – само трябва да седне да го напише, материалът е напълно оформен… Но няма сили за
това…
Ангел Каралийчев, Елин Пелин, Никола Фурнаджиев и Димитър Талев на гости у Елин Пелин в
село Байлово
Климент Талев

внук на Димитър
Талев