ТРАКИЙСКИТЕ ТРАДИЦИИ

СЕЛО ОМАРЧЕВО

Монография

от ст. н. с. П Е Т Ъ Р Д Е Т Е В

АНТРОПОЛОГИЧНО
И ЕТНОГРАФСКО ПРОУЧВАНЕ

Книга осма от Поредицата „Тракийската Атлантида“

1
 Думи на благодарност към хората, които ми помогнаха да се пре-
боря с този труд, писан разпокъсано в продължение на 40 години, измеж-
ду служебните задължения на един много голям и много, много скромен
български учен. Едва ли щях да поставя този венец от неговото огромно
и родолюбиво дело без помощта на психоложката Анет Маринова, д-р
Галина Монева, пом. редакторката Мария Детева и без моралната под-
крепа на Кати Михайлова, която първа сред публичните сдружения за-
беляза усилията ни.
За корицата и „рекогносцировката“ се погрижиха безподобната
Таня Иванова и прелестната й дъщеря Ива. Тя има голямо и разнообраз-
но творчество в духа на старите тракийски традиции, Рисува върху коп-
рина, шалове, рокли, завеси, тъче на вертикален стан своите текстилни
пана. Има 11 самостоятелни изложби , а паната и картините й с български
символи украсяват домовете на много българи зад граница. Завършила
е Художествената гимназия в гр. Сливен през 1997г., а нейни учители по
художествен текстил са Данелина Косева и Велин Динев, Тодор Терзиев,
Галя Докова, Стефан Кънев, Сашо Дойчинов, Йордан Парушев, Петър
Кайраков, Лилия Екювска. Нейни картини и пана украсяват домове не
само в България, но и в САЩ, Канада, Франция, Финландия, Германия,
Холандия, Русия, Гърция и Турция.
Изявите й на самостоятелни и общи изложби са безброй. На 15
юни тази година заедно с колежките си Виктория Андонова, Илина Дар-
гова и Елица Карабашлиева откри съвместната изложба „Четири свята” в
столичната галерия „Класика”. Номинирана в конкурса ‚‘Пазител на тра-
дициите‘‘ за 2013 г., печели наградата на публиката и на журито на АРИЗ-
7., в категория ‚‘ИЗКУСТВО‘‘-млади,
Фотограф е Диана Петкова. В кадър Таня Иванова и дъщеря й
Ивайла, пред „Дядо Василювата“ чешма в с. Омарчево, Новозагорско.
Особено ми е приятно да поставя в тази редичка и приятелите от
печатница „Славейков“, които подсказват деликатно причастността си
към делото. И дано все повече и повече хора проумяват, че най-старата
европейска култура не заслужава днешната си съдба и тръгнат по следи-
те на вечно изчезващите ни деди, за да открият Великото им дело и го
покажат на света.

От редактора

2
 Тази книга посвещавам на родното си село Омарчево, където
за пръв път видях света и обикнах живота, на омарчевци сред които
израснах, на майка си, която ме отгледа и възпита да обичам хората
и на баща си, убит като войник край Одрин в Балканската война, при
изпълнение на Отечествения си дълг.

Тя отразява светогледа, бита и културните традиции на

омарчевци, така, както съм ги проучил и запомнил.

Авторът

3
 Тази книга сякаш не искаше да напусне семейството ни. Явно се
е чувствала ненаписана цели 40 години, през които П. Детев като съща
мравка мъкнеше и трупаше в хралупата й данни от Паметта на Омарчево.
Докато накрая ни напусна, оставяйки цяла стая... чернови. Всичките
неиздадени. Прословутата му честност и почтеност не допускаше
частната работа в службата, та домът ни бе хранилището на неговото
Родолюбие. Нищо че някои след смъртта му оспориха авторските му
права. „Бил е на държавна работа, следователно няма авторски права”?!?
Години наред мама ме беше абонирала за този дълг към родното огнище.
А бяха времена, ни компютър, ни опитност в редактиране, камо ли
издаване. Бяха и времена, когато чакахме някой лев от исполинския му
труд. Това се ценеше особено много от други членове на семейството.
Нали знаете, в бедна България, любящи материалното наследство
наспорил Бог. И се почна с дълга.
„Отиди в Сливен за списък с българските имена на цитираните в
книгата местности, реки и наименования. Без тяхната промяна, книгата
няма да бъде издадена”.
Отидох, 400 страници текст се извървяха отново през пишещата
машина. После дойде демокрацията. В нови 400 страници върнах старото
положение. И ни настигна радостна вест. Омарчевски инициативен
комитет кандърдисал първия „демократичен” кмет на Нова Загора да
удари едно рамо за издаване на книгата. Хукнах натам и ето ни в кабинета
на градоначалника. Обсъдихме туй-онуй, не щеш ли кмета внезапно
попита:
- А защо описанието на селото свършва на 9 септември 1944 г?
Спогледаха се хората от инициативния комитет. Аз обаче, „софиянецът”,
гордо изстрелях:
- Защото баща ми мислеше, че след тази дата, българско село
няма! - свъси вежди проклетия кмет. Погледна към две другарки от
инициативния и рече:
- Отивайте в селото, сядайте, мислете, правете, това трябва да се оправи!
Събрахме се в селсъвета. Почна се дебат. Другарките рекоха:
- А помните ли как през N-та година насадихме на баира лозе?
- Помним, разбира се, къщяло да не помним. Нали още следващата
година изсъхна!

4
 Неловка тишина. Другарките пак:
- А помните ли как прокарахме напоителен канал към курията?
- Помним, помним, къщяло да не. Нали по него вода тъй и не потече...
И тъй, едно, второ, трето... И то, социализма взе, че свърши!
Ами сега? За да разведря обстановката, извадих огромен лист, по-голям
от масите в селсъвета, на който баща ми бе нарисувал... Родословното
дърво на омарчевци. И настана голяма веселба. Всички наобиколиха
огромното родословно дърво, всеки бързо се качи на родовия си клон и
препусна по клонки и листа. Изпонамериха се до един. Голям кеф...
- Ти работи – ние ще се мъчим да убедим големия кмет – рече ми
кмета на Омарчево, когато му връчих „тухла и половина“ под формата
на прошнурована и подвързана с дебела изкуствена кожа книга Том
единствен, плод на десетки ми безсънни нощи.
Е, не го убедиха. Натъжих се. Пред очите ми си отиваше родовата
памет и отломки от една велика в миналото първоевропейска култура.
Подарих архива на Държавна агенция „Архиви” в София. И май
бях готов да забравя за случая...
До миналата есен, когато, кой знае защо, поисках да видя моя
„том единствен“. В главата ми нахлуха спомени от детството ми, от
летата минавали из прашните улици на Омарчево. И волния живот на
село...
Бавно разгръщах страница по страница изследването,
неизтощимия мерак на Петър Детев да се състезава с фотографията и
художниците и за да се убедя, че тази монография трябва да живее в
името на

Тракийските традиции

И дано в днешното село Омарчево и китна Тракия продължат да

се съизмерват минало и настояще, в полза на бъдещето.

5
 ВЪЗНИКВАНЕ И ИМЕ НА СЕЛОТО

Появата на селищни системи в Тракия е сред най-ранните в Ев-

ропа. Тук за пръв път на континента се е появил, организиран в неолит-
ни селища, културен живот. Днешното село Омарчево е разположено в
гъсто населен от най-ранни неолитни времена район. Благодатни при-
родни условия за живот и поминък привличали хората в сърцето на
най-плодородната низина в Европа. Тук те установили първообраза на
европейския бит, Вяра и дълговечни културни традиции. Мои разкопки
на близката Дончова могила през далечната 1948 г., дадоха на световната
археология най-старото колело в света, както и уникално украсена енео-
литна керамика...
Около 4000 г. пр. Хр. възникнало първото селище на североза-
падния край на с. Омарчево. То било разположено на висока тераса до
днешната Дядо Начова чешма. Хората живели продължително време
тук, хвърляли смет, събаряли се жилища, изграждали нови. Така се на-
трупали дебели сметни наслоения от селището, придобили формата на
могила с диаметър при основата 50 м. и височина 5 м. Тя се намира сред
старите омарчевски гробища, за това й викат „Гробищенската могила”.
По повърхността й намирам парчета от глинени съдове, инкрустирани
с бяла материя и рисувани с графит, огладени каменни оръдия, някои
с дупка за поставяне на дървени дръжки и материали характерни за ка-
менномедната епоха1. В горните наслоения на могилата откривам части
от глинени съдове и други предмети от първата половина на бронзовата
епоха. Тогава селището е загинало.
Друго праисторическо селище възникнало на левия бряг на р.
Дувларя, северно от микроязовира. Там намерех калъп за леене на брон-
зови брадви направен от светлошистозна скала, желязна брадва, желе-
зен меч, връх на копие и парчета от глинени съдове, украсени с шнуров
орнамент, характерни за старожелязната епоха2 .
При оран или копане в дворовете омарчевци намират бронзови
монети от Филип II Македонски (359-336 г. пр. Хр.) и син му Александър
Велики (336-323 г. пр. Хр.), на Реметалк III (37-46 г.) Явно на мястото на
днешното село по онова време е имало селище. То съществувало и през
трако-римската епоха. В с. Омарчево се намират много части от трако-
римска керамика, римски императорски и автономни бронзови монети
от времето на Октавиян Август, Тиберий, Филип – баща, Север Алек-
1 П.Детев. Новооткрити праисторически селища в южна
България – ГНМПл., I 1948, с 174, обр.24 и
ГНМПл., II, 1950, с. 240, обр.6, А
2 ГНМПл., III, 1960, с. 356, обр. 18, А-Г. Намират се в
Омарчевската музейна сбирка при училището.
6
сандър, Гордиан III и други римски императори. Останки от некропола
на това селище по всяка вероятност са Димовпетковата могила в двора
на Еню Колев, намираща се на северния край на селото; Грабищенската
могила до Митев Недялкови, унищожена през 1966 г., Кяповата могила,
която се намира на източния край на селото в двора на Митьо Славов
Кяпов и Дряновата могила на южния край на селото. Освен това останки
от тракоримски селища са открити в м. Дувларя, северно от язовира. Там
се изорава много халщатска и тракоримска керамика, каменни основи
на сгради, мраморна оброчна плочка на тракийски конник и колективна
находка от 28 сребърни монети от времето на римските императори Ок-
тавиян Август (27 г. пр.н.е. – 14 г.н. е.) и Тиберий (14-37 г.н.е.), които са
в Новозагорския музей. На това място било с. Биково. Населението му
обаче заболяло от чума и се изселило в днешното с. Биково /б. Бухалий/,
Сливенско.
Останки от трето селище са открити и в м. Тънкаждереси. Към
могилния некропол на това селище е Копанова могила и могилите на-
миращи се в близката околност. Със селище от тая епоха трябва да свър-
жем и Начевата могила в м. Кривулите, Милева могила, Сива могила и
няколко надгробни могили в м. Гереня. Основното проучване местата
на старите селища (юртлюци) ще изясни много черти от миналото на
Омарчевското землище. Такива има в местностите Кривулите – до го-
рата Яранджата, Джадъгьол, при Русалските гробища в м. Пили дере
(Коренището), до Конаковия дол. Те пазят следи от тракоримска и сред-
новековна култура3. Стари омарчевци ми разказваха, че селищата при
язовира, Голямата чешма, Джадъгьол и Кривулите съществували и през
турско4.
От всички селища в Омарчевското землище, най-голямо и с най-
продължително съществувание е селището до Голямата чешма. То об-
хващало м. Малкия Кайрак и Бухалийския път до м. Донковица. Селище-
то е съществувало през византийско и най-ново време. На мястото му се
намира много тракоримска и чернофирнисова елинска керамика, хроме-
ли с кръгла форма и дупки в средата, части от кюпове и други предмети.
В някогашната нива на Иван Керанов през 1948 г. наблюдавах основа
на трикорабна църква, чиито зидове са били зидани с ломени камъни и
червен хоросан. На това място намерил гърне със златни византийски
монети Кара Колю Демирев, байрактаря на Индже Войвода. Из нивите
се намира византийска керамика, медни монети от времето на Констан-

3 Д.П.Димитров. Антични паметници от Старозагорско....,

ИАИ, VII,1933, с. 309, обр - 35
4 П .Детев. Старините в рида св. Илия, ИВМ.,I, 1950 г. с. Обр. 41

7
тин Велики (306-337 г.) и други императори. Останки от тракоримския
некропол на селището са двете Вълчеви (Инджови) могили, трите Иди-
ризови могили и могилата в м. Донковица.
На това място се намирало и споменаваното в турски данъчни
регистри през 1488 и 1568 г. с. Омарджа, със смесено българо-турско на-
селение. В м. Мичити (от турски „месчид” – малка джамия) до Бекирева
чешма съществувало турското село Юмераа или Имерчево. За основа-
тел на това село смятали някой си турски чифликчия, наречен Юмераа,
(Илия Василев Чернев от с. Омарчево, починал през 1937 г. на 87 години
и Гинчо Петров Гинчев, учител от същото село, починал на 97 г. през 1953
г. са запомнили джамията на това село. Тя се намирала в двора на Васил
Танев Малешков. Като деца се качвали на минарето й. Гробищата на това
турско село се намираха западно от двора на Папанчевтодорови и Дря-
нова могила и се пазиха до 1910 година).
Българската махла Марча (Мърча) възникнала до североизточ-
ния край на споменатото турско село. Отначало в него живеели българ-
ски семейства, изселени от селата Малко и Голямо Мърчево. Ряховска
кааза през 1711 г. За това пише Д. Ихчев – в „Материали за историята ни
под турско робство” ИИД, кн III, 1906, с. 164 (Българите работели като
аргати в чифлиците на Юмеровите наследници).
През 1835 г. избухнала чумна епидемия в с. Омарджа. Тогава
българите от селото избягали и се заселили в българската махала Мар-
ча (Мърча), намираща се в „орманя” – на 1 км. южно от с. Омарджа (в
днешното село Омарчево), а турците, които живеели в с. Омарджа и с.
Юмераа (Имерчево) се изселили в м. Кривулите (на 3 км. североизточно
от с. Омарджа). Въпреки това султанът на бившето село Омарджа про-
дължил да поправя Голямата чешма, тъй като я считал за своя, а турците
от селото му ползували водата и през лятото. През едно сухо лято Мър-
чевци (ведно с новите заселници – българи от бившото село Омарджа) се
сбили с жителите на селището в м. Кривулите за водата на Голямата чеш-
ма. И българите от Марча прогонили жителите от селото в Кривулите.
Липсата на добра вода за пиене принудила населението на селото в тази
местност, да се изсели в днешното село Каменово (б.с. Инипазли – Но-
вопъзлево, а не Попово, както погрешно бе преименувано селото, преди
днешното си име Каменово). Гробищата на селото в м. Кривулите бяха
до Торлашкия път и се пазеха до 1930 г. Вуйна ми Пена Гинчева Петрова
от с. Омарчево почина през 1936 г. на 85 години, ми каза, че като дете е
слушала баба Дина Иванова Кьосева Дерменджийска да й разказва, че
когато дошла от с. Кортен в с. Марча и се е омъжила за Косьо Дермен-
джийски, селото се състояло от 7 къщи на българи-аргати в чифлика на
Юмеровите наследници. Къщите на българите били паянтови и пръс-
нати из „орманя” (гората) на 700-800 м. една от друга. Били на мърче-
8
вци-белодрешковци. От една къща до друга се отивало по тесни горски
пътеки. Жените със страх преминавали по тях. На Гергьовден, Великден
и други християнски празници, свекървата Дина Кьосева Дерменджий-
ска я питала: - „Раздаде ли на всички?”, тя отговаряла: - „Раздадох”, ама
„трънките й окъсали белките и сукманя” и се „страхувала твърде много
от хайдути и зверове”. Някои мърчевци запазили привилегированото си
положение. Станали „коруджии” (пазачи на гората)5, а другите останали
„джамбази”. От този разказ на баба Дина установих, че махалата Марча
(Мърча) намираща се до турското село Юмерчево (Имерчево) оцеляла, а
турците от селото се изселили.
През втората половина на 18 в., демографски размествания оф-
ормили окончателно съдбата на селото. Тогава новозаселници от тур-
ското село се установили в м. Кривулите, докато тези от с. Омарджа се
заселили в махалата Марча, българи-омардженци. Те били много по-
многобройни от мърчевци. Вероятно по тяхно искане името на селището
станало Омарджа, на името на старото им селище, намиращо се недалеч.
Независимо от тази промяна името Марча е отбелязяно на някои карти6
. Селището се наричало Марча или Омарджа до 1906 година. С тия две
имена било назовавано в общинската и частна кореспонденция. След
това останало само Омарджа. Това име, по всяка вероятност, е разпоз-
навано с арабската дума „Омар” и суфикса –джа, а в последствие – джа е
минало в българския суфикс – чево. Така се е появило днешното име на
село Омарчево.

НАСЕЛЕНИЕ7
Основатели на българската махала Марча (Мърча) при турското
село Юмерчево (Имерчево) били белодрешковския род на Буюклийски-
те (Петровци), който през 1939 г. броял 11 къщи, Коруджиолар – 7 къщи,
Гинчевите (Гиновци) – 20 къщи, Малешковци – 16 къщи и родовете на
дядо Иван – Магарешко, дядо Косьо Дерменджийски и дядо Митю Ан-
дрешковците, които по липса на мъжка линия се претопили сред други-
те омарчевски родове. Още стари омарчевски родове били Калевци – 6
къщи, Малтеците – 7 къщи и Азълите – 4 къщи.
5 Родоначалникът на рода „Корджуолар”, дядо Веселин бил
привилегирован коруджия /Виж Д. Ихчев, ц.с.с. 168, т. 5 и стр. 206, т.
21/.
6 Картата театра войньi в Европа 1828-1829, М.1:720000
изправлена през 1853 г. В сборен лист 9 на картата Омарчево е
отбелязано с името Марча, а така също и в Руската генералщабна
карта М.1:126000 издадена през 1906 г.
7 Всички сведения са снети през 1939 г. от спомени на живи
свидетели.
9
 Родоначалникът на рода Коруджиолар – дядо Веселин, бил висок,
широкоплещест и хубав. Ходел облечен в бели дрехи. Имал големи мус-
таци. Завивал ги чак на ушите си. Турците го уважавали като привилеги-
рован пазач на гората в този край. Щом влезел в селския дюкян-кръчма,
всички му ставали на крака. Положението му на коруджия станало фа-
милно име на наследниците му – Коруджиолар. Неговият син Саръ Жечо
също бил привилегирован. Взел участие в зулумите на татарите, чието
село било източно от „Чуктатарската могила”, на 3 км северно от с. Пада-
рево, Сливенско8. От тоя род е майката на Индже войвода, баща му бил
брат на Демир, таткото на Кара Кольо, изселени в Сливен.
По-късно в селото дошли Кисите – 4 къщи, Гатевци – 4 къщи,
Кепите – 2 къщи, Колишевци – 2 къщи и Джисоолар (Козарята). Родона-
чалникът на рода им бил дядо Жечо, моряк напуснал моряшкия живот
и дошъл в с. Марча, където станал козар9. Дворът му бил на мястото на
днешните дворове на Руси и Стоил Жечеви Козарови. Дядо Слав Ма-
лешков ми разказваше през 1939 г., тогава на 96 години, че това място
било гора. Дядо Жечо я изсякъл. Направил си къща, сая и чардак, купил
овце и кози. Понеже се хванал на работа като козар-овчар, почнали да
му викат „козаря”, а на наследниците му – „Козарята”. Този род броеше
15 къщи. Други преселници в селото са Караеневи от с. Златарево, Ям-
болско, дошли заради добрите условия за овцевъдство в Омарчевското
землище. Родът им брои 4 къщи.
Преди 220 години дядо Еню от Асеновград дошъл в Омарчево.
Създал овчарския род на Еневци. Този род брои 5 къщи. Други омар-
чевски родове, които потърсили паша за овцете си тук са Шикалите и
Кирчевци от с. Кайджик, Ямболско. Родоначалниците им са братя, еди-
ният Кирчо, другият Недялко. Двата рода броят 15 къщи10. Друмевци са
преселници от близкото село Падарево. Те също били овчари. Родът им
брои 6 къщи. Глушковци се преселили от с. Глухичево, Сливенско. Дядо
Иван Драганов (Магарешко) осиновил Петър, който станал родоначал-
ник на рода Глушковци. Неговият род брои 2 къщи. Стевовци – 2 къщи.
Дядо Стево е от с. Казаклий, Сливенско. Бил взет като храненик, станал
овчар. Шоповци (2 къщи) се преселили от шоплука в с. Сокол (бивше
село Ердуванли), Сливенско, после дошли в Омарчево.
Карпузята (4 къщи). Родоначалник е дядо Кольо дошъл от с. Диня
(бивше с. Карпусча), Старозагорско. Кънчо Стоянов Кисьов ми разказ-
ваше през 1939 г., когато беше на 82 г., че рода на Паланчевските е от с.
8 По сведения на Руси Василев Инджов, починал на 65 г. през 1955
г.
9 По сведения на внумката на дядо Жечо Козаря – Атанас
Станев Козарев, зъболекар в гр. Стара Загора
10 През 1939 г.
10
Коньово, Сливенско. Дядо Вълю Паланчев се занимавал със земеделие.
Дворът му бил на „Юрта”, но понеже султанът на селото, който живеел в
двора на наследниците на Ив. Керанов ги използвал нагло като безплат-
ни слуги, той и Калите, които живеели на „Мегданя” се изселили и се за-
селили в южния край на селото, в гората. Паланчев-Тодоровия род брои
2 къщи. От с. Испитлий (б.с. Кадикьой), Ямболско се преселили като ов-
чари и земеделци първите братовчеди дядо Руси, създал рода Джугите и
дядо Йовчо Василев, родоначалник на Йовчевци. Тези родове брояха 19
къщи.
Синът на дядо Руси, Димитър запомнил селото с 29 къщи. Значи
баща му се е преселил доста рано тук. Привлекли го добрите пасища,
плодородната почва и отдалечеността от важни пътища, което предпаз-
вало селото от турските золуми. Той споделил това с дядо Кръстю Ганчев
– Азъла, който ми го разказа през 1930 г, тогава на 90 г.
Писевци (Котараците) имаха 3 къщи. Преселници са от с. Полско
Пъдарево, Сливенско. Големият род на Кривошиите дошъл от с. Графи-
тово (б. с. Текемахле – Калугерово). Били прогонени оттам поради изга-
ряне на селото през 1876 г. от пъдаревските татари от рода Герай (Сафа
и Саадет Герай). Тогава от Текемахле се изселил в Омарчево рода на Не-
новци – 5 къщи. Станчев-Диневият род има само 1 къща. Дядо Диню иде
от с. Младово (б.с. Ганджалий), Сливенско. Родът Цара – 2 къщи. Дядо
Цар (Стоян) се преселил от с. Кьоплекли, Сливенско. Преселил се и рода
Аркудоолар – 2 къщи. Друг преселнишки род са Дуплевци – 8 къщи.
Дядо Васил Стоянов взел за храненик Стоян Дуплев от с. Къслеклий,
Ямболско. Поколенията му създават рода Дуплевци. От село Златаре-
во, Ямболско дошъл и дядо Жечо, родоначалник на рода Карабашлиеви.
През 1939 г, този род броеше 8 къщи. Създателят на рода Цвятковци бил
Цвятко Господинов. Той се преселил от с. Дермен дере, Сливенско. През
1939 г. от този род бяха запазени само 2 къщи.
Родът на Джамбазята е доста голям, независимо че през 1906 г. се
изселили доста семейства в посока с. Драма, Ямболско. Родоначалникът
на този род дошъл от с. Джамбазито, Старозагорско и оттам им лепнали
името. През 1939 г. от този род бяха се запазили 16 къщи. От Кърджалъка
дошли и се заселили чичовите синове Русчо и Аврам. Първият създал
Русчевия род – 2 къщи, другият – Поповия род – 5 къщи. Родоначални-
кът на рода Габарята, Петър иде от с. Габарево, Казанлъшко. Родът има
едва 2 къщи.
Бързото увеличаване на населението породено от заселници и
висока раждаемост в края на 19-и и началото на 20 век. спира. Околна-
та гора (Курията) е подложена на сеч, а увеличението хората в родовете
довело до увеличаване къщите построявани около свободните терени
до родоначалниците. Така селото получило окръглен и сгъстен вид. Око-
11
ло имотите на основоположниците на род се обособявали цели махали
(квартали). Баба Дина Кьосева Дерменджийска казва на внучка си, баба
Дина Гинчева Иванова: „навремето къщите ни бяха на 7-800 „разкрача”
една от друга, а сега са двор до двор.”

Изселвания
За период около 150 г. (1730 – 1877) от с. Омарчево се изселили
Димитър Василев Дуплев в гр. Сливен, Жечо Стоянов Колев в гр. Ямбол,
Атанас Стоянов Колев от рода на Пелтеците в с. Златарево, Ямболско,
учителят Слави Иванов Дуков и Диню Цанев в гр. Нова Загора, Лазар Та-
кев Демирев, Иван Демирев и Иван Славов Друмев в Добруджа, Станю
Андреев Жечев от рода на Козарята в гр. Стара Загора, Иван Стоянов от
рода на Азълите в Провадия, Коста Желязков от рода на Буюклийските
в Америка, Христо (Христофор) Стоянов Господинов от рода на Кисите
в Русия, където станал епископ; Диню Димитров Русев от рода на Дун-
чевските се изселил в Ямбол, Пеню Иванов Гинчев от Гинчевците също
отишъл в Ямбол.
Други изселници между 1878 и 1912 г. са Никола Славов Василев
от рода Караджиолар – отишъл в с. Сборище (б.с. Джумалий), Сливенско;
Иван Станев Иванов от Кривошиите, заедно със сина си Колю в с. Гюлю-
мяново, Ямболско, а Христо и Луко в с. Стражица, Сливенско и Тодор в
Нова Загора. От Кривошийския род е бащата на покойния Стоян Иванов
Омарчевски, който се изселил в Нова Загора. Васил Пенев от същия род
отишъл в с. Драма, Ямболско. В гр. Нова Загора се изселил и Васил Колев
от Малековците. От рода Цвятковци пак в с. Драма отишъл Ганчо Госпо-
динов Цвятков. Иван Стоянов Донев от рода Цареви се преместил в с.
Коньово, Сливенско. Джамбазов Васил и той отишъл в с. Драма, а Дони
Стоянов Донев предпочел съседното с. Биково. Аврам Станев Жечев от
Козарята попълнил омарчевската група в с. Драма ведно със синовете
си Иван, Коли, Пеню, Руси и Тодор. Пак там отишъл и Васил Жечев Сла-
вов (Чепиля). Пеню Добрев от рода на Явашата се преместил и той в с.
Биково, а Петър Донев Митев от рода на Котаците заминал за с. Научен,
Сливенско. Диню Димитров Русев от рода на Джугите се запилял в с.
Гюлюменово, Ямболско заедно с Велю Люцканов. Дони Йовчев Василев
също от Джугите отишъл учител в гр. Сливен, а Диню Митев Друмев от
рода на Друмевските и той в с. Драма, както и Коста Русев (Ингилинен
Русев). Васил Василев Шопов хукнал подире им, ведно с Митю Андреев
Василев от Андрешковците. Георги Кирчев Стоянов се погражданил в
Нова Загора, а Руси Кирчев Стоянов отишъл в с. Гълъбинци (б.с. Мосу-
коджилий), Ямболско.
От 1912 до 1940 г. селото напуснали Кирчо, Йордан и Диню Сто-
янови от рода на Кирчевците подмамени от града Нова Загора. Гичо То-
12
доров Пенчев повикали съселяните преселили с в с. Драма, а от Козарята
– Петко Жечев Георгиев и Диню Велев увеличили градското население
на Нова Загора. От рода Коруджиолар Петър Йорданов Детев отишъл
в крайна сметка в Пловдив, а от рода на Джамбазята – свещ. Димитър
Желязков Славов се отвял чак в гр. Поморие. От рода на Дунчевските
– Димитър Желязков Славов отишъл в с. Староселец (б.с. Битлиджа),
Ямболско, от Каневците – Илия Димов Илиев в с. Коньово, Сливенско и
Иван Димов Илиев в гр. Казанлък. Слав Пеев Славов от рода на Шика-
лите се изселил като колар в с. Биково, Сливенско, а от рода на Гинчевци
в гр. Сливен отишъл полковник Иван Гинчев Петров, а брат му Васил в
Нова Загора. Петър Станев Петров се изсели в гр. Ямбол.
Най-много били изселниците през 1906 г. и след нея. Така село Омарчево
дало хора в с. Драма и градовете Сливен, Ямбол и Нова Загора. Изселва-
нията в посока Нова Загора се увеличиха след 9 септември 1944 г. Меха-
низацията освободи много работна ръка.
Населението на село Омарчево беше чисто българско. От освобождени-
ето до края на 80-те, то се увеличаваше значително. Долната таблица ни
представя броя, увеличението и народностния състав на населението в
с. Омарчево през годините 1884 – 1974.
От Таблица 1 се вижда, че за 90 години броят на къщите в с. Омар-
чево се е увеличил със 170, а населението – с 508, т.е. с 48% или другояче
казано, на всеки 100 души 1884 г. са станали 143 души към 31.XII.1974 г.
Средно на година това население се е увеличило с 1,4%. Отбелязаните в
статистиката за 1887 г., 1900 и 1905 г. гърци са били бахчеванджии/гра-
динари, погърчени българи от Каваклийско, (Тополовградско), дошли
временно в селото. Същото е и с циганите и турците през 1887 г.

Таблица 1
всичко
преброяване жители Българи Турци Гърци Цигани Други къщи
1884 707 680 - - 24 3 125
1887 748 735 4 3 6 -
1893 818 805 - - 12 -
1900 940 926 - 2 12 -
1905 1040 1002 - 4 34 -
1910 1093 1057 - - 36 -
1920 1156 1156 - - - -
1926 1267 1267 - - - -
1934 1405 1405 - - - - 220
1964 1215 1215 - - - - 295
1974 1027 1027 - - - - 291

13
 На 1000 души се падат женитби 10, 63; раждаемост 29, 98; смърт-
ност 17, 42; прираст 12,56 и детска смъртност 225. От таблицата се виж-
да, че женитбите са намаляли. Това се дължи на стопанската криза, която
изживяха омарчевци в последните години. Най-голям брой женитби са
станали през 1931 година – 16%; 1932 – 14% и 1936 г. -12%. Причина е
плодородието на поменатите години. Раждаемостта е 30 %. Тя не е голя-
ма в сравнение с миналото. Смъртността 17% е доста голяма, а прираста
сравнително малък 13%. Намаля раждаемостта и прираста. Дължи се на
затруднения поминък породен от липсата на обработваема земя. Земе-
делието беше примитивно и населението мизеруваше. Раждармостта
нпадна 1-2 до 3 деца в семейство, а не както в миналото от 6 до 15 деца.
Иначе броят на починалите намаля сравним с тоя в миналото., заради
подобрената хигиена и медицински мерки. Смъртността при децата през
1935 и 36 година е твърде голяма, в селото върлувала бронхо-пневмония.
Таблица 2
година процентно на 1000 души
на
преброяване Женитби раждаемост Смъртност прираст детска
смъртност
1930 9,16 39,00 15,00 24,00 155
1931 16,00 24,20 20,00 4,20 300
1932 14,00 31,80 19,40 12,40 293
1933 10,00 29,80 14,10 15,80 125
1934 10,00 32,10 17,00 14,10 270
1935 8,40 28,00 21,00 7,00 320
1936 12,00 26,00 23,00 3,00 240
1937 5,50 29.00 17,42 12,56 225

През 1938 г. омарчевци бяха 1434. От тях:

1. Предучилищна възраст 200 души – 103 момчета и момичета 97;
2. Училищна възраст 223 души – 123 младежи и девойки 100;
3. От 15 до 30 г. възраст 402 души – от които 182 мъже и жени 210;
4. От 31 до 100 г. = 611 души – от които 291 мъже и жени 320.
Работоспособните тогава били най-много. Ако сравним броя на
жените и мъжете за преброяванията от 1905 г. до 1938 г. т.е. за период от
33 години, ще видим, че мъжете са били по-малко само през 1910, 1920 и
1938 години. Вината е на войните, в които бяха избити доста мъже и по-
дългият живот на жените. Родителските предпочитания към момчетата
не играе никаква роля. Но жените са по-неграмотни от мъжете, защото в
миналото не ги изпращаха а училище.
Долната таблица съдържа данни за грамотността на населението
от 1893 до 1938 година.
14
 СЕЛО ОМАРЧЕВО

Голяма част от селата в Горна Тракия, сред тях и село Омарчево,

принадлежат към областта „Увата” /Овата/,а жителите са „увалийци1”
По турско Омарчево зачислили към Енизарската кааза, Сливен-
ски санджак. След освобождението е било централна община на селата
Биково и Питово в Новозагорска околия, Старозагорски окръг. Меж-
ду 1885 г. и 1934 г. се отделя като самостоятелна община и до 1945 г. е
централна община на селата Биково, Графитово, Питово и Полско Пъ-
дарево. След 1945 г. тези села се отделят за кратко като самостоятелни
общини. Днес село Омарчево отново е централна община на тези села в
Сливенско. То се намира на 15 км. югоизточно от град Нова Загора, на 7
км. южно от село Коньово, на 4 км. югозападно от село Биково, на 5 км.
северозападно от село Питово, на 3 км. източно от село Графитово, на 4
км. от село Полско Пъдарево и на 9 км. северно от село Еленово.

ЗЕМЕОПИСАНИЕ
Омарчево е разположено на северните склонове на рида „Свети
Илия“ в андезитно-туфозно плоскогорие в полите на бърдата Голям и
Малък Карабаир. Намира се на 200 м. надморска височина2
Землището му заема около 300  000 дка в източната област на
Среднобългарския ланшафт. Наклонено към река Новозагорски азмак
(ляв приток на река Сазлия), то се дели на южна – хълмиста и север-
на – ниска земи. На изток опира в Гердемската курия, Тънкаждереси
и свършва до Каранлийската курия. Там границата завива край Копа-
нова могила и достига до североизточния край на Омарчевската курия
(Еранджата), а още на север – до местността Кривулите. Същата отделя
Омарчевското от Питовското и Биковското землища. От нея започва се-
верната му граница, която на запад е по течението на река Новозагорски
азмак и излиза на Омарчевския герен. После, по права линия в същата
посока, стига до бента на реката. Тази граница го отделя от Коньовското
землище, а по течението на реката през Високия герен, след завой на юг,
го отделя от Съдиевското землище. Западната граница почва от р. Ново-
загорски азмак и по Дервишкия път, през м. Пилидере по Конаковия дол
на Айдере, свършва на връх Перчемли баир. По пътя идващ от Тикята, с
посока на изток, границата излиза на пътя Еленово – Омарчево отделящ
го от Еленовското землище, после по същия път продължава на север
край Гердемската курия.

1 По турско с. Омарчево било към Одринската епархия,

в Румелийско време – към Сливенска епархия, след това – към
Старозагорска епархия, а сега отново към Сливенска епархия.
15
 Топографска карта на землището на с. Омарчево
и неговата околност. М 1:40000
16
 Южната част на Омарчевското замлище – голям дял от високата
и широка част на рида „Св. Илия“, е в геоложка и тектоническа връзка
с Родопите и Средна гора. Най-старите скали тук са от палеозойската
ера. Те са главно мрамор и филитоидни материали. Палеозойският мра-
мор се появява при Конаковия дол, северните поли на рида „Св. Илия“ и
продължава до с. Бояджик. Жилата е широка от 50 до 100 м. Използуван
е за изграждане на Тикята при с. Графитово. Южно от мраморната иви-
ца се появява пъстър мезозойски пясъчник, над който по склоновете на
връх Карабаир се редят сиви и синкави доломити, доломити-варовици с
тъмносини, хематитови и кварцитови натрошени жили. На много места
по северните склонове на рида Св. Илия през терциера, земята се раз-
движила и напукала. Образували се вулкани, изригнали пепел, бомби и
лава. От втвърдяването им се образували зелени, сини и ръждиви анде-
зити и андезитни туфи. Те са основата на м. Дюзлюкя, част от която зае-
ма Омарчево. На север от андезитно-туфузното гърбище са дилувиални
наслаги - чернозем, а край р. Новозагорски азмак са алувиални.
Омарчевското землище придобило днешния си вид през плейсто-
цена. Тогава водата ерозирала рида Св. Илия и образувала Малък и Го-
лям Карабаир и Перчемли баир (382 м.), а низината покрили плодородни
наноси. „Гюбекя” (най-плодородната земя на омарчевското землище) се
намира по долните течения на суходолията Дувларя, Горчивата и Дядо
Начовата чешми. Черноземът е клисав – отгоре съхне лесно и се втвър-
дява, а отдолу трайно запазва влагата, за това и в най-големите суши ре-
колтата е добра. Най-бедна е почвата в м. Гереня, край р. Новозагорски
азмак. Там има места, наречени „бял герен”, където и „трева не никни”.

Климат
Слънцето грее силно от сутрин до вечер. Слабо въздушно тече-
ние зиме задържа снега и увеличава студа, а през лятото, в най-големите
жеги и задух в полето, в селото вее прохлада. Средногодишната темпе-
ратура на омарчевския район е по-висока от тази на България2. Проуч-
вания за град Ямбол, който е в една климатична област със селото и на
почти същата надморска височина, позволяват да допуснем, че най-ни-
ската средномесечна температура е през м. януари (1,190 ), а най-висока-
та – през м. юли (23,380). Средногодишната амплитуда е 22,190. Годишна-
та амплитуда на относителната влажност е 26%, а на облачността – 4,4.
Климатът на селото е континентален със субтропично влияние. През
годината преобладават западните и северозападни ветрове. „Еснецът”
през зимата докарва „сухият студ” („курусухук”) , а през лятото разгонва
облаците и прояснява небето. Източният вятър („Гюндослу”) духа през
есента и зимата, води дъжд и сняг. През другите сезони на годината е сух
2 АТЛАС – Сливенски окръг – ГУГК, София, 1968, с 24
17
18

Геологически профил на Омарчевското землище, М 1:40 000

 Почвен профил на омарчевското землище. М. 1: 40 000
19
и студен. Такъв си е и „севернякът” или „балканският вятър”, който духа
само през зимата. Южният – „белият вятър” се появява напролет. Той е
топъл и докарва дъжд. Спомага за „развиване на гората”, затова го нари-
чат и „развигор”. Дъждоносни са и западните ветрове.
Общо взето валежите са слаби. Според метеорологични данни от
гр. Нова Загора и гр. Кермен, годишният валеж е 484 мм. Това количе-
ство се приближава до валежите в Ямболско и Елховско, и е по-малко от
средногодишните валежи в страната. При такъв валеж има само степна
растителност, но в тукашното землище, заради клисавостта на чернозе-
ма, виреят всички горски дървета, крушите, бадемите, сливите и др.
Летните валежи (характерни за умерения климат и нашата ге-
ографска ширина) са незначителни. Зимните също. Максимум валежи
има през пролетта и през есента.3 Налице е средиземноморско влияние
с преход към умерения климат.
Най-ценен за земеделските култури е „Гергьовския дъжд” „Всяка
капка е жълтица” казват омарчевци. Зимно време вали сняг. Достига до
1 м. и се задържа до месец. Понякога пада роса и мъгла. Рано напролет и
есен се превръща в слана и попарва листата на дървета и треви. Напро-
лет мъглата е носителка на „мъната”, „бълсарата” по лозята и зреещите
храни, а есента спомага за завиване на зелето.

Водоизточници
В Омарчево има седем каменни чешми - Селската, Дядовата На-
чова, Ивановата, Василева, Бекирева чешма, Горчивата чешма и чешма-
та до шосето Омарчево – Питово. Всички, без Горчивата, са с питейна
вода. През 1965 г. изградиха канализация с води от Селската чешма за
напояване, поене на добитъка и пране. Кладенци има до Дядо Начовата
чешма. Горчивата чешма, както и Дядо Василевата чешма, в Конаковия
дол, Дюзлюкя, Дълбокия дол (Дядо Куневото кладенче), в омарчевска-
та курия (Яранджата, Тънкаждереси, Богдановия кладенец), в Гереня
(Русчев кладенец, на Господин Петров и на Дядо Иван) и Синджирлия-
та кладенец в м. Лупановия трап. Извори за пиене и поене на добитъка
има в суходолията на м. Кайрака и Дувларя, в дола на Горчивата чешма и
Дядо Начовата чешма. При поройни дъждове водата им се разлива и се
вливат в р. Новозагорски азмак, като нейни леви притоци.

Растителност
Омарчевското землище било покрито с девствени широколистни
гори. Постепенно те били изкоренени и използувани за ниви. Останки
3 В Атлас – Сливенска област,(с . 26) за Омарчевски район се
определят валежи през лятото – 200 мм. , пролетта – от 200 до 350
мм.
20
от тях бяха Игнева кория, Еранджата и горичката в м. Бялата пръст. От
тях само малка част от Еранджата е запазена. В тия гори растяха дъбове
и широколистни храсти - „шумалаци”, „гъсталаци”, „балталъци”, „сечана-
ци”. През 1938 г. горите заемали 2,681 дка. Там растяха дъбове (мн.ч. „ме-
шета”, ед.ч. „меша”), смрадлика (Quercus L), тетра (Cotynus Adans), драка,
люляк в диво състояние в м. Кайрака, сипитлика (мекиш, Acer tataricum
L), глог (Crataegus L.) габър (Carpinus T.), бряст (Ulmus L.), шипка, дива
лоза (Vitis silvestris gmel.), явор (Aser L.), клен (Aser campestre L), липа
(Tilia l.), бръшлян (Hedera helix L.), ясен, кучи дрян (Cornus sanguinea L.),
бъз/свирчок (Sabucus L.), калинка, повой, диви и плодовити дръвчета
като круша, трънкосливка (Prunus instititia L.), слива (Prunus domesticia
L.), джанка, трънка, дива череша, леска, дрян (Cornus mas L.), дива ябъл-
ка (киселица), а по реките са върби и тополи (Populus L.) и др.
По-известни тревисти растения из горите са хвощ (Equisetum
L.), овес, троскот (айрък, Gynodom dactylon (L) Pers), овсига, острица,
змийска хурка, мразовец (Oclchicum L.), чесън (Allium Sativum L.), лале
(Tulipa L.), гарвански лук, кукувиче грозде (Muspari Turn), момина сълза
(Convallaria L.), минзухар (Crocus L.), ?? ябълка (Aristolochia L.), киселец,
лапат (Rumex L.), божур (Paenonia L.), кукуряк (Hellebarus L.), лети коса
(Adonis L.), щир (Amarantus L.), карамфил (Diantus L.), сапунче (Saponaria
L.), овчарска торбица (Capiella D), ягода (Fragaria l.), кумонига (Melilotus
Tauru), теменуга (Viola Taurnef ), детелина „трифил” (Trifolium L.). Типич-
ни за средиземноморската растителна зона Trifolium purpureum Lois:
росен (Dictamnus L.), белдаран, цвол (Chacrofilium L.), мечешко грозде
(Aritostaphyles Adaus), иглика (Primula L.), тинтява (Gentiana L.), кукуви-
ча прежда (Cuscuta L.), меча пита „мечо ухо” (Pulmoneria L.), незабравка
(Myosotis L.), мащерка „бабина душица” (Thymus L.), старо биле (Atropa
L.), блян „попадийка” (Hyo ciamus L.), кучешко грозде (Solamun L.), ло-
пен „лупен”, овча опашка (Vexbascum L.), дилянка (Valeriana Adonas),
лайкучка(Natricaria L.), пелин (Artemisia L.), магарешки бодил (Cardems
L.), козя брада (Tragopogogon L.), глухарче, радика (Taraxacum web.), а из
нивите и мерите растат петльово перо „петленце” (Gladiolas L.), къкли-
ца (Agrostamma L.), див мак (Papaver L.), хардал „синап” (Sinap L.), грах
(Pisum L.), тараз бузан „бабини зъби” (Tribulus L.), млечка (Euphorbia),
поветица (Convolvulus L.), великденче (Veronica L.), еньовче „драгойка”
(Galimus L.), татул (Datula L.), див коноп (Fupatorium L., u Eupatrium L.),
казашки бодил „бял бодил” (Xanthium L.), репей (Lappa Tauru), палами-
да (Cirsium Tour), метличина (Ceutaurea L.), пеперудоцветни растения
(Astragalus on obrychis, lathyrus, Vicia и други), синя злъчка „синя жлъчка
(Cichorium L.), риганче (Origanum L.), което расте по гереня и мочурли-
вите места. Има още много неизвестни ми по име треви.

21
 Унищожаване на горите ведно с огнестрелното оръжие се отрази
гибелно върху животинското царство. По-рано в Кайрака и „Текекорусу”
живеели мечки (Ursus auctor), вълци (Cais lupus), диви котки (Felix cantus)
и според местностите „Мечи дол” (Айдере), „Домуздере”... Мечка, дива
котка и дива свиня са изчезнали от землището, а вълкът само преминава
през него. Срещат се лисици (Canis vulpes), белки (Musteba foina), зла-
тки (M martes), порове (Foctorus putorins ), невестулки (F. vulgaris), които
нападат пилетата и кокошките в село, язовец „бурсукът” (Meles taxus),
таралеж (Eunaceus europens), сив плъх (Mus decumanus), домашна и пол-
ска мишка (Mus misculus и Arvicola arvalis), къртицата (Talpa europea),
лалугерът (Speronophibis, Citaleus) и други.
От дивите птици бяха характерни в миналото орлите: - скални-
ят (Acuila chrysaitus), царският (Acuila imperialis), брадатият (Gipaitus
barbartus), прелитаха гологлави мършлици, картали (Vultuemonachus,
Gypsfulvas), които днес са изчезнали, жерав (Grus cinena), дропла (Otin
taroa) и диви патици (Anas boschas), гъски (Anser cinercus), ястреби
(Astur pabunbarius) и керкенези (Astur nisus), щъркел (Cionia Alba), сив
рибар (Arbea cimerea), бизюк (Tulica certa), лястовица (Hirunde), папу-
няк (Upupa epops), бухал (Sirix bubo), кукумявка (Sirix flamea), див гълъб
(Colombia livia), гургулица (Colombas turtus), бекас (Sedopax rusticola),
пъстрият кълвач (Ficus majer), кадънка (Fringilea carelinelis), славей-
че (Dusicina philomela), косове, дроздове (Turdus), орехче (Motacilla
tillantes), стърчиопашка (Motacilla alba), гарван (Corvus cerax), черна
врана (Corvus cerone), гарга (Corvus nonedila), сврака (Pira cadata), сойка
(Carrulus glandaritis) и др. От земноводните се среща зелена жаба (Hila
arborea), водна жаба (Rana esculanta), крастава жаба (Bufo), обикновен гу-
щер (Lacerteeagilis), зелен гущер (Lacerta viriclis), слепок (Auguis fregilis),
водна змия (Coluber natrix), смок (Coluber cuatuorlineatus sauromoatis),
пепелянка (Pelia berus), усойка (Vipera aumoatyta), блатна костенурка
(Emis europea), сухоземна костенурка (Testuedo greca). В землището на
Омарчево се среща обикновен охлюв (Helix pomatia), гол охлюв, плуж-
някът (Limax), през лятото се появяват много мухи (Musidae), мравки
(Formia), пеперуди (Lepidoptera), паяци (Aeaneae), стоножки, много ви-
дове бръмбари, скакалци, щурци, жетвари, светулки, комари по реките,
папатак в стаите и много други видове насекоми.

ТИП НА СЕЛОТО
Село Омарчево е от сгъстен и закръглен тип. Дворовете опират
един в друг и образуват махали. В тях живеят хора от един род. Къщите
на родоначалниците им били застроени далеч една от друга и това поз-
волило заселването на поколенията им между тях. През 1923 г. селото бе
22
планирано. Улиците са в посока север-юг и изток-запад. Те са начупени и
незалесени. Широчината на централната е 54 м., а на другите улици 8, 10
и 12 м. Главният площад е „Мегданя” (сега парк). Някога на него в праз-
нични дни се играеше хорото, а на 2 август (Илинден) ставаше събора.
Селяните се събираха там да решават важни общи въпроси. Някога там
събираха селските говеда, коне и свини, за да ги карат на паша. През 1910
г. край Мегданя бяха построени общински дом, училище, просъществу-
вало до 1937 г. и черквата „Св. пророк Илия”, строена още през 1895 г.
Старият общински дом Бе разрушен през 1958 г., заради днешната об-
щина. Училищна сграда беше построена през 1937 г. и дозавършена през
1961 г. Читалищна сграда с театрален салон и читалня направиха през
1936 г. на стопански начала, а разширена – със сладкарница – през 1965
г. До южния край на Мегданя направиха през 1946 г. кръчма, с магазин за
строителни, бакалски и текстилни стоки, а също за плодове и зеленчуци.
На изток от черквата, на площада наричан „Юрта”, построиха
през 1961 г. третостепенна болница, с родилен дом и зъболекарски каби-
нет, а на юг от черквата - селската хлебопекарница с баня. Наблизо се на-
мира национализираната парна мелница на Васил Д. Дуплев, превърната
в двувалцова електрическа мелница с месечно производство до 120 000
кг. брашно. Тя има склад с вместимост 1000 т. В селото има магазин за
желязо и бакалия, аптечен пункт, третостепенна пощенска станция, ве-
теринарна лечебница (до старите гробища). Построен през 1965 г. е и
стопански двор от 120 дка. Машинният му парк е в местността Малкия
Кайрак, в източния край на селото.
Омарчево е добре залесено с брястове, бели дървета, сливи и
други овошки. На северозападния му край са гробищата. Старите бяха
превърнати в училищен парк, в кошара за овце, а на югоизточния им
край построиха ветеринарна лечебница.
През 1865 г. в с. Омарчево се открива училище. Отначало се по-
мещавало в плевнята на Станчов Динко. След това било преместено в
един навес при Беглишкия хамбар насред селото, а после в една „салма”
намираща се под стряхата на старата черква. Тя била на мястото, където
е построено новото училище. По време на Освобождението черквата и
училището били изгорени. Построиха ново училище.
Името на първия учител не се знае. Учил децата само няколко ме-
сеца в плевнята на Станчов Динко. Тук децата „букували”. Вторият учи-
тел бил някой си Димитър от с. Богданово, Сливенско. И той не се за-
държал, понеже го ръкоположили за свещенник в родното му село. След
него учителствал Димитър Ангьоза от с. Каяджик, Ямболско. Той учил
децата само на четмо в салмата на Беглишкия хамбар. Понеже не проя-
вил голяма дейност, бил уволнен. След перипетиите довели до премест-
ване на училището, в него учителствали много учители, най-продължи-
23
телно Гинчо Петров Гинчев, Аврам Попов Данаилов и Петър Гинчев, все
от Омарчево. Първият е с второкласно образование, а последните двама
със средно. Мария Колева, по мъж Захариева, също учителствала про-
дължително време. Тя имала средно педагогическо образование.
Преди освобождението се е преподавало по килийната и взаим-
ноучителната (Бел-Ланкастерската) метода, а след освобождението се
въвеждат нови училищни методи. През 1891 г. се открива първи клас,
съществувал до 1898 г. През 1920 – 1921 учебна година се открива пълна
прогимназия просъществувала като осмокласно училище.
На 21 ноември 1910 г. отваря врати кредитна кооперация „Орач”
начело с местните учители и по-будни селяни. Целта била да се раздават
заеми на членовете с ниски лихви. Кооперацията бързо укрепва и се раз-
раства благодарение на касиер-счетоводителя Аврам Попов Данаилов.
Към нея беше открит и потребителски магазин, впоследствие превърнат
в Селкооп. Читалището е основано през 1907 г. и е наречено „Съгласие”.
Помещавало се в училищна стая. Имало голяма културно-просветна
роля. Зданието му е хубаво. Има салон за представление и кино. Постро-
ено е през 1935 и реконструирана през 1965 г. Има библиотека, читалня
и сладкарница. Книжният фонд надхвърляше 8000 тома, а читалището
функционира като един напълно изискан културен дом.

СТОПАНСТВО
Земеделие
Главният поминък на омарчевци е земеделието и най-вече зърне-
ното производство. Селският имот заема около 30 000 дка. Разделя се на
обработваема земя 22071 дка4 от които ниви 15 535 дка; лозя 1726 дка;
фуражни растения 4580 дка; овощни градини 50 дка; мери, пасища 7329
дка; общинска гора 600 дка и естествени ливади 180 дка. В миналото
омарчевци имаха общински и частни гори в Тикята и землището на с.
Научен Сливенско. Обработваемата земя обхваща местностите „Зад ку-
рията”; „Еранджата”; „Донковица”, „Белият камък”, където има опушени
кварцити, „До курията”, „Тънкаждереси”, „Полените”, „Голямата чешма”,
„Милева могила“, „Бялата пръст” (откъдето се копаеше пръстта за мазане
стените на къщите), „Дуваря” (там пладнеше добитъка), „Гирова могила”,
„Пенева чешма”, ”Дюзлюка” (равно място), „Лозята”, „Перилото”, „Еньова
гьол”, „Дервишкия топрак”, „Под бахчата”, „Кайрачето”, „Големият кайрак”,
„Ердуванлийският път”, „Карабаир”, „Малката секия”, „Голямата секия”,
„Краището”, „Омарчевската кория”, ”Коренището”, „Друма”, „Лупановия
трап” (там расте лупан, овча опашка Verbascum L.), „Идиризовите моги-
ли”, „Под пътчето”, ”Джъдъгьол”, „Гьол на джедиите” (самодивите), който
бил данъчна граница по време на робството. На изток от него земите
4 По данни на селския регистър от 1974 г.
24
били хаски т.е. селяните плащали данъка си на султана, а на запад от тази
граница - вакъфски т.е. данаците се плащали на Тикята. „Турлашкия път”
(пътя, по който балканджиите-жътвари отиват на жътва в Увата), „Раз-
ливката” (мястото, където се разливат водите на Горчивата и Дядо Начо-
вата чешми), „Алчака” (голо място в гората), „Драголова път”,”Чалъ баир”
(Трънен баир), „Широкия дол”, „Юрта”, ”Валкан корусу” (гората, в която
ходела за дърва бедната баба Вълкана), „Плужеците” (мястото, където се
въдяг голи охлюви, които при наводнения плуват във водата), „Чеирите”
– някога това място било ливади и пасище за овце, но понеже там овце-
те се разболявали от метил, разорали го и го превърнали в ниви. „Сива
могила” (пръстта на могилата е сива), „Гереня” (пасище в басейна р. Но-
возагорски азмак), „Райнови ниви” ,”Копанова могила”, „Рошава Драга-
на” (там умряла рошавата Драгана), „Дрянова могила” (някога могила-
та била обрасла с дрянови гори), ”Начева река”, „Мистър Лока”, „Игиева
курия” (наричали я още Гинева или Джисова курия), ”Кашленския път”
(пътя до агълите на омарчевския султан в Баруци, Коневско землище),
„Бухалийският път” (води от с. Омарчево за Ликово), „Леската” (бившата
ляскова гора в землището на село Конево, където бяха омарчевските че-
ири – естествени ливади на частни лица), „Кривулите” - тази местност се
нарича още Завричковите кривули – там са нивите на Завричко (където
кривуличи долът на Биковската река), „Боклук търлъ” (наторено място),
”Мечити” (там била малката месчида на турското село Юмераа), „Дъл-
бокия дол”, „Сухия дол”, ”Дългата поляна”, „Параспора” – спахийска земя
притежавана от турчина султан хаджи Мехмед Али – Чолака, дадена на
омарчевските параспорджии да я обработват по време на рабоството5.
„Стойчова гроб” (този гроб е на биковчанина Дойчо, а не на Стойчо, така
и би трябвало да се нарече местността). Гинчо Петров слушал от баща си,
че на това място бил погребан биковския войвода на хайдушка чета Дой-
чо. Веднъж той отишъл в с. Еленово (бившо село Караджамуратлии), за
да вземат катъри от тамошните турци. Дойчо влязал с четата си в къщата
на кърджалия, прибрал му катърите, но на излизане видял, че кърджали-
ята спи с лула в устата. Решил да се пошегува, бутнал му лулата. Онзи се
събудил и развикал. Тогава хайдутите се метнали на катърите и препус-
нали. За беда кърджалията стрелял срещу Дойчо с пищова си и го ранил
смъртно. Четата отвела войводата към с. Биково, но по пътя кръвта му
изтекла. Той паднал и умрял. Другарите му го погребали на това място
в близката нива на Иван Керанов от с. Омарчево. От тогава мястото за-
почнало да се нарича „Дойчов гроб”, а в последствие неизвестно как и
защо, местността била наречена „Стойчов гроб”. „Богдановият кладенец”,
„Пили дере”, „Леповица” (Лепката), „Трънката”, „Начевата могила”, „Кона-
ковия дол”, (долът, където кондисвала турската поща и хазна идеща от се-
5 К. Иречек, пътувания по България, Пловдив, 1899, стр. 181
25
верна България на път към Гюмюрджина и Анадола), „Русчевото мосче”,
„Кавака”, „Попяна рът”, „Четълъкът” (кръстопът, в който се събират два
пътя), „Карастанева могила”, „Станчева могила”, „Бъхлар баир”, „Червена-
та пръст”, „Корубата”, „Кладенеца с хотул”, „Драгнева могила”, „Брястът”,
„Чилиня” (пчелина на Димитрото шопа), „Кълдъръма”, „Мечова кладе-
нец” и др. ниви в землището на селото.
Омарчеството землище спада към югоизточния стопански район
на България и е с хълмист характер. Буйната гора, из която скитал много
дивеч, била изкоренена и обърната в ниви. Почвата им е чернозем обра-
зуван от разрушението на стари кристалинни шисти, кварцити и главно
от андезитни туфи примесени с 10% органични останки. Цветът й варира
от тъмно-червен-смолист до червеникав, там, където има лимонит. По-
следният го прави червен, много здрав и клисав. Когато се примеси със
слама или тор, с тази смес се мажат къщите. Клисава е и другата почва на
омарчевци. Това е от голямо значение за земеделските култури, понеже
лете при голяма суша, задържа влагата. Почвата е отлична за зърнени-
те храни, поради което Омарчевското землище е люлка на „загарията”.
Омарчевци добре познават своята земя - майка-хранителка. Тяхна е по-
словицата: „С котки да ореш, ама в Омарчево да умреш” или изразът:
„Омарчевският кър нигде го няма. Той няма да те направи богат, но и
гладен няма да останеш”. Новозагорското агрономство определя почвата
в землището като плодородна. В нея виреят отлично зърнените храни,
фуражни растения, памук, сусам, фъстъци и други културни растения.
Преди социализма в селото имаше 2 сеялки на Кооперацията и
една на частно лице, 4 грапи и в почти всеки двор имаше веячка; Имаше
2 жетварки-сноповързвачки, 2 вършачки, от които само една вършееше
в селото и 4 триора. Работна сила помагаща в стопанските дейности бе
волът, биволът и конят. Производителността беше слаба, средно по 100
кг. зърно на декар, макар почвата да е плодородна, а климатът благо-
приятен. Причината за скромния добив бе слабата обработка на земята.
Ореше се на плитко и не се тореше. Освен това се сеяха недобри семена
и не се вземаха мерки против главнята, маната и др. болести.
Днес земеделието е модернизирано. От зърнените храни най-
много се сее пшеница „казълджата”, (с омарчевски имена „червенка”,
„зимница”, „голокласа”) и житото наречено „загария”. Близо половината
от зърненото производство се пада на казълджата, а жито почти не се
сее.
Засетите с царевица и бурчак (фий, Vicia ervilia) ниви, както и с
бостани, се смятат за „зелена угар”. Нивите си почиват, торят се и хубаво
се обработват, когато са сяти със „зелена угар”, защото преди да се засе-
ят, се орат 1 - 2 пъти. Ако са засети с царевица, захарно цвекло, варива,
бостани, слънчоглед, памук се орат и копаят още 2 -3 пъти през лятото.
26
Засетите с бурчак ниви, се торят от самия бурчак, и след като той узрее,
коси се и „набраздява” нивата, за да огори пръстта и на слънцето. Оран-
та ставаше между Петровден и Илинден. По-късно повторно оряха, ако
не е сухо и стопанина има възможност да го прави. Честото оране на
нивите и пърленето на стържищата след харман бяха причина да се за-
трият „тюрлюците” (плевелите). Това трябва да се има в предвид и при
модерната обработка на земята. Преди години стържищата тревясвали,
затуй били богата паша за добитъка през лятото и есента.
Естествените лива-
ди на частните стопани
се намираха в Коньовско,
Поповско (Каменовско)
и Съдиевското землища,
както и по долния бряг
на р. Новозагорски азмак.
Косяха се веднъж в годи-
ната. Рядко два пъти и то
през дъждовни години. За
нуждите от фураж се сее
екопарзета, люцерна, фу-
ражен грах, фий за зърно
и сено, фуражна царевица и сеното, накосено от естествените ливади.
От някогашната обширна Омарчевска гора е останала само част
от Еранджата. Тя се намира на 2 км. североизточно от селото. През 1965
г. бе изкоренена южната й част – на юг от шосето Омарчево-Биково, пре-
върната в ниви. Останалата част от гората се сече често, затова няма де-
бели дървета, а само храсталаци и балталъци. В нея виреят дъб (сирак)/,
бряст, диви круши, киселици, трънки, дренки, трепетлики, мъждрян,
ясен, явор, калинки, джанки и други дървета, в общо 600 декара. Дърве-
ният материал от Яранджата служи за топливо и строителен материал
– колове, плевни и паянтови сгради. Изкоренена бе и Игнева курия, на
1 км. източно от селото. Заемаше голямо и високо плоскогорие, та дър-
вения материал се различаваше от Яранджата, само по това, че е по-сух
(пръхък). Гореше много добре, догато тоя от Долната курия е „пиклив”
– изпуща вода, когато гори и отсечените дърва трябва да изсъхнат, преди
да се горят. Игнева курия беше по-рядка, приличаше на гора от Сърне-
горието и растеше по-бавно от Долната курия. Тя беше общинска. Зае-
маше около 1150 декара. След всеки 10 – 15 години общината разделяше
част от гората на временни „есета” (горски участъци) и ги раздаваше на
омарчевските семейства. Тогава всяко семейство донасяше в двора си по
едно „сиклемче” (малка кола) дърва.

27
 Някои омарчевци имаха „есета” в Питовското, Пъдаревското и
Наученското землища. В Наученското землище (в Средногорието) има-
ше гора и общината. Тя заемаше 1150 декара. Намираше се в м. „Дервен-
тя” и „Дюсмиша”. На западния край на селото бе общинската гора „Бяла-
та пръст”. Тези гори почти задоволяваха нуждите от дърва на омарчевци.
Лозя. Преди социализма лозята се намираха на 500 м. южно от
селото и заемаха 346.6 декара. Почти всички бяха засадени от омарчев-
ки с американски лози по време на Балканската война и най-вече през
Първата световна война. Мъжете се шегуваха, че „ако тогава били ос-
танали още 3 години на фронта, жените им щяли да засеят с лозя целия
кър“. Преди това омарчевци бяха петимни за чепка грозде, защото през
1905 г. филоксерата унищожила всички стари лози. Лозята задоволява-
ха потребностите, дори се изнасяше вино, ракия и оцет. Пазари на омар-
чевски пития бяха Нова Загора, Биково, Питово, Златарево, Бояджик и
други селища. Освен американска лоза, беше засадена и „унгарката”. Тя
не е облагородена и се продаваше на безценица. Даваше изобилно, но
дебелокоро грозде. Освен това при ядене причиняваше главоболие и не
бе вкусно, като американската лоза, затова скоро я изкорениха.
Американската лоза и нейните хубави сортове памид (саръчи
бук), болгар (афузали), димят, шефка, кадънпарма, бяло грозде, винен-
ка, папазка, шашла, чауш, мискет, хамбургски мискет, кардинал и други
виреят отлично в Омарчевското землище. През Балканската и Първата
световна войни омарчевци почти възобновиха лозята си. но те остаряха
и бяха изкоренени. Подмената им стана след 1951 година. Сега са заса-
дени не само старите лозя, но и нови в Дюзлюкя и Пилидере. Обхващат
1736 декара. И всички са „маскул” (на плод).
Памук. Споменахме, че в Омарчевското землище се сее и памук.
През 1974 г. бяха засети 1200 декара. Той вирее много добре и дава много
добри доходи.
Слънчоглед. Известен е на омарчевци отдавна като „слънчева
любовничка” из бостаните. Като индустриално-маслодайно растение
придоби голямо значение в храната на омарчевци след Балканската вой-
на. Днес омарчевци изкарват хиляди тонове слънчогледово семе, от кое-
то добиват масло за храна и продан. През 1974 г. бяха засети 1643 декара
със слънчоглед при средно 220 тона семе годишно производство.
Захарно цвекло. То също е нова култура. Омарчевското стопан-
ство през 1974 г. зася 200 декара с цвекло, доби средно 3–4 тона на декар.
Цвеклото достави захар на омарчевската трапеза, след като се научиха
да го сеят. Извънредно доходно е. Коренищата му не са големи, както в
Коньовското и Младовско землища, но съдържат повече захар. Предпо-
читат ги от захарните фабрики. За един тон омарчевско захарно цвекло
между 1922 и 1926 г. плащаха на омарчевци 1200 лв. Даваше се меласата
28
на производителя да си храни добитъка и се плащаше пътя до гара Ко-
ньово. От захарното цвекло си варят петмез.
Фасул (бял боб) и бакла (черен боб). Сеят ги в омарчевското
землище за местни нужди от варива. По-малко се сее леща. Отглеждат
се картофи, но производството им не достига. Затова купуваха от бал-
канджии и градинари (бахчеванджии), които идваха с коли да продават
зеленчук и картофи срещу пшеница. От зеленчук и картофи се готвят
много ястия, които са чест гост на всяка омарчевска трапеза.
Зеленчуци добиваха няколко малки „есички” – бахчи (градинки),
намиращи се в Дола на „Горчивата чешма” и „Дувларя”, които заемаха
около 6 декара и в бахчите на Тани Василев Ников – 6 декара, в м. „Дув-
ларя”; Селската бахча при Голямата чешма – 9 декара; Велю Канев – 6 де-
кара; в м. „Под Секията” – на Пею Славов Шикала – 8 декара в м. „Енюва
гьол”.
Засетият в тези бахчи „долма пипер” става голям до човешки
юмрук. Той е месест и хранителен. „Главите” на лука и чесъна също ста-
ват много големи и вкусни. Така е и с доматите, патладжаните, бамята,
керевиза, морковите, алабаша и зелето. Последното страда от зелената
въшка и поповото прасе. Преди години наематели на Селската бахча бяха
погърчени българи от Тополовградско. След тях я наемаха „торлаци”
(балканджии), а след това омарчевци се специализираха в градинарство-
то и я наемаха от настоятелството на селската черква „Св. Пророк Илия”.
Бахчите в Омарчевското землище не задоволяваха нуждите от зеленчук.
1/3 от зеленчука, който се консумираше се доставяше от Новозагорски,
Коньовски, Дядовски и други бахчеванджии. След 1951 г. се построиха
2 язовира, създадоха се големи зеленчукови градини, които задоволиха
нуждите на омарчевци, че и се изнасяха големи количества. През 1965 г.
кооперативната градина заемаше 230 декара и даде 300 тона зеленчук.
Бостан Много омарчевци живеят с убеждението, че тук бостан
не става, но няма семейство, което да не го сее. Сеенето започва на Су-
хин ден, а втасва по Илинден. Тогава първи излизат краставиците. Те
са къси, дебели и грапави, но по жетва са отлична салата на жетварите.
След тях „втасват” дините (любениците) и пъпешите (кауните). Те стра-
дат много от сушата. Нападат ги въшката и много други вредители. В
бостаните се сеят още жълти, нарънчани и сини тикви, „дивлеци” (вид
пъпеши, пролетна роса), „цанцарки” (малки тиквички за украшение).
Кратуните са два вида – с дълги дръжки, които се използват като черпак
за вода и други с широки и „прещъпнати” дръжки използвани от пастир-
четата за носене на вода. За украса на бостана някога сееха отделни стръ-
кове слънчоглед, месир, няколко реда метла по синора, златор и др. цве-
тя, фасул, картофи, памук, нахут, кърлеши и др. През 1974 година бяха
засети 100 декара с бостан, от които произведоха 60 тона главно дини.
29
 Овощарство. При жетва и харман с голяма охота се ядат овощ-
ни плодове. Във всеки двор има овощна градина. Най-много са сините
сливи и джанки, бадеми (миндали), круши, ябълки, дюли, кайсии (зарза-
ли), праскови, черници и др. плодни дръвчета. Не ги почистват и копа-
ят, нито поливат, а за пръскане с различни химикали против паразити
и дума не може да става. Овощните дръвчета поникват от семки или се
разсаждат от издънки, след това никой не се грижи за тях. При таки-
ва условия не може да се разчита на много и доброкачествени плодове.
Оцеляват само дивите джанки, магарешките сливи, крушите, дюлите,
бадемите и кайсиите. Иначе условия за виреене на овощни дървета има
– справка, овощните дръвчета, които бяха засети в старите лозя. Там ги
копаят често, пръскат ги против перноспората и ги пазят от добитъка,
затова виреят по-добре и дават обилни плодове. Друга причина за нераз-
витото овощарство е плитката почва. Селото е върху тънък, средно до ½
м. дебел чернозем, под който лежат твърди андезитови скали и туфи, та
като се засуши през лятото, чернозема изсъхва, напуква се и овошките
изсъхват, а при силни ветрове много от тях биват изкоренени. Последно-
то затвърдява у омарчевци убеждение, че освен зърнено производство,
не могат да разчитат на нищо друго.
Омарчевската пшеница се цени скъпо, защото е едра, тежка,
кайрашка, а хляба който се приготвя от нея, е много вкусен. Тя беше
единствения земеделски продукт, който даваше възможност да се живее
сносно, защото 2/3 от производството й се продаваше на добра цена по
пазарите на Нова Загора, гара Коньово и гр. Кременлий.
За зоб на говедата сеят бурчак. През 1920 г. засели 500 дка, а през
1940 г. – 400 дка, т.е. сеитбата намалява, в замяна на това броя на гове-
дата се е увеличил с 200 глави. През 1965 г, средното производство от
декар е 150 кг.1 Бурчакът става хубав и дава хубаво зърно, ако нивата има
наклон. Засяването му става през м. февруари в предварително изорана
веднъж или два пъти нива. След това нивата се завлича с дъска, грапа или
дървен валяк, за да може да се коси бурчака, когато узрее. Ако пролетта е
дъждовна в „бурченището” (нивата, засята с бурчак) изникват лайкучка,
паламида и други плевели („гюрлюци”). Бурчакът се плеви през април и
май. Към Петровден узрява. Тогава се коси и се трупа на купи в нивите.
Вършеенето му ставаше след това на другите храни. Тогава се товареше
на „риклени” коли и докарваше на харманите в селото, за да се овършее.
Причината за късното му вършеене беше, че при косенето се откосяват
дебели стъбла на плевелите, които са изсъхнали и при вършитбата съба-
ряха кремъците на диканите. Сламата на бурчака служи за храна на ов-
цете, а зърното му за зоб на воловете, смляно предварително на хромели
(ръчни мелници) и залято с вряла вода, след което забъркано с ярма.
1 Засети са 500 дка с фий.
30
 Друго фуражно растение е люцерната. През 1965 г. с нея бяха
засети 1400 дка. Тя вирее отлично край суходолията на река Дувларя,
„долът на горчивата чешма” под селото и край дола на „Дядовата Начова
чешма” (защото при дъждовно време се поят от суходолието), Нивите,
които са засети с люцерна по тези места се косят до 3, 4 пъти в годината,
другаде се коси най-много 1, 2 пъти. Като минат 2 години от засяването
й, люцерната оредява. Направиха се опити и се засяха ниви с експарзе-
та, суданка, детелина и кръмно цвекло. Резултатите бяха насърчителни.
През 1965 г. с експарзета са засети 360 дка, фуражен грах – 260 дка, фу-
ражна царевица – 740 декара и 260 декара са естествени ливади. Липсата
на достатъчно пасища е причина добитъка да се храни на ясли.

ЖИВОТНОВЪДСТВО
До 1951 г. движеща сила в селското стопанство беше волът, биволът,
конят и магарето. Те се отглеждаха главно за нуждите на земеделието.
Освен това отглеждаха се овци, свине, кокошки и други видове птици и
пчели.
Най-многобройни били говедата. Техният брой през 1926 г. дос-
тигнал 836. След тях следват конете, биволите и магаретата. В дребния
рогат добитък най-много са овцете – 4393 през 1920 година. В с. Омар-
чево почти не се отглеждат кози. През 1910 г. е имало едва 55. Свине се
отглеждат заради месото и маста им. Почти във всеки двор се колеше
прасе на Коледа, а понякога и на Великден. За периода 1883 до 1926 г.
най-много свине били отгледани през 1926 г. – 381. Като зърнопроизво-
дителен център в Омарчево отглеждат много кокошки, пуйки, патици,
гъски и тракачки. Най-голям брой птици били отгледани през 1910 г. –
4374.
В с. Омарчево има много добри условия за пчеларство. Данни за
пчелните кошери в с. Омарчево са дадени само за периода 1905 до 1926
г. Повечето от пчелните кошери са прости. През 1910 г. те достигнали
170.
От Таблица 5 се вижда, че броят на говедата за период от 33 г. се
е увеличил с 340 глави. Преди 1951 г. тук имаше земеделски семейства,
които не отглеждаха коне, но всички имаха волове. От 1926 до 1938 г.
броят на говедата намалял с 226 глави. Това се дължи на изораването
на Гереня, част от Кайрака и Игнева кория. Омарчевци нямаше къде да
пасат говедата, за това ги продаваха на кланицата в Нова Загора.
Омарчевските говеда са от късорогата раса . Те са дребни, много
издръжливи на работа и на резки климатични промени. Имаха сив, на-
стръхнал косъм, прошарен с бели и черни косми. Хранеха ги и ги гледаха
лошо, за това бяха слаби. Кравите, телетата, конете, магаретата и биво-
лите пасяха през цялата година говедари в „Гереня” и „Кайрака”, а през
31
лятото и есента – в стърнищата и „Игнева кория”, за това кравите винаги
бяха гладни и безмлечни. Те се използваха за „тамазлък”(размножаване)
и съвсем малко за мляко, понеже не всякога имат дори за телетата си.
По-голямо внимание се обръщаше на воловете. Те се хранеха добре на
ясла през есента и зимата, а през пролетта и лятото ги пасяха воловарче-
та или „свирекчии” в Гереня (в част, забранена за овцете), „Игнева кория”
и стърнищата.
В миналото се отглеждаха много овце. Броят им значително на-
маля след 1926 г. понеже се разора голяма част от мерата, увеличи се бег-
лика, както и цената на овчарлъка. Освен това, предвид скъпата храна,
която им се дава и големите грижи, които се полагат за тях, се вижда, че
няма никаква сметка в отглеждането им. Много семейства ги продадоха.
Омарчевската овца е дребна, угоена, с къси крака и хубава, бяла,
черна или бозава вълна. Много прилича на карнобатската овца, но не е
млечна, понеже пашата в омарчевските мери е лоша. Заведена на паша
в новозагорско землище, ставаше млечна. Месото и е вкусно. Овце и
агнета се колеха за курбан, за Гергьовден. Омарчевци продаваха агнета
и кочове на новозагорски касапи, само ако се нуждаят от пари. Броят на
овцете през 1974 г. бе намалял на 2871 глави.
Кози няма в селото, с изключение на няколко, които са си на ов-
чари и се отглеждат за млякото и козината им.
В миналото отглеждаха биволи и особено биволици заради мля-
кото им, както и за „тамазлък”. Броят им през 1974 г. бе 77 глави. Те са
„мухнати” (много чувствителни към климатичните промени). Лете не
могат да понасят горещините, а зиме изстиват и ги хваща „курдан”.
Преди отглеждаха коне за езда и за селскостопански дейности.
До 1938 г. броят им непрекъснато се увеличаваше, след създаването на
кооперативното стопанство и развитието на техниката, тегловната им
сила се замени с машини. Омарчевските коне бяха добра порода. Имаха
среден ръст, много пъргави, леки и издръжливи. Всички са от нашенска
порода, кръстосана с арабски, английски и други жребци от Старозагор-
ското областно депо.
В Омарчево винаги са отглеждани магарета. Броят им през 1974
г. бе 116. Използуват се за товарене, дори за впрягане в коли.
В селото масово отглеждат свине. Броят им е колеблив, понеже
страдат от чума, синя пъпка, сипаница и други болести. Имат вкусно
месо и мас. Те са от подбрана нашенска раса, сръбска и швейцарска.
Много рядко се отглеждаха за продан.
В миналото омарчевци получаваха много добър доход от отглеж-
дането на птиците и главно кокошките. Броят им между 1893 и 1974 г. се
колебаеше. Някога бяха главен източник за семейните приходи на омар-
чевци. Птиците в селото през 1938 г. бяха 6334 броя, от които: кокошки
32
6020, патици 49, гъски 58 и пуйки 207. Последните се отглеждат най-вече
за вкусното им месо. Птиците искат големи разходи и грижи. През 1974
г. кокошките в кооперативното стопанство бяха 26 595.
Напоследък се наблегна и на пчеларството. То е стар занаят на
омарчевци. Броят на кошерите през 1938 г. бе 1421, а през 1974 г. eдва
117, но самите кошери са вече модерни. Пчеларството дава добри дохо-
ди. От един пчелен кошер се добива по 30 – 40 кг. мед. Това показва, че
„пашата” на пчелите е добра. Грижите за пчелите от година на година се
подобряват, а заедно с това и приходите.
Таблица 5

пчелни кошери

115
170

149
-
-

92
2003
2310
3253
4374
3220
4250
птици

свине
184

199
575
381
64
86
кози
55

24
-
-
4

овце 6
4130
3069
4238
3978
4393
3951

магарета
105
122
162
86
66
57

коне
133
163
221
205
170
254

биволи
143
149
132

103
108
81

говеда
496
525
671
599
757
836

домакинства
131
151
166
166
180
194

брой на населението
1040
1093
1156
1267
818
940

година на преброяване
1983
1900
1905
1910
1920
1926

33
 Днес Омарчевското землище е сред напояваните и отводнявани
райони в Сливенско. То е микрорайон с преобладаваща специализация в
производството на зърнени храни, зеленчуци, лозя, памук, захарно цвек-
ло, слънчоглед и в отглеждането на свине, птици, овци и говеда.

ПЪТИЩА И СЪОБЩЕНИЯ
Стопанският живот определя развитието на пътищата. Те свърз-
ват къщите в село и селото с пазарите в Нова Загора, Сливен, Ямбол и др.
Когато селото се разраснало за сметка на обширната гора, били създаде-
ни нови пътища, а производството на жито, дървен материал, въглища
и добитък се увеличил. В народната памет (песните) това са „пътища –
кални друмища”.
Главен стопански път след 1800 г. бе за гр. Бургас. Там омарчевци
продавали свои продукти, а купували сол, газ, сапун, памучни прежди,
обувки и др.. Пътуването било съпроводено с много неприятности и от-
немало цял месец – отиване, пазаруване и връщане.
Друг път съществувал по турско е Омарчево – Гюмюрджина –
Беломорието. По него търговци с коли или камили донасяли в Омарчево
памук, зехтин, галантерийни и други стоки. Този път има връзка с Велико
Търново и Източна България. По него минавала турската поща и хазна. В
местността „Конаковия дол” има останки от турска станция – биклима,
където имало турска стража, пазила търговци и държавните чиновници
от разбойници. Пътят е покрит с калдаръм. Биклимята, стражата и ху-
бавата студена вода на „Конаковия дол” били причина да „кондисват” на
това място пътуващите за почивка и нощувка, което дало име на дола.
От тук пътят се отправял за Гюмюрджина, Одрин и Цариград.
Следи от стар път има между големия Кара баир и Перчемли
баир. Двете кюприи (насип от пръст свързващ два върха, мост) между
баирите били строени с цел да се използват хубавите им гори. Такава
кюприя има и по пътя Омарчево – Еленово.
Старите пътища вече са загубили значението си. Много от тях са
занемарени и унищожени от пороищата. Останали са само тези свързва-
щи селата Омарчево – Еленово и Омарчево – Сокол и Радево. Уд о -
бен 15 км. път свързвал Омарчево с Нова Загора. За един ден се отиваше
на пазар в града с кола жито, срещу която купуваха необходимите стоки
и селяните се връщаха вечерта. Пътят до гара Кермен, Сливенско е по-
кратък. Този град се намира на 10 км. североизточно. Минава се през с.
Биково, което е на 4 км. от Омарчвево.
През 1935 г. се откри ж.п. гара в с. Коньово Сливенско. Есенно
време омарчевци ходеха там по няколко пъти, за да продават жито. При
дъждовно и зимно време пътищата са кални и непроходими, тогава це-
ната на казълджата се повишаваше, но никой не можеше да я закара за
34
продан. Затова омарчевци настроиха икономиката си в посока Нова За-
гора и построиха споменатото вече шосе. То било започнато през 1904
и завършено през 1935 г. благодарение на енергичния кмет Иван Иванов
Нождов. Шосето свързва Нова Загора с Полско Пъдарево – Графитово
– Омарчево и свършва пред с. Питово. Сега е асфалтирано и удобно. Та-
кава е съдбата и на пътя до гара Кермен.
Стопанските и културни интереси на омарчевци заставиха общи-
ната през 1936 г. да изработи план за електрификация на селото и земли-
щето, да открие през 1943 г. телеграфо-пощенска станция, после дойде
ред на радио и телевизия.

СТОПАНСКИ ВРЪЗКИ
По-голямата част от омарчевската пшеница се продавала на Бур-
гаското пристанище. След харман, докато били сухи пътищата и полска-
та работа почти приключила, омарчевци се сговаряли, товарили „кара-
япраклиите” си коли, с по 40 крини пшеница и заедно се отправяли за
Бургас, в керван от 40-50 коли. Пътят бил лош – колите слаби – едва ли
имало кола, която да не се счупи. След дългодневно пътуване пристигали
в Бургас, разпрягали колята през Бургаската „скеля” (пристанище) и ако
имало параход, веднага вкарвали пшеницата в него, а ако нямало – ча-
кали дор седмица доде пристигне. Случвало се е и да си чакат реда („ни-
бетя”) за продан. После мигом почвали да пазаруват необходимите им
стоки от парахода. Купували и армаган за всеки член от семейството и се
връщали в селото с няколко жълтици в джоба. После отново отивали да
продават. Сезонът след харман използвали, за да отидат един-два пъти
на воденицата на р. Тунджа, където смилали брашно за зимата. Ходели
и в гр. Сливен да продават жито „загария” и си купуват мотики, копачи,
„емеши” (палешници) и „чересла” (или поправяли старите), вземали си
обувки и украшения за жените. Шиели си дрехи, калцуни, кожуси. Купу-
вали си нови коли (или поправяли старите), взимали сандъци за чеиз на
моми и булки. Житото продадено в Сливен било с някой грош по-скъпо
на кило (4 шиникя), отколкото в Бургас, понеже се разменяло с брашно.
Продавали също царевица, слънчоглед, памук, домашни животни
и животински продукти. Останалата част от житото продавали в Кермен
и гара Коньово. Оборотите се увеличиха особено през 1935 г., когато по-
строиха маази за съхраняване и износ на жито.
Всяка година, от 20 до 25 септември, омарчевци ходеха с коли и
добитък на заралийския панаир. Там продаваха/купуваха коне, магаре-
та, биволи и говеда, каци за зеле, туршия, шарапани (кораби) за бране
на грозде и бъчви за вино. Покупко/продажби за добитък ставаха и по
други панаири: Новозагорският – всяка събота – най-голям беше на Пе-
тковден и преди Великден; Ямболският – всеки петък и голям годишен
35
след харман; Еленовският панаир беше двудневен и ставаше на празника
Св. Пророк Еремия и Питовският панаир – всяка година на 23 и 24 май.
Омарчевци поддържаха търговски връзки и с други села. От тях
си купуваха дърва за горене – с. Сборище и гр. Твърдица, Сливенско. От
селата Бинкос и Чам дере, Сливенско се купуваше дървен строителен
материал – дъски за дюшемета на коли и канати, орала и хомоти за оран,
кошове за плява и тор, големи кошове за съхраняване на храни (харари)
и др. От циганите и лингорите от същите села купуваха кошници за гроз-
де, кошерини за пчели, вретена, лъжици, гаванки, корита и такъми за
тъкане. Споменатите балканджии докарваха стоката си на омарчевския
мегдан или ходеха от двор на двор. Който искаше, си я купуваше/разме-
няше срещу хранителни стоки в натура.
Такива връзки омарчевците поддържаха и с котленските цигани,
които идваха в селото с катъри и носеха ошаф от диви круши и кисели-
ци (диви ябълки), сушени сливи, а също и хромели (ръчни мелници за
булгур и бурчак), точила, разни билки за лекуване, самардала за сол. В
добавка предлагаха и шоу програма - с музика разиграваха кукли и весе-
ляха омарчевци, за което получаваха бакшиш – брашно, хляб, жито, пари
и др.
Почти всяка година в Омарчево идваха от Родопските села пома-
ци и турци, които предлагаха боров катран за колите, бърда за становете,
сачове за катми, сушени сини сливи и др. Родопски майстори-диканар-
джии поправяха диканите в селото преди харман, поставяйки им нови
кремъци.
Балканджии от Еленско, Търновско и Габровско пристигаха с по-
крити коли и носеха за продан глинени съдове и шиници, крини, дървени
лопати, вили, гребла, станове, остени и копрали, козяви чували, дисаги,
торби и чулове за добитък, дървени капаци (за сол), костури (ножове с
рогови дръжки), ножици, кръклизи (ножици за стригане на овце), хло-
пки за овце, кози и едър добитък, дървени кръгове за разнемане на хляб,
„паралии” работени на струг с хлътнали дъна (софри, маси), дървени бъ-
кели за вода, ведра за мляко, качета за сирене, свирки, кавали и храни-
телни продукти – сирене, кисело мляко, месо, манджи, ошав, пестил от
сини сливи и др.
От Станимъка (Асеновград) идеха „серкеджии” . Те оставаха за
жетвата и хармана. Снабдяваха ни с оцет. Обикновено отсядаха при Ге-
орги Иванов Енев, техен роднина, (дядо Еню се е изселил от Станимъка
тук). От серкеджиите има още запазени поколения.
Цигани и балканджии идваха да продават дренки, сливи, круши,
ябълки, зарзали, череши, праскови и др. плодове. Държаха стоката си в
кошове привързани на самар носен от коне или магарета. Други прена-
сяха плодовете с волски и конски каруци и талиги. Разменяше се „пълно
36
за пълно” – съд пшеница за съд с плодове.
По жетва и харман идеха и се установяваха в колиби цигани-ка-
тунари. Те изковаваха и предлагаха за продан „цигански гвоздеи”, свре-
дели, рукани, ингечи, халки, букаи за (спъване на) коне, джуги, йорсове и
чукчета за тънене на коси, вериги на които се закачаха бакъри за топлене
на вода и за готвене над камината, резета, мандала и запъналки за вра-
ти и много други изделия от желязо. Обикновено ги разменяха за хляб,
брашно, жито и много рядко за пари. Жените на майсторите-цигани ги
разнасяха и предлагаха из селото. Ходеха по две, въоръжени с дълги то-
яги, за да се опазят от селските кучета. Фактически те просеха, защото
стоката им не се търсеше много-много и по-скоро се молеха на стопани-
те да ги „дикисат”, т.е. да им подарят нещо.
Търговията на омарчевци беше натурална. Покупко-продажбите
се извършваха с размяна стока срещу стока, в редки случаи заплащани с
пари. Не само покупката на стоки, но и други плащания – данъци, пла-
тата на кехаята, говедаря, воловаря, свирача, пазвантина (нощен пазач
в селото), пазачите на посевите в полето и лозята, на бахчеванджиите,
продавачите на плодове, бостан и др. – почти всичко се плащаше с жито
и (когато има) пари получени от неговата продажба. Дребните нужди се
покриваха от доходите на животновъдството и главно от продукти от
птицевъдството. Омарчевци ограничаваха потребностите си и живееха
скромно в затвореното си стопанство.

УЧАСТИЕ В ОСВОБОДИТЕЛНИТЕ БОРБИ

И РУСКО-ТУРСКАТА ВОЙНА
Турските власти гонили българското население от селата Малко
и Голямо Мърчево и от турското село Юмераа. Жителите на тези села
бягали и се криели в горите на рида „Св. Илия”. Между населението и
турската власт ставали спречквания, сбивания и убийства, заради кое-
то някои мърчевци „хванали гората” и станали хайдути. Прославили се
Марчо, Гиро (Гюро), Гълъб (участник в зулумите на кърджалиите) и бай-
рактарят на Инже войвода, прочутият омарчевски хайдутин Кара Кольо
Демирев и др. Марчо и Гиро били хайдути из св. Илийския край, докато
Гълъб войвода и Кара Кольо действали в широк периметър.
Гълъб войвода станал хайдутин през 1836 г. Живеел в Стара За-
гора. Там се влюбил в красивата мома Станка. Баща й обаче я омъжил
за друг. За да си отмъсти, Гълъб събрал чета, станал войвода и хванал
Балкана. Една нощ нападнали станкиния дом, да я взимат:

Събрал бе Гълъб войвода

Събрал бе Радо, Радо ле, Дружино верна сговорна!
събрал бе Гълъб войвода, Думайте, хортувайте,
37
 сто и седемдесет юнака,
Сто седемдесет и седем,
още му седем трябват.
И тях ги на път намери,
та ги заведе, заведе,
Долу ми на синорето,
в Муратлийската курия.
Та да ядат джанъм и пият,
и думат, и хортуват.
Гълъб войвода не яде,
не яде Гълъб, не пие,
Ни дума не хортува,
току на често въздиша
и на дружина думаше:
и се на варда имайте.
Точете сабли френгии,
пълнете пушки, паласки,
таз вечер ще бастисаме,
Голямо Ески Заара,
мома да си земиме,
момата – Станка хубава.
Как ми се Станка смееше,
смееше и думаше,
че си войвода нямаме.
Кой да ни е войводата?
Кя да ни стане войвода,
тя да ни носи байрака,
байрака Станка да носи.2

Но Станка се укрила и Гълъб не успял да я отвлече в Балкана.

Разсърден, той съсякъл баща й, понеже бил виновен за раздялата им и
избягал. Дълго върлувал Гълъб войвода из Загорето и Странджа плани-
на. Усилията на турските власти да го заловят били безплодни. Пловдив-
ският паша го преследвал с голяма потеря, но безуспешно. Прочул се в
Цариград. Султанът заповядал да го хванат жив или главата му да пратят.
Тогава излиза бюлюкбашия със сеймени подире му в планината, но били
избити от Велко войвода от Шумен. Това сближило Гълъб войвода с Вел-
ко войвода. Те се сдружават и девет години другарували лете по Балкана
и полетата, а зиме в самия Цариград.
В друга песен, записана от Васил Стоин3 Гълъб войвода минава
Дунава.
Много известен омарчевски хайдутин бил Кара Колю Демирев4.
2 Н. Константинов. Родна Тракия, 1925, с. 45. Песента е
записана на 18.II.1900 г. в с. Умюпкьой, Малко Търновско от учителя Г.
Праматаров и Г. Димитров. История на България.
3 В. Стоин, Тракийски сборник, с.136 и 317
4 Горо Горов, Индже войвода, 1935 г. В. Стойн Български
народни песни от източна и западна Тракия с.34, бр. 313, 314; К.
Иречек Княжество България том 2, 716 – 719; Йордан Йовков Индже,
Старопланински легенди с. 118; В. Д. Стоянов Турците в Европа –
П. Сп., II, 142,143; М. Арнаудов Из миналото на град Котел ГИФФ,
кн. XXVII, София, 1931, 64 – 76; Б. Ангелов и Хр. Вакарелски Трем на
българската народна историческа епоха 1939, София, 333, 334, №№
105, 451, 155, 305 – 307, 106, 330, 103; П. Р. Славейков Исторически
разкази за минали времена - П. Сп. XIV, Средец, 1885, с. 183; П. Росен
Из поле широко, с. 123; Кл Петканов Индже войвода; Н. Чехларов
38
Повечето местни хайдути действали в Св. Илийския рид главно в Тикята
обрасла с гъста и непроходима трева. За българите били покровители, а
турците – кокошкари и разбойници. Безправието, черното робство, ко-
ето преживявали тогава, както и действията на турската власт стремя-
ща се да върне мърчевци в Ряховската кааза против волята им, накарали
много българи да забегнат в гората и да станат хайдути. Преданието го-
вори, че Марчо войвода принудил турците да се изселят от с. Юмераа
(Имерчево) намиращо се на Баалар баир при Бекирева чешма. Той бил
от мърчевските преселници от с. Юмераа и щом турците се изселили.
нашите нарекли махалата си Мърча или Марча. на негово име. Любо-
питен слух, че селото се славело, като хайдушко иде от евреите в Нова
Загора, които до освобождението не желаели да имат взимане-даване с
омарчевци и ако някой от тях влезе в еврейски магазин, собственикът му
викал: „Вайдуду, марче, хайдуду!” (махни се от тук марчевски хайдутин!),
от страх да не си развали дослука с турците, акп го обвинят, че общува с
омарчевските хайдути.
През 1870 г. по-събудените омарчевци научили от вестниците
„Зорница”, „Одрински вилает” и „Век”, че се готвят бунтове, тогава учи-
телят Христо Петков, син на енорийския свещенник Ради Петров Ни-
колов и основателят на кооперативно-кредитно взаимно- спомагателно
дружество „Земеделец”, Васил Иванов Малешков, свещенник Ради Нико-
лов, Васил Стоянов Дуплев, Петър Гинчев и др. се приготвили за борба.
Революционният комитет в лицето на дружество „Земеделец” бил въз-
становен. В същата година, по Велики пости (м. февруари или март) в
селото дошъл Васил Левски. Бил облечен във френски дрехи, с фес на
главата. Дал напътствия на омарчевските революционери прикрити в
кредитното дружество „Земеделец”. Вечерта спал у Петър Гинчев, после
заминал за с. Бояджик Ямболско, родно място на бащата на Джон Атана-
сов5. След срещата в комитета се записили: Христо Андреев (Андрейчин
Иван Аврам), Петър Димитров – чичо на Иван Колчев Димитров, Диньо
Колев Карпуза, Васил Ганев = брат на Пеню Ганев и др. Революционерите
започнали да се събират в черковния двор, който бил ограден с висок зид
и там провеждали военни обучения, за пушки им служели тоягите. Не
успели да се въоръжат и не взели участие в Априлското въстание.

Народни умотворения, VIII/XXVI, с. 142 № 129, 156 и 161; Т. П. Траянов

Странджа, с. 195; Пер. Сп. I, 1876 XI-XII, 1; М. Дринов, съч., т. II, с. 558;
Ан. Разбойников Народни песни от Мустафа паша сб. н. у. кн. XXV/
VII/1900, с.57 № 41; Г. Димитров, кн. България, с. 90; д-р С. Табаков гр.
Сливен т. II, с 76; А. С. Пушкин. Кърджалии и др.
5 Това научих през 1929 г. от вуйчо ми Гинчо Петров, учител
пенсионер в Омарчево и участник в събитието.
39
 Голаб войвода ще минава Дунава
(Зимно хоро)
Иолан, Голабе, Голабе, че ще да иде м, да идем,
посъбрал Голаб, посъбрал, дорум през бяла Дунава.
дор седемдесет юнака, И са до Дунава йотишли.
йоще седем требуват Голаб дружина говори:
и теф на пътя намери. - Йолан дружина, дружина,
Та ги заведе, заведе гледайте, прегледате се,
в Муратлийската курия /2/ броете, пребройте се -
на алтън бунар за вода. Дунава мътна протекла,
Три дни са яли и пили. Марица гечит не дава,
Голаб дружина говори: кой няма макя и баща,
- Дружино вярна сговорна, той ке напреде премине /2/
свалите лустри кундури, войската да си преведе
обуйте сеймен цървулье /2/ през тая бяла Дунава.

След удрянето на с. Бояджик, през Омарчево минали 150 цигани

и турци на път за с. Пет могили (б.с. Бештепе Сливенско). Три дни стоя-
ли в селото, яли, пили и ограбвали омарчевци. Заминали си само защото
Съдък паша (Чайковски) се застъпил за българите в югоизточна Бълга-
рия...
След година била обявена Освободителната война. През м. юли
1877 г. се зачули топовни гърмежи. На 8.VIII.1877 г. група от осем черкези
дошли от с. Ханово Ямболско, ограбили част от добитъка и го закара-
ли в селото си. Омарчевци отишли в долната курия Яранджата, ведно с
добитъка. И помаците назъри от чифлика на хаджи Паша в с. Младово
(б.с. Генджелии Сливенско) дошли за плячка в селото. Убили Кръстьо
Станчев, дядо Пеньо Иванов и други богати селяни за пари. На другия
ден убили Дако Димитров от рода на Куруджиолар и Кирчо Гатев, чичо
на Иван Недялков Гатев, върнали се в селото да вземат провизии. Седми-
ца по-късно омарчевци били принудени да се сражават с черкези, които
ги изнудвали за пари и ограбили добитъка им. Те не се предали. А край
гората се появили редовни руски войници „вардачи” на с. Кермен (сега
град). Те посъветвали селяните да се приберат в селото и да помагат с
труда и колите си. Заплашили ги, че ако не сторят това ще ги преслед-
ват и избиват. На другия ден обаче, пак се появили турски вийници и
преговаряли с делегати в селото, които откупили спокойствието си сре-
щу 40-50 гроша бакшиш за всеки турски войник. Парите били събрани
и след това всички се върнали в селото. Не се минало и час, пристигнал
синът на омарчевския султан Чолака, Халъс Мехмед Али Кадир с някол-
ко негови другари. Разтурили два пчелина и накарали „демирджиите”
40
(източноправославни цигани, ковачи) да им опекат хляб, за да го ядат
с меда, но се изплашили от появата на руснаци в Нова Загора и избя-
гали. 80 топовни гърмежи се чули край Нова Загора. Селяните наново
се разбягали. От Кайрака виждали добре военните действия. Една част
от турската войска била укрепена на позиция в северната част на града,
по полето Сливен – Нова Загора, а друга част – на югоизток от града.
Руските войски разделили артилерията си на три части. Една част се от-
правила към с. Стоил Войвода, б.с. Инджекьой. Друга част към с. Съди-
ево б.с. Къдъкьой, а третата част стреляла от с. Кортен към Нова Загора.
Стрелбата продължила седем часа, от 10 ч. преди обяд6. Руски разезди
дошли до светоилийските възвишения и с. Богданово и още на другия
ден, в с. Богданово се образувало българо-руско гражданско управление.
Но русите се изтеглили към Средногорието и прегрупирали. Изминала
седмица след завладяването на гр. Нова Загора. Селяните се върнали. На
5 август 1877 г. в 5 часа след обед, откъм с. Коньово (б.с. Аллооу), Сли-
венско се задали седем от хановските черкези, които искали да дойдат
в селото и го плячкосат. Селяните обаче вече имали турски патронлии
пушки. Наизлезли и ги пропъдили. Но на другия ден, същите пак се зада-
ли откъм Коньово. Омарчевци пак ги отблъснали. Черкезите искали да
отмъстят понеже един от тях бил ранен при първата обсада. Те спрели
при „Русчевото мостче” да дочакат редовна турска армия и нападнат
селото. След време откъм м. Малката секия „Въвището” се задала колона
от 50-60 турски пехотинци. Омачевци ги наблюдавали от селската моги-
ла при Митев Недеялкови. Като наближили на километър Омарчево го
обградили от всички страни. Влезли в селото, хванали дядо Дако Йорда-
нев Данев, Васил Петров Габарев – малко момче, Желязко Кяпов и още
двама. Направили бесилка в двора на Васил Канев и ги обесили. След
това се пръснали из полето. Заловили 10 омарчевци и 140 селяни от с.
Биково и ги избили до източния край на Долната курия. От избитите са
ми известни: Васил Ганев, Васил Андрешков, Слав и Герган Желязкови
дядо Васил Стоянов, а Васил Инджов останал жив, макар и намушкан
с ножове на много места, той попаднал под камара от избитите, спасил
се, оздравял и живя до 1930 г. Този кървав погром принудил по-младите
мъже да избягат в Балкана, а жени, деца, моми и старци – в съседни-
те села. Някои се върнали в селото, но отново попаднали под ножа и
безчинствата на турците. Останалите живи се разбягали по полето и се
събрали в долната курия. Водач им станал Димитрото шопа. Постави-
ли си за цел да отидат при руснаците. На 10 юли 1877 г. със свирки бил
даден сигнал. Всички омарчевци излезли от курията и се установили в
бабината Петкина нива. откъдето тръгнали на север направо за гората
„Карапилит”. Успели да пристигнат през нощта и прекарали там целия
6 Сведенията съм събрал от вуйчо ми Гинчо Петров през 1937 г.
41
ден. На другата заран Димитрото чел молитвата „Отче наш” и през Сред-
ногорието се отправили за с. Струпец, Сливенско. Когато се изкачили на
върха и обърнали поглед към селото. Го видели в пламъци. Натъжени
и със сълзи на очи осъмнали в гората на с. Струпец, където прекарали
през целия ден. На мръкване се отправили към Твърдица, Сливенско.
Щом наближили били посрещнати с гърмежи, затуй се отправили към с.
Козарево, но и там ги посрещнали със стрелба. Те вдигнали бяло знаме
и изпратили двама парламентьори да молят да ги приемат в селото. Ко-
заревци ги приели и нагостили. Нощували в колибите Дряната, Еленско.
От там се отправили към руските войски. Те ги преразпределили към
градове и села в Северна България.
Други омарчевци се установили в Сливен. Някои останали в с.
Гердемя. Селото не било „разваляно”, понеже Гердемския султан го запа-
зил. Запазено било и с. Коньово понеже там имало много турци и цига-
ни. Там също се приютили наши.
Избягалите в Балкана омарчевци влезли в четата на Панайот
Хитов и дядо Желю от с. Карапча, Ямболско. Преди Освободителната
война дядо Желю правел хайдутлък с Панайот Хитов в Светоилийски-
те и Манастирските височини, Сакар планина и Странджа, та се знаели.
Техните чети сега станали авангард на руската войска. Подпомагали я с
храни, логистика и сведения от разузнавателен характер. В четата били
Петър и Иван Гинчеви, Дако, Нико, Къни, и Люцкан Д. Дунчеви, Сто-
ян Велев Пелтеков, Неделчо Гатев, Люцкан Петров, Митю Даков, Пеню
Вандев, Жеко и Митю Стоянови (демирджиите). В сражение с турците
в с. Беброво, Еленско били ранени Стоян Пелтеков в ръката и Недялко
Гатев в устата. Омарчевските четници действали в Тузлука, Търновско и
Сливенско.
Щом минали Балкана с руснаците и стигнали с. Омарчево, четни-
ците Петър и Иван Гинчеви, както и Пеню Вандев напуснали четата и ос-
танали в опожареното село, а другите омарчевски четници се завърнали
след края на войната. Някои от тях донеси много пари.
Войната и изгнанието на омарчевци продължили 6 месеца. Село-
то им било плячкосано и изгорено, а населението наполовина унищоже-
но. Според енорийския свещеник Ради Василев по време на Освободи-
телната война си отишли 120 омарчевци, а в Балкана намерили смъртта
си 60. Липсват сведения за останалите в Сливен и другаде.

42
 Населението на с. Омарчево беше чисто българско. От антропологическите
замервания, които направих на 100 типични представители на омарчевските родове, на
възраст от 23 до 67 г. през 1938 г., установих следното. Среден ръст на мъжете е 1,68 м.
От 100 мъже 43 са с нисък, 4 среден и 53 са с висок ръст. Те са широкоплещести и здрави
хора. Имат набита, но еластична снага. Най-висок беше Иван Василев Дуплев – 1, 84 м.,
най-нисък Ганчо Велев Козарев – 1, 53 м. Ето таблица на три типа според очите, косата и
кожата.

ФИЗИЧЕСКИ ТИП
ЕТНОГРАФИЯ
Таблица VI

Типове 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11
Очи Сини Сини Сини Сиви Сиви Сиви Сиви Кест. Кест. Кест. Кест.
Коса Руса Кест. Кест. Руса Кест. Кест. Черна Руса Кест. Кест. Черна
Кожа Бяла Бяла Тъмна Бяла Бяла Тъмна Тъмна Бяла Бяла Тъмна Тъмна
Брой 1 14 2 - 20 5 3 - 41 - 14
% 1 14 2 - 20 5 3 - 41 - 14
43
44

Има лек превес (55 души) на брюнетите, винеоките. Те имат кестеняви очи и черна коса, с бяла или тъмна кожа.
44 % имат сини очи, кестенява коса, тъмна или бяла кожа, сиви очи, кестенява или черна коса, тъмна или бяла
кожа. Най-малко са русия тип хора (блондини), със сини очи, руса коса и бяла кожа. И така 55% от омарчевци бяха
брюнети, 44% пъстрооки, а само 1% блондини.
Според формата на лицето се получават следните индекси:

Таблица VII

ИНДЕКС БРОЙ % ЗАБЕЛЕЖКА

До 73 1 1 Само 6 души имат лице с идн. 90

74-80 4 4
81-84 18 18
85-89 29 29
90-94 21 21
95-99 16 16
100-104 7 7
105-109 1 1
110-114 3 3
От таблицата е ясно, че 58% имат лицев индекс под 90, а останалите 42%
над 90.
47% имат прав нос, 50% са с прав нос и 3% с хлътнал. Средната дължина
на носа е 0,03 м., а височината 0,028 м. Масивността е изразена в
долупосочената таблица, където индексно е посочено съотношението
между широчината и дължината на носа:

Таблица VIII
ИНДЕКС ТИП Брой %
До 69.9 Тънконоси 81 81
От 70 до 84.9 Средноноси 17 17
От 85 нагоре Широконоси 2 2

Веждите на омарчевци са с дълги косми и гладко прилепнали към

челото. Някои мъже са със сключени вежди. Жените имат тънки и хубави
вежди, възпети в омарчевските песни, като вити гаетанови. Ресниците
са гъсти и дълги, очите са с равни клепачи, средно големи, на почит са
„черните черешови очи”.
Омарчевци са с прав камперов ъгъл. Формата на черепа е:

Таблица IX
ТИП ИНДЕКС БРОЙ %
Дългоглави До 74.9 6 6
Средноглави От 75 до 79.9 46 46
Късоглави От 80 до 84.9 36 36
Хипербрахикефали От 85 нагоре 12 12

Омарчевци имат силна, здрава и издръжлива мускулатура.

Между мъжа и жената няма разлика във физическия тип. И двата пола
са с красиви черти, което ги отличава от представителите на околните
села.

45
 НОСИЯ

Старата мъжка носия е от белодрешковските. Носили я дядо Ве-

селин Коруджията, Желязко Андреев, чичо на Васил Митев (Наката) и
дядо Дълъг Желязко Донев1. Тази носия се състои от риза, гащи, пояс,
елече и интирия. Връхни дрехи били дорамняци „елечета” и кожуси с
ръкави, дълги до кръста или до петите. Носили ги зимно време, заедно
с бели вълнени клашници, аби и каплами. Краката си обували с навуща
и цървули, а на главата си носели калпаци, около които увивали пищи-
мали. Обличали ризи приготвени от фина бяла вълна, която изпирали и
изсушавали добре. Чепкали и влачели на прав дарак. После правели къ-
дели, предяли на хурка и от преждата се тъчал фин кенарлия „лит плат”,
който се избелвал добре и се кроял за ризи. Мъжките и женските ризи
били еднакви. Имали широки ръкави и тесни яки, които отпред връзвали
с петелка. Мъжките били дълги под коленете, а женските до петите и за-
вършвали с шити или вадени поли. По-късно вълнената риза била заме-
нена с памучна. Тя била изпридана и тъкана „лито”, като кенарено платно
от суровия памук, който носели кърджалии от Кърджалъка. Мъжките
ризи били украсени „нашев” по яките и ръкавите и с мушамбаци на „па-
зухата”, ръкавите и гърба. „Нашевът” се шиел в кръсчано или „бобчено”,
с червени, сини и черни копринени или памучни конци по канава или
по тъканта на плата. Нашевът изобразява геометрични фигури, стили-
зирани растения и животни. Отгоре над ризата обували гащи, домашна
изработка.
На есен домакинята изпирала и изсушавала бяла вълна. След
това чепкала, влачила на прав дарак. „упридала” и изтъкавала диметно.
Изтъканият плат се давал на долапчия „тепавичар”, той го валя и тепа.
Домакинята скроява и ушива на ръб плата за гащи. Гащи ушивали и тер-
зии. След време белите гащи били заменени с черни и бозави, със същата
форма и изработка. В началото гащи шиели от две майки, четири байра-
ка и четири клина, поради което били много дънести. После байраците
намалили на два, а след това въобще ги изхвърлили. Гащите обували на
голо и с „очукура” си прихващали през кръста долния край на ризата.
Широките и дънести гащи били привързани под коленете с оплетени от
вълнени конци алени подрезки, които имали дълги, спуснати надолу рес-
ни. По-късно почнали да си служат с кожени подрезки с делжици (токи)
за прибиране на крачолите. По джобовете имали пришит гайтан. Прави
се от пресукана вълнена прежда, бяла или боядисана в синьо, червено
и др. цветове. Изобразявал пера подобни на растения, същият гайтан
1 Вуйчо ми Гинчо Петров на 84 г. и Станьо Петров на 82 г. през
39 г. ми казаха, че тези хора носе-
ли бели дрехи преди освобождението
46
 старата мъжка носия:
а) блуза; б) гащи; клащник; г) ямурлук; д-е) комплект цървули; з) терлик; и)лапчун; к) калцун
47
имало и по крачолите, и ръбовете на гащите. Над ризата и горната част
на гащите опасвали тъмночервен вълнен пояс с кенари, тъкан „лито” или
„диметно”. Той бил дълъг от 2 до 6 м. и широк до 30-40 см. Двата му края
завършвали с дълги ресни, които служели да се затъква горният край в
навивката на пояса и по тоя начин да се задържа началото. Над пояса се
припасвал кожен силяхлък от по няколко „ката”. В него поставяли нож,
кремаклия пищов (чифталия или с един калем) и др неща. Целият си-
ляхлък бил украсен с пиринчени войнишки копчета. Повечето младежи
припасвали пояса си отгоре с шарен кожен колан, украсен с войнишки и
други метални копчета.
Под ризата обличали вълнена фанела и дорамниче (елече), ушито
от вълнен плат, а над него „интирия” или кожух, когато зиме е студено.
Елечето е ушито от „диметен” вълнен плат. То не е подплатено, но когато
е от памучен плат му слагат подплата с памук и хастар. Елечето има тяс-
на яка, чийто краища са украсени с гайтан. Такова елече наричали „гай-
танлия” – по яката и самото него пришивали фигури с гайтан. Отпред,
отляво пришивали джоб, на някои слагали джоб и отдясно. Елечето се
закопчавало отпред, с гайтанлии, порцеланови или телени копчета.
Интирията прилича много на елече с дълги до китките и тесни
ръкави, чийто краища също украсявали с гайтан. От долната страна на
ръкавите на някои правят „колчаци”. Памучната интерия наричана „па-
муклия”, подобно на елечето, също се подплатява. Ръбовете, края на ръ-
кавите, колчаците, яката и предниците на интерията се украсявали със
същия домашен гайтан, като гащите, после почнали да използват „га-
бровски гайтан”. Гайтанлиите елечета и интерии се закопчаваха с телени
копчета, а отпред има по един ред мъжки гайтании копчета. Те служат
само за украса.
Кожусите са 3 вида – дорамниче (елече), къс до кръста кожух и
дълъг до петите. Дорамничето е като елечето, а късия кожух като ин-
тирията. Правеха се от добре изчистени и щавени овчи кожи, на които
вълната е запазена. Тя оставаше отвътре, а кожата отвън. Много често
двата вида кожуха украсяваха с разноцветни овчи кожени ленти и ги на-
ричаха „писани”. Дългият кожух вземаше кройката на капламата. Имаше
широки кожени ръкави и тясна яка. Отвън тя се изработваше с тъмно-
син вълнен плат, а отвътре беше подплатена с ниско остригана кожа, в
горния й край поръбена с вадена овча кожа. Някои дълги кожуси имаха
широка яка. В по-топло и тихо време тя се обръщаше, като яката на дъл-
гото палто. Тогава вълната й щръкваше нагоре. Обикновено тези кожуси
закопчаваха отпред с петелки – под врата, на гърдите и на кръста. Това
е най-старият начин на закопчаване. После се мина на кожени малки
копчета, като илиците стават с разцепване и поръбване на кожата или
с правени на ръба на кожуха отпред, специални кожени петелки. Заме-
48
ниха ги телените, порцеланови и металните копчета. За да остане мека,
омарчевци мажеха с мазнина кожата на кожуха. Правеха го по Коледа,
когато колеха прасетата или когато претапяха маста. Срещаха се и таки-
ва, които си бършеха мазните ръце в кожуха, уж със същата цел, но нито
беше хигиенично (мазният кожух цапа и другите дрехи), нито ароматно
(вонеше неприятно).
Преди повече от 200 години в студено или дъждовно време, мъ-
жете носели вълнени клашници и аби. Шити от груб шаечен плат. Клаш-
ниците без, а абите с ръкави, широки и дълги. Долната им част обръщали
назад до 15 см, ушивали с гайтан по края и покривали с кадифе, украсено
с шевици от коприна. Отпрел абата връзвали с петелка от гайтан. С та-
къв украсявали краищата и ръбовете на аби и клашници, чийто джобове
са фалшиви, служат само за украшение.
Друга зимна дреха беше капламата. По кройка е като абата, но е
подплатена с кожи. Някои каплами подплатяват с астраганени кожи яка-
та и предниците. Последна точка в развитието на капламата е шубата. Тя
е също дълго палто, подплатено с кожи.
Най-тачена и разпространена мъжка връхна дреха е ямурлукът.
Той пази от дъжд, студ и сняг. Ушит е от груб и дебел, бозяв вълнен плат.
Има качулка за главата и е дълъг, слиза под коленете.
Омарчевци се обуваха с навуща, „лешови” или „вадени” цървули.
Навущата са дълги 1 м. и широки 0.6 м. Те са бели, изтъкани „лито” от
вълнена основа и дреб,, които се валят, нарязват на парчета и поръбват
по краищата с черни вълнени конци. Стъпва се върху края на навоя и
се навива (намотава) около крака, след което се обува цървула. Слага
се с тьомите (сиджумките), а после навоят се препасва отгоре с връвти
(черни козянови или „тасмички”). Задържането му може да стане и без
връв, като се изпъне добре външния му край и се пъхне между гащите и
вътрешния кат на навоя. Омарчевци носеха също и капаклии цървули.
В празнични дни селяните бяха с писани чорапи, калцуни или
лапчуни, обути с тулумбаджийски калеври, кундури или чизми. Чорапи-
те се плетяха с 4 куки от вълнена прежда в различни цветове. Обикнове-
но ходилото се изплиташе на концентрични кръгове от няколко цвята.
„Кончовете” на чорапите изобразяваха стилизирани животни, а под и
над тях стилизирани „лозинки”. Кончовите завършваха с „ластика” (раз-
тегливо оплитане), ръб и „връвта” за завързване. Височината на мъжките
чорапи стига над „жабите” (прасците) на крака, където се привързват с
връвта. Лапчуните и калцуните се правеха с черен, бял и сив вълнен плат.
По краищата и ръбовете бяха украсени с гайтан. Лапчуните са високи до
средата на „жабите” на краката. Те се закопчаваха отпред с телени коп-
чета. Калцуните са високи до коленете. Горните им краища се подвиваха
навън и надолу. Отпред подгъва на калцуна е по-широк и има триъгъл-
49
на форма. Горната част на триъгълника беше подплатена с червено или
алена сукно или кадифе, на което се извезваше с копринени конци някое
растение. Калцуните се закопчават отстрани, от вътрешната страна на
крака с телени копчета. При студена зима, преди да обуят цървулите,
слагаха терлици, шити от черен, бял или сив „абин” плат.
По турско омарчевци носели на главите си плетена черна или
сива памучна шапчица, която прилича на фес с копринен пискюл или с
черен или тъмносин „пищимал” (вълнен шал) тъкан „лито” или „димет-
но”. Бил широк 0, 2 м. и дълъг 3-4 м. Част от него се навивала около гла-
вата, подобно на чалма, а краищата му висели до кръста. Двата края на
пищимала завършвали с вълнени ресни и пискюлчета.
По-сетне фесчетата и пищималите сменили със старите „пост-
ове” (калпаци). Те се правеха от кожухари от обработени черна или бяла
агнешка или овча кожа. Богатите си купуваха постове от „астраганена
кожа”.
Преди 250 години омарчевци не се стрижели. Носели дълги
коси, оплетени на „коси” (плитки). Между тях имало и такива, които си
стрижели и оставяли коса само на върха на главата, която изплитали на
„коса”. Тя се наричала перчем. После (след 100-на години) си оставяли
„алиброси”, но и този обичай бил изоставен.
Разликата между описаното старо мъжко облекло и това носе-
но от стари хора допреди 70-ина години беше твърде малка. Въведе се
персийския и градски тип ризи и бели гащи, изоставиха се „нашевите” и
„мушамбаците” по ризите, стесниха гащите понеже се изхвърлиха бай-
раците им и се премахна силяхлъка. В празник старите мъже носят нови
дрехи, а в делник – вехти, „какви да е”.
Платовете, от които шиеха по-голямата част от мъжките дрехи
бяха домашно изработени, доста груби, но много трайни. Омекотяване-
то на шаяка става с валяне, килисване и обшиване с гайтан по краищата
и ръкавите. Естетичният вкус на омарчевци непрестанно се изтънчва.
Докато в миналото бяха доволни от шева на домакините си, почнаха да
прибягват до услуги на селски терзии с по-големи умения.
На омарчевските жени остана привилегията да шият само бельо-
то на мъжете си. Последва нова „коренна” промяна. Почнаха да не харес-
ват гайтанлиите дрехи и преминаха на услугите на градските шивачи. И
мъжката градска носия се „шъписва” гордо вече на омарчевския мегдан.
Днес (последната четвърт на 20 век, бел. ред.) няма и помен за старата
селска мъжка носия в Омарчево.

*
Женската носия се състояла от дълга до петите риза, само дължи-
ната и полите я отличавала от мъжката. Също била шита и вадена. Над
50
ризата омарчевки обличали тъмносин или черен вълнен сукман. Той има
„опашки”. Долната му част била украсена с разноцветни белки, ширити,
кадифе, пашкули, тетирици и нашеви, ушивани с копринени конци, сър-
ма и др. на височина до 0.5 м. от полите.2 Бил без яка. „Пазвата” (пазу-
хата) на сукмана била украсена с малки белки или с „шеф” (везба). Била
доста отворена. Върху ризата, под сукмана отпред, поставяли нагръдник
с висока яка, която се закопчавала отзад с копче и украсена с „нашев”, а
частта виждаща се през пазухата, украсявали с „мушамбак”. Върху сукма-
на през кръста запасвали вълнен пояс, широк 0. 2 м. привит на два ката
и дълъг около 2 м. Отзад, над сукмана, краищата му се връзват и спускат
надолу. Завършват с 20 см-ови памучни или копринени ресни, „вадени”
или „шити”, изобразяващи геометрични орнаменти. Съчетанието на цве-
товете и изработката им са свидетелства за изящния и фин вкус.
Над пояса препасвали кожен, перинчен, сребърен или позлатен
колан, който закопчавали с „пухти” отпред. Коланите и пухтите изработ-
вали „Ески Заарски куюмджии”, които идели в село с коне и продавали
стоката си на омарчевските „мющерийки”. Коланът купувал годеника на
избраницата си. Ведно с него купувал, според възможностите и мерака
си, гривни, пръстени, булченски игли, краища, алтъни и др. украшения за
бъдещата невеста.
Под пояса превързвали, с дълги вълнени пръждила, престилката.
Тя покривала предната, неукрасена част на сукмана. Шие се от три плата
и е широка 40 см, дълга от 0.5 до 1.2 м. Горният й край се набира и при-
шива или навързва на пръждилото, което е оплетено от алена, синя или
червена прежда. Престилките, които носели омарчевки били шити или
тъкани. Платът на шитите бил „муден”, тъкан „мудено” на дървен стан с
разноцветен вътък.
На долният край на шитата престилка ушивали с „камилишко”
(мироносна вълна), „лузинка” с цветя и листа от растения и животни по
„канава” с „кръсчан” шев, по книга – с „бобчен” шев или по тъканта на
плата. Растението, което най-често везали по престилките е „лозинката”
(лозата), украсена с „гюлеви” и други растения, а от животните – петли,
кучета, кончета, девойки, орли, пауни и др. Същата материя, големина
и направа имат и тъканите престилки, само че не са „мудени”. Горният
им край бил изтъкан от алена, синя, червена или бакърена прежда, а
долният от разноцветна, която образувала разноцветни квадратчета и
геометрични ленти. Отстрани и отдолу престилките украсявали с „тан-
телъ” (дантела). На украсата се държало много и затуй били изтъкани от
всевъзможни платове и форми, изумително щастливо съчетани. Пръж-
дилата на престилките били доста дълги. Те се кръстосвали на гърба,
2 П. Детев, Изработване на сукмана в Старозагорско, сп.
Български народ, I, 1942, кн. 2, стр. 19-24
51
завивали се около кръста над престилката и под пояса, и се връзвали на
примка, а краищата им пущали да висят свободно надолу.
В студено време омарчевки обличали фанели, елечета и интирии,
също като мъжките. Но женските елечета и интирии се правят по-чес-
то от памучни платове и се подплатяват с памук. Затова им казват „па-
муклия елече”, „памуклия интирия”. Последните в женски вариант нямат
„колчаци” на ръкавите. Зимно време, вместо кожуси, жените носели фа-
нели, салтамарки, бели вълнени клашници и кюркьове. Салтамарките
правели от син шаяк, подплатен с овча кожа. Понякога яката и предни-
цата подплатявали с лисича или заешка кожа боядисана червеникаво, за
да имитира лисичата, Предниците и яките им са подплатени с червено
сукно или алена белка (памучен плат). Салтамарките много приличат
на интириите. По-дълги връхни дрехи, стигащи до петите, са клашни-
ците и кюркьовите. Клашниците са от груб, бял, вълнен плат, без ръка-
ви. Краищата и ръбовете им украсявали с домашен или черен габровски
гайтан. По кройка са като мъжките, а кюркьовете приличат на мъжките
каплами, само че яките им са по-тесни, а долната им част – по-разши-
рена – „клош”. До кръста са същи салтамарки. Дължината им стига под
коленете. Яките и предниците им са подплатени с „астраганена”, лисича
или заешка кожа.
Омарчевки носели на краката си „калци” направени от черни или
тъмносини вълнени латове. Калците увивали около „жабата” (прасеца)
на крака и покривали до горния край на „жабата”. Калци носели целого-
дишно. Отвреме-навреме ги разпорвали и изпирали, после пак приши-
вали на краката. В студ омарчевки обували над калците вълнени чорапи,
които били по-широки и дълги от мъжките. На тях обували терлици,
когато шетали из къщи, а навън чехли – „тулумбаджийски” (ниски) или
„кундурджийски” (високи), калеври, кундури (щифали), навуща и църву-
ли, когато били на полето.
Омарчевки държат изключително на хигиената си. Мият главите
си с изпечена и разтворена в оцет хума. След като си намокрят косите ги
намазват с нея. След измиване се вчесват с гребен, който почистват ща-
телно. Косата се деля на „път”, прибира се отзад, където се сплита. Плит-
ките са от 2 до 10, че и повече. В средата на изплетените коси се връзва
алено (червено сукно на което е пришито алтънче или стара пара), рако-
винка (Cyprera volute и moneta)3, няколко корали, сини синчета и други
талисмани против уроки. Тази украса се нанизва на конче и се заплита
в косата. Щом заплете всички коси, жената която ги е сплела, ги опъва
надолу и вика „Расти коса, стигни пета”. Това пожелание е задължително
при младите момичета, понеже те не могат още сами да се плетат.
3 Ст. Л. Костов, Парите като накит, НИЕМ – III, 1923, с. 130-
134)
52
Омарчевска булка

53
 Над натъкмената си коса, омарчевки забраждали „на кокона” мо-
рава памучна кърпа, а над нея „дюлбен” или „прищувка”. Стариците се
забраждат „на баба” с дюлбените и прищувките. Дюлбенът е бял и доста
тънък памучен плат, в квадрат с размер 1.5 м. Превива се на две, по един
от диагоналите и се поставя на главата така, че диагоналът по който е
превит да се падне отпред, а върхът на двупластовия триъгълник да по-
крие тила. После се опъват двата края на превития диагонал и се завиват
в противоположни посоки под брадата, където се връзват на „бринка”, на
лявата страна на главата. „Прищувката” се различава само по това, че в
краищата й има ресни и ушити с бели конци „перца” (растения) на „бара-
та” (задната й част).
Най-опростена е забрадката на момичетата. Тя е морава памучна
кърпа, забрадена на кокона или е мораво, зелено, или бакърено „тюлче”
(копринена кърпа). На жените забрадката вече описахме. Най-сложно
било забраждането на булката. На сватбата ней поставяли на главата за
пръв път памучна шапка.4 Отгоре, на задната част на шапката се при-
шивал „подбранник” (подбрадник) от същия плат, широк 2 см. и дълъг
колкото може се провре стегнато под брадата на булката и да се закрепи
здраво булченската шапка и прикачената по нея украса. Богатите омар-
чевки обшивали външната страна на „подбранника” с алтъни и сребърни
пари, а бедните – със синци, нашев, титерици или хорлини (фалшиви
алтъни). „Прочелникът” или предната част на шапката се украсявала с
„везани пера” (растения, сребърни пари или алтъни). В двата му края по-
ставяли „сулари” (гърчели), направени от синци и алтъни. Над шапката,
булката се забраждала с дюлбен (прищувката), който само се прехвърлял
над шапката, краищата му опъвали назад и преплитали над „барата”. От-
горе му, точно над дъното на дървената кутийка на шапката, се навирало
мукавено кръгче, ушито и ошарено с „камилишко”. То се закопчавало с
игла за шапката и дюлбена. На това кръгче закачали „краищата”. Те били
направени от 2 до 4 „бариша” (кърпи), огънати на няколко ката, на ко-
ито долните краища висели свободно на гърба на булката, а върху тях
пришивали самите „краища”. Те били от тъмносин или черен „абен” плат,
широки 2-3 см и дълги до 1 м. Отгоре се покривали с алено или тъмно-
червено сукно, с пришити краища на „баришите”. Над сукното пришива-
ли сребърни пари, като се почне от долния край.

Парите падали една над друга, подобно люспите на шаран. Бе-

дните булки носели два края, богатите – четири. Понякога парите били
много и дребни, та ушивали краищата на зиг-заг. Над кръгчето и дюлбе-
на забождали „заботката” (булчината игла). Отпред на главата на булката,
4 Хр. Вакарелски, Сватбената песен, Мястото и службата й в
сватбения обряд – ИНЕМ – XIII, 1939, с. 42-56
54
над дюлбена забождали за украшение „пискюли” изработени от разно-
цветно „камилишко” (мериносна вълна) и кошнички, изплетени от сит-
ни синци (маниста), разноцветни конски косми, пера имитиращи рози
и други цветя, паунови пера. Освен тези накити булките носели сашби,
голяма игла, огърлица, кусоплитки, гердани, обеци, няколко връвти ал-
тъни, „рахтови” и заборки (голяма и малка). По ръцете си слагали метал-
ни, стъклени и целулоидни гривни, а на пръстите си – златни, сребърни,
медни и пиринчени пръстени. Обеците, герданите, алтъните, гривните и
пръстените се носят от всички – момичетата, момите, жените и бабите.
Преди освобождението от турско момичетата и момите носели мора-
ви кърпи, а омъжените – дюлбени и прищувки. Това била единствената
разлика в носиите. До Балканската война наместо сукмани, момичетата
и момите носели рокли и фустани от домашен вълнен плат. Те си пригот-
вяха в чеиза и сукман и щом се омъжеха веднага го обличаха. Той се пре-
връщаше в основната им връхна дреха. Но след Балканската изоставиха
сукмана.

СЕЛСКИЯТ ДВОР
Дворовете са в парцели с точно обособени граници, според плана
прокаран през 1923 г. В центъра на селото дворовете са по-малки. Все-
ки двор има овощна градина и дворно място за строеж на сгради за зе-
меделския инвентар и за хармана на стопанина. Дворовете ограждаха
с плетища – плетени или каменни зидове (дувари) със суха зидария, в
които поставят „коли”, а отгоре на зида по един „коджак” драка или трън-
ка. Градината се отделя от дворното място с плетня и радко с каменен
зид или плет. В двора се влиза през „вратняка”. Той се прави от дърво и
се сплита с пръти, за да не може добитък да минава през него. Главната
постройка в двора е къщата за живеене на семейството.
От възникването на селото до днес омарчевската къща е претър-
пяла няколко промени. Първата е била двуделна паянтова сграда. Сте-
ните й били изплетени от колове и пръти високи до 3 м. Покривът й се
опирал на няколко чифта ”еми”, в зависимост от дължината и се покри-
вал със саз и слама (стърнище). Отвън и отвътре плетнята се замазвала
с бяла пръст5, а пода с червена пръст. Напреки, по средата на къщата се
издигал дебел до 2 м. каменен или кирпичен зид. Той разделял къщата
на две отделения – южно – „голямата къща” и северно „малката къща”.
На зида едно срещу друго се намирали две камини, които към билото на
къщата се събират в комин, изплетен като бездънен кош и измазан от въ-
трешната страна с кал, стърчащ високо над билото на къщата. От двете
страни на камините имало по две малки, но доста дълбоки в зида долап-
5 Бялата пръст се копаеше от „пръсници” ,които се намираха в
гората Бялата пръст, а червената пръст – до днешните гробища.
55
56

най-старият тип омарчевска къща

втори тип от омарчевска къща покрита с керемиди

трети тип омерчевска къща с южно изложение

чета. Главният вход на къщата бил обърнат на юг. През дъсчената врата –
широка един метър и висока 2 м. се влизало в голямата къща. Тази къща
(стая) имало едно кръгло прозорче на източната стена с диаметър 15 см.
То се запушвало с парцали, когато е студено или с бяла хартия напоена с
мазнини – за да е прозрачна, която опъвали на рамка. На западната сте-
на на „голямата къща” имало бакърница (дървена закачалка за бакъри).
Над нея бил „рахта” (полицата) на височина 2 м. от пода. Тя обикаляла
и четирите стени на голямата къща. На нея нареждали паници, сахани,
тасове, кутии и шишета, дървено масло, мас, брашно, червен пипер и
др. Тази стая била едновременно всекидневна, гостна и спалня. За да се
отиде от голямата в малката къща се минава през вратичка направена
в дебелия напречен зид. Малката къща била обзаведена, като голямата,
само че в нея нямало „рахт”. Служила за поставяне на зимнина, брашно
и дрехи. Използвана е и за спане, когато има гости и недостига място за
всички в „голямата къща”. Малката къща имала вратичка към градината,
през която лесно можело да се избяга към комшиите. Дължината на този
тип къща била между 8 и 12 м., а ширината около 6 м.
В навечерието на освобождението се появяват друг тип паянтови
къщи, със същия строеж и план, но без еми и вече покрити с керемиди.
По-късно дължината на къщата била ориентирана посока изток-запад.
Докато първият тип къщи бил напълно в растителния мир на омар-
чевската покрайнина, за съграждането на втория и третия тип къщи са
ползвани и материали с друг, чужд на землището произход.
Четвърти тип къща е с каменни зидове. Двете врати са обърнати
на юг. В случая широчината на къщата се увеличава от 6 на 8 м., като се
създава цайванта (пруста) за сметка на една от стаите. Пак имаме голя-
ма и малка къща. Прозорците от този тип къщи са малко по-големи и
гледащи на юг. Баджите се пренасят през западния и източния зид. Този
тип къща е в голяма зивисимост от богатия горски материал на омарчев-
ското землище и стопанския характер на населението. Но няколко десе-
тилетия по-късно омарчевци унищожават горите и ги превръщат в ниви.
Дървеният материал намалял. Вместо плетня и еми почнали да дигат
каменни зидове, на които строят висок керемиден покрив. Цайвантите
се уголемяват. Част от тях се отделят за одъри, на които сушат царевица
(мисир), фасул, жито и др. земеделски култури. Стрешниците на къщите
също се удължават и на тях се се връзват за сушене зимнина и вързопи
от мисир, сушени чушки, боб, домати и др. Характерно за каменния тип
къща е това, че за пръв път централният зид с камините се замества с
плетня или „долма”, или пък с тесен каменен зид. Камините с долапите се
иззидват отвътре на източния и западния зид на къщите, имат отделни
комини изградени от тухли и хоросан за всяка баджа.

57
58

четвърти тип къща с каменни зидове и баджи в тях

къща на калкан на Васил Ст. Кисьов

 къщата на Йордан Димитров Детев - скица
59
 След Освобождението в Омарчево почват да строят еднокатни
къщи на „калкан”. Те не се различават от стария тип каменни къщи, но
са с метър по-висок зид и таван от дъски. Подът на къщата отстои на
метър над земята, понеже отвътре бил изпълван с пръст. Къщата има
„менсуха” и два малки прозореца, един до друг, с по 4 стъкла на южната
стена, която е от „долма”. Този тип къщи са с една стая и не задоволяват
семейните нужди, затова до източната или западната стряха на къщата
строят „салма”. В нея прибират по-голямата част от инвентара на дома-
кинството. Тя служи за зимник, а понякога към нея е пристроена и пещта
(фурната). Къщата служи за гостна, домакинската работа на жените и за
спане. Тези къщи строяли с оглед да се продължи и завърши къщата-кал-
кан, за да образува нещо като стария тип омарчевска къща с две стаи, но
по-усъвършенствана и хигиенична.
По-нови от къщите на калкан са тристайните еднокатни къщи,
чийто подове са с трамбована пръст на височина до 1 м. от земята, а под
третата има изба. Подът на стаята е дъсчен и това й дало име – „дъсче-
ната къща” (стая). И в тристайната къща с изба няма нищо друго освен
усъвършенстван с оглед хигиеннните условия и стопанските нужди, най-
стар тип къща. Новаторството в градската архитектура не остана чуждо
на омарчевци.
Под северната стряха на къщата в миналото се намираше „дамът”
(оборът, яхърът). Той е широк 6 м и дълъг 15 м. Всъщност неговата дъл-
жина зависи от дължината на къщата и броя на добитъка, а височината
му е равна на тази с къщата. Покривът е от дървета и дъски замазани с
кал, върху която редят керемидите. Обикновено яслите за добитък се
намират до северната стена. Те са изградени от камъни и дървета или
само от дървета и дъски.
В самия дам има „магаре”, на което се поставя коша за боклук,
който се изхвърля щом се напълни. С коша пренасят и плява от плевника
в обора. Тук е и лопата за „ринене” на боклука, метла за метене на обора
и „газениче” за поставяне на „газето” (кандилото). Оборът се осветява
през деня от две прозорчета, от които едното се намира на източната
стена, а другото на западната. Сламеният покрив се крепял на еми. По-
късно строят керемидени саи. Строителният материал и начина на вла-
гането му са напълно идентични с описаните каменни къщи. Обърнати
са на юг. Отпред са „агълите” (дворно място на саята, където зимно вре,е
се хранят овцете и където излизат на припек.
За прибирането на „мисирените кочани” в някои дворове имаше
„мисирена кочина” (хамбар за царевица). Тя се правеше от плетени стени
и се покриваше със слама. Стените й не мажеха с кал, за да се проветря-
ват царевичните кочани.

60
 Във всеки двор има и свинска кочина. Тя беше кръгла, едноделна,
паянтова, висока до 3 м. покрита със слама.
Някога по дворовете имаше пещ (фурна). Прикрепена за камина-
та (баджата) на салмата или като отделно здание, без стая отпред или със
стая без покрив, за месене и „разнимане” на хляба. Размерите бяха 2х3 м.
Някои имаха стени и покриви дълги 6 м., широки до 3 м. и високи до 6 м.
По къщите имаше подници и връшници, с които при нужда пе-
кат хляб. На този хляб му викат „квасник”. Той е по-хубав от самуните,
опечени в пещите и фурните. Подниците, пещите и фурните опалваха с
дърва и „тезеци” (сух говежди тор).
Други постройки в двора бяха курника (кокошарник) и захода
(тоалетната). Курникът се вкопаваше наполовина в земята и се покрива-
ше отгоре със слама и пръст.
Някои богати омарчевци имаха в лозята си паянтови колиби и
„вили”. Колибите приютяваха пазача и хората по време на дъжд, а вилите
бяха едноделни сгради. Пролетно време овачарите строяха „агъли” с ко-
либи в Кайрака и Гереня за нощуване на овцете и овчарите.
След създаване на кооперативното стопанство през 1961 г. в се-
верния край на селото се създаде стопански двор върху 120 дка площ. До
вход/изхода му направиха кантар, а в самия двор, площадка от цимент
за сушене и пречистване на зърнени храни и варива, депо за земедел-
ските машини, сгради за съхраняване на храни (хамбари), силажни ями,
обори, свинарници, места за трупане на купи от сено, коларо-железарска
работилница. Този стандарт бе въведен масово по селата. Мащабите му
наподобяваха възникване на нови села до старите. Това стана причина
частните стопански постройки по дворовете да се събарят и там да оста-
ват само къщите за живеене, значително обновени.
На около 2 км. северно от селото построиха модерен завод за
6000 кокошки. Появи се и втори в м. „Бели камък”.

БИТ
В народната памет бита се върти все край „домашното огнище”.
Огън се хваща с огниво, прахан и кремък. Като се запали праханта, слага
се памучен парцал, памук, а на полето сух говежди или конски тор. През
зимата, когато горенето се поддържаше денонощно, жаравата през но-
щта се заравя, а на сутринта разпалва. В къщите има постоянно огнище.
Временното е на открито. За пастирите през лятото, когато е необходи-
мо. Огнищата по къщите зависеха от броя на стаите с баджи. Западната
и източната стая обикновено имаха баджи, а понякога и средната стая.
На южните паянтови стени се намираха вратите и прозорците. Инвента-
рът се състоеше от „дялафа” (машата), верижното дърво и веригата, пе-
рустията, ръжена, огрибката, булото и (мястото за) газето (газеничето).
61
62

курник
 В огнището на домашната камина се печеше хляба в подница, със
или без връшник, , печеше се месо на скара, зеленчуци, баници, готвеха
се ястия и много други дейности. Напалва се огнището, поставя тестото
в подницата, после хляба се покриваше с връшник също напален на ог-
нището и покрит с гореща пепел и въглени. Хвърлянето на хляба в под-
ницата ставаше с помощта на кърга. Често пъти долу, в основата на само-
то огнище се пробиваше дупка и на отсрещната страна на зида в стаята се
правеше пещ за печене на хляб. Пещта се палеше откъм стаята. Имаше и
ъакива градени като самостоятелни постройки, върху иззидана с камъни
основа с височина до 1 м, изпълнена с пръст, над която се изграждаше
куполът на пещта измазван отгоре с дебела мазилка от червена кал, при-
месена със слама. Много от пещите бяха покрити с керемиди. В тях се
месеше хляб, разнимаше, тестото се оставяше да втаса (ферментира) и
после се печеше.
Почистването на пепелта и въглените ставаше с огребало, а из-
митането с „ожак” – прът, на който в единия край е завързан памучен
парцал. Хвърлянето на хляба става с дървена лопата. Горяха слама, трън-
ка и дърва, а на подницата и връшника – дърва и „тезеци”, специално
приготвени още през пролетта.
Най-старият начин за мелене на брашно е с ръчни мелници, нари-
чани „хромели”. Те са от два камъка – долен и горен, долният има дупка, в
което е „гудено” (поставено) дърво с железен издатък, наречено „сърце”
на хромела. Горният камък също има дупка в средата и вдлъбнатина в
долния край, в която се поставя „паприцата”. Отгоре на горния камък
има една „сляпа дупка”, в която се поставя прът. Щом някой иска да меле
брашно, бурчак или „бългур”, поставя долния хромел на памучен месал
със сърцето нагоре. Над него слага горния хромел с паприцата, а в дуп-
ката пъха пръта, който прикрепя с ремък за някоя греда на тавана. Наб-
лизо се слага шиник със зърно. С едната ръка се върти горния хромел, а
с другата се сипва зърно в дупката му. Смляното зърно се разсипва край
долния хромел върху месаля, откъде се прибира.
Дребно брашно мелят водениците и парните мелници. В Дувла-
ря беше воденицата на Васил Д. Дуплев. Тя вървеше, когато има дъжд.
Грухането на зърното ставаше в „чутури” (големи дървени хавани). На
такова жито викахме грухано. Груха се, след като житото е било сварено
и изсушено. „Чутурите” използваха и за мирудия, хардал (синап), сол и
др/.
Вода или мляко варяха в бакърени и чугунени тенджери, тигани,
бакърчета и бакъри, при пържене на мазнини – ператник и балъри, при
печене на месо – дилаф и скара, сач за печене на карталици, катми, сире-
ни пити, айреници и други тестени и месни произведения, а също и тави,
когато се пече баница и сирена пита; за трахана и попара е нужно гърне,
63
64

а) чутура (дървен хаван) с черясло;

б) хромели;
в) кринка (малък шиник);
г) сито
д) нощва
е) кръг
Огнище с камина (баджа) и домашния инментар край нея:

а) було; ж) попняк;
б) газениче; з) връшник;
в) верига; и) маша (дялафа)
г) ръжен; к) подница
д) огрибка;
е) перустия;

65
в което седи трахановото тесто в топла вода и тас или пахар (глинена
купа), в която хлябът се начупва на хапки, които се заливат с възврялото
на огъня траханово.
Качамак се приготвя от царевично брашно и вода, поставени в
бакърче на огъня, които бъркаме с дървена лъжица, докато се свари.
С нож режат хляб, зеленчуци и други съестни продукти. С брадва
или сатър колят животни, а прасетата – с ножове. Омарчевци са верни
на вегетарианската храна, месото е рядък гост на трапезата им. Някои
поставяха в „млевото” 5 до 10 % царевица. Брашно взимаха с крини от
избата и го носега в нощувата вкъщи. Домакинята взима ситото и преся-
ва брашното. Някога ситата бяха копринени, после от мрежест памучен
плат, а сега са с телена решетка. В сватбените песни, когато зълвите за-
месват хляба, възпяват хубавите сита и доброкачествения хляб: „Треп-
нали са 9 сита, девет сита копринени”. След пресяването почва замес-
ването на хляба. Ако хляба е без квас се нарича пресен и „кисел” (ако
е с квас). Когато се омеси добре, брашното се обръща, удря с юмрук в
средата, подсвирква му се и с показалците на ръцете се бодва така, че
четирите дупки образуват нещо като кръст. После се завива с месали. По
същия начин се меси и киселия хляб само, че вместо с вода и сол, в нея се
размива и квас. След като втаса, се „разнима” и пече. При разнимането
се откъсва малка част от тестото и се туря в едно гърне и пахар, и с него
се замесва следващия хляб.
„Милината” е обикновена със сирене и булгур, напоена с мас, вър-
тяна милина лапатник, милина с „ишимик” (отвара) и др. видове. Други
тестени изделия любими на омарчевци са айранените пити, карталаци,
макарони, мекичета и др. От брашно се готви и „лучена гозба” или каша.
Слага се лъжица мас в тиган, нарязва се на дребно лук и се запържва в
перустията. После се добавя едро нарязан лук и също се опържва, налива
се вода и като поври малко се взема в едно пахарче с една шепа брашно.
Пуска се малко брашно във водата и се бърка с лъжица в пахарчето. Об-
разува се бяла кашица, която се излива в тигана и се бърка с лука. Като се
свари добре оставя се да изстине, а при ядене се добавя малко оцет.
Други каши, в които има брашно, са зелената каша, пилената
каша, пържено брашно и други. От брашно се приготвя и така нарече-
ната „трахана”. Тя се омесва също, като хляб, обаче в тестото се поставят
много подправки, като лютиви пиперки, „тръханово”, (копар) и го поста-
вят в някое гърне край огъня, за да втаса и прокисне. Домакинята възва-
рява в малко бакърче, на веригата, вода. Взема от нея няколко лъжички
и ги поставя в пахарче, а с лъжица изважда от гърнето 1-2 лъжици тесто
от трахановото и го рзбърква на каша в пахарчето. След това цялата смес
се изсипва в бакърчето с вряла вода, което е на огъня. В това време бър-
зо се нарязват с нож на хапки сух хляб и ги поставят в тасове и пахари.
66
Щом кипне водата в бахърчето търхановото се снема и веднага се зали-
ват хапките. Наесен и през зимата траханта е закуската на земделците.
„Отсяването” на брашното със сито, месеното на хляба и втас-
ването му става винаги в големи върбови или букови корита, наречени
„нощви”, а завиването на тестото с „месали” . Те са памучни и вълнени.
Тъчат се „лито” и ошалват с квадратчета. Формата им е квадратна, със
страни 0,50 до 1,50 м.
Омарчевци пият прясно, неварено мляко (особено овчарите), ва-
рено мляко, а лете ядат много кисело мляко. Млякото се сварява и се
оставя да изстине до температура, в която може да стои, без да се опари
човешки пръст. След това му се поставя малко кисело мляко за „подква-
са” и завива с дрехи, за да се „подкваси”. След 4-5 часа се отвива и се яде
направо или като „айран” /мътеница/. Айранът добит от бутането на ки-
село мляко в буталки или се пие направо или пък се вари и „пребива” за
„ишимик” /извара/. Изварата се употребява в баници и се прави от нея
„ишумичена каша” – взема се лъжица мас или краве масло. Стопява се в
тигана, поставя се червен пипер, предварително подсолен, в тиганя с из-
варата и се разбърква. След това се снема от огъня и се насипва гозбата
в сахани.
Лятно време почти не се яде месо. Обичайно ястие през лятото е
„пиперената гозба”, „тиквената каша” , печен пипер, картофи яхния, кар-
тофи с ориз, зелена каша, бобена каша (от зелена бакла и фасул), печени
патладжани, от които се прави „кьопоолу”, домати с ориз, яхния от зелен
лук, чушки пълнени с ориз или балгур, лозови сърми (гушки), салата от
чушки, чушки и домати, краставици, таратор с кисело мляко, сол, оцет и
счукан чесън. Тези ястия се заместват от консервиран зеленчук и варива
през есента, зимата и пролетта, а много рядко – с месни ястия и то в
празнични дни или по сватби или обряди. За сватби се колят крави, те-
лета, овци. А когато погребват някого или му „струват” (правят помен),
тогава готвят овче месо на яхния, наречена „курбан”. Курбан се принася,
когато някой е обрекъл, че ще пренася на празника на някой светец. По
тоя начин жертвоприносителят вярва, че светецът ще закриля семей-
ството му от болести и злини.
Понякога омарчевци колят стари говеда, биволи, овци или овни
и от месото им правят суджук, пастърма, а от лойта им – сапун. Всяко
домакинство срещу Коледа колеше прасе. От месото им се правеха „под-
лучени пържоли” , които се печеха на скара върху жар в огнището, „на-
деници” (луканки), кървавица, сланина с кожа или без кожа (зависи дали
прасето е пърлено или драно). Кокалите на прасето се готвеха на яхния, с
кисело зеле или картофи. Мазнините му се претапят на мас и „пържено”
(джумерки, мръвки, свинка създарма). Както маста, тъй и свинската съз-
дарма се наливаха в „газени тенекии”, където изстиваха и се втвърдяваха
67
и запазваха през цялата година. При нужда домакинята гребеше с дърве-
ни лъжици мас или свинска създарма от тенекиите и готвше с тях.
Срещу новата година главата на закланото срещу Коледа прасе
се вареше на пача и ядеше с други ястия, каквито се готвеха срещу нова
година. Прасета се колеха и срещу Великден. За закланите по това време
прасета, освен мастта им, не се ядат от членовете на семейството, както
по Коледа, ами продава, защото поради топлото време - лесно се раз-
валя. На Гергьовден за пръв път се коли агне. Тогава агнето се пренася
„курбан” на св. Георги. То се пече цяло във фурна, в тава, като се пълни с
ориз, подправки и дреболиите нарязани на дребно. В други случаи мно-
го рядко се коли агне. Това става при важни празници, като „сбора” на
селото, сватби и за скъпи гости, на които едно-две пилета или кокошки
са малко. Обикновено за скъпи гости се готви пиле на каша, яхния с лук,
картофи или кисело зеле. Но ако домакинът е добър ловец, той може да
поднесе на гостите си препечени диви гъски и патици, сготвени с ориз,
с картофи или пък със зеле, а също и заешко задушено и ястия, сготвени
с крехко пъдпъдъче или яребиче месо. Ако ли пък гостенинът бърза и
трябва да се нагости на бързо, тогава се взема лъжица мас, поставя се
в тиганя, а той на перустията на огъня и се припържват на бързо яйца,
яйца на очи с подлучено кисело мляко или свинско пържено с пържени
яйца. Набързо приготвената гозба се слага на паралията, заедно с хляб,
самардала (вид мерудия/айран – през пролетта и лятото; вино и ракия
– през есента и зимата). Ракията е гроздова, кехлибарена, „спиртлия”, а
виното е кехлибарено-червено или бяло. Червеното вино се добива, като
шарата остава известно време в джибрите да ферментира, а на бялото
вино шарата се източва веднага след смачкването на гроздето и се нали-
ва в бъчва. В омарчевските народни песни еднакво са възпети червеното
и бялото вина, обаче най-хубаво е това червено вино, на което при при-
готвянето се поставят в джибрите орехови листа и някои билки.

Козметика и бояджийство
Момите и жените употребяваха за лицата си белила, червила и
синилото. Белилото и червилото купуваха от новозагорски турски ци-
ганки, които идваха в селото да просят, а синилото някои си го правеха
сами. Чернилото и боядисването на косите бе неизвестно. Омарчевки
обичат красотата и чистотата, за това обръщат много голямо внимание
и на къщите си. Много често мажат стените им с бяла пръст, или „кереч”
(вар), а подът на стаите с червена кал, примесена със слама (обикновено
„мекина”). Между пода и стените „теглят” правилни „первази”, а от двете
страни на огнището „кътовете”, измазват с квадратни фигури от червена
пръст, че да не се белосват ония допиращи се до стената при „къта”, ко-
гато се греят на огъня. Долапите и рамките на прозорците боядисват с
68
 инструменти за дървообработване: а) тесла; б) свредел; в) свредел; г) дървен гвоздей;
д) ....... е) пила за дърво; ж) желязно длето; з) трион; и) гвоздей “цигански гвоздей“; к) еринде (ренде)
69
ръжда, размесена с яйца или синка. Шарките по прозорците са от чупени
линии или лозиноподобни линии, които затварят с точки от бяла вар.
Бялата пръст, с която омарчевки мажеха стените си копаеха от
някогашната горичка, наречена „Бялата пръст”, на запад от Омарчево, а
вар купуваха от гр. Нова Загора. Червената пръст копаеха от м. „Черве-
ната пръст”, при гробищата.
Омарчевки сами боядисват памучните, вълнените и копринени
конци платове и дрехи.
С дървото „бакам” се боядисва в червено, най-вече яйца. Натапя
се във вода бакамът. В нея той стои 24 часа. След това бакамените клечки
се сваряват. Отделно се сваряват яйцата в стипцена вода. Отварата от
бакама се излива в пахар. Поставят се едно след друго яйцата в пахаря
с отварата и се вардалят вътре, докато се боядисат тъмно-алено (”мора-
во”).
С „борш” се боядисват морави вълнени пояси, прежди, вълна.
Измиват се корените на борша от пръстта. Счукват се. Поставят се в ба-
къра, в който се вари преждата или вълната – кат борш, кат вълна и т.н.,
докато се напълни бакъра. След това се задушава и оставя да изстине.
Опират го и боядисването е факт.
Друг начин боядисване в червен цвят е с „кърмъз” и кезап. Кър-
мъзът се счуква и стопява. Слага се в бакър за вода, заедно с кизапа. По-
ставя се вълнения плат, за да се боядисва. Така боядисани вълни, преж-
ди и платове не избеляват.
„Нарънчано” (тъмно-жълто) се боядисва, като се счукат клечките
на тетрата (смрадликата), но без кората. Сваряват се. В тази отвара се
слага предварително накиснат и изсушен във варна вода памучен плат
или прежда. После се поставя и вари на огъня, докато си пусне боята, а
преждата или платът се вадят и сушат. Боята държи, докато не се скъса
плата.
Ако домакинята иска да боядиса вълна, прежда и платове в жъл-
то си служи с „желтиче”. То е тревисто разстение. С него може да се бо-
ядисва, когато е прясно и изсушено. Вари се с водата, а после се вади от
нея. Вълнената материя се намокря се и слага в отварата. Поставя се на
огъня да ври, докато се ожълти. После се изважда, изпира и изсушава.
Черна вълнена прежда се боядисва с листа от млада тетря. Те се
сваряват, изваждат се от водата и се поставя зелен камък, разбърква се,
за да се стопи и се потапя преждата, за да се боядиса. Ври известно вре-
ме. Сваля се бакъра с преждата от огъня. Задушава се и след това се
изважда и изпира.
Освен с тетреви листа, вълната се боядисва черно и с мъждря-
нови кори. Взема се прежда и се поставя в бакър, над нея се поставя кат
мъждрянови кори, счукана сгурия и точилена кал, продължава да се на-
70
режда пластове в този ред, докато бакъра се напълни. След това се на-
пълва бакъра с вода, похлюпва се и стои на слънце три дни. После се
вари и отново стои най-много 24 часа. Изважда се, изпира се и се изсу-
шава.
Вълнени платове се боядисват в „синилкено” с лапатьови коре-
ни. Корените се изваждат от земята и измиват, счукват се и се сваряват.
Преждата (плата) се поставят намокрени с вода в изварата. Вари се в
бакъра, докато пожълтее. Взема се възкисел серей (мръсотията от попа-
рена вълна), купува се синило, счуква се и се поставя в една торбичка,
която се пуска в „кюп” (голям глинен съд с две дръжки), в който предва-
рително е поставен серей, размачква се торбичката, докато се разтвори
синилото и след това се поставя платът в кюпя. Слага се на огнището и се
затрупва със разпалени тезеци, за да се стопли серейта и платът. От час
на час торбичката се мачка и преждата (платът) се бърка. След два – три
дена са боядисани.
С орехови листа се боядисва вълнен плат (прежда) ”зехтинено”
маслинен. Набират се орехови листа, поставят се в бакър и се варят, до-
като пуснат зелена чорба. Листата се изваждат от бакъра и не се изхвър-
лят. В отварата се добавя малко син камък, разбърква се и се поставят
предварително намокрен плат (прежда). Отгоре се поставят листата и се
оставя да ври на огъня 1 – 1,5 часа. След това се маха и задушава. Платът
(преждата) се изпира и се изсушава.
С зелени „шарупки” (черупки) на орехите се боядисва черно и
бакърено (медно-червено). Счукват се пресни или сухи зелени орехови
черупки, размекват се и се варят във вода, след което се изваждат че-
рупките и се редят в бакъра – кат прежда (плат) и кат орехови черупки...
докато се напълни бакъра. Отгоре се залива с ореховата отвара и се по-
ставя да ври на огъня 1-2 часа. Сваля се от огъня и се оставя да изстине.
В предварително изкопан трап в земята се нарежда кат пепел, кат прежда
и т.н., после се засипва с пръст и престоява 24 часа. Изважда се. Опира се
и се изсушава.
Мазила и лепила
Омарчевци мажат „дингилите” (осите) на колите с катран. Носеха
го родопски помаци. Смазваха осите на чекръци, въртешки и колите с
мас. Осите на талигите и веялките се мажат с каменно масло. Катранът
се пазеше в катранлик, който се окачваше на колата там, където няма-
ше опасност да се счупи. Беше глинен съд. Мазането на колата с катран
ставаше с „мала” (паче, овнешко или пуешко перо), а мазането с мас и
катранено масло се извършваше с кокоше перо.
За лепене на предмети омарчевци си служат най-вече с лепила
направени от брашно, а освен това с мед и захар, а така също с клей, кой-
то изтича от дърветата.
71
 Покъщнина
На една греда от тавана в спалнята забиват две резета с халки и
на тях привързват на примка две двойни въжета. Четирите ъгъла на люл-
ката на детето се привързва към краищата на въжетата. Самата люлка е
правоъгълна скеля от 4 напречно сковани дървета облечени в платно,
върху които са поставени постелките и завивките на детето. Люлката
може да се дига и снижава (до метър от пода) с навиване на краищата на
въжетата в ъглите й.
Когато родителите са на работа на полето, приготвят специален
чадър и подвижна преносима люлка, която заедно с детето откарват с
талигата на полето. Тази преносима люлка не се различава от къщната.
Омарчевци и омарчевки на Гергьовден правят такава люлка, която върз-
ват за дърветата и се люлеят за здраве.
Когато детето порасне, за да се научи да стои и ходи, използват
количка за стоене и прохождане.
В миналото Омарчево не познаваше столовете. Седели „по тур-
ски” или „на колене” върху възглавници. В някои стаи сядат на „менсуха-
та”, която е с 25 см. по-висока от пода.
Постилаха за спане направо върху мазания със смес от червена
кал, слама и говежда тор, под. Обикновено отдолу се поставяше рогозка
(хасър) или „козяк” (козеняв дюшек), един-два дюшекя. На единия край
на дюшеците се поставяше дълга възглавница, тъкана шарено и над нея
се постилаше вълнена черга. Дюшеците и чергите имат големи размери
и се използват на няколко ката. На постланото можеха да легнат вяколко
души от семейството. Денем дрехите за спане се прибираха в „юнлюкя”.
Новото облекло и бельото се слагаха в сандъка.
В къщата необходим домашен инвентар са паралията, която
обикновено се закачаше на стената, подници, делафи, пирустии, ръжен,
връшник, верига за верижното дърво над камината, на свободния край
на която има кука за закачане на бакъри за готвене или топлене на вода.
На „бакърницата” (дървена закачалка с много дървени куки за за-
качане на баичкъри), която се намира обикновено в кухнята, където е
огнището с камината, се закачат бакъри, бакърчета, кипчаци, цедилка за
цедене на прясно сирене и др.
„Под лавицата” (на глинената площадка под бакърницата) нареж-
дат тигани, тенджери, стомни за вода, тави, тасове, а на „рахта” (полица-
та) в кухнята или гостната нареждат сахани, шарени паници, пахарчета и
чинии.
Хлябът се пази в долапите. Завива се с месали. Ножовете, лъжи-
ците (дървени и метални), вилици, прусурнякът и др. неща се съхранява-
ха в „лъжищника”.

72
Детска количка за изправяне и прохождане

73
74

Мазно желязно кандило

 Осветлението на жилището в миналото осигуряваше мазно кан-
дило, лоени и восъчни свещи или „газето”, а в повечето случаи от огъня,
който гори в огнището. После всички жилища се осветяваха с „газени
лампи” и т.н.

Чистота и мерки против насекоми

В минало време омарчевци се грижели за хигиената си предим-
но в домашни условия. Освен ежадневното сутрешно миене, къпането
също ставало в къщи със затоплена вода, като избягвали „ходенето на
(обществена) баня”. В по-ранни времена вместо сапун използвали пръст,
пепел, трици и тревата „ръка сапун” – за измиване на мазнина. Малки-
те деца били къпани 2-3 пъти седмично и чистотата била на почит. На
подбив казвали за неумитите: „Ходил е на баня, когато го е къпала майка
му!” Ползваше се „домашен сапун” - възварява се вода в бакър, в който е
поставена пепел. После се оставя да изстине и се „утаи” (избистри) во-
дата. От тази вода се взима 12 литра и 6 кг. „джумерки” (изпопържени
парчета от сланина) или 3 кг. мас и едно кило сода за сапун. Поставят
се в бакър над огъня, за да заври бавно, на слаб огън, докато кипне. Ако
домакинята иска сапунът да е бял, в сапунената смес добавя 250 гр. мор-
ска сол или чувен. После сапунената смес се излива в тава, оставя се там
да изстине и се втвърди. Реже се с нож на калъпи и се оставя да изсъхне.
Употребява се за пране. Домакинята взема коритото за пране, поставя го
върху постлано одеало, нарежда до коритото бельото за пране, сапуня,
топлата и студена вода и кратуна за сипване. Зимно време прането се
извършва в кухнята на къщата, а лете на двора. Мръсната вода „помия”
се излива в съд и се изхвърля след приключване на прането.
По същия начин се перат и дребните вълнести масали, покривки
и друга покъщнина. Връхните гащи, навуща, черги, елечета и ентерия,
пояси и др. се перат без сапун в улука на кладенеца или на чешмата.
След изтъкаване платното за ризи се бели, т.е. пере и суши някол-
ко пъти на ден. Обаче преди това се държи една нощ в „лайняна” вода,
в ператник. На сутринта се изважда и пере на чешмата в улука, докато
побелее. След това се „дръсти” (пере в улука), „буха” с бухалка, пак се
суши на тревата край чешмата и т.н. докато след два-три дена се избели.
Ако сушенето на платното става в двора то се поставя на „дръвника” и
оградите (плетени дувари и платища).
Мъже и жени мият главите си и къпят децата с топла вода и са-
пун. Някога жените употребяваха печена на огъня хума, разтворена с
топла вода и оцет. С нея мажеха косите си, за да се чешат по-лесно и не
изкарват „плъчка” (опадали и оскубани косми). След измиването дългите
коси се „чешеха” (решеха) и оплитаха на „коси” (плитки). Това ставаше
всяка седмица. Жените се къпеха много по-често от мъжете.
75
 Поради голямата чистота, която поддържаха омарчевци, в къ-
щите им нямаше въшки. Понякога през лятото се появяваха бълхи, но
ги унищожаваха безпощадно. Бельото на членовете на семейството се
дезинфекцираше с възваряване след изпиране. Понякога в с. Омарче-
во се появяваха комари, тогава съществуваше „Бухалийския гьол”, но те
изчезнаха след пресушаването му. В стаите на омарчевските къщи през
лятото се намират дребни комарчета, наречени „папатаци”. Тях и мухи-
те омарчевските домакини унищожават с пръскане. Проветряването на
стаите в омарчевските къщи е много удобно през прозорците и вратите
на стаите. Поддържане на чист въздух и благоухание в стаите се подсил-
ва с миризливи цветя и плодове като дюли, ябълки, круши, миризливи
билки и есенции.

Оръжие
За защита омарчевци употребяват най-често „плесницата” и „юм-
рука”. Най-срещани закани са: „Ако ти хакна (тикна) един плесник, няма
да мръднеш!”, или „ Ако ти хакна един „юмрук” ще те пребия. Освен с
ръка омарчевеца си служи и с тояга, „кърпел”, „джумук” и „джобове”, в
случай че не разполага с такива - и с камък, който хвърля с ръка или
прашка. Когато се случи да е в опасност по време на работа, може да си
послужи и с брадвата, теслата, мотиката, остена, копралята, клемията на
колата и др. В краен случай може да употреби и оръжие. Някогашното
оръжие на омарчевци бе нож, пищов с една или две цеви, кремъклия,
евзалия или фишеклия ловджийска пушка или пък патронлии револвери
и пушки.

Детските играчки
В зависимост от сезоните в годината, от възрастта на децата и
от материалите, които природата им предлага, омарчевчетата сами си
правеха играчки. Те развиваха в тях влечение към творчеството и душев-
ни потребности, които са гаранция за бъдещ прогрес на подрастващото
поколение. Обременени от работа, малките омарчевци все пак намираха
време да правят играчки и да се забавляват с тях.
Детските играчки можем да ги разделим в следните категории:
1. Играчки във връзка с бита и поминъка на омарчевци;
2. Музикални играчки;
3. Обикновени играчки.
Във всички играчки се забелязва изначалното проявление на чо-
века в полето на материалната и духовната култура.
Към първата категория играчки са глинените фигурки на хора и
животни, рисунки на хора, животни, къщи и др. Представяха се земедел-
ските сечива и оръдия на труда в първобитно състояние и в миниатюра
76
 курами
детска игра:

детски играчки: от 1-3) листо от круша или др.; от 4-9) различни видове гайданици, пискуни; от 10 до12) различни
видове пищялки 13) свирчокова свирка; 14) дзъркалото 15 и 18) тракачки; 16 и 17) киминчи; 19 и 20 ) брънкало; 23)
77

пумпал; 24) хвърчило; от 29 до 33) велосипеди с едно или две колела, различни видове колички
– правене на къщи от мамула на царевица, като се трупат на кръст едни
връз други кочаните, орала, колички, дворове оградени с прах по пъти-
щата, велосипеди с едно или две колела направени от обръчи на каци и
стъбла. Направени от дини и тикви, дисаги, гаванки, корита и други до-
машни потреби. Оралата се правят като куки-рала от разклонено дръвче
или се изработваха така, както правеха ралата в село. Дървена кола в
миниатюра с колелета от нарочно издялани за това и пробити в средата
на кръга дървета.
Децата си правят и играят с дървени ножове, саби и други оръ-
жия. Играчките следват бит и натурална култура на омарчевци предста-
вени в играчките на децата. Те представляват миниатюрни предмети,
изобразяващи действителни неща. В зависимост от средствата, с които
разполагат децата и от сръчността им, играчките могат да се приближа-
ват плътно до работещите им прототипи. Това важи особено много за
детските кукли, с които си играят омарчевските момиченца. Щом детето
е сръчно или има правилна представа за части и форми на човешкото
тяло, има нужните парцали и конци, момиченцето може да си приготви
една отлична кукла, която обезателно ще бъде облечена в омарчевска
носия. В тоя род детски играчки, отнасящи се до материалната култура
има голяма доза подражание. Децата желаят да се проявят така, както
големите. Те имитират онова, което правят техните родители. Направе-
ните от тях играчки се третират като символични средства, които задо-
воляват техните детски нужди. С тях те се стараят да представят цели
сцени от живота на възрастните.
Съвсeм друго предназначение имат музикалните играчки. Те са
плод на душевните прояви на децата. По направа са съвсем примитивни.
На тях трябва да се гледа, като на първобитните музикални инструмен-
ти. В това ни убеждава най-първичния музикален инструмент – листото.
Пасейки волове или овци, омарчевските деца изрязват единия край на
крушево или някое друго листо и свирят, като ощърбения край на лис-
тото със запазената на него ципа, лапат и надуват. С този инструмент
децата изкарват най-известните им мелодии.
През късна пролет и ранно лято, когато ечемикът, ръжта и ове-
сът са още зелени, омарчевските деца си правят свирки гайданици от
младите им стъбла. Гайданици се правят и от зелени лукови пера. Те би-
ват два вида. Обикновена и дълга гайданица. От своя страна те се делят
на: прости и сложни. Прости гайданици се правят от млади ечемичени,
ръжени и овесени стебла. Направата на обикновените гайданици става
по следния начин. Опъва се горния край на стеблото под класа. То се
скъсва от коляното и остава стръкът. Тогава се отрязва стъблото с 10
см над скъсаното стебло, но така, че да се образува една цев без коляно.
Мекият и еластичен долен край на цевта се смачква с пръсти. При тази
78
операция крехкото стебло се пречупва и се образува полуцилиндър, кой-
то накрая на цевта си запазва сплескаността, а в основата се държат за
здравата цев. След това се залапва в устата гайданицата и се надува. В
зависимост от такта на издухания въздух двата края на гайданицата, ко-
ито се намират свободни в устата, се напрягат и свирят. По същия начин
може да се направи и проста гайданица от зелено луково перо. То се къса
от стъблото на лука, смачква му се долната част и гайданицата е готова.
Другият вид обикновена гайданица се прави от зелените стъбла на поме-
натите зърнени култури, но тя е по-сложна и нейната направа не се из-
вършва само с ръка, а и с ножче. Обикновено при направата на този вид
гайданица се измъква от земята стъблото на растението. Прерязва се до
някое коленце и под следващото го коленце, с цел да се получи една цев,
запушена само от едната страна с коляно. След това на 2 см. от коляното
се зарязва цевта и зацепва към коляното част от стеблото. С ножчето се
надига нагоре тая част от стеблото и тя се огъва и пречупва до коляното,
без да може да се откъсне. Гайтаницата е готова. Лапа се в устата и се
надува. Звукът на тази гайтаница е по-мелодичен, от колкото на обикно-
вената. Напомня звук на гайда, от там идва и нейното име „гайданица”.
Сложната гайданица се различава от последната проста гайда-
ница само по дупките за пръсти, които се намират на нея. Благодарение
на тях, със сложната гайданица може да се свирят разни игри и песни
на омарчевци. Гайданицата по направа прилича на „пискун”. Той се раз-
личава по това, че от коляното към цевта има само една цепка дълга до
2 см., наречена „пискун”, както е в простата гайданица. Надуването на
пискуна става откъм дупката на цевта. От налягането на въздуха, изли-
зайки през нея той пищи. Пищенето на тези пискуни е доста мъчително,
защото трябва да се надува с все сила, Но върбовите пищялки се надуват
далеч по-лесно и пищенето им е по-високо. Тяхната направа използвана
от децата става само напролет, когато се разлистват върбите. Тогава в
младите върбови клонки протича мъзга, а и те са по-издръжливи от гай-
даниците, само че и те щом изсъхнат се развалят.
Към детските музикални играчки спадат бъзовите-свирчокови
свирки: зъркалото, кеминчата, тракачките. По направа и служба свирчо-
ковите свирки не се различават от „габровската” свирка. Тя е с 5 дупки
отгоре и една отдолу. Тази свирка не се пробива със свредел, а само се
почиства отгоре „меката мушка”. Звукът не е качествен като на габров-
ските свирки, но пък „не се купува”.
Зъркалото е музикална играчка, която се състои от цев и мем-
брана. Цевта се прави от балсаран-бучимиш, тръстика или свирчок. На
единия й край има дупка и там е привързана с конец тънка еластична
книжка. Със зъркало се свири като с флейта. Духа се през дупката на це-
вта, книгата трепти като мембрана и създава звук през отвора на цевта.
79
 Киминчата се прави от стъбло на царевица, метла, дъска или дру-
ги подобни киминчи.
Музикална играчка е и тракачката, направена от стъбло на мет-
ла, върхаря на царевичното стъбло и дърво. Последната тракачка като
направа е по-сложна. Състои се от една миниатюрна стълбица на единия
край на която се преплита тънка и широка трепетликова дъсчица, а на
другия й край (на стълбицата) има зъбчато дървено колело с рамка. Тя
върти зъбците на колелото, търка се у дъсчиците и трака.
Други детски музикални играчки са врънкалото или брънкалото.
То се състои от една тънка дъсчица на единия край на която има дупка.
На нея е завързан конец или канап дълъг един метър. Забавлението на
децата предизвиква хващането на свободния край на конеца на врънка-
лото и се върти заедно с ръката в кръг около рамото. Дъсчицата среща
съпротивлението на въздуха, реже го и врънчи подобно на свистене на
вятър. На тази играчка прилича и брънкалото. То е от голямо копче с две
дупки и конец. Двата края на конеца или канапа се прекарват през двете
дупки на копчето и се завързват. Пъхат се показалците в краищата на
двойно прегънатия конец. При приближаване и раздалечаване на пока-
залците, копчето се върти и бръмчи.
Другите детски играчки са многобройни и служат за най-разноо-
бразни игри. Най-популярни измежду омарчевските деца бяха „голушки-
те” (пумпал). Играта с голушка е много занимателна, но и уморителна. Тя
е конусовидно изострено в единия край дървено тяло, което се върти,
чрез шибване с камшик с дървена дръжка и каишка или със сиджимка.
Момчето навива меката част от камшика около голушката. Дръпва сил-
но дръжката на камшика, каишката (сиджимката) се развива и предава
въртеливо движение на голушката, която започва да се върти на земята.
На някои голушки децата поставяха заострен надолу гвоздей, в опит да
се намали съпротивлението от търкането по земята. С голушка се играе
през всички сезони изключая зимата, защото играта иска равно, сухо и
утъпкано място,
Тоягата бе любима играчка на омарчевските дечица. Те я използ-
ват като конче. Държат единият й край в ръка, другия влачат по земята и
така бягат яхнали тоягата, представяйки си, че яздат кон.
Туткавицата е също детска игра с тояги. Тук пребикането на дет-
ските тояги става с горния край по земята – влачейки се т.е. опашката.
По време на играта детето, чийто тояга остане най-назад, другите го „за-
орават” или „заханкват”.
Играенето на „дива свиня” също става с тояги. Всеки играч дър-
жи тояга и с нея се мъчи да вкара част от царевичен кочан в предварител-
но издълбана дупка, която се пази от дете, стремящо се да опази дупката
и не допусне кочана да падне в нея. То гледа с тоягата си така да удари
80
кочана, че с него да уцели друго дете и ако успее, ударения заема мястото
му на пазач.
Тоягата е част и от играта чилик. За нея са необходими „баба”
(вършина забита в земята), тояга и „чилик” – парче от тояга дълго до 25
см, чиито краища са отрязани косо. Децата, които играят се разделят на
две групи. Хвърлят жребий коя от групите ще е първа и ще започне иг-
рата. Всички деца от първата, а след това и от втората група се изреждат
да играят. Играещият взема в дясната си ръка тоягата, а в лявата челика
(или обратно, ако е левак). Застава до бабата. Замахва с тоягата, като съ-
щевременно подхвърля нагоре чилика и го удря с нея. Той лети във въз-
духа, а останалите деца се мъчат да го хванат. Хванат ли го, подавача губи
играта, отива последен в редицата и чака докато се изредят всички да
му дойде реда. Играч губи и когато при хвърляне на чилика към бабата,
удари бабата или я надхвърли с една тояга разстояние. Затова и играчите
имат шансове да уловят чилика. На всеки 10 тояги премерени от чилика
до бабата, играчът бележи една кама.
Разновидност на тази игра се играе без баба, а вместо нея се из-
копава в земята продълговата дупка. Чиликът се поставя напреки на
дължината на дупката, тоягата се подпъхва под него и после се изхвърля
напред към играчите от другата група. Те се стремят да го хванат и ако
успеят играчът пропада в играта и бива заместен от друг. Друг способ
за игра е, когато чиликът лежи в дъното на дупката с единия си край, а
другия стърчи над земята. Играчът удря с тоягата стърчащия край на
чилика, той подскача нагоре и в това време играчът се стреми да го удари
повторно с тоягата и да го насочи пак към играчите от другата група. Не
се ли хване, а чилика падне на земята, оня който го вземе го захвърля
към дупката. Ако падне над дупката или на разстояние по-малко от една
пръчка, играчът пропада, но удари ли чилика с пръчката си, той отскача
твърде надалеч и тогава мери с пръчката си колко е разстоянието от чи-
лика до дупката. На всеки 10 пръчки разстояние се бележи една „кама”.
Двата вида игри на чилик се различват само по това, че при еди-
ния случай се играе с „баба”, а в другия с дупка. Победител е онази група,
която е отбелязала най-много ками.
Топката е сред най-любимите играчки на омарчевските деца. Тя
е от парцали или от плъст. Последните се правят от волски или конски
косми обикновено през пролетта, когато тези животни си сменят кози-
ната. При чесането им децата събират козината, квасят е с топла вода и
я върдалят в ръцете си, докато се сплъсти топката и достигне желания
обем.
Друга желана игра е фърчилото. То се състои от 3 части: - дълъг
конец, тяло и опашка. Тялото е най-важната част от фърчилото. Обик-
новено то има правъгълна форма. По диагоналите на правоъгълника се
81
пришиват две кръстосани по средата половинки от стъбло на метла. От
двата горни края на тези половинки се пробиват дупки и се завързват
двата края на конец или канап, но така, че книгата да остане откъм въ-
трешната страна. Трети конец прекарват там, където се кръстосват двете
метляни половинки. За тези образуващи триъгълник конци се завързва
дръг конец (канап), с помощта на който фърчилото ще бъде контроли-
рано, когато се вдигне в небето. На отсрещните два края на метляните
половинки се завързват двата края на къс конец, който продължава в
опашката на фърчилото. Тя се състои от лентести парцали, които мо-
гат да имат дължина до 3 метра (зависи от общите аеродинамични про-
порции). Обикновено дългия конец/канап е навит на кълбо, за да не се
обърква. При издигане на фърчилото в небето, детето го насочва срещу
вятъра. Така се получава тяга, фърчилото почва да се вдига, а детето да
развива кълбото с конеца. Ако фърчилото има някакъв недостатък, то
бързо прави няколко хаотични прелитания и се забива в земята. Въпрос
на съобразителност и наблюдателност е да се прецени естеството на де-
фекта и той да бъде отстранен за радост на детето, което го гледа как се
рее в небето. Добрите фърчила са с дължина от 25 до 50 см и ширина от
20 до 40 см. Някои деца си правеха и многоъгълни фърчила.
Някога колелото бе цар в игрите на децата. То бе свързано с бяга-
не и преодоляване на пространства, с идеята за първото превозно сред-
ство. Много често децата се снабдяваха с някой обръч от каца или бъчва
(дървен или ламаринен) или желязна халка от главина на колело на кола
и ги подкарваха с пръчки, тичайки подире им на тумби по пътища и ули-
ци. Много често се измисляха подобрения и усъвършенствания на това
„превозно средство”. От такива колелета правеха колички, велосипеди с
едно или с две колела.
Някои детски играчки децата можеха да играят и седешком в ста-
ята или навън, на двора. Такива игри бяха „курама” и играта с ашици.
Курамите са два вида – обикновен курам играят две деца. Първият вид
курам се играе с 18 камъчета. Девет от тях са едноцветни и са притежа-
ние на единия играч, а другите са цветни за другия играч. Всеки играч
поставя по едно камъче, като се стреми да нареди от своите три камъче-
та в права линия, пресечени на три места. Тогава се получава „курамът”.
Направилият „курам” получава правото да вземе камъче от противника.
Ако при поставянето на камъчетата се получат два съседни „курама” се
получава „дингилка”. Това е сигурна победа над противника. Играта про-
дължава, докато се вземат всичките камъчета на противника или печели
който има повече противникови камъчата.
Съществува и друга игра на „курам” – тя се играе с по три разно-
цветни камъчета или всичко с 6 камъчета. С тази игра на „курам” се цели
да се наредят така камъчетата, че да се заприщят движенията на против-
82
ника (да не може да ги движи – сега й казваме „тапа”). С това той се счита
за победен. И двете игри са съпроводени с облог.
Между ученици и ученички в училището беше разпространена
и играта „на бешкал”. „Бешкалите” се правеха от керемиди, които се из-
глаждаха като малки кръгчета с диаметър 1,5 см. Те бяха пет на брой.
Играта започва с подхвърляне на един бешкал във въздуха с едната ръка,
а с другата се оставяха четиритях бешкела на земята и се хваща падащия
бешкал. След това бешкалът пак се подхвърля нагоре и в това време се
взима от поставените на земята и хваща падащия бешкал. След това по
същия начин се взема втория, третия и четвъртия бешкали от земята.
После наново се поставят по същия начин на земята. Само че до падане-
то на подхвърления бешкал от земята трябва да се вземат два бешкала.
Когато свършат бешкалите от земята, те отново се поставят по същия
начин и всичко започва отначало, само че сега от земята трябва да се
вземат преди падането на подхвърления бешкал по три бешкала. Като
свършат нещата се повтарят, но този път трябва да се вземат по четири
бешкала от земята. След като се вземат бешкалите се поставят на дланта
на дясната ръка, подхвърлят се нагоре и се хващат над ръката. Колкото
бешкала от тези които са над ръката, както са подхвърлени нагоре и
хванат в дланта на ръката, толкова „ками” ще има противника. Обаче
това се счита за законно, след като бешкалите се прекарат безпогрешно
и през „прекарванцата” (дървен обрач) . Съществуваха и два вида игри на
бешкал с 5 бешкала: чиста и мръсна. Чиста игра на башкал имаше тогава,
когато при вземане на определеното число бешкали, другите бешкали да
не се „бутат” (докосват). Пропадаше играч в играта на „бешкал”, когато
оттървеше някой бешкал или пък, ако играта е „чиста” и „бутне” друг
бешкал, освен тоя който взема. Разбира се, ако отърве някой бешкал или
не постъпи така, както изисква играта, играчът губи играта.
Играта с „ашик” от гергьовско агне. Събират се играчите и ся-
дат в кръг. Вземат една кърпа. Връзват възел на единия й край, тя играе
„царица”. Децата наричаха „царица” тясната и неравна страна на ашика,
а царят – равната и тясна страна. Оня който хвърли ашика нагоре, чака
той да се закрепи на земята на царя, а царицата – отгоре, значи улучва.
Ако ашикът падне на другата страна, тогава детето дето държи кърпата с
възела, по нареждане на друго дете, което определя – на кой колко възе-
ла да ударят по рамото (несполучилият получава толкова удара колкото
несполучливи опити (с царицата отгоре) е направил с ашика).
Много често, особено напролет, децата се забавляваха с „плюшка-
ла”. Всяко плюшкало се състоеше от цев, бутало и куршуми. Цевта се пра-
веше от старо свирчоково (бъзово) клонче, което няма много голяма
дупка. Клончето се отрязваше идеално от двете страни на дължина от 10
до15 см. Измушва сърцевината му. След това се приготвя буталото. То се
83
прави от дряново или от някое друго твърдо дърво и се състои от дръжка
и бутало, дебело толкова, колкото е диаметърът на сърцевината на цевта,
само че с 1 см по-късо от нейната дължина. „Куршумите” на плюшкалото
се правеха от разчепкано конопено въже. Те бяха два. Разчепканото ко-
нопено въже се наплюнчва и разделя на две части. Най-напред се прави
първия куршум и се натъква в цевта, а след него и втория. Между цевта
и куршума се затваря въздуха. При навлизането на втория куршум с бу-
талото, въздухът набляга на първия куршум и той се изстрелва с плясък.
При няколко гърмежа, куршумите се изглаждат и започват да издават
голям трясък. До този момент може да се прибави или отнеме част от
калчищата на куршумите и да станат хубави и плюшкалото да „гърми”
ясно. През това време куршумите добиват твърдост и форма на истин-
ски, благодарение на натиска върху тях. При всяко гръмване изкарания
от плюшкалото куршум се плюнчи, за да гърми по-ясно. Тогава куршума
отива високо във въздуха и впечатлява малчуганите.
Децата си правеха и друг вид хвърчила, състоящи от долна част
– дзвинка и горна – две кокоши или пуешки пера забити в мушката на
дзвинката. Децата хващат хвърчилата за перата и ги хвърлят нагоре. Те-
жестта на дзвинката и перата започват да се съпротивляват на въздуха и
почват да се изкачват витлообразано нагоре. Когато силата на подхвър-
ляне почне да намалява, започва да действа земното притегляне. Тежест-
та на дзвинката надделява, хвърчилото започва да пада. Приземяването
е плавно, защото разперените пера се въртят и оказват съпротивление
на въздуха. Играе се многократно, докато изпитваш удоволствие.
Малчугани играеха и с „чадъри” правени от царевични върхари.

ХАРАКТЕР И ВЗАИМООТНОШЕНИЯ
Омарчевци имат слаби, но трайни чувства. Стремят се към спо-
койствие и са хланокръвни. Външно изглеждат саможиви, студени и не-
приветливи. Но са сърдечни, гостолюбиви, с трезв и разсъдлив ум. Жи-
тейските грижи и стремежите им за преуспяване в живота, понякога
стават повод за силни емоции, уви, с трагичен оттенък.
Омарчевци са работливи и умствено природно надарени. Те
излъчват сериозен брой представители на интелигенцията – учители,
адвокати, чиновници (сега бизнесмени6). Скромни и непретенциозни,
омарчевци рядко са предприемчиви. Те са миролюбиви и добросърдеч-
ни, но и доста завистливи. Повечето са много упорити (инатлии) и свое-
нравни, бързо се ентусиазират. Тогава добиват голяма енергия, стигаща
до фанатизъм. Пестеливи са, „кътат бели пари, за черни дни”, но не са
скъперници. Не обичат разкоша и се присмиват на разточителността, но
са големи естети в живота. Чистотата и домашния ред се възхваляват
6 Бележка на редактора
84
като добродетел. Окайват немарливостта и беднотията, осмиват безре-
дието и немарливостта. Преследват крадците и презират лъжата, под-
лизурството и интригантството, измяната в семейството, изоставянето
на годеница и жена. В това отношение няма разлика в разбиранията им
някога и сега. Те мразят този, който по нечестен начин е спечелил нещо.
Но имат свое разбиране за властта – „властчицата е масчица – все капе”.
Дали означава, че са властолюбиви?
В личния си живот избягват острите разправии, а по въпросите
за наследство, материални щети и обиди търсят намеса на съда. Рядко
стигат до саморазправа. В раздразнението си „попържат”, а и жените
са цинични, но ония които слушат кавгата се червят от срам. За жалост
авторът на тази книга в ново време стана участник в една неизяснена
драма между трима братя довела до смъртта им (и самоубийството на
средния брат) в рамките само на няколко месеца. Но нека оставим този
сюжет за мастити наши автори като Елин Пелин.7
В миналото младите ставаха на крака и „чакаха път”, когато край
тях минаваха мъже и старци. При среща се поздравяваха с „Добру-тру”,
„Добър ден” и „Добър вечер” , на което се отговаря с „Дал бог, добро”, а
ако са на работа с: „Помага Ви (ти) бог” или „Помози бог”. При срещи на
пътя с кола или добитък се поздравяваха с „Добра стига”, „”Добра среща”
или „На добър час”, а отговорът беше „Дал Бог добро”. Така се поздравя-
ваха и непознати. Първи поздравяваха по-младите или жените, по-ста-
рият отговаря или благославя. Когато му се чака път обаче, старият е
длъжен пръв да поздрави. Младите и жените тачеха старите, поради това
не посещаваха кръчми, където те ходеха. То кръчмите не се ползваха с
добро име сред омарчевци. Но истината изисква да кажем , че редовни
посетители не липсваха. Тяхната участ бе повод за одумки в селото.
Голяма част от старите бяха вярващи, но не обичаха кой знае
колко да ходят на църква. В миналото омарчевци държали много на
външната изява на религията. Посещавали църквата, извършвали всич-
ки обреди и богослужения предвидени в източното православие. Някои
старици, баят, гасят въглища, леят куршуми.
При посрещане на гостенин от селото или „ябанджия” (другосе-
лец), омарчевци са много гостоприемни. Имат за свой дълг да го прием-
ат, нагостят с „що дал Господ” и проводят. Приготвят хляб, гозба, поставя
се паралията, около която сядат всички. Домакинята носи вода в бърдук
или тас (топла през зимата, студена през лятото), сапун, гаван и пешкир.
С лявата ръка държи гавана, с лявата полива и подава сапуна на всички,
които са на трапезата. Прието е го прави мома или булка. После домаки-
нята поднася плоскачето с ракията на стопанина, който го надига с на-
здраве, а всички му отговарят с „Дал Бог здраве”, след като отпие подава
7 Бележка на редактора
85
плоскачето на госта, той на седящия до него... докато се изредят всички
с изключение на децата. Всеки пореден повтаря наздравицата, а другите
– отговора. През това време жените слагат хляб нарязан на порезници,
обърнати с долната кора към средата на паралията или софрата, а с гор-
ната – към госта. Това означава, че гостът е желан от сърце. Поставят
яденето в паници и сахани според броя на хората и гозбите. Слагат се и
прибори. Домакинята носи дълъг пешкир, който се прехвърля върху ко-
ленете на всички. Някога пръв се кръстеше домакинът, следван от госта
и останалите. Чуват се обичайните извинения на домакините: „То ние ще
тъ (ви) пригостим, ама ще извиняваш, кусур няма да ни връзваш” и се
кани с „заповядайте”. След като похапнат домакинът заповядва на жена
си: „Ха де, какво седиш, както му е редът”. Жена му донася бъклица или
„пахарче” вино. Той пие и изказва старите пожелания. Ако гостуването
е през лятото, вместо с вино черпят госта с мътеница (айрян). Пригот-
вят му най-доброто легло, ако остане за нощуване. За него ще се пригот-
ви най-хубавото, за да остане доволен, това не е само в реда на нещата,
но и дълг. Такива са омарчевци и в социалните си отношения, особено
спрямо роднини и близки, които са строго определени. Патриархалният
характер на омарчевското семейство сочи бащата за пълен господар. Де-
цата и жената са му напълно подчинени. Обръщенията в родата са като в
България. Децата казват на брата на баща им –чичо, на сестра му – леля.
Жената на чичо им е чина („чинка”), а мъжът на леля им – свако. На брата
на майка им казват уйчо, на жена му – уйна. Освен на роднините до трето
коляно, които са роднини по кръв, кръсникът също се счита за роднина.
Той е тачен много от кумеца и кумицата си и техните деца. Изразяват го
с разни обреди и гостувания в празнични дни.
В къщната работа домакинята има пълна свобода. Понякога мъ-
жът се съветва с нея и за полските си работи, но тя си остава „жена с
дълга коса и плитък ум”. Мнението на майка му обаче е меродавно, бих
казал свещено. Всеки мъж се пази „да не пропее кокошка в къщата”, иначе
„и кучетата ще му се смеят”. Вярно е, че някои мъже в селото ги именуват
на имената на жените им, но се дължи по-скоро на „превидничеството”
им, отколкото на господството на жените им.

ГОВОР
Селяните в от Сливенско говорят на едно и също наречие.

ФОНЕТИКА
А. Гласни букви. Когато високите гласни а, о, е, са ударени, те
се изговарят лесно. Например: вуда, питле, ухо, уко, кула, върба, а ако не
са ударени, потъмняват и се изговарят като ъ, у, и. Например: глъдувъм,
имъш, гръмади, крътуна, пител, вуда /вода/, кула /кола/. Гласните се из-
86
говарят кратко и ясно. Гласната „а” минава в „е” след ж, ч, ш: жаба-жЕби,
чаша-чЕши, шапка-шЕпки. Йотовано „а” се произнася като „е”: iaре-ере,
iaрина-ерина, iaдене-едене, iaсли-если, Стоiaне – Стуeне. В отделни слу-
чаи начално „а” се произнася като „е”: еребица вместо iaребица. Гласна-
та „е”, когато е неударена, се изговаря като „и”: пилИ вместо пиле, кучИ
вместо куче, сИла вместо села, а след ч, в, ъ: печЪн вместо печен, речЪн
вместо речен. Когато ударението пада върху „е”, то се изговаря като „я”
– мляко, вяра. Начално „е” се изговаря като чисто „е” - есен. В някои слу-
чаи, когато ударението не пада върху „и”, то се изговаря като „е” – отпре-
дЕ вместо отпреди. Неударено „о” се чува като „у” – окулу вместо около,
мУма вместо мома, малкУ-малко, селУ-село, колкУ-колко. Така стигаме
до забавното „усимсе”, което ще да е осемдесет. Обаче в звателен падеж
„о” се чува ясно – Петко, сестро. „У” е привилегирована гласна, произна-
ся се еднакво като „у” независимо дали е ударена или не – муа, цървул,
крътуна. Когато „Ъ” се намира по средата на думата остава непроменени
независимо дали е ударено или неударено – бъбрек, бъдни вечер, дъска,
мъдро... Ако „ъ” не е ударено, произношението му го доближава до „а”, но
е по-тъмно от първоначалната гласна „а”. В суфиксните срички Ъ се про-
изнася кратко – пясък, тежък, четвъртък. Същото е и в членната форма
за мъжки род ед. ч. – волът, градът, човекът. Ъ като Е, малко по-тъмно
от обикновеното – блескам, вес-въс, ден-дън, лесен-лъсън, да пека-пъка,
остен-остън, орел-оръл, жаден-задън, старец-старъц.
РЪ или ЪР между две гласни се произнася в зависимост от това
колко съгласни има след тях. Ако е само една, пише се ЪР – върба, дърво,
гърне. Ако са две или повече пише се РЪ – връбница, дръвник, грън-
ци. Особени случаи – бърду, бръснач, бърз, брумбал (бръмбър), върлина,
връв, първенци, пръвнина, пръст, пърлиш, смърди, пъргав, пръв, кръв,
щрък, чърво.
Между две съгласни старобългарското ЛЪ се изменя според това
дали след него са една или повече съгласни. Ако е една имаме ЪЛ – мъл-
чи, а при повече – млъкни, слънце.
Старобългарските носовки и се изговарят като Ъ и Е. –
мъка (м ка), ред (р д). Старобългарското носово произношение е
запазено.

ЙОТАЦИЯ, ЗЕВ, СЪКРАЩЕНИЕ

При произношението на меките гласни Е, И в началото на думи-
те, няма йотация. Е и И след гласни се йотуват – копаиш, таиш, змеица.
Неударено Е и И след гласни се съкращават – знаiш, знаi.
Съчетание И в омарчевски говор – ракиiка, пиiна, Мариiка.
Твърдите гласни А, О, У, Ъ в началото на думата не се променят.

87
 Те не се променят и тогава, когато са след меки гласни – кипа,
била. Тогава, когато две твърди гласни следват една след друга, помежду
им има йотация – зна а, копа а. Но ако О и У следват гласни и нямат уда-
рение, те се изговарят съкратено – иди у тях. Някои гласни, като Ъ и О за
по-лесен изговор се вмятат: плътно – платънце, мъртвец – мъртъвци.
Б. Съгласни звукове. Слабите (звучни) съгласни Б, В, Г, Д, Ж, З,
Ц се изговарят в окончанията като съответните тям беззвучни съгласни
П, Ф, К, Т, Ш, С, Ч – боп, зоф, глок, обет, виш, бръс. Съгласните в оконча-
нията се произнасят омекчено – кон’ъ, зет’ъ, път’ъ, сол’ъ.
Произношението на смекчени съгласни пред гласни се чува сля-
то – образува се един и същи палатален /предномен/ звук – мл’ако, в’ара,
отговар’ам. Съгласните Л и Н пред Е и И се произнасят тъй както в об-
щобългарския книжовен език. Също така се изговарят и устните съглас-
ни Б, В, И, М, Ф в съчетание с Е и И. Зъбните гласни Д и Т пред Е и И се
изговарят твърдо – ден, дете. Така се изговарят и гърлените съгласни К,
Г, Х пред Е и И – книги, китки, келяв, хилав. И съскавите съгласни З, Ц,
С се изговарят твърдо пред Е и И – зех, цех, семе. Също и шушкавите
съгласни Ж, Ч, Ш са твърди – жаба, чеше, шапка. В думите овчар’ъ, цар’ъ,
овчар’ят, цар’ят, Р се чува омекотено. Остатъци от старо лабиално (уст-
но) Л има в думата сабл’я.
При образуване на страдателно причастие от основа на Д и Т /по II спре-
жение/ се предпочита непроменена основа – платен, позлатен, роден.
Предпочита се съчетанието ЧР, а не ЦР – черковен, черен, червен. На
место ХВ, се употребява обикновено Ф – фърлям, фърчи. Звучно Х се
чува като усилено Х – сухо, ухо, хума.
В омарчевският говор има премятане и изчезване на съгласни – бъхла
вместо бълха, де – где, сичку – всичко, секи – всеки, два’ня.

МОРФОЛОГИЯ
Именни форми – падежни остатъци
Забелязват се остатъци от стария родителен падеж при:
1. Предлози – иди му отръки /старобългарски. от рки, от века до
века, от памтивека, до пъти, срединощие, не му е сръки (старобългарски
скьi), снощи (с нощи).
2. Отрицателни изречения – нема страха, немаш срама, немаш
мира, град глада не прави.
3. Числа – девет годин.
4. Оправдание – вервай Бога!
В омарчевския говор има остатъци от дателния падеж – с първо-
началното му значение – казвам или давам некому нещо, давам книгата
Ивану, Стояну хабер довтаса, Казали писмо драгинку.

88
 НОВИ ФОРМИ
Във формите за единствено число у съществителните, мъжки род
няма отклонение от книжовния език. Съществителните имена от женски
род окончават на чисто А – овца, куза, вуда. Съществителните от женски
род с мека основа окончават ясно на Я – воля, зимя, сръдня, изпитания.
Звателен падеж окончава на О, Е, Ю – свато, душо, змиьо. Между имени-
телен и звателен падеж има разлика в окончанието, както в книжовния
език.
Множествено число от съществителните имена от мъжки , жен-
ски и среден род се образува окончание ТИ – овцети, кунети. Същест-
вителните със суфикси АН, АР, ЕН, ЕЛ, ЕР, УН, УЛ, УР, ПН, ПР, ПЛ об-
разуват множествено число с И – селяни, граждани, българи, приятели,
пръстени. Паралелно с тези форми се употребяват още биле, могле,
дошле и др. За съществителните едносложни в множествено число се
употребява окончание ОВИ – Попови, волови. Множествено число се
образува по следния начин: биволята, волувята, кравята. Употребяват се
едносложни съществителни форми за множествено число ИЩА - гра-
дища, плетища, пътища, купища и др. Собствените имена в множестве-
ното число окончават на суфикс ОВЦИ за мъжки род и ИНИ за женски
род – Стояновци, Петковци, Радини, Станкини. Някои съществителни
от среден род, като лозе, въже, пуле, образуват множествено число така:
лузята, пулята, въжата.

МЕСТОИМЕНИЯ
Личното местоимение за първо лице е АС. Дателен падеж от аз
гласи: мене (ас), тебе и съкратената форма МИ. За множествено число
личните местоимения имат форма: НИЙ, ВИЙ, ТЕ и НИЕ, ВИЕ, ТЕ. Ви-
нителен падеж единствено число от третоличното местоимение за жен-
ски род (книжовно – нея, я), се употребява ГА. Дателен падеж единстве-
но число от същото местоимение (литературно ней, й/е Й. Винителен
падеж множествено число от същото местоимение е ГИ. Показателните
местоимения са като книжовните – този, тази, това, онзи, онези ш др.
Притежателните местоимения са негув, негува, негуву. При местоиме-
нията няма остатъци от стари падежни форми.

ЧЛЕН
Съществителните имена от мъжки род приемат съкратен член
без Т: Гулемия Кайрак, Белия камък, Кайрака, Гереня. Членната гласна у
съществителните от мъжки род, твърди основи е А, а с меки основи е –
Я: града, деня, края и др.

89
 ГЛАГОЛНИ ФОРМИ
В омарчевския говор има остатъци от някогашната инфинитивна
форма: пити, недей ходи, стига писа. Употребяват се причастия за се-
гашно време на ЩИ: ходещи, борещи, но се употребява и деепричастие:
борейки, ходейки, кършейки. Формата за първо лице единствано число
сегашно време на глаголите от I, II и III спрежение окончава на ясна
гласна. Няма форма с Т в трето лице единствено число сегашно време, а
такова се употребява за трето лице множествено число сегашно време.
Първо лице множествено число глаголите окончават на М. Аористните
форми имат окончание: рекъх, плетъх. Крайната гласна у глаголните ос-
нови, като дигнах, викнах и др. е тъмно Ъ. Формите за минало несвърше-
но време у глаголи на шушкаща или гласна основа ЕЕХ са: речех, държех.
Употребява се проста форма за условно наклонение, напрреквам, ядвям,
даввам, отиввах. Повелително наклонение има форми бери – берете,
моли – молете, но не и молите и берите. Има остатъци от някогашното
повелително наклонение за трето лице единствено число, като помози,
бъди (нека, бива).
НЕМЕНЯЕМИ ДУМИ
Освен общобългарските наречия в омарчевския говор се срещат
и други думи с адвербиално (на наречие) значение, плачешком, мълчеш-
ком, вървешком, слепешком, скришом и др.
Предлозите, съюзите, междуметията в омарчевския говор са как-
то в книжовния ни език и имат тяхното значение.

УДАРЕНИЕ
Омарчевският говор е бавен и провлачен отдолу нагоре: момча-
ата, прасяата, лозяата. Ударението е подвижно. Някои едносложни съ-
ществителни от мъжки род местят ударението си върху членната гласна
в единствено число: град – гръда, бод- буда, блен – блена, Бог – Бога,
брат – брата, брак – брака, зъб – зъба и др. От тези думи в множествено
число ударенията се променят само при думите градувети вместо градо-
вете и богувети вместо боговете. Следните двусложни съществителни от
мъжки род имат ударение: въздух, езбур, извур, изтук, облък, урач /орач/,
присмех, удър, угър. В множествено число ударенията на тези думи не
се променят. В едносложните съществителни от женски род единствено
число: жар, кал, мас, вар, смет, сол и др., когато се членуват ударението
пада върху члена: жърта, кълта, мъста, върта, сметта, султа. Обаче член-
ната форма не влияе върху ударението на двусложните съществителни
от женски род не само в единствено, а и в множествено число – бра-
въ-бравътъ, брави-бравити; мума-мумата, муми-момити; жина-жината,
жени- жинити; рика-риката, реки-рекити; пчела-пчилата, пчили-пчили-
ти и т.н.
90
 Ударението на двусложните съществителни от среден род на
първия или втория слог на думата: селу, кучи, пили, мумче, тила и др.
То се запазва на същото място и в членната форма за единствено число
на двусложните съществителни от среден род, но в множествено число
пада върху последната сричка на думата, когато не е членувана и запазва
мястото си при членуването – блюдо-блюдото, блюда-блюдата; слову-
словоту, слова-словата; раму- рамуту, ръмина-ръмината; уко-укоту, учи-
учити; чеду-чедуту, чида-чидата и др.
Едносложните прилагателни от женски и среден род не местят
ударението си. То остава на коренната сричка – млад, млада, младо, мла-
ди.
Ударението при спрежението на някои помощни глаголи е: ни-
дей, писъ, стигу худи, нимог до.

СИНТАКСИС
В някои случаи се употребява единствено число вместо множест-
вено, особено при наречия за множество – „Многу пара, брей!”, „Многу
човек, многу нещу!” Употребата на пълния член се избягва и се употре-
бява съкратения член. В това отношение говорът се отличава от литера-
турния български език, където пълният член се употребява винаги при
подлози и при втори именителен падеж. Числителните двама, трима, че-
тирима се употребяват само за мъже. Запазена е стара падежна форма от
думата всички: видях ги всичкумъ или дадух всичкумъ. Местоименията
се повтарят: мене ми дадоха хляп, Тебе те биъ, негу гу нямъши, тях ги из-
пъдиъ и т.н. Неправилно се употребява личното местоимение АЗ, вместо
мене – ас ми съ струвъ, ас ми съ спи. При минало неопределено време,
спомагателния глагол за трето лице единствено и множествено число се
изпуска – Иван си душел, Винуту киселу, Хлябъ втасъл.
Съюзът ДА при помощните глаголи ЩЕ, ЩЕШЕ и др. се изпуска –
нямъ ти гу дам, вместо няма да ти го дам. Употребява се и минало време
в значение на бъдеще – аку ни слушаш, убит си; аку ни нойдеш, утидух;
стой, че сигъ те убих!. Предлогът У се употребява вместо В. напр. „Бях
у градъ”, вместо „бях в града”. Останалите предлози се употребяват пра-
вилно, както в книжовния език.
Вместо относителното местоимение: които, която, което, които
се употребява дету напр.: коня, дету гу купихме е млад; чиляка дету го
срещнааме, утиваше у нас. Покрай правилно построените изречения се
срещат и инверсии, като: дету купииме кравътъ, излези многу млечнъ.
Понякога допълнението може да стои начело на изречението. Тогава се
прибавя съответното местоимение във винителен падеж: Иван гу взехъ
вуйник. Станка я уженийми. Причинният съюз „защото” се замества с
„щоту”: дойдох щоту ме викайте; казвам ви гу, щоту ви убичам.
91
 РЕЧНИК
Хората познати на омарчевци са чукницъ /ръченица/, хайдушко
хоро /пайдушко/, хоро на пояс и на ръка, сиксянтъ, мечишкъ, куцънтъ,
ка се чукъ чер пипер, кривътъ, трита пътя и хора, които играят на пояс,
под такта на песни, пети от момите. Повечето от хората се играят на гай-
да, киминча, кавал и свирка.
Детските думи са: папу (хляб), бобу (захар, овощия), коку (яйце),
пипи (пиле), тпрютю (вода), аку (гомно, мръсотия), па-па (гъска, патица),
му-у-у (говедо), ау-ау (куче), мяу-у-у (котка) и др.
Снахата вика на свекъра си, тети, на свекърва си, мамо, на сес-
трите на съпруга си – калино (зълви), на братята му драгинко (девери).
На по-голямата братовица (сестра) на съпруга си, булката се вика бульо,
а на по-малката булкъ. По-големият девер за булката е бати, а по-малки-
ят – драгинку. За другите хора братовците са етърви.
Галено се вика на мъж Иван – Иванчо, Димитър – Димитърчо
и т.н., а на жена – Гана – Ганка, Стана – Станка, Пена – Пенка и т.н. На
добитъка галените имена са: за вол – Белчу, Сивчу, Чувга, Чапър, Черню,
Петку, Събчу и т.н., на овци – Рогушкъ, Белушкъ, Валушкъ, Чернушкъ,
за кучета – Шарку, Гуджу, Белчу, Сивчу и т.н., за котки – Писанке, Писю,
Маца или Мац и др. Въобще разлика между имената на хората и тези на
животни няма. Няма разлика и между гальовните имена. Но имената на
животните често са въз основа на цвета на косъма, формата на рогата,
особеностите на очите или други неща.
Според някои външни или вътрешни недостатъци на хора, по-
някога им се дават известни прякори: гръблю, слепок, михлюз, льохман,
дънгалак, слабандрак, ангьозя, дрислю, пръдлю, дивак, лудак и др.
А ето и някои по-особени думи:
Аздисал – див, буен; Абанос – животно, което гледа смахнато,
лудо; Банти – долната част на ръкав от риза; Бет, ама сербез – лошо е,
но седи (изглежда) хубаво; Бинек – на кон, качен на кон, пътува с кон;
Гирюм – стадо, маса, тълпа; Гюбюрлюк – отсевки, капчик; Гюмра
– мито, митница, седянка, място където се взема нещо; Дзимбелдек –
запъналка направена от желязо; Дик – изправен, наклонен, стръмен
път; Дургун – слаб вол, животно; Иджел – смърт по определение на съд-
бата. Така му било писано; Кадерлия – недъгав; Кохмът – таз от жи-
вотно; Кума – иди; Куптисън – нещо, което се дава с желание и от сърце;
Купук – човек, без късмет, прост човек, не му върви в живота; Курдан
– болест по биволите; Курдушан – пъпки по кожата, които са причинени
от гъсеници; Кънънджа – ядене до насита; Кяфца – стиснат, скъперник;
Мърхуля – замърсявам; Никес – стиснат, скъперник човек; Пинджифиш
– храносмилателен орган; Причамвам – оздравявам; Пюрюсенк – не го-
вори, тури си пюрюсенк на устата; Сигбен – сгушен; Сиклем – малко
92
натоварена кола с дърва, сено, снопи, чувалче жито и др.; Соргуч – дън-
галак; Сърълак – сърцат, нападателен; Тиндирис – напращял, набъбнал;
Типиджик – купче сено; Търаф – място; Ужегвам – зрея; Чиликлимя –
болест по овцете и говедата; Шибил – циганин, окъсан като циганин;
Шкепцувам – хващам, улавям; Юва – на свобода; Ядек – конопено въже
за вразване на добитък. Повечето от горепосочените думи са турцизми.

ВЕЩЕСТВЕНА КУЛТУРА
I. Придобиване на хранителни продукти
А, Събирачество
Омарчевци ядяха корени, стъбла, листа и плодове на много диви
растения. От листата на киселеца, който растеше в Игнева курия, Кай-
рака и Тикята правеха супа. Същото се случва и с лапатът. Той замест-
ваше спанакът, късно появил се на омарчевската трапеза. Когато ядат
каша от лапат, внимават да не се окапят, за да не ги хапят бълхите.
Омарчевските пастирчета ядаха листата на козята брада. Ястия
се готвят и от тлъстата (клъстата) трева с ориз, а от листата на черве-
ната лобода с агнешко месо, с ориз или болгур на чорба. От последната
се прави салата с гьозум, бакла, лукови пера, магданоз, оцет, шарлан, сол
и вода. В Долната курия расте луджиника (дяволски чесън). През м.
март той се скубе и очиства. Махат се перата му, нарязва се и попарва с
вряла вода, След това се поставя в друг съд, полива се с вода и оцет, така
се приготвя и яде като туршия. И листата от коприва служат за храна.
Правят се на супа, с ориз или болгур, с орехи и други.
Омарчевци ядат също корените на грудчестите растения – баби-
ни ботушки, кускоч, ерелмаса, зайчата пишка, луковичките на мин-
зухар, сокът стичащ се от кърската дъвка (лунава дъвка) и други.
Кускочът (L. Tuberosus) или грудковото секирче е кореноплод-
но растение от рода бобови. Той расте на хумидния чернозем в Новоза-
горско. През м. април пониква от семе или от грудки по нивите, синури-
те и бурчеците (фийовете). Тогава неговото стебло не се различава от
бурчака и от дивия грах (грахора), но когато цъфнат, разликата между
тях изпъква много ясно, понеже неговите цветове са по-алени, а на бур-
чака и дивия грах –червено-сини. Друга разлика между поменатите три
растения не съществува. Но бурчакът и дивия грах не са кореноплодни
като кускочът. Последното го доближава до „бабините ботушки”, карто-
фите и др.
Бабините ботушки не са бобово растение и са неизвестни в бъл-
гарското общество, за разлика от картофите, които имат много общо с
грудките на кускоча. Разликата е, че кората на грудките от кускоч е чер-
на и по-твърда от картофа. Кускочът не е културно растение. Негови-
те грудки събира наесен „къртика” (сляпото куче). Негова храна са още
93
гарванския лук, айрък (троскот) и други корени, които нарежда на сухо
в синурите на нивите в хамбари (широки и задънени дупки), за да си оси-
гури храна за зимата. Като превършат сеитбата, омарчевци си правят ко-
лове и отиват да вадят с тях кускоч от „къртишките хамбари”. А вкъщи
ги чакат с нетърпение да си хапнат сладък кускоч. Обикновено 2-3 часа
ровене с кол по синурите на нивите бяха достатъчни на кускочаджиите
да напълнят торби с 5 до 20 кила кускоч, а по-опитните носят дори цели
джаги (от 20 до 40 кг). Хранителността и лесния доход от това диво рас-
тение е неоспорима. Неговите грудки се ценят наравно с картофа, а и съ-
държат много захар. Не е ли добре да се култивира, както е било някога
у нас, преди култивирането на картофите? Той е отлична храна, особено
за децата.
Омарчевци ядат ластаря на лозата, пърчовете на киселеца, цве-
товете на бряста, на бялото дърво (акацията), клей (мед, смола) от сли-
вови, черешови, кайсиеви и други плодни дръвчета, а също диви круши,
киселици (диви явълки), сливи (афъзки), дренки, ягоди, къпини, желъд,
трънки, глогинки, чудници (диви череши), див грах, диво грозде, диви
смокини и др.
Червенушките и кузу-гъби също са гости на омарчевската тра-
пеза. Те се готвят с лукови пера, гюзум, магданоз – на яхния и на каша.
Също за ядене събират охлюви през месеците март и яприл. Те са едри
– бели и черни. Готвят се на каша с ориз и болгур. Сбират за ядене и яйца
от костенурка (корубати жаби), от догани, свраки, яребици, пъдпъдъци,
гълъби, гургулици, диви патки (гъски), диви юрдечки (патици) и бизюци.
В Долната курия имало големи дъбови дървета с хралупи (кохуци). В тях
диви пчели си правят кошери. Дядо ми ги заливал с вода, разсичал хра-
лупата и от нея вадел до два бакъра с мед. Някога подобен добив на мед
съществувал и от гората в Тикята и в Игнева курия.

Б. Лов
Ловът с пушки бе доста развит. Първо с кремъклийки, после с
евзалия, накрая с чифте. Всеки ловджия носеше патрондаш, барутник,
нож, кожена торба за дивеча с гайки за пернатия улов. Без ловджийско
куче (копой) лов не става.
В миналото ловците често ходели на лов за диви свине. Сега се
ловуват главно зайци, яребици, кеклици, диви гъски и патици, дропли,
жерави, сойки, мишкалдеци и бекаси. Отстрелват се и вредители – въл-
ци, лисици, язовци, порове, самсари, диви котки, мишки, плъхове, орли,
догани (соколи), гарги, свраки, избиват се змии.
Преследването на дивеча за различни сезони и за различни видо-
ве животни е различно. Някога избивали вълците, щом почнели да пре-
следват домашни животни на къра, че дори и в селото. Когато откриеха,
94
че някоя вълчица през лятото е родила вълчета в Долната курия или Ти-
кята, събираха се всички селяни, въоръжени кой с каквото има и отиваха
до гората. Заграждаха я и почваха да влизат навътре. Открият ли легови-
щето убиваха вълка и вълчицата и взимаха малките. Устройваха хайка и
когато се разбере, че някой вълк се върти из мерата.
Ловците намират дивеча по следите. Напролет и особено наесен,
дивечът се причаква по водоеми, на поляната или пътя, откъдето ми-
нава. Това се нарича „на варда” (на екизя). Ловецът се прикрива с трева
или храсти, често се настанява в самите храсти и чака. Подобна „на вар-
да” става и през зимата за вълци и лисици. Дивите гъски и патици също
се чакат в „гюмя”. Това е малка, изплетена от колове и пръти колибка,
вкопана до 1.5 м в земята, покрита със слама, над която слагат чимове.
Прави се до брега на река Новозагорски азмак или до някой гьол, с вход
откъм противната на реката/блатото страна. В нея седешком се промък-
ват и настаняват до 5 ловци. Топлят се с малки печки. Питомни патици,
навързани край гюмята примамват дивите.
Ловят птици с голи ръце особено по вечерно време, когато са си
в гнездата. Някога врабчетата правеха гнезда в стрехите на сламените
покриви. По Коледа омарчевци ги ловяха в гнездата им, оскубваха ги и
правеха „какачи”, които се нанизваха на дървени шишове, сушаха ги на
таваните и на Бъдни вечер, след коледарите, всяко семейство ги опичаше
и изяждаше. Тъй по празника онарчевци разговяваха с врабчета.
Ловяха по сходен начин и зайци. Щом забележиш заяк в лего-
вището му, тихичко се приближаваш и го... похлупваш с някоя дреха.
Някои направо ги убиваха с тояга или камък. При дълга и люта зима
яребиците не могат да си намерят храна в полето. Приближават селото и
попадат на подготвени за тях примки от косми на конска опашка. Вълци
и лисици също ловят, но с друг тип капани, в които поставят месо (овче
или говеждо), а в капаните за птици – просо и пшеница.
Ловджилъкът не бе занаят за препитание, независимо от очевид-
ните ползи. Практикуваха го предимно по време на „дупки в календара”
– празници, свободно време, през зимата. Сред мераклиите имаше ис-
тински добри ловци, които дори печелеха от заниманията си. Виж гон-
ките за вреден дивеч бяха нещо сериозно и отговорно.

В. Риболов
Риболовството не е развито. В р. Новозагорски азмак и Дувларя
в миналото ловели само шарани. После на мода излезе риболова на мик-
роязовира. Особено богат бе той при наводнението от 1959 г.

Г. Овчарство и козарство
В миналото омарчевци отглеждаха много овце, въпреки че никое
95
96

примка за яребици
семейство не се препитаваше само с овчарлък. Във всеки двор имаше
овце отглеждани за мляко, вълна и месо. Средно семействата имаха до
30, но някои стигаха 200. Преди много години на полето правеха „кашли”,
а напролет се изграждаха „агъли”, които не бяха по-различни от „саи”-те
– постройки за зимуване на овцете. Бяха паянтови, изплетени от колове
и пръти, покрити със слама. Отвън ги мажеха с фъшкии, бяла или черве-
на пръст. Състояха се от едно помещение. Южната страна, където е вхо-
дът, е открита, за да я огрява слънцето. Днес саите са много по-модерни.
Лятно време през деня овцете почиват под „чердаци”, вероятно името
иде от „черда” – стадо, оттам чердак – стадник.
Родените напролет наричат „кюрпета”. Когато „поотскочат” агне-
тата, докъм два-три месеца на мъжките викат шилета, а когато женските
навършат година докъм третата им година ги зоват „дзвисчета”. Когато
се обагнят за пръв път са „първескини”, после стават овце. Навършат ли
2 години шилетата са „демизеци” (кочлета), от третата година са кочове.
Ония кочлета дето са подвити, са овни. Подвиването на кочове е рядко и
е с намерение да бъдат пренесени курбан след 5-7 години, по случай ня-
какво обричане на стопанина или някои наследствени курбански задъл-
жения на прадедите. Пренасянето на овчи курбан става много тържест-
вено, заради това още на втората година след раждането му, животното
се избира и щателно подвива, за да не остане „ватрак” (т.е. с едно яйце)
и по този начин би се осуетил курбана. На непорочността на овена се
държи извънредно много. Затуй още от агне, той е под строгия надзор на
стопаните. Щом навърши 2 години се извършва подвиването му: вдигат
се в горния край на кесията яйчниците му, усукват се каналите им един в
друг и след това притиснати здраво в горната част на кесията, се завърз-
ват отдолу с вълнена връв. Така вързан овенът престоява 24 часа. После
кесията се отвързва, яйцата се освобождават, но те вече са затекли. След
време спадат, но остават малки, понеже са атрофирали. В продължение
на следващите до 5 години овенът се подлага на особени грижи. Рогата
му се увиват и изправят успоредно нагоре (от овчаря), а дойде ли време
за стрижене на предни плешки и на задницата му оставят вълната нео-
стригана, за украса и за да се различава от другите овце.
Отбиването на малките агнета не се практикуваше. Млекуването
става сутрин, когато овчарят докарва овцете в селото. Те са били на паша
цяла нощ. Щом наближи махалата, от която са, той ги отлъчва от стадото
с : тръч-о-о! тръч-о-о! Овцете си познават къщата и тръгват към двора,
дирейки още храна. Видят ли това стопаните, бързат да ги затворят в
чердака, за да не направят някоя „белъ” (пакост) по двора. После влизат
при тях с повелителни викове на агнетата и шилетата - тръч-о-о! тръч-
о-о! Тъй ги отделят и вкарват в отредено за тях помещение (шилишняка).
Непокорните ги хващат и вкарват насила. През целия ден се следи вни-
97
мателно да не се залежат овцете и шилетата и особено да не са на слънце,
че да пострадат. Затуй с думкане по тенекия ги вдигат до 4-5 на ден. Над-
вечер, към 17 часа е издояването. Всички овце (и подовниците – тези,
чийто агнета са умрели, заклани или продадени и обагнените) се вкарват
в „стъргата” (плетено помещение в двора на чердака). То е с две врати –
по-голямата е за вкарване на овцете подлежащи на доене, а по-малката
– за прекарването им през стърга и доене. От двете страни на стъргата
има по един камък за сядане на двамата доячи, всеки с бакър в ръцете. Те
хващат по една от изкараните овце и почват да ги доят. В същото време
единият от доячите препречва с крак другите овце да не минават. След
издояване овцете се пускат. Като минат по реда си, се пускат шилетата
при майките им. Към 18 часа иде овчаря, прибира овцете и закарва ста-
дото в полето, където овцете ще пасат цяла нощ.
Издоеното мляко се занася в къщата на стопанина или на ман-
драта. Тук то се прецежда през телена цедилка или дюлбенена (тънък и
рядко тъкан бял памучен плат). Ако ще се прави сирене, млякото оста-
ва в бакър, подсирва се с мая от агне (изсушената муричка от стомаха
му) или купешка мая, завива се с дрехи и след половин час се открива,
разбърква се сиренето и се поставя в намокрена цедилка да се изцеж-
да. След като се изцеди добре, прясното сирене се нарязва на парчета,
нарежда се в каче или мех и му се слага сол. Освен овче сирене, през м.
август, когато млякото става по-гъсто се прави още и катък. Издоеното
мляко се прецежда и изсипва в малко бакърче, което се поставя в по-го-
лям черен бакър с вода. Слагат се на огън да врат около час, с цел да се
сгъсти млякото. И доенето, и варенето на млякото стават надвечер, та
през нощта се оставя да изстине.
От прясно мляко се прави също млечна триханица или мляко с
ориз. Но най-много правят кисело мляко. Прясното се прецежда, сва-
рява се и се оставя да изстине. След това се подквасва с подкваса (от
кисело мляко), завива се добре и се оставя да престои минимум 6-7 часа.
Подквасването е винаги надвечер и стои до сутринта. Пази се да не бъде
наченато топло, защото ще пусне много вода. От такова кисело мляко с
„бутане” се вади масло, айрян (мътеница) и отвара.
Масло става и от сурово прясно мляко, престояло от 24 до 72
часа. Най-напред се измива добре с вода буталката, после в нея се налива
малко чиста вода, а след това – суровото мляко. После домакинята бута
млякото най-малко 20 мин. Щом като айрана се отдели от маслото и то
почне да се събира на топченца, това е признак, че се е обутало млекото.
Излива се в бакър или айрянено гърне, отделя се масленото топче от ай-
ряна и ако е от кисело мляко се пие или с него се правят айрянени пити.
Ако е от сурово мляко, го варят, пробива се и от него става най-добрата
извара. Тя може да се получи и от айряна на киселото мляко.
98
 а) буталка;
б) дървен капак
за сирене;
в) солница;
г) мях за
сирене;
д) овчарска
чанта;
е) кръклици;
ж) кучешки
“хапове“;
з) хлопка;
и) нож;
к) сонца за
овце;
л) улук за
хранене на
овце;
м) шиник;
н) овчерска
гояга
о) овчарска гега
99
 Облеклото на овчаря е отличително в много отношения. Зимно
време той носи памучна кенарена риза, дълга под коленете, бозави гащи,
елече, антерия и кожух. Обува се с бели вълнени навуща и със свински
(или купешки) цървули. Над навущата навива шарени, черни вълнени
или козяви връзки. На главата си носи пос (калпак) от черна овча кожа,
а когато е много студено носи ямурлук и аба. Ямурлуклът се носи дори
през лятото, когато е дъждовно. Той е най-необходимата връхна дреха
на овчаря. Неразделна част от вещите му е кожена чанта, различно укра-
сена. Изработва се от ощавена овча или шилешка кожа, одрана на мех, с
вълната навътре. Там където са предните крака на овцата, кожата е вър-
зана и се поставят за украса висящи пискюли с мъниста, чийто краища
завършват с големи синци и орлови нокти. На горната част (където е
шията на овцата) е пришито украсено с мъниста кръгло огледало, а още
по-горе има плоска триъгълна част, към която е пришита широка тъкма
(ремък) украсена с метални пулове. Задната част на кожата е набрана, а
две бели плоски кокалени пластинки се приспособени и привързани с
ремъци и украси така, че служат за отваряне/затваряне на чантата. В нея
се поставят хляб, лук, чесън, праз, варено или печено месо, дървен капак
за сирене, дървена солница за смардала (застрог), кисело мляко, масло,
гозба и др.
Овчарят носи специален нож с кания за рязане на хляб, за из-
работване на овчарска гега (тояга), за пускане кръв на кръвясала овца.
Ножът мушка в навущата си тъй, че да се види дръжката му. Въоръжен е с
пищов или пушка, когато пасе овцете нощем (през лятото) и денем (през
зимата), за да пази стадото от вълци и разбойници.
Гегата отдавна е част от външната му характеристика. С нея хва-
ща за крака някоя самоотлъчила се или всяка овца, която иска. Сопата
(тояга) замества понякога гегата.
Овчарите бяха големи свирджии – звуци от свирки, кавали или
гайди изпълваха полето нощем. Фактически бяха единствените музи-
канти в селото. Търсеха ги по празненства. „Меденият кавал” и неговата
тиха, идилична музика в прохладна лятна вечер са възпяти и в омарчев-
ските песни. Лятос, към 18 ч. овчарят вече напускаше селото със стадото
си. Първом го водеше на водопой в Дувларя, Дядовата Ненова чешма
или Голямата чешма. После оставаха на паша край селото, а към 21-22
часа надуваше кавала и свирнята му се понасяше из нощната тишина.
След 2-3 часа притихваше, за да се зачуе отново сутринта, когато е свър-
нал стадото и чака да се напоят овцете. Поенето става къде 8 вечер и су-
трин, през деня овце не се поят, въпреки че грижливи стопани им носят
в чердака бакъри с вода.
Омарчевската овца не е породиста. По качество вълната й е меж-
ду полската и карнобатската порода. Разораването на общинските мери
100
Музикални инструменти:

а) гайда;
б) свирка;
в) кавал

101
и гори смали броя на овцете. Иначе омарчевските овце бият останалите
от съседните села по качество и раждаемост. Яловите са рядкост. Напро-
лет, когато агънцата са още малки, майките им се връщат по обяд в се-
лото, за да ги кърмят, а дзвисчетата, кочовете и яловите остават на паша
в полето до вечерта. За раждаемостта помага храненето с кърма и сол.
Кърменето на овцете почва в края на август. Кърмата е от бурчечена пля-
ва намокрена със солена вода и забъркана с ярма и трици. Дава се сутрин
при връщане на овцете от паша. Кърмят ги до два пъти седмично. От но-
ември до м. април (Гергьовден) почва редовното хранене. Сутрин и вечер
се дава бурчечена плява, а за зоб – ечемик. Падне ли сняг, овцете остават
в селото, хранят се на обяд с плява, която им носят с кош. Вечер добавят
и ечемик. С гаванче, крина или шиник то се поставя в улуци. Бучката сол
за близане слагат между трите разклонения на кол. Около Гергьовден
(щом времето позволи) храненето спира и овцете остават само с пашата.
През април почва подстригването с „кръклизи” (ножици) на овце
и кози. През май приключва и почва (през юни) стригане на шилетата.
Правят го стопаните или овчаря върху черга или рогозка, на която по-
валят животното, което преди туй се спъва. Стриже се от краката, през
корема, към гърба от двете страни. При неволно порязване раната се
насипва с чиста пепел или стрити на прах въглища. Руното се навива на
руло и се събира в чували за обработка или продан. Стриженето се из-
вършва поотделно, според цвета.
Кочовете се събираха в „кочмарско стадо” и се пасяха отделно.
През деня пладнуваха край някой чардак. В първите дни почваха ожес-
точени борби между тях, после силните се налагат на по-слабите и ста-
ват водачи на стадото.
През лятото и ранна есен пашата е вечер и рано сутрин. През
деня е горещо и овцете се „смръхтяват”, слънчасват и в крайна сметка се
поболяват. Есен, зима и напролет пашата е дневна. Около 10 септември
кочовете се връщат по стадата и започва „мърлянето” на овцете, с цел
обагнянето да стане след големите зимни студове. При раждане майката
стои при малкото до 3 дни, за да го кърми. Първото засукано мляко се
казва „коластра”.
Щом някой иска да помами овца вика й тпр-р-рю, тпр-р-рю, Вак-
лушке. Стадо се мами с тпрррю, тпрррю. Овца или цяло стадо се пъдят с
прр-рът, прр-рът.
Всеки стопанин поставя нишан (дзамба, белег) на своите овце,
за да ги различи от чуждите. Агнетата след Гергьовден също получават
нишан. Същото се случва и със стара овца, купена от друг стопанин. С
ножица или нож се цепва едно от ушите или се слага нишан с дзамба. Ако
овца е препродавана, тя има съответния брой нишани в „паспорта”, но
това не я прави по-неразпознаваема. Докато навикнат с разпознаването
102
й, може да я маркират с боя – алена или синя. Хлопки се поставят, за да
се намират в гората или вечер в полето. Правят ги от дебела медна или
желязна ламарина, с различни гласове и се избират от овчарите. Носят
ги обикновено кочове или овни, за да водят стадото. По-рядко тази чест
оказват на „куравъ” (ялова) овца или шиле. Ялови овце и особено шилета
са предпочитани за клане понеже месото им е по-вкусно. Колят ги и за
курбан, ведно с овце и овни (подвити кочове). Разбира се първото място
в курбана за Гергьовден, Голяма и Малка Богородица, Богородица Куца-
лана (въведение на св. Богородица в храма), на свети дни, за строй (въз-
поминание на мъртвите), Бъдни вечер и за черкуване (молитва за дъжд
напролет и наесен) е за агнетата. През останалото време се колят много
рядко. Болни овце не се колят. Те се лекуват и гледат добре. Заболяват
обикновено от далак, шарка, метил, преяждане, отравяне, шап, краста,
чиликлими, въртоглавост, дрисък, потиснатост и др. Болестта далак се
лекува, като се закарат овцете по балкана; шарката с ваксиниране; ме-
тилът с отвара от трева; преяждането с раздвижване и даване на сода и
петмез размесени с шекерена вода. Отравянето иде от паша на отровни
треви например балдаран (бучумиш) и др. То се лекува като с нож се пус-
не кръв над слепоочието, Шапът минава с отвара от бабина душица (ма-
щерка) и мас; крастата – с отвара от тютюн, катран и нажежена огрибка.
Чиликлимята не се лекува, както и въртоглавите овце. Дрисъкът минава
с отвара от мешова (дъбова) кора, която се пие. Потисничевостта мина-
ва със студена вода. Тя се появява, ако в горещи летни дни овцете не са
вдигани през деня. Опасна болест е, с тежки последици.
Кучетата са най-верните пазачи на стадото от вълци и разбойни-
ци. Овчарите имаха много кучета. Доброто овчарско куче е много цене-
но. Струваше колко една, че и две овце. На шията му поставяха „хапове”,
а отглеждането му изискваше големи грижи. Щом овчар научи, че зла
кучка се е окучила, отива да огледа кутретата. Избира си някои и като
„поотскочат” ги спазарява за по 1-2 шиника ечемик или крина къзъл-
джа. Взима ги у дома, кръщава ги и ги храни с хляб и суроватка (цвик),
а после и с каша. Щом станат на 2-3 месеца ги взима със стадото. И се
появява поредния Сивчо, Белчо, Шаро, Шукри или Таир – имена на тур-
ски големци, защото според омарчевска легенда турците имали кучешки
произход. Когато иска да дойдат при него овчарят подсвирва и вика: у-
у-у к-ъ-ъ-ъти (Шаро), а ги пъди или пази друг човек от тях с хууууууууу,
тидееееееее, чшшшшшшт. Всъщност в този „животински език” голяма
роля играе интонацията.

ГОВЕДАРСТВО
Говедарството се развива съобразно нуждите от мляко, месо и
кожи, в миналото и от впрегатна сила в земеделието. Говедата отглеж-
103
дат предимно на ясла, затуй през зимата, но и през лятото са в „дамове”
(яхъри, обори). Затварят ги в двора, в тъй наречените „ъгъли”. Кравите
са за мляко и „тамазлък”. Всяка година при добро гледане раждат по едно
теле, на което до навършване на годинка казват „даначе”, ако е мъжко
или „теличка”, щом е женско. На трета, четвърта година даначето вече го
впрягат, а теличката почва да се тели. Поддаянето на телето продължава
между 6 месеца и година. Отбиването се случва щом намажат вимето
(цицките) с лайна или с юлар-намордник, който при носа има 2 остри
шипа, с които телето боде вимето на майка си и тя бяга, бута го и не го
оставя да суче. На едногодишна възраст телето се завива, подобно на
кочовете.
Млекуването на кравите става сутрин и вечер. През деня те и би-
волиците са на паша в полето с говедаря (воловаря, сирукчията). Теле-
тата и малачетата са си в село. Сутрин при завръщане на майката, стопа-
ните я връзват и пускат телето да бозае, после го връзват до нея. Дават
й да яде (ако е „луда” по време на доенето), клякат край нея с бакърчето
и почват да я доят. Омарчевските крава не бяха много млечни. Бяха от
кавказката порода, дребни, сиви и лошо хранени. Днешните са облаго-
родени потомци на брахицеросното говедо. Дават до 20 литра мляко.
След издояването, пак пускат телето й да си досуче. След час-два пак го
отбиват, пак доят кравата и накрая остават телето да се насуче напъл-
но. После пращат кравата на паша в полето и тя се връща чак вечерта.
Нерядко крави привързани към малкото, си идваха сами и по пладне.
Тогава стопаните пак ги доят.
Обработката на мляко и млечни продукти е същата, дори съдове-
те и уредите са същите. Облеклото, храната и въоръжение на говедаря са
същите, само сопата му е без гега. Говедарят също е свирджия, понякога
плете сламени шапки от стъблата на ръж и жито. Работният добитък се
пасеше от воловарчета (деца на семействата, чиито са говедата) или от
свирекчии, които сбираха от 20 до 50 чифта волове, изкарваха ги сутрин
рано в полето и ги връщаха по залез слънце. На обяд ги водеха на водо-
пой край някой кладенец, чешма или река, после пладнуваха наблизо.
Хората знаеха къде са и щом им затрябваха отиваха да си ги вземат. Па-
шата започваше от Гергьовден и свършваше на Кръстовден. По време на
возитба на снопи и вършитба със свирек имаше само 2-3 хроми (куци)
или болни вола, останалите бяха на работа по полето и хармана. При
останалите говеда не беше така. Само някои магарета, коне, биволи и
крави се вземаха за вършитба и срока за пасането им беше целогодишен.
В миналото имаше и „хергелджия” – специален пастир за селски-
те коне. Спазаряваха го за година. Зимно време прибирали конете вечер
в дамовете, а лятос в общ хергелджийски агъл. Днес всичко това е спо-
мен.
104
а) юлар - намордник за теле; л) барутница от рог за овчари
б) волски гребен; и ловци;
в) г-д - огнило (чакмак), прахан м) лозарско садило;
и кремък; н, п) хурки;
г) кишкил за вода; о) вретено;
д) конско чесало; р) коса;
з) дзвана; с) широка мотика;
и-к) наковалня (йоре) и чук за т) тесна мотика;
“тенекето” на косата; у) полско огнище;
ф) дупчило (садило)

105
 Биволите пасят отделно понеже са по-тромави и обичат в горе-
щите летни дни да се излежават в гьолищата. През лятото ги хранят с
люцерна, сено или друг фураж, като воловете, конете и отелените крави.
Последните всяка вечер се зобят с ярма или трици забъркани с динени
кори, тикви, кръмно цвекло или подсолена овесена плява.
През зимата се хранят на ясла. При хубаво време изкарват само
кравите в полето да се разтъпчат. Частните стопани хранеха добитъка
сутрин рано, още в зори. Те насипваха в яслите на дама плява и се из-
вършваше т. нар. „прехранване”. После почистваха тора с кош, лопатата,
метлата и магарето. Добитъкът си лягаше на чисто, постилаха му плява
от „угразките”, а говедата и конете решеха с гребени и чесала. После ги
караха на водопой. Връщаха ги в дама, пак им сипваха плява и се оста-
вяха да ядат и почиват. На икендия (2 ч. следобяд) им се даваше зоб –
сипваха плява в яслите и отгоре слагаха два-три вида зоб. За говедата и
биволите слагаха бурчак, предварително смлян с хромели и от заранта
попарен в тенекии с вряла вода, за да омекне и набъбне. После се сипва-
ше в голямо корито и се забъркваше с ярма и трици. Сипе се с шиници.
На конете зобта е от ечемик, а на малките кончета – от овес. После им
почистваха. Постилаха на животните и им приготвяха вода за пиене. Яс-
лите се допълваха с плява и наставаше общо спокойствие до 20-21 часа.
Тогава става „преглеждането на воловете” – дали някой не е „скъсан”, че
да нарани другите, дали има нужда от още плява. Пак се почиства и на-
края добитъка се оставяше да нощува.
Почти всички дамове бяха строени зад къщите с вътрешна вра-
тичка. При лошо време това дава големи удобства. На всичко отгоре
външната врата се подпъва отвътре срещу крадци на добитък. През зи-
мата животните постоянно са в дама и са доста измърсени. Напролет
при топло време затопляха вода в ператника. Вадят животните и по ред
ги къпят с топла вода и сапун или с „див сапун”, кожата им се почиства
добре и се изчесват хубаво с гребен.
През лятото тази работа върши дъжда. Ако времето е топло и до-
битъкът не е изморен се вади на дъжда, връзва се на открито и се оставя
да го вали. От доброто гледане зависи раждаемостта на кравите. Когато
кравата е на къра и се „заводи” (подгони я половия нагон), тя лесно на-
мира селския бик и се завожда. Но когато е в дама или на двора става
неспокойна, къса юларя, с който е вързана, бяга на двора и воловете я го-
нят, душат и скачат. Тогава стопанина я води на селския бик и се завожда.
След 9 месеца се отелва. Облизва хубаво телето и щом то си почине мал-
ко и изсъхне, мъчи се да се изправи на крака. Често хората му помагат да
стане. Първите дни телето е при майка си, свободно е и суче на воля. Но
ако майка му е много млечна, ще пресучи и ще се подрищи. Затуй след
2-3 дни го отбиват и го пускат при майка му, колкото е необходимо.
106
 Говедата се мамят с „мини, мини, мини, ю....”, а ги пъдят с „тир-
рют, тир-рюъ, гиди, гиди”. Неподвитите даначета зовят бикчета. Бикче-
тата и кравите понякога принасят на курбан. Клане на говеда за месо в
с. Омарчево не се практикува. Но ако някое говедо остарее и не може да
се продаде на сметка, правят го на суджук и пастърма. Допустимо е да
станат за угощение по време на сватба. Болни животни не са колят, дори
ги погребат с кожата им. Болести по говедата са шап, жабясване (синя
пришка), туберкулоза, брадавица, задънване, гъзнясало, гърло, прехран-
ване, враги, магарци и др. Шапът се лекува с отвара от бабина душица и
свинска мас; жебясването, като се скъса гънката под езика. Задънването,
брадавицата, врагите, магарците и др. болести лекарите ги лекуват, а гъз-
нясалото със сол. Прехранването и туберкулозата не се лекуват. Имената
на говеда се дават в зависимост от косъма – Белчо, Черньо, Сивчо, Чер-
венко, според рогата – Чапъра, Човга, Чолек (ако има изкъртен рог). На
имена на хора или дни от седмицата, в която се е появило – Тони (втор-
ник), Петко (петък), Събчо (събота) и др.

СВИНЕВЪДСТВО
И в Омарчево свинята е „жертвено животно” за Коледа. В едно
лично стопанство може да има от 1 до 10 прасета, когато свиня се опра-
си. До навършване на месец сукалчетата се отбиват, мъжките се скопяват
и стават прасета. С остро ножче се разрязва „кесията”, вадят се и се режат
яйцата (познати на пазара като „бели бъбреци”) с каналите им, после се
шие с обгорена игла и конец, а оперираното място се напепелява, за да не
го кацат мухи и за дезинфекция. Пощадените от тази процедура запазват
като нерези за разплод. Женските наричат свине. Хранят се с каша от
ечемичена или царевична ярма сутрин и вечер, а през останалото време
са по двора, спят на сянка, рият, калят се или се къпят на чешмата, в ре-
ката или в гьол край кладенеца.
В миналото изкарваха всяка сутрин свинете на селския мегдан
, откъдето свинарят ги водеше на паша в полето, а вечер ги връщаше,
Свинарлъкът бе най-презирания занаят. Практикуваха го пришълци или
бедняци. „На теб и свинете няма да ти дадат да пасеш” – навикваха дете,
което „не върви съвсем в пътя”. И заключаваха: „И за свинар не го бива!”
Ако някой е разточителен, пиянства и прахосва бащиното наследство
предричаха бъдещето му: „Ех, нищо. Ще стане свинар. Нали някой тряб-
ва да пасе селските свини.”
Пашата бе в Кайрака и на Гереня. Породата местни свини е добра
– подобрена нашенска и садовска. Има много вкусно месо и до 8 тенекии
с мас. Два-три месеца преди Коледа свинете се запират в кочини за уго-
яване. Хранят ги по 3-4 пъти дневно. Примамват ги с „гъ-ъци, гъ-ъци”, а
ги пъдят с „дбр-р-у-у-т” или „дбрутчо-о-о!”
107
 Неспокойна, дори свирепа е свинята, когато е „развита” (разго-
нена). Чупи кочината и бяга като бясна. Дири нерез в едно, второ, трето
село... Затуй я поставят под строг контрол или пък я водят на нерез. Щом
забременее, тя се успокоява и след 3 месеца, 3 недели и 3 дни се опрасва
с 2 до 12 прасенца. Ако стигне 12 казват, че е близнила. На новородените
зъбите се изрязват веднага, иначе си раздъвкват езика и умират. Като
малки могат да се поболеят от „пъпка”, чакне и др. болести. Понеже се
отглеждат за месо, сланина и мас, грижите за тях са насочени към хране-
нето и здравето им (умряло от болест прасе не се яде). Около Коледа в
двора се сбират 4-5 съседи, единият е колач. След умъртвяването на пра-
сето го пърлят, ако е младо (едногодишно), защото кожата му е негодна
за цървули, но ако е на повече години го дерат.
Прасето се окачва за долното чене отвън-навътре на дървена
кука, мокри се с вода и се носи над трап с вече накладен огън от сухи
трънки или гюрлюци. Пърли се откъм главата (двете страни), после
предните плешки, корема. „гивдята” (около стомаха), после задницата и
задните крака. Накрая се прави скеля от две дъски на колата и две дебели
дървета. Тя е наведена. Поставят върху й прасето, заливат го със студена
вода и го покрицат с дрехи. Често го възсядат деца за здраве и по-бързо
порастване. След броени минути се открива и остъргва с ножове, като
се почва от краката. После се измива с топла вода, режат му краката до
китчиците и се поставят под тялото (да се не извръща), след което по-
чват да вадят маста, дробовете, сърцето, далака и червата. Рязва се кръст
между двата предни крака, реже се главата и врата, които се измиват и
посоляват. После вадят вътрешностите му. Изрязва се стомашната част
от гръдната костм край плаващите ребра до задните крака. Тя се нари-
ча „осмянка”. Под нея е чистата мас, по която гадаят „дали ще е мъжко
или женско телето, щом се отели кравата”. Осмянката се готви веднага
с кисело зеле за нагощаване на помагачите. Маста се прибира в чисти
тенекии, след това се чистят червата, стомаха, сърцето, белия и черния
дроб, от който веднага се отстранява жлъчката. Измива се тялото и щом
„замръзнат” вътрешностите му се внася в къщата. От белия, черния дроб
и дебелите черва се приготвя веднага кървавица. Тя, заедно със стомаха
и сърцето, се сварява и остава да изстине. Тънките черва след измиване
се сплитат на плитка и се закачат на куката на бакърника или се надуват
с масурче и като „разплатичат” прасето, в тях пълнят надениците. Сла-
нината се нарязва на брусове (кожа с 1-2 см мас, нарязани на парчета с
размери 15х15 см), отделя се, нарежда се, а останалата от тялото мас се
претопява, после иде ред на „пърджаното” (кавармата, създърмата). Ме-
сото за надениците (луканките) се накълцва наситно и с него се пълнят
надутите тънки черва. Отделя се месото от костите и заедно със слани-
ната се посолява с морска сол и се „дига” в някое корито или сандъче.
108
Свинска кочина

109
Същото се прави и с кокалите. Те се готвят на яхния, със зеле, картофи и
др. коледни ястия. Месото се пече на скара, както и надениците, които се
ядат след 2 месеца. Сланината е за напролет, когато хората са на работа в
полето.
ПТИЦЕВЪДСТВО
Омарчевци въдят кокошки, фитки (пуйки), патки (гъски), юр-
дечки (патици), финчета (тракачки) и гълъби, Кокошките са дребна до-
машна порода с гладка перушина или рошави головрати, най-отглежда-
ни от домашните птици. Напоследък развъждат и миньорки, родейлан,
плимутроци и др. В личните стопанства отглеждаха до 200.
Фитки чуваха заради вкусното месо, но те пък са много капризни.
Извънредно лакоми са и лесно се разболяват. Патките (гъските) са слабо
застъпени в дворовете, поради липса на добри водоизточници. Тях уго-
яват и вадят гъша мас. Също слабо е развъждането на юрдечките (пати-
ците), това правят предимно ловците-гюмеджии за „мюрета”. Те измират
лете поради липса на вода, заболяват от шап. Финчетата се отглеждат за
украса и заради „гюрюлтията” им, носят и доста яйца. Гълъби се гледат от
деца и нямат стопанско значение.
„Пиленца” са малките, „ярки” – дву-тримесечни женски, „петле-
та” – младите мъжки, а останалите са кокошки и петли. Фитета са малки-
те на фитката и фитока.
Носенето и размножаването на домашните птици зависи от гри-
жите и храненето. Най-носливи са естествено кокошките, стига да се
гледат добре, както едно време, когато цяло лято прекарваха свободни
на хармана.
Профилът на омарчевското стопанство е зърнопроизводство-
то. Кокошките се хранеха с „капчик”. Носеха до 180 яйца годишно. Бяха
предмет на дребна търговия. С тях разменяха/купуваха стоки от първа
необходимост. Непридирчивостта към храната и грижите правят кокош-
ките желано перо в семейния бюджет. На 10 кокошки се падаше по един
петел за „сетене”. Щом някоя птица снесе определен брой яйца, тя се раз-
клопва. Тогава домакинята поставя до 12 яйца в полог приготвен спе-
циално, за да пречи на другите кокошки да снасят още яйца и да осуетят
мътенето. Друга мярка бе шаренето на садените яйца с въглен. Далеч не
всички квачки се „садят”, а само известните като добри мътачки и майки.
Мътенето трае до 3 недели (при кокошките) и до 4 – при останалите до-
машни птици. Малките се затварят в стая с майката, докато закрепнат и
я опознаят добре. Хранят ги с просо. Финчетата, патетата, юрдечките и
фитетата се хранят с каша, разбъркана с яйца. На последните поставят
специално още листа и семе от гръцка коприва. Първоначално ядат по
3-4 пъти дневно, постепенно се намалява до 2 пъти. Зрелите домашни
птици ядат „капчик” (отделени от веячката неовършени класове и зърна
110
от пшеница), ечемик, капладжа, царевица и др. Някои стопани-мераклии
правят курници, но по-голямото внимание е върху полозите (в зидове на
сгради, яхъри, саи, плевници или под стрехите вързват счупени кошове,
кошници и кошарини).
Мамим кокошките и останалото птиче царство с „пи-пи-пи”.
(Има отделно за фитките – фитър, фитър или фити-фити; за финчетата –
фини, фини; патките – па, па, па, същото за юрдечките). Пъдят ги с къш-
къш, фит-фит (за фитките), финч-финч (на финчетата), пати-пати – за
патките и юрдечките.

КОНЕВЪДСТВО
Развъждането на коне и магарета е ограничено, отпаднаха много
от основанията за отглеждането им. Преди ги яздеха и впрягаха. В един
двор се гледаха от 1 до 3 коне и/или магарета. Зиме ги слагаха на ясла, а
през останалото време – на паша с говедата. Когато някоя кобила/мага-
рица „се пасе” се завежда на хайгър(ат)/магаре и „се запасва”, След 11 ме-
сеца и 15 дни кобилата се окончва, а магарицата – опулва. Като пораснат
кончетата стават атове (хайгъри) или коне, ако ги скопят (процедурата
правят вещи лица или ветеринар). Конете викат с „гя-кони-гя”, а пъдят
с „чу-уш, чу-уш”. Кон или магаре се подкарва с дииииий, а се спират със
„стой” или „тупурррррр”.

ПЧЕЛАРСТВО
В Омарчевското землище има паша за пчелите и пчеларството
е отдавна развито. Кошерините изплетени от леска и повой се купуваха
от цигани-балканджии. Доста семейства имаха до 20 кошерини за пче-
ли. При роене на кошер вътрешността на новата кошерина се отърква с
маточина и се доближава до рояка, пчелите обичат тази миризма. Жени
зачулени с дюлбени (в Омарчево смятат пчеларството за женски занаят)
примамват рояка с маточината и в същото време му говорят – „мат, мат,
мат къзъм, мат”. Пчелите влизат в новата кошерина и заживяват в нея. Тя
се поставя пред къщи, при цветята в „малката градинка” или в специален
пчелинник – оградено с плет място до хамбар или друга сграда, на завет.
Отвътре, понякога и отвън, кошерините се измазват с естествен тор и се
покриват с ръженица, за да ги предпазят от атмосферните влияния.
След време пчелният рояк си изгражда пити и почва да ги пълни
с мед. При добра паша през годината, под кошерините се изкопава ци-
линдрична яма, кошерината се „повдига” (на камъни или дървета) и се
замазва с червена пръст. Оставя се отвор за пчелите, които правят нови
пити и ги пълнят с мед. Ваденето на меда става наесен. Върху обикнове-
на керемида се слага жар, а на нея се запалват сухи „тезеци” (фъшкии).
Пушекът пропъжда пчелите от горната част на кошерината. Тогава дома-
111
 Пчелна кошерина

112
кинята отрязва с давана част от питите, преценявайки колко в повече е
произведеното над нуждите за храна през зимата. Пчелите от кошерини,
в които няма достатъчно мед се избиват (издавят), а медът им се конфис-
кува. Пчели се пренасят заедно с кошерините, които предварително се
накаждат добре, за да се приберат всички пчели, после се увиват и връз-
ват в бохча.

ГРАДИНАРСТВО
В миналото съществуваха Селската бахча до Голямата чешма
(притежание на църквата), Пейковата – в м. Дервишки кладенец и Велю
Каневата – в м. Друма. Те не задоволяваха нуждите на селото от зелен-
чуци и варива, затуй последните се разменяха или купуваха от бахче-
ванджии от с. Конево, Нова Загора и другаде. В омарчевските бахчи са-
дяха бял боб (фасул), черен боб (бакла), зеле, краставици, тикви, пипер,
картофи, патладжани, домати, лук, чесън, бамя, спанак и маруля, както и
подправките гьозум (джоджен), чубрица, кервиз, моркови и магданоз.
Бахчата се преорава два пъти – края на март и в началото на ап-
рил, когато се и набраздява. След това с мотика се правят лехи (каръци,
оджаци) и се „набива” (засява) баклата, чесънът и лукът, после краста-
виците, тиквите, пипера, доматите, зелето и т.н. Със семе сеят моркови,
бамя, бял и черен боб, краставици, тикви, чесън (със скилидки), лукът (с
арпаджик). Другите растения се сеят с разсади, които се приготвят от-
делно. През март върху няколко малки каръка наторени с оборски тор се
поставя семето, което се отърмачва с „тармъка”, за да се запази от студа.
Полива се редовно и се плеви, ако го нападне „гюрлюк”. След месец, като
поотскочи малко и се затопли времето, разсадът е готов.
Сечивата, с които обработваха някога бахчата бяха рало или
плуг, широка мотика, тясна мотика и дупчило. Напояването на „Селската
бахча” бе от Голямата чешма. Водата се оттичаше в циментиран гьол (ре-
зервоар). На ден се пълнеха до 2 гьола вода, достатъчни за напояване на
бахчата. Тя бе 9 дка. Другата (на дядо Пею Шикала) в Дервишки кладе-
нец имаше 5 дка. Тя, както Велю Къневата и бахчата на дядо Тани Ников,
която се славеше като добра „пиперджийка”, се пояха с „келево” (долап).
Тези бахчи отдавна не съществуват. Малки бахчи имаше и под Горчивата
чешма.
Семена се събираха направо от зеленчуците – за едногодишните
растения от семената, за двугодишните (зеле, моркови, кервиз, тикви и
пр.) – от семето, което дават на втората година от засаждането.
Градинарството минаваше за мъжки занаят, но и жените помага-
ха. Местното стопанство и тук страдаше от липса на добро напояване.
При създаването на кооперативното стопанство водоизточниците се по-
добриха и добивите се увеличиха многократно.
113
 ОВОЩАРСТВО И ЛОЗАРСТВО
Овощарството в селото е слабо развито. В дворовете има единич-
ни дървета сливи, круши, ябълка, бадеми, орехи, кайсии, праскови, чере-
ши и други, всичките без икономическо значение. Липсват добри усло-
вия, познанията бяха слаби, липсват и навици. Иначе крушата, джанките
и бадемите виреят отлично. Облагородените диви круши дават вкусни и
доброкачествени плодове.
Овощни дръвчета се садят през есента или през м. февруари. Об-
лагородяването им се извършва чрез пъпка или калем, напролет или в
късно лято, когато дървото има „мъзга”. Често някое овощно дърво по-
карва от „издънки”. Ако е родовито и вързва големи и вкусни плодове,
тогава издънките се изкореняват и засаждат отделно – напролет или на-
есен. Практикува се садене и чрез „кокички” (костилки).
От сливите правят ошаф и пестил – изчистените сливи се варят с
вода, след което кашата се разлива върху дъска, предварително наръсена
с брашно. Като изсъхне и се втвърди, се отделя от дъската и се свива „на
пестил”.
Ябълката страда от ябълчна пеперуда и скоро изсъхва. Праскова-
та расте бързо, дава много плод, но само след няколко години изсъхва.
*
Лозарството бе добре развито. Вирееше нашенската лоза, но се
появи филоксерата и всички лозя изсъхнаха. И големият терен на юг от
селото, на километър разстояние, на което викахме „лозята” се превър-
на в ниви. От вкусните и родливи грозда и помен не остана. С въздиш-
ка омарчевци дълго споменяха онези блажени времена, когато „боднат
клечка” и след 4 години пиели вино. Настана лоши години. Нямаше го
сладкото грозде наесен, ни петмез с рачел, грозденца, вино и ракия през
зимата. Веселието секна. Мълчаливият и трезв омарчевец замлъкна още
повече. Но, о, чудо, в Сливен и Сливенско садели друга лоза, „хашлеме”,
американска, пред която филоксерата е безсилна. Посъбудените скочиха
до Сливен, увериха се и решиха да дават мило за драго, но да купят пръч-
ки от „пипинеаристите” само и само да има грозде и се „смърсят” децата
им.
Освен парите нужни за купуване, усилено се говореше и за мно-
го голяма грижливост при обръщането на лозята, за да се посадят об-
лагородени (американски) лози. Това не стресна омарчевци, които от
работа, от труд за такваз благинка се не плашат. И почнаха да обръщат
някогашните си лозя до 50 см. дълбочина и почнаха да ги засаждат с но-
вата пръчка. Минаха се едва три години и новопосадените лози дадоха
гроздя. Като ядяха от „новата пръчка” и разбраха, че и нейното грозде е
сладко, започнаха един през друг да обръщат и не само че обръщаха, ами
и засадиха с лозе всичката земя. Не остана къща в Омарчево без лозе.
114
 Обърнатото и грижливо почистено от гюрлюка лозе през есента,
чака да се слегне пръстта му през зимата. Напролет се изравнява повърх-
ността му. Опъва се едно въже от единия край до другия и с колче се оп-
исва права линия, след нея втора, трета и т.н. докато се „напише” цялото
лозе докрая. След това се почва от другия край и се „нашарва” на кръст.
Там, където се пресичат двете дири на описаните от въжето белези, се
посаждат лозите. Предварително с бел (лопата за обръщане) се изкопава
дупка и в нея се поставя пръчката с боклук и пясък. После се затрупва и
се оставя някоя пръчка или лозина да сочи къде в купата пръст е лозата.
По същия начин се насаждат всички лози.
Първата година лозето се копае 7 пъти. Втората 4-5 пъти. Напро-
лет, през м. март, лозята се „отравят” и се набиват колове, за да крепят
стъблото. Докато е още младо лозето (до 10-тата година) има нужда от
колове, защото стъблото му е още слабичко. После следва порязването
на лозето. Изрязват се лозините му близо до стъблото, като се оставят
една-две, три очи (пъпки). Почиства се дивото, покаралите жили (коре-
ни) от питомната (нашата) лоза, а също се изрязват изсъхналите „пищу-
ри” (клони), разреждат се и се отделя (реже) сухото, ако коренът има та-
кова.
Някога рязането на лозята ставало с джвани, днес с лозарски
ножици, триончета и триони. След изрязването лозето се прекопава за
първи път. Напролет лозите покарват филизи. Тогава става първото пръ-
скане със смес от гасена вар и син камък, разредени с вода в съотноше-
ние 1 кг. син камък, две кила вар и 100 литра вода. Пръска се с пръскачки.
Преди години – с метла, която топяха в тенекия, но беше много нерав-
номерно и много смес отиваше зян. След напръскване, лозето се копае
втори път. Към ечемяна жътва (Св. Дух) се пръска за втори път. Лозето
предварително се връзва. Разтворът за второ пръскане е вече 2 кг. син
камък, 4 кг. гасена вар на 100 л. вода. Следва трета копан. Понякога пръс-
кат лозята и трети път, в началото на м. юни. Четвъртата копан става
след Илинден, когато гроздето „прошари”.
Гроздето смятат за узряло след Голяма Богородица. Тогава за
пръв път се влиза в лозето с кошница. Тоя ден покрай парчетата от пи-
тата, която омарчевци раздават с пиле, пилаф или сутляш, диня и други
сладкиши, раздават и грозде. Брането с кошници продължава до Петков-
ден. Сечива, с които режат чепката са ножче, дзвана, косарче, а ляскови-
те кошници плетяха цигани-кошничари. По време на гроздобер трупат
гроздето в шарапани, кораби, каци, кутии и кошници. Някога гроздобе-
рът беше много тържествен. В предварително съобщение се разглася-
ваше началото му. Щом наближи оповестения ден, домакините стягат
кошниците, дзваните, ножчетата и косарчетата, а мъжете притягат каци,
кораби и шарапани, закисват ги с гореща вода. после ги качват на колата
115
пред деня, в който почва брането. За три дни всички лозя се обираха. От
гроздето варяха петмез и ракия, правеха шара за вино.

СЕНАРСТВО
Люцерна, детелина, експарзета, фуражен грах и суданка се от-
глеждат за храна на добитъка. Люцерната идва от Швейцария, детели-
ната е нашенско растение, а суданката от Судан, Африка. Някога омар-
чевци имаха естествени ливади в местността Гереня – Чаирите. Сеното,
което се косеше бе от остра трева бузалък и тирфильови. Сеното от по-
следните се коси от келемите (оставени за черна угар ниви), а бузалъка
от Чаирите. Тирфиленото е по-доброто сено. Яде се с голям апетит от
домашните тревопасни животни. Но и чаирското се радва на добър при-
ем.
Изкуствените ливади се косят до 5 пъти през годината (зависи от
напояването и торенето с оборски тор), докато естествените – най-мно-
го два пъти. Изкуствените са засяти край реки – суходолия. При дъжд,
водата се отбива за напояването им. Напролет ливадата се чисти от ка-
мъни и дървета, за да не пречат при коситбата. През лятото чистят само
кускоча, който се изгаря на място. Косеше се с коса, а окосеното сено се
подрежда на дълга ивица наречена „ламлия”. Чаирско сено се коси труд-
но. Иска добра коса и опитен косач. Таненето (коването) на косата става
върху наковалня (йора) с чук, а наточването й с острило (брус). Чаир-
ските ливади се дават на специални чаирски косачи от село или дошли
нарочно за това кърджалии. Плащаше им се на декар. Окосеното сено
се суши на слънце. Обръща се с вили или грабли, а щом изсъхне добре
се прави на „типиджици”. После се товари на риклена кола и в селото се
прибира по плевници или се трупа на купи. Ако годината е дъждовна
(добра), естествените ливади се косят и в края на август. Това е т. нар.
второ сено. При „гладна” година хората с много овце насичат от гората
шума и я трупат на „листници” в двора. Листниците са като купите и
със същото предназначение. В тях попада (най-вече) кастрак от дъбове,
брястове и дървета с хубави листа (шума). Сече се в определен район на
гората. Дебели и годни за огрев дървета се прибират с кола на дръвника
в село, а кастрака и дребното се трупа на листниците. През зимата, щом
падне дебел сняг се „наченва” някой от листниците и се дава на овцете
да „гризат” шумата. За броени дни листникът свършва. За храна на до-
битъка се суши и царевичната шума, която прибират под сайвантите на
плевниците. Останалата дървесина се насича. Дървата са сухи и горят
много добре.
В началото на вършитбата плевникът се почиства, подът му се
трамбова и налага с плява, за да не се напуква. Овършаната плява се
„стиква” и нахвърля с грабли на „дюшека”, който се отъпква с крака. Вър-
116
ши се всяка вечер, след отделянето плявата от зърното, докато „дюшека”
се вдигне до покрива на плевника. След това се започва нов дюшек и т.н.

СЪХРАНЕНИЕ НА ХРАНИ И ПРОДУКТИ

Зърнени храни се запaзват в хамбари – едноетажни постройки,
които дори в нетолкова далечното минало правеха по извечната за тези
земи строителна техника – със стени от колове с преплетени пръти и
замазвани с глина и покрив покрит със слама. Вътрешността им е раз-
делена на „курсаци” (отделения) за различните зърнени храни – жито,
казалджа, овес, ечемик, бурчак, капладжа, ръж, просо, слънчоглед и др.
Брашно се пази в сандъци, кораби, шарапани, каци и издънени
от едната страна бурета, а ярмата (брашно от ечемик и мисир) в плетени
кошове (харари), измазани от вътрешната страна. Житото за брашно се
измива. Ако има полепнала пръст и главня се пресява с дърмон, решето,
веячка или триор. След това се поставя в козиняви или конопени чували
и се носи на воденицата. Чувалите събират от 7 до 12 шиника зърно.
Орехи се събират, белят и слагат на черги да съхнат около седми-
ца. После се прибират в сандък или чували и се поставят на сухо място.
И дренки, трънки, грозде, бамя, гюзум, меродии, самардала, магданоз,
чубрица, бял и черен боб се съхраняват добре изсушени на сухо, а сливи,
круши, ябълки, дюли и чушки преди да се изсушат, се нарязват на парче-
та. Доматите се режат на две, солят се и след това се сушат.
Изсушено месо от говеда, овце, кози и свини е пастърма. След
като месото се „разплатичи”, отделя се от костите, нарязва се на тънки
филии и се поставя на пръти да съхне на слънце. Пази се на сухо и прове-
триво място и се яде сурово или припечено на огън.
Месото и сланината на коледното прасе не се суши. То се при-
готвя веднага. Сланината се нарязва и 24 часа се държи във вода, за да
се дръпне кръвта. Посолява се добре и се нарежда в кринки или сандъ-
чета за ядене през пролетта с зелен чесън. Обикновено сланината се яде
сурова, но понякога я пекат или дори варят. Месото се запазва като се
смеси със сланина, в мас и се опържи, при което маста „претапя” в пе-
ратник. След това се излива в газени тенекии, където маста и пърженото
се втвърдяват. Пържено с лой овче месо се казва „създърма” и се съхра-
нява по същия начин. Създърма се приготвя и от говеждо месо, докато от
овче, козе и говеждо се приготвя и суджук. При него месото се овкусява
с кимион, сол и други подправки, натъпкани в изсушени говежди черва.
След това суджукът се суши на слънце, сплесква се и като изсъхне добре
се прибира в избата. Яде се суров, пече се или се готви в гозба. С дребно
накълцано свинско месо на кайма примесена със сланина, чукан лук и
осолена, се пълнят тънките черва на прасето за свински наденици. Де-
белите черва на прасето се пълнят със скълцани на дребно бял и черен
117
„джигер”, примесени с ориз, болгур, червен пипер, сол и др. и се прави
кървавица. Тя се вари заедно със сърцето и стомаха на прасето веднага
след заколването му. Кървавица и наденици не са трайни колбаси, докато
суджуци и пастърми се запазват добре с месеци, че дори и с години.
При плодовете и зеленчуците тайните на консервирането са в
чудото на ферментацията.
Първо място е за трушията от пипер. Попарва се пипера, поста-
вя се в гърне и се залива с вода, в която е разтворена сол и се оставя, за да
втаса добре. Няколко пъти водата се претаква в друг съд и пак се връща
в гърнето, за да втаса трушията.
Пиперница – нацепват се пиперките, нарязват се моркови, кер-
виз, цвекло и се нареждат в каче – ред пипер, ред моркови, кервиз и
чукундур, после пак и т.н. до върха на качето. Отгоре на саламурата се
слагат лозови листа. Всичко това се притиска с бял камък (кварц), след
което се залива със солена вода. Качето си има „грездей”, за да се претака
водата.
Трушия от пълнени пиперки. Нарязва се зелен и червен пипер
на дребно, кервиз, моркови и зеле. Обърква се сместа и престоява така
24 часа да поизсъхне. След туй се изваждат опашките със семето на цели
пиперки (зелени и червени), посоляват се и след 3-4 часа се пълнят с
дребното, а отвора на чушката затъква търкалце от морков. Напълне-
ните чушки се нареждат в подходящ съд, заливат се със солена вода, по-
криват се с лозови листа и се претакат. Пълнените пиперки се заливат с
вода, сол, оцет и захар, което ги овкусява.
Трушия кайма е същото, но не се пълнят цели пиперки.
Камбена трушия се приготвя от добре измити и надупчени кам-
би, без опашките. Нареждат се в тенекията. Възварява се 3-4 литра вода,
килограм олио, ½ захар и ½ оцет и се заливат заедно с бахар и дафинови
листа. Държи се 1-2 дни, докато ферментира и се запечатва.
Трушия от варени пиперки, които се нацепват и слагат във вря-
ла вода и оцет, за да се попарят. После се слагат в тенекия, заливат се и се
оставят 1-2 дни да ферментират, после тенекията се запушва с калай.
Печени пиперки с оцет. Опичат се, обелват се и се нареждат в тенекия.
Заливат се със студена смес от оцет и вода. Добавя се и сол. След 1-2 дни
тенекията се запушва.
Смесена трушия от зелен пипер, патладжани, домати, моркови,
кервиз, цели зелки, чукундур, зелени дини, пъпеш, джвлеци, краставици.
Начинът на приготовление е като пиперницата.
Кисели краставички с домати, пипер, зелен фасул, патладжани
и др. Изрязва се на краставиците „челата”, измиват се и се слагат в тене-
кия. После върху друга плоска тенекия се слагат 4-5 грама каменна сол
разтворена във вода. Изчаква се 1-2 дни да ферментира и се запушва.
118
 Зеленият фасул се измива и заедно със солена вода се запушва
в тенекията, след което се вари 2 часа. Пак така се затварят и другите
зеленчуци.
Кисело зеле се прави в голяма каца. Горните листа на зелките се
обелват, а зелките се слагат цели в кацата, а по-големите се нацепват на
две откъм кочана или на кръст. Заливат се с вода, в която слагате морска
сол. След няколко дни сокът трябва да се претаква 8-9 пъти. Зелето отго-
ре се притиска с колело изплетено от лозови пръчки, дървено кръстче, а
на отгоре с бял камък.
Консервирането на диви круши, киселици, грозде и други пло-
дове става след почистване на плодовете и нареждането им в съда. Пло-
довете се консервират и с лугова вода и сол. След нареждането му със си-
напово семе, гроздето се залива до върха с преварена шара или отвара от
„хардалена” (синапова) вода. От шарата правят и петмез. Добре избис-
трена шара се сипва в тава и се вари, докато престане да пуска пяна. По-
сле се маха от огъня и се оставя да изстине. После се изпича бяла пръст,
слага се в шарата и се бърка много време, докато пусне бяла пяна, после
се оставя да се утаи. Упражнението се повтаря до 3 пъти. Като изври до
половината тава се слагат измити кори от тиква, които предварително
се поставят за 5-6 часа във варна вода, гасена преди 24 часа и се варят,
докато се сварят корите т.е. докато почервенеят се долива с отварата от
подпръстената шара. Смята се, че тогава петмезът е готов. Налива се в
гърне или тенекия. Някои поставят и джанки, патладжан, грозде, дюли,
ябълки, сини сливи и други. От шарата правят и мъстеници. За зимата
запазват още тикви, дини и дивлеци. Тиквите се слагат на сухо място и
се пазят от измръзване. Дините се запазват, като ги скриват в брашно,
плява, сух пясък, а дивлеците като се вържат и окачат на тавана или по-
ставят на „рахта” (полицата).

ОБРАБОТКА НА СУРОВИТЕ МАТЕРИАЛИ

Обработване на дървото
Омарчевци секат дърветата с брадви, одялват ги, правят колове
и много други неща. Одяланото с брадва дърво се дообработва с тесла.
Дупки пробиват със свредели, оглаждането става с рукан или еринде, пи-
ленето с пила, рязане с трион, дълбането или цепенето с длета копачи и
клинове, а коват дървен материал с дървени клечки и с гвоздеи.

Обработка на памук и вълна

Памук започва да се сее в землището на с. Омарчево преди сто-
тина години. Произведеният памук се използува за домашни нужди или
продан. Обраният памук се изсушава хубаво и след това знася да се „ма-
гани”, за да се очисти от семето. След това се занася на памучан дарак,
119
за да се „овлачи”. После се правеше на „тулупчета” и предеше с „ругалка”
на ръка /обр. 61/ или пък се занасяше в Нова Загора и го даваха на паму-
чената фабрика „Селенка”, като половината прежда фабриката задържа-
ше за опридането на памука, а другата половена даваше на сторанина и.
Опредения памук на ръка или във фабриката се сновеше или тачеше на
стан за платна и други памучни платове. Това продължи до 1951 г. След
създаването на селското стопанство в Омарчвското землище продължа-
ва да се сее памукът, но вече не се обработва в селото от омарчевки, а от
фабриките на платове, каквито омарчевци започнаха да купуват.
Остриганата от овцете вълна омарчевки попарват с вряла вода в
корито. Когато изстнине я отнасят на реката или чешмата, за да я изпе-
рат. Изсушават я и след това „очепкват” и „влачат”. Влаченето в миналото
ставало на правд дарак, а сега на дарак за вълна. Овлачената вълна се
прави на „кадели”, превързва се на „хурка” /фурка/ и преде с ръчно врете-
но.
Преждата се мотае на „мутовилка”, мокри и прави „аршинки”, а
аршинките се „кашат”, след това преждата се снове на „коловя” , наснова-
ната основа се навива, след което пък се вдява в нищелки, поставя в бър-
до и на стана за тъкане. Тъканта може да бъде „диметна”, на „лита” или
пък „мудена”. Вътъкът се навива с чекрък и „въртешка” на „масурчета” , а
след това с помоща на совалка се натъкава в основата.

Обработка на кост, рог и кожа

Кости и нокти се употребяват от овчарите. Те украсяват с тях
чантите си. Омарчевци правят от кости шила, за да „навървиват” църву-
лите си, направени от необработена свинска или говежда кожа. Говежди
рогове се упостребяват за направа на косилките на коси, барутници за
овчари и ловци.
Кожите на закланите през пролетта агнета се одират на мях. Об-
ръщат се се опъват с клечки и така се изсушават. От такива кожи по ня-
кога се правят мехове за сирене. Обикновено кожите на закланите ли
умрелите животни се солят, а магарешките и конски кожи се пепеленят.
От осолените и напепеленени кожи, когато изсъхнат се правят цървули.
Щавенето на овчи и кози кожи се извършва само от кожухарите.
От тях се правеха кожуси, подплатяваха салтамарки, кюркове, каплами и
шуби.

Обработка на камък и глина

Омарчевските камъни се изпалзват само за изграждане на зидо-
вете на сградите и „дуварите”, с които са оградени дворомете.
Преди 70 години от варовици-доломити, изкопани от връх Ма-
лък Карабаир в Светоилийския рид, се добиваше вар. Пещите-варници
120
 а) прав дарак; б)мутовилка; в) коловя; г) чекрък; д) въртешка
121
се намираха на северния склон н в. Малък Карабаир в м. „Паничките”. Не
след дълго производството на вар се преустанови, защото варовиците
бяха недоброкачествени и поради липса на гориво. Всяка домакиня си
правеше подници за печене на хляб (квасници) от червена глина в деня
на св. Пророк Йеремия (1 май ст. стил). Тогава се събираха по няколко
дни „наедно”, заливаха с вода червената глина – предварително подгот-
вена за целта, разбъркваха я. Получаваше се лепкава кал, в която се по-
ставяше остригана магарешка козина и хубаво се размесваше. След това
всяка си правеше подници според нуждите. Оставяха ги да изсъхнат на
самото място, след което ги прибираха, опалваха на огъня и печаха в
тях пресни пити или „квасници”. При печенето на „квасник” от време на
време връшника се надига и гледа да не се „поприска” хляба. Ако се забе-
лежи такове нещо, отгоре се поръсва с брашно. Изпеченият в подницата
квасник е много вкусен. Такъв хляб може да тежи и 10 кг. Той е шуплив и
никога не „опръхва” (не е сух и не се рони).

Обработка на метали
В м. „Кайрака” на Омарчевското землище се откриват следи от
рударство. Там се намира пирит и желязна сгурия, обаче няма сведения
за рударство и металургия. Преди създаването на селското стопарнство
в Омарчево имаше три железарници, а сега само една коларо-железар-
ска работилница в Стопанския двор. Главните уреди и сечива в тия же-
лезарски работилници са: чукове, наковалня /йорс/, клещи, железни и
дървени пили, керпедени, бор машини, духало /гюрук/, инсталиран на
огнище, длета-секачи, пергели, линии, триъгълници, точило и др. Пред-
метите, които се изработваха в тези три железарски работилници бяха:
„емиши”/плешници/, „чиресла” брадви, тесли, сатъри, разни видове
бурми, мотики, сърпове, чикели, длета за камъни, манели, поправка на
железни части на коли и други. В железарницата на Димитър Йорднов
Детев, се изработваха части за оръжия, земеделски, шевни, плетачни и
др. машини и много други неща, необходими за омарчевци и селяните от
околните села. Дребни железарски предмети, халки, резета, букай, ско-
би, гвоздеи, коване на корита, свредели /бургии/ и др. се изработваха от
цигани-катунари, които отсядаха временно в селото през лятото. Техния
железарски инвентар се състоеше от духало, чукове, наковалня и пили.
Сега коларо-железарницата на Стопанството „тъни” емиши /палешни-
ци/ на тракторите и поправя дребни железни и дървени части на маши-
ните и колите.

ТРАНСПОРТ И СЪОБЩЕНИЯ
В омарчевското землище има пътеки за хора и добитък, има и
горски пътеки. Две шосета свързват Омарчево с Нова Загора и селата
122
Пъдарево, Графитово, Питово и Биково с гр. Кермен. Преминаването на
малки рекички става с помощта на дълга овчарска тояга, бордове по пло-
чи и камъни, поставени в реката, калдаръми, дървени или железобетон-
ни мостове.
Пренасянето ставаше с помощта на човешка сила, помощни уре-
ди – кошове, „кобилица”, бакъри и пр., а на по-дълги разстояния се пре-
насят на талига или кола. За пренасянето на тежести се използуват коне
и магарета, като на гърба им се поставя „тигалтия” (дюшече) и дисаги с
тежести, над които се качва яздача или при тържествени случаи се по-
ставя на гърба му седло, на което се качва ездачът. За теглене на кола се
впряга волът и биволът, а за теглене на талига – конят. „Подковаване-
то на впрегатния добитък” става в налабнтниците. Волове и бикове се
спъват и събарят, връзват им се краката за „оратен” (за оран) хомот и го
издигат и превързват на два „дирекя” (дървени стълба) в налбантницата,
като на противоположната на тялото му страна, отдолу на хомотя, поста-
вят трикрак стол на който има дупка, която с жилязна клечка се захваща
здраво през друга дупка за хомотя. Оковаването се извършва със сан-
трач, с който се изрязва копитата, келпеденя и налбантски чук, петали и
гвоздеи. Със същите инструменти, само че без да се търкалят, се подко-
вават конете и магаретата, като се подковават респ. с конска или мага-
решка подкова. Така подковани волът, биволът, конят и магарето могат
да се впрягат и яздят. Впрягането на вола и бивола в колата и плуга става
с коларски хомот, а при оране с рало дръжка и валяк с – оратния хомот.
”Такъмите” на конете и седлата се изработват от сарачи в гр. Нова Заго-
ра, Сливен, Кермен и другаде. Пренасянето на сено, слама и снопи става
с „ритлена кола”, а камъни и дърва от гората, с кола с „янове”. По време
на гроздобер гроздето се пренася в село с шарпани, кораби и кошници, а
виното в бъчви.

МУЗИКАЛНИ ИНСТРУМЕТИ
Някои омарчевци свират на „киминче” (гъдулка), притежават
възможности, сръчност и умения да майсторят киминчи. Киминче се
прави от сухи черничеви дървета, защото то „дава хубав слас” (резо-
нанс). Омарчевските киминче са с три струни. Лъкът им се прави от раз-
клонено дряново клонче и конски косми. Освен нея, други музикални
инструменти, които се употребяват от омарчевските „чалгаджии” сви-
рачи не се правят в с. Омарчево, а се купуват от балканджии-търговци,
които идваха в селото с талиги – свирка, кавал и гайда. Без изброените
инструменти в с. Омарчево празнуване, веселие и сватба не става.

123
 киминча и лък

124
 III. ДУХОВНА КУЛТУРА
1, Космография

Според омарчевски поверия съществуват два свята: земен и не-

бесен. Ние живеем на земята, безкрайна и плоска. Над нея като „връ-
шник” над „подница” се издига небето. То е много високо, безкрайно.
Небето се отваря на Йорданов ден (Удокръщи). Това могат да видят само
съботничевите, т.е. родените в събота. Каквото поиска съботничевият,
ще му се даде. (Някога моят баща ми говореше, че е видял небето, като
се е отворило и на него видял да седи Господ с две големи кучета. Когато
казал на баща си, дядо ми го смъмрил: „Защо не каза?: - Боже, дай ми
една крина с жълтици!”).
В миналото омарчевци възприемали слънцето като голяма ог-
нена топка, която живее и чувства като хората. Сутрин изгрява на раз-
лични места откъм изток, издига се на небето и вечер залязва на запад.
Зимно време грее по-малко, а лятно време повече, за това е по-горещо
през лятото. Като се обърнем с лице към изгрева на слънцето, дясната
ни ръка показва „пладне”, а лявата – „пуста пладня”, зад нас е „захода”
на слънцето. Слънцето грее най-силно през деня, защото е най-близо до
нас. Пътищата на слънцето се менят през годината, защото през лятото
небето е по-високо, а зиме по-ниско. Причината на затъмненията са об-
лаците, но може да е и луната, когато мине пред него. Такова явление не
е нормално и е признак на „бозгун” (война). Лъчите на слънцето са огне-
ни искрици, които осветяват пространството. В омарчевската народна
поезия слънцето е възпято, като същество, което се храни с „девет пещи
хляб”. Влюбва се в хубава Грозданка и девет нощи греело и не захождало.
Майка му го моли да залезе, защото му приготвила добро ядене и да не
мори аргатите по нивите. То има роднини от небесното царство, каквито
са луната, звездите, кометите и метеорите. Слънцето се жени и то за ху-
бави моми, но и „слънчевата любовничка” слънчогледа не е безчувстве-
на към него. То като хората има две очи, от които никой не може да се
укрие. Тачи се като символ на доброто, плодородието и живота. Някои
вярват, че жени-магьосници могат да свалят слънцето от небето срещу
Гергьовден, за да вземат „максула” на нивите. Обаче това не е лесна ра-
бота, каквато е свалянето на луната наричана „месечинка”. Тя се появява
като новолуние, първа четвърт, пълнолуние и последна четвърт. Говори
се, че при пълнолуние имала очи и изображение с образите на влюбе-
на мома и момък, а при последната четвърт и новолуние, че прилича на
сърп и кози рог. От изгубването на луната до появяването й минават
7 дни. Този промеждутък се нарича безлуние. Месечината трае 28 дни.
През годината има 12 месечини. Промените на месеца се обясняват със
125
„засенчването” на луната от слънцето. Луната е много високо над земя-
та и се движи по небето, „ама колко високо е, не е ходил човек, та да
знае”. Тя свети по-слабо от слънцето, защото грее вечер. Когато за пръв
път човек види новолуние, той трябва да види дърво или животно, за-
щото ако види човек ще го връхлетят „скули” (пъпки). Сеенето на житото
трябва да става непременно, когато има пълнолуние, защото в противен
случай ще е с празни класове. Омарчевци смятат, че нищо скрито няма за
луната. Тя знае за престъпленията на хората и никой не може да се скрие
от нейния „поглед”.
На небето има безброй звезди. Те са два вида: едни, които посто-
янно пътуват, имат червен цвят, не трепкат и други, които са прикрепени
неподвижно на небето, блещят и са с ярка светлина. Първите са по-голе-
ми, вторите по-малки. Господ е наредил. Денем да свети слънцето, а ве-
чер месецът и звездите. Те греят и през деня, но понеже светят с по-мал-
ка светлина, тяхната се губи. Хора, които са под сянката на круша, лежат
на гърба си и гледат небето, ако имат силни очи, може да видят звезди.
Звездите „изгряват”, движат се по небето, дохождат до пладне и залязват.
Те образуват цели съзвездия, от които са известни на омарчевци голяма-
та и малката мечка (Колата), свредела, кокошката, квачката (Плеядата),
ралицата (Орион), полярната звезда, вечерницата или зорницата, мома-
та, кръста и др. По съзвездията и отделните звезди овчарите познават
нощем кога ще съмне, а през годината – коя звезда и съзваздие къде из-
грява.
За падащите звезди се мисли, че са на умрели. Умре ли човек,
пропада и звездата му. Обаче никой не може да си познае звездата. Най-
голямата звезда, която се появява на изток призори се казва Зорница. Тя
грее през цялата година и се явява веднъж като Зорница, друг път като
Вечерница. Вярва се, че тя сочи пътя на керванджиите, които пътуват
рано сутрин или късно вечер. Обаче често се случва, щото пътниците
вземат „керванджийската” за Зорница, която изгрява по-рано и лъже
пътниците, че се е съмнало.
Голямата и малката мечка (Колата) през зимата захождат. Нари-
чат се така, защото приличат на кола и мечка. Друго съзвездие, което
прилича на орало и за това се нарича „Ралица” е Орион. То върви винаги
след квачката.
Белите ивици, които се протакат като бели облачета и са по-свет-
ли, се наричат „Плявата” (Млечен път). Тя е определено място в небето
и е с посока север-юг. За „Плявата” съществува предание, че един чо-
век крал плява от кръстника си и я пръснал на небето, за това останали
бели следи по небето, наречени „Плявата”. По небето се забелязват през
известни времена усилени метеорни явления, като падане на звезди и
звезден дъжд, какъвто е валял през 1885 г. – сръбско-българската война.
126
Това се счита като признак на смърт, мор и предвестник на война. Съ-
щото се мислеше и когато през 1912 г. се появи „Халеевата” комета или
„Опашатата звезда”.

География и геология в поверията

Старите омарчевци смятали, че Земата е неподвижна и център
на Вселената. Планините и долините са образувани от течащите води.
Земетресението се обяснява като следствие от движенията на бик, на
чийто рог се крепяла земята. Реки и извори събират водата си от подпоч-
вените води, за това причините за намаляване или увеличаване нивото
на реките и изворите се дължи на валежите. Топлите извори обаче, из-
вират от дълбочините на земята. Водата на изворите и реките се изтича
в големи ями, които са пълни с вода. Те се наричат морета. Омарчевци
са убедени, че на земята има много морета, за които нищо не знаят. При
изкопаването на кладенец се носи вино и се черпят работниците. Оня
работник, който открие водата в кладенеца, се дарява с риза, а на други
се дарява пешкир и се устройва гуляй.

ГОДИШНИТЕ ВРЕМЕНА
Годишните времена се дължат на видимото движение на слънцето
по небосклона през годината. През пролетта и лятото то описва по-го-
лям път и на обед грее почти отвесно над нас, а през зимата и есента оп-
исва много по-кратък и отстоящ на юг път, а на обед лъчите му падат под
остър ъгъл. Най-студен месец през зимата е януари, а най-топъл – юни.
Ако зимата е мразовита, снежна и дъждовна, тогава лятото ще е горещо
и плодородно. Дали лятото ще е плодородно се познава и по хвърчащите
из въздуха напролет паяжини. Смената на деня с нощ се дължи на заляз-
ването на слънцето, но какво става с него до повторното му изгряване,
не се знае. Различната дължина на дните и нощите през годината зависят
от дължината на деня, а той от пътя на слънцето, който изминава през
деня и под земята, равен е средно на 24 часа. На 21 март имаме пролет-
но равноденствие, а на 23 септември есенно равноденствие. Най-голям
е денят на 21 юни, а най-малък на 22 декември. От Андреев ден денят
започва да се увеличава с „просено зърно”, а от Енев ден, „Дядо Еню си
намята кожуха и отива за сняг”. Тогава нощта започва да се увеличава.
Денят и нощта заедно се наричат „денонощие”. За начало на денонощие-
то може да се вземе изгрева на слънцето; пладне, когато слънцето хвърля
най-малка сянка; вечер – когато залязва слънцето и първи петли когато
пропеят – среднощ. Най-студено е сутрин. Добрите часове за работа са
през деня „Нощната работа – не е работа”. Към 12 часа през нощта ходят
зли духове, вампири, въркулаци, таласъми, самодиви, юди и др. Тогава
е „лоша доба”. Вихрушки и лоши места могат да погубят човека, за това
127
той „не бива да ходи по това време”. Най-опасни места са кладенците и
чешмите, кръстопътищата. Въобще, „нощем само крадците работят”.

Метеорология
Когото небето почервенее е на вятър. Той може да се появи и при
утринно или вечерно зачервяване на небето при хоризонта. Тогава ако
слънцето има край себе си „уши” или „харман”, това показва, че времето
ще се „развали” – ще завали дъжд. Дъжд вали тогава, когато слънцето
изгрява или залязва голямо и червено, под облак. Освен по слънцето,
гадания за времето стават и по луната. Ако тя има „агал” край себе си или
при новолуние е с рогата с нагоре, а издутата част надолу – няма да вали
дъжд. Дъжд може да вали през всички фази на месеца, обаче най-мно-
го вали при пълнолуние. За „поправяне” или „разваляне на времето” се
съди и по звездите. Ако светят добре и са многобройни, ще има хубаво
време. Но, ако се виждат малко и не светят добре – ще вали дъжд. „Раз-
валянето” на времето или „поправянето” му се чувства много добре от
хората с ревматизъм. Овлажняването и застудяването на времето им се
отразява много болезнено. Дали ще вали дъжд се познава по тишината и
ясното чуване лая на кучетата от съседните села, шумът при движението
на влака и свиренето му, по-силният мирис на цветята, по пеенето на
петлите. Тогава на човек му се доспива – „наляга го дрямка”. На небето се
появяват перести облаци, които не са по-високо от 500 до 1000 м. Пре-
ди появяването им са били над моретата, където са се пълнили. Белите
облаци са празни, а сивите и особено черните – пълни с дъжд. Някои
облаци, като са огряни от слънцето почервеняват. Те се признак на вет-
ровито време. Черните и сиви облаци са ниски и докарват дъжд, белите
са високи и за това докарват град, а зимно време вали сняг, защото е
студено и дъжда се обръща в сняг. Когато облаците са ниско над земята,
има мъгла. Мъгла в с. Омарчево има много рядко. При безоблачно време
лете стават големи горещини. Тогава над полето трепти „лятната мара-
ня”, която изгаря растителността. За да вали дъжд трябва да има вятър и
застудяване на времето. Пролетно и лятно време пада роса – от въздуха,
когато вечер се допре до студената растителност. Есен и зиме, понеже е
по-студено, росата се обръща в слана. Зимно време дъждовете са тихи,
а лете силни и проливни. Лятно време, ако пече слънце и вали дъжд, то-
гава децата присмехулно викат: - „слънце пече, дъжд вали – дяволът се
жени”. Мартенските дъждове не са много добри за посевите, защото из-
никват много „гюрлюци” (трева), но Гергьовския дъжд цена няма – всяка
капка е „жълтица”. В случай, че се появи суша, селяните се „черкуват” и
пренасят в „курбан” овце. Черкува се два пъти в годината, напролет, за да
вали дъжд и за посевите наесен, за да вали дъжд, да намокри почвата и
тя да стане годна са оран и сеитба. Във време на дъжд, когато се изясни,
128
се казва, че небето се е „уцъклилу”. Когато вали силно и се виждат меху-
ри се мисли, че дъждът ще продължи дълго. „Намръщи” ли се времето,
и „капаттиса” целия небосклон през зимата, утихне ли, непременно ще
вали. Ако пък е лете и слънцето силно „прижуря”, щом се появят облаци
и духне вятър, непременно ще вали. Лятно време вали много рядко град.
За да спре, се пресича с брадва, забива се в земята нож, хвърля се пе-
рустията на двора, а освен това първородното дете от семейството лапа,
стопява и гълта водата на първото паднала зърно град, а последното дете
– „изтърсака” – лапа и гълта градово зърно, което е паднало последно. За
да не вали град, се празнуват великите четвъртъци.
Първата слана пада към Кръстовден. Задържането на сланата и
затрупването и с друга става чак през зимата. Това е признак, че ще вали
сняг. Сняг започва да вали от Димитровден и спира към Атанасовден.
Но се случват понякога и безснежни зими. Снегът вали на парцалчета,
на топчета (”бобено просо”, „лапавица”) или пък с дъжд и вятър. Когато
падне първият сняг, омарчевци си търкат с него гърба, „за да не им е сту-
дено”, мият си лицата, за да са бели и здрави. Много рядко, през велики
пости пада тъй наречения „щъркелски сняг”. Той е причина да измират
от студ щъркелите, от там идва и името му. За светец на снега и леда се
счита св. Никола. Зимно време няма светкавици и гръм, но през лятото
дъждът е съпроводен с големи и непрекъснати светкавици и силни гъ-
рмотевици. Много рядко се случват светкавици без гръмотевици и то
само защото са далеч и не се чуват. Обаче много рядко пада гръм.
Понякога и зимно време гърми. Това се обяснява със затопля-
нето на времето. Ако „гърмотът става” по Илинден, тогава омарчевци
мислят че дядо Илия си търкаля бъчвите по небето и излива вода. Ко-
гато за първи път се чуе гръмотевица, всеки си чука главата с желязо,
за да е „корава”, като него. Тогава кучетата и котките се пъдят от къщи.
След дъжда се появява „пояса на дядо Господ” (дъгата). Той е направен
от разни цветове. Обаче зиме не се явява. Там където опират краищата
се взема пръст, за да се правят магии с нея, търсят се пари и се лекуват
болести. Поясът е създаден от Бога, когато е създавал света и се разпасва
от него, тогава когато изсипва над земята благодатта си. За това поясът
не всякога се явява след дъжд. Силното движение на въздуха се нарича
вятър. Него го раздухва Господ. Той излиза от дупка и когато Господ иска
да спре, запушва я и вятърът спира. Вятърът има различни посоки (вж.
Климат). Освен ветровете, късно през лятото и есента се появяват и вих-
рушки „циклони”. Вярва се, че са дело на зъл дух, носител на нещастия. За
това, ако някой бъде срешнат от вихрушка, казва: - „П-ху – П-ху, мъжко
магаре!” да отиде лошотията на мъжко магаре.

129
 Растителен мир и фитотерапия
Омарчевци са убедени, че „На всяка болка, Бог е дал билка”. По-
знанията за растителния свят бяха изпъстрени с поверия, които вървяха
заедно с конкретната полза за всеки вид.
На дървета растящи край кладенци и извори се връзваха ресни,
частица от дреха на болния, за да го остави болестта (да оздравее). Тия
дървета и храсти е грешно да се секат, големи и стари дървета също, по-
неже се мисли, че в тях живеят духове. Под тях не е добре да се спи ве-
чер. При топла и късна есен някои дървета цъфтят и дори връзват плод.
Казва се, че са се измамили. Плодът им ядат бездетни жени, „за да родят”.
За да дават повече плод, напролет дърветата се „скопяват” (режат се вър-
ховете им) и торят.
БЯЛО ДЪРВО (Акация) – служи за залесяване, за горене и за
градивен материал, цветовете му са много добра храна на пчелите;
ЧЕРЕН БОБ (Бакла) – използва се за храна. С него се „дърпа
боб” (врачува);
БОЖУР – червенияt му цвят, че предпазва от уроки;
БОСИЛЕК е „свещено градинско цвете”;
БРЪШЛЯН е „божие създание”. Вечнозелен е и служи за украса;
БРЯСТ се сее край кладенци, чешми и градини. Сянката му е
удобна за спане. Използва се за горене и дървен материал. На водосвет
омарчевци отиваха при „трите бряста” на Голямата чешва. Този вид дър-
вета са заплашени от загниване, понеже лесно изсъхват;
БЪЗ вирее в местности с подпочвена вода. Сърцевината му е го-
ляма, защото има голям „муждинник”;
ВЕЛИКДЕНЧЕ (Veronica) е малко тревисто растение със сини
цветчета, което цъфти по Великден. Момите мият с него косите си за
здраве;
ВАРТИГА – с цветовете й се кичат момите, когато отиват на съ-
бори, хоро, среща, чешма и др., за да се въртят край тях ергените;
ВЪРБА - омарчевци отбягват да садят върба в дворовете си, за-
щото там където има върба, има и болести;
ГАБЪР (ГАБЕР) имаше в Игнева кория и Тикята. Там се среща и
„пикливеца” вид габър, който като гори пуска вода;
ГЕРГЬОВЧЕ е дребно тревисто растение с ясносини цветове;
ГЛОГИНА – съществуваше обичай да се връзват кръстчета от глогина
на герданите на момите и на шапчиците на децата за здраве. При много
плод на глогините се очаква голям студ през зимата. Под тях „дяволи и
лоши духове не пристъпят”;
ДИНЯ – при първото рязане на диня, семето и се събира за сеене;
ДРЯНът цъвти най-рано, но зрее най-късно, защото „дяволът си закачал
на него дзигите” (везните). Ако има изобилие на дрянки, желъди, трънки,
130
шипки и др. горски плодове се очаква студена зима;
ДЕЛЯНКА – тревисто растение, което достига до 1 м. височина. Има
назъбени листа и ситни сборни цветове. Корените й се използват за до-
биване на валериан. Котките ги ядат много лакомо и се упояват;
ДЪБът е различни видове. На него се покачват змиите. Жълъдът се из-
ползва против диария, а младите кори на клончетата – за варене и пра-
вене на гаргара за затягане на венци;
ЕЧЕМИКът е много силна храна. Ако хората ядат ечемичен хляб, стават
много силни, а ако зобят с него коне, те се „озобяват” и „хвърлят къч”;
ПШЕНИЦА (ЖИТО И КАЗЪЛДЖА) И РЪЖ – имат наведени класове.
Празните класове стърчът нагоре. Коливо се прави само от жито, защото
то е „чисто”, Бог и душите на умрелите го възприемат направо. Пшени-
цата се дели на два вида: житото, което има плоски класове с осили и
твърди зърна с огнено-червен цвят, наречено „загария”. Цветът на класа
на житото е керемидено-златист, бял и черен, а казълджата, според класа
е с осил и без осил. Класовете казълджа с осил са два вида: зимница, с
бели класове и с медно-червени – червенка. От пшеницата става хубав
хляб. Хляб правят и от ръж, но тя е полска и когато се смели зърното й на
брашно, трябва да се почака, за да „угризе” брашното и загуби горчивия
си вкус;
ЗДРАВЕЦът издържа на студ, затова го има и зима и лете. Той се сее за
миризмата му и за правене на китки по случай изпращане на войник, за
здраве, сватбени обичаи, годежи и др.;
ЗМИЙСКА ФУРКА – расте в горите. Омарчевци я наричат „Змийска
лапат”. С листата й на Великден се боядисват жълти яйца;
КАЛИНКА - дървовидно горско растение. Момите се кичат с червените
му плодове.
КОКИЧЕ – иде от Сърнегорието. Там е било горско цвете. Но днес е
градинско и е първото цвете, което цъфти напролет;
КОПРИВАта се яде, когато е млада. С нея срещу Гергьовден се кичат
вратите на стаите в къщата, вратнята и вратите на другите сгради в дво-
ра, като се запалва и по една свещ за здраве. Коприва се поставя в тавата,
заедно с крушеви листа, в която ще колят гергьовското агне. Коприва с
червен конец и бяла пара се поставя на бакърчето, с което за пръв път се
доят овцете по Гергьовден;
ТЪРХАНОВОТО (копър) е пренесено, според преданието от жеравите,
чрез изпражненията им. Напролет, когато прелитат над село, омарчевци
им викат: „Жерави, дунави, къде ходите, елате в нашата градинка, копъри
напускайте!”;
КРАСТАВИЦА – отрязва се челото. Отърква се о краставицата, докато
се запени, с цел да й излезе горчивината, „отрязва й се пъпа”, обелва се и
се нарязва на дребно за таратор или салата;
131
КРОМИДът или „лук”. Счукан лук и сол слагат на натъртено;
КРУША – дървото на крушата се работи лесно. Дивата круша служи за
сянка по нивите на омарчевци, но тя не се сади нарочно, а е останала от
някогашните гори;
КУКУРЯКът се бере за китки, а когато цъфти за спреш;
КУМОНИГА (кумунига) е плевел по нивите. Тя действа зле върху змее-
ви и змейничеви. Изгонва зли духове, ако се запали – гори;
КЪПИНАта е диво, влачущо тревисто растение. Расте по синурите на
нивите. Връзва вкусни плодове – капини. Сок от къпини се използва при
заболели от прекалена пот очи;
ЛОЗА, ГРОЗДЕ – в старо време гроздето на дивата лоза се ядяло. Ос-
танки от нея има запазени и до днес в долищата на горите. След това
засели, като питомно растение нашенската лоза, заради гроздето и
спиртните питиета, които приготвят от него. Преди Света Богородица
/Преобр. Господне/ не се яде грозде. Грозде в огън и нечистиви места
не се хвърля, нито пък се пипа с мръсни ръце. Мъзгата, която изтича от
кютюците след порязването на лозето, се събира в шишенца. С нея се
лекуват заболели очи, а и болестта „лозинка”. Понеже лозинката бива два
вида: бяла и червена, затова и сокът, с който я лекуват, трябва да бъде от
лози, които връзват бяло и червено грозде. Гроздето не червясва, понеже
листата са на високо място;
ЛЮЛЯКът е градински, с по-едри цветове и горски (в Тикята) с по-дреб-
ни. Той се сее в градините заради цветовете и аромата им;
ОРЕХът има много дебела сянка. В омарчевските песни ореховата сянка
е възпята така: ”Сянка орехова, вода кладенчева”. С листата на орехите
мамят в черква душите на умрелите на Духовден, като ги поставят под
колената си. Ореховите листа се употребяват за къпане на рахитични
деца, за боядисване. Има предание, че тоя, който сади орех, когато стеб-
лото стане дебело колкото врата му, ще умре. За да не стане това, когато
се засади орехово дръвче, се обикаля с пояса на човека, който го е садил
и се прави една окръжност, дълга до 4 м. или пък се сади в стомна, крина
и се заравя в земята;
ПЕЛИНът се бере през русалската неделя и се оставя в сандъка или
юклюкя между вълнените дрехи, за да не ги ядат молците;
РАЗКОВНИЧЕ е дребен трифил с 4 листа вместо 3. Бере се напролет.
Някои вярват, че оня който открие разковниче, може да „отключи всяка-
къв ключ”, да намери имане, а момата – да се ожени за който си пожелае.
То донася щастие на оня, който го има в семейството си;
СТАРО БИЛЕ (сечено биле – Atropa belladonna), лекува „яри” (струпеи,
пресечено, здраво заболяло, циреи и др. болести). С „мъжко старо биле”
се лекуват мъжете, а с „женското старо биле” – жените;
СЪСЪН – или „сън коте” вирее в Сърнегорието. Когато за първи път го
132
види човек, откъсва го и си глади лицато с него, думайки: „На мен раз-
сън, а на Иван сън!” Или ако желае да спи, казва обратното;
ТАТУЛът е отровен. Листата му се употребяват, като лекарство против
астма (задух) и сърдечни заболявания;
ТИКВАта е три вида: жълта, нарънчена и синя. Тя е отлична храна и лек
за храносмилателните органи;
ТОПОЛАта или „кавакът” гръм го не хваща (гръм не пада върху него).
Дървото му се използва за дикани, дъски и кибритени клечки;
ТРЕПЕТЛИКА или „сипитлика” е дървовиден храст, чийто листа и от
най-малкия ветрец трептят, понеже са редки и с неустойчиво равнове-
сие. Сянката и много рядка, подвижна;
ТРОСКОТ (Айрък) – с отвара от корените му се лекуват болки в сто-
маха;
ТРЪН (ТРЪНКАТА) – от него бягат злите духове и болести. С него се
ограждат дворовете, понеже е бодлив и през него не може да се преми-
нава;
ЦАРЕВИЦА (мисир) – царевичен хляб (не се носи на черква);
ЧЕРЕША – плодовете на черешата червясват, защото ги „наплюват”
малки пеперуди;
ЧЕСНОВ ЛУК (ЧЕСЪНЪТ) – има предание, че е произлязал от дивия
чесън (Лужникът в Долната курия или полски див чесън). Той пази от
зли духове и змии, за това се поставя на шапката на дете, „лихуса” (ро-
дилка/ и в леглото и, вързан с червен конец. Яко някой мързеливец се е
разработил или пък болен е станал да работи, се казва на подбив: „Да не
му е уроки, той иска един чесън да му вържем, ама, ха, де, от нас да мине!”
За оня, който яде много чесън и мирише на другите, се казва: „Мириши
на папуняк или пор!”;
ШИПКА – плодовете й се ядат против диария;
ЯБЪЛКА – в случай, че някоя ябълка не връзва, на Гергьовден, рано пре-
ди изгрев слънце, стопанинът и стопанката отиват при нея. Стопанинът
с брадва с ръка замахва върху ябълката и казва: „Ще я отсеча, защото не
връзва” – жена му го хваща за ръката и дума: „Стой, не я сечи, тя тази го-
дина ще върже” – това се повтаря три пъти. След това отиват в къщи с вя-
рата, че ябълката се е „уплашила” и ще върже плод през пролетта;
ЯВОР – сянката на явора е дебела. От дървото му се правят хубави свир-
ки, възпяти в народните песни;
ЕНЬОВЧЕ – тревисто растение, цъвти в жълто на Еньовден. Цветове-
те му миришат хубаво. Сутрин рано, на Еньовден клонче от еньовче се
държи в ръка. При изгрев слънце, ако главата ти е в сянка – чака те дълъг
живот, ако не е, чака те смърт;
ЛАЙ-КУЧКА – цветовете й се берат, сушат и варят, като чай против
болки в стомаха, простника, за миене на косата и др.;
133
ЛЕПКАТА (Galium aparine L) – се оплита с лай-кучка на венци и се по-
ставя на главате и кръста на жени, момичета, булки и деца, за да се запа-
зят от „самодивски стъпки” и болести.
МЪЖДРИЯН – дървото се използва за горене и „потреба”, а кората му се
поставя в коритото с вода на кокошките, за да не ги хващат болести. От
него правят кобилици и жигли, корита, вретена, вили и др.;
ПЕРУНИКА (син крем) – сее се за цвета му;
СРАМНИЧЕ – цветовете му имат приятен мирис. То е символ на срама.
Някога цветът му е бил черен, а по края – бял. Поради това, че „безсра-
мието възтържествувало” целия цвят избелял;
РОСЕНА или „самодивско цвете” е с неприятен мирис. Цъфти през „ру-
салската седмица”;
СЕДЕФ (седефче) – мирише тежко и се употребява против главобол,
като листата му се чукат и се връзва на главата на болния;
СЛЪНЧОГЛЕД или „слънчева любовничка” е маслодайно растение, ук-
раса на бостаните;
ТИНТЯВА (синя) – употребява се като лекарство за нерви и магии про-
тив змеьове;
ТРЪНКА – коренът й се пие против болки в стомаха. Плодовете й се
ядат против диария;
ЧЕРЕН ГЛОГ – от него се правят люлки за деца, защото „деца люляни в
такава люлка не се разболяват и не умират”;
ИГЛИКА – в народната медицина се използва против жълтеница;
КАНТАРИОН – с него се налагат „прорезни” рани, а в смес с лайкучка,
тетря и дюлеви листа се пие като отвара за болки в стомаха;
ПОВИТ или „СКРЕБЪР” – от него се плетат старите кошери за пчели.
Стеблата му се режат до коленцата, топлят се на огън и с тях се парят
ревматични стави;
БОЗАЛЪК (остра трева) - среща се по мерите и горите;
ПОДБЕЛ - отварата от него се пие против кашлица;
МЕЧА ПИТА („МЕЧО УХО”) – с листата му се лекуват циреи и пъпки;
РЕПЕЙ – с плодовете му запушват миши дупки. Отвара от корените му
се употребява при косопад.

ЖИВОТИНСКО ЦАРСТВО
Птици
Омарчевци покровителстват полезните и безвредни птици. Па-
зят гнездата им. За тях птиците живеят свой живот и говорят свой език.
Те са в помощ на човека, ако и той е щедър към тях. Убийството им се
счита за грях, заради поверието, че и те имат душа. Песента на пойните
птици е по-хубава сутрин, отколкото вечер, когато са кацнали или летят
ниско над земята.
134
 ВРАБЧЕ – мъти два пъти в годината. Живее винаги край хората,
защото там намира храна за себе си;
ДОМАШНИТЕ ГЪЛЪБИ живеят по двойки;
ЖЕРАВ – вярва се, че жеравът е пренесъл семената на копъра у
нас през Дунава;
БУЛИЧКАТА в Омарчево наричат кадънка;
БУХАЛ – храни се с насекоми, мишки и змии. Живее в гори и
необитаеми места.
ВРАНА (гарга) – когато се съберат много гарги и заиграят хоро,
значи дирят храна. Бързото прелитане с грачене на ято врани от едно на
друго място е на вятър;
ГАРВАН – щом грачи над селото, значи ще духа вятър. Гарванът
е птица предвестник на прокоба, болести и нещастия;
ГЪСКА (ПАТКА) – голяма и угоена домашна птица с тромава
походка, защото краката й отзад са пригодени за плаване. Омарчевци ги
считат за глупави, въпреки че им разправях как са спасили Рим;
КОКОШКА - Ако някоя кокошка пропее я продават или я ту-
рят в торба с камъни и я прехвърлят през къщата. Ако оживее я пускат,
защото мислят, че след подобен стрес няма повече да пее, а и да пропее
отново няма да има „зарар” (загуба) в къщата. Когато се коли кокошка,
главата й се хвърля на покрива. Ако петел пропее на прага или пред къ-
щата, ще дойде гостенка. Ако кокошка снесе меко яйце се мисли, че е
болна или е яла солена храна, или че яйцето е без зародиш и се хвърля
на пътя. За да са здрави и многобройни кокошките, на Васильовден след
като свърши сурвакането, децата хвърлят „сурокниците” на курника.
Омарчевци са убедени, че с пропяването на петела всички зли духове
бягат, дори и тези, които в момента са мъчели някого. За това са раз-
пространени много легенди. Любим въпрос, с който омарчевци обичат
да препитват „многознайковците” е гатанката:”Я кажи откъде пикае ко-
кошката, щом много знаеш”. Кокошката е честа гостенка на омарчевската
трапеза. От нея се приготвят различни вкусни гозби. За курбан се вари
цяла и после се препича на огън. При ядене месото се разпределя по оп-
ределен начин в семейството: - Бащата яде кълките („копаните”), майка-
та – трътката, защото ако я хапне някое дете, ще го „корят”. Плешките са
за момченцата, да са силни, а момиченцата ядат шийката, за да се научат
да шият. Момите ядат крилата, за да отлетят от бащината къща в друга –
при годеника си. Сърцето също се дава на момчетата да станат сърцати.
За ядеца на пилето се прави облог. Хващат го двама, чупят го и казват
„ядец” и този, при когото остава, печели облога;
КОСът обича много гроздето;
КУКУВИЦАта закуква на 9 март (стар стил) и спира на Петров-
ден. Който чуе пръв кукувицата напролет, ако има пари у себе си, през
135
годината ще е здрав и богат, а ако няма – ще е беден и нещастен;
КУКУМЯВКА или „пукалката”. Ако „запука” на комина, къщата
ще запустее;
ЛЯСТОВИЦА Гради гнездата си по стрехите на къщите. Счита
се за грях да се разваля гнездото й, да се пипа или убива. Който я пипне
ще стане „писан” като яйцата й, та даже и децата му. При първа среща с
лястовичка напролет се слагат мартениците под камък, а след време се
гледа има ли там мравки или „божи кравички”. Ако има от последните ще
се развъдят говедата, а ако има мравки – овцете;
ОРЕЛ – в началото на миналия век в омарчевското землище се
срещаха картали, сиви малки орли, дугани, малки бели орли, клеки, го-
леми бели орли и лешояди, големи черни орли. Дълголетието им не е ос-
танало незабелязано от омарчевци, които казват: „Той мисли да живее с
орлите” за някой, който работи много, печели добре, а е пестелив. „Няма
да живея с орлите, я” ще отвърне на упреците някой, когато се „разпусне”
и похарчи някоя пара в повече. Орловите гнезда не бива да се развалят,
защото ще вали град. Орлетата не бива да се убиват. Когато орли се вият
над селото грачейки, това е на смърт, някой ще умре. Те летят на 1000 м.
височина, вярваше се, че носят градоносни облаци, но ако пожелаят мо-
гат да спасят селото от град. Орлите се хранят с мърша. Пият вода от ре-
ките и гьолищата, нападат диви и домашни животни – най-вече кокошки
и пилета;
ПАУН - Перата му носели булките, заедно с изкуствени червени
гюллове със зелеви листа. А момците ги поставяли на калпаците си, как-
то се споменува в песента за Стуян Индже войвода от Сливен:
ПУЯКът има на гърдите си между перата снопче корави като коренчета
косми (за разлика от фитката). Има и „сапол” наместо гребен и червена
глава, подобно на фес, за това се счита за турска птица;
ПАПУНЯЦИ – прелетни птици;
ПАТИЦА – тя се нарича с турското име юрдечка. С перата й се
кичат моми и момци. Тя е разноцветна, лъскава и има „криволици”;
СВРАКА – малка крадлива птица с бяла перушина и черни пера
по главата, крилата и опащката. Свраката „знае къде живеят самодиви-
те”. Напролет се проскубва, защото „тогава вършее росеновите върхове
откъснати от самодивите”. Тя живее в гората и полето, но идва и в селото,
каца из дворовете, по къщите и другите сгради, за да открадне нещо или
пие кокоши яйца;
СЛАВЕЙ – „надпява се с моми – певици” като в песента:

136
Приз гура вървяхъ
два вакли уфчеря,
със черни димни,
с`сини интирии,
с вишняви калцуни,
с черни каревли,
със къръм калпаци,
На калпаците им
пера паунови,
учи суколови.
Пирата триперят,
гуратъ люлеят.
все млади девойки;
Втори синджир роби –
все млади невести;
Трети синджир роби –
Драганка и славей
Седнала е Драганка
под дърво маслинено.
На костен герьов шие,
като шиеше и пееше.
Славей Драганка думаше:
Драганке песнопойнице,
я пей Драганке да пеем,
да пем да се надпяваме.
Кумъ Драганке надпееш,
Драганке, ше ми отрежеш,
крилцата до раменцата,
крачката от коленцата.
Ако те Драганке надпея,
Косата ще ти отрежа,
косата от косишника.
Пели са два днии три дня.
Пели са надпевали са.
Стуян горду думъ:
- Гору ле зеленъ,
воду ле студенъ,
що си повехнъл,
ощи пусърнъл?
Гура утгуваря:
- Сване, мад юнако,
Щом катум питъш,
праву да ти кажа.
Вчеръ съ минъли
три синджира роби.
Първи синджир роби –
все млади юнаци.
За туй съм пувехналъ,
ощи пусърнълъ,
ут тежки кахъри.
Драганка славей надпяла,
с дванадесет езикя,
с тринадесет гласа.
Славей Драганке думаше:
- Драганке ша ти се мола,
не ми крилцата отризай,
крилцата от раменцата,
крачката от коленцата,
че имам малки рожбички,
пиленца, малки славейчета.
Да си пиленца отгледам.
Тогава сама ще дойда,
да ми крилата отрежеш,
крилата от рамената,
крачката от коленцата.

СОЙКА – горска птица, като гаргата, но с по-дълга опашка;

СОКОЛ – омарчевци различават сокола от дугана (хатмаджа);
СТЪРЧИОПАШКА – живее в скали край реките и се храни с
водни насекоми;
УЛОВИЦА (воловарче) – преданието разказва, че момче-воло-
варче имало майка-мащеха. Веднъж, като пасяло воловете в Курията,

137
заспало и ги загубило. Като се върнало, мащехата му го нахокала и про-
клела: „Да станеш птица – воловарче, ако не намериш воловете!” – така
и станало. Дълго овчарчето дирило воловете из гората, но не ги наме-
рило... – клетвата на мащехата го стигнала и то се превърнало в птица.
Днес, напролет и лете, тази птица нощем жално писка из гората „дири
воловете си”;
ЧУЧУЛИГА – хвърчи най-високо от всички птици. Според пре-
данието достига чак до безвъздушното пространство, където побеснява.
При завръщането си на земята заразява другите птици, които умират, а
кучетата побесняват ако ги изядат;
ЩЪРКЕЛ – гнездят по покривите, в близост до хората, за да
предпазят яйцата и малките си от орлите. Те „носят пролетта”. Който
види пръв щъркел да хвърчи, ще е работлив през годината, а ако той седи
– ще го мързи. Ако щъркела е чист е на немотия, ако е мръсен ще има
„булнук” (плодородие). Когато децата видят за пръв път щъркел, викат:
Щъркел, щъркел, балабан,
похлюпя се под гарван,
дурду дойди Желюв Иван,
да ти даде парица,
да си купиш халвица.
Щъркеловите яйца не бива да се барат, защото щъркелите ги изоставят.
Те изхвърлят от гнездото това щъркелче, което е било барано от хора.
Но съществува предание, че това ставало тогава, когато излюпените не
са двойки. Щъркелите зимуват в топлите страни. Те сами прехвръкват
моретата. Вярва се, че пренасят лястовичките върху себе си. Те унищо-
жават жаби, змии и др. животни, за да се хранят. Воденичката на щър-
кела се употребява за цер против маясъл. Има случаи, когато поставят
гъше яйце в някое гнездо, за да го измъти щъркела. Но ако щъркелицата
не познае яйцето и го измъти, другите щъркели се събират на съвет в
гнездото, разглеждат новороденото, тракат с клюнове и след това убиват
щъркелицата. Такава участ сполетявала и оня щъркел или щъркелица,
които поради болест не са могли да заминат за топлите страни с други-
те щъркели и благодарение на милосърдни селяни, птицата е изкарвала
зимата в Омарчево;
ЯРЕБИЦАта е със силен поглед, хитра, умна и бързонога птица.
Омарчевци сравняват ония млади момичета, които са пъргави, работли-
ви, умни и хитри с „яребички перперички”;
КЪЛВАЧът е птица-скитник. Хвърчи из гората, каца по дърве-
тата, чука по ствола им с човка и писка. Считат го за предвестник на
лошотии, пустота. Обаче народното поверие забранява да се убиват къл-
вачите, за да не вали град;
138
 ОРЕХЧЕто е най-малката птица, която познават омарчевци. Тя е
толкова малка, че може да се провира из най-гъстите щубраци и глогини
и затова наричат орехчето още „муши-трънче”;
ПЪДПЪДЪКът е прелетна птица. В народните песни я наричат „перпе-
ричкъ”. Тя е получила името си от звука, който издава: „пъд – пъд, пъд
- пъдк”... Отстрелват го за вкусното месо и пъдъдъчата мас, която е ле-
ковита.

Млекопиещи
БИВОЛ – когато се уплаши, макар че е тромав, бяга най-бързо от
всички животни - „кон не го стига”. Биволът предусеща болести. От него
бягат вълци и мечки, защото е силен. Той не щръклее;
ВИДРА – мъжката видра, когато я наранят си изяжда мъдете, за да не ги
вземат за цер;
ВОЛ, БИК, КРАВА, ТЕЛЕ – на телна крава и на вол не се минава
път и им се става на крака. Ако воловете са хубави им казват: „Хубави
като ангели”. Не е добре да се бие и псува (пропъжда) вол, да се „дава”
на кучета, на зверове и болести, да се кълне. Ако някой вол умре се смя-
та, че е „урочасан”. Когато закарат вол на сватба, най-много обича да е
впрегнат в кола. Ако някое говедо страда от „раза” (болест в жлъчката),
тогава нощем „приривава”. Говеждата „раза” се използва, като цер про-
тив жълтеница. Игриви ли са говедата е на вятър, на зима. Магьосници
измамват млякото на кравата и тя остава безмлечна. Ако смок се научи
да сучи от крава, когато тя отиде на същото място мучи, както мучи за
телето си и той пак идвал да суче. Онова говедо, което е най-напред на
чардата, е най-леко. Говедата щръклеят, когато наближи да вали дъжд,
защото „щъркелът” (стършел) ги напада. На св. Вартоломей не се впрягат
волове – тогава е (техния) празник на говедата;
ВЪЛК – вълците бесуват през м. декември, а се „кучат” през м.
март (9 март стар стил). Вълчицата ражда от 5 до 9 вълчета. Едно от въл-
четата майка му храни „башка”, на 10 м. настрана от другите вълчета, за
„хиргелджи” т.е да хапе конете. Най-силен е вълкът във врата си. Върви
„битивя”, не може да си обръща главата. Той казвал: „Както ми е як и
здрав врата, да ми е така силна „задята” (къча), ще мога да нося едно 3
годишно теле”. Вълкът не може да помирисва, но вижда в „тъмна нощ
в черна угар, черно шиле”. Той вие и вика другите вълци. Когато убият
вълк и извадят гръцмуля му, през него прекарват жито, за да бъде ху-
баво. Може и да мине през стадо овце и да не си отвори устата, защото
е „заключена”. Вълкът се плаши от влачещо се въже или пояс. Така са
се спасявали много хора. Той се бои още от змии, огън, мечки и ловци.
Ако убият вълк, одират кожата му и я разнасят из селото, а омарчевци
даряват ловджиите с вълна, жито, брашно, пари и др., загдето са спасили
139
хората. Ако вълк изяде купена овца, тогава се смята, че продавачът не
я е дал „халал” (посвидело му се). Когато се съберат много вълци, смята
се, че бесува вълчица. Тогава те образуват глутници, също като кучетата.
Днес няма вълци в омарчевското землище;
ЗАЕК – ако мине през село, не е на хубаво. Ще има болести. Ако
заекът бяга надолу, викал: „Мотика, лопата!” т.е. пребивал се и неприяте-
лят му можел да го стигне, изяде – погребе, а когато бяга нагоре, тогава
думал: „Бягайте, крачка вятър ви носи!” В приказката за „Кобиловия син”,
дяволът язди заек, наместо кон;
КОЗА – не се пренася курбан, защото приличала на дявола;
КОН – Жребците не се страхуват от зли духове, понеже са сил-
ни. Те пазят другите коне. На коня не бива много да се доверява човек.
„Конска глава ли е”, както казва Настрадин Ходжа и на череп трябва да се
постави „гем”. В народните песни пък се казва „конче вихрогонче”, „верно
конче” – неговата сила няма да изневери на ездача. За да бъде силен един
кон, трябва да се наблюдава, когато се ражда. В носа му се намирало мал-
ко далаче, ако го изпърха, ще бъде бегач, ако го глътне – няма да бъде
бегач;
КОТКАта не е приятел на човека. Повече обича деца, защото те я
хранят, а големите хора – не, защото я бият. На оня свят подклажда огъ-
ня в пъкъла на своя стопанин, ако душата му отиде в ада, докато кучето
му гасяло огъня. Тя мъчно умира. Не е добре да се убива котка и да се
дере. Кучето и котката не се обичат. Съществува пословицата: ”Обичат
се като кучето и котката”. Ако котката си пече гърба на огъня, ще има
зима, лицето – няма да има зима. Ако се облизва – ще вали или гости ще
дойдат;
КУЧЕто е другар на човека. Пази го от дивеч и разбойници. Спо-
собно е да различава добрите от лошите хора въз основа на настроени-
ята или миризмата им. Когато Бог си вдигал „берекетя” от земята, то му
се моли поне едно коматче хляб да остави на господаря му. Ако човек
сънува, че черно куче го хапе и черни кърви му потичат, то значи, че ще
има убийство в семейството или нещастие. Съботничевите кучета не се
плашат от вълци. Те са „лютозъби”. От тях вълците се плашат. Вълкът е
неприятел на стопанина, затова кучето не го обича. Кучето пропиква от
страх или голяма радост. При гръмотевици кучето се пъди, защото ги
привлича. Ако някое куче лае, то е във връзка с промяна на времето, ми-
наване на хора, а вие ли, ако не е на вълк, предсказва, че стопанинът му
или някой член от семейството ще се разболее или умре. Тогава стопани-
те му викат: „Ху, у, у гиди мастиьо, дано да завиеш главата си! ”. „Умилква”
ли се куче на някого, значи го познава, ако рови под стрехата и си прави
легло, е на зима и лошо време;

140
 КЪРТИЦА – кости от къртица се пришиват на малки деца про-
тив уроки, а пръстта от къртичините се употребява за цер;
ЛАЛУГЕР (суек) – омарчевци казват: „Див, като лалугер”, на уго-
ения: „”Дебел е, когато умре, има да храни лалугерите” или пък: „Отдавна
е нахранил (са го изели( лалугерите”;
ЛИСИЦА – мисли се за най-хитрото животно. Съществува пого-
ворка: „Мина му лисица път” – значи, няма да сполучи;
МАГАРЕ – когато човек язди магаре, тогава магарето думало
”Лопата, мотика”, а конят – „Дръж се, не бой се, вятър те носи”. Магарето
е много упорито (инат). Ако се е търкаляло някъде магаре, на същото
място търкалят децата, за да не плачат. Магарето води камили, овчи ста-
да, защото е „ирбап” за тази работа;
МЕЧКА – Щом мечкари доведат мечки, болните лягат та мечки-
те да ги тъпчат, за да оздравеят. Трескави се кадят от козината им;
МИШКА – появата на много мишки вкъщи означава сиромашия,
а полето – гладория. Прояждането на покъщнина от мишки означава, че
стопаните са работили на мишите празници. Те се празнуват на 11 ноем-
ври (стар стил), третия ден след Димитроден. Този ден жените не предат,
не тъчат, не шият, но мажат къщите, за да замажат очите на мишките;
НЕВЕСТУЛКА (байновата булка) Към нея човек трябва да се от-
нася много любезно, защото прави пакости, ако се разсърди. Прояжда
дрехи, хапи добитъка и той умира, ако не се надупчи с игла ухапаното
място и намаже със смес от счукан базак, млеко, чесън и оцет. Унищожа-
ва масово мишките. Съществува предание, че в къща с хамбар има миш-
ки и някой види байнова булка, трябва да й извика: „Байнова булчице,
ела тук, защото има много мишки. Те ти се смеят на кюркя”. После поста-
вя на мястото, където е видяна невестулката хурка с каделя от червена
вълна и вретено. И скоро тя унищожава мишките. Омарчевци живеят с
убеждението, че байновата булка е прокълната от свекърва си невяста;
ОВЦА, ОВЕН, АГНЕ – агне до Гергьовден не се коли. По време
на мърленето на овцете, овните се „кюскат” (борят) от ревност. Оня, кой-
то пръв види напролет черно агне, се вярва, че няма да види хубаво през
годината, бяло – ще блее, а шарено „урта-будала” (средно – ни хубаво,
ни лошо). Съществува легенда, че по-рано овците и биволите щръклея-
ли, а говедата и конете не: „Било лято, Бог правил обиколка по земята и
се уморил. Седнал да си почине при един говедар, чийто говеда и коне
„мръхтели” (не щръклеели). Поискал от него да му донесе вода и нещо да
хапне, но говедаря отказал. Тогава Бог станал и го проклел: „Лятно вре-
ме говедата и конете ти да щръклеят” – още щом се отдалечил, говедата
и конете пощръклели. Говедарят разбрал какво е сторил, но Бог вече се
бил изгубил. След това Бог се появил при един овчар, чиито овци щрък-
леели и той бягал насам-натам, за да ги връща. Бог поискал вода и ядене
141
от овчаря. Овчарят имал вода в кратунката си, но понеже била топла,
казал – ще ти донеса студена. Отишъл, напълнил кратунката със студена
вода и дал на стареца да пие. Дал му и ядене. Бог се нахранил и заминал.
Овцете ведната „смръхнели”. Овчарят останал много доволен.
Същото направил и биволаря. Той нахранил и напоил Бог и затова биво-
лите му престанали да щръклеят. От тогава говедата и конете щръклеят,
а овците и биволите не. Ако овците одрънкват хлопките си – и времето
е добро – ще се развали, ако е лошо – ще се оправи;
ПРИЛЕП се улавя и коли със сребърна пара. След това се на-
солява, изсушава и се късат части от него, които зашиват на ергените в
калпаците, а на момите - в поясите, за да се „прилепят” мома към ергеня
и ергеня – към момата... Късчета от тялото на прилеп се носят като та-
лисман от хората, за да не ги хващат „лошотии”;
СВИНЯ – когато свинята играе и носи дърва в устата си, предвещава
студ, сняг, а когато я заколят, по маста й се гадае дали ще е женско или
мъжко телето, ако стопанина има телна крава. По далака й се гадае каква
ще е зимата;
ТАРАЛЕЖите са два вида: свински и кучешки. Познават се по
муцунките им. Свинските имат зурла, а кучешките – муцуна. Свинските
таралежи се ядат, а другите – не.Те са страхливи. Когато се уплаши се
свива на кълбо. Полезен е, защото яде мишки и „зъми” (змии);
ЯЗОВЕЦ (бурсук) е много чисто животно. Лисицата знае това. Замърся-
ва му гнездото, той го напуска и тя се настанява в него. Счита се за много
грозно животно. На грозен човек се казва: „Грозен, като бурсук”;
ПОРА И КОКАРДЖАТА – миризливи и вредни. Ядат пилета;

Влечуги и мекотели
ГУЩЕР – зимува в късна есен и зима в дупките си. Ако през зи-
мата и есента има топли дни, излиза на припек над земята. Напролет
излиза по Благовещение;
ДЪЖДОВНИК – излиза от дупката си само по време на дъжд,
затова е името му;
ЖАБА – развъжда се с яйца, които като се излюпят са попови лъ-
жички. След това им израстват крака - предни, опашката им се скъсява
и накрая изчезва. Грешно е да се убива жаба: „Който убива жаба – майка
му умира”. Ако някой обърне жаба обратно, мисли се, че жабата го кълне,
понеже мърда долната част на устата си. Жабите кречат рано напролет
на дъжд и хубаво време и предвещават пролетта;
ЗМИЯ – Бог проклел змията така: „По земята да се влачиш и
пръст да ядеш, и който те види, да ти смаже главата!”, понеже излъгала
Ева да изяде ябълката. Ако някоя змия ухапе работен добитък зиме, зе-
мята не я прибира. Тогава я убиват или умира от студ. Вярва се, че ако
142
някой убие змия, греховете му се плащали. Те хапят хората, но причи-
няват смърт, само тия - дето са отровни: пепелянки, усойките и стре-
лците. Лятно време, когато жетварите спели по полето, случвало се змии
да влязат в устата на някой. През 1938 г. например змия влязля в устата
ня една терлакиня (балканджийка) – жетварка в землището на с. Кер-
мен, защото спяла с отворена уста, а преди да легне пила мляко. Един-
ственият начин да накараш змия да излезе навън е да се постави под
човека бакър с вряло мляко, чиито пари стигат до змията и я привличат.
Змийската риза, рогчетата и костите служат за правене на черни магии
и превръщане на хора в змейове, змеици (песента за Стоянова майчица).
Омарчевци сравняват всички жени със змии, затова, когато мъж се заже-
ни, гледа „като бръкне в торбата, поне да хване усойница, не пепелянка”;
КОСТЕНУРКА не е добре да се убива. Яйцата и се ядат като лек
за „вятъри” (ревматизъм). Изгорена черупка служи за цер;
ОХЛЮВ – напролет децата събират охлюви и им викат: „Охлю-
вче, бохлювче, покажи си рогичките, да ги видим, бели ли са, черни ли
са!”;

Насекоми
БОЖА КРАВИЦА – появават се към Великден;
БРЪМБАР (брумбал) – има повече при сухо време и съвсем мал-
ко при „кишаво” (дъждовно). Ако са в изобилие, предвещават глад, ако са
малко – плодородие.
БЪЛХА (бъхла), ВЪШКА – за прогонване на бълхите от къщи,
съществува следния обичай: ...Взема се пилешки „копан”, от пиле заклано
на великите заговелки (месни заговелки). Тази кост се запазва в къщи до
поява на нова месечина през м. март, когато домакинята измита къщата
и заедно със сметта изхвърла „копана” на пътя като казва: „Вън бълхи,
вкъщи – марта!”... На великите заговелки, хората след като хвърлят стре-
лите, прескачат огъня, за да не ги хапят бълхите. Малките на въшките се
наричат „чинета”;
ДЪЖДОВЕН ГЛИСТ, КОРЕМЕН ГЛИСТ, ЧЕРВЕЙ, ГЪСЕНИ-
ЦА – гъсеницата се люпи от яйца. Тя се превръща в какавида, а какави-
дата – в пеперуда;
МОЛЕЦ – унищожава се с пелин, като клончетата от него се на-
реждат между дрехите. Поставя се заедно с миризлива върба, за мирис.
МРАВКА – мравките се размножават от яйца. Ако се появят
мравки в къщите на някои хора, това показва, че ще се развъдят овци,
ще има плодородие, ще забогатеят. Те се прогонват с корени от дивисил
(растение прилично на лапада). За да се въдят овцете костите на гергьов-
ското агне (агне заклано на Гергьовден) се заравят в мравуняците;
КАЛИНКА – когато мома или ерген хване калинка, вдига ръка с
143
калинката на някой пъст и казва: „Кац, кац калинке, накъде ми е любов-
ника?”. Вярва се че годеника (годеницата) ще дойде от посоката, в която
калинката е отлетяла;
КЪЩНА МУХА – ако къщните мухи започнат много да се увър-
тат край лицато на хората, значи ще вали;
ОСА – казват за сприхава жена: „Лоша, лоша, като уса!”;
ПАЯК – къща с паяк има благоденствие. Ако паяк ходи по човек,
значи ще има гостенин или известие, ако е неспокоен и оплита здраво
мрежата си – времето ще се развали.Ако през пролетта или есента из
въздуха се носят паяжини, годината ще е плодородна;
ПЕПЕРУДА – някога се вярваше, че големите нощни пеперуди
с „очи” по крилата, били изпращани от магьосници, да вземат „максуля”
на млякото и житото. За това се убиват. През пролетта първата видяна
пеперуда, ако е бяла, предвещава добро през годината, а черна – беди;
ПЧЕЛА – ония пчели, които правят медните си пити „налъко-
тен” в кошера, са „леви пчели” и много жилят;
СВЕТУЛКА – когато за пръв път се види светулка се вярва, че
паднал първия сноп – настанала е жътва;
СКАКАЛЕЦ – много скакалци предсказват „мокреш” (кишаво).
СТОНОЖКИ (суек, скрипя)- ако някой убие суек се вярва, че
друг ще му влезе в хляба и той ще го „схруска”;

ЧОВЕК, ИСТОРИИ И ЛЕГЕНДИ

Бог създал човека от червена пръст и му „духнал” душа. Първите
хора били много високи. Спънат ли се в капини и паднет, умирали ту-
такси. В последствие Бог намалил ръста им, до тоя на днешните хора.
В гората живеели ниски човечета, наричани джуджета. Най-силни били
хора с остатъци от опашки и крила. Мъжът е по-стар от жената. Тя е
направена от реброто му, за да е в услуга и за продължение на рода. Мъ-
жът има мустаци и брада, за да прилича на Бога, а жената „дълга коса и
къс ум”. Дяволът поискал да я улови, но тя му се изплъзнала и той успял
само да й оскубе „задята”, брадата и мустаците. Затова тя е по-хитра от
него. Дланите и стъпалата на хората са вдлъбнати, защото са от юнака
що рязал месото от ходилата и ръцете си, за да нахрани орлицата, която
го пренасяла от долната земя на белия свят. Най-галени са първородните
деца и „изтърсаците”. Детето не прохожда веднага, като агнето, защото
има майка да го носи. Жени, които са инатлии са много опърничави –
„на косеното викат стрижено”. Стариците се смятат за магьосници, врач-
ки. Като остареят, те се вдетиняват. Някога старците ги избивали. Но
веднъж настанал голям глад, никъде нямало жито за посев и никой не
знаел откъде да намерил. Тогава един старец, спасен и скрит от сина си,
казал, че жито ще намерят, като разровят мравуняците. Така и станало.
144
От тогава старците са на почит.
По бялото по ноктите се съди за агънцата, които ще се родят на
стопанина през годината. Отрязани нокти не бива да се хвърлят в огъня
или да се тъпчат.
Различните народности и вери са произлезли при вавилонското стъл-
потворение. От тогава са се появили различни народи с различен мирис.
Българите не миришат, понеже при кръщаването ги солят, за разлика от
турците, евреите и циганите. Последните са дошли от Африка. Децата
викаха: „Цинга – манга дудуна, на гъза ти кратуна”. Някога в селото до-
хождали яйчари (ганозлии) - гърци. Понеже през робството имало граж-
дани, които се гърчеели, омарчевци им викали гърци. На тях децата се
присмивали: „Грък пръдна, гърне разби, пак пръдна – събра го”. Кучетата
помирисват отдалеч циганите и много ги лаят. На цигански клетви ни-
кой не вярва, защото са лъжливи. По вяра те се делят на мохамедани и
християни, и имената им са такива. Същото е и с празниците им. Едни-
те празнуват с турците, другите с българите. И едните, и другите бяха
мързеливи, прости, бедни, дрипави и гладни – за това крадяха. Обичаха
да се хвалят, но бяха страхливи. Съществуват поговорките: „Мързелив,
като циганин”, „Крадлив, като циганин”, „Дрипав, като циганин”, „Хвали
се, като циганин”, „Посмали манго”- казваха на този, който преувеличава
истината.
Първото царство на турците било в Мала Азия. Те произлезли
от дъщерята на български цар, омъжена за куче. Когато пораснали де-
цата на царската дъщеря, отишли да искат от дядо си (българския цар)
„мераз”. Той им дал една неощавена волска кожа и рекъл: „На, разпънете
тази кожа и каквото пространство заеме, такова място ще получите от
царството ми”. Синовете на княгинята (вярва се, че е Тамара, Мара, сес-
тра на Шишман III) взели кожата. Отишли на черноморския бряг. Наря-
зали кожата на тънки „каишки” и като опънали тия каишки, заградили
една доста голяма част от българското царство. Това станало причана да
се скарат с дядо си. Почнали войни и най-после завладели царството от
дядо си – българското царство. За това те обичат кучетата, женят се за
много жени, а не ядат свинско, понеже вярата не им позволява. Кадъните
им се забулват, за де не ги гледат другите мъже. Вярва се, че ако някой
българин се потурчи, значи в кръвта му тече турска кръв. Турското при-
ятелство е несигурно. „На турчина дослукът е на коленете му”, за най-
дребната работа, може да се скара с човека.

Демонология
Старите омарчевци вярвали в таласъми, вампири, караконджули,
ветрища, вихрушки, гласове, хали, лами, змейове, вили, самовили, диви,
самодиви, юди, русалки, орисници, късмет, стопан (сайбия), вещици, ве-
145
щерици, магесници, бродници, билярки, мури, веди, дявол, зверове, бо-
лести (чума, баба шарка, бели и червени (лози), треска, устрел, холера,
червен вятър и др).
ВАМПИР – прилича на мех. Денем се крие из горите, а ходи ве-
черно време. Това била душата на умрял човек, прескочен от котка. Той
ходил из къщи, чупил паници, покъщнина, мачкал хората, пиел човешка
кръв и ги тормозел цяла нощ. Като пропеят петлите, тогава се прибирал.
Той може да се променя в различни животни. Враг на вампира било ог-
нестрелното оръжие. Като излязъл револвера и пушката – се махнал;
ТАЛАСЪМ – има човешки образ. но се преобразява в гъска,
мечка, вълк, куче и други животни. Отношенията му с хората са като с
вампира и караконджула;
Лош вятър повее ли човек, той се разболява и сдървява. Лоша
вихрушка има същото влияние, а лошо е място, на което ако стъпи в по-
тайна доба, се разболява. Самотни пътници през нощта чували човешки
гласове да ги викат в стаи и другаде. Това са гласове от духове на хора,
които се движат из въздуха, като хала. (силна буря, в която има духо-
ве). Нея я отъждествяват със змея, ламята. Ламята е змия с много глави.
Прилича на змея, който е с една глава и е силен като халата. Хора, които
са били омагьосани и се превръщат в змеьове, човек, от кръста надолу
змия. Такова предание съществува в песента:
Билки превръщат Еленка в шарен змей
Циганки ходят из село, Циганки излизат от сокак
циганки до три сливенки. и си Иленка срещнаха.
И в Иленкови отидоха. Иленка си мляко носише.
Иленкината свекърва, Циганки Иленка думаха:
иленкината върла душманка. - Иленке булко хубава,
Тя на циганки думаше: я ни дай бакър с млеко,
- Циганки многознайници, нещичко ще ти кажеме.
Вий като много ходите, Иленка циганки думала:
ходите, много знаите. - Не моа млеко да ви да,
Носите ли билки секакви, как празен ще зан`са бакъра
паресни, живоразделни. пред мойта стара свекърва.
И на мене да дадете, Циганки Еленке думаха:
да си булчето полея, - Нещичко ще ти кажеме,
дано го Стоян намрази, довечера кат си лягате,
намрази, да го паряса. да си местата смените.
Иленкината свекърва Твоята стара свекърва,
тя циганки дикиса, от назе билки вземала,
та й билки дадоха и тя ще да те посипе.
пресни билки, разделни
146
 В змеевите се влюбват „съботничевите” (т.е. родените в събота
моми) Те имат естествено влечение към змеевите, разбират кога се при-
ближават към тях, докато обикновените хора не могат да узнаят това,
дори и да приказват със змеевите. Преди 100 години била влюбена в
змей баба Пена Вълева (Папанчевска), за това не се омъжила. Тя имала
„крила” под мишниците си. А в местността Кайрака има място, наречено
„Змеева дупка”. Предполага се, че в тая пещера е живял змей, но няма
никакво предание, от което да се вижда, че е отвличал змейничеви моми,
които живеят в друг мир, чужд на другите моми в село. Те прекарват це-
лият си живот в мечти за змея.
Изгряла е й звезда аленена, Отдолу идат два змея,
алена, редом морава два змея, два близнака,
долу на моста Росненски. и те край Рада минаха,
Пък не била звезда алена, малък я змейну замина.
алена, редом морава. А я големия запита:
Най била Рада змейница, Радо ма млада змеице,
Змейница, змейче добила. какво си змейче добила,
Триня навънка не излязла, момче лий или мумичи?
на четвърти ден излязла. Ако е Радо, мумченци,
С златен се ръжен подпира, негу и теб ще вземем,
златно корито изнася, ако е Радо, мумиче,
златни пелени да пере. двама Ви ще убиим!

Някога омарчевци вярвали във вили, самодиви, диви и др. същества-ду-

хове, но имената им се преплитат и припокриват с онова, което изтък-
нахме вече в българските народни песни. В селото е запазена клетвата :
„Гиди самодива ниедна”. С нея искат да кажат, че жена, мома, крава или
друго женско животно, което скита много, е самодива.
През русалските седмици цъфти росена. Тогава самодивите (ру-
салките) обирали върховете на росена. После впрягали свраките, които
го овърхвали.
Орисниците били жени. В омарчевските песни са възпети: „Три
жени, като три орисници”. Три дни след раждането на дете, орисниците
отиват при него и орисват колко ще живее и кога ще умре.
Мама Димитре думаше
Мама Димитре думаше: Димитър дума Калудка:
- Димитре, йолум Димитре, - Калудке, пръвна пръвнино,
попитай димитре булчето, Калудке, първо венчило,
булчето, млада Калудка, Що по дор ходиш и плачеш,
що по двор ходи и плаче, и черно носиш под було?
и черно носи под було? - Димитре, пръвно пръвнино,
Олкум ма питаш, да кажа.
147
Кога съмбила мъничка, Третата дума продумла:
мъничка на три вечера, - Да расте, да се ожени,
при мене дошли три жени, булка под було да вземем.
три жени, три орисници. Дето ще плаче и`на майка,
Първа дума продумала: нека да плачат две майки.
- Хайде да вземем детето, Дето ша тъжиедин баща,
майка без дете да оставим! нека да тъжат двамина.
Втората дума продумала: Два бащи и млад годеник.
- Няма да вземе детето, Дорде Калудка издума
да расте, да порасне. и се от дума раздели.
„Късметлия” е оня човек, на който му върви в живота. Може да
спечели богатства, пари, здраве, да се ожени за богата и скопосна жена,
да има деца. Те са здрави и добри. Късметлия е оня, който се роди с
„було” (риза, ризница). От булото му (родения с було човек) се взема част
и дава на тия, които отивали на война, за да не ги „хване” (удари) куршум.
Омарчевци така се изразяват за късметлията човек: „Роди ме мамо с къс-
мет, па ако щеш би ме хвърлиш на смет”. Тия хора, на които не върви в
живота са „кутсус” – не са късметлии.
Напролет се появяват в селото пеперуди наречени „джидии”.
Вярва се, че магесници-вещици от селото им връзват червено конче за
крилата и ги изпращат в някой двор, където има „благо” (дои се крава,
биволица или овце), за да им вземат и занесат маслото и млякото вкъщи.
Билярки са обикновено циганки. Те разнасят из селото билки за
умразяване и сдобряване. Не са липсвали и биляри, както е в песента:
Биляри из село ходеха, какво им Еленка заръчала.
И до Иленкини отишли. Че как Стоян Еленка намразил,
Като ги види Иленка, намразил още нагрозил.
тя при билаяри отиде. - Та да и холан закараш,
На биляри думаше: дор девет празни катъри,
- Ходете дето щете, да си дрехите натовари.
и в нащо село идете. Дорде се майка й накани,
На мойта майка кажете, да и катъри закара,
мене ма Стоян не рачи, малко се много минало,
нека мама докара, цели до три дена.
дор девет празни катъра, Дорде в Еленкини да иде
да си дрехите натовара. и катърите да й закара,
Билери Еленка послушаха, като в Еленкини пристигнала,
вред из селата ходили Еленка на черница висяла,
и в Еленкиното село отишли, Сама сей Еленка обесила.
на Еленкината майка разказаха

148
 ДЯВОЛИ – те не съществуват сега, понеже има барут, който
не можели да понасят. Жената е по-хитра от дяволите. Те не й знаят
точилото (стомните). Оная от кравите, която вървяла най-напред в
стадото, носела дявола между рогата си, понеже се правела на „бела”,
ходела на „зарар”1;
БОЛЕСТИ – болестта е лош дух, който влиза в човека го
разболява. Понякога боластта взема образи на животни или хора,
например чумата, Баба шарка (едра и дребна).

ЛЕЧИТЕЛСТВО И ХИГИЕНА
Всичко произлиза от бога и се връща при него. Така е и с болестите,
които той изпраща на хората, за да ги накаже.
Човек може да се разболее от простуда и от зли духове.
Последните обитават лоши места и хора. В хората се проявяват чрез лош
поглед, завист, злоба, проклинане, кълнене и др. Ако болестта иде от бог,
никой не е в състояние да я излекува. Човек ще страда и „ако му е писано
да умре” (Бог дал, Бог взел). Ако човек се разболее от простуда и тялото
му залинее, ще го връхлетят паразити и бацили, затова трябва веднага
да се затопли и разтрие, за да му се „разкара кръвта” . В по-късен стадий
болестта може да се излекува и с лекарства, които се получават от билки.
Омарчевци познават много от тях и знаят коя, какво лекува. Събират
ги през пролетта и лятото (между Великден и Гергьовден), сушат ги и
ги използват през годината. Злите духове ги лекуват врачки, бобарки,
магьосници и др. В миналото е имало много повече болести. Често се е
появявал и „мор” между хората, особено при чумата.
За да се определи болестта на болния се викат народни лекари,
които лекуват с разтривки и лекарства от билки или с „чукане на яйца”,
„гасене на въглища”, „леене на куршум”. Познаването и лекуването
на болест е тайна на лечителя. Разбира се, народните диагностици в
повечето случаи нищо не познаваха, а само „шарлатанстваха”. Въпреки
това, народът им вярваше и слушаше съветите им. За предпазване от
болести се изработваха „муски” и се пришиваха на шапчиците на деца
или се носеха на врата. Изработват се от ходжи или кадъни, които слагат
вътре листче с писмо написано на турски. За предпазване от болести
прилагат висене – против стряскане и уплаха (също и леене на куршум),
гасене на въглища – против уроки (чукане на яйца също) и др.
За да се възбуди „ищах” се пие отвара от питомен пелин.
„Заплюването” се прави при всички болести, за да им се „запушат
очите”, а „духането”, когато гонят лоши духове, причинители на болест.
1 Интересен паралел за носене на слънцето или емблема на слънцето
между рогата на говедо и елен-лопатар и неговият пропаднал брат-дявола
може да се констатира в това омарчевско прозрение.
149
Лекуването става чрез „поливки” по вечерно време с отвара от разни
билки (гюрлюци), изсушени и варени с баяния. На болните се носят
ябълки, чорби, сладки круши, дюли – за понуда. Стремят се да поднасят
на болните онова, което „ярадисва” на болестта им.
Живакът се употребява като лекарство против страх, а също
за направа на „путило” (синило), червила и белина. Жена-близнакиня
пристъпя болни, които са се сепнали в кръста.
На подбив омарчевци наричат „доктори” тия, които разтриват,
дигат мъжец, ребра, сечене на далак и лекуват с билки и „ялачи”.
„Чакакчии” – те лекуват счупена кост, „Бобари”-те дърпат боб,
„Баснари”-те леят куршум, чукат яйца и гасят въглища.
За омарчевските лечители вените, артериите и нервите са „жили”,
черния и белия дроб – „джигер, а тялото - снага”.
Омърлуши ли се човек, липсва ли му апетит, боли ли го нещо
– значи нещо „не е в ред”. Къпе ли се някой ненавреме – ще простине,
нощува ли къде не трябва – ще го хване сънна болест, пие ли „нефела”
вода – ще го заболи корем, пакости ли на животни – ще го „хвръкнат”
пъпки или лунички (та дори и на децата му). От настинка се явяват
болестите: гърлобол, сдървяване, съсирване на кръвта, коремобол,
диария, схващане. От ядосване може да се схване уста, ръка, крак и пр.
От кахър може да се отслабне, да се „спижури” и да се разболее. Оня,
който пие много – ще му изгори джигеря и ще умре. От преяждане се
хващат „бабици” (уритване). Причина за парализите са лошите ветрове,
стъпването на лоши места, спането на синур, или полято с поливки
място и пр.
Запичане се появява от ядене на леблебии, дренки, диви круши и
сухи храни, но се счита предимно за старческа болест. От пиене на много
вода и ядене на много хляб заболява далака.
Омарчевци живеят с убеждението, че заразата се предава от жени
и животни, чрез докосване и дихание.

Болести и лечение
1. Синята пъпка (пришка) се изгаря с нажежено желязо;
2. Пъпки по кожата на децата се лекуват с „жив огън”. Взема се жарава
с пепел от огнището с огрибвака и се изсипва в корито с вода, когато
се къпе болно дете;
3. При кървясване и припадъци се пуска с бръснач кръв от болния;
4. Шарката бива два вида: едра и дребна. Научат ли омарчевци, че
в селото се е разпростряла болестта „Баба шарка” казват: „Не я
споменувайте”. „Да си ходи сладка и медена”. Разболее ли се някое
дете от шарка (ситна или едра), тогава майка му замесва с вода три
пресни пити, опича ги в подница и ги намазва отгоре с мед или
150
 захаросана вода. Раздава ги на три двора, за да „причами” детето й
по-леко. Не „причами” ли скоро и положението му се влоши, тогава
родителите му се „обричат” и „колят курбан” овца или овен. Болестта
шарка, според народното поверие, иска чистота, за това болното,
домашните му, къщата и двора трябва да се държат чисти;
5. Детският паралич е неизлечима болест. Децата се предпазват от
заболяване с „моски” от камфор увит в мушамичка, направена от
ризено парцалче, потопено във восък, увито и зашито в сукнен парцал
и прикачен с конец на врата на детето или зашит на шапчицата му;
6. Червеният вятър е опасна болест. Тя се познава по червения оток по
лицето;
7. Чумата или морът по хората е върлувала много в миналото. Тя е
моряла хората и опустошавала цели села. При появата й омарчевци
бягали в гората, където дишали чист въздух и пиели изворна вода.
Бягството в гората било единственото спасение от чумата. За това
омарчевци казват: не плаче бежанова, а Стоянова майка, т.е. майката
на този, който седи в село, защото ще го пипне чумата и ще го умори.
Кълнат така: „Чумата да те удари!” или ”Чумата да те тръшне!” ;
8. Бясът по кучета и добитък се лекува с пиене на отвара от листата и
цвета или други части на „бесното дърво”, а на хората се пуска кръв с
бръснач. Побесняване на хора и на животни се дължи на ухапване от
бясно куче или животно или от появяването на „бесен вятър”;
9. Треската (маларията) понякога продължава с години. Та „втриса”
човек всеки ден или през ден. Първата „треска” е по-лоша от
втората. Омарчевци казват на досадливите си събеседници: „То
бива, бива, ама ... ако си треска, то поне през ден бъди!” Най-много
заболявания от треска има през лятото. Тази болест се лекува с
отвара от „питомен пелин” или листа от люляк;
10. Жувеницата (скрофули) е болест, която се появява по врата на
хората. Образуват се „враги”, които след време се пукат и изтича от
тях гной и други мърсотии. Като заздравее една пъпка се появява
друга. Тази болест я лекуват твърде сполучливо „сливенски
билкари”2 или лекари, чрез операция;
11. Маясълът (хемороиди) се появява вследствие на лоша кръв. При
заболяване от маясъл се появяват пъпки по ануса и се напуква
кожата на болния между пръстите на ръцете. Тя се лекува с отвара
от билката „бащи пупадия”;
12. Ragas е болест, която носи името „Похрацано”. Лекува се с пепел и
„гладна плюнка” (на гладен човек);
13. Тифусът се нарича „тежка болест” (огница);
2 Такива излекуваха покойната ми сестра Стоянка, починала през 1937 г.,
Кръстю Попов Данаилов и Колю Трифонов, починал през 1947 г. от слабо сърце.

151
 14. Ревматизъмът се нарича вятър. Лекува се със затопляне на болното
място с бани, мазане с гас;
15. Крастата тук наричат „шуга”. Тя се лекува с мехлем направен от мас,
сяра, сода за пиене и гасена вар;
16. Въглец (Clavus) се нарича „кокоши трън”. Изрязва се и изкоренява.
Лекува се с намазване със сок от млечоци;
17. Вахца се нарича „спарено”, а мирише на „коти гувно”;
18. Antrax или „синята пъпка” се лекува с изгаряне, операция или
инжекция. Тя се появява по места изложени на заразата;
19. Струпи се нарича „струпки”. Те се появяват по няколко и гноясват.
Болестта „сладък струпей” се лекува със сладък мехлем;
20. Кел – окапване на косата. Трудно лечима болест;
21. „Яламата” е болест, която хващат воловарчетата, ако пият дълго
време геренска вода. Тогаз устните им се напукват и разраняват;
22. Лишеи по лицата се появяват пролетно време от слънцето, когато
изгаря кожата или зимно време, когато се умием с топла вода и
опръхне лицето от студа. Други лишеи са „кокошето дупе” – пъпки,
които подгоряват. В средата заздравяват, а наоколо започват да
ръбят и се червенеят;
23. Устрел е болест по децата. Разреве ли се някое дете, казва се: „Устрел
да те удари”. Нелечима болест е, защото духът-устрел е влязъл в него;
24. Подсечено на възрастни се маже с катран, а на деца – с кал от „яртма”,
взета от пътя и премесена с хума;
25. Напукана кожа се появява зимно време, когато е студено и кожата е
суха. Маже се с лой и мас, за да оздравее;
26. Мъртва кост. Появяват се у човек, който е чул за смърт на негов
роднина, но е отишъл на работа. Тогава му излизат на китките на
ръцете (отдолу и отгоре) подутини. Лекуват се с парнуване с „пуста
курка” (хурка на починала жена) над незнаен гроб;
27. Брадавиците са два вида – магарешки и ситни;
28. Cataracta или „пердето на очите” се появява на стари години и
причинява ослепяване;
29. Очи болят от изгаряне от слънцето, удар или излизане на ечемик.
Лекува се в зависимост от причината с баяне, с капинов сок и др.
Напрашените очи трябва да се измият с течаща чиста вода. Може
да се окъпят с мляко от кърмачка. Ечемикът с ечемичени зърна (вж.
нар. Календар).
30. Болки в ушите се лекуват с топла ракия. Кръвотечение от носа се
спира като се смърка студена или солена вода, или се превърже
лявата ръка и се затегне;
31. Хрема се лекува като се кади с изгорена захар. Краката на болния се
поставят в гореща вода, в която има счукан хардел, пепл и сол;
152
32. Кихавица иде заради споменуване от някой, а срещу Коледа и Нова
година, значи е била за здраве;
33. Туберкулозата наричат „охтика” или „кака Пена”. Хване ли някой, не
го пуща,докле не го закара в гроба. Болните ядат костенурки, за да
оздравеят. Отдавна тази болест е вече лечима;
34. Кашлицата е причинена обикновено от простудяване, настинка;
35. Коклюш или „магарешка кашлица” хващат децата. Тя се лекува с
магарешко мляко, което се пие;
36. Задух или „астма” (Astma) се лекува с пушене на татулови листа;
37. Кръвохрачене (Haemoplitis) се явява при силен удар в гърдите или
при болен от охтика;
38. Зъбобол се лекуваше със зъболекарски клещи;
39. „Stomatitis” се нарича „загагалки”;
40. Дифтерита се нарича лошо гърло;
41. Паднал мъжец се лекува с дигане на гърло, също и на паднали
гласници;
42. Развиване на пъп може да се случи на простинал човек. Пие се оцел
и сол или се поставя гърне над пъпа като вендуза;
43. При задавяне трябва да те ударят между плещите, да те наведат
надолу или да пиеш вода;
44. Diarihea. Против дрисък се ядат дренки, нахут и неща помагащи за
затягане;
45. Запекът се лекува с подстрено сапунче, което се пъха в ануса;
46. Колики (Colitis) се лекува с гърне, което се слага на пъпа. Под него се
поставя запалена свещ. Хваща се за корема като вендуза и болките
в корема стихват;
47. Бабичкосване се появява вследствие на преяждане(;
48. Глисти се лекуват с ръж и „солуджан шикер”;
49. Хернията (викат й „изсипано”) се лекува с превързване;
50. Клине или „клини” (Golitis, Tympanitis, Perityphilitis), заклинване е
коремна болест повече при децата. Лекува се чрез заклинание от
магьосник;
51. Далак се „сече” символично с брадва над бухалка до три пъти;
52. Запушването на пикочния канал или „задънване” е причинено от
пясъци изпити с водата от болния. Те се топят;
53. Ако някой си поболи кръста, често пикае или попиква и е дете, дава
му се да яде лисиче месо и оздравява;
54. Има лек за пресичане, когато вода бълбука в корема. Не е опасна
болест.
55. Жълтеницата е болест на жлъчката. Тя е „черна” и „жълта”;
56. Страхът и уплахата причиняват чувство на задъхване и припикване.
Уплаши ли се някой, нека пикне на бял камък, да пие вода, да си
153
 плюне в пазвата, да гълта птиче сърце, да се веси с главата надолу,
да му леят куршум, да пие валериан, че да му мине;
57. Главоболие (Cephalalgia, Hemicronia). Онзи, който го боли
половината глава, стягат му я с памучни аршинки (памучна прежда);
58. Епилепсия или „падане в несвяст” е неличима болест. Обостря се
при ядене на кисело, солени и възбудителни ястия и питиета;
59. Лудостта е кротка и „буйна”, трудно лечима болест;
60. Урочясване или „уроки” има този, който го боли глава. Човек може
да „урочаса”, ако го гледат „лоши очи” или се почудят на хубостта и
здравето му. В такъв случай, който урочясва трябва да даде парче
от дрехите си, за да го изгори урочасания и да накади. Също се чука
яйце и гасят въглища. За предпазване от уроки се носят муски,
чесън с червен конец и др. Червени конци и вълна се връзвати на
домашните животни, също да не ги урочасват или пък им боядисват
козина с червена боя;
61. Бързицата наричат „сакълма”. Появява се, когато тялото е нечисто
или щом човек се притесни;
62. Зашеметяване (Vertigo) се появява поради слабост или простуда;
63. Безсънието е следствие на душевно изтощение;
64. Пощенка, поревка или „прищевка” се лекува чрез баяне. На
момченцата им затичат пишките. Бабите-лечителки им връзват
дръвца на пишките, баят им и след това секат с брадва дръвцата, на
кютюка на дръвника;
65. Лош вятър се лекува с „поливки”, а когато болестта е в кръвта – с
отвара от билки.
66. Изгорено се лекува като се покрие с листа от кисело зеле, залее се с
мастило и се намазва със смес от червена къщна мазилка и свинска
мас или оцет. С листата на някои „гюрлюци” се налагат болни места
или се правят бани с отвара от тях.
67. Против жлъчни камъни се ядат варени картофи, ягоди и се пие
отвара от царевична коса. Рани се лекуват със стърготини от каиш,
пресно тесто и мас със сладък мехлем (лой, зехтин, восък и дъвка),
прах от сечена трева „сечено биле”.
68. Пикочният камък се лекува с отвара от магданозово семе, отвара от
цяла кокошка (с перушината).
69. „Вълкоядино” се цери с мас или парене, до оздравяване.
70. „Дертлия” човек не бива да се тревожи.
71. Вътрешни гноясвания се лекуват с пресно тесто и мас, мечо ухо,
ленено семе (същото при попарено и изгорено).
72. 72. Уседнало се лекува със счукан лук и сол или се налага с прясна
овча кожа.
73. Ушебол се лекува и със зехтин, в който са разложени голи мишчета.
154
74. С восък и син камък се лекува трихома в очите, а също им баят с
„крустец” (кристал), морска сол и хляб.
75. Заушки се лекуват със записване с мастило и баене със свинска
челюст.
76. Венци се лекуват с бурени и отвара от дъбова кора.
77. Сливици се затоплят с „маис” – овчи екскременти.
78. Яламата в устата се лекува със стипца, а гемът – с лапване на
мандалото, когато вечер се прибират говедата.
За предпазване от заболяване се прави курбан на светия. През
русалската седмица се кичат с лепка, за да бягат самодивите.

В къщата на омарчевци се пази голяма чистота. Всяка седмица

пода на стаите се маже, а през две – стените. Преобличат се всяка
седмица с чисто бельо и връхни дрехи. Жените ходят из стаите боси или
с терлици, докато мъжете си събуват цървулите само вечер. Калпаци и
кърпи са по главите до лягане за сън. Жените отдават голямо внимание
на красотата си. Женските гърди се ценят и от двата пола, затуй някои
омарчевки си слагат подплънки.
Половото сношение е позволено в „благи дни”. През великите
пости и другите дни определени за пречистване и постене, е забранено.
Също и срещу велики празници и „дине”, както и при напреднала
бременост. Някога всички спели заедно в една постеля и под една
завивка. През есента и зимата, когато дните са малки, омарчевци се
хранят три пъти дневно, а лятно и пролетно време, когато са на работа в
полето и денят е голям – по четири пъти. Обикновено в сряда и петък не
се блажи, а само през кривите среди и петъци се „мърси”. През годината
не се яде блажно през коледни, великденски (Велики пости), Петровски
и Богородични пост.
Всички къщи в Омарчево са обърнати с лица на юг, за да ги огрява
слънцето, защото „където слънце влиза, там доктор не влиза”. Болните
омарчевци не се хранят с каква да е гозба. Дават им яйца, мляко и масло.
Съчувстват им с думите „човек се ражда на този свят, за да тегли”. Случва
се при разравяне на гроб, в който искат да препогребат, да намерят
скелета по очи, свит или обърнат на една страна. Вярва се, че погребания
е бил жив или е някаква прокоба, проклятие.
Общо взето омарчевци са песимисти. И това е обяснимо –
животът на българина бе верига от страдания, войни и робство.

ВЯРА, ТЕОЛОГИЯ И ХАГИОЛОГИЯ

Старите омарчевци вярваха, че вярата у хората е различна за
всеки народ на земята. Те вярват в Исуса Христа и затова се кръстят.
Исус е син на Бога, който е голям и здрав старец. Има голяма бяла брада,
155
мустаци и дълга бяла коса. Облечен е в бели дрехи, с каквито са рисувани
по иконите и църквите. Живее на небето, ведно с ангелите, светиите и
пророците. От там управлява света, но много често слиза и на земята.
Тогава е невидим за хората или се преобръща на просек, старец, пътник
и т.н., за да изпита хората, доколко вярват в него и помагат на немощните
и недъгавите. Той награждава вярващите и благодетелите, а наказва
скъперниците и безбожниците. Бог се появява в три образа. Бог баща
или Отец, Бог син или Исус и Бог дух или гълъб, точно така, както е
представян в иконите. Бог Отец е Творецът, Бог Син, човек ходещ между
хората, за да ги поучава в божиите работи и Бог Дух, който като гълъб
сочи на хората, че Исус Христос е Божи син. Ангелите са душите на
безгрешните хора, на безвреме починали деца. Те са Божии прислужници.
Едни помагат на хората, други ги наказват, а трети воглаве с Архангел
Михаил им вземат душите. Всички ангели са Божии творения. Вярва се,
че всеки човек си има ангел-пазител. Той го учи на добро и го направлява
по Божия път в живота. Когато човек не е в състояние да се владее, пие,
лъже върши неморални деяния и не е в състояние да свърши полезна
работа, за него се казва, че „му е слаб ангела”. Всичките ангели, ведно с
Бог, Св. Дева Мария, Исус Христос и душите на праведните хора живеят
в Рая. Там е вечна пролет, а райската градина е обсипана с много плодни
дървета и растения, чиито плодове служат за храна на праведните, а също
и с много животни, с които живеят в мир и любов. В Рая са дворците
на Бога и ангелите. Бог седи на трон, от дясната му страна е Исус, а от
лявата край него са светиите и ангелите. Всички блаженстват.
Съществува и Ад, място, където се мъчат душите на грешниците.
Омарчевци знаят картините на страшния съд, които се носят от Божи
гроб, както и за Рая, та представата им се контролира от тях. От там
и техните черковно-религиозни разбирания. До второто пришествие,
божията присъда се отнася само до душите на умрелите, но дойде ли
второто пришествие, тогава душите на всички (живи и умрели) ще бъдат
съдени (някои за пръв път, други повторно) и тогава според това, дали
са грешни или безгрешни, ще отидат в Ада или в Рая, Кога ще дойде туй
второ пришествие е над способностите на човек да разбере (знае), но ще
може да предвиди, защото ще се предшества от братоубийствени войни,
глад, болести и голямо изтребление на човешкия род.
Преди време омарчевци черкуваха за дъжд. Щом времето се
засуши и пречи на засяването на посевите, тогава се събираха по-
първите омарчевци и вземаха решение да се черкуват. Определяха денят.
Всички този ден празнуваха. Мъжете се разделяха на махали, събираха
помежду си пари и купуваха овце. Събират „ператници”. Изкопаваха
трапове за огнища. Събираха дърва и наклаждаха огньове. После
приготвяха курбан. Тогава жените идваха при мъжете си на площада с
156
кобилици, на които носеха 5, 7, 9 прусурки, кравай, ориз с мляко, зелен
боб, мекичета поставени в паралия вързана с месалка и закачена на
кобилицата. Носеха и свещи, отиваха да се черкуват с празно бакърченце
за курбан. Мъжете донасяха жито с крини. Всички се нареждаха в кръг, а
помощниците насипваха в саханчетата и бакърчетата им курбан. После
идваше свещеникът и опяваше курбаня. Жените си раздаваха. Сядаха,
хранеха се и жените се разотиваха, а мъжете продаваха на търг храната
и кожите на овцете на търговци, прибираха бакърите и шиниците и се
прибираха по домовете си. Мислеше се, че след този обряд, ще завали.

Измерване, пресмятане и ориентиране

Дължини на прежди и платове се измерват с лакти. Височината
на дървета, къщи, върхове на могили, баири, планини, дълбочината на
води, кладенци и др. се измерват сш бойове (човешки ръст). Казва се 1,
2, 3 и т.н. боя. Пътищата мерят с крачки, метри и километри, тежестите
с грамове и килограми. Хлябът мерят на резен, комат и според вида му
– самун, пита, присурка, кравай, квасник и др. Месото с къшей, сеното
с типпиджик, купа, кола сено; житото с крина, шиник и кило (4 или 5
шиника). За вместимост – каца, буре, шарапана, кош, кутия, бакър и др.
Млякото на тенджера, бакър или бутилка.
Измерване на времето. Денят се дели на 5 части: Зора (преди
изгрев слънце), изгрев Слънце – сутрин, пладне, икиндия и вечер (залез
слънце). Нощта дели „потайната доба” (среднощ).
От Коледа до Коледа, от Гергьовден до Гергьовден и т.н. се смята
за една година. Но стане ли дума за възрастта на човек се казва, че е
на.... лазарника (лета). Има случаи да казват този е на .... Великдена,
Гергьовдена и тем подобни. Началото на Новата година според омарчевци
е „Васильов ден”, т.е. старата нова година. Те годините са „берекетлии”
или „гладни”. Вярва се, че след 7 берекетлии години, следват 7 „гладни”
(неплодородни). Взема се нишан от периодиката на топлите и студените
месеци в една година. Месеците носят имената Голям сечко (януари),
Малък сечко, баба Марта и т.н.
Съществува поговорката „Серсем година с тринайси месеца”.
Това значи, че някой търси келипир, че това не може да бъде. Календарът
и празниците били направени от свещениците, въз основа на „лунните
месеци” и сезоните. Времето през деня се мери с копрали – 1, 2, 3...
преди пладне и след пладне. Когато слънцето е на височина 3 копрали
над хоризонта на запад, тогава е икиндия, а щом предметите хвърлят
най-къса сянка е пладне. При облачен ден времето се определя според
сезона и свързаната с него продължителност на деня, от светлината на
небосклона, а нощем – от пеенето на петлите: първи, втори, трети петли

157
и „чистени”, т.е. пеенето на петлите на зазоряване. През юни пътят на
слънцето е най-голям. Сянката, която хвърлят предметите – най-къса.
Точно обратното е през м. декември. Тогава слънцето описва много къс
път над хоризонта, а сянката хвърляна от предметите – най-дълга.
Омарчевци се ориентират по познатите местности, дървета,
кладенци, могили, бърда, реки и др, географски обекти., Знаят дали се
намират на изток, запад, север, юг, североизток, югоизток и т.н. и по това
се ориентират.

Поверия в стопанските занятия

Пред ловджия тръгващ на лов се лисва менче с вода, а насреща му
излиза някой, който носи нещо. Избира се човек „заполез”.
Щом се обагни овца, отели крава, опраси свиня или се роди
друго някое животно се подаряват пари („миждя”) на онзи, който пасе
родилката, а когато рожбата тръгне за пръв път в чердата, пастирът се
дарява с погача (питка). Малките магаренца красят с гердан от лъжица,
петалка и др. украшения против болести,
Жито се сее по „пълнолуние”, за да се напълни зърното. Сеенето
на зърнени култури започва обезателно в понеделник, четвъртък или
събота, за да не ги лови главня, а пшеница се „пепелени” преди да се
засее. За първия ден от сеитбата, на сеяча се приготвя питка, пиле печено
и бъклица с вино, които трябва да изяде. Ако му иде много, остатъка от
хляба дава на воловете, от пилето – на кучето си, а виното излива, щото
не бива да се връща с тях в село. През този ден домакинята не готви нищо:
не се кладе огън, не се поставя черно бакърче или тенджера на огън, за
да не хвана главня посятото жито. Последното се поставя в чувал, а се
насява с шиник в ръка. На този ден не се дава нищо назаем, за да не отива
„махкуля” на нивата в друго домакинство.
Щом сятото порасне и узрее, почва жътвата. Ритуалът за първа
жетва е като този за ловджия отиващ на лов. Жетварите носят със себе си
перушинки от кокошки. Щом отидат на първата нива и заженат, след туй
се изправят, вадят перушинките, духват ги и казват: „Както леко хвърчат
перушинките, тъй леко да мине жетвата”. А жетварят-сноповръзвач,
щом върше първия сноп, изправя го и иска пари от стопанина. Когато
се доженва всяка нива, жетварите тракат със сърповете и паламарките и
казват: „До довечера още една нива да отракаме” (ожънем). Класовете на
ръкойките трябва да гледат към непожънатата част на нивата, а стъблата
(стръковете им) – към пожънатото. Така се прави, за да не прекъсва
връзката между жънато и непожънато жито. Щом се ожънат всички
ниви, на последната се оставя едно ъгълче непожънато, за да остане
семе на нивата и за догодина или се оставя и оплита брада от няколко
непожънати стръка. За да не се разплетата, се връзват отгоре с червена
158
ресна, скъсана от пояса на стопанина на нивата.
Накрая се коли петел и се готви. Този ритуал е породил въпросите
свързани с хода на жетвата: „Кога ще изядете петела?”, „Изядохте ли
петела?”. От отговора става ясно докъде е стигнало жъненето.

ДОМАШНИТЕ ЗАНАЯТИ
Тъкане
Ако устата на стана остават ненатъкани, вярва се, че говедарят и
говедарката ще останат голи. За да не се случи това, трябва да се затъче.
При завършване на тъкането, устата на стана се оставя дълга, за да може
на оня свят тъкачът да минава лесно през нея. Ако се късат жичките,
значи дяволът е влязъл в стана или (поне) лош човек е „заплезел”
тъкачката, когато е затъкавала.
Жена не бива да мотае дете в скута си, защото е грехота. Ако
мома насуква прежда на масурче с чакрък и преждата седи хлабава на
вретеното, ще се ожени за мъж „хартул-партул” (повлекан), ако стои
стегнато, мъжът й ще е „сербез”. При заприждане на вълна се гледа денят
от седмицата – трябва да е в понеделник, четвъртък или събота. За основа
се мотае тогава, а за вътък може всеки ден. Сноването и навиването
трябва да е в посочените дни. Нищелки не се правят във вторник, за да
не повтарят (омъзването) момите, а също и жените. Така е и с вдяването.
Мома не бива да влиза в празна стая, докато не се хвърли вода в стана,
защото нямало да се омъжи. „Орезалата” от основата се дават на циганки,
защото било „грешно да се кърпят с тях българки и българи”.
Шиене, кърпене и кроене – при зашиване по облечена дреха,
човекът да лапне клечка, за да не му зашият „акъла”. Кроячката при
работа се кръсти и дума: „хайде, по живо, по здраво да се носи”. През
нови ризи, гащи и т.н. се прекарва делафа, за да са здрави като желязо,
ония които ще ги носят. При шиене, ако конецът се обърква или връзва,
значи се радва онзи комуто шият дрехата.
Приготвяне на хляб – нощвите трябва да се от буково дърво, за
да не се стържат с огрибката. Новата нощва се държи в плява и се маже
с мас, за да не се пука. Ако хлябът се пука при печене, значи фурната,
подницата е била „гевшек” (слаба). Ако някой спи върху трохи ще сънува
змии (зъми).

Грижи за удобство, хигиена и хранене

За някой с голям апетит казват „има вълчи апетит”. Преяде ли,
думат му „гъз глава погубва”. Ако повтори, след като е ял вече, вярват,
че ще повтори т.е. ще се задоми повторно. Като се храни, не бива да се
смее да не му приседне и се задави. Преди ядене задължително си мие
ръцете, защото при работа „бара” разни неща и ръцете му са мръсни.
159
Не държи тайна онзи що яде кокоши крак. Който яде шия ще се научи
да шие. Трътка ядат само старите жени, ако я ядат моми и ергени, ще ги
курят. Който яде око на животно, ще познава всички животни. Ако яде
краишник на хляба ще стане як (корав), но може да вземе крайненка или
крайненец. Ако ти се изприщи устата, значи си ял хляб наяден от мишки.
Не бива да огребва или още повече, да облизва дъното на съд, в който
е била сварена гозба, защото този, който го направи на сватбата му ще
вали дъжд. Не се отриват ръце след хранене – на сиромашлък е. Да се
слага софра (паралия) без хляб също е на сиромашия. Ако някой изтърва
залък при ядене, то е защото има гладни мъртъвци, затова трябва да се
остави на земята.
Като сложат паралия и някое младо седи далеч от нея, казват
му: „ела по-близо, ако не искаш да вземеш мъж/жена отдалече”. От
софрата хляб и от нощвата брашно не бива да се дава на просяк – на
нямане е. Щом дойде гост по време на ядене, вярва се, че не мисли зло за
домакините. Имаше времена, когато преди ядене един четеше молитва и
всички се кръстеха. След хранене се прекръстваха и тогава ставаха. По
време на ядене, трохи не се обират – на сиромашия е. Този, който яде с
лявата ръка ще му върви наопаки, а ако се задави, храната му е отишла в
„кривото гърло”. Грешно да се протегнеш по време на ядене, а уригването
е неприлично. По залез слънце се хранят душите на мъртвите. Затова е
грехота да се вечеря по това време. Дяволът ще му постави „гем” (юзда)
в устата и ще му се наранят ъгълчетата й.
Човек се храни седнал, не легнал. Не бива да се тъпчат трохите,
грехота е. Дръжката на ножа трябва да е навън, лицето навътре, а
острието обърнато наляво. След ядене е добре да полегне човек, за да
каже хлябът, че „цар го е ял”.

Пиене
Нощем не бива да се пие вода, заради опасност от простуда.
Питиетата трябва да се покрити. Двама не бива да пият едновременно,
защото ще умрат заедно, понеже ще си „изпият кръвта”. При уплаха
трябва да се пийне вода, че да мине. В чаша кафе, ако се образува мехур,
вярва се, че ще получи пари оня, който го пие. При пиене на питиета се
излива малко на земята и се казва „Бог да прости умрелите, да си пийнат
и те малко” или „да си пийнат живите”.
Когато се копае кладенец и се появи вода, на майстора даряват
риза, а на помагачите му – пешкири. За да упоят с вино и ракия по-лесно
някой, слагат му сол, пепел от цигара и пр.

Облекло
Дрехи се носят наопаки само тогаз, когато човек жалее. Ако
160
при преминаване на врата закачиш дрехата си, значи „дължиш нещо
на стопанина”. Венчалните дрехи се пазят, че като умре някой от
младоженците другият го последва, да го познае по дрехата. Същото
е и с дрехите от хаджилък. Пояси се опасват, за да не те боли кръста.
Омъжена жена не бива да ходи гологлава, срамота е.

Хигиена
Не бива да се работи немит. Двама души не може да се къпят
в една и съща вода. Блажни ръце се мият с пепел или пръст. Понякога
поставят във водата кукувича прежда. Сресването е с костен гребен.
Когато ходи по голяма нужда, човек не бива да се надува и вика. Не
бива да се пикае под дърво, във вода, върху трева, за да не се замърсяват.
Щом се протегнеш или прозееш, вярва се, че си настинал.
Пране – не се пускат гости в къща, където има неизсъхнало пране,
защото е срамно да се гледа бельото на хората, а и не е хигиенично, заради
изпаренията в стаята. В корито за пране нищо друго не се поставя. При
пране дрехите се обръщат, за да не се избелват, а и по-хубаво се изпират.

Жилище, сгради, селище

При избор на място за къща се гледа и да е хигиенично, а при
полагане на основи, се поставя нещо за „таласъм”, за да пази къщата.
При завършване билото на къщата поставят дървен кръст и на него се
навлича риза на майстора, пешкири и кърпички за останалите дюлгери.
Коминът се прави висок, за да не връща пушека.
Свещенодейства се, когато в нова къща се накладе огън за пръв
път. При влизане на гости в нова къща се носят подаръци. За нова къща
се коли овца или шиле (курбан) и се свети вода от свещеника.
Ако гредите на стара къща пукат, значи нещо лошо ще сполети
обитателите й. Отвори ли се сама вратата, вярва се, че в къщата влиза
дух. Такова е поверието и когато скърца долап. Когато „черав” прояде
греда, нещо лошо ще сполети домакина на къщата. От разтурена къща
вратата се не гори, а се слага на новата, ако е още здрава.
Дяволи има нощно време под мостовете, затова не бива да се
минава край тях.

Чистене на двор и къща

При метене на къща сметта се кара към вратата. Там се сбира
накуп и се изхвърля на боклука. Не бива да се замита човек, защото ако е
ерген или мома, ще се ожени за циганка/циганин. Дори след изпращане
на някого не се замита, защото означава, че гостът не е бил мил и драг.
Ако се мете, в момента когато иде гост, смята се, че домакинята не е
скопосна (работлива).
161
 Огън. Огнище, отопление
Пепелта и огъня в ново огнище са лековити. С пепел се лекуват
лишеи. Когато от някоя главня излезе шумливо пламъче и „шушне”, казва
се: „Ако... (липсващ члена семейството) ме поменава, нека престане
да шушне”. Ако шушненето не спре, нарича се втори, трети... докато
шушненето спре. Същото се случва и с лампа или кандило, щом фитила
му шуми или свири. Когато цигара гори накриво, значи неприятелите на
пушача му мислят зло. Ако някой запали огън, а той гасне – значи не го
обичат близките му. Ако от делафа или перустията изскачат искри, когато
ги вадят от огъня, вярва се, че този ден ще има слънце. Огън се гаси най-
лесно с вода или като се покрие с мокра черга. В нажежено огнище моми
и момци пускат чемширени листа и наричат: „ако..... вземе,,,,,,,, да се
завърти листото”. Ако клетото листо не се завърти, сватба няма да има.
Същото е и с дюлеви листа. Ако изплющят, ще се сбъдне, ако не – няма.
„С огънят шега не бива”. В него не бива да се хвърля помия, коса,
трохи и нечистотии, защото е грехота. Децата не бива да си играят с
него, защото ще се напикаят. В огъня живеят душите на умрелите от
къщата. Не бива игра с веригата на огнището – грехота е. Перустията,
делафа, ръжена цапат, не стават за игра. Хвърлят сол в огъня, когато
баят на дете против уроки, за да не плаче. Ако пука солта, значи детето
наистина е било урочасано. Прибори от огнището се изхвърлят вън само,
когато вали град. Щом се изхвърлят на двора перустията, ножа, делафа
- градушката ще спре, защото ще се убие с ножа, ще се пече дяволът на
перустията и ще го обръщат с дилафа. Огънят в огнището през зимата
не бива да угасва никога. При него се носят новородени агънца, пиленца
и други домашни животни.

Поведение
Когато ходят момите се кършат, за да изглеждат красиви и
грациозни на хоро, сватба, събори или за вода. На праг не се седи, нито
яде хляб, защото „през прага всичко минува”. На обърнат бакър не се
седи, има опасност да се издъни. Жената трябва да седи на едно коляно,
за да е готова винаги да стане. Не бива да се лежи с крака на изток, защото
главите на умрелите поставят на запад. Срамота е мъж да носи вода с
кобилица и жени да възсядат кон.
Забранено е да се хвърля сол в огъня, да се тъпче, да се приказва
лошо за нея, защото без нея няма живот. Вечер не се дава сол назаем,
защото даващ ще ослепее. Когато се намокри солта, времето се разваля.
Ако яйце оставено от един до друг Великден се счупи и е пълно,
значи е на плодородие, ако е празно – на глад. За да се опече яйце трябва
да се намокри. Яйце с два жълтъка не се яде – на лошотия е. На щъркел
яйцата не се хващат, нито чупят, грехота е. На свраки и гарван, който
162
счупи яйце, ще стане писан като тях. Счупиш или хванеш ли яйце от
орел, вали град. На костенурките яйцата се ядат – лекуват от вятър
(ревматизъм).
Който намери подкова, щастието ще го споходи. Ако загубиш
вещ, хвърлят се карти или се „дърпа” боб, за да подскажат къде е. Пари
се дирят срещу Гергьовден. Пазят ги таласъми и духове, които желаят
курбан, но е опасно - може да случи и със самия кандидат за имане.
Може да падне човешки курбан, в случай, че се сбият намерилите пари.
Заровено имане се дири по легенди, знаци, писма и карти, с които
иманярите пробват всячески да се сдобият.

ОБЩЕСТВЕНА КУЛТУРА
Обичаи при раждане
И старите омарчевки вярваха, че Света Богородица закриля
родилките. На „пануди”, когато на родилките се пренася ядене, бабата
(акушерката) ги подканя с думите „ха, да ядем, що ни принесла Св.
Богородица”. Полът на детето зависи от съчетанието между силата на
мъжа и жената. Който е по-силен, негов пол ще е детето. Предпочитат се
мъжки рожби, понеже момичето, рано или късно, ще иде в чужда къща,
докато от момчета има „файда”, ще си останат у дома. Вярва се, че момче
се ражда, когато бащата е по-силен и си стиска добре таза при акта.
На бременна жена не се позволява да слуша животинско квичене и
да яде риба, за да не хърка носът на детето, което ще се роди. Мъжът й не
трябва да убива дивеч, понеже след раждането детето му ще добие образа
и подобие на животното. Бременна жена не бива да крачи „ожак”, „помят”,
защото пъпки ще хванат детето. Не бива да се изхвърля жив огън, защото
на детето ще му излязат червени пъпки и ще заболее от „жив огън”. Той
пък се лекува като във водата, с която ще се къпе бебето, се гасят живи
въглени. Бременна да не яде от овца давена от вълк, да не се подсече
врата на детето. Това пък се лекува с кал взета от пътя, по който е минало
колело (от яртма). Бременна, която е яла крадено, където се хване после,
на същото място у детето ще има белег. Дете се ражда „пясъчливо” (реве
много и е слабо), когато бременната му майка е минавала през места,
където има кучи драскотини. За да се излекува такова дете, други две –
едното първородно, другото – изтърсак поставят болното дете в чувал,
завързан отгоре с въже. Първородното закача на копраля свободният
край на въжето и го подава през комина на другото дете застанало на
покрива. То хваща въжето и го изтегля през комина ведно с болното дете
в чувала. После го свалят от покрива и го изваждат от чувала. Счита се,
че детето е излекувано от „песици” (по разказ на майка ми, която като
последно дете в нейната фамилия е участвала в лекуването на други деца
от семейството). Има и други начини на лечение. Например лекуване
163
с „вълчи кокал” (кохмата). През тел провират болното дете и после го
къпят в корито с 5-6 различни железа и вълчия кокал.
Забранено е на бременната да минава нощем през вода, през
смет и през плет, защото тогава по такива места минават разни гадини.
Грехота е тя да коли животно. Тя не бива да крие бременността си, защото
роденото ще бъде нямо. На бременната бъдеща майка трябва да й се дава
всичко, което и се прияде, за да не „поревне”. Ако не може да получи
каквото й се яде, трябва да се хване за задника и да каже: „Когато ми се
прияде от гумната, тогава да ми се поревне”. На бременна всички й чакат
път, защото носи две души и е „тежка”.
За да роди лесно й се пари (топли) кръста с плява или тухла. Ако
някой усети, че раждането настъпва, дават вода да си умие ръцете и я
даде после на родилката да пие. Когато „бабата” отива при родилката,
разпасва си престилката и я удря с нея три пъти. За да настъпи по-бързо
раждането палят свещи, да се смили света Богородица и да помогне на
родилката. Тогава се събират много жени, нейни близки, особено ако
раждането се влоши. Бременната се разплита и разкопчава. Разшиват
й калците на краката и я освобождават от всякакви стягания. При
раждането родилката не седи, нито лежи, а се... разхожда, подпирана от
някоя жена. Само ако ще й топлят гърба, тогава ляга.
На освободената от плода”тежка” жена и викат лихуса. Раждането
се пази в тайна само, ако е незаконно детето. Ако дойде гост баш по
време на раждане и е жена, тогава и тя си разпасва престилката и удря
три пъти с нея родилката, а ако е мъж си мие ръцете и дават водата му
да я пие родилката. Пъпът на новороденото отрязват със сърп. После го
превързват с бял памучен конец.
Обвивката на детето в утробата се нарича було. То е лековито и
служи за талисман. На войниците, които отиват на война, без да знаят,
им се прешива в дрехата част от него, за да ги пази от куршуми и болести.
С раждането се „ражда” и „бабино дете”. Новороденото се окъпва веднага
от „бабата”. Повива се и се слага да спи. На родилката постилат на земята
сено, над него тънка дреха, възглавница и я покриват с дрехи, за да спи на
земята. В това време идат останалите жени да я гледат. При нея трябва да
има някоя жена или метла, ръжен. Бабата изпира и закопава „бабиното”
дете. Близки на лехусата омесват и опичат питка, варят чорба и свиват
„малка питка”. Близки на родилката й донасят плодове. Слагат паралия и
сядат около нея. Бабата вади питата и запалва свещ. После кани гостите
на трапезата с: - „Ха, сега, яжте каквото е принесла Св. Богородица!”.
След храненето си разотиват. После жените, които искат, донасят на
родилката чорба, питиета и сладкиши, „коя каквото й се куптисало”.
Новороденото може да спи и 3 дни и ако не реве, не го кърмят.
Само го подсушават, къпят, но ревне ли, майка му трябва да го накърми.
164
Ако тя няма мляко, го кърми някоя кърмилка. Те са привилегировани,
сядат до родилката, когато я посетят. На „тринята” (след 3 дни) родилката
си сменя постелята. Бабата я преоблича. Постила й чисти дрехи и я слага
да легне отново. Изпира й дрехите. Поставя черен бакър с вода на огъня
и слага в него три пясъчливи камъка, Сипва олио в бакъра, после го
сваля в стаята. Родилката се разкрачва над бакъра, завита в черга. После
пускат в него едно след друго трите нажежени камъни. Родителката се
изпотява обилно. След това 3 дни не излиза.
Ръжен може да стои до нея 40 дни. Ходи до тоалетна с ръжена,
като се опира на него. Не бива да изпраща гостите си с поглед, затуй
трябва да е „причухлена”, че да не я хванат уроки. Когато първескиня
почне да кърми детето си, на главата й бабата захлюпва сито, думайки:
„Кънту въри брашното през ситуту, тъй да въри млякуту на детету”. До
40-ия ден от раждането, родилката се храни с чорба от сливи, пестилини,
оризини и др. Родилка не бива да стъпва боса по земята, защото „лихуса
където стъпи, трева не никне”. За да е млечна, лихусата яде чорба. Пак до
40-ия ден тя не бива да гледа други хора, понеже ще й се мени „чийрата”
(цветът на лицето). Лехуса „път не чака”, нито на добитък, нито на хора. За
лехусата важат всички възбрани, които налагат и на бременните. Срещнат
ли се две родилки, не трябва да се поглеждат, но стане ли това, трябва
да си разменят пръстени или игли. Ако едната не обича другата, щом се
прибере, забива иглата в дрешника на къщата и я оставя там да ръждясва
(почернява), за да чернее другата. Обичат ли се, ще шият с иглите. Ако
се срещнат с децата си, двете лехуси си доближават гърбовете, разменят
децата си и ги закърмят. Ако едната мрази другата, може да си извади
цицката, но да не даде на детето да сучи, а другата няма нищо да разбере.
Новороденото пеленаче не бива да се оглежда в огледало, стена,
води се за греховно, но е профилактика срещу уплах от сянката му.
Некръстено пеленаче се нарича „кушла” или „кушльо”. То не се целува,
защото е немиросано, мръсно още. Първата вода за къпането му я носи
бабата. То се къпе в корито, с тас и кратуна. Бабата го поставя на ръката
си и му налива вода на главата, подсмърча му и дума: (ако е момиче)
„Да й расте косата до петата”. Ако е момче, най-напред вода се полива на
плещите му, да става корав. силен, войник. Когато го вадят от коритото,
бабата бръква с показалец в устата му, хване го за главата и го „метне”
веднъж към огъня. И дума, ако е момиче: „Горе, мумичи, долу вода” (т.е.
водата ще пъпли по земята, а момичето ще бъде горе, над нея). За момче
е същото: „Горе, мумче, долу вода”. След това повиват бебето. Поставя
го да легне на притоплени дрехи. На главата му слага кърпа, която
кръстосва на гърдите му. Дигни му ръчичките и прекарва краищата й
под мишниците му – да не се слепват ръцете за тялото. После го повива
и оставя при майка му. Водата се изхвърля на плета, защото е мръсна.
165
 Когато дете се окъпе за пръв път, бабата му хваща бузките
(„страните”) с брашно, да му е бяло лицето. Ако новородено иде след
починало дете, бабата го хвърля на пътя и който го намери му става
кръстник. За да е здраво детето, бяло и червено, пълно и хубаво, на
шапчицата му след първото къпане се пришива червен конец, скилидка
чесън и бяла пара. Първото кърмене е, което описахме за първескиня.
Кърми се с тази гръд, която има повече мляко и с която й е по-лесно.
Ако е лявата гръд, децата ще станат леваци (сулакчии), затуй е правилно
първото кърмене да е с дясната гръд. За повиване се използват тъкани
от памучни кръстатки. На третия ден след раждането детето се соли със
стина сол над бащината му риза, след което го повиват. До навършване
на 40 дни, бебето не бива да се буди от говорене, отваряне и затваряне
на врата. Слага се от дясната страна на родилката. Тя не бива да се
обръща гърбом към детето си, нито да го закопчава („загърдва”), за да не
погрознява. Дете родено в седмия или осмия месец е недоносче. Такива
са много „мухнати” и се разболяват лесно, затуй ги поставят в серлива
вълна преди да ги повият, за да им топли. Родено на седем месеца и
половина не оцелява, докато тези на 7 и на 8-ия месец – да. Смее ли
се насън бебе, вярва се, че Св. Богородица го е близнала с „абълка” или
друг плод. Бебе не бива да се разсмива много, да не урочяса. Последното
дете в семейството е изтърсак. За 40-о, денят, в който майка му ще се
„сарандисва”, тя му ушива една ризка, интерийче, шапчица и „джурапки”.
Окъпва го, облича го, повива го и го води на църква.

Обичаи с огън, осветление, вода и жилище

Ако в къща дето ще ражда жена има пълна пушка, тя да се изгърми
към небето, че да роди по-лесно. При родилката се пали свещ и кандило
три вечери по ред. Вечерно време бабата я кадеше с „крушници” (кокоши
изпражнения), катран от кола и тамян, като се поставят на огрибка под
въглени. Този стар и вече неподдържан обичай за предпазване на детето
и майката от злини, се правеше понеже се вярваше, че кокошките ядат
всичко, а по катрана на колата има прах от всякакви места и това ще
ги предпази от болести. Сега тези „мерки за укрепване” са отпаднали.
Три дни, сутрин и вечер, бабата къпе бебето, пере пелените и пречиства.
След това си измива ръцете и взема светена вода, която свещеникът е
осветил при раждането. С нея напръсква дрехите на бебето и майката.
Бабата поема всички грижи вкъщи. Зайде ли слънцето родилката не бива
да ходи вън до 40-ия ден, защото била „без ангел”. Дотогава в къща с бебе
не дават нищо назаем, щото се вземал съня на бебето.
Пити, угощения, посещения
На съседите се известява, че имали „гол гостенин”. Тогава
комшийките отиват на гости със сладки и плодове за родилката. При
166
раждане, близките на родилката викат три жени от махалата, за да
ядат питата и чорбата направени от свекървата или зълвата й. Това
гостуване му викат „чорба”. След няколко дни втори път се месят 3
пити и гозба. Канят се жени на „пануда”. Трети път се кани на „пита и
пануда”. Поканените си опичат по питка, сготвят гозба преди да отидат
на гости на родилката. Не се взимат деца. Заплашват ги, че ако отидат
с тях, „бабата ще му намаже гъза с катран”. Щом се съберат в дома на
родилката, нарязват питите на една черга, а родилката е в друга стая.
Бабата взема свещ и я запалва. Взима на огрибка огън и поставя тамян.
Прекажда хляба. После поставя свещта да гори на булото на комина, ако
бебето е женско, ако е мъжка рожба, свещта залепя пред иконостаса.
Почва да събира пари от жените „за кръст”. Отчупва хапка от питата,
предназначена за гостенките. Поставя в хапката от горелия в огрибката
тамян и занася „кръста” и хапката на лихусата, Тя я изяжда и прибира
парите. В началото на гощавката, трите пити приготвени от семейството
на лихусата се дават на една от жените-кърмачки. Тя ги разчупва една
след друга, вдигайки ги над главата си, повдига се на пръсти и при
разчупването казва: „Детето да стане тоооолкова високо”. След това
поставя при всяка жена по един комат, а на бабата – половин пита. Две
хапки от първата пита с една лъжица чорба се дават на лихусата. После
всяка от жените начупва своята пита, половината дава на останалите,
а другата половина – на бабата. Парчетата се оставят на месаля над
чергата. Разсипват се гозбите. Кумата и бабата сядат на „баша” (от
дясно), а последната кани: „Ха, заемайте сигинкана, каквото е принесла
св. Богородица“. Угощението минава в смях, веселие и почерпка с вино.
Когато свърши, жените се прекръстват, стават от софата и всяка опъва
месаля с думите „Да порасте... (името на бебето).

Кръщене
В миналото кръщенето ставаше най-малко седмица след
раждането. За него се „калесва” кръстника, комшии и сродници на
родилката. Стар обичай е да се чува думата на свекъра и свекървата
относно името на детето. Първородното дете, ако е момиче се кръщава на
свекървата, ако е момче – на свекъра. Следващите деца взимат имената
на родителите на родилката, после на кръстника и т.н. Има случаи, когато
момиче се кръщава с мъжко име и обратно, само и само да се спази реда.

Приготовления
Приготвя се гощавка. Поканените идват с половинките си. Носят
пити и гозби. Преди това при родилката идва момче или момиче, син
или дъщеря на кръстника. Лихусата подава детето на кръстничето
си. То го понася към черквата заедно с бабата, която пък носи бакър
167
с топла вода за кръщенето. В черквата ритуала по кръщаване се води
от свещеник. После кръстничето пак взима детето и заедно с бабата го
връщат у дома. На прага ги посреща майка му. Тя взема ръжена и отива
до вратата. Подлага си ръцете и стъпва на ръжена. Кръстничето й подава
детето с думите „Даде ми го еврейче, на ти го християнче”. Този ритуал
се изпълнява два пъти и едва на третия, кръстничето го оставя в ръцете
на майка му, която го слага на мястото му и го оставя само. До леглото
или люлката му прибират делафа, ръжена, сърпа и нищелки. Последните
се поставят при детето, за да бягат от него лошите духове, самодивите,
джидиите. После се слагат хляба и ястията. Всички честитят на майката,
бащата, бабата и роднините. Преди яденето кръстникът „плюе“ в
ушичките на детето и дарява кръстниците, бабата и други гости. После
ядат, пият, а в средата на софрата слагат чаша с вино и в нея поставят
парички „за кръст”. Кумата разменя своята с определената за нея пита и
после се изпращат гостите. Свещта, с която е кръстено детето остава в
църквата или я взимат вкъщи и я палят, когато то плаче.
Момиченца кръстени с една вода са посестрими, момченцата –
побратими, а при смесени полове на кръстените момченцето е побратим,
а момиченцето посестрима.
След кръщенето свещеникът отива в къщата при родилката. Там
го черпят и му дават пари. Едно денонощие след миросването, бебето се
къпе в коритото от бабата. Тогава майка му слага бяла пара в коритото,
че да белее.

Очистване
След 40-я ден лихусата се преоблича, но не се „пременя”, защото
не може да ходи на гости. Отива на църква да се сарандиса и на гости
с бабата. До 40-и ден носи на дюлбеня си бяла пара, вързана с червен
конец, на който са нанизани скилидка чесън против уроки.

Орисване
Детето може да се роди с късмет. Тогава нищо не е в състояние да
попречи на щастливия му живот. И в омарчевските песни се казва: Роди
ме мамо с късмет, па ако ще би и да ме хвърлиш на смет”. Съдбата на
децата определят орисниците. Те идват на третата вечер след раждането
на малкото, за да го орисат.
Помятането е грешно, защото се убива човек. Но бременна може
да пометне, ако вдигне тежко, при игра, скачане, ако й се поревне от
нещо... Братя и сестри родени в един месец се обичат повече. Когато един
от двамата умре, другия го теглили с камък, после поставяли камъка в
гроба. Мъртвородени бебета се заравят на брега на река, не в гробища,
защото не били кръстени. Ако се роди полумъртво, бабата му натрива
168
лук на носа и му надува ушите с масур. Деца, които имат на косата два
върха, ще са много щастливи или нещастни. Луничките не носят щастие.
Майките, които имат такъв случай в рода си, раждат близнаци и... уроди.
От 9 месеца до 3 години е периода за отбиване на бозайничето.
Майката очерня цицката си, намазва я с червен пипер, сол или пък
скрива бодлива четка в пазухата си. Обикновено това има успех. При
меняване зъбите на детето, викат: „Дядо Боже, на ти кокален зъб, дай
ми железен зъб”. Когато момиче меси хляб за пръв път, за да й е сладък,
предварително си намазва ръцете с мед или шекерена вода. Когато
запреде за пръв път, вретеното взима баща й, като ходи на воденица, да
го хвърли в река Тунджа, в келевото на воденицата, че момето да преде
бързо като водата там.
Момчетата ги подстригват на „кратми” и „илибрози”, когато
станат юноши.

Сватбени обичаи
Момите могат да се задомят, когато са (най-малко) на 16 години,
а ергените – 18 г. Ако са по-малки, не ги венчаваха в църквата. Годежи и
сватби имаше най-много през септември, декември, януари, февруари,
март и на Гергьовден. Желанието за задомяване се считаше за знак,
че младите вече се чувстват зряли хора. Те имат „икрама” не само на
близките си, но и на всички в селото.
В миналото бе голям грях, ако мома или ерген превари свой по-стар
брат или сестра. Тогава преженения се задомяваше трудно. Обикновено
омарчевки ставаха невести в Омарчево, Падарево, Графитово, Езеро,
Дядово, Стоил войвода, Питово, Еленово, Каменово, Кортен, Съдийски
поле, Научен, Асеновец, Соколово и Старо село – Сливенско, в Бояджик,
Гълъбинци, Ботево – Ямболско и др. Което означава, че ергените бяха от
тези села. Женитби ставаха между роднини след „трето коляно”. Когато
се избираше мома за женене се гледаше да е от „сой”, да е работна, добра,
хубава, скромна, богата и да не е „чамава” (болнава), т.е. да няма „кусури”.
Същото се отнасяше и за ергените. Мъжът не бива да има пороци, да пие,
пуши, ходи по кръчми и се заплесва по чужди моми и жени.

Любовен период
В миналото ергенът даваше повод. Той харесваше момата.
Задиряше я на хорото, ловеше се и играеше до нея. Задиряше я по
кладенци, чешми, седенки, меджии... Взимаше й насила китката,
напиваше й водата... Ако и тя го харесваше, отговаряше любезно на
задявките му. Тогава той почваше да я спира, щом с бакъри се връща
от чешмата, да й се обяснява в любов, че иска да се ожени за нея. После
почваше да я заделя от другарките й щом я видеше, гледа да се сближи с
169
нея, чрез разни обещания. Но момата е много недоверчива. Тя се съмнява
в обещанията и се пази от съблазните, които й предлага.
Този период наричаха „либене”. Постепенно сближаването се
задълбочаваше и двамата почваха да се замислят сериозно за женене.
Тогава ергеня подарява на момата златни и сребърни накити, алтъни, а
момата тайно му дава част от чеиза си. Ако тя продължава да се съмнява
в неговите намерения, прави му магии, че да се „прилепи” към нея. Носи
крило от прилеп, дружи въздържано с другите ергени, но приказва с
тях и се смее „през глава”, за да предизвика ревност в любимия си, та
по-скоро да я вземе. Но изостави ли я, тя го проклина, прави му магии
да намрази новата си симпатия. Най-лошият сценарий настъпва, ако
момата отритне момъка. Тогава той се заканва да я бие, разгласява било
и не било от интимностите им, за да я изложи пред селото. Никога обаче
не се е стигало до убийство, защото се знае добре, че „зорлан гиделик
олмас” – С насилие хубост (обич) не се сдобива.

Годеж
Добрият финал на любовния период е годежа. Понякога до него се
стига и без предварително любене. Щом реши да се жени някой ерген, но
не е имал взимане-даване с момата, праща й годежници. Такива са майка
му, баща му, чичови, чинки, вуйчови и вуйнини, комшии и др., всичките
женени и чифтове (мъж с жена). Родата отиват в дома на момата срещу
понеделник, петък или събота срещу неделя с 5-6 хляба, вино и ракия с
бакъри, различни манджи – постни и блажни, риби, а поканените от тях
с питки и манджи, бъклици с вино, плоскачета с ракия и – най-важно – с
музика от гайда, киминча и кавал.
Домашните на момата и нейните близки ги посрещат на вратняка
си. После ги въвеждат вкъщи. Момата и техните ги здрависват с „добре
дошли”, канят ги да седнат на „възглавници”, говорят си за туй-онуй и
най-после, с разни символични въпроси и сравнения за женитби между
млади се казва, че са сватовници и са дошли да годят момата им... (името
й) за тяхното момче... (името му). При съгласие на родителите дадено със
съгласието на момата, годежът ставаше. Момата се целува с годеника.
Слага се яденето на момковите родители и близки. Момата полива на
сватовниците, роднините им и на домашните си. Подава им кърпа да
се обършат и им целува ръка. Сватбарите й подаряват пари „за кръст”.
Булката от своя страна дарява гостите си. Черпят се ракия, след това
идва хапването. Като привършат, пият вино и благославят годеницата и
годеника с пожелания за щастлив живот. В това време музиката свири.
Гърмят пушки, револвери, пищови, за да съобщят на селото радостното
събитие. Така свършва гощавката и почва веселието. Играят хоро, пият,
приказват. След това лягат да спят у момини. Рано сутринта годежарите
170
стават, хапват и излизат от двора на годеницата с даровете. Минават през
цяло село да ги видят. Момата остава вкъщи. Носи заботка на кърпата си
отзад, за отличие от момите. При празници и на хоро годеницата излиза
с годеника си, който идва с другар и една зълва у момичето, хранят се и
излизат. Забранено е да се срещат сгодените насаме, да нощуват заедно.
От годежа до сватбата, булката приготвя част от чеиза си, който е най-
необходим за сватбата. Когато се приготвя всичко, се пристъпя към
сватбата. Това е една от най-продължителните и пищни церемонии
разиграващи се в миналото.
Определя се седмицата на сватбата. Набавят се нужните
документи за венчаване, определя се добитъка за клане, продуктите за
готвене. Пазарят се свирачите и сватбата започва в сряда. Определят
се „бубалъчките” (женски и мъжки). Такива са бащите и майките на
„същата зълва” (помайчима на булката - замества майката в сватбените
церемонии) и „същия девер” (побащим - лице, което замества бащата в
сватбената церемония). Тоя ден (сряда в 10 часа преди обяд) жените на
бубалъците правят китки от сух босилек и чимшир, вързани с червен
конец. Най-напред майката на годеника свива две китки от същите
цветя и ги завързва с червени конци, на които са завързани сребърни
парички. Тези две китки ги дава на женската и мъжката бубалъчка, за да
ги ангажира за сватбата. Свекървата им казва: „на ти таз китка, поканвам
дъщеря ти (син ти) на сватба за съща зълва или девер”. След туй жените
на бубалъците вземат със себе си китките на зълвите и ги завиват с
жълт тестемел, Майката на годеника им поръчва коя къде да отиде да
вика зълвите. Бубалъчките изпълняват поръчката. Щом пристигне
бубалъчката в двора на роднини, подава китка на домакинята и къщата
и дума: „Много здраве от свекъра и свекървата да дойде.... (името на
момата или ергена, които се канят за зълва или девер) за зълва (девер), а
поканената стопанка взема китката и отговаря: „Да е жив и здрав, който
проводил и който донесъл”. След това, когато бубалъчките се завърнат в
двора, където е сватбата и се съберат със свекървата , казват й кого са
поканили и кого не. Ако се окаже, че не са ходили в някой двор, отиват да
канят. След като изпълнят мисията си докрай, свекървата ги нагостява
и те си отиват. Сутринта в четвъртък, още в зори, стават домашните на
годеника, който отива да повика 6 от най-близките си роднини-зълви
и същата зълва. Те отиват там, заедно със същия девер. Той взима
кобилицата и бакърите, и отива на чешмата за мълчана вода. Донася я,
поставят я на огъня, да се стопли. Донасят нощвата, ситото и брашното
на същата зълва. Тя почва да сее брашното, а 4 зълви прави над нея пеят:

Трепнали са девет сита,

Девет сита копринени.

171
 Да присяват ситно брашно.
Най присяли гора и вода.
Едно дърво останало
Едно дърво тънка елха
Не е била тънка елха
Най е била... (името на момата)
Същата зълва отсява брашното и замесва питата. От същото тесто се
откъсва за меденик и квас за хляба, който ще се меси за сватбата. Опичат
меденик в подницата. Мажат го с мед, петмез или подсладена със захар
вода, затуй му викат меденик. След това другите зълви отиват да пеят на
боклука песента:
Мамо, мила мамо, Ран босилек бере
Либи ми сежени, В три го китки вие
Либи, та незнайно На гюзелим (името на годеника)
А знайното мамо Втората китка,
То през плета гледа, За гюзелим (името на годеницата)
С черно забрадено, Третата китка,
С черно облечено Деверкольо (името на същия девер)
Черен калугер На ти тази китка
Дребни сълзи рони Същ девер да бъдеш.
Дето сълза капне Хорото да водиш
Ран босилек никне Момите да гледаш,
Коя рано рани Която харесаш
Ран босилек бере Нея да си вземеш.
(Името на момата)рано рани
Тази песен се пее и сутрин, и вечер. След нея се подхваща песента:
Трима братя делба делят
Ой мари Радо, бела Радо (2)
На секи са дял паднало
На (името на годеника) се дял не падна
Викна (името на годеника)та заплака.
Млади зълви го миряха
Мълчи (името на годеника)недей плака.
Твойта й дялба (името на гденицата)
После зълвите се връщат вкъщи. Свекървата слага софрата и сладката
чорба от ориз (бългур), ястие със зеле (ако е благ ден, пилешка каша),
които е приготвила. Зълвите начупват медника, закусват (годениците
нямат право да пдат меденик), месят една нощова хляб и си отиват. До-
машните го опичат. След обяд, по икиндия, свиканите от бубалъчките
зълви се явяват в дома на годеника на „засевки”. Изпяват песента „Мамо,
мила мамо” и „Трима братя” на двора. Събират се всичките зълви, ядат
172
хляб. Събират 3 сита и 3 нощови. Същата зълва взема паница с петмез.
С пръст тя оцапва ситото в 4-те края на кръст, след което същият девер
моментално го обърсва с чиста кърпа.
После зълвите вземат първото сито, както и останалите две. С нощовите
става същото. Сетне поставят хромели насред къщата. Приготвят бал-
гур, започват да го мелят и пеят:
Гръмнали сатри хромели Най било (името на годеницата)
Да премилат ситен булгур С побратима си хортува
Не примлели ситен булгур Побратимеле (името на
Най – примлели гура и уда годеницата)
Едно дърво останало Много съм дарба готвила
Едно дърво тънка ела На всеки свата по два ата
Не е било тънка ела Най стари са два ата
При пеенето момите спорат да си починат, а деверите им викат:
„Ха, да мелят хромелите”. Зълвите им отговарят: „Платете им, тогаз ще
мелят”. Деверите им дават пари и те пак почват да въртят хромелите и
да мелят балгура. Щом смелят достатъчно, дигат хромелите. Премитат
и започват да играят и пеят. Свирачите дохождат на сватбата. Идват и
неканени моми и ергени. Ако времето е топло и стаята, в която играят
зълвите – тясна, всички излизат на двора. Играта и веселието продължа-
ва до 2 часа след полунощ. След това всички се разотиват, с изключение
на по-големите зълви, които остават да пренощуват и на сутринта стават
рано. Донасят вода, месят хляб и пекат друг медник за закуска, а свекър-
вата им прави чорба. Сутринта в петък пеят на двора песните „Мамо
мила” и „Трима братя делба делят”. Преди изгрев слънце деверът донася
дълъг 2 м. и гладък прът за байрак. Зълвите взимат ален „тистимел”, за-
шиват го на пръта и пеят:
Деверкольо млад неженен
Откупи си ален барак
Не е байрак за сто гроша
Най е байрак за хиляда
След песента го побиват под стрехата над вратата на къщата. Оп-
ичат хляба и си отиват. Тоя ден булката излага чеиза си в къщата на го-
деника. Всички го гледат и се възхищават. Вземат „юрнеци” и си отиват.
В петък срещу събота пак идат у годеника всички зълви и девери, пеят
песните „Мамо мила” и „Трима братя..”. Щом се съберат всички зълви и
девери, идват и киминджиите. Ако годеницата е местна и домашните й
желаят засевките да са нея вечер у тях, по тяхна покана се преместват у
„момини двори”. В събота сутринта зълвите отиват рано. Пеят песента
„Мила мамо”, Месят хляба. Щом втаса, опалват пещта. Ергените чернят
момите, за да бъдели вакли децата на годениците. Щом се опече хлябът,

173
почват да пукат пуканци в нея. С „патките” нижат прътища от пуканци,
превиват ги и колкото девери има, толкова венци от „патки” правят. То-
газ дохождат деверите. Донасят си алени „тестемели” (пешкири), празни
бъклици и прътища за калесване. Зълвите им закичват калпаците с але-
ни тестемели и венци от пуканки, и им го дават. Те плащат на момите
за окичването на калпаците си. Свекървата дарява деверите с пешки-
ри. Налива им бъклиците с вино. Връзва сух босилек о червен конец по
гърлата на бъклиците. С прътищата деверите калесват из цялото село за
сватба. Пристигне в някоя къща, подава бъклицата на стопанина и му
казва: „Много здраве от дядо.... (бащата на годеника) и баба.... (майка му)
да дойдете на сватба”. Поканените отговарят: „Да е жив и здрав, който е
изпратил и който е донесъл”. В срок, бързо, деверите калесват всички се-
мейства, близки на годеника и семейството му. Зълвите пък пекат кравая
за чупене на чешмата по икидия. Правят и три средни хляба. Описват ги
с вретено като елха, затуй им викат „елхите”, Тези хлябове са за кума в
неделя, когато след венчавката седне на трапезата. Байракът се украсява
с пуканци, малки кравайчета в ъглите и в средата, друго кравайче – над
байрака на пръта. Под кравайчето на пръта зълвите поставят сух боси-
лек и чимшир. Осукват ги с ален конец. Варакладосва се и се поставя
ябълка. Щом се върнат деверите-калесници, свирачите идат. Приготвят
се за „чупенето на кравая”. Налива се бакърче с вино. Обвива се краваят
за чешмата. Същият девер взема бакрака. До него се налавят на дълго
хоро моми и ергени (зълви и девери). Мъжката бубалъчка взема бакърче-
то с вино и чаша, а женската бубалъчка взима кравая. Киминджиите зас-
вирват на „чупене на кравая”. Същият девер започва да играе с байрака,
заедно със зълвите и деверите. След това хорото се подема и играейки ту
напред, ту назад, се придвижват към чешмата сред селото, а същият де-
вер води и опъва ту назад, ту напред. Хорото се гърчи от тласъците като
развълнувано море и се къса. Някои падат. Смеят се. Щом се отдалечат
доста от свирачите и бубалъчките, се връщат. През това време свирачи и
моми пеят:
Момина мале
Момина мале Чи кон тича вода налива
Не храни мума Тодорка тича вода да налива
Не съди луза. Чи кон тича вода да разлива
До шат сватове Руси тича вода да разлива
Пи щат виното Тодора Руси отговаря:
Вино и ракия Бре стой Русе, вода не разливай
Взе щът мумата Мама през плета гледа
Вода тиче, Руси Тодорка тихо отговаря:
вода тиче по бели камъни Тебей мама, мене й стара баба
174
 Играят до тях, после пак се обръщат напред и т.н., докато отидат
до чешмата. Там, до чучура се качва на чешмата същият девер, а същата
зълва застава до улука. Майка й подава кравая. Тя пък го дава на същият
девер и двамата, хващайки кравая почват да го опъват, дойато се счупи.
Същата зълва го прибира и дава на майка си, която го доначупва на пар-
чета и раздава на зълвите и деверите, а мъжката бубалечка (майката на
същия девер) ги черпи вино с чаша. В това време хорото предвождано
от същия девер, играе. „Чалгаджиите” свирят. Свирнята им е все една
„Чупене на кравай”. Хорото се отправя към дома на годеника. Върнат ли
се вкъщи, почват да го бръснат. Същият девер отива на чешмата за мъл-
чана вода с бяло бакърченце. Като се върне, добавят в бакъчето просо и
кокоше перо завързано с червено копче. Взема се пешкирче от свекър-
вата. Същият девер взима бръснач, водата с бакърчето, сапун, стол и ги
изнася на двора (допуска се до „операцията” този от деверите, който знае
да бръсне). „Чалгаджиите” почват да свирят на „обръснела”. Зълвите и
деверите се събират около столчето. Годеникът сяда на него. Дават му
бакърчето с водата и сапун да се сапуниса. После почва бръсненето, а
момите запяват песента:
Находи ли се..... (според името на текущия годеник)
Находи ли се Стоене (или Аз нямам либе в село
както е иметона годеника) Ни в село ни по селата
На твойта хубост и Бре отде найде, Стояне
младост Таз герджик Тодора (името
На твойта герджик премяна. на годеницата)
Нали ти мама думаше: Двамата да си мязате
- Бре не се жени таз зима Двамата бели чермвени
Таз зима, тази тази година Двамата тънки високи
Прехвърли за догодина. Двамата лика прилика
Стоян мама си думаше: Като два стръка иглика
- Мале ма, мамо, миличка,
След бръсненето му поливат да се умие. После му поливат вода
на главата да я окъпе, като наричат „колкото просо има в бакърчето, тол-
кова деца да имаш”. При бръсненето и поливането същият девер и съ-
щата зълва държат пешкир отдолу, за да се обере просото, перушината и
брадата. Дават ги на булката, когато дойде в дома на младоженеца, за да
ги постави във възглавницата им, че да им се народят деца. А годеникът,
станал от стола, хваща се на хорото, което сам устройва, играе и гърми...
В събота сутринта се свикват в момини двори „шетачки” от махлата, да
обсужат годеницата, Едно от момичетата отива за мълчана вода. При-
готвят коритото за умиване главата на годеницата.... когато почнат да й
плетат косите, пеят същата песен, като тази при бръсненето, само сме-

175
нят името” „Находи ли се Тодорке... (или както там се казва)”. Шетачките
в събота преди обяд правят и венците за нея, годеника и бубалъчките
в дома й. Те се изплитат от сух босилек и „червени черешки” (чушки от
„гръцки пипер”). След това месят хляб. Опичат го и вечерта спят при
булката. В неделя сутринта, когато иде кола за булката, тогава „момен-
ките” (шетачките) искат пари от бубалъчките, за да им дадат венците.
Само тези на булката и годеника не се откупуват. Пак в същата сутрин
„моменките” ходят на чешмата за мълчана вода. Стоплят я и с нея къпят
булчето. Обличат я с венчалните дрехи. И годеника го чака същата про-
цедура, къпи го същия девер.
Венчалната премяна на булката е от дълга памучна риза с поли
и шити ръкави, сукман-белосняк, ваден пояс, шита или тъкана алена
престилка, кюрк с лисичи кожи, подарък от годеника и кърпа на главата.
Обува вълнени шарени чорапи у „високи калеври”, също подарък от го-
деника. Кюрк се носи само по време на сватбата и в празнични дни.
Сватбените одежди на годеника бяха памучна риза до коленете, с широ-
ки ръкави с „банти”, занесена на пералня, завита с мисал от булката или
някоя зълва в събота у дома на годеника, нови гащи, елече, интирия, ален
пояс с ресни, калпак, чорапи и „лапчуни”.
На разсъмване се вари оризова чорба в бяло бакърче. Взема се
едно бардуче с вързано на гърлото червено копче с босилек за ракия-
та. Взема се чашка, паралия с грозденца, три резанчета хляб и лъжички.
После женския бубалък вземаше паралията с хляба и грозденцата или
петмеза, а мъжкия – бакърчето с чорбата. Трети сватбар носеше бърдука
с ракията и чашката. Заедно със свирачите тримцата тръгваха за кума.
По пътя свирачите свиреха, а те се провикваха. Пред дома на кума ги
посрещаха и водеха вкъщи, където седнал, с нетърпение ги чакаше ку-
мът. Поздравяваха го с „дубру туру, куме¥ и „шеноолу”. Той отвръщаше с
„Добря дошле, добря дошле”. Мъжкият бубалък взема бърдука с ракията
и чашката. Налива в нея ракия и я подава на кума, като му вика „заповя-
дай”. Онзи пие. Мъжкият бубалък отново взема чашката, а женския бу-
балък му поднася „мизя” от грозденца или петмез. Всички насадят около
паралията. Нливат в пахарка или тас донесената чорба и почват да ядат
и пият, докато чалгаджиите свирят на собат, поиграват на кума и после
излизат, като подканят кума да побързува, понеже след малко пак ще
дойдат. Заминават на сватбата. На излизане от къщата му се прощават с
думите „Хайде сбогом”, а той им отвръща „Много здраве”.
Там поставят на паралийката три панички с гозба, три бунелки и три
резанчета хляб, вземат в бакърче вино, покриват го с бяло пешкирче и
бубалъците с гайдаджията и един сватбар заминават наново за кума. Там
му слагат трапезам черпят го с вино, посвирят му малко, поиграват му
и наново заминават за сватбата. Щом пристигнат в дома на годеницата,
176
постояват малко там и се приготвят за трето отиване при кума, но вече
с хоро. Същият девер взима байрака. До него се залавят същата зълва,
зълвите и момите. Чалгаджиите свирят. Дохождат при хорото бубалъч-
ките, сродници, етърви, братя и други, без свекъра и свекървата. Вземат
бакърче с вино и чаша за черпене и заминават за кума. Кумата ги посре-
ща, слага им храна. Сватбарите ядат, изграят хоро и заедно с мумата,
кума, подкума и подкумата тръгват за сватбата. Кумът носи шиник храна
и дисаги с бъклица вино, а кумата – пита, кравай за венчаване, печено
пиле и алено було за прибулване на булката. Подкумът носи „принос”, а
подкумата – пита и сахан с гозба. Мъжкият бубалък (мъжкото магаре)
взима приноса и бъклицата с вино от кума и ги носи, а „женското ма-
гаре” носи другите вещи. Тъй с игри, провиквания и черпене вървят по
пътя към дома на годеника. Сегиз-тогиз кумът се спира, черпят го, канят
го, обещават му разни хубави работи и тогава кандисва пак да тръгне.
Най-сетне пристигат у младоженеца. Посрещат го свекъра и свекървата,
сватбарите. Целуват му ръка и го черпят с вино, а след туй го канят вкъ-
щи. После се тръгва за булката. Впрягат се воловете в колата на свекъра.
На колата се качват годеника, 4 зълви, бубалъци и др. ведно с кумата и
кума, подкума и подкумата. Същият девер води воловете и носи байрака.
По време на пътуването зълвите пеят песента:
Цар Мурад за лов отива
Цар Мурад на лов отива Я най тимяза, Маре ма,
Мара му пътя чакаше Бяла кадънка да станеш
Цар Мурад Маре думаше: На висок чардак да сидиш
Мре мо, бяла българка, Бяла коприна да предеш
Тебе те Маре, не мяза Желти алтъни да нижиш
Бяла българка да бъдеш Мара му нищо не речи
Или пък песента:
Я изгрей слънце, я изгрей
Рано ми рано в ниделя От братя, чедои от сестри
Я рано недей зайдьова Негови мили братовници
Да видиш слънце, да видиш И още по-мили посестрими
Че как се чедо разделя Посестрими и побратими
От майка чедо и от баща И от нейни верни комшийки
А когато стигнат момини двори почват да гърмят. Кумът остава
вън, а кумата влиза с булото вкъщи, при булката. Преди това тя „зачул-
ва” с престилката си годеника и той бърза да влезе пред нея в къщата.
Сватбарите на момата тичат и го бият с юмруци, а булката го очаква в
къщата с огледало купено от него в ръце. Гледа да го види в огледалото
как изглежда и го настъпва, защото който застъпи пръв, той ще команд-

177
ва в живота. Същият девер взима бъклицата на кума, който дава прошка
и му поръчва: „Много здраве на кумата, да прибули кумицата”. Същият
девер взима бъклицата, отива в къщата, черпи кумата като казва: „Много
здраве от кума на кумата, да прибули кумицата”. След туй излиза, отива
пак при кума, който повторно поръчва. Той пак отива. На третия път ку-
мата започва прибулянето. Взима булото и го прекарва подред три пъти
през ръцете, после през вратовете на младоженците от ляво към „лесно”
на годеника и после на булката. После прави кръст (челото, пъпа, дясна
и лява страна) на годеника и след туй на булката. По време на прибул-
ването се пее песента „Находи ли се, Тодорке... (с името на годеницата)”.
Туря се булото. Момите нагласят булката и я окичат с венче, алени пера,
кошнички и други украшения и с венчален пешкир, който забождат на
кръста й с игла от дясната страна.
„Моминките” украсяват калпака на годеника и му поставят вене-
ца и венчалния пешкир. По време на прибулването на булката, годеникът
й подарява на баба си чехли и кюрк, а на брата на булката – чизми. На из-
лизане от къщи гледа да откъсне копче от баба си. Моминките поставят
на бубалъчките венци. Взима байрака и му турят малко бяло пешкирче с
башчета. През това време сватбарите качват в колата чеиза на булката.
Хващат един петел, връзват го с бял пешкир на врата. Спъват го да не го
изтърват. Вземат сърпа и паламарката на булката. Изкарват воловете и
ги впрягат воловете в срещуположни посоки. Тюхкат се, после ги впря-
гат както си му е реда. Един взема петела, кукурига и се провиква. Друг
взима сърпа и паламарката, трака и вика. После всички сватбари поте-
глят към църквата. Оказва се обаче, че нещо с колата не е наред. Липсват
колелета, джуги, жегли и други нейни части, откраднати от „момините
роднини”, които ги връщат само тогава, когато ги молят и им дават пари
„бакшиш”,
Сцената, в която булката се разделя с близките си е извънредно
трогателна, съпроводена със сълзи и плач. Извеждането й от бащината
къща ведно с годеника става от брат й, който ги води за венчалните пе-
шкири. Ако чеиза на булката е повече от една кола, тогава в „момини две-
ри” идат още коли. В такъв случай кумовете и кумиците се качват в друга
кола. Булката се качва в колата подкрепена от баща си, докато брат й ли-
сва подире й бакър с вода, за да й върви в живота като по вода. Колата, в
която качват годениците е покрита с чергило. Ако годеницата е без баща
или братя, в такъв случай обичая поемат други нейни роднини. Преди да
тръгнат за църквата, годеникът и годеницата целуват ръка на родители-
те и роднините си за прошка. Когато излезе колата и младоженците от
двора, майката на булката сяда на мястото, където са били „гиздени” те и
яде хляб. Ако годеникът е беден, до църквата за венчавка се ходи пеш.

178
 На път за църквата сватбарите се водят от свирни и хоро, начело
на което е същият девер с байрак в ръце. Преди Балканската война мла-
доженците ходеха да се венчават в църквата пеш, а чеизът на булката се
прекарваше с колите на бубалъците в дома на годеника още в сряда или
четвъртък преди сватбата. Съблюдаваше по пътя към църквата да се осу-
ети възможна среща с други сватби, да не се харесат едни други и разту-
рят двойките. Пред църквата свирачите млъкваха, а булката и годеникът
отиваха до вратата, след тях бубалъците със същия девер и зълва, кумът
и кумата, подкумът и подкумата и всички останали след тях. Свещени-
кът ги посрещаше със свещ и ги въвеждаше в църквата. После венчавка-
та започваше. Армосаният хляб се поставяше на масата. След венчавка-
та, когато се играе „попско хоро”, кумата хвърля пари и бонбони (шекер)
из църквата. Децата ги обираха. Връщането на сватбарите трябва да е по
друг път, за да не сполети нещо лошо младоженците. В случай че булката
е „тежка” или се жени повторно и няма черква, венчавката става вкъщи.
Повечето прибираха венчалните свещи, че ако зареве бебето
им и палят. Макар и по друг маршрут връщането бе не по-малко тър-
жествено и празнично, с байрак, свирни и игра. Ако младоженката е
качена на кола, този път свекър й я снема. На вратата сватбарите спи-
раха. Свекърът и свекървата опъват пояса на свекъра на копрали над
вратата и младоженците ведно с всички сватбари минават под поясната
арка. Гайдарят взима брадвата и благославя: „Со хаир, со берекет, с куцо
магаре на вилает, да остареят, да побелеят като Стара бела планина”. А
свекъра”Биволицата с малачето или кравата с телето”? Гайдарят: Ако не
я дадеш, вълци да я ядат в Кайрака”. После се изреждат подаръците на
всички сватбари и роднини на годеника. Подаръците бяха „козенова мо-
тика” (прасе), шиле „отзад и отпред вакло” (сиреч дрисливо), кокошка
с пилетата, фитка с фитета и др. После младоженецът дава „миждя” на
свирача, че е успял с приказките да склони роднините му към подаръци.
Свекърът препасва с каиша за оране през кръста младоженците, а све-
кървата постила бяла дреха (черга или навуща), за да преминат през нея
вкъщи. През това време на булката се дава бакър с вода и самун хляб, за
да ги внесе. Въпросната дреха се краде от сватбарите, които после я връ-
щат. Влизат под ред кума, кумата, подкума.... Нахранват се. Младожен-
ците черпят всички с вино. После им целуват ръка, а те им дават пари за
„кръст”. После булката дарява всички. Поема си „кръста” и кумът излиза
вън на специално за него стъкмена трапеза. Щом излезе и седне на тра-
пезата, мигом слагат курбан шиле или ако е постен ден – риба. Някой
прикажда курбаня. Кумовете почват, до тях насядват другите, черпят се.
Зълвите спират играта, влизат вкъщи заедно с женската бубалъчка и ки-
минджията, за да вземат „елхата” с трите кравайчета (каниски). Краваите
са поставени едно връз друго. В дупките им скагат китка-варакладосана.
179
 Момичетата играят ръченица, свирена от киминджията, а жен-
ската бубалъчка носи паралията с „елхата”. Отиват при кума. Играят му
чукница (вид ръченица). Кумът и сътрапезниците му ги награждават с
пари за играта им. Запяват:
Ти нали знаеш куме ле
Ти нали знаеш, кумеле, На месалити, кумеле,
Да си приготвиш, кумеле, Златни паници, кумеле,
Златна трапеза, кумеле, В паниците, кумеле,
На трапезата, кумеле, Всякакви госби, кумеле.
Златни месали, кумеле,
На баша на трапезата се нареждат кумът, подкумът и сватбарите.
В това време идват поканени от селото с жените си. Мъжете носят ястия
и крини, шиници, тенекии или торби и дисаги, а жените питки и „мизя”
за пиенето. Мъжете посреща свекъра, а жените – свекървата. Мъжете
се отправят към трапезата, а жените в къщата. Трапезата е отрупана с
манджи, готвени с говеждо и овчо месо (ако е постен ден са постни със
зеле, булгур и др.) Всички се хранят, пият вино и ракия, а един от свира-
чите постоянно им свири „на мухабет”. Момите и ергените играят край
тях. В същото време булката придружена от мъжката бубалъка дарява
закъснелите роднини и близки. Свърши ли с даренето, тя се хваща с мла-
доженеца и същия девер на хорото. Там редът беше: същият свекър, мла-
доженците, същата зълва. По пладне пристигат „момените”. Вземането”
им става от зълви и девери, които отиват с киминджия в дома на момата.
Калесват братята и сестрите на булката да дойдат на сватбата като „мо-
мени”. С тях тръгват и техни (на момата) роднини. Те носят подаръци за
младоженците: бакъри, сахани, тенджери, тави и много др.
Със свирня, игра и „чукница” зълвите отвеждат момените в дома
на младоженеца. Като наближат гърмят, че да ги посрещнат сите. Иг-
раейки чукница зълвите ги водят в къщата. Булката приема даровете,
дарява ги на свой ред и полива на момените. Подава им кърпа да се из-
бършат, а младоженеца ги черпи с вино. После булката получава пари
от момените за „кръст”. Зълвите ги кичат с китки, гостят ги и след това
излизат. Свирачите ги посрещат и отвеждат на сватбата. Там засвирват
хоро. Най-големият брат на булката (ако няма – сестрин мъж) поема ока
с вино и повежда хорото. Пие вино и подава на другите да пият, иде му
ред да пие повторно и т.н. Насреща му в хорото играе с бакърче в ръка
мъжкия бубалък. Той носи камък и го оставя тук и там, като кани бра-
та на булката да счупи в него оката с вино или пахарчето, докато най-
сетне въпросния бухва оката в камъка и го счупва. След това момените
си отиват и сватбарите се пръскат. Кумата отива у дома, но трапезата
„живее”. Кумата се връща с решето пълно с ечемик, орехи, шикер и пари.

180
Булката дарява свекървата с риза, престилка и чорапи, а свекъра с риза,
възглавка и чорапи. Накичват свекървата с лукови и чеснови плитки, и
шума. Привързват кросното на свекъра през рамо като пушка. Накич-
ват го с лютиви чушки, метла и му дават в ръка помет за байрак. Същи-
ят девер ходи за един бакър „мълчана вода” с едно малко бяло бакърче.
Засвирват хоро. Свекърът с помета води хорото със свекървата до него,
същият девер, младоженците, същата зълва, бубалъчките, а мъжете им
прислужват на трапезата. Същият девер долива бакърчето и го оставя
пред булката. Тя го рита три пъти, докато съвсем го излее. Кумът върви
зад нея и когато хорото играе тя хвърля от решето пари, орехи, шекер и
ечемик. На третото завиване на хорото хвърля решето щом насреща й са
бубалъците. Един от тях го хваща. Връща й го и младоженците избягват
вкъщи. После отвеждат с музика кръстниците до дома им. Вечерта те
канят свои.
Преди разотиването на сватбарите кумът с булката, младоженеца
и близките им си правят снимки за спомен.
Брачното съставяне – през нощта младоженците се поставят в
избата, в салма или някоя стая. Постила им се от бубалъците, женски-
те бубалъчки напътстват булката, мъжките – младоженеца. Особено ва-
жно, щото ако някой от двамата прояви слабост, срама е за бубалъците.
Ако момчето не се възбуди, карат го да прескача стърчушката на колата,
в краен случай обезчестяват момата с... праз. Затуй на праза му викат
още „младоженец”. Под брачното легло се поставя чиста риза. Ако е чест-
на момата по ризата се появява кръв. Тази риза се показва на старите
сватбари, които седят в къщата и гуляят, докато се извършва брачното
съставяне. Забавят ли се младите, почва чудене, подмятане, говорене,
че се е „забавила ракията”. Ако момата се окаже нечестна и ризата е без
кръв, сватбарите веднага се разпръсват. Не е чудно още същата вечер
да я изпратят на баща й, който трябва да даде пари или имот на годе-
ника, „за да се запуши дупката”. Тогаз я връщат. Често нечестните моми
си служели с измами, за да заблудят сватбарите. В някои случаи и самия
младоженец укрива нечестността й. Той я „кабуля” каквато и да е. Ако
успеят, прикриват срама си, но ако не – сватбарите се посрамват и сват-
бата се разтуря. Когато разгледат окървавената риза сватбарите почват
да пият ропла ракия. В това време младоженецът известява станалото
като гърми с пушка или револвер. Навред настава истинско оживление.
Двамата бубалъци отиват с киминджия в дома на бащата, за да занесат
ракия и грозденца на родителите й. Там престояват 1-2 часа. Пият ра-
кия, черпят се, после се връщат. В това време вземат калпака на свекъра
и кърпата на свекървата, натопяват ги с катран и ги запалват. Започва
хоро край огъня. Мнозина се спускат към курника, ловят кокошки, пе-
тли, колят ги. Чистят ги и после ги варят цели. По едно време младожен-
181
ците заспиват, оставяйки си венците под възглавницата. Но веселието
продължава до сутринта. Тогава свирачите се качват на някоя сламена
сграда. Наклаждат огън във връшника. Греят се, свирят и думкат тене-
кия. А после бубалъците, сватбари и комшии отиват втори път в дома
на младоженката. Носят хляб, гозба, вино и ракия с бакъри. Затова им
викат ракиджии. Свирачите свирят на мухабет. Като наближат почват
ръченица, за да ги посрещнат. Момените ги срещат и водят в къщата.
Сядат, ядат, пият, играят. Майката на булката ги дарува със станета вкл.
и свирджиите. Момените ги поставят на калпаците им, заедно с пискюли
и китки, чийто конци има сребърни и златни пари за булката. При укра-
сяването момените искат и получават пари от ракиджиите. На излизане
майката и бащата на булката й дават бакъри, в коит са поставили храна и
пари, а ракиджиите чупят съдовете, в които са носели виното и ракията.
Те отиват в дома на кума. Там са младоженците за „отстояване”. Булката
полива на кумата и кума, и на калесаните от кума, а същата зълва изхвър-
ля водата. Там са същият девер и младоженецът, който черпи гостите с
ракия, а същия девер им дава мизя. Булката целува ръка и ди дбира „кръ-
ста” (пари). После се поставя софра. В друга стая се слаха ядене за мла-
доженците, същата зълва и девер. Хранят се. После младоженците оти-
ват при гостите, Отстояват. После младоженецът черпи с вино гостите,
след което на двора се приготвя нова трапеза. На нея се слага от страна
на младоженеца се слага една пита и едно пиле (ако е благ ден) или ня-
колко скабрици (ако е постен). Яденето носи „повърджийката”. Разчупват
питата. На софрата сядат кумовете и хора, които те са поканили. По-
ставят пред кума чаша за „кръст”. Младоженецът черпи вино, а булката
целува ръка, докато хората пускат пари в чашата. Парите взима един от
бубалъците, който после ги дава на булката. В това време същият девер
разваля байрака, сваля тистимелия, дава го на същата зълва, а пуканци-
те, кравайче, питата, ябълката и китката си я поделят със същата зълва.
Същият девер нарязва на три пръта. Кумът става, след него и останалите.
Младоженците хукват на изток. Кумът ги замерва с чашата, в която е бил
кръста, а същия девер ги мери с трите пръчки от пръта. После всички
отиват у младоженеца, където става разкумяването на кума и подкума,
бубалъците, другите сватбари и свирачите, което продължава до късно.
Във вторник сутринта или в сряда булката взима бърдук с топла вода,
пешкир, ракия и чаша, и заедно със същата зълва поливат на кума и бу-
балъците в дома им. Отбулването на булката става в четвъртък или неде-
ля. Булото на булката се снема рано сутринта. Нагъва се на пръчици два
пъти и се разгъва. На третия път се нагъва отново, сваля се от булката и
се метва върху ален трендафил. Същият девер взима скачени бакърите
на кобилица. Булката взима бардуче с ракия и чаша, а същия девер носи
сахан с просо и в него три бели кокоши перца. Отиват на чешмата. Деве-
182
рът оставя бакърите. Булката и същата зълва „извъртат” (обикалят) три
пъти чешмата. Булката взима просо от саханя и го хвърля край чешмата.
После деверът налива бакърите, булката ги излива и така дор три пъти.
На четвъртия ги наливат. Булката налива с бардучето ракия в чашата и
черпи околните. Целува им ръка, те й дават пари. Същият девер закача
бакърите с вода на кобилицата, тя му целува ръка и ги взима от него. Съ-
щата зълва носи саханя, бардучето и чашата. На връщане щом срещнат
някой, деверът взима кобилицата, зълвата дава бардучето и чашата на
булката, която черпи срещнатия (срещнатата). От водата вкъщи булката
замесва прясна пита. Опича я, вади я. Намазва я с петмез, мед или ше-
керена вода. Нарязва я на квадратни парченца със страни 2-3 см. Извик-
ва същата зълва и още две зълви. Така нарязаната пита поставят върху
месал на паралия и я завиват с него. Вземат и бъклица с вино. Отиват у
кума. Булката снема паралията насред къщи. Оставя бъклицата. Целува
на кума и семейството му „обърната ръка”. Взема парченце хляб, дава на
всички след кума поред и им целува ръка, после ги черпи с вино. Слагат
хляб и на зълвите й да ядат. След това отиват по домовете на всички
сватбари и на тях, както и на всички срещнати, дават от парчетата пита и
виното докато свършат (като се има предвид, че и за домашните трябва
да се запазят съответен брой парчета).
Повранки – срещу вторник, сряда, петък след сватбата, родите-
лите на младоженеца пращат калесник, който да калеса родителите на
булката да дойдат на повранки. Родителите вземат още две двойки, те-
хни роднини. Всички вземат по една пита, а майката на булката и гозба, и
отиват. Там са поканени много роднини на годеника, също и чалгаджии.
Щом пристигнат в дома на младоженеца стопля се вода. Булката им по-
лива. Слагат ядене. Младоженецът черпи гостите и почват да се хранят.
На софрата се слага чаша за „кръст”. Всеки пуска в нея пара. В същото
време чалгаджиите свирят и те се хранят. Щом свършат всички, почват
да играят. Веселието продължава до среднощ. После иде ред на родите-
лите на булката да канят на повранка. Канят бубалъците с жените им,
свекъра, свекървата и младоженците, други роднини и съседи. Ритуалът
е същия с тази разлика, че младоженците остават вън, а другите влизат
вкъщи и викат: „Ха, бабо и дядо, идете вижте, защо не влизат младо-
женците?” Излизат бабата и дядото. Посрещат ги с вино. Черпят ги и ги
даряват с овце и кокошки, за да проговори и провърви жениха. После
влизат вкъщи. След разтурянето на веселбата младоженците приспиват
в майкини й.
В случаи, когато момите се крадят насила от ергените ги граб-
ват от хорото, сбора, сватба и други общи веселия. Има случаи и когато
крадат мома, която се връща с менците от чешмата. Ергенът я посреща,
хваща я насили и с помощта на другари я отвлича у тях си. Ако е далеч
183
и е публично, отвличането става с талига и заплашване с оръжие. Някои
моми поради застъпничеството на близките й пред власите се завръщат
у дома, но в такива случаи се мисли, че е опозорена и трудно ще се задо-
ми. Затова откраднатите моми в повечето случаи се помиряват и остават
навеки при открадналия я. Друг случай е, когато момата се отдава добро-
волно в дома на ергена. Тя му „пристава”, викат й „пристануша”. Обик-
новено простаналата бяга с любимия си в дома му, понеже не я дават на
него родителите й.
Ако вдовец се ожени за мома, вярва се, че момата не е почтена,
затова се жени или има някакъв скрит кусур. Сватба на вдовец с вдовица
е редна. Ожени ли се ерген за вдовица, счита се, че не е по любов, а по
сметка, защото тя е винаги е по-богата от ергена.

Между женитбата и смъртта

Преди години щом мъж навърши 60 години си оставя брада. Тя
е признак за мъдрост. Старите не се стрижат. Оставят си перчеми или
коси. Оплитат ги и ги завивали край главите си. Жените се считат за ста-
ри щом менструацията им спре и престанат да раждат.

ПОГРЕБАЛНИ ОБИЧАИ
Човек се движи, мисли и работи, защото има душа. Излезе ли тя
от тялото, човек умира. Това се случва по Божие нареждане. Всеки човек
има предопределени дни на живот. „Щом свършат дните на човек, Бог
праща архангел Михаил да му вземе душата. В случай, че някой се разбо-
лее сериозно и близките му се убедят, „че няма да го бъде”, тогава те си
думат, че той е вече „пътник”. Душата на човека е самото дихание. След
смъртта тя оставя тялото му и заминава за „оня свят”. В случай, че на ум-
релия не е отдадена нужната почит и не са извършени всички обреди по
погребението и задушниците, тогава душата или образът му се явяваше
на живите близки и им съобщават какво да сторят за нея. Но обаждане-
то на умрелия (умрялата) може да стане от гроба, ако поиска да съобщи
свои желания към свои близки, най-вече деца. Това ясно проличава от
песента:
Дойчо шилито пасеше
Дойчо шилито пасеше Ужени ли се батьо ти,
край селу, край гробището Батьо ти, бати Стояна,
И с меден кавал свиреше Хубава ли е жена му,
Пу среднощ, пу менчина работна ли е кат мене
Буля му от гроб се убади гледа ли мойте дечица
- Драгинко Дойчо, булина гледа ли ги кат ,мене?

184
 По-нататък песента разказва, че Дойчо казал на покойната си
буля, че заместницата е хубава и раборна като нея, ала не гледала добре
децата й.
Душата на починалия излиза от усттата, а на удушения през
носа. Умиращият има нужда от изповед пред свещеник и „конка”, за да
се пречисти душата и по-скоро се освободи от тялото си. Освен това
умиращият изказва пред своите близки всичките си престъпления,
останали скрити за другите хора, но тежали на ствестта му.
Бране душа – Времето, през което болния се мъчи да мре, се
казва, че „бере душа”. Когато умре, тялото му изстива, втвърдява се и
престава да диша. При кончината (не само) на болен обръщат огледалата,
паниците, иконите и др. предмети. Това състояние се запазва до 40 дни
след смъртта.
Грижи около мъртвеца – щом някой в някоя къща го застигне
смъртта, тогава влизките му съобщават на съседите и роднините си.
Идват жени поканени и непоканени, които носят захар, дюли, ябълки,
пари и пешкирчета и ги поставят в пазвата му, за да ги занесе на техните
близки и умрели на оня свят, за да си хапнат, почерпят или дарят. Ако
смъртта е сварила покойника с отворени очи, смпта се, че и друг член
от семейството ще умре. Оплакването на мъртвеца става от близките
му с продължителни, пронизителни напеви. Вярва се, че с тези стенания
те викат духа на предците, за да дойдат и си го приберат. Избират се
трима за прислужници на умрелия. Ако е жена – жени, в противен случай
мъже-прислужници. Те го окъпват върху чергица в някое затулено
място на двора, Кратуната, с която го поливат при къпането счупват, а
бакъра, в който е била вода – обръщат. След това обличат покойника
с нови дрехи за погребение, а ако има венчални дрехи – с тях. Щом го
поставят на постелката за погребение сред къщата, до главата му слагат
крина с жито) В житото гудят запалено кандило. От двете страни до
ръцете се поставят пахарчета с брашно, също и в краката му. В житото и
в пахарчетата с брашно, жените поставят запалени свещи, а в ръцете му,
които са скръстени – цветя. Посипват с китки тялото му.
Покровът на покойника е от бяло платно. Мъртвецът трябва да
се пази строго, за да не го прескочи котка, защото „щял да стане вампир”.
През ръцете на покойника се прекарва вързопче от сол и трици, за да
не се изгуби имането на къща, ако късметът е бил негов. После солта и
триците дават на воловете. Опелото става в църквата. Ако някой не бъде
опят от свещеник в църква, то след време опелото става на гробищата.
Изнасянето на покойника е през главната врата с краката напред.
Домашните му изливат всичката вода и носят прясна. 24 часа след
смъртта се извършва погребението на покойника. На мястото, където е
лежал в къщата свещеникът свети вода. Гробът се копае от гробари и се
185
състои от две части: долна и тясна (самият гроб) и горна, по-широка. Над
ковчега се поставят напречно дебели дървета, които се покриват отгоре
с дебели дъбови дъски от колата, които покриват напълно тясната част
над гроба, а над тях се спуска (хвърля) пръстта и зарива покойника. В
гроба му спускат стомничка с вода, поливат го с шарланя на кандилцето,
което е горяло вкъщи до него, пускат му пари, разкопчават му дрехата
и след това всеки хвърля шепа пръст за Бог да прости – „лека да му е
пръстта”. Преди да се хвърли, пръстта се отърква по вратовете и туря в
гърба на близките му, за да не милеят премного за него. На гробарите не
се плаща.
На връщане от погребението на двора и в къщата се слага ядене.
Измиват си ръцете над гаван, като си поливат с бърдук. Коли се овчи
курбан, месят се 8-10 хляба и кравай за курбаня. Черпят се участниците
в погребението за Бог да прости. Дядо свещеник кади курбана. Ядат.
Домашните му ги даряват и после си разотиват. До 9 дни стаята на
покойника не се маже и свещеникът не свети вода.
След третата сутрин от погребението се слагат ястия. Слагат
паралията на гроба с ястия и пита. Дават по един комат на жените. На
деветия ден струват. Месят прусурки, готвят гозба – бял боб, зеле, ориз,
пиле, жито. Жена от къщата прикадява и почепва гостите за Бог да прости.
Пускат стомничка с вода. Всяка жена се прекръства, взема стомничката,
излива вода и казва: „Бог да го прости”, Със стомичката се прелива от
всички жени. След това сядат, черпят се с ракия (за Бог да прости) и
ядат. Така се „струва на 9-ия ден”. Раздават присурките, гозбата, както и
парчета от голям хляб (архангелски гляб), На 20-ия ден се „струва” втори
път пак по същия начин, след това и на 40-ия ден. Тогава се купуват
кърпички, панички, стомничка. Ако ритуала е връз гроба, заравят ги,
иначе се подаряват на жените. На 40-я ден, ако покойника не е починал
от заразна болест, раздават дрехите му, иначе ги заравят в земята.
До 40-ия ден всяка сутрин близките му ходят на гроба да
го преливат, без понеделниците. На 40-ия ден мъртвецът се пукал
(разлагал). Тогава месят пита, варят жито, бобена гозба, ориз с мляко
и др. Шест жени занасят яденето на гроба. Прелеят гроба, прекадят го.
После две от тях вземат и уравняват гроба с кобилици от 3 до 9 пъти.
Сядат. Раздават хляба, пият ракия за Бог да прости. Ония неща, с които
е каден и преливан гроба се чупят върху него.
На 3, 6, 9 месеца, година. Година и половина. 3, 5, 7 и 9 години
струването се прави, за да се храни покойника.
Гробищата се намират на западния край на селото, на Вървището.
Те са заградени. Всеки гроб е украсен с дървен или каменен кръст,
ограден с камъни и е засден с цветя и дръвчета. Ако е на ерген, слага се
байрак с кърпа, същото е и на мома, само че с хурка с каделя и вретено.
186
 Самоубийците погребват на 30 м. далеч от гробищата. Когато
живия съпруг/а се жени, в събота живия ходи да прелива гроба на
покойника.
Жалеенето се изразява чрез обръщане дрехи наопаки и носене
(боядисване) на черно. Овдовелият не може да се жени (поне) до 40-ия
ден. Разкопаването на гроб може да стане след 12-15 години. Костите се
събират в торба направена от бяло платно. Прикадяват ги, прелеят ги и
ги поставят в краката на друг покойник.

Гостоприемство
В Омарчево кичат със званието „махласи пергя” хората, които
обичат и ходят на гости. Гостната изглеждаше така:
Постила се една стая с черга. Покрай стените се поставят въглавници.
Когато пристигнат гости с кон или талига, домакините ги посрещат,
поздравяват с „добре дошли”, ръкуват се, вземат им конете и ги водят
в „ахъра”, където им дават зоб, докато други членове на семейството
въвеждат гостите в гостната стая. Там се нареждат на едната страна
мъжете, на друга жените. Слагат хляб, ядат, черпят ги с вино и след
като се нахранпт добре, отиват в обора. „Ябанджиите” хранят, но не
прибират за нощуване, особено неканени. Когато имат досаден гост, за
да го прокудят подмятат „какво ще ядем”, „Стана ли време за ядене” или
направо питат: „Кога мислиш да си отиваш?”

Посрещане/изпращане
При изпращане разливат вода пред заминаващия – „да му върви
по вода” и му казват: „На добър път”, „Ха, че пак да ни дойдеш на гости”,
ако е желан, но ако не, вземат камък, хвърлят го подире му и викат
„Когато се върне тоз камък, тогаз да се върне и той”. Ако е зимно време
и човек пътува пеш или на кон, се казва: „Дано не го срещне някой вълк”.
При тръгване човек не бива да се обръща назад, че да не се уплаши от
дългия път. Изпращането обикновено е до вратника. Там се сбогуват.

НАРОДЕН КАЛЕНДАР И ОБИЧАИ

„Голям сечко, малък сечко, баба марта. Сечко сече, марта дере,
април кожи събира”. От бъдни вечер до водици не се работи къщна работа
и (най-вече) не се преде. Съблюдават го най-строго жените, които имат
малки деца. През въпросното време водата още не е кръстена, затова ако
тогава се роди дете, не го кръщават.
Преди Йордановден свещеникът ходи из село да ръси. Тогава
хората го даруват със сланина, брашно и пари.
Януари – на Васильовден (старият 1 януари) ходеха сурвакари
– ергени, но предимно деца. Суровакниците им са дрянови пръчки
187
с клонките и пъпките, и с пискюли, направени от дрента и вързани
с червени конци. Сурукваха срещу Васильовден до сутринта. Когато
сурукват член на семейството, в което са отишли думаха: „Сурва весела
година, по живо, по здраво. Амин, пак до година”. Домакинята ги дарява,
ако са ергени голям кравай, „мяфка” от свинско месо и пари. И малките се
уреждат със същото, само кравайчетата им са малки. Когато ходят от двор
на двор мяукат като котки, за да им дадат „мяфка”, а след сурукуването,
ако решат, че не са им дали достатъчно пари, почват да се пързалят из
къщата и думат: „Чичо... (името на стопанина), подкови магарето, че
се пързаля” т.е. дай пари. Големите сурвакари ходеха из село на 2 или 3
куди. Всяка куда имаше свирач (гайдар, кавалджия или киминджия). Те
правеха и „камили” от яки ергени или по-възрастни хора. „Камилата” се
прави от двама облечени в кожа. На врата й се поставя гердан от хлопка
и звънци. Избира се някой за „камилар” и водейки я от двор на двор пеят:
„Див, див, камило”. Свирачът свири, а тя играе разхлопквайки хлопките и
звънците. След туй камилата краде от стрехите наденици, месо, вързопи
царевица... каквото може да докопа.
На огнището се изправя пън, който гори цяла нощ. От пепелта
му, пресята със сито над гърбовете на воловете, се ръси, за да не ги
хапят въшки. Тая вечер се правят гадания в милината с дренови пъпки.
Срещу Нова година се коли петле. Вари се цяло. От суровакниците на
суровакарите се късат пъпките и тая вечер се мият косите/главите на
моми и жени. На кадената вечер срещу Нова година приготвяха най-
различни манджи, чорба от ошаф, варено и грухано жито и обезателно
чорба от свинска пача направена от главата на закланото срещу Коледа
прасе, както и баница на листове между които се поставяше сирене, мас,
дрянови пъпки с точно означение на броя им, за да се наричат, една пара.
Опича се в тава покрита с нагорещен връшник. На Нова година се готви
свинска глава и крака на пача. На паралията се нарежда от новогодишната
пита, супи, манджи и близо до нея се оставя „милината” (баницата) и
други ядливи неща.
Домакинята вземаше емиша (палешника) с угаснали въглени още
при каденето на Коледа, поставяше върху въглени от огнището тамян
и прикадяваше яденето. После най-голямото дете (момче или момиче)
вземаше новогодишната пита. Поставяше я на главата си, надигаше се
на пръсти, опъваше двата й края и пожелаваше: храната да стане висока,
колкото него. Питата се разчупваше на две от натиска. После се дребни на
парчета (комати), които се оставят на паралията. Всички се прекръстват.
Стопанинът (бащата) благославя яденето и всички почват да се хранят.
Кулминацията на вечерта идеше с оживлението около „милината” с
дряновите пъпки и парата. Тогава ставаше ясно кой какво го чака през
идната година. Всъщност така се разпределяха задачите в семейството –
188
кой какво трябва да свърши, за какво да се грижи и труди, че да има дял
в общото семейно щастие. Другата атракция идеше в очакваната след
вечеря среща с ергени-суровакари. През това време дъбникът буйно се
разгаряше ведно с останалите дебели дърва. Младите разчистваха част
от нагорещеното огнище и си гадееха с дюлеви или чемширови листа,
според пукането и завъртането им на огнището, щом се напекат. Тогава
неизбежните кихавици бяха все за здраве...
На 1 януари суровакниците се хвърлят в курника, за да „носят”
кокошките.
На 2 януари е св. Силвестър, „Силистра”. Срещу 2 януари ергените
ходят да „ринат на биволите”. Нея вечер се събират ергени, образуват
куди и където има биволи, почистват им, а стопаните ги гостят и черпят
с вино. Храненето на „риначите” (силистраджиите) може да става и в
друг ден, който определя стопанина.
5 януари, посред нощ срещу Богоявление (Йордановден) небето
се отваря, но не всеки може да види това. Забелязват го „съботничаните”
(родените в събота). Оня що види казва: „Боже, дай ми шиник жълтици”.
Тази нощ всичко се покланя на Бога доземи, дори и дърветата. Имаше
една шеговита приказка за един наврял си главата през железните пръти
на прозореца от мерак да види Бога, но се объркал и вместо „Дай ми Боже
шиник жълтици” рекъл „Дай ми Боже шиник глава”. И главата му порасла
колкото шиник, та заради нея развалили прозореца, да му я извадят.
Водици и Ивановден – Освещаване на водата ставаше след
литургия в църквата, когато всички богомолци, ведно с църковните
хоругви и свещеника се отправяха за „Горчивата чешма”. В дола на
чешмата, на 10 м. северно беше запушен предварително гьол. Стичаха се
и други селяни. Църковната служба продължаваше до гьола. Събличаха
се ергени. Свещеникът хвърляше кръста (дървен) в гьола и пееше: „Ой,
Йордане, кръщаюшим са тебя, Господи Троическо Селение и яви се
нам поклонение...”. Ергените се втурваха във водата и се сборичкваха за
кръста. Един го докопваше и го носеше на свещеника, целувайки му ръка.
Свещеникът пак го хвърляше във водата. Ергените пак се втурваха...
и тъй до 3 пъти. При хвърлянето на кръста, някои гърмяха с пушки и
револвери. После ергените се зачулваха с дреха, хората им честитяха, а те
им целуваха ръка и получаваха пари за „кръста”. След това си тръгваха на
бегом да се преобличат. На реката се мие емиша (палешник) и иконата на
св. Богородица. На тоя ден тия ергени ходеха с кръста из село и събираха
пари за църквата. На Йорданов и Ивановден имениците се къпят, а на
Ивановден също и младоженците, и сгодените. Понякога ги водят на
чешмата и ги къпт с дрехите. Най-студено е на Йордановден. Тогава
се образуват „чучурки-свещи” (свещи от лед). В Омарчевската коледна
молитва се казва: ”По Йордановден, по дебелите ледове”. На Ивановден
189
се побратимяваха – устройват си пиршество и които се побратимяват
пият вино от един бакър.
8 януари е Бабин ден. Тогава бабата става рано. Меси питка и
сварява сливова чорба. Когато се съмне, ония млади булки и родилки на
които е бабувала стават, ушетват си, взимат калъп сапун, пешкир и дар за
бабата (терлици, ръкави, престилка и бърдуче с ракия и мезе – грозденца
или петмез) и отиват при нея. Поливат й да се умие. Тя прибира сапуните
и се бърше с пешкирите на булките. След това получава даровете. Всяка
я черпи с ракия и мезе, после булката влиза вкъщи. Когато всички се
съберат, бабата излага в стаята даровете. Разчупва питата си, пали свещ,
прекадява с тамян яденето. Сядат и се хранят. Бабата кани: „Ха да ядем
каквото е принесла Св. Богородица.
След гощавката булките си тръгват. На свой ред опичат пити
или милини. Сготвят. Наливат вино в шишета. Към пладне пак отиват
на гости у бабата. Там си наслагат питите, гозбите и милините. Бабата
ги нарежда, В средата поставя три свои пити, гозба и балгур (пилаф).
Взема свещ, огрибка с въглени и тамян, прекадява. Жените разчупват
питките си на две. Едно парче оставят, а другото дават на бабата. После
си раздават и ядат. Иде ред на виното. Когато се развеселят, разпяват се и
заиграват. На изпроводяк бабата дава на всяка жена по фандъче червена
вълна, поръсено с просо и мас за всяко дете. Нарича се „бабина китка”.
Тези „китки” майките поставят по калпачетата или кърпите на децата си.
18 януари – Атанасовден. На този ден циганите си местели
огъня от къщите в колибите. Казват: „Атанас гелди, и яз гелди”. Смята
се, че половината зима вече е минала и скоро ще дойде пролетта.
30 януари – Три светители. Не се работи, жените не предат.
Месец февруари рекъл: „По-студен съм от брат ми Голям сечко.
Мога да направя така, щото от едната страна гърнето с фасула да ври, а
от другата да замръзва”.
2 февруари – Сретение Господне. На този ден Св. Богородица
отишла да се „сарандисва”. Тогава почват да се заягниват овцете.
14 февруари – Трифоновден. Срещу него всяка домакиня меси
и пече питка, коли и вари цяло пиле, пече баница, готви гозби, ракия и
вино, та на сутринта със мъжа си и други членове на семейството отиват
на лозята. Събират се на групи и зарязват само на един „кютюк” със звъна.
После порязаната лоза се полива с вино. Устройват обща трапеза. Пекат
месо и пият за берекет по лозята. Веселят се с музика и песни, някои
се връщат в селото доста пийнали. Заради тях омарчевци определят
Трифоновден, не като Зарезан, а като Нарезан! „Кефлендисалите” се
сбираха и празникът придобиваше общоселски характер.
Март – по народному Баба Марта. Нейнте братя Голям и Малък
Сечко й изпили виното, докато й гостували. Като си тръгнали Баба
190
Марта се разшетала, помела, очистила. Изморена, но весела и засмяна
тя се присетила за виното. Решила да си сръбне. Влязла в избата и що
да види, от виното ни следа. Разсърдила се, разфучала се. Та тъй, като й
мине и забрави за виното е весела и засмяна, а времето хубаво, но дойде
ли й наум за нейното „обезвиночестяване“, пак фучи, сърди се и става
студено. Затуй мартенското време е променливо.
На първи март хората си поставят мартеници и ги „фърлят”,
когато за пръв път видят лястовичка. Тогава слагат мартениците под
камъни. На 1 март окачват парцали на керемидите на къщата, а на
агълите слагат червена вълна, да не се урочасат агнетата. Втори март е
ден на писарката, а трети – ден на кехаицата. Ако времето е хубаво и
поменатите жени са добри, ако са лоши обаче и времето е лошо. До 9
март Марта е зла, върлува (пие й се, а няма какво J). После става добра.
Омарчевци бяха пуснали през своя народностен филтър и турската
пословица „Март докузу чиктънму, кукума в гелдинму” (Девети март
излел ли е, кукувицата дошла ли е). Понеже предшни години турчин
пътувал преди 9 март и лошо пострадал, та затуй питал за 9 март.
Св. 40 мъченици. Рано сутринта на 9 март се измита целия двор.
Боклукът се събира накуп и запалва, за да изгорят бълхите. През март,
ако се намери змия, взимат й главата за цяр. На този ден се сеят босилек,
френче, разсаждат се зимни цветя и други. С това се мисли, че пролетта
е дошла и земята се е стоплила. Пристигат щъркелите и лястовичките,
но... „Пази Боже, ако се излъжат да дойдат и времето е студено”. Вярва се,
че каквото е времето на 9 март, такова ще е до Благовещение (25 март ст.
стил).
Благовещение (25 март ст. стил). Докато не е изгряло слънцето
се трака нож в тава или тенекия, обикалят къщата и викат „Бягайте змии
и гущери”. После захлупват тавата и забиват ножа в земята и ги държат
тъй до вечерта. След това боклукът се събира и запалва, за да няма бълхи
през годината. Благовещение се води пролетен празник. Не се работи –
който работи, змии ще са в ръцете му. Между 29 и 31 март се сади фасул,
фъстъци и др.

Празници и обичаи по Великден

От Ивановден до Велики пости се наричат „благи дни”. Последната
седмица преди това се нарича „месна неделя”. През нея, в сряда и петък,
не се яде въобще, затова я наричат още „Права неделя”. Причината
е, че в съботата е „Голямата задушница”. В самата неделя се заговява с
месо. Голямата задушница е празник на жените. В петък те приготвят
обрядните хлябове: архангелски хляб, 3-15 прусурки, цяло варено пиле,
мляко с ориз, мекичета печени с хляба с масло или шарлан, ракия за Бог
да прости, шише с вода, имената на покойници, свещи и тамян, лев-два
191
за свещеника, задето ще възпява по гробовете им. В събота сутринта
занасят хлябовете на гроба на близкия/близките. Преливат се гробовете,
а свещеника ги възпява,
На определено място на гробищата жените изнасят хлябовете си.
От едната страна са жените, от другата – мъже. Свещеникът „възпява”
хлябовете, кади ги с кандилницата с тамян, даден от жените. Свещеникът
си реже по парче хляб от архангелските пити и ги взима за себе си. Събира
и по един копан от всяко пиле. Жените запалват свещи по прусурките.
Поставят ориз с мляко, мекичетата, парчета пиле и раздават прусурките
една на друга. Черпят с ракия „за Бог да прости”. Хапват, прибират
каквото имат и си отиват.
Този ден жените не работят. В неделя срещу понеделник се
заговява с месо. Коли се пиле. Разточват се млини с мас. Преди вечерята
домашните си прощават взаимно. Жената казва ма мъжа си: „Прости ми,
ако с нещо съм прегрешила”, той й отвръща „Бог да прости”, а жената
му целува ръка. После децата се обръщат ккъм родителите си: „Тате/
мамо прости ми, ако съм съгрешил нещо”, а те отговарят „Бог да прости”.
Същото се случва и между самите деца, прошка иска по-малкото.
Същата вечер младоженците ходят да искат прошка от всеки в
селото, но не успяват да обходят всички, та прощаването продължава
и на Сирната неделя срещу Сирния понеделник. На идната утрин се
ядат останалите месни ястия за „шарени агнета”. След това домакините
мият съдовете с топла вода и пепел. И започват постите. Сряда и петък
на същата седмица не се пости, щото седмицата е „крива”, Ритуалът по
празнуването на Малката задушница е като при Голямата, само дето се
носи по-малко хляб. Завързват червени конци по къщите, хамбарите и
другите постройки. През Сирната седмица не бива да се мият хората,
за да не им побелеят косите, понеже се яде мляко, яйца и сирене. Не се
преде (върти) вретено, за да не става въртоглав добитъка. Тогава децата
си правят стрели от „сипитлика” (трепетлика) и бутурнеци. Събират в
кошерина. Стигат до 200. Вечерта в сирната неделя децата палят огньове.
Запалват ушите на стрелите и бутурниците и ги „джаркат” (хвърлят)
като ги наричат за: Бога, небето, близки, любими и т.н. докато свършат.
После пълнят кошерината със сено, намазват я с катран, виркат я на
прът, запалват я и започват да играят хоро около огъня за „берекет” и за
здраве на пчелите. Почват да прескачат огъня против бълхи и започва
прощаването помежду им и с насъбралите се около огъня. После всички
се прибират по къщята, някои почват да гърмят с пушки и револвери.
В старо време нея вечер са ходели кукери и „джамали”. На вечерята на
Заговезни слагат хляб, мляко с ориз, млечна траханца, яйца варени и
пържени на очи. С „шерупките” от яйцата сутрин мият очите на децата
да не им „червясат”.
192
 Великднски обредни хлябове:
1. кравай;
2. великденски хляб за раздаване;
3. великденски хляб за кумата;
4. хляб-конка с 4 червени яйца;
5. хляб-конка с 1 червено яйце;
6. великденски хляб - кравай
Никулденски обредни хлябове:
7. кравай за курбан;
8. прусурка за раздаване;
9. прусурка за раздаване;
10. обрядни хлябове - агънца;
11.сурвакарско кравайче
193
 След прошката близките се гощават, а после „хамкат” с халва или
яйца. Това е времето, когато през къщата минават и младоженци искащи
прошка от всички в селото.
Чист понеделник. Сутринта рано се дояжда останалата от
вечерята храна. Мият съдовете и нощвите. На този ден не се меси и
готви, че да не гледа, който говее. Мете се основно, а боклука се изхвърля
на пътя, заедно с метлата, за да няма бълхи.
Останалите дни от седмицата наричана „Тодорова дедмица”
са Тодоровски вторник, срядата е „тримерска”, четвъртък, петък –
тодорошки, а съботата Тодоровден. Ония от мъжете и жените, които
тримерят (не ядат три дни – говеят) в срядата стават рано. Месят им
пита, варят чорба и я сипват в бакърче. Завиват питата в месаля. Взимат
шише ракия, бакърчето и хляба и отиват в църквата. Там им чете
свещеникът. Дава им една лъжица „аязма”. Седнат по 4-5 човека, черпят
се с ракия, гощават се и си тръгват. У дома свикват близките си. Даряват
няколко, „за да има свидетели на оня свят, че са говели”. Вярва се, че
когато умре говелия и душата му отиде на оня свят, ожаднее ли, дяволът
ще му поднесе вода в стомна, в която е пикал. Тогава душата на говелия
ще каже: „Аз три години съм говял по 3 дни, че сега ли ще пия вода от
тая стомна”?
На Тодоровден и в Омарчево се надбягват с коне – има „кушия”.
Конете, които ще вземат участие в надбягванията се „икманят” (на
специален хранителен и поителен режим са), за да „отънеят”. Стопанинът
меси питки и раздава на съседите за здравето на конете. Този ден преди
изгрев се опуква ечемик, който се пази през годината за лечение на
„ечемик” в очите. Има ли заболял, очукват зрънца от опукания ечемик и
намазват болното място.
Свети Тодор ходел нощя с коня си да следи дали жените работят.
Веднъж майка с три дъщери работили до късно. Св. Тодор видял, че
в къщата свети. Отишъл в дома им, но преди да влезе майката бърже
намазала лицата на щерките с масло от кандилото и ги накарала да си
легнат и се престорят на заспали. Влязъл светията, погалил дечицата по
лицата и усетил, че са мокри. Помислил, че са спали и затова се изпотили,
та не ги наказал. Тодоровден е за жените ден на личната хигиена. Мият
си главите и се погрижват за себе си.
Кръстна неделя – Средопостница. На този ден жените си броят
яйцата, които събират за Великден. Не предат. Местят се пчелните
кошери.
Велики пости. Не се блажи. Шият се нови дрехи за Великден.
Лазаровден и Връбница – Една неделя преди Великден
(връбница) момите от селото се пременят с чукмани, бели ризи с криле,
черни вадени пояси, колани с пухти. Избират една мома за „кума”.
194
Съставят една „куда” (група) от моми и ходят из селото да лазаруват и
пеят:
Когато кудата от момичета пристигне в някой двор, остава пред
къщата и започва да пее. Ако в къщата има малко дете – една песен, ако
има ерген и мома – две песни.
Кумата влиза в къщата с две помощнички. Домакинята я дарява с
пари, изнася навън две яйца и едно сито брашно. Яйцата събира една от
помощничките в кошняк, а брашното – другата. Къща по къща обхождат
цялото село. Събраното носят вечерта наедно в двора на кумата, която
им дава вечеря. После си разотиват. Във Великия петък тя ходи в града и
купувани на момичетата армагани – дъвка и перца, а на помощничките
си – басмени престилки. В събота преди Великден кумата боядисва
яйцата. Меси и изпича хляба „момински кукли”.
В неделя идват всичките моми. Всяка носи „момина кукла” и
боядисани яйца. Кумата ги гощава. Сменя им куклите. Пазарен от нея
свирач свири на двора. Момичетата играят хоро. После си занасят
куклите по къщите. Надвечер всички моми извеждат кумата от двора и я
водят на мегдана. Там играят хоро.
Страстна седмица – първи Велики четвъртък (има още 6).
След първите три е средният Велики четвъртък, а след него има още три.
Тогава и в петъците не се оре, преде и тъче. Великата събота е работна.
В „разпетия” петък (Велики петък) се боядисват яйцата. Изписват се с
балдаранови листа, които се лепят върху им. С восък се написват букви
и шарки по яйцето преди да се боядиса. Яйцата се стипцосват и сваряват.
После се вадят и започват процедурите по боядисването и шаренето.
Великден – сутринта става „конкуването” в църквата или в
къщи. В църквата конкува свещеникът, вкъщи – бащата или майката. В
съдче се поставят хапки от „конкван хляб” залят с вино. Взема се малка
лъжичка. Всеки пристъпя до конкуващия, стъпя на ръжена и отваря
уста. Конквачът поставя в устата му късче хляб с вино и го кара да отиде
да види дали е изгряло слънцето. Когато мине и последния, започва
разговяването. Най-отпред се яде от червеното яйце, което се пече с
„хляба – конка”. С него се разговяват всички членове на семейството,
всеки хапва по парченце от него. После започва „христосването”. При
него се повтаря същия ред, какъвто има при прошката – по-малкият
казва на по-големият „Христос воскресе” и му подава яйцето си. По-
големият също подава яйцето си, казвайки: „Наистина воскресе”. По-
малкият му целува ръка. Взема неговото яйце и му подава своето. След
това се чете молитвата и започва яденето. Щом похапнат малко, един
друг си борят (чукат) яйцата. На следния ден, още преди слънце, всяка
домакиня ходи на гробищата, където заравя в пръстта на гробовете на
свои близки покойници червени яйца, за да хапнат и те.
195
 На Сухинден се ходи на сбор на Тикята. Който работи на този
ден се парализира. Баба Боца, на Нялата майка му, работила и осакатяла.
След този ден хората почват да сеят бостаните си. Във Великия четвъртък
на Томина неделя не се оре, копае, тъче и преде. В Томината събота се
червят яйца за задушница, затуй тази задушница наричат „Червената”.
Празнува се като останалите задушници, но се раздават червени яйца.
В средния Велики четвъртък (четвъртия) не се работи. Тогава
се събират момичетата. Избират едно от тях за „свещеник” и две
сирачета за пеперуди. Взимат бакърче със светена вода от свещеника,
китка босилек и тръгват от двор на двор по селото. „Свещеникът” влиза
в къщата с бакърчето светена вода и китката. Топи я в бакърчето и като
същи свещеник наръсва из къщата. През това време „пеперудите” играят,
а момите пеят песента:
на Мегданя, момите изнасят балгуря и хляба при хорото. Всяка жена
За ерген
И ни тука дойдохме, На рало съм писана
В стоянови дворове. на емиша леяна.
Стоян тука не тука На купраля резана, /мерена/
Той отиде в гурица, Стояв мама си думаше:
Да си лови ловица - Я излез мамо навънка
Най-улови кумица Каква отяна ти водя
За дясната ръчица Отмяна да те отмени
/името на момата/ му су молеше: От тежките ваталии
Пусне ме, пусни Стоене От дълбоки нощови
Аз твоя, та твоя От белити бакъри
За дете
Заспало е детенце С булската си премяна
в позлатена люлчица Не е Лазар всеки ден,
Майка му го будеше: Лазар веднъж в година.
- Стани, стани, детенце, Като ружа в градина
Да си видиш млад Лазар, И като зелен бусиляк
Как е Лазар пременен
За мома
Мела е мома дурови, На майка си думала:
С два стръка босиляк, - Мети, мамо, дурови,
Трети стръка метлига Реди, тейне стулови,
Мела не ги домела... Я си зачух либиту
Чула и кавал в гурица В гурицата зелена
Захвърлила и метлица

196
отива на хорото носейки сахан за балгур. Щом се съберат всички жени,
нареждат хляба на един месал и ператниците с балгуря. Жените-шетачки
взимат от една керемида огън с тамян и прикаждат хляба и балгуря.
Запалват свещта на върха на копралята, забиват я в земята и две моми
почват да носят хляб, а след тях други две носят ператника с балгура.
Дажбата е на две жени един хляб и саханче балгур. Каквото остане се
носи вкъщи на домашните.
На Спасовден има много хора, които са се врекли да дават
курбан. Правят и раздават. Със запартъци лекуват главоболие и отоци
(бас). До този ден продължава „Христос воскресе”, вярва се, че тогава се
е възнесъл на небето.
Четвъртък след Спасовден се казва „Чист четвъртък”. В тая
седмица се прави задушница „Света Троица”. Знае се като Черешова
задушница, на нея се носят череши. Следващият понеделник е „Св. Дух.
Тогава се ходи на черква. Има литургия. На тоя ден се носи в църквата
орехова шума и се поставя под иконата на Исус Христос. След литургия
се раздава на хората-богомолци. Тази шума служи за цяр. На този ден
се вярва, че душите на мъртвите са свободни и могат да се събират с
близките си на земята или на небето. След Св. Дух, от вторник до неделя
е Русалска неделя. През това време жените не работят домашна работа,
а само кърска. Срядата, четвъртък и петък от въпросната седмица се
празнуват най-строго, за да не станат въртоглави малките деца, понеже
тия дни били самодивски дни. През русалската седмица не се преде, тъче
и шие (важи особено за деца), но се чеока вълна, влачи се на „тумби”, на
прави дараци. Русалки са ходели из селото. От сбиване на рисалки са
останали русалските гробища (Вж местността – Имена).
23 април – Гергьовден. На този ден на свети Георги се принася
курбан агне. Докарват нароченото агне сутринта заедно с другите, които
до този ден са били отлъчени от майка си. Овцете се доят. После пускат
агънцата да сучат. Определеното за курбан агне се докарва вкъщи. Дават
му три крусчета от морска сол с хляб и се запалва на дясното му рогче
свещ. Прекажда се с огън и тамян. Прекръстват се. Палачът го изнася
на двора. На определеното място се носи тава с коприва и крушово
„далче” (клонче). Агнето се коли над тавата. С кръвта му се „вапцват” на
кръст (челото, брадата, страните) всички в семейството. Щом се изчисти
агнето, хвърлят се част от шкембето (тефтерите, сляпото черво) в реката,
където се измива тавата.
От сварените черва, дробове и шкембе се прави смес с ориз и
с нея се пълни вътрешността му. После се зашива търбуха. Свива се в
тавата. Покрива се с „булото” на агнето и се занася в пещ, където се пече
заедно с други агнета. Пекат ги при затворена и замазана врата на пещта.
Следобед ги вадят, за да се раздава курбан и се яде агне. Кокалите се
197
 Гергьовски обредни хлябове:
1. гергьовски кравай; 10. прусурка за ерген;
2. прусурка за кръщянка; 11. прусурка за булка;
3. прусурка за кръстницата; 12. прусурка за мъж;
4. гергьовски хляб; 13. обикновенна прусурка;
5. прусурка за овчаря; 14. гергьовска пита против град. Меси се и
6. прусурка за говедаря; се пече от Гергьовден до св. Дух;
7. прусурка за кръстатка; 15. гергьовски кравай за свещите;
8. прусурка за момче; 16. кукла за починала мома
9. прусурка за мома;
хлябовете се шарят с кост от агнешки крак и “прусурняк“
198
 Обредни хлябове за задушница:
1. хляб за Арахангелска задушница;
2. кравай, украсен с пъпки и ошарен с кост от агнешки крак и “просори“
3. арахангелска пита, украсена с пъпки;
4. прусурка за кумът (кръстника);
5. прусурка за кумата (кръстницата);

199
6. Арахангелска прусурка;
7. 10 прусурки за гробарите
и мъже;
8. прусурка за мома;
9. прусурка за ерген;
10. 11,12 прусурки за булки
и жени;
11. прусурка за младоженец
и мъж;
12. прусурка за жена;
13. прусурка за убити;
14. кулаче за момиченце;
“прусурняк”
200
15. кулаче за мома;
16 прусурка за булка;
17. прусурка за мъж;
18. прусурка за дядо и баба;
19. прусурка за дядо и баба;
20. прусурка за мъж;
21. кравайче за момче (ерген)
22. кукла за момченце;
23. кравай;
24. кравайче за момче;
25. кукла за момиченце
заравят в мравуня. Кожата му се дере на мех. Суши се и после се продава
на търговците на кожи.
Ритуално ставаше доенето на овцете. На бакърчето връзваха
мартеница (бяло и алено конче) и бяла пара, едно стръкче коприва и
крушово „далче”. На калпака на дояча се поставя „лепка” и червен конец.
Когато издоят първата овца, свалят венчето от главата и го поставят на
главата на овцата. След това доят останалите. Млякото се сири за сирене.
На другия ден се дават на овчаря „кошари” (питки).
Срещу Гергьовден се берат билки за лек от билкари и от народни
лечители. Слагат по вратите на сградите запалени свещи и стръкове
коприва. Първом на агъла, после по (стаите на) къщите, хамбаря, дама,
плевняка и други сгради. Обичаят се върши сутрин рано за здраве.
Срещу Гергьовден иманярите бдят за пари. Дебнат къде ще светне огън,
да определят мястото и да изкопаят скритото имане, защото се вярва, че
по Гергьовден парите играели. Тогава магьосниците ходели по нивите
и вземат максула им. Те се събличали голи и обикаляли нивите. От
четирите им края вземали по един клас, изсушавали го у дома си и щом
Лета пеперуда Бългур да ни дава
Из уда се мятя Който има крави
Давай, Божнеле, давай, Масло да ни дава
Ситен, дребен дъждец Който има пчели
Да се роди житу, Осък да ни дава
Житу и ръжчица Свещи да направим
за дребни дечица Бог да се помолич
Който има житу
На нея пеперудите играят и се плескат с базаци. Те са накичени
с базак. Домакинята изнася сито и брашно, ръсне над тях и ги полее с
вода. А където гледат пчели пеят песента:
Загърми затрещи Велольо
Не било Велольо
Ни гърмут ни трясък
Най било Велольо
Доста добър юнак
На свещеника дават брашно, балгур, мас и восък, пускат се пари
в бакърчето. Целият ден ходят по селото. В дома на момата-свещеник се
говят манджи и хляб, хранят момичетата и после се разотиват.
В неделя сутрин се събират отново. Житото мелят за балгур.
Отсяват брашното и замесват хляб за самуни. Опичат ги. Викат две жени
да сготвят манджи и балгуря, да направят свещи. След пладне, малките
„муми” (до 12 годишните), вземат пръчки и бягайки из улиците на селото,
викат: „Елате, ежте балгур”. Като се върнат, почват да се събират за хоро
201
почнела вършитбата, хвърляли ги в хармана си. Магьосници нея вечер
сваляли месечината на Земята.
По Гергьовден домакинята става, закичва се с коприва. Взема
се прясна изворна вода. Поставя се в бяло бакърче и я топли на огъня.
После сее брашно, в което има коприва. С водата замесва брашното, в
което поставя малко квас и коприва. Умива си ръцете и отнася бакърчето
с „тестената” вода в градината и с нея пръска черния боб (баклата), за да
не го нападат въшки. Закичва си главата с коприва. Като замеси кваса я
поставя над него. Ако за пръв път се замесва брашно от ново жито, се
меси малко кравайче, занася се на чешмата и се оставя там (поверие –
както върви водата, тъй да върви и житото). Втаса ли хляба домакинята
го „размива”. От тестото прави гергьовски прусурки, кравай за курбана,
два хляба и пита. (обредни хлябове). Пече се от същото брашно „нов
хляб” – пита и се раздава на 3 къщи. Щом хлябът е готов се вади от пещта
и в нея се поставят агнетата. Вратата се затваря с повницата и се замазва
около нея. По време на печенето, омарчевци се черпят с вино, че да се
изпекат и почервенеят агнетата като виното. После отнасят готовите
агнета по къщите си, завиват ги и чакат да поизстинат. В същото време
домакинята поставя на една паралия гергьовденския кравай. В дупката
му пъхва три свещи, които са свързани с долния си край в една китка
от разни цветя: божигробски босилек, синогреж, върба и др. Слага
тавата с агнето в цедилка, а паралията с кравая в месалка, завързва
отгоре и прикача от едната страна на кобилицата цедилката (агнето),
от другата страна месалката с паралията и кравая. На едната страна
на кобилицата закача и една нова торба, в която има пита и прусурки,
хляб. После носи всичко това на мегдана в черковния двор. Тежестта
е сериозна, затуй стари и слаби жени получават помощ от моми или
други жени. Черкуването на агнетата в Омарчево някога били водени
от свекървите, снахите и синовете младоженци. Снахите носели товара.
В двора на църквата жените палят свещи на прусурките и кравая, а
свещеникът възпявал хляба и курбаните (агнетата), прикаждал всичко,
светял вода и ръсел всички. После пред жените с курбаните тръгвали
двама помощници на свещеника и вземали десните плешки на агнетата
за него, а жените си раздавали една на друга прусурки със свещи, курбан,
пресно сирене, сутляш или пилаф, мекичета, зеле и балгур, агнешки
късове и парчета от кравая. На булките раздаваха прусурки. По време на
„раздавката” всяка булка отива при кумата си с младоженеца. Целуват им
ръка. Кумът поставя прусурка с курбан и други нещица на главата й. Тя се
е надигала на пръсти и думала: „Толкова да е висока храната”. После взима
прусурката, дава я на съпруга си да я гуди в торбата си, докато тя прибира
паралията и останалите неща. Целуват отново ръка на кумовете и тръгват.
Младоженците изреждат всички роднини и близки, на които им целуват
202
ръка, а те ги даряват също с прусурки. Младоженците препърват торбата
си. След „раздаването” жените се черпят. После прибират останалото.
Особено голямо внимание се обръщаше на трите свещи запалени на
гергьовския кравай и на китката. Вярва се, че ако загърми силно и завали
град, щом запалят тия три свещи в иконостаса, градът спирал веднага.
Жените надигали кобилиците и бързо си отивали. Най-бързо побягвали
младоженците. Сбирал торбата с хляба, докато невестата – паралията с
другия хляб и подаръците и двамата бързо побягвали. Останалите зад
тях мъже и жени ги замервали с прясно сирене, като викали подире им:
„Както вали подире ви сиренето, тъй да вали берекетя в къщата ви!”.
Скоро всички ги последвали.
Сутрин по Гергьовден всички жени събират роса. Мият се с нея
и я запазвали, за да си лекуват очите през годината. Магьосниците пък се
търкали из росата. Според обичая, него ден, всички трябва да наобиколят
нивите си. Оня, който отива натам, взима със себе си първото боядисано
яйце и с него обикаля за здраве и берекет. Дори св. Георги обикаля тая
сутрин нивите. Той е смятан за покровител на храните, земеделците
и пастирите-овчари. На Гергьовден правеха люлки от въжета, които
завързваха на клоните на големи дървета да се люлят за здраве. Тоя ден
теглят и въже за здраве.
На първи май (ст. стил) се лъже. Правят се „поници” на св.
Еремия. Мъжете и жените не работят, защото „св. Еремия е хашалия”.
Тогава е съборът в село Еленово, Сливенско.
9 май е летен св. Никола. Не се тачи. Викат му летен Никулден.
11 май (ст. стил) се празнува св. Кирил и Методий. Нов
училищен празник. Събор в село Питово.
21 май – св. Константин и Елена. Има събор в село Юреня.
На 11 юни се празнува св. Ватоломей, за да вали град, за здраве
на хората и добитъка. Светецът е разпоредител на фортуната и зимната
виелица.
На празника на св. Елисей, 12 юни, не се сее просо.
На 24 юни е Еньовден. Децата играят „Еньова буля”. Събират
пръстените си. Дават ги на едно момиче, което ги поставя в бакърче
с вода, да престоят там една нощ. После децата се събират. Омотават
с престилка едно момиченце, а останалите слагат десните си ръчички
на гърба му. Всички викат: „Чум, чум пръстен, кому е? Тази ръка чия
е?” И го удрят по гърба. То не дума нищо. Тогава момичетата запяват:
„Ой, Еньо, Енюва бульо. Извади Еньо „макамен” пръстен. Подават му
пръстен. И ако не познае чий е, всички го удрят. После пак: „Чум, чум
пръстен и т.н.”, докато познае. Тогава мястото му заема момичето, чийто
пръстен е познало и играта продължава. (Очевидно това е останка от по-
древно празнуване). На Еньовден денят почва да намалява. Топлината
203
на слънцето също. Затуй „дядо Еньо намятал кожуха си и отивал за сняг.”
Този ден човек да си гледа сянката. Ако е с глава – ще живее, ако не – ще
умре. Кукувицата кука до Еньовден. След това занемява.
29 юни – на Петровден до обяд се жени, след пладне се копае
или празнува.
30 юни – св. Павел; Не се работи. На оня, който не спазва това
ще му се запали имането – купите с бурчак, снопи, къщи...
15-17 юлий е Св. Кирик, св. Юлита и св. Марина. Тогава са
горещите празници. Пее се песента:
Какъв е помен ставало
През лютя и през Чурюкя,
Дебела слана паднала,,
Чи е пупарила, пупарила,
На гурата листата
И на пулето тревата.
От трите празника най-тачен е Маринден. Той е „хаталия”, не
бива да се работи. (Майката на Гина Гинчева Петрова й шила шапка на
тоя ден и станала разногледа).
20 Юлий – Илинден. Събор на селото, тъй като църквата е
кръстена на Св. Илия. На този ден следобед вали. Когато гърми, мисли
се, че Св. Илия си търкаля бъчвите. Той носи плодородието.
Август – 1 е ден на Св. Макавей На този ден се събират
ластовичките и щъркелите за заминаване в топлите страни.
6 август е Преображение. На Преображение се яде прясна риба
уловена в Азмака, Мосукоджилийския гьол, р. Тунджа или се купува,
неработен ден.
15 август е Голямата Богородица. Прави се курбан. Сутрин се
меси хляб и пекат за раздаване прусурки и на тях се поставя по парче
пчелна пита от пчели, които се убиват, питите им се вземат и парчетата
от тях с меда се раздават на роднини и комшии.
29 август – Абсечение, Св. Йоан Кръстител. Не се яде черно
грозде и блажно. На този ден змиите зазимяват.
1 септември – Симеон Стълпник. На този ден берат орехите.
14 септември е Кръстовден. На този ден змиите и жабите се
скриват. Пости се за „кръст”. Спазаряват се овчарите.
1 октомври – Покров на Св. Богородица. Меси се кисела питка
и се раздава на парчета с грозде.
14 октомври – Петковден. Празникът на Св. Петка Българска
26 октомври празник на св. Димитър Солунски – Димитровден
е есенен празник. Тогава се спазаряват ратаите, свинарите и др.
27 октомври е празник на Св. Нестор. На този ден жените
не работят, защото е „миши ден”. Този ден се празнува, за да „не ядат
204
мишките дрехите им”.
На 1 ноември започват вълчите празници, които продължават
до 9 ноември. Първите три дни жените не работят. Тогава ножиците
се затварят и се маже камината. Едната маже, другата я пита: „Какво
мажеш? На вълците очите” – отговаря първата. Повтарят го 3 пъти.
После едната отива до вратата с игла и конец и шие полата на сукмана на
другата, която я пита: „Какво шиеш? На вълците устата”, после отключва
вратата. И този разговор се повтаря 3 пъти. После едната закача веригата
на вратата, а другата я пита: „Какво заключваш? На вълците устите” е
отговора. После отключва вратата и повтарят 3 пъти сценката. Деветият
ден от вълчите празници се нарича „Богородица Куцалана” (Въвеждането
на Св. Дева Мария в храма). В този ден на роднини и комшии се раздава
кисела пита.
30 ноември – Андреевден. Варят се пуканици с жито и бакла
(черен боб) и се хвърлят сварени от огнището към комина с викове „Св.
Андрей, храната да стане толкова (колкото се издигат нагоре зърната).
Вярва се, че от този ден нататък денят намалява колкото е просено зърно,
а нощта се увеличава. Раздават се варени пуканци, боб, жито на съседи
и роднини, а кокошките се хранят със сварената царевица и жито, за да
„носят” повече.
4 декември – На Св. Варвара се „заваряват” дните, защото се
вярва, че какъвто ден е Варвара, такива ще са Коледа, Великден, Бабинден
и Гергьовден. Празнуват, за да предпазва малките деца от изгаряне и
опарване с вряла вода.
6 декември – Никулден. Автентичният празник на Св. Никола,
защитник на моряците. Затова неговия курбан е риба, предимно шаран.
20 декември е Игнаждан. Срещу празника са вари бобили зелева
каша и грухано жито. Приготвя се паралията. На нея се поставя прясна
пита, гозбата, груханото жито, орехи. След това стопанинът на къщата
изважда оралото, емиша (палешника). Занася го в къщи и го оставя при
огнището. От огнището взема въглени и ги поставя над лицето на емиша.
Първият въглен се нарича за житото, вторият за казълджата, третият за
мисиря, четвъртият за бурчака, петият за ечемикя и т.н. При вземане/
поставяне на всеки въглен на емиша се казва: „Ако не измръзне житото,
казалджата и т.н. въглена да почернее и остане здрав, ако измръзне, да
изгори и се обърне на пепел!“ След това се поставя на въглените бучка
тамян, запалва се свещ и се поставя на питката. После домакинът
прикадява яденето с емиша и го слага до вратата. В това време всички се
обръщат на изток и се прекръстват. Някой от членовете на семейството
прочита молитвата „Отче наш„. След молитвата пак се прекръстват
и сядат. Най-голямото момиче на семейството взема питата. Става.
Поставя я на главата си и я счупва на две. След това се гледа в коя ръка
205
на момичето парчето е по-голямо. Ако е в дясната ръка по-голямото
парче е на богатство, ако е в лявата ръка - на бедност. Ако няма момиче,
счупването на питката може да стане от най-голямото момче. При чупене
на питката момчето или момичето се надига на пръстите си, за да стане
житото толкова високо, колкото е то. Питата се начупва на парчета и
поставя на паралията. Всички започват да се хранят. От каденото жито
и орехи се оставя една част, за да нахранят сутринта кокошките. На
сутринта това жито и орехите се хвърлят на кокошките, под колата , за да
не ги грабят орлите. Тогава не се къткат с обикновеното мамене сутрин
- пи, пи - за да не ги чуят съседите и да кажат „запъртъци“, т.е. яйцата на
кокошките - мътачки да не станат запъртъци. Тоя ден се гледа кой човек
ще „заполези“ (влезе пръв) в семейството. Тогава домакинята го приканя
да седне и „заполезникът“ носи малко слама и сяда върху нея. Нахранват
го, напояват го като желан гост и го изпращат, а сламата на която е седял,
я вземат и я оставят в полозите на кокошките, за да носят и мътят.
От 20 до 26 декември празнуват родилките, за да раждат лесно.
Празници на Св. Богородица, тяхна покровителка.
Две седмици преди Коледа ергените в с. Омарчево се събираха
в някоя кръчма всяка вечер, за да се научат да коледуват. Подготовката
водеха по-възрастни ергени, които са опитни в певческо-коледарското
изкуство. Те знаеха много коледни песни и под тяхно ръководство се
заучаваха. По-рано за заучаването на коледните песни са викали женени.
Те били станининци на коледниците. Те и тяхните поколения са се смятали
като най-подготвени в коледарското изкуство и затова все тях избирали
за ръководители и станиници. Изборът се правел няколко дена преди
Коледа. Обикновено избираха по два станиникя, защото селските ергени
срещу Коледа се разделяха на „две куди“. На всеки станиник избираха
по един или двама помощници, които да го подпомогнат в пеенето или
в случай на заболяване, да го заместят. До избиране на станиниците,
ръководството по заучаването на коледния репертоар от песни ставаше
фактически от избраните по-после за станиници и техните помощници,
защото те бяха най-опитни и най-авторитетни ергени между съселяните.
Срещу Коледа ергените в с. Омарчево се събираха на Мегданя с
предварително разрешение от кмета и общинския съвет. Уговаряха какво
ще правят приходите от коледуването. След вечеря, всички станиници с
помощниците си и другите ергени, пременени в новите си дрехи, окичени
с варакладосани китки, отиваха у кмета. Вземаха повторно прошка от
него. Той им дава напътствия как да се държат. Коледуват и излизат от
дома му. След това двете куди се разделят. Коледарите посещават всички
къщи подред и в призори привършва коледуването. От своя страна
всяка домакиня се приготвя да посрещне „добрите гости-коледари„.

206
 Бъдни вечер беше голяма радост не само за децата, но и за
възрастните, затова приготовленията бяха големи. Всяка домакиня
измазваше и почистваше къщата, огнището и камината. За бъдната
вечеря се вари чорба от сливи, грухано жито, зелена каша, боб, рибен
курбан, други постни гозби и сурово кисело зеле за апетит. Още през
деня на 24 декември се опича квасна питка, хляб и кравай за коледарите.
Питката се поставя на бъднивечерна трапеза, заедно с другите гозби.
На огнището се наклажда буен огън от дебели дървета между които и
един дебел пън (гори на Бъдни вечер, догаря на Богоявление), изправен
на камината. Всички членове на семейството се прибират в къщи, по-
рано от други вечери, защото тази вечер се „кади“. Домакинята поставя
вкъщи, близо до огнището паралията и на нея подрежда гозбите и в
средата питата с восъчна свещ. Запалва я. Домакинът взема емиша, с
който е кадено по Игнажден. Поставя на него въглени, над тях тамян
и кади. Чете се молитвата и всички се кръстят. Домакинът казва: „Ела,
Боже, да ядем, Христе Боже, блогослови ястие и питие“. Когато се
нахранят домакинята вдига паралията. В това време цялото село е „дигнато
на крак“. Коледарите обикалят. Кучетата лаят. Коледарите се провикват,
мяукат, пеят. Всички ги очакват с нетърпение. Дойдат ли у комшиите, ще
дойдат и у нас. Залаят кучетата. Глъч, тупурдия изпълва двора. Юрнат се
стремглаво в къщи, погнати от кучетата и влизат в стаята при огнището.
Поздравяват стопанина с честита Коледа, а станиниците се ръкуват с него.
Той им честити високия пост и ги приканва да седнат на възглавници край
огнището. По даден от станиника знак, коледарите запяват.

Тръгнал пукал да се жени,

Джантур - тантур, какум керулю,
тръц менгелольо, пръц куладеле
Че коя ши му й булката
Джантур - тантур, какум керулю,
тръц менгелольо, пръц куладеле
Пукалката ша му й булката
Джантур - тантур, какум керулю,
пръц куладеле
–––––––––––––––
Снощи утидох, куладеле, куладеле,
В` бабини на гости, куладеле, куладеле,
Дядо ми цифка, куладеле, куладеле,
Баба ми брани, куладеле, куладеле,
Кучка ми дръпна, куладеле, куладеле,
Дупци ми пръцна, куладеле, куладеле

207
 Усъмнахме, куладеле
У момини, куладеле
Равни двори, куладеле
Малка мума, куладеле
Двори мете, куладеле
Столи реди, куладеле
Коледните песни са за членовете на семейството в които отиват:
станиник, момче, момиче, дете и др. След това стопанинът черпи с вино
ли ракия коледарите, а домакинята подава на станиника кравай с пара
отгоре. Той каже молитвата или богословката:
Събрали съ сабур момци,
Сабур мумци, коледари,
Чи тръгнали из кални друми,
Де рану ранили, де късно къснили
Пак сварили среди нощи
В` среди нощи полунощи
На този стар, станиник, домник
С крака потропали, с ръце похло-
пали
На негувити чемшир порти.
Той не бе некой лош чувек
Да се усърди убърди
да се усърди убърди
Ами се зарадва убрадва
Че съ и дошли добри гости
Добри гости коледари
Че й възглавки потъпкаха
Мъжка рожба от сън събудиха
Та ги дари с добра дара
Добра дара, вит превит кравай
На кравая кръст дукату
Кръст дукату, добро ляту,
И през праг прелялу.
Кату по Йордановден дебели леду-
ве
И по Никулден големити студове
Ричети мумци амин
Аа-ми-и-ини-ин
Сиви гълъби в небето хвърчаха
208
Чу ще дойдат, куладеле
Добри гости, куладеле
Коледници, куладеле
Чи ще пеят, куладеле
Добри песни, куладеле
Коледарски, куладеле
Златна паралия носеха
Дету Бужа майка хляба дели
На кому лъжичка, на кому паничка
На тоз наш стар, стан`ник, дом-
ник
Нему се падна, търновско кило
Желти желтици, бели белици.
Той се прочу, прочут болярин.
Той ходеше като султан по полето
Като Сив сукол в`сини небеса
Като рибъ в` дълбучинити
Този кравай, сят недусят
Печен недупечен, на нас наречен
Ричети мумци амин
Аа-ми-и-и-и-ин
Ами се радва обрадва
Чи скокнъ, чи запретнъ
Злато-скуки бели ръкави
Чи бръкна в куюн джубови
Извади китка нъхтари
Чи утвори чимшир порти
Че ги въведи В` негови равни двори
Та му възглавки потъпкаха
Мъжка рожба от сън събудиха.
Ступанката му не беше лоша
 След това прибира парите - Писарят ги записва, а „кравайарът“
взема кравая, навира го на тоягата и го носи. Като се съберат много кра-
ваи, оставят ги някъде и сутринта ги прибират.
25 декември - Коледа. На сутринта на Коледа, коледарите от
двете куди се събират в някоя кръчма, пият чай или кафе и се разотиват.
На първият ден на Коледа продават краваите и купуват някакъв подарък
на черквата или читалището, а на Йордановден купуват вино, халва и
“буза“ черпят и селяните, като купеното вино се изнася на Мегданя на
хорото и се дава на всички.
На първият ден на Коледа празнуват имени дни Христовци. На
втория ден празнуват Господиновци, Диневци и т.н., а на третия Стане-
вци, Стояновци и Стефановци.
Задушници: Месната задушница се прави три пъти: сутрин и сле-
добед в петък и събота преди обед (Месна, защото се прави през месо-
постната седмица, а “Голяма”, защото се прави три пъти и в “благ ден“).
Сиренската задушница се прави за съботата на “Сирната неделя“
и се нарича “Малка задушница“.
Две недели преди Великден има задушница, наречена “Лаза-
ровска задушница“. Задушницата след Великден се нарича “Червената
задушница“ (понеже се раздават червени яйца). Други задушници са в
събота преди Света Троица - Черешовата, Петровската и преди Арахан-
гелов ден. На задушниците ходят само жени и стари мъже.
Курбан - когато някой се разболее от опасна и труднолечима бо-
лест, тогава моли някой светец да го излекува, като му обещава, че ще
му коли курбан - риба, овца (шиле). Щом оздравее болният изпълнява
оброкът си и докато е жив, на деня на светеца, все коли курбан. Това
обещание се дава и от баща, за да оздравее негов син или дъщеря. В такъв
случай синът (дъщерята) са длъжни да “поддържат курбаня“ си, когато
умре бащата. “Рибен курбан“ се прави на Св. Никола по Никулден срещу
Коледа - на Бъдни вечер. Изкисва се солената риба и се почиства. След
това се попарва ориза. Намазва се отдолу тавата с шарлан. Изсипе се
ориза в тавата, налива се вода, трошени орехови ядки. Над тях се поста-
вя рибата и се полива с опържен шарлан. След това се изпича с връшника
на огнището. Накрая се оставя да изстине. Свещеникът ходи да ги опява
и взима главите на рибите. След това се приготовлява питка, прусурки
и кравай. Краваят режат на малки парчета и го поставят над парчетата
риба с ориз и го раздават на съседи и роднини. Наместо парчета от кра-
вай, може да се раздадат прусурки и парчета от питката. И за курбан
на говедо и овца (шиле, овен) се меси хляб, пекат се прусурки, кравай и
пита за раздаване. Като се свари курбанът свещеникът го “опява” и взема
пари, дясната плешка и кожата на животното. След опяването, курбанът
се раздава. Курбани се колят обикновено между Арахангеловден и Ди-
209
митровден. Животното се коли от ерген. Понякога курбаня се опява от
трима свещеника. Тогава се извършва маслосвещение срещу понеделник
или срещу сряда и четвъртък. Коли се и друга овца, да ядат поканените.
Но покрай тях идат и много неканени за “плюсница“ (ядене). Те не са
желани от семейството, защото са професионални “мохабетчии-мухтан-
джии“. Разбира се, привидно се третират на ”равна нога” с поканените.
На такива хора в село Омарчево казват “курбанджии“.
Събор - На 2 август в селото става “събор“. Той трае един ден.
На самия събор има черкуване в черквата. В името на Св. Пророк Илия
се колят говедо и овци за курбан на гостите. Хората от околните села
идват на сбора да се повеселят, хапнат у роднини, пийнат и си купят кру-
ши, ябълки и др. плодове, които се продават на “сбора“. На сбора става
“гюреш“ (борба) под звуците на тъпани и зурли. Пехливаните получават
шилета, кърпи и пари. На сбора се оглеждат и харесват младите.
Имен ден - Някой от близките на именяка взема бакър с прясна
вода. Поставя в нея босилек, просо и отива да го окъпе. В това време
може да дойдат и други хора. Който е дошъл пръв извежда именика на
двора, кани го да се наведе и му полее. Излива му вода в ръцете. Той се
умива, а останалата вода се излива върху главата му. След това влизат
в къщи. Черпят къпещия с ракия и му дават пари за “бакшиш“ и той си
отива. След няколко часа го викат да се храни у именика. Там отиват да
честитят и други хора. Събират се, ядат , пият, докато се “опопят“ т.е.
напият. Викат чалгаджия. Свират, играят и късно вечерта се разотиват.
Дни на седмицата - лоши дни на седмицата са: вторник и петък,
а добри, останалите. Средата и четвъртъка са “посредници“ дни. Срещу
понеделник не се преде. Във вторник не се снове, навива, затъкава, а в
сряда и четвъртък всичко може да се прави. В петък не бива да се захва-
ща нищо, в събота всичко може да се захване и прави, защото работата в
събота ще е хаирлия - “девет сестри помагали“. Ако времето през зимата
в петък и вторник е хубаво, то ще се развали.

НАРОДНИ ОБИЧАИ ПО ГРАЖДАНСКИ ПРАВО

За лица и домакинство
Глава на семейството е бащата. В случай, че умре, глава на семей-
ството е майката. Но ако има женен син или ерген, той става глава на
семейството. Бащата е пълен господар. Той е длъжен да се грижи за пре-
храната, облеклото и здравето на жена си и децата си. Неговата власт
е по-скоро длъжност към близките му, отколкото тирания. Членовете
на семейството му се подчиняват драговолно и изпълняват безропотно
заповедите му, защото живеят с убеждението, че всичко което върши е в
полза на семейството. Когато бащата искаше да купи нива, лозе, или гора
и др. недвижими имоти, добитък или пък някой по-скъп имот, се съвет-
210
ваше с жена си и с женените синове дъщери. Такъв съвет той искаше и
при продажба на имот или добитък. В тия случаи желанието на жената и
възрастните деца беше от решаващо значение за покупката или продаж-
бата. Обикновено имотите на семейството бяха притежание на бащата.
Но ако жената беше наследила недвижими или движими имоти, тогава и
тя имаше имот. Имоти можеше да имат и децата. Те се придобиваха като
подаръци от баба или дядо им или, ако са по-големи, са купени с те-
хни спестени пари. Докато са заедно, те представляваха едно семейство,
приходите на всички имоти се използуваха общо. С тях разполагаше ба-
щата. Той харчеше за общото изхранване на членовете на семейството,
облеклото, покъщнината, земеделския инвентар, плащаше данъците и
други нужди на семейството.
С облеклото, накитите, алтъните и чеиза на жените никой не
може да се разполага. Пазят ги в сандъците си и само те могат да правят
с тях, каквото желаят. Така е и с чеиза на девойките.
Оженят ли се синовете, по искане на жените им, те настояват и
бащите им ги отделят. Бащата отделя част от двора си, построява в него
с помощта на сина си къща и плевня и синът се премества да живее в
новия двор и къща. От този момент той образува ново семейство (дома-
кинство). Омарчевци са против семейното отделяне на оженените сино-
ве от бащината им къща. Те обвиняват най-вече жените, защото знаят, че
са заради недоразумение между снаха и свекърва или между снахи (бра-
товниците). Отделените не скъсват връзките с бащината си къща и съ-
ществуват с помощта на бащата. Бащата даваше някога на сина си ниви
за обработване, но понеже те се водеха в партидните книги на общината
на негово име, той плащаше данъците. Синът плаща данъци за имоти
записани на негово име.

РОД И РОДНИНИ
Роднинството по кръвна линия до трето коляно забранява да се
женитба. Първо коляно са децата на родителите, второ - са техните деца
и трето - техните внуци. Роднини по кръв от четвърто коляно може да се
женят. Децата казват на бащите на родителите си - дядо, а на майките -
баба, на сестрите - лели, на мъжете на лелите - свако. На брат на майка
им - вуйчо, а на жените им - вуйно. На брат на баща им - чичо, на жена
му - чина. Жената казва на братята на мъжа си - девери (драгинко), а
на сестрите му - зълви (калино). Братът на жената е шурей на мъжа й,
а мъжът е зет на майката, бащата и децата на жена му. Жените на двама
братя се казват етърви (братовици).
Роднинство по сватовщина възниква, когато се оженят ерген и
мома от два различни рода. Кръстникът е духовен роднина на кумеца
си, както и на родителите, братята и сестрите му. Между децата на куме-
211
ца и на кръстника не може да има женитба - грехота е. Те са роднини, за-
щото духовното родство между кръстника и кумеца се запазва в наслед-
ство. Кръстникът е такъв и спрямо другите близки роднини на кумеца.

Побратимяване. Кирчо Колев, Стоян и Тани Малешкови се

криели от турците през Освободителната война в една купа сено. Те се
заклели, че ако се оженят, ще се побратимят. Оцелели. Живи и здрави
се върнали в село след войната. Много години след това не забравили
обещанието си. Когато им се родили момчета, решили да изпълнят об-
рока. Т. Малешков имал син Васил, а Кирчо Колев - дъщерите Мара и
Елена. Побратимяването станало, когато на свако им се ражда момче,
което също било кръстено Васил. Когато бати Васил станал на 16, свако
и дядо Тани извършили побратимяване в продължение на три години.
Избрали голям празник, опекли много хляб, сготвили всякакви гостби
и вино. Поканените роднини пристигнали. Васил Танев и Васил Стоя-
нов Колев били представени на гостите. Дали им в ръцете по три кравая
един върху друг, с китка в средата, като тия дето се дават на сватбената
софра на кума. В лявата си ръка държали краваите, а в дясната - бакър
с вино. Разменят си бакърите и всеки пийва от виното на събрата си.
Кръстосването на бакърите и пийването на виното се повтаря още два
пъти. При подаването на бакърите, даващият пита събрата си: „Искаш ли
ме за брат?“, А той отговаря: „Искам те“. Това се повтаря три пъти. Оста-
вят бакърите и краваите на „баша“ на софрата и почват ядене и пиене с
гостите. На другата година същото угощение станало срещу Иванов ден
у Тани Малешков, а третата година - у лелини.
Подобно побратимяване е станало между Къньо Детев Кънев и
Вела Михнева Славова. Те се родили в една нощ, кръстени били в една
вода в църквата и затова се побратимили. Децата им се считат като брат
и сестра. Хранениците не се женят за тези, които са ги прибрали в се-
мейството, нито за чедата им. Те са деца взети от бездетни родители, за
да бъдат отгледани и възпитавани. Братството и сестринството между
децата е още по-голямо, ако храненичето е осиновено. Тогава то дели
наравно с другите деца имота на осиновителите си след смъртта им.
Роднинството се поддържа с чести гостувания, угощения при раждане,
женене или смърт. По време на празници, сборове, заговезни, когато
младите отиват да искат прошка от възрастните и др. случаи се чувстват
като свои хора, делят скърби и радости. По задушници, курбани, черку-
вания и др. обряди и служби , те първи се раздават и преглеждат. Родство
и връзки се поддържат и сред адаши (момичета или момчета). Поради
строгият ред спазван в избора на имена, се създават цели родове, в които
имената на мъжете и жените са едни и същи.

212
 СЕМЕЙСТВО

В Омарчево не се женят само невменяемите и сакатите. Омарче-

вци знаят, че и „куче да избираш, трябва да е от сой“, защото „крушата
не пада по-далеч от дървото“. Омарчевските ергени предпочитат да се
женят за омарчевки, ама ако не ги огрее, се женят за ябанджийка. За мо-
мите е друго - „искат ли ги - да отиват“. Те са кото водата: „накъдето я
излееш, натам отива“. В Омарчево държат здраво на националността си.
Падение е да се вземе друговерец. По време на робството омарчевки са
били грабвани от турци насила, но са се самоубивали.
Парясването е почти непознато явление. Всеки, който би поми-
слил за развод се осъжда остро. Ако се появят недоразумения в семей-
ството, всички роднини „стават на крак“ да ги помиряват и разубеждават
да не извършат престъпление срещу осветено с венчавка съжителство.
Децата са непобедимия аргумент в спора, те са спойка и връзка между
родителите. Заради тях се сдобряват и носят хомота на брачния живот.
При смърт, живият съпруг и децата жалеят, носят обърнати дрехи
и скърбят. До 5 години след смъртта, според обичая, не бива да се женят
повторно. Срещат се изключения, но се счита за абсолютно престъпле-
ние, ако се пристъпи към брак преди 40-те на покойника/покойничката.
У селяните е залегнало убеждението, че деца останали без баща са „поло-
вин сираци“, а тези останали без майка - „пълни сираци“. Ето защо добре
е майката въобще да не се жени, защото децата й ще се разпилеят. Дори
да е нескопосна, ще успее да ги отгледа, докато бащата е некадърен за
това.

Взаимоотношения
Мъжът има право да иска от жена си да му се подчинява и ако не
е доволен от нея, да я бие. Но не бива да я осакатява. Някога е можел да
я продава и залага като добитък.
Жените напускат къщата си и бягат от мъжете-побойници у ба-
щини си. Оплакват им се. Те пък се срещат с мъжете им и се карат с тях.
Съветват ги да не правят така. Ако не мирясват, намесват се още родни-
ни и от двете страни. Опитват се да преценят, кой е виновен за скандала,
за да го осъдят, но забраняват на мъжа да бие жена си дори да е виновна.
Изтъкват, че побоят не е мярка за изправление. Той не бива да се практи-
кува дори когато жената е изневерила. А блудството се порицава остро.
В отглеждането и възпитанието на децата никой не се меси на ро-
дителите. Настойничеството на бащата се отнема само при болест и ако
се пропие и почне да прахосва имането си. То се запазва и върху ожене-
ните синове, ако живеят в къщата му. Бащината власт се счита за естест-
вена. разумна и човечна. Бащите продават, препродават или завещават
213
имоти на някой от своите синове или дъщери. Родителите са отговорни
за дълговете на непълнолетните си деца и за данъците им. Те се радват
повече на синовете си. Децата са длъжни да слушат родителите си и да
ги гледат на старини. Обикновено те остават при някой от синовете си.
Децата се грижат за погребението им и свързаните с него ритуали.

Настойничество
При смърт на бащата се съставя настойничество от майката, ня-
кой от вуйчовците или чичовците. Към настойничеството може да се
причисли и пастрока им. Това става със съдийско решение. Имота се уп-
равлява от пастрока, контролиран от настойническия съвет, ако майката
не се омъжи, от нея. Приходите от имотите на децата се събират от май-
ката и не се изразходват. В случай че и майката умре, тогава за настойник
се определя някой от чичовците или вуйчовците им по решение на съда.
Ако майката или настойникът пилеят безразборно имота на сирачетата,
то тогава общината се намесва и ги лишава от настойничество. На тя-
хно място избира друг, нов настойнически съвет със същите функции. В
случай че сираците са сетни сиромаси, настойниците ги дават на работа
нейде, като ратайчета. Грижат се да им се заплаща труда, да спестяват по
нещо, та като пораснат и станат големи, когато се задомят да си обза-
ведат домакинствата. Сирачетата получават пълнолетие на 21 години, а
момичетата- докато се омъжат. Тогава могат да вземат в ръце бащиния
си имот и да го стопанисват. Майката, вуйчото или чичото се считат за
естествени настойници и затова роднинския съвет посочва тях за на-
стойници, а съдът ги утвърждава.

За вещите
Преди създаването на стопанството в с. Омарчево, имотите бяха
частни. Омарчевци ги притежаваха по наследство - останали от баща,
дядо, прадядо или придобити, спечелени (купени) от стопанина със
собствени пари. Онова, което домовладиката притежава е собственост.
Но той може да владее някоя нива и да се ползва от приходите й. Ниви-
те на стопанина се отделяха от чуждите със „синори“, чеирите, горите и
мерите - с побити камъни или трап, гюбели или могилки; домът му - с
плетище, а птиците с отрязване нокътя на някой пръст, на другите жи-
вотни се бележат ушите, поставят звънци, дамгосват с бяла боя по гърба
и други знаци за разпознаване. Съдове, колове, камъни, дървета и др се
подписват или бележат.
Имане можеше да се дири на чужда земя. Намереното имане се
делеше така: 1/2 взема откривателят, по 1/4 стопанина и държавата.
Речните корита се смятаха за общинска собственост. Там, където
две ниви граничат с речното корито, граница е течението на реката.
214
 В случай, че някой погрешно направи здание на чуждо място или
посади дърво, трябва да развали зданието и си прибере материалите от
него. В противен случай, то ще остане собственост на притежателят на
мястото. Така е и с жетвата и дървото. Не се допуска да се сади дърво
на синур. Въпреки това има засадени много дървета на синури. Съседът
на такова дърво е длъжен дори да го унищожи тайно, ако може. Но ако
дървото порасне, разклони ли се над неговото място, той няма право да
сече клоните му, нито пък да събира плодовете му. Никой няма право да
преминава през засети ниви, бостани, лозя, когато не са пожънати или
обрани. Ако мине от там се смята за крадец. Забранено е и минаването
на хора през чужд двор.
Бране на мъх, гъби, желъди в чужда гора и мера, диви круши, ки-
селици, дрян, трънки и други плодове е позволено. Всеки може да ходи
на лов и риболов, където си поиска, ако има разрешителен билет.

Наследяване
Разделяне на бащин имот между синове и дъщери ставаше след
смъртта на бащата. Можеше и приживе от самия баща. Земята се разде-
ляше между всички. Построяваше се на всеки къща, плевник и хамбар
ако бащата е богат и има възможност. При отделяне на синовете си, ба-
щата и майката ги благославят така: „От назе малко, от Бога многу“; „Да
Ви даде Бог от едно, хиляда да се роди“. За предпочитане беше делбата да
става след смъртта на бащата, защото все пак като дели приживе, бащата
може да облагодетелства някой от синовете, да му даде по-хубава нива,
да му припише по-голяма част от имота и т.н. Деленето на ниви, гори, че-
ири, лозя и други имоти между синовете и дъщерите на починалия става-
ше тъй: 2 части за синовете и майката и една част за дъщерите, поравно
за двор и къща. След това се съставяха дялове, хвърляше се жребий, като
сестрите теглеха един път за „непокритите“ имоти, а братята и майката
два пъти, и наравно за „покритите“ имоти. После се съставяше писмен
договор за делбата и се заверяваше от съда. Ако делбата се извършваше
от съда, вещо лице даваше преценки за имотите.
Бащините пари рядко излизат „на мегдана“. Тях ще ги пипне жена
му или някой от синовете и ще ги „спотаи“. Виж дълговете винаги изли-
зат наяве при делбата. Със съд или без - всеки плаща толкова, колкото е
дела на имота получен в наследство.
Бащината къща принадлежи на всички синове и дъщери. Това
може да се промени, ако бащата я е завещал на някой от синовете си.
Имотът на починал баща без деца преминава в най-близките му родни-
ни. Той може да се наследи и от хранениче (момче или момиче), ако е за-
конно осиновено. (Осиновяването е публично, с участието на свещени-
ка, роднините, общински или съдебни власти и за станалото се подписва
215
законен документ). Ако някой от синовете е успял да купи със свои пари
недвижими имоти и умре преди да се ожени, тогава имота му остава на
бащата, който после го дели между всичките си деца. Ако синът умре,
но е женен и с деца, тогава имотът му наследява неговото семейство.
Ако жената умре, мъжът може да наследи имота само тогава, когато има
деца. Умре ли мъж който няма деца, жена му наследява част от имота
„хак парасъ“(т.е. дето му е аргатувала) само в случай, че е живяла 10 г. с
него. В случай че смъртта на мъж и жена предшествува тази на бащата,
тогава те, ако нямат собствен имот, купен със свои пари, не получават
нищо, защото не са разполагали с имота на баща си. Правото на наслед-
ство не се изменя и тогава, когато живият съпруг се ожени повторно. В
случая, ако свекърът реши да лиши от наследство повторно омъжената
снаха на своя покоен син, той може да стори това, като приживе раздели
имота на наследниците си, а нея лиши от наследство.
Ако починалият няма близки роднини, имотът му се наследява от
братя, чичовци, вуйчовци. Имотът на жената се наследява от синове, дъ-
щери и т.н., както се наследява бащин имот. Майката може да разполага
с имота си така, както пожелае - да го продава или завещава на когото
поиска. Завещанията не се считат за съвестна и безпристрастна работа.
Това го чувстват и родителите-завещатели, затова извършват завещани-
ята си тайно. В много случаи завещанията, препродаванията на имоти
стават известни едва след смъртта на родителя. Завещаните имоти са
посочени в писмено завещание, легализирано чрез съда. Завещателят
може да даде имота си на когото иска - на жена си, дори на чужди хора
- не роднини, но никой завещател няма право да завещава повече от 1/3
от имота си. Ако това не се спази, завещанието може да бъде „развалено“.
Иска ли завещателят да даде целият си имот някому даром се счита, че
той лъжливо продава имота си на свой приятел (не роднина). После онзи
продава имота вместо на сина, на баща му. Подобен тип препродаване
почти не се практикува в Омарчево.
При смърт на стопанин с малолетни наследници, роднински съ-
вет избира настойнически съвет. Последния описва движимия имот и го
продава на публичен търг - добитък, земеделски и домашен инвентар.
Получените пари се внасят в Земеделска банка на името на децата-на-
следници, за да се олихвяват, докато станат пълнолетни. А недвижимите
имоти роднинският съвет привежда в известност и задължава настой-
ниците да ги дадат на изполица или под наем. Получаваните пари също
се внасят в банката. Издръжка на децата се предвижда само тогава, ко-
гато са под 7 г. Счита се, че деца по-големи от 7 г. са достойни с труд
да си изкарват препитанието. На такива деца се определя „хак парасъ“.
Този хак взимат от чорбаджията, за когото работят децата и се внася в
банката за олихвяване. Освен това настойниците се грижат децата да не
216
са малтретирани, да са облечени и нахранени, да не се насилват с работа
пряко силите им и да се лекуват, ако заболеят. Само тогава се счита, че
са изпълнили почетната си служба добросъвестно. Уви има много на-
стойници, които пропиляват имотите на сираците и спестените им пари
и със сирашката мъка, се обогатяват.
Понякога бащата е оставил толкова много борч, че е безмислено
децата му да претендират за наследяване. Тогава някои от тях предпочи-
тат да се откажат от имота, а останалите поемат върху си дълговете. Из-
платят ли ги, имота става техен, включително и дяловете на отказалите
се. Въпрос на преценка...

За обезателствата
„Дадена дума, хвърлен камък“, каже ли се нещо, то трябва да бъде
изпълнено - така мислят омарчевци. Устните задължения играят голяма
роля в живота им. Избягват да се договарят във вторник и сряда. Ратаите
се пазаряха по Гергьовден или Димитровден, овчарите - на Петковден,
Когато пазарлъка стане, се полива в кръчма. От там приказката: „Ние
му пихме кръчмата“ (на пазарлъка). Продавачът казва: „От мене малко,
от тебе много“; „Да даде бог от едно, хиляда“; „Хайде да е хаирлия“. Оня
който получава отвръща: „От твоята уста в божиите уши“. Когато се про-
дава недвижимост при почерпката се казваше: „Хайде да полеем нивата
(лозето, гората, чеира), за да порасне“. Почерпката се поема от купувача,
защото той печели (парите се харчат). Понякога спазаряването отнема
време и не може да стане, ха този да почерпи, ха онзи и похарчват много
пари за черпня, тогава се утешават: „Изяли сме ги и изпили, не сме ги
загубили я“. После в къщи, на отчета, жените им недоволстват „...Та тия
пари за пуканки ли ги дадохте!?“. Изисквания към участниците в сдел-
ката: Продавачът да е собственик, да е възрастен и с бистър ум (да не
е малолетен, пиян или луд). Да не е крал имота. При продажба на не-
движим имот трябват най-малко двама свидетели. Но при продажба на
движимости може само с продавач и купувач, стига единия да има пари,
а другият - имот. Нужен ли е някакъв специален документ, ще се получи
от властите и ще се оформи продажбата. Продажба на земя и едър доби-
тък става с писмени договори: „такрили“ и билети. Преди да се оформи
продажбата с писмен договор, продавачът получава „пей“ (пари) от ку-
пувача, като гаранция да не се пометне. В случай, че се разкае за продаж-
бата и иска да се пометне, се уговаря в какъв размер ще върне пея, като
„пишманлия“ - в двоен, троен или четворен размер. Залог се дава и от
продавача, ако е несигурен, че купувача ще устои на думата си. Залози
се взимат и от тия, които са хванати на „зарар“ (пасли са си добитъка в
чужди ниви или мера, секли дърва в чужда курия, сорали синора, крали
плодове и др.). Тогава пъдарите насила им взимат торбите, калпаците,
217
интериите, ямурлуците и др. за веществено доказателство пред кмета.
После в общината ги наказват и глобяват. Ако е много „зарара“, съста-
вя се комисия от кмета, попа и някой учител, и един общински чинов-
ник. Тя отива на място, преценява колко е зарара на стопанина, заедно
с разноските на комисията (денгубите). Понякога покупко-продажбите
стават стока за стока - 2 телета за 1 вол, 1 вол за 10 овце, стара кобила с
конче за 1 кон, бивол за вол, овци или говеда за нива и много др. стоки.
Такъв вид сделка се казва „трампа“. За дребни сделки продажба става и
на „почек“ (на вересия) от бакали и кръчмари, и после им се плаща с хра-
на, пари или яйца. Ето колко развит бе този тип разплащане:
По време на жътва мъж и жена жънели жито, което било много
хубаво. Жената изпаднала във възторг и викнала: „Виж, виж мъжо, какво
хубаво жито си имаме!“ Мъжът се замислил и отговорил: „Ма хубаво е,
но е изпито“. Жената строшила класове в шепата си, гледала хубавите
златни зърна и думала: „ Не, не е изпито, на виж!“ - А мъжът й отвърнал:
„Да изпито е, аз го изпих през зимата на бакалина“. Това е омарчевска
приказка за пияницата продал житото си още на посев.
Неизплатена в уречен срок продажба, без договор. може да се
развали. ако имота е продаден евтино или пък скъпо, или стоката има
кусур (недостатък) незабелязан при продажбата и скрит от собственика.
Под кирия (наем) се дават ниви, гори, къщи, двор, добитък, сечи-
ва и др. Кирията се определя по пазарни цени и взаимно споразумение,
определя се и времето за ползване. Повредите в нает имот плаща наема-
теля. Ниви и лозя се дават на изполица.
На заем се дават пари, бакър, корито, рало, брашно, хляб, жито и
др. Но приказката „На заем брашно, тъпкано се връща“ иде да подскаже,
че е по-добре да не се взима заем. Всеки трябва да си нареди живота, че
„сам да се пърже в собствената си мас“ т.е. да не ходи да се моли на хо-
рата за нищо. За взети назаем неща не се плаща, но трябва да се върнат в
същото състояние и формат.
Заемът върви на доверие. Ако нуждаещ се е неплатежоспособен
иска се гарант. После длъжникът си връща парите. Безчестието, къжата
и „батаклъка“ са падение за омарчевци. До такова падение никой не е
стигал, затова няма завлечен гарант. Но омарчевци отбягват да поръчи-
телстват за полици в банки и на лихвари. Когато вземаха заем от коо-
перацията „Орач“ те взаимно си поръчителстваха за малки суми, кои-
то могат да върнат по всяко време. Ако някой няма хамбар или място
„на сушина“, моли съседа си или някой роднина. Преглежда се стоката
в какво състояние се оставя и се дава в същото. Пазенето е безплатно.
Пастирите се хранеха от собственици на животните и съобщаваха пред-
варително чий ред е да приготви храна. Ако се роди я конче, я магаре и
т.н. и пастирът го занесе на стопанина му, получава „миждя“ (пари). Пла-
218
щането на пастирите и пъдарите става на няколко пъти през пастирската
година. То не бе кой знае какво, затова трудно се намираха пастири осо-
бено за говеда и свине. Обикновено то се поемаше от другоселци. Ако се
загуби овца и овчарят не може да я намери се счита че е изядена от вълк и
следва да й донесе „пърлака“ (част от кожата). Не стане ли това обаче, че
счита е я е продал и му се удържа от платата. Пазачите на горите, нивите
и лозята се спазаряваха за 1 година. Пастирите се пазаряха на Мегдана,
с участието на всички омарчевци. Определяха на декар нива, гора, чеир,
лозе колко храна трябва да се плати на пъдарите
Заложени ниви и добитък не могат да се продадат. Щом не се пла-
ти навреме полица банката може да ги продаде на своя сметка за удов-
летворяване на вземанията. Бедните омарчевци пазаряха синовете си
за аргати на омарчевски чорбаджии. Други ги пращаха ц Нова Загора да
учат занаят. Когато станат чираци бащите им носят жито с кола за пре-
храната на семейството на майстора. Чиракът се третира като ратай и
не му се плаща „счупен каравел“. След 3 години той става калфа. Тогава
почват да му дават малко пари.
Господар не може да нагрубява, псува, камо ли бие аргат. Такъв
господар не може да си намери работници. Омарчевци осъждат масово
такива прояви. Нещо повече държат сметка за добрата храна и достойн-
ството им. Наричат подобни хора циции, пинтии и казват присмехулно:
чорбаджия, ама чорба ял, но кокали не видял“.
Някога взаимопомощта бе много развита. Помагаха на сираци в
селскостопанската работа, в строителството, в събирането на дърва за
огрев, при събирането на продукцията, при изготвяне на чеиз и т.н. Свик-
ваха „меджии“ и на участниците в тях се даваше храна, но не се плащаше.
Участниците даваха не само впрегатен добитък, земеделски и домашен
инвентар, но и личен труд. С меджии се правеха големи работи, които не
бяха по силите на едно семейство.
Когато между близки избухне спор за „зимане-даване“ се намес-
ваха техни близки и роднини. Проучваха причините и преценяваха раз-
умно, накрая отсъждаха кой крив, кой прав. И мнението им беше меро-
давно. Скаралите се „се потъкмяват“. Допуска се страните по спора сами
да посочат съдниците и „каквото те кажат, това става“. За подобно съдене
не се плаща.
Чужд имот, който някой работи 20 и над 20 години, без да е поди-
рен от собственика си, се придобива от този, който го стопанисва.

ПРИЛОЖНО И СЛОВЕСНО ИЗКУСТВО

Украса на дървени предмети
При неправа на тояги, бастуни, патерици омарчевци украсяват с
бяла спираловидна лента, която се получава, като се обели младото дръв-
219
че и се обвие с кората му спираловидно тоягата, след като се опалва на
огъня. Тоягата навсякъде другаде почернява, а само под кората остава
спираловидно бяло.
Хурките /фурките/ се правят от „сипитлика“ /трепетлика/ или
пък мъжки дрян. Техните дръжки се украсяват, като шарените тояги.
„Къжелите“ им са от сипитликова лента или са издялани от самото дър-
во. Някои хурки, кобилици и къщни дървени стълбове, овчарски куки,
дървени бакърници, рахтове /полици/, Иконостаси, тавански греди,
юклюци, бухалки, процепи на колята, хомоти и други дървени предмети
се украсяваха с вдлъбнати геометрични орнаменти, врязани в дърветата
с нож, трион, тесла и в по-редки случаи - с длета и ерендета.
Обредни хлябове
Брашното, от което се месят празнични обредни питки, краваи и
хлябове, е пшеничено. Питките се месят без или с квас. В първия случай се
казва „прясна пита“, а във втория случай „квасена“ или „кисела“. Празнич-
ните хлябове /питки, просурки и краваи/ винаги са кисели. Срещу малката
Коледа /Игнажден/, Бъдни вечер /Коледа/, Нова година /Василевден/, Ни-
кулден, Тодоровден, Трифоновден, бабин ден омарчевки печеха празнични
хлябове.Върху тях те моделираха от тесто най-различни фигурки, с които
осмисляха своите верски и естетически понятия. Те печаха питки за кадене
и за „раздаване“. Такива питки се печеха и при прохождане на детето, наре-
чена „пита пристъпулкъ“. Най-интересни и със сложна украса бяха краваите
за кума на сватба, меденикят, въртяният меденик, гергьовска и великденска
пита и кравай, хляба „конка“, арахангелският хляб, кравай и пита,
Прусурките са малки хлебчета с или без украса, но винаги щампо-
вани с прусурняк - дървена щампа за украса на хляб. Отгоре се украсяват с
хлебни пръчици изобразяващи символично различни фигурки, след което
се прусурясват с прусурняк или шарят с кокълче от крак на гергьовско агне.
„Менюто“ за Никулден беше солена риба (шаран) и никулденска
прусурка. Краваят е олицетворение на надеждата за плодородие и принос
към Бога-Слънце. Гергьовската пита и кравай са украсени с релефен орна-
мент олицетворяващ вярата в богат урожай, опазване от градушка и други
природни щети от Бога-Слънце. Светът е обозначен с голям кръг, в него са
разположени по-малки кръгчета символизиращи мъжете. Кръстовете око-
ло тях символизират опазване на Вярата, есовете са женски символ, а пъп-
ките градоносни зърна.
Символът за мъж в омарчевските обредни хлябове и кравайчета, а
за жени „куклата“ с кръстосани краища или във форма на френско еС. По-
някога зиг-заговата затворена украса също се счита за мъжки символ. Пру-
сурки украсени с такъв орнамент се раздавали за душата на кръстницата, а
тези с кръг и кръст в средата, с четири пъпки между раменете се раздават за
успокояване душата на кума.
220
 Гергьовският хляб се моделира като Слънце с лъчи, пламтящо све-
тило. Овчарската прусурка е украсена с кравайче в средата, над което са
кръстосани овчарска тояга с гега и пъпки представящи овци, докато тази за
говедаря е украсена също с кравайче с 3 пъпки представящи говедо.
„Кръстатката“ прусурка е украсена с кравайче, в която има равно-
мерен кръст с разширени краища и пъпки. С увит равнораменен кръст, 4
пъпли и кравайче е украсена прусурката за мъже, а за мома - Кравайче, есо-
видна извивка и 4 пъпки. Прусурката за ерген е украсена с бягащо Слънце,
чупен кръст и кравайче. За мома починала на Гергьовден се раздава „кукла“.
В центъра на хляба за Архангелската задушница е изобразен кръ-
ста обкръжен с небесната дъга и колачета на жени с кръстосани краища и
кравайчета символизиращи мъже. Същата украса има кравая, който тради-
ционно се посвещава на Бога-Слънце и плодородието, прошаренй с хлебни
пъпки представящи лъчи на Слънцето.
Описание на прусурки
1. За кума (кръстницата). Покойникът/ата са покровители на приносител-
ката на обрядната прусурка, затова тя е украсена с увит равностранен кръст
и кравайче, ако е за мъж, а за жена - равнораменен кръст и 4 хлебни пъпки
между раменете.
2. Архангелска прусурка символизира вечността на живота. Украсена е
отгоре с два кръста един върху друг.
3. 10 прусурки за гробаря и мъже, украсени с небесната дъга и кравайче.
4. Прусурката за мома е украсена с „небесната дъга“ и „кукла“ - знакът за
момиче.
5. Прусурка за ерген е украсена със знака на пречупения кръст (бягащото
Слънце).
6. Прусурката за булка е украсена с вид равнорамен кръст заобиколен от
кръга на Вселената.
7. Прусурката за жена е украсена с 4 гробни „чатми“, а отвътре със знака
за жена.
8. Друга разновидност за жена украсена с равнораменен кръст, заобико-
лен със смачкано кравайче.
9. Прусурката за младоженец (може и за мъж) е украсена със заоблени
„чатми“ и знакът за мъж - Кравайче.
10. Прусурка за жена украсена със знака за дъга и „куклата“.
На Св. 40 мъченици омарчевци правят и раздават още взори по 2
„агънца“ на съседи и роднини за опазване здравето на агънца, под фор-
мата на агънца моделирани от хляб.
Словесно изкуство
Словесното изкуство на омарчевци е забележимо богато и разно-
образно. В него е отразен бита и културата им от най-дълбока древност.
В миналото омарчевци са създали богат фолклор от песни, пословици,
221
приказки, гатанки и др., за които няма място в тази книга, а в едно специ-
ално проучване. Засегнал съм само Коледните песни, тъй като те по зву-
чена има много старинен характер и са интересни като обряд. Постарах
се да запиша почти всички коледни песни, които пееха омарчевските ко-
ледари по мое време. Те се пееха срещу Коледа в дворовете на стопаните
и възхваляваха трудът им и се пожелаваше здраве, щастие и урожай.
1. За тръгване на станиник
Събрали се сабори момци коледници. Пребили са нова бъчва,
Хей куладеле ,мой куладеле. наточили димско вино,
Да колудуват и благославят. налели са желта ружа,
Из таз града Никопулска, пратили са малко момче, леко гър-
никополска триста къщи, че.
да колудуват и благославят. Йютгуваря малку мумче:
И отговарят сабор момци: - Йой тай тебе банум Петре,
- Я се вижте всички момци. много ти здраве от сабор мумци,
Всички мумци тука ли сти? от сабор мумци, коледници.
Иютгуварят сабори мумци: Ти да дойдеш да не одиш,
- Всички мумци все са тука, да не одиш и ни пеиш,
садя няма стяниника, да ни пейш и благославяш.
станиника банум Петра. Отговаря банум Петър:
Йютгуварят всички мумци: - Яс не мога и не смея,
- Да прибием нова бъчва, июстарял съм, побилял съм,
да наточим димско вино, иас си имам малку мумче,
да налеем желта ружа, то ша доди да ва води,
да пратим малко момче, да ви пее и благославя,
то да иде да калеса из тъз града Никополска.
станиника банум Петра.
1.
Хей куладеле, мой куладеле Май мерену, май хаену.
(се повтаря след всеки стих) Ютгуварят сабур мумци:
Стани, стани, стар станиник, - Стани, стати стар станиник
станинине господине И ни чухме, та дойдохме
Ютгуварят сабор мумци: Чи си имал руйну вину
- Иний чухме, та дудохми Ни мерено, ни хаено
Чи си имал бело житу Ни дойдохме да гу мерим
Ни мерену, ни хаяну. Да гу мерим, да гу хаем
Ни дудохми да го премерим Ютгуваря стар станиник
Да го примерим и да го прихаим - Имам си гу, май мерену
Ютгуваря стар станиник: Май мерену, май хаену.
Имам си гу май мерену Ютгуварят сабор мумци

222
- И ни чухме, та дойдохме,
Чи си имал мъжка рожба
Дай гу, дай гу с нас да доди
С нас да доди, да ни води.
2. За кмет, управник или граматик
Трепнали са куладеле, куладеле
Два гълъба куладеле, куладеле
Два сукола куладеле, куладеле
Трептели са куладеле, куладеле
Над царюви куладеле, куладеле
Цар Костадинове куладеле,
куладеле
Равни двори куладеле, куладеле
Пищели са куладеле, куладеле
Дваня-триня куладеле, куладеле
Ютгуваря куладеле, куладеле
-Йой Вай вази куладеле, куладеле
Мои хора куладеле, куладеле
Юплитете куладеле, куладеле
Тънки мрежи куладеле, куладеле
Замрижете куладеле, куладеле
Синю небе куладеле, куладеле
Юлувете куладеле, куладеле
Два гълъба куладеле, куладеле
Юплели куладеле, куладеле
Тънки мрежи куладеле, куладеле
Замрежили куладеле, куладеле
Синьо небе куладеле, куладеле
Юлувили куладеле, куладеле
Два гълъба куладеле, куладеле
Разтърсили куладеле, куладеле
Сини пера куладеле, куладеле
Намерили куладеле, куладеле
Бело книжле куладеле, куладеле
Бело книжле куладеле, куладеле
3. За мома
Сън сънува, куладеле
Малка мома куладеле
Снощи вечер куладеле
Срещу Коледа куладеле
Ютгуваря стар станиник:
- Имам си гу май мънинку
Май мънинку , май глупаву
На кон ни мой да се държи
Ситно писмо куладеле, куладеле
Събрали се куладеле, куладеле
Вси пупови куладеле, куладеле
Баш граматици куладеле, куладеле
Никой писмо куладеле, куладеле
Не прочете куладеле, куладеле
Ютгуваря куладеле, куладеле
Цар Кустадин куладеле, куладеле
- Я повикайте куладеле, куладеле
Поп Никола куладеле, куладеле
Писмо чете куладеле, куладеле
Сълзи рони куладеле, куладеле
Ютгуваря куладеле, куладеле
Цар Костадин куладеле, куладеле
- Йой тай тебе куладеле, куладеле
Поп Никола куладеле, куладеле
Защо четеш куладеле, куладеле
Сълзи рониш куладеле, куладеле
Йотгуваря куладеле, куладеле
- Душло й времи куладеле, куладеле
Йаз да излеза куладеле, куладеле
От туй попство куладеле,
куладеле
Ти да напуснеш куладеле, куладеле
Тува царство куладеле, куладеле
Ча ша доди куладеле, куладеле
Друга вяра куладеле, куладеле
Друга вяра куладеле, куладеле
Катулишка куладеле, куладеле
Арнаушка куладеле, куладеле
Чи я израсло куладеле
Едно дърво куладеле
Алтънено куладеле
Далите му куладеле
223
 Позлатени куладеле
Листата му куладеле
Посребрени куладеле
Рано рани куладеле
Малка мума куладеле
Сутрум рано куладеле
На Коледа куладеле
Да се пита куладеле
И увери куладеле
Срещум среща куладеле
Свет Йордана куладеле
Дубря среща куладеле
Свет Йордане
Сън сънувах куладеле
Снощи вечер куладеле
На Коледа куладеле
4. На мома
Сокол гони Дойноле куладеле,
Пъстро птиче Доброльо, куладеле
Вие гори, Дойноле, куладеле
Вие долу, Доброльо, куладеле
Закара я, Дойноле, куладеле
В момини, Доброльо, куладеле
В градинка, Дойноле, куладеле
В тръндафили, Доброльо, куладеле
Ютгуваря Дойнеле, куладеле
Пъстри суколи, Доброльо, куладеле
Изпъдили, Дойнеле Куладеле
Този дивеч, Доброльо, куладеле
Този дивеч, Дойнеле, куладеле
Тази птичка Доброльо, куладеле
На мене е Дойнольо, куладеле
Бело месо Доброльо, куладеле
А на тебе, Дойнольо куладеле
Пъстри перцаДоброльо, куладеле
Ютгуваря, Дойноле, куладеле
Пъстро птиче Доброльо, куладеле
- Ни ми вреди Дойньоле, куладеле
Не ме пъди Доброльо, куладеле
До щи лято Дойньоле, куладеле
И пруляту Доброльо, куладеле
224
Чи и израсло куладеле
Сред мурету куладеле
Едно дърво куладеле
Алтънену куладеле
Позлатени куладеле
Листата му куладеле
Посребрени куладеле
Йотговаря куладеле
Свети Йордан куладеле
Дървото е куладеле
Сам си Господ Куладеле
Далите му куладеле
Лисцата му куладеле
Кандилцата му куладеле
Наздравичка куладеле
Ще си извия Дойньоле, куладеле
Вито гнизце Доброльо, куладеле
Ще си снеса, Дойньоле, куладеле
Пъстри яйца Доброльо, куладеле
Ще си измътя Дойньоле, куладеле
Пъстри пиленца Доброльо,
куладеле
Ще ги изуча Дойньоле, куладеле
Да ти пеят Доброльо, куладеле
Сутрум рано Дойньоле, куладеле
Вечер късно Доброльо, куладеле
Зам ги додат Дойньоле, куладеле
сватовници Доброльо, куладеле
Зам да речат Дойньоле, куладеле
Барим мума Доброльо, куладеле
Барим мума Дойньоле, куладеле
Барим нещу Доброльо, куладеле
Как изучи Дойньоле, куладеле
Този дивич Доброльо, куладеле
Да и пее Дойньоле, куладеле
Сутрин рану Доброльо, куладеле
Сутрин рану Дойньоле, куладеле
Вечер късно Доброльо, куладеле
 Хубава Вида
Прочула се хубава Вида, Видоле,
момноле, куаделе
През два, през три, през три ръта
момноле, куладеле
През четири кадялъка, момноле,
куладеле
Де я зачуха два овчаря, момноле,
куладеле
Два ювчаря, два другаря, момноле,
куладеле
Чудом се чудятс акъл се бият
момноле, куладеле
Как да видят хубава Вида,
момноле, куладеле
Помамели сиви стада, момноле,
куладеле
Край Видини равни двори,
момноле, куладеле
Станина мама
Похвалила се Станина мама,
Станольо, момнеле, куладеле
Нийди ми няма хубава Стана,
Станольо,
момнеле, куладеле
Ни в Дряном поли, ни в Цариграда,
Станольо,
момнеле, куладеле
Най ми я има в Будима града,
5. На мома
Сокол гони Дойноле куладеле,
Пъстро птиче Доброльо, куладеле
Вие гори, Дойноле, куладеле
Вие долу, Дойноле, куладеле
Закара я, Дойноле, куладеле
В градинка, Дойноле, куладеле
В тръндафили, Доброльо, куладеле
Ютгуваря Дойнеле, куладеле
Този дивеч, Доброльо, куладеле
Този дивеч, Доброльо, куладеле
Излязла е замела сей момноле,
куладеле
Я изляз, изляз, калино Видо,
момнеле, куладеле
Какво добро из път минава,
момноле, куладеле
Из път минава, заминава,
момноле, куладеле
Излязла е хубава Вида, момноле,
куладеле
Кусата и се витреиши, момноле,
куладеле
Като елха в градинка, момноле,
куладеле
Лицето и се белее, момноле,
куладеле
Като преспа в планина, момноле,
куладеле
Станольо,
момнеле, куладеле
В Будима града в тесни сукаци,
Станольо,
момнеле, куладеле
Де яй зачулу луду млуду, Станольо,
момнеле, куладеле
Луду младо неженену, Станольо,
момнеле, куладеле
Тази птичка Доброльо, куладеле
На мене е Дойнольо, куладеле
Бело месо Дойнольо, куладеле
А на тебе, Дойнольо куладеле
Пъстри перцаДойнольо, куладеле
Ютгуваря, Дойноле, куладеле
Пъстро птиче Дойнольо, куладеле
- Ни ми вреди Дойньоле, куладеле
До щи лято Дойньоле, куладеле
Ще си извия Дойньоле, куладеле
225
Вито гнизце Дойньоле, куладеле
И проляту Дойньоле, куладеле
Ще си снеса, Дойньоле, куладеле
Пъстри яйца Дойньоле, куладеле
Ще си измътя Дойньоле, куладеле
Пъстри пиленца Дойньоле,
куладеле
Ще ги изуча Дойньоле, куладеле
Да ти пеят Дойньоле, куладеле
Дати пеят Дойньоле, куладеле
Сутрум рано Дойньоле, куладеле
Вечер късно Дойньоле, куладеле
Малка мома
Малка мома платно беле
Под син облак, на бял Дунав
На бял Дунав, на бял камък
Набуха го, напостря го
Под син облак на бял Дунав
На бял Дунав, на бял камък
Чи си извади углидалци
Под син облак, на бял Дунав
На бял Дунав, на бял камък
Углавява се и си дума
Под син облак, на бял Дунав
6. На момиче
Заиграло и Дивдольо, дребну хуро,
пу герени, Дивдольо, пу зелени
Дребну хоро Дивдольо, все малки
муми, Дивдольо, пу зелени
Вси малки муми, Дивдолю, най мал-
ка мума Дивдольо, пу зелени
Най-малка мума, Дивдольо, най-
приминена Дивдольо, пу зелени
На глава и, Дивдольо, ясно слънце
Дивдольо, пу зелени
7. На момче
Разсърди се младо мумче, хей
куладеле, мой куладеле,
На майка си на баща си, хей
куладеле, мой куладеле,
226
Зам га да додат Дойньоле,
куладеле
сватовници Дойньоле, куладеле
Зам да речат Дойньоле, куладеле
Барим мума Дойньоле, куладеле
Барим мума Дойньоле, куладеле
Барим нещу Дойньоле, куладеле
Еак изучи Дойньоле, куладеле
Този дивич Дойньоле, куладеле
Сутрин рану Дойньоле, куладеле
Вечер късно Дойньоле, куладеле
На бял Дунав, на бял камък
Каквато съм бяла и хубава
Под син облак, на бял Дунав
На бял Дунав, на бял камък
Защо не с ъм и червена
Под син облак, на бял Дунав
На бял Дунав, на бял камък„
Бих заедацарева сина
Под син облак, на бял Дунав
На бял Дунав, на бял камък
На плещи и, Дивдильо, ясния мсец
Дивдольо, пу зелени
На снага и, Дивдольо, ситни звезди
Дивдольо, пу зелени
Питат я, Дивдольо, се малки муми
Дивдольо, пу зелени
Кой ти дари, Дивдольо, с тази дара
Дивдольо, пу зелени
С тази дара, Дивдольо, добра дара
Дивдольо, пу зелени
Що ни са ни уженили, хей куладеле,
мой куладеле,
Тази зима, тази гудина, хей
куладеле, мой куладеле,
Че си влези в тъмни ахъри, , хей
куладеле, мой куладеле,
Осидла го, обюзда го, хей куладеле,
мой куладеле,
Че възседна нранен коня, хей
куладеле, мой куладеле,
Че отиде татък долу, хей
куладеле, мой куладеле,
Татък долу, пу герени, хей
куладеле, мой куладеле,
У герени при омчари, хей куладеле,
мой куладеле,
Че си хвана шаро ягне, хей
куладеле, мой куладеле,
Целува го, милува го, хей куладеле,
мой куладеле,
Дано му се ким размине, хей
куладеле, мой куладеле,
Пак не му се ким размина, хей
куладеле, мой куладеле,

8. На ерген
Бръмнала е рой пчелица, хей Даньо куладеле,
по Данюви равни двори ти мой Добреле, куладеле
Не е било рой пчелица, хей Даньо куладеле,
по Данюви равни двори ти мой Добреле, куладеле
Най е била Данюва мама, хей Даньо куладеле,
по Данюви равни двори ти мой Добреле, куладеле
Пу двори ходи, Даню буди: хей Даньо куладеле,
по Данюви равни двори ти мой Добреле, куладеле
- Стани, стани малък Даню, хей Даньо куладеле,
по Данюви равни двори ти мой Добреле, куладеле
Че ти идат дубри гости, хей Даньо куладеле,
по Данюви равни двори ти мой Добреле, куладеле
Дубри гости, коледари, хей Даньо куладеле,
по Данюви равни двори ти мой Добреле, куладеле
ютговаря малък Даню: хей Даньо куладеле,
по Данюви равни двори ти мой Добреле, куладеле
- Ако идат, нека идат, хей Даньо куладеле,
по Данюви равни двори ти мой Добреле, куладеле
Имам госба да ги гостя, хей Даньо куладеле,
по Данюви равни двори ти мой Добреле, куладеле
Госбата ми е мряна риба, хей Даньо куладеле,
по Данюви равни двори ти мой Добреле, куладеле
Имам вину да ги пуя, хей Даньо куладеле,
по Данюви равни двори ти мой Добреле, куладеле
Имам дарба, даги даря, хей Даньо куладеле,
по Данюви равни двори ти мой Добреле, куладеле
Дарбатъ м й превит кръвай, хей Даньо куладеле,
по Данюви равни двори ти мой Добреле, куладеле
На Кръвая кръст – дукату, хей Даньо куладеле,

227
 по Данюви равни двори ти мой Добреле, куладеле
Кръст дукату, сребро лято, хей Даньо куладеле,
по Данюви равни двори ти мой Добреле, куладеле
Рано рани добър юнаак, хей Даньо куладеле,
по Данюви равни двори ти мой Добреле, куладеле

Рано рани добър юнак

Рано рани добър юнак, бре добър юнак с добра коня
Ири коня, буди кону, бре добър юнак с добра коня
Кон му въздиша син-бял камък, бре добър юнак с добра коня
Да си пали Гюлгюлюм града, бре добър юнак с добра коня
Излезле са са гюл граждани: бре добър юнак с добра коня
- Ой тай тебе, добър юнак, бре добър юнак с добра коня
Дубър юнак, с добра коня, бре добър юнак с добра коня
Не ни пали Гюлгюлюм града, бре добър юнак с добра коня
Ша ти дарим добра дара, бре добър юнак с добра коня
Добра дара, триста кила, бре добър юнак с добра коня
Триста кила, бяло жито, бре добър юнак с добра коня
Пак не прихая добър юнак, бре добър юнак с добра коня
Ири коня, буди коня, бре добър юнак с добра коня
Кон му въздиша син – бял камък, добър юнак, с добра коня
Да си пали Гюлгюлюм града, бре добър юнак с добра коня
Излязли са гюл гражданки, бре добър юнак с добра коня
- Ой тай тебе добър юнак, бре добър юнак с добра коня
Не ни пали Гюлгюлюм града, бре добър юнак с добра коня
Ша ти дарим добра дара, бре добър юнак с добра коня
Добра дара, малък мума, бре добър юнак с добра коня
Малък мума, гюл гражданка, бре добър юнак с добра коня
Чи си прихедобър юнак, бре добър юнак с добра коня
Кон му въздиша, тъмна мъглица, бре добър юнак с добра коня
Тъмна мъглица, ситна росица, бре добър юнак с добра коня
Да си гаси Гюлгюлюм града, бре добър юнак с добра коня

9. На сгоденик
Данеле посгоди се,брайнеле Янкулу юнак,
Данеле, дан Богданеле, браноле, кубаделе
Данеле, за мумица, брайнеле, през муруянка,
Данеле, дан Богданеле, браноле, кубаделе
Данеле, че калеса, брайнеле триста села,
Данеле, дан Богданеле, браноле, кубаделе
Данеле, триста села, бройнеле, петстотин куля,
228
Данеле, дан Богданеле, браноле, кубаделе
Данеле, че калеса, брайнеле, светлото слънце,
Данеле, дан Богданеле, браноле, кубаделе
Данеле, светлото слънце, брайнелесъщ кум да бъде,
Данеле, дан Богданеле, браноле, кубаделе
Данеле, ясния месец, чрайнеле, същия девер,
Данеле, дан Богданеле, браноле, кубаделе
Данеле, светлата звезда, брайнеле, същатазълва,
Данеле, дан Богданеле, браноле, кубаделе
Данеле, дребните звезди, брайнеле, малките зълви,
Данеле, дан Богданеле, браноле, кубаделе
Данеле, чи и тръгнала, брайноле, тежка свадба,
Данеле, дан Богданеле, браноле, кубаделе
Данеле, из пътища, брайнеле, из друмища,
Данеле, дан Богданеле, браноле, кубаделе
Данеле, чи й вървяла, брайноле, що и вървяла,
Данеле, дан Богданеле, браноле, кубаделе
Данеле, на път и с идът, брайнеле, триста млади,
Данеле, дан Богданеле, браноле, кубаделе
Данеле, на път сидът, брайнеле, трап прескачат,
Данеле, дан Богданеле, браноле, кубаделе
Данеле, който прескочи, брайнеле, той ще си я вземи,
Данеле, дан Богданеле, браноле, кубаделе
Данеле, той ще си я вземи, брайнеле, прязмурумянка,
Данеле, дан Богданеле, браноле, кубаделе
Данеле, че като слези, бранеле, Янкулу юнак,
Данеле, дан Богданеле, браноле, кубаделе
Данеле, веднъж скочи, брайнеле, дваж надскочи,
Данеле, дан Богданеле, браноле, кубаделе
Данеле, чи и тръгнала, брайнеле, тежка свадба,
Данеле, дан Богданеле, браноле, кубаделе
Данеле, из пътиша, брайнеле, из друмища,
Данеле, дан Богданеле, браноле, кубаделе
Данеле, на път сидът, брайнеле, триста млади,
Данеле, дан Богданеле, браноле, кубаделе
Данеле, на път сидът, брайнеле, камък мятат,
Данеле, дан Богданеле, браноле, кубаделе
Данеле, който надметне, брайнеле, той ще си вземи,
Данеле, дан Богданеле, браноле, кубаделе
Данеле, той ще си вземи, брайнеле, презмурумянка,
Данеле, дан Богданеле, браноле, кубаделе
Данеле, чи като слези, брайнеле Янкулу юнак
229
 Данеле, дан Богданеле, браноле, кубаделе
Данеле, веднаж метна, брайнеле, дваж надметна,
Данеле, дан Богданеле, браноле, кубаделе
Данеле, чи итръгнала, брайнеле тежка свадба,
Данеле, дан Богданеле, браноле, кубаделе
Данеле, из пътища, брайнеле, из друмища,
Данеле, дан Богданеле, браноле, кубаделе
Данеле, чи и вървяла, брайнеле, що и вървяла,
Данеле, дан Богданеле, браноле, кубаделе
Данеле, на път сидът, брайнеле, три девойки,
Данеле, дан Богданеле, браноле, кубаделе
Данеле, три девойки, брайнеле, еднобойки,
Данеле, дан Богданеле, браноле, кубаделе
Данеле, иднобойки, брайнеле, иноимки,
Данеле, дан Богданеле, браноле, кубаделе
Данелена ина извикат, брайнеле, трите се убаждат,
Данеле, дан Богданеле, браноле, кубаделе
Данеле, който си познай, брайнеле, презмурумянка,
Данеле, дан Богданеле, браноле, кубаделе
Данеле, той ша си земи, брайнеле презмуряванка,
Данеле, дан Богданеле, браноле, кубаделе
Данеле, чи като слези, брайнеле, Янколов юнак,
Данеле, дан Богданеле, браноле, кубаделе
Данеле, чи я улуви, брайнеле, за ръчицата,
Данеле, дан Богданеле, браноле, кубаделе
Данеле, за ръчица, брайнеле за лесница,
Данеле, дан Богданеле, браноле, кубаделе

10. На земеделец
Рано рани Свети Гьорги, Куладеле, Куладеле, куладеле
куладеле Пъвият синджир кални чифчии,
Рано ми рано на Гергьовден, Куладеле, куладеле
Куладеле, куладеле Втори синджир, вакли овчари,
Да се обходи зелени ниви, Куладеле, Куладеле, куладеле
куладеле Трети синждир, бели бакали,
Зелени ниви, посни ливади, Куладеле, куладеле
Куладеле, куладеле Утгуваря първи синджир:
Срещу среща три синджира, Куладеле, куладеле
Куладеле, куладеле - Ой тай тебе Свети Гьорги,
Три синджира, чирни, роби, Куладеле, куладеле
230
Отърви ни от тоз синджир,
Куладеле, куладеле
Ша ти дарим, добра дара,
Куладеле, куладеле
Добра дара,белу житу,
Куладеле, куладеле
Утгуваря втори синджир:
Куладеле, куладеле
- Ой тай тебе Свети Герге,
Куладеле, куладеле
Утърви ни от тоз синджир,
Куладеле, куладеле
Ша ти дарим добра дара,
Куладеле, куладеле
Добра дара, шаро ягне,
Куладеле, куладеле
Шаро ягне на Гертьовден,
11. На овчар
Научи се, куладиле
Пъстро орле, коладиле
На Ганюви, куладиле
Вити стърги, куладиле
Да си взема, куладиле
Пу йноно агни, куладиле
Сутрум рано, куладиле
Вечер късно, куладиле
Ганю ге гневно догнивя, куладиле
Куладеле, куладеле
Утгуваря трети синджир:
Куладеле, куладеле
Трети синджир, бели бакали:
Куладеле, куладеле
- Ой тай тебе, Свети Герге,
Куладеле, куладеле
Утърви ни от тоз синджир,
Куладеле, куладеле
Ша ти дарим добра дара,
Куладеле, куладеле
Рано ми рано на Гергьовден,
Куладеле, куладеле
Чи си продаде вакъл ювен, куладиле
Чи си купи тънка пущшка,
куладиле
Чи варди, вради, приварди гу,
куладиле
Чи си приварди пъстру урле,
куладиле
Дет го помери, там го удари,
куладиле

12. На овчар юнак

Помами се Нанко чобан, Нано чобан по-малък братец,
Сивоту стадо към гурица, Нано чобан по-малък братец,
Към гурица, към зелена, Нано чобан по-малък братец,
Срещум среща върли хайдути, Нано чобан по-малък братец,
Ютгуварят върли хайдути, Нано чобан по-малък братец,
- Ой тай тебе Нано чобан, Нано чобан по-малък братец,
Я ютдай шаро ягне, Нано чобан по-малък братец,
Дето й сукло девет майки, Нано чобан по-малък братец,
Девет майки пудойници, Нано чобан по-малък братец,
И десета своя майка, Нано чобан по-малък братец,
Ютгуваря Нанко чубан:, Нано чобан по-малък братец,

231
 - Вашто й ягне, кован кривак, Нано чобан по-малък братец,
Кован кривак, зъл буздуган, Нано чобан по-малък братец,
Чи си завъртя Нано наляво, Нано чобан по-малък братец,
Дор се обърна на дясно, Нано чобан по-малък братец,
Йостанала млада войвода, Нано чобан по-малък братец,
Ютгуваря млада войвода: Нано чобан по-малък братец,
- Йой тай тебе Нанко чубан, Нано чобан по-малък братец,
Ни ма вреди, ни ма закачай, Нано чобан по-малък братец,
Ша ти стана, на овцети, Нано чобан по-малък братец,
На овцети йукарача, Нано чобан по-малък братец,
На шилита, шилитарче, Нано чобан по-малък братец,
Нано го гневно догневя, , Нано чобан по-малък братец,
Чи му извади дясното уко, Нано чобан по-малък братец,
И му отряза дясната ръка, Нано чобан по-малък братец,
Чи го проводи, лесно да проси, Нано чобан по-малък братец,

13. На стопанин
На добър юнак гости дошли, на чардаци позлатени
Не са гости, като гости, на чардаци позлатени
Най са гости коледари, на чардаци позлатени
Чуди ся юнак, мае ся юнак, на чардаци позлатени
Каква госба да ги гости, на чардаци позлатени
Дали да иди риба да лови, на чардаци позлатени
Или да иди лова да гони, на чардаци позлатени
Сокол му писна на пенджура, на чардаци позлатени
Кон му поцвили в тъмни яхъри, на чардаци позлатени
Чи утиди в тъмни яхъри, на чардаци позлатени
Чи извади хранен коня, на чардаци позлатени
Юседла го, обуздагу, на чардаци позлатени
Чи си взима сив сукола, на чардаци позлатени
Възседна си хранен коня, на чардаци позлатени
Чи отиди татък долу, на чардаци позлатени
Татък долу из ливади, на чардаци позлатени
Ни изкара нигде нишу, на чардаци позлатени
Чи утиде татък горе, на чардаци позлатени
Татък горе, по кайраци, на чардаци позлатени
Там изкара три елена, на чардаци позлатени
Първи елен твърде бяга, на чардаци позлатени
Втори елен по-не бяга, на чардаци позлатени
Трети елен хич не бяга, на чардаци позлатени
Хич не бяга, обръща се, на чардаци позлатени

232
 Отговаря добър юнак:
- Бягай, бягай, сур елено, на чардаци позлатени
Ша си пусна хранен коня, на чардаци позлатени
Ша го пусна, ша та стигнъ, на чардаци позлатени
Съсичам те, на две – на три, на чардаци позлатени
На две на три, на три дела, на чардаци позлатени
Отговаря сур елена: на чардаци позлатени
- Не е елена зя стигане, на чардаци позлатени
Че е елен от кошута, на чардаци позлатени
От кошута първескиня, на чардаци позлатени
Сукало е цело лято, на чардаци позлатени
Цело лято, цело мляко, на чардаци позлатени
Отговаря добър юнак: на чардаци позлатени
- Ой тай тебе, сур елено, на чардаци позлатени
Мойто конче е от кобилка, на чардаци позлатени
От кобилка първескиня, на чардаци позлатени
Сукало е цело лято, на чардаци позлатени
Цело лято, цело мляко, на чардаци позлатени
И три години чиир пасло, на чардаци позлатени
Разсърди се добър юнак, на чардаци позлатени
Че си сбута хранен коня, на чардаци позлатени
Та си стигна сур елена, на чардаци позлатени
Извади си тънка сабля, на чардаци позлатени
Та съсече сур елену, на чардаци позлатени
На две на три, на три дела, на чардаци позлатени
Текнали са дур три реки: на чардаци позлатени
Първа река руйно вино, на чардаци позлатени
Вторарека бяла ракия, на чардаци позлатени
Трета река, бяло млеко, на чардаци позлатени
Хайде мляко по овчари, на чардаци позлатени
Вино и ракия по бакали, на чардаци позлатени
Та утиди в равни двори, на чардаци позлатени
Нагусти си добри гости, на чардаци позлатени
Дубри гости, коледари, на чардаци позлатени
14. На войник - Петър войник
Изтекло е едно дърво Данеле, дан мой Добре, Добреле мой/хей/куладеле
Едно дърво яблануву, дан мой Добре, Добреле мой/хей/куладеле
Под дървото триста млади, дан мой Добре, Добреле мой/хей/куладеле
Триста млади се ядаът и пият, дан мой Добре, Добреле мой/хей/
куладеле
Се ядът и пият и мирно сидът, дан мой Добре, Добреле мой/хей/

233
куладеле
На баща сиди Петър войник, дан мой Добре, Добреле мой/хей/куладеле
Покрай върви малка мума, дан мой Добре, Добреле мой/хей/куладеле
Покрай върви, вода носи, дан мой Добре, Добреле мой/хей/куладеле
Гръцки пее, върбанашки отговаря, дан мой Добре, Добреле мой/хей/
куладеле
Чи са пусна Петър войник, дан мой Добре, Добреле мой/хей/куладеле
И й утзе смином китка, дан мой Добре, Добреле мой/хей/куладеле
Чи и напи студна вода, дан мой Добре, Добреле мой/хей/куладеле
И й утае смином китка, дан мой Добре, Добреле мой/хей/куладеле
Ютгуваря малка мума, дан мой Добре, Добреле мой/хей/куладеле
- Ой тай тебе Петър войник, дан мой Добре, Добреле мой/хей/куладеле
Не ми напивай студена вода, дан мой Добре, Добреле мой/хей/куладеле
И не ми ютземай смином китка, дан мой Добре, Добреле мой/хей/
куладеле
Ша та видят мойти братя, дан мой Добре, Добреле мой/хей/куладеле
Мойте братя, девет братя, дан мой Добре, Добреле мой/хей/куладеле
Девет братя и десетия мил пубратим, дан мой Добре, Добреле мой/
хей/куладеле
Ша та олуват, ша та вържат, дан мой Добре, Добреле мой/хей/
куладеле
С моята руса коса, дан мой Добре, Добреле мой/хей/куладеле
Ша та сечат с моите тънки вежди, дан мой Добре, Добреле мой/хей/
куладеле
Тънки вежди, гайтанови, дан мой Добре, Добреле мой/хей/куладеле
Ша та стрелят с мойте, дан мой Добре, Добреле мой/хей/куладеле
Мойте черни очи, дан мой Добре, Добреле мой/хей/куладеле
15. На поп
Свети Иван С бял маргарит куладеле, куладеле
Заправил е куладеле, куладеле Чи гу утвори куладеле, куладеле
Бял манастир куладеле, куладеле Сутрум рано куладеле, куладеле
Сред бял Дунав куладеле, куладеле На Коледа куладеле, куладеле
На бял камък куладеле, куладеле Чи е угрял куладеле, куладеле
С три черкуви куладеле, куладеле Зимя и нибо куладеле, куладеле
Заправил го куладеле, куладеле Тръгнал ми е куладеле, куладеле
Се от алтъни куладеле, куладеле Самси Господ куладеле, куладеле
Ялдазлия куладеле, куладеле Да съ увери куладеле, куладеле
Доправил гу куладеле, куладеле Дали има куладеле, куладеле
Ут грушови куладеле, куладеле Другу слънце куладеле, куладеле
Туралия куладеле, куладеле Други месец куладеле, куладеле
Чи гу пукри куладеле, куладеле Срещум среща куладеле, куладеле
234
Свити Иван куладеле, куладеле
Й утгуваря куладеле, куладеле
Свити Иван куладеле, куладеле
Дубри среща куладеле, куладеле
Мили Божи куладеле, куладеле
Дал Бог дубро куладеле, куладеле
Свети Иване куладеле, куладеле
Дали има куладеле, куладеле
Друго слънце куладеле, куладеле
Други месиц куладеле, куладеле
Да е югрело куладеле, куладеле
Небе и земя куладеле, куладеле
Ютгуваря куладеле, куладеле
Свети Иван куладеле, куладеле
Йой натебе куладеле, куладеле
Мили боже, куладеле, куладеле
Няма друго куладеле, куладеле
Друго слънце куладеле, куладеле
Освен твойно куладеле, куладеле
Йазнаправих куладеле, куладеле
Бел мънастир куладеле, куладеле
Всред бел Дунав куладеле, куладеле
На бел камък куладеле, куладеле
С три черкуви куладеле, куладеле
Първата е: куладеле, куладеле
Да кръщават куладеле, куладеле
Малки деца, куладеле, куладеле
Вората е, куладеле, куладеле
Да венчават куладеле, куладеле
Млади булки, куладеле, куладеле
Третата е куладеле, куладеле
Да са изпращат, куладеле,
куладеле

16. На поп или ратай

Запали се свита гура, ой мили сабори, св. Неделя, куладеле
Набидили, укривили, ой мили сабори, св. Неделя, куладеле
Набидили Свет Димитра, ой мили сабори,св. Неделя, куладеле
Направили пъстър съндък, ой мили сабори,св. Неделя, куладеле
Заключили св. Димитра, ой мили сабори, св. Неделя, куладеле
Фърлили гу в Чернуту муре, ой мили сабори, св. Неделя, куладеле
Йот какса хвърлили свет Димитра, ой мили сабори,св. Неделя,
куладеле
Ни слънце пече, ни вятър духа, ой мили сабори, св. Неделя, куладеле
Ни вятър духа, ни ден духожда, ой мили сабори, св. Неделя, куладеле
Ни ден духожда, ден Димитровден, ой мили сабори, св. Неделя, куладеле
Гуйдарчетата оголяха, ой мили сабори, св. Неделя, куладеле
Свинарчетата обосяха, ой мили сабори, св. Неделя, куладеле
Събрали се все стари хора, ой мили сабори, св. Неделя, куладеле
Да се питат и да уверяват, ой мили сабори, св. Неделя, куладеле
Защо слънцени пече, ой мили сабори, св. Неделя, куладеле
Ни слънце пече, ни вятър духа, ой мили сабори, св. Неделя, куладеле
Ни вятър духа, ни ден духодя, ой мили сабори, св. Неделя, куладеле
ни ден духодя, ден Димитровден, ой мили сабори, св. Неделя, куладеле
Уверили ся, убедили се, ой мили сабори, св. Неделя, куладеле
Чи йуткак са хвърлили св. Димитра, ой мили сабори, св. Неделя,
куладеле

235
Йуткак са го хвърлили в Черното море, ой мили сабори, св. Неделя,
куладеле
Ни слънци пече, ни вятър духа, ой мили сабори, св. Неделя, куладеле
Ни вятър духа, ни ден духода, ой мили сабори, св. Неделя, куладеле
Ни ден духода, ден Димитровден, ой мили сабори, св. Неделя, куладеле
Йутгуварят стари хора: ой мили сабори, св. Неделя, куладеле
Да направим дълги куки, ой мили сабори, св. Неделя, куладеле
Да ги фърлим в Черното муре, ой мили сабори,св. Неделя, куладеле
Да закачимъ пъстър сандък, ой мили сабори,св. Неделя, куладеле
Фърлели ги в Черно море, ой мили сабори,св. Неделя, куладеле
Извадили свет Димитра, ой мили сабори, св. Неделя, куладеле
Отворили пъстър съндък, ой мили сабори,св. Неделя, куладеле
Извадили свет Димитра, ой мили сабори, св. Неделя, куладеле
Брадата му до колене, ой мили сабори, св. Неделя, куладеле
Кусата му до петити, ой мили сабори, св. Неделя, куладеле
Нихтети му до лахтети, ой мили сабори,св. Неделя, куладеле
Йуткак извадили св. Димитра, ой мили сабори, св. Неделя, куладеле
Слънците силно, то запекло, ой мили сабори,св. Неделя, куладеле
Силни ветрове, те духнаха, ой мили сабори, св. Неделя, куладеле
Ситни дъждове, те заваляха, ой мили сабори, св. Неделя, куладеле
Ден Димитров и той дохожда, ой мили сабори, св. Неделя, куладеле
Гуйдарчетата се усвободиха, ой мили сабори, св. Неделя, куладеле
Свинарчетата се юбуха, ой мили сабори, св. Неделя, куладеле

Виша гъркиня

Провиклана се й Виша гъркиня Сред муре лози, по брягом дюли,

Средиме зиме Боже, пу Коледа:
- Кой мой наседи сред муре лози
Средиме зиме Боже, по Коледа.
Сред муре лози, по брегом с дюли,
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
Че да набира тистимел грозди,
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
Той ша да земе Виша гъркиня
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
Де я зачу луду-младу
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
Луду-младу неженену,
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
Чи засадилу сред муре лози,
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
236
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
Днескай садило, утре е брало,
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
Та е набралу тистемел грозди,
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
Тистемел грозди, пищимал дюли,
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
Та е отишло на Вишини порти,
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
Чи си изясно викна, провикна,
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
- Я изляз, изляз, Вишо гъркиньо,
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
Вишо гъркиньо, царска робиньо,
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
Та да си вземеш тистимел грозди,
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
Тистимел грозди, пищимал дюли,
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
Излялас е изсмяла сей,
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
- Аз не съм рекла тази дума,
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
А най съм рекла, кой мой прекара
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
Кой мой прекара, тих бял Дунав.
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
Покрай Вишни равни двори,
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
Чи да излези Виша гъркиня,
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
Да си умие бялото лице,
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
Бялото лица на бял Дунав,
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
Наело сей лудо-младо,
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
Та й прекарало тих бял Дунав,
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
Край Вишини равни двори,
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
Чи си ясно то провикна,
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
Изляз, изля, Вишо гъркиньо,
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
Да си видиш тих бял Дунав,
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
И да си омиеш бялото лице,
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
Бялото лице на бял Дунав,
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
Излязла е, засмяла се й,
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
Иаз не съм ракла тази дума,
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
Я най съм рекл, кой мой направи,
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
Кой мой направи, лък и стрила,
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
Чи да си стреля в синьото небе,
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
В синьото небе най-малса звезда,
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
Замъчи се лудо-младо,
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
Та направи лък и стрила,
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
И се изясно пак провикна:
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
- Я изляз, изляз Вишо гъркиньо,
Та да си видиш как ще да стрелям,
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
По сред пладне малка звезда,
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
Малка звезда в синьо небе,
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
Излязла е Виша гъркиня,
Не си стреля лудо-младо,
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
Не си стреляв синьо небе,
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
Най-стреля Виша гъркиня,
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
Виша гъркиня в белото лице,
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
В белото лице, на белото чело,
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
На белото чело, между черните
вежди,
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
Излязлае Виша гъркиня,
Не си стреля лудо младо,
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
Не си стреля в синьото небе,
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
Най стреля Виша гъркиня,
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
Виша гъркиня в белото лице,
Средиме зиме Боже, пу Коледа.
237
В белотолице, на белото чело, ди,
Средиме зиме Боже, пу Коледа. Средиме зиме Боже, пу Коледа.
На белото чело, между черните веж-
17. На кум (кръстнек) и момя юнакиня
Снощи Даня гости дошли, Даньольо, Данчольо, дан войвода
Ни са гости като гости, Даньольо, Данчольо, дан войвода
Най – са гости калесници, Даньольо, Данчольо, дан войвода
Да калесат кума Даня, Даньольо, Данчольо, дан войвода
Да иде Даню да кумува, Даньольо, Данчольо, дан войвода
В долната земя Добруджанска, Даньольо, Данчольо, дан войвода
Систра му Янка кон извежда, Даньольо, Данчольо, дан войвода
Братец, Даню, кон отвожда, Даньольо, Данчольо, дан войвода
Мор сиди сестро, недей духожда, Даньольо, Данчольо, дан войвода
Долнуземци мразаджиици, Даньольо, Данчольо, дан войвода
Ша пуискат да се борят, Даньольо, Данчольо, дан войвода
Надви шат та, сестро Енке, Даньольо, Данчольо, дан войвода
Ша засрамиш, кума Даня, Даньольо, Данчольо, дан войвода
Чи са втишли в долна земя, Даньольо, Данчольо, дан войвода
В долна земя Добруджанска, Даньольо, Данчольо, дан войвода
Долнуземци мразаджийци, Даньольо, Данчольо, дан войвода
Поискали трап да прескачат, Даньольо, Данчольо, дан войвода
Скачали съ, хвърлали са, Даньольо, Данчольо, дан войвода
Като излези тънка Янка, Даньольо, Данчольо, дан войвода
Веднъж скачи, дваж ги надскачи , Даньольо, Данчольо, дан войвода
Долнуземци мразаджийци, Даньольо, Данчольо, дан войвода
Поискали камък да мятът, Даньольо, Данчольо, дан войвода
Мятали съ, хвъргали съ, Даньольо, Данчольо, дан войвода
Кату излези тънка Янка, Даньольо, Данчольо, дан войвода
Веднъж метна, дваж ги надметна, Даньольо, Данчольо, дан войвода
Долнуземци мразаджийци, Даньольо, Данчольо, дан войвода
Пуискали да се борят, Даньольо, Данчольо, дан войвода
Борили съ, трушили съ, Даньольо, Данчольо, дан войвода
Като излези тънка Янка, Даньольо, Данчольо, дан войвода
Веднъж плесна, дваж ги надвила, Даньольо, Данчольо, дан войвода
Долнуземци мразаджийци, Даньольо, Данчольо, дан войвода
Чудом се чудят, с акъл се бият, Даньольо, Данчольо, дан войвода
Дали и тъзи тънка Янка, Даньольо, Данчольо, дан войвода
Или този храбър юнак, Даньольо, Данчольо, дан войвода
Пускали да ги завидът, Даньольо, Данчольо, дан войвода
В чаршия, при кавали, Даньольо, Данчольо, дан войвода

238
 При кавали, писани хурки, Даньольо, Данчольо, дан войвода
Писани хурки, с златни врътенца, Даньольо, Данчольо, дан войвода
Ако е тази храбър юнак, Даньольо, Данчольо, дан войвода
Той ша си вземе меден кавал, Даньольо, Данчольо, дан войвода
Ако е тъзи тънка Янка, Даньольо, Данчольо, дан войвода
Тя ша си вземи писана хурка, Даньольо, Данчольо, дан войвода
Писана хурка, съ златну врътенци, Даньольо, Данчольо, дан войвода
Най си взела медни кавали, Даньольо, Данчольо, дан войвода
Чи засвили жално-милно, Даньольо, Данчольо, дан войвода
Жално милно, на развала, Даньольо, Данчольо, дан войвода

Замъчи се, куладе, куладеле Св. Димитър, куладе, куладеле

Бужа майка, куладе, куладеле
От Игнажден, куладе, куладеле
Да дубива, куладе, куладеле
Млад-Бога, куладе, куладеле
Дубила гу й, куладе, куладеле
Снощи вечер, куладе, куладеле
На коледа, куладе, куладеле
Чи си взела, куладе, куладеле
В лява ръка, куладе, куладеле
Млад Бога, куладе, куладеле
В дясна ръка, куладе, куладеле
Китка бусиляк, куладе, куладеле
Кръсняк да дари, куладе, куладеле
Тръгнала е, куладе, куладеле
Из пътечки, куладе, куладеле
Из урвички, куладе, куладеле
Срещум среща, куладе, куладеле
Св. Димитра, куладе, куладеле
Добря среща, куладе, куладеле
Бужа мале, куладе, куладеле
Дал бог дубро, куладе, куладеле
Св. Димитре, куладе, куладеле
Къдя втиваш, куладе, куладеле
Заминуваш, куладе, куладеле
Ютгуваря, куладе, куладеле
Бужа майка, куладе, куладеле
- Моиш ли кръсти, куладе,
куладеле
Млада Бога, куладе, куладеле
Ютгуваря, куладе, куладеле
- Яс не могъ, куладе, куладеле
И не смея, куладе, куладеле
Бога тежи, куладе, куладеле
Кату камък, куладе, куладеле
Бога пари, куладе, куладеле
Кату йоген, куладе, куладеле
Чи пак тръгна, куладе, куладеле
Бужа майка, куладе, куладеле
Из пътечки, куладе, куладеле
Из урвички, куладе, куладеле
Срещум среща, куладе, куладеле
Св. Никола, куладе, куладеле
- Дубра среща, куладе, куладеле
Бужа мале, куладе, куладеле
- Дал бог добро, куладе, куладеле
Св. Никола, куладе, куладеле
Отговаря, куладе, куладеле
Св. Никола, куладе, куладеле
- Къдя втиваш, куладе, куладеле
Заминаваш, куладе, куладеле
Ютгуваря, куладе, куладеле
Бужа майка, куладе, куладеле
- Св. Никола, куладе, куладеле
Моиш ли кръсти, куладе, куладеле
Млада Бога , куладе, куладеле
Отговаря, куладе, куладеле
Св. Никола, куладе, куладеле
- Иас не мога, куладе, куладеле
И не смея, куладе, куладеле
239
Бога тежи, куладе, куладеле
Кату камък, куладе, куладеле
Бога пари, куладе, куладеле
Като огън, куладе, куладеле
Чи пак тръгва, куладе, куладеле
Бужа майка, куладе, куладеле
Из пътечки, куладе, куладеле
Из урвички, куладе, куладеле
Срещум среща, куладе, куладеле
Св. Ивана, куладе, куладеле
Ютгуваря, куладе, куладеле
Бужа майка, куладе, куладеле
- Моиш ли кръсти, куладе,
куладеле
Млада Бога, куладе, куладеле
Ютгуваря, куладе, куладеле
Св. Иван, куладе, куладеле
СЪДЪРЖАНИЕ
- Кръстювам гу, куладе, куладеле
Верювам гу, куладе, куладеле
Чи са втишли, куладе, куладеле
На рика Юрдан, куладе, куладеле
Чи гу взима, куладе, куладеле
Св. Иван, куладе, куладеле
В лява ръка, куладе, куладеле
В дясна ръка, куладе, куладеле
Китка бусиляк, куладе, куладеле
Натупи я, куладе, куладеле
В рика Юрдан, куладе, куладеле
Йордан иуда, куладе, куладеле
Кръстен бъди, куладе, куладеле
Нибе и земя, куладе, куладеле
Верен бъди, куладе, куладеле

1. Възникване и име на селото стр. 6

2. Население стр. 9
3. Село Омарчево стр. 15
4. Тип на селото стр. 22
5. СТОПАНСТВО стр. 24
6. Участие в освободителните борби стр. 37
7. ЕТНОГРАФИЯ стр. 43
Селският двор стр. 55
Бит стр. 61
Говор и диалекти стр. 86

8. ВЕЩЕСТВЕНА КУЛТУРА стр. 93

Съхранение на храни и продукти стр. 117
Фитотерапия стр. 130
9. ДУХОВНА КУЛТУРА стр.
Човек; истории и легенди стр. 144
Вяра, теология и хагиология стр. 155
Домашни занятия стр. 159

10. ОБЩЕСТВЕНА КУЛТУРА стр. 163

Обичаи стр. 192
Гражданско право стр. 211

12. ПРИЛОЖНО И СЛОВЕСНО ИЗКУСТВО стр. 220

240