С любов към книгите и „ всичко българско и родно“

Първи водещ:
Уважаеми гости, ученици и учители, днес ние, учениците от 7., 8. и
10. клас, провеждаме заключително занятие на тема „С любов към книгите
и „всичко българско и родно“ във връзка с Националната програма
„Осигуряване на съвременна, сигурна и достъпна образователна среда“ –
Модул „Библиотеките като образователна среда“.

Първи водещ:
Библиотеките, наред с училищата, театрите и музеите, са сред най-
важните институции на културния живот във всяко развито общество. Те
са най-големите хранилища на информацията и паметта.

Втори водещ:
В тях е заключен един богат свят, в който си дават среща
художествената литература и публицистиката, мемоарно-биографичното и
автобиографичното, енциклопедичното и фолклорно-митологичното,
художественото и нехудожественото слово.

Първи водещ:
Книгите са най-великото изобретение на човешкия ум. Те са най-
тихите и най-верни приятели, откритите и мъдри съветници, и в същото
време – най-търпеливите учители.
Без книгите животът на земята ще бъде пуст и безинтересен.
Още великият Вазов е казал: „Науката е светилото на един народ, а
литературата е животът му“.

Втори водещ:
Иван Вазов! Той е първият ни учител по родолюбие! „Аз съм
българче“ е стихотворението, което знае всяко българско дете, преди да
тръгне на училище, преди да започне да срича. Никой друг творец не е
направил толкова много да обичаме България, както Вазов! Със своите
творби той ни научи да откриваме и пазим изконните български ценности,
да се гордеем,че сме част от един достоен народ.
Първи водещ:
Най-българският
В продължение на 173 години образът на народния поет и писател
Иван Вазов е част от понятието България. Колко много имена и
определения са му дали признателните поколения в стремежа си да
разкрият сложната и многолика същност на твореца, за да изразят
безкрайната си обич и благодарност към него – от топлото и сърдечно
„Дядо Вазов“ до изпълненото с достойнство и преклонение „Патриарх на
българската литература“!
Без него, без неговите стихове и песни, без неговите повести и
романи, пиеси и драми не бихме могли да си представим цялостно
духовния облик на нашата родина. Защото Вазов има една- единствена
тема – БЪЛГАРСКОТО В НАЙ-ВИСОКИТЕ МУ ИЗМЕРЕНИЯ:
ИСТОРИЯ, БИТ, ЕЗИК, ПРИРОДА, СВЕТОУСЕЩАНЕ.
За него преклонението пред „всичко българско и родно“ е трайно,
почти екстазно чувство. Пред българската земя Вазов коленичи като в
храм!
За кои ли български краища не е писал той? Пребродил е цялата ни
родина надлъж и шир – от Люлин и Витоша до Родопите и Пирин!
Той възпя най-прекрасните пейзажи на българското поднебие, най-
възвишените мигове и личности на националната ни история, оплака
„тъгите на България“, мъките на онеправданите и величието на
„забравените“.
Единствена мярка за Вазов е България – с нея оценява
добродетелите и недъзите, събитията и хората. С творчеството си той ни
даде най-големия урок по родолюбие.
Любовта му към отечеството е така огромна и всепоглъщаща,
изпълнена с ненаситна страст – от нежната песен на малкия синчец на
полето до пълното слияние с българската природа: „Сега съм у дома, в
сърцето съм на Рила“.
 Творчеството му е цяла вселена, разположена върху една земя“като
човешка длан“ – негова единствена надежда, вяра и упование.
Безсмъртен си ти, Творецо, защото твоето слово е в нас! Защото
„твойте песни все ще се четат“ – сега и завинаги! Ти остави сияние, в
чиято светлина живеем днес.

Втори водещ: (по презентацията)

Големият поет е роден на 27 юни 1850 година в едно от най-
българските кътчета, в сгушения в полите на вековния Балкан Сопот. Още
с майчиното мляко на големи глътки той поема невероятно жива и свежа
любов към „всичко българско и родно“. Показателен в това отношение е
отговорът, който той дава на професор Шишманов на въпроса:“В коя
страна искате да живеете?“ Трикратното„България!България!България!
разкрива силата на това чувство, непоколебимата позиция на твореца.
Първи водещ:
За Съба Вазова – майката на поета, България е най-хубавата страна
на земята. Това тя успява да внуши на първородния си син. Затова и след
половинвековна творческа дейност беловласият писател продължава да
говори с гласа на гордото българче – син на „земя прекрасна“ и на
„юнашко племе“.

Втори водещ:
Майката е първият Вазов учител по синовна любов. Нейният образ
той възвеличава в стихотворението „Майка ми“. Творбата е създадена
късно, в заника на неговия творчески път. За майка си пред професор
Шишманов Вазов споделя: „Майка ми беше светица по доброта на
душата“. През целия си живот поетът е усещал закрилата на майчиния
„взор“ и топлината на родното огнище. Тя осезателно присъства в
духовното израстване на поета. Подхранвала е патриотичните му чувства,
насаждала е усет към прекрасното. От нея е унаследил чувството за дълг
към роден език, към отечество, към „всичко българско и родно“. Майка му
е довереница и вдъхновителка на първите му поетични опити. Тя му
разкрива истинските стойности на духовните богатства. Затова и поетът ѝ
дава своята синовна отплата – дължимо и съкровено признание.
Стихотворението „Майка ми“ ще изпълни Георги Бурналов.
Първи водещ:
Израснал в многолюдно семейство, в което владее строг ред и
патриархална сърдечност, уважение към религиозните и битовите
традиции, Вазов отрано има съзнание за добро и зло, за праведно и
греховно. За него вярата в Бог е основна ценност и духовна опора през
тежките години на робството.
Едно от най-хубавите му стихотворения, превърнало се в песен, е
„Молитва“ – молитва за мира, добруването и любовта на целия български
народ.

Дядо Господи, прости ме,

моля ти се от душа,
с ум и разум надари ме,
да не мога да греша.

Запази ми Ти сърцето
от зли мисли и неща;
всичко виждаш от небето,
зло на мен недей праща.

Дай на мама, дай на тате,

здраве, сила и живот;
мир, любов на всички братя
и добро на наш народ.
Aмин!

Втори водещ:
Който и том от Вазовите произведения да отгърнем, ще открием
онова преклонение пред българското, искрата на което е запалена в родния
Сопот, останал да живее вечно в първия български роман „Под игото“ с
името Бяла черква.
Втори водещ:
Есеистични мисли за романа „Под игото“ ще сподели Иван Георгиев
от 10а клас.

Книгата, която ни прави истински българи

Романът „Под игото“ на Иван Вазов, наречен „енциклопедия на

българския национален живот“, е най-популярната творба, превърнала се в
любимо четиво на редица поколения българи. Многократно е определяна
като най-четената и най-българската книга. Чрез нея всеки от нас започва
да диша въздуха на България.
Макар и създадена далече от родината, основен център на всички
събития в нея е България. Измъчена и запленена от освободителните
борби, възкръснала за миг от робството по време на Априлското въстание
и отново потопена в кръв и плач.
Действието в романа се развива през 1875- 1876 година в малкото
подбалканско градче Бяла черква (родния Сопот), а съгражданите на
автора са пресътворени в незабравими образи. Редят се картини, оживяват
сцени, възкръсват образи. Ето ги: многобройната челяд на чорбаджи
Марко, наредена ритуално в кръг около трапезата; дворът, покрит с лози и
опасан с бухлати чемшири; фенерът, закачен на люляковото дърво –
идилична картина, пресъздаваща тишината, спокойствието и уюта на
възрожденския български дом. Следват изпитът в училището, обществото
в Ганковото кафене и клюките в метоха, представлението на
„Многострадална Геновева“, тлаката в Алтъново, новата молитва на
чорбаджи Марко, Боримечката с черешовото топче, пиянството на народа
и неговото пробуждане… Все картини и събития, познати на всяко
българско сърце.
Любов и смърт, героични подеми и трагични погроми, сълзи от
радост и кървави рани, веселия и убийства, празници и делници, воденици
и манастири, героични характери и низки страсти, простодушници и
подлеци, слепци и луди – всичко това присъства в романа, преплетено с
богатата галерия от образи – Бойчо Огнянов, д-р Соколов,чорбаджи
Марко, лудетината кака Гинка, слепия Колчо и лудия Мунчо, Киряк
Стефчов и чорбаджи Юрдан и много други. Всички заедно те градят
събирателния образ на българския народ.
Някакво особено сияние грее над тази книга, защото най-българското
време живее в нея, когато човекът е изправен пред съдбовния избор:
„Отечеството ни призовава“. И всеки един от героите ще се включи по
свой начин в хода на събитията. Даже и домът – тази най-здрава крепост –
се превръща в образ на времето. В него децата леят куршуми, а жените
пекат сухари и шият знамена, мъжете събират барут и оръжие, точат саби и
ножове.
Новото време налага нови ценности и преосмисля старите
стойности. Според „катезхизиса на новото християнско учение“ свещено е
онова, което е свързано с освобождението на България. Така кражбата в
името на народното дело е „свещена“, а лъжата е „благородна“.
Отделни изрази като тези отдавна са станали крилати фрази и са
наситили с богат смисъл българския език като средство на националната
ни памет.
От всеки ред на романа струи безграничната и всеотдайна Вазова
обич към „всичко българско и родно“. От тази любов черпим вдъхновение
ние, съвременните читатели, и се чувстваме истински българи.
Първи водещ:
Ученици от 7. клас ще драматизират вълнуващ момент от главата
„Два полюса“ от романа „Под игото“.

Втори водещ:
Любопитен факт, свързан с романа „Под игото“ ще разкаже Димитър
Илиев от 7б клас.

Първи водещ:
Следва откъс от главата „Едно неприятно посещение“, който ще
пресъздадат учениците от 7. клас.

Втори водещ:
Своя урок по преданост към родното Вазов ни дава чрез своите
немили-недраги, които в чуждия свят опазват жива любовта си към
България, готови са на саможертвен подвиг за нейната свобода.
Един от най-ярките образи в повестта е образът на Странджата – с
високи нравствени убеждения, доказани от героичните му дела в
отечеството и от живота му в изгнание. Той се проявява сред събратята си
като закрилник и морален вдъхновител, способен с правдиви думи да
успокои, да трогне сърцата на изтерзаните си другари.
Произнесената от него емоционална реч в Трета глава звучи като
откровение и призив, а родолюбието е извисено в мяра за човешко
достойнство и висша вяра.

Геори Янков от 7б клас ще изпълни част от прочувствената реч на

Странджата.

Първи водещ:
Одата „Опълченците на Шипка“– връх в поетическото ни изкуство, е
последното стихотворение от цикъла „Епопея на забравените“. Творбата е
пряк отговор на Вазов към несправедливите нападки, отправени от
недоброжелателни чужденци към народа ни. Поетът разкрива с
изключителна сила величието на народния дух, героизма на българина,
доказал, че е способен да твори историята си.
За да си представим епическата картина на тридневните боеве, на
чийто фон е изобразено необикновеното безстрашие на опълченците, нека
да чуем част от одата в изпълнение на ученици от 7. клас.

Втори водещ:
В одата „Българският език“ поетът родолюбец определя родния език
като неоценимо богатство, като нетленно и непреходно наследство, което
трябва да се познава, обича и пази. Подчертава красотата и благозвучието
на нашия език, неговата роля за националното единение и идентичност.
Наред с вярната и блестяща оценка за достойнствата му, с чувствата на
възхвала и гордист е изразена и тревогата на автора за съдбата на родната
реч, породена от твърденията за „грубост и немузикалност“ на нашия език.
 С възрожденски патос и синовна обич поетът брани родния език от
отрицателите му, превръщайки одата в страстна защите и пламенна
възхвала на родното българско слово.
За да усетим силната любов и преклонение към родния език,
искреното възхищение и патриотична гордост на поета, нека чуем творбата
в изпълнение на Йоан Веселинов и Димитър Илиев.

Втори водещ:
Любовта към България е основното чувство в цялото Вазово
творчество. Всъщност първата представа за географската карта на
България получаваме от Вазов, от едно стихотворение на детските ни
години „Де е България?“ Него ние носим в себе си като философско-
житейска сентенция на цялостното ни отношение към Родината. То е
изградено в популярния за Възраждането жанрна гатанката. Очертано е
сакралното родно пространство в географски, исторически и духовен
аспект.

Даниела изпълнява на пианото „Де е България?“

Първи водещ:
Изминаха 173 години от рождението на Вазов и 102 години от
неговата кончина.
Времената се менят, сменят се критерии за поезия, но все още никой
не е посмял да „помести“ поета от мястото, което още приживе народът му
е отредил в българската литература. Безкрайно бедни бихме били, ако
нямахме Вазов, превърнал се в духовен знак на Родината. Не го
осъзнаваме, но сякаш от него започва любовта ни към всичко българско –
природа, език, минало. Познаваме и обичаме именно неговата България. И
колкото и мъдри да ставаме, винаги носим в себе си първото наизустено
стихотворение, първия урок по родолюбие на патриарха Вазов:
Аз съм българче. Обичам…..
И обичаме. С любовта, на която той ни е научил.
В одата „Българският език“ Иван Вазов изповядва синовната си обич към
родния език, който е пазител на българския дух и ценности в годините на
изпитания. Той – езикът, е светиня, заслужаваща преклонение, обич и
грижа. Той е святата ни връзка с майка и родина.

Стихотворението „Българският език“ ще изпълнят…..

Одата „Опълченците на Шипка“ е последното стихотворение от цикъла

„Епопея на забравените“. Тя прославя колективния подвиг на опълченците
и доказва по безспорен начин, че българската свобода не е дарена, а
изстрадана и извоювана с кръвта на много българи. Вазов се прекланя пред
защитниците на Шипка, които бележат героичен връх в нашата история.