Ботев

/увод/
Всяка епоха ражда свои изключителни личности, носещи в себе си целия заряд на
времето, в което живеят, но и също така изпреварили това време и надарени с духовна сила,
която ги прави лидери. Епохата на Българското възраждане е динамичен период, в който народът
ни преосмисля ценностите си и има нужда от такива лидери. Един от тях е Христо Ботев, заемащ
достойното си място в българската история и литература, тъй като съчетава по неповторим начин
слово и дело. Поезията на Ботев е израз на непреклонната му житейска позиция, според която
свободата е най-висшата човешка ценност. Според него тя е състояние на духа и трябва да бъде
осъзната, за да бъде постигната. Творецът обезсмъртява именно личността, която носи силата да
осъществи героичния подвиг и да поведе своя народ по пътя към свободата.

Вазов
/”Под игото” – увод и теза за „Пиянството на един народ”/
Творчеството на Иван Вазов е художествена летопис на българското историческо
битие. Половин век Патриарха отразява всяко значимо събитие и гради чрез творбите си образа
на българското. Първият български роман „Под игото” изобразява най-значимото събитие през
Възраждането – Априлското въстание. Като роман епопея той има за основа историческо
събитие със съдбоносно значение за нацията. Романът проследява подготовката и избухването
му, разказва как обикновеният българин успява да преодолее робското у себе си и поведен от
своите водачи, пожелава свободата. Този процес на духовно пробуждане и обединение на целия
народ около една свята идея – извоюване на свободата, е в центъра на главата „Пиянството на
един народ”. Тази глава е Вазовото есеистично обобщение за духовното разкрепостяване и
израстване на народа, метафорично представено като пиянство. Целта на Вазов, както
последователно ни убеждава романът, е да покаже как историята пречупва отделния човешки
живот, как движението на духа минава през стереотипите на бита, след което нищо вече не е
същото.
Алеко Константинов
Алеко Константинов е личността станала символ в родната литература на активна
гражданска позиция, безкомпромисно слово, пределно чиста съвест, неизчерпаема
страст към пътешествията и откривателски дух . Щастливеца става част от родния
литературен живот през 1894 година, когато разочарован от жестоката бруталност, с
която се манипулират изборите, се отказва от пряко участие в политическия живот и
изразява своята гражданска позиция в първия си фейлетон “По “изборите” в
Свищов”. Оттук насетне, макар и само за няколко години, Алеко Константинов в голяма
степен определя облика на българската литература от последното десетилетие на
19 век и задава един нов модел на изображение на действителността. Той пише
каквото му диктува съвестта (по собствените му думи). И българската литература
случва на една пределно чиста съвест, която непримиримо се противопоставя на
всичко пошло и ниско в националния ни живот, заклеймявайки “изпъкналата на
повърхността гнусна пяна” (А. Константинов) със силата на смеха. Щастливеца
изповядва своя девиз “свобода, честност и любов” и отстоява тези принципи като
гражданин и творец. За краткия период от 1894 до 1897 година той създава пътеписи –
образци в жанра, ярки фейлетони – разобличаващи лицемерието в действителността и
“комичния епос” (Тончо Жечев) в българската литература – “Бай Ганьо”.

Елин Пелин
/увод и теза, която става за почти всички разкази/
Елин Пелин, определян като „сладкодумеца”, за пръв път с изключителна
увлекателност изобразява селото в българската литература. Още с първите си творби той
утвърждава свое хуманистично виждане за човека и неговия живот, за правото му
на избор, за негово задължение да изживее живота, както може, да го приеме
такъв, какъвто е, с всичките му радости и скърби. Човекът на Елин Пелин приема
1
естествено и мъдро и живота, и смъртта, и радостта, и тъгата, защото всичко е
божи дар. Така още през 90-те години на 19 век Елин Пелин открива нови пътища за
развитие на българския разказ, създава една модерна разказваческа система и наред с
Иван Вазов и Йордан Йовков се утвърждава като един от върховете на българския разказ. И ако
за Патриарха водещо е националното, за Йовков – универсалното, то Елин Пелин се интересува
от социалните процеси.
Художественият му свят е социално поляризиран. В съзвучие с изострените в
началото на века социални проблеми, предопределящи тежкия живот на селяните,
конфликтът в Елин-Пелиновия свят е между бедни и богати, между селяни и
граждани, между поданиците и властта, между човека и държавата. И макар
загатнатите в разказите проблеми да остават нерешени на фона на неравностойната
борба със закона и държавата, с немотията и несправедливо устроения живот, всеки от
обикновените Елин-Пелинови герои намира решение за себе си. Селяците на Елин
Пелин, макар и да страдат, са здраво свързани с реалността и посвоему се борят
със страданието – с едно типично чувство за хумор, с широки и отворени за
чуждата болка сърца. Те не се примиряват с несправедливостта, а се бунтуват
срещу социалната неправда. Изпитанията, страданието не могат да сломят
непобедимото им жизнелюбие. Привързани към земя, семейство, животни, те
черпят сили от песента и танца, от красотата на мечтата и дълбоко в себе си носят
порива за любов, простор и неизживяно щастие.

ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ
Пенчо Славейков е необикновена и в същото време емблематична фигура в българската
култура. В историята остава като един от създателите и най-голям крепител на литературния кръг
“Мисъл”. В личността на П. Славейков поразяват силата на духа, упоритостта, стремежът към
самопознание. Житейският му път е труден, но именно от несгодите в живота той умее да създава
поезия с оптимистично звучене. Жизнелюбието е в основата на творческия му мироглед.
Няколко са факторите, които предопределят живота на “жреца- воин”, както го нарича Д.
Дебелянов. Първият фактор се свързва с неговия произход. Въпреки че критикува
“опълченската” литература, каквато създава и Петко Славейков, Пенчо Славейков отдава
дължимото на баща си като почит и израз на признателност за духовното наследство, което е
получил от баща си. Следващият фактор се свързва с преживяното лично нещастие от
поета след падането и измръзването му на леда на Марица през 1883г. Той цял живот се бори
със страданието, за да преодолее физическия недъг. Страдание, което по думите на поета, калява
духа му и го прави стоически издръжлив. Третият фактор е следването му в Германия.
Престоят му в Лайпциг е изключително плодотворен, защото тук Славейков се запознава с
идеите на най-ярките представители на индивидуализма от това време – Ницше, Киркегор и
усвоява ницшеанската идея за свръхчовека, която ще стане основополагаща за Славейковото
творчество, особено за творбите, които определяме като философски.
Цялото културно наследство на поета е пронизано от дълбок философски размисъл за
смислите на битието, за предопределението на човека и драматичния му житейски път, за
пророческата мисия на твореца, за страданието като способ за себепознание и усъвършенстване
на личността.

Пейо Яворов
(увод; теза за всички стихотворения – без любовните; необходимо е изречение,
което да въведе в конкретния текст, който дадат)
Яворов е поетът, който, подобно на своя кумир Яворов, съчетава по неповторим
начин съдба и поезия. За разлика от Пенчо Славейков, който изразява една
позитивистична гледна точка за природата на човека, у Яворов тя е по-скоро
скептична, свързана със съмнения в смисъла на човешкото битие, в
способността на човека да прониква в тайните на съществуването. За Яворов
противоречията са изначални и чувството за двойственост се подсилва от смирението

2
пред съдбата. В сравнение със сложната, но монолитна и завършена образност при
Ботев, Яворовото художествено битие е хаос, раздвоение и лутане.
Неговото творчество изразява настъпилата в началото на столетието дълбока
духовна и нравствена криза. Човекът губи опори, действителността извън него го
отблъсква и застрашава и той търси спасение в своя вътрешен свят. Постепенно се
налага едно ново, модерно съзнание, в чийто фокус се намира човекът като
неповторима индивидуалност. Социалноангажираната проблематика отстъпва място
на интереса към интимния свят на човека. Яворов започва литературната си дейност в
традициите на социално-реалистичната поезия, но след „душевния потрес”, който
изживява след краха на Илинденско-Преображенското въстание, поема по пътя на
символизма.
Основна екзистенция за Яворовия лирически човек, независимо дали той е
изобразен преди или след преломната 1903 година, е страданието. Субективният
трагичен драматизъм придобива различни проявления. В ранната лирика той е
обективиран в природата и социалната действителност. По-късно трагичността е
представена като личностно изживяване, но интензитетът на чувствата остава
принципно същият. Страданието е постоянно състояние на Яворовия лирически
герой. Той страда от своята вътрешна раздвоеност и от непреодолимата
самотност. Стараданието поражда безнадеждност и чувство за обреченост.

Йордан Йовков
(увод и теза за цялото творчество – да се конкретизира в тезата за
съответната творба)
Творчеството на Й.Йовков няма да загуби никога своята актуалност, защото то
винаги ще поражда у читателя дълбоки и тревожни размисли за човека и смисъла на
неговия живот, за човешкото щастие и битието на народа в неговото минало и
настояще. Йовков изгражда свят, населен с хора идеали, свят на красивото и доброто, на
човешкото себетърсене и себепостигане. Неговите разкази разкриват специален интерес
към вътрешния свят на човека, към неговата психологическа и нравствена вселена.
Емблема на Йовковото присъствие в българската литература е хуманизмът като
ангажимент към другите и стремеж за надмогване на злото и грозното в живота. И ако при
Вазов водещо е националното, при Елин Пелин – социалното, то Йовков насочва вниманието си
към универсалното.
Героите на Й. Йовков олицетворяват една вечно будна духовност, търсеща
своята същност, предопределяща себе си и намираща щастие не просто в постигане на
определени цели или удовлетворяване на някакви желания, а в постигането на смисъла,
заложен в човешката съдба. Дълъг е пътят, който извървяват Йовковите герои в търсене на
хармонията. Често те не успяват да достигнат до нея и заплащат своя порив с живота
си, но това ги извисява над обикновеното, делничното. Онези, които обаче успеят да се
докоснат до хармонията, са най-мъдрите авторови герои-“другосветци”, странници,
които преобразяват света и го учат на милост и добро. Идеалният и най-цялостен
Йовков персонаж преминава през дълбоки и сложни перипетии и ги преодолява,
благодарение на което “проглежда” за истинските стойности в живота, преоткрива себе
си и хармонизира битието. Героите са способни да изживеят не само своите
индивидуални житейски и морални драми, но и да бъдат съпричастни към чуждите
страдания, да разберат греховете и престъпленията на другите, да пощадят и простят. В
своята същност Йовковите герои изразяват дълбокия и вечен стремеж на човека към
хармония и съвършенство.
Атанас Далчев
(увод и теза, като тр. да се включи свързващо изречение за
съответното стихотворение)
Творчеството на Атанас Далчев има свое уникално място в българската
литература, като се свързва с тенденцията на преодоляване на символизма и утвърждаването на
една нова образност – на предметното изображение. На символистичната традиция той
3
противопоставя възгледа си за една поезия, където равновесно съжителстват чувствата
и разумът. Тези възгледи могат да се проследят и в творческите проявления на
литературния кръг „Стрелец”, чийто член е Атанас Далчев. Лириката му е свързана и с
диаболизма, изразяващ собственото му светоусещане, за което е характерна
чувствителността към страшната мисъл за смъртта. Творческото поведение на поета е
белязано от философски песимизъм. Усеща се влиянието на библейската максима, че
който трупа познание, трупа тъга.
Поезията на Далчев очертава параметрите на един драматичен екзистенциален
опит. Човекът в него е самотен и обременен. Поетическото новаторство на автора е
свързано с включването на предметите в художествената картина на света. А светът е
тясно затворено пространство /стая, къща, болница/, зад чиито заключени врати човекът
се самоизолира и самоунищожава в самотата си. Тя е неизменна същност на човешкото
същество, тя е едновременно във и извън него. Предметният свят съществува, старее и
умира така, както човекът. В света на Далчевата поезия човекът не разполага със
сигурни определители за себе си и ги подменя с вещи. Така и самият човек е
изместен от предметите или сам се опредметява, осъзнавайки безсмислеността на своето
съществуване.

Димчо Дебелянов
В българската литература творчеството на Димчо Дебелянов заема особена
страница. Това е страницата на непризнатия приживе, която потомците четат с
преданост и преклонение. Израснал в патриархална Копривщица, Дебелянов носи у
себе си спомена за топлотата и уюта на родовия космос. Но твърде рано,
ненавършил още десет години, се сблъсква с враждебността на чуждия град. Самотата
в големия град го гнети, негов светъл идеал и мираж си остава чистотата и хармонията
на детството, към които той мислено се завръща, търсейки спасение от безотрадната
действителност. Д. Дебелянов носи нестихващ копнеж по душевна хармония,
съсредоточава творческото си внимание върху субективния свят на човека и
превръща изповедното начало в поезията в свое творческо кредо. Освен от
родната традиция (П. Славейков и П. Яворов), Дебелянов се учи и от френските и руски
символисти. Сред любимите му поети са Бодлер, Верлен, Блок и Франсис Жам. Младият
поет взема дейно участие в редактирането на списание “Звено”, където и публикува
стихотворения и критически статии.
Творбите му са наситени с дълбок изповеден психологизъм и разкриват
непреодолимото противоречие между невинността на детството и усещането, че
настоящето е “мрачен затвор”. Те носят усещането за непостигнатото човешко щастие, за
самотата и отчуждението в огромния град. Сякаш в оксиморона “на нощта
неверна верен син” се оглежда парадоксът на Дебеляновия живот.Така доминиращо
място в поетическия свят заемат образите на лишената от уют и надежда
действителност и на един илюзорен и непостижим свят –света на бляна.
Дебеляновата лирика изразява трагизма на невярващата душа, нейното безсилие да
хармонизира света, да го подчини на взаимността и любовта. Неосъществимостта
на този копнеж води до преживяна болка и безкрайно екзистенциално страдание.
(последният абзац е за теза – само се конкретизира за кой текст се отнася)!!!

Христо Смирненски
Годините на Първата световна война са преломни за историческото развитие на
Европа – това е време, в което падат не само политическите, но и естетическите
граници. През този период българската литература за първи път е синхронна с
развитието на европейската. Ярко явление в полето на българската литература от това
време е Христо Смилненски. Отличителното за него е, че използва поетическия
език на символизма, поставяйки го в чужд за метода идеологически контекст. Така
лириката му е не само социално ангажирана, но и поставяща началото на едно
ново литературно експериментаторство. В поезията си Смирненски гради представата за
4
два различни свята, контрастно противопоставящи се по своята същност: светът
на настоящето, белязан от страдание, и този на свободата. Преходът между тях е
видян в стихийната сила на бунта. Той си поставя едновременно две задачи: да
разруши, но и да сътвори отново. Настоящето е белязано от характеристиките на
злото и носи знаците на греховността и порока, което води до разрушаването на
ценностните опори за човека и превръщането му в жертва. Жестокото настояще е
неизменно свързано с образа на града. Представата за него в творчеството на автора е
двойствена.От една страна, това е пространството, в което се осъществява бунтът,
сблъсъкът със силите на злото, но от друга – място, в което властват бедността и
мизерията, място на греха и покварата. Именно тази втора визия представя цикълът
„Децата на града”. Съчетаните в заглавието понятия действат на принципа на
противопоставянето: градът – жесток тиранин и децата – събирателно определение
за най-беззащитните му жертви. Те са обречени на страдание, а мечтите им са погубени.
Градът е враждебен и им отнема всичко ценно в живота. (Тезата е за стихотворение като
„Цветарка”, „Старият музикант”, цикъла „Зимни вечери” – само се конкретизира заглавието)!!!
Вапцаров
(Тезата е за „човекът и вярата във Вапцаровата поезия”, а с още едно изречение
е готова и за „човекът и животът”; „проблемът за избора” и т. н)
Творчеството на Никола Вапцаров получава множество различни, понякога дори
противоречиви интерпретации. Въпреки това, то се утвърждава като отражение на един
екзистенциален модел, в основата на който е равноправието между хората, а
основна ценност е човекът. Със своята краткост, яснота и призивност посланията на
Вапцаровата поезия продължават традициите, заложени от Ботев, Смирненски и др., но
и внасят много нови моменти в българската литература. Като „родно” е припознато
цялото страдащо човечество, а като „чуждо” - потискащият го свят-система. В центъра
на Вапцаровата лирика, обаче, остава човекът – с неговите многообразни
превъплъщения и в сложните му отношения с епохата, битието, историята.
Вярата е основна екзистенциална категория в поезията на Огняроинтелигента.
Настоящият живот на човека е представен като „социален ад” (Б. Ничев), като тягостно
и безрадостно битие, в което се води непрестанна борба за всяко „парченце хляб”. В
жестокия двубой лирическият Аз изгубва своята идентичност, дори деградира
нравствено. Като единствено спасение от „капана” на действителността се
утвърждава животът-борба, който отвежда към живота-мечта. В тези условия
вярата в бъдещето се слива със самото съществуване, за да се превърне в негов
мотор и двигател. Тя е онази сила, която може да помогне на човека да сбъдне
мечтите си и да изгради „живота по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден”.
Елин Пелин – „Гераците” (увод и теза)
Елин Пелин, един от тримата класици на разказа, определян като „сладкодумеца”, за пръв
път с изключителна увлекателност изобразява селото в българската литература. И ако за Вазов
водещо е националното, за Йовков – универсалното, то Елин Пелин концентрира вниманието си
върху социалните проблеми. Той е свидетел на промените в българското село в края на ХІХ
началото на ХХ век. Оценката му за тях е еднозначна - разрушаването на ценностната система на
патриархалния свят е гибел на доброто. Писателят не изследва явленията като социално-
икономически процеси, а осмисля начина, по който тези явления рефлектират върху човешката
душа. Социалните процеси са видени в тяхното психологическо проявление и се концентрират в
състоянието на отчуждение. Причините за настъпилите промени са основен обект на изследване
в повестта „Гераците”. Процесът на отчуждаване между хората е концентриран в една дума
„своещина” – така писателят назовава злото в душата на човека. Основен белег на
патриархалността е чувството за заедност. То се крепи от връзките между хората и от
хармонията в дома. Загубата на това чувство, разрушаването на реда и хармонията унищожават
доброто и освобождават злото в природата на човека. Божан се превръща в носител на алчността,
Петър – на леността, Павел – на порока. Така отношението между личност и общност е
показано като ключов елемент, от който се определя отношението към добро и зло. В

5
повестта си противодействат активно два свята – сакралният свят на родовата хармония и светът
на десакрализираната родова хармония.