Станислав Стратиев- 

„Балкански синдром“
 
Човекът на Балканите и събитията около него отдавна вече са станал нарицателни като нещо
особено и трудно разбираемо. Може би затова Станислав Стратиев е избрал точно това
определение- балкански синдром, за своята творба.
Търсенето на смисъл в това, което се случва, е изпълнено с невероятни препятствия и освен
това е на ръба на реалното и фантазията, поради което изглежда още по- необяснимо. В
пиесата се преплитат безброй проблеми в най- различни посоки- образование, изкуство,
икономика, психология. Всички те са поднесени с насмешка, с хумор, който авторът използва
в своя стил- нещата изглеждат доста сериозни, докато зрителят или читателят не усети
пародията и изобличаващата сатира. Смехът е наистина с горчив привкус. Още в началото на
действието, с кражбата в театъра, започва претеглянето на моралните норми в една
политическа система, която не дава възможност на обикновения човек да изрази собственото
мнение, да говори открито, без забрани. Крадецът се оказва един обикновен човек, който
търси възможност да общува с други хора, да поговори със своите съвременници. Този човек
е ограничен и притиснат от правила и забрави, на него много неща не са му позволени, той е
обезличен дотолкова, че само да се вписва в системата, в която му е определено да
съществува. Тук се проявява разминаването между политическата система и човешката
същност. „Обаче и аз съм човек“- казва „крадецът“ от сцената. Странна е всъщност мярката
за човешко достойнство и самочувствие- това е възможността да направи нещо забранено от
закона, за да гледа децата си в очите. Не е ли парадокс нарушаването или заобикалянето на
закона да се приема като голямо постижение в живота? Като голяма възможност да се приема
например продаването на държавни служби, раздаването на сто декара земя, за да се уреди
фамилията до десето коляно, да се изпрати сина посланик, „само защото тукашното уиски се
е влошило“? От една страна са уродливите явления в политическата система, от друга- един
изкривен морал, който ги приема като високи цели в живота. Невъзможността да ги постигне
реално довежда до странното решение на „малкия човек“ да говори с ватмана: „Хем е
забранено, хем е напълно безопасно. И най- важното- напълно в моите възможности“.
Следващата му стъпка е още по- парадоксална- да открадне в театъра, за да може да се качи
на сцената и да получи възможност да говори. Думите му потвърждават наличието на един
болезнен за съвремието проблем- ценностите са преобърнати до такава степен, че
обикновения човек става обект на презрение само защото е твърде обикновен в сравнение с
другите: „ Живея от едната заплата, не изчуквам автомобили, не вземам подкупи, в дюшека
ми има парцали, а не хилядарки“. Това презрение той усеща като вакуум, липса на естествена
човешка близост, но най- страшното е, че няма ясна отправна точка за възпитанието на
децата: „ В буквара пише едно, във вестниците- друго, а в живота става трето и четвърто“.
Дори малкото дете се чувства болно в този морален хаос. То търси лекар „уши- очи“, защото
едно чува, а съвсем друго вижда. Сравнението с някогашния морал е драстично, тогава за три
мамула четири поколения поред носят белезите на позора. А в съвремието на този човек
нещата са обърнати точно обратно- обществото осъжда този, който спазва законите, той не
заслужава уважение.
Оказва се, че сцената е възможност и за други хора да изразят това, което се е стаявало дълго
време вътре в душата им. Проблемите всъщност са много важни и може да представляват
интерес за хора от различни възрасти. Впечатляващо е, че тези проблеми са колкото
сериозни, толкова и абсурдни. Сякаш хората живеят на ръба на отминалото време и
съвремието си. Езоповският език на автора в случая е най- подходящ, за да изрази
емоционалното състояние на героите в пиесата. Метеорологът говори за времето, но
всъщност отразява реални явления в обществото. „Този прави вятър на онзи, втория на
третия, третия на четвъртия, едни вихри, едни талази заливат… отделни райони“.
Удивителното в този анализ е, че съвсем необосновано, може би точно в балкански стил, над
страната се появява вятър и то когато над целия европейски континент е тихо. Едно уникално
“родно“ явление е този вятър. Даже според думите на Директора „сега вее друг вятър“-
всичко да бъде „управляемо, но по- внимателно“. Сцената се оказва най- подходяща за
прословутата „гласност“, която при социализма явно повече се афишира, отколкото да се
случва в действителност.
Абсурдната реалност се проявява дори в учебниците с онези математически задачи за басейн,
който се пълни от една тръба, а се изпразва през две тръби, с цялото безсмислено сложно
изчисление „за половината от синуса на котангенса на числото „пи“, повдигнато на квадрат“.
Дори един четвъртокласник вижда ясно това теоретично безумие.
Времето на „перестройката“ в края на 90- те години създава повече объркване, отколкото
ясна промяна, защото не може така лесно да се смени всичко онова, което толкова дълго
време се е утвърждавало като правилно. Животът в съвремието на героите прилича повече на
театър, в който на всеки е отредена точно определена роля, без право да я променя по свое
желание. Изкуството трябва да отговаря едновременно на високи критерии и да обслужва
масовия вкус на „народа“. Дали обаче това е възможно и има ли смисъл в него? Когато
сватбарите нахлуват в театъра, масовият вкус в културата се вижда съвсем явно. Най-
безцеремонно те се разполагат навсякъде, преобличат се като актьори, но не за да участват в
спектакъла, а просто така, защото си мислят, че всичко, което е достъпно, е за тях. Те пият и
замезват там, на сцената, влизат в разправия помежду си и с директора на театъра. Точно
тогава се вижда житейската философия на различни хора от „народа“. Тук откриваме
консуматори като Йовчо, който отглежда пилета и печели впечатляващо големи суми и то по
време на социализма, когато това е уж недопустимо според моралните норми. От него чуваме
няколко пъти репликата „Кво му плащаш?“, тоест важното е нещо да е безплатно, за да се
възползваш. Консуматорската нагласа е обхванала доста хора: “Събира, трупа, къщата му
пълна, ама главата му празна!“. Бай Цончо с ирония отбелязва, че всички се стремят към
короната от театралния реквизит, макар че всеки предпочита да пише в биографията си, че
„произлиза от бедно, но прогресивно семейство“. Печо, който критикува непрекъснато
консуматорското поведение, пък проявява явно склонност да се приспособява и да се
съобразява с мнението на онези, които са по- високо в йерархията. Макар и да говори за
свобода и право на избор, той е от хората, които не знаят как да ги постигнат. Нямат кураж да
направят нещо различно или да преодолеят материалните ограничения и еснафското
мислене. Това, което говори за „величието на човешкия дух“, си остава определение за нещо
непостижимо и невъзможно да се случи.
Желанието да се постигне нещо извисено чрез театъра не може да се осъществи, докато на
сцената са хора като кума Каратанасов. Неговото поведение е да се намесва във всичко с
високото си самочувствие. Той дори има нахалството да се идентифицира с народа, което
звучи комично, защото това е само заучена поза. Кума приема обидата за кич като обида за
народа. Говори от негово име, но мисли само за себе си. Неслучайно поведението му се
оценява като „простотии, балканщини“. Балканският синдром излиза наяве и когато на
сцената се чуват изстрели в знак на отмъщение от измамения любим на булката. След него
идва и гледачката баба Кера с вълната на гърба. Това, което разяснява тя, само потвърждава
действието на един негласен закон в социалистическото общество- ползата, личната изгода,
заради която трябва да дадеш на някого, от когото зависи да успееш. Гледачката също
припечелва и то във валута, която изчислява удивително бързо. Явно за такива хора всичко е
търговия. Кума дори обявява, че ако любовта е толкова хубаво нещо, щели да я продават в
Кореком. Кореком всъщност е магазин, „там продават това, дето го няма другаде“. Там „не
може с наши… само с чужди“. Двусмислието на наши и чужди насочва вниманието отново
към модела на двуличие в моралните норми.
Промяната в гледната точка при прословутата перестройка се отразява и в отношението към
западното влияние. Бийтълсите преди са били приемани като упадък и буржоазно влияние, а
сега са борци за мир. Оказва се, че това е обичайната практика-непрекъснато да се забранява
и отменя какво ли не, което стига до пълен абсурд. Този абсурд е проникнал във всички
сфери на живота дотолкова, че дори извънземният разум не може да го анализира. Нищо
логично не може да се открие в този обществено- икономически строй, обявен за
социализъм, а в действителност е по правилата на феодализма, затворено стоково стопанство:
„Аз на тебе овца- ти на мене -сол“. Това, което се случва тук, е уникален парадокс или както
казва Съществото от друга планета, друг разум, друга логика. Всъщност няма здрав разум,
няма никаква логика нито в действията, нито в резултата от тях: „Едно дърво расте двеста
години, те го събарят за две минути. Живеят от кислорода, а ежечасно го унищожават в
колосални количества. Секат гори, за да правят хартия, на която пишат: „Не сечете горите!“
Разминаването между действията и разума е довело дотам, че почти нищо смислено или
ценно не може да се открие в живота на хората, които живеят с този „балкански синдром“. Но
пък дали е само балкански и дали е само резултат от една политическа система, или има по-
дълбоки измерения на проблемите? Може би те са в човешката природа, която ражда и
смелостта, и страха, и високите, и ниските стремежи. Може би ще се появят повече „светли
характери, благородни страсти, възвишени помисли“, както казва директорът на театъра. А
животът не е само театър, той е много повече.
„Балкански синдром“ на Станислав Стратиев и до днес осъществява връзката между едно
отминало време, оставило своя отпечатък върху живота на хората в България, и нашето
съвремие, за да насочи вниманието ни към знакови явления и черти в човешките характери,
както и към необходимостта да анализираме разумно и да различаваме думите без покритие и
делата, които имат значение в живота ни.