„Железният светилник“ – интерпретативно съчинение

„Железният светилник“ е исторически роман и първата книга от известната тетралогия на

Димитър Талев. Романът е публикуван през 1952 г. В него са отразени българските борби за
политическа и църковна независимост. Романът е базиран в измисления град Преспа (кръстен
на областта Преспа, но всъщност родния град на Талев и проследява съдбата на едно типично
възрожденско семейство. Концентрира се най-вече върху фигурата на Лазар Глаушев (за негов
прототип е използван видният български духовник Методий Кусев) и ролята му в борбата
против фанариотите и задружните усилия на повечето жители на Преспа за установяване на
българска църква. В романа Талев описва реална случка на църковен бунт на Кусев срещу
гръцки свещеници още в младежките си години в Прилеп. Всички образи в романа са вплетени
в сложна плетеница на лични и обществени отношения. Любовта и дългът се борят в сърцето
на Лазар Глаушев, когато трябва да избира между сестрата на приятеля и съмишленика си и
чорбаджийската дъщеря Ния. Човешкото и майчинското първоначално се съпротивляват срещу
суровите традиции на вековната нравственост в душата на Султана, когато старата майка сама
трябва да отведе детето си към гибел. Затова и романът е една излята монолитна цялост – една
от най-завършените и композиционно съвършени романтични структури в българската
белетристика.

Човекът е личност , която има собствен поглед над нещата от живота , морал , ценностна
система , върху които основава своето бъдещо развитие , своят живот - продължаването на
своя род и създаването на история , която да съхрани моралните ценности и да ги предаде на
бъдещите поколения. Промените в националното съзнание в романа са представени като
родови, родовото време е основа на историческия път.

В началото на романа първият образ , който е представен пред читателите е Стоян Глаушев ,
„Млад момък беше Стоян..“ , който за да спаси кучето си Шаро от хрътките на бея , се забърква
в голяма каша , „…той стискаше, стискаше, тялото на хрътката стана непоносимо тежко в ръцете
му, той го изпусна и видя как го прескочи, сетне подгони четирите вола към селото, а кучето му
тичаше след него на три нозе“ , в резултат на което решава да избяга от родното си село и да
отиде в града Преспа „Ха да бегам! Да бегам! — разтърси глава и рамена той, разтъжен и
сърдит.“

След пристигането на Стоян в града , той преминава през много трудни моменти , защото няма
работа , няма покрив над главата си , не може да се изхранва , до денят , в който го среща
бъдещата му съпруга – Султана , която го извиква да нацепи дървата й , но това се разраства
дотолкова , че накрая те стават семейство. Целият град е против връзката на Султана и Стоян ,
Султана се превръща в един герой – престъпник , защото нарушава патриархалния ред –
приютява в къщата си непознат , та дори се омъжва за него по – късно.

С течение на времето , семейството на Стоян и Султана Глаушеви се разраства , след загубата

на първата им рожба , Стоян е силно съкрушен, Султана също, но не го показва. Ражда се
второто им дете – Кочо. По това време Султана успява да накара Стоян да се отдели от
казанджийницата на майстор Кочо (детето им е кръстено на него) и да отвори своя собствена
като майстор. Това се случва с много перипетии, защото гражданите още не приемат Стоян.
Султана не му позволява да се откаже. Раждат се и останалите им деца – Лазар, Нона, Манда и
Катерина. Манда и Нона не са в центъра на събитията в романа - казано е че ги омъжват и имат
деца. На Кочо се отдава занаятът на баща му и му помага в казанджийницата, оженват го, имат
деца, жена му Кочовица живее със Глаушевци във вече разширената им къща (Стоян се
замогва). Важни са Лазар и Катерина , те са главните герои , около които се развива романа.
Катерина е най-малката – много красива и непокорна още от малка. Лазар е по-крехък от Кочо
и не се справя добре в работилницата , но за сметка на това му се отдават училищните работи.
Султана държи да го изучат (от дядо си Серафим тя има възхищение към науката, самата тя е
останала неука). Лазар става най-добрият ученик в местното българско училище. След като
усвоява всичко, което може да научи там, гърците искат да го вземат в тяхното училище, но се
намесва Климент Бенков и заедно със сина му Андрея, Лазар е изпратен да учи в Охрид.

Лазар Глаушев е момчето , което е най – напреднало в училище , той помага на учителите си в
школата. Когато членовете на общината в Преса когато отиват на проверка в училището и
виждат колко забележително дете е Лазар , това е моментът , в който той се издига много
високо в очите им и те искат да той да стане част от тях , да участва по – дейно в общинските
работи. Лазар приема това , защото има голям интерес , но тогава се появява Аврам Немтур –
бащата на Ния – голямата , тайна любов на Лазар. Макар и да е силна любовта му към Ния ,
Лазар не иска да се помири с Аврам Немтур , тъй като той иска изцяло да се наложи гръцкия
език , докато Лазар иска да просветли хората в Преспа , да ги поведе към вярната посока , към
посока , водеща към по – добро , към просветление и бъдещо развитие във всякакъв аспект.
Особено голяма въздействие върху вижданията на Лазар има срещата му с рилския монах ,
който сякаш дава всички отговори на въпросите , които Лазар е искал да узнае. След
въздействието , което му оказва рилския монах , Лазар е още по – убеден и целенасочен , той
със сигурност знае какво иска да направи и на чия страна е . По пътя се към „просветлението“
на народа , Лазар среща много пречки и изпитания на пътя си , тъй като няколко пъти е
затварян в затвора , че дори и за малко да не изгуби живота си. Бащата на Ния – Аврам Немтур
е баща , който дава на единственото си дете каквото то пожелае , Немтур толкова обича
дъщеря си – Ния , че е готов да се помири с Лазар , но Лазар отказва да се смири и да приеме
Аврам Немтур. Бащата на Ния дотолкова се ядосва от отговора , който получава от Лазар – а
именно това , че не желае да стане зет на погръчен българин , че наема турчин , който да
погуби живота на Лазар, той обаче оцелява. През това време Аврам е изпратил Ния в Солун, за
да е далеч от Лазар. Аврам не доплаща на турчина за поръчаното убийство, тъй като Лазар е
жив и той подпалва дюкяна му. Аврам от много богат се превръща в беден и получава удар.
Ния се връща да го гледа, но той скоро той почива. След нападението над Лазар цялата
преспанска общественост търси вина във враговете му – наместникът е изгонен от града. Това е
вторият от трите пъти , в които майката на Лазар – Султана се бори за живота на свое дете.

Третият път ,в който Султана се намира на границата между Живота и Смъртта заедно със
своя рожба. В нощта на сватбата на сестра си – Нона , Катерина отива при майстор Рафе
Клинче , който прави иконостас за църквата в Преспа и забременява от него. Клинче е наясно с
това , че майката на Катерина е против него , затова иска помощ от Лазар. Рафе обяснява
ситуацията на брата на Катерина , казва му , че вината за случилото се е изцяло негова , че
Катерина е напълно невинна. За Клинче Катерина е този лъч светлина , който го е върнал
обратно към живота. Макар и странен за всички в Преспа , Рафе е любовта на Катерина , още
когато гостува в къщата на Глаушеви , Катерина забелязва , че той не е като останалите , тя
вижда в него човек на изкуството , човек , който не се води по стериотипите на обществото , и
се влюбва в него , но в младостта си прави грешката да забременее от него , което за майка й –
Султана е непростимо. Петното , което лепва на цялото семейство с необмислените си
действия Катерина , води до последици , които са фатални. „Убийте ме. Изгонете ме. Ще ида
при него — изрече тя бързо, задъхана и продължи пак тъй бързо: — Аз знам какво сърце има
той, само аз. Как страдал, сирак, колко се мъчил, сички го мъчили и затова е такъв див. Но е
най-добър. И ти го мразиш, и сички се подбиват с него, но той е най-добър от сички. Див, ами
кога се събрал с люде! Ти не миряса, докато не го прогони, и един път не го покани да влезе
вкъщи. А той иконостас ти направил, за тебе, ама не смей да ти го даде. Такъв е той. Жално ми
беше за него. После, като го чух да приказва и сърцето му плаче, плаче… мил ми стана.“ Лазар
казва на майка си Султана какво са направили Клинче и Катерина , като й предлага да се
оженят в най – скоро време , за да се „скрие“ грешката им. Това е абсурдно за Султана – самата
тя тогава , когато се омъжва за Стоян показва на всички , че е била честна – показва на жените
след първата брачна нощ , доказателство , което е неоспоримо и „затваря“ устите и спира
празните приказки по свой адрес.

Майката , чието сърце се къса на две за чедото си , отива при жена , която да й даде лекарство ,
за да се направи аборт и зародишът на Катерина да се погуби и то пози начин да се избегне
срама на цялото семейство. Майката много добре осъзнава , че се крие голям риск зад това
решения и въпреки това , тя предпочита да поеме риска , отколкото да се посрами както
Катерина , така и цялото семейство Глаушеви.“ Ох, Катерино… — и сълзите сами потичаха по
лицето й. После бързо изсъхваха. Следваше по-лекото, но вече неизбежното: ще убие плода на
греха със смъртен риск за грешницата. Нека бог я съди, ако вижда отгоре, нека той, строгият и
милостивият, й покаже, нека я научи какво друго да стори, не за да измие лицето на щерка си,
а само да запази и нея, и целия си дом от позор. Това знае тя, на това я учи нейният ум и дано
бог не я съди строго, когато един ден ще й поиска сметка. Но рожбата започва своя живот още
от зачатието си в майчината утроба. Тя се готви да погуби една човешка душица. Прости ми,
боже и майко божия!“. Султана преминава през големи мъки , терзания , няколко пъти отива
пред Железния светилник , символизиращ вярата , опазването на рода.. Това се опитва и да
направи Султана , но за жалост не успява – Катерина умира..“ Към пладне Катерина промърда
побелелите си устни и прошепна със сетни сили:

— Доведете го… искам да го видя…

Това бяха последните й думи. Унесе се в сън от изтощение и вече не се пробуди. Когато би
клепалото за вечерня, Султана видя, че тя бе угаснала — догоряла бе докрай свещицата на
живота й. Султана сложи глава до главата на мъртвото си дете и тихо изплака всичките сълзи,
които бяха се набрали в нея през това мъчително денонощие.“

Дори и в този момент Султана прави всичко , за да не разбере никой за това от какво е умряла
Катрина , „После пак се изправи на нозе като боец за последната битка. Разшета се да скрие
всички следи, та никой да не познае от какво бе умряла Катерина.“.. От тази ситуация ясно
разбираме колко различно е виждането и самите действия , които героите от различните
времена предприемат – Султана , Катерина..

Рафе Клинче не е допуснат да присъства на погребението на Катерина , той дълго я оплаква ,

както и всички нейни близки – това игриво , палаво , жизнерадостно момиче вече си отиде ,
няма го – с нея си отива и тази искрица лъч , светлина от Глаушевата къща. Клинче никога не се
отказва от любовта си към Катерина , затова като символ на тяхната макар и забранена любов ,
Клинче издълбава образа на Катерина в иконостаса „Невинна душица си ти… Ела да ти покажа
друго нещо — подръпна я резбарят, взе една запалена свещ и я поведе към левия край на
иконостаса.

И на крайната колона до стената тук се виждаха между клонките и листата две елипси една под
друга и в тях бяха издълбани два образа. Рафе Клинче бавно приближи запалената свещ към
по-горния образ и тъй, бавно се показа в светлината на свещта, като че ли се роди от самата
светлина образът на Катерина Глаушева. Стойна веднага я позна и пак заплака:

— Ъ-ъ-ъ-ху!

— Тихо! — пошушна й Клинче и тя млъкна. — Не искам никой да знай. Само като доближиш
запалена свещ, ей така, само тогава се познава, че е тя. Тихо. — Свещта трепереше в ръката му,
той бързо я дръпна към другия образ, по-долу: — А виж тука!

Там пък се показа неговият образ; виждаше се как е дигнал чук да удари длетото в другата му
ръка, забито в късче дърво. А отдолу подпис „Преспа град. м. декемвриа лето госп. 1864.“
Името си не бе издълбал. Той дръпна пак свещта, погледна Стойна с изкривено лице в горчива
усмивка и рече тихо:

— Какво… за мене не ще заплачеш! Никой не е плакал за мене досега, дори и родната ми

майка, умрела, преди да ме види. Никой — затрепера тихият му глас, той дигна пак свещта към
образа на Катерина и въздъхна: — Само тя…“.Така се и запазва споменът за нея – Катерина,
тяхната история , която ще се помни и ще се предава сред поколенията .. „Той дигна жилестата
си ръка: — Виждаш ли, погледни! По това ще ни познават людете некога, ще ни знаят…“.