ЛИТЕРАТУРА

1. Българско възраждане: периода, в който българския народ под османско владичество се

формира като национална общност със собствено самосъзнание; поява на светски училища;
читалища, културни центрове; периодичен печат; борба за църковна независимост; революционни
организации; интелигенцията – движеща сила; започва с написването на “История
славянобългарска” 1762 г. и завършва с Руско-турската война 1877-1878 г.
История славянобългарска:
- Паисий Хилендарски: 1722 г. в Банско; замонашва се 1745 г. в Хилендарския манастир; обикаля
българските земи и събира сведения за произведението в архивите на Светогорските манастири;
пише го 1762 г. в Зографския манастир с цел да се противопостави на съседните народи да оспорят
правото на сънародниците му да изградят своя просвета, църква и държава;
- жанр: историческо съчинение, история с коментар – съдържа не само исторически факти, но и
личното емоционално отношение на автора;
- композиция: 10 части; в двете предисловия се представя проблемът за родоотстъпничеството,
използват се повелителни глаголни форми, за да се отправи призив към читателя българин;
завършва с послесловие – Паисий разказва за процеса на писане, за своето здравословно
състояние и отново за смисъла на творбата му;
- заглавието се споменава след първия увод.

Изворът на Белоногата:
- Петко Славейков: в Търново 1827 г.; създава обемно и разнообразно сатирично творчество – първи
бълг. хумористичен в. “Гайда”; въвежда индивидуалните чувства; един от водачите за църковна
независимост;
- създаване: 1873 г. в сп. “Читалище”; произведението е без отбелязан автор  народна песен;
мистификация – представяне на произведение като създадено от друг – народния певец;
- жанр: поема; лирични и баладични елементи; има фолклорна първооснова;
- композиция: четири части: срещата между Никола и Гергана (черната веда) - експозиция, диалога
между Гергана и везира - кулминация, вграждането на Гергана - завръзка, изчезването на Никола и
въплъщаването на Гергана нощем край чешмата - развръзка;
- Гергана: идеал за българка, общочовешкия идеал за достойно поведение; има силно съзнание за
“редно” и “нередно”; ключова морална ценност при нея е верността;
- Везирът: антитеза на Гергана; доволството на силния, който черпи сили от преимуществото на
материалното и властовото си положение; първоначално подценява Гергана, но после променя
отношението си и признава силата на отсрещния характер;
- Никола: безсловесен персонаж; обредна грешка с искането на китката  първопричина за участта
на Гергана.
- образът на извора: в началото и в края на поемата  композиционна рамка.
- водата: символ на чистотата, близостта до природата и енергията на живота, която не бива да
бъде затваряна и ограничавана.
Майце си: 1867 г.
- Христо Ботев: в Калофер 1848 г.; в Румъния активно участва в инициативите на българските
емигранти, сближава се с Левски, става член на БРЦК и се утвърждава като автор; сформира чета –
“Радецки”;
- жанр: елегия – изразява тъга, скръб, преживявания, спомени, носталгия; текстът е подчертано
диалогичен и е оформен като своеобразна изповед – обръщение към майката;
- заглавие: стара падежна форма и означава “на майка си/ми”
- самотата: героят е неразбран, идеалите му не могат да се осъществят – те са надминали
тогавашното време, няма съмишленици – още не са дорасли за такива висши идеи; търси смисъла
на човешкото си съществуване, отчужден е
- чувство за вина: не е изпълнен дълга към майката
- майката: последно спасение, утеха – майката дарява живота и героят ще намери покой единствено
обратно при нея;
- смъртта: единствен изход – ще донесе физически покой и край на мъките, не е естетизирана, няма
величие в нея;
- композиция: 8 четиристишни строфи, началото и финалът рамкират художествения текст чрез
образа на “дома” – симетрична композиция.

Моята молитва: 1873 г.

- това е драматична изповед на самотната личност, която води диалог с бога, но не с онзи, далечния
и чуждия, а с този, близкия и съкровения, когото Азът ревниво пази в сърцето си, за да съхрани чрез
него в себе си и своите човешки опори. Това е молитва за разума-свободата, а не за опрощение на
не сторени християнски грехове;
- композиция: (10 строфи) разделя се на две части: първата – поставя се проблема как да се вярва
на небесния бог, след като той учи хората на търпение и примирение, а светът, който е устроил е
несправедлив; втората – подчертава изключителната сила на вярата в човешкия разум;
кулминационен връх – 10 строфа
- свободата: върховната цел, която трябва да бъде постигната
- разумът: човешките действия се определят от неговия разум; поетът се възмущава от Божите
служители, които злоупотребяват с вярата на хората, защото за постигане на физическа свобода е
нужен свободен дух, който е отнет на българите; Ботев отказва да се моли на този Бог, който
възхваляват другите, той вярва в човешкия разум и неговата извисяваща се сила.

Хаджи Димитър: 1873 г.

- сражението през лятото на 1868 г. на връх Бузлуджа, при което Хаджи Димитър е ранен и няколко
дни по – късно умира;
- жанр: обединява жанровите характеристики на елегията, баладата и одата;
- юнака: между живота и смъртта, между земята и небето, между хората и животните, между
робската ограниченост и космическата безкрайност; за него жалят всички;
- Балкана: територията на свободата, символът на несломимия български дух, на устойчивостта му в
изпитанията на времето, истинското хранилище на националната памет. Той извисява юнака над
робството и по – близо до вечното;
- композиция: кръгова; 12 четиристишни строфи с кръстосана рима; ефект на резките обрати и
смисловите противопоставяния; Поантата е поместена в петата строфа и постига обобщение за
безсмъртието на героя, пожелал чрез жертвена смърт да промени съществуващите битийни
порядки;
- темите: Темата е за самотната и героична, величествена смърт на бореца за свобода; Основният
проблем е за смъртта в името на свободата; Проблем е поредната смърт в името на изглеждащата
непостижима свобода.

Обесването на Васил Левски:

- произведението споделя скръбните тоналности на безнадеждността на суровия робски свят, но и
налага идеята за саможертвата като висок нравствен жест. С творбата си Ботев пръв митологизира
личността на Апостола като български Спасител;
- жанр: елегия;
- заглавието: създава усещане за достоверност, като насочва към трагичното събитие;
- композиция: пет четиристишни строфи с кръстосана рима; първи и последен стих – своеобразна
рамка; първите две строфи са диалогично обърнати към майката родина и представят скръбта и
въвеждат ключовия образ на гарвана; третата строфа е композиционен център и се фокусира върху
бесилото, смъртта и мъртвия герой; последните две открояват страданието на цял един народ,
въздействат и чрез образите на природата;
- гарванът: зловещия вестител на смъртта, символ на злото, разрухата и хаос;
- песента на Балкана: увековечава саможертвата на героя, син на България;
- полето: символен образ на безкрайната безнадеждност;
- черното бесило: знак на жертвената смърт;
- зимната песен: символ на страданието и трагизма на народа.

Странник: 1872 г. в Румъния

- заглавието: означава пътник, някой, който странства, пътува в други страни и някой, който не е
тукашен, не е местен; Макар че героят на стихотворението се завръща в бащината си къща при
майка си, той вече се е откъснал от родното си място, не му принадлежи, не е добре приет. Той е
станал странен, далечен, чужд. Макар че лирическият говорител се обръща към странника като към
познат, за когото знае много неща, той не се обръща към него по име – или защото не го уважава и
изобщо не иска да изрича името му, защото той се е обезличил, станал е никой; или защото такива
жалки, безразлични, пасивни хора има много и не е нужно те да бъдат назовавани с имена. Те са
множество и това е обобщен образ, в същото време са всеизвестни и всеки ще се досети за кого
става дума;
- жанр: сатирично стихотворение;
- композиция: дванадесет четиристишни строфи с кръстосана рима; първите 11 строфи са пряко
обръщение на лирическия говорител към странника; 12 строфа е обобщение, в което директно се
заявява истинското отношение лирическия говорител към такива личности като странника;
- основни чувства: сарказъм към завърналия се син, лишен от любов, идеали, преданост,
патриотизъм и всичко човешко му е чуждо; болка към породеното родно място, в което цари хаос и
беззаконие; гняв и възмущение към такива безродни, безразлични хора, които предават всичко свято
със своето безучастие;
- лирическият герой: не казва нищо, защото е безразличен към съдбата на близките си, любовта за
него е нещо маловажно, спокойствието и трупането на имот са основни житейски ценности за него;
всичко му е отнето – либето, бащата и братята, но той ще продължи живота си така, както учи
вековният кръговрат на навика и примирието – ще създаде семейство и деца и ще продължи да
живее, все едно нищо не се е случило. Това състояние на героя говори за човек, който не е просто
зависим от чуждоземния потисник, а е под игото на робския си манталитет.

2. Българската литература от освобождението до ПСВ: ключов автор е Вазов; социален

реализъм – различни форми на сатирата; модернизъм – доктор Кръстев и Пенчо Славейков издават
сп. “Мисъл” – разкриване на духовното начало вместо социалните конфликти, психологизъм,
нравствено философска програматика; индивидуализъм – драматичната участ на индивида и
неговите емоционални преживявания; символизъм – сп. “Звено” – лутането на самотния и неразбран
човек; периодичен печат;

Левски:
- Иван Вазов: 1850 – 1921 г. Сопот; отразява всички значими исторически събития в България:
Предосвобожденската борба, Освобождението, Съединението, Сръбско-българската война,
Балканската война, Междусъюзническата война и ПСВ; 1920 г. – удостоен с названието народен
поет; патриарх на българската литература;
- първо произведение в “Епопея на забравените”, защото Левски е базов образец, ново въплъщение
на Христос; няколко години след Освобождението българите забравят големите национални идеали
и се впускат да уреждат материалния си живот;
- жанр: ода; ясно очертан сюжет - революционната дейност на Апостола, представена чрез
легендарни факти, микросюжети, личностни характеристики; патос – приповдигнат тон на възхвала;
- композиция: експозиция – монолог на лирическия персонаж, антитеза – тясното пространство на
манастира и светът на човешката болка; същинска част – разказ за делата на героя по модела на
библейския разказ за Христос, лирическо отклонение изразява позицията на автора; заключение –
възхвала на бесилото, чийто архетип е кръстът на Христос (антитеза – героичната гибел на героя и
жалкият край на предателя);
- Традиционните начини за служене са вече неефективни, нужен е нов, който да внушава идеята за
национално самоопределение, да постига човешка и социална справедливост, съпричастие между
хората, милост към падналия, пожелаване на свободата. Това е подвигът на героя, той успява да
въодушеви българите да се надигнат и да постигнат желаното, а цената, която трябва да се плати е
саможертвата;
- манастирът: убежище за духа, но то сковава човешката духовност. Отдалечава човека от
трагичната реалност и героят не може да приеме това. Той го отхвърля, защото е потискан от
съвестта си. Не иска да седи и да бездейства, а да се бори редом своите братя.;
- предателството: предателят е нужен, за да извиси героя с дълбочината на своето падение;
- бесилото: символ на подвига; материализира действената добродетел на мъченика и я пренася
през времето; път към безсмъртието.

Под игото: 1886 г.

- Темата е подготовката, избухването и потушаването на Априлското въстание, като акцентът в
повествованието пада върху подготовката на въстанието; С романа Вазов си поставя за цел на
изобрази живота на българите в последните дни на робството и революционния дух от епохата на
Априлското въстание;
- прототипи на героите: чорбаджи Марко – бащата на Вазов; Рада – учителката Мария Българова; д-
р Соколов – д-р Кошников, съгражданин на Вазов; гр. Бяла черква – Сопот;
- жанр: епически роман – изгражда образа на бунта (Априлското въстание);
- заглавие и подзаглавие: заглавието насочва към времето на потисничеството, членувана форма
загатва за определен романтичен период от недалечното минало; подзаглавието посочва, че в
центъра на художественото изображение ще бъде преломен момент на промяна в светогледа на
героите;
- композиция и сюжет: подготовка, избухване и потушаване на Априлското въстание; три части;
Гост:
- резюме:
Марко вечеря със семейството си на двора през една майска вечер. Той прави забележки на
децата си като ги възпитава.
След вечеря децата се събират около баща си. Марко прави забележка на майка си, интересува
се от болния Асен и кара Васил да разкаже нещо от наученото за Русия.
Изведнъж се чува шум от оградата и настъпва суматоха. Чорбаджията отива и открива сина на
негов стар приятел и отива да успокои семейството си.
В този момент се хлопа на вратата, Марко се досеща, че това е онбашията. Отива да скрие
Краличът, но него го няма и това започва да тревожи чорбаджията.
- експозиция и завръзка на действието; художествено време – майска вечер, но и предвечерие на
Освобождението; художествено пространство – Бяла черква и домът на чорбаджи Марко;
- картини на българския патриархален бит: българското самосъзнание, здравите морални устои на
семейството, християнският ценностен модел, респект пред науката, осъзнаването, че робството е
зло, което трябва да се премахне;
- същинска завръзка: появата на Иван Краличът; това е началото на сюжетната линия, свързана с
подготовката, избухването и потушаването на Априлското въстание;
- Иван Краличът: типичен романтичен герой; мотивът за пътя, символ на изпитания и препятствия;
- заглавието: метафоричен смисъл – откроява различията между два типа светоусещане,
междувътрешното пространство на семейно-родовото и външното – на премеждията и изпитанията
в живота на странника, поел по опасен път;
Новата молитва на Марка:
- резюме:
Марко навлиза в Бяла черква и вижда, че се играе хоро, предвождано от пияния Безпортев.
Безпортев отива при него и започва да му говори за освобождение. Вижда един турчин, спуска се
към него и го яхва.
Децата се връщат от училището. Синът на бай Марко – Асен носи българското знаме и баща му му
се скарва.
Марко се прибира и влиза в килера, където вижда оръжия, скрити от синовете му. Той започва да
се моли за България.
- нравствена еволюция на образа на чорбаджи Марко – от баща и стопанин, който не вярва в успеха
на борбата, до вяра и молитва за успеха;
- Безпортев: поставен е извън нормалния ход на събитията и правилата; речта му е пародия на
фразеологията на времето;
- сватбата и хорото са символи на празника, който се свързва със стремежа на цялата общност към
свободен живот;
- мотивът за лудостта откроява значение на различност, другост от установеното примирие с
робството;
Пиянството на един народ: емоционален връх на романа; авторът пряко се намесва с разсъждения и
оценки; главата е образец на лирическо отстъпление (прекъсва сюжетното действие и изразява
емоции и разсъждения); авторът създава образ на единния български народ, посочва ролята на
интелигенцията; Вазов сам не може да си обясни духовния подем на народа и с гордост и болка
пише, че това едва ли ще се повтори.;
- пиянството: Това е състояние на временна еуфория и не осъзнаване на реалността от човешкия
разум. Пиянството на българския народ, съответно, е нетрадиционното му и различно от
нормалното поведение преди Априлското въстание. Вазов сравнява физическото опиянение на
човешкия разум с духовното опиянение и извисяване на народния дух. Сравняването с пиянство е
удачно, защото промяната, която настъпва у българското общество, макар и следствие на дълъг и
усърден труд от страна на някои апостоли, е рязка и значителна: “заедно с напредването на
пролетта и революционното кипене напредваше гигантски”. Такава мигновена революция на духа
изглежда неестествена и поради това нейната причина следва да бъде неестествена. Пиянството
дава кураж на хората да се впуснат в преследване на едно неясно и крайно несигурно бъдеще.
Опиянен от красотата на идеята за свобода, българският народ не възприема истинската цена на
тази свобода. Те не осъзнават това, което могат да изгубят при борбата за тази свобода.

Бай Ганьо: 1894 г.

- Алеко Константинов: 1863-1897 г. в Свищов; Щастливец – губи семейството си за няколко години;
първият радетел на организирания туризъм; световни изложения в Париж, Прага, Чикаго;
- прототипи на героя са Ганьо Сомов, Айвазиян и Ганьо Чолаков;
- подзаглавие: невероятни – става дума не за невероятни ситуации, а за еднотипни случаи; един
съвременен българин – многозначност, героят може да се появи във всяко време, в което се
разместват социалните пластове и има криза на ценностите;
- композиция: всяка от случките е разказана от някой член на Алековия приятелски кръг “Весела
България”; състои се от две части с отворено начало и отворен край; първа част – героят посещава
различни европейски градове, показан е в движение – преобладава хумора; втора част – героят е
показан като абсолютно отрицателен образ, хуморът отстъпва място на сатирата; в първата част
доминира устната реч и се приема и наблюдава, а във втората самият герой се опитва да овладее
писмената реч и всеки се опитва да приложи наученото, но само в свой интерес;
- Бай Ганьо се върна от Европа: основен композиционен похват – диалог; разказвачите са
представени с прозвища от историята и митологията  интелигентни представители на обществото
с богата култура;
- Марк Аврелий: смята, че опознаването на родината ще повдигне националното самочувствие на
българите;
- Бай Ганьо не е променил възгледите си и грубостта си, а само е променил външността си.

Cis moll: 1892 г.

- Пенчо Славейков: 1866-1912 г. в Трявна; нещастен случай променя живота му; Мисъл;
индивидуализъм; номиниран за Нобелова награда за литература – едно от условията е да довърши
в.”Кървава песен”, но не успява поради влошеното си здравословно състояние;
- заглавие: предхожда се от епиграф “Съдбата чука на вратата”, смисълът на който представлява
лайтмотив на петата симфония на композитора. Цис мол представлява тоналността, в която е
написана тази симфония и в превод означава До диес минор;
- жанр: философска поема;
- композиция: пролог, епически разказ и епилог;
- Водеща в творбата е тезата, че изкуството осигурява духовни опори на твореца срещу
страданието. И тук главният герой е разкрит в прагов момент създателят на земната хармония
Бетовен оглушава и губи възможност да продължи художествения си живот. Очертаният конфликт
между болната плът и творческия дух на музиканта е поредна проекция на сблъсъка съдба-воля.
Преодоляването на житейския катаклизъм на наказания от природата, но надарен от Бога художник,
преминава в няколко фази. Първата фиксира образа на сломения от болестта човек, чиято мъка
прераства в себепроклятие, т.е. драмата на изгубилия себе си. Втората обхваща мига на
себепрозрението Бетовен осъзнава, че ще живее чрез своето изкуство безсмъртний в смъртен мир,
т.е. озарението на надмогналия себе си. Третата разкрива пълното духовно възкресение на болния
композитор, т.е. себехармонията на ненадломения човек. Бетовен осъзнава, че е призван да
посредничи между простосмъртния и небесния свят, като превежда божествената хармония в
музикални форми. Ето защо той възприема иронията на съдбата като необходимо препятствие,
което трябва да преодолее, за да осъзнае върховната цел на творческото си съществуване. Това
прозрение го помирява със себе си и го довежда до мечтания покой на блажения духом. Така
Славейков утвърждава чрез Бетовен несломимата воля за творчество. Лирическия герой на това
произведение стига до прозрение, че не със сетива човекът вижда и чува, а с душата си из Света
Светих. Героят е потънал в разговора с душата си и във формулировката на достигнатото
прозрение, което се свежда до осъзнаването на собствената избраност, на собственото безсмъртие,
до сравнението с Прометей, дарителя на човечеството. А силата му идва от разбирането, че е човек,
който изпълнява мисията, с която е пратен на земята.
- Изкуството открива нова духовна перспектива на човека, позволявайки му да страда и да се бори.
Финалът на поемата звучи като ода за тържеството на човешкия дух. Безсмъртието на твореца е
означено в неговото творение :
И в тях сърца, един през вековете,
ти ще живейш безсмъртен в смъртний мир.

Арменци: 1899 г.
- Пейо Яворов: 1878-1914 г. в Чирпан; основни теми в творчеството му – социалното страдание,
драматичната съдба на селяните, силата на злото, невъзможността да се осъществи
националноосвободителния идеал; следва Ботевия идеал; Македония; сътрудник на “Мисъл”;
драмата с Мина Тодорова и Лора Каравелова;
- жанр: елегия;
- Яворов наблюдавал арменски бежанци, докато слушал като телеграфист на гара Скобелево; след
смазването на въстанието на Арменското общество, около 50 хиляди бежанци намират убежище в
България; близостта на съдбите на двата народа ги сприятелява;
- композиция: шест строфи по осем стиха – октава; кръгова композиция; първа строфа – представя
ключовите моменти в поемата: страданието на изгнаниците, пиянството като единствен начин да
забравиш и песента като израз на копнежите им; втората и третата – темата за пиянството на
мъчениците, откъснати от свещената родина, разкрит е контрастът между жертвите и потисниците;
четвърта и пета – извеждат мотива за бунтовната песен на арменците, символният образ на зимната
буря е кулминационен момент, пейзажът отразява драматичното душевно състояние на героите;
заключителната строфа затваря композиционната рамка, тя откроява преплитането на страданието
и бунтовния порив, мотива за песента и пиенето се обединяват и връщат към началната точка на
безизходност  търсената забрава е невъзможна;

Две хубави очи: 1906 г.

- вдъхновено е от любовта му към Мина Тодорова;
- композиция: симетрична огледална; втората част повтаря в обратен ред стиховете от първата 
налага се идеята за повторяемостта на взаимосвързаните опозиции: грях и нравственост, еротично и
платонично. Творбата има две композиционни части, всяка от по 9 стиха; стихотворението представя
графичен образ на птица в полет с разперени крила – идеограма; пренасянето на фраза от един
стих в следващия изразява драматичните преживявания на лирическия говорител (анжабман –
булото на срам и грях); творбата има музикалност, заради многообразните повторения на отделни
думи и цели стихове; 8ми и 11ти стих – антитезисни твърдения; синтактични празнини поставят
много въпроси, които пораждат недоизказаност;
- заглавието насочва към одухотворения образ на любимата;
- лирическият изказ на чувствата се осъществява чрез молитвеното съзерцание и преклонение пред
любимата заради нейната чистота, духовното й богатство и красотата й;
- жанр – стихотворение.

В часа на синята мъгла: 1909 г.

- стихотворение;
- посветено е на приятелите на Яворов, които не са го изоставили и добавя към посвещението си “На
моите внучета”;
- последните стихове на първата строфа са идеен център на произведението: “Деца, боя се зарад
вас” е по – кратък и не римуван стих, който акцентира върху посланието;
- авторът си задава тревожни въпроси за преминаването през живота – три фази в живота на
играещите деца: първа строфа – сегашното състояние (прозореца), втора строфа – за зрелостта
(завесата), трета строфа – за старостта (оня час на синята мъгла – границата между земното и
отвъдното, времето, в оглушителна тишина пред прага на вечността човекът прави своята житейска
равносметка, човек преброжда чрез спомените си своето минало и се опитва да прозре “отвъд
сребровъздушните стени на кръгозора”);
- образът на прозореца се появява отново във финалните стихове на творбата, като така се затваря
композиционната рамка на текста, като сега гледащите през него са децата, но вече останали “без
мощ”, защото неумолим е кръговратът на живота, сменят се само действащите лица.

Да се завърнеш в бащината къща: 1912 г.

- Димчо Дебелянов: 1887-1916 г. в Копривщица; пише, превежда и публикува много в различни
периодични издания; участва в Балканската война като редник; школата за “Запасни офицери” в
Княжево, където получава чин от поручик; ПСВ;
- първоначално е без заглавие, но може да се открие и под заглавието “Скрити вопли”;
- жанр: елегия;
- композиция: първата строфа развива мотива за завръщането, въвежда пространството времето на
действието; втората строфа разказва за срещата с майката; финалното двустишие е планта на
творбата – това е самотната скръб на героя, осъзнал, че всичко е само спомен, носещ страдания;
- глаголните форми – различен поглед за завръщане; формалното повелително наклонение
подчертава силното желание за среща и покаяние, но не показва завършеност на действието;
употребата на минало страдателно причастие акцентира върху отминало действие;
- лирическият герой е страдащ самотник, изгубил родното и копнеещ за него;
- образът на майката е централен и свещен в света на родното;
- родния дом е символ на пристан и закрила;
- основни теми – невъзможното завръщане, споменът, майката и родината;
- основните чувства са носталгията по родния дом и копнежът по топлината и уюта на родното
пространство.

Гераците:
- Елин Пелин: 1877-1949 г. в с. Байлово, Димитър Иванов Стоянов, редактор на сп. “Селска
разговорка”, “Слънчоглед” и в. “Българан” и “Развигор”; в университетската, народната библиотека,
уредник в музея на Вазов; председател на съюза на българските писатели и академик на БАН;
художник на българското село, певец на селската неволя, майстор на късия разказ; социален
реализъм, но близо до модернистичната естетика;
- творческа история: отделни глави 1903 г., но завършена през 1911 г.; В една тъмна есенна нощ
Елин Пелин тръгва от Байлово към София и среща мъж, който води със себе си дете. Той разказва,
че семейството му се разсипало и това дете останало сирак  търси му работа в града;
- жанр: повест;
- заглавие: означава ястреб – съдържа отношението на селската общност към поколенията от рода
(алчност, жестокост, грабителство, хищничество);
- сюжет и композиция: В света на Гераците всичко тече благополучно, но баба Марга умира и
започват драматични промени, довели до умиране на човешкото у много от членовете му;
експозиция – запознанство с героите, пространството и основния проблем на епохата –
настъпването на новите социално-икономически отношения от града към селото и разрушаване на
идиличния патриархален свят; завръзка – смъртта на баба Марга, крепителката на реда в родовия
свят; кулминация – кражбата на родовото имане, събирано от стария Герак; развръзка – смъртта на
Елка и дядо Йордан и деградацията на синовете; епилог – съдбата на стария бор и Захаринчо;
- героите: всички мъжки имена са библейски и единственият, който притежава качества, подобаващи
на значението на името му е дядо Матей – беден човек, грижи се неуморно за своите господари,
образ, който остава неизменен от началото до края; Йордан Герака – помага на хората – всички го
обичат, но е и представен като скъперник, той посява семената на завистта в по-големите братя на
Павел, той е възпитал в синовете си отношение към парите като към основна ценност, той е налагал
своите правила за живота на рода и е трупал гняв в синовете си, със смъртта на баба Марга Геракът
се променя и сякаш умира духовно – вече не е господар на къщата, а е хокан от жените на синовете
си, и се премества в кръчмата; Йовка, Захаринчо и Елка са жертви на света, в който са родени,
имената са им умалителни (литота), за да се провокира съчувствие, състрадание и симпатия към
тях; Божаница и Петровица са лишени от собствени имена; Елка – работи неуморно, търпеливо,
смирено, Павел е съвсем безразличен към нея; Божан наследява от баща си трудолюбието и
стръвта към имота и успеха, има любов към земята и любов към парите, не знае нищо друго освен
да трупа; Петър – наследява милозливостта и доброто сърце, но не и отговорността, той е слаб и
безволев, не му се работи; Павел – наследява виталността и жажда за живот, но тя твърде скоро се
превръща в желание за евтини наслади и безметежно живуркане.

3. Българската литература от/между периода на двете световни войни: Балканските

войни; две национални катастрофи за България – загуба на територии; 09.06.1923 г. политически
преврат сваля БЗНС  Народен сговор; септемврийско въстание; 16.04.1925 г. атентат в църквата
“Света Неделя”; ЗЗД; 19.05.1934 г. преврат на Военния съюз и “Звено”; 09.09.1944 г. комунистическо
управление; експресионизъм, символизъм, диаболизъм – разкази с неочакван край, водещи до
личностен разпад, в атмосфера, напомняща кошмар; града е активен фактор.

Септември: 1924 г.
- Гео Милев: 1895-1925 г. в с. Раднево; Пенчо Славейков му е учител; Лайпциг, Ницше – отхвърля
реализма и изцяло приема модернистичните възгледи; модерно изкуство – фрагментарност,
субективизъм, алогичност, алюзивност; ПСВ – награден е с немски железен кръст за храброст; ранен
тежко в главата; осъден е на една година затвор, глоба и лишаване от граждански и политически
права по ЗЗД, обжалва присъдата и е извикан за справка в дирекцията на полицията, от където
безследно изчезва;
- описва въстанието през септември 1923 г., но основната тема е друга – “Прекрасно, но – що е
отечество?” – бунтът на народа срещу тираничната власт;
- жанр: поема;
- композиция: разделена е на 12 части – форма за епическо пресъздаване на идеята за бунта; първа
част – представено е раждането на пурпурния гняв от тъмната утроба на нощта; от втора до шеста
част – описан е бунтът, проследява се щурмът на народа, воден от вярата си в справедлив и
свободен живот; седмата част има едно изречение и означава момента на прелома в развитието на
представеното събитие – границата между настъплението и поражението; от осма до единадесета
част – описва се потушаването на бунта; дванадесета част – обобщение на натрупания смислов и
емоционален заряд на поемата, изпълнява ролята на епилог;
- Две гледни точки при представяне на събитието: първият е конкретно историческият,
документален, в който е изграден образа на въстаналият народ, представен е ходът на бунта;
вторият е метафорично-алегоричният, философски и обобщаващ. В него чрез поредица от символи
е разгърната идеята за стихийния бунт на хората от социалните низини и поривът им към
светлината, промяна, правда и достоен живот;
- художествени образи: човекът - обобщен и фрагментарен; централен образ – народът.
Изображението преминава през реализъм, натурализъм и символно-алегорично представяне;
контрапунктове (примитивизъм и величие, грубост и възвишеност); бунтът – отприщване на гнева;
поп Андрей – конкретен и философски обобщен; войниците и представителите на властта; образи-
символи: нощта, природните знаци, светлинната образност, Балкана- устойчив ориентир на родното,
кръвта, кръстът; смъртта – трагична гибел на бунтуващите се и закономерен крах на стария свят;
цветова символика – червено- черно; използва се гротеска – набляга се на уродливата част за
повече емоция – протест срещу фалшивото; слънчогледите -символ на въстание; Ханаан – символ
на свободата на народа.

Зимни вечери: 1923 г.

- Христо Смирненски: 1898-1923 г., Христо Димитров Измирлиев в Кукуш; във Военното училище, но
напуска, заради кръвопролитията на Войнишкото въстание; член на БКМС; умира от туберкулоза;
поет на града;символизъм, но не го следва изцяло;
- жанр: лирически цикъл – няколко лирически творби, свързани тематично, образно, обединени от
обща идея и настроение, както и чрез общо заглавие. Обединяваща роля играе и лирическият
говорител;
- композиция: 7 части: експозиция (1ч.)- пространствата на страданието – градът; завръзка (2ч.) –
първата картина на страданието; кулминация (4ч.) – връх на лирическото чувство – „ Братя“; 5. и 6.
части – рисуват картината на смъртта; развръзка (7ч.) – конфликтът на творбата не се разрешава, а
отново се подчертава; „вечната бедност и грижа“; 1.и 7.части са своеобразна художествена рамка на
картината на човешкото страдание;
- Заглавието: метафора за „сезоните на живота“ и символното значение на частите на денонощието.
Множественото число създава усещане за безкрайността на страданието, което е основна тема в
творбата;
- мъглата: обединяващ елемент на лирическия цикъл, нишка, която свързва всичко;
- тълпите: носители на новото;
- ковачите: образ на съзидателната енергия и действеното начало у човека;
- децата: образи на невинни жертви, на лишените от детство и бъдеще;
- бащата: образ на отчаянието, на разпадащата се семейна стабилност, на премазаната от
немотията мъжка сила;
- слепият старик: образ на безнадеждността и зловещо размитите граници между живота и смъртта;
- теми: нищетата и нещастието, човешката болка и безнадеждността, отчаянието и тъгата; мотивът
за човешкото страдание е водещ.

Повест: 1925 г.
- Атанас Далчев: 1904-1978 г. в Солун; 1943 г. – застой в творчество до 1965 г.; Хердерова награда;
антисимволистична идейно -естетическа програма;
- заглавие: типично, еднословно, съществително, отвежда към внушението за разказване на история
(за живота на героите), насочва към сивотата и баналността на живота;
- композиция: “Стопанинът замина за Америка” рамкира текста, разказващ за човек, затворен в без
събитийната повест за живота на самотника; астрофично стихотворение; “ И сякаш аз не съм
живеел никога,/и зла измислица е мойто съществуване! ” – вътрешна планта;
- художествени образи: лирическият аз – отсъстващ, заминал, самотник, търсещ истината за себе си,
двуизмерен образ; дома – пространство затвор за лирическия аз; безглаголно, за да се акцентира
върху епитети; часовникът – необратимото време, той е слънцето в тази къща, тъй като мракът в нея
е постоянен; огледалото (замества хората), портретите (заместват хората и реалните човешки
взаимоотношения), вратата – диаболични предмети.

Индже: 1926 г.
- Йордан Йовков: 1880-1937 в Жеравна; Балканските войни и ПСВ – орден за храброст;
- творческа история: това е опит да бъде създаден митологизиран образ на миналото, който да
служи като ценностна опора в настоящето (ретроутопия);
- жанр: разказ;
- художествени образи: Индже – представен е с две диаметрално противоположни характеристики –
насилник и благодетел: насилник - показан в най-грозните деформации на човешкото; дързък, буен,
опиянява се от възможността да предизвиква страх; закърнял за ценностите на човешкия живот; не
различава добро от зло; тъмната страна на нрава му е показана чрез външния портрет, постъпките
му и въздействието върху другите; диви разрушителни инстинкти;връхната точка на насилието и
жестокостта му е посичането на детето си; процес на промяна - провокират го поредица от случки,
бягството на Пауна, разтърсва го анатемата на умиращия поп, възмездието, изоставянето от най-
добрия му приятел и най-вече срещата с дядо Гуди. С годините се променя и преоценява постъпките
си; благодетел - печели славата на народен закрилник и обичта на хората; краят му е трагичен, но и
благороден ( осъзнава греховете си и не само не може, но и не иска да избяга от заслужената си
участ); Пауна: катализира трансформациите в Индже, мълчаливо, но важно присъствие; Найден
Гърбавото: външната характеристика е в унисон с вътрешните качества; Фатални последици от
липсата на любов, оставила траен белег в душата му; обобщен образ на народа: дядо Гуди,
раненият поп, треперещият терзия; типологизиран образ на народа: в началото – мъченик, накрая –
признателен и благодарен;
- композиция: разказ в разказа, множество ретроспекции, две сюжетни линии, композиционна рамка,
легенда; епиграф – придава автентичност на историческото време, в което е поставена разказаната
история; открояват се осем части, като първите четири разкриват живота на разбойника, а другите –
неговото духовно прераждане; две кулминации: сюжетна – първата сълза, която Индже пролива в
живота си, и идейно-емоционална – изкуплението на греха чрез нравствено прераждане, като героят
е смъртно ранен;
- мотивът за нравственото прераждане е основен, но престъпленията сторени в началните части на
разказа, намират своето възмездие в края му, макар и героят да се е преродил за нов живот и да е
преосмислил съществуването си.

Албена: 1927 г.; действителен случай в добричкото село Мусубей, където Йовков е бил учител;
прототип на героинята е Яна Петкова; авторът създава името Албена (от Аблена). На лат. означава
„бял, светъл, блестящ“;
- сюжет: съчетава различни елементи, история за прелюбодейството, за любов, грях и покаяние;
акцентът е върху преживяванията, а не върху престъплението. Нравствено- етичен аспект на
събитията – през Страстната седмица – празничен цикъл, свързващ се с жертвата, страданието и
прошката;
- жанр: разказ;
- Албена: представена е повече чрез авторовото описание, отколкото с речта си; външен портрет,
жестове, поза - разкриват преживяванията и; противоположност на Куцара, което буди недоумение у
хората; след трагедията хубостта и става сякаш по-изразителна; тя носи съзнание за красотата си и
държи да бъде запомнена с нея; образът не е еднопланов (търси прошка, разбиране, разкайва се);
майката доминира над жената престъпница; в нея се преплитат греховност и красота;
- Нягул – контраст с Куцара; доблестно поведение (поведенческа характеристика);
- колективен образ на селяните - колективен орган на нравствената норма;
- дядо Власю – единствен открояващ се образ, носител на чертите на патриархалния човек.
Отношението му към Албена преминава през различни, дори изключващи се оценки. Той е
олицетворение на обществената позиция , свидетелство за разминаването между рационалната
оценка и емоционалното възприятие (разколебан);
- композиция: рамкирана двупланова композиция – настоящето играе роля на рамка, започва със
завръзка (убийството) и проследява последствията и ретроспективното изложение на
предисторията; кръгова композиция – мотивът за пътя.

Писмо: 1934 г.
- Никола Вапцаров: 1909-1942 г., Банско, ВМРО, БКП, механик на кораб;
- проблеми и мотиви: смисъла на човешкото съществуване, саможертва в името на идеалите,
погубената младост и излъганите мечти, вярата в бъдещето и любовта към живота;
- изказ от първо лице – изповедност, читателят – събеседник и приятел, с когото героя споделя;
сблъсък между мечти и реалност; нова духовна опора, основана на избора на идеология, макар и
утопична; ние – форма, която въвежда образа на адресата, който е съмишленик, брат по съдба;
клетката – затвор; машината – символ на индустриализация, работническо битие и прогреса;
песента – представа за бъдещето, естетизира красивото и доброто като символ на живота;
- композиция: минало, настояще, бъдеще; финала – поанта – разкрива саможертвата като песен;
стъпаловиден стих.

4. Българската литература след ВСВ: 09.09.1944 г. – преврат на ОФ; Народен съд – 2730
смъртни случаи; референдум 1946 г. – България е народна република начело с Георги Димитров;
тоталитаризъм; сталински период; Тодор Живков; социалистически реализъм.

Тютюн: 1951 г.
- Димитър Димов: 1909-1966 г. в Ловеч;
- заглавието: насочва към центъра, около който се гради повествованието в романа; образът на
тютюна обединява всички сюжетни линии; заглавие метафора, което насочва към “отровата”, която
покварява и убива;
- много от героите имат реални прототипи, а записките на втория му баща помагат да събере
материали за тютюневия бизнес; през 1952 г. на заседание на СБП към него се отправят обвинения,
че е нарушил принципите на соц. реализъм и му е препоръчано да преработи романа. Въпреки
подкрепата на Вълко Червенков, Димов, като член на БКП, е длъжен да го направи; редактирането
на първото издание отнема на автора повече от две години;
- жанр: епически, социален роман;
- композиция: завръзка – срещата на Борис и Ирина; кулминация – Борис осъзнава своята
обреченост; развръзка – физическата гибел на героите; две композиционни части – в първата в
България, а във втората, както у нас, така и в Гърция;
- първа глава: въвежда главните герои и загатва основните теми; Ирина – въведена на фона на
гроздобера, образно въплъщение на неговото опияняващо съчетание от „слънце, любов и сладък
плод“, поражда любов и копнеж у мъжете; изпитва досада и срам от родителите и братовчед си, не
се чувства на място и копнее за друг живот, душата на Ирина е като стаята ѝ – чиста и невинна.
Сравнението сякаш предсказва бъдещата съдба на героинята; Борис – отчужден от всичко и всички,
стремеж към кариера с цената на всичко; и двамата са герои на пътя. За Ирина това е преследване
на формирани от книгите и киното представи за живота( „боваризъм“), а за Борис – стремеж към
успех и признание („кариеризъм“);
- 16-та глава: животът преди войната; Ирина – фирмена примамка, а Борис е сводника, който й отнел
всичко; отвеждането на болната Мария – със сарказъм и злъчна ирония; срещата на Ирина и фон
Гайер.

Дърво без корен: 1967 г.

- Николай Хайтов: 1919-2002 г. в с. Яворово;
- разказ;
- диалогичност; монологична форма; мозаечен принцип на сюжета; ретроспекция; асоциативност;
- аз-формата разкрива гледната точка на разказвача; негативно отношение към градския живот;
самота, породена от отчуждението в семейството; страданието на Гатю в този свят на лукс; къщата
е като затвор, автоматизираното всекидневие го потиска и др.; два контрастни типа светоусещане;
отделянето от природата е причина за страданието на дядо Гатю; образът на дървото – ключов, има
митологична символика – Дървото на живота в райската градина; орелът – притчов смисъл: не
бездействието прави човека щастлив, а борбата с предизвикателствата; отворен финал на разказа –
контрастните светове не намират допирни точки; завръщането към корените; метафора за Багдад –
алюзия с Вавилон (библейският мит за разделението на езиците – архетипен модел на разрушеното
единство и невъзможното хармония). Израз на това е реторичният въпрос, зададен от Гатю: „Къде
да се срещнем?“.

Нежната спирала: 1979 г.

- Йордан Радичков: 1929-2004 г. в с. Калиманица;
- жанр: къс разказ, но с усложнена схема;
- в основата на произведението е реално преживяване на автора по време на лов, както и споменът
му за неговия приятел – Методи Андонов;
- ретроспекция; от спомена – връщане към настоящето; всяка от случките е предадена в своята
последователност, но липсват причинно-следствени връзки помежду им;
- герои: разказвачът – отъждествява се с автора, споделя размисли и гради глобални обобщения за
връзката на човека с природата. Той е най-младият и най- чувствителният; Методи Андонов (само
той е назован) – част от спомена, въведен чрез олицетворение; колективният образ на ловците:
нямат характеристики, описания, имена. Безпричинната жестокост на коняря го откроява.
Обединяват ги незаинтересоваността и безразличието към заобикалящия ги свят и агресията към
природата; шипковият храст и дивият гълъб – образни конкретизации на природата; спиралата -
фигура на живота и смъртта. Разказвачът набелязва пътища и възприятия и ги подрежда в своята
повествователна спирала на вечното завръщане към началото, на възможността смъртта да бъде
възприемана като знак;
- композиция: започва внезапно, директно; снове между настоящето и миналото, външното и
вътрешното. Три важни случки, обединени около един и същ проблем: човек – природа.
Композицията се отваря и затваря с шипковия храст – образна конкретизация на природата и двете
отношения към нея – насилие и благоговение.