Търсенето на битийната хармония в разказа „Песента на колелетата“

Интерпретативно съчинение

Йордан Йовков живее и твори в една изключително преломна епоха – периодът

след Първата световна война. Това е времето, в което вече всички патриархални
ценности от времето на робството са забравени; време, в което след три воини
националният идеал е погребан, заедно с всички съпътстващи го добродетели, мечти
и етика на патриотизъм и възпяване на родното. В тези нови години на изпитания и
трудности, когато моралните устои на обществото са колабирали, трябва да се намери
нова посока на мислене. Такава става вглеждането още по-дълбоко в себе си. В
литературата се наблюдава засилване и усъвършенстване на дълбокия психологизъм
на героите. В Йовковите разкази това започва да си личи още от неговите военни
разкази, но стига до своя зенит в зрелия му период. Той въплъщава в разказите си
личната си философия за живота като невъзможен и безсмислен без добро, красота,
емпатия и хуманистичния морал, като техни най-висши въплъщения са любовта, трудът
и благодеянието. Заради тези си особености, той е наречен „майстор на
психологическия разказ“. За разлика от Елин-Пелиновите творби, където светът е
показан в неговия убийствен реализъм, в Йовковите има усещане за надежда и победа
на доброто.
В творбата „Песента на колелетата“ главен мотив е този за смисъла на живота и
на човешкото съществуване. Текстът дава отговор – смисълът е в това да направиш
„себап“ (истинско безкористно благодеяние), който да остане във времето и да
надмогне смъртта. Текстът също така издига труда като основен добродетел и източник
на безмерна радост и житейска пълнота. Героят разбира как да постигне хармония със
света – трябва да продължава да върши своя необикновен занаят, чрез който
ощастливява хората.
Заглавието е съставено от два символа – колелото и песента. Първият
представлява идеята за безкрайност и постоянно завръщане и повторяемост, а вторият
е израз на духовност и връзка с божественото, а от там и с вечността. Колелото може да
се разглежда и като синекдоха на занаята на главния герой Сали Яшар – той е майстор
на каруци, но не на обикновени такива, а на пеещи. Използва специална техника, която
прави така, че от колелата на всяка отделна каруца да звучи различна мелодия. Така
още заглавието води към мисълта, че песента на колелата ще бъде безсмъртният дар
на героя, даден на света.
Сали Яшар е набожен, работлив и добър човек. Той винаги е искал да стори
„себап“, като по този начин направи добро на цялата общност и така да придаде
смисъл на живота си. Смята, че ще постигне това с построяването на мост или чешма,
които хората ще използват десетилетия след неговата смърт. Благородната душа на
майстора на каруци вижда нещо гнило в това като смята, че по този начин ще задължи
хората да споменават името му насила. Възрастният мъж, който е пример за типичен
йовковски мъдрец (скромен човек, съзерцаващ природата, удивлявайки се на Божието
творение, и разбрал мъдростите на живота), е в постоянно душевно лутане за това
какъв трябва да бъде истинският себап, като той не възприема занаята си като нещо на
такава висота.
Най-голямата радост на Сали Яшар е неговата дъщеря Шакире. Тя е
въплъщението на Йовковата етика на неразривна свързаност между доброто и
красотата: „Не, с много неща можеше да надари Бог някого, но но няма по-голям дар
от хубостта. Каквото кажеше Шакире, беше хубаво, каквото направеше, беше
добро“. Когато Сали се разболява и е на легло, той иска да повикат дъщеря му, която е
омъжена в друго село. Когато тя пристига, възрастният ѝ баща чува звука от колелетата
на нейната каруца, като веднага го познава. През това време болният осмисля целия си
живот и е първият момент, който го насочва към провиждането за смисъла на живота и
към неговото житейско призвание, но още не го е разбарл. С пристигането на дъщеря
си, Сали Яшар оздравява, като че ли заради нея: „Той сам, можеше да се каже,
оздравя, защото Шакире искаше. А поискаше ли нещо тя, то се виждаше възможно
и ставаше“. Тук Йовков придава в известен смисъл дори целебни качества на
красотата, като така я прави същинска висша сила. Второто прозрение за живота си
майсторът получава от Джапар, старата любов на Шакире. Той казва на Сали, че цялата
околия, която има от неговите каруци, ги смята за истински дар, защото, освен
красивите мелодии на колелата, селяните разбират кога техните роднини и приятели
се прибират, което е голяма сладост за техните сърца: „Каруците, дето ги правиш,
себап са. Все е хубаво, като се връщаш, да те познаят вкъщи и да излязат да те
посрещнат!“. Възрастният мъж в този момент проглежда – той разбира колко е грешал
през всичките тези години и колко е било безсмислено неговото лутане и страдане по
неизпълнения му себап: „Никога Сали Яшар не беше изпитвал такова вълнение и
таката радост. „Аллах!-пошепна той и се улови за челото. – Аз съм бил сляп, аз съм
бил глупав! Каква чешма, какви мостове искам да правя? Себап! Има ли по-голям
себап от тоя, който правя?“ .Сали Яшар получава „очите“, с които вече вижда своето
място в света, като осъзнава красотата от добросърдечния труд и радостта, която той
носи за хората.
Човекът може да намери хармонията в живота, ако намери и смъсъла от него.
Това е възможно само чрез осъзнаване на голямото дело, което иска да постигне чрез
живота и по този начин да надмогне смъртта. Освен тази голяма цел, по-малките неща
също имат огромно занчение за намирането на вселенския мир – неща като децата,
красотата и всички останали добродетели. Всички ние трябва да осъзнаем и да
работим по тези неща, за да постигнем вътрешен мир и хармония със света.