ХРИСТО СМИРНЕНСКИ – „ЗИМНИ ВЕЧЕРИ“ (1923 г.

ВЕЧЕРИ НА НЕЧОВЕШКОТО СТРАДАНИЕ

1. ЗАГЛАВИЕТО

А) Насочва към символиката на вечерта и зимата – залез на светлината, топлината и

живота, агония и смърт. Зимата в комбинация с тъмнината на вечерта извикма чисто
физическо усещане за студ, пустота и застрашеност.
(Начинът на възприемане на нощното време е наследен от митовете и от фолклора. И за митологичния, и за
приказния герой нощта е равносилна на нещо опасно.)

Б) Подсказва атмосферата на бездушие, скръб и отчаяние, с които са пропити

картините на човешкото страдание.

Б) Множественото число внушава повторяемост – нищетата и страданието са

неизменни спътници през зимата на бедните и онеправдани жители на града

2. ЖАНРЪТ – лирически (поетически) цикъл / лирически репортаж

ЦИКЪЛЪТ (лирически или прозаичен) представлява обединение от няколко произведения с

близки характеристики – тема, герои, хронотоп, чувства, идеи.

В лирическия цикъл „Зимни вечери“ отделните фрагменти (части) имат смислова

завършеност и са свързани от:
- общата тема за трагичната съдба на социалните аутсайдери
- идейното послание за обреченост на нищета и безпереспективност
- хронотопа (художествено време и пространство) – зимата, вечерта, краен беден квартал на
града (домове и улици)
- героите – маргинални фигури; жертви на социалната несправедливост; „пленници на орис,
вечна, зла“
- образи символи – мъглата, тъмнината, студа; символика на цветовете
- лирическия говорител – непосредствен свидетел и пристрастен наблюдател; водач на
читателя; събрат на онеправданите – неговата позиция е пряко изразена в поантата
(последната строфа на IV фрагмент)

3. КОМПОЗИЦИЯТА

А) 7 фрагмента
- първият е експозиция, а последният – епилог
- в IV e вътрешната поанта, в която емоционално е изразена съпричастността на лирическия
говорител към братята му по съдба

Б) мозаечна структура – всеки фрагмент има своя вътрешна организация и същевременно

всички фрагменти представят галерия от покъртителни картини, излагащи на показ

ХРИСТО СМИРНЕНСКИ – „ЗИМНИ ВЕЧЕРИ“ 1

 социалната участ на бедните; фрагментите са своеобразни отрязъци от мрачната мозайка
на безрадостния живот в покрайнините на града

В) композиционна рамка – осъществява се чрез повторение на въвеждащата строфа от II

фрагмент („Вървя край смълчаните хижи, / в море непрогледна мъгла“) в началото на
финалния („И пак край смълчаните хижи / вървя в бледосиня мъгла“) и постига
внушението за непроменящия се театър на сенките в злокобния град. Така се маркират
двата крайни пункта на една траектория, очертаваща жестоката съдба на невинните жертви
на града. Повторителността внушава безкрайността на страданието и невъзможността да се
излезе от омагьосания кръг на „вечната бедност и грижа“, които не изпускат от поглед
своите жертви.

Г) два плана на изображение

– единият представя пейзажа (екстериора) – зимата, вечерта, мъглата и градът
– другият представя обитателите

Първият е експозиция – в него е представен образът на града като пространство на

социалната нищета.
В третия правят впечатление огнените цветове и динамиката – привидна антитеза на злото,
пасивното страдание и безнадеждността.

4. ОСНОВНАТА ТЕМА И ПРОБЛЕМИТЕ

♦ Лирическият цикъл интерпретира темата за страданието на хората от социалните

низини.
♦ Обект на художествено пресъздаване са:
– бедствената участ на хората от крайния градски квартал
– трагичната им зависимост от бедността и непрадвата
– погубването на човешката душевност / обезличаването на човека
– мъката и страданието, които са единствените емоционални изживявания на героите.

5. ЛИРИЧЕСКИТЕ ГЕРОИ – жертвите на социалната несправедливост

♦ Безименните жертви на социалната несправедливост се сливат в обобщения образ на

обикновения, обезправен и измъчен човек (т.нар. в литературознанието „малък
човек“), който е централен герой в голяма част от творбите на Смирненски.

♦ Пияният безработен баща (във II фрагмент), безсилните плачещи майки (във II и VI

фрагмент), страдащите деца (във II, IV, VI и VII), старите хора (в IV и VI), умрялата девойка
(в VI)

6. СИМВОЛНИТЕ ОБРАЗИ

А) ГРАДЪТ – зловещ декор на поредица човешки трагедии, пространство на смъртна

обреченост и страдание, обитавано от сенки и призраци.
ХРИСТО СМИРНЕНСКИ – „ЗИМНИ ВЕЧЕРИ“ 2
♦ Сравнен е с „черна гробница“ – в него са погребани надеждите за достойно човешко
съществуване. Призрачен, мъглив, студен и кален е градът от началото до края на творбата.
Подобно на зъл демон (както в стихотворението „Цветарка“: „скрил в гранитната си пазва
хиляди души разбити“) той дебне своите обитатели („пленници на орис вечна, зла“) и
погубва душите и живота им.

♦ Градското пространство е разчленено на своите отделни съставки – сгради, къщурки,

жици, фенери, кал. Така се създава усещането за разруха и разпадане на света.

♦ Крайният квартал – на „смълчаните хижи“ с „мътни стъкла“, на сградите „с жълти

стъклени очи“ на „изопнатите жици“ е място, в което човек е изгубен, самотен и
застрашен. В градската периферия няма домове, а неуютни и разнебитени постройки, в
които хората са нещастни и обезличени.

ИЗВОД: Атмосферата в него е на сковаващ студ, зловеща тъмнина и тишина, мизерия

и нищета. От олицетворения градски пейзаж вее полъх на смърт.

Б) ЗИМАТА – светът на социалните низини е представен умишлено през сезона,

асоцииращ се със смъртта, обречеността и множеството изпитания за бита и духа на
бездомниците.

♦ На фона на изящно описаната зимна картина още по-зловещо се откроява усещането

за пустота и заплаха, потиснатост и безнадеждност.

♦ Измамна, илюзорна е красотата на снежната зима:

– „оскрежената топола“ (дърво на перспективата и спокойствието) – „призрак сякаш“,
„стърчи
– „снегът, поръсен с бисерни искрици“ – „хрупка с вопъл зъл и глух“ (внушава заплаха)
– „младата луна (...) с тънкия си огнен сърп“ – „мълком гаснеща от скръб“, „незнаен път
бележи“
– сградите са „с жълти стъклени очи“
ИЗВОД: Всеки от изобразените детайли в първи фрагмент създава впечатление за
призрачност и отвъдност. Налице е сблъсък между очакваното внушение на
романтичните образи на СНЕГА, ЛУНАТА и ТОПОЛАТА и новата им художествена
натовареност.

Б) МЪГЛАТА – символ на задушаващия, мъчителен живот, в който мизерията и

страданието са вечни.

♦ Нейното присъствие е неизменно като това на бедността. Самото понятие се повтаря 8

пъти + епитета „мъглив“ (във втори фрагмент) – общо 9 пъти. Винаги е определена с
различен епитет:
I фрагмент: „мъглата – през безплътните ù мрежи“
ІІ фрагмент: „ непрогледна мъгла“

ХРИСТО СМИРНЕНСКИ – „ЗИМНИ ВЕЧЕРИ“ 3

ІV фрагмент: „мъглата гъста тегне,/ и влачи своя плащ злокобно сив“, „в мъглата
жълтопепелява,/ в нейното зловещо празненство“, „ледно тегне и души мъглата – / на
живота сивата мъгла“
VІІ фрагмент: „бледосиня мъгла“

♦ В четвъртия фрагмент мъглата е представена с най-много характеристики. Тя е

оприличена на злокобно същество, което задушва всеки порив към промяна.
Метафората „влачи своя плащ злокобно сив“ акцентира върху монотонното и безсмислено
съществуване на хората – „пленници“ на злото. Епитетът, който определя мъглата –
„жълтопепелява“, поражда асоциация с болест и смърт. Символичното значение на мъглата
е разкрито от лирическия говорител в риторичното обръщение, с което завършва
фрагментът – „ледно тегне и души мъглата,/ на живота сивата мъгла“.

В) ЦВЕТОВЕТЕ – черно, бяло, сиво, жълто

♦ Черният цвят и думите, създаващи асоциации със смъртта, са ключови за творбата.

♦ Бялото в контекста на творбата е символ на отчуждението на ситите, пустошта, в която
са захвърлени от съдбата бедните хора.
♦ Сивият цвят на мъглата е символ на монотонното, лишено от радост, всекидневие на
пленниците на града („на живота сивата мъгла“).
♦ Жълтото се асоциира със заплаха, болест и безнадеждност.
(сградите гледат с „жълти, стъклени очи“, мъглата е „жълтопепелява“, жълти са ръцете на
починалото момиче).

7. ОСНОВНИТЕ МОТИВИ

А) ЗА ПЕСЕНТА – осъществява връзката между ІІ и ІІІ фрагмент, тъй като песните на

„скрита тъга“ прозвучават като отклик на плача на жената. Мотивът за песента се подема от
„цигулка разплакана“ и достига своята кулминация в звъна на ковашките чукове.

Б) МОТИВЪТ ЗА ТОПЕНЕТО, ЗА УГАСВАЩАТА КРАСОТА (ЗА СМЪРТТА)

Ако за символистите смъртта е бленувано успокоение за духа, тук тя е реална човешка участ,
трагичен битиен факт.
– „тъпо стъпките отекват надалече / и в тъмата се топят“
– слепият старик и детето „потопени в хаоса намръщен, / бавно, бавно се разтапят те“
– ледените цветя „в свойта кратка красота, / цветята се топят безследно“

В) ЗА СЪПРИЧАСТИЕТО НА ЛИРИЧЕСКИЯ ГОВОРИТЕЛ – в ІV фрагмент се

обръща към жертвите на нищетата, които нарича свои „братя“. Чрез това обръщение
той се приобщава към героите, разкрива, че е един от тях и споделя съдбата им.
Лирическият говорител изразява своята болка, че детството и старостта са еднакво поразени
от нищетата в несправедливо устроения свят. Неговото обръщение звучи като отчаян протест
срещу социалната неправда, която превръща хората в сенки, а живота им – в бреме. Той не е
безпристрастен наблюдател, а един от страдащите – негови братя по съдба.

ХРИСТО СМИРНЕНСКИ – „ЗИМНИ ВЕЧЕРИ“ 4

Г) ЗА ОМАГЬОСАНИЯ КРЪГ НА СТРАДАНИЕТО
– повтарянето на уводната строфа на втори фрагмент
– повторение на наречието „пак“ и епитета „вечна“
В последния фрагмент на „Зимни вечери“ се налага внушението, че спасение от омагьосания
кръг на страданието няма. Лирическият говорител пряко изразява това с повтарянето на
уводната строфа на втората част в началото на последната, и то със съединителното „и пак“.
Той върви „край смълчаните хижи“, „вечната бедност и грижа“ отново го „гледат през
мътни стъкла“. Появяват се и песните, но сега те са „злорадствени“.

8. ДОМИНИРАЩИ ЧУВСТВА – страдание, потиснатост, самота, враждебност

КАРТИНИТЕ НА СОЦИАЛНОТО СТРАДАНИЕ

В ОТДЕЛНИТЕ ФРАГМЕНТИ

1. РАЗРУШЕНИЯТ СЕМЕЕН СВЯТ – във ІІ фрагмент

Налице е трагическо несъответствие между традиционната представа за дом и
семейство и обстановката и взаимоотношенията в „къщурка позната“.
Всеки елемент от тази картина е отрицание на традиционното му възприемане.

♦ Домът не отговаря на представата за уютно пространство, където човек се чувства

защитен. Умалителното съществително „къщурка“ не предизвиква умиление, а акцентира
върху бедността, чийто отпечатък е експресивният (изразителен) детайл „Завесата мръсна,
продрана“, разкриващ потискащата атмосфера, в която живее семейството.

♦ Слухова представа за страданието

Злокобната тишина на нощта е разкъсана от пиянските ругатни на бащата,
сърцераздирателните писъци на децата и риданието на майка им.

♦ Взаимоотношенията в семейството
Трайно настанилата се нищета в този „дом“ е превърнала членовете на семейството във
врагове. В тази картина главно действащо лице е бащата: „завърнал се вкъщи –
безхлебен“. Инверсията в цитирания стих, както и силната обособеност поставят
лирическото ударение върху епитета. По този начин се изтъква разминаването между
представа и действителност – бащата, призван да се грижи за прехраната на семейството
си, не е в състояние да осигури дори най-необходимото за оцеляването му – хляба.
Единственият изход, който вижда за себе си, е пиянството като средство да забрави болката
си. Нещастието обяснява, но не може да оправдае грубостта на бащата. Размаханите му в
закана ръце са безсмислен, отчайващ жест на протест срещу социалната участ. Трудното
всекидневие, липсата на перспектива стават причина за отчуждаване на човека от най-
близките му и превръщането им в жертви.
Налице е една драма, чиито невинни жертви са майката – даряваща живот, и децата –
символ на живота и неговото бъдеще.

2. ДЕНОННОЩНИЯТ ТРУД НА ЧЕРНИТЕ КОВАЧИ – в ІІІ фрагмент

Сякаш в отговор на плача на майката и децата (от втория фрагмент) се чува звънът от
работата на циганите ковачи. Дори през нощта хората работят и стоманата съска в алени
ХРИСТО СМИРНЕНСКИ – „ЗИМНИ ВЕЧЕРИ“ 5
пламъци. Човек ги приема по-скоро като даденост. Съдбата им е неизменна и винаги ще е
скръбна. Присъствието на тези „черни ковачи“ в художественото пространство на зимната
вечер е конкретен повод за нова тъга. Те се опитват да оцелеят в този свят на страдание и
отчаяние.

Първоначално читателят може да се заблуди, че образите на трудещите се ковачи внасят

оптимизъм и надежда в града на злото, но чрез анафоричното повторение в риторичните
въпроси: „Пак ли са старите цигани? Пак ли по тъмно коват?“, се внушава, че те са
лишени от почивка, което ги обезличава и лишава от пълноценно съществуване. Епитетът
„черни“, с който са определени, се свързва с мъката и страданието, на които са обречени,
защото са принудени денонощно да се борят за своето оцеляване. Огнените цветове (жълт,
червен) се свързват с живота, светлината и топлината, които са в контраст с усещането
за безнадеждност, което се налага в цялата творба. Но пламъкът е „разкъсан и блед“,
„снопчета пламък трептят“ – внушението е за тлеене, гаснене.

3. СЛЕПИЯТ СТАРИК И НАТОВАРЕНОТО ДЕТЕ – в ІV фрагмент

В света на социалната несправедливост най-нуждаещите се от грижи и любов са най-
нещастни, лишени от възможност за избор. Детето е принудено да работи, да поеме товара
на отговорността за собственото си оцеляване. То е лишено от детство, от дом, от любов.
Неслучайно в този средищен за творбата фрагмент са представени именно тези два човешки
образа – те символизират началото и края на човешкия живот. В образа на стареца се
оглежда бъдещето на детето. Оприличени на „незнайни силуети“, които „бавно, бавно се
разтапят“, героите като че ли са се превърнали в сенки на човешки същества, които живеят
на границата между живота и смъртта. Животът им се влачи безнадеждно равен до самия си
край. Образите на двамата страдалци утвърждават идеята, че в света на злото човекът е
обречен от раждането до смъртта си на страдание и бедност. Усещането за безизходица се
потвърждава и от метафората „пленници на орис вечна, зла“, с която са характеризирани
героите.

4. БЕЗВРЕМЕННАТА СМЪРТ НА МОМИЧЕТО – в VІ фрагмент

Ако до този фрагмент смъртта се усеща като присъствие най-вече чрез епитета „черен“
(„черна гробница“, „черни ковачи“, „черен мрак“), тук тя вече е реалност. Налице е
поредното трагическо несъответствие в творбата – животът е преобърнал своя обичаен
ход, защото родителите погребват децата си, а с тях и своите надежди за по-добър
живот. „Жълтата гостенка“ – туберкулозата, е отнела живота на едно нежно момиче в
разцвета на младостта му и го е превърнала в ледено цвете.

За втори път в творбата читателят надниква в един от домовете на страдалците от крайния

квартал. И в него трайно са се настанили „вечната бедност и грижа“. Експресивните
детайли „стените голи“, „детенце дрипаво“ за пореден път акцентират върху мизерните
условия на живот, които превръщат неговите обитатели в жертви на социалната
несправедливост. В този дом бащата липсва, негова господарка е смъртта. Образите на
ридаещата над ковчега старица и молещото се пред иконостаса дете внушават безсилието на
хората да променят своята „орис вечна, зла“.

ХРИСТО СМИРНЕНСКИ – „ЗИМНИ ВЕЧЕРИ“ 6

5. БЕЗДОМНИТЕ ДВЕ ДЕЦА – в VІІ фрагмент (прилика и разлика с другите във ІІ, ІV
и VІ фрагмент)
Образите на страдащите деца, толкова често срещани в поезията на Смирненски, се
възприемат като упрек към обществото, създало условия за трагичната им участ.
Последната картина на страданието рисува съдбата на две бедни деца – братчета на
Гаврош. Те, спрели за миг отдих до едва мъждукащия фенер, сякаш търсят закрила и утеха
от малкото светлина, която той им дава. За целия си кратък живот те не са видели нищо
друго освен мъка. Ако във втори и шести фрагмент те, макар и нещастни, имат подслон и
разчитат на някаква родителска грижа, тук улицата се е превърнала в техен дом – студен,
несигурен, криещ опасности и злини. В последния фрагмент те са абсолютно сами, лишени
са от дом, от човешка закрила, борят се с непосилния товар на оцеляването си. Скръбта
трайно е обсебила техните души, тя прозира в техните очи. Внушението за мимолетния
детски живот е постигнато чрез образен паралелизъм и низходяща градация на глаголите в
стиховете: „и трепнат, угаснат и блеснат / над затвора двете звезди“. В града затвор двете
деца са обречени, приличат на гаснещите звезди, озарили за миг със своя блясък небето.

АЛЕГОРИЧНАТА КАРТИНА НА ПОГУБЕНИТЕ НАДЕЖДИ И МЕЧТИ

В картината, очертана от последните две строфи, ясно се разграничават две части. Първата се
отнася към синонимните определения на снежинките: епитетите „сребристи“, „бели и
чисти“; глаголите „въртят се“, „бликат“, „прелитат“, „поронват се“; сравненията „сякаш
потрошена слюда“ и „блестят кат кристал“. Втората част от картината (последният стих)
е лаконична и е поантата на поетическия цикъл. Светлите пориви, мечти и надежди са
омърсени. Пред децата няма бъдеще. Раждайки се невинни, чисти като снежинки, те са
обречени на страдание и нищета. Бляновете са мимолетни, подобно на топящите се
снежинки, които удивляват двете деца, но реалността е убийствено жестока и погубва най-
красивите мечти. Чистите детски души ще загинат в нечовешките условия на живот. Снегът
и неговата белота се оказват символ на един непостижим идеал.

И сякаш потрошена слюда,

снежинки край тях се въртят
и в някаква смътна почуда
децата с очи ги ловят.

А бликат снежинки сребристи,

прелитат, блестят кат кристал, поанта
поронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал.

речник на непознатите думи:

слюда – полупрозрачен стъкловиден минерал, който лесно се цепи на люспи
идеал – висша цел, блян, съвършенство, образец
блян – мислен образ на нещо, създадено от въображението, което е силно желано; мечта,
копнеж.
лаконичен – който се отличава с краткост, немногословност и изразителност
алегория – поетически образ, който се създава, като се описва един конкретен предмет, а се
подразбира друг; иносказание.

ХРИСТО СМИРНЕНСКИ – „ЗИМНИ ВЕЧЕРИ“ 7

 ПОСЛАНИЯ И ИДЕИ

В поетическия цикъл „Зимни вечери“ Христо Смирненски създава цяла поредица от картини,
които са част от един привидно разнолик, но всъщност единен свят на злото и
безнадеждността. Тази творба от последната зима на поета е обобщение на представите за
жестоката и безпощадна същност на несправедливо устроения свят, който отнема
правото на щастлив и пълноценен живот.

ПОЕТИКА (ИЗРАЗНИ СРЕДСТВА ЗА ПОСТИГАНЕ НА ВНУШЕНИЯТА)

♦ Единство на реалистична предметност и символистична игра със словото – в

характерни за символистичната поетика метафори и сравнения поетът влага ново,
реалистично съдържание.

♦ Звукописът – редуващите се асонанси (повторения на гласни звукове) и алитерации

(повторения на съгласни звукове – ж, ш, з, с, т), създават музикална оркестрация на стиха,
много характерна за Смирненски.

Струят се без ред бледожълти петна

от прозореца в скреж,
и – разкъсващ, зловещ –
през стъклата процежда се плач на жена,
и горят и трептят свещ до свещ.

♦ Глаголните форми в сегашно време подсилват усещането за повторяемост. Създава се

впечатлението, че представените човешки драми са пределно познати като ситуация и
декор, разиграли се и разиграващи се много пъти навсякъде по света.

ХРИСТО СМИРНЕНСКИ – „ЗИМНИ ВЕЧЕРИ“ 8