Андриана

Силата на любовта в разказа ,,Шибил”

Есе

Истинската любов е неизмерима сила. Когато човек обича и се чувства

обичан, за него всички граници изчезват- невъзможното става възможно.
Любовта е най-силното чувство на този свят, което е способно да
преобразява хората по вълшебен и красив начин.

Силата, която движи хората, която направлява животите им и ги подтиква

да извършат нещо красиво и добро, е именно любовта. Когато човек се
влюби, той става по-добър, по-щастлив. Готов е за промяна в името на
истинската любов.

Любовта е лъч надежда, светла радост и дори сладко опиянение. В нея

се намира смисълът на нашето съществуване. Тя ни изпълва с
неподозирана енергия, вдъхва ни вяра и сила да се борим с трудностите в
живота. Веднъж попаднали в прегръдката на любовта, ние започваме да
усещаме нейната пленителна и преобразяваща сила. Тя отваря очите ни за
красивото и доброто, омагьосва ни и възражда мечтите ни.

Понякога любовта изглежда като приказка. За съжаление обаче не

всички приказки имат щастлив край. И въпреки това любовта отново е по-
силна от нас. По-силна е дори от смъртта. Пример за трагична, но в същото
време неугасваща любов е тази на Рада и Мустафа- герои от разказа
,,Шибил’’.

В Йовковия разказ красотата и любовта са разкрити като магия, като

сила, която може да промени дори закоравялото сърце на един хайдутин.
Шибил тръгва по пътя на себепознанието. Той търси отговори за смисъла
на съществуването си. Омаян от хубостта на Рада и озарен от обичта,
Шибил открива в душата си загърбени ценности и пожелава да промени
битието си. Слагайки край на хайдушкия живот, който го кара да върши
злини, да граби и да убива, главният герой претърпява нравствен прелом.
Мустафа извървява докрай пътя, по който тръгва, макар и изборът му да
води до гибелта му.

Завръзка в творбата е появата на Рада и жените в гората, първата среща

между девойката и хайдутина – тя се оказва и повратен момент в
житейския път на Мустафа.Магията на женската красота заслепява
страшния хайдутин. Очите на Шибил улавят хубостта на Рада: „Какво бяло
лице! И тънка в кръста, а полите и широки, като на кукла”. Женското
присъствие поражда непознати за суровия хайдушки живот усещания. За
страшния разбойник девойката е „чудновата бърканица – от жена, дете и
дявол”. Пленен от красотата ѝ, главният герой сякаш оглежда душата си в
очите ѝ: ,, как беше приятно да я гледа човек’’. Осъзнава, че
съществуването му е непълноценно, защото никога през живота си не е
изпитвал любов. Обичта към Рада води до преломи в душата на героя – за
него е минало времето да убива, сега е време да обича.

Шибил загърбва спомените с дружината, кървавите грабежи, които са

извършвали в планината, и отдава живота си на любовта към Рада.
Красотата ѝ променя съществуването му – сънят му вече не е
спокоен: „корав се стори на Шибиля камъкът, на който вечер слагаше
главата си, и тежка му се видя пушката”. Планината също е различна през
погледа му. Отчуждил се от своите, героят става добър и благороден-
вместо да плячкосва, изпраща дарове. Копнежът му да открие обичта го
кара да тръгне към селото, за да се предаде на Велико кехая. Заслепен от
любовта, Шибил не вижда предупредителните знаци: ,,Черен гарван
прелетя над тях и заграка’’. Орли се вият над него ,когато взема решение
да слезе от планината. Той пренебрегва и съвета на майка си.
Единственото нещо, което го води, е красотата на Рада: ,,две очи, които го
гледат, една усмивка, която го мами’’.

Духовният прелом, който претърпява Шибил, води и до промяна на

външността му– „страшният хайдутин” сваля оръжията си, като така се
сбогува със стария си живот. Слага празнично облекло. Появява се в
селото, носещ божигробската броеница, дарена му от бея като знак за
прошка, и червен карамфил в знак на любовта си към Рада. Нравствената
промяна е загатната и чрез смяната на името на главния герой – във
втората част на разказа е наречен Мустафа.
Той идва в селото, за да се предаде и да приеме правилата на общността
заради обичта си към Рада. Любовта между него и чорбаджийската
дъщеря обаче е обречена, защото и двамата нарушават нормите на
патриархалния свят и общността.

Възхитен от красотата на любовта и на външността на Мустафа, беят

сякаш наистина е готов да прости на разбойника, да го приеме в селото
си: „такъв човек не бива да умре!”. Велико кехая обаче не е склонен да
прощава. Това ще накърни честта му. Той не може да види красивото, да
оцени изключителното и вдига червената кърпа – знак за стрелба по
предаващия се.
    Мустафа къса броеницата, дадена му от бея, защото той не е удържал на
думата си. Но в ръцете му остава червеният карамфил- знакът на обичта.
Рада не желае повече да бъде част от коварния капан за залавянето на
хайдутина и изкупва вината си за случилото се, споделяйки смъртта си с
него. Само в смъртта си двамата влюбени могат да бъдат заедно, без да
бъдат разделяни от норми, правила и забрани.

Истинската любов може да преобрази дори най-жестокия и

коравосърдечен човек. Може да възвърне в него усещането за доброто и
красивото. Любовта е магия, която преобразява живота ни и стопля
сърцата ни. Струва си човек да се бори да запази пламъка ѝ вечен.