Елин Пелин

Творчеството на Елин Пелин обикновено се свързва с темата за селото и селския

живот в края на XIX и началото на XX век. Широкият диапазон от преживявания на
човека от село е обект на внимание в разказите на писателя, които поставят акцент на
социалните проблеми, но и на чисто човешките емоции, произтичащи от връзките в
семейството, с приятелите, с общността.
Елин Пелин вижда драмата на социално обременения човек, открива конфликта му с
непознатия свят на града, където нравите са истинско изпитание за чистата селска душа.
Природата в нейната неподправена същност, с тайнствената сила на земята, с
животворното ромолене на водата е един от основните участници в разказите на писателя.
Връзката на човека в природата чрез труда и чрез умението да улавя нейните промени
прави живота динамичен и пъстър. Героите са част от вселенския порядък - сушата ги
мори, но и ги кара да откриват в себе си съпротивителни сили за живот („Ветрената
мелница"), нощта ги кара да търсят уюта на дома („Косачи"), жегата ги кара да бързат с
жътвата и да търсят опора в песните и в любовта („По жътва"). В същото време разказите
на Елин Пелин разглеждат и проблема за самотата на селянина, оставен от държавата на
собствената си съдба и търсещ свои пътища за спасение - чрез чудото на Спасовата
могила („Спасова могила") или чрез забравата, която носи ракията („На оня свят").
Селянинът в творчеството на Елин Пелин е жизнен, енергичен, практичен и оцеляващ
заради своя пъргав ум и опита, който сам е придобил.

НАСОКИ ЗА КОМЕНТАР И ТЪЛКУВАНЕ

„Спасова могила”
Тема: Вярата и надеждата за спасение чрез чудото. Страданието и търсеното спасение.
Заглавие: Насочва към конкретно място, където се развива действието. Превръща
могилата в основен персонаж, от който зависи съдбата на хората. Свързва се с празника
Спасовден, ориентира в пространството и прави асоциация с времето. В метафоричен
план се свързва с представата за надгробна могила и така се прави връзка със смъртта и с
прехода към отвъдното.
Литературен контекст: Темата за вярата и надеждата в творчеството на Иван
Вазов е интерпретирана в контекста на историческото време: в „Под игото", главата
„Новата молитва на Марка" - свързва се с любовта към родината и мечтата на българина за
свобода.
Христо Ботев - вярата в бога на разума е ръководна сила в борбата за свобода и е
упование на човека по пътя му към заветната цел. „Моята молитва", „Борба" - бъдещото
добро е възможно, ако светът преодолее наложените догми и поведе борба срещу
робството в духовен и в социален план.
Пенчо Славейков - вярата в способността на човека да преодолява трудностите и сам да
се справя с изпитанията на съдбата, се свързва с идеята за свръхчовека, който се
доближава до представата за Бога и неговата всемогъща сила.
Йордан Йовков - надеждата кара човека да тръгне по прашните пътища, за да търси
бялата лястовица, която прави чудеса.
 Сюжет: Типичният за Елин-Пелиновите разкази едносъбитиен сюжет, в който акцент
е поставен на очакването за чудо, което да спаси болното дете. Проследява пътя на
Монката и неговия дядо към Спасова могила - място на изцеление за вярващите и
нуждаещите се от чудодейна сила. Диалогът между героите, описанията на природата и
проследяването на мислите на малкото момче предхождат основната случка - смъртта на
Монката.
Герои: Монката - десетгодишно момче, болно, слабо, хилаво сираче, което с учудване
наблюдава света около себе си и се опитва да си обясни стремежа на хората да стигнат до
върха на Спасова могила, за да изживеят чудото на спасението от различни болести.
Доверчиво следва дядо си, въображението му рисува образа на дядо господ, от когото
очаква помощ, но през нощта умира, без да успее да извика дядо си, а душата му се
устремява към майка му.
Дядо Захари - измъчен от живота старец, който прави отчаян опит да спаси внука си,
отвеждайки го на Спасова могила. Опитва се да вдъхне кураж на детето. Вижда колко
много страдащи хора има около тях и прави обобщение, че „няма здрав човек по света".
Той е в ролята на придружител, посредник между детето и Бога. Не успява да види чудото
на изцелението.
Другите селяни - богати и бедни, обединени в общ образ на страданието. Воплите на
болните, гласовете на техните близки създават представа за множество, което търси
спасение и се уповава на Бога.
Пространство и време: Спасова могила - място, за което се вярва, че има
магически сили и там болните ще оздравеят, докоснати от силата на Бога. Извисено
пространство, обгърнато с тайнство и свързано с вярата. Над могилата е небесният свод,
обсипан със звезди, което превръща пространството в своеобразен дом за хората, в храм,
от чийто свод над тях бди Бог.
Параклисът е осветен, малкото му прозорче е ориентир, излъчва надежда за спасение.
Времето е избрано заради вярването, че именно в този ден се случват чудеса -
Спасовден. Изкачването към могилата е вечерта срещу празника, мракът на нощта разделя
хората, дава възможност всеки да остане насаме с болката си. През нощта Монката умира,
символично това е моментът на прекъсване на връзката с реалния свят и преминаването
му в небесното пространство, където е душата на майка му
Конфликти: Социалният конфликт е загатнат, не е изведен на преден план -
бедността е оставила отпечатък върху външния вид на стареца и върху неговото
разбиране, че докторите не могат да се справят с болестта без божията помощ и в същото
време взимат много пари, за да лекуват. Страданието на хората ги изравнява: бедни и
богати търсят спасение на Спасова могила.
Конфликтът между поколенията е трансформиран във взаимодействие, дядо и внуче са
свързани в стремежа си да намерят лек.
Природата също е в хармония с надеждата на хората, излъчва спокойствие и надежда
за чудо.
Мотиви: Пътят; вярата; надеждата; болестта; страданието; нощта; тайнството; Бог;
спасението; второто пришествие; светлината; мракът; сънят.

Особености на художествения стил:

• Едносъбитиен разказ
• Диалози, които изясняват събитията: „- Болните ще оздравеят ли, дядо?
- Всички - всички! - отговори с дълбока увереност дядо Захари. - Може
 сега, може след година, след пет, след десет. Който вярва, ще се спаси."
• Детайли в описанието на героите и на природата: „Браздулици пот шарят
изгорялото лице на стареца..."; „Големите му сини очи, някак страшно отворени..."
• Реторичен въпрос и реторично възклицание: „Защо дядо господ, като дава
здраве на хората, не им го даде още сега?"; „Как му се е доиграло!"; „Сто и двайсет
години!"; „Колко благ, колко добър старец е дядо господ!"
• Сравнение: „Малкото прозорче на параклиса като светло око гледаше в
тъмнината"; „една радост, тиха и кротка като тяхната светлина"; „хората, които лежаха
тъмни и неподвижни като мъртъвци около огньовете"
• Градация: „Кой сега, кой след пет, кой след десет години."; „Наоколо е тъй
широко, тъй хубаво."
• Символ: звездите; могилата; прозорчето; небето
• Опозиция: мрак - светлина; страдание - спасение; отчаяние - надежда; живот -
смърт
• Инверсия: „дядо господ, голям и сърдит"
• Метафора: „чистата му душа"; „сянка на разочарование"; „гореща вяра"
• Епитет: „големи сини жили"; „кривата пътека"
• Разговорна лексика: „браздулици пот"; „болнаво и хилаво сираче"; „краката му
се преплитаха от слабост"; „Глей какво ме питаш!"

Внушения: Отчаянието кара човека да търси спасение чрез чудото. Вярата в Бога е в
основата на ритуали за изцеление от болести. Героите са част от една общност, която носи
белезите на страданието и се уповава на чудото и тайнството. Спасова могила се
превръща в символ на надеждата, там Монката намира смъртта си, но тя не е осмислена
като трагедия, а като спасение. Чудото е осмислено не като част от реалността, а като
своеобразно докосване до невидимото, свързване с изначалното - детето се устремява към
майка си, която никога не е виждало.
Обобщенията на дядо Захари, че „То целият свят е болен, синко. Едни от това, Други от
онова. Няма здрав човек на света.", налага представа за всеобщо страдание. В разказа на
Йордан Йовков „По жицата" е направено същото обобщение от героя. Съпоставката
налага извода за неизлечимата мъка и невъзможността да се намери спасение.
Природата внушава тайнственост и предразполага към очакване на чудо - мракът,
звездите, вечерното сияние, гълъбите, стават част от наложената представа за хармонията
на божия свят.
Краят на разказа внушава примирение със съдбата и оставя отворен въпроса дали
Монката е докоснат от чудото на спасението.
ПРИМЕРНИ ТЕКСТОВЕ И ЗАДАЧИ

Пътят на надеждата

Есе по разказа на Елин Пелин „Спасова могила"

Всяка пролет, когато листата отново покрият дърветата, хората с надежда очакват
топлото време и възможността за спокойни разходки сред природата, сядат на пейките в
парковете и стават по-ведри и усмихнати. Свикнали сме да очакваме добрата промяна, да
вярваме, че дори и когато е най-трудно да живеем, нещата могат да се оправят. След
дълбоките снегове, сковаващите студове, идва слънчевото утро и с него радостта от
кръговрата на живота. Ако прочетем мита за Пандора, ще си припомним тази стара
истина, че след всички злини, които могат да се стоварят върху главите ни, идва
надеждата, че един ден всичко ще бъде наред.
Подложени на изпитания, които животът ни поднася непрекъснато, ние се обръщаме
към близки и приятели за подкрепа, търсим в самите себе си сили да се справим,
поглеждаме към небето, търсим чудото на спасението. А то - спасението, е като изкачване
на висок връх когато достигнем горе, разбираме, че всичко е възможно. Пътят нагоре,
където земята и небето се сливат в нощта срещу Спасовден според вярването на хората, е
в основата на сюжета в разказа на Елин Пелин „Спасова могила". Пътят е търсене на чудо,
очакване то да се случи. Чудото има различни измерения, то се възприема като нещо
необичайно, невиждано - струпването на много хора, които имат една и съща цел, е
видяно от героя на Елин Пелин дядо Захари като такова чудо.
„Дядо Захари гледа и се чуди. Отде се взе тоя народ, това чудо! С кола, с коне, пеши,
отблизо и отдалеч, отвсякъде идат хора и бързат нататък. Между тях какви не, какви не!
Бедняци, дрипави, е оголени меса. Богати, пременени празнично. Всички носят по един
недъг и по една надежда за изцеление." Вярването, че дядо господ ще слезе от небето да
даде изцеление на болните, обединява хората с различно социално положение, изравнява
ги и им отнема стремежа да изпъкнат, да покажат себе си пред другите. Всеки, който носи
в себе си някаква болка, е тръгнал към онова място, където стават чудеса. Болестите и
нуждите са различни, но надеждата, която всеки носи у себе си, е обединяваща сила.
Пътят към могилата е знак за желанието да се намери изход.
В интернет пространството има снимки и видеоклипове на пожарникари, които
изваждат куче от ледените води на една река. Радостта на хората, станали свидетели на
спасяването, показва, че в критични моменти всеки забравя своите грижи и болки и
изживява емоция, която му дава надежда за ново начало. Когато станем свидетели на
такава ситуация, си даваме сметка, че чудото не е само в представите ни за нещо
извънземно, с неясен произход, то е възможно да се случи зад ъгъла, да е в един
неочакван, но спасителен за някого жест, в разминаване с трагичен инцидент. Когато се
докоснем до такова чудо, разбираме, че има надежда, само трябва да вярваме в това.
Разказът на Елин Пелин „Спасова могила" завършва със смъртта на Монката, но
описаното състояние на момчето преди смъртта внушава представата, че душата му е
намерила покой. Последните картини, които мисълта на детето чертае, са светли, в тях
дядо господ е старец с патерица, съвсем земен и реален, излъчващ доверие. Той подава
ръка и повежда Монката нагоре, за да се срещне с майка си. Самото изричане на думата
„мамо" носи емоцията на сливането с нещо ценно, докосване до сакралното. Пътят на
надеждата се оказва, че води не към физическото оздравяване на детето, а до духовното
успокоение.
Пътят нагоре към могилата, където се очаква чудото на изцелението, извежда още
по-нагоре, към небесните селения. Така разказът налага извода, че спасението невинаги е
възможно в реалността, но самият стремеж да се намери изход от всяка заплетена
ситуация, е знак, че човекът е жив, търсещ, опитващ. Докато върви по пътищата на
спасението, всеки изживява своите светли и тъжни мигове и приема факта, че в света има
баланс между доброто и злото.
Ако се върнем към съвременната ситуация със световната пандемия, ще си дадем
сметка, че човечеството не е спряло да се стреми да излезе от кризата. Различни са
пътищата на надеждата - учените търсят лекарството, вярващите се уповават на Бога,
други се изолират вкъщи и чакат болестта да изчезне. Всеки се надява, че ще се случи
чудото и ще се върнем към живота си такъв, какъвто го познаваме преди епидемията. Ясно
ни е, че над главите ни винаги ще тегне някаква заплаха - пожари, наводнения,
разрушения, но без надежда, че животът продължава напред, няма как да преодолеем
трудностите.
Има един момент от разказа „Спасова могила", в който Монката гледа звездите и се
усмихва, защото чака някъде между тях да се появи дядо господ - спасението. Дядо Захари
му е внушил надеждата, че това ще е чудото на неговото изцеление. Старият човек със
своя житейски опит знае, че на всеки е нужна вяра в чудеса. Когато всички други пътища
са довели до задънен край, тогава остава само надеждата, че някаква висша сила ще реши
проблемите ни. Този мотив е развит и в разказа „По жицата" от Йордан Йовков.
Пътуването на едно семейство по прашните пътища на Добруджа е към онова място,
където се е появила бялата лястовица - символ на надеждата за спасение. И в двата разказа
хората са достигнали до оня момент, в който единствено чудото може да промени съдбата
им.
В един разказ на 0'Хенри - „Последният лист", болното момиче вярва, че животът му
ще свърши, когато от лозницата падне и последният лист. Добротата на един художник,
който рискува и губи собствения си живот, го кара да нарисува един лозов лист, който
няма как да падне в студените есенни дни, и така спасява болната. Надеждата, че и на
следващия ден листът ще е на мястото си, дава живот. Жертвата на художника е имала
смисъл, защото един млад човек е спасен.
Различни примери могат да се посочат за пътищата на надеждата - самият път е
спасение, защото, докато човек го извървява, вярва, че животът ще се промени към добро.
Дали ще изкачва Спасовата могила, или ще върви по прашната земя на Добруджа, дали ще
гледа едно лозово листо, или ще се опита да спаси давещо се куче, някой достига до оня
момент, когато открива, че „светът е голям и спасение дебне отвсякъде".

Страданието и търсеното спасение според разказа на Елин

Пелин „Спасова могила"

Интерпретативно съчинение
Пък хора, хора! От всички страни, по всички пътеки идат хора един през друг,
настигат се, заминават се, все към оная висока, стръмна и островърха могила, Спасова
могила. Вижда се кичестият стар дъб на върха и малкото бяло параклисче до него. По
голата зелена стръмнина плъзнал свят като мравуняк. Дядо Захари гледа и се чуди. Отде
се взе тоя народ, това чудо! С кола, с коне, пеши, отблизо и отдалеч, отвсякъде идат
хора и бързат нататък. Между тях какви не, какви не! Бедняци, дрипави, с оголени меса.
Богати, пременени празнично. Всички носят по един недъг и по една надежда за
изцеление. Някои с пречупени кръстове се влачат като змии, други на кокили, трети с
мръсни рани по тялото. Слепи, сакати...
- Дядо, къде отива тоя народ? - пита болният Монка.
- Всички там отиват, чедо.
- Всички болни ли са, дядо?
- То целият свят е болен, синко. Едни от това, Други от онова. Няма здрав
човек на света. Гледаш, тялото желязно, я душата - гнила.
От върха се понесе тихо черковният глас на дървеното клепало и се разля като
благословия по цялата зелена околност.
Дядо Захари седна уморено край пътя и въздъхна:
- Прекръсти се, чедо!
Монката откопчи ръце от шията на дяда си, па и двамата дълго се кръстиха, седнали
в зеления бурен край пътя.
-Дядо, искам да походя.
- Слабичко си, момченцето ми, ще се умориш.
- Искам да походя, бе дядо - настоя плачливо Монката.
Дядо Захари го повдигна грижливо и като го улови за ръка, тръгнаха пак. Монката,
десетгодишно момче, болнаво и хилаво сираче, тръгна край дяда си като сянка. По
бледото му сухо лице се прозираха големи сини жили, краката му се преплитаха от
слабост, ръцете му висяха като клечки. Големите му сини очи, някак страшно отворени,
се въртяха навред и с едно умилено учудване следяха ту птичките, които мълчаливи
прехвръкваха към гнездата си, ту гривите гълъби, които чезнеха във вечерното сияние
към тъмната кория на запад, ту златните мушички, които жеркаха като водни капки
във въздуха.

В българската литература темата за страданието има различни измерения - в

творчеството на Христо Ботев и Иван Вазов основно е свързана с историческата реалност
- робската участ на българина и потиснатата му воля за свобода. В края на XIX и началото
на XX век страданието като състояние на самотно отделяне от общността е в основата на
символистичната поезия на Яворов и Дебелянов. През 20-те години на XX век
Смирненски и Гео Милев поставят акцент на социалните проблеми, които оставят следи
върху физическото и духовното състояние на човека, който търси спасение чрез
революционни действия. В контекста на социално ориентираната литература се вписват и
разказите на Елин Пелин на теми от селския живот, белязан със страданието, следствие от
непреодолимото разминаване между държавата и обществото. Героят в тези разкази е
жизнелюбив, обича земята и не се бои от труда, шегува се със своята неволя и търси
начини да се спаси от надвисналите над него беди. Той не се предава дори и когато
положението стане непоносимо, и търси помощ не от държавата или от представителите
на модерния живот, а от Бога, от оная висша сила, която според страдащия може да върши
чудеса, както става в разказа „Спасова могила".
В разказа е интерпретирана темата за болката и страданието на човека и на света и за
стремежа към изцеление. Изравнени в социално и възрастово отношение чрез
потребността да намерят спасение, хората са видени като едно цяло с мястото на
тайнството - Спасова могила. Пространството приема функцията на общ дом, в който има
място за всеки и всеки може да бъде докоснат от чудото на божията благословия. Разказът
показва реалистично невъзможността да се намери цяр за всяка болка, налага извода, че
невинаги може да се достигне до спасение, но вярата и надеждата крепят човека по
неговия път.
Началото на разказа „Спасова могила" поставя акцент на двамата основни персонажи -
Монката и дядо Захари. Старецът, който крепи на раменете си болното си внуче, събира в
себе си чертите на страдащия човек, цял живот търпял мъките, грижил се е за близките си
и ненамерил изцеление за себе си и за тях. „Изгорялото лице на стареца" и „опънатата му
от напрягане шия" са белези, оставени от живота. Въпреки своята възраст и немощ, героят
упорито върви към върха на Спасова могила, за да намери лек за болното дете. По пътя
нагоре той обяснява на Монката света, който го заобикаля. Обобщението „То целият свят е
болен, синко." е следствие от опита на стария човек. Фактът, че и бедни, и богати вървят в
една посока, налага представата за изравняващата сила на болестта. Социалните различия
губят смисъл пред необходимостта да се намери спасение.
В контекста на разказаната история болестта има и метафоричен смисъл освен
конкретен. От една страна, тя е причина точно в нощта срещу Спасовден хората да поемат
към малкото параклисче на върха на могилата, където според народното поверие се
случват чудеса. От друга - болестта, от която според дядо Захари страда светът, е символ
на обществени и социални проблеми, които довеждат човека до духовни и физически
болки. Думите на дядото: „Гледаш, тялото желязно, а душата - гнила." внушават
разбирането за проблеми в ценностната система, за конфликт между истинско и фалшиво,
както и за невъзможността да проникнем зад външното и да разберем истинската същност
на някого. Така мотивът за болестта и страданието разширява значението си и спасението
става необходимост, мечта, заради която човек трябва да извърви дълъг път към чудото на
Спасовден и към разбиране за състоянието на другия.
Диалогът между дядо Захари и Монката разкрива надеждата, че независимо кога ще се
случи, спасението, идващо от висша сила, все пак ще дойде някога. Вярата, че кръстният
знак, сънят под звездите и бягството от Спасова могила на сутринта ще донесат
изцеление, е част от спасението на човека, защото дава надежда. Разказът налага
представа за Бога като за един обикновен старец, подкрепян от ангелче, което е типично за
начина, по който Елин Пелин интерпретира библейските образи и мотиви. Земният
характер на видението не развенчава образа на всевиждащия милостив Бог, а го доближава
до детската фантазия и го превръща в реалистичен персонаж. Така вярата в него е искрена
и очакваното спасение изглежда възможно.
Елин Пелин разкрива трепетите на детската душа, която не може да чака спасението да
дойде след двадесет години, а иска сега да се случи това. Страданието на болното дете се е
отразило върху неговото физическо състояние - краката му се преплитат от слабост,
ръцете му са слаби като клечки. Въпреки това Монката иска сам да изкачи могилата, иска
да бъде един от всички, които го правят по този начин. Това е знак за опита му да
надмогне болката. Радостта му от гледката наоколо, докосването до красотата на
природата, която дава тласък на въображението, говорят за несломимата жажда за живот.
Проследявайки вълнението на детето при вида на звездите, обсипали небето през нощта,
писателят откроява един детайл - усмивката. Сравнението на звездите с „живи детски
очици" прави връзка между героя и света наоколо и усмивката става част от това сливане.
Страданието отстъпва пред усещането за докосване до нещо истински красиво и извисено.
Смъртта на Монката е тъжен, но реалистичен финал на неговия живот. Разказът
внушава идеята, че не всяка болест може да бъде излекувана и не всеки може да бъде
спасен. В същото време изживяването на срещата с Бога и пътят към майката,
присъстващи в съня на детето, са като изпълнена мечта, станала възможна благодарение
на усилията да се достигне до това магично място - Спасова могила. Спасението не е в
реалността, но е душевно преживяване.
Чрез съдбата на Монката и дядо Захари Елин Пелин разглежда проблема за
ненамерения изход за човека. Този проблем стои и в основата на разкази като
„Мечтатели", „Напаст божия", „Закъснялата нива". Когато спасението не идва нито от
държавата, нито от Бога, човекът сам взема съдбата си в ръце и решава проблемите си,
както може. В разказа „Мечтатели" циганчето Рустем търси разковничето, за да си върне
любовта на Акима, но в разговора с чичо Горан разбира колко страдание и трудности има
по света. Въпреки нерешимите заплетени ситуации в живота на селяните, Елин Пелин
утвърждава жизнелюбието на своите герои, показва, че страданието не може да сломи
волята им за живот и любовта им към земята.