Елин Пелин - 1877 – 1949

“Спасова могила”
1.Творческа история на разказа “Спасова могила”, жанр и тълкуване на
заглавието
Жанрът - разказ с притчов характер.
Паратекст - тълкуване на заглавието - насочва към ключова идея, но и
визира канкретна месност, свързана с народно поверие.
Спасова могила е местност, намираща се близо до родното село на Елин Пелин.
Представлява възвишение в полите на Средна гора с красива панорама във всички посоки и
малък параклис в най-високата част, параклисът се нарича “Възнесение Господне”, а храмовият
празник е Спасовден.

• Така заглавието придобива своята географска конкретика, но въздейства

и чрез символно-метафоричния си контекст:
• епитетът “Спасова” отвежда към представата за спасението на човека от
тегобите на земното му битие и духовното му извисяване над нетленното;
• съществителното име “могила” има двойствена символика - от една
страна, то е свято място и се свързва със значенията на възвисяването чрез
аналогията с Елеонската планина, където Божият син се отделя от земното и
се възнася към небесното; от друга страна обаче, препраща към
метафоричните значения на народната могила - към тленността, пръстта в
смъртта = Спасението от земните мъки може да се намери само в смъртта.
Така още в паратекста се очертава посланието за земните страдание на
човека и спасението от тях чрез преминаване в света на вярата и
надеждата, във вечния божествен свят на хармония и светлина. Текстът на
разказа следва донякъде библейския сюжет за живота, страданията,
възкресението и възнесението на Исус Христос от Новия завет на Библията.
Самата случка е предадена в своята хронологична последователност - без
ретроспекции и графично обособяване на епизодите.
2. Сюжет и герои.
Героите са характеризирани чрез портретна, речева и най-малко чрез
действена характеристика.
Акцентът е върху портретните им характеристики - подчертават умората,
бедността, болестта, безпомощността у двамата.
Въплъщават образа на обикновения слаб и уязвим човек, чийто живот е
преизпълнен със страдания и нещастия, но у когото надеждата не е
угаснaла.
Героите са дядо и внуче:
• Името на стареца е Захари, а то поражда асоциации с благост и доброта,
като в превод от иврит означава “Бог помогни”.
• Монката е съкратено име на Симеон, звучи по детински наивно и
благозвучно, в превод от староеврейски означава “изслушване,
изпълняване на молитва или желание от Бога”. Имената изразяват
същността на персонажите - дядо Захари вярва в силата Божия и се уповава
в нея, а малкото момче е изпълнено с мечти и се надява Господ да ги чуе.
• Дядо Захари не си задава въпроси, не се съмнява, не търси истината. Той
ще приеме смъртта на Монката с мъка, но и с примирение – „Бог дал, Бог
взел“. Така както приема с примирение и социалната несправедливост.
Както приема с недоверие човешкия прогрес и модерността – докторът не
може да направи нищо без Божията воля.
• Надеждата, която дядо Захари храни, също е механистична – той вярва в
чудото, но ако то го подмине, ще се успокои с убеждението, че пътищата
Господни са неведоми.
• Дядо Захари е традиционен патриархален човек, изповядващ обичайната
религиозна вяра. За него светът отдавна е получил своето разумно
обяснение, в което той нито за миг не се усъмнява. Той твърдо вярва в
правилността на божествената промисъл, макар и да признава, че на
човека не е дадено да знае каква е тя. Тази негова убеденост му помага да
живее и да понася търпеливо нещастията, но в същото време прави вярата
му някак битова, примиренческа.
Съвсем друг е случаят с Монката. За разлика от дядо си той не е твърдо
убеден в нещо – задава въпроси, съмнява се, люшка се между надежда и
отчаяние, между страха от сърдития Бог и дяволите, от една страна, и
доверието към добрия старец “дядо Господ” и малкото ангелче – от друга.

• Монката се пита не е ли възможно докторът да му помогне, и то да му

помогне по човешки, без да им взема пари. Монката е този, който изпитва
разочарование пред перспективата дълги години да чака Божия воля.
• Монката наблюдава с учудване и тревога непознатия свят наоколо,
неговите коси настръхват от болезнените охкания на страдащите. И точно
заради това негово неспокойствие неговата вяра е жива и искрена, а не
механична, Монката е този, който успява да намери хармонията. Не да се
примири със смъртта, а да види възможността, която тя му дава да се
съедини с майка си. С тази, която го е родила, но която той не познава и
чието име никога не е произнасял.
Затова и преходът му към смъртта не е страшен и болезнен, а е светъл и
радостен.

Важно място в творбата взема и образът на човешкото множество. Той е

представен в два плана :
• “дневна” картина, с изброявания и детайли в полупряката реч на дядо
Захари : “С кола, с коне, пеши, отблизо и отдалеч, отвсякъде идат хора и
бързат нататък.
Между тях какви не, какви не! Бедняци, дрипави, с оголени меса. Богати,
пременени празнично”;
• “нощна” картина, в която преобладава отчаяното, призрачното, близостта
до смъртта - “В тъмнината се мяркаха мълчаливо и тайнствено човешки
сенки като призраци, които внезапно никнеха из земята и пак потъваха в
нея.”
• В самия финал на разказа повествователят преплита двете картини,
“Мъже, жени, деца, слепи, сакати, едни с патерици, други по ръце, с кола, с
коне - всички бягаха и чезнеха като призраци.”, превръщайки образа на
човешкото множество в пълноправен герой на творбата.
3. Композиция.

Композицията на разказа е двуделна - първата, по-обширната част, насочва

вниманието към тежката земна участ на болното сираче, лишено от
истинско детство, от радост, от игри. Смъртта обаче го спасява от
страданията, душата му възкръсва за радостта и щастието чрез никога не
изпитаната досега майчина милувка и се възнася в селенията на отвъдното,
божественото - това е втората по-кратка част от разказа.
Експозиция
Разказът започва в експозиционната си част с характерна особеност на
прозата на Елин Пелин - с въвеждане на главните герои чрез щрихи в
описанието им: “Дядо Захари върви полека и крепи на гърба си малкия
Монка. Той е скопчил сухите си ръце около шията му и безсилно се е
отпуснал. Браздулици пот шарят изгорялото лице на стареца и мокрят
опънатата му от напрягане шия. Ръчичките на Монката го душат и мъчат
тъй, че пред очите му минават кървави мъгли, но той върви полека и
грижливо крепи товара си.” Те са част от множеството, устремено към
чудото, към островърхата могила: “Бедняци, дрипави, с оголени меса.
Богати, пременени празнично. Всички носят по един недъг и по една
надежда за изцеление.”

Завръзка
Изкачването нагоре на множеството и диалогът, който е сюжетотстроящ, са
завръзка - разкрива се емоционалното състояние на героите и ценностите,
които ги крепят.
Проблемът е въведен - “- То целият свят е болен (…)Гледаш, тялото
желязно, а душата - гнила”.
• Диалогът въвежда проблема за страданието както за множеството, така
и за болното 10годишно момче. Наред със страданието именно чрез
диалога се очертава и мотивът за вярата и надеждата: “...като заспят
всички, дядо господ ще повика едно ангелче да му носи патерицата и ще
му каже - хайде! Ще се спуснат мълчаливо там отгоре, измежду звездите, и
полека-лека ще слязат долу. Ще мине дядо господ между тоя народ, дето е
тук, тихо, никой да го не чуе, никой да го не види, и ще каже изцеление на
всички.”

• Думите на дядо Захари са пропити с чиста вяра в Божието милосърдие,

момчето все още трудно разбира необяснимото. Полупряката реч на
Монката: “Всички, всички ще оздравеят. Кой сега, кой след пет, кой след
десет години. Защо дядо господ, като дава здраве на хората, не им го даде
още сега. Утре всички да се върнат здрави. Ето, дядо Захари се измъчи да го
донесе тук, а пък той може да оздравее чак след десет години” разкрива
детската непосредственост и нетърпение за избаление.

• Двамата герои възлагат на тоя всесилен изцелител, за когото нищо не е

невъзможно, своите надежди. За дядо Захари са характерни християнските
добродетели и нравственост - любов към ближния, смирение и търпеливо
очакване да се изпълни Божията воля. Нищо не разколебава неговата
увереност - нито страданието, нито отдалечаването на спасението.
• Жадният за живот Монка желае обаче чудото да стане в настоящето и без
да губи вярата в Бог, търси изход и другаде - помощта на лекарите, които
могат да се справят с болестта “отведнъж”. Чрез репликата на момчето
повествователят подчертава социалните измерения на разглежданите
въпроси, като загатва за разделението в обществото на бедни и богати:
“Наистина, всички казват, че докторът искал много пари, но човек, като му
се помоли, може и с по-малко да мине”. Обикновено в разказите на Елин
Пелин героите са социално детерминирани(определени,обусловени от...),
но тук на преден план не са социалните, a универсалните проблеми.
Използваният детайл - Монката “се държи здрав и радостен заръката на
"дяда господа” - подчертава доверието на изстрадалото сираче в
милостивия Бог, надеждата че той ще го спаси.

Кулминация

Смъртта на 10-годишния герой е представена в приказен, фолклорно-

митологичен план; независимо че е далече от дядо Захари, Монката не се
чувства изоставен, самотен и тъжен, защото е почувствал Божието
присъствие, закрилата на човеколюбивия Бог. Именно срещата с майка му
е кулминация в разказа: "Ето ги по-високо, по-високо — земята остана
някъде си.
— Мамо — вика за пръв път той, — мамо!"
• Финалът, от една страна, представя страшното лице на смъртта,
образуване чрез експресивни епитети - Монката е ‘"неподвижен и студен”,
“стихо склопени очи”; от друга страна, лицето му e озарено от ”чудна
детска усмивка”, защото се сбъдва мечтата на момчето да види своята
майка.

Развръзка
Докато другите хора бягат “надолу като луди”, за да оставят на могилата
своите болести, душата на детето се издига нагоре, към високото
пространство на Божията благодат.
Смъртта на детето е утеха, преодоляване на бедността, болестта и
сирачеството, тя е сбъдване на надеждите. Смъртта носи утеха - тя е
естетизирана, красива смърт без страдание. Чрез дълбоката религиозна
вяра в смъртта е пътят към сбъдването на надеждите.
Смъртта е преодоляване на страданието, на болестта на сирачеството:
“Щом слезе, той отиде право при Монката, улови го за ръка и му каза бъди
здрав и ела с мен да те заведа при майка ти. Монката никога не е виждал
майка си. Той тръгна с дяда господ към небето, към звездите. Наоколо е
тъй широко, тъй хубаво. Нейде се чуват песни, трептящи като медни
звънчета. Монката върви с дяда господа и му е леко, му е радостно, че ще
види майка си. Ето ги по-високо, по-високо - земята остана някъде си.”
4. Теми – страданието и спасението

Темата за болестта е основна в разказа - нейният образ е максимално

обобщен.
• Монката е “болнаво и хилаво сираче”, в творбата липсва уточнение от
какво боледува и защо умира детето;
• болестите в събралото се множество са неизброимо различни;
• болестта е способна да внушава различни неща - милост и скръб за
съдбата на малкото момче, но и откровен ужас в детайли като “оголена
маса”, “някои с пречупени кръстове се влачат като змии, други на кокили,
трети с мръсни рани по тялото…”;
• Болестта се оказва всеобхватна чест в метафоричното си разрастване от
тялото към душата в думите на дядо Захари: “- То целият свят е болен,
синко. Едни от това, други от онова. Няма здрав човек на света. Гледаш,
тялото желязно, а душата - гнила.”
Надеждата като последица от вярата на дядо Захари е абсолютна - гореща
вяра; тя е толкова силна, че дори приглушава социалното противопоставяне
между доктора и Господ, между науката и религията, което е и
противопоставяне между богатите и бедните.
Разказът представя вярата в нейното всекидневие сред обикновените хора.
Чертите на народното битово християнство са най-очевидни в картината на
празника и образа на Бог.
5. Основна тема -има спасение от земните страдания и то е в надеждата и
вярата
6. Проблеми – Човекът, безпомощен пред болестите на духа и тялото, търси
спасение единствено в Бог.
7. Конфликти :
- между тялото и духа
- между земното(мъка,страдание) и
небесното(утешение,светлина,спокойствие)
8.Ключови образи(топоси)- могила,параклис,кръст

Празникът

Възнесение Господне е голям християнски празник, който се

чества на 40-ия ден след Христовото Възкресение. Дотогава
възкръсналият Исус се явява на учениците си и ги напътства, а на
този ден се възнася на небето и отива при своя Отец; повече не
може да бъде видян чак до деня на Второто пришествие -
Апокалипсиса, когато отново ще се яви, за да съди мъртвите.
Народното име на Възнесение Господне е Спасовден - ден на
спасението, и в старите обичаи празникът не е само църковен.
Нощта на Спасовден трябва да се прекара в местност, където расте
росен. Най-важният обичай е ходене на росен, оставя се храна и
вино, ризи, кърпи за русалки - защото росенът е диво цвете, с
което се кичат русалките - народното име на самодивите, и чрез
него те лекуват болните.

В разказа е изграден образ на празника Спасовден, който не

съвпада нито с каноничния, нито с народния празник. В него
липсват храната, виното, даровете за русалките, които лекуват с
цветето росен; от традиционните черти на народния празник е
запазен само обичаят за предутринното бягане от изоставената на
мястото на пренощуването болест. ЕлинПелиновата творба се
придържа към християнското и коничното в празника чрез
безусловната вяра на дядо Захари и детските представи на
Монката за Бог; но пък църковната институция липсва или поне е
изцяло лишена от конкретни човешки образи. Образът на
църквата е метонимичен - той е наличен само в звука на
клепалото и в прозорчето на параклиса, както внушението на тези
детайли не са еднозначни - то е раздвоено между надеждата и
ужаса: “Малкото прозорче на параклиса като светло око гледаше
в тъмнината неподвижно и страшно, а силуетът на кичестия дъб
до него стоеше като голяма и грозна мечка с отворена уста.”