Вяра и неверие в „Аз искам да те помня все така“

Димчо Дебелянов твори в края на 19 и началото на 20 век. През този

период в българската литература се развива символизмът и присъщите за
него теми и мотиви. Характерен за символизма жанр е елегията. В нея
преобладават чувства на отчаяние и тъга, недоизказаност, разминаване на
идеал и действителност, стремежът към щастие и съзнанието за
безнадеждност.
Вярата и неверието е основен проблем в „Аз искам да те помня все така“.
Лирическият говорител иска да вдъхне сили на любимата и да й даде
надежда, че ще оздравее и ще могат заедно да изживеят щастието си. Но
самият той се съмнява в думите си и осъзнава, че това е само илюзия и че
смъртта ще ги раздели. Героите са безсилни да се противопоставят на
съдбата и са обречени на раздяла.
В първата строфа любимата е представена като „бездомна, безнадеждна,
унила“. Тези епитети, характерни за символизма, отразяват духовното
състояние не само на любимата, но и на лирическия Аз. Те гледат света по
един и същи начин и тя е неговата сродна душа. С любовта си към нея той
открива своята същност и съкровеното в себе си. Двамата влюбени са
самотни и неразбрани от враждебния свят. Няма надежда и вяра за
бъдещето, защото раздялата им е неизбежна и те са обречени да не са
заедно. Любимата е унила – израз както на физическата, така и на
душевната умора. Градът – символ на тълпите, безцелното съществуване и
греха - тръпне в мътен дим и дълбоките чувства на влюбените са чужди за
него. Затова те имат свое съкровено лично пространство сред „дървесата“,
далеч от суетата и мрака на града. Времето сякаш е застинало в момента
на раздялата, но в същото време неумолимо бърза към смъртта.
Лирическият Аз иска да съхрани образа на любимата в мига, в който тя
страда най-много, защото именно преди смъртта й духовната връзка
между двамата се откроява най-силно. Така любовта ще остане вечна във
времето и ще преодолее смъртта – „и любовта ни сякаш е по свята,/
защото трябва да се разделим“.
Думите на любимата във втората строфа разкриват нейната
безнадеждност, унилост, липса на вяра и воля за живот. Тя се е примирила
със съдбата и иска любимия да е до нея, за да посрещне своя край със
спомена за него. Двамата ще се срещнат зори, но това се свързва не с ново
начало и възраждане на вярата, а с пътя, който отвежда към смъртта. „В
часа, когато Тя ще победи!“ – така е назована смъртта, пълновластна
господарка на човешката съдба. Лирическият Аз се опитва да вдъхне
надежда и воля за живот у любимата. Обръщението му „Морна, морна“ се
свързва с умората и липсата на сили, но и със смъртта. Отличително за
символизма, умората не е физическо, а духовно състояние, породено от
житейските трудности, самотата и неразбирането. Метафората „в буря
скършен злак“ внушава, че любимата е уязвима и ранима като стрък,
скършен от буря. Лирическият говорител изразява надеждата, че мечтите
на двамата ще се сбъднат - „Пролетта ни / недосънуван сън не ще остане“.
Образът на пролетта олицетворява младежките пориви, живота и новото
начало. Героят се стреми да накара любимата да повярва в щастливия
край, в силата на любовта, която превъзмогва всички препятствия, дори и
смъртта. Вярата е тази, която дава сили на човек да продължи да живее и
да се изправи срещу най-големите си страхове и трудности. Дори и да
няма никаква надежда, героят на Дебелянов иска да вярва и да убеди не
само любимата, но и себе си, че ще са отново заедно. „И ти при мене ще се
върнеш пак!“ е антитеза на думите на любимата „В часа, когато Тя ще
победи!“.
Падащият мрак напомня отново жестоката истина, пред която са
изправени влюбените – „А все по-страшно пада нощ над нас / чертаят
мрежа прилепите в мрака“. Образът на нощта е символ на безизходицата,
на тъмнината, обхванала живота им. Времето, в което може още да са
заедно изтича и настъпва краят на техния блян за щастие. Съдбата няма
милост към тези, които са търсели светлината на любовта. Героят на
Дебелянов осъзнава, че е безсилен да спаси любимата. Въпреки това се
опитва да й даде надежда за живот, тъй като знае, че тя крепи хората.
Вярата придава смисъл на живота, защото без нея човек не се опитва да
стори невъзможното и да постигне онова, което никой друг преди него не
е успял. Влюбеният вижда неизбежния край, но не иска да приеме, че
щастието ще остане неизживяно. Вътре в себе си обаче е наясно, че
раздялата наближава, и не може да опази вярата си – „в свойта вяра сам
не вярвам аз“. Любимата е безсилна и изтощена. Тя оставя ръката на
любимия и поема по пътя на тъмнината и неизвестното, оставяйки го сам.
Въпреки трагичния край двамата ще продължат да са заедно в спомените
на лирическия Аз. Това е единствения начин за него да опази съкровените
си чувства. Така паметта обезсмъртява любовта и се противопоставя на
раздялата – „Аз искам да те помня все така“. Обичта между героите
продължава и след смъртта. Вярата на лирическия говорител, че един ден
любимата ще се върне при него, подсказва, че след смъртта сродните
души на влюбените отново ще се съберат.