ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ – „АЗ ИСКАМ ДА ТЕ ПОМНЯ ВСЕ ТАКА“

(Анализ)

1. ЛИРИЧЕСКИЯТ МОТИВ И ТЕМАТА ЗА ЛЮБОВТА

Идеята за създаване на стихотворението „Аз искам да те помня все така“ се ражда у
Дебелянов във връзка със заминаването на неговата приятелка Мария Василева – Звънчето да
учителства в Козлодуй. Постепенно обаче този битов повод прераства в едно дълбоко и силно
обобщение за трагедията на невъзможната любов. Между първата и втората редакция на творбата
Дебелянов отстранява всички детайли, насочващи към битовия повод, включително и прякото
назоваване на смъртта, защото се е знаело, че Мария Василева е туберкулозна и е вероятно да умре
скоро. Премахва и посвещението, което е завоалирано, но все пак точно, посочва конкретната жена.
Единственото, което остава, е само мъчителното чувство от раздялата и предчувствието, че тя е може
би завинаги.
Начинът, по който е внушена основната идея на творбата, е много необичаен. Елегията е
жанр, при който времето отчетливо се разделя на минало, настояще и бъдеще, като единственото
щастливо време е миналото, към което са насочени спомените за преживените щастливи дни.
Настоящето и бъдещето са мрачни и потискащи, доколкото са белязани от загубата на онова, което е
давало смисъл на живота. В „Аз искам да те помня все така“ споменът също заема централно място,
подчертан от ударната формула, с която започва и завършва творбата. Но той е своеобразен и особен,
защото е насочен към бъдещето, когато настоящето вече ще е минало. Тогава дори мрачното
настояще ще се види на героя привлекателно, защото в него любимата е още до него, макар и да
предстои раздяла.
Освен това странно изглежда желанието на героя да помни любимата си именно като
„бездомна, безнадеждна и унила“, като „Морна, Морна, в буря скършен злак“, като „изгубила дори за
сълзи сила“. Защо не иска да помни светлите дни на любовта, когато девойката е била весела и
красива, а любовта е носела радост и вдъхновение, както Гьончо Белев описва въодушевлението на
приятеля си в моменти на влюбеност? И тук отговорът може да бъде само един – само този
безнадежден образ на любимата може да внуши основното чувство на елегията – човешкият живот,
любовта, бляновете и мечтите за щастие са невъзможни, защото човекът не е в състояние сам да
управлява живота си. Той е играчка в ръцете на сляпата съдба, предопределила трагизма на неговото
битие. Съдбата не е назована пряко в текста на творбата, но нейното присъствие се усеща особено в
началото на третата строфа с образите на все по-страшно падащата нощ и на прилепите, чертаещи
мрежи в мрака. Този образ се превръща в символ на тъмнината, обхванала живота на човека, на
безизходицата и трагичната предопределеност, оплела го в мрежата на неумолимата съдба. Колкото и
голяма да е любовта, колкото и отношенията между влюбените да са изпълнени с нежност,
интимност и споделеност, щастлив изход за тях няма. Но въпреки това трагично чувство
стихотворението не е песимистично. Защото, изправяйки читателя пред трагичното преживяване на
една загубена любов, то косвено, но много въздействащо прославя силата на любовта.

2. КОНФЛИКТЪТ КАТО СБЛЪСЪК НА ЦЕННОСТИ

За някакъв лежащ на повърхността сблъсък, около който да се изгради драматична перипетия,
в елегията „Аз искам да те помня все така“ не може да се говори. И въпреки това тя е заредена с
дълбока конфликтност, неминуемо водеща до трагичен изход. Трагичен, защото конфликтът не може
да намери решение у героите – решението е взето от външна сила. Тази дълбока безизходност е
изразена чрез цяла поредица от противоречия, върху които е изградено смисловото послание на
елегията.
На първо място това е противоречието между мрака и светлината, деня и нощта, вярата и
безверието. Символичният ден на любовта свършва и над двамата влюбени „все по-страшно“ пада
нощта. Героят сам осъзнава невъзможността да донесе утеха на „безнадеждната“ любима, защото „в
свойта вяра сам не вярвам аз“. Той не може да си представи вечната раздяла, защото любовта винаги
се противопоставя на смъртта, колкото и тя да изглежда неизбежна. „Вярвам“ означава надежда,
утеха, увереност в щастливия изход. Точно те са естествени за влюбения. „Не вярвам“ обаче покосява
всички надежди, защото вярата е разядена от мъчителни, макар и потискани съмнения.
От това основно противоречие се ражда и другото – това между мечта и действителност,
характерно за цялата лирика на Дебелянов. В елегията „Аз искам да те помня все така“ то е внушено
най-силно в отговора, с който влюбеният се мъчи да разсее предчувствията на любимата си, че Тя ще
победи:
укрий молбите, вярвай – пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак!
Мечтата е „недосънуван сън“, но буквално следващият стих попарва всяка надежда – „А все
по-страшно пада нощ над нас“.
Макар и концентрирана само в любовното чувство, творбата обяснява трагедията на любовта с
още едно, този път основополагащо противоречие – сблъсъка на два свята. Единият свят е този на
човека, на неговите чувства и мечти, с които сякаш е съзвучна цялата природа – „край нас на хълма
тръпнат дървесата“. От другата страна обаче е светът на града, който „далече тръпне в мътен дим“. И
тук, както и в много други свои творби Дебелянов не се побоява да повтори една и съща дума, в
случая „тръпне“, за да подчертае една много важна смислова разлика. Градът „тръпне“ пред погледа
на влюбените, потънал в маранята на мътния дим, и по този начин се превръща в символ на „мрачния
затвор“, в който хората са принудени да живеят. Дървесата обаче „тръпнат“ в унисон с влюбените,
споделяйки техните чувства, надежди и съмнения.
Тази вътрешна противоречивост на любовното чувство, изразено в творбата, предопределя и
начина, по който двамата влюбени са представени.

3. ГЕРОИТЕ НА ЕЛЕГИЯТА КАТО МЯРА ЗА ЧОВЕШКОТО

Макар и да представя драмата, разиграваща се между двама влюбени, персонажната система
на елегията „Аз искам да те помня все така“ се състои от три субекта: лирическия герой, неговата
любима и света. Градът и природата са така силно персонифицирани, че напълно заслужават
определението „действащи лица“. Още повече че тяхната роля в разиграването на трагедията е много
съществена. Нека обаче най-напред се вгледаме в хората.
Лирическият герой е представен само чрез своите преживявания. Нещо повече – те са
ограничени единствено до вълненията, свързани с любовта и предстоящата раздяла. Тези емоции
обаче са достатъчни, за да го характеризират като личност. Знаем вече, че в елегията героят не е
типова роля, какъвто е случаят с одата или баладата, а е уникална и пълноценна личност,
преживяваща загубата в себе си. Най-ярката характеристика на героя от „Аз искам да те помня все
така“ е неговата всеотдайност в любовта. Той е предан на любимата до последния възможен предел.
Това личи най-вече от вътрешното му раздвоение. От една страна, той е влюбен, а любовта отрича
злото – той не може да си представи, че любимата му ще изчезне. Влюбеният не може да допусне
смъртта, той вярва, че девойката ще оздравее и любовта им няма да остане „недосънуван сън“. От
друга страна обаче, той е достатъчно чувствителен, за да види всички признаци на неизбежното,
което го води до мъчителни, макар и потискани съмнения. Съмнения, които в един момент изтръгват
от душата му неизбежното признание: „а в свойта вяра сам не вярвам аз“. Това вътрешно раздвоение
изключително точно улавя психологическата дълбочина на преживяването и представя героя като
жив и страдащ човек, чиято връзка с любимото същество е пълна и всеобхватна – и близост, и страст,
и задължение. Колкото и да е съвършена обаче, тази любов е обречена.
Това става ясно най-вече от описанието на любимата. За разлика от лирическия герой, за
когото съдим по прекия изказ на неговите преживявания, чувствата на любимата са изразени основно
чрез външни белези – пламналата ръка, скръбното лице, впития в тъмнината поглед, пълното
изтощение, което личи от стиха „изгубила дори за сълзи сила“. В това описание личи художественото
майсторство на поета. От една страна, той е представил физическите прояви на болестта, които ясно и
недвусмислено дават да се разбере, че девойката е обречена. От друга страна обаче, същите тези
физически състояния са и символ на обречената любов. Този символичен план може да се улови най-
ясно в обръщението, с което влюбеният се обръща към любимата си – „О, Морна, Морна, в буря
скършен злак“. И двете определения са пределно символични, издигнати над всяка делнична
достоверност и фактичност. Името „Морна“, с което героят назовава любимата си, никога не загубва
смисъла си на определение. Девойката е характеризирана само по един, макар и доминиращ в
ситуацията неин признак – уморена, отпаднала, което естествено продължава редицата на „бездомна,
безнадеждна и унила“. В същата посока води и образът на прекършения от бурята злак. Тази
библейска дума въздейства по няколко различни начина. От една страна, тя е многозначна – означава
растение, което дава плодове за живот – да си припомним: „а на всички зверове, на всички небесни
птици и на всяка гадина, която пълзи по земята и има жива душа, дадох за храна всичкия злак
тревист.“ (Бит. 1: 30). В контекста на библейския текст определението за прекършения злак подсказва
погубване на живота. От друга страна, въздействието на думата „злак“ е свързано с нейната рядкост и
сравнителна непознатост, което прави израза мъгляв и неясен. Но точно тази завоалираност е нужна
на поета, за да изведе описваното състояние от делничния свят и да му придаде възвишен, бихме
казали „библейски“, характер. По този начин героинята престава да бъде конкретна жена и се
превръща в обобщен символ на обречената любов.
Тази обреченост не е в резултат на лична вина нито на девойката, нито на нейния любим. И в
това е голямата трагедия: обречеността идва по волята на някаква неумолима външна сила – съдбата.
Тя обаче не е някакво митично същество, определящо как ще протече животът на някой човек,
подобно на древногръцките парки или на славянските орисници. Не, съдбата в нашата елегия е
своеобразна персонификация на света, в който живеят двамата влюбени. И това личи найясно от
образа на света, който творбата изгражда.

4. ОБРАЗЪТ НА СВЕТА, СЪЗДАДЕН ОТ ЕЛЕГИЯТА В СТИХОТВОРЕНИЕТО „АЗ

ИСКАМ ДА ТЕ ПОМНЯ ВСЕ ТАКА“
Казахме вече, че голямото майсторство на Дебелянов се състои в умението му да накара
символистическия образ на света с неговите устойчиви теми и мотиви да прозвучи конкретно и живо.
И наистина в елегията „Аз искам да те помня все така“ основните символистически мотиви
присъстват: безнадеждността, самотата, безсмислието, всевластието на смъртта, неживеният и
безсмислено прекършен живот… Това присъствие определя стихотворението като образцова
символистична творба. От друга страна обаче, читателят нито за миг не се усъмнява, че става
свидетел на една конкретна житейска трагедия, протичаща на конкретно място с конкретни живи
хора. Тази двойственост се внушава чрез обикнатия от символистите похват „пейзаж на душата“,
открит от любимия на Дебелянов поет Пол Верлен. От една страна, природата присъства като
обстановка и фон – влюбените стоят на хълма, пред тях е потъналият в мътен дим град, а наоколо
дървесата тръпнат в унисон с човешките преживявания. От друга страна обаче, природната картина е
символичен образ на душевните състояния. Но и не само: във все по-страшно падащата нощ и
мрежите, които прилепите чертаят в мрака, е загатната силата, която светът притежава. Образът на
нощта се издига до символично обобщение на мрака в човешкия живот, на безизходицата и
безпътицата, в които животът е вкарал човека. А черните мрежи, които чертаят прилепите, се
превръщат в символ на примката, в която съдбата е хванала хората, за да не им даде никакво право на
избор и собствена воля. Така в образа на света, създаден от елегията, органично се съчетават
емоционалното внушение на душевния пейзаж, конкретността на описваното състояние и символното
обобщение, което превръща стихотворението в поетичен шедьовър.

5. ЕЛЕГИЯТА „АЗ ИСКАМ ДА ТЕ ПОМНЯ ВСЕ ТАКА“ КАТО ИНСТРУМЕНТ ЗА

ИЗГРАЖДАНЕ НА ЧУВСТВА, УБЕЖДЕНИЯ И НАГЛАСИ
Това е една от най-обичаните, най-четените и най-анализираните творби на Димчо Дебелянов.
Тя създава образ на любовта, който служи като образец за читатели от различни поколения. Подобно
на оплаквателната песен, която прочетохме в началото, и елегията на Дебелянов превръща скръбта от
прекършената любов в едно вечно преживяване, в емоционален урок. Тя показва как трябва да се
преживява истинската любов, учи на „изкуството на любовта“, за което говори Ерих Фром. Само това
изкуство е в състояние да превърне чувственото привличане във висша духовна проява, достойна за
човека. Не лудост, не мания, не задължение, не прагматизъм, не игра и сетивно удоволствие. А
безусловна близост, искрена страст и всеотдайно съпричастие, които позволяват на любовта да
отрече дори смъртта. Защото и биологически, и символично само любовта е в състояние да победи
смъртта.