АЗ ИСКАМ ДА ТЕ ПОМНЯ ВСЕ ТАКА...

Аз искам да те помня все така:

бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.

"В зори ще тръгна, ти в зори дойди

и донеси ми своя взор прощален -
да го припомня верен и печален
в часа, когато Тя ще победи!"
- О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
укрий молбите, вярвай - пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак!

А все по-страшно пада нощ над нас,

чертаят мрежа прилепите в мрака,
утеха сетна твойта немощ чака,
а в свойта вяра сам не вярвам аз.
И ти отпущаш пламнала ръка
и тръгваш, поглед в тъмнината впила,
изгубила дори за сълзи сила. -
Аз искам да те помня все така...

/ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ/
 АНАЛИЗ НА СТИХОТВОРЕНИЕТО “АЗ ИСКАМ ДА ТЕ ПОМНЯ ВСЕ
ТАКА” ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ

Творбата е написана през 1913 г. и излиза за първи път в списание

“Смях” бр.15 от 3.09.1913г. Посветено е на починалата от туберкулоза Мара
Василева -Звънчето. Този факт и съдържанието на творбата я определят като
любовна елегия.
1913г. е фатална година за Димчо Дебелянов. Тогава умира майка му, а
той тежко изживява поражението на България във войната. През тази година
поетът е преместен в Школата за запасни офицери в Княжество. Всички тези
събития отекват дълбоко в душата му и “спомагат” той да напише поредната
си творба, в която разкрива душата си, наранена от несправедливостта на
любовта и живота.
Заглавието на творбата се заиграва с времето, като посочва бъдеще
действие, свързано с миналото. Бъдещото спомняне на аза е насочено към
миналото. От него изплуват образът на любимата. Миналото е свързано с
любов и щастие. Настоящето е изпълнено с болка и колебание и препраща към
незнайното и несигурно бъдеще.
Идеята за оплакване на някого или е водеща в жанра на този тип
творби. Тук азът оплаква загубата на любимата и невъзможната любов. Това
тъжно чувство рязко контрастира с красивата картина, която описва
любовта. Тя е бленувана, но и неосъществима. Любовта е безвъзвратно изгубена
в миналото и вече няма да се върне. Тук се ражда трагизмът. Споменът за нея е
сякаш “тук и сега”, но той не е радостен, а печален, подхранван от раздялата.
Любовта е красиво описана с жестовете на влюбените:
В ръка ми вплела пламнала ръка
И до сърце ми скръбен лик склонила.
В образа на любимата азът намира сродна душа. Тя е скръбна, унила и
безнадеждна. Епитети внушават идеята за двойник на лирическия аз. Той иска
да съхрани този образ, да го запази за бъдещето. Тук се открива мотивът за
жаждата, който поражда скръб и неутешимост. Душата на аза се лута между
надеждата и отчаянието. Заедно с мотива за жаждата , копнежа, творбата
подхваща и мотивите за раздялата, смъртта и спомена.
Още първата строфа маркира мъката от прощаването с любимата.
Ръцете са вплетени пламнали, ликът на любимата е скръбен, трепнат
дървесата в унисон с вълненията на влюбените. Любовта е горе на хълма, сякаш
поставена на пиедестал. Това внушение допринася за изграждането на
сакралния образ на любовта. Азът помни именно тази чиста и силна любов.
Долу, някъде надалеч,е градът. Неговият образ е често срещан в лириката на
Дебелянов и представлява зловещ декор за красивата картина, която се
осъществява горе при осеяния с дръвчета хълм. Градът тръпне в дим, тоест
неговата поквара е непозната за висшите чувства, които изпитват
влюбените. Той е замъглен и сякаш ненужен. Но той не е основната пречка
пред щастието на аза. Тук се откроява образът на раздялата. Тя е неизбежна.
Причината за раздялата не е назована, но е загатната обречеността на
любимата.
Драмата се ражда в диалога между двамата. В него се ражда образът на
смъртта, която е спомената само с местоимението Тя. Основният проблем,
който поставя творбата, е как може да бъде понесена смъртта на любимата.
Страхът на аза е свързан именно с това, да не загуби образа на любовта си.
Затова той се стреми да го запази. Азът до последно иска да съхрани
надеждата си, като уверява любимата си, че любовта им ще е вечна.
Кръговата композиция на творбата обрисува това лутане на аза през
времето и пространството, между надеждата и отчаянието, между радостта
и страданието. Всичко това ще продължи до настъпването на смъртта.
Образите на смъртта и раздялата са детайлно изобразени в третата
строфа. Нощта пада все по-страшно, когато идва моментът на раздяла. Азът
осъзнава своето безсилие. Той знае, че ще остане сам, защото неговата любов си
заминава. Раздялата е трагична. Любимата е безпомощна, изгубила сили.
Точно такава иска да я запомни лирическия говорител. Азът активира не само
зрителните си сетива, но усеща и допира на любимата. Моментът на
раздялата е сакрализиран. Любимата тръгва в тъмнината,а той остава сам.
От творбата лъха пълна меланхолия и скрита тъга. Той е обречен и не знае как
да живее.
Но любовта ще продължи да живее в бъдещето. Тя заема основно място в
спомените на аза, който ще я носи вечно в себе си, докато и него не застигне
участта на любимата му.
В текста се откриват оксиморонни конструкции, контрастни образи и
символи. Оксиморонната конструкция във втора и трета строфа показва
отчаянието на лирическия говорител. Той увещава любимата си, но и сам не
вярва на самия себе си. Лирическият говорител и любимата му са представени
чрез части на тялото -душа, ръка. Денят и зората контрастират на нощта и
тъмната. Емоциите на аза също са обвързани с тези картини - когато той е с
любимата си е ден, настъпва зора, но когато настъпва печалния момент на
раздялата, е тъмнина, мрак, нощ. Красивата пролет, която е символ на живот
и ново начало, контрастира с образа на смъртта. Образите на прилепите
спомагат за изобразяването на картината. Те чертаят мрежи, които сякаш
оплитат аза и не му позволяват да пристъпи напред.
Скръбта е метафорично представена чрез образа на нощта.
Присъстват и реторични възклицания във втората строфа, редом с
анжамбман, които придават драматичност на изказа и очертават
ситуацията на безнадежност и обреченост:
О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
укрий молбите, вярвай -пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се сърнеш пак!
Инверсиите лик склонила, тръпнат дървесата, взор прощален спомагат
за изобразяването на важните послания, които носи творбата, а апосиопезата
показва, че има нещо недоизказано между двамата, че азът си е изградил
цялостна представа за любимата, използвайки спомените си.
Основната тема на творбата, а именно за изгубената любов, се свързва
с цялостното си звучене - то е мрачно, даже трагично. Като цяло творбата е
интровертна- насочена към вътрешния свят на аза, показваща неговите
емоции. Ключов за внушенията на творбата се оказва и образът на пътя, чрез
който се изгражда представата за окончателната раздяла. Любимата поема по
пътя на смъртта, към неизвестното, мрачното, а за аза единствено остава да
запази спомена за красивите мигове.