БОСОНОГИТЕ ДЕЦА

Привечер е. Бaвно, дебнешком сякаш, се спускат лилави сенки над града.

Огромният слънчев кръг догаря в потоци злато и алена кръв. Като мъртва сива
змия лежи шосето сред стихнали поля. И ето босоногите. Три, четири, шест.
Впрегнати в мънички колички, натоварени с дърва и съчки, те опъваха
мускулите на своите млади тела. Фуражка с отпрани козирка, черни кръпки на
сивите панталони, а жилите им изпънати като корабни въжета. Пот струят
челата. А градът е тъй далече. Малки роби, впрегнати в ярема на своята
беднота, деца, в чиито очи гори тихата скръб на старци. Далече е градът!
Далече. Край вас ще отминат още много доволници, край вас ще профучат
автомобилите на тези, които нивга в живота си не са пили горчивата чаша на
мизерията — те, зарад които е вашата мъка.
Какво знаят те? В ресторантите на Чамкория свирят оркестрите, във вилите е
тъй уютно и безгрижно. Черната сянка на глада не протяга там ръце. Не сплита
лепкавите мрежи Грижата. Какво знаят те?
– Мамо, защо са се впрегнали тези деца? — пита невръстният доволник от
автомобила.
– Носят дърва за зимата.
– А не им ли тежи?
– Не, маминото, те са свикнали.
Босоногите спират с тежка въздишка, стрелват искрящ омраза поглед и пак
повличат количките си. Трият с ръка изпотени чела, изпъват жилите на
почернелите си вратове и пристъпят. Облаци прах ги заливат, прах, сив и
задушен като живота. А върху втората количка отгоре на дървата седи малка
помагачка — синеоко сестриче. Кръв, тъмночервена ивица кръв, е засъхнала по
крачето му. Но то поглежда небето, поглежда полето и се усмихва. Кому се
усмихваш, малка златокоса робиньо? На мъката?...
На своята белоснежна детска душа се усмихваш ти. Твоята младост гледа с
меки, кадифени очи. Но утре? Утре сивият поток на живота ще повлече и
твоята младост, и твоята усмивка. И повлякла количката, изпотена,
изпрашена, видяла тук черна мъка, там празнота и вечно охолство, ти не се
усмихваш вече. По детското чело ще легнат сенки, влажните очи ще заискрят
омраза и редом със своите одрипани братя ти ще свиеш своите малки, черни,
изподраскани юмручета:
– Два свята, единият е излишен!

Тук се срещат основните мотиви, застъпени в цикъла „Зимни

вечери“:

 Детското страдание
 Отчуждението на обществото
 Състраданието на лирическия герой
Василий Перов,
Тройка (1866)
ЗИМНИ ВЕЧЕРИ
1. ТВОРЧЕСКА ИСТОРИЯ
Цикълът „Зимни вечери“ е
публикуван в литературната притурка
на в. „Работнически вестник“ на 27
януари 1923 г. След смъртта на
Смирненски излиза в отделно издание
(1924 г.), придружено с илюстрации
на художника Александър Жендов.
Творбата е художествено обобщение
на впечатленията на поета от
мъчителното съществуване на най-
бедните жители на столичния град,
обитаващи крайните квартали.
 2. ЖАНР И КОМПОЗИЦИЯ
2.1. Жанр – лирически цикъл.
„Зимни вечери“ е лирически цикъл. Отделните фрагменти имат смислова
завършеност и са свързани от обща тема – трагичната съдба и обреченост на
унижените и оскърбените обитатели на града.
Връзката между отделните картини се осъществява от лирическия говорител, който е
непосредствен наблюдател на човешката нищета и изразява съпричастието си към
своите „братя“ по съдба.
Може да бъде направена аналогия с Дантевата „Божествена комедия“, където поетът
се спуска в Ада и разказва за страданията на грешниците. При Смирненски
лирическият герой разказва за страданията на обитателите на демонизирания град.
 2. ЖАНР И КОМПОЗИЦИЯ
2.2. Композиция – седем лирически фрагмента.
Цикълът „Зимни вечери“ се състои от седем композиционни части (седем
фрагмента). Началната и четвъртата част представят в символен план злокобния
урбанистичен пейзаж, а останалите фрагменти открояват различни аспекти от
страдалческото битие на децата от покрайнините на демонизирания град.
 2. ЖАНР И КОМПОЗИЦИЯ
Началното двустишие на втория фрагмент:

Вървя край смълчаните хижи,

в море непрогледна мъгла,
и вечната бедност и грижа
ме гледат през мътни стъкла.

образува композиционна рамка с финалната част:

И пак край смълчаните хижи,
вървя в бледосиня мъгла,
и вечната бедност и грижа
ме гледа през мътни стъкла.
(ср. „В часа на синята мъгла“)
внушавайки представата за безвремие и безконечно страдание.
 3. АНАЛИЗ
3.1. Заглавие.
Зимата се характеризира с преобладаването на нощта над деня, на тъмнината над
светлината, с господството на черното над бялото, на студа над топлината.
Зимните вечери традиционно се свързват с разказването на приказки (често
вълшебни и страшни). В цикъла на Смирненски става дума за жестоки разкази от
действителността в покрайнините на града.
Множественото число на „вечери“ внушава идеята не само за безкрайност, но и за
такова време и пространство, в което няма спасителна точка, каквато може да бъде
например Нощта срещу Рождество (сравни разказа на Достоевски „Момчето на
елхата при Христос“). В зимните вечери, в които мъглата си е устроила „зловещо
празненство“ и се пеят „злорадствени песни“, за такова събитие сякаш не е оставено
място.
Като черна гробница и тая вечер
пуст и мрачен е градът;
тъпо стъпките отекват надалече
и в тъмата се топят.

Глъхнат сградите, зловещо гледа всяка

с жълти стъклени очи,
оскрежената топола — призрак сякаш —
в сивата мъгла стърчи.

Странни струни са изопнатите жици,

посребрени с тънък пух,
и снегът, поръсен с бисерни искрици,
хрупка с вопъл зъл и глух.

А в мъглата — през безплътните ѝ мрежи

мълком гаснеща от скръб,
младата луна незнаен път бележи
с тънкия си огнен сърп.
 3. АНАЛИЗ
3.2. Пространството (черна гробница, сивата мъгла, пуст, мрачен, зловещо гледа,
вопъл зъл и глух, призрак)
Очертанията на пространството са дадени преди всичко в първия и четвъртия
лирически фрагмент от цикъла. Още в самото начало градът (неназован), в който се
развива действието, е сравнен с „черна гробница“:
Като черна гробница и тая вечер
пуст и мрачен е градът.
Описана е картината на едно зловещо, едновременно затворено (безизходно) и
безкрайно, пространство, в което всичко е мъртво. В такъв град човешките същества,
неговите обитатели, живеят като сенки и са обречени на гибел.
Подобно усещане за града, само че като затвор с черни стени, се среща и при Димчо
Дебелянов („Спи градът“). В „Зимни вечери“ обаче лирическият говорител насочва
погледа си навън към страдалческата съдба на „своите бедни братя“.
 3. АНАЛИЗ
Сравнението на града с гробница се допълва и от усещането за тишината, която
владее над него, изградена от метонимията „стъпките отекват надалече“
метафорите: „в тъмата се топят“, „глъхнат сградите“ и снегът, който „хрупка с вопъл
зъл и глух“, както и сравнението на жиците с обездвижени, заледени, обеззвучени
струни: „странни струни са изопнатите жици“ (сравни обаче „цигулка разплакана“ в
третия „мажорен“ фрагмент).
Зрителните образи създават усещането за едно отвъдно пространство, пространство
на ада, в което сградите придобиват облика на звяр с демонични жълти очи
(Глъхнат сградите, зловещо гледа всяка / с жълти стъклени очи), а растенията са
призраци: оскрежената топола – призрак сякаш.
„Сивата мъгла“ също внушава усещането за пребиваване в злокобно пространство, в
което бавно гасне и се топи последният лъч светлина:
А в мъглата – през безплътните ѝ мрежи –
мълком гаснеща от скръб,
младата луна незнаен път бележи
с тънкия си огнен сърп.
 3. АНАЛИЗ
Образът на гаснещата в мрежите на мъглата млада луна може да бъде асоцииран и с
посланието над портата на Ада от Дантевия „Ад“: „Надежда всяка тука оставете“.
Дори звуковата омонимия между „сърп“ (традиционен символ на смъртта) и „скръб“ в
римуваните с кръстосани рими стихове на четвъртата строфа допълват подобна
представа.
Интересен е и своеобразният оксиморон, който се изгражда между, от една страна,
гаснещата, а от друга, младата луна. Младата луна означава, че тепърва нейната
светлина ще се увеличава, но от друга, че все повече ще гасне и няма да бъде оставена
да проникне през мрежите на мъглата. (В последния фрагмент ще видим, че над града
са останали да светят само две звезди (и две деца).)
3.3. Цветовете – сиво, черно, бяло, жълто
В целия цикъл преобладават три основни цвята: черно, бяло и жълто, към които
можем да добавим и огънят (огненият сърп на одухотворената луната, ковачите,
свещите и златната сълза).
 3. АНАЛИЗ
Бялото е изразено предимно посредством снега. От една страна, белият цвят е
символ на детската невинност, на чистотата (в последния фрагмент), но от друга, е
признак за настъпила смърт. Интересното е, че бялото присъства в цикъла
посредством снега, ледените цветя по прозорците и посипаните с пух жици. В този
смисъл то е материал с небесен произход, който обаче, попаднал на земята, е нетраен
и подлежи на бързо разтапяне и превръщане в кал – цвета на тъмното.
Жълтото пък са очите на звяра или туберкулозата, наричана „жълтата гостенка“, то
не присъства с традиционната символика на топъл свят (освен може би в последната
строфа на единствения мажорен фрагмент, този с ковачите).
В първата строфа на първия въвеждащ фрагмент черното присъства с всичките си
възможни имена: черно („черна гробница“), мрак („мрачен е градът“) и тъмнина („в
тъмата се топят“).
 3. АНАЛИЗ
3.4. Звуците
Преобладаващи са предимно писъците („децата пищят и се молят“, „писък на
локомотив“) и плачът („вопъл зъл и глух“, „жена проридава едва“, „сякаш плачът ѝ
дочули са“, „процежда се плач на жена“), но също и звънът на чуковете на ковачите и
камбанният звън, отмерващ полунощ.
Вървя край смълчаните хижи,
в море непрогледна мъгла,
и вечната бедност и грижа
ме гледат през мътни стъкла.

В стъклата с десница незрима,

под ледния дъх на нощта,
чертала е бялата зима
неземни сребристи цветя.

Но ето къщурка позната;

в прозореца детска глава;
и грубо гърмят в тишината
пияни хрипливи слова.
Завърнал се вкъщи — безхлебен,
пиян пак — бащата ругай:
и своя живот непотребен,
и своята мъка без край.

Завесата мръсна, продрана,

и едър мъглив силует
размахва ръцете в закана,
от помисли странни обзет.

Децата пищят и се молят,

а вънка, привела глава,
сред своята скръб и неволя
жена проридава едва.
 3. АНАЛИЗ
3.5. Слабият баща. Порок ли е бедността, а нищетата?
Вторият лирически фрагмент започва с изграждането на едно непрогледно
пространство („в море непрогледна мъгла“), в което нищо не може да бъде видяно, в
което погледът не достига доникъде:
Вървя край смълчаните хижи
в море непрогледна мъгла…
Стъклата на „смълчаните хижи“ в първата строфа са описани като „мътни“,
непрогледни, а във втората – като платно, върху което зимата е нарисувала неземни
цветя. Тази, другата, естетическата страна, обаче остава незрима за обитателите,
потънали във вечна, безкрайна бедност и грижа. Незримостта, невидимостта е още
една характеристика, която създава усещането за пребиваване в едно инфернално,
адско пространство. Думата „ад“ (от гръцки „Aides“, аейдос) означава именно
„невидимо“, „несъзерцаемо“. В това пространство красивата страна на човека,
създаден да бъде венец на творението, е потисната, обсебена, претопена, отнета,
непредставена, замъглена, непроявена.
Заскрежено стъкло
 3. АНАЛИЗ
Във втория фрагмент е обрисуван лишен от семеен уют и топлина дом, вследствие
на неразрешимите социално-нравствени проблеми във враждебната действителност. В
центъра на композицията изпъква слабата фигурата на бащата, завърнал се
„безхлебен“, пиян и сипещ груби слова и ругатни с „хриплив“ глас. Бащата е безсилен
да промени трагичните житейски обстоятелства. В своето отчаяние, породено от
усещането му за безсмислено съществуване, той търси в пиянството илюзорно
бягство от потискащата реалност, става подвластен на гнева и ожесточението,
достигайки до грубост и агресия. Този образ на слабия човек, пречупен от живота, е
изграден чрез хипербола и експресивни епитети („и грубо гърмят в тишината /
пияни хрипливи слова“). Посредством метонимията „и едър мъглив силует /
размахва ръцете в закана“ е изразена идеята, че мъглата вече е проникнала в
човешкото тяло, разтваряйки всичко човешко в него и превръщайки го в
призрачно зловещо същество, готово да посегне на собствените си деца, които
пищят и молят за пощада. Бащата сякаш се е превърнал в бледа сянка (мъглив силует)
на това, което един истински баща трябва да бъде за децата си.
 3. АНАЛИЗ
В този фрагмент за първи път се появява мотивът за детското страдание, който ще
бъде доразвиван в целия цикъл.
В контекста на образа на слабия баща е уместен въпросът, поставен от Мармеладов
(друг образ на слаб баща в литературата) във втора глава от романа на Достоевски
„Престъпление и наказание“, порок ли е нищетата? „(…) бедността не е порок, това
е истина. Зная, че и пиянството не е добродетел, но нищетата, любезни господине,
нищетата е порок. В бедността може да се запази все пак вроденото благородство, но
в нищетата – никога и никой. “
Дали обаче нищетата не е продукт на порока – каквото в контекста на двете
произведения може да бъде разпознато в пиянството? И докато при Смирненски
нищетата на слабия баща се изразява в агресия срещу децата, то при Достоевски
нищетата на слабия баща се превръща в реална опасност за нравствената деградация
на собствената му дъщеря. (Сравни и стихотворението на Христо Смирненски
„Уличната жена“.)
 3. АНАЛИЗ
Трябва да се отбележи, че целият втори фрагмент е издържан в трисричната ритмична
стъпка амфибрахий, каквато използва Яворов в „Арменци“, където отново пред
колективния лирически герой е открит само един път – в механата.
Мармеладов е баща на пълнолетна дъщеря и други две доведени деца от втория му
брак. Два път губи работата си – един път заради съкращение, а втори – поради
пиянство. Месец преди изповедта му в кръчмата пред Разколников той отново
получава шанс и бива назначен на длъжност. След първата си заплата обаче
Мармеладов отново тръгва по пътя на пиянството, превръщайки се в голямо
разочарование за семейството си. Той споделя пред Разколников, че пие, за да
продължи да страда, за да съзнава своето страдание и падение: „И колкото повече пия,
толкова повече го разбирам. И затова пия, защото в това пиене диря състрадание и
разбиране… Пия, защото желая изцяло да страдам!“. От подобни подбуди пият и
изгнаниците в Яворовото стихотворение „Арменци“ – да не забравят свето страдание.
Този порок на Мармеладов обаче води до това собствената му дъщеря да бъде
принудена да започне да търгува с тялото си, за да има хляб за другите две по-малки
дечица в
 3. АНАЛИЗ
семейството.
Така порокът, или слабостта, пиянство въобще не се оказва безобиден. В „Гераците“
например пиянството на Петър става косвена причина за смъртта на Елка. Именно
Петър води Павел в кръчмата, където Павел се напива, а след това заразява жена си
със срамна и смъртоносна болест.
Не по-малко изразителен във втория фрагмент от цикъла „Зимни вечери“ е и образът
на майката, която вън от къщата, привела глава, едва проплаква в своята скръб и
неволя. Майката, която традиционно се свързва с огнището, крепителката на
семейството, „добрия дух в дома“ (сравни баба Марга от „Гераците“), женското
божество, пазител на семейното огнище – Хестия, онази, която посреща в дома
завръщащите се деца („Да се завърнеш в бащината къща“) сякаш в стихотворението
на Смирненски е изблъскана, изгонена навън.
Налице е и образен паралелизъм между „гаснещата от скръб“ луна в края на първия
фрагмент и едва проридаващата „сред своята скръб“, оставена навън жена.
Сякаш плачът ѝ дочули са,
сякаш са ехо в снега —
звъннаха в сънната улица
песни на скрита тъга.

Трепка цигулка разплакана,

сепна тя зимния сън,
мигом след нея, нечакано,
хукнаха звън подир звън.

Пак ли са старите цигани?

Пак ли по тъмно коват?
Чукове, сръчно издигнати —
сръчно въртят се, гърмят.
Трепна в бараката сгушена
пламък разкъсан и блед;
а от стрехата опушена
спускат се змийки от лед.

Пламва стомана елмазена,

вие се, съска, пълзи —
с тежките чукове смазана,
пръска тя златни сълзи.

Синкави, жълти и алени

снопчета пламък трептят,
в огнен отблясък запалени,
черни ковачи коват.
 3. АНАЛИЗ
3.6. Ковачите.
В редица древни митове ковачът има особена роля на създател и демиург. Често
занаятът на ковачите има свещен и магически характер. Според някои митове именно
ковачът изковава слънцето и го запраща в небето (балтите). Небесният ковач създава и
организира света и носи познанието на тайнствата. Обикновено е надарен със
свръхестествена съзидателна сила. В гръцката митология такъв ковач е богът на
занаятите Хефест (изработил и златната колесница на Хелиос). Ковачите работят с
огън – традиционен символ на божествения елемент, попаднал сред хората,
благодарение на Прометей.
В третия фрагмент от „Зимните вечери“ на Смирненски образът на ковачите цигани
излъчва сила, енергия и мощ („чукове, сръчно издигани, / сръчно въртят се, гърмят“),
той е антипод на „слабия баща“ от втори фрагмент. Под ударите на ковачите стоманата
сякаш се превръща в елмаз, в злато („пръска тя златни сълзи“). Облагородяването на
металите, превръщането (пречистването) на обикновения метал в злато може да бъде
свързано и с търсенията на алхимиците.
Диего Веласкес, В
ковачницатана Вулкан
(1630 г.)
 3. АНАЛИЗ
При Смирненски обаче ковачите изтръгват от стоманата „златна сълза“. Какво
означава това? В началото на фрагмента е направена връзка с предходния лирически
откъс. Ковачите сякаш дочуват „плача“ на жената, която „едва проридава“ пред
къщата. Те подемат като ехо нейната скръб и превръщат сълзите ѝ в злато. Златната
сълза в случая се превръща в символ на измерението на страданието, с което тя е
добита. Само родената от голямо страдание и печал сълза, може да се превърне в
злато. Тя е скъпо платена. По своеобразен начин чрез образен паралелизъм
страданието на жената е успоредено на усилията, с които ковачите изтръгват „златна
сълза“ от стоманата. Едва ли не образите на дълбокото страдание и големите усилия
взаимно се допълват, удълбочават, обменят смисли и съдържание. Интересен е и
преходът от жената, която „едва проридава“ – през олицетворената „цигулка
разплакана“ до изтръгването от стоманата на „златната сълза“. Тук може да бъде
направен и още един паралел между ковачите и „слабия баща“ от втория фрагмент.
Докато „слабият баща“ търси илюзорно бягство от действителността в порока на
пиянството, ковачите го намират, или
 3. АНАЛИЗ
пречистват скръбта, в музиката и в труда. (Вж. „Арменци“ – те пият (бащата от втори
фрагмент) и пеят, тъй както през сълзи се пей (ковачите).
Не по-малко интересен е и образният паралелизъм между топящата се „змийка“ и
смазваната по ударите на ковачите „виеща се“, „съскаща“ и „пълзяща“ стомана в третия
фрагмент. Под ударите на ковачите в четвъртата строфа от стряхата на къщата се
спускат „змийки от лед“.
Змията е традиционен символ на демоничното. Змийките са демоничните духове,
демоничните обитатели, населяващи инферналното, адското студено пространство, из
което броди лирическият герой. Но в петата строфа змийската символика се пренася
метонимично върху „виещата се“, „съскаща“ и „пълзяща“ стомана, смазвана под
тежките чукове на ковачите.
В този смисъл в образа на ковачите може да бъде разчетена оптимистичната визия на
лирическия герой, че все пак силите на злото и порока могат да бъдат смазани
посредством усилията и труда на хората, че този свят на скръб и печал все пак може да
бъде пресътворен, че може „да бъде ден“, че може да бъде направено слънце, но само с
неимоверни, неуморни и упорити усилия и енергия.
 3. АНАЛИЗ
В християнството подобен образ се свързва с Богородица, която чрез раждането на своя
Син смачква змията, изкусителката на Ева, довела до падението, греха и смъртта на
човека.

Разбира се, тук е уместен и един паралел със стихотворението на Вапцаров „Завод“:
И трябва да се бориш неуморно,
и трябва да си страшно упорит,
за да изтръгнеш от зъбите
на туй настръхнало,
вбесено псе
парченце хлеб.
Караваджо, Мадона дей
Палафрениери (1605 - 1606)
 3. АНАЛИЗ
Цветовата палитра във фрагмента с ковачите ярко контрастира с използваната в
останалите лирически откъси. В последната строфа преобладават изключително
нюанси на златното: „жълти и алени“, „пламък“, „огън“. И докато във втора строфа
виждаме един „мъглив силует“ на слабия баща, тук изпъква „огненият отблясък“ на
черните ковачи, сякаш превърнали и пречистили, подобно на „алхимици“, черните си
образи в огнени небесни серафими.
А навън мъглата гъста тегне,
влачи своя плащ злокобно сив,
и всуе се мъчи да пробегне
остър писък на локомотив.

Мяркат се незнайни силуети,

идат странни — странни гинат пак:
електричен наниз морно свети,
през завесите от черен мрак.

И в мъглата жълтопепелява,
в нейното зловещо празненство,
броди тежко, неспокойно плава
някакво задгробно същество.
Той е — слепия старик се връща,
с него натоварено дете,
потопени в хаоса намръщен,
бавно, бавно се разтапят те.

Братя мои, бедни мои братя –

пленници на орис вечна, зла –
ледно тегне и души мъглата, –
на живота сивата мъгла…
 3. АНАЛИЗ
3.7. Старецът и детето
Пространството в четвъртия фрагмент отново създава усещането за някакъв
задгробен свят, за небитие, изпълнено с мъгла и хаос: („А навън мъглата гъста
тегне, / влачи своя плащ злокобно сив“, „мъглата жълтопепелява“, „на живота сивата
мъгла“).
Цветовете в това небитие варират от „злокобно сиво“ през „жълтопепеляво“ до
завеси от „черен мрак“. В този свят, в който пълен господар е олицетворената мъгла,
устроила си зловещо празненство, няма изход, в него не само не спират локомотиви
(символ на липсата на изход, но и на липсата на комуникация между двата свята –
света на принцовете и света на просяците), но дори и писъкът им не се чува. Това
недействително пространство, това небитие не е населявано от хора, а от незнайни
силуети, които се мяркат и гинат в мъглата. Хората в това пространство-небитие са
призраци, силуети, „задгробни същества“, те не живеят, не ходят, а „бродят“.
 3. АНАЛИЗ
Образът на слепия старец и натовареното дете създават представата за едно
предначертано бъдеще. Може да бъде направена връзка със стихотворението на
Яворов „В часа на синята мъгла“ (Последният фрагмент от цикъла започва именно с
образа на „бледосинята мъгла“), където според лирическия герой участта на децата е
предначертана, и те неизменно като пораснат ще заемат неговото тъжно място до
прозореца. В стихотворението на Смирненски се създава усещането, че
„натовареното“ дете не го чака друга участ освен тази на неговия спътник слепец. От
друга страна, в образа на „натовареното дете“ (не случайно не е посочено какъв е този
товар, което ни дава основание да потърсим символика в този образ) може да бъде
разчетен и символът на детето, което от малко е поело „вечната грижа“ или Христовия
кръст на страданието върху себе си.
 3. АНАЛИЗ
3.8. Поантата.
Както във всяко едно гениално произведение, така и в цикъла „Зимни вечери“
поантата, най-важното послание за разбирането на текста, се намира в златното
сечение на произведението. В случая това е реторичното обръщение на лирическия
говорител във финала на четвъртия фрагмент, с което той се обръща към обитателите
на това инфернално пространство в живота:
Братя мои, бедни мои братя –
пленници на орис вечна, зла –
ледно тегне и души мъглата –
на живота сивата мъгла…
Освен съпричастие към обитателите на този „мъртъв квартал“, чрез обръщението
„братя“ лирическият говорител изразява химанистичната идеята, че страданието на
всеки човек е страдание на всеки човек, то е и наше страдание, или трябва да бъде
наше страдание, и всяка друга реакция би била единствено отчуждение, единствено
отказ да бъде видяно нещо, което съществува, въпреки нас.
 3. АНАЛИЗ
Зловещо прозвучава и следващите стихове, в които чрез метафората „пленници на
орис вечна ,зла“ на съдбата, която е отредена на унижените и оскърбени братя на
лирическия говорител, е придадена характеристиката „вечност“. Последният стих
дори придобива оксиморонно звучене, в което мъглата парадоксално е приписана като
атрибут на живота: „на живота сивата мъгла“. Доколкото мъглата в целия фрагмент се
изграждаше като атрибут на небитието, животът, допускащ такава драстична социална
несправедливост, парадоксално се превръща в пространство, даващо възможност за
съществуване, за битие на небитието, и то небитие, което заплашва да завладее, да
плени, да погълне изцяло живота. Епифората „мъглата -мъгла“ в заключителното
двустишие, завършващо с апосиопеза (замълчаване), разкриват зловещото тържество
на тази вледеняваща мъгла, въплъщение на деструктивните сили и хаоса.
Тежък звън като в сън надалеч прозвъни.
Полунощ ли е пак?
В уморения мрак
като копия златни пламтят светлини
и се губят по белия сняг.

Струят се без ред бледожълти петна

от прозореца в скреж,
и — разкъсващ, зловещ —
през стъклата процежда се плач на жена,
и горят и трептят свещ до свещ.
 3. АНАЛИЗ
3.9. Смъртта.
Мотивът за детското страдание и майчиния плач в пета и шеста част постига своята
кулминационна точка в детската смърт. И докато досега тишината на това
пространство на небитието не можеше да бъде пробита от никакъв звук, дори от
писъка на локомотив, в петия фрагмент тя бива разкъсана от звъна на камбаната,
биеща полунощ и от зловещия плач на жена.
Полунощ е времето, в което се дава власт на инферналните и демонични същества, а в
зимната нощ в шеста част това е смъртта.
Сред стаята ковчег положен,
в ковчега — моминско лице,
и жълти старчески ръце
у дъсченото черно ложе.

Проточено ридай старуха,

нарежда горестни слова,
в миг потреперва и едва
сподавя кашлицата суха.

Неясно по-стените голи —

пробягват сенките завчас;
пред мъничък иконостас
детенце дрипаво се моли.

В прозореца свещите бледни

целуват ледени цветя,
и, в свойта кратка красота,
цветята се топят безследно...
 3. АНАЛИЗ
Използваните метонимии в първата строфа на шести фрагмент „моминско лице“ и
„жълти скръстени ръце“ подчертават мъртвешката безжизненост и неподвижност.
Метафората, с която е определен ковчегът – „дъсченото челно ложе“ поражда
алюзията за брачно ложе, на което девойката среща смъртта. Прави впечатление, че в
стаята, където е положен ковчегът, майката отново отсъства. Може би защото
нейната мъка би била неописуема, може би защото нея вече я няма, или може би тя е
самата тази „старуха“, преживяваща поредна смърт на свое дете? В стаята са само две
безпомощни същества – старухата и молещо се пред иконостаса „дрипаво детенце“ –
чиято орис в този призрачен квартал е може би предначертана.
Прави впечатление използваната от лирическия говорител експресивна лексика.
Думите „старуха“ и „детенце“ кореспондират с реторичното възклицание от
предходния фрагмент „Братя мои, бедни мои братя“ и изразяват състраданието на
поета.
 3. АНАЛИЗ
Последната строфа повтаря и допълва образа на „неземните сребристи цветя“, които
незримата ръка на зимата е начертала на прозореца във втория фрагмент. Тук обаче
крехката красота на ледените цветя по прозореца се топи, целуната от свещите,
въплъщавайки идеята за красотата, която е осъдена да изчезне мимолетно и
безследно (вж. картините на Бугюро).
Уилям Бугеро, Малкият
просяк
Уилям Бугеро, Малката
шивачка
Уилям Бугеро, Малките
просечета
Джон Евърет Миле,
Пепеляшка (1881)
 3. АНАЛИЗ
3.10. Уилям Адолф Бугеро
В картините си френският художник Уилям Бугеро и английският представител на
прерафаелитите Джон Евърет Милей подхождат към детското страдание от друга
гледна точка. Те явяват, те представят именно това, което демоничният град на
Смирненски скрива от отчуждените погледи – красотата на децата. Бугеро показва в
своите малки просячета (с чисти снежнобели личица) именно красотата, която
притежава всяко дете, и която отчуждението и бедността са му отнели, скрили или
помрачили, или красотата, която хората от света на принцовете, поради своята
душевна безчувственост, поради своите „тъмни души“ (ако използваме израза на Гео
Милев от „Фрагментът“) не са в състояние да видят в децата от света на просяците.
 3. АНАЛИЗ
3.11. Детското страдание
Две са най-ярките причини за детското страдание
 Липсата на семеен уют и топлина
 Лишеността от безгрижно детство и безгрижни игри на улицата
Измеренията на страданието в цикъла „Зимни вечери“ са предадени посредством
образите на децата. Във втория фрагмент децата се молят за пощада пред
размахващия заканително ръце „слаб баща“, в четвъртия натоварено дете съпровожда
сляп старец на улицата, в шестия дете се моли пред иконата в стаята на починалата
си сестра, а в последния лирическият герой ни среща с две самотни деца, отпуснали
чувалчета пред светлината и „топлината“ на един фенер, треперещи от студ и
загледани в снежинките.
 3. АНАЛИЗ
Домът.
Във втория фрагмент домът се е превърнал в арена на родителска агресия за децата, а
в шести в него е проникнала смъртта (там и двете деца буквално и метафорично не
живеят – по-голямото дете е мъртво, а по-малкото, станало свидетел на
преждевременната смърт на сестричето си, не може да изживее щастливо детство).
Улицата.
В четвърти и седми фрагмент улицата не е място за безгрижни игри на децата. Те от
малки са натоварени от „вечната бедност и грижа“.
Именно детското страдание изобличава света, или социалната среда, в която са
поставени децата, като несправедлив и лишен от смисъл, от истинско битие. Свят, в
който има детско страдание, не може да бъде определен като справедлив и светъл, и
именно в този смисъл поетът го обрисува като небитие, като свят на отвъдното, като
призрачен свят, като несбъднат свят, свят без светлина, свят на вечната вечер.
И пак край смълчаните хижи
вървя в бледосиня мъгла
и вечната бедност и грижа
ме гледат през мътни стъкла.

Като че злорадствени песни

напяват незнайни беди,
и трепнат, угаснат и блеснат
над затвора двете звезди.

А спрели за миг до фенеря,

чувалчета снели от гръб,
стоят две деца и треперят
и дреме в очите им скръб.
И сякаш потрошена слюда,
снежинки край тях се въртят;
и в някаква смътна почуда
децата с очи ги ловят.

А бликат снежинки сребристи,

прелитат, блестят кат кристал,
проронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал.
Василий Перов,
Тройка (1866)
 3. АНАЛИЗ
Последният фрагмент започва с почти същия рефрен, с който се открива вторият:
И пак край смълчаните хижи
вървя в бледосиня мъгла
и вечната бедност и грижа
ме гледат през мътни стъкла.
Но докато в началото на цикъла през мъглата се процежда бледата светлина на
„гаснещата от скръб“ „млада луна“, в последния фрагмент луната вече я няма –
останали са само две едва мъждукащи звезди (като двете деца под фенера). Луната,
светлината, подобно на преждевременно отишлото си дете, не е станала пълна и не е
огряла със светлината си това пространство-небитие.
В последния фрагмент мъглата е придобила „бледосинкав“ оттенък, зловещо
напомнящ Яворовия „час на синята мъгла“. Но докато при Яворов лирическият герой
чертае трагичната съдба, която очаква играещите безгрижно на двора деца, при
Смирненски децата са нарамили чувалчета, сякаш обременени от вечната бедност и
грижа още от малки.
 3. АНАЛИЗ
В последния фрагмент двете треперещи деца посредством образен паралелизъм са
сравнение с падащите снежинки. Изпъква контрастът между духовната чистота,
невинността на детството, разкрити с епитетите „сребристи“, „бели и чисти“ и
сравнението „блестят кат кристал“ (сякаш излезли от картина на Бугеро) и
потискащата реалност, представена чрез символните образи на локвите и калта.
3.12. Символика на скъпоценните камъни.
Образите, в които присъстват скъпоценни камъни в цикъла, са „жици, посребрени с
тънък пух“, „снегът, поръсен с бисерни искрици“, „неземни сребристи цветя“,
„стомана елмазна“, „златни сълзи“, „като копия златни пламтят светлини“, „снежинки
сребристи“, „блестят кат кристал“.
От една страна, скъпоценните камъни в този призрачен свят идват посредством
снежинките и снега, т.е. от небето. В символичен план скъпоценните камъни,
особено златото, се свързват със съвършенството и райското пространство. В един от
философските митове на Платон („Федон“) скъпоценните камъни са
 3. АНАЛИЗ
наречени „отломки от един съвършен свят“. От друга страна, целта на алхимиците е
да претворят неблагородните камъни и метали именно в злато чрез пречистване, което
същевременно се схваща и в духовен план като пречистване на душата. В „Зимни
вечери“ скъпоценните камъни идват сякаш със снежинките, които обаче са обречени
бързо да се стопят или да станат на кал, да загинат. Образният паралелизъм,
осъществен в последния фрагмент, между децата и снежинките-скъпоценни камъни,
които се превръщат на кал, е смислово многозначен – от една страна, това е символ на
тяхната преждевременна смърт, а от друга, на тяхното преждевременно душевно
опорочаване, или душевна смърт, каквото е представено в стихотворението „Уличната
жена“:

А там виси, уви, над масичката прашна

портретче на дете
и в ясний поглед на невинност някогашна
сегашният ти ужас се чете.
 3. АНАЛИЗ
И все така… А в есента на твойта хладна
и блудна красота
ще спре Смъртта, настръхнала и безпощадна,
пред твоите отключени врата.

Но щом простре ръка душата ти да вземе,

тя в миг ще се смути:
Всевластникът Живот преварил я навреме —
и ти… отдавна без душа си ти!
 4. ПРОБЛЕМИ И КОНФЛИКТИ

 Детското страдание;
 Страданието на „малкия човек“ в града;
 Лирическите герои са маргинални фигури в граничната зона между
света на живите и отвъдното, в пространството, отворило се в живота,
за небитието. Те са описани предимно като жертви, обречени на „вечна
бедност и грижа“, „пленници на орис вечна, зла“.
 Разкривайки трагедията на детското страдание, лирическият говорител
поставя проблема за нравствените основания на света въобще, който го
допуска.
 5. ПРИЛОЖЕНИЕ

Откъс от диалога „Федон“ – Платон (за скъпоценните камъни):

Ето каква е тя (Земята) и подобно на нея са растящите по нея дървета и
цветя, съзряващите плодове, и планините са по нейно подобие, и
камъните – те са гладки, прозрачни и с най-красив цвят. Техните отломки
са именно камъчетата, които толкова ценим тук: нашия сардоникс,
яспис, смарагдите и всички останали от този род.
 6. МОМЧЕТО НА ЕЛХА ПРИ ХРИСТОС
Мотивът за детското страдание и неговата „търпимост“ от обществото е налице и в
двата текста – „Зимни вечери“ на Христо Смирненски и „Момчето на елха при
Христос“ на Достоевски. Могат да бъдат направени редица образни паралели.
 Липсата на семеен уют и присъствието на смъртта в дома
 Зимната нощ, студът, мракът, „зловещите жълти стъклени очи“ при Смирненски
и звярът, от който се страхува момчето при Достоевски
 Зловещото празненство на мъглата и злорадствените песни при Смирненски и
празненството в Нощта срещу Рождество при Достоевски, което се оказва
„смъртоносно“ за детето
В разказа на Достоевски е направен интересен паралел между Иисус, който се
ражда на Коледа, и нещастното беззащитно дете. Иисус също е бил заплашен от
смърт като младенец, а след това – предаден от хората и оставен да умре. Малкото
дете от разказа също е оставено да умре от хората.
 6. МОМЧЕТО НА ЕЛХА ПРИ ХРИСТОС
И парадоксално, на Коледа всички празнуват раждането на Христос, който е
спасил всички, а реално празнуващите отказват да Го познаят в образа на бедното
дете, отказват спасение на едно дете. В този смисъл, отказвайки да помогнат на
детето, хората отново разпъват Иисус, чието рождество, уж, празнуват.