Проблемът за страданието в

поемата „Градушка”
Какво ще изучаваме?! Творби,
включени в учебно-изпитната
програма:

1. „Градушка“ – поема;
2. „Заточеници“ – елегия;
3. „Ще бъдеш в бяло“ –стихотворение;
4. „Две хубави очи“ – стихотворение;
5. „Стон“ – стихотворение;
6. „Сенки“ – стихотворение;
7. „Две души“ – стихотворение;
8. „Песента на човека“ –
стихотворение;
9. „Маска“ - стихотворение

Р.Б
.

https://www.youtube.com/watch?v=CxataMa3XPg
Главна тема на ранните Яворови творби е
народната съдба. Поетът съпреживява с
невероятна енергия и интензивност
страданието на народа.Той търси причините
за това страдание в обективните
обстоятелства – природата,
държавата. Произведенията само тръгват
от външното, конкретното, за да изградят
своеобразна философия за живота на
селянина, за човешкия живот въобще. В
центъра на поетическия интерес стои не
разказът за случилото се, а изразяване на
чувствата, предизвикани от него.
Главните опорни точки на
хармоничното селско битие – пролет,
труд, надежди за добра реколта – се
разрушават от стихията на Злото,
изначално и безпричинно насочено
към съществуването на обикновения
човек.
стр. 261
"Една, че две, че три усилни
и паметни години... Боже,
За някой грях ръце всесилни
издигна ти и нас наказа.
Кой ли може
неволя клетнишка изказа,
макар и - вчерашна се дума?
Да беше мор, да беше чума,
че в гроба гърло не гладува,
ни жадува!
А то градушка ни удари,
а то порой ни мътен влече,
слана попари, засух беше -
в земята зърно се опече... "
* бре мъжо, взе ли от пазаря?" Знае
Но мина зима снеговита,
отиде пролет дъждовита -
и знойно лято позлати
до вчера злъчни широти.
Назряла вече тучна нива,
класец натегнал се привежда
и утешителка надежда
при труженик селяк отива.
Затопли радост на сърцето,
усмивка свърне на лицето,
въздишка кротка, пръст до
пръст -
ръка неволно прави кръст:
"Да бъде тъй неделя още,
неделя пек и мирно време,
олекне ще и тежко бреме, -
на тежки мъки края дойде".
* Наблизко негде чук играе
Додето сила има,
селяк без отдих труд се труди...
Почивка - ей я, би-ще зима.
Сега - недремнал и се буди:
петлите първи не пропели,
дори и куче не залае,
на крак е той... - "Катран и върви,
невеста ранобудна - всичко,
готово е, но пак ще пита,
че утре жетва е; - самичко
сърце си знае как се стяга...
И сърдита
за нещо тя на двора бяга
и пак се връща в килеря,
тършува... "Днеска да намеря
Седмина още - чуеш жено?
- Ти ставай, Ваньо, - лентьо стига!
Небето ето - го червено,
че вече слънцето се дига,
добитъкът те гладен чака".
А Ваньо сънен се прозява
и зад сайванта в полумрака
подал се - Сивчо го задява
с носът си влажен по вратлето.
"Хе ставай! - вика пак бащата
отсреди двора, на колата
затракал нещо, - стига..." Ето
в съседен двор се вдига врява -
там някой люто се ругае.
и наковалнята отпява.
А сутренник повява леко
и звън от хлопки от далеко
донася в село; стадо блее...
На всякъде живот захваща.
И ето вече слънце грее
и на земята огън праща.
*
Преваля пладне. Задух страшен.
И всеки дигне взор уплашен,
с ръкав избрише си челото
и дълго гледа към небето,
а то сивее мъгловито.
И слънцето жълтей сърдито:
От юг бухлат се облак дига
пълзи и вече го настига;
по-доле вирнали главите
и други... Знак е - чуй петлите.
А гъски около реката
защо размахали крилата,
и те са глупи закрещели,
Какво ли са орали, сели?
Върни се облако неверен, - отиват, - черно зло ги носи
почакай, пакостнико черен, в нивята грозно опустели.
неделя - две... ела тогази, Че там жетварка бясна хала
страшилище! А облак лази, просо, пшеница, ръж, ечмени -
ръсте и вий снага космата, безрадно, зрели и зелени,
засланя слънце; в небесата и цвет - надежди е познала...
тъмней зловещо... Милост няма! .............................................
Ще стане пак беда голяма. -
на завет всичко се прибира,
Битието на човека е лишено от сигурни
сърцето трепне, в страх премира, опори, то
че горе - дим и адски тътен.е едно “вечно зло”.
Върхушка, прах... ей свода мътен
продран запалва се - и блясък -
и още - пак, - О Боже!... Трясък
оглася планини, полета -
земя трепери... Град! - парчета - Природата властва над човека.
яйце и орех... Спри... Недей...
Труд кървав, Боже, пожалей!

*
Човекът предпочита смъртта пред
Но свърши. Тихо гръм последен ежедневната агония на глада.
заглъхва нейде надалече
и вълк на стадо - вихър леден
подгоня облаците вече.
А ето слънцето огряло
тъжовно гледа върволица
от стари, млади и дечица
забързали навън от село;
в калта подпретнали се боси,
глави неволнишки навели,
 Рооска

Тези градушки така живо са се

запечатали у мен от детството,
че ... Сигурно е било така: някога аз
съм си спомнил градушката,
споменът е бил толкова жив, толкова
болезнен...

Рооска
1. Творческа история
Според първоначалния замисъл творбата е
трябвало да бъде озаглавена „Град“, но поетът,
ОНЛАЙН
почувствал двусмислието, ОБУЧЕНИЕ
променя наслова.

А) публикувано – 1900 г. в сп. „Мисъл“;

1910 – „Подир сенките на облаците“
Рооска

Социална поезия h

Рооска
Опустошителното действие на природното действие,
което се превръща в зловещ символ на бедите, които
дебнат човека.
Творбата има обобщаващ, символичен смисъл,
свързан с 2.
една трагична
Тема визия за света и човешката
и идея
съдба.

ОНЛАЙН ОБУЧЕНИЕ
Рооска

h в стихотворна форма.
Поема-голяма лиро-епическа творба

Рооска
Състои се от шест части, обособени помежду си
смислово, емоционално, композиционно,
стихово, а дори и графично - обстоятелство,
3. Композиция
което я определя като лирическа поема.

ОНЛАЙН ОБУЧЕНИЕ
"Една, че две, че три усилни с носът си влажен по вратлето.
и паметни години... Боже, "Да бъде тъй неделя още, "Хе ставай! - вика пак бащата
За някой грях ръце всесилни неделя пек и мирно време, отсреди двора, на колата
издигна ти и нас наказа. олекне ще и тежко бреме, - затракал нещо, - стига..." Ето
Кой ли може на тежки мъки края дойде". в съседен двор се вдига врява -
А) Първа
неволя част –
клетнишка пролог
изказа, там някой люто се ругае.
макар и - вчерашна се дума?
на трагедията(цялата * Наблизко негде чук играе
Да беше мор, да беше чума, и наковалнята отпява.
част е в кавички – това
че в гроба гърло не гладува, Додето сила има, А сутренник повява леко
е речта на селския
ни жадува! селяк без отдих труд се труди... и звън от хлопки от далеко
човек).
А то градушка ни удари, Почивка - ей я, би-ще зима. донася в село; стадо блее...
а то порой ни мътен влече, Сега - недремнал и се буди: На всякъде живот захваща.
слана попари, засух беше - петлите първи не пропели, И ето вече слънце грее
в земята зърно се опече... " дори и куче
Трета не залае,
част – и на земята огън праща.
на крак е той... - "Катран и върви,
*
пробуждането на
бре мъжо, взе ли от пазаря?" Знае *
един ранобудна
невеста селски дом. - всичко,
Б) Втора част -
Но мина зима снеговита, готово е, но пак ще пита, Преваля пладне. Задух страшен.
надеждата
отиде и
пролет дъждовита - че утре жетва е; - самичко И всеки дигне взор уплашен,
упованието,
и знойно ляточе този път
позлати сърце си знае как се стяга... с ръкав избрише си челото
до вчера злъчни широти. И сърдита и дълго гледа към небето,
трудът не ще бъде
за нещо тя на двора бяга а то сивее мъгловито.
напразен(въвежда
Назряла вече тучна нива,се и пак се връща в килеря, И слънцето жълтей сърдито:
“друга”
класец реч –се
натегнал напривежда тършува... "Днеска да намеря ОтЧетвърта
юг бухлат сечаст – дига
облак
илирическия
утешителка надежда
говорител; Седмина още - чуеш жено? преобразяването
пълзи и вече го настига;на
при труженик селяк отива. - Ти ставай, Ваньо, - лентьо стига! по-доле
небето.вирнали главите
така се преплитат двете Небето ето - го червено, и други... Знак е - чуй петлите.
гледнирадост
Затопли точкина–сърцето,
на че вече слънцето се дига, А гъски около реката
селския
усмивка човек
свърне на и на
лицето, добитъкът те гладен чака". защо размахали крилата,
въздишка кротка, пръст до А Ваньо сънен се прозява и те са глупи закрещели,
лирическия
пръст - и зад сайванта в полумрака Какво ли са орали, сели?
говорител).
ръка неволно прави кръст: подал се - Сивчо го задява
Върни се облако неверен, - отиват, - черно зло ги носи
почакай, пакостнико черен, в нивята грозно опустели.
неделя - две... ела тогази, Че там жетварка бясна хала
страшилище! А облак лази, просо, пшеница, ръж, ечмени -
ръсте и вий снага космата, безрадно, зрели и зелени,
Пета част –
засланя слънце; в небесата и цвет - надежди е познала...
кулминация
тъмней зловещо...на Милост няма! .............................................
ЩеЗлото(небето се
стане пак беда голяма. -
напродънва
завет всичкоисе прибира,
адът струи
сърцето трепне, в страх премира,
чеот него;
горе - димнастъпва
и адски тътен.
прозрението:”Милост
Върхушка, прах... ей свода мътен
продран
няма”). запалва се - и блясък -
и още - пак, - О Боже!... Трясък
оглася планини, полета -
земя трепери... Град! - парчета -
яйце и орех... Спри... Недей...
Труд кървав, Боже, пожалей!

Но свърши. Тихо гръм последен

заглъхва нейде надалече
Шеста
и вълк част-–вихър
на стадо епилог –
леден
внушението:
подгоня човек е
облаците вече.
А орисан на безплоден
ето слънцето огряло
тъжовно гледа върволица
труд и вечно страдание.
от стари, млади и дечица
забързали навън от село;
в калта подпретнали се боси,
глави неволнишки навели,
 Рооска

Анжамбман- h

Рооска
4. Анализ по части

ОНЛАЙН ОБУЧЕНИЕ

Пренасяне на дума или част от фраза от един стих в началото на следващия, при което в края на стиха се
получава пауза, несъвпадаща с паузите в синтактичния строеж на изречението; прескок.
А) първата част - прозвучава простата, задушевна,
дълбоко трагична изповед на селянина.
„Една, че две, че три усилни
и паметни години… Боже,
За някой грях ръце всесилни
издигна ти и нас наказа.
Кой ли може
неволя клетнишка изказа,
макар и — вчерашна се дума?
Да беше мор, да беше чума,
че в гроба гърло не гладува,
ни жадува!
А то градушка ни удари,
а то порой ни мътен влече,
слана попари, засух беше —
в земята зърно се опече…“
• Бавното и многосъюзно напластяване на “една,
че две...” ( акумулация) изразява мъчителната
протяжност и още по-страшната безкрайност в
страданието на потиснатите и обречените.
• За голямата искреност и неподправеност на
селяшката изповед допринася и честото и рязко
разкъсване на синтактично-интонационни
цялости между два стиха - така нареченият
анжамбман. В първите два стиха - защото още
в тях има анжамбман - стиховата граница
разделя синтактично и интонационно
неделимите определения "усилни и паметни".
Така тези смислово важни думи поемат върху
себе си допълнителна и обособяваща ги
художествена натовареност.
• Последните четири стиха отзвучават като
незавършени, като начало на един безкраен низ
от страдания.
 Безкрайна в траенето си и жестока в разнообразието си е
мъката на селския труженик.
- Затова и завършекът на първата част е така съзвучен на
началото по смисъл:“А то - градушка ни удари/, а то - порой ни
мътен влече,/ слана попари, засух беше - / в земята зърно се
опече...” Кратките еднотипни изрази се сипят един след друг
като злощастията на селяка.
Селяните страдат от засух и порой, т.е. от прекомерно многото и
прекомерно малкото вода; страдат от острите удари на ледната лятна
градушка и от мекото стелене и "попарване" на есенната слана.
И както ще видим по-нататък, същото сложно и идейно богато
кръстосване се извършва и в границите на основните
мотиви на творбата - слънцето, топлината, надеждата, бога.
По смисъл, тон, строеж последните четири стиха на първата част
отзвучават като незавършени, като начало на един безкраен низ от
страдания - и многоточието, което Яворов е поставил, е наистина
най-подходящият препинателен знак. Изход от обречеността
като че ли няма.
Б) Втора част – с нея идва рязката промяна в смисъла, чувството,
стила и стиховата форма.
Но мина зима снеговита,
отиде пролет дъждовита — • Втората част е контрастна и на предходната,
и знойно лято позлати
до вчера злъчни широти.
и на следходната част. Изпълнена е с плаха
надежда, че е възможно да се възстанови
Назряла вече тучна нива,
класец натегнал се привежда
хармонията между природата и човека.
и утешителка надежда • Природата - единственият приятел и един от
при труженик селяк отива. многото врагове на трудовия човек - като че
ли е обърнала към него своето добро,
Затопли радост на сърцето, ласкаво лице. Само в тази част ще намерим
усмивка свърне на лицето,
трогателното умалително "класец".
въздишка кротка, пръст до пръст —
ръка неволно прави кръст: • Нейната основна задача е да обхване
жизнената правда по-пълно и да подчертае
„Да бъде тъй неделя още,
неделя пек и мирно време,
трагизма на катастрофата още по-релефно.
олекне ще и тежко бреме, — Ударът върху героите и читателя е толкова
на тежки мъки края дойде“.
по-жесток и по-съкрушителен, колкото по-
рязък е преходът от топлата задушевност
към ледената жестокост на стихията.
Втората част не е изцяло затворена в своя тих и светъл свят.
В шепота на плахата надежда трепти страхът от вечно дебнещата заплаха,
положителните засега явления “знойно лято”, “пек”, “затопли” много скоро
ще разкрият своята двойствена природа, а заключителният молитвен шепот
“Да бъде тъй неделя още,/неделя пек и мирно време” не само изразява страха
от катастрофата, но и я предусеща.
В) Третата част изобразява пробуждането в един селски дом
• Лирическият аз и тук говори за героите си като за
Додето сила има,
селяк без отдих труд се труди…
Почивка — ей я, би-ще зима.
Сега — недремнал и се буди: стоящи извън него хора, но в речта си търси
петлите първи не пропели,
дори и куче не залае, непрекъснато сродяване с тяхното живо, гъвкаво
на крак е той… — „Катран и върви,
бре мъжо, взе ли от пазаря?“ Знае
народно слово.( “не кръкнали петлите”, “отсреди двора”, “сърце си
невеста ранобудна — всичко, знае как се стяга”, “чук играе”, “Сивчо го задява с носа си”,“труд се
готово е, но пак ще пита,
че утре жетва е; — самичко
труди”(етимологична фигура).
сърце си знае как се стяга…
И сърдита
• Изпълнява ролята на ретардация преди настъпването
за нещо тя на двора бяга
и пак се връща в килеря,
на катастрофата. „Забавянето“ се извършва с помощта
тършува… „Днеска да намеря на детайли, описващи трескавото бързане – суетнята в
Седмина още — чуеш жено?
— Ти ставай, Ваньо, — лентьо стига! селския двор, където всеки бърза,хлопа.
Небето ето — го червено,
че вече слънцето се дига,
добитъкът те гладен чака“.
А Ваньо сънен се прозява
и зад сайванта в полумрака
подал се — Сивчо го задява
с носът си влажен по вратлето.
„Хе ставай! — вика пак бащата
отсреди двора, на колата
затракал нещо, — стига…“ Ето
в съседен двор се вдига врява —
там някой люто се ругае.
Наблизко негде чук играе
и наковалнята отпява.
А сутренник повява леко
и звън от хлопки от далеко
донася в село; стадо блее…
На всякъде живот захваща.
И ето вече слънце грее
и на земята огън праща.
Третата част е не само по-динамична, по-напрегната, по-раздвижена - тя е и
вътрешно по-сложна и разностранна.
Радостният трепет пред дългоочакваната жетва не е прераснал в
едностранчиво украшателство и опоетизиране - творецът не е изпуснал от
погледа си и грубоватото в държанието на героите, не е забравил троснатата
сръдня на невестата, нито “лютото ругаене” в съседния двор...
Във вътрешната логика на частта този двустранен подход придава жизнена
разностранност и реалистична убедителност на описанието.
В рамките на поемата като цяло обаче той започва да действа и с друга много
важна художествено-организираща функция: в нервността и грубоватостта на
героите звучи скритият трепет пред забравената в тези мигове и все пак
неотклонно действуваща заплаха.
и на земята огън праща
Краят на третата част окончателно разкрива спотаеното в себе си
предзнаменование в следващата четвърта част.
Г) Четвъртата част, оградена от шумната суетня на работното
утро и от грохота на стихията в петата част, прозвучава
спокойно и тихо. • Сбито, двусловно е фиксирано времето –
Преваля пладне. Задух страшен.
“Преваля пладне”, - след което идва също тъй
И всеки дигне взор уплашен,
с ръкав избрише си челото
задъхано краткото изречение “Задух страшен”.
и дълго гледа към небето, • Опасността надвисва над безпомощните селяни и
а то сивее мъгловито. над тяхната едногодишна мъка и надежда,
И слънцето жълтей сърдито: надвисва мъчително бавно, неумолимо, но
От юг бухлат се облак дига
пълзи и вече го настига;
спокойно. Тя буквално “пълзи” по замрялото небе,
по-доле вирнали главите потиска отвисоко и пресеква дъха в гърдите на
и други… Знак е — чуй петлите. задъханите труженици.
А гъски около реката • В този трагичен миг на безсилно очакване Яворов
защо размахали крилата,
и те са глупи закрещели,
е изразил дълбокото си съчувствие към
Какво ли са орали, сели? мъченическата съдба на селяните, като отново
променя речевата позиция на лирическия Аз и го
сродява с героите.
•
Д) пета част - започва с пряко обръщение към облака; отчаяна молба към
безразличната-положението на безпомощния тогавашен селянин.
Върни се облако неверен, —
почакай, пакостнико черен,
неделя — две… ела тогази, • Последователността на описанието скрито
страшилище! А облак лази,
ръсте и вий снага космата,
внушава катастрофалното стоварване на
засланя слънце; в небесата небесата върху човека и плодовете на неговия
тъмней зловещо… Милост няма! труд: „горе – свода – планини – полета –
Ще стане пак беда голяма. —
на завет всичко се прибира,
земя“ Погледът на ужасения труженик описва
сърцето трепне, в страх премира, този злокобен път, за да види непосредствено
че горе — дим и адски тътен. пред себе си:“…Град! – парчета –“
Върхушка, прах… ей свода мътен
продран запалва се — и блясък —
• Художествената убедителност на петата се
и още — пак, — О Боже!… Трясък дължи и на алитерацията на звука „р“, който
оглася планини, полета — звуков ефект се свързва със значението
земя трепери… Град! — парчета —
яйце и орех… Спри… Недей…
„силен,гърмящ шум“.
Труд кървав, Боже, пожалей! • Честите анжамбмани при описанието на
градушката изразяват неудържимата
задъханост на преживяването.
Е) шеста част - • Върховното напрежение и грозният ужас на
Но свърши. Тихо гръм последен катастрофата са рязко прекъснати с прехода
заглъхва нейде надалече към нова част, последната, и с краткото
и вълк на стадо — вихър леден
противопоставно изречение “Но свърши”.
подгоня облаците вече.
А ето слънцето огряло
• Трагична сдържаност и немногословност,
тъжовно гледа върволица която изразява чувството за обреченост и
от стари, млади и дечица безсилие пред сляпата стихия - няма какво
забързали навън от село; повече да се изживява, няма пред кого да се
в калта подпретнали се боси,
роптае, няма какво повече да се очаква.
глави неволнишки навели,
отиват, — черно зло ги носи
• Второто изречение – “Тихо гръм последен
в нивята грозно опустели. заглъхва негде надалече...” внушава
Че там жетварка бясна хала постепенното замиране на стихията. Настъпва
просо, пшеница, ръж, ечмени — затишие. Светът започва да се връща към своя
безрадно, зрели и зелени,
привичен облик, а “адските”, апокалиптични
и цвят — надежди е пожнала…
………………………………………
измерения преминават в по-битови, по-земни,
но все така жестоки и вледеняващи образи:“и
влък след стадо, - вихър леден/ подгоня
облаците вече.”
•
Връщането към битовото подготвя появата на колкото простата, толкова и
покъртителна картина: нагазили боси в калта, селските труженици отиват да
видят с очите си това, което вече много добре знаят от досегашната си
безпросветна участ.
Характерното съчетание “утешителка надежда” от светлата втора част се
възвръща в описанието на погрома с противоположна, мрачна тоналност: “и
цвят-надежди е пожнала”.
 Рооска

‘Аз страдам’ – ‘Аз вечно диря’ h

Рооска
В първата част тружениците говорят от свое име и
описват положението си от собствената си гледна точка.
В последната част те са видени отстрани и от много по
обобщителна гледна точка.
В първата част те обхващат време
5. Художествено в погледа си три години от
своето злощастно битие. В последната част лирическият
аз ги вижда в безкрайната верига на тяхното вечно зло.
ОНЛАЙН ОБУЧЕНИЕ

Главна тема на ранните Яворови творби е народната съдба. Още в първите му творби се наблюдава
субективният трагичен драматизъм, но проектиран върху природата и социалната действителност.
А) първа част – обхваща период от три години. Обобщителен във времето
характер.

Б) втора част – движението от зимата до лятото.

В) трета част – предзазоряването на утрото.

Г) четвърта и пета част – времето сякаш спира.

Д) шеста част – започва да се връща към присъщата си продължителност.

Тази „аритмия“ във времевия поток съдейства за смисловата и емоционална
напрегнатост на поемата и е част от нейния конструктивен преход от
единичното към общото.
Можете ли да определите художественото време, което обхваща поемата?
 Рооска

‘На един песимист’ h

Рооска
6. Образът на градушката

ОНЛАЙН ОБУЧЕНИЕ

‘Поезията на Яворов е манифестация на колективната българска душа с всичките й скръб и всичките й

горести в миналото...’ Гео Милев
 Рооска

‘Градушка’ h
екстът осмисля и опозицията природа – култура. Ограничил се
еднъж от природата, човекът особено модернистичният тип човек,
„градът , или както народът го нарича
носител на трагичното съзнание за екзистенциалното безсмислие
градушка от страх, се праща от Бога и
а усилията да се завърне отново в нея. От тази дисхармония се
не за друго, а само да накаже човеците
ажда градушката – рушащата стихия на наказанието, универсална
за греховете.
етафора на страданието.
Града валят (правят) мъртвите от оня
я е представена като една „жетварка, бясна хала“, която руши
свят, и то грешните...“
лодовете на човешкия труд, възстановявайки по този начин

Рооска
стествената природна хармония в света.

Димитър Маринов

ОНЛАЙН ПОЖЕЛАНИЕ

Градушката е преобътнатото означаване на дъжда, който се свързва със

свещения брак между небето и земята, а оттук и раждането на нов живот.