Professional Documents
Culture Documents
Haruki Murakami - Norvezhka Gora - 6318-b
Haruki Murakami - Norvezhka Gora - 6318-b
Харуки Мураками
Норвежка гора
Въпреки това моята памет все повече помръква и вече съм забравил много неща.
Пишейки по памет, често изпитвам пристъп на ужас. Ами ако съм забравил най-важното?
Ако някъде в мен има един мрачен килер, където всички действително важни спомени са
струпани на купчина и бавно се разлагат?
Ако е така, тогава това е всичко, с което се налага да работя. Притискайки
тези избледнели, чезнещи, непълни спомени към сърцето си, аз продължавам да пиша
книгата с цялата отчаяна трескавост на глозгащ кокали изгладнял човек. Това е
единственият начин, който познавам, да спазя обещанието си пред Наоко.
Някога, преди много време, когато бях още млад и когато спомените бяха далеч
по-ярки от сега, често се опитвах да пиша за Наоко. Но не можах да съчиня и един
ред. Разбирах, че ако дойдеше този първи ред, останалото щеше да се излее от само
себе си на страницата, ала то така и не се случи. Всяко нещо беше прекалено ясно и
отчетливо, ето защо никога не можах да реша откъде да започна — точно както някоя
карта, която показва твърде много подробности, може понякога да бъде безполезна.
Сега обаче съзнавам, че в несъвършения съд на писането мога да поместя само
несъвършени спомени и несъвършени мисли. Колкото повече помръкват спомените ми за
Наоко, толкова по-добре мога да я разбера. Знам също защо тя поиска да не я
забравям. Самата Наоко знаеше, естествено. Знаеше, че спомените ми за нея ще
избледнеят. Тъкмо затова ме помоли никога да не я забравям, да помня, че е
съществувала.
Тези размисли ме изпълват с почти непоносима горест. Тъй като Наоко никога не
ме обикна.
Някога, преди много години — всъщност само преди двайсет години — аз живеех в
пансион. Бях на осемнайсет, първокурсник в университета. Още не познавах Токио и за
пръв път живеех сам, затова моите притеснени родители ми намериха стая в частен
пансион вместо самостоятелна квартира, каквато повечето студенти наемаха. Пансионът
осигуряваше храна и различни удобства и навярно помагаше на неопитните си
осемнайсетгодишни питомци да оцелеят. Разходите също бяха от значение. Една обща
спалня струваше доста по-малко от частна квартира. Стига да имах легло и лампа,
нямаше нужда да се купуват други мебели. Що се отнася до мен, аз бих предпочел да
наема апартамент и да живея в спокойна самота, ала знаейки какви суми трябваше да
похарчат родителите ми за приема и обучението в частния университет, който
посещавах, не можех да проявя настойчивост пред тях. Освен това наистина ми беше
все едно къде ще живея.
Разположен на един хълм с открити гледки, в центъра на града, дворът на
пансиона бе обширен четириъгълник, обграден с бетонна стена. Точно зад входната
порта имаше грамаден, извисяващ се бряст. Говореше се, че е най-малко на сто и
петдесет години. Ако застанеше под него и вдигнеше поглед, през плътната му завеса
от зелени листа човек нямаше да види нито къс небе.
Павираното шосе, тръгващо от портата, завиваше край дървото и продължаваше
дълго и право през един широк четириъгълен вътрешен двор, до две триетажни бетонни
сгради на пансиона, гледащи една към друга от двете страни на шосето. Бяха големи с
много прозорци и създаваха впечатление, че са или жилищни блокове, превърнати в
затвори, или затвори, превърнати в жилищни блокове. Но около тях нямаше нищо
нечисто, нито пък бяха мрачни. През отворените прозорци, всички с еднакви кремави
пердета, които не избеляваха от слънцето, можеха да се чуят радиоприемници.
Отвъд двете сгради на пансиона шосето достигаше до входа на една обикновена
двуетажна сграда, на чийто първи етаж имаше столова и къпални, вторият се състоеше
от аудитория, стаи за събрания и дори гостни, които така и не разбрах за какво се
използваха. Близо до обикновената сграда се намираше третата сграда на пансиона,
също на три етажа. Обширни затревени площи заемаха четириъгълния вътрешен двор, а
движещите се в кръг пръскачки улавяха при завъртване слънчевата светлина. Зад
обикновената сграда имаше спортна площадка, използвана за бейзбол и футбол, и шест
тенискорта. Комплексът притежаваше всичко, което бе нужно.
Имаше само един проблем, свързан с това заведение: от него лъхаше на
политика. Комплексът се ръководеше от някаква съмнителна фондация, начело с
крайнодесен тип, и според мен имаше нещо необичайно изкривено в начина, по който
той се управляваше. Това можеше да се открие и в брошурата, която връчваха на
новите студенти, и в правилата на пансиона. Прокламираният „основополагащ принцип“
на пансиона беше „да се стреми посредством най-решителни педагогически мерки да
възпитава човешки ресурси в служба на нацията“ и много финансови лидери, одобряващи
този „принцип“, бяха дали своята лепта за изграждането на комплекса. Такъв беше
официалният образ на проекта, при все че онова, което се криеше зад него, бе крайно
неясно. Някои казваха, че било начин за измъкване от плащане на данъци, други го
смятаха за ефектен рекламен трик на дарителите, а трети твърдяха, че построяването
на пансиона било хвърляне на прах в очите на обществеността, за да се прикрие
докопване до някакво отлично парче недвижимо имущество. Ала едно беше сигурно: в
комплекса на пансиона съществуваше привилегирован клуб на подбрани студенти от
различни университети. Те формираха „работни групи“, които се събираха няколко пъти
месечно и които включваха и някои от учредителите. На всеки член на този клуб
можеше да бъде осигурена добра работа след дипломирането. Нямах представа кои от
тези теории бяха верни, ако изобщо имаше такива, но всички те застъпваха
предположението, че има „нещо съмнително“ около заведението.
Така или иначе, прекарах в този „съмнителен“ пансион две години — от пролетта
на 1968-а до пролетта на 1970-а. Наистина не мога да кажа защо понасях толкова
време безропотно това. На езика на всекидневието, за мен практически нямаше разлика
дали заведението е дясно или ляво, или пък друго.
Всеки ден в комплекса започваше с тържествено вдигане на знамето. Изпълняваше
се и националният химн, разбира се. Едното без другото не върви. Пилонът беше в
самия център на двора, където се виждаше от всеки прозорец и на трите сгради на
пансиона.
Управителят на източната сграда (моята) отговаряше за знамето. Той беше висок
мъж с орлов поглед, в края на петдесетте или началото на шестдесетте си години.
Четинестата му коса бе изпъстрена със сиво, а на почернелия му от слънцето врат
имаше дълъг белег (от рана). Носеше се слух, че е възпитаник на военновременната
школа за шпиони в Накано, но никой не знаеше със сигурност дали това е така. Втори
след него беше един студент, който изпълняваше длъжността на негов асистент.
Всъщност никой не познаваше това момче. То имаше най-ниско подстриганата коса на
света и винаги носеше тъмносиня студентска униформа. Не знаех името му, нито от коя
стая беше, никога не го мярнах в столовата или в банята. Дори не съм сигурен, че
беше студент, макар и да можеше да се помисли, че сигурно е студент, като се имаше
предвид „Униформата“, която скоро стана неговия прякор. За разлика от сър Накано,
Униформата бе нисък, дундест и с нездрав цвят на лицето. Тази страховита двойка
вдигаше знамето с Изгряващото слънце всяка сутрин в шест.
Когато за пръв път постъпих в пансиона, истинската необичайност на това
събитие често ме подтикваше да ставам рано сутрин, за да съблюдавам този
патриотичен ритуал. Двамата се появяваха на двора почти в момента, когато радиото
отмерваше сигнала за шест часа. Естествено, Униформата носеше своята униформа и
черни кожени обувки, а Накано бе с късо яке и бели гуменки. Униформата държеше
обредно сандъче от груба дървесина на полония, а Накано носеше касетофон „Сони“.
Накано поставяше касетофона в основата на пилона. Униформата отваряше сандъчето, за
да извади прилежно сгънато знаме. После го подаваше почтително на Накано, който го
прикрепваше за въженцето на пилона, разкривайки яркочервения кръг на изгряващото
слънце на чисто белия фон. Сетне Униформата натискаше копчето за просвирване на
химна.
„И се покрият с мъх.“
След като спах така с три или четири момичета, попитах Нагасава: „Щом си го
направил седемдесет пъти, не започва ли да ти се струва някак безсмислено?“
— Това доказва, че си свестен човек — каза той. — Моите поздравления.
Абсолютно никаква полза няма да спиш с непознати жени и да ги сменяш една с друга.
Това само те изтощава и те кара да се отвратиш от себе си. Същото става и с мен.
— Тогава защо, по дяволите, продължаваш да го правиш?
— Трудно е да се каже. Хей, ти си чел онази творба на Достоевски за хазарта,
нали? За нещо подобно става въпрос. Когато си заобиколен от неограничени
възможности, едно от най-трудните неща е да се откажеш от тях. Разбираш ли ме?
— Донякъде.
— Виж сега. Слънцето залязва. Момичетата излизат и пият. Скитат се наоколо,
търсят нещо. Аз мога да им го дам. То е най-лесното на света, направо нищо работа.
Докато се усетиш, съм ги свалил. Тъкмо това очакват. Ето какво разбирам под
възможности. Те са навсякъде около теб. Нима можеш да ги пропуснеш? Имаш несъмнена
способност и възможност да се възползваш: можеш ли да си държиш устата затворена и
да се разминеш с това?
— Не знам, никога не съм бил в такава ситуация — казах с усмивка. — Не мога
да си я представя.
— Дай си сметка за блаженствата.
Неговото женкарство беше причината Нагасава да живее в пансион, въпреки че
произхождаше от заможно семейство. Обезпокоен, че ако му се разреши да живее сам в
Токио, синът му няма да се занимава с нищо друго, баща му му бе наложил да живее в
пансиона и през четирите години на следването си. Не че това бе от особено значение
за самия Нагасава. Той нямаше да се остави няколко правила да го смутят. Винаги
когато му се приискаше, получаваше разрешение да отсъства цялата нощ и отиваше да
гони мадами или прекарваше нощта в квартирата на приятелката си. Разрешението не се
дава лесно, ала за него беше като безплатен билет — а и за мен също, стига той да
го издействаше.
Нагасава имаше постоянна приятелка, една, с която излизаше в първи курс. Тя
се казваше Хацуми и беше на неговите години. Бях я срещал няколко пъти и ми се
стори много мило момиче. Нямаше външност, която веднага да хваща окото, всъщност
беше толкова обикновена, че когато я видях за първи път, се запитах защо Нагасава
не е направил по-добър избор, обаче всеки, който говореше с нея, веднага започваше
да я смята за много симпатична. Тиха, интелигентна, забавна, грижовна, винаги
облечена с отличен вкус. Много я харесвах и разбирах, че ако бих могъл да имам
приятелка като Хацуми, нямаше да спя със сюрия лесни бройки. Тя също ме харесваше и
упорито се стараеше да ми уреди среща с една първокурсничка в нейния клуб, така че
да можем да излизаме по двойки, но аз си измислях извинения, за да не повторя
предишните си грешки. Хацуми посещаваше най-реномирания в страната девически колеж
и нямаше да съм в състояние да разговарям с една от онези свръхбогати принцеси.
Хацуми знаеше отлично, че Нагасава спи с която му падне, ала никога не изказа
недоволство от него. Беше влюбена в него до уши, но никога нищо не искаше.
— Не заслужавам момиче като Хацуми — каза веднъж Нагасава. Наложи се да се
съглася с него.
В средата на април Наоко навърши двайсет години. Беше със седем месеца по-
голяма от мен, моят рожден ден щеше да е през ноември. Имаше нещо странно в това,
че Наоко стана на двайсет. Смятах, че единственото нещо, което имаше смисъл за нея
и за мен, беше да продължим да вървим назад-напред между осемнайсетата и
деветнайсетата си година. След осемнайсет да дойде деветнайсет, а след деветнайсет
— осемнайсет. Разбира се. Обаче тя навърши двайсет, а през есента с мен щеше да се
случи същото. Само мъртвият остава завинаги на седемнайсет.
На нейния рожден ден валя дъжд. След часовете купих една торта от близкия
магазин и взех трамвая до квартирата й. Трябва да го отпразнуваме, бях казал.
Навярно щях да искам същото, ако бях на нейно място. Сигурно е тежко да отпразнуваш
сам рождения си ден, особено когато навършваш двайсет. Трамваят беше претъпкан и
ужасно се клатушкаше, та когато пристигнах в стаята на Наоко, тортата приличаше
повече на Римския колизеум, отколкото на торта. Въпреки това, щом успях да закрепя
двайсетте свещички, които също бях купил, да ги запаля, да дръпна пердетата и да
изключа осветлението, ние имахме всичко необходимо за отпразнуването на рождения
ден. Наоко отвори бутилка вино. Пихме, хапнахме торта и се гостихме със скромна
вечеря.
— Не знам, глупаво е да си на двайсет — рече тя. — Просто не съм готова.
Чувствам се странно. Сякаш някой ме побутва отзад.
— Аз имам седем месеца да се подготвя — казах през смях.
— Ти си щастливец! Още си на деветнайсет! — подхвърли Наоко с мъничко завист.
Докато ядяхме, аз й разказах за новия пуловер на Есесовеца. Дотогава той бе
имал само един тъмносин пуловер от гимназията, така че да притежава два, беше
голяма крачка за него. Самият пуловер беше хубав, в червено и черно с вплетено
изображение на елен, ала то караше всички да се смеят, щом го видеха. Есесовеца не
можеше да разбере какво става.
— Ка-какво е толкова смешно, Ватанабе? — попита той, седейки до мен в
столовата. — Да нямам нещо на челото си?
— Нищо нямаш — отвърнах аз, като се мъчех да остана сериозен. — Няма нищо
смешно. Пуловерът е хубав.
— Благодаря — рече той и се усмихна щастливо.
Наоко хареса тази история.
— _Трябва_ да се срещна с него — подхвърли тя. — Само веднъж.
— Няма начин — отвърнах. — Ще прихнеш още щом зърнеш физиономията му.
— Мислиш ли?
— Обзалагам се. Аз го виждам всеки ден и все още не мога понякога да не се
засмея.
Почистихме масата и седнахме на пода, слушахме музика и изпихме останалото
вино. Докато аз изпия една, тя гаврътна две чаши.
Тази вечер Наоко беше необичайно словоохотлива. Разказа ми за детството си,
за ученическите си години, за семейството. Всеки епизод беше дълъг, пресъздаден със
старанието, необходимо за направа на миниатюра. Бях смаян от силата на нейната
памет, но докато седях и слушах, взе да ми става ясно, че има нещо неправилно в
начина, по който разказва историите: нещо странно, дори изкривено. Всеки разказ
имаше своя собствена вътрешна логика, но връзката между единия и следващия беше
особена. Докато се усетиш, история А бе преминала в история Б, присъствала в А,
сетне без забележим преход стана В от нещо, съдържащо се в Б. Отначало намирах
какво да кажа в отговор, но след известно време престанах да се опитвам да говоря.
Пуснах една грамофонна плоча и когато тя свърши, повдигнах игличката и поставих
друга. Подир последната сложих пак първата. Плочите на Наоко бяха общо шест.
Цикълът започна с _„Бенд «Самотни сърца» на сержант Пепър“_* и свърши с _Валс за
Деби_ на Били Ейвънс. Вън дъждът валеше. Времето течеше бавно. Наоко продължаваше
да говори сама.
[* Албум на Бийтълс. — Б.пр.]
В края на краищата се досетих какво не беше наред: докато говореше, Наоко
много внимаваше да не засегне определени теми. Едната беше Кидзуки, разбира се, но
имаше и други. Но при все че имаше определени въпроси, които бе решила да избягва,
тя продължаваше безкрайно и невероятно подробно да говори за най-обикновени и
незначителни неща. Никога преди не я бях чувал да приказва толкова напрегнато и
затова не направих нищо, за да я прекъсна.
Щом часовникът удари единайсет, аз взех да ставам неспокоен. Тя бе говорила
без прекъсване повече от четири часа. Трябваше да се погрижа да не изпусна
последния влак и да спазя часа за прибиране, който изтичаше в полунощ. При първа
възможност се намесих.
— Време е компанията да се разотива — казах, поглеждайки часовника си. —
Последният влак ще мине скоро.
Обаче думите ми сякаш не стигнаха до слуха й. Или ако ги чу, тя не бе в
състояние да схване значението им. За миг държа устата си затворена, после продължи
разказа си. Предадох се и заемайки по-удобна позиция, изпих каквото бе останало от
втората бутилка вино. Реших, че ще е по-добре да я оставя да се наприказва. Часът
за прибиране и последният влак щяха да се погрижат сами за себе си.
Само че тя не продължи да говори още дълго. Докато се усетя, бе прекъснала
монолога си. Резкият край на последната изречена дума сякаш увисна във въздуха. Тя
всъщност не бе свършила разказа си. Думите й просто се бяха изпарили. Опита се да
продължи, но се бе озовала пред нищото. Нещо бе унищожено и аз навярно бях този,
който го бе разрушил. Думите ми може би бяха стигнали до слуха й, бяха отнели време
да ги осмисли и бяха изчерпали енергията, поддържала говоренето й толкова дълго. С
леко разтворени устни тя обърна към мен своя не съвсем фокусиран поглед. Изглеждаше
като машина, която бръмчи, докато някой не дръпне шалтера. Очите й ми се сториха
помръкнали, сякаш се покриха с тънка, полупрозрачна ципа.
— Съжалявам, че те прекъснах — казах, — но става късно и…
Едра сълза се отрони от едното й око, потече по бузата й, капна и се пръсна
върху обложката на една грамофонна плоча. Щом тази първа сълза се освободи,
останалите последваха в непрекъсната струя. Седнала на пода, Наоко се наведе напред
и притискайки длани о чергата, силно се разрида. Приличаше на човек, повръщаш на
четири крака. Никога през живота си не бях виждал някой да плаче толкова мъчително.
Протегнах ръка и я поставих върху треперещото й рамо. Сетне, почти инстинктивно, я
взех в обятията си. Притиснала към мен тялото си, което се тресеше, тя продължи да
плаче без глас. Ризата ми се навлажни — после подгизна — от нейните сълзи и горещия
й дъх. Не след дълго пръстите й почнаха да се движат по гърба ми, сякаш търсеха
нещо, нещо важно, което винаги е било там. Придържайки я с лявата си ръка,
използвах дясната, за да погаля меката й права коса. И зачаках. Застинал чаках
Наоко да престане да плаче. Продължих да чакам. Ала плачът й не спираше.
Същата нощ преспах с Наоко. Правилно ли постъпих? Не мога да кажа. Дори сега,
почти двайсет години по-късно, не съм сигурен. Струва ми се, че никога няма да
разбера. Но тогава това бе всичко, което можах да сторя. Тя беше превъзбудена от
напрежение и смущение и даде да се разбере, че иска да получи облекчение. Намалих
осветлението и започнах с най-внимателното докосване, на което бях способен, да
свалям дрехите й една по една. После съблякох своите. В тази дъждовна априлска нощ
бе достатъчно топло, за да се прегърнем крепко голи, без да усещаме студ. Безмълвно
изучавахме телата си в мрака. Аз я целунах и обгърнах с ръце меките й гърди. Тя
улови еректиралия ми член. В слабините беше топла и влажна и ме желаеше.
И все пак, когато проникнах в нея, Наоко се изопна от болка. За пръв път ли й
беше? Попитах я и тя кимна. Сега аз на свой ред се смутих. Бях смятал, че Наоко спи
с Кидзуки. Проникнах, колкото можах, и останах дълго така, прегърнал неподвижно
Наоко. И когато тя се поуспокои, си позволих да се раздвижа в нея бавно и нежно към
кулминационния момент. С наближаването на края, тя ме притисна силно в обятията си
и най-сетне наруши мълчанието. Викът й бе най-тъжният звук при оргазъм, който съм
чувал.
Щом всичко свърши, я попитах защо никога не е спала с Кидзуки. Беше грешка.
Едва-що бях задал въпроса си, и тя се дръпна от мен и пак заплака без глас.
Издърпах одеялата й от дрешника, постлах ги върху постелките на пода и я пъхнах под
завивките. Пушейки, гледах безспирния априлски дъжд вън.
На сутринта дъждът бе спрял. Наоко спеше с гръб към мен. Или може би въобще
не беше спала. Будна или спяща, всички думи бяха напуснали устните й, а тялото й
сега изглеждаше сковано, почти вкочанено. Няколко пъти се опитах да я заговоря, но
тя не отговаряше и не помръдваше. Останах дълго, загледан в голото й рамо, ала
накрая изгубих всяка надежда да предизвикам отговор и реших да стана от леглото.
По пода все още се търкаляха обложки на грамофонни плочи, чаши и винени
бутилки, и пепелникът, който използвах. Наполовина сплесканата торта продължаваше
да е на масата. Сякаш бе дошло време някой да дръпне внезапната спирачка. Събрах
нещата от пода и изпих две чаши вода от чешмата. Върху писалището на Наоко лежеше
един речник и една таблица със спрежението на френските глаголи. На стената над
писалището висеше календар без илюстрации и снимки, само с датите от месеца. Нямаше
и паметни бележки или знаци, изписани до някоя от цифрите.
Събрах дрехите си от пода и се облякох. Ризата ми отпред бе още влажна и
хладна. Миришеше на Наоко. На един бележник, лежащ върху писалището, написах: „Бих
искал да си поговорим добре, щом се успокоиш. Моля те обади се скоро. Честит рожден
ден“. Хвърлих последен поглед към рамото на Наоко, излязох от стаята и тихо
затворих вратата.
Четох писмото на Наоко отново и отново и всеки път се изпълвах със същата
непоносима горест, която изпитвах винаги щом Наоко се взреше в очите ми. Нямах
начин да я превъзмогна, нито място, където бих могъл да я отнеса или скрия. Като
вихър, преминаващ през тялото ми, тя нямаше нито форма, нито тежест, нито можех да
се предам изцяло на нея. Край мен се движеха хора, ала думите, които изричаха,
изобщо не достигаха до съзнанието ми.
Продължих да прекарвам съботните вечери в коридора. Не се надявах телефонът
да позвъни, ала не знаех какво друго да правя с времето. Включвах телевизора да
позяпам бейзболен мач и се правех, че гледам, като в същото време безброй пъти
разсичах празното пространство между мен и телевизора на две, после разсичах всяка
половина още на две, докато оформех едно пространство, достатъчно малко, че да спра
ръката си.
Изключвах телевизора в десет, връщах се в стаята си и си лягах.
Този неделен следобед се случиха едно след друго куп странни неща. Близо до
дома на Мидори избухна пожар и когато се качихме до терасата на пералното помещение
на третия етаж, за да гледаме, ние се целунахме. Звучи глупаво, но така се развиха
нещата.
Пиехме кафе след обяда и разговаряхме за университета, когато чухме вой на
сирени. Звучаха все по-силно и като че ли броят им растеше. Много хора се разбягаха
от магазините, някои викаха. Мидори отиде в една стая, която гледаше към улицата,
отвори прозореца и погледна надолу.
— Почакай тук една минута — рече тя и изчезна, след което чух трополене
нагоре по стълбището.
Седях, пиех си кафето и се опитвах да си припомня къде е Уругвай. Да помисля,
Бразилия е тук, Венецуела там, а Колумбия някъде тук, ала не можех да си спомня
местоположението на картата на Уругвай. Подир няколко минути Мидори слезе долу и ме
накара да тръгна след нея нанякъде. Последвах я до края на коридора и по едно
стръмно, тясно стълбище се качих до дървена тераса с бамбукови прътове за
простиране на пране.
Терасата беше по-висока от повечето съседни покриви и от там имаше добра
видимост към околността. Огромни облаци черен дим се издигаха от една сграда на
три-четири къщи от нас и се носеха от вятъра към главната улица. Миризма на
изгоряло изпълваше въздуха.
— Това е домът на Шикамото — каза Мидори, навеждайки се през парапета. —
Правеха декоративни украшения на врати и други подобни неща. Но фалираха.
Наведох се и аз над парапета и се изопнах да видя какво става. Триетажна
сграда скриваше от погледите ни мястото на произшествието, но там, изглежда, имаше
три или четири пожарни, които гасяха пожара. Само две от тях можеха да се вмъкнат в
тясната уличка с горящата къща, другите стояха безучастно на главната улица.
Обичайната тълпа от зяпачи изпълваше района.
— Хей, може би трябва да събереш ценностите си и да се приготвиш за евакуация
— казах на Мидори. — Сега вятърът духа в другата посока, но всеки момент може да се
обърне, а съвсем наблизо има бензиностанция. Ще ти помогна за багажа.
— Какви ценности? — попита Мидори.
— Е, сигурно има нещо, което би искала да опазиш — банкови книжки, печати,
нотариални актове и тем подобни. Пари за непредвидени случаи.
— Забрави. Няма да бягам.
— Дори ако тук пламне?
— Чу ме. Нямам нищо против да умра.
Погледнах я в очите и тя също ме погледна. Не бих могъл да кажа дали говори
сериозно, или се шегува. Останахме така известно време и скоро престанах да се
безпокоя.
— Окей — продумах. — Разбирам. Ще остана с теб.
— Ще загинеш заедно с мен? — попита Мидори със светнал поглед.
— Не, по дяволите отвърнах. — Ще избягам, ако стане напечено. — Щом искаш да
умреш, можеш да сториш това сама.
— Безсърдечно копеле!
— Нямам никакво намерение да загина с теб само защото ми сготви обяд. Разбира
се, ако имаше и вечеря…
— А, добре… Във всеки случай хайде да останем тук и да погледаме малко. Може
да пеем. Пък ако се случи нещо лошо, тогава ще му мислим.
— Да пеем ли?
Мидори донесе от долния етаж две възглавнички за сядане, четири кутии бира и
една китара. Пиехме и наблюдавахме издигащия се черен пушек. Мидори дрънкаше на
китарата и пееше. Попитах я дали не смята, че така може да ядоса съседите. Да се
наливаш с бира и да пееш, докато гледаш пожар от терасата, не ми се струваше най-
достойното за възхищение поведение.
— Остави — рече тя. — Нас никога не ни безпокои какво ще си помислят
съседите.
Тя изпя някои от народните песни, които изпълнявала със своята група. Много
трудно би ми било да кажа, че пееше хубаво, но като че ли харесваше собствените си
изпълнения. Изпя всички стари шлагери — „Лимоново дръвче“, „Паф (Вълшебният
дракон)“, „Петстотин мили“, „Къде са изчезнали всички цветя?“, „Майкъл, карай
лодката към брега“. Отначало се опита да ме предума да пея басов съпровод, обаче се
справях толкова зле, че тя се отказа и пя сама до насита. Продължих да се занимавам
с бирата си, да слушам Мидори и да следя пожара. Той ту лумваше, ту замираше. Хора
викаха и даваха нареждания. Един журналистически хеликоптер шумно закръжа отгоре,
направи снимки и отлетя. Притесних се, че може да сме на снимката. Някакъв полицай
крещеше през високоговорител на зяпачите да се изтеглят. Малко дете плачеше за
майка си. Някъде се разби стъкло. Не след дълго вятърът внезапно започна да променя
посоката си и бели частици пепел се посипаха край нас, ала Мидори продължи да си
сръбва бира и да пее. След като изпълни всички песни, които знаеше, изпя една доста
стара, за която каза, че я е съчинила сама.
„Изминаха почти четири месеца, откакто дойдох тук — пишеше тя. — Мислех много
за теб през това време. И колкото повече мислех, толкова по-силно усещах, че съм
постъпила нечестно спрямо теб. Навярно трябваше да се държа не така, а както се
държи добър и честен човек.
Ала това може би не е най-нормалният начин да се гледа на тези неща. Моите
връстници никога не употребяват думата _честен_. Обикновените момичета на моите
години са, общо взето, безразлични към това дали постъпват честно, или не. Най-
важният въпрос за тях е не дали едно деяние е честно, а дали е красиво и дали ще ги
направи щастливи, или не. В края на краищата думата _честен_ се употребява най-вече
в мъжки род, но аз не мога да не чувствам, че за мен сега тя е най-точната. И тъй
като понастоящем въпросите за красотата и щастието са толкова трудни и сложни за
мен, намирам, че вместо да се занимавам с тях, се придържам към други критерии —
например дали нещо е справедливо и честно, или пък дали е винаги вярно.
Във всеки случай обаче, смятам, че не постъпих честно с теб и впоследствие
сигурно съм те накарала да се въртиш в кръг и дълбоко съм те засегнала. Но
постъпвайки така, самата аз се въртях в кръг и също така дълбоко наскърбих себе си.
Казвам това не като извинение или като начин да оправдая себе си, а защото е
истина. Ако съм оставила обида в теб, тя не е само твоя, но и моя. Затова те моля
да не ме намразваш. Аз съм едно увредено човешко същество — много по-увредено,
отколкото смяташ. Точно по тая причина не искам да ме мразиш. Понеже, ако ме
мразиш, действително бих се разпаднала на парчета. Не мога да постъпвам като теб:
не мога да се пъхна в черупката си и да чакам нещата да преминат. Не знам със
сигурност дали наистина си такъв, но понякога оставяш у мен такова впечатление.
Често ти завиждам за тази твоя черта и това може би е причината да те въртя в кръг
толкова време.
Вероятно подходът ми към проблемите е прекалено аналитичен. Не мислиш ли?
Лечението, което провеждат тук, определено не е прекалено аналитично, но когато
като мен тук си подложен на такова в продължение на няколко месеца, щеш, не щеш
ставаш малко или много аналитичен. «Това е следствие от онова, а онова означава
това поради тези и тези причини.» Нещо подобно. Не мога да кажа дали подобен анализ
се опитва да опрости света, или да го разчлени.
Така или иначе, сама усещам, че сега съм много по-близо до оздравяването,
отколкото бях по едно време, а и хората тук ми казват същото. За пръв път от доста
време насам съм в състояние да седна и спокойно да напиша едно писмо. Онова, което
ти изпратих през юли, беше продиктувано от нещо, което трябваше да изтръгна от себе
си (макар и, честно казано, да не помня какво написах тогава — не е ли ужасно
това?), но този път съм много, много спокойна. Чист въздух, тишина, свят, изолиран
от външния, дневен режим, редовни упражнения: изглежда, от това имах нужда. Колко е
хубаво да си в състояние да напишеш писмо до някого! Да ти се иска да съобщиш
мислите си на друг човек, да седнеш до писалището и да вземеш писалката, да
превръщаш мислите си в думи, както аз правя сега — това е наистина прекрасно.
Разбира се, още щом ги превърна в думи, осъзнавам, че мога да изразя само частица
от онова, което искам да кажа, но какво от това. Щастлива съм дори само от
чувството, че искам да пиша на някого. Затова ти пиша. Сега е седем и половина
вечерта, вечерях и току-що се изкъпах. Тихо е, а навън е тъмно като в рог. През
прозореца не се вижда никаква светлинка. Обикновено оттук звездите се виждат ясно,
обаче не и днес, тъй като има облаци. Всички тук знаят много за звездите и ми
казват: «Това е съзвездието Дева» или «Това е Стрелец». Вероятно ги научават,
независимо дали искат, или не, защото тук няма какво да се прави след залез-слънце.
Което е причината да знаят много за птиците, цветята и насекомите. Като разговарям
с тях, разбирам колко невежа съм била за тези неща, но и то си има своята прелест.
Тук живеят общо седемдесет души. Към тях се прибавя персоналът (лекари,
медицински сестри, обслужващ персонал и други) — двайсетина човека. При положение,
че това е заведение с широко отворени врати, броят на обитателите никак не е голям.
Тъкмо напротив, може би е по-правилно да се каже, че то е почти празно. Голямо е и
е разположено сред природата. Всички тук живеят спокойно, толкова спокойно, че
понякога ти се струва, че това е нормалният, истинският свят, което, разбира се, не
е вярно. Ние може да чувстваме така нещата, защото живеем тук при определени,
зададени предварително условия.
Аз играя тенис и баскетбол. Баскетболните отбори се попълват не само от
персонала, но и от (мразя тази дума, ала няма как иначе да се изразя) пациентите.
Когато съм погълната от играта обаче, загубвам представа кои са пациенти и кои от
персонала. Това е някак особено. Знам, че ще прозвучи странно, но когато по време
на играта гледам хората край себе си, всички ми изглеждат еднакво уродливи.
Един ден го казах на лекуващия лекар и той ми отговори, че в известен смисъл
усещането ми е основателно, че ние сме тук не да поправим уродливостта, а да
свикнем с нея: един от проблемите ни е нашата неспособност да разпознаем и приемем
собствената си уродливост. Така както всеки човек има своя индивидуална походка,
хората имат индивидуални особености на мислене, усещане и възприемане на света и
въпреки че човек може да иска да ги коригира, това не става изведнъж. А ако в даден
случай опиташ да ускориш нещата, възможно е да се получи друга деформация. Разбира
се, той ми даде много опростено обяснение и това е само малка част от проблемите,
които имаме, но аз мисля, че разбирам какво се опитваше да каже. Напълно е възможно
ние никога да не можем да се адаптираме напълно към собствената си уродливост.
Неспособни да намерим място в себе си за съвсем реалните болка и страдание, които
причинява тази уродливост, идваме тук, за да избягаме от нея. Докато сме тук, можем
да преживяваме, без да нараняваме другите и без да бъдем наранявани от тях, тъй
като разбираме, че сме «уродливи». Ето кое ни различава от света навън: повечето
хора живеят там, без да осъзнават своята уродливост, докато в този наш малък свят
самата уродливост е предварително условие. Досущ както индианците носят пера на
главите си, за да показват от кое племе са, ние носим открито уродливостта си. И
живеем тихо и спокойно, така че да не се нараняваме един друг.
Освен че спортуват, всички участват в отглеждане на плодове и зеленчуци:
домати, патладжани, краставици, дини, ягоди, праз, зеле, дайкон* и други.
Отглеждаме почти всичко. Имаме и парници. Хората тук знаят много за отглеждането на
зеленчуци и влагат много енергия в това. Четат книги по тази тема, обаждат се на
специалисти и от сутрин до вечер обсъждат какъв тор да използват, какво е
състоянието на почвата и прочие. Аз се влюбих в тази работа. Прекрасно е да гледаш
как с всеки изминал ден различни плодове и зеленчуци наедряват все повече и повече.
Някога отглеждал ли си дини? Те се издуват също като малки животинчета.
[* Японски сорт ряпа. — Б.пр.]
Всеки ден ядем току-що откъснати плодове и зеленчуци. Поднасят ни месо и
риба, разбира се, но когато човек живее тук, започва все по-рядко да му се яде
това, тъй като зеленчуците са толкова пресни и вкусни. Понякога излизаме да
събираме диви растения и гъби. Имаме специалисти по тези неща (стигнах до извода,
че тук гъмжи от специалисти), които ни казват кои растения да събираме и кои не. В
резултат от всичко това, откакто съм тук, съм качила три килограма. Теглото ми е
почти идеално благодарение на упражненията и на пълноценното и редовно хранене.
Когато не сме заети с градинарство, четем, слушаме музика или плетем. Нямаме
телевизия и радио, но имаме много прилична библиотека с книги и грамофонни плочи.
Сбирката от грамофонни плочи включва всичко — от симфониите на Малер до Бийтълс и
аз непрекъснато вземам плочи да ги слушам в стаята си.
Единственият истински проблем при тези удобства е, че дойдеш ли веднъж тук,
не искаш да си тръгнеш — или се боиш да си тръгнеш. Докато сме тук, се чувстваме
спокойни и сигурни. Нашите уродливости изглеждат естествени. Мислим, че сме
оздравели. Но изобщо не можем да сме сигурни, че светът навън ще ни приеме по същия
начин.
Моят лекуващ лекар казва, че е време да започна да общувам с «външни хора» —
сиреч с нормални хора в нормалния свят. При тези негови думи единственото лице,
което виждам, е твоето. Честно казано, не искам да се виждам с родителите си. Те
много се безпокоят за мен и при мисълта да се срещна с тях настроението ми се
разваля. Освен това има неща, които трябва да ти обясня. Не съм убедена, че _мога_
да ги обясня особено добре, но са важни и не бива да продължавам да се правя, че не
съществуват.
От друга страна обаче, ти не трябва да мислиш за мен като за бреме. Най-малко
от всичко искам да бъда бреме за някого. Разбирам какви добри чувства храниш към
мен. Те ме правят много щастлива. Единствената цел на това писмо е да се опитам да
предам това щастие на теб. Навярно тези твои добри чувства са онова, от което се
нуждая в този момент от живота си. Моля те, прости ми, ако нещо от написаното те
притесни. Както казах вече, аз съм много по-увредено човешко същество, отколкото си
мислиш.
Понякога се питам: АКО ти и аз се бяхме срещнали при съвсем обикновени
обстоятелства и АКО се бяхме харесали, какво ли щеше да се случи? Ако аз бях
нормална и ако ти беше нормален (какъвто, разбира се, си) и го нямаше Кидзуки,
какво щеше да се случи? Разбира се, това «АКО» е твърде голямо. Полагам усилия да
бъда поне честна и искрена. Само това мога да направя в този момент. Надявам се
така да предам на теб малка част от моите чувства.
За разлика от обикновената болница, тук предимството е, че няма определени
часове за свиждане. Ако се обадиш ден по-рано, можеш да дойдеш по всяко време. Дори
е възможно да се храним заедно, има и къде да отседнеш. Моля те, ела да се видим,
когато ти е удобно. Очаквам с нетърпение да дойдеш. Прилагам упътване как да
стигнеш дотук. Извинявай, че писмото стана толкова дълго.“
Прочетох писмото на Наоко, после го прочетох още веднъж. След това слязох
долу, купих една кока-кола от автомата и я изпих, докато четях писмото за трети
път. Пъхнах седемте листа в плика и го оставих на писалището си. Името и адресът ми
бяха написани на розовия плик с изящен дребен почерк, който бе малко по-прецизен от
момичешки. Седнах на писалището си и заразглеждах плика. Адресът на подателя на
гърба гласеше: „общежитие Ами“. Странно название. Помислих за това няколко минути и
заключих, че „ами“ сигурно е от френската дума за „приятел“.
После прибрах писмото в чекмеджето на писалището, преоблякох се и излязох.
Боях се, че ако остана близо до писмото, ще го прочета десет, двайсет или бог знае
колко пъти. Вървях в този неделен ден напосоки по улиците на Токио, както бяхме
правили с Наоко. Скитах се от една улица до друга, припомняйки си писмото й ред по
ред и мислейки напрегнато върху всяко изречение. Когато слънцето залезе, се върнах
в пансиона и поръчах междуградски разговор с общежитие „Ами“. Отговори служителка
на рецепцията. Попитах я дали е възможно да посетя Наоко следващия следобед. Тя си
записа името ми и каза да позвъня пак след половин час.
Когато, след като се нахраних, се обадих отново, на телефона беше същата
жена. Може да посетите Наоко, каза тя. Благодарих й, затворих и сложих кат дрехи и
няколко тоалетни принадлежности в раницата си. После пак взех „Вълшебната планина“.
Четях, посръбвах бренди и чаках да ми се доспи. Въпреки това останах буден до един
и нещо след полунощ.
Върнахме се в кафенето малко преди три часа. Рейко четеше книга и слушаше по
радиото втория концерт за пиано на Брамс. Имаше нещо прекрасно в изпълнението на
музика на Брамс в края на тревиста ливада без жива душа наоколо, докъдето стигаше
погледът. Рейко си подсвиркваше заедно с виолончелото в началото на третата част.
— Открит нужник и Бьом — обади се тя. — Аз съсипах тази грамофонна плоча
доста отдавна. Буквално. Издрасках я, вслушвайки се във всеки звук. Изсмуках
музиката от нея.
Наоко и аз поръчахме кафе.
— Много ли си приказвахте? — попита Рейко.
— Много — отвърна Наоко.
— Кажи ми всичко за неговия, ъъ, ти знаеш, хайде по-късно.
— Не правихме нищо такова — рече Наоко, изчервявайки се.
— Наистина ли? — попита Рейко. — Съвсем нищо?
— Нищо — казах аз.
— Брей каква досада! — рече тя с отегчено изражение.
— Ами да — казах, сръбвайки от кафето си.
На другата сутрин още валеше — ситен, почти невидим есенен дъжд, не като
пороя предната вечер. Разбираше се, че вали само по вълничките в локвите и по
капчуците. Станах и видях, че прозорецът е обгърнат от млечнобяла мъгла, но с
изгрева на слънцето лек ветрец я отнесе и околните дървета и хълмове взеха да се
очертават.
Както и предишния ден, тримата закусихме и се запътихме да нагледаме курника.
Наоко и Рейко носеха жълти найлонови дъждобрани с качулки. Аз си облякох пуловер и
непромокаемо яке. Въздухът навън беше влажен и хладен. Птиците като че също
страняха от дъжда, сгушени една до друга в задната част на кафеза.
— Става студено, когато вали, нали? — казах на Рейко. — С всеки дъжд ще става
все по-студено, докато не го обърне на сняг — рече тя. — Облаците от Японско море
стоварват много сняг, когато преминават тук.
— Какво правите с птиците през зимата?
— Държим ги вътре, разбира се. Какво друго да правим — да ги заровим в снега
ли, за да останат замразени до пролетта? Размразяваме ги и ги съживяваме и после им
извикваме: хайде всички да идват и да започват да кълват!
Бутнах телената мрежа и папагалът размаха криле и изпищя: „Скапаняк такъв!
Благодаря! Ненормален!“
— Сега ми се ще да замразя _този тук_ — каза Наоко с тъжен поглед. — Наистина
мисля, че ще се побъркам, ако трябва да чувам това всяка сутрин.
След почистването на курника се върнахме в жилището. Докато стягах багажа си,
жените облякоха работните си дрехи. Излязохме от постройката заедно и се разделихме
малко след тенис корта. Те завиха надясно, а аз продължих направо. Взехме си сбогом
и аз обещах пак да дойда. Наоко се усмихна бегло и се скри зад ъгъла.
На път към портала срещнах доста хора, всички носеха като Наоко и Рейко
същите жълти дъждобрани и всички бяха с вдигнати качулки. В дъжда цветовете
блестяха необикновено ярки. Почвата бе наситено черна, клоните на боровете искрящо
зелени, хората, обвити в жълто, приличаха на особени привидения, на които бе
позволено да бродят по земята само в дъждовни сутрини. Те се движеха по земята
мълчаливо, носеха земеделски сечива и кошници и нещо като чували.
Портиерът си спомни името ми и го отбеляза на излизане в списъка на
посетителите.
— Виждам, че си от Токио — рече старецът. — Веднъж ходих там. Само веднъж.
Предлагат страхотни свински пържоли.
— Така ли? — попитах, понеже не бях сигурен какво да му отговоря.
— Почти нищо от онова, което ядох в Токио, не ми хареса, но свинските пържоли
бяха пръстите си да оближеш. Предполагам, че ги приготвят по някакъв специален
начин, а?
Казах, че не знам, чувам това за пръв път.
— Впрочем кога ходихте в Токио?
— Хъм, чакай да си помисля — рече той, вирвайки глава. — Дали не беше, когато
Негово Величество престолонаследникът се ожени? Синът ми беше в Токио и каза, че
трябва да видя града поне веднъж. Тогава беше. През петдесет и девета.
— А, ясно, ами да, пържолите по онова време сигурно са били вкусни — рекох.
— А сегашните? — попита той.
Отвърнах, че не съм сигурен и не съм чувал нищо определено по този въпрос.
Изглежда отговорът ми малко го разочарова. Той даде да се разбере, че много иска да
продължим нашия разговор, но аз му обясних, че бързам да хвана автобуса и тръгнах
по посока към шосето. На отделни места по него там, където то граничеше с реката,
все още пълзеше мъгла, но вятърът я отвяваше към стръмните склонове на близката
планина. От време на време, докато вървях, спирах и се обръщах, и тежко въздишах
без особена причина. Чувствах се почти така, сякаш бях дошъл на планета, където
гравитацията бе малко по-различна. Да, разбира се, казах си с тъга: сега съм във
външния свят.
Излязохме от бара след пет водки с тоник. Когато се опитах да платя, Мидори
ме плесна по ръката и плати с една нова-новеничка банкнота от десет хиляди йени,
която извади от дамската си чанта.
— Всичко е наред — каза тя. — Аз те поканих и аз плащам. Разбира се, ако си
редови фашист и отказваш да позволиш на една жена да ти купи питие…
— Не, не, съгласен съм.
— Така че не ти дадох да го вкараш.
— Защото е много голям и твърд — рекох аз.
— Правилно — каза Мидори. — Защото е много голям и твърд.
Леко пияна, Мидори пропусна едно стъпало и ние насмалко да паднем надолу по
стълбището. Слоят облаци, които преди бяха забулили небето, сега се бяха разсеяли и
следобедното слънце лееше мека светлина върху градските улици. Двамата с Мидори се
пошляхме по тях. Тя каза, че иска да се покатери на някое дърво, но за жалост в
Шинджуку нямаше дървета, ставащи за катерене, а Имперският парк на Шинджуку беше
затворен.
— Жалко — заяви тя. — Обичам да се катеря по дървета.
Продължихме да се разхождаме и да зяпаме по витрините, и скоро уличната
обстановка взе да ми се струва по-реална отпреди.
— Радвам се, че се срещнахме — казах аз. — Мисля, че сега съм малко по-
адаптиран към света.
Мидори спря за малко и ме погледна втренчено.
— Вярно — рече тя. — Очите ти гледат много по-фокусирано от преди. Виждаш ли?
Шляенето с мен ти е от полза.
— Несъмнено — промълвих аз.
В пет и половина Мидори каза, че трябва да се прибира вкъщи, за да приготви
вечеря. Аз рекох, че ще хвана автобус до пансиона си и че ще я придружа чак до
гарата.
— Знаеш ли какво ми се прави сега? — попита ме тя, преди да си тръгне.
— Нямам абсолютно никаква представа какво ти е на ума — отвърнах.
— Ще ми се да ни пленят пирати. После да ни съблекат и чисто голи да ни
притиснат с лице един към друг и да намотаят въжета около нас.
— Защо ще правят такова нещо?
— Извратени пирати — каза тя.
— _Ти_ си извратена — рекох.
— А после ни заключват в трюма и викат: „След един час ще ви хвърлим зад
борда, така че се позабавлявайте дотогава“.
— И…
— И така, ние си прекарваме приятно час, като се валяме из трюма и сплитаме
тела.
— И това ли ти се иска да направиш сега?
— Това.
— Ох, братче — казах аз, поклащайки глава.
Като се върнахме в болничната стая, Мидори отново насочи поток от думи към
баща си, а той отвръщаше или със сумтене, или с мълчание. Към единайсет часа
съпругата на мъжа на другото легло дойде да смени пижамата му, да му обели плод и
прочие. Тя беше кръглолика и изглеждаше симпатична и двете с Мидори си размениха
няколко изречения. Дойде една сестра с нова банка за интравенозно хранене и преди
да излезе, поговори известно време с Мидори и другата жена. Аз блуждаех с поглед из
стаята и навън, към електрическите жици. От време на време долитаха врабци и
накацваха по жиците. Мидори говореше на баща си, бършеше потта по челото му,
помагаше му да се изхрачи в хартиена кърпичка, бъбреше със съпругата на съседа по
легло и със сестрата, а от време на време казваше нещо и на мен и проверяваше
системата.
Лекарят мина на визитация в единайсет и половина, затова двамата с Мидори
излязохме да изчакаме в коридора. Когато той излезе, Мидори го попита как е баща й.
— Наскоро излезе от операция и му даваме болкоуспокояващи, така че е доста
изтощен — обясни лекарят. — Ще са ми нужни още два-три дена, докато преценя
резултатите от операцията. Ако се окаже сполучлива, той ще се оправи, ако не, ще се
наложи да вземем някои решения тогава.
— Няма пак да му отваряте черепа, нали?
— Всъщност не мога да кажа, преди да дойде моментът — отвърна лекарят. — Ау,
каква къса пола носите!
— Нали е готина?
— А какво правите, като се качвате по стълбищата? — попита докторът.
— Нищо особено. Излагам всичко на показ — каза Мидори. Сестрата се изкикоти
зад лекаря.
— Невероятно. Май трябва да дойдете тия дни да отворим _вашия_ череп, за да
видим какво става вътре. Направете ми услуга и ползвайте асансьора, докато сте в
болницата. Не мога да допусна да имам още пациенти. Твърде зает съм и без това.
Скоро след визитацията дойде време за обяд. Една медицинска сестра тикаше
натоварена с храна количка и обикаляше от стая в стая. На бащата на Мидори дадоха
крем супа, плодове, варена обезкостена риба и зеленчуци, смлени на пюре. Мидори го
обърна по гръб и го повдигна, използвайки лоста в долния край на леглото. После
започна да му дава супата с лъжица. След пет-шест глътки той се извърна настрани и
даде да се разбере, че не иска повече.
— Трябва да изядеш поне това — рече Мидори.
— По-късно — продума той.
— Ти си непоправим… ако не се храниш достатъчно, няма да укрепнеш. Не ти ли
се ходи по малка нужда?
— Не — каза той.
— Ей, Ватанабе, хайде да слезем до ресторанта.
Съгласих се, но всъщност много-много не ми се ядеше. Ресторантът бе претъпкан
с лекари, сестри и посетители. Дълги редици от столове и маси запълваха огромната
подземна пещера без прозорци и всички ядяха и приказваха — без съмнение за болести,
а гласовете отекваха като в тунел. От време на време радиоуредбата преодоляваше
кънтенето — викаха лекар или сестра. Докато търсех маса, Мидори купи храна за
двамата и я донесе на алуминиев поднос. Крокети със сметанов сос, картофена салата,
настъргано зеле, варени зеленчуци, ориз и супа от мисо: блюдата бяха наредени в
подноса в еднакви бели пластмасови чинии, в каквито се хранеха и болните. Изядох
почти половината храна, а другата оставих. Затова пък Мидори изяде с апетит всичко
до последната хапка.
— Май не си особено гладен? — попита тя, сръбвайки горещ чай.
— Всъщност не — отвърнах.
— В болница сме — каза тя и се огледа наоколо. — Така е като не си свикнал с
мястото. Миризмите, звуците, застоялият въздух, лицата на болните, напрежението,
раздразнението, разочарованието, болката, умората — и ето ти резултата. Стомахът ти
се свива и апетитът ти се убива напълно. Но свикнеш ли веднъж, обстановката
престава да е проблем. Освен това не можеш да се грижиш за болен, ако не се храниш
добре. Така е. Знам какво говоря, защото съм го преживяла и с дядо ми, и с баба ми,
и с майка ми и сега и с баща ми. Никога не знаеш кога ще ти се наложи да пропуснеш
някое хранене, затова е важно да ядеш, щом имаш възможност.
— Разбирам — казах.
— Роднините идват на свиждане, ядат с мен тук и също като теб оставят
половината. И винаги възкликват: „О, Мидори, колко хубаво, че имаш такъв апетит. Аз
така се притесних, че не мога да ям“. Но сериозно погледнато, _аз_ съм тази, която
всъщност се грижи тук за болния! Те просто се отбиват за малко, колкото да
демонстрират съчувствие. Аз съм тази, която бърше лайната, изхвърля храчките и
подсушава болния. Ако съчувствието стигаше, за да се почистват лайната, щях да
проявявам петдесет пъти по-голямо съчувствие от всички останали! Но не, те ме
гледат, че изяждам всичко, зяпат ме удивени и казват: „О, Мидори, колко хубаво, че
имаш такъв апетит“. За каква ме смятат, за магаре, което тегли каруца ли? Те са
достатъчно възрастни, за да знаят как стоят нещата, така че защо проявяват такава
глупост? Лесно е да се говори на едро, но важното е дали чистиш лайната, или не.
Мога да се засегна, както ти е известно. Мога да се почувствам изтощена като всеки
друг. Освен това може да ми стане толкова зле, че да ми се доплаче. Опитвай се да
си представиш как група лекари се събират и отварят нечий череп, когато няма друга
надежда да се помогне на човека, и как разместват разни неща извътре и го правят
отново и отново, и всеки път, когато го правят, състоянието на болния се влошава и
той става малко по-луд отпреди, и да видим дали ще ти хареса! А като капак на
всичко разбираш, че спестяванията ти отиват на кино. Не знам дали ще мога да
продължа следването си още три години и половина. А и при това положение няма начин
сестра ми да може да си позволи сватбено тържество.
— Колко дни седмично си тук? — попитах.
— Обикновено четири — отвърна Мидори. — Тук претендират, че полагат всички
грижи за пациента и че болногледачите са чудесни, но истината е, че имат прекалено
много работа и не могат да смогнат. И член на семейството трябва да е под ръка, за
да поеме част от работата. Сестра ми наглежда книжарницата, аз ходя на лекции. Все
пак тя успява да дойде тук три дни седмично, а аз четири А от време на време си
открадваме малко време за среща с приятел. Повярвай ми, караме на пълна заетост!
— Как успяваш да отделиш време за мен, щом като си толкова заета?
— Обичам да съм с теб — отвърна тя, играейки си с пластмасова чаша за чай.
— Излез за няколко часа и се поразходи — казах. — Аз ще се грижа за баща ти,
докато те няма.
— Защо?
— Имаш нужда да се махнеш от болницата и да си починеш — да не говориш с
никого, за да ти се поизбистри умът.
Мидори помисли малко и кимна.
— Хм, може би си прав. Но знаеш ли какво трябва да правиш, как да се грижиш
за него?
— Гледах те. Горе-долу разбрах какво се прави. Проверяваш системата, даваш му
вода, забърсваш потта и му помагаш да се изхрачи. Подлогата е под леглото, а ако
огладнее, ще го нахраня с остатъка от обяда. Ако не ми е ясно нещо, ще попитам
сестрата.
— Мисля, че ще се справиш — рече Мидори с усмивка. — Но има още нещо. Той
започва леко да се смахва и от време на време приказва странни работи, които никой
не може да разбере. Не се притеснявай, ако това се случи.
— Ще проявя разбиране — казах.
Щом се върнахме в стаята, Мидори обясни на баща си, че има някаква работа и
че аз ще остана при него, докато я няма. Той явно нямаше какво да отвърне. Може би
му беше все едно. Просто си лежеше по гръб, втренчен в тавана. Ако от време на
време не премигваше, можеше да мине за мъртвец. Очите му бяха кървясали, сякаш беше
пил, и всеки път, когато си поемаше дълбоко въздух, носът му съвсем леко се
издуваше. Иначе не помръдна и не направи усилие да отвърне на Мидори. Нямаше как да
разбера какви мисли или чувства се таят в мрачните глъбини на съзнанието му.
След като Мидори излезе, ми хрумна да се опитам да поговоря с баща й, но не
знаех какво да му кажа и как да му го кажа, така че просто продължих да мълча. Не
след дълго той затвори очи и заспа. Седнах на табуретката до горния край на леглото
и почнах да следя случайното потрепване на носа му, като се надявах, че няма да
умре точно сега. Колко странно би било, помислих си, ако този човек изпусне сетния
си дъх и само аз съм до него. Все пак тъкмо се бях срещнал с него за пръв път в
живота си и единственото нещо, което ни свързваше, беше Мидори, едно момиче, с
което се бях запознал случайно на лекция по история на драмата.
Той обаче не умираше, просто спеше дълбоко — доближах ли ухо до лицето му,
можех да чуя слабото му дишане. Това ми позволи да се поотпусна и да побъбря със
съпругата на мъжа от съседното легло. Тя ми говори само и единствено за Мидори, тъй
като предполагаше, че съм нейният приятел.
— Наистина е прекрасно момиче — каза. — Грижи се чудесно за баща си; мила,
чувствителна и сериозна е, а и е хубава. Отнасяй се добре с нея. Не я оставяй да си
тръгне. Няма да намериш втора като нея.
— Ще се отнасям добре с нея — отсякох.
— Аз имам син и дъщеря. Той е на седемнайсет, а тя на двайсет и една и никой
от двамата не си и помисля да дойде в болницата. Свършат ли им занятията в училище,
дим да ги няма — карат сърфове, срещат се с приятели… ужасни. Измъкват всичките ми
джобни пари, до които могат да се докопат, и изчезват.
В един и половина излезе и отиде да напазарува. И двамата мъже спяха дълбоко.
Мека следобедна светлина обля стаята. Имах чувството, че всеки момент ще се понеса
върху табуретката, на която седях. Бели и жълти хризантеми във ваза на масата до
прозореца даваха да се разбере, че е есен. Във въздуха се носеше приятна миризма на
варената риба, останала недокосната от обяда. Сестрите продължиха да тропат насам-
натам по коридора, разговаряйки помежду си с ясни, пронизителни гласове. От време
на време надзъртаха в стаята и ми се усмихваха, като виждаха, че и двамата болни
спят. Щеше ми се да имам нещо за четене, но в стаята нямаше нито книги, нито
списания или вестници, само един календар висеше на стената.
Помислих си за Наоко. Представих си я гола, само с баретата на главата.
Припомних си извивката на талията й и тъмното очертание на окосмяването й. Защо ми
се беше показала така? Да не би да се разхождаше насън? Или това беше само моя
фантазия? Колкото повече време минаваше и колкото повече този малък свят се
отдалечаваше, ставах все по-несигурен, че събитията от онази нощ действително се
бяха случили. Кажех ли си, че са били действителни, вярвах, че са такива, но ако си
кажех, че са плод на въображението ми, те заприличваха на илюзия. Бяха твърде ярки
и детайлни, за да бъдат плод на въображението ми, и твърде цялостни и красиви, за
да са реални — тялото на Наоко и лунната светлина.
Бащата на Мидори внезапно се събуди и започна да кашля, с което се сложи край
на моето фантазиране. Помогнах му да се изхрачи в кърпичка и попих потта по челото
му.
— Пие ли ви се вода? — попитах, на което той отвърна с четиримилиметрово
кимване. Държах малкото стъклено шише с вода, така че да може да пийне малко —
пресъхналите му устни трепереха, а адамовата му ябълка подскачаше. Изпразни до дъно
водата в шишето, която ми се стори хладка.
— Искате ли още? — попитах. Той като че ли се помъчи да отговори и аз
доближих ухо.
— Достатъчно — промълви едва чуто, с глас още по-тих и по-сух отпреди.
— Защо не хапнете нещо? Сигурно сте гладен?
Той отвърна с леко кимване. По примера на Мидори повдигнах леглото с лоста и
почнах да го храня, редувайки лъжица пюре с варена риба. Отне невероятно много
време, докато свършим с половината храна. По едно време той поклати леко глава, за
да даде знак, че не иска повече. Движението беше почти незабележимо; явно по-
големите движения му причиняваха болка.
— Искате ли плодове? — попитах го.
— Не — продума той.
Избърсах ъгълчетата на устата му с кърпа и отново върнах леглото в
хоризонтално положение, а после изнесох чиниите в коридора.
— Вкусно ли беше? — попитах го.
— Никак — отвърна той.
— Да — казах с усмивка. — Не изглеждаше особено вкусно — бащата на Мидори
като че ли не можеше да реши дали да държи очите си отворени, или да ги затвори,
докато лежеше безмълвно и ме гледаше втренчено. Питах се дали знае кой съм. С мен
изглеждаше по-спокоен, отколкото в присъствието на Мидори. Може би ме бъркаше с
някого. Или поне аз предпочитах да си мисля така.
— Хубав ден е днес — рекох, като седнах на табуретката и кръстосах крака. —
Есен е, неделя, чудесно време и навсякъде е пълно с народ. В такъв приятен ден е
най-добре човек да си отпочива вкъщи. Изтощително е да попаднеш сред блъсканицата
вън. А и въздухът е мръсен. В неделя обикновено пера — сутринта пера, простирам
дрехите на покрива на моя пансион, прибирам ги преди залез-слънце и ги гладя
старателно. Гладенето въобще не ми тежи. Има особено удоволствие в това да гладиш
намачкани неща. Аз съм доста добър в тази работа. Разбира се, отначало никак не ми
спореше. Оставях много гънки. Но след месец практика разбрах как се глади. Та
неделята ми е ден за пране и гладене. Днес, естествено, не мога да свърша това.
Жалко: един идеален ден за пране отиде на вятъра.
Но какво пък толкова. Утре сутрин ще стана рано и ще се погрижа за това. Не
се безпокойте. Нямам какво друго да правя в неделя.
Утре сутрин ще изпера и ще простра дрехите, ще отида на лекцията си в десет
часа. Посещаваме я заедно с Мидори — история на драмата. Аз се занимавам с Еврипид.
Знаете ли кой е Еврипид? Бил е древен грък — единият от „голямата тройка“ на
древногръцката трагедия, ведно с Есхил и Софокъл. Предполага се, че е умрял, ухапан
от куче в Македония, но по този въпрос има разногласия. Та този е Еврипид. Харесвам
повече Софокъл, но смятам, че това е въпрос на предпочитание. Наистина не мога да
кажа кой от двамата е по-добър.
Онова, което отличава неговите пиеси, е начинът, по който нещата толкова се
объркват, че героите са като хванати в капан. Разбирате ли? Появява се група
различни хора и всички те имат свои собствени ситуации, аргументи и оправдания,
всеки търси своята правда или щастие. В крайна сметка никой нищо не може да стори.
Така изглежда. По същество е невъзможно правдата на _всеки_ да възтържествува или
щастието на _всеки_ да се постигне и затова хаосът взема връх. И сетне какво
мислите, че се случва? Просто накрая се появява някой бог и започва да дирижира
действието. „_Ти_ отиваш _там_, а _ти_ идваш _тук, ти_ се срещаш с _нея_, а _ти_
просто сядаш и млъкваш за малко.“ Нещо подобно. Той е един вид посредник и накрая
урежда всичко идеално. Нарича се „деус екс махина“. При Еврипид почти винаги има
деус екс махина и тъкмо тук мненията на критиците за Еврипид се разминават.
Но нека да помислим — какво би било, ако имаше деус екс махина в реалния
живот. Всичко щеше да е толкова лесно! Ако се чувстваш затруднен или си в
безизходица, някой бог ще се спусне отгоре и ще разреши всичките ти проблеми. Нима
има нещо по-лесно от това? Както и да е, това е история на драмата. Горе-долу
такива неща учим в университета.
Бащата на Мидори не каза нищо, но продължи да ме гледа с безучастен поглед,
докато говорех. Разбира се, не можех да определя по този поглед дали изобщо схваща
нещо от онова, което разказвах.
— Почивка — рекох.
След толкова говорене се почувствах прегладнял. Не бях ял почти нищо на
закуска, а от обяда си бях изял само половината. Сега съжалявах, че не бях хапнал
по-добре на обяд, но от съжалението нямаше никаква полза. Потърсих нещо за ядене в
един шкаф, но намерих само кутия водорасли, някакви капки против кашлица и соев
сос. Книжната кесия с краставици и грейпфрут бе още там.
— Ще хапна малко краставица, ако не възразявате — рекох на бащата на Мидори.
Той не отговори. Измих три краставици на мивката и капнах малко соев сос в чиния.
После загърнах една краставица във водорасли, топнах я в соев сос и я излапах.
— Ммм, страхотно е! — казах на бащата на Мидори. — Пресни, натурални, с
естествен аромат. Наистина хубави краставици. Много по-подходяща храна от кивитата.
Излапах едната краставица и се нахвърлих на следващата. Болничната стая
кънтеше от ритмичното хрупане на краставици. Едва след като изядох и втората
краставица, бях склонен да поспра за кратко. Сварих малко вода на газовия котлон в
коридора и си направих чай.
— Искате ли нещо за пиене? Вода? Сок? — попитах болния.
— Краставица — промълви той.
— Чудесно — казах с усмивка. — С водорасли?
Той леко кимна. Пак вдигнах леглото с лоста. После отрязах парче краставица с
големина на хапка, покрих го с лентичка водорасло, забучих комбинацията на нож,
топнах я в соев сос и я пъхнах в отворената в очакване уста на болния. Почти без да
промени изражението си, бащата на Мидори захрупа парчето и накрая го преглътна.
— Как ви се стори? Вкусно, а?
— Вкусно — продума той.
— Хубаво е, когато храната е вкусна — рекох. — Това е един вид доказателство,
че си жив.
Той изяде цялата краставица. Когато свърши, поиска вода и аз му дадох да пие
от шишето. Няколко минути по-късно каза, че трябва да се изпикае. Извадих уринатора
изпод леглото и го задържах до върха на пениса му. След това изпразних уринатора в
тоалетната и го измих. Върнах се в болничната стая и допих чая си.
— Как се чувствате? — попитах.
— Главата… ми — промълви той.
— Боли ли?
— Малко — отвърна леко намръщен.
— Ами нищо чудно, току-що сте претърпели операция. Разбира се, мен никога не
са ме оперирали и не знам как е.
— Билет — рече той.
— Билет ли? Какъв билет?
— Мидори — продума. — Билет.
Нямах представа за какво говори и не казах нищо. Той също помълча малко.
Сетне като че ли промълви: „Моля“. Широко отвори очи и ме погледна настойчиво.
Стори ми се, че се опитва да ми каже нещо, но недоумявах какво.
— Уено — продума той. — Мидори.
— Гара Уено ли?
Той леко кимна.
Опитах се да повторя накратко казаното от него: „Билет, Мидори, моля, гара
Уено“, но не схванах смисъла. Допуснах, че разсъдъкът му е помътен, но в сравнение
с преди погледът му сега беше страхотно ясен. Той повдигна свободната си от
системата ръка и я протегна към мен. Това сигурно бе голямо усилие за него, ако се
съдеше по треперенето й във въздуха. Станах и стиснах тази немощна, набръчкана
ръка. Той отвърна на моето ръкостискане с малкото сила, която можеше да събере, и
отново каза: „Моля“.
— Не се безпокойте — рекох. — Ще се погрижа за билета и за Мидори — той
отпусна ръката си върху леглото и затвори очи. Дишаше шумно и учестено, но
постепенно се успокои и заспа. Проверих, за да се уверя, че е жив, и излязох да
сваря още вода за чай. Когато отпивах от горещата течност, осъзнах, че бях развил
нещо като симпатия към този дребничък човек, който бе пред прага на смъртта.
Съпругата на другия пациент се върна пет минути по-късно и попита дали всичко
е наред. Уверих я, че е. Мъжът й също спеше, дишайки дълбоко.
Мидори се върна в три и нещо.
— Бях в парка, поразсеях се — рече тя. — Направих каквото ми каза, не говорих
с никого, просто си разтоварих мозъка.
— Как беше?
— Благодаря, чувствам се много по-добре. Все още не ме е напуснало усещането
на тъпота и умора, но чувствам тялото си доста по-леко отпреди. Струва ми се, че не
си давах сметка колко съм изтощена.
Тъй като баща й спеше дълбоко, нямаше какво да правим, та си купихме кафе от
един автомат и го изпихме в стаята с телевизора. Докладвах на Мидори какво се беше
случило в нейно отсъствие — че баща й е поспал добре, после се е събудил и е изял
остатъка от обяда, после, като ме видял да ям краставица, си поискал една, изял я
цялата и се изпикал.
— Ватанабе, ти си страхотен — рече Мидори. — Всички откачаме, като се
опитваме да го накараме да хапне нещо, а ти си го накарал да изяде цяла краставица!
Невероятно!
— Не знам, просто си мисля, че той ме видя как сладко-сладко ям своята.
— Или може би просто умееш да действаш успокояващо на хората.
— Нищо подобно — рекох със смях. — Много хора ще ти кажат точно обратното за
мен.
— Какво мислиш за баща ми?
— Харесва ми. Не че имахме какво толкова да си кажем. Не знам, но ми се
струва симпатичен.
— Кротък ли беше, докато ме нямаше?
— Много.
— Трябваше да го видиш преди седмица. Беше невъзможен — рече Мидори,
поклащайки глава. — Губеше самоконтрол и побесняваше. Замеряше ме с чаши и крещеше
отвратителни неща. „Дано пукнеш, тъпа кучко!“ Това се дължи на болестта. Не се знае
защо, но тя може да накара хората съвсем внезапно да станат наистина зли. Същото
беше и с майка ми. Знаеш ли какво ми каза тя? „Ти не си ми дъщеря! Мразя те до
смърт!“ Целият свят стана черен за миг, когато тя каза това. Но то е една от
особеностите на болестта. Нещо притиска част от мозъка и заставя хората да изричат
всевъзможни гадости. _Знаеш_, че това е просто част от заболяването и все пак
причинява болка. Какво очакваш? Ето ме, душа не ми остава да се грижа за тях, а те
ме обиждат.
— Разбирам — рекох. После си спомних за странните откъслеци, които бащата на
Мидори беше измънкал.
— Билет? Гара Уено? — каза Мидори. — Чудя се какво ли ще е това?
— И после той промълви: „Моля“ и „Мидори“.
— „Моля грижи се за Мидори?“
— Или може би иска ти да отидеш до Уено и да купиш билет. Последователността
от четирите думи е нелепа, кой знае какво има предвид той? Гара Уено означава ли
нещо особено за теб?
— Хм, гара Уено — Мидори помисли малко. — Единственото нещо, което мога да си
спомня, е, че два пъти избягах от къщи. В трети и в пети клас. И двата пъти хванах
влак от Уено за Фукушима. Купих билетите с пари, които взех от касата в
книжарницата. Някой вкъщи страшно ме беше ядосал и аз направих това, за да си
уредим сметките. Имах леля във Фукушима, донякъде я харесвах, та заминах при нея.
Баща ми бе този, който ме върна вкъщи. Измина целия път до Фукушима, за да ме вземе
— сто мили! Във влака за Уено ядохме за обяд суха храна, пакетирана в кутии. По
време на пътуването баща ми ми разправи най-различни неща, но само отделни
фрагменти с дълги паузи между тях. Например за голямото земетресение през хиляда
деветстотин двайсет и трета година или за войната, или за времето, когато съм се
родила, все неща, за които обикновено не говореше. Като се замисля, тогава за пръв
и последен път баща ми и аз водихме нещо като добър, дълъг разговор. Само двамата.
Можеш ли да повярваш, кажи? — баща ми бил точно в центъра на Токио, когато станало
едно от най-големите земетресения в историята, а той дори не го усетил!
— Не е възможно!
— Но е факт! Пътувал през Коишикава с колело, към което била прикачена
двуколка, и нищичко не усетил. Когато се прибрал, керемидите от покривите на къщите
наоколо били изпопадали и всички от семейството се притискали о стълбовете и се
тресели. Той все още недоумявал какво се случва и, по собствените му думи, попитал:
„Какво, по дяволите, става тук?“ Баща ми обича да си спомня за Голямото
земетресение в Канто! — Мидори се засмя. — Всичките му истории за едно време са
такива. Никаква драма. Не предизвикват кой знае какъв интерес. Не знам, когато той
разказва тези истории, имаш чувството, че нищо особено не се е случило в Япония
през последните петдесет-шейсет години. Бунтът на младшите офицери през трийсет
шеста, Тихоокеанската война, всички са от този род: „А да, сега като спомена за
това, струва ми се, че се случи нещо подобно“, все такива неща. Толкова е смешно!
Та във влака той ми разказа тези истории откъслечно, докато пътувахме от
Фукушима за Уено. А накрая винаги казваше: „Това иде да ти покаже, Мидори, че
навсякъде е едно и също“. Бях достатъчно малка, за да бъда впечатлена от подобни
неща.
— И _ти_ това ли обичаш да си спомняш за гара Уено? — попитах.
— Без съмнение — отвърна тя. — Ти някога бягал ли си от къщи, Ватанабе?
— Никога.
— Защо?
— Липса на въображение. Никога не ми хрумна да избягам.
— Ама си голям _особняк_! — каза Мидори, вирвайки глава, сякаш действително
беше впечатлена.
— Много се съмнявам — рекох аз.
— Е, във всеки случай, мисля, че баща ми се е опитвал да каже, че иска от теб
да се грижиш за мен.
— Наистина ли?
— Наистина! Разбирам тези неща. Интуитивно. Кажи ми ти какво му отговори?
— Ами, не разбрах какво ми казва, така че казах само добре, не се безпокойте.
Ще се погрижа и за теб и за билета.
— Обещал си това на баща ми? Казал си, че ще се грижиш за мен? — тя ме
погледна право в очите с напълно сериозно изражение.
— Не, не _това_ — побързах да я поправя. — Наистина не разбрах _какво_ казва
и…
— Не се притеснявай. Шегувам се — рече тя с усмивка. — Обичам да се шегувам с
теб.
Изпихме кафето си и се върнахме в стаята. Баща й все още спеше дълбоко. Ако
се наведеше по-близо, човек можеше да чуе равномерното му дишане. С напредване на
следобеда светлината вън придоби мекия, нежен нюанс на есента. Ято птици кацнаха на
електрическата жица вън, после отлетяха. Двамата с Мидори седнахме в един ъгъл на
стаята и през цялото време си говорихме тихо. Тя погледна дланта ми и предсказа, че
ще живея сто и пет години, ще се женя три пъти и ще загина при пътна злополука. Не
лош живот, рекох аз.
Когато в четири и нещо баща й се събуди, тя седна до възглавницата му,
избърса му потта от брадичката, даде му вода и го попита дали го боли главата.
Влезе една сестра и му премери температурата, записа си колко пъти е уринирал и
провери системата. Аз отидох в стаята с телевизора и погледах малко футбол.
В пет часа казах на Мидори, че си тръгвам. На баща й обясних:
— Трябва да отида на работа. Продавам грамофонни плочи в Шинджуку от шест до
десет и половина.
Той обърна очи към мен и леко ми кимна.
— Хей, Ватанабе, не знам как да се изразя, но _наистина_ съм ти благодарна за
днешния ден — ми рече Мидори, когато ме изпращаше до предния коридор.
— Не направих нищо особено — казах. — Но ако мога да бъда полезен с нещо, ще
дойда и другата седмица. Бих искал пак да видя баща ти.
— Наистина ли?
— Ами нямам какво да правя в пансиона, а пък ако дойда тук, ще ям краставици.
Мидори скръсти ръце и потропа по линолеума с токчетата на обувките си.
— Бих искала пак да отидем да пийнем по нещо — рече тя, вирвайки леко глава.
— Ами порнофилмите?
— Първо ще ги гледаме, _после_ ще отидем да пием. И ще си приказваме все
обичайните гнусотии.
— _Не аз_ приказвам гнусотии — възразих. — А _ти_.
— Както и да е, ще говорим такива неща, ще се натряскаме и ще си легнем
заедно.
— Знаеш какво се случва след това — казах с въздишка. — Аз се опитвам да го
направя, а ти не ми позволяваш. Така ли е?
Тя се засмя с половин уста.
— Както и да е — рекох, — ела пак да ме вземеш другата неделя сутрин. Ще
дойдем заедно тук.
— Следващия път да съм с малко по-дълга пола, нали?
— Определено — отвърнах.
Но мина седмица без вест от нея. Никакви обаждания, никаква следа от Мидори в
аудиторията. Всеки път, когато се връщах в пансиона, се надявах да съм получил
съобщение от нея, но напразно. Една нощ се опитах да спазя обещанието си и да мисля
за нея, докато мастурбирам, но не се получи. Направих опит да превключа на Наоко,
но този път и нейният образ не помогна. Изглеждаше толкова нелепо, че се отказах.
Вместо това си пийнах уиски, измих си зъбите и си легнах.
В неделя сутринта написах писмо до Наоко. Едно от нещата, които й споменах,
беше за бащата на Мидори. „Ходих в болницата да посетя бащата на едно момиче от
университета и изядох няколко краставици в неговата стая. Когато ме чу да хрупам,
той също поиска да хапне и изяде своята със същото хрупане. Пет дни по-късно обаче
почина. Още пазя жив спомен за слабото хрупкане, докато дъвчеше краставицата.
Когато умират, хората оставят след себе си странни дребни спомени.“ Писмото ми
продължаваше така:
Написах писмото, отидох пеша до една пощенска кутия, която се намираше през
няколко блока, после до един магазин за хлебни изделия наблизо и си купих сандвич с
яйце и кола. Това обядвах, докато гледах от една пейка на местно игрище мач на
Детската лига. С напредването на есента небето бе станало по-наситено синьо.
Вдигнах поглед и открих две насочени на запад дири от пара, оставени от самолет,
съвършено успоредни като трамвайни релси. Една погрешно насочена топка се дотъркаля
при мен и когато я хвърлих обратно на малките играчи, те свалиха шапки с едно
учтиво „Благодарим, господине“. Както при повечето мачове на Детската лига, имаше
голямо разтакаване по игрището и доста нарушения.
Следобед се върнах в стаята си да чета, но не можах да съсредоточа вниманието
си върху книгата. Вместо това установих, че се взирам в тавана и мисля за Мидори.
Питах се дали баща й наистина се опитваше да ме помоли да се грижа за нея след
смъртта му, но нямаше как да разбера какво му е било на ума. Вероятно ме беше взел
за някой друг. Във всеки случай бе починал в петък сутринта, когато валеше студен
дъжд, и сега бе невъзможно да узная истината. Представих си, че след смъртта си той
се съсухря още повече и става съвсем дребничък. После го изгарят в пещ и от него
остава само пепел. А какво бе оставил след себе си? Една нищо и никаква книжарничка
в един нищо и никакъв квартал и две дъщери — едната от които доста странна. Що за
живот бе това? — питах се. Лежейки в онова болнично легло с разцепена глава и
помътнен мозък, какво ли си бе мислил, докато ме гледаше?
Докато из ума ми се въртяха подобни мисли, изпаднах в толкова лошо
настроение, че трябваше да сваля прането от покрива, преди да е изсъхнало напълно,
и да се запътя към Шинджуку, за да убия времето в скитане по улиците. Неделната
навалица ме поуспокои донякъде. Книжарница „Кинокуния“ беше претъпкана като влак в
най-натоварения час. Купих си екземпляр от „Светлина през август“ на Фокнър и
отидох в най-шумното кафене, за което можах да се сетя и където се свиреше джаз.
Четях новата книга, слушах Орнет Колман и Бъд Пауъл и пиех горещо, гъсто кафе с
отвратителен вкус. В пет и половина затворих книгата, излязох от кафенето и вечерях
леко. Колко недели — колко стотици недели като тази ме очакваха? „Тихи, спокойни и
самотни“, казах си на глас. В неделите не си навивах пружината.
Двамата с Хацуми отидохме в малък бар и изпихме няколко питиета. Никой от нас
не говори много. Седяхме един срещу друг като двойка отегчени възрастни съпрузи,
пиехме мълчаливо и дъвчехме фъстъци. Когато заведението почна да се пълни с
посетители, излязохме да се разходим. Хацуми каза, че тя ще плати сметката, но аз
настоях да платя, защото аз бях предложил да се почерпим.
Нощният въздух бе доста студен. Хацуми се загърна с бледозелената си жилетка
и тръгна до мен мълчаливо. Вървяхме без цел през тъмните улици и аз бях пъхнал ръце
дълбоко в джобовете си. Все едно, че Наоко крачи до мен, мина ми през ума.
— Случайно да знаеш дали някъде наблизо може да се играе билярд? — неочаквано
ме попита Хацуми.
— Билярд ли?! Ти играеш билярд?
— Да, доста добре се справям. А ти?
— Аз играя малко форбол. Но не съм особено добър играч.
— Добре тогава. Хайде да поиграем.
Намерихме наблизо билярдна зала и влязохме. Беше малко заведение в дъното на
тясна уличка. Двамата — Хацуми в своята елегантна рокля, а аз със синьото сако и
униформената вратовръзка — не се вписвахме в обстановката на мърлявата билярдна
зала, но това, изглежда, никак не обезпокои Хацуми. Тя си избра щека и натърка
връхчето й с тебешир. После извади от чантата си барета и закрепи с нея косата си
настрана при слепоочието, за да не й пречи на играта.
Направихме две партии форбол. Хацуми бе наистина доста добра, както сама бе
казала, докато моята игра бе затруднена от дебелата превръзка, която все още носех
на порязаната си ръка. Хацуми ме разби.
— Ти си страхотна — казах с възторг.
— Не смяташ ли, че външният вид лъже?
— Къде се научи да играеш така?
— Дядо ми — бащата на моя баща — беше стар плейбой. Той имаше билярдна маса в
дома си. С брат ми често играехме просто за удоволствие, а когато поотраснах, дядо
ми ме научи на правилните движения. Той бе забележителен човек — изискан,
представителен. Но вече е покойник. Все се хвалеше как веднъж срещнал Дийна Дърбин
в Ню Йорк.
Тя вкара три пъти един след друг, но на четвъртия опит не успя. Аз вкарах
една топка, сетне пропуснах лесен удар.
— Превръзката е виновна — подхвърли Хацуми за утеха.
— Не, просто от много време не съм играл — казах. — От две години и пет
месеца.
— Откъде си толкова сигурен за времето?
— Един приятел умря същата нощ, след като двамата играхме за последно —
отвърнах.
— И тогава престана да играеш билярд, така ли?
— Не, всъщност не — рекох, след като помислих малко. — Просто никога по-късно
не съм имал възможност да играя. Това е всичко.
— Как умря приятелят ти?
— При пътно произшествие — отвърнах.
Тя направи още няколко удара, прицелвайки се с убийствена сериозност и
преценявайки внимателно скоростта на топката. Като я наблюдавах в действие —
старателно закрепената й коса бе отметната назад, за да не пречи на очите й,
златните й обеци искряха, обувките й бяха стъпили здраво на пода, прелестните й
тънки пръсти притискаха филца, когато тя изпълняваше своя удар, — се чувствах така,
сякаш на нейната територия в мърлявата билярдна зала се случваше някакво бляскаво
публично събитие. Никога преди не бяхме оставали само двамата и това бе невероятно
преживяване за мен, сякаш бях издигнат до по-високо жизнено равнище. В края на
третата партия — в която, разбира се, тя отново ме разби — порязаното място на
ръката ми започна да ме щрака и ние престанахме да играем.
— Съжалявам — рече тя с нещо като непресторена загриженост. — Изобщо не
биваше да ти предлагам да играем билярд.
— Няма нищо — продумах. — Раната ми не е сериозна. Играта ми хареса.
Наистина.
Когато излизахме от билярдния салон, кльощавата собственичка каза на Хацуми:
— Имаш добър удар, сестрице.
Хацуми й се усмихна мило, благодари й и плати сметката.
— Боли ли? — попита тя, когато излязохме.
— Не много — отвърнах.
— Смяташ ли, че раната ще се отвори?
— Не, вероятно всичко е наред.
— Ами! Трябва да дойдеш у дома. Ще ти сменя превръзката. Имам дезинфектант и
всичко необходимо. Хайде, съвсем наблизо съм.
Казах й, че няма защо да се безпокои, че с мен всичко ще е наред, но тя
настоя да проверим дали раната се е отворила.
— Или вече ти омръзна да си с мен? Искаш да се прибереш в стаята си колкото
се може по-скоро, това ли е? — рече тя със закачлива усмивка.
— А не — отвърнах.
— Добре тогава. Не се стеснявай. Съвсем близо е.
Жилището на Хацуми беше на петнайсет минути път пеша от Шибуя към Ебису.
Макар и не великолепна, сградата беше доста прилична, с приятно малко фоайе и
асансьор. Хацуми ме настани край масата в кухнята и отиде в спалнята да се
преоблече. Излезе в пуловер с качулка и памучни панталони — бе свалила златните
обеци. Като постави на масата една аптечка, тя размота превръзката, провери дали
раната е затворена, сложи малко дезинфектант на мястото и ме превърза с нов бинт.
Правеше всичко много умело.
— Как така разбираш от толкова много неща? — попитах.
— Работих на доброволни начала в една болница. Нещо като медицинска сестра.
Така се научих.
Когато свърши с превръзката, Хацуми отиде и взе две кутии бира от хладилника.
Тя изпи половината от своята, а аз изпих моята и останалото от нейната. После ми
показа снимки на първокурснички от клуба й. Имаше право: няколко от тях бяха
привлекателни.
— Винаги когато си помислиш, че искаш момиче, ми се обаждай — рече тя. —
Веднага ще ти уредя среща.
— Да, мадам.
— Добре, Тору, кажи ми истината. Смяташ ме за дърта сводница, нали?
— Донякъде — отвърнах чистосърдечно, но с усмивка. Хацуми също се усмихна.
Когато се усмихваше, тя ми се струваше хубава.
— Кажи ми още нещо, Тору — каза тя. — Какво мислиш за Нагасава и мен?
— За кое по-точно те интересува какво мисля?
— За това какво трябва да правя отсега нататък.
— Не е важно какво аз мисля — рекох, отпивайки от добре изстудената бира.
— Добре де. Кажи ми точно каквото мислиш.
— Ако бях на твое място, щях да го зарежа. Щях да си намеря някой с по-
нормално разбиране за нещата и да си заживеем щастливо. Изключено е да си щастлива
с този човек. Начинът му на живот е такъв, че никога не му минава през ума да се
опита да стане щастлив или да направи други хора щастливи. Ако останеш с него, само
ще си съсипеш нервната система. За мен е истинско чудо, че си с него вече три
години. Разбира се, аз самият съм много привързан към него. Той е забавен и
притежава страхотни качества. Има силни страни и способности, подобни на които аз
никога не мога да се надявам да придобия. Но в края на краищата неговите представи
за нещата и начинът му на живот не са нормални. Понякога, когато разговарям с него,
имам чувството, че непрекъснато се въртя в кръг. Същият процес, който го издига все
по-високо и по-високо, мен ме кара да продължавам да се въртя в кръг. Кара ме да се
чувствам толкова празен! Самата ни житейска нагласа е напълно различна. Разбираш ли
за какво говоря?
— Да — отвърна Хацуми и ми донесе още една бира от хладилника.
— Освен това, след като постъпи във Външно министерство и изкара
подготвителна година, той ще замине за чужбина. Какво ще правиш ти тогава? Ще го
чакаш да се върне ли? Той няма намерение да се жени.
— Знам това.
— В такъв случай нямам какво повече да кажа.
— Да, ясно — рече Хацуми.
Бавно напълних чашата си с бира.
— Знаеш ли, когато играехме билярд, ми мина през ума нещо — казах аз. — Бях
едно дете в семейството, но докато растях, нито веднъж не се почувствах ощетен и не
поисках да имам брат или сестра. Бях доволен, че съм сам. Но съвсем неочаквано,
докато играех билярд с теб, почувствах, че бих искал да имам по-голяма сестра като
теб — една наистина страхотна мадама в среднощно синя рокля и златни обеци и
справяща се чудесно с билярдната щека.
Хацуми за миг ми се усмихна щастливо.
— Това навярно е най-милото нещо, което някой ми е казвал от близо година
време — рече тя. — Наистина.
— Всичко, което искам за теб — казах, изчервявайки се, — е да бъдеш щастлива.
Все пак това е безумно. Струваш ми се човек, който би могъл да бъде щастлив с почти
всеки, така че как от всички хора попадна тъкмо на Нагасава!
— Тези неща просто се случват. Навярно човек не може да направи кой знае
какво, когато дойдат. Това определено е вярно в моя случай. Разбира се, Нагасава би
казал, че отговорността е моя, не негова.
— Сигурен съм, че така щеше да каже.
— Но във всеки случай, Тору, аз не съм най-умното момиче на света. По-скоро
съм малко глупава и консервативна. Никак не се интересувам от „житейски философии“
и „отговорности“. Единственото, което искам, е да се омъжа и да имам съпруг, който
да ме държи всяка нощ в обятията си, и да имаме деца. Това би ми било достатъчно.
Не искам нищо повече от живота.
— А онова, което Нагасава иска от живота, е съвсем друго.
— Все пак хората се променят, не мислиш ли? — попита Хацуми.
— Имаш предвид, че влизат в обществото, постигат целите си и стават някакви?
— Да. И ако той дълго е далеч от мен, неговите чувства към мен може да се
променят, не мислиш ли?
— Може би е така, ако говорим за обикновен човек — казах. — Но той е
различен. Има невероятно силна воля — нямаш представа колко е силна. И с всеки
изминал ден става само по-силен. Всяко препятствие, което преодолява, го прави по-
силен. По-скоро би ял голи охлюви, отколкото да отстъпи пред някого. Какво очакваш
да получиш от такъв човек?
— Но аз не мога да сторя нищо друго, освен да го чакам — рече Хацуми,
подпряла брадичката си с ръка.
— Толкова много ли го обичаш?
— Да — отвърна тя без миг колебание.
— О, боже — продумах с въздишка, изпивайки остатъка от бирата си. — Трябва да
е нещо прекрасно да си сигурен, че обичаш някого.
— Аз съм едно глупаво, старомодно момиче — рече тя. — Искаш ли още една бира?
— Не, благодаря, чака ме път. Благодаря за превръзката и бирата.
Докато стоях в коридора и си обувах обувките, телефонът иззвъня. Хацуми ме
погледна, погледна телефона и отново погледна мен.
— Лека нощ — казах, излизайки навън. Когато затварях вратата, я зърнах бегло
как вдига слушалката. Тогава я видях за последен път.
„Все още си спомням за последния удар на Кидзуки през онзи ден — денят на
неговата смърт. Бе труден удар от ръба на билярдната маса, такъв, какъвто изобщо не
предполагах, че той ще направи. Все пак късметът явно бе на негова страна: ударът
бе абсолютно перфектен, а белите и червените топки почти не издадоха звук, когато
за последната партия се докоснаха леко върху зеления филц. Беше такъв красив удар,
че и днес живо си го спомням. Почти две и половина години след това изобщо не бях
докосвал щека.
Все пак в нощта, когато играх билярд с Хацуми, мисълта за Кидзуки ме споходи
чак след края на първата игра и силно ме шокира. Все си бях мислил, че ще си
спомням за Кидзуки всеки път, когато играя билярд. Но едва когато свърши първата
партия и си купих пепси от един автомат и започнах да го пия, си помислих за него.
Този автомат за пепси провокира спомена: имаше такъв в билярдната зала, в която
играехме, и често се обзалагахме на напитки за резултата от нашите игри.
Почувствах се виновен, че веднага не се бях сетил за Кидзуки, сякаш по
някакъв начин го бях изоставил. Но като се върнах в стаята си, взех да разсъждавам
така: изминаха две години и половина, откакто това се случи, и Кидзуки е все още на
седемнайсет години. Не че паметта ми за него е помръкнала. Въпросите, които
неговата смърт породи, са още там, ясни и живи, вътре в мен, някои са дори по-ясни,
отколкото в началото. Искам да кажа следното: скоро ще навърша двайсет. Част от
онова, което бе общо между мен и Кидзуки, когато бяхме на шестнайсет и на
седемнайсет, вече е изчезнало и сълзите няма да го съживят. Не мога да го обясня
по-добре, но смятам, че ти навярно можеш да разбереш какво чувствам и какво се
опитвам да кажа. Всъщност ти вероятно си единствената в света, която може да
разбере.
Сега мисля за теб повече от всякога. Днес вали дъжд. Дъждовните недели ми
влияят зле. Когато вали дъжд, не мога да пера, което значи, че не мога и да гладя.
Не мога да се разхождам, не мога да се излежавам на покрива. Почти всичко, което
мога да направя, е да включа грамофона на автоматично повторение, да слушам _Краля
на блуса_ отново и отново и да гледам как дъждът вали на двора. Както ти писах
преди, в неделя не навивам пружината си. По тая причина това писмо е толкова дълго.
Спирам тук. Отивам на обяд в столовата.
До скоро“
Взехме вана един след друг и си облякохме пижами. Аз получих почти нова
пижама, която бе на баща й. Беше ми малко тясна и къса, но все пак по-добре от
нищо. Мидори ми постла дюшек на пода в стаята с олтара.
— Нали не те е страх да спиш пред олтара? — попита.
— Ни най-малко. Не съм сторил нищо лошо — казах с усмивка.
— Но ще останеш с мен и ще ме прегръщаш, докато заспя, нали?
— Да — отвърнах.
Прегърнах я, почти на път да падна от ръба на малкото й легло. Забучила нос в
гърдите ми, тя постави ръцете си върху хълбоците ми. Дясната ми ръка обгърна гърба
й, докато се опитвах да не падна, а с лявата се държах здраво за рамката на
леглото. Положението не беше особено благоприятно за сексуална възбуда. Носът
опираше в главата й и от време на време късите косми го гъделичкаха.
— Хайде, _кажи_ ми нещо — рече Мидори, с лице, скрито в гърдите ми.
— Какво искаш да кажа?
— Нещо. Нещо, което ще ми е приятно да чуя.
— Ти си много сладка — рекох.
— Мидори — продума тя. Казвай името ми.
— Много си сладка, Мидори — поправих се аз.
— Какво имаш предвид, като казваш _много_ сладка?
— Толкова сладка, че планините се рушат, а океаните пресъхват.
Мидори вдигна глава и ме погледна.
— Много особено се изразяваш.
— Чувствам как сърцето ми се разтапя, когато казваш това — рекох усмихнат.
— Кажи нещо още по-мило.
— Наистина те харесвам, Мидори. Много.
— Колко много?
— Като пролетно мече — рекох.
— Пролетно мече ли? — Мидори пак вдигна поглед. — За какво говориш?
— В пролетен ден ти вървиш през ливада съвсем сама и това сладко малко мече с
кадифена козина и блестящи очи идва и тръгва редом с теб. И ти казва: „Здрасти,
малка госпожице. Искаш ли да се потъркаляш с мен?“ Така че ти и мечето прекарвате
целия ден в обятията си, търкаляте се по обрасъл с детелина хълм. Нали е приятно?
— Да. _Наистина_ е приятно.
— Ето колко те харесвам.
— Това е най-хубавото нещо, което съм чувала — рече Мидори, сгушвайки се на
гърдите ми. — Щом _като_ толкова ме харесваш, ще правиш всичко, което ти кажа,
нали? Няма да се ядосваш, нали?
— Не, разбира се, че няма да се ядосвам.
— И ще се грижиш за мен винаги и всякога.
— Разбира се — отвърнах, галейки късата й като на момче мека коса. — Не се
безпокой, всичко ще бъде наред.
— Обаче ме е страх — рече тя.
Нежно я прегърнах. Не след дълго раменете й почнаха да се вдигат и отпускат и
аз чух, че диша равномерно. Вече спеше. Измуших се от леглото й и отидох в кухнята,
където изпих една бира. Изобщо не ми се спеше, та си помислих дали да не почета, но
наблизо не можах да намеря нищо, което си струваше да бъде прочетено. Мина ми през
ума да се върна в стаята на Мидори да потърся там някоя книга, ала не исках да я
събудя с ровичкането си.
Поседях там известно време, зяпах и си сръбвах от бирата, когато се сетих, че
се намирам в книжарница. Слязох долу, запалих лампата и почнах да преглеждам
лавиците с книги. Не попаднах на много заглавия, които да ми допаднат, а и повечето
от книгите там вече бях прочел, ала трябваше да намеря нещо за четене, все едно
какво. Избрах избледнял екземпляр на _Под колелото_ от Херман Хесе, книга, която
сигурно отдавна киснеше непродадена в книжарницата, и оставих парите за нея до
касата. Това беше моят малък принос за изчерпване на стоката в книжарница
„Кобаяши“.
Седнах до масата в кухнята, пиех бира и четях _Под колелото_. Бях прочел за
пръв път този роман в годината, когато влязох в гимназията. И сега, осем години по-
късно, ето, че четях същата книга в кухнята на едно момиче, облечен с маломерната
пижама на покойния й баща. Чудно нещо. Ако не бяха тези странни обстоятелства, може
би никога нямаше да препрочета _Под колелото_.
Книгата не беше лишена от отживелици, но като роман не беше слаба. Четях я
бавно, наслаждавайки се на всеки ред в притихналата книжарница посред нощ. На рафт
в кухнята имаше прашна бутилка бренди. Налях си малко в кафена чашка и го изпих
наведнъж. Брендито ме стопли, но въобще не помогна да ми се доспи.
В три без нещо отидох да проверя какво прави Мидори. Тя спеше дълбоко.
Сигурно бе преуморена. Лампите от редицата магазини отвън хвърляха в стаята меки
бели отблясъци, подобни на лунната светлина. Мидори спеше с гръб към светлината. Тя
лежеше така притихнала, сякаш беше замръзнала. Наведох се над нея и долових шума от
дишането й. Спеше точно като баща си.
Куфарът от неотдавнашните й пътувания беше до леглото. Бялото й палто бе
провесено на облегалката на един стол. Бюрото й беше добре подредено, а на стената
над него висеше календар. Побутнах с лакът пердето и погледнах долу към безлюдните
магазини. Всички бяха затворени, металните им кепенци — спуснати, автоматите за
напитки, изтикани пред магазина за алкохол, даваха единственият знак, че нещо
очаква да съмне. Свистенето на гуми на камион в далечината от време на време
изпращаше силни вибрации по въздуха. Върнах се в кухнята, налях си още една чашка
бренди и продължих да чета _Под колелото_.
Докато дочета книгата, почна да се развиделява. Направих си разтворимо кафе и
използвах лист хартия и химикалка, които намерих на масата, за да напиша няколко
реда на Мидори: „Изпих малко от брендито ти. Купих си екземпляр от _Под колелото_.
Вече се съмна и се прибирам. До скоро“. Сетне, след известно колебание, добавих:
„Изглеждаш наистина сладка, когато спиш“. Измих чашката от кафето, загасих лампата
в кухнята, слязох по стълбището, безшумно вдигнах кепенците и излязох вън.
Безпокоях се, че някой съсед може да ме сметне за подозрителен, обаче на улицата
нямаше никого в шест без десет сутринта. Само враните бяха на обичайното си място
на върха на покрива и гледаха свирепо надолу към улицата. Хвърлих бегъл поглед към
бледорозовите пердета на прозореца на Мидори, отидох до трамвайната спирка, пътувах
до края на линията и оттам вървях пеша до моя пансион. По пътя попаднах на отворена
закусвалня и закусих ориз, супа от мисо, туршия и пържени яйца. Заобиколих зад
пансиона и почуках на прозореца на Нагасава на първия етаж. Той веднага ме пусна да
вляза.
— Кафе? — попита.
— Не.
Благодарих му, качих се в стаята си, измих си зъбите, свалих си панталона,
вмъкнах се под завивките и стиснах очи. Най-после ме налегна сън без сънища, сякаш
над мен се затвори тежка оловна врата.
„Ти се върна в Токио точно когато се засили есенният хлад, и известно време
не можех да реша дали празнотата, която се отвори в мен, се получи от това, че ти
ми липсваше, или от смяната на сезона. Двете с Рейко през цялото време си говорим
за теб. Казва ми непременно да те поздравя. Тя е мила с мен както винаги. Не мисля,
че щях да съм в състояние да понеса това място, ако я нямаше тук. Плача, когато съм
сама. Рейко казва, че е хубаво, че мога да плача. Но чувството за самота наистина
причинява болка. Когато нощем съм сама, чувам човешки гласове от мрака. Те приличат
на стенанията на дърветата от вятъра нощем. Кидзуки, сестра ми — непрекъснато ми
говорят. Те също са сами и търсят някого, с когото да поприказват.
Често препрочитам писмата ти нощно време, когато съм сама и изпитвам болка.
Чувствам се притеснена от много неща, които идват отвън, но твоите описания на
света около теб ми дават чудесно успокоение. Толкова е странно! Питам се защо е
така? И ги чета и препрочитам, а и Рейко ги чете. После си говорим за нещата, за
които ми разправяш. Много харесвам писмата, в които пишеш за бащата на онова
момиче, Мидори. Всяка седмица очакваме с нетърпение да получим писмо от теб, като
едно от малкото ни развлечения — да, на такова място писмата са нашите развлечения.
Правя всичко възможно да отделям време през седмицата, за да ти пиша, но още
щом седна пред празния лист, започвам да се чувствам потисната. Наистина трябваше
да се насиля, за да напиша и това писмо. Рейко ми се караше, че не ти отговарям. Но
не ме разбирай погрешно. Имам куп неща, които искам да споделя с теб, за които да
ти разправя. Просто ми е много трудно да ги изразя писмено. Затова ми е толкова
мъчително писането на писма.
Като стана дума за Мидори, тя ми се струва интересен човек. Четейки писмата
ти, имам усещането, че може би е влюбена в теб. Когато казах това на Рейко, тя
рече: «Ами да, _естествено_, че е влюбена! Дори аз съм влюбена във Ватанабе!» Ходим
за гъби, събираме кестени и всеки ден ядем това. Всеки ден: кестени с ориз, гъби
трихоломи с ориз, но те са толкова вкусни, че не ни омръзват. Ала Рейко не яде
много. Тя все така пуши цигара след цигара. Птиците и зайците се чувстват чудесно.
До скоро“
Три дни след двайсетия ми рожден ден пристигна пакет за мен от Наоко. Вътре
имаше тъмночервен пуловер с широко деколте и едно писмо.
„Как си? Може би за теб Наоко е връх на щастието, но за мен тя е просто едно
недодялано момиче. Все пак успяхме да завършим пуловера навреме за рождения ти ден.
Хубав е, нали? Ние подбрахме цвета и модела. Честит рожден ден!“
10
1970-а — година със съвсем ново звучене — настъпи и сложи край на моето
юношество. Вече можех да крача през едно съвсем ново блато. После дойде време за
последните изпити, които издържах сравнително лесно. Ако нямаш какво друго да
правиш и прекарваш цялото си време на занятия, не се изисква особено учене, за да
ги вземеш.
Но възникнаха някои проблеми в пансиона. Няколко момчета — активисти в една
от политическите фракции, криеха своите шлемове и железни тръби в стаите си. Те
имаха разправия с някои от момчетата, които бяха под покровителството на директора,
в резултат на което двама от тях бяха ранени, а шестима изгонени от пансиона.
Впоследствие шокът от този инцидент се запази задълго, провокирайки почти всеки ден
дребни боричкания. В пансиона цареше потискаща атмосфера и нервите на хората бяха
опънати до скъсване. Малко остана и аз да получа юмрук от един от галениците, но
Нагасава се намеси и успя да заглади положението. Във всеки случай беше крайно
време да се махна оттам.
Още щом издържах повечето си изпити, се заех сериозно да си търся квартира.
След седмица търсене попаднах на подходящото жилище в предградията на Кичиджоджи.
Местоположението не беше кой знае колко удобно, но беше къща: самостоятелна къща —
истинска находка. Първоначално била барака за някакъв градинар или нещо подобно,
усамотена в ъгъла на едно доста голямо парче земя, отделено от главната къща чрез
обширна занемарена градина.
Хазяинът използваше входната врата, а аз задната, нещо, което ми позволяваше
да запазвам уединението си. Разполагах с големичка стая, малка кухня и баня, и
невероятно голям килер. Имаше дори веранда, гледаща към градината. Двойка
симпатични старци даваха къщата под наем под пазарната цена, при условие, че
наемателят има готовност да се изнесе до година, ако техният внук реши да пристигне
в Токио. Увериха ме, че мога да живея както намеря за добре; нямало да поставят
никакви изисквания.
Нагасава ми помогна при преместването. Той успя да наеме малък камион за
пренасянето на багажа ми и както обеща ми подари хладилника и телевизора си, и един
необикновено голям термос. Може би вече нямаше нужда от тях, но за мен те бяха
идеални. Той самият планираше да се премести след два дена в апартамент в квартал
Мита.
— Струва ми се, че скоро няма се видим пак — рече той, когато си тръгваше, —
бъди здрав. Все пак съм сигурен, че след години ще се срещнем на някое непознато
място.
— Вече го очаквам с нетърпение — отвърнах.
— А онзи път, когато си трампихме момичетата, онази, която изглеждаше смешно,
беше по-добрата.
— Така е — рекох със смях. — Но между другото, Нагасава, грижи се за Хацуми.
Трудно е да се намерят добри момичета като нея. Тя е много по-крехка, отколкото
изглежда.
— Да, знам — кимна той. — Тъкмо затова се надявах, че ти ще я поемеш, когато
скъсам с нея. Двамата щяхте да сте чудесна двойка.
— Сериозно! — рекох аз.
— Шегувам се — отговори Нагасава. — Както и да е, бъди щастлив. Имам
усещането, че много лайна ще ти се изпречат на пътя, обаче ти си упорито копеле,
сигурен съм, че ще се справиш. Може ли да ти дам един съвет?
— Разбира се, кажи.
— Не се самосъжалявай. Само задниците го правят.
— Ще го запомня — отвърнах. — Стиснахме си ръцете и пътищата ни се разделиха,
той пое към своя нов свят, аз — обратно към моето блато.
Три дни след като се преместих, писах на Наоко. Описах новото си жилище и
казах какво облекчение изпитвам, че се махнах от идиотите в пансиона и всичките им
смахнати хрумвания. Сега можех да започна новия си живот с ново разположение на
духа.
„Прозорецът ми гледа към голям двор, където си дават среща всичките котки в
квартала. Обичам да лежа на верандата и да ги наблюдавам. Не съм сигурен колко
точно се събират, ала е голяма банда. Правят групово слънчеви бани. Не мисля, че им
е особено приятно, че живея тук, но когато хвърля някое престояло парче сирене,
няколко от тях допълзяват и поемат риска да го захапят. Може би не след дълго ще се
сприятелим. Има един раиран котарак в тайфата с наполовина оръфани уши. Поразително
прилича на директора на пансиона, в който живях. Очаквам да започне да вдига
знамето всеки ден.
Тук съм малко далеч от училище, но веднъж да започна специализацията си, няма
да имам твърде много сутрешни занятия, така че няма да е чак толкова лошо. По
отношение на времето може дори да е по-добре да чета във влака. Сега искам само
едно — да си намеря някоя лека работа, която да ме ангажира три-четири дни
седмично. Тогава ще мога да се върна към активния си живот.
Нямам намерение да ти вадя душата, но април е добър месец за ново начало и не
мога да не смятам, че най-добре за нас би било тъкмо тогава да заживеем заедно. Ти
би могла пак да тръгнеш на занятия, стига нещата да се наредят добре. Ако се окаже,
че ни е трудно да живеем заедно, ще ти намеря квартира наблизо. Най-важното за нас
е да бъдем винаги близо един до друг. Разбира се, не е _задължително_ да е през
пролетта. Ако мислиш, че ще е по-добре през лятото, аз нямам нищо против. Просто ме
уведоми какво мислиш по този въпрос.
Планирам за напред да отделям допълнително време за работа, за да покрия
разходите си по преместването. След като заживея сам, ще се нуждая от добра сума за
едно-друго: за тенджери, тигани, чинии и прочие. Но през март ще съм свободен и
определено искам да дойда да те видя. Кои дати те устройват най-добре? За тогава ще
планирам пътуване до Киото. Очаквам с нетърпение да те видя и да получа отговор от
теб.“
„Пиша ти това писмо, докато те чакам да купиш напитки. За пръв път в живота
си пиша писмо до някого, който седи до мен на една пейка, обаче смятам, че това е
единственият начин да вляза в контакт с теб. Имам предвид, че ти едва ли чуваш
какво ти говоря. Не е ли така?
Съзнаваш ли, че днес постъпи ужасно с мен? Дори не забеляза, че съм с нова
прическа, нали? Отне ми страшно много време, докато я направя, опитвайки се да
удължа косата си, и най-после, в края на миналата седмица, успях да й придам фасон,
който действително може да се нарече момичешки, но ти не обърна никакво внимание.
Тя изглеждаше доста добре и аз си помислих, че леко ще те шокирам, когато ме видиш
пак след толкова време, но на теб дори не ти направи впечатление. Не мислиш ли, че
това е ужасно? Сигурна съм, че дори не помниш как бях облечена днес. Хей, аз съм
момиче! Разбирам, че ти тежи нещо, но какво от това? Можеше поне да ме погледнеш с
усмивка! Единственото, което трябваше да кажеш, беше: «Готина прическа» и аз щях да
съм в състояние да ти простя, задето са ти потънали гемиите, но уви!
По тая причина ще те излъжа. Не е вярно, че трябва да се срещна със сестра си
на Гинза. Имах намерение да прекарам нощта при теб. Дори си взех нощницата.
Настина. Нощницата и четката ми за зъби са в чантата ми. Сигурно съм малоумна! Ти
дори не ме покани да видя новото ти жилище. Е, какво пък, явно искаш да бъдеш сам
със себе си, затова те оставям на мира. Продължи да размишляваш колкото си искаш!
Но да не ме разбереш погрешно. Не съм ти чак толкова ядосана. Просто ми е
мъчно. Ти беше толкова мил с мен, когато имах проблеми, обаче сега, когато ти имаш
свои проблеми, аз, изглежда, нищо не мога да направя за теб. Ти си изцяло затворен
в собствения си свят и когато се опитвам да почукам на вратата, просто вдигаш
поглед за миг и веднага се връщаш вътре.
Ето че те виждам да идваш с напитките — вървиш замислен. Надявах се да се
спънеш, но не се получи. Сега седиш до мен и се наливаш с колата си. Хранех една
последна надежда, че ще забележиш и ще кажеш: «Хей, ти си с нова прическа!», но
уви. Ако го беше казал, щях да скъсам това писмо и да река: «Хайде да вървим у вас.
Ще ти сготвя хубава вечеря. След това ще си легнем и ще се гушнем». Но ти си
безчувствен като пън. Довиждане.
ПС. Ако обичаш, не ме заговаряй следващия път, когато се срещнем на лекция.“
На другия ден близо до гара Кичиджоджи намерих работа, която можех да върша в
съботите и неделите — да прислужвам по масите в малък италиански ресторант.
Условията не бяха блестящи, но пък се включваха безплатен транспорт и храна. А
винаги когато някой от последната смяна си вземеше неприсъствен ден в понеделник,
сряда или четвъртък — нещо, което се случваше често, можех да го заместя. Това ме
устройваше идеално. Управителят каза, че ще ми вдигнат заплатата, когато направя
три месеца при тях, и че искат да започна тази събота. Беше много по-свестен човек
от простака, който държеше магазина за грамофонни плочи в Шинджуку.
„Благодаря ти, че пишеш така често. Наоко много се радва на писмата ти. Аз
също. Нали не възразяваш да ги чета?
Извинявай, че не можах да ти отговоря толкова време. Честно казано, чувствах
се преуморена, а и нямаше много добри новини за съобщаване. Наоко не е добре. Майка
й пристигна от Кобе преди няколко дни. Четиримата — тя, Наоко, лекарят и аз —
имахме продължителен разговор и стигнахме до заключението, че Наоко трябва да се
премести за известно време в истинска болница за интензивно лечение, а след това
може би пак да се върне тук, в зависимост от резултатите. Наоко казва, че би искала
да остане тук, ако е възможно, и сама да се опита да оздравее, а аз знам, че ще ми
липсва и се тревожа за нея, но истината е, че става все по-трудно и по-трудно
състоянието й да се удържи под контрол. През повечето време е добре, но понякога
емоциите й стават крайно неуравновесени и тогава ние не можем да откъснем очи от
нея. Не се знае какво може да извърши. Настъпят ли онези напрегнати моменти, когато
чува гласове, тя се затваря напълно в себе си.
Затова аз самата съм съгласна, че за Наоко ще е най-добре да се лекува
известно време в същинско здравно заведение. Крайно неприятно ми е, че трябва да го
кажа, но нищо друго не можем да направим. Както ти казах веднъж, търпението е най-
важното нещо. Трябва да продължим да оправяме една по една обърканите нишки, без да
губим надежда. Все едно колко отчайващо може да ни се вижда състоянието й, ние рано
или късно обезателно ще открием прекъснатата нишка. Ако човек се намира в
непрогледен мрак, единственото, което може да стори, е да издържи, докато очите му
привикнат с тъмното.
Докато пристигне това писмо, Наоко вече ще е преместена в друга болница.
Съжалявам, че си мълчах, докато не взеха решение, но това стана много бързо.
Другата болница е наистина добра, с добри лекари. Ще напиша адреса по-долу: моля те
пиши на Наоко там. Оттам също ще ме държат в течение на състоянието й, така че ще
те информирам какво съм научила. Надявам се, че новините ще са добри. Знам, че няма
да ти е лесно, но не губи надежда. И макар че Наоко няма да е тук, моля те пиши ми
от време на време.
До скоро“
Онази пролет написах огромен брой писма — веднъж седмично на Наоко, няколко
на Рейко и още няколко на Мидори. Пишех писма в аудиторията, пишех писма на бюрото
си вкъщи, с котката Чайка в скута ми, пишех писма на празните маси в италианския
ресторант, докато почивах. Сякаш пишех писма, за да скрепя парчетата от своя
разпадащ се живот.
На Мидори написах:
„Април и май бяха тежки, самотни месеци за мен, тъй като не можах да поговоря
с теб. Изобщо не знаех, че пролетта може да бъде толкова мъчителна и самотна. По-
добре февруари да беше от три месеца, отколкото такава пролет. Знам, че е твърде
късно да ти го казвам, но новата ти прическа ти стои чудесно. Наистина чудесно.
Сега работя в един италиански ресторант и готвачът ме научи на страхотен начин за
правене на спагети. Ще ми се скоро да приготвя за теб“.
„Винаги съм обичал Наоко и все още я обичам. Ала съществува една очевидна
безвъзвратност на онова, което се случва между Мидори и мен. То притежава неустоима
власт, която непременно ще ме понесе към бъдещето. Онова, което изпитвам към Наоко,
е една съвсем кротка, нежна и открита обич, а онова, което изпитвам към Мидори, е
съвсем различно чувство. То не се променя и се развива самостоятелно, живее, диша,
пулсира и ме разтърсва до корените на моето същество. Не знам какво да правя.
Объркан съм. Не се опитвам да се оправдая, но смятам, че с всички сили съм се
старал да живея честно. Никога не съм лъгал никого и винаги съм внимавал да не
наранявам другите. И все пак се намирам запратен в този лабиринт. Как стана така?
Не мога да си обясня. Не знам какво да правя. Можеш ли да ми кажеш, Рейко. Ти си
единственият човек, към когото мога да се обърна за съвет.“
„Ще започна с добрите новини. Наоко върви към подобрение много по-бързо,
отколкото някой можеше да очаква. Веднъж говорих с нея по телефона и тя приказваше
съвсем разбираемо. Може би дори ще е в състояние да се върне тук не след дълго.
Сега за теб.
Мисля, че приемаш всичко прекалено сериозно. Любовта към друг човек е
прекрасно чувство и ако тази любов е искрена, никой не се озовава запратен в
лабиринт. Трябва да имаш повече вяра в себе си.
Моят съвет е много прост. Първо, ако те влече толкова силно към лицето
Мидори, съвсем естествено е да си се влюбил в нея. Нещата може да се развият добре,
или не. Но това е любовта. Когато си влюбен, съвсем естествено е да се посветиш на
любовта си. Така смятам. Опитвам се да бъда откровена.
Второ, що се отнася до това, да правиш ли, или не, секс с Мидори, ти сам
трябва да решиш. Аз не мога нищо да кажа. Поговори с нея и стигни сам до
заключение, което би било разумно за теб.
Трето, не казвай на Наоко нищо по този въпрос. Ако нещата стигнат до момента,
когато непременно трябва да й кажеш, тогава ти и аз ще съставим заедно един добър
план. Така че засега го пази в тайна. Остави го на мен.
Четвъртото нещо, което трябва да кажа, е, че ти си такъв чудесен източник на
сила за Наоко, че дори и вече да не изпитваш към нея чувства на влюбен, още много
можеш да направиш за нея. Така че не бива да размишляваш над всичко по такъв
свръхсериозен начин. Всички ние — имам предвид всички, нормални и не съвсем
нормални, сме несъвършени човешки същества, живеещи в несъвършен свят. Не живеем с
механичната точност на банкова операция или като измерваме всичките си линии и ъгли
с линийки и транспортири. Права ли съм?
Собственото ми усещане е, че Мидори навярно е чудесно момиче. Разбирам,
просто като чета писмото ти, защо си хлътнал по нея. Разбирам също и защо си бил
привлечен от Наоко. В това няма нищо грешно. Подобни неща се случват непрекъснато в
този огромен свят. То е като да излезеш на разходка с лодка по красиво езеро в
прекрасен ден и да си помислиш, че и небето, и езерото са красиви. Така че престани
да се тормозиш. Нещата ще се развият както трябва, ако просто ги оставиш да следват
естествения си ход. Въпреки че човек се старае да не е така, хората се чувстват
засегнати, когато дойде моментът то да се случи. Такъв е животът. Знам, че звуча
така, сякаш чета проповед от подиум, но е време да се научиш да живееш по този
начин. Прекалено упорито се мъчиш да накараш живота да съответства на твоето
разбиране за нещата. Ако не искаш да прекараш известно време в лудница, трябва да
се отвориш малко повече към света и да се оставиш на естествения ход на живота. Аз
съм само една слаба и несъвършена жена, обаче все пак има моменти, когато си мисля
колко хубав може да бъде животът! Повярвай ми, така е! Затова прекъсни заниманието
си в момента и бъди щастлив. _Помъчи_ се да станеш щастлив!
Разбира се, съжалявам, че ти и Наоко не можахте да изведете нещата до щастлив
край. Но кой може да каже кое е най-доброто? Затова трябва да сграбчваш всеки шанс,
който ти се пада, да бъдеш щастлив, където и да го откриеш, и да не се безпокоиш
толкова много за другите. От опит знам, че през целия си живот не получаваме повече
от два-три такива шанса и ако ги изпуснем, съжаляваме до края на дните си.
Свиря на китарата всеки ден, само за себе си. Това изглежда някак
безсмислено. Не обичам и тъмните, дъждовни нощи. Надявам се, че ще имам още един
шанс да свиря на китарата си и да ям грозде с теб и Наоко в тази стая.
И тъй, дотогава…
Рейко Ишида“
11
Рейко ми писа няколко пъти след смъртта на Наоко. „Нямаш никаква вина,
твърдеше тя. Никой няма вина, все едно да виниш някого за дъжда.“ Но аз нито веднъж
не й отговорих. Какво можех да й кажа? Каква полза щеше да има от това? Наоко вече
я нямаше на този свят; тя се бе превърнала в шепа пепел.
Организираха скромно погребение за Наоко в Кобе, в края на август, и когато
то мина, се върнах в Токио. Казах на хазяина си, че ще отсъствам известно време, а
на шефа си в италианския ресторант, че напускам. На Мидори написах кратка бележка —
в момента не исках да се виждаме, но изказвах надежда, че тя ще ме чака още малко.
Прекарах следващите три дена по кината и след като изгледах всички нови филми в
Токио, стегнах раницата си, изтеглих всичките си пари от банката, отидох на гара
Шинджуку и хванах първия попаднал ми експрес, заминаващ от града.
Не мога да се сетя къде ходих през моите пътувания. Доста ясно си спомням
гледките, звуците и ароматите, но имената на градовете ми се губят, както и
всякакъв смисъл в последователността, в която пътувах от място на място. Движех се
от град на град с влак или автобус, или пътувах на автостоп в някой камион.
Постилах спалния си чувал на празни паркинги, гари, паркове, речни или морски
брегове. Веднъж предумах полицаите да ми позволят да спя свит в кьошето на близък
полицейски участък, друг път спах близо до едно гробище. Все едно ми беше къде спя,
стига да не пречех на никого и да можех да остана в чувала си колкото ми се искаше.
Изтощен от ходене, се пъхвах в спалния си чувал, гаврътвах малко евтино уиски и
веднага заспивах. В гостоприемните градове ми носеха храна и мрежи против комари, а
в не особено гостоприемните хората се обаждаха в полицията и ме пропъждаха от
парковете. На мен, така или иначе, ми беше все едно. Единственото, което исках, бе
да замръквам в градове, които не познавам.
Когато парите ми бяха на свършване, се хванах на работа като общ работник за
няколко дни, докато изкарам за най-необходимото. Винаги се намираше някаква работа
за мен. Просто продължих да се движа от един град до следващия без определена цел.
Светът беше голям и пълен със странни неща и непознати хора. Веднъж се обадих на
Мидори, тъй като трябваше да чуя гласа й.
— Семестърът започна отдавна, както знаеш — рече тя. — На някои курсове вече
правят проверки. Какво смяташ да _правиш_? Даваш ли си сметка, че те няма вече цели
три седмици? Къде си? Какво правиш?
— Съжалявам, но засега не мога да се върна в Токио. Все още не.
— И само това ли ще ми кажеш?
— Наистина не мога да кажа нищо повече в момента. Може би през октомври…
Мидори затвори, без да каже нищо.
Продължих да пътувам. От време на време отсядах в някой евтин хотел и се
изкъпвах и избръсвах. Онова, което виждах в огледалото, изглеждаше ужасно. Слънцето
бе изсушило кожата ми, очите ми бяха хлътнали и по измършавелите ми бузи имаше
странни петна и рани. Изглеждах така, сякаш току-що бях изпълзял от пещера, но все
пак приличах на себе си. Бях аз.
По това време се движех по крайбрежието, колкото се може по-далеч от Токио —
може би в Тотгори или северния бряг на Хього. Вървенето пеша по брега беше лесно.
Винаги можех да намеря удобно място за спане на пясъка. Палех огън от плевели и си
изпичах малко сушена риба, която купувах от местен рибар. После малко уиски и
слушах шума на вълните, мислейки си за Наоко. Беше толкова странно, че е мъртва и
вече не бе от този свят. Не можех да приема, че е истина. Не можех да повярвам. Бях
чул как забиваха гвоздеите в капака на ковчега й, но все още не можех да свикна с
факта, че се е върнала към нищото.
Не, ликът й бе още жив в паметта ми. Все още можех да я видя как обхваща
пениса ми с уста, а косата й пада върху корема ми. Все още усещах топлината й, дъха
й по себе си и онзи безпомощен момент, когато не бях в състояние да сторя нищо
друго, освен да свърша. Спомнях си го толкова ясно, сякаш се е случило преди пет
минути и бях сигурен, че Наоко е още до мен, че все още мога да протегна ръка и да
я докосна. Но не, нея я нямаше, тялото й вече не съществуваше на този свят.
В нощите, когато не можех да спя, образът й изплуваше в паметта ми. Нямаше
как да го възпра. Твърде много спомени за нея се тълпяха в съзнанието ми и щом
някой от тях намереше и най-малката пролука, останалите си пробиваха път в
безконечен поток — непрестанен изблик — Наоко в жълтия си дъждобран почиства
курника и носи чувала с фураж в онова дъждовно утро; издълбания в средата кейк за
рождения ден и усещането, че сълзите й проникват през ризата ми — да, тогава също
валеше дъжд; Наоко, крачеща до мен през зимата в палтото си от камилска вълна;
Наоко, докосваща баретата, която носеше непрекъснато; Наоко, взираща се в мен със
своите невероятно спокойни очи; Наоко, седнала на канапето, със събрани под синята
нощница крака и опряна на коленете брадичка.
Спомените се блъскаха подобно на приливни вълни, завличайки тялото ми към
непознато място — място, където бях заедно с мъртвите. Там живееше тя и аз можех да
разговарям с нея и да я държа в прегръдките си. Смъртта там не беше критичен момент
на прекратяване на живота. Смъртта там бе само един от многото елементи, включващи
живота. Там Наоко живееше със смъртта у себе си. А на мен казваше: „Не се тревожи,
това е само смъртта. Не й позволявай да ти създава грижи“.
На това непознато място не чувствах никаква печал. Смъртта бе смърт, а Наоко
— Наоко. „Какъв е проблемът? — питаше ме тя със свенлива усмивка. — Нали съм тук?“
Нейните обичайни малки жестове утешаваха сърцето ми и ми носеха изцеление. „Щом
това е смъртта, мислех си, значи тя съвсем не е лошо нещо.“ — „Така е, каза Наоко,
смъртта не е нищо особено. Тя е просто смърт. Тук всичко е толкова лесно за мен.“
Наоко ми говореше в промеждутъците между грохота на тъмните вълни.
Накрая обаче приливът се отдръпваше и аз оставах сам на брега. Безсилен, не
можех да помръдна; мъката ме забулваше в дълбок мрак и най-подир идваха сълзите. Не
чувствах, че плача, а че сълзите просто капят от очите ми подобно на пот.
От смъртта на Кидзуки бях научил едно нещо и смятах, че съм го превърнал в
част от себе си под формата на философско убеждение: „Смъртта не е антипод на
живота, а естествена част от живота“.
Докато живеем, ние отглеждаме смъртта. Колкото и вярно, може би, да беше
това, то бе само една от истините, които трябваше да научим. От смъртта на Наоко
научих следното: никоя истина не може да премахне горестта, която изпитваме при
загуба на любим човек. Никоя истина, никаква откровеност, никаква мощ, никаква
доброта не могат да отстранят тази горест. Единственото, което можем да направим, е
да я изтърпим докрай и да научим нещо от нея, ала онова, което научаваме, няма да
ни помогне, когато се изправим пред следващата скръб, спохождаща ни внезапно.
Вслушвайки се във вълните нощем, вслушвайки се в шума на вятъра ден подир ден, аз
се концентрирах върху тези свои мисли. С раница на гръб и пясък в косите се движех
все по-далече и по-далече на запад, поминувайки на диета от уиски, хляб и вода.