ПОЩЕНСКА КУТИЯ ЗА ПРИКАЗКИ

представя

Никола Крумов
МАЛКА КАМЕННА ТОПКА
Българска, първо издание

©Издател: Пощенска кутия за приказки, 2018

©Графичен дизайн: Росен Дуков
Коректор: Велина Нейкова
АЛИАНС ПРИНТ

E-mail: pkzaprikazki@gmail.com

http://4eti.me

ISBN: 978-619- 90828-5-0

2
 СЪДЪРЖАНИЕ

ПРОЛОГ ................................................................................................................ 5
Информация за потребителя ............................................................................. 5

ЧАСТ ПЪРВА: ИСТОРИИ................................................................................ 7

МЪКИТЕ НА ЕДИН ПРАЗНУВАЛ ЧОВЕК ................................................... 7
ТЕЛЕФОНЕН РАЗГОВОР С ЛЮБИМАТА ОТ ПОНЕДЕЛНИК СУТРИН 9
НАГРАДАТА .................................................................................................... 11
БЕДСТВЕНО ПОЛОЖЕНИЕ .......................................................................... 14
ЧОВЕШКИТЕ МИРИЗМИ .............................................................................. 16
БЪЛГАРСКИТЕ ИЗБОРИ ............................................................................... 18
ЕДИН ДЕН ОТ ЖИВОТА НА НИКОЛА КРУМОВ .................................... 20
ЗАРАДИ ДВЕ НЕИЗМИТИ ЧИНИИ ............................................................. 22
КЛОЗЕТНА КРИЗА ......................................................................................... 24
ПРИЯТЕЛКАТА МИ СЕ УЧИ ДА ШОФИРА .............................................. 26
СЪСЕДСКИ ВОЙНИ ....................................................................................... 28
КЪДЕ МИ ИЗЧЕЗНА РАКИЯТА ................................................................... 30
КАКВО ВИДЯХМЕ С КОТКАТА ИВЕЛИНА ПО ТЕЛЕВИЗОРА
(Част II) ............................................................................................................31
ТЕЛЕФОНЕН РАЗГОВОР ОТПРЕДИ МАЛКО ........................................... 33
ШАРАНЪТ АЛПИНИСТ ................................................................................ 34
РАЗГОВОР С КОТКАТА ИВЕЛИНА ОТ ДНЕС (цитирам по памет) ..... 35
НАКАЗАН ОТ БОГ .......................................................................................... 37
ЗАЩО ОТКРАДНА БЕСЕДКАТА ................................................................. 39
ТЪПОТИЯТА ВЪЗРАСТ НЯМА .................................................................... 41
ПРЕДИ И СЕГА С МОЯТА ЖЕНА ............................................................... 42
УПРАВЛЕНИЕ НА СЕКСА ............................................................................ 43
БЕЗСЪНИЕ ........................................................................................................ 45
ЗИМАТА ПАК НИ ИЗНЕНАДА .................................................................... 46
ШЕСТ ГОДИНИ ЗАЕДНО .............................................................................. 47
ПРАЗНИЦИ....................................................................................................... 49
В КАЗАРМАТА ................................................................................................ 53
3
ЧАСТ ВТОРА: РАЗКАЗИ И ДРУГИ ............................................................. 68
ДЕПУТАТЪТ .................................................................................................... 68
МЪРТЪВ ЗАРАДИ СЕДЕМ ЛЕВА ................................................................ 70
ПАРАОЛИМПИЙСКИ ШАМПИОН ............................................................. 72
ХИТРИНО (В памет на жертвите от влаковата катастрофа в село
Хитрино)............................................................................................................73
ЧЕСТИТ ДЕН НА НАРОДНИТЕ БУДИТЕЛИ ............................................. 74
НАБОРНА ВОЕННА СЛУЖБА ..................................................................... 75
САМОУБИЕЦЪТ ОТ 7-МИ А КЛАС ............................................................ 77

ЧАСТ ТРЕТА: ДЕТСКИ ПРИКАЗКИ .......................................................... 80

ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ЖИРАФЧЕТО ПЕТКО ........................................ 80
ПРИЯТЕЛСТВО ............................................................................................... 81

ЧАСТ ЧЕТВЪРТА: ИСТОРИИ ПРЕВЕДЕНИ НА СЕВЕРОЗАПАДЕН

БЪЛГАРСКИ ЕЗИК .......................................................................................... 82
ЗАРАДИ ДВЕ НЕИЗМИТИ ЧИНИИ ............................................................. 82
ПРИАТЕЛКЪТЪ МИ СА УЧИ ДА ШОФИРА ............................................. 84
РАЗГОВОР С ЮБИМАТЪ ОТ ФЧЕРЪ ......................................................... 86

ЕПИЛОГ .............................................................................................................. 88
МАЛКА КАМЕННА ТОПКА ......................................................................... 88

4
 ПРОЛОГ

Информация за потребителя

1.Какво представлява тази книга и за какво се използва.

Тази книга е за четене (в някои случаи и за отопление). В нея са събрани
последните творения на Никола Крумов. Употребява се за повишаване на
настроението, трайно намалява мърморенето, ускорява метаболизма.

2.Какво трябва да знаете, преди да прочетете книгата.

Първо вижте какви ги пише авторът във Фейсбук страницата си, едва
тогава преминете към закупуването на тази книга. В „Малка каменна топка“
са описани лични преживявания на съставителя, както и негови, подредени
в хаос мисли. Разказите са разкази.

3.Как да четете тази книга.

Отпийте от ракията (бирата, виното), четете, дайте на друг човек да
прочете. Да не се използва наведнъж — препоръчителна доза три-четири
страници дневно. Ако прочетете повече, се консултирайте с вашия лекар.

4.Предупреждения и предпазни мерки.

–При работа с машини (стругове, моторни резачки, кранове...) книгата не се
препоръчва, и то силно.
–Шофиране — не използвайте.
–Корабоводене — не използвайте.
–Влаководене и самолетокаране — не използвайте.
–Ако въвеждате ядрени мощности в експлоатация — не четете тази книга.
–При силна бременност или съмнения за настъпване на такава — не
използвайте.
–Кърмене — няма данни.
–Ако въвеждате ядрени мощности в експлоатация — не четете тази книга.
–При силна бременност или съмнения за настъпване на такава — не
използвайте.
–Кърмене — няма данни.
–Тази книга не може да послужи като упътване за монтажа на пералня.
–Да не се чете по време на хирургически операции.
–Книгата може да доведе до преждевременно посещение на санитарен възел
и безсъние.
–Да не се употребява в обществен и друг вид транспорт.
5
–Да не се употребява по време на хранене и зъболечение.
–Тази книга не може да послужи като средство за потушаване на горски
пожари.
–Тази книга не е доказателство за освобождаване от психиатрична
институция.
–Тази книга не е тествана върху животни.

5.Как да съхранявате тази книга.

На сухо, видно и проветриво място, без достъп на пряка слънчева светлина.
Пазете от деца под едномесечна възраст. Да се употребява само в домашни
условия или навън.

6
 ЧАСТ ПЪРВА:
ИСТОРИИ
МЪКИТЕ НА ЕДИН ПРАЗНУВАЛ ЧОВЕК

01.01.2017г. Нещо грапаво ми ближе клепача... Заспивам... Повтаря се...

Сигурно е котката. Опитвам да отворя очи, но е невъзможно — сигналът,
който мозъкът ми изпраща до тях, отива на грешно място в петата. Лошо ми
е — умирам. Никога повече алкохол! След третото усилие успявам да се
надигна от дивана — прегърбен съм Г-образно на буквата „Щ“. Някак стигам
до банята. Поглеждам се в огледалото. Имам гурел от лявото око до ухото, а
на другото оче — залепени няколко резена суджук (явно съм се правил на
пират). Косата ми прилича на четка за нужник... използвана... от тираджия...
Лоча вода в шепа — изпивам половината чешма. Сухотата не изчезва — в
сравнение с устата ми, Сахара е блато. Лошо ми е — ще пукна. Лягам
обратно в поза умрял пингвин от мъка. Котката Ивелина се тръшва на задния
ми гръб да ме топли. Дъхът ми е с вкус на потна жлеза от анус на скункс.
Задавям се — едновременно хлъцвам, кихам и се оригвам. От гърлото ми
изпада квадратна бучка — явно снощи съм дишал сирене. Някак пускам
телевизора — Бог ми е изпратил мач от английското (Арсенал — Кристъл
Палас). Благодарен съм Му. С едното око спя, с другото неуспешно се
опитвам да асимилирам картината. От цигарите белият ми дроб свири като
бракувана хармоника, черният е в кома. Бъбреците ми са изтръпнали,
стомахът ме реже, червата са се увили около гръкляна в опит да емигрират
от мен. Ръцете треперят потни, ушите ми пищят със свой глас, очите
сълзят — пак ще образувам гурел. Сърцето ми трака като развален миксер,
пуснат в центрофугираща пералня. Много ми е зле. Никога повече алкохол.
О-о,... ето, любимата Нора се явява. Спасението. Опитвам се да кажа
„Здравей“, но излиза само „Зай“. Никакво внимание. Обръща ми гръб,
дрънчейки нещо в килера. Какво е станало? Да не би да съм обладал някоя
от снощните гостенки по невнимание? Идва пак и най-шокиращо пуска
прахосмукачката: РУУУУУУУУУ... РУУУУУУУУУУУУУ... Ще ми се
пръсне главата. Сякаш вътре великан е притиснал топките ми с домашната
си ютия. Край — тука ще загина. Виждам картини от детството си — яздя
малка мечка и бавно навлизам в тунела... Прахосмукачката спира. Тихо е
като котлон... Годеницата ми започва да мие тавите и чиниите от вчера.
ДЖАЗ-БУМ-ДРЪН. Свивам се в ембрионална стойка. Може би трябва да й
кажа да спре, но не мога да сглобявам думи, защото не си спомням
половината букви от азбуката.
Изведнъж нещо изтрещява на пода. Едва се обръщам да видя. Нора е над
7
мен, гледайки ме с очите на Саддам Хюсеин: „Ахх тии..., Кольоо, защо
снощи, преди да заспиш, не каза, че ме обичаш!?“. Мисълта ми е разредена,
но събирам някои по-известни букви и поднасям искрено извинение.
Внезапно всичко се променя — тя грейва. За под две минути на масичката
пред мен има кипела шкембе чорба, замръзнала бира, люти чушки, топли
кюфтета... излизала е по обед до близката кръчма, да ми е добро. Някак
успявам да седна. Загребвам с лъжицата — устата ми не чувства нищо. Втора
хапка — същата работа. Повечето ми рецептори са убити, а ранените са по
местните болници. На половината кастрон започвам да усещам лек вкус.
Сърбам от бирата — идва нова. Почва да ми светва: „Норка, бухалче, я сипи
по една ракия да пием!“. За секунди чашите са пълни, салатата от кисело
зеле е на масата. Разговаряме и се веселим. Разказвам как след един мач, като
по-млад, полицаите ме гепиха, че хвърлям камъни по противника, и ме
повлякоха към патрулката. Да, ама аз нарочно настъпих някакво случайно
лайно и така двамата влязохме в колата. След точно минута ме изгониха.
Любимата ще припадне от смях. Исус шепне името ми — сега бил моментът.
Изстрелвам се на комета в банята. Бързо се връщам и я награбвам (котката
Ивелина вече крачи към клозета). Нора си получава заслуженото. Лежим
прегърнати и потни, а след малко продължаваме с почерпката.

***

01.01.2017г. Нещо грапаво ми ближе клепача... Опитвам се да отворя очи,

но е невъзможно... Лошо ми е — умирам. Никога повече алкохол...

8
 ТЕЛЕФОНЕН РАЗГОВОР С ЛЮБИМАТА ОТ
ПОНЕДЕЛНИК СУТРИН
(цитирам по памет)
– Ало-о, кажи, Норо.
– Събудих ли те, меченце?
– Да.
– Обаждам се да ти кажа, че ще ти се обадя по-късно.
– Добре.
– Хайде, спинкай си, няма да те занимавам... само, ще пуснеш ли
пералнята после? Заредена е.
– Не.
– Искаш ли довечера да ме заведеш на галерия?
– Ще пусна пералнята.
– Слушай сега: завърташ голямото копче обратно на дясно до седма
позиция, а малкото до 40 градуса, с третото, дето е по към вратата (ако я
гледаш с гръб), нагласяш центрофугата на 1000 оборота. После сипваш две
капачки, пълни на пет осми, омекотител и половината на три капачки и
четири седми течен прах. Запомни ли?
– Да.
– Лъжеш.
– Да.
– Кога ми е рожденият ден?
– Като стане време да слагам зимните гуми — около 14- тия кръг на
английското първенство.
– Мразя те.
– И аз.
– Какво и ти!?
– Обичам те.
– Не ми се подмазвай, глупако. Изобщо не си мислиш за мен!
– Мисля си.
– Кога?
– Един път мислих за теб, докато си обувах чорапите.
– И какво по-точно?
– Дали, ако ме ухапеш, отровата ще проникне през тях.
– Много смешно — идиот. Едвам те понасям.
– И аз.
– Какво и ти!?
– Обичам те.
– Ае, я ми са махай от главата. Защо изобщо ми звъниш!? Поне иди купи
храна за котката.

9
 – Тя яде вече — кюфте на скара и салата алабаш от снощи.
– Олигофрен!!! Знаеш, че първо ще го гони един час из целия апартамент,
а после ще закопае половината кюфте някъде в дивана. Онзи ден намерих
вътре глава от шаран. Така вонеше — мислех, че е от теб.
– И аз.
– Между другото, ми дойде.
– Пак ли?
– Да.
– Смяташ ли, че ако купя котешка храна, ще ти спре?
– Нищо не пречи да пробваш, Кольо!
– Добре.
– Айде, изчезни... после ще ти се обадя... и без това днес не ми се говори...

10
 НАГРАДАТА

Кисел вторник. Имах малко работа и се прибирам дом. Нора си е взела

някаква компенсация и не е на работа, но от снощи ми е сърдита, защото си
изгори един панталон, докато го гладеше. Преобличам се, боря се малко с
котката Ивелина, отваряме бира, а любимата имагинира в спалнята. Искам
да я дразня за нейно добро. Включвам прахосмукачката, та да си помисли,
че съм счупил нещо. Няма реакция. Усилвам музиката. Пак нищо. С какво
друго да я зарадвам? Правя й сандвич със сланина (без да искам, го изяждам
половината) — не щяла. Страшна кривотия. Питам я иска ли да поговорим,
а тя обявява, че само се подмазвам за секс, което не е вярно, но ако сега й е
удобно, не бих я върнал. Получавам граната под формата на чаша, ама нали
съм бивш спортист, успявам да дръпна вратата, преди стъкленото изделие
да се разбие в муцуната ми. Доливам от бирата, а телефонът ми звъни. Един
приятел иска да взема дъщеря му след училище. Хич не ми се занимава, но
не мога да откажа. Казвам на Нора къде отивам и си обувам анцуга за пред
хора.
Училището не е далеч от нас. Вървя по улиците и размишлявам над
дълбоките световни проблеми (и това го казва човек, който може да се окапе
по гърба от затворен буркан с лютеница). На двора другите майки ме
посрещат възторжено (и друг път съм взимал нечии деца). Разговаряме,
разсмивам ги с глупости, пробвам си старите лафове, а две учителки
подробно се осведомяват за брачния ми статус. Единодушно стигаме до
извода, че всички свободни и едновременно с това свестни мъже са обратни.
Студено е — пресипнал вятър реже костите. Децата почват да излизат, но
моето го няма никакво. Майките ми обясняват, че щяло да се яви последно,
защото класната му стая била най-далеч. Питам не може ли да взема кое да
е и да си ходя. Каква е разликата, не са ли еднакви? Всички деца миришат
на тиксо, нахални са, задават идиотски въпроси, търсят храна като
хлебарки... Родителите се смеят, но аз съм съвсем сериозен — ей туй ще
взема, утре ще го върна. Казват ми, че не можело, но и те са смутени, че не
могат да ми обяснят защо. Най-сетне се довлича и моята (може би е втори
клас... или пък трети... откъде да знам, да не съм министърът на
образованието). Прегръща ме силно заедно с още няколко насекоми от
стадото. Досадни са, но все пак им разказвам как, като малък, ядох овчи
барабошки, защото големите ме излъгаха, че били от шоколад. Децата се
търкалят от смях по тревата като новородени свини. Обещавам на всички
майки, че ще се чуем (знаят, че лъжа, ама се усмихват). Взимам детската
раница (вътре със сигурност има цимент — после добих едноседмична
пареза и на двете ръце). Разпитвам малката:

11
 – Как мина в училище? Изпитаха ли те по нещо?
– Имам шест на контролното по математика!
– Браво. Ама пълно ли, грешки имаш ли?
– Само две правописни.
– Ха-ха... Обаче нещо тъжна ми се виждаш? К’во ти има?
– Нищо.
– Кажи, ма.
– Ами, той, Марио ми каза лоша дума.
– Каква?
– Глупачка... а на Теди, че била турва. Какво е турва?
– Я ми го покажи тоя Марио.
– Ей го там с баща си при голямата кола.
Навремето и аз бях от хулиганите, но винаги съм се отнасял с момичетата
джентълменски (доколкото е позволявала дърварската ми натура). Питам
господина дали синът му ще може да се държи по-цивилизовано с другите
деца, а той само ми се изсмива. Сега ми е най-лесно да го разпилея на
паркинга като мръсен потник в стара пералня, но ми се струва, че това не е
редно пред децата. Сещам се за един праисторически номер, ама тоя едва ли
ще се хване.
– Ей, мишок, знаеш ли, че с моето лапе можем да отворим Мерцедеса ти
без ключове?
– Не можете. И внимавай как ми приказваш.
– Аз пък казвам, че можем. Да не те е страх?
– Ха-ха. Айде... пробвайте!
– Ти седни тука на бордюра, а малката ще ти държи очите да не гледаш.
– Добре.
Тоя сяда, а Дани (така се казва) недоумяващо му хваща очите. Аз пък
бъркам с ръце в ауспуха на колата.
– Абе, миличка, нещо не става. Я се пробвай ти, аз ще му държа очите.
Хващам го със саждените си пръсти, а след малко обявявам, че сме се
провалили с отключването. Пускам го — децата толкова силно се смеят на
гледката, чак ме е страх да не си изплюят далаците. Няколко дни по-късно
разбрахме, че същата вечер господинът се явил по този начин в „Кауфланд“,
където предизвикал безредици сред населението (остава мистерия защо
рожбата му не го е предупредила за грима, дето му лепнах, или как сам не се
е видял в огледалото за задно виждане). В асансьора се уверявам за
последно, че съм взел правилното дете (ще кажеш, че ако съм докарал друго,
голяма работа станала). Родителите ми благодарят, но изненадващо не ме
канят на чашка.
Прибирам се. Вкъщи е тъмно. Цъкам лампата — не светва. Паля запалката
и виждам, че бушонът го няма. „Нороу, де си, ма.“ „Тук. На дивана.“

12
Брейййй... изненада ми е подготвила. Движа се слепешката към нея. „Абе,
Норче, да не си захвърлила обезкосмяването?“ „Това е прахобърсалката,
тъпчо. Ела по-надясно.“ Вече изправена я виждам — какво тяло, Исусе...
прилича на душ. Не че няма гърди, просто по аквариума ни има повече
неравности. Всъщност гърдите й са супер — малки, но жилави.
Кожата — гладка на чисто нов хладилник, врат, ребра, коса... аромат на
изкъпано диво животно... Устните, братче... какви устни... Целувам
я — вълшебно. Вкус на кралица — сто човека да ми се изплюят в устата,
винаги ще позная коя слюнка е на Нора. И не защото имам добри
рецептори... а защото я обичам!

13
 БЕДСТВЕНО ПОЛОЖЕНИЕ

Ще ви разкажа как се посреща бедствено положение на село.

Преди десетина години се случих в моето селце, когато падна голямата
зима. Ток няма от три дни. Навън е минус 10. Снегът стига до пъпа на жираф.
В кухнята сме се събрали комшии. Грамадната старовремска печка бумти,
наблъскана с дърва, а от процепите й усмихнати зайчета играят по стените.
Домашни суджуци, питка, сланина, пастърма, гъсто вино, здрава ракия,
туршии и кисело зеле... Мъжете оживено блъскаме карти по потници, а
жените, с чаши в ръка, си бърборят, седнали на ъгловите легла. Баба ми
плете на двете запалени свещи, котката спи в скута й. Децата беснеят около
нас, като през половин час им се прави забележка да не крещят, все едно са
„вртоглави“. От джобното радио приглушено се чува програма „Хоризонт“.
Веселбата е уникално незабравима — разказват се смешки, стари селски
истории, измисляме приказки, каните се пълнят за кой ли път... В теснотията
сме се наврели петнайсетина човека, но от време на време успяваме някак да
изиграем по едно хоро. Връз печката къкрят свински мръвки в огромна
праисторическа тава...

***

На дворната врата някой упорито дрънчи и вика. Както съм полугол,

отивам да видя кой е. Екип на Гражданска защита: „Господине, идваме да ви
спасим!“ „От какво!?“ „От бедствието, как от какво? Ще ви извозим с военни
камиони до общинския център (дано стигнем за два-три дни) и ще ви
настаним в детската градина. Там е малко студено, тъй че си вземете по десет
одеяла на човек. Храна няма, но аз ще ви раздам картофи от държавния
резерв — пазим ги за такива случаи вече 35 години.“ Преди да се опомня,
двама ме грабват, опитвайки се да ме спасят. Единия го събарям, но отгоре
ми се нахвърлят пожарникар и полицай. Заради глъчката мъжете от вкъщи
изскачат (вуйчо е с манарата). Настава меле — спасителите се опитват да ни
осакатят, за да ни опазят. Повече са, но дружно успяваме да ги отблъснем.
Гледам, съседите отсреща издигат барикада пред портата си — следваме
примера им. Обградили са ги и режат телената им ограда — за тях вече няма
надежда... По-нататък чичо Ванко в отчаянието си заварява входната врата
(явно е включил генератора). Избухват повсеместни въстания — всеки се
брани с подръчни сечива, само да не бъде спасен. С моите другари излизаме
в нелегалност и през дворовете помагаме на други хора от улицата да
оцелеят при освобождението (нашият двор се пази от пуснатото на свобода
великанско куче Омуртаг).

14
 Все пак спасителите успяват да заловят няколко човека, които натоварват
в леденото ремарке на камиона (включително една беззащитна старица,
влачена с модерна носилка, завързана за моторна шейна — бабичката е
затрупана от половин метър сняг). Родилка се е подсигурила с две
пенсионирани акушерки и местния доктор, но полицаите я извлачат от дома
й по нощница. Полагат бременния човек в заскрежената патрулка, където
старшина изражда бебето посредством шапка (и досега викаме на детето
Данчо Шапката). Селото е дало общо осем жертви. На другия ден с два
трактора и бус успяваме да си приберем осмината пленници от града.
Вечерта отново сме вкъщи в обичайната обстановка. Внезапно токът идва.
След Първоначално възторжените възгласи всички някак се умърлушват.
Тихо е. Оглеждаме се припряно... Децата искат да плачат... Ставам бодро с
чаша в ръка и набичвам едно хоро от телевизора: „Уважаеми съселяни, нека
сме живи и здрави — дано Бог бъде с нас и пак ни спре токът!“. Хорото
тръгва на двора...

***

Авторът, както обикновено, пресъздава действителни събития. Авторът е

искрено благодарен на екипите, спасили болни и нуждаещи се хора!

15
 ЧОВЕШКИТЕ МИРИЗМИ

– Норка, да си ми виждала запалката?

– Не съм я виждала на масата.
– Ъъъ... а на други места да не си я виждала?
– Да, в коридора.
– Я иди ми купи запалка.
– Няма!
– Ето ти два лева и за вафла.
– Искам вафла.
– Вземи ми и някакъв чай, че тая сутрин кашлям нещо.
– Купи си босилек.
– Купи ми ти.
– Искам вафла.
– Нещо ме манипулирваш май. Няма да отида, па к’во ще да става!
Влизам в магазина и почвам да разглеждам чайовете — твърде анти мъжко
поведение (две познати бабички се кръстят, докато ме подминават). Такъв
чай няма. Питам една от продавачките, а тя се интересува за какво ми е точно
пък на мен. Лъжа, че ми трябва за котката — против студени ръце и котешка
болест. Обяснява ми — босилекът бил подправка (знаех си, че Нора иска да
ме изложи пред момичетата... все едно чай от червен пипер). Взимам „чая“,
възможно най-малката вафла (после излиза, че е и най-скъпата), един литър
водка за самочувствие. Горе нашата кърти на дивана, а тънка паяжинка от
кристална слюнка почти допира ламината. Изсипвам пакетчето в едно канче
и варя на котлона. Готово. Сега с какво да го прецедя? Търся цедката — няма
я. Жените така подреждат, че нищо да не може да им се намери. Ако ми
трябваше нещо друго, първо щях да намеря цедката. Добре че съм умен над
средното ниво — събувам си чорапа и чрез него прецеждам напитката (после
пак си го обувам — нищо му няма). Чаят е отвратителен — има вкус на
застояла миньорска мишница с леки нотки на риба. Сипвам му 100 водка и
го изпивам на екс. Потя се. Излъчвам някаква радиация. Винаги съм се чудил
на човешките миризми. Примерно краката на любимата миришат на ръце, а
тялото на прах за пране. Ако е яла шкембе чорба с много чесън, после
скумрия и изпила последната чаша вино от 200-литрова бъчва, устата й пак
ще има вкус на плодова салата. При мен не е така — ако ям чесън, мириша
на чесън, въпреки че се къпя доста повече от общоприетите норми.
Пепелянката се размърдва. Давам й вафлата. Изяжда я, от което ме пита:
„Искаш ли да правим секс?“. Замръзвам — к’во е туй секс!? Яде ли се, пие
ли се, да не е отново някаква подправка? Оловен спомен опитва да изплува
в съзнанието ми. Ще се сещам в движение — знам само, че по някаква

16
причина трябва да съм гол. Заточвам котката Ивелина оттатък, а себе си къпя
легнал (за по-силен ефект) в банята. Хвърлям се връз пантерата, а тя ме пита
защо устата ми мирише на ботуш. И без това целуването е за жени, тъй че я
обръщам на предното й тяло, аз ще си работя тука в тила...
След още една доза глупавият босилек уби кашлицата ми. Запалката била
забравена в якето ми.

17
 БЪЛГАРСКИТЕ ИЗБОРИ

Какво се оплакват българите в чужбина, че не можели да гласуват като

хората!? Те ако знаят какво е при нас...
Преди 10-ина години бях член на избирателната комисия в моето село. От
глупост се съгласих да участвам, заемайки длъжността на листоповдигач в
кметските избори — аз съм човекът, който мести хартията от процепа на
урната (доста престижен пост). Кандидати са настоящият кмет (досега 5
мандата от 5 различни партии), докторът и един учител.
Сутринта отваряме секцията в детската градина с един час закъснение,
защото спешно трябваше да пием кафе отвън, на приказки. Взимаме
книжата — всеки със задачите си (половин час старателно подготвям листа
си, който след малко изгубвам).
Ето го и първия избирател — бай Добри. Влиза с подаръчен комплект,
който е получил на входа от жената на кмета — ракия, овчи суджук, два
литра нафта, пакет захар. Носи бюлетината, а председателят на комисията я
разгръща, за да провери (както е по закон) дали е попълнена правилно. Гла-
сът е допуснат. Минават още двайсетина човека на същия принцип.
Застъпниците на доктора и учителя протестират, но са обвинени в изборна
манипулация, подават се жалби срещу тях и са изгонени съвсем
справедливо. Пристига кметът. Той има право да гласува с три
бюлетини — всеки го знае (после идва отново и гласува още четири пъти — с
фалшива лична карта, с личната карта на починалата си баба, с картата за
БДЖ на внука си и с образеца, закачен пред секцията). Човек вижда
несправедливостите, но когато е на държавна работа и останалите са
съгласни, просто спира да му пука. Не се оправдавам, а осъзнавам грешката
си. Идва докторът. Той е в комбина с кмета и го играе опозиция (естествено,
гласува за него). Ето го и учителя със семейството си — единствения честен
човек от тримата. Виж ти — нямало го в списъка, а той цял живот си е бил
тук, на село. Все пак синът и жена му успяват да дадат своя вот, като
краищата на бюлетините им скришом са маркирани с лютеница.
Обед е. Лелята на кмета носи гъсто червено вино, топъл хляб и от овчия
суджук. Почва веселба. Секретарката реже мезета връз изборните
протоколи, отварят се туршии, хвърчат баници, леят се вино и ракия, играем
хоро... Единодушно взимаме решение, че в секцията може да се пуши (едва
ли ще навредим на детската градина). Гърми музика от стар касетофон,
настава лудница — мъртвопиян гласоподавател се опитва да упражни вота
си с половин кюфте, тъпчейки го в урната, полицаят оножда наблюдателка
в нужника, председателят на комисията и една членка ма’ат гюбеци в
средата на стаята, няколко бабички са изгубили внучетата си в суматохата,

18
а аз бия двама гласуващи цигани, дето по-миналата година излъгаха майка с
дървата.
Смрачава се и затваряме секцията — какво, като има хора, пътували по 400
километра, за да гласуват, на тях кой им гледа животните!? Отваряме урната,
а оттам, освен бюлетините, изпадат и онова половин кюфте, малко
портокалови обелки, седем фаса и няколко шепи слънчогледови шлюпки.
Време е да броим (белязаните бюлетини отиват в коша) — 319 за настоящия
кмет (кюфтето го признаваме като действителна бюлетина с глас за кмета),
110 за доктора, 15 недействителни, един глас за учителя. Всички ме гледат
укорително, разбирайки, че този единствен глас е моят, но не казват нищо,
за да не им разкривя муцуните.
И не се изтъквам — аз също съм виновен за тази пародия. Така е на
село — всичко зависи от кмета: ще стигне ли канализацията по някой
европроект до теб, ще ти откраднат ли овцете, ще имаш ли улично
осветление, ще назначат ли твой роднина в общината... Без доктор не можеш
и не бива да си
в лоши отношения с него. Остава клетият учител — опърпан проводник на
духовността, сам воин сред пошлостта...

19
 ЕДИН ДЕН ОТ ЖИВОТА НА НИКОЛА КРУМОВ

Ей, как ме дразнят тия лепенки връз запалките. Слагат ги с указания за

безопасност. Че аз да не съм ненормален!? Любимата предлага да я
изчегърта с маникюра си. Отказвам. Всеки мъж трябва да се справя сам с
големите трудности в живота си. Как да я махна!? Ама, много ясно — ще
нагрея запалката с друга запалка, така етикетът ще падне лесно. В болницата
ни осведомяват, че ако искам спешен преглед, могат да ме запишат за
третата седмица на по-следващия месец. Тегля им една майна, взимам си
опърленото лице и обратно в колата.
Днес Нора не е на работа. Ще направя нещо духовно за нея — ще я заведа
на кръчма. Тя, естествено, се дърпа, не разбирайки, че това е полезно за една
жена (те и децата не обичат да си мият зъбите, но ги караме). Поръчвам
четири ястия с чесън, както и допълнително чесън. Пием студена водка, а
годеницата ми се развеселява. Разказвам как, като млад ученик, бащата на
бащата на една девойка от моя клас ме хвърли в реката, защото бях обладал
милата му внучка (естествено, с горещото й позволение). От цялото
стълкновение бях загубил гащите си, а тогава обезкосмяването не беше
модерно и в чатала приличах на Бен Ладен брадата — голям срам посред бял
ден. Как да е, обух два-три изхвърлени плика и се добрах до вкъщи (майка
дори забрави да ме набие от учудването, че синът й се прибира дома без
гащи).
Добре пийнали, си тръгваме с дринк енд драйв. В хола наливам по едно
уиски (на Нора от българското, на мен от скъпото — толкова й разбира
главата, пък и ние се обичаме, следователно тя би се жертвала за мен). След
две чаши се вмъквам в нея, а после отивам до магазина за бира, че от
онождането ми пресъхва дробът. Продавачката ме пита дали скоро ще бъда
свободен, защото имала някаква тайна за мен в анцуга си, а една старица зад
мен въздъхва: „Еххх... момче... и аз да бях 70 години по-млада... какви тайни
щях да ти дамммм...“.
Обратно вкъщи — дояжда ми се таратор (любимата чете книга на дивана).
Ето го и него — спинка у стъклената купа в хладилника. Наливам си една
голяма ракия — няма да го хабя напразно, я. С какво да си сипя? А, ето го
черпака, на сушилника. Охххх, че ме засърбя гърбът. Хубаво се чеша с
металния прибор, сетне загребвам от таратора, пълнейки чинията
(естествено, не го вадя на плота, а оперирам директно в хладилника — едно
движение по-малко). Усещам присъствие точно зад себе си... мисля, че е
змия... Обръщам се... Мхм,... не съм се объркал... Нора е дошла с тишината
на мъх и ме гледа злобно с присвитите очи: „Абе, ти, Кольо, честно те питам,
малоумен ли си? Виж каква пътека си направил на рафта.“ „Аммм, не бях

20
аз.“ „А кой?“ „Не знам. То само се е изцапало.“ „Видях те да разливаш.“ „
Бил съм някой друг.“ Почва да ми крещи — трябвало да почистя. Мъж
хладилник мие, лъв баница точи. Бърша със салфетки.
За вечеря има пица. Докато режа изделието, заявявам на годеницата си, че
умея да гадая на пица: „Тъй ли?“ „Да.“ „Избирам това парче. Какво
виждаш?“ „Секс.“ „Пфу. Връщам го. Тегля ново.“ „Пак секс.“ „Да му се не
знае. А това?“ „Секс.“ „Оффф... айде, идвай.“ Изпълнявам съвестно завета
на предците си. После се разполагаме пред телевизора с бири.
Аз съм легнал — вече застудява, но няма да се завия с одеялото, защото
после трябва да го сгъвам. Под формата на котка животното Ивелина ме
прегръща — разчеквам я колкото мога, за да ми топли. Гледаме Биг Брадър.
Нора някак тайнствено ме пита: „Мм, Кольо, ти коя от тия би оправил?“
Изненадан съм от въпроса. Миглена Ангелова ми е на сърце (пък е и най-
умна), но казвам „Надя“ — ще й сваря мозъка на юфка, кокал върху кокала
няма да остане. Мълчим. Явно и аз трябва да попитам същото: „Норка, а ти
на кого ще дадеш?“ „Мииии... нааа... Дейвид Бекъм.“ „Че тоя не участва
тука!?“ „Е, ти страшна логика изкара.“ „И защо баш на този?“ „Прилича
малко на теб, ако е стоял четири години на самотен остров.“ Отивам пред
огледалото — нищо общо. „Всъщност, Норо, няма да спя с Надя“ „И аз не
го искам Дейвид, меченце.“ Целуваме се, а Ивето ни гледа свъсено, защото
никой не я попита тя на кого ще пусне...

21
 ЗАРАДИ ДВЕ НЕИЗМИТИ ЧИНИИ

Тая заран ядем пържени филии. Тръгвайки за работа, любимата казва да

измия двете чинии. Изсмивам се — това не е мъжка работа. Представяш ли
си, лъвицата от прайда да иде при лъва и да му рече: „Еу, шашкънин, отивай
да миеш чиниите на реката.“ Тоя как ли ще я погледне!? Мъжът има
охранителни функции, онождащи задачи, а също и мисия да носи вкъщи по-
едри умрели животни. На излизане Нора блъсва вратата. Ядосана е. Не ме е
страх много от нея, но как ли ще ми отмъсти:
– Ще ми подреди (сиреч скрие) чехлите.
– Ще ми закупи глупави дрехи.
– Ще говори по време на спорта.
– Ще ми показва снимки на тъпата природа.
– Ще ме лиши от секс.
– Ще каже на приятелките си, че ми е малък, но ме обича като човек (после
те ще разкажат на моите приятели).
– Ще ме дразни на тема футбол — тя е от трите вълчи отбора.
– Ще ми изяжда салатата (туршията).
– Уж случайно ще ми носи мокър пепелник.
– Ще ме накара да й взема минерална вода от магазина, за да ме
злепостави пред продавачките.
– Нарочно ще ходи само по прашки, но ще твърди, че й е дошло (за седми
път тоя месец).
– Ще ме издаде на комшиите, че аз написах с големи букви „***“ в
асансьора, а не баба Ганка (в което убедих всички).
– Ще ме накара да гледам най-малоумния спорт — изскачане във въздуха
със ски.
– Ще ме заведе на място, където не мога да бъда по анцуг.
– Ще преспи с Уентуърт Милър.
Човек трябва да има смелост в тоя живот — няма да измия тъпите чинии,
па к’во ще да става. Обядвам на вестник, играем си с котката Ивелина (аз
съм врабченце, тя е котка), върша си моите работи, гледам снукър.
Свечерява се. Ключалката превърта... Изведнъж кожата по космите ми
настръхва, мразовита пот се стича към продължението на гърба ми, където
образува кристали (все едно съм седнал на ледени кубчета). С лъвски скок
съм на мивката. Гъба, веро, действам. Нора ме гледа подозрително: „Кольо,
знаеш ли, че чиниите се мият и от двете страни!?“ Каква глупост само.
Защо!? Сякаш, като бършем трохите от масата, я минаваме и отдолу!
Изпълнявам, но само щото го искам. Никола е царят в тая къща! Постепенно
ледоходът в очите й се стопява (сигурен съм, че от студената кръв вените на

22
това момиче са заскрежени). Готви набързо, а аз правя една от най-трудните
салати — краставици. Сядаме да се черпим пред телевизора. Любимата
проговаря точно на спорта...

23
 КЛОЗЕТНА КРИЗА

Преди около шест години с моята Нора все още се опознавахме — тя

криеше своята змийска натура, а аз — липсата си на умствено богатство. С
все сили спрях звуковите вълни от тялото си, започнах да плюя в листо, а не
на улицата, опознах употребата на приборите за хранене, не биех хората в
асансьора... Единствената ми цел беше тя да ме припознае като рицар от
четата на сър Ричард I Лъвското сърце. За три дни успях да си обезкосмя
мишниците (с картофобелачката, че бикчетата нищо не правеха), после
започнах да се къпя целият (даже с вода), подстригах си ноктите и носа,
купих мокри кърпички за краката, а от зъбите си премахнах всички агнета.
В крайна сметка я излъгах — първа целувка. След месец копулирахме.
Какво тяло, братче... какъв огън! Това бяха най-хубавите 20 секунди в
живота ми.
Изминаха два месеца от връзката ни, а аз все още симулирах културен
характер и меча хигиена. Как ме гледаше само... като суров принц на черен
кон с все доспехите и меча.
Един ден реших да се направя на играч и я заведох на ресторант с морска
кухня — от най-елитните! Ядем миди, стриди, рачета и прочее простотии с
люто и чесън. Страшна скъпотия, ама нали съм голямата работа. Пия малка
водка, щото ще карам на връщане, че още не зная шофьорските умения на
любимата (демек, не ми се дава колата на някакво момиченце). Весели
потегляме обратно. Нещо заклокочва в мен. Имам чувството, че стомахът ми
центрофугира. Първи контракции. Баш сега ли? Ооооххх,... почва силно да
напъва. В корема ми сякаш препуска глутница глигани. Натискам яко педала
на газта — 140 по булеварда, а Нора се забавлява до мен от скоростта. Гъста
пот избива по червата и челото ми. Стискам мощно, но краят се вижда. То
се не издържа — ще се наакам пред богинята, майкооооооо... какъв позор, а
тъкмо я прилъгах. В огледалото виждам как очите ми се белят от
налягането — капилярите са набъбнали като бахур, а зениците ми са
изплезени пред носа. Още малко, Исусе, още малко — почти сме пред нас,
дай ми сили да не сторя грях.
Аххх... гадовете от ВИК-то са разкопали улицата до вкъщи. Заебавам
колата и с устрема на разстрелян в корема лъв бягам към входа (Юсеин Болт
може само една картофена салата да ми направи). В асансьора се бия с
юмруци в задника, мъчейки се отчаяно да намаля нагнетяването. Газовете
ще избушат тръбите ми. С треперещи от конвулсии пръсти опитвам да
отключа. Божеее... главичката му се е показала... Ужас — това са ключовете
от колата! Коремът ме реже, всеки момент ще разцъфна. Гърчовете ме
повалят на пода. Край — тук в коридора ще родя рожбата си. С последни

24
сили на четири крака звъня по комшиите. Димитрови ги няма, Рая и Ачо не
чуват, у Иванови ключалката превърта. С изкривена уста и кухи сълзи
прошепвам: „Милене, идвам при теб в голяма нужда.“ „Мм... то хубаво, ма
жената се къпе.“ „Дай, побратиме, един вестник за подложка, ще свърша
работа на терасата.“ „Ъъъ... имам само от малките кръстословици.“ Бог ми е
свидетел, нямам избор — с шут разбивам вратата на банята, свалям гащите,
отпускам изтощения мускул. Чува се само едно „дум“, а гейзерът от
разплисканата вода умива лицето ми. Красиви ангели летят около мен...
блаженство... Няма смисъл да пускам водата — от ускорението плодът ми се
е изстрелял направо в канализацията. Шокирана, съседката дори не е могла
да се прикрие: „Данче, много хубава прическа...“.

25
 ПРИЯТЕЛКАТА МИ СЕ УЧИ ДА ШОФИРА

Любимата изкара книжка тъкмо когато се взехме. Такова каране не бях

виждал — явно свидетелството е било издадено от инструктор, членуващ в
съюза на слепите.
Купихме си втора кола, че да не припарва до моята. Взех й Форд Сиера
хечбек, едно и шест бензин, 85-та година, новата маска. Страшен
ръняк — изгнила отвсякъде, изтърбушен салон, за да дадеш на задна, трябва
да включиш парното. Гумите — галоши, моторът хрипти като
туберкулозноболен, форсираш ли го, се отваря багажникът. За да завиеш
наляво, първо трябва да навиеш волана половин оборот вдясно, искаш ли да
поемеш надясно — пускаш задължително чистачките, инак — не ще.
Единият фар свети навътре към купето, другият — в Космоса.
Моята Нора се влюби в първата си кола. Била страхотна: червена (всъщност
ръждясала), спортна (защото е грохнала), миришеща на състезателно гориво
(предният собственик се е опитал да я изгори).
С бъдещата ми годеница и таралежа Тихомир сядаме вътре за първо кръгче
(тапицерията смърди на умрели койоти). Не ще да запали — вдигам капака.
Ами тоя акумулатор е от кръщенето на майката на баба ми. Имам един
резервен в мазата. Слагам го — Стойката му е счупена, но с една дъска и
малко тел някак го заклещвам на положение. Втори опит — стартерът вие
като магаре, раждащо носорогче. Коляновият вал превърта, а отзад излиза
гъст чернобилски дим. Потегляме с грохот на бетонопробивна машина.
Прави ми впечатление, че когато пуска касетофона или отваря прозореца,
Нора натиска съединителя. Така я били учили — винаги съединител.
Откривам, че в жабката са свили гнездо стадо гарвани, а някъде отзад
върлуват лисици. Радиото хваща само чалга станции, но нищо — пак се
забавляваме.
Леко ускорение — викам на Норката да изпробва спирачките. Натиска ги с
все сили. Браво, при скорост от 40 км/ч спирачният път е половин
километър.
Тръгваме по черно, та да не убием някого. Автомобилът трещи ужасно:
губим задна лява врата, птиците отлитат, яйцата им се излюпват, лисиците
търсят коланите на задните седалки. През запалката потича антифриз, а
предният амортисьор се е показал сред чистачките (които работят само при
дръпната ръчна).
Стигаме рекичката. Колата угасва с тътена на малка водородна бомба. Взел
съм ракия, два големи селски домата и сол. Тримата пием и си приказваме
(Тишката мези с диви круши). Лъжа любимата, че в ония храсти съм намерил
много интересна костенурка. Тя идва заинтригувана, знаейки, че няма

26
никаква костенурка — върша си съвестно мъжката работа.
Смрачава се. Тая барака изобщо не ще да запали. Наклаждам огън и убивам
една умряла риба. Разглобявам седалките и ги слагам на топло. Вечеряме.
Какво му трябва на човек — момиче, с което се обичате, един верен приятел,
ракия и цигари. Говорим до късно (Тишо се нацепва като носорог и го
скривам в жабката при пиленцата, за да не тръгне на пияна глава да търси
любов, па и да не го изяде някой звяр). С Нора търсим костенурката за
последно. Заспиваме пред огнището, завити с едно мухлясало одеяло.
На сутринта сиерата пак не ще да тръгне. Любимата предполага, че водната
помпа не подава искра в накладките. Трябва да бутам до село — добре че
има лек наклон надолу. Сега разбирам защо „Форд“ първи са инсталирали
отопление на задното стъкло — през зимата да не им мръзнат ръцете на тия,
дето бутат.
Нора стана отличен шофьор — тежък десен крак, добре разпънат среден
пръст, използване на богат залеж от свирепи клетви...

27
 СЪСЕДСКИ ВОЙНИ

Някакви купиха апартамента над нас. Всеки ден мъкнат незнайно каква
мебел насам-натам, издавайки нелепи скърцащи звуци. Почнаха да си
хвърлят фасовете през терасата (понякога вятърът ги лашва на нашата).
Отидох горе и съвсем възпитано им направих забележка. Громането
продължи, угарките летят, а взеха да тупат черги и покривки връз нас. Най-
лесно е да ида да му строша пръицата (муцуната) на мъжа, но вече не съм
такъв. Вместо това в 4 през нощта (след изпита една гумена бира) се
изпикавам тлъсто под и на вратата им. Тия обаче продължават напук с
безобразията. Сигурен съм, че семейството нощем ме дебне за втора моя
атака. Да, ама аз се изпикавам в един буркан и, клекнал под шпионката,
пускам зад прага урината на свобода. Сега тия двамата са по-тихи от умрели
печурки. Защо трябваше с лошо?

***

Младежите отдясно учтиво ме предупреждават, че довечера ще правят

купон, който ще продължи точно до 3 часа. Казвам „няма проблеми“ — ще
си гледам историческия канап до три, а сетне ще къртя (Нора спи в спалнята,
аз — в хола, до тяхната стена). Да, ама банкетът продължава до пет — гъста
чалга, безбожни крясъци, падания, чупене на посуца, пеене, извращения...
Котката Ивелина е видимо притеснена от шума, а и сега е малко болничка.
На следващата вечер към два часа си пускам на макс целите дискографии на
„Анал Дисектед Ейнджьл“ и „Дисгорч“. Около четири се звъни на вратата.
Ония двамата ме молят да намаля музиката, защото утре били на изпит.
Вадят си патлачетата, готови да си опикаят входната врата. Викам им:
„Ааааа, не така, пичове. Ще пикаете отвътре, да не ми вони и на мен.“ През
открехнатата порта виждам как жълтата течност шурти из коридора им.
Защо трябваше с лошо?

***

Бог е създал природата, откритите пространства, терасите, чистия въздух,

за да можем да се насладим на цигарите. Колко е приятно с бира в ръка да
димиш в свежата утрин, замислен над житейските загадки. Пресните атоми
кислород танцуват около теб, а ти подръпваш, откривайки, че все пак
животът има смисъл...
Някой отново е тютюнопушил в асансьора. Колко прост трябва да си!? Ако
го хвана, ще го накарам да си изяде цигарите ведно със запалката. Дори да

28
трябва да изляза от нас веднага и вече съм запалил, винаги слизам по
стълбите. Най-сетне залавям нарушителя. Някакъв оскубан тийнейджър в
гъзарски дрешки — явно родители пачки. Казвам му съвсем културно да не
пуши повече в асансьора, а той надменно ми вика: „Бегай, ве.“ Сега мога да
го догоня и да го прекина, ама не ми се занимава. След седмица виждам
юношата да излиза от входа с цигара в ръка. Събарям го на земята, обявя-
вайки, че съм полицай. Показвам му за стотна от секундата полицейската
карта в портфейла си (това всъщност е календарче на КАТ от 2009-та).
Питам го как се казва. Тъй и тъй. „Мхм.. „господине, вие сте издирван от
органите на МВР за изнасилване на врабче!“ Тоя почва да трепери: „Ама аз...
такова... ъъъ... не съм... само веднъж с кучето... ъъъъ... тука идвам на уроци
по математика, че ша кандидатствам...“ „Една бабичка те е видяла да
мърсуваш с врабченце, ще обясняваш в управлението. Я ми набери майка
си.“ Обяснявам ситуацията на госпожата, а тя през сълзи: „Моля ви,
господин полицай... бъдещето на детето... той само веднъж... с кучето...
пуснете го... моля ви...“ Бия му един шут и му казвам да се разкара. Повече
не съм го виждал. Защо трябваше с лошо?

29
 КЪДЕ МИ ИЗЧЕЗНА РАКИЯТА

Напукана зимна утрин. Клозет, баня (аз мога да се окъпя в една чаша вода),
кафе, в което добавям два шота „Иегермайстер“. Котката Ивелина ме целува
в брадата. Нора ме разпитва за мачове, прави палачинки и споменава, че
можем да отидем до нашата полянка, където да се напия като бобър и да
извърша блудствени действия с нея. Това момиче има нечисти мисли — дано
Бог не я накаже. Все пак нещо ме гложди. Безсъзнателно поглеждам
календара — нямам рожден ден, нито пък е Нова година в петък. Защо ще
дава!? Сгафила е. Ако е счупила нещо по колата ми, просто ще я
ликвидирам. Ще я нарежа в една торбичка и ще я закопая зад блока. Ако пък
ми е изневерила — всеки по пътя си.
Идва на дивана. Обгръща ме, както люляк Ловеч. Крехкото телце на
булимична антилопа се търка в туловището ми. Мирише на прясно окосени
круши — сега ще й запаля мозъка. Десет минути гастролирам в организма
на годеницата си (добре свършена работа — зениците й са по диагонал). От-
ключвам Ивчето от клозета и доволно разпускам с една бира: „Норо, я кажи
защо гузнееш?“ „Ъм... то... аз... случайно била съм ти изляла в мивката ония
два литра ракия от килера.“ Падам на колене в центъра на стаята. Само това
не — най-свидното ми, най-милото ми... в канала...! Очите се пълнят с из-
горели сълзи... болно шептя името на Исус... Предпочитам да си намажа
задника с компот и да седна в гнездо на стършели, отколкото да загубя
домашнярката. Със сигурност ще съдя Нора в Хага!
Абе, я почакай — аз тая ракия не я ли изпих скришом, че любимата да си
мисли колко съм намалил алкохола. После напълних бутилката от „Фанта“
с вода. Така беше, но ще си мълча, възползвайки се от ситуацията. Става ми
супер смешно и крия ухилената си уста в козестия корем на Ивка (кожухчето
й мирише толкова приятно на цигари).
Преди вечеря каня любимата да копулираме. Отказва. Ехидно напомням за
унищожената ракия, а тя ми вика: „Кольо, много добре знаех, че изливам
вода. Исках да видя как ще реагираш.“ Тц-тц-тц... каква невестулка само.
Обаче от цялата ситуация аз съм победителят. Прецаках я с един
секс — направих й кефа в леглото, нека й е гадно. Жените ги раждат други
жени, мъжете произлизаме от животните.

***

На другия ден се разбра, че всъщност Нора, без да иска, е изхвърлила

хубавата, а аз съм изпил ракията за готвене.

30
 КАКВО ВИДЯХМЕ С КОТКАТА ИВЕЛИНА ПО
ТЕЛЕВИЗОРА
(Част II)

БНТ — новини. Турист се връща след 5 дни преход в планината. Сяда да

пие едно кафе, а до него идва някакъв бюрократ и му казва, че дължи 25
хиляди лева, защото го били издирвали (сиреч, парите са за разходи).
Планинарят не е молил никого да го търси или спасява, даже не са го
намерили или спасили, но държавата си иска 25 бона!? Нали това им е
работата!? Кога са възникнали търговски взаимоотношения между двете
страни? Все едно някой да ви срещне на улицата, да ви каже, че е искал да
измие колата ви (без ваше знание), но не го е направил, а вие му дължите
10лв.
БТВ — „Фермата“. Предаване за селското стопанство. Участниците се
качват на бала сено — трябва да я търкалят с крака, докато доят три кози.
НОВА ТВ — „Откраднат мармот“. Български сериал. Разказва се за двама
сиамски близнаци, родени от различни майки. В родилното обаче разменят
майките. След години децата стават доктор.
КАНАЛ 3 — новини. Българският съд отнема предимството на
пешеходците, използващи пешеходна пътека, освен ако същите не подадат
знак чрез ръце или сигнален огън, че ще пресичат. Самото пресичане трябва
да се осъществи със спринт, като преди това е нужно човекът да изчисли
скоростта на превозните средства посредством теоремата на Шенон-Хартли
и уравненията на Бернули. Съдът постановява, че ако пешакът бъде утрепан
от някого, каращ примерно със 100 през пешеходната пътека, то загиналият
е длъжен да отиде в общината и да заплати глоба (в по-тежки случаи убитият
може да влезе в затвора). Хората с нарушено зрение и тези в инвалидни
столове трябва да подадат заявление в КАТ къде, в колко часа и по каква
причина ще пресичат пешеходна пътека.
ДИЕМА — „Уокър, тексаският рейнджър“, сериал с Чък Норис. Чък Норис
НЕ обича Реймънд. На мен ми прилича на Алф.
БИТ — Сашо Диков търси конспирация в ремонта на общински нужник в
град Дългопол.
СКАТ — политическо предаване. Сам в студиото, водещият е заспал от
половин час, но никой не открива разлика преди и след заспиването му (даже
сега е малко по-интересно).
РИНГ — стар мач.
БТВ СИНЕМА — реклама за премахване на въшки от пикочния мехур.
ДИЕМА ФЕМИЛИ — „Съдебен спор“. Съпруг и съпруга с едно дете са
се развели. След време обаче жената забременява от друг господин. Бившият

31
е бесен и настоява детето да бъде махнато. Двамата жестоко се скарват, а по-
късно тя нарочно ражда близнаци...
ДИЕМА СПОРТ — мач от „Б“ група на българското първенство по
футбол. Вратарят на гостите получава червен картон, защото е играл с ръце
в собственото си наказателно поле. Домакините вкарват дузпата. Състезател
получава жълт картон, но не е съгласен със съдията и му взима картона от
ръцете. След кратка гонитба реферът си го връща и показва на футболиста
втори жълт картон за отвличане на жълтия картон (предупреждава го, че при
трети ще го изгони). Следва засада на гостите при изпълнение на корнер.
АГРО ТВ — шестчасов обзор за поникването на арпаджика в Южна
Гватемала.
КИНО НОВА — реклама на мазило за хорските вагини. Уверяват ни, че
мехлемът лекува зачервяване, лютене и недоверчивост.
БТВ ЛЕЙДИ — индийски сериал. Шикшашамаштамджамра се
влюбва в Ренанга-Гатас но не знае, че той е брат на сестра й.
Идва баща им Ришгиртха (който се пада вуйчо на майка си) и разкрива
истината — половин час тримата се пулят. Следващите 14 серии дават само
облещените им физиономии.
БНТ 2 — повторения на повтаряни повторения.
ДИСКАВЪРИ „Голи и уплашени“, риалити. Мъж и жена са пратени на
самотен остров — от една седмица са яли само гурели и едно виме на
костенурка.
НЕШЪНЪЛ ДЖИОГРАФИК — предаване за Космоса (най-сетне нещо
интересно). Разказват за „Котката на Шрьодингер“. В опростена форма (като
за мен) става въпрос за следното: от квантовата механика сме знаели, че един
електрон може да бъде на две места по едно и също време. Да си представим,
че закараме тоя електрон при някаква котка, сложена в кашон. Да си
представим също, че на едното си местоположение електронът излъчва
отрова и убива котката, а на другото само си седи и не й влияе. Въпросът е,
тая котка сега жива ли е или мъртва!? Възможността е 50/50. Средно
положение не съществува — не може котката да е едновременно жива и
умряла. Този мисловен експеримент е поставен от Е. Щрьодингер през
далечната 1935-та година и отговор още няма. Даже Айнщайн се е пънал, ...
ама ъ-ъ. Според някои физици, щом отворим кашона, Вселената се разцепва
на две отделни Вселени — в едната наблюдателят гледа мъртва котка, в
другата вижда жива. Така излиза, че съдбата ни се определя от случайността
и нищо друго, с други думи предопределена съдба не съществува. Всъщност
дори смъртта е неизпълнима — душата е изградена от информация плюс
енергия и няма как просто да изчезне. Нищо във Вселената не се губи.
Информацията (душата) не може да бъде унищожена, защото в такъв случай
не би съществувало минало, а това е невъзможно!

32
 ТЕЛЕФОНЕН РАЗГОВОР ОТПРЕДИ МАЛКО

– Алоууу, Норо.
– Ало, да, мечо.
– Спри да ми викаш „мечо“, да не тъ върна на майка ти.
– Уффф... добре.
– Купих ти подарък.
– Наистина ли!? Какъв е? Голям ли е?
– Няма да ти кажа.
– Яде ли се?
– Ще го видиш, като се прибереш.
– Шоколад ли е?
– Не.
– Бонбони с лешник и карамел?
– Не.
– Френски кроасани с пълнеж от смокини?
– Не е за ядене, ма.
– Хммм... че какво тогава? Ако го опека, ще мога ли да го изям?
– Не мисля.
– За пиене ли е?
– Не.
– Да не е плодова водка или ликьор от круши — много обичам!
– Ти глухоняма ли си!? Казах ти, че не става за пиене.
– Офффф... Какво е... казвай — ще полудея!
– Няма.
– ………… Моля те... почвам да се изнервям... кажи миииии
– Добре де, добре. Книга ти взех.
– Моля!?
– Книга ти купих.
– Не, не... за подаръка те питам.
– Книга, ма!
– Аааа... тъй ли... кой знае каква простотия. Знаеш, че сама си избирам
книгите.
– Тази е хубава.
– Пф... А друг подарък имам ли?
– Е, ти колко подаръка искаш, ма?
– Всичките!!!

33
 ШАРАНЪТ АЛПИНИСТ

Днес Нора рано-рано ме изрита от кревата — трябвало да ходя за шаран,

нали е Никулден. Клозет, баня, мия зъбите с цигара в уста, обличам се,
обувки, ключовете за колата и на пазара.
Господарката е заръчала жив шаран точно три килограма. Тършувам из
магазините като попово прасе в торта — меря, тегля, карам се с
продавачките. Най-сетне намирам подходящата персона. Хвърлям я на
пасажерската седалка и потеглям към вкъщи. Тоя шаран обаче много
жив — рипа, подскача, ще излезе от плика. На следващото кръстовище му
слагам колана да не мърда. Малко преди нас ме спират катаджии. Тоя почва
да се хили и вика колегата си. Сочат препасаната с колан риба и се търкалят
от смях. Убедени са, че съм мъртвопиян или дрогиран, вадят цяла
лаборатория и почват да ме изследват с най-различни дрегери. Все пак
установяват, че съм само душевно болен и ме пускат.
Прибирам се — любимата е доволна от покупката, но котката Ивелина
пощурява. Дебне шарана, скача отгоре му, бие го с ръчички, хапе го,
опитвайки се да го удуши. Сега трябва да заколя рибата. Слагам я до мивката
и вадя сатъра. Първи удар — сцепвам плота. Втори удар — телефонът ми е
на две. Шаранът галопира из кухнята. Нора се разбеснява и ме праща да го
убия на терасата. Крещи след мен, а Ивето подскача, подивяла, мъчейки се
да го докопа. Данданията продължава на балкона — много съм изнервен.
Двете жени ме хулят, а в суматохата хлъзгавата твар се върти в ръцете ми...
уооп... и шаранът полита през терасата. Тримата зяпваме...
Пръв се съвземам от шока и, както съм по папучки, търча надолу по
стълбите. Няма го на тревата, сигурно някой го е откраднал. Вдигам очи...
ха... заклещил се е на един клон. Почвам да мятам камъни. Събира се тълпа.
Хората неосъзнато се оглеждат по другите дървета. Един комшия ме пита
как е станало. Не мога да му кажа, че съм го изтървал от апартамента и за
по-достоверно обяснявам на всички, че шаранът е прегризал торбата и
мигновено се е покатерил на липата. Съседите цъкат с език. Успявам да го
сваля.
Вкъщи се чудя как да умъртвя звяра. Ще го убия с микровълни, но не се
събира в уреда. Може би с ток или отрова за плъхове!? Ще извикам някой
приятел и ще му пуснем хладилника отгоре. Имаме един полицай във
входа — ще застреля шарана, все едно е крадец. Да му дам ли да пуши, че да
пукне от рак, или по-добре да взема хапчета за кръвно от някоя бабичка и да
му причиня инфаркт? Накрая ми писва — грабвам ножа и го убивам. Ще
изядем животното с благодарност и уважение, че беше тук, за да ни нахрани.
Честит празник на всички именици! Здраве — останалото все някак ще го
нагодим!

34
 РАЗГОВОР С КОТКАТА ИВЕЛИНА ОТ ДНЕС
(цитирам по памет)

– Ивелино, я ела малко, ма.

– Мяу.
– На ти пет лева — да идеш до магазина за бира.
– Мяу?
– Мързи те, мхм, ама ако има бира, ще пиеш. Не знам какъв човек си!
– Мяу.
– Виж ти... от вчера ни е останала една. На ти в паницата.
– Мяу.
– Искаш ли да играем на „камък, ножица, хартия“?
– Мяу.
– Обаче на вързано — по лев?
– Мяу.
– Добреее... едно-две-три... пфу... печелиш... Двойно или нищо?
– Мяу.
– Тууууууу... пак печелиш... аз ще ти ги пазя тия два лева.
– Ххссссхгххххххсссссхххххххххххххх...
– Недей буча. Знам, че пестиш за куче, но имаш само 103 кинта, а
кучетата са по-скъпи.
– Мяу?
– Към 500 лева.
– Мяууу?!?
– И защо ти е куче — да го пукнеш от бой ли? Да знаеш, че това не е
християнско!
– Мяу.
– Е, за к’во ти е... пък и голямо искаш!?
– Мяу.
– Ааааааа, да те топли. Сякаш аз и приемникът на Булсата не ти стигаме.
За теб съм апаратура на кабеларка.
– Мяу.
– Знам... знам... и аз те обичам. Ела да обядваме.
– Мяу.
– Има пилешко. Умряло пушено бутче ще ядеш ли?
– Мяу.
– На ти половината.
– Мяу.
– Какво ме гледаш като бухал в пералня? Искаш да ти го разкъсам ли?
– Мяу.

35
 – Хах... ако беше хванала някоя лястовичка, хич нямаше да я чакаш!
– Мяууууууууууухргхххссссххххх...
– Ето ти един чироз за десерт, но не го бий, а направо го яж.
– Мяу.
– Стига си го трепала!!!
– Мяу.
– Боли ли те още ръчичката?
– Мяу!
– Ще мине. После ще ти направя компрес от компот.
– Мяу?
– Я кажи колко е две по три?
– Мяу, мяу, мяу, мяу, мяу, мяу.
– Чакай да проверя на електронния калкулатор... хм... вярно... браво, ма!
– Мяу.
– Офффффф... гледай... Нора ми звъни... тихо... ще вдигна, инак...
– Нксйгокйойеогиейоеигйоеий оиерюнижеурнжеруниен-
жиемгйзининиенд фиефмжсефбвухфвбуех фбуфрогмохкт цаяе цаорхтиори
хтрохроихймжйу вияецсррги.
– Да. Добре, миличка. Съгласен съм. Както кажеш. Да. Добре. Съгласен
съм. Да. Както кажеш. Ясно ми е, че съм неблагодарник... Чау.
– Мяу?
– К’во!? Отстоявах си мнението!
– Мяухахакгкхаг.
– Чичо ти Чарли се умори. Много бачках — цял ден си зареждам
телефона. Кольо има нужда от почивка и една хубава следобедна дрямка.
Ела да спим.
– Мяу.
– Ей, не се научи да се завиваш като хората. Чакай.
– РРРРРРРРРР-РРРРРРРР-РРРРРРРРРР-РРРРРРРР.

36
 НАКАЗАН ОТ БОГ

Любимата изрично ми забрани да купувам и боядисвам яйцата за

Великден. Много мразя да ме кара да свърша някаква работа, защото по
природа съм малко мързелив, но като ми забранява нещо, просто ми идва
отвътре да го направя.
Тя е на бачкане. Тъкмо съм се събудил и пуша. Клозет, баня, с котката
Ивелина се боричкаме и си хапем вратовете, сякаш сме животни. Слизам до
магазина. Пълнят ми една торба с две гумени бири, цигари, боя, салам.
Взимам торбата в едната ръка и заръчвам цяла кора с яйца. Продавачката ме
пита искал ли съм да ми я опакова по някакъв начин. Отказвам — аз съм
горд човек. Сега и следващата ми ръка е пълна, а трябва да си изкарам
портфейла. Не ми стига акълът да оставя кората и се опитвам с нея да бръкна
във вътрешния си джоб. Първото яйце се чупи на плочките: „Извинете.“ Вто-
рото се втурва надолу, но го хващам с лявата ръка, третото пада, улавям го
с дясната, а четвъртото поемам с другата. Петото го крепя с език и око. Въртя
се на опашката като мъртвопиян жонгльор, нападнат от гъсеници, а хората
явно мислят, че страдам от още неизучена мозъчна болест. Как да е, пла-
щам — загубил съм само 11 яйца. Вкъщи отделям мъжките от женските.
Разпределям ги в две тенджери на печката — ще се готвят на различни
температури. Само много глупав човек би сложил яйца в микровълновата.
За щастие аз съм умен и слагам само едно да видя какво ще стане. След
малко гръмва. Ивчето отдавна се е скрила в коша за пране на Нора (аз имам
химически чувал на терасата). В микровълновата все едно някой е повръщал
компот от кайсии. Почиствам с малката прахосмукачка, дето е на батерии
(издава странни звуци, но не е проблем). Колко ли трябва да се варят тия
яйца? Чета в нета — между 5 и 7 минути. Не вярвам да е минал повече от
час. Заливам със студена вода и ги вадя. Някои са се напукали и с котката си
правим салата от тях. Наздраве (за мен ракия, за нея бира). Сега ще
нарисувам оцелелите седем със свещ. Заострям върха и почвам: лебед, слон,
емблемата на моя отбор, шопска салата, тигър, жираф... оп... последното го
изтървам на пода, а Ивка сяда връз него. Ще мъти. К’во да я
правиш — майчин инстинкт. Шестте боядисвам с червена, зелена и синя боя
(не капя много по мебелите, земята, коридора, спалнята и терасата).
Рисунките ми постепенно излизат — чудесно, все пак съм представител на
културата. Хм... е, нали изобразявах животни и други работи... тук има само
шест яйца с цици!!! Трябва да ида на психиатър!
Любимата се прибира. Сигурно се е обърнала към религията, защото
непрестанно се кръсти. През зъби ме гони в банята. Виж ти... в главата
приличам на шаман. Поизцапал съм се, но какво пък чак толкоз!? Къпя се

37
(два пъти в един ден!?), а след час Нора ме пуска да изляза. Докато е чистила,
е сготвила — способно момиче.
Сядаме на трапезата. Ххахахахаха... котката Ивелина е добила всички
цветове на дъгата (включително зелен език). Оп... помръквам... аз ще трябва
да я изкъпя, а как се къпе тоя звяр... майко мила... Черпим се, на годеницата
ми й поотминава бесът (даже се смее на яйцата). Изведнъж вижда
миниатюрна паяжинка на стената, грабва малката прахосмукачка, натиска
копчето, а тя вместо да смуче, изплюва компота от кайсии. Нора ме
поглежда — в очите й има залепнали шипове от ярост с частица пухкаво
съжаление, че някога ме е срещнала.
Взимам си цигарите и бавно поемам към вратата — ще търся добри
комшии, които да ме приютят за тази вечер. Бог ме наказва, че нарисувах
цици на яйцата Му.

38
 ЗАЩО ОТКРАДНА БЕСЕДКАТА

Фенклубът ни в блока се намира в един хладилник до входа на мазите.

Същият е вързан с верига (ще кажеш, че е мечка) и заключен с катинар.
Отвън е емблемата на отбора (някой е плюл отгоре, но все ще го хвана), а
вътре има само бири и ракия. Решихме да се разширим, като си купим бесед-
ка. Отивам при един познат циганин заварчик — спазаряваме цената, давам
му горе-долу размери и си тръгвам.
След седмица беседката пристига, натоварена на каруца, крепена отстрани
от двама. Невероятна е — широка, отвън боядисана в трикольора, на дъските
за сядане са заковани меки тапицирани дунапрени. Разплащаме се — утре
ще е откриването. В уречения ден Митко „Венъма“ мъкне метално корито,
пълно догоре с кайма — откраднал я е от месокомбината, където работи,
преди да й добавят зурлите, магаретата, кучетата и хипопотама Живко, дето
умря в зоологическата от жълтеница по-миналата година. Тук умният мъж
любезно кани половинката си на пиршеството с надеждата тя да се отегчи,
да си тръгне и да не му се сърди, когато се прибере нощес пиян като баклава.
Аз съм гепил лук и магданоз от село (по една кофа... и не стигна). Жените
превземат скарата с мотива, че сме олигофрени, оставяйки на нас
просташката задача да нарежем лука. Прекарали сме удължител от четвър-
тия, защото от този апартамент крадат ток (там живеят Галя и Тошко — тя
работи в полицията, той следи в енергото за кражби на ток).
Веселбата започва — лично покръствам беседката. Вече не става въпрос за
футбол — пристига половината блок, всеки носи по нещо (включително
кресливите си деца), а кюфтета с ракия дал Бог. Запасвам си горницата на
анцуга и пъхам котката Ивелина вътре (да ми топли корема). Само главата й
се подава през ципа — приличаме на майка и дъщеря кенгуру (не я пускам,
че ще избие на блока врабчетата, а знаете, единствените същества, които
убиват за удоволствие, са хората и котките). Късам малки парченца кюфте
на Ивето и ги давам със зъби в устата й. Храня я, все едно е щъркелче.
Забавата продължава до късно...

***

След около половин година ни идва на гости един приятел с жена си. Тоя
ми вика, че беседката пред входа поразително приличала на тази, дето
откраднали от техния. Баща му се разболял и решил да измайстори нещо
красиво, преди да си отиде... Нора ме поглежда в костния мозък — разярена
е. На другия ден отивам при циганина заварчик (той твърди, че е българин,
„само майка му и баща му били циганин“). Става страшна разправия. Казвам

39
да пренесат беседката, откъдето са я взели, да циментират четири винкела в
земята и да я заварят за тях. На нас да направи друга, че с луд човек хич не
е здравословно да си имаш работа.

***

Новата беседка не е като старата — седи леко накриво, боядисана е в

неразбираем за мен цвят, има трески по голите дъски... Обаждам се на
момчетата да я постегнем — тоя не можел, другия не го пускала жена му,
третият заболял от коляно... Тъй ли!? Карам Нора да направи една зелка на
салата (аз помагам, като изяждам чукана). С купата и бутилка в ръка слизаме
долу. След малко започват да се примъкват: кой с дрелка, кой с дъски, други
носят боя и четки... Значи, щом има стимул, българинът е доста мотивиран
за общественополезен труд. „Венъма“ пак е откраднал кайма — включваме
скарата. Беседката заприличва на нещо. Любимата вече не ме гледа
презрително, както пума зяпа чакал — усмихва се. Белите й зъби, влажни от
вълшебна слюнка, греят на приглушената светлина. Тази вечер ще ме пусне
в себе си...

40
 ТЪПОТИЯТА ВЪЗРАСТ НЯМА

Миналото лято с котката Ивелина си седим вкъщи по обяд и играем на

Монополи. Направили сме си салата от кебапчета — лочим бира. Някой
звъни на вратата. Много мразя. Ивка я мързи да иде да отвори, тъй че ставам
аз. Комшийката леля Пепа: „Кольо, искам да ти кажа нещо... само две
минути!“
Та, за какво става въпрос — в съседния вход има едно момче (16-18
годишно) в инвалидна количка и много слабо. Не знам баш от какво е болно,
но често виждам майка му и сестра му (може би на десет) да го пренасят с
мъки през стъпалата (винаги помагам — то, ще кажеш, кой знае к’ва помощ).
Преди малко се прибирали отнякъде и дъртите пиянки на пейката злостно
обявили, че тази инвалидна количка я били платили те от пенсиите си (щото
е от Здравната каса). Почнали да ругаят семейството по най-грозен начин.
Момиченцето се понавело да пренася с майка си количката през входа, а ал-
кохолиците се разкрещели весело, че има голям задник и ще стане идиотка
като брат си. Детето се разплакало. Бях чувал слухове за това поведение, но
не ми се вярваше, че може да има толкова прости люде.
Обувам си едни чорапи и старите маратонки. Слизам долу — съседи цепят
дърва. Взимам една неголяма цепеница. Пияниците ме посрещат
възторжено: „Оооо, как е, Коле? Биваш ли? Ела да почерпим“. Знам кой е
главатарят им. Изнасям рамото напред и с цялата си тежест стоварвам
дървото в ухото му. Руква кръв и тоя тупва на земята, другите замръзват в
ужас (не смеят да ми скочат). Казвам им, че ако чуя лоша дума за това
семейство и не помагат с пренасянето, ще посветя живота си да ги запаля до
един. Викам линейка. Отнасят ударения — ще живее. Идва
полиция — всички сме единодушни, че тарторът на компанията се е
подхлъзнал по стъпалата, падайки върху цепеницата (аз съм целият в
пръски, но това не е проблем).
Вероятно някои хора ще преценят, че е неправилно да се бие пенсионер
боклук, но нима децата не са най-важни!? Унижаваш безпомощните!? Газиш
измъчените, прецаканите от живота!? Тъпотията възраст няма, следователно
всеки малоумник става за бой.
За съжаление, у дома Ивчето ме обира на монополите (нали си събира
парички за куче). Нора се връща от работа и от вратата ме погва, че повече
нямало да пере кървави дрехи. Разказвам й за случилото се. С бързината на
жена гепард си хвърля две шепи вода на чатала и ме примъква в спалнята.
Справедливост на този свят все пак имало... стига да я потърсиш...

41
 ПРЕДИ И СЕГА С МОЯТА ЖЕНА

При дългогодишните двойки се наблюдава така наречената обратна

еволюция в любовта. Някои се разделят, защото си втръсват, други остават
заедно и се обичат, въпреки че се ненавиждат. С моята Нора сме от шест
години в едно. Ето няколко примера от личен опит (репликите са на
любимата): Преди: „Ох, Кольо, не мога да си дигна гащите от теб, ама дай
още!“
Сега: „Махай се, нали го правихме за Коледа.“
Преди: „Ела да те запозная с нашите.“
Сега: „Нашите идват! Скрий се в комшиите. Ще кажа, че си заболял от
антракс, защото те е прегазил тролей. После ято мечки са изяли главата ти и
се лекуваш в община Павел баня.“
Преди: „Обичам те!“. Десет пъти на ден.
Сега: „Мразя те!“. По 20 пъти на ден.
Преди: „Хайде да идем на кръчма!“
Сега: „Отивам на кръчма!“
Преди: „Меченце!!!“
Сега: „Говедо!!!“. Преминах в друг животински вид. Преди: „Моля те, да
идем в оная горичка за охлюви!“ Сега: „Ще ходя в горичката за охлюви с
една приятелка.“ Тая приятелка е супер!!!
Преди, като питам за тройка с приятелката, отговаря загадъчно: „Ще
видим...“
Сега крещи: „Никога!!!“
Преди, като изтърва някой буркан: „Горкичкото, поряза ли се!?!“
Сега: „Пълен ли беше бурканът?“
Преди: „Обичам те повече от котката!“
Сега: „Обичам те повече от кашона на котката.“
Преди, като опитвам котешката храна от консервата, ми вика: „Миличко,
недей да ядеш от нея. Не е полезна за хора и я правят от гадости.“
Сега: „За вечеря имаш котешка храна!“
Преди: „Цигарите са вредни за теб.“
Сега: „Цигарите са полезни за теб.“
Преди: „Ура, поканиха ни на сватба.“
Сега: „Предпочитам с инфектирани клещи да ми вадят счупен корен на зъб
в Етиопия, отколкото да ида с теб на сватба!“
Преди: „Искам да присъстваш, когато раждам децата ни!“ Сега: „Искам да
не присъствам, когато раждам децата ни.“
Все пак с Норката сме си заедно и градим семейната хралупа. Лесно е да
мразиш някого, когото обичаш!

42
 УПРАВЛЕНИЕ НА СЕКСА

С Нора сме вкупом от шест лета (или седем — кой ти помни). Любовта ни
прилича на също толкова години непочиствана фурна — мръсна, но все пак
работеща. Изобщо не си подхождаме. Аз съм огромна космата хлебарка,
тя — красива кошута пчелояд. Аз мисля само за мач и пиене (също за футбол
и алкохол), тя мечтае за природа, знания и пътешествия. Сношението между
такива индивиди е трудно. Преди даваше често, а сега ме пъди и аз гледам
тъпо като калкан в лозе. Ето няколко обстоятелства, при които би ме
допуснала в секс (всички условия по-долу трябва да са налични
едновременно):
– Да не е работен ден.
– Да няма църковен празник.
– Слънцето да е на 11 градуса и три десети от хоризонта.
– Да не съм обядвал от пода с котката Ивелина.
– Луната да бъде в съзвездие Скорпион.
– Да сме победили на волейбол.
– Да не е яла нищо тестено.
– Да не е летяла с хеликоптер.
– Да намери кокал в картоф.
– Да не я е ухапало куче пред блока.
– Да не я боли нищо в/над/по/пред организма.
– В Полша да не вали.
– Събота да се пада в неделя.
– Да има финал на световно по футбол.
Условия, при които аз съм съгласен да правя секс с нея:
– Да съм жив.
Питал съм Исус защо ми е пратил такава невероятна жена, но леко
проклета. А Той ми разправя, че я е ваял цели 10 години. Подредил
последното парченце ДНК, събрал всичко в един буркан (душите се
пренасят под формата на таратор) и тръгнал с колелото към завода за
човешки характери. По пътя обаче срещнал Сатаната. Велзевул помолил да
го закара до змийския комбинат, който бил наблизо. Той също носел буркан.
Исус, нали е добър, метнал Дявола на рамката, а оня в движение му отрязал
спирачките на ВМХ-а. Двамата, естествено, се претрепали по едно
нанадолнище. На Сатаната не му пукало, че пострадал, важно било на
другите да им е кофти. Двата буркана се счупили в канавката. Спасителят
събрал с крак таратора в джоба си и хукнал към завода. Азазел натъпкал
катрана от своя буркан в задника си (оттогава викаме на немирните деца:
„Змия ли имаш в дупето, че не седиш на едно място“). По-късно Исус

43
разбрал, че малки части от двете ДНК в бурканите са се смесили. Така се
пръкнала моята Нора. На другия край на света (в горите покрай река
Ориноко) се родила анаконда, която не убивала, ядяла само листа и даже,
като пораснала, помагала на местните деца да си носят чантите до училище.
Всъщност бъдещата ми невеста е добър човек... само като си помисля, че
ме търпи...

44
 БЕЗСЪНИЕ

Ей, тая вечер пак не мога да заспя. Въртя се на дивана като риба в люцерна.
Чакай да отида в бърлогата на Нора. Промъквам се в спалнята на двайсет и
един пръста. Прегръща ме — устните й имат вкус на зора. Посягам към
гащичките, но получавам два пъти „махай се!“. Това момиче има характер
на усложнена язва. Да запаля ли цигара в нейната стая за отмъщение!? Не...
като знам каква пукотевица ще настане. Я да погледам телевизия. Разцъквам
каналите — само повторения:
– Среща на клуба „Духовни мислители с чревни проблеми.“
– Камен Донев говори за бъдещата си книга: „Как да научим английски,
докато спим, и как да научим немски, докато учим английски“. Този човек е
най-талантливият, когото съм срещал в телевизор или на живо!
– Готварско предаване. Някакъв тип бели копър за таратор. На мен ще ми
обясняват — аз готвя най-добрия таратор (без образуване на никакви
млечоци).
– Секс магазин — две пуйки разясняват на гражданките къде да си пъхат
някакви неодушевени предмети.
– Индийски сериал — 7356-ти епизод, 1-ви сезон.
– Пак сериал — „От местопрестъплението: Кьосем“. Загасям.
Я да си поиграя с котката Ивелина (тя не може да заспи нощем без
хъркането ми). Чешем белота. Бия: 151 на 145 (добре, че имах майорна терца
до девятка... инак бях вътре последната игра). Ивчето хич не е доволна, но
да не беше вдигала на каро по-предното раздаване.
Все пак ще налазя Норката. Събаряйки лампата, влизам безшумно в
спалнята. Две очи на красива скална орлица блестят в тъмнината... аз съм
величествен мармот. „Ела!“ На мен ли говори? Подръпва пликчетата...
Приближавам се, а тя открива тайните си. Навлизам с главичаря... косата й
е потна... мирише на настъргани череши... свършваме... Прегръщам я …
получавам два пъти „махай се!“. Гледам като попова лъжичка в кафеварка.
Туй ли било любовта... амии... яка е...!
Ивка седи накострежена пред вратата и мърнячи недоволно. „Некъй, ма...
те съга легаме.“ Вадя от хладилника снощната мусака — тихо се храним.
Винаги съм се чудил защо, като се наям, губя апетит и рязко ми се доспива.
Пия една бира и полагам туловище на дивана. Ивелинчето обхваща корема
ми с левите си ръце и моментално закъртва. Дърпам завивката отгоре ни... и
тя е мамина душичка... хърка с отворена уста в брадата ми... как съм заспал,
не знам...

45
 ЗИМАТА ПАК НИ ИЗНЕНАДА

През зимата е студено и има сняг, въпреки че много хора не го вярват. От

една седмица телевизии и радиа ни проглушиха за наближаващата тежка
обстановка, но бат’ Пешо товари двете си деца, жената, балдъзата и поема в
най-голямата виелица на гости при леля си, щото не я били виждали 10 дена,
а тя си била купила нов ЗД телевизор. Естествено, закъсва в преспите. Идват
да го изтеглят. След 100 метра пак е спрял. Сложил е зимни гуми (галоши)
само отпред, а на задната ос летни (купени втора употреба преди 8 години).
Старото „Ауди“ (иначе е тарикат) не помръдва. Нафтата замръзва, защото са
му досвидели 6 лв. за добавка. Разбира се, е забравил телефона си вкъщи, а
този на жена му няма ваучер. Пристигат от телевизията и го питат по какви
причини е тръгнал в тоя снежен ураган, а нашият човек псува държавата и
вика, че нямал мляко за детето (сякаш пожарникарите трябва да мъкнат и по
една дойка със себе си). Цигари си е взел (даже резервни), но нито хапка ‘леб
или вода. Извличат ги до крайпътно заведение — сега и пари ще трябва да
дава.
Спомням си една вечер в казармата. Бях ППЗ с едно момче от Велико
Търново. Зима, студ, ние обикаляме поделението. Вятър, остър на меч,
снежинки като звездичките на нинджа. Навън е -25 градуса, но се усеща като
минус 100. За да се изпикаеш, трябва да се удариш няколко пъти под корема,
разбивайки леда в пикочния си мехур. Устните ми са залепнали, сякаш съм
изпил две туби „Капчица“, а от очите ми тече ледена киша. Решихме да си
запалим огън в един варел. Да, ама вътре имало някакви парцали със смазка
и това лумна в небето, тръгвайки по дървените врати на гаража, дето стои
самоходната минохвъргачка. Успяхме някак да изгасим всичко със сняг.
Сигурно сме единствените огнеборци, предизвикали собствен пожар.
Мозъкът не е за всеки! Наздраве!

46
 ШЕСТ ГОДИНИ ЗАЕДНО

Мазна топла утрин. Снощи съм бил злоупотребявал с напитки. Нора:

– Кольо, събуди ли се?
– Не.
– Искаш ли да ми направиш кафе?
– Не.
– Ако аз направя, ще пиеш ли?
– Не.
– Искаш ли да си споделяме?
– Не.
– Ще отидеш ли да платиш тока?
– Не.
– Изобщо интересуваш ли се от мен?
– Не.
– Комшиите отгоре се изнасят. Къде ли отиват?
– Не.
– Слушаш ли ме?
– Не.
– Днес с кака ще ходя да си купувам обувки. Да дойдеш с нас?
– Не.
– Мислиш ли, че трябва да правим повече неща заедно?
– Не.
– Ако отида за един месец в Берлин, ще ти липсвам ли?
– Не.
– Повече ли ме обичаш от майка си?
– Не.
– Днес верото долу е намалено. Помниш ли колко струваше преди?
– цитирам по памет
– Купих си нова книга. Искаш ли да разбереш как се казва?
– He.
– „Революция в подкожното обезкосмяване“ от Хъл Мист. Ще я прочетеш
ли?
– Не.
– Днес нещо изобщо не ми се приказва. На теб говорили ти се?
– Не.
– Какво ще кажеш да правим секс?Ааййдеееееееееее убрееееееееееее
сваляййй га-щитеееееееее...!!!
– ...
– ...

47
 – О... хубаво е...!
– Рмъ-рмъ-рмъ-рмъ-рмъ-рмъ-рмъ-рмъ-рмъ...
– …… Оле, Божеееееееееееееее !!!
– Рмъ-рмъ-рмъ-рмъ-рмъ-рмъ-рмъ-рмъ-рмъ-рмъ-рмъ...
– …… Олеееее, Кол ьооооооо Какво направиииии! ?!
– Рмъ-рмъ-рмъ-рмъ-рмъ-рмъ-рмъ-рмъ-рмъ-рмъ-рмъ...
– Аааааааааааааааааааааааааааааааааааааааа. То се не издържаааааа... ох...
ох... из... ох... ка-ра... ми... ду-ша-та бе, човек! Искаш ли заедно да си
направим закуска?
– Не.
– А кафе?
– Не.
– Важна ли съм за теб, глупако... обичаш ли ме? Ъъъъъъ... чакай... ъъъъ...
тоест... има ли по-важна за теб, обичаш ли някое друго момиче, освен мен!?
– Не.
– Знам, че днес имаш мачове от Английското, но съм решила да изчистя
щорите с прахосмукачката. Няма да ти преча, обещавам.
– Ставам да ти правя кафе... нали те обичам...

48
 ПРАЗНИЦИ

Лъчезарна Коледа и за много весели години, уважаеми читатели! Искам

лично на всеки от вас да пожелая:
– Смелост и свеж живот.
– Вие и вашите близки да сте здрави — личният лекар да забрави как се
казвате.
– Аптеката само отвън да гледате.
– Да се замогнете без причина.
– Съединителят на колата ви внезапно да започне да отделя правилно.
– Да вдигнат тока и водата, но това да не ви бърка.
– Приятно да си изкарате европредседателството.
– На бременните — безаварийно раждане, на зачеващите — бързи успехи,
на родителите усмихнати деца.
– На мъжете да им дават по-често. На жените — също.
– Катаджиите да загубят фиша ви.
– На телефонните измамници лелята на Чък Норис да им се падне.
– Мечка да срещнете — вино да ви наточи, вълк да видите пастърма да ви
нареже, на лисица да попаднете — кисело зеле да ви изкара.
– Желая ви да притежавате удовлетворение.
– Някой да ви изпере пердетата по невнимание.
– На децата — хубави подаръци (ако родителите нямат много пари,
рожбите им, като пораснат, да се замогнат и те да им купят).
– На зрелите индивиди — по-малко ядове и миене, повече ядене и пиене.
– На пенсионерите пожелавам да намерят портмоне, пълно с пари, на
улицата, а като отидат да го предадат в районното, да се окаже, че е тяхното
собствено.
– На комшията ви да му се развали бормашината.
– На тоя, дето си форсира колата пред блока всяка сутрин, да му духне
гарнитурата, буталата през капака да му излязат, рейката му да текне.
– Да отворят денонощен магазин близо до вашия блок и в него да докарат
хубави маслини.
– Бъдете монополисти в целите си и не ги изоставяйте.
– Женските същества богат плод да дадат, мъжките бързоного семе да
произведат.
– Някой да ви измие прозорците по погрешка.
– Дръжте се за собственото си мнение. Нека съзнанието определя средата
ви, а не средата вас. Когато след работа сте в мазата да си сипете ракия,
знаете, че Луната е някъде горе, не я виждате, но сте сигурни, че е там... Така
е и с лошите хора (там са... навън), но щом не ги гледате, те са извън вашата

49
реалност — не позволявайте да ви влияят, пазете своето и го отстоявайте.
По-хубаво сами да изберем живота си, отколкото той нас. Нека колкото
можем помагаме на нуждаещите се. Пожелавам ви всичко най-добро,
приятели!
Между другото, тази Нова година премина много спокойно. Вкъщи сме
само тримата: Нора готви и слага трапезата, аз помагам, като сгъвам от 20
минути трите салфетки, а котката Ивелина се опитва да докопа маслините
(или поне да оближе всичките). Сядаме. Пускам музика. Разказвам как преди
години се натрових с кожух (бях пийнал и похапнах от него). Любимата се
смее, Ивчето недоумяващо оглежда козяка си. Отиваме в спалнята, докато
още не сме преяли. Какво тяло вади Норката, братче — прилича на
Афродита, обаче изкарала 4 години в Биркенау (моето тяло също е много
красиво, макар и да изглежда като на трофейна дива свиня). Вечерта
продължава с весели истории и ракия. Точно в 23:00 започваме да прибираме
масата, че след 12 ще надойдат комшии с лепкавите си деца и ще омажат
всичко (предния път някой беше успял да повърне дори в гнездото за
батериите на дистанционното, а едно много „хубаво“ детенце изяде
половината елха). Оставяме само алкохола. Носим си подаръците. За мен
има електрическа четка за зъби (никога няма да сложа в устата си това
страшно нещо). За Нора — новите супер непромокаеми домакински
ръкавици на „Панасоник“. Ивка получава плюшено куче и веднага му
откъсва главата. С годеницата си разменяме подаръците (и без това
обожавам да мия, аз на ден ако не измия поне десет чинии и една тава, все
едно не съм живял... Не че съм чехъл, просто ми е по-готино нa мивката,
отколкото да гледам английски мач с бира в ръка). Настава полунощ. Ето я
2018-та. Прегръдки, целувки. Излизаме на терасата. Това тъпо шампанско
не ще да се отвори. Ще му резна гърлото с нож (виждал съм как става по
филмите). Нора ме превързва, а зарята се засилва. Съседът отляво е
приготвил много уютна празнична бомба — четиригодишният му син я
държи, а нашият доокабелява. Мята я на паркинга — страшен тътен... всички
коли започват да пищят. Другият комшия (да не остане по-назад) е
приготвил две „гранати“ миниум-бронз... ударни вълни, горят храсти,
хвърчат линейки, гюлета, шрапнели... По покривите са разположени про-
тивотанкови минохвъргачки, базука и малък топ. От близкия блок са
изкарали нещо като „Катюша“ и обстрелват наред, а до тях явно има зенитна
установка, защото се чува ужасно автоматично трещене. Ракети, димки,
огнехвъргачки, един стреля с пистолет, втори с ловна двуцевка... Летят
пръсти, кървища, никому ненужни тънки черва... Някой е пуснал торпедо. В
сравнение с това, боевете в Ирак и Афганистан приличат на затворена за
лятната ваканция детска градина. Гледам ги тия под нас — майката пали
пиратка от цигарата и я дава на бебето си: „Айде, мамо, и ти да гръмнеш...

50
айде, хвърли я... не я слагай в устата... хвърли я, тъпчо. Гошо, това дете не
разбира от дума също като теб!“ За щастие бебето изпуска пиратката на
пода, а жената крещи с все сила. Прибираме се вътре, тъй като пред вратата
ни 100% вече има хора (сигурно ще платя 50 лева ток повече заради звънец).
Отварям, а тълпата нахлува с пожелания, баници, ракии, червени мезета и
прочее новогодишни гевезелъци. Наздраве, за много години, пияни булки,
сарми, вино, врещящи дечица, на които вечно им се пикае. Чичо Златко е
донесъл огромен пещерен касетофон, набичен на макс с право хоро (въпреки
че от телевизора кънти дунавското), котката Ивелина стоически е приела
ролята на нещо, което задължително трябва да се смачка, прегъне на 10 и
нахрани от децата с кисело зеле, натопено в тортата... Вакханалия! Към шест
всичко приключва. Пил съм общо към 13-14 вида ракия и вино, уиски,
няколко вносни бири (от забравих кои държави). Посягам да се строполя на
дивана, но Нора ме хваща за ръка, повеждайки ме към спалнята — толкова
била изтощена, че нямало да чува хъркането ми. Лягаме, а тя заспива
изключително силно.
Изминават известен брой дни и вече се пооправяме. Любимата тръгва на
работа, издавайки заповед да изкъпя котката, че миришела на празници.
Казвам „не“ за самочувствие, а тя се усмихва самодоволно. Как ще го къпя
сега тоя звяр — имам доста трагичен опит с това занятие. Гумени ботуши,
гащеризон, навличам селската ми ватенка, ония ръкавици на „Панасоник“,
обувам на главата си една каска, взета назаем. „Иве, ела тука, ма.“ Ослушва
се като градинска косачка в празен басейн. „Хайде, гушни ме, нищо няма да
ти направя.“ Прегръща ме, търкайки тила си в брадата ми. Влизаме в банята.
„Мяу!?“ Разбира какво я чака — гледа ме с огромно огорчение. Този път съм
решил да свърша работа. Приклещвам я в мивката с двата си крака и едната
ръка, а с другата нагласям водата. Няма да има борба — само съска като
гарван. Намачквам я с котешкия шампоан, все едно е някакво накиснато
пране. Изплаквам тварта, подсушавам с кърпа. Пускам я да избяга, но тя
върви съвсем бавно. Ляга на пода (дори не на дивана) — само се души и
потреперва от погнуса. Нещастна е. Тъй да ми дожалява... Не мога да търпя
аз такива работи — знам къде е проблемът. Довечера ще ми се сърдят, но
по-добре на мен да ми е кофти. Взимам пепелника и го изсипвам на пода.
Ивчето само това чака — овъргалва се в пепеляка, ще кажеш, че е диво
магаре. Поизтупвам я като някоя черга на терасата. Помирисвам — вече си
мирише на обичайните цигари, но не и на празници. Доволна е — мятаме
таблата. Към седем Нора се прибира, а ние чакаме наказанието си.
Помирисва животното, после и котката. Мръщи се — годеницата ми има
обоняние на змия, зрение на лешояд, слух на лисица и отмъстителност на
бялка. Обясняваме (колкото можем) какво се е случило. „Кольо, остатъка от
котешкия шампоан ще го използваш ти!“ Туй ли било — сякаш на някой

51
мъж му пука с какво се къпе. „Никола, хайде... отивай.“ „Къде?“ „В банята.“
„Че аз се къпах сутринта!“ „Кой е казал, че ти ще се къпеш? Сега ще изкъпеш
и мен.“ „В мивката ли?!?“ Любимата ме поглежда съжалително... Дууууууу,
че съм глупав!!! Ще дава... и то преди Великден!!! Дрехите ни весело
хвърчат из стаята...

52
 В КАЗАРМАТА

Любимата вика да съм се движел повече, щото, разбираш ли, било полезно.
Абе, чакай малко! Аз да не съм някое небесно тяло, та да се движа!? Да не
съм влак или автобус!? Аз колко съм се движил в казармата... ооуоооо...
Влязох вътре две хиляди и първа-втора година. В новобранския център ди-
намиката беше на голяма почит. В шест часа някакъв идиот ни събужда в
огромното спално с една прегракнала тръба. Блъскаме се към външните
нужници, все едно сме пасмина тении — имаш три секунди да се изсереш,
инак те пръскат с маркуч през отворите (това време включва и избърсването
с вестник „Българска армия“). Голи до кръста, зъзнем като паяци в
септемврийската утрин. Строяват ни на плаца. Ще тичаме за здраве на
чистия въздух. Всеки пали цигара. Тръгваме. Седем-осем обиколки и
обратно в сградата да се поизмием. Банята не е баня. Топла вода не
съществува. Двеста младежи, набутани в помещение колкото клек-шоп
(отвън чакат още 400). Страшна бутаница. Душове няма, а само каменни
корита или такива от стара плочка. Мивката тече в краката ми. Трябва да съм
много бърз — с едната ръка си мия тялото, с втората се бръсна, а с другата
сапунисвам едвам наболата коса. Десет човека се бършем с една кърпа, че
много ги крадяха (един си търка чатала, следващият си суши лицето).
Светкавично обличане. Под строй отиваме да ядем. Закуската е обичайната
медуза (старо парче разложена животинска сланина) в ледена манджа от
зелен боб. Следват учебните занятия на чин с тетрадка и химикал — редник
Георгиев за пръв път разбира за съществуването на буквата „е“. После два
часа чистим автомат „Калашников“. За обяд има медуза в сос от нищо.
Половин час почивка — изпушвам седем цигари. Изкарват ни за строева
подготовка — това е най-горещият септемврийски ден от 1105-та година
насам (както са казали „Хиподил“: „Вънка гадно слънце грее, то и друго не
умее...“). Температурата е 109 градуса, но набиваме крак по врелия асфалт в
стройни редици. Кръвта ми се е сгъстила на маджун, левият бъбрек е
изсъхнал като стафида, десният, каталясал, смуче обратно урина през
каналите в отчаяни опити да се спаси. Белият дроб прилича на прегоряла
тухла, черният на нещо, от което ще се прави ошав. Кристалната пот (то
излиза само сол на бучки) е сплескала катовете дрехи връз мен. Щом се
захлажда, приключваме — изпивам две чешми вода, изпушвам 34 цигари. За
вечеря има медуза с грис и компот от зеле. Свободно време — едвам съм
жив. Извеждат ни по-рано за вечерна проверка — ще ни учат да крещим.
Това е най-якото в казармата. Упражняваме се, без никой да се пести. Мо-
ментът на истината настъпва. На малката платформа се явява дежурният по
поделение: „Здравейте, господа бойци!“ ревва с твърдия си глас. Ротите,

53
строени по шублер, настръхват: „Здраве желаем, гос’ин подполковник!“.
Усещането е направо религиозно. Свалят знамето на фона на
химна — незаменимо! Връщаме се към спалното. Кратко отбиване в
подобието на баня за измиване на кървавите стъпала. Тъй си уморен, че
заспиваш, докато се събличаш.
На 35-тия ден (или там някъде, не помня баш) установявам, че редник
Сабри по някакъв начин е внесъл бутилка домашна ракия. Тази тайна няма
да се опази дълго. След вечерна проверка пускам слух, че редник Турхан от
съседното спално има пиячка. Там настава свирепа джунгла с
ненормалщина, а аз, Сабри и двама приятели земляци си пием в нашето
спално, скатани зад дневалния по печка. Ракията е силна и има вкус на
развален задник, но как влиза, как изпълва живота със смисъл и
жизнерадост, как носи доброта, смирение и благодарност към
съществуването. Нужно е да отбележа, че одеколонът в новобранския
център беше изчезнал още на третия ден. Съседите са дали общо 11
жертви — петима в болница, шестима в ареста. Какво ли не прави човек с
благородна цел! Слава богу, на редник Турхан му няма нищо. За
неудобството го даряваме с четири пакета вафли.
Ето... 40-те дни отминават (имаше едни стрелби, в които разстрелях два
храста). Сутринта пристигат автобусите, а ние нервно чакаме новите си
назначения. За пръв път на закуска има нещо хубаво — овнешка опашка с
отровни гъби, а за десерт — бульон от леща. Излиза един майор със списъ-
ците. Такова напрежение няма дори когато летиш в бракуван хеликоптер.
Някои се радват, други се тюхкат. Най-големият връзкар весело пуши
„Кемъл“ отпред. „Редник Кевин Хаджиборносузов... Грудово!“ Тоя за една
секунда остаря с 10 години — „Триъгълникът на смъртта“ (Грудово, Елхово,
Звездец). Ушите му пламват в зелено, сълзи от живак текат по камуфлажа...
повърна. Уж тарикат, а го пратиха в най-гадното поделение и то на 400
километра от тях. Поопомня се: „Знаете ли кой съм аз, еууу... баща ми ще ви
размажееее... има грешка... има грешка... само не там... татко познава
депутат, ще видите кой кого... имаме магазин за хранителни стоки, ще ви
оправя аз... ааааа... има грешкаааааа!!!“ Всички се смеем на поразия (дори
тези с далечни назначения). За ужас на ефрейторите, дето са ме юркали
досега, аз оставам в учебния център (сиреч в същото поделение).
Влизам с мешката в спалното на старите войници. Тук стаите са за по 5
човека и са наредени в дълъг коридор. Новите ми приятели са Гьокан (160
кила), Севгин (метър и педесе, стъпал на гардероба), Севдалинов (циганин)
и Пенчев (само Бог знае какъв). Запознаваме се. Аз съм с най-малко служба
от тях и тъкмо се оглеждам за метлата, когато влизат двамата ми бивши
ефрейтори (Метин и Димитров). Носят ми завивките. Мълчат на прага.
Знаят, че съм луд. Споглеждат се, а в очите им се чете: „Е... няма как...“

54
Заобикалят ме и почват да оправят леглото ми. Готово — издържат теста с
петте стотинки. Казвам им да изкарат всичко от джобовете си. Взимам им
дъвките, цигарите и запалките. Тоя Метин ми се струва нервен — крие нещо.
Обискирам го — опаааа... касетка. Пише 1яоn Meidem. Верно ли? Тоз е
метълист!? Превземам касетофона, от който ручат мътни маанета, и пускам
касетата. А стига, бе... „Пауърслейв“... баси късмета. Ефрейторът си иска
музиката и ми подава два измачкани лева за откуп. Само му се изсмивам.
Чуди се дали да ми скочи, но осъзнава, че макар и малко по-едър от мен, аз
съм поне десет пъти по-сбъркан. Със сълзи на очи си тръгва (после станахме
приятели и му върнах касетата — никого не мразя). Новите ми
„съкилийници“ ме гледат с респект и не дават да хвана метлата. Сядам на
леглото на Пенчев, че да не развалям моето (в казармата е забранено да
правиш нищо). С момчетата си говорим — Гьокан искал да готви сладолед
(знаел всичко за него), Севгин обичал земеделието, Севдалинов щял да става
учител на хора, а Пенчев ни обяснява, че бил много на „ти“ със са-
мозадоволяването. За вечеря има залепнала за нещо козина и по две пера.
Ведър ден — мирише на листата, които сме мели цял предиобед. В четири
съм на развод — ще бъда дежурен по рота (първи наряд). В поделението има
две роти стари войници — 70 човека кухненски блок (само цигани) и 60
бойци артилерийска батарея (всякакви етноси, раси, народности), сред които
съм и аз. На развода е смешно и интересно — редник Екарисажов от състава
на караула застава пред разводача, дърпа предпазителя и натиска спусъка
(автоматът е без пълнител) и после крещи: „Стой на място! Стой, ще
стрелям!“. За пети път не може да запомни последователността на дейст-
вията. Началникът на караула ще припадне всеки момент, разводачът гледа
нагоре към Исус, а майорът и капитанът се споглеждат, вдигайки отчаяно
рамене. После шапкарите минават през дежурните по КПП и стигат до тези
по ППЗ:
„Стойчев!“ „Аз!“ „Ахмед!“ „Аз!“ „Газ!!!“. Двамата започват припряно да
нанизват противогазите (само много наивен човек може да си помисли, че
през това 50-годишно устройство може да се диша). Гумата на противогаза
е толкова спечена, че дере лицата и главите на войниците, впивайки се
необратимо в кожата. Капитанът ги обявява за мъртви, защото защитното
средство се слагало за 30 секунди, а вече били изминали 9 минути. Най-сетне
ги намъкват и веднага почват да се задушават. Следва команда „Остави!“.
Момчетата са спасени. Сега пагоните идват при дежурните на двете роти
(зад мен е строен дневалният ми, другият дежурен си няма, щото ще е в
кухнята). Изпитват ме върху устава — нямам грешка. За два часа разводът
свършва. В сградата приемам наряда, ключовете и печатите от оръжейната,
автоматите, сумките и пълнителите на отстъпилите. Преброявам
снаряжението — всичко е наред. Междувременно новият въоръжен наряд

55
вече е получил патрони от разводача и изпълнява задълженията си. Според
много наборни военнослужещи най-великото на казармата е да си
откраднеш патрон за гердан. Трябва да преметнеш разводача. Това става по
няколко начина, но не бих ги описал тук.
Отивам в столовата да разсипя вечерята. Взимам баката. За ядене има
колянна става от умрял пръч. Носят хляба. Той е бракуван от свинеферма
поради негодност за консумация от животни. Случайно изтървам един на
пода... хм... отчупил е парче от мозайката. Пристигат рейнджърите
ми — каква жалка разгащена сбирщина: тоз си килнал шапката, оня се раз-
копчал, сякаш на сбор ще ходи, друг влачи колана след себе си, следващият
пуши и мляска нахално дъвка, чешейки тумбака си... Ядем, какво ядем, и се
прибираме в спалното. Сега трябва да изчисля в денонощната ведомост дали
личният състав на батареята е налице. Отбелязвам в малката книжка:
четирима караул, двама КПП, двама ППЗ, един дневален, трима в болница,
четирима в ареста (за пиянство), петима ГСП, шестима отпуска, девет,
командировани в Повеляново за атлетическо състезание (всъщност копаят
септична яма за новата вила на командира на поделението). Преди вечерна
проверка броя бойците... ха така... лошо... двама не излизат. Ами сега?!?
Паникьосвам се... какво ще правя...!? Смятам, смятам — няма, братче. В
последния момент се явява редник Сироп Хчтлждлрчян, пиян на щайга (бил
е малък гарнизон). Хубаво — остана да открия още един тъпанар. Кой ли е
тоя олигофрен? Ъъъъъъъъъъъъъъъ... Мммммммммммммммммм...
Пуууууу... не съм броил себе си! Докладвам на лейтенанта, че всички са
налице, без тез и тез, дето са нам де си. След свалянето на знамето сменям
дневалния от поста пред оръжейната. Внезапно при мен идва един дребен
циганин, съпроводен от най-едрите турчин и българин. Гледат лошо. От нап-
режението можеш да изчистиш клеясала тава. Сигурно ще ме набият, но
поне един ще вкарам в реанимацията. Заговаря редник Кадир: „Крумов, тоя
малкият ще прескочи за пиене. Проблем има ли?“. Грейвам: „Как проблем,
момчета, на кого да дам пари?“. Циганчето отваря някакъв тефтер, но
другите го прекъсват — като за първа вечер съм щял да поркам безплатно.
Записват ми едно „хулиганче“ водка. Връща се за под 10 минути с дрънчаща
мешка. Будя дневалния: „Бягай на поста!“ „Ама... аз... имам още два часа
сън.“ „Вече нямаш, ставай! Ще спиш другата седмица!“ Отивам в спалното
на Кадир. Петнайсетина човека сме. Бутилчетата са наредени върху едно
шкафче, на касетофона пускат тихо блажен кючек и шоуто почва. Едва ли
някой може да си представи толкова безшумна, но буйна веселба.
„Хладилник гьобек“ и безгласни викове. Що да не се пробвам и аз в танците,
к’во като съм метълист... обменяме култура тука (оказвам се доста талант-
лив). Накрая задължително се играе хоро, като шептим с все сила „Ихууу“.
Алкохолът свършва, банкетът — също. Вместо да сменя дневалния, му

56
казвам какво трябва да изчисти през нощта и си лягам. Към пет и нещо все
пак отивам на поста. Тоя спи на дежурната маса. Събарям го с шут и го
пращам, поне за малко, да покърти в кревата. Преглеждам печатите и
изпълнението на поставените задачи. Доволен съм. Регулярно, през около
десет минути войник идва при мен, взима страница от вестник „Българска
армия“ и отива в телевизионната. Бреййй... обича да чете младежта! Чува се
тихичко телевизия „Планета“. Чак след десетия ми става ясно за какво иде
реч...
Така минаваха седмиците в казармата. Често пъти съм дежурен, понякога
КПП и патрул, но винаги през ден наряд. Сутрин си чистим нашия район
около щаба (повечето време се подпираме и пушим), после чета на малкото
бюро в спалното (забранено е да правиш каквото и да било легнал), обяд,
пак чета, развод, печати, автомати, вечеря. След като се наядем, някой
прескача оградата (нерядко аз, страхливите дават пари) и почваме да се
черпим (както е казал Ленин: „По-близо до масите!“). Имаме две отцепки на
неизползваемия трети етаж на сградата — в двата края, за да могат да държат
плочника към спалните под кръстосан поглед (още двама ги проверяват през
20 минути да не са заспали). Организацията е стройна по военному — ако се
зададе някой шапкар за проверка, „дневалният“ по прозорец търчи и ни
предупреждава. Бутилките се скриват, цигарите се хвърлят в тръбата на
улука, под леглата се внасят всички неизпрани чорапи или партенки, за да
убият миризмата на алкохол и фасове. Дежурният по поделение само като
отвори вратата на стаята, дето сме пили, и мигновено му става лошо, нарича
ни зверове, подтичвайки по коридора. Сетне отиваме да сваляме
знамето — такава разбита команда не сте виждали. По пътя към плаца
няколко бойци пеят различни песни на разнообразни езици, един пикае в
движение, двама се бият, трети повръщат, някой плаче за гаджето, други се
смеят, Иванов си забравил шапката... Криво-ляво се строяваме. Както
винаги, нашият лейтенант е мъртвопиян и ефрейторът скришом го държи да
не падне. Химна, знамето и обратно, да допиваме.
Зимата идва внезапно с топъл сняг, падащ на хавлии. Будят ни по тъмно.
Целият район от КПП-то до и около щаба трябва да се изчисти. Пак съм
дежурен и отново имам „спортисти“, наряди, болни, ГСП-та и прочее. Как с
15 човека да изринем толкова голямо пространство, наблъскано с едно-
метров сняг!? Пращат ни трима фазани, ама те само скатават и се правят на
шефове (в следващите дни и тримата бяха бити). Отначало
снегопочистването е забавно, но постепенно губим сили. Направо ни носят
закуската — чай с бром и филии хляб, използвани в металургията. До обяд
сме капнали, но сме направили прилични просеки. Следобед продължаваме
(разводът минава набързо директно пред дежурната стая). Вечерната
проверка е съкратена на две минути. До полунощ ринем. Прибираме се към

57
спалното — за пръв път в живота си спя, докато ходя и пуша. В четири
сутринта отново на района — всичко е затрупано. Освен сняг, вече има и тъп
вятър, който те блъска от всички посоки. Въпреки че е нощ, дежурните
фатмаци измерват температура от минус 17 градуса на сянка. До обед сме
разринали всичко, а виелицата спира. Снегът все още пада като дрехи втора
употреба. Тая няма да стане. Всичко в тялото ме боли, рейнджърите ми са
пред умиране. Някъде преди седмица майка идва на свиждане. Донесе ми
10-литрова туба от минерална вода, пълна с ракия, но нямаше как да я
прекарам. Затова родителката ми я ската в храстите пред оградата
(единственото място, което може да се наблюдава — всичко друго е
триметрова стена). Караулите (с дръпнат предпазител) не отлепяха очи от
ракията (разбира се, не обикаляха и за пръв път не спяха) със заповед от мен
да застрелят (няма „Кой“, няма „Стой“) всеки биологичен вид, доближил се
до прекрасната течност (много отговорни момчета — истински войници). На
зазоряване прескочих и си я прибрах. Та сега нося два литра на старшината.
„Крумов!“ „Ъз!“ „Ти си за ареста!“ „Слуш’м, гос’ин старшина! А къде да
изхвърля кайсиевата?“ „Крумов!“ „Ъз!“ „Какво искаш?“ „Сол, гос’ин
старшина.“ Така получих 50 еднокилограмови пакета. Разчистваме алеите
до самите бордюри и тайно ръсим със сол на богато. На следващия ден
снегът се засилва здраво, но в нашия район няма и снежинка — солта я
убива... горката, загива като парашутист, скочил без парашут... Ротата
симулира дейност, пушейки на весели приказки.
Всъщност в казармата всичко е симулация (поне по моето време). Само
един пример — там е разрешено да се спи само нощем, дори да не си наряд
през деня. Но с времето се научаваш да къртиш и прав (техника „Жираф“).
Или пък седнал, уж четеш книга на бюрото — вземаш една рокерска кърпа
и я сгъваш на лента, сетне стягаш лентата около главата си под шапката и
вмъкваш дясната длан вътре. Подпираш лакът. Така кратуната ти няма да се
килне нанякъде, докато спиш, а и крепи ръката ти. Мине ли проверка, си ок.
Ааа... още нещо с цитат от устава, а в скобите е реалността: „... На часовия
се забранява: да лежи (често му се случва); да спи (99% сигурно); да седи
(100%); да се подпира (винаги се подпира); да пише (рядко срещано, освен
ако не пише онова с трите букви на някоя стена); да чете (това се спазва горе-
долу); да пее (ако е пиян, задължително ще пее); да разговаря (приказва с
всекиго); да яде (в сумката му има вафли); да пие (в сумката има и ракия);
да пуши (това е нелепо — как няма да пуши... да умре ли?); да употребява
наркотици (не много популярно) и други упойващи вещества; да
удовлетворява естествените си нужди (непрекъснато се пикае и сере между
храстите); да приема от когото и да било и да предава на когото и да било
каквито и да е предмети (караулът непрекъснато се използва за пощальон
между ротите и мъкне контрабандни картофи, пиене, цигари, огромен

58
дървен шах, леген, въдици...) и да поставя без причина патрон в патронника
(като се напие, все пак трябва да се направи на мъж и намира
причина — често в лавката за по-голяма публика)...“
Един ден отивам да взема пощата, а по пътя пиша с въглен на някаква стена
CANNIBAL (утре ще си довърша надписа, че бързам). Отново имам писмо,
но този път не е от момиче. Кичо — стар приятел. Ейййй... тъй се
радвам — написал е само, че утре пристига да ме види: „Сряда. Среща на
пейките пред общината в девет сутринта. Ще нося ракия.“ Търча при нашия
лейтенант да не ме пише наряд утре, а да ме пусне ГСП. Тоя е супер скръндза
и дебел. Кой щял да поеме дежурството, при другите все бели ставали (често
човек търпи загуби, като си върши съвестно работата). Когато споменавам,
че съм му приготвил литър от кайсиевата, все пак обещава да ме пусне малък
гарнизон. Все е нещо — кефя се като червей в торище. Цяла нощ не спя от
вълнение — Кичо е от хората, с които можеш да разговаряш за всичко, да се
смееш, да мислиш... абе, на един акъл сме. След закуска ми разписват
книжката и нетърпеливо крача към портала. Излизам на свобода и
подтичвам към общината. Кичо спи на пейка, а до него се въргаля почти
изпита бутилка. Нашият се е оправил във влака. Допивам ракията и с мъка
го затътрям в близкото барче на топло. Поръчвам едно кафе и чешмяна вода,
че скъпотия (водка закупувам от магазина). Изкарвам цял ден в заведението
пред тъпия телевизор (един човек ме почерпи сок, друг ми остави цигарите
си — колко ли жалки сме изглеждали). На свечеряване завличам приятеля
си до гарата. Качвам го на влака с остатъка от водката (след два дни получих
писмо от него: „Луд, супер си изкарахме — нищо не помня, ама беше много
яко“). Прибирам се в поделението. Вървя към проверката леко тъжен. На
стената, дето драсках оная сутрин, някой е допълнил CORPSE. Еййй... имало
хора тука. Усмихвам се.
Днес за обяд има супа от алабаш, а второто е кръвоносна система на крава.
Хлябът, който ни дават, се използва в промишлеността за цепене на
диаманти. Ей, писна ми! Прескачам плота и влизам в огромната готварница.
Циганите от кухненската рота пушат. Питам ги какво ядат: „Ами, каквото и
вие, бе.“ „Я дай ключа от артелната.“ Дежурният ми го хвърля. Отключвам
стоманения катинар. Бааа... вътре, братче, е по-пусто от главата на риалити
звезда. Някой товари нещо до рампата. Я да погледна. Виж ти, виж ти...
Двама старшини местят стекове с „Пепси“ от един бус в друг. Абе, аз съм
виждал в порциона да пише „Пепси“, ама си викам, че е някаква грешка.
Въртят си пичовете далавери върху гърба на обикновения боец. Единият ме
вижда и замръзва гузно: „Крумов!“ „Ей, тъпак, знаеш к’ъв Крумов ш’ти дам.
Сега и двамата така ще ви бия, ако ще да си изкарам останалата служба в
ареста!“ „Ъм... тоооо... не зависи от нас...“ „Качвайте тука стековете.“ „А на
командирите какво ще обясним!?“ „Все ми е тая... Ае, я дай ключа от

59
офицерската артелна.“ „Не!“ До мен идва тарторът на
готвачите — единственият дебел циганин. Фатмакът ми подава ключа. Леле,
леле... тука само от змия кашкавал няма (пък може и да има). „Господа, какво
мога да си отмъкна от тук?“ „ Крумов, недей... шапкарите много стриктно
следят наличността.“ „Кажете, че тия яйца са били съмнителни, а телешката
кайма очевидно е развалена. Тия ги е страх за здравето и ще повярват. Аз ще
почерпя ракия.“ „Ей, Крумов, хубав човек си ти!“ Разделям продуктите с
ромската рота (циганите пият „Пепси“, обаче са така втрещени, че изобщо
не им се вярва, че го пият). Нашия дял от плячката пренасяме скришом с
двама от моите рейнджъри. Не че тези неща не могат да се набавят отвън,
ама беднотия, братче... На вечеря само се появяваме — изобщо не взимам
баките. За пръв път ми се струва, че проверката тече тягостно. Моите вече
са откраднали олио, древен котлон и праисторически чугунен тиган
(сигурно първия тиган). В казармата може да се открадне абсолютно всичко,
дори то да не е там. Някой е прескочил за червен, черен пипер, сол, а с
останалите монети купил бял хляб. Химнът свършва — батареята ни за пръв
път не се влачи като слонски черва из тресавище, а буквално изчезва в сгра-
дата на старите войници. Ще се готви в банята (която не е баня). Дууууууу...
тоя котлон няма щепсел. Редник Сунай се намесва, заявявайки, че баща му
бил електротехник. Събува се бос на мокрия под (мерки за безопасност) и
някак свързва оголените кабели с контакта. Котлонът работи! Мечев и
Гьокан са назначени за готвачи, Вътев и Севдалинов — сервитьори, Сунай
остава КИП-аджия. Кайсиевата хвърчи с пепсита, чинии няма, но за какво е
вестник „Българска армия“, безшумната веселба ще избуши
поделението — песни, танци, кючеци, хора... Българи, турци, цигани,
копанари, арменец — пушим от една цигара, пием от една бутилка... Пеем
песните за Райна Княгиня и Тодор Александров (който не ги е знаел, вече ги
е научил). Жестока веселба! Замислих се колко му трябва на човек — един
глупав приятел като теб, малко ракия за дроба и... едно яйце. Сещам се за
самотния караул (ППЗ-то вече сме ги нахранили). Правя сандвич от две
филии, две яйца и кюфте. Пуша навън в ледената нощ, пиейки ракия в
бурканче. Пада се редник Басри. Отпива. Отхапва. Сълзите му се търкалят
по сандвича...
Днес имам лошо предчувствие. На развод съм, а февруарският вятър
хвърля ръждясали шрапнели сняг в лицето ми. За вечеря има топъл
анус — определено храненето се подобри. На сутринта гадното усещане се
засилва. След като се наобядваме (по четвърт виме на калпак), решавам да
проверя оръжейната. Броя, броя... два автомата и два пълнителя ги няма.
Вчера при сдаването на наряда всичко беше наред. Пак броя, пак същото.
Козината ми настръхва, става ми лошо. Ами сега!?
Питам дневалния дали някой е влизал, докато съм разсипвал манджата.

60
Вика: „не“. Отново броя, преглеждам списъците, караулите, въпреки че знам
наличностите наизуст. Повръща ми се. Затворът не ми мърда, а аз съм доста
привлекателен млад мъж. Какво ли ще ми правят там...!? Ще избягам от по-
делението — цивилни дрехи все ще открадна, имам седем лева и шест
цигари. Вече броя на глас, като хващам здраво всяко оръжие, да не би да съм
изтрещял. Няма... два калашника ги няма... Каква ли присъда ще ми дадат?
Ръцете ми треперят, потя се на конски врат. Паника! Излизам от оръжейната,
но веднага се връщам обратно. Чета описа за стотен път — не излизат, това
е. Заключвам и слагам печата върху пластелина — заминавам в нелегалност.
В нашето спално моля другарите си спешно да ми дадат всичките си пари.
Общо 19 лева. Докъде ще стигна!? Страх!!! Четири наближава — скоро но-
вият наряд ще дойде за оръжие, а дежурният по поделение със сигурност ще
ме провери. Край... ще прескачам. Бягам по коридора, а стълбите до долу
взимам за общо нула секунди. По бетонните плочи към сградата се влачи
някакъв цивилен с два автомата. Познавам го — това е един от майорите:
„Ооо, Крумов, връщам ти снаряжението, метълче. Досега правих снимки на
войниците за спомен от казармата.“ Първият ми удар попада едновременно
в горните зъби и носа, вторият затвърждава носното счупване, а с обутия в
кубинка десен крак разпилявам ребрата му Взимам си оръжията, разглобя-
вам ги за всеки случай, да видя дали всичко е както трябва (между другото
мога да разглобя и сглобя Калашников с вързани очи, ръце и крака за
минимално време посредством една от топките си). Въоръжавам новия
наряд. Всичко е наред (връщам 19-те лева). Пред оръжейната ме чакат двама
от ВП да ме задържат. До ареста (той е на 150 метра) ме откарват с джип.
Заключват ме. Колко е хубаво да си с чиста съвест. Отпускам се на
русенското легло. За вечеря сержантът усмихнато ми носи печени ребра,
картофено пюре и малко наденица. Доволен е, че съм набил шапкар. Уж
случайно, допуска моите хора да ми доставят книги, ракия и цигари (бяха
забравили огънче, но това няма значение). Завивам се с трите одеяла, както
съм с дрехите (колана и връзките ми ги взеха), разтварям книгата на сър Тери
Пратчет, потъвайки в меко блаженство от творбата, храната и острата ракия.
За закуска има цяла щафета шпеков салам плюс чай без бром. Отвеждат ме
в щаба, окован в едни счупени белезници (то в казармата няма нищо здраво).
Военният прокурор ми казва да седна. В мрачния кабинет всички ме гледат
сухо (белезниците ми падат два пъти). Щяло да се ходи на Военен съд,
обвинението ми е нанасяне на тежка телесна повреда на офицер с цел
грабеж. Чак пък грабеж — само му бях счупил фотоапарата на 65 000
парченца. Ако съм се признаел за виновен, съм щял да получа една година,
ако не, ще лежа четири. Спокоен съм... само се усмихвам. „Крумов, съгласен
ли си?“ Веселието не слиза от лицето ми: „Господа офицери, разрешете да
доложа... как точно ще обясните пред съда, че цивилен е бродил из

61
поделението без придружител, въоръжен с два автомата, и как точно ще
подкупите 70 цигани свидетели от кухненския блок, които са били снимани
за пари, при условие че същите се уволняват след месец?“ „Ще видиш,
копеле мръсно, ще видиш!“ „Слуш’м.“ „Марш оттука... и си вземи
белезниците от пода.“ Знам, че нищо няма да ми направят, а само искат да
ме уплашат с цел отмъщение. То, ако някой нагоре само разбере, че цивилен
е влизал в оръжейната... В ареста е супер — храна от офицерската столова,
контрабандни ракия, вино, цигари. Прочетох повече книги от Светльо
Желев. Изкарват ме два пъти на ден да правя оборка — естествено, в
казармата така трябва да си вършиш работата, че да остане и за другия ден,
инак може да ти измислят нещо по-гадно. Няма наряди, разправии и
мръзнене... Със старшинките си разправяме
тематични вицове. Например: двама крадци си говорят в затвора: „Видя ли
новия часовник на надзирателя?“ „Не, дай да го разгледам.“ Всичко ти е
наготово, хранят те, ятаците поят, мистър Толкин и лейди Кристи са до мен,
че аз тука мога да изкарам до второто идване на Исус (е... момичета няма, но
за какво му е на един джентълмен въображението). Десет прекрасни дни.
Пускат ме. Първата ми работа е да открия редник Тунчев, който ми беше
дневален през злополучното дежурство. Същият се е укрил в клозета на
библиотеката (имам агенти навсякъде). „Излез!“ „Няма!“ „Излез, да не къртя
вратата.“ „Ще биеш ли?“ „А не, ве... милинки ша ти меся.“ Тоя плахо се
появява и веднага е срещнат от един тупаник. „Ае, малоумник, що не каза,
че си дал автоматите на оня!? Знаеш ли, че получих 50 инфаркта от
притеснение!?“ Момчето си бърше кървавите сополи: „Забравих, Крумов.
Извинявай.“ „Как ще забравиш, бе?“ Забивам му ритник. „Я кажи откъде
си?“ „Баница.“ „К’во?“ „Баница-а-а.“ „Ква баница, еуу?“ Ритам го още
веднъж и заминавам. След вечерна проверка ми устройват
тържество — джин, по половин парченце хамбургски салам, но пък по три
филии бял хляб и цигари. Банкетите са винаги на ниво. Към полунощ ще
лягаме (утре 100% ме чака отвратителен наряд). Някой споменава, че тоя
Тунчев бил сирак. „И к’во!? Ъъъъъъ... сигурен ли си?“ „Да, има някакви
роднини в близкото до нас село. Вземаха го всяка година за прибирането на
царевицата. Инак живееше във врачанския дом.“ Чак сега загрявам, че
Баница е село и го знам, щото е в нашия северозападен регион. Тунчев дори
ми се пада земляк. Въртя се... Не мога да заспя. Ба, тоя подъл живот... как ти
пробутва грешни решения. Майка нямал, баща нямал, дали поне някой друг
човек го е обичал...!? Утре ще му се извиня. Ами... акоо... ъъъъъ... той май
не беше на празненството... Парализирам се... Оловни стружки превземат
кръвта ми... Скачам от леглото и бос бягам към неговото спално. Тоя го
няма. Това е момент, в който разбираш, че необратимото се е случило...
Самоубил се е... Пустота, а под нея тинята на болката... Защо бях толкова

62
глупав, защо избрах лесното...!? Очите ми преливат. Дневалният ме бута по
рамото: „Крумов, ако търсиш да биеш Тунчев, да знаеш, че си мие зъбите в
банята.“ Побягвам натам. Оххх... вярно... жив е... два панела ми слизат от
гърба. Тунчев ме гледа спокойно и без страх: „Какво? Още ли ще ме
трепеш?“ „Ааа, не, не... аз такова... извинявай, Дидо... ъъъ... искаш ли
цигари?“ „Не пуша.“ „Ха, че кой нормален човек не пуши?“ „Аз. А може и
да съм ненормален.“ „Виж, Тунчев, извинявай много! Сбърках. На всеки му
се случва да забрави. Не трябваше да те удрям. Остана малко джин, искаш
ли?“ „Разбрал си, че съм сирак... Нали?“ „Ъ...!? Ъъъъ... тъй ли?“ „Не се
прави.“ „Добре де, разбрах. Ама ми дай шанс да си поправя грешката. Имам
малко ракия, ще я разменя за две пържоли със сержанта на КПП-то и ще
допием джина на пейката.“ Операцията минава успешно. Говорим си до
съмване на незабележимия студ. Следващата седмица отново съм дежурен
по рота, а Тунчев пак дневален. Викам му да си разменим ролите, като все
пак ключовете и печатите останат у мен. Всички искрено се забавляват как
на колене полирам коридора с четката си за зъби, а Тунчев ми крещи,
удебелявайки гласа си като моя: „Напред, боецо! Повече смелост в
търкането, редник!“. Всъщност... забавлявам се и аз...
Остават ми 20 дни до уволнението — никак не ми е зле. Слънчево, но
мразовито — събираме гнила шума в калния предиобед. Знаем, че сега
приемат новобранците и след малко покрай нас ще минат новите 600
бомбета, още с цивилни дрехи. Подготвили сме едно платнище да скрием
лопатите под него — няма да се излагаме, я. Ето ги — покриваме ин-
струментите и палим цигари. Със сигурност външен човек на друго място
би ни оприличил на пропаднала шайка бракониери: разгащени, едната ръка
в джоба, смъкнати колани, омачкани шапки, разкрачени ризи, от които се
подават разнородни по цвят тениски, нагли ухилени физиономии... Новите
идват — лицата им са смущаващо тъжни... Службата е тежка, братче.
Обядваме рибена чорба от магаре (за второ, свински панкреас), а сетне се
прибираме за игра на карти (строго забранено... по-лошо дори от спането на
пост). Изведнъж долита отцепката, крещейки силно: „Командира,
командира...“ „Какво командира?“ „Идва по алеята!“ „Стига, бе, тоя никога
не се е появявал тук. Кажи на всички да започнат да се занимават с нещо
почтено.“ Сигурен съм, че за 30 секунди, докато главният се качи,
рейнджърите ще са се привели във вид, ще са скрили пиенето и ще си
намерят работа — артилеристите сме много дисциплинирани елитни
войници. Така и става — моментално изникват кофи, парцали, четки.
Изпънал съм се като някой оберщурмфюрер. Командирът на поделението
влиза по коридора. Командвам „Мирно!“ и козирувам. Бойците замръзват,
изпъчени. „Свободно, Крумов. Ела да се поразходим навън.“ „Слуш’м,
гос’ин, полковник.“ Тоя пък откъде ми знае името? Какво ли съм оплескал?

63
„Крумов.“ „Ъз.“ „Другата седмица пристига министърът на отбраната за
инспекция. С него ще е половината Генерален щаб, плюс генерали от
Америка, Великобритания и Германия. Нали ще влизаме в НАТО — идват
да ни огледат. Разбрах, че си най-добрият на полосата?“ „Тъй вярно, гос’ин
полковник!“ „Ще минеш един път по нея и толкова. Освобождавам те от
всички наряди, считано от днес. Отивай да тренираш.“ „Разрешете да
доложа.“ „Кажи.“ „Това е все едно Лучано Павароти да тренира гласа си,
гос’ин полковник. Готов съм по всяко време.“ „Добре, Крумов, само гледай
да не ни изложиш пред началството. Свободен си.“ „Довиждане, гос’ин
полковник.“ „Я се разкарай.“ Виж ти, виж ти... мен да изберат... най-
големият изверг в поделението. Вярно, щъркелът още не е донесъл тоя, дето
ще ме бие на полосата, но... Сега може и да имам само една плочка (във
формата на разпънат чадър), но преди си бях плочкар. Ще мина
безпроблемно и бързо — изобщо не се притеснявам. За вечеря има
обичайната медуза в сос от вода на прах. Внезапно дежурният по кухненски
блок стоварва пред мен огромна печена на скара скумрия (краищата й
излизат през чинията от алпака, дори парче лимон са сложили) и картофена
салата. Останалите ме гледат потресени — не само ще ям нещо, което вече
не е било ядено, но си имам и сервитьор. „Пичове, аз... ъъъ... кой иска да си
куса?“ Рибата и салатата изчезват. Денят на изпитанието идва. Спокоен съм,
даже бях забравил. Новобранците са излъскали поделението, караулът
обикаля (а не пуши, разчекнат в беседката), навсякъде пъплят шапкари. За
всички на закуска има салам (не е развален), половин бучка масло (не е
гранясало), лютеница (не е мухлясала), бял хляб (пресен, сиреч не такъв,
дето се използва в рудодобива за къртене на скали) и кафе (???). Строяват ни
на плаца за нещо като проверка (не помня точно кое как беше), а после с
маршова стъпка тръгваме към полосата. Тя представлява две успоредни
линии от еднакви препятствия. Започва с ходене по дълга криволичеща
греда, която постепенно се издига до около два метра. Следва гладка дървена
стена за прескачане — към три метра висока. После ходиш в гуми, минаваш
на ръце по въздушна (или както там се казва) стълба и лазиш в тунел. Накрая
се търчи 20 метра в окоп и се стига до петте учебни гранати (само стомана
без заряд). С тях трябва да улучиш друг окоп (по-скоро землянка), който се
намира пред теб на още 20 метра и е почти незабележим от позицията ти. Не
е проблем — аз от дете, срещна ли камък, трябва или да го ритна, или да го
хвърля (нещо отвътре ми нарежда). Нашият лейтенант ме води при
шапкарите: „Редник Крумов се явява по служба.“ „Оборудвайте го.“
Закичват ме с пълно бойно, а един старшина ме води към двете полоси
(опитвам да си пална цигара, но тоя ми я избива от устата). Публиката е
огромна, разгъната по ширина — нашите военни и гостите, старите кучета,
после бомбетата. Чакам да стартирам, но следва команда „На гърди!“.

64
Премятам АК-47 отпред — явно искат да ми е по-сложно, но съм толкова
добър, че и на уши ще го закарам до края. НАТО-то нещо шумоли.
Старшината идва и ми казва, че така им се струвало безинтересно на за-
падняците. Пращали ми съперник. Ехеееее... тоя е баш като от
филмите — съблича се по черен потник, релефен, сиви очи, яка армейска
подстрижка. Прави някакви разгряващи карате чупки, а нашите бъдещи
кашици умират от смях. Гледа ме заплашително — прилича на Силвестър
Сталоун с къса коса, комуто съм изял кюфтето. Дават му
„Калашник“ — изобщо не ме бърка, че аз мъкна още сумка с четири
пълнителя, манерка, която ми напълниха с чакъл (докато не знаеха за
състезанието), противогаз, комплект за противоатомна защита, нож и други.
Стискаме си ръцете, а Рамбо ми вика: „Гудлъкмайфренд.“. Тоя сега
педерас’ли ми каза? Напсува ли ме...!? Тегля му една хубава майна, за всеки
случай. Ротите буквално врят: „Крумов, Крумов, Крумов...“, а тия от
Алианса се подхилкват високомерно. Стартираме — греда, стена, гуми,
стълба, тунел. Скачаме почти едновременно в окопа... Естествено, побеж-
давам с лекота — аз вкарвам пет гранати, той — три. В нашите сектори е,
все едно че сме спечелили Шампионската лига с гол в последната минута:
нечовешки ревове, пого, байраци, хвърчат шапки... Рамбо ми стиска ръката.
Тъкмо да си пална една цигара (всъщност генералски фас) и при мен идва
нашият взводен: „Крумов.“ „К’во искаш, вече нямам ракия.“ „Тия не ти
признават победата, щото американецът не познавал терена като теб. Ще
повторим с един от нашите.“ „Все ми е тая, ако искате и Майкъл Джордан
докарайте.“ Заставаме на старта с редник Тодоров. Тоя може да е по-пъргав
от мен, но е абсурдно да вкара пет пъти. Греда, стена, гуми, стълба, тунел,
окоп. Тъкмо да хвърля първата си граната и нещо така силно ме изтрещява
в каската, че падам на земята. Надигам глава от окопа, а едно желязо
профучава покрай ухото ми. Следващото се забива в рамото. Тоя глупак не
е разбрал, че трябва да цели окопа пред себе си и сега бомбардира моя.
Направо превъртам от бяс. Скачам и под обстрел стигам до него. Измъквам
го от траншеята и почвам да налагам с калашника като със сопа. Бия го.
Крещя. Старшината се затичва към нас, но се спъва в себе си и пада с краката
нагоре в землянката. Разделят ни. Този път цялата публика ликува и се смее
на видяното. Няма такъв смях — един си повърнал белия дроб и сега го
тъпче в устата си, друг си изгубил бъбрека и го търси из тревата, някои
буквално са легнали, шапкарите се държат за търбусите... Излагация...
Отново съм в карцера. Рамото и главата ме болят ужасно. Тоя път обаче
белята е сериозна — няма ядене, пиене, цигари, книги... дори обяд, нито пък
вечеря. Преди да заспя, си мисля, че българите сме 100% равностойни на
западняците, но... просто не можем да се разберем помежду си, за да
просперираме. От там, ми се струва, идват проблемите в нашата страна. На

65
другия ден моля старшината за цигара. Тоя дори не ми отговаря. По обед
пристига командирът на поделението. Изглежда и мирише на махмурлия:
„Крумов!“ „Ъз!“ „Освобождавам те.“ „Слуш’м... ъъъъъ... благодаря, гос’ин
полковник.“ „Вчера натовците така черпиха на работната вечеря... Абе, я се
махай.“
Днес е последният ми ден в казармата. Уволнение! Баш на тая сутрешна
проверка се развали магнетофонът и не можах да посрещна вдигането на
знамето като хората. Снощи обаче такова изпращане ми устроиха
артилеристите, че ще ми е лошо поне два месеца. Отивам при нашия
старшина да си издавам униформата, нося му една фруктиера, направена от
приятелка: „За какво ми е тая глупост? “ „За жената, ще я зарадвате,
господин старшина. Аз имам едни лични стари кубинки, дали може да ми ги
смените за нови?“ Готово — в казармата може да подмениш всяка твоя
счупена вещ за нова. Вече съм с цивилни дрехи — новите кубинки, хубав
камуфлажен панталон, суитчър на „Мейхем“ и коженото яке (някои си
мислят, че ще ставам военен, но какво да им обяснявам, че така примерно се
носи Кери Кинг). С другарите се разделяме — обещания да се видим,
разменяме адреси и телефони, прегръдки... Очите ми се наливат... толкова
преживявания, случки (особено по ученията), приятели... Нямаше значение
бедни, богати, умни, прости, етнос, образование — братя по оръжие, братя
по медуза. Излизам от КПП-то. На свобода съм, а тъй ми е тъпо... Облягам
се с ръце на оградата и наблюдавам до болка познатите ежедневни дейности.
Викам Ахмед, който от 15 минути имитира изхвърляне на кошче. Давам му
всичките си два лева и цигарите. Приема ги някак студено и заминава. Вече
съм чужд за тях, вече не съм от нашите... Вървя бавно към гарата, имам пари
колкото за билет...
След две седмици гуляи заминавам от село за София. Като ученик и
студент хранеше майка (пак съм бачкал, де), после държавата, сега е мой ред
да се грижа за себе си. Живея в квартирата на един приятел, после си
намирам своя. Чета всеки ден обявленията за работа от вестника. Гледай ти...
тая обява я има непрекъснато: „Бързо развиваща се международна компания
търси акаунт-селс-продуктов мениджър супервайзър за работа в динамичен
екип. Може без опит и без езици. Начална заплата 3000 лева.“ Това е само за
мен. Обличам си костюма от абитуриентската и с трамвая — на посочения
адрес. За интервюто не чакат много хора... всъщност съм сам. Вика ме един
нахакан младеж на средна възраст — изтупан, строен, усмихнат. Чете
автобиографията ми: „Приятел, назначен си. Честито!“ „Верно ли!?“ „Да.“
Разказва ми, че фирмата е пионер в дистрибуцията на революционно нов
продукт — подложки за дъвки. Същите са от композитен гумено-карбонов
материал на НАСА и са с големината на кибрит (произведени в немския град
Щтруделвурст на Везер, провинция Северен Рейн-Вестфалия-Мекленбург-

66
Предна и Задна Померания). Примерно доволен клиент носи гумена бира в
автосервиз. Майсторите вадят дъвките си и ги поставят на подложката със
100% незалепващо покритие. Ако все пак залепнат, работниците могат да ги
напръскат с един от двата спрея, които предлагаме — живачен и азбестов (и
двата са с ниско съдържание на уран). При условие че това не помогне,
фирмата има сключен договор с акумулаторния завод в Монтана, където
може да занесете подложката за отлепване на дъвката ви чрез съвсем
безвредна силноотровна киселина. „Ехааааа... господин изпълнителен
директор, ние сме били голяма работа!“ „Така е, Кольо. Виж, направо те
повишавам в мениджър корпоративни клиенти! Заплата 5000 лева.“ „А
стига, бе!!!“ „От днес си в борда на директорите и втори вицепрезидент.“
Знаех си, че животът ми ще бъде успешен, нали съм умен, интелигентен и
прозорлив доста над средното ниво. Изпитвам силно задоволство и
възхищение към личността си. „Кога започвам, шефе!?“ „Ако искаш, още
сега.“ „Много ясно! Какво трябва да правя?“ „Виждаш ли онези торби със
стока?“ „Да.“ „Взимай ги. Почвай да търсиш клиенти по пазарите. И смей да
не се върнеш, че съм ти записал данните от личната карта.“ В мократа вечер
се връщам към офиса. Нищо не продадох, но понесох бая презрение. Защо
хората не искат нашите продукти!? Та подложката е само 19,85, всеки спрей
по 17, 99, а ако закупиш два, третият пада на 14,99!? Почуквам на кабинета.
„Да.“ „Здравей, бос. Дори един продукт не продадох. Впрочем, нали щях да
съм мениджър?“ „Аве, ей, сельо смотан, какъв мениджър, бе!? Ще бачкаш,
каквото ти кажа, аз пари правя тука, грабвай стирката.“ С един удар го
прекатурвам през бюрото: „И да знаеш, господин изпълнителен директор,
лично пробвах подложката и дъвката ми залепна, та трябваше да използвам
по много от двата спрея, за да я върна в устата си.“ Така получих първия
едър шамар в живота си. На следващия ден започнах бачкане като общ
работник..

67
 ЧАСТ ВТОРА
РАЗКАЗИ И ДРУГИ
ДЕПУТАТЪТ

Аз съм депутатът Иван Иванов — избран за сефте. Първата ми година в

парламента премина изключително скучно — дебати, законопроекти, от
които нищо не разбирам, алинеи и други тъпотии. Не мисля някога да
взимам думата, мързи ме. Шефовете казват как да гласувам, а аз изпълнявам
по съвест. После се отраках — ще ме карат те да бачкам по три дни в сед-
мицата!? Само се регистрирам сутринта и после снова между кафето и
столовата. Към 11 изчезвам. Обаждам се на проститутка, след нея отивам в
кръчма. Вечер с жената посещаваме събития в посолствата — все някоя
държава има национален празник (ядене и пиене без пари). Събота и неделя
съм в командировка... у нас... в родния ми край — добри кинти плащат,
командировъчни, че и режийни, безплатна нафта...
Ние сме хубаво семейство — дъщеря ми учи в Лондон, а синът ми е
автокрадец в София. С брат ми захванахме една далавера. С помощта на
партийния лидер взехме един малък ВЕЦ на концесия. Естествено, спряхме
производството на електроенергия и уволнихме всички служители.
Прекарахме дебел кабел от близкото село и сега продаваме на държавата
тока от него като скъпа зелена енергия. Сладка работа — проверяващи няма.
Кандидатствахме по европроект за зарибяване. Разбира се, печелим
субсидии. Трябва да пуснем 100 000 рибки, ние пуснахме 6. Разликата в
джоба (20% от печалбата е за партията). Догодина ще кандидатстваме за
зажабяване. Язовирната стена леко се е напукала, ама не ми дреме — има си
институции, отговорността ще поеме някой друг.
Вчера гласувахме закона за здравето (симулираме, че сме
против) — повече пари за болниците (голяма глупост, но партията ме
успокои, че мангизите всъщност ще идат при наши хора), по-високи заплати
за докторите и сестрите (ама ще им вдигнем данъците), нова апаратура (ще
купим втора употреба или счупена — разликата знаете къде отива). Личните
лекари ще трябва да плащат нещо като здравна винетка — по 10 лева на
прегледан пациент. Клиничните пътеки се заличават, въвежда се клинична
поляна — кой, както свари. На това му се вика здравна реформа. Опозиция
и управляващи сме в едно — само се караме от време на време, за сеир пред
народа. Доволен съм, че допринасям за България.
Оффф... сина ми го хванали с крадена кола. Обаждам се на прокурора.
Казва ми, че нямало да има проблеми, щом съм депутат. В съда адвокатът
68
убеждава всички, че автомобилът случайно е срещнал моя син, запознал се
е с него и против волята му го принудил да седне зад волана. Обвинението
се съгласява, а собственикът на возилото е осъден две години условно за
склоняване към кражба и разпространение на МПС с цел грабеж. Делото
приключва — чудесно правосъдие.
Тая сутрин излизам от новия си имот. Ох... стягат ме гърдите... Падам на
улицата. Жената звъни на 112. Последвалите събития ми ги разказаха преди
малко. Та, тръгнала линейка, но по пътя спукала гума, а резервна нямало.
При първата дошла втора линейка — на нея пък й липсвал дефибрилатор (на
закъсалата бил закован за газовото), затова свалили гумата на втората с цел
да я монтират на първата. На джантата обаче имало секретен болт и било
невъзможно да го развият без подходящ инструмент. Тръгнала трета
линейка, носеща нужния ключ, но й свършил бензинът малко преди да
пристигне, та четвърта наляла от своя, защото й паднал акумулаторът.
Помощта пристига след три часа.
Сега лежа в реанимацията с инфаркт и инсулт. Парализиран съм от челото
надолу — мога да отговарям на въпроси, като мърдам скалпа си. Дори в
Правителствена болница не могат да ми помогнат. Не съжалявам за
нищо — добре си поживях, осигурих си децата (че и внуците), създадох им
връзки в мафията (ъъъ... партията де, ако не се разберат нещо за плячката,
ще преминат в друга партия), имам много парички... да топлят душата ми...
Народът е безинтересен човек. Народът е за балъците!

69
 МЪРТЪВ ЗАРАДИ СЕДЕМ ЛЕВА

Аз може да съм всякакъв, но не съм толкова прост — не ям меда с

кошерите. Недей да шофираш пил, ако ти се живее! Дори една бира или
малка ракия се отразяват на поведението (знам го от опит). Човек става по-
смел и безразсъден — съответно започва с глупостите на пътя.
Замисли се за себе си — не карай пил или дрогиран. Животът е един, защо
трябва да го пропускаш, какво ще правиш после? Белята става веднъж. Ами
ако умреш? Помисли поне за вашите — майка ти всеки ден ще иска да се
самоубие, баща ти ще стане алкохолик. А брат ти... сестра ти... ще разбиеш
живота им завинаги. Приятелите ще избягват да мислят за теб, за да не се
мъчат. Дори да не пукнеш, живее ли ти се като инвалид — задника да не
можеш да си обършеш?
Ами ако, пиян зад волана, утрепеш някой друг... нечий син, дъщеря. И да
ти е все тая за тях, в затвора за 50 лева от роднините знаеш ли какво ще ти
причини някой луд?
Ако не ти пука за всички гореизброени (включително за себе си), помисли
поне за бъдещите си деца — така убиваш и тях. Душите им няма да се
родят — колко тъпо (всъщност безкрайно тъпо).
Отиваш на кръчма, палиш лъснатата „Джета“ и минаваш да вземеш
приятелите си. Напивате се като дървесни глигани — всички сте за логопед.
Тръгвате си. Остави колата там, едно такси излиза средно 7 (седем) лева. Ще
си рискуваш ли живота за седем лева, ще спреш ли да съществуваш заради
седем лева? Другите пичове се подиграват, че не си мъж, щом не умееш да
караш пиян. Остави ги. Не загивай за малоумия. Мъртъв... щото ти се
досвидели седем лева за такси (даже по-малко — и твоята кола гори нафта).
Бог може да счете постъпката ти за самоубийство, а Той не тачи
самоубийците. Ще изпрати душата ти някъде по средата в нищото... и ти ще
станеш нищо!
Запознаваш се с момиче — допадате си. Разбирате се да отидете на клуб.
Взимаш я от тях с джетата и след малко влизате. Естествено, не може да си
викнеш някакъв сок — поръчай си една топла бира, тя да пие, каквото си
иска. Ще има да ближеш отвратителната течност цяла нощ (само не се оправ-
давай, че си болен, измисли друго). Щом си я поканил, значи я
харесваш — все ще изкараш няколко часа без алкохол, пък и ще съумееш да
се забавлявате. На сутринта си тръгвате. Качвате се в колата. Има два
варианта, но и при двата печелиш — или девойката ще те покани да се
сношите, или се прибираш сам, наливаш си една голяма ракия вкъщи и си
гледаш кефа в неделната утрин.
Момичета и момчета, жени и мъже, драги пенсионери, моля, не шофирайте

70
пили... не си заслужава заради седем лева да добиете смърт! Животът е като
цигарата — лесно се пали, още по-лесно се изгася.
С пожелание да стигнете до филтъра — ваш, Никола Крумов!

71
 ПАРАОЛИМПИЙСКИ ШАМПИОН

Ружди Ружди донесе златен медал на България от Параолимпийските игри

в Рио. Нашенецът спечели първо място в дисциплината тласкане на гюле с
нов световен рекорд 12.33 метра.
На 17 години Ружди катастрофира тежко, в резултат на което чупи
гръбначен прешлен и се парализира. Какво ли му е било на момчето... хич
не ми се мисли. Случайно открит от треньорите Даниела Тодорова и
Радослав Тодоров, Ружди започва да се занимава с мятане на диск, хвърляне
на копие и тласкане на гюле. Със собствени средства и подръчни материали
му е изработена специална количка за състезанията. Атлетът тренира на
селската поляна, защото в България няма зала с изградена платформа за
закрепването на въпросната количка. Дъжд вали, сняг вее... нашият — на
поляната. Със счупен гръбнак олимпиецът вдига над 200 килограма от
лежанка!? Знаем какви са повечето ни здрави спортисти и шефове на
федерации — пиянки, алкохолици, седнали на щедрата държавна софра,
ходещи по богати екскурзии, петзвездни хотели и курви. Ружди предпочел
да бачка.
Желая му още много спортни и лични успехи, както и да си намери една
хубава и свястна жена. Да живее Ружди — олимпийският шампион!
Като се замисля, аз, дето съм почти 100 килограма и 1.85 висок, едва ли ще
хвърля гюлето и на 10 метра (при това със засилка).

72
 ХИТРИНО
(В памет на жертвите от влаковата катастрофа в село Хитрино)

Съжалявам за жертвите в Хитрино — мир на душите им! Спиш си, гръмва

цистерна, край. От позицията на никой искам да ви споделя някои неща
(макар и банални):
– Нека да радваме близките си, въпреки че ни мързи.
– Да си здрав и нещастен, е неприемливо.
– Скуката е Сатана.
– Ако не обичате половинката си, я/го зарежете. Така е по-добре — на тая
планета няма време за лицемерие. Ако я обичате, се грижете за нея/него.
– С всяка прочетена книга живеем по още един живот.
– Ако ви поканят на купон, но не ви се ходи... отидете.
– Алкохолът и цигарите съкращават с малко живота... наркотиците го
прекъсват.
– Когато погледнем тревата откъм корените, пари няма да ни
трябват — доставяйте си удоволствия.
– Само изхарчените пари са твои.
– Смъртта е по-дълга от живота — не се занимавайте с глупости.
– Обичайте децата си... и чуждите.
– Нека помагаме на болните и бедните.
– Бог е само творец и създател, Той не е персонална бавачка.
– Смелите побеждават рядко, страхливите — никога.
– Винаги има какво да се направи.

73
 ЧЕСТИТ ДЕН НА НАРОДНИТЕ БУДИТЕЛИ

По същество будител означава човек, прекъсващ нечий сън, дрямка,

ленивост, нехайство. Всеки от нас може да бъде будител, като даде
произволна книга на свой приятел с увяхнал мозък или го накара да пее
български песни.
Съвременният будител разобличава недостатъците на скапаната ни
държава, но посочва величието на родината ни. Държавата е дефектна, а
родината — достойна. Държавата краде от хората... и хората крадат от
държавата. Родината е чувство — не можеш да я изядеш и изпиеш.
Свалям шапка на всички учители, съхраняващи културното съзнание на
нас, българите. Учителите са най-важни — ненапразно в Япония само те
могат да псуват на майка пред императора.

74
 НАБОРНА ВОЕННА СЛУЖБА

Задължителната казарма е тъпотия. Аз съм ходил, но винаги съм бил

против нея. Там не се научава нищо — само пиянство, кражби, злополуки и
простотии. Който иска, може да стане професионален войник. Мисля, че е
по-правилно всеки, завършил училище, да влезе за един месец в
поделението, където да бъде обучен на елементарни техники по самоот-
брана, гасене на пожари, първа помощ на пострадали, стрелба с пистолет,
реагиране при аварии, земетресения, пътни инциденти и наводнения. Ама
без тъпанарско делене и дискриминация — всички вътре. Защо някой да
бъде ограничаван от образование!? Мъже, жени, слепи, глухи, инвалиди
(или оня имал един орех, другият пет — айде, няма да ходят)... на всекиго
ще са полезни тези знания, макар и да не го осъзнава.
1. Самоотбрана. Може да си дебел, хилав, нисък или просто да не си роден
за бокс. Поне могат да те научат как да избягваш удари. Повечето
нападатели посягат с цялата си тежест с дясната ръка и кроше. Ако се
дръпнеш или съвсем леко му бутнеш ръката встрани, е почти сигурно, че ще
загуби равновесие и ще падне на земята — вкарваш му два шута в муцуната.
Нинджа няма да станеш, но с малко упражнения ще имаш шанс за реакция.
2. Да те научат да боравиш с няколкото вида пожарогасители, не е вредно.
Пожарната безопасност също е важна (примерно защо не трябва да
заваряваме пълния резервоар на колата си в плевня).
3. Първата помощ е решаваща — дори по случайност може да спасиш
човешки живот (малко хора знаят, че техниката за дишане уста в нос е по-
ефективна, защото в устата може да има чужди тела или повръщано).
4. Стрелба с пистолет. Сигурно на 99% от вас няма да се случи да стрелят,
но знае ли човек... Нужно е да се схване само основното — откат, принцип
на работа, прицелване, проверка и зареждане на пълнителя. Без практика
обаче не става (като оня, дето по невнимание си застрелял шест пъти
ходилото).
5. Съвсем пък няма да ви се наложи да ходите по греда над яма или да
прескачате триметрова стена. Но... Умението и компетентността не пречат
(може поне акъл да дадете в опасна ситуация).
Един месец свирепи тренировки — всяка събота и неделя ви пускат по
кръчмите в красивите униформи. Като се приберете понеделник сутрин в
поделението, научавате още един урок — едно е да си махмурлия в училище
(дремейки на чина), друго е да си махмурлия на работа. Ще изучите няколко
песни и химна, ще има да разказвате забавни истории... но най-важното — в
бъдеще няма да умрете от някоя глупост. В последния ден на курса (както си
е ред при нещо завършено) опъвате масите на плаца — банкет до зори,

75
осигурен от държавата (няма само политиците да пият безплатно).
При моята казарма имаше само едно велико нещо — вдигането и свалянето
на знамето на фона на химна. Батареите, строени изрядно, като огромни
правоъгълни четки за пети. Излиза тлъстият дежурен по поделение. Застава
изпъчен пред микрофона и мощно се провиква: „Здравейте, господа бойци!“
(супер надъхващо), а ние отвръщаме със стегнат рев: „Здраве желаем, гос’ин
полковник!“ Ние сме бойци — много яко. Винаги настръхвах...

76
 САМОУБИЕЦЪТ ОТ 7-МИ А КЛАС

Аз съм Дончо, на 14 години и искам да се самоубия. Живея с татко в София,

а майка си не познавам. Уча в седми клас на най-тъпото българско училище.
За възрастта си съм дребен, с щръкнали уши и лице на премазан плъх.
Животът ми е скучен и безсмислен — няма дори едно нещо, на което да се
порадвам. Мисля, че съм най-безинтересният човек на планетата. Нямам
хоби и приятели. Понякога искам да кажа нещо готино като другите
момчета, но знам, че няма да ми се получи. В даскалото само си мълча,
гледайки да не се мяркам много пред пеканяците, защото съм лесна плячка
за простите им шеги — често ми храчат в торбичката, слагат кошчето на
главата ми, блъскат ме върху някого от големите, карат ме да ям от гъбата
за дъската... Правят го, за да впечатлят момичетата, които се смеят толкова
искрено на нещастието ми. Нямам хубави дрехи, а само такива втора
употреба. Телефонът ми е стар Алкател, залепен с тиксо — ваучерът ми
никога не свършва, защото няма на кого да се обадя. Баща ми изобщо не се
вълнува от мен — оставя ми до закачалката 2-3 лева всеки ден и толкова. Не
знам какъв съм. Зная само, че съм неудачник и боклук. Така ми се иска някое
момиче да ме заговори, да ме попита нещо, каквото и да е. Но... това е
невъзможно, не биха го направили дори и най-дебелите. Самотата е като
рака — повечето пъти не те убива, но те изяжда отвътре. Отчаянието е друго
нещо. То само тихо дълбае мозъка ти подобно на топъл чай, излят в леден
къс. Бих извикал: „Оставете ме да умра!“, но и без друго никой не ме спира.
Да се самоубиеш, не е решение, което се взема веднага. По-скоро решаваш
да живееш още един ден. Изпитвам удоволствие да си представям как ще
приключа. Фантазирам как скачам от блока, как ме премазва тролей и много
други. Завладяващо е да мечтая за смъртта с нейната блага загриженост. И
за други неща съм мечтал, примерно отнякъде се появява мой по-голям
братовчед, кара ме на училище с БМВ-то си, ходим на мач с приятелите му
и пием бира пред училище. Измислил съм му даже име — казва се Боян и е
крадец на коли. Целият е в татуировки, с гола глава и чука всички готини
пички. Момчетата в училище ще ме гледат с уважение, а момичетата ще
пърхат около мен, молейки се да разгледат новия ми смартфон, стоящ в
якето „Найк“. Какъв съм смешник само, мечтаейки за нещо толкова
неосъществимо. Реална беше само нежната смърт, която парадоксално ме
изпълваше с надежда и леко чувство за щастие. Не вярвам в Бог, искам само
да се махна оттук.
Нарочих си един ден за след две седмици, но сякаш е твърде далеч и ми
стана кухо. Не че съм гузен от самоубийството — просто нямам търпение да
се вмъкна в нищото. Нарязах листчета с числата от едно до 14. Сгънах ги.

77
Изтеглих 10. Мамка му — щях да пукна чак след десет дни. Още не бях
решил как, но изпитах силен приток на енергия. Мислех да се хвърля под
автобус, но не... там не е сто процента сигурно. Да си прережа вените — ще
боли, пък и не искам да цапам. Ще пия хапчета, не, не, може да ги повърна.
Колко е красиво да мечтаеш... Все пак отдавна предчувствах, че искам да ме
блъсне влак. Просто скачам в черната дупка за частица от секундата — това
ми трябва. Сигурно си мислите, че такива като мен няма, но така ви е по-
лесно на всички.
Днес е понеделник. Остават седем дни. Стоя някак весел в часа по
информатика. Учителката и готините момчета (аз съм от балъците) са се
скупчили около компа на най-красивото момиче — Виргиния. Опитват се да
решат някакъв проблем. Вече не ми пука, така че бутам единия, дърпам
клавиатурата, виждам къде е белята и я отстранявам. После си сядам обратно
пред изумените погледи на останалите. Забравих да кажа, че разбирам от
компютри и не защото са ми интересни — просто за мен е някак естествено
да знам какво се случва в тях. След часовете една съученичка ме моли да
погледна лаптопа й. Докато се чудя какво става, майка й ме набутва в колата
и право у тях. Преинсталирам Уиндоуса, свалям нужните програми... готово.
Оставам за вечеря. Сядаме на масата, а аз усещам как ми миришат чорапите.
Все ми е тая. Пилето е много вкусно, а бащата на момичето разправя
идиотски истории за свой колега тъпанар. Всички се смеем. Чувствам се
странно сред тези хора. За тях щастието е ежедневна баналност. Забавният
баща ме кара у нас. Дава ми десет лева „да се почерпя“ и заминава. Усмихвам
се — щях да стигна до релсите с такси. Така за няколко дни оправих 3-4
компа. Хора от класа почнаха да ме заговарят. Може би се почувствах
някому нужен, но знаех, че това е непотребна илюзия. Вечер мисля само за
едно...
Неусетно най-великият ден в скапания ми живот дойде. Бях спал лошо.
Изкъпах се, измих си старателно зъбите и си изрязах ноктите. Извиках такси
по стария телефон. Шофьорът си бърбореше нещо, но не го слушах. Бях
празен. Безсмислието на нищото ме дърпаше към себе си. Платих и слязох.
Повървях около километър до пустите линии. Седнах зад един храст — не
исках да ме виждат. Запалих първата си цигара, глупаво е човек да умре, без
дори да е пушил... Нещо чаткаше в далечината. Знаех какво е. Разплаках се.
Откакто се помня, винаги съм бил нещастен. Постоянно имаше една
невидима черна топка в гърдите ми, хранена от униженията и безразличието
на другите. Исках дори само на един човек да му пука. Исках просто някой
да ме обича или поне да мисли за мен. Свободата ми пристигаше с тракане.
Черно. Не — по-скоро безцветно и пусто. Тишина... не бих казал... безумно
тихо е, но има силен шум... божествено нищо — все едно съм във времето,
преди да бъда заченат... вакуум във вакуума... нищо в нищото... реална

78
безкрайност... пространство без време и време без пространство...
Защо по дяволите мисля... пауза... пак мисля — така ли е тук(!?)... пауза...
лепкав мирис на пъпеш... О, неееее... пауууза... крещя на ум в истерична
агония — жив съм... Защооо??
Един ден просто се събудих в болницата. Никога няма да мога да опиша
бездънното огорчение, което изпитах. Бил съм в кома около 16 месеца.
Единият ми крак липсваше от глезена надолу. Бях претърпял и мозъчна
операция. Смайващото бе, че никой не ме гледаше със съжаление или укор.
Някои сестри ме тупаха по рамото, лекарите ми викаха герой, а в очите на
баща ми сякаш имаше гордост. Идваха и съученици — повечето за
компютърни съвети, но сякаш бяха искрени в доброто си отношение. Какво
се беше случило, защо до мен нямаше някой психолог, който консултира
самоубийци? Питах непрекъснато, но всички казваха само — спасил съм чо-
век. Как е възможно!?
Реших, че поне засега няма да се убивам. Учех се да ходя с протеза,
поправях компове и таблети. Целунах момиче, после и друго... Вече не се
чувствах като най-големия смотаняк.
Веднъж пред блока оправях лаптопа на един комшия. Знаех, че ме
използват, но все е нещо. След това си взех чантата и закуцуках към входа.
Внезапно на пътя ми се изпречи непознат. Бих го описал като човек, който
не искаш да ти е враг. Гледаше ме зловещо, но и някак любопитно. „Знаеш
ли кой съм?“ Разбрах... После каза: „Не исках да влизам в затвора“. Спомних
си всичко — той беше излязъл на линията да се самоубие преди мен, а аз в
пристъп на лудост го бях изблъскал от релсите. Локомотивът ме закачил
леко, но все пак имах тежки рани. Бандитът ме беше натоварил на колата си
и в Пирогов. Отново проговори: „Дончо, всичко ще се оправи. Сега съм
отпуска, но скоро излизам от пандиза, ти само се дръж“. С едно изречение
той ми доказа, че всичко е възможно, че винаги ще има надежда... че
самоубийството само влошава положението... че до последния миг не се знае
какво ще ти се случи на тази малка планета. Той се казва Боян...

79
 ЧАСТ ТРЕТА
ДЕТСКИ ПРИКАЗКИ

ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ЖИРАФЧЕТО ПЕТКО

На жирафчето Петко му се развалил бойлерът, а много искало да се изкъпе,

защото се изцапало с консерва скумрия. Майка му и баща му били на работа,
тъй че то тръгнало при приятелчето си бухалчето Станчо, за да ползва
неговата баня. По пътя срещнало учителката си по български език и литера-
тура лисицата госпожа Димитрова. Тя го завела да се почерпят с боза в
месарницата на свинята Мирослав. Там срещнали учителката по руски
хиената Наташа Дизелова Помпа. После двете го изпратили на парахода за
Кюстендил.
Жирафчето Петко най-сетне почукало на дупката на бухалчето
Станчо — това е вид бухал, който лети само под земята или под язовир.
Съучениците се зарадвали на срещата си, но после се скарали, защото,
докато се къпало, жирафчето си измило зъбите с четката за зъби на
бухалчето. Двамата другари тръгнали сърдити да гледат волейболния мач
между „Черноморец“ (Кюстендил) и „Пирин“ (Бургас).
В метрото ги видял гарванът Боян (по прякор Кучето) и попитал защо са
така намусени. Другарчетата обяснили. Кучето се почесал по воденичката и
мъдро рекъл: „Вижте, деца — понякога приятелите правят грешки, но по-
важно е доверието между тях!“. Момчетата радостно се прегърнали и всички
заедно изиграли по една ръченица (гарванът се раздавал най-много).
След мача жирафчето Петко се прибрало вкъщи, а там майка му Катя
Георгиева крещяла на татко му Симеон Георгиев за непоправения бойлер.
Бащата бил художник на тоалетна хартия и не разбирал от техника, но
обещал да се обади на познатия си заек Атанас, който бил КИП-аджия в
завода за кашкавал и тежки метали (разбира се, после забравил). Малкият
Петко обяснил на родителите си, че е глупаво да се сърдят за несъществени
неща, а те се целунали щастливи.
След девет месеца щъркелът Велислав донесъл втори син в
семейството — майката кръстила рожбата си Тотнъм, защото бащата бил от
Арсенал.
Край.

80
 ПРИЯТЕЛСТВО

В квартал „Тостера“ живеели съселчето Божидар и борсучето Красимир.

Те били съученици и всеки ден ходели заедно до Основното училище
„Костенурките нинджа“. Децата винаги се оглеждали на пешеходните
пътеки, но веднъж бизонът Велко (по прякор „Боцмана“) карал пиян и за
малко да ги смачка. Момчетата се оплакали на бащите си и съселът Елен
Людмилов подал жалба при дежурния в полицията, маймуната Кръстю
Попов (по прякор „Лехусата“). Така и виновникът не бил издирен, въпреки
че децата били записали регистрационния номер на колата му (по-късно се
оказало, че бизонът и маймуната са братовчеди). „Боцмана“ обаче
продължавал с престъпленията си — набил къртицата Светльо, откраднал
ръкавиците на змията Кънчо, изял суджуците на катерицата Теменужка,
нанесъл се незаконно в гнездото на вълчицата Елица, а чрез телефонна
измама присвоил пенсията на пчелата Цветелина. Никой от гражданите на
гората не искал да се противопостави на бизона, защото той бил близък с
кмета, рапана Момчил Стефанов, а не бива да си в лоши отношения точно с
него. Един път Божо, Краси и бройлерът Живко хапвали пилешки крилца в
училищния стол, когато синът на Велко, бизончето Юлиан (по прякор
„Гущера“, инак зодия Риби) изтървало тортата си на пода, подхлъзнало се, а
на главата му паднала друга торта. Всички много се смяли, защото Юли
отдавна ги тормозел. Все пак нашите момчета станали и му помогнали да се
измие. Юлиан разказал на татко си за доброто дело на своите нови приятели
и оттогава бизонът станал добър човек, а няколко дни по-късно и лекар.
Всички заживели в щастие и разбирателство. Кметът бил сменен от мъдрия
таралеж Вълчо. Маймуната вече си вършел работата. Съселчето Божидар
спечелило „Гората търси талант“ в дует с жабата Сийка. Змията Кънчо
станал известен китарист, а вълчицата Елица почнала учител-мъченица в
целодневна детска градина „Лютеница“.
Край.

81
 ЧАСТ ЧЕТВЪРТА
ИСТОРИИ ПРЕВЕДЕНИ НА СЕВЕРОЗАПАДЕН
БЪЛГАРСКИ ЕЗИК

ЗАРАДИ ДВЕ НЕИЗМИТИ ЧИНИИ

Таа заран муаме пръжени порезаници. Тръгайки за работъ, юбимата дуднье

да измиъ двете чинии. Илим са — тава не а мъжкъ работъ. Представаш ли
си лъвицатъ от прайда да иде при лъвъ и а му рече: „Еу, шашкънин, отвадай
да миъш чиниите на баратъ.“ Тоа ка ли че я погледне!? Мъжът има
охранителни функции, онодащи задачи, а също и да носи дом по-едри
умрели животни. На излазанье Нора буторнясва са се сила вратникъ.
Едосана е. Мен мъ неа ного стра от ньеги, но къ ли че мъ седеросъ таа палиъ:
– Че ми подреди (сиреч скута) чейлите.
– Че ми закупи глупочави дреи, къде приичам с тех на баласурник.
– Че говори по време на спортъ.
– Че ми показва фотки на тъпата природъ.
– Че мъ лиши от лупанье.
– Шъ каже на приятелките си, че ми е миничък, но мъ обичъ куто човек
(после они че разкажът на моите приятеле).
– Че мъ дразни на тема футбол — она а от трите влъчи отбора.
– Че ми гнете от салатата (кисалото зейе).
– Уж случайно че ми носи несгоден ели смръдел пепелник.
– Че ме накара да й земъ минерална водъ от магазиня, за а мъ злепостави
пред продавачките.
– Нарочно шъ оди сал по гъзорезки, но ша твърди, че й а дошло (за седми
път тоа месец).
– Че мъ предаде на комшиите, че язе написах с големи букви „***“ в
асансьоръ, а не бабъ Ганка (в което съм уверил сички).
– Че мъ накаръ да гледам най-малоумниъ спорт — рипанье у въздуа в снег
с дъски на ногите.
– Че мъ заведе на место, къде не мом да одим по анцуг.
– Че са оноди с тоа неуметник Уентуърт Милър.
Човек требъ да има смелос у животъ — нема а измиъ клесните чинии, па
к’во ще а стаъ. Обедвам на ратиа, играем си с мачкатъ Ивелинъ (я съм
дживгарче, она е мачка), връша си моите работи, глеъм снукър. Стьвня са.
Кючалкътъ преврътъ... Изведнаж кожатъ по космите ми са накострежвъ,
ладнъ пот са стича към гъзарете ми и образува кристали (все ено съм седнал
връз ледени кубчета). С лъвски скок съм на мифкътъ. Гъба, веро, действам.
82
Нора мъ гледа подозрително: „Койо, знааш ли, чиниите са миът и от двете
страни!?“ Каква глупост само. Защо!? Сакче, куто бръшем троите от масата,
гя минаваме и отдоле! Изпълнявам, но сал що я го сакам. Никола е цара у
таа къщъ. Постепенно ледоходът в очите й са стопева (сигурен съм, че от
студенатъ кръф вените на тава мумиче са заскрежени). Готви набръзо, а язе
права ена от най-мъчните салати — краставици. Седаме а са черпим пред
талавизоръ. Юбиматъ проговара баш на спортъ...

83
 ПРИАТЕЛКЪТЪ МИ СА УЧИ ДА ШОФИРА

Юбимата изкаръ книжкъ, тъкмо коги са вземааме. Такова карънье не бех

виждал — лазда тава свидетелство е било издадено од инструктор, членуващ
в съюзъ на слепите и глуите. Купииме фтора колъ, че Нора а не прилазъ къде
мойтъ. Форд Сиера хечбек, ено и шес бензин, 85-та годин. Страшен
ръняк — изгнила отсекъде, заабен салон, да дадеш на задна, треба а вкючиш
парното. Гумите — папуци, моторъ клопа куто ньиел влък у бадънь,
форсиръш ли го, се отвара багажникъ. Да завиъш налево, пръво треба да
навиъш волана половин оборот у десно, сакаш ли а поемеш
надесно — пускаш задължително чистачките, инак неще. Единиъ фар свети
внътре къде купето, другиъ фръга у Космосъ.
Мойтъ Нора са флюби в пръвата си колъ. Била страотна: чръвена (всъшнос
ръждъва), спортна (що е очекутена), вонещъ нъ гориво (предниъ сопственик
са е пробал да я изгори). С бъдещата ми невестъ и таралежь Тихомир седаме
унътре за пръво кръгче (тапицериътъ смръди на умрели койоте). Деба, неще
а запали — утваам да видим поди капака. Ам, тоа кумулатур е од кръщенето
нъ бабъ ми... накаарам му го. Имъм един резервен у мъгъзътъ. Турам
го — стойкатъ му а прекината, но с ена дъскъ и манко тел некак го заглавям
на положение. Фтори опит — стартеръ виъ връло куто кръно магаре,
раждащо носорогче. Коляновиъ вал превръта, а отзад излаза гъст
чернобилски дим. Потегламе сакче сме разгромана бетонопробивнъ
машинъ.
Праи ми фпечатление, че коги пуща магнета ели отвара пенджура, Нора
натискъ съединитела. Така я били учили — винаги съединител. Откривам,
че у жабката са свили гнездо стадо гарване, а некъде отзад лагерувът лисици.
Радиото фаща сал чалга станции, но нищо — па са забавлеваме.
Леко ускорение — викам на Норката а изпроба спирачките. Натискъ педая
сас все силъ до доле. Браво, при скорос от 40 км/ч спирачниа път е полвин
километър. Тръгаме по черно, та а не утрепем некой. Фтумобилът грома
ужасно: губим задна лева врата, птиците отлитът, ечицата инги са изюпват,
лисиците са кутат поди задните седалки. През запалката потича антифриз, а
предниъ амортисьор пъква мегу чистачките (кои работат сал при дръпната
ръчнъ). Стигаме барата. Колатъ куртурлисва сас тътена на манка водородна
бонба. Зел съм рикия, два големи селски домата и сол. Тримата пием и си
прикааме (Тишката гньете диви круши... тоа омраз). Лъжа юбимата, че в
ония дръвета съм намерил ного интереснъ костенуркя. Она доажда
заинтригувана, а знаа, че нема никвъ костенуркя — връшъ си съвесно
мъжката рабутъ. Мръкиня са. Таа барака изопщо неще а запали. Наклаждам
огин и убивам ена умрела риба. Слачам седалките и ги стуръм на топло.

84
Вечераме. Кво му треба на човек — девокя, с коя са обичате, един шашув
приател, рикия, цигари. Говорим до късно (Тишо са е насисал куто сфиня у
ляпавица и го метъм в жабката при пиленцата, за а не напиня нъ пиянъ главъ
да дири юбоф, па и да не го изеде некой звер ели медунь, до къ са съпикяса
сиромаа). С Нора тръсим костенуркътъ за последно. Заспиваме пред
огнището, завити с ено мулясало одяло. На сутринтъ Сиерата па неще а
мъцне. Юбимата предполага, че воднатъ понпа не подавъ искръ в
накладките. Че бутам до село — дако... има манко навално по пъкя. Съга
разбиръм що Форд пръви са инсталирале отопление на задниъ
пенджур — през зиматъ а не им мръзнът ръките на тиъ, къде бутът.
Нора стана отличен шофьор — тежък десен крак, добре разпънат среден
пръст, използване на богат залеж от свирепи клетви и пцувни...

85
 РАЗГОВОР С ЮБИМАТЪ ОТ ФЧЕРЪ

– Нороу, яла вам. Не повним за кой си съга на Европейското по футбол у

Францеа?
– За Словениъ.
– К’ва Словениъ, ма — они не играат.
– Напротиф — онден биа.
– Я оди са оцефериш. Словениъ не съ класираа вопще.
– Възможно а, но биа.
– Кого?
– Не мъ интересувъ.
– Ааааа... буалчето ми юспесто. Сакаш а речеш Словакиъ.
– Я съм за Словениъ.
– Ба, тизе шашува ли си, ма? Словениъ играа на Европейското у Белгиъ и
Оландиъ. Тукъ е ги нема.
– Тогивъ че викам за тех на Европейското у Белгиъ и Оландиъ.
– Па, оно свръши!?
– И?
– К’во „и“? Тава пръвенство прикючи две иляднатъ годинъ — резултатите
са ясни.
– Мен мъ не бръка — продължавам а ги подкрепам.
– Нъ Европейско, къде е завръшило?
– Да.
– Ей, къ мъ едосваш! Малиииии... габардисах... Гледъй тукъ у нетъ,
глуарник таков — Словакиъ играа с Уелс и Русиа.
– А после със Словениъ?
– К’ва Словениъ, ма оууу... що са дзепаш... Словакиъ... Словакиъ... киъ...
киъ!
– Бегай — нема а ми казваш от кои ора съм язе.
– За Словакиъ си — разбери.
– Я ми са не стръви, бе лумпал!
– Еж, па таа! Дако... кам да видиш тоа клефук със сбръканътъ прическъ?
Он игра ли?
– Да.
– Верно а. Каа съ Марек Хамшик, деа дръгела и а от Словакиъ.
– Нъ мен ми прилича на словенец.
– Мхм... на словенец ти приичал... деййй... щъ скинъ къкто гладен циганин
домашнъ баницъ!
– Койо, скуталъ съм ена бутилкъ жин у ладилникъ. Сакаш да гя изпием на
терасатъ и после а са осуунем мегу чаршафете?

86
– Ооооо... да... ного ясно!
– Според теб кък са представа отборъ на Словениъ на тава Европейско?
– ……. Ъмммм тоо бе, убаво играат мончетътъ.

87
 ЕПИЛОГ

МАЛКА КАМЕННА ТОПКА

Що е съзнание и има ли то почва у нас? Няма кой да отговори, по простата

причина че никой не знае. Да не би да е електричество в мозъка? Може би
седи в нервните клетки или е някаква невидима аура? То умира ли заедно с
тъпите ни гладни тела? Господ ли го праща в нашите кратуни? Самичко ли
възниква, ей тъй, от нищото? Кога идва — докато сме в корема на майка си
или после, по някое време? Преди да се роди човек, съзнанието му просто го
е нямало — абсолютното нищо (единственото възможно нищо). В природата
нищото не съществува. Явно духът се образува постепенно под влиянието
на генетичните суровини и заобикалящата среда. Ясно, че е някакъв вид
енергия, но енергията не може да се създава или пък унищожава (сиреч,
количеството енергия в тая Вселена остава едно и също завинаги). Бог ли
дава няколко киловатчаса в началото, или родителите? Като пукнеш, енер-
гията (съзнанието) няма как да се изпари. Тя си остава и със сигурност не
умира. Може би се превръща в друг вид енергия, може би се връща като
ресто при Бог или се преобразува в някакво висше същество, за което нямаме
идея. Изобщо, за какво ли имаме представа... та ние не знаем дори какво е
гравитация — имало там някакви гравитони, но никой не ги е чувал или
виждал. Не знаем дори защо нещата имат маса, защо някои атоми са с по-
голяма такава и как се е случило това (маса и тежест са различни величини,
масата на атомите е постоянна, а тежестта се определя от гравитационното
привличане — примерно една коза ще тежи различно на Земята и на Луната,
но си остава с еднаква маса). Никак не вдяваме как да обединим теорията за
гравитацията (големите неща) и квантовата механика (физиката на атомно
ниво). Ето Струнната теория — съществували 11 измерения и безброй
вселени, обединени в една мултивселена. Атомите били вълни, а Големият
взрив станал, щото две вселени взели, че се допрели. В някои от вселените
живеели наши копия, но битието им било различно (парадоксалното е, че
щом вселените са безброй, все някъде си живеем точно както и тук).
Възможно е да съществуват други вселени, обаче те изобщо няма да
приличат на нашата. В тях четирите природни сили (гравитационна,
електромагнитна, силно ядрено взаимодействие, слабо ядрено
взаимодействие) ще са с различна величина и дори нищожно отклонение в
едната би довело до коренни различия от нашия Космос — липса на материя,
липса на антиматерия... съвсем вероятно е в момента да имам такава вселена
под джапанката или в таратора. Да не би пък там да отиват душите — да
88
оставят енергията си тук, а оттатък да си гледат кефа с всички останали
съзнания при съвсем различни закони на физиката (сиреч, енергията вече
няма да трябва на съзнанието). Странно, но не и невъзможно. Нищо няма,
няма и да има. Дори космическият вакуум е наблъскан с частици (някои си
нямат даже маса — Хигс бозон, неутрино...), т. е. празното е пълно. Атомите
също съдържат предимно свободно пространство (разстоянията от ядрото до
електроните са огромни). Ако съберем материята (протони, неутрони, елек-
трони) от всички атоми във Вселената, то тя ще се побере в един обикновен
люлински блок. Както всичко друго, човешкото тяло е изградено основно от
празно пространство. Направо е унизително, че мога да напазарувам
съставките за това тяло на цена от под 5 лева — вода, въздух, малко варовик,
желязо, фосфор и сяра.
Май всички тайни се крият в гравитацията. Представете си ключ на
пода — можете съвсем лесно да го повдигнете с магнит от хладилника. Това
всъщност е изключително смущаващо — как така магнетизмът на някакво
смотано магнитче преодолява привличането от всички атоми на Земята,
всички атоми от ядрото, планините, океаните... които дърпат ключа надолу!?
Защо гравитационната сила е толкова слаба? Да не би част от нея да се
изсмуква в други измерения? Гравитацията определя и хода на времето — то
се забавя, колкото тя бива по-могъща. Съответно живущите на морското
ниво ще остаряват с няколко наносекунди по-бавно от тези, битуващи
нависоко. Американски учени хора мислят, че гравитацията е просто
стремеж на природата към по-дълъг живот. Затова всичко се стреми да пада.

***

И все пак нищото е нещо! Примерно вземаш стария будилник на баба си,
навиваш го и го слагаш в трилитров буркан. Да си представим, че имаш
вакуум машина и изтегляш въздуха. След малко гледаш, че камбанките на
часовника трептят, но звук няма! Защо? Защото звуковите вълни няма в
какво да се движат. Сега насочваш фенерче през буркана — за светлината
няма проблеми да премине през „нищото“. Защо и със съзнанието да не е
така!? Космосът е едно много тихо, но понякога светло място. Практически
дори по биологичен път човек не може да умре. Всичко зависи от гледната
точка. Да речем, че извънземен си пасе прасетата в системата Алфа
Кентавър, отдалечена на около 4 светлинни години от нас, и ни зяпа през
свръхмодерния си овчарски телескоп. Даден обитател на Земята е починал,
но за инопланетния наблюдател човекът ще си е съвсем жив и здрав още 4
години. Извънземният ще го гледа как си реже сланина или как жена му се
кара да не пуши в банята. Дали си жив, не зависи от теб, а само и единствено
от наблюдателя. Същото е, ако скочиш в черна дупка. За кибика ще „падаш“

89
вечно към хоризонта на събитията, сиреч ще си съвсем добре вовеки,
летейки в безкрайност, наречена сингулярност (за наблюдателя винаги ще
се движиш към ръба на черната дупка, но никога не ще минеш през него).
Все пак човек (или извънземно) умира, но съзнанието му няма как да се
изпари, защото е енергия. Тази сила някак се внедрява в нас (от кого, не
знам) и се развива с годините. Явно не се прави по калъп, защото духовно
еднакви хора няма. В тая Вселена царува случайността, сиреч ентропията
(хаосът) — природата е неопределена, природата се самоорганизира чрез
еволюцията (примерно морфогенезата — чрез съвсем нищожни молекули се
фиксира дали ембрионалната клетка ще стане бъбрек или око). Съзнанието
от разбъркването на гените ли идва? Все пак характерът малко или много
прилича на този на родителите ни. Непрекъснато откриваме нови
частици — има ли такава, носител на съзнание? Тъмна материя, тъмна
енергия (наричаме ги тъмни, защото не знаем какво са)... те имат ли нещо
общо...!? Ами ако цялата Вселена (заедно с нас) е просто една холограма,
една компютърна игра, една софтуерна програма, дадена за домашно на
някой ученик от миналото (или бъдещето)? И си викаме: „Той Бог не ми
помага!“ Че как да помогне — детето си е свършило работата и повече нито
му се занимава, нито му пука.
Бъдещето е ясно — до 300-400 години човек ще бъде безсмъртен.
Материята ще може да се програмира. Примерно имаш стъклена
чаша — само й казваш да се напълни с бира и готово. Чашата извлича
кислород и водород от въздуха, а от себе си добавя въглерод и останалите
елементи. Така на сутринта си поръчваш зелев сок или пък заповядваш
чашата да се превърне в паница шкембе чорба, клозетна четка, изтривалка
за крака... Ще построим огромна сфера около Слънцето, за да черпим цялата
му енергия. Болести няма да има. Пиеш годишно капачка нанороботи и те
така настройват ДНК-то ти, че хич няма да се остарява. Тук възниква един
проблем — ще им писне на тия да живеят. Отговорът е много прост — не.
Има толкова хора и извънземни за опознаване, толкова светове за
изследване, непрочетени книги, любов, секс, пиене, неизслушана музика...
В още по-далечно бъдеще човек ще може да мести съзнанието си в друго
тяло, а защо не и в интернет (стига да има властта да се изключи). В крайна
сметка обаче трябва да се умре, за да може душата да премине на следващото
ниво. Там вече е възможно да копираш многократно съзнанието си под
шапката на едно голямо Аз — сътворение, извън всякакъв библейски модел
(или обратното — това е Божественият модел). Изпращаш копията до която
си поискаш звездна система, а те за части от секундата разбират всичко за
всички. Естествено, няма да се бъркаш в местните дела, защото това ще е
отегчително, предвид далеч по-висшите занимания пред теб. Съзнанието не
умира, информацията не се губи, енергията не изчезва.

90
 ***

Опознаването на Космоса е върховната цел на човечеството. Единствено

чрез неговото изучаване можем да отговорим на вечния въпрос защо сме тук,
каква е причината за съществуването ни? Но как да пътуваме във Вселената,
като тя е немислимо голяма, а ние имаме само допотопни кораби буквално
на въглища и газ!? Млечният път е 100 000 светлинни години в диаметър.
При скорост на светлината от 300 000 км/сек нашата най-бърза машина
(сондата Джуно) се движи със смехотворните 60 км/сек. Дори не ми се
изчислява (не че ще мога) колко милиона поколения ще са нужни, за да идем
до двата края на Галактиката с тази първобитна технология. Щом Марс е
най-близо, сме щели да го заселим в близко бъдеще. Това обаче няма да
стане — там просто няма нищо полезно. Невъзможно е човешкият вид да
просперира в толкова екстремна среда (няма атмосфера, но има радиация,
няма нищо за ядене, нито строителни материали, а само малко замръзнала
вода). Дори да открием някакви ценни руди, ще е много скъпо да ги
превозим до Земята. Тогава да тераформираме Марс — да го направим като
нашата планета. Ледените шапки да бъдат разтопени от машини, ще се
образува атмосфера, ще сеем грозде. Обаче и това няма да се получи без
защитно магнитно поле. Земята представлява една огнена сфера от
разтопено желязо със съвсем тънка коричка отгоре. Никой не се заселва в
кратера на вулкан, в Антарктида или на морското дъно. На хората са нужни
ресурси за развитието на общностите, затова колонистите отиват примерно
в Америка, Австралия... Какво правим с местата, негодни за живот? Нищо...
Просто пращаме учени люде да ги изследват и толкоз (в Антарктида може
да се оцелее, но все пак е гадно). Трябва ни обитаема планета. Да има
магнитно поле, въздух, течаща вода (която да замърсим), фауна (която да
изтребим) и флора за сечене. Но възможностите за такъв свят, сравнително
близо до нас, са мнооого, много малки. Нужно е тамошното слънце да е с
определени размери и мощност, планетата да е на точно определено
разстояние от него и да има луна (или две), да се е случило чудо и небесното
тяло да не е унищожено от астероид, гама лъчи или друг катаклизъм... Все
пак да предположим, че открием такава планета, да речем, на около хиляда
светлинни години от нас. Да приемем също, че вече безсмъртният човек е
открил начин да лети със скоростта на светлината. Пак много проблеми... за
хиляда години път тия в кораба 100% ще се избият, а дори и да стигнат целта,
на Земята ще разберем след още хиляда години, докато информацията за
успеха стигне до нас. Телепортацията е уместен вариант, но и при нея има
непреодолими трудности. Всъщност отскоро тя е съвсем възможна. Учени
(забравих от кой град) посредством лазер пренесоха цял атом от едно място

91
на друго, без да го докосват. Трябват ти две машини — едната на Земята,
другата — на което си щеш място из Вселената.
Да, ама нали трябва да закараш втората машина до там. Дори и да успееш,
самото пътуване чрез лазера пак се извършва със скоростта на светлината,
сиреч прекалено бавно за поставените цели. Телепортът е практичен само на
относително близки разстояния. Примерно живееш в Бяла Слатина (Бъл-
гария) и твой приятел от Бирмингам (Англия) те кани на гости да опиташ от
суджуците му. Взимаш една бутилка ракия и за секунди си на масата у тях.
Тук обаче пак възникват проблеми — при телепортирането в точката на
тръгване практически ще бъдеш изтрит. Дали пристигналата личност ще си
ти или твое копие!? Какво става със съзнанието в този случай? Какво става
със закона за запазването на информацията, защото душата е информация
под формата на енергия? Това са физични закономерности, но могат ли да
бъдат нарушени? Нека да направим мисловния експеримент на шотландския
математик мистър Джеймс Максуел (ако ми позволите, ще побългаря
демонстрацията). Да си представим, че новата ти приятелка идва на гости.
Момичето обаче е настинало и си ляга под завивките от другата страна на
преходната стая. На теб пък ти е жега, защото е лято. Какво ще направиш?
Много ясно — в твоята част на стаята пускаш климатика на студено, а при
нея палиш калорифера и печката на въглища. Но има още един вариант. Да
си представим, че имаш информация за молекулите на газа от двете страни
на стаята, т.е. виждаш кои са сини (студени) и червени (топли). Да си
представим също, че затваряш всички прозорци и врати в разделената стая,
а чрез малка мембрана умееш да пропускаш молекули през прегра-
дата — топли от едната страна и студени от другата. Така само чрез силата
на информацията ще загрееш едната половина на помещението, а другата
ще изстудиш. Забележете — това става без използването на каквато и да е
енергия! Тук идва въпросът възможно ли е само с информацията
създаването на вечен двигател, чието КПД да е по-голямо от 100% или дви-
гател от втори род с КПД = 100%? Щом съзнанието е информация,
интерпретираща друга информация, в индивидуалната реалност на човек,
можем ли само с неговата сила да местим примерно планети, т.е. да
извършим многократно повече работа, отколкото енергията на съзнанието
би вложила в една система?
Според принципите на физиката нищо не може да надмине скоростта на
светлината. Как тогава ще се движим между различните системи и
галактики? Отговорът е един — чрез проходи на дървояди (червееви дупки).
При тях е възможно огъването на самата тъкан на време-пространството.
Представете си квадратен лист ламарина — да приемем, че това е Вселената.
В два произволни ъгъла слагаме точки А и Б. За да стигнем от едната до
другата, ще са необходими милиарди години дори със светлинна скорост.

92
Но ако огънем ламарината, можем съвсем лесно да допрем двете точки,
сиреч пътешествието ще трае секунди. Ще манипулираме трите
пространствени и едното времево измерения. За това обаче е нужно огромно
количество енергия — да речем, колкото на 5-6 звезди като Слънцето (все
пак зависи какво прекарваш и колко надалеч). Естествено, няма да си
потрошим звездата, за да пратим нов бойлер на майка си в галактиката
Андромеда. Навсякъде около нас има тъмна материя и енергия, а техните
сили са невъобразимо големи. Само при сблъсъка на по един леген с
нормална и тъмна енергия може да бъде унищожена цялата ни система.
Дълго време учените хора са мислели, че след Големия взрив Вселената ще
започне да се срива върху себе си поради привличането между галактиките.
Нищо не може да избяга от гравитацията. Едуин Хъбъл обаче установил, че
галактиките не само се раздалечават, но и ускоряват скоростта си (т.е.,
Вселената се разширява с увеличаващо се темпо въпреки гравитацията).
Това е все едно да карате колата си (без да подавате газ) по нанагорнище, с
дръпната ръчна и натиснат педал на спирачката, но автомобилът все пак да
ускорява! Така открили невидимите за нас тъмна материя и енергия,
съставляващи 70% от масата на галактиките и 95% от всичко в Космоса.
Тези непознати за нас сили (или каквото е там) ускоряват разширяването на
Вселената чрез своята антигравитация (ето ти безплатен източник на
„гориво“). Докъде ще се стигне? След милиарди години галактиките толкова
ще се отдалечат, че светлината, излъчена от тях, няма да достига до никого.
Звездите ще угаснат, кръговратът на раждането им ще бъде нарушен, а
цялата материя и антиматерия ще бъдат погълнати от свръхмасивната черна
дупка в центъра на галактиката. Вселената ни ще се състои само от черни
дупки, които постепенно ще се погълнат в една-единствена. Какво следва?
Колапс? Нов голям взрив? И сега във видимата Вселена не виждаме
всичко — някои галактики са толкова далеч (следователно се отдалечават
по-бързо), че светлината им никога няма да стигне до нас (затова и нощното
небе е черно). Ами след най-последната галактика какво има? Ако си
представим, че с нашия кораб сме на „ръба“ на Космоса и драснем към
празното, ние самите ще образуваме време и пространство с движението
си — в този смисъл излиза, че Вселената практически е безкрайна до нов
голям взрив, свиване или каквото там ще се случи. Всичко се стреми от ред
към хаос.
Много хора наивно мислят, че цялата ни планета ще се обедини в една
държава и чак тогава ще навлезем в дълбокия Космос. Разбира се, това е
утопия. Повечето страни ще се слеят в съюз, а други ще си останат просто
територии. Но дали първо няма да се самоунищожим!? Цитирам Айнщайн
по памет: „Не знам с какви оръжия ще се води третата световна война, но
знам, че в четвъртата ще се бият с камъни и пръчки.“. Ако някак пропуснем

93
катастрофата, то, естествено, ще продължим да воюваме помежду си, но
вече на междупланетно ниво. Ще замърсим с боклуците си други светове,
ще вземем извънземни в робство, ще крадем, ще лъжем... точно както
конкистадорите (да не давам други примери). Може извънземните да
завладеят нас, щом излезем на космическата сцена. Вселената е паница с
попара и е съвсем нормално всеки вид да я тегли към себе си. Днес
собствената ни цивилизация също постига определени успехи. Броят на
звездните системи във Вселената е колкото на всички песъчинки по всички
плажове на Земята (число, трудно за осмисляне). Та ние знаем за тях, дори
без да сме напускали нашата си песъчинка. Затова земляните трябва да
инвестираме най-много средства в образование и наука. Даже повече,
отколкото в здравеопазване, защото тук няма никакво значение колко
години си живял — там „горе“ душите не се мерят по това (в крайна сметка,
в света на съзнанията този, който е умрял млад и преждевременно, ще се
изравни със стареца). Разбира се, има огромно значение какъв си бил тук за
това, какъв ще си „там“. Самопрекъсването на жизнения цикъл, трябва да
отбележа, не води до нищо добро и не спасява индивида. Самоубийството
поражда флуктуации (отклонения) във физичните закони. Така то обърква
природата, която не знае къде автоматично да постави въпросното съзнание
в реда на надвселенната самоорганизация. Моля, не отнемайте живота
си — тук практически всичко е поправимо (вика му се изкупление), но за
там не се знае.
А възможно ли е пътуването в бъдещето? Да, това е съвсем реално и лесно
постижимо — завърташ се с кораба около произволна черна дупка (там
времето тече далеч по-бавно поради огромната гравитация) и когато се
върнеш на Земята, на нея ще са изминали много повече години, отколкото
ти си преживял. Но... отново има проблем. Защо изобщо не виждаме туристи
от бъдещето? Защо аз от бъдещето не дойда да се почерпя със самия себе си?
Защото пътуването в миналото е невъзможно. Може да се прескача само
напред. Всъщност миналото, настоящето и бъдещето са илюзия — те
съществуват едновременно. Щом вече те има, никой и по никакъв начин не
може да те изтрие. Информацията е непобедима — ако бъде унищожена, не
би имало минало, а това безспорно е абсурдно. Съзнанията виреят в трите
форми на четвъртото измерение — времето.
Животът на тази малка каменна топка, наречена Земя, е само
разпределителна станция към нещо далеч по-значимо. Тук въздържанието
да бъдем смели е безсмислено.

94
 Търсете и останалите книги от издателство
Пощенска кутия за приказки на www.kutiata.bg

Никола Крумов
Малка каменна топка
©Издател: Пощенска кутия за приказки, 2018
©Графичен дизайн: Росен Дуков
Коректор: Велина Нейкова
АЛИАНС ПРИНТ

E-mail: pkzaprikazki@gmail.com

http://4eti.me

ISBN: 978-619- 90828-5-0

95