Марк Уолин

Марк Уолин
!-.ч«Як
Ш & ,
Ш &
Шт ВСИЧКО
ЗАПОЧВА
ОТ ТЕБ
~Как наследената семейна травма
определя кои сме и как
да променим това---------------------
Марк Уолин
НЕ ВСИЧКО
ЗАПОЧВА
ОТ ТЕБ
Как наследената семейна травма
определя кои сме и как
да променим това
Превод о т английски
Евелина Андонова
На моите родители
Марвин Уолин и Сандра Аейзиър УолинМилър.
Благодаря за всичко, което сте ми дали.
Съдържание
Въведение. Тайният език на страха.................................................. 9
Част1
М реж а та н а фам илната тра вм а
Глава 1. Изравяне на отдавна забравени травми.........................25

Глава 2. Три поколения със сходна история: родовото тяло....... 35
Глава 3. Родовият ум...................................................................... 51
Глава 4. Подходът на първичния език.......................................... 65
Глава 5. Четирите подсъзнателни теми........................................ 73
Част II
К а рт а т а на п ъ рви чн и я ези к
Глава 6. Първичното оплакване.................................................. 101

Глава 7. Първичните дескриптори...............................................115
Глава 8. Първичното изречение.................................................. 125
Глава 9. Първичната травма......................................................... 145
6 Марк Уолин # Н е всичко започва от теб
Част III
Начини за в ъ зс та н о в я в а н е н а в ръ зк а та
Глава 10. От самопознание към интеграция................................. 159

Глава 11. Първичният език на раздялата.......................................179
Глава 12. Първичният език на връзките.........................................195
Глава 13. Първичният език на успеха..............................................217
Глава 14. Първичният език като лекарство................................... 235
Благодарности................................................................................239
Речник на термините............................. 241
Бележки........................................................................................... 245
За автора........................................................................................... 253
Който търси извън себе си, сънува;
който търси в себе си, се пробужда.
Карл Юнг, Писма, том 1
Въ в е д е н и е
Тайният език на страха
Във времена на мрак очите проглеждат...

Теодор Рьотке*, Във времена на мрак
ази книга е плод на мисия, заради която обиколих света и

Т се върнах към корените си и която ме накара да се захвана
с кариера, каквато изобщо не си бях представял в началото на
това пътешествие. От над двайсет години насам работя с хора,
страдащи от депресия, тревожност, хронични болести, фобии,
натрапчиви мисли, ПТС (посттравматичен стрес) и други изто
щителни състояния. Мнозина идват при мен отчаяни и обезве
рени, след като години наред са опитвали да стигнат до източни
ка на симптомите си с психотерапия, лекарства и най-различни
процедури, но така и не са успели да облекчат своите страдания.
Моето обучение, клиничната ми практика и личният ми
опит ме научиха, че отговорът се крие не толкова в нашата лич
на история, колкото в миналото на нашите родители, баби и дя
довци или дори прародители. Според последните научни про
* Теодор Рьотке (1908-1963) - американски поет и педагог, смятан

за един от десетте най-изтъкнати поети на XX век. [Всички бележ
ки под линия са на преводача.]
10 МаркУолин $ Н е всичко започва от теб
учвания, за които днес четем навсякъде, ефектите от травмата

се предават от поколение на поколение. Това е „заветът“ на тъй
наречената наследствена родова травма - феномен, в чиято реал
ност ни убеждават все повече доказателства. Болката невинаги
минава от само себе си и невинаги отпгумява с времето. Дори
когато човекът, преживял първоначалната травма, е отдавна по
чинал и историята му е потънала в забвение, фрагменти от пре
живяното, спомен или физическо усещане понякога продължа
ват да живеят и след него и сякаш протягат ръка от миналото,
опитвайки се да намерят покой в умовете и телата на тези, които
живеят в настоящето.
В следващите страници съм синтезирал емпиричните на
блюдения от моята практика като директор на Института по
семейни констелации в Сан Франциско с последните открития
в областта на невронауката, епигенетиката и лингвистиката. Те
са отражение и на моето професионално обучение при Берт Хе-
лингер - изтъкнатия немски психотерапевт, чийто подход към
семейната терапия установява психологическите и физическите
ефекти, които наследствената родова травма оставя върху реди
ца поколения.
Голяма част от книгата се фокусира върху идентифициране
то на наследствените семейни модели - онези страхове, чувства
и модели на поведение, които несъзнателно възприемаме от на
шите предци и които поддържат цикъла на страданието жив и
го предават от поколение на поколение. Наред с това показвам и
как може да сложите край на този цикъл, което е и същината на
моята работа. И вие като мен ще разберете, че болшинството от
тези модели не са ни вътрешноприсъщи, а са по-скоро заимства
ни от други хора от нашата родова история. Защо се получава
така? Аз твърдо вярвам, че защото по този начин историите, кои
то искат да видят бял свят, най-сетне могат да бъдат разказани.
Нека сега ви споделя и своята лична история.
Аз никога не съм си поставял за цел да създавам метод за
преодоляване на страха и тревожността. Всичко започна в деня,
когато изгубих зрението си. На трийсет и четири годишна въз
раст аз за пръв път се сблъсках с агонията на очната мигрена.
Реално не усещах физическа болка, но изпаднах в ужас, защото
Въведение. Тайният език на страха 11
потънах в мрак. Опитах се пипнешком да се добера до телефона

на бюрото си, набрах 911 и започнах да чакам линейката.
Очната мигрена като цяло не е нещо сериозно. Зрението ви
се замъглява и до час обикновено се нормализира, но в разгара
на кризата човек просто не знае това. В моя случай обаче тя бе
само началото. В рамките на няколко седмици зрението на ляво
то ми око започна да намалява. Лицата и пътните знаци скоро се
превърнаха в сива мъглявина.
Лекарите ме информираха, че имам централна серозна ре-
тинопатия - нелечимо заболяване с неизвестна причина. Под
ретината на окото се събира течност, която започва да изтича
и да нарушава зрителното поле. При около 5 процента от хора
та, сред които бях и аз, заболяването става хронично и води до
пълна слепота. Предвид развоя на събитията, аз бях уведомен да
очаквам същото да се случи и с другото ми око. Беше само въ
прос на време.
Лекарите не можеха да кажат кое причиняваше загубата на
зрение при мен, нито как трябваше да се лекувам. Всичко, което
изпробвах на своя глава - витамини, диета на сокове, лечение с
ръце - само влошаваше нещата. Бях объркан и озадачен. Най-
големият ми страх се превръщаше в реалност и аз не можех да
направя нищо по въпроса. Сляп, напълно сам и неспособен да
се грижа за себе си, аз се чувствах съсипан. Животът ми щеше да
отиде по дяволите. Нямаше да имам за какво да живея.
Превъртах в ума си този сценарий отново и отново. И кол-
кото повече мислех за това, толкова по-отчаян и беззащитен се
чувствах. Сякаш затъвах в кал. И всеки път, когато опитвах да се
измъкна, мислите ми отново се връщаха към това колко безкрай
но сам, безпомощен и съсипан бях. Онова, което тогава не знаех,
беше, че думите сам, безпомощен и съсипан са част от моя личен
език на страха. Те препускаха в ума ми свободно и необуздано и
внасяха смут в тялото ми.
Чудех се защо давах на мислите си такава сила. Други хора
изпитваха доста по-сериозни страдания от мен, но не затъваха
в подобни мрачни дълбини. Кое у мен ме караше да се окопавам
така здраво в страха? Щяха да минат години, преди да си отгово
ря на този въпрос.
Но по онова време единственото, което можех да направя,

бе да си тръгна. Напуснах връзката, семейството, бизнеса и града
си - всичко, което познавах. Търсех отговори, които ги нямаше в
света, от който бях част - свят, в който много хора бяха обърка
ни и нещастни. Имах само въпроси и почти никакво желание да
продължавам да живея както дотогава. Оставих бизнеса си (ус
пешна компания за организиране на събития) в ръцете на човек,
с когото буквално току-що се бях запознал, и тръгнах на Изток.
Държах неотклонно този курс, докато не стигнах до Югоизточ
на Азия. Търсех изцеление. Само дето нямах представа под каква
форма ще го получа.
Четях книги и се обучавах при техните автори. Щом чуех,
че някой би могъл да ми помогне - старица, живееща в колиба,
усмихнат мъж в роба, - отивах при него. Включвах се в курсове
и програми и припявах с различни гурута. Един от тях се обърна
към онези, които се бяхме събрали да чуем думите му, и заяви, че
иска да бъде заобиколен само от „откриващи“. Търсещите, каза
той, си оставали вечно търсещи.
Аз исках да бъда откриващ. Ежедневно медитирах с часове.
Постех по цели дни. Варях билки и яростно се чистех от токси
ните, които смятах, че тровят тъканите ми. Но въпреки всичко
зрението ми продължаваше да се влошава и аз все повече се де
пресирах.
По онова време не осъзнавах, че когато се съпротивляваме
на болката, ние често я удължаваме и на практика се обричаме
на продължително страдание. Освен това и самото търсене по
някакъв начин ни пречи да намерим това, към което се стремим.
Постоянното взиране навън ни пречи да разберем, че сме стиг
нали целта. Понякога вътре в нас се случва нещо ценно, но ако не
се обърнем навътре, може да го пропуснем.
- Кое е това, което не искаш да видиш? - питаха ме лечите
лите, подканяйки ме да се вгледам по-дълбоко в себе си. Откъде
да знам? Бях потънал в мрак.
Един индонезийски гуру ми помогна леко да прогледна,
като ме попита:
- За кого се мислиш, смятайки, че не можеш да имаш про
блеми с очите? - И после добави: - Може би Джон заслужава
по-добър слух от Герхард, Елиза - по-силни дробове от Герта,

а Дитрих - по-здрави крака от Себастиан? (На това обучение
всички бяха или от Германия, или от Нидерландия и всеки се бо
реше с едно или друго хронично заболяване.)
Тогава нещо ми просветна. Той беше прав. Кой бях аз, че
да нямам проблеми с очите? Колко самонадеяно от моя стра
на да споря с реалността. Независимо дали ми харесваше, или
не, ретината ми беше наранена и зрението - замъглено, но
„аз“ - човекът, който стоеше зад всичко това, започваше да
се чувства спокоен. Без значение какво се случваше, зрение
то ми не биваше да бъде определящият фактор за това как се
справям.
За да навлезем още по-дълбоко в познанието, въпросният
гуру ни накара да прекараме седемдесет и два часа в медитация.
В продължение на три денонощия всеки от нас трябваше да седи
на малка възглавничка, с превръзка на очите и тапи в ушите. На
ден получавахме за ядене само по една малка купа с ориз, а за пи
ене само вода. Когато ни се доходеше до тоалетна, вдигахме ръка
и без да сваляме превръзката, бивахме отвеждани до изкопана в
земята дупка.
Целта на тази практика бе следната - чрез наблюдение да
опознаем лудостта на ума си. Тогава разбрах как умът ми непрес
танно ме измъчваше с възможно най-лошите сценарии и ме за
лъгваше, че ако се тревожа достатъчно силно, ще се предпазя от
най-големите си страхове.
След това и някои други подобни преживявания моето
вътрешно зрение започна малко по малко да се прояснява. Фи
зическото ми зрение обаче си остана същото. Ретината беше
разкъсана и пропускаше течност. На много нива проблемите със
зрението са страхотна метафора. В крайна сметка аз разбрах, че
тук ставаше въпрос не толкова за това доколко виждах или не
виждах, а по-скоро за начина, по който гледах на нещата. Но все
още не бях стигнал до повратната точка.
Едва на третата година от моето тъй наречено „пътешествие
към проглеждането“ аз най-накрая получих това, което търсех.
На този етап медитирах доста. Депресията до голяма степен си
беше отишла. Вече можех да прекарам безброй часове в мълча
ние и просто да следвам дъха или телесните си усещания. И това

беше лесната част.
Един ден стоях на опашката, за да получа сатсанг - среща с
духовния учител. Часове наред чаках пред храма облечен в бяла
роба като всички останали. Дойде и моят ред. Очаквах учителят
да ме похвали за старанието и отдадеността. Но вместо това той
погледна право през мен и видя онова, което аз не виждах.
- Прибери се вкъщи - каза той. - Прибери се и се обади на
майка си и баща си.
Какво? Направо побеснях. Тялото ми се разтресе от гняв.
Този очевидно не ме беше разбрал. Аз вече нямах нужда от
моите родители. Бях ги надраснал. Бях се отказал от тях мно
го отдавна и ги бях заменил с по-добри, божествени родители,
духовни родители - всички онези учители, гурута и мъдри мъже
и жени, които ме напътстваха към следващото ниво на пробуж
дането. Още повече че зад гърба си вече имах няколко години те
рапия, през които биех възглавници и късах на парчета снимките
на родителите си, и смятах, че съм „излекувал“ връзката си с тях.
Затова реших да пренебрегна съвета му.
Но все пак нещо в думите му ме жегна и аз не можах да ги
забравя. Едва сега започвах да осъзнавам, че никое преживяване
не идва напразно. Всичко се случва с причина, независимо дали
осъзнаваме смисъла му, или не. Всяко нещо в нашия живот в
крайна сметка ни води нанякъде.
Но въпреки всичко, аз бях решен да запазя илюзорната пред
става за себе си непокътната. Трябваше просто да продължавам
да упорствам в медитацията. Затова поисках да се срещна с друг
духовен учител - такъв, който да ми каже истината. Този, кого
то избрах, огряваше стотици хора на ден със своята божествена
любов. Той със сигурност щеше да види, че съм дълбоко духовен
човек. Отново чаках на опашка цял ден. Дойде редът ми. И се
случи същото. Отново. Получих същите думи:
- Обади се на родителите си. Върни се вкъщи и се помири
стях.
Този път се вслушах в съвета.
Великите учители знаят. Истински великите не се интересу
ват дали вярвате в техните учения, или не. Те ви поднасят своята
истина, след което ви оставят сами да откриете вашата собстве

на истина. В своята книга През погледа на децата* Адам Гопник
описва разликите между гурутата и учителите по следния начин:
„Гуруто ни дава първо себе си и след това своята система, а учи
телят ни дава първо своя предмет и след това ни оставя сами да
се справим."
Великите учители разбират, че за да стигнем където искаме,
е важно да знаем откъде идваме, и че онова, което стои нераз
решено в нашето минало, влияе на настоящето ни. Те знаят, че
нашите родители са важни, независимо дали са били добри или
лоши родители. Не можем да го отречем: Семейната история е
и наша история. Независимо дали ни харесва или не, тя живее в
нас.
Без значение как възприемаме родителите си, ние не можем
да ги зачеркнем или изтръгнем от себе си. Те са част от нас и ние
сме част от тях дори ако никога не сме ги срещали. Отхвърляй
ки ги, ние само се отдалечаваме още повече от себе си, но и си
навличаме нови страдания. Тези двама учители го разбираха. Но
не и аз. Слепотата ми беше както буквална, така и метафорична.
Но сега вече се пробуждах и осъзнавах, че бях оставил голяма
бъркотия зад себе си.
Години наред сурово осъждах родителите си. Смятах се за
много по-способен, чувствителен и човечен от тях. Обвинявах
ги за всичко, което не беше наред в живота ми. А сега трябваше
да се върна при тях, за да си възстановя това, което ми липсва
ше - моята уязвимост. Едва сега бях започнал да осъзнавам, че
способността ми да приемам любовта на другите е свързана със
способността ми да приемам любовта на майка ми.
Последното обаче нямаше да ми бъде лесно. Връзката ми с
тази жена беше претърпяла такъв разрив, че за мен нейната пре
гръдка беше равносилна на това да попадна в мечи капан. Тялото
ми се стягаше и сякаш се превръщаше в черупка, която тя да не
може да пробие. Тази рана беше засегнала всеки аспект от живо
та ми и най-вече способността ми да проявявам откритост във
връзките си.
* Through the Childrens Gate by Adam Gopnik.

16 Марк Уолин # Не всичко започва от теб
С майка ми можехме месеци наред да не си говорим. А ко-

гато си говорехме, аз все намирах начин, с думи или с бронира
ния език на тялото си, да отхвърля топлите чувства, които тя ми
засвидетелстваше. Оставах студен и дистанциран. И отгоре на
всичко я обвинявах, че не ме чува и разбира. Бяхме в емоционал
на задънена улица.
Решен да излекувам наранената ни връзка, аз си купих са
молетен билет до родния ми Питсбърг. Не бях виждал майка си
от няколко месеца. Още щом влязох в алеята пред къщи, усетих
стягане в гърдите. Не смятах, че връзката ни можеше да бъде въз
становена. Вътрешно бях доста негативно настроен. Подготвих
се за най-лошия сценарий: Тя щеше да ме прегърне, а аз, в жела
нието си просто да се отпусна в прегръдката й, щях да направя
точно обратното. Щях да се превърна в стомана.
И горе-долу се случи точно това. Попаднал в така непоноси
мата прегръдка, аз едва дишах. Но въпреки това помолих майка
ми да продължи да ме прегръща. Исках да разбера, отвътре на
вън, защо тялото ми се съпротивляваше, кога започвах да се стя
гам, какви усещания се раждаха в мен, как точно се затварях. За
мен това не бе нещо ново. Бях отразявал този модел във връзки
те си. Само дето този път нямаше да се отдръпна и да си тръгна.
Възнамерявах да излекувам раната докрай.
Колкото по-дълго ме прегръщаше майка ми, толкова пове
че ми се струваше, че ще се пръсна. Беше физически болезнено.
Болката преливаше във вцепенение и вцепенението - в болка.
Накрая, след доста време, нещо се пропука. Коремът и гърдите
ми се разтрепериха. Започнах да омеквам и през следващите сед
мици се размеквах все повече и повече.
В един от много бройните разговори, които проведохме
тогава, майка ми мимоходом сподели една случка от най-ран
ното ми детство. Наложило й се да си оперира жлъчката и
влязла в болница за три седмици. Тогава започнах да сглобя
вам картината и да осъзнавам какво ми беше причинила тази
случка. Още преди да навърша двегодишна възраст, горе-долу
по времето на раздялата с майка ми, аз бях започнал да усещам
някакво подсъзнателно стягане вътре в тялото си. Когато тя
се прибра от болницата, аз вече не й се доверявах, че ще се
грижи за мен. Вече не бях уязвим към нея. Вместо това я от
блъсквах и продължих да го правя и през следващите трийсет
години.
Има и друго събитие, което навярно бе допринесло за дълго
годишния ми страх, че животът ми ненадейно ще рухне. Майка
ми каза, че раждането ми било трудно и се наложило лекарите да
ме вадят с форцепс. В резултат на това бях получил охлузвания и
частични наранявания на черепа, което не било нещо необичай
но за този вид раждане. Тя със съжаление ми сподели, че зара
ди увредения ми външен вид първоначално й било трудно дори
да ме гушне. Нейната история резонираше с необяснимото ми
дълбоко вътрешно убеждение, че в известен смисъл съм увреден.
Травматичните спомени от моето раждане избиваха на повърх
ността всеки път, когато „раждах“ нов проект или представях
публично своя нова творба. Това прозрение ми донесе покой и
една неочаквана близост с моята майка.
Докато възстановявах връзката с майка си, започнах да из
граждам наново и тази с моя баща. Родителите ми се бяха разве
ли, когато аз бях на тринайсет. Баща ми, бивш сержант от флота
и впоследствие строителен работник, все още живееше сам в
малкия разнебитен апартамент, в който се нанесе след разво
да. По коридора и по пода в стаите все още се търкаляха ста
ри инструменти, болтове, гайки, пирони, електрически кабели
и ролки тиксо, останали кой знае откога. Докато стояхме там,
сред морето от стомана и ръждясало желязо, аз му казах колко
много ми е липсвал. Но думите сякаш се изпариха в празното
пространство. Той не знаеше какво да прави с тях.
Аз открай време копнеех за здрава връзка с баща си, но и
двамата не знаехме как да изградим такава. Този път обаче про
дължихме да разговаряме. Аз му казах, че го обичам и че го смя
там за добър баща. Казах му какво си спомням от времето, което
беше прекарал с мен, когато бях малък. Усещах, че ме слуша, въ
преки че поведението му - свиването на раменете, сменянето на
темата - загатваше за обратното. Минаха много седмици, през
които разговаряхме и обменяхме спомени. По време на един от
обедите ни той ме погледна директно в очите и каза:
- Не смятах, че някога си ме обичал.
Дъхът ми спря. Беше ясно, че и двамата таим много болка. Б

този момент нещо в нас се пропука. Това бяха нашите сърца. По
някога сърцето трябва да се разбие, за да се отвори. Най-накрая
вече можехме да изразяваме любовта си един към друг. Сега вече
бях сигурен, че учителите не ме бяха излъгали, като ми казаха да
се върна вкъщи, за да се сдобря с родителите си.
За пръв път, откакто се помнех, си позволявах да приема
любовта и грижата на моите родители - но не така, както аз си
ги представях, а така, както те бяха в състояние да ми ги дадат.
Нещо в мен се беше отворило. Вече нямаше значение по какъв
начин ме обичаха тези хора. Важното беше, че аз вече бях готов
да приема онова, което те можеха да ми дадат. Те си бяха същите
родители, каквито винаги са били. Разликата беше в мен. Сега аз
отново се влюбвах в тях по същия начин, по който ги бях обичал
като бебе, преди прекъсването на връзката с майка ми.
Тази ранна раздяла с майка ми, наред с други сходни травми,
които бях наследил от рода си - трима от моите баби и дядов
ци бяха изгубили майките си на невръстна възраст, а четвъртият
беше изгубил баща си като бебе, - ми помогна да изградя моя
таен език на страха. Думите самотен, безпомощен и съсипан и
придружаващите ги чувства най-накрая започнаха да губят си
лата си и вече не можеха да ме отклонят от правия път. Вече имах
нов живот и подновената връзка с моите родители бе важна част
от него.
През следващите няколко месеца аз възобнових деликатната
връзка с майка си. Нейната любов, която някога ми се струваше
груба и натрапчива, сега ми действаше успокояващо и оздравя
ващо. Освен това извадих късмета да се порадвам на баща си още
шестнайсет години, преди той да почине. Последните четири
години от живота си той прекара в състояние на деменция, но
именно тогава аз научих от него най-големите уроци за уязви
мостта и любовта. През онзи период с него се срещахме и общу
вахме отвъд думите и ума, така както само най-дълбоката любов
умее да го прави.
По време на моите пътешествия съм имал много велики учи
тели. Сега, като се замисля обаче, точно моето зрение - затруд
неното ми, нарушено и хвърлящо ме в ужас зрение, беше това,
което ме накара да обиколя половината свят, да се върна при ро

дителите си, да прекося блатото на семейната травма и накрая да
преоткрия сърцето си. Моето зрение без съмнение беше и моят
най-велик учител.
Някъде по пътя аз дори бях спрял да мисля и да се тревожа
дали то се оправя или влошава. Вече не смятах, че някога отново
ще мога да виждам ясно. По някакъв начин това беше престана
ло да има значение за мен. И не след дълго зрението ми се върна.
Не го бях очаквал. Дори не се бях и надявал. Бях се научил да се
чувствам добре, независимо от това дали виждах, или не.
Днес аз се радвам на отлично зрение, въпреки че моят оф
талмолог се кълне, че с моята отлепена ретина не би трябвало
да виждам изобщо. Той просто клати глава и твърди, че по няка
къв начин светлинните сигнали навярно рикошират и заобика
лят ямичката или централната част на ретината. И както в много
други истории за изцеление и трансформация, така и в моята,
неволята, която ме сполетя, всъщност се оказа истинска благо
словия. По ирония на съдбата, трябваше да пребродя света в
търсене на отговори, за да открия, че най-великият източник на
изцеление се крие в самия мен и само чака да стигна до него.
Всъщност всяко изцеление е вътрешна работа. За щастие,
моите учители ме накараха да се върна у дома - при моите роди
тели и при самия себе си. По пътя аз открих семейни истории,
които в крайна сметка ми донесоха покой. Благодарността и но
вооткритото усещане за свобода ме подтикнаха да искам да по
могна и на други да открият същата свобода. И така се посветих
на тази мисия.
В света на психологията влязох чрез езика. Първо като сту

дент, а после и като клиничен психолог, аз почти не се интере
сувах от тестове, теории и модели на поведение. Интересуваше
ме езикът. Разработих техники на слушане, за да мога да чувам
какво всъщност казват хората, когато се оплакват или разказват
старите си истории. Научих се да им помагам да идентифицират
конкретните думи, които водят към източника на тяхната бол
ка. И макар някои теории да постулират, че по време на травма
езикът изчезва, аз не един и два пъти съм виждал с очите си как
същият този език никога не се губи. Той потъва в дълбините на

подсъзнанието и чака отново да бъде открит.
И неслучайно за мен езикът е толкова могъщ лечебен ин
струмент. Откакто се помня, той е мой учител и средството, с
което слагам ред в света си и го разбирам. Аз пиша поезия още
от юноша и съм способен да зарежа всичко (е, почти всичко),
когато усетя порива на словото, което иска да се излее на белия
лист. Знам, че до определени прозрения мога да стигна само така
и по никакъв друг начин. В моя случай бе най-важно да открия
откъде идваха думите самотен, безпомощен и съсипан и защо има
ха такова значение за мен.
В много отношения лекуването на травмите прилича на
създаването на поема. И двете изискват да подбереш правилния
момент, правилните думи и правилните образи. Когато тези три
елемента са в хармония, се отключва един мощен процес, който
се усеща в цялото тяло. За да оздравеем, трябва да се синхрони
зираме с процеса, който протича в нас. Ако твърде рано стигнем
до някой образ, той може и да не покълне в нас. Ако твърде рано
стигнем до думите, които ни носят утеха, може все още да не сме
готови да ги приемем. Ако това не са точните думи, може изоб
що да не ги чуем или да не ги почувстваме.
Като учител и водещ на семинари аз съчетавам прозрения
та и методите, които съм придобил в обучението си по наслед
ствена родова травма със знанията ми за жизненоважната роля
на езика. Наричам това подход на първичния език. С помощта на
специфични въпроси помагам на хората да стигнат до корена на
техните физически и емоционални симптоми, които ги карат да
боксуват и да затъват. Откриването на правилния език не само
разкрива травмата, но освен това ни дава представа с какви ин
струменти или образи да я излекуваме. При този метод съм виж
дал как дълбоко вкоренени модели на депресия, тревожност и
празнота се променят като с едно мигване на окото.
Агентът на тази трансформация е езикът - скритият език на
нашите тревоги и страхове. Той навярно живее в нас от самото
ни раждане, а понякога води началото си от нашите родители
или от поколенията на по-далечните ни прародители. Този пър
вичен език настоява да бъде чут. И когато тръгнем по стъпките
му и чуем неговата история, ще видим, че той има силата да раз

сее и най-дълбоките ни страхове.
По пътя най-вероятно ще срещнем както познати, така и не
познати членове на нашето семейство. Някои от тях отдавна са
покойници. Други изобщо не са ни роднини, но тяхното страда
ние или жестокостта им може да са повлияли на съдбата на на
шето семейство. Може дори да открием някоя и друга отдавна
погребана семейна тайна. Но независимо в каква посока ще ви
поведе това познавателно приключение, аз от личен опит ви уве
рявам, че в крайна сметка ще стигнете до един нов етап в живота
си, в който ще се радвате на повече свобода и вътрешен покой.
В книгата описвам истинските истории на хора, с които съм
работил по време на семинари, обучения и индивидуални сеан
си. За да запазя тяхната анонимност, съм променил имената и
някои от личните им подробности. Дълбоко признателен съм на
тези хора, задето ми позволиха да споделя тайния език на техни
те страхове и за това, че ми се довериха и ми позволиха да чуя
същественото зад думите им.
Ча с т !
Мрежата на фамилната травма

Гл а в а 1
Изравяне на отдавна забравени

травми
Миналото никога не умира. То дори не е минало.

Уилям Фокнър, Реквием за една монахиня
Е дна добре документирана и позната на мнозина характерис

тика на травмата е неспособността ни да изложим ясно как
во се е случило. В подобни моменти не само губим ума и дума, но
сякаш нещо става и с паметта ни. По време на травматичен ин
цидент мисловният ни процес става дотолкова хаотичен и обър
кан, че дори преставаме да разпознаваме спомените като свър
зани с въпросното събитие. Вместо това фрагменти от спомени
под формата на разпокъсани образи, телесни усещания и думи
биват съхранени в подсъзнанието, откъдето по-късно могат да
бъдат активирани от всяко нещо, което дори слабо ни напомня
за първоначалния инцидент. И щом това стане, сякаш някой на
тиска невидимо копче за повторение и ние отново изживяваме
първоначалната травма в ежедневието. Подсъзнателно реагира
ме на определени хора, събития или ситуации по стари, познати
начини, които са отзвук от миналото.
Зигмунд Фройд идентифицира този модел преди повече от
сто години. Травматичното възстановяване - или „компулсивно-
то повторение“ на събитията, както той го нарича - е опит на

подсъзнанието да превърти отново същата случка, за да можем
този път да „оправим нещата“. Именно този подсъзнателен им
пулс да съживяваме минали събития е един от механизмите, чрез
който семействата предават неизлекуваните травми на бъдещи
те поколения.
Съвременникът на Фройд - Карл Юнг, също вярва, че онова,
което остава в подсъзнанието, не изчезва, а по-скоро се появява
в живота ни под формата на съдба или участ. Всичко неосъзнато,
твърди той, се преживява като предопределеност. С други думи,
докато не анализираме в светлината на съзнанието нашите под
съзнателни модели, ние сме осъдени да ги повтаряме. И Фройд,
и Юнг отбелязват, че онова, което ни е трудно да проумеем или
преживеем, не изчезва просто така, а минава на съхранение в
подсъзнанието.
Двамата учени забелязват още, че фрагменти от блоки
рани, потиснати или сподавени спомени и чувства изплуват
в думи, жестове и постъпки на техните пациенти. Десетиле
тия наред след тяхното откритие терапевтите продължават да
забелязват издайнически знаци като грешки на езика, повта
рящи се произшествия или сънища, които хвърлят светлина
върху сфери от живота, за които техните клиенти не говорят и
дори не мислят.
Напредъкът в технологиите за записване на мозъчни из
ображения вече позволява на учените да разгадаят кои мозъчни
и телесни функции „дават засечка“ или отказват, в моменти на
превъзбуда. Бесел ван дер Колк е нидерландски психиатър, из
вестен с проучванията си върху посттравматичния стрес. Той
обяснява, че по време на травма центърът на речта изключва,
както и средният префронтален кортекс - онази част от мозъка,
която отговаря за изживяването на настоящия момент. Той оп
исва безмълвния ужас на травмата като състояние, в което човек
изгубва ума и дума. В моменти на опасност това се случва често,
тъй като тогава мозъчните пътища на спомените са блокирани.
„Когато хората си припомнят травматично преживяване -
заявява той, - функцията на предните дялове на мозъка им се
влошава, в резултат на което настъпват затруднения в мисленето
Глава 1. И зравяне на отдавна забравени травми 27
и говоренето и те не могат да си обяснят, нито да кажат на дру

гите какво точно се е случило."1
Но не всичко остава в забрава: след травматичното събитие
откъслечни думи, образи и импулси изплуват и започват да из
граждат тайния език на страданието, което носим със себе си.
Нищо не се губи. Просто парчетата са били разместени.
Нови тенденции в психотерапията вече включват личните
травми в семейната и социалната история на индивида, превръ
щайки ги в част от една по-голяма картина. Трагедиите от разли
чен характер и с различен интензитет - като изоставянето, само
убийството и войната или ранната смърт на дете, родител, брат
или сестра, могат да предизвикат шокови вълни на страдание у
няколко поколения напред. Неотдавнашни открития в сферата
на клетъчната биология, невробиологията, епигенетиката и пси
хологията на развитието изтъкват колко важно е да се върнем
най-малко три поколения назад в семейната история, за да раз
берем механизма зад модела на травмата и страданието, които се
повтарят в рамките на семейството.
Следващата история отлично илюстрира тази теза. Когато
за пръв път срещнах Джеси, той не беше спал като хората от
година и нещо. Тъмните кръгове около очите му издаваха без
сънието, но празният му поглед намекваше, че това не е всичко.
Макар и само двайсетгодишен, той изглеждаше десет години по-
възрастен. Влезе и се отпусна в креслото ми, сякаш краката вече
не го държаха.
Джеси ми обясни, че бил отличен спортист и студент, но че
упоритото безсъние го тласнало по нанадолнището на депреси
ята и отчаянието. В резултат на това той беше отпаднал от коле
жа и беше изгубил бейзболната стипендия, за която така усърд
но се беше борил. Сега Джеси отчаяно търсеше помощ, за да си
върне предишния живот. През последната година беше сменил
трима лекари и двама психолози, беше лежал в клиника за лече
ние на безсънието и беше изпробвал билково лечение, но никой
човек или метод не беше успял реално да му помогне, сподели с
монотонен глас той. По време на целия ни разговор Джеси беше
забил поглед в пода, а накрая заяви, че вече е на предела на сили
те си.
28 МаркУолин # Н е всичко започва от теб
Когато го попитах има ли представа каква може да е при

чината за безсънието му, той поклати глава. Преди сънят не му
бил проблем. Но после една нощ, точно след деветнайсетия му
рожден ден, той внезапно се събудил в 3:30 ч. сутринта. Зъзнел и
умирал от студ, но по никакъв начин не можал да се стопли. Увил
се с няколко одеяла, но три часа по-късно все още не бил мигнал.
Но освен от студ, той бил скован и от странен страх, какъвто не
бил изпитвал дотогава. Страхувал се, че ако отново заспи, ще се
случи нещо ужасно. Ако заспя, никога няма да се събудя. Всеки
път, когато усещал, че се унася, страхът го стряскал и го вадел
от съня. Същото се повторило на следващата и на по-следваща-
та нощ. Скоро безсънието се превърнало в еженощно мъчение.
Джеси знаел, че страхът му е ирационален, но все пак не можел
да се отърве от него.
Докато говореше, аз го слушах внимателно. Това, което ми
направи впечатление, беше един необичаен детайл - Джеси каза,
че точно преди първия епизод на безсъние му станало много сту
дено и направо „замръзвал". Започнах да разследвам случая и го
попитах дали някой негов родственик, по майчина или бащина
линия, е преживял някаква травма, свързана с измръзване, или по
време на сън, или на деветнайсетгодишна възраст.
Джеси каза, че точно преди появата на безсънието майка му
му казала за трагичната смърт на по-големия брат на баща му -
чичо, за чието съществуване той изобщо не знаел. Чичо Колин
бил само на деветнайсет, когато измръзнал до смърт, докато
проверявал някакъв електропровод по време на снежна буря
и
на север от Иелоунайф, Северозападна Канада. Следите в снега

разкрили, че той се бил борил за живота си. В крайна сметка го
открили в безсъзнание, легнал по очи в снега и в състояние на
хипотермия. Смъртта му била такава трагедия за семейството,
че те никога повече не споменали неговото име.
Сега, три десетилетия по-късно, Джеси подсъзнателно съ
живяваше фрагменти от смъртта на Колин - по-специално ужа
са да не заспи и да изгуби съзнание. За Колин заспиването е било
равносилно на смърт. За Джеси очевидно - също.
Тази връзка беше повратният момент. Когато Джеси осъз
на, че безсънието се коренеше в случка отпреди трийсет години,
той най-накрая разбра защо го беше страх да заспи. Сега про

цесът на изцеление можеше вече да започне. С инструментите,
които той овладя по време на съвместната ни работа и които из
лагам подробно по-нататък в книгата, той успя да се освободи
от травмата на чичото, когото никога не беше срещал, но чий-
то предсмъртен ужас подсъзнателно беше възприел като свой.
Джеси не просто се избави от бремето на безсънието, но наред
с това спечели и чувство на по-дълбока близост и свързаност със
семейството и своите предци.
В опит да намерят обяснение за истории като тази на Джеси
учените днес вече могат да идентифицират биологични показа
тели - доказателства, че травмите наистина се предават от поко
ление на поколение. Рейчъл Йехуда, професор по психиатрия и
невронаука в медицинския колеж „Маунт Синай“ в Ню Йорк, е
един от водещите световни експерти по посттравматично стре
сово разстройство (ПТСР) и истински пионер в областта си.
В редица изследвания тя изучава невробиологията на ПТСР у
оцелели от холокоста и техните деца. Нейните проучвания вър
ху кортизола (стресовият хормон, който помага на тялото да се
върне към нормалното си състояние след преживяна травма) и
ефектите, които той оказва върху мозъчната функция, револю
ционизираха представите за ПТСР и неговото лечение в свето
вен мащаб. (Хората, страдащи от ПТСР, продължават отново и
отново да преживяват чувства и усещания, свързани с травма от
миналото. Сред симптомите на ПТСР са депресия, тревожност,
вцепенение, безсъние, кошмари, плашещи мисли, лесно стряска-
не и усещането, че си „на ръба“)
Иехуда и нейният екип откриват, че децата на страдащите
от ПТСР оцелели от холокоста се раждат с ниски нива на кор
тизола, каквито имат и техните родители, което ги прави пред
разположени към изживяването на същите симптоми на ПТСР.
Това откритие предизвиква спорове, тъй като противоречи на
дългогодишното научно убеждение, че стресът се характеризира
с високи нива на кортизола. Но Иехуда открива, че в случаите
на хронично ПТСР производството на кортизол наистина е за
нижено, което допринася за ниските нива на този хормон при
оцелелите от холокоста и техните деца.
30 МаркУолин # Не всичко започва от теб
^ , *
Иехуда открива същите ниски кортизолни нива и при вете

раните от войната, при бременните майки, развили ПТСР след
атаките срещу Световния търговски център, и при техните деца.
Но освен при тези групи хора, които предават по наследство ни
ските кортизолни нива и на следващото поколение, занижено
производство на кортизол се наблюдава и при някои други пси
хиатрични разстройства, свързани със стреса - като синдрома
на хроничната болка и синдрома на хроничната умора.2 Интере
сен е фактът, че между 50 и 70 процента от хората с ПТСР по
криват и диагностичния критерий за тежка депресия или друго
тревожно разстройство.3
Проучването на Йехуда демонстрира, че в сравнение с дру
гите, хората, чийто родител е страдал от ПТСР, са три пъти по-
застрашени от симптомите на въпросното разстройство, в ре
зултат на което по-често страдат от депресия или тревожност.4
Тя вярва, че тези хора директно наследяват ПТСР от родителите
си, а не отключват симптомите просто защото са слушали исто
риите за бедствията и неволите, които последните са преживе-
ли. Иехуда е един от първите учени, който показа на света, че
наследниците на оцелелите след някакво бедствие хора носят у
себе си физическите и емоционални симптоми на травма, която
не са преживели лично.
Такъв беше и случаят с Гретчен. След като години наред
беше вземала антидепресанти и се беше опитвала да облекчи
ефектите на стреса чрез психотерапия и различни когнитивни
методи, симптомите й на депресия и тревожност си оставаха не
променени.
Тя ми сподели, че вече не й се живее. Откакто се помнела,
се борела с крайно силни емоции, които едва успявала да обуз
дае. Няколко пъти беше постъпвала в психиатрична клиника,
където била диагностицирана с биполярно и тежко тревожно
разстройство. Лекарствата й бяха донесли слабо облекчение, но
така и не бяха повлияли на мощните самоубийствени импулси,
които живееха в нея. Като тийнейджърка Гретчен се самонара-
нявала, като се горяла с цигара. Сега, на трийсет и девет, тя вече
беше стигнала до ръба. Депресията и тревожността, както сама
каза, й бяха попречили да се омъжи и да има деца. В един момент
тя учудващо делово ми заяви, че планира да се самоубие преди

следващия си рожден ден.
Докато я слушах, изпитах силното усещане, че в семейната
история на тази жена имаше сериозна травма. В подобни случаи е
изключително важно да се обърне голямо внимание на думите на
клиента, защото именно в тях се крият издайническите признаци
за травматичното събитие, причиняващо неговите симптоми.
Когато я попитах как възнамерява да се самоубие, тя каза,
че смята да се „изпари". Колкото и непонятно да ви звучи, Грет-
чен планираше буквално да скочи във вана с разтопена стомана в
стоманолеярната, където работеше брат й.
- Тялото ми ще изгори за секунди - каза тя, гледайки ме пра
во в очите - още преди да стигне до дъното.
Аз бях изумен, защото тя говореше без никаква емоция.
Каквито и чувства да изпитваше, те явно бяха заровени доста
надълбоко. В същото време думите изпари и изгори не ми даваха
мира. И тъй като бях работил с доста деца и внуци на оцелели от
холокоста, знаех, че трябва да оставя думите й да ме водят. Исках
Гретчен да ми разкаже още за себе си.
Попитах я дали в семейството й има евреи или засегнати от
холокоста. Тя понечи да отрече, но после си спомни една исто
рия за своята баба, която произхождаше от семейството на пол
ски евреи, но когато през 1946 г. дошла в Съединените щати и
се омъжила за дядо й, се покръстила и станала католичка. Две
години по-рано цялото й семейство загинало в газовите каме
ри на Аушвиц. Те били буквално погълнати от отровните газове
и след това изгорени. Никой от родителите на Гретчен не раз
питвал баба й за войната или за съдбата на нейните близки. Те
по-скоро напълно избягвали тази тема, както често се случва в
семействата, преживели тежки травми.
Гретчен знаеше основните факти от тази фамилна история,
но никога не я беше свързвала със собствената си тревожност и
депресия. За мен беше ясно, че думите, които тя използваше, и
чувствата, които описваше, не бяха нейни лични, а водеха нача
лото си от баба й и нейните загинали близки.
Докато й обяснявах връзката, Гретчен слушаше внимателно.
Очите й бяха широко отворени, а бузите й поруменяха. Виждах
32 Марк Уолин $ Не всичко започва от теб
как думите ми отекват в нея. За пръв път Гретчен чуваше някакво

логично обяснение за своето страдание.
За да й помогна още по-добре да осъзнае това, което й казвах,
аз й предложих да „застане" на мястото на баба си или буквално
да стъпи в нейните обувки. За целта по средата на кабинета си бях
сложил чифт гумени отливки от стъпала. Помолих Гретчен да си
представи как се е чувствала баба й след загубата на всичките й
близки. И дори нещо повече - да си представи буквално, че сама
та тя е въпросната баба, и да изпита нейните чувства в собстве
ното си тяло. Гретчен каза, че е завладяна от чувства на непреодо
лима загуба и мъка, самота и изолация. Тя усети и онова дълбоко
чувство за вина, което много оцелели изпитват, защото по няка
къв начин са успели да се спасят, за разлика от своите близки.
За да се преработи травмата, клиентът често трябва да пре
живее директно същите чувства и усещания, които са спотаени в
тялото му. Когато успя да направи това, Гретчен осъзна, че жела
нието й да унищожи себе си беше дълбоко свързано със съдбата
на нейните погубени предци. Освен това тя осъзна и че в извест
на степен бе наследила желанието да умре от баба си. Асимили
райки това ново знание, Гретчен успя да види семейната исто
рия в една нова светлина, а тялото й се отпусна от напрежението,
което толкова време беше трупало.
Както за Джеси, така и за Гретчен осъзнаването на факта,
че личната травма е погребана в неразказаната родова история,
беше само първата стъпка по пътя към изцелението. За да на
стъпи трайна промяна, рядко можем да разчитаме само на ин
телектуално разбиране. Последното обикновено трябва да бъде
придружено с дълбоко вътрешно преживяване. По-нататък ще
видим по какъв начин да интегрирате напълно изцелението, за
да може окончателно да се освободите от травмите на предиш
ните поколения.
ЕДНО НЕОЧАКВАНО СЕМЕЙНО НАСЛЕДСТВО
Н я к о и н асл ед я в ат дълги те крака на дядо си, други - носа

на майка си, но Джеси беше наследил от чичо си страха, че
ако заспи, няма да се събуди, а в основата на депресията на

Гретчен стоеше семейната история с холокоста. Във всеки от
тези двама души се криеха фрагменти от травма, която беше
прекалено тежка, за да бъде излекувана в рамките на едно по
коление.
Когато са изправени пред непоносимо страдание, непрео
долима скръб или огромно чувство за вина, хората понякога се
чувстват неспособни да превъзмогнат страданието и затова се
опитват да не мислят за него и да го избегнат - такава е човешка
та природа. Но блокирайки тези чувства, ние неволно спираме
и процеса на изцеление, чрез който можем съвсем естествено да
се избавим от травмата.
Понякога болката се утаява в нас, докато не намери начин
да се изяви или да получи облекчение. Но това често се случва в
рамките на следващите поколения, където тази спотаена болка
избива под формата на необясними симптоми. При Джеси усе
щането за сковаващ студ и треперенето се бяха появили, когато
той беше стигнал възрастта, на която чичо му Колин беше зам
ръзнал до смърт. А Гретчен живееше с отчаянието и самоубий-
ствените импулси на баба си, откакто се помнеше. Тези чувства
до такава степен се бяха сраснали с живота й, че никой не беше и
помислил да се усъмни в техния произход.
Понастоящем нашето общество не предлага много вариан
ти за помощ на хора като Джеси и Гретчен, които носят останки
от родова травма. Обичайно те могат да се консултират с лекар,
психолог или психиатър, който да им назначи лекарства или те
рапия, или и двете. Но дори да донесат известно облекчение,
тези средства като цяло не решават напълно проблема.
Не всеки от нас е белязан от тежки семейни травми като тези
на Джеси и Гретчен. Но всяко събитие като смъртта на бебе, ос
тавянето на дете за осиновяване, загубата на дом или дори загу
бата на вниманието на майката могат да накарат духовните ни
устои да рухнат и да блокират потока на любовта в семейство
то. Когато разкрием произхода на тези травми, дългогодишни
те семейни модели най-сетне намират разрешение. Тук е важно
да отбележим, че не всички ефекти от травмата са негативни. В
следващата глава ще ви разкажа за епигенетичните промени -
«
химичните изменения, настъпващи в клетките ни в резултат на

травматично събитие.
Според Рейчъл Иехуда целта на епигенетичната промяна е
да разшири диапазона на начините, по които реагираме в ситуа
ции на стрес, а това, по нейните думи, е положително нещо.
- С кого предпочитате да воювате рамо до рамо? - пита тя. -
С човек, който има предишен опит в битки и знае как да се за
щитава? Или с човек, на когото никога не му се е налагало да се
бие за нищо?6 Щом разберем какво предимство ни дават био
логичните промени, настъпили вследствие на стреса и травмата,
ще проумеем много по-добре на какво сме способни и какъв е
истинският ни потенциал.7
Погледнато по този начин, заветът, който оставяме на след
ващите поколения под формата на наследени или лично прежи
вени травми, съдържа не само страдание, но също и духовна сила
и издръжливост.
Гл а в а 2
Три поколения със сходна история :
родовото тяло
Аз съвсем ясно усещам, че ме очакват дела и въпроси, които

моите родители, баби, дядовци и по-далечни предци са оста
вили незавършени или без отговор. Често се случва над семей
ството да тегне някаква безлична карма, която се предава
от родители на деца. Винаги ми се е струвало, че трябва... да
довърша или може би да продължа онова, което предишните
поколения не са успели да доведат докрай.
Карл Юнг, Спомени, сънища, размисли
сторията, която споделяте с вашето семейство, започва

И още преди да сте били заченати. В най-ранната си биоло
гична форма, на неоплодена яйцеклетка, вие вече споделяте една
и съща клетъчна среда с вашите майка и баба. Когато баба ви е
била бременна в петия месец с вашата майка, яйцеклетката, от
която впоследствие сте се развили, вече е присъствала в яйчни
ците на майка ви.
Това означава, че още преди майка ви да е била родена, баба
ви, майка ви и вашите най-ранни зачатъци сте споделяли едно
и също тяло - три поколения са споделяли една и съща биоло
гична среда.1Тази идея не е нова: тя присъства в учебниците по
36 МаркУолин % Нб всичко започва от теб
ембриология от над един век насам. По същия начин зачеване

то ви може да бъде проследено и по линия на баща ви. Клетката
предшественик на сперматозоида; от който сте се пръкнали, е
присъствала в тялото на баща ви още по времето, когато той е
бил ембрион в утробата на неговата майка.2
От проучванията на Иехуда и други учени вече знаем как
стресът се предава от поколение на поколение и можем да про
следим как биологическите остатъци от травмата, която баба ви
е преживяла, са били предадени на вас и на други нейни наслед
ници и как последствията от тази травма могат да отекват дълго
във времето.
Има обаче значителна биологична разлика в еволюцията на
яйцеклетката и сперматозоида. Сперматозоидите на баща ви са
продължили да се множат с приближаването на пубертета, до-
като майка ви е родена с ограничен брой яйцеклетки. Те са се
оформили още докато тя е била в утробата на баба ви, след което
са спрели да се делят.3 И така между дванайсет до четирийсет и
нещо години по-късно една от тези яйцеклетки е била оплодена
от спермата на баща ви и сте били заченати вие. Науката днес
ни казва, че както клетката предшественик на яйцеклетката, така
и клетката предшественик на сперматозоида могат да бъдат по
влияни от събития, които потенциално да засегнат следващите
поколения. И тъй като сперматозоидите на баща ви са продъл
жили да се развиват и в периода на юношеството и младостта,
те са останали податливи на травматични влияния почти до мо
мента, в който вие сте били заченати.4 А последствията от това
са учудващо всеобхватни, както се вижда от все по-нарастващия
брой проучвания по темата.
Кл е т ъ ч н а биология
Преди учените вярваха, че гените на нашите родители съставят

генетичния код, от който ние сме произлезли, и че с правилните
напътствия и подкрепа ние ще се развием безпроблемно, както
е планирано. Днес обаче знаем, че генетичният ни код е едва на
чалото и че още от момента на зачеването ние сме подложени на
Глава 2. Т ри поколения със сходна история : родовото тяло 37
емоционални, психологични и биологични влияния, които про

дължават да ни променят през целия ни живот.
Пионерът в сферата на клетъчната биология, Брус Липтън,
демонстрира как нашето Д Н К се влияе от негативните и пози
тивните мисли, убеждения и емоции. Като професор в медицин
ски колеж и научен изследовател, д-р Липтън десетилетия наред
проучва механизмите, чрез които клетките получават и обработ
ват информация. Като учен и изследовател в Станфорд в пери
ода от 1987 до 1992 г., той демонстрира как сигнали от околната
среда проникват през клетъчната мембрана и контролират по
ведението и психологията на клетката, което на свой ред може
да активира или потисне даден ген. Неговите идеи и открития,
които някога предизвикваха спорове, вече се потвърждават от
много други учени. В резултат на работата му с животински и
човешки клетки вече имаме представа за това как клетъчната па
мет се прехвърля от майката на детето още по време на утробния
период.
Според Липтън: „Емоциите на майката като страх, гняв, лю
бов и надежда могат биохимично да променят генетичната изява
на нейното поколение.“5По време на бременността нутриентите
в кръвта на майката хранят зародиша през стената на плацентата.
Наред с тях в кръвта й се отделят редица хормони и информа
ционни сигнали, генерирани от нейните емоции. Тези химични
сигнали активират специфични протеинови рецептори в клет
ките, отключвайки вълна от физиологични, метаболитни и пове
денчески промени в телата на майката и зародиша.
Хронични повтарящи се емоции като гнева и страха могат
да повлияят на детето, като по същество определят или „препро
грамират“ начина, по който то ще се адаптира към заобикаля
щата го среда.6 Липтън обяснява: „Когато преминат през (чо
вешката) плацента... стресовите хормони предизвикват свиване
в кръвоносните съдове във вътрешността на зародиша, изтлас
квайки повече кръв към периферията, като по този начин под
готвят зародиша за поведенческата реакция на борба/бягство.“7
В този смисъл дете, което е преживяло стрес в утробата на май
ката, може да свикне и занапред да реагира на сходни стресира-
щи ситуации.
Днес безброй проучвания документират; че стресът, който

майката преживява дори през първите три месеца от бремен
ността си, се отразява на бъдещото дете. Едно подобно изслед
ване от 2010 г., публикувано в журнала Биологична психиатрия
(Biological Psychiatry), изследва връзката между вътреутробния
стрес и развитието на нервната система на бебето. За да опреде
лят нивото на стреса при бременните жени, учените измерили
нивата на регулиращия стреса хормон кортизол в околоплодна-
та течност на 125 жени и установили, че бебетата, които били
подложени на по-високи нива на кортизол през първите седем
найсет седмици след зачеването, на седемнайсетмесечна възраст
показали влошени когнитивни функции.8
В своята книга Грижи за нероденото дете: деветмесечна про
грама, която ще ви научи как да общувате с вашето дете и как да
го успокоявате и стимулирате* психиатърът Томас Върни казва:
„Когато бременната майка изживява силен или хроничен стрес,
тялото й отделя хормони на стреса (в това число адреналин и
норадреналин), които чрез кръвта стигат до утробата, предавай
ки същия стрес и на нероденото дете."9 Върни добавя и следно
то: „Нашите проучвания показват, че майките, подложени на из
ключително силен и постоянен стрес, по-често раждат прежде
временно и техните деца по-често са недоносени, хиперактивни,
раздразнителни и страдащи от колики. В извънредни случаи тези
бебета се раждат и с деформирани от смукане палци или дори с
рани по тялото."10
Липтън подчертава колко важно е да бъдем съзнателни ро
дители, т.е. да съзнаваме, че нашите мисли, отношение и пове
дение влияят силно на детето ни както преди зачеването и по
време на бременността, така и след това.11 Родителите, които не
са искали да имат деца, тези, които постоянно се притесняват
за собствените си деца, а впоследствие и за внуците си, жените,
които са били жертва на физически и емоционален тормоз по
време на бременността - всички те демонстрират как негатив
ните емоции около едно раждане се предават на потомството.12
* Nurturing the Unborn Child: A Nine-Month Program for Soothing,

Stimulating, and Communicating with Your Baby, by Thomas Verny.
Сега, когато вече знаете, че емоциите могат да бъдат био

логически предавани от майката на детето и че в утробата на
майката три поколения споделят една и съща биологична среда,
представете си следния сценарий: Един месец преди майка ви да
се роди, баба ви получава съкрушителната новина, че съпругът й
е загинал в инцидент. Тя няма време да скърби подобаващо, за-
щото трябва да се подготви за появата на бебето, и по тази при
чина най-вероятно потиска емоциите в тялото, което в момента
дели с дъщеря си (вашата майка) и с вас. Нейната мъка се спота
ява дълбоко в майка ви и във вас, превръщайки се в нещо, което
и трите споделяте.
Именно в тази споделена среда стресът може да предизвика
промени в нашето ДНК. В следващия раздел ще разгледаме как
гените ни се влияят от травмите в нашата родова история.
Еп и г е н е т и к а
Работата на Брус Липтън едновременно предшества и подкрепя

зараждащата се наука епигенетика, която изучава наследстве
ните изменения във функцията на гените, които не се дължат на
промяна във веригата на ДН К.13 Първоначално се е смятало, че
нашето генетично наследство се предава само чрез хромозомно-
то ДНК, което получаваме от родителите си. Днес, когато вече
знаем много повече за човешкия геном, учените с изненада от
криват, че хромозомното ДНК, което отговаря за предаването
на физическите характеристики като цвят на косата, очите и ко
жата, съставлява по-малко от 2 процента от общото ни ДНК.14
Останалите 98 процента се състоят от тъй наречената „некоди-
раща“ ДНК (нкДНК), която е отговорна за много от емоцио
налните и поведенчески качества и характеристики, които на
следяваме.15
Учените първоначално я наричаха „отпадъчна ДНК“, смя
тайки я за ненужна, но напоследък започнаха да признават ней
ната значимост. Интересно, но колкото по-сложен е един орга
низъм, толкова по-голям процент некодираща ДНК притежава
той, като в това отношение човекът води първенството.16
40 Марк Уолин $ Н е всичко започва от теб
Знае се, че некодиращата ДНК се влияе от причинителите на

стрес в средата, например от токсините и неправилното хранене,
както и от стресиращите емоции.17' 18 Засегнатата ДНК предава
информация, която ни помага да се подготвим за живота извън
утробата, като съответно ни осигурява чертите, които ще ни на
правят адаптивни към околната среда.19 Според Рейчъл Йехуда
епигенетичните промени биологически ни подготвят да се спра
вим с травмите, които нашите родители са преживели.20За да бъ
дем готови да се справим с подобен стрес, ние се раждаме със
специфичен набор от инструменти, които ни помагат да оцелеем.
От една страна, това е добра новина. Раждаме се с вроден
набор от умения - вид „устойчивост към околната среда", както я
нарича Йехуда, която ни позволява да се адаптираме към стреси-
ращи ситуации.21 От друга страна обаче, тези наследствени уме
ния за адаптация могат да бъдат и вредни. Например детето на
родител, който в детството си е преживял война, може да насле
ди импулса да се стряска от внезапни силни шумове. И въпреки
че този инстинкт би го предпазил по време на хипотетична бом
бардировка, изострената му реакция ще го държи в силно реак
тивно състояние дори когато няма непосредствена опасност. В
този случай ще има разминаване между епигенетичната подго
товка на детето и реалната среда, което на един по-късен етап от
живота може да доведе до отключване на стресови разстройства
и заболявания.22'23
Тези адаптивни промени се причиняват от химични сигнали
в клетките, познати като епигенетични израстъци, които се при
крепват към ДНК-то и казват на клетката дали да активира, или
да потисне даден ген.
„Нещо във външната среда въздейства върху вътрешната
среда на човека и преди да се усетите, определен ген започва да
функционира по различен начин“ - казва Йехуда.24
Самата Д НК верига не се променя, но заради тези епигене
тични израстъци се променя нейната изява. Проучвания показ
ват, че от епигенетичните израстъци зависи как ще се справяме
със стреса на по-късните етапи от живота си.25
Някога учените вярваха, че ефектите от стреса се изтриват
в клетките предшественици на яйцеклетката и сперматозоида
Глава 2. Три поколения със сходна история : родовото тяло 41
(малко след оплождането), за да се предотврати предаването на

епигенетична информация на следващото поколение - както
трием информацията от харддиска на компютъра, преди да за
пишем нещо друго върху него. Днес обаче те вече са наясно, че
някои епигенетични израстъци успяват да се измъкнат от този
процес на препрограмиране и на практика преминават в клет
ките предшественици на яйцеклетката и сперматозоида, които
един ден ще се превърнат в нас.26
Най-разпространеният епигенетичен израстък е ДНК ме-
тилацията - процес, който пречи на протеините да се прикрепят
към даден ген, потискайки неговата изява.27 Д Н К метилацията
може да повлияе позитивно или негативно на здравето ни, деак
тивирайки „полезни“ или „вредни“ гени. При появата на стрес
или травма настъпват нарушения в ДНК метилацията, които
могат да бъдат предадени на следващото поколение заедно с
предразположеност към физически или емоционални заболя-
вания.28' 29
Друг епигенетичен механизъм, който играе значителна роля
в генната регулация, е малката некодираща РНК молекула, наре
чена микро-РНК. Както при ДНК метилацията, така и тук пре
дизвиканите от стреса нарушения могат да повлияят на генната
изява на много бъдещи поколения.30
Сред многобройните гени, повлияни от стреса, са КОФ1
(кортикотропин-освобождаващ фактор) и КОФ2. При хората
с депресия и тревожност се наблюдават занижени нива на тези
гени.31Гените КОФ1 и КОФ2 могат да бъдат наследени от стре-
сирани майки, при които нивата на тези два гена също са били
занижени.32 Учените документират редица други гени, които
също могат да се повлияят от травмите, преживени в ранните
етапи от живота.33,34
- Нашите проучвания демонстрират, че гените... запазват
известен спомен за миналите си преживявания - твърди д-р
Джейми Хакет от университета „Кеймбридж“.35
Историческото проучване на Иехуда от 2005 г. хвърля зна
чителна светлина върху факта, че моделите на стреса на практи
ка се предават от майката на детето по време на бременността.
Учените установили, че бременните жени, които (в първото или
второто тримесечие от бременността) били във или в близост

до Световния търговски център по време на нападенията от 11
септември 2001 г. и които впоследствие развили ПТСР, родили
деца с понижени нива на кортизола.36 Тези деца били по-чувст
вителни към новите стимули. Когато кортизолът в организма е в
занижени количества, способността ни да овладяваме емоциите
и стреса също намалява. Наред с другото, бебетата се родили и
по-дребни на ръст.37 Йехуда и нейният екип стигнали до изво
да, че резултатите от това проучване най-вероятно се дължат на
епигенетични механизми. Те открили 16 генни изменения в хо
рата, които след 11/9 развиват ПТСР.38
В едно проучване, публикувано в Биологична психиатрия
през 2015 г., Йехуда и нейният екип от болница „Маунт Синай“
в Ню Йорк демонстрират, че гениите изменения могат да се пре
дават от родители на деца. Анализирайки специфичен генен ра
йон, свързан с овладяването на стреса, те откриват, че евреите,
преживели травма по време на холокоста, и техните деца споде
лят сходен генетичен модел. По-конкретно тези учени откриват,
че и едните, и другите имат епигенетични израстъци в една и
съща част на гена. После сравняват резултатите с тези на евреи,
които по време на войната са били извън Европа, и стигат до за
ключението, че гениите изменения в наследниците на оцелелите
от холокоста се дължат единствено на травмата, преживяна от
техните родители.39
Днес вече има значителен брой проучвания, показващи как
травматичните преживявания на родителите могат да повли
яят на генната изява и моделите на стрес при децата. В статия,
озаглавена „Епигенетични механизми на депресията“ публи
кувана в журнала на Американската медицинска асоциация
Психиатрия (JAMA Psychiatry) през февруари 2014 г., д-р Ерик
Нестлър пише: „Вече се знае, че стресиращите житейски прежи
вявания на майката наистина правят следващите поколения по-
податливи на стрес.“40 Бременните майки, които след 11 септем
ври развиха ПТСР, родиха деца, които не просто имат по-ниски
кортизолни нива, но и по-лесно се стряскат от силни шумове и
от непознати хора. Едно английско проучване открива, че деца
та, чиито майки са били тревожни по време на бременността,
имат двойно повече емоционални и поведенчески проблеми в

сравнение с другите деца.41
„Травмата има силата да протяга ръка от миналото и да
сграбчва нови жертви“ - пише в Психологията днес (Psychology
Today) психиатърът, специалист по пристрастяванията, д-р Дей
вид Сак. - Децата на родител, страдащ от ПТСР, понякога раз
виват собствено ПТСР или тъй нареченото вторично ПТСР.“
Д-р Сак докладва, че 30 процента от децата с родител, служил
в Ирак или Афганистан, развиват ПТСР със сходни симптоми.
„Травмата на родителя - заявява д-р Сак - се наследява от
детето, което проявява същите поведенчески и емоционални
проблеми.“42
Децата, чийто родител например е бил травматизиран по
време на геноцида в Камбоджа, са склонни към депресия и тре
вожност. По същия начин процентът на самоубийствата сред
децата на австралийските ветерани от войната във Виетнам е по-
висок от този, който се наблюдава сред останалото население.43
А най-високият процент на самоубийства в Западното по
лукълбо е този на младежите в индианските резервати. В някои
части на Съединените щати този процент е между десет и девет
найсет пъти по-висок, отколкото при останалите младежи.44Ето
какво твърди Албърт Бендер, историк от племето чероки и адво
кат, специалист по индианските закони: „Наследствената трав
ма, от която страдат всички индианци, но най-вече младежите,
е резултат от политиката на геноцид, която доведе до безброй
кланета, принудителни преселения и военни кампании, про
дължили до края на XIX век и стигнали апогея си при Клането
при Раненото коляно*. - Бендер вярва, че тези самоубийства се
подклаждат от скръбта, предавана от поколение на поколение. -
Всички тези спомени - казва той - под една или друга форма
отекват в умовете на младите хора.“ По неговите думи, обес
ванията сред младежите са толкова често срещани, че в много
* Клането при Раненото коляно - яростен сблъсък между аме

риканската армия и индианци от племето сиукси, при който на
29.12.1890 г. биват избити стотици индианци, сред които множе
ство невинни жени и деца.
резервати една седмица без самоубийства се смята за истинска

благословия.45
Ле Мануел„Лий“ Битсой от племето навахо, сътрудник с док
торска степен по генетика в университета „Харвард“, подкрепя
твърдението на Бендер, че младите индианци съживяват минало
то в симптомите си, и вярва, че епигенетичните проучвания вече
започват да дават съществени доказателства, че травмата, преда
вана от поколение на поколение, е съвсем реален феномен.46
Младите индианци, подобно на децата на ветераните от
войната и на децата на оцелелите от холокоста, геноцида в Кам
боджа и атаките срещу Световния търговски център, са сред
най-младите жертви на тази наследствена травма. Тревожното
е, че този списък продължава да расте. Насилието, войните и по
тисничеството продължават да поддържат старите травми живи,
защото оцелелите неволно предават болезнените си преживява
ния на следващите поколения.
Показателен е и следният пример: много младежи, родени
след 1994 г. в Руанда, които са прекалено млади, за да си спомнят
безмилостното избиване на близо 800 000 души, преживяват съ
щите симптоми на посттравматичен стрес като свидетелите на
събитията, които са успели да избегнат жестоката съдба. Млади
те жители на Руанда твърдят, че страдат от силна тревожност и
натрапчиви видения, наподобяващи на ужасите, които са се слу
чили, преди те изобщо да бъдат родени.
„Това е очакван феномен... онова, за което не се говори, се
предава на следващото поколение" - твърди психиатърът Наа-
сон Муниандамуца. Дори децата, чиито семейства са останали
незасегнати от насилието, са също толкова повлияни, колкото и
другите от онова, което психиатърът Рутакайле Бизоза опреде
ля като „зараза в колективното подсъзнание“.47
Според Йехуда децата на страдащите от ПТСР майки са
тройно по-застрашени от това сами да развият ПТСР в сравне
ние с децата от контролните групи. Тя открива още, че децата на
родителите, преживели някакво травматично събитие, са между
три и четири пъти по-застрашени от това да развият депресия и
тревожност или да започнат да злоупотребяват с различни суб
станции.48 Йехуда и нейният екип откриват разлики в детски
те симптоми в зависимост от това кой от родителите е предал

ПТСР - майката или бащата.49 Когато ПТСР е предадено от ба
щата, по-вероятно е детето да се чувства „откъснато от спомени
те си", докато в обратния случай по-вероятно ще му бъде трудно
„да се успокои".50
Йехуда подчертава, че децата с бащи, страдащи от ПТСР, са
„вероятно по-податливи на депресия или хроничен стрес от де
цата с майки, страдащи от ПТСР".51 Йехуда твърди, че майките,
оцелели от холокоста, се страхували да не бъдат разделени от де
цата си, и че самите деца често се оплаквали, че майките им били
болезнено привързани към тях.52
Йехуда вярва, че предизвиканите от стрес епигенетични из
менения, които наследяваме от баща си, настъпват още преди
зачатието и се предават чрез спермата. Според нея същите из
менения могат да настъпят и в майката - както преди зачатието,
така и по време на бременността.53 Йехуда отбелязва също, че е
много важно на каква възраст е била майката, когато се е случи
ла травмата. Децата на оцелелите от холокоста например насле
дяват колебания в ензима, който превръща активния кортизол
в неактивен, в зависимост от това дали майките им са били по-
млади или по-възрастни по време на холокоста.54
ПТСР на дядото или бабата също може да повлияе на бъде
щите поколения. Както видяхме от историята на Гретчен, трав
мите от войната могат да продължат да измъчват дори внуците
на онези, които са преживели първоначалната травма.
Не само травмите от войната, но и от всяко събитие, способ
но да наруши емоционалното равновесие в семейството - пре
стъпление, самоубийство, преждевременна смърт, внезапна или
неочаквана загуба, - може да ни накара отново да преживеем
симптоми на травма от миналото. Сак пише: „Травмата завладя
ва обществото, предавайки се от поколение на поколение."55
Е п и г е н е т и ч н о НАСЛЕДСТВО
Едва наскоро учените започнаха да разбират същността на био

логичния процес, който настъпва при наследяването на травма
46 МаркУолин % Н е всичко започва от теб
та. За да научат повече, те започнаха да правят проучвания върху

животни. Тъй като хората и мишките споделят удивително схо
ден генетичен код - 99 процента от човешките гени имат съот
ветствие при мишките, - тези проучвания ни дават перспектива,
през която да разгледаме ефектите на стреса, който наследяваме.
Тези проучвания са ценни и по друга причина. Тъй като миш
ките създават поколение средно на всеки 12 седмици, учените
могат сравнително бързо да проследят какво се предава като на
следство от едно поколение на друго, докато при хората подобно
проучване би отнело около 60 години.
Химическите изменения в кръвта, мозъка, яйцеклетките и
сперматозоидите при мишките отключват при следващите поко
ления поведенчески модели като депресия и тревожност. Про
учвания върху поколението на двойка мишки например показва,
че стресът от раздялата с майката предизвиква изменения в ген-
ната изява, които засягат до три поколения напред.
В едно подобно проучване през първите две седмици учени
те отделяли новородените мишлета от техните майки за около
три часа дневно. По-късно в живота въпросното поколение про
явило признаци на това, което ние, хората, наричаме депресия. С
напредването на възрастта симптомите се влошавали. Изненад
ващо било, че някои от мъжките мишки не проявили тези призна
ци, но изглежда, че епигенетично ги предали на своите потомци
от женски пол. При стресираните мишки учените открили също
и изменения в генната метилация и генната Изява, например в
КОФ2 - гена, който регулира тревожността при мишките и хо
рата. Освен това те открили, че зародишните клетки - клетките
предшественици на яйцеклетката и сперматозоида, както и мо
зъчните клетки на въпросното поколение мишки, били засегна
ти от ранната раздяла с майката.56 В друг експеримент с плъхове
поколението, което получило съвсем малко майчини грижи, в
зряла възраст било по-тревожно и предразположено към стрес
в сравнение с поколението, което получило достатъчно грижи и
внимание от страна на майката. Впоследствие тази тенденция се
наблюдавала и в много от следващите поколения.57
Всеизвестен е фактът, че раздялата от майката води до по
явата на редица проблеми в поколението. Учените откриват, че
Глава 2. Т ри поколения със сходна история: родовото тяло 47
мъжките мишки, които като бебета са били разделени от май

ката, цял живот си остават по-податливи на стрес, като същото
се наблюдава и при няколко от техните следващи поколения.58' 59
В друго подобно изследване, проведено в Института по мозъч
ни проучвания към университета в Цюрих през 2014 г., учените
подлагат мъжки мишлета на многократна, продължителна раздя
ла от майката, след което травматизираните мишки показват ре
дица симптоми на депресия. След процес на възпроизводство се
оказва, че второто и третото поколение на тези мишки показват
същите симптоми на травма, въпреки че самите те не са прежи
вели такава.60
Учение откриват още ненормално високи количества мик-
ро-РНК - генетичния материал, регулиращ генната изява, в
спермата, кръвта и хипокампуса (област в мозъка, която участва
в изграждането на реакциите на стрес). Същите неестествено
високи количества микро-РНК били открити и в кръвта и хипо
кампуса на мишките от второто поколение. Въпреки че мишките
от третото поколение проявили същите симптоми на стрес като
своите бащи и дядовци, при тях не били забелязани повишени
нива на микро-РНК, вследствие на което учените заключили, че
поведенческите ефекти от дадено травматично събитие се пре
дават до трето поколение, но не и след това.61
„В дисбаланса на микро-РНК в спермата ние открихме клю
човия фактор, отговорен за предаването на травмата" - обяснява
Изабел Мансуй, съавтор на въпросното проучване.62 Понастоя
щем тя и нейният екип изучават ролята на микро-РНК в насле
дяването на травмата и при хората.
Това, което прави проучванията с мишките толкова въл
нуващи, е, че днес науката може да конкретизира как травми
те, преживени от едно поколение, се предават по наследство и
на следващото. Замисляйки се над възможните последствия от
всичко това, няма как да не се запитаме: какво всъщност преда
ваме на децата си?
В едно проучване върху поколенията на стресирани мъж
ки мишки, извършено в медицинския колеж към университета
„Емъри" през 2013 г., учените откриват, че травматичните спо
мени могат да се предават на следващите поколения чрез епи-
генетични промени, които настъпват в ДНК. Мишките от едно

поколение били обучени да се страхуват от аромат, наречен аце-
тофенон, който е сходен с този на черешовия цвят. Всеки път,
когато били изложени на този мирис, те получавали слаб токов
удар. След известно време опитните мишки развили повече обо
нятелни рецептори, свързани с ацетофенона, което им позволя
вало да го надушват и в най-минимални количества. Освен това
мозъчните им области, свързани с тези рецептори, също се уго
лемили. Наред с тези промени учените установили и изменения
в спермата на опитните мишки.
Но най-интересната част от експеримента била наблюдава
на при следващите две поколения. Както децата, така и внуче
тата на тези мишки подскачали и бягали още при първия досег
с мириса на черешов цвят. Те очевидно били наследили не само
чувствителността към тази миризма, но и реакцията на стрес,
свързана с нея.63
Брайън Диас, един от участниците в проучването, изказва
предположението, че в спермата на тези мишки има нещо, което
позволява информацията да бъде наследена.64Той и колегите му
забелязват неестествено ниска ДНК метилация както в сперма
та на бащите мишки, така и в спермата на тяхното поколение.65
Въпреки че все още не се знае как точно травматичното пре
живяване на бащата се запазва в ДНК, Диас заявява следното:
„Целта на самия процес очевидно е да информира следващите
поколения, че дадена среда е вредна за тях."66
Това конкретно проучване предоставя убедителни дока
зателства в полза на „предаваното от поколение на поколение
епигенетично наследство" - или идеята, че поведенческите мо
дели се предават по наследство. Когато работя със семейства,
аз често забелязвам повтарящи се модели на болести, депресия,
тревожност, проблеми във връзката и финансови затруднения
и винаги изпитвам желание да се разровя по-дълбоко в съот
ветната родова история. Кое неизвестно събитие от живота на
негов предшественик кара мъжа да залага всичките си пари за
конни надбягвания или жената да влиза във връзка само с жене
ни мъже? Какви изменения са настъпили в тяхното генетично
наследство?
Диас и неговият екип се надяват да проведат още проучва

ния и да проверят дали подобни ефекти се наблюдават и в гените
на хората. Но докато получим резултатите от тези изследвания,
които при хората продължават по няколко десетилетия, насто
ящите проучвания върху животни определено ни карат да си да-
дем сметка, че още от раждането си ние сме носители на стреса
на баща си и майка си, както и на този на техните родители.
В едно проучване върху женски плъхове от 2013 г., публику
вано в Биологична психиатрия, учените от израелския универси
тет „Хайфа Хиба Зайдан“ МикахЛесхем и Ина Гайслер-Саломон
откриват, че дори сравнително лекият стрес преди зачеването и
бременността може да повлияе на поколението. Около 45 дена
след раждането (което по човешките стандарти се равнява на
възрастта на юношеството) няколко от плъховете били подло
жени на лек стрес като промени в температурата. Удивителното
било, че ефектите на стрес били ясно доловими и у следващото
поколение.67
Фокусирайки се върху гена КОФ1, който кодира молекула,
участваща в телесната реакция на стрес, учените засичат пови
шени количества молекулярен продукт от този ген в мозъка на
стресираните женски плъхове. Те откриват значителна концен
трация на същия молекулярен продукт и в яйцеклетките на стре
сираните женски, както и в мозъка на тяхното поколение, което
показва, че информацията за преживения стрес е била прехвър
лена в яйцеклетките. Учените настояват, че промяната в поведе
нието на новородените малки няма връзка с това какви грижи са
получили те от майките си.68Това конкретно проучване показва,
че дори като новородени да получим качествени майчини гри
жи, ние все пак наследяваме стреса, който родителите ни са пре
живели, преди да ни заченат. В следващата глава ще разгледаме
как децата, родени от едни и същи родители, може да наследят
различни травми и макар да са били отгледани и възпитани по
един и същи начин, да имат напълно различен начин на живот.
През 2014 г. канадски учени от университета „Летбридж“
изучават ефектите на стреса върху бременни женски плъхове и
връзката между стреса и преждевременните раждания. Откри
тията показват, че стресираните майки раждат преждевременно,
техните дъщери - също. А бременността при третото поколе

ние била още по-кратка и от тази при второто. Учените обаче
са най-удивени от това, което наблюдават в третото поколение.
Внучките на стресираните мишки също били стресирани, дори
когато майките им не били стресирани.69 Герлинде Мец, водещ
автор на статията, заявява: „Изненадващо бе откритието, че
дори лекият до умерен стрес по време на бременността оказва
осезаем ефект, който се усилва при всяко следващо поколение.“70
Според Мец епигенетичните промени се дължат на некоди-
ращи микро-РНК молекули.71 Това откритие е от голямо значе
ние, особено за жените, изложени на риск от забременяване или
усложнения при раждането, които се дължат на стреса.
Предвид факта, че едно човешко поколение бива заменено
от следващо приблизително на всеки 20 години, проучванията,
обхващащи няколко поколения, все още не са дали резултати. Но
след като установяват, че стресът при мишките се предава в рода
поне до трето поколение, учените правят предположението, че
и при хората преживяната от родителите травма се предава не
само на децата, но и на внуците. Странно, но и в Библията, из
глежда, откриваме потвърждение на твърденията на съвремен
ната наука - или обратното, науката потвърждава казаното в
Свещената книга - че греховете, беззаконията или престъплени
ята (в зависимост от съответния превод) на бащите ще стигнат
децата до трето и четвърто поколение. В Четвърта книга Моисе-
ева от Стария завет - Числа 14:18, четем:
„Господ е дълготърпелив и многомилостив (и истинен).
Който прощава беззаконията и престъпленията (и греховете),
и не оставя без наказание, но Който за беззаконието на бащите
наказва децата до трета и четвърта рода.“
С нарастването на откритията в сферата на епигенетиката
ние набираме все повече знания относно това как да смекчава
ме ефектите на травмата, предавана от поколение на поколение.
Днес учените вече са наясно, че нашите мисли и представи, както
и ежедневните ни практики като визуализация и медитация, мо
гат да променят начина, по който гените ни се изявяват - идея,
която ще изследваме по-задълбочено в следващата глава.
Глава 3
Родовият УМ
Бащите ядоха кисело грозде, а на децата

зъбите скоминясаха.
Езекил 18:2 (Нова международна версия)
азано на прост език, чрез грижите, които сме получили от

К майка си, ние разбираме каква самата тя е била отгледана от
баба ни. Травмите, които баба ни е изтърпяла, болките и нево
лите й, трудностите, с които се е сблъскала в детството си или
в отношенията със съпруга си, нашия дядо, скръбта по загубата
на нейни близки, които са си отишли преждевременно - всички
тези неща в известна степен са се втъкали в отношението и въз
питанието, което тя е дала на нашата майка. Ако се върнем още
едно поколение назад, ще видим, че същото вероятно важи и за
възпитанието, което и самата тя е получила от своята майка.
Подробностите за събитията, белязали живота на тези
жени, може да са неизвестни за нас, но на едно дълбоко ниво ние
усещаме техния ефект. Начинът, по който нашите родители са
ни отгледали, както и този, по който самите те са били отгледани,
определя как ние ще се отнасяме към нашия партньор, към себе
си или към нашите деца. За добро или зло, родителите най-често
проявяват към децата си същото отношение, каквото са получи
ли от своите родители.
52 МаркУолин $ Не всичко започва от теб
Тези модели, изглежда, са заложени в нашия мозък още пре

ди да се родим. За развитието на нервната ни система е от изклю
чително значение как майка ни се е отнасяла към нас, докато сме
били в утробата й. Томас Върни казва:
„От мига на зачатието преживяванията в утробата започват
да оформят нашия мозък и да полагат основите на личността,
темперамента и потенциала ни за развиване на висши интелек
туални способности."1
Ние получаваме тези модели по-скоро наготово, без да взе
маме някакво съзнателно участие в процеса.
Първите девет месеца извън утробата са нещо като про
дължение на вътрешноутробния процес на развитие на нашата
нервна система. Кои нервни вериги ще останат и кои - не, и как
оставащите вериги ще бъдат организирани, зависи от връзката,
която се поражда между майката или бавачката и бебето. Имен
но през този най-ранен период детето продължава да изгражда
модела, по който впоследствие ще управлява емоциите, мислите
и постъпките си.
Когато майката носи наследствена травма или е преживяла
прекъсване на връзката със собствената си майка, има по-голяма
вероятност крехката новосъздадена близост между нея и бебето
да пострада. А ранната раздяла с майката - заради продължите
лен престой в болница, необмислено пътуване или някаква дру
га причина, може да бъде съкрушителна за бебето. Всички онези
неща, които то познава и от които зависи - мириса на майката,
нейното докосване, вкус и глас, - изведнъж изчезват.
„Биологичната връзка между майките и бебетата много при
лича на пристрастяването - твърди поведенческият изследова
тел Уинифред Галахър. - Когато двамата са разделени, бебето не
просто преживява липсата на майката. То изпада в състояние...
доста сходно с физическата и психологическа абстиненция на
наркоман, който изведнъж е спрял хероина.“2
Тази аналогия обяснява защо всички новородени бозайни
ци, в това число и хората, яростно протестират, когато ги отделят
от майката. Според д-р Рейлийн Филипс, неонатолог в универ
ситетската детска болница „Лома Линда“, бебето възприема раз
дялата от майката като „животозастрашаваща“. „Ако раздялата
Глава 3 . Родовият ум 53
продължи прекалено дълго - казва тя, - реакцията е... отчаяние.

Бебето се предава."3 Същата теза споделя и д-р Ниле Бергман,
както и други специалисти, изучаващи връзката майка-бебе.
Н якога и познавах това чувство на отчаяние. То дойде от

аз
семейството ми. Онова, което моята майка не бе получила от

нейната, определяше и отношението й към мен и моите братя и
сестри. Въпреки че винаги съм усещал любовта й, голяма част от
нейния родителски подход бе белязана от травмите в нашата ро
дова история - и по-специално от факта, че нейната майка Ида
бе изгубила родителите си, когато била едва двегодишна.
Ето я и моята фамилна история. Когато прабаба ми Сора
починала от пневмония през 1904 г., родителите й обвинили за
смъртта й нейния съпруг Андрю, когото описват като безделник
и комарджия. Говори се, че Сора хванала пневмония, защото чес
то посред зима се подавала през прозореца, молейки се съпруга
й да се прибере. На баба ми Ида й казвали, че баща й „проиграл
на комар" парите за наема - фраза, която поколения наред отек
ва в нашето семейство. След смъртта на Сора моят прадядо Ан
дрю бил прокуден от семейството и никой повече не чул нищо
за него. Помня как като бях малък, баба ми често ми разказваше
тази история и аз неизменно долавях горчивина в гласа й. Беше
ми мъчно за нея, че така й не беше успяла да опознае баща си.
Като двегодишно сираче тя била отгледана от възрастните
си дядо и баба, които били амбулантни търговци в населяваните
от чернокожи квартали на Питсбърг. Баба ми обожаваше своите
баба и дядо и с умиление си спомняше колко много я бяха оби
чали. Но това беше само част от историята - онази част, която тя
съзнателно помнеше. Под нея обаче се криеше нещо по-дълбоко.
Преди Ида да проходи, а вероятно още докато била в утро
бата, тя попивала мъката на майка си, причинена от безкрайни
те кавги, сълзи и разочарования. Всичко това оказало сериозен
ефект върху нервното развитие на мозъка й. А загубата на майка
й емоционално разтърсила из основи двегодишното момиченце.
Така майка ми не получила от майка си онези грижи, които в
качеството си на сирак Ида също не беше получила, но за сметка
на това наследила от нея изначалната травма на ранната раздяла
54 Марк Уолин % Н е всичко започва от теб
от майката. Въпреки че физически присъствала в живота й, Ида

не била способна да й даде дълбоката емоционална подкрепа, от
която майка ми се нуждаела. Тази липсваща емоционална връзка
беше станала част от наследството, което и самият аз получих от
майка си.
Историята на дядо ми, бащата на майка ми, също не беше
никак лека. Неговата майка Рейчъл починала при раждане, кога-
то дядо ми Хари бил само на пет. Баща му, Самюъл, страдал от
силни угризения, смятайки, че жена му е умряла по негова вина,
защото я бил забременил. Той обаче бързо се оженил повторно
за жена, която се грижела повече за собственото си дете, а към
Хари се отнасяла с безразличие, граничещо с жестокост. Дядо
ми рядко говореше за детството си. От майка ми аз знам, че като
малък той редовно гладувал и оцелявал, ровейки в кофите за бок
лук и ядейки листа от глухарчета. Като бях малък, си представях
как на моята възраст той седи сам на тротоара, дъвче кора изсъх
нал хляб и глозга захвърлен пилешки кокал.
Ето как баба ми и дядо ми неволно бяха предали травмите си
на следващите поколения. В нашето семейство връзката между
майката и детето бе прекъсната поне от три поколения насам.
Ако това не се беше случило с майка ми, аз и моите братя и сес
три може би щяхме да получим различно отношение от нейна
страна. Но тъй като нейната нужда от родителска любов не бе
задоволена, тя често се чувстваше тревожна и напрегната.
За да прекъсна цикъла на наследствената родова травма и в
крайна сметка да излекувам себе си, аз осъзнах, че първо трябва
да излекувам връзката с майка си. Знаех, че не мога да променя
миналото, но определено можех да променя нашите настоящи
отношения.
Майка ми беше наследила моделите на стрес от баба ми, а аз,
на свой ред, ги бях наследил от нея. Тя често се хващаше за гър
дите и се оплакваше от разни бодежи в тялото. Сега разбирам,
че подсъзнателно е преживявала страха и самотата, белязали се
мейството ни - ужаса да бъдеш разделен от майка си, човека, от
когото най-силно се нуждаеш. Помня следната случка от пери
ода, когато бях на пет- или шестгодишна възраст. Веднъж, когато
майка ми отсъстваше от къщи, изпаднах в такъв ужас, че влязох
Глава 3. Родовият ум 55
в спалнята й, отворих чекмеджето й и зарових лице в шалове

те и нощниците й, за да вдъхна нейния аромат. Много ясно си
спомням сковаващия страх, че никога повече няма да я видя и че
от нея ми е останал само този аромат. Като възрастен споделих
този спомен с нея, а тя каза, че правела същото - заравяла лице
в дрехите на майка си, когато на последната й се налагало да от
съства от къщи.
Както виждате от моята история, ранните прекъсвания на
връзката майка-дете могат да настъпят много преди да бъдем за
ченати. Техните ефекти обаче се настаняват в подсъзнанието и
заживяват в тялото ни под формата на соматични спомени, кои
то могат да бъдат отключени от събития, наподобяващи отхвър
ляне или изоставяне.
И когато това се случи, ние започваме да се чудим какво
става с нас. Завладяват ни съкрушителни мисли и се чувстваме
объркани и дори изплашени от усещанията, препускащи в тя
лото ни. Но понеже се е случила много отдавна, травмата често
остава скрита от съзнанието ни. Знаем, че проблем има, но не
можем точно да го назовем. Вместо това решаваме, че пробле
мът сме ние и че нещо в нас не е „наред“. И в желанието си да се
почувстваме в безопасност често се опитваме да контролираме
заобикалящата среда. Правим го, защото като малки не сме има
ли почти никакъв контрол и не сме можели да споделим силните
емоции, които сме изживявали. Но ако съзнателно не променим
този модел, семейните травми ще продължават да се предават от
едно поколение на друго.
РОДОВОТО СЪЗНАНИЕ
Идеята, че ние наследяваме и „съживяваме“ аспекти от нашата

родова травма, е широко застъпена в много от книгите на из
тъкнатия немски психотерапевт Берт Хелингер. В продължение
на повече от петдесет години той изучава различни семейства -
първо в качеството си на католически свещеник, а след това и
като семеен терапевт и философ, и открива, че ние споделяме
едно и също родово съзнание с нашите биологични предци. Хе-
лингер забелязва, че травматичните събития като преждевре

менната смърт на родител, брат, сестра или дете, изоставянето,
престъплението или самоубийството, извършено в рамката на
семейството, могат да окажат разтърсващ ефект върху нас и да
бележат целия ни род за поколения напред. Отпечатъкът, нане
сен от подобни събития, се превръща в нещо като семейно клей
мо и бъдещите членове на рода несъзнателно повтарят страда
нията на своите предци.
Предаването на травмата невинаги се осъществява с точно
повторение на първоначалното трагично събитие. Случва се
например в семейство, в което някой е извършил престъпление,
друг от следващо поколение да плаща за стореното, без дори
да осъзнава, че плаща за чужди грехове. Веднъж при мен дойде
мъж на име Джон, който три години беше лежал в затвора за зло
употреба с имущество - престъпление, за което твърдеше, че не
е извършил. В съда Джон беше пледирал „невинен", но заради
тежестта на доказателствата, които бившият му бизнес сътруд
ник беше скалъпил срещу него, адвокатът му го посъветва да се
съгласи на споразумение. В мига, в който Джон влезе в кабинета
ми, забелязах, че е разгневен. Стиснал здраво зъби, той хвърли
якето си на облегалката на стола. Каза ми, че са го натопили и че
е завладян от мисли за отмъщение. Докато обсъждахме семейна
та му ситуация, стана ясно, че едно поколение преди това, през
60-те години на XX век, баща му бил обвинен в убийството на
своя бизнес партньор, но на процеса формално го оправдали.
Всички в семейството знаели, че той реално бил виновен, но ни
кога не говорели за това. Тъй като вече имах опит с наследстве
ната травма, не се изненадах, когато разбрах, че по време на про
цеса Джон бил на същата възраст, на която бил и баща му, когато
бил съден. Справедливостта най-накрая беше възтържествувала,
само дето грешният човек беше платил цената.
Хелингер вярва, че зад повторенията на травматичните съ
бития стои една подсъзнателна лоялност или солидарност, която
причинява доста страдания в семейството. Понеже не подози
рат, че първоизточникът на техните симптоми се крие в предиш
но поколение, хората безуспешно го търсят в собствения си жи
вот и се чувстват безпомощни, когато не откриват разрешение
на проблема си. Хелингер твърди, че всички имат еднакво право

да бъдат част от семейната система и че никой не може да бъде
изключен от нея по каквато и да било причина - нито дядото ал
кохолик, оставил баба ви без пукната пара, нито мъртвородени
ят брат, разбил сърцето на майка ви, нито дори съседското дете,
което баща ви неволно убил, докато излизал на заден ход от алея
та пред дома ви. Чичото престъпник, по-голямата полусестра на
майка ви, бебето, което сте абортирали - всички те са част от
вашето семейство. Списъкът продължава.
В него влизат дори хора, които обикновено не смятате за
част от вашето семейство. Ако някой е наранил или убил ваш
роднина, или е злоупотребил по някакъв начин с него, този чо
век също трябва да бъде включен. Същото се отнася и за хората,
които са жертва на престъпление, злоупотреба или убийство, из
вършено от член на вашето семейство - те също стават част от
вашата фамилна система.
В нея влизат и предишните партньори на вашите родители,
дядовци и баби. Тяхната смърт или раздялата им с партньора са
създали възможност майка ви, баща ви, дядо ви или баба ви да
влязат в системата и така тези хора респективно са допринесли
за вашето раждане.
Хелингер забелязва, че когато някой е отхвърлен или изклю
чен от фамилната система, след време този човек може да бъде
представен от друг член на системата. Последният може да спо
дели съдбата на отхвърления, като възприеме сходно поведение
или бъде сполетян от сходно страдание. Ако, да речем, дядо ви
е бил отхвърлен от семейството, защото е бил пияница, комар-
джия и женкар, възможно е една или повече от неговите страсти
да бъдат наследени от негов потомък. По този начин семейното
страдание се прехвърля в следващите поколения.
В случая на Джон мъжът, когото баща му беше убил, сега
беше част от тяхната родова система. След като несправедли
во набеденият Джон беше излежал присъдата си, той се беше
изпълнил с кръвожадни мисли за отмъщение и неволно беше
съживил аспекти от онова, което се беше случило с баща му че-
тирийсет години по-рано. Щом успя да направи връзката между
собственото си преживяване и това на баща си, той най-сетне
успя да се освободи от натрапчивите мисли и продължи напред.

Историите на двамата мъже бяха така неразривно свързани, че
сякаш и двамата бяха сполетени от една и съща съдба. Но до като
не откри скритата връзка, Джон не можеше да бъде емоционал
но свободен.
Според Хелингер всеки от нас трябва сам да носи собстве
ната си съдба, без значение колко тежка е тя. Никой не може да
се нагърби със съдбата на свой родител, баба или дядо, брат, се
стра, чичо или леля, без да заплати това с известна доза страда
ние. Хелингер описва този вид страдание с думата „преплитане".
Когато сте „преплетени" с ваш предшественик, вие несъзнател
но изпитвате като свои неговите чувства, симптоми, модели на
поведение или трудности.
Дори децата, родени в семейството от едни и същи родите
ли, които са били отгледани и възпитани по един и същи начин,
обикновено наследяват различни семейни травми и имат различ
на съдба. Например първородният син обикновено наследява
неразрешените проблеми на бащата, а първородната дъщеря -
тези на майката, макар че има и някои изключения. Обратното
също може да бъде вярно. Следващите деца в семейството също
могат да носят различни аспекти от травмата на родителите или
на бабите и дядовците.
Например първородната дъщеря може да се омъжи за мъж,
който много прилича на баща й - емоционално недостъпен и
контролиращ, и по този начин да изживее същата семейна дина
мика, в която е участвала и майка й. Събирайки се със затворен и
контролиращ мъж, тя повтаря преживяванията на майка си и се
присъединява към нейното недоволство. Втората дъщеря може
да носи неизразения гняв на майката. Тя е засегната от същата
травма, но носи различен неин аспект. Но докато първата дъще
ря не отхвърля баща си, тя го отхвърля.
Следващите деца в семейството често носят неразрешени
те травми на бабите и дядовците. Така третата или четвъртата
дъщеря може никога да не се омъжат- от страх да не бъдат кон
тролирани от мъж, когото не обичат.
Веднъж работих с ливанско семейство, споделящо сходна
динамика. Когато се върнахме едно поколение назад, се разбра.
че и двете баби са били омъжени още като деца - едната на девет,

а другата на дванайсет години. Двете сестри в семейството бяха
наследили различни аспекти от тяхната принудителна и нера
достна съдба. Подобно на своите баби, едната се беше омъжила
за по-възрастен мъж, а другата беше предпочела изобщо да не се
омъжва, защото смяташе мъжете за отвратителни тирани - как-
то вероятно и нещастната й баба се беше чувствала в капана на
брак без любов.
Всяко от децата в семейството изживява по различен начин
нарушената връзка с майката. Едното може да се превърне в чо
век, който вечно се стреми да угоди на всички, защото се стра
хува, че не е достатъчно добро. Другото, вярвайки, че така или
иначе никога не е било близко с майка си, може да стане скандал
джия, който създава конфликти, за да отблъсква хората от себе
си. Третото дете може да се изолира и да сведе до минимум со
циалните си контакти.
Аз съм забелязал, че в семейство, в което връзката майка-
дете е нарушена, децата често изпитват гняв или ревност или се
чувстват отчуждени помежду си. Например по-голямото дете
може да негодува срещу детето, родено след него, смятайки, че
последното получава любовта, която самото то не е получило.
Тъй като хипокампусът, онази част от мозъка, която участва в
създаването на спомените, не функционира напълно, докато де
тето не навърши двегодишна възраст, възможно е по-голямото
дете да не си спомня как е било гушкано, хранено и милвано от
майката. То обаче е видяло и помни как по-малкото му братче е
получавало всички тези грижи, внимание и любов. По тази при
чина сега се чувства пренебрегнато и подсъзнателно обвинява
брат си или сестра си, че са получили онова, което самото то не
е получило.
Има, естествено, и деца, които, изглежда, не наследяват ни
каква родова травма. При тях вероятно е била създадена здрава
връзка с майката и/или бащата, която ги е имунизирала срещу
„преплитанията“ от миналото. Навярно по стечение на обстоя
телствата майката е имала възможност да им даде нещо повече,
отколкото на другите си деца. Или връзката между майката и ба
щата се е подобрила около тяхното раждане и след това. Може
би майката е успяла да изгради по-дълбока близост именно с тях,

но не и с другите си деца. По-малките деца - често, но не и ви
наги - се справят по-добре от първородните или единствените
деца, които, изглежда, наследяват по-голяма част от неразреше
ните проблеми на рода.
Когато става въпрос за наследствена травма, не може да се
каже кой точно от братята и сестрите и до каква степен ще бъде
засегнат. Много са факторите, в допълнение към реда на раж
дането и пола, които влияят на изборите и на начина на живот
на отделните деца. Дори отстрани да изглежда, че някое от тях
е обременено от семейната травма, а друго не, моят клиничен
опит ми показва следното: болшинството от нас наследяваме
поне частица от семейната история. В уравнението обаче вли
зат и много неизвестни, които могат да повлияят на това колко
дълбок отпечатък ще остави семейната травма върху нас. Сред
тях са самосъзнанието, способността сами да се успокояваме и
вътрешният ни потенциал за самоизцеление.
ИЗЦЕЛЯВАЩИТЕ ОБРАЗИ И МОЗЪКЪТ
Идеята, че ние съживяваме семейните травми, може би стои в

основата на тезата, която психиатърът Норман Дойджи изла
га в революционната си книга Невероятният мозък* (The Brain
That Changes Itself): „Психотерапията често се свежда до това да
превърнем нашите духове в наши предшественици.“ Според д-р
Дойджи, идентифицирайки първоизточника на наследствените
си травми, ние можем да накараме духовете „да спрат да ни пре
следват и да станат просто част от нашата фамилна история“.4
Един от най-ефективните начини да го постигнем е като си
позволим да се трогнем или развълнуваме от преживявания или
образи, които са достатъчно ярки, за да засенчат старите трав-
матизиращи емоции и усещания, живеещи в нас. Нашият мозък
притежава огромен потенциал да се самолекува чрез образи. Без
*
Норман Дойджи, Невероятният мозъ£. София: Изток-Запад,
2009.
значение дали си представяме как даваме прошка, получаваме

утеха или се освобождаваме от негативните емоции, или прос
то визуализираме любим човек, тези образи могат трайно да се
настанят в телата и умовете ни. Най-важният аспект на моята ра
бота е да помогна на хората да открият онзи образ, който в най-
голяма степен резонира с тяхната вътрешна същност.
Идеята, че образите лекуват, възниква много преди мозъч
ните скенери да ни дадат доказателства за това. През 1913 г.
Карл Юнг въвежда термина активно въображение - техника за
общуване с подсъзнанието, която използва образи (най-често от
сънищата) и хвърля светлина върху това, което е било забулено в
мрак. Напоследък голяма популярност доби идеята за лечебната
визуализация и водената медитация, които ефективно понижа
ват стреса и тревожността, подобряват спортното представяне
и помагат за превъзмогването на специфични страхове и фобии.
Науката подкрепя тази идея. Дойджи революционизира
представите ни за мозъка като фиксиран и статичен орган, въ
веждайки нова парадигма, в която той е гъвкав и податлив на
промяна. Посредством работата си той демонстрира, че новите
преживявания създават нови нервни пътища в мозъка, които би
ват затвърждавани чрез повторение и задълбочавани чрез фоку
сирано внимание. По същество, колкото по-често практикуваме
нещо, толкова повече тренираме мозъка си да се променя.
Този фундаментален принцип е отразен още през 1949 г.
от канадския психолог Доналд Хеб, наричан „баща на невро-
психологията“, който твърди следното: „Невроните, които се
активират едновременно, стават все по-единни.“ С други думи,
връзките между тях се заздравяват. Или всеки път, когато повта
ряме дадено действие, ние улесняваме неговото извършване. А с
достатъчно повторения въпросното действие се автоматизира.
Според Дойджи, водещият учен в сферата на невроплас-
тичността (способността на мозъка да се променя и адаптира
спрямо значими промени в организма и околната среда) Май
къл Мерценик твърди, че „практикуването на ново умение в
подходящи условия може да промени стотици милиони, а на
вярно и милиарди от връзките между нервните клетки в нашите
мозъчни карти“.5 Със създаването на нова мозъчна карта съвсем
органично възникват и нови мисли, чувства и модели на пове

дение, които обогатяват репертоара ни за справяне със старите
страхове.
Щом направим връзката между нашите страхове и симпто
ми и онова, което се крие зад тях, ние създаваме и нови възмож
ности за изцеление. Понякога е достатъчно просто да погледнем
ситуацията от нов ъгъл, за да променим болезнените остарели
представи, в които сме се вкопчили, и да стартираме процеса на
вътрешно освобождаване на най-дълбоко ниво. Друг път уста
новяването на връзката просто усилва нашето осъзнаване, но
за да интегрираме наученото, ни трябва още нещо. Трябват ни
твърдения, ритуали, практики и упражнения, които да помог
нат за изграждането на новата представа, която да ни изпълни
със спокойствие и да се превърне в наша вътрешна отправна
точка на покой, към която да се връщаме отново и отново. Със
затвърждаването на новите мисли, чувства, усещания и новата
мозъчна карта ние си изграждаме едно вътрешно състояние на
благоденствие, което впоследствие започва да неутрализира ста
рите ни реакции спрямо травмата и не им позволява да ни изкар
ват от релси.
Колкото повече използваме новите нервни пътища в мозъч
ната си карта, толкова по-силно се идентифицираме с приятни
те чувства, които я съпътстват. С течение на времето свикваме с
тези приятни чувства и започваме все по-успешно да си връщаме
спокойствието, дори когато устоите ни временно са били раз
клатени.
Дойджи ни уверява, че можем да променим мозъка си само
с помощта на въображението. Достатъчно е просто да затворим
очи и да си представим, че правим нещо - и първичният ни ви
зуален кортекс се активизира, както когато наистина извършва
ме въпросното действие. Мозъчните скенери показват, че едни
и същи неврони и мозъчни области се активират както когато
си представяме дадено събитие, така и когато реално участва
ме в него.6 Дойджи описва визуализацията като процес, в който
участват и въображението, и паметта. Той твърди, че „визуали
зирането, припомнянето или представянето на приятни пре
живявания активира много от онези сетивни, двигателни, емо
ционални и когнитивни вериги, които се задействат по време на

„същинското“ приятно преживяване“.7
„Въображението е началото на творческия процес“ - пише
през 1921 г. драматургът Джордж Бърнард Шоу. Много преди
изобщо да се заговори за невропластичността, той излага прин
ципа: „Щом си представям нещо, значи мога да го осъществя.“
ИЗЦЕЛЯВАЩИТЕ ОБРАЗИ И НАШИТЕ ГЕНИ
„Невропластичната промяна вследствие на преживяванията -

твърди Дойджи - обгръща целия мозък и стига дори до гените
ни, оформяйки и тях.“8
В своя бестселър Духът в гените*, където разглежда връз
ката между емоциите и генната изява, д-р Доусън Чърч описва
как визуализацията, медитацията и фокусирането върху пози
тивни мисли, емоции и молитви - които той нарича вътрешни
епигенетични интервенции - може да активира нашите гени и
позитивно да влияе на здравето ни. „Изпълвайки съзнанието си
с позитивни представи за щастие и благоденствие - казва той, -
ние можем да предизвикаме епигенетични промени, подпомага
щи процеса на изцеление.“9
Значителен обем научни изследвания доказва, че медитаци
ята влияе позитивно на генната изява. Едно проучване на уни
верситета в Уисконсин „Мадисън“, публикувано в журнала Пси-
хоневроендокринология (Рвускопеигоепйосгто^у) през 2013 г.,
разкрива, че само след осем часа медитиране в организма на чо
века настъпват безспорни генетични и молекулярни промени, в
това число спад в нивата на провъзпалителните гени, който ни
позволява физически да се възстановим по-бързо от стресираща
ситуация.10Чърч твърди, че когато медитираме, „ние уголемява
ме онези части от нашия мозък, които произвеждат щастие“.11
Мозъчни клетки продължават да се създават през целия ни
живот. В по-голямата си част този процес протича в хипокам-
пуса.
* The Genie in Your Genes, by Dawson Church.

„Когато усвояваме нови знания - казва Дойджи, - ние оп

ределяме кои гени в мозъчните ни неврони да се изявят. С акти
вирането на даден ген се създава нов протеин, който променя
структурата и функцията на клетката. Този процес - обяснява
Дойджи - се влияе от нашите мисли и действия. Ние въздейст
ваме върху нашите гени, които на свой ред променят микроско
пичната ни мозъчна анатомия."12
„Човек не може да промени своята ДНК - заявява Рейчъл
Йехуда, - но ако успее да промени начина, по който тя функцио
нира - ще постигне горе-долу същото."13
Както се вижда, малко вероятно е да случим на живот, напъл
но лишен от травми. Травмите не изчезват дори след смъртта, а
по-скоро продължават да търсят плодородна почва, в която да
бъдат изцелени - и обикновено намират такава в децата на след
ващите поколения. За щастие, човешките същества са държели-
ви и способни да излекуват повечето видове травми. Това е въз
можно да се случи на всеки етап от живота ни. Трябват ни само
правилните напътствия и инструменти. По-нататък ще споделя
с вас най-важните практики от моята работа с клиенти, за да раз
берете от първа ръка как се лекуват наследствените травми.
Глава 4
ПОДХОДЪТ НА ПЪРВИЧНИЯ ЕЗИК
Подсъзнанието настоява, повтаря и практически разбива

вратата, за да го чуем.
Ани Роджърс, Неизказаното: скритият език на травмата*
огато вътре в нас живеят отломки от неизлекувани минали

К травми, винаги има издайнически признаци, които водят
към тях. Това обикновено са емоционално заредени думи и из
речения, изразяващи нашите най-дълбоки страхове. А както вече
разбрахме, неизлекуваните травми често са нещо, което дори не
сме преживели отличен опит. Първичен език е терминът, с който
аз наричам словесното изражение на тези травми. Първичният
език се проявява не само вербално, но и като физически усеща
ния, постъпки, емоции, импулси и дори като симптомите на за
боляване. Първичният език на Джеси включваше рязко събуж
дане в три и половина през нощта, безпричинно треперене и из
питване на ужас при мисълта за повторно заспиване. Първични
ят език на Гретчен включваше депресия, отчаяние, тревожност
и желанието да „се изпари". И Джеси, и Гретчен разполагаха с
* The Unsayable: The Hidden Language of Trauma.

парчета от пъзела, които им подсказваха, че в тяхната родова ис

тория се крие нещо, което не е намерило разрешение.
Всички знаем историята на Хензел и Гретел, подмамени да
влязат в тъмната гора. Изплашен, че няма да могат да се върнат
оттам, Хензел оставя следа от трохи, която да им посочи обрат
ния път. Това е съвсем подходяща аналогия - без значение дали
сме навлезли дълбоко в гората на нашите страхове, или само
леко сме се отклонили от пътя, ние също оставяме следа от тро
хи, която да ни помогне да открием обратния път. Но в нашия
случай трохите са думи - думи, които имат силата да ни върнат
в правия път. Тези думи може да ни се сторят произволни, но не
са. В действителност те са знаци, които нашето подсъзнание ни
подава. И когато се научим да ги отсяваме и свързваме една с
друга, те ще оформят нишка, която да следваме, за да разберем
повече за себе си.
Подобно на малките герои от приказките, и ние можем да
затънем толкова дълбоко в гората на нашите страхове, че дори да
не си спомним откъде сме тръгнали. Но вместо да следваме ниш
ката на думите, може да прибегнем към лекарства, да потърсим
утеха в храната, цигарите, секса или алкохола или да се разсейва
ме с безсмислени дейности. Но както от личен опит знаем, това
са все задънени улици, които не водят там, закъдето сме тръг
нали.
Ние не осъзнаваме, че трохите на нашия първичен език са
навсякъде около нас. Те живеят в думите, които казваме ви
соко на глас, и в тези, които премълчаваме. Ж ивеят в думите,
които непрестанно отекват в ума ни като алармата на часов
ник. Но вместо да ги последваме, за да видим къде ще ни по
ведат, понякога ние се парализираме и изпадаме в състояние
на транс.
П о д с ъ зн а т е л н и спом ени
За да разберем какво се случва с думите ни, когато сме обзети

от силна емоция, трябва първо да разгледаме как травматичните
спомени се съхраняват в паметта ни. Дълготрайната памет често
Глава 4. Подходът на първичния език 67
се дели на две основни категории: декларативна и недекларатив-

на. Декларативната памет, наричана още експлицитна или раз
казвателна, е нашата способност съзнателно да си припомняме
факти или събития. За да организира, категоризира и съхрани
информацията и преживяванията, които след време да можем да
си припомним, тя зависи от езика. Тази памет е нещо като книга,
която вземаме от рафта, когато ни потрябва някаква история от
миналото. За да си спомним истории от миналото, трябва преди
това да сме ги облекли в думи.
Недекларативната памет, наричана още имплицитна, сен-
зомоторна или процедурна памет, оперира без съзнателно при-
помняне. Тя ни позволява автоматично да си спомним нещо,
което вече сме усвоили, без да се налага отново да заучаваме
отделните стъпки. Когато например караме колело, не си при
помняме отново реда на действията, с които да го накараме да
тръгне. Самото умение е така дълбоко вкоренено в паметта ни,
че направо яхваме колелото и завъртаме педалите, без да възста
новяваме процеса стъпка по стъпка. Но този вид спомени неви-
наги могат да бъдат облечени в думи.
Травматичните преживявания често се съхраняват имен
но като недекларативни спомени. Когато нещо ни връхлети с
огромна сила, ние губим ума и дума, а без помощта на езика не
можем прецизно да запишем, или „декларираме", спомена за съ
битието. Подобни преживявания приличат на наводнение, при
което водата нахлува в дома ни през всички прозорци и врати
едновременно. В моменти на опасност ние не се помайваме, оп
итвайки се да облечем преживяването в думи, а просто изхвър
чаме от къщата.
Но без думи на практика нямаме пълен достъп до спомена
за въпросното събитие. Фрагменти от преживяното остават не-
назовани и потъват в забвение. Изгубени и недекларирани, те се
превръщат в част от нашето подсъзнание.
Необятният резервоар на подсъзнанието крие не само на
шите травматични спомени, но и неизлекуваните травматични
преживявания на нашите предци. В това колективно подсъзна
ние ние явно съживяваме фрагменти от спомените на наш пред
шественик, като ги обявяваме за свои.
___ «
Въпреки че експериментите с мишки, за които ви разказах,

в общи линии показват как травмите се предават от едно поко
ление на друго, при хората все още не се знае точният механи
зъм, по който става този трансфер. И макар да не сме съвсем си
гурни как точно недовършените дела и неизлекуваните травми
на предците ни заживяват в нас, откриването на връзката между
тях и нашите настоящи проблеми винаги ще ни носи облекче
ние.
Не д е к л а р и р а н и я т е з и к :
КОГА ДУМИТЕ СЕ ГУБЯТ
Два са случаите в живота ни, когато сме неспособни да опишем

с думи това, което преживяваме. Първият е периодът, преди да
навършим две или три години, когато езиковите центрове в мо
зъка ни все още не са напълно развити. Вторият случай е, когато
преживяваме травматичен епизод. Тогава функциите на паметта
ни биват потиснати и ние не можем вярно да обработим инфор
мацията.
Когато функцията на паметта е възпрепятствана, емоцио
нално значимата информация заобикаля фронталните дялове на
мозъка и не може да бъде наименувана или класифицирана чрез
думи или език, както твърди Бесел ван дер Колк*. Без езика на
шите преживявания често попадат в графата „недекларирани“ и
е по-вероятно да бъдат съхранени като фрагменти на спомени,
телесни усещания, образи и емоции. Разполагайки с „история
та“ ние вече имаме възможност да си припомняме преживяното
или дори травмата, без да преживяваме отново всички емоции,
свързани с нея.
Въпреки че е първото нещо, което бива засегнато в критич
ни моменти, езикът никога не се губи напълно. Той се промъква
в нашето подсъзнание и неочаквано избива на повърхността, от
* Бесел ван дер Колк - американски психиатър, учен и преподавател

от нидерландски произход, автор на книгата Тялото помни („Из
ток-Запад", 2018).
казвайки да бъде пренебрегнат. Или както казва психоложката

Ани Роджърс: „Подсъзнанието настоява, повтаря и на практика
разбива вратата, за да го чуем. Единственият начин да чуем какво
иска да ни каже е да го поканим в стаята, да спрем да му натрап
ваме своите идеи и да изслушаме неизказаното, което е навсякъ
де - в думите, постъпките, сънищата и тялото ни."1
Пъ р в и ч н и я т е з и к и в ъ зс та н о в я в а н е то
НА СПОМЕНИТЕ
Неизказаните преживявания, които живеят в нашето подсъзна

ние, са навсякъде около нас. Те си проличават в подбора на ду
мите ни, присъстват в хроничните симптоми и необяснимите ни
постъпки и избиват на повърхността в постоянните трудности,
които срещаме в ежедневния си живот. Неизказаното стои в ос
новата на нашия първичен език. Когато подсъзнанието разбие
вратата, за да привлече вниманието ни, то говори именно на
този първичен език.
Емоционално заредените думи на нашия първичен език са
ключът ни за достъп до недекларативните спомени, които жи
веят както в собственото ни тяло, така и в „тялото“ на нашата
фамилна система. Те са като скъпоценни камъни, които чакат да
бъдат изровени от нашето подсъзнание. Ако не ги разпознаем
като вестоносци, няма да видим скритото им послание, което
може да ни помогне да стигнем до произхода на нашите про
блеми. Но щом веднъж ги изровим от подсъзнанието си, вече
сме направили първата важна крачка към изцелението на трав
мата.
Първичният език ни помага да „декларираме“ изгубените
спомени, за да съберем парче по парче събитията и преживява
нията, които не сме интегрирали в себе си и дори не помним.
Когато съберем достатъчно от тези парчета, ще започнем да със
тавяме историята, която постепенно ще ни разкрие какво се е
случило с нас или с нашите близки. Тогава ще ни стане ясно защо
разни спомени, емоции и усещания ни преследват цял живот.
Щом локализираме техния първоизточник в миналото и осъзна-
\
ем, че са се зародили от наша или родова травма, ще престанем

да ги изживяваме като част от нашето настояще. И макар че не
всеки страх, тревожност или повтаряща се мисъл се дължат на
травма от миналото, определени преживявания могат да бъдат
по-задълбочено разбрани чрез дешифриране на нашия първичен
език.
Ка к да ра зп о зн а е т е ва ш и я п ъ р в и ч е н е з и к
Емоционално наситените думи или онези, които случайно „из

търваваме“, когато описваме най-дълбоките си страхове - това е
нашият първичен език. Прибягваме към него и когато се оплак
ваме от връзките, здравето, работата или други ситуации в жи
вота си. Първичният език се разкрива и когато се разгранича
ваме от тялото или от дълбоката си същност. По същество той е
страничен ефект от травма, която сме преживели в ранното си
детство, или от травма, която някой друг в рода ни е преживял.
Този език е необичаен, в смисъл че може да не звучи в съ
ответствие с това, което знаем или сме преживели. Първичният
език може да оставя впечатлението, че сякаш идва отвън, дока-
то реално извира от нашата вътрешна същност. Гретчен, която
вече разбра какво се криеше зад думите изпарява и изгаря, спо
дели:
- Тези чувства живееха в мен, но не бяха мои.
Щом този характерен език бъде изваден наяве, неговата сила
и влиянието му върху нас отслабват.
Картата на п ъ р в и ч н и я е з и к
В следващите глави предлагам инструменти, които ще ви по

могнат да направите връзката между емоции, които досега не
сте могли да си обясните, и събития от миналото. Всеки инстру
мент съдържа поредица от въпроси, чиято задача е да извикат
от вас чувство или вътрешно преживяване, което навярно ни
кога не е било декларирано или напълно осъзнато. Щом си при
помните достатъчно информация; започва да се оформя една

карта - карта на подсъзнанието. Тя се нарича карта на първич
ния език и може буквално да бъде начертана на хартия. Думите,
които напишем, ще определят посоката, в която ще тръгнем.
Всеки човек има карта на първичния език и всяка такава карта
е уникална.
Картата на нашия първичен език вероятно е съществувала
много преди да се родим. Тя може да е принадлежала на баща
ни или баба ни, а ние да сме просто нейни носители. А може би
и самите те са нейни носители, а същинският й първоизточник е
някой техен предшественик. Някои карти се изграждат по време
на безсловесния период на бебешката възраст. Но по какъвто и
начин да са стигнали до нас, днес ние имаме възможност да ги
проследим обратно до техния първоизточник.
Неизлекуваните травми от нашата родова история се преда
ват на следващите поколения и въздействат на нашите емоции,
реакции и избори по неподозирани за нас начини. Ние си ми
слим, че тези преживявания се раждат в нас. И тъй като не знаем
кой е действителният им първоизточник, често не можем да раз
граничим кое е наше и кое не.
Следването на картата на първичния език ни изправя лице в
лице с наши роднини, живеещи като призраци, невидими и иг
норирани. Някои са отдавна погребани, а други - отхвърлени
или забравени. Някои са преминали през толкова травматични
преживявания, че е прекалено мъчително дори да мислим какво
са изтърпели. Но откривайки ги, ние освобождаваме тях, както
и себе си.
Нашата история чака да бъде разровена. Думите, езикът,
картата - всичко, което ни е нужно за това пътешествие, е вътре
в нас точно в този момент.
В Глава 3 ви запознах с последните научни проучвания, кои
то показват как инструменти като визуализацията могат да съз
дават нови нервни пътища в мозъка и дори да окажат позитивен
ефект върху нашите гени. Нека сега да приложим на практика
това, което научихме.
В следващите глави ще намерите упражнения, които ще ви
помогнат да излезете от рамките на обичайното мислене. Тяхна
та цел е да разбъркат казана на подсъзнанието, за да изкарат на

повърхността пластовете, които се крият на дъното.
Всяко следващо упражнение е продължение на предходно
то. Някои от тях изискват да затворите очи и да си представите
членове от семейството, а други - да се настроите към усещани
ята на тялото си. В няколко от упражненията ще трябва да отго
ворите писмено на въпроси, чиято функция е да ви помогнат да
разкриете основните компоненти от вашия първичен език. До
бре е да записвате в тетрадка всичките си отговори, за да можете
впоследствие да се връщате към тях.
От личен опит знам, че правейки тези упражнения, човек за
дълбочава собствените си преживявания и открива нови неща
за себе си. Не се тревожете дали ще дадете правилни или грешни
отговори. Оставете любопитството да ви води, докато с моя по
мощ преминавате през процеса, чрез който аз лично съм излеку
вал много хора.
Глава 5
Четирите подсъзнателни теми
Най-здравата ни връзка е тази с хората, които са ни дали

живот... няма почти никакво значение колко години са минали
или колко предателства и нещастия са се случили в семейство
то. Ние си оставаме свързани с тях дори против волята си.
Антъни Брант, „Родословия“
ез значение дали наследяваме емоциите на родителите си

Б още в утробата или по-късно, във връзката ни с майката, или
ги припознаваме като свои заради подсъзнателна лоялност или
родова травма, едно е ясно - животът ни принуждава да съжи
телстваме с недовършена задача от миналото.
Ние се самозаблуждаваме, че можем да изживеем живота си
по план. Твърде често намеренията са в разрез с действията ни.
Искаме да бъдем здрави, но се тъпчем с всякакви боклуци или
си търсим оправдания да не тренираме. Копнеем за романтич
на връзка, но в мига, в който се появи потенциален партньор, се
дистанцираме. Искаме пълноценна кариера, но не правим нуж
ните стъпки, за да я реализираме. А най-лошото е, че това, което
всъщност ни пречи, често остава невидимо и ни държи в състоя
ние на объркване и разочарование.
Търсим отговори на обичайните места. Вглеждаме се в про

пуските във възпитанието си. Размишляваме върху събитията от
детството; които са ни накарали да се чувстваме безпомощни.
Обвиняваме родителите си за несгодите; които са ни застигна
ли. Предъвкваме едни и същи мисли отново и отново. Но тези
неща рядко оправят положението. Когато не сме наясно с про
изхода на проблема, оплакванията ни просто удължават агония
та на нашето страдание.
В настоящата глава ще разгледаме четирите подсъзнателни
теми, които спъват нашия житейски напредък и възпрепятстват
връзките, успеха и здравето ни. Но преди да стигнем до тях, ще
видим как се озовахме тук.
ПОТОКЪТ НА ЖИВОТА
Ясно е как сме се появили тук - чрез нашите родители. Като

техни деца обаче, ние сме свързани с нещо, което се простира
далече назад във времето, буквално до раждането на самото чо
вечество. Посредством родителите си ние се включваме в самия
поток на живота, макар и да не сме източник на този поток. Ис
крата просто ни е била предадена - прехвърлена е биологически
в нас, наред с нашата родова история. Възможно е дори да усе
тим как тя живее в нас.
Тази искра е нашата жизнена сила. Може би я усещате как
пулсира във вас, докато четете това. Ажо някога сте присъствали
на нечия смърт, сигурно сте доловили как искрата в умиращия
гасне. Вероятно сте усетили и точния миг, в който тя е напус
нала тялото. По същия начин, ако някога сте присъствали на
раждане, сигурно сте почувствали как жизнената сила изпълва
стаята.
Но тази жизнена сила не е константа, която след раждането
спира да се променя. Тя продължава да тече от нашите родите
ли към нас дори ако се чувстваме откъснати от тези хора. От
клиничната си практика, както и от личен опит знам, че когато
връзката ни с родителите е непринудена и лека, ние сме по-от-
ворени към това, което животът ни предлага. Но когато тази
Глава 5. Ч етирите подсъзнателни теми 75
връзка по някаква причина е нарушена, до нас достига ограни

чен поток от жизнена сила. Тогава се чувстваме неадекватни и
като с вързани ръце или усещаме как животът преминава по
край нас, а ние сякаш се мъчим да плуваме срещу течението. В
крайна сметка страдаме, без да знаем защо. Но в същото време
ресурсите, които могат да ни излекуват, са вътре в нас. Нека
сега да започнем със следното - да направим оценка на връз
ката, която имаме с нашите родители, без значение дали те са
живи или мъртви.
( л
Усетете потока
Седнете и почувствайте доколко свързани или откъснати
се чувств ате о т родителите си. Без значение как ги въз
приемате или помните, почувствайте тази връзка и физи
ческите усещания, които т я поражда в тялото ви.
П редставете си, че вашите биологични родители с т о
я т пред вас. Ако никога не с т е ги срещали и не можете да
ги визуализирате, просто се оп итай те да доловите тя х
ното присъствие. Задръжте образа в съзнанието си и си
задайте следните въпроси:
- Приемам ли ги радушно, или се затварям за тях?
- Усещам ли, че т е ме приемат радушно?
- Възприемам ли единия по различен начин о т другия?
- Как усещам тя л о то си, докато ги визуализирам -
с т е гн а т о или отпуснато?
- Ако о т тях към мен течеше жизнена сила, на колко
процента бих оценил нейния капацитет: 5 процента? 25
процента? 50 процента? 75 процента? Или пълни 100 про
цента?
________________________________________________________________________________ )
Тази жизнена сила тече от родителите ни към нас свободно.

Няма нужда ние да правим нещо. Трябва единствено да я прие
мем.
Тя е нещо като главния кабел, който захранва дома ви с елек
тричество. От него зависят всички останали кабели, които се
разклоняват към отделните стаи. Без значение колко добре сме

изградили електрическата си инсталация, ако връзката ни с глав
ния захранващ кабел е нарушена, цялата система е изложена на
риск.
Нека сега разгледаме как този „главен кабел" се влияе от че
тирите подсъзнателни теми.
Ч е т и р и т е п о д с ъ зн а тел н и те м и ,
КОИТО НАРУШАВАТ ЖИЗНЕНИЯ ПОТОК
Те се срещат при всеки от нас, дори да не сме наясно с техните

ефекти:
1. Сливаме се с някой от родителите си.

2. Отхвърляме някой от родителите си.
3. Преживели сме прекъсване на ранната си връзка с май
ката.
4. Идентифицирали сме се с друг член на семейната система,
различен от родителите ни.
Всяка една от тези теми може да ни попречи да преуспеем и

да постигнем целите си. Те понижават нашата жизненост, вло
шават здравето и възпрепятстват успехите ни. Проличават си в
поведението и връзките ни, и дори в начина, по който се изра
зяваме.
Тези теми са показателни за нашите отношения, в смисъл че
описват аспекти от начина, по който се свързваме с родителите
си и с другите членове на нашата фамилна система. Ако ги про
умеем и се научим да ги откриваме, можем да разберем кои от
тях функционират в нас и ни пречат да се радваме на пълноцен
ни житейски преживявания.
Прекъсването на връзката с майката или бащата стои в осно
вата на три от четирите подсъзнателни теми и е най-вероятната
причина за евентуалните ни проблеми.
Срещат се и други видове нарушения на потока на жизне

ната сила, който ни позволява да живеем пълноценно, но те не-
винаги са подсъзнателни и свързани с родител или друг член от
семейната система. Такива нарушения са травмите, които пре
живяваме. Дори да съзнаваме ефектите от тях, ние все пак се
чувстваме безпомощни и не знаем как да се справим.
Друг вид прекъсване на потока се случва, когато се чувст
ваме виновни за своя постъпка или за престъпление, което сме
извършили. Може би сме взели решение, което е наранило ня
кого, безмилостно сме изоставили партньора си, откраднали
сме нещо или умишлено или неволно сме отнели нечий живот.
Вината може да парализира живота ни по хиляди начини. А ко
гато не я признаем и не намерим начин да се справим с нея, тя
стига до децата и дори до внуците ни. По тази тема ще разберете
повече в следващите глави. А на първо време ще разгледаме че
тирите вида прекъсване на жизнения поток, които са директно
свързани с нашите родители или с Друг член на нашата семейна
система.
1. Сливане с чувствата, поведението или

преживяванията на някой от родителите ни
Върнете се назад във времето. Помните ли някой от родителите
ви да е имал емоционални, физически или психологически про
блеми? Болеше ли ви да ги виждате да страдат? Искахте ли да от
немете болката им? Опитахте ли се да го направите? Някога на
стройвали ли сте се срещу единия родител от солидарност с чув
ствата на другия? Било ли ви е страх да покажете любовта си към
единия родител от страх да не нараните другия? В настоящия си
живот изпитвате ли затруднения, сходни с тези на вашите роди
тели? Откривате ли в себе си болката на вашите родители?
Мнозина от нас подсъзнателно поемат болката на родители
те си. В детството ние започваме постепенно да развиваме усе
щане за собствен Аз, но в началото все още се възприемаме като
едно с нашите родители и през цялото време се чувстваме свър
зани с тях. В това състояние на невинност ние вероятно сме си
представяли, че можем да облекчим нещастието им, като по ня
какъв начин го поправим или споделим. Смятали сме, че за да не

носят бремето си сами, ние също трябва да се нагърбим с него.
Но това са самозаблуди, които водят до още повече страдания.
Моделите на споделено нещастие ни заобикалят отвсякъде -
тъжна майка, тъжна дъщеря... незачитан баща, незачитан син...
проблемни отношения между родителите, проблеми в отноше
нията с партньора при децата. Комбинациите са безброй.
Когато се сливаме с единия от родителите си, ние подсъз
нателно споделяме аспект, най-често негативен, от житейския
опит на този родител. Повтаряме или възпроизвеждаме опре
делени ситуации или обстоятелства, без да направим връзката,
която сама по себе си може да ни освободи.
Историята на Гавин
Следващата история илюстрира как тази често скрита динамика
може да породи проблем, който сме неспособни да разрешим.
Когато бил на трийсет и три, Гавин взел поредица от необ
мислени финансови решения, които коствали на него и семей
ството му всичките им спестявания. Малко преди това той бил
освободен от поста си на финансов мениджър заради неспазване
на срокове. С жена и две малки деца вкъщи, той бил отчаян. Па
ричните затруднения породили напрежение в брака му и Гавин
неусетно изпаднал в дълбока депресия.
Когато бил малък, баща му, който по онова време също бил в
средата на трийсетте, изгубил всичките семейни спестявания на
хиподрума, вярвайки, че има „вътрешна“ информация за някакъв
кон. Тогава майката на Гавин взела децата и се върнала в дома на
родителите си. След това Гавин рядко виждал баща си, когото
майка му наричала егоист, безнадежден комарджия и неудачник.
Сега, на трийсет и четири години, горе-долу на възрастта, на
която баща му беше изгубил семейните спестявания, Гавин все
още не беше направил връзката между събитията и не си дава
ше сметка, че повтаряше „неудачната“ съдба на баща си. И той
също като него беше изгубил семейните пари и беше заплашен
от перспективата да изгуби жена си и децата си. Едва по време
на нашия сеанс той осъзна, че всъщност повтаряше миналото.
И тъй като отдавна беше изгубил връзка с баща си, той не зна
еше, че животът му се беше развил по начин, доста сходен с този на
неговия родител. Заради липсата на съзнателна връзка с бащата,
Гавин беше развил подсъзнателна връзка с него, в резултат на кое
то неволно беше повторил грешките на последния. Когато разбра
това, той се зае да възстанови разрушената връзка между двамата.
От последния им разговор бяха минали почти десет години.
Осъзнал собствената си съпротива и давайки си сметка, че об
разът на баща му се основава главно на историите, които майка
му му беше разказвала за него, Гавин подходи предпазливо, но
без предубеждение. Той му написа писмо, в което го уведомява
ше, че има две малки внучки, и го уверяваше, че съжалява, задето
толкова време не се е свързал с него. Гавин изчака шест седмици,
но отговор не дойде. Той се страхуваше, че баща му или беше
починал, или по-лошо - беше го зачеркнал като свой син.
Доверявайки се на инстинкта си, Гавин грабна телефона и
набра номера на баща си. И добре, че го направи. Оказа се, че
баща му изненадващо не беше получил писмото. В последвалия
неловък телефонен разговор двамата смутено си размениха думи
и емоции, опитвайки се наново да изградят връзка помежду си.
След още няколко напрегнати телефонни разговора между тях
започнаха да изплуват истински, неподправени чувства. Гавин се
осмели да каже на баща си, че дълбоко е страдал от неговата лип
са. Баща му го слушаше, сподавяйки сълзите си. Той разказа на
Гавин колко тежко му е било да изгуби семейството си и как не
минавал и ден, без да съжалява за грешката си. После предложи
двамата да се срещнат. Гавин се съгласи. След няколко седмици
депресията, която беше погълнала Гавин, започна да се разсейва.
С връщането на баща му в неговия живот нещата вкъщи започна
ха да се стабилизират. Той успя да си върне изгубеното доверие
на жена си и заздрави връзката си с децата. Сякаш бе намерил
ключ, за който така и не беше разбрал, че е изгубен. С него Га
вин вече можеше да отключи сейфа, в който съхраняваше своите
най-важни житейски ценности - връзката със семейството си.
Последното, което родителите искат за детето си, е то да
страда вместо тях. Признак на арогантност и самодоволство е да
смятаме, че ние, в ролята си на деца на своите родители, сме по-
подготвени от тях да се справим с тяхното страдание. На всич

кото отгоре това противоречи на естествения природен ред. На
шите родители са дошли тук първи. Те са се грижили за нашето
оцеляване, а не ние за тяхното.
Когато едно дете съзнателно или подсъзнателно се нагърби
с бремето на родителя, то не се научава да получава и се сблъсква
със същия проблем и по-нататък, във връзките си. Дете, което се
грижи за родителя си, добива навика да се нагърбва с повече, от-
колкото може да понесе, и тази тенденция се запазва и в зрелия
му живот. Опитвайки се да споделим грижите и страданията на
нашите родители или дори напълно да ги отменим в това тяхно
задължение, ние на практика продължаваме семейното страда
ние и блокираме потока на жизнената сила, от който трябва да
черпим наред с поколенията след нас.
Дори когато се грижим за болни или възрастни родители,
предоставяйки им това, което не могат сами да си осигурят,
трябва да уважаваме и пазим интегритета на връзката родител-
дете и да не накърняваме достойнството на своите родители,
държейки се с тях като с деца.
2. Критикуване, обвиняване, отхвърляне на

родител и прекъсване на връзката с него
Ако наистина искаме да прегърнем живота и неговите радости,
ако наистина искаме да се наслаждаваме на пълноценни връзки
и крепко здраве, ако наистина искаме да разгърнем пълния си
потенциал и да живеем без усещането за вътрешна липса или
празнота, трябва първо да възстановим връзката си с нашите
родители. Наред с факта, че са ни дали живот и са неизменна
част от това, което сме, нашите родители са и порталът към
скритите сили и творческите способности, както и към предиз
викателства, които са част от наследството на нашите предци.
Независимо дали са живи или мъртви и дали ги чувстваме близ
ки или далечни, нашите родители - и травмите, които са пре
живели или наследили - държат ключа към нашето изцеление.
Дори да имате чувството, че по-скоро ще сдъвчете шепа
габърчета, отколкото да стоплите отношенията си с тях, тази
Глава 5. Четирите подсъзнателни теми 81
стъпка не може да бъде подмината, без значение колко дълго

ще отнеме. (В моя случай минаха 9 месеца, през които веднъж
седмично обядвах с баща ми, бивш сержант от флота, преди той
най-накрая да ми признае, че изобщо не е вярвал, че го обичам.)
Разрухата във връзките често се дължи на болезнени събития от
нашата родова история и се повтаря поколения наред, докато
не съберем куража да се освободим от осъждането, да отворим
сърцето си и да видим родителите си и другите членове на фами
лията в светлината на състраданието. Само така можем да изле
куваме болката, която ни пречи изцяло да прегърнем живота си.
Дори в началото да направим тази стъпка само във вътрешен
план, важното е да намерим кътче в себе си, в което да мислим за
родителите си с умиление, а не с неприязън.
Това може да ви прозвучи в разрез с онова, на което сте били
учени. Повечето видове психотерапия се фокусират върху иде
ята, че родителите са коренът на нашите страдания. Като хам-
стери, които неуморно въртят едно и също колело, много хора
десетилетия наред превъртат старите истории за това как роди
телите им са ги провалили и са вгорчили живота им. И макар да
ни държат като в капан, тези стари истории имат и силата да ни
освободят, стига да открием какво се крие зад тях. Ключът към
свободата ни се намира в самите нас и просто чака да го изровим.
Запитайте се: Отхвърляте ли, обвинявате ли и осъждате ли
някой от родителите си за нещо, което според вас той или тя са
ви сторили? Изпитвате ли неуважение към единия или двамата
си родители? Откъснали ли сте се от единия или другия родител?
Да предположим, че сте отхвърлили майка си, защото спо
ред вас не ви е дала достатъчно от това, което сте заслужавали.
Ако е така, задавали ли сте си въпроса какво е преживяла самата
тя? Кое събитие в нейния живот е прекъснало потока на любов
та във вашата връзка? Случило ли се е нещо, което да е предизви
кало раздялата между вас, или нещо, което да е разделило нея от
нейните родители?
Може майка ви да е наследила травма от нейната майка и по
тази причина не е могла да ви даде онова, което и самата тя не е
получила. Заради тази липса уменията й на родител са били огра
ничени.
Ако отхвърляте майка си, между вас най-вероятно стои ня

кое травматизиращо събитие. Може би майка ви е изгубила дете
преди вие да се родите или е дала дете за осиновяване, или е из
губила първата си любов в автомобилна катастрофа - човека, за
когото е възнамерявала да се омъжи. Може би баща й е починал,
когато е била малка, или любимият й брат е бил сгазен, докато е
слизал от училищния автобус. Шоковата вълна от подобен ин
цидент ще ви засегне дори когато самото събитие не е директно
свързано с вас. И независимо колко много ви е обичала, травма
та навярно е погълнала цялото й внимание и мисли.
Вие може би сте усещали нейната липса, защото тя е била
затворена и погълната от себе си. Тогава вероятно сте я отхвър
лили, решавайки, че тя съзнателно ви лишава от любовта си. А
истината е, че тя не е можела да ви даде любовта, от която сте
се нуждаели, защото и самата тя не е разполагала с нея. На ваше
място всяко дете вероятно би получило същото отношение.
Ако сте се отчуждили от майка си, вероятно я обвинявате, че
не ви е отвърнала на любовта, която сте й дали като малко дете.
Тя може би е била депресирана и е плачела много, а вие сте се
опитвали да я зарадвате с любовта си. Може би сте се грижели за
нея и сте се опитвали да премахнете болката й. А после един ден
сте осъзнали, че всичките ви усилия са се провалили и че любовта
ви не може да накара майка ви да се почувства по-добре. И тога
ва сте се дистанцирали от нея, обвинявайки я, че не ви дава това,
от което се нуждаете, докато реално сте се чувствали невидими
или разочаровани, защото тя не е отвърнала достойно на вашата
огромна любов. Откъсването от нея е било единственото нещо,
което сте можели да направите. Отначало то ви е накарало да се
почувствате свободни, но тъй като е просто детски защитен ме
ханизъм, новопридобитото усещане за свобода е било измамно
и в крайна сметка е ограничило вашия житейски опит.
Може би обвинявате или осъждате единия си родител, защо
то не се е разбирал с другия и вие сте били принудени да вземате
страна. Често детето на външен план демонстрира лоялност към
единия родител, докато на вътрешен тайно симпатизира на дру
гия. Така у него се поражда скрита привързаност към отхвърле
ния или охулен родител и то започва да заимства или копира не
говото поведение, което е било заклеймено като възмутително.
Нека да обобщим казаното дотук. Емоциите, чертите и мо

делите на поведение, които отхвърляме у нашите родители, най-
често заживяват у нас. Това е подсъзнателен израз на обичта ни
към тези хора и опит да ги върнем в живота си. Вече видяхме как
този модел се прояви в живота на Гавин.
Когато отхвърляме родителите си, ние не виждаме, че в оп
ределени отношения всъщност си приличаме с тях. И отричайки
тези сходства и прилики, често ги проектираме върху околни
те. Напук на това обаче започваме да привличаме приятели, ро
мантични партньори или бизнес сътрудници, които проявяват
именно тези черти или модели на поведение, които отхвърляме,
и съответно ни предоставят хиляди възможности да приемем и
излекуваме въпросните динамики.
На физическо ниво отхвърлянето на родителите се усеща като
болка, напрежение или изтръпване в тялото. Но тялото ни няма да
се изчисти напълно от тревожността и безпокойството, докато не
започнем да изпитваме любов към отхвърления родител.
Не е нужно да знаете кое точно събитие от вашата фамилна
история е отключило отхвърлянето. Ясно е, че между вас двама
та се е случило нещо, което е нарушило близостта ви. Може би
майка ви е изгубила майка си, брат или сестра, когато е била още
дете, или е била изоставена от любовта на живота си. Тя може и
никога да не ви разкрие какво точно я е сполетяло, но дори при
това положение изцелението на връзката помежду ви ще ви по
могне да се почувствате вътрешно по-цялостни. Достатъчно ви е
да знаете, че нещо определено се е случило и е блокирало вашето
или нейното сърце, или и двете. Вашата работа е да се свържете
отново с любовта, която съвсем естествено сте изпитвали към
майка си като дете. По този начин ще се освободите от бремето,
което носите и което всъщност принадлежи на нея.
Изцелението на връзката ни с нашите родители често за
почва с една вътрешна представа. Понякога, преди да предпри
емем стъпка във външния свят, трябва първо да направим стъп
ка във вътрешния. Така улесняваме действителния процес. Въ
преки че следващото упражнение се фокусира върху връзката с
майката, вие може да го използвате, за да излекувате и връзката
с баща си.
( 1 ^
Визуализирайте майка си и нейната история
П редставете си, че майка ви сто и на няколко крачки
пред вас. Вслушайте се в себе си. Какви усещания долавя
т е ? Сега си представете, че т я прави три големи крачки
и застава съвсем близко, на няколко сантим етра о т вас.
Физически какво се случва с вас в момента? Отваря ли се
тялото ви към нея, или се свивате и изпитвате желание
да се отдръпнете? Ако е второто, трябва да осъзнаете,
че в момента о тго в о р н о стта да се отворите към майка
си е ваша, а не нейна.
Да си представим сега, че майка ви отново стои на ня
колко крачки о т вас. Този път обаче т я е заобиколена о т
всички травматизиращи случки, които е преживяла. Дори да
не знаете какви точно са те, вие като цяло долавяте ней
ната родова история и колко трудно й е било да се справи.
О питайте се наистина да у се т и т е как се е чувствала тя.
- З атв ор ете очи.
- Припомнете си всички случки о т семейната история
на майка ви, особено трагичните.
- Визуализирайте майка си като млада жена, малко дете
или дори бебе, което се опитва с всички сили да посрещне
загубата и да се предпази о т а т а к а т а на болката.
- Какви усещания настъпват в тялото ви, докато се
мъчите да се поставите на нейното място? Къде точно
възникват тези усещания?
- Можете ли да у с е т и т е или да си представите как се
е чувствала майка ви?
- С тава ли ви мъчно за нея? И зпитвате ли състрадание?
- Кажете й в сърцето си: „Мамо, разбирам т е .“ Дори да
не я разбирате напълно, повторете думите. „Мамо, раз
бирам т е .“ Може да добавите и: „Мамо, ще се опитам да
приема любовта т и такава, каквато е, без да я съдя или да
очаквам да бъде различна.“
- Как се ч у вств ате след тези думи?
- Какво се случи в тялото ви, когато ги изрекохте?
- Усещ ате ли някъде в тя л о то си облекчение, свобода,
мекота?
V_ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ )
Близостта с родителите ни носи не само утеха и подкрепа,

но и доказано допринася за доброто ни здраве. Резултатите от
едно трийсет и пет годишно надлъжно проучване, проведено в
университета „Харвард", убедително доказва, че качеството на
връзката, която имаме с нашите родители, може да повлияе на
здравето, на което ще се радваме на по-късните етапи от живо
та си.
Участниците в експеримента били помолени да категоризи
рат отношенията с всеки от своите родители по следната скала:
„много близки" „сърдечни и приятелски", „поносими" или „об
тегнати и хладни". 91 процента от участниците, които опреде
лили отношенията с майките си като поносими или обтегнати,
впоследствие били диагностицирани със сериозни физически
заболявания (като рак, коронарна болест на сърцето, високо
кръвно налягане и т.н.). За разлика от тях, само 45 процента от
участниците (по-малко от половината), които заявили, че се рад
ват на близки и сърдечни отношения с майките си, страдали от
подобни заболявания. Сходни проценти се наблюдавали и по от
ношение на връзката с бащата. Тези 82 процента от участници
те, които определили отношенията с баща си като поносими или
напрегнати, на средна възраст страдали от сериозни здравослов
ни проблеми, докато при хората, поддържащи сърдечни и близки
отношения със своите бащи, само 50 процента се оплаквали от
по-сериозни заболявания. При участниците, които имали обтег
нати отношения и с двамата родители, резултатите били стряс
кащи: 100 от тях имали значителни здравословни проблеми, до
като само 47 процента от хората, описали връзката с родителите
си като близка и сърдечна, страдали от по-тежки заболявания.1
При друго проучване, проведено в университета „Джон
Хопкинс", 1100 студенти по медицина от мъжки пол били из
следвани и наблюдавани в продължение на 50 години. В крайна
сметка учените открили, че степента на заболеваемост от рак
при тях била пряко свързана със степента на отчуждение, което
субектите изпитвали спрямо някой от родителите си.2
Оказва се, че трудните отношения с родителите се отразя
ват зле не само на здравето ни, но ранната ни връзка с майката
в частност служи за модел, върху който градим всичките си по
нататъшни връзки. Следващата история показва как неизлеку-

ваните чувства към майката могат да бъдат проектирани върху
интимния партньор.
Историята на Трита
Всички връзки на Триша бяха краткотрайни. Никоя не продъл
жаваше повече от година-две, а сега тя се готвеше да напусне по
редния си партньор.
- Той е студен и безчувствен - оплака се Триша. - Никога не
ме подкрепя, когато имам нужда.
И без да си дава сметка, тя описа по сходен начин и майка си:
- Тя е дистанцирана и емоционално недостъпна. Никога не
ме подкрепя. Никога не ме е обичала по начина, от който имах
нужда.
Стана ми ясно, че причината за провала във връзките й беше
фактът, че бе отхвърлила майка си. Онова, което беше останало
неразрешено в техните отношения, подсъзнателно избиваше в
отношенията й с мъжете и разрушаваше близостта и интимност
та, за които тя и партньорите й копнееха.
Триша не помнеше някакво специфично преживяване, ста
нало причина да отхвърли майка си. Но в съвместната ни работа
тя откри, че майка й често беше описвала собствената си майка,
бабата на Триша, като егоистична и емоционално недостъпна.
Историята е следната. Бабата още като малка била изпратена
да живее при леля си след смъртта на собствената си майка. В
новото семейство тя често се чувствала като аутсайдер и това я
изпълвало с постоянно негодувание. Триша най-накрая разбра
на какво се дължеше студенината на майка й. Освен това за пръв
път в живота си тя осъзна, че просто беше следвала семейния
модел на дъщеря, която не е получила от майка си онова, което й
е било нужно - модел, който се повтаряше в техния род от поне
три поколения насам.
Когато разбра какво стои зад емоционалната студенина на
майка й, Триша призна, че за пръв път изпитва състрадание към
тази жена. Тя се помири с нея и усети как това незабавно ока
за ефект и върху отношенията й с нейния партньор. Освен това
забеляза, че самата тя вече не се държи така отбранително и е в

състояние да остане открита и присъстваща дори по време на
спречквания - ситуации, в които преди се чувстваше застраше
на и които я караха да се отдръпва и затваря в себе си. Нещата,
които преди проектираше върху другите, вече бяха напълно осъ
знати.
Ако връзката ви с вашите родители е обтегната, не се тре
вожете. Тук ви предлагам инструменти, с които да оправите от
ношенията си. Важно е обаче да не очаквате родителите ви да
се променят - промяната трябва да дойде от вас. Динамиката
на отношенията ви с тях може да остане същата, но не и вашата
перспектива. Тук не става въпрос безразсъдно да се хвърлите с
главата напред, а по-скоро да изберете най-добрия маршрут за
вашето пътуване.
3. Прекъсване на ранната връзка с майката

Възможно е да отхвърляте майка си заради раздяла, която сте
преживели още в най-ранния период на сближаване с нея. Не
всеки, който е преживял подобно нещо обаче, ще започне да от
хвърля майка си. По-вероятно е вследствие на това да изпитвате
известна тревожност, когато се опитвате да се сближите с по
тенциален интимен партньор. Тази тревожност може да породи
трудности в поддържането на интимна връзка или нежелание
към създаването на каквито и да било връзки. Тя може да ви на
кара да вземете решението да нямате деца. На външен план може
да се оправдавате, че отглеждането на дете изисква твърде много
време и енергия, но на вътрешно ниво ще чувствате, че не бихте
могли да дадете на детето си онова, което самите вие като дете
не сте получили.
Прекъсването на връзката майка-дете в предишните поко
ления също може да засегне вашата връзка с майка ви. Прежи
вели ли са майка ви или баба ви подобен разрив във връзката с
техните майки? Защото останките от подобни ранни травми се
предават на следващите поколения. И не само това - на майка ви
съвсем логично й е било трудно да ви даде това, което не е полу
чила като дете от собствената си майка.
( Въпроси, с които може да установите дали

' л
е налице прекъсване на връзката с майката
- Случило ли се е нещо травматизиращо, докато майка
ви е била бременна с вас? Тя страдала ли е о т силно безпо
койство, депресия или стр е с?
- Майка ви и баща ви имали ли са проблеми във връзката
си, докато майка ви е била бременна с вас?
- Трудно ли е било вашето раждане? Преждевременно ли
с т е родени?
- Майка ви имала ли е следродилна депресия?
- Били ли с т е разделени о т майка си малко след ражда
нето?
- Осиновени ли с т е ?
- Преживели ли с т е травма или раздяла о т майката
през първите три години о т ж ивота си?
- Били ли с т е разделени о т майка ви, защ ото е трябва
ло да бъдете хоспитализирани (може би с т е били в кувьоз
или се е наложило да о ст а н е т е в болница заради вадене на
сливиците или друга процедура, или майка ви е прекарала
известно време в болница заради хирургична намеса или
следродилни усложнения и т.н.)?
- Майка ви преживяла ли е травма или емоционално съ
тресение през първите три години след раждането ви?
- Преживяла ли е майка ви загуба на дете или аборт,
преди да се родите?
- Преживяла ли е майка ви травма, свързана с ваши бра
т я или сестри (помятане в напреднала бременност, м ъ р т
во раждане, смърт на дете, ненадеен инцидент и т.н.)?
V_________________________________________________ )
А ко сте се отчуждили от родителите си или ако те вече са по
койници, може и никога да не разберете отговора на тези въпро
си, особено ако сте били много малки по време на раздялата с май
ка ви. Ранните травми като цяло са трудни за откриване, защото
мозъкът ни не е устроен да възстановява спомени от първите ня
колко години на нашето съществуване. Хипокампусът, онази част
от мозъка, която се асоциира с формирането, организирането и

съхраняването на спомените, развива напълно връзките си с пре-
фронталния кортекс (онази част от мозъка, която ни помага да
интерпретираме преживяванията) едва след като навършим две
години. Затова травмите, които са се случили преди този период,
се съхраняват по-скоро като фрагменти на физически усещания,
образи и емоции, отколкото като ясни спомени, които могат да
бъдат сглобени в история. Но без наличието на история емоции
те и усещанията могат да бъдат трудни за разбиране.
Понякога прекъсването на връзката с майката не е физиче
ско, а се усеща по-скоро на енергийно ниво. Тя може физически
да присъства, но емоционално да е студена или непостоянна.
Присъствието и постоянството, които майката заявява в първи
те години след раждането, са жизненоважни за доброто психо
логическо и емоционално състояние на детето. Психоаналити
кът Хайнц Кохут твърди, че „блясъкът, който се появява в очите
на майката“, когато тя гледа бебето си, е това, което кара детето
да се чувства важно и прието и му помага да расте здраво.
Ако още на невръстна възраст сме преживели прекъсване на
връзката с майка си, може да потърсим причините в нейната и
нашата лична история. Ще трябва да се върнем назад и да потър
сим отговори на следните въпроси: Има ли травма в миналото
на майка ни, която е повлияла на способността й да се грижи за
нас? Беше ли тя отзивчива към нуждите ни, или беше вечно за
ета? Беше ли дистанцирана в начина, по който ни докосваше, гле
даше или ни говореше? Днес трудно ли ми е да постигам близост
в интимните връзки? Имам ли навика да се затварям, отдръпвам
или дистанцирам от партньора?
Трийсетгодишната Сюзън, майка на две деца, потръпваше
от ужас при мисълта да бъде физически близка със своята майка.
Откакто се помнеше, тя никога не бе харесвала да бъде прегръ
щана от нея. Сюзън ми призна също, че тя и съпругът й не изпит
ват страст един към друг.
- Прегръщането ти отнема от енергията - заяви тя.
Когато била на девет месеца, Сюзън се разболяла от пнев
мония и прекарала две седмици сама в болница. През това време
майка й си останала вкъщи, за да се грижи за по-големите си деца.
В този момент Сюзън подсъзнателно започнала да се отдръпва

от нея. Отхвърляйки любовта на майка си, тя просто се предпаз
ваше от това отново да бъде наранена и изоставена. Трябваше й
просто да разбере причината за отвращението, което изпитваше
към майка си, за да възстанови прекъснатата връзка с нея.
Когато връзката между майка и дете е била нарушена, детето
може да изпита трудности и колебания, щом дойде моментът тя
да бъде възстановена. И е много важно как ще стане това, защо-
то от подновяването на тази връзка зависи какъв модел на сбли
жаване и разделяне ще следва детето в бъдещите си връзки. Ако
двамата не възстановят изцяло връзката си, детето ще подхожда
с резерви към бъдещите си партньори и към изграждането на
близост с тях. Според психолога Дейвид Чембърлейн неуспеш
ното възстановяване на връзката между майката и детето може
да породи „необяснима липса на близост, която да помрачи тех
ните ежедневни отношения“, а за детето да направи невъзможно
постигането на интимна близост и истинско приятелство.3
Когато сме бебета, за нас майката е целият ни свят. Раздяла
та с нея възприемаме като раздяла със самия живот. Обземат ни
чувства на празнота и откъснатост, на безнадеждност и отчая
ние и започваме да вярваме, че има нещо ужасно сбъркано в нас
или в самия живот. Твърде малки, за да обработим травмата, ние
просто изживяваме тези чувства, убеждения и физически усеща
ния, но така и не си изграждаме история, с която по-късно да ги
свържем. Именно тези усещания насищат многобройните нара
нявания, загуби, разочарования и раздели, които впоследствие
преживяваме в живота си.
Негативните спомени от детството

Много от нас не могат да се абстрахират от болезнените съби
тия от детството и са неспособни да си спомнят хубавите неща,
които са им се случили през този период от живота. Като деца
ние преживяваме както приятни, така и неприятни моменти.
Приятните спомени обаче за това как майка ни ни е прегръ
щала, хранила, преобувала или люляла, докато заспим, често са
блокирани и ние не можем да стигнем до тях. На практика си
спомняме само болезнените случки за това как не сме получили

достатъчно любов или нещо, което сме искали.
За това си има причини. Когато като деца сме усещали за
плаха за сигурността си, телата ни са реагирали, изграждайки за
щити. Тези защити са се превърнали в механизъм, който насочва
вниманието ни към това, което е трудно или обезпокоително,
вместо към това, което ни носи утеха. Сякаш положителните ни
спомени се намират отвъд някаква стена, зад която не можем да
проникнем, и по тази причина вярваме, че нищо хубаво не ни се
е случвало.
Така сме пренаписали историята си с помощта само на оне
зи спомени, пазещи примитивните ни защитни механизми, с
които вече сме се сраснали. Но зад подсъзнателните бариери,
които сме издигнали, се крие дълбокото желание да бъдем оби
чани от нашите родители. Мнозина от нас обаче вече нямат дос
тъп до тези чувства, защото се страхуват, че ако се осмелят да си
припомнят моментите на обич и нежност, които някога са спо
деляли с родителите си, рискуват отново да се почувстват уязви
ми и да бъдат наранени. Но по ирония именно спомените, които
подсъзнателно блокираме, са онези, които могат да ни донесат
изцеление.
Еволюционните биолози подкрепят тази теза. Те знаят, че
нашата амигдала използва около две трети от невроните си, за
да търси потенциални заплахи, в резултат на което болезнените
и плашещи събития много по-лесно се съхраняват в дълготрай
ната ни памет, за разлика от приятните. Учените наричат този
механизъм „негативно пристрастие“ и той е съвсем резонен.
Оцеляването ни зависи от нашата способност да предусещаме
потенциалните заплахи.
„Умът е като велкро за негативните преживявания и като те
флон за позитивните“ - твърди невропсихологът Рик Хансън.4
4. Подсъзнателно идентифициране с член от

семейството, различен от родителите
Понякога връзката ни с нашите родители е силна и изпълнена
с любов, но ние въпреки това изпитваме необяснимо противо-
*
речиви чувства към тях. Тогава обикновено решаваме, че про
блемът е в нас, и ако се разровим достатъчно дълбоко в себе си,
ще стигнем до неговия първоизточник. Но докато не открием
действителното отключващо събитие от нашата родова исто
рия, ще продължаваме да преживяваме като свои страхове и чув
ства - подсъзнателни фрагменти от травма, които не ни принад
лежат.
Историята на Тод
Тод бил на девет, когато за пръв път започнал да прави дупки в
дивана с химикал. Същата година той така силно ударил съсед
ското момче с тояга, че му докарал четирийсет шева. През след
ващите няколко години Тод бил на лекарства и ходел на терапия,
но агресивността му не намаляла. Едва когато баща му Ърл ми
разказа за собствения си баща, когото презираше, липсващото
парче от пъзела излезе наяве.
Дядото на Тод бил много агресивен човек. Той не само биел
децата си, но и веднъж в пиянска свада намушкал до смърт ня
какъв мъж. Срещу него така и не били повдигнати обвинения и
той просто продължил да си живее както му харесва. Но не така
ва беше съдбата на неговите потомци. Внукът му Тод бе станал
неволен приемник на ожесточени чувства, които не бяха негови.
Тод споделяше подсъзнателна връзка с дядо си ~ връзка, която
нямаше да бъде разкрита, ако Ърл не се беше разровил в семей
ното минало.
По време на нашия сеанс той разкри, че неговият дядо, ба
щата на неговия баща, също бил убил човек. А едно поколение
преди това, неговият прадядо и неколцина други членове на
семейството били убити от бандата на земевладелец от съсе
ден град. Моделът вече започваше да се изяснява. Ърл осъзна,
че баща му беше просто винтче в колелото на семейното наси
лие.
Поглеждайки от тази перспектива, той за пръв път през жи
вота си успя да изпита състрадание към него и ми сподели, че му
се ще той да беше още жив, за да може да го разпита за семейната
история. След сеанса Ърл се прибрал и споделил с Тод това, кое
то беше научил, а синът му го изслушал внимателно. И двамата

интуитивно разбрали, че разкриването на семейната история по
някакъв начин ще успокои страстите. И се оказаха прави. Пет
месеца по-късно Ърл ми се обади и каза, че Тод вече не бил на
лекарства и не се държал агресивно.
Ако и вие се идентифицирате с човек от вашата семейна
система, вероятно не го съзнавате. Идентификациите се правят
подсъзнателно, затова едва ли ще можете да направите връзка
та сами. Джеси и Гретчен, с които се запознахте в първата глава
на книгата, също се идентифицираха с членове на своите семей
ства. Сходен бе и случаят на Меган.
Историята на Меган
Меган се беше омъжила за Дийн на деветнайсетгодишна въз
раст, смятайки, че връзката им ще продължи вечно. После един
ден, когато била на двайсет и пет, тя погледнала съпруга си, кой
то седял срещу нея на кухненската маса, и разбрала, че не изпит
ва нищо към него. Чувствата й към Дийн си били отишли. До ня
колко седмици тя подала документи за развод. Но осъзнавайки,
че не е нормално любовта към мъжа й да изчезне така внезапно,
тя потърси помощ при мен.
Аз заподозрях, че зад нейните действия стоеше някаква
скрита причина, и се разрових в тяхната родова история. И ис
тината лъсна. Връзката вече ясно се виждаше. Бабата на Меган
била едва на двайсет и пет, когато нейният съпруг и любовта на
живота й се удавил в морето по време на риболов. Тя сама отгле
дала майката на Меган и така и не се омъжила повторно. Внезап
ната смърт на нейния съпруг беше огромната трагедия на това
семейство.
Историята беше толкова тривиална, че Меган изобщо и не
подозираше, че може да окаже ефект върху нея. Но щом осъзна,
че тя на практика отново повтаряше историята на баба си - вне
запната самота и дълбокото усещане за пустота и безразличие,
Меган започна да мига и сбърчи нос. Аз й дадох достатъчно вре
ме, за да асимилира напълно връзката между събитията. След
няколко минути тя започна да диша учестено, но малко по-къс
но дишането й се нормализира. Тя сглобяваше парчетата от пъ

зела.
- Чувствам се странно обнадеждена - призна ми тя. - Тряб
ва да кажа на Дийн.
Няколко дни по-късно Меган ми се обади и сподели, че усе
ща промяна в себе си и че чувствата й към Дийн започнали да се
връщат.
Важно е да подчертаем: не всички модели на поведение, кои
то следваме, тръгват от нас. Често те водят началото си от наш
предшественик, а ние сме просто носители на тези чувства. Това
са тъй наречените „идентификационни чувства".
\
Идентифицирате ли се с член
о т вашето семейство?
- Възможно ли е да се ч у вств ате или държите като ня
кой друг о т вашето семейство, който е живял преди вас?
Възможно ли е да страдате, да изкупвате вината или да
т а и т е в себе си скръбта на ваш покоен роднина?
- И м ате ли необясними симптоми, чувства или постъп
ки, които не пасват в контекста на вашия ж ивот?
- Вината и болката попречили ли са на ваш роднина да
обича някого или да скърби за неговата или нейната загу
ба?
- Някой ваш роднина направил ли е нещо, заради което е
бил отхвърлен о т сем ейството?
- Има ли в сем ейството ви травма (ранна смърт на
родител, дете, брат или сестра, изоставяне, убийство,
престъпление, самоубийство и пр.), събитие, което е било
твърде ужасно, мъчително или срамно, за да бъде обсъж
дано?
- Възможно ли е да с т е свързани с това събитие и да
живеете живот, сходен с този на човека, за когото никой
не говори?
- Възможно ли е да изживявате тр а вм ата на този човек
като ваша собствена?
V______________________________________ )
Глава 5. Четирите подсъзнателни теми 95
Ка к ч е т и р и т е п о д с ъ зн а тел н и тем и
ВЛИЗАТ В ДЕЙСТВИЕ
Да си представим хипотетичния сценарий: Първо, случва се тра

гедия. По-големият брат на едно двегодишно дете умира внезап
но, оставяйки след себе си скърбящи родители и братче, което е
твърде малко, за да осъзнае какво се случва. Сърцераздирателна
картина, но за оцелялото дете това събитие може да активира
една или поведе от четирите теми. Например:
Детето може да отхвърли единия родител. Потънал в скръбта

си, родителят може да изгуби желание за живот. За да се избави
от болката, той или тя може да започнат да пият или да прекар
ват все по-малко време вкъщи, защото присъствието на другия
само усилва неговата агония. Възможно е те да се обвиняват, че
с нещо са допринесли за смъртта на сина си, или тайно да винят
другия партньор. Обвинения от сорта на „Ти не го заведе при
правилния доктор" или „Трябваше да го гледаш по-внимателно"
напират под повърхността, но вероятно не биват изречени. Във
всеки случай другото дете усеща трупащите се между родители
те му емоции. Гневът, самообвиненията, емоционалното затва
ряне - тези неща го карат да се чувства така, сякаш светът около
него внезапно се е сринал или е изчезнал. В опит да се предпази
от всичко това детето може да се изолира физически или емо
ционално. На тази невръстна възраст то не разбира мащаба на
разразилата се трагедия. Но загубата на родителското внимание
му действа объркващо - може би дори животозастрашаващо.
След време то може да обвини родителите си за своето страда
ние или отчуждение, без да вземе предвид трагичната случка и
нейния ефект върху тях.
Детето може да изживее разрив във връзката с майка си.

Шокът от смъртта на по-голямото дете вероятно разтърсва из
основи майката. Безнадеждна и отчаяна, тя се затваря в себе и
седмици наред скърби, прекъсвайки енергийната връзка с по-
малкия си двегодишен син. Трагедията нарушава дотогавашната
близост между двамата, а оттам и нервното развитие в крехкото
тяло и мозъка на малкото дете. На тази възраст то не осъзнава

чудовищността на трагедията, поглъщаща вниманието на майка
му. Усеща единствено, че в един момент тя го е заливала с лю
бов и светлина, а в следващия е престанала. Тогава тялото му се
изпълва с химикали, чиято цел е го държат нащрек за потенци
ална опасност. То става недоверчиво към майката и започва да
се страхува, че оттук нататък тя може във всеки един момент да
„изчезне" и да го изостави.
Детето може да се слее с болката на майката или бащата. След

смъртта на брат си детето може да приеме бремето на скръбта,
която изпитват майката или бащата, като свое. Ескалиращите
вълни на скръбта може да сковат цялото семейство. В отчаяно
усилие да облекчи болката на родителите си то може да опита
да се нагърби с депресията на майка си или мъката на баща си,
сякаш притежава вълшебната сила да ги накара да изчезнат. По
този начин то сякаш им казва:
- Мамо, татко, ако и аз страдам с вас или вместо вас, вие ще
се почувствате по-добре.
Но опитът му, естествено, няма да успее, а само ще пренесе
скръбта и към следващото поколение.
Децата, които споделят болката на своите родители, обик
новено го правят подсъзнателно. Те изхождат от сляпата фанта
зия, че могат да спасят родителите си. Чрез тази инстинктивна
лоялност те често претворяват в живота си същите несгоди и
беди, изживени от техните родители. Тези връзки на лоялност
та, както ги нарича Хелингер, могат да се предават в рамките на
няколко следващи поколения, бележейки семейната история с
клеймото на нещастието.
Детето може да се идентифицира с починалия си брат. Кога-

то почине малко дете, семейството потъва в скръб. Непоносима
болка блокира проявите на радост и жизненост. Оцелялото дете
може дори да започне да стъпва на пръсти около скърбящите
родители, за да не ги разстройва допълнително. В усилието да
избягат от болката и нелепостта на смъртта членовете на семей
ството може да се опитат да престанат да мислят за починалото
си дете и дори да спрат да споменават името му. Но по този на

чин те го изключват от фамилната система и създават благопри
ятни предпоставки за идентификация с него.
Според Хелингер, в подобни ситуации често се случва
следващо дете в семейството (а понякога и дете от следващо
поколение) да прояви това, което семейството е потиснало.
Така живото дете може да започне да се чувства депресирано
или безжизнено, откъснато от собствената си същност, несъ
ществуващо - отразявайки начина, по който семейството въз
приема покойния му брат. То може да започне да се чувства
игнорирано и невидимо, сякаш съществуването му няма значе
ние за другите. Може дори да възприеме черти на починалия
си брат, проявявайки аспекти от неговия пол, характер, болест
или травма. Идентифицирайки се подсъзнателно с мъртвия,
живото дете може да усети как ентусиазмът и жизнената му
сила отслабват. В проява на безмълвна съпричастност към него
то сякаш казва:
- Щом ти не може да живееш, то и аз няма да живея напълно.
Веднъж работих с жена, която беше родена по-малко от го
дина след мъртвото раждане на по-големия си брат. Мъртвото
дете не бе получило име, нито място в семейството. Те призна
ваха само две деца - моята клиентка и нейната по-малка сестра.
Но въпреки всичко жената, която дойде при мен, страдаше от
усещането, че не се вписва там.
- Чувствам се като аутсайдер в това семейство - каза ми
тя. - Сякаш мястото ми не е сред тях.
Въпреки че нямаше как да го докажем, изглежда, тя беше на
следила от покойния си брат усещането, че е изключена от се
мейството. След съвместната ни работа жената сподели, че това
чувство е изчезнало.
Подобни идентификации може значително да променят
курса на живота ни. Без изобщо да подозираме, ние неволно съ
живяваме аспекти от нашите семейни травми и се сблъскваме с
потресаващи последствия. Това се случва често. Мнозина от нас
несъзнателно проявяват лоялност или съпричастност към свои
роднини, преживели тежки травми. Когато ви налегне страда
ние, запитайте се: Чии са тези чувства, които реално изпитвам?
Чети ри те и н с тру м ен та на картата

НА ПЪРВИЧНИЯ ЕЗИК
Едно от най-сериозните препятствия пред преодоляването на

травмата е това, че нейният първоизточник често остава скрит. А
без контекст, който да ни покаже как да разтълкуваме чувствата
си, ние често не знаем какво да предприемем. Първичният език
може да ни посочи първоизточника на травмата, за да престанем
несъзнателно да преповтаряме миналото.
На следващите страници ще ви покажа как да изградите кар
тата на вашия първичен език. Стъпка по стъпка ще ви преведа
през процеса и с помощта на езика и думите, които използвате,
ще ви покажа как да стигнете до първоизточника на чувствата, за
които трудно намирате обяснение.
Четири са стъпките в изграждането на картата на първичния
език. На всяка от тях ще ви давам по един инструмент, чиято цел
е извличането на нова информация. Тези инструменти са:
1. Първичното оплакване
2. Първичните дескриптори
3. Първичното изречение
4. Първичната травма
В следващата глава ще се научите как да откривате издайни-

ческите знаци в думите на вашето първично оплакване. Ще се
научите да анализирате и дешифрирате кое преживяване ви при
надлежи и кое произхожда от вашата родова история. Така ще
започнете да разхлабвате хватката, в която ви държат травмите
от миналото, и ще се научите да подреждате чувствата и съпът
стващите ги симптоми в правилния хронологичен контекст.
Част II
Картата на първичния език
Гл а ва 6
Първичното оплакване
Ако една ситуация не бъде осъзната на вътрешен план,

тя се случва на външен под формата на съдба.
Карл Юнг, Еон: Изследвания върху феноменологията
на цялостната личност*
умите, с които описваме нашите тревоги и вътрешни кон
Д фликти, казват повече, отколкото предполагаме. Малцина

от нас изобщо се замислят над тях. В тази глава ще започнете
да изграждате картата на вашия първичен език. Ще се научите
да следвате нишката на думите, които ви водят към първоизточ
ника на вашите страхове. Първата спирка по този словесен път
е вашето първично оплакване. То крие цяло богатство от неиз
следвани улики. Може дори да съдържа ключ към разрешаването
на вашите проблеми. Трябва само да се вгледате по-внимателно
в него.
За да уловим първичното оплакване в нашия ежедневен език,
трябва да потърсим емоционалната нишка, вплетена дълбоко
в тъканта на думите, които изричаме. Потърсете думите, които
* Aion: Researches into the Phenomenology of the Self, публикувана на

български език от издателство „Евразия-Абагар“, 1995 г.
« __
най-силно резонират у вас на емоционално ниво. Понякога в тях
се крие осакатяващ страх, който ви държи в плен, а друг път чув
ството, че някой постоянно иска нещо от нас. А понякога там
се крие просто огромна болка. Всеки път, когато се почувства
разтревожен или самотен, петдесет и две годишният строителен
инженер Боб се оплаква:
- Защо всички ме напускат? Защо не съм достатъчно добър?
Понякога чуваме думи или фрази, които сякаш живеят свой
собствен живот. Джоан ми сподели, че майка й вечно говорела
за нея като за „жалкото разочарование“ в семейството. Нейно
то първично оплакване беше, че тя и майка й не са близки и че
отчуждението и грубите думи между тях й причиняват много
болка и празнота.
Когато обели пластовете на трупаната от поколения болка,
Джоан разбра, че не тя, а нейната баба всъщност се беше чувст
вала като „жалкото разочарование“ в семейството.
Историята беше следната: Баба й била петнайсетгодишно
момиче, когато се влюбила в женен мъж в малкото ирландско
селце, в което живеела. Тя забременяла от него, но той отказал
да поеме отговорност. Изритана от къщи, тя цял живот живяла в
сянката на срама, препитавайки се с чистене на хорските къщи и
отглеждайки единствената си дъщеря сама. Тя така и не се омъ
жила и никога не превъзмогнала усещането, че раждайки извън
брачно дете, е посрамила семейството си.
Бабата никога не изрекла думите „жалко разочарование“,
но въпреки това те белязали живота на още две жени - този на
нейните дъщеря и внучка. Самата тя ги бе изживяла, когато била
пропъдена от семейството си. Дъщеря й ги беше изпитала на
гърба си, разбирайки, че като незаконородена е съсипала живота
на майка си. Две поколения по-късно внучката споделяше същи
те емоции, чувствайки се като разочарование за своята майка.
Проследяването на корена на думите „жалко разочарова
ние“ от нейното първично оплакване донесе на внучката Джоан
разбиране и душевен покой. Тя осъзна, че словесните нападки
на майка й изобщо не бяха адресирани лично към нея, нищо че
самите думи бяха насочени към нея. Сега, когато вече знаеше
цялата история, тези думи я караха да изпитва любов и състра-
Глава 6. Първичното оплакване 103
дание към майка си и баба си, чийто живот в Ирландия не е бил

никак лек.
Когато анализираме първичното си оплакване, ние трябва
да се вгледаме не само в езика, който говорим, но и в езика на
тялото си, наречен още соматичен език. Освен това трябва да
обърнем голямо внимание и на симптомите и моделите на пове
дение, които изпъкват като отличителни или необичайни за нас.
В следващия пример ще видите как двайсет и шест годишният
пожарникар Карсън изразяваше страха си както вербално, така
и физически.
Карсън бил на двайсет и четири, когато колата му се ударила
в пътна мантинела и едва не се преобърнала в някаква пропаст.
Той незабавно овладял положението и продължил по пътя си, но
изгубил усещането, че притежава контрол над живота си. След
този ден нататък Карсън започнал да страда от ежедневни пани-
чески атаки. Наред с треперенето и чувството на замаяност, той
изпитвал дълбокото усещане, че ако умре, животът му ще е ми
нал напразно. Точните думи на първичното му оплакване бяха:
- Ако умра, няма да оставя нищо след себе си. Никой няма да
си спомня за мен. От мен няма да остане и следа, сякаш никога
не съм съществувал. Хората няма да ме помнят с добро.
Странното в случая беше, че тези признания принадлежаха
на двайсет и шест годишен мъж. Животът на Карсън едва сега
започваше, а той вече го оплакваше, сякаш беше свършил. Тук
нещо определено не беше наред.
Когато анализираме думите на първичното оплакване, се до
веряваме на тяхното значение. Невинаги обаче се доверяваме на
контекста. Самите думи като цяло означават нещо за някого - но
не непременно за нас. За да разберем кой е човекът, за когото
те са имали смисъл, трябва да надникнем зад завесата на нашата
родова история.
В случая на Карсън този човек беше баща му. След шумен раз
вод и продължителна съдебна битка бащата бил принуден да от
стъпи родителските права над четиригодишния Карсън на майка
та. Карсън никога повече не го видял. След развода майката гово
рела предимно пренебрежително за него, а впоследствие Карсън
бил осиновен от нейния нов съпруг и приел неговото име.
Да разгледаме отново първичното оплакване на Карсън:

- Няма да оставя нищо след себе си. Никой няма да си спом
ня за мен. От мен няма да остане и следа, сякаш никога не съм
съществувал. Хората няма да ме помнят с добро.
Сега вече историята на младия мъж придобиваше нов отте
нък. Солидарен с бащата, който беше изгубил своето живо „на
следство" - своя син, Карсън беше намерил скрит начин да се
сближи с липсващия си баща, като споделяше неговото болезне
но преживяване, страхувайки се, че и той като него внезапно ще
си отиде и ще бъде забравен.
След като откри корена на своето първично оплакване, Кар
сън взе решение да издири баща си и да поднови контакта си с
него. Баща му беше напуснал щата и имаше втора жена и три деца,
но обаждането от Карсън го бе накарало да подскочи от радост.
Празнотата от загубата на първородния му син „издълбала дупка"
в сърцето му през последните двайсет години, както самият той го
беше описал на Карсън. В сина също беше останало някакво осе
заемо, макар и дълбоко потиснато чувство - любовта към баща му.
Според поговорката, историята се пише от победители
те, но се разказва от оцелелите. Без значение колко изопачена
или едностранчива е една история, болшинството от нас рядко
се замисляме каква ли щеше да бъде тя, ако беше разказана от
победения. В историята на Карсън победителят беше майката, а
победеният бащата - от гледна точка на това, че му беше отнето
правото да отгледа сина си. И двамата родители се бяха борили
за попечителство над детето, но по неизвестни причини бащата
бе изгубил.
Карсън осъзна, че всички тези години, през които майка му
беше злословила по адрес на бившия си съпруг, бяха помрачили
ранните спомени за баща му. През месеците след нашата среща
той и баща му започнаха да трупат нови съвместни спомени, хо
дейки на къмпинг и на риба в планините, които често бяха по
сещавали в детството на Карсън. През това време паническите
атаки на Карсън напълно изчезнаха. Баща и син започнаха да из
граждат наново своето съвместно наследство.
А сега е време за първото ви писмено упражнение. Вземете
лист или тетрадка и химикал, и да започваме.
(
Писмено упражнение #1 ^
Изследване на вашето първично оплакване
1. фокусирайте се върху проблема, който е най-належащ
в живота ви в момента. Това може да бъде проблем в
о б л а стта на здравето, р аб о тата или връзката, който
подкопава усещането ви за сигурност, душевен покой
или благополучие.
2. Кой е най-сериозният проблем, който искате да излеку
вате? Може би това е проблем, който ви се струва не
посилен, или симптом или чувство, които ви с ъ п ъ т с т
в а т цял живот.
3. Каква промяна искате да видите?
4. Не си слагайте цензура.
5. Напишете всичко, което с м я т а т е за важно.
6. Излейте си душата. Например може да ви е страх, че
нещо лошо предстои да ви се случи. Няма значение как
ще го формулирате, важното е да пишете.
7. Ако нищо не ви идва наум, отговорете на следния въ
прос: Ако въпросното чувство, симптом или състояние
не отминават, какво се опасявате, че би могло да ви
сполети?
8. Не продължавайте с четенето, докато не изложите
вашия най-належащ проблем.
V______________________________________________ )
Сега погледнете написаното. Четейки го, не се увличайте и
не се хващайте за думите или чувствата. Прегледайте го набър
зо, без да се поддавате на емоциите. Потърсете думи или фрази,
които изпъкват като странни или необичайни. Има ли в текста
изрази, които са характерни за вас, или такива, които употребя
вате за пръв път тук, в това писмено упражнение? Кои думи или
фрази незабавно ви се набиват на очи, сякаш искат да ги забеле
жите?
Сега прочетете написаното отново - на глас. Този път се
опитайте да го чуете, абстрахирайки се от емоциите. Аз нари
чам този вид четене „слушане с нашето мета, или трето, ухо“. В
кои думи или изречения долавяте неотложност? Кои са заредени

със силна емоция или драматично чувство? Кои изпъкват като
странни или необичайни? Кои думи не пасват изцяло в кон
текста на вашите житейски преживявания?
Опитайте се да изслушате написаното, сякаш ви го казва ня
кой друг. Може би думите наистина принадлежат на друг човек,
а вие просто им давате гласност. Може би те принадлежат на
някой от вашето семейство, който е бил травматизиран и не е
можел да ги каже на глас. Може би с вашето първично оплакване
вие разказвате историята на този човек, така както Карсън спо
деляше мъката на баща си.
Вслушайте се възможно най-задълбочено в написаното и
вижте какво ви грабва. В това упражнение вие се издигате над
сюжетната линия, за да чуете най-същественото. Ако затънете
в емоционалните елементи от историята, може да пропуснете
първичното оплакване.
Ето как Берт Хелингер описва този вид слушане:
Ще ви опиша какво се случва, когато работя с някого. Човекът за
почва да ми разказва нещо за себе си, а аз го слушам само с поло
вин ухо. Не искам да чуя, нито да знам какво точно ми казва. За
това не се концентрирам върху думите му, но слушам достатъчно
внимателно, за да не изпусна от поглед по-голямата картина. То
гава внезапно той казва нещо, което ме кара да застана нащрек...
Изведнъж от цялата словесна тирада една определена дума ми
проговаря. Тя има енергия. И без да имам точен план какво ще
правя оттук нататък, аз знам, че това е посоката, в която трябва да
се разровя. Ако позволя на тази дума да упражни ефекта си върху
мен, добивам представа и за хората, които трябва да вземат учас
тие в разрешаването на проблема.1
Са н д и : „Щ е умра "
Хайде сега заедно да направим дисекция на първичното оплак

ване на жена, която ще нарека Санди. Нейната история, също
като тази на Гретчен, се коренеше в холокоста. Като дете на оце
лял от холокоста, Санди се нуждаеше от помощ, за да проумее
Глава 6. П ървичното оплакване 107
непреодолимия си страх от смъртта, затова анализирахме част

от нейния първичен език.
Тя каза, че я плаши „не самата смърт, а мисълта, че някой ден
ще умре и че не може да направи нищо по въпроса".
- Това е напълно извън моя контрол ~ призна ми тя.
Санди страдаше и от непоносим страх от затворени прос
транства, който не й позволяваше да пътува със самолет или да
се вози в асансьор. Всеки път, щом вратата на асансьора се затва
ряше или самолетът се напълваше схора, които по нейните думи
й „пречат да стигне до изхода", Санди изпадаше в пълна паника.
- Не мога да дишам. Не мога да изляза. Ще умра.
Санди била на деветнайсет, когато се появила клаустрофо-
бията и чувството, че не може да диша. Баща й бил на същата въз
раст, когато двамата му родители и по-малката му сестра били
задушени в газова камера в Аушвиц. Симптомите на Санди се
бяха влошили след смъртта на баща й, който беше починал пре
ди десет години. Тъй като съм работил с много потомци на оце
лели и жертви нахолокоста, аз веднага забелязах връзката между
събитията в живота на Санди, но за нея тази връзка беше нещо
напълно ново. Санди носеше в себе си паниката и ужаса на ней
ните баба, дядо и леля, а навярно и вината, която баща й беше
изпитвал като единствения оцелял.
Да се вгледаме пак в нейния първичен език: „Знам, че ще
умра и не мога да направя нищо по въпроса. Това е напълно извън
моя контрол."
Очевидно баба й, дядо й и леля й се бяха чувствали по същия
начин в лагера на смъртта или по пътя към газовата камера.
А попадайки в самата камера, всеки от тях вероятно беше из
питал ужас, че тълпата от хора „ил* пречат да стигнат до изхода'.
После, естествено, ги бе обзела неизбежната паника. Първични
ят език на Санди разкриваше трагичния им край:
- Не мога да дишам. Не мога да изляза. Ще умра.
Връзката вече беше очевидна и за Санди. Паниката на ней
ните предци беше заживяла в нея. Въпреки че знаеше за трагич
ната съдба на тези хора, тя така и не си беше давала сметка, че
може да е носител на страдание, което не й принадлежеше. Сега
вече всичко й стана ясно.
По време на сеанса аз я помолих да си представи, че баба й,

дядо й и леля й стоят пред нея. Накарах я да си поговори с тях. С
мое напътствие тя им каза следното:
- Аз изпитвах ужас, също като вас. Но сега виждам, че този
ужас не ми принадлежи. Осъзнавам, че бидейки негов носител,
не помагам нито на себе си, нито на вас. Знам, че вие не искате
да се чувствам така. И знам, че ви тежи да ме виждате как стра
дам. Затова ще оставя тези тревожни чувства на вас, бабо, дядо
и лельо.
Докато си представяше как тримата й се усмихват и я благо
славят да бъде щастлива, по страните й се стичаха сълзи. Санди
визуализира как тялото й се изпълва с любовта, която те й изпра
щат. Най-накрая беше открила източника на своята клаустрофо-
бия и на страха си от смъртта и усещаше как бремето на тези
чувства се стопяваше.
Л о р е н а : „П олудявам “
Много от нас изпитват ужасен страх, че нещо лошо ще им се слу

чи. Този страх често избива в тяхното първично оплакване.
Деветнайсетгодишната Лорена страдаше от тревожност и
получаваше панически атаки в социални ситуации. Тя каза, че
когато е с приятели, се чувства като „хваната в капан" и „неспо
собна да се измъкне". За пръв път беше забелязала тревожността
си три години по-рано, когато се борела с упорита инфекция на
пикочния мехур. Тя си спомни как ходела от лекар на лекар, но
никое от предписаните лекарства не облекчавало симптомите й.
Лорена ми описа най-ужасната част от това преживяване -
страхът, че нищо и никой не може да й помогне и че инфекцията
никога няма да си отиде. В крайна сметка инфекцията беше от
шумяла, но не и тревожността.
Ето какъв разговор проведох с Лорена:
А з: Какво щеше да стане, ако инфекцията не си беше отишла?
Л орена: Щеше да продължи да ме боли. Щях да изпадна в де
пресия. И вечно да се влача по доктори. Щях да се чувствам
Глава 6. П ървичното оплакване 109
ограничена. Нямаше да бъда щастлива. Нито успешна. Щях

постоянно да се тревожа. И да бъда неудачница.
Набиват ли се на очи някои от думите от първичния език

на Лорена? Например думите „ограничена“ или „неудачница“?
Обърнете внимание как те ни подканват да търсим в друга посо
ка, различна от инфекцията на пикочния мехур. Нека за момент
да се абстрахираме от физическата инфекция и да оставим енер
гията на думите да ни води.
Лорена се доближаваше до своя първичен език, но все още
не беше стигнала напълно до него. За да й помогна да се разрови
по-дълбоко, аз я помолих да опише най-лошото нещо, което спо
ред нея би могло да се случи на друг човек. Когато не успяваме
да изразим най-дълбокия си страх, понякога е добре да отстъпим
малко назад и да си представим какво най-лошо би могло да се
случи на някой друг. Вижте какво изплува при Лорена.
А з: Кое е най-лошото, което може да сполети друг човек, не теб?

Л орена: Това да не постигне успех. Да не бъде щастлив. Да не
може да прави нещата, които иска. Да полудее. Да се превърне
в отшелник. Да свърши в лудницата и накрая да се самоубие.
Усетихте ли заряда на думите? „Да полудее“, „да свърши в

лудницата“, „да се самоубие“.
Нека сега съберем всичко, за да видим какво ще излезе.
Имаме „неудачница“ която е „ограничена“, която „полудява“ и
„свършва в лудницата“, където накрая „се самоубива“. Може би се
питате откъде идва цялата тази информация. Хайде да разберем.
Докато смъкваше един по един пластовете на своето пър
вично оплакване, Лорена разкри най-дълбокия си страх и се
сблъска със своето първично изречение. В Глава 8 ще поговорим
по-подробно по тази тема.
Първичното изречение на Лорена: „Ще бъда неудачница.
Ще полудея и ще свърша в лудницата, и накрая ще се самоубия."
Изследвайки картата на първичния си език, Лорена се на
тъкна и на основната травма в нейната родова история.
Нека да разтворим нейния семеен албум и да последваме ду

мите на най-големия й страх. Тези думи могат да се превърнат
във въпрос, който да ни отведе до следващата спирка на картата
на първичния език. Аз наричам подобен род въпроси свързващи
въпроси.
Свързващият въпрос на Лорена: Има ли във вашето се
мейство някой, когото всички са възприемали като неудачник,
който е свършил в лудницата и се е самоубил?
Бинго! Дядото на Лорена, бащата на майка й, беше възприе
ман като пройдоха и неудачник. Той постоянно влизал и излизал
от психиатрични заведения и накрая се самоубил, когато окон
чателно го затворили в такова. В следващото поколение лелята
на Лорена и по-голяма сестра на майка й също била отхвърле
на от семейството и заклеймена като „лудата неудачница“. И тя
като дядото била редовна пациентка на институциите за душев
ноболни. Близките й се срамували от нея и рядко споменавали
името й. Макар и неизказано на глас, всеобщото мнение било, че
и тя като своя баща ще посегне на живота си.
Когато животът на някои членове от семейството е белязан
от нещастия, трудности и страдания, за останалите е по-лесно да
отхвърлят тези хора, отколкото да се мъчат да ги обичат. Винаги
е по-лесно да изпитаме гняв, отколкото тъга. Изглежда, такъв бе
случаят и с тази леля, към която всички се бяха отнасяли с огром
но неодобрение. По-лесно им е било да я отхвърлят, отколкото
да я обичат.
Както разбрахме от Глава 3, съдбата на отхвърлените от се
мейството членове често бива повтаряна от представители на
следващите поколения. Точно това се беше случило със съдбата
на отхвърления „неудачник“ дядото, а после и с тази на отхвърле
ната „неудачница“ лелята. Сега беше ред на Лорена да закръгли
бройката на три и да прехвърли травмата в третото поколение.
Самоубийството в семейството предизвиква изключително
противоречиви чувства. Останалите често изпитват гняв към чо
века, отнел живота си, затова че си е тръгнал по такъв трагичен
начин. Наред с това на тях им се налага да се справят и с редица
други неща - срам, смущение, ужасяващи гледки, недовършени
дела, финансови дългове, религиозна несигурност.
Съдбата; очакваща Лорена, не беше перспективна, но и не
беше издълбана на камък. Щом разбра, че страховете, които я из
мъчваха, не й принадлежат, тя успя да ги върне на техните закон
ни собственици. Аз я помолих да си представи, че дядо й и леля
й стоят пред нея. Лорена спонтанно изпита чувство на истинска
любов към тези двама души. Тя си представи, че те я подкрепят и
й желаят доброто, след което просто издиша тревогите от тяло
то си в посока към тях. Оставих я да диша дълбоко няколко ми
нути и тя каза, че усеща тялото си по-леко и спокойно. После тя
помоли дядо си и леля си да я благословят, за да живее щастливо,
макар че самите те не бяха живели така. Лорена осъзна, че няма
смисъл да продължава да живее с техните тревоги, защото по
тази начин само усилва семейното страдание. После им обеща,
че няма повече да задържа тези чувства в себе си, и си представи,
че ако някога старите й страхове се върнат, отново ще ги издиша
към тях. След един сеанс Лорена се освободи от паниката, която
я изяждаше отвътре.
Когато ме питат какво приложение намират новите изслед
вания в областта на невропластичността в моя личен клиничен
опит, аз често се сещам за Лорена. Това, че тя успя от състоя
ние на преобладаваща тревожност да премине към състояние на
покой и баланс, елегантно илюстрира как родовата история на
човека и неговата настояща осъзнатост може да работят ръка за
ръка. Щом направим ключовите връзки и се фокусираме върху
изцеляващите образи и преживявания, ние започваме изграж
дането на нови мозъчни пътища. И тогава изцелението може да
бъде учудващо ефективно.
Пъ р в и ч н и я т е з и к като компас
Понякога първичният език на нашето първично оплакване е

толкова настойчив, че ни принуждава да се разровим по-дълбо
ко в родовата история, за да потърсим отговори. Но често дос
тъпът до тези отговори не е лесен. Забулена в срам, потисната
като прекадено болезнена или пазена под формата на семейна
тайна, тази информация не е обичайната тема за разговор на
112 Марк Уолин 0 Не всичко започва от теб
масата. Понякога сме запознати с травматизиращата история,

която стои зад нашите проблеми, но просто не правим връзката
между нея и тях.
Първичният език на нашето първично оплакване може да ни
води като компас през необяснимото страдание на поколенията
в нашия род. Там може да се натъкнем на нещастен инцидент,
който чака да бъде открит и анализиран, и най-сетне погребан
в мир.
Следва списък с въпроси, които ще ви помогнат да разкриете
част от първичния език на вашето първично оплакване. Отгово
рете на всеки от тях възможно най-подробно. Бъдете непредубе-
дени. Не редактирайте отговорите си. Те могат да разкрият връз
ка между ваш настоящ проблем и травма от родовата ви история.
\
Писмено упражнение #2
Д есет въпроса, които вадят на показ
първичния ви език
1. Какво се случваше в ж ивота ви, когато за пръв път се
появи вашият симптом или проблем?
2. Какво се случи точно преди неговата поява?
3. На колко години бяхте при първата поява на проблема
или симптома?
4. Знаете ли дали член о т вашето семейство не е прежи
вял нещо травматично на същ ата възраст, на която
при вас се появи проблемът?
5. В какво точно се състои вашият проблем?
6. Как се чувствате, когато ви е най-зле?
7. Какво се случва точно преди да се почувствате така
или да се прояви сим птом ът?
8. Какво облекчава или влошава вашия симптом?
9. Какво не можете да направите заради този проблем
или симптом? Какво ви принуждава да правите той?
10. Ако този проблем или симптом не може да бъде о т
странен, кое е най-лошото нещо, което би могло да ви
сполети?
V_ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ )
Сега прочетете написаното. Ето и някои теми, които често

се повтарят в семействата. Разпознавате ли някои от тях във ва
шето?
► Повтарящ се език:
Има ли думи или фрази, които не се вписват в контекста на
вашите житейски преживявания? Ако е така, възможно ли е те да
принадлежат на друг член на вашето семейство?
► Повтаряща се възраст:
Има ли връзка между възрастта, на която за пръв път се поя
ви вашият проблем или симптом, и възрастта, на която е бил друт
член от семейството, когато е преживял трудности или страда
ния? Ако например ваш родител е починал млад, когато достиг
нете горе-долу същата възраст, вие може да развиете симптом
или проблем, който по някакъв начин ограничава живота ви. На
подсъзнателно ниво може да се затруднявате да бъдете щастливи
или да живеете пълноценно, след като навършите възрастта, на
която той или тя са починали. Проблемът може да се появи и
когато вашето дете достигне възрастта, на която сте били самите
вие, когато е починал вашият родител.
► Повтарящи се емоции, постъпки и симптоми:

Върнете се назад. Кое провокира появата на вашия проблем
или симптом? Какво се случваше в живота ви по същото време?
Може би преживявахте раздяла? Или се чувствахте пренебрег
нати, отхвърлени или изоставени? Случи ли се нещо, което ви
накара да поискате да се преда дете или откажете? Дали вашият
проблем или симптом не наподобява или пресъздава преживява
не или ситуация от ранното ви детство? Дали по някакъв начин
не прилича на случка от вашата родова история? Дали нещо по
добно не се е случило на майка ви, баща ви или някой от дядов
ците и бабите?
Отговорите на тези въпроси могат да разкрият съществена

връзка между вашето преживяване и травма от родовата ви ис
тория.
Оп л а к в а н и я та и с и м п то м и те като к л ю ч о в е
КЪМ РАЗРЕШАВАНЕТО НА ПРОБЛЕМА
Кое конкретно качество или послание се опитват да изразят оп
лакването или симптомът? Нестандартно погледнато, те може
би са оригинален начин, който ви подсказва да завършите нещо,
да излекувате нещо, да интегрирате нещо или да се откъснете от
нещо - например от чувство, което сте заимствали от някого и
което изобщо не ви принадлежи.
Може би симптомът или проблемът ви принуждава да пред
приемете стъпка, която досега не сте се осмелявали да направи
те, но повече не можете да отлагате. Може би те са послание да
завършите етап от вашето развитие, който сте прекъснали още
в детството си. Може би пресъздават състояние на безпомощ
ност, чиято цел е да ви сближи с вашите родители. Или обратно
то, стимулират ви да пораснете и да станете независими от тях.
Може би ви се дава да разберете, че трябва да завършите да
дена задача или път, който сте изоставили. Може би сте прене
брегнали аспект от детското си Аз или фрагмент от цялостната
си същност и те реагират, проявявайки тези симптоми. Може би
сте позволили да престъпват личните ви граници и по този на
чин ви се показва, че не е здравословно вече да го правите.
Понякога оплакванията и симптомите ни подсказват също,
че за да се излекуваме, трябва да оправим отношенията си с ня
кого или да се изправим лице в лице с чувства, които дълго вре
ме сме потискали. Те не просто хвърлят светлина върху родова
травма, която така и не е била напълно излекувана, но и ни карат
да обърнем внимание на нашата лична вина, като в някои случаи
дори ни показват и пътя към помирението.
Нашите оплаквания, симптоми и проблеми могат да функ
ционират като пътни знаци, които ни показват къде все още има
недовършена работа. Те ни помагат да изкараме на светло онова,
което не виждаме, или да се свържем с нещо или някой, кого
то ние или семейството ни сме отхвърлили. Когато си направим
труда да се разровим в миналото, неразрешените казуси и неиз-
лекуваните травми излизат на повърхността, прибавяйки ново
измерение към процеса на нашето изцеление - процес, след кой
то ставаме по-цели и завършени.
Глава 7
Първичните дескриптори
...думите, като природата, наполовина разкриват и наполо

вина скриват човешката душа.
Алфред, Лорд Тенисън, „В памет на А. X. X“
Ч увствата, които изпитваме към родителите си, са портал

към нашия вътрешен свят и освен това ни помагат да раз
берем кои от четирите подсъзнателни теми, за които говорихме
в Глава 5, оперират в нашия живот. В тази глава ще ви помоля да
опишете вашите биологични майка и баща. Не цензурирайте от
говорите си. Докато правите следващите упражнения, вероятно
ще откриете повече за себе си, отколкото за вашите родители.
Ако никога не сте срещали биологичните си родители, премине
те директно към следващата глава.
Оп и ш е т е м а йка си
Опишете каква беше майка ви, докато растяхте? Как си я спомня

те? Кои прилагателни или фрази веднага ви идват наум? Беше ли
сърдечна? Любяща? Студена? Дистанцирана? Щастлива? Тъжна?
Често ли ви прегръщаше, или съвсем рядко? Вземете тетрадката
и запишете първите мисли и думи, които ви дойдат наум.
Писмено упражнение #3:

Описание на майка би
Майка ми беше...
Напишете също и в какво я обвинявате?
Обвинявам майка си за...
Ч________________________________________________________ )
Не правете описанието само наум, а наистина го запишете
на лист. Важно е да не се опитвате да редактирате думите си, а да
ги записвате така, както ви идват.
Оп и ш е т е ба щ а си
Сега направете и описание на баща си. Как си го спомняте от

детството си? Беше ли мил? Добродушен? Строг? Критичен?
Интересуваше ли се от вас, или не? Запишете всичко. Въздър
жайте се от редактиране.

Описание на баща ви
Баща ми беше...
Напишете също и в какво зо обвинявате.
Обвинявам баща си за...
V________________________________________________________ )
Докато сте на темата, може да ви се доиска да опишете и ва

шия романтичен партньор, ако имате такъв, някой близък прия
тел или дори шефа си.

Описание на вашия партньор, близък приятел
или шеф
М оят партньор, близък приятел или шеф е...
Обвинявам зо/я за...
Ч________________________________________________________ )
Глава 7. П ървичните дескриптори 117
Нека сега да видим какво разкриха вашите описания. Аз на

ричам тези спонтанни и непринудени ключови думи първични
дескриптори. Тези са вратата към нашите подсъзнателни чувства
и разкриват неща, които понякога дори не подозираме, че изпит
ваме към родителите си.
Този импровизиран списък от прилагателни или фрази ни
дава възможност да заобиколим рационализираната и подобре
на „възрастна" версия, която сме си изградили за нашето дет
ство. По този начин лъсва истинското ни отношение към наши
те родители, а не неговата обичайно „цензурирана“ версия. Този
списък може да разкрие, че изпитваме подсъзнателна лоялност
и солидарност към нашите родители, че сме отхвърлили еди
ния или и двамата от тях или че сме възприели същите модели
на поведение, които сме осъждали като негативни у тях. Тези
дескриптори не лъжат, защото произхождат от вътрешна пред
става, която сме формирали много отдавна, навярно за да не се
чувстваме наранени.
Когато сме били деца, телата ни са функционирали като за
писващи устройства. Те са отбелязвали постъпващата в нас ин
формация и са я съхранявали под формата на чувства. Прилага
телните, с които описваме родителите си, ни връщат именно към
тези чувства и емоционални състояния, както и към съпътства
щите ги образи и картини. Те са много важни, защото хвърлят
светлина върху остарелите представи, които ни пречат да про
дължим напред.
Много от нас са съхранили в себе си болезнени спомени за
това, че родителите им не са им дали достатъчно или че не са им
дали онова, от което са се нуждаели. Оставени без надзор, тези
представи и вътрешни образи могат да изкривят курса на нашия
живот и изцяло да променят посоката му. Те обаче са непълни.
В тях липсва най-важният елемент - истината. Кои травматични
събития се спотайват зад тези представи и образи и притежават
достатъчно сила, за да нарушат потока на любовта в нашето се
мейство?
Сега разгледайте написаното. Долавяте ли негодувание,
което продължавате да таите спрямо вашите родители? Или об
винения? Ако отговорът е „да“, може би вече сте забелязали, че
това са същите обвинения, които отправяте и към вашия парт

ньор или близък приятел. Често недоволството, което изпитва
ме спрямо родителите си, се проектира и върху нашия партньор
или хората, с които ни свързват близки приятелски отношения.
Неразрешените въпроси, които стоят между вас и вашите роди
тели, не изчезват просто така. Те служат за модел на по-нататъш
ните връзки в живота ни.
Ако сме имали трудни отношения с родителите си, нашите
първични дескриптори ще разкрият обидата и негодуванието,
което изпитваме към тях. А тези неща разяждат нашия вътрешен
мир. Хората, които смятат, че не са получили достатъчно от ро
дителите си, и най-вече от майка си, често чувстват, че не получа
ват достатъчно и от живота.
Ако сме били близки с родителите си, първичните ни де
скриптори ще разкрият, че изпитваме към тях топлота и съчувст
вие. Когато сме позитивно настроени към родителите си, ние
като цяло сме настроени позитивно и към живота и вярваме, че
ще ни се случват все хубави неща.
Понякога нашите първични дескриптори разкриват смесе
ни чувства. Б повечето случаи хората изпитват противоречиви
чувства към родителите си, но все пак в техния първичен език се
наблюдава една тема или нишка, която често издава наличието
на неразрешен проблем. И ние търсим именно нея. Някои от нас
все още възприемат действията на своите родители като лични
нападки или отхвърляне.
Ето как две сестри, всяка с различно детство, описват майка
си:
П ърва сестра: Самотна, тъжна, неудовлетворена, строга,

агресивна, избухлива.
В тора сестра:Жестока, отмъстителна и емоционално груба.
Думите на първата сестра са просто правдиво описание на

майката, докато в думите на втората се чете неизлекувана болка,
приела формата на обвинения и осъждане. Втората сестра въз
приема действията на майката като умишлено насочени против
Глава 7. Първичните дескриптори 119
нея. Тя се чувства нарочена, докато първата сестра просто из

лага фактите. Една майка може да бъде агресивна и избухлива и
ние пак да бъдем в добри отношения с нея. Втората сестра, коя
то възприема майка си като преднамерено жестока, очевидно не
е в мир с нея.
Можем само да си представим по колко различен начин две
те сестри възприемат живота. Въпреки че са имали една и съща
майка, всяка от тях си е изградила различна вътрешна представа
за тази майка. За втората сестра животът е бил жесток и неспра
ведлив. През повечето време тя се е чувствала емоционално из
тощена и самотна и е страдала от липса на подкрепа.
Понякога изпитваме любов към единия родител, но не и към
другия. Ким предпочиташе баща си и се оплака, че майка й е „ин
фантилна като малко дете".
- Никога не мога да разчитам на нея за нищо.
Нейните първични дескриптори за баща й обаче бяха въз
торжени.
- Татко беше прекрасен. Правехме всичко заедно. Винаги
можех да получа от него утеха и подкрепа. Той трябваше още на-
времето да напусне майка ми. Тя така и не му даде любовта, от
която той се нуждаеше.
Под повърхността на негодуванието, което Ким изпитваше
към майка си, се криеше море от болка. Към това се прибавяше
и чувството за предателство, задето тя искаше майка й да бъде
изоставена от баща й. Вътрешната празнота и отчужденост на
Ким бяха пропили нейния първичен език.
Когато насъскваме единия родител срещу другия, ние вър
вим срещу източника на нашето съществуване и подсъзнател
но си създаваме едно вътрешно разцепление. Забравяме, че
половината от това, което сме, е дело на майка ни, а другата
половина - на баща ни. Негодуванието на Ким само разпал
ваше в нея себененавист и вътрешен смут. То беше затвор, от
който тя можеше да се спаси единствено с помощта на себео-
съзнаването.
Мнозина от нас се фиксират върху нещо, което според тях е
съсипало живота им, и обвиняват за това родителите си. Те поз
воляват на тези спомени, верни или изопачени, да натежат над
добрите неща, които родителите са им дали. В самия процес на

отглеждането на децата родителите неволно им причиняват бол
ка. Това е неизбежно. Проблемът не е в това какво са ни при
чинили нашите родители, а в това, че ние все още се вкопчваме
в него. Като цяло всеки път, когато те по някакъв начин са ни
навредили, не са го правели умишлено. Всички ние чувстваме,
че има неща, които не сме получили от родителите си. Но ако
искаме да се помирим с тези хора, трябва да приемем както това,
което са ни дали, така и това, което не са. Когато гледаме на не
щата от тази перспектива, ние можем да черпим сила от нашите
родители, които, макар и да не са го показвали, винаги са искали
най-доброто за нас.
Пъ р в и ч н и д е с к р и п т о р и , ко и то често
ПРОИЗТИЧАТ ОТ РАННА РАЗДЯЛА С МАЙКАТА
Много от нас са преживели ранна раздяла или прекъсване на

връзката с майката и се борят да си върнат душевния покой и
усещането за здрава почва под краката. Следват няколко от най-
разпространените първични дескриптори, свързани с това пре
живяване.
♦ Майка ми беше студена и дистанцирана. Тя никога не ме

прегръщаше. Аз й нямах никакво доверие.
♦ Майка ми беше твърде заета. Тя никога не намираше
време за мен.
♦ С майка ми сме наистина близки. Тя е като моя по-малка
сестра, за която се грижа.
♦ В никакъв случай не искам да бъда бреме за майка си.
♦ Майка ми беше дистанцирана, емоционално недостъпна
и критична.
♦ Тя вечно ме отблъскваше. На нея всъщност не й пука за
мен.
♦ С нея реално нямаме връзка.
♦ Бях много по-близък с баба си. На практика тя ме от
гледа.
Глава 7. Първичните дескриптори 121
♦ Майка ми е пълен егоист. Всичко се върти около нея. Тя

никога не ми е показвала, че ме обича.
♦ Тя може да бъде много пресметлива и манипулативна. С
нея не се чувствах в безопасност.
♦ Тя ме плашеше. Никога не знаех какво ще й хрумне в
следващия момент.
♦ Двамата с нея не сме близки. Тя не е грижовна като ис
тинска майка.
♦ Никога не съм искала деца. Никога не съм усещала май
чински инстинкт вътре в себе си.
Долавяте ли болката в тези първични дескриптори? В Глава

11 ще разгледаме подробно първичния език на раздялата и ще ви
покажа как да възстановите връзката с майка си.
Тук е важно да отбележим, че не всеки човек, който в дет
ството си е преживял прекъсване на връзката с майката, изпитва
негодувание към майка си. В подобни случаи хората често изпит
ват дълбока обич и доверие към жената, която ги е родила. Поня
кога след преживяна раздяла с майката детето неволно се затва
ря за майчината обич и в опит да възстанови изгубената близост
започва самото то да се грижи за майка си.
Понякога раздялата с майката настъпва, когато детето е на
съвсем ранна възраст, така че то няма съзнателен спомен за нея.
Телесни спомени за раздялата могат да бъдат отключени обаче в
моментите на сближаване или дистанциране, които то изживява
в по-нататъшните си връзки. Без дори да имаме и най-малка пред
става защо, ние можем да бъдем връхлетени от чувства на ужас,
психично раздвоение, откъснатост, поражение и опустошение.
Ем о ц и о н а л н и я т з а р я д на п ъ р в и ч н и т е
дескри п то ри
Емоционалният заряд, който се съдържа във вашите първични

дескриптори, може да служи като барометър, показващ дали все
още се нуждаете от изцеление. Като цяло, колкото по-силен е
негативният заряд, толкова по-сигурно е, че все още не сте се
излекували докрай. Затова търсете думи, наситени със силен

емоционален заряд.
Ето емоционалното описание, което един двайсет и седем
годишен мъж направи на своя баща алкохолик:
- Баща ми е пияница. Напълно безполезен е. Той е идиот и
пълен неудачник. Никога не е подкрепял майка ни или нас, деца
та. С майка ми се държеше избухливо и агресивно. Аз не изпит
вам абсолютно никакво уважение към него.
От думите „пияница“, „безполезен“, „идиот“ и „неудачник“ си
личи колко наранен се чувства синът. Гневът и вцепенението са
само върхът на айсберга. Те са много по-лесни за изживяване от
тъгата и болката. Дълбоко в себе си синът навярно се е чувствал
съкрушен всеки път, когато е виждал баща си да пие.
От това описание си личат и чувствата, които майката из
питваше към съпруга си.
- Никога не е подкрепял майка ни или нас, децата.
Думите „безполезен“ и „никога не ни е подкрепял“ са вероят
но нейни думи. Понеже тя се е затворила за своя съпруг, за сина
й е било почти невъзможно да бъде отворен към него. Синът
привидно изглеждаше лоялен към майка си, но на практика спо
деляше съдбата на баща си. Той също пиеше и нагрубяваше при
ятелката си, която в крайна сметка го бе изритала, също както
майка му бе постъпила с баща му. По този начин той, без да иска,
си беше изградил една здрава подсъзнателна връзка с баща си,
която му гарантираше, че няма да постигне в живота нещо по
вече от него. Докато не излекуваше тази подсъзнателна връзка,
синът щеше просто да повтаря страданието на баща си. И едва
когато отново приемеше баща си, той щеше да бъде свободен да
прави по-здраво словни избори.
Когато родител е бил отхвърлен или третиран с неуважение,
едно от децата често се превръща в негово копие, възприемай
ки същото поведение, заради което родителят е бил отхвърлен.
Нагърбвайки се със същото страдание, детето се изживява като
равно на родителя и сякаш му казва:
- Аз също ще премина през това, за да не си сам.
Чрез тази своя лоялност то прехвърля страданието на баща си
към следващото поколение, като най-често цикълът не спира дотам.
Глава 7. П ървичните дескриптори 123
Много важно е да се помирим с родителите си. Това не само

ще ни върне вътрешния мир, но и ще ни позволи да дарим с хар
мония следващите поколения. Когато смекчим отношението си
към нашите родители и зарежем историята, която сме си изгра
дили за тях и която само ни пречи да ги приемем такива, каквито
са, имаме повече шансове да прекъснем цикъла на безсмислено
то страдание, предаващо се от поколение на поколение. И ма
кар че първоначално това може да ви се стори трудно (или дори
невъзможно), аз неведнъж съм виждал колко удовлетворяващо е
да излекуваш връзката с родителите си и колко благоприятно се
отразява това на здравето, връзките и продуктивността ни.
Променете вътрешната представа,

която имате за родителите си
1. П рочетете отново ваш ите първични дескриптори, този
п ъ т на глас.
2. О питай те се да ги чуете като за пръв път. О ткривате
ли нещо ново?
3. Показват ли емоционално наситените думи, че все още
т а и т е неизлекувани чувства към родителите си?
4. Вслушайте се в тя л о то си, докато ч е т е т е дескриптори-
те . С тя га ли се то, или се отпуска? Ами дишането ви?
Плавно ли е, или накъсано?
5. Обърнете внимание дали у вас има нещо, което иска да
се промени?
V______________________________________________ )
Първичните дескриптори са ценна стъпка от възстановява
нето на връзката с вашите родители. Няма значение дали те са
все още живи или не, щом веднъж дешифрирате вашите пър
вични дескриптори, негативните чувства, лошото отношение
и осъждането, които таите към тях, най-сетне ще се променят.
Помнете, че колкото по-емоционално наситени са думите ви,
толкова по-дълбока е болката, която изпитвате. Зад лицето на
гнева често се крие тъга. Тя обаче не може да ви убие, за разлика
от гнева.
Историята^ която сте си изградили за вашите родители;

може да повлияе на качеството на вашия живот. Добрата новина
е, че щом веднъж я извадите на бял свят, тя може да бъде про
менена. Човек не може да промени родителите СИ; но може да
промени своята представа за тях.
Гл а ва 8
Първичното изречение
Самата пещера, в която се страхуваш да влезеш, се оказва

източникът на онова, което търсиш.
Джоузеф Камбъл, Размисли върху изкуството на живота*
ко се борите със страх или фобия, панически атаки или

натрапчиви мисли, сте пределно наясно какво е да бъдеш
пленник на своя вътрешен живот. Постоянното безпокойство,
непреодолимите емоции и смущаващите телесни усещания мо
гат да бъдат като доживотна присъда, от която няма измъкване.
Страхът и тревогата смаляват света ви и изцеждат вашата жизне
ност, слагайки в рамки не само ежедневието, но целия ви живот.
Изтощаващо е да се живее по този начин.
Намирането на изход от тази ситуация е по-просто, откол-
кото предполагате. Нужно е просто да опознаете отвътре „за
твора" на вашите най-лоши страхове. А те вероятно ви съпътст
ват още от детството. Всеки път, когато си помислите или изре
чете на глас изречението, въплъщаващо най-лошите ви страхове,
то ви хвърля в отчаяние. Но в същото време пак то може да ви
изкара от затвора на страховете и да ви въведе в един нов свят на
* Reflections on the Art of Living, by Joseph Campbell.

разбиране и хармония. Това е силата на вашето първично изрече

ние. Ако картата на първичния език е инструмент за локализира
не на скрити съкровища, първичното изречение е диамантът или
самото съкровище.
От к р и в а н е н а в а ш е т о п ъ р в и ч н о и з р е ч е н и е
Преди да продължим нататък, отговорете на следния въпрос:

Кой е най-лошият ви страх, най-лошото нещо, което би могло да
ви се случи? Вероятно това е страх или чувство, които сте изпит
вали през целия си живот. Може дори да ви се струва, че сте ро
дени с тях. Ще ви задам същия въпрос, но по малко по-различен
начин: Ако животът ви започне да се разпада и нещата се обър
кат ужасно, от какво най-много ви е страх? Кое е най-лошото,
което би могло да ви сполети? Напишете отговора си.
(
Писмено упражнение #6: ^
Идентифициране на първичното изречение
Най-големият ми страх, най-лошото, което може да ме
сполети, е...
V________________________________________________________ )
Ето че написахте вашето първично изречение. Не четете

нататък, докато не го довършите докрай. Може би то започва с
думата „Аз“:
- Аз ще изгубя всичко.
А може би започва с думата „Те“:
- Те ще ме унищожат.
Може би вашето първично изречение започва с местоиме-
нията „Мой, мое, моя, мои“:
- Моите деца/моето семейство/моята съпруга/съпруг ще
ме напуснат.
Първичното изречение може да започва и с други думи.
Сега помислете малко и отново отговорете на въпроса. Но
този път не редактирайте отговора си. Продължавайте да пише
Глава 8. П ървичното изречение 127
те, докато не усетите, че сте стигнали до дъното на проблема.

Отговорът на този въпрос стартира процес на себеоткриване,
който ще се задълбочава на следващите страници.
( “\
Конкретизиране на първичното изречение
Най-лошото, което може да ми се случи...
- Аз...
- Те...
- Може да...
- М оите деца/семейство/съпруг м огат да...
V___________________ _______________________ у
Сега погледнете написаното. Ако смятате, че сте стигнали

до дъното, запитайте се следното: И какво ако това стане? Кое е
най-лошото, което ще последва?
Ако например сте написали изречението „Може да умра",
задълбайте още малко по темата и отговорете кое би било най-
лошото последствие от вашата смърт.
- Семейството ми ще остане без мен.
Сега задълбайте още малко и кажете кое му е най-лошото на
това семейството ви да остане без вас.
- Те ще ме забравят.
Усещате ли сега как изречението „Те ще ме забравят" има
малко повече емоционален заряд от предишните две изречения
„Може да умра" и „Семейството ми ще остане без мен"?
Опитайте още малко да конкретизирате и задълбочите емо
ционалния резонанс на вашето първично изречение.
( \
Задълбочаване на вашето първично изречение
М оят най-най-лош стр ах е...
V ________________________________________________________ )
Хайде отново да разгледаме това, което написахте. Пър

вичното ви изречение навярно съдържа три, четири, а може би
пет или шест думи. Както вече споменахме, то често започва
с местоименията „Аз“ или „Те“, но може да започне и с други
думи. Освен това то често е формулирано или в сегашно време,
сякаш се случва в момента, или в бъдеще време, сякаш всеки
момент ще се случи. Думите сякаш оживяват във вас и резони-
рат в тялото ви, когато ги изричате. Когато първичното изрече
ние е точно на място, то се усеща и звучи по-скоро като звън на
кристал, отколкото като глухо почукване по дърво. Ето и някои
примери:
- Аз съм съвсем сам.

- Те ме отхвърлят.
- Те ме изоставят.
- Аз ги разочаровам.
- Ще изгубя всичко.
- Ще рухна.
- Вината е изцяло моя.
- Те ме изоставят.
- Те ме предават.
- Те ме унижават.
- Ще полудея.
- Ще нараня детето си.
- Ще изгубя семейството си.
- Ще изгубя контрол.
- Ще направя нещо ужасно.
- Ще нараня някого.
- Няма да заслужавам да живея.
- Ще ме намразят.
- Ще се самоубия.
- Ще ме тикнат в затвора.
- Ще ме приберат в лудницата.
- Това няма край.
Глава 8. Първичното изречение 129
( ^
Шлифоване на вашето първично изречение
Има още една стъпка. Ако напишете изречение като „Аз
съм съвсем сам“, преценете го внимателно отвсякъде, за
да с т е сигурни, че т о е възможно най-точно.
Например, дали наистина искате да кажете „Аз съм съв
сем сам“, или по-скоро имате предвид „Те ме напускат“? И
ако изречението ви е „Те ме напускат“, дали нямате пред
вид „Те ме отхвърлят“ или „Те ме и зо став ят“?
Както оптикът проверява по няколко пъти зрението ви,
за да ви предпише правилния диоптър, та ка и вие проверя
вате дали думите прилягат съвсем точно на вътреш ното
ви чувство. Продължавайте да ги т е с т в а т е . Дали вашето
първично изречение е „Те ме и зо ставят“, или е по-скоро „Аз
съм изоставен/-а“? Тялото ви ще усети кои са правилните
думи по вибрациите, които т е възпроизвеждат у вас. Ка
зани на глас, правилните думи на ваш ето първично изрече
ние пораждат физическа реакция - най-често тревога или
свиване в стомаха.
V.______________________________________ У
Други н ач и н и за о тк ри ва н е
НА ПЪРВИЧНОТО ИЗРЕЧЕНИЕ
Аж> се опитвате да стигнете до вашето първично изречение, но

нищо не ви хрумва, отговорете на следния въпрос: Кое е най-
лошото, което може да сполети някой човек? Друг човек. Не вас.
Може би сте чували по новините за ужасни неща, сполетели не
познати хора? Или за трагедии, сполетели ваши познати? Какво
се е случило на тези хора? Напишете какво си спомняте. Това е
важно. Може да откриете някои неща за себе си.
Много често чуждата трагедия отразява аспект от нашите
най-лоши страхове. От безбройните нещастия, които ни заоби
калят, най-силно резонират в нас онези, които докосват някаква
позната или по-точно родствена струна. Можем да я наречем
задна врата към нашата фамилна душа. От всички ужасни неща,
които се случват на хората, онези, които ни поразяват най-силно,

най-често са свързани с травматично събитие от нашата фамил
на система. Те може да ни напомнят и за травматично събитие,
което лично сме преживели. Когато сме силно съпричастни към
нечия чужда трагедия, на някакво ниво част от тази трагедия ни
принадлежи.
Има и друг начин да стигнете до вашето първично изрече
ние. Разровете паметта си за сцена от книга, филм или пиеса,
които дълбоко са ви впечатлили. Кое в тази сцена най-силно ви
трогна или разтърси? Ако например сте впечатлени от история
за деца, останали сами без майка си, коя част от тази история
извиква най-дълбоки емоции у вас? Дали това, че майката е из
оставила децата си? Или фактът, че няма кой да се грижи за тези
осиротели деца?
Някой може да бъде поразен повече от идеята, че една
майка е способна да изостави собствените си деца, а друг от
идеята, че няма кой да се грижи за тези деца. Ако се разровим
в родовата история на първия човек, вероятно ще открием, че
майката или бабата, или самата жена е изоставила децата си или
се е отказала от дете. В този случай фамилната система е наси
тена с чувство за непризната вина, докато във втория случай,
когато човекът е поразен от факта, че няма кой да се грижи за
изоставените от майката деца, фамилната му система е пропи
та от чувство на дълбока тъга. Сцените и образите от книги,
филми и пиеси, които ни докосват емоционално, са като бури,
разтърсващи деликатните плодове в клоните на нашето фамил
но дърво.
К о гат о и с т о р и я от н о в и н и т е се п р е в ъ р н е
В НАША ФАМИЛНА ИСТОРИЯ
Пам открай време се страхуваше, че непознати ще проникнат у

дома й и ще я нападнат. До неотдавна този страх присъстваше в
дълбините на съзнанието й като някакво далечно жужене. После
тя прочете във вестника статия за младо сомалийско момче, пре
бито до смърт от банда деца в родния й град. От далечно жужене
страхът прерасна в пронизително пшцене, което отприщи по

рой от паника в тялото й. Пам започна да изпитва усещането, че
се разпада по шевовете и се носи извън тялото си.
- Той беше просто дете - каза ми тя. - Невинно дете, което
просто се е озовало на грешното място в неподходящия момент.
Те му отнеха живота, отнеха му достойнството. Накараха го да
страда.
Без да съзнава, Пам всъщност говореше и за своя вуйчо Уол-
тър, по-големия брат на майка й, който беше починал на еди-
найсетгодишна възраст. Тя беше чула неговата история само
веднъж, когато била съвсем малка. В семейството рядко се гово
рело за това. Те подозирали, че Уолтър е станал жертва на пре
стъпление, макар че това не било доказано. Подмамен да изле
зе от къщи от съседските деца, които често му се подигравали,
Уолтър бил открит мъртъв на дъното на изоставена миньорска
шахта. Версиите били две - или той сам да е паднал там, или да е
бил блъснат и оставен да умре. Минали дни, преди тялото му да
бъде открито. Момчетата сигурно се били паникьосали и избя
гали. Уолтър просто е бил на „грешното място в неподходящия
момент".
Пъ р в и ч н и я т е з и к , ро д ен от войната
Когато наши роднини са страдали и загивали или са извърш

вали насилие и са убивали по време на война, ние може да на
следим буквално цяло минно поле с травми. Без съзнателно да
си даваме сметка, че съживяваме травматични преживявания
отпреди десетилетия, ние наследяваме различни страхове (да
не бъдем отвлечени, да не бъдем насила прокудени от дома, да
не бъдем убити и т.н.) и започваме да ги изживяваме като свои
собствени.
Прак, бурното и непокорно осемгодишно камбоджанско
момченце, не познаваше дядо си, който е бил убит от отряд на
Червените кхмери. Обвинен, че е шпионин на ЦРУ дядото бил
посечен с коса - селскостопански уред, подобен на мачете. Прак
постоянно получаваше травми в областта на главата и неговите
родители. Рит и Сита - първо поколение оцелели от Полетата на

смъртта* търсеха начин да му помогнат.
Тихи и приятни на вид хора, Рит и Сита изглеждаха сломе
ни под оковите на общото им бреме. На развален английски те
ми обясниха, че напуснали Камбоджа още като тийнейджъри,
почти десетилетие след края на касапницата, и се преместили
в Лос Анджелес, където се родил синът им и тяхно единствено
дете. Едва осемгодишен, Прак вече бил претърпял множество
мозъчни сътресения. Баща му обясни, че той нарочно се хвърлял
директно с глава към стени или метални стълбове. Освен това
Прак ежедневно си „играел“, като удрял със закачалка за дрехи по
пода или мебелите и крещял:
- Убивай! Убивай!
Поведението на момчето стряскащо наподобявало убий
ството на дядо му по бащина линия. Първичният език на Прак се
проявяваше не само словесно чрез думите „Убивай! Убивай!“ но
и физически, по два смущаващи начина. Удряйки закачалката за
дрехи по мебелите, Прак правеше зловеща възстановка на смър
тоносните удари на убиеца, а наранявайки собствената си глава,
възпроизвеждаше преживените от дядо му травми.
Много семейства, които преживяват трагични или болез
нени събития, предпочитат да заровят миналото. Родителите
решават, че е по-добре да не излагат децата си на ненужно стра
дание и често държат устата си - портала към миналото, плътно
затворена. Според тях, колкото по-малко знае детето, толкова
по-безопасно е за него. Но Прак не знаеше нищо за Полетата
на смъртта и убийствата, нито за съществуването на този дядо.
Всъщност те му бяха казали, че вторият съпруг на баба му е не
говият истински дядо.
* Най-големият геноцид в новата история, когато по време на упра

влението на Червените кхмери, предвождани от диктатора Пол
Пот, между 1975 и 1979 г. е избита една четвърт от населението на
Камбоджа, или над два милиона души. Днес в страната има стоти
ци полета на смъртта - така са наричани местата, на които жертви
те са били оставяни да умрат от изтезания и глад.
За съжаление, мълчанието относно миналото по никакъв на

чин не имунизира следващите поколения срещу травмата и бол
ката. Онова, което е скрито от очите и ума, рядко изчезва. Точно
обратното - то често се връща в постъпките и симптомите на
нашите деца.
Не ми беше лесно да обясня тези идеи на Рит и Сита. Темата
за геноцида сякаш бе обвита в културен воал от отричане, който
забраняваше нейното дискутиране.
- Ние гледаме само напред, не към миналото - каза Сита.
- Късметлии сме, че оцеляхме и дойдохме тук, в Америка -
допълни Рит.
Но едва когато им обясних как миналото очевидно живееше
в страданието на Прак, те се съгласиха да предприемат следващи
стъпки.
- Върни се вкъщи и разкажи на Прак за баща ти - казах аз
на Рит. - Кажи му колко много си го обичал и колко ти липс
ва. Сложи над леглото му снимка на неговия истински дядо и му
кажи, че той ще го пази и благославя, докато спи. Уверете го, че
щом дядо му го пази и закриля, вече не е нужно да продължава
да наранява главата си.
Най-трудно ми бе да им съобщя последната стъпка. Изглеж
да, Прак се идентифицираше не само с убития си дядо, но и с
убиеца, който му бе нанесъл смъртоносния удар. Аз обясних на
Сита и Рит, че хората, които нараняват членове на семейството
ни, също принадлежат към нашата фамилна система, и че ако
ги зачеркнем от съзнанието си, може да се идентифицираме с
тях. Обясних им още, че децата на убийците и тези на жертвите
страдат по един и същи начин и че трябва да проявим благо
склонност към всички замесени в семейната трагедия. А още
по-добре за нашите деца и внуци ще бъде, ако се молим както за
тези, които са наранили някой от семейството ни, така и за оне
зи, които са пострадали заради действия и постъпки на наши
роднини. Сита и Рит ме разбраха. Като практикуващи будисти,
те казаха, че ще заведат Прак в пагодата - камбоджанския храм,
и ще запалят тамян за бащата на Рит и за неговия убиец, за да
може наследниците на двата рода да бъдат свободни. Три сед
мици след посещението им в пагодата и закрилян от образа на
дядо си на стената, Прак предаде закачалката на майка си с ду

мите:
- Мамо, вече не е нужно да играя с това.
Фа м и л н а т а б о л к а и м ъ л ч а н и е т о
В СЕМЕЙСТВОТО
Гретчен, с която се запознахте в началото на тази книга, носеше

тревожността на баба си, единствената оцеляла от семейство, из
бито в концентрационния лагер Аушвиц. Неспособна напълно
да приеме дара на оцеляването, бабата на Гретчен живяла като
призрак, докато децата и внуците й стъпвали на пръсти около
нея, за да не я притесняват допълнително.
Тя не говорела за убитото си семейство, а ако някой отворел
дума за това, погледът й ставал стъклен, а страните й побледня
вали. Предпочитала да държи спомените си под ключ. Може би
е имала подсъзнателното желание да умре като останалите от
семейството си. Две поколения по-късно Гретчен бе наследила
нейните чувства и представата, че иска да бъде изгорена като
близките й.
Първичният език на Гретчен: „Възнамерявам да се изпаря.

Тялото ми ще изгори за секунди.“
Щом осъзна, че се е „оплела“ в травмата на баба си, Гретчен
най-накрая получи контекст, с който да си обясни чувствата, кои
то изпитваше. Аз я подканих да затвори очи и да си представи, че
се намира в любящата прегръдка на баба си и на всички нейни ев
рейски роднини, които не познаваше. Тази визуализация й донесе
утеха и душевен покой - усещане, което тя не познаваше. Грет
чен осъзна, че желанието да изгори себе си бе свързано с нейните
роднини, които буквално са били изгорени до пепел. В този миг
самоубийственият й импулс изчезна и тя престана да иска да умре.
Освен с баба си, Гретчен вероятно се идентифицираше и с
убийците, които бяха избили семейството на баба й. Слагайки
край на живота си, тя несъзнателно щеше да пресъздаде агресия
та на убийците. Подобни идентификации с извършителите на
престъпление не са нещо необичайно и трябва да бъдат взети

предвид при евентуални прояви на агресия в следващите поко
ления в семейството.
За т в о р ъ т на страха
Стив страдаше от панически атаки всеки път, когато отиваше на

непознато място. Без значение дали влизаше в нова сграда, сяда
ше в нов ресторант или пътуваше до непознат град, всяка нова
обстановка го хвърляше в състояние на дисоциация, което той
описа като „припадане", „замайване", „причерняване" и усещане,
че „небето му се стоварва на главата“. Наред с това получаваше
сърцебиене и обилно изпотяване. Стив не можа да се сети за ни
какво събитие от детството му, което да породи подобни преко
мерни страхове. За да му помогнат да се чувства в безопасност,
жена му и децата му доброволно прекарваха времето си в добре
познатата семейна територия. Никакви почивки, никакви нови
ресторанти, никакви изненади.
Първичният език на Стив: „Ще изчезна. Ще бъда унищо

жен."
Неговата родова история разкри първоизточника на тази
липса на сигурност. Седемдесет и четири членове на семейство
то му бяха загинали в холокоста. Буквало изтръгнати от позната
та обстановка на домовете и селото, в което живели цял живот,
те били откарани на „ново място" - концентрационен лагер, къ-
дето методично били избити. Щом осъзна, че се чувства свързан
с тези свои роднини, Стив разбра причината за паническите ата
ки, които съсипваха живота му. След един сеанс неговите стра
хове се разсеяха. Той си изгради нова представа, в която тези
хора бяха спокойни и го благославяха да бъде свободен. Така
Стив разтвори опасаните с бодлива тел порти на своя затвор и
се приготви за нов, изпълнен с приключения живот.
Подобно на него, Линда също страдаше от панически атаки,
които й пречеха да се чувства в безопасност. И тя си беше изгра
дила затвор от страхове.
- Светът не е безопасно място - заяви тя. - Трябва да криеш

кой си и какъв си. Ако хората разберат твърде много, ще те нара
нят.
Откакто се помнеше, Линда сънуваше кошмари за това какя
отвличат непознати. Тя помнеше как като дете никога не искала
да спи в къщите на приятелките си. Дори след като навърши че-
тирийсет, тя рядко излизаше от къщи. И тя като Стив живееше в
затвор от страхове, които не можеше да свърже с никое събитие
от детството си.
Когато я попитах за нейната фамилна история, тя си спом
ни как като дете й разказвали за сестрата на баба й, която била
убита в холокоста. Разравяйки се в тази история, Линда научи,
че въпросната пралеля живяла скрита в някаква съседска къща,
докато някой не разбрал, че е еврейка. След това тя била „от
влечена от непознати" - нацистки войници, и застреляна в една
канавка.
Първичният език на Линда: „Светът не е безопасно място.

Трябва да криеш кой си. Хората могат да те наранят."
Сравнявайки собствения си първичен език с трагедията на
пралеля си, Линда вече разполагаше с обяснение за страховете
и тревогата, които я мъчеха. Тя си представи как провежда раз
говор със своята загинала роднина и как последната й предлага
да я закриля, за да може Линда да се чувства в безопасност. По
време на визуализацията Линда усети, че може да върне тревож
ните чувства на техния истински притежател - нейната пралеля.
И макар много от нас да нямат роднини, загинали в холо
коста или арменския геноцид, Полетата на смъртта, Гладомора
в Украйна, наложен от Сталин, масовите убийства в Китай, Ру
анда, Нигерия, Ел Салвадор, бивша Югославия (списъкът про
дължава) - останките от войната, насилието, кланетата, изнасил
ванията, робството, заточенията, принудителните изселения и
други подобни травми, преживени от нашите предшественици,
могат да породят много тревоги и страхове, които смятаме, че
произхождат от самите нас. Нашето първично изречение може
да се окаже брънката, която ни позволява да разграничим мина
лото от настоящето.
И зр а в я н е на к о ре н а на п ъ р в и ч н о т о
и зречен и е
Първичното изречение често извиква чувства и усещания на

страх. Самото изричане на тези думи предизвиква силна физиче
ска реакция в тялото ни. Много хора твърдят, че когато произна
сят това изречение, вълни от усещания ги връхлитат от главата до
петите. Това е така, защото първичното изречение произхожда
от някаква неизлекувана трагедия. Но ако тя не е наша, тогава
чия е?
Да, ние сме тези, които изричат първичното изречение и но
сят съпътстващите го страхове, но първоначалният страх може
да се е зародил от трагично събитие, случило се много преди да
се родим. Затова задаваме следния въпрос: На кого принадлежи
този първоначален страх?
Кажете си вашето първично изречение. Почувствайте него
вата вибрация вътре във вас. Вслушайте се в него. А сега си пред
ставете за момент, че думите принадлежат на някой друг. Може
дори да напишете изречението на лист, за да го виждате. Чуй
те първичното изречение на човек, който е преживял огромна
травма, скръб или чувство за вина, който е починал от насил
ствена смърт или е водил живот на празнота и безмълвно отча
яние. То може да принадлежи на майка ви, баща ви, баба ви или
дядо ви, на вашия по-голям брат или сестра или на някой чичо
или леля. И сега просто да продължава да живее във вас.
Първичните изречения са като пътуващите търговци, които
чукат от врата на врата, докато някой им отвори. Но в този слу
чай вратите са душите на хората от фамилната система, в които
изречението влиза без съзнателното разрешение на онзи, който
им отваря.
Изглежда, ние споделяме подсъзнателното задължение да
сложим завършек на трагедиите от нашето родово минало. В не
съзнателен опит да излекувате семейната болка вие може би сте
поели скръбта на баба ви, която не е намерила утеха след смърт
та на майка си, съпруга или детето си. Нейното чувство, дикту
ващо „Аз изгубих всичко", може да живее във вас под формата на
страх, че и вие ще изгубите всичко.
Първичните изречения влияят на представата; която имате

за себе СИ; и на изборите; които правите. Те влияят на начина; по
който умът и тялото ви реагират на заобикалящия свят. Пред
ставете си какъв ефект възпроизвежда в дебрите на съзнанието
ви изречение като Д ой ще ме напусне" когато мъжът на ваши
те мечти ви предложи да станете негова жена. Или какъв ефект
възпроизвежда изречение като „Аз ще нараня детето си“ върху
сложното биологическо и емоционално състояние на младата
бъдеща майка.
Вслушайте се отново в думите на вашето първично изрече
ние. Кажете ги на глас. Сигурни ли сте, че това са ваши думи?
Кой в семейството ви е имал причина да се чувства по същия
начин?
Помислете за вашите родители, баби и дядовци. Някой от
тях преживявал ли е нещо ужасно, за което почти не е говорил?
Има ли жена, която е изгубила новородено бебе или е пометнала
в напреднала бременност? Или някой, който е бил изоставен от
голямата си любов или е изгубил брат или сестра на невръстна
възраст? Има ли човек, който се чувства виновен, задето е на
вредил другиму? Или някой, който се обвинява за нещо, което
е сторил?
Ако нищо не ви хрумва, върнете се назад към предишното
поколение, вашите прадядовци и прабаби, прачичовци и пра-
лели.
За да намери покой, Зак трябваше да се върне две поколения
назад. Той беше късметлия, че изобщо е жив. След няколко неус
пешни опита за самоубийство той най-накрая се реши да отвори
вратата към миналото на своето семейство.
Зак открай време живееше със своето първично изречение и
още от малък имаше усещането, че трябва да умре. По собстве
ните му думи, той беше роден, за да умре.
Първичното изречение на Зак: „Трябва да умра.“

И така, когато станал достатъчно голям, Зак се записал на
мисия в Ирак, за да се бие и да умре. Чиста работа. Като пехо
тинец щял да бъде повален от вражески куршум на фронтовата
линия и така да завърши житейския си път. Той усърдно трени
рал. Щял да бъде герой. Щял да поема огромни рискове. Щял да

умре достойно за страната си.
Но планът му се объркал. Неговата част не била изпратена в
Ирак. Останали в Съединените щати. Зак не можал да повярва
на късмета си. Той незабавно напуснал базата без разрешение
и вкарал в действие втори план за самоубийство. Метнал се на
колата си и тръгнал по магистралата с максимална скорост, си
гурен, че щатският патрул ще го спре. Всичко било внимателно
планирано. Щял да изскочи от колата и да се хвърли към оръжи
ето на полицая. За секунда всичко щяло да свърши. Служителят
на реда щял да бъде принуден да го застреля и Зак щял да умре.
Той настъпил силно газта, но и този път съдбата се намесила.
Нищо не се случило. На магистралата нямало пътен патрул. Н я
мало стрелба. Нямало да умре.
Решен да довърши нещата докрай, Зак подкарал право към
Вашингтон. Третият му план със сигурност нямало да се прова
ли. Щял да скочи от оградата на Белия дом и с пистолет играчка
в ръка щял да се затича право към кабинета на президента. До-
като тича натам, нямало начин да не бъде застрелян от Тайните
служби. Но съдбата отново имала други планове за него. Когато
стигнал до Пенсилвания авеню, оградата на Белия дом била така
добре охранявана от агенти, че той изобщо не успял да се добли
жи до нея.
Тогава Зак измислил друг план да свърши със себе си. Но
и той се провалил. Този път намеренията му били да отиде на
политически митинг, където говори губернаторът. Там щял да
размаха детски пистолет, а агентите по сигурността щели да бъ
дат принудени да го застрелят. Тогава му хрумнало, че за да не
пострада някой друг от тълпата, той най-вероятно щял да бъде
повален на земята и впоследствие хвърлен в затвора до живот.
Ето как напълно отчаян, Зак потърси помощ при мен.
Проследихте ли общата нишка във всичките му опити за са
моубийство? Във всеки от случаите той е щял да загине от кур
шума на човек, защитаващ страната си. Но за своите двайсет и
четири години живот Зак не бе сторил нищо, с което да заслужи
подобно наказание. Не беше навредил никому. Не носеше вина
за нищо. Не се обвиняваше за нечие чуждо страдание.
Заради кого тогава той трябваше да умре? Или по-точно ка

зано - кой от неговата фамилна система е трябвало да бъде за
стрелян за нещо, което е сторил?
За да разберем отговора на този въпрос, трябваше да се раз
ровим във фамилната история на Зак, водени от неговото пър
вично изречение. А предвид първичното му оплакване, имаше
три възможни свързващи въпроса.
Свързващите въпроси на Зак

♦ Кой в семейството ти е извършил престъпление, за кое
то е останал ненаказан?
♦ Кой е чувствал, че заслужава да бъде застрелян за нещо,
което е сторил?
♦ Кой в семейството ти е бил застрелян, но не е бил опла
кан?
Всеки от първите два въпроса удряше право в десетката.

Първият извика спомен за разговор, който Зак бе провел като
малък с дядо си по майчина линия - високопоставен служител
от кабинета на Мусолини, отговорен за смъртта на много хора.
Към края на войната той бе успял да подправи документите си за
самоличност и така да избяга в Съединените щати. Останалите
служители на кабинета били обградени и застреляни на място.
Дядото на Зак успял да избегне своята съдба. Извадил късмет -
или поне така си мислел. Но без да иска, беше предал тази съдба
на първородното момче в семейството - своя внук.
В Глава 3 вече казахме, че според Берт Хелингер всеки от нас
сам е отговорен за съдбата си и сам трябва да носи последствия
та от нея. Ако избегнем, отхвърлим или заобиколим тази съдба,
друг член от нашето семейство ще опита да плати цената - често
със собствения си живот.
Зак се опитваше да плати за престъпленията на дядо си. Това
бе скъпоструващо наследство, което той не бе приел съзнателно.
Той смяташе, че желанието да бъде застрелян си е лично негово.
Смяташе, че е роден дефектен и че това не може да се проме
ни. Изобщо не му бе хрумвало, че може да бъде така повлиян от
историята на рода си. Никога не бе правил тази връзка между

събитията.
- Искаш да кажеш, че това желание не е мое. - Зак беше изу
мен. - Значи, не трябва да умирам?
Избягвайки разстрела, дядото на Зак така и не си беше пла
тил за това, че беше причинил смъртта на толкова хора. Две по
коления по-късно Зак се опитваше да оправи сметката с цената
на собствения си живот. Не беше честно, но се случваше. И той
за малко да успее да го направи.
За щастие, Зак успя да върне чувството, че трябва да умре,
на неговия законен собственик - дядото. Самата мисъл, че са-
моубийственото желание принадлежеше на друг, му донесе ог
ромно облекчение. Той за пръв път успя да разграничи своите
собствени чувства от чуждите. Онова, което някога бе възприе
мал като част от себе си, сега отстъпваше на заден план.
Ако старите чувства се върнеха отново, Зак смяташе да се
справи с тях по следния начин. Щеше да визуализира как заста
ва пред дядо си и почтително свежда глава. В неговите предста
ви дядо му му казваше, че желанието да умре е негово и че той
ще се оправи с него, а Зак трябва само да диша дълбоко и да бъде
спокоен. После Зак щеше да си представи как на оня свят дядо му
се разплаща с хората, на които е навредил, в атмосфера на мир и
разбирателство.
И вие като Зак сигурно никога не сте правили връзка меж
ду настоящия си проблем и травматично събитие от вашата ро
дова история. Сега, с помощта на вашето първично изречение,
вече може да го направите. Кажете още веднъж своето пър
вично изречение и си задайте следните два въпроса: Сигурен
ли съм, че този страх произтича от мен? Има ли някой в моята
фамилна система, който има причина да се чувства по същия
начин?
Дори да нямате информация за миналото на вашия род, пъ
тят към изцелението е все още отворен за вас. Вече изминахте
по-трудната част от него - изолирахте най-дълбокия си страх. И
макар все още да изпитвате останки от него, самият му корен ве
роятно се крие в травматично събитие, което се е случило, преди
да се родите, и което стои в основата на страданието на някой от
вашите родители. И дори да не знаете кое точно е това събитие,

вие сте наясно, че има такова. Усещате го.
\
Признайте съществуването на онези члено
ве о т семейството, които стоя т зад вашето
първично изречение
1. Ако имате ясна представа за това кой е действител
ният собственик на страха, заложен във ваш ето пър
вично изречение, визуализирайте този човек сега.
2. Ако не с т е сигурни кой е той, затворете очи и си пред
с т а в е т е човек о т ваш ето семейство, който според
вас е изпитвал подобни емоции. Може би това е ваш
чичо, баба или дори полубрат, когото никога не с т е
срещали. Не е нужно да знаете кой точно е въпрос
ният човек. Той може дори да не ви е кръвен роднина,
а човек, навредил на сем ейството ви или жертва на
посегателство, извършено о т ваш роднина.
3. Визуализирайте човека или хората, свързани с травма
ти чно то събитие, което сто и в основата на ваш ето
първично изречение. Не е нужно да знаете кое точно е
това събитие.
4. Сега сведете глава и си поемете дълбоко дъх през ус
тата.
5. Кажете на човека или хората, че уважавате тях и
това, което им се е случило. Кажете им, че няма да
бъдат забравени и че ще ги помните с любов.
6. Визуализирайте ги как си връщат душевния покой.
7. Почувствайте как ви благославят да имате пълно
ценен живот. Вдишвайки, почувствайте как благопо-
желанията на тези хора оказват положителен ефект
върху ваш ето тяло. Издишвайки, почувствайте как
емоциите, съпътстващ и вашето първично изречение,
напускат тялото ви. Почувствайте как с т р а х ъ т ви се
разсейва, сякаш намалявате докрай звука на радиото.
8. Правете това в продължение на няколко минути, дока-
т о тялото ви се успокои.
___________________________________ _ _ ________________________________________)
Ва ш е т о п ъ р в и ч н о и з р е ч е н и е - п ъ т я т
КЪМ ТРАНСФОРМИРАНЕ НА СТРАХА
От всички инструменти на първичния език, с които ще се запоз

наете тук, изречението; което описва вашия най-силен страх, ва
шето първично изречение, е най-прекият път към изцелението
на родовата травма. То не само ви отвежда до първоизточника
на страха, но и ви свързва с чувствата на неизлекуваната родова
травма, която навярно продължава да живее в тялото ви. Когато
стигнете до първоизточника, страхът започва да се разсейва. Ето
кои са и десетте характеристики на първичното изречение:
Първичното изречение - десет ключови

характеристики
1. То често е свързано с травматично събитие о т ваша
т а родова история или д е тство .
2. То често започва с думата „Аз“ или „Те“.
3. То съдържа съвсем малко думи, но еф ектъ т му е драма
тичен.
4. То съдържа емоционалния език на вашия най-голям страх.
5. Когато го казвате на глас, т о предизвиква физическа
реакция у вас.
6. То може да върне „изгубения език“ на тр а вм ата и да ло
кализира нейния първоизточник в родовата ви история.
7. То може да възстанови спомените за травмата, които
не са били интегрирани.
8. То може да ви даде контекст, за да проумеете емоци
ите, усещанията и симптомите, които преживявате.
9. То се цели в причината на проблема, не в симптомите.
10. Изречено на глас, т о има силата да ви освободи о т
миналото.
V______________________________________________ )
В следващата глава ще се научите да изграждате вашето ро
дословно дърво, което на свой ред ще ви помогне да идентифи
цирате травмата, свързана с вашето първично изречение. Но
преди да стигнем дотам, отново ще се върнем към картата на ва
шия първичен език.

Конструиране на картата на вашия първичен
език
1. Запишете на лист вашето първично оплакване. Ще ви
дам пример с първичното оплакване на Мери. Нейният
по-золям мъртвороден брат та ка и не беше получил
име и никой не говореше за него:
- Не се вписвам. Имам чувството, че м я с т о т о ми не е
тук. Чувствам се като невидима. Сякаш никой не ме
вижда. Имам усещането, че наблюдавам ж ивота о т
страни, без реално да участвам в него.
2. Запишете Вашите първични дескриптори, които се о т
насят за майка ви и баща ви. Е т о и тези на Мери:
- Мама беше мила, крехка, любяща, депресирана, разсеяна
и лекомислена. Обвинявам я за това, че не ме подкрепя
ше. Сякаш аз трябваше да се грижа за нея.
- Татко беше забавен, самотен, дистанциран, трудолю-
' бив и често о тсъ стваш е о т дома. Обвинявам го за
това, че все го нямаше.
3. Запишете вашето първично изречение - вашия най-го-
лям страх. Е т о и страха на Мери:
- Аз винаги ще се чувствам самотна и изоставена.
V.
Вече разполагате с целия първичен език, който да ви отведе

до четвъртата и последна стъпка - откриването на първичната
травма във вашия живот.
Глава 9
Първичната травма
Жестокостта... отказва да бъде погребана... Народният

фолклор е пълен с духове от миналото, които отказват да
получат покой, докато историите им не бъдат разказани.
Джудит Хърман*; Травма и възстановяване
ека сега да сглобим всички парчета от картата на нашия

Н първичен език. Досега изравяхте скъпоценните си на
ходки чрез вашето първично оплакване. Освен това се научи
хте да анализирате първичните си дескриптори и разбрахте,
че прилагателните, с които описваме нашите родители, често
разкриват повече за нас, отколкото за тях. Разбрахте още, че
изречението, изразяващо най-големия ни страх, нашето пър
вично изречение, може да ни отведе право до първичната трав
ма от нашата фамилна история.
* Джудит Люис Хърман (р. 1942 г.) - американски психиатър, изсле

довател, учителка и авторка, посветила се на изучаването на кръво
смешението и травматичния стрес.
Сега остава да научите и как да изградите мост, по който да

стигнете до тази първична травма - неизлекуваната травма от
вашето детство или от историята на вашия род.
Отново, четирите инструмента на картата на първичния
език са: първичното оплакване, първичните дескриптори, пър
вичното изречение и първичната травма. Два са начините да
стигнете до първичната травма. Единият е чрез генограма, или
диаграма на родословното дърво, а другият - чрез свързващ въ
прос.
Св ъ р з в а щ и я т в ъ п ро с
Както научихме от Зак от предишната глава, за да стигнем до

травмата, която стои в основата на нашето първично оплакване,
трябва да зададем свързващ въпрос. Свързващият въпрос може
да ни насочи към онзи член от нашата фамилия, от когото сме
наследили нашето първично изречение. И тъй като коренът на
първичното ни изречение може да е скрит в минало поколение,
идентифицирането на законния му притежател може да донесе
мир и разбиране не само на нас, но и на нашите деца.
В случая на Зак свързващият въпрос „Кой в семейството ти
е извършил престъпление, за което е останал ненаказан?" ни от
веде до дядо му, който в ролята си на високопоставен служител
от кабинета на Мусолини беше отговорен за смъртта на много
хора. Както можете да си представите, хората в семейството на
Зак рядко, да не кажа никога, говореха за онова, което въпросни
ят дядо беше сторил по време на войната.
С прости думи, свързващият въпрос е нещо като мост меж
ду миналото и настоящето. Изравянето на най-големия ви страх
може да ви отведе до човека от вашата родова система, който е
имал причина да се чувства по начина, по който и вие се чувст
вате.
Например, ако най-големият ви страх е, че може да „нарани
те дете" превърнете го във въпрос. Помислете за всички възмож
ни комбинации от събития, които може да доведат до появата на
този страх.
Глава 9. П ървичната травма 147
Страхът: „Аз може да нараня дете“

Възможни свързващи въпроси
♦ Кой във вашата фамилна система вероятно се е обвиня

вал за това, че е наранил дете или не е успял да опази дете
в безопасност?
♦ Кой може да се чувства отговорен за смъртта на дете?
♦ Кой може да се чувства виновен за това, че с действията
или решенията си е навредил на дете?
♦ Кое дете от вашата фамилна система е било наранявано,
пренебрегвано, изоставено или малтретирано?
Един или повече от тези въпроси вероятно ще ви отведат до

първоизточника на вашия страх. Той обаче невинаги ще ви се
разкрие бързо. Много родители, баби и дядовци пазят в тайна
семейното минало и по тази причина ценна информация се губи
безвъзвратно.
Когато хората страдат дълбоко, те често опитват да се дис
танцират от емоционалната болка, като я избягват. Смятат, че
така предпазват себе си и децата си. Но игнорирането на болката
на практика я задълбочава. Онова, което е скрито от очите, често
придобива още по-голяма сила. Мълчанието рядко е ефективна
стратегия за изцелението на фамилната болка. В даден момент
страданието отново избива на повърхността при следващите по
коления, често под формата на страхове и симптоми.
Дори да не откриете какво точно се е случило в семейството
ви, пак можете да завършите картата на вашия първичен език.
Първичното ви изречение ще ви даде нужните насоки за това
как да стигнете до фамилната травма. Свързващият въпрос също
ще ви осигури достатъчно подсказки за това какво се е случило,
дори при наличието на липсващи или неясни подробности.
Историята на Лиза
Лиза описа себе си като майка орлица. Тя се ужасяваше нещо
да не се случи с някое от децата й и затова никога не ги изпуска-
148 Марк Уолин & Н е всичко започва от теб
ше от поглед. Въпреки че досега нямаше сериозни поводи да се

притеснява за никое от трите си деца. Лиза беше преследвана от
страха, залегнал в нейното първично изречение „Моето дете ще
умре". Тя знаеше съвсем малко за миналото на своето семейство,
но водена от страха в първичното си изречение, си зададе след
ните свързващи въпроси:
- Кой в семейството е имал дете, което е починало?
- Кой в семейството не е успял да опази детето си в безопас
ност?
Единствената информация, до която стигна, бе, че дядо й и
баба й бяха дошли в Америка от планински район на Карпатите
в Украйна. Те не говорели за трудностите и несгодите, които се
наложило да понасят, докато бягали от глада и недоимъка, а и
децата се научили да не ги питат за това.
Майката на Лиза бе най-малката от децата им и единствено
то дете, родено в Америка. Макар да не беше сигурна, тя подо
зираше, че някои от останалите деца не бяха оцелели по време
на преселението. Но макар и оскъдна, тази информация хвърли
известна светлина върху страха на Лиза и тя съзна, че той, наред
с нейното първично изречение „Моето дете ще умре“, най-ве
роятно принадлежеше на тези баба и дядо. Щом направи тази
връзка, страхът й мигновено отслабна. Тя започна да се тревожи
по-малко и повече да се радва на децата си.
Задавайки вашите свързващи въпроси, може да се натъкнете
на травматично събитие от фамилната история, емоциите около
което така и не са били напълно излекувани. Може да се озовете
лице в лице с членове на семейството, преживели ужасни стра
дания, ефектът от които вие усещате и до днес.

Извеждане на свързващи въпроси о т първич
ното изречение
М о е т о първично изречение:
М о и те свързващи въпроси:
V_________________________________________________ )
Глава 9. Първичната травма 149
Свързващите въпроси са единият начин да откриете неизле-

куваната семейна травма, а другият е построяването на геногра-
ма на вашето родословно дърво.
Генограмата
Генограмата е двуизмерно визуално изображение на родослов

ното ви дърво. Ето кои са стъпките за нейното създаване:
1. Върнете се три-четири поколения назад и направете диа
грама, включваща вашите родители, баби и дядовци, пра
баби и прадядовци, братя и сестри, лели и чичовци. Не
е нужно да се връщате по-назад от поколението на пра
бабите и прадядовците. С квадрати обозначете вашите
роднини от мъжки пол, а с кръгове - тези от женски пол
(вижте диаграмата на с. 151). С линии обозначете клоно
вете на родословното дърво, показвайки кой член на кое
поколение принадлежи. Изредете децата на вашите роди
тели, баби и дядовци, прабаби и прадядовци. Не е нужно
да включвате и децата на вашите лели, чичовци, братя и
сестри, но дори да го направите, няма проблем.
2. До всеки член от семейството (представен с квадрат или

кръг) напишете най-значимите травми и житейски несго
ди, които той или тя са преживели. Ако родителите ви са
още живи, може да ги разпитате какво знаят по въпроса.
Не се тревожете, ако не получите отговор на всичките си
въпроси. Това, което сте разбрали, трябва да ви стигне.
Травматичните преживявания открийте с въпроси като:
Кой е починал преждевременно? Кой е напуснал семей
ството? Кой е бил изоставен, изолиран или отхвърлен
от семейството? Кой е бил осиновен и кой е дал дете за
осиновяване? Кой е починал при раждането? Коя жена е
имала мъртво раждане или е правила аборт? Кой се е са
моубил? Кой е извършил престъпление? Кой е преживял
сериозна травма? Кой е бил забравен или е пострадал във
война? Кой е загинал или е участвал в холокоста или друг

геноцид? Кой е бил убит? Кой е убил човек? Кой се чув
ства отговорен за нечия смърт или нещастие?
Тези въпроси са важни. Ако някой от семейството ви е на
ранил или убил някого, включете и жертвите във вашето
родословно дърво. Те вече са част от вашата фамилна сис
тема, с която е възможно да се идентифицирате. По същия
начин включете и всички, които са навредили или причи
нили смърт на някой от семейството ви, тъй като подсъз
нателно може да се идентифицирате и с тях.
Продължаваме нататък. Кой се е облагодетелствал на гър
ба на друг? Кой е бил несправедливо обвинен в нещо?
Кой е бил хвърлен в затвора или в лудницата? Кой е имал
физически, емоционален или умствен недъг? Кой роди
тел, дядо или баба са имали сериозна връзка с друг човек,
преди да се оженят или омъжат, и защо са се разделили с
този човек? Изредете всички бивши партньори на вашите
родители, баби и дядовци. Включете и всеки, за когото се
сетите, който е бил дълбоко наранен от член на вашето се
мейство или дълбоко е наранил ваш роднина.
3. На върха на генограмата напишете вашето първично изре

чение. Сега огледайте всички хора от вашата фамилна сис
тема. Кой от тях смятате, че е имал причина да се чувства
също като вас? Може би баща ви или майка ви, особено
ако някой от тях е имал нелека съдба или не е бил зачитан
от другия. Или сестрата на баба ви, която е била изпрате
на в психиатрия, или по-големият ви брат, с когото майка
ви е пометнала, преди да роди вас. Често това е човек, за
когото в семейството не се говори много.
Разгледайте следващата примерна генограма, която разказ

ва историята на жена на име Ели, страхуваща се, че ще полудее.
Едва когато построи майчината линия на своята генограма, Ели
разбра, че страхът й всъщност не идваше от нея.
Първично изречение: „Ще полудея“

Прадядо Прабаба:
* На 18-годишна възраст
инцидентно предизвиква пожар,
в който загива новороденото й бебе
Ч
Сестрата на баба:
Най-голямата сестра на баба:
• Умира в пожар като бебе • Психично заболяване
У • Постъпва в психиатрична болница
на 18-годишна възраст
• Умира в болницата
Дядо Баба:
• Не говори за семейството си
Майка:
Баща
• Следродилна депресия
Ели:
• От 18-годишна възраст насам страда
от чувството „Ще полудея“
От тази генограма веднага се вижда, че чувството за набли

жаващата лудост не произхожда от поколението на Ели. Нейната
пралеля е била институционализирана на осемнайсетгодишна
възраст и умира в клиниката сама и забравена. Никой в семей
ството не споменава името й и не разказва нейната история. Ели
дори не знаеше, че баба й има сестра, и трябваше доста да раз
питва, докато стигне до тази информация.
Интересно, но пралелята беше прибрана в болница на осем
найсетгодишна възраст - същата възраст, на която прабабата
неволно беше подпалила пожар и беше убила бебето си. Сега,
когато вече имаше поглед към три поколения, Ели придобива
ше по-задълбочено разбиране за собственото си състояние. Чии
чувства за полудяване беше съживила тази пралеля? И по-важ
ното - чия история се опитваше Ели да извади наяве, споделяй
ки същия този страх? Генограмата хвърляше светлина върху тези
допреди това обвити в неяснота въпроси.
При Ели страхът от полудяване се бе появил на осемнай
сетгодишна възраст, след като бе завършила гимназия. Същият
страх, който изстискваше жизнената й сила, сега я тласкаше към
себеоткриване. И колкото повече тя изучаваше генограмата,
толкова повече връзки започваше да прави.
Ели си спомни как майка й й беше казала, че през първата

година след раждането й страдала от следродилна депресия.
Очевидно тя също в известна степен бе приемник на травмата
на прабабата. Майката признаваше, че веднага след като роди
ла Ели, започнала неистово да се тревожи, че ще се случи нещо
ужасно и по-специално, че в резултат на нейна неволна грешка
бебето й ще умре. Страхът възникнал по време на бременност
та и станал почти непоносим след появата на Ели на бял свят.
Майката на Ели така и не бе свързала собствената си депресия с
онова, което се било случило в техния род. Онова, за което не се
говорело, се проявявало подсъзнателно в страховете, чувствата
и поведението на членовете на семейството.
(
Писмено упражнение #11: ^
Създаване на генограма
Използвайки квадрати за мъжете и кръгове за жените, под
редете членовете на ваш ето семейство, като под всеки
о т тях опишете по-сериозните травми или житейски пре
вратности, които е преживял. За целта използвайте голям
бял лист. Най-отгоре на листа напишете вашето първично
изречение.
V____________________________________________________ )
Сега седнете пред генограмата и я разгледайте. Не се вто-

рачвайте прекадено в детайлите, а обгърнете с поглед цялостна
та картина. Асимилирайте енергията и на двете страни на вашия
род. Почувствайте емоционалната атмосфера, в която сте роде
ни, нейната тежест или лекота. Сравнете майчината с бащина
та си линия. Коя от тях усещате като по-тежка? Коя ви вдъхва
по-силно чувство на обремененост? Разгледайте травмиращи-
те случки. Кой от вашите роднини има най-тежка съдба? Кой е
имал най-труден живот? Как останалите са се отнасяли към този
човек? За кого или за какво се е говорело рядко в семейството
ви? Не се тревожете, ако информацията ви е непълна. Оставете
мислите, чувствата и телесните усещания да ви водят.
Глава 9. Първичната травма ИЗ
Сега кажете на глас вашето първично изречение. Кой от се

мейството ви смятате, че се е чувствал по подобен начин? Кой
се е борел със сходни емоции? Има голяма вероятност вашето
първично изречение да е съществувало много преди изобщо да
се родите.
Сега ще ви представя Керъл, чието първично изречение
тръгва от нейната баба. Керъл била пълничка още от единайсет-
годишна. Като възрастна теглото й постоянно се движело около
140 кг. Когато станала на трийсет и осем, никой кантар вече не я
побирал. През живота си тя беше имала само една-две връзки и
никога не се беше омъжвала.
Керъл ми сподели, че се чувства „притисната и задушена" от
теглото си и „предадена" от тялото си. Веднага се видя, че ней
ният първичен език крещеше да бъде разгадан, сякаш нещо в се
мейството търсеше да получи завършек.
Сега, когато вече знаем доста за първичния език, можем да
зададем следните свързващи въпроси: Кой в семейството й се е
чувствал предаден от тялото си? Кой е бил притиснат? Кой е бил
задушен?
Керъл ми обясни следното:
- Аз съзрях рано, много преди другите момичета. На еди
найсет години ми дойде цикълът и още тогава намразих тялото
си. Смятах, че съзрявайки толкова рано, то ме предава. Именно
тогава започнах да качвам килограми.
Отново интересната идея за това да се чувстваш предаден
от тялото си. Но имахме и нова следа: Керъл беше започнала да
се чувства предадена от тялото си в момента, в който то се беше
превърнало в тяло на жена, тяло, което вече можеше да създава
нов живот в утробата си.
Наред с тази нова информация възникнаха още свързващи
въпроси: Коя жена в семейството на Керъл се чувстваше преда
дена от утробата си? Какво ужасно нещо можеше да сполети
Керъл, когато тя станеше жена или забременееше?
Всички зададени дотук въпроси бяха точно в десетката -
просто още не го знаехме.
Към тях прибавихме и най-големия страх на Керъл:
- Ще остана съвсем сама, без никой до себе си.
С всичките си 140 кг и с тенденцията да се изолира от други

те Керъл беше на път да превърне своя кошмар в реалност.
Нека сега да сглобим всички парчета и да разгледаме картата
на първичния език на Керъл. Не забравяйте, че мъките й бяха
започнали, когато утробата й беше станала плодовита. Ето и ду
мите на нейния първичен език.
Ка рта на п ъ р в и ч н и я е з и к на Ке р ъ л
Първичното оплакване на Керъл:

- Чувствам се притисната и задушена от цялото това излиш
но тегло. Чувствам се предадена от тялото си.
Първичното изречение на Керъл:

- Ще остана съвсем сама, без никой до себе си.
Свързващи въпроси на Керъл: Ето и свързващите въпро

си, които помогнаха на Керъл да направи връзката между трав
матично събитие от семейното минало и нейното свръхтегло:
♦ Кой от семейството се е чувствал предаден от тялото си ?
♦ Кой се е чувствал притиснат?
♦ Кой е бил задушен?
♦ Коя жена от семейството се е чувствала предадена от ут
робата си?
♦ Какво ужасно нещо е сполетяло жена от семейството,
която е забременяла?
♦ Кой се е чувствал съвсем сам, без никой до себе си?
Първичната травма на Керъл: Нека сега да поговорим за

първичната травма, трагичното събитие от семейното минало
на Керъл, което не бе напълно преживяно. Баба й имаше три
деца: момче, майката на Керъл и още едно момче. По време на
раждането и двете момчета се бяха задушили в родилния канал
на майка си и в резултат на силната липса на кислород се бяха ро
дили с умствени недъзи. Те бяха живели в мазето на провинци
алния дом на бабата в Кентъки близо петдесет години. А самата
баба бе прекарала остатъка от живота си тъжна и съкрушена.
Макар че темата вероятно не беше дискутирана на глас,

изречението „Моето тяло ме предаде" очевидно принадлеже
ше на бабата на Керъл. Нейното тяло беше „задушило" бебета
та. Тя беше живяла „съвсем сама" затънала в мъка и чувство за
вина. Двете момчета, „притиснати" между стените на утробата
й, също бяха живели в мазето сами, откъснати от външния свят.
Майката на Керъл също се бе чувствала самотна през детство
то си, описвайки майка си, бабата на Керъл, като „присъстваща
физически, но не и емоционално". Първичният език на Керъл и
нейното тяло неволно разказваха цялата история.
Да я обобщим накратко. Когато става на единайсет години,
Керъл започва да пълнее и се изолира от околните. По този на
чин тя се застрахова, че никога няма да забременее и да страда
като безутешната си баба. Впоследствие тя започва да живее уе
динено и да се чувства сам-сама в света, както се чувства и майка
й, чийто живот също е пропит с тъга.
С думите „притисната" и „задушена“ Керъл описваше колко
потисната се чувства от излишните си килограми. Но в контек
ста на нейната фамилна история тези думи имаха по-дълбоко
значение. Това бяха неизказаните думи на нейната родова трав
ма - думи, които никой навярно не бе дръзнал да изрече на глас
пред баба й. Те обаче бяха ключът към изцелението на тази ужас
на семейна трагедия. Ако бабата бе успяла да се помири с тази
огромна трагедия, ако бе успяла да оплаче загубата си, без да се
самообвинява и да се чувства предадена от тялото си, тогава се
мейството вероятно щеше да има различна съдба. И на Керъл
навярно нямаше да й се наложи да носи семейното страдание
под формата на физическо тегло.
Трагични събития като тези могат да разтърсят и съборят
устоите на семейството. Те могат да прекъснат потока на любов
та, който тече от родителя към детето, и да запратят последното
да се носи без посока сред море от тъга.
Подобно на болшинството хора, Керъл също не бе напра
вила връзката между семейното и собственото си страдание. Тя
смяташе, че причината е в самата нея. Че може би у нея има нещо,
което не е наред. Но щом разбра, че чувството, че е предадена от
тялото си, принадлежеше не на нея, а на баба й, Керъл стъпи на
пътя към свободата.
Щом осъзна, че се е нагърбила със семейното страдание за

ради баба си, майка си и чичовците си, цялото й тяло започна да
се тресе. От плещите й се смъкна огромно емоционално бреме
и тя успя да надникне в онези кътчета в душата си, които дълго
време бе държала заключени. Нямаше да мине много време и Ке-
ръл щеше да повиши физическата си осъзнатост и да започне да
прави по-здравословни избори.
Нейният първичен език беше двигателят, който задейства
семейното изцеление. Сега семейството получаваше възмож
ност да се излекува от травмата, която не бе успяла да зарасне. С
други думи, страданието на Керъл беше просто предвестникът,
който носеше изцеление на фамилната душа. Сякаш фамилната
болка плачеше да бъде утешена и излекувана, а думите и тялото
на Керъл предоставяха картата към изцелението.
Картата на вашия първичен език също може да ви покаже
пътя към изцелението. Щом направите връзката между вашия
настоящ проблем и семейното минало, остава само да осмисли
те това, което сте открили. Онова, което е останало неизказано
или „невидимо“ във вашата фамилна история, най-вероятно се
спотайва в сенките на вашето съзнание. Щом проумеете това,
нещата, за които никой не говори, се превръщат във възможност
за изцеление. Понякога новите изцеляващи представи и кар
тини, които изникват в съзнанието ни, изискват малко повече
внимание и усилия от наша страна, за да бъдат напълно интег
рирани. В следващата глава ще ви дам изречения, упражнения и
практики, които ще укрепят тези представи и ще ви помогнат да
постигнете повече цялостност и свобода.
Част III
Начини за възстановяване на
връзката
Гла ва 10
ОТ САМОПОЗНАНИЕ КЪМ ИНТЕГРАЦИЯ
Човекът е нает от цялото... въпреки че изживява себе си, ми

слите и чувствата си като нещо отделно, което е вид опти
ческа заблуда на неговото съзнание.
Алберт Айнщайн към Робърт С. Маркъс,
12 февруари 1950 г.
птическата заблуда, за която Айнщайн говори, е идеята.

че ние сме нещо отделно от тези, които ни заобикалят,
както и от онези, които са живели преди нас. Но историята
потвърждава отново и отново, че ние сме свързани с хората от
нашата родова система, чиито неизлекувани травми се превръ
щат в наше наследство. Когато тази връзка е неосъзната, ние
рискуваме да попаднем в затвора на чувства и усещания, които
принадлежат на миналото. Но ако сме запознати с фамилната
си история, пътищата към нашето освобождение грейватярко
осветени.
Понякога е достатъчно просто да направим връзката между
нашия проблем и неизлекувана травма от родовото ни минало.
Щом Керъл от предишната глава свърза чувствата на първичния
си език с травма от нейната фамилна история, тялото й мигнове
но започна да трепери, сякаш се отърсваше от това, което при
надлежеше на миналото. При нея самото осъзнаване на връзката

между отделните събития предизвика дълбока вътрешна реак
ция, която я разтърси из основи.
Някои от нас обаче се нуждаем осъзнаването на травма
тичните събития от семейното ни минало да бъде придружено
с упражнение или преживяване, което да ни донесе физическо
облекчение и лекота в тялото.
Картата к ъ м дом а
На този етап сигурно вече сте събрали най-важните компо

ненти от картата на вашия първичен език и вероятно сте се на
тъкнали на думи или изречения, които сте смятали за ваши, но
които всъщност принадлежат на друг. Вероятно сте направили
и връзка между отделни събития от вашето родово минало и сте
разкрили кои травматични събития присъстват във вашия пър
вичен език и дали изпитвате неизказана лоялност към опреде
лени членове от семейството си. Сега е време да съберем всич
ки парчета и да преминем към следващата стъпка. Ето какво ви
трябва за целта:
♦ Вашето първично оплакване - първичният език, с кой

то описвате вашите най-дълбоки тревоги, трудности или
недоволство.
♦ Вашите първични дескриптори - първичният език, с
който описвате вашите родители.
♦ Вашето първично изречение - първичният език, с който
описвате най-големия си страх.
♦ Вашата първична травма - онова събитие или събития
от вашата фамилна история, които стоят в основата на
вашия първичен език.
Глава 10. От самопознание към интеграция 161
( 'Ч
Помирете се с вашата фамилна история
1. Запишете първичните думи, които носят най-големия
емоционален заряд или предизвикват най-силните емоции у
вас, когато ги изричате на глас. 2. Опишете и травм атич
ното събитие или събития, свързани с тези първични думи.
3. Изредете всички хора, чийто ж ивот е бил засегнат
о т въпросното събитие. Кой най-много е пострадал? Май
ка ви? Баща ви? Някой дядо или баба? Чичо? Леля? За кого
в сем ейството не се говори и чие съществуване не се
признава? Имате ли брат или сестра, които са били даде
ни за осиновяване или не са оцелели? И м ате ли дядо, баба,
прадядо или прабаба, които са напуснали семейството,
починали са млади или са пострадали по някакъв ужасен
начин? И мате ли родител, дядо или баба, които са имали
предишен брак или сериозна връзка? С ем ейството ви при
знава ли същ ествуването на тези бивши партньори? Има
ли външен човек, осъден, отхвърлян или обвиняван за това,
че е навредил на член о т ваш ето семейство?
4. Опишете какво се е случило. Какви образи нахлуват в
съзнанието ви, докато пишете? О пи тайте се да си пред
с т а в и т е за момент какво са преживели тези хора или как
са се чувствали. Какво се случва в тялото ви, докато ми
слите за това?
5. Има ли членове о т вашето семейство, към които усе
щ ате особено привличане? Ч увств ате ли се емоционално
близки с тези хора? Мисълта за тя х резонира ли по някакъв
начин в тялото ви? Къде точно усещ ате нейния ефект?
На някое познато място? Имате ли по-изострена чувст
вителност или някакви симптоми във въпросното място?
6. П оставете ръката си в о б л а стта на усещането и
о с т а в е т е дъхът ви да изпълни това място.
7. Визуализирайте човека или хората, замесени в това
събитие. Кажете им: „Вие с т е важни. Аз ще ви отдам почи
т т а , която заслужавате. Ще направя така, че нещо хубаво
да излезе о т тази трагедия. Ще живея възможно най-пълно
ценно, със съзнанието, че именно това искате за мен.“
8. Изградете си свой личен език, с който да отд авате
дължимото на уникалната връзка, която споделяте с този
човек или хора.
V.................... .............. ...................................................... )
Съ зд а в а н е на п е рс о н а л н и й з ц е л я в а щ и
и зречен и я
Подсъзнателното съживяване на травмата може да продължи в

рамката на много поколения. Но веднъж осъзнали, че носим в
себе си мисли, емоции, чувства, модели на поведение или симп
томи, които не ни принадлежат, ние можем да прекъснем цикъла
на страданието. Първо трябва да направим нещо, с което съзна
телно да признаем съществуването на трагичното събитие и хо
рата, замесени в него. Често това може да бъде разговор, който
провеждаме вътрешно, чрез визуализация, или съвсем реално с
човек от семейството. Правилните думи могат да ни освободят
от подсъзнателната връзка или лоялност, която изпитваме към
член от семейството, и да сложат край на предаваната по наслед
ство травма.
С Джеси, младия мъж, който на деветнайсетгодишна въз
раст беше започнал да възражда аспекти от смъртта на заги
налия в снежна буря свой чичо, проведохме разговор в моя
кабинет. Аз го помолих да си представи, че чичо му стои пред
него, и да му каже директно, а ако предпочита, мислено, след
ното:
- Всяка нощ, откакто навърших деветнайсет, нощем треперя
и не си позволявам да заспя. - Джеси започна да диша дълбоко.
Дочух хриптене, докато издишваше. Клепачите му потрепериха,
а от ъгълчетата на очите му се отрони по една сълза. - От сега
нататък ти, чичо Колин, ще живееш в сърцето ми, а не в моите
безсънни нощи.
При тези думи още повече сълзи започнаха да се стичат по
страните му. В този момент аз казах:
- Чуй как чичо ти ти казва да издишаш страха си към него,
за да му го върнеш. Това безсъние не ти принадлежи. Никога не
е било твое.
Благодарение на този единствен разговор с чичото, за чието
съществуване допреди това изобщо не знаеше, Джеси започна
да се успокоява. Докато издишваше, челюстта и раменете му се
отпуснаха. Цветът по страните му започна да се връща, както и
искрата живот в очите му. Той преживя дълбоко духовно осво

бождаване.
Макар и само въображаем, този разговор в действителност
активира същите мозъчни неврони и области, които биха се ак
тивирали, ако беше реален. След сеанса Джеси ми се обади и
сподели, че цяла нощ спал непробудно.
Пр и м е р и за и з ц е л я в а щ и и з р е ч е н и я
Един мъж, с когото работих, ми призна, че подсъзнателно спо

деля самотата и изолацията на своя отхвърлен дядо. Той се обър
на към дядо си със следните думи:
- Аз бях изолиран и самотен точно като теб. Виждам, че тази
нагласа изобщо не е моя. Знам, че не това искаш за мен. И знам,
че не ти е приятно да ме гледаш как страдам така. Оттук нататък
ще живея свързан с хората, които ме заобикалят. Това ще бъде
моят начин да ти отдам почитта си.
Друга моя клиентка осъзна, че подсъзнателно споделя про
валите и нещастието на майка си и баба си. Тя каза следните из
речения:
- Мамо, моля те, благослови ме да бъда щастлива със съпру
га си, въпреки че ти не можеш да бъдеш щастлива с татко. За да
почета тебе и татко, аз ще се наслаждавам на любовта, която спо
делям със съпруга си, и така вие двамата ще видите, че нещата
при мен вървят добре.
Една млада жена, с която някога работих, призна, че откакто
се помни, живее тревожно и със свито сърце. Ето с какви думи
се обърна тя към майка си, която беше починала по време на ней
ното раждане:
- Всеки път, когато усетя тревога, ще виждам как ти ми се
усмихваш, как ме подкрепяш и благославяш да бъда добре. Всеки
път, когато усетя как дъхът се движи в тялото ми, ще знам, че си с
мен и че се радваш за мен.
164 МаркУолин Не всичко започва от теб
Допълнителни изцеляващи изречения'

- Вместо да преживявам отново онова, което се е случило с
теб, обещавам да живея живота си пълноценно.
- Онова, което си преживял/-а, не е било напразно.
- Ще използвам случилото се като източник на сила.
- Ще почета живота, който си ми дала, като направя нещо
добро с него.
- Ще направя нещо смислено и ще го посветя на теб.
- Няма да те изхвърля от сърцето си.
- Ще запаля свещ за теб.
- Ще ти засвидетелствам почитта си, като живея пълноцен
но.
- Ще живея живота си с любов.
- Ще направя така, че нещо хубаво да излезе от тази траге
дия.
- Сега разбирам. И ми става по-леко.
ОТ ИЗЦЕЛЯВАЩИТЕ ИЗРЕЧЕНИЯ
КЪМ ИЗЦЕЛЯВАЩИТЕ ОБРАЗИ
Дали го съзнаваме, или не, животът ни е дълбоко повлиян от

нашите вътрешни представи, убеждения, очаквания, предполо
жения и мнения. Дълбоко вкоренени схващания като „Животът
никога не е справедлив към мен“, „Колкото и да се старая, ще се
проваля“ или „Имам слаба имунна система“ могат да тласнат жи
вота ни в определена посока и да ограничат пътя ни към новите
преживявания и към изцелението. Представете си какъв ефект
върху тялото ви има убеждението „Имах трудно детство“ или
„Майка ми беше жестока“, или „Баща ми ме нараняваше емоцио
нално“. Дори да съдържат голяма доза истина, те може и да не
разкриват цялата история. Всеки ден от детството ви ли беше
труден? Баща ви понякога не беше ли и нежен? А майка ви все
някога не проявяваше ли любов? Имате ли достъп до всичките
ви най-ранни спомени, в които тя ви гушка, храни и завива в дет

ското креватче? В Глава 5 казахме, че много от нас се вкопчват
само в онези спомени, чиято функция е да ни предпазят от това
отново да бъдем наранени. Тези спомени поддържат нашите за
щитни механизми, за които еволюционните биолози твърдят,
че са част от вроденото ни „негативно пристрастие". Възмож
но ли е да имаме липсващи спомени? И по-важното, задайте си
следните въпроси: Кое стоеше зад жестокостта на мама? Какво
травматично, събитие се крие зад неудовлетвореността на баща
ми?
Докато създавате вашите изцеляващи изречения, може би
ще забележите как у вас покълва едно ново вътрешно преживя
ване. То може да ви се яви под формата на образ или чувство,
например като усещане за принадлежност или близост. Може да
усетите подкрепата на ваши роднини, които бдят над вас. Или
чувство на душевен покой, сякаш нещо най-накрая е намерило
своето разрешение.
Всички тези преживявания могат да упражнят могъщ лече
бен ефект върху вас. По същество те представляват вътрешна
опорна точка на цялост и стабилност, към която може да се връ
щате всеки път, когато старите чувства застрашат емоционалния
ви баланс. Тези нови преживявания действат в известен смисъл
като нови спомени, които са съпроводени от нови убеждения,
нови представи, нови чувства и нови телесни усещания. Те имат
силата да променят вашия свят и да засенчат старите, огранича
ващи представи, управлявали живота ви досега.
Тези нови преживявания и образи може да задълбочите
и интегрирате в себе си с помощта на ритуали, упражнения и
практики. Ето и някои иновативни начини, чрез които да улес
ните стартиралия във вас процес на изцеление.
Ритуали,упражнения, практики и изцеляващи образи

► Поставяне на снимка върху работното бюро: Един мъж
разбра, че чувството за вина, което изпитваше, всъщност
принадлежи на неговия дядо, и сложи на бюрото си сним
ка на въпросния дядо. Той визуализира как издишва чув
ството за вина и го връща на дядо си. С всяко повторение

на този ритуал човекът се чувстваше все по-лек и по-лек.
► Палене на свещ: Работих с жена, чийто баща беше почи
нал, когато тя била бебе. Жената съответно не го помне
ше. Сега, на двайсет и девет години, възрастта, на която
беше починал баща й, тя се бе отчуждила от съпруга си.
Тази жена подсъзнателно изживяваше откъсването на ба
щата от семейството. Два месеца поред тя всяка вечер па
леше свещ и си представяше как пламъкът прогаря пролу
ка, през която двамата с баща й отново се събират. Ж ена
та разговаряше с баща си и чувстваше успокояващото му
присъствие около себе си. До края на този двумесечен ри
туал чувствата й на отчуждение бяха отслабнали и в нея се
зароди едно ново чувство, че е обичана от грижовен баща.
► Писане на писмо: Един мъж, който внезапно и без преду
преждение беше изоставил годеницата си от колежа, двай
сет години по-късно все още имаше проблеми в интимна
та сфера. Той бе научил, че годеницата му починала една
година след като я напуснал, но въпреки това реши да й
напише писмо, в което да й се извини за своето нехайство
и безразличие. В писмото пишеше:
„Много съжалявам. Знам колко много ме обичаше и кол
ко много те нараних. Сигурно си се почувствала ужасно.
Дълбоко се разкайвам. Знам, че никога няма да получиш
това писмо, но се надявам думите ми да стигнат до теб."
След като написа писмото, мъжът изпита облекчение и не
обяснимо усещане за завършеност.
► Поставяне на снимка над леглото: Жена, която цял жи
вот бе отхвърляла майка си, осъзна, че времето, което като
новородена бе прекарала в кувьоз, я е направило подозри
телна и затворена за любовта на майка й. Освен това тя
осъзна, че отблъсквайки майка си, постъпваше по същия
начин и с мъжете в живота си. Затова тази жена постави
снимка на майката над възглавницата на леглото и мислено
помоли майка си да я прегръща всяка вечер, докато заспи.
Така нейните защитни стени постепенно рухнаха. Дока-

то лежеше в леглото, тя усещаше как майка й я прегръща.
Жената описа любовта на майка си като поток от енергия,
който й даваше сила. Само след няколко седмици тя вече
чувстваше тялото си по-леко след събуждане. Минаха ня
колко месеца и тя започна физически да усеща майчината
подкрепа и през деня. До края на годината в живота й се
появиха повече значими хора. (Забележка: Майката на
тази конкретна жена беше все още жива, но практиката е
ефективна, независимо от това дали родителят е жив или
не.)
► Изграждане на подкрепящ образ: Внезапна поява на
тревожност кара едно седемгодишно момче да започ
не да си дърпа и скубе косата - състояние, познато като
трихотиломания. Тревожността очевидно произхождаше
от фамилната история. Оказа се, че когато била на седем,
майката на момчето видяла как собствената й майка вне
запно умира от мозъчен аневризъм. Скръбта й била толко
ва голяма, че тя никога не говорела за това. Когато жената
сподели тази история със сина си, момчето незабавно за
почна да се успокоява. Накарахме го да си представи, че
починалата му баба е ангел, който закриля него и майка
му. Показахме му снимка на ореол и го помолихме да си
представи, че любовта на баба му обгръща главата му като
ореол. Така всеки път, щом посегнеше към главата си, той
щеше да усеща успокоение. Същия ден момчето спря да
си скубе косата.
► Поставяне на граници: Друга жена бе израснала с на
гласата, че е отговорна за щастието и благоденствието на
своята майка алкохоличка. Тя бе продължила да носи това
бреме и като зряла жена и по тази причина й беше труд
но да си позволи да приеме грижата и подкрепата, които
другите хора й засвидетелстваха. Тя не знаеше как да бъде
във връзка с някого, без да се чувства отговорна за него
вите чувства и да се оставя да бъде задушена от неговите
нужди. Та ето какво направи въпросната жена - седна на
4
пода и очерта около себе си кръг с кълбо прежда, марки

райки по този начин своето лично пространство. Това не
забавно й помогна да започне да диша по-леко. След това
се обърна към майка си със следните думи:
- Мамо, това е моето пространство. Ти си там, а аз съм тук.
Когато бях малка, правех всичко, за да те направя щастли
ва, но това ми тежеше. Сега се чувствам длъжна да правя
всички останали щастливи и по тази причина близостта
ме задушава. Мамо, от сега нататък твоите чувства ще бъ
дат там, при теб, а моите тук, при мен. Чрез тази граница
отдавам почит на собствените си чувства, за да не се изгу
бя отново, когато тръгна да се сближавам с някого.
Ритуалите и практиките, които току-що описах, може да ви

изглеждат несериозни в сравнение с огромната болка, която чо
век може да търпи с години, но науката ни уверява, че колкото
повече повтаряме и затвърждаваме тези нови образи и преживя
вания, толкова по-успешно ги интегрираме в себе си. Ритуалите
и повторенията могат да променят мозъка ни, създавайки нови
нервни пътища в него. И това не е всичко. Когато визуализираме
изцеляваща картина или образ, ние активираме същите мозъчни
области - по-специално левия префронтален кортекс, - които
се асоциират с чувства на благоденствие и позитивна емоция.1
ИЗЦЕЛЯВАЩИТЕ ИЗРЕЧЕНИЯ И ТЯЛОТО
Съществена част от изцелението е нашата способност да инте

грираме в процеса и физическите усещания. Ако успеем просто
да „живеем с“ чувствата, които възникват в тялото ни, без да ре
агираме несъзнателно, имаме по-голям шанс да останем балан
сирани, когато вътрешно ни стане неспокойно. Когато в търсене
на себе си сме готови да изтърпим някои неудобства, често бива
ме възнаградени с мъдрост.
Опитайте се да се фокусирате вътре в себе си. Какво чувст
вате? Какви усещания възникват във вас, когато мислите ви са
изпълнени със страх или изпитвате неприятни емоции? Къде

най-силно долавяте тези усещания? Свива ли се гърлото ви?
Спира ли дишането ви? Появява ли се стягане в гърдите? Или
изпадате във вцепенение? Къде в тялото ви е епицентърът на
това чувство? В сърцето? В стомаха или в слънчевия сплит? И з
ключително важно е да можете да управлявате вашата вътрешна
територия дори когато чувството ви е завладяло напълно.
Ако не сте сигурни какво чувства тялото ви, кажете на глас
вашето първично изречение. Както разбрахте от Глава 8, то може
да предизвика физически усещания. Кажете го и се вслушайте
в тялото си. Забелязвате ли някакво треперене? А свиване в об
ластта на стомаха? Вцепенение? Всяко усещане, което изпитвате
или не изпитвате, е в реда на нещата. Просто сложете ръката си
там, където си представяте, че се е настанило чувството. После
насочете дъха си към въпросното място. Издишайте така, че ця
лото място да се почувства подкрепяно. Може да визуализирате
дъха си като лъч светлина, озаряваща тази част от тялото ви. След
това си кажете следните думи:
- С теб съм.
Представете си, че говорите с малко дете, което се чувства
нечуто и неразбрано. У вас наистина има дете - една детска част,
която дълго време сте игнорирали. Представете си, че това малко
дете ви чака да го признаете и днес е денят, в който ще стане това.
Изцеляващи изречения, които можем да си казваме

Сложете ръка върху тялото си и дишайте дълбоко, докато си каз
вате едно или повече от следните изречения:
- С теб съм.
- Тук съм.
- Ще те подкрепям.
- Ще дишам с теб.
- Ще те утешавам.
- Всеки път, когато се чувстваш изплашен или объркан, ще
бъда до теб и няма да те оставя.
- Ще остана с теб.
- Ще дишам с теб, докато се успокоиш.
170 Марк Уолин % Н е всичко започва от теб
Когато сложим ръце върху тялото си и насочим думите и дъха

си навътре, ние подкрепяме онези части от нас, които се чувстват
най-уязвими. Това ни дава шанс да облекчим онова, което ни се
струва непоносимо, и да се освободим от него. Дългогодишните
чувства на дискомфорт отстъпват пред чувството на разширя
ване и душевен покой. Докато новите чувства покълват, ние ще
чувстваме все по-голяма подкрепа във физическото си тяло.
ИЗЦЕЛЯВАНЕ НА ВРЪЗКАТА С РОДИТЕЛИТЕ НИ
В Глава $ научихте как нашата виталност - жизнената сила, която

получаваме от нашите родители, може да бъде блокирана, когато
връзката ни с тези хора е влошена. Когато отхвърляме, осъждаме
или обвиняваме единия или и двамата си родители, или се дис
танцираме от тях, това се отразява и на самите нас. Може да не
го съзнаваме, но да отблъснеш родител е като да отхвърлиш част
от самия себе си.
Откъсвайки се от нашите родители, качествата, които виж
даме като негативи у тях, започват подсъзнателно да се проявяват
в нас. Ако например сме възприемали родителите си като студе
ни, критични или агресивни, можем да започнем да се изявяваме
като студени и самокритични, и дори като вътрешно агресивни
личности - т.е. да развием същите качества, които отхвърляме в
тях. В този смисъл причиняваме на себе си същото, което смята
ме, че са ни причинили нашите родители.
Отговорът е да намерим някакъв начин да върнем родите
лите в сърцето си и да осъзнаем качествата, които отхвърляме
в тях (и в себе си). Така ще получим шанса да трансформираме
нещо трудно в нещо, което ще ни дава сила. Изграждайки връзка
с нашите трудни и болезнени страни, които често наследяваме
от нашето семейство, ние получаваме възможност да излекуваме
тези аспекти. Така качества като жестокост могат да се превър
нат в източник на доброта, а осъждането и критичността могат
да поставят основите на състраданието.
За да бъдете в мир със себе си, трябва първо да бъдете в мир
с вашите родители. В тази връзка, виждате ли хубавото в това,
което те са ви дали? Отваря ли се сърцето ви, когато си помисли

те за тях? Ако са още живи, можете ли да общувате с тях, без да
си слагате защитни стени?
Изцелението е възможно дори ако тези хора вече са покой
ници, намират се в затвора или се давят в море от болка. Можете
ли да извикате в себе си един свиден спомен или образ и да при
емете една тяхна проява на добронамереност или любов? Ако си
позволите да омекнете вътрешно спрямо тях, отношенията ви
на външен план също ще започнат да се променят. Не можете да
промените миналото, но можете да промените настоящето, сти
га да не очаквате от родителите ви да се променят или да станат
такива, каквито не са. Вие сте тези, които трябва да подходите
към връзката си с тях по различен начин. Това е ваша работа, а не
тяхна. Въпросът е имате ли желание да го направите?
Известният будистки учител Тик Нят Хан проповядва, че ко
гато се сърдим на родителите си, ние се сърдим на самите себе си.
- Представете си царевицата да се сърди на царевичното
зрънце. Ако се сърдим на баща си или майка си, трябва да диша
ме дълбоко и да потърсим начин за помирение. Това е единстве
ният път към щастието.2
Помирението е предимно вътрешен процес. Нашата връзка
с родителите ни не зависи от това как те се държат и реагират
или от това какви са. Тя зависи от това какво правим ние. Про
мяната се случва в нас.
Щом разбра, че баща му е изгубил най-добрия си приятел,
с когото във войната се били рамо до рамо, Ранди разбра защо
баща му странеше от хората. Преди той смяташе, че отношение
то на баща му е насочено лично към него, но когато научи цялата
история, промени мнението си. Баща му Глен и неговият най-
добър приятел от детството се били заедно срещу германците
в Белгия. По време на една тежка битка Дон спасил живота на
приятеля си, но междувременно бил ранен във врата и починал
в ръцете на Глен. Глен се прибрал у дома, оженил се и създал се
мейство, но така и не успял да се зарадва напълно на това, което
имал, знаейки, че Дон никога няма да притежава тези неща.
Ранди се извини на баща си, задето го бе осъждал и бе стра
нял от него. Той престана да очаква Глен да се държи с него така,
както на него му се искаше, и вместо това го заобича такъв, ка-

къвто е.
Както разбрахме от предишните глави, полезно е да разбе
рем какво се е случило в семейството и е накарало родителите
ни да страдат толкова много. На първо място трябва да разберем
кое стои зад тяхната дистанцираност, критичност или агресия.
Защото само така ще можем да разберем тяхната, както и нашата
собствена болка. Когато осъзнаем кои травматични събития са
ги наранили, разбирането и състраданието ще започнат да над
деляват над старите обиди. Понякога е достатъчно само да ка
жем:
- Мамо, татко, съжалявам, че бях отчужден и дистанциран. -
И ще останем изненадани от резултата.
Прочетете списъка с изцеляващите изречения, който след
ва. Може би някои от тях ще ви проговорят по начин, който
ще започне да събаря бариерите между вас и вашите родители.
Позволете на думите да стигнат до вас. Има ли изречение, кое
то докосва струна в сърцето ви? Опитайте се да си представите
как казвате едно-две от тези изречения на родителя, когото сте
отхвърлили.
Изцеляващи изречения, които може да адресирате

към отхвърлен родител
1. Много съжалявам, задето бях толкова дистанциран.
2. Всеки път, когато ти се опитваше да се свържеш с мен, аз
те отблъсквах.
3. Липсваш ми, но не ми е лесно да ти го кажа.
4. Татко/мамо, ти си наистина добър баща/добра майка.
5. Научил съм много от теб. (Припомнете си и споделете с
тях някаква позитивна случка.)
6. Съжалявам, задето се държах така лошо.
7. Бях наистина критичен. И това ми попречи да се сближа
стеб.
8. Моля те, дай ми втори шанс.

9. Наистина бих искал с теб да бъдем по-близки.
10. Съжалявам, че се отдръпнах. Обещавам, че за времето,
което ни остава да прекараме заедно, ще бъдем по-близки.
11. Наистина ми харесва да бъдем близки.
12. Обещавам да престана да те карам да ми доказваш
любовта си.
13. Ще спра да очаквам да ме обичаш по определен начин.
14. Ще приема любовта ти такава, каквато е - а не каквато аз
искам да бъде.
15. Ще знам, че ме обичаш, дори когато не усещам любовта
в думите ти.
16. Ти ми даде много. Благодаря ти.
17. Мамо/татко, имах наистина лош ден и просто исках да
ви се обадя.
18. Мамо/татко, може ли да си поговорим малко по-дълго
по телефона? Успокоявам се само като слушам гласа ти.
19. Мамо/татко, може ли просто да седна тук? Хубаво ми е
просто да бъда до теб.
Преди да се опитате да излекувате сериозно увредената

връзка с вашите родители, може би първо трябва да направите
няколко сеанса при психотерапевт или да усвоите практиката
на съзнателната медитация, защото това ще ви помогне да опоз
наете по-добре вашите физически усещания. Когато започне
те да наблюдавате собствените си реакции спрямо стреса, ще
се научите сами да си осигурявате онова, което ви е нужно, в
моментите, когато най-много се нуждаете от него. Важно е да
култивирате у себе си вътрешно чувство, което едновременно
ви напътства и подкрепя. Например усвояването на определе
ни дихателни техники може да ви помогне физически да усетите
ограниченията на тялото си, така че да напредвате с подходяща
та за вас скорост и да поддържате правилната за вас дистанция,

която ви позволява да се чувствате спокойни и отпуснати, а не
да заставате нащрек или да се свивате, когато искате да устано
вите близост с някого. Солидните, но гъвкави граници ви дават
достатъчно пространство да изпитвате чувствата си и същевре
менно да се наслаждавате на целебната връзка, която изграж
дате с вашите родители. В крайна сметка, когато се научите да
дишате достатъчно дълбоко, за да знаете какво чувствате в тяло
то си, няма да се налага да се дистанцирате от него в ролята на
наблюдател.
Изцеляващи изречения, които може да адресирате

към покоен родител
Дори когато на външен план връзката ни с нашите родители е
съвсем хладна или съвсем отсъства, нашата вътрешна връзка
с тях продължава да еволюира. И дори когато родителите ни
вече не са сред живите, ние пак можем да разговаряме с тях.
Ето няколко изречения, които ще ви помогнат да възстано
вите връзка, която е била прекъсната или не е била напълно
развита:
1. Моля те, прегърни ме, докато спя, когато тялото ми е по-

отворено и по-лесно ще стигнеш до мен.
2. Моля те, научи ме да се доверявам и да допускам любовта
до себе си.
3. Моля те, научи ме да приемам.
4. Моля те, помогни ми да се почувствам по-спокоен в тяло
то си.
Изцеляващи изречения, които можете да адресирате

към непознат или отчужден родител
Когато родител ни е напуснал отдавна или ни е оставил на дру
ги хора да ни отгледат, болката може да бъде непреодолима. В
известен смисъл това първоначално изоставяне често създава у

нас един подсъзнателен модел на отхвърляне и изоставяне, кой
то следваме и по-нататък в живота си. Този цикъл на болката
трябва да спре. Това обаче не може да стане, докато продължа
ваме да живеем с нагласата, че сме жертви на несправедливост.
Прочетете изреченията по-долу и си представете, че ги казвате
на вашия отчужден родител или на родителя, когото никога не
сте срещали.
1. Ако за теб е било по-лесно да ме изоставиш или дадеш за

осиновяване, аз те разбирам.
2. Ще спра да те обвинявам, защото това държи и двама ни в
плен на вината.
3. Ще получа, каквото ми е нужно, от други хора и ще извле
ка нещо добро от това, което се случи.
4. Онова, което се случи между нас, ще се превърне в източ
ник на сила за мен.
5. Това, което се случи, ми даде особена сила, на която мога
да се опра.
6. Благодаря ти, че ме дари с живот. Обещавам ти да не го
пропилея или прахосам.
Изцеляващи изречения за случаите, когато се сливате

с родител
Докато някои от нас отхвърлят родителите си, други се сливат
с тях. Това обаче помрачава тяхната идентичност и ги обезли
чава. Сливайки се с родител, ние пропускаме възможности да
се самоопределим или губим представа за това кои сме и какво
чувстваме. Ако и вашият случай е такъв, прочетете следващите
изречения и си представете, че излизат от устата на майка ви или
баща ви. Представете си как те ви казват тези думи, а тялото ви
се отваря да ги приеме. Обърнете внимание кои думи или изре
чения ви докосват най-силно.
_ «
Представете си как вашият родител ви казва едно

или повече от тези изречения
1. Обичам те какъвто си. Няма нужда да правиш нищо, за
да спечелиш любовта ми.
2. Ти си мое дете и съвсем различен от мен човек. Не е нуж
но моите чувства да бъдат и твои.
3. Аз бях твърде близък с теб и виждам, че това не ти се е
отразило добре.
4. Сигурно ти е било безкрайно трудно да се съобразяваш
с всички мои нужди и емоции.
5. Заради моите нужди не си имал възможност да се погри
жиш за себе си.
6. Сега ще се отдръпна, за да може любовта ми да не ти
тежи.
7. Ще ти дам цялото пространство, което ти е нужно.
8. Бях много близо до теб и не ти дадох възможност да
опознаеш себе си. Сега ще се отдръпна и с радост ще на
блюдавам отдалече как живееш живота си.
9. Ти се грижеше за мен и аз ти позволявах да го правиш -
но слагаме точка на това.
10. Това е твърде тежко за което и да било дете.
11. Всяко дете, което се опита да поправи това, ще се почув
ства обременено. Това не е твоя работа.
12. Отдръпни се крачка назад, докато усетиш, че животът си
е само твой. Едва тогава аз ще се успокоя.
13. Досега нямах сила да се изправя пред собствената си бол
ка. И ти правеше това вместо мен. Време е да си върна това,
което си е мое, за да може и двамата да бъдем свободни.
14. Ти обръщаше твърде много внимание на мен и недоста
тъчно внимание на майка ти/баща ти. Ще ми бъде при
ятно двамата с нея/него да се сближите малко повече.
Така е редно.
Сега си представете, че вашият родител стои пред вас. Какво

желание се поражда у вас - да тръгнете към него или да се от
дръпнете назад? Да се приближите или да се отдалечите от този
човек? Имате ли вътрешно чувство, което ви казва на какво точ
но разстояние трябва да стоите от него? Правилното разстоя
ние може да ви помогне да се отворите, успокоите или омекнете
спрямо човека. А стане ли това, ще разполагате с повече вътреш
но пространство за вашите чувства. Когато откриете правилна
та дистанция, кажете едно или повече от следващите изречения,
като междувременно следите какви чувства пораждат те у вас.
Кажете едно или повече от тези изречения на вашия

родител
1. Мамо/татко, аз съм тук, а ти си там.
2. Твоите чувства са си там, при теб, а моите са тук, при мен.
3. Моля те, остани си там, но не се отдръпвай твърде много.
4. Аз дишам много по-спокойно, когато имам лично прос
транство.
5. Вътрешно се отдръпвам, когато опитам да се погрижа за
чувствата ти.
6. За мен бе твърде голяма отговорност да мисля, че мога
да те направя щастлив/-а.
7. Сега разбирам, че моето отдръпване от теб просто на
прави така, че двамата да бъдем невидими един за друг.
8. От сега нататък ще живея пълноценно, със съзнанието,
че си зад мен и ме подкрепяш.
9. Всеки път, когато чувствам как дъхът се движи в тялото
ми, ще знам, че се радваш за мен.
10. Благодаря ти, че ме забелязваш и изслушваш.
Ако сте последвали стъпките в тази глава, сигурно вече сте

забелязали как у вас покълва едно ново чувство на покой. Изце-
ляващите изречения, образи, ритуали, практики и упражнения,
които направихте, определено ще ви помогнат да заздравите

връзката си с ваш близък или да сложите край на подсъзнателно
то преплитане или идентифициране с член на семейството. Ако
обаче решите, че те не са ви достатъчни, следващата глава ще ви
даде още едно парче от пъзела - преглед и анализ на първите го
дини от живота ви. Ранната раздяла с майката може да доведе
до отдръпване от самия живот и до невъзможността напълно да
постигнем баланс и покой. В следващата глава ще разгледаме по
следствията от една такава раздяла, както и многобройните на
чини, по които тя може да повлияе на връзките, успеха, здравето
и благополучието ни.
Глава 11
Първичният език на раздялата
Няма по-могъщо влияние от това на майката.

Сара, Джозефа Хейл*,
Женски литературен журнал, 1829 г.
е целият първичен език произхожда от предишните поко

Н ления. Определени аспекти от него отразяват онова болез
нено преживяване, с което почти всички сме се сблъскали като
деца - това да бъдем разделени от майка си. Тази раздяла е една
от най-разпространените и най-често пренебрегвани травми.
Когато сме преживели сериозно прекъсване на връзката с на
шата майка, думите ни отразяват дълбокия копнеж, тревожност
и чувство за безпомощност, които продължават да живеят в нас
невидими и неизлекувани.
В предишните глави описахме как наред с живота, който по
лучаваме от своите родители, ние наследяваме и модела, по кой
то да го живеем. Изграждането на този модел започва от утроба
та, още преди да се родим. В този период за нас майката е целият
ни свят, а след раждането нейното докосване, поглед и аромат са
нашата връзка със самия живот.
* Сара Джозефа Хейл (1788-1879)- американска писателка и акти

вистка, първата жена редактор на списание.
Когато сме твърде малки, за да осмислим живота сами, май

ката отразява нашите преживявания, разделяйки ги на порции,
които да можем да преглътнем и асимилираме. В един идеален
свят, когато се разплачем, лицето й изразява загриженост. Ко
гато се засмеем, тя засиява от удоволствие, отразявайки всяко
наше изражение. Когато майката е в тон с нашето настроение, тя
ни вдъхва усещане за безопасност, значимост и принадлежност
чрез мекотата на допира и топлината на кожата си, чрез посто
янното си внимание и ласкавата си усмивка. С други думи, тя ни
изпълва с всичките си „благини" в отговор на което ние развива
ме свой вътрешен резерв от „благоденствие".
През първите най-ранни години от живота си ние трябва да
натрупаме достатъчно „благоденствие" в своя резерв, за да бъ
дем спокойни, че доброто чувство ще остане с нас дори когато
временно изгубим пътя и посоката си. Когато разполагаме с дос
татъчно голям запас от благоденствие, ние вярваме, че нещата в
живота ни в крайна сметка ще се подредят добре, въпреки сътре
сенията, които понякога ни изваждат от релси. Но ако сме полу
чили съвсем малко или почти никакво „благоденствие" от майка
си, ще ни бъде трудно изобщо да се доверим на живота.
На много нива представите ни за „майка" и „живот" се при
покриват. В идеалния случай майката ни подкрепя и се грижи да
бъдем в безопасност. Тя ни утешава и ни дава това, което ни е
нужно, за да оцелеем, докато сме твърде малки, за да си го наба
вим сами. Когато сме обгрижвани по този начин, ние развиваме
усещането, че сме в безопасност и че животът ще ни осигури,
каквото ни е нужно. Щом свикнем с усещането, че майка ни ви
наги е насреща, за да задоволи нуждите ни, ние разбираме, че и
сами можем да се погрижим за тях. По същество осъзнаваме, че
и сами сме си „достатъчни" и можем да си дадем „достатъчно". И
животът съответно ни дава това, което ни е нужно. Когато връз
ката с майка ни е плавна и хармонична, ние се радваме на добро
здраве, пари, успех и любов.
Когато обаче ранната връзка с майката е била прекъсната,
над живота ни трайно се настанява облакът на страха, недостига
и недоверието. Без значение дали тази раздяла е била оконча
телна, като при осиновяването, или само временна, пропастта.
Глава 11. П ървичният език на раздялата 181
която се отваря между майка ни и нас, детето, може да постави

началото на много от по-нататъшните ни житейски предизвика
телства. И ако връзката остане прекъсната, ние сякаш оставаме
без спасително въже. Може да се каже, че се разпадаме на парче
та и имаме нужда майка ни отново да ни върне целостта.
Когато раздялата е само временна, важно е майката да ос
тане стабилна, отзивчива и приветлива при повторното съби
ране. Нейната загуба може да ни се е отразила толкова съкру
шително, че да изпитваме колебания и резерви относно това
дали да подновим близостта с нея. Ако тя не одобри нашето
колебание или изтълкува съпротивата ни като отхвърляне,
може да заеме отбранителна позиция или да се дистанцира, ос
тавяйки по този начин връзката наранена и прекъсната. Майка
ни може така и да не си даде сметка защо се чувства откъсната
от нас и да започне да изпитва съмнения или разочарование от
уменията си на майка - или по-лошо, да натрупа раздразнител
ност и гняв към нас. Ако не бъде излекувана, тази пукнатина
в отношенията ни може да разклати основите на всичките ни
по-нататъшни връзки.
Съществена черта на тези най-ранни преживявания е това,
че те не могат да бъдат възстановени от нашите банки за споме
ни. По време на бременността, бебешкия период и най-ранното
детство мозъкът ни не е достатъчно развит, за да съхрани прежи
вяванията под формата на истории и да ги превърне в спомени.
А без спомени нашите неудовлетворени копнежи могат да се
превърнат в подсъзнателни импулси, желания и нужди, които се
опитваме да задоволим с поредната нова работа, почивка, чаша
вино или дори поредния нов партньор. По същия начин страхът
и тревожността, породени от ранна раздяла от майката, могат
да изкривят възприятията ни за реалността, превръщайки труд
ните и неприятни преживявания в животозастрашаващи ката
строфи.
Влюбването може да отприщи силни емоции, тъй като съв
сем естествено ни връща към ранните преживявания, които сме
имали с майка си. Към партньора си ние сме склонни да проя
вяваме същото, което сме изпитвали и към майка си. Срещаме
някой специален човек и си казваме: „Най-накрая открих някой,
който ще се грижи добре за мен, някой, който ще разбере всички

те ми желания и ще ми даде всичко, от което се нуждая.“
Всичко това обаче са просто илюзии на дете, което копнее
отново да преживее близостта, която е имало или е жадувало да
има с майка си.
Мнозина от нас неволно очакват партньорът им да удовлет
вори потребностите, които не са били удовлетворени от май
ката. Тези погрешни очаквания обаче са залог за бъдещ провал
и разочарования във връзката. Ако партньорът ни започне да
действа като родител, опитвайки се да удовлетвори незадоволе
ните ни нужди, романтиката директно изхвърча през прозореца.
Но от друга страна, ако той не удовлетворява тези нужди, ние
ще се чувстваме предадени или пренебрегнати.
Всяка ранна раздяла с майката, която сме преживели, може
да подкопае устоите на романтичната ни връзка. Подсъзнател
но ние се страхуваме, че близостта ни ще изчезне или ще ни
бъде отнета, в отговор на което или се вкопчваме в партньора,
както навярно сме се вкопчвали и в майка си, или първи го от
блъскваме, очаквайки, че той ще спре да ни обича. А често пра
вим и едното, и другото, карайки човека отсреща да се чувства
хванат в капана на емоционална въртележка, която никога не
спира.
Ви д о в е ра зд я л а
Въпреки че повечето жени пристъпват към майчинството с

най-добри намерения, ситуации извън техния контрол могат
да доведат до неизбежна ранна раздяла с детето. Някои от тези
раздели са от физическо естество. Наред с оставянето на дете
то за осиновяване, продължителни раздели налагат и други об
стоятелства - като усложнения след раждането, хоспитализации
и болести, отсъствия по работа или дълги пътешествия. Всички
те застрашават все още неукрепналата връзка между майката и
детето.
Емоционалното дистанциране действа на детето по същия
начин. Когато майката присъства физически, но не и умствено,
Глава 11. Първичният език на раздялата 183
защото фокусът и вниманието й се раздвояват или разкъсват,

детето не се чувства сигурно и защитено. Децата се нуждаят в
еднаква степен както от физическото, така и от емоционалното
и енергийно присъствие на майката. Когато тя преживява трав
матично събитие - като болест или загуба на бременност, дете,
родител, партньор или дом, - вниманието й може да бъде напъл
но отклонено от мисълта за детето, което на свой ред също пре
живява травма от загубата на майка си.
Подобни емоционални разриви във връзката може да настъ
пят и докато детето е още в утробата. Високите нива на страх,
тревожност и депресия, напрежението във връзката с партньо
ра, смъртта на близък човек, негативното отношение, което бре
менността й поражда у другите, предишно помятане - всичко
това може да отклони вниманието на майката от растящото в
утробата й бебе.
Ако в ранното ви детство сте страдали от липса на майчино
внимание или ако майка ви е имала трудна бременност или раж
дане с вас, знайте, че не всичко е изгубено. За щастие, възстано
вяване на връзката може да бъде направено не само в детството.
Изцелението може да настъпи във всеки един момент от живо
та ни. И първата стъпка е да идентифицираме нашия първичен
език.
Пъ р в и ч н и я т е з и к на ра зд ял а та
Подобно на всички останали травми, ранните раздели с майка

та пораждат среда, в която първичният език процъфтява. При
наличието на прекъсната връзка ние често долавяме в думите на
човека копнеж за близост и свързване, както и ярост, осъждане,
критичност или цинизъм.
Примерни първични изречения, произтичащи от ранна

раздяла с майката
- Ще бъда оставен сам.
- Ще бъда изоставен.
- Ще бъда отхвърлен.
- Ще остана съвсем сам.
- Ще остана без никого.
- Ще бъда безпомощен.
- Ще изгубя контрол.
- Аз не означавам нищо.
- Те не ме искат.
- Аз не съм достатъчен.
- Аз съм твърде голямо бреме.
- Те ще ме оставят.
- Те ще ме наранят.
- Те ще ме предадат.
- Аз ще бъда унищожен.
- Аз ще бъда опустошен.
- Няма да съществувам.
- Няма надежда.
Първични изречения като тези могат да произхождат и от

предишно поколение в семейната история, а не непременно от
прекъсване на ранната връзка с майката. Може да се родим с
това чувство и така и никога да не разберем кой е неговият пър
воизточник.
Обща тема, характеризираща ранната раздяла, е силното от
хвърляне на майката в комбинация с обвинението, че тя не се е
погрижила за нуждите ни. Случаят обаче невинаги е такъв. Може
много да сме обичали майка си, но понеже връзката ни с нея не
е била напълно развита, да сме я смятали за крехка и нестабилна
и да сме изпитвали нуждата да се грижим за нея. Б желанието си
да се чувстват свързани с майка си някои хора обръщат посоката
на грижата и неволно се опитват да дадат на жената, която ги е
родила, онова, от което самите те отчаяно се нуждаят.
При хора с прекъсната връзка често могат да се чуят пър
вични оплаквания и дескриптори като онези, които изложихме
в Глава 7. Ще ви освежа паметта с няколко примера:
- Майка ми беше студена и дистанцирана. Тя никога не ме

прегръщаше. Аз изобщо не й се доверявах.
- Майка ми беше твърде заета, за да се занимава с мен. Тя

никога нямаше време за мен.
- Ние с майка ми сме наистина близки. Тя ми е като по-мал
ка сестра, за която се грижа.
- В никакъв случай не искам да бъда бреме за майка си.
- Майка ми беше хладна, емоционално недостъпна и кри
тична.
- Тя винаги ме отблъскваше. Всъщност не й пукаше много
за мен.
- С нея нямаме никаква връзка.
- С баба ми бяхме много по-близки. Тя ми беше като майка.
- Майка ми е пълен егоист. Всичко винаги се върти около
нея. Тя така и не ми показа, че ме обича.
- Тя може да бъде много пресметлива и манипулативна. С
нея не се чувствах в безопасност.
- Тя ме плашеше. Никога не знаех какво ще й хрумне в след
ващия момент.
- С нея не сме си близки. Тя не е грижовна като истинска
майка.
- Никога не съм искала деца. Никога не съм усещала онзи
майчински инстинкт в себе си.
САМОТАТА НА У о н д а
Уонда бе депресирана шейсет и две годишна жена. С три прова

лени брака зад гърба си, алкохолна зависимост и много безсънни
нощи, Уонда почти не познаваше чувството на душевен покой.
Първичните дескриптори, с които тя описваше майка си, казва
ха всичко.
Първичните дескриптори на Уонда:

- Майка ми беше студена, надута и дистанцирана.
Нека анализираме събитието, породило този първичен език.
Преди появата на Уонда майка й Евелин преживяла ужасна тра
гедия. Докато хранела новороденото си момиченце, тя неволно

заспала, обърнала се настрана и с тежестта на тялото си заду
шила бебето. Събудила се и открила Гейл, сестрата, която Уонда
така и нямало да познава, мъртва в ръцете си. В безутешната си
скръб тя и съпругът й правили любов и заченали Уонда. Новата
бременност била отговорът на техните молитви. Тя им позволи
ла да гледат напред и да забравят миналото. Но такова минало
не може да бъде забравено. Ужасната смърт на Гейл и произти
чащото от нея чувство на вина се просмукали във всеки аспект
на майчинството на Евелин и повлияли на връзката й със следва
щото дете, ограничавайки силата и постоянството на любовта и
вниманието, които тя проявявала към него.
Уонда вярвала, че студенината на майка й е насочена лично
към нея. Всяко малко момиченце в нейната ситуация щеше да
се чувства така. Тя си спомни как майка й я гушкала като бебе.
Още тогава Уонда усещала дистанцията и реагирала, заставайки
нащрек. Тя чувствала, че майка й не си позволява да я обича, и на
свой ред си издигнала защити срещу нея.
Може би Евелин се бе възприемала като лоша майка, която
не заслужава да има друго дете. Или бе смятала, че не заслужава
да й бъде даден втори шанс заради случилото се с Гейл. Може
би се бе страхувала, че Уонда, другото дете, също ще умре и тя
няма да може да го понесе, и затова се бе дистанцирала от нея.
А може би Уонда още в утробата бе доловила тази студенина.
Възможно е Евелин да е чувствала, че ако я гушне и я прити
сне прекалено близко до гърдите си, ще задуши и нея. Каквито
и да бяха мислите и чувствата на Евелин, травмата от смъртта на
Гейл в крайна сметка бе посяла семето на разделението между
нея и Уонда.
На Уонда й отне шейсет години да направи връзката, че сту
денината на майка й е свързана със смъртта на Гейл, а не е насо
чена лично към нея. Тя цял живот бе обвинявала и мразила майка
си за това, че не й е дала достатъчно любов. Но когато най-сетне
проумя мащаба на нейното страдание, Уонда скочи по средата
на сеанса и грабна чантата си.
- Трябва да се прибера - заяви тя. - Нямам много време.
Майка ми е на осемдесет и пет и аз трябва да й кажа, че я обичам.
Т ре в о ж н о с т т а , п о ро д е н а от ранната ра зд я л а
Дженифър била на две, когато онези мъже дошли у тях. Тя чула

как майка й изстенала и рухнала на земята, ридаейки. Мъжете
съобщили, че баща й е загинал в експлозия на нефтената плат
форма. Едва двайсет и шест годишна, майка й се оказала вдови
ца. Онази нощ тя за пръв път не завила Дженифър в леглото и не
я целунала за лека нощ като всяка вечер.
След това нещата никога вече не били същите. Дженифър
и нейният четиригодишен брат били отведени при леля им за
няколко седмици, докато майка им се възстановявала от шока.
През това време тя ги посещавала там. Първия път, когато я ви
дяла да идва, Дженифър се втурнала към вратата да я посрещне,
но на мястото на майка й сякаш стояла непозната. Жената, коя
то се навела да я прегърне, имала подпухнало зачервено лице и
Дженифър едва я познала. Това я изплашило. Когато ръцете на
майка й я притиснали в прегръдка, Дженифър замръзнала. Тя
искала да каже на майка си колко е изплашена, но макар и само
двегодишна, усетила, че майка й вече е различна. Тя изглеждала
съвсем крехка и немощна. Щяха да минат години, преди Джени
фър да си върне тези спомени.
Тя била на двайсет и шест, когато за пръв път получила па-
ническа атака. След като успешно изнесла презентация пред ръ
ководството на компанията, в която работела, тя се връщала от
работа с метрото. Внезапно зрението й започнало да се замъг
лява, сякаш гледала под вода. Ушите й заглъхнали и Дженифър
започнала да се чувства замаяна и изплашена. Тези усещания й
били толкова чужди, че си помислила, че получава инсулт. Пара
лизирана и безпомощна, тя не можела да извика за помощ.
Втората атака дошла на следващата седмица, преди поред
ната й работна презентация. Третата - докато пазарувала, а до
края на същия месец паническите атаки се били превърнали в
ежедневие.
Ажо се беше вслушала в първичния си език, Дженифър щеше
да открие изречения като:
- Няма да се справя с това.
- Изгубих всичко.
- Аз съм съвсем сама.

- Ще се проваля.
- Те ще ме отхвърлят.
- Те вече няма да ме искат.
Но щом се свърза с тези свои страхове, работата й бе напо
ловина свършена.
Дженифър си спомни за друг период от живота си, когато
също се бе чувствала толкова безпомощна и парализирана. Въ
преки че беше близка с майка си, тяя описа като крехка, самотна,
взискателна, мила и любяща. Още докато думите излизаха от ус
тата й, тя започна да се връща към онова чувство на безпомощ
ност, което бе изпитвала като малко момиченце, опитващо се да
утеши скръбта на майка си. Но тази непосилна за нея задача я бе
накарала да се чувства самотна, несигурна и изпълнена със страх
от провал.
Щом направи връзка межди паническите атаки и събити
ята от детството си, Дженифър успя да идентифицира първо
източника на своята тревога. След това всеки път, когато па
никата се надигаше у нея, тя успяваше да я прогони, като си
казваше, че това са просто чувствата на изплашено малко мо
миченце. Тя се научи да диша дълбоко и продължително, фоку
сирайки вниманието си върху безпокойството, което усещаше
в гърдите си. Наред с това започна да си повтаря и думите, кои
то щяха да я успокоят и като малко момиче. Дишаше дълбоко
и си казваше:
- Тук съм, за да те подкрепям и да се грижа за теб. Никога
вече няма да се налага да преживяваш сама тези чувства. Можеш
да ми се довериш, че ще се погрижа да бъдеш в безопасност.
Колкото по-често Дженифър си повтаряше тези думи, тол
кова по-уверена ставаше, че и сама може да се грижи за себе си.
ТРИХОТИЛОМАНИЯ - „ОТКЪСНАТИ ОТ КОРЕНА"
В продължение на шестнайсет години Кели си скубеше коса от

скалпа, веждите и миглите. Тя носеше изкуствени мигли и си ри
суваше веждите, а за да прикрие плешивите места по главата си,
носеше косата си плътно прибрана назад. Скубането на косата

(трихотиломания) при нея беше вечерен ритуал. Всяка вечер
около 21 ч. тя сядаше сама в стаята си, изпълнена с непреодо
лима тревожност. Ръцете й, „отчаяно нуждаещи се да правят
нещо“ не намираха покой, докато не отскубваха значително ко
личество косми.
- Това ми носи облекчение - призна ми тя. - Успокоява ме.
На тринайсетгодищна възраст Кели била отхвърлена от
най-добрата си приятелка Мишел. Тя така и не разбрала кое на
карало Мишел внезапно да се отдръпне от нея, но чувството за
загуба било непоносимо и малко след това започнала да си скубе
косата.
- Сигурно ми има нещо - мислела си тя. - Може би не съм
достатъчно добра, за да я накарам да иска да бъде с мен.
Тези изречения, както скоро ще видите, проблясвали като
пътни знаци по трасето на нейния първичен език. Скрити точно
под повърхността на съзнанието и чакащи да бъдат открити, те
я насочваха към едно съществено събитие, което се бе случило
на съвсем ранен етап от живота й - прекъсването на връзката с
майка й.
Когато била на година и половина, Кели била хоспитализи
рана за операция на червата и цели десет дни прекарала разделе
на от майка си. Всяка вечер след края на визитацията на лекаря
(около 21 ч.) майка й я оставяла и се прибирала вкъщи при ново
родената й сестричка и по-големия й брат.
Можете да си представите как се е чувствала малката Кели,
оставайки сама в болничната стая. Тази тревожност беше избила
на повърхността под формата на трихотиломания. Всяка вечер
около 21 ч. тя връхлиташе Кели, която се опитваше да я овладее,
като буквално си скубеше косата.
Най-големият страх на Кели, залегнал и в нейното първично
изречение, ни отведе до корена на травмата.
- Най-лошото, което някога би могло да ми се случи, е да ос
тана сама. Да бъда изоставена. Това би ме побъркало.
Първичното изречение на Кели: „Ще остана съвсем сама.

Ще бъда изоставена. Ще се побъркам.“
Когато била на тринайсет, Кели отново преживяла съ

щото. С нейната приятелка Мишел били неразделни. После
Мишел внезапно изоставила Кели и се сприятелила с Друга
„компания". В този момент всички момичета се обърнали сре
щу Кели, а тя се почувствала „изоставена, отхвърлена и прене
брегната".
Погледнато от една по-висока перспектива, това преживя
ване може да бъде окачествено като „пропусната възможност"
Кели да тръгне в посока към едно по-мащабно изцеление на дъл
боката и по-фундаментална травма, която е преживяла като мал
ка, когато е била изоставена от майка си в болницата. Не всеки
от нас обаче е способен да използва трудностите, пред които се
изправя, като указателни знаци. Предпочитаме да се фокусираме
върху това да облекчим страданието и рядко се задълбочаваме и
стигаме до неговия източник. Но когато осъзнаем мъдростта на
нашия първичен език, симптомите на страданието се превръщат
в нашия най-силен съюзник.
Скубането на косата като метафора

Първичният език на Кели разкри нейния дълбок страх от това
да не бъде „оставена сама". На практика скубането на косата
(невербалният израз на нейния първичен език) беше започна
ло веднага след разрива с Мишел. Трихотиломанията, която ни
насочи към първичната й травма, представляваше метафора на
раздялата на две неща, които поначало си принадлежат. Кели от
късваше косъма от фоликула и това навяваше асоциации за бебе,
изтръгнато от прегръдките на майката.
Странностите в човешкото поведение често имитират
онова, което не може съзнателно да бъде наблюдавано или из
следвано. Когато се вгледаме в симптомите си и ги анализира
ме, пред нас се разкрива една по-дълбока истина. Симптомите
често играят ролята на пътни знаци, които ни показват в каква
посока да потърсим завършек или изцеление. Когато погледна
на скубането на косата от тази перспектива, Кели стигна до из
точника на страданието си и се освободи от дългогодишната си
тревожност.
Решението на Кели
Кели локализира неприятното усещане, че е „оставена съвсем
сама“, в областта на стомаха си. Тя сложи ръце върху тревожно
то място, за да може дъхът й да го изпълни. Докато дишаше и
наблюдаваше как коремът й се повдига и спуска под дланите й, тя
си представи как прегръща и люлее своето невръстно Аз, което
все още се чувстваше изплашено и самотно. Когато движението
на дъха я поуспокои малко, тя си каза:
- Аз никога няма да те изоставя, когато се страхуваш и се
чувстваш сама. Вместо това ще сложа ръцете си тук и ще дишам
с теб, докато се успокоиш.
След един сеанс Кели престана да си скубе косата.
Ра зд я л а та - к о р е н ъ т на в ъ т р е ш н и я к о н ф л и к т
Понякога така желаната от нас свобода ни се изплъзва. И неспо

собни да намерим облекчение и покой в тялото си, започваме да
търсим спасение в поредната чаша вино, поредната нова покуп
ка, поредния есемес или телефонен разговор, поредния сексуа
лен партньор. Но облекчението рядко идва, когато първоизточ
никът на нашия неутолен копнеж е липсата на майчина грижа. За
онези от нас, които са били откъснати от ласката на майчината
любов, светът може да се превърне в безкрайно търсене на утеха.
Мирна била на две години, когато майка й решила да при
дружи съпруга си на триседмично бизнес пътешествие до Сау
дитска Арабия и я оставила на грижите на бавачка. През първата
седмица Мирна си лягала гушната в пуловера на майка си. П о
знатата миризма я успокоявала и й помагала да заспи. Но през
втората седмица тя вече отказвала да вземе пуловера, когато ба-
вачката й го предлагала, извръщала се настрана и започвала да
плаче и да смуче палеца си, докато заспи.
Когато трите седмици изтекли, майката се върнала и възтор
жено се втурнала през вратата, за да прегърне дъщеря си, очак
вайки Мирна да се хвърли в прегръдките й както обикновено.
Но този път всичко било различно. Мирна продължила да си
играе с куклите и почти не я погледнала. Смутена и объркана,

майката усетила, че е отхвърлена, и отвътре всичко й се свило.
През следващите дни тя много мислила по въпроса и решила, че
Мирна се е превърнала в „много самостоятелно дете“.
Без да съзнава колко важно е да възстанови деликатния ба
ланс във връзката им, майката не взела предвид уязвимостта на
невръстната си дъщеря и започнала да се държи с нея леко резер
вирано. Дистанцията между двете продължила да се задълбочава
и Мирна се чувствала все по-самотна. Това ранно преживяване
оставило отпечатък върху по-нататъшните й житейски прежи
вявания, накърнявайки способността й да се чувства спокойна
и сигурна във връзките си. Нейният първичен език беше пропит
със страх от изоставяне и усещане за безпомощност:
- Не ме изоставяй.
- Те никога няма да се върнат.
- Аз ще остана съвсем сама.
- Аз не съм желана.
- Те не разбират коя съм.
- Те не ме забелязват и разбират.
За Мирна влюбването бе непредсказуемо минно поле. Перс
пективата да бъде уязвима и да се нуждае от друг човек толко
ва я ужасяваше, че всеки път, когато се опиташе да се отдаде на
своето желание, тя затъваше в още по-дълбок страх. Неспособна
да свърже този вътрешен конфликт със своето детство, тя откри
ваше недостатъци у всеки мъж, който се опитваше да я обича, и
често изоставяше мъжете първа, за да не им даде възможност те
да я изоставят. Още преди да навърши трийсет години, тя вече се
бе измъкнала от три предложения за брак.
Вътрешният конфликт на Мирна се проявяваше и в областта
на кариерата. Всеки път, когато приемаше нов пост, тя се изпъл
ваше със съмнения и започваше да се бои от неизбежна ката
строфа. Страхуваше се, че нещо ужасно ще се обърка. Че няма
да я харесат. Че няма да бъде достатъчно добра. Че ще се дис
танцират от нея. Че тя няма да може да им се довери. Че те ще я
предадат. Това бяха същите неизказани чувства, които изпитва
ше и към интимните си партньори, но на първо място това бяха
чувствата към майка й, на която така и не бе успяла да прости.
Колко от нас се борят с подобни вътрешни конфликти и не

успяват да стигнат до техния източник? Ранната ни връзка с май
ката е от изключително значение. Майката е първият човек, с ко
гото създаваме връзка, идвайки на този свят. Тя е и нашата първа
любов. Близостта с майката или липсата на такава са най-важни
ят фактор, който определя качеството на по-нататъшния ни жи
вот. Ако разберем какво се е случило, когато сме били малки, ще
разбулим една от скритите мистерии във връзка с трудностите и
страданието, с които се сблъскваме в интимните си връзки.
На ру ш е н и я в пото ка на ж и в о та
Най-ранната представа за това кои сме и как ще се развие жи

вотът ни започваме да изграждаме още в утробата. По време
на бременността емоциите на майка ни насищат нашия свят и
определят дали по природа ще бъдем спокойни или тревожни,
сговорчиви или непокорни, гъвкави или непреклонни.
„Дали детският ум ще се превърне в нещо твърдо и закосте
няло или в нещо меко, плавно и отворено към света, зависи до
голяма степен от това дали мислите и емоциите на майката са
позитивни и утвърждаващи или негативни и противоречиви -
обяснява Томас Върни. - Това в никакъв случай не означава, че
колебанията и несигурността, които преживявате от време на
време, ще увредят вашето дете. Подобни емоции са естествени
и безвредни. Опасно става, ако те се превърнат в ясно изразен,
устойчив модел на поведение."1
Когато в ранната ни връзка с майката настъпи сериозен раз
рив, отломките от болка и празнота могат да разбият доброто
ни физическо и психическо състояние и да ни откъснат от фун
даменталния поток на живота. Когато връзката майка-дете (или
бавачка-дете) остане прекъсната, безсъдържателна или белязана с
безразличие, поток от негативни представи може да вкара детето в
руслото на безсилието и да го накара да се съмнява в себе си. В ня
кои крайни случаи, когато потокът от негативните представи и об
рази е постоянен и несекващ, детето може да започне да изпитва
недоволство, ярост, скованост и безчувственост спрямо другите.
Това, казано най-общо, са характеристики на социопатичното

и психопатичното поведение. В своята книга Високорисковите -
децата без съвест* д-р Кен Маджид и Керъл Макелви пишат:
- У всеки от нас живее известна доза ярост, но яростта на
психопатите се дължи на незадоволените им детски нужди.2
Маджид и Макелви обясняват, че бебето изпитва „невъобра
зима тъга" в резултат на изоставяне или прекъсване на ранната
връзка с майката. Психопатите и социопатите са сред най-теж
ките познати случаи на прекъсване на ранната връзка с майката.
Те категорично показват колко важна е ролята на майката или
първата бавачка за развиването на състрадание, емпатия, себе-
уважение и уважение към другите у детето.
Болшинството от нас обаче, които сме преживели прекъс
ване на връзката с майката, в крайна сметка сме получили дос
татъчно от това, което ни е било нужно - дори ако на моменти
сме страдали от недостиг. Нереалистично е да очакваме майката
през цялото време перфектно да задоволява нуждите на детето.
Неизбежно е понякога да има разминаване между желанията на
единия и възможностите на другия. Но в подобни моменти въз
становяването на връзката е позитивен процес на израстване,
който дава възможност на майката и детето да се научат да из
глаждат недоразуменията помежду си и отново да търсят хармо
нията и близостта. Най-важното е добрите отношения да бъдат
възстановени. Многократните опити в това отношение в дейст
вителност създават усещане за доверие и подпомагат изгражда
нето на здрава привързаност между майката и детето.3
Дори когато връзката с майка ни е сравнително незасегната,
на нас пак може да ни се наложи да се борим с чувства, които не
разбираме. Възможно е да имаме най-различни страхове - че ще
бъдем изоставени, отхвърлени, зарязани, че ще останем без закри
ла, че ще бъдем унижени или засрамени. Но ако разгледаме тези
чувства в контекста на нашата най-ранна връзка с майка ни - най-
вероятно от период, за който нямаме съзнателни спомени, - ще
осъзнаем по-ясно какво точно ни липсва и ще можем сами да си
дадем онова, което ни е нужно, за да оздравеем.
* High Risk: Children Without a Conscience, by Dr. Ken Magid and Carole
McKelvey.
Глава 12
Първичният език на връзките
Дистанцирайки се от болката, скръбта и неизлекуваните си

рани, ти се дистанцираш от своя партньор.
Стивън и Ондриа Ливайн, Прегърни любимия*
а много от нас най-съкровеното желание е да бъдат влюбени

З и да са щастливи във връзката си. Но тъй като любовта в се
мейството често се изразява подсъзнателно, някои от нас обичат,
като споделят нещастието на родителите или бабите и дядовци
те или като повтарят техните начини на изразяване на любовта.
В тази глава ще разгледаме подсъзнателната лоялност и скри
тите динамики, които ограничават способността ни да създава
ме удовлетворяващи връзки. Ще си зададем един въпрос: Готови
ли сте наистина да имате партньор?
Без значение колко сме успели, колко прекрасно умеем да
общуваме, колко семинари и почивки за двойки сме посещавали
или колко добре осъзнаваме собствените си модели на избягва
не на интимност, докато сме впримчени в нашата фамилна исто
рия, ще продължаваме да се дистанцираме от човека, когото най-
много обичаме. Подсъзнателно ще повтаряме семейните модели
* Embracing the Beloved, by Stephen and Ondrea Levine.

и ще се вкопчваме в другия, ще се отнасяме към него с недоверие

и гняв, ще се отдръпваме и ще се затваряме в себе си, ще го на
пускаме или ще бъдем напускани от него и ще го обвиняваме за
нещастието си, докато не осъзнаем, че същинският първоизточ
ник на страданието ни се крие в нашето родово минало.
Много от проблемите между нас и партньора се коренят не
в самата интимна връзка, а в семейна динамика, съществуваща
много преди изобщо да се родим.
Ако една жена умре по време на раждане например, това
събитие може да потопи следващите поколения в необясним
страх и да им докара куп нещастия. Дъщерите и внучките може
да започнат да се страхуват от брака, защото той води до деца, а
децата до смърт. На външен план те може да твърдят, че не искат
да се омъжат или да имат деца. Може да се оплакват, че така и не
срещат подходящия човек или че са твърде заети, за да се уста
новят с някого и да създадат семейство. Но зад тези оплаквания
техният първичен език разказва друга история. Първичните им
изречения, резониращи с тяхната фамилна история, може да зву
чат така:
- Ако се омъжа, може да се случи нещо ужасно. Може да
умра. Децата ми ще бъдат без мен. Ще бъдат съвсем сами.
Синовете и внуците в семейството също може да бъдат за
сегнати. Те може да се страхуват да се обвържат с една жена, смя
тайки, че сексуалността им я обрича на смърт. Техните първични
изречения може да звучат така:
- Способен съм да нараня някого и вината ще бъде само моя.
Никога няма да си простя.
Страхове като тези неусетно се промъкват в живота ни и
подсъзнателно започват да определят много от постъпките и из
борите, които правим или не правим.
Сет, един мъж, с когото някога работих, се определяше като
„човек, който все гледа да угоди на другите", и се ужасяваше да
не сгреши нещо и да не разочарова близките си. Той се страхува
ше, че ако те са недоволни от него, ще го отхвърлят и изоставят.
Ужасяваше се, че ще умре съвсем сам, забравен от всички. Зара
ди своя дълбоко спотаен страх той често се съгласяваше да прави
неща, които не му се правеха, или казваше неща, които всъщност
Глава 12. Първичният език на връзките 197
не мислеше. Често казваше „да“ вместо „не“ и това пораждаше у

него негодувание срещу онези, на които се опитваше даугоди. А
натрупаното негодувание на свой ред го караше да казва „не“ ко-
гато всъщност искаше да каже „да“ Така Сет през повечето вре
ме живееше в лъжа и обвиняваше жена си за своето нещастие. В
опит да избяга от този модел той я напусна, но щом си намери
нова партньорка, всичко започна отначало. Едва когато разбра
как неговите страхове се проявяваха във връзките му, Сет успя
да намери хармония в съвместния живот.
Дан и На н с и
Дан и Нанси, успешна около шейсетгодишна двойка, на пръв

поглед имаха всичко. Дан беше изпълнителен директор на голя
ма финансова институция, а Нанси - болничен администратор.
Двамата бяха горди родители на три деца, които бяха завършили
колеж и също се справяха добре. Сега, когато птиченцата вече
бяха отлетели от гнездото. Дан и Нанси трябваше да се изпра
вят пред факта, че надеждите им да се радват на щастлив живот в
пенсия гаснеха. Бракът им се клатеше.
- Не сме правили секс от над шест години - каза Нанси. -
Живеем като двойка непознати.
Дан беше изгубил сексуалното си желание към Нанси още
преди години, но не можеше да каже точно защо. Той искаше да
останат заедно, но на този етап тя не беше сигурна, че иска съ
щото. Двамата бяха изчерпали ресурсите на професионалното и
религиозно брачно консултиране. Сега ще разгледаме връзката
им в светлината на техния първичен език.
Проблемът (Първичното оплакване)

Чуйте първичния език на оплакването на Нанси:
- Чувствам, че той не се интересува от мен. През повечето
време е дистанциран. Почти не ми обръща внимание и аз рядко
го чувствам близък. Той сякаш винаги се интересува повече от
децата, отколкото от мен.
%
А сега чуйте и първичния език на Дан:

- Тя е вечно недоволна от мен. Обвинява ме за всичко. Иска
повече, отколкото мога да й дам.
Приети на доверие, техните думи олицетворяват най-раз-
пространените типове оплаквания в брака. Но при по-внима
телно проучване те ни предлагат карта, която води към неиз
следван източник на недоволство. Тази карта води директно към
неразрешените проблеми в техните родови системи.
За да открием картата на първичния език на проблема в една
връзка, използваме четирите инструмента и задаваме четири въ
проса. След това слушаме внимателно, за да видим какво ще ни
се разкрие.
Въпросите
1. Първичното оплакване: Кое най-много те дразни у
твоя партньор? Този въпрос е нашата отправна точка.
Информацията, която той ще ни осигури, често е пряко
свързана с недовършената работа, която имаме с единия
или и двамата си родители. Именно тази недовършена ра
бота впоследствие проектираме върху нашия партньор.
Без значение дали сме от мъжки или женски пол, за всеки
от нас важи следното: Онова, което чувстваме, че не сме
получили от майка си, както и онова, което е останало
неразрешено във връзката ни с нея, често задава тона на
отношенията ни с нашия партньор. Ако сме чувствали
майка си като хладна и дистанцирана или сме отхвърляли
любовта й, ние вероятно ще страним и от любовта на на
шия интимен партньор.
2. Първичните дескриптори: С какви прилагателни или
фрази бихте описали майка си и баща си? С този въ
прос проверяваме дали не изпитваме подсъзнателна ло
ялност към някой от родителите си и по какви начини се
дистанцираме от тях. Съставяйки списък с прилагателни
те и фразите, с които описваме своите родители, ние сти
гаме до сърцевината на най-дълбоките си чувства. Там ще
открием старото негодувание и обвиненията, които мно

го от нас продължават да таят към родителите си. Това е
подсъзнателният резервоар от детски преживявания, от
който черпим, когато проектираме вътрешното недовол
ство върху партньора си.
Много от нас съставят първичните дескриптори на ро
дителите си въз основа на своите детски представи и чув
ството, че са били измамени и недоволни. Често имаме
усещането, че родителите не са ни дали достатъчно или не
са ни обичали по правилния начин. Но когато продължа
ваме да ги обвиняваме за недоволството, което изпитваме,
връзките ни рядко се развиват добре. Ние сякаш гледаме
партньора си през стар, изкривен обектив, очаквайки да
ни измами и да ни лиши от любовта, от която се нуждаем.
3. Първичното изречение: Кой е най-големият ти страх?
Кое е най-лошото нещо, което някога би могло да те
сполети? Както разбрахме от Глава 8, отговорът на този
въпрос се превръща в наше първично изречение - пър
вичният страх, който отеква вследствие на неизлекувана
травма от нашето детство или фамилна история.
Вече би трябвало да сте наясно с това кое е вашето пър
вично изречение. Запитайте се обаче по какъв начин то
ограничава вашата връзка. Как влияе на способността ви
да се посветите на вашия партньор? Способни ли сте да
покажете уязвимост, когато двамата сте сами заедно? Или
се затваряте в себе си, наранени и изпълнени със страх?
4. Първичната травма: Какво трагично събитие се е слу
чило във вашата фамилна история? Този въпрос, както
видяхме от предишните глави, ни кара да погледнем ця
лостната картина и да идентифицираме наследствените
модели, които влияят на връзките ни. Често коренът на
проблемите в двойката може да бъде открит във фамилни
те истории на двамата. Страданието и конфликтите меж
ду брачните партньори често могат да бъдат проследени в
родословната генограма до няколко поколения назад.
Всеки от тези въпроси има за цел да извика драматични, емо

ционално заредени думи. Фамилната травма често намира израз
в нашия език - и по-специално в определени ключови думи, кои
то ни водят директно към нейния корен.
Сега, когато вече знаем какво търсим, да чуем част от пър
вичния език на Дан и Нанси. Още в първите няколко минути от
сеанса те вече си разменяха взаимни обвинения. Сега вече бе до
шъл моментът да чуя с какви думи описваха родителите си.
Прилагателни и фрази
(Първичните дескриптори)
Без да си дава сметка, Нанси описа майка си горе-долу по същия
начин, по който описа и Дан.
- Майка ми бе емоционално дистанцирана. Никога не съм
я чувствала близка. Не можех да отида при нея, ако се нуждаех
от нещо. Всеки път, когато опитвах да получа нещо от нея, тя не
знаеше как да се погрижи за мен. - Незавършените отношения,
които Нанси имаше с майка си, очевидно се бяха стоварили пра
во върху гърба на Дан.
Това обаче не беше единственият фактор, който влияеше на
връзката й с Дан. В семейството на Нанси всички жени бяха не
доволни от съпрузите си.
- Майка ми беше вечно недоволна от баща ми - сподели ми
тя. Същият модел се наблюдаваше и в предишното поколение,
където бабата на Нанси говорела за дядо й като за „онзи безпо
добен пияница и пройдоха“.
Представете си какъв ефект е упражнявало това осъдител
но отношение върху майката на Нанси. Израствайки с подобно
влияние, тя едва ли е имала голям шанс да бъде щастлива с баща
та на Нанси. Как да има повече от майка си? Но дори да е била
доволна от бащата на Нанси, как да сподели щастието с майка си,
която е изстрадала толкова много със собствения си мъж? Вмес
то това тя подсъзнателно е продължила модела и също е била
критична към мъжа си.
Дан на свой ред описа майка си като много депресирана и
нервна. Като малък той чувствал, че трябва да се грижи за нея.
- Тя се нуждаеше толкова много от мен... и това ми идваше

в повече. - Той сведе поглед към ръцете си, плътно кръстосани
в скута му. - Баща ми вечно работеше и аз чувствах, че й дължа
вниманието, което той не можеше да й даде.
Дан описа как майка му периодично била хоспитализира
на заради тежки пристъпи на депресия. От фамилната история
стана ясно защо беше страдала тя. Баба му беше починала от
туберкулоза, когато майка му била едва на десет. Загубата я съ
сипала. Огромна била и скръбта й, когато най-малкото братче на
Дан починало като бебе. Тогава я вкарали в болница за период
от шест седмици и там тя била подложена на шокова терапия. По
това време Дан бил десетгодишен.
Нещата се влошили още повече, защото Дан се чувствал от
чужден от баща си, когото описа като „слаб и безполезен".
- Баща ми не беше достоен мъж за майка ми. - И той разка
за, че като прост работник имигрант от украински произход в
социално отношение баща му стоял по-долу от майка му. - Той
изобщо не можеше да се мери с мъжете от нейното семейство,
които бяха все образовани и с професии. - Осъдителното отно
шение на Дан беше станало причина той да прекъсне връзката с
баща си.
Когато един мъж отхвърля баща си, той неволно се откъсва
от източника на своята мъжественост. Мъж, който уважава баща
си и му се възхищава, като цяло няма проблем с мъжката си сила
и е много по-склонен да заимства от чертите на своя родител.
Такъв мъж проявява и повече отдаденост, отговорност и стабил
ност във връзката. Същото важи и за жените. Жена, която обича
и уважава майка си, като цяло няма проблем със своята женстве
ност и съвсем естествено проявява в собствената си връзка ка
чествата, на които се възхищава у майка си.
Дан се бе отчуждил от баща си и по друга причина. Влизай
ки в ролята на довереник на майка си, той неволно бе прекрачил
в територия, принадлежаща на баща му. Това не бе негов съзна
телен избор, но подобно на много момчета, усещащи нуждите
на майките си, той смятал, че е негова работа да се грижи за нея.
Виждал как тя грейва при неговите прояви на внимание и как се
затваря в себе си, когато баща му бил наоколо. Усещайки предпо
читанията на майка си на своя страна. Дан започнал да чувства,

че превъзхожда баща си.
Той дори възприел неодобрителното отношение, което май
ка му изпитвала към баща му. Но отхвърляйки баща си, той не
просто се откъснал от своята мъжка сила, но и подсъзнателно
се подготвил да повтори същата динамика и в брака си с Нанси.
И също като баща си се превърнал в „слаб и безполезен“ съпруг.
Нанси по същия начин бе неспособна да черпи от женската
сила на майка си. На определен етап от детството си тя бе взе
ла решението да престане да търси майка си за подкрепа. Нанси
имаше усещането, че не е получила достатъчно, и обвиняваше
майка си, че не й е дала нужното внимание. Това недоволство
впоследствие се бе насочило и към Дан. В нейните очи той също
щял да се провали в задачата да й осигури желаната подкрепа.
И докато заедно бяха отглеждали децата си и се бяха фоку
сирали върху техните нужди, Нанси и Дан неусетно бяха изгу
били пътя един към друг. Но сега, когато децата им бяха поели
по свой собствен път, скритата динамика в техните отношения
се бе проявила. Те едва-едва се търпяха.
Дан каза, че е „сексуално изстинал“ към Нанси.
- Изгубих всякакъв интерес към секса - сподели той. Но
когато анализира ранната връзка с майка си, той веднага разбра
защо се беше получило така. Не е било негова работа да се мъчи
да осигурява на майка си грижа и утеха. Тази задача е била твър
де непосилна за малко момче. А и за него е било невъзможно да й
даде онова, от което е имала нужда. Невъзможно е било напълно
да заличи болката й. Вместо това е чувствал как любовта й го за
душава, а нуждите й му тежат.
Когато се оплака, че Нанси иска твърде много от него, Дан
всъщност не говореше за нея. Подсъзнателно той визираше не
задоволените нужди на майка си. Той бъркаше близостта с Нан
си с онази близост, в която майка му го бе впримчила като дете.
По тази причина дори най-естествените желания и нужди на
Нанси срещаха съпротива от негова страна. Възприемайки ги
като насилие над личността, той се затваряше към Нанси и авто
матично отхвърляше нейните молби дори когато всъщност му се
искаше да каже „да“.
Оплакванията на Дан и Нанси всъщност взаимно се допъл

ваха. Сякаш тези двама души се бяха събрали, за да се излеку
ват взаимно чрез брака си. Хората често подсъзнателно избират
партньор, който да им „натиска копчетата". По този начин те
имат възможност да видят, приемат и излекуват своите душевни
рани и чувствителни места. Като перфектно огледало избраният
партньор отразява онова, което стои непризнато и недовърше
но в същността на другия. Кой по-добре от Дан щеше да осигу
ри на Нанси емоционално недостъпната любов, която щеше да
й помогне да сложи край на недовършените отношения с майка
й? И кой по-добре от Нанси щеше да даде на Дан ненаситната
нужда от внимание, с която като дете се беше сблъскал, за да му
помогне в крайна сметка да излекува болните отношения между
него и собствената му майка?
Най-големият страх
(Първичното изречение)
Дан описа най-големия си страх като това да загуби Нанси.
- Най-лошият ми кошмар е да изгубя своя най-любим човек.
Тревожа се, че Нанси ще ме напусне или ще умре, и че после ще
трябва да живея без нея.
Едно поколение назад същото първично изречение болезне
но отекваше, когато майката на Дан на десетгодишна възраст бе
изгубила майка си. Същата жена отново бе преживяла това „да
изгуби своя най-любим човек" при смъртта на новороденото си
бебе. Тези две загуби се отразяваха в най-големия страх на Дан.
Въпреки че той беше носител на страха, майка му всъщност бе
тази, на която й се бе наложило да живее без най-любимите си
хора. Дан бързо осъзна, че първоизточникът на неговото пър
вично изречение беше неговата майка.
Моделът продължаваше и в следващото поколение. На де
сетгодишна възраст, същата възраст, на която майката на Дан
бе загубила майка си, Дан също бе изгубил нея - „неговия най-
любим човек" - за цели шест седмици, докато била хоспитали
зирана заради „нервен срив". Той си спомни, че и преди това
също страдал от липса на внимание заради честите й депресив
ни пристъпи - моменти, в които се чувствал изоставен и съвсем

сам.
Първичното изречение на Нанси също водеше началото си
от нейното родово минало.
- Ще попадна в капана на ужасен брак и ще се чувствам са
мотна. - Това изречение определено принадлежеше на баба й.
Тя била омъжена за нейния дядо алкохолик и обвинявала него за
всички неволи в семейството. Ако имахме възможността да над
никнем още по-назад в тази семейна история, щяхме сигурно да
видим, че и бабата на Нанси е имала трудна връзка с нейната
майка или че прабаба й също е била нещастна в брака с нейния
съпруг. За съжаление, цялата информация след бабата се губеше.
Във всяко поколение обаче имаше по едно малко момиче, което
или бе откъснато от майка си, или бе отгледано от родители, кои
то бяха отчуждени помежду си. Осъзнавайки това, Нанси имаше
два избора - или да продължи същия дисфункционален модел с
Дан, или да се възползва от възможността да го излекува. Нанси
избра второто.
Родовата история
(Първичната травма)
На външен план Дан повтаряше преживяното от баща му, като
също се чувстваше кастриран в брака си. А Нанси повтаряше
преживяното от майка й и баба й, като също се чувстваше „недо
волна“ от своя съпруг. Нека разгледаме сега фамилните системи
на двамата.
Голямата картина
Както се вижда от фамилните истории на Дан и Нанси, конфли
ктите в двойката често възникват много преди партньорът ни
изобщо да се появи на сцената.
По време на нашия сеанс Нанси разбра, че Дан не е източ
никът на нейното недоволство и че чувството, че „не получава
достатъчно“, не се беше зародило в самата нея, а тръгваше от
майка й.
ФАМИЛНА СИСТЕМА НА ДАН
Баба
(Умира, когато майка му е на десет.)
1
Баща
-
„Той беше ненадежден
I
Майка
„Тя изискваше твърде много от мен.“
като мъж.“ *
!
Дан
(Чувства се ненадежден
Нанси
„Тя изисква твърде много
като мъж.) от мен.“
ФАМИЛНА СИСТЕМА НА НАНСИ

Три поколения недоволство
Дядо
§Баба
„Той е безподобен пияница и пройдоха.“ „Недоволна.“
▼
V -
Баща
♦
Майка
„Не е достатъчно „Недоволна."
добър.“
„Мама не ми даваше достатъчно.“
Дан
#
Нанси
„Той не ми дава достатъчно.“ „Недоволна.“
По същия начин и Дан разбра, че Нанси не е източникът на

усещането, че жената „иска твърде много" от него. Това чувство
също се беше зародило много по-отдавна, в отношенията с май
ка му.
Нанси осъзна и друго - че всеки мъж, женен за жена от ней
ния род, не се чувстваше оценен от жената до него. Както изли
заше, Дан се беше превърнал в приемник на недоволство, съби
рано цели три поколения.
Но щом двамата осъзнаха, че всеки от тях е привнесъл в
брака недовършените отношения, които е имал с член от пре
дишното си семейство, прокобата се вдигна и облакът от вина
започна да се разсейва. Проекциите и обвиненията, които два
мата преди това си разменяха, сега бяха анализирани в по-широ
кия контекст на техните фамилни истории. И когато цялостната
картина започна да изплува, илюзията, че единият е виновен за
недоволството на другия, започна да се разсейва.
Почти веднага Дан и Нанси успяха да се видят в нова свет
лина и започнаха да преоткриват нежните чувства, които първо
начално ги бяха сближили. Те не просто започнаха да проявяват
повече доброта и щедрост помежду си, но и отново започнаха да
правят любов.
Разширяване на новите представи

Състраданието, което Нанси изпитваше към майка си, също за
почна да се задълбочава. Като малко момиче майка й се бе гри
жила емоционално за собствената си нещастно омъжена майка.
И понеже не си беше позволила да има повече от нея, тя бе пов
торила модела на нейния нещастен брак.
В най-ранните спомени на Нанси майка й беше хладна и рав
нодушна. Като малка Нанси се бе чувствала отхвърлена от нея.
Но сега, когато вече познаваше издълбоко фамилната си исто
рия, тя вече можеше да види майка си с нови очи. Нанси осъзна,
че макар и дистанцирана, майка й все пак й беше дала всичко,
което е трябвало да й даде. Това й позволи да смекчи отноше
нието си към нея и да се издигне над остарялата представа, че не
е получила нужните „майчини грижи". Нанси замени тази пред
става с чувството, че получава желаната утеха от майка си, и поз

воли на това ново усещане да я изпълни цялата. В нейната нова
представа майка й имаше само любящи намерения спрямо нея.
Въпреки че майка й от шестнайсет години бе покойница,
Нанси успя да я помоли за онази подкрепа, която преди това не
си беше представяла, че може да получи от нея. И за пръв път, от-
както се помнеше, Нанси успя да почувства любовта на майка си.
Тя затвори очи и си представи как майка й стои зад нея и я
прегръща.
- Мамо, винаги съм те обвинявала, че не си ми давала дос
татъчно. И Дан обвинявах в същото - че не ми дава достатъчно.
Сега разбирам, че си ми дала всичко, което си могла. И е било
достатъчно, мамо. Наистина е било достатъчно. - Нанси плаче
ше. - Мамо, моля те, благослови ме да бъда щастлива с Дан. Ис
кам да се чувствам доволна от брака си, въпреки че баба и ти не
сте били доволни от вашите. Оттук нататък, когато се почувст
вам недоволна и самотна, ще те търся и ще чувствам как стоиш
зад мен, подкрепяш ме и ми желаеш най-доброто.
През следващите няколко седмици Нанси държеше снимка
на майка си до леглото си и си представяше как тя я прегръща,
докато заспи. Представяше си, че майка й я люлее на ръце и й
дава цялата любов, която й е нужна. Сега вече тя можеше да по
лучи онова, което й бе липсвало като малка. И обгърната от май
чината любов, можеше да подходи към Дан по един напълно нов
начин.
Дан също визуализира как разговаря с покойната си майка:
- Мамо, когато бях малък, смятах, че трябва да се грижа за
теб. И по тази причина трупах негодувание. Никой от двама ни
не осъзна, че така се опитвах да компенсирам това, че ти беше
изгубила майка си като малка. Но тази задача бе твърде непосил
на за мен. Нищо чудно, че днес се чувствам така, сякаш вечно не
правя достатъчно. Но едно малко момче не може да компенсира
такава огромна загуба.
В своята представа Дан визуализира как майка му отстъпва
назад, за да му даде повече лично пространство. Той въздъхна
дълбоко и след това изпълни дробовете си с толкова въздух, ся
каш бяха станали двойно по-големи. И тъй като тялото му не бе
свикнало с дълбокото дишане, отначало той се почувства зама

ян, но после се изпълни с енергия и продължи:
- Мамо, аз често смятах, че Нанси иска твърде много от мен.
Моля те, помогни ми да я видя каквато е, без да се страхувам, че
ще изчезна или че няма да й дам достатъчно, когато се нуждае от
мен.
В желанието си да продължи изцелението Дан се свърза с
баща си, който беше още жив, и му призна, че съжалява, че се е
държал дистанцирано с него. Той го изведе на обяд и му каза, че
иска да се сближат. По време на обяда му благодари, че е бил стра
хотен баща. Баща му се трогна неимоверно и призна на Дан, че
отдавна е чакал този разговор. Дан усети любовта, която баща му
винаги бе изпитвал към него. Сега вече той бе готов да я приеме.
Нанси усети една нова сила в Дан. По някакъв начин той
дори й се струваше по-висок. И тя реагира автоматично, като
започна да го уважава.
Нанси се обърна към него със следната молба:
- Когато усетиш, че ставам язвителна, критична или недо
волна, моля те, обърни ми внимание. Обещавам да се взема в
ръце. Искам да бъда по-добра съпруга за теб.
Дан отново си пое дълбоко дъх. Този път дъхът го изпълни
целия, стигайки до кътчета, които той още като дете бе затворил.
На свой ред той помоли Нанси да му помогне да бъде по-
отзивчив към нея:
- Когато усетиш, че емоционално се отдалечавам, моля те,
обърни ми внимание. Обещавам да наблюдавам какво се случва
в мен и да не се отдръпвам от теб. - Тя също си пое дълбоко дъх.
Ръката му потърси нейната в момента, в който и нейната ръка
посегна към неговата.
Случаят на Дан и Нанси илюстрира как като задаваме спе
цифични въпроси и следим за появата на първичния език, мо
жем да стигнем до източника на най-дълбоките конфликти в една
двойка. Както всеки от тях отразяваше и усилваше душевните
рани на другия, така и нашите партньори отразяват онова, което
е останало недовършено в нашите фамилни истории. Но картата
вече е в нас. Пътищата й може да са обвити в мрак, но ние винаги
можем да разчитаме на нашите партньори да ги осветят.
П о гл ед о т в ъ д двойката
Когато изучаваме първичния език на оплакванията; които имаме

спрямо нашия партньор; често може да се натъкнем на история
от родовото ни минало; в която присъстват същите оплаквания.
И тогава е по-добре да се запитаме: Дали нашите родители или
баби и дядовци не са преживели нещо подобно? Дали не изпит
ваме към партньора си същите чувства, които изпитваме и към
някой от родителите си?
Отразява ли връзката ми модел

о т моята фамилна история?
Ако имате проблеми с вашия партньор, не си правете а в то
матично заключението, че вината е в него. Вм есто това
внимателно проучете думите, съставляващи вашите оп
лаквания спрямо него, но без да го обвинявате или да се
поддавате на емоциите. Задайте си следните въпроси:
• Тези думи звучат ли ми познато?

• Обвинявам ли в същ ото майка си или баща си?
• Майка ми и баща ми обвиняваха ли се в същ ото по
между си?
• Баба ми и дядо ми караха ли се за същ ото?
• Виждам ли паралел между две или три поколения в моя
род?
• Проблемите, които имам с моя партньор, отразяват
ли отношенията, които имах с майка си и баща си
като дете?
Историята на Тайлър
Тайлър, атлетичен двайсет и осем годишен фармацевт, много
обичаше жена си Джослин. Те бяха женени от три години, но
въпреки това след сватбата бяха правили любов само два пъти.
Преди това сексът не бил проблем за тях, но след като си разме
нили брачните обети, Тайлър станал тревожен и неспокоен. Той
бил убеден, че Джослин ще го напусне заради друг мъж.
- До шест месеца ти ще ми изневериш - заявил й той.

Джослин неизменно го уверявала в своята вярност, но Тай-
лър изобщо не чувал. Постоянните му натяквания, че тя ще му
изневери, започнали да разклащат връзката им.
- Сигурен съм - отсече той още на първия ни сеанс. - Тя ще
ми изневери и аз ще бъда съсипан.
След сватбата Тайлър започнал да страда от еректилна
дисфункция. Медицинските изследвания обаче показали, че
той е здрав и няма физически проблеми. Тайлър смяташе, че
не е по силите му да намери отговор на своя проблем. Но той
просто не знаеше къде да търси. Неговото първично изрече
ние обаче функционираше като карта, която го насочваше на
къде да гледа.
Първичното изречение на Тайлър:

- Тя ще ми изневери и аз ще бъда съсипан.
Тайлър се смяташе за автор на това изречение, но грешеше.
Болезнената мантра отекваше от четирийсет години в истори
ята на рода му и той не знаеше кое конкретно събитие я беше
предизвикало.
Бащата на Тайлър се оженил за първата си жена, но не мина
ла и година от сватбата, и той я хванал да прави секс с друг мъж.
Шокът бил ужасен и непоносим. Той напуснал града, работата
и приятелите си и никога не повдигнал дума за онова, което се
случило. Тайлър изобщо не знаеше за тази история. Научи за нея
едва след появата на симптомите, когато по мое настояване по
пита баща си дали преди да се ожени за майка му, е имал връзка
с друга жена. При следващия ни сеанс той сподели, че когато му
задал въпроса, баща му за момент спрял да диша и стиснал здра
во устни. На мен това ми прозвуча, сякаш бащата буквално бе
възпрял миналото да не излезе навън. В крайна сметка обаче той
беше разказал на Тайлър за първата си жена.
Тайлър осъзна, че въпреки времето, разстоянието и факта,
че се беше оженил повторно, баща му все още не бе излекувал
докрай разбитото си сърце. И неговата незараснала рана сега
пропукваше брака на Тайлър. Макар бащата никога да не беше
споделял своите душевни терзания, чувствата му до голяма сте
Глава 12. П ървичният език на връзките 211
пен бяха оживели в тялото на Тайлър. Синът неволно бе насле

дил травмата на бащата.
Светлината на осъзнаването сякаш събуди тялото на Тайлър
от дълбок сън. Той вече разбираше защо тялото му се вцепеня
ва, когато тръгва да прави любов с Джослин. Тайлър най-накрая
проумя причините, които го караха да се затваря. Импотент
ността му позволяваше да се дистанцира от любовта, за която
всъщност копнееше. На външен план това изглеждаше нелогич
но, но на едно по-дълбоко ниво той се ужасяваше, че Джослин
ще го нарани.
Неспособността да изпълнява съпружеските си задължения
подсъзнателно го предпазваше от болката, която би му донесла
евентуалната изневяра от страна на Джослин. Тайлър не може
ше да понесе идеята „да не бъде достатъчно добър“ за Джослин,
така както баща му не е бил „достатъчно добър“ за първата си
жена. Еректилната дисфункция му гарантираше, че няма да бъде
отхвърлен като баща си. Мисълта, че може да бъде отхвърлен от
Джослин, бе нещо, което той не можеше да понесе, но в своята
несигурност за малко да предизвика точно това.
За Тайлър беше достатъчно просто да направи връзка между
събитията от живота на баща си и тези от собствения си живот.
Той знаеше, че Джослин го обича истински. Тя беше останала
до него по време на техните трудни моменти. Когато разбра, че
е наследил тези чувства от баща си, Тайлър осъзна, че вече няма
нужда да ги изживява като свои. Не беше задължително кошма
рът на баща му да сполети и него.
Сл я п а л ю бо в
Древният поет Вергилий пише: „Любовта побеждава всичко.“

Трябва само да се обичаме достатъчно и нашата връзка, колко-
то и трудна да е, със сигурност ще се запази. Дори „Бийтълс“
ни уверяват: „Любовта е всичко, от което се нуждаем.“ Но при
наличието на всички подсъзнателни чувства на лоялност, дейст
ващи инкогнито под повърхността на живота ни, може би е по-
подходящо да кажем, че любовта - подсъзнателната любов, коя
то се проявява в семейството - може да „победи“ способността

ни да поддържаме любяща връзка с нашия партньор.
Докато стоим оплетени в мрежата на фамилните модели, във
връзките ни ще има трудности. Когато обаче се научим да раз
плитаме невидимите нишки на нашата фамилна история, ще мо
жем да проследим как ни влияят тези фамилни модели. За целта е
нужно първо да дешифрираме нашия първичен език. Изнасяйки
на светло онова, което досега е стояло невидимо, ние ще можем
по-свободно да даваме и получаваме любов. Поетът Рилке е раз
бирал колко трудно е поддържането на една връзка. Той пише:
„Да обичаш друго човешко същество вероятно е най-трудната
от всички задачи. Тя е върховната проверка и доказателство, за
дачата, за която всичко друго е било само подготовка.“1
По-долу излагам двайсет и една семейни динамики, които
влияят отрицателно на интимността между брачните партньо
ри. Някои от тях може да ви попречат изобщо да влезете в ин
тимна връзка.
Двайсет и една невидими динамики ,

които подкопават връзките
1. Имали сте трудна връзка с майка си. Онова, което е оста
нало недовършено между вас и нея, е много вероятно да се
повтори и в отношенията с вашия партньор.
2. Отхвърляте, осъждате или обвинявате някой от родите
лите си. Емоциите, чертите от характера и моделите на пове
дение, които отхвърляте у някой от родителите си, е много
вероятно да заживеят у вас на подсъзнателно ниво. Може да
проектирате оплакванията към родителя върху вашия парт
ньор. Може също да привлечете партньор с качества, сход
ни с тези на отхвърляния родител. Отхвърлянето на родител
много често се балансира с проблеми в интимните връзки.
Напускате партньорите си или те напускат вас. Понякога
връзките ви се струват несъдържателни, а друг път просто
искате да бъдете сами. Здравата връзка с родителя от същия
пол, изглежда, укрепва способността ни да се посветим на
интимния си партньор.
3. Сливате се с чувствата на единия родител. Ако единият ви

родител е негативно настроен спрямо другия, има голяма ве
роятност вие също да изпитвате подобни чувства към вашия
партньор. Недоволството от партньора много често се пре
дава от поколение на поколение.
4. Преживели сте прекъсване на ранната връзка с майка
та. При този вид динамика много вероятно е да изпитвате
известна тревожност, опитвайки се да постигнете близост с
партньора. Често със задълбочаването на връзката тревож
ността се усилва. Без да сте наясно с нейния истински източ
ник, вие може да започнете да търсите кусури на партньора
си или да създавате други конфликти, за да може да избегнете
близостта с него. Може също да започнете да се изживявате
като прекалено взискателни, ревниви и несигурни или да се
вкопчите в партньора. А може и да изпаднете в другата край
ност - да се правите на независими и да не искате много от
вашия партньор. Или изцяло да започнете да избягвате връз
ките.
5. Вие сте се грижели за чувствата на единия родител. В иде
алния случай родителите дават, а децата получават. Но при
наличието на тъжен, депресиран, тревожен или неуверен
родител много деца се стремят по-скоро да дават, отколкото
да получават утеха. При подобна динамика детето започва да
възприема удовлетворяването на собствените му нужди като
нещо второстепенно. Неговото вътрешно чувство отстъпва
пред обичайния импулс да полага, вместо да получава грижи.
По-нататък в живота такъв човек е склонен да дава прекале
но много на своя партньор, внасяйки напрежение във връз
ката. Обратното също е възможно - да се чувства притиснат
или обременен от нуждите на партньора си и със задълбоча
ването на връзката да започне да негодува срещу него или да
се почувства емоционално блокиран.
6. Вашите родители са били нещастни заедно. Ако родите
лите ви са имали проблеми или не са се разбирали добре, въз
можно е вие да не си позволявате да имате в живота си пове
че от тях. Подсъзнателната ви лоялност към тези хора може
да ви пречи да бъдете по-щастливи от тях, дори да знаете, че
те искат точно това за вас. В семейство, което не се е радвало

на изобилие, децата може да се чувстват виновни или да из
питват дискомфорт, когато са щастливи.
7. Вашите родители са се разделили. Ако родителите ви не са
останали заедно, вие може подсъзнателно да напуснете своя
партньор. Това може да се случи, когато стигнете тяхната
възраст, на която са се разделили; когато преживеете с парт
ньора си същия брой години, които те са прекарали един с
друг, или когато детето ви стигне същата възраст, на която
вие сте били по време на тяхната раздяла. Възможно е също
да не напуснете физически партньора си, но да се отчуждите
емоционално от него.
8. Ваш родител, дядо или баба са зарязали предишен парт
ньор/ партньорка. Ако баща ви или дядо ви са зарязали пре
дишна съпруга или партньорка, която са подлъгали, че ще се
оженят за нея, вие, като тяхна дъщеря или внучка, може да из
купвате това, оставайки неомъжена, също като зарязаната жена.
Възможно е да се чувствате „недостатъчно добра“ - като жена
та, която не е била достатъчно добра за баща ви или дядо ви.
9. Мъжът, който е бил голямата любов на майка ви, й е раз
бил сърцето. Вие, в ролята си на нейна дъщеря, може под
съзнателно да се присъедините към майка си в нейната мъка,
като изгубите първата си любов, чувствате се изоставени от
любимия или (също като нея) се чувствате несъвършени или
недостатъчно добри. Може да имате усещането, че никога
не сте с желания от вас партньор. А в ролята си на син може
енергично да се опитате да изместите тази първа любов, пре
връщайки се в партньор на майка си.
10. Голямата любов на баща ви му е разбила сърцето. Вие, де
тето, може подсъзнателно да се присъедините към баща си
в неговата мъка. Може да изгубите първата си любов, да се
чувствате изоставени като него или да се чувствате несъвър
шени или недостатъчно добри (както се е чувствал и той). А в
ролята си на дъщеря може енергично да се опитате да измес
тите тази първа любов, превръщайки се в партньор на баща
си.
11. Ваш родител, дядо или баба са останали сами. Ако някой
от родителите ви или вашите дядовци и баби е останал сам,
защото партньорът му го е напуснал или е починал, вие също
може да останете сами. Ако сте във връзка, може да предиз
викате конфликт или да се дистанцирате от партньора, за да
може и вие да се чувствате сами. В безмълвна солидарност
вие подсъзнателно намирате начин да споделите самотата на
вашия родител, дядо или баба.
12. Ваш родител, дядо или баба са страдали в брака. Ако на
пример баба ви е била принудена да живее в брак без любов
или сама да се грижи за децата си, защото дядо ви е починал
или е пиел, или е играел комар, или е напуснал семейството
си, вие като нейна внучка може подсъзнателно да асоциира
те тези преживявания с брака. Тогава или повтаряте нейна
та съдба, или се съпротивлявате на идеята да се омъжите от
страх да не се случи същото и с вас.
13. Единият ви родител е бил обект на пренебрежение или
неуважение от страна на другия. Вие като негово дете
може да пресъздадете неговата участ и да бъдете третирани
неуважително от вашия партньор.
14. Някой от родителите ви е починал млад. Ако ваш родител
е починал още когато сте били дете, вие може физически или
емоционално да се дистанцирате от партньора си, когато стиг
нете възрастта, на която е починал вашият родител; или когато
прекарате с него толкова години, колкото и вашите родители са
прекарали заедно; или когато детето ви стигне същата възраст,
на която сте били самите вие при смъртта на вашия родител.
15. Единият ви родител се е държал зле с другия. Ако баща
ви се е държал зле с майка ви, вие като негов син може също
да се отнасяте зле с вашата партньорка, така че баща ви да
не бъде единственият „лош" в семейството. Ако сте дъщеря,
може да намерите партньор, който се отнася лошо с вас или
към когото сте дистанцирани. Вероятно ще ви е трудно да
бъдете по-щастливи от майка си.
16. Наранили сте предишен партньор. Ако ужасно сте нара
нили ваш предишен партньор, може подсъзнателно да се
опитате да балансирате това, като саботирате новата си връз

ка. На свой ред вашият нов партньор, който подсъзнателно
усеща, че може да го сполети същата съдба като тази на него
вия предшественик, може леко да се дистанцира от вас.
17. Имали сте твърде много партньори. Ако сте имали твърде
много партньори, може да сте поизхабили способността си да
изпитвате близост във връзката и да сте станали специалисти
по разделите. Така обаче отношенията ви губят дълбочина.
18. Правили сте аборт или сте дали дете за осиновяване. За
ради чувство на вина, угризения или съжаление за сторено
то може повече да не си позволявате да бъдете щастливи във
връзката си.
19. Били сте довереник на мама. Като момче сте се опитвали да
удовлетворите незадоволените нужди на майка ви и да й дадете
онова, което не е получавала от баща ви. Сега, като зрял мъж,
може би ви е трудно да се обвържете с жена. Възможно е да
се затваряте емоционално или физически, страхувайки се, че
вашата партньорка също като майка ви ще изисква прекалено
много от вас. Момче, което е било довереник на майка си, се
научава твърде бързо да се сближава с жените. Той може дори да
се превърне в женкар, оставяйки след себе си куп разбити сър
ца. Решението е този човек да укрепи своята връзка с бащата.
20. Били сте любимката на татко. Момиче, което е по-близко с
баща си, отколкото с майка си, често е недоволно от партньо
рите, които избира. Но проблемът не е в самите партньори,
а в това, че тя се чувства дистанцирана от майка си. Връзката
на жената с нейната майка показва колко удовлетворяваща
ще бъде и връзката й с интимния партньор.
21. Някой в семейството не се е оженил/омъжил. Възможно
е вие да се идентифицирате с родител, баба или дядо, чичо,
леля или по-голям брат или сестра, които така и не са се оже-
нили/омъжили. Може би другите са гледали на този човек
отвисоко, подигравали са му се или са смятали, че в сравне
ние с тях е ощетен. Подсъзнателно съпричастни към него,
вие също може да не искате да се омъжите/ожените.
Глава 13
Първичният език на успеха
Човек трябва да носи хаос в душата си, за да може да роди

танцуваща звезда.
Фридрих Ницше, Тъй рече Заратустра
ного книги за самопомощ ни обещават финансов успех,

М стига само да следваме изложения от автора план. Стра
тегии като развиването на ефективни навици, разширяването на
социалния кръг, визуализирането на бъдещите успехи и повта
рянето на мантри за привличане на пари се прокламират като
методи за постигане на просперитет. Но какво остава за онези
от нас, които така и не постигат своите цели, независимо какво
правят или чий план следват?
Когато опитите ни да успеем сякаш се сблъскват с непреодо
лими препятствия и все стигат до задънена улица, анализирането
на нашата фамилна история може да ни подскаже накъде да тръг
нем. Неизлекуваните травматични събития от нашето семейно
минало могат да попречат както на успеха да стигне до нас, така
и на нас да го приемем, когато дойде. Семейни динамики като
подсъзнателната идентификация с член от семейството, който се
е провалил, измамил е някого с пари или сам е бил измамен, като
получаването на незаслужено наследство или преживяването на
ранна раздяла с майката, може да попречат на способността ни

да се чувстваме сигурни и финансово дееспособни. В края на
тази глава ще откриете списък с въпроси, които ще ви помогнат
да разберете дали в историята на рода ви има фамилна травма,
която ви пречи да постигнете просперитет. Ще се научите също
да разпознавате вашия първичен език, свързан със страховете от
провал и успех, и ще разберете как да се връщате в правия път.
Но нека първо да видим как някои хора успяха да се освобо
дят от ограниченията и да станат по-успешни благодарение на
подхода на първичния език.
И зк у п в а н е на грех о в ете
о т РОДОВОТО МИНАЛО
Бен бе на седмица от това да приключи с адвокатската си прак

тика. След като направи поредица от неуспешни опити да излезе
на чисто, той реши изцяло да се откаже от тази професия.
- Изглежда, не мога да се издигна над ръба на оцеляването -
каза ми той. - Едва връзвам двата края.
Първичният език на Бен:

- Аз съм на ръба на оцеляването. Едва връзвам двата края.
Бен ми описа модел, който присъстваше в целия му съзнате
лен живот - в един момент е затрупан от работа и обслужва по
няколко големи клиенти наведнъж, и после изведнъж настъпва
рязък спад в работата и ангажиментите му.
- Сякаш така и не мога да задържа нищо от това, което съм
спечелил. Почти на ръба на оцеляването съм.
Ако се заслушате по-внимателно в първичния език на Бен,
може би ще чуете плача на някой друг човек, някой беден, който
„едва преживява“ и „едва връзва двата края“. Въпросът, естестве
но, е: Кой?
В семейството на Бен следата на първичния език водеше
право към корена на проблема. Бен си спомни как като дете го
бяха водили във Флорида. Дядо му беше притежавал и ръко
водел успешна цитрусова плантация в Централна Флорида от
Глава 13. П ървичният език на успеха 219
30-те до началото на 70-те години на XX век. Семейството беше

натрупало богатството си благодарение на потта и мъките на
работници мигранти, на които не плащали почти нищо. Едва
преживяващи от оскъдните надници и неспособни да покри
ят дълговете си, тези хора живеели в нищета. Докато дядото на
Бен и семейството му преуспявали и живеели в луксозно име
ние, полските работници се гъчкали в порутени бараки. Бен си
спомняше как като малък играел с техните деца. Той помнеше и
как се чувствал виновен, задето имал повече от тях. Години по-
късно баща му наследил имението на дядото, но след поредица
от лоши инвестиции и бизнес сделки в крайна сметка го изгу
бил. До Бен така и не стигнало нищо. Той явно наследил само
лошия късмет на баща си, защото, след като завършил право, не
можел да си покрива сметките и натрупал големи задължения
към банките.
Едва когато Бен свърза настоящото си положение с истори
ята на рода си, нещата започнаха да му се изясняват. Той осъзна,
че семейството му беше просперирало на гърба на експлоатира
ните сезонни работници. Благата, на които неговите роднини се
бяха радвали, бяха за сметка именно на търпените от бедните ра
ботници несгоди. Подсъзнателно съпричастен на работниците,
Бен, изглежда, пресъздаваше тяхната нищета. Живеейки на ръба
на оцеляването, той сякаш по някакъв начин балансираше дълга
на дядо си - дълг, който дори не беше негов.
Беше време този модел да бъде разрушен. По време на на
шия сеанс Бен затвори очи и си представи, че пред него стоят
децата, с които си беше играл като малък, и техните семейства.
В неговите представи те изглеждаха нещастни, жалки и окаяни.
Той визуализира също как дядо му, който бе починал, когато Бен
бил на дванайсет, стои до тях и им се извинява, задето не им е да
вал заслуженото. Бен си представи как му казва, че вече няма да
изкупва нечестното му отношение към работниците със своята
адвокатска практика и че оставя отговорността за страданието
на работниците на него.
Той визуализира как дядо му поема отговорността си и
се издължава на работниците. Бен си представи как той му
казва:
- Това няма нищо общо с теб, Бен. Този дълг е мой, не твой. -
Бен си представи как децата, с които някога си беше играл, му се
усмихват. Той усети, че те не хранят лоши чувства към него.
По-късно той се опита да се свърже с едно от тези семейства,
но не откри нищо за местонахождението им. Затова като жест
на добра воля от неговото семейство към тях той направи даре
ние на една благотворителна фондация, посветена на здравните
нужди на семействата на работниците мигранти. Освен това той
държеше вратите на адвокатската си практика отворени за вся
какви случаи и пое про боно делото на работник, с когото голяма
компания бе постъпила несправедливо. В рамките на 3 -4 седми
ци няколко нови, платежоспособни клиенти потърсиха услугите
му. След шест месеца практиката на Бен вече процъфтяваше.
Докато се ровим в семейната си история, за да търсим ко
рена на нашите финансови проблеми, трябва да се запитаме
следното: Дали подсъзнателно не се опитваме да балансираме
постъпките на някой наш предшественик? Мнозина от нас не
волно продължават страданието и бедите на миналите поколе
ния, както правеха Бен и Лорета.
Повече от всичко Лорета искаше да притежава свой собст
вен бизнес. В продължение на трийсет години тя с „труд и пот"
пълнеше джобовете на компаниите, за които работеше. Но все
ки път, когато й се удадеше възможност да започне свое собстве
но начинание или да реализира собствена бизнес идея, нещо я
спираше.
- Нещо ми пречи да продължа напред. Сякаш някаква не
видима сила ме дърпа назад и не ми дава да направя следващата
крачка. Може би не заслужавам това, което получавам.
Първичният език на Лорета:

- Не заслужавам това, което получавам.
Ако последваме първичния език на Лорета и се разровим в
миналото на нейното семейство, трябва да зададем следните три
свързващи въпроса:
- Кой „не е заслужавал това, което е получил"?
- Кой е бил „дърпан назад"?
- Кой не можел да „продължи напред"?
Глава 13. П ървичният език иа успеха 221
Отговорът и тук не бе твърде далече. В своето завещание ба

бата на Лорета бе оставила доходоносната семейна ферма на ба
щата на Лорета, а неговите четирима братя и сестри бе оставила
без петак. Така баща й се замогнал, докато братята и сестрите му
заживели в бедност и недоимък. Това ги отчуждило един от друг.
Бащата на Лорета бе спечелил незаслужено предимство пред
братята и сестрите си. Самата Лорета, единствено дете на майка
си и баща си, също изнемогваше финансово, подобно на лелите
и чичовците си, обръщайки семейното „предимство" в „пречка".
Сякаш за да балансира незаслуженото наследство, което баща й
бе получил от баба й, Лорета подсъзнателно се дърпаше назад от
успеха. Но щом осъзна, че неволно е опитвала да балансира една
неправда с друга, тя успя да поеме нужните рискове и да стане
предприемач.
Първичният език на Лорета ни върна в семейната ферма и
едно незаслужено семейно наследство. Бен извървя сходен път.
Не всеки обаче може да локализира къде точно в историята на
рода му се крие разковничето на неговия финансов неуспех. В
случая на Джон-Пол въпросното събитие не бе така очевидно.
Ра з д е л е н от майката , о тк ъ с н а т от д р у г и т е
Джон-Пол също искаше да напредне в кариерата, въпреки че

действията му, както скоро ще видите, показваха обратното.
Следвайки обаче картата на своя първичен език, той откри реди
ца красноречиви знаци и следи.
От над двайсет години Джон-Пол си стоеше на същата без
перспективна работа и гледаше как повишават хора с умения
доста под неговото ниво. Той беше тих човек и предпочиташе
да си кротува в ъгъла и да страни от разговорите и социалните
контакти в офиса. Живееше незабелязано, леко извън обсега на
радара на ръководството. Но понеже никога не му бяха възлага
ли специални задания, не рискуваше да се провали. Мисълта да
кандидатства за ръководен пост - роля, съпътствана от напреже
нието да бъдеш наблюдаван и критикуван от другите, за него бе
непоносима. Перспективата му се струваше твърде опасна.
- Може да бъда отхвърлен - каза той - или да направя погре

шен ход и да изгубя всичко.
Първичният език на Джон-Пол: „Може да бъда отхвър

лен. Може да направя погрешен ход и да изгубя всичко.“
В този случай не беше нужно да се връщаме към предишно
поколение. Трябваше просто да анализираме едно-единствено
събитие от неговото детство - прекъсването на връзката с май
ка му. Мнозина от нас са преживели същото, но рядко си дават
сметка как то влияе на живота им в зряла възраст. Джон-Пол още
като дете бе спрял да се доверява на любовта и подкрепата на
майка си, в резултат на което бе доста предпазлив в отношенията
си с другите. Израствайки без опората на майчината подкрепа,
той подхождаше с неувереност и колебание към всички неща,
които най-силно желаеше.
- Ако кажа или направя погрешното нещо - опасяваше се
той, - ще бъда отхвърлен или уволнен.
Джон-Пол не правеше връзка между страха си от отхвърля
не и това, че като дете е бил разделен от майка си. Когато бил на
три години, родителите му го оставили за цялото лято при баба
му, а те самите отишли на почивка. Бабата и дядото живеели във
ферма и макар физически да се грижели за Джон-Пол, те често
го оставяли да стои сам в детската си кошарка, докато вършели
къщната работа. В средата на лятото дядото се разболял и гри
жите по него легнали на ръцете на бабата, и по тази причина тя
започнала да обръща още по-малко внимание на Джон-Пол, а
той на свой ред бързо разбрал, че за да не я ядосва, не трябва
много-много да й се пречка.
Когато родителите му се върнали от почивка и отишли да го
вземат, той не знаел как да им обясни колко плашещо за него било
преживяването във фермата. Искал да изтича към тях, но нещо
го спирало. Родителите му просто решили, че той вече е станал
по-самостоятелен и независим и затова не иска да се гушка. Но
вътрешно в детето се разигравала борба. Неговата самостоя
телност просто прикривала това, че той вече нямал доверие на
майка си, че ще бъде до него и ще го подкрепя. Но Джон-Пол не
осъзнаваше, че в опита да се предпази от по-нататъшни разоча
Глава 13. П ървичният език на успеха 223
рования бе затворил, кранчето на собствената си жизненост и бе

помрачил собствената си светлина.
Зад фасадата на неговата независимост се криеше убежде
нието, че близостта е равнозначна на нараняване. И именно това
убеждение бе оставило отпечатък върху по-голямата част от
съзнателния му живот. Страхувайки се от отхвърляне и загуба,
той стигаше до крайности, само и само да избегне близостта, за
която всъщност тайно копнееше. За него поемането на рискове
не бе вариант. Погрешно прецененият риск можеше да направи
така, че той отново да „изгуби всичко“.
Когато ранната връзка с майката е била прекъсната, облак от
страх и недоверие може да помрачи всичките ни житейски пре
живявания.
И друга моя клиентка, Елизабет, живееше под такъв облак.
И тя като Джон-Пол бе преживяла ранна раздяла с майката. Ко
гато била на седем месеца, тя прекарала две седмици в болница,
далече от грижите на майка си. Подобни раздели Елизабет пре
живяла отново, когато била на три, и след това, когато била на
седем години - и в двата случая заради едноседмичен болничен
престой.
Елизабет описа настоящата си работа, която се изразяваше
в това да вкарва компютърни данни, като „истински ад“. Тя рабо
теше в един офис с още трийсет души, но можеше да изкара цял
ден, без да обели и дума някому. Пропастта между нея и нейните
колеги бе толкова огромна, че общуването й с тях се свеждаше
само до размяна на въпроси и едносрични отговори.
- Ако кажа нещо грешно - сподели ми тя, - ще бъда отхвър
лена, така че си мълча.
Елизабет ми описа натрапчивите мисли и страхове, които я
връхлитаха нощем.
- След всеки разговор аз мисля и премислям казаното от
ново и отново. Питам се дали не съм сгрешила нещо, дали не
съм обидила някого, дали не е трябвало да кажа нещата по раз
личен начин. Или бомбардирам приятелката си с телефонни съ
общения: Защо не ми отговаряш? Сърдиш ли ми се? А когато
видя колегите да си говорят нещо, веднага решавам, че обсъж
дат мен.
В крайна сметка най-голямото й безпокойство беше, че е

заменима и ще бъде отхвърлена или уволнена или че ще бъде
пренебрегната или изолирана от групата. Всеки от тези вариан
ти би усилил чувствата на самота и безпомощност, които тя за
пръв път бе изпитала в болницата като малка. И Елизабет като
Джон-Пол не правеше връзка между настоящите си страхове и
ранните раздели с майката, които бе преживяла.
П ървичният език на Елизабет: „Те ще ме отхвърлят. Аз ще

бъда изолирана. Няма да се впиша. Ще остана сама.“
Подобно на Джон-Пол и тя носеше у себе си страха, че ще
бъде изоставена. Решението и при нея бе да направи връзка меж
ду плахия подход към живота и това, че на невръстна възраст е
била откъсната от източника на самия живот - нейната майка.
Достатъчно бе да направи тази връзка, за да преобърне заклю
ченията, които си бе направила като дете и които подсъзнателно
ограничаваха живота й.
И Джон-Пол, и Елизабет започнаха да лекуват представите,
в които техните майки не им бяха осигурили нужната закри
ла и подкрепа. Проумявайки паралела между тези ограничени
представи и ограничения си живот, те по-охотно се заеха да тър
сят онези позитивни спомени за своите майки, които щяха да
им върнат живителните сили. Джон-Пол например си спомни
колко много се радвала майка му на неговите детски картини.
А Елизабет осъзна, че майка й не е била затворена за нея и че
всъщност самата тя се е затворила за майка си, докато е лежа
ла в болницата. Тя осъзна още, че многократно бе отблъсквала
майката, която се бе опитвала да я обича. А майка й със своята
непоколебима подкрепа на практика й бе дала повече, отколкото
тя осъзнаваше.
Щом си даде сметка за това какъв отпечатък бе оставила вър
ху нея тази ранна раздяла, Елизабет се почувства обнадеждена.
За пръв път тя усещаше, че е стъпила на прав път. Нейният пър
вичен език просто отразяваше думите на малкото момиченце,
оставено само в болницата и чувстващо се изоставено от майка
си. Но светлина в тунела имаше. Следвайки своя първичен език,
тя вече вървеше в посока към нея.
Глава 13. Първичният език на успеха 225
Се м е й н и д и н а м и к и , ко и то могат
ДА ПОВЛИЯЯТ НА УСПЕХА
Финансовите ни успехи могат да се повлияят не само от прекъс

натата връзка с майката (както беше при Елизабет и Джон-Пол),
нечестни бизнес сделки или незаслужено наследство (както беше
при Бен и Лорета), но и от много други фактори. На следващи
те страници ще разгледаме няколко вида ограничаващи семейни
динамики, всяка от които е в състояние да спъне прогреса, към
който се стремим.
Отхвърлянето на родител може

да възпрепятства нашия успех
Независимо какви истории разказваме за своите родители - кол
ко добри или лоши са били, колко наранени се чувстваме от това,
което са или не са направили за нас, отхвърляйки ги, ние стесня
ваме и ограничаваме възможностите пред себе си.
Връзката с родителите ни в много отношения е метафора на
самия живот. Тези от нас, които чувстват, че са получили много
от родителите си, често живеят с усещането, че животът е щедър
към тях, и обратното. Онези, които смятат, че са получили съв
сем малко от родителите си, живеят с усещането, че не получават
достатъчно и от живота. Когато се чувстваме ощетени от роди
телите си, ние се чувстваме ощетени и от живота.
Отхвърляйки майка си, ние подсъзнателно се дистанцираме
от удобствата на живота - сигурност, безопасност, подкрепа,
грижа. Всички тези елементи, които се асоциират с майчинство
то, започват да ни липсват в живота. И без значение какво имаме,
то никога няма да ни бъде достатъчно.
Ефектът от отхвърлянето на бащата може да бъде също тол
кова ограничаващ. Мъж, който отхвърля баща си, в компанията
на други мъже може да се чувства неудобно или неловко. Той
може да се колебае или да не иска да прегърне отговорностите
на бащинството, без значение дали неговият баща се е провалил
като такъв, или не.
Недовършените и неизяснени отношения с майката или ба

щата могат да помрачат както професионалния, така и социал
ния ни живот. Подсъзнателно повтаряйки дисфункционалните
семейни динамики, ние ще създаваме в живота си по-скоро кон
фликти, отколкото истинска близост. Ще ни бъде много трудно
да успеем, ако проектираме върху шефовете и колегите си стари
чувства и представи.
Вероятността да повторим съдбата

,
на родителя когото сме отхвърлили
Когато отхвърляме родител, между нас и него възниква странна

симетрия и ние може неволно да се озовем на неговото място.
Онова, което осъждаме като неприемливо или нетърпимо у на
шия родител, по ирония на съдбата може да се появи в живота ни
като някакво нежелано наследство.
Предполагам, че и обратното е вярно: колкото повече се
дистанцираме от родителите си, толкова по-малко вероятно е да
живеем като тях или да се сблъскаме с техните предизвикател
ства. Изглежда обаче, първото е по-вярно. Дистанцирайки се от
нашите родители, ние рискуваме по-скоро да се превърнем в тях
и да водим живот като техния.
Ако например отхвърляме баща си за това, че е пияница
или пройдоха, има опасност да повторим неговата съдба и да се
пропием. Отхвърлянето поражда подсъзнателна, скрита връзка
между двамата и ние заимстваме именно онова, което не харес
ваме у него като човек.
Тайната връзка между Кевин и баща му
Трийсет и шест годишният Кевин се гордееше, че заема ръково

ден пост в една от десетте най-добри интернет компании в стра
ната. Той обаче се притесняваше, че проблемите с алкохола ще
съсипят живота му.
- Страхувам се, че ще рухна, ще се проваля и ще изгубя всич
ко, което съм създал.
Първичният език на Кевин: „Ще рухна, ще се проваля и

ще изгубя всичко, което съм създал."
Именно това се беше случило с баща му. Успешен адвокат
от Бостън, той се беше пропил, беше изгубил работата, а впо
следствие и здравето си. В крайна сметка семейството беше из
губило и дома си. Когато Кевин бил на десет, майка му напуснала
баща му. Кевин често я чувал да казва:
- Баща ти не струва. Той съсипа нашия живот.
След това Кевин рядко виждал баща си, който починал млад
от чернодробна недостатъчност. По това време Кевин бил на
двайсет и пет. Именно тогава и самият той започнал да пие.
Кевин си спомни, че е чувал за инцидент, който се случил,
когато баща му бил на дванайсет. Той и деветгодишният му брат
се катерели в някаква запустяла плевня, когато брат му паднал от
покрива и загинал намясто. За смъртта му обвинили бащата на
Кевин. Сега Кевин си даваше сметка, че баща му, чувствайки се
виновен за смъртта на брат си, сигурно е смятал, че не заслужава
да изживее живота си докрай, след като собственият му брат не
бе имал тази възможност.
В проблясък на прозрение по време на съвместния ни сеанс
Кевин направи връзката и със собствената си саморазрушител-
на тенденция. Той осъзна, че умирайки рано, само ще продължи
агонията в семейството. Разбирайки какво бреме бе носил баща
му, Кевин успея да изпита дълбока любов и състрадание към
него. И съжали, че някога го бе отблъснал.
На Кевин му бе достатъчно само да навърже събитията, за да
направи мащабни промени в живота си. Той престана да пие и
за пръв път почувства бащината подкрепа, представяйки си как
баща му стои зад него. Мисълта за живота, който му предстоеше,
вече го изпълваше с радостно вълнение.
Подсъзнателна съпричастност към провала
Не е нужно да отхвърляме родителите си, за да повторим техните

неволи. Понякога подсъзнателната връзка, която си изграждаме
с тях, ни тласка към сходни преживявания. И въпреки полагани
те усилия, ние в крайна сметка не постигаме повече, отколкото

те са постигнали в своя живот.
Ако например баща ни се е провалил в бизнеса и не е успял
финансово да осигури семейството си, ние може подсъзнател
но да проявим съпричастност към него и също да се провалим.
Впримчени в клопката на скритата лоялност, ние сами саботира
ме успеха си, за да сме сигурни, че няма да надскочим постиже
нията на баща си.
Барт, друг мой клиент, беше най-слабото звено в един тър
говски екип. Той реализираше само толкова продажби, колкото
да преживее. Когато го попитах за баща му, той ми обясни, че
последният завършил само осми клас и живеел съвсем простич
ко. На въпроса какво би станало, ако спечели много пари, Барт
отговори, че се страхува, че ще изгуби „простотата на живота",
добродетелта, която баща му възхвалявал.
- Парите ще обезценят и усложнят живота ми. Ще го лишат
от най-същественото.
Първичният език на Брат: „Парите ще обезценят живота

ми.“
Барт, изглежда, бе възприел ценностите на баща си. Но щом
осъзна, че се чувства подсъзнателно верен на идеята да не стане
по-богат от баща си, той започна да ревизира финансовите си
цели. Даде си сметка, че да саботира собствения си успех е точно
обратното на онова, което баща му всъщност бе искал за него. И
той запретна ръкави и в рамките на осем месеца удвои броя на
продажбите си.
Освен към родителите си, ние може да изпитваме подсъзна
телна лоялност или съпричастност и към други членове на се
мейството - лели, чичовци, дядовци, баби и др.
Такъв бе случаят на Пол. Той дойде при мен, след като ръ
ководството на компанията, за която работеше, многократно го
бяха подминавали при раздаването на повишения. И макар ни
кой да не му го беше казвал в прав текст, занемареният му вън
шен вид и неговите мръсни и раздърпани дрехи най-вероятно
бяха допринесли за това. По начина, по който изглеждаше, Пол
изобщо не приличаше на лидер.
Пол си спомни, че като малък много се срамувал от дядо си,

градския неудачник. Той и неговите приятели редовно се подиг
равали на стареца, който ровел за храна в кофите за боклук и сле
добед ходел да спи в градското кино. Сега, като възрастен, Пол
повтаряше аспекти от живота на дядо си, като се обличаше като
него и преживяваше страховете му.
Първичният език на Пол: „Аз не съм достатъчно добър. Те

не ме искат“
Разровихме се в историята на рода им. На четиригодишна
възраст дядото на Пол бил изпратен да живее в сиропиталище,
тъй като баща му и майка му изпаднали в голяма нищета и не мо-
жели повече да се грижат за него. Тогава Пол осъзна, че именно
дядо му беше истинският собственик на чувствата, че е нежелан
и че не е достатъчно добър, а самият той беше просто техен но
сител.
Разкривайки подсъзнателната идентификация с дядото, Пол
успя да се освободи от оковите на тази привързаност. Вече не
беше нужно да се облича като дядо си, можеше просто да изпита
състрадание към него. Осъзнавайки това, той незабавно започна
да прави здравословни избори във връзка с външния си вид.
Заветът на недовършените дела

Често когато обичан член от семейството почине млад, без да
успее да изживее живота си докрай, някой от следващите по
коления в безмълвна съпричастност се проваля точно преди да
доведе докрай някакво мащабно начинание - например, преди
да се дипломира или да финализира успешна сделка. Отлагането
също може да бъде свързано с ранната смърт на наш предшест
веник.
Ричард не разбираше защо постоянно повтаря определени
модели в живота си. Блестящ авиационен инженер, той бе на
правил някои от най-значимите постижения в областта, но не
изтъкваше заслугите си. Дори се бе случило така, че друг човек
бе патентовал някакво негово откритие. Въпреки че се чувства
ше измамен, той обвиняваше единствено себе си:
- Аз не се осмелявам да рискувам, за да успея. И никога не

получавам признание за своите постижения.
Първичният език на Ричард: „Никога не получавам при

знание.“
Нещо подобно открихме и в историята на неговото семей
ство. Той имаше по-голям, мъртвороден брат. Никой в семей
ството обаче не говореше за това по никакъв повод. От соли
дарност към брат си, чието съществуване не бе признато, Ричард
също живееше без признание. Осъзнавайки тази динамика, той
се възползва, по собствените му думи, от един „последен шанс“ и
кандидатства за патент на новото си изобретение. По този начин
Ричард направи огромна крачка в посока към живота, който му
отвърна по същия начин. Той получи патента и изобретението
му се превърна в неразделна част от авиационната индустрия.
Освен да живеем невидими и непризнати от солидарност към
преждевременно починал член на семейството, ние можем да жи
веем по-свито и ограничено и от солидарност към наш роднина,
страдащ от умствено, физическо или емоционално заболяване.
Верни на брат, сестра, леля, чичо, родител, баба или дядо, чийто
живот според нас е ограничен по някакъв начин, ние подсъзна
телно внасяме подобни рестрикции и в собствения си живот.
Бедността в миналото може да бъде спънка

пред благополучието в настоящето
Понякога ние подсъзнателно изпитваме солидарност или лоял
ност към наши предци, които са живели в бедност и нищета и не
са можели да осигурят семейството и децата си. Може би вой
на, глад или преследвания са ги принудили да напуснат къщата
и родното си място и да започнат нов живот в съвсем друга част
на света. Ако неволно се идентифицираме с тяхното страдание и
го продължим, всичките ни опити да постигнем изобилие могат
да се окажат напразни. Може да ни бъде трудно да имаме повече,
отколкото са имали те.
Често е достатъчно да направим само един прост ритуал, с
който да изкажем почитта си към нашите бедстващи роднини и
към страната и културата, които те са изоставили. Този ритуал

ще ни заземи на новото място и ще ни помогне да се възползва
ме от предимствата на „новия“ живот, който сме получили бла
годарение на техните усилия. Трябва просто да признаем, че в
нас продължава да живее нещо от „стария“ свят, от нашата родна
страна и култура, и неизменно ще получим разрешение да започ
нем живота си на чисто.
Ако се изпълним и с благодарност към новата страна, която
ни е приютила и ни е дала възможности да успеем, ние още по-
сигурно ще пуснем корени в тази земя. А ако намерим и начин да
се отплатим на тази страна - като си плащаме данъците, спазва
ме законите, включваме се в благотворителни дейности, изобщо
служим й по някакъв начин, за да компенсираме предимствата,
която тя е предоставила на семейството ни, още по-лесно ще жъ
нем ползите, които този нов дом може да ни даде.
Личната вина може да възпрепятства успеха

Понякога ние се възползваме от други хора или им причиняваме
страдание. Може чрез хитрост или манипулация да сме се сдо
били незаслужено с пари, да сме се оженили по сметка или да
сме злоупотребявали с компанията, за която работим. Когато е
налице подобно нещо, ние често не сме в състояние да задържим
присвоеното. И независимо дали се чувстваме виновни, или не,
и дали си даваме сметка за последствията от действията си, или
не, ние и/или нашите деца може да живеем в оскъдица, за да ба
лансираме онова, което сме сторили.
Като цяло всички тези фактори - последствията от действи
ята ни, ефектите от неизлекуваните фамилни травми, връзката
ни с нашите родители и идентификацията с членове от нашата
фамилна система, които са страдали, могат да се окажат спънка
по нашия път към успеха. Но щом направим връзката с минало
то и интегрираме всичко, което е в дисбаланс в настоящето, ние
правим една огромна крачка напред. Когато покажем внимание
и уважение към всеки и всичко, недовършените дела от минало
то ще си останат в миналото, позволявайки ни да постигнем по-
голяма финансова свобода и независимост.
Двайсет въпроса за успеха

Следват двайсет въпроса, върху които да помислите, когато ана
лизирате как вашата родова история влияе на настоящия ви ус
пех:
1. Имахте ли трудна връзка с майка си? (Върнете се към пър

вичните дескриптори от Глава 7.)
2. Имахте ли трудна връзка с баща си? (Върнете се към първич
ните дескриптори от Глава 7.)
3. Бяха ли родителите ви успешни в това, с което си изкарваха
прехраната?
4. Някой от тях провали ли се в задачата да осигури семейство
то ви?
5. Разделиха ли се родителите ви, когато бяхте малки?
6. Какво беше отношението на майка ви към баща ви?
7. Какво беше отношението на баща ви към майка ви?
8. Като дете преживявали ли сте физическа или емоционална
раздяла с майка си?
9. Имате ли родител, дядо или баба, които са починали млади?
10. А имат ли вашите родители, баби или дядовци братя или сес
три, които са починали млади?
11. Вие или някой друг от семейството ви облагодетелствал ли
се е значително за чужда сметка?
12. Има ли някой в семейството ви, който е бил измамен с на
следство?
13. Имали някой, който е получил незаслужено наследство или е
забогатял по нечестен начин?
14. Има ли ваш роднина, който е фалирал, пропилял е семейното
богатство или е вкарал семейството във финансови затрудне
ния?
15. Има ли външен човек, който е вкарал семейството ви във фи
нансови затруднения?
16. Има ли член на семейството ви; който е бил отхвърлен като

пройдоха, неудачни^ комарджия и т.н.?
17. Имате ли предци; които са живели в бедност и недоимък?
18. Вие или вашите родители емигрирали ли сте?
19. Били ли са членовете на семейството ви принудени да избя
гат от родното си място или изселени от родината си?
20. Вие или друг от вашето семейство наранявали ли сте, мамили
ли сте и възползвали ли сте се от някого?
Глава 14
Първичният език като лекарство
Ако се вгледате внимателно в дланта на ръката си, ще види

те там вашите родители и предци от всички предишни поко
ления. Всички тези хора са живи в този момент. И всеки един
присъства във вашето тяло. Вие сте продължение на всеки
един от тях.
Тик Нят Хан, Живот в покой*
В настоящата книга ви представям един нов подход, който

хвърля светлина върху мрачните коридори на миналото. Ус
пявайки да дешифрирате картата на вашия първичен език, вие
разбирате кои преживявания и чувства ви принадлежат и кои
вероятно водят началото си от травматично събитие от вашата
семейна история. Откривайки този първоизточник, вие можете
да се освободите от старите модели на поведение, за да отворите
нови пътища пред себе си и да се радвате на нови възможности.
Надявам се, че вече сте в състояние по-лесно и спокойно да
мислите за страховете, които описахте дотук. Може би развих
те по-силно чувство за принадлежност или повече състрадание
към членовете на вашия род и семейство. Може би вече възприе
* А Ь^еИте о/Реасе, Ьу ТЬ1сЬ 1МЬа1 НапЬ.

мате тези ваши, живи или покойни роднини по един нов начин -
като всемогъщо присъствие, на което може да разчитате. Може
би усещате тяхната утеха и подкрепа около себе си.
Поспрете за миг и почувствайте тази подкрепа. Насочете
дъха си към онези места от тялото ви, където я усещате. Тези
нови чувства живеят у вас сега и за да разцъфнат, трябва да пола
гате грижи за тях и да им обръщате внимание. С всяко съзнател
но вдишване чувствата на спокойствие и благоденствие се раз
ливат във всички посоки, превръщайки се в част от вас. С всяко
вдишване добрите чувства изпълват тялото ви. С всяко издишва
не изкарвайте навън остатъците от страха.
Сл е д в а щ и стъпки:
ПРОДЪЛЖЕТЕ ТРАНСФОРМАЦИЯТА
Сега, когато вече сте наясно с вашето първично изречение и

неговия първоизточник, може да продължите да разплитате
мрежата на наследствените страхове. Онова, което някога е
функционирало като подсъзнателна мантра, която ви е държала
закотвени в блатото на страданието, може да се превърне в оръ
жието на вашето освобождение. Ако усетите, че старите чувства
се връщат, просто приложете следващите стъпки.
Кажете първичното си изречение високо на глас или започ
нете безмълвно да си го повтаряте. През това време оставете
стария страх да се надигне у вас за кратко, колкото да си го при
помните. Тези усещания може да сигнализират, че вашето пър
вично изречение се е активирало без знанието ви. Но в момен
та, в който осъзнаете това, вие имате силата да прекъснете този
процес, следвайки три прости стъпки:
1. Разпознайте старите мисли, образи и усещания вътре в

себе си.
2. Признайте, че старият страх отново се е активирал.
3. Направете нещо, за да се откачите от теглещото ви надолу
чувство.
Глава 14. П ървичният език като лекарство 237
Може например да си кажете:

- Тези чувства не са мои. Аз просто съм ги наследил от се
мейството си.
Понякога е достатъчно просто да си признаете, че ги из
питвате. Може да си представите травматичното събитие, което
някога е държало в плен вас или друг член на семейството, с ко
гото сте се идентифицирали. Докато го правите, напомнете си,
че тези чувства вече са намерили покой и че онези членове от се
мейството, които са били замесени в ситуацията или конфликта,
вече ви утешават и подкрепят. Всеки път, когато правите тези
стъпки, вие сякаш утъпквате пътя към вашето изцеление.
Може също да сложите длан върху онова място в тялото ви,
където усещате да се надигат старите чувства, и да дишате дълбо
ко, удължавайки максимално издишването. Когато насочите вни
манието и дъха към физическото си тяло и почувствате заражда
щите се в него усещания, но без да им позволявате да ви влияят,
вие можете да промените своето вътрешно преживяване.
Може още да повторите практиките, упражненията и риту
алите от Глава 10, както и изцеляващите изречения, които нами
рате за полезни. Препрочетете онези случки, описани в книга
та, които са ви впечатлили. Напомнете си, че всеки път, когато
правите тези неща, вие създавате нови нервни пътища в мозъка
и нови усещания в тялото си. Повтарянето на ритуалите и изре
ченията още повече ще укрепи и задълбочи процеса на изцеле
ние, за да може новите мисли, представи и чувства да останат с
вас и да ви дават стабилност по време на ежедневните житейски
сътресения.
Къ д е в кра й н а см етка щ е ви о тв ед е пътеката

НА ВАШИЯ ПЪРВИЧЕН ЕЗИК
Ако сте изпълнили изложените дотук стъпки, вие най-вероят

но сте прескочили трапа на най-лошия ви страх. Това е като да
стоите на планински връх, извисяващ се над долина. В далечина
та цялата околност се вижда като през широкоъгълен обектив.
Долу в долината лежат старите ви страхове, френетичните чув
ства, душевните мъки и неволи на семейството ви. От тази нова

перспектива може да видите и приветствате всички фрагменти
на вашата фамилна история.
Сглобявайки парчета ценна информация, вие сигурно сте
направили важни връзки между събития от миналото и настоя
щето и вече знаете повече за себе си и за необяснимите чувства,
с които сте живели. Има голяма вероятност те да не започват от
вас. Може би открихте също, че най-лошият ви страх вече не ви
плаши толкова, защото неговите думи ви отведоха на едно ново
място. Вече знаете, че тайният език на страха изобщо не се от
нася до самия страх. Голямата тайна се крие в следното - през
цялото време това, което стоеше и чакаше да бъде изровено, бе
не друго, а една голяма любов - любовта, която сте наследили от
вашите предци и която настоява да живеете пълноценно, без да
съживявате страховете и нещастията от миналото. Тази любов е
дълбока. Тази любов е спокойна и вечна и ви свързва с всичко и
всички. Тя е могъщо лекарство.
Благодарности
Редица хора безкористно споделиха от времето и таланта си, за

да може тази книга да стане реалност. Смирено им благодаря за
добротата и щедростта, които ми засвидетелстваха.
Д-р Шанън Зейчук прекара безброй часове, помагайки ми
да обработваме ранните чернови на ръкописа. От развиването
на идеите до оформянето на словореда тя активно участваше в
полагането на основите на настоящата книга. Нейният профе
сионален опит и фундаменталните й прозрения придадоха неиз
менна дълбочина на тези страници.
Блестящата писателка и редактор Барбара Греъм бе моя пъ-
теводна светлина и сигурен водач, който разчистваше всички
препятствия по пътя пред мен. Нейната безкрайна мъдрост е за
печатана по хиляди начини в книгата.
Кари Дънлоп бе неизменна част от всеки етап на този про
ект - от това, че поддържаше крепостта в Института по семей
ни констелации, до това, че през цялото време ми помагаше с
полезни предложения и емоционална подкрепа. Аз високо ценя
нейния творчески ум, щедрото й приятелство и постоянното й
окуражаване.
Безкрайно благодарен съм на Керъл Десанти, моя редактор
в издателство „Викинг" чиято визия и проницателност неимо
верно много подобриха качеството на книгата, на Кристофър
Ръсел и на целия екип от „Викинг" за тяхната огромна подкрепа.
Дълбоки благодарности и на моя агент Бони Солоу - за ней
ните мъдри съвети и безупречни напътствия.
Моите приятели и колеги също дадоха огромен принос в ре

ализирането на този проект. Безкрайно благодарен съм на Рут
Уедъроу за безценната помощ, която ми оказа в работата с на
учните проучвания; на Дарън Елър за страхотните й коментари
и предложения; на Нора Айзъкс за умелото й редактиране; на
Хю Делианти за щедрите му напътствия; на Кори Дийкън за по
мощта, която ми оказа по въпросите на невропсихологията; на
Стефани Мароун за съдействието й в конструирането на първа
та чернова; и на ИгълХармелин-Мория - за това, че поддържаше
далновидността ми, когато вътрешният ми взор се замъгляваше.
Б е зк ра й н о на блестящия интегративен спе

бл а го д а рен съм
циалист д-р Брус Хофман за неговите прозрения и за постоянна

та му подкрепа и на д-р Адел Тауърс за безкрайно точния й усет
към същественото. Те двамата от самото начало ме насърчаваха
да напиша тази книга. Искам да благодаря и на неонатолога д-р
Рейлийн Филипс, която щедро ми съдейства в изготвянето на съ
ществена част от книгата, и на д-р Кейлеб Финч за неговия опит
в сферата на ембриологията.
Дълбока благодарност изказвам и на Варини Им, Лу Ан Ка-
лигюри, д-р Тод Уолин, Линда Апели, д-р Джес Шаткин и Сузи
Тъкър. Наред с това, че ми дадоха безценни съвети, за мен тези
хора бяха извор на постоянна подкрепа и насърчение.
Безкрайно благодарен съм на всичките си учители, особено
на покойния д-р Роджър Улгър, който споделя моята любов към
езика. Той ми помогна да дешифрирам упоритите послания на
подсъзнанието. Неговият труд е огромно вдъхновение за мен.
Искам да изкажа признателност и към покойния Джеру Кабал,
който ми помогна да остана концентриран дори в трудни мо
менти.
Думите не стигат да изкажа дълбоката си благодарност към
Берт Хелингер, който бе мой учител и ме подкрепяше в работата
ми. На него дължа безкрайно много.
И накрая, задължен съм на всички смели хора, които споде
лиха историите си с мен. Дълбоко се надявам да съм ги почел
подобаващо в настоящата книга.
Речник на термините
Генограма
Двуизмерно визуално представяне на родословно дърво.
Изцеляващо изречение
Изречение, съдържащо идеята за помирение и завършек,
което поражда нови образи и чувства за благоденствие в нас.
Първичен език
Характерните думи и изречения, с които описваме най-дъл
боките си страхове и които ни показват къде да търсим първо
източника на неизлекуваната травма. Първичният език може да
намери израз и във физически усещания, модели на поведение,
емоции, импулси и симптоми на болест или състояние.
Първична травма
Неизлекуваната травма от нашето най-ранно детство или от
фамилната ни история, която може подсъзнателно да влияе на
поведението, изборите, здравето и благоденствието ни.
Първични дескриптори
Прилагателни и кратки описателни фрази, разкриващи под
съзнателните чувства, които изпитваме към нашите родители.
Първично изречение
Кратко изречение, изразяващо емоционално наситения
език на нашия най-дълбок страх. То съдържа останки от неизле-
кувана травма, произхождаща от нашето ранно детство или от
фамилната ни история.
Първично оплакване
Нашият основен проблем, интернализиран или проекти
ран навън, който често произтича от фрагменти от травматично
преживяване и намира израз в първичния език.
Свързващ въпрос
Въпрос, който свързва упорит симптом, проблем или страх
с първична травма или с член от семейството, който е имал схо
ден проблем.
Приложение А. Списък с въпроси относно
ФАМИЛНАТА ИСТОРИЯ
♦ Кой е умрял млад?

♦ Кой е напуснал семейството?
♦ Кой е бил изоставен, изолиран или изключен от семей
ството?
♦ Кой е бил осиновен или е дал дете за осиновяване?
♦ Кой е починал при раждане ?
♦ Кой е преживял мъртво раждане, помятане или аборт?
♦ Кой е извършил самоубийство?
♦ Кой е извършил престъпление или е преживял сериозна
травма?
♦ Кой е пострадал във война?
♦ Кой е починал или е участвал в геноцид или в холокоста?
♦ Кой е бил убит?
♦ Кой е убил някого или се е чувствал отговорен за нечия
смърт или нещастие?
♦ Кой се е облагодетелствал от чужда загуба?
♦ Кой е бил несправедливо обвинен в нещо? Кой е бил
хвърлен в затвора или в лудницата?
♦ Кой е имал физически, емоционален или умствен недъг?
♦ Кой родител, дядо или баба са имали сериозна връзка,
преди да се оженят, и какво е станало с техния предишен
партньор?
♦ Има ли член на семейството, който е бил дълбоко нара
нен от някой друг?
Приложение Б. Списък с въпроси
ВЪВ ВРЪЗКА СРАННИТЕ ТРАВМИ
Докато майка ви е била бременна с вас, случило ли се е

нещо травматично? Била ли е тя силно разтревожена, де
пресирана или напрегната?
Родителите ви имали ли са проблеми помежду си, докато
майка ви е била бременна с вас?
Трудно ли е било вашето раждане? Преждевременно ли
сте родени?
Имала ли е майка ви следродилна депресия?
Били ли сте разделени от майка си малко след раждане
то?
Осиновени ли сте?
През първите три години от живота си преживели ли сте
травма или раздяла с майката?
Били ли сте принудително разделени от майка си заради
това, че единият от вас е трябвало да бъде хоспитали
зиран (може би вие сте прекарали определено време в
кувьоз или сте лежали в болница заради вадене на сли
виците или друга медицинска процедура, или майка ви е
преживяла операция или усложнение след бременност
та и пр.) ?
Преживяла ли е майка ви някаква травма или емоцио
нално сътресение през първите три години от вашия
живот?
Майка ви губила ли е дете или бебе, преди да се родите
вие?
Страдали ли сте от липса на внимание, защото внима
нието на майка ви е било погълнато от инцидент с някой
от вашите братя или сестри (или от помятане в напред
нала бременност, мъртво раждане, смърт на роднина,
спешен медицински случай и пр.) ?
Бележки
Глава 1
1 Mary Sykes Wylie, “The Limits of Talk: Bessel Van Kolk Wants to
Transform the Treatment of Trauma” Psychotherapy Networker, July
16, 2015, www.psychotherapynetworker.org/magazine/article/818/
the-limits-of-talk.
2 R. Yehuda and J. Seckl, “Minireview: Stress-Related Psychiatric
Disorders with Low Cortisol Levels: A Metabolic Hypothesis”,
Endocrinology, October 4, 201http://press.endocrine.org/doi/
full/10.1210/en.2011-1218.
3 R. C. Kessler, et al., “Posttraumatic Stress Disorder in the National
Comorbidity Survey”, Archives of General Psychiatry 52(12) (1995):
1048-60, doi:10.1001/arch psych.1995.03950240066012.
4 Judith Shulevitz, “The Science of Suffering”, The New Republic, No
vember 16,2014, -parents-are-passing-ptsd-kids.
5 Josie Glausiusz, "Searching Chromosomes for the Legacy of Trau
ma” Nature, June 11, 2014, doi:10.1038/nature.2014.15369, www.
nature.com/news/searching-chromosomes-for-the-legacy-of-trau-
ma-1.15369.
6 Rachel Yehuda, interview with Krista Tippett, On Being, July 30,2015,
www.onbeing.org/program/rachel-yehuda-how-trauma-and-resil-
ience-cross-generations/7786.
7 Пак там.
Глава 2
1 C. E. Finch and J. C. Loehlin, “Environmental Influences That May
Precede Fertilization: A First Examination of the Prezygotic Hypothe
sis from Maternal Age Influences on Twins” Behavioral Genetics 28(2)

(1998): 101.
2 Thomas W. Sadler, Langmans Medical Embryology', 9th ed. (Baltimore:
Lippincott Williams & Wilkins, 2009), 13.
3 Finch and Loehlin, “Environmental Influences That May Precede Fer
tilization”, 1 0 1 - 2 .
4 Tracy Bale, “Epigenetic and Transgenerational Reprogramming of
Brain Development” Nature Reviews Neuroscience, 16 (2015): 332-
44; doi: 10.1038/nrn3818.
5 Bruce H. Lipton, "Maternal Emotions and Human Development”,
Birth Psychology, https://birthpsychology.com/free-article/maternal-
emotions-and-human development.
6 Bruce H. Lipton, PhD, The Wisdom of Your Cells: How Your Beliefs
Control Your Biology (Louisville, CO: Sounds True, Inc., 2006), audio
book, Part 3.
7 Пак там.
8 K. Bergman, et al., “Maternal Prenatal Cortisol and Infant Cognitive
Development: Moderation by Infant-Mother Attachment” Biological
Psychiatry 6 7 ( ll) ( June 2010): 1026-32, doi:10.1016/j.bio-
psych.2010.01.002, Epub February 25,2010.
9 Thomas Verny,MD, and PamelaWeintraub, Nurturing the Unborn Child:
A Nine-Month Program for Soothing, Stimulating, and Communicating
with Your Baby (e-book) (New York: Open Road Media, 2014), in the
chapter “Why the Program Works”.
10 Пак там.
11 Lipton, “Maternal Emotions and Human Development.”
12 Пак там.
13 "Definition of Epigenetics” MedicineNet.com, www.medterms.com/
script/main/art.asp?articlekey=26386.
14 Alice Park, “Junk DNA-Not So Useless After All” Time, September
6 , 2 0 12 , http://healthland.time.com/2012/09/06/junk-dna-not-so-
useless-after-all/.
15 Danny Vendramini, “Noncoding DNA and the Teem Theory of Inher
itance, Emotions and Innate Behavior” Medical Hypotheses 64 (2005):
512-19, esp. p. 513, doi: 10.1016/j.mehy.2004.08.022.
16 Park, “Junk DNA-Not So Useless After All.”
17 Michael K. Skinner, “Environmental Stress and Epigenetic Transgen
erational Inheritance”, BMC Medicine 12(153) (2014): 1-5, esp.pp. 1,
3, www.biomedcentral .com /1741-7015/12/153.
18 Vendramini, “Noncoding DNA and the Teem Theory of Inheritance,
Emotions and Innate Behavior”, 513.
Бележки 247
19 Danny Vendramini, “Paper 5 of 5: The Teem Theory of NonMendelian

Inheritance” 23, 25, www.thesecondevolution.com/paper5 dna.pdf.
20 Tori Rodriguez, “Descendants of Holocaust Survivors Have Altered
Stress Hormones” Scientific American Mind 26(2) (February 12 ,
2015), www.scientificamerican.com/article/descendants-of-holo-
caust-survivors-have-altered-stress-hormones.
21 Alisha Rouse, “Holocaust Survivors Pass the Genetic Damage of Their
Trauma onto Their Children, Researchers Find”, The Daily Mail, Au
gust 21, 2015, www.dailymail.co.uk /sciencetech/article-3206702/
Holocaust-survivors-pass-genetic-damage-trauma-children-research-
ers-find.html.
22 C. N. Hales and D. J. Barker, “The Thrifty Phenotype Hypothesis”,
British Medical Bulletin 60 (2001): 5-20.
23 Bale, “Epigenetic and Transgenerational Reprogramming of Brain De
velopment.”
24 David Samuels, "Do Jews Carry Trauma in Our Genes? A Conver
sation with Rachel Yehuda”, Tablet Magazine, December 11, 2014,
http: / /tabletmag.com/jewish-arts-and-culture/books/187555/trau-
ma-genes-q-a-rachel-yehuda.
25 Patrick McGowan, et al., “The Legacy of Child Abuse”, Headway 4 (l)
(2009), McGill University.
26 Jamie Hackett, “Scientists Discover How Epigenetic Information
Could Be Inherited” Research, University of Cambridge, January 25,
2013, www.cam.ac.uk/ research/ news/scientists-discover-how-epi-
genetic-information-could-be-inherited.
27 Пак там.
28 Brian G. Dias and Kerry J. Ressler, “Parental Olfactory Experience In
fluences Behavior and Neural Structure in Subsequent Generations”,
, Nature Neuroscience 17 (2014): 89-96, doi:10.1038/nn.3594, www.
nature.com /neuro/journal/vl7/n l/a b s /nn.3594.html.
29 Hackett, “Scientists Discover How Epigenetic Information Could Be
Inherited”.
30 Katharina Gapp, et al, “Implication of Sperm RNAs in Transgen
erational Inheritance of the Effects of Early Trauma in Mice”, Nature
Neuroscience 17 (2014): 667-69, doi:10,1038/nn.3695.
31 Richard L. Hauger, et al., “Corticotropin Releasing Factor (CRF) Re
ceptor Signaling in the Central Nervous System: New Molecular Tar
gets”, CNS Neurological Disorder Drug Targets 5(4) (August 2006):
453-79.
32 Hiba Zaidan, Micah Leshem, and Inna Gaisler-Salomon, “Prerepro-
ductive Stress to Female Rats Alters Corticotropin Releasing Factor
Type 1 Expression in Ova and Behavior and Brain Corticotropin Re

leasing Factor Type 1 Expression in Offspring” Biological Psychiatry
74(9) (2013): 680-87, doi:10.1016/j.biopsych .2013.04.014, Epub
May 29, 2013, www.biologicalpsychiatryjournal.com/article/S0006-
3223(13)00361-2/abstract.
33 Max-Planck-Gesellschaft, "Childhood Trauma Leaves Mark on DNA
of Some Victims: Gene-Environment Interaction Causes Lifelong
Dysregulation of Stress Hormones”, ScienceDaily, December 2 ,2012.
34 Patrick O. McGowan, et al., “Epigenetic Regulation of the Glutocor-
ticoid Receptor in Human Brain Associates with Childhood Abuse”,
Nature Neuroscience 12(3) (March 2009): 342-48, pp. 342-45,
doi:10.1038/nn.2270.
35 Hackett, “Scientists Discover How Epigenetic Information Could Be
Inherited.”
36 Rachel Yehuda, et al., “Transgenerational Effects of Posttraumatic
Stress Disorder in Babies of Mothers Exposed to the World Trade
Center Attacks During Pregnancy”, Journal of Clinical Endocrinology
& Metabolism 90(7) ( July 2005): 4115-18, p. 4117, doi:10.1210/
jc.2005-0550, www.ncbi.nlm.nih.gov/pubmed /15870120.
37 Samuels, “Do Jews Carry Trauma in Our Genes?”
38 Rachel Yehuda, et al., “Gene Expression Patterns Associated with
Posttraumatic Stress Disorder Following Exposure to the World
Trade Center Attacks”, Biological Psychiatry (2009): 1-4, esp. p. 3,
doi: 10.1016/j.biopsych.2009.02.034.
39 Rachel Yehuda, et al., “Holocaust Exposure Induced Intergeneration-
al Effects on FKBP5 Methylation” Biological Psychiatry, August 12,
2015, www.biologicalpsychiatryjournal.com /article/S0006-322 3 (l
5 )00652-6/abstract, doi: 10.10l6/j.biopsych.2015.08.005.
40 Eric Nestler, MD, PhD, “Epigenetic Mechanisms of Depression”, JAM
A Psychiatry 71(4) (2014), doi:10.1001/jamapsychiatry.2013.4291,
h ttp :// archpsyc.jama network.com/article.aspx?artideid= 1819578.
41 Emily Laber-Warren, “A Fateful First Act”, Psychology Today, May 1,
2009, www.psychologytoday.com/articles/200904/fateful-first-act.
42 David Sack, MD, “When Emotional Trauma Is a Family Affair”,
Where Science Meets the Steps (blog), Psychology Today, May 5,
2014, www.psychologytoday.com/blog/where-science-meets-the-
steps/201405/when-emotional-trauma-is-family-affair.
43 Virginia Hughes, “Sperm RNA Carries Marks of Trauma”, Nature 508
(April 17, 2014): 296 -97, www.nature.com /news/sperm-rna-car-
ries-marks-of-trauma-1.15049.
Бележки 249
44 Albert Bender, “Suicide Sweeping Indian Country Is Genocide”,

People’s World, May 18, 201 5, www.peoplesworld.org/suicide-sweep-
ing-indian-country-is-genocide/.
45 Пак там.
46 LeManuel Bitsoi quoted in Mary Pember, “Trauma May Be Woven
into DNA of Native Americans”, Indian Country, May28,2015, http :/ /
indiancountrytodaymedi anetwork.com/2015 /0 5 /2 8 /trauma-may-
be-woven-dna-native-americans-160508.
47 Stéphanie Aglietti, “Ghosts of Rwanda Genocide Haunt New Gen
eration”, The Sun Daily, April 12, 2015, www.thesundaily.my/
new s/1381966.
48 Rachel Yehuda, et al., “Low Cortisol and Risk for PTSD in Adult Off
spring of Holocaust Survivors”, American Journal of Psychiatry 157(8)
(August 2000): 1252-59, esp. p. 1255.
49 Rachel Yehuda, et al., “Influences of Maternal and Paternal PTSD on
Epigenetic Regulation of the Glucocorticoid Receptor Gene in Ho
locaust Survivor Offspring”, American Journal of Psychiatry 171(8)
(August 2014): 872-80, http://ajp.psychiatryonline.org/doi/
abs/10.1176/appi.ajp.2014.13121571.
50 Judith Shulevitz, “The Science of Suffering” The New Republic, No
vember 16,2014, -parents-are-passing-ptsd-kids.
51 Josie Glausiusz, “Searching Chromosomes for the Legacy of Trau
ma”, Nature, June 11, 2014, doi:10.1038/nature.2014.15369, www.
nature.com/news/searching-chromosomes-for-the-legacy-of-trau-
ma-1.15369; Yehuda, "Influences of Maternal and Paternal PTSD”,
872-880.
52 Пак там.
53 Пак там.
54 Samuels, “Do Jews Carry Trauma in Our Genes?”
55 Sack, “When Emotional Trauma Is a Family Affair”.
56 Deborah Rudacille, “Maternal Stress Alters Behavior of Generations”,
Simons Foundation of Autism Research Initiative (April 18, 2011),
http://spectrumnews.org/news/maternal-stress-alters-behavior-of-
generations.
57 Ian C. G. Weaver, et al., “Epigenetic Programming by Maternal Behav
ior”, Nature Neuroscience 7 (2004): 847-54.
38 Tamara B. Franklin, et al., “Epigenetic Transmission of the Impact of
Early Stress Across Generations”, Biological Psychiatry 68(5) (2010):
408-15, esp. pp. 409-11, doi:10.1016/j.biopsych.2010.05.036.
59 Gapp, et al., “Implication of Sperm RNAs in Transgenerational Inheri
tance of the Effects of Early Trauma in Mice”.
60Пак там.
61 Пак там.
62 Пак там.
63 Dias and Ressler, “Parental Olfactory Experience Influences Behavior
and Neural Structure in Subsequent Generations”.
64 Linda Geddes, “Fear of a Smell Can Be Passed Down Several Gen
erations”, New Scientist, December 1 , 2013, www.newscientist.com/
article/dn 2467 7-fear-of-a-smell-can-be-passed-down-several-gener-
ations.
65 Dias and Ressler, “Parental Olfactory Experience Influences Behavior
and Neural Structure in Subsequent Generations”.
66 Tanya Lewis, “Fearful Experiences Passed On in Mouse Families”, Live
Science, December 5, 2013, www.livescience.com/41717-mice-inher-
it-fear-scents-genes.html.
67 Zaidan, Leshem, and Gaisler-Salomon, “Prereproductive Stress to Fe
male Rats Alters Corticotropin Releasing Factor Type 1 Expression in
Ova and Behavior and Brain Corticotropin Releasing Factor Type 1
Expression in Offspring”.
68 Пак там.
69 Youli Yao, et al., “Ancestral Exposure to Stress Epigenetically Programs
Preterm Birth Risk and Adverse Maternal and Newborn Outcomes”,
BMC Medicine 12(1) (2014): 121, doi:10.1186/sl2916-014-0121-6.
70 BioMed Central, “Stress During Pregnancy Can Be Passed Down
Through Generations, Rat Study Shows”, ScienceDaily, August 7,2014,
www.sciencedaily.com/releases/2014/08/140807105436.htm.
71 Yao, et al., “Ancestral Exposure to Stress Epigenetically Programs Pre
term Birth Risk and Adverse Maternal and Newborn Outcomes”.
Глава 3
1 Thomas Verny and Pamela Weintraub, Tomorrows Baby: The Art and
Science of Parenting from Conception Through Infancy (New York: Si
mon & Schuster, 2002), 29.
2 Winifred Gallagher, “Motherless Child”, The Sciences 32(4) (1992):
12-15, esp. p. 13, doi: 10.1002/j.2326-1951.1992.tb02399.x.
3 Raylene Phillips, “The Sacred Hour: Uninterrupted Skin-to-Skin
Contact Immediately After Birth” Newborn & Infant Reviews 13(2)
(2013): 67-72, doi:10.1053/j.nainr.2013.04.001.
4 Норман Дойджи, Невероятният мозък. София: Изток-Запад,
2009, с. 243.
5 Пак там, с. 47.
6 Пак там, с. 203-4.
Б ележки 251
7 Норман Дойджи, Мозъкът лекува. София: Изток-Запад, 2017, с.

215.
8 Норман Дойджи, Невероятният мозък. София: Изток-Запад,
2009, с. 91.
9 Dawson Church, The Genie in Your Genes: Epigenetic Medicine and the
New Biology of Intention (Santa Rosa, CA: Elite Books, 2007), 69.
10 Perla Kaliman, et al., “Rapid Changes in Histone Deacety-
lases and Inflammatory Gene Expression in Expert Meditators”,
Psychoneuroendocrinology 40 (November 2013): 96-107, doi:http://
dx.doi.org/10.1016/ j.psyneuen.2013.11.004.
11 Church, 7he Genie in Your Genes, 67.
12 Норман Дойджи, Невероятният мозък. София:Изток-Запад, 2009,
с. 220 - 2 1 .
13 David Samuels, “Do Jews Carry Trauma in Our Genes? A Conver
sation with Rachel Yehuda” Tablet Magazine, December 11, 2014,
h ttp :// tabletmag.com/jewish-arts-and-culture/books/187555/trau-
ma-genes-q-a-rachel-yehuda.
Глава 4
1 Annie G. Rogers, The Unsayable: The Hidden Language of Trauma
(New York: Ballantine, 2006), 298.
Глава 5
1 Linda G. Russek and Gary E. Schwartz, “Feelings of Parental Caring Pre
dict Health Status in Midlife: A 35-Year Follow-up of the Harvard Mas
tery of Stress Study "Journal ofBehavioral Medicine 20(l) (1997): 1-13.
2 P. Graves, C. Thomas, and L. Mead, “Familial and Psychological Pre
dictors of Cancer” Cancer Detection and Prevention 15(l) (1991):
59-64.
3 David Chamberlain, Windows to the Womb: Revealing the Conscious
Baby from Conception to Birth (Berkeley, CA: North Atlantic Books,
2013), 180.
4 Michael Bergeisen, interview with Rick Hanson, “The Neuroscience of
Happiness”, Greater Good: The Science of a Meaningful Life, September
22 , 2 0 10 , http:/ /greatergood.berkeley.edu/article/ item/the_neuro-
science_of_happiness.
Глава 6
1 Bert Hellinger, No Waves Without the Ocean: Experiences and Thoughts
(Heidelberg, Germany: Carl Auer International, 2006), 197.
252 МаркУолин $ Н б всичко започва от теб
Глава 10
1 Rick Hanson, “How to Trick Your Brain for Happiness”, Greater Good:
The Science of a Meaningful Life, September 26, 2011, http://greater-
good.berkele 7 .edu/article/item /how _to_trick_your_brain_for_
happiness.
2 Andrea Miller, interview with Thich Nhat Hanh, “Awakening My
Heart”, Shambhala Sun, January 2012, 38, www.shambhalasun.com/
index.php?option= com_content&task=view&id=3800&Itemid=0.
Глава 11
1 Thomas Verny, with John Kelly, The Secret Life of the Unborn Child
(New York: Simon & Schuster, 1981), 29.
2 Ken Magid and Carole McKelvey, High Risk: Children Without a
Conscience (New York: Bantam Books, 1988), 26.
3 Edward Tronick and Marjorie Beeghly, “Infants’ Meaning-Making and
the Development of Mental Health Problems”, American Psychologist
6 6 ( 2 ) (2011): 107-19, doi:10.1037/a0021631.
Глава 12
1 Райнер Мария Рилке, „Писмо #7“, Писма до един млад поет. София:
Ерго, 2016, с. 27.
За автора
Марк Уолин е водещ експерт в областта на наследствената се-

мейна травма. Като директор на Института по семейни консте-
лации в Сан Франциско той е обучил хиляди лекари и е работил
с безброй пациенти, борещи се с депресия, тревожност, паниче-
ски разстройства, натрапчиви мисли, самонараняване, хронич
ни болки и заболявания. Като търсен лектор той изнася семина
ри в болници, клиники, конференции и образователни центрове
по цял свят. Преподавал е в университета „Питсбърг" Западния
психиатричен институт, Център за йога и здраве „Крипалу“
института „Омега“, Отворения център в Ню Йорк и Калифор
нийския институт по интегрални проучвания. Негови статии са
публикувани в електронния журнал „Елефант“ (Elephant) и не
зависимия уебсайт Psych Central, а поезията му - в списание „Ню
Йоркър“ (TheNew Yorker).
Понастоящем наследствената семейна травма се радва на
все по-голям интерес и науката все по-задълбочено изследва
онова, което интуитивно знаем - че ефектите от травмата могат
да се предават от едно поколение на друго и че отговорите на
някои от най-сериозните ни житейски проблеми често се крият
не в нашата лична история, а в преживяванията на нашите роди
тели, баби и дядовци, прабаби и прадядовци и други по-далечни
роднини. В тази книга пионерът Марк Уолин ни показва как да
преодолеем наследствените травми и да си върнем живота.
л
/Н
•/
Депресия. Тревожност. Хронична болка, фобии. Натрапчиви мисли.
Много често причините за горните състояния не м огат да се
обяснят с непосредствения ни житейски опит или с химичен
дисбаланс на мозъка.
Последните научни изследвания потвърждават това, което мнозина

вече знаят: травм атичните преживявания може да се предават о т
едно поколение на друго. Стресът, преживян о т родителите, бабите
и дядовците и дори по-далечен роднина, е закодиран в гените ни.
Поколение след поколение възпроизвежда определени модели - алкохо
лизъм, депресия, агресивност, зависимости... Сякаш сме обречени да
повтаряме грешките на своите предшественици. Да преживяваме
като свои чужди емоции, страдание и стрес. Дори ако човекът,
получил травм ата, е починал или историята му е била забравена,
споменът и чувствата продължават да живеят в потомците и да
определят тяхното емоционално и физическо състояние.
Има ли изход? Как да се справим, когато дори не си даваме сметка за

тази мрачна наследственост? Разработените о т Уолин инструменти
дават възможност да стигнем до страховете и тревогите, наднича
щи зад думите, поведението и физическите ни симптоми. Техниките за*
изработване на генограма, или разширено родословно дърво, създават
карта на преживяванията, връщайки ни поколения назад.
„Не всичко започва о т т е б “ е трансформиращ подход към разреша

ването на дългогодишни проблеми и трудности, които в много
случаи не се повлияват о т традиционна терапия и лекарства. Пионер
в областта на наследствената травма, Марк Уолин работи като
индивидуален и групов терапевт повече о т двадесет години.
IБВИ 61 9 -01 - 0765 -6

II
9 786 1 90 1 0 765 1
19,90 лв.

Марк Уолин - Не Всичко Започва От Теб

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Марк Уолин - Не Всичко Започва От Теб

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

Въведение. Тайният език на страха.................................................. 9

Глава 1. Изравяне на отдавна забравени травми.........................25

Глава 6. Първичното оплакване.................................................. 101

Глава 10. От самопознание към интеграция................................. 159

Тайният език на страха

Във времена на мрак очите проглеждат...

ази книга е плод на мисия, заради която обиколих света и

* Теодор Рьотке (1908-1963) - американски поет и педагог, смятан

учвания, за които днес четем навсякъде, ефектите от травмата

потънах в мрак. Опитах се пипнешком да се добера до телефона

Но по онова време единственото, което можех да направя,

по-добър слух от Герхард, Елиза - по-силни дробове от Герта,

ние и просто да следвам дъха или телесните си усещания. И това

истина, след което ви оставят сами да откриете вашата собстве­

* Through the Childrens Gate by Adam Gopnik.

С майка ми можехме месеци наред да не си говорим. А ко-

Дъхът ми спря. Беше ясно, че и двамата таим много болка. Б

което ме накара да обиколя половината свят, да се върна при ро­

В света на психологията влязох чрез езика. Първо като сту­

същият този език никога не се губи. Той потъва в дълбините на

му и чуем неговата история, ще видим, че той има силата да раз­

Мрежата на фамилната травма

Изравяне на отдавна забравени

Миналото никога не умира. То дори не е минало.

Е дна добре документирана и позната на мнозина характерис­

то повторение“ на събитията, както той го нарича - е опит на

и говоренето и те не могат да си обяснят, нито да кажат на дру­

Когато го попитах има ли представа каква може да е при­

на север от Иелоунайф, Северозападна Канада. Следите в снега

той най-накрая разбра защо го беше страх да заспи. Сега про­

Иехуда открива същите ниски кортизолни нива и при вете­

тя учудващо делово ми заяви, че планира да се самоубие преди

как думите ми отекват в нея. За пръв път Гретчен чуваше някакво

ЕДНО НЕОЧАКВАНО СЕМЕЙНО НАСЛЕДСТВО

Н я к о и н асл ед я в ат дълги те крака на дядо си, други - носа

ако заспи, няма да се събуди, а в основата на депресията на

химичните изменения, настъпващи в клетките ни в резултат на

Аз съвсем ясно усещам, че ме очакват дела и въпроси, които

сторията, която споделяте с вашето семейство, започва

ембриология от над един век насам. По същия начин зачеване­

Преди учените вярваха, че гените на нашите родители съставят

емоционални, психологични и биологични влияния, които про­

Днес безброй проучвания документират; че стресът, който

* Nurturing the Unborn Child: A Nine-Month Program for Soothing,

Сега, когато вече знаете, че емоциите могат да бъдат био­

Работата на Брус Липтън едновременно предшества и подкрепя

Знае се, че некодиращата ДНК се влияе от причинителите на

(малко след оплождането), за да се предотврати предаването на

второто тримесечие от бременността) били във или в близост

имат двойно повече емоционални и поведенчески проблеми в

* Клането при Раненото коляно - яростен сблъсък между аме­

резервати една седмица без самоубийства се смята за истинска

те симптоми в зависимост от това кой от родителите е предал

Едва наскоро учените започнаха да разбират същността на био­

та. За да научат повече, те започнаха да правят проучвания върху

мъжките мишки, които като бебета са били разделени от май­

генетични промени, които настъпват в ДНК. Мишките от едно

Диас и неговият екип се надяват да проведат още проучва­

техните дъщери - също. А бременността при третото поколе­

Бащите ядоха кисело грозде, а на децата

азано на прост език, чрез грижите, които сме получили от

Тези модели, изглежда, са заложени в нашия мозък още пре­

продължи прекалено дълго - казва тя, - реакцията е... отчаяние.

истина, след което ви оставят сами да откриете вашата собстве

което ме накара да обиколя половината свят, да се върна при ро

В света на психологията влязох чрез езика. Първо като сту

му и чуем неговата история, ще видим, че той има силата да раз

Е дна добре документирана и позната на мнозина характерис

и говоренето и те не могат да си обяснят, нито да кажат на дру

Когато го попитах има ли представа каква може да е при

той най-накрая разбра защо го беше страх да заспи. Сега про

Иехуда открива същите ниски кортизолни нива и при вете

ембриология от над един век насам. По същия начин зачеване

емоционални, психологични и биологични влияния, които про

Сега, когато вече знаете, че емоциите могат да бъдат био

* Клането при Раненото коляно - яростен сблъсък между аме

Едва наскоро учените започнаха да разбират същността на био

мъжките мишки, които като бебета са били разделени от май

Диас и неговият екип се надяват да проведат още проучва

техните дъщери - също. А бременността при третото поколе

Тези модели, изглежда, са заложени в нашия мозък още пре

в спалнята й, отворих чекмеджето й и зарових лице в шалове

лингер забелязва, че травматичните събития като преждевре

органично възникват и нови мисли, чувства и модели на пове

„Когато усвояваме нови знания - казва Дойджи, - ние оп

парчета от пъзела, които им подсказваха, че в тяхната родова ис

Неизказаните преживявания, които живеят в нашето подсъзна

Емоционално наситените думи или онези, които случайно „из

В следващите глави предлагам инструменти, които ще ви по

Търсим отговори на обичайните места. Вглеждаме се в про

връзка по някаква причина е нарушена, до нас достига ограни

Срещат се и други видове нарушения на потока на жизне

подготвени от тях да се справим с тяхното страдание. На всич

Ако отхвърляте майка си, между вас най-вероятно стои ня

Нека да обобщим казаното дотук. Емоциите, чертите и мо

но дишането й се нормализира. Тя сглобяваше парчетата от пъ

Да си представим хипотетичния сценарий: Първо, случва се тра