Психиатрия All

Х. Кожухаров, М. Ачкова, П.
Петров
........................................................................................................................
ПСИХИАТРИЯ
Е
(теми за семестриалния изпит)
Под редакцията на Ерсин Исмаилов
Варна 2019
Теми по психиатрия Ерсин Исмаил
Съдържание:
1. Предмет и задачи на психиатрията. Психично здраве и психична болест –

дефиниция, граници.
2. Клинично изследване на психично болен.
3. Разстройства във възприятията и сензорния синтез.
4. Разстройства в мисленето по скорост и структура.
5. Разстройства в мисленето по съдържание.
6. Интелект. Разстройства в интелекта.
7. Памет. Разстройства на паметта. Корсаков синдром.
8.Емоции. Разстройства на емоциите.
9.Воля и влечения – разстройства.
10. Съзнание - разстройства. Внимание - разстройства.
11. Екзогенни психични разстройства – дефиниция, видове, основни синдроми.
12. Психични разстройства при ЧМТ, някои инфекциозни и неинфекциозни
соматични заболявания.
13. Зависимост и вредна употреба на психоактивни вещества. Психични
разстройства вследствие употреба на опиоиди.
14. Зависимост и вредна употреба на психоактивни вещества. Психични
разстройства вследствие употреба на канабиоиди, психостимуланти и кокаин.
15. Психични разстройства вследствие употребата на седативни и сънотворни
средства.
16. Зависимост и вредна употреба на алкохол. Алкохолни психози.
17. Шизофрения – етиопатогенеза, клинични форми, лечение. Принципи на водене
на случай.
18. Шизофрения – хебефренна шизофрения и проста шизофрения. Принципи на
водене на случай.
19. Шизофрения – параноидна и кататонна шизофрения. Принципи на водене на
случай.
20. Биполярно афективно разстройство. Етиопатогенеза. Клинични форми, лечение
и профилактика. Принципи на водене на случай.
21. Рекурентно депресивно разстройство. Етиопатогенеза. Клинични форми,
лечение и профилактика. Принципи на водене на случай.
22. Епилепсия. Видове. Принципи на лечение.
23. Психични разстройства в напреднала и старческа възраст. Деменция при болест
на Ацхаймер.
24. Психични разстройства при съдови заболявания на мозъка.
25. Детска психиатрия – генерализирани разстройства на развитието.
26. Фобийни тревожни разстройства – агорафобия, специфични фобии.
27. Паническо и Генерализирано тревожни разстройства.
28. Обсесивно – компулсивно разстройство.
29. Реакции на тежък стрес и разстройства в адаптацията.
30. Дисоциативни /конверзионни/ разстройства.
31. Разстройства на храненето – анорексия и булемия.
32. Личностови разстройства. Специфични личностови разстройства.
33. Психосоматична зависимост – патогенетични механизми. Психосоматични
и соматопсихични взаимоотношения. Соматоформни разстройства.
34. Сексуални разстройства.
35. Разстройства на съня. Циркадни ритми.
36. Принципи на психиатричната терапия. Антипсихотици.
37. Принципи на психиатричната терапия. Антидепресанти.
38. Принципи на психиатричната терапия. Транквилизатори.
39. Принципи на психиатричната терапия. Тимостабилизатори и други методи.
40. Основни въпроси на съдебната психиатрия. Критерии за вменяемост
/ невменяемост, дееспособност / недееспособност. Принудително и задължително
лечение. Етични въпроси.
41. Спешна психиатрия. Агресивни и автоагресивни действия.
42. Психотерапия – видове.
43. Специализирани изследвания в психиатрията – невроизобразителни и
психологични.

Тема №1: „Предмет и задачи на психиатрията. Психично здраве
и психична болест – дефиниция и граници“
Предметът на психиатрията има 2 страни. Едната обхваща разпространение, етиология,
патогенеза, клиника, протичане и лечение на психичните разстройства. Другата страна е свързана
с поведението на боледуване и обхваща широк спектър от проблеми при всяка болест: от
разпознаването на симптомите и смисъла, който им се преписва, до приемането на ролята на
пациента и съдействието за лечение.
Психичното здраве според СЗО е състояние на благополучие, при което индивидът
реализира своите възможности, справя се с нормалните стресове на живота, в състояние е да
работи продуктивно и е способен да даде своя принос за общността. В положителен аспект
психичното здраве е основата на благополучието и социалното функциониране на индивида и
общността. Психичното здраве е функция от множество предразполагащи фактори (ранния
детски опит), внезапно настъпващи фактори (стресогенни житейски събития), социалната
подкрепа, индивидуални ресурси (самочувствие, самооценка), опит и др.
Схващанията за границите на психичната болест варират в широки граници при
различните култури и различните времена. И до момента няма единна дефиниция и
класификация на психичните разстройства. Според едно от определенията, психичната болест е
състояние на психиката, което води до поведение, отклоняващо се от приеманото за адаптивно,
тъй като критерият за адекватност на поведението е с широки граници при различните култури.
Според друго определение, психичното разстройство е синдром, характеризиращ се с клинично
значимо нарушение на когницията, емоционалната регулация или на процесите на развитие,
променящ психичното функциониране на индивида. Обикновено се свързват със значителен
дистрес или инвалидизация в социални, трудови или други важни дейности.
Общ момент от повечето дефиниции за психично разстройство представлява смутеното
социално функциониране, което прави поведението дезадаптивно. По-конкретна е дефиницията
за психоза. Тук се класифицират част от болните, чието поведение е следствие от налудности,
халюцинации и болестно нарушена ориентация. Сумарно шизофренните и афективните
разстройства представляват около 5% от населението.
По отношение на причините за психичните разстройства, в биологичната психиатрия
психичните болести се разглеждат като разстройства на мозъчните вериги, вероятно дължащи се
на сложно взаимодействие между генетични фактори и личен опит. Разглеждат се различни
модели, между които с най-голяма популярност са диатеза-стрес моделът (предразположеност на
организма към стрес) и биопсихосоциалния модел.

Тема №2: „Клинично изследване на психично болен“
До голяма степен психиатричната диагноза зависи от точното описание на клиничната
история на заболяването. В тази връзка уменията за провеждане на клинично психиатрично
интервю се явяват фундаментални. Подходите зависят от типа на заболяването, тежестта му и
нивото на сътрудничество на пациента. Например пациенти с по-леки симптоми, като тревожни
разстройства, обикновено сами дават подробно описание на симптомите, докато такива с тежка
депресия или с мисловни нарушения са истинско предизвикателство. Пациентите могат да
говорят непоследователно, да са лесно отвлекаеми, некооперативни и дори безмълвни.
Клиницистите често допълват данните от т.нар. информирани лица – членове на
семейството, приятелския кръг, колеги, съученици и т.н. Има някои общи техники:
1) Структуриране на средата на прегледа: да се създават условия, при които на пациента да
му е лесно да разговаря;
2) Да се установи разбирателство (съгласие) още в началото на интервюто;
3) Да се определи централният проблем на пациента;
4) Използване на основния проблем за изграждане на вероятна диагноза;
5) При неясни отговори да се задават необходимите въпроси с достатъчна настоятелност
и активност: всеки симптом трябва да се търси детайлно;
6) Използване на отворени и затворени въпроси;
7) Да не се бяга от деликатни въпроси: сексуален живот, пороци;
8) Да се разпитва активно за суицидност: мисли, намерения, планове;
9) Да се даде възможност на пациента да зададе свои въпроси в края на интервюто;
10) Краят на интервюто трябва да внуши компетентност, сигурност и при възможност
надеждност.
Анамнеза. Представлява подробно събрани сведения за вероятно начало – причини, развитие

и характеристика на психичните прояви до момента на прегледа или приемането в болница.
Разделя се на:
1) Анамнеза на сегашното заболяване: събират се подробни и точни сведения за поведението
на болния от началото на заболяването до момента на прегледа;
2) Анамнеза на миналия живот и личността (минала история): бременност и раждане (ако
има), физическо, психическо и социално развитие, преминаване през различните
възрастови периоди; взаимоотношения с хора от обкръжаващата среда, религиозни и
културни особености, интереси и активности в миналото;
3) Фамилна история: данни за психични заболявания, хоспитализации, алкохолизъм,
злоупотреба с психоактивни вещества, депресия, суицидност;
4) Социална история: настояща социална среда – семейно положение, доход, заетост и др.;
5) Друга медицинска история: настоящо и минало физическо състояние, лекарства и др.
Психичен статус. Представлява клиничната оценка, подредена в систематичен ред към

момента на изследването на пациента. Основни моменти, които трябва да се оценят:
1) В началото – външен вид, яснота на съзнанието, поведение спрямо интервюиращия;
2) Психомоторика: лицев израз, мимична и жестова изразеност, стойка, походка. Обръща
се внимание за абнормни неволеви движения, некоординирани и контролируеми -
ажитираност, както и обратния случай – акинезия, ретардация, мутизъм (болестно
безмълвие), кататонен ступор и др.;

3) Оценка на суициден риск (ако го има);
Допълнение: суицидният риск се определя от различни компоненти като – психопатология
(витален страх, тежка депресия, налудности за вина и др.), възраст и пол (мъже над 75 г.),
алкохолна злоупотреба/зависимост; семеен и социален статус (самотност, липса на социална
подкрепа), важни житейски събития (загуба на близък, пенсиониране и др.), физическо здраве
(тежки хронични или злокачествени заболявания, болка, безсъние), преморбид, минали идеи или
опити за самоубийство; идеи, планове, завещание, писма.
4) Наличие на агресия, автоагресия;
5) Мислене: наличие на налудности, свръхценни идеи и натрапливости;
6) Интелект: аритметични действия, умствени задачи, обяснение на абстрактни понятия
– скала на Стандорд-Бине, тест на Векслер и др.;
7) Памет: запаметяване на поредица от цифри/ градове – тест на Бентон, Рыбаков и др.;
8) Внимание: коректурна проба, таблици на Шулте, липсващи детайли в картина и др.;
9) Насоченост на личността: проективни методи като ТАТ, тест с рисуване и др. Така в
отговор на неструктуриран или неопределен стимул, изследваните лица са принудени
да наложат своя структура, разкривайки нещо за себе си.
Соматичен статус. Вклюва цялостен преглед, но в началото е уместно да се следват

някои ключови области: жизнени показатели, хидратация, евентуален фокус на инфекция, кожа,
глава, шия, бели дробове, сърдечно-съдова система, корем, крайници. Задължително се пуска
уринен тест за ПАВ (психоактивни вещества).
Тема №3: „Разстройства във възприятията и сензорния синтез“

Възприятно-представната дейност, в основата на която лежат усещанията, възприятията
и представите, е познавателен процес и представлява т.нар. сетивно познание. То има конкретен
образен характер, за разлика от логичното познание, имащо обобщаващо и абстрактно
съдържание, тъй като борави с понятия. Разстройства:
1) Ейдетизъм: запазване образа на предмета дълго време след неговото изчезване от
зрителното поле. Може да е физиологично (деца, художници), но и патологично – при
халюцинации или в рамките на друго психично разстройство;
2) Синестезии: стимулация на 1 анализатор довежда до стимулация и ефект на друг –
чуването на музика се съпровожда със зрително усещане за цвят;
3) Парейдолии: игра на въображението; осъвместяват се реални и илюзорни възприятия;
4) Хиперестезия: повишена възприемчивост на външни стимули;
5) Хипоестезия: понижена възприемчивост на външни стимули;
6) Сензопатии: разляти, неприятни телесни усещания – парене, дразнене на кожата или
усещания от вътрешните органи. Липсва предметност.
Агнозии. Загубва се възможността за познаване на предметите при запазена възможност

за познаване на отделни техни качества. Има толкова агнозии, колкото са човешките сетива:
първосигнална зрителна и второсигнална зрителна агнозия (алексия); второсигнална слухова
агнозия (сензорна афазия), допирна (тактилна) агнозия и др.

Илюзии. Представляват изопачено, неправилно възприемане на обективно съществуващи
предмети и явления. Всяка една от сензорните модалности може да бъде ангажирана. Срещат се
най-често при помрачени състояния на съзнанието. Стимулират се от лоша осветеност,
заспиване/събуждане и при недостатъчна концентрация на вниманието. Физиологични илюзии се
наблюдават при умора, афектни състояния и др. Патологични илюзии – отличават се с
безкритичност и произтичат от всички видове анализатори.
Халюцинации. Изживяване за възприятие, без да има в момента обект, която би го
предизвикал. Кардинален белег е безкритичността. Характеризират се с обективност (имат
характера на обективна реалност), екстрапроекция (локализирани са точно вън в пространството)
и сензорност, живост, яркост, триизмерност. Видове:
 Елементарни зрителни халюцинации (фотопсии) – искри, пламък, светлини;
 Сложни зрителни халюцинации – предмети, хора, животни, сцени – могат да са познати,
непознати, странни или страшни. Най-чести са при алкохолен делир;
 Второсигнални зрителни халюцинации: надписи по стени, текст на бял лист хартия;
 Слухови халюцинации: срещат се предимно при психози на фона на ясно съзнание;
 Елементарни слухови халюцинации (акоазми): чуване на шум, звук и др.;
 Сложни вербални халюцинации (чуване на гласове): те могат да са индиферентни, приятни,
враждебни, заплашващи, познати/непознати, мъжки/женски;
 Императивни (халюцинации във второ лице): гласовете издават заповеди на болния какво
да извърши и той често се подчинява. Срещат се основно при шизофрения;
 Коментиращи халюцинации: гласовете обсъждат поведението на пациента. Наричат се
още „халюцинации в трето лице“ – при шизофрения и тежък депресивен епизод;
 Антифонни халюцинации: слуховите халюцинации са под формата на гласове, едно от
които го заплашват, а други го защитават. Среща се при алкохолна халюциноза;
 Аутоскопични халюцинации: пациентът вижда проектирания си образ/част от него;
 Двигателни халюцинации: пациентът има лъжлив усет, че пропада или всичко се люлее;
 Тактилни халюцинации: усет за лазене по тялото, хапане – при злоупотреба с кокаин,
алкохолен делир, шизофрения;
 Мирисни и вкусови халюцинации: неприятен вкус/мирис (при шизофрения), при аура на
някои видове епилепсия (миризма на гнило, изгоряло месо).
Псевдохалюцинации. Много живи и сетивни до крайност определени образи, които се

отличават рязко в съзнанието на възприемащия от истинските, по това, че не притежават
качеството на обективната действителност, а ясно се преживяват като нещо субективно,
абнормно, ново, различно. Разлика на псевдохалюцинациите от халюцинациите:
 Субективност;
 Липсва сензорност (няма пластичност, двуизмерни са);
 Резултат на чуждо въздействие!
N. B ! Псевдохалюцинациите са симптом в много важния психопатологичен синдром на
Кандински-Клерамбо (синдром на психичен автоматизъм), в който се включват освен
псевдохалюцинации, чувство на овладяност (автоматична подчиняемост на чужда воля),
откритост (узнаване на мисли от разстояние).
Разстройства на сензорния синтез. Тук се включват разстройства на правилното
подреждане в пространството и времето на цялата сетивна информация, която идва от външния
свят и собственото тяло. Това са:

1) Деперсонализация: при запазено или загубено критично отношение пациентите
преживяват нарушения на телесната сфера, напр. за тялото си – дисморфофобия. Може да
се наблюдава при шизофрения, депресия, злоупотреба с ПАВ;
2) Дереализация: нарушено възприемане на околния свят в пространството и времето.
Обектите се идентифицират правилно (за разлика от илюзиите), познават се, но им се
струват променени (при запазена критичност). Тук влизат:
 Промени във формата – метаморфопсии, големината (микро и макропсии) и др.;
 Déjà vu (вече видяно): непозната обстановка им се струва позната;
 Déjà vecu (вече преживяно): преживяване за първи път се оценява като вече преживяно;
 Jamais vecu (никога непреживяно): актуално за момента преживяване, което се е случило и
преди, се оценява като за първи път;
 Déjà entendu (вече чуто): за първи път чуто съдържание се струва вече чувано и преди.
Разстройствата в сензорния синтез се срещат при шизофрения, епилепсия, екзогенни психични
разстройства, конверзионни разстройства и др. Всички тези явления могат да се наблюдават и
при здрави хора, при които е запазено критично отношение към съответното преживяване.
Тема №4: „Разстройства на мисленето по скорост и структура”

Мисленето формира висшия стадий на познавателния процес, основан физиологично на
действието на втората сигнална система. Мисленето е познавателен процес, чрез който се разкриват
най-съществените връзки и закономерности между предметите и явленията в природата и
обществото.
Разстройства в протичането на мисловния процес:
1) Болестна ускореност. Представлява ускорено образуване на нови и възпроизвеждане на стари
асоциации. Характеризира се с повишена отвлекаемост, трудно съсредоточаване, често преминаване
от тема в тема. Асоциациите се основават на външно сходство, по съзвучие или контраст. При голяма
скорост на мисловния процес се стига до идеен вихър – разкъсан и инкохерентен (болните успяват да
изговорят само отделни думи). Има склонност към римуване. Процесът е характерен за БАР,
интоксикации, прием на психоактивни вещества.
2) Болестна забавеност. Мисловният процес е забавен, беден, еднообразен. Пациентът отговоря на
даден въпрос след дълъг латентен период. Често пъти само 1 мисъл владее съзнанието на болния.
Наблюдава се при БАР (депресивен епизод), интоксикации, хронична шизофрения, челно-мозъчни
тумори и др.
3) Прекъсване (блокиране, шперунг). Мисълта се прекъсва, преди да е завършена – „отнемане,
открадване” на мисълта. Най-често се наблюдава при синдром на психичен автоматизъм. Един от
симптомите от първи ранг при шизофрения.
4) Наплив на мисли (мантизъм). Болният има чувство, че в главата му нахлуват едновременно много
мисли. Свързва се с външно въздействие – „влагане на мисли”. Характерен е при синдрома на
психичен автоматизъм.
5) Обстоятелствено мислене. Асоциативният процес е трудно подвижен. Характеризира се с
„лепливост, непродуктивност”. Темата се изяснява с много подробности. Основната насоченост
(крайна цел) остава запазена. Среща се при мозъчно-съдова болест, епилепсия, черепно-мозъчна
травма, деменция.
6) Визкозност. Загубва се нишката на мисълта и не се стига до крайната цел. Среща се при
епилепсия, аментивен синдром, интоксикации, ЧМТ.

Нарушения на формата (структурата) на мисловния процес:
1) Халтавост на асоциациите. Липса на свързаност на мислите. Характерни са детайлиране
(подхлъзване), заместване, изпускане, сливане и разбъркване на мислите;
2) Разкъсано мислене. Синтактично правилно подредена реч при загуба на логическата свързаност.
Особено характерно за ранните стадии на шизофрения.
3) Неологизми. Болните създават нови думи, съставени от части от други думи или случайни, нищо
незначещи словосъчетания, със значение само за тях. Характерно за шизофрения;
4) Несъгласувано (инкохерентно) мислене. Разпадане и на граматическия строеж на речта. Наблюдава
се поредица от несвързани помежду им части от изречения или думи (словесна салата). Срещат се
при помрачение на съзнанието, аменция, бълнуване. Може да се срещне и при бурно протичане на
мания.
5) Персеверация на мислите. Продължително доминиране на една и съща мисъл;
6) Вербигерация. Многократно повтаряне на едни и същи думи.
7) Резоньорство. Безплодно, отвлечено мъдруване, псевдофилософски стил на изразяване. Невинаги
е болестен феномен. Съчетава се с разкъсаност на мислите при шизофрения.
8) Символно мислене. Символно тълкуване на говоримата и писмената реч на хората, символно
изразяване на собствените мисли, създаване на собствена азбука. При шизофрения.
9) Аутистично мислене. Откъснато от реалната действителност, съсредоточаване върху тесен кръг
въпроси, които се разработват без реална обосновка и проверка на фактите.
10) Амбивалентно мислене. Възникване на противоположни мисли, едновременно съществуване на
противоположно отношение към един и същ човек. Безкритичност при шизофрения.
11) Паралогизми (софизми). Дума, мисъл, изказване, представящи лъжлив аргумент. Задачата на
софизмите е да представят най-лошия аргумент като най-добър.
Тема №5: „Разстройства в мисленето по съдържание”

Налудни идеи. Неправилни, погрешни, абсурдни съждения и умозаключения, които се намират в
грубо противоречие с действителността и които не могат да бъдат коригирани по логичен път. Налудната
действителност е действителността само на един отделен човек, представата за самия него и за неговия
свят. Характеристики:
 Нелепост, абсурдност, невъзможност на съдържанието;
 Непоколебима увереност;
 Крива логика (паралогика);
 Неповлияемост чрез убедителни доводи. Биологично повлияване.
! Трябва да се отдиференцират от фантастна псевдология или от суеверия!!!
1) Първичните налудности не представляват отговор на някакво предходно психопатологично състояние
и произходът им е неясен. Могат да се предхождат от налудно настроение, налудно възприятие и др.
Напр. пациентът смята, че е обект на терористичен прицел, тъй като чува звук на самолет. Първични
налудности се срещат при шизофрения и психотични разстройства
2) Индуцирани налудности. Обикновено възникват при лица, които непосредствено и дълго време
общуват с психично болни. Съдържанието на налудността е сходна или идентична с това на болния.
Налудните идеи могат да са несистематизирани (откъслечни и неизяснени) и систематизирани
(свързани, обосновани, взаимно изведими). Когато систематизацията е добре изградена и представлява
цяла система, говорим за „налудна система”.
3) Периодични и постоянни налудности. Периодичните имат флуктуиращ характер, богати и променливи
са на съдържание, често съчетани с афективни и халюцинаторни разстройства. Постоянните налудности

имат интелектуално-императивен характер, постепенно развитие в разстояние на големи периоди, по-
рядко съчетани са с емоционални и др. разстройства.
Параноидни налудни идеи. Оформяне на налудности за преследване, за отношение и за
въздействие. Като кварулантна налудност се определя налудната убеденост в злонамереното накърняване
на интересите на болния от различни лица и произтичаща от това налудна страст за защита на интересите
чрез многобройни заявления, жалби до институции и др. Срещат се при голяма част от психозите и
съставят т.нар. параноялен синдром.
Налудни идеи за величие (мегаломании). Включват налудни идеи за повишени възможности в
рамките на човешките възможности при манийни синдроми (най-често БАР). Биват експанзивни, налудни
идеи за реформаторство и откривателство, налудни идеи за знатен произход и др.
Сексуални налудности. Най-честата налудност е за изневяра. Възниква без адекватен повод и се
изразява в налудна убеденост в изневярата на партньора. Този вид налудни идеи са най-близки от
действителността по своята правдоподобност. Затова се преценява абсурдността на доказателствата, а не
има ли изневяра. Среща се най-често при мъже и при алкохолна параноя, като се изживява с голямо
афективно напрежение. Еротичните налудности (еротомания) представлява налудна убеденост в
любовта на съответно лице, което поради различни причини не дава външен израз на чувствата си. Среща
се при жени.
Депресивни налудности. Включват налудни идеи за вина (извършени прегрешения, обявени от
болния за тежки престъпления), за грях (вина пред Бог), хипохондрични (наличие на тежко, неизлечимо
заболяване), нихилистични (за отрицание), за обедняване, разоряване, ограбване и др.
Налудности на погрешната идентификация или форми на налудна илюзия:
 Синдром на Капгра: налудна убеденост, че хората са били заменени с идентични
двойници. Болният не разпознава познати лица и ги възприема като непознати;
 Синдром на Фреголи: непознатите се възприемат като познати.
Натрапливи идеи. Появяване и задържане в съзнанието на определени мисли, спрямо
които болния има критично отношение и прави безуспешни опити да се отърве от тях. Биват
натрапливи съмнения, натрапливи действия, натрапливи страхове (фобии) и др.
Свръхценни идеи. Представляват надценяване на реални обстоятелства от съществено
значение за болния. Абнормно е не толкова съдържанието, колкото емоционалния заряд, който
носят и създават проблеми за нормалното функциониране. Невинаги са белег на психична
болест, но могат да са увод в развитие на налудна система (шизофрения, параноя).
Тема №6: „Интелект. Разстройства в интелекта”

Интелектът е способността да се извършва мисловна дейност, респ. мисловните
възможности на личността. Оценява се от това доколко количествено и качествено е в състояние
да вникне в същността на явленията, да ги опозна и да разкрие най-важните им свойства.
Нарушенията в интелекта биват вродени (умствена изостаналост) и придобити – деменция
(оглупяване).
Умствена изостаналост. Вродено или придобито (до 3-4 г. най-късно) увреждане на
главния мозък, препятстващо нормалното формиране на интелектуалните възможности. Няма
прогресиращо развитие, като при по-леките случаи е възможно с натрупване на опит и
специализирана помощ, състоянието да се компенсира. Оценява се спрямо IQ като гранична (90-
70), лека (69-50), умерена (49-35), тежка (34-20) и дълбока (под 20).
Синдроми с изразени промени в интелектуално-мнестичната сфера:

1) Дифузен мозъчен психосиндром. Характеризира се с паметови нарушения, стигащи до
дезориентация за време и място, интелектуално снижение, емоционална лабилност и
неовладяемост. Включва началните, леките и умерените степени на интелектуално-мнестични
нарушения. Тежките степени на дефицит се обозначават като деменция;
2) Локален мозъчен психосиндром. Наблюдава се при огнищни органични увреждания на мозъка.
Има разстройства на подтици, влечения и настроение. При челно-базална локализация се
налюдават мориа и затормозване на инстинктите, а при челно-конвексната локализация – апатия
и абулия;
3) Деменция. Характеризира се с траен, необратим упадък на множество когнитивни функции,
достатъчно значим по степен, за да наруши ежедневните дейности на болните и появяващ се при
ясно съзнание. Трябва да се прави разлика от псевдодеменция – състояние, наблюдаващо се
нерядко при депресия в напреднала и късна възраст.
4) Лакунарна деменция. Неравномерно снижение на интелектуално-мнестичните способности, с
относителна запазеност на личностовите особености и запазено критично отношение към
настъпилия дефект;
5) Глобална деменция. Тежко снижение на интелектуалните възможности, цялостно изменение на
личността и липса на критичност към собственото състояние. Емоционалният фон е еуфоричен
или апатичен;
6) Леко когнитивно нарушение. Характеризира се с абнормни когнитивни функции, които
представляват упадък от предишни нива, но не покриват критериите за деменция и не повлияват
ежедневното функциониране. Общите критерии за ЛКН включват:
 Субективно оплакване от паметови нарушения и обективно нарушениe на паметта;
 Запазени други когнитивни функции и съхранено функциониране;
 Няма явни соматични, неврологични или психични причини.
Шизофрения. Също се наблюдават специфични дефицити в множество когнитивни

области и в миналото тези дефицити са се наричали шизофренна деменция. Това обаче не
представлява истинска деменция и е най-добре да се схваща като част от психопатологията на
шизофренията .Нарушенията в работната и семантичната памет при шизофрения са свързани с
дисфункция на темпоралния кортекс, фронталния кортекс и хипокампа.
Тема №7: „Памет. Разстройства на паметта. Корсаков синдром”

Паметта е способността на мозъка да фиксира усещания, възприятия, представи, мисли,
понятия и други психични преживявания, за да ги задържа и възпроизвежда волево. Включва
процеси на фиксация (запаметяване), ретенция (съхраняване) и репродукция (възпроизвеждане).
При болестни разстройства може да се наблюдава изборно нарушение на отделни звена при
незасягане на другите. Можем да разграничим следните видове памет:
 Първична: паметовите следи са лабилни, лесно „се изтриват”;
 Ултракратка сензорна памет: идва от сетивните органи за десети от секундата;
 Краткосрочна памет: има лимитиран капацитет (15-20 сек), но може да се задържи по-
дълго време, ако се повтаря;
 Работна памет: отнася се до способността за кратко задържане и обработка на информация
за управление и целенасочено поведение;

 Дългосрочна памет: стабилна, трайна. Дели се на памет за най-близко минало (няколко
дни), за неотдавнашно минало (месеци) и далечно минало (детство, училище);
 Епизодична памет: за факти, събития и епизоди от време. Тя е един от най-уязвимите
когнитивни процеси и нейните нарушения могат да бъдат индикатор за относително
специфични мозъчни увреждания.
Разстройства на паметта. А) Количествени (дизмнезии):

 Хипермнезия: увеличена паметова функция. Извънредно подчертана способност за
запомняне и възпроизвеждане на спомени. Може да е лично качество, а като болестно
състояние се наблюдава след ЧМТ, при манийни състояния и др.;
 Хипомнезия: понижени паметови възможности. Характеризира се с намалена възможност
за запаметяване и възпроизвеждане на информацията. Преходна е при умора или
неврастенна невроза и трайна при органични увреди на мозъка;
 Амнезия: Частична или пълна загуба на спомен за преживяното през определен период от
време или отделен спомен. Среща се при органични заболявания на мозъка, ЧМТ,
епилептиформено помрачение на съзнанието, конверсионно разстройство и др.;
 Ретроградна амнезия: болният не помни събития преди заболяването. Засяга се най-вече
репродукционната памет. Най-напред се възвръщат най-старите спомени;
 Конградна амнезия: обхваща периода на боледуването (напр. при делир);
 Антероградна амнезия: незапомняне на преживявания след възстановяване на ясното
съзнание. Дължи се на разстройство на фиксационната памет;
 Дисоциативна амнезия (хистерична): загуба на спомен за събития, които са имали
психотравмиращ характер за личността.
Б) Качествени разстройства на паметта (парамнезии):

 Аломнезии: излюзии на паметта. Действителни събития се възпроизвеждат неточно, най-
често актуално на моментното емоционално състояние и интересите на личността.
Характерно за депресия и мания;
 Криптомнезии: измами на паметта. Спомен от нещо прочетено/чуто се преживява като
собствено – присвояване на чужди преживявания;
 Идентифицирани спомени: болните гледат, четат, слушат нещо и са убедени, че и друг
път са го чели, слушали или гледали;
 Псевдореминисценции: неточно подреждане във времето на добри спомени. Сегашни
психични преживявания се пренасят в миналото;
 Псевдомнезии: халюцинации на паметта. Болестни спомени, които не съответстват на
реално преживяване. Те са своеобразно творение на фантазията;
 Конфабулации: измами на паметта, с които болните запълват празнините от своите
спомени. Биват заместващи (реални спомени, смесени с измислени или случили се в друго
време събития) или фантастни (напълно измислени).
Корсаков синдром. Това е амнестичен симптомокомлекс с конфабулации. Включва:

 Слабост на фиксацията с последваща антероградна амнезия;
 Алопсихична дезориентираност (но съзнанието е ясно), произтичаща от незможността за
запомняне на нова информация;
 Конфабулации;

 Възможно е да се наблюдава и ретроградна амнезия.
Среща се при Корсаковата психоза в резултат на хроничен алкохолизъм, травми, тумори и др.
Тема №8: „Емоции. Разстройства в емоциите”

Емоцията е понятие, изразяващо психичното състояние на индивида, повлияно от
различни субекти и обстоятелства. Това състояние може да бъде положително, отрицателно, но
също и състояние на безразличие (апатия). Емоцията е процес, свързан с вътрешни състояния на
организма и има външна наблюдаема страна. Емоциите до голяма степен определят поведението
на човека. Те разширяват знанията за себе си и чрез тях може да се постави положителна или
отрицателна оценка. Биологичната същност на емоциите произлиза от инстинктните потребности
за удовлетвореност, субстрат на лимбичната система. Въз основа на силата, трайността и
продължителността, емоциите се делят на:
1) Настроение: относително продължително и трайно емоционално състояние с неголяма сила.
Представлява основния емоционален фон на човека през определен период от време;
2) Афект (гняв, ярост): много силно, бързо възникващо и краткотрайно отрицателно
емоционално състояние във връзка с действието на силен и социално значим дразнител;
3) Страст: интензивно и трайно емоционално състояние с продължителен и дори постоянен
характер. Квалифицира се като положителна или отрицателна спрямо обекта на насоченост.
Чувствата са устойчиви и сложни емоционални явления към даден аспект от
действителността. Те се изграждат върху основата на преживените емоции. Едно чувство може
да се преживява само през онези емоции, участвали в неговото зараждане. За разлика от
емоциите и настроенията, чувствата имат изразена обектна свързаност – отношение към някого
или нещо, а не към ситуацията като цяло. Чувствата биват стенични (повишен биотонус – гняв,
агресивност, радост) и астенични (понижен биотонус – страх, тъга, отчаяние). Еутимията е
състояние на пълно равновесие в емоционалния живот, докато синтимията – пълно
несъответствие между основното настроение и останалите прояви.
Разстройства на емоциите. Основните са:
1) Хипертимия: болестно повишени стенични емоции. Продължително безпричинно състояние
на силна радост, веселие или гняв. Елемент на манийния синдром, както и при хебефренна
шизофрения (студена хипертимия – гневност и веселост). Хебефренният епизод се различава с
причудливо повишено настроение, студен, нелеп хумор, маниерно поведение и гримасничене, и
др.;
2) Дистимия: болестно засилване на астеничните емоции – продължителна безпричинна тъга или
мъка. Елемент на депресивния синдром;
3) Дисфория: раздразнителност, мрачност, злобност, избухливост. Израз е на недоволство към
околните и може да прерасне в агресивни действия – среща се при епилепсия, органични
мозъчни увреди и ажитирана меланхолия;
4) Страх. Астенна емоция, често емоционално състояние на психичните разстройства. Може да
варира от лека тревожност до степен на витална застрашеност. Бива психологично разбираем,
невротичен или психотичен. Когато страхът е обективен, при запазена критичност, говорим за
натрапливи страхове и фобии. Когато е дифузен, неопределен и свързан с мрачни опасения за
нещо съдбоносно лошо – витален страх;

5) Тревога (тревожност). Възниква в ситуация на неопределена опасност и се проявява в
очакване на неблагоприятно развитие на събитията, при което се активират защитни реакции.
Личат емоционална напрегнатост, лесна възбудимост, очакване на нещо лошо. По-общо понятие
е от страха и може да се съпровожда от вегетативно симптоми.
6) Паратимия: несъответствие между емоционалната реакция и повода, който го е предизвикал.
За несъответна мимика- парамимия;
7) Емоционална амбивалентност: противоположни, бързо сменящи се чуства към даден обект
или дадена ситуация, без критично отношение;
8) Еуфория – повишено благодушно настроение на фона на интелектуално снижение,
безкритичност, брадипсихичност, забавен мисловен процес – алкохол, медикаменти, ПАВ;
9) Екстаз: силна, краткотрайна емоция на възторжена радост, щастие, блаженство; на фона на
стеснено съзнание и съсредоточаване на вниманието изцяло към положителното изживяване –
епилепсия, ПАВ;
10) Мория: шеговито настроение с плосък хумор, съчетано с липса на инициативност и
безкритичност – процеси в мозъка с челно-базална локализация;
11) Емоционално нивелиране: обедняване на жестикулации, монотонност на говора и др.;
12) Емоционална лабилност: емоциите се сменят безпричинно много бързо – при личностни
разстройства, невротични разстройства, мозъчна атеросклероза;
13) Афективни кризи: сборно понятие за състояния на гняв, страх, тревога, които настъпват при
силна емоционална възбуда. Типични прояви са:
 Каталепсия: загуба на мускулен тонус при внезапно възникване на положителни или
отрицателни емоции  болният внезапно се свлича на земята;
 Негативистични кризи: при деца от 2-4 г. – поражда се от негативна нагласа към
изисквания или нареждания  възбуда с търкаляне по земята и плач до посиняване;
 Афективен шок: при подрастващи и юноши сред преживяна силна отрицателна емоция се
наблюдава апатия на фона на съноподобно, хистерично помрачено съзнание.
14) Патологичен афект: силна емоционална възбуда на фона на крайно стеснено до помрачено
съзнание, при което болният извършва редица действия, под влияние на автоматични механизми.
!!! В състояния на патологичен ефект са възможни агресивни действия с фатален изход.
Преминава в силно психично изтощение, преминаване в сън и липса на спомен за преживяното.
Тема №9: „Воля и влечения – разстройства”

Волята е съзнателна целеустременост на мисълта и действията, насочена към
осъществяване на предварително поставена цел. Волевият акт включва: поставяне на цел 
борба на мотиви и противомотиви  изпълнение. Количествени разстройства на волята:
1) Хипербулия: болестно повишение (улесненост) на волевата дейност. Среща се при мания и
хипертимни психопатии. Болните могат без почивка да харчат пари, купуват, продават,
установяват контакти, участ, спортуват, пишат произведения и т.н.;
2) Хипобулия: болестно понижение на волевата активност. Елемент на депресивния синдром –
намалена инициативост, бедна мотивация, трудно вземане на решения, може да стигне до
меланхолен ступор. Среща се при депресия, алкохолизъм, наркомании и др.;
3) Абулия: безволие, загуба на волева дейност – пълна безинициативност. Характерна е за
демеция, челно-мозъчни заболявания, умствена изостаналост и хронични шизофрения.

Качествени разстройва (парабулии). Дълбоко разстройство на вътрешния строеж на
волевия акт. Неговите фази не се извършват в необходимата последователност. Разкъсват се,
липсва логично мислене. Действията са несъответни, неразбираеми за другите. Тук се отнасят
т.нар. кататонни разстройства – кататонен ступор и кататонна възбуда.
1) Кататонен ступор: мускулно сцепеняване, проявяващо се със силно повишаване на
мускулния тонус, обикновено на фона на пълно двигателно обездвижване. Пациентите са
неподвижни, не говорят, безжизнено и втренчено гледат в пространството и за дълго
време заемат неудобни пози в седнало или изправено положение. Характерни белези са
мутизъм (болестно безмълвие), восъчна гъвкавост (каталепсия), симптом на въздушната
възглавница, симптом на ембрионалното положение, на хоботчето и др.;
2) Кататонна възбуда: движенията са нецеленасочени и разхвърлени. Налице са и ехолалия,
ехопраксия, стериотипии, маниеризми, импулсивни действия.
Други разстройства на волята. Стереотипии – постоянни (за разлика от тиковете) и без

социална значимост (за разлика от маниеризмите); маниеризми, персеверации (многократно
повтаряне на цели изречения), вербигерации (повтаряне на отделни думи).
Импулсивни действия. Осъществени актове в резултат на неовладим порив (цел), които се
преживяват от пациента като неразбираеми. Липсва борба на мотиви и противомотиви.
Късосъединителни реакции. Породени са от външни дразнители и обикновено са
афективно силно наситени. Има цел (която е неясна) и действие. Действията са автоматични при
директно въздействие отвън или „сляпо побягване“ у хора при силно изплашване.
Амбитендентност. Двигателна изява на явлението амбивалентност. Противоположни
тенденции не резултират в 1 двигателна реакция, а съществуват успоредно и водят до бързо
сменящи се противоположни движения или действия.
Двигателен автоматизъм. Автоматизмени актове, импулсивни действия и т.нар. речев
автоматизъм на устната реч (глосолалия) или на писмената реч – ръката пише сама. Описан е и
синдром на индиректен автоматизъм, при който въздействията върху болния се осъществяват
от други лица, които са „автомати на чужда воля“.
Разстройствата на навиците и влеченията се характеризират с повтарящи се действия,

които нямат ясна рационална мотивация, не могат да бъдат контролирани и обикновено
накърняват собствените интереси на лицето или тези на други хора. Пациентът съобщава, че
поведението му е свързано с импулси да действа. Причините за тези разтройства не са изяснени и
те са групирани заедно, поради голямото сходство в клиничните им прояви, а не защото имат
други важни общи характеристики.
Патологично влечение към хазарт. Налице са чести, повтарящи се епизоди на хазартна
игра, които доминират в живота на пациента до такава степен, че са в ущърб на социалните,
професионалните, материалните и семейните ценности и ангажименти.
Патологично влечение към подпалване (пиромания). Разстройство, за което са характерни
множествени действия или опити за подпалване на имущество или други обекти, без очевидна
мотивация, както и непрекъснати занимания с предмети, свързани с огън и горене. Това
поведение често е свързано с нарастващо напрежение преди самия акт на подпалване и
интензивна възбуда непосредствено след това.
Патологично влечение към крадене (клептомания). За това разстройство е характерно, че
лицето прави повторни безуспешни опити да възпре импулсите си да краде предмети, които не са
предназначени за лична употреба или забогатяване. Вместо това, то изоставя, подарява или

складира тези предмети. Често се съпровожда с нарастващо напрежение преди самия акт на
кражбата и чувство на удовлетворение по време и непосредствено след това.
Трихотиломания. Характеризира се със забележимо оредяване на косата, в резултат на
невъзможност да се устои на повтарящи се импулси за скубане на косми. Обикновено този акт се
предхожда от нарастващо напрежение и се последва от чувство на облекчение или
удовлетворение. Тази диагноза не бива да се поставя, ако преди това е имало някакво кожно
възпаление или ако скубането на косми е в резултат на налудности или халюцинации.
Тема №10: „Съзнание – разстройства. Внимание – разстройства”

Съзнанието представлява способността за разбиране и отношението на индивида към
заобикалящата го среда и към самия себе си. Това отношение е изградено от синтеза на
познанието, от свързаността и съвкупността на всички психични процеси (когнитивни,
емоционални, волеви). За практически цели се интересуваме от яснотата на съзнанието, която
се проявява в способността за правилно ориентиране във времето, пространството и социалната
действителност (алопсихична ориентация), както и за собствена личност (автопсихична
ориентация).
Количествени намаления на яснотата на съзнанието (понижено ниво на будност):
1) Обнубилация: наподобява състоянието на съзнанието при много голяма умора –
неустойчиво активно внимание и забавени психични реакции. Авто- и алопсихичната
ориентация са запазени;
2) Сомнолентност (сънливост): словесният контакт с болни е затруднен и ограничен. До
съзнанието му достигат само по-силните и важните за него дразнители. Дезориентиран за
време и при липса на стимули, настъпва незабавно заспиване;
3) Сопор (унесеност): словесният контакт е невъзможен. Болните лежат неподвижно, със
затворени очи; реагират при силни болкови стимули. Липсва всякаква ориентация.
Безусловните рефлекси са запазени, но част от условните липсват;
4) Кома: състояние на несъбуждане и нереагиране. Запазена е само нервновегетативната
регулация на биологичните функции (дишане, сърдечна честота).
Синдроми на помрачение на съзнанието:

1) Делир: внезапен упадък на нивото на съзнанието и когницията, с подчертано нарушаване
на вниманието. Последното е кардинална черта на делира. Наблюдава се дезориентация за
време и място, зрителни илюзии и халюцинации, деперсонализация и дереализация,
психомоторно неспокойствие или забавеност и др. Нарушението се развива бързо (от
часове до дни), флуктуира по тежест в рамките на деня и се влошава вечер. При
преодоляване на делира, настъпва частична амнезия;
2) Аменция: по-тежка степен на помрачение на съзнанието; нарушения на алопсихичната и
автопсихичната ориентация. Мисленето е несъгласувано (инкохерентно). Наблюдават се
персеверации и неологизми. Настроението е променливо. Може да има всички останали
симптоми на делира, но афектите не са така ярки;
3) Хаотично помрачение на съзнанието: най-дълбоката степен на качествена промяна на
съзнанието. Действителността се възприема илюзорно-халюцинаторно-налудно. Болните
се изживяват витално застрашени от околните, най-често от близките си. Започва и

завършва внезапно и е краткотрайно (минути, часове). Периодът се покрива с пълна
амнезия.
Съзнание за болест (Insight). Съществен аспект от самосъзнанието на личността и се

дефинира като „критично отношение спрямо собствените болестни преживявания“.
Критичността се смята за кардинален белег на психотичните разстройства, за разлика от
невротичните, но би трябвало да се имат предвид и многото междинни варианти между тях.
Вниманието е способността за фокусиране, задържане и пренасочване на мозъчната

активност, на съзнанието, към външни и вътрешни стимули, към определени предмети или
явления от външната или вътрешната среда. При нарушения на вниманието се наблюдават
промени във възприемането на стимулите и по този начин нарушават осъзнатостта.
Неврофизиологичните субстрати на вниманието са префронталната асоциативна кора,
фронталното очно поле и синхронизацията на активността на всички неврони.
Вниманието обикновено се дели на:
 Активно (волево) – съзнателно съсредоточаване на вниманието към поставена задача;
 Пасивно (неволево) – внезапно, вследствие на възникване на случайни, нови или силни
дразнения (звук, шум, движение и др.).
Към свойствата (качествата) на вниманието се отнасят превключваемост, обем, сила и
устойчивост, както и трайност. Отвлекаемостта и разсеяността се проявява или като силна
концентрация върху една дейност, която изключва от обхвата му всичко останало, или като
невъзможност за концентрация.
Болестни разстройства на вниманието:
1) Хиперпросексия: повишено активно внимание – при хипохондрична самовглъбеност,
натрапливости или епилепсия;
2) Хипопросексия: отслабено активно внимание – при умора, неврастенни и церебрастенни
състояние, манийна фаза на БАР, хебефренна шизофрения, лека умствена изостаналост и
хиперкинетично разстройство;
3) Апросексия: липса на активно внимание – при органични мозъчни процеси и умствена
изостаналост. Нарушенията на пасивното внимание (ПВ) включват:
 Повишено ПВ: изразена отвлекаемост, отслабване на активното внимание;
 Понижено ПВ: най-често при обнубилация или сомнолентност.
Тема №11: „Екзогенни психични разстройства – дефиниция, видове,

основни синдроми“
Екзогенните психични разстройства са с психотичен и непсихотичен характер и се
причиняват от екзогенни болестни фактори, които пряко или косвено увреждат дейността на
главния мозък. Те могат да бъдат:
 Алогенни: изхождат от външната среда (интоксикации, травми и др.);
 Соматогенни: предизвикват се от инфекциозни заболявания, ендокринни и метаболитни
разстройства;

 Неврогенни: болестните нокси имат първично неврогенен произход – енцефалити,
менингити, тумори на мозъка, съдови заболявания.
На базата на водещата причина, екзогенните психични разстройства се обособяват 2 групи:
1) Симптоматични (соматогенни) психични разстройства – произтичат от общо телесно
заболяване;
2) Органични психични разстройства – резултат от пряко увреждане на мозъка.
Обща характеристика на екзогенните психични разстройства:

1) Клинично неспецифична симптоматика;
2) Психопатологичната симптоматика не е нозологично специфична  не може да се
постави нозологична диагноза;
3) Синдромно разнообразие.
Видове синдроми:
1) Синдроми на количествено намаление на яснотата на съзнанието (намаление на психичния
живот): обнубилация, сомнолентност, сопор, кома;
2) Остри екзогенни типове на реакция (промяна на психичния живот) или предилекционните
типове на реакция на Бонхофер. От пактическа гледна точка, под екзогенни типове на реакция
приемаме синдромите на помречение на съзнанието – делир, аменция, хаотично помрачение.
Критериите на Ясперс за помрачение на съзнанието включват: откъснатост от реалната
действителност, ало-и/или автопсихична дезориентация, сензопатии, несвързано, инкохерентно
мислене, частична или пълна амнезия;
3) Синдроми, протичащи на фона на ясно съзнание (преходни синдроми на Wieck): хиперестезно-
емоционален, маниоподобен или депресивен; параноидно-халюцинаторен, аканкастно-фобиен;
експанзивно-конфабулаторен; конфабулоза и др. Разделят се на обратими и необратими.
4) Синдроми с изразени промени в интелектуално-мнестичната сфера. Психоорганични
синдроми. Това е съвкупност от психопатологични разстройства, възникващи при дифузни
органични заболявания на мозъка („нивелиране“ на психичния живот). Тук се включват
дифузният мозъчен психосиндром, локалният мозъчен психосиндром, Корсаковият синдром и др.
5) Синдром на конфабулаторна обърканост: наплив на обилни конфабулации, амнестична
дезориентация, несъгласувано мислене. ДД с помрачение на съзнанието;
6) Псевдодеменция: психогенна реакция, възникваща остро на фона на хистерично стеснение на
съзнанието или частично помрачено съзнание. Влиза в състава на Ганзеровия синдром: загуба на
най-елементарни познания, откровено нелепи отговори и действия. Например болните не
познават определен цвят, не могат да преброят пръстите си, не знаят как се пали клечка кибрит и
т.н. Синдромът отзвучава за 2-3 седмици и се среща често при затворници. Спада към групата на
дисоциативните (конверзионни) разстройства, които имат „психогенен произход“.

Тема №12: „Психични разстройства при ЧМТ, някои инфекциозни
и неинфекциозни соматични заболявания“
Психични нарушения при травми на главния мозък. Пораженията на главния мозък се
делят на открити и закрити, като вторите по-често протичат с психични симптоми. Най-общо
синдромите, срещащи се при ЧМТ, са:
 Синдроми на количествени и качествени нарушения на съзнанието;
 Синдроми на фона на ясно съзнание (преходни синдроми на Вик);
 Органична промяна на личността (астенен, експлозивенн, еуфоричен, апатичен тип);
 Психоорганични синдроми (дифузен, локален, Корсаков);
 Пароксизмални – гърчове или психосензорни (деперсонализация, дереализация).
Остри комоционни и контузионни психози. Представят се от широка гама синдроми.

Възможни са следните варианти:
 Количествени нарушения на съзнанието, последвани от астено-адинамия и ретроградна
амнезия;
 Синдроми на фона на помрачено съзнание, епилептиформено помрачение;
 Травмен делир (характерни са множество зрителни халюцинации);
 Корсаков синдром – конфабулациите зависят от емоционалното състояние и се въртят
около ЧМТ;
 Вестибуларни, вегетативни, огнищни неврологични и др. симптоми.
Психични разстройства в хроничния период на ЧМТ. Включват церебрастенен синдром

(астено-вегетативно-вестибуларен), органична промяна на личността, травмена деменция,
травмена епилепсия, травмен паркинсонизъм, хроничен субдурален хематом и др.
Психични разстройства при тумори на главния мозък. Няма специфичен
психопатологичен синдром. Може да се развие неврозоподобен синдром, синдроми на
количествено нарушение на яснотата на съзнанието, рудиментарни синдроми на фона на
помрачено съзнание, личностови промени, апатико-абуличен синдром, еуфория-мориа,
психоорганичен синдром и др.
Психични разстройства при инфекциозни заболявания. При острите инфекции
развитието на психотична симптоматика се обуславя от действието на токсичните вещества в
резултат на соматичната болест, промени в интерорецепторите, в мозъчното кръвоснабдяване.
1) Инфекциозен делир: Бива инициален (при покачване на температурата), тресков (на върха
на фебрилитета) и колапсен (при спадане на температурата). Протича с помрачено
съзнание и слухови халюцинации – подобно на остра халюциноза;
2) Хронични инфекциозни психози: по-дълбока промяна в характера и деменция. Може да
потенцира изявата на ендогенна психоза – шизофрения, БАР;
3) Епидемичен енцефалит: в острия стадий – сомнолентно-офталмоплегичен синдром и
делир, в хроничния – паркинсонов синдром с брадипсихия;
4) Полиоенцефалит при бяс: характерна е хидрофобия.
Психични разстройства при соматични заболявания. Представят се с богат спектър от

синдроми (количествени и качествени нарушения на съзнанието, астено-адинамични,
ендоморфни). При тежки соматични заболявания, водещи до сериозни дистрофични изменения в

организма и вследствие на мозъчен оток, могат да се получат необратими психоорганични
синдроми. Някои примери:
 Остра сърдечна недостатъчност: количествени и качествени нарушения на съзнанието;
 Хронична сърдечна недостатъчност: астено-адинамия, апатия, еуфория;
 Хронична ЧД недостатъчност: астено-адинамия, дифузен психоорганичен синдром;
 Анемии: астенен, раздразнителна слабост, депресивни и ананкастно-фобийни синдроми;
 Диабет: астено-депресивни, остри психози с /без помрачение на съзнанието и др.
Тема №13: „Зависимост и вредна употреба на психоактивни вещества.

Психични разстройства, вследствие употреба на опиоиди“
I ОБЩА ЧАСТ (валидна за теми №13-№16)!
Синдром на зависимост. Съчетание от поведенчески, когнитивни и физиологични

прояви, което се развива след повторна употреба на определено психоактивно вещество и
обикновено включва:
1) Силно желание за приемане на веществото;
2) Затруднен контрол върху приема;
3) Продължаване на употребата, въпреки наличието на вредни последици;
4) Даване приоритет на приема на веществото пред др. видове активност и ангажименти;
5) Повишен толеранс и понякога физиологично състояние на абстиненция.
Синдромът на зависимост може да е налице по отношение на конкретно психоактивно вещество
(тютюн, алкохол, диазепам), по отношение на група от вещества (опиоидни лекарства) или по
отношение на по-широк кръг от фармакологично различни психоактивни вещества.
Вредна употреба. Начин на употреба на психоактивни вещества, който уврежда здравето.
Увреждането може да бъде соматично (например хепатит след венозна апликация на ПАВ) или
психично (например епизоди на депресивно разстройство като последица от тежко пиене).
Остра интоксикация. Състояние, възникващо след употреба на ПАВ и водещо до
нарушения в съзнанието, познавателните функции, възприятията, емоциите или поведението,
както и други психофизиологични функции и реакции. Нарушенията са пряко свързани с острите
фармакологични ефекти на веществото. Тези ефекти отшумяват с времето и се стига до пълно
възстановяване, освен при възникване на тъканно увреждане или друго усложнение.
Усложненията могат да включат: травма, аспириране на повърната материя, делир, кома, гърчове
и др. соматични нарушения. Естеството на тези усложнения зависи от фармакологичните
характеристики на употребяваното вещество и от начина на приемане.
Абстинентно състояние. Група симптоми с различна тежест и в съчетание помежду си,
които се появяват след пълно спиране или намаление на приема на веществото, употребявано
редовно дълго време. Началото и протичането на абстинентното състояние са ограничени във
времето и зависят от типа на веществото и дозата, достигната непосредствено преди спиране на
употребата. Абстинентното състояние може да е неусложнено и усложнено – с гърчове, делир,
психотична симптоматика (халюцинации и налудности).

II част: Психични разстройства, вследствие употреба на опиоиди:
1) По време на острата интоксикация: еуфория, психомоторна забавеност, релаксация,
нарушения на вниманието и паметта. Съзнанието е помрачено (от обнубилация до кома).
Да се приложи своевременно антагонист на опиоидните рецептори - Naloxone;
2) По време на абстиненцията: първите прояви се наблюдават около 6 часа след последната
доза хероин (най-тежки), 8 часа след морфин и 12-16 часа след метадон. Проявява се
вегетативна симпатикова симптоматика, психомоторна възбуда, силно желание за прием
на дозата от ПАВ, особено мъчително безсъние;
3) При хронична интоксикация: потиснато либидо, промяна на личността, предимно в
емоционално-волевата сфера с груби нарушения в социалното функциониране –
напускане на училище, работа, кражба, незаконна търговия и др. Често се наблюдават
резки смени на настроението – от пълна липса на интерес до гневни реакции.
Тема №14: „Зависимост и вредна употреба на психоактивни вещества.

Психични разстройства, вследствие употреба на канабиноиди,
психостимуланти и кокаин“
Зависимост и вредна употреба на ПАВ – от тема №13
Психични разстройства, вследствие употреба на канабиноиди:

1) Остра интоксикация: характерни са следните 3 фази:
 Първа фаза (първите 30 мин): световъртеж, сухота в устата, разширени зеници;
 Втора фаза: повишени са настроението, апетитът и либидото. Съобщават се също
ярки възприятия. Понякога се проявават страх, тревога, халюцинации,
подозрителност и параноидни налудности;
 Трета фаза (на релаксация): физическа и психическа отпуснатост, безразличие и
чувство на затъпяване.
2) Хронична интоксикация: загуба нна интересите, негативни емоции, промяна на личността
и антисоциално поведение.
! N.B. При внезапно прекъсване на приема на канабиноидите и по време на абстиненцията НЕ
СЕ установяват прояви на физическа зависимост. При лечението на зависимите от канабиноиди,
основен проблем е преодоляването на влечението (психична зависимост). До голяма степен
успехът от лечението зависи от личностовото узряване и мотивацията за борба със зависимостта.
Психични разстройства, вследствие употреба на психостимуланти и кокаин:

1) Остра интоксикация: доминира психомоторната активност (възбуда), чувство на бодрост
и прилив на сили. Интоксикираният се оплаква от безсъние и липса на апетит;
2) Хронична интоксикация: подчертана активност, но затруднения в съсредоточаването
върху ежедневните задачи. Настроението е повишено, мисловният процес – ускорен.
Поведението е близко до това на хипоманиите. Мъчителни са безсънието и тревожността.
3) Абстиненция: НЕ СЕ установяват клинични прояви на физическа зависимост.
Психичната зависимост е тежка и започва в края на второто или началото на третото
денонощие. Настроението е потиснато, апетитът – повишен, сънят – нарушен.
Абстиненцията може да продължи няколко седмици. Характерни усложнения:
 Остри психози с маниоподобна симптоматика;
 Хронични психози с шизофреноподобен облик;
 Психоорганични синдроми, мозъчно-съдови инциденти, епилептични гърчове и др.
Абстиненцията се лекува с рязко спиране приема на ПАВ и симтоматично лечение с
транквилизатори, антидепресанти и невролептици.
Тема №15: „Зависимост и вредна употреба

на седативни и сънотворни вещества“
Зависимост и вредна употреба – от Тема №13!
Психични разстройства, предизвикани от употребата на седативи и сънотворни.

Имат много близки клинични прояви, поради което се разглеждат като депресанти на ЦНС.
Барбитуратите имат дифузен депресивен ефект и нямат специфични рецептори в ЦНС.
Бензодиазепините имат по-специфично действие, защото имат свои специфични рецептори. ПАВ
от тази група имат кръстосан толеранс и кръстосана зависимост помежду си и с алкохола.
1) Остри интоксикации: дизартрия, нистагъм, атаксия и други координаторни нарушения.
Прилича на алкохолното опиянение. Характерен е забавеният мисловен поток, отслабени
внимание и памет, емоционална неустойчивост и раздразнителност. Може да се
наблюдава психомоторна възбуда или потиснатост;
2) Хронична интоксикация: нарушения в координацията и говора; паметта и вниманието са
трайно намалени. Настъпва емоционално-волева промяна на личността от органичен тип,
твърде близка до тази при епилепсия – обстоятелствено и визкозно мислене,
психомоторна забавеност, склонност към дисфорични реакции и др. Могат да се
наблюдават и остри психози (делири) и големи припадъци;
3) Абстиненция: настъпва от 3 до 7 дни след преустановяване на приема. Установяват се
тревожност, напрегнатост, астения, загуба на апетит, безсъние, гърчове и делир.
N.B!!! Най-тежките абстинентни явления се наблюдават при барбитуровата абстиненция.
Удачно е да се приложи Flumazepil – антагонист на бензодиазепиновите рецептори.
Лечението трябва да се провежда с постепенно намаляване на дозата – по 10% на ден. В
противен случай, има опасност от гърчове, епилептичен статус и смърт.
Тема №16: „Зависимост и вредна употреба на алкохол.

Алкохолни психози“
Вредна употреба на алкохол. Отнася се за този начин на употреба, който уврежда
здравето – телесно, психично или и двете. Диагнозата се поставя, ако се установи действителна
увреда. Клиничната картина до голяма степен се покрива с разстройствата, които се наблюдават
при хроничната злоупотреба със спирни напитки. Най-честите разстройства са:

 Психоорганичен синдром – разстройства на вниманието, паметта, забавен мисловен
процес, нарушения в абстрактното мислене, емоционална неустойчивост със склонност
към еуфорични и дистрофични реакции;
 Увреждания на черен дроб, панкреас, периферна нервна система и др.
Синдром на зависимост от алкохол. При него употребата на спиртни напитки придобива

много по-висок приоритет за дадено лице, отколкото други видове поведение, които са имали по-
висока стойност в миналото. Диагностични критерии:
1) Силно желание или чувство на вътрешна принуда да се приеме алкохол;
2) Нарушена способност за контрол върху приема на спиртните напитни – начало, край,
количество;
3) Приемане на алкохол с цел облекчаване на абстинентните симптоми и знание за това;
4) Физиологично състояние на абстиненция;
5) Повишен толеранс, изразен в потребност да се приемат по-високи дози;
6) Стесняване на личния репертоар от начина на употреба на алкохол – тенденция да се пие
едно и също нещо, на едно и също място, по едно и също време;
7) Прогресивно отпадане на алтернативни удоволствия и интереси;
8) Продължаване употребата на алкохол, въпреки очевидните вредни последици.
Остра алкохолна интоксикация. Проявява се след прием на значителни количества

алкохол. Развива се остра психотична реакция, която възниква внезапно. Болните изпитват силен
страх и ужас. Околният свят се възприма болестно и е със заплашващ характер. Поведението се
определя от психотичната продукция и има отбранителен характер към въображаемата заплаха.
Абстинентно състояние. Неусложнената форама се проявява с 2 групи симптоми:
 Психотични: тревожност, депресия, страх, раздразнителност, напрегнатост и
непреодолимо желание за прием на алколох с ясното съзнание, че ще облекчи проявите;
 Телесни: стягане в сърдечната област, тахикардия, хипертония, тремор на ръце и устни,
студена пот по лицето и тялото.
Абстинентно състояние с делир = delirium tremens. Психозата се развива 2-3 дни след
появата на абстинентните явления. По изключение може да се наблюдава „на върха“ на
интоксикацията. Основните клинични прояви включват: помрачено съзнание (обърканост и
алопсихична дезориентация), обилни зрителни халюцинации, илюзии, еуфория и страх,
психомоторна възбуда, налудности с интерпретативен характер, ясно изразен тремор на горните
крайници и координационни нарушения. Интересен е симптомът на Лимпан – при затворени
клепачи и натиск върху очните ябълки, у болните се явяват зрителни халюцинации. Вечерно
време (загасено осветление), халюцинациите са засилват. Сънят е силно нарушен. Делирът
продължава най-често 3-4 дни (рядко до месеци) и завършва със сън. Болните нямат спомен за
случилото се по време на делира. Провежда се лечение с Carbamazepine.
Остра алкохолна халюциноза. Среща се по-често при жени. Започва по време на

абстиненция и продължава от няколко дни до седмици. Съзнанието е ясно, ориентацията –
запазена. Характерни са антифонните халюцинации с коментиращ характер – гласовете
коментират съдбата на болния, ругаят го, защитават го и т.н.
Хронична алкохолна халюциноза. Приема се за хронична, ако продължи над 6 месеца.
Започва като остра халюциноза или делир. Установяват се слухови халюцинации при ясно

съзнание. Приемането на нови количества алкохол прави халюцинациите по-ясни и отчетливи,
увеличава страха и тревожността.
Алкохолен параноид. Клиничната картина се определя от налудностите за отношение и
преследване. Често срещана е и алкохолната ревностна налудност. Голяма част от
злоупотребяващите с алкохол имат ниско либидо, което създава конфликт между „искам“ и
„мога“, той води до ревностни преживявания и създаване на налудности. Под въздействие на
такива мотиви, болните могат да убият съпруга/та си или въображаемия партньор. В тези случаи
се приема, че лицето е действало под налудни мотиви, признава му се невменяемост и се
изпраща на принудително продължително лечение в психиатрична клиника!
Амнестичен синдром. На преден план изпъкват разстройства на паметта за събития от
близкото минало. Установяват се разстройства на фиксационната памет, липса на нарушения в
непосредственото възпроизвеждане на факти, липса на разстройства в яснотата на съзнанието и
др. Може да се установят конфабулации, промяна на личността (апатия) и занемарен външен вид.
Корсакова психоза. Отнася се към амнестичните синдроми. Клиничната картина включва
алкохолен полиневрит и Корсаков синдром – триада: разстройство на фиксационната памет,
конфабулации и псевдореминисценции.
Тема №17: „Шизофрения – етиопатогенеза, клинични форми,

лечение. Принципи на водене на случай”
Шизофренните разстройства най-общо се характеризират с фундаментални и
характерни отклонения в мисленето и възприятията и с афект, който е или несъответен, или
неадекватен. Яснотата на съзнанието и интелектуалните възможности обикновено са запазени,
въпреки че с течение на времето може да настъпи известен когнитивен дефицит. Най-важните
психопатологични прояви включват ехо на мисълта, вмъкване или отнемане на мисли, предаване
на мисли, налудно възприятие и налудности за контрол, въздействие или пасивност. Болните
чуват халюцинаторни гласове, коментиращи или обсъждащи пациента в трето лице. Характерни
са също мисловни разстройства и негативни симптоми.
Протичането на шизофренните може да е непрекъснато или епизодично, с прогресиращ
или устойчив дефицит, или пък да се наблюдават 1 или няколко епизода с пълна или непълна
ремисия. Диагнозата шизофрения не следва да се поставя при наличие на изразени депресивни
или манийни симптоми, освен ако е установено, че шизофренните симптоми са предшествали
появата на афективните нарушения. Шизофрения не следва да се диагностицира при наличие на
манифестно мозъчно заболяване или по време на интоксикация с вещества или абстиненция.
Етиопатогенеза. Неизяснена. Прилага се био-психо-социалният модел, конкретно
моделът „стрес-диатеза“, според който върху определена предизпозиция, при наслагването на
стресори, разстройството се проявява. Обсъждат се генетични фактори, фактори на средата,
невронна дисфункция и др.
Клинични форми. С най-голямо клинично значение са параноидната, хебефренната,
кататонната, простата, резидуалната, недиференцираната, както и комбинацията между тях.
Лечение. В острата фаза изисква стационарно лечение. Необходимо е да бъде изключена
токсична или органична компонента за възникване на психотичната симптоматика в конкретния
епизод. Фармакотерапията влючва медикаменти на избор – атипични антипсихотици, предимно
оланзапин (i.v.), рисперидон, арипипразол, кветиапин. Конвенционалните антипсихотици

(халоперидол, хлорпромазин и др.) са достъпни за мускулно приложение. Бензодиазепините
също имат място в лечението на шизофрения, поради своя седиращ и анксиолитичен ефект. При
импулсивност и агресия – тимостабилизатори (валпроат, карбамазепин).
По време на резидуалната фаза, основната цел на лечението е предпазване от релапс
(рецидив), подобряване на негативната симптоматика, възвръщане на индивида към нормално
функциониране. Проучванията показват, че е необходимо пациентът да приема
медикаментозното лечение поне 2 години (на места 1) след първи шизофренен епизод. Ако
направи втори епизод – 5 години, ако направи трети – до живот! Поддържащата доза е тази, с
която е постигната пълна ремисия на психотичния епизод.
Принципи на водене на случай. Включва цялостния подход към пациента –
психиатрично интервю, изключване на соматични заболявания, лечение (описано по-горе),
диспансеризация, психотерапия и рехабилитация. Място намират когнитивно-поведенческата
терапия, трудовата терапия, арт терапията и др. Полезна за семействата на пациентите и за
самите пациенти се оказва и фамилната терапия, социалната подкрепа и др.
Тема №18: „Шизофрения – хебефренна шизофрения и проста

шизофрения. Принпици на водене на случай”
Обща част и принципи на водене на случай: от тема №17
Хебефренна шизофрения. Форма на шизофрения, при която изпъкват афективните
изменения. Налудностите и халюцинациите са бързо преходни и фрагментирани, поведението е
безотговорно и непредсказуемо, а маниеризмите – чести. Настроението е с малка амплитуда и
несъответно, мисълта е дезорганизирана, а речта – несвързана. Налице е склонност към социална
изолация. Обикновено прогнозата е неблагоприятна, поради бързото развитие на негативни
симптоми, най-вече афективно изравняване и загуба на волева активност. По правило
хебефренията следва да се диагностицира само при юноши или млади хора.
Обикновената (проста) шизофрения е разстройство, при което се наблюдава подмолно,
но прогресиращо развитие на странности в поведението, невъзможност за справяне със
социалните изисквания и упадък на цялостната житейска дейност. Притъпяването на афекта и
загубата на волева активност се развиват, без да се предхождат от каквито и да било манифестни
психотични симптоми.
Принципи на водене на случай: от тема № 17
Тема №19: „Шизофрения – параноидна и кататонна шизофрения.

Принципи на водене на случай”
Обща част + принципи на водене на случай – от тема №17
Параноидна шизофрения. Клиничната картина се владее от относително устойчиви, най-
често параноидни налудности, обикновено придружени от халюцинации, предимно слухови, и
разстройства на възприятието. Нарушени са емоциите, волята и речта. Кататонните симптоми
симптоми или отсъстват, или са сравнително слабо изразени.

Кататонна шизофрения. Клиничната картина се доминира от изразени психомоторни
разстройства, които алтернират между такива крайности като хиперкинеза и ступор, или
автоматична подчиняемост и негативизъм. Неудобни пози и положения могат да се поддържат
продължително време. Епизодите на бурна възбуда могат могат да бъдат особено впечатляваща
черта на заболяването. Кататонните явления могат да се комбинират със съноподобни състояния
с живи сценични халюцинации.
Принципи на водене на случай – от тема №17
Тема №20: „Биполярно афективно разстройство.

Етиопатогенеза. Клинични форми, лечение и профилактика.
Принципи на водене на случай”
Разстройствата на настроението (афективни разстройства) се характеризират с промяна

на настроението или афекта към депресия (със/без придружаваща тревожност) или към
приповдигнатост. Промяната в настроението обикновено се съпровожда от промяна в общото
равнище на активност. Повечето от другите симптоми са или вторични по отношение на тези
промени в настроението и активността, или са лесно разбираеми, поставени в този контекст.
Повечето от тези разстройства имат тенденция към рецидив и началото на отделните епизоди
често може да се свърже със стресови събития или ситуации.
Етиопатогенеза. Неизяснена. При част от пациентите се установява фамилност.
Биполярно афективно разстройство. Характеризира се с 2 или повече епизода, при които
настроението и равнището на активност на пациента са съществено нарушени. Тези нарушения в
някои случаи се изразяват в повишаване на настроените и увеличена енергия и активност
(хипомания или мания), а в други – в понижаване на настроението и намалена енергия и
активност (депресия). Повтарящи се епизоди само на хипомания или мания се класифицират като
биполярни.
Хипомания. Разстройство, което се характеризира с трайно леко повишение на
настроението, чувство за повишена енергия и активност, както и подчертано усещане за
благополучие, физическа и психична ефективност. Често са налице повишена общителност,
приказливост, прекомерна фамилиарност, повишена сексуална енергия и намалена нужда от сън,
но не до степен, която да води до сериозни нарушения в работоспособността или до социална
изолация. Еуфоричната общителност може да се замести понякога с раздразнителност,
високомерие и грубиянство. Няма халюцинации и налудности!
Мания без психотични симптоми. Настроението е повишено несъразмерно на
обстоятелствата и може да варира от безгрижна веселост до почти неконтролируема възбуда.
Наблюдава се приповдигнатост, повишена енергия, свръхактивност, речев напор и намалена
потребност от сън. Вниманието не може да се концентрира и е налице разсеяност. Може да се
стигне до пълна загуба на нормалните социални задръжки --> необмислено, дръзко,
нехармонично поведение. Налице са мегаломанни идеи и прекалена самоувереност.
Мания с психотични симптоми. В допълнение на гореописаната картина се прибавят
налудности (обикновено мегаломании) или халюцинации (гласове, говорещи директно на

пациента). Възбудата, повишената двигателна активност и летежът на мислите могат да
достигнат такива крайности, че пациентът да стане неразбираем за обичаен контакт.
Депресивен епизод. Болният страда от понижено настроени, намалена енергия и спад на
активността. Способността за изживяване на удоволствие, интересите и концентрацията са
отслабени и често е налице силна умора, дори след минимално усилие. Сънят обикновено е
нарушен, а апетитът – намален. Самооценката почти винаги е понижена, често е налице
неувереност в себе си, мисли за вина и безполезност. Пониженото настроение варира слабо от
ден на ден, обикновено не се влияе от обстоятелствата и може да е придружено от т.нар.
соматични симптоми – загуба на интерес към околния свят и усещания за удоволствие, ранно
събуждане с потиснатост . Личат още изразената психомоторна забавеност или тревожност,
отслабване на тегло и загуба на либидо. В завасивост от тежестта на депресивния епизод:
 Лек: 2-3 симптома; пациентът е в състояние да изпълнява дейностите си;
 Умерено тежък: 4 или повече симптома; затруднения в ежедневните дейности;
 Тежък епизод, без психотични симптоми: много симптоми, характерни са суицидни мисли
и действия, както и псевдосоматични симптоми;
 Тежък епизод с психотични симптоми: + халюцинации, налудности.
Лечение и профилактика. Принципи на водене на случай. За поставяне на диагноза

БАР и ДД от рекурентно депресивно разстройство, трябва да се наблюдава маниен епизод. В
клиничната практика се установява, че пациентите с БАР имат много по-чести депресивни,
отколкото манийни епизоди. Понякога манийният епизод се появява 7-8 години след поредица от
депресивни епизоди, което поставя окончателна диагноза. Лечение: тема №39!
 Стъпка 1: оценка на риска от суицидно и агресивно/автоагресивно поведение, способност
за съдействие на терапевтичния план и т.н. Въз основа на тази оценка се преценява дали
пациентът се нуждае от хоспитализация или може да се лекува амбулаторно;
 Стъпка 2: Иницииране или оптимизиране на терапията, която пациентът приема до
момента, както и проверка на нивото на съдийствие.
С повишено внимание се използват антидепресанти и то от групата на SNRI, поради по-високия
риск от превключване към манийна фаза или появата на смесени епизоди и бързо циклене.
Употребата на АД се препоръчва не повече от 6-8 седмици, под строг контрол.
Психосоциални интервенции и обучение. Могат да подобрят съдействието на пациента към
медикаментозното лечение, да се идентифицират продромите на релапса, да понижат
остатъчните симптоми и да подпомогнат пациентите в тяхното цялостно функционално
възстановяване.
Тема №21: „Рекурентно депресивно разстройство. Етиопатогенеза.

Клинични форми, лечение, профилактика. Принципи на водене на случай“
Рекурентното (рецидивиращо) депресивно разстройство се характеризира с повтарящи
се депресивни епизоди, без анамнеза за отделни епизоди на приповдигнато настроение или
повишена енергия (мания). Може обаче да се наблюдават краткотрайни епизоди на лека
приповдигнатост на настроението и свръхактивност (хипомания), непосредствено след
депресивен епизод, понякога провокирани от лечението с антидепресанти.

Най-тежките форми на рецидивиращото депресивно разстройство имат много общи черти
с ранните възгледи за манио-депресивната психоза, меланхолията, виталната депресия и
ендогенната депресия. Първият епизод може да настъпи по всяко време от детството до късна
възраст. Началото може да бъде остро или подмолно, а продължителността варира от няколко
седмици до месеци наред. Рискът болен с рецидивиращо депресивно разстройство да развие и
маниен епизод, никога не изчезва напълно. Ако това се случи, диагнозата следва да бъде
променена на биполярно афективно разстройство.
Клинични форми:
1) Рецидивиращо депресивно разстройство (РДР), със сегашен лек епизод;
2) РДР, със сегашен умерен епизод;
3) РДР, със сегашен тежък епизод, без психотични симптоми;
4) РДР, със сегашен тежък епизод, с психотични симптоми;
5) РДР в ремисия: пациентът е прекарал 2 или повече депресивни епизода, но понастоящем
не страда от депресивни симптоми от няколко месеца.
Лечение и профилактика. Принципи на водене на случай. Най-общо могат да се

очертаят 3 фази в протичането на депресивното разстройство:
1) Остра фаза: от началото на терапията до пълната ремисия на симптомите. Целта е
овладяване на симптомите с подходящ медикамент и връщане към преморбидното
функциониране. Може да се очаква частичен (40-50%) или пълен отговор, както и
липса на отговор от лечението;
2) Поддържащо лечение: между 4 и 9 месеца. Смисълът е потискане на депресивните
симптоми и коригиране на патофизиологичната абнормност, превенция на рецидив;
3) Противорецидивно лечение: рецидив на депресивно разстройство е проява на
депресивни симптоми след поне 2 месеца безсимптомен период. Противорецидивното
лечение има превантивна роля и на практика представлява продължаване на
предходната фаза, в зависимост от оценката на риска.
Тема №22: „Епилепсия. Видове. Принципи на лечение“

Епилепсията е хронично мозъчно разстройство, което може да се наблюдава във всяка
възраст, но възниква предимно в детска и юношеска. Характеризира се с абнормна
биоелектрична активност на мозъка, епилептични пристъпи, промяна в личността и нерядко –
остри и хронични психози.
Епилептичните пристъпи са епизоди от внезапно настъпващо количествено и/или
качествено нарушение на съзнанието, на сетивните, двигателните и автономните функции.
Етиология: идиопатична (генетична; вродено гърчово предразположение, гърчова
реактивност), структурна/метаболитна (симптоматична) епилепсия, имунна епилепсия,
инфекциозна епилепсия, криптогенна епилепсия.
Класификация на епилептичните пристъпи (видове):
1) Фокални пристъпи: наричат се още парциални;
 Без увреда на съзнанието: моторни, сетивни, автономни, психични (напр. спонтанен
смях или плач); Джаксънови пристъпи – Джаксънов марш, моторен и сетивен
Джаксън, психосензорни нарушения (деперсонализация, дереализация) и др.;

 С увреда на съзнанието: = комплексни парциални гърчове; често протичат с
автоматизми (стереотипии на крайниците, орални – премляскване, преглъщане) и др.
2) Генерализирани пристъпи: невронната възбуда се разпространява бързо, обхваща
двустранно мозъчната кора и подкорови структури. Тук влизат 3, 4, 5, 6, 7, 8;
3) Тонично-клоничен пристъп: внезапно падане, загуба на съзнание, изпъване на тялото и
крайници, прехапване на езика, инконтиненция (тонична фаза) + гърчове, прехапване на
езика, кървава пяна по устата (клонична фаза). Пристъпът е последван от дълбок сън.
Понякога се наблюдава пристъпно помрачение на съзнанието, след което преминаване от
сопор през сомнолентност  обнубилация  проясняване на съзнанието.
4) Топичен пристъп: тоничен гърч на мускулатурата – екстензия или флексия на главата,
тялото и/или крайниците за секунди; често при сънливост/заспиване или събуждане;
5) Атоничен пристъп: кратка загуба на постурален мускулен тонус, която води до падане и
нараняване. Понякога се наблюдава само загуба на тонус на мускулите на шията  рязко
отпускане на главата;
6) Миоклоничен пристъп: кратки, асиметрични мускулни контракции;
7) Клоничен пристъп: ритмични моторни прояви – генерализирани клонични гърчове;
8) Абсанси: най-често в ранното детство; имат голяма честота, краткотрайна загуба на
съзнание, без гърчове. Могат да се съпровождат с автоматизми, автономни прояви и др.
9) Епилептичен статус: състояние, при което пристъпът е с голяма продължителност (над 5-
10 минути) или отделни пристъпи следват един след друг, като в интервалите между тях
съзнанието не се възстановява. При епи-статус над 30 мин се уврежда ЦНС и се повишава
опасността за живота на пациента.
Остри психични разстройства при епилепсия: разстройства на емоционалността,

епилептичен делир, хаотично помрачение на съзнанието, епилептичен транс (смяна на
съзнанието), сомнанбулизъм, параноидно-халюцинаторни синдроми на фона на ясно съзнание.
Хронични психични разстройства при епилепсия: при деца: хиперактивност,
импулсивност, раздразнителност, разстройство на вниманието; след пубертета: брадипсихия,
обстоятелственост, лепливост, лесни преходи към раздразнителност и дисфория. Мисленето е
бавно, трудно подвижно, вискозно, с персеверации. Друга проява е епилептичната деменция –
свързана с хипоксията и травмените увреждания. Хронични ендоморфни психози – произтичащи
от припадъка, свързани с принудителната нормализация и ятрогенни (антиепилептични).
ДД: хистеричен припадък, каталепсия, пикнолепсия, синкоп, хипогликемия и др.
Лечение. То е комплексно и включва организиране на оптимален режим на живот
(хранене, начин на работа и пр.), приложение на противоепилептични медикаменти –
монотерапия или лекарствена комбинация, психотерапия, хирургично лечение и др.
Медикаментозно лечение – принципи:
 Започва се с монотерапия – Valproate (генерализирани и локални), често препарат на
първи избор! Тератогенен! Carbamazepine за локални гърчове, Ethosuximide – абсанси;
 При повече от 1 вид пристъпи – медикаменти от по-ново поколение – Lamotrigine,
Levotiracetam и др.;
 При неуспех от монотерапията  замяна с друг препарат! При нов неуспех –
рационална политерапия;
 При липса припадъци и нормализиране на ЕЕГ – спиране на препарата след 2-5 г.;
 Лечение на епилептичен статус: в реанимация!

Тема №23: „Психични разстройства в напреднала и старческа
възраст. Деменция при болест на Алцхаймер”
Въведение. Независимо от многобройните дискусии относно ролята и значението на
възрастовия фактор за появата, клиниката и протичането на психичните разстройства, доминира
разбирането, че инволутивният и сенилният преход са свързани с повишен риск за разстройства
на психичното здраве. Клинико-епидемиологичните проучвания показват, че особеното в
симптоматиката на психичното разстройство е в зависимост от възрастта към началото, а не от
възрастта към момента на изследването.
Типични за депресиите в инволутивната възраст са тревожността, страховата
напрегнатост, двигателното неспокойствие (ажитирана меланхолия). Характерно е т.нар.
„обръщане стрелката на вината” – за разлика от депресиите в зряла възраст, при които има
самообвинение, в старческа възраст се срещат по-често идеите лошо отношение на околните към
болния. Доминиращо място имат още тревожните опасения за здравословното състояние, които
често прерастват в хипохондрични и нихилистични налудности.
Дистимията има повече характеристика на телесно страдание (тежест в гърдите или
епигастриума). Преобладава вялостта, отстояването на „егоистични” претенции. В количествен
аспект е налице намаляване „дълбочината” на депресивните изживявания, свързано с подчертана
ригидност и отслабения емоционален резонанс, както и с характерната възрастово обусловена
преоценка на ценностите.
Шизофренията в сенилна възраст се характеризира със „стабилизация” и „инкапсулация”
на налудните разстройства, отслабване на афективния заряд, относително подобряване на
социалната адаптация, омекотяване или дори изчезване на кататонните синдроми. Значителна
част от налудните синдроми се трансформират в парафренни.
Екзогенните типове на реакция (делир, аменция) у старите хора загубват своята
цялостност и разгънатост, трудно се разграничават един от друг. По-често се наблюдават
смесените синдроми, под формата на състояние на обърканост, включваща елементи на делир,
аменция, хаотично помрачение.
Деменцията (слабоумие) е синдром, дължащ се на болест на мозъка, обикновено от
хронично или прогресиращо естество, при който се увреждат множество висши корови функции,
включително памет, мислене, ориентация, разбиране, смятане, възможност за заучаване, език и
съждение. Съзнанието не е помрачено. Разстройствата на познавателните функции обикновено се
придружават, а понякога се предшестват от отслабване на контрола върху емоциите и деградация
на социалното поведение или мотивацията. Този синдром се среща при болестта на Алцхаймер,
при мозъчносъдовата болест или при други състояния, засягащи първично или вторично мозъка.
Деменция при болестта на Алцхаймер. БА е първично дегенеративно мозъчно
заболяване с неизвестна етиология и с характерни невропатологични и неврохимични
особености. Началото му обикновено е подмолно, а развитието – бавно, но постоянно, в
продължение на няколко години.
Деменция при БА с ранно начало. Започва преди 65-годишна възраст и показва
относително бърз упадък, с изразени множествени разстройства на висшите корови функции.
Деменция при БА с късно начало. Започва след 65-годишна възраст, обикновено на 70
години и по-късно, с бавно развитие и с паметови смущения като основна особеност.

Тема №24: „Психични разстройства при съдови
заболявания на мозъка”
Въведение. Общоизвестен факт е, че кислородният глад в организма се отразява най-
тежко върху мозъка. Той използва над 20% от общата кислородна консумация на организма при
собствена маса едва 2-3% от общотелесната. Продължителното лишаване от кислород
предизвиква трайни и необратими увреждания на мозъчната тъкан. Мозъчната атеросклероза е
едно от най-честите заболявания при човека. Засяга почти 15% от хората над 65 г. Значителна
част от причините за смърт в тази и по-късна възраст са свързани с мозъчната атеросклероза
(МА) или предизвиканите от нея усложнения.
Счита се, че различни психични разстройства са едни от най-старите симптоми на МА.
Тяхната поява се характеризира с предхождаща анамнеза за транзиторни исхемични атаки,
обикновено протичащи с краткотрайни нарушения на съзнанието; бързопреходни парези или
загуба на слух и зрение; краткотрайни оплаквания от нарушено равновесие и др.
В преобладаващия брой от случаите началото на МА се маркира с псевдоневрастенна
картина – оплакване от отслабено активно внимание, поява на емоционална инконтиненция,
трудно усвояване на нови знания, умения и навици, нарушена превключваемост на активното
внимание и затруднено преминаване от едно занимание на друго. На този фон възникват
хипохондрична вглъбенос, оплаквания от мъчително главоболие, засилващо се вечер след
умствено или физическо претоварване. Емоционалната инконтиненция е патогномонична!
Подчертана е податливостта към психогенни реакции, най-често с депресивен облик и доминанти
мисли с хипохондрична тематика. Чести са фобийните изживявания с централна тема страх от
внезапна смърт – спиране на сърцето, инсулт, парализа.
По-нататъшното развитие на МА довежда до появата на т.нар. атеросклеротична
характерова промяна. На преден план излизат асоциалните черти в структурата и поведение-то
на личността – болните стават егоистични, дребнави, придирчиви, досадни, бъбриви,
безцеремонни, конфликтни. В поведението им вземат връх инстинктите над общоприетите
социални норми и стремежи. Емоционалният фон обикновено е изравнен, но често болните са
мрачни, недоволни, свръхчувствителни и обидчиви. Склонни са към разгръщане на бурни и
бързо изчерпващи се емоционални реакции на умиление, затрогване или гняв.
Съдова деменция. Тя е резултат от инфаркт на главния мозък, дължащ се на съдово
заболяване, включително хипертонична МСБ. Инфарктите обикновени са малки, но последиците
им кумулират. Началото им обикновено е в късна възраст.
Съдова деменция с остро начало. Обикновено се развива бързо след поредица от
инсулти, в резултат на мозъчносъдова тромбоза, емболия или кръвоизлив. По-рядко причина за
деменцията може да бъде един масивен инфаркт.
Мултиинфарктна деменция. Тя е с постепенно начало, свързано с повторни преходни
исхемични състояния, които водят до натрупване на инфарктни огнища в паренхима на главния
мозък.
Подкорова съдова деменция. Включва случаи, при които е налице анамнеза за
хипертония и данни за огнища на исхемично поражение в дълбоко разположеното бяло вещество
на мозъчните хемисфери. Мозъчната кора обикновено е запазена и това контрастира с
клиничната картина, която може много да напомня за деменция при болестта на Алцхаймер.

Тема №25: „Детска психиатрия – генерализирани разстройства
в развитието“
Генерализираните разстройства в развитието се група разстройства, характеризиращи
се с качествени нарушения в социалните взаимоотношения и в начина на комуникация, както и с
ограничен, стереотипен, повтарящ се комплекс от интереси и дейности. Тези качествени
абнормности са генерализиран признак на функционирането на индивида при всички ситуации.
Детски аутизъм. Дефинира се с:
1) Наличие на абнормно или нарушено развитие, възникнало преди 3-годишна възраст;
2) Характерен тип на абнормно функциониране във всичките 3 сфери на психопатологията –
социални взаимоотношения, комуникация, поведение (повтарящо се, ограничено,
стереотипно).
В допълнение към тези специфични признаци, децата с аутизъм често страдат и от ред други
неспецифични проблеми като фобии, смущения в съня и храненето, краткотрайни изблици на
гняв, агресия и автоагресия.
Атипичен аутизъм. Различава се от детския аутизъм или по възрасттта на поява на
първите симптоми (след 3 г.), или поради факта, че не са изпълнени всичките 3 набора
диагностични критерии. Атипичният аутизъм възниква най-често при деца с тежко умствено
изоставане и при деца с тежко специфично разстройство в развитието на рецептивната реч.
Синдром на Rett. Това състояние е наблюдавано засега само у момичета. Нормалното
ранно развитие обикновено бива последвано от частична или пълна загуба на речта и уменията за
придвижване и използване на ръцете, заедно със забавяне растежа на главата. Началото е между
7-мия месец и 2-та година. Характерна е загуба на целенасочените движения на ръцете, поява на
стереотипия с извиване на ръцете и хипервентилация. Развитието на играта и социалните умения
бива задържано, но съществува тенденция за запазване на социалните интереси. Във възрастта
около 4 години започва да се развива атаксия и апраксия на тялото, които често биват последвани
от хореоатетозни движения. Почти неизменно се стига до тежка умствена изостаналост.
Синдром на Asperger. Представлява разстройство с неопределена нозологична
валидност, което се характеризира със същите качествени нарушения на социалните
взаимоотношения, които са присъщи на аутизма, заедно с ограничен, стереотипен, повтарящ се
комплекс от интереси и дейности. Различава се от аутизма предимно по липсата на общо
закъснение или изоставане в езика или когнитивното развитие. Това разстройство често се
съчетава с подчертана тромавост. Налице е силно изразена тенденция абнормностите да
персистират в юношеството и в зряла възраст. Възможно е да се насложат психотични епизоди.
Хиперактивно разстройство, съчетано с УмИ и стереотипни движения. Обхваща
група деца с тежко УмИ (IQ под 34), чиито основни проблеми са хиперактивност и нарушение на
вниманието, както и стереотипно поведение. Не се влияят добре от стимуланти и могат да
реагират с тежка дисфория. В юношеството хиперактивността преминава в хипоактивност,
закъснения в развитието (общи и специфични).
Друго дезинтегративно разстройство в детството. Определя се от наличието на епизод
на явно нормално развитие до отключване на разстройството. В продължение на няколко месеца
се наблюдава ясно очертан период на загуба на овладени отпреди умения, обхващащи няколко
области на развитието. Придружава се от обща загуба на интерес към околната среда,
стереотипни двигателни маниеризми, както и нарушени по типа на аутизма социални
взаимоотношения и комуникация. Трябва да се изключи енцефалопатия!

Тема №26: „Фобийни и тревожни разстройства – агорафобия,
специфични фобии“
Фобийните тревожни разстройства се характеризират с тревожност, която се провокира
само или предимно от някои добре определени ситуации, които не представляват опасност в
момента. В резултат на това, тези ситуации обикновено се избягват или се понасят със страх от
пациента. Притеснението може да се фокусира върху отделни симптоми като сърцебиене,
премаляване и често е свързано с допълнителен страх от смъртта, от загуба на контрол или от
полудяване. Само мисълта за поява на страховата ситуация обикновено поражда предварителна
тревожност. Фобийната тревожност често съществува едновременно с депресия. Необходимостта
от поставяне на 2 диагнози – фобийна тревожност и депресивен епизод (или само 1 от тях), се
определя от протичането на двете състояниея и от терапевтичните съображения по време на
прегледа.
Агорафобия. Оносително добре дефинирана група от фобии, обхващащи страх от
напускане на дома, влизане в магазини, сред тълпи и публични места, както и пътуване сам във
влак, автобус или самолет. Настоящият, както и предишните епизоди често се съпътстват с
пристъпи на паника. Често са налице и други допълнителни симптоми като депресия, обсесивни
симптоми и социална фобия. Избягването на фобийната ситуация е силно изразено, но някои
страдащи от агорафобия пациенти изпитват ниско ниво на тревожност, защото са в състояние
системно да избягват фобийните си ситуации.
Специфични (изолирани) фобии. Това са фобии, ограничени до строго специфични
ситуации като близост до определени животни, височини, гръмотевици, тъмнина, летене,
затворени пространства, уриниране и дефекиране в обществени тоалетни, ядене на определени
храни, зъболечение или гледане на кръв и рани. Въпреки че ситуацията, пораждаща съответната
фобия, е дискретна, контактът с нея може да предизвика паника, както при агорафобията или
социалната фобия.
Тема №27: „Паническо и генерализирано тревожно разстройство“

Паническо разстройство (епизодична пароксизмална тревожност). Основна
характеристика са повтарящите се пристъпи на силна тревожност (паника), които не се
ограничават до определена ситуация или обстоятелства, поради което са непредсказуеми. Както
и при другите тревожни разстройства, преобладаващите симптоми обхващат внезапен пристъп на
сърцебиене, болка в гърдите, чувство на задушаване, позив за повръщане и чувство за нереалност
(деперсонализация и дереализация). Често се срещат вторичен страх от смъртта, от загуба на
контрол и от полудяване. Паническото разстройство не бива да се поставя като основна диагноза,
ако пациентът е в депресивен епизод по време на появата на пристъпа. При тези случаи
пристъпите на паника вероятно са вторични на депресията. Паническото разстройство може да се
прояви под следните форми:
 Панически пристъп;
 Паническо състояние.
Генерализирана тревожност. Това е състояние на постоянна и генерализирана
тревожност. Не е органичена и не преобладава при конкретни външни обстоятелства, т.е. тя е

„свободно плаваща тревожност“. Доминиращите симптоми са разнообразни и обхващат чувство
на постоянна нервност, треперене, мускулно напрежение, изпотяване, замайване, сърцебиене,
световъртеж и епигастрален дискомфорт. Често се изказват страхове, че пациентът или негов
близък внезапно ще се разболее или ще му се случи нещастие. Форми:
 Тревожна невроза;
 Тревожна реакция;
 Тревожно състояние.
Тема №28: „Обсесивно-компулсивно разстройство“

Най-съществената характеристика на обсесивно-компулсивното разстройство са
повтарящи се натрапливи мисли и действия. Натрапливите мисли са представи, образи и
импулси, които нахлуват в съзнанието отново и отново в стереотипна форма. Те са почти
неизменно мъчителни и обикновено пациентът се опитва безуспешно да има се противопостави.
Те се възприемат като собствени мисли, макар и да са нежелани и често отблъскващи.
Натрапливие действия и ритуали са повтарящо се стереотипно поведение. Те не са
удоволствени по своята същност, нито пък водят до изпълнение на полезни по същество задачи.
Тяхната функция е да предотвратят възникването на малко вероятно събитие, което може да
причини вреда на пациента или с което той може да застраши околните. Обикновено това
поведение се възприема от него като безсмислено или безплодно и той прави повторни опити да
му се противопостави. Почти неизменно е налице тревожност. Ако пациентът се противопостави
на натрапливите действия, тревожността се увеличава. ОКР включва ананкастна невроза и
обсесивно-компулсивна невроза.
ОКР с преобладаване на натрапливи мисли или умствени предъвквания. Те могат да
приемат формата на представи, образи или импулси за действие, които почти винаги са много
мъчителни за пациента. Понякога е налице едно безкрайно нерешително обсъждане на
алтернативи, свързано с неспособност за вземане на обикновени, но необходими решения във
всекидневния живот. Връзката между натрапливие предъвквания и депресията е особено тясна и
диагнозата ОКР следва да се предпочете, само когато натрапливостите възникват или
персистират в отсъствие на депресивен епизод.
ОКР с преобладаване на компулсивни действия (натрапливи ритуали). Повечето
компулсивни действия са свързани с очистване (особено миене на ръце), повтарящо се
проветряване, с цел уверение, че е била предотвратена потенциално опасна ситуация или
стремеж към подреденост и спретнатост. В основата на манифестното поведение се крие страхът
да не би пациентът да навреди някому или на него да му бъде причинено увреждане. Ритуалното
действие е безрезултатен и символичен опит да бъде предотвратена тази опасност.

Тема №29: „Реакции на тежък стрес и разстройства в адаптацията“
Тази група разстройства може да се дефинира не само въз основа на симптоматиката и
протичането, но и на базата на едно от 2 причинни влияния:
 Изключително стресогенно житейско събитие, пораждащо остра стресова реакция;
 Значима житейска промяна, водеща до продължителни неприятни обстоятелства, които
имат за последица разстройство в адаптацията.
Разстройстава от тази група се развиват винаги като пряк резултат от остър стрес или
продължителна травма. Стресогенното събитие и продължаващите неприятни обстоятелства са
първостепенен и с най-голяма тежест причинен фактор и разстройството не би възникнало без
тяхното въздействие. Може да се разглеждат като неадаптивен отговор на тежък или
продължителен стрес, поради това, че пречат на успешните механизми за справяне и
следователно водят до нарушение на социалното функциониране.
Остра стресова реакция. Това е преходно разстройство, което се развива без проява на
други психични разстройства, като реакция на изключително силен соматичен или психичен
стрес. Обикновено продължава от няколко часа до няколко дни. Индивидуалната уязвимост и
възможностите за справяне играят роля за появата и тежестта на острата стресова реакция.
Симптомите показват голямо разнообразие, но обикновено включват първоначално състояние на
„зашеметеност“, с известно ограничаване на полето на ясно съзнание, стеснение на вниманието,
невъзможност за възприемане на стимули и дезориентация. Може да бъде последвано от по-
нататъшно отдръпване от заобикалящата среда (до степен на дисоциативен ступор) или от
възбуда и свръхакактивност (реакция на бягство или фуга). Често са налице вегетативни
признаци на паническа тревожност – тахикардия, изпотяване, изчервяване. Симптомите се
появяват в разстояние на няколко минути след въздействието на стресогенния стимул и могат да
изчезнат след няколко часа до 2-3 дни. Може да се наблюдава частична или пълна амнезия.
Посттравматично стресово разстройство. Възниква като закъснял или протрахиран
отговор на стресогенно събитие или ситуация, които са с изключително застрашаваща или
катастрофална природа и са в състояние да причиня дълбок дистрес у почти всеки човек.
Предразполагащи фактори са някои личностови черти – компулсивни, астенични или такива с
анамнеза за предишно невротично заболяване. Тези фактори допринасят за намаляване прага на
възникване или утежняване протичането на разстройството. Типичните симптоми включват
епизоди на повтарящо се изживяване на травмата, под формата на внезапно оживяване на минали
сцени („flashback“), сънища или кошмари, на фона на продължаващо чувство за „вцепененост“,
емоционална притъпеност, отчуждение от другите хора. Липсва реакция на заобикалящата среда,
избягват се дейности и ситуации, напомнящи за травмата. Налице е безсъние. Тревожността и
депресията често съпътстват описаните симптоми, не са редки и суицидните идеи.
Между началото на разстройството и травмата има латентен период от няколко седмици
до месеци. Протичането е флуктуиращо, но в повечето случаи може да се очаква възстановяване.
В малка част от случаите, заболяването може да премине в хронично, с продължителност от
много години и да се превърне в трайна личностова промяна.
Разстройство в адаптацията. Представлява състояние на субективен стрес и
емоционално разстройство, обикновено нарушаващо социалното функциониране, което възниква
в период на адаптация към значими жизнени промени или към последиците на стресогенно
жизнено събитие. Стресорът може да засяга целостта на социалното обкръжение – загуба на
близък, раздяла, или по-широката система на ценности и социална подкрепа (миграция, статус на
бежанец), кактои съществен преход или криза в развитието – тръгване на училище, ставане на

родител, провал в лична цел, пенсиониране. Индивидуалното предразположение за уязвимост
има важна роля като рисков факор за появата и оформянето на симптомите. Те са разнообразни и
обхващат потиснато настроение, тревожност и безпокойство, чувство на невъзможност за
справяне със ситуацията, за планиране на бъдещето и т.н. Може да се стигне до състояние, в
което не могат да се извършват рутинните всекидневни дейности. Допълнително може да се
появи и разстройство в поведението, особено при юношите. По-кратката или протрахирана
депресивна реакция може да бъде преобладаваща черта, както и нарушенията на други емоции и
поведението. Най-чести разстройства в адаптацията: културен шок, реакция на скръб,
хоспитализъм у деца.
Тема №30: „Дисоциативни (конверзионни) разстройства“

Дисоциативни разстройства. Това, което ги обединява, е частичната или пълна загуба на
интегрираност между спомените от миналото, осъзнаването на собствената идентичност и
непосредствените усещания, както и контрола над движенията на тялото. Обикновено отшумяват
след няколко седмици или месеци, особено ако началото е свързано с травмиращо жизнено
събитие. При разстройствата, които стават хронични, началото обикновено е свързано с
неразрешими проблеми или трудности в междуличностните контакти. В миналото тези
разстройства се определяни като „конверзионна хистерия“. Предполага се, че имат психогенна
етиология и често симптомите отразяват представата на пациента за начина, по който би се
проявило едно соматично заболяване. Физикалния преглед и изследвания не показват
отклонения. Има данни, че загубата на функции е израз на емоционални конфликти или
потребности. Появата на симптомите е внезапна и често пъти свързана със стресов момент.
Дисоциативна амнезия. Основна клинична характеристика е загубата на памет, особено
за важни събития от близкото минало. Тя не се дължи на органично мозъчно разстройство и е
прекалено масивна, за да се обясни с обикновено забравяне или умора. Амнезията обикновено е
концентрирана около травмиращи събития като злополука, неочаквана загуба на близък.
Обикновено е частична и селективна.
Дисоциативна фуга. Дисоциативната фуга притежава всички характеристики на
дисоциативната амнезия, плюс наглед целенасочено пътуване, надхвърлящо рамките на
обичайния всекидневен маршрут. Въпреки че за периода на фугата се наблюдава амнезия,
поведението на пациента по това време може да изглежда напълно нормално за страничния
наблюдател.
Дисоциативен ступор. Диагностицира се въз основа на силно намаление или отсъствие
на волеви движения и нормална реакция на външни дразнители като светлина, шум и допир, при
което прегледът и изследванията не разкриват данни за соматична причина. В допълнение са
налице данни за психогенна причина, под формата на скорошни стресогенни събития/проблеми.
Транс или състояния на обладаност. Това са разстройства, при които се наблюдава
временна загуба на чувството за собствена идентичност и цялостно възприемане на
действителността. Тук се включват само онези състояния на транс, които са неволни или
нежелани и се появяват извън религиозни или други културално приети ситуации.
Дисоциативни разстройства на моториката. При най-често срещаните разновидности
се наблюдава загуба на способност за движение на целия крайник или на части от него. Може да

има много близко сходство с почти всички видове атаксия, апраксия, акинезия, афония,
дизартрия, дискинезия, припадък или парализи. Примери – психогенна афония, дисфония.
Дисоциативни гърчове. Могат да имитират епилептичен припадък по начина на
движенията, но при тях рядко се среща прехапване на езика, сериозно натъртване, причинено от
падане и изпускане по малка нужда. Съзнанието е запазено или заменено от състояние на ступор
или транс.
Дисоциативна амнезия или загуба на сетивност. Участъците на анестезия по кожата
често иматт такива граници, които показват, че са свързани по-скоро с представата на пациента
за соматичните функции, отколкото с медицински познания. Може да има разлика в степента на
загуба на функциите на различните сетива, които не могат да се обяснят с неврологична лезия.
Загубата на сетивност може да се придружава от оплаквания от парестезии. Загубата на зрение и
слух рядко са пълни при дисоциативните разстройства. Пример – психогенна глухота.
Тема №31: „Разстройства на храненето – анорексия и булимия“

Нервна анорексия. Разстройство, което се характеризира с преднамерено отслабване,
като този процес е предизвикан или поддържан от самия пациент. Среща се най-често при
момичета в училищна възраст и млади жени, но може да засегне и юноши и млади мъже, както и
деца, навлизащи в пубертета, също така по-възрастни жени, навлизащи в менопауза.
Разстройството е свързано със специфична психопатология, при която страхът от затлъстяване и
отпуснаност на тялото персистира като натраплива идея и пациентът си налага ниско тегло. По
правило се срещат различни вторични ендокринни и обменни нарушения и функционални
разстройства. Симптомите включват стеснен избор на храни, прекомерно натоварване с
физически упражнения, умишлено предизвикани повръщания или чревни разстройства, употреба
на потискащи апетита вещества и диуретици.
Атипична нервна анорексия. Разстройство, което покрива част от диагностичните
критерии за нервна анорексия, но като цяло клиничната картина не оправдава тази диагноза.
Например един от ключовите симптоми, като аменорея или изразен страх от затлъстяване може
да липсва, но да са налице значително отслабване на тегло и поведение, което предизвиква това
отслабване. Диагнозата не следва да се поставя при наличие на установени соматични
заболявания, които се придружават от загуба на тегло.
Нервна булимия. Представлява синдром, при който се наблюдават повтарящи се
пристъпи на преяждане, а мисълта е изцяло ангажирана с контрола на соматичното тегло. Това
води до модел на поведение, характеризиращ се с преяждане, последвано от умишлено
предизвикано повръщане и употреба на пургативи. Булимията има много психологични
характеристики, сходни с тези на нервната анорексия, включително свръхангажираност с теглото
и фигурата. Повтарящото се повръщане често води до нарушения в електролитния баланс и
соматични усложнения. Често, но не винаги, има данни за предхождащ епизод на нервна
анорексия с продължителност от няколко месеца до няколко дни.
Атипична нервна булимия. Това е разстройство, което покрива част от диагностичние
критерии за нервна булимия, но като цяло клиничната картина не оправдава тази диагноза.
Например може да има повтарящи се пристъпи от преяждане и злоупотреба с пургативи, но да не
са налице значителна промяна на тегло и свръхангажираност с фигурата и теглото.

Тема №32: „Личностови разстройства. Специфични
личностови разстройства“
Специфичните разстройства на личността са тежки нарушения в структурата на
личността и поведенческите стереотипи на индивида. Нямат пряка връзка със заболяване,
увреждане или друго мозъчно нарушение, както и с друго психично разстройство. Обикновено
обхващат няколко сфери на функциониране. Почти винаги са свързани със значителен
субективен дистрес и нарушена социална адаптация. Обикновено започват още в детска и
юношеска възраст и продължават в зряла възраст.
Параноидно разстройство на личността. Характеризира се с прекомерна чувствителност
към преживяване на неуспехи и злопаметност по отношение на нанесени обиди. Среща се
склонност към изопачено възприемане на околните, като например техни неутрални и дори
приятелски действия се тълкуват като враждебни или оскърбителни. Налице е трайна мнителност
по отношение на сексуалната вярност на съпруга/та или сексуалния партньор; борбено и
непреклонно чувство за собствена правота. Може да е налице склонност към преживяване на
изключителна собствена значимост и често трайно високо самомнение. Параноидната личност
може да бъде: експанзивно-параноидна, фанатична, кверулантна, сензитивно-параноидна и др.
Шизоидно разстройство на личността. Характерно е отдръпване от емоционални,
социални и други контакти, с предпочитание към фантазиране, самотни дейности и самовглъбя-
ване. Налице е ограничена способност за изразяване на чувства и преживяване на удовоствие.
Диссоциално разстройство на личността. За него е характерно незачитане на
социалните задължения и грубо безразличие към чувствата на другите. Налице е грубо
несъответствие между поведението на лицето и съществуващите социални норми. Поведението
не се променя от негативни преживявания или наказание, има ниска поносимост към фрустрации
и нисък праг на отключване на агресивни реакции, вкл. физическо насилие. Болните са склонни
да обвиняват другите или да измислят правдоподобни обяснения за проявите, довели лицето до
конфликт с обществото. Видове диссоциална личност: аморална, антисоциална, асоциална,
психопатна, социопатна.
Емоционално нестабилна личност. Има тенденция да се действа импулсивно и без оглед
на последиците, в съчетание с непредсказуемо и неустойчиво настроение. Емоционалните
изблици са чести и липсва способност за контрол над поведенческите избухвания. Проявява се
склонност към свадливост и конфликти с другите, особено когато импулсивните действия бъдат
осуетени или порицати. Разграничават се 2 варианта на това разстройство:
 Импулсивен тип: емоционална нестабилност, липса на контрол над влеченията;
 Граничен (border line) тип: + нарушена представа за собствената личност, собствените
цели и вътрешни предпочитания; хронично чувство за празнота, склонност към въвличане
в нестабилни взаимоотношения, себеразрушително поведение, суицидни заплахи и опити.
Хистерично разстройство на личността. При него се описва повърхностна и лабилна
емоционалност, склонност към драматизиране на собствените преживявания, театралничене,
преувеличено изразяване на чувства. Болните имат склонност към внушаемост, егоцентричност,
задоволяване на собствени желания и липса на загриженост към другите. Те са лесно обидчиви,
непрекъснато търсещи източници на вълнение и привличане на вниманието на околните.
Ананкастно разстройство на личността. Характеризира се със склонност към съмнения,
перфекционизъм, прекомерна съвестност, проверяване и свръхангажиране с детайли, упоритост,
прекомерна предпазливост и ригидност. Може да има нахлуване на натрапливи и нежелани
мисли и действия, които не достигат тежестта на обсесивно-компулсивно разстройство.

Тревожна (избягваща контакти) личност. Характеризира се с чувство за напрежение и
опасения, несигурност и малоценност. Налице е траен копнеж да бъдеш обичан и приет,
свръхчувствителност към отхвърляне и критика, ограничена способност за свързване с другите и
тенденция да се избягват определен вид дейности, поради навика да се преувеличават
потенциалните опасности или рискове на всекидневието.
Зависима личност. При тази патология има силно изразена склонност да се оставят
другите да вземат решения относно важни и не толкова важни страни от живота на лицето.
Налице е голям страх от изоставяне, чувство за безпомощност и некомпетентност, пасивно
съгласие с желанията на другите или по-възрастните. Болните са неспособни за справяне с
изискванията, които животът налага. Липсата на жизненост може да се изяви в интелектуалната
или емоционалната сфера. Налице е честа тенденция да се прехвърля отговорността на другите.
Зависимата личност може да бъде: астенична, неадекватна, пасивна или саморазрушителна.
Тема №33: „Психосоматична зависимост – патогенетични

механизми. Психосоматични и соматопсихични взаимодействия.
Соматоформни разстройства“
Психосоматична зависимост. Съвременните схващания за психосоматичния аспект
(психосоматика) в медицината се базира на влиянието на стреса върху неврохумуралните
механизми на регулация на различни органи и системи в организма. При силен или
продължителен стрес, един или повече от регулаторните механизми декомпенсират, настъпва
дисфункция на орган или система и следва функционално разстройство. Когато последното се
задълбочи, следва органична проява  органно увреждане. Такъв тип заболявания са
бронхиалната астма, хипертоничната болест, УК, пептичната язва, ИБС, тиреотоксикоза и др.
В контекста на психосоматиката, заболяванията са обособени най-общо в 3 области:
 Тези с функционална проява, която може да е от сферата на психоемоционалните
преживявания като страх, тревога и съпътстващите ги „мними“ органични прояви;
 Такива с функционална генеза и водеща органна проява като стомашен хиперацидитет,
хипертонични кризи и др.;
 Трета група – органични заболявания като бронхиална астма, улцерозен колит, пептична
язва, хипертонична болест и т.н.
Соматопсихична зависимост. При нея, в резултат на соматична болест, която е стрес за

личността, при „подходяща личностова структура“ и социални условия (страх от уволнение,
страх от влошаване на икономически статус и др.), се развиват психологични промени,
аналогични на психосоматичните. Те най-често са от кръга на тревожните, депресивните и
хипохондричните разстройства. Появили се, водят до създаване на „порочен кръг“ от
психологично напрежение, задълбочена вегетативна симптоматика, смутена органна функция –
задълбочаване на соматичното заболяване и влошаване на психичния и психологичен статус.
Соматоформни разстройства. Това са заболявания с упорити оплаквания от телесни
симптоми, придружени от непрестанно настояване за медицински изследвания, въпреки
повтарящите се негативни резултати и уверението на лекарите, че симптомите не са телесно
обусловени. Те причиняват значим дистрес на пациента. Сред най-често срещаните оплаквания

са тези от ГИТ – затруднено преглъщане, болка, оригване, регургитация, гадене, повръщане,
метеоризъм; абнормни кожни усещания – сърбеж, парене, тръпнене, безчувственост, обриви,
болезненост и др. Повечето пациенти считат, че са били болни през по-голяма част от живота си.
Хипохондрично разстройство. Характеризира се с трайна, персистираща загриженост за
възможността за наличие на 1 или повече сериозни и прогресиращи соматични разстройства.
Манифестира се с трайни соматични оплаквания или свръхангажираност с външния вид. Често
нормални или обичайно срещащи се усещания се интерпретират като абнормни и предизвикват
значим дистрес. Вниманието обикновено е фокусирано само върху 1 орган или система от
тялото. Често са налице изразена депресия и тревожност. Ходът на разстройството е хроничен и
флуктуиращ. Тук се включва и дисморфофобията – свръхангажираност с въображаем дефект във
външния вид или изразена загриженост за налична минимална телесна аномалия.
Соматоморфна вегетативна дисфункция. Симптомите са причинени от телесно
разстройство на система или орган, които до голяма степен са под вегетативна регулация –
„сърдечна невроза“, нервноциркулаторна астения, нервен стомах, синдром на дразнимото черво,
психогенен метеоризъм, психогенна хипервентилация, хълцане; повишена честота на микциите.
Персистиращо соматоморфно болково разстройство. Характеризира се с непрекъсната,
тежка и разстройваща индивида болка, която не може да бъде изцяло обяснена с физиологичен
процес или телесно заболяване. Тук много често се наблюдава „изгода от болестта“, тъй като се
повишават подкрепата и вниманието от страна на околните. Най-често пациентите се оплакват от
болка ниско по гърба, главоболие, атипична лицева болка, хронична болка в малкия таз и др.
Обикновено имат дълга история от медицински прегледи и хирургични интервенции.
Тема №34: „Сексуални разстройства“

Сексуалната дисфунция обхваща различните начини, при които дадено лице е
възпрепятствано да осъществи сексуални взаимоотношения, колкото и да го желае. Сексуалната
реакция е психосоматичен процес и много често във възникването на сексуалната дисфункция
участват както психологични, така и соматични процеси.
Липса или загуба на желание за полово общуване. Загубата на желание за полово
общуване е основният проблем и не е вторично следствие от други сексуални затруднения като
слабост на ерекцията или диспареуния. Включва фригидност и намалено сексуално влечение.
Отвращение към полово сношение и липса на сексуално удоволствие. Перспективата
за полов контакт провокира или интензивен страх и тревожност, водещи до избягване на полов
акт (отвращение към полово сношение), или сексуалните реакции протичат нормално и се
изживява оргазъм, но липсват адекватните на това приятни изживявания. Липсва сексуално
удоволствие.
Недостатъчност на гениталната реакция. Основният проблем при мъжете е нарушаване
на ерекцията – затруднения в постигането или поддържането на достатъчна за полово сношение
ерекция. При жените основният проблем е сухота на влагалището или недостатъчна лубрикация.
Определя се още като психогенна импотентност.
Оргазмена дисфункция. Оргазмът или не се постига, или е слабо изразен. Нарича се още
психогенна липса на оргазъм (или инхибиран оргазъм).
Преждевременна еякулация. Невъзможност да се контролира еякулацията достатъчно,
че и двамата партньори да получат удовлетворение от половото общуване.

Неорганичен вагинизъм. Спазъм на мускулите на тазовото дъно, заобикалящи
влагалището, който причинява стеснение на влагалищния отвор. Въвеждането на пениса е или
невъзможно, или болезнено. Нарича се още психогенен вагинизъм.
Неорганична диспареуния. Диспареунията (болезнен коитус) се наблюдава както при
жените, така и при мъжете. Най-често е във връзка с локална патология. Диагноза психогенна
диспареуния следва да се използва, само когато липсва първична неорганична сексуална
дисфункция (напр. вагинизъм или сухота на влагалището).
Прекомерно силно полово влечение. Нимфомания (при жени), сатириазис (при мъже).
Тема №35: „Разстройства на съня. Циркадни ритми“

В много случаи нарушението на съня е един от симптомите на друго разстройство, било
то психично или соматично. Това дали разстройството на съня у даден пациент е самостоятелно
състояние или е просто едно от проявите на друго разстройство, трябва да се определи въз основа
на клиничната му картина и протичане, както и с оглед терапевтичните съображения и
приоритети по време на прегледа. Когато нарушението на съня е едно от главните оплаквания на
пациента и се възприема като болестно състояние, трябва да се постави диагноза разстройство на
съня. Трябва да се отбележат и всички други уместни диагнози, които описват психопатологията
или психофизиологията на всеки конкретен случай.
Неорганично безсъние. Състояние, характеризиращо се с незадоволителни
продължителност и/или качество на съня, които персистират дълго време и включват трудно
заспиване, пробуждане по време на сън, ранно събуждане сутрин. Безсънието е често срещан
симптом при много психични и соматични разстройства и следва да се класифицира като
допълнение към основната диагноза, само ако доминира в клиничната картина.
Неорганична сънливост (хиперсомния). Дефинира се или като състояние на прекомерна
сънливост през деня и пристъпи на заспиване (без това да се дължи на недоспиване), или като
удължен преход на преминаване към напълно бодро състояние при събуждане. При липса на
органична причина за появата на хиперсомния, това състояние обикновено се свързва с психични
разстройства.
Неорганично разстройство на ритъма сън-бодърстване. Представлява липса на
синхрон между ритъм сън-бодърстване при дадено лице и желания за обкръжението му ритъм,
което води до оплаквания или от безсъние, или от хиперсомния. Настъпва психогенна инверсия
на циркандия, никтохемералния и сънния ритъм.
Сомнанбулизъм (ходене насън). Състояние на променено съзнание, при което се
съчетават проявите на сън и бодърстване. По време на сомнанбулен епизод, лицето става от
леглото, обикновено през първата трета от нощния сън, и започва да се разхожда, при което има
ниска степен на осъзнаване, реагиране и двигателна сръчност. При събуждане няма спомен за
случилото се.
Нощни страхове. Това са нощни пристъпи на силен ужас и паника, придружени от силни
викове насън, двигателна възбуда и вегетативни реакции. Лицето обикновено сяда или става от
леглото по време на първата трета от нощния сън с панически вик. Много често се втурва към
вратата, сякаш опитвайки се да избяга (макар много рядко да напуска стаята). Споменът за
случилото се, ако има такъв, е много блед – 1-2 фрагментирани представи.

Кошмари. Представляват преживявания по време на сън, заредени с тревожност или
страх. Налице е много ясен спомен за съдържанието на съня. Това преживяване е много живо и
обикновено включва теми, свързани със заплаха за живота, сигурността или достойнството на
лицето. Много често е налице повторяемост на една и съща или на няколко сходни ужсяващи
кошмарни теми. По време на типичен епизод се наблюдава известна степен на вегетативна
възбуда, но рядко е налице викане насън или двигателна активност. При събуждане, лицето бързо
преминава към състояние на ясно съзнание и ориентация.
Тема №36: „Принципи на психиатричната терапия.

Антипсихотици“
Терапията на психичните разстройства принципно включва 3 вида въздействия,
различни по своя подход и същност, но същевременно в процес на единство и взаимно
повлияване – соматична терапия, психотерапия и социотерапия. Тяхното място в терапевтичния
процес не е равнозначно, а зависи преди всичко от клиничния облик на психичното разстройство
и неговото протичане.
Антипсихотиците са медикаменти, които се използват за лечение на психотични
състояния, независимо от нозологичната им принадлежност (шизофрения, мания и депресия с
психотични симптоми, екзогенни психотични разстройства и др.). Наричат се още невролептици.
Механизъм на действие. Антипсихотиците са антагонисти на допаминовите рецептори
(предимно D2). Това стои в основата на тяхното действие и дава основания за проучвания за
вероятни дисфункции на допаминергичната система при шизофрения.
Класификация. Разделят се в 2 големи групи – първа генерация (класически, типични,
конвенционални) и втора генерация (атипични):
1) Първа генерация: фенотиазини (Chlorpromazine), тиоксантени (Flupenthixol),
бутерофенони (Droperidol, Haloperidol);
2) Втора генерация: (Clozapine), Olanzapine, Aripiprazole, Risperidone и др.
3) Clozapine: на много места се дава отделно от групата на атипичните АП. Той е прототип в
създаването на много от тях, по-ефективен при лечение на медикаментозно резистентна
шизофрения.
Сред най-проблематичните странични действия на типичните АП са екстрапирамидните
симптоми (ЕПС), породени от DA рецепторен антагонизъм в нигро-стриатната система –
проявява се с псевдо-паркинсонизъм, остра дистония, късни дискинезии и акантизия. При АП от
второ поколение ЕПС се предизвикват по-рядко. Различават се по 2 основни свойства – по-
хлабава връзка и бързо отдисоцииране от DA рецептори и серотонин-допаминов антагонизъм.
Клинично приложение. Решението за избор на лечение зависи изцяло от профила на
страничните действия на наличните медикаменти и коморбидните състояния. Добрият клиничен
ефект обикновено се отчита още в рамките на първата седмица, а липса на терапевтичен ефект –
след 2 седмици при оптимална доза. Липса на добър ефект след 4-седмично лечение изисква
смяна на антипсихотика, като 50-60% от пациентите показват добър ефект след първия или
втория медикамент. Лошият терапевтичен ефект на фона на 2 АП след 3-4 седмици е индикация
да се приложи Clozapine.
Фармакокинетика: резорбция през ГИТ  пикови серумни концентрации след 2-4 часа 
елиминиране в неактивен вид чрез урината и фецеса. Метаболизиране в черния дроб, главно от

ензими на Цит. Р450. Плазменият полуживот е дълъг (20-30 ч.), като ефектите могат да се
удължат допълнително при наличие на активни метаболити.
Странични действия и токсичност: псевдо-паркинсонизъм, дистония, късни дискинезии,
акатизия, седация, антихолинергични ефекти (сухота в устата, замъглено зрение, запек),
значително наддаване на тегло, постурална хипотония, увеличаване на серумния пролактин,
галакторея, смущения в менструалния цискъл, сексуални дисфункции и др.
Лекарствени взаимодействия. Серумните нива на АП се намаляват от андиацидни
медикаменти, а се увеличават от циметидин, пропранолол, някои SSRI (Fluoxetine).

Антидепресанти“
В групата на антидепресантите (АД) се включват различни по химичен състав препарати,
притежаващи специфични антидепресивни действия. Използват се за лечение основно на
пациенти със средно тежки и тежки депресивни разстройства, някои форми на тревожни
разстройства, обсесивно-компулсивни разстройства, хранителни разстройства и др.
Класификация:
1) Трициклични антидепресанти (Amitriptyline) – неселективни инхибитори на моноаминния
захват (ТЦА);
2) Селективни инхибитори на серотониновото захващане (SSRI) – Fluoxetine, Sertraline и др.;
3) Инхибитори на норадреналиновото обратно захващане (NARI);
4) Инхибитори на серотониновото и норадреналиновото обратно захващане (SNRI) –
Vanlafaxine;
5) Атипични антидепресанти (рецепторни антагонисти): Trazodone, Bupropion, Tianeptine;
6) Селективни инхибитори на МАО-А: Moclobemide.
Няма достатъчно сигурни данни, които да потвърждават, че за мнозинството пациенти, особено
при първоначално лечение на първи депресивен епизод, един антидепресант би бил по-ефективен
от друг. Настоящите препоръки включват:
 Антидепресивно лечение се започва с медикамент на първи избор – от групата на SSRI.
Може да бъде въведен в терапевтична доза още в началото на лечението. Клиничните
прегледи се провеждат на 1-2 седмици, като ефект се постига при 50-60% от болните;
 При наличие на психотични симптоми – прибавя се антипсихотик (Quetiapine);
 Ако след 4-6 седмици от започване на лечението няма или има слаб терапевтичен отговор
– обсъжда се промяна в дозировката или смяна на АД с друг представител на SSRI или АД
от друго поколение;
 Ако депресията е по-тежка, АД на първи избор могат да бъдат Venlafaxine, Escitalopram,
Sertraline или АД от групата на ТЦА;
 Ако след 4-тата седмица терапевтичният отговор е недостатъчен, може да се обсъди
повишаване на дозата над обичайната, но само при минимални странични реакции;
 Ако липсва терапевтичен отговор след приложение на 2 АД, се прилага ТЦА.
Данните показват следното: 50-60% получават добър отговор на лечение, но 35-50% постигат
пълноценна ремисия след края на депресивния епизод. За постигналите частична ремисия, се
обмисля добавяне на атипичен антипсихотик или литий. След приключване на фазата на остро

лечение, приемът на медикаментите продължава от 6 до 12 месеца в доза, с която се е
постигнала пълна ремисия. При рекурентност на епизодите  медикаментът не се спира!
ТЦА. Инхибират обратното захващане на 5-НТ и норадреналин в пресинапсното
пространство. Повечето от тях инхибират до известна степен и обратното захващане на допамин.
Добре се резорбират в тънкото черво, мастноразтворими са. Пикова концентрация се постига за
2-5 часа, а плазменият полуживот е 8-36 часа (еднократно дозиране!). Свързват се добре с
плазмените протеини и се метаболизират в черния дроб. Странични явления: сухота в устата,
замъглено зрение, запек, синусова тахикардия, смущения в либидото и сексуалните функции и
при двата пола, снижаване на гърчовия праг, може да отключи мания при БАР. Потенцират
действието на адреналин и норадраналин, както и седативното действие на алкохола. Не се
комбинират са МАО-А инхибитори, поради потенциране на НЛР!!!
SSRI. Средство на първи избор при лечение на депресивни разстройства, безопасни при
предозиране, минимални странични ефекти: гадене/повръщане, диария, запек. Отзвучават за 7-10
дни. Дозират се еднократно дневно, обичайно сутрин и лечението започва в терапевтични дози.
Лечението с SSRI трябва да се преустанови веднага при онези 5-10% от пациентите, при които се
появява тревожност и интензивни суицидни мисли. Единственият АД, лицензиран за употреба в
подрастваща възраст, е Fluoxetine. N.B.! Да не се прилага с други медикаменти, които подобряват
серотониновата функция – МАО-инхибитори, ТЦА, литий и др. Възниква т.нар серотонинов
синдром, който е остро нервнопсихиатрично състояние с признаци на неспокойствие, гадене,
хипертермия, мускулна ригидност, тремор, вегетативна дисфункция и др. При SSRI се наблюдава
също и синдром на отнемане, продължаващ 7-14 дни.
МАО-инхибитори. Абсорбират се бързо и достигат покова плазмена концентрация след 2
часа след еднократен прием. Въпреки, че има кратък период на елиминация, ефектите на МАО
може да се окажат необратими при т.нар. бавни метаболизатори (50% от кавказката раса). В
момента единственият медикамент в употреба от тази група е Moclobemide. Трябва да се внимава
с т.нар. „ефект на сиренето“ – взаимодействие с tyramine, което се проявява с хипертензивна
криза. Състоянието е опасно и може да доведе до мозъчно-съдови инциденти.

Транквилизатори“
Транквилизатори = анксиолитици. Това са група медикаменти, действащи върху
централната нервна система и продуциращи анксиолитичен ефект (намаляване на тревожността).
Също така спомагат съня, имат успокояващ ефект, премахват психическото напрежение и
намаляват страха. Основната група медикаменти в тази група са бензодиазепините. В миналото
са били използвани и барбитуратите, но в днешни дни ролята им е отпаднала, поради високите
рискове за респираторна депресия, кома и смърт.
Бензодиазепини. Най-често се прилагат Diazepam, Alprazolam, Clonazepam, Lorazepam,
Flurazepam и др. Имат 4 основни фармакологични ефекта: анксиолитичен, седативно-
хиптоничен, антиконвулсивен и миорелаксиращ. Това са съответно и техните основни
терапевтични индикации.
Фармакокинетика. Резорбират се напълно в ГИТ  пикова концентрация (30 минути до 2
часа). При венозна апликация ефектът е почти мигновенен. Всики БДЗ са липоразторими – напр.
диазепамът достига до мозъка чрез пасивна дифузия, но поради бързото преразпределение,

ефектът му се изчерпва. Цялата група има голямо свързване с плазмените протеини.
Метаболизмът е в черния дроб – Цит. Р450, 3А4 и 2С19.
Механизъм на действие. БДЗ действат като засилват ефектите на ГАМК. ГАМК е широко
застъпен рецептор в мозъка, който се открива в около 40% от невроналните синапси. БДЗ
осъществяват своето действие чрез свързване с 2 вида рецептори – BZ1 и BZ2. Чрез алостерична
модулация се повишава чувствителността на ГАМК към нейните рецептори и настъпва
увеличение в инхибиращото действие на медиатора.
Безопасност. БДЗ са сравнително безопасни вещества, дори при приемане на високи дози
или когато се комбинират с други медикаменти.
Терапевтични индикации. Те са особено широки. Включват генерализирано тревожно
разстройство, паническо разстройство, други тревожни разстройства, голямо депресивно
разстройство, инсомния и др.
Странични ефекти: седация, световъртеж, замаяност, моторна некоординираност,
атаксия, умора, повишено реактивно време, увреждане на умствените и психомоторни функции,
дезорганизация на мисълта, обърканост, дизартрия, антероградна амнезия, неясно виждане,
диплопия, хипотенция, сухота в устата, тремор, запек, инконтиненция, рядко гадене.
 Дезинхибиция: пациенти, страдащи от деменция, могат да станат още по-объркани, тъй
като потискането на ретикуларната формация причинява делириозни оплаквания.
Пациентите стават ажитирани, объркани, изплашени;
 Злоупотреба и зависимост: злоупотреба най-често се наблюдава при пациенти с история за
злоупотреба с други вещества. Най-често се злоупотребява с диазепам, лоразепам и др.
Толеранс и отнемане. Толеранс се развива при продължително приемане на медикамента

и към неговия седативен, сънотворен и антиконвулсивен ефект. Описани са 3 синдрома при
прекратяване на бензодиазепиновата употреба:
 Релапс: възвръщане на симптомите на разстройството;
 Ребаунд: засилване на първоначалните симптоми, довели до лечение;
 Синдром на отнемане: симптомите са нова и различни от първоначалното разстройство.

Тимостабилизатори и други методи“
Тимостабилизатори (стабилизатори на настроението) са медикаменти, имащи
способността да повлияват едната или двете фази на БАР, без да причиняват преминаване в
другата фаза на заболяването.
За пациентите, които са имали афективен епизод (хипоманиен, маниен или депресивен),
съществува възможност за поява на последващ афективен епизод – 80% за тези, които са имали
хипоманиен/маниен и 80% за тези, които са имали тежък депресивен епизод да развият втори.
След втори афективен епизод, рискът за рекурентност нараства до над 90%. Това прави
профилактиката на БАР и рекурентното депресивно разстройство (РДР) много важна. Тя е
препоръчителна за 6-12 месеца, като продължаването й зависи от клиничната преценка и
нагласите на пациента.

Средство на първи избор за профилактика на пациентите с БАР е литият, под формата на
литиев карбонат. Тимостабилизиращи свойства са открити и при някои антиконвулсанти –
Carbamazepine, Lamotrigine и Valproate. Антипсихотични медикаменти са нужни при лечението
на остри манийни и хипоманийни епизоди. Важно е при възможност, предписването на
антидепресанти на пациенти с БАР да се избягва, тъй като увеличават риска от релапс на маниен
или хипоманиен епизод. За пациентите с бързоциклиращ БАР (4 и повече афективни епизоди
годишно) се избира този тимостабилизатор, към който терапевтичният отговор е по-добър. За
пациенти с РДР профилактичното лечение се провежда с АД, който е бил ефективен в острата
фаза на заболяването, с дозата, с която е получен терапевтичен отговор. Ако това не е
достатъчно, се препоръчва комбиниране на АД с тимостабилизатор.
Литий. Влияе върху катионния транспорт, върху отделните невротрансмитери и
интрацелуларната система на вторичните посредници. Веднъж започнато, лечението с литий не
трябва да се спира рязко – това може да доведе до хипоманийни състояния при пациенти с БАР и
увеличава риска от самоубийство при пациенти със всякакви афективни разстройства. Литият се
абсорбира бързо, достига пик след 2-3 часа от приема, отделя се непроменен с бъбреците, в
зависимост от бъбречната функция. Дозира се еднократно дневно, във вечерните часове. НЛР:
 Леки, към които настъпва толеранс: гадене, повръщане, диария, лек тремор, метален вкус;
 Персистиращи (изискват проследяване): полиурия, полидипсия, хипотиреоидизъм (10-
15%), летаргия, покачване на телесното тегло, когнитивни нарушения, косопад и др.;
 Литиева интоксикация: тежки ГИТ-смущения, груб тремор, атаксия, дизартрия, сърдечно-
съдов колапс, промени в съзнанието, кома, епилептични пристъпи.
Лекарствени взаимодействия! Клирънсът на лития се намалява от тиазидни диуретици и АСЕ-
инхибитори. Литиева интоксикация може да възникне след употреба на НСПВЛ!!!
Антиконвулсанти. Основен медикамент за тимостабилизация е валпроевата киселина.
Има по-слаб ефект от лития, но се използва по-широко, особено при недобър отговор към литий
или изразени странични действия. Тератогенен! Обичайно се появяват гадене, покачване на
телесното тегло, повишаване на АЛАТ, много рядко жълтеница, анемия, левкопения и увеличено
време на съсирване  мониториране на КК и чернодробни показатели на всеки 6 месеца.
Другите антиконвулсанти – Lamotrigine и Carbamazepine имат по-слаб ефект от валпроата, както
и по-лош профил на страничните действия. Използват се рядко.
Електроконвулсивна терапия (ЕКТ). Показания за неговото провеждане са много тежки
афективни и шизофренни разстройства, рефрактерни на медикаментозно лечение, застрашаващи
живота и изискващи бърз терапевтичен ефект. Провежда се в стационарни условия, след щателен
соматичен преглед, а също и консултация и участие на анестезиолог. Прилагат се миорелаксанти
за предотвратяване на травми от мускулните контракции по време на гърча. Електрическият
стимул, който се подава, трябва 2 пъти да надвишава гърчовия праг на пациента, който се
изчислява по формула. Може да е билатерална (2 електрода билатерално във фронто-
темпоралната) област или унилатерална (вторият електрод е в париеталната област).
Транскраниална магнитна стимулация. Това е техника за стимулиране на малки зони
от мозъчната кора, чрез прилагане за кратки периоди от време на високо интензитетни магнитни
полета. Бързо променящите се магнитни полета водят до невронална деполяризация и повлияват
локалното кръвообращение на кората в мястото на приложение. Методът е приложим пи
пациенти, чиито депресивни разстройства се повлияват трудно от медикаменти.
Стимулация на n. vagus. Под обща наркоза, преторакално се имплантира програмируем
пейсмейкър. Имплантират се електродите в контакт с левия N. vagus в шийната област.
Програмира се пейсмейкърът, като най-често се прилага интермитентна стимулация с висока

честота. Методът е ефективен за около 20% от пациентите с тежки, разистентни на
психофармакологично лечение депресивни разстройства.
Тема №40: „Основни въпроси на съдебната психиатрия. Критерии

за вменяемост (невменяемост, дееспособност, недееспособност).
Принудително и задължително лечение. Етични въпроси“
Съдебната психиатрия е специалност от областта на психиатрията, интердисциплинарна
между здравеопазването и правото. Възникнала е във връзка с потребностите на
правораздаването. Основните задачи на съдебната психиатрия са:
 Експертна дейност в наказателното, гражданското и семейното законодателство, касаещи
въпросите на вменяемостта, дееспособността и психичната годност за участие в
следственото и съдебното дирене, психична годност за изтърпяване на наказание и др.;
 Разработки и прилагане на съвременни знания и подходи за превенция и профилактика на
обществено опасните прояви на лицата с психични разстройства в болнична и
извънболнична среда;
 Осигуряване на непрекъснато подобрение на психиатричната помощ на лишените от
свобода здрави и психично болни лица;
 Осигуряване на правните интереси в бита, лечението, социалните грижи и осигуровката на
недееспособните психично болни, чрез консултиране и подпомагане органите на
настойничество и попечителство;
 Разработка на клинични методи и критерии при изучаването на психогенните
разстройства, психичните кризи и защитни реакции в следствено-съдебните ситуации.
Най-голямата по обем и значение е дейността на съдебната психиатрия в областта на

наказателното право. Основните въпроси, на които трябва да даде отговор съдебния психиатър:
 За вменяемостта, респ. Невменяемостта на освидетелстваното лице;
 За степента на обществена опасност на психично болния;
 За тежестта на психичните увреди на пострадал като „телесна повреда“;
 За способността за участие в предварителното или съдебното производство;
 За психическа годност за изтърпяване на наказание;
 За способността за разбиране и противопоставяне при физическо и психическо насилие.
Вменяемост е изградената способност на индивида да разбира свойството и значението на

деянието и да ръководи постъпките си. Невменяемостта предполага състояние, при което по
време на деянието, индивидът не е могъл да разбира свойството и значението на извършеното от
него или да ръководи постъпките си. Наказателният кодекс разграничава 2 вида невменяемост:
1) Физиологична (възрастова): бива абсолютна (лица под 14 г.) и относителна (14-18 г.);
2) Психопатологична невменяемост. Съдържа 2 критерия, намиращи се в единство:
 Медицински критерий (психиатричен): умствена недоразвитост, продължително или
краткотрайно разстройство на съзнанието;
 Юридически/ психологичен: лицето „не е могло да разбира свойството или значението на
извършеното или да ръководи постъпките си“.

Недееспособност за носене на наказателна отговорност. Когато извършителят на
дадено престъпно деяние заболее от психично заболяване след извършване на престъплението,
следствените органи или съдът временно спират съдебното производство и издават
постановление за настаняването му в психиатрична клиника за изследване и лечение. Това се
налага, тъй като индивидът не е в състояние да се защитава, както и да разбира смисъла на
наказателната мярка спрямо него. Ако психичното разстройство претърпи благоприятен ход,
делото се възобновява и следствието продължава. Ако придобие хроничен ход, въпреки
продължителното лечение, той се изпраща за принудително лечение съгласно чл. 89 от НК.
Пълната дееспособност при нормално психично развитие започва с пълнолетието и се
прекратява със смъртта на физическото лице или с поставянето му под запрещение, поради
настъпило психично разстройство. Недеесподобността, подобно на невменяемостта се разделя
на физиологична (възрастова) и психопатологична.
Напълно недееспособни са онези слабоумни и психично болни, които напълно са
неспособни самостоятелно де осъществяват своите граждански права и задължения. Тук влизат
болните със старческа деменция, хронична шизофрения и др. психози; болни с лека, средна,
тежка и дълбока степен на УмИ, тежко личностно разстройство, деградация на личността и др. Те
се поставят под пълно запрещение!
Частично/ограничено дееспособни са онези индивиди, които са способни само отчасти
самостоятелно да осъществяват своите права и задължения. Те могат без вреда за себе си да
сключват обикновени дребни сделки за задоволяване на текущите си нужди и разумно да
разполагат с това, което са придобили със своя труд. Поради нарушение на висшите им критични
способности, те НЕ СА в състояние да осмислят обстановката в цялост, да отличат главното от
второстепенното, да съобразят своите решения и действия. Такива хора се поставят под
ограничено запрещение, т.е. урежда им се попечител.
Принудително и задължително лечение на психично болни. То има за цел да предпази
обществото то извършване на опасни деяния и да проведе лечение на болния. Пренудителните
медицински мерки са 3 вида и са изброени в чл. 89 от НК:
1) Предаване на близките, ако поемат задължение за лекуване на лицето под наблюдение
или психоневрологичен диспансер;
2) Принудително лекуване в обикновено психоневрологично заведение. Тази мярка се
налага спрямо душевно болен, който с оглед на неговото психическо състояние и на
характера на извършеното деяние, се нуждае от болнични грижи и лекуване по
принудителен ред;
3) Принудително лекуване в специална психиатрична болница или в специално
отделение на обикновено психоневрологично заведение. Прилага се за болни, които с
оглед на психичното си заболяване и състояние на характера, са опасни за обществото
и своите близки. В тези случаи лицето се държи под усилен надзор.
N.B! На задължително настаняване и лечение подлежат:
 Психичноболни с установена психоза или тежко личностово разстройство или с трайна
психична увреда, в резултат на психично заболяване;
 Лица с умерена, тежка или дълбока УмИ или съдова и сенилна деменция, тъй като поради
заболяването си могат да извършат престъпление.

Тема №41 „Спешна психиатрия. Агресивни и автоагресивни действия“
Спешната психиатрия е клиничното приложение на психиатрията при спешни случаи.
Състоянията, които могат да изискват спешна психиатрична помощ включват: опит за
самоубийство, злоупотреба с ПАВ, депресия, психоза и агресивно поведение; виолентни или
други резки промени в поведението. Спешната психиатрична помощ е комплексно мероприятие
и обединява труда на медици (психиатър), психолози и социални работници.
Терминология. Психомоторната възбуда е състояние, определящо се от екстремно
безпокойство, придружено от повишена двигателна активност, която най-често е целенасочена и
лошо организирана. Възбудата може да бъде съпроводена с агресивно поведение (ругаене,
крещене, чупене, сбиване) или да се изразява в непрекъснато крачене и/или говорене. Агресията
бива вербална, физическа срещу предмети или физическа срещу други лица. Понякога в
поведението се включва и автоагресията – самонараняване, суицидни мисли.
Клинично изследване на агресивни пациенти. Включва:
1) Събиране на информация за миналото и настоящето поведение от самия пациент, здравни
работници, семейството и приятелите;
2) Преглед на досегашното лечение – успешно и неуспешно;
3) Клинично изследване на пациента.
Първата задача е овладяването на възбудата, за да се ограничи рискът от агресия и
самонараняване. Това може да включва и мерки за временно физическо ограничаване (фисиране).
Следва да се направи задълбочена оценка на психичното състояние – оценка на афекта, наличие
на халюцинации, налудности, суицидни и хомицидни идеи. Оценката на паметта и ориентацията
е особено важна  говори за соматичен проблем!
Анализирането на модела на насилието е ключов за диференциалната диагноза. Някои
пациенти са агресивни само при определени обстоятелства, докато други проявяват агресия,
независимо от обстоятелствата и средата.
Агресия при някои психични разстройства. Повечето пациенти с психични
разстройства не са агресивни! Причините за поява на агресия са разнообразни, като най-честите
са злоупотреба, зависимост или интоксикация с алкохол или други психоактивни вещества.
Психотичните симптоми като халюцинации и налудности от своя страна също могат да доведат
до агресия. Понякога лицата с психични разстройства могат да проявят преднамерено и
целенасочено насилие, което не е обусловено от заболяването и психотичната симптоматика.
Психоза. Често пъти повод за агресивно поведение е неадекватното лечение или
непридържане към терапията. Наличието на параноидни налудности, съсредоточени върху
конкретно лице или лица, могат да доведат до агресивни действия спрямо тях. Счита се също, че
императивните халюцинации биха могли да потдикнат към насилие.
Злоупотреба с ПАВ: алкохол, кокаин, фенициклидин, амфетамини. Отнемането на ПАВ
често води до агресивно поведение, поради целенасочено търсене на съответната субстанция.
Соматични заболявания: ЧМТ, мозъчни тумори, метаболитни нарушения; рядко
непосредствено след епилептичен гърч – този вид агресия е насочена.
Деменция/Болест на Алцхаймер. Пациентите с деменции могат са емоционално лабилни
или склонни към лош контрол на импулсите. По-тежкият когнитивен спад се свързва и с по-честа
психомоторна възбуда. Често тези пациенти проявяват агресия към близки или персонала.
Афективни разстройства: манийните епизоди често се свързват с повишена агресия.
Въпреки това, има данни, че манията се свързва по-скоро с високи нива на ажитация и гняв, а не
толкова с нападателност. Депресивните разстройства имат повишен риск от автоагресия.

Терапевтично поведение. Краткосрочни: непосредствено овладяване на възбудата и
агресията и предотвратяване на инциденти в резултат на агресивното поведение. Дългосрочните
стратегии се фокусират върху редуциране на честотата и интензитета на агресивното поведение.
Фармакологични интервенции – бензодиазепини (Lorazepam)! В България не е налична
парентерална форма на този медикамент, затова се ползва Diazepam или Midazolam. Ако
агресията е резултат от остра психотична възбуда, използва се парентерален невролептик – 1
ампула Haloperidol.
Тема №42: „Психотерапия. Видове“

Психотерапията представлява набор от разнообразни методи и техники за лечебно-
психологично въздействие, като част от биопсихосоциалния модел на болестта. В съвременната
медицина, психотерапията се определя като планирано психологично въздействие, най-често
словесно, върху болестта или патологичния характер на човека с лечебна цел. Фокусът е към
възвръщане на здравето на болния, регулиране на неговото неадекватно функциониране в
психосоциален план и подпомагане на адекватното приспособяване към действителността.
Независимо от типа на прилаганата психотерапевтична интервенция, са валидни
фундаментални принципи на психотерапевтичния процес:
 Терапевтичен договор – изясняване целите и ролите на пациента и терапевта, честота и
продължителност на сесиите и цялостното лечение;
 Формулировка на конкретния случай – равносилно на снемане на анамнеза и статус;
 Терапевтична връзка: отношение терапевт-пациент;
 Обратна връзка: на всеки етап от терапевтичния процес!
Съществуват различни класификации на психотерапевтичните подходи, целящи

систематизирането им в практиката:
1) Според терапевтичните техники спрямо психотравмената ситуация:
 Покриващи методи: да се потиснат в забрава мъчителните за болния психотравми;
 Разравящи методи: повторно изживяване на психотравмата с цел облекчение;
 Преизграждащи методи: преобразуване, преизграждане и превъзпитание на онези
предразполагащи нагласи на личността, които мотивират и улесняват възникването и
поддържането на болестта.
2) Според основната психична сфера, обект на терапевтичния процес:
 Рационални методи: уповават се на логичното мислене на болния и разчитат на неговия
разум и критично отношение. Цели промяна на убежденията на болния;
 Методи, които се облягат до волевата активност на болния – на неговия съзнателен
стремеж да реализира целите на оздравителния процес;
 Афективни или емотивни методи: значение имат лечебната хипноза и психоанализата.
Хипноза и хипнотерапия. Това е състояние на дълбока концентрация, често водеща до

мускулна релаксация, наподобяваща сън. С други думи – поведенчески съноподобно състояние с
изменение в съзнанието при изборно стеснена възможност за връзка с външния свят и
ограничени волеви подбуди. Това състояние може да настъпи спонтанно или чрез въздействието
(внушението) на психотерапевта. Всяка сесия на хипнотерапия преминава в условията на
сензорна депревация през 3 етапа: 1) въвеждане в хипноза; 2) хипнотичен транс; 3) извеждане от
хипноза. В рамките на втория етап психотерапевтът работи чрез въображението на пациента,
внушавайки терапевтичните цели. При приключване на сесията се прави разбор – дискусия на
протеклата сесия. Хипнозата повлиява добре тревожни и соматоформни разстройства,
зависимости, обезболяване при стоматологични и гинекологични интервенции.
Психоанализа. Това е първата психотерапия с огромно влияние върху цялостния
интелектуален живот. Базира се на структурната и топографската теория на Зигмунд Фройд за
психичния живот на личността. Топографският метод на Фройд разграничава:
 Съзнавано: усещанията от околния свят и тези от вътрешната среда на организма;
 Подсъзнавано: стимули от вътрешната и външната среда, извън обхвата на съзнаваното;
 Несъзнавано: основен субстрак са подтици, желания.
В структурно отношение Фройд разграничава:
 То: източник на енергия за действието на психичния апарат; напълно несъзнавана
психична структура, представена от нагоните – сексуален и агресивен;
 Его (Аз): съществува в топографията на съзнаваното и несъзнаваното;
 Суперего (Свръхаз): топика в незнаваното; морално съзнание и Его-идеал.
Позитивна психотерапия. Базирана е на хуманистичната картина за човека и

психодинамична теория за болестите. Тук се работи не толкова със симптома, колкото с
поставените на заден план здрави актуални способности. Тръгва се от наличното, действителното
и го конфронтира с другата страна на болестта, не толкова видима, но с изключителна важност.
Този вид терапия е конфликтоцентрирана и е подходяща за фамилна и групова психотерапия.
Поведенческа терапия. Фундаменталното твърдение в тази теория е, че симптомите и
дисфункционалното поведение са резултат от абнормно кондициониране и учене. Терапията е в
посока на декондициониране чрез прилагане на специфични техники при активно участие от
страна на терапевта. Показанията за този вид терапия са главно при фобийни разстройства и
различни поведенчески феномени при редица психични разстройства.
Когнитивна терапия. Цели да научи клиентите да откриват и променят своите погрешни,
дисфункционални начини на мислене за самите себе си и за света, както и да ги научи на
уменията, необходими за справяне с проблемните ситуации. В основата на когнитивните процеси
са т.нар. когнитивни схеми – базисни вярвания, които ако са дисфункционални, водят до
психопатологични промени и психично разстройство.
Тема №43: „Специализирани изследвания в психиатрията –

невроизобразителни и психологични“
Невроизобразяващи методи в диагностиката на психиатричните заболявания.

Известно е, че психиатричните диагнози се определят от клиничната манифестация, която е
резултат от невронална дисфункция. Въпреки това, тази дисфункция е различно изразена за
отделните пациенти с идентична психиатрична диагноза. Голяма част от промените в мозъка не
могат да се свържат категорично с дадена психиатрична диагноза. Все пак, с известна

статистическа значимост, в експериментални условия чрез различни функции на ЯМР, са
установени някои от следните закономерности:
 При шизофрения: обемът на префронталната, предната темпорална кора, както и
пресилвиевия регион е намален, още при първи психотичен епизод. Тези структурни
промени могат да повлияят чрез антипсихотично лечение;
 Голямо депресивно разстройство: някои невродегенеративни заболявания могат да
имитират депресия, затова е важно да се установи първичната етиология на депресията.
Наблюдава се намален метаболизъм на фронталния лоб. При хронична, дългогодишна
депресия, се наблюдава намаляване обема на хипокампа.
Други невроизобазяващи методи. Използват се още PET, SPECT и др., в основата на

които стои проследяване на метаболизма на отделни части от мозъчната кора, чрез въвеждане на
различни изотопи. Най-прост метод, но на първо място в клиничната практика е компютърният
комограф (CT-scan). Той се прилага с цел разграничаване на неорганичната психотична
симптоматика от органично мозъчно увреждане – хематом, инсулт, обем-заемащ процес и др.
Психологични методи на изследване в психиатрията:

1) Изследване на мисленето: цели да открие налудности, свръхценни идеи и натрапливости.
Използват се психологични методики като „Класификация“, „Четвъртият е излишен“ и др.
2) Изследване на интелекта: аритметични действия, умствени задачи, обяснение на
абстрактни понятия – скала на Стандорд-Бине, тест на Векслер и др.;
3) Изследване на паметта: запаметяване на поредица от цифри/ градове – тест на Бентон,
Рыбаков и др.;
4) Изледване на вниманието: коректурна проба, таблици на Шулте, липсващи детайли в
картина и др. Нарушеното внимание трябва да се разграничи от лоша краткосрочна памет;
5) Изследване на насоченост на личността: проективни методи като ТАТ, тест с рисуване и
др. Така в отговор на неструктуриран или неопределен стимул, изследваните лица са
принудени да наложат своя структура, разкривайки нещо за себе си.

Бележки, допълнения
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Психиатрия All

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Психиатрия All

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

Х. Кожухаров, М. Ачкова, П.

(теми за семестриалния изпит)

Под редакцията на Ерсин Исмаилов

1. Предмет и задачи на психиатрията. Психично здраве и психична болест –

Теми по психиатрия Ерсин Исмаил

Теми по психиатрия Ерсин Исмаил

Анамнеза. Представлява подробно събрани сведения за вероятно начало – причини, развитие

Психичен статус. Представлява клиничната оценка, подредена в систематичен ред към

Теми по психиатрия Ерсин Исмаил

Соматичен статус. Вклюва цялостен преглед, но в началото е уместно да се следват

Тема №3: „Разстройства във възприятията и сензорния синтез“

Агнозии. Загубва се възможността за познаване на предметите при запазена възможност

Теми по психиатрия Ерсин Исмаил

Псевдохалюцинации. Много живи и сетивни до крайност определени образи, които се

Теми по психиатрия Ерсин Исмаил

Тема №4: „Разстройства на мисленето по скорост и структура”

Теми по психиатрия Ерсин Исмаил

Тема №5: „Разстройства в мисленето по съдържание”

Теми по психиатрия Ерсин Исмаил

Тема №6: „Интелект. Разстройства в интелекта”

Теми по психиатрия Ерсин Исмаил

Шизофрения. Също се наблюдават специфични дефицити в множество когнитивни

Тема №7: „Памет. Разстройства на паметта. Корсаков синдром”

Теми по психиатрия Ерсин Исмаил

Разстройства на паметта. А) Количествени (дизмнезии):

Б) Качествени разстройства на паметта (парамнезии):

Корсаков синдром. Това е амнестичен симптомокомлекс с конфабулации. Включва:

Теми по психиатрия Ерсин Исмаил

Тема №8: „Емоции. Разстройства в емоциите”

Теми по психиатрия Ерсин Исмаил

Тема №9: „Воля и влечения – разстройства”

Теми по психиатрия Ерсин Исмаил

Други разстройства на волята. Стереотипии – постоянни (за разлика от тиковете) и без

Разстройствата на навиците и влеченията се характеризират с повтарящи се действия,

Теми по психиатрия Ерсин Исмаил

Тема №10: „Съзнание – разстройства. Внимание – разстройства”

Синдроми на помрачение на съзнанието:

Теми по психиатрия Ерсин Исмаил

Съзнание за болест (Insight). Съществен аспект от самосъзнанието на личността и се

Вниманието е способността за фокусиране, задържане и пренасочване на мозъчната

Тема №11: „Екзогенни психични разстройства – дефиниция, видове,

Теми по психиатрия Ерсин Исмаил

Обща характеристика на екзогенните психични разстройства:

Теми по психиатрия Ерсин Исмаил

Остри комоционни и контузионни психози. Представят се от широка гама синдроми.

Психични разстройства в хроничния период на ЧМТ. Включват церебрастенен синдром

Психични разстройства при соматични заболявания. Представят се с богат спектър от

Теми по психиатрия Ерсин Исмаил

Тема №13: „Зависимост и вредна употреба на психоактивни вещества.

Синдром на зависимост. Съчетание от поведенчески, когнитивни и физиологични

Теми по психиатрия Ерсин Исмаил

Тема №14: „Зависимост и вредна употреба на психоактивни вещества.

Психични разстройства, вследствие употреба на канабиноиди:

Психични разстройства, вследствие употреба на психостимуланти и кокаин:

Тема №15: „Зависимост и вредна употреба

Психични разстройства, предизвикани от употребата на седативи и сънотворни.

Тема №16: „Зависимост и вредна употреба на алкохол.

Теми по психиатрия Ерсин Исмаил

Синдром на зависимост от алкохол. При него употребата на спиртни напитки придобива

Остра алкохолна интоксикация. Проявява се след прием на значителни количества

Остра алкохолна халюциноза. Среща се по-често при жени. Започва по време на

Теми по психиатрия Ерсин Исмаил

Тема №17: „Шизофрения – етиопатогенеза, клинични форми,

Теми по психиатрия Ерсин Исмаил