Терапия На Петте Движения

НЕОРАЙХИАНСКА
ШКОЛА
ВАЛДО А.БЕРНАСКОНИ
ТЕРАПИЯ НА ПЕТТЕ
ДВИЖЕНИЯ
Терапия на петте движения 1

ПРЕДСТАВЯНЕ
Когато за пръв път срещнах Валдо А. Бернаскони бях половин терапевт. Не

че сега се чувствам „завършен”: смятам, че формирането на онзи, който работи с
Човека трае цял живот. Бях обаче половин терапевт както по отношение на
дидактико-културното си израстване, така и в смисъл на натрупания опит. Вече
практикувах психотерапия под ръководството на един психиатър, бях публикувал
редица книги по “редова” психология и сътрудничех по психологически въпроси
на много списания, в които завеждах и рубрики, където давах умни отговори на
глупави въпроси; и глупави отговори на умни въпроси.
Носех със себе си любов към Фройд и психоанализата, независимо от това,
че ме очароваше и психоанализата на Асаджоли. Бях в нелоша хармония с тялото
си и вярвах на латинската максима “Здрав дух в здраво тяло”. Въпреки това, не без
връзка и с моите проучвания, разглеждах все повече тялото като пасивен
изпълнител на ума. Да, общо взето, като един вид вместилище на мозъка, на
когото именно приписвах по-голямо достойнство.
Още първите лекции, интензивни семинари и упражнения, водени от Валдо
Бернаскони, ме накараха сериозно да се усъмня в теориите си за рязкото
разграничение между тяло и психика - теории, които по-късно, лека-полека,
захвърлих на бунището. Благодарение на Бернаскони се заинтересувах от
невербалната реч, от значението на позите, жестовете, от понятието “биоенергия”
(която можеше да се фотографира с апарата на Кирлиан!), от всичко онова, което
показва тялото ни, от нагоните, от травмите в детството, от потиснатите желания -
затворници в тялото, от “характеровата броня”, за която говори Вилхелм Райх и
която Бернаскони умело успяваше да смекчава и стопява. В онези лекции, както и
по-късно при работата му с пациенти видях “научни магии”, които никога няма
да забравя.
Освен всичко това, освен начина му на мислене, който вече се организираше
в теория, която по-късно щеше да даде живот на Терапията на петте движения, у
Бернаскони ме поразиха човешките му достойнства, лишени от лицемерие -
знаеше как да бъде благ, търпелив, емпатиен, но също и рязък, агресивен, строг.
Имаше, има и сега, рядката смелост да казва това, което мисли, да съобщава ясно
мисли и чувства, без нужда от маски.
Тогава това ме удивляваше и малко ме смущаваше, но не можех да не му се
възхищавам и да не се науча да го ценя.
Негова беше заслугата да престана да си представям фигурата на идеалния
терапевт като някакъв асептичен кладенец от знания. По онова време наистина
смятах, че е уместно да се запазва дистанцията между терапевта и пациента -
никога терапевтът да не си позволява да се увлича, да не допуска да бъде въвлечен,
винаги да се контролира. Терапевтът отгоре, пациентът отдолу. Не отношение
човек - човек, а учител - ученик. Пази боже терапевтът да е прекалено прозрачен и
да позволява да се проявяват неговете слабости! Веднъж, преди доста години,
попитах Бернаскони: “Не би ли било по-добре, когато се прави психотерапия да

обличаме бяла престилка?” Той търпеливо отговори на глупавия ми въпрос,
който безмилостно разкриваше тогавашния ми начин на мислене.
Продължих да се уча от Бернаскони и започнах дори да работя с него.
Фактът, че му бях колега ми позволи да го оценя още повече. Бях запачнал да се
ориентирам към сексуалната терапия и към кратките психотерапии,
отклонявайки се от дълбокоаналитичен терапевтичен подход, но срещата „на
живо” с Бернаскони, и, впоследствие, контактът с теориите и трудовете на М. Х.
Ериксън ме бяха променили. Автентичността на Бернаскони като човек/терапевт
ме бе убедила да променя начина си на разбиране на терапевтичната ситуация, да
бъда в по-добър контакт с моето тяло и с моите чувства, за да имам също така по-
добър контакт с тялото и чувствата и на тези, които търсят помощ. Само по този
начин е възможно да се помага истински.
Моят стил и начин на подхождане към пациента са различни от тези на
Бернаскони. Това обаче също дължа в известна степен на него - той никога не е
изисквал от сътрудниците си пълна идентификация с неговия терапевтичен
модел. Модел, който все пак не мога да не споделям - намирам го за толкова
логичен, научно издържан и подкрепен винаги от силни аргументи, които
понякога са неоспорими.
Модел, който отвъд всичките думи, функционира във фактите, а това е по-
важно от всичко друго. Благодарен съм на Валдо Бернаскони. Радвам се и, дано де
не прозвучи високопарно, се чувствам действително поласкан от поканата му да
начертая тук в общи линии теоретичните основи на неговата Терапия на петте
движения и посоката на мисълта на неговата Неорайхианска школа, която като че ли
по-силно от който и да било е събръла и развила наследството на някои
схващания и прозрения на знаменития Райх.
И така, без да отрича заслугите и значението на Фройд, който в края на
краищата е изразител на своето време, Бернаскони противопопоставя веднага на
едно опасно То, в което врят коварни и неконтролируеми нагони, ободряващото
присъствие на един Организмичен Аз, чиито единствени изисквания се състоят в
удовлетворяването на петте основни потребности на човека. Затова на двата
постулирани от Фройд нагона, Неорайхианската школа противопоставя пет
първични потребности, задоволяването на които въвежда в екзистенциална
хармония и в здравословен афективен живот. Тези 5 потребности са:
-потребност от принадлежност;
-потребност от утвърждаване;
-потребност от храна;
-сензорна потребност;
-сексуална потребност;
“Организмичният характер”, който заменя “гениталтия характер” на Фройд,
притежава способността за отдаване, без задръжки, на биологичния енергиен
поток (понятието енергия стои в основата на теориите на Бернаскони), който
корелира с отделните потребности и модулира движенията към външния свят.

Всяко биоенергетично движение е насочено към определена цел и тази цел
задоволява дадена специфична потребност.
Какво представлява движението? То не е отпускане, а е съгласуваност между
всички ресурси на Аз-а с изискванията на организма. Дистенцията е възможна
единствено, когато имаме протекъл вече процес, когато Аз-ът е постигнал целта
си.
Бернаскони идентифицира по следния начин петте биоикономични движения:
-планиране;
-подчинение;
-недоверие;
-съблазняване;
-агресия (похищение).
“Топиката” на Бернаскони, противополжно на Фройд, предвижда един
Организмичен Аз, седалище на потребностите и инстинктите, който се разкрива
пред околната действителност. Нагоните на организмичния Аз обаче се оказват
моментално и “естествено” потиснати от вродения нагонов модулатор (ВНМ), който
не е ни най-малко някакъв цензор, а изпълнява важната функция да анализира
действителността, като посочва на Аз-а социално най-приетото движение за
задоволяване на потребността.
Така е било в началото. Но в хода на развите на човечеството, с появата на
“обществото на личностите” и на моралните кодекси, към ВНМ се пристроява
първоначално един прото Аз-идеал, полезен за разширяване анализа на
действителността и за да се държи сметка за ценностите, външни на Аз-а. Малко
по малко, обаче, (и Бернаскони като учител-водач превежда читателя през
пейзажите на антрополого-културния път, по който се стига до днешния хомо
невротикус нормалис) организмичният Аз загубва властта си над движението,
отстъпвайки все повече на идеалния Аз ролята да направлява съдбата на индивида
и на обществото. Следователно, първичният нагон, изразен от организмичния Аз
трябва да претърпи прекъсване в пътя си от “центъра” към външния свят. Това е
задача на мускулния апарат (ето го Свръх-Аза според Бернаскони), който би могъл
да бъде характеризиран като “слуга” на идеалния Аз. Ето как първичното движение
се преобразува в социо-функционално движение и как започва преходът от
принципа на властта към неврозата на властта. Принципът на властта, както и
принципът на реалността и принципът на удоволствието, е вътрешно присъщ на
структурата на Аз-а. Принципът на властта е свързан с принципа на удоволствието -
в действителност само овладяването на Ти-то, на обекта -цел, прави възможно
отпускането и, следователно, удоволствието. Когато обаче това “преходно”
притежание бъде заменено с претенция за “трайна” привилегия, когато с появата
на хомо-сапиенс се преустановява търсенето на дистенция тук и сега и преобладава
страстта към власт над бъдещето, над самата смърт, и докато е налице подчинение
на закона на Тотема и на морала, удоволствието бива заменено от
метаудоволствие, а принципът на властта - с неврозата на властта.

“Имането” развращава “съществуването”. Освен това, едно ново съзвездие
си пробива път в света на Аз-а - фантастното образуване, което отлага
задоволяването на потребността. Настоящето се проявава в мускулната
контракция: това е моментът на прекъсването на движението и на прекъсването
на спонтанността. Мускулатурата (Свръх-Аз) заключва нагоните, като ги потиска и
стяга в онези мускулни блокажи, вече описани от Райх и А. Лоуен, с тази разлика,
че за Бернаскони те се различават от характеровата арматура на Райх, по това, че
не са трайни, а подвижни, т. е. способни са да се стапят и да се активират.
Всъщност, всеки “проект за движение” зарежда непосредствено тялото с
определено напрежение в някакъв мускулен сектор. Има, следователно, мускулни
групи физиологично ангажирани в движенията, които първоначално са били
функционално блокирани и предназначени за адаптацията в човешкото
общество. Нека си представим ордата на нашите предци пред плячката: напорът
на първичната потребност от храна, произлизащ от организмичния Аз е
основателно блокиран от мускулната броня, която се съобразява със закона,
диктуващ последователността на достъпа до извора на удоволствието.
Анализът на реалността подсказва на индивида да изчака своя ред. Патогенна
обаче се оказва “фиксацията”, заради неспособността на съвременния ни хомо
невротикус нормалис да постигне удоволствието и дистенцията, поради
прекъсването на опита, който би трябвало да доведе до самото удоволствие.
Неврозата на съвременния човек извлича енергия именно от прекъсванията, от
блокирането на движението, от непризнаването на потребността, от неврозата на
властта и последващото преследване на това, което не е друго освен
полуудоволствие.
Следователно това фиксирано мускулно напрежение, със своите блокажи, които
вече не са функционални, а патогенни, поема негативната функция на филтър на
основните потребности. Този процес се явява основа за развитието на характера.
За да не създаде допълнително объркване в лексиката, населила света на
психологията, Бернаскони определя характера, като се съобразява с
терминологията на А. Лоуен. Петте основни характера са:
-шизоиден характер;
-орален характер;
-ригиден характер;
-психопатен характер;
-мазохистичен (садомазохистичен характер).
Всеки от тях има своите специфични мускулни блокажи. Демаркационната
линия между различните характерови типологии се определя от това в кой
момент насоченият към дистенция/удоволствие опит бива прекъснат.
Всъщност в “характеровия Аз” опитът никога не достига до края, защото
характерът не създава възможност за автентична дистенция и насочване към нови
цели. Нещо повече - по все по-криволичещи пътеки Аз-ът търси удоволствието и
задоволяването, но измерението на “тук и сега” е все по-замърсено от мъките на
миналото.Онова, което определя разликата между петте характера е как

“характеровият Аз” възпрепятства удоволствието и кога, в каква фаза,
преустановява опита, насочен към дистенция.
Но каква е “маската”, с която индивидът влиза в контакт със своя ближен?
Кои са тактическите начини, насочени към утвърждаване на Аз-а над Ти-то. Тези
“роли”, според Бернаскони, намират израз в личността и, следователно, са
толкова далеч от първичните закони, колкото далеч е и самото общество.
В Неорайхианската школа се различават пет различни роли (личности),
изпълнявайки които индивидът, тласкан от неврозата на властта, се представя на
сцената на външния свят:
- сънуване наяве (парейдолична личност);
-фарсът на интелектуалоида (церебротонична личност);
-поведението на човек нащрек (недоверчива личност);
-игра на суперлативи (съблазнявяща личност);
-(фалшивата) скромност (почтителна личност);
Според неорайхианската теория личността е свързана с идеалния Аз и тя
определя начина, по които Аз-ът се представя пред външния свят. Уместно е,
обаче, да се подчертае, че според Валдо Бернаскони, рядко наблюдението на
личността позволява правилна оценка на характера, тъй като никой тип характер
не е тясно свързан с дадена определена личност. Казано иначе, една и съща
“маска” може да се присвои от различни персонажи.
Целият прелестен и достоен за похвала замък на мисълта на Бернаскони не
би могъл, обаче, да остане една чиста теория. И наистина, последната част на
книгата предлага, с помощта на откъслеци от психотерапевтични сеанси, прехода
към психотерапевтичната практика чрез автентичната Терапия на петте движения.
Така ства ясно, че неорайхианският анализ си поставя за цел:
-да постави пациента в контакт с дълбоките потребности на неговия Аз;
-да покаже недвусмислената реалност;
-да модулира “движенията” в хармония с възприеманата действителност
така, че да бъдат задоволени потребностите “тук и сега”, така както го изсква Аз-
ът.
Като се опира на своя опит и компетентност, натрупани чрез повече от 15
000 часа психотерапевтична работа, авторът твърди: “Когато в терапевтичната
диада престанат да съществуват принудата за свободното асоцииране и търсенето
на сублимация, когато пренасянето (трансферът) не се приема вече като
патологичен момент, а като опит на организмичния Аз да доведе докрай
прекъснатите движения, когато терапевтът е готов да се откаже от своите
ограничителни претенции за статус и взаимодейства по типа “човек-човек” с
анализирания индивид, тогава се разтварят вратите на експресивната реч на
Човека и се появява движението”.
Въпреки че начинът на провеждане на бернасконовата терапия е
завладяващ, Бернаскони не поощрява читателя да му подражава. Всеки терапевт,
независимо че се опира на дадена терапевтична школа, трябва да прилича

единствено на себе си, защото автентичността в контакта с човека е основно
условие, от което тръгва Терапията на петте движения.
Следователно, Валдо Бернаскони, ученик на големи терапевти като К.
Роджърс и Ф. Перлс; който от прозренията на Райх научава за важността на тялото
и на невербалния език; който се научава да разпознава енергията на магнитните
полета от Пиеракос; който е усвоил понятието “граундинг” от С. Келеман и който
посредством първите трудове на Лоуен асимилира основите на една
психотерапия с телесна ориентация, съумява (по думите на Кооп в известната му
книга) “да убие Буда” в начина на провеждане на терапия.
Бернаскони е наистина подобен единствено на себе си. Това го прави още по-
уникален и креативен...
проф. д-р Умберто Лонгони

ПРЕДГОВОР
Когато моя книга отива за печат, тя неотменно е следвана от някаква сянка,

в която се крият моите съмнения, опасения и колебания. Една книга, особено ако е
научна, не би трябвало никога да свършва, защото всеки ден има нова страница за
написване, има някакъв отговор на вчерашен въпрос.
Почерпих знанието си от кладенеца на множество просветлени умове.
Колко много завиждам на точността на Фройд, на спонтанността на Перлс, на
човечността на Роджърс, на гениалността на Райх! От техните трудове прозира
увереността, която на мен ми липсва. Ето причината за сянката. Оправдавам се
като казвам, че моята школа е “нова”, че й липсва оглаждане, но дълбоко в себе си
зная, че не е така.
Многото часове, прекарани в близост със страданието на другия,
следователно и със своето, както и пътищата, които съм извървял, дадоха
резултати, които са повече от задоволителни и аз се гордея с тях. Въпреки това,
сянката си остава тук, може да се пипне с пръст. Моментите на увереност се
затрупват от съмнение.
Това, което ще изложа в следващите страници е малкото конкретно,
безспорно и ясно, което съм постигнал през тези дългогодишни изследвания.
Всяка глава е почти самостоятелна история - синтез на една лекция, изнесена в
рамките на школата за неорайхиански анализ и терапия. Така се обясняват и
множеството повторения (повторението е майка на знанието!).
Дължа благодарност на онези, които през годините на работа са били близко до
мен и са ми давали поддръжката си при защитаването на теории, които на пръв
поглед могат да изглеждат опростенчески или странни. Всъщност, обаче, вярвам,
че неорайхианският подход е в състояние да разреши множество конфликти,
които нарушават хармонията на онова чудесно творение, наречено човек. Дори
този подход да е успял да върне щастието на само един човек, си е струвало труда!
Авторът

ВЪВЕДЕНИЕ
Непрекъснатият и изнурителен труд в анализ на събитията, които се

развиват на планетата Човек са това, което ме подбуди да осъществя настоящия
труд и да потърся отговор на толкова много “защо”, които придружават човека от
зората на човечеството и които поддържат онази тънка връзка, съединяваща
човешкото същество с Корените, а Корените - с най-далечните дълбини на
Пространството и Времето.
Наблюдавайки иззад кулисите актьорите на “театъра на живота”, аз оставам
очарован пред вечния цикъл на сътворяване-разрушаване, разширяване-свиване,
живот-смърт! Известно е, животът е движение. И че едно безкрайно малко
изменение на движението причинява макроскопски различия.
Именно движението определя разликата между одушевената и
неодушевената материя, между радостта и болката, между затвореността и
откритостта.
А ние, зрители-герои на “театъра на живота” се мъчим да измерваме, анализираме
и да се опитваме да кодифицираме движението.
Движението обаче е нещо спонтанно, непредвидимо, което се ражда и умира
в кратък интервал от време. Така “актьорите” променят израза на лицето,
държанието, ролята, температурата. И добре, че е така, защото застой би
означаволо смърт.
В книга II на Канона по вътрешна медицина на Жълтия император може да се
прочете: “....принципът на Ин и Ян е основният принцип на цялата вселена. Той
определя преобразуването (движението, бел. на автора) още у прародителите, т. е.
коренът е изворът на живота и смъртта; и можем да го открием още в храмовете на
Боговете (и в самата същност на съществуването на човека, бел. на автора).”
За рамапитека, нашия прародител, движението е било естествено условие. Той е
наблюдавал звездното небе без да изпитва страх, защото е бил част от него.
Вълнували са го въпросите как, какво, кой, но никога - защо.
Студено и топло на Ин и Ян, удоволствие и смърт, разширяване и свиване,
радост и страх, бягство и почивка, бдителност и отпускане са били елементарни
движения на неговото съществуване, а не абстрактни теореми, върху които да се
философства. И движението му е било естествено, синергично с това на
удивителния свят, който го е заобикалял. Търсене. Покой. Живот. Изход. Така, докато
ние се задъхваме в търсенето на все по-абсурдни движения, той, нашият
прародител, а също и учител, просто се е наслаждавал на съществуването си.
Ние - смешници, които се тълпим на сцената на живота - се опитваме да даваме
обяснения за същността на съществуването (и тази книга е доказателство за това);
обяснения, които стават толкова по-изкуствени, колкото самият живот става по-
скоро патологично условие, отколкото извор на удоволствие.
Ние - лекари, психолози, биолози, естествоизпитатели сме се научили да се
докосваме до обвивката на Човека, но да разбираме живота - никога!

Но хайде, защо да сме толкова потиснати и свити? Та нима ние самите не
поискахме власт над природата и над себеподобните? Нима не сме единствените,
които можем да твърдим като Декарт “мисля, следователно съществувам”? Нима не
постигнахме да нямаме равни на себе си, неоспорими господари на света и на
звездното пространство? Какво искаш, следователно, праисторически хуманоиде,
който се криеш самотен в някакво далечно ъгълче на нашето Аз? Може би
свободата да съществуваш?
Е добре, не сме толкова необикновени, че да можем да си позволим и
свободата. Та нима не сме я открили ние тази свобода?
Тогава, хайде напред! Но как? Какво да правим? Какво значи свобода? Нека
не се отказваме! Напред! Нека кодифицираме, да дефинираме свободата. Нека я
фиксираме върху хартия!
И ето ни отвъд Доброто и Злото! Ето я нашата хартиена свобода. Най-после сме
свободни.........свободни от нуждата да търсим свободата. Затворили сме книгата на
природата и сме я заменили с правила, закони, кодекси и постскриптуми, удобни
за съществуването ни като невротични хора.
Ето я значи нашата свобода.

ГЛАВА I
ОБЛАСТИТЕ НА Аз-а
Да се приеме, че психическата система е разделена на инстанции като То,

Свръх-аз и Аз би било опит да се спре времето. Теоремите на психоаналитичната
школа, които са възникнали във Виена в началото на века, следва да бъдат обект
на преразглеждане, преоценка и преструктуриране и да бъдат поставени в
съответствие с всичко онова, което научната сцена ни предлага в областта на
антропологията, неврофизиологията, на медицината и на психологията. Вярата
не може да бъде присъща на науката. Нека оставим вярата на религиозните или
на онези школи, които представят своите текстове като свещени и
неприкосновени “култови обекти” и които със своята овехтяла заплетеност стават
обект на често справедлив присмех и на жестоки критики.
Аз уважавам различните последователи на Фройд, Адлер, Юнг, но по-малко
мога да уважавам ортодоксалните “фройдисти”, “адлерианци”, “юнгианци”.
Присъща за тях е неувереността - те се вкопчват в иначе гениалните теории на
своите “Учители” и бдят ритуалите свързани с тях да си останат непроменени и
непроменими във времето.
Който посмее да се усъмни или да подложи на дискусия един или друг
детайл се обябява за “еретик”. И тъй като аз съм еретик откакто съм се научил да
мисля, не ме е и няма да ме е грижа за техните критики.
От друга страна, нямам и най-малката претенция, че това, което пиша е
единственото, най-вярното и доброто в културата и науката.......Смирено приемам
непристойността и се стремя към нещо по-добро. В едно съм сигурен: че никога не
съм на финиша.
След тази уговорка нека ми бъде позволено да навляза в света на Аз-а. Ще се
стремя да избягвам призраците, които според “доктрината” населяват света на
психиката. Моят Аз има телесна природа, затова той е природен. В него не
господстват ефирни, абстрактни инстанции, той се въплътява в точно определени
области; първоначално те са били хармонични, биоикономични и в съзвучие с
останалата вселена, но впоследствие, с напредването на цивилизацията -
респективно на възрастта - загубват своята подвижност, стават абиогенни (вж.
също глава Психологическа антропология).
Започвам моята екскурзия с изследването на най-древната част на Аз-а -
организмичния Аз. Можем да осъзнаем физичността на организмичния Аз, като си
дадем сметка, че притежаваме тяло и като се вслушваме в неговите потребности.
Нека навлезем в проприоцепцията (дълбоката сетивност). “Хората са склонни
да осъзнават само онова, което е плод на преднамерени движения и да приемат
само него, или всичко онова, което е извършено “целенасочено”. (Пърлс,
Хефърлайн, Гудман, Теория и практика на терапията Гещалт, изд. Astrolabio,1971)
Неволевите мускулни движения, аутистичната реч (тя включва всички
онези движения, които убягват на съзнателния контрол като поглаждане по
косата, барабанене с пръстите задържане на дишането и др., в също

Бернаскони/Валенцано, Властта на комуникацията, изд. Арки, 1987 г) и много
други “невербални” сигнали биват систематично изключвани от съзнанието. Не
са удобни. А тъкмо чрез прочита на тези сигнали става възможно да се открият:
а) наличните в организмичния Аз потребности;

б) началните движения, насочени към задоволяването на потребността.
Обратно на фройдовото То, което е “тъмната, недостъпната част на нашата

личност (..), в която липсват ценностни съждения, зло, добро или моралност (..), (в
което) икономичният фактор, или, ако предпочитате, количественият фактор,
тясно свързан с принципа на удоволствието, господства над всички процеси (....) (и
което) наричаме хаос, котел на врящи възбуди (....) (и следователно има) негативен
характер” (Фройд, Въведение в психоанализата, изд. Борингиери, 1978),
организмичният Аз се разкрива като икономична област по отношение
изискванията на Аз-а и, както ще видим по-нататък, икономична и когато се
отнася до изискванията на околния свят.
В организмичния Аз се оформят първо нарцистичните потребности:
потребност от хранене, сензорна потребност, сексуална потребност; после идва
ред на социалните потребности: потребност от утвърждаване и потребност от
принадлежност.
Очевидно е, че, ако беше възможно, организмичният Аз би претендирал за
незабавното задоволяване на нарцистичните потребности, но него прави!
Не би го направило нито едно животно, а организмичният Аз е
обединителната брънка между нас и приматите.
Обратно на психоаналитичните тези, тази област развива една собствена
воля, предназначена не само за задоволяването на потребностите, но също и за
оцеляването на групата. Този факт бихме могли без колебание да
идентифицираме с т. нар. инстинкт за самосъхранение.
Трябва да запомним, че Аз-ът притежава историческа памет и генетична
памет - “един жив организъм представлява действаща памет. Още в развитието на
ембриона може да се наблюдават под черепната кутия изменения на лимбичната
система. Тя ни позволява да запаметяваме и, следователно, да не повтаряме вредни
или болезнени опити; и обратно, да повтаряме онези, които смятаме за
награждаващи, т. е. носещи удоволствие. Онези, които ни позволяват да
съхраняваме в равновесие нашето Аз. Паметта произвежда действието -
действието е повторението на запаметената стратегия, насочена към получаването
на удоволствие или към борба за унищожаване на обекта или на застрашаващия
равновесието субект” /из доклад на Анри Лабори, (неправилно разпространен в
българската преводна литература като Хенри Лаборит, бел. прев.) изнесен на
Европейския кампус на Университета Ла Жола. Авторът е завършил медицина и е
специализирал неврофизиология; един от най-големите съвременни биолози;
автор на важни открития като първите невролептици; провел изследвания върху
анестезията, изкуствената хибернация и психофармакологията/.

Този “мислещ” организмичен Аз, толкова неудобен за поддръжниците на
То, е, следователно, способен да се саморегулира и да осъществява хомеостатичен
процес. Нека да видим как:
1. В организмичния Аз се оформят потребностите.

2. Сложни биохимични процеси създават енергията /нагона/, който
подбужда организма към задоволяване на наличната в момента потребност.
3. Движението /или действието/, което произтича, бива на първо време
потиснато от един придатък на организмичния Аз, който нарекох Вроден нагонов
модулатор /ВНМ/ и който притежава характеристиката да превежда в
социоикономично движение претенцията на Аз-а за незабавно задоволяване на
потребността.
4. От това произтича действие, което държи сметка за необходимостта от
дистенция на Аз-а, но също и за необходимостта от хомеостаза (бих нарекъл
хомеостаза, процесът чрез който организмът взаимодейства със средата), без която
Аз-ът би бил обречен на гибел /тази теза се основава на предпоставката, че
задоволяванетно на нарцистичните потребности преминава задължително през
една Ти-цел. Вж и гл. Теория на потребностите и Теория на петте движения/
За да стане още по-ясна динамиката, присъща на организмичния Аз,
предлагам скица от протокол на сеанс, в който млада пациентка прави опит да
даде израз на тази дълбока област на Аз-а.
Терапевтът: Забелязах, че през последните минути на няколко пъти си прехапваше

показалеца на лявата ръка. Забеляза ли го?
Пациентката: Не.
Т. Опитай се да повториш този жест.
П. /повтаря го/ Имаш право. Кой знае защо го правех?
Т. Да го открием ли заедно?
П. Разбира се.
Т. Продължавай да си прехапваш пръста, затвори си очите, насочи “прожектора” на
своето съзнание навътре към тялото си. Осъзнай своите напрежения и след това своите,
фантазии.
П. /изпълнява опита/...........сърцето ми бие силно, дишам трудно, краката ми са
стегнати. Като да ми се иска да се вкопча в нещо или в някого.......страхувам се
/продължава да си прехапва пръста/.
Т. В кого или в какво би искала да се вкопчиш? Какво искаш да задоволиш? Опитай се
да отстраниш, доколкото ти е възможно, умствените си схеми.Остави да говори това,
което е дълбоко в теб.
П. /зъдъхвайки се/.........чувствам се слаба. Физически слаба. Искам да съм защитена,
галена. Искам пак да бъда малка!
Т. Кой би трябвало да те защитава или да те гали?
П. Не зная /с детски глас/.....дали мама? /дълга пауза/ Не. Искам ти!
Т. Вслушай се дълбоко в себе си. Какво ти се подсказва да
направиш?

П. /колебае се/........да се вкопча в твоите крака и да облегна главата си на коленете
ти.....но не мога....Какво би помислил за мен?
Т. Бих си мислил, че имаш нужда от ласки и от защита. Опитай.
П. /изпълнява; милвам я нежно по косата/.
П. /с бодър глас, задоволена/....освободена се чувствам от всякаква стегнатост. Добре
съм....! Хубаво е /още няколко минути и пациентката се връща на своя стол и ме гледа с
въпросителен поглед/.
Т. За мен също беше приятно изживяване, хубаво изживяване.
П. Колко съм глупава. С месеци чувствам нуждата от една твоя милувка, но
глупавата ми гордост винаги ми е пречила да се доближа до теб. В замяна на това те
сънувах нощем. Моля те...нуждая се, в този труден момент, от твоята закрила. Бъди
близо до мен!
Потискането на действието, подсказано от ВНМ е дело на идеалния Аз и на
неговия телесен придатък - Свръх-Аз-а.
“Всичките беди на човека и на животното започват, когато той /то/ неспособен да
стигне до дистенция, в невъзможност да бяга или да се бие, пуска в действие
потискането на действието” (А. Лабори).
Преди да навляза по-нататък в изследванията на Лабори, които, както ще
видим, подкрепят неорайхианскта теория, бих желал да припомня някои
елементи от неврофизиологията.
Две са нервните пътища, които контролират активното поведение. Първият
път контролира действията на човека, насочени към удоволствието:
преследването на по-слаба жертва, контактът, ухажването.
Неврофизиологичната локализация на този път е туберо-
инфундибуларният път на мозъка, едно невронно трасе, което свързва
подкоровата лимбична система с хипоталамуса.
Вторият път, наречен система на бягство или борба, позволява на дадено
животно да атакува или да избяга от даден враждебен обект, който би могъл да
бъде опасен: враг, който напада, ненадейна промяна на температурата,
възприемане на огън или миризмата на дима и т. н. Нервнофизиологичната му
локализация се нарича перивентрикуларна система и е едно второ трасе, което
свързва лимбичната система с хипоталамуса.
Лабори дава изключително важен принос за невронауките, като открива
трети път - антагонист на системата на действието, било то насочено към
удоволствието, бягството или борбата, наречен система за потискане на действието
(СПД). Системата за потискане на действието служи да възпрепятства действие,
когато то не е полезно, ще рече, когато то би довело до някакво наказание или до
още по-голямо напрежение, вместо да снижи болката, или, което не обещава да е
продуктивно.
Ясно е, че препятстването на дадено действие може да спаси живот, напр.
когато врагът се оказва по-силен от предвиденото.

В един здрав организъм потискането е краткотрайно, с продължителност,
която стига точно за преориентиране в действителността. След това потиснатото
действие се заменя с друго.
С други думи, системата за потискане на действието трябва да
функционира само в кратък момент и след това да отстъпи място на системата за
действието.
СПД-то, предложено от Лабори, пасва с моята теория за инхибиторните
модули, присъщи на ВНМ, както и (ако приемем, че Аз-ът притежава, освен
генетична, и историческа памет) с действието на идеалния Аз, респективно на
Свръх-Аза.
Иделният Аз е събирателният басейн на интроектите - в него се закотвя
характерът и се оформя личността. Анализът на идеалният Аз в действителност
разкрива детските травми, които формират особеностите, характерни за Аз-а,
както и интроектите, на които се опира личността (действие, насочено към
външния свят). Идеалният Аз следи движенията, подсказани от ВНМ, да
съответстват на действащите в обществото норми. Същността му не е неосъзната,
както се приема от психоанализата.
Бих могъл да твърдя, че най-много някои движения да са убегнали на
съзнанието и Аз-ът се държи така, като че ли те не същестествуват. В един мой
предишен труд (“Цвят и биоенергия”, изд. Отавиано, 1986), разглеждам един
казус, който ми се струва, че обяснява механизмите на идеалния Аз и на
соматичния му придатък - Свръх-Аза. Предлагам синтез на този случай.
Франческа, 20 годишна: случай на първична аноргазмия.
Генотипът (той според Бернаскони представлява характера) на

пациентката се харктеризира с характерова ригидност, а фенотипът (той пък
представлява личността) - с изкусително (съблазнително) поведение. Това поведение,
което пациентката е отработила по отношение на външния свят (аз- съм- отгоре-
ти- си -отдолу) я предпазва от пряк сблъсък със сексуалността и от свързаното с
нея отпускане (дистенция пост-коитум).
Диагнозата първична аноргазмия се поставя, когато жена, въпреки всички
възможни подходи за сексуално стимулиране, автогенни или осъществени с
партньор, не е изпитала нито веднъж в живота си оргазъм. Такъв е случаят с
Франческа.
В ъзпитанието и е било строго, но не чисто религиозно. На 17 годишна
възраст имала първи сексуални връзки. Тъй като не е познавала оргазъма, тя ги е
сметнала за задоволителни. “Не съм и очаквала повече, но чувствах гениталиите
си отделени от тялото”.
Едва по-късно, при трайна връзка, си дала сметка, че “....нещо е липсвало”!
Партньорът успял да я склони да се подложи на серия сеанси на диалого-терапия.
“Този опит беше негативен от всякаква гл. т. Не бях в състояние да изкажа моите
фантазии. През периода на лечението, сексуалните ми връзки ставаха все по-

трудни, дотам, че при самата мисъл за проникването в мен, изпитвах силна болка
в яйчниците”. Сеансите били прекъснати. Търсейки решение на своя проблем,
Франческа се яви в нашия Институт. Моят интерес бе веднага привлечен от
“болката в яйчниците”.
Миографското изследване на коремния сегмент (вж. фиг. 1, стр. 30 от
оригиналния текст, бел.прев.) ми позволи да разпозная основата на нарушението.
Само при мисълта за полова връзка Франческа неволно стягаше коремната
мускулатура (прав коремен мускул) до степен да предизвика онази болка, която
после би затруднила копулацията.
стр. 30, ФИГ. 1
Електромиографски запис на една първична аноргазмия.

Доказано бе, че мускулната броня е подвижна и нестатична. В случая се
вижда, че след едно начално отпускане, правият коремен мускул се съкращава,
когато субектът си припомня сцена от еротичен тип, до предизвикването на
спазми в коремния сегмент.
А = отпускане
В = представа: “...един мъж се приближава”
С = “...прегръща те”
D = “съединява тялото си с твоето” (спазми)
Е = край на представата
По-нататъшно биотермично изследване разкри, че блокажът се

характеризира със студени трептения и забелязах, че коремният сегмент оставаше
неерогенен и създаваше неприятни усещания при допир или стимулиране.
Цел на анализа бе да възвърне на таза на Франческа естествената му
подвижност и да се направи по този начин възможен притока към гениталиите на
нагона свързан с половата потребност. С напредването на анализа “паметта на Аз-
а” започна да “говори”.
“Виждам мъж, ококорени очи.... оплешивял, дълъг нос, със симпатична усмивка
....баща ми е! Какво общо има тук баща ми?” (коремни контракции). “Иска ми се
да се любя, но ме е страх, че баща ми ще ме бие”.
Когато й обърнах внимание, че любенето тя го правеше, се умълча. Започна,
почти незабележимо да си гали бедрата и леко да ги движи.
Какво общо има тук баща ми? Виждам го как е ласкав с майка ми. Чувствам
гняв и ревност.” (....) “Когато като бях малка се приближавах до него, той ме
погалваше малко по косата....... по бедрата. Чувствах удоволствие. Зачервявах се
цялата. Отпусках тялото си, а той, когато стигнехме до този момент, прекъсваше и
ме отстраняваше.” (Плач).
стр. 31 ФИГ 2 (от оригиналния текст, бел.прев.)

А = отпускане
В = възпроизвеждане на еротични представи

С = възпроизвеждане на оргазмена фаза
D = следкоитусова дистенция
След няколко сеанса посветени на деблокирането на коремно-тазовия

сегмент, Франческа започна да мастурбира и сподели, че е преживяла може би
първия си оргазъм: “Беше сякаш нещо вътре се откачи. Като някаква вълна, която
се е намирала отдавна там и сега преминаваше през тялото ми.”
Посъветвах я да продължи за няколко седмици еротичното си
самовъзбуждане. После проведох контролно биометрично изследване на корема,
като следвах насочванията на пациентката, описани по-горе при първия сеанс (вж.
ФИГ.2).
Електромиограмата сега показваше едно прогресивно отпускане на
външния кос мускул (мускулус обликвус екстернус). “Блокажът” се беше “стопил”:
Свръх-Аз-ът беше отпуснал хватката си над “телесното”. Франческа започна да
познава любовта, чувствеността и накрая - оргазъма при половото сношение.
Сега ми се иска да набележа етапите, коита са най-значими за изложения
случай, и, по-специално, да онагледя онези аспекти, които са свързани с
функциите на диадата идеален Аз - Свръх-аз:
1. В детството си Франческа изживява с удоволствие разпростирането на

сексуалната си потребност към Ти-целта и опитва чрез съответни движения да
задоволи своята детска сексуална потребност (организмичен Аз).
2. Връзката с родителя се е прекъсвала при първите признаци от страна на
детето за изпитвано удоволствие. Идеалното Аз не е позволявало на бащата
да достави на момичето си удоволстиве от сексуален тип (табу за кръвосмешение)!
3. Посланието “......удоволствие - това е грозно, лошо. Ако изпитваш
удоволствие, те оставям...” се преживява травматично от Франческа и се
фиксира в нейния Аз (формиране на характера, идеален Аз/Свръх Аз).
4. За да удовлетвори абсурдната бащина теорема (“Бъди мила, пипам те, но
не трябва да изпитваш удоволствие!) идеалният Аз, посредством неговия
телесен придатък (Свръх-аза), прекъсва хармоничния енергетичен приток, който
се разпростира към гениталиите “.... ако се отпуснеш, ще бъдеш отхвърлена”.
Блокажът, който се развива “защитава” пациентката от претенцията й за
наслаждение, препятствайки ерогенизацията на гениталиите.
5. Франческа компенсира тази “кастрация” чрез съблазнително поведение
(съблазняваща личност) и извлича удоволствие (метаудоволствие) от сексуалното
доминиране над партньора: “Като не ти предоставям своя оргазъм, аз съм отгоре!”
(Инструментална сексуалност). Защото “да бъдеш отдолу”, да се отпуснеш е сега
синоним на отказ, на отхвърляне.
6. Това по детски снобско поведение по отношение на Ти-целите се оказва
социалнопечелившо. Франческа е заобиколена от ухажори и това засилва
позицията на идеалното Аз спрямо организмичните изисквания на Аз-а -
потребността от посткоитусова дистенция бива отречена.

7. Срещата с човек, на свой ред доминантен, който извиква във
въображението й бащината фигура, утежнява конфликта между
нагона,свързан със сексуалните потребности, и потискащото действие на
идеалния Аз.
Онова, което е било доста подвижно брониране, активизиращо се само по
време на сексуалната връзка, се оказва безсилно да се противопостави на
любовното инвестиране (ангажираност бел. прев.) в новата Ти-цел. Поради това
сега се налага Свръх-азът да интензифицира действието и, управляван от
идеалния Аз, при самата мисъл за сексуален контакт, провокира спазми в
съответните сегменти.
8. Резултатът от анализирането на травмата и от елиминирането на
интроектите, характиризирали поведението на Франческа е:
а. изчезване на коремните спазми (отпускане на блокажа);
б. изчезване на аноргазмията;
в. съблазняващото поведение се замества с гамата на петте движения.
Често са ми задавали въпроса за смисъла на разграничението между

идеален Аз и Свръх-Аз. Отговорът следва да се търси в неорайхианската
терапевтична техника и в свързаните с нея наблюдения, които ми позволиха да
открия Свръх-аза като област на Аз-а, относително отделена от идеалния Аз.
Докато в идеалния Аз, който при анализа се проявява като ронлива и слабо
компактна маса, откривам интроектите и условнорефлекторните образувания,
следващи първичната травма, над която се надстроява характерът на всеки човек,
Свръх-Азът като че ли е хранилището на “историческата памет” на идеалния Аз.
Поведението на Свръх-Аза в динамиката на Аз-а не е несъзнавано, а по-скоро
привично. Като дълга ръка на идеалния Аз, Свръх-Азът е запаметил действията
(историческата памет), които в даден невротичен контекст са се оказали
неикономични за равновесието на Аз-а и, в една абсурдна натрапливост (коакция)
за повторение, възпроизвежда едни и същи засечки при справяне с онези
реалности, които по един или друг начин, се асоциират с началната травма или с
доминиращия интроект.
ЛУИЗА: един мъжки характер

Луиза беше “мъж”. Родителите й са желали момче и тя станала мъж. Агресивно,
доминантно, съревнователно поведение.
Тяло вдървено, ригидно, широки рамене, оформящо се “началническо
коремче”. Кариера, пари, социално положение.Осемнадесет часа дневно,
прекарвани в “командната стая”. Шест часа за почивка “дори са много” по
нейните думи, но нужни за възстановяване на формата за битките на следващия
ден.
Това беше ядрото! Повърхността се представяше в доста различно облекло:
грим, дълга, руса коса, спускаща се по гърба, дрехи тенденциозно секси,
пронизващ поглед.

Яви се за анализа “....без да й е съвсем ясно защо”. Сигурно е това, че се чувствала
“като празна”. Работата я изморявала, избягвала от известно време светските
вечери, често се чувствала потънала в мислите си, в състояние на “сън с отворени
очи”, без да има парейдолии със специфично съдържание. Всичко това било от
няколко месеца: “За първи път ми се случи в един понеделник. Беше като да съм се
спряла. В събота бях взела на консигнация новата си дванадесетметрова лодка. Бях
се излегнала в нея на слънце (гласът й бе решителен, твърд, монотонен).Имах си
къща, сметка в Швейцария, обезпечени родители. Лодката беше последният ми
каприз. Няколко месеца преди това бях купила автомобила на моите мечти. Лежах
и гледах небето и, постепенно с напредването на деня, вместо да изпитвам радост
от новата си “играчка”, ми ставаше тъжно. Гледах морето пред мен и ми се
струваше, че в него виждам отразен живота си - безкрайна шир, но без цел. И сега
ето ме тук (изрича това по-скоро гневно, отколкото с примирение)!”
Очертаваше се трудна задача. Първите сеанси бяха всъщност посветени на
сблъсъка между “моето” мъжко и “нейното” мъжко. Поне според мен, не ставаше
въпрос да се определи “кой беше отгоре” и “кой - отдолу”, а да се разбере кой
беше мъжът (анализ на недвусмислената реалност). Нека бъде съвсем ясно: да си
мъж не значи нищо, както, от друга страна, да си жена не може и не трябва да
води до каквото и да било унижение. Факт е обаче, че мъжът е мъж, а женат - жена:
два пола, които природата е пожелала да бъдат взаимно допълващи се и които
културата се е погрижила да кастрира.
За Луиза “да бъдеш мъж” означаваше “да можеш да правиш каквото си
поискаш”.
Докато за мен мъжката роля пар екселанс е извор на стрес. Когато мисля за
детството си в паметта ми се връщат различните “не се дръж като някакво женче”,
“бъди мъж”, “само момичетата плачат”, които са развили в моя Аз висока доза
ригидност, която до ден днешен, въпреки многото часове персонален анализ, нося
на плещите си. Както и да е, Луиза беше разочарована, че аз бях “.......толкова
мъж!”; аз бях ядосан поради факта, че тя беше “.....толкова малко жена” и на тези
теми загубихме един сезон. Ситуацията се изостряше във връзка с терапевтичния
подход към нейното тяло - не се отпускаше.
Един ден я помолих да походи малко, полюлявайки ханша си, за да изпитам
подвижността на нейния коремно-тазов сегмент. Отговори ми: “.....не съм курва!.”
Поканих я да си погали тялото, за да открия физичността му. Възрази и тези бяха
точно думите й: “Не искам да получа ерекция пред Вас!” Съперничеството бе
стигнало дотам, че изпитвах неприятно чувство, когато виждах името й в графика
за прегледите през деня. Казах й това, като добавих, че имам намерение, поради
цяла серия от причини, и не на последно място поради стреса, който ми
причиняваха часовете за терапия и негативният контра-трансфер, който си
създавах към нея, да преустановя сеансите. Каза ми: Скъпи господине, Вие сте
поели ангажимент и ще го изпълните. Преустановяване? Дума да не става, и то
сега, когато започвам да се забавлявам!”

Останах поразен. Чувствах, че адреналинът ми се покачваше до небето. Изпитвах
желание да я хвана за гърлото и да й наговоря куп лоши неща.
Идеалният ми Аз влезе в незабавно действие. Осъзнах го - теглих й един
ритник и започнах да крещя, да блъскам с юмруци по бюрото и да й наговарям
всичко, което ми дойдеше на ум. Не беше никак приятно. Стана, отправи се
изпъчена към вратата, отправи ми един пълен с омраза поглед и излезе. Не
забрави да затръшне вратата. Край на първо действие.
Минаха седмици. Един ден видях наново името й сред срещите за деня. Първият
ми порив беше да й откажа срещата. После си казах : “Щом иска да се видим
наново, нещо ново трябва да има”. И зачаках.
Тази Луиза, която застана пред мен беше нещо съвършено ново - джинси,
пуловерче със зашеметяващо деколте, тънки токчета, завлядяващ парфюм,
няколко килограма по-малко. “Тук съм, защото разбрах какво ми липсва.” Гласът й
беше различен, вибриращ, оцветен. Останах мълчалив, предоставяйки й
възможност да продължи. След дълго мълчание: “...смятам, че ми липсва някой, на
когото да се облягам, да ми казва нещата каквито са; някой, на когото да се
отдам....” нова дълга пауза; думите й излизаха с усилие. “Помогнете ми”. Останах
мълчалив. “....липсва ми мъж. Имам предвид такъв с главно М!” И продължи:
“смених ги доста през тези седмици. Бях и при аналитик жена. Какво
разочарование! Беше толкова нежна, нежна, разбираща, разбираща. Тук е
съвършено друго нещо.
Подновихме анализа. Малко по малко интроектите излязоха наяве.
Опитахме се да отработим травмите. В първото движение успяваше да планира
съвършено действието на женския си Аз спрямо външния свят и Ти-целта.
Нейното проектиране не беше утилитаристично, а творческо, спонтанно,
освободено. Тялото й обаче отказваше да интерпретира, да играе онзи персонаж, който
се раждаше от пепелта на Луиза-мъжа. То сякаш играеше някакъв собствен образ,
извън познавателната реалност на Луиза. Месеци работихме върху блокажите,
върху експресивността на отделните сегменти. След като опразних идеалния Аз от
неговите абиогенни и неикономични за живота на Аз-а съдържания, сега трябваше да
воювам срещу историческата памет на Свръх-Аза. В тази фаза не излезе на бял свят
нищо изтласкано, никаква асоциация, никаква травма, която да не бяхме преди
това още дискутирали и анализирали. Беше като “физиотерапия”. Беше сякаш
клетките се отказват да се отпуснат и да изпитат удоволствие. Следва да отбележа,
между другото, че бяхме стигнали до чудесен трансфер. Въпреки това, щом се
приближавах до нея, тялото й изпадаше в състояние на тревога. Тогава Луиза
избухваше в сълзи, молеше ме да я разбирам, нещо което, в общи линии, ми беше
безкрайно лесно.След няколко месеца разбрах, че по време на “дишането на
дюшечето” (вж главата за терапевтичните техники) тялото й извършваше леко
автогенно движение на потръпване, което се разпространяваше от ниската
коремна област към диафрагмата. Луиза не го съзнаваше и аз не казах нищо.
Терапията продължаваше. Забелязвах, че при всеки следваш сеанс потръпващите

движения се разпростираха постепенно върху целия организъм - ръце, гръден
кош, гръб, крака. Дори по лицето се появяваха дребни тикове.
Нещо ново се раждаше - организмичният Аз се обаждаше, но, чудна работа,

Луиза не си даваше сметка за това.
По-късно, един ден Луиза роди своя нов Аз. По време на сеанса, след
обичайното “дишане върху дюшечето”, бях я посъветвал “да си гали тялото и да се
стреми към максимално удоволствие по време на опита”. Лека полека започна да
си пипа лицето, бедрата, гърдите, гениталиите. После шията, мускулите на
трапеца. Дишането й ставаше все по-затруднено. Кожата й бе придобила силен
червен цвят. Сякаш преживяваше опита в друго измерение.
За да я задържа чрез тънка нишка към действителността, се свих зад главата
й и поставих ръце на тила й. Започна катарзиса. Тялото й бе разтърсено от серия
конвулсии, които убягваха напълно от контрола на Луиза. Не изглеждаше
уплашена. Бе вътре в тялото си. Нанасяше поражение на броните на Свръх-Аза!
Освобождаваше чувства и емоции изтласкани отдавна. Смееше се, плачеше,
викаше. Не зная колко време трая този опит. Може би десет минути, може би
половин час. Когато Луиза се изправи от дюшечето, тя беше друга жена.
Походката й беше изморена, но хармонична. Тонът на гласа й топъл, почти
чувствен. Прегърна ме. Почувствах тялото й притиснато към моето без сдържане,
без блокажи, без недоверие, без потискане. Луиза в онзи момент беше своя
организмичен Аз. Обърканият бях аз!
Скоро след това анализът приключи. Луиза откри своята Ти-цел,
ценностите на недвусмислената реалност. Пред метаудоволствието предпочете
удоволствието. С Луиза се чуваме често и не съм никога забелязал в нея, през тези
години, някаква регресия към по-раншното й състояние.
Това е Свръх-Азът, неговата същност. Той е нещо по-различно от райховата
броня, защото е съставен от “историческа памет”, която не може да проговори
чрез Аз-а и която живее свой собствен живот в организацията на човека.
ооо00ооо
Ето го моят Аз с неговите четири области: организмичният Аз с неговия
ВНМ, идеалният Аз със Свръх-Аза. Това, което се твърди тук се ражда от
всекидневния сблъсък с човешкото страдание. Ражда също така, защото считам за
необходимо да се докаже, че за да преоткрием себе си не са нужни хиляди часове
психоанализа, нужна е “само” добра връзка със собственото тяло или, казано
другояче, с реалността.

ГЛАВА II
ТЕОРИЯ НА ПОТРЕБНОСТИТЕ
“Човек не може да оцелее без храна и подслон; видът не може да оцелее, без
да се възпроизвежда. В това отношение човекът е подобен на другите животни, но
се различава от по-голямата часта от тях с това, че задоволява основните си
потребности по непряк път, посредством кооперацията със себеподобните си в
организирано общество. И тъй като човекът е надарен с реч и с понятийно
мислене, той е в състояние да предава опита си, така че всяко общество натрупва
наследствен опит от познания, ценности и правила на поведение, които се
развиват все повече от поколение на поколение” (Малиновски, “Научна теория за
културата”, изд. Фелтринели, 1962 г.)
В тези няколко реда намирам реализирана, от антропологичен гл. т.,
теорията за потребностите, която, както ще видим по-нататък, придобива основно
значение в терапията и анализата с неорайхиански знак.
Фройд и психоанализата не са отишли много напред в изучаването на
потребностите.: “....до То-то се приближаваме чрез сравнения. Наричаме го хаос,
котел, пълен с кипящи възбуди. Представяме си го като отворено към соматичното
на повърхността си и че оттам приема в себе си нагоновите потребности, които
намират психическия си израз, без да можем да кажем в кой субстрат (вж. Въведение
в психоанализата).
Първият въпрос, който мога да си задам на това място, е дали потребностите
кипят в То и водят и от това следва нагоновия хаос, или пък нагоновият хаос е
последица от незадоволени потребности?
Преди всичко държа да уточня, че То-то, така както го схваща Фройд, за
неорайхианската доктрина представлява един неиздържан постулат, защото е
лишен от всякаква биологична, антропологична или неврофозиологична основа.
(вж. и гл. Областите на Аз-а).
Организацията на човека не може да се развива на хаотична основа, а само
върху базата на подредени инстанции, генетично закотвени, скрепени със самата
същност на Човека!
Вярно е също така, че при анализа потребностите се крият зад булото на
културата, на етиката, на морала и на свяна, който следва от последните.
Преминаването на дълбоките потребности от центъра на Човека към
външния свят е препречено от множество интроекти, така че това, което се
разкрива на аналитика е фалшификацията на истинската потребност, казано
иначе, представлява заместителна потребност.
Прекалено често аналитикът (а може би и самият Фройд) се ограничава да
подложи на механична дисекция тези неавтентични прояви на Аз-а и прекалено
често анализът се спира на изучаването на механизмите на мисленето, на
когнитивния ум, без задълбочаване в същността на Човека.
Ако мислене етимологично означава “претегляне с грижа, грижливо”, тогава
трябва да да приемем, че човекът, в хода на хилядолетията, е загубил тази си

способност. Мисленето е станало почти автоматично - загубил е свойството на
индивидуалната критичност, на оригиналността и на трезвостта. По такъв начин
мисълта отразява символите, правилата и артефактите на културата - тя изглежда
почти несвързана с потребностите, управляващи Човека.
Въпреки това в дълбините на Аз-а, в организмичния Аз, потребностите се
явяват чисти и криктални: нарцистичните потребности от храна от телесен
контакт, сексуалната потребност, и социалните потребности от утвърждаване и от
И хаосът се превръща в ред по следната схема:
ПОТРЕБНОСТ - ВЪЗБУДА (НАГОН) - ДВИЖЕНИЕ - ДИСТЕНЦИЯ
Всичко се разполага в един правилен и хармоничен план. Потребността

възниква, следователно, на базата на точно изискване от страна организма и
намира своето задоволяване (дистенция) в срещата с Ти-целта.
Но когато връзката с Ти-целта става изкуствена, поради това, че идеалния Аз
не взима под внимание изискванията на дълбините, тогава идва психичното
разтройство, неврозата или дезадаптацията, ако не и психичният разпад.
Първичната вътрешноприсъща сила на организмичния Аз се сблъсква с
интроекта. Възниква отричането на недвусмислената реалност. Нагонът се
заплита и създава симптома, който, ако бъде декодиран, издава по непряк и
неясен начин, посредством аналогии, фрустрираната потребност.
Нека видим, с помощта на един клиничен случай, връзката между симптома
и пренебрегнатата потребност. Това е история за аналогични движения и за един
неспособен да получи във външния свят утвърждаване Аз.
Една депресия, която се хранеше със синьо.

Случаят, който ще опиша показва как едно погрешно процедиране би
могло да влоши дадена патологична ситуация, дори ако резултатите на пръв
поглед изглеждат “задоволителни”.
Пациентаката е Инес, госпожа на средна възраст. Омъжена за важен банков
ръководител и майка на двама сина, съответно на 8 и 14 години. От години
страдала от депресии - точно откакто съпругът й бил поканен за президент на
банка. Госпожа Инес беше редовен гост на всички психиатри, психолози,
невролози и пранотерапевти (терапия със силен психологически компонент,
състоящата се в поставяне на ръцете върху болното място, бел. прев.) от областта.
Един от тях я подложил на хромотерапия (цветолечение). Облъчил я със синя
лампа и госпожа Инес се почувствала “възродена”. Всеки ден, в продължение на
седем месеца, тя се подлагала на лечението, после, чувствайки се възстановена,
решила да го прекъсне. Три дни по късно симтомите на депресията се върнали.
Случаят

Госпожа Инес страдаше от тревожна депресия. Беше убедена, че е
безполезна, в тежест на семейството си и особено на съпруга си. С мек характер, тя
приписваше на себе си вината за всичко неприятно, което се случваше в нейния
микрокосмос. Поведението й се характеризираше с тревожност и безпокойство.
Смяташе се неизлечимо болна и многократно бе проявявала намерение да сложи
край на живота си. После дошла хромотерапията и временното заличаване на
симптоматиката. Запознах се със съпруга на госпожа Инес на един симпозиум по
трудова психология. В доклада си говорих за средата, за цветовото оформление и
за отражението им върху производителността и привлякох интереса му, поради
което ме помоли за частен разговор. В един хотелски хол слушах за първи път
тъжната история на този ръководител, който ме помоли да помогна на боланата
му съпруга. В онзи момент госпожа Инес от четири месеца била включена във
второто лечение Синият лъч обуславял нейното съществуване, нейното хранене и
начина й на обличане. Молитвата на цветното дишане на Роналд Хънт (Р. Хънт,
Цветевете лекуват, изд.De Vecchi, 1980) посветена на синия лъч, беше заела мястото
на може би по-здравословното “Отче наш”.
Не беше лесно да бъде убедена госпожа Инес да посещава нашия център. Тя
вече вярвала само в “синия лъч” и в пранотерапевта, който единствен сред толкова
други бе успял, без да прибягва до “......лекарства, които я зашеметявали”, да й
възвърне поне донякъде душевния покой. Единствен недостатък: лечението щяло
да продължава без определен срок. Както и да е, съпругът на Инес успял да я
склони да се консултира с мен, но “.....само веднъж!” Не мога да твърдя, че при мен
се яви пациентка желаеща да сътрудничи.
При първата среща я подложих на BBCT (вж Бернаскони В., BBCT - Анализ на
личността и на характира). Резултатът беше следният:
център: ЧЕРВЕНО
периферия: СИНЬО
В светлината на този резултат започнах да се досещам за драмата на Инес.
Студените външни течения (поведение на подчиняване и приспособяване),
прикриваха куп кайнови афекти, които тя носеше в своята дълбина. Горещите
пулсации се сблъскваха в студена стена, разположена в периферията на Аз-а -
агресивните нагони бяха принудени да се обърнат срещу самата пациентка.
За депресията.
Според мен депресията е садистично поведение, което при невъзможност да
се изяви навън (Ти-цел), действа по аналогия; болестта поражда в околния
микрокосмос чувства на вина, чувства на безпощност. Тези реакции задоволяват
жаждата на болния да наранява субекта (субектите)-мишена.
В клиничния си опит много пъти съм присъствал на депресивни прояви,
които са се явявали или са избледнявали в зависимост от индивидите, които са си
взаимодействали в сеанса (при семейна терапия). Освен това, в аналитичната
връзка, често изпъкваше една фигура “за мразене”, която можеше да бъде
транслирана върху онези, които се нагърбваха с нейната роля.

Винаги съм установявал, че колкото е по-голямо отдаването на грижи,
толкова повече нараства депресивният ефект; и обратно, колкото повече се
проявява склонност за отнасяне към субекта с естествена агресивност, толкова
повече базовото душевно състояние, поне външно погледнато, се ободряваше.
Терапията
Инес показваше нетърпение да се върне към хромотерапията. Успокоих я
като й обещах да процедираме в тази насока. При първата среща я поканих да
легне на кушетката и я облъчих със синя светлина. Постепенно пациентката се
отпускаше, релаксираше. Позовавйки се на спомената “молитва”, тя ми
съобщаваше за състояние на свежест, за “тревожност, която угасва”, за скромността
си и за желанието си да се научи да стане още по-скромна. Чрез тези фрази
изглеждаше като да търси утешение, като да се страхуваше от близко наказание.
Изведнъж смених светлината: ЧЕРВЕНО! Нейната централна енергия. Инес
реагира моментално. Започна да диша задъхано. Лицето й издаваше възбуда.
“Не!” - извика тя. “Вие искате да ми причините зло...... и Вие също!”. Попитах я
кой, освен мен, иска да й причини зло. “Всички, всички ми мислят злото. Никой
не ми желае доброто.... и изключете тази проклета светлина.” Изключих
цветолечебния прибор. Пуснах й да чуе записа от сеанса. Запознах я освен това с
получените биометрични параметри. Инес не беше глупава. Изслуша ме
внимателно и започнахме анализа на съдържанията на нейната депресия.
Заяви, че симптомите, появили се при червеното облъчване били “...
напълно сходни с депресивната симпотматика”. Зададе си въпроса какво общо
може да има червеното с нейното заболяване. Обясних и и теориите си върху
етиопатогенезата на депресията и върху нейните съдържания. В началото Инес
отказа да изпитва ненавист, омраза или злоба към когото и да било.
Предложих и отново да посрещне червената енергия. Този път тя веднага се
съгласи. След няколко минути облъчване се появиха отново симптомите на страх.
Опита се да ги обясни с това, че е “лоша майка” и “лоша съпруга”. После се
поправи и обвини съпруга си, че я пренебрегва, синовете си - че не я уважават
достатъчно и т. н.
Сеансите с Инес продължиха около два месеца. Постепенно тя осъзна своите
интроекти и стремежа си към “благовъзпитаност” и започна да взаимодейства в
своя микрокосмос с движения, съответстващи на потребността от утвърждаване,
потискана до този момент, изоставяйки все повече депресивното поведение. Днес
депресията на Инес е само един лош спомен.
Анализ на случая
Бележките,които следват разкриват динамиката на една “депресия, която се
е хранила със синьо”.
а. Синьото облъчване позволява на пациентката да заздрави своите защити
спрямо прекъснатата агресивност (изтласкващ нагон). С други думи синята
енергия подхранва бронята (Свръх-Аза), която субектът издига за защита от

агресивните пориви и създава лъжливо чувство за благополучие (социоугодно
поведение - самонаграждаване).
б. При подлагане на пациентката на червеното облъчване, което
реактивира в периферията на Аз-а елемента действие-агресивност,
нагоните от центъра, до този момент замразени от хипертрофичната броня, се
издигат на повърхността и се разпространяват във външния свят.
в. Субектът осъзнава съдържанията и систематично ги обработва.
Назначаването на съпруга й за банков директор я кара да се чувства “на втори
план”.
Инес е от селски произход и не смята, че не е на висотата на новата
длъжност на съпруга си. От друга страна тя се чувства изоставена, почти
унизена от мъжа си, комуто сега се налага да води социален живот, от който тя
иска да се изолира (чувство за малоценност, микромания).
г. Като няма възможност да обвинява открито съпруга си в някакви
пропуски по отнощение на нея, тя се изолира емоционално и се разболява.
д. Вторичната печалба от болестта сега е двойна: Съпругът е принуден да
стои близо до нея и “в положението й на болна”, тя е автоматично освободена от
всякакво социално задължение и е в центъра на вниманието (задоволяване на
потребността от утвърждаване).
е. По аналогичен начин аз-ът представя на външния свят своите
потребности. В антагонизма между първична потребност (организмичен аз) и
интроекти (идеален аз), първата се налага над вторите, възползвайки се от онази
аналогична реч, която все още не е блокирана от завладяването на аз-а от
идеалния аз, т.е. прякото действие върху самия организъм.
ж. Анализът на идиосинкразиите, присъщи на мисленето на Инес, и
правилната интерпретация на недвусмислената реалност възстановяват у
пациентката хармоничното оттичане от центъра към външния свят и й
позволяват да синхронизира действието си в съответствие с
недвусмислената реалност и с потребностите, налични в Аз-а.
Сега вече пациентката е в състояние да се справя със ситуациите, без да
прекъсва своите горещи течения чрез невротични механизми.
з. Анализът разкрива как пациентката би пренясяла върху съпруга си онези
чувства на гняв и враждебност, които някога е изпитвала към майка си
(идентификация с агресора) и които сега изплуват отново под влиянието на
червения лъч. Детството на Инес е било изпъстрено с унижения и огорчения.
Авторитарната й майка, позовавайки се на “доброто възпитание” и на
“задълженията на дъщерята към майката”, е задушила спонтанността й е
попречила на развитието на една здравословна агресивност.
и. Стремейки се да се придържа към нормите на една свръхсоциализирана
личност. Инес подсъзнателно отказва бунта и всякаква форма на агресия,
намирайки убежище в самоокайването, присъщо на майка й. Причината:
несъзнаван страх да загуби подкрепата и доброто мнение, т.е. страх да не бъде
изоставена.

И досега неорайхианската терапия се ползва от изследванията, проведени
върху цветовото въздействие, въпреки, че в много отношения, поведението на
самия аналитик е това, което извиква у пациента онези движения, които в
началото са се индуцирали посредством био-хромотерапията. (вж и гл. Трансфер и
контратрансфер).
Чрез анализа на горния случай се разкриват връзките между болест
(дисхармония) и пренебрегнати потребности. Мога да твърдя, че напрежението
между организмични потребности и потискащото действие на диадата идеален Аз
- Свръх- Аз, ако продължи дълго, може само да породи унищожителни ефекти
върху устойчивостта на Човека.
Потребността от принадлежност
В подножието на Сиера Паракаима, на границата между Бразилия и
Венецуела, или, казано другояче, между реките Амазонка и Ориноко, на
територия от над сто и петдесет хиляди квадратни километра живеят Яномамите.
Пръснати в девствената гора и групирани в племена, съставени от няколко
десетки човека, техният брой, всичко на всичко, не надвишава петнадесет хиляди.
Произходът им не е ясен, не се знае също и защо хилядалетия вече живеят,
оттеглили се дълбоко в амазонската джунгла.
Яномамите са съхранили неизменени, в хода на своята история, ритуалите,
обичайте и социалната си организация и, това което за мен е най-важно в
контекста на нашата тема, етичните и морални закони.
Връзките между индивидите, оттук и чувството за принадлежност, се регулират от
едно странно табу - табу е произнасянето на името на човек, принадлежащ към
клана, който физически не присъства по време на разговора. Така Яномамите
прибягват към най-засукани парафрази, за да обозначат идентичността:
“......говоря ти за онзи, който преди няколко дни падна от дървото карорикехи
(дърво на солта)” и когато събеседникът показва, че не се сеща, продължават
“.....онзи, който е пренощувал у младата мома от племето Плиниос , която сега се е
сродила с най-стария човек от яно-то (колибата), като се сгодила със сина му”.
Принадлежност. Една невидима нишка, която свързва всички членове на
племето. Никой не е анонимен. В доброто и в лошото той принадлежи на яно. Той
съществува! Той е част от племето, така както и племето е част от неговия Аз. Има
своя история, която е историята на племето. Аз-ът и племето са почти
неразделими. От това произтича чувство на сигурност на психическа и социална
идентичност. Ако заболее, шаманите ще облекчат болките му; като здрав самият
той ще бъде шаман (в племето яномами всеки възрастен има правото да се
издигне, след ритуал за посвещаване, до функцията на шаман). Нещастията му са
тези на племето и обратно.
Яномамите практикуват детеубийството (тема, на която ще се върна по-
нататък), в случай че раждането на ново дете би компрометирало връзката между
майката и последно роденото дете. В такъв случай, при първите болки, жената

яномама отива, заедно с няколко възрастни жени, извън територията на племето:
ражда и после удушва новороденото, като запушва хранопровода му с едно листо.
Никакво осъждане, никакъв траур не придружава случилото
се. Детето е родено вън от територията и следователно не е родено. Не принадлежи на
племето.
Тази реалност доказва обстойно съдържанието, свързано с потребността от
принадлежност, която положително би трябвало да заема върха на пирамидата на
потребностите - от нея зависи всъщност оцеляването на Аз-а, следователно и на
индивида:
принадлежност = сигурност = оцеляване
В принадлежността се утвърждават писани и неписани закони на

индивидуалното поведение по отношение на общността и това е така не само в
човешкия род.
“...в колониите на много резервати мъжките горили доминират над женските
само до определени граници. Ако мъжкарят наруши някое от неписанте правила на
групата, женските се обединяват срещу него. Една възрастна мъжка горила е най-
страшната бойна машина в света на приматите, без съмнение способна да държи нащрек,
дори да убие известен брой женски от същия вид, които са много по-малки от него.
Въпреки това, той изглежда психически неспособен да използва напълно това предимство.
Поразително е да се види коалиция от женски горили да преследва кряскайки, дори
да нанася удари на гигантския мъжкар, чиито ръце са сякаш вързани зад гърба му от
невроните на неговия мозък.”. Това са бележки на приматолога Франс де Ваал, на
чиито трудове ще се позовавам често.
В патриархалните общества детето осъществява потребността си от
принадлежност във връзката си с клана. Неговото изключване от клана носи
смисъла на депривация или на смърт. Отречен си. Не съществуваш!
Детето търси спасение от своята тревожност и намира убежище в света на аутизма
(терминът е на Е. Блойлер). Шизоидност. Шизофрения.
Докато пред отказа то би могло да реагира с агресивност или с депресия,
при отказаната му принадлежност Ти-то, мишена на неговите защитни движения,
изчезва. А с него се изпарява също и чувството за Аз-а, идентичността, личността.
Само и само да не загуби (или да не се загуби), ето че детето е готово да
приема правилата (дори перверзни) на силния. Умът му избягва всякаква проява
на индивидуалност, Аз-ът му пропада в мрака.
При подрастващия и при зрелия загубата на принадлежността е последвана
от криза на идентичността, от трансформация на личността, от търсене на нови
ценности, на етични и морални норми, които ще са тези на новия клан.
Спомням си за една пациентка, последователка на Сай Баба, която след
изключването й от тази общност, стана ревностна католичка, традиционалистка и
се присъедини към църквата на епископа сецесионист Льофевр, с когото тя
твърди да е имала редица лични беседи. Смъртта на епископа я доведе до тежко

състояние на фрустрация. Прибегна до анализа, за да си възвърне “религиозните
ценности, които е загубила”. Затова пък намери отново себе си. Днес работи като
социален работник към едно държавно предприятие.
Да принадлежиш значи да съществуваш, но не като аморфни машини от
системата или от системите, а като индивиди, интегрирани в социална
организация, която във всички видове (освен може би в човешкия род) защитава
индивидуалността на Аз-а; индивидуалност, която следва да бъде смес от вродени
тенденции, опит и рационални решения.
Потребността от утвърждаване
“Ти си!, Ти съществуваш!”, ето го утвърждаването. Докато при
задоволяването на потребността от принадлежност се преследва оцеляването,
потребността от утвърждаване отговаря за задоволяването на нарцистичните
потребности (хранене, телесен контакт, сексуалност).
Задоволяването на нарцистичните потребности преминава неотменно през
някаква Ти-цел:
- Детето задоволява потребността си от хранене от майчината гърда.
- Сензорните потребности могат да бъдат задоволени единствено във връзката с
Ти-то.
- Гениталното разтоварване (дистенция пост-коитум) се постига изключително в
отношението Аз-Ти-Аз.
Възможността да се задоволяват нарцистичните желания на Аз-а зависи:
а. от социалната позиция, заемана от индивида в клана, към който принадлежи;
б. от степента на психична стабилност;
в. от социогенетичния ранг на субекта.
Според Морено, оправданото очакване да бъдат задоволени социалните и

нарцистични потребности зависи до голяма степен от социогенетичния ранг,
който всеки индивид заема в организацията на групата. Социогенетичният ранг,
отбелязва Морено, е независим от статуса, защото той бележи степента на
емоционално развитие на индивида. Оттук следва, че хора с висок статус, но с
равнище на емоционално развитие над или под средното за групата, ще се окажат
изолирани и затова трудно биха могли да аспирират за задоволяването на
потребностите на Аз-а.
За по-доброто разбиране на сложността на потребността от утвърждаване би
било полезно да се върнем малко по-назад, за да си припомним някои особености
на Аз-а.
В момента, в който Аз-организмично усети възникването на дадена
нарцистична потребност, то насочва действието към външния свят. Нагонът,
който доставя енергията на действието се потиска от ВНМ (вродения нагонов
модулатор), който има функцията да анализира недвусмислените елементи на
действителността, заобикаляща индивида и да определи движението, годно за
задоволяване на актуалната потребност.

Ако сложността на социалните правила на групата подсказва малка
вероятност за задоволяване на потребността (за дистенция - удоволствие), тогава
Аз-ът изпитва стрес, фрустрация и депресия. А за организмичния Аз осъзнаването
на въпросната безрперспективност е синоним на саморазрушение и на смърт.
Търсенето на някакъв изход от това лишение бива поверено на друга област на Аз-
а - на идеалния АЗ, който има задачата да посредничи между организмичните
изисквания (нарцистични потребности) и социалната реалност.
Тази аксиома е потвърдена от наблюденията на Ф. де Ваал, които доказват,
че у всички примати (включително и човека) действието на организмичния Аз
може да се транформира от биоикономично в биосоциално, ако това гарантира
дистенция в почти непосредствено бъдеще: “Стратегическите примирия (Аз
идеално, бел. на автора) са чести между шимпанзетата. В Арнем (австралийски п-
ов, бел. прев.) Ники се помиряваше със своя съюзник в разгара на конфликта
между тях, ако третият мъжкар възприемеше застрашително поведение. В Йеркес
Филс Стейшън наблюдавах необикновено бръзи примирия между женски
маймуни, които непосредствено преди появата на пазача са били в схватка, но
веднага след това със снопа, клони, който бях въвел като сигнал за разпределиние
на храната женските-съпернички набързо се прегръщаха и целуваха.
Предполагам, че нито една от двете страни не би приела риска да не бъде в добри
отношения с другата, в случай че храната я получи съперничката.”
Полезно ще е на това място да разгледаме една характерна особеност,
свързана с потребността от утвърждаване, а именно желанието за власт (принцип
на властта, невроза на властта). Ако приемем предпоставката, според която
задоволяването на нарцистичните потребности зависи от отношението с дадена
Ти-цел, тогава трябва да допуснем, че само властта върху Ти-целта или върху Ти-
целите може да гарантира достъпа да дистенцията. Струва ми се възможно да
поддържам тезата, без да бъда опроверган, че човекът от първите месеци на
живота си до смъртта, води борба за власт.
И утвърждаването е условие за властта:
Колкото повече утвърждавания получава индивидът от групата, към която принадлежи

(микро- и макрообщество), толокова по-висок ще бъде социалният му статус и по-
адекватен социогенетичният му ранг. Броят на утвърждаванията, които индивидът е
получил е пропорционален на възможнастта той да задоволи нарцистичните си
потребности (дистенция)
Стратегии
Стратегията за постигане на властта е тясно свързана с понятието
съюзяване, принцип който човекът прилага още от детството, както отбелязват
Стив Сакини и Естер Делън. Стремежът към съюзявяния, следователно към
утвърждаване, приема следните форми, изложени по реда на важност, така както
ги приемат споменатите автори:

-заявяване на приятелски намерения и намеци за сътрудничество като “ще
бъда твой приятел” или “може ли да ми помогнеш да построя тази къща?”;
- поднасяне на предмети (подаръци);
-поемане на ръката, милувки, целувки, прегръдки или други форми на
физически контакт;
-словесно изразяване на съжаление за предшестващи конфликти;
-обещания от типа “ще ти дам моя камион”.
От приемане или неприемането на предложението кристализира статусът на
индивида. Лично аз съм наблюдавал у деца от училищна възраст тенденцията за
съюзяване с лидера на групата или съюзяване (което децата наричат приятелство)
между противниците на лидера, с цел ограничаване или подриване на властта му.
Феноменът на съюзяването на кланове, които могат да бъдат съюзени помежду си
или враждебни един към друг е типично за детството. Възрастният обикновено
търси подкрепата както отгоре, така и отдолу - толкова е важна за него
потребността от утвърждаване. Придобитата “социална мощ” определя властта
над Ти-целта и, като следствие, възможността, поне теоретична, за дистенция
(удоволствие).
Хомо невротикус нормалис, метаудоволствие и фантастно образуване

Ако, както ще видим, за приматите като цяло придобиването на висок ранг
е синоним на дистенция, за човешкото същество не може да се каже същото. Нека
започнем с бележките на етолозите: “Най-високата смъртност на маймуните в
природни условия се дължи на заболявания, недохранване и на унищожаването
им от хищници. Най-малка вероятност да оцелеят имат децата на маймуните с
нисък ранг.(Нима при хората е различно?, бел. на автора). Доминирането над
маймуните с най-ниско положение в йерархията и изпъждането им от
източниците на храна им причинява много страдания, лишения и стресове. Тези
факти бяха наскоро потвърдени от наблюденията на тревопасния макак от о-в
Ява. Холандските биолози Мария ван Нордуик и Карел ван Схайк прекарали
години сред макаците от Суматра и открили, че маймуните с висок ранг са
обикновено първите, които се добират до дървета с изобилие от зрели плодове.
Тези маймуни се сдобиват с висококачествена храна и се радват на повече
време за почивка и за ласки (физически контакти). За една женска маймуна в
природни условия да се намира на върха на социалната скала е не просто удобно
и приятно - това е фактор, от който зависят продължителността на живота й и
възможностите й за възпроизвеждане.” (вж. Ф де Ваал, “Помиряване между
маймуните”, изд. Рицоли, 1990). Ако високият социален ранг у приматите е
синоним на удоволствие, у човека той е често източник на страст и на заболяване -
стигаме до хомо невротикус нормалис! Подобно на живеещо по дърветата животно,
той се катери с всички сили по непристъпните стъпала на социалната пирамида.
Нито миг покой - може да бъде изпреварен. Постоянна е тревогага и страхът му от
падане. Той внимава, натрапливо внимава за промените в своя микрокосмос. Всяка
неувереност изисква поведение на утвърждаване от страна на Ти-целта или на Ти-

целите и, за да го получи, е готов на всичко. Жалоните на неговото изкачване не са
сочни плодове, страхотно сношение или отпускане в обятията на любимия (а-та).
Не! Това са блестящи златни предмети, суперавтомобили, яхти, вили, самолети, а
за не така богатите - апартаменти в блокове, цветни телевизори, свръхоборудвани
кухни, пътешествия до Капри. Хомо невротикус нормалис е създателят на
обществото и на метаудоволствието. Не се касае вече за наслаждението да бъдеш, а
за това да изглеждаш. Власт и мощ не се издигат вече до синоним на удоволствие,
а стават самите те удоволствие, подобно на чудовищни божества, които изискват
всеки ден нов дан.
В тази бъркотия се заражда фантастното образуване. Човекът, който отпреди
много хилядолетия е усвоил трииизмерното мислене (минало, наастояще бъдеще),
сега е придобил способността да фантазира за наградите, които бъдещето ще му
донесе. Той блаженства в това фантастно образуване. Но бъдещето е утре, винаги
утре. И човекът умира, изпълнен до края с “утвърждавания”, златни вещи,
почести, които никога не е могъл да размени с миг дистенция.
Принципът на властта се е превърнал в невроза на властта. При
принципа на властта претенцията за притежание угасва със завоюването на Ти-
целта, със задоволяването на нарцистичната потребност и в последващата
дистенция. При неврозата на властта жаждата за доминиране е неугасима -
доминиране, което се разпростира върху цялото социално и материално поле на
индивида и което включва както вещи, така и хора. Предметите утвърждават
неговата сила, хората - неговия статус.
За да преоткрием истинската същност на принципа на властта можем да
прелистим писаното от Б.Малиновски върху Тробриандезците или да се решим да
навлезем пак в амазонския ад, за да се срешнем с Яномамите. Те не познават
притежанието, а само правото да ползват плодовете на своя труд. Не познават
властта, защото високият статус не бива по никакъв начин награждаван. И това е
така от най-ранното детство. Децата не са притежание на майките или бащите -
живеят свободни в клана на децата, дискретно наглеждани от възрастните жени
на селото. Яномамецът е постоянно надпреварващ се, дори агресивен, но
дейността му има винаги биоикономична цел - задоволяването на потребността,
налична в Аз-а му.
И, въпреки това, той е постоянно утвърждаван: ти си! Ти си, независимо от
това, което представляваш, отвъд статуса и ролята, ти си целта, ти си кланът.
Можеш да се отпуснеш, уверен, че потребностите ти ще бъдат задоволени.
Потребността от храна
Щеше да бъде безполезно да се хабят много думи за тази потребност, която

господства над изискванията на Аз-а, ако човек не беше се изтръгнал от
естестванета си природна среда, за да стане елемент, който е извън биоикономията,
екологията на системите, извън хармонията на Вселената.

Човекът, разбира се, се храни. Ако е необходимо и със себеподобните си. Но
уви, гладът му не се уталожва с приемането на храна, а се проявява непрекъснато в
алчността му за знание. Тъй като да знаеш, означава да получаваш утвърждаване,
статус, власт. Не говоря за знанието на скромния, който го използва за свое добро
и за доброто на другия. Говоря за знанието от салонен тип. За онази лъжекултура,
типична за интелектуалците от дребен калибър, за познанието на онези
човеченца, на онези малки и големи величия, които преживяват от фалшива
култура. За онези чумави, които заставят Ницше да каже (1888): “Приятели мои,
трябва да се влачим на четири крака в тази Държава и да ревем като магарета.
Трябва да накараме тази епидемия да знае, че сме магарета - това е единственият
начин човек да се съхрани от тази лудост.”
Докато организмичното същество твори заради удоволствието да твори и
само когато няма друга потребност налице в неговия Аз, то станалият “културен”
хомо невротикус нормалис и “чумавият” несъзнавано прекъсват процеса, насочен
към дистенция и сублимират последващата енергетична бъркотия в своя свят на
лъже-наука и лъже-култура. А други същества от същия вид ги аплодират,
утвърждават, лочат от тези клоаки на знанието.
Сравнявам организмичния характер с гениталния характер (Фройд), но той
се различава от последния по това, че е постигнал върховенство на организма
(нарцистични потребност) над Аз-иделано.
Терминът “чумав” е взет “на заем” от В. Райх (Анализ на характера, Изд.
SugarCo,1973).
Философската гл. т. за обществото винаги е била, че културата съществува,
благодарение на потискането на потребностите. Основната мисъл на
психоанализата е, че т. нар културни завоевания са продукт на сублимирана
сексуална енергия. Оттук следва, че отстраняването и потискането на първичните
потребности би трябвало да бъдат фактори, необходими за “прогреса”. Ето защо
псевдокултурата е пропита от “сублимиран глад”. Глад за секс, за ласки, за
утвърждаване, за принадлежност. Това е позор! “Всеки от нас притежава същите
особености и обичаи, които има и обществото, тъй като те произхождат
единствено от нас” (Платон, “Републиката”). Така това общество на
свръхкултурата може само да фабрикува индивди, абсурдно копнеещи да се
хранят от “кладенеца на истините”. Дори и ако те се наричат хероин, кокаин,
амфетамин. Да се хранят, за да принадлежат, за да изглеждат, не и за да се
наситят.
Интелектуалоидът е като булимика - отдаден на свръхконсумацията, никога
сит.
Но, от друга страна, как бихме могли да си представим свят, различен от
този, когато “.....обществото не обича да му се припомня за тази неустойчива
съставка на неговата основа (сублимацията на сексуалните пориви, бел.на автора),
то няма никокъв интерес да бъде призната силата на сексуалните нагони (аз ги
наричам “потребности”, бел. на автора) и да стане ясно значението на сексуалния

живот на всеки човек; нещо повече, с възпитателна цел, то е следвало пътя на
отвличане на вниманието от тази област.” (Фройд)
Интелектуалоидът, псевдоокултуреният е лесен за разпознаване.
Невъзможното оттичане на неговота нагонова енергия се проявява в личността му.
Както пише Райх: “........веднъж разбрани проявите на прекия вегетативен контакт,
който протича свободно (от центъра към периферията, бел. на автора) и проявите
на субститутивните (заместителните), вторичните, изкуствените отношения, става
лесно те да бъдат различавани във всекидневния живот на хората. Бих искал да
приведа по-долу няколко примера (....) на лъжливо поведение: парадиран смях на
висок глас; пресилено енергично ръкуване; неизменна и вяла любезност;
самодоволно демонстриране на собствената ерудиция; постоянни и незначителни
състояния на удивление, на изненада, на радост; защитаване с упорство на
определени гледища, планове или цели; показана скромност в начина на
предствавяне; широки жестикулации при говорене; инсинуиращо ухаважване, за
да се получи нечия благосклонност; славолюбие в сексуалната област, безогледно
кокетство, преднамерено благоприлично поведение; превзето, патетично или
прекалено изискано говорене; показно-авторитарно поведение, характеризиращо
се с непристъпност или пръвъзходство; фриволно фамилиарничене с непознати;
донжуанско поведение (......). Това са черти на почертано орално или орално-
психопатен характер, т.е. на онзи или на онази, които желаят евтино да се хранят
от чуждата енергия, от знанието което другият скромно поднася. Но това е също и
характерът на държавата, на нацията, която награждава слабите, защото силните
са опасни и биха могли да върнат живота към биоикономичните приниципи, така
че държавата, нацията, могъщи и управляващи, биха станали излишни. Музейни
експонати.
Потребността от физически контакт (сензорна потребност)
Най-непосредственият начин да се избегне нарастването на агресивността е

да се прибегне към нежности и физически контакт. Контролирането на
напрежението посредством ласки и прегръдки се основава на дълбоката
потребност от контакт (сензорна потребност, бел. на автора), която характеризира
рода на приматите (....). Младите неантропоморфни маймуни живеят в близък
контакт с майката около една година, докато младите шимпанзета се държат
близо до майката дори до четиригодишна възраст. Не е следователно
изненадващо, че те запазват потребността да бъдат успокоявани посредством
контакта. Възрастни шимпанзета на двадесет и повече години проявяват все още
реакцията на вкопчване, типична за малките - в моменти на опасност или на
сблъсък с врагове, те се прегръщат силно, кряскайки. Някои твърдят, че на фронта
уплашените войници проявяват сходно поведение.
В серия от експерименти Уилям Мейсън е успял да докаже, че взимайки в
ръце младо шимпанзе, може да се успокои безпокойството му, дължащо се на
физическа болка. Подобен факт изглежда толкова очевиден, че човек се пита дали

има нужда да бъде доказван експериментално. Все пак изследването на Мейсън е
проведено, когато в САЩ обясненията на човешкото и животинското поведение са
се основавали изключително на прости схеми за награда и наказание. Силните
връзки между майка и дете, присъщи на всички млекопитаещи, са били
обяснявани с наградата, каквато е майчиното мляко. За бихевиористите друго
обяснение не е било и нужно.
Хари Харлоу, основател на Уискънския регионален изследователски център,
отхвърли едно такова опростенческо обяснение, доказвайки, че потребността от
контакт е централен фактор, може би по-важен от самото мляко.
На малки шимпанзета, отделени от майките се предлагал избор между един
“заместител” на майката, изработен от тел, но снабден с биберон, и една “майка”
без биберон, но покрита с мека и топла материя. Шимпанзетата установили
връзка с “майката” от втория тип - прекарвали цял ден при нея, като правели само
кратки посещения на другата “майка”, за да пият мляко.
Вече споменах за онтогенетичната теория на Рохейм, според която
културата е последицата от нашето удължено детство - прекъсването на
зависимостта от майката и загубата на първичния обект на любов е събитие от
централно значение; много човешка активност бива разходвана за излечение на
тази рана.
Всяко социално и културно образование има, според Рохейм, функцията да
компенсира тревогата на раздялата и да построи фантазния образ на изгубения
обект. Ако, за момент, бих приел известно основание в онтогенетичната теория, от
това би следвало, че:
- Културата, специално тази на индустриалния свят, отрича, в своето
фиксиране върху първенството на гениталиите, опита от контакта (сензорна
потребност).
- Компенсацията на физическата връзка майка/дете, става чрез словесно-
интелектуалния контакт, който повече от всеки друг подхожда за отричането на
сензорната потребност, до такава степен, че невротикът преживява често много
трудно всякаква форма на контакт между телата и направо с тревога отдаването
на ласките на другия.
Напълно си струва труда да се спрем съвсем накратко на този културален
феномен.
Райърсън прави (1961) проучване върху Съветите за отглеждане на децата
(така се нарича трудът му, бел. прев.), като се основава на документи, които водят
началото си от XVI в.Този анализ показва, че с настъпването на
индустриализацията, е настъпила дълбока промяна - докато преди средата на
XVIII в. се е препоръчвало либерално отношение към новороденото (задаволяване
на потребностите от физически контакт и храна), в следващия период, до първите
десетилетия на нашия век, са били все повече препоръчвани строгост и контрол.
Действително, по-рано, новородените е трябвало да бъдат хранени, когато
пожелаят, отбиването е трябвало да става на около две годишна възраст и да се
извърши постепенно; приучването към изхождане в гърнето е трябвало да започне

след първата година и не се е претендирало детето никога да не уринира в леглото
до петгодишна възраст; въобще не се е споменавало за забрани относно голотата и
сексуалността на детето; то е спяло с майката до възрастта на отбиването и се е
слагало да спи след люлеене; възрастните свободнао са взимали, закачали и галели
детето, а когато то е викало, те веднага са притичвали и са се опитвали да го
хранят. В началото на XIX в., обаче, обстановката радикално се променя - подготвя
се нова ера на войни! Възрастта за отбиване се намалява, въвеждат се схеми за
хранене, привикването към гърнето трябва да зопчне и приключи много бързо,
детската сексуалност започва да се наказва (тази нагласа става всеобща едва в
последните години на XIX в.), люлеене, прегръщане и отзоваване при викове на
детето не се препоръчват (установяване на “сублимиращ характер”). За сметка на
това, за разлика от предишния период, се поощрява свободната двигателна
активност на детето.
Едно неизбежно грубо сравнение на тези данни, събрани в 75 различни
страни, показва ясно, че строгостта на XIX в. е била по-скоро необичайна по
отношение на човешките норми, докато съветите, които са били
разпространявани по-рано са били много по-съответстващи на общата практика
на отглеждане на децата, към която човечеството се придържа и до днес.
Двадесетият век е век на сексуалността, на сексуалната революция. Не на страстта,
на любовта, на дълбокия контакт. Не! Това е векът на секса. И още веднъж
физическият контакт бива погубен от отношението към пола. Сексуалната
политика става либерална. Затова пък нараства натискът върху индивидуалните
свободи и свободата на изразяване и се възстановяват
старите традиции: етноцентризъм, патриотизъм, национализъм, фамилизъм и т.
н. Консуматорското общество наново е разделило света на две големи класи -
богатите и състоятелните, от една страна, и бедните и обезоправданите, от друга.
Както вече отбелязах, това е общество на съревнованието. Всеки е съперник на
всеки. Нима тази почва може да ражда култура, благоприятна за афективна
обмяна? Отговорът може да бъде само отрицателен. Господства странна, всеобща,
злощастна фобия от контакт. За този “симптом” е полезно да се лансира една
хипотеза. Започвам с Платон, който, в “Републиката” разглежда Държавата като
“....гражданска общност, която възниква първоначално за задоволяването на
човешки потребности, но бива политически подреждана по правилата на
справедливостта, с цел да защитава законите, доколкото изразяват колективната
воля за осъществяване на Доброто”.
И по-нататък, изброявайки потребностите на социалната държава, Платон
посочва: “......(Държавата) взема мерки за обезпечаване на моралните и духовни
потребности, дисциплинирайки за целите на Държавата, физическото и духовно
възпитение на децата, (....), предписвайки норми, вдъхновени от доброто (и
следователно от всички добродетели), за да могат науката и изкуството да
съдействат за формирането на управляващата класа и за увековечаването на
съвършената Държава или Аристокрация”(курсивът в цитата е на автора).

С други думи Платон ни позволява да разберем как първоначалната
функция на държавата бива опорочена, за да може същата да се ползва от
закърмени с доктрина поданици, които да й увековечат съществуването. На
първоначалното понятие за Социална Държава се противопоставя моделът на
принудата - държавата жертва правото на индивидуалността на собствените си
поданици върху олтара на “Аристокрацията”. По този начин става ясна
причината за волята на държавата да възпитава детето посредством матрици,
които осакатяват Аз-а - “човечетата”, които се формират в тази система, ще бъдат
доверени, аморфни, покорни на законите на Държавата, защото им е чужда
организмичността (гениталността).
Родена е благотворителната Държава, която не може да търпи формирането
на диади, които могат да компрометират структурата й. И наистина диадата се
“самозадоволява” и, по тази причина, е анархистична. В здравата диада намират
конкретен израз принадлежността и утвърждаването, задоволяват се и
нарцистичните потребности. Държавата, Великият Баща няма място в обществото
на диадите. Ролята й има смисъл в организация от фалически характер,
организация, основана на съперничеството - организация именно на ниското и
високото. В такъв случай тя може да функционира като регулатор, като посредник
или катализатор на недоволството, но има функция. Диадата, следователно, може
да се развива там, където Държавата се връща към своята първоначална или
първична функция. А тя е социалната организация на яномамената вселена. В
първите 4 - 5 години от живота си малкият Яномама живее в тесен физически с
майка си.
Това е топъл, хармоничен, непотискащ контакт. Той задоволява напълно
оралните изисквания и сензорната потребност. Контактът майка/дете е
изключителен, извън всякакви държавни норми.
Евентуални бременности на майката, възникнали в този период, биват
прекъсвани, както вече споменахме, с убиването на последното родено. Нищо не
може да се отрази негативно върху развитието на Яномома към зрелостта..Тотиши
! С тази дума Яномама свързва понятия като “изгубен”, “изоставен”, “изолиран”.
Детето тотиши е онова, което по една или друга причина (понякога жените
яномама се отказват да извършват детеубийството, дори, ако новороденото се
явява на бял свят във фазата, в която цялото внимание би трябвало да бъде
съсредоточено върху предишното дете), е загубило контакта с майката. Било е
“изоставено”. Децата тотиши се различават в групата на връстниците. Те са
капризни, болнави, и тяхното поведение е често асоциално. Това, разбира се е
очевидно, ако ги сравняваме с техните другари. Напротив детето тотиши би било
напълно нормално, ако бъде сравнено с връстниците си, населяващи света на
Държавите и Нациите.
“Да се докосваме е хубаво” поръчах да ми изпишат върху тениски, които
раздавам на моите студенти и на онези, които предприемат с мен своето
“аналитично пътешествие”.

Да избягаме от това общество на псевдо-алекситимици и започнем отново
да “се докосваме”, да задоволяме сензорната си потребност, защото само след като
сме открили своето тяло и тялото на нашата Ти-цел, ще може да се прояви нашата
сексуалоност и по този начин, в своята пълнота, нашият Аз.
Сексуалната потребност
Да се приравнява сексуалната потребност с инстинкта за самосъхранение би

било опростенчество и редукционизъм, особено ако държим сметка, че
сексуалният акт се детерминира, дори у приматите, повече от удоволствието,
отколкото от инстинкта за размножаване. Както основателно отбелязва В. Райх:
“........рядкост е един мъж и една жена да установяват полови връзки с точната цел
да създадат дете. Църквата, училището и науката искат всe пак да ни накарат да
повярваме, че сексуалният акт съществува единствено за размножаването. Ако
беше така, човечеството е щяло отдавна да изчезне, в хода на две или три
поколения, и със сигурност не би доживяло до настоящата икономическа мизерия
на масите. В действителност сексуалните отношения се осъществяват, защото
съществува импулсът на сексуалното напрeжение (сексуалната потребност, бел. на
автара) и сексуалната награда, която произтича от него. Сексуалната награда
обезпечава розмножаването, тъй като оплождането е свързано със сексуалния акт.
‘Църквата’ се позовава винаги на ’природата’, когато твърди че са
‘противоприродни’ всички сексуални връзки, които нямат за цел
възпроизвеждането. Но странно е, че природата е допуснала груба грешка,
създавайки генитален апарат, който подбужда към сексуални връзки много по-
често, отколкото хората биха искали или биха могли да имат деца; този сексуален
апарат е обаче организиран по такъв начин, че да поражда желание у здравия
човек да има полови връзки средно от един до три пъти седмично.” (Райх “Деца
на бъдещето”, изд. SugarCo, 1983).
Сексуалният тласък, оргазмът и дистенцията пост-коитум не могат да се
измерват само чрез числа. Нещо повече, най-вече в тази област качеството се
проявява като по-важно от количеството. И, от тази гл. т., анализът на сексуалното
поведение в обществото на XX в. е, за да не кажа по-силна дума, обезсърчаващ.
През 1966 г. антроположката Харисън публикува една анкета върху
зрелостта, сексуалните познания и връзки на италианските подрастващи
момичета. Извадката е от 1047 момичета от провинциите на Милано, Рим и
Палермо. В заключение авторката пише: “Тези момичета се движат, говорят,
преживяват всичко по еротичен начин. Сексът е предпочитана тема на техните
разговори. Влагат във всичко онова, което ги заобикаля сексуален акцент, но като
стигнат до половия акт не изпитват никакво удоволствие - бяха еротизирали
целия си живот, за да стигнат дотам, че да анулират сексуалния акт. Никакъв
интерес, никакъв страх, никаква радост, никакво разкаяние, никакво усещане не
придружава тяхната сексуална връзка.

Тази липса на удоволствие неизбежно ги заставя да се замислят над
“изправността” на цялата им личност, и те настървено ще преминат от един опит
към друг, в търсене на удоволствието, което те, несъзнателно, не искат да изпитат.
Всеки нов опит ги кара да се чувстват все по-безполезни и все по-фригидни.
Макар и физически годни за сексуална връзка, те психически са незрели за
преживявания от този род. Именно незрелостта е тази, която ги заставя почти
винаги да търсят връзката само като ритуал на преход за влизане в света на
възрастните, вместо да я схващат като любовна връзка, като изключително важна
среща с другия”. Навярно именно на базата на тази фригидност се заражда
екстремисткото движение на феминизма, онзи феномен, който Идро Монтанели
описваше така: : “най-голямото политическо нещастие на нашия век!”.
Питам се как би могло да се осъществи сексуално сливане, съпътствано от
уважение на противоположния пол, от хармония, от взаимно доверие, когато
изтъкнати психоаналистки обобщават поведението на мъжа към любовта с
твърдения като: ”... най-желаното (от мъжа) е половото задоволяване с помощта на
изкуствена кукла. Мъжът се надява да излезе от собственото си тяло на възрастен,
от когото се изисква агресивност, решителност, съобразителност. Вместо да
действа, той се оставя това на другите. (...) Разбира се, желае да изпита най-
силните чувства, но се страхува от тяхната разрушителност. (...) Мъжът открива у
себе си нова емоционална крехкост, но той не я отхвърля, а напротив, преоткрива
удоволствието да плаче, потребността да се унижава, да иска извинение,
показването на слабостта като ново положително качество. Изпитва странно
удовлетворение, откривайки, че е неадекватен, може би виновен. (...) Амбициите
му са скромни, представляват мъгляво облаче на хоризонта, не чак толкова
голямо, за да го обременява. И мъжът не си поставя за цел каквито и да било
олимпийски скокове, за да ги реализира. За момента се самоизследва, изпълнен
със съмнения, афиширането на превъзходство е загубило своето значение.(...)
Изваждането на портфейла не кара мъжа да се чувства по-значим, преуспял,
докато ако жената е тази, която плаща сметките, мъжът придобива “патент” на
съблазнител, на специалист в тази област. Преживява спокойно своята
сексуалност, между романтика и разсеяния, като избягва прегръдки, които са
прекалено силни, целувки, които са много интензивни, милувки, които са
прекалено изобилни. Той предпочита да спи до някого и да се събуди до някого
пред тежкото физическо сражение, което преди го е удовлетворявало.” (Ерика
Кауфман, Пост-Адам, изд. Леонардо, 1989).
За бога! През тези дълги години, в които практитувам аналитична
психотерапия, съм имал работа със стотици пациенти, мъже и жени от всякакъв
произход и социокултурна среда, но засяганите теми са все едни и същи -
потребностите, чувството на неудовлетвореност на мъжа, че не е мъж, на жените,
че не успяват да изразят напълно собствената си женственост и междуполовите
отношения. Но не с мъжката или женската кукла.
Не е ли добре веднъж завинаги да се освободим както от феминизма, така и от
маскилизма, за да се възхищаваме на двата пола като взаимно допълващи се? Не

един отгоре, а друг отдолу. Взаимно допълващи се. Съюзници. И когато ще сме
изоставили разделението на полове, тогава ще загубим страха от удоволствието и
ще бъдем в състояние да приемаме и да изразяваме докрай нашата сексуална
потребност. Тогава моногамната двойка ще получи отново шанс. “Само ако
двамата партньори се научат да разпознават интимно ( и да приемат, бел. на
автора) сексуалните потребности (и едновременно да задоволяват другите
потребности, бел. на автора), става възможен здравословен сексуален живот в
сексоикономичен смисъл. Встъпването в брак, без да е била постигната взаимна
сексуална интимност, е недостатъчно хигиенно и обикновено води до катастрофа.
Друго предимство на трайната и задоволителна връзка (задоволяване на
потребностите от утвърждаване и принадлежност, бел. на автора) се състои в това,
че с нея не е вече необходимо вечното търсене на подходящ партньор и че поради
това остава повече време и енергия за посвещаване на социалната реализация.
За да е възможна една трайна сексуална връзка се предполагат:
- пълна оргастична сила, т.е. пълно покриване между ласкава сексуалност
(сензорна потребност) и чувствена сексуалност;
- преодоляване на фиксации за кръвосмешение и на детски сексуални
притеснения (интроекти);
- никакво потискане на несублимирани сексуални тенденции, включително
хомосексуални или негенитални;
- абсолютно утвърждаване на сексуалността и на радостта от живота;
- преодоляване на основните елементи на авторитарния сексуален морал;
способност за интелектуално другарство с партньора. (В. Райх, Сексуалната
революция, изд. Фелтринели, 1980).
Удовлетворяването на сексуалната потребност е финална точка в
хармонията на Аз-а, защото утвърждава завръщането на приоритета на
организмичния Аз в интрапсихичната динамика. Пълната оргазмична сила
съвпада със способността на Аз-а да програмира необходимите движения за
удовлетворяването на социалните и нарцистичните потребности. И да открие
любовта.
Любов като единение на телата и на духа. Сега и тук ! Изгаряща страст,
която не знае нито роли, нито компромиси; която блика от дълбоките лабиринти
на организма и стремително се носи към Ти-целта. Една единствена, неповторима,
всеки път нова искра. Сливане без притежание. Притежание не е нужно, защото,
когато партньорите са установили едно общо “поле на господство”, върху което
управляват със спокойствие (принцип на властта), искрата се разгаря, без договор
и без обещание. Важно е да си с любимия. Не заедно, съединени като бъркани яйца!
Заедно има значението на постоянно сливане, на скука, на принудителна връзка.
Да бъдеш със. Да бъдеш до. Нека избягваме местоимения, които сочат притежание:
мой, моя, твой, твоя, негов, негова. Нека не ги разпростираме върху хората. Аз не
притежавам. Аз съм със. Липсва всякакъв договор. Ражда се любовта. Не онази,
възпята от поетите или развенчана от нихилизма, а любовта между организми - не
като страни в един какъв да е договор. Избор, който има свободата да се обновява.

Ден след ден, час след час и минута след минута. В такъв случай умира
изневярата, защото няма вярност. Няма ревност, защото няма нарушение. Любов
не е мистицизъм, ефирност. Тя е физическа, като глада и жаждата. Тя е щастието
да съществуваш, свободен от обвързване и окови. Това е здравословният климат, в
който би трябвало да растат децата - участници в любовта, в общество на любовта!
СИНТЕЗ
На двата нагона, постулирани от Фройд, неорайхианската школа

противопоставя пет първични потребности, чието задоволяване води до
здравословен афективен живот, следователно имаме един единствен нагон - нагон
за живот.
Неврозата или психозата са изразът на напрежението между потребност и
нейното задоволяване.
Хармонията на Аз-а се състои във върховенството на организмичния
Аз/ВНМ над другите инстанции на психичния апарат.
Организмичният характер има способността да се оставя без задръжки на
потока на биологичната енергия, свързана с отделните потребности и модулира
движенията към външния свят (Ти-целта), при пълно зачитане на
социоикономичните закони, които са в сила в системата.
Неорайхианският анализ има за цел:
- да даде възможност на пациента да преоткрие дълбинните потребности на своя
Аз, да ги приеме и да приеме енергетичното пулсиране, което ги придружава;
- чрез енергетичния поток Аз - външен свят (Ти-цел) да се открие недвусмислената
реалност и
- да се модулират движенията в съответствие с възприеманата действителност по
такъв начин, че да се задоволят потребностите, които Аз-ът заявява тук и сега.
Позоваванията на света на приматите, към които често прибягвах до тук са
правени с намерението да служат като биологично доказателство за това, което
твърдя в моята теория за потребностите.
Убеден съм, че човекът не е нищо повече или по-малко от коя да е друга
форма на Творението. Той следователно може да бъде изучаван и чрез по-
близките до него видове.
Само, приемайки теорията за потребностите и тази, както ще видим, за
петте движения, ще можем да разберем динамиката, на която се основава учението
за терапията от неорайхиански тип.
Приложение 1
ДЕНЯТ НА ЛЮБОВТА (1989)

Предисловие
Често се срещаме, или по-точно се сблъскваме с темата “любов”. По въпроса
за “любовта” всички са компетентни. Дъщеря ми, която е на шестнадесет години,
като прочете този “фрагмент” отсече: “... не е така; когато двама се оженят, всичко

е иначе!”. Блажена младост! - си помислих. Някой мъдро твърдеше: “......любовта е
опиум за народите!”. Колко беше прав!.
Лично аз често съм се питал за любовта. Може би терминът е неточен. Може
би би било полезно да го заменим със “страст”. Може би “любов” е извинение, за
да правим неща, които нашият статус нормално не позволява. Или може би е
претекст да се сношаваме в условията на такъв морал, който е насилствено вкаран
в нашия ум.
“Денят на любовта” е само “фрагмент” от една история, която е започнала с
появата на съвременния човек върху тази нещастна планета и ще завърши само с
изчезването на вида.
Орест: ЗОРАТА
“Познавам вече всяка подробност на тази стая: персийския килим, махагоновото легло, стерео-
уредбата, “стилните” мебели, оригиналните картини, дори паякът, разпънал мрежата си! Луксозна
сивота. Социално положение. Кариера. Паякът тъче неуморно. Полумрак. Тишина. Двойни стъкла.
Шумоизолиращи стени. Неделя сутрин. Марк Твен или малка разходка до езерата! Сънувам с отворени очи
под меките завивки, които покриват леглото ми. Да си сам означава свобода.
Свобода да те няма? Да си сам означава малък луксозен апартамент, спортна кола, независимост,
сметка в банката. “Ти наистина си добре - имаш всичко, което искаш!” Казват го приятелите. Да си сам
означава завист! Положение. Образи, които се тълпят в ума ми. Спомени от щастливо детство, от
изгубена любов. След това всичко е обвито в многолика мъгла.
Вчера, преди месец, преди година, преди две години. Какво значение има? Слънцето си проправя път
през посребрените облаци. Шум. Живот. Кооперацията се пробужда. Вратата ми е затворена. Том реши, че
оттук натътък може да мине и без Беки Тачър, славата му беше достатъчна. Сега, когато беше станал
малко по-известна личност, вероятно тя ще поиска наново да се сближи......(героите са от
“Приключенията на Том Сойер”, Марк Твен - бел. на автора). Коя е моята Беки Тачър? Ужас. Никой! Ако
Беки Тачър не съществува, тогава аз съм никой. Фотографии - археологически находки от моето далечно
минало. Къде си, Беки Тачър?
Новото трябва да се зароди върху древното. Трябва да прогони, да унищожи

древното. Новото е с претенцията да е уникално, да е истина. Новото е
обещанието. Новото покълва върху едно тъмно настояще. В новото Аз-ът се
освобождава от своята принуда, от своята свитост. Новото не съществува. Ще бъде.
То е, значи, фантастно образуване! Човекът се проектира в четвъртото измерение.
Нереално. Ражда се мечтата и в нея той се гмурва. Илюзии. Изтръгване на Аз-а,
който бива захвърлен на пет хиляди светлинни години от действителността. От
граунда. Сбъдва се чудото. В новото изчезва границата между реалното и
нереалното - новото обвива душата и я влачи със себе си сред сияйни химери.
Утрото е, “месторождението” на голямата страст. На любовта. Беки Тачър
сега има лице, хиляди лица. И крака. И бедра. И гърди. Видението е еротизиращо.
Ново. То е придружено от онова електричество, от онова безпокойство, от онова
желание за престараване, от онази енергия, от която новото се подхранва.
Гъсеницата се превръща в пеперуда. Аз-ът отхвърля старата кожа и изтъкава мека
възглавничка, натъпкана с мечти, на която се отпуска да почива. Старата броня
лежи безполезна в някой ъгъл на паметта. Възроденият ден се носи върху крилете

на новото. Новият дух наблюдава старото с отвращение. Вчерашната
действителност е уродлива - Беки Тачър съществува, Аз-ът е сигурен в това!
Освободил е фантазията си от своите негативизми, страхове, тревоги,
депресии. И в този магически свят невъзможното става истинно. Инертно, тялото
пулсира, задъхва се, жадува за действие. Окончателен ритник на недоверието, на
сковаността, на самолюбието! Нужна е нова ценностна система, ето какво е нужно!
Не сметката в банката, а свободата на дълбината. Ритник на старите ценности!
Новото настъпва с идването на деня. Аз-ът пътува, макар че е неподвижен,
паралелно с нарастването на новата надежда. Скоро ще се съмне.
Орест: УТРОТО
“Светът в зелено - надеждата е подчинена на фатализма. Моята крачка, която бих искал да е
свободна и гъвкава, е неловка, несигурна.
Центърът на града. Защо погледът ми пробива бронята на престорено безразличие и моли за една
усмивка? Светът е забързан към своя край. Защо цялата тази подозрителност? Нима всички вие не
познавате сложността на секса, притока на кръв надолу, ниско в корема и непорочната любов на Беатриче?
Секс, Беатриче, какво говоря аз? Аз, инженерът! Дисциплина, самодисциплина, да не се поддаваш! Бар.
Червено Кампари. Поглед към огледалото. Огледален образ. Тя е! Аз съм. Погледът се среща отразен.
Усмивка. Подигравателен смях. Отива си. Мрак вътре и вън от моята разбита броня. Часът е
деветнадесет и половина. Уморен съм. След четвърт час са телевизионните новини. После? Всички по
дяволите! Всички! Самота. Горчивина, която ме придружава по пътя за дома. Градът съблича от себе си
живота. Умира. Запалват се магическите фенери, които оцветяват прозорците в синьо. Всички сме сами.
Беше красив онзи отразен в огледалото образ. Можех... Не, не! Скитам с полуотворени очи между живота и
вечността. Образи на тяло в тяло, на сърце в сърце. В търсене на котва.”
Трансформация: тревогата се превръща в агресивност. Мизантропия. Това е

борбата на новия срещу стария ред. Старата система е врагът, който трябва да бъде
победен. Вътре в какавидата се извършва сложна трансформация на тялото и на
психиката. Когато новото същество напуска обвивката, първоначално търси
нейната упора, докато чуканчетата на бъдещите крила висят безсилно. Мрази
гъсеницата, която тя самата е била. Мрази света, който още не може да завладее.
Това е зрелият Аз, но смирено умоляващ. Душата се преселва в свят на лесни
съгласия. Това е вселената на Фантазията. Аутизмът на възрастния. Търсенето на
дуализъм напира срещу контактната повърхност. Новото, което е принадлежало
на психиката, става тяло. Възбуда.
Опитът от миналото, от настоящето и мечтите за бъдещето, се сливат в едно
цяло. Вкусове, миризми, жестове, погледи, разговори, фрази, цветове се събират в
новото. И новото върви. Има лице, глас, поведение, начин на действие, на
обличане, на мислене. Възбуда. С постепенното оформяне на новото Аз-ът се
съживява. После става роб на новото. Емоциите, отдавна притъпените усещания се
пробуждат. “Ти” е бял екран, върху който да се прожектират парейдолиите. Тук
той прави първите крачки - крачки, които възпроизвеждат напълно миналите
мечти. De`ja`-vu. Но с привкуса на новото. Драмата се оформя. Репликите са
предварително написани. Винаги еднакви, но новото им придава свежест,
оригиналност.

На страничния наблюдател всичко това изглежда банално. Тривиално. Но
новото облагородява дори очевидното. Това е очевидното на очевидното. Ето го,
самоувереният Аз, юношески (за да не кажа детински). Той е отдолу-отгоре-
отдолу-отгоре - господар-роб на Ти-то, на новото. Чуканчетата на крилата на
какавидата се разтварят. Движение в покоя. Светът е там, чака да бъде завладян.
След малко една хубава пеперуда ще полети към ливадите и покритите с цветя
поляни от неговата фантазия. Аз-ът приема нова идентичност - “ние”!
Орест: ПРЕДИ ОБЯД

“Любовен бракониер.На лов за един отразен образ. Часът е осемнадесет. Аз съм там, вгледан пак в
празното огледало. Стегнат в нетърпението за една невероятна среща. Сърцето отмерва десетите от
секундата. Планиране. Ше направя, ще кажа, ще се усмихна...!
Вихър. Вглеждам се в неспокойните си очи и потъвам в нежните образи на времето, което ще бъде.
Ние ще бъдем. Нежност, която да бъде изживяна. Пробуждане. Осемнадесет и петнадесет. Огледало пусто
като пустинята Гоби. Безразлични физиономии. Неясен шум от гласове. Убити цветове. Аморфен живот.
Лъч светлина разсича стъклото. Светът е като неподвижен, замръзнал, сведен до ролята на статист - Тя
е! Подирвам в огледалото самообладанието си, загубило се в един нейн поглед, в една усмивка. Но това е
безразличие. Забелязала ме е, но не иска да го покаже. Сигурен съм в това! Тя е Жена. Набирам смелост. С
движения, които биха искали да бъдат гъвкави, но които чувствам много неловки, ставам от стола си. Със
стъпка, която би искала да бъде свободна и уверена, но която в действителност е като на сомнамбул, се
приближавам: “....казвам се О-р-е-с-т.” “...казвам се Сара!” Какво име само, какъв глас! “Мога ли?”
“Моля...”
Подреждам безсмислени думи. В действителност я наблюдавам, подозрително я изучавам. Със
затаен дъх. Гледам да не изпусна всяка възможна и невъзможна проява на преценка от нейна страна -
усмивка, поглед, който се вдига и свежда, който ме отбягва. Отново усмивка. Опитвам: “Мога ли да те
видя пак?” “Да!” Други фрази между идиотски и интелектуални. Докосвам ръката й за довиждане. Пак съм
сам, но съм ние. Завърнал се вкъщи, убивам паяка.”
Мимолетна радост на човек, който въображаемо се е върнал в майчината
утроба. Ние - аз и новото. Животът в розово. На ленивата застоялост, която Аз-ът
таи в дълбината си (-), новото противопоставя своя нереален позитивизъм (+). Аз-
ът, който произтича от това си въобразява сега, че има свещена власт над
събитията в живота. Аз-ът е Ние. Церемониално множествено число. След като
преустановява търсенето, Аз-ът се насочва към затвърждаването на короната. Но
движението му не е свободно, спонтанно. То е премислено, пресметнато,
анализирано. Търси ефекта. Новото се установява върху недоверието в старото,
което наистина е изтласкано, но е активно в дълбината. Съхранението на
контрола, на властта е наложително. И Аз-ът става лудата марионетка. Аз-ът,
тялото, марионетката. Пиндар заповядва. Ние! Мираж, мечта за ново. “...не сваляй
маската. Не сваляй гарда!” Аз-ът като допълнение на Ти. Ти-то - субект на Аз-а.
Садо-мазохизъм в служба на любовта. Зад него - никога заспало, недоверието. Но
всеки ирационален нелогичен порив намира някакво логично оправдание.
Новото, в своето величие не търпи човешките недостатъци и несъвършество. То
постоянно се подхранва с любовни илюзии, мании за величие, макиавелистки
теореми.
Любовта, това сме ние. Ние сме бездната на любовта, защото Ти губи своята
физичност, особеностите, които го отличават, за да се включи в безумното

съзвездие на ние. Ти-то е образ. Престава да бъде тяло. Аз-ът е възхвала - престава
да бъде организъм.
Орест: ПЛАДНЕ
“Ръка в ръка. Моя. Мой. Твоя. Твой. Винаги. Никога. Речникът на любовта. Любов - едно едва
започнато пътешествие. И животът има едно единствено име - Сара. Закуска със Сара. Обядвам със Сара.
Вечерям със Сара. Обичам Сара. Телефонирам на Сара. Мечти от розови ленти - две сърца, една колиба.
Прекрасно - глупаво романтично. Екстаз! Светът се отдалечава, става като фон. По дяволите реализма на
учените! Сара и аз сме двойката от Ноевия ковчег.
Разговор от въздишки. Любов от стонове. Дръзки ръце изследват и сломяват най-дълбоките
защити. Съвършена симетрия. Безкраят осеян с “да”. Да, да, да! Нашият нов ковчег е храмът на
позитивизма. Сара е да: лице, гърди, ханш, венерин хълм. Очи, глас, жестове, осанка, облекло, движение - да!
И това, което е важно, е че аз съм “да”. Къси нощи и дни. Часове, които стават мигове. Пролет
през четирите сезона.
Сара - радост, направена от нищо. Бог, в райската градина, е създал обичта, желанието. Аз
прескочих боклукчийската кофа, наречена “свят” и породих любов.
Светлинен ореол ни придружава в нашия път - около нас отчаяние, вероломство, интриги, смог, издигащ се
от чумата, която терзае човечеството. Ще се оженя за Сара!”
Вселена от негативна свобода. Свободата на Ние. Или по-точно свободата на
веригите; нашийник на новото кредо. Реакция, регресия. Погрешно е да се вярва,
че новото се корени в еманципацията. То отнема енергия от идеалите на Аз-а - то е
фалшив космос, формиран от фалшива енергия. То е изменението - кубът става
сфера в измененото възприятие, което съпровожда новото в зенита. Целите се
размиват в средствата. Целите са чисти само в тяхното въображаемо измерение.
Аз-ът е е вече размит в Ние. Човекът, в своята неувереност в съществуванието, се
нуждае от Ние, от бузусловното утвърждаване, следователно от фрустрацията на
собствената неповторимост, индивидуалност, същност. В зенита, Ние-то -т.е.
новото - достига върха на аутизма, на регресията. Идеалният Аз се упражнява в
едно разточителство на движения, ласки, детински звуци. И колкото е по-мощна
еманципацията на новото, толкова повече гласът на “реалността”, сега изтласкан в
най-дълбоките подземия на Аз-а, трябва да бъде заставен да мълчи. В целия този
хор от усещания, органичното Ти загубва своята физичност. На повърхността
изплува фантастичното Ти - въплъщението на новото! После се оформя във
въображението. Това е едно Ти, което потвърждава, което казва да!, да!, да!, за да
може на свой ред да бъде утвърдено в собственото проективно измерение. Аз, Ти,
са престанали да съществуват - унижени организми в глупашкото положение на
взаимното съгласие. Това е любовта.
Орест: ЗАЛЕЗЪТ
“‘Предпочитам да съм сам’. Очите му се навлажняват. Отпуска се безсилен. Какво става с мен?
Старая се да изясня може би умората, стреса.........но не! Рутината, монотонността ме правят
раздразнителен. Времето протича изохронно. Весело по тъжен начин. Гледам я как се отдалечава печално
от моя кабинет- убежище. И все пак това е тя - същият нежен глас, ясен и замечтан поглед, пищни гъди,
тънка талия. Тя е мила, отстъпчива. Все по-често се старая да се отпускам в този кът на дома. Избягвам
нездрави присъствия. Това, което някога будеше в мен луди вибрации, днес ме прави объркан, безразличен.
Обичам Сара. Но коя Сара?

Тази от моите мечти ли, от най-смелите ми мечти, или тази кожена обвивка, в дълбочината на която
няма никога да мога да проникна? Трудност на фокусирането. Картини, които се преплитат, наслагват се.
Миризми на любов и на прегорели пържоли. Жартиери и ролки. Топло и студено. Неумолимо се разваля
сребристата нишка, която свързва Сара с моите идеали. Онези контури, които ме омайваха стават все по-
некрасиви. Я стига, проклетото претоварване с работа е само умора. Спомени. Възбуда. Луда любовна нощ.
Сутринта предсказва един сив ден. Днес ще обядвам с колегите.”
За да запази ярка своята светлина, новото се нуждае от постоянна,

пресметната, нечовешка поддръжка от измамни действия. Или от някой
неприятел, някой съперник. Така е било с християнтството и нацизма, с режима
на аятолахите и със стоте дни на нов Китай. Така е и с любовта, защото новото не
търпи хармонията на реалността, биологичната икономия на Човека. Подхранва
го фанатичния идеализъм и идеализацията. Умира в конкретното. Новото е игра
между и на роли. И, когато режисьорът, изморен, изгуби контрола и отслаби
вниманието, ето че изниква “злорад” индивидът, дотогава заключен в страниците
на сценария. Тогава настъпват изненадата и стъписването. Аз съм Аз. Ти си Ти. А
нашето ние? Дуализмът? Идеалите? Симбиозата?
Вдига се завесата. Сцената е нова. Необикновена. Тревожеща. Прожекторите на
реалността безмилостно осветяват Аз-а - единствен, неповторим, но преди всичко
истински. Това е възхвала на организма, който се налага над ролята. После всичко е
потушено - режисьорът, след като се събуди, овладява положението.И човекът -
марионетка, подхваща своето тъжно pas de deux. И отново е илюзия. И отново е
лъжа. И отново е ние. Роля. Тотем. Усилието на режисьора е нечовешко. Никога
повече миг слабост, разсейване! Но новото вече е проявило своите лимити, своите
слабости. Нужна е бдителност, нова измама, бдителност! Но също и никога
неизчезващата подозрителност - здравият и витален организъм е отново нащрек.
Това е сблъсък между титани. Новото е започнало своята агония.
Орест: НОЩТА
“Съвокупление. Плътта ми потъва в нейното тяло. Мислите са далече. Втурнали се след
неописуеми видения. Абсурдна, нереална възбуда. Оргазъм между галактики, на разстояние светлинна
година една от друта. Отпадналост. След съня ето пробуждането. Гади ми се. Сара - тази, която не е!
Студено. Отчуждение. Приятели. Бар. ‘Винаги късметлия нашия Орест?’ Привидност. Свят на
привидения. Горчивина. Дом - телевизия и измислен свят. Шляп, шляп от пантофите. Дълбоко замразени
пилета. Покана от общи “приятели”. Дър-дър-дър. Връщам визитата. Дър-дър-дър. И така нататък. Все
‘така нататък’. Времето е спряло. Любовта е за заблудените.
По-нататък е краят. Сара излиза от сцената на моя живот така, както е влязла - прозрачна. Ефирна, тя
обикаля в света на материята, между тези четири стени, които бяха нашето гнездо. Но нея я няма вече.
Аз станах пак Аз. Аз. Със своята самота, със своите страхове. С малко по-малко увереност и с няколко дни
любов повече. Влюбване - американците го наричат ‘fall in love’, отстъпване пред измамата. Още една нощ,
прекарана в безмислено умуване. Скоро пак ще се зазори.”
Свят в черно и бяло. Новото, разединено от реалността. Нюансите са

отстранени от възприятието, пастелните цветове са отхвърлени. Аз-ът се е
завърнал в собствениая организъм. Ние е отстъпило мястото на танца на отгоре и

отдолу. Напористият Аз претендира. Той е отгоре. Фигура и фон не се сливат вече
в някакво нереално, компромисно измерение, а се разкъсват в добре разграничени
една от друга инстанции - реалност и фантазия. Реалността е на тялото.
Фантазията е била на ума. Сега в Аз-а управлява изискването за “веднага”, за “тук
и сега”. Бяло или черно. “Да бъдеш или да не бъдеш”.
Биос, животът не обича обещанията. Не познава “после”. В ерготрофната си фаза,
клетката се разширява в търсенето на храна, на енергия. В трофотрофния момент
се свива около ядрото и се опива в акта на храненето. Това е живот. Това е тялото.
И по тази логика новото загива, защото ново е синоним на устрем към
“после”. То е застой. Застой, подхранван от въображението. А въображението не
храни. Колапс. Краят на любовта. Не е безполезен “денят на любовта”, той е опит,
моментно бягство от вечната ендогенна депресия, която придружава човека от
люлката до гроба. Той е необходим като съня. Без сън човек полудява.
ГЛАВА III
ТЕОРИЯ НА ПЕТТЕ ДВИЖЕНИЯ
От райхианскта школа съм се научил да разбирам езика на тялото, да различавам

плавните движения от потиснатите.
Тръгнал съм именно от Райх, на когото смятам, че съм разбрал величието и

границите (но най-вече величието на прозренията), за да се запътя към
вътрешната същност на движението и енергията. Непочтителността този учен ми
позволи да изляза извън догмите на вегето- и органо-терапията, да се придвижа по
пътя, който води до една нова концепция за Човека и да се насоча към
терапевтични, подходи, които може би са “антипсихологически”, но са по
“мярката на човека”.
Когато Райх установи, че “....поведението, което дава началото на
оргастичния рефлекс е идентично с двигателния израз на отдаването”,
обществото се унасяше в блажено сексонегативно, ако не направо сексофобично
благочестие.
На прага на двадесет и първия век обществото откри секса дори в неговите
най-лепкави и перверзни страни, но въпреки това не се е научило да се отдава.
Това общество говори за секс, прави секс, силно оргазмицира, но по безплоден,
технически начин - един сексуален fast food. Обхванато е цялото от манията за
сношаването, забравило е любовта - единственото условие, при което се
осъществява отдаването и следователно организмичността.
Днес, както преди хиляда години, сблъсъкът преобладава над срещата.
Разликата е, че днес двата фронта са се укрепили още повече (последица от 68 г.!)
Мъжът и жената, все така барикадирани в хилядолетните културни цитадели,
които са им дали т.нар. сексуална идентичност, се мъчат да изглеждат различни,
еманципирани, надрастнали своите фантазии, които обаче в аналитичната
ситуация се разкриват като все така ожесточено монотонни и реакционни.

Мъжът и Жената живеят в света на привидността, не на същността. Живеят
в парадоксално общество, което забранява отдаването на сетивата, а рекламира
употребата на тялото. По този начин, освен оргазмичния рефлекс, Мъжът и Жената
на двадесет и първи век трябва повторно да усвояват най-елементарните
движения за хармонично съществуване: сънуване с отворени очи, подчинение,
съблазняване, агресивност и недоверие.
Удивлявам се, когато наблюдавам това странно изражение на изумено
блаженство у “психоанализираните”, “емпатиците от роджърсов тип” (тип, а не
школа”, “ненасилниците”, били те оранжави или жълти. Тези хора живеят отвъд
Природата, отвъд природното, отвъд първичните движения, вътрешноприсъщи
на Аз-а. Те са фиксирани, построени, нехармонични. Енергията им е блокирана под
черепната кутия и не приижда в крайниците, в половите органи, в сърцето, в
корема.
Тези роботи не разбират, че “....Нашата индивидуалност е нашият ритъм на
пулсация. Нашето отношение с привличането, заплетеният диалог със самите нас
и с другите, моделите ни на дишане, моделите ни на действие, нашите мечти,
нашата любов, качеството на нашите тъкани и на нашите органи са изява на
нашата пулсативна индивидуалност. Не разбират, че нашата пулсация определя
начина, по който ние възприемаме самите себе си и нашия свят, с който създаваме
нашите ценности, нашите потребности и нашите избори (курсивът е на автора).
Не разбират, че личността, чиято тъкан е неподвижна, а структурата й не е много
вибрираща, ще усеща света по-силен от нея и ще се чувства застрашена от него,
или ще бъде доволна, че го намира закрилящ.” (цитатът е взет от Тялото е огледало
на психиката, Келеман, изд. CELUC, 1979). Означава ли това, че “психоанализата”
трябва да се отхвърля? Положително не. “Аналитиците” са тези, които трябва да
възкръснат от летаргията, свързана с ортодоксалността на едно мислене, което
води началото си от ерата на империите.
Анализ не трябва вече да означава безплодно ровене в “...хоризонтална
посока, характерна за двоичния ум и механистичното виждане за живота, което се
изразява в лекуване чрез причината, аналитична процедура, психологическо
изследване, което използвайки предварително установени техники, търси в
емоционалното минало на личността причинно-следствени връзки.” (вж.
Келеман, цит. съчинение).
До 1923 г. единствено признати цели от терапията бяха присъдата над
нагоните и сублимцията, така че въпросът “Откъде черпи неврозата своята сила?”
остана дълго време без отговор.
Едва с В. Райх в психологическата наука се появи понятието енергия.
Райхианската етиопатогенеза на неврозите, макар оставайки съсредоточена върху
оргазмичния рефлекс, открива пътя към анализа на енергетичното движение.
“Ако по рано се смяташе, че обяснението на невротичното заболяване на човека
можеше да се търси в неговия Едипов комплекс, това твърдение вече не се отхвърля, но то
загубва абсолютното си значение.

Конфликтът между дете и родител става патогенен, само когато е нарушена
сексуалната икономия на детето, нещо, което поражда по-нататъшно вътрешно
разтройство на способността за организиране на либидната икономия чак след години у
възрастния. Следователно, въпросният конфликт черпи енергията си от това, за чието
възникване той е допринесъл - от нарушаването на оттичането на сексуално-
гениталната енергия. По този начин ударението се премества от миналия опит към
икономията на вегетативната енергия.” (В. Райх, 1934).
“Вегетативните токове”, установени от цитирания автор в хода на работата
му върху анализа на характера и електрическите му експерименти върху
сексуалността, са му позволили да открие оргона, който стана за него началото,
изходната точка на живота и следователно на енергията. Каква е истината?
Нямам намерение, поне на това място, да се задълбочавам в генезиса на
биоенергията, но нищо не ми пречи да задълбоча анализа на енергията на Човека.
Предпоставка за приемане на теорията на петте движения е уравнението: енергия
= движение
Човекът е подвижна енергия, а енергетичната подвижност е в основата на
движението. При живите същества две са основните функции, които управляват
живота - дистенцията и контракцията. При ерготрофичното състояние енергията се
разпростира от ядрото към периферията, давайки възможност на Човека да
контактува с външния свят (Аз-Ти-Аз). В трофотрофичното състояние енергията се
задържа в ядрото, а периферията се свива около него - това е нарцистичното
измерение, съзерцаването на удоволствието (Аз-Аз). Дистенция и контракция са
взаимодопълващи се моменти - “фиксацията” или натрапливото повтаряне е
потискане, следователно болест.
“Моделът” на движението
Всяко биоенергетично движение предполага, в естествени условия, цел, към
която човек да се насочи и тази цел трябва да задоволява някаква специфична
потребност. Припомням основните или първични потребности на Човека:
1. Потребност от храна
2. Сензорна потребност
3. Сексуална потребност
4. Потребност от утвърждаване
5. Потребност от принадлежност
Докато първите три потребности принадлежат към сферата на първичното

нарцистично задоволяване, другите се разпростират в сферата на социалното.
По този начин, ако за задоволяване на биофункционалните нарцистични
изисквания не е необходимо (или е нужно само в минимална степен) хармонично
енергетично разпростиране навън, то социалната връзка е направлявана от
движения, насочени към придобиване на временна власт над
Ти-целта. (вж. фиг. а) и б), стр. 84 от оригиналния текст, бел. прев.)

а) Трофотрофичен момент - енергията се разпростира от ядрото към периферията,
като я ерогенизира и се излъчва по-нататък слабо навън. Това е ситуацията на първичния
нарцисизъм (Аз-Аз)
б) Ерготрофичен момент - задоволяването на потребността предвижда установяване

на отношение Аз-Ти-Аз, енергията излиза извън периферията.
От задаволяването или не на потребността зависят чувствата на

радост/болка. В природата на енергетичните пулсации не е предвидена
фиксацията, състояние на потиснатост и болка, а протичането на движението,
отнасящо се до възприетата реалност, така че:
1. Задоволяването или незадаволяването на потребността от храна може да
се осъществява пасивно чрез майчината гръд или активно чрез лова (движение на
агресия/грабеж) или съблазняването на водача на стадото. Същото важи и за
задоволяването на потребността от сензорен контакт.
2. Либидното задоволяване трябва да предвижда завладяването на Ти-целта
(агресия-грабеж) или съблазняването, или инструменталното подчинение.
3. Удовлетворяването на потребностите от утвърждаване и принадлежност
се конкретизира в същите движения, изложени в предишната точка.
При здравия индивид трофотрофичните и ерготрофичните движения се

редуват в хармонична последователност. Изборът на движението изисква от
страна на Човека внимателен анализ на действителността - анализ, който може да
се осъществява само чрез временно потискане на действието. (вж. фиг., стр. 85 от
оригиналния текст, бел. прев.)
а) формиране на потребността
б) анализ на действителността и временно потискане на действието
в) действие
г) проверка при потискане на действието
д) задоволяване или (д1) търсене на ново движение, в състояние на задоволи
потребността. Повторен анализ на действителността, движение на недоверие.
В теорията ми първоначалната инстанция, която управлява Човека, е

организмичния Аз, който приравнявам с Фройдовото То (вж. глава Областите на
Аз-а). Но, докато за Фройд, То е синоним на разрушение или на аморалност,
организмичният Аз е живот, спонтанно и хармонично движение, израстване и
природа.
Едно хармонично и биофункционално психо-телесно поведение се
разполага отвъд понятия като Добро/Зло, Етика/Морал.
Хармония и плавност на движение,

насочено към задоволяване на
организмични потребности.

Но в тези времена, в които лудостта става тема на социологично
размишление, вместо на психиатричната медицина и заболяването се издига до
положението на символ, не трябва да се учудваме, ако фикисираният или
потиснатият стават изведнъж образци за подражание. Реакционни и натрапени
модели, върху които се оформя Нацията.
Нима не е вярно, че хомо невротикус нормалис се гордее повече със своя
социален статус, с различните си роли, отколкото с хармонията си и със здравето
си?
Абсурдната гонитба на статус е тази, която налага потискане, вторично
удоволствие (или метаудоволствие, т. е. удоволствие от социалното,
интелектуалното награждаване; търсене на власт), което е по-пригодно да
манипулира, отколкото синергично и хармонично да взаимодейства с външния
свят! “Малкият човек” (изразът е на В. Райх от книгата му Слушай, малки човече!,
1979) е този, който след мига на своя микро-оргазъм, потънал в своите псевдо-
идеали, се връща към папагалското повтаряне на ежедневното дър-дър-дър.
Социо-културният модел се е наложил над организмичното движение!
И ето го след това в терапевтичната ситуация да търси задъхан изгубените
възможности на своя Аз, да преоткрива движенията, които е изтласкал или
потиснал в името на една химера.
Движението в терапията
Когато в терапевтичната диада престанат да съществуват принудата за

свободно асоцииране и за търсене на сублимация, когато пренасянето (или
трансферът) не се преживява вече като патологичен момент, а като опит на
организмичния Аз да доведе докрай прекъснати движения, когато терапевтът е
готов да се откаже от ограничаващите си претенции за “статус” и взаимодейства
по схемата “човек-човек” с анализирания, тогава се отварят вратите за
експресивния говор на Човека и това е движението.
Моята терапевтична концепция се основава на положението, че на всяко човешко
същество е присъща способността да осъществява какво да е движение!
За мен не съществува слабият, непълноценният, по-малко надареният или
низшият. У невротика част от движенията са отдавна дезактивирани, откъснати от
физическия свят и сведени до мъгляви фантазии. Но, когато преодолее
първоначалната неувереност (движение на неувереност) и успокоен от реализма и от
организмичната искреност на терапевта, той смело посреща първичните
претенции на своя Аз - първоначално с колебания, с несигурност и с плахост на
дете, израстнало в планината, при първите му срещи с морската вода, а после,
окуражен, той се слива със своето движение и открива удоволствието да се чувства
едно цяло със своя организъм. И това ще бъде преживяването на удоволствие -
победата на организмичния Аз над натрупаните в идеалния Аз интроекти.

Норма и емоционална чума
“Терминът емоционална чума няма осъдително значение. Няма предвид

съзнателната злоба, коварството, моралното или биологично израждане,
аморалността и т.н. Организъм, на който от самото рождение е била отнета
възможността за естествен ход, развива изкуствени форми на придвижване. (...)
Съществена черта на реакцията на емоционалната чума е фактът, че действието и
мотивацията за действието не съвпадат никога. Истинският мотив е скрит и
действието бива оправдавано с някакъв привиден мотив. (...)
Можем да определим като емоционална чума онова човешко поведение, което, на
базата на биопатична характерова структура, се проявява в междучовешките,
следователно социални отношения и в съответните институции по организиран
или типичен начин” (В. Райх).
Райх се оказа добър пророк, когато през 40-те години той видя в
емоционалната чума голямо зло, което беше и би заразило целия (или почти
целия) човешки род. Днес ние, които толкова говорим за свободата, не
забелязваме, че цялото ни поведение е типизирано, нормирано, стереотипно.
Дори “анормалното” следва предопределени схеми. Това именно е “чумата”.
Затова, когато говорим на нашия пациент за “нормалното”, той го смесва с
“нормата” (“...така се постъпва!”, “всички го правят!).
Подозрителен е към онзи, който му предлага биофункционалната хармония и
го принуждава глобално да преразгледа структурата на своето съществуване:
“Казано ми е, че трябва да постъпвам така!”, обикновено възкликва той, “...това е
нормално!”. И не си дава сметка, че неговата норма е патологична.
Само с онзи, който налага организмичен отговор на абстрактна, изкривена и
фантастична формула, болният ще бъде разположен да демобилизира
бастионите, изградени от вмирисани морализми , за да посрещне открито, чрез
едно освободено движение, отношението Аз-Ти-Аз.
“Индивидът с броня не забелязва наличността на същата като такава.
Когато се прави опит да му бъде описана с думи, в повечето случаи не е в
състояние да разбере за какво става въпрос.” (В. Райх).
През последните двадесет и пет години на психотерапевтична практика съм
си спомнял често тези думи на Райх, особено когато, подминавайки вдъхващите
увереност стълбове на аналитичната ортодоксалност (Анализ на характера), съм
поемал риска да навлеза в дълбината на Човека.
Петте движения
Без ни най-малко да имам намерение да въвеждам някакъв стандартизиран

терапевтичен подход, който, в името на една псевдоинтелектуална схема,би
лишил срещата с пациента от всякакво организмично съдържание, просто

пожелах да потърся за всяко движение по една поза, един модел на поведение, който
да синтезира движението на енергия и мобилизацията на блокажите - условие,
чрез което Аз-ът може хармонично да се разпростре към Ти-целта. Сметнах този
избор за необходим за преодоляването на неразбирането на понятието
“движение” от страна на онези, които Райх определя като “бронирани” (вж.
приложението Психофизиологията на петте движения).
Биофункционалното движение, следователно, е освобождаването от неврозата и
се осъществява само при хармония между психика и тяло, между фантазия и
действие.
Терапията на петте движения търси в терапевтичната динамика
утвърждаването на синергизма
ПОТРЕБНОСТ - МУСКУЛНА МЕХАНИКА - НЕРВНА СИСТЕМА
Всяка поза следователно предлага:
- определено време за зареждане

- определено време за дистенция
Движение не значи отдаване, а мобилизация на функционалните

блокажи за самото движение, за постигането на целта и за задоволяването на
потребността. Движение означава съгласуване на всичките ресурси на Аз-а с
изискванията на организма.
Едва, когато опитът е вече приключил, когато Аз-ът вече е постигнал своята
цел, настъпва дистенцията - отварянето за свободното протичане на енергията от
центъра към ерогенизираната периферия, т.е. към удоволствието, към свободата
да се живее извън схемите, диктувани от интроектите и от морала на едно
изкривено общество.
Опитът, насочен към първичното движение, ако е преживян с всичките му
характеристи (положение на тялото, поглед, тон на гласа и т. н.), предлага наново
на пациетга цялата гама от прекъсвания, тревоги, фантазии свързани с него.
Този опит ще го постави в контакт с фантазиите на психофизичната му
система, в контакт с неговата “болест”. Ще му помогне да съзре своето безсилие,
своите механизми на соматизация, дължащи се на прекъсването на гладкото
енергетично протичане.
И по този начин ще може да пробуди задремали и изтласкани житейски ситуации,
за да се сблъска със своите физически и психически задръжки.
“Свободните асоциации”, които ще се извършат няма да бъдат безплодно
умствено упражнение, а “превозно средство”, което отвежда към открита среща,
тук и сега, със собствените идиосинкразии, фиксации и непригодност на Аз-а.
После, освободил се от принуждаващите морализми, от травматичните
фонове и от интроектите, пациентът ще може да опита вкуса на единството

психика-тяло, отношението Аз-Ти-Аз, освобождаването от веригите, любовта и
свободата.
I. Движение: ПЛАНИРАНЕ
Вж. фиг. на стр.90 от оригиналния текст, бел. прев.
затваряне
Енергия: енергетично натоварен център, слабо ерогенизиранапериферия; оскъдно

енергетично изтичане към външния свят; отношение Аз-Аз.
Блокажи: очен сегмент.
Поглед: отсъстващ, непроницаем, далечен.
Глас: недиференциран.
Поза: затворена, некомуникираща.
Фантазия: “....аз съм моята мисъл!”
Заряд: във фантазията.
Дистенция: в предварително видяното чрез фантазията действие – удоволствие от
предстоящото постигане на целта.
Планирането е антитезата на патологичната спонтанност: “Спонтанност не

означава да се прави каквото и да е, когато и до е, където и да е, както и да е, с
когото и да е - това би било патологична спонтанност.”
Планирането е, следователно, даването на адекватен отговор на ситуация, в
повечето случаи нова, но също и създаване на алтернативни сценарии на вече
преживени ситуации, приключили незадоволително. Обратно на парейдолията и
на аутистичното бягство, при които Аз-ът има възможност да задоволи
въображаемо всяка своя потребност, планирането изисква:
-анализът на недвусмислената реалност, във връзка с възможностите за
задоволяване на потребностите на Аз-а.
-проектирането на едно движение, адекватно на възприетата действителност,
насочено към завладяването на Ти-целта и, като последица, към задоволяването
на наличната потребност в Аз-а.
Нашият Аз има склонност да се насочва инстинктивно, с изключение на

есктремни случаи, към дистенция. В противоречието между принципа на
удоволствието и принципа на реалността, той клони към придаване на произволни
значения на реалността, така че тя, при фантазното й отразяване, да служи като
благодатна възможност за задоволяване на потребността. Такова поведение често
се оказва антиикономично спрямо нагоновите изисквания, защото, изключва от
сценария всички онези особености, които, макар и присъщи на недвусмислената
реалност, биха могли да застрашат постигането на набелязаната цел.
Някои примери могат да послужат за изясняване на изложеното по-горе.

Първи случай: Двадесет и две годишна пациентка бе сключила брак с четиридесет и
осем годишен мъж, значи с 26 години по-възрастен. Субективният анализ
(двусмислена реалност) я караше да изпада във възторг от зрелостта на своя
партньор, от неговия жизнен опит и прекомерната му “....потребност от нея!”.
Сватбата се състояла, въпреки неодобрението на роднини и приятели. Пет години
по-късно бракът бил разтрогнат.
При своето планиране пациентката не бе държала сметка за характеристиките,
типични за мъж, наближаващ петдесетте - различията по отношение на култура и
интереси, склонността към спокоен живот, спадът на либидните потребности и т.
н. На пръв поглед всички тези особености можеха да изглеждат от второстепенно
значение. Едва в ежедневието те са приели форми, които малко по малко са се
оказали неикономични за потребностите на младата жена.
Втори случай: К. е на 34 г. Посвещава живота си на работата. Прекалената му

потребност от утвърждаване и от статус го откъсват почти напълно от афективния
семеен живот. Съпругата му, приятно момиче на 25 г., води до него монотонен,
тъжен живот, в постоянно очакване на някаква промяна (фантастно образуване).
Затова пък разполага със значителна сметка в банката, има кожени палта, хубави
дрехи, бижута достойни за принцеса. Има домашна прислужница и кола
“Мерцедес”.
“Работя само за нея, за да й доставя всичко това!” казва К. Неговото
планиране е подчинено на стремежа към власт и е причина той да не разпознава
сигналите за начало на съпружеска криза. И прави, струва, старае се, за да стигне
до най-високото стъпало на пирамидата. Развива дейност в различни асоциации, в
политически инициативи, поема задължения отвсякъде. Изострянето на
сигналите за неразположение на съпругата му не го смущават ни най-малко: “...ще
й мине!”. Планирането у К. е едностранчиво, еднопосочно. Не държи сметка за
дисхармониите, които се проявяват в полето на неговото владение. Не забелязва
тясната връзка, която, поне в това общество, свързва афективния живот и
семейството с успеха в работата. След това параболата спира рязко възходящото си
движение. Младата съпруга бива настанена в психиатрична клиника. Диагнозата
е нарушение на идентичността, което на народен език означава “лудост”.
Потребностите, останали незадоволени във връзката Аз-Ти-Аз, се задоволяват сега
в аутистичната патология (отношение Аз-Аз). Това е краят. Семейство, чувства,
кариера - всичко е разрушено. Грешка на планирането
При I. движение животът се оформя във въображението - това е диалог между

потребността и средата (или Ти-целта). “Филм”, в който трябва да изобилстват
подробностите и елементите, присъщи на недвусмислената реалност. Това е
“командният мостик”, на който се взимат решенията за курса, който да се следва,
следователно за т. нар. съдба, която с основание можем да очакваме. Нужно е да се
научим да общуваме със “спомагателните столове” (“Техника, разработена от

Розмари Липит, от Ан Арбор, Мичиган, САЩ. На пациента се предлага да вземе
няколко стола и да ги разположи както си иска един спрямо друг. Трябва да
назове всеки с някакво име и да реши кое е лицето, с което този стол е във връзка,
както и отношенията между столовете. После трябва да измисли ситуация,
действие между тях или по-скоро между хората, които ги заемат. Участниците
измислят история, това е история на хората, които тези столове представляват. За
да се изрази това, което столовете изпитват може да се използва монолог, диалог,
роля, смяна на ролите и т. н.” Шюценбергер, Психодрамата, изд. Мартинели, 1972)
по възможност без в комуникацията да се намесват интроектирани елементи
и/или проекции.
Първото движение може да бъде източник на фрустрации. Планирането
може и да отрече задоволяването на дадена потребност. Елементите, които
съставляват недвусмислената действителност могат всъщност да се окажат
враждебни на желанието за дистенция на Аз-а. В такъв случай Аз-ът ще трябва да
се насочи към други “брегове”, към други действителности, за да постигне
дистенцията. За да направи това, ще е нужно наново да се затвори и да планира
ново действие, избягвайки по този начин повторението на травматични ситуации.
Спомням си един случай (класически впрочем!), за един “изоставен” мъж.
Яви се потиснат за терапия: “без нея животът ми е свършен, искам наистина да се
свърши!”. Плач и сълзи.
П.: (I. движение: поза “яйцевидна” вж. фиг., стр. 90 от оригиналния текст, бел. прев.)
Искам пак да я спечеля, искам да направя всичко за нея.
Т.: Какво разбираш под всичко?
П.: Всичко. Всичко онова, което би поискала от мен. Всяко нещо...Какво иска от мен? Не
знам! Казва, че не й харесвам вече. Че се влюбила в друг!
Т.: Какво не й харесва вече в теб?
П.: ...нищо. Мисли само за другия. Казва, че иска да съм й само приятел. Отвращавал я
контактът с тялото ми.
Т.: Сега си представи следната сцена: ти си седнал пред нея, говориш й, опитваш се да я
убедиш. По това, което знаеш за нея се опитай да си представиш нейните отговори,
поведението й.
П.: (след няколко минути) Непоколебима е. Сълзите ми не я трогват ни най-малко.
Възприемам по-решително поведение. Твърдо. Тя ме поощрява да започна нов живот,
евентуално с нейната подкрепа. Гледа ме съчувствено, но тонът на гласа й и погледът й
са неотстъпчиви. Сега нямам никакъв шанс.
Т.: Представи си сега, въз основа на това, което ми каза, своето бъдеще.
П.: Загубих я. Ще приема приятелството й..... (дълга пауза). Ще потърся друга
приятелка, по-малко екстровертна, по-малко блестяща. Аз не съм човек, който блести.
Обичам спокойствието, живота между двама. С нея нямаше друго, освен общество,
приятели, пътешествия, празници, светски живот. Ще продължавам да имам нужда от
нея, разбира се. За да ме подпомага в моя избор... Сега се чувствам по-спокоен.
Оттогава не съм го виждал, но узнах, че се е “сгодил” и че живее уединен живот.

II. Движение: ПОДЧИНЕНИЕ
Вж. фиг. на стр. 95 от оригиналния текст, бел. прев.
депресия, първичен нарцисизъм
Енергия: свободно протичаща от центъра към периферията (ерогенизирана

периферия); слабо енергетично изтичане навън; отношение Аз-Ти
(недиференцирано)-Аз.
Блокажи: орален сегмент.
Поглед: умоляващ, “отдолу нагоре”, влажен.
Глас: умоляващ, печален, подчинен, жаловит, “детински”.
Поза: “затворена скоба” (сравни с позата на IV движ, бел. прев.) (вж. В. Бернаскони,
Д. Валенцано, Властта на комуникацията, изд. “Арки”, 1987), свита.
Фантазия: “... нуждая се от твоята помощ, от твоята подкрепа!”
Заряд: във вторичната печалба, във взаимодействието с Ти, в нарцистичното
самолюбуване, в сензорното удовлетворяване, в храненето.
Дистенция: в последващото задоволяване на нарцистичните и социални
потребности.
В този свят, който изобилства от власт, права, безплоден стремеж към

тщеславие, “подчиненият” изглежда губеща фигура, а подчинението - движение, от
което трябва да се бяга като от чума!
Подчинение ли? Никога!... Всеки ден издигаме барикади за нашите права -
почти никога за нашите задължения. Не говоря за задълженията към Държавата,
Църквата, Семейството, а за тези, които имаме към самите себе си, към нашето
тяло, равновесие, към нашия Аз. Да, защото да се подчиняваме е задължение,
което дължим най-вече на самите себе си! Да се подчиняваме на нашите потребности,
на изискванията на нашето тяло, на съзнанието за нашите несъвършенства, на
нашите страсти. Само след като приемем господстващото положение на нашето
тяло (организмичен Аз) над психичното (идеален Аз), ще ни бъде възможно да се
подчиняваме на Ти-целта. И тъй като подчинение е синоним на доверие,
неизбежно е придобиването на вяра в себе си да бъде приоритет, преди да можем
да отдадем дължимия кредит на външния свят. Онзи, който подлага на съмнение
посланията на собственото тяло, никога няма да може да се довери напълно на Ти-
то. В подчинението се срещаме с най-пълната дистенция. Управлението от
“командния мостик” е поверено на Другия. Преоткриваме онези чудни мигове от
нашето детство, в които Аз-ът ни се е сливал с майчиния Аз. Когато родителите ни
са се изправяли като непреодолима преграда пред опасностите, идващи от
външната среда.
Когато “стоенето отдолу” е инструментално, говорим за вторично
подчинение. То е фарс на подчинението. И въпреки това, е предпочитаното
движение от хората! То е потребността от взаимно утвърждаване. Утвърждаването

включва имплицитно изискване за контраутвърждаване, така че индивидът се
превръща, в рамките на един реакционен модел, в препятствие за собственото си и
чуждото израстване (натрапливо съблазняване). Подчинението е движение на
здравия (организмичния) човек, докато вторичното подчинение сякаш пропива
социалните отношения в онези организации, които, просмукани от властова
невроза, предпочитат йерархичната структура (вж. също Движението съблазняване).
“Механизмът ‘никакво подчинение, никакъв мир’ е форма на условно
успокояване. Казано с други думи, доминиращият успокоява подчинения с
приятелски жест, само ако подчиненият на свой ред успокои него, подчинявайки
се, т. е., признавайки разликата в ранга. Всеки вид, в който съществуват йерархии,
е развил специфични сигнали за тази цел, сравними с “отдаването на чест” от
войниците на техния командир. Войникът, който забрави да изпълни този ритуал
много скоро ще открие, че механизмът на условното успокояване е гръбнакът на
всяка йерархична система.
Съществуването на такъв механизъм ни прави критични към общоприетото
мнение, че йерархичният ред е само скала за превъзходство.
Нещата са по-сложни - йерархията свързва индивидите помежду им чрез договор
за лоялност. Както отбелязва Рудолф Шенкел, по отношение на йерархичните
сигнали при вълците, подчинението е усилието на по-слабия да получи социална
интеграция.” (Ф.Ваал, цит. съч.).
Първичното подчинение убягва на наблюдението на етолога. Докато на
човекът е дадена способността да регресира, т. е. да се отпуска, при възрастните
животни, живеещи в йерархизирани стада, статус означава, както вече бе
отбелязано по-рано, оцеляване.
Човекът може да “падне”, да загуби поведението на бдителност, да се
отпусне. Животното не!
Онзи мъж или онази жена, които са се отучили да регресират, да стигат до
дистенция при подчинение, са значително понижили качеството си на живот.
Подчинението е прелюдия на молбата. “При шимпанзетата малкото е на
около четири години, когато майката започва да отказва да го кърми, като го
заплашва, като го избутва настрана или като си закрива гърдите с ръка. Това кара
малкото да се цупи, да хленчи с почти човешки глас, а понякога да изпада в
гневни изблици, при които реве и се гърчи сякаш умира. В тези случаи (на
умоляване и подчинение, бел. на авт.) майката предлага утешаващ телесен
контакт, при условие, че малкото ще държи устата си достатъчно далеч от
гръдните зърна. При положение, че майката е фигура от огромно значение, от
която малкото ще продължи да зависи години след отбиването, то не може да
игнорира проблема. Заплахите и отказите трябва да бъдат приемани и по този
начин се развива (чрез подчинението, бел. на ав.) ново отношение към майчината
топлина, зависимо сега от поведението на малкото (първично подчинение, бел. на
авт.) (Ф.Ваал, цит. съч).
Често съм се питал кога човешкото бебе спира да умолява. Не да съблазнява,
да умолява истински! Може би това става на две или три години. Така или иначе,

това става в момента, когато то си даде сметка, че да умоляваш в условията на
нашата култура е равносилно на загубване на властта. Разбира се, почти е
изчезнала молбата на възрастния в положението на първично подчинение, тъй
като биха се съчетали две на пръв поглед социалнонеприемливи поведения.
Биоикономията вече не е така важна. Важно е, няма да се уморя да го повтарям, да
бъдеш някой.
Обществото не е изградено на принципа да бъдеш кой да е, а да бъдеш
някой. Много, прекалено много са нещата, които ни се предлагат като чиста
монета. Интроектите владеят Аз-а. “Бъди силен!”, “Не се страхувай от никого!”,
“Не се оставяй да те подвеждат!”, “Докажи, че не си кой да е!”, “Не свеждай
глава!”, “Нека видят, че си мъж/ жена!”, “Няма да се подчиняваш!”, “Покажи, че
не си мекотело!”. Ето ги съвременните “Божи заповеди”!
Какво чудно тогава, че съществото, което тази култура е родила не успява
дори да се подчинява на действителността, да приема неизбежното. Ако, вместо да
приема собственото си относително непревъзходство, предпочита да живее във
вечно недоразумение, което хвърля сянка върху отношенията между хора, където
общуването вече става по-скоро по аналогия, отколкото с критерии за
прозрачност и адекватност. Това профанизира отношението майка - дете,
прекъсва нишката, която свързва онези, които се обичат.
Колко невротици отказват да приемат реалността на заболяването си,
приписвайки разстройствата си на стреса, на времето, на винаги враждебната
съдба, вместо да приемат, че коренът на техните тревоги, страхове, депресии,
импотентност, фригидност трябва да се търси там, където дейтвително се крие - в
тяхната афективна дезадаптация! Отбягват своето хронично защитно поведение
спрямо потебностите, нежеланието да отстъпят и милиметър в стълбата към
върховете на успеха!
Често именно по-здравите индивиди се подчиняват и признават

необходимостта от аналитична терапия.
Истински болните предпочитат да прибягват до баяча, до сектата, до
“бабините лекове” или до продуктите на психофармакологията. Не признават
необходимостта да премоделират формата на своето съществуване. И все повече
затъват в тресавището на емоционалната чума. И то с вдигнати платна.

Движение: НЕДОВЕРИЕ
1. Емоционален отказ
2. Генитален отказ
3. Приемане
натрапливост, тревожност, страх от отдаване
Енергия: свободно протичаща от центъра към периферията, накъсано,

нехармонично изтичане към външния свят. Отношение Аз -(Ти?)-Аз.
Блокажи: гръден сегмент; тазов сегмент.
Поглед: от тревожен до отсъстващ; на моменти пронизващ.
Глас: от едва чут до пронизителен.
Поза: стегната (“не искам да се отдам”), несъответстваща на организмичните
Фантазия: “.....ако,....но,....може би”.
Заряд: липсва.
Дистенция: в следващото движение
Докато останалите движения са плавни и се конкретизират в приближаване

до целта, третото движение, което в животинския свят угасва в мига, необходим за
проверка или за анализ на действителността, при човека то става жизнена
константа. Хилядолетия на историчесо развитие, на унижения, на псевдо-морал са
го научили на недоверчивост. Между “да бъдеш” и да “не бъдеш” той клони към
второто решение. Да бъдеш е рисковано. На съществуването е присъщ риска на
отказа на неутвърждаването. В такъв случай за предпочитане е болестта,
потискането. Потиснатият човек живее в статична, деформирана реалност.Това е
светът на фабриката и на офиса, на законите, на правилата и регламентите, на
кариерата, на “доброто име” и на “безупречното минало”, който е станал негов
начин на възприемане на действителността. И той преживява любовта,
приятелството, влюбването по регламентиран начин - като офиса и фабриката.
Импулсът към действието е жив вътре в неговия Аз. Но също толкова жив е
и страхът от загуба.
Тогава в него се редуват с фантастична скорост моменти “към света” и
моменти “от света”. Като Одисей, който иска да избяга от омайващата песен на
сирените, той се стяга и упорства в преследването на абсурдни, непродуктивни,
празни цели. Изследва и се съмнява. Зрител в живота, той е загубил контакта със
самия себе си. Казали са му какво е добро и какво е лошо. Научили са го как е
Правилно и как е Погрешно да постъпва. Посочили са му “правилния път”.

И макар тярото му да се бунтува, той е човекът на “тъй вярно”! Тъй вярно
на Държавата! Тъй вярно на Обществото! Тъй вярно на Църквата! Тъй вярно на
съпругата, на началника, на свекървата. Тъй вярно!
Изтерзан, той лелее надежди за власт и мощ, за удоволствие, което за него
означава нарушение. Лелее ги. Заспиват.
Това е третото движение, движението на страховата невроза, на фобиите, на
парафилиите, на натрапливостите. Външно, увереността на потиснатия човек
изглежда нерушима. Героизъм, национална чест, шовинизъм, етноцентризъм,
консерватизъм. След това идва болестта, надеждата - благодаря на неврозата! Това
е новото раждане. Моментът на Аз-а. Аз мога, аз съм. Аз имам. Сетива и страсти
възкръсват за нов живот.
Но ние отидохме далеч. Говорим вече за невротика, не за чумавия.
Емоционалната чума живее в третото движение. А чумавият умира в третото
движение.Върху неговата смърт съществува Нацията, Обществото. Герой и жертва,
но безполезен “актьор, а не главно действащо лице” в Живота.
Колко далеч сме всички ние от анализа на действителността. Това, което е
естествено в света на животните, при човека става проблематично. Многото “ако”
и “но” го поставят извън възприеманата действителност. Организмът се сблъсква
ежедневно в клишетата. Това е компромисът: любовта с малко “л” е “на главата”,
тя е церебрална. Забраненото генитално отдаване е контролиран оргазъм. Никога
потъване в прегръдката, в отношението Аз-Ти-Аз. Не на удоволствието.
Стегнатост, сублимиране. Това е “класиката” на психонализата - само в
сублимирането на “дяволските” изисквания на организма човекът постига своята
пълнота, човекът става Държава, Култура, Църква! Но аз, който съм за хармония
на съществуването, ненавиждам този “човек на културата”. Аз съм за
кохерентното съществуване, тук и сега. Отричам Държавата и сливането Човек-
Държава, идентификацията Човек-Църква, единението Човек-Семейство. Човек
не е някакъв договор; не живее, или по точно, не би трябвало да живее с членове и
параграфи, а с усещания, със страсти, с реални възприятия.
Това е всемира на движението, с всичките му рискове, болки и удоволствия, които
той може да донесе. Става дума за живот отвъд недоверието и ригидността.
IV. Движение: СЪБЛАЗНЯВАНЕ
манипулация
Енергия: плавно протичаща от центъра към периферията, към външния свят;

отношение Аз-Ти (насочено към придобиване на господство).
Блокажи: цервикален сегмент; коремен сегмент.
(вж. и приложението, Психофизиология на петте движения).

Поглед: хипнотичен, зареден, изкушаващ, бдителен.
Глас: в началото лъстив, чувствен, после твърд и решителен.
Поза: като “отворена скоба” (вж. В. Бернаскони/ Д. Валенцано, цит. съч.),
предизвикателна, привидна увереност и твърдост при мъжа,чувствено-агресивна
при жената.
Фантазия: “...само чрез властта ще мога да постигна целите на организмичното
удоволствие!”
Заряд: в придобиването на власт.
Дистенция: в последващото задоволяване на организмичните цели.
Ако допуснем, че всяка дистенция трябва да премине през Ти-то

(отношение Аз-Ти-Аз), тогава е безспорно, че само една адекватна власт над Ти-
целта може по един или друг начин да гарантира на човека достъпа до
удоволствието. А начинът за придобиване на власт е четвъртото движение -
съблазняването.
Изхождам от това, че по мое мнение, нищо не се дава наготово, или по-точно
нищо не ми се дава наготово. Алтруизмът не съществува. Никога нищо не съм
направил заради който и да било! Никой никога не е правил нещо заради мен.
Често моята Ти-цел, аз самият, най-близките ми съюзници са се ползвали от една
или друга “услуга”. Но при анализа “услугата” се оказваше поведение, пригодно
за:
а.получаване на някакво утвърждаване
б.утвърждаване принадлежността към общия микрокосмос
в.избягване на чувство за вина
Следователно нищо не съм правил заради някого, нито пък е било правено
нещо заради мен. Ако в живота си съм постигнал някакъв успех, значи дистенция,
ерго удоволствие, мога да го припиша само на способността си да съблазнявам.
Давам си напълно сметка, че написаното по-горе може да разгневи
благовъзпитания читател или моралиста. Но аз не държа да изглеждам
симпатичен, скромен или филантроп. Смирен да - самият факт, че се смятам
несъвършен, ме подбужда да раста. И каквото и да кажат моралистите, искам да
бъда почтен, прозрачен, последователен.
Искам власт! Но не прекалена. Искам привилегията да бъда пръв сред
равните в полето на моята власт. Но уважавам същата амбиция на хората от
групата, към която принадлежа. Твърдя, че който е честен, честен докрай, не може
да не се съгласи с казаното по-горе. Никой от тези, които познавам или съм
познавал не е никога мечтал да бъде само “номер две”, освен ако властта му не
произтича именно от тази позиция.
Но да се говори за власт е непопулярно, защото са малко онези, които знаят
разликата между принцип на властта и невроза на властта. Благовъзпитаният се
отклонява от формулата:

СЪБЛАЗНЯВАНЕ - ВЛАСТ - ОТПУСКАНЕ
Той предпочита да “поднесе и другата буза”, да се държи като филантроп,

като алтруист и “целомъдрените”, “възпитаните” го аплодират. Аз се отказвам от
тези фарисейски овации. Предпочитам честността. Така, заболял от непринуден
хедонизъм, аз съблазнявам. Известният италиански тълковен речник
“Дзингарели” дава следното обяснение за думата “съблазнявам”: “1/.Повличане към
злото чрез ласкателства, съблазни, измами; 2./ Ласкаене, примамване, измамване на
някого с цел да се осъществи с него полова връзка. 3./ Привличане, оплитане”.
Ето го фарисейският морал - Ти-целта ни се представя като безпомощно
същество без никаква своя воля. Плячка на съблязнителя. Една Ти-цел, нуждаеща се
от защита, от бодигардове, от постоянна закрила. Която не е в състояние да се
грижи за себе си. “Не” е непозната за него частица. Бедните ние, които смятахме
да срещнем в съблазняващото движение един допълващ партньор! Ето че откриваме
съвършения троглодит (пещерен човек, в смисъл на недодялан, наивен, бел. на
прев.). Пред нас стои отново предложението, идващо от общество, изградено от
стъпала. Горе и долу. Съблазнителят горе (каква антипатична фигура!),
съблазненият долу (бедничкиат!). Не са ли се запитвали някога господарите на
етиката кой е съблазнителят и кой съблазненият? Чумавите, които правят култура
са забравили, че етимологично думата съблазнявам произлиза етимологично от
латинсктото seducere - “отвеждам”, “водя към себе си”. Партиите, Държавата,
Църквата съблазняват. И това е добре. Аз съблазнявам. И това е лошо. Лошо е,
защото отвеждам овчиците от кошарата на “Праведния”. Отвеждам ги от
палячовщината на заповедите. Но това не ме интересува! Ако моето тяло
(организмичният Аз) желае дистенцията и ако, за да стигна до дистениция, аз
съблазнявам, в такъв случай съм в хармония с природата и с природното на Ти-
целта.
Съблазнявянето не значи насилие, принуда, натиск. Значи емпатия.
Следователно, значи да се дава, за да се получи удоволствие. Не може да се
съблазнява със заплахи. Съблазнява се, давайки на другия това, което иска от нас.
Съблазняването става едно био- и социоикономично движение.
При съблазняването съм длъжен, за момент, да анулирам своя Аз. Трябва да
осъзная потребностите на Ти-целта, да ги удовлетворя и по този начин да си
спечеля неговата благосклонност. После ще дойде моят ред за дистенция. При
съблазняването се осъществява съюзяването (или приятелство); придобива форма
сексуалната среща; организира се структурата на групата.
Голяма беда би било, ако съблазняването си остане едно самоцелно
движение. В този случай се стига до фиксацията, типична за психопатния характер
(вж. също гл. Харктер) и до проява на невроза на властта.
Съблазняването иска и трябва да бъде средство, а не цел!
Подлагайки на дисекция съблазняващите модели, се сблъскваме с всички
социоактивни модели: псевдо подчинението, чувственото съблазняване и
вторичната агресивност.

Нека изследваме тяхната динамика. Псевдоподчинението се намесва, когато
забелязвяме у Ти-целта незадоволена потребност от утвърждаване. Нашата
комуникация ще бъде комплементарна, нашето поведение - привидно
успокояващо. По този начен ще сме задоволили една негова потребност и то ще
бъде сега готово да ни достави удоволствие.
Чувственото съблазняване цели да задоволи сензорните и сексуални
потребности на Ти-целта.
Вторичната агресивност може да удовлетвори у Ти-целта потребностите от
комплементарност (взаимно допълване) и от поддръжка (“...щом те нападам,
значи си важен!”) (потребност от утвърждаване и потребност от принадлежност).
Ние като човешки същества трябва да престанем да се преструваме, че не
принадлежим на царството на природата. И, ако търсенето на власт е присъщо на
животните, които живеят в група или стадо, то е еднакво вродено и у човека.
Както ще видим, не е задължително власт да означава автаркия (самозадоволеност)
или да предшества формирането на олигархия. Напротив: “...сътрудничествотоо
между мъжки бабуини изпълнява функцията да попречи на доминиращите да
претендират прекалено много.” (Ф. де Ваал, цит. съч.)
Това ме връща към разсъжденията върху диадата, в рамките на която
нарцистичните, а също и социалните потребности намират своето
удовлетворяване, като по този начин става излишно съществуването на по-
обширна организация (Държава, Църква и т. н.) Организмичната диада не се
основава върху неврозата на властта, а върху принципа на властта, който се
проявява:
а. във взаимозаменяемостта на ролите
б. в подвижността на статус
в. В комуникация, която се регулира въз основа на потребностите на Ти-
целта, следователно, при взаимното съблазняване.
Съблазняването е спойката на диадата ина малката група. То е

признаването на моята и на твоята потребност. То е пълно подчиняване на моя и
на твоя Аз на импулсите на страстта, на организмичните нагони.
Ето защо съзнателното осъществяване на четвъртото движение бива активно
затруднявано при възпитанието и при процесите на социализация. Когато
съблазняването е “наивно”, тогава то се толерира. Но само умствено изостаналият
е “наивен”.
Хомо невротикус нормалис не е “наивен”. Но се преструва, че е. Желае властта, но се
надсмива над предложеното му символично кресло.
И всичко става трудноразбираемо - аз знам, че ти знаеш, че аз знам. Но никой не
говори за това.
Терапията на петте движения има за цел осъзнаването. Осъзнаването на принципа
на властта, който доминира Аз-а.

V. Движение: АГРЕСИЯ, ГРАБЕЖ
разрушение
Енергия: свободно протичаща от центъра към външния свят;

периферияенергетично промокаема. Изобилно разходване към външния свят.
Отношиние Аз-Ти-(Аз).
Блокажи: цервикален сегмент (гръб), тазово-анален сегмент.

Поглед: внимателн, пробождащ, свръхбдителен, пронизващ.
Глас: стегнат, заплашителен, дрезгав.
Поза: хипертрофична, котешка, в началото стегната, после еластична.
Фантазия: ”...за да постигна целта си трябва да променя тази действителност!”
Заряд: в търсенето на промяна, на симетрично отношение.
Дистенция: в новия “гещалт”.
Жан-Жак Русо е смятал, че злото не обитава човешкото сърце и че всички

беди на човечеството са започнали с цивилизацията. И е бил прав. “Злото” се
ражда в културата. Ражда се с морала. С религията. В природата злото не
съществува.Съществуват биоикономията и социоикономията. Приоритет има
равновесието, екологията. Агресивният акт в природата не е зло - той е икономичен.
Злото е присъщо на човешкия вид, защото той е единственият вид, който познава
удоволствието на садизма. Агресията е синоним на разрушение, а в природата
разрушението е синоним на метаморфоза, изменение.
За моето благополучие съм склонен да да унищожа, която и да е фигура,
която би застанала между моя Аз и дистенцията, при условие, че това не би се
оказало антиикономично за системата, към която принадлежа.
Но какво е социоикономично и соционегативно? Социоикономична изглежда
склонността към “задържане”. Детето скъсва със своята индивидуалност,
подчинявайки се на периодичността на храненето, приспособявайки опразването
на червата и на пикочния мехур по волята на майката. Така усвоява ценността
Добро и Зло, в ущърб на всякаква емоционална реакция. Насилието, което не
насочва към външния свят, детето насочва към себе си и усвоява закона на Тотема.
Дотук много добре, поне от гл. т. на обществото. Всъщност наблюдението на
развитието на детето показва, че много преди усвояването на определни норми с
отвращение, много често то жадно очаква да бъде запознато с тях (потребност от
принадлежност, формиране на първичния идеален Аз). Какво казват по този
въпрос доктор Спок и неговата школа?
Първичната социализация трябва, следователно, да бъде разглеждана в
биоикономична перспектива. Не всички процеси на социализация, обаче, се
развиват тихо и мирно. Блокирането на дадена тенденция причинява състояние на

напрежение и се излива в естествена агресивност. Ако агресивността бъде
блокирана, тогава ще бъдем свидетели първо на тревога, после на вторична
агресивност (садизъм) или третична (мазохизъм). Очевидно е, че в нито едно от
тези състояния индивидът не може да постигне дистенцията. Това е случаят на
заплетеността на нагона, свързан с движението агресивност. Историческите
съчинения свидетелстват за мерзостите, свързани с тези преплитания.
В организмичния Аз не съществува желанието за война, защото той не
замисля отмъщение, хегемония, власт (властова невроза).
В него обаче съществува движението агресия, което може да се проявява на
вербелно, на жестово равнище или в цялата си брутална разрушителност.
Рядко движението агресия се насочва безразборно към цялата повърхност
на Ти-целта, но се задвижва от някаква особеност или някакво поведение, което
Ти-целта представлява и което отрича постигането на удоволствие.
“Цивилизацията на властта” ни е подарила законите и съдилищата. “Редът
командва”. За “реда” агресивността е нецивилизованост. По този начин действия
и нарушения, които биха могли да се разрешат с една здравословна плесница,
дават повод за изписване на стотици страници протоколи и за натъпкване на
джобовоте на адвокати и прокурори. И, въпреки всичко, конфликтът не се
разрешава. Остава да виси върху нашето съществуване като “Дамоклев меч”.
Прави ни недоверчиви, ловки прикривачи на доказателства, садистични герои на
междучовешките отношения (моралният садизъм не се преследва от законите)
Нашият Аз ври от гняв, от ненавист, от омраза, НО Е СОЦИАЛИЗИРАН!
Научили са ме, че не трябва да искам, а да желая; че не трябва да крещя (“...какво
ще си помислят съседите?”); че не трябва да се нахвърлям срещу “по-слаб”, макар
и да е страхотен досадник (ще се научи ли този “слаб” някога да бъде силен, ако
всички, съюзени, продължат да се отнасят с него като към драгоценна ваза?; че
жените не трябва да бъдат докосвани дори с цвете (дори Господ не е било толкова
нежен с жената на Лот). И така нататък. Интроект върху интроект. Ражда се
цивилизованият човек. Кастрат. В престорената нежност, цивилизованост,
загубваме контакта с нашия Аз и, като следствие, с Ти-целта.
Движението към дистенция става невъзможно. Плещите се прегърбват,
глутеусите се втвърдяват в усилието за “задържане”, “сдържане”. Работейки над
тези тела опознах Кайн, но виждах също да се ражда Авел.
Случаят
Джовани е грамаден мъж, висок 195 см и тежащ 90 кг. Служител в
мултитационална фирма, женен и баща на шестгодишно момиче. Има
университетско образование и е в много добро икономическо положение.
С Джовани се запознах преди няколко години. Помня много добре тази
среща - Джовани олицетворяваше ролята-символ на “доброто момче”. Облечен
както трябва, спортно, рогови очила с дебели стъкла, сдържан, спокоен.
Предизвика у мен желание да ми стане приятел. Приближих се до него, но нещо
ме възпря.

Недоверие. Мислено отстъпих назад. “Изледвах повтороно” субекта,
събличайки го от моята проекция, която го желаеше на всяка цена като съюзник.
Нещо скърцаше в този персонаж. Фокусиране - начинът му на усмихване беше
празен! Онова, което в първата минута бях взел за дружелюбен израз се оказваше
подигравателна и злобна усмивка, застинала на лицето му. Няколко месеца по-
късно видях отново Джовани на воден от мен workshop. Същата усмивка по лицето
му. Съобщих му, че изпитвам трудност да установя с него честен и прозрачен
диалог. Попитах го дали е склонен пред групата да ми помогне да работя над това
мое чувство на неудобство. Прие. Дюшече. Легнали, един срещу друг. Погледнах
го: очите му се стихнаха като цепка; извивката на устата му продължаваше да
изразява симпатия.
Валдо: Осъзнавам извънредно силно напрежение в гръбнака и тила, което блокира

всеки опит да се приближа до теб. Отправяш ми двойно - виждам омраза в погледа
ти, виждам, че с тялото си идваш към мен, виждам на устата ти усмивка, която
като че ли е приятелска... Объркан съм. Нещо повече, разтревожен съм.
Дж.: (отдръпва се) Но какво говориш.......Аз ли те плаша?
В.: Да, страх и тревога. Възприемам недоверието ти, може би и отблъскване.
Дж.:(гласът се снижава, което е очевидна садистична черта). Аз не те отблъсквам
(смее се), напротив .....не бих сторил зло и на мравката. Вие аналитиците, във
вашата страст да тълкувате, виждате и това, което го няма (поглежда ме с
пренебрежение). Аз, който смятах, че съм намерил една здрава и приветлива среда
(пронизителен глас).
В.: (твърд глас) Приемам твоята агресивност.....
Дж.: (прекъсва) Каква ти агресивност! Ти си агресивен! Не ме интересуват ни най-
малко твоите проблеми! (дълга пауза). Е да, защо съм агресивен? (изражението му
сега е сериозно. Ироничната гримаса липсва) Защо са малко приятелите ми?
Защо ми казват, че съм студен?
В.: (изпитвам искрена обич към него. Напрежението ми се стапя). Може би днес
започна твоят път. (Прегръщам го. Джовани плаче.)
От страна на Джовани.
Джовани встъпва в анализа. Започвам веднага да работя над блокажите:
мускули на лицето, гръден сегмент, гръбнак и глутеуси. С напредването на
анализа все повече осъзнава своята прекъсната агресивност. След всеки сеанс Дж.
съставя прилежно това, което той нарича “протокол”. Предлагам някои по-
съществени откъслеци от записките му, защото те свидетелстват за фазите на
интроспекция и растеж.
12.03.1991 г
Дж.: Опитвах се през изминалите дни да преживявам моите междуличностни
отношения, осъзнавайки импулсите си на садизъм и фалшиво подчинение.
Срещах големи затруднения да изоставя първичните си поведенчески схеми, но

изпитах нещо ново - външния свят, както го наричаш ти, не е агресивен към мен!
Аз съм този, който проектира върху него собствената си агресивност. Това ме
постави в неизгодно положение, накара ме да се почувствам като дете, което се
намира в непредвидена ситуация.....
В.: Добре, давай нататък.
Дж. Искам да ме разбереш правилно. По-рано посрещах околните все едно че ми
предстоеше боксов мач - напрегнати мускули, късо вдишване, свръхбдителен
поглед. Сега се чувствам като празен. Усещам краката си слаби......чувствам се
нестабилен. Също, като че ли съм във властта на околните.
17.05.1991 г.
Дж.: Направих някои разсъждения на тема “агресия/подчинение”. Преди всичко
трябва да се науча да анализирам правилно действителността, но изпитвам
лудешки страх. Сигурен съм, че зад някои мои действия се крие истинският ми Аз.
Един слаб Аз,.... от който се страхувам.
В.: Никой Аз не е слаб или силен. Аз-ът съществува и толкова. Всеки от нас има
еднакви шансове.
Дж.: Може би си прав.....Тези дни се появява настойчиво в ума ми един спомен.
Беше през 1984 г. Участвах в работно събрание. Нямах причина да бъда напрегнат,
още повече ,че не се предвиждаха мои изказвания. Събранието се
председателстваше от Генералния директор, човек когото уважавах извън рамките
на длъжността му. Изведнъж ме обхвана пристъп на паника:
пристягане на гърдите, затруднено дишане, изпотяване, сърцебиене и т. н. Върху
тази сцена се наслагва представата ми за сервираната маса в къщата от детството
ми. Баща ми седи на главното място. Той наистина е главният на масата. Той
решава всяко нещо. Аз съм най-малкият... Вниманието се съсредоточава почти
винаги върху моите братя. Това е!
В.: Струва ми се, че разбирам, че общият знаменател в двата епизода е пълната
липса на активна роля....роля, която да те защитава и да ти сочи това, което трябва
или би трябвало да правиш. Имам ясното чувство, че ти без точна роля се
чувстваш “никой”! И правиш всичко възможно, за да привличаш вниманието
върху себе си. В тази посока искам да вместя и твоите агресивни прояви.
Ако средата не те напада, изисквайки от теб да отговориш, ти посрещаш това с
агресивност, задето са те игнорирали. Готов си да я предизвикаш. Надяваш
боксовите ръкавици и се чувстваш активен. Ставаш садистичен или заемаш
позицията на вторичното подчинение. А средата отвръща.....утвърден си!
22.091991 г.
Дж.: Не преживявам вече толкова зле това да се движа по света без моята броня,
без предначертано поведение. Трябва обаче да внимавам да не изпадна отново в
“ролята”. Искам да ти разкажа едно преживяване, което ми изглежда важно и
тясно свързано с управлението на агресивното движение. Всяка година прекарвам
две седмици с един човек, с когото се чувствам много свързан. Свързан със

сърцето, не сексуално. Разбираш ли не бих могъл да си представя живота без онези
две седмици. Но има един проблем - този човек говори и казва куп неща, които не
бих искал да чуя. Тогава не го слушам. Ако го слушах, това би означавало да
поставя връзката под съмнение, а това за мен е немислимо.
В.: Тогава къде отива анализа на действителността. Каква връзка търсиш? Нещо
лоялно, честно или среща с един призрак, който можеш да оставиш да живее, да
заличиш или да го игнорираш? Каква възможност предоставяш на твоята Ти-цел
да се сблъска с действителността? Защо не нападаш? Не споделям това твое
поведение.
Дж.: Страхувам се да не ме отблъсне.
В.: Какво ти отблъскване. Само един индивид може да те отблъсне. В отношението
Аз-Ти-Аз се ражда също и отблъскването, и отблъскването става важен жизнен
опит, който може да предшества една метаморфоза. Един призрак не може да те
отблъсне!
Дж.: Аз съм в конфликт. Разбрах изкривения механизъм, който управлява моя ум.
Трябва да стъпя на земята.
В.: Правилно. Позволи и на твоята Ти-цел да се развива. Бъди агресивен по точния
въпрос и в точния момент. Не пречи на развитието на връзката, защото това също
би било садизъм. Не се подчинявай на една нереална реалност. Приемай и се
справяй с реалността.
05.11.1991 г.
Дж.:Разбрах, че колкото някой ми е емоционално по-близък, толкова повече
нарастват трудностите да управлявам новия си “хабитус”. Отхвърлям йерархията
и в семейните отношения, или, въобще в интимните. Защо ми е толкова трудно да
се задвижа на базата на една здрава интерпретация на “принципа на властта”?
В.: Може би, защото под термина “власт” се крие и първичната агресивност. Ти още
предпочиташ някои движения, които класифицирахме като вторична агресивност
или садизъм.
Дж.: Страхувам се да се идентифицирам с баща си. Той беше агресивен, беше
властен човек.
В.: Спомняш ли си ситуации, в които баща ти е бил агресивен, истински
агресивен?
Дж.: Не, неговата агресивност беше скрита, не явна.
В.: Имам чувството, че седя пред алтер его-то на твоя баща. Чувствам те сякаш ти
си твоят баща...!
Дж.: (много замислен, дълга пауза) Благодаря ти Валдо!
07.01.1992 г.
Дж.: Аз съм Джовани. Най-после съм Джовани. Аз съм, не знам още кой, но съм.
Моят живот започна преди няколко седмици. Всичко е ново, хубаво. Нова работа.
Нови приятели. Малко сигурни неща. Много инициатива. Трудно е. Много
трудно, но зная, че трябва да успея. Да не би да съм инвалид, я?

Има много още какво да се добави към V.-то движение. Това наше общество
е пълно със сподавени викове, с “добри момчета” с оплетени черва. Колкото
повече се цивилизоваме, толкова по-асоциални и необщителни ставаме.
Предоставили сме на нашия идеален Аз задачата да общува с Ти-цел-та (или с
Ние-то) и идеалния Аз е станал триумфиращ, надут, високомерен.
Иска ми се да кажа: “Да теглим един шут на нечистите елементи, които са се
настанили в нашия Аз”, но не мога да го направя. Това би бил престъпен повик.
Защото нищо и пак нищо не може да оправдае агресивността в осъждащите очи
на Държавата. Освен, ако тя не се намести под мантията на самата Нация.
Синтез
Сблъсъкът между нагона за живот и нагона за смърт не съставлява същността
на човешкото същество. В най-древната част на Аз-а (организмичния Аз) се
раждат нарцистичните и социалните потребности. От потребността се ражда
енергията на нагоните, която е необходима, за да се превърне потребността в
движение към Ти-целта, следователно към нейното задоволяване и дистенцията.
Организмичният Аз проектира движение, основаващо се на
недвусмисления анализ на реалността. По своя път от “центъра” към
“периферията” първичното движение бива задържано от диадата идеален
Аз/Свръх-Аз и превърнато в социоугодно движение. Идеалният Аз е седалището
на характера и на личността на всеки индивид и във връзка с интроектите,
респективно с травмите, понесени от Аз-а в неговото съществуване, ще се стреми
да деформира в по-голяма или по-малка степен възприеманата действителност.
Движенията, които в този момент се извършват спрямо външния свят вече имат
малко или нищо общо с дълбоките потребности на Аз-а. Оттук следва бягство в
метаудоволствието и настаняването на фантастното образуване.
стр. 117
ПРИЛОЖЕНИЕ 2
ПСИХОФИЗИОЛОГИЯ НА ПЕТТЕ ДВИЖЕНИЯ:

неорайхианска теория за мускулните блокажи
Мускулно-скелетният апарат има функцията на изпълнител. Тялото ни

може да изрази цялото ни отношение или поне е негов първи , непосредствен
външен израз. Тялото ни дори е “израсло” отнасяйки се; отношението
(общуването)се е структурирало в тялото, чрез тялото. Само няколко мига
самоанализ ни убеждават, че нито един проект за движение и нито една форма на
предварително обмисляне не може да се осъществи само в разсъдъка: този проект
се “инвестира” непосредствено в тялото с определена стойност на напрежението, в
определен сектор, налягане, потръпване или топлина.
Следователно общуването, когато е вече във фазата на програмирането, се
реализира в тялото и чрез тялото.

На невро-физиологичен език това означава, че проектирането на ответната
реакция, в определен момент поражда верига от нервна енергия, която от своя
страна довежда възбудата до нервните окончания. Това създава напрежение в
мускулите.
Ако се върнем на равнището на молекулярните явления, съпътстващи
активирането на мускулите, днес вече се знае, че регистрираното напрежение в
отпуснатия мускул означава намалена амплитуда на самото движение. Тук е
уместно да припомним психологическото значение на израза: поле на маневрата!
В биоикономиката, когато явлението касае надлъжната мускулатура при
дихателни движения, намаляването на амплитудата на движението би довело в
последствие до ограничаването на една жизнена функция. Тялото на свой ред
веднага ще “прибегне” до по-дълбоки вдишвания, подтикнато от липсата на
кислород, предизвикана от началната контракция.
Привикването към определено движение води до два ефекта:
а) Структуриране на интерактивни модели;
б) Привикване към все по-високи равнища на локализирано напрежение.
Напрежението, породено от това привикване, ще ограничи механично
самото движение, а това от своя страна ще създаве мускулен блокаж. Не трябва да
забравяме, че това биологично ограничаване има своето психологическо
значение: вече споменатото поле на маневрата.
Нека направим една схема:
Когнитивен филтър
(Аз-идеално)
СТИМУЛИ биологична програма
физични
химични емоционално АДАПТАЦИЯ
биологични активиране
психосоциални
поведенческа
програма
Ако трябва да се изразим с психоаналитични термини: когнитивният

филтър е представен от диадата Аз-идеално/Свръх-Аз, определяща степента на
активност, която в момента, в който обзема организма, (осъществяващ
комуникацията), вече му е поставила определени граници. Биологичната и
поведенческата програми служат за адаптирането, а не вече за задоволяване на
потребността, която е дала начален тласък на оперативния план. От значение в
случая е приемането на комуникиращото поведение в една отворена връзка (вж.
схемата); която няма нищо общо със самоподхранващата връзка от неорайхиански
тип или /без да напускаме биологичното ниво/ - от типа “специфична функция,
която усъвършенства самата себе си”, докато в същото време захранва също и

трофизма на организма - изпълнител (връзка от типа развитие/ научаване). Дори
е противоположна на тези връзки!
Те фактически функционират постоянно и при това са основни закони на
психо-органичния динамизъм. В крайна сметка, оказва се, че адаптирането е
единствения полезен ефект (резултат) в така устроената екзистенциална
динамика, която би могла да разчита на автоматизми, правещи действието все по-
малко проблематично. Това е научаване чрез привикване.
За нещастие една втора форма на елементарно научаване (не асоциативно)
е привикването, чрез което се намалява страданието, причинено от един
отхвърлящ жест или дори се стига до неговото невъзприемане. В обществото това
се нарича адаптация, от биологична гледна точка може да бъде определено като
стрес, но с течение на времето може да се превърне в дистрес или болест.
И тогава при същите СТИМУЛИ:
- физични
- химични
- биологични ОРГАНИЗЪМ СТРЕС
- психосоциални
(като специфична
биологична активност)
БОЛЕСТ
ЗАЩИТА
АДАПТИРАНЕ
Се наблюдава едно деструктивно действие, което се връща обратно върху

организма - изпълнител.
Ако преразгледаме феномена от гледна точка на тялото като осъществяващ
орган, верен изпълнител на проектиращия човек, ще се озовем пред едно силно
мускулно напрежение, което сега представлява филтър на основните потребности.
Пред задоволените или не потребности се изпречват напрежения и
блокажи, създавани през целия живот и заздравени от органичното развитие
(Свръх- Аз). Анализът на Петте движения, предвиден от Неорайхианската теория,
води до обособяване на мускулни групи, физиологично включени в движенията,
във функционални блокажи.
Тези блокажи са подвижни: активни според реда на функциите, но и бързо
разрушими. Различно е положението при интерактивните стереотипни модули,
при които е на лице фиксация. Тук блокажите са структурирани, т.е. патогенни.
Да анализираме например дихателната механика. При наближаването на един
цикъл (вдишване)....gli scaleni...../някакви гръдни мускули - б. пр./ се свиват,
достигайки крайната точка, след която отново се налага движение на гръдния

кош: повдигане на гръдната кост, хоризонтализиране на ребрата за увеличаване
на торсовия обем. Издишването при оптимални условия следва по силата на
инерцията: преустановяване на напрежението, структурата се връща в изходните
си измерения.
Наличието на цервикален блокаж предполага една аномална ситуация с
повишено напрежение и оттук - непълно протичане на енергията. Трябва да
припомним, че пълнотата (завършеността) на движението зависи от дължината на
мускулното влакно в състояние на покой.
За да бъде задоволително функционирането, механизмите на централен
контрол се “разпореждат”за включването и на допълнителни мускулни групи.
По този начин блокажът, който първоначално е бил цервикален, сега вече ще бъде
и торсов.
В случай че началният блокаж е коремен (абдоминален), също би могло да
има аналогично влияние върху торсовия сегмент, тъй като коремните мускули са
антагонистични на диафрагмения мускул.
Мускулният блокаж следователно може да създава последователни верижни
блокажи. Това е изключително функционален принцип, подготвящ адаптирането
към социалното обкръжение.
Да си спомним гладната орда , изправена пред плячката. “Спешността”
на първичната потребност, произтичаща от Аз - организмично, е блокирана от
торсовата мускулна броня, която се съобразява със закона, определящ реда на
достъпа до извора на удоволствието.
Фактически проверката на действителността подсказва на индивида, че,
макар и гладен, той трябва да изчака своя ред като при това страда неговата
физическа цялост. Здравето се състои в това да изживяваме очакването като
такова, за да бъдем готови да разтопим блокажа и да задоволим потребността си.
Фиксирането в такъв блокаж изразява спиране или прекъсване на опита и
превръща всъщност контрахираните движения в защита.
Анализът на движението ще доведе следователно до разпознаване на
блокажите, а декодирането на подтиснатите намерения, на отречените
потребности, на скритите емоции, ще начертае маршрута към тяхното
разтопяване, към предвръщането им в жизнени движения, съответни и цялостни.
ГЛАВА IV
ПСИХОЛОГИЧЕСКА АНТРОПОЛОГИЯ
И бил е homo erectus!
“Пясъци. Храсти. Следи от глиган. Северни елени. Ручей. Изтощен. Спира.

Пясък - синоним на мекота, на удоволствие. Храсти, означаващи убежище и
прикритие. Глигани, елени, равни на прехрана. Глад! У - у - у! Ручей - единственият
утолител на жаждата. М - м - м! Високо слънце. Построяване на скривалище. После -

нощ. Нощ, равна на студ. Подслон. Оха-а! Храсти. Да убиеш означава подслон. Аз, Ти, Ти,
Ти...убиване.Подслон. Ох-х! Убиване. Глад.Глиган.
Ю-у-у-урк! Глиганът избяга. Аз, Ти, Ти, Ти........тичане. Глиганът утолява глада.
Глад. Тичане.Глиганът вече не мърда. Ядене.О-хо- хо-о! Пясък, синоним на мекота.
Почивка. Аз почивам.Женската работи. Храсталак, храстови плодове, които могат да се
ядат, задоволяване на глад. Жената означава задоволяване на глад. У -а -ах! Жената
работи.
У - у - ух! Почивка. У -а-ах!Морето означава риба. Рибата утолява глада. Жената
е като рибата. Жената хваща риба. Аз подслон. Храсти. Морето означава вятър.Храсти
и вятър? Скали. Скали, храсти, равно на подслон. Ниско слънце.Студ. Подслон. Глад,
глиган, храстови плодове, риба. Аз глад. Ти (жена) плодове и риба. Аз ядене. Ти ядене. Нощ.
Нощ тъмно. Тъмно означава зверове. Огън. Жена - огън. А-а-ах! Жена - огън. Огън. Огън.
Убежище.
Огън. Топло. Добре. Огън. Ядене. Аз ям. Ти ядеш. Ти, Ти, Ти, ядеш. Хубаво! У-а-ах!
Удоволствие. Удоволствие, равно на жена. Удоволствие значи хубаво. Жена, работа,
удоволствие.....хубаво. О-о-ох! Хубаво. Хубаво. Огън. Жена- огън. Удоволствие. О-о-ох!
Почивка. Слънце...”
Това е може би “въображаемият” и беден език на homo erectus - персонажът, който

преди няколко стотици хиляди години е населявал нашите земи. Едно основно
просто интрапсихично преживяване. Ясни и изчистени по смисъл са изразите му:
гърлени фонеми, придружени от един сложен невербален език. Те са му
позволявали да общува в ордата. Предаването на “въображаемото” на Ти или на
множеството Ти -та винаги е било съотнесено към сегашното. Homo erectus не е
познавал абстракцията, интелектуализирането, софизмите. Нямал е нужното
“оборудване”, за да създава култура.
носна кухина
небце
уста
гърло
ларингс
Модерен човек Homo erectus
Модерно новородено
Фиг. 3
Физиологично развитие на вокалния апарат.
Структурата на вокалния апарат на homo erectus е била подобна на тази на

едно днешно новородено1 /вж. фиг. 3/, така че неговият вербален изказ е
представлявал може би нещо много подобно на този на днешното дете: фонеми, в
които изобилстват гласните и почти липсват съгласните звуци. Семантиката и
1 Вж. също приложението “Еволюция на езика”

изобразителната сила са били предопределени от модулацията на тези фонеми.
Тази модулация, управлявана от архаичната част на мозъка, е позволявала да се
изразят емоции и душевни състояния, както и да се предава информация във
външния свят. Също толкова сбита е била и “мисълта” на нашия прародител: при
модерния човек (homo sapiens sapiens) мозъкът има маса от около 1 400 сс. (?), при
homo erectus - около 800 - 1000 сс. и, като вземем предвид филогенезата на
централната нервна система, “липсващата маса” от (400 - 600 сс.) е била за сметка
на най-младата част на мозъка, т.е. мозъчната кора (neo-cortex) - “седалище” на
свойствата, които ние наричаме интелектуални, като:абстрактното мислене,
логичното отсъждане, математическото съобразяване и разсъжденията въобще2
вж. фиг. 4/. Мисловните фигури са били лишени от предубеждения, от логико-
математически нюанси, от морални съждения и софизми. Въображението е било
симетрично на преживяваната реалност и действието - съответно, отговарящо на
една недвусмислена проверка на реалността. Интелектът е трупал понятия,
отнасящи се до преживяваните от първо лице ситуации и е водел индивида към
търсене на удоволствие и отпускане.
мозъчна кора
лимбична система
ректилен мозък
Фиг. 4: Мозъкът
Ще продължаваме по този начин още да изследваме света на това общество

на почти 200 000 години. Ще се потопим във вселената на homo erectus не само от
чисто научно любопитство, но за да разберем по-добре нашето собствено време,
човекът на ХХ век, самите себе си.
Примитивната орда е съставена от 20-30 индивида. Знае да използва огъня.
Изработва сечива. Ловува. Лови риба. Събира ядливи плодове и лечебни треви.
Той е номад: неговият маршрут следва изцяло миграцията на дивеча. Светът,
който го заобикаля няма име (името е синоним на чувството за собственост върху
действителността), но предизвиква усещания: удоволствие, неудоволствие,
дистенция, контракция. Животът е усещане. Усещания в организма. Нито един
“идеал” не помрачава възприемането. Реалното остава недвусмислено: добро
(дистенция), лошо (контракция). Отношението мъж-мъж, мъж-жена, човек-
предмет е регулирано от първичния хедонизъм.3
“Аз” е възприятие, не мислене. “Ти” е извор на емоции. Връзката Аз- Ти- Аз
е страстна и непостоянна: търсене, отбягване, безразличие - според
2 Вж. също приложението “Генезис на централната нервна система”

3 Искамеда различим първичния хедонизъм, който се конкретизира във физическото удоволствие,
от вторичния хедонизъм, който включва и реализацията на удоволствието в мистичното и
въображаемото.

нарцистичните потребности “тук и сега”. “Кодифицирането” на посланието към
Ти е съобразено с потребностите и реалността. Това не е грозният език на
Фройдовото То: недиференцирано, негативно и хаотично. Това е едно
икономично движиение на потребностите на Аза, съобразено с равновесието в
ордата, защото само в групата Азът може да се стреми към оцеляване (потребност
от сигурност, която включваме в потребността от принадлежност).
Тази способност да се съгласуват първичните потребности с икономията на
групата (социални потребности), приписваме на една точна част от Аза , която
съм нарекъл Вроден Нагонов Модулатор (ВНМ).
Примитивното Аз е съставено от две области:
-Аз-организмично,на което приписвам търсенето на непосредственото
удоволствие и дистенцията (от определена гледна точка надстроено над
Фройдовото То).
- Вроден нагонов модулатор (ВНМ), който направлява проверката на
действителността и последващото подтискане на действието4
Въпреки привидния антагонизъм, тези области действат в отлична

съгласуваност, тъй като подтискането не означава премахване. Подтискането има
временно значение. Подтискането е прелюдия на удоволствието (дистенция):
Напрежение (потребност) Подтискане (проверка нареалността) Дистенция

(удоволствие)
Да се върнем към “въображаемото” на homo erectus и да го наблюдаваме в

процеса на развитие на напрежението през подтискането, към удоволствието.
“... жена Тя. Удоволствие. М-м-м! Жена с “Един”(69).У-у-у-рх! “Един” силен5
Болка. У-у-ухрм! Аз боли. Боли. Боли. А-а-а-ах! Глад. Глад. Ядене.6
Ух! (...) “Един” спи. Аз силен. Аз със жена Тя.О-о-ох! Хубаво.Удоволствие. О-о-о-охх!
“Един” спи. Аз силен. Аз удоволствие.”
В едно общество, което не познава притежанието, а се управлява от “закона

на потребностите” и следователно не предвижда хиперконсумацията, нито
насилието. Подтискането на действието не е израз на загуба, нито на моралност,
нито на болезнено мълчание.
Тук го няма неприятното чувство от подтиснатото страдание - синоним на “роля”
, защото то намира свободен отдушник към света. Не съществува злопаметност.
Няма място за вендетата, садизма, за “маската”. Обществото на homo erectus е
съставено от индивиди, не от личности.7
4 Вж. също главата “Областите на Аза”.

5 “Един” символизира водача на ордата. Ще се спра по-нататък на йерархията в ордата.
6 Подтискането на първичната потребност е “бягство” в една “заместителна потребност”.
7 “Личност” = етимологично от етруското “маска” (phersu); индивидът става личност чрез социализацията (Ogburn/Nimkof,
1940)

Непозната е неврозата или невротичното поведение, защото неврозата черпи
енергия от прекъсванията, от блокажите на движенията, от непознаването на
потребността и от установяването на псевдо-потребности и метаудоволствие.
Няма репресия в този далечен свят. Страст, гняв, мир, смърт, страх, радост,
недоверие, изоставяне - вяра, агресивност, съблазняване, дистенция - всичко това
при пълно зачитане на индивидуалността и реалността: това са елементите на
един човешки живот, реално и организмично изживян. Тук откриваме мистерията
на диадата Аз-организмично / ВНМ: неподправени, честни, функционални и
биоетични части на нашето Аз.
Принципът на властта
Принципът на властта, както принципът на реалността и принципът на

удоволствието е присъщ на структурата на Аза.
Принципът на властта е тясно свързан с принципа на удоволствието:
дотолкова, доколкото само превръщайки в собственост обекта - цел, се предопределя
отпускането и следователно - удоволствието (дистенция post-coitum /след
коитусно отпускане/).
Неврозата на властта, разпространена и универсална за света на
цивилизованите хора, има много малко общо с принципа на властта, а се отнася
по-скоро до търсенето на метаудоволствие.8
Примитивното Аз не познава нито йерархията, нито запазването:
принципът на властта е този стимул, който подтиква Аза, чрез “биоикономични
движения”, да властва (да присвои) обекта на удоволствието тук и сега, за да се
насочи после към нови цели, според наличните в Аз- оргаризмично потребности.
Принципът на властта действа в едно конкретно измерение, докато
неврозата на властта се разполага в абстрактното въображаемо, следователно -
върху една пространствено-времева ос, която е непозната за Аз- организмично.
При бабуините властта, а следователно йерархичната позиция, се определя
на базата на демонстрираните бойни умения. Веднъж установена позицията на
доминиращото животно, тя е всеобщо призната от всички и само в редки случаи
се налага доминиращият индивид да подсилва собствения си статус с ухапване
или гонитба.
За една мъжка горила с посребрена вече козина е достатъчно да докосне
само с лакът друг член от групата, за да утвърди собствения си социален ранг.
Шимпанзетата, като знак на подчинение, приемат специфична сгушена поза със
свити рамене. Едно поведение, което се използва преди всичко, когато едно
шимпанзе от по-нисък ранг влиза в контакт с индивид от по-висш ранг: ако всичко
е наред, доминиращото шимпанзе успокоява другото като го докосва или го
прегръща.
8 (72) Вж. Бернаскони В. А. Тълковен речник по психология на човешките взаимоотношения, изд. IRC-press, 1990

Възможно е поведението на homo erectus по отношение на динамиката и
йерархията на ордата да отразява, по много причини, “ритуала на властта”,
присъстващ в социалното устройство при току-що разгледаните примати.
Властта на “Един” - нашия въображаем глава на ордата- се проявява и
приключва с преимущественото право върху обекта - извор на удоволствие.
Неговата психическа система не предвижда, не е в състояние да предвиди,
притежанието, следователно монополното възползване от обекта - цел.
Удоволствието се изчерпва тук и сега. После в дистенцията съзерцава , затворен за
социалното, за външния свят, достигнатото удоволствие. Фройдовата примитивна
орда9 няма място в тази епоха. Нито в тази, нито - както ще видим - в тези, които
следват.
“Един” се е отпуснал в “след коитусно” удоволствие. Обектът - цел, който е
бил негов, сега е на разположение на “Две”, “Три”, “Четири” и т. н. Тази форма на
разпределение гарантира равновесието в групата. “Фрустриращият ефект”,
фактически, трябва да е минимален, ако се смята, че една и съща първична
потребност трудно би могла да възникне едновременно у всички членове на ордата.
Ако се абстрахираме от безусловното преимуществено право на “Един”, ще
видим как всички мъже, жени и дори деца, могат да бъдат временно “Един” по
отношение на собствените си потребности. Немислимо е, например, сексуалният
инстинкт да се събуди едновременно у всички мъжки или женски индивиди в
групата. Същото важи и за сензорните потребности.
Утвърждаването и принадлежността се разрешават в същата динамика на
групата: да си член на една група е синоним на принадлежност; “разпределяне” е
синоним на утвърждаване. Доминиращата позиция се стабилизира (в едно
общество, което стои отвъд тотема и табуто и където единственият стремеж на
индивида е
обусловен от задоволяването на потребността) в схватките вътре в групата от
равни 10 и сблъсъците, които са на дневен ред.
В пряко противопоставяне: един срещу друг. Кръвопролитен или ритуален.
Непознати са приятелските чувства и дългосрочните връзки. Те отстъпват място
на една функционална готовност за съюз. Психичното поле на homo erectus не е в
състояние да проумее една алтернатива на непосредствеността в отношението Аз -
Ти - Аз, изградено на основата на спонтанност, прозрачност, съответност. Така че
предполагаемата социограма на една примитивна орда би трябвало да разкрива
9 Антропологичните схващания на Фройд за произхода на културата и за причините за нейното развитие се основават

върху идеята за едно психологическо единство между всички човешки индивиди в най- различни общества. Едип, според
Фройд, е първичното ядро на човечеството, което се е проявило първоначално в историята под формата на едно
първично събитие: убийството на бащата. Хипотетичната война, която се води в ордата между синовете и бащата за
собствеността върху жените, завършва, твърди Фройд, с отцеубийство. Чувството за вина, което следва от това,заедно със
санкциите и вътрешните правила в групата, отнасящи се до обмена на жените, изглежда са съставните елементи на
двата пиластъра (опори) на първоначалния социален договор, тотемизма и екзогамията (многоженство): това са
факторите, които, приемайки съюза между братя, бележат началото на цивилизацията и на човешкото общество.
10 (74) В палеолитното общество “равни” се възприема преди всичко като отнасящо се за
индивиди с еднакъв пол, възраст и социален ранг.

липсата или оскъдността на стабилни диади, типични за симетричните
взаимоотношения11
Както отбелязва К. Lorenz (1969), социалният ранг се определя в сблъсъка
мужду себеподобните: “Ако поставим заедно, в еднаква среда, два бръмбара, или
два гущера, или две червеношийки или два плъха, или две маймуни, или две
дечица, които преди не са имали никакъв общ опит, ще започне двубой.
Вътрешно специфичната агресия, която може да се нарече агресия към всичко, се
среща при огромна част от гръбначните и при много безгръбначни. “
Следователно, погрешна е хипотезата на G. Pasquarelli, според която: “... когато
ловецът донесе плячката в лагера, било то заек или голяма антилопа, настава една
всеобща възбуда (...). Вкусът на месото е предпочитан пред този на ядките и
дивите семена и това ни помага да си обясним защо притежаването на месото в
крайна сметка произвежда властта, социалното зачитане , влиянието над
другите.”12
Да се ловува тогава не е било толкова трудно, ако вземем предвид, че през
Палеолита е имало от двайсет до трийсет хиляди килограма дивеч на квадратен
километър. При завземането на властта “ефектът - лов” явно е една незначителна
особеност, а и защото обикновено е плод на груповия труд. В примитивната орда ,
въпреки отношенията на съперничество и конкуренция, животът е протичал
предимно в атмосфера на спокойствие и откритост. Един определен израз на
лицето, едно изръмжаване, една определена стойка или жестикулация, или дори
просто един поглед, са били достатъчни, за да възстановят реда там, където е
необходимо.
МЪЖКИ КЛАН II ЖЕНСКИ КЛАН

II хедонистични връзки
II конкурентно отношение
Фиг. 5 Хипотетична социограма на примитивната орда

Без да взима под внимание междуполовите връзки, нито социалните (лов, риболов,
събиране на реколтата), социограмата има за цел да покаже единствено отношенията
на конкуренция в групите от равни и социодинамиката на ордата.
Следователно нямат никаква научна основа теориите на Dart,13 според

които: “... архивите на човешката история са обляни в кръв и пълни с кланета, от
най-древните египетски и шумерски документи, до най- последните зверства през
Втората световна война. Те са в съответствие с античния всеобщ канибализъм, с
животинските и човешки жертвоприношения и с използваните в цял свят
практики - от скалпирането до лова на човешки глави, до телесното осакатяване и
11 (75) Вж. също Бернаскони В. А. “Тълковен речник по психология на човешките

взаимоотношения”, Изд. IRC - press, 1990.
12 (76) Pasquarelli G., “Предисторията на властта”, Изд. Rusconi, 1983.
13 Dart- антрополог

некрофилията. Те бележат, в тази жажда за кръв, в това привикване към
хищничеството, пътя на Каин!”
Dart е достигнал до тези изводи, след като е изследвал значителен брой
намерени вкаменелости и е отбелязал: “... че един индивид е бил претърпял
напречен удар, нанесен с тояга на върха на черепа, удар, който е резделил
фронталния от оксипиталния дял на мозъка.” (челния от тилния - б. пр.)
При изследването на челюстта на едно дванадесетгодишно момче, се налага
следният извод: “... фрактурите на челюстта показват, че травмата, получена
наверно по време на смъртоносен двубой, представлява локализирано сплескване
на лицето, леко в ляво от линията на средата, в областта на резците и нанесена
може би с тояга.” Друга жертва пък е била убита, отново според Dart, с: ”...
вертикален удар, нанесен непосредствено отзад и в дясно от bregma (някакъв
мускул на гърба -б. пр.), извършен с предмет с двойна глава.”
Директорът на Transvaal Museum - Bob Brian, който води повече от
петнайсет години изследвания, паралелни на тези, извършени от Dart, е на съвсем
различно мнение: “... проучвайки ефекта от налягането върху няколко стотици
вкаменелости, сега съм крайно предпазлив, когато трябва да се опитам да
изолирам случаи на увреждания на костите, предшестващи вкаменяването (...).
Травмата на челюстта на юношата, например, би могла със също такава
вероятност да бъде причинена от много тежък камък в отлаганията
(наслояванията), който е притискал в едно локализирано място. И не е
необходимо да предполагаме, че резците са били избити от удар с тояга: тези зъби,
с прави корени, често падат от челюстта преди вкаменяването.”
Също и R. C. Leakey14 се дистанцира от предположението, че нашият
прародител е бил кръвопиец и канибал: “... днес е очевидно, че голяма част от
сведенията, на основата на които Dart формулира своите живописни описания на
нашето предполагаемо кръвопролитно минало, не издържат на светлината на
най-модерните открития.”
Като се отървем от “библейския Каин”, този брутален и див персонаж, на
който се основават една голяма част от психоаналитичните теории и всички или
почти всички религии, ще открием в праисторическия човек един индивид, който
жевее с изключително съзнание и чувство за реалност. За него стадото означава
оцеляване и удоволствие: затова неговите действия са насочени да подсилват
сплотеността в групата. В стадото той задоволява собствената си потребност от
принадлежност и на второ място - потребността от храна, сензорната и
сексуалната потребност.
Палеолитният човек не е следователно нито по-добър, нито по-лош от
неговите “братовчеди” животните. Той познава страха (контракция) и щастието
(отпускане). Избягва ситуациите, които причиняват болка и търси удоволствието.
И, в една гупа, където властта е една мимолетна проява, достигането на
дистенцията е гарантирано за всеки индивид. Ето какво (за съжаление) твърди З.
14 Leakey R. C., “Дългият път на човека”, Изд. Mondadori, 1982

Фройд в търсене на антропологична подкрепа на своя “универсален Едип”: “...
човекът не е смирено създание, нуждаещо се от любов (...), но на неговия комплект
нагони трябва да припишем и една значителна доза агресивност. (...) Който си
спомня зверствата по време на преселенията на народите, на нашествията на
хуните или на т. н. Монголи при Geghiz Kahn )(Чингиз Хан ? - б. пр.) и Тамерлано,
от плячкосването на Йерусалим до извършеното от кръстоносните походи или
още самите ужаси на последната Световна война, би трябвало кротко да се
примири и да признае правдивостта на всичко по-горе изложено.”
Дарт и Фройд анализират човека през “лупата” (призмата) на неврозата на
властта и привеждат под общ знаменател нашите прародители, които са живели
с принципа на властта и тези извратени от културата същества, които Райх нарича
“чумави”. Човеците на Дарт и Фройд не са предшествениците на човешкия род,
те са нещо повече или може би - по-малко. Човечеството, каквото ние го познаваме
- с развалено тяло и разсъдък и което е обезобразило заобикалящата го среда, не е
продукт на присъщата на човека перверзна натура, а на една псевдо-култура,
която с течение на вековете е опустошила Аза.
Отношението “мъж - жена” и еволюция на детето
Да бъдеш мъж. Да бъдеш жена. Роли. Търсене на идентичност, което в наши

дни води повече към парадокса, отколкото към сексуалната недвусмисленост. В
Ранния Палеолит да бъдеш мъж или жена е означавало всичко и нищо.
Отношението между половете е било нещо допълнително и е стояло отвъд
търсенето на статус. Мъжът е бил ловец, земеделец, строител; жената е била берач,
риболовец, лечител и пазител на огъня.15
Абсолютната власт е била непозната. Притежаването. Мъж - Жена:
дуалистични елементи в една общност, която не е познавала “над” и “под” на
системите на олигархия. Водени от Аз - организмично, Мъжът и Жената са се
стремили силно към принадлежността, утвърждаването, сексуалното
задоволяване, сензитивността, храната. Във въображението на Мъжа. Жената не е
нито повече нито по-малко, а е извор на топлина, оргазъм, храна, здраве. А за
Жената Мъжът не е бил мъжественост и власт, а сигурност, продължение на рода,
сексуално удоволствие, храна.
Мъжкият е бил неотделимо свързан с женската. Така, както женската е
била едно цяло с мъжкия. “Ти”-то, “Ти”-тата не са имали имена. Те просто са били.
Били са отвъд културната идентичност, свързана със секса. Били са отвъд, нещо
повече от самата култура.
В наши дни отношението мъж-жена, жена-мъж възпроизвежда ядрото на връзката
майка-син. Това е едно отношение на зависимост, което отвъд всеки биологичен
закон, се стреми да продължи през годините. Притежанието на сина и
възпитанието, целящо да го превърне в покорен обект на властта, се
15 Използването на мъжки род в случая е умишлено.

противопоставят на потребностите от храна, сензитивност и утвърждаване, на
които би трябвало да почива майчинският инстинкт. Малиновски16 твърди: “...
универсална характеристика на всички бозайници е, че малките от самото
раждане не са свободни и независими, а напротив - зависими по отношение на
хранене, закрила, топлина, чистота и физическа помощ, от майчини грижи(...).
От физиологична гледна точка съшествува едно страстно инстинктивно
привличане между майката и детето (сензорна потребност - б. а.), и едно горещо
желание на кърмачето за близост с майчиния организъм (потребност от храна и
сензитивност - б. а.). (...) По принцип отношението е определено от селективната
привързаност на майката (потребност от принадлежност - б. а.) (...), докато
малкото би се задоволило дори и ако тялото на която и да било друга жена го
кърми.
В детството,17 периодът, в който храненето на детето зависи от майчината
гръд, а сигурността му - от закрилата на родителя, отношението майка-син
представлява идеала за едно дуалистично единство: детето вижда задоволени
собствените си потребности от сензитивност, храна, утвърждаване и
принадлежност; майката - потребностите от сензитивност, утвърждаване и
Да се опитаме сега да си представим взаимодействието майка - син в
примитивната орда. Събитието “раждане”, наверно, се изживява с позитивни
емоции от цялата орда, защото представлява елемент, гарантиращ оцеляването и
сигурността на самата орда (потребност от принадлежност). Родилката заема
“специално” положение по време на детството на новороденото. Сигурно не е
глезена като “модерните майки”, нито освободена от основните си задължения, но
се е смятало, че храненето на детето е от първостепенно значение, за да се
гарантира обилно и питателно кърмене. Изобилстват спрямо нея проявите на
утвърждаване и за миг тя се изкачва с няколко стъпала по-високо в социалната
“пирамида” на клана.
Както при някои “примитивни модерни” функцията на бащата е напълно
непозната. Промискуитетното сексуално поведение, фактически, не позволява
идентифицирането с него. “Бащата” е мъжкият клан. По време на детството,18
фазата, в която малките могат да се движат, да ходят и да играят свободно,
настъпва откъсването от майката: подрастващото влиза в “клана на децата”.
Според пола се определят и бъдещите му задължения: момичетата ще
последват “женския клан” в риболова, събирането на плодове и билки. Ще се учат
да палят огън. Момчетата ще придобият в играта способностите на война и
ловеца. Наблюдавайки земеделците, ще се научат да обработват кремъка и да
изработват брадви, ножове и други оръдия, необходими за оцеляването им. Точно
16Малиновски Б., “Секс и сексуално репресиране при диваците”,Изд.

Boringhieri
17 Терминът е според Б. Малиновски, предния цитат.
18 Терминът е според Б. Малиновски, предния цитат.

в този момент майката се замества от майки19: едно продължаване на детството, а
следователно - на диадата майка - син води до негантивен ефект за икономията
на ордата. Фактически подновяването на пълната способност на майката за работа
и секс се оказва съществено за оцеляването и продължаването на рода. “Майките”
- или жените в напреднала възраст, при които “плодовитостта” е намалена от
тежестта на годините и старческите недъзи, следват старателно развитието на
детето. По този крайно естествен начин homo erectus достига своята
организмичност. Той никога не е бил “притежаван” и следователно не познава
притежаването.
Той познава властта, но само временната: доброто е биоикономия, лошото е равно
на напрежение и болка. Ако следваме епистемологичната теория на Kohlberg,20
отнасяща се до развитието на морала, можем да предположим, че:
1. В примитивната орда е в сила наивният инструментален хедонизъм, т. е.
един конформизъм спрямо царящите поведенчески норми, целящи получаването
на награди и привилегии;
2. Подчинението на правилата има за крайна цел избягването на
наказанието.
Повече от 400 000 години този “морал” е придружавал еволюцията на

човека. И когато последните ледове са започнали да се оттеглят от Централно-
Южна Европа, homo erectus и неговият невероятен свят постепенно престават да
съществуват, за да отстъпят място на един нов персонаж: homo sapiens. Едно
същество - по- надарено за конкуренция, конкуренция, която вече бедната и
мършава природа налага в името на оцеляването му.
ЧОВЕКЪТ ОТ НЕАНДЕРТАЛСКАТА ДОЛИНА:

генезис на неврозата на властта
H. Schaaffausen (1856), професор по анатомия в Бон, е държал

неандерталецът да бъде смятан за един пред-келтски варварин. За R. Virchow той
е бил патологичен индивид. Англичанинът W. King го е виждал като звяр,
достатъчно далече от приликата със съвременния човек и е създал за него вида
homo neandertalensis. Един неудобен наш предшественик. Една проблематична
брънка между настоящето и миналото. Едно същество, което безспорно ни свързва
с “дивака”, с питекантропа, с антропоморфната маймуна. Човекът вече не е
“богоизбран”, интелигентно същество по “Божия милост”, но също и едно
любопитно животно, което в борбата за оцеляване, е придобило с времето една
ненатурална натура, благодарение на която държи първенството пред флората и
фауната:
19 Според Roheim: “... културата (метаудоволствието - б. а.) е последицата от нашето продължено детство: прекъсването
на зависимостта от майката и загубата на първичния обект на любовта е едно решаващо събитие и много човешки
дейности са заети да лекуват тази голяма жестокост.”
20 Вж. Kohlberg L., The development of Chilren’s Orientation toward a Moral Order, Vita Humana, 1963

“Господ Бог направи да произлязат от земята всички полски животни и всички небесни
птици, и (ги) заведе при човека,за да види как ще ги нарече той, та, какточовекът
нарече всяка жива душа, тъй да бъде името й.”
(Библия, “Битие”, 2.12)
/В българския превод на Библията цитатът е 2.19 - б. пр./
В широките простори, които ледовете освобождават и които бавно и

постепенно започват да се покриват с растения и животни, се появява, в стремежа
си да завоюва нови територии, homo sapiens. Това е неандерталският човек.
Враждебната природа изисква от вида да направи още една крачка в еволюцията
си.
G. Isaac твърди, че на всеки етап от собствената си еволюция homo sapiens е
придобивал едно все по-отчетливо чувство за ред: “ Може би една голяма част от
поведението, често стегнато, но не винаги, поведение, свързано с производството
на финни сечива, води след себе си системи от сложни норми. В областта на
общуването, това се изразява в един по-обработен синтаксис и по-разширен
речник; в областта на социалните отношения може би - в един все по-голям брой
категории, връзки, добре дефинирани предписания; в областта на прехраната и
продоволствията - в едно нарастващо количество на комуникативните технически
познания.” Далечни са вече времената, когато човекът е можел да се наслаждава
на съществуването си в “тук и сега”! Далечно време на спокойствие! Неясни
спомени от “Райските градини”! В замръзналата тундра, в пустинята, по
средиземноморските рифове, в тревистите пред-Алпи, homo sapiens се доближава
постепенно до нещо ново: фантазмата, наречена бъдеще. Това, което ще бъде е
неопределено, непредвидимо. Живот или Смърт? Изобилие или Немотия?
Тревога. Тревога за бъдещето; една чудовищна болест, която се настанява в Аза,
която ще го придружава дълго по време на неговия еволюционен път, до наши
дни. И ще го конвоира утре, в другиден, до свършека на времената.
Тревогата предизвиква съответна реакция. За модерния човек това е
войната, мистицизма, търсенето на властта. Homo sapiens я посреща установявайки
собственост върху своя свят.
МОЗЪЧЕН ПОТЕНЦИАЛ
АБСТРАКЦИЯ/КУЛТУРА
МОТОРНИ МОТОРНИ
СПОСОБНОСТИ СПОСОБНОСТИ
СОЦИАЛНОСТ/ЕЗИК
Фиг. 6 От “организмичния характер” (гениталност) до “познанието” и следователно

до доминирането на Аз - идеално (невроза на властта), еволюцията на човешкия вид

следва един кръгов маршрут: паралелно се развиват моторните и интелектуалните
способности. Езикът е причина и резултат в развитието на вида.
Той вече дава собствено име на предмети, мъже, жени, животни. Върху
шахматната дъска на неговото “въображение” се появяват нови символи, нови
фигури и форми. Една псевдологика заема мястото на оранизмичния инстинкт:
недвусмислената реалност не е вече тази, която диктува движението му, а планирането
със средни или дълги срокове. Така настъпва прекъсването. Задържаната енергия се
превръща във фантазии. Фантазии за наказание, удоволствие, за живот и смърт.
Фантазии за радост и катастрофи, за мистични идеи, населени от духове и богове.
Неговото Аз се е обогатило с едно ново измерение: абстракцията.
Сега към естественото отношение Аз - Ти - Аз се присъединява и понятието
за общност: Ти - то е Ние. Ние - семейството (в архаичния смисъл на термина); ние
- племето; ние - клана; ние - религията. В “ние” изкристализира принудителната
Докато първичната потребност от принадлежност се основава на
биоикономията, в “ние” правата се превръщат в задължения. Умира свободата на
единака пред олтара на клана! И кланът се затваря вътре в себе си. Конкурентът
във борбата за храна и ловна територия е противник в битката за оцеляване. А
противникът бива елиминиран. Това е началото на ерата на войните. Насилието
става част от живота на homо sapiens: за това свидетелстват множеството черепи,
намерени в пещерите и имащи поражения, нанесени с тъпи оръжия преди
смъртта. Успоредно с войната той открива значението на битка и загуба. И след
опита от битката, той за пръв път се среща със собствения си страх от смъртта.
Едно угнетявящо душевно състояние. Воден от страха и следващата го
контракция, от едно постоянно чувство за подтиснатост и парализа, Човекът,
който вече е осъзнал Живота, сега е способен да вижда “Времето” и следователно -
своята Смърт.
Времето и пространството стават безкрайни, а безкрайността също
предизвика тягостна тревожност. Върху безкрайността не може да има власт. На
безкрайното трябва да му се сложи край. Абстрактното приема външно чертите
на реалното. Човечеството е достигнало момента на преминаването от
Неоспоримия Успех към потапянето в едно царство, която се намира отвъд
разума, логиката и екологичната хармония.21
Вселената се създава отново. Homo sapiens я пресъздава извън границите на
Живота, в “преди” и “след” на самия живот. В тази среща между Живота и Смъртта
се раждат моралът и културата: моралът на безкрайността, етиката на Нацията,
културата на греха, кредото на вечността!
В едно примитивно гробище във Ла Фераси (Франция) оживяват
виденията на една епоха, в която човекът е извършил истинския първоначален
грях: това да се помисли за безсмъртен. Намираме символите на една невротична
потребност от принадлежност и призраците, които населяват “безкрайното време”.
21 Вж. приложението “Религията”

В Ла Фераси са погребани шест индивида: двама възрастни и четири деца.
Двамата възрастни са положени така, че главите им да се докосват, а две от децата
са близо до краката на майката. “Семейство”, което е запазило непокътнат образа
на единството дори след смъртта. Заедно биха били по-”сигурни” в пътуването в
измерението на душите. Малко по- на страна други две деца спят вечния си сън;
щраусови яйца, сечива, рога от лопатар ги придружават в Долната земя, в
отвъдното.
В култа към “вечния човек” се ражда неврозата на властта и се оформя
жаждата за доминиране. В Circeo (Италия) един изолиран череп е поставен сред
кръг от камъни и тилният му отвор умишлено е разширен - доказателство може би
за един първи ритуал на властта. Да се нахраниш с мозъка на един значим
противник означава да придобиеш духа, майсторството, уменията и физическата
му сила.
За подобна церемония говорят и костите на тринайсет индивида, открити в
Крапина (Югославия) и носещи ясни следи от счупвания, причинени с цел да
бъде изсмукан костният мозък.
Тези, както и много други находки, показват, че с homo sapiens еволюцията
е достигнала една повратна точка. След Епохата на Светлината, Човекът се
устремява бързо към мрака на суеверието, ритуалите, религията.
Социалната динамика на ордата става все по-центростремителна: в ядрото - един
прото - тотем - благосклонно осигуряващ богат лов и символ на вечния живот.
Ражда се тотемистичния ритуал. Ловджийските дейности, риболовът, събирането
на ядливи растения и билки не са вече израз на радостта от живота, а са диктувани
от строги правила на поведение. Останки от препарати на базата на охра и
манганов окис, открити върху камъни и костни фрагменти, ни карат да
предположим, че homo sapiens се е опитвал да умилостиви “Бога на лова”,
украсявайки кожата по собственото си тяло и лице със цветни символи. Магия.
Пантеон. Всеки мъж става носител на мана (магическа сила). И неговата мана е
толкова по-силна, колкото по-важен е неговият статус в ордата. А жената ще бъде:
“...(готова) да получи едно ценно генетично наследство... (за да) може да го запази
... близо до Главата, до центъра на общността” (F. Alberoni, “Еротизмът”, Изд.
Garzanti, 1986). Ето го съюзът удоволствие - власт. Властта сега има значението на
трайна привилегия. Тя вече не е търсене на дистенцията “тук и сега”. Тя е
претенция за доминиране над бъдещето, над самата смърт.
В този контекст Азът развива нови инстанции, нови “области”.
БИОИКОНОМИЧНИЯТ МОДЕЛ:
Нагон Проверка на реалността Движение Дистенция
вече не е подходящ за законите на тотема, защото тотемът е морал, а моралът е

прекъсване. Прекъсване на движението. Прекъсване на спонтанността. Прекъсване
на съществуването. Възприеманата реалност вече не е “реална”, а двусмислена.
Тотемът направлява голяма част от живота на ордата. Бедите, които неизменно

спохождат човека при сблъсъка му с природата, вече не се изживяват като
последствие на простичките природни закони, а са съпроводени със страха на
този, който е нарушил въображаемата космична хармония.
Човекът се отучва завинаги да посреща естественото по естествен начин, а
пък се научава да укрепва собствената си мана (магическа сила - б. пр.).
Преследвайки химерата за “вечния живот”, принася в жертва самия себе си и
своите себеподобни, низвергва дарбата си да изпитва удоволствие от дистенцията
и се потапя в света на нездравата магия.
Аз - идеално, Свръх - Аз, фантастното образуване
Черепът на homo neandertalensis е бил съвсем малко по-несъвършен от този

на съвременния човек, което ни дава възможността да предположим наличието на
мозъчна кора, която вече е била в състояние да обработва комплексна
информация и да формира сложни фантазии. Тази структура - причина и
резултат от еволюционния процес, вече включва две нови области на Аза,
непознати за homo erectus: Аз - идеално и Свръх - Аз.
Аз - идеално, инстанцията, която първоначално е наложена от груповия
живот, у човека, който вече знае да мисли, се превръща все повече в резервоар от
интроекти, съдържащ още законите, представящи етиката и морала; тези кодекси
придобиват огромно значение постепенно с превръщането на индивида в личност
, когато неговото оцеляване зависи все повече от групата на принадлежност и по
бионегативен начин - от тотема. Аз - идеално пуска своите корени в тялото чрез
Свръх - Аза. В антични времена областите, съставящи психичния апарат са
оперирали в хармония с организмичните и социални изисквания на Аза:
1. Аз - организмично - седалище на потребностите и инстинктите. В търсенето на

непосредствена дистенция, манифестира пред заобикалящия свят своите
2. Нагоните в Аз - организмично са подтиснати от Вродения Нагонов Модулатор

(ВНМ), който чрез една акуратна проверка на реалността, показва на Аза най -
социоконформното движение за задоволяването на потребността.
3. При преминаването от обществото на индивидите към това на личностите,

прото - Аз - идеално се присъединява към ВНМ и разширява проверката на
реалността , която е подчертано нарцистична в тази инстанция, с екзогенни на
Аза стойности: социалните кодекси. Последните са насочени да се постигне ред в
ордата - ред, който е в съответствие вече не само с нарцистичните, но и с
биосоциалните принципи.
4. Първичният нагон, изразен в Аз - организмично и кодифициран в

егофункционално движение от ВНМ, трябва да претърпи прекъсване в пътя си от

“центъра” към външния свят. Поради това се натоварва мускулният апарат
(Свръх - Аз), който сега, подвластен на предписанията на Аз - идеално, подтиска
временно първичното движение, за да го трансформира в социо-функционално
движение. Това е Свръх - Аза.
След това, с прехода от принципа на властта към неврозата на властта, едно

ново формирование си проправя път в сложния свят на Аза: фантазията или
фантастното образуване.22
От тук следва и създаването и асимилацията на тотемния свят. Тотемът е
равен на сливането на организмичните потребности и моралните норми. Човекът
усвоява културата и замества протоморалността (характерна за homo erectus)
първоначално с моралността на конвенционалната конформност с правилата, или
моралността, насочена към поддържане на властта, а след това - моралността на
самоналожените морални принципи (Kohlberg).23 Аз - организмично загубва
своята власт над живота и движението. Сега Аз - идеално управлява съдбата на
всеки отделен индивид и на обществото.
Homo sapiens живее на базата на самоналожени етико-морални норми.
Мускулатурата (Свръх - Аз) все по-често затваря в клетка нагоните, предложените
от Аз - организмично движения и новата реалност се настанява над био-
икономиката. Нейният свят става двойствен. Индивидуалното съзнание отстъпва
място малко по малко на колективното съзнание.
“Ние” властва над претенциите на Аза. Едно Аз, съставено от идеали,
модели, сънища, въображаеми удоволствия:” (...) три петна на челото; гърди,
изрисувани с геометрични фигури в жълто - охра. Богът на лова ще ми даде много храна.
“Един” притежава силна мана. “Един” ми рисува петна на челото. Жената не. Жената
слаба.Утре лов. Тази нощ не съм с хубава жена. Тя слаба. Аз, ако съм с нея, ставам слаб(...).
Днес убих голям глиган. Мана -та на “Един” е много силна. Аз отхвърлих слаба жена. Аз
силен. Бог на лова е добър със силен мъж и прави “Един” силен мъж. Тогава силен мъж е с
толкова хубави жени и Бог на лова го пази докато не стане слаб мъж. Бог на лова обича
силен мъж и му дава ловува в своите пасища. Завинаги. Силен мъж носи със себе си храна
и оръжия в своето пътуване в Отвъдното. Силен мъж е вечен.” 24
Това е началото на привлекателната магия:”... трябва да се подчертае, че
системата на привлекателната магия не е съставена само от позитивни
наставления, но включва също и голям брой негативни наставления, т. е.
22 Чрез фантастното образуване homo nevroticus normalis отлага задоволяването на потребността. “Сега” се преживява в
контракцията. Чрез фантастното образуване задоволяването на една организмична потребност може да бъде
прехвърлено в културната или социалната сфера (Бернаскони В. А. ,”Тълковен речник по психология на човешките
отношения”, Изд. IRC - press,1991).
23 Вж. Kohlberg L., предния цитат.
24 “Ако анализираме принципите на мислене, на които се основава магията, ще открием може би, че те се свеждат до два
аспекта: първият, че подобният произвежда подобен или че резултатът прилича на причината; вторият, че нещата, които
вече веднъж са били в контакт, продължават да действат едно на друго и от разстояние, след като физическият контакт е
преустановен. Първият принцип може да се нарече закон за подобието; вторият - закон за контакта или заразата. От първия
от тези принципи магьосникът си прави извод, че може да произведе какъвто и да било ефект просто като го имитира. От
втория, на свой ред, може да заключи, че каквото и да направи с един материален предмет, ще повлияе също и лицето, с
което предметът е бил веднъж в контакт, бил той (този предмет) част или не от негово тяло” (Frazer J. G., “Златното
клонче”, 1922).

забрани.Не ви казва само това, което трябва да превите, но и това, което не трябва
да правите (табу).”25
Във вечната борба с природата, човекът е свързал съдбата и успехите си със
свръхестествени същества, с определената цел да избяга от страха от смъртта.
Един страх, който преследва и днес вече “знаещия” човек. Познанието,
религиозността, културата накърняват биологичната спонтанноста и с течение на
времето Аз - идеално получава една изключителна важност в икономията на Аза.
В Аз - идеално се оформя “личността”, която се противопоставя на индивида.
“Личността” е социална. Индивидът е биоикономичен. Личността е “ние”.
Индивидът е Аз. “Личността” е насочена към търсенето на вечната власт.
Индивидът познава само временната власт, имаща за цел получаването на
удоволствие. В последна сметка “личността” е фантастно образуване. Индивидът е
реалност. Homo sapiens е личност.
Фантастното образуване му налага да отложи дистенцията, удоволствието

за утре. Неговото “днес” е отказ, принуждение, ритуал, “ние”. В неговото
въображение реалността се деформира и става двусмислена.
Естественият цикъл създаване - разрушаване, раждане - смърт излиза от
измерението “простичко, - защото е - естествено”, за да се разтвори в
метафизичното мислене.
Това е новата култура: културата на властта.
МАГИЧЕСКИЯТ СВЯТ НА HOMO SAPIENS SAPIENS
Само лутайки се из земните недра, спускайки се в тесните подземни

галерии, прекосявайки големи “зали”, покрити с фрески от “жреците”, пред
огромните сталактити и сталагмити, които под светлината на фенерите
придобиват причудливи призрачни форми, можем да си дадем сметка за
дълбоката религиозност и смазващото присъствие на тотема, изпълващи света на
homo sapiens sapiens.
Очевидно грешно е да мислим, че човекът е изобразявал самия себе си или
животните, нужни за оцеляването му, било то с абстрактни фигури или
достоверни изображения, само с намерението просто да се забавлява.
Струва ми се по-коректно твърдението, че всеки графичен жест е натоварен
със значението на една организмичност, на абстрахиране от биоикономичните
желания, на търсене на власт над природата и себеподобните. Изкуството не е, и
нигока не е било, израз на щастие, а на подтиснати влечения, на безмълвни
страхове, кастрирани сексуални желания и подтиснати чувства.
Намиращата се в Пиренеите пещера Гаргас разказва в своето ледено
мълчание, изпълнено с безгласни стенания, за “привилегиите” на кастата, за
умишлено умъртвяване на организма: “(...) особено интересни са следите,
25 Frazer J. G., предния цитат

оставени от малки деца и запазили се от незапомнени времена, в дъното на трудно
достъпни обширни галерии в пещерата. Какво са правели малки деца в тази
пещера? (...) Група деца изглежда са оставили нарочно отпечатъци на краката и
ръцете си в една галерия, която води към голямо помещение. Това помещение,
между другото, съдържа останки от храна - една рядка находка в изрисуваните
пещери, които не са били обикновени убежища в скалите. Може би някакъв
празник е бил съпроводен с церемонии, изпълнявани пред изрисуваните картини
и графитите, изобразяващи бизони и диви кози. Това помещение има и още една
необичайна особеност: освен животни, върху стените й са изписани човешки
същества с голям нос като луковица. Най странното нещо обаче са очертанията на
ръцете, получени чрез напръскване с цвят около опряната на повърхността на
стената ръка. Можем да предположим, че боята е била поемана с уста и след това
издухвана през финна тръбичка, направена от стеблото на растение (б. а. :
Същата техника е била наверно вече употребявана в неандерталските орди).
Фигури от подобен род са открити в повече от двайсет пещери във
Франция и Испания (...) В три от пещерите техниката да се изобразява ръката в
негатив представлява една странна и смущаваща особеност: В Малтравиезо- в
Северна Испания и в Тибиран и Гаргас в Пиренеите много от тези изображения
показват ампутация на пръстите. Гаргас е най-драматичният случай: тук при
множеството ръце, очертани с червена и черна боя, се виждат странни
деформации. Повече от половината са изгубили фалангите на всичките четири
пръста, противоположни на палеца, докато при другите се забелязва частична или
пълна загуба на фаланги, фалангини и фалангети. Странно, но изглежда, че
палецът при всичките се е отървал от всякакви осакатявания. Има обаче различни
изображения, които принадлежат на малки деца, чиито цели запазени ръчички са
били придържани подпрени до стената от възрастен.” (R. C. Leakey, 1982)26
Аз-идеално е родило своя Горгон: чудовището, което вкаменява,
парализира, превръща свободния човек в роб, в слуга на властта.
Хората се разделят в касти, свързани в едно неразрушимо и неикономично
садо-мазохистично отношение. Страхът от смъртта се превръща в страх от
живота. “Магьосникът” осакатява себе си и своите асистенти , правейки ги
неспособни да осъществяват ръчни манипулации и ги обрича на жречески живот.
В дълбините на пещерите, украсени със земни символи и магически фигури, е
водено съществуване, посветено на “Идеала”. Това е табуто.
Според N. W. Thomas (1910) табуто е резултат от притежаваната от
определена личност или даден предмет мана и има за цел предпазването на
важните личности от вероятни щети и същевременно защита на слабите или на
посредствените от могъщата мана на жреците.
Защитата от мистериозните сили на тези, които “говорят” със света на
духовете и тълкуват неговите послания се осъществява било чрез съобразяване с
26 Leakey R. C. ,вж. предния цитат.

табуто, било чрез сляпо и пълно подчинение, за да бъде спечелено
благоволението им.
“Не трябва да се съмняваме, че в началото наказанието за нарушаване на
табутата е “възложено” на една вътрешна диспозиция: нарушеното табу си
отмъщава.
Когато постепенно изплуват представите за боговете и духовете, с които е
свързано табуто, вече се очаква едно автоматично наказание от божествените
сили.27
В други случаи, може би като последствие от по-нататъшната еволюция на
понятието, самото общество си присвоява задължението да наказва тези, които с
поведението си са дръзнали да застрашат себеподобните.” (S. Freud, 1912 -13).28
Затваря се порочният гръг: самият шаман е възпрепятстван от законите на
своя тотем; ордата е принудително подчинена на магическите неумолими
закони на табуто. Прекалената строгост на табуто подсилва тотема, който трябва
непрекъснато да се подновява и да осигурява вечното си съществуване и собствена
власт чрез изграждането на нови табута. Тотемът е безпогрешен. Човекът е
“грешникът”. В своя загадъчен език тотемът е вездесъщ: невъзможно е да не бъде
нарушен. По този начин всяко нещастие, сполетяло индивида или ордата, е
последица от “човешката слаботст”и никога за това не може да бъде обвинен
тотемът.
“Ако пък не слушаш гласа на Господа, твоя Бог, и не залягаш да изпълняваш всички
Негови заповеди и наредби, които ти заповядвам днес, ще дойдат върху тебе и ще те
сполетят всички тия проклятия...”
(Библията, “Второзаконие”, 28.15)
Това е тотемизмът. В една атмосфера на абсурдно съперничество се

развива модерният човек. Съревновава се с претенциите на своя организъм;
състезава се вътре в ордата в стремежа си към този статус, който ще го приближи
възможно най-много до оптимума на “етиката” и “моралността” и следователно -
до тотема.
Подтикнат от неврозата на властта, той търси властта върху клана и
“полезното благотворно съперничество”, защото “маната” на тотема изисква
постоянно подсилване, за да се създаде една ефикасна противоотрова срещу
страха от смъртта.
Човекът на ХХ век или хегемонията на властта
27 Понятието за “автоматично наказание, поради нарушаването на едно табу” е заимствано от модерната психология с
дефиницията “самодетерминиращо се пророчество”.
P. Watzlawick: “Изплатеният дълг (изкупената вина, присъда) означават един предопределен начин на действие. Най-
типичното при подобна ситуация е, че въпросният индивид вярва, че реагира на една дадена ситуация, а не че я
провокира .”
28 Freud S., “Тотем и табу”, Изд. Boringhieri, 1982

На принципа на властта се базират всички страсти и всички чувства на
човешкия род. Той е тясно свързан с принципа на удоволствието и потребността от
принадлежност. Човекът като едно “биологично цяло” се стреми към дистенцията,
т. е. към търсенето на непосредствено удоволствие. Вече изясних (извън всяко
основателно съмнение), че дистенцията преминава през удвърждаването от страна
на Ти-цел; (хранене = утвърждаване от страна на този, който храни; сензитивност
= дистенция след задоволяване на сензорната потребност, афективно
утвърждаване; сексуалност = дистенция post-coitum, утвърждаването на
индивидуалното Аз и социалното Аз, на социалната потентност и социалния
резонанс; утвърждаване = потребност да бъдеш оценен от едно Ти - специфично,
дистенция, отнасяща се до осигуряване на задоволяването на подчинените
потребности от храна, сензорни или сексуални; сигурност и принадлежност =
дистенция в социалната идентичност, чрез която стават удовлетворими исканията
за задоволяване на току-що цитираните първични потребности.) Charles Fourier
(”Теория на четирите движения”, 1808; “Теория на универсалното единство”, 1822), се е
опитал да хвърли светлина върху социалния аспект на човешките влечения. За
Фурие влеченията се разделят на три групи. С изключение на първата, в която се
включват биологичните, всички останали са социални и следователно - свързани с
едно “Ти” за съотнасяне и целящи получаването на утвърждаване, следователно -
власт:
I. Активните вкусови и тактилни усещания , смесеното обонятелно усещане,
пасивните зрителни и слухови усещания (сетивни влечения).
II. Амбиция, приятелство, любов, семейственост29 (афективни влечения).
III. Кабалистическо,30 смесено,31 променливо32 (разпределителни влечения).
Отново според Фурие, влеченията, принадлежащи към последната група,

заемат в динамиката на човешките взаимоотношения най-висок ранг.
Анализът на Фурие ни позволява да разберем сложните взаимодействия
между влеченията, принципа на властта и принципа на удоволствието (или
организмичността). Ако наблюдаваме Аз - организмично, ще видим, че всяко
действие е насочено към задоволяване на потребността, която организмът е
заявил “тук и сега”.
Аз - организмично въздейства върху външния свят чрез едно движение. Това
е програмирано от ВНМ (Вроденият нагонен модулатор) на базата на
възприеманата реалност. Неврозата на властта се ражда в точния миг, в който
човешкото същество осъзнава своето Аз - социално ( следователно в момента на
прехода от homo erectus към homo sapiens или при детето, когато е преодоляна
29 Семейственост = влечение към създаване на семейство

30 Кабалистическо = влечение към интригата.
31 Смесено = влечение към изкушаване на чувствата и душата.
32 Променливо = потребност от периодично разнообразие.

оралната фаза и агресивността се насочва към точно определени обекти). И тя
става средство и резултат на всяка бъдеща крачка от еволюцията.
Човекът е “социален”, защото е “мислещ” и е в състояние да разграничи
трите измерения на времето: настояще, минало, бъдеще. Неговото действие губи
своя непосредствен характер, свойствен за Аз - организмично, за да стане
преднамерено.
Homo sapiens sapiens се стреми по този начин да върви към дистенцията
(удоволствие) по утъпкани пътища и чрез вече изпитани обекти (субекти):
“... ако една личност ни доставя удоволствие, по-специално - еротично
удолоствие, ще имаме желанието да се върнем отново при нея, да бъдем по-дълго с
нея и отново и отново да се връщаме. Този механизъм е в основата на условните
рефлекси и научаването и отговаря на закона на Thorndike.” (F. Alberoni, 1986).33
Във въображението обектът (субектът) на удоволствието става най-важната цел:
едно “ти”, което е неразривно свързано с постигането на дистенцията. Едно “Ти”,
което трябва да бъде завоювано и върху което трябва да се установи притежание,
надмощие. Завинаги.
Когато властта върху Ти-извор-на-удоволствие е застрашена, индивидът изживява
контракция (страх от загуба, страх от изоставяне). Ако загубата настъпи, следва
депресия: отдръпване на енергията от външния свят. Обменът Аз - Ти - Аз става
невъзможен. Следва изживяването Аз - Аз, контракция на Аза, болка, може би
смърт.34
Избягването на “загубата”, следователно - на депресивната реакция, се превръща
в основен елемент на чавешкия опит. Скоро обаче, човекът разбира или се
заблуждава, че само социалната мощ му дава необходимата власт да поддържа
неприкосновено своето поле на доминиране и се ражда уравнението:
ВЛАСТ = УДОВОЛСТВИЕ
Индивидът се скрива зад маската на “персонажа” и губи своята уникалност

и способност за дистенция. Неговото “движение” вече не е насочено към
завоюване на удоволствието, а парадоксално - към избягването на
неудоволствието. Той е свръх-бдителен, недоверчив, притеснен, изкуствен,
престорен в поведението си. Колкото повече натрупва опит във властта, толкова
повече се бои да не изгуби контрол върху собственото си поле на доминиране. И
се отдава на споменатите по-горе “социални влечения”: амбиция, приятелство,
любов, семейственост, кабалистика, смесена, променливост:
- приятелството е сублимацията на съглашателството;
34 Върху темата за депресията съм се спрял общирно в книгата ми “Цвят и биоенергия”, Изд. Ottaviano, 1986. Тук е
достатъчно да си спомним, че депресията, на своите клинични компоненти, се проявява единствено в социалното и когато
Ти цел не може да бъде нападнато,но с формите на третичния садизъм

- любовта е пренос на желанието за притежаване, оправдание на ревността
в рамките на една социална психология, която дефинира отношенията между
личности и между личности и обекти;
- семействеността е жажда за продължителност и сигурност;
- кабалистическото влечение е начинът, чрез който се постига и поддържа
властта;
- смесеното влечение е средството за завоюване на Ти - цел;
- променливостта е доказателството за статуса и достигнатата власт; това

разширяване на собственото поле на доминиране;
- накрая, амбицията е стимулът да се изпъдят тревогите, свързани с
чувствата за загуба и поражение. Това е продължителното търсене на един
статус, насочен да произнесе заклинание и предотврати евентуалната загуба.
Моделът удоволствие = власт се заздравява. Распространява се. Много

изследователи са издигали хипотезата, че детето моделира собственото си
поведение според това на индивидите, чиято социална позиция им позволва да
получават тези удоволствия, които самото то желае и тези награди, от които то се
чувства лишено. Момчето следователно, имитира силния, защото се ползва с
любовта и вниманието на тези жени, които представляват неговите първи
либидинозни обекти. Като възрастен то после ще бъде един активен и
несъзнателен носител на неврозата на властта.
оооОООооо
Човекът е тръгнал по пътя към прогреса. Лаком за слава, успехи, власт -

полу-човек, полу-машина в сравнение с хуманоида, роден от митологията -
ригиден и късоглед във фалшивия свят на метаудоволствието. Този луд сън, който
нарекох фантастно образуване, препуска, преоблечен като човек. И се упътва към
Апокалипсиса. Към края на “човешкия вид”. Към гибелта на планетата.
ЕВОЛЮЦИЯ НА ЕЗИКА
Защо човекът има способността да артикулира и да произнася звуци и

думи, докато животните - не? Какво по-различно има човекът от маймуните
например?
Да започнем от анатомичната структура, която позволява да се издават
звуци, т. е. вокалния апарат. Именно в този вокален апарат могат ясно да се
забележат анатомичните разлики между човека и маймуната. Човекът притежава
една много по-усъвършенствана мускулна система, която му позволява да
модулира по различен начин налягането върху гласните струни. При маймуната

тази способност не съществува, защото мускулите се контрахират по много
рудиментарен начин и имат минимален брой нервни влакна. Освен това, човекът
има голяма устна хухина и затова вибрациите на въздушната струя се
осъществяват по по-сложен начин, чрез игра на движения на езика, зъбите и
устните.
Това обаче не е достатъчно: гласовият апарат представлява само крайната
точка на една система, чийто оперативен център се намира в мозъка.
Човекът притежава, фактически, в третата лява челна гънка (при десняците)
едно двигателно поле, което е свързано с функциите на езика. Този център,
наречен “Моторно поле на Брока”, може да бъде открит от морфологична и
цитоархитектонична гледна точка и при другите примати, макар и с други
функции и до момента все още напълно непознати. Единственото сигурно нещо е,
че не обслужва езика. Следователно центърът на езика при човека и на
вокализацията - при маймуната са разположени на различни места, фактически те
се намират в по-древните части на мозъка. Следователно вокалният апарат при
маймуната може да бъде считан за еквивалент на това, което при човека е
изразяването на някои емоционални състояния като: плач, усмивка, радост,
удоволствие и т. н. ... Може да се каже следователно, че у човека се извършва
преминаване от “емотивния” език (регулиран от архаичната част на мозъка), към
артикулирания рационален език (регулиран от мозъчната кора). Основен момент
в този процес е било развитието на мозъчната кора с последвалото прехвърляне на
контрола над езика от архаичните части към моторното поле на Брока.
Може да се твърди следователно, че сложният механизъм на езика се
основава и на антични, и на по-нови мозъчни дялове. Първите все още присъстват
при човека и могат да изплуват при определени ситуации като, например, когато
някои висши мозъчни центрове претърпят поражение и човек започва отново да
вокализира по пред - човешки начин, почти изцяло наподобяващ начина, по
който го правят маймуните. Все пак е интересно да се наблюдава как в случаите,
когато поражението е засегнало дясната мозъчна хемисфера, артикулираният
език остава цялостен, макар и лишен от известни нюанси и емоционална
оцветеност. Това е така, когато моторното поле на Брока, което се намира в лявото
мозъчно полукълбо, не е претърпяло поражение.
В заключение, апаратът, който ръководи езика, е съставен от различни
системи, развили се в различни еволюционни времена. При прехода от животното
към човека тези системи са се свързали с гъста мрежа от неврони, която с времето е
изместила командните центрове в новата кора, напълно развита днес. Така при
човека езикът се е превърнал в рафиниран инструмент за изразяване на висшите
психични процеси. По този начин той е в състояние да предава следователно не
само примитивни звуци, но и мисли, идеи, чувства - с една дума: понятия и
преживявания...

ФИЛОГЕНЕЗА НА ЦЕНТРАЛНАТА НЕРВНА СИСТЕМА

Еволюция от нисшите към висшите организми
Човешкият мозък трябва да бъде разглеждан и изследван като резултат от

един еволюционен процес, съставен от три наслоени анатомо-структурни
формации, наречени от MacLean: реклилен мозък, лимбичен мозък, мозъчна кора.
Тези три различни мозъчни части отговарят на примитивните структури
на мозъка при влечугите, над които с течение на еволюцията са се надстроили
палеокортикалните формации на първите бозайници и неокортикалните
формации на висшите бозайници.
Това са следователно от еволюционна гледна точка три разделени по между си
формации, но различаващи се също и по отношение на невробиохимичните
процеси, както и цитоархитектонични структури.
При по-детайлно изследване на трите мозъчни типа откриваме, че
“ректилният мозък” анатомично е съставен от “стриални тела (надлъжно
набраздени тела)”, от globo pallido и перипалидални формации (безименната
субстанция на Reichert, базалното ядро на Meynert, ядрото на педунколарната
гънка и ентопедунколарното ядро), а също така и други структури като:
червеното ядро, substantia nigra на Sommering и нигро-стриалните и стриато-
нигралните пътища. “Стриалните тела” представляват преобладаващите
структури в ректилния мозък и винаги са били смятани за изключително важни за
двигателната активност. В действителност обаче, се оказва, че тези структури са
по-важни за други видове елементарни функции, преди всичко за тези, които
касаят оцеляването (защита, съревноваване, чифтосване). Основна характеристика
на ректилния мозък е, че той създава ригидни и ритуализирани поведенчески
схеми, със стереотипни и компулсивни начини на поведение, винаги еднакви във
времето.
“Лимбичният мозък” е представен при човека от “лимбичната система”,
която заобикаля церебралната ос и покрива ректилния мозък, разпростирайки се
почти изцяло върху стриалните тела. (Valzellli, 1979).
Лимбичната система е натоварена да преработва всички афективно -
емоционални усещания, които имат значимо влияние върху поведението на всеки
отделен индивид. В лимбичната система идват информации не само от външната
среда чрез аферентните пътища - зрителни, слухови, обонятелни, вкусови и
кожни, но също и от вътрешността на тялото.
Третият мозъчен тип е представен от “коровия мозък”, който покрива
изцяло двете предишни мозъчни образувания, достигайки най-високата си степен
на развитие при човека. “Неокортикалният” дял (новата кора) е седалище на
всички чисто интелектуални функции: рефлексията, абстрактното мислене,
логичното и математическо разсъждаване, разбирането, познаването, знаенето,
фантазията и интуицията.

Трите церебротипа, в края на крайщата, благодарение на своите разширени
взаимовръзки, се интегрират в една единна и сложна функционална система, от
която зависят всички мозъчни функции, поведенчески активности и - при човека -
всички психични процеси (Valzelli, 1979).
РЕЛИГИЯТА (1987)
“В съответствие със своята организмична хармония, Христос притежава

силата на вярата: той се основава на своите чувства. В контакт е с всичко, което го
заобикаля; чувства напълно собственото си тяло и не трябва да понася скришом
подтиците на една нечестива и измамна плът. Той не се опитва да прави нещата:
просто ги прави. Притежава изцяло силата и виталната мощ, дарени от Бога.
Разбира езика на птиците и може да различи зърното от плявата. Христос познава
царството Божие, което е царство на Живота и Любовта на Земята. Той е тук, във
всяко цвете, във всяко дърво или маслиново клонче.”
(W. Reich, “ L’assassinio di Cristo”, (Убийството /разпъването/ на Христос), 1953).
Райхианското виждане за се Бога хармонизира, по всяка вероятност, в
кредото на примитивния човек, който създава пантеона, за да избяга от
собствения си страх от смъртта.
Един благ, натурален Бог (не Добър или Лош); един космически Бог, който
излъчва светлина и не заплашва с мрак. Мефистофел е цивилизован; Господ е
хуманен. В Божието царство има място и за Магдалена, има място за невротика,
който иска да се отърве от бронята си, за да се отдаде на полов живот.
Примитивният човек е полово освободен. В името на някакъв “бог” са го
задушили, бронирали, невротизирали, заразили с чумата. Защото този “бог” се
нарича власт. А властта е смърт, а не живот. Властта е култ. Също и религиозен
култ. В “Божия град” Св. Августин ни дава едно обширно описание на царството
и властта на своя Бог: “Беше оригинално да се мисли, че душите са дадени на
телата с цел да ги накажат. Но, ако беше така, лошите души би трябвало да имат
лоши тела; но дяволите, дори най-лошите от тях, имат по-добри от нашите
външни тела.”
За Св. Августин тялото е истинско проклятие за самите нас: “... наказанието
на цялото човечество заради греха на Адам е било справедливо и, като резултат от
този грях човекът, който би могъл да има едно духовно възвишено тяло, всъщност
има една сладострастна мисъл.”
Това дава повод за една заплетена дискусия по въпроса за сексуалното
желание: “Трябва да се отбележи, че сексуалното отношение в брака не е греховно,
стига само намеренията да са - продължаване на рода. Дори по време на брака (...)
хората се срамуват от сексуалните отношения. (...) Това, което прави желанието
срамно е неговата независимост от волята.”

Бог е природа, а природата е свобода
“Сексуалната еманципация без сексуална отговорност е пагубна! Да се

обяснява принципа на функциониране на размножаването, без да се обучава на
подходящо поведение и правилно контролиране на чувствата, е все едно да дадем
на едно дете зареден пистолет без да му обясним как да го използва!” Тези думи
вече не са на свирепия Св. Августин, а на д-р James Dobson (”Смелостта да
възпитаваме”, 1984), - доцент във Факултета по медицина на Калифорнийския
университет и директор на отдел “Развитие на детето “ в Института за изследване
на поведението. Три хиляди години разделят двете теории, макар и да изглежда
невероятно! Нима загиналите в Свещените войни и жертвите на Инквизицията не
са ни научили на нищо? В своята абсурдна теофилия (любов към Бога - б. пр.)
Църквата ежедневно убива тялото, плътта, а следователно - Бога.
Ние се оплакваме от свободата си, за да се чувстваме по-близо до Бога!
Но фалшивото понятие за морал, фалшивото понятие за Бог не включва

само това. Емоционалната чума не прощава. Натурата (природата) разумно е
денатурирана и преправена според изискванията на тотема. “Докторите на
Църквата” се нахвърлят “в името Господне” срещу свободата да съществуваш. Но
Господ е природа, а природата е свобода! Не онази свобода, съобразена и зависима
от догми и доктрини. Нашата свобода може да се постигне само при пълен
контакт със самите нас и средата, която ни заобикаля. Клерикалната теория, която
отхвърля плътта, за да си гарантира едно все по-многобройно, изгладняло
поданство, може да покълне само в една “чумава” почва.(вж. фиг.7)
Последвалата тревожна реакция може да се обясни като последствие на един
мистико - религиозен псевдо - делириум. Същата тази тревога (страх), която ни
придружава дори докато пишем тези редове в търсенето на един по-справедлив,
по-естествен, по-божесдтвен свят.
Първичният опит ни обединява с нашите прародители, които са гледали
звездното небе, търсейки отговор на толкова “как” и толкова “защо”!
Психосоциални аспекти Интрапсихични аспекти
ДОГМА / ДОКТРИНА ЕНЕРГЕТИЧНО ЗАДРЪСТВАНЕ
СУБЛИМАЦИЯ И БЯГСТВО ФОРМИРАНЕ НА СТРАХА
КОНФЛИКТ ПРЕКЪСВАНЕ
ФОРМИРАНЕ НА
ИДЕОЛОГИЯТА
Фиг. 7

На човешкия страх не може да се отговори с демагогизми, присъди,
доктрини. На човешкия страх се отговаря с емпатия: споделят се Доброт и Злото,
защото осъждането не може да предизвика нищо друго, освен нов страх.
Който, в търсене на изгубения Бог, поема по пътя на неизвестното, не може
да изпита друго, освен ужас.
Но на кръстопътя между сигурните “пътища на спасението” и пътя към Бога не
можем да се колебаем! Не може да има избор между Бога и властимащите
измамници!
Безброй много предложения преминават пред очите ни,35 но нито един
отговор. Когато се научим да се отърваваме от страха, тогава ще открием
решението. Между нас самите. Ще се издигнем над истините, за да се слеем
радостни в едно цяло с природата. С Бога!
Няма да го боготворим, за да получаваме от него, а просто, за да
съществуваме. Няма да създаваме Рай за добрите и Ад - за лошите, а свободата,
защото Раят и Адът са само на тази земя и на тези хора.
Не е ли адът истинската чума? Не е ли любовта нашият Рай?
За Спиноза всичко, което се случва е проява на непонятната Божия воля и
следователно невъзможно е събитията да бъдат различни от това, което са.
Аз съм убеден в противното: Раят и адът са логичната последица от нашите
действия, на нашата проверка на действителността, на нашата физичност. Няма
нищо по-лъжливо и измамно от “разумното”!
ГЛАВА V
ЛИЧНОСТ И ХАРАКТЕР
Личността
W. Allport около 1927 година е успял да извади повече от 50 различни

дефиниции на термина личност. Това, което ме заинтересува е етимологията (към,
която и аз ще се придържам) на думата или: “persona” = phersu, което на етруски
означава “маска”. За неорайхианската теория личността е тясно свързана с тази
област на Аза, която съм нарекъл Аз - идеално и която определя начинът, по който
Азът се представя пред външния свят. Според мен са грешни постулатите, според
които личността е отделена или пък тясно свързана с дълбинните структури на
Аза. Рядко наблюдението на личността може да ни позволи, например, правилно
да преценим характера. Напротив - нито един тип характер не е тясно свързан със
специфичен тип личност. Ако смятаме, че е прав английският философ T. Hobbes,
който твърди (”Leviathan”, 1651), че: “...всички хора са еднакви по природа- те не
изпитват никакво удоволствие от това да се обединяват и естественото състояние
за тях е война на всеки срещу всички...”, тогава личността не представлява нищо
35 Наричат се: Буда, Традиционализъм, Реформа, Интегрализъм, Йехова......

друго, освен маската, която индивидът използва, за да влазе в контакт (или
конфликт) със своя ближен. Ако приемем теортията на Хобс, тогава ще видим, че
движенията “обратно от света” (интроверсия) или “към света” (екстроверсия) не
означават нищо друго, освен различни тактики, насочени към утвърждаване на
Аза върху Ти (отношението Аз - Ти - Аз) или върху Вие (отношението Аз -
другите). Ако смятаме човешкото същество за “tabula rasa” в момента на
зачеването (което е фундамента на моята научна доктрина), можем да изведем
следния модел на развитие:
1. Азът е воден от първични импулси (нагони), насочени към достигането на

удоволствие (дистенция), защото в природата неудоволствието е еквивалентно на
смърт (контракция).
2. Социалното устройство, и това е валидно и за човека, и за висшите
гръбначни, не позволява достигането на удоволствието, освен чрез един прецизен
церемониал (маска), споделен от всички членове на стадото. Нагоните,
първоначално насочени към външния свят с претенцията за “непосредствено
удоволствие”, в един определен първичен момент са подтиснати от ВНМ
(областта на Аза, отнесена към Аз-организмично),и следователно модулирани от
Свръх - Аза, който представлява телесния придатък на Аз - идеално.
Действието на Свръх - Аз подтиска подаденото от диадата Аз- организмично -
ВНМ движение, което извън “церемонията на стадото” изисква задоволяване на
потребонстта и предлага едно движение, конгруентно на социалните изисквания
на стадото и имащо за цел достигането на дистенцията- удоволствие.
3. Благодарение на този процес се оформя социалното съзнание и в
последствие - се структурират ролите (в етносите, ръководени от биоенергетични
принципи), респективно - личностите (в етносите, в които господства неврозата на
властта).
Личността отразява нормата на Държавата (или националния характер) и се
превръща в патологична (ако я разглеждаме от гледна точка на Държавата или
обществото), когато се отклонява от претенциите на колектива.
В дълбините си човешкото същество е ръководено от един могъщ принцип -
принципа на удоволствието: един подтик, който струи радостно и се разпръсква във
външния свят. Това е невинността, това е чистотата на един кристално чист дух,
който дава, за да получи. Плодотворен обмен! Но когато спонтанността е
фрустрирана от алогични, опорочени и абсурдни ритуали, които подкрепят
господството на Правото на Държавата над Правото на Съществото и заплашват с
гражданска смърт нарушителите на правилата на тотема, тогава радостта се
превръща в болка, в личност. В “phersu”.
Маскираме удоволствието си да се съвокупляваме, да принадлежим, да
бъдем утвърдени, да бъдем милвани, хранени (в най-широкия смисъл на думата).
Започва фарсът, установяването на нездравите социални ценности, (патологични,
тъй като са произведени от самото общество) като: фалшивата скромност,
превзетостта, сластната любезност, позьорството, насиленото въздържание; но

също и ревността, завистта, садизмът (добре прикрит зад софизми и
интелектуализми) и т. н. Затова личността е седалището на т. н. социални ценности
и следователно е отдалечена от първичните импулси, както е далеч от тях и
самото общество.
В една група, която е изгубила истинската есенция, вкуса на живота,
социалният резонанс, свързан с нашите актьорски способности, определя,
понятието за статус, т.е. “кой стои отгоре” и “кой стои отдолу”. Който “стои
отдолу” е губещ. Неудоволствие. Контракция. Невроза. Представлението не е
достигнало желаната цел. Значи трябва да се появи: одобрението на маскирането
на благочестивия вярващ, на добрия войник, на честния гражданин. И в тези
клоунски пози задоволяването на първичните потребности става вторично ( отива
на втори план). Следва вендетата на тялото: неврозата. Тялото отхвърля този
персонаж, който един неприроден разум го принуждава да играе. В болестта то
открива жадуваната дистенция. Ето как всяка биопатия се свързва с “phersu”, с
личността. “Актьорът” се представя на авансцената със странни, причудливи,
патологични пози. В началото Азът е възприемал действителността такава,
каквато е била. Всяко действие е предшествало удоволствието. После “дългата
ръка” на властта се е настанила в Аз - идеално, трансформирайки постепенно
идентичността му, докато го превърне в тъмничар (надзирател) на първичния
импулс, т.е. на стремежа към удоволствието и дистенцията. От проверката на
реалността, а именно - от организмичния характер, който е лишен от двусмеслици,
ето ни в субективната реалност. Реалността на властта, на социалната мощ, която
продуцира перверзната игра на маски. Ето точно това е странната непредвидима
игра (представление). Тя е последица от сблъсъка на проверката на реалността,
осъществена от Аз - организмично и псевдо-реалността, възприета от Аз - идеално.
В Неорайхианската школа различаваме пет различни сценарии (личности), с

които посрещаме външния свят:
1. “Сънят с отворени очи” (парейдолична личност)
2. Фарсът на интелектуалоида (церебротонична личност)
3. Поведението на човек-на-щрек (недоверчива личност)
4. Играта на суперлатив (съблазняваща личност)
5. (Фалшивата) скромност (почтителната личност).
Всеки един от тези персонажи, които Азът поставя на сцената, има своите
особености по отношение на взаимодействието му с външния свят. Ако, например
агресивността на съблазняващата личност е сила, глас, мускули, неудържимост, то
на церебротоника е садистично-орална, нефизична, безочлива, третична

(депресия, насочена към пораждане на чувство за вина у противника). Ако
планирането на почтителната личност цели да установи власт над Ти-цел чрез
инструменталното подчинение и сервилниченето, това на церебротоника ще
провокира фантазии за власт и мощ, които в техните представи се превеждат
(трансформират) в сърцераздирателни пози, в които отеква едно постоянно
“никой не ме разбира”.
И всичко би било наред, ако възприеманата реалност е идентична на
недвусмислената реалност, защото крайният резултат ще бъде дистенцията или
задоволяването на нарцистичните потребности и дори една метаморфоза от
доктор Джекил към мистър Хайд би била оправдана.
Контрахиран е този, който е просмукан от интроекти и, макар и планирайки
правилно действието си към външния свят (довеждане до край, завършване на
личността), не е в състояние да се откъсне от т. н. възпитание и недоверчиво се
показва неспособен да извърши движението, необходимо за достигане на
дистенцията. И тогава, обзет от натрапливата идея да не сгреши, ще продължава
да си върви по старите утъпкани пътеки на трагичното си съществуване. Итака,
докаго се стигне до болестта. До смъртта.
Интроектираните кодекси на поведение нямат вече нищо общо с
хармоничната социо- и биоикономична комуникация, която е била свойствена за
нашите праотци.36 Те се оказват, заедно със самоналожените закони, плод на
(не)възпитателните модели, наложени от държавния морал, който не приема
любовта, индивидуализма, независимостта на индивида, а напротив -
принуждава поданиците си от най-крехка възраст, набивайки в главите им
кафкианското мото: по-бързо, по-високо, по-силно. Следователно много рядко
гражданинът би могъл да бъде предразположен към естествените движения като: да
преклониш глава, да се оставиш да бъдеш покосен от любовна страст, да крещиш от болка
или удоволствие, да падаш (в най-широкия смисъл на този термин), да бъде отдолу и
т.н. По-бързо, по-високо, по-силно: готов да се бориш със себеподобните си, но за
съжаление и със самия себе си. Със собственото си тяло, което мъдро сочи пътя
към хармонията; със своите дълбини, устремени към удоволствието, със своето
сърце, зажадняло за любов. По-бързо, по-високо, по-силно: никаква слабост.Абсурдна
личност. Свръхреална. Маската е в съзвучие със средата и света, който я заобикаля.
Анахронизъм: персонажът е достоен за шедьоврите на Фелини. По-бързо, по-високо,
по-силно: избрали сме си най-лошия придружител по пътя към целите на властта и
силата - един безмилостен съдия - самите ние. И дори когато нашето Ти - цел или
Ние (групата на принадлежност) ни желаят доброто, проклетият инквизитор,
който се крие в някой ъгъл на нашето Аз, ни пречи да бъдем в хармония. В
хармония със самите нас. С Ти-то, С Ти-тата. Маската е станала част от нашето Аз.
И е символ на безсилие.
36 Вж. главата “Психологическа антропология”.

Роля и личност
Ако вземем за изходен пункт на наблюдение индивида, ще видим, че
мястото, което той заема в социалната динамика, определя неговия статус и роля.
“Ролята е един ансамбъл от културни модели, асоциирани в един даден статус.”
(Linton).37 Тя включва отношенията, стойностите и поведенията, които във
вътрешността на една специфична система, обществото възлага на личността,
която заема определен статус. Ролята е това, което тази личност трябва да прави, за
да оправдае своето присъствие в определен статус.
От гледна точка на субекта, ролята е ансамбъла от поведения, които съответстват
на това, което другите изискват от него.
Понятието роля е следователно тясно свързано с термина личност. Само,
който владее едно еклектично поведение, променящо се и в хармония с
недвусмеслената реалност на заобикаящия свят (емпатия), би бил в състояние да
достигне висок статус в групата на принадлежност, която ще му позволи достъп до
удоволствието, т.е. до дистенцията. Едно интересно проучване, извършено от
Hollingshead и Redlich,38 показва как честотата на депресивните състояния и по
специфичен начин развитието на психотичните разстройства, се акцентуира у
членовете с т.н. нисш или подчинен статус. От тук можем да направим извода:
1. Доминантният социален статус е синоним на едно добро чувство за

реалност и променливост в изпълняването на изискваните от Ти (Вие) - цел роли
и е от съществена важност за достигането на дистенцията.
2. Едно подчертано индивидуалистично поведение се проявява, във връзка

с господстващия социален модел, тенденциозно субсоциализирано, така че често
преминава наложените от социалните норми и конвенции граници и насочва
агресивността към външния свят по много явен начин. Ще се радва следователно
на едно високо ниво на социална потентност, доколкото е надарен с
вдъхновение, спонтанност и креативност.
3. Индивидът с по-нисш социален статус ще развие, в зависимост от

границите, които обществото му налага, тревожни отношения или депресивни
поведенчески модели, предразполагащи го към контракция (болест), която от
една страна му препречва пътя към удоволствието, а от друга - неизбежно го
водят към болестта.
Изхождайки от тези предпоставки, е важно да подчертаем различните

значения, които Неорайхианската школа приписва на понятията роля и личност.
Ролята е директното действие, насочено към Ти - цел и съобразено с: а) валидната
за системата недвусмислена реалност; б) статуса на противника; в) първичната
37 Linton R., The study of man, Appelton, Neu York, 1936.

38 Hollingshead A. B. / Redlich F. C., Social Class and mental illness : a community study, Wiley, New York, 1958.

потребност; г) способността да се променя поведението (ролята), когато
възприетото поведение се оказва неподходящо за задоволяването на изискванията
на Аза за удоволствие (проверка на действителността).
В термина “личност” виждам скрита идиосинкрацията на насочените към
външния свят действия, които се оказват патогенни за системата и - в последствие
- за организма. Това е маската, която е изгубила своята защитно-агресивна
функция, за да се превърне в съставна част на Аза. Сумата от интроекти,
подсилени наверно от характеровите травми на границите с патологията, или
направо патологични, опустошават чувството за реалност и трансформират
недвусмислеността в субективност. Личността, следователно, се превръща в една
принудителна модалност, която въздейства върху присъщата на Аза подвижност,
като намалява комуникативните му способности. Каквото и да е представянето на
Аз-идеално пред социума, личността е отговорна за социометричния статус39 на
индивида и ще видим, че колкото по-”фиксирано” е персонологичното му поведение,
толкова по-нисък е социалният резонанс на субекта. Този факт се установява още след
първите фази на анализа на личността. В началото на аналитичното лечение
пациентът е склонен да изживява с изключителна гордост “силата на своята
личност”. Определя се като непоклатим, твърд, със здрави принципи. Рядко
съзнава, че цялата тази конструкция е създадена, за да предпазва едно слабо Аз,
което се нуждае от подкрепата на “нацията” - като овца, която само в стадото се
чувства защитена. Но това, което изглежда гранит, се оказва мека глина. И вече
при простичкия въпрос “...кой си?”, рухва митът за Свръх-човека. Той е всичко
това, което другите (Ние) искат той да бъде. Следователно той просто не е (не
съществува). Тази констатация предизвиква неминуемо постепенни промени и
изгубеното Аз лека-полека изплува. Симптоматично е (нормално е)
дезинтеграцията на личността да предизвика у анализирания една силно
тревожна реакция: това е страхът от промяната. Страхът на този, който вижда как
рухва около него един свят от митове, псевдосигурност, неоснователни гледни
точки, върху които е бил построил собственото си съществуване. Обикновено
средата реагира с враждебност на новопоявилото се Аз. Често изоставянето на
личността в полза на ролята, която се хармонизира с недвусмислената реалност,
(която от своя страна е априорно непредвидима), се конкретизира с
разрушаването на солидните до момента социални връзки и изграждането на
нови екзистенциални системи и модели: който стане биофункционален в една
“чумава” (порочна) система, представлява опасност за самата система и бива изхвърлен
от системата!
След много часове наблюдение над Човека, касифицирах пет типа
личности:
- Парейдилична личност
- Церебротонична личност
- Недоверчива личност
- Съблазнавяща личност
39 Социометричен статус

- Почтителна личност
Азът може да се преоблича в много личности. Но “липсващият персонаж” ще

определя неговите биопатии. Изброените от нас личности се покриват по своята
същност с петте движения, предложени от неорайхианската теория и всяко
отделно движение има точно определена функция в поддържането на
хармонията, било в отношението Аз - Аз, било в отношението Аз - Ти - Аз. Както
при физическият инвалид, някои движения могат да се специализират и да
заместват дефицита, предизвикан от определеният недъг. Но не искам да влизам в
редиците на тези, които правят от “осакатяването” преимущество, печеливш
екзистенциален модел. Всъщност, само за този, който е в състояние да играе всички
роли (движения), подчинявайки се на изискванията на средата, а следователно - на
недвусмислеността на реалността, можем да твърдим, че е извън
персонологичните патологии и невротичното и биопатологично поведение.
Парейдоличната личност
Модел: “Истината за мен никога няма да бъде написана, защото никой не я знае.
Аз ще бъда последната жертва, защото веднъж достигнал до подножието на Вечността,
ще умея така да плача и да се моля, докато на Земята не се установи нов ред на нещата.
Пролейте една сълза на гроба ми: аз не съм от никоя епоха и никое място; аз съм вън от
времето и пространството, моят дух съществува вечно. Ако се потопя в мислите си,
връщайки се назад през годините, ако посветя духа си на начин на живот, който е
далечен от този, който вие възприемате, аз ставам такъв, какъвто искам...”
(P. Carpi, “Граф де Калиостро”.)
Това е езикът на Гения, на възвишения и самотен Маестро, на Мечтателя.
Това е Светецът, Недосегаемият. Този, който презира материята, “материалното”,
за да живее в една нереална реалност, населена с феи и чудовища...., но никога с
човешки тела.
Защита: Това е личността, която придружава по явен или не съвсем

отчетлив начин всички неврози на приемане и патологични прояви.
Парейдоликът се стреми към идентификация по-скоро в измерението Аз Аз-
идеално, отколкото в отношението. Аз - Ти - Аз. Той не е, но се преструва, че е
своята мисъл.
Вторична: Избягвайки срещата с Ти, парейдоличната личност живее в един

печалба: аутистичен свят (104),40 което й позволява да стои “над” реалността,
бягайки от всяка конфронтация, освен ако не е с някой по-слаб последовател,
40 “Аутизмът е начин за защита на здравия индивид, който вижда незадоволени собствените си амбиции в реалния свят
и затова се затваря в един въображаем свят, в който да може да изрази свободно своите желания, изпълнявайки ги в Аза
си.”Bleuler E., Lehrbuch der Psychiatrie, 1920

което да потвърди социалната й позиция. Парейдоликът избягва контакта, но с
предпазливи стъпки и поглеждайки с едно око назад към слеващия го, внимава
да не бъде “изгубен от око”.
Илюзии: “... само в този habitus бих могъл да бъда приет!”

Идиосинкрации “Аз съм моята фантазия!”
на мисълта:
Блокажи: Окулярен сегмент и всички сензорни органи.
Церебротоничната личност
Модел: “Вместо да се присъединявам към живота, към хората, към човешките

дейности, аз разрушавам моста към каквито и да било отношения. Все едно е към кой
бряг се движа: адът е и от двете страни. Не зная как, но успях да пресека отношенията
си със света, който създаваха човешките ръце и разсъдък. Може би дядо ми имаше
право, може би са ме развалили още като малък книгите, които четях. (...) На практика
отдавна вече спрях да чета. Но вкуса на четенето го помня още. Сега личностите са
книги за мен. Аз ги чета от първата до последната страница и след това ги захвърлям
на страна. Поглъщам ги една след друга. И колкото повече чета, толкова по-ненаситен
ставам. Не зная граници!”
(H. Miller, “Тропикът на Козирога”.)
Това е мислителят, интелектуалецът. Това е инструментализацията на
патоса. Той е първият сред равни. Този, който предпочита платоническия пред
телесния контакт. Тялото, от което да смуче енергия, е един излишен придатък
на “метафизичното Аз”. Действията му са лишени от физичност и се стреми
да ръководи отношенията си чрез интелектуални и интелектуалоидни
механизми. Противоположно на парейдоличната личност, церебротоничната се
оказва крайно разностранна, до маниакалност. Във фантастното образуване той
си представя физическия контакт, но отлагайки го във времето, той го откъсва от
своето енергетично съдържание.
Защита: В церебротоничната личност се обединяват фригидността,

намаленото либидо и патологиите на хиперконсумация. “Интелектуалецът”
поставя на второ място физическата и сексуална връзка, избягвайки гениталния
контакт, за да смекчи тревогата,породена от неговата оргазмична и социална
импотентност. Подмолно у него действа едно добре прикрито чувство за
малоценност (тенденция към подчинение), което церебротоничната личност
завоалира чрез компенсаторни модели на поведение от интелектуален тип.
Вторична Това е “доброто момче”. Интелигентно. Разсъдливо. Носител на

печалба: най-високите ценности на Нацията: аскетизмът и
сублимацията.Той е сочен за пример и като такъв, всички се вслушват в него.
Нему предричат “... успешно бъдеще!” И той се преструва, че ни вярва.

Илюзии: “Аз съм моят интелект. Моето тяло и моята сексуалност са
инструменти на моя разум.”
Идиосинкрации “Моята интелигентност и култура повишават мнението,
на мисълта: което другите имат за мен!”
Блокажи: Орално-цервикален сегмент.
Недоверчивата личност
Модел: “Както и да (comunque mi vesta)....се облека, ще изпитвам мъката на това

дребнаво земно съществувание. Прекалено стар, за да си играя само, прекалено млад, за да
не желая: какво още би могъл да ми предложи светът? - “Да се отречеш, ти трябва да се
отречеш!” - Това е вечният мотив, който вътрешният живот (глас) пресипнало ни
пее (напомня ) всеки час. (...) Богът, който живее в сърцето ми може до дъно да разтърси
душата ми, но той, който владее всяка сила, не може нищо вън от нея да раздвижи. Така
ми тежи съществуването; пожелавам си смъртта; мразя живота.”
(J. W. Goethe, “Faust”.)
Спрелият в ъгъла човек не знае кой път да поеме и в своята подплатена с
предразсъдъци нерешителност, изживява събитията в живота от позицията на
зрител - не - протагонист (главен герой). Това е мъхът в гората: незабележим.
Движи се сред масата. Той е “масата”. Това е “прекъснатият” човек. Никога
неговите действия не съвпадат с мислите му. Той би искал..., но не иска! Насочен
е напред (или назад), но не се отпуска. Притесняван от етични и морални
кодекси, които противоречат на неговата организмична схема, той се превръща в
модел на подтиснатата личност.
Защита: Недоверчивата личност обикновено “покрива” характери от типа:
тревожни, фобични, натрапливи. За да навлезе в отношението Аз - Ти - Аз, тя се
оказва неспособна да прояви творчество, увлечение или обновление.
Биоикономичната секвенция се претоварва дистенцията се “прекъсва” в
последната фаза - именно тази на самата дистенция. Стадият “di allerta”
ръководи всеки опит.
Вторична “Не се излага на опасност и не греши!” Тревогата, напрежението я
печалба: “пазят” от всяка “авантюра”. Тази личност е носител на най-
реакционните, най-етноцентрични и най-консервативни модели на системата.
Тя е техен активен носител, за разлика от пасивния им носител - почтителния тип
личност. Недоверчивият навлиза в обществото с т.н. “се” (прави се, казва се,
мисли се...). Закотвянето към ценностите на Държавата намалява тревогата.
Илюзии: “Недоверието ме предпазва от неприятни ситуации. Мога да
задоволявам потребностите си в рамките на “традиционното”.
Идиосинкрации на мисълта: “Ако се “раздвижа”, ще изгубя стабилността
си.”
Блокажи: Торсов сегмент.

Съблазнителната личност
Модел: “Ред за него означава равенство, но не свобода: в своята диктатура той приема
само едно от тези две блага на Революцията и, само в редки случаи с колебание, ще го
защитава до край, колкото и да му се противопоставят.
А свободата? Какво всъщност е свободата? “Дивакът, както и цивилизованият човек,
има нужда от един господар и маестро, от един магьосник, който да господства над
фантазията му като му налага строга дисциплина и му поставя вериги, като не му
позволява да “хапе” преждевременно.Има нужда от някой, който да го удари или да го
изпъди: да се подчинява е неговата съдба, той не заслужава повече, а и няма никакво
право.” Тези думи на мизантроп не показват нищо друго, освен един от аспектите на
неговите тайни мисли.”
(E. Ludwig, “Наполеон”)
Вниманието му е постоянно изострено, дотолкова, че нищо не убягва от
контрола му. Съблазнителната личност владее отлично петте движения. Но
неговата интерпретация е “лишена от душа”: един дяволски робот, който иска
всичко - душа и тяло- в замяна на своето “изиграно представление”.
“Съблазнителният персонаж” не се обвива никога, за разлика от парейдоличната
личност, в булото на мистицизма. На пръв поглед той е любезен, сърдечен,
благоразположен, знае да се подчинява, но знае да бъде и язвителен или
агресивен. Неговите аргументи винаги са реалистични, рационални. Само един
проницателен наблюдател може да отгатне къкво всъщност представлява
неговото любезно поведение: инструмент за установяване на пълен контрол
върху Ти - цел (Ти - целите).
Защита: В недрата на съблазнителната личност се крие страхът да бъдеш

сам. Нейното движение е Аз - Ти; обратното на почтителната личност - не се
слива с Ти, а си го присвоява и го манипулира, за да си осигури по този начин
постоянна подкрепа за своето тъжно в основата си и несигурно Аз.
Вторична Около тази личност се върти “голямата фамилия”, кланът. Тя е
печалба: “центърът”, безспорният лидер. Не представлява тотема, а светската
власт. Така се поставя над другите и еподдържана от тях!
Илюзии: “Давайки на Ти това, което той най-много иска, удовлетворявайки
желанията му, аз ставам необходим елемент за неговото удоволствие.”
Идиосинкрации “Моето “поле на доминиране” е постоянно застрашено!”
на мисълта:
Блокажи: Цервикален сегмент, абдоминален сегмент, торсов сегмент.

Почтителната личност
Модел: “Подаряваше й сладкиши, картички, панделки. Лиза приемаше подаръците като

знак на уважение, наричаше Катя “ангелче” и я караше да прави абсурдни неща: в
почивките да се прави на просякиня, в часовете за молитва - да издава звуци като пуяк,
в спалното помещение - да коленичи пред Лиза и, целувайки края на дрехата й, да
шепне: ”Аз съм вашият паж”. На принцеса Белецкая й беше изчезнал един медальон.
Реших да направя претърсване; Лиза, леко изчервена, нарочно постави завързания в една
носна кърпичка медальон под възглавницата на Катя: “Кажи, че си била ти! (...) Катя в
миг леко присви устни, показвайки радостта си: беше помогнала на Лиза!”
(И. Еренбург, “Мъжът на Чека”.)
Редникът. Сервилният тип. Той живее чрез Ти-то, привидно отричайки
собственото си Аз. Той е предпочитаният инструмент в ръцете на властимащия.
Ламти за осветено от слънцето място, но блести, иска да блести с отразена
светлина. Той е лепкав, коварен, и крие агресивността си зад подчинителни
движения.
С действията и мислите си постоянно търси достъп до властта. Но власт без
отговорност. Неговият стремеж е да бъде № 2, в сянката на лидера.
Защита: По правило почтителната личност я придружават всички форми

на депресивна невроза. Социалното изживяване е негативно: оттук -
инструменталното подчинение на властта.
Вторична Проявите на “еднопосочност към Ти”, колективизмът, който се
печалба: противопоставя на индивидуалния хедонизъм, стойности като
покорството, фалшивият алтруизъм и една псевдо-готовност за саможертва,
отразяват напълно обществото на “висшите и нисшите”. Това са неотделими
признаци на социалната йерархия, но тук откриваме също и омразата, която
подчиненият тайно насочва към господаря.
Илюзии: “Да бъда “едно цяло с господаря”, означава за мен задоволяване на
организмичните ми потребности.”
Идиосинкрации “Изходът (резултатът) на моя опит е предопределен от
мисълта: степента ми на подчинение на Ти.”
Блокажи: Цервикален сегмент, анален (тазов) сегмент.
Функция на парейдоличната роля
Периферията на Аза се затваря около ядрото. Това е моментът на

прекъсването на връзката, на отпускането след като потребността е била
задоволена. От биоенергетична гледна точка наблюдаваме оттегляне на енергията
от външния свят (връзката Аз - Ти - Аз), за да може Аза да се конфронтира със
самия себе си (връзката Аз - Аз).
Задоволяване: в отпускането.

Функция на церебротоничната роля
Контактът с външния свят е слаб. Първично подчинение, търсещо подкрепа

(връзката Аз - Ти - Аз). Интелектуална проверка на собствената социална позиция
и миналите активни “движения”. Homo ludens: задоволяване в културата и
изкуствата с цел “подхранване” на Аза. Сензорно задоволяване, отношение Аз - Ти
( недеференцирано) - Аз. Креативност. Хранене.
Задоволяване:в храненето (повишаване на самооценката).
Функция на недоверчивата роля
Подтискане на действието. Проверка на реалността, следователно избор на

ролята, която е най-подходяща за задоволяването на наличните в Аза
потребности. Статична енергия (=). Азът е обладан от несигурност, която
деблокира само щом идентифицира печелившата роля (движение).
Задоволяване: в следващото действие и дистенцията след него.
Функция на съблазнителната роля
Отношение Аз - Ти. Задоволяването на потребността е отложено за близкото

бъдеще. Стремеж към доминиране. Активно съблазняване, но като следствие на
проверката на реалността. Съблазнителните действия покриват цялата гама от
роли, които се активират според желанието (или потребността) на Ти - цел.
Енергията е фиксирана върху Ти - цел, а наблюдението има за цел да регистрира
предизвикания ефект.
Задоволяване: в завоюването на Ти - цел (полето на доминиране) и в следващата

го дистенция,дължаща се на задоволяването на първичните потребности.
Функция на почтителната роля
Подчинение, насочено към стабилизиране на отношенията на съюзяване.

Стремеж към задоволяване на потребността от утвърждаване и принадлежност
(сигурност). Енергията е контрахирана: агресивността е задържана. Отношение Аз
- Ти - Аз.
Задоволяване: в стабилизирането на съюза и следващото го задоволяване на

първичните потребонсти.

Ще завърша тези бележки върху феноменологията, която изглежда на
повърхността на контакта с Аза или - ролята и личността, като доуточня, че това
са съзнателни области. Докато ролята е еластична и метаморфозите, които тя
непрекъснато претърпява, са винаги съответни на целта, т.е. на задоволяването на
наличните в Аз-организмично потребности, то при личността действието е
тендинциозно дисхармонично по отношение на първичните потребности и се
обособява в психичната динамика като една самостоятелна цялост, насочена към
поддържане на индивида в един псевдо-статус, чрез който той да достига до
вторичните печалби, които от своя страна нямат нищо общо с реалните
потребности на субекта (метаудоволствие). Но това безумно общество е
препълнено с персонажи. В една система, която ни иска построени в редици,
предсказуеми, управляеми, вдъхновението, което придружава ролята, е
кастрирано, избутано в страни. Така унифицирани, мъже и жени, са готови да
следват и да интроектират моди, морал, етики и униформени костюми за масата.
Да присъстваш на сцената сред персонажите изглежда съществено важно. Няма
значение, че това е за сметка на качеството на живота, че поражда болест, че води
смъртта. Личността е (и това дебело го подчертавам) съзнателна област на Аза и
следователно е свободен избор на всеки от нас това как да се представяме пред Ти
- цел или пред онези “Вие”, към които се отнасяме. Както е свободен избор на
всеки от нас дали да се подчини на абсурдните задължения, наложени от една
система, която ни кастрира или не. Но нашето желание за свобода често се
сблъсква със страха от онзи непознат свят, намиращ се извън наложените от
обществото “закони” и носещ името свобода. При все това, това е царството, в
което срещаме хармонията, симбиозата между разум и тяло, реалните
потребности, удоволствието. Личността е първото претятствие, което срещаме по
пътя към равномерността (хармонията) и е изградена от интроектиран материал,
неметаболизиран от Аза и следователно рохкав. Едва след като успеем да
“пробием” личността, ще можем да се срещнем, както ще видим по нататък, с
характеровите защити. Ще се разкрият пред нас “алхимиите”, които управляват
тази основа (скеле), върху която се произвеждат движенията на контактната
повърхност.
Фиг. 8: Роля и личност
1) Дистенция - Потребност (крайна и начална точка)

а) Импулс или първичен нагон;
b) Вродено подтискащо действие (ВНМ);
c) Съзнателен процес на мислене и оценяване (Аз - идеално);
d) Подтискащо действие с екзогенен произход (Аз- идеално / Свръх-Аз);
е1) Действие на личността: не винаги съвпада с организмичните цели (зона на
напрежение);
е2) Действие на ролята: в съответствие с първичната потребност.

ХАРАКТЕРЪТ
“... характерът е едно хронично изменение на Аза, което би могло да се определи

като втвърдяване. Това е базата , на която начинът на реагиране на личността става
хроничен. Целта му е да предпазва Аза от вътрешни и външни опасности. Като защитен
механизъм, който е станал хроничен,може да бъде наречен с право “арматура”(доспехи,
ризница- б.пр.). Арматура недвусмислено означава едно ограничаване на психичната
подвижност на цялата личност. При неприятни ситуации арматурата се вкочанява. В
благоприятни обстоятелства се разхлабва. В степента на характерова подвижност, в
способността да се отвориш към външния свят или да се затвориш за него според
определената ситуация, се изразява разликата между достъпната за реалността и
невротичната характерова структура. (...) Необходимото (за формирането на бронята)
либидно-икономично втвърдяване, се наблюдава преди всичко на базата на три процеса:
то се идентифицира с фрустриращата реалност, представена от основната
фрустрираща личност; то обръща срещу самото себе си насочената към
фрустриращата личност агресия, която е придзвикала също и подтиснатото чувство;
то развива реактивно поведение срещу сексуалните импулси (първични нагони - б. а.). (...)
Първият процес предава на арматурата значимите съдържания. Вторият процес може
би обездвиждва най-съществената част от агрисивната енергия, блокира една част от
подвижността и създава по този начин подтискащия елемент на характера. Третият
процес отнема (на действието) някои количествени характеристики на либидото
(първична енергия) и (...) ограничава в последствие подвижността, задоволяемостта и
главната способност за въздействие (модифицирайки в същото време способността за
проверяване на реалността, б.а.).”41
В основни линии Райхианската теория за езиопатогенезата на мускулната
броня, т. е. на характера, е възприета, с малки изключения от Неорайхианската
школа.
Тези изключения могат да бъдат вместени в тезата, според коята “бронята”
би трябвало да е вечно присъщ елемент на структурата на Аза, докато целият мой
опит достатъчно убедително демонстрира как мускулният блокаж (или бронята)
може да отслабне до пълното й изчезване, когато индивидът изживява напълно
конфортно заобикалящата действителност; напротив - арматурата се заздравява в
ситуации, представляващи реална или предполагаема опасност. 42
След това уточнение, да навлезем в измерението “характер”: плетеница от
смущения, притеснения, тревоги, фантазии за слава и разорение, подтиснати
омраза и гняв, самота, отрицания, нереални светове, кошмарни мисли за
преследване и страх ... толкова страх! И тези емоции, добре прикрити от външния
свят от несъответната личност, се крият във фибрите (влакната, нишките - б. пр.),
които изграждат мускулната броня (Свръх - Аз). Ако веднъж е преодоляна
дихотомията душа - тяло, Азът се оформя във взаимодействието между идеацията
(Аз - идеално) и физическото преживяване (Аз - организмично), така, че
41 Reich W. “Анализ на характера” , Изд. SugarCo, 1973.

42 Бернаскони В. А., “Цвят и биоенергия”, Изд. Ottaviano, 1986.

хармоничното или организмично Живо същество си установява едно множество
от движения, които да имат за свой финал дистенцията, т.е. удоволствието ( вж.
схемата на стр. 178):
1. Поява на потребността (Аз - организмично).

2. Първичен нагон (Аз - организмично).
3. Действие, предизвикано от първичния нагон и недвусмислена
проверка на реалността (ВНМ), следователно - движение към Ти - цел.
4. Социализация на движението (проверка на социалната реалност) и
временно задържане на предложеното от ВНМ действие (Аз - идеално / Свръх
- Аз).
5. Движение към Ти - цел и задоволяване на първичната потребност.
6. Дистенция / удоволствие.
В “Аз - характерово” (или характерова невроза), фиксирано към една или

повече фази на развитието, действието се оказва прекъснато или нарушено в пътя
си към дистенцията. Последицата е едно хронично нарушение на чувството за
реалност и след това - установяването на една зона на контракция, отнасяща се до
неосъщественото достигане на дистенцията (удоволствието). Една зона на
напрежение, която би могла да бъде “разтопена”, но само частично, чрез
метаудоволствието. Сега действието ще се стреми да се развие по следния начин:
1. Първична потребност / първичен нагон.

2. Предизвикано действие и проверка на недвусмислената реалност (ВНМ), т.
е. движение към Ти - цел.
3. Проверка на двусмислената реалност във връзка с характеровия imprinting
(Аз - идеално) и с прекъсването на първичното действие, предложено от ВНМ.
4. Търсене на задоволяване във вторични цели (метаудоволствие), фантастно
образуване.
5. Зона на контракция (неудоволствие).
Хармоничният индивид отделя внимание на собствените си потребности

”тук и сега” и възприемането на реалността е плод на един биологичен морал и
една организмична етика. Той изпитва гняв и любов, но не възмущение и желание
за вендета. Всяко действие предопределя завършването на един “Гещалт”,43 в
противен случай “дъното” се обединяват изтлясканите страсти.
Неспособността на “Аз - характерово” да посрещне външния свят се
конкретизира в неговата неспособност да:
а) анализира коректно действителността;
43Perls F. / Hefferline R. F. / Goodman P., “Теория и практика на Гещалта”, Изд. Astrolabio

б) интерпретира адекватно собствените си потребности.
Неспособно на дистенция, “Аз - характерово” превръща енергиите,

първоначално насочени към действието (или движението), в илюзиите на “после”
(фантастно образуване). Емоционалните блокажи нарушават биоикономичните
функции, свойствени на Аз - организмично. Действието на Аза “към света” е
фиксирано в едно предпочитано движение, което се осъществява като изключим
структурата, характерна за реалността и за Ти - цел.
Проверката на действието (движението недоверие) не се отнася към първичната
потребност (нарцистична), а се фиксира върху задоволяването на социалните
потребности (потребност от утвърждаване и от принадлежност) и по този начин
предпазва Аза от изживяването на отхвърляне и следващата от него болезнена
актуализация на травматичното събитие, което е детерминирало характера.
АЗ-ОРГАНИЗМИЧНО ПОТРЕБНОСТ
ВНМ ПЪРВИЧЕН ИМПУЛС
АЗ-ИДЕАЛНО ПЛАНИРАНЕ НА
СВРЪХ-АЗ ДЕЙСТВИЕТО В СОЦИУМА
ПОДЧИНИТЕЛНО СЪБЛАЗНИТЕЛНО АГРЕСИВНО

ДВИЖЕНИЕ ДВИЖЕНИЕ ДВИЖЕНИЕ
ДВИЖЕНИЕ НА ПРОВЕРКА НА ДВИЖЕНИЕТО

НЕДОВЕРИЕ ПО ОТНОШЕНИЕ НА ПОЛУЧАВАНЕТО НА УДОВОЛСТВИЕ
ПОДЧИНИТЕЛНО СЪБЛАЗНИТЕЛНО АГРЕСИВНО

ДВИЖЕНИЕ ДВИЖЕНИЕ ДВИЖЕНИЕ
ТИ-ЦЕЛ
ДИСТЕНЦИЯ / УДОВОЛСТВИЕ
Фиг. 9 Организмичният характер

В процеса на аналитичното лечение, при “разлагането” на зоните на
контракция, на повърхността изплуват идиосинкрациите, присъщи на процесите
на мислене и оценка на свойствените на “Аз - храктерово” реалности. Постепенно
пациентът осъзнава своите “прекъсвания” и липсващи движения,44 своите
нехармонични действия и накрая - потребностите си.
В диадата аналитик - пациент възкръсват фантазмите от детството, които до
момента са били скрити в най-дълбинните зони на Аза и са формирали табутата,
поведенческите закони, правилата на съществуване. При анализа на характера се
научава отново реалното значение на удоволствие и неудоволствие: АЗ СЪМ, ТИ
СИ. На повърхностите на моето Аз и на твоето Аз прозира душевното състояние и
организмичната потребност. Статусът е вторичен.45 Аз - идеално поема отново
44 Според Теорията на петте движения дисхармониите на Аза се конкретизират с подтискане на определени движения
(планиране, подчинение, недоверие, съблазняване, агресия), които - лишени от своите биоикономични
функции - по аналогичен начин се крият от външния свят.
45 Вж. главата “Трансфер и контра-трансфер”.

своята изходна функция на “комуникативна зона” и изоставя разпорежданията на
тотема. Далече са всички “защо”. ТУК СМЕ! Няма вече “война на всеки срещу
всички”( Т. Хобс, предишен цитат), а има среща в търсене на удоволствието. Това е
размразяването на тялото. Това е отново пулсиращото Аз. Сега потребностите са
осезаеми. Движението е съответно на реалността: моята реалност, твоята
реалност.
Но на невротичния съвременен човек не му стига само срещата. Той иска чудото
да се повтаря вечно. И тогава изисква, отсъждането, обещанието за тотална
принадлежност, робството: срещата се превръща в сблъсък, търсене по- скоро на
власт, отколкото на удоволствие! Царуват недоверието, желанието за доминиране
и самоконтрол... цари “войната на Хобс”, затова любовта не може да покълне в
тази неплодородна почва. Тогава тя се превръща в омраза. Контактната
повърхност е ригидна. Посланието - амбивалентно. Това е резултатът от десетки
хиляди години еволюция на обществото, опорочени от корумпирани
законодатели и религиозни предразсъдъци. Светът, който някога е бил
хармоничен, сега се е научил да сублимира и да се наслаждава на
метаудоволствието. Тази дегенерация се дължи на стремежа към властта: да
изглеждаш е по-добре, отколкото да бъдеш!
Преминавайки през етапите на генезис на “Аз - характерово” наблюдаваме:
1. Над съществото (човешко или не) господстват потребностите, които

пораждат първични нагони, насочени изключително към получаване на
удоволствие, съобразено със социоикономията.
2. Азът е инстанцията, която предвижда удоволствието. “Ти” е обекта - цел

(на удоволствието): дистенцията (удоволствието) се опосредства от отношението
Аз - Ти - Аз. Движението към Ти е в хармония с недвусмислената реалност
(потребност ВНМ движение) и с желанието за задоволяване на потребността.
3. В пътя си “към външния свят” първичният нагон се “социализира” е се

превръща в движения, икономични за равновесието на обществото или на
групата (примитивно Аз - идеално).
4. В едно управлявано от принципа на властта общество (вж. също W. Reich

“Нахлуване на насилствения сексуален морал”, 1951), желаните от Аз - организмично
движения и подчинени на получаването на удоволствие, се оказват системно
фрустрирани и насочвани, поради участието на едно хиперструктурирано Аз -
идеално, към сферата на метаудоволствието. Като следствие се получава едно
характерово ядро, подвластно на етиката и морала на “тотема” (национален
характер). Табутата се превеждат като забрана на движението, и следващото от
това нарушение на анализа на реалността в полза на “реалността на Държавата”,
в която индивидът търси статус и власт.

5. Подтиснатото движение изплува отново под формата на характерова
невроза.
6. Моралът на Държавата омърсява отношението майка - син с етични

норми, табута и културни модели, докато дори и в това важно отношение на
обич надделее действието на Аз - идеално върху организмичното движение.
Нацията разклонява взаимодействието “на две”. Нацията иска “Ние”. Защото
само в “Ние - то” можем да се учим да притежаваме. Диадата, кято се допълва
взаимно, не е управляема. “Той” е “Ние”. “Ние” - Държавата. “Ние” - етносът.
“Ние” - кланът. Вкочанено и ледено е тялото, което майката предлага на сина си.
Тя не смее да направи никакво движение на удоволствие, на телесно
удоволствие, в обмена със своята собствена рожба. Фрустрира това Аз -
организмично, което й казва “обичай!”. Етика. Морал. Ние. Псевдочистота.
Афективна стерилност. Всичко е контролирано и управлявано от Ние. Тогава
радостта на детето, което наивно моли да се обедини със собствената си майка в
едно цяло, се сблъсква с “майката - държава” и се превръща в болка.
Безпокойството доминира на неговата контактна повърхност. Участва в света на
неговото Ти - цел (майката), извор на неговото удоволствие и оцеляване и,
привидно покорно, изпълнява молбите и. Това е травма. Енергията престава да
протича хармонично от “центъра” към обекта на удоволствие. Отношението Аз -
Ти (цел) - Аз става аналогично, изкривено. Това е прекъсването.
Биоикономичната връзка Аз - външния свят се измества от фантастното
образуване: илюзията за едно щастливо и сияйно бъдеще. Претенциите на
организма са оставени на страна. Но това “Аз - характерово” намира
утвърждаване в “чумавата” (порочната) социална система и започва да притежава
Нацията.
7. После идват училището, казармата, масмедиите и партиите, които се

“грижат” , докато Аз - характерово бъде прието за нормално. И тук се ражда
страхът: страхът да бъдем свободни, вън от една система, която ни кастрира, но
привидно ни пази.
ВЪНШЕН СВЯТ
ЛИЧНОСТ
ХАРАКТЕР
ПОТРЕБНОСТ
НАГОН
Фиг. 10: Структура на Аза в отношение с външния свят.

Споделям схващането на У. Райх: “... енергията, която подхранва реакциите
на емоционалната чума ( и на Аз - характерово - б. а.) по правило води началото си
от фазата на незадоволеното удоволствие.” И когато стигнем по време на

“аналитичното пътуване” до онзи завой, който съм свикнал да определям като
“необратим”, ставам свидетел на толкова подтиснат искрен гняв, който извира от
Човека, когато тотем и табу се дезинтегрират под силата, под напора на
удоволстието и тогава виждам как се ражда едно “ново” същество. Със здраво
стъпили на земята нозе, съзнаващо, че трябва да играе своята актьорска роля
върху тази печална сцена, наречена “общество” , готов да се бронира, когато
моралът и етиката на режима искат да завземат неговото Аз, но също и готов, вън
от всяка схема, да направи така, че желанието му за радост и удовоствие да
проникне в отношението Аз - Ти - Аз.
Това е “новият човек”. Този, който пулсира, живее, знае да страда, но обича себе
си. Само този, който се е научил да казва със справедлива гордост “аз съм!” или “аз
се обичам!, може да преоткрие в някой затънтен ъгъл на това общество истинската
радост да съществува, а това ще рече - собственото си тяло.
Нозография на характерите, според неорайхианската школа
Много от схващанията на У. Райх и на пост - райхианците са в основата на

теоремите на Неорайхианската школа. От гениалните интуитивни
предположения на У. Райх разбрах колко са важни тялото и невербалният език,
както и усвоих една специфична метедология на анализ. От J. C. Pierrakos46 се
научих да познавам енергията и енергетичните полета. От S. Keleman - понятието
“grounding”, а от първите три труда на A. Lowen заех основата на една телесно
ориентирана психотерапия. За да не създавам ново объркване в и без това вече
много разнообразната лексика, която изпълва психологическата литература, аз
уеднаквих терминологията, отнасяща се до характера, с тази, на може би най-
знаменития ученик на Райх - Александър Лоуен и неговата биоенергетична
школа:
- Шизоиден характер
- Орален характер
- Ригиден характер
- Психопатен характер
- (Садо)мазохистичен характер
Разграничителната линия между различните характерови типилогии се

дефинира, според моята школа, от момента, в който опитът, насочен към
дистенцията / удоволствие, се прекъсне.
Да се опитаме преди всичко да нарисуваме кръга на опита на един
организмичен характер, което е еквивалентът на фройдовата гениталност (вж.
Фиг. 11).
46 Вж. също главата “Биоенергия”.

В организмичния характер всеки опит е предшестван от една фаза на затваряне
на Аза от външния свят: това е моментът на дистенцията, на трофотрофията.
Живото същество се храни, наслаждава се в тази фаза на достигнатото удоволствие
в предишния опит. Това е отношението Аз - Аз: фазата на нарцисизма. След това
непреодолимо организмът изразява нова потребност: това е locus nascendi
(скритото място - б. пр.) на новия опит. Първичен нагон възбуда. Азът излиза от
трофотрофията и се предразполага към движение към Ти - цел, с което е свързано
задоволяването на потребността. Следва проверката на действителността. Започва
опитът, движението към света (Ти - цел). Това е ерготрофичният момент.
Задоволяване на потребността дистенция. Край на опита.
ДИСТЕНЦИЯ
обратна страна
ПОТРЕБНОСТ
КРАЙ НА ОПИТА ПЪРВИЧЕН НАГОН

5 1
4 2
ОПИТ ВЪЗБУДА
3
СОЦИАЛИЗАЦИЯ
НА ДВИЖЕНИЕТО
Фиг. 11: Кръгът на опита
При характеровата невроза опитът се осъществява по различен начин. Преди

всичко бих искал да уточня, че в “Аз - характерово” опитът никога не приключва.
Фактически “характерът” прави невъзможна дистенцията и се насочва към нови
цели. “Фигурата” не може да се отдели от “фона”. И се налага принудително
повторение. По все по-мъчителни пътища Азът търси удоволствието,
удовлетворението. Реалността е все по-абстрактна. Измерението “тук и сега” е
“омърсено” от минали страдания. Това е неподвижността, безвремието. На тази
постоянна контракция Азът отговаря с патологично поведение, докато
идиосинкрациите на мисълта не опустошат тялото. Болест. Азът на свой ред
защитава правото си на удоволствие; ако е необходимо до самоунищожение. И
следователно е важно да знаем как “Аз - характерово” си забранява изживяването
на удоволствие.
Да вземем шизоидния характер. Преди да се заемем със историко-

езиологичните фактори, които са детерминирали физиологията му, да видим
поведението на шизоидния в кръга на опита.

Енергията е центрирана в ядрото на тялото и протича съвсем слабо в
периферните структури, което предопределя психологическата ситуация,
свързана с измерението Аз - Аз (нарцисизъм). Светът се преживява отвън. В
шизоидния характер опитът никога няма начало: той е фиксиран в движението
“обратно от света”, затваряне. Изживява това, което се намира вън от “ядрото”,
следователно - самото си тяло, Ти - то, Вие - то с примиренческа неприязън, която
компенсира обикновено чрез фантазии за мощ, власт и успех. Неосъществената
организмична дистенция прави така, че (преди или след това) идеите за величие
се изместват от печални “творения”: мании за преследване, халюцинации, които
трябва да се интерпретират като отговори на Аза на пренебрегнатите
потребностти.
Оралният характер се оформя в една ерогенизирана контактна повърхност.

Отношението към външния свят е насочено преди всичко към задоволяване на
потребностите от храна (в най-широкия смисъл на този термин). Следователно
той осъзнава собствената си възбуда, но остава в очакване външния свят да я
задоволи. Издига се над своето телесно измерение и посреща опита
интелектуално; ужасява се от движението, агресивността. В своята контракция
знае също и да се гневи, да се подчинява инструментално, да демонстрира
нахално поведение в търсене на задоволяване на потребността.
Вътрешно той се възприема като пръв сред равни и ще се опита да прекъсне
всеки тип опит, който не оправдава очакванията му за привилегирован статус или
на онзи, който “... е длъжен да го храни!”. Липсата на недоверие, което се дължи на
бедно чувство за реалност, което подкрепя неговите абиогенни претенции,
отказването от съблазнителното движение, което смята за недостойно за неговия
“гений”, отричането на първичната или физическа агресивност, която не
подхожда на неговата хилава външност, го правят едно слабо същество,
неспособно да посрещне сложната динамика на отношението Аз - Ти -Аз. И ето го
сам, депресиран, готов да уравновесява отречената организмичност чрез
компенсаторни пътища (хиперконсумация, маниакалност, фанатизъм и т.н.).
У (садо)мазохистичния характер виждаме едно правилно планиране на
действието, добра предразположеност към физически контакт, но страхът да
“избухне”, да излее върху Ти - цел омразатя и гнева, които подтиска, не му
позволява да навлезе в опита. В отношението Аз - Ти - Аз, той приема ролята на
редника. Неговото поведение е приспособяващо се.47 Което за съжаление често
разкрива неговите садистични черти: това е реваншът над Ти, който смята за
“проникващ” и следователно - подтискащ за неговия собствен опит. В своя
въображаем опит се идентифицира със загубата на социална идентичност, тъй
като това общество не поощрява агресивността, индивида.
Той посреща всяка дейност с крайно неверие в бъдещето и ниска
самооценка. Желанията му за възмездие са скрити под маската на почтителната
47 Приспособяване (терминът е според J. Piaget): индивидът модифицира активността си, нагаждайки се към структурата
(нормите) на средата.

личност. После следва експлозия. ДА ЖИВЕЕШ ЗА МИГА. Организмът пулсира,
напада, разтоварва се. Следва отново il grigiume. Ларвираната депресия. Краят.
Самоубийството.
Стигнахме до психопатния характер: “Царят” на човешката жунгла. Този, който се

стреми да властва над homo nevroticus normalis, всъщност е едно несигурно и слабо
същество, крайно зависимо от средата, която го заобикаля. Той посреща опита не
за да участва в него, а за да доминира над него от височината на своя “трон”. Той е
главният герой в социума, но зрител на самия себе си. Неговото поле на доминиране
се разпростира до невероятни размери.
Егодиастола: Господ и Дявол, Добро и Лошо, Майка и Син. По време на
своето тъжно съществуване той е отчуждил, в опита си да подсили собственото си
Аз, персонажите, които са населявали микрокосмоса му. Той не е вече Аз. Той е
Ние. Чувства се силен, ако е подкрепен от индивидите, които е подчинил и които
сега съставляват неговите imago.48 Контролира продължително техните подвизи и
се проявява като свръхчувствителен към всяко отдалечаване от “ролята”, която им
е поверил. В такива трудни ситуации психопатният характер разкрива, поне
частично, своите защити. “Неверният” ще бъде в центъра на вниманието му. Той
ще знае да съблазнява, да се подчинява, да се унижава, за да възстанови контрола
си докато блудният син се завърне в кошарата.
Неговата енергия, блокирана в абдоминалния и цервикалния сегмент, му
позволява да раздели емоциите: сърцето е далече от гениталите; разумът е далеч
от сърцето. И тако неговите движения ще бъдат винаги диктувани от вечната
потребност от утвърждаване и принадлежност, а не от желанието да бъде
участник , да се остави на преживяването, на опита. После следва колапсът.
Загубата на контрол. Убийственият гняв. Експлозията на Аза: разтройства от
“високо кръвно” (пренапрежение - б. пр.). Парализа. В болестта намира отново
“центъра”. Най-”преданите” ще бъдат около него. Подкрепа. И той отново е
победител. Но винаги сам, страдащ!
Етапите на човешкото развитие приключват с гениталната фаза. Ригидният

характер не е претърпял в предшестващите еволюционни фази тези силни травми,
”... които при другите характери са дали началото на по-сериозни защитни
позиции. Тук разкриващата се травма е фрустрацията , изживяна при търсенето
на еротично задоволяване.”49 Той преминава без проблеми кръга на опита до
последния етап: дистенцията. Удоволствието при този характер е помрачено от
страха от кастрация. Гмурването в опита, да се оставиш да те обземе възбудата, да
се оставиш да те помете бурята на оргазъма, ги карат да си спомнят мига, в който
48 Imago: според психоаналитичната теория те се формират много рано в живота, може би във фалико-нарцистичната
фаза и следователно са типични идеализирани представи, като не е задължително да отразяват характеристиките на
реалната личност.
49 Lowen A., “Биоенергетика”, Изд. Feltrinelli, 1983

са застанали с лице пред вратата на гениталното удоволствие и отказът и
заплахата с кастрация са само тяхно следствие.
Ако секс (удоволствие / дистенция) е еквивалентно на любов, тогава като
познаваме драмата на отблъснатия влюбен, можем да разберем тревогата и
подтиснатото чувство, които придружават изживяването на този, който доверчиво
се е насочил към Ти - цел в търсене на задоволяване на собствената си сексуална
потребност, а се изпречва пред един стерилен и абиогенен морал: МОРАЛЪТ НА
ЦИВИЛИЗАЦИЯТА. Една цивилизация, която убива човешкото същество.
Цивилизация, която отрича самата себе си, която принася в жертва любовта пред
олтара на властта. Ригидният характер отговаря на тревогата със съмнение.
Съмнението на този, който illo tempore е разчупил табуто. И опитва отново. До
натрапливост. Преминава отново през целия кръг без да си дава сметка, че
Големият Съдник се е загнездил в неговото собствено Аз. Той е станал преследвач
на самия себе си. Не се доверява: любовта е синоним на кастрация? Проектира
собствената си тревога върху Ти - цел: “ако се отпусна, ще ме кастрираш!” Би
искал да си пробие път напред, но няма тази възможност. Амбивалентност.
Напрежение. Тревога. Импотентност. Спиране: тялото не иска повече.
Отстъпление. Сърцето - убежище на любовта и удоволствието- спира да бие.
Мрак.
Съзнавам, че с това мое желание да “обрисувам характерите в черно и

бяло”, може да съм раздразнил пуристите в науката и трябва да се изправя срещу
тези, които ще ме обвинят в не достатъчна научност. Но съм готов да предизвикам
всеки, който има зад гърба си, освен солидна психологическа култура, също и
няколко десетки хиляди часове терапевтична практика, да опита да начертае една
изчерпателна карта на характера и личността, която да включва всички варианти
и променливи, които правят от човешкото същество уникално и неповторимо
творение.
Тази глава не би могла да завърши, освен с психологическите корелати и
историко-езиологичните фактори, които са детерминирали формирането на
различните характери. Материалът, който постепенно ще изложа е плод на моя
опит като аналитик и понякога може да се свърже и с бележките на W. Reich и A.
Lowen. Смея да твърдя, че само изправяйки се срещу Аза като психотелесна
цялост, може да се достигне близо до истината. Но достъпът до дълбините на
организма, до неговата мъдрост, до неговата животинска интуиция, до енергиите,
които със сигурност крие, винаги ще ми бъде невъзможен.
Само т.н. “нормални” ще имат самонадеяността да си мислят, че са
разбрали тайните на Живия човек. Колко ги мразя тези “нормални”: надменни
индивиди, но емоционално бедни, неспособни да проумеят истинската хармония
на Сътворението и които, центрирани върху своите карти, върху клавиатурите на
компютрите, правят аутопсия (дисекция) на Истината.
Аз, за щастие, съм несъвършен и може би затова само крайно скромно се докосвам
до “несъвършенството Човек”!

Фиг. 12: Кръгът на опита при отделните характери
1) Първичен нагон
2) Възбуда
3) Движение съм света
4) Опит (преживяване)
5) Край на опита
Х) Удоволствие / дистенция.
Х А Р А К Т Е РИ
Шизоидният характер
Морфология: Неопределена, с тенденция от астенична до атлетична

(според E. Kretschmer)
Фиксация: В първото движение.
Травма: В първите месеци от живота или в наталната и началната орална

фаза. Неутвърждаване (114) от страна на майката - открито или скрито.
Двойна връзка. Последващо самоутвърждаване в един аутистичен и
фантастичен свят. Реактивна съвкупност от инстинкти на гняв и
човекоубийство, от които се отделя, ставайки безчувствен към идващите от
външния свят стимули.
Схема: Дисоциация между мислене и емоция. Слабо “Аз”, което не е в

контакт с реалността. Сън. Самоцелно планиране.
Филогенетично съответствие сред животните: “...Да се преструвам на

умрял!”
Социализация: Интроверсия; нарцисизъм; гениалност; аутизъм (според E.

Bleuler); подтискане; странене; изолация, отчуждаване; студенина;
неподвижност.
Сублимация: Математика; метафизика; етика; мистицизъм.
Физически черти: Жилав, затворен и контрахиран. Лицето прилича на маска;

изгаснали очи, странни, непроницаеми, далечни.

Блокажи: Окулярен сегмент; вторично - торсов сегмент.
Енергия: Затворена в “центъра”; слабо ерогенизирана периферия; връзка

Аз - Аз.
Сексуалност: Без емоционална връзка.
Илюзия: “Моята фантазия е светът. Ако се отпусна, ще експлоадирам (ще

полудея)!”
Патологични форми: Кататония; шизоидия; шизофрения; невроза на

приемане; конверсии; параноя; депресия; мании за преследване;
хипохондрия.
Зони на риск: а)сензорните органи; б) сърдечно-съдовата система.
Оралният характер
Морфология: Тенденциозно астенична (според Кречмер).
Фиксация: Във второто движение.
Травма: В оралната фаза или от раждането до навършването на една

година. Афективна депривациая, поради липса на майчина подкрепа или
изоставяне. Компенсация на организмичните потребности в сферата на
интелектуалното.
Схема: Зависим. Вкопчва се в едно Ти - цел (недиференцирано). Има

усещането, че всички са му длъжни. Орална агресивност (садистично -
орална).
Филогенетично съответствие сред животните: Недиференцирано

търсене на храна; привързаност към майката, към дървото и т.н.
Социализация: Привързаност. Жажда за удоволствия; ведрост без

определено съдържание; жажда за забавления; егоцентризъм; страх да не
бъде изгубен обекта за опора; превърната в роля жизнерадост.
Самота. Отделяне от заобикалящия свят; немарливост; нереални
връзки; усещане, че остава сираче; лекомислие; липса на твърдост; абулия.

Сублимация: Поезия, творчество, изкуства; хуманизъм; риторика.
Физически черти: Дълги и малко развити ръце и крака; слаба мускулатура;

хлътнали гърди; тесен таз; голобрад. Очи - слаби, умолителни.
Блокажи: Орален сегмент.
Енергия: Протича от центъра към периферията, слабо разпръскване във

външния свят, ерогенизирана контактна повърхност.
Сексуалност: Слаба; пасивен подход; нарцистична.
Илюзия: Да мога да компенсирам слабостта на Аза на мозъчно или

интелектуално ниво.
Патологични форми: Депресия; меланхолия; маниакални поведения;

хиперконсумация; хипомания.
Зони на риск:
а) Стоматичният апарат;
б) цервикалната зона;
в)церебралната система;
г) храносмилателният апарат (първи тракт);
д) дихателният апарат.
Ригидният характер
Морфология: Тенденция - атлетична (според Кречмер).
Фиксация: В третото движение.
Травма: От третата до шестата година от живота (генитална фаза).

Забрана и отхвърляне на гениталната сексуалност. Забрана на
автоеротизма.И тъй като това е било неговата генитална проява на любов
(генитално отпускане, отдаване),от тук нататък той подхожда с недоверие
към задълбочения контакт с Ти - цел и със заобикалящия свят като цяло.
Схема: Страх да не бъде манипулиран, използван затворен в клетка.Не се

отпуска в любовта. Чувството за реалност е нарушено от прекалено
недоверие.

Филогенетично съответствие сред животните: Подтискане на действието;
миметизъм.
Социализация: Ригидност; недоверие; желание за слава; амбиция;

тщестлавие; реализъм; страх да не бъде интраполиран; страх от публично
показване и осъждане.
Сублимация: Държавен хуманизъм; национализъм; етноцентризъм;

морализъм.
Физически черти: Хармоничен; пропорционален; здрав тен на кожата;

жизнен; грациозни движения; живи и проницателни очи; хлътнал таз.
Блокажи: Торсов сегмент; тазов сегмент.
Енергия: Протича от центъра към периферията, след това се разсейва;

дисхармонична (амбивален- тна).
Сексуалност:
Жени: страх от пенетрация.
Мъже: страх от кастрация.
Илюзия. “Всичко трябва да правя сам.”
Патологични форми: Натрапливости; тревога (подтиснатост); панически

състояния; фобии; сексуални разстройства; хистерия.
Зони на риск:
а) уро-гениталният апарат и половите органи;
б) сърдечно-съдовата система;
в) дихателният апарат.
Психопатният характер
Морфология: Тенденция атлетико-пикнична (според Кречмер).
Фиксация: В четвъртото движение.

Травма: След четвъртата година от живота (фалико-гениталната фаза).
Изразено ии не съблазняване на детето от страна на родителите. В
последствие детето първоначално си съперничи с родителя от
противоположния пол.Подчинение, докато получи власт над самия
съблазнител, т. е. активно съблазняване на другия родител.
Схема: Отричане на емоциите и инструментализация на сексуалността.

Изгражда собственото си Аз в ущърб на индивидуалността на ближния
си.
Филогенетично съответствие при животните: Доминиране върху

стадото. Съперничество.
Социализация:Екстроверсия. Егоизъм; егоцентризъм; екзалтация,

ентусиазъм; мегаломания; предразположеност към съревноваване;
амбиция; жажда за надмощие; невярност.
Гениалност: Проницаемост; инструментална екстроверсия; нарцисизъм;

студенина; любов към логиката; реализъм; лаконичност; педантичност.
Сублимация: Философия; изследователство; духовен хуманизъм;

политика.
Физически черти: Горната част на тялото е масивна, напомпана; главата е

контролирана. Краката са слаби. Погледът е хипнотичен, тежък,
съблазнителен, бдителен.
Блокажи: Цервикален сегмент; абдоминален сегмент.
Енергия: Протичаща от центъра към периферията, към външния свят;

връзка Аз - Ти - Аз, насочена да установи контрол върху полето на
доминиране.
Сексуалност: Силна, но инструментална.
Илюзия: “Никой не вижда моята слабост, моята зависимост от

одобрението на другите”.

Патологични форми: Хипомания до депресия; мания за преследване;
мегаломания; фобии; разстройства на конверсията; перверзии; активен
садизъм.
Зони на риск: а) централната нервна система; б) двигателният апарат; в)

сърдечно-съдовата система; г) храносмилателният апарат; д) мозъкът.
(Садо)Мазохистичният характер
Морфология: Тенденция - пикнична (според Е. Кречмер).
Фиксации: В петото движение (контрахиран).
Травма: От първата до третата година от живота. Анална фаза. Подтискане

и строгост в семейството, отнасящи се до храната и дефекацията,
придружени от обсебваща любов. Доминираща и измъчваща майка. Слаб
и пасивен баща. Майката подтиска с болезнено внимание всички стъпки
към независимостта (сотосоциализация) на детето, карайки го да се
чувства постоянно виновно.
Схема: Прикрива агресивността, враждебността, презрението и чувството

за превъзходство, което изпитва към външния свят, с едно отстъпчиво
поведение. Често хленчещ и страдалец. Използва това поведение, за да
дразни Ти - цел и накрая да придизвика реакцията му на отхвърляне,
която от своя страна да оправдае експлозията на неговия гняв и ярост
(декомпресия).
Филогенетично съответствие при животните: Агресия, бягство.
Социализация: Твърд и студен характер (садизъм). Насилие; агресивност;

експлозивност; желание да завоюва; разрушителност; удовоствие да
критикува; псевдо-сигурност в себе си; упорство; лошотия; злоба.
Предразположеност към: гняв, омраза, ревност, вендета и жестокост.
Себеотрицание (мазохизъм). Саможертва; смирение; хленчене.
Сублимация: Садохуманизъм.
Физически черти: Къс врат; набита телесна структура; мускулеста; стегнат

задник; окосменост.

Садизъм: очите излъчват енергия; проникващ поглед, пронизващ, хаплив.
Мазохизъм: вид на страдалец.
Блокажи: Цервикален сегмент; тазов сегмент.
Енергия: Садизъм: протича от центъра към външния свят; енергетично

проницаема периферия.
Мазохизъм: подтисната, хиперенергизирана периферия; контактна
повърхност - напрегната.
Сексуалност: Садизъм: силна, разрушителна. Мазохизъм: непреодолима, но

“завързана”.
Илюзия: Трябва да задоволя желанието на Ти - цел.
Патологчни форми: Садизъм / мазохизъм. Епилепсия и нейните

еквиваленти (според L. Szondi). Мигрена; астма; екземи; алергични
реакции; балбуцио (заекване - б. пр.); депресия.
Зони на риск: а) храносмилателният апарат; б) двигателно-моторният

апарат; в) дерматологичните зони; г) пирамидалната система.
Глава VI
БИОЕНЕРГИЯ
При разлагането на материята физиците разкриха енергетичната същност

на позитрините, позитроните, квантите, неутрините и фотоните и безброй още
частици, които се намират в суб-атомното пространство. Астрономите изследваха
космоса и създадоха модел на еволюцията на вселената след “големия взрив”,
откриха “черните дупки”, радиогалактиките. Науката до днес говореше за земни
енергии, за космическа енергия, но за биоенергия - НИКОГА! Енергията - носителка
на живота не принадлежи (все още) на физиката, на математиката, на
астрономията, нито на мисленето, на философията, на метафизиката. Анализът на
материята ни води към материалистически схващания, анализът на духа - към Живота,
към Биоенергията! Понятието “биоенергия” се намира за съжаление във “въображението
на Човека” и се отнася към неговото Аз-идеално: то е продукт на онази “защита”, която
нарекох фантастно образуване. А всъщност още от епохата на Неандерталския
човек, първото историческо същество, което е било в състояние да “мисли
абстрактно”, човекът е търсил упорито извора на живота, безсмъртието,
следователно - “биоенергията”.

Възможността да се черпи от този извор би означавала в наши дни победа
на човека над смъртта: вечен живот, а надеждата за вечен живот е най- мощната
противоотрова срещу онзи страх, който е притиснал в клещи човека от палеолита
до днес: страха от смъртта. На основата на този страх се ражда социалният
порядък, религията, неврозата на властта, характеровата невроза, контракцията,
емоционалната чума, Държавата и всички останали гадости в нашето общество. И
ето че моралът и фантастното образуване се притичат на помощ на изплашения
човек: своевременно и уместно инструментализираната “биоенергия”, става
символ на вечността. Античните магьосници, жреците, свещениците са били
неоспорими господари на виталната енергия и според философиите са я
наричали “анима”, “дух” , “психе”, “астрално тяло”.
Така биоенергията се свежда до културата, до културния модел, превръща
се в тире-то между страдащия човек и l’exodus в една вечна Нирвана. Винаги е
било така, откакто човекът е станал “мислещ”.
“Тримата братя” е една от най- гъсто изрисуваните праисторически пещери , но
най-забележителното нещо в нея е една фигура, представляваща странна смесица
от човешки и животински елементи: магьосникът. При този образ чифт рога се
издигат над едно брадясало лице, което има очи на кукумявка с пронизващ
поглед. Това същество има конско тяло и опашка, горните крайници са на мечка, а
долните определено са човешки. Мъжките генитали висят на много необикновено
място - под опашката” (R. Leakey, вж. предния цитат). Магьосникът от “Тримата
братя” представлява вероятно изображение на един шаман от времето на
палеолита, който се е замятал с животински кожи и си е поставял еленови рога,
скривайки лицето си зад една рудиментарна маска. (вж. фиг. 13 от учебника)
Явно повече от 25 000 години магьосниците, шаманите, свещениците и
апостолите населяват не само нашата фантазия, но - уви! - също и нашия
физически живот. Докторите на всички епохи и всички култури са се излагали на
риск в търсене на виталната енергия. Срещнали са абстрактното, иреалното,
метафизиката и, без да съзнават огромния потенциал, скрит в техните стерилни
умове, са се пренесли в едно измерение, разположено отвъд здравия разум и са
насочили този потенциал в сенките на мистериозното, пламъкът, даващ начало на
живота. Така са се родили морализмите, подчинението на законите, етиката и
религиите. Азът и тялото са били и все още са изхвърлени от сценария на света на
т.н. култура. Е, бидейки свързани отново едва в едно “астрално” измерение,
тялото и душата се контрахират и се превръщат в роби на една халюцинация,
наречена “Божествено”.
“... навсякъде и до днес се проявява по света религиозната невроза, която намирам,
че е свързана с три опасни “диетични” предписания: самота, пост и сексуално
въздържание.” (F. Nietzsche, 1885)
В културните общества, в които доминира менталното, “Живот” се
превръща все повече в синоним на “мъчение”. Изопачената от новия социален
порядък и затворена в клетката на абсудрдните етично-морални понятия
биоенергия, се обърква. Извратена, в стремежа си да тупти с “пулса на вселената”,

тя се превръща в извор на човешката тъга и болест. После идва смъртта. Аз, който
създадох “Теорията на петте движения”, който съм дал постулата за “Живото
същество” (с главна буква), надарено с едно превъзходно чувство за реалност,
позволяващо му отвъд метаудоволствието да задоволи посредством подходящи
движения своите първични нужди, съзирам само в едно макар и малко вероятно
“Възкръсване на реалните ценности”, контекста, в който биоенергията може да се
възвърне към едно биоикономично измерение: “...човекът е едно вечно махало,
движещо се и вибриращо, което през различните епохи се е опитвало да открие и
разбере своята роля във вселената. Отначалото се е опитал да разбере себе си,
осъзнавайки своите вътрешни нагонни движения. Имайки вече съзнание за своя
вътрешен свят, се е опитал да долови и разбере чрез своите сетива заобикалящата
го среда. Тези пулсиращи движения, чувствата и усещанията му дават
доказателство и му помагат да осъзнае собствената си личност”. (J. Pierrakos).
Феноменът “биоенергия” е имплицитен в движението, (вж. Фиг. 14) и всичко
се свежда до формулата:
ЕНЕРГИЯ = ДВИЖЕНИЕ = ЖИВОТ
“Животът” е ключовата дума. “Животът” е синоним на удоволствието.

“Животът е движение, а не абстракция. Н абстрактното “животът” престава да
съществува. В имагинерното - гасне. “Животът” е пулсация. Тогава ще забележим,
че: 50
1. Фундаменталните механични и електрически фактори, които властват в

неорганичната материя и живите организми, се комбирират в едно
функционално взаимодействие, което е типично за живота. При нито един
неорганичен процес механичният заряд не би се превърнал в електрически,
следователно в електрическо разтоварване и накрая - в механично
отпускане.Цитираната последователност от електрични и механични функции е
типична за живота и го толичава от света на неорганичното.
2. Процесът на напрежение заряд изпразване дистенция не само

разграничава органичния от неорганичния живот, но, ако предишното
твърдение е вярно, то по принцип трябва да направлява всички жизнени
процеси. Освен това може да се докаже, че всички вегетативни функции следват
този ритъм на механично напрежение.
3. Тази “формула на живота” управлява всички вегетативни функции не
само в биологичния организъм като цяло, но и във всяка негова отделна част.
Ние ли, които се осмеляваме да принизим душата, духа, астралното тяло,

самия Бог до равнището на материята, до равнището на химически и механични
50 Вж. също и W. Reich , Esperimenti Bionici, Изд. SugarCo, 1979

закони, а живота - до купчина клетки, чиято първа и единствена цел е постигането
на удоволствието, ние ли сме новите еретици?
“И аз: Учителю, кои са хората, погребани в онези саркофази, чиито тежки въздишки се
чуват? А тоя на мен: Тук са еретиците заедно с техните последователи от всяка секта
и гробовете са по-пълни, отколкото можеш да повярваш. Тук подобен с подобен е погребан
и саркофазите са повече или по-малко “топли”
(ДАНТЕ, “Божествена комедия”)
Не! Не сме ние хората, “... погребани в онези саркофази!”. Там са тези,
които погребват безпределните проекти на Сътворението в херметичните ковчези
на онази псевдонаука, която угнетява природата на човешкото Същество със
задоволството на същите Антихристи, които от позицията на своята Власт
предлагат на Човека “Истината”, “Безсмъртието”, “Благополучието”!
Господ се е превърнал в плът и е всеки един от нас. Той е нашата
биоенергия. Тези, които са говорили, или претендират да говорят от негово име,
са му запушили устата, предали са го, содомизирали са го по хиляди начини.
Отрекли са неговата естествена природа, следователно неговото съществуване в
света на конкретното. “Нашият Бог”, напротив е неудобен за силните, тъй като
проповядва удоволствие, а не лишение. Той посочва пътя към изграждането на
индивидуалността, а не “Закона на Главатаря” и неикономичната любов към
колективността. Този наш Бог на енергийната хармония не преддвижда и никога
не е предвиждал неврозата, образата, завистта, садизма, отмъщението,
подчинението на каноните и т.н. Карал ни е да еволюираме в продължение на
милиони години по един хармоничен начин, който не означава “мир” или
“братство”, Добро или Зло, скромност или непорочност, а непринуденост,
свободно протичане на енергията от Аз към Ти. И Ти-то, което е нашата естествена
цел по пътя към удоволствието, се е превърнало през вековете в част от Аз-а. Това
са били времената на първичната любов, на екстазът, на диадата. В този миг сме
били Бог: вибриращи в дистенцията, готови да търсим, следователно - да творим,
да възобновяваме срещите с тайните на Живота.
Зареждане разреждане дистенция, до безкрай! Без задръжки сме достигали
до границите на осезаемото при едно свободно протичане на енергията.
БИОМЕТРИЯ
Терминът “Биометрия” е въведен от мен в “Теорията на петте движения” и

означава “измерване на движенията на Живото същество”. Биометрията има за
свой предмет изучаването на физиологията на Живото същество от страна на
биометриста, чиято задача се свежда преди всичко до правилно преценяване на
“обратните послания” (ретроакции) от биопсихичната сфера, в зависимост от
ситуацията, следователно от възприемането на действителността, с която субектът

се сблъсква. Биометрията изучава качеството на ретродействието. Биометричното
изследване се насочва към “движенията на нервната система:
1. биометрия на термичното движение

2. биометрия на енцефалното движение
3. биометрия на сърдечното движение
4. биометрия на дихателното движение
5. биометрия на биоелектричното движение
6. биометрия на мускулното движение
7. биометрия на пулсиращото движение.
Смятаме, че не са необходими много обяснения за техниките, отнасящи се

до първите шест изложени по-горе точки.51 Възможно е да сме предизвикали
недоумение, споменавайки за биометрия на пулсиращото движение.
Пулсиращите движения са: “... компонентата на жизнените процеси,
отнасящи се до всички съществуващи енергии в жизнения метаболизъм. Това
единство на енергии във вътрешността на тялото, изплува също и на неговата
повърхност, аналогично на разливащата се топлинна вълна, излъчвана от
нагорещен метален предмет. По този начин се създава едно енергийно поле,
съставено от силовите линии, присъстващи в периферията на човешкия
организъм. Човешкото тяло живее вътре в това енергийно поле, което се простира
на разстояние от няколко метра, очевидно то е “прикрепено” към самото тяло, но
понякога може да се види и как се разширява до няколко десетки метри” ( J.
Pierrakos). Моите изследвания върху качеството на енергетичното движение ме
доведоха до експериментиране посредством метода на електрографията.
“Симеон Давидович Кирлиан е бил най-добрият електротехник в
Краснодар, столицата на Кубан в Южна Русия и затова му поверявали най-
трудните и деликатни за изпълнение технически поръчки.
Един ден бил извикан да поправи една машина в един изследователски
институт в града. Пристигайки в лабораторията, видял, че други техници правели
демонстрация с едно устройство за електротерапия.
След като дълго го наблюдавал, Кирлиян забелязал, че между кожата на
пациента и електродите на машината, се бил образувал един светъл облак.
Любител фотограф, веднага му хрумнало да го запечата на плака. Без да се
колебае, поставил една между собствената си ръка и електрода на устройството. В
момента, в който то се задействало, изпитал остра болка, но когато снимката била
проявена, видял около образа на своите пръсти същата сияност, наблюдавана
върху кожата на пациента. Кирлиян сметнал веднага, че се намира пред нещо
ново, може би на прага на ново откритие, или може би по-просто - ефект, създаден
от онзи тип устройство. Но съмнението, че е уловил и следователно заснел, нещо
като човешка енергия, не го напускало повече.
51 Вж. също: Hume W. I. , Biofeedbak: research & therapy, Eden Press, 1976

През следващите години - епизода датира от 1939 г. той изпробвал различни
фотографски техники без светлина, т.е. рентгенови и инфрачервени лъчи, и т.н.
Накрая, подпомогнат от своята съпруга Валентина, успял да осъществи толкова
бленуваната фотография на невидимото. Но последвалата изследователска работа
продължила още много години, приблизително четвърт век.
Когато откритието на Кирлиян било най-сетне официално потвърдено от
съветската държава, съпрузите получили стипендия и оборудвана лаборатория за
да продължат експериментите си. В същото време, както в СССР, така и в
останалата чест от света се разгаря интереса към техниката на фотографията
Кирлиян:”...пред очите ми се разкри невиждан до тогава свят. цели лабиринти от
светлини, които блещукаха, разпалваха се, блестяха, някои искри стояха
неподвижно, други се движеха на тъмен фон. Върху тези фантастични галактики
т преливащи светлини, се наслагваха живи многоцветни пламъци и бледи
облаци...” Необходими били, обаче, още изследвания и допълнителни
доусъвършенствувания на устройствата, за да се построи апарат, който да
позволяви да се наблюдава излъчването, вибрациите и промените в аурата.
“Симон Кирлиян бе първият, който положи ръката си под обектива и
задейства устройството” - предават канадските журналистки Шейла Острандер и
Линн Шрьодер, авторки на първият голям репортаж, посветен на
парапсихологичните изследвания отвъд Желязната завеса.”Фантастичният свят на
неизвестното се разкри пред очите на него и жена му. Ръката заприлича на
Млечния път в едно звездно небе. На фон - синьо, златно, в ръката се случваше
нещо, което много приличаше на пиротехнически спектакъл, блясваха цветни
светлини, светкавици, някои неподвижни като свещи, други внезапни и
ефимерни, други на равни интервали от време/.../ Някои части от ръката бяха
покрити от малки облачета; имаше също и светещи точици, които летяха през
лабиринта от светлина,подобно на космически кораби, отправили се към далечни
галактики”.
Какво означават тези светлини? Какво осветяват те?
Мигащите светлини не изглеждали безразборни, а следвали точно определени

норми, но кои?52
Нека първо погледнем електрофизичните принципи, участващи в биометрията на
пулсиращото движение, измерено посредством електрогпафията /или фото
Кирлиян/. Електрографията се дължи на действието на фотоните върху
светлочувствителна емулсия на фотографска плака. Тези фотони са генерирани
от електрическо изпразване между обекта, чийто образ заснемаме и няколко
външни електрода. Ако приложим напрежение U/ t към електродите, се генерира
едно електрическо поле, което действа силово в/у заредените в това поле частици.
Повишавайки напрежението, се увеличава и интензитета на електрическото
поле / Е /, а в последствие и силите, които действат в/у електрическите заряди-
52 Из “Измерение - магия”, Ed Fabbri 1984

При определена стойност на напрежението, силата на електрическото поле
надделява над силите, свързващи зарядите в диалектрика /вж. фиг 15/ и се
проявява поток от заряди в посока на действащите сили. Ако по пътя , по който се
движат зарядите, съществува прекъсване в провеждащия материал, те се
натрупват в самото празно пространство. Сблъсъка между движещите се заряди
/електрони/ и молекулите на въздуха , предизвиква йонизирането на последните
и симултанно отделяне на фотони. В точката, в която преминат по-голямо
количество заряди за единица време, ще се осъществи по-голям електрически
поток, така, както и ще се формира по-голямо количество фотони, и ще се получи
по-силно почерняване на фоточувствителния пласт, отколкото би се получило
при електрически поток с по-слаба плътност.
Трасетата, по които разрядния поток преминава от единия електрод до
другия, се определят в зависимост от структурата на проводимост на материала,
през който тока протича.
В неорганичните материали, тази структура е относително стабилна във
времето и следователно също и трасетата, през които преминава тока са
относително стабилни; Анализът на органичната материя включва в
електрографията променливата, съотносиа до проводимостта на наблюдаваните
материи.
Преди да представя моите тези, свързани с материала за фотографската

плака, смятам за подходящо да изложа изследванията и хипотезите и на други
изследователи в тази област. Според Марослав Наркиевич /1896/, човешкото тяло
излъчвало едно особена радиация, /променяща се/ в зависимост от индивидите и
техния характер. Карл V Райхенбах /1788-1869/ развива доктрината за
“одическите сили” - четвъртото материално състояние на органическото
вещество, пряко отнасящо се до биологичната плазма. В.С.Гришеченко /1944/
твърди, че по-голямата част от материята в Космоса , съществува във вид на
плазма, което - най-вероятно - важи и за живата матгерия, в която възбудената
плазма, изглежда е локализирана в мембранни структури /митохондрии/ и се
смята за нестабилен тип плазма.
За по-стабилен тип плазма се посочва протоплазмата, или наричана още
биологична плазма /т.е. клетките/.
Биологичната плазма е елемента на различните видове електромагнитна
радиация и способствува за преместването на звуковите вълни. От значение е и
нейното специфично взаимодействие с гравитационните сили. Физикът А.
Адаменко смята, че електрограмата е резултат на взаимодействието между
електрони от биологичната плазма с високочестотно и високоинтензитетно поле
на електрографа. Някои изследователи идентифицират феномена със светещия
ореол, който може да бъде заснет около всяко тяло, с действието на Райхианския
Оргон.
Същият Райх ни препраща към наблюдението на луминисценциите? “...ако
достатъчно дълго време наблюдаваме... бяла стена или врата....можем да съзрем едно

блащукане. То е сякаш повърхността излъчва сенки или мъгливи изпарения на един горе-
долу ритмичен и бърз интервал от време. Да оставим настрана всеки опит явлението да
се класифицира като “субективно оптическо впечатление” и нека си поставим за цел да
не се отказваме, докато обективно не сме преценили дали блещукането трябва да се
припише само на нашите очи или дали то реално не се случва извън нашата
организмична система/.../ Нека да погледнем “сякаш както от далеч” синьото небе. От
начало не виждаме нищо. Но решени да настояваме в наблюдението си, откриваме с
удивление, че е възможно ясно да се долови блещукането - ритмично и на вълни - на
небето. В очите ни или на небосвода е блещукането? Наблюдаваме феномените в
продължение на няколко дни. Осъзнаваме, че типът и наситеността на блещукането са
доста различни (...) Жертва на илюзия ли сме? Отговор може да ни даде само един
полуизпъкнал окуляр, вграден в тръба и леща, която увеличава пет пъти.(...) Точиците и
линиите се открояват още по-ясни и по-големи. Тъй като е невъзможно са се уголемят
субективни светлинни впечатления, следва да заключим, че феноменът е обективен.”
Според моите изследвания, причините, които определят качеството на

биоелектричното поле, измерено чрез електрографията, са многобройни:
1. Възприеманата реалност.
2. Степента на “нестабилност”, присъща на Аз-а (невроза, психоза).
3. Характерът и личността на всеки отделен индивид, които определят
“еластичността” и готовността за движение на безброй многото клетки, които
съставят неговия организъм. Наблюдаваме дефакто, че в един и същ контекст,
различни индивиди развиват нееднакви движения: от студени (”обратно от
света”), до топли (”към света”) или движение на недоверие (амбивалентни), което
е свързано с:
- присъстващата в Аза потребност
- проверката на действителността, отнасяща се до самата потребност
(недвусмислена реалност)
- актуализираното движение, в зависимост от възприеманата реалност.
Подлаганата на проверка от Аза реалност има своите недвусмислени и

двусмислени особености; докато първите се отнасят до възприеманата физическа
форма, то вторите съставляват почвата, върху която се изгражда проекцията, която
Аз-ът извършва вследствие на силната нужда от дистенция, ръководеща го в този
момент. По аналогичен начин се изразяват теоретиците от Психология на
Гещалта, които виждат в сферата на чувствата, следователно на потребностите,
най-важната мотивация за идентификацията на перцептивната област и по този
начин, на реалността. Движенията на биоенергията, от вътрешната към външната
страна на живото същество, се оформят вследствие на възприетата реалност.
Ако боелектричеството или “вегетативните токове”, както ги нарича Рейх,
са пряко свързани с потребността, тогава електрографията показва следното:
а/ възприетата действителност;

б/ хармоничното, алогичното или парадоксалното движение, насочено да
задоволи самата потребност /вж. фиг.16/
Така, посредством електрографията можем да навлезем в същността на
Живото същество.
При Homo Nevroticus normalis електрографията ни позволява да изследваме
неговия свят, замърсен от “недоразумения”. При болния индивид, тя разкрива
неговите защити, прекъсвания, които са причинили болестотворния процес.
Биоенергията, следователно, е огледало на моделите, чрез които индивидът се
приближава до Вселената, до неговата Вселена. Разкриваме тогава, в реалността на
невротика, света на интроектите, на “екзистенциалните механизми”, на
принудата на повторението и неминуемо същите безсмислени движения, които
все повече го отдалечава от дистенцията, за да го погребат в тъмнината на
метаудоволствието. Но в електрографията откриваме също и радостта от
биофункционалното движение, следователно, отражението на онези мускулни
контракции, без които не би могло да се осъществи и самото движение.
Но в електрографията откриваме също и радостта от биофункционалното
движение, следователно, отражението на онези мускулни контракции, без които не
би могло да се осъществи и самото движение.
фиг.16
Енергийните полета
I Движение: Деерогенизация на контактната повърхност; фантастен свят;

енергетично затваряне; планиране.
II Движение: Ерогенизиране на контактната повърхност; недиференцирано Ти;

сензориално преживяване; фъф фазата на задоволяване , енергията - център - периферия
- център. Отношение Аз -/ти/ - Аз. Отдаване, подчинение. Енергийна дифузия към
“външния свят” - от слаба до нулева.
III Движение: Контракция, недоверие, инхибиция /задържане/. Изследване на външния

свят. Подтискане на действието /движението/. Прекъсната енергия. Перцепция на
амбивалентната контактна повърхност; тревога.
IV Движение: Аз-Ти-(Аз). Енергията е “към света”. Задържане на удоволствието

/дистенцията/ и последващо “енергетично изпразване на центъра”. Бдителност.
Съблазняване. Свита контактна повърхност. Церебротония.
V Движение: Разрушителност. Енергия: център-периферия - външен свят.

Напрежение, след което - дистенция. Отприщено, агресивно действие /първична
агресивност/.
Качеството на аурата е пряко свързана с биоелектрическата активност на
организма. Уравнението: биоенергия - движение, сега се разширява до:

БИОЕНЕРГИЯ = ДВИЖЕНИЕ БИОЕЛЕКТРИЧНОСТ
Биоенергията, която измерваме посредством електрографията, е резултат на

физически елементи (биоелектричност) и психофизиологически елементи
(движение) .
1. Качеството на “аурата”, измервано посредством електрографията, се отнася

пряко до движението,което е в ход.
2. Вътрешната корона (а) представлява контактната граница; биоенергията

ерогенизира повърхността на живото същество; външната корона (b) или аура
показва качеството на биоенергията, насочена към външния свят /Аз-Ти-Аз/,
разкривайки в същото време, качеството на връзката с Ти-то.
3. Електрографията показва биоелектричните свойства на движението: топло,

студено или амбивалентно.
фиг.17 (вж. приложението)Електрография на петте движения.
4. Движението / дистенция - натрупване на енергия -дистенция/ е обусловено

от принципа на реалността или граундинг /grounding/. /Stanley Keleman/.
“Граундинг” е отправната точка, която придружава хармоничното

действие; това е “чувството”, което позволява завършването на движението в
зависимост от възприетата реалност, избягвайки прекъсването на самото
движение и следователно, фантастното образуване и респективно - контракцията.
Принципът на живота или принципът на удоволствието се синтезира в следните

доводи:
а/ Всеки жив организъм отговаря на закона:
ЗАРЕЖДАНЕ РАЗРЕЖДАНЕ ДИСТЕНЦИЯ /удоволствие/
б/ Докато в растителния свят движението е обусловено от вкореняването на

живото същество в земята /или ground/, то в животинския свят, вместо земята
съществува съзнанието за съществуване и чувството за реалност. Така че, както у
растението, лишено от контакта със земята, така и в животното, изтръгнато от
своята естествена среда, или у човека, чието право да бъде е отнето или е
атрофирало в едно единствено движение, се извършват важни промени, които
могат да доведат до изчезването на Живота.

в/ Феноменът Живот, е феномен на пулсация, на движение. Смята се, че
“началния тлясък” към движението е от космически произход:
КОСМИЧЕСКА ЕНЕРГИЯ СВЕТЛИНА /трептене/

ОРГАНИЧЕСКА МАСА ДВИЖЕНИЕ /живот/ 53
г/ Движението, което в една първа фаза се организира като “самоцел”

(нарцистична фаза), се превръща след това в модел на взаимоотношение на
социалната връзка Аз-Ти-Аз.
д/ Както и в света на растенията, така и в този на животните и човека,

хармонията се конфигурира в една екологична естествена среда (habitat), която
също пулсира от живот. Ако в тази среда се извършат промени, които се дължат
на морала или на културата, тогава здравословната атмосфера се разкъсва:
определящи за действието няма да са повече земята и граундинга, а неврозата на
властта.
И тогава детето, макар и да насочва доверчиво своя поглед към живота,
изоставено и отхвърлено в своята същност, ще се затвори в едно студено движение
и ще умре (анаклитична депресия); и тогава баобаба, който е пресаден в парника
и принуден да вирее в една “домашна” среда, ще откаже да живее, докато изгние
и се превърне в една огромна разложена маса.
Много учени са отделяли време за изследване на хроматичния,

геомемтричния и динамичния строеж на “аурата”.
Но моето становище е, че биоенергията не е феномен, който може да бъде
разбран, потапяйки се в “микрото”, в крайната точност.
Напротив, тя е елемент, който трябва да бъде оценен като част от едно цяло.
Само посредством един отнологичен поглед върху феномена Живот може да се
проследи пътя на биоенергията в историята, във философията, в религиите, в
езическите ритуали, докато се стигне до извода, че същата винаги е придружавала
действията, същността и мисленето на човека.
Само този, който подобно на мен е изследвал хиляди електрографии, може
да твърди без страх, че може да бъде опроверган, че има друг феномен, който да е
толкова непредвидим, несъизмерим, невъзпроизведим и едновременно с това
толкова прозрачен, съответен, понятен в своите динамични компоненти, както
биоенергията.
Електрографията позволява да се визуализират душевните състояния,
защитите, контракциите на Живото същество и да се дешифрира неговия алогичен
език, неговите претенции, потребности, в пълно съответствие с неговото движение и с
неговото чувство за реалност; разкрива неврозата, психозата, “заразяването”.
53 Вж. също Бернаскони В.А. ,Цвят и биоенергия, Изд. Ottaviano, 1986

Въвежда ни в неговите фантазии за власт или в неговата микроманиакална
реалност. Разкрива съдържанието на неговите илюзии. Посочва синтонията или
дистонията на неговите движения във връзка с потребностите, присъстващи в
организмичното Аз. Безброй електрони се излъчват, пробиват границите на
организма и носят информация на Ти-то, преди още да е настъпил физическият
контакт. Това е движението Аз-Ти-Аз, на което са подчинени потребностите от
принадлежност, утвърж.даване и частично - сексуалните. В движенията, които
определихме като “студени” и които подкрепят потребностите от храна и
сензорност, биоенергията “зарежда” контактната повърхност, позволявайки по
този начин преживяването на удоволствието.
Но в този лош свят, в който прекъсването надделява над преживяването на
удоволствието, в който биваме “възпитавани” и учени на сублимация и фантастно
образуване, електрографските картини се превръщат в обект на доста трудна
интерпретация. Потребностите са замаскирани, а движенията - в разрез с
естеството на потребностите. И ето, че порива към обекта на нашата любов се
задържа поради недоверието. Ето, че омразата се превръща в студенина, докато
агресивността, свързана с омразата, ни разяжда отвътре.54
Преди няколко десетки хиляди години сме загубили нашите спонтанни и
естествени взаимоотношения с Ти-то. На негово място е възникнало “Ние”. “Ние”
е свещеният звяр на цивилизацията. “Ние” е приучаването към правилата,
следователно лошите навици; “Ние”, това е конвулсивното търсене на енергиен
обмен с ефирни, абиогенни същества. “Ние” - това е спадането на биоенергията
по отношение на организма и колапса на междучовешките взаимоотношения.
Това е болестта, дисхармонията (фиг. 18). Тъй като “ние”-то иска всичко, но в
замяна на това не предлага нищо, с което да задоволи нашите потребности.
АЗ
а
ТИ
НИЕ б
Фиг. 18: а) биофункционален обмен б) абиоегенен обмен
Поведението (движението) на жителите на т. н. “некултурни” цивилизации

- и това електрографията го показва недвусмислено - е насочено главно към
“властта”, засилването на доминирането, което ги екзалтира.
Азът изглежда могъщ в преходната олигархична система. А “властта”
означава “контрол”. Това е прекъснатото движение, егоцентричното Аз
контролира организмичната потребност, динамиката на връзката Аз - Ти - Аз,
афектите и страстите. Да бъдеш “Аз” е отговорност; “ние” означава да блестиш в
54 В научните изследвания на Уилям Ембоден и Телма Мос /1976/ е подчертано, колко е важна ретрофлексията на
агресивността във формирането на психосоматичното смущение:”.....(в тумора), електрографията разкрива едно оранжево-
червено оцветяване /ретрофлектирана агресивност - б.а./ във вътрешността на туморната маса, придружено от една
разсеяна небесно синя корона (студена контактна повърхност - б.а.)! ”

системата..., но да блестиш! Властта е на некадърните, недостойните. Организмът
нека изгние в подземната оплетена част на пирамидата на властта. Сбогом на
спонтанността, на индивидуалността, на ... Господи, следователно - на Живота!
Светът става ледено студен. Пресмятане. Механизъм. Роля. Болест. Само и
само да не “изпаднем” от играта на силните. Слава на Боговете. Гняв, агресивност,
морален и културен садизъм спрямо “различните”, които могат да застрашат
нашето място под “слънцето”.
По този начин ерготрофни движения се наслагват над трофотрофни
пулсации, в един танц на вещиците (сабба!), чиито фон е фантастното образуване,
метаудоволствието и прекъсванията.
Трофотрофни движения
(Вж. фиг.19 стр 225 от приложените фотокопия)
Фиг. 19 Електрография:
а) трофотрофия
б) хипер-трофотрофия.
При електрографията “студените” движения се характеризират с една
добре подчертана вътрешна корона и отсъствието или почти липсваща външна
корона. В трофотрофната фаза организмът захранва енергийно самия себе си.
Контактите с външния свят са недиференцирани, целта е задоволяване на
потребността от храна и сензорност. Пулсиращото движение се разпростира от
“центъра” към “периферията”, без да прехвърля контактната повърхност.
Обратно на това, което се мисли, организмът не е биоенергетично затворен,
а е недиференцирано отворен! От социална гледна точка го виждаме “съсредоточен в
себе си” в “изчаквателна позиция” при търсенето на удоволствие или - както в
отпускането post coitum - съзерцаващ постигнатото удоволствие. (I. / II. Движение).
Ерготрофни движения
(Вж. фиг. 20 от приложените фотокопия - стр 226 от учебника)
Фиг. 20 Електрография:
а) ерготрофия
б) хипер-ерготрофия
Това е движението Аз- Ти, което ще намери само в задоволяването на

потребността своето биоикономично измерение (Аз - Ти - Аз). Енергията
прехвърля контактната повърхност и се разлива навън, претендирайки за
задоволяване на потребността. Задоволяване, което вече не е недиференцирано, а е
насочено към една Ти - цел.От своята вече “изродена” позиция, човекът (homo
nevroticus normalis), затънал в “ние” - то, в морализмите на националния характер, в

културата и сублимацията, напразно търси тази Ти - цел, от която да иска и с която
да се слее. Управляваният от инстинктите и любовта свят принадлежи на миналото
на човечеството; това е един живот, който не се простира във времето и
пространството, а който величае тук и сега; това е светът на удоволствието.
Следователно много рядко можем да срещнем електрографско изследване, в което
биоенергията се излъчва хармонично към външния свят: това е аурата на любовта!
(IV. / V Движение).
Дали-то...., но-то..., недоверието
/ виж фиг. 22 от приложените фотокопия, страница 228 от учебника/
Фиг. 22 а/ контракцията б/ инхибицията
Страхът, който сковава социализирания човек, неговата неспособност да се

отдаде, неговата тревога “да не падне”, остават една особена следа върху
електрокартографската карта. Инхибицията, недоверието, “може би”-то, “бих
искал, но не мога”, са характеризирани от насечена външна корона / а/.
Показателна за контрахираното енергетично движение е изпълнената с множество
точки аура /б/: “Периферията”, достигнала лимита на енергетичното зареждане,
излъчва част от енергията навън. Това е студеният контакт - макиавелистки и
инструментален. Това е фантастното образуване: прелюдия към задоволяването на
нарцисизма със странни, интелектуалоидни форми. ?
Това е мастурбацията на Аз-а. Началото на фиксацията. Това е тревогата,
натрапливостта / III Движение/
Граундингът
/виж фиг. 21 от приложените фотокопия, стр. 227 от учебника/
Фиг. 22: Чувството за реалност
а/ “Реалният” и хармоничен индивид е в контакт със собствените преживявания и

потребности /недвусмислена реалност/.
б/ Недоверие спрямо изискванията на организма, контрахираните движения и
прекъсвания се структурират в движение на затваряне спрямо реалността. Загуба на
граундинга /двусмислена реалност/
Аз-ът се опитва да се ориентира, със своето чувство за реалност (какво е

реално, реалност?), в едно социално устройство, в което, под мантията на т.н.
“демокрация”, законът на едно малцинство, издига единствения, истинския и
добрия / unum,verum et bonum/ и в което социално устройство принципът на

удоволствието е унищожен от безброй морални забрани, от принудата, от норми и
правила.
Реалността на отделния индивид престава да съществува, и “нереалността на
масовото мислене” надделява.
Идеалното Аз смачква претенциите / потребностите/ на своя противник -
организмичното Аз, ставайки висш духовен водач на Аз-а и превръщайки се от
комуникативна инстанция в надзирател на потребностите и агент на “реакцията”, се
стреми да държи обществото в унеса на заблудата???
Следват контрахираните движения, прекъснатите действия, настъпва
моментът на метаудоволствието, на миражите на “интелигенцията”.
Действителността се превръща в нещо неустановено и субективно. Преценката на
реалното е осеяна с проективни елементи и интроектирани норми.
А тази “реалност” деформира, в прекия смисъл на думата, човека. Един човек,
който не се разпознава по хармонията с тялото си, а по контрактурите в
поведението, спастичната мускулатура, атрофиралите крайници.
С. Келеман пише за граундинга: “.... да бъдем земни е следствие на това, че сме се
родили. Следствие на това, че сме дошли на света с тяло. Ние се установяваме в света.
Нашата естествена функция предизвиква развитието на корени на единия край и -
клони и листа - социални отношения - от другия.”
Но какви се явяват социалните “отношения”, лимфата и ствола на живото
същество, когато то е изкоренено от неговата естествена биологична среда?
Това е “емоционалната чума”. Това е унищожението на общото чувство за
принадлежност към “вида човек”, това е бягството във все по-малки общности при
търсенето на утвърждаване, утвърждаване в една разпадаща се реалност,
утвърждаване на нашата невротична мисъл. Това е биологическото изчезване.
Краят на чувствата, на любовта, на хармонията. Това е установяването на
обществото на машините. Това е началото на ерата на Оруел. Един ден, може би,
върху развалините на епопеята на “емоционалната чума”, ще възникне един “нов
човек”. Тогава отново ще бъде светлина върху планетата Земя. Ще властва
любовта, а не притежанието, ще цари спонтанността, а не прекъсването. Ще бъде
удоволствието, а не сублимацията. Ще има съзнание, а не култура.
От медицината на Ведите до “Канона по вътрешна медицина на Жълтия
Император”, в магьосническите ритуали и народната медицината, животът е
синоним на движение, преобразуване, пулсация. Животът е също и симбиоза
между Душата, Тялото и Средата. Животът е преди всичко Радост!
Радостта и щастието са проводниците на хармоничното протичане на
биоенергията.
Радост е удоволствието, че съществуваш. Тук и сега. В един свят, където е от
значение усмивката, а не съдържанието на усмивката; където е от значение
любовта, а не веригите на властта; където преживяното изплува над
предразсъдъка.
И в този разреден, но не беден климат, топъл, но не лепкав, на взаимно
доверие, а не на безусловен консенсус - ние бихме искали да срещнем Ти-то, на

което да се отдадем, с което да се слеем. Един климат, в който нашите
взаимоотношения, дори и тези от терапевтичен тип, се характеризират с един
хармоничен поток на енергията, свойствен за истинския контакт, незамърсен от
малодушие, статус и роли. Това е атмосферата, новата почва, върху която да се
изгради цяло едно съществувание, върху която да подсилим нашето право на
съществуване, не относно мисълта, а преди всичко относно тялото. Това е
възкръсването на организмичното Аз от хиляди и хиляди години на робство.
Трябва да сме готови да доловим, не толкова да “анализираме” посланието на
биоенергията: “анализът” отново ще ни отдалечи от нашето организмично
изживяване; долавянето, напротив е моментно преживяване.
Нека, най- вече ние - доктори и психоаналитици - да изоставим онова
странно изражение на “прочистени -от- всякакви -неврози - в- Свещената- Река -
на - Науката”, за да се опитаме да се ориентираме в действителността с обективни
модули и нека отново се научим да използваме нашето тяло като компас и
секстант (морски уред за измерване) в трудния път към намирането на
удоволствието и загубената любов.
ГЛАВА VII
ТРАНСФЕР И КОНТРАТРАНСФЕР
Каквото и да се говори, психоаналитикът, бил той мъж или жена, не е

астрален, асексуален, по-добър, висш, сюблимен или ефирен.
Напротив, обикновено той е индивид, който търси в статуса нещо като
закрила от своите тревоги, образец, чрез който да сублимира нуждите на своето
организмично Аз. Едно същество, следователно, което въпреки хилядата часа на
учебен анализ се вкопчва в тотема на една стерилна философия: едно цяло с
неговата роля! Напълно потънали в тяхната мисия, забравили своето тяло,
“господата” от различните школи се възвисяват до положението на каста, далече
от скромността и смирението на изследователя, който поглежда през процепа към
непознатото, неопределеното и неповторимото и се превръщат в манипулатори-
доста сръчни - на същността на живото същество. Прегръдката и любовта
пропъждат тези “учени”. Тежко ти, ако им предложиш сексуалността,
съединяването на чувствеността:”.... контратрансфер, ....контратрансфер!”
Анализ, дисекция, отказ, етично, морално поведение!” раздухват те по четирите
краища на земята. Тежко ви ако засегнете тяхната роля, техния статус. Верни на
основоположника на школата, който учи:”... аналитикът трябва да се счита за
помощник и съветник, който при все това бива възнаграден за положените
усилия...” изживяват своята професия през погледа- “аз -съм-отгоре-а-ти-си-
отдолу”; пробуждайки и активирайки отново у пациента онези страхове и
прекъсвания, които са предизвикали болестта у него. Вместо Аз-Ти-Аз,
квинтесенцията в човешките взаимоотношения, се появява предложението за Аз-
Ти: Аз-главно, Ти- подчинено. “Уважение, благоговеене - да, любов - не!”. Това е
предложението на психоаналитика, който застава на олтара на науката.

“Сублимирай твоята сексуална енергия! Аз не съм човек! Сигурно съм... нещо
повече! Ако се влюбиш в мен, ти си луд, ти си болен!”
Според Фройд “... задължение на аналитика е да изтръгва всеки път
пациента от тези илюзии /претенции за любов - б.а./, които могат да бъдат много
опасни за него/..../ и за да не достигне той един стадий, който би го направил
недостъпен за всякаква демонстрация, да се внимава влюбването /в аналитика-
б.а./ да не достигне най-високата степен.”
Психоаналитикът се е превърнал в новопоявил се страж. Терапевтичната
връзка е подтисната, вкоченена, омаломощена. Пациентът е поставен под
наблюдение. Поривите на неговото организмично Аз са контролирани,
ощетявани. Това е ужасът на психоанализата: това е предателството на един
аналитик, заразен от нормите на идеалното Аз! Това е омразата /психоаналитикът
го нарича “отрицателен трансфер”/, към измамника, към новия цар, който
отсъжда в името на научната мисъл. “Невротиците /.../ принуждават лекаря да им
прави строги забележки, да се отнася към тях студено. /точно така!-б.а./
/З.Фройд,1915-1917/
Следва моят естествен въпрос:” Доктор Фройд, защо студенина?” Защо
изключвате неподправената агресивност, наблягайки на моделите на алогично
контактуване? Защо не позволявате свободното изразяване на тялото, на
чувствата? Защо вашият “аналитик” трябва да отрича любовта и влюбването?
Защо не може, даже не трябва да отговори с чувственост на човешките чувства?”
При дефинирането на трансфера, психоанализата определя:”... най-уникалното
нещо с пациента /..../ да съзре в психоаналитика завръщане / реинкарнация/ на
важен човек от неговото детство и да пренесе върху него чувства и реакции, които
със сигурност са били предназначени за този модел.”/Фройд/.
Съгласен съм, че вълшебните моменти от нашето детство главно
допринасят за формирането на нашето Аз и че начинът на общуване с външния
свят, колкото и патологично да е свързан главно с чувствата, които едно време сме
изпитвали към първичните обекти на нашата любов. Осъзнавам също, че нашите
движения са повлияни от хиляди привидения, които замъгляват истинската
идентичност на обекта на удоволствието, превръщайки го в добавъчен субект към
нашата невроза и че ние самите сме добавъчния обект към неврозата на едно Ти
/двусмислие в реалността/. Но именно породена от тези признаци, от тази
неестествена човешка природа, избликва страстта. За да се разгори страстта е
необходимо да има доверие. Доверие в допълнителността. И ето че стигнахме до
трансфера.
Пациентът се обръща с доверие към аналитика си. Със същото това доверие, с
което се е обръщал и към майка си. Това е вълшебният миг на страстта, на
любовта. това е трансфера: клопката на психоанализата. Във водовъртежа на
чувството преживяното в момента се слива с преживяното в миналото. Разбягват се
признаците на недоверието, на неразбирането, на отдаването, на сивотата на едно
безсмислено съществуване. Организмът е отново пулсиращ, вибриращ в хармония

с прекалено дълго задушаваните нужди. “.../ но докторът всеки път трябва да
изтръгва пациента от тези илюзии/” /З. Фройд/.
Тъй вярно! Илюзията, че можем да обичаме. Чувството “да си влюбен” е пагубно
за терапевта. Терапията преди всичко! А във всекидневната сфера кой бди над
трансфера? Никой, даже напротив! невротичното обединяване на умовете, макар
и да се опира на същите механизми за пренос, става “свещен брак”. И това
обединение е благословено от Църквата и от Държавата. По този начин “женихът”
и “булката” се превръщат в надзиратели на любовта. И светът е спасен. Нацията се
усмихва. Ярко блести звездата на църковната реакция.
Какво представлява тогава трансферът?
Преносът от архетипа на Голямата майка или от “Старият мъдрец” върху
нашата Ти-цел, се наслагва върху желанието за удоволствие. Трансферът е и си
остава чиста проекция. И, в проекцията обектът на любовта е съвършен.
Несъвършенството става съвършенство, дефектът - качество. На базата на
трансфера се зараждат Държавите, религиите, множат се олигархиите,
теокрациите, фамилията, двойката, т.нар. приятелство.
Но никой не вдига скандал! Ако изключим феноменът трансфер,
отношенията между хората, между хората и институциите биха били немислими.
Трансферът е синоним на диадата, следователно на закрилата: на-едно-цяло-с-
главатаря и по този начин на разположеността за отдаване.
Стоп! Всички на място! Спомена се отдаването! Табу! Позволено е да се
отдадеш на могъщия, на властта, на героизма и да умреш на олтара на
мъчениците! Но да се отдадеш на своите чувства! Никога! Това е анархия!
Повелята е да се сублимира отдаването: чувствата да се отдават на общността, а не
на взаимоотношението Аз-Ти-Аз, тъй като от това взаимоотношение биха
възникнали щастливи хора, т.е. неконтролируеми хора.
“Надзорът на влюбването” е синоним на “да бъдеш нащрек, що се отнася
до организмичните изисквания”. И ето че отново се повтаря абсурдното искане на
олигарха за “сексуалната непорочност”, за “любовта под контрол”. Аз
предпочитам първо да съм човек, а след това аналитик. Предпочитам - дори и в
терапевтичните взаимоотношения, да дам свобода на моето тяло, отколкото на
моите познания или на моят ум. Искам една среща Аз-Ти-Аз. Искам да дам
свобода на моите нужди, отколкото на моята роля.
Искам накрая да си позволя ДВИЖЕНИЕТО вместо “кастрациите” и
приказки от подобен род. Тогава, моята свобода ще бъде определяща за
израстването на пациента, отвъд неврозата. А не моята строгост или моята наука.
Преодолявайки тотема, наречен “терапия”, преоткривам моята
агресивност, моята нежност, моето недоверие, моето желание за надмощие, моите
мечти и моите илюзии. Но както и в живота здравото чувство за действителността,
което държи сметка за моята цел, но също така и за целта на другия, настройва
моето движение - без да го подтискам - според нуждите на пациента /ако не за
друго, и това го казвам съвсем искрено, то поне за да задоволя моята нужда от
утвърждаване/. И ето, че срещата става естествена, отива отвъд схемите на роля и

статус. “Но”- ще ме попиташ - “ от коя реалност се водите?” Това е реалността на
моя и твоя дъх, на моя и твоя поглед, на моя и на твоя глас, на моите и на твоите
жестикулации, на моето и на твоето положение на тялото. Тук и сега.
Реалността:
Да бъда свободен, докато и ти си свободен.
Да се виждам и да те виждам.
Да бъда със, не вътре в твоето Аз!
Почитаема психоанализа, колко си далеч в твоята непоследователна
последователност от моя организъм! Докато същия жадува удоволствието от
сензорността, от сексуалността, от утвърждаването и принадлежността, твоето
предложение е да се “контролира”, да се “осуетява”, да се “отказва”, да се “бди”.
Аз отгоре, ти отдолу. На твоето стерилно креватче, аз противопоставям
усещанията на моето тяло. На твоето философствуване - моите емоции, на твоята
дезинфекцирана лаборатория - живота. Тъй като “терапията” трябва да бъде
живот. Трябва да приспособи пациента към изискванията на един чумав свят, но и
същевременно да го накара да осъзнае, че емоционалната чума може да зарази
неговия организъм само тогава, когато самият той позволи или подсили нейната
вирулентност.
Психоантропологията ни учи да разпознаваме нашите нужди и да
хармонизираме - в търсене на задоволяването на същите -движението.
Тогава - край с терапевтичната лаборатория, в която по фалшивият път на
Доктор Фауст, разговаряме с човечето. Край на фалшивите богове, на
долнопробния морал, на коварната игра за власт. Ако трябва да бъде власт, нека
бъде: но по явен, директен, естествен начин. Тъй като жаждата за власт е
свойствена за Аз-а, тъй като власт е синоним на удоволствие. Тогава повтарям -
нека бъде власт! Властта да бъдем също хармонични и щастливи, конгруентни и
прозрачни. Нека изоставим завинаги термини като трансфер и контратрансфер,
за да ги заменим окончателно със съществителното СТРАСТ.
Както създателя на Гещалт-терапията Ф.С. Пърлс, нека “анализираме”
прекъсванията, които се проявяват при протичането на енергията към
задоволяването на потребността и, следователно, на удоволствието, отколкото да
усукваме върху съдържанието на несъзнаваното. Аз-аналитикът, заедно с теб-
пациента, вградени заедно в сценария, наречен анализ, за да се срещнем и
сблъскаме, за да се тълкуваме взаимно и да действаме. За да израстнем заедно!
Ако нагонният порив клони към удоволствието и ако движението, което
произтича от него се разбива върху реалността, изградена от външния свят, и ако
аз се поддавам на изискванията на обществото, установявайки алогични и
своенравни подбуди, годни да задоволяват само моят нарцисизъм, отколкото
различните потребности, и ако моето изкривено чувство за реалност ме кара да
търся сублимацията, отколкото да изразявам в съответствие моите нужди, тогава
аз ще бъда емоционално и чувствено болен. Затова , Аз-аналитик и Ти-пациент,
трябва да преоткрием нашата репресирана жизненост, научавайки се да

осъзнававе нашите нужди и да ги привеждаме в движение, отвъд фалшивите
морализми.
ГЛАВА VIII
ОПИТИ
ПРЕДИСЛОВИЕ:
Тревогата, терзанието, депресията, болестта са символи на една
неудоволетворена нужда. Аз-ът е неспособен да се ориентира към удоволствието,
тъй като е изключил от своето съзнание онези движение, които са необходими за
едно хармонично взаимоотношение - Аз-Ти-Аз, иначе казано - за реципрочното
задоволяване на нуждите.
Загубил се из лабиринтите на културата, подтиснат от неикономични
интроекти, Аз-ът се опитва да достигне дистенцията по начини успяващи до едно
време, и подкрепяни от общоприетия морал. Престанал е вече да анализира
недвусмислената реалност, да живее “тук и сега”. По този начин. По този начин,
накърнявайки своята подвижност, той е забравил изживяването/ опита на
удоволствието и дистенцията/ и се препъва като слепец в лабиринт. Това е
енергийната дисхармония, наречена болест! Но това е и моментът, в който
започва анализът: Обезобразеното Аз, търси някакъв начин, посредством който
отново да придобие своята жизненост. Срещата с психотерапевта става в една
атмосфера на тревога, а понякога и на недоверие. Хиляди са въпросите, които
пациентът не смее да изкаже, но които прозират от неговия невербален език. Той
търси “вълшебната позиция”, макар и да казва:”Знам, че не е лесно, досега никой
не е успял!” След което започва работата и преживяванията. Постепенно
първоначалната колебливост се заменя с доверие. Доверието в себе си и в този,
който е избрал за водач. Така доверието полека лека де пренася върху външния
свят: ражда се ново същество. То е директно, непосрдствено, сигерно, но
същевременно смирено и осъзнаващо пределите си - своите и тези на света, който
го заобикаля. осъзнал е компромиса, който стигматизира всички негови
взаимоотношения с Ти, тъй като е приел, че нищо не му е дължимо! Научил се е да
се вслушва в своите нужди и да извървява - както едно време неговият праотец -
движенията, необходими за установяване на онези взаимоотношения с Ти-целта,
които ще го доведат до дистенцията, удоволствието.
По-долу е изложен сбора на безброй опити, които съм протоколирал и
които струва ми се могат да оживят отново атмосферата, в която се извършва
неорейхианския подход..
Аналитичните преразкази са плод на много / 15 000 струва ми се/ часове на
изслушване и размишления, на прочит на невербалния език и на анализ на
“неизказаното”. Въпреки това, тази глава няма за цел да бъде наръчник на
Терапията на Петте Движения, а стимул за допълнителни размишления. Аз имам
подход на работаотговарящ на моя характер: тежко му на този, който се опита да
имитира! Ще загуби своето Аз, своята интуиция, своята спонтанност.

Ще бъде “фалшив!” И ще се изгуби, влачейки се след този, който му се е
доверил. Остава в сила валидността на Теорията на петте движения, остава в сила
аксиомата, че само човек, който е възобновил възможностите си за движение,
които му предлага неговият организъм, може да се надява на едно хармонично
съществуване. Не искам аналитичния подход, който ще опиша, да се превърне в
“библия” или наръчник на моя студент. Това, което искам да предложа е само
един откъс от опитите, които неорейхианската терапия позволява. Мое /и наше/
задължение е да възвърнем възможността на пациента с едно индивидуално
процедиране, да научи отново езика на организмичното Аз, и само когато бъде в
състояние напълно да изживее движенията, които то предлага, той ще намери
смисъла на своя живот, радостта и удоволствието.
I ДВИЖЕНИЕ :
ПРЕЦЕНКА НА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА
ПЛАНИРАНЕ, ПАРЕЙДОЛИИТЕ
ЕНЕРГИЯТА: “ОТ СВЕТА, КЪМ СВЕТА”
“Легни по гръб върху дюшека, краката леко разтворени, ръцете

простряни /отпуснати/ отстрани на тялото. Дишай. Търси своя дихателен ритъм.
Вдишвай... Издишвай...Изчакай тялото ти да поиска
кислород...Вдишай...Издишай...Остави енергията да протече през твоето
тяло:вдишай...и енергията се покачва до темето...Издишай..Енергията слиза
надолу през цялото тяло,през ръцете и се връща към външния свят през
въображаеми дупчици на дланите на ръцете и стъпалата на краката.
вдишай...Издишай.. лъчът на твоето съзнание е насочен навътре в твоето
тяло...Вдишай...Издишай...Наблюдавай дали и къде енергийният поток се
запушва, прекъсва в своето хармонични протичане от високот към ниското...”
АНАЛИЗ:
Запушванията, прекъсванията на енергийният поток обикновенно

отговарят на блокажите,които пациента въвежда “тук и сега” - анализ на
“реалността”, преживяна от пациеннта, на неговите фантазии, на
“трансференциолната” ситуация, докато не се постигне едно задоволително
енергийно протичане от горе надолу /проверка - електрография преди и след
изживяването/
ОПИТ:
“Сега нека преживеем двете измерения, свойствени на твоето Аз:
движенията към света и обратно от света: Вдишай....Издишай....Вдишай...
Издишай...намери своя дихателен ритъм. Затвори очи и си представи, че в

момента на вдишването се обръщаш към външният свят искайки
кислород...отиваш към света. Издишай... връщаш се обратно от света и се храниш
с енергията, която външният свят ти е подарил. Изживей измерението хранене и
това на отпускането, свойствено за този, който е задоволил своя нужда! Навън от
света! Затваряш се в себе си! Към света! Отворен си! вдишай...към света...издишай...
от света...вдишай... към света.............
АНАЛИЗ:
Предпочитане на измерението “обратно от света”, придружено

отзатруднение да се изживее противоположния момент - нарцистична тенденция,
лоша преценка на реалността, затруднение в моментите на съблазняване и
агресивност. Парейдолии.
Предпочитане на измерение “към света”, придружено от затруднение да се
изживее противоположния момент - свръхнапрегнатост, преправена
/преустроена/ реалност, липса на контакт със своята физичност, следователно със
своите нужди.
Организмичността се конкретизира в хармонията на движение “към” и
съответно “обратно” от света: чувството за радост придружава както
ерготрофията, така и трофотрофията, тъй като това са биоикономичните
моменти на Аз-а.
“АЗ СЪМ”
“Погали тялото си. С нежност. С чувственост /вж.фиг.23/ Осъзнай полека-лека
кой си...Ти си твоето тяло...Повтаряй си “Аз съм”...”Аз съм”...Може би ще откриеш
нови ерогенни зони - раздразнителни при контакт. Ти си и тях. Приеми себе си,
дори и това, което не ти харесва. Приеми реалността. Твоята реалност. Тук и сега
твоето тяло е твоята реалност. Всичко останало е без значение! Докосни се... хубаво
е да се докосваш! Всяка реалност, била тя и неприятна следва да бъде приета.
Приемането предизвиква промяната. Гали се нежно и се стреми да обикнеш себе
си. Остави ръцете, пръстите да докосват твоето тяло. Без всякакви задръжки. Без
всякакъв срам. Ти си твоето тяло. Обичай своето тяло. Обичай.../собственото име/
повтаряй си: “обичам се, обичам се.” Позволи на тялото си да изживее любовта.
Любовта, която изпитваш към него, към самият себе си.
АНАЛИЗ:
Схванатите, механични движения отговарят на едно отхвърляне на тялото.

Анализиране на отношението на пациента към своите собствени сензориални
и/или сексуални нужди, смущения, възпирани движения: срамежливост, чувство
за срам /задръжки/ - анализ на задръжките и на взаимоотношенията със
аналитика /трансфер/.

Очевидно избягване на ерогенните и/или сексуални зони: анализ на
отношението на пациента към собствената му сексуалност, по-точно, с
автоеротизма. Вероятна фиксация в гениталите, които се превръщат във “Фигура”
при всяко изживяване с контакт, докато останалата част от тялото си остава на
заден план.
Да се задълбочи опита, посочвайки на пациента да настоява върху тазовият
сегмент - анализ на асоциациите. Стимулиране по време на
изживяването изключително и само на сродните зони или гениталите - бягство от
сетивността, разделение между емоциите и сексуалните стимули. Неприемане на
опита, слаба идентификация със собственто тяло - шизоидна тенденция или
значителни блокажи на цервикалния и тазовия сегменти.
Прекъсване на изживяването /вж. кръга на опита/ в I или II фаза. Терапевтичното
действие да се насочи към II движение - анализ на характера.
ОКУЛЯРЕН БЛОКАЖ
“Сега сядам срещу теб. Искам да тегледам в очите. Остави се да бъдеш

гледана. Искам да надникна дълбоко в душата ти, не премрежвай погледа. Остави
да бъдеш видян отвътре. Сега ти гледаш. Гледай ме активно. Виж това, което аз
съм, не това, което искам да бъда. Аз съм си Аз, Ти си си Ти. В това преживяване
сме еднакви /равнопоставени/, искаме просто да се опознаем.
Сега ме гледай така сякаш:
- съм ти безразличен....
- ме обичаш...
- усещаш нежност...
- усещаш желание...
“Погледни ме отново. Изрази с поглед, това, което усещаш към мен “тук и
сега”.Остави чувствата, които усещаш в твоето тяло да се “покачат” до очите ти.
Осъзнавай своя поглед. Превежда ли той твоите чувства? В противен случай
затвори очи, дишай, масажирай нежно очните ябълки /вж. фиг.
24/...нежно....дишай....остави преживяното от теб да се изкачи...гали нежно.... с
любов твоите клепачи... отвори си очите..... погледни ме...изразявай с тях...”
АНАЛИЗ:
Затруднение в “да се оставиш да бъдеш видян” подчертава недоверие,

затвореност към взаимоотношенията - анализ на трансфера или парейдоличната
личност - упражнения за естероцепция* - или пък церебротонна личност - анализ
на отношението към второ движение. Тревога -страх от кастрация/пенетрация -
анализ на трасфера или иначе казано на това, какво пациентът пренася върху
терапевта - асоциация, реално случило се
ЕСТЕРОЦЕПЦИЯ:

т.е. изживяване на фундаменталните структури, които позволяват
осъзнаване на външния свят. Случва се понякога някои емоции, преди още да са
се оформили /придобили характера на организирани действия, или преди още
да достигнат нивото на осъзнаване да бъдат задушени и нереализирани от
породените противодействащи емоции; единственият резултат, който по
принцип се получава е, че целият блокаж може да бъде изключен от
съзнаваното по един повече или по-малко ефикасен начин. От друга страна,
фактът на осъзнаването на мизерността на това състояние, които характеризира
същността на нашата личност, извежда на две всеки болезнен конфликт,
смущението, мъката и “опасната” възбуда. Ако ние останем склонни да не
признаваме това състояние като реално съществуващото положение на нещата, то
ще бъде винаги относително слабо податлив на модификации и ще продължи да
съществува без да се промени никога в положителна посока.” По Perls /Hefferline/
Goodman, Теория и практика на Гещалт-терапията, Изд. Astrolabio, 1971.
изживяване, недоверие/. Затрудненията в изразяването подчертават една
темпорална забрана на движението / ITA / или отношението пациент - терапевт е
лишено от емоционално съдържание /церебротония/. IТА - анализ на нуждата
“тук и сега”, замаскирано посредством интерпретирането и актуализирането та
невербалния език: или пък търсене на физичност във взаимоотношението /вж. II
движение/
РЕАЛНОСТТА:
”Разхождай се, полека, много полека в студиото /вж. фиг.25/. Остави цялата
тежест на твоето тяло да се облегне на краката ти. Изпитай контактът със земята
под себе си. Тази - тук и сега е твоята реалност. Движи се отпуснато. Отпусни се,
бъди земна. Докосвай мебелите, стените, които те заобикалят, ако искаш докосвай
също и моето и твоето тяло. Наблюдавай дали контактът с този или онзи
обект/субект те изпълва с напрежение. В случай, че да - осъзнай своето
напрежение: къде се съсредоточава? Изживяваш го, все едно, че.......Продължи
изживяването.....усети своите мускули....своето дишане....ударите на
сърцето......това е твоята реалност..... тук и сега.”
АНАЛИЗ:
Затруднението в навлизането на опита е равностойно на слабо чувство за

реалност; измерение “обратно от света” -шизоидна тенденция- да се задълбочат
упражненията за перцепция /опознаване/ на себе си и на външният свят. Анализ
на евентуалните напрежения във връзка с понятията обекти/субекти, анализ на
асоциациите. Всяко напрежение, в този случай отговаря на едно прекъсване на
изживяването.

ПРИМЕРИ:
П.: Докосвайки креватчето,осъзнах, че стиснах силно челюсти.

Т: Стисни челюсти...по-силно...по-силно
П: изпълнява
Т: Асоциирай чувството, което изпитваш, стискай сякаш.....
П: Сякаш ...искам да се заловя за нещо завинаги!
Т: Върни се при креватчето и повтори преживяното.
П: /изпълнява/ Не е креватчето, а е одеалото, което го покрива... меко е... хубаво е!
Т: Асоциирай мекото.
П: Нежност...желая нежност, някой, който да ми даде нежност. Искам я само за себе си.
Т: Ти даваш ли нежност? Можеш ли да дадеш....
П: /прекъсва/ Не, не! Страх ме е да не бъда осмята, отхвърлена. Съмнявам се...
/умислена/...може би затова стискам зъбите.
Друг пример:
П: Докосвайки те, усетих контракция в задника.
Т: Стисни силно задника си!... по-силно... сякаш.....
П: Сякаш задържам нещо.
Т: Какво задържаш?
П: Желанието си да се захвана за теб!
/следва анализ на трансфера/
I движение:
“Влез в I движение / вж. фиг. 26/. Ти си твоето тяло, изключи по възможност
от твоето съществуване всяко присъствие, чуждо на тялото ти.... говори с тялото
си! Коя е тук и сега, твоята нужда? /пауза/, Планирай действието, което трябва да
доведе до задоволяване на нуждата сега в момента /пауза/. Подчинен ли си /II
движение/, прелъстителен ли си /IVдвижение/, агресивен ли си /V движение/,
пауза.... Ако не успяваш да си се планираш в ролята, която планираш, въведи в
планирането някой, който да те замести. Той успява ли? С какво се различаваш от
него?
фиг. 26
АНАЛИЗ:
/забележка: планиращият трябва да държи сметка за всички елементи, свойствени
за недвусмислената реалност/
Никаква нужда - отказ от изживяването - разговор и търсене на възможност,
посредством произведената невербална символика, да се реализира настоящата
нужда.
Например:
Т: Следователно ти нямаш никаква нужда?

П: Не, поне така смятам.
Т: Би следвало да си щастлив човек.
П: Ах! /подпира главата си с двете ръце/
Т: Какво ти тежи?
П: /пауза/ смятам, че водя едно безсмислено съществувание! /неосъзната потребност от
утвърждаване/
Т: Следователно не представляваш нищо...за никой.
П: Дребна работа.
Т: Би ли ти харесало да означаваш нещо за някого?
П: Да
Т:За кого?
П: За синът ми.
Т: Как би могла да означавш нещо за него?
П: Не знам!
Т: Върни се вI движение и планирай действието!
Нарцистично планиране / или планиране, което не държи сметка за

нуждите и идентичността на Ти-целта/ - IV движение. Планиране на
двусмислената реалност - естероцепция или празни столове. Заместване на Аз-а с
едно “помощно” Аз = ниска самооценка - увеличаване на изживяванията “Аз-
съм” и опознаване на идиосинкрациите, които определят депресията
/първична/третична/.
В поредното планиране, движението е добавъчно към нуждата и се вгражда
в недвусмислената реалност.
Пациентът е задължен да преживее “тук и сега” или в кратки срокове
планираното преживяване. Задоволяването или незадоволяването на нуждата ще
даде на пациента полезни елементи /познания/ за неговата способност да
планира и неговото чувство за реалност.
II ДВИЖЕНИЕ:
ПОДЧИНЕНИЕТО, ЗАХВАЩАНЕТО,
ОТКЪСВАНЕТО, ИНТЕЛЕКТУАЛИЗИРАНЕТО
ЕНЕРГИЯТА:
Легни по гръб върху дюшека. Дишай: вдишай.... издишай... вдишай...
издишай... сега сега ид.здай звуци във фазата на издишването:”Ааах!”
Ааах!...Остави енергията да протече през тялото ти... от високо - от темето - до
крайниците - ръце, крака! /Забележка: вж. също I движение/. Лъчът на твоето
съзнание е насочен навътре в твоето тяло, наблюдавайки евентуалното
формиране на блокове от запушени енергии...
АНАЛИЗ:

Особеността /качеството/ на звука може да даде важни сведения за
преживяването “тук и сега”. При хленчеща модулация трябва да се накара
пациента да осъзнае качеството на издавания звук изследване на преживяното
тук и сега генерализация. Същото аналитично процедиране е подходящо и за
креслив, агресивни и т.н. модулации.
Прекъснат в гърлото звук / например: “к....аааах”, “кхххх...”
орален блокаж /дълбоки гърлени мускули/ осъзнаване, след което анализ
на прекъсването и обощаване, след които действие върху блокажа масаж
на хипертрофиралата мускулатура; ако е необходимо, подтикване към опити за
повръщане. Отказ от повръщане - анализ на асоциациите. Отказът да се издават
звуци отговаря:
а/ на желанието на пациента да изключи терапевта от емоционално
изживяваният опит (израз на емоции, свързани с физичните преживявания)
усещания, и без друго типично за оралният характер/;
б/ асоциация от страна на пациента - звук= чувственост = сексуалност;
в/актуализация на тревожността и анализ на нейното съдържание;
Например:
Т: Какво те задушава?
П: Сякаш някаква ръка ме стиска за гърлото.
Т: На кой принадлежи тази ръка?
П: ......
Т: Остави напрежението в гърлото да нарастне....Кой те задушава?
П: /пауза/... моят началник..
Т: Как те задушава?
П: Не ме оценява... все едно, че не съществувам.... иска ми се да го отпуша... /невярващ/....
аз се самозадушавам...
/забележка: ретрофлексия анализ на третичната агресивност, тук и сега, след което
обобщение/.
Т: “... намери твоят най-подходящ дихателен ритъм. Вдишай.... издишай и докато
издишваш наклони нежно глава назад.....нежно....нежно...”
АНАЛИЗ:
Механични, не хармонични, не-нежни движения, блокаж на muscoli scaleni,
засилване на оралната агресивност; ако блокажът се разпростира по целия вратен
мускул: затруднение във физическия контакт /прегръщане/, масаж на musculi
scaleni. Дишане както при отпушване на окулярния сегмент. Прегръщане acting
out пациент/терапевт /вж. също III движение/ споделяне на емоциите,
евентуално анализ на интроектите. Спонтанни асоциации анализ на тяхното
съдържание и опонзаването им.
Да захапеш терапевта; да оставиш жертвата /забележка: оралният характер

има склонност да се захваща/прикрепя към Ти /Вие/-целта, без да отпуска
захвата. Обектът-цел може да се яви под най-различни форми: идеали, религия,

храна, наркотици и пр.; оставянето на жертвата е еквивалентно на изоставяне
възнаграждение в метаудоволствието, което се превръща в нова опорна точка/.
Т:”Приканвам те да захапеш тази хавлиена

кърпа.....хапи....силно....отхлаби..захапката....хапи....охлаби захапката.... Какъв е
смисълът/значението на “захапването” и на “отпускането” на хавлията?”
АНАЛИЗ:
Затруднение в захапването= 1/ неспособност или отказ за нападане
/първична агресия/; 2/ верност, отказ от обръщане към нова Ти-цел а/
когнитивизиране на вторичната и третична агресия, с които пациента замества
липсата на първична агресивност, следователно, упражнения , отнасящи се до
тези движения; б/ анализ на “идеалите”, сравняване на удоволствие -
метаудоволствие, актуализиране на измерението “тук и сега” и анализ на
трасфера.
фиг.27
Т:”....коленича пред теб. Ти захапваш хавлията от единият край, а аз я държа от

другия. Сега дърпай! Победи ме, дърпай силно.... по-силно...по-силно...издавай звуци... по-
силно...разтърси силно... давай!
АНАЛИЗ:
Този опит позволява на терапевта да сондира многобройните аспекти на Аз-
а: волята или ината на субекта / не отпуска захвата/; първичната агресивност
/въвличане на емоциите, агресивност, конкурентноспособност/; креативността
/търсене на модели на взаимодействие, насочени да дестабилизират позицията на
терапевта понятието “положение” може да бъде разширено до всички
значения - психологически и социални/.; издържането на стрес; психологическите
преживявания, съотносими със “да пуснеш жертвата”. Материалът, който изплува,
може да бъде разработен както посредством асоциативни техники, така и
посредством актуализации. Най-вече, преживяването може да послужи за
засилване волята, ината на субекта.
Изпъква, освен това, анализът на преживяното по отношение на
“отпускането на захвата”. което следва да е еквивалентно при един уравновесен
характер, на възможността за избиране на нови екзистенциални цели, на
изоставяне на невротичното поведение, за откъсване от тематики, свързани с
миналото и повторния преглед на схемите за комуникации.
фиг-28
“Ти си!”: ”... близо до теб съм /зад теб, срещу теб/, искаш ли да осъзнаеш
моята физичност. Аз съм...., не ролята, която изпълнявам......аз съм моето тяло.

Искам ти да откриеш моето тяло..... Искам ти да усетиш чуждото тяло, моите
напрежения, така аз ставам физика /виж фиг.28/. Не съм ум.... аз съм тяло!”
АНАЛИЗ:
Повърхностно, механично докосване е равностойно на затруднение в
контакта, страх от отказ анализ на трасфера, актуализиране на
интроектите. Емоцонално откъснато докосване водеща роля на интелекта, бягство
в абстрактното; терапевтът е “ум”, а не “физика” проверка на тази хипотеза
посредством “тема до аналитика”; връчване:” напиши ми писмо, открито,
откровенно, опиши ме все едно, че ме представяш на някой твой познат. Пиши за
моите качества, за моите недостатъци, как ме изживяваш”. Освен това, тесктът
може да бъде ad lititum, споделен с пациента.
При всички случаи обаче, съставлява един чудесен материал за проверка на
трансференциалната ситуация.
Отказ от опита, бягство в интелектуализацията, в “не мога”, “не се чувствам”
и т.н., обикновенно се интерпретира като форма на активен садизъм, като търсене
на статус : аз /пациент/ съм отгоре, ти /терапевт/ стоиш отдолу смяна на
ролите. Сега терапевтът е този, който трябва да вземе под внимание физичността
на пациента. повечето пъти, отказът на
преживяването се дължи на предходни затруднения на пациента да се предложи
като “организъм” или явното му затруднение да контактува физически и с
емпатия анализ на контратрансфера и на собствените защити.
“... осъзнай сега моята физичност, моите сгъстявания, моите енергийни
запушвания. това е моята реалност тук и сега. Докосни тялото ми или част от него,
затвори очи, почувствай ме с ръце. Въздействувай върху моите напрежения,
опитай се да ги облегчиш. Остави ръцете ти...не умът ти... или пък предишните си
преживявания да те направляват в това преживяване.”
АНАЛИЗ:
Преживяването се развива по три съгласуващи се нива: 1/
трансференциалната ситуация; 2/ преценката на действителността,
разположеността към подчинение, в следствие на някакво искане; 3/ усвояване на
взаимоотношението Аз-Ти-Аз.
Пример:
Т: Изживях лошо този опит. Ръцете ти бяха стегнати, студени. Имах чувството, че
извършваш с безразличие някаква задача.
П: Почувствах раменете ти напрегнати, широки. Осъзнавам, че едва ги докоснах. Знам,
че не ти доставих удоволствие.... бих желала ти да ме докоснеш.
Т: Нямам желание, ти не направи нищо, за да породиш у мен желанието да ге прегърна.
П: Бих желала отново да опитам...

Т: Добре.
П: /изпълнява/
Т: Както преди, дори още по-зле!
П: Сякаш нещо ми пречи... и все пак, осъзнавам, че правилно планирам действието, бих
искала да стискам, мачкам, галя...
Т: Опитай отново и си изясни “как” блокираш действието, което си планирала.
П: /изпълнява/.... осъзнавам, че блокирам енергията си в раменете. Да, не искам да свържа
това, което правя с моите чувства. Действам “без сърце”. Често действам “без сърце”.
Дори и когато се любя. Изпълнявам го, но не участвувам.
/забележка: прекъсване по време на опита, егоизъм, психопатична тенденция, вж. също
главата “Личност и характер”/.
Следващите сеанси ще се въртят около темите, свързани със загубата на власт, със
страхът от падане и с нуждата от контрол, която субектът развива спрямо своя
микрокосмос. Следователно за взаимоотношението Аз-Ти-Аз значение на Ти-целта:
движение към Ти-целта, след което отпускане в задоволяването на нарцистичните
нужди. Загуба на контрол.
Пример /бележка: опитът започва както предишния/
Т: /.../ Прекрасно! Почувствах как твоите енергии протичат през моите ръци...до върха
на пръстите...
П: Доволен съм! Давах, за да получа. чувствам се топъл. Разбрах какъв смисъл влагаш във
взаимоотношението Аз-Ти-Аз.
Аз съм “отдолу”, но те чувствам, задоволявам твоите желания, след което ти
задоволяваш моите... на мен ми е хубаво!/влажни очи/.
Т: Искам да те прегърна...
II Движение:
“Седни удобно в това кресло /легни върху дюшека/ отпусни се. затвори очи и
осъзнай твоето Аз, тук и сега... Приеми границите си /пределът на твоите
възможности/... Наблюдавай твоите възможности... ти си... Сравни се с това, което
би искал да си ...Осъзнавай по-добре “морфологията” на твоето Аз... граници...
възможности.
АНАЛИЗ:
Тенденция за сливане във “идеалното Аз”, за самопредставяне в иделното
измерение неподходящо/неадекватно чувство за реалност евентуално
хипомания свръхоценяване на Аза. В този случай аналитичната процедура би
могла да се възползва от психодраматични техники или от когнитивизация.
Пример:/психодрама/.
Т; “Да направим все едно,че .....Ти се смяташ за голям сваляч,прелъстител,голям пич..
Да видим. Позволявашли ми да въвлека в този опит една моя асистентка?”
П;-/доволен/”Разбира се!”

Т;”Добре. Моника ще ти бъде “помощно-Аз”.Да построим сцената; два стола, една
масичка. Моника е седнала на единия от двата стола. Да направим все едно ,че сте в
ресторант. Можеш ли да си го представиш?”
П;”Да,много добре си го представям.”
Т; “Искаш ли да опишеш Моника?”
П;”Тя е красиво момиче с .......дълги коси,хубави крака,гърдите и са ОК. Харесва ми как
гледа, как се усмихва.”
Т;”Добре.Сега ти влизаш в ресторанта и виждаш Моника. Искаш тя да те забележи.”
П;/Изпълнява- Отначало се движи към Моника с абсолютно безразличие,след което и
хвърля един пронизващ поглед ,съпроводен с една разтеглена усмивка.Походката му е леко
наперена.Отминава я. Моника остава невъзмутима./
Т;”Добре,успя ли?”
П;/колебаещ се/”Мисля,че да,успях.”
Т;/обръща се към Моника/”Можеш ли да опишеш твоето изживяване,без всякаква
предварителна нагласа или отношение.Как или с какво те впечатли той?”
М;”Готин тип е .../пауза/..Усещам го фалшив,нагласен,подправен. Не бях аз ,тази която
го интересуваше,прочетох го в погледа му.Може би го интересуваше завоеванието.”
П;”Не е вярно!Ти ми харесваш!/стремителен/
М;”Нямах това чувство и откровено казано и сега го нямам.”
П;”Не разбирам......”/леко объркан/
М;”В този момент те преживявам по-добре.Естествен си.”
Т; /отпраща Моника/”Ако добре си спомням, ти си имал много връзки,но всичките са
били краткотрайни.”
П;/много умислен/.....”Да.Може би не си заслужаваше да ги разтеглям много./слабо
убеден/.”
Т;”Аха.....”
П;/дълго мълчание/”Може би не е така.Може би хлътвам в “образа” и когато връзката се
задълбочи,не удържам вече своята роля и ...бягам!”
Т;”Трудно ти е да се приемеш такъв,какъвто си ,да се подчиниш на твоята
действителност,която в интерес на истината ми се струва доста позавладяваща от
персонажа,който се инатиш да интерпретираш.”
П;”Хм.....Да!”
АНАЛИЗ:
Свръх високо мнение за себе /Аз-а/ сливане с границите и отричане на
величията / депресивна тенденция; тази тенденция по правило е придружена от
инструментално подчинителни движения. Търсене на “център”, посредством
вторична/третична агресивност. Недиференцирана Ти-цел.
П: Помогни ми!/умолително, заповеднически/

Т: Не.... защо трябва да го правя!
П: Защото имам нужда и освен това ти си моят аналитик.
Т: Не! Твоите искания за помощ са непрестанни, безразсъдни.Не искам да ти помогна. Не
усещам да влагаш много доверие в нашите взаимоотношения. Не съм някакъв си биберон,

от който може да се смуче по желание. Ако искаш помощ, приеми съответно
подходящото поведение. На този, който стои “отдолу”. Искам да почувствам твоето
смирение, твоето подчинение.
П:/объркана, поради понесената агресия/.... не знам как се прави!
Следва анализ на междуличностовите отношения, размяна на ролите,

анализ на отношенията с майката и с останалите членове на семейството, работа
върху оралния блокаж. След известен брой сеанси:
П: Открих нови измерения. Гласувайки доверие на другите, преоткрих доверието
в себе си. Забеляза ли? Не те моля вече за помощ и въпреки всичко те усещам
много близък.
Т: Открила си II движение и умееш да го използваш със едно здраво чувство за
реалност. Аз също те усещам много близка.
“.... влез във II движение /вж. фиг. 29/ ... коленичи, сега се опитай, с цялата своя
същност да изразиш умоление, молба, подчинение. Преживей това състояние в
цялата негова динамика:”...държание, мисъл, емоция... Искам да изразиш
подчинение с глас, с поглед, с езика на тялото, с начина на дишане. Представи
едно искане за помощ, за подкрепа от един въображаем или реален Ти-цел.
фиг.29
АНАЛИЗ:
Проява на психофизичните блокажи /поглед, глас, стоеж и т.н. виж по-
долу описаните различни движения.
Отказ от подчинението /тревога от евентуална манипулация/ когнитивизация на
понятието “подчинение”, най-вече подчинение във връзка с проверката на
действителността; социодраматизация /групова терапия/,; евентуално анализ на
трансфера и контратрансфера /евентуални суицидни модалности,
присъствуващи в поведението на аналитика или недоверие у пациента/.
?Затруднение в емоционалното изживяване /описание без вживяване/
планиране /I движение/ актуализиране на второ движение “тук и сега”.
Например:” Мога да ти помогна, само ако съумееш да се подчиниш!”. Анализ на
взаимоотношенията на доверие/недоверие /прозрачност, вж. също и невербален
език/.
III ДВИЖЕНИЕ:
НЕДОВЕРИЕТО, ПРОВЕРКА НА РЕАЛНОСТТА

ЛИБИДНИЯТ УДАР
БРОНЯТА:
”.... седни удобно /дълга пауза/, придобий яснота за всичко това, което се
случва в твоя живот “тук и сега” и ми го предай в момента, в който го осъзнаеш.

Например,” осъзнавам леко напрежение в целото, осъзнавам доста силно
пробождане в очите, осъзнавам, че кръстосвам пръстите на дясната с тези на
лявата ръка, осъзнавам, че дишането ми е учестено и т.н.”
АНАЛИЗ:
Опитът се стреми да накара пациента да осъзнае своите блокажи и своите
прекъсвания. Бележка: На всяко прекъсване отговаря незадоволена нужда
актуализиране на нуждата движение “към света” в търсене на удоволетворяването
на същата /дистенция/.
фиг.30
ТОРСОВ БЛОКАЖ:
“Махни всичко онова, което може да попречи на опита на твоето тяло -
колани, тесни бодита, часовник, гривни, вратовръзки, очила, контактни лещи и
др./ и легни на дюшека по гръб. Вдишай....издишай.....вдишай издишай..... Сега
ще положа една ръка върху твоя торс, а другата върху ниската част на корема и ще
се опитам да улесня твоето дишане, така че цялата енергия, която си получил от
външния свят да може да изпълни тялото ти /вж. фиг. 30/. Ще усетиш, че “бутам”
/натискам/ твоята биоенергия към ниското, в стомаха.....в гениталите.... Ще
следвам твоят дихателен ритъм. Опитай се да ми помогнеш... Издай звук, който да
ми помогне да разбера твоето преживяване”
/Бележка: натискът на ръката върху торса и корема може да се мени според
морфологията на пациента, от един натиск от горе до долу - 10 кг-25 кг/
АНАЛИЗ:
Слаба торсова еластичност торсов блокаж когнитивизация на
“Недоверието” или на преживяванията на пациента, съотносими към физическия
контакт /нашествие в неговото поле, навлизане в сферата на неговия контрол/,
евентуални асоциации. Чувство за глава, откъсната от тялото шизоиден или
орален тракт масата на мускули скалени и дълбоката мускулатура на
гърлото, след което опити като тези, описани в I и II движения. Не-ерогенизация
на гениталите ригиден или психопатен характер раздвижване или
демобилизиране на таза и на отделителния сегмент, както по-долу описаното /вж.
също IV движение/. Чувство за схващане, вдървеност ригидност садо-
мазохистична следа
/виж V движение/
БЛОКАЖИ: “Дишай... вдишай... издишай... вдишай... издишай... намери своя

дихателен ритъм. Сега сгъни краката си / вж. фиг 31 а/... издишай... разтварй
полека краката си.... като движението на пеперудата, която разтваря и прибира
крилата си....разтваряй .... затваряй... разтваряй... затваряй.../вж. фиг. 31 в/

Вдишай... разтвори колена... издишай...затвори колена... вдишай ... разтвори...
издишай... затвори..., преживей своите генитали...... вдишай..... издишай.
фиг. 31 а-в
АНАЛИЗ:
“Не си усещам гениталите” коремен блокаж масаж на корема:”
барабанене” по напречният коремен муксул и облият вътрешен мускул коремно
дишане. Повторение на опита. В случай на неуспех, опит с идентификация с
блокажа.
ПРИМЕР:
Т: Съгласен ли си с мен, че “нещо”, което ти отбягва от контрол ти пречи на
изживяването?
П: Разбира се.
Т: Разбира се, осъзнаваш също, че ти самият си създател на това “нещо”.
П: /колебаещ се/..... смятам че да.
Т: Добре, нека се опитаме да придадем “физиономия” на това “нещо”. Нека спокойно да
подновим опита. опитай се да определиш къде прекъсва енергийния поток, който тече от
слънчевият сплит надолу към гениталите.
П: /опитва/.....тук /посочва правият коремен мускул- ниската му част/.
Т: Сега ти не си повече Давид, а си онзи мускул, който не позволява на Давид да
ерогенизира своите генитали. Опитай се да си представиш този мускул.
П: / свива се върху дюшека, всичките мускули на неговото тяло са напрегнати/.....ето
така!
Т: Добре, не сменяй позата.... какво осъзнаваш?
П: В момента съм в състояние на максимално напрежение... усещам леки болки навсякъде.
Т:Усещаш се сякаш....
П: /готов/...... сякаш трябва да се защитавам.....
Т: Спомни си, че си онова нещо, загнездило се в мускулатурата на Давид. Обърни се към
Давид и му предай от какво го защитаваш.
П: От нашествието.... от нашествието на татарите /смее се/.
Т: Кои са тези татари?
П:...Народ, който не познавам.... страх ме е от него!
Т: Страх от какво?
П: Отрязват ми главата.... /изправя се рязко/... страх ме е че...че...ще ме кастрират. Ако
напусна “крепостта”... искам да кажа прословутото “нещо”, те ще ме кастрират./
пауза, след което умислен/... но това е абсурдно! Ти не си татарин. /подхваща без
подканване от моя страна опита с дишането като пеперуда/.След 15 минути:
...чувствам ги, те са част от мен.../топъл глас/ .От части съм в ерекция / казва “съм” , а
не “са”/....... чувствам се странно... като охлюв, който се поддава от черупката си... но без
страх!
ОТВЪД НЕДОВЕРИЕТО:

“Легни по гръб. Осъзнай, че те наблюдавам. Дишай:
вдишай....издишай...вдишай...издишай... остави енергията ти да ороси главата ти...
ръцете ти... краката ти.... гениталите ти. Сега се погали, докосвай своето тяло със
страст. Съсредоточи изживяването върху ерогенните зони.... отначало
второстепенните, след което първостепенните. Остави тялото си свободно да
изразява своите усещания.... дишай.... издай звук, съответен на това, което
изпитваш “тук и сега”. Превърни се в любовник на самия себе си... отдай се....
остави усещанията на твоя организъм да са определящи за изживяването. Бъди
винаги със съзнанието, че те наблюдавам... че съм близо до теб и приемам твоята
сексуалност.... Твоите сексуални нужди... Засили действието.... позволи на твоето
Аз да изживее напълно сексуалното удоволствие.”
АНАЛИЗ:
Дълбокото изживяване на “влюбеното Аз” се характеризира от:
а/почервеняване на лицето; б/ увеличаване на дихателния ритъм; в/ дрезгав глас;
г/ неконтролируеми телесни движения; д/ взаимоотношение Аз-Аз: аналитикът
остава на заден план и не е определящ за изживяването. Ако присъствието на
аналитика обуславя изживяването, ще настъпи прекъсване на пулсациите /вж.
също глава: личност и характер/ анализ на трансфера, асоциации и
когнитивизиране на взаимоотношението между пациента и собствената му
сексуалност, както и приемането/показването на същата.
ПРИМЕРИ:
П: /прекъсва изживяването в първата фаза/ Чувствам се объркана,
некоординирана...смешна...
Т: Какво те кара да се чувстваш смешна?
П: /пауза/....това, което можеш да си помислиш за мен...!
Т: Аз съм близо до теб....сексуалността.... твоите сексуални органи са част от твоато
Аз. Аз съм близо до твоето Аз, а не до една част от него. Искам да ми имаш доверие и да
ми покажеш какво се крие зад твоето недоверие.
П: сигурна съм, че продължавайки изживяването, ще ме налегне тежка мъка/отчаяние....
Т:Аз съм с теб и ти с мен, можем да премем и да преодолеем отчаянието. Имам доверие в
твоето Аз и се надявам ти да имаш доверие в моето Аз.
/бележка: след няколко сеанса, по време на които актуализирах трансференциалната
ситуация, интроектите, свързани със сексуалността и гениталите, субектът премина
през цялото изживяване и достигна до нивото на плато./
П: Беше прекрасно, ново. Никога не съм достигала до толкова.... дори и с моят приятел.
Усещах те... беше близо и далеч от мен. В един момент придобих убедеността, че не
задоволявам воаьорски желания, но че беше близо до мен.... доверих ти се, Признавам си,
никога не съм ти го казвала, че винаги в дъното на душата си вярвах, че този опит е
приготвен за да задоволи твоите желания.... Извини ме, сигурна съм, че не е така.
Т: Сега имам едно единствено желание: искам ти да извършиш опита “да се любиш” с
партньора си. Искам измерението “любов” постепенно да навлезе в твоя живот.
Благодаря за доверието.

фиг. 32
ГЕНИТАЛНАТА АГРЕСИВНОСТ:
“Легни по корем върху дюшека. Направи така, че все едно искаш да
изнасилиш/изчукаш дюшека....унищожи го с твоите генитали /вж. фиг.32/.
Давай.... по-силно.... по-бързо.... вложи повече гняв.... прониквай.... унищожавай....
звук... искам да те чуя.... повече гняв.... изразходвай.... прекъсни опита само когато
се почувстваш като изпразнен. Давай!
АНАЛИЗ:
Слабо изразходване, слабо емоционално участие страх да се
проникне / от проникване/ анализ на асоциациите, възникнали по време на
опита или когнитивизацията на измерението “проникващ” / ”проникван” и от
тревогата, свързана с тези понятия.
ПРИМЕР:
П: Аз не искам да унищожавам никога /изглежда уплашен/ .... никого!
Т: А ако си принуден?
П: Ами.../имитиране/... от кого.... от кого.... как?
Т: /мълчание/
П: /враждебно/...кой?... какво?... как?
Т: /безразличие/
П: /разгневен/ Кажи ми!
Т: /мълчание/
П: /открито враждебен/ Разочароваш ме!
Т: /студено/ Ако искаш да ме нападнеш, направи го по конкретен начин, а не по алогични
модели...
П: /цинично/ ... Господин аналитика не иска да разбере....
Т: /прекъсвам/ СТИГА! Писна ми! Кажи ми какво от моето поведение искаш да
уязвиш?
П: /учуден от моята агресивност/......нищо /пауза/. Напомняш ми майка ми.... когато
исках да бъде близо до мен, когато молех за помощ, а тя се отнасяше с мен с безразличие,
като с глупак. Както постъпи и ти. А това няма да го допусна.
Т: Аз не съм майка ти. Аз отговорих по подходящ начин на твоята агресивност... на
твоя садизъм. Дискредитира моят опит за анализ, опита се да ми прехвърлиш вината за
едно твое прекъсване. /Пациентът унива; продължавам по-меко/. Искаш ли да се
реваншираш за отказа, който майка ти е противопоставила на твоите молби? Върни се
на дюшека и изразходвай разпилялата се у теб агресивност , от която пожела да избягаш,
нападайки ме, работейки върху отделителния сегмент. Насочи агресивността срещу
майка си.
П: /започва колебаещ се в новия опит, след това постепенно губи всякакви задръжки/....
проклета вещица, не те искам вече! /задъхва се/.... не ме обичаш! защо не ме обичаш?
/подсмърча/

Следва анализ на отношенията с майката и изплува образа на една
авторитарна, студена жена, която е отказала търсенето на любов от страна на
пациента, откакто го е счела за “достатъчно голям”, избягвайки всякакъв
физически контакт /”... и дори и гърба не ми измиваше, а аз бях на 8 или 9
години”/. Когнитивизация, разследване на куртуралния inprinting на майката
/религия/, на сексофобията на обществото, в което тя е израстнала, на
невежеството спрямо сензориалните нужди на сина си. Реабилитация и премане
на майчиният образ. Нова оценка на реалността, съотносима към
взаимоотношението Аз-Ти-Аз, сега лишен от проективни тематики.
фиг.33 А В С
III ДВИЖЕНИЕ:
“.... аз съм физика, организъм..... ти си физика, ти също си организъм.
Предлагам ти да извършиш заедно с мен опита на два организма, които се срещат.
Моля те да направиш ти първата стъпка - застани на 3-4 метра от мен. Разтвори
ръце и ме покани, както най-добре можеш, да дойда при теб и да те прегърна....”
П: /изпълнява/ Ела към мен, прегърни ме... /колебаещ се тон на гласа, таз, издаден напред,
главата назад./ /вж. фиг.33 а/.
Т: Не, не чувствам твоята нужда да ме “срещнеш”. не го усещам в гласа ти, в тялото
ти.
П: Моля те....ела!
Т: Не се подчинявай!... Аз не съм нищо по-висшо. Искам да те усетя между ръцете
ти....но не на всяка цена.... ако не искаш да извършиш опита, склонен съм да го прекъсна.
Бих прел твоят отказ, без никакви
последствия за нашите взаимоотношения.
П: Ела.... искам да те прегърна / с топъл, непоколебим глас, подходяща поза, вж. фиг. 33 с/
Т: Да, искам да те прегърна.
/Организмите се срещат. За кратък миг емоциите са в унисон. Няма различия.
Защитите са рухнали. Това е взаимоотношението Аз-Ти-Аз. След което, организмите се
отделят: родила се е една нова връзка./
АНАЛИЗ:
Рядко се случва да се получи отказ от опита. Прекъсването настъпва по
време на опита, който трябва да бъде хармонична среща между Аз и Ти, плавното
протичане на енергията от центъра към периферията, към Ти-целта:
симетричните взаимоотношения, където всички роли престават да съществуват,
където желанието за власт отпада на заден план. Генитален отказ / фиг.33 в/
анализ на интроектите, съотносими към социо-сексуалното възпитание, анализ на
трансференциалната ситуация /отказ на сексуалността на аналитика, търсене на
интелектуално взаимоотношение/.

Емоционален отказ, характеризиран също и от задържането на дишането
/вж. фиг. 33 а/ анализ на динамиката на взаимоотношението между аналитика и
пациента. Пациентът се поставя над опита /егоизъм/, тенденция към психопатен
характер, фалико-агресивно поведение. Отказ от установяване на положителен
трансфер анализ на трансфира. Анализ на проекциите, определящи
емоционалното взаимоотношение.
Други прекъсвания: говорене по време на опита напрегнато/
тревожно/ поведение анализ на пораждащите тревога съдържания; рязко
прекратяване на срещата страх от загуба на контрол актуализация на
динамиките на контрол респективно от загуба на контрола / I движение/
и последствията от загубата на контрол студенина. - вж. емоционалният отказ.
Когнитивизация. Прекъсване чрез алогичен невербален език /напр. потупване по
рамото, разрошване на косите, смях и т.н./ генитален отказ и/или емоционален
отказ.
IV ДВИЖЕНИЕ:
СЪБЛАЗНЯВАНЕТО, ПРИНЦИПЪТ НА ВЛАСТТА
САМО ТИ:
“Опитът, който сега ти предлагам е различен от предишните, тъй като ще
продължи няколко седмици. Предлагам се за твоя Ти-цел и твоята задача ще бъде
да ме съблазниш. За да направим това, трябва да разбереш моите нужди, както
“тук и сега”, така и по принцип. Трябва да се научиш да наблюдаваш, да
анализираш моят вербален и невербален език. С други думи, трябва да научиш
какво означава “empatia”. И точно от емпатията ще започне нашият преход към
съблазнителното движение. Преди всичко,нека сменим нашите роли:Ти не си
вече пациентката, а аз аналитика,но аз съм Аз-мъжът,а ти си Ти-жената.Аз съм
твоята Ти-цел.Започваме!Сядам срещу теб.
Аз съм Аз-мъжът и следователно съм задължен да задоволявам само твоите
нужди,без да държа сметка за твоите проблеми.
Пример:
Т: /Сядам срещу пациентката с кръстосани крака,навъсено чело,ръце кръстосани
пред гърдите./
П:”Усещам те затворен и намръщен.Знам малко неща за твоето
съществуване.....Искаш ли да ми разкажеш...,да ми кажеш какво те безпокои?”
Т:/Все така мълчалив си поглаждам брадичката./
АНАЛИЗ:
Първоначалното движение е погрешно.До тук субекта, не е направил нищо
за да заслужи моето доверие.От невербалното ми изразяване прозират

затвореност и недоверие,,зад които стоят търсенето на утвърждаване и
сензитивност/сензорност/.
П:”Ти знаеш всичко за мен../усмихва се/...Знаеш,че си от значение ..за мен......сега
аз искам да бъда по-близко до теб!
Т:/Усмихвам се..Моята нужда от утвърждаване е отчасти задоволена. Поставям
стъпалата си на земята и се навеждам/прикланям/към нея./
П:/Отдръпва се,наблюдава ме с отчуждение./”Трудно ми е,не разбирам какво искаш!”
АНАЛИЗ:
Пациентката не успява да разграничи ролята, свързана със съблазнителното
движение от собствената си емоционалност.Нейното Аз се превръща във фигура и
изискванията на Ти-целта стават/попадат във/фона на опита.
Т:/Затваряне/”Аз не искам нищо!”
П:/Потъва в креслото,кръстосва крака и ръце/”Струва ми се,че не става
нищо.”
АНАЛИЗ:
Тук описаното поведение е типично за този,който за първи път изпробва
съблазнителното движение,посредством нови начини ,насочени към една Ти-цел,
която изобщо не е любезна.Анализира се и усещането на терапевта,с цел да не се
навреди на трансференциалната връзка.
Т: Може би е по-добре преди тези опити да извършим едни други .
фиг.34
ПОЗАТА / ДЪРЖАНЕТО:
“Застани в свойствената за IV движение поза. Какво осъзнаваш?”
АНАЛИЗ:
Усукването на коремният сегмент и на вратния сегментсъздава енергийно
запушване в гореспоменатите сегменти. Така въведената контракция индуцира
един от друг “центровете” на мисълта /церебротония/, на емоциите /сърце/ и на
сексуалността /генитали/, възпрепятствувайки преживяният опит, да въвлече
“изцяло” Аз-а, който сега може да се ориентира по собствен избор в реалността:
а/ емоции без преценка на реалността или въвличане на сексуалността;
б/ непоследователно планиране и действие поради
емоционалност/сексуалност;
в/ сексуалност без въвличане на емоциите /мисълта е “наблюдател” на
сексуалният акт/. Съблазнителното движение предполага инструментализация на
движението /127/, с цел да се угоди на ти-целта. Отпускането настъпва след
постигане на властта над Ти-целта / принцип на властта/.
фиг.35

КОРЕМЕН БЛОКАЖ:
“Легни върху дюшека или заеми показаната поза /вж.фиг. 35/.
Дишай....насочи своето съзнание към корема.... наблюдавай дали коремните
мускули участвуват в дихателния момент.... сега започни хармонично, нежно да
подскачаш с таза......увеличи ритъма.... дишай.... изживей своя таз като елемент,
отделен от останалата част на тялото....”
АНАЛИЗ:
Ако коремните мускули не участвуват в дихателния процес
да се усили коремното дишане. Полагайки ръка върху корема на пациента,
подканвайки го да повдигне ръката”.
Затруднени, нехармонични движения слаб контакт с физическото Аз,
церебротоничен превес - вж. опитите от I и II движение. Затруднение в
долавянето на автономността на коремните сегменти отказ от съблазнителното
движение да се процедира с упражнения за напрягане/отпускане на коремните
мускули, след което - повторение на опита.
фиг.36
АНАЛИЗ:
Затруднение в кръговото движение коремен блокаж или отказ от
съблазняващото движение трениране на субекта в извършването отначало на
странични движения /дясно-център-дясно след , това ляво-център-ляво-център/,
след което напред-назад /коитусно движение/. интроекция на двете фази и
повторен опит на упражнението. Евентуален анализ на интроектите, свързани с
IV движение.
ВРАТЕН БЛОКАЖ:
“ Застани прав. насочи твоето съзнание към раменете. Наблюдавай
мускулният им тонус..... сега полека лека повдигни рамене... още повече... още
повече.... остави ги сега да “пропаднат” към ниското. Повтори опита .... търси
максималното напрягане, след което ги отпусни от раз. Бъди постоянно в
съзнание за мускулния тонус на раменете.”
АНАЛИЗ:
Обикновенно затрудненията се явяват в момента на развързването
/пропадането/ на блокажа страх от отпускане /отдаване/, психопатичен
характер масаж на трапецовидния мускул, на делтовидния мускул и на
задния вратен мускул; евентуален анализ на интроектите; Повторение на
упражнението до получаване на задоволителен резултат.
ПОКЛАЩАНЕТО НА БЕДРАТА; ВЪРТЕНЕТО НА ТАЗА:

“Застани пред мен....” сега започни да ходиш нагоре-надолу из стгаята и
поклащай бедра. За да изживееш правилно опита трябва частично да “блокираш”
вратния и торсовия сегмент. Главата, отделена от таза стои и управлява опита.”
АНАЛИЗ:
Невъзможност да се”поклащат бедрата” сексофобийна
характеристика, моралистично Аз анализ на интроектите, анализ на
трансфера, евентуално опити показани към II движение.
ОТНОВО САМО ТИ!

П: Знам че всичко това е само игра, но съм решена да стигна до края. Търся твоето
утвърждаване. Как ме желаеш?
Т: Желая те по-женствена, не “нещо”, което се крие под безформени дрехи.... по-кокетна,
разбираш ли ме? Ти си жена и би ми харесало да вляза във връзка с твоята женственост.
/Бележка: Външният вид е основно “оръжие” в съблазняването”/.
П: Но... имам и вътрешни ценности.... не ти ли се струва?
Т: /отдръпвам се, държа се затворено/
П: /усмихва се смутено/... разбрах, трябва да поставя на втори план моите ценности.
Освен това.... / почти извинявайки се/ “първокачественият” продукт може да бъде и
добре опакован.
Т: /отворен/.... Разбира се.
Следващ сеанс:
П: / явява се с ризка с дълбоко деколте, къса пола, гримирана и с грижливо направена
прическа/ Хресвам ли ти?
Т: Страшно много!
П: Виждам твоя тъжен поглед! Мисля, че имаш нужда от някой до теб. Ще ти бъде ли
приятна моята близост?
АНАЛИЗ:
Субектът е възнаградил, последством подчинително движение, моята нужда
от утвърждаване /приемане на желанието ми относно облеклото й/.
Т:Да....
П: /приближава се, гледайки ме в очите и сяда до мен на дивана. Опира си главата на
моето рамо/. Тук съм /подчинено/.
Т:/провокативно/ Много си добра... всичко е само игра, нали?
П: /леко агресивна/ Тук и сега аз съм за теб и не мисля за игра.
Т:/осъзнавайки подходящата реакция/ Извини ме, права си. Изживяваме моментът “тук
и сега”. Поне сме честни. Същата игра се извършва хиляди пъти всеки ден, но с
нечестност. Благодаря ти за твоето съответствие /поглаждам си косата/.
П:/долавя невербалното ми съобщение, свързано с моята сензорна нужда, притиска се до
мен и ми погалва темето/.

Т: Виждаш ли, много от моите взаимоотношения са изкуствени, схванати. Осъзнавам
моите защити, но ми е трудно да ги преодолея /осъзнавам, че се доверявам, но това не ме
притеснява. Чувствам, че мога да се доверя/.
П: И на мен ми се е случвало същото. С теб имаме общ език. Отнасяме се към живота
горе-долу по същият начин, но често пъти външният свят отказва да приеме моя нов
начин на съществуване /емпатия/.
Т: Да!/усещам разбиране/
П: Чувствам се добре. Ти ме караш да се чувствам добре /тих глас/
Т:/ след дълго мълчание взимам ръцете й в моите, стискам ги и я поглеждам в очите/.
Беше прекрасно преживяване. Ти си като мен.... Чувствам те близко до моята крайна цел.
Смятам, че сега ти можеш да направиш щастлива и хармонична, която и да е връзка....
Готова си да живееш в удоволствието.
Наблюдения от оригиналния протокол: Фантастично е да присъстваш на

възкресяването на “Арабския Феникс”,на едно Аз, с години погребано във възлите
на неврозата, което Аз отново влиза във владение на цялата своя мощ и както в
някоя приказка полита към хармонията.
ПЕТО ДВИЖЕНИЕ: АГРЕСИЯТА
РЕТРОФЛЕКСИЯ:
”Легни по гръб и дишай спокойно.Когато чуеш удара на гонга,искам да
стегнеш цялата си мускулатура,всеки мускул..стисни челюста
си,юмруците,торса...стегни коремната мускулатура,повдигни раменете до
пароксизъм,стисни също и пръстите на краката,мускулите на прасците,на
бедрата,..стегни също и глутеуса/седалищната мускулатура/. Когато чуеш отново
гонга отпусни веднага мускулатурата на цялото си тяло и се отпусни напълно.”
АНАЛИЗ:
Целта на опита е да накара пациента да осъзнае двете измерения на
движението: контракцията /свиването/ и дистенцията /отпускането/,
следователно да “отвори” неговите сетива за напреженията,които по един повече
или по-малко волеви начин прекъсват,например в една комуникативна
последователност на неговия опит.
ПРИМЕР:
Т:/Гонг/”Стегни всеки свой мускул...по-силно...по-силно, вложи повече старание...по-
силно.../Гонг/..Сега се отпусни,отпусни всеки свой мускул...отпусни се./След няколко
секунди ..Гонг/..Стегни отново мускулите...по-силно..по-силно.../Гонг/..Отпусни
мускулите. /БЕЛЕЖКА-Опита се повтаря 4-5 пъти на неравни интервали от време./”
П:”Изтощен съм...,но в същото време изпитвам едно умерено чувство на
лекота.....усещам гъделичкане по ръцете и краката си,...тялото ми е топло.”
Т:”Насочи съзнанието си към тялото си и наблюдавай дали наистина всеки сегмент от
мускулатурата ти е отпуснат.”
П:/изпълнява/...”Струва ми се ......Не!Напрягам седалищните мускули,и сега докато ти
говоря,съм склонен да стискам леко зъбите си.”

Т:”Стегни още повече седалищните си мускули и усили също и напрежението в
челюстта си.Какво осъзнаваш?”
П:”Сякаш искам да задържа нещо.”
Т:”Добре.Сега седни срещу мен.”/Наблюдавам го мълчаливо.
След няколко минути започва да хапе долната си устна,нервно да барабани с

пръсти по бюрото. Забелязвам,че раменете му са стегнати и,че дишането му е
неравномерно./”Нарочно те поставих в стресова ситуация.Осъзна ли своите
напрежения?”
П:”Не.”
Т:”Да повторим опита.”
П:/След няколко минути/”Осъзнавам,че стискам зъбите си, челюстите си,че стискам
ръцете си една в друга,че анусът ми е стегнат,усещам лека болка във врата.”
Т:”Достатъчно ...да караме подред.Стисни зъби....по-силно.... по-силно.”
П:”Хапя...искам да хапя!”
Т:”Кого искаш да ухапеш?”
П:”Искам теб да ухапя......самоволно ме стресира!”
Т:”Добре.Стисни сега ръцете си една в друга..по-силно.”
П:”Искам да се задържа.../колебаещ се/..за да не те нападна.”
Т:”Стегни сега седалищните си мускули...още повече,..още.”
П:”Агресивността ми не трябва да се излее!”
Т:”Сега стегни мускулите на врата.”
П: /С извинителен тон/ ”Това,което все още искам да подтискам е желанието ми да
хапя.”
Т:/Пауза/”Осъзнаваш ли следователно,че мъчиш тялото си, докато първичния ти
подтик,импулс беше този ,да нападнеш едно мое нарочно проявено садистично
поведение?”
П:”Да.”
Т:”Често ли задействаш този механизъм във всекидневния си живот?”
П:”Сега,като се позамисля .....отговорът ми е “да,често”!”
Т:”Сега осъзнаваш,че начина ти на действие е напълно неикономичен.”
П:/Умислен/”Разбира се!
Фиг.37
ПЪРВИЧНАТА АГРЕСИВНОСТ:
”Коленичи на дюшека и стисни тази хавлиена кърпа в ръка. Искам да
удряш по дюшека с цялата си сила. Докато удряш издавай някакви звуци ,за да
придадеш по този начин прозрачност на твоите емоции. В момента на удара
остави тялото си да продължи ,да последва движението на ръката и да се издаде
напред.Опората на лявата ръка / при левичари на дясната/, трябва да ти служи
само за омекотяване. Навлез в преживяването,в движението духом и тялом,
осъзнай евентуалните асоциации,които можеш да направиш по време на този
опит.”

АНАЛИЗ:
Анализ на съдържанието на евентуалните асоциации,във връзка с
ретрофлекторните движения преценка на реалността психодраматизация на
възможна първична агресивност редифиниция на взаимоотношението. Слаб
агресивен тласък /напън /нагнетяване/компресия/ в гърба дълбок масаж на
трапецовидния мускул,най-вече в областта между VII и Х гръбначен прешлен.
Несъответстващ глас орален блокаж/виж II-то движение/.
ЗАЕДНО! /”НИЕ”-ТО/:
П:”Бяхме група приятели.Срещаме една група германки.Излизаме напред /опитваме се да
ги сваляме/, но нищо не се получава. За да разсеем разочарованието си отидохме да
танцуваме....бяха готини мацки.Правехме се на нахакани....Тази роля хич не ми
харесваше,но нали знаеш как е когато си в компания....”
Т:/Ядосан/”Не!Не го приемам.Ти си Ти,а не Ние!Трябва да приемеш своите отговорности!
Предаваш ми твоите случки,така,сякаш не са се случили с теб,така,сякаш не си
отговорен за тях. Твоите разкази многократно възпроизвеждат ситуацията...”когато
бях със...”.Ти определяш своята съдба, своето здраве,своята болест,абстрахирайки се от
това с кого си бил!”
П:”Извини ме,струва ми се,че не искаш да ме разбереш...”
Т:”Престани!Кажи ми ..”Ти не ме разбираш!”
П:”Ти не разбираш,че аз ...... се нуждая от другите.”
Т:/по-меко/”И аз се нуждая от някой,но от съюзник,който да ме приема,който да ми
позволи да бъда Аз ,да съществувам.Не желая един лидер или група на чиито желания и
правила трябва да се подчинявам.”
П:”Да ,но аз не мога....”
Т:/прекъсвам/”Не искам,не искам!Престани с това “не мога”,ти не си ненормален.”
БЕЛЕЖКА:
Мазохистичният характер рядко поема каквато и да е отговорност /дори и
тази да нападне/ .Живее в сянката на някой лидер или някоя фигура, която е
избрал за тази роля. Следователно, аналитикът трябва отново да изправи на крака
субекта, чрез едно директно и прозрачно общуване, което в случай на нужда
трябва да бъде и агресивно. По този начин Аз-ът ще изплува от Ние-то!
фиг.38
“Застани в позата, която ти посочих /вж.фиг.38/ Вдишай и издай звук....

сега стисни юмруци.... вдигни ръце и все така издавайки съответния звук започни
да удряш с все сила по дюшека. Опитай се да излееш цялата енергия нагнетена
/събрана/ в твоя гръб и врат.”
АНАЛИЗ:
Слаба агресивност, механични движения, лишени от енергия шизоидни
или орални характеристики вж. I и II движение. Или пък отказ от първичната

агресия анализ на интроектите, анализ на вторичните и третичните агресивни
модалности.
Бележка:
В /садо/мазохистичния характер, изразходването на агресивността се
ниждае от силна провокация от страна на аналитика.
Пример:
“Удряй.....Удряй по-силно......вложи цялата си сила.... какъв си мухльо.....къде си?
крещи!..... не те чувам. Ти си само външност, само се правиш... Къде е твоето
съдържание.....Съжалявам те!”
АНАЛИЗ:
Енергиен блокаж в шийните и тазово-седалищните сегменнти масаж / вж.IV
движение/ или демобилизация на аналната броня както следва :
фиг. 39
“Застани в показаната поза /вж. фиг. 39/, повдигни седалището си на

десетина сантиметра от дюшека, след което с все сила го удари в дюшека. Насочи
съзнанието си върху аналната мускулатура и наблюдавай нейния тонус в хода на
упражнението / продължителност на опита: около 15 мин/.” Евентуален масаж на
големият седалищен мускул.
Бележка: следващите упражнения предполагат един сполучлив изход на преди
това описаните.
АГРЕСИЯТА:
“Влез в I движение. преживей отново някои болезнени и мъчителни
ситуации от твоя живот. Идентифицирай твоя агресор....Премини сега в
поведение, свойствено за V-то движение /вж. фиг.40/...поддържай жива
представата /образа/ на агресора... дишай... по-бързо... по-бързо... напрегни гръб
като котка, която ще се нахвърли върху жертвата... дишай... бързо. Когато усетиш,
че агресията ти е достигнала до пароксизъм, остави я да експлоадира срещу този,
който те е нападнал. Нахвърли се срещу него, ...крещи ... викай...викай “НЕ!”,
Тялото ти да бъде издадено напред..... не се страхувай от нищо. Сега всичко в теб
изразява агресивност: твоите очи, твоето дишане, твоето поведение.... хайде,
нахвърли се!”
фиг. 40
АНАЛИЗ:
Затруднение в откриването на агресора тенденция към оправдаване
или интроекти /”не можем да нараним мама”, жената не се бие”/
когнитивизация. Пример: Аз - Ти / биоикономично взаимоотношение /с
“ролята”. Анализ на фигура/фон: симптом/?/ на конверсия обръщане

/фигура/, особености на Ти-то, към които е насочена агресията / фон/,
актуализация на фона първична агресия, която не касае Ти-то, като такова,
а онези характеристики, които застават на пътя на желанието за дистенция на Аз-
а.
Слабо изразходване, слабо емоционално участие вж. V глава “Първична
агресивност” . Разделено Аз /поглед или тон на гласа, не съответствуващи на
ситуацията/ интеграция на Аз-а, дишане, след което разделно изразяване на
агресивното движение. Пример: поглед пълен с омраза/гняв; “НЕ!” или болезнен
вик”/ разблокиране на торсовия, респективно вратен и орален сегменти.
РАЗРУШАВАНЕТО НА КАСТРИРАЩАТА ФИГУРА:
П: Успях! Успях!!
Т: Какво си направил?
П: /успокоява се/ Както знаеш от месеци страдах от това. Вечерта се прибирам в къщи
след работа. Жена ми е заета, гледа телевизия или е на телефона и говори с приятелката
си. Дори и не забелязва моето прибиране... все едно че никой не влиза. Тогава аз се
приближавам и й давам целувчица....тя ми подава буза.... човек да се пръсне от яд.
Допреди няколко дена преглъщах, настроението ми помрачняваше, след това се правех, че
всичко е наред. След последния сеанс избухнах /направих “бу-у-у-м”/. Сега ще ти разкажа.
Петък: прибирам се, обикновената сцена: целувчица по бузата. Аз:”Клаудия, знам че ще
ти пррозвучи глупаво, но моя специфична нужда е да се чувствам някой, да бъда оценяван.
Всяка вечер, когато се прибирам имам чувството, че съм натрапник в собственият си
дом. Усещам твоя отказ. Може би ще ми бъде приятна една усмивка, една прегръдка, с две
думи малко внимание.” тя ме изслушва с надменност, “задоволително” ме целува, леко
обезпокоена, така сякаш не съм с всичкия си. Изтърсвам й го и си мисля:”Хайде да
видим!”. След което идва събота.Работя, Прибирам се в къщи. Влизам. Блъскам вратата.
Съобщението е недвусмислено:”Прибрал съм се!” Спирам се в антрето. Минават една,
две, три, може би пет минути. Чувам Клаудия да се кикоти. Избухвам. Влизам в
кухнята. Изтръгвам от ръцете й телефона и го затварям с трясък. Хващам я за
раменете. Изправям . Стискам я и я целувам силно. “Боли ме...” ми казва. Мисля
си:”Пука ми...” и продължавам да я целувам. “Не те познавам вече!” А аз:”Тогава е по-
добре да започнеш да ме опознаваш!” Чувствам се категоричен. Тя е засрамена. “А сега
искам една хубава вечеря!” Знаеш, че на обяд се храня в ресторант; и така преди време
Клаудия реши, че вечерно време трябва да караме на лека храна, т.е. две парченца шунка,
или бульонче, или малко сирене - отврат! “Искам една хубава вечеря” й повтарям.
Поглежда ме, все едно че съм марсианец, след което си облича шлифера и излиза.
Чувствам се странно спокоен. Внимателно прецених действителността. От две години
съм женен, но не искам повече такъв тип храна.Хладилникът е празен. Мисля си:”От
утре - нов живот!” Излягам се на дивана и слушам музика. Чувствам се удоволетворен.
Минава приблизително един час. Долавям раздвижване откъм входната врата. Отивам
да видя какво става. Небеса! Това е Клаудия, затрупана с пакети. “У дома няма нищо..., а
ти поиска една хубава вечеря”. Струваше ми се невероятно. Усетих, че ме обзема
безкрайна нежност.Вечерята не беше вече от значение. “Мислех, че съм ти безразлична”

ми казва и говорим, говорим, чак до сутринта. Аз преоткривам Клаудия и й позволявам и
тя да ме опознае, да открие моите слабости, моите амбиции, моите нужди.
От неделя започна нов живот. Всеки ден откривам по нещо новоБракът ни се
преобразява непрекъснато. Почти от час на час. Това, което изплува отгоре ми харесва.
Не искам да бъда прекален оптимист, но това ми се струва едно добро начало.”
Ако Теорията на Петте Движения е вярна, и ако също така е вярна

психофизиологичната теза, според която “фиксацията” в дадено движение
възпрепятствува навлизането в оставащите движения, тогава смея да твърдя, че
организмът, който успява да се възпроизведе във всички движения, разглеждани
от неорейхианската теория, се е освободил от фиксацията и от принудата да
повтаря /да тъпче на едно място/. Пулсирането, което възпрепятствува
биоикономичните движения се превръща в пулсираща енергия, насочена към
външния свят в подкрепа на оценката на реалността и действието спрямо Ти-цел.
“Малкият човек” се превръща в индивид: мисли, оценява, действа, отпуска се!
Превръща се в човек.
Съществуването излиза от сивотата, за да блесне в хиляди цветове. И заедно
с моя Учител казвам:”Твоят живот ще бъде добър и сигурен, тогава, когато за теб
ще е повече от значение енергията от сигурността, любовта от парите, твоята
свобода от общественото или партийно мнение, тогава, когато атмосферата от
музиката на Бах или Бетховен отговаря на атмосферата на цялото твое
съществувание /малки човече, тя присъства в твоята същност, скрита е някъде в
дъното на душата ти!/ Когато мисълта ти действя в унисон, а не в контраст с
твоите чувства; когато навреме ще улавяш своите възможности, и - когато му
дойде времето - признаците на старостта, когато реализираш в живота си мислите
на великите мъдреци, а не лошите постъпки на великите воини; тогава, когато
учителите на синовете ти ще имат по-добри заплати от твоите политиканти,
тогава, когато няма да отдаваш значение на свидетелството за женитба повече,
отколкото на любовта между мъжа и жената; тогава, когато признаеш своите
идеологически грешки преди да е станало прекалено късно, а не след това, както е
днес; тогава, когато ще ти олекaва слушайки истинските, а не формалните неща;
тогава, когато ще общуваш със своите бизнеспартньори от чужбина по директен
начин, а не чрез посредничеството на посредници; тогава, когато любовната
радост на твоята пораснала вече дъщеря ще изпълва сърцето ти с радост, вместо
гняв; тогава, когато ще мислиш с неодобрение за времето, когато е било прието
децата да се наказват, да им се забранява да се докосват и галят /генителите си/;
тогава, когато изражението по лицата на хората по улиците ще носи следата на
чувството за свобода и радост, а не на тъга и мизерия; тогава, когато техните тела
вече не се движат по тази земя, както днес, с вдървени тазове и фригидни полови
органи.i
i
Reich W., Ascolta piccolo uomo, ed. Sugar Co. 1973

Терапия На Петте Движения

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Терапия На Петте Движения

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

НЕОРАЙХИАНСКА

Терапия на петте движения 1

Когато за пръв път срещнах Валдо А. Бернаскони бях половин терапевт. Не

Терапия на петте движения 2

Терапия на петте движения 3

Терапия на петте движения 4

Терапия на петте движения 5

Терапия на петте движения 6

Терапия на петте движения 7

Когато моя книга отива за печат, тя неотменно е следвана от някаква сянка,

Терапия на петте движения 8

Непрекъснатият и изнурителен труд в анализ на събитията, които се

Терапия на петте движения 9

Терапия на петте движения 10

Да се приеме, че психическата система е разделена на инстанции като То,

Терапия на петте движения 11

а) наличните в организмичния Аз потребности;

Обратно на фройдовото То, което е “тъмната, недостъпната част на нашата

Терапия на петте движения 12

1. В организмичния Аз се оформят потребностите.

Терапевтът: Забелязах, че през последните минути на няколко пъти си прехапваше

Терапия на петте движения 13

Терапия на петте движения 14

Франческа, 20 годишна: случай на първична аноргазмия.

Генотипът (той според Бернаскони представлява характера) на

Терапия на петте движения 15

Електромиографски запис на една първична аноргазмия.

По-нататъшно биотермично изследване разкри, че блокажът се

стр. 31 ФИГ 2 (от оригиналния текст, бел.прев.)

Терапия на петте движения 16

След няколко сеанса посветени на деблокирането на коремно-тазовия

1. В детството си Франческа изживява с удоволствие разпростирането на

Терапия на петте движения 17

Често са ми задавали въпроса за смисъла на разграничението между

ЛУИЗА: един мъжки характер

Терапия на петте движения 18

Терапия на петте движения 19

Терапия на петте движения 20

Нещо ново се раждаше - организмичният Аз се обаждаше, но, чудна работа,

Терапия на петте движения 21

Терапия на петте движения 22

ПОТРЕБНОСТ - ВЪЗБУДА (НАГОН) - ДВИЖЕНИЕ - ДИСТЕНЦИЯ

Всичко се разполага в един правилен и хармоничен план. Потребността

Една депресия, която се хранеше със синьо.

Терапия на петте движения 23

Терапия на петте движения 24

Терапия на петте движения 25

Терапия на петте движения 26

Терапия на петте движения 27

принадлежност = сигурност = оцеляване

В принадлежността се утвърждават писани и неписани закони на

Терапия на петте движения 28

Според Морено, оправданото очакване да бъдат задоволени социалните и

Терапия на петте движения 29

Колкото повече утвърждавания получава индивидът от групата, към която принадлежи

Терапия на петте движения 30

Хомо невротикус нормалис, метаудоволствие и фантастно образуване

Терапия на петте движения 31

Щеше да бъде безполезно да се хабят много думи за тази потребност, която

Терапия на петте движения 32

Терапия на петте движения 33

Потребността от физически контакт (сензорна потребност)

Най-непосредственият начин да се избегне нарастването на агресивността е

Терапия на петте движения 34