ИЗСЛЕДВАНИЯ

НА
ДЕВИАНТНОТО
ПОВЕДЕНИЕ
...................................................................................................................

ВАЛЕНТИНА ЗЛАТАНОВА

1
 ВАЛЕНТИНА ЗЛАТАНОВА

И З СЛ Е Д В А Н И Я
НА
ДЕВИАНТНОТО ПОВЕДЕНИЕ

София, 2017

2
 Адрес за контакти с автора:
valentina.zlatanova@gmail.com

Address for contacts:

valentina.zlatanova@gmail.com

Проф.дсн Валентина Златанова, автор, 2017, София

Prof. D. Sc. Valentina Zlatanova,Author, 2017, Sofia

Научни рецензенти:
Проф. дсн Анна Мантарова
Проф. дсн Валентина Миленкова

Reviewers:
Prof. D. Sc.: Anna Mantarova
Prof. D. Sc. Valentina Milenkova

ISBN 978-619-160-760-0
Авангард Прима, 2017, София
Avangard Prima, 2017, Sofia
ВАЛЕНТИНА ЗЛАТАНОВА

3
 ИЗСЛЕДВАНИЯ
НА ДЕВИАНТНОТО ПОВЕДЕНИЕ

София, 2017

VALENTINA ZLATANOVA

STUDIES OF DEVIANT BEHAVIOR

Sofia, 2017

4
 СЪДЪРЖАНИЕ

Увод..........................................................................................................7
Част първа. Концептуален апарат....................................................11
БИОЛОГИЧЕСКИ И ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ТЕОРИИ...........................................................11
БИО-СОЦИАЛНИ МОДЕЛИ.................................................................................... ............25
СОЦИОЛОГИЧЕСКИ ПЕРСПЕКТИВИ................................................................................28
Част втора. Изграждане на девиантна идентичност.....................69
ЦЕННОСТИ И ОТКЛОНЯВАЩО СЕ ПОВЕДЕНИЕ...............................................69

МЕХАНИЗМИ ЗА НАУЧАВАНЕ НА ДЕВИАНТНО ПОВЕДЕНИЕ .............................77

СОЦИАЛИЗАЦИЯ И ДЕВИАНТНО ПОВЕДЕНИЕ..............................................................91
Част трета. Криминални отклонения ............................................159
ПРЕСТЪПНОСТ........................................................................................159

ПРАНЕ НА ПАРИ.......................................................................................198

КОРУПЦИЯ...............................................................................................205

ТРАФИК НА ХОРА И СЕКСУАЛНА ЕКСПЛОАТАЦИЯ.........................................227

Част четвърта. Индивидуални девиантни практики...................251

САМОУБИЙСТВО..............................................................................................................251
ЕВТАНАЗИЯ......................................................................................................................284
НАРКОМАНИЯ..................................................................................................................301
СЕКТИ, КУЛТОВЕ И НАСИЛИЕ.......................................................................................323
ЗАКЛЮЧЕНИЕ................................................................................................................. 335
ЛИТЕРАТУРА................. ..................................................................................................337
SUMMARY.........................................................................................................................350
CONTENTS........................................................................................................................353

ЧАСТ ПЪРВА

5
 КОНЦЕПТУАЛЕН АПАРАТ
Теориите за изследване на отклоненията изучават социалните
условия, които лежат в основата на девиациите – как обществото ги
дефинира, какво значение за тях има влиянието на групите и
субкултурите, как девиантите усвояват тези роли, защо отклоненията
са характерни за дадено време и територия и как останалите реагират
на отклоненията от нормите. Индивидуалистичните теории, от своя
страна, търсят да обяснят отклоненията посредством оценяване
уникалното въздействие на условията или обстоятелствата върху
индивида, например такива като биологическата наследственост или
фактори в детството, които изграждат ръководните принципи и
ценности, следвани по-нататък в поведението. Теориите, базирани на
личния избор на индивидите в голяма степен игнорират както процеса
на научаване на девиантни норми, така и ролята на груповите и
културни въздействия за отклоненията. Представяме няколко
индивидуално ориентирани обяснения, включително тазива базирани
на биологически фактори, психиатрични или медицински модели,
психо-аналитични и психологически принципи.
БИОЛОГИЧЕСКИ И ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ТЕОРИИ
Биологическите теории се основават на разбирането, че
девиантите са в някаква степен биологически дефектни. По-долу
представяме най-известните такива подходи за изследване на
девиантното поведение:
1. Чезаре Ламброзо (1870) – криминолог: Според него някои
се раждат девианти, други не. Особено в ранните си работи той
фокусира върху наследствеността като причина за отклонение и счита,
че външните фактори имат ограничено влияние. Според Ламброзо
типовете престъпници могат да се разпознаят по формата на черепа –
повечето престъпници са дегенерати, дефектни, биологично увредени.
Открива влияние на наследствеността върху престъпните наклонности
(в изследвания на родословието). Тези аргументи обаче нямат

6
доказателствена сила, защото не могат да бъдат отделени
наследствените влияния от въздействието на средата;
2. Теория, която типологизира хората според човешката
физика на 3 вида, като определя един от тях като пряко свързан с
престъпността (мускулестите, активни типове), за разлика от тези с
деликатна структура или хората с наднормено тегло.
3. Генетичната теория (генетичната предразположеност) и
нейната разновидност – хромозомната теория, която обяснява
престъпността с наличието на допълнителна хромозома за всеки пол –
Х или У, която се счита за носител на девиация;
4. Теория за интелектуалната изостаналост или умствената
недоразвитост и социалните отклонения. Според нея
интелигентността е природен феномен, а девиациите имат биологичен
произход. Поддържниците й считат, че на извършителите им липсва
интелигентност да оценят причините за съществуването на нормите (и
затова ги нарушават), или са неспособни на самоконтрол.
Според психологичните теории причините за отклоненията се
обясняват със специфични личностни характеристики като:
• Девиантно мислене: Според изследване на 255 извършители те
системно лъжат, имат твърде висока самооценка, огромна
енергия и изпитват силен страх от нараняване или обида;
• При извършителите на насилствени престъпления1 личностните
характеристики формират три типа психомодели на действие:
властен (който подчинява жертвата като демонстрира власт и
контрол); страхлив тип, който пренася враждебното си
отношение към всички чрез акта на насилие и наранява или
унищожава жертвите си, и садистичен тип – получава
удоволствие от страха и страданието на жертвите си;
• Характерна личностова характеристика на девиантите е
агресивността, предизвикана от фрустрация от неспособността

1
Типологията е направена на базата на интервюта с 155 извършители на сексуални
престъпления

7
 да постигнат определена цел. Това обяснява престъпността и
отклоняващото се поведение. Необходимо е да се изследва кои
фактори водят до агресия, каква е мотивацията (подбудите),
силата на навика да се използва агресия при определени
(какви?) ситуации; ролята на задръжките и забраните на
агресия; стимулиращи агресията фактори; както и
възможностите за избор между няколко реакции на ситуацията.
Във фокуса на психологичните теории е Психопатът, клинично
определен като човек, който демонстрира липса на съчувствие към
околните, отсъствие на вина и разкаяние. Психопатите са много
импулсивни хора, които не планират предварително действията си.
Забъркват се в неприятности още от най-ранна възраст. Те са
нечувствителни към болка, което би могло да бъде резултат от
социализацията, когато са били малтретирани в детството или имат
история на отхвърляне от страна на родителите. Някои специалисти
вярват, че детската психопатия се увеличава с тревожна скорост.
Експертите наричат подобни деца „начинаещи психопати“ и смятат, че
те ще станат още по-опасни, когато пораснат. Те се научават да
манипулират, мамят и използват другите за собствена изгода. Смята
се, че нямат развито чувство за привързаност и емпатия, които да им
позволи да разберат болката на другите. Вместо това малките
психопати развиват арогантност, непочтеност, нарцисизъм, безсрамие
и безсърдечност. Относителният дял на психопатите сред населението
е между 2 и 5% , а сред извършителите на престъпления е 10%.2
Социолозите често критикуват психологическото обяснение на
девиантното поведение. Човешкото поведение е резултат основно от
различни социално детерминирани роли , а не толкова продукт на
специфични личностни характеристики. Психологическата теория не
може да обясни например как девиантите усвояват специфично
поведение като техниките за кражба. Психологията не дава
инстирументи за изолиране ефектите на социеталните реакции върху
2
По данни на криминалната статистика

8
поведението на девиантите. Така алкохоликът или наркоманът могат
да развият определени личностни характеристики като резултат от
дълъг период на злоупотреба с алкохол или наркотици като реакция
на последвало отхвърляне или стигма. Тези специфични личностни
характеристики са различни от предишните или причинилите
девиациите. Задълбочен анализ може да даде представа за
взаимодействието на психологически и социални фактори във времето
и техния резултат в поведението.
Психологията не доказва връзката между т.нар. личностни
специфики и девиации от неодобрявани норми. Сравнения с
контролни групи не показват характерни различия в личностните
черти, които да отличават девиантите от недевиантите. Изследванията
не показват специфични белези, които са характерни за всички
девианти, както и такива характерни черти, общи за недевиантите
като цяло. Някои девианти например показват емоционална
несигурност, но това е характерно и за някои недевианти. От друга
страна някои девианти изглеждат много стабилни в емоционално
отношение. Психологията също така среща трудност в
интерпретирането на смесени резултати и отчитането им, макар че те
са в различни пропорции за едни и същи характеристики в
девиантните и недевиантни групи.

Психоанализата на Фройд
Теорията разглежда хората като асоциални по природа,
продукт на неадекватна социализация довела до отклонения в
резултат на външни фактори.
Психоанализата е теория, анализ и терапия, развита от
австрийския медик и невролог Зигмунд Фройд и продължена от други.
Психоанализата е и термин от психологията и психотерапията. Тя
представлява един от методите на психотерапия, който започва да
намира популярност и широко разпространение в началото на ХХ век.
Психоанализата има три основни приложения:

9
 • Като развиваща се система от представи за природата на
човешката психика и в частност за развитието на личността
и психопатологията;
• Техника за терапевтична интервенция при редица
психични смущения;
• Метод за изследване.
В този смисъл с психоанализа въобще се обозначават теории и
методи, използвани за систематично обяснение на несъзнателните
асоциативни връзки, определящи човешкото поведение и функции.
Всички основни теории и методи на психоанализата са създадени
през последните десетилетия на XIX век от Зигмунд Фройд (1856-
1939).
Първоначално психоанализата в своята терапевтична част
приема за основна задача разкриването на така наречените патогенни
спомени, по-късно те отстъпват място на търсенето на частта от тези
спомени, които са „фантазия”.
В тясното си значение психоанализата на Фройд се отнася до
специфичен тип терапия, при която пациентът изказва на глас мисли,
свободни асоциации, фантазии и сънища, от които психоаналитикът
(след водене на бележки) формулира несъзнателните конфликти,
които предизвикват проблемите на характера и симптомите на
пациента. След интерпретацията им той може да помогне на пациента
да намери решение на тези проблеми.
Преобладаващите психоаналитични теории могат да бъдат
групирани в няколко теоретични школи. Макар те да се различават,
повечето от тях продължават да подчертават силното влияние на
несъзнателните елементи, засягащи психичния живот на хората.
1.Топографска теория
Според тази теория човешката психика се дели на три дяла: Id —
То (принцип на удоволствието), Ego — Аз (принцип на реалността) и
Superego — Свръх-аз. Топографската теория за първи път е описана от
Фройд в „Тълкуване на сънищата“ (1899). Според тази теория

10
психичният апарат може да бъде разделен на три системи: съзнателно,
предсъзнателно и несъзнателно. Тези системи не са анатомични
структури на мозъка, а по-скоро душевни процеси. Макар Фройд да е
привърженик на тази теория през целия си живот, той я заменя по-
късно със структурната теория.
2.Структурна теория
Според нея То обхваща неорганизираната, неосъзнатата част от
личностната структура, която съдържа основните инстинкти. „То“ е
несъзнателно по определение и стои в директна противоположност на
Свръх аза. Според Фройд:
„То е тъмна, недостъпна част от нашата личност, малкото, което знаем
за него, имаме от нашето изследване на работата на съня и
конструкцията на невротичните сипмтоми, и повечето от това е с
негативен характер и може да бъде описано само в контраст на Егото.
Ние се доближаваме към То с аналогии: ние го наричаме хаос, котел,
пълен с много възбуда… борба да си докара удовлетворение на
инстинктивните нужди, уважавайки спазването на принципа на
удоволствието.“
(Фройд, Нови Уводни лекции по Психоанализа (1933)
Еволюционно „То“ е предшественик на „Аз“-а; тоест психичният
апарат започва при раждането, като недиференцирано „То“, част от
което после се развива в структуриран „Аз“. По такъв начин „То“:
„съдържа всичко което е унаследено, което е представено при
раждането, което се установява в конституцията — над всичко,
следователно инстинктите, които произлизат от соматичната
организация и които намират първо физически израз тук (в То) във
форми непознати за нас“.(Фройд, „Отвъд принципа на удоволствието“)
„То“ е отговорно за нашите основни инстинкти като храна и вода,
секс и агресивни импулси. „То” е неморално и егоцентрично,
управлявано на принципа на болката и удоволствието; „то” е без
чувство за време, напълно нелогично, първоначално сексуално,
инфантилно в своето емоционално развитие и не приема „не“ за

11
отговор. Разглежда се като резервоар на либидото или „любовната
енергия“.
Аз или още его
Егото или Азът обхваща тази организирана част от личностната
структура, която включва защитни, осъзнаващи, оценъчни,
интелектуално-когнитивни и изпълнителни функции. Осъзнатите
чувства пребивават в егото, макар не всички от операциите на егото
да са съзнателни. Според Фройд:
„Егото е тази част от То, която е била изменена от директното влияние
на външния свят… Егото изобразява това, което може да бъде наречен
разсъдък и разум, в противоположност на То, което съдържа страсти…
в своята връзка с То то е като ездач на седло, който се стреми да
удържи превъзхождащата сила на коня; с тази разлика, че ездачът се
опитва да го направи със своята собствена сила, докато егото
използва взети назаем сили.“ [Фройд, Аз и То(1923)]"
В теорията на Фройд, егото има посредническа роля между „То“,
Свръх аз-а и външния свят. Неговата задача е да намери баланса
между примитивните нагони и реалността, докато задоволи „То“ и
„Свръх аз“-а. Неговата главна загриженост е с индивидуалната
безопасност да позволи на някои от желанията на „То“ да бъдат
изразени, но само последствията от тези дейности са маргинални.
Свръх азът
„Свръх азът“ обхваща тази организирана част от личностната
структура, основно, но не изцяло несъзнателна, която включва
индивидуалните его идеали, духовни цели и друго психично
представяне (най-общо наричано „съвест“), което критикува и
забранява неговите или нейните инстинкти, фантазии, чувства или
действия.
Теорията на Фройд заключава, че „Свръх аз“-ът е символична
интернализация на фигурата на бащата и културните правила. Свръх
аз-ът се грижи да стои в опозиция на желанията на То-то и неговата
агресивност по посока на егото, защото техните цели са

12
противоположни. „Свръх аз“-ът действа като „съвест“, поддържаща
нашето чувство за морал и забрана на табутата. Неговото формиране
става по време на края на Едиповия комплекс и се формира от
идентификацията с интернализираната бащина фигура.
„Его” психологията отначало е предложена от Фройд в Задръжки,
симптоми и тревожност (1926). Включва идеи за автономните функции
на егото: душевни функции, които са независими, поне по произход,
от вътрешнопсихичните конфликти. Такива функции включват:
сензорно възприятие, двигателен контрол, символично мислене,
логическо мислене, реч, абстрактност, интеграция (синтез),
ориентация, концентрация, съждение относно опасност, тестване на
реалността, адаптивна способност, вземане на решения, хигиена и
самозапазване. Фройд отбелязва, че задръжката е метод, който
психиката може да използва, прилагайки всяка една от тези функции,
за да избегне болезнени емоции. В здравата социализирана личност
има състояние на”балансиран конфликт”между То, Азът и Свръхазът.
3. Теорията за конфликта е осъвременяване и ревизия на
структурната теория, която премахва някои по-тайнствени черти на
структурната теория (разкрива, например, къде се намират
потиснатите мисли). Конфликтната теория се вглежда в това как
емоционалните симптоми и характерови особености се явяват сложни
за решаване на душевните конфликти. Тази ревизия на Фройдовата
структурна теория (Freud, 1923; 1926) премахва концепциите за
фиксирани То-Аз-Свръхаз и вместо тях постулира несъзнателни и
съзнателни конфликти сред желанията (подчиняващи, контролиращи,
сексуални и агресивни), вина и срам, емоции (особено тревожност и
депресивни чувства) и защитни операции, които изключват от
съзнанието някои аспекти на другите. Нещо повече, теорията твърди,
че здравословното функциониране (адаптиране) до голяма степен е
предопределено от разрешаване на конфликтите.
Основна цел на днешните теоретици-аналитици на конфликтите
е да се опитат да променят баланса на конфликта чрез осъзнаване на

13
аспектите на по-малко адаптивните решения (наричани компромисни),
така че те да могат да бъдат преосмислени и да се намерят по-
адаптивни решения. Ако социалната среда толерира, подкрепя и дори
изисква девиантно поведение, човек може да бъде социализиран в
посока да следва поведение, обратно на легитимните норми и Закона.
Неврози и девиантно поведение.
Неврозата като понятие е възприето от Зигмунд Фройд. Те са
функционални разстройства, чиито симптоми символизират психичен
конфликт с произход от детството, който е изтласкан. В регистъра на
неврозата от психоаналитична гледна точка влизат и хистерията, и
натрапливата невроза, към които могат да се прибавят и актуалната
невроза, включваща в себе си страхова невроза, неврастения и
психоневроза. Последната обхващаща преносната и нарцистичната
невроза. Невротичните състояния са много разпространени и могат да
засегнат всеки човек в различна степен.
Като цяло невротикът се чувства дискомфортно, липсва му
увереност в неговата социална роля, агресивен е по отношение на
другите или към себе си (с опити за самоубийство), страда от
разстройства на съня (безсъние или хиперсомия), може да има
сексуални разстройства (фригидност или импотентност). Типични
невротични състояния са хистерията, анорексията, пироманията,
перфекционизмът, злоупотребата с алкохол и наркотици.
Всичките невротични симптоми са символичен израз на вътрешна
драма, която се разиграва и неспособност тя да бъде овладяна.
Според психоаналитичната теория вътрешният конфликт, който
противопоставя инстинктите на „То" на моралните инстанции (Свръх-
Аза), предизвиква тревожност, срещу която индивидът се бори, като
мобилизира някои неадекватни защитни механизми:
- Невротиците са нервни, страхливи и свърхконформни;
- .Неврозите могат да доведат до неагресивни девиации –
сексуални перверзии, свързани със сексуална възбуда
(ексхибиционизъм, фетишизъм, клептомания);

14
 - Природата на неврозата е различна от тази на психозата, тъй
като болният осъзнава състоянието си, а психотикът си
построява въображаема делирна реалност, която приема за
действителност.
Психози
Психозата е състояние, при което личността има известна загуба
на връзка с реалността. Това означава, че човек не мисли ясно и
вярва в неща, които в действителност не съществуват. Когато някой
има подобни възприятия, казваме, че той е в психотичен епизод. Като
заболяване психозата влияе пряко на мислите, но може да засегне и
настроението и поведението. Около 5% от осъдените страдат от
психози3.
Характерни симптоми за психоза са:
Объркано мислене. Мисленето на заболелия става объркано и
неорганизирано. Той трудно се концентрира, трудно следи разговора,
както и трудно запомня. Мислите могат да се ускорят или забавят.
Липсва логика между казаните неща.
Фалшиви вярвания. Това е характерно за хората, които са в
психотичен период. Болният вярва в неща, които не са истина.
Убеждението е толкова силно, че нищо не е в състояние да промени
мисленето.
Халюцинации. Някой, който е в психотичен епизод може да вижда
неща и/или да чува хора, които в действителност не съществуват.
Това са халюцинации. Най-честите халюцинации са чуването на
гласове.
Промяна в чувствата. Чувствата се променят без видима причина.
Човек в психотичен период може да се чувства странно или откъснат
от околния свят. Колебанията в настроенията са чести: от
приповдигнато настроение до депресивни състояния.
Промяна в поведението. Хора в психотичен период могат да имат
нелогично поведение. Например да се смеят без причина или да се
3
По данни на статистиката

15
ядосани без повод, както и да демонстрират хиперактивност. Някои в
психотичен период може да се обърне за помощ към полицията,
защото смята, че го следят и е в опасност, както и да спре да се
храни, тъй като е обзет от тревога, че ще бъде отровен. Симптомите са
различни за различните хора, както и могат да се променят във
времето.
Какво причинява психоза?
Все още учените не са дали категоричен отговор на този въпрос.
Обикновено психозата се явява при стрес, резки и значителни
промени, както и в резултат на използване на наркотици. Някои хора
успяват да се справят с тези състояния, други - не. Това, което
учените знаят със сигурност е, че психозата е причинена от химически
дисбаланс в мозъка, а този дисбаланс може да бъде коригиран с
медикаменти.
Алкохол и лекарства
Известно е, че алкохол, лекарства, както и наркотици могат да
стартират психоза, както и да предизвикат подобни симптоми, както
при психозата. Също така други медикаменти могат да прикрият
симптомите на психоза и да забавят лекарската намеса.
Видове психози:
• Психоза, появила се при спирането на определени
медикаменти, наркотици, алкохол. Понякога тази психоза
преминава бързо, докато друг път е необходим доста
продължителен период, за да може да се възстанови човек.
• Реактивна психоза. Внезапна поява на симптоми на психоза,
когато нещо много стресиращо се е случило в живота на човек.
Симптомите могат да бъдат тежки, но обикновено настъпва бързо
възстановяване.
• Шизофрения. Когато симптомите на психоза присъстват повече
от шест месеца, говорим за шизофрения. Много хора с
шизофрения водят нормален живот, а някои от тях дори успяват
да се излекуват напълно.

16
• Шизофренно разстройство. Това разстройство има същите
симптоми, както при шизофренията, но продължава по-малко от
шест месеца.
• Халюцинации. Това разстройство е свързано с вярвания в
неща, които не са истина.
• Биполярно афективно разстройство /маниакално
депресивно разстройство/. Това разстройство предизвиква
резки колебания в настроението. Това са настроения, свързани с
хиперактивност и прекомерна енергия, редувани с периоди на
потиснатост и депресия. В депресивните периоди могат да
присъстват и психотични симптоми като чуване на гласове, които
да подтикват страдащите към самоубийство или да им внушават,
че са известни личности.
• Шизоафективно разстройство. При това разстройство се
наблюдават периоди на промени в настроението, а в други
случаи демонстриране на психотични симптоми. Това състояние
има характеристики на афективно разстройство и на
шизофрения, без рязка граница между двете.
• Психотична депресия. Болните изпитват освен тежка
депресия, и психотични симптоми: т.е.клинични прояви на
психоза.
• Психотичните симптоми обикновено включват халюцинации,
налудничави мисли, честа промяна в поведението, чувствата и
настроението, която не отговаря на очакваните за дадените
ситуации.
• Психотичните симптоми могат да се дължат на алкохолизъм,
употреба на наркотици, травми на главата, деменция, мозъчен
тумор, мозъчен абсцес, сифилис, мултипленна склероза,
диабетна кетоацидоза, дехидратация, менингит, пневмония,
шизофрения, биполярно афективно разстройство, обсесивно-
компулсивно разстройство, следродилна депресия, енцефалит,
болест на Алцхаймер, болест на Кройцфелд-Якоб и други.

17
 Основната критика на връзката между психози и девиантно
поведение е, че психиатрите винаги могат да посочат „доказателства”,
с които да покажат, че определени състояния на личността са довели
до съответното девиантно поведение.
Оценка на психиапричните и психологически подходи
Критиците на психиатричния или медицински модел се позовават
на конфликта между болест и норми, липсата на обективен критерий
за оценка на умственото здраве, прекаленото акцентиране върху
преживяванията в ранното детство и липсата на научна проверка на
тези твърдения. Критиката твърди, че психиатричните обяснения на
девиантното поведение размиват линията между заболяване и
сравнително леки поведенчески отклонения от нормите. Така
девиантното поведение става критерий за диагноза за умствени
аномалии. В този смисъл девиации от нормите като незаконно
поведение, каквито са криминалните отклонения, са доказателство за
заболяване или умствени аномалии.
Друг аргумент за критика се позовава на ненадеждността на
психиатричните диагнози и неуспеха на психиатрите да се обединят
около един обективен критерий за оценка степените на умствена
адекватност или отклонение. По този начин липсата на единен
обективен критерий за измерването на умственото здраве или
психично разстройство позволява на психиатрите да свържат болестта
с примери за отклонение каквото е престъпността(Hakeem, 1984).
По много широк кръг от заболявания практикуващите психиатри не
са постигнали единомислие относно природата на психичните
разстройства. Което води до обвинения към психиатрията за това, че е
повече религия, отколкото наука4 , както и твърдения, че психиатрите
имат твърде много власт.
Критиците на психиатричните методи не одобряват също така
прилагането на медицинския модел към изследване на отклонението,

Thomas Szasz 1987 (1963). Law, Liberty, and Psychiatry: An Inquiry into the Social Uses of
Mental Health Practices. SUP.

18
защото той страда от тавтология: Обяснява отклонението със
заболяването, а заболяването – с отклонението.
Всъщност психиатричният модел използва понятието „заболяване”
по два начина. Единият приема девиантното действие като
свидетелство за заболяването, а другият се позовава на диагнозата на
болестта, за да обясни девиантното поведение. Конкретни факти,
произтичащи от начина, по който се развива заболяването, се описват
като причина за поведението. Освен тавтология, това е „разсъждение
в кръг”, което ограничава полезността на психиатричния модел,
доколкото интерпретира отклонението като доказателство за някакъв
проблем и предполага, че именно този проблем причинява
поведението, което се наблюдава. Това може да се преодолее само
когато се представят доказателства за предполагаемия, но скрит
проблем, който е независим от девиантния акт, който те описват като
причина и ефект на проблема.
Освен това социолозите критикуват психоаналитичните обяснения
на отклонението като отстояват тезата, че човешкото поведение е
плод на социалния опит, а не проитича от инстинктите (според
психоаналитичната концепция за То). Зависи от социалния и
културния опит: човек може да постъпва както грубо, така и нежно,
агресивно или миролюбиво.
Според социолозите психоаналитичния подход не дава научно
обяснение на човешкото поведение. Докато все още няма начини за
измерване или верифициране действията на То, Его и Суперего, от нас
се иска да приемем на доверие всичко, което психоаналитиците
твърдят. Повечето от тях имат нужда да бъде доказана претенцията им
за научно обяснение на отклоняващото се поведение.

БИО-СОЦИАЛНИ МОДЕЛИ НА ОТКЛОНЕНИЯТА

1. Теория за въздържанието – Реклес (1973,78)

19
 Счита, че хората в различна степен са защитени от натиска да
извършват девиантни действия в резултат на външни и вътрешни
задръжки:
1.Външните са привързаност към семейството, общността и
обществото.
2.Вътрешните задръжки имат сложни компоненти:
• Благоприятна представа за себе си и
взаимодействие с други хора, групи и нституции;
• Осъзнатост на съществуването си като
ориентиран към целите си човек;
• Висока толерантност към фрустрация;
• Силно интернализиран морал и етика;
• Добре развито его и супер-его.
Очевидно в съвремените мобилни общности вътрешните
задръжки могат да играят по-голяма роля от външните.
2. Теория на за условията на Айзенк (1977)
Според Айзенк два са начините, по които хората се научават как
да се държат:
Първо, чрез рационално усвояване на нормите по начин, който
доставя удоволствие и е печеливш, като избягват прояви, които са
болезнени и губещи. Колкото по-често и бързо има ефект в санкция
(болка или удоволствие) от действията, толкова по-голям е
последващия ефект върху бъдещи действия. Когато има много голям
интервал между извършени нарушения и наказания, санкцията би
имала малко влияние върху бъдещото поведение на извършителя,
защото ползите в резултат на извършеното престъпление (например
открадната собственост) вече са реализирани, в момента, когато то е
извършено;
Второ, чрез въздействието на условията, които работят чрез
системата от стимули, които формират съзнанието, вътрешната сила,
която ни кара да спазваме нормите. Девианти са хората, чието
съзнание не пречи за нарушаване на нормите. Ефективността на

20
въздействие на условията зависи от чувствителността на нервната
система, има наследствено (биологично) влияние и зависи от
качеството на социалното въздействие, което се получава в детството.
Някои хора имат физическата способност да игнорират болката и
наказанието относително бързо и лесно. Т.е. има биологически и
психологически предпоставки, които влияят върху способността да се
учат от опита, а неспособността води до отклонения и престъпност;
Критика към теорията:
- Не казва кой решава кое е позитивно и негативно оценено в
обществото;
- Защо ценностите варират от едно в друго общество;
- Начина, по който културата и соц.структура влияят върху
индивидуалния избор за определено поведение;
- Минимизира способността на хората да правят рационален избор;
- Обяснява престъпления като кражбите, но не и насилствените
престъпления.

Заключение
Девиантното поведение като всяко човешко поведение може да
бъде разбрано единствено в по-голяма рамка от други човешки
действия и начин на мислене. Хората стават девианти по начин, по
който стават каквито и да е - чрез научаване ценностите и нормите на
своите групи и в изпълнение на своите социални роли. Някои
ценности подкрепят конвенционално поведение, други – отклонения;
някои норми изискват конвенционално поведение, други норми
предполагат девиантни действия, съответно девиации. Поведението се
различава в зависимост от съдържанието на ценностите, нормите и
ролите, които влияят за това. Разглеждането на девиантното
поведение в контекста от роли позволява на социолога да
интерпретира значението му за девианта и за другите. Девиантните
роли изискват подкрепа, защото целят да преодолеят други
(алтернативни) роли, които хората могат да играят. До степента в

21
която отклоненията най-малко изразяват ролево поведение, то
отговаря на определи очаквания в определени ситуации. Така
наркоманът може да се приспособява към изискванията на ролята на
зависим, така както престъпността може да рефлектира върху онзи,
който изпълнява криминална роля. Но повечето девианти изпълняват
девиантни роли рядко и обикновено само за кратки периоди.
Оценката на отклонението обикновено го разглежда от
перспективата на недевианта. А пълното разбиране изисква опит за
анализиране значението на отклонението за самия девиант.
Изследвания с метода на наблюдение могат да хвърлят светлина върху
отклоненията много повече от други методи. Да оцениш девиацията
означава да я разбереш, но не непременно да се съгласиш с гледната
точка на девианта.
Методите, с които девиантите се справят с отхвърлянето или
стигмата на недевиантите се нарича техника на управление на
девиантността. Нито една техника не позволява на девиантите да
управляват живота си в свят, който ги отхвърля, но не всички техники
работят при всеки девиант. Тези техники включват способността да
пазят тайна, да манипулират аспекти от физическата среда,
рационализация на поведението, участие в девиантни субкултури,
както и влизането им в ролята на недевианти.
Индивидуалистичните обяснения на отклонението
характеризират процеса на ставане девиант по биологични или
психологични причини. Задълбочени изследвания адресират ролята на
биологичните причини за девиантното поведение. Но този подход все
още не е идентифицирал специфични физически структури, които са
неизменно свързани с отклонението и никога не са се проявявали при
конвенционалното поведение. Нещо повече. Социолозите изтъкват, че
даден човек може да постъпи по девиантен начин в определен момент
и по конформен в друг, като се базират на тезата за комплексната
роля на биологическите характеристики на отклонението.

22
 Индивидуалистичните теории отразяват медицинския модел,
който разглежда отклонението като заболяване, което се нуждае от
лечение и корекция. Психиатричните и психоаналитични теории
споделят виждането, че корените на отклонението лежат в детството,
като психоаналитичните теории освен това поставят по-голяма тежест
върху неадекватното личностово развитие, заедно със сексуалните
конфликти и влиянието на подсъзнанието. Това виждане обаче не е
научно доказано и годините на психологическо тестване досега не са
достигнали до откриване на метод за съдържателно разграничаване на
девианти от недевианти базирано на техните личностни особености.
Моделите за рационалния избор на човешко поведение се
основават на устойчиви принципи, които се обсъждат в следващия
параграф. В тесния смисъл на думата всяко поведение е резултат на
избор, но различните случаи изискват различни интерпретации според
избраните критерии, степента на свободен избор между алтернативи и
степента на взимане на рационално решение в този процес. Някои
хора избират между алтернативи на поведение, които не са възможни
за други, а понякога съвършено необуздано поведение се проявява в
социален контекст, който дава други възможности за избор.

СОЦИОЛОГИЧЕСКИ ПЕРСПЕКТИВИ

Теория за аномията
Според Дюркем: нормалното функциониране на обществото е
възможно при социална сплотеност-интегрираност. Нарушаването на
социалната интегрираност води до дезинтеграция и социални
отклонения.
Теорията има следните основни елементи:
А) Наличие на фактори, които разрушават социалната
сплотеност, вследствие на което настъпва социална дезорганизация. В
условията на значими социални промени механизмите, които
осигуряват социална сплотеност и с това безконфликтно съществуване

23
се нарушават. Социалният контрол отслабва или отпада напълно,
настъпва пълна или частична дезориентираност и индивидът не се
счита повече обвързан със системата от ценности и норми. Изпада в
аномия, особено чувство на несигурност и отчуждение. Връх в него
вземат „дремещите” егоистични тенденции. Личността е изправена
пред алтернативата – самоубийство или престъпление;
Б) Отклоненията и престъпността са социални факти и
необходими елементи на модерните общества.
Според Дюркем в модерните общества хората имат повече
възможности за избор, отколкото в традиционните. Затова неминуемо
има нонконформизъм. В никое общество не може да бъде постигнат
абсолютен консенсус относно ценностите и нормите, които да го
ръководят.
Отклонението е необходимо и то изпълнява две важни функции:
1. Има адаптивна функция: с нови идеи и предизвикателства то е
иновативна сила в обществото; 2. Поддържа границата между лошо и
добро поведение. Освен това криминалният акт може да провокира
колективен отговор, който засилва груповата солидарност и изяснява
социалните норми.
Мъртън – доразвива и обогатява теорията на Дюркем. Според
него обществото е съставено от две структури: структура на
ценностите и нормативна структура. Първата определя културно
идентифицираните желани цели, докато нормативната структура
дефинира културно определените легитимни средства за достигането
на тези цели. Социализацията е тази, която има за цел да изгради у
всеки приемането на тези структури. В някои общества обаче се
получава несъответствие или липса на координация между тези две
структури, когато определени ценности имат много по-голяма тежест,
отколкото стандартите за приемливи средства за достигането им.
Подобно несъответствие създава социално напрежение, което засяга
някои групи повече от други и членовете на тези групи трябва да се
адаптират към социалните условия.

24
 Аномията е състояние, което се получава, когато нормативната
структура не позволява на индивидите да постигнат своите ценности,
определени от структурата на ценностите в дадено общество.
Мъртън дефинира анoмията като разпад на културно
установените правила и цели и социално-структурираните
възможности на членовете на дадена група да действат в съгласие с
тях. Това на практика означава, че за определени групи
възможностите за постигане на целите са сведени до минимум ( а
понякога липсват).
Мъртън разглежда отклонението като продукт на икономическите
неравенства и липсата на равни възможности. Теорията е адресирана
към един от най-големите въпроси в криминологията – защо във
време, когато обществото става по-богато, индексът на престъпност
продължава да расте. Подчертава контраста между нарастващите
желания и амбиции и съществуващите неравенства и обръща
внимание на чувството за относителна депривация като важен елемент
на девиантното поведение.
Както вече стана дума подходът на Мъртън е базиран върху
разграничението между културно дефинирани цели и нормите, които
регулират средствата за достигане на тези цели:
Първият елемент на подхода са: Целите - намерения и интереси,
които съответната култура определя като легитимни за членовете на
обществото. Така напр. „американската мечта” прокламира равните
възможности за всеки да постигне такива цели като богатство и власт.
Културният акцент върху измерването на индивидуалния принос
посредством материалния успех създава общество с ясно очертани
стимули за развитие. Това създава висок жизнен стандарт от една
страна, от друга – генерира депривация и престъпност (отклонения)
сред онези, които не са постигнали тези цели.
Вторият елемент на подхода са „институционализираните
средства за достигане на целите”. Нормите, които дефинират
приемливите начини за достигане на целите, произтичат от ценностите

25
и приоритетите в обществото, не толкова от чисто техническата
ефикасност на тези средства. Например извършването на кражба е
технически най-ефикасен начин за забогатяване на неквалифициран
човек, но социалните норми дефинират този начин като неприемлив.
За приемлив начин за задоволяване на потребността от материален
успех се счита упорития труд в социално одобрявана активност.
Социално равновесие е налице, когато хората, които използват
институционализираните средства за достигане на културно
одобряваните цели, получават удовлетворение. Т.е. има синхрон
между цели и средства. Когато има разминаване между цели и
средства, налице е аномия или безнормие.
Разминаването се обяснява със социално-структурна
невъзможност на хората да използват одобряваните средства за
достигане на целите – поради дискриминация, ограничаване или
липса на достъп до качествено образование, липса на работа, лоши
жилищно-битови условия поради етн. или др.признак, бедност и т.н.
които водят до ограничения и малко възможности, до относителна
депривация, която е причина за девиантно поведение и престъпност.
Теорията на Мъртън е известна с 5-те модела на адаптация към
социалната структура като разглежда различните начини по които
индивидът се адаптира към културните цели и
институционализираните средства за достигането им: приемане,
отхвърляне, заместване с нова цел или средство:
1. Конформизъм – включва приемането на културните цели
(каквото е материалното благосъстояние) и приемане на
институционализираните средства (например законна заетост)
– най-често срещания модел в условията на стабилно
общество; (плюс, плюс);
2. Иновация – (плюс, минус); най-релевантен модел към
анализа на девиантното поведение. Целта се приема, но
използваните средства са нелегитимни (незаконни).
Иновацията се среща, когато целта, която се преследва е

26
 натоварена с големи емоции. Наблягането на материалното
богатство като знак за индивидуален успех провокира
огромно емоционално инвестиране в тази цел, което води до
готовност за прибягване до незаконни, криминални начини за
достигането й, когато приемливите начини са невъзможни.
Мотивацията да се нарушава закона е най-голяма сред онези,
които са най-далеч от материалната сигурност и
благополучие, а в същото време достъпа им до
институционализираните средства за достигането им е най-
ограничен.
3. Ритуализъм – минус, плюс – има малко значение за
девиантното поведение. Не приемат материалните цели като
приоритет, но възприемат социалните норми по отношение на
приетите средства. Затова работят срещу постоянни доходи
без да се стремят към материален успех;
4. Отхвърляне – минус, минус (както на целите, така и на
средствата). Това е предизвикателство към целите, към които
хората се стремят, защото те ги отхвърлят – като
наркоманите, сектите. Поведението им е считано за
девиантно, макар че не е лесно да се идентифицират
жертвите на такова поведение;
5. Бунт, революция – заместване с нова цел и нови средства –
създаване на друга социална структура, която да позволява
осъществяване на целите, към които се стремят.
Поддържниците атакуват ценностната система на
управляващата класа и искат да я заменят със своя. Освен
това някои действия на бунтовниците включват престъпления
като убийства, палежи, кражби, вандализъм. други (като
конспирацията и измяната срещу държавата) са дефинирани
от онези, които контролират властта и наказват всеки, който
иска да промени статуквото.

27
 Според теорията за аномията девиантното поведение се
концентрира в ниските слоеве на обществото. Теорията обяснява това
твърдение с факта, че именно тези групи изпитват в най-голяма
степен негативните ефекти от разминаването между стремежа да
успеят и невъзможността за достигането на целите. Има значителни
доказателства за това как вероятността представители на по-ниските
социални слоеве и етнически групи да са етикирани като девианти е
много по-вероятна, отколкото тези от средната класа или елита, за
едно и също поведение.
Например изследвания на икономическата престъпност показват,
че тя се среща и в най-високите социални слоеве. (Clinard and Yeager,
1980), което не може да се обясни с тезата за аномията на Мъртън.
Обяснението е, че докато някои индивиди са под натиска на аномията,
има много други фактори, които също влияят за девиантни действия.
Макар някои девианти недвусмислено да изпитват фрустрация, когато
не са в състояние легитимно успешно да постигнат желаните цели,
повечето девиации са прояви, в резултат на взаимодействие с други
аутсайдери. Много девиантни действия са по-скоро резултат от
усилията да се отговори на ролевите очаквания, отколкото на
противопоставянето между цели и средства.
Теорията за аномията игнорира девиантните субкултури,
девиантните групи и процесите на междуличностни взаимодействия и
контрол. Много форми на отклоняващо се поведение като
наркоманията, проституцията, престъпността на белите якички в
действителност са резултат от колективни действия. Т.е. под
влиянието на групови девиантни норми. Теорията за аномията
поддържа, че някои девианти адаптират средствата към целите
посредство оттегляне. Това е прекалено опростено разбиране на един
много по-комплексен процес на развитие на отклонения като
наркоманиите, самоубийството и др. В действителност процесът
включва нормативни действия и ролево участие. Наркоманите не са се
оттеглили в някакъв общоприет стандартен смисъл. По-скоро те

28
участват активно в техния девиантен социален свят (Hanson, Beschner,
Walters, and Bovelle, 1985). Освен това обяснението на оттеглянето
като начин на адаптация според теорията за аномията не успява да
направи разлика между причините за отклонението и неговите
ефекти. Така например периоди на прекомерна употреба на алкохол
или наркотици могат да навредят на социалните отношения и
способността за достигане на определи цели в обществото – по този
начин теорията за аномията смесва причината и ефекта от
девиантното поведение.
Теория за научаването
1. Теории за диференциалните асоциации (теории за
социалните взаимодействия и реакции).
Имат отношение към рецидива и развитието на престъпните
кариери. Една от най-значимите теории за обяснение на социалните
девиации се свързва с името на Едвин Съдърлaнд (1949), който
формулира следните хипотези:
- Престъпното поведение е научено поведение;
- Престъпното поведение се научава чрез взаимодействието с други
лица;
- Основната част на научаването става в групи с близки отношения;
- Когато е научено, поведението включва: а) техниките за
извършване; б) мотивацията, нагласите, разсъжденията и
мнението;
- Мотивите и нагласите са научени от определенията на правните
норми като благоприятни и неблагоприятни;
- Човек става престъпник заради превес на определения, които са
благоприятни по отношение на нарушаването на закона спрямо
останалите;
- Диференциалните асоциации се характеризират с честота,
продължителност, приоритет и интензивност;

29
- Процесът на научаване посредством асоциации с криминални и
анти-криминални модели включва всички механизми, които се
съдържат за едно научаване.
Критика на диференциалната теория за асоциациите.
- Акцентира върху преобладаване на относителния дял на
дефинициите, благоприятни за нарушаване на закона над онези,
които са неблагоприятни. Не е необходимо да има неблагоприятно
отношение към Закона като цяло, достатъчно е едно
неблагоприятно отношение към конкретен казус, за да се правят
нарушения.
- Теорията представя процеса на научаване, при който хората стават
престъпници, но не обяснява защо те правят такива асоциации;
- Теорията не обяснява как асоциациите довежда до различни
дефиниции на Закона в зависимост от мястото им в социалната
структура и с това не изпълнява своята цел да обясни защо и как
престъпността се разпределя по социални групи;
- Теорията разглежда индивидуалната оценка на ситуацията, а не
самата ситуация. Затова е по-скоро социално-психологическа, не
отчита личностните задръжки и психологическите фактори като
важни в причините за девиантното поведение. В отговор на
последното Съдърланд (1978) подчертава, че начина по който
хората реагират на ситуацията е резултат от техен минал опит. Т.е.
реакцията на индивида е също продукт на научаване, както и
самото криминално поведение. Търсенето на възможности за
извършване на престъпления се разглежда като продукт на минал
опит;
- Теорията обяснява защо някои хора тръгват по пътя на девиантното
поведение, но не защо продължават. Пари, еуфория от наркотици
или престиж сред другите биха могли да бъдат съществена причина
за продължаване на девиантните прояви.
- Теорията е много обща, абстрактна и трудна за верифициране.
Дори да бъдат дефинирани и операционализирани концепциите,

30
 огромният обем данни, необходим за проверка, е невъзможно да
бъде събран и обработен.
В своята теория за диференциална асоциация Akers (1985, 1998)
също се опитва да обясни отклоненията на базата на принципите на
научаването. Като Съдърланд, той твърди, че отклонението е резултат
на научаване на определения които представят определено поведение
като привлекателно, макар и девиантно. Според него „определенията
са нормативни значения, които определят поведението и дефинират
действията като правилни или не”. (1985:51).Това означава, че онова,
което е научено, мотивира девиантите и прераства в готовност за
нарушаване на нормите. С течение на времето индивидите научават,
че определено поведение и нагласи водят до подкрепа. Това
научаване обратно увеличава вероятноста за подобно поведение.
Социолозите прилагат тази теория за много различни форми на
отклонение включително наркомания, самоубийство и др.
Изследователи отбелязват например, че изказването на мисли за
самоубийство и дори опити за самоубийство, провокират определени
(позитивни) реакции у другите, в това число симпатия, загриженост и
внимание. Тази способност да се провокира желано поведение от
страна на другите подкрепя суицидното поведение, в някои случаи
довежда до успешно самоубийство(Lester, 1987). По същия начин
Wilson and Herrnstein (1985) представят теория за престъпността,
която е от значение за други форми на отклонения. Теорията твърди,
че престъпното поведение е научено поведение в рамките на
определени биологически характеристики, някои от които могат да
предразполагат и да стимулират индивидите към престъпления. Някои
от ползите за подкрепа за такива модели на поведение, които
мотивират и стимулират девиации са пари, секс, наркотици, статус.

Оценка на теорията за научаването

Социализацията има основен принос към всяка теоретична
перспектива, дискутирана в тази книга, макар те да не са

31
квалифицирани като теории за научаването. Теорията за аномията
изисква индивидите да са научили успешните цели и да са възприели
социалните ценности. От своя страна контролната теория работи само
ако хората са социализирани в конвенционалната ценностна система,
чрез която създават връзки; а конфликтната теория предполага, че
социализацията изгражда членове на общността, които споделят
нейните интереси; теорията за етикирането описва социализация,
промотирана от реакциите на обществото по отношение на
девиантните роли и статуси.
Теорията за научаването или социализацията твърди, че
девиантното поведение произтича от нормативния конфликт между
индивиди и групи, които позволяват извинение на отклонението при
определени обстоятелства. Научаването може да ни научи как
отклонението може да остане ненаказано. Подобна социализация
може също да накара хората да усвоят девиантни норми и ценности,
които дефинират девиантните действия като необходими или желани
при определени обстоятелства.
Теория за различните възможности и отклоняващото се
поведение
Тя комбинира теорията за аномията на Мъртън и
диференциалната теория за асоциациите на Съдърленд. Авторите
(Кловард и Олин) следват Мъртън като подчертават като основни
елементи на своята теория културните цели и средствата за
достигането им. Както вече стана дума според Мъртън отклонението
под формата на иновация става, когато хората нямат достъп до
легитимни средства за да достигнат културно одобрените цели. Към
това Кловард добавя, че достъпът, както до легитимни, така и до
нелегитимни средства е социално структуриран. С други думи налице
е „различна възможност” за достигането на културните цели с
легитимни средства, както и „различна възможност” за използването
на незаконни средства за достигането на тези цели.

32
 Теорията за различните възможности фокусира върху
несъответствието между желанията и онова, което е по възможностите
за постигането им. Твърди се, че „несъответствието между желанията
и реалните законни шансове за постигането им се увеличава, когато
индивидът понижава социалния си статус”(1960:86). Проблемът е, че
аспирациите се възпитават от общата култура на обществото, но
хората се оказват неспособни да ревизират желанията и амбициите си,
когато „слизат” по социалната стълба. В резултат липсата на достъп до
легитимни средства за достигане на културните цели води до
интензивна фрустрация и тогава хората се обръщат към нелегитимни
начини.
Всъщност тази теория повтаря Мъртън с добавката, че дори тези
нелегитимни средства са различно разпределени в обществото. А
именно твърди, че има два типа възможности, които са различно
разпределени:
А). Има различия в достъпа до структурите, които са подходяща
среда за усвояване на ценности и умения, свързани с изпълнението на
определена роля. Теорията на Съдърленд (диф.асоц.теория) фокусира
върху процеса при който тези ценности и умения се усвояват в
контакта с другите. Към тази теория Кловард добавя казус за
различните възможности;
Б) Има различия в достъпа до онова, което Кловард нарича
„представителни структури”, възможността да общуваш с други, които
имат подобни проблеми на адаптацията и възможността да печелят
одобрението на приятелите с поведението си.
Т.е. девиантите не само трябва да усвоят определени норми,
ценности и умения, но те трябва също така да имат подкрепа за
упражняването на девиантно поведение, когато са усвоили такива
ценности и норми. С други думи социалната структура влияе върху
типа субкултура, вид девиантност, която ще се развие на съответното
място.
Теории за конфликта и контрола

33
 Те се фокусират повече върху отклонението, отколкото върху
девиантното поведение. Позовават се главно на правилата (нормите),
и по-малко на причините за поведението, което нарушава
установените стандарти. Повечето от тях са свързани с престъпността,
но също така правят заключения, релевантни по отношение на други
форми на отклонение.
Тази гледна точка акцентира върху плуралистичната природа на
обществото и различното участие на социалните групи във властта.
Някои групи притежават достатъчно власт, която им дава възможност
да създават правила, закони, които да служат в техен интерес. В този
процес те често изключват интересите на другите. В това отношение
конфликтният подход представя обществото като сбор от групи с
конкурентни интереси в конфликт помежду си. Онези, които имат
необходимата власт създават законите и правилата, които да
защитават интересите им. Защитават своите интереси, стоящи в
основата на нормите и дефинират действията, които са етикирани като
отклонения. Така някои социални групи прокарват своите собствени
идеи като се опитват да убедят останалите за изключителното
значение на определени норми, като се застъпват за строги санкции за
нарушаването им (Becker, 1973).
От гледна точка на този подход отклонението е поведение, което
е в конфликт със стандартите в различни сфери на обществото, но със
силата на властта може да се формира обществено мнение и социална
политика по отношение на девиациите.

Теории за класовите различия в ценностите и реакциите

на блокираните възможности
В „Девиантни момчета” Алберт Коен развива теория за
юношеската девиантна субкултура, която той разглежда като
безполезна, враждебна и негативна, която може да се открие:
• в работническата класа.;

34
 • като колективно решение на общ проблем, а именно
блокираните възможности за достигане на културните цели.
Коен разглежда един тип отклоняващо се поведение –
вандализма, а не кражбите, провокирани от икономически мотиви.
Описва ценностите на обществото, така както Мъртън: борба за успех
чрез упорит труд и дисциплина, отлагане на удоволствията, амбиция,
вяра в бъдещето, използване на всички умения на индивида за
постигане на успех, уважение към собствеността и контрол на
агресията и насилието. Това са ценности, които юношите усвояват от
родителите си, които от своя страна споделят ценностите на средната
класа, независимо, че самите те произхождат от работническата
класа. Средата и училището също допринасят за изграждане на тези
ценности. Според Коен обаче тези юноши са в непривилегировани
позиции, защото социалния им произход не им осигурява
реализирането на културните цели. Липсват им:
• Академичен достъп до средната класа; (понеже са твърде
млади)
• Легитимни средства за постигане на културните цели (в т.ч.
финансови средства) (поради бедността и ниския социален
статус).
Така тези юноши имат двоен проблем с адаптацията, на което те
намират колективно решение. Формират групи, които дефинират цели,
които могат да постигнат. Понеже са емоционално свързани с
ценностите на средната класа, в която обаче не могат да влязат, тези
момчета отричат нейните ценности и ги отхвърлят. Това води до
утвърждаване на други ценности, които са пълна противоположност на
тези на средната класа, изброени по-горе. Например на контрола
върху агресивността, противопоставят използването на насилие, което
освен всичко друго, се счита за престижно. По отношение на
собствеността – разрушаването й и т.н.
Подобни действия могат да се определят като реакция на
психологическа защита срещу евентуален провал в достигането на

35
силно желани цели. По този начин ценностите ( в случая агресивност
и деструкция) се свързват с определена класа – работническата. По
този начин отклонението се обяснява с отхвърляне на ценностите на
средната класа, а не с конформизъм към ценностите на
работническата класа.

Култура на бедността и отклоненията (Уолтър Милър)

Според Милър отклоненията в ниските социални слоеве могат да
се обяснят с културата на бедността: Свързана със стремеж към цели,
които произтичат от ценностите на нискостатусните групи – търсене на
краткотрайни удоволствия и възбуда, грубост, жестокост,
противопоставяне.
Критични бележки:
• Класата е фактор, по-малко прогнозиращ отклонения,
отколкото ценностите;
• Ценностите не са точно обвързани с класите;
• Някои нарушават закона, защото могат да „разтягат
ценностите и нормите”. Например могат да споделят ценности
на средната класа и да следват нормите, но поради слаби
връзки със семейството, училището, професионалния кръг,
да вярват, че няма какво да губят, като нарушават Закона.
Тогава те биха били „по-гъвкави” при интерпретиране на
социалните задръжки в своето поведение;
• Разтягане на нормите, за да се позволи нарушаването им,
може да се срещне във всички социални групи.

Теории за конфликта и социалния контрол

Централно в тази теория е разбирането, че на различни
социални нива се изграждат различни типове поведение под
въздействието на фактори, често предопределящи девиантно
поведение, особено когато връзката на индивида с обществото е слаба
или разрушена. В тази светлина се разглежда девиантната мотивация.

36
 Контролната теория отхвърля тезата за рационализация и
неутрализация на действията на девиантните актьори посредством
обяснителни и оправдателни схеми (според интеракционистката
перспектива).
В „Причини за отклоненията” (1969) Травис Хирши поставя два
въпроса:
1. Какво свързва индивидите с обществото?
2. Какво мотивира хората да правят отклонения? Т.е. не „защо
девиантите правят това?”, а „защо останалите не го правят?”
Хирши очертава четири елемента на връзката на индивида с
обществото:
• привързаност – към значимите други, към интернализираните
норми и ценности;
• отговорност – за определена линия на поведение с
разбирането за последствията от засягане интересите на
други, което ни кара да избираме конформизма;
• включеност, активност – легитимната употреба на време и
енергия, включването в конвенционални дейности засилва
обвързването;
• доверие и вяра в доминиращата ценностна система в групата.
Тези ценности предполагат значението на моралните
императиви за индивида, например убеждението за насилието
като немислим акт.
За разлика от Дюркем, повечето теории за контрола се позовават
в по-голяма степен на социалните процеси, отколкото на структурите.
Така Hirschi, Reckless, and Nye обсъждат процеса при който
определени индивиди избягват контрола и извършват актове на
девиантно поведение. Sykes and Matza (1957) също така описват
отклоненията като резултат от занижен контрол върху девиантните
прояви и отбелязват, че девиантът може да „рационализира” този
процес чрез „неутрализиране” ефекта на нормите и законите, които

37
възпират извършването им. По този начин се обезсилват нормалните
задръжки, които държат поведението на индивида под контрол.
Контролната теория смята също така, че с приключването на
криминалната кариера автоматично се възстановяват връзките и
интеграцията между девианти и общество Но това далеч не е така.
Например много от наркоманите отказват лечение, макар да желаят да
се спасят от зависимостта, понеже смятат, че може да се справят сами,
или че лечението няма да им помогне. Т.е. отхвърлянето на
девиантното поведение не води автоматично до възстановяване, ако
зависимият също не положи усилия и да възстанови връзките си с
обществото. По същия начин извършилите криминални престъпления
обещават, че ще се откажат от този начин на живот, но какво биха
направили за това? Общият аргумент че престъпността е резултат от
неадекватен социален контрол акцентрира върху значението на
липсата на личностен самоконтрол. Престъплението е начин за
задоволяване на желанията незабавно, но и има някои дългосрочни
ползи. Извършителите на престъпления са хора, които нямат
самоконтрол и са импулсивни, нечувствителни, и заради това се
ангажират в криминални действия. Ниският самоконтрол не се свързва
само с криминално поведение, а също така и с други криминални
практики. Корените на ниския самоконтрол трябва да се търсят в
проблемите, свързани с функционирането на семейството и
социализацията. Теоретиците на контролната теория посочват като
фактори за престъпността депривацията, разпада на семейството и
други фактори, които пречат на ефективната социализация.
Оценка на контролната теория
Контролната теория страда от редица недостатъци, които
ограничават нейната ефективност за цялостно обяснение на
отклоненията. Например: Не дава отговор на въпроса за девиантната
мотивация. Според тази теория всеки има мотивация за извършване на
девиантни действия, но някои не участват, защото „нещо” упражнява
контрол върху поведението им. Но наблюдения твърдят, че някои хора

38
са по-силно мотивирани, отколкото други да участват в девиантни
практики. Понеже теоретиците на контрола поддържат тезата, че
всеки би практикувал девиантно поведение те, както и
психоаналитиците, приемат, че хората имат тези нагласи по рождение.
Това не отговаря на възгледите на много социолози и антрополози,
според които хората са различни и индивидуалните намерения
варират широко в зависимост от културната среда и нормативните
условия.
Контролната теория предполага най-висок процент на
отклонения в групи с най-нисък социален контрол. Според Хирши
относителният дял на девиации значително се увеличава в групи с
най-слаба привързаност, участие, включване и доверие в ценностите
на конвенционалното общество. Познати примери в това отношение са
ниските социални слоеве и определени етнически групи. Много версии
на контролната теория твърдят, че някои ценностни системи
експлицитно дефинират какво се счита за отклонение (Bohm, 2001:
93). Без подобно уточнение контролната теория би описала
отклонението като действия на хора с различен морал.
Но контролната теория не е теория на научаването. Тя разчита
на предположението, че има една общоприета ценностна система,
която приписва формите на отклонение, свързани с контрола, без
вариации в усвоените нагласи или ценности.
В плуралистичното общество няма една единствена ценностна
система, много ценности влияят върху човешкото поведение, някои от
които не осъждат определени действия, считани за девиантни в други
култури и общества. Теорията за контрола открива причината за
престъпността в липсата на задръжки. Що се отнася до отклонението,
то не се обяснява с изследване развитието на девиантна мотивация, а
чрез изтъкване на последствията от слабия социален контрол. Такъв
контрол има върху определени видове отношения в групите като част
от конвенционалното общество. Дюркем използва термина
„интеграция” за да обозначи ролята на тези „задържащи” фактори,

39
докато теоретици като Хирши предпочитат термина „връзка”. Силните
взаимоотношения или връзка предотвратяват отклонения, слабите или
нарушени взаимоотношения позволяват и водят до отклонения Така
ефективната интеграция в релевантни групи намалява вероятността
хората да станат девианти.
Хирши счита, че „има вариации в степента, в която хората
вярват, че трябва да се подчиняват на правилата в обществото, и
колкото по-малко вярват в това, толкова по-вероятно е да ги
нарушават”. Слабостта на дадено убеждение е причина за девиантна
мотивация. Девиантите са индивиди, чиито ниски равнища на
самоконтрол са резултат от неадекватна социализация в семейството и
училището.
Обяснения за престъпността и отклоненията, базирани на
конфликтната теория се предлагат още от 60-те години на миналия
век.
Независимо от някои различия, всички поддържниците на тази
теория отстояват разбирането за криминалното поведение като
отговор на неравенствата по отношение на участието във властта и
дефинират престъпността като функция на социалния статус.
Доколкото елита и останалите социални групи имат различни
интереси, мерките, които облагодетелстват елита работят срещу
другите. Според статистиката има значително по-висок ръст на
престъпността сред представителите на по-ниските социални групи
отколкото сред по-привилигерованата част от обществото. Ако елитът
контролира законодателството, то правилата се изработват в
съответствие с неговите интереси.
Теорията за конфликта разглежда престъплението като
рационален акт (Taylor et al., 1973: 221), корпоративната престъпност
като дейност в защита и увеличаване капитала на собствениците
(Simon and Eitzen, 1987), а организираната престъпност – като
рационален начин за задоволяване на незаконни потребности в
обществото (Block and Chambliss, 1981).

40
 Оценка на конфликтния модел
Този модел прави важен принос към изследване на
отклоненията. Фокусира вниманието върху ролята на политическата,
икономическата и социалната структура, по-специално законите,
които ги дефинират.Теорията изтъква някои основни проблеми и
отбелязва, че дефинициите на девиациите отразяват ценностите в
обществото, а не само нарушаването им. Хвърлят светлина върху
основния проблем, свързан с отклонението: Привеждането на
ценностите в закони и други правила, които облагодетелстват
определени групи в обществото.
В същото време конфликтните теории не се интересуват от
процеса, в който индивида става девиант. Те повдигат въпроси,
свързани с произхода на законите и нормите, но се фокусират основно
в обяснение на това как те се прилагат. Що се отнася до
индивидуалните действия, те разглеждат отклоненията като
рационална и целева дейност - например проява на групов конфликт
като престъпление от омраза или политически протест. (Akers, 2000:
184). Конфликтните теории игнорират процеса на социализация и
приемат, че единствено политически съображения могат да мотивират
девиантите.

Теория за стигматизацията (етикирането) Едвин Лемерт,

Х.Бекер.
Категориален апарат:
А) Първична девиация – определена от правилата за приемливо,
нормативно определено поведение. От гледна точка на девиантната
кариера такова поведение може да остане незабелязано и
несанкционирано, когато по някакъв житейски повод и проблеми се
отклони от нормите.
Б) Вторична девиация настъпва, когато човек е обявен за
девиант, т.е. приписан му е такъв статус, когато той продължава, дори
и без повод да има същите девиантни прояви. В резултат на този

41
процес, както и приписването на девиантен статус от страна на
другите, индивидът може да организира живота си така, че да го
подчини на този девиантен статус и нормативно да изгради девиантно
поведение. Последното е като резултат от социалното взаимодействие
и реакции на негативни санкции, водещи до допълнителни девиации и
свързаните с тях допълнителни санкции.
Тази теория поставя въпроса „кой има властта да етикира?”
Размерът и формата на девиациите зависи от това дали
девиантът действително приема наложените му наказания (санкции и
свързаните с тях приписан статус (етикет). Последното често
резултира в други значителни изменения, например свързани с начина
на обличане, прическа, употребявания жаргон, съответстващи на
приписания статус и т.н. В това отношение Х.Бекер в „Девиантната
кариера” акцентира върху:
- Проблема за собствения имидж на девианта;
- Публичния му имидж, който води до етикирането и определено
отношение (санкция) от страна на другите, често свързано с
допълнително напрежение и социална изключеност, водещи от
своя страна до нови отклонения и задълбочаване на старите и
т.н.
- Честотата, интентензивността, видимостта на отклоненията
Теорията за етикирането твърди, че причината за вторичната
девиация (рецидива) е социалната реакция спрямо извършеното
нарушение. Според Бекер „девиантното поведение се създава чрез
обществената реакция, която е избирателна. Само малка част от тези,
които нарушават нормите, биват регистрирани като нарушители.
Обстоятелството, че даден индивид е стигматизиран засяга неговия
престиж и той бива ограничен в общуването.
а) етикиране и самочувствие
Един начин, по който етикирането води до вторична девиация е
посредством ефектите на етикирането върху самочувствието на този,
който е етикиран. Например веднъж попаднали в съдебната система

42
хората започват да мислят за себе си като „престъпници”, а според
Гарфинкъл (1956) съдебната процедура е „церемония за деградиране
на статуса” при която хората, нарушили Закона, биват класирани като
„недостойни”. Тогава те могат да отхвърлят другите и да станат
враждебни към обществото, за да поддържат своето самочувствие и
самооценка. Започват да се държат по начин, съответстващ и
последователен на променената им самооценка. Т.е. веднъж обявени
за девианти, те могат да продължат да се държат като такива. Могат и
да започнат да се свързват с други като тях, което да доведе
допълнително до други и по-сериозни девиации.
Други пък реагират по противоположния начин: Опитват се да
променят своето поведение, с което да отговорят на социалните
очаквания и да избягват в бъдеще подобни прояви. Това е най-
вероятно да се случи при извършители, за които това са първи прояви
и имат следните характеристики: имат данни за конформизъм;
чувствителни са към оценките на другите за тях; етикирани са в малка
група, а не публично; нямат други отклонения или девиантна кариера;
способни са да премахнат етикета с добро поведение в бъдеще. Някои
от етикираните се опитват да отхвърлят етикета, като твърдят, че са
невинни, или че поведението им не причинява никому вреда.
Техниките за неутрализация, които са използвани преди за
нарушаването на нормите, може да бъдат използвани по-късно от
извършителите за да отхвърлят етикета и да избегнат самоотхвърляне.
В други случаи етикета може да засили отклоненията в бъдеще и
да подтикнат някои етикирани извършители към криминална кариера.
Например 1) променената самооценка и 2) нонконформизма.
б) отхвърляне на етикета
Индивидуалната самооценка е продукт на много влияния. Тя се
влияе: 1) от реакциите на другите, но също така 2) е продукт на избор
и рефлексия от страна на индивида. Етикетът, приписан от
нормативната система, може да влияе върху самооценката, но
индивидът също така може да го отхвърли. Самооценката се изгражда

43
по активен начин. Мненията на другите се имат предвид и понякога се
включват в самооценката, но тези мнения също така могат да бъдат
отхвърлени като несъвместими с личностната представа за самите нас.
Това става, когато девиантното поведение:
1) Не покрива стереотипите за типичния нарушител;
2) Когато отклоненията са третирани леко (в съда, полицията),
както и
3) Когато девиантите се радват на подкрепа от страна на
семейство, приятели и колеги.
Така при юношеските отклонения официалния етикет „девианти”
понякога се отхвърля, особено от юноши, които крадат коли, за да ги
„покарат” или просто ги взимат „назаем” за известно време.
Възрастните извършители също могат да отхвърлят етикета като
представят действията си като правилни или дори полезни.
в) етикиране и социални взаимоотношения
Втори важен ефект на етикирането, освен този върху
самочувствието, е намаляване на възможностите и нанасяне на щети
върху социалните взаимоотношения на хората, етикирани като
правонарушители. Дори и да не се промени самочувствието и
самооценката, човек среща трудности в отношенията с родители,
приятели, преподаватели, работодатели, ако те реагират лошо на
етикета „девиант”.
Проведено изследване на 196 юноши търси връзка между
намесата на нормативната система и засилването на девиантното
поведение чрез изграждане на „нарушена идентичност” или
влошаване отношенията им с другите, които гледат на тях с
подозрение и недоверие заради статуса им на девианти. Една част от
изследваните посочват, че това не им създава някакви особени
промени в техните социални взаимоотношения. Това няма негативен
ефект върху отношенията на техните приятели към тях. Само някои
отбелязват, че ако имаш проблеми със Закона това може да окаже

44
влияние в училище, защото ще бъдат контролирани от ДПС5. Но това
няма да промени отношението на родителите. Други считат, че ще се
затвърдят нагласите, които вече има към тях.
Контактите с правосъдната система може да имат негативен ефект в
две посоки:
- В отношенията с полицията
- В отношенията с работодатели.
г) етикиране и субкултура
Етикирането тласка към девиантни субкултури, където могат да
се научат девиантни мотиви и умения. Контактът с други извършители
може да има директен ефект върху отклоняващото се поведение,
независимо от каквато и да е промяна в самооценката и дори
етикирането от страна на нормативната система да няма подобно
влияние. Така жена, етикирана за проституция, може да бъде
„рекетирана” от сводници, наркопласьори и мутри, които ще използват
нейната девиантна идентичност като уязвима за експлоатация. Т.е.
тласкането на извършителите към девиантни субкултури прави трудна
реинтеграцията им и увеличава вероятността от повторни и други
девиации.
Критика на теорията за етикирането:
- Не обяснява защо хората правят първични девиации;
- Защо някои нарушават правилата, други не или не така често;
- Защо някои нарушения на правилата не биват етикирани;
- Не са ясни условията, при които етикирането ще промени
самооценката, ще ограничи възможностите и ще навреди на
социалните взаимоотношения, ще тласне девиантите към
девиантни субкултури;
- Кога етикета се възприема от нарушителя и кога се отхвърля.
Теория за субкултурите

5
Детски педагогически стаи

45
 Участието в субкултури помага на девиантите да се справят с
отклоненията чрез редуцирането на контактите им с „недевианти” и по
този начин да избегнат негативни санкции (Troiden, 1989).
Субкултурата може също така да улесни девиантните действия с
осигуряване на необходими условия (например снабдяване с
наркотици) и получаване на подкрепа за девиантните нагласи.
Субкултурата предлага подкрепа, съчувствие и солидарност. Помага
на девиантите да се справят с отхвърлянето от страна на обществото,
докато в същото време им осигурява възможности за упражняване на
девиантната дейност.
Социологията разглежда субкултурата като начин на живот,
който включва едновременно:
1. Практика и идеология, свързана с различни форми на
реагиране срещу съществуващия социален ред и културни норми. На
практика това са социално ангажирани субкултури;
2. Изследваните стилове се отличават с още една обединителна
характеристика – тяхното съзнание за класова принадлежност, в
голяма степен въобразена и взаимствана от западните субкултурни
образци, изразена чрез друго самоназвание – „уъркинг клас”
(работническа класа);
3. Обединени са и от един споделен проблем – всекидневното
справяне с предразсъдъците на общността, в която живеят;
4. Сблъскват се с недоверие и социално изключване;
5. Външният вид ги отличава от останалите, търсят начини за
справяне с това, като изграждат своята култура като една отделена от
всекидневието система, която има своите тайни знаци;
6. Субкултурата се проявява в цялата си пълнота само на
определени места. Някои субкултурни територии са общодостъпни, а
други са скрити от чуждите погледи ( „места, които другите отбягват”),
но при всички случаи тези места са необходими за начин на живот,
чрез формирането на пространствени практики и социалното
производство на символи.

46
 Потенциално най-сериозната критика на субкултурните теории
засягат нейната логическа адекватност. Разбирането, че основната
същност на теорииите от този клас (диференциалната теория за
асоциациите) може да съдържа логически пропуски и грешки ни
връща към Hirschi (1969).Но както най- унищожителна” версия на тази
критика идва от Kornhauser (1978). Той класифицира основните
теории за престъпните или девиантни субкултури като “чисто
културални теории или “смесени модели” на девиантното поведение” и
престъпността”.
„Чистите теории” поддържат, че отклонението е нормативно за
привържениците на престъпната субкултура, а основната причина за
отклоненията лежи в конфликтуващите субкултури, фактор за
престъпността е социализацията в субкултурни ценностни системи,
които определят като “правилно” онова, което се дефинира от
правната система като “нередно.” Другите теоретични модели на
престъпността не са “чисти” защото комбинират елементи от теорията
за престъпната култура и други аналитични модели на престъпността
такива като контролната теория или теорията за наклонностите.
Според смесените модели индивидите са “селектирани за
девиации на базата на своите склонности или слаб контрол”, но
престъпността не следва “без подкрепата и одобрението на
девиантната субкултура” (Kornhauser 1978, p. 26). Неговата критика
на чистите теории и смесените модели се отнася до логичния статус на
техните подчертани предпоставки. Според тази критика чистите
теории (по-точно диференциалната асоциационна теория) са
проблематични в логически смисъл, защото наследяват от тях мрежа
от несвързани предпоставки, които не могат да обяснят много неща.
Смесените модели на престъпност са още по- колебливи. Не само, че
съдържат несъстоятелни предпоставки, от които може да се получат
само абсурди. Те са вътрешно противоречиви и непоследователни.
Социално–дезорганизационната теория поддържа тезата, че
социалната дезорганизация произвежда слаб институционален

47
контрол, който обратно намалява принудата върху индивидуалната
склонност на индивида да се отклонява. Най-вероятно резултати,
свързани с девиантни прояви поради слаби социални връзки и
отхвърляне моралната валидност на законите, които нарушават,
обяснява тяхното поведение. В този смисъл се обобщава, че
отклоненията изискват одобрението на девиантната субкултура. В
действителност това само обърква логическата структура на теорията,
което може само да доведе до предишното твърдение, а то е, че
дезорганизацията произвежда слаб институционален контрол и поради
това хората се отклоняват. Заформя се дебат около 4 ключови
въпроси, които теорията за културалното отклонение представена
най-добре от диференциално асоциационната теория не може
адекватно да адресира. Те са:
1. Какво е съдържанието на девиантните норми;
2. Какъв е произхода на девиантните норми и субкултури;
3. Как можем да идентифицираме девиантната субкултура извън
поведението на нейните членове;
4. Колко лесно индивидите учат девиантните норми.
По отношение на съдържанието на девиантните норми
теоретиците на социалните отклонения се колебаят около това дали
девиантните норми изискват или позволяват девиантно поведение.
Според Kornhauser (1978) девиантните норми налагат девиантно
поведение. Това позволява предаване на делинквентна субкултура, но
не обяснява първичната девиация. Външните предпоставки за
отклоненията ще трябва да обяснят защо индивидите се ангажират в
престъпно поведение. Но това не може да бъде направено адекватно
по две причини:
Смесените подходи на Cohen (1955) Cloward and Ohlin (1960)
комбинират аргументи за въздействието на системните фактори и
социалното научаване за да обяснят формирането на делинквентни
субкултури и девиантно поведение. Не е логично извършителят на
престъпления да изисква групово одобрение на криминалното

48
поведение. Деформацията сама по себе си подкрепя съществена
мотивация за престъплението. Накратко - изработените версии на тази
теория са вътрешно непоследователни. Те се опитват да обяснят
етиологията на девиантното поведение с твърдението, че е насочено
към задоволяване на лични интереси. Това обяснение не е
последователно на разбирането, че криминалното поведение отразява
стремеж към група, субкултура, нейните ценности, нагласи или норми.
По отношение на въпроса как можем да идентифицираме
девиантната субкултура Sutherland просто представя като равни
ескалацията на делинкветно поведение с нарастващо възприемане на
ценности, подкрепящи такова поведение.
По въпроса за научаването на девиантни норми. Kornhauser’s
(1978) твърди, че те представят девиантите като изцяло контролирани
от тяхната култура. Това е заключение, че девиантните субкултури
предписват делинквентно поведение. Но отсъства задълбочен и
логически свързан социално психологически модел за това как
девиантното съдържание е придобито и се проявява. Matsueda (1997)
предлага отговор на критиката на теорията за културното отклонение.
Има и допълнителни теоретични проблеми, които се използват за
критика на теорията за субкултурата:
1. Преобладаващият социологически модел на субкултурите се
основава на дейността и по този начин дефинира ценностите, които са
характерни за всяка девиантна субкултура. Макар фокусът върху
човешките ценности да е недостатъчен за разбиране на социалните
действия. Моделът ценност-действие игнорира спецификата на
субкултурите и има малък потенциал да обясни какво е отличително и
характерно по отношение на конкретната субкултура.
2. Емпирични проблеми
Много спорна е степента, до която емпиричното изследване може
да изучи връзката между ценности и действие и да хвърли светлина
върху субкултурните процеси. Това произтича от обстоятелството, че
моделът нереалистично предполага, че членовете на дадена

49
субкултура са готови да споделят своите нагласи с интервюиращите ги
(Fine and Kleineman 1979). Това предположение е доста
несъстоятелно, особено когато членовете на субкултурата вярват в
ценности, които са в конфликт с тези на интервюерите. Така
достоверността на информацията може да бъде спорна. Това обяснява
защо при изследвания на престъпните и насилнически субкултури се
получават противоречиви резултати. Друга вероятна причина за
противоречивостта на резултатите е факта, че избора на ценностите
за операционализация на субкултурното съдържание сред
криминолозите може да бъде считано като специален тип на “attitude
object”. Така емпиричното измерване на ценностите е субект на всички
добре документирани проблеми, свързани с измерването на нагласите
като цяло, и по-специално онези проблеми, които се отнасят до
връзката между нагласи и поведение. Един релевантен аргумент от
социалната психология в областта на нагласите е, че прогнозите за
реакция (от вербалната или писмена до действително поведение) се
засилват много посредством въпроси, задаващи въпроси за нагласите
в специфични ситуации. Ajzen and Fishbein (1977) Ajzen (1982)
демонстрират, че когато измерваната нагласа е обща и поведението,
свързано с въпроса много персонално, има много малка връзка между
нагласите и действията. Ajzen and Fishbein цитират 27 подобни
изследвания на нагласа-поведение от този тип на дизайн. Във всички,
с изключение на едно от изследванията, нагласите не се проявяват в
действителното поведение. Обратно, когато измерваните нагласи
директно са свързани със ситуацията прогнозите за поведението във
всички 26 изследвания са реалистични.
Всичко това показва, че желаната алтернативна перспектива на
субкултурата на престъпност и насилие не само отговаря на
съществуващата критика на теорията за отклоненията, но е способна
да избегне прекаленото концептуално опростяване и трудностите за
измерване, които съпровождат индивидуалното възприемане на
отличителни характерни ценности или нагласи на субкултурата.

50
 Отправните точки на съвременните субкултурни теории могат да
бъдат класифицирани в няколко основни направления:
1. Изместване на фокуса на изследванията от колективното
действие (и противодействие) на субкултурните групи към
индивидуалното участие;

2. Намаляване на интереса към групите и индивидите с

отклоняващо се поведение, както и към най-ярките в стилово
отношение представители, за сметка на изучаване на всекидневната
младежка култура;

3. Отхвърляне на идеята за наличие на културна хегемония в

обществото (на която се противопоставя пост-модерния плурализъм),
откъдето следва и поставянето под въпрос на самото понятие
субкултура, тъй като субкултурата предполага противодействие на
доминиращата култура ;

4. Отхвърляне на идеята за съществуването на автентични

субкултурни стилове, които впоследствие са били присвоени от
масовата културна индустрия (теза, която е в унисон с научната
тенденция за деконструиране на традицията като нещо неизменно и
вътрешно присъщо за дадена общност);
5. Поставена е под съмнение идеята за потенциала на
субкултурите за противодействие (по класов, възрастов, етнически
признак), тъй като днес те са повече пазарни субекти, зависими и
активно взаимодействащи си с медийната индустрия;

6. Все по-голямото разнообразие от субкултури се разглежда

като плуралистичен „пазар”, при който социалната стратификация и
класовата обвързаност на един или друг стил са все по-малко
адекватни в съвременната ситуация.
Съвременните субкултурни теории стават все по-адекватни за
условията на деиндустриализираното общество, чиято култура е
организирана около потреблението, а не около производството.

51
Отчита се все по-голямото влияние на разрастващата се културна
индустрия, медиите и новите медии (интернет) върху избора на
идентичност. Този тип фрагментарна идентичност, определяна от
Бауман като „DIY identity”, се оказва доста неустойчива, за разлика от
субкултурната идентичност.
Новите субкултури са фрагментарни, нестабилни, нетрайни,
флуидни, крайно индивидуални. Индивидуалните биографии сa
изложени на постоянен натиск и риск, което също влияе на флуидната
идентичност на новите суб-групи. Флуидността и нетрайността на
новите групи, основани не на колективното единство, а на
индивидуалния избор, довежда и до въвеждането на нови понятия за
описването на пост-субкултурните групировки като „клубни култури” в
едно силно стратифицирано общество със субкултурни практики,
наречени от Торнтън „икономическа недисциплинираност”. Тя се
изразява в отказ от намиране на работа, отказ от определени
материални придобивки, за сметка на нематериални свободи, също
така „скуотинга”, т.е. незаконното настаняване, което осигурява
възможност за неплащане на наеми и данъци, или с други думи всички
действия, които символизират свободата от нормите.6
Основните идентификационни характеристики на субкултурите:
- Пространства, в които се обменя културата на групата и се
извършват всекидневните практики;

- задължителни атрибути на външния вид;

- всекидневни практики;

- задължителни културни модели;

- ценностна ориентация и философски нагласи.

6
Thornton, S. (1995). Club Culture: Music, Media and Subcultural Capital. Cambridge:
Polity.; Thornton S. (1997). The social logic of subcultural capital. In K. Gelder, and S.
Thornton (eds.). The Subcultures Reader. London and New York, 200-209.

52
 Отличителните белези на субкултурите са свързани с различия
както от културен, така и от социален и психологически план. На тази
основа те се разделят на:
• отворени и затворени общности;
• екстровертни и интровертни. Например хипитата и
пънкарите се определят като екстровертни, докато
грънджът са изключително интровертни;
• агресивни и автоагресивни.
За агресивни се смятат “скинхедс” и метълите. Пънкарите са считани
за агресивни, но само когато се защитават. За интровертните и
автоагресивни типове е характерно умишлено отдаване на болката.
Някои забиват безопасни игли в кожата си, самонараняват се, взимат
наркотици. Много от идолите на пънк, уейв и гръндж културите са
стигали до болести като анорексията и до самоубийство.
Автоагресията е много типична за пънк субкултурата и нейните
производни (гръндж, уейв/готик, емо) и с нея са свързани тези
субкултурни практики, описани по-горе. Тя също така включва по-
новите практики за телесно модифициране („body modification/body
alteration”), определяни като съзнателна промяна на човешката
анатомия и физически облик, в т.ч. татуиране, пиърсинг, подкожни
импланти и други методи за премахване или видоизменяне на органи
или части от тялото.7
Субкултурите се характеризират със специфичен начин на живот
(градски или ориентиран към природата). Привърженици на
естествения стил са хипитата, за които природата и идентифицирането
с нея са начин на живот. При пънка изкуствеността и изграждането на
един типично градски фолклорен образ са приоритет. При уейв/готика
изкуствено конструирания стил се смесва с едно романтично
преклонение пред природата и средновековния стил готика. Грънджът
е изключително градска култура, но се стреми към една умишлена

7
Барова, В. 2016. Съвременни трансформации на субкултурната идентичност: Поглед
отвътре навън, непубликуван ръкопис, 273 стр.

53
естественост (некомерсиалност) на стила - обикновени дрехи, често 2-
ра употреба, по-лек грим.
У нас някои от субкултурите са възникнали едновременно с
появата им на Запад, но повечето са възприети със закъснение у нас
като “Хипиз” и пънк, поради политическата обстановка. “Ню уейв”
идва почти навреме със своя алтернатива - “студената вълна”,
свързана основно с група “Нова Генерация” и твърдото ядро от
фенове, създало се около тях. Може да се каже, че в края на 80-те в
България се заражда истинска, самобитна субкултура. Предимството
на „грънджа” е в това, че се появява през 90-те години, едновременно
с възникването му в САЩ, но недостатъкът е, че остава повече като
мода и стил на обличане, с малко елементи на противопоставяне на
официалната култура. Обхватът му е ограничен в много малки групи и
отделни индивиди.
Техники за рационализация и неутрализация. (Грешам
Сайкс, Дейвид Матза).
Техниките за рационализация и неутрализация всъщност
представляват речник от мотиви, които служат за защита от
самообвинения и обвиненията на другите и същевременно дават
възможност за отклонения.
Обяснителни схеми, които „оправдават” девиантното
поведение:

1. Отказ (отхвърляне на собствената отговорност за

направеното): Така причина за едно или друго девиантно
поведение са бедността, лошото влияние на другите: всичко
е извън нашия контрол;
2. Отричане на вреди (щети) от съответното действие;
3. Отричане съществуването на жертва и дори обвиняването й за
това, което е трябвало да преживее;
4. Обвиняване на онези, които „етикират” и порицават
отклоненията и обявяването им за лицемери и двуличници;

54
 5. Апелиране за лоялност към други (по-високи) ценности и
норми (например тези на субкултурата на девиантната група);
6. Други специфични техники: насилието като „самоотбрана” и
„самозащита”; насилието в стил „екзекуция” за да бъде
„защитен” някой, нечия собственост или репутация; някой
„заслужава да умре”; т.е. убийството е в „услуга на
обществото” и т.н..

Заключение
Теориите за девиантното поведение коректно подчертават
границите на отклоняващото се и на „конвенционалното” поведение.
Контекстът, в който определени типове отклонения се разглеждат като
криминални и наказвани от закона, широко варира. Това е свързано с
въпроса за властта и неравенствата в обществото.
Всички теории приемат, че контекстът е важен в отклоняващото
се поведение. Дали някой ще извърши отклонение или бива
разглеждан като престъпник зависи главно от социалното научаване и
социалното отражение.
Критическият преглед на подходите към девиантното поведение
показва, че те са чувствителни към закона и властовите отношения,
когато формулират дефинициите за отклонения. Начинът, по който те
са разбирани директно влияят върху политиките, развивани за да ги
намалят или предотвратят. Например ако престъпността е продукт на
депривацията или социалната дезорганизация, политиките трябва да
се насочат към общо намаляване на бедността.
Има ли криза в социологията на отклоняващото се
поведение?
Състоянието на криза включва три компонента: осъзнат неуспех
на предишните теоретични традиции и внушения за нова парадигма;
разпадане и загатване за провала на основните концепции;
дискредитиране на традиционните форми на публични политики и
стратегии, отнасящи се до криминалните отклонения и девиантните

55
практики. Докато тези характеристики очертават кризата има
нововъзникваща парадигма, според която „социалното” не е вече
жизнеспособна базисна концепция. Това се илюстрира с
нововъзникналия пост-социален неоиберализъм на Фуко, който е
едновременно реакция и симптом на кризата, но който не е напълно
убедителен като база за нова парадигма.
Редица автори говорят за криза на социологията на
отклоняващото се поведение. Понеже това е свързано с важни области
на приложната социална наука, всяка подобна криза има важни
последици не само за теорията на социалните отклонения и
криминологията, но и за социологията като цяло. В полето на
социалните девиации от векове се използват традиционни
социологически подходи. Следователно обстоятелството, че тези
теории не осветяват релевантно проблемите и с това не са способни
да предложат ефективни мерки, очевидно има последици в други
области, които използват същите или подобни подходи. Твърдения, че
теориите за престъпността не са краен резултат а само начало на
микротеории за специфични форми на криминално и девиантно
поведение, представляват сериозна заплаха от гледна точка на
рационалността и стремежите на социалната наука, внушаваща, че
всеки термин се превръща в оксиморон.
Един преглед на коментарите за кризата в литературата показва,
че тази тема може да бъде разглеждана както като опит за
прекратяване на предишните дебати за приложените теоретични
традиции и дисциплинарни полета, така като парадигма за революция,
представляваща скок в съвършено ново теоретично и дисциплинарно
поле, централно в което е идеята, че „социалното” не е вече
жизнеспособна концепция.
Какви са аргументите, според които е налице криза. Тук са
включени три тясно свързани компоненти: неуспеха на предишните
теоретични традиции и издигането на нова парадигма;
деконструкцията и рухването на основни концепции;

56
дискредитирането на традиционните публични политики по отношение
на престъпността и социалните девиации. Това може да се види в
дискусията от нововъзникналия анти-статистистически фукоциански
неолиберализъм, който е интересна и важна теоретична инициатива,
едновременно отговор и симптом на тези кризисни компоненти, но
която, независимо от своите амбициии и реални проблеми, с които се
сблъсква, не е напълно убедителна, включително на базата на новата
„пост-социална” парадигма в тази област. Дискусията показва, че
действително има криза и тя отговаря на основните елементи на
социологическите й измерения.
Измерения на кризата
Кризата включва саморазпада на базисните парадигмална
теоретична рамка в областта, по-специално по отношение на
класическите ключови представи за „отклонение”, общество и
„социално”, съединени с промяна от традиционните модели на
държавна намеса, които определят научното участие в тези области на
социален контрол. Самата употреба на понятието „отклонение” в
класическите теории днес е загубило своя потенциял за обяснението
на света. Има крайни мнения в това отношение: „Времето на
поведенческите концепции за социалните девиации е отминало.
Никой, който се занимава със социална наука, не може да ги счита за
валидни научни концепции” (Sumner (1994: 311). Други водещи
коментари предлагат подобни оценки по отношение на социологията
на отклоняващото се поведение и криминологията. Всичките правят
внушение, че дългата теоретична традиция в тези области е
недостатъчна за обяснението на социалните девиации. Според Young
(1998: 259, 260) последните двадесет години са свидетелство за най-
дълбоката трансформация в тези области и че две кризи са
свидетелство за това: кризата на етиологията на престъпността и тази
на наказанието. Ръстът на престъпността се увеличава в последните
години в повечето страни, независимо от политически и икономически
програми и политики, предлагани от криминолози и социолози за

57
контрол и намаление на престъпността. Разбира се криминологията не
успява да обясни убедително и категорично причините на
престъпността. Литературата показва, че и понастоящем
етиологическия подход е длъжник за обяснението на престъпността. А
Braithwaite (1989: 5) дори задава въпроса дали криминологията не е
една от причините за престъпността, като представя неуспеха на
доминиращите политики, които произтичат от основните теории и
заключава, че криминологията „може да бъде безполезна в
поддържането на социален климат и контрол върху престъпността
заради акцента й върху справедливостта и правата на всеки (в т.ч. и
на извършителите). По този начин социалният контрол окуражава
престъпността. Това демонстрира различие от традиционната политика
по отношение на престъпността, която свързва корекционните и
социални политики в „наказателна стратегия”. Според последната
полицейската и корекционна политика, следващи от изследването на
причините на престъпността и ефективността на наказателните мерки,
тенденцията на нарастване на престъпността ще се задържи, но се
разчита на повишаване ефикасността на социалните науки и
възможностите за социална интервенция. Реакцията на държавата е
един опит да се отговори на този успех с радикално по-ниски
очаквания по отношение на публичните политики. Скромни успехи и
по-добро управление на риска и ресурсите, намаление на страха от
престъпността, намаление на разходите за правосъдната система и по-
голяма подкрепа за жертвите на престъпността струват по-малко от
героичните обещания, които все повече подменят идеята за
спечелване на войната срещу престъпността
Още от 70-те години се наблюдава обрат от теории, които
обясняват престъпността и отклоненията от макро-социологическа
перспектива към обяснения на мезо и микро-ниво по отношение на
жертвите на престъпността.
Тази промяна включва два основни етапи:

58
 Първо, появата на „нов”, „ляв реализъм”, с признанието, че
престъпността има отромно влияние върху жертвите и затова трябва
задълбочено да се изследва тяхната история;
Второ, отхвърляне доминирането на макро-концепциите поради
неизмеримия им ефект в полза на по-ограничени теории от среден
ранг, например концепциите на Фуко за власт/ знание, дисциплинарна
власт и надзор.
Радикален прочит на съвременната ситуация, с която
изследванията на отклоняващото се поведение се сблъскват, е
схващането, че няма „общество” и „социално”, т.е. „колективно
съществуване с характеристики, които да не могат да бъдат сведени
до индивидуални измерения, или да не могат да бъдат преодоляни на
индивидуално ниво. Още през миналия век от методологическия
холистизъм, който счита че „социалното” съществува реално, се
появяват различни режими на управление, базирани на такива
идеологии като социалната държава - системата на държавни
социални грижи, кейнсианството и социалната демокрация.
Обществото е жив организъм, а социалните услуги, социалното
осигуряване, социалната сигурност и социалните плащания са били
предназначени за да се справят със социални проблеми, социални
сили, социални несправедливости и социални патологии посредством
различни форми на социална интервенция и социално инженерство.
Във всички полета на публичната политика „социалното” действа като
основна и централна научна концепция, и в най-голяма степен в
полето на девиациите и криминологията, където социалната екология,
теорията за аномията, социалната патология и теориите за
субкултурите се развиват върху предпоставката, че престъпността и
отклонението могат да бъдат обяснени от гледна точка на разбирането
им като „социални каузи”.
Тази фундаментална предпоставка за приоритета на Социалното
като привилигерована причина за широк кръг от социални явления
като хегемония на практика на властта и управлението през

59
последните години е обект на сериозни предизвикателства. Тези
предизвикателства идват от различни, но взаимосвързани посоки:
неуспеха на предишните теории, настъпването на постмодернизма и
икономическия рационализъм, който защитава политики като
дерегулацията, свободния пазар, приватизацията на държавната
собственост и т.н. По отношение на неуспеха на предишни теории ще
споменем предложението на Gottfredson and Hirschi’s (1990) за обща
теория на престъпността, където изрично се отхвърля каквато и да е
роля на социалната етиология на престъпността и отклоненията
(Goode 1997: 92-5). Освен това теоретиците на пост-социалния
(постмодернизъм, пост-структурализъм и др.) и идеолозите на пост-
социалната политическа реалност разбират социалната цялост като
илюзия или в най-добрия случай нещо отминало. Такава позиция
отстоява изтъкнат постмодерен теоретик като Бауман който поставя
под съмнение фундаменталната социологическа предпоставка за
доминиращата обяснителна схема на обществото като интегриращ
организъм. Според Бауман (Bauman 1992: 39), за обществата вече не
може да се говори като „принципно координирани” системи, където
„културните, политическите и икономически равнища на
надиндивидуална организация функционират в синхрон и се допълват.
Т.е. съвременните социални форми на девиации повече не могат да
бъдат обяснявани единствено като плод на „уникални закони и
принципи”, а изискват отчитане на множество коренно различни
фактори, които в различни комбирации съставляват многообразието
на явленията. На мястото на простата интегративна рационалност,
съвременното общество трябва да бъде анализирано от гледна точка
на плурализма на политическата рационалност на социалния контрол,
която изисква да се управлява посредством индивидите и множеството
от договорни и доброволчески общности. Това виждане отхвърля
методологическия холизъм и затова разглежда хората не като членове
на единно социално цяло, изградено от социални условия, което е
управлявано посредством социални интервенции, а като автономни

60
индивиди, отговорни за своя собствен живот и съдба, с лична
отговорност за своите действия.
Такъв извод показва, че е възможно да разглеждаме този
теоретичен скок като манифестация на конфликт между
методологическия холизъм на класическата социологическа традиция
и методологическия индивидуализъм свързан с нео-либерализма и
неокласическата политическа икономия. Тези разрушителни аргументи
се оказват твърде фундаментални и могат да бъдат обобщени както
следва:
1. Отклонението има смисъл, ако има социален консенсус по
отношение на насоката от гледна точка на която поведението може да
бъде безпроблемно дефинирано като девиантно. Множество
неуспешни опити понякога от политически сили да отстояват тезата,
че такъв съществува и подчертават как „консенсуса” и „отклонението”
са социални и политически конструкти в много по-голяма степен
отколкото социални или поведенчески реалности;
2. Отклонението се разглежда по-скоро като отнасящо за
поведението на ангажираните в него, а не чрез отношението между
поведението и нормата, за която се твърди, че се нарушава. Това
повдига въпроса дали фокусът трябва да бъде върху поведението,
етикирано като девиантно или върху социалните процеси, които
правят възможно етикирането;
3. Поведение, етикирано като девиантно и контекста, в който се
прилага етикета са толкова много и различни, колкото търсенето на
обща теория за отклонението с универсална приложимост е обречено
на провал;
4. Загубено е доверието във възможността за идентифициране на
причинните фактори за отклоненията. От 1975 насам е налице
непреднамерена коалиция да се избягва етиологическия анализ на
неверни, лъжливи поведенчески концепции, както по отношение на
разкриване и наказване на престъпленията, така извършването им
(мотивация или причини)

61
 5. Отношенията между трите компонента на континиума
престъпление-отклонение-различие са размити и дори несвързани и
непоследователни, с непрекъсната смяна на поведение между тези
категории заедно с тенденция за поляризация с раздвояване на:
• остри реакции към престъпността;
• Увеличаващи се социални неравенства.
Между тези две опции отклонението заплашва да се изпразни от
съдържание и да се превърне в една анахронистична категория с
остатъчен ефект;
6. Връзката на отклонението с маргиналността се превърна в
каприз. Въпреки романтичните идеи за обратното, актовете на
отклонения сами по себе си не могат да бъдат представени като
ефективен израз на последователна политическа стратегия на
противопоставяне на властовите отношения в обществото. Много
форми на цензурирана практика могат да бъдат разглеждани да бъдат
субективно и социологически съдържателни бидейки политически
прогресивни или дори рационални;
7. Признаването на концепцията за отклонението и идеята, че
това може да бъде разглеждано от професионалните социални
патолози осигурява рационален ключ, организиращ принцип и
дисциплинарен дискурс за системата на социален контрол на
социалната държава;
За този критичен разпад на концептуалната теоретична рамка на
социологията на отклоняващото се поведение допринасят с
въздействието си и външни влияния, които ограничават ролята на
държавата по отношение на социалните услуги. От 1980 г. насам се
наблюдава иницииране на икономически рационализъм и отстояване
на по-твърд, причиняващ разногласия в обществото морален
консерватизъм. Концепциите за социалните отклонения и
интервенцията на държавата бяха захвърлени като неуспешни идеи на
социалната демокрация. Както Cohen (1996: 2-3) отбелязва сега
„доминантната парадигма повече от всякога е деполитизирана .

62
Фокусът на изследванията се стеснява, а политиката е комбинация от
авторитаризъм и популизъм, икономически рационализъм и морален
консерватизъм: 1) Политически, това е желание за твърда ръка по
отношение на престъпниците посредством повече правомощия на
полицията, затягане на законодателството, докато в същото време има
опити за по-голямо включване на общността в решаването на тези
въпроси. 2) Икономически, има строги мерки за затягане на
полицейския контрол, а дори по-строги мерки и стъпки са направени
за приватизиране на много функции на държавата, вкл. затвори. 3)
Идеологически има широко разпространено желание за насочване на
мерките към „закоравялите” девианти и престъпници, за сметка на
разбиране и подкрепа за онези, които просто са се „отклонили от
правия път”. Общо, тези императиви не са в синхрон, в разрез са с
рационалността, изисквана за научно изследване и увеличават
потенциала за противоречиви дори ирационални резултати за
политиката;
В заключение твърдим, че социологията на отклоняващото се
поведение и криминологията са в криза. Природата и обхвата на тази
криза бяха анализирани и този анализ разкрива неефективността на
политиката, концептуалния безпорядък, чувството за теоретически
провал и индикации, че обосновката за съгласувана държавна
интервенция изглежда подкопана от широко поддържаното
възприятие за неуспех. В добавка един от най-иновативните реакции
на тази криза тук беше изследвана и критикувана, по-специално по
отношение на нейната социална онтология и епистемология.
В цялата дискусия беше подчертано, че социологията като цяло
е в криза. Това не е само заради различни неуспехи във важни и
авторитетни области от социално значение и интерес, които хвърлят
съмнение върху валидността, достоверността и приложимостта на
социологическите анализи и интервенции в други области, в които
социологията е необходима. Това е дори по-важно, защото тези
неуспехи и нарастващата критика също хвърля сериозно съмнение

63
върху фундаменталната презумция за царството на
„социалното”ограничаващо самото съществуване на социологията като
наука. Социологията се появява само след като „социалното”е
идентифицирано като легитимно поле за научен анализ. Появява се
като социална наука в съперничество с алтернативни системи на
анализ като класическата икономика със съвършено различна мрежа
от презумции по отношение на човешките същества, тяхното
поведение и взаимодействие. Възраждането на този подход в неговия
нео класически или икономически рационална форма понастоящем
преформатират както публичния сектор, така и гражданското
общество. Дали социологията на отклоненията и криминологията имат
бъдеще като социални науки ще покаже времето, доколкото те самите
се сблъскват с много специфични предизвикателства, описани по-
горе. И макар социологията като цяло да изпитва фундаментални
проблеми, трябва да признаем, че в тези ключови приложни полета на
девиантното поведение „социалното” е проблематизирано на базата на
научния анализ.

64
ЧАСТ ВТОРА

ИЗГРАЖДАНЕ НА ДЕВИАНТНА ИДЕНТИЧНОСТ

ЦЕННОСТИ И ОТКЛОНЯВАЩО СЕ ПОВЕДЕНИЕ

Ценностите са основно понятие и ключова категория на
социологическия анализ на човешкото поведение. Те са критерии за
избор на алтернативни поведения. Според дефиницията на Рокийч:
„Ценността е устойчиво убеждение, че определен начин на поведение
или статус на съществуване са персонално или социално по-добри от
други, а ценностната система на индивида е устойчива организация
на убеждения, отнасящи се до предпочитани поведения или
съществувания, подредени по линията на континуум на относителна
значимост"8 . Това означава, че ценностите нямат еднакво значение и
са подредени в индивидуално-специфична йерархия.
Тази класическа дефиниция на Рокийч разглежда ценностите
като нагласи и ключови признаци за типологизация на личностите в
зависимост от тяхното поведение.
Съществени особености9 на ценностите са, че те са:
1.Убеждения (идеи, преплетени с емоции);
2.Мотив за определено поведение( в т.ч. девиантно) за
постигане на желани, атрактивни цели;
3. Имат абстрактен характер, а не са контекстуално обвързани
(с действия, хора и събития), като нормите;
4. Често са противоположни в рамките на ценностната система;
Индивидуално-специфичната ценностна система е изградена в
зависимост от:
• Относителната значимост за личността на всяка от ценностите;
• Личностните критерии за оценка;
• Индивидуалните критерии за избор.

8
Rockeach, M., The Nature of Human Values, NY, Free Press, 1973, p.5
9
Виж Паунов, М.,2010. Ценности и ценностни приоритети на българите: особености,
сходства и различия с др. европейски държави. С.

65
 Видове ценности

На базата на трите универсални изисквания за човешкото

съществуване (биологични потребности; условия за координирано
социално взаимодействие и условия за оцеляване и благоденствие 10,
по-долу са изброени десет типа социални ценности. Според водещата
мотивационна цел те са:
1. Самоутвърждаване: свобода на действие и мислене;
2. Стимулация: Вълнуващи преживявания, нови
предизвикателства;
3. Хедонизъм: удоволствие ;
4. Постижение: Персонален успех чрез компетентност според
възможните стандарти в конкретната ситуация;
5. Власт: социален статус и престиж, контрол и/или доминация
спрямо други лица, събития или ресурси;11
6. Сигурност: стабилност, безопасност (по отношение на
общността, взаимоотношенията или личността);
7. Конформност: въздържане от поведение и действия, които могат
да навредят на другите или да нарушат конкретни обществени
норми и очаквания12;
8. Традиция: Респект и ангажиране към обичаи и идеи на
традиционната култура и/или религия13;
9. Добронамереност: желателност и очаквания за сътрудничество и
взаимопомощ с цел да се избегнат неблагоприятни последици за
личността и малката група;

10
Schwartz, S. H., & W. Bilsky,Toward a theory of the universal content and structure of
values: Extensions and cross-cultural replications. Journal of Personality and Social
Psychology, 58, 1990, pp. 878-891
11
И постижението, и властта са свързани с оценката, получена от социалната група,
но докато постигането е успешно действие в конкретна ситуация, властта е
доминираща позиция в по-общ план
12
Конформността е базирана на ценности, усвоени в процеса на социализация
13
включва по-абстрактни норми

66
 10. Толерантност: уважение, разбиране.
Някои ценности, превърнати в приоритети, мотивират девиантно
поведение: например хедонизма, стимулацията. Други - при
определени обстоятелства подтикват към такова поведение – като
самоутвърждаването, постижението. Контекстуални фактори с
доказано въздействие върху ценностните приоритети са възрастта,
полът и образователното равнище14. Тези три фактора в голяма степен
детерминират житейските обстоятелства, в които живее индивидът,
включително опитът му в социализацията, социалните роли,
очакванията и санкциите, с които се сблъсква и др.
Така например възрастта е фактор, корелиращ най-силно
позитивно със сигурността, традицията и конформността, и най-силно
негативно – със стимулацията, хедонизма и постижението (в по-малка
степен – и с властта)15.
Ценности и адаптация
Връзка между цели и средства
Ако се има предвид класическата схема на Мъртън за моделите
на адаптация, където признаването (или непризнаването) на
определени цели за важни и одобрявани, както и използваните
средства (легитимни или нелигитимни такива) за достигането им са
база за поява на различни форми на отклонения, има различни
възможни варианти за девиантно поведение. Все по-масово се
наблюдава както отхвърляне на целите, така и на утвърдените
легитимни средства за постигането им чрез разширяване формите на
отклонения и превръщането им в норми и широко разпространение на
девиантни модели16 на поведение.

14
Kohn, M.L., & Schooler, C., Work and personality: An inquiry into the impact of social
stratification. Norwood, NJ, Ablex, 1983; Schwartz, S. H., Value priorities and behavior:
Applying a theory of integrated value systems. In C. Seligman, J.M. Olson, & M.P. Zanna
(Eds.), The Psychology of Values: The Ontario Symposium, Vol. 8, Hillsdale, NJ: Erlbaum,
1996, pp. 1-24,
15
Weinert, F. E., & Sherrod, L. R. (Eds.), Human development and the life course:
Multidisciplinary perspectives. Hillsdale, NJ: Erlbaum, 1986
16
Златанова, В. 2004. Нелегитимното насилие. С.:Изд. Квазар

67
 Изборът на цели и средства се извършва в зависимост от
ценностните приоритети и конкретните обстоятелства.
Във връзката „ценности – контекст – поведение” може да се
наблюдават два варианта на значение на определени ценности за
активирането им в поведението:
• Придаване на тежест в оценките на онези ценности,
които могат да бъдат постигнати и подценяване на
онези, които са блокирани;
• Даване приоритет на ценности, които са блокирани и
невъзможността за постигането им води до тяхната
субективно нараснала значимост. Например такива
свързани с материалното благополучие, властта и
сигурността. Тогава липсата на легитимни възможности
на индивида (групата) за постигането им, води до избор
на нелегитимни средства и девиантно поведение;
Когато функциониращият социален ред /система/ не е в
състояние да удовлетвори важни потребности и цели на своите
членове, това води до негативни реакции. Често хората имат различни
/понякога конфликтни/ ценности. Конфликтът /по дефиницията на
Козер/ е "борба на ценности или претенции за статус, власт и ресурси,
при което конфликтуващите страни се стремят не само до достъп на
желаните ценности, но също така да неутрализират, наранят или
елиминират своите съперници".17 Невъзможността да се постигне
ценностен консенсус по отношение на осъществяване на прехода у
нас, неговия смисъл и посока, в рамките на което да намерят място
индивидуално-груповите потребности и интереси, постави големи
групи от хора в позициите на аутсайдери. Блокиране действието на
контролните регулатори – системата от институционални норми,
задаващи приемливите модели за постигане на желани цели, доведе

17
Lewis Coser, Conflict:Social aspects, International Encyclopedia of the Social Sciences, 3
1968, стр.232

68
до морален релативизъм чрез утвърждаване образа на новобогаташа и
приоритета на материалните цели.
В публичното пространство доминира съзнанието за
застрашеност и безсилие на институциите. Отсъствието на
положителни модели на проспериращо поведение довеждат до
състояние на безпокойство, безпомощност, безсилие, фрустрация и
страх на групово и индивидуално ниво. Последствията са повишена
степен на склонност и толерантност към социални девиации. Което не
ограничава девиантното поведение в маргинални групи, а то става
масово – част от начина на живот и междуличностните
взаимоотношения.
Значими фактори, които способстват за морален релативизъм и
утвърждаване на модели на девиантно поведение са:
• Дистанцираността от опита и ценностите на старото поколение;
• Общата криза на легитимност в публичния живот.
• Усвоените девиантни норми, ценности и нагласи.
Случаите, включващи девиантно поведение, заемат важно място
в общественото мнение, в медиите и масовите комуникации, но
обикновено се дискутират актовете, а не конкретните причини.
Виждаме как в условията на безнормие, където съществува
дезорганизация на "конкретната нормативна структура повечето от
членовете на групата са изтръгнати от адаптацията със значими
характеристики на тяхното социално обкръжение. Старата мрежа от
социални и културни норми е подкопана, а очакванията са
фрустрирани.”18
Релативизирането на морала и включването в модели на
подражаване на негативни измерения на социалните позиции и роли е
фактор, деформиращ личността. Масовата култура и медиите често
представят свят, който налага нелегитимни модели на личностен
просперитет. Там, където “добра” е “лошата” новина, прилагането на

18
пак там, стр. 383

69
подобни образци на поведение изглежда адекватно и необходимо.19 В
резултат се наблюдава обща атмосфера на толерантност и
конформизъм към девиантното поведение.
Ограничените възможности на общностите с по-ниски социални
позиции да постигнат цели, които съответстват на морално
декларираните обществени норми и ценности, прави по-вероятно
появата на индивиди и групи с модифицирани ценности. В такива
общности повече индивиди по-често са изложени на риска от
усвояване моделите на девиантно поведение за постигане на
личностен просперитет. А чувството за несправедливост, което
индивидите изпитват в резултат на осъзнатата неравнопоставеност ги
прави свободни от нормативни и морални връзки, характерни за
конвенционалното поведение. Това засилва ценността на
нелегитимните начини и средства за постигане на целите. Т.е.
индивидът адаптира ценностните си приоритети спрямо
обстоятелствата. В зависимост от конкретните ценностни приоритети и
конкретните възможности и обстоятелства, се избират средства за
постигането им (легитимни или нелигитимни). Един съществен
момент, който не бива да се подценява е, че връзката „Контекст –
Ценности” е двупосочна и продукт на ценностните приоритети,
мотивирани от предходни поведения.
Можем ли да твърдим, че ценностните приоритети влияят върху
поведението по един предсказуем начин20? Във връзка с този въпрос
трябва да имаме предвид следните съображения:
§ ценностите са пасивно съществуващи убеждения, които – за да
въздействат върху поведението – трябва да бъдат активирани;
§ ключови за активацията на една ценност са нейната достъпност
и значимост;

19
Златанова, В. 2004. Нелегитимното насилие, Изд. Квазар, София, стр.36
20
Паунов, М.,2010. Ценности и ценностни приоритети на българите: особености,
сходства и различия с др. европейски държави. С.

70
 § активираната в определен ситуативен контекст ценност се
превръща в мотив за поведения, т.е. действия, които да доведат
до постигане на ценни и атрактивни за индивида цели
(резултати);
§ хората осмислят ситуациите, в които попадат и действат в тях в
светлината на приоритетните си ценности. Различните ценности
предполагат различни поведения;
§ колкото по-висок е приоритетът на една ценност, толкова по-
вероятно е хората да бъдат мотивирани от нея и да правят
планове за действие, които ще я изразят в реални поведения.
Ценности и поведение
Активирането на дадена ценност е първия етап по пътя към
превръщането й в поведение. Това е процес, при който тя излиза на
преден план и се превръща в обект на обработка на информация в
психиката21. Много съществено е в случая да се подчертае, че
процесът, за който става дума, не предполага съзнателно и
целенасочено мислене за ценността.
Ценности, които са по-важни за личността се активират по-
лесно, т.е. те е по-вероятно да се превърнат в мoтиви, което донякъде
обяснява защо приоритетните ценности са по-видими в поведенията22.
Попадането в ситуации, съдържащи някакъв ценностен елемент,
може само по себе си да активира ценности.
Следващ етап, свързан с изразяването на ценността в
поведение, е именно превръщането й в мотив. Ценностите на хората
придават различна тежест на дефицитите (потребностите) към
определен момент и съответно – различна значимост (субективно
желание или предпочитание) на всяко от възможните поведения в

21
Verplanken, B., & Holland, R. W., Motivated decision making: Effects of activation and self-
centrality of values on choices and behavior. Journal of Personality and Social Psychology,
82, 2002, pp. 434-447
22
Bardi, A., Relations of values to behavior in everyday situations. Unpublished doctoral
dissertation. The Hebrew University, (2000)

71
съответната ситуация23. При това, ценностите въздействат върху
субективната оценка на привлекателността или желателността на
поведенията без непременно да има съзнателно отчитане на
алтернативите и техните последици.
Веднъж дала посока на мотивацията, ценността влияе различно
върху поведението под въздействие на фактори като очаквания
(вярване, че влагането на усилие би довело до успех на поведението),
социални сравнения (психически и физически механизми, свързани
със субективното преживяване на човешкия стремеж към
справедливост) и др.
Изборът на поведение и мотивационната ориентация е плод на
приоритет на една или друга ценност. Когато тази ценност се
реализира в поведението по девиантен начин или с девиантни
средства се сблъскваме с форма на отклоняващо се поведение.
Изборът на поведение е резултат на компромиси: включва не
само оценка на положителните последствия на поведението по повод
на дадена ценност, но и оценка на „цената”, т.е. на отрицателните
последствия на същото поведение по повод на противоположната
ценност. Недооценката на баланса между „плюсовете” и „минусите” от
последствията за индивида води до девиации.
Предвиждането на поведението трябва да отчита и относителния
приоритет на конкурентните ценности за индивида, т.е.
индивидуално-специфичната преценка относно важността на
ценностите, които това поведение би удовлетворило, срещу важността
на ценностите, които то в същото време неизбежно би увредило24. А
ситуациите на блокиране на ценностите (заради хора, действия,
обстоятелства), несъмнено са предпоставки за девиантно поведение.

23
Feather, N. T., From values to actions: Recent applications of the expectancy- value
model. Australian Journal of Psychology, 40, 1988, pp. 105-124
24
Schwartz, S. H., Universals in the content and structure of values: Theory and empirical
tests in 20 countries. In M. Zanna (Ed.), Advances in experimental social psychology, Vol.
25, New York: Academic Press, 1992, pp. 1-65; Tetlock, P. E., A value pluralism model of
ideological reasoning. Journal of Personality and Social Psychology, 50, 1986, pp. 819-827

72
 МЕХАНИЗМИ ЗА НАУЧАВАНЕ НА ДЕВИАНТНО ПОВЕДЕНИЕ

Социалният ред е базиран на:

• Социализацията, разбирана като научаване и приемане на
социални норми и ценности;
• Способността на обществото да развива и поддържа легитимен
статус и структура на възможностите за всички членове на
обществото;
• Законовите норми и тяхното изпълнение.

Интервюта с хора, които имат убеждения и мнения, които

одобряват или оправдават социалните девиации, показват, че те
попадат в три категории:

Първата група одобряват дребни отклонения като хазарт,

употреба на алкохол, цигари, марихуана, меки наркотици и др. ;

Втората категория одобряват или оправдават определени форми

на отклонения е довело до други по-сериозни отклонения. Тези
хора вярват, че отклоненията са нещо лошо, но някои, вкл. и
такива, които са санкционирани от закона, в определени
ситуации са оправдани и дори справедливи. Например считат,
че боят е лошо нещо, но въпреки това е оправдан и „заслужен”,
ако извършителят по някакъв начин е бил обиден или
провокиран от другата страна;

В третата група са хора, вярващи и убедени в ценности, които

предразполагат към престъпления и отклонения, и тази
алтернатива е по-атрактивна за тях, отколкото някакво друго
поведение. Например вместо упорит и тежък труд – бърз и лесен
успех на всяка цена и с всички средства. Или такива, които

73
 искат да изглеждат лоши и груби и смятат подобно поведение за
атрактивно и престижно.

Културата и социалното поведение са тясно свързани.

Социологията признава, че независимо от съществуването на
различни подбуди и стимули девиантното поведение като действие и
взаимодействие е резултат от „научаване“ и е продукт на неадекватна
или фиктивна социализация. Адекватната социализация може да не е
успешна в среда, където всичко е в процес на непрекъсната промяна.
Технологическият прогрес, миграцията поставят на изпитание хора,
възпитани в различни култури с различни ценности и начини на
поведение. Не е странно тогава, че в такава ситуация могат да се
открият много хора с асоциално поведение. Хората са социализирани
в определени норми и модели на поведение на културата, на която са
изложени. Т.е. при изследването на научаването на модели на
девиантно поведение главния фокус е върху културната трансмисия
на ценности и норми.

Моделиране: Интернализация на девиантно поведение

Ценностите са ръководни за поведението, прието от членовете

на дадена култура. Много ценности са специфични за дадена култура
и различни в обществата, например по отношение на алкохолната
консумация и полигамията. Други са по-универсални, като забраната
на убийството.
Нормите са специфични начини ценностите да бъдат изразени
чрез поведението. Принудителният характер на социеталните норми е
неизбежен предвид характера на социеталния контекст. На нормата
може да се гледа с разбиране, а не като бреме на принудата, свързана
от една страна с нормата, а от друга със самоограничаване на
извършителя. Правилата се формират на основата на натрупания
социален опит, в т.ч. негативен.

74
 Роля за интернализирането на девиантни ценности и норми има
криминогенното обкръжение, неуспешната социализация и адаптация,
семейния контрол и възпитателни практики, влиянието на значимите
други, връстниците и приятелския кръг. В по-широк план такова
влияние оказват нормите и нагласите на общността по отношение на
социалните девиации (например субкултурата на насилие и
„хегемонията на мъжествеността“, „дисциплиниращото насилие“,
домашното насилие), миграционната мобилност, социално-
икономическият статус, неравенствата и бедността, заетостта (респ.
безработицата) и др. когато отклоненията от нормата са част от
груповите правила, директно се уврежда социализацията.
Ограничените възможности на общностите с по-нисък социален
статус да постигнат цели, които съответстват на морално
декларираните обществени норми и ценности, прави по-вероятно
появата на индивиди и групи с модифицирани ценности. В такива
общности повече индивиди по-често са изложени на риска от
усвояване моделите на девиантно поведение за постигане на
личностен просперитет. А чувството за несправедливост, което
индивидите изпитват в резултат на осъзнатата неравнопоставеност ги
прави свободни от нормативни и морални връзки, характерни за
конвенционалното поведение. Това засилва ценността на
нелегитимните средства за себеутвърждаване и стимулира
мотивацията за използването им. Индивидуални потребности като
афектация, нов опит и себеутвърждаване също очертават нагласи за
рисково поведение. С оглед минимизирането на тези рискове се
формулира необходимостта от контрол (със средствата на
рестрикцията и наказанията; индиректно – посредством
социализацията и насочването към алтернативни средства за
достигане на целите и ценностите).
Ценностите, нормите и ролите очертават измеренията на
различните субкултури, които често са относително независими една
от друга. Според някои изследвания културата на ниско статусните

75
групи се базира на определени ценности, които не откриваме
например в тази на средната класа. Това са „фокуси на интереси“,
които обясняват различното поведение на индивидите от различните
социални групи и слоеве и те могат да бъдат приложени към
изследване на девиантните субкултури:

• Готовност за участие в конфликти. Има хора, за които

казваме, че си „търсят белята“. Агресивни са, винаги се забъркват в
неприятности и проблеми. Това изисква качества, свързани с начина
за справяне, като твърдост и грубост;

• Демонстриране на сила за спечелване на статус (насилието се

разглежда като основен начин за това). Способността по всякакъв
начин „да направиш впечатление“ е значителна част от
самоидентификацията. Да се наложиш със сила, дързост или дори
нахалство, е възможност за спечелване на социален статус за сметка
на авторитета на другите;
• Стремеж към силни изживявания и освобождаване от
досадата и скуката. Това е съществен интерес, защото посредством
забавленията животът може да бъде приятен и да изважда от рутината
на ежедневието. Затова акцентът е върху това „да се забавляваш“.
Това в реалния живот означава участие в дейности, стимулиращи
адреналина и съзнание за освобождаване от досадата и безсмисленото
съществуване. Последното може да се превърне в център и
първостепенна ценност;
• Фаталистично отношение към живота. Този интерес е породен
от обстоятелството, че в реалния живот много хора нямат власт или
способност да влияят върху онова, което им се случва. В тази връзка
фаталистичното възприемане на относително скучния ежедневен
живот и рутина и чувството за неспособност това да бъде променено,
мотивира хедонизъм през свободното време (понякога свързано с
насилие), при което всичко се обяснява с „шанс“ или съдба;

76
 • Авторитарност във взаимоотношенията с другите. Свързани са
с възприемането на желанието за личностен респект в групата.
Общото възмущение от авторитетни фигури, които доминират в живота
(и по отношение на които останалите могат да направят малко или
нищо), води до желание за независимост чрез контрол/власт.

Социалният контекст, в който хората живеят, често води до

прекомерно и преувеличено възприемане на тези интереси като цели,
а средство за постигането им е девиантното поведение. В
перспективата на „легитимни/нелегитимни структури на
възможностите” хората за социализирани да ценят „успеха” и
достигането му легитимно – с образование, работа и т.н. В същото
време онези, на които са отказани легитимни средства, но се стремят
към успех, го правят нелигимно и в такива структури. Това обяснява
защо различните социални групи избират различни форми на
отклоняващо се поведение, като стават част от девиантни субкултури:
криминални, конфликтни, алиенирани. Това локализира девиантното
поведение в някаква организационна рамка, в която се намира
рационален отговор на различни форми на депривация – физическа,
емоционална и т.н., а не просто етикиране на извършителите като
маргинализирани, „лоши” хора, които действат без мотиви,
деструктивно.

По някакъв начин това е обяснение защо хората развиват

различни форми на девиантно поведение и идентичност. От гледна
точка на конфликтната перспектива25 се твърди, че създаването на
девиантна субкултура не е просто отговор на отказа на статус. Такива
субкултури също представляват организиран опит за достигнането до
друг социален свят, различен от този, който са имали, дамгосани като
„неуспели”.
В този смисъл, субкултурата като организация е един опит да се
развие споделена мрежа от ръководни насоки на поведение, които

25
Paul Willis ("Learning to Labour: How working class kids get working class jobs", 1979)

77
подчертават смисъла и значението на поведение, което не е
нетолерирано, но в контекста на субкултурата изглежда напълно
приемливо.
Така девиантното поведение става средство за самоактуализация
в субкултурата. Дори бруталността се разглежда като начин да се
спечели повече личностен престиж и затова болшинството от хората
биха използвали насилие, за да накажат онези, които застрашават
собствения им статус и самочувствие.
Много хора например са изкушени от мисълта да навредят на
други. Това желание е мотивирано от враждебност, омраза във
всичките й форми. Не е важно дали това насилие срещу друг е
икономическо, емоционално, психологическо или физическо.
Насилието се случва всеки път, когато някой нарушава света на
другия и неговите лични ценности в опит да разшири или защити своя
собствен свят и ценности. Много хора използват този вид насилие.
Например, когато ограничават другите или ги обвиняват, включително
и за последиците от собствените им грешки. Използват го, когато
публично унижават други хора, или ги дискредитират с оглед да
обезценят техния успех. С всичко казано до тук искаме да покажем, че
насилието в нашия живот е широко използвано и широко
разпространено, понеже според нас носи ценност за онзи, който го
използва. То носи ценност за насилника.
Излагането на непрекъснато насилие и бруталност води до
възприемане на деструкцията и насилието като начин на живот. Днес
всички сме изложени на влияния, които бавно намаляват
чувствителността им към ужаса и страха. Представите за насилие
стават все по-малко шокиращи и по-приемливи. Изложените на
подобни послания започват все повече да се чувстват комфортно, така
че ненавистта към подобни образи постепенно изчезва. Това е първата
стъпка към научаване.
Втората стъпка свързва бруталността с по-скоро положителни
чувства и представи, отколкото с негативни. Посредством различни

78
техники тя е свързана с удоволствие. Например децата гледат картини
на насилие и учат да свързват това с любими анимациони герои, с
напитки, бонбони или парфюми. Филмите представят кърваво насилие.
Расте поколение, което е научено да асоциира насилието с
удоволствие.
Финалната фаза на девиантното обучение е наличието на
условие. Това е процедура на стимул-реакция. Този процес осигурява
реакция „по навик“. Например видео-игрите на преследване-и-
унищожение научават на същия рефлекс и умения. За съжаление
точно тези игри са много популярни. Фактът, че насилието, свързано с
удоволствие, създава опасна среда, която е социално токсична. Няма
никакво съмнение, че възприемането на девиантни модели по
телевизията е свързано с увеличено възприемане на агресивни
нагласи и агресивно поведение. Четири национални изследвания в
Щатите: Докладът на Surgeon General's Commission (1972), National
Institute of Mental Health Ten Year Follow-up (1982), и доклад на
American Psychological Association's Committee on Media and Society
(1992, 2007) – правят преглед на стотици изследвания, за да
достигнат до заключение, че наблюдаването на насилие
възпроизвежда насилие.
Ценностни приоритети: обучение и фактори
Житейски обстоятелства и събития правят преследването или
демонстрирането на различни ценности повече или по-малко
скъпоструващо или възнаграждавано, т.е. предоставят възможност на
всеки индивид да се стреми към или да демонстрира някои ценности
повече и по-лесно от други и поставят ограничения пред
преследването или демонстрирането на такива. Контекстуални
фактори с доказано въздействие върху ценностните приоритети са
например възрастта, пола и образователното равнище26. Тези три

26
Kohn, M.L., & Schooler, C., Work and personality: An inquiry into the impact of social
stratification. Norwood, NJ, Ablex, 1983; Schwartz, S. H., Value priorities and behavior:
Applying a theory of integrated value systems. In C. Seligman, J.M. Olson, & M.P. Zanna

79
фактора в голяма степен детерминират житейските обстоятелства, в
които индивидът е потопен, включително опитът му в социализацията
и ученето, социалните роли, очакванията и санкциите, с които се
сблъсква, способностите, които развива, натрупания опит и т.н.
Веднъж дала посока на мотивацията, ценностите влияят
различно поведението под въздействие на фактори като очаквания
(вярване, че влагането на усилие би довело до успех на поведението),
социални сравнения (психически и физически механизми, убеждения,
свързани със субективното преживяване на човешкия стремеж към
„справедливост”) и др. Поведението се научава при взаимодействия с
други хора.
В литературата е доказана тезата, че социализацията в
девиантно поведение започва от най-ранно детство и на всички стадии
на развитие е социално дефинирана. Семейството е мощен фактор за
научаване на девиантно поведение и неадекватна социализация в
норми и ценности, свързани с употреба на девиантни модели. По-
специално се открива връзка с качеството на семейните
взаимоотношения и родителския контрол, които се изтъкват като
много важни фактори в етиологията на девиантното поведение.
Колкото по–продължително и устойчиво е влиянието на
отрицателната референтна среда върху детето, толкова по•незабавни
и трайни са негативните последици за неговото личностно изграждане.
В криминогенните групи съществуват модели на безсмислено
разхищение на личностен ресурс, подчинен на хедонистичен и
егоцентричен морал, който руши отношения на привързаност,
лоялност и отговорност, толерира злоупотреба с ПАВ и рискови
дейности и насърчава форми на злоупотреба с други (проституция,
насилие, кражби и др.). Този процес води до деградация на личността.
Изследванията показват, че над половината от децата с
противоправно поведение принадлежат към приятелски групи, в които

(Eds.), The Psychology of Values: The Ontario Symposium, Vol. 8, Hillsdale, NJ: Erlbaum,
1996, pp. 1-24,

80
се употребява алкохол и наркотици, а седем от всеки десет деца
принадлежат към девиантни групи.
Рисковете в семейството и референтната среда могат да са много
близки по съдържание (насилие; извършване на престъпления), като и
двете групи са послания на средата. Това са рискове, свързани с
групите, а тяхното въздействие върху детето протича по различни
механизми. Семейството е групата, към която детето принадлежи, но
не е избирало и затова има много слаб контрол върху нейните
параметри. То се стреми да се адаптира към нея. Реакцията му към
криминогенните рискове в семейната среда е елемент от тази
адаптация и може да води до интегриране на престъпен модел или в
стратегии за избягването му, които обичайно се изразяват в различни
форми на физическо, интелектуално и емоционално бягство.
Обратно, референтната среда обикновено е избор на детето и
затова то има повече възможности да „управлява” факторите й.
Поради това то по-непосредствено възприема нейните послания и
възпроизвежда поведението, към което тя го тласка, с по-голяма
готовност. В този смисъл тя има по-скоро ,,възпитателно” въздействие,
поради което много по-бързо и директно изгражда и затвърждава
отклоненията в поведението.
Връзката между двете групи рискове се изразява в това, че
изборът на референтна среда и приспособяването към нея обикновено
са елементи от стратегията за преодоляване на рисковете със семеен
произход. Когато избраната среда е негативна, това най-често е
показател за висок риск на семейството и за слаб ресурс на детето да
преодолее това, поради което е започнало повлияването му в посока
отклоняване на поведението от социалната норма. От тази гледна
точка присъединяването му към групи с асоциално поведение няма
характер на автентичен избор и следва да се интерпретира като
реакция (симптом) на риск, а не като противообществена проява.
Изброените микросоциални рискови фактори, особено тези с
несемеен произход, не са специфични за възрастовата група. Те

81
оказват криминогенен ефект и върху пълнолетни лица, но децата са
значително по-уязвими на влиянието им поради особеностите на
възрастта. Уязвимостта се изразява в многократно по-слаб до липсващ
ресурс за противодействие или избягване на риска и голяма
чувствителност към действието му.
Изброените до тук микросоциални фактори се съчетават с
цялостната ценностна криза в българското общество, която според
Минев може да се обобщи със следните характеристики27:
- Срив на традиционните морални норми, регулиращи общото
отношение между хората и личността. Насищане на моралното
пространство с индивидуализъм, егоизъм, алчност,
користолюбие, корупция;
- Срив на регулаторите, осигуряващи националните и общностните
интереси. Национален нихилизъм, чуждопоклонничество,
национализъм, социална аномия. Избледняване на идеята за
патриотизъм;

- Срив на нравствените норми, регулиращи отношението към

труда и собствеността. Корупция, безстопанственост,
грабителство, злоупотреби с власт.
- Дискредитиране на труда и коректността в икономическите
отношения като средство за материално благополучие;

- Срив на нормите, регулиращи отношението към човека и

отношенията между хората. Бездушие, неискреност, дребнавост,
интригантство, злосторничество;

- Срив на нравствените норми, регулиращи отношенията между

младежите и девойките, брака и семейството. Девалвация на
любовта, лекомислие в сексуалния живот, нихилистично
отношение или комерсализация на брака;
27
Вж. Минев, Т. 2001. Противообщественото поведение на юношите в съвременния
обновяващ се свят. В: Константинов, Е. и К. Таушанов, (ред.). Закрилата на детето и
Новият век. София: “Горекс Прес”, стр. 30.

82
 - Срив на нравствената значимост на обучението и образованието.
Всичко това създава една среда на социална дезорганизация, в
която младият човек трябва да се изгради като личност.
Това спомага за:
1. Утвърждаването на “разтегливи” норми на поведение и живот.
2.Разпадане на общностите: норми и ценности се обезсилват,
липсва граждански, както и личностен самоконтрол.
3.Разпадането на институциите, което довежда до хаос – той
развързва подтискани инстинкти.
4.Обстановката на икономическа и духовна криза, социален
страх, безперспективност, криминализиране на обществото
Блокиране действието на контролните регулатори – системата от
институционални норми, задаващи приемливите модели за постигане
на желани цели доведе до морален релативизъм и съзнанието за
застрашеност и безсилие на институциите.
Като значими фактори, които способстват за морален
релативизъм се отбелязват:
• Дистанцираност от опита и ценностите на старото поколение;
• Кризата на легитимност в публичния живот.
Всичко това става в условията на аномия, където съществува
дезорганизация на "конкретната нормативна структура, а повечето от
членовете на групата са изтръгнати от адаптацията със значими
характеристики на тяхното социално обкръжение. Старата мрежа от
социални и културни норми е подкопана, а очакванията са
фрустрирани.”28 Релативизирането на морала и включването в
моделите на подражаемо поведение на негативните измерения на
социалните позиции и роли е фактор, деформиращ личността.
Влиянието на масовата култура и медиите създава един вторичен свят
на личностен просперитет, видян главно като потребление.

28
пак там, стр. 383

83
 Онези, които е най-вероятно да участват в девиантни
субкултури са:

1. От ниските социални слоеве;

2. Неуспели в образователно отношение;

3. В неблагоприятно социално положение, без средства и

работа, социално депривирани и маргинализирани;

4. С малки шансове за „успех” на трудовия пазар

Подражание: образци и стереотипи

Теорията за социалното научаване разглежда формирането на

идентичността като научена реакция на социални стимули. Това
подчертава по-скоро обществения контекст на социализацията,
отколкото индивидуалното съзнание, дух. Тази теория приема, че
индивидуалната идентичност не е продукт на несъзнаваното (каквито
са убежденията на психоанализата), а е резултат на примери,
образци, модели на поведение около нас, които изграждат статусно-
ролевия комплекс на личността. Макар тази теория да убеждава, че
опита в детството е важен, тя счита още, че идентичността се формира
до голяма степен от поведението и нагласите, отношенията,
манталитета на другите. Съответно на тази теория хората стават
девианти заради контакти с други, ангажирани в такива отклонения. А
поведението им е стимулирано и получава подкрепа. Т.е. те научават
убеждения и схеми за рационализация, които толерират отклоненията.
На практика те имат девиантно поведение, което не само одобряват -
те се свързват с други с такова поведение. В резултат на това такива
индивиди започват да виждат отклоненията като нещо привлекателно
или най-малкото оправдано и адекватно в определени ситуации.
Наличието на връзки и взаимоотношения с подобни приятели, т.е

84
включването в девиантни субкултури, е най-добрият предвестник за
отклоняващо се поведение преди първичната девиация.
Девиантните субкултури изпълняват две основни функции
А) Персонална, която дава на индивида една алтернативна
социална среда и условия за постигането на желан статус;
Б) Социална или колективна, която дава средства и начини за
справяне и включване в обществото.
В тази връзка неуспехът на образователната система да осигури
интегриращи механизми за децата от рисковите групи води до
девиации. Какви са те?
Първо, отпадат от училище и не продължават образованието си;
Второ, попадат в най-проблемните групи в училище. Децата с
проблемно поведение, нисък успех и т.н. се оказват в една и съща
позиция в училище – нехаресвани както от авторитетите, така и от
своите успешни съученици. Такива ученици биват етикирани като
двойни неудачници, не само защото посещават непрестижни училища,
но и защото са от най-проблемните социални групи. В същото време
те, както всички останали се стремят към по-добър статус.
Когато това не се получава, те изграждат „неофициален” групов
статус. И тъй като нямат реална възможност да постигнат това по
легитимен начин в училище, единственият начин да демонстират
статус е в девиантната субкултура чрез опозиция на приетите норми и
ценности – с неуважение към авторитетите, нарушения на реда,
бягство от училище, участие в банди и различни девиантни прояви.

Подкрепа за участие в девиантно поведение

Индивидите могат да учат другите да участват в отклонения

посредством стимулиране и подкрепа за това. Подкрепа е всичко,
което води до определена цел. Вероятност за девиации има, в
случаите, когато такива прояви:

85
 • често са стимулирани и подкрепяни, и рядко наказвани;

• имат значителна подкрепа и стимули (пари, социално одобрение

или удоволствие), и не са наказвани;

• провокирани са от културата и социалния контекст, които

стимулират девиантно поведение.

Поведението не е само продукт на убеждения и подкрепа или

санкции, които индивида получава. То също така е продукт на
поведението на другите. Индивидите често подражават на чуждо
поведение, по-специално на тези, които уважават или на които се
възхищават и искат да приличат. Когато например някой, когото
познават и е авторитет за тях, има прояви на девиантно поведение,
по-вероятно е да му подражават.

Според теорията за социалното научаване уменията се

придобиват посредством наблюдение-и-поведение-чрез-
„затвърдяване-и-награди”. С наблюдаване на последиците от
агресията на извършителите се придобиват познания за определени
правила на действие. Тази теория се базира на пасивното
„поглъщане“ на познания за света. Ако девиантното поведение е
стимулирано или награждавано, то е по-вероятно да се проявява,
дори когато липсват поощрения, защото веднъж стимулирано, то
развива чувство на доверие в способността да проявяваме
“необходимото” поведение, свързано с очаквания за определени
ползи и достигане на цели, считани за ценни. Това дава
самоувереност за контрол в подобни ситуации.

Мощен фактор в транслирането на опит за подражание в това

отношение са медиите. Освен чисто фактологическата страна на
случаите на девиации, те обикновено ги представят по начин, който е
шокиращ, а с помощта на новите технологии е емоционално

86
завладяващ – например отвличане, нападение, побой, екзекуции и
т.н., повтаряни многократно. По този начин пораженията върху
социалния ред стават видими, което достига до огромна национална и
международна аудитория, без граници на публичното им представяне.
Тези действия, представи, циркулират в медиите, отговаряйки от
действителността до новините за нея в медиите и обратно. И макар
този поглед да е насочен върху случаите на девиантно поведение в
публичния, политическия и научния дискурс, те рядко се
проблематизират. А скандалът винаги ни отдалечава от сериозен и
задълбочен анализ за причините.

Съществуват взаимоотношения между поведението, личностните

променливи – ценности и мотивация, и променливите на средата и
ситуацията. Научаването на девиантно поведение става с механизмите
на моделиране, наблюдение и подражание. А след като поведението е
научено, подкрепленията са много важни за това, дали то ще се
прояви. Идентификацията или присъединяването към група и
груповата солидарност е главната причина за враждебно или
асоциално поведение. Проблем е, когато негативните отклонения от
нормата стават част от правилата. За това спомага липсата на
адекватен контрол и търпимост към неприемливите модели на
поведение. Което директно означава подкрепа и стимулиране на
такива прояви
Необходимо е:
а) да се преодолее конфликтноста и токсичността на социалната
среда;
б) да се спре процеса на маргинализация;
в) да се осъществява системен контрол над живота в рисковите
групи за намаляване на риска от девиантно поведение.

СОЦИАЛИЗАЦИЯ И ДЕВИАНТНО ПОВЕДЕНИЕ

87
 Жизнен цикъл и отклоняващо се поведение

Парадигмата за повтарящите се взаимозависимости и днес

доминира в социологическото обяснение на социализацията и
отклоняващото се поведение. Макар и да се търси причинна връзка
между ранното и по-късното девиантно поведение, основното
убеждение за значението на устойчивите връзки е, че те рефлектират
в трайни продължителни персонални характеристики, които остават
стабилни във времето. Обратно, парадигмата за тяхната независимост
ги разглежда като продукт на променливи социални условия, които
могат да бъдат опосредствани от влиянието на различни фактори.
Общата теория за престъпността на Gottfredson and Hirschi (1990) и
тази за жизнения цикъл на Sampson and Laub (1998) са
представителни за тези две респектиращи теми. Хирши и Готфредсън
приемат, че криминалното поведение, в частност насилието, може да
бъде прогнозирано от една обща характеристика – липсата на
самоконтрол. Те обясняват, че такава липса не означава непременно
съществуване на престъпление и че самоконтролът може също да бъде
променян. (Gottfredson and Hirschi 1990: 89). Цитираните автори
обобщават, че дори характеристиките на самоконтрола да остават
относително стабилни във времето, връзката между самоконтрола и
насилието може да се променя. Обратно теорията за повъзрастовия
жизнен цикъл на Сампсън и Лауб приема, че по време на жизнения
цикъл промени в индивидуалното поведение могат да се проявяват
само при нови преживявания или социални условия. По този начин
тези два подхода поддържат различни представи за евентуалните
извършители. Въпреки това те споделят акцента върху основната
причина: За Хирши това е участието на родителите в социализацията
и развитието на самоконтрола при детето; за другите автори това е
изграждане на друга, нова, емоционална привързаност (например към
работата или семейството), която води до преустановяване участието
в насилствени действия. Подобна перспектива поставя важен въпрос
пред всяка от двете теории за поддържане на техните собствени

88
дефиниции за отклонение. Тези теории са свързани посредством общи
независими променливи, в случая привързаността между родители и
деца, емоционалното инвестиране в децата и привързаността към
партньора или работното място.
Привързаност и социализация

Развитието на привързаност между детето и този, който се грижи

за него, е основен фундамент за цялото му бъдещо развитие.
Личността се формира в резултат на социализацията, чийто
мотивационен фокус са потребностите на детето. В ранното детство,
посредством осигуряването на сигурност за детето, се поставя
началото на процеса на научаване и изграждане на връзки с другите.
Някои събития в живота на децата оказват негативно влияние върху
успеха и способността за развитие на стабилна връзка с други хора.
Това са травматични или тежки условия в ранното детство, както и
отсъствието на родител. Събития в живота на детето до възрастта 8
години са значителни за предсказване на по-късна криминалност.
Несигурността или липсата на привързаност при децата е много по-
вероятно в по-късна възраст да доведе до девиантно поведение.
Несигурната връзка изгражда ниски равнища на емпатия, а
изпитването на емпатия се счита за централен фактор за стабилна
връзка. Детето изгражда самоконтрол и емпатия в резултат от
получаването на емпатично разбиране от родителя или онзи, който се
грижи за него. Когато потенциалните извършители възприемат другите
като хора, а не като обекти, много по-вероятно е да се стремят да не
ги наранят.
Развитието на стабилна връзка е процес, в който родителят
емоционално инвестира в детето. Така процесът на емоционално
инвестиране и този на изграждане на привързаност се преплитат,
което позволява да двете теории бъдат интегрирани. Емоционалното
инвестиране и изграждане на връзка улесняват развитието на

89
самоконтрол посредством насърчаването на емпатичното разбиране29
и развитието на доверие, водещи до недевиантно поведение. Тази
привързаност – към партньора, към работата, може да се появи на по-
късен етап от живота и да компенсира отсъствието на привързаност в
детството.
Самоконтрол и престъпност

Макар Готфредсън и Хирши да смятат, че обясненията на

криминалното поведение на персонално ниво са достатъчни, те
посочват, че ниският самоконтрол не води директно до престъпно
поведение и че .връзката между самоконтрола и престъпността не е
определяща, но вероятна посредством възможностите и
„ограниченията“ (Hirschi and Gottfredson 1993:53). Съществуването на
„ограничения“ може да включва по-късна привързаност към
„значимите други“, или да спомага за превенция на онези, които имат
нисък самоконтрол. Както отбелязват по-горе споменатите автори,
липсата на самоконтрол предсказва широко разнообразие от прояви,
включително престъпност и насилие, както и неспособност за
установяване на устойчиви и продължителни връзки.
По отношение мнението на Сампсън и Лауб, че привързаността
към другите може да води до въздържание от участие в насилие,
нашето разбиране е, че силният самоконтрол сам по себе си не може
да прогнозира например брачна или професионална привързаност. Но
свързването на задръжките, според Сампсън и Лауб, с възможността
за изграждането на други (нови) връзки лесно може да бъде
направено. Така ако предефинираме Хирши и Готфредсън в тяхното
определение за самоконтрола като по-скоро постоянна, отколкото като
противопоставяща се на насилието характеристика, бихме могли за
обясним както промяната, така и постоянството, което се наблюдава в
жизнения цикъл и проявите на насилие.

29
Ограничен брой изследвания имат предвид емпатията при обясняване на
престъпността, като мнозинството фокусират изключително върху извършителите на
сексуални престъпления

90
 Според Хирши ниският самоконтрол е очевиден в ранното
детство чрез специфични персонални характеристики като
невъзможност за отлагане на удоволствието, ниска толерантност към
фрустрацията и тенденция за участие в сериозни прояви на рисково
поведение. Самоконтролът се развива посредством емоционално
инвестиране на родителите в детето, наблюдаване на неговото
поведение, разпознаване на отклонението, там, където то се проявява
и съответно санкциониране. Родителското емоционално инвестиране е
необходимо за активиране на родителския контрол. Макар цитираните
автори да считат, че децата или развиват самоконтрол до края на
ранното детство, или изобщо не успяват да изградят такъв въобще,
считаме че самоконтролът не е „всичко или нищо“ в характеристиките
на личността, а по-скоро трябва да се разглежда в процес на
развитие. Нещо повече, макар да се привеждат аргументи, че
характеристиките на персонално ниво са стабилни за предсказване на
криминално поведение, може да се спори относно това, дали
самоконтролът винаги предсказва такова поведение. Например
множество изследвания подкрепят твърдението за каузална връзка
между самоконтрола, насилието и престъпността, като ниският
самоконтрол предполага участие в насилствени престъпления. В
същото време някои индивиди с по-високи от средните равнища на
самоконтрол може да бъдат не само по-чувствителни към ефектите на
принуда и насилие, но и да участват в такива прояви.

Теория за жизнения цикъл, социализацията и

отклоненията

Теорията на Сампсън и Лауб за каузалната връзка между ранното

отклонение и по-късното девиантно поведение не е просто продукт на
индивидуалните характеристики; Социалните събития могат да
променят към въздържание от насилие някои индивиди, докато други
да продължат да участват в насилствени престъпления. В теорията
могат да бъдат откроени три основни компоненти:

91
 Първо, микро структурен контекст на първоначалните
наклонности, опосредстван от неформалния семеен и училищен
контрол. Той може да обясни отклонението в ранните стадии на
жизнения цикъл: детството и юношеството.
Второ, непрекъснатост в асоциалното поведение от детството към
юношеството в различни социални области.
Трето, неформални социални връзки по време на зрелостта,
чийто характер обяснява промените по отношение на участие в
различните прояви на насилие, независимо от първоначалните
наклонности.
Най-съществен според нас е изводът на Сампсън и Лауб, че
социалните контакти на възрастните увеличават техния социален
капитал, като водят до въздържание от прояви на болшинството
типове девиантно поведение.
Комбинирането на теорията за привързаността с общата теория
за престъпността и жизнения цикъл посредством свързване идеите за
родителското емоционално инвестиране с привързаност и социални
връзки, може да усили прогнозиращите възможности на всяка от тези
теории. Развитието на самоконтрол може да бъде обяснено без опити
за примиряване на противоположните твърдения на различните
концепции. Освен това презумпцията, че ранната връзка отстранява
опасността от девиантно поведение и насилие, намира потвърждение в
изводите на Сампсън и Лауб, че по-късните връзки (професионални и
към партньора) обясняват въздържанието. Свързването на тези
подходи с тезата за привързаността може по-добре да обясни
престъпността и въздържанието в рамките на жизнения цикъл.
Какви хипотези могат да бъдат изградени за връзката между
социализация, привързаност, самоконтрол, жизнен цикъл и насилие?
Хипотеза 1: В светлината на процесите на социализация,
жизнения цикъл и проявите на насилие може да отбележим, че
отсъствието на бащата в ранна възраст е свързано с изграждане на
несигурна връзка за детето. Т.е. отсъствието на баща в първите

92
години на детето увеличава вероятността от по-късни отклонения в
неговото поведение. Изграждането на стабилна връзка или
емоционалното инвестиране развива способността за емпатия и е
свързано директно с развитие на самоконтрол в по-късна възраст.
Обратно, нестабилната връзка между родители и деца води до
особености на самоконтрола и емпатията, водещи до насилническо
поведение в периодите на юношеството и зрелостта.
Хипотеза 2: Нестабилната връзка между родители и деца
резултира в неадекватно внимание към детето, а контролът на
родителите влияе директно върху изграждането на самоконтрол. Те
възнаграждават своите деца за добро поведение, но понякога ги
наказват безпричинно и строго или упражняват свръхпротекция и
контрол. Тази липса на родителско внимание, изразена посредством
индикатор като отхвърляне на детето от страна на родителя, измерва
това поведение на майката и на бащата, което предизвиква ответна
реакция на страх и обида у детето.
Хипотеза 3: Незаинтересоваността и строгата дисциплина от
страна на родителите снижават детския самоконтрол. Твърдостта,
грубостта или нередовния контрол от страна на родителите увеличават
девиациите, в т.ч. тези свързани с насилие.
Хипотеза 4: Привързаността към други хора или ангажименти е
обратно пропорционално свързана с насилие и позитивно свързана със
самоконтрола. Изследването на Sampson and Laub показва, как
устойчиви ангажименти в жизнения цикъл и по-специално - брака и
работата, водят до намаление участието в девиантни прояви и
насилие. В тази връзка се очаква индикаторите на семейния произход
да влияят върху самоконтрола и оттам по веригата се получава: липса
на родител-несигурна привързаност-ниски равнища на емпатия и
самоконтрол – прояви на насилие. По същия начин вероятността от
употреба на твърда дисциплина от страна на родителите, ни връща
обратно към същите независими променливи, заедно с
дезинтересирано отношение и липса на контрол. Както липсата на

93
родителско внимание, така и твърдата дисциплина от страна на
родителите е по-вероятно да снижават самоконтрола и да водят до по-
ниски равнища на емпатия и привързаност.
Бъдещо изследване трябва да изследва ролята на емпатията в
процеса на привързаност и изграждането на задръжки. Необходимо е
в рамките на жизнения цикъл да се провеждат социологически
изследвания върху качеството на интимните взаимоотношения между
партньорите и удовлетвореност от тях, с оглед на по-добро разбиране,
как те могат да изградят привързаност и самоконтрол в по-зряла
възраст. Това може да бъде ключът за по-ясно разбиране как ранният
опит от емпатията води по-късно до сигурна връзка и задръжки.
Замъгляващи този процес са някои изводи на Сампсън и Лауб, които
показват, че привързаността към семейството не е статистически
значима със задръжките сред мъже насилници, злоупотребяващи със
субстанции. Те отбелязват, че тези мъже не се въздържат от насилие,
което се обяснява със зависимостта. Т.е. зависимите упражняват
физическо насилие върху партньорите си. Това показва, че при
изследване на насилническо поведение, за разбиране на емпатията и
привързаността между партньорите е необходимо да се включат и
индикатори за злоупотреба със субстанции. Очевидно по някакъв
начин зависимостта изключва емпатията и пречи на задръжките по
отношение на прояви на насилие.
В тази връзка James Messerschmidt (1993) структурира теория на
действието, която може да бъде полезна в обясняване на връзката
между насилието срещу жени, зависимостта от субстанции при мъжете
и неспособността на последните да възприемат емпатията. Той
предполага, че придържането към идеологията на „хегемоничната
мъжественост“ е, което влияе върху отношението на мъжете към
жените и мъжката способност за адекватно родителство. Този ефект се
състои в потискане на задръжките в партньорските взаимоотношения.
За това в бъдеще при анализа на насилието на възрастните във връзка
с промени в жизнения цикъл трябва да се включват и индикатори за

94
хегемоничната мъжественост и емпатичното разбиране, както и
индикатори за качеството на семейните взаимоотношения.
Свързването на първичното семейство и индикаторите на семейството
на индивида с идеологията на хегемоничната мъжественост,
употребата на субстанции и емпатичното разбиране според нас би
увеличило възможностите на този модел. Включването на първичното
семейство, от което произхожда индивида, помага да разберем
поведението на възрастните посредством ефектите му върху
самоконтрола в ранна възраст. Поддържаме схващането за
последователност във влиянието на родителското поведение върху
емпатията и самоконтрола на детето. Например: отсъстващият баща
може да е било причина за лош родителски контрол, което от своя
страна влияе върху стила и дисциплината на бащата и майката. Нещо
повече: всички варианти на родителско поведение имат директни
ефекти върху самоконтрола. По този начин болшинството от ранните
семейни индикатори на партньорите влияят върху насилническото
поведение посредством ефектите им върху самоконтрола. Очевидно,
ако привързаността към родителското семейство има ефект върху
насилието и самоконтрола, по-късните индикатори на възпроизводство
на семейството също може да имат подобно влияние.
Доказателства в тази връзка ни дават Farrington and West
(1995), които правят извода, че бащинството е задържащ фактор за
участие в девиантно поведение и намалява вероятността от
последващо осъждане. Така младото семейство може да играе толкова
по-голяма роля в развитието на задръжки, колкото процесите на
ранното семейство играят в развитието на самоконтрол и отклонение
Ранната привързаност между детето и родителите и по-късната
привързаност в отношенията с другите трябва да бъдат внимателно
операционализирани посредством измерване на родителското
поведение, включително родителската отговорност към децата и
своевременността на тези реакции в съответствие с потребностите на
детето.

95
 Децата, израснали в риск, са застрашени от патологично
развитие. Да се научат да имат доверие е първа задача. Защото
доверието ражда основите за по-нататъшното развитие и формира
базата за самочувствие и самооценка. Доверието на детето се
изгражда върху устойчивостта и постоянната грижа на семейството да
отговори на потребностите му от любов и подкрепа. Обгрижването
може да се компроментира от обстоятелства, при които общността е
заплашена от насилие и членовете на семейството се страхуват за
своята сигурност. Родителите не биха могли да дадат на детето
съответните грижи, ако цялата им социална енергия е минирана от
опитите да се справят с тази несигурност. А децата учат социални
умения посредством идентифициране с възрастните. Те не могат да
научат например неагресивни начини на взаимодействие с другите,
когато единствените успешни модели, в т.ч. тези в медиите, използват
физическа сила за решаване на проблемите. За да контролират своите
страхове, децата, живеещи в насилие, могат да потискат своите
чувства , което води до по-нататъшно патологично развитие. Това
може да влияе върху способността им да разчитат на другите и да
чувстват привързаност. Такива индивиди, които не споделят чувствата
на другите е по-малко вероятно да подтиснат собствената си агресия и
по-вероятно да станат нечувствителни към бруталността. По този
начин някои юноши емоционално биват разрушени, което помага да
разберем защо те са така безгрижни, безотговорни по отношение на
собствения си живот и този на другите.

Жизнен цикъл, статусова депривация и девиантно

поведение

Освен ролята на семейството за изграждането на емпатия и

задръжки има други социологически фактори, които влияят върху
социализацията и са съществени елементи, например в генезиса на
структурното насилие и ранната му мотивация.

96
 На първо място - това са реалните възможности и очаквания за
социална мобилност, особено сред младите хора. Независимо, че има
различия в зависимост от социалния произход, етническия произход и
др., нито една социална група не може да се каже, че предвижда
възможността от провал. Девиантното поведение може ултимативно да
влияе върху подобни нагласи, макар Cohen (1955) да е убеден в
широко разпространения отказ от ценността на такова поведение сред
девиантите. Рационалният модел на факторите, влияещи на различни
равнища на достигане на целите набляга върху диференциалната
структура на възможностите, включваща достъпа до подходяща среда
за усвояване на ценности и опит, свързани с вторичната социализация
на социални роли.
На второ място - това е фрустрацията – поради невъзможността
една значителна част да достигнат желаните цели с легитимни
средства; Това води до търсенето на нелегитимни канали и
възможности: Субкултурната девиантност в значителна степен30 се
представя като реакция на действителния или очакван неуспех (к.м. -
В.З.) и ескалиращото насилие към другия.
Детството и юношеството като критични периоди

Детството и юношеството са критични периоди в развитието,

които дават възможност да се очертае процесът на зараждане и
развитие на девиантното поведение - неговото начало и продължение
в юношеството.
Динамиката на девиантното поведение показва, че моделите на
поведение се променят през човешкия живот. Юношеството е период
на непокорство, промени и уязвимост, който може да показва
увеличение в честотата и средствата за прояви на рисково поведение.

30
Зад всички тези фактори стои темата за алиенацията. Като прекъсване на
взаимоотношенията на индивида с останалите индивиди или групи и демонстриране
отсъствието на социален опит, което например е очевидно при деца, отпаднали от
училище в сравнение с онези, които учат. Аномията съществува както в общността,
така и на ниво отношения в семейството, училището и т.н. Алиенацията е по-силна по
отношение на вътрешно-личностните взаимоотношения и по-малко забележима в
сферата на институционалната мрежа.

97
Разбирането за това кога и при какви обстоятелства подобно
поведение се проявява, помага на изследователите и е време за
професионални интервенции, които са насочени към тези критични
точки в развитието. Нашето разбиране за моделите на развитие до
голяма степен се формира от представителни и лонгитудинални
изследвания, които се отнасят за група индивиди за един по-
продължителен период от време, понякога десетилетие или повече. Те
добавят нови факти към полицейската статистика и обясняват ЗАЩО
младите хора стават участници в девиантни прояви.

Ранно и късно начало на девиантните кариери

Лонгитудиналните изследвания откриват две важни траектории

на развитие на проявите на насилие, една, характеризирана с ранно
начало на насилие и друга - с късно начало. Децата, които извършват
първи сериозни насилствени актове преди пубертета са в първата
група, докато онези, които не проявяват такова насилие до
юношеството са във втората група. Анализът фокусира върху ранните
и късни траектории, защото освен, че са установени от много
изследователи, те развенчават мита, че всички сериозни извършители
на девиантно поведение могат да бъдат идентифицирани в ранното
детство. Проблемното поведение, което започва в ранното детство,
постепенно ескалира, като кулминацията е в пубертета. Например
между 20 и 45% от момчетата, които имат сериозни такива прояви
между 16 и 17 г. възраст, започват с това още в детството (Patterson &
Yoerger 2002). Това означава, че повечето от младежите започват с
прояви на девиантно поведение в периода на юношеството.
Но е мит, че всички насилници могат да бъдат идентифицирани в
ранното детство. Така например у нас по данни на НСИ от осъдените
непълнолетни само 8.1% са били регистрирани в детски заведения за
правонарушители (ВУИ, ДПС и поправителни домове)31. В
действителност, за мнозинството от младите, които стават девианти

31
По данни на статистиката

98
има малка или никаква информация за поведенчески разстройства в
детството, но проблемно поведение –предсказващо по-късно
отклоняващо се поведение. Това е важно за превенцията. Която
трябва да е адресирана както към ранните, така и към късните прояви
на девиантно поведение. Програми, насочени само към малките деца с
проблемно поведение пропуска над половината от децата, които
евентуално биха станали сериозни извършители на насилие.
Начало и демонстрация на сериозни девиантни прояви
В научната литература много от информацията, свързана с
началото на разпространението и други характеристики на девиантно
поведение по време на юношеските години, идва от лонгитудинални
изследвания. Те представляват интерес поради факта, че проследяват
биографиите на едни и същи лица, рисковите фактори за развитие на
които те са подложени и фактическите прояви на отклоняващо се
поведение. По този начин се търси статистически значима корелация
между излагането на рискови фактори и възможността да се
прогнозира участие в социални девиации, както в юношеството, така и
на по-късни етапи в жизнения цикъл. Това има безспорно значение за
превенцията, за разработване на програми, които да ги ограничат.
Поначало тези изследвания са провокирани от практиката и „бума“ на
насилие сред младите хора през последните години. Ето защо ни се
струва полезно използването на този изследователски опит32.
Под сериозни прояви на девиантно поведение се има предвид
предумишлено насилие, кражби, обири, грабежи, улични сбивания или
изнасилване. Проблемът се счита за сериозен, ако извършителят е
извършил едно или повече от тези престъпления. Уличните сбивания
на банди се включват също, защото повечето от тях завършват със
сериозни наранявания и изискват медицинска помощ. В

32
Национално репрезентативно изследване на насилието сред младите хора,
проведено през 1976 с извадка 1725 между 11 и 17г (Elliott 1996). Тези млади хора са
проследявани от изследователите за повече от 2 десетилетия и на 9 вълни или
моменти, в които те са били интервюирани като освен това са използвани официални
данни на криминалната статистика за потвърждаване на самопризнатото насилие.

99
действителност 85% от хората, които извършват сериозни насилствени
действия до 27 г. казват, че първата им проява е била извършена
между 12 и 20 г. Незначителен е делът на онези, за които начало на
сериозното насилие е наблюдавано след 23 г и преди 10 г. възраст
(само 0.2% от арестите за сериозно насилие през 1997 включват деца
на възраст под 10 г.).33 . Пикът на възрастта е 16 г. и варира по
етнически произход.
У нас не са правени лонгитудинални изследвания, които да
позволяват сравнителен анализ. Има отделни моментни „снимки“ на
регистрираната и осъдена непълнолетна престъпност и
правонарушения. От тези данни се вижда, че от всички извършители
на престъпления между 10 и 15% са на възраст под 18 г. За периода
1999-2014 около 13% от всички установени извършители на
престъпления у нас са малолетни (средно около 3,3%) и непълнолетни
(около 9,7%). След 1999 г. броят на децата, извършители на
престъпления е почти 10 хиляди (2002) и 10,5 хил. (2005).34
Наблюдава се и все чувствително снижение на възрастовата граница
при извършването на първите прояви на девиации. Най-висок е
интензитетът на криминално поведение на непълнолетните и
пълнолетните от ромски произход.

Рискови фактори в детството и юношеството

Данните за престъпността показват, че социалните отклонения се

увеличават драматично по време на второто десетилетие от живота
като достигат пикови размери в късното юношество. Някои от
младежите продължават в девиантна посока и след детството, преди
пубертета като се наблюдава ескалация на извършителството през
късното юношество. Но повечето от половината от всички прояви на
криминално поведение сред младите хора започват от средата до
късното юношество. Повечето младежи имат малка индикация за

33
По данни на криминалната статистика
34
По данни на МВР, актуални към 22.10.2015

100
проблемно поведение в детството и не са в лоши взаимоотношения с
родителите.

По отношение на това, защо сериозни прояви на девиантно

поведение са регистрирани именно в юношеството, има различни
теории.. Според Любов Руджери като фактори се изтъкват проблеми в
социализацията на личността, социално-психичната атмосфера на
социалната среда и формираните в нея нагласи на личността. Най-
значимо е провокиращото влияние на групата на връстниците (2003:
9-16).
Какво знаем за това защо някои участват в девиантни прояви, а
други не и какви са условията за научаване на подобно поведение?
Няма прост отговор на тези въпроси, но учените са идентифицирали,
че съществуват обстоятелства, които поставят децата и младите хора в
риск от насилническо поведение, както и че има такива фактори,
които ги предпазват от риск.
Концепцията за риска и превенцията е интегрална за
общественото здраве. Рисков фактор е всичко, което увеличава
вероятността човек да пострада. Превантивен фактор е това, което
намалява потенциалния вреден ефект от рисковия фактор. В контекста
на този текст, рисковите фактори увеличават вероятността младите
хора да станат девианти, докато превантивните фактори отдалечават
младите хора от тези рискове. Необходимо е да се идентифицират
двете групи фактори, както и как те работят, и да се разработят
програми за превенция. Рисковите фактори не са статични. От техните
прогнозни изменения зависи кога те ще се появят, в какъв социален
контекст и при какви обстоятелства. Рискови фактори могат да бъдат
открити в личностните характеристики, в средата, в индивидуалната
способност да се отговори на потребностите или изискванията на
съответната среда. Някои фактори се появяват по време на детството,
докато други не се проявяват до юношеството. Едни включват
семейството, други - съседската среда, училището или групата на
връстниците или приятелите. Някои са по-малко важни, когато човек

101
узрява, докато други действат по цялото протежение на човешкия
живот. Има фактори, които са риск през един етап от развитието, но
не през друг. Накрая факторите, които предсказват по-късно насилие
не са обезателно същите като тези, които предсказват продължение
или прекратяване участието в девиантно поведение.
Превенцията и опитите за интервенция се състои в изследване и
идентифициране рисковите и защитни фактори и детерминиране кога
в процеса на развитие те се появяват. За да бъдат ефективни такива
изследвания трябва да се отнасят до определен стадий на развитие.
Програма която е ефективна в детството, може да не бъде ефективна в
юношеството и обратно. Още повече, че рисковите и превантивни
фактори - цел на превантивни програми, могат да бъдат различни в
зависимост от това дали имат за цел да предотвратят рецидив.
Ще групираме рисковите и защитни фактори в 5 области:
индивидуални, семейни, приятелски кръг, училище и общество, което
включва както съседската среда, така и по-голямата общност.
Факторите не винаги са изцяло в тези области. Например непълните
семейства се класифицират като семеен рисков фактор, но наличието
на много такива семейства в общността може да допринесе за
социална дезорганизация, друг важен рисков социален фактор.

Индивидуални фактори

Много изследователи изтъкват ролята на индивидуалните

характеристики като рискови фактори за предсказване на девиантно
поведение, както в детството, така и в по-късни периоди в развитието
на личността. Така например участието в проява, която се
санкционира, макар и не задължително акт на насилие (включително
предумишлени престъпления) в ранното юношество, се извежда като
умерен рисков фактор за насилие между 15 и 18 г. възраст.
Психологическите условия, по-специално безпокойството, трудностите
за концентрация и поемането на риск, имат според изследователите
малък размер на ефект в юношеството. Така безпокойството и

102
проблемите за концентрацията могат да влияят върху успеха в
училище, рисков фактор, чиято значимост нараства през юношеството.
Има аргументи в полза на твърдението, че проявите на рисковото
поведение в ранното юношество, особено в комбинация с останалите
фактори, е индикатор за последващи девиантни прояви. Така
изглежда логично безразсъдните младежи, които разглеждат
насилието като приемлив начин за утвърждаване, по-вероятно да
участват в такива прояви. Няма безспорни данни, които да доказват
значима роля на наследствеността за насилието. А когато има някакво
доказателство, подкрепящо генетичния ефект, посочените механизми
за влияние са много сложни. Невротрансмитери като допамин,
серотонин, могат да играят роля в агресията, но досега техния
механизъм на действие е неясен и има недостатъчни доказателства, за
да бъдат считани като предиктори на насилие. Няма познати
невробиологични модели, които да са достатъчно прецизни и точни, за
да бъдат оценявани като благонадеждни рискови фактори за
девиантно поведение.
Девиантното поведение и особено проявите на насилие са
свързват също така с поведенчески разстройства. Групирането на
симптомите, използвани да определят тези разстройства, включва
физическа агресия, вербална агресия и антисоциални нагласи и
убеждения. За целите на предсказване на насилие, критическият
въпрос е: Какви компоненти от тези разстройства действително
създават риск? Има някои доказателства, при които физическата
агресия за голяма част от децата предсказва поведенчески
разстройства и има умерен до малък ефект като предиктор на насилие
(Кривирадева 2002: 3-9). Антисоциалните нагласи и мнения също
предсказват насилие, но дори с по-малък размер на ефекта. Трите
компонента на поведенческите разстройства обикновено се подреждат
заедно, което държи сметка за тяхното комбиниране в единичен
рисков фактор в по-ранните изследвания. Основният извод е: колкото
по-лабилна е екстравертната личност, толкова е по-агресивна. В

103
същото време статистическите данни показват, че от всички осъдени
непълнолетни за само 1.2% са регистрирани с физически и
психически проблеми35. А други разстройства като дефицита на
внимание или хиперактивност, депресия и безпокойство и техните
симптоми не причиняват „автоматично“ насилническо поведение, но
тяхното съществуване често сигнализира за сериозни поведенчески и
емоционални проблеми, които негативно влияят върху семейството,
индивидуалното развитие и риска от девиантно поведение.
От лонгитудиналните изследвания може да се прави извод, че
подобно на физическото насилие, престъпленията срещу личността в
пубертета имат малък ефект върху вероятността от насилие между 15
и 18 г. възраст. Пак там се установява, че антисоциалните нагласи и
мотиви, включително враждебността по отношение на полицията и
позитивните нагласи по отношение на насилието са по-важни
предиктори сред юношите, отколкото сред децата, но техният ефект
остава малък. Антисоциалното поведение продължава да имат малък
размер на ефект върху прояви на насилие в юношеството.
Изследвания на ксенофобията в аспекта на личностните
биографии на извършителите акцентира върху тяхната повишена
емоционалност и специфичен темперамент, макар да става въпрос за
твърде различни по характер емоции:
• деца, които използват агресивността си за да се наложат;
• хиперактивни деца, склонни към прояви на ярост;
• деца, които са по-скоро боязливи, нерешителни и скептични
спрямо непознатите и чуждите хора: По-късно в младежка възраст
обаче стават участници в престъпни групи и прояви свързани с
насилие;
• деца, които са преживели сериозни травми в детството
(например загуба на родител), които от мъка проявяват агресия.

35
По данни на НСИ за периода 1992-2001 г.

104
Т.е. рискът за прояви на девиантно поведение се корени в социалното
обкръжение, затова превенцията трябва да отчита конкретната
ситуация и да започне навреме.

Семейството като фактор

Това, че родителите влияят върху поведението на децата е

широко дискутирано, особено в детството и по-малко в юношеството,
когато на първо място е влиянието на връстниците и приятелския
кръг. Не е учудващо, че тогава семейните рискови фактори намаляват
по значимост, включително влиянието на родителите с криминално
поведение и ниския социо-икономически статус, най-мощния ранен
рисков фактор. С това можем да обясним защо лонгитудиналните
изследвания посочват семейството като рисков фактор със средна
значимост в юношеството. И макар отделните рискови фактори на
семейната среда да показват малък, но статистически значим ефект
върху проявите на насилие от страна на децата и юношите, очевидно е
че семейството продължава да бъде най-значимия рисков фактор,
чието влияние има най-голяма относителна роля за предсказване на
насилие в по-късни периоди от развитието. За юношите например
лошите отношения с родителите свидетелстват за неадекватно участие
във възпитанието и социализацията в комбинация с често неуместна и
неподходяща дисциплина.
Непълните семейства, отделянето на децата от родителите и
родителското насилие също показват малки, но статистически значими
ефекти. Други неблагоприятни семейни условия, представени като
рисков фактор според някои изследвания могат да се обяснят със
семейни конфликти. Макар родителите да влияят върху поведението
на юношите, те много често го правят по-скоро индиректно. Типът
приятели, които ще изберат младите например, е свързан с
отношенията, които са имали със своите родители.
У нас изследванията на осъдените непълнолетни показват, че
мнозинството 3/4 имат и двама родители, като 75.7% са живели

105
заедно с тях.36 Преобладаващата част от родителите на
непълнолетните правонарушители са слабо образовани – факт,
заслужаващ специално внимание. Така например от данните за 1998
от всички осъдени непълнолетни, бащите на 70% от тях и майките на
71.5% са с образование по-ниско от средното. Със завършено начално
образование са 7.7% от бащите и 9.5% от майките. Още повече, че
през последните години неколкократно, в сравнение с останалите,
нараства броят на осъдените непълнолетни, чиито родители са
неграмотни, с незавършено начално и с начално образование37
Що се касае до ролята на семейството като криминален модел за
подражание, данните показват, че малка част от осъдените
непълнолетни имат родители, които са били осъждани - около 7% при
бащите и между 1 и 2% за майките38. Но неблагоприятната семейна
среда като култура или престъпни навици без съмнение се отразява на
децата.
Основният въпрос как семейството влияе върху формирането на
девиантна мотивация и нагласи при децата и юношите може да бъде
разгледан освен в светлината на семейството като модел
„произвеждащ“ отклонения, също така и във връзка с:
• Насилие в семейството (физическо, морално и психическо)
като модел за насилническо поведение;
• От гледна точка на семейните взаимоотношения и проблема
за конфликта между родители и деца като генератор на нагласи за
девиантно поведение.
По статистически данни у нас има около 700 хил. невръстни
социални сираци и „сираци“ с живи родители – някои, както
споменахме осъждани - затворници, наркомани, алкохолици,
проституиращи , психично и хронично болни.

36
По изчисления на автора от данни на статистиката (1992-2001)
37
НСИ 1999: 24-25
38
НСИ 1999: 27

106
 Девиациите в поведението на тези деца са резултат от драстични
изменения в начина им на живот. Те практически се оказват
изоставени от родителите си, които не желаят или не могат да се
грижат за тях. Такива деца често са спасявани от неразбориите в къщи
в детските интернати и специализираните учреждения, но понякога
носталгията ги връща в родния дом, там, където често вече няма място
за тях и те бягат, попадат отново на улицата и пак дишат лепило, пият
алкохол, вземат наркотици, крадат за да оцелеят.
В част от семействата особено в тези с ниска култура и социално
положение, децата израстват в атмосфера на нравствен и социален
вакуум, където житейската практика е унищожила границата между
„добро“ и „зло“, доколкото мнозинството от тях ежедневно са на ръба
на закона, а много често - извън него. Възпроизвеждането на модела
на насилие е начин за идентифициране с родителите и проява на
героизъм и себеутвърждаване сред своите. Това ни връща към
социално-демографските характеристики на родителите -
образование, доходи, семеен начин на живот. Всичко това се отразява
в поведението на децата в училище - във взаимоотношенията им с
техните връстници и приятели, в проявите им в обществото. На тази
основа говорим за уязвими и морално застрашени деца. Данните
показват, че приблизително всеки трети в тази група е от семейство,
където поне единият от родителите е с отклоняващо се поведение -
криминално проявени, алкохолици, наркомани и др.39. Емоционалната
атмосфера в семейството по уникален начин формира детската
психика и поведение. Оказва се, че неблагоприятният семеен климат
пряко или косвено тласка малолетните и непълнолетните към
ситуации и среда, стимулираща девиантно поведение. Факт е, че
17.2% от регистрираните с отклоняващо се поведение са деца на
разведени родители; 16.5% живеят разделено; 8.5 са сираци или деца
на самотни майки; други 6.2% са оставени временно за отглеждане на

39
Според Национален анализ на българските деца и семейства 1992: 74.

107
държавна издръжка в домовете за деца и юноши; 24.7% живеят с
единия от родителите, а 6.8% - с баба, дядо или някакъв друг
роднина.(Златанова 2010) В същото време трябва да отбележим, че
семейният произход на тези деца е различен. Това са деца както на
родители от елита, така и от най-ниските социални слоеве на
обществото. Те са се отнасяли с тях или прекалено либерално или
прекалено строго40. Общото, което обединява и двете групи е
родителската незаинтересованост и неадекватност, слабият
родителски контрол.
Данните показват, че повече от половината от престъпленията
извършени срещу собствеността, 2/3 от тези срещу личността и около
1/3 от проявите срещу обществения ред са извършени по причината
„слаб родителски контрол“. Всеки пети от осъдените непълнолетни е
извършил престъпления поради „лошо домашно възпитание“. Поради
голяма заетост родителите често нямат време за своите деца. Само
около 1/3 от тях редовно упражняват контрол върху децата си. 13%
извършват това несистемно, а 60% не упражняват никакъв контрол.
Тези факти обясняват защо 38% не са обърнали внимание и не са
знаели, че децата им употребяват алкохол, а приблизително
половината от родителите не са допускали, че те се напиват.
(Златанова 2010).
Опосредстващи променливи в контакта между родители и деца са
семейния начин на живот41 и емоционалните взаимоотношения в
семейството. Оценката на непълнолетните за семейния климат е
оценка за степента на отчуждение в семейството и потенциалния риск
от отклоняващо се поведение. Най-уязвими към риск от насилие са
децата, които считат, че:
• За тях е по-лесно да споделят своите проблеми с друг човек,
отколкото с родителите;

40
По-нататък въпросът за влиянието на суровата дисциплина за насилието на децата
ще бъде разгледан задълбочено
41
Върху влиянието на семейната организация върху социализацията на насилие ще
се спрем отделно

108
 • Членовете на семейството са по-близки с хора извън
семейството, отколкото помежду си;
• У дома всеки следва своя собствен интерес;
• Принципите и законите в семейството е трудно да бъдат
разбрани;
• Боят е оправдано средство за убеждаване.

Училището като фактор

Училището също може да бъде съществен рисков фактор за

насилие. Съвременни анализи на насилието в училищата показва, че
културата на насилие влияе не само върху учениците, но и върху
учителите. Жертвите на насилие в училище реагират като не ходят на
училище или с начини по които да могат да се защитят42. А учителите
след години на проблеми с дисциплината могат да получат
професионални деформации43. Счита се, че училища в социално
дезорганизирани райони е по-вероятно да имат по-висок индекс на
девиантни прояви, отколкото останалите. Това според изследователи е
по-често ефект на средата, в която живеят, т.е. от съседското
обкръжение. Социологическите данни показват, че шансовете да се
превърнеш в жертва на насилие на улицата е повече от един и
половина пъти повече, отколкото в училищата44, особено където има
банди и училищата са разположени в райони на гета или
маргинализирани общности.

Влиянието на приятелския кръг

42
В посоченото репрезентативно изследване в Пловдив 28% от анкетираните са
посочили, че носят в училище средства за самозащита. Носенето им обаче е
предпоставка за увеличаване на насилието сред учениците. Това се отнася както за
тези, които упражняват насилие, така и за потърпевшите.
43
Цитираното изследване показва, че според 7% от анкетираните ученици инициатор
на насилието е учител
44
Според цитираното изследване на НЦИОМ (март, 2003) общественото мнение
смята, че най-разпространено е насилието на улицата (според 65% от интервюираните
лица там то е “много разпространено“, докато приблизително 1.7 пъти по-малко са
онези, които са дали такава оценка за насилието в училищата)

109
 Тази тема поставя въпроса за влиянието на връстниците за
поведението и социализацията. Често това те са резултат от
необходимостта от принадлежност, присъединяване, сдружаване и
отстояване на място в йерархията на връстниците и се характеризира
посредством опитите да се извоюва власт и престиж. „Спечелването“
на статус означава да се избегне натиск и да се спечели лична
позиция. Децата учат какви са посредством идентифициране с група
„като тях“ и приспособяване към груповите нагласи и поведение, език
и култура. Този ефект на груповата култура преминава от една
генерация към друга посредством групата на сподвижниците,
съмишлениците и връстниците. При това децата доброволно участват
във формирането на тази групова идентичност – те не искат да бъдат
различни, защото различието не се счита за добродетел в приятелския
кръг и често безмилостно е отричано от другите. До юношеството
тийнейджерите няма нужда да бъдат принуждавани към конформизъм
към нормите на тяхната група. Те са наясно с очакванията и
последствията на приемливото и неприемливо поведение.
Отхвърлянето от страна на връстниците и враждебността са най-
очевидните начини за психологически стрес. Което потвърждава, че
девиантно поведение се проявява в групите, че то е ситуационно и
обикновено приемливо за нормите на съответната група.
Идентификацията или присъединяването към група и груповата
солидарност е главната причина, поради която децата и юношите
понякога се държат по враждебен или асоциален начин. В тази връзка
индивидите със склонност към насилие се идентифицират с други като
тях.

Приятелският кръг като рисков фактор за насилие

Приятелският кръг е всичко важно в юношеството. Юношите,

които имат слаби социални връзки – които не участват в
конвенционални дейности и са непопулярни в училище – са с висок
риск да станат девианти, така както и тези които имат такива

110
приятели. Тези два крайни типа взаимоотношения често вървят
заедно, доколкото тези юноши могат да намерят изява само в
асоциална или девиантна субкултурна среда.
Рисков фактор с голям ефект върху девиантното поведение е
принадлежността към криминална група. Бандите засилват чувството
за принадлежност на младите хора, тяхната независимост от
родителите и тяхното самочувствие.
Тези три фактори имат независим ефект, но понякога се
проявяват едновременно и имат голям ефект за насилие в
юношеството. Структурата на престъпленията, извършени от
непълнолетните в съучастие, показва две важни статистически
закономерности:
• С възрастта делът на престъпленията, извършени от едно
лице намалява. Значително нараства делът на извършените
престъпления при наличие на съучастие на две, три и повече лица;
• С течение на времето съучастието в престъпления показва по-
висок относителен дял във всички възрастови групи.45
Анализът на причините за участие на младите в банди показват,
че рисковите фактори за такова участие са същите, както тези за
ангажиране с прояви на девиантно поведение.

Общността като фактор

Разширяване включването в общността е оздравителна част от

развитието на юношите, освен в случаите, когато общността е
нездрава и необезпечаваща сигурност. Измерени на инвидидуално
ниво социалната дезорганизация и престъпността имат малък риск
върху девиантното поведение. И двата рискови фактора
(дезорганизация и престъпност) имат съществен ефект върху
характеристиките на социалното обкръжение. Социално
дезорганизираните общности имат икономически и социални
проблеми. Тези характеристики водят да намаляване вероятността

45
По данни на статистиката

111
младите хора да бъдат включени в неформалната структура и мрежа
на социален контрол. Като резултат, има нисък контрол от страна на
възрастните и висок индекс на престъпност. Още повече, че в
районите, изпитващи икономически спад има ограничени възможности
за заетост. В такава среда е трудно за младите хора да се справят с
легитимни средства. Не само защото са оставени на себе си след
училище, изложени са на насилието на възрастните, но и имат малко
възможности за трудова заетост. Освен това подобни условия не
предлагат възможности за използване на свободното време. А
влиянието на негативните фактори на общността се засилва в
условията на анонимната градска среда.
Социалната дезорганизация е рисков фактор за насилие и в
селските региони. Едно изследване показва, че бедността играе роля в
прогнозиране на насилието, както и останалите фактори на социална
дезорганизация в селата (Златанова 1998). В действителност много
икономически неразвити области не се характеризират с голяма
мобилност или висок относителен дял на разпаднали се бракове. Но
според изследвания в градовете комбинацията от бедност,
нестабилност и семеен разпад е прогноза за девиации. Юношите,
изложени на тях, се чувстват уязвими и неспособни да контролират
своя живот. Това може да доведе до безпомощност, безнадежност и
маргинализация. Такива млади хора могат да се насочат към насилие
като начин за поддържането на контрол в обкръжението. Те могат да
се въоръжат или дори да участват в групи за защита. Защото юношите,
изложени на насилие е по-вероятно да участват в актове на насилие,
често като изпреварваща реакция срещу предполагаема заплаха.
Възрастните, които извършват престъпни действия също
представляват риск, понеже младите хора могат да им подражават.
Лесният достъп до наркотици добавят риска от насилие. Както се
отбеляза преди това, в специализираната литература употребата на
наркотици се свърза с по-висок риск от извършителство. По-
същественото в тази връзка е, че лесният достъп до наркотици е

112
свидетелство за значителен трафик, а това е опасно не само за
купувача и за дилъра, а повишава общата несигурност в
обкръжението.
От приведените по-горе аргументи можем да обобщим, че
девиантното поведение достига своя пик през второто десетилетие от
живота на човека. По-голяма част от младите хора извършват подобни
прояви в юношеството, а онези, които започват в детството,
продължават в юношеството. За някои от тях това е начин за
спечелване уважение от страна на връстниците, повишаване на
самочувствието или деклариране на своята независимост от
възрастните. Когато обаче юношите навлязат в зряла възраст и усвоят
ролите на възрастни е много вероятно това да има задържащ ефект
върху девиантното поведение.
В юношеството влиянието на родителите е основно изместено от
влиянието на приятелския кръг. Така най-мощният предиктор на
девиантно поведение в юношеството са интензитета на връзки с
връстници с криминално и асоциално поведение, както и
принадлежността към криминална група.
Етническата структура на общността също има своето отражение
върху развитието и ескалацията на насилието. Данните показват, че
етническият произход е рисков фактор. Така във всичките години на
преход у нас най-значително е нараствал броя на осъдените
непълнолетни от цигански произход. За 1998 г. те са 7 пъти повече в
сравнение с 1994 и със 70% повече спрямо 1997. Докато броят на
осъдените непълнолетни българи се е увеличил съответно три пъти
спрямо 1994 и 40% спрямо 1997. По този начин в резултат на
различните темпове, с които е нараствал техния брой, се наблюдават
съществени изменения в структурата на осъдените непълнолетни по
етническа принадлежност. Така през 1998 г. спрямо 1994 г. делът на
осъдените младежи от български произход е намалял от 68% на 53%,
на младежите от турски произход също - от 10% на 7%, а на
младежите от цигански произход се е увеличил - от 22% на 39%. А

113
като вземем предвид и структурата на детското население по
етнически грлупи става ясно, че осъдената детска престъпност сред
непълнолетните от цигански произход е многократно по-висока по
интензитет в сравнение с останалите етнически групи46. Друг мощен
рисков фактор за девиантно поведение е насилието върху децата. У
нас проблемите на системно малтретираните малолетни и
непълнолетни не са изследвани систематично. Има факти, които
свидетелстват за непрекъснат морален, психически и физически
тормоз, на който са подложени деца от страна на възрастните,
нерядко техни близки и роднини, които ги принуждават да извършват
престъпления и асоциални прояви. Това насилие от своя страна ражда
насилие и нови форми на агресивност на малолетните и
непълнолетните.
Данни за криминалните престъпления, извършени срещу деца на
възраст от 1 до 17 години показват, че през последните години
ежегодно обект на посегателства са около 2500 деца средно годишно.
По данни на МВР през 2002 г техният брой е 7600. От тях 610 са били
изнасилени, а 510 подложени на гавра. По много причини тази
статистика е трудно да оцени действителния размер на сексуалната
злоупотреба с малолетни и непълнолетни. Макар размерът на ефекта
на насилието върху деца или неглижирането им да е малък, когато се
измерва корелация, относителният риск от насилие сред насилваните
или неглежирани деца може да бъде съществен. При прогнозирането
на насилието е важно изследването влиянието на рисковите фактори в
по-късни житейски периоди.
Влияние на рисковите фактори по-късни житейски етапи
Рисковите фактори не са непременно причини. Изследователите
идентифицират рисковете за девиантно поведение, като проследяват
развитието на децата и юношите през първите десетилетия на живота
и като измерват колко често отделни личностни характеристики и

46
По данни на НСИ 1999: 16-17.

114
социални условия на определена възраст са свързани с такива прояви
на по-късни етапи от живота. Доказателствата за тези характеристики
и социални условия трябва да отиват отвъд простите емпирични
отношения. За да бъде разглеждани като рискови фактори, те трябва
да бъдат както теоретически, така и рационални, и да демонстрират
способност да предсказват – съществени условия за причинна връзка.
Причината рисковите фактори да не се разглеждат като причини е, че
в мнозинството от случаите учените нямат експериментални
доказателства, че промяната на рисковия фактор води до промяна в
характеристиките на девиациите. Тук рисковите фактори са личностни
характеристики и характеристики на условията на средата, които
предсказват обема, продължителността и ескалацията на девиантни
прояви. Въпросът за причинността има практическо приложение за
успеха на превенцията. Превенцията зависи основно от рисковите
фактори, които са действителни причини за подобно поведение. В
практически смисъл тази работа събра достатъчно силни и устойчиви
доказателства за рисковите фактори, дискутирани тук за осигуряване
на база за превенционни програми, дори когато стриктно причинната-
и-ефектната връзка е установена за относително малко от тях.
Мнозинството от рисковите фактори, които сме идентифицирали,
не изглежда да имат силна биологична база. Вместо това те са
резултат от социалното научаване или на комбинацията от социално
научаване и биологични процеси. Това означава, че онези млади хора,
които участват в девиантни прояви и/или имат такива родители, по-
скоро моделират своето поведение върху родителския опит, отколкото
просто да го наследяват генетически от тях. Както и различните
очаквания към момчетата и момичетата, които смятат, че момчетата би
трябвало да бъдат по-агресивни например, може да е резултат от
научено поведение, което увеличава или намалява риска от насилие.
Анализът, направен по-горе върху рисковите фактори,
идентифицира и измерва тяхната прогнозна стойност отделно, без да
взима предвид влиянието на другите рискови фактори. По-важно,

115
отколкото който и да било отделен фактор, е акумулирането на техния
ефект. Още повече, че рисковите фактори обикновено съществуват
групово, а не изолирано. Децата, които са насилвани или неглежирани
например, е по-вероятно да идват от бедни семейства, със самотни
родители, живеещи в маргинално обкръжение на насилие, употреба на
наркотици и престъпност. Изследване на мултиплицираните рискови
фактори открива, че те имат независим допълнителен ефект – той е,
че на колкото повече рискови фактори е изложено детето, по-голяма е
вероятността то да стане девиант. Така изследвания върху
ксенофобията и враждебността към имигрантите в Германия показват,
че повечето от криминално проявените още в детството си са се
проявили със значителни изблици на насилие далеч преди да
привлекат вниманието на полицията. Нерядко заради висока
агресивност те са били изключвани от училище, а някои - дори от
детската градина. Почти всичките интервюирани насилници, проявили
враждебност към чуждите си спомнят колко агресивни са били като
деца. Това се потвърждава и от лонгитудинални изследвания, които
доказват видимото развитие на различните видове агресивност, още в
ранна детска възраст. Такива деца имат специфичен темперамент,
правят впечатление със своята емоционалност и поведение. Колкото и
да са различни емоциите, стоящи в началната фаза на развитието на
враждебност спрямо другите и на насилието, те винаги се отличават
със своята екстремност.
Научната теория и изследвания показват два типа различни
подхода към девиациите – единият фокусира върху мащаба и неговата
честота, модели и продължителност през човешкия живот, а другият,
акцентира върху появата на рискови фактори на различни етапи от
житейското развитие. Описани са две траектории на развитие,
касаещи мащаба – едната, според която девиантното поведение има
прояви още в детството – преди пубертета и продължава до
юношеството, и другата - според която то започва в юношеството. Тук
разглеждаме определянето на точния (подходящия) момент на поява

116
на рисковите фактори. Това е свързано с идентифицирането на
индивидуалните характеристики, опит и условия на средата в
детството или юношеството, които предсказват участие в късното
юношество – 15-18 г. обикновено е пикът на извършителство. При
това различните рискови фактори могат да се проявяват в тези два
периода на развитие, като едни и същи рискови фактори може да има
различен размер на ефект или предсказваща сила в тези периоди.
Моментът на появата на рисковите фактори и обема на насилие са
свързани. Само рискови фактори, които се проявяват в ранното
детство, могат логически да допринесат за насилие, което започва
преди пубертета. Макар, че тези ранни рискови фактори могат да не
доведат до насилие в юношеството. Изследвания показват, че много
млади хора с по-късни прояви на насилие не смятат, че рискови
фактори в детството им са отговорни за насилието. Като изброяват
ранните и късни рискови фактори и оценяват техния ефект върху
насилие на възраст между 15 и 18 г. те правят извода, че няма
разлика кога се проявяват рисковите фактори (преди или след
пубертета), както и че едни и същи рискови фактори имат различно
влияние в тези периоди. (Patterson & Yoerger 1997).
Смятаме разграничението между ранни и късни рискови фактори
за важно. За да бъдат ефективни програмите за превенция трябва да
бъдат адресирани към рискови фактори в детството и юношеството,
което дава възможност да се определят ясни цели за интервенция по
време на тези етапи. В същото време специалистите трябва да си
дават сметка за ограниченията на рисковите фактори. Рисковите
фактори са мощни оръжия за идентифициране и локализиране на
групите и индивидите с висок потенциал за участие в девиантно
поведение. Те осигуряват полезни цели за програмите, имащи за
задача да предпазват от, или да ограничават отклоненията. Но нашите
познания за рисковите фактори са ограничени. Трябва да се имат
предвид: следните ограничения:

117
 • Нито един фактор или мрежа фактори не е достатъчно мощен
за да предскаже със сигурност кой ще стане девиант. Лошият успех и
дисциплина в училище например са рискови фактори, но това
естествено не означава, че всички, които са лоши ученици ще
престъпват правилата. Подобно на това много млади хора, изложени
на мултиплицирани рискове, не стават правонарушители;
• Доколкото изследването на публичното здраве се базира
върху наблюдения и статистически вероятности за цялото население,
рисковите фактори могат да бъдат използвани да предскажат
девиациите в групи със специални характеристики или условия на
средата, но не за отделни индивиди.
Като правим тези две ограничения, оценките отнасящи се до
групата юноши по отношение на програмите за интервенция трябва
да бъдат много внимателни. Защото много индивиди,
идентифицирани според съществуващите рискове за отклоняващо се
поведение, никога не стават такива.
• Някои рискови фактори са отговорни за промяна, а някои
цели не са реалистични за превенция. Елиминирането на бедността
за кратък срок е такава нереалистична цел– макар че за дълъг
период това е наложително.
• Някои ситуации и условия, които влияят върху вероятността
за девиации или формата, която те приемат, не могат да бъдат
идентифицирани посредством лонгитудинални изследвания като
рискови фактори, прогнозиращи отклонение. Ситуационни фактори
като хулиганство, подигравки, обидни подмятания и унизителни
взаимоотношения, могат да служат като катализатори за непланирано
насилие. Социалният контекст може да влияе върху сериозността или
формите на девиация – например, наличието на оръжие или група
връстници, които карат човек да чувства необходимост от защита на
своята репутация. Те могат да не бъдат първични причини за насилие,
но да са допълнителни фактори, които са важни за разбирането как в
един момент поведението ескалира.

118
 • Много изследвания на рисковите фактори, и по-специално по-
ранните, не отчитат различията между културите, спецификата на
половата социализация и очаквания по отношение на „мъжката
култура на доминация.“ Освен това мнозинството от рисковите
фактори, изброени тук, са широко приложими за всички млади хора.
Всички деца преминават през едни и същи основни етапи на развитие,
както и рискови фактори, които играят роля в тези етапи. Още
повече, има доказателство, че мнозинството от рисковите фактори са
еднакво валидни за отклонения, независимо от пола или етническия
произход. Изследвания, които идентифицират как културните
различия влияят върху взаимодействието на индивида и неговото
обкръжение ще направят възможни и по-ефективни успехите на
превенцията.

Защитни фактори

Има дискусия относно това, какво представляват те. Обикновено

биват разглеждани като отсъствие на риск и като нещо, концептуално
различно от риска. В светлината на виждането в предишния параграф
е типично разполагането на рисковите и защитните фактори на двата
полюса. Например добрите отношения между родители и деца биха
могли да бъдат разглеждани като защитен фактор, понеже тяхната
противоположност са лошите взаимоотношения, добре познат рисков
фактор. Но простите линейни отношения от този вид (където рискът от
насилие се намалява, ако тези отношения се подобрят) замазва
различието между риск и превенция, като ги прави по същество едно
и също нещо. Виждането, че превенцията е концептуално различна от
риска (виждане, което споделяме тук), дефинира защитните фактори
като характеристики или условия, които взаимодействат с рисковите
фактори, за да намалят тяхното влияние върху девиантното
поведение. Например ниският социално-икономически статус на
семейството е рисков фактор, а добрите взаимни отношения с
родителите може да бъде защитен фактор; Добрите отношения не

119
подобряват статуса на детето, но това предпазва детето от някои от
вредните ефекти на бедността.
Защитните фактори могат или не да имат директно влияние върху
отклоняващото се поведение. Интересът по отношение на защитните
фактори се появява от изследване в областта на психопатологията на
развитие. Изследователите наблюдават, как децата, изложени на
множествени рискови фактори, често избягват тяхното влияние. Това
води до изследване характеристиките или условията, които могат да
доведат до подобна гъвкавост – това са фактори, които предпазват
или задържат ефекта от риск. Защитните фактори предлагат едно
обяснение защо децата и възрастните, които срещат една и съща
степен на риск, могат да бъдат повлияни различно.
Концепцията за защитните фактори е позната. Слагането на
защитен колан например снижава риска от сериозно нараняване, или
риск при автомобилна катастрофа. Идентифициране и измерване на
ефектите от защитните фактори е нова област в изследването на
девиациите и информацията в тази област е ограничена. Понеже те
задържат ефекта от рисковите фактори, защитните фактори са важно
средство в превенцията на насилието. Както рисковите фактори,
предлаганите защитни фактори са групирани на индивидуални,
семейни, училищни, в приятелския кръг и в общността. Те могат да се
различават на различни етапи на развитие, те могат да причиняват и
упражняват комулативен ефект. Както рисковите фактори не е
задължително да правят от отделното дете или млад човек девиант,
така защитните фактори не гарантират, че същите няма да станат
такива. Те снижават вероятността младите хора в среща с рискови
фактори това да се случи. Например психологическите условия като
рисков фактор включват хиперактивност, дързост, авантюризъм и
проблеми на вниманието. Прояви на жестокост, немарливост или
непостоянна дисциплина по отношение на децата може да бъде друг
рисков фактор, макар в повечето случаи това да се включва в лошите
взаимоотношения родител-дете. Лошите успехи в училище, семейни

120
конфликти и участие в банда са допълнителни примери за рискови
фактори, които много често не се имат предвид. Измерването на
ефекта на който и да е от факторите става посредством корелация
между две величини. Материалът за изследване рисковете за
асоциално поведение и агресия е много богат. Рисковите фактори за
асоциално поведение могат да бъдат твърде различни от онези, които
прогнозират насилническо поведение (кражби, сексуално насилие,
изнасилване или убийство). Доколкото асоциалното поведение не
представлява потенциал за сериозно нараняване или смърт, до което
води насилието, може да се разчита на изследвания, които
идентифицират рисковите фактори за сериозни престъпления като
цяло и в частност за насилническо поведение, като се има предвид, че
мнозинството от извършители на криминални престъпления
съобщават, че са участвали в насилие.
Какви изводи могат да бъдат направени?
1. Рисковите и защитни фактори могат да бъдат открити във
всяка област на живота в детството и юношеството;
2. Те имат различни ефекти на различни етапи на развитие;
3. Необходимо е да се идентифицират и да се определи кога те
типично се проявяват и как действат като позволят на
изследователите да изработят превантивни програми, които да
действат в правилното място и време за да бъдат най-ефективни.
Тук разгледахме онова, което е известно по отношение на
индивида, семейството, училището, приятелския кръг и общността за
рисковите и защитни фактори, които проявяват своите ефекти в
детството и юношеството. Това показва от една страна силата на
ранните рискови фактори, които играят роля преди пубертета, от
друга - късните рискови фактори, които проявяват влияние след
пубертета и възможностите им да предсказват вероятността от бъдещи
девиантни прояви. В следващите параграфи ще се спрем по-подробно
на корените на девиантното поведение.

121
 В търсене корените на девиантното поведение
Напоследък в специализираната литература), а и в масмедиите се
заговори за ужасяващи случаи на насилие върху деца. Оказа се, че
деца системно търпят насилие от възрастните - родители, възпитатели
и т.н., което често отива твърде далеч. Обществото е убедено, че
насилието върху децата е значим социален проблем, а възпитанието
им трябва да изключва всички форми на насилие, защото физическите
наказания са резултат на безпомощност, а онези които ги използват,
не правят добро.
В търсене на корените на насилието открихме, че има много
теории относно причините: Алкохол, наркотици, генетични причини,
стрес, субкултура на насилие, дефектна социализация и др.
Действително, няма една единствена причина за насилието.
Убедителни аргументи могат да бъдат приведени за насилие в резултат
на неправилно възпитание, ситуационен стрес, икономически
неравенства, депривация, екстремна бедност, безработица,
маргинализация, лоши битови условия. Ние приемаме, че всички те са
допълнителни фактори. Склонни сме да считаме, че равнищата на
насилие се покачват в резултат на културата на насилие, отсъствието
на морал или духовност, излагане на насилие в медиите и сравнително
лесния достъп до оръжие. Като приемаме влиянието на всички тези
фактори, допринасящи за насилие, считаме, че тяхното влияние се
пречупва през влиянието на факторите, свързани със семейството.
Много от факторите на семейната среда бяха разгледани и на други
места в тази книга. Тук ще се спрем по-специално на влиянието на
домашното насилие върху социализацията на децата.
Влияние на домашното насилие върху социализацията на
децата
Редица автори подчертават, че основната причина за
девиантното поведение се корени в ранния живот на човека в
семейството – и по-специално – в отношението на родителите към
децата. Вредното родителство може да означава неглежиране или

122
директно физическо насилие, което включва ритане, емоционално
насилие и по-жестоки наказания. Извършвано е от родители, които са
убедени, че правят най-доброто за своите деца, но чиито семейни
взаимоотношения се отразяват негативно върху качеството на живот
на децата. Между тези общи модели на девиантно поведение
насилието върху децата има централна роля. Независимо от
десетилетия внимание върху този проблем, агенциите за защита на
децата доказват, че насилието днес е точно толкова сериозен
проблем, колкото е бил преди 50 години. Един фактор често е цитиран
от специалистите в тази област като причина – запазване
устойчивостта и преноса на модели на насилие от една генерация в
друга – или възпроизводство на цикъла на насилие.
Убедени сме, че родителското поведение несъзнателно
„възпитава“ децата да станат насилници. Родителският модел на
използване на насилие за да контролира детето го учи, че насилието е
печелившо и се възнаграждава. Децата учат как да бъдат насилници
от техните родители и също така как да оправдават насилието.
Голяма част от насилието срещу деца обикновено се описва като
шамари или бой от родителите. Насилието върху децата е обикновено
края на континиум, който започва с „наказание“. Родителите
оправдават действията си с това, че „е за тяхно добро“.
Анализът на моделите на мислене на родителите, които
извършват насилие показва, че те често имат нереалистични
очаквания, като изискват от децата да покажат разум, по-голям от
нормалното за тяхната възраст. Те също така правят грешни
интерпретации – например, че детето нарочно ги дразни. Насилието е
присъщо в по-голяма степен на бащите на децата с асоциални прояви.
Те са се отнасяли прекалено грубо със своите деца като са прилагали
физически наказания, нерядко са се отнасяли брутално и жестоко.
Нервността, несдържаността и избухливостта на родителите увеличава
размерите на системното малтретиране на малолетни и непълнолетни,
особено в семейства на алкохолици, в „проблемни семейства“, в

123
периоди на кризи и изостряне на противоречията между семейните
партньори.
Цикълът на насилие продължава, защото насилниците в
семейството възпитават своите деца в асоциално поведение. Такива
родители използват позитивни „подкрепления“ в качеството на
аргументи, така че ефективното наказание за девиантно поведение
отсъства или е непостоянно, а множество ежедневни взаимодействия
стимулират такова поведение.
Детето използва нежелани поведения за да прекрати нежелани
безпокойства. Примерите включват скимтене, пищене и др. Тези
поведения се стимулират, ако те произвеждат резултат, желан от
детето. За съжаление понякога родителите отговарят с насилие. Ако
„обучението” продължи, децата и родителите постепенно ескалират
спиралата на агресивни взаимоотношения, често до системно насилие
като нанасяне на взаимни удари и др. В това „обучение” детето се учи
да контролира останалите членове на семейство със средствата на
насилието. Установена е социална и психически връзка между
насилието на родителите и проявите на насилие от страна на децата. В
семейна среда, където има насилие и непрекъснато напрежение, страх
и несигурност, се наблюдава отчуждение, нерядко враждебност и
омраза у децата. Насилието възпитава у тях малодушие, безволие и
жестокост, несдържаност и неуравновесеност, озлобеност,
отмъстителност и грубост.

Суровата дисциплина

Използването на сурова дисциплина може да бъде ядрото на

практика в семействата, която насърчава бъдещо насилие при децата.
Грубото родителство често се проявява в семействата съзнателно или
несъзнателно, когато родителите копират стила на възпитание на
своите родители. Между изследванията, които сигнализират, че
суровата дисциплина води до насилие и криминално поведение при
децата, са онези, които показват лоши дисциплинарни практики на

124
бабите и дядовците, свързани с асоциално поведение както на
родителите, така и на внуците.
„Суровата дисциплина“ прилагана между 8 и 10 годишна възраст
на децата е значим фактор, прогнозиращ в по-късна възраст безочие и
нахалство, жестокост,. заядливост; побойничество; фалшиво
самочувствие. (Златанова 2004: 226). Вредните ефекти от понасянето
на суровата дисциплина не се ограничават само до бъдещо
криминално поведение. Подобно родителство в много случаи е
свързано с ментални заболявания. А мъже, които са преживяли
насилие в детството е много по-вероятно да насилват собствените си
жени; децата, които са свидетели на такова насилие е много по-
вероятно да насилват по-късно съпругите си и т.н.

Ефекти на партньорското насилие върху децата

Насилието между партньорите често е невидимо, защото остава

скрито зад вратите на дома. Но в такива домове често децата са
свидетели на това. Те чуват и виждат своите родители, които обичат и
от които зависят, да пищят от страх, да треперят от ужас, да ридаят от
болка. Може също така да видят кръв, последиците от побоя и т.н..
Някои са свидетели на изнасилване или дори убийства. Партньорското
насилие има дори по-големи последствия, защото семейните
отношения оставят значителни травми в развитието на децата.
Излагането децата на насилие между партньорите у дома има,
когато децата виждат или чуват насилие между родителите или
наблюдават неговите ефекти. Мнозинството от изследванията в тази
област се базират на данни на жените в подслоните и това включва
деца, които са видели техните майки често, системно и жестоко бити.
Жертва може да бъде и някой друг освен майката – мащехата, живеещ
у дома партньор или приятелка на родителя. В някои случаи майката
може да бъде онази, която упражнява насилие и жертва – бащата на
детето, втория баща или партньор или приятел на майката. Насилието
може да бъде извършвано както от единия родител, така и от двамата.

125
Децата могат например да са свидетели как майката извършва
насилие в опит да се защити.
Други ситуации се различават от типичните случаи в подслоните.
Много деца са изложени на насилие в домовете, където родителите (с
повод или без причина), раздават шамари, блъскат или хвърлят
предмети по другия. Някои деца наблюдават брутално насилие върху
майката, която не се оплаква в полицията или другите оторизирани
институции за контрол. Насилието, на което децата са свидетели,
може да варира по сила и продължителност. Децата могат да живеят с
родители, които в продължение на години упражняват насилие, или
насилието е инцидентно във връзка с разправии за пари или други
събития и проблеми. Много деца са ежедневни свидетели на скандали
между родителите и партньорско насилие .
През последните две десетилетия, изследователи и практици
променят смисъла на насилието върху партньора от проблем на
семейството в социален проблем. Това частично е поради тежестта на
фактите за негативното психологическо и социално въздействие и
последствия на насилието между партньорите за жертвите и
семействата. На индивидуално равнище има болка, травма, депресия,
гняв, загуба на самочувствие, самоубийство и проблеми с алкохола.
Семействата страдат от разпад и неудовлетвореност и това се
отразява на качеството на брачните и родителските отношения.
Основните индикатори в тази насока са свързани с реалните
условия на социализация на непълнолетните и влиянието върху
техните психологически нагласи. Когато външните условия на средата
са негативни, емоционалната атмосфера в семейството и личностните
им характеристики могат да компенсират лошите външни влияния. От
своя страна липсата на нормална семейна атмосфера в съчетание с
неблагоприятни личностни фактори, може да формират такива
психологически нагласи, които затрудняват, а понякога правят
невъзможна адаптацията дори в „здрави“ и „нормални“ семейства.

126
 Отчуждението в семейството болезнено рефлектира върху
децата, нерядко довежда до личностна криза особено чувствителните
и лесно раними деца. А най-лошо е влиянието на родителите, които са
създали у своите деца убеждението, че „не се интересуват от тях“
дори когато се опитват да компенсират това, като им угаждат във
всичко.
Нерядко непълнолетните са свидетели на родителски лъжи и
озлобление, на семейна вражда, в която понякога съзнателно
родителите се опитват да ги въвлекат. Емоционалната реакция
нерядко тласка децата „към улицата“, към бягство от дома. А колкото
по-често и по-продължително малолетните и непълнолетните са извън
дома, толкова по-голяма е опасността те да станат обект на влияние
на различни групи с отклоняващо се поведение, и по-голям е рискът
да бъдат въвлечени в организирани асоциални прояви.
Днес в условията на криза част от семействата са поставени във
финансова невъзможност да се грижат за своите деца. В условията на
безработица и бедност се задълбочават конфликтите и деформациите
в ценностната система. Все по-често децата стават свидетели на
непрекъснати скандали за пари, които допълнително изострят
семейните взаимоотношения. Това важи най-много за „социално
слабите“ семейства, живеещи на ръба на жизнения минимум.
Отрицателните резултати в семейното възпитание, продукт на
противопоставянето на родителите в отношението им към техните деца
и крайностите в тяхното поведение показват, че само родители, които
постигат разбирателство и поддържат добрия тон, могат да са сигурни
в поведението на своите деца. Честите разногласия,
незаинтересоваността към проблемите на непълнолетните не само
задълбочават конфликта „родители - деца“, но това се отразява
негативно върху тяхното възпитание и социализация. Такива деца по-
често от другите отвръщат на родителите си с неуважение и
безразличие и високи равнища на фактическа и потенциална
престъпност и противообществени деяния.(Златанова 2004: 228)

127
 При анализа на факторите за насилие вече се спряхме на
връзката между характеристиките на семейния живот и насилието при
юношите47.
Една предпочитана алтернатива за изследване влиянието на
семейството, по-специално върху успешната социализация в
недевиантно поведение е да стеснява своя фокус върху обекта
/предмета, като се опитва да изработи по-прецизен инструментариум
за измерване на вътрешно-организационните характеристики на

47
Три тясно свързани методологически традиции в изследване на връзката са от
особен интерес:
1. Клишето за “непълното семейство“, което се отнася до изследване на ефектите
от липсата на родител – напр. работещи майки, липсващи бащи и домакинства,
доминирани от жени. По този въпрос в литературата има писано много както от
неспециалисти, така от учени в областта на социалните науки и социални работници
от програмите за интервенция. На този въпрос се спряхме подробно в глава първа на
този труд. Такива изследвания обикновено разглеждат проста, директна причинна
връзка между две относително сложни и абстрактни условия: непълните семейства и
отклоняващото се поведение. Макар и това да не е логически грешно, често пъти е
подвеждащо. Двете условия може би са считани като последица от предишни процеси
и връзката между тях е аргументирана с неясни и прекалено слаби заключения
(изводи). Частта, в която се проявяват интервениращите или медитиращи променливи
е до голяма степен незадълбочена – разглежда се повърхностно. По-желателна
процедура би била онази, в която отклоняващото се поведение първо е свързано с по-
прости и унифицирани компоненти или индекси на семейна организация и само след
това с по-абстрактни, комплексни условия.
2. Изследователите акцентират и върху феномена “неглежиране“ като резултат от
липса на грижи и контрол. Това често се получава в светлината на обстоятелството, че
семейството може да остане цяло, макар и да е заредено с конфликти. Простото
присъствие или отсъствие на родител не ликвидира онова, което C.Shaw I и H. McKay
(1931: 275-276) наричат “конфликти, напрежения и нагласи, които допринасят за
“семейните дезорганизации“ и които могат да станат причина децата да израснат като
девианти, независимо от това дали има външно и видимо разпадане на семейството.
Учените подчертават нарастващото значение на рушащите се и патологични връзки,
които могат да свързват семейството толкова здраво, колкото и позитивните сили (Bell
и Fogel 1960: 499-649). Концепцията за “психологически разпадналите се семейства“
предлагана от Wolfgang, Savitz и Johnston представлява опит да се преодолее общото
недооценяване значението на семейния живот за неговите членове и това е отвъд
отчитане само на видимите, ярки резултатни измерения на разпада на семейството,
каквито са присъствието или отсъствието на родител.
3. Третата традиция, която гласи “социологията е обща, психологията е дълбока“ е
погрешна. Тази традиция се основава на разбирането, че социологията се занимава с
относително много, общи и необработени променливи, за разлика от психологията,
която работи с малко, по-конкретни и по-прецизни променливи. Твърде често е срещан
случая, при който след приключване на изследването като описание на явлението,
социологът се обръща със своите изводи към психолога с разбирането, че по-голямата
прецизност не е в компетентностите на социологията.

128
семейството и влиянието им върху адекватната социализация на
младите хора.
Интерес за нас представлява разработването на методика за
индекс на семейна интеграция, което има пряко отношение към
изследване ролята на семейството за социализацията в насилие.
Индексите, които тук се коментират, са на основата на проектен модел
за изследване на социализацията и влиянието й върху юношеското
насилие, който включва социологическо изследване на младежите, а
така също техните майки и бащи. Един от основните акценти на
модела е идентифицирането на различни типове семейна организация
и тяхната връзка с два вида резултатни критерии – насилие от страна
на детето (1. В училище; 2. В общността).
Изграждането на такъв модел и методика за
операционализацията му е сложен процес. Този процес има за цел
изграждането на два индекса, или измерители за социализацията в
насилие:
Първият индекс за интеграция се отнася до детето. Той измерва
поведението в училище, което се формира на базата на оценките на
преподавателите, успеха и анализ на информация от училищните
дневници. Използват се две категории училищна адаптация – успешна
и неуспешна. Последната включва две категории – неуспяващи
ученици и агресивни деца. Поведението по отношение на общността е
дефинирано посредством наличие/отсъствие на контакти с полицията.
Това означава регистрация в ДПС, арест, криминално досие. След това
в рамките на скала се формира първият индекс на семейна
интеграция: степените на съгласие между членовете на семейството
по отношение значимостта на определени ценности, цели и очаквания,
отнасящи се до дейностите на детето и неговите преживявания. Тази
техника осигурява един външен индикатор за семейна интеграция –
онзи, който е детерминиран от външни лица.
Вторият индекс се получава от отговорите на членовете на
семейството на въпроса „Коя от зададените ситуации създава сериозни

129
проблеми на всеки от семейството“. Степента на значимост на всеки от
проблемите се оценява по скала. Това измерване е феноменологично,
за него се отчитат собствените оценки на всеки член за степента, в
която евентуалните семейни разногласия засягат определени
проблеми. Например майките, бащите и децата трябва да оценят
(ранжират) степента, в която чувстват, че е важно детето да се
подчинява дори на онези правила и норми, които другите игнорират.
Освен това те трябва да определят степента, в която чувстват, че този
въпрос представлява сериозен проблем за тяхното семейство.
Така получени, индексите за семейна интеграция са два от
съществените параметри на семейна организация. Те според нас могат
да служат за характеризиране способността на различните семейства
да социализират децата си успешно. Тези индекси имат претенциите
да се опитват да преодолеят недостатъците на трите методологически
традиции, изтъкнати по-горе:
1. Те са прости, универсални измерители на семейна
организация, които директно могат да бъдат свързани с изходния
критерий. Така се избягва клишето на „разпадналото се семейство“;
2. Използват възприетото измерване на семейното разногласие –
честотата, с която се появяват сериозни проблеми между родители и
деца;
3. Акцентират върху организационния фактор, какъвто е
степента на съгласие в семейството и позволяват по-голяма
задълбоченост в сравнение с подобни изследвания, като го постигат
при това без промяна на фокуса от групата (семейството) към
индивида.
Това дава възможност да установим „Какъв тип семейна
организация, дефинирана от тези два параметъра е най-вероятно да
социализира деца с асоциално поведение?“ вместо „Какъв тип
индивиди има в семейства с асоциално поведение?“. Отговорът на този
въпрос може да бъде даден теоретично като парадигма от четири
идеални типа семейство: В семейството може да има висока степен на

130
съгласие по отношение на очакванията и целите (значимост, с която
се характеризират) и ниска степен на съгласие по отношение на броят
на определените осъзнати проблеми. Такова семейство може да бъде
оценено като максимално интегрирано: всички членове са единодушни
по отношение на това, какво от поведението на детето и неговите
нагласи е много важно, като се осъзнават някои трудности, натрупани
в тези области. На другата крайност е семейството, в което може да
има минимално съгласие по отношение значението на тези въпроси и
може да идентифицира голям брой сериозни проблеми. Това семейство
е минимално интегрирано. – за членове, които не споделят общи
ценности и очаквания , изпитват голям дискомфорт и разочарование,
що се касае до страни от поведението на детето и неговите нагласи.
Освен това в семейството може да има много високо равнище на
съгласие по отношение важността на различни ценности и да се
посочват редица сериозни проблеми, отнасящи се до тях. В този тип
семейство изглежда, че членовете споделят общи ценности и
очаквания, но не работят достатъчно за прилагането им. Има виждане
в такава ситуация за хора, чиито страхове не намаляват от факта, че
всички са единодушни по въпроса за това, какво е желано. Този тип
семейство ще наричаме „свръхсоциализирано“.
Накрая, семейството може да се характеризира с много малко
съгласие между членовете относно важността на определени ценности
и цели, както и много малко проблеми да се признават за сериозни.
Това означава, че се споделят много малко общи разбирания, но
членовете на семейството не виждат проблем в това положение на
нещата и не оценяват семейния си живот като труден. Ние наричаме
такова семейство „аномично“, поради безнормието, определено от
ситуация, в която „участниците“ не общуват „очи-в-очи“, без това да
ги притеснява особено.
Тези типове „семейна организация“ може да бъдат разгледани
във връзка техните различни взаимовръзки по отношение на

131
резултатния критерий – наличие (отсъствие) на девиантно поведение
на децата в училище и общността.
Какви хипотези могат да бъдат формулирани на теоретично ниво?
1. Максимално интегрираните семейства е по-вероятно да
социализират деца, които няма да участват в прояви на девиантно
поведение в училище и общността;
2. Минимално интегрираните семейства е по-вероятно да
възпитават деца, които ще участват в девиантни прояви;
3. За останалите типове семейства горната връзка не е очевидна
непременно от общата логика, необходими са данни. Но е логично
„свръхсоциализираните хора да са по-тревожни, страхливи, зависими
и конформни в сравнение с другите. Това довежда до хипотеза 4 :
4. Децата от свръхсоциализирани семейства е малко вероятно да
участват в отклоняващо се поведение – т.е. нямат взаимоотношения с
полицията, както и не е вероятно да са успяващи в училище, защото
критериите в училище включват оценки на успеха, демонстрация на
лидерство, независимост и инициатива;
5. Накрая, що се отнася до аномичното семейство, ние базираме
нашите предположения по отношение на връзката между безнормие,
фрустрация и девиации на доказателства, показващи, че условието за
безнормие фигурира забележимо в етиологията на асоциалното
поведение. Което води до факта, че децата от аномични семейства е
по-вероятно да участват в прояви на девиантно поведение.
Интерес би представлявало емпиричното тестване на този модел,
както и на формулираните хипотези, което би имало не само научно,
но и практико-приложно значение с оглед диагноза на ефекта на
семейна организация, както и за разработване на програми за
превенция и ресоциализация.
Ролята на медиите
Извън съмнение е колко значителна роля може да имат Интернет
и другите медии в изграждането на ценности, нагласи и мотивация за
девиантно поведение. Популярните ценности и нагласи, тиражирани в

132
мас-медиите са значителни индикатори както и арбитри за онова,
което наричаме социално „приемливо“ поведение. Факт е, че
момчетата повече играят на видео-игри (в сравнение с момичетата), а
най-популярните игри на пазара са с насилие. Те са фокусирани
предимно върху физическото превъзходство, показват бой, оръжие,
сексуално насилие и други. Сайтове по Интернет привличат внимание
с нецензурно излагане на младите хора на насилие и порнография.
Това важи особено за децата, по-специално за тези „в риск“. Това
може да бъдат деца, които вече са преживяли насилие, емоционално
незрели, с трудности в учението и други социални проблеми, както и с
трудности по адаптиране в приятелска среда, деца, лишени от любов
или внимание, деца, които биха упражнили насилие заради мечтано
възнаграждение и т.н. При определени условия това може да повлияе
за формиране на позитивни нагласи към медийното насилие, свързано
с възможността за вживяване в ролята на представяния „агресор“48.
Намаляване на чувствителността на децата към порнографските
и материалите с насилие е един признат прогнозиращ фактор относно
възможна бъдеща експлоатация и насилие. Възпитанието в насилие
оценява значението на всички източници на образование и
информация, към която се обръщат младите хора, за да открият
например информация за отношенията между половете и секса. Една
голяма част от образованието за това се получава от източници,
каквито са медиите, списанията и интернет. Това показва, че трябва
да се обърне внимание на начините, по които децата се социализират
чрез медиите, по-специално в годините на формиране. Така например
по отношение на сексуалното насилие не малко случаи на сексуални
взаимоотношения могат да бъдат категоризирани като насилствени,
принудителни и унизителни, уронващи престижа на жените, при което
често извършителите не осъзнават, че тяхното поведение може да се

48
Според изследване на Института по психология при БАН, проведено сред 255
юноши на възраст 16-17 г. от елитни училища в София, Бургас и Димитровград
(Божинова 2002) се наблюдава корелационна зависимост между отделни аспекти на
агресивността и нагласите към медийното насилие

133
категоризира като престъпно. Стремежът към „сексуална власт“ е
опосредстван от опита в други видове (легална, икономическа) власт.
Ако отидем отвъд теоретичните обяснения, основани на идеите за
„индивидуалната патология“ ще видим, че доминантните представи и
„значения“ на сексуалността са дефинирани от представите за
мъжественост и практики, социализирани с помощта на медиите.

Телевизионно насилие и последствия върху непълнолетните

Изследвания подкрепят заключението, че телевизионните
програми с насилие като цяло имат отрицателни последствия за
младите зрители. Телевизионното насилие може да вреди на децата,
като ги кара: 1) да учат агресивно поведение и нагласи; 2) да развият
тревожни или песимистични нагласи по отношение на
действителността, и 3) да станат нечувствителни към насилието.
Как се дефинира телевизионното насилие? Проведено
национално изследване на телевизионното изследване дефинира
насилието като всяко открито изобразяване на възможна заплаха от
физическа сила или действителната й употреба, която има за цел да
причини физическа вреда на живо същество или група. Това включва
също изобразяване на вредни последици срещу личността или
групата. Дали всяко телевизионно насилие има един и същи ефект?
Определени представи на насилието се считат с висок риск за децата
и би трябвало да бъдат взети предвид при отчитане ефектите. Образи,
в които извършителят е атрактивен, имат висок риск за подбуждане
към девиантно поведение, защото зрителите може да поискат да
подражават на героя. Друго медийно внушение с висок риск включва
онова, в което насилието е ефектно, разумно, оправдано, реалистично
или рутинно. Макар някои действия на насилие да съдържат
антинасилнически послания, телевизията типично дава все по-
приемливи образи именно на насилието, придава му ефектен вид и
дори го представя като атрактивно. Незначителен е делът на
програмите с анти-насилническа тематика. А в болшинството от

134
случаите извършителите не биват наказани и не демонстрират
разкаяние или угризение на съвестта.

Агресивно поведение

Ученето на агресивно поведение и нагласи може да бъде

предсказано, когато насилието е оправдано, художествено
изобразено, реалистично и мащабно; когато извършителят е
привлекателен; когато са използвани конвенционални средства, или
когато насилието е възнаградено или представено атрактивно и
забавно. Обратно, ученето на агресия е потиснато от образи, в които
насилието е неоправдано, извършителите са наказани или са
документирани визуално последиците от насилието.

Страхови нагласи

Може да се прогнозира, че тези нагласи ще се засилват, когато

насилието макар художествено изобразено, мащабно или реалистично
е неоправдано, или когато извършителите на насилие са били
възнаградени. Някои изследвания считат, че феновете на
телевизионно насилие вярват, че техният свят е по-значим, по-опасен
и по-страшен от този на останалите зрители. Когато насилието по
телевизията се наказва, очакваният ефект е намаляване на страховите
нагласи по отношение на действителността.

Намаляване на чувствителността към насилието

В този контекст намаляването на чувствителността се отнася до

развитието на толерантност към насилието. Прогнозира се, че това
става, когато децата постоянно са изложени на мащабно, графично
или хумористично изобразяване на насилието в един продължителен
период. Това включва и сериите анимационни филми, в които
насилието рутинно се изобразява като смешно и където не са
показани реалистично последствията от него. Намаляването на

135
чувствителността и продължителния ефект на телевизионното насилие
имат специална роля по отношение на децата.
Не всички деца реагират по един и същи начин. Характеристики
като възраст, опит, когнитивно развитие и темперамент трябва да
бъдат отчитани като индивидуални фактори, които влияят. Много
малките например имат разбиране и фантазия за насилието, различно
от останалите деца и възрастните. Те могат да бъдат по-уплашени,
доколкото не разбират напълно, че онова, което гледат в
действителност е плод на фантазията.

Корелация между телевизия и насилие

Корелация между телевизия и насилие открива връзка по линия

на нарастването на възбудата, социалното научаване и
освобождаването от задръжките.
1) Възбудата е ръководният компонент на хипотезата, че
излагането на телевизионно насилие увеличава агресията, защото
насилието увеличава адреналина на зрителите. Нарастване на
агресията се наблюдава, когато тя е приемлива като реакция, какъвто
почти винаги е случая в експериментите „телевизия-и-агресия“. Това
може да има три приложения: телевизионното насилие може да
стимулира поведение, различно от агресията; други поведения,
различни от насилието, могат да стимулират агресията; много ефекти,
демонстрирани в лабораторните експерименти и в реалния живот може
усилят възприятията на зрителите. Тази хипотеза е подкрепена от
изследвания, демонстриращи, че смешни, еротични, насилнически и
др. хипотетични съдържания могат да увеличат възбудата. Това
излагане на възбуждащи визуални образи води до последваща
агресия, а психологическата възбуда и равнище на поведение варира
в зависимост от това дали филмът завършва интригуващо или
безинтересно. Насилническото съдържание само по себе си е
отговорно за нарастването на агресията наблюдавана след гледането
на телевизионно насилие.

136
 2. Теорията на Бандура за социалното научаване е най-
влиятелната теория за обясняване на връзката между телевизия и
агресия. Според нея начините на държание се научават чрез
наблюдение и това е основното средство, с което децата усвояват
непознато поведение, макар представите за усвоено (придобито)
поведение най-малко да зависят от фактори, различни от усвояването.
Една от многото хипотези, водещи началото си от тази теория е
предположението, че децата се учат от наблюдаваните образи по
телевизията, както и от действията на хората. Изводи от голям брой
лабораторни експерименти подкрепят това. В много от експериментите
телевизионните стимули се състоят от някаква форма на агресивно
поведение и зависимите променливи представляват запис на
подражавана агресия. Тези агресивни поведения се усвояват от
телевизията и след това се демонстрират. Фокусът според Бандура е в
подражаването на определени образци на поведение.
3) Съгласно теорията на Berkowitz освобождаването от
задръжките е основният фактор, в зависимост от който
телевизионното насилие при определени обстоятелства резултира в
нарастване на междуличностната агресия, защото то отслабва
задръжките по отношение на такова поведение. Такива обстоятелства
включват онези, при които телевизионното насилие е възнаградено,
както и при които примери, подобни на тези телевизионни образи,
съществуват в реалността, както и такива, при които в
действителността има обекти или цели, които по някакъв начин са
провокирали зрителя. Като предишните автори Бърковиц вярва в
тестването на хипотезите с оглед конструирането на теория и в
строгия контрол с оглед да подскаже причината и ефекта. За разлика
от Таненбаум, той се интересува от директното приложение на
телевизионното насилие в извършването на усвоено поведение.
Изследвания включват натуралистични експерименти за ефекта на
телевизионното насилие върху последваща междуличностна агресия.

137
 4) Теорията за редукция на агресията защитава хипотезата за
катарзиса. Според нея излагането на телевизионно насилие при
определени условия би намалило последваща агресия. Едно такова
условие е, когато зрителите не са способни да измислят агресивни и
забавни истории, което авторът хипотетично смята полезно за
самоконтрола на агресивните импулси. Телевизионното насилие дава
материал за такива фантазии и това снижава агресивното поведение.
Друго условие е, че когато телевизионното насилие създава тревога и
безпокойство, това води до задръжка на агресивните импулси. В
научната литература съществува малка подкрепа за хипотезата за
катарзиса, според която телевизионното насилие намалява
последваща агресия посредством снижаване на агресивния импулс.
Трябва да отбележим, че връзката между насилие и медии, както и
аргументите за взаимозависимостта между тях значително предхожда
появата на телевизията. Преди хиляди години същите въпроси са се
отнасяли по отношение на драмата, играна от актьорите в театралните
постановки. Аристотел изказва предположението, че драмата е
ефективна и привлекателна заради „катарзиса,“ който предизвиква.
Това означава, че аудиторията става психологически включена в
историята на действието, дори да знае, че това е само фантазия, плод
на въображението. Когато агресията между актьорите достига
кулминация, има „катарзис“ или освобождаване от психологическия
натиск сред аудиторията, нещо, което е приятно да се изпита и
изчиства, възвисява, като е много малко вероятно да предизвика
насилие.
Може да се съгласим с идеята, че докато хората са оставени да
демонстрират агресия, напрежението ще нараства и агресивността ще
търси отдушник или в екстремно насилие, или в симптомите на
психическо заболяване. Освен това в класическите серии
експерименти на Бандура се показва, че гледането на насилие по
телевизията няма пречистващ ефект. Обратно - гледане агресивното

138
поведение на друг човек може да увеличи агресивното поведение на
децата .(Златанова 2010)
Историята на изследване на насилието в медиите и
потенциалната му вреда за децата и юношите датира най-малко от 40
години. Има изследвания, които изобразяват обилието на такова
насилие. Според други новите медийни източници в по-голяма степен
могат да повлияят върху децата, отколкото телевизията. Но не ни е
известно изследване, което да подложило на проверка това
твърдение. Необходими са точни измервания, за да се определи
доколко насилието при децата е обусловено от това на различните
медии и как излагането на насилие от различни медии има (различен)
статистически значим ефект. Трябва да се имат предвид няколко
важни съображения:
• Първо, изследването на ефектите от медийното насилие
установяват много различни последствия за младите хора. Посочените
по-горе изследователи фокусират основно върху агресията,
последица, която социолозите дефинират като всяко поведение,
физическо или вербално, което носи вреда на друг човек.
Физическата агресия може да бъде ранжирана от по-малко сериозни
актове като блъскане към по-сериозни физически действия и бой, до
много сериозно насилие, което води до съществен риск от нараняване
или смърт в резултат на сексуално насилие, обир, изнасилване или
убийство. Изтъкват се аргументи, че насилието в медиите влияе върху
агресивното мислене, включително мнения и нагласи, както и върху
ефектите на насилие в медиите за агресивни емоции. Това са
емоционални реакции като гняв, които са свързани с агресивно
поведение. В случая „насилието“ е най-агресивното измерение на
физическата агресия.
• Второ, много факти показват, че насилническото поведение
рядко възниква по една единствена причина; по-скоро е резултат от
множество фактори във времето, които допринасят за такова
поведение. Следователно влиянието на масмедиите, силно или слабо,

139
е едно от многото потенциални фактори, които оформят поведението,
в това число насилническото поведение;
• Трето, перспективата на развитието е съществена за
разбирането как медийното насилие влияе върху младежкото
поведение. Как младите отговарят на това насилие и по-специално от
гледна точка за разпознаване и подпомагане на онези, които са
впечатлителни и особено податливи на ефектите на рекламите.
Повечето младежи, които са агресивни и участват в някои форми на
антисоциално поведение не стават по-късно насилници. Въпреки това
много насилници в юношеството и зрелостта са много агресивни и в
по-ранна възраст, а агресивните деца са с повишен риск да израснат
като агресивни възрастни. Понеже влиянията, които предизвикват
агресивно поведение при някои деца могат да допринесат за
нарастващо агресивно или дори насилническо поведение, години по-
късно е важно да разберем ранните фактори, които водят до насилие.
• Четвърто, нарастващ брой изследвания подкрепят теории,
които обясняват как излагането на медийно насилие може да активира
агресивните нагласи и поведение при някои деца. Имитирането на
други и ученето посредством наблюдение е вероятно основният
психологически процес, подчертаващ ефектите на медийното насилие
за агресивното поведение. Същият процес може да обясни как
просоциалното поведение, изобразявано в медиите може да стимулира
конвенционално поведение.
Много изследвания твърдят, че излагането на медийно
насилие повишава физическото и вербално агресивно поведение на
децата в краткосрочна перспектива. Медийното насилие увеличава
агресивните нагласи и емоции, свързани с агресивното поведение. Но
малка част от лонгитудиналните изследвания показват статистически
значимо влияние на агресията в дългосрочен план, като
доказателствата за ефекта на медийното насилие са противоречиви.
Има аргументи, че излагането на медийно насилие е рисков
фактор за последващо насилническо поведение.. В болшинството от

140
изследванията се правят изводи за ефекта на медийно насилие върху
различни измерения на агресията, като го ранжират от малък до
умерен. Изводите, направени до днес показват, че медийното насилие
има относително малко влияние върху фактическото насилие. Ефектът
върху агресията е по-голям, от малък към умерен. Макар тези факти
да се използват като научни доказателства за корелацията между
излагането на медийно насилие и някои форми на насилие,
извадковите експерименти не може да бъдат използвани в
изследвания на насилническото поведение.
Според нас причинните връзки между медийно насилие и
поведение са по-твърдо установени за агресивното поведение
отколкото за насилническото поведение. Лонгитудинални
изследвания, които също хвърлят светлина върху този извод са
свързани с повтарящото се излагане на медийно насилие в ранните
години, водещо до нарастваща вероятност от агресивно поведение в
юношеска и зряла възраст. Малко от тези изследвания съобщават за
насилие като вероятен резултат. Нещо повече, насилническото
поведение което е фокус в този труд (убийство, изнасилване с
използване на сила, предумишлено насилие и грабеж), не се случва
често и е резултат на много други влияния.
Понастоящем е изключително трудно да се направи
разграничение между относително малкия ефект на медийното
насилие в един продължителен период от този на други влияния.
Различни изследвания свидетелстват, че излагането на насилие в
медиите може да има кратковременен непосредствен ефект върху
агресивното поведение на децата. Но според някои, налице и
дълговременен ефект. Според нас още не е възможно да се опише
прецизно доколко излагането на медийно насилие (по видове,
продължителност, възраст на децата, или в какви общности) ще
предизвика насилническо поведение в юношеството и зрялата
възраст.

141
 Опитите да се намалят предполагаемите вредни ефекти на
медийното насилие върху юношите са различни, вкл.: опити да се
ограничи достъпа на децата (например зов за медийно
саморегулиране и рейтинги на насилието); Поощряване и подпомагане
родителите в регистриране на достъпа на децата до медиите.
(например табели върху музикалните клипове и видеоигрите);
Обучение на родители и деца за потенциалната опасност от медийно
насилие (например специални образователни програми); целящи
вижданията на децата по отношение на насилието за снижаване
възможностите за подражаване на насилието.
От гледна точка на превенцията тази област не е изследвана.
Макар да има програми, които включват комплексни рискови и
защитни фактори по отношение на младите хора, те все още не са
адресирани към ролята на медиите.

Интеграцията на деца, нарушили закона

Криминогенни фактори и риск от социално изключване

на децата
Социалната и икономическа ситуация в България поставя много
деца и семейства в риск от извършване на противообществени прояви
и престъпления. Националната стратегия за превенция на
противообщественото поведение на малолетните и непълнолетните е
базирана на мерки и програми за преодоляване отрицателното
въздействие на рисковите фактори, планирана по срокове с
ангажименти на различни институции (министерства и организации) и
координация на техните действия с цел подобряване жизнения
стандарт на децата.49 Тя цели оказване на влияние върху най-често
срещаните криминогенни фактори, а именно:

49
Национална стратегия за превенция и противодействие на асоциалното поведение и
престъпленията на малолетни и непълнолетни, приета с решение №17 на МС от 13
януари 2003;

142
 1. Проблеми, свързани с безработицата и ниския жизнен
стандарт;
2. Деформации в ценностната система и негативно отношение
към правните и обществените норми;
3. Липсата на възможности и нежелание за запълване на
свободното време на децата със смислени, полезни и
необходими за развитието им дейности – спорт, творчество,
изкуство;
4. Психо-травмиращи отношения в семейството и
микросоциалната среда, педагогическа занемареност,
престъпна безотговорност и безнаказаност на някои родители;
5. Необхващане и отпадане от училище на подлежащите на
задължително образование малолетни и непълнолетни;
6. Личностни особености, социално-психични деформации,
ценностни дефицити и недостатъчен самоконтрол при
проблемните деца.
Редица изследвания показват връзката между тези фактори и риска
от прояви на отклоняващо се поведение, като насочват към
разработване на мерки за превенция и интервенция. Но за съжаление
на практика системата за закрила на децата в конфликт със Закона
среща трудности в прилагането на мултидисциплинарен и
мултиинституционален подход към социалната реинтеграция на децата
в конфликт със закона по един задълбочен и комплексен начин.

Децата в риск от социално изключване

Преобладаващата част от децата в конфликт със закона са

жертви на неглижиране, много често придружено с физическо и друго
насилие. Повечето от тях са от семейства с нисък социален и

План за действие на националната стратегия за превенция и противодействие на

асоциалното поведение и престъпленията на малолетни и непълнолетни (2003-2006),
приет на МС на 27 ноември 2003

143
образователен статус, живеят в лоши битови условия, без реален
достъп до социални услуги. Често тези деца са оставени на грижата на
различен вид институции. Има редица изследвания които показват, че
децата, израснали в риск, са застрашени от патологично развитие.
Дефицитът в удовлетворяване на потребностите им в резултат на
изоставяне, неглежиране, отхвърляне или насилие, води до сериозни
поведенчески проблеми и формирането на девиантна идентичност,
основана на травматични събития от ранното детство. Да се научат да
имат доверие е първа задача. Защото доверието ражда основите за
по-нататъшното развитие и формира базата за самочувствие и
самооценка.
Доверието на детето се изгражда върху устойчивостта и
постоянната грижа на семейството да отговори на потребностите му от
любов и стимулиране. Обгрижването може да се компроментира от
обстоятелства, при които общността се страхува за своята сигурност.
Родителите не биха могли да дадат на детето съответните грижи, ако
цялата им социална енергия е минирана от опитите да се справят с
тази несигурност. А децата учат социални умения посредством
идентифициране с възрастните. Те не могат да научат например не-
агресивни начини на взаимодействие с другите, когато единствените
успешни модели, в т.ч. тези в медиите, утвърждават модели на
насилие. За да контролират своите страхове, децата могат да потискат
своите чувства, което води до по-нататъшно патологично развитие.
Това може да влияе върху способността им да разчитат на другите и
да изпитват привързаност. Такива индивиди, които не споделят
чувствата на другите е по-вероятно да станат нечувствителни към
бруталността. По този начин те биват емоционално разрушени, което
обяснява защо „бягат от обвързване” и са така безотговорни по
отношение на собствения си живот и този на другите.
Във връзка с това е необходимо конкретно проучване на
уязвимостта и изследване на проявите и степента на развитие на
поведението в отклонение за оценка на риска, последвана от мерки за

144
интервенция50 (задържане или закрила в създаването на превантивна
среда, способстваща за намаляване на престъпленията и
противообществените прояви на малолетните и непълнолетните
посредством следните механизми):
1. Развитие на програми, насочени към ограничаване на
криминогенните фактори, програми за ранна превенция,
програми за деца в риск и програми за превенция на
рецидива;
2. Промени в нормативната база, свързани с осигуряване най-
добрия интерес на детето и обезпечаване ефективното
прилагане на законодателните мерки;
3. Осигуряване на адекватна правна защита за децата във
всички стадии на съдебното и извънсъдебното
производство;
4. Специализация на магистрати;
5. Разработване на алтернативи за задържането под стража и
разнообразяване на наказанията без лишаване от свобода;
6. Повишаване на квалификацията, подобряване на уменията
и установяване на критерии за подбор на специалисти в
системата за превенция и противодействие на детското
асоциално поведение;
7. Ресурсно и кадрово осигуряване на системата за превенция
на централно и местно ниво;
8. Укрепване на взаимодействието между органите и
институциите с ясно разграничаване на техните функции и
правомощия;
9. Изработване на механизъм за координация по
изпълнението на националната стратегия;
10.Разпространяване на публична информация и
взаимодействие с медиите;

50
Социално включване на деца в конфликт със закона –нови модели и практики, Ред.
Димитрова, Н., ИСДП, С. 2014, стр. 47

145
 11.Активизиране на гражданското общество51

Правно-социологически подход към превенцията

Резултатът от превенцията е въздържането от противообществени

прояви, което се базира на изводите „защо“ се престъпват нормите на
закона и „как“ това обратно влияе върху отклоняващото се поведение.
Едно оправдание на наказанията е необходимостта от „спирачка“,
страх от извършването на престъпления. Наказанията предполагат
подчинение, защото е нормално хората да се страхуват от наказания.
В моделът на задръжките, наказанието има за цел да влияе върху
бъдещото поведение, а не толкова да причини болка, която
извършителите са заслужили заради своите действия.
Знаем малко за това как възпиращия ефект на наказанието
действа при различни индивиди и за различни видове нарушения на
нормите. Наказанията имат не само възпиращ ефект, те служат за
морално порицание на извършителите и съответстваща подкрепа за
определени ценности. Наказанията за извършителите гарантира
действието на санкциите и спомага за убеждаване на хората, че
опитите на обществото да спре нарушаването на законите са сериозни
и успешни. Един анализ на факторите, които потискат извършването
на противообществени прояви показва, че три са факторите, които
действат независимо и имат ефект за ограничаването им:
1. Моралът или усвояването на официалните норми.
2. Социалното неодобрение или страх от санкции от страна на
приятелския кръг и връстниците.
3. Страхът от наказание (физическа и материална депривация)
от официално наложени санкции.

51
План за действие по изпълнение на националната стратегия за превенция и
противодействие на асоциалното поведение и престъпленията на малолетни и
непълнолетни (2003-2006), приет на МС на 27 ноември 2003

146
 По-важно от социална гледна точка е въздействието на т.н. общи
спирачки - потискането на мотивацията за девиантно поведение сред
цялото население чрез наказването на определени извършители.
Влиянието на този фактор за намаляване на насилствените
престъпления се използва слабо в настоящия момент главно поради
мудното и неефективно действие на полицията и съдебната система,
както и непълноти в нормативната база. По тази причина хора с
висящи дела са на свобода и продължават безнаказано да извършват
престъпления.
Повишаване ефективността на факторите, потискащи
отклоняващото се поведение е свързано със законодателна и съдебна
практика, които успешно да санкционират нарушението на нормите и
да увеличават шансовете за получаване на съответстващо наказание
за извършителите.

Модели и механизми за социално включване на децата в

конфликт със закона

От анализа на причините и факторите, стимулиращи (потискащи)

противооществените прояви при непълнолетните е видно, че
поддържаме схващането за системен модел, който акцентира на
взаимовръзката между индивидуалните и контекстуалните фактори,
като разбира девиантността като резултат на въздействие на
множество фактори на влияние върху поведението.
Още в периода 2000-2004 г. бяха предприети редица стъпки за
усъвършенстване и осъвременяване на системата за превенция по
отношение на малолетните и непълнолетните правонарушители, която
в предишните години бе подложена на сериозни критики. На 16 юни
2000 г. влезе в сила Законът за закрила на детето, чрез който за пръв
път бе направен опит за пълна уредба на проблематиката относно
правата, принципите и мерките за закрила на детето, както и за
обхващане на всички органи на държавата и общините, които имат

147
задължения във връзка със закрилата на правата на децата.52 На 13
януари 2003 г. бе приета Националната стратегия за превенция и
противодействие на асоциалното поведение на малолетни и
непълнолетни.53 В нея бяха заложени редица конкретни мерки от
законодателен характер за привеждане в съответствие на българското
законодателство с международните стандарти за закрила правата на
децата.54 Вместо на тази основа да бъде извършена една цялостна
реформа в законодателната политика и практика в областта на
закрила на правата на децата и проблематиката на твърде архаичния
Закон за борба срещу противообществените прояви на малолетните и
непълнолетните да бъде включена в Закона за закрила на детето, бе
предпочетено по-лекото, но едва ли най-сполучливо решение. На 15
юли 2004 г. 39-тото Народно събрание прие поредното и най-значимо
изменение в Закона за борба срещу противообществените прояви на
малолетните и непълнолетните /ЗБППМН/. То бе предшествано от
отправените критики и препоръки както от страна на национални
неправителствени организации55 и правозащитници56, така и на
редица международни институции, като Комитета за закрила на детето
към ООН, Регионалното бюро на УНИЦЕФ за страните от Централна и
Източна Европа, Съвета на Европа, Европейския съюз. Според
мотивите към закона, предлаганите изменения и допълнения, са

52
Обн., ДВ, бр. 48 от 13.06.2000 г.
53
Приета с Решение № 17 на Министерския съвет от 13 януари 2003 г.
54
Понятието “дете” се използва в контекста на употребата му в Конвенцията за
закрила правата на детето, но тук се имат предвид лица на възраст между 8 и 18
години – диапазонът, в който могат да бъдат налагани възпитателни мерки, съгласно
ЗБППМН
55
Българският хелзинкски комитет във всеки един от годишните си доклади даваше
оценка относно правата на децата в институциите – Вж. http://www.bghelsinki.org.
Наред с това, в рамките на проект „Образование в правосъдие за малолетни и
непълнолетни” на фондация „Партньори – България”, финансиран от Фондация
“Отворено общество”, през 2001-2002 г. бе проведено специализирано проучване
относно “Алтернативни подходи при осъществяване правосъдието по отношение на
ненавършили пълнолетие лица” – Вж. http://www.bghelsinki.org/special/bg/bhc.html
56
Вж. по този въпрос Василев, В.. Илюзията “права на детето” в наказателния процес.-
Правата на човека, 2003, №. 1, 39-48

148
съобразили препоръките, отправени към България в редовните
доклади на Европейската комисия.57
Промените в закона от 2004 г. са най-кардинални по своя обем и
съдържание. Бе декларирано, че чрез тях се преследват няколко
основни цели, а именно: работата с малолетните и непълнолетните,
извършили правонарушения или имащи отклонения в поведението да
се осъществява в тяхната семейна и социална среда. Според
вносителите сред предложените промени в законопроекта могат да се
откроят няколко основни моменти:
- поставен е акцент върху превантивната дейност, насочена към
ранна превенция на противообществените прояви на малолетни и
непълнолетни, както и върху работата с родителите на деца в риск;
- разширяват се правомощията на местните комисии по
отношение на превантивната дейност и по отношение на изпълнението
на наложените възпитателни мерки за въздействие;
- уредени са нови възпитателни мерки, които не са свързани с
отделяне на децата от семейството;
- предвидени са и мерки по отношение на родители, които не
полагат достатъчно грижи за своите деца;
- предвиден е цялостен съдебен контрол върху всички решения
на местните комисии, с които се налагат възпитателни мерки без
отделяне от семейството;
- въведено е изискването възпитателните мерки, свързани с
отделянето на малолетния или непълнолетния от семейството, да се
налагат само от съд при спазването на съдебно производство на две
инстанции.58
Националната стратегия и план за действие имат за цел да
мобилизират всички възможни ресурси – семейство, училище,

57
Вж. Стенограма от 49-тото извънредно заседание на 39-тото Народно събрание от
27.04.2004 г. – първо четене на Законопроекта за изменение и допълнение на Закона
за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните -
http://www1.parliament.bg/kns/39NS/Zakdein/maloletni/Steno-1.htm
58
Маргаритова-Вучкова, С. Възпитателни мерки за малолетни и непълнолетни
правонарушители (резултати от емпирично изследване) 2012, стр.5-7

149
институции и други общностни структури в превенцията на
противообществените прояви на непълнолетните с оглед намаляване
на нуждата от намеса на закона.
Залага се на програми, насочени към ограничаване на
криминогенните фактори. Особено важна е ранната превенция на
децата в риск. Предвиждат се специализирани програми за работа с
непълнолетни и техните родители за изработване на умения за
общуване и решаване на конфликти към местните комисии за борба
срещу противообществените прояви на малолетни и непълнолетни. В
това отношение се предвиждат и програми за оползотворяване на
свободното време на подрастващите с полезни за тях занимания –
спорт, музика, танци, компютърна грамотност, които на проектен
принцип биха могли да се финансират от съответните министерства –
на културата, образованието и науката, младежта и спорта.
Планира се изработването на механизми за ограничаване
отпадането от училище до минимум и интеграция на непълнолетните,
освободени от поправителните домове, ВУИ и СПИ чрез
професионално обучение в регионални центрове в рамките на
програми на териториален принцип със съдействието на МТСП,
Агенцията по заетостта, бюрата по труда и участието на местните и
централната комисии за борба с противообществените прояви.
Планираните промени в нормативната база, свързани с
осигуряване най-добрия интерес на детето и обезпечаване
ефективното прилагане на законодателните мерки поставят като
отговорен орган министъра на правосъдието – относно въвеждането на
медиацията, процесуалните срокове за разглеждане на делата срещу
непълнолетни в НПК и др., за които не е необходимо финансиране.
Целта по отношение на непълнолетните е въвеждане на нови видове
възпитателни мерки без отделяне на детето от семейството,
усъвършенстване на мерките за въздействие върху родители, които не
полагат грижи за децата си и завишаване санкциите срещу тях.

150
 Важна цел на плана за действие е осигуряването на адекватна
правна защита за децата във всички стадии на съдебното и
извънсъдебното производство, специализиране и обучение на
магистрати и разработване на алтернативи за задържане под стража и
разнообразяване на наказанията за лишаване от свобода на базата на
анализ от експерименталните центрове и регионални програми за
пробационен надзор.

Защитата на интересите на децата изисква чрез политиката за

превенция да се създават условия за успешното социализиране и
интеграция на всички деца и млади хора. Всъщност това е и
отличителната особеност на наказанието пробация при непълнолетни
лица, което се налага с корекционна цел. В Закона за изпълнение на
наказанията е отделено специално внимание на изпълнението на
наказанието „пробация” по отношение на непълнолетните.
Изпълнението на пробационните мерки, наложени на непълнолетните,
се координира с инспектора от ДПС. При работата с непълнолетните
пробационният служител избира конкретни възпитателни методи на
база дефицитите на правонарушителя. Подготвя се индивидуална
програма за изпълнение на пробационните мерки, както и програма за
обществено въздействие. При планирането на тези мерки се оценява
равнището на педагогическата занемареност и криминогенното
поведение, общоприетите норми на поведение. При прилагането на
пробационните корекционно-възпитателни мерки се отчитат реалните
промени в девиантното и деликвентното поведение на
подрастващите59.

Корекционните програми са насочени към:

- оказване на квалифицирана помощ и подкрепа, с оглед

индивидуалните потребности, ресурси и интереси на

59
Мирчева, К. Димитров, П. Специфика на работата с осъдени на пробация
непълнолетни, В: Обществено възпитание, 2, 2009

151
 непълнолетните за подпомагане на справянето им с
проблемите;

- превенция на риска от рецидив;

- развитие на социалните умения и опит;

- диагностика на рисковите фактори;

- моделиране на законосъобразен начин на мислене и

поведение.

При осъдените непълнолетни се наблюдава широк спектър от

форми на съпротива, към които могат да бъдат отнесени проявите на
негативизъм, агресивност, конфликтност и раздразнителност. При част
от тях деструктивната съпротива се съчетава с прояви на защитно
поведение. То се изразява в сервилност, прекомерна учтивост,
любезност, маниерност и фамилиарничене. Те също са израз на
съпротива, прикривана с външна комформност.

Поради особеностите на нагласите си непълнолетните с

асоциална ориентация са склонни да обезценяват постъпващата към
тях информация, като не допускат тя да е в противоречие с нагласите
им. По тези причини се наблюдава т. нар. феномен на корекционна
непроницаемост60, който е характерен най-вече за основния етап от
изтърпяване на наказанието. При някои юноши този механизъм
продължава да съществува за дълъг период, тъй като се намира в
референтна среда, която критично филтрира корекционните намеси и
засилва ефекта на непроницаемост. Затова в корекционните програми
се препоръчва участието на психолог.

Нуждата от непрекъснато повишаване на квалификацията,

усъвършенстване на уменията и повишаване критериите за подбор на
специалисти в системата за превенция на противообществените

60
Пак там

152
прояви на непълнолетните е постоянна и трябва да се осъществява
чрез програми и проекти по съответните стандарти. Много важна роля
също така има ресурсното и кадрово осигуряване на системата на
централно и местно ниво и укрепването на взаимодействието между
органите и институциите с ясно разграничаване на техните функции и
правомощия, както и изработването на механизъм за координация. От
ангажирането и на медиите за популяризирането на целите и задачите
на националната стратегия и националния план за действие, зависят
успеха и резултатите от тяхната реализация.

Аргументи за промяна на ситуацията

Най-сериозният ресурс, който може да се изведе от оценката на
ситуацията е наличието на мотивация за промяна:
1. На национално ниво: Свидетелство за това са приетите
Концепция за младежко правосъдие и Пътна карта към нея;
2. На ниво „общност” – необходима е промяна на нагласите
ориентирани към наказание и контрол, които разчитат на
вината и репресията: Има необходимост от връзка между
системата за закрила и мерките и наказанията на деца в
конфликт със закона;
3. На ниво „дете и семейство”- с поставяне на интереса на
детето на първо място, се осигурява подкрепа за неговото
развитие, а не наказание заради липсата на семейство61
Това става на базата на обща оценка, фокусирана върху нуждите
на детето. Подобна оценка предполага интервенция, ориентирана към
нуждите на детето, съобразена с неговия най-добър интерес.
Едновременно с това международните гаранции изискват и гаранции
за спазване на правата на детето при участието му в правни

61
Социално включване на деца в конфликт със закона – нови модели и практики,
Институт за социални дейности и практики, Ред. Н.Димитрова, София 2014, стр.37

153
процедури за информиране на детето и семейството за всичко, което
му предстои, по начин по който детето да разбере.
Изключително важен елемент в правната система е нейното
базиране на оценка на детето, която е комплексна и
мултидисциплинарна, центрирана върху неговите нужди при
едновременна оценка на риска.
Оценката трябва да се базира на конкретния случай и да дава
отговор на следните въпроси:
• Какви са причините за девиантни прояви;
• Какво казва с поведението си детето в конфликт със закона;
• Какво е необходимо за справяне с конфликтното поведение;
• Какъв е риска от ескалацията на такова поведение;
• Има ли опасност от прояви на насилие (към другите или
автоагресия).
Подобна оценка трябва да се изготви от екип от специалисти,
като тя се предоставя на вземащите решения. В най-добрия случай
такава оценка ще осигури интегриран подход към детето – т.е.
комплекс от свързани с обща цел мерки за закрила, възпитателни
мерки и наказания.

Заключение
Международните и европейските стандарти изискват да има
индивидуален подход към всяко детет.е. всички интервенции да се
основават на обща комплексна оценка, фокусирана върху нуждите на
детето. Тя предполага мерки, съобразени с гарантиране защитата на
неговия „най-добър интерес”. Едновременно с това международните
стандарти изискват и гаранции за спазването правата на детето при
участието му в правни процедури чрез информиране на детето и
семейството за всичко което му предстои, по начин по който то може
да разбере.
За да се избегне фрагментираност на интервенцията, е
необходимо ефективното функциониране на интегрирана мрежа от

154
институции и специалисти за разработването на методология и
оперативни решения за индивидуални марки за социална интеграция.
Това гарантира успех в практиката за постигането на добри резултати
в социалното включване на децата в конфликт със закона в кратки
срокове

155
ЧАСТ ТРЕТА
КРИМИНАЛНИ ОТКЛОНЕНИЯ

ПРЕСТЪПНОСТ
Съвременното общество е силно криминализирано и
виктимизирано. През последните години се увеличава абсолютният
брой на престъпленията във всички страни и се усложнява
структурата им – преобладава тежката насилствена престъпност,
появяват се нови, непознати престъпления. Тази тенденция в Европа
се проявява най-напред във Франция и Италия, където престъпността
е устойчива до 70-те години, след което стремително нараства.
Общата престъпност запазва основната си структура – преобладават
престъпленията против собствеността, предимно кражби. В развитите
страни голям дял имат кражбите на коли и на вещи и части от коли, а
от новите престъпления – имотни и застрахователни измами и
компютърни престъпления. Крайно негативна последица от условията
на живот след ВСВ е нарастването на младежката престъпност.
Престъпността придобива нова характеристика – тя се „подмладява”,
като реалното участие на непълнолетните и младежите до 25 г. е над
50% от всички извършители. Друга особеност е извършването на
терористични актове.
Връзката между социално-икономическите и политически
промени и престъпността е предмет на изследване от теорията на
модернизацията, криминологичен вариант на цивилизационната
теория. Урбанизацията е част от процеса на модернизация, но от нея
произтичат отрицателни последици: 1) социална изолация на част от
хората; 2) социална дезорганизация; 3) отслабване на социалния
контрол; 4) аномия. В условията на глобализацията тази теория
добива нови измерения – “взрив” на общата престъпност, доминиране
на престъпността срещу собствеността, увеличаване на тежките
престъпления, висока икономическа престъпност, развиваща се в

156
условията на мощна “сива” и “черна” икономика, организирана
престъпност, която консолидира и подчинява останалите.
Глобализация и престъпност
Глобалната престъпност е функция на общата глобализация. С
възникването на единен световен ред, отстояван от развитите страни
–САЩ, Англия, Германия, Франция, Италия, Япония, Канада и Русия,
националните икономики и финансови системи се оказват обвързани
от международни финансови институции, а страните – зависими от
световните.
Възникна единен световен пазар, а разрастването на
международната търговия като обем и усъвършенстващи се форми е
свързано с търсене, установяване и разширяване на пазари. Това
поражда противоречия и дълбоки конфликти за територии и пазарни
сфери на влияние. Развитието на търговията се превръща в ускоряващ
фактор за интернационализиране на промишленото производство и
възникване на многонационални корпорации гиганти. Световната
финансова система е самостоятелен фактор на световната икономика,
през която преминават огромни парични потоци на легалната,
сенчестата и черната икономика. Новият икономически ред е под
натиска на нова престъпност – глобалната престъпност, която
съчетава характеристики на обикновената, традиционната и
нетрадиционната престъпност, икономическата и организираната
престъпност.
В основата на консолидацията на видовете престъпност е
мощната транснационална икономическа престъпност в сянка – черна
и сива, която генерира нови видове престъпления. Световната
търговия е криминализирана, а ускоряваща този процес е
контрабандата на големи количества забранени за износ или внос
стоки. Създават се канали, включително и нелегални, с което
престъпността придобива международен характер.
Многонационалните мегаполиси включват т. нар. гета и
действащите в тях престъпни групи. Те приемат и формированията на

157
организираната престъпност. Интензивните международни търговски
връзки се съпровождат от огромни парични средства, в които се
включват пари със съмнителен и престъпен произход. Около
стратегическите икономически центрове много страни създават
условия за превръщането им изцяло или на отделни зони от тях във
“финансов (данъчен) рай”. Тези страни и зони улесняват движенията
на престъпните пари, превръщат се в „перални за мръсни пари”.
Глобализацията на престъпността се ускорява от мащабна корупция,
която се превръща в относително самостоятелно социално явление,
генериращо по-голяма престъпност.
Политическата декларация от Неапол и Глобалният план за
действие (2000 г.) срещу организираната транснационална
престъпност са основния международен документ, в който се
определят концепцията и стратегиите за превеция и контрол върху
съвременната организирана престъпност. В конвенцията са включени
трите основни проблема – организирана престъпност, пране на пари и
корупция, в контекста на глобалния проблем за транснационалната
организирана престъпност. За първи път в международен документ се
дефинира понятието “организирана престъпна група”.
Основни характеристики на съвременната престъпност са:
всеобхватност, адаптивност, устойчивост, организираност – в
самостоятелно ядро или във връзка с други организации;
самоусъвършенстване чрез самофинансиране. Други съвременни
характеристики на престъпността освен нейното „подмладяване”, са
интелектуализация и етнизация. У нас престъпността се
интелектуализира чрез криминализация на лица с висок
образователен ценз и в същото време се етнизира поради
нарастването на престъпната активност на ромите (превишаваща 15-
20 пъти активността на българите и турците). Интензивната
криминализация е съпроводена с висока степен на виктимизация.
Виктимизацията продължава да се задържа на същото високо ниво с
леко намаление сред населението. С отварянето на границите се

158
увеличава присъствието на чужденци и се създават възможности за
свободно преминаване на териториите на съседните страни. Освен
това има процес на конвергенция на престъпността
(взаимопроникване) и експанзия на организираната транснационална
престъпност. Най-голям дял в нея има търговията с оръжие,
наркотици, проституция, с човешки органи, пране на пари и т.н.62
Начало на новият криминогенен ефект поставя 1989г. с отпадане на
идеологическото и блоково разделение и свързаните с него
ограничения.
В световен мащаб вълната на престъпността засегна първо САЩ
и съседната й Канада, където кулминацията на престъпността е през
1991г. В САЩ за 30 г. период (1960 – 1993г.) ръстът на престъпността
е 310%. В двете страни най-голямо е увеличението на престъпността
против собствеността, извършвана чрез насилие. В Англия и Уелс
пикът е през 1993г., когато на 100 хиляди от населението са
регистрирани 5,53 хиляди престъпления, след което престъпността
спада, но далеч не до нивата от преди 1989г. В Германия кризисната
година е 1993г. с 6750 хиляди престъпления – това е 3 години след
обединението на ФРГ с ГДР. Следва постепенен спад до 6302 хил през
1999г. В Италия пикът е 1991г. с 4877 хиляди престъпления ( в
сравнение с 3455 през 1981г.) Общо за тези страни е характерно
бързо овладяване на отрицателните процеси, обусляващи “взрива” на
престъпността и стабилизирането й, макар и на относително високо
ниво от 1989/90г.
В страните от бившия източен блок могат да се обособят два
относително самостоятелни периода в динамиката на престъпността:
първият – от началото на прехода до 1994г. – ускорена
криминализация; вторият – след 1994г. – независимо от измененията
в нивата и структурата, престъпността е трайно установена в

62
Петрунов, Г. 2010. За нуждата от изследване на връзката организирана престъпност-
власт. Наука, 5: 36-41.

159
обществото. След 1994г. всички страни от Източна и Централна
Европа бележат връх в криминализацията. Престъпността в страните
“в преход” се изменя неравномерно. Основни фактори, обуслявящи
развитието на опасни криминогенни фактори са свързани с
приватизацията и настъпилата рязка имуществена диференциация.
Държавата е дезорганизирана и системата й за контрол над
престъпността – отслабена и неефективна. Особеностите на прехода в
отделните страни определят националните различия в развитието на
престъпността. С най-висока интензивност е Унгария, следва Чехия, а
България е на 7-мо място сред 18-те страни. За страните в преход
особено тежък е проблема с темповете на нарастване на
престъпността за кратък период от време.
Глобализацията доведе до пълното виктимизиране на
обществото, основание за да се изведе нова категория във
виктимологията – жертви на престъпността. Чрез изследване на
виктимизацията – първо сред населението, а през годините и в
сферата на бизнеса, се цели разкриване на границите, в които
съвременния човек е жертва на престъпността. Изследванията на
виктимизацията са най-надеждното средсто за разкриване на
латентната престъпност.
В страните в преход първото изследване е за периода 1996 –
2000г. в рамките на международно изследване на жертвите на
престъпленията. У Звекич обобщава резултатите като се очертава 2
зони с висока виктимизация – първата – страните от Централна Европа
и втората – страните от Прибалтика – Естония и Латвия.63
Престъпността оказва голямо влияние върху качеството на
живот на населението. Влошаването на количествените и
качествените й параметри в света поставя остро проблеми за цената
на престъпността – икономическа, социална и морално-

63
В.Златанова,.2010, Престъпност, несигурност и качество на живот. В : Социологията
– от емпирията към теорията; Акад. Издателство „Проф.Марин Дринов” Ред. Ст.
Михайлов; стр.171 – 181.

160
психологическа и начините за ограничаване на нейния негативен
ефект върху сигурността не само в национален и регионален, но и в
глобален мащаб. Все повече финансови средства се отделят за
техника за опазване на имуществото, за рехабилитация на
засегнатите от престъпления, за възстановяване на повредено или
унищожено имущество, за издръжка на правоохранителните и
правораздавателните институции, за финансиране на програми,
свързани с превенция на престъпността и т.н. Формира се сериозно
обществено недоволство поради високото ниво на престъпността и
насилието и неефективното противодействие на компетентните
органи. Значителна е морално-психичната цена на извършените
престъпления, която се свежда до: погазване на общочовешки
ценности – чест и достойнство, физическа и сексуална
неприкосновеност, доверие; cериозни деформации в общуването,
обществените нрави и ценности, отчуждение и страх.
Данните от международното изследване на жертвите на
престъпността в света дава сравнителен анализ на виктимизацията по
региони в света, като за пръв път Балканският регион се включва в
Програмата на UNICRI – International Crime (Victim) Survey.
Обсъждането на тези проблеми представлява крачка напред по
отношение на научните изследвания на престъпността в условията на
глобализация и разработването на стратегии за превенция и контрол
за ограничаване на виктимизацията. Страните от Източна Европа
показват по-висока степен на виктимизация по отношение на
сексуалното насилие и отнемането на собственост в сравнение със
Западна Европа, САЩ и Канада, Азия и изобщо Балканския
полуостров. Изключения са нападенията, които са преобладаващи в
напредналите страни. В този “клас” насилствени престъпления са и
най-малки различията между отделните региони.
За сравнителния анализ на виктимизацията сме подбрали
специално страните от Централна Европа от бившия социалистически
блок, съседни нам страни от Балканския регион и Русия.

161
 От данните за насилствените престъпления, регистрирани в
страните в преход, България64 заема едно от предните места. Всички
посочени страни имат стойности на виктимизация по-ниски от
нашите, с изключение на Русия по показателите „грабеж“,
„нападение“ и „сексуално насилие“ и Югославия по показателите
„нападение“ и „сексуално насилие“. А в рамките на Балканските
страни в преход като цяло България държи първенството по
виктимизация.65
Сред страните, извършващи социален и икономически преход,
България показва най-високи стойности на виктимизация в резултат
на „кражба с взлом“ или опит за такава. Така например, този
показател е пет пъти по-нисък в съседна Румъния. Това дава
основание да се предположи, че не само икономическите трудности
са причина за тези съществени различия, а народопсихологията,
манталитета, който трудно и бавно се променя.
Що се касае до престъплението „грабеж“ България и Русия
показват стойности, доста по-високи от тези на другите страни –
България три пъти, а Русия близо 4 пъти повече от Румъния.
Доколкото „грабежът“ е логичното продължение на „кражбата с
взлом“, тези данни потвърждават хипотезата за неуважението към
частната собственост като основен фактор за извършване на тези
деяния в България.
При престъпленията „нападение“ и „сексуално насилие“ няма
ясно очертани разлики между бившите социалистически страни от

През 1997 г. по предложение на Междурегионалния институт за изследване на

64

престъпността и правосъдието към ООН беше извършено изследване на жертвите на

престъпността в София. Интервюирани са 1076 лица. Това изследване е в рамките на
най-големия международен емпиричен проект в областта на престъпността и
наказателното правосъдие с конкретен фокус върху рисковете от виктимизация.
Приблизително 130 хил. души в света (средно между 1000 и 2000 на страна) са
интервюирани за случаите на които са били жертва, за допира им с
правораздавателната система и съответната им оценка, модели и методи за
превантивни действия.
65
Zlatanova, V., 2006, Crime, Control and Quality of Existence. In: Sociological Problems –
Special Issue, XVI ISA World Congress, 245-260

162
Източно-европейския регион. Все пак прави впечатление по-високите
стойности при Румъния по показателя „нападение“. Стойностите за
България тук са около средните за региона, т.е. за разлика от
предходните престъпления, свързани с отнемане на собственост, при
посегателствата срещу личността положението в България не е много
по-различно от това в другите страни. Относителните дялове,
приведени за сексуалното насилие показват близки стойности до
другите балкански страни – Хърватска, Югославия и същевременно са
значително по-ниски от централноевропейски страни като Полша и
66
Чехия.
Престъпност и миграция
От практическо значение за изследване на престъпността в
съвременния глобализиран свят е важно да се изясни връзката между
престъпност и миграция. Важно е също така да се опишат тенденциите
и съществуващите публични дебати по тази тема. Преди да навлезем в
детайлите на този проблем ще представим концептуалните и
теоретични перспективи на изследването му.
Теоретична рамка
Криминологичните теории дават много информация в подкрепа
на очакванията, че миграцията и престъпността са причинно свързани.
Близо век учените са приели, че миграцията има позитивен ефект
върху равнището на насилствената престъпност. В частност теорията
за социалната дезорганизация подробно обяснява как пристигането на
имигранти подронва устоите на местната общност в управлението на
ефективен социален контрол върху жителите. От специален интерес
към този анализ е факта, че социалната теория за дезорганизацията
идентифицира миграцията като характеристика на общността,
свързана с престъпността. Защитници на тази перспектива описват
миграцията като най-свързана с процеса на дестабилизирането или

66
Златанова, В. 2009. Неудовлетвореност от условията на живот в България.
Сравнителен анализ в Европейския контекст, В: България в ЕС: социални
предизвикателства, Ред. А.Мантарова, Унипрес, С., стр. 83-99

163
дезорганизирането на общността. В добавка към изтъкването на
икономически причини, теорията за социалната дезорганизация
твърди, че масовият прилив на мигранти увеличава равнищата на
нестабилност в общността и демографската хетерогенност, два
фактори които се смятат за подкопаващи способността на общността
да упражнява ефективен социален контрол върху своите членове.
Теорията за социалната дезорганизация привежда специфични
аргументи как в определен тип среда по местоживеене можем да
очакваме висок ръст на престъпност, по-специално там, където има
бедност, променлив състав на живущите и етнически малцинства.
Както стана дума по-горе, логическите аргументи на тази теория
внушават, че имиграцията съществено допринася към трите фактори,
свързани с нарушаване на обществения ред в общността. По-
специално авторите й изтъкват, че етническото многообразие на
имигранти играе ключова роля за степента на социална
дезорганизация. Поради този негативен ефект върху сплотеността на
общността, социалната теория за дезорганизацията приема като
дадено условие положителна връзка между имиграцията и
престъпността. Теорията предполага, че всеки от трите структурни
източници на социална дезорганизация имат директен ефект върху
равнищата на криминално поведение:
1. Неустойчивост
2. Бедност
3. Престъпност
Макар теорията да извежда ясна причинна връзка между
неустойчивост и престъпност, остава въпрос, свързан с ролята на
имиграцията върху социално-структурните характеристики на
общността. Освен устойчивата връзка между имиграцията и
нарушаването на обществения ред, много по-важни според нас могат
да се окажат определени характеристики на имигрантите
(продължителност на времето на пребиваване в страната, етнически
произход), които е по-вероятно да са свързани с по-високи качества

164
на дезорганизация и като последица - нарастващи равнища на
насилствена престъпност. Т.е. има основания за въпроса дали общата
асоциация на миграцията с престъпността на практика е безусловна,
както твърди теорията. Ако съществува такава връзка следва че:
1) Ръстът на насилствените престъпления в имигрантски
общности е по-висок, отколкото в общности където няма имигранти и,
2) Поради огромният приток на имигранти през последните
години пропорционално относителния дял на насилствените
престъпления също се е увеличил.
Съвременната наука задава въпроса дали имиграцията е
свързана с нарастващи равнища на насилствена престъпност.
Резултатите в това отношение са интересни, защото показват, че няма
категорични теоретични доказателства, които да водят до директна
връзка между имиграция и престъпност. Макар и в тази дискусия да не
участват теоретици на социалната дезорганизация, съвременни
изследвания върху имиграцията хвърлят светлина върху това, защо
негативната връзка между имиграцията и престъпността е очаквана.
Например теорията за подбора залага на това, че имигрантите търсят
по-добри житейски възможности в новите страни. Централно в тази
теория е убеждението, че мигрантите са по-амбициозни, талантливи и
трудолюбиви от останалите. Теорията за подбора залага на факта, че
мнозинството от имигрантите са работливи и готови да отлагат
удоволствията в интерес на дългосрочен успех. По тази причина е
много по-малко вероятно те да се замесват в неприятности и
криминално поведение. Друго обяснение е хипотезата за
„имигрантския оптимизъм” (Portes and Rumbaut 2001). Тя се отнася до
убеждението, че независимо от социално-икономическите трудности,
имигрантите вярват, че ще успеят, защото смятат, че имат повече
възможности в приемащата страна, отколкото в своите собствени.
Приложението на хипотезата за оптимизма е, че имигрантските
общности поради своите нагласи за конвенционална кариера в
приемащата страна е по-вероятно да имат по-ниски равнища на

165
криминално поведение. По този начин имигрантският оптимизъм и
хипотезата за подбора предлагат теоретични предпоставки за
очакването, че е малко вероятно имигрантите да спомагат за
нарастване на престъпността.
Разбирането на връзката между имиграция и престъпност
изисква да се отчита както директно отношението на имиграцията към
престъпността, така и влиянието й върху социално-структурните
характеристики на общността.
Изследвания, които отчитат двата типа каузални връзки липсват
сред съвременните криминологически изследвания на имиграцията,
които обикновено се фокусират главно върху директните ефекти (Lee
and Martinez 2002). Без да се отчитат двата механизма, съвременните
изследвания не дават пълна картина на начините, по които
имиграцията може да бъде свързана с престъпността. Теорията за
социалната дезорганизация не обяснява дали определени типове
престъпност са характерни за разпаднали се общности. Някои
изследователи предполагат, че имиграцията най-вероятно е свързана
с инструментални престъпления (свързани със собствеността),
отколкото такива срещу личността.
Тезата за маргинализацията е централна за обяснение защо
голям брой от мигрантите са свързани с престъпността. От
административни и полицейски данни можем да открием алтернативни
интерпретации, базирани на:
1) предефениране на имигрантския статус от държавата и
закона;
2) криминална миграция и трансгранична престъпност;
3) промени в полицейското преследване и граничния контрол
Комбинация от фактори е причина за нарастване на
престъпността, но тезата за маргинализацията се отнася само за около
1/3 от случаите. Тези изводи акцентират върху необходимостта от по-
нататъшни изследвания върху планирания и непланиран контрол на
имигрантската престъпност. Необходимо е да се изследват както

166
директните, така и индиректни ефекти на миграцията върху
престъпността. Това има отношение към факта, че причинните
процеси действат симултантно. Има теоретични причини да очакваме,
че има директна негативна асоциация между миграцията и
престъпността, която се докладва в съвременните миграционни
изследвания, свързани с престъпността (Nielsen et al. 2005). Считаме
че използването на миграцията като предпоставка за престъпност
игнорира теоретично важен аспект от теорията за социалната
дезорганизация, а именно влиянието на миграцията върху социалната
структура. Централна идея в тази перспектива е разбирането, че
екзогенни фактори като миграцията имат влияние върху
престъпността посредством техния негативен ефект върху социалната
структура. Изследването на двата каузални механизми в проста
аналитична рамка предлага нова перспектива върху
взаимоотношенията между миграция и престъпност.
Има причини обаче да смятаме, че засилването на граничния
контрол и нарастването на престъпността са свързани. Пет са
възможните обяснения за нарастването на престъпността:
1. Тезата за маргинализацията;
2. Незаконната миграция
3. Политиката на граничен контрол;
4. Полицейския контрол;
5. Националния (етнически) произход
Тезата за маргинализацията
Незаконната миграция и престъпността често са свързани в
масовите представи. Въпреки това може да се изкаже хипотеза, че
включването на нелегалните имигранти в престъпността в
действителност е резултат от техните нестабилни социални позиции, в
които задържането и депортацията са следствие. Изводи от предишни
изследвания на нелегалното пребиваване и престъпността са
подкрепяни от тезата за задръжките. Установено е, че повечето от
незаконните имигранти се въздържат от криминални дейности, а

167
включването им в престъпления против личността като насилие и
вандализъм е незначително.
Криминална миграция и гранична престъпност
Втората характеристика е увеличаване на престъпността в
резултат на криминалната миграция и граничната престъпност.
Мигрантите могат да решат да преминат границите за да внасят
контрабандни стоки или да избегнат криминално преследване. Освен
това част от мигрантите, които нямат бъдещи криминални планове
след заселването, използват фалшиви документи за да пресекат
границата поради външния граничен контрол. В литературата
понятията криминална миграция и гранична престъпност често се
използват за да обозначат този феномен. Макар да има съществени
различия между тези две форми на престъпност, те могат да бъдат
противопоставени на тезата за маргинализацията. В тези случаи
извършителството е планирано предварително и не зависи от
вътрешно граничния контрол.
Нелегалната миграция и граничната престъпност са изследвани
във връзка с незаконното пребиваване, но тяхното широко
разпространение може да нарасне по различни причини. От една
страна, вероятно е използване на фалшиви документи при влизането,
което е често срещано, за тези, които не са сред гражданите на ЕС и
имат малка възможност да пребивават с туристически визи.
От 1980 г. списъкът на страните изискващи виза за ЕС беше
разширен. От друга страна външният граничен контол е улеснен
значително след падането на желязната завеса и разширяването на
европейския съюз. Изискванията за виза за кратък престой отпаднаха
за някои страни като Полша в началото на 90-те години. През 2001
това беше факт за страни като България и Румъния. Оказа се, че
отслабването на външния граничен контол за източно европейците
подпомогна нарастването на транснационалната престъпност, в която
участват нелегални имигранти, като обири на жилища и кражби на
коли.

168
 Полицейски контрол
Третото обяснение е свързано с повишената разкриваемост на
престъпността. Нарастването на престъпността сред нелегалните
имигранти вероятно отразява общата тенденция на засилена активност
от страна на полицията: увеличаване броя на полицаите, заети в тази
дейност; отделяне по-голямо внимание на престъпления, извършени
от имигранти; даване на по-голям приоритет за откриване и/или
регистриране на нелегални имигранти
Националният произход, или етнос е друга характеристика на
имигрантите, която е свързана с равнището на престъпност. Това е
характеристика, която обикновено е включена в количествените
анализи на влиянието на етноса във криминологическите изследвания
на имиграцията и насилието (Lee 2003). Но не позволява на
изследователите да установят степента в която равнището на насилие
е свързано с участието на различни имигрантски групи. Размерът на
расовото или етническо многообразие в настоящата вълна на
имиграция налага необходимостта да се отиде отвъд
концептуализацията на имигрантите като обща категория, а да се
открият особеностите и различията вътре в нея. В добавка към
високата степен на демографски различия (раса, етнос, религия,
демографско поведение), в съвременната имиграция има и различия в
равнищата на образование, професионална квалификация, ценности.
В този смисъл изследванията на престъпността и девиантното
поведение трябва да отразяват тези различия в имигрантската
популация. Болшинството от емпиричните изследвания акцентират
изключително върху връзката между имиграция и убийства Но
показват, че имигрантите не могат да бъдат поставяни под общ
знаменател по отношение на престъпността и насилието. (Lee and
Martinez 2002).
Интересът към имиграцията е огромен особено през последните
години, когато сме свидетели на огромна вълна от имигранти, особено
към страните от ЕС. Като важна тема изследванията на връзката между

169
миграцията и престъпността в съвременния социален контекст
продължават.

Социален контрол и качество на живот

Неудовлетвореността от ефективността на социалния контрол
върху престъпността оказва влияние върху социалната цена на
престъпността. Тя може да се изразява във временна и постоянна
нетрудоспособност при жертви на насилие, понижаване на жизнения
стандарт, включително и на цялото общество поради разход на
средства за издръжка на институции, занимаващи се с
противодействие на престъпността и рехабилитация на пострадалите;
снижаване качеството на живот поради разходи за лична безопасност
и за обезопасяване на домовете и др.
В психологичен план това е свързано с поражения върху
психиката на индивида, рефлектира в страх и несигурност в
социалното обкръжение. За това свидетелстват данни от
международното изследване на престъпността, от които се виждат
условно три групи страни по равнище на сигурност: Англия и Уелс,
Франция; Унгария, Полша и Чехия, и третата група – България и
Румъния. 67% от интервюираните в България и почти толкова в Русия
не се чувстват сигурни след като се стъмни. В Румъния този
относителен дял е около половината. За сравнение в развитите
страни в Западна Европа където той е по-малко от 30%. В централно
европейските страни – Чехия, Полша и Унгария – този дял е под
половината. Като следствие на чувството за несигурност една
значителна част от интервюираните (приблизително половината) в
Русия и България избягват посещението на определени места срещу
1/3 от респондентите в Централна Европа и около ¼ от тези в
изследваните страни на Западна Европа.67

.Златанова,. В. 2010, Престъпност, несигурност и качество на живот. В : Социологията

67

– от емпирията към теорията; Акад. Издателство „Проф.Марин Дринов” Ред. Ст.

Михайлов; стр.171 – 181

170
 Това показва, че пострадалите и свидетелите на насилствени
престъпления, както и лица, които никога не са били в непосредствен
досег с престъпността, живеят в повече или по-малко
криминализирана среда, което се отразява на ежедневието им и ги
прави уязвими. С това може да се обясни не само страхът, но и
нарасналата потребност да се говори за престъпността и
икономическите и морално-психични щети от нея. Около ¾ от
респондентите в България коментират тези проблеми в ежедневното
си общуване68. Това показва повишени социални очаквания за
ефективна работа на полицията, която да респектира и да оказва
реална защита на гражданите, да внушава вътрешна сигурност на
хората, че техния живот и имущество са защитени. Можем да
очертаем три основни стратегии за борба с престъпността и
насилието за повишаване качеството на съществуване. Първата е
снижаване индекса на престъпност чрез повишаване ефективността
на контрола и работата на полицията. Втората е свързана с
превантивната работа, а третата е насочена към корените на
криминализацията и разработването на социални политики, които да
минимизират ефектите на причините и факторите за нейните прояви.
Комплексният резултат от действието на тези стратегии е в укрепване
работата на институциите по контрол и превенция с оглед постигане
на максимално положителен ефект върху качеството на
съществуване.

Оценка за работата на полицията

Полицията обикновено е първата инстанция от системата за
социален контрол, с която гражданите влизат в контакт, а неуспехът
й да посрещне действителните потребности на обществото, води до
недоверие в работата й и развитието на алтернативни стилове на

68
Златанова, В. 2010.Условия на живот и благосъстояние. В: „Благополучие и доверие:
България в Европа? (сравнителни анализи по Европейското сравнително изследване
2006/2009) кол. монография под ред. на Н. Тилкиджиев Изд. Изток-Запад. Стр. 63- 84.

171
защита. При анализа на доверието в работата на полицията става
дума за връзка между опит и очаквания. Това са ежедневни
наблюдения, медийни репортажи за полицейски действия, личен
опит, опит на приятели, съседи, членове на семейството. Мнението на
гражданите за полицията като специализиран орган на държавата и
способите за осъществяване на възложените й функции в голяма
степен отразява най-характерните черти от социалния образ на
полицията. Съществено влияние за формиране на този образ оказва
мнението на хората за тяхната сигурност и за възможностите тя да
бъде обезпечена, при това без да се накърняват човешките им права.
От това може да се съди както за мястото и ролята на репресивната и
предохранителна дейност, така и за ефективността на социалния
контрол. От данните на международното изследване на жертвите на
престъпността се вижда, че чувството за несигурност е достигнало
един праг на непоносимост и е една от големите грижи на
гражданите, особено в страните в преход.
От какво конкретно е провокирано това чувство за несигурност?
Безпокойството е основателно и се дължи най-вече на данните за
състоянието на престъпността. Голяма е тревогата на хората за
тяхната сигурност и за възможностите на полицията да я осигури..
Цитираното международно изследване на жертвите на престъпността
дава представа за допира на жертвите с правораздаването и
съответната им оценка, моделите и методите на превантивни
69
действия.
Какви са очакванията към “идеалната полиция”?
• Да респектира престъпниците и нарушителите;
• Да оказва реална и навременна защита на жертвите от
престъпления;
• Да внушава спокойствие и сигурност;

69
Златанова,.В. 2010, Престъпност, несигурност и качество на живот. В : Социологията
– от емпирията към теорията; Акад. Издателство „Проф.Марин Дринов” Ред. Ст.
Михайлов; стр.171 – 181

172
 • Да е толерантна при контактите си с гражданите;
• Да предлага помощ при всякакви проблеми.
Специфична особеност у нас и в посочените по-горе страни е
ниският дял на доверие в полицията, който намира израз във високия
дял на лицата, които не съобщават на полицията за извършеното
срещу тях престъпление. Съществуват множество пропуски и
недостатъци в полицейската дейност, които намаляват доверието на
гражданите в нея. Социалните очаквания от полицията са индикатор
за насоките на нейното развитие като институция. Съществува вече
изградено обществено мнение, че това, което прави полицията в
настоящия момент, не отговаря на изискванията на обществото.
Готовността за уведомяване на полицията зависи до голяма
степен от сериозността на дадено престъпление, както и от други
фактори - опита, очакванията, факторите, свързани със самото
престъпление, съществуването на алтернативни начини за справяне
със ситуацията, личната връзка с извършителя, „поверителността“ на
случая. Така например относително най-висока степен на съобщаване
имат взломните кражби, следвани от грабежите. Все още има големи
разлики в степента на уведомяване между страните в преход и
развития свят. Сравнителният анализ показва, че в това отношение
те се нареждат на трето място по взломни кражби, пети по грабежи и
четвърти по нападения. Най-ниска е степента на уведомяване за
сексуални престъпления. Средно обаче във всички райони на света и
най-вече в развиващите се страни и страните в преход броят на
несъобщените престъпления е по-голям от съобщените: „Полицията
не може да направи нищо“ е често отбелязвана причина за
неуведомяване, което свидетелства за недоверие във възможностите
й да се справи. Това е послание, че работата й е не само
неефективна, но тя и не действа, въпреки очакванията към нея.
Други причини за неуведомяване на полицията са
„страх/неприязън“, най-често във връзка с тежки престъпления
(убийства) или сексуално насилие. Известен е фактът, че навсякъде

173
по света полицията е повече или по-малко несъпричастна към
жените, жертви на сексуално насилие.
Недоверие към полицията - „полицията не може да направи
нищо“ - е изразено при всички насилствени престъпления, с
изключение на тези в развитите страни. Относителният дял на
жертвите (средно около 1/3) в страните в преход, заявили това като
причина за неуведомяване за грабежи, кражби и нападения е на
второ място след този, отбелязан от изследваните лица в Африка.
Този факт без съмнение е свързан от една страна с очакванията от
тази институция да упражнява социален контрол, но от друга -
надделява неудовлетвореността от нейната работа.
Мненията за удовлетвореността от работата на полицията като
орган за социален контрол на световно равнище показват, че по-
малко от половината от запитаните са удовлетворени, въпреки, че
все пак общо доволните са повече от недоволните. Този резултат е за
сметка на положителната оценка, която се дава на полицията в
страните от Западна Европа, САЩ, Канада и Азия. Повече от
половината отговорили на този въпрос от Африка (52%), 40% от
страните в преход и 70% от Латинска Америка изразяват недоволство
от работата на местната полиция по осъществяване контрола над
престъпността. Оценката не е априори, тя се базира на опита на
жертвата в престъпността и поведението на полицията по повод на
уведомяването за извършено престъпление. Тази неудовлетвореност
е комплексен резултат от поведението на полицията, преценката за
бързината на действие на органите, техния професионализъм и
евентуалните разминавания с очакванията на потърпевшите лица.70
В анализа на данните от международното изследване на
жертвите на престъпността е доказана определена положителна
зависимост между удовлетвореността от контрола на престъпността
на местно равнище и честотата на патрулиране на полицейските коли

Анализ на престъпността в България 2000-2005. Център за изследване на

70

демокрацията, 2006

174
 71.
(коеф. на корелация 0.35) По-специално интервюираните от
страните в преход изразяват по-големи опасения от извършването на
насилствени престъпления в близките дванадесет месеца.
Следователно най-вероятно страхът от този вид престъпления в
близко бъдеще допринася за недоволството от работата на полицията
по отношение на контрола на престъпността на местно равнище.
Стремежът към по-голяма сигурност (лична и на семейството),
мотивира хората да вземат индивидуални мерки: поставят се
специални врати и ключалки, монтират се решетки на вратите и
прозорците, инсталират се специални алармени инсталации и
различни предпазни средства за защита.
Безспорно обществената сигурност си остава задача на
полицията и ефикасността в нейния контрол води до предотвратяване
и намаляване на насилието и престъпността и увеличаване на
чувството за сигурност, съсредоточаване усилията в подобряване
резултатите на организацията на работа: понижаване на
виктимизацията, подобряване на проблемите на безопасността на
населението и повишаване на доверието към институциите за
контрол, в т.ч. полицията и съдебната система.

Насилието като култура

Има обща база между културните и криминални практики в
съвременния социален живот – т.е. между колективното поведение,
организирано около имагинерния стил и символичното значение и от
категоризирането на правните и политически власти като
криминални. Както ще видим, различните пресечни точки между
култура и престъпност дефинират еволюцията на публичните
контраверсии в миналото и сега, като нарастващо оформят опита и
оценката на ежедневния живот. В това отношение модата на рапа
показва че културните и криминалните процеси продължават да сe

71
Според “Проблеми на виктимизацията в Балканския регион“ (UNICRI и Съвет за
криминологически изследвания към Главна прокуратура на Р Б) 1998, 23 стр.

175
преплитат по протежение на континиума от маргиналност,
нелегитимност и публични послания. Много съвременни влияния на
културната и криминални динамики ни карат да преосмислим
традиционните категории “култура” и “престъпност” в нашите
изследвания и анализи72. Много социални групи и явления
традиционно дефинирани като “криминални” са фактически
дефинирани в ежедневния опит посредством значението на
субкултурата. В същото време различни групи и явления, обикновено
поставени под знака на културата, поставят криминализацията в
ръцете на морални предприемачи, законови и политически авторитети
и др. По-нататък кампании срещу различни субкултури и субкултурни
дейности оперират не само посредством коструиране на легален
статут и процедури на активиране, но и чрез разширяване на
символите и мобилизиране на мощни културни послания. За да
обясним културата и субкултурата на престъпност, криминализацията
на културните и субкултурни дейности и политиката на тези процеси,
трябва да стигнем до интеграция на културния и криминологичен
анализ.
Криминалното поведение по-често е субкултурално поведение.
От гледна точка на интеракционистката криминология на Чикагската
школа и Едвин Съдърланд до субкултурните теории на Коен, Кловард,
Олин и други социолози действията и идентичностите етикирани като
“криминални” са типично породени в рамките на девиантната и
криминална субкултура. В този смисъл много от това, което приемаме
за криминално, е по същество групово поведение. И независимо дали
е извършено от един човек или много, тези криминални действия
често са организирани във и подстрекавани от субкултурни
групи.Макар границите да засегнат много хора и степени на
извършителство, тези субкултури дефинират социалната среда за
онези, които участват в тях.

72
Златанова, В. 2004, Субкултура на насилието, В:Списание на БАН, Изд. На БАН,
6,47-51.

176
 Мошеници, сводници и проститутки, всички те преставляват
субкултурни мрежи толкова, колкото индивидуални идентичности.
Както Съдърланд и Чикагската школа считаха половин век назад, и
както множество изследвания на случаи потвърждават, криминалните
субкултури са много повече от личностни обединения. Да говорим за
криминалната субкултура означава не само да приемем общността от
хора, но и мрежата от символи, значение и послания. Членовете на
криминалната субкултура научават и договарят мотивите, нагласите,
схемите на рационализация, стремежите и инстинктите, развиват
езика, имиджа и представянето на индивида в субкултурата като
групов начин на живот. Болшинството от субкултурното значение,
действия, идентичност и статус е организирано около стила на
споделяне естетиката на съответната субкултура. Както ранните
изследователи установяват, колективният стил се дефинира от
значението на престъпността и отклонението за членовете на
субкултурата, агентите на контрол, притежателите на престъпен
имидж и т.н. Ако искаме да разберем терора и апела на скинхедс,
вандализма, измамниците, наркоманите и т.н. ние трябва да можем да
правим изводи не само от техните действия, но така също и от
груповия им стил на поведение, всекидневни практики и естетика.
Така участието в криминална субкултура означава участие в
символизма и стила на колективната естетическа среда на
криминалност.
Криминалните субкултури и техните стилове са различни в
зависимост от класовите, възрастовите, половите и социалните
неравенства и ги възпроизвеждат устойчиво. И това взаимодейства
със стила на субкултурата, неравенството и властта, което ни напомня
за класическото криминологично предписание на Бекер, че трябва да
изследваме не само криминалните субкултури, но легалните и
политическите властови структури, които ги конструират като
криминални. Когато направим това, ние откриваме тези авторитети

177
както като реакция на субкултурните стилове, така и като
експлоатиращи символични и стилистични стратегии срещу тях.
За да разбере реалността на престъпността и криминализацията,
социологията трябва да отчита не само динамиката на криминалните
субкултури, но и динамиката на масмедиите. Днес медийния образ на
престъпността и насилието ни залива и помага да се очертае
обществената оценка и политика по отношение на престъпността. Но
разбира се тези съвременни обстоятелства са изградени върху по-
ранни медийни конструкции на престъпността и социалния контрол.
Криминализацията на марихуаната в САЩ преди повече от половин
век е предхождана от опит да бъде предизвикано обществото по
отношение на опасността от употребата й с помощта на образователна
кампания за наркотиците и вредните ефекти. През 80-те и 90-те
години ужасяващи медийни истории легитимират “войните” между
групировки, за пазара на наркотици, “моралната паника” по
отношение на насилието, детското насилие, трафика на плът и
детската порнография. Ясно е, че ежедневната практика на
престъпния контингент и криминализацията на ежедневния живот е
производна на културата на дадено общество и трябва да бъде
изследвана като такава. Т.е. криминологичният анализ трябва да
включва изследване на медиите, езика, символните средства и стила
– това е една оценка на културните процеси и субкултурната
динамика. Накратко, да търсим обяснение на престъпността и
криминализацията означава да отдаваме внимание на културата.
От сравнителния анализ на виктимизацията се вижда широкото
разпространение на насилието като неизменна част от човешкото
поведение. Действителността ни напомня непрекъснато за тази
характеристика на взаимоотношенията. Факт е, че насилието е
неизбежна черта, която се проявява ежедневно и навсякъде по
неизброими причини, с които бива обяснявано. Цената на това
насилие включва не само деструктивния му ефект по отношение на
извършители, жертви и свидетели, но и по отношение на морала на

178
обществото като цяло. Загрубяват нравите, утвърждават се нагласи
към оправдаване на насилието, свързани със скритото или явното му
толериране, с липса на емпатия към пострадалите. Тези нагласи
допринасят за извършване на голяма част от насилствените
престъпления.
Данни от наказателни дела срещу извършители на убийства,
част от които придружени с изнасилване и грабежи показват, че
близо ¼ от престъпленията биха могли да бъдат предотвратени с
помощта на свидетели, които са знаели или са се досещали за
престъпните намерения. Те са предпочели да не се намесват, нито да
викат полицията, като в някои от случаите не само че не е
осъществена превенция на насилието, но и не е оказана помощ на
пострадалите. А страхът и срамът да се говори за преживяно насилие
и да се търси помощ за преодоляване на последствията му са мощни
криминогенни фактори.
Най-чести жертви на престъпността са 18-30 годишните.
Стойността на коефициента на виктимизация73 за тях е 2.0 срещу 1.1
и 0.5 за средната и напредналата възраст (Belova 2004:136).
Високата степен на виктимизация – два пъти над “нормата”,
характерна за най-активната в социално отношение група, е за
сметка на повишаване риска от утвърждаване на насилието като
начин на поведение. От друга страна, това е най-репродуктивната
възраст, поради което нарастват морално-психичните щети на
насилието, отражението им върху начина на живот на младите хора.
За това представлява специален интерес изследване влиянието на
този факт върху социалната адаптация и качеството на живот на тази
възрастова група. В значителна част от случаите това са млади хора,
които продължават образованието и повишават квалификацията си,
търсят по-голяма социална реализация, често пъти посредством
миграция.

73
Броятт на жертвите към общия брой на лицата от тази възрастова група.

179
 Културата като престъпна дейност
Ежедневната популярна култура предприема социални
дейности, организирани около изкуството, музиката, модата, които
създават нови форми на престъпността. Действително голяма част от
изкуството, музиката и модата е в противоположност на онова, което
се нарича “добър вкус” и приличие под влияние на масовата култура.
В някои случаи, създателите на изкуство или музика поддържат тези
противоречия за да осигурят потребление на своите културни
продукти; Това се използва от консервативните групи, религиозни
фундаменталисти и др., които изтъкват тези културни конфликти като
част от техния политически дневен ред. Често тези два типа динамика
се преплитат в иронични, символични отношения, които се засилват.
Криминалните събития и обществената оценка за престъпността се
изнасят в медиите. Изследват се не само имиджите, но имиджите на
имиджите. Тази представа на колективното въображение и
колективното производство на споделян символизъм и смисъл,
отбелязва втората тема в културната криминология: стила.
Както артистите и музикантите бягат от неприличния статут,
така и онези, които изберат да го подкрепят, колективно се
ангажират в престъпност, която възпроизвежда силата на споделяния
стил в изграждането не само на криминална идентичност, но и на
легален авторитет и граници на социалния контрол. Тук подчертаваме
значението на стила в развитието на криминална и субкултурална
идентичности. Но когато легалните власти, моралните “кръстоносци”
създават нови правни санкции и по-агресивни средства за действие с
тези идентичности, тяхната оценка и отговор е ограничена от
собствената им стилна императивност. Да говорим за войни означава
да въведем и третата тема в културалната криминология:
необходимостта да се държи сметка за властта, конфликта,
субординацията и неподчинението и така да развием критична
културна криминология.

180
 Съвременните дискусии намират корените на връзките между
култура и престъпност в социалното неравенство. Властовите
политико-икономически, законови, религиозни и медийни сили
очертават кампаниите за криминализиране на масовата култура и
определени субкултури, като насочват тези кампании към аутсайдери
от различен вид. Независимо дали са членове на банди, пънк
музиканти или художници, те демонстрират алтернативни субкултури
и стилове, които осигуряват колективна идентичност и осигуряват
устойчивост на тези сили, които ги криминализират. И доколкото тези
власти могат за отговорят на тази демонстрация на издръжливост, те
в много случаи представляват спирала на засилваща се
криминализация и динамика, посредством която такова показване ги
разширява.
Субординацията и неподчинението дефинират взаимодействието
между култура и престъпност, и това е посредством взаимодействие, в
което властта е както устойчива, така и в действие. Този критичен
фокус върху комплексното взаимодействие на власт, неравенство и
неподчинение означава, че трябва да се обръща внимание поравно
върху определени характеристики на авторитетите и аутсайдерите.
Младите хора, и по-специално тези от малцинствата например,
откриват себе си редовно в пресечната мрежа на културата и
престъпността. Пънк и рап музиканти, рисуващите с графити,
членовете на банди – повечето идват от обкръжението на етническа
дискриминация и бедност, и в повечето случаи са млади. Тази
корелация между младост, култура и престъпност поставя пред нас
две свързани линии на изследване.
Първо, трябва да изучим младежката култура като първична
среда за производство на алтернативен стил и смисъл, и след това
като основни резултати на легални, политически и морални
авторитети, заплашени от дързостта на тези културни алтернативи.
Второ, трябва критично да изследваме младежта, чиято
социална, културна стратификация е повлияна от установени

181
стратификационни категории като социална класа, етнически
произход и пол. Развитието на вид културна криминология държи
сметка за субкултурните стилове, медийната динамика, естетичните
ориентации, социалните и културни неравенства и др.

Заключение
За да изследваме пресечните линии на културата и
престъпността ние се нуждаем от многобразни аналитични и
методологически ресурси. Това включва въвеждането или
възстановяването на теоретични граници в социологията – теории за
етикирането и интеракционистки теории, критични теории и в същото
време в полето на изследване на културните изследвания и
социология на културата. Това отиване отвъд дисциплинарните
граници и синтезът на дивергентни интелектуални перпективи,
фокусът върху културната динамика, всичко това води до
възможности за интердисциплинарен подход на изследване за
културата и отклоняващото се поведение.
Съвременните социални, феминистични и културни теории се
развиват зад дисциплинарните ограничения, като създават
синтетична, постмодерна представа за социалния и културния живот.
Макар и да носят белега на еклектика и отклонение, тези перспективи
споделят някои общи идеи, сред които обстоятелството, че
ежедневната култура на индивидите и групите съдържа властови и
конфликти измерения на стила и съдържанието. Символизмът на
стила и социалните взаимоотношения на културата на ежедневието
формират моделите на неравенство, власт и привилегии. И тези
модели са повлияни обратно от по-големите структури на
опосредстваща информация и развлечения, културното производство
и потребление и легалната и политическа власт. Изследването на
подобни теми дава на криминолозите възможността да увеличат
възможностите за изучаване на девиантното поведение от гледна
точка на други (културни) полета, като осигуряват перспективи за

182
изучаване на престъпността, криминализацията и връзката им с
културните и политическите процеси.
Организирана престъпност.
В резултат на криминализацията на обществото в световен
мащаб се наблюдава глобализация на престъпността, която вече има
транснационален характер. Тя е всеобхватна, устойчива, адаптивна
(променяща се съобразно конкретните условия), организирана и
представлява консолидиране на отделни престъпни организации с
оглед на интересите им и натрупването на незаконни печалби.74
Най-разпространените форми са:
• Трафик на наркотици – 4/5 от общата печалба на
организираната престъпност. Обхваща производство,
търговия и употреба на наркотици (ест. И синтетични);
наказателно законодателство – в Сингапур – със смърт;
Хонконг и Индонезия – доживотен затвор, до 20 г лишаване от
свобода, огромни глоби, като е предвидено и смъртно
наказание. В САЩ – предвижда се 20 г. затвор или смърт за
търговски сделки с наркотици като проява на организираната
престъпност. В Европа – по-либерално, няма смъртно
наказание.
• Трафик на хора – нелегална емиграция: икон. и социални
проблеми на страните в които имигрират; риск за емигрантите
– евтина работна ръка, остават под контрола на
организираната престъпност – трафик на жени,
маргинализация, търговия с деца и човешки органи.
• Трафик на оръжие – това е т.нар.черен пазар на оръжие,
който се характеризира с нелегалност, скритост – поради
тайния характер на сделките и е част от мръсните пари.

74
Безлов,Т., Ф. Гунев, Ф., Г. Петрунов, М. Цветкова, Е. Ценков. 2007.
Организираната престъпност в България: пазари и тенденции. София:
Център за изследване на демокрацията.

183
 • Кражба и контрабанда на автомобили: автомафия (руската и
българската след 1989) в страните от Централна и Източна
Европа.3 пъти са се увеличили тези кражби и повече от ½ от
колите там са крадени.
• Контрабанден трафик на културни ценности;
• Фалшифициране на пари и ценни книжа;
• Порнография; порноиндустрия;
• Хазарт;
• Пране на пари;
Има много различни дефиниции75 на организираната престъпност
от гледна точка на:
1.Организационна структура – от различен тип: йерархична, от
мрежови тип и т.н., на основата на етнически връзки, зависима от
пазарни сили
2.Осигуряването на печалба чрез нелегални дейности и услуги
3.Корупция, често съпътствана с насилие, което се счита за нещо
приемливо
4.Употреба на насилие и/или заплаха от насилие – считано за
аксиоматично
5.Продължителност на обединението
6.Конспирация – секретност, тайнственост
7.Стремеж към монопол
8.Разделение на труда
9.Вътрешногрупови правила и норми
Основни модели76 за разбиране на организираната
престъпност

75
Петрунов, Г. 2007. Относно дефинициите за организирана престъпност. Разум, 1:
45-54.
76
Петрунов, Г 2006. Модели за организиране на престъпността. Социологически
проблеми, 1-2: 358-373.

184
 Основен въпрос, интересуващ социолозите е “какъв тип е
организационната страктура”?
1.Кланов – социална система, структурирана и контролирана
чрез споделени задължения и права на кръвно родство, организацията
не е създадена заради престъпността., “мъже на честта и братя на
останалите”, общи характеристики – употребата на специфични
символи за отличаване на принадлежността към клана, като
татуировки, ритуална близост, побратимяване, затвърдено чрез тайна.
Независимост от външния контрол, групата се обявява за тотална
институция: организация, която има смесена природа – едновременно
семейна и политическа (Дюркем) – абсолютна власт върху всички,
присъединили се към групата, уповаване на неикономически връзки,
което налага висока цена от гледна точка на икономическата
ефективност.Какви са параметрите на клановия модел. Основният
механизъм за координация са лоялността и доверието на основата на
споделени ценности , норми и правила – социална (органична)
солидарност (.Дюркем)и преданост, териториално ограничени,
необходимост от чести контакти и отношения “лице-в-лице”, ясно
разграничение – “те” и “ние”Доверието се основава върху
алтруистични чувства
2.Йерархичен – имащ бюрократична структура: структура,
която оформя основата за престъпна дейност: 1.”Фамилна” структура с
подредени по власт рангове от Боса до войниците; 2. Босовете
ръководят дейностите на членовете на семейството; 3.Комисия от
босовете, занимаваща се с вътрешно-фамилните отношения и спорове.
С развитието на глобализацията този модел става
транснационален..Това са рационални организации, имащи:
• сложна йерархия, разделение на работата, позиции, зависещи от
уменията;
• отговорности и задължения, изпълнявани по безпристрастен
начин;
• писани правила и регулация, обхващаща всички членове;

185
 • комуникация от върха на йерархията към лица от долните
позиции обикновено в устна форма и на четири очи.
Включването в тези йерархии е безпристрастно, членството се
постига чрез формален договор, който поставя условия за
очаквани задачи и функции.
3. Мрежови – алтернатива на йерархичния модел. –
хоризонтален, подвижен и неформален начин за координиране на
престъпния живот. Мрежите се образуват чрез познанства и връзки и
се оформят като система от задължения, но членството продължава
само докато съществува бизнеса. Доверието се създава при
изграждане на реципрочност. Всеки актьор в мрежата може да се
свързва директно или индиректно с всеки друг. Основната цел на една
мрежа е вътрешното сдружение. Целта му може да бъде чувство за
принадлежност към мрежата, обединяване на начин на живот,
информация или повече материални ресурси.
Има множество измерения на мрежата – предвид размер,
плътност; свободни обединения и слаби връзки (теория за слабите
връзки); в зависимост от природата на връзките – кръвни връзки, с
общ генерационен фон и еднакви културни характеристики, резултат
от съседство или минало участие, а също така етнически връзки; От
гледна точка на центъра на мрежата: честота на връзките, близост,
значимостта на междинната позиция, заемана от актьорите в мрежата;
В зависимост от ролите в престъпната мрежа: организационна –
центърът, осигуряващ управлението, изолираща или предпазваща
центъра; комуникативна, с цел безпроблемна комуникация, защитна,
осигуряваща безопасността на мрежата, връзки, разширяващи
мрежата с нови членове; информираща за слабости и проблеми,
свързваща онези, които са част от престъпните мрежи, но
продължават да работят в легална институция – управленска,
финансова и др.
4.Пазарен – При този модел координиращ механизъм е
конкуренцията: Организираната престъпност и легитимният бизнес

186
включват подобни дейности на различни краища на един “спектър на
легитимност”77 Има връзка между формата на организацията и
спецификата на изпълняваната дейност.
Критика
Моделите на организираната престъпност се разглеждат като
статични “инструменти”, а трябва да бъдат разбрани като фази на
историческата й трансформация. Липсва изследване на влиянието на
социалната среда върху тези модели. Интерес представлява и дали
има връзка между моделите и типовете интервенция? Как
законодателството влияе върху начина по който престъпността се
организира? При тези модели също липсва връзката „организирана
престъпност – публична власт”.
Организираната престъпност в България.
В България организираната престъпност възниква след 1989г. и
за много кратко време се утвърди като неотменно за обществото
явление. В днешно време тя е част от всекидневния живот на
българското общество. Организираната престъпност притежава:
- високо общо ниво
- сложна структура с увеличаване дела на тежките престъпления,
свързани със собствеността, личността, икономиката, обществения
ред;
- нови типове престъпност- организирана и организационна;
- развитие на корупцията.
Възникването на организираната престъпност в България е
подготвено от зародилите се процеси преди настъпването на
преходния период. В края на 70-те години икономическата
престъпност постепенно се превръща в сериозен социален проблем-
увеличаване на нейния ръст, усложняване на престъпната дейност,
развитие на сенчестата икономика78.
Сенчестата икономика се утвърждава като траен резултат на
либерализиране но икономическите отношения- допускане на т.нар.
77
Петрунов, Г. 2007. Социални измерения на организираната престъпност. София:
Институт по социология при БАН. Непубликуван дисертационен труд. ,стр.66

78сенчестата икономика най-общо би могла да се определи като съвкупност икономически

дейности,извън законовите рамки,нарушаващи определени правила и формални изисквания.

187
странична дейност, участие на български граждани с държавен
капитал в смесени дружества. Държавната система за контрабанда
включва поддържане на контрабанда главно на оръжие за трети
страни.

Дейности на организираната престъпност у нас

а) Трафик на наркотици. В близкото минало България беше
междинно звено по пътя на наркотика на Балканския полуостров. От
транзитен път тя се превръща в база на дистрибуция, сключване на
сделки с изходни суровини за производство на наркотици и
психотропни вещества. Липсата на пазар за наркотици в страната ни
беше основание да се използва територията само за транзитиране.
България не е наркоцентър, тя е важен транзитен път на хероин и
марихуана. Наркотрафикът разширява своите параметри. Кокаинът
непознат за България в близкото минало се появява на пазара през
1993г. В момента територията на страната се използва за
дистрибуторски пункт, като кокаинът се внася и изнася с морски
плавателни съдове и по въздуха. В България той няма голям пазар,
поради високата му цена. Увеличената употреба на марихуаната
довежда до създаване на нови канали за трафика към Югославия,
Чехия, Унгария и Западна Европа и на юг към Гърция и Кипър.
Хашишът се внася от Гърция и от Кипър. В крайграничния район
около Петрич са открити и иззети най- големите количества. За
България е проблем отглеждането на растения, съдържащи
наркотични вещества. Типични представители са: тютюнът,
сънотворният мак и индийският коноп. Увеличава се производството
на синтетични наркотични вещества- каптагон, амфетамини, ефедрин,
екстази. Наркотичната престъпност се превръща в един от сериозните
проблеми на България. Разширяването на наркоманията оказва
влияние върху конвенционалната и организираната престъпност. По
данни на полицейската статистика престъпленията, извършени под

188
въздействие на наркотици, са близо два пъти повече от
регистрираните през 1991 година.
б) Незаконен трафик на хора. Този трафик е източник на големи
печалби. На тази основа българските групировки се активират и
трайно навлизат в международната организирана престъпност.
Трафикът на хора се характеризира като:
• изселнически трафик- обхваща българските турци, които се
опитват да преминат нелегално през страната , за да се съберат
със своите близки;
• международен трафик на емигранти.
Най-организираната форма е трафика на жени79, които се извеждат
с цел проституция. Този трафик се извършва по два канала: южен-
през Турция и Гърция до Кипър и Италия, и западен- През Румъния
към Западна Европа. Извеждането от страната се извършва по два
начина: законен- от легитимни фирми като импресарски агенции,
агенции за организиране на конкурси за красота и др. и незаконен-
посредством използването на нелегални канали. Контролът се
осъществява от организирани престъпни групировки.
в) Незаконен трафик на оръжие. Тук става въпрос за трафик на
оръжия, боеприпаси и взривни вещества, извършвани предимно по
нелегални канали.Центровете са София и около нея. Повечето
специализирани магазини в страната се контролират чрез поставени
лица от икономически и силови групировки. Незаконният трафик е
свързан с кражби на оръжие и боеприпаси от военни поделения.
г) Незаконни сделки и контрабанда с МПС-та. Това ще рече
автоиндустрия, включваща следните етапи: начална- в нея се
извършват кражбите на леки коли автомобили и се подготвя
необходимата за транзитиране документация; междинна-
транзитиране на откраднатите коли; крайна- за която са
предназначени колите. Престъпните групировки имат
многонационален характер. Български групи например действат на

79
На трафика на хора с цел сексуална експлоатация е посветен специален параграф в главата

189
територията на Чехия, Унгария, Словакия, Австрия, Югославия. На
наша територия действат самостоятелно без взаимодействие с
български организации групи от граждани на Русия, Украйна,
Молдова, Македония и др. Каналите за контрабанден внос и износ на
откраднати коли се контролират от мощни силови групировки и
групировки, които вече са се легитимирали в легалния бизнес.
д) Хазарт. Организираната престъпност проявява интерес към
хазартните игри поради: възможността за натрупване на големи
печалби за кратко време; възможност за поставяне на контрол над
други дейности (проституция, трафик на наркотици); възможности за
контролиране поведението на високопоставени лица чрез изнудване и
компрометиращи материали; възможност за пране на пари.
Организираната престъпност е свързана по два начина с хазартния
бизнес: първия- игралните зали и автоматите са пълно притежание на
престъпните групировки; втория- групировките осъществяват контрол
над тях и получават процент от печалбата. Хазартния бизнес е поле
на действие на най- корумпираните икономически групировки.
е) Контрабанда на стратегически суровини. Това е дейност на
групи с транснационален характер. В тях са включени специалисти от
различни области- ядрени физици, висши офицери от армията и
органите на сигурността. Обект на контрабанда са ценни отпадни
суровини и други материали, диамантен прах и др. Трафикът се
извършва от Русия, Украйна и Казахстан през България за Близкия
Изток или Западна Европа. За тази контрабандна дейност територията
на България се използва предимно като транзитен пункт за пренасяне
на суровините.
ж) Контрабанда на предмети с историческа и културна дейност.
Търговията е изцяло в полето на организираната престъпност. От една
страна придобиването чрез престъпление на тези предмети е цел на
престъпни организации като източник на големи печалби и от друга-
сфера, в която се изпират мръсни пари. Българската организирана
престъпност бързо оцени възможността чрез развитие на

190
контрабандата с такива предмети да си осигури траен източник за
натрупване на печалби. За осъществяване на тази дейност е изградена
високо организирана, адаптивна и мобилна система от престъпни
групи, които организират издирването, придобиването, покупко-
продажбата и пренасянето на културно- историческите ценности.
Организацията е изградена на принципа на строгата й йерархия,
много добре оборудвани, снабдени с най- нови карти и каталози.
Организираността се изразява и чрез постигнатото регионално
разделение и определено монополно поведение на съответната
престъпна група. С разширяването на дейността постепенно се разви и
т.нар. „поръчково иманярство” с подчертан международен характер.
з) Масова контрабанда. Или това е т.нар. куфарна търговия. То
е специфично явление за дезорганизираните държави, в които
изхранването на населението е сериозен проблем поради свитото
производство, беден пазар и голяма безработица. Развива се
предимно в граничните райони. В България тази търговия е изявена на
границата с Турция и по- малко на западната граница с Югославия. За
много граждани куфарната търговия е единствен източник на доходи,
но има определено криминогенно значение- масово криминализиране,
превръщане на граничните райони в зони с висок криминален и
виктимогенен потенциал. Връзката й с организираната престъпност се
осъществява по два начина:
• директно- използват се дребни контрабандисти за извършване
на по –сериозен трафик, контролиран от престъпните
групировки;
• косвено- струпване на повече дребни контрабандисти
дестабилизира граничния район и отслабналия граничен и
митнически контрол се използват за наблюдение на каналите.
Икономиката е основен притегателен център за организирана
престъпност. Тя е източник за натрупване на висока печалба .
Организираната престъпност се утвърждава като „трета икономика”,
наред с легалната и „сенчестата”. Предпоставки за това бяха

191
придобилите масов характер действия на физически лица и държавни
институции, насочени към поставяне фундамента на частния сектор в
икономиката посредством неразрешени средства. На базата на
утвърдени и лицензирани организационни структури се появяват
дъщерни фирми, занимаващи се с контрабандна дейност. Честа
практика стават случаите на фиктивен износ или скрито транзитиране
на стоки, документиране на едни стоки вместо други, документиране
на стоки на нереално ниски цени. Мръсните пари се рециклират
отново в легалната икономика. Организираната престъпна дейност се
прояви през последните години в производството на нелицензирани
ковпактдискове, аудио и видео касети. Особена сфера на дейност на
организираната престъпност е банковата и финансовата сфера.
Бързото им и хаотично изграждане отговаряше на стремежа на мощни
групировки да навлизат във финансово- кредитната система,
включително и създаване на собствени банки и финансови
институции. Появяват се така наречените „ кредитни милионери”, част
от които напуснаха страната. Икономически и силови групировки
навлизат в банките, включително чрез закупуване на акции и участие
в управителни съвети. Престъпността на „белите яки” стана факт.
Банковата и финансовата система се използват за изпиране на
мръсни пари. Близостта с Кипър улеснява „перачите” и при
физическото изнасяне на пари.

Връзка между организирана престъпност и публична власт

Публичната власт все повече съчетава законните механизми с
прикрито тайно използване на незаконни средства - използване на
корупция, насилие, злоупотреба с пълномощия и др. Причините за
това са: слабост на политическите институции, користолюбието на
политиците, в неформални мрежи с отношения патрон-клиент, в които
най-важни играчи са типичният политически и икономически елит,
когато държавата играе значителна роля в икономиката, както и
когато определени дейности са забранени или ограничени. Политико-

192
престъпния съюз влияе върху 5 аспекта на демократичното
управление:
1. Монопола върху насилието
2. Управлението на правосъдието
3. Административния капацитет
4. Доставяне на минимум обществени блага
5. Управление на конфликтите;
Процесът на социална хибридизация между власт и организирана
престъпност и възникването на специфична конфигурация на
“организираната криминалност” (на макрониво) предполага, че
престъпността е инструмент за укрепване и поддържане на
съществуващите властови структури в кризисни общества80. Коя е
основата, която позволява възникването и динамизирането на
връзката престъпност – власт : Какво става в преходните общества
– кои условия свързват престъпността с публичната власт? Това е
тайната и тайните общества.
Организираната криминалност, вкл. корпоративна, бизнес и
правителствена, политическа престъпност не само могат да снижат
икономическата ефективност, но могат да придават престъпен
характер на определени действия на властта. Разпределителните
коалиции, възникващи при дълга политическа стабилност или
застой при капитализма са предимно формални, публични
организации, които действат легално в рамките на съществуващото
законодателство. Но се опитват да въведат законови промени и
политики, чрез които да променят разпределението в полза на
своите членове. Особено важно е, че тези организации възникват и
действат извън официалните държавни институции и политически
структури. При еднопартийни системи партиен и държавен апарат
се сливат, не се допуска съществуването на други структури, т.е.

80
Петрунов, Г. 2007. Социални измерения на организираната престъпност. София:
Институт по социология при БАН. Непубликуван дисертационен труд. ,стр.92

193
 възникването на разпределителни коалиции в смисъла на Олсън е
невъзможно. Преходът там е мъчителен и труден, което се обяснява
с високата степен на тайнственост, дори конспиративност,
характерно за властващите и управляващи елити (номенклатура)
което се е зараждало още по време на социализма. Невъзможността
да се създаде независима организация, която да отслаби контрола
на лидера допринася за нарастване неформалността и секретността
на спонтанно възникналото заговорничество. Така при динамиката
на управляващата група се стига до:1. Използване на
организацията за свои цели; 2.Трансформация на бюрократичния
апарат на организацията в олигархия.
Най-важните характеристики на организираната престъпност от
гледна точка на връзката й с публичната власт са свързани с
нейната организационна структура, с корупция, употреба на
насилие, конспиративност.81
Преглед на литературата по проблема очертава основните
икономически субекти на организираната престъпност у нас. От
ключово значение е ,че основните субекти са хора от службите, които
запазвайки своята мрежа от контакти, успяват да си осигурят съдба и
след промените, хора от бившата стопанска и политическа
номенклатура, със своите връзки, финансирани и кредитирани стават
новите “честни частници”, уволнени от органите на сигурността с
информационни масиви за икономически и политически рекет,
случайно изплували автентични предприемачи, опитващи се да
оцелеят между останалите. да Което води до извода, че
организираната престъпност е основен механизъм на прехода у нас.82
Заключение

81
Петрунов, Г. 2010. За нуждата от изследване на връзката организирана престъпност-
власт. Наука, 5: 36-41.
82
Петрунов, Г. 2007. Социални измерения на организираната престъпност. София:
Институт по социология при БАН. Непубликуван дисертационен труд.

194
 От ключово значение за изследователи и социални политики в
областта на организираната престъпност е необходимостта от добра
статистика за престъпността като изходна точка за политики в тази
област. Което дава възможност за задълбочен и сравнителен анализ.
Необходими са повече изследвания за да се насърчи създаването на
политика и изследвания, които да подпомагат политиците с научни
аргументи и със средства за практики и ефективни политики за
контрол и превенция на отклоняващото се поведение

ПРАНЕ НА ПАРИ

Интересът към проблема “пране на пари” се изостри в условията

на разрастващата се организирана престъпност и особено след
глобализиране на транснационалната организирана престъпност.
Предмет на пране са мръсни пари, т.е. пари, чиито произход е
престъпен.
Три са основните подходи за определяне незаконния произход
на парите:
Първият е най-радикален и включва в кръга на мръсните пари
всички печалби, получени по престъпен начин, независимо от вида на
престъплението. Печалбата е основна цел на организираната
престъпност и за да може да се увеличава, е необходимо да се “вкара”
в легалната икономика, което е възможно чрез изпирането на мръсни
пари.
Вторият е значително по-ограничен и включва в кръга от
престъпления, деяния, които са инкриминирани от законодателя и се
извършват или само от престъпните организации, или са в много тясна
връзка с дейността на организираната престъпност.
Третият е най-ограничен. Франция и Испания инкриминират като
“пране на мръсни пари” действията по прикриване произхода на
печалбите само от един вид престъпления – престъпленията, свързани
с наркотици

195
 Прането на пари е непосредствено свързано с банковата и
финансова система. Предназначението на банката е да приема
депозити, да ги съхранява и управлява. Връзката между банките и
прането на пари е възможна заради „банковата тайна”, която пази
„клиента” от издаване на неговата самоличност и начина, по който са
придобити парите. Банковата тайна не позволява: а) идентификация
на клиента; б) установяване произхода на неговите пари. Прането на
пари е необходимо, за да се прикрие произходът на капиталите и
техния собственик. И с това да се прекъсне връзката между
престъплението и придобитите средства. Веднъж изпрани, по-нататък
те влизат в общия паричен поток и се легализират в икономиката.
Определение на понятието “пране на пари”
В тесен смисъл „прането на мръсни пари” се определя като
смяна/обмяна на банкноти с престъпен произход в други имуществени
стойности. В широк смисъл прането на мръсни пари се определя като
рециклиране на престъпни имуществени стойности в нормалния
стопански оборот с оглед прикриване на техния произход83. “Прането
на пари” може да се определи като действия, извършени за
прикриване произхода на придобити чрез престъпление, печалби и
техния собственик с цел участие в легалната икономика84.
Процесът на прането на пари
Обикновено включва три фази:
Първа фаза: Незаконният продукт е придобитата печалба в
резултат на престъпната дейност. Глобалното стопанство предлага
възможности за бързо вкарване на незаконния продукт и той се
„пуска” в цикъла на прането на пари.

83
Petrunov. G. 2015. Possible Effects of Laundering Dirty Money. International scientific on-
line journal "Science & Technologies", vol. 7, Num. 7
84
Има разлика между легално определение и криминологична дефиниция на
прането на пари. Законодателят определя признаците на деянието, което винаги е
проява на конкретно наказателно-отговорно лице. А криминологичното определение
разкрива социалните аспекти на прането на пари като антиобществена дейност не
толкова като действие, колкото като процес.

196
 Втора фаза: Разпределението на незаконния продукт е на
практика разчленяване на продукта на части, в резултат на което,
всяка част става самостоятелна и необвързана с него. Целта е да се
заличат следите на паричната сума, мястото от което са пуснати по
трасето, както и лицата, свързани с първоначалния момент на
“пускане”. Както и да се прикрие пътя на парите. Този процес включва
дейности на участващи в престъпната организация лица, както и
длъжностни лица от банковата и финансова система.
Трета фаза: Интегрирането е заключителният етап от цикъла на
прането на пари, когато преминалият през процеса на „пране”
незаконен продукт се смесва с “чисти” пари. От този момент те могат
да се легитимират като законно придобити и принадлежащи на
определен собственик, който може свободно да оперира с тях в
легалната икономика.
Срокът за пране на пари зависи:
• от размера на подлежащите на пране пари;
• системата, в която се вкарват мръсните пари;
• дължината на трасето;
• техниките за пране на пари;
• квалификацията на специалистите по пране на пари;
• сътрудничеството и помощта на длъжностни лица.
Сроковете могат да бъдат кратки, средносрочни и дълги.
Техники за пране на пари
Най-разпространените техники за пране са: а) незаконен
внос/износ на пари и/или ценности; б) внос на пари в различни
банки; в) раздробяване на престъпния продукт; г) автофинансиран
заем; д) компании – фантоми; е) търговско предприятие “пералня” за
мръсни пари; ж) организиране или участие в хазартни игри; з)
нелегални банки; и) закупуване на билети; к) фалшиви фактури; л)
закупуване на банки; м) обмяна на мръсни пари85.

85
Петрунов, Г. 2016. Изпиране на пари: мащаб, ефекти, публични политики. София:
Издателски комплекс - УНСС.

197
 Важна роля в прането на пари играят офшорните компании.
Целта им е придобиване на огромни имущества чрез мръсни пари в
транснационалния процес на прането на пари. Офшорната зона
позволява регистриране на фирми при специални финансови и
данъчни условия, които имат изключително благоприятно отношение
към прането на мръсни пари. Например предлагат нисък или нулев
данък; анонимност на лицата, регистрирали компанията и предмета на
дейност; бързо и сравнително евтино банково обслужване; липса на
валутен контрол; минимална отчетност и др.
Този финансов (данъчен) рай предлага: 1) Пълен отказ за
даване на информация на друга държава, относно финансови
операции. 2) Незабавен превод на банкови депозит на дружеството –
депозитар; 3) Законодателство, което гарантира тайната на
дружествата; 4) оптични електронни комуникации; 5) стриктно
законодателство относно банковата тайна; 6) използване от големи
международни валути като разплащателно средство; 7) благоприятно
разположение, комуникации и връзки с богати съседни страни.
Инвестиране на изпраните пари
В света на глобалното стопанство всеки може да инвестира в
страна, която е на хиляди км от мястото, където е действала (или
действа) престъпна организация. Те са напълно интегрирани във
финансовата система, което открива пътя за значителни инвестиции
във финансовата сфера86. Борбата с прането на пари включва
превантивни стратегии, насочени към: а) ясна идентификация на
компаниите и точна информация за поведението им във финансовия и
икономически сектор; б) законодателно регламентиране лимита на
финансовата тайна; в) приемане на законодателни мерки,
предвиждащи конфискация на придобитото в резултат на престъпна
дейност на организираната транснационална престъпност; г)

86
Петрунов, Г. 2015. Подходи за оценка на мащаба на изпирането на пари.
Икономически и социални алтернативи, 1: 130-141.

198
създаване на международен глобален и регионален организационен
механизъм.
Превантивната политика, насочена към превенция и контрол над
прането на пари включва различни насоки на действие: а) тайната; б)
идентификацията на клиентите; в) отношенията адвокат-клиент; г)
кредитни карти; д) билети; е) премахване използването на
предимствата на свободните зони; ж) информация; з) офшорните
компании (банки).
Превантивната политика87 е свързана и със системно наблюдение
(традиционно или посредством специални разузнавателни средства)
на обекти, през които има съмнение, че преминават мръсни пари с цел
изпирането им. Такива обекти могат да бъдат ресторанти, барове,
адвокатски бюра, магазини, автокъщи, казина.
Освен наблюдение върху обекти в превенцията и борбата с
прането на пари важен арсенал е наблюдението на лица – под
наблюдение се поставят лица, подозирани за връзки с организираната
престъпност, лица чиито разходи надхвърлят законните им доходи;
В националната стратегия за противодействие на престъпността,
приета от МС – 2002г. определя целите по осъществяване на
противодействието на изпирането на пари: приемане и прилагане на
международните конвенции, споразумения и препоръки, уеднаквяване
на наказателното законодателство, ефективно и прозрачно
сътрудничество с офшорни зони в трети страни, за да се предотврати
използването на кооперации и фирми за пране на пари.

Държавната агенция "Национална сигурност" е обособена

специализирана административна дирекция "Финансово разузнаване",
която получава, съхранява, проучва, анализира и разкрива
финансоворазузнавателна информация при условията и по реда на

87
Петрунов, Г. 2015. Изпирането на „мръсни пари“ и неговите ефекти. Наука, 4: 67-73.

199
Закона за мерките срещу изпирането на пари88. По смисъла на този
закон детерминанти на прането на пари са:

1. Преобразуването или прехвърлянето на имущество, придобито

от престъпна дейност или от акт на участие в такава дейност, за да
бъде укрит или прикрит незаконният произход на имуществото или за
да се подпомогне лице, което участва в извършването на такова
действие с цел да избегне правните последици от своето деяние;
2. Укриването или прикриването на естеството, източника,
местонахождението, разположението, движението или правата по
отношение на имущество, придобито от престъпна дейност или от акт
на участие в такава дейност;
3. Придобиването, владението, държането или използването на
имущество със знание към момента на получаването, че е придобито
от престъпна дейност или от акт на участие в такава дейност;
4. Участието в което и да е от действията по т. 1 - 3,
сдружаването с цел извършване на такова действие, опитът за
извършване на такова действие, както и подпомагането,
подбуждането, улесняване извършването на такова действие или
неговото прикриване.
Изпиране на пари е налице и когато дейността, от която е
придобито имуществото по ал. 1, е извършена в държава - членка на
Европейския съюз, или в друга държава и не попада под
юрисдикцията на Република България.89
Мерките за превенция90 на използването на финансовата
система за целите на изпирането на пари са:
1. Идентифициране на клиенти и проверка на тяхната
идентификация;

88
ЗМИП(юли 1998 – юли 2011).
89
Чл. 3. (1) (Изм., ДВ, бр. 54 от 2006 г.)
90
Петрунов, Г. 2013. Противодействие на изпирането на пари. София: Издателски
комплекс – УНСС.

200
 2. Идентифициране на действителния собственик на клиента -
юридическо лице, и предприемане на съответни действия за проверка
на неговата идентификация по начин, който дава достатъчно
основание на лицето по ал. 2 и 3 да приеме за установен
действителния собственик;
3. Събиране на информация от клиента относно целта и
характера на отношението, което е установено или предстои да бъде
установено с него;
4. Текущо наблюдение върху установените търговски или
професионални отношения и проверка на сделките и операциите,
извършвани в рамките на тези отношения, доколко те съответстват на
наличната информация за клиента, за неговата търговска дейност и
рисков профил, в т. ч. изясняване на произхода на средствата в
посочените от закона случаи;
5. Разкриване на информация относно съмнителнисъмнителни
операции, сделки и клиенти.
Заключение
Прането на пари е свързано с извършването на престъпления, от
които са получени пари. Което означава, че тези пари са прехвърлени
от жертвата към престъпника. Това води до изкривяване на
потреблението и спестяванията, доколкото те са различни за
обикновените хора и за престъпниците.
Престъпниците не се ръководят от идеята за икономически
просперитет, а за укриване престъпния произход на парите, поради
което се насочват към сектори, които не водят до увеличаване на
производителността и заетостта. Затова са готови да платят много,
което им дава значително предимство при конкуренция с
обикновените предприемачи, които разполагат с ограничен ресурс.
Освен това прането на пари влияе сериозно на приходите от
данъци, води до нестабилност на лихвените проценти и валутните
курсове заради непредвидените вливания и изтичания на капитали.

201
 В дългосрочен план прането на пари води до изкривяване
процеса на приватизация като разширява криминалното присъствие в
икономиката. Прането на пари води до риск във финансовия сектор
като влияе върху банковата ликвидност и компроментира сигурността
на банките. То влияе върху надеждността на финансовия сектор като
подкопава финансовите институции, води до увеличаване на
корупцията и влияе върху икономическия растеж чрез вредния ефект
върху финансовите институции.
Освен това прането на пари може да се разглежда като
катализатор на други престъпни дейности, което дава икономическа
мощ на престъпниците, а каналите за изпиране на пари могат да се
използват за финансиране на терористични дейности.

КОРУПЦИЯ

В условията на глобализираната престъпност корупцията е

самостоятелен феномен, съществуващ паралелно с престъпността.
Между престъпността и корупцията съществува функционална
зависимост91 и превръща корупцията в най-мощния фактор на
непрекъснато възпроизвеждане на тежката конвенционална и
организирана престъпност.
По дефиниция на Съвета на Европа 1996г. корупцията се
разглежда като: 1. злоупотреба с правомощия (власт); 2.
правомощията са предоставени на отделни лица или група; 3.
злоупотребата с правомощия се извършва при или повод на
изпълнение на определена дейност; 4. дейността е в сферата на
управление на икономика, финанси, администрация и бизнес; 5.
злоупотреба с правомощия се извършва с цел лично или корпоративно
облагодетелстване.

91
Петрунов, Г. 2010. Организирана престъпност и корупция като част от генезиса на
девиантните общества: върху примера на престъплението „трафик на хора”.
Социологически проблеми, 1-2: 334-349.

202
 Социологията винаги е била тясно свързана с проблемите на
социалната промяна и справедливост и в случая с
противоспоставянето на онеправданите на овластените.В частност
посредством фокусиране върху социалната природа на корупцията
чрез социологически анализ на този феномен и доказателства за
проблеми в системата се установява необходимостга от адресиране
анализа на корупцията в перспективата на общественото развитие.
Rimsky (2005: 32) дефинира корупцията като незаконна или
неморална икономическа активност, включваща получаването на
финансови или материални средства от замесените участници, като
фокусът е върху онези, които приемат такива средства. Мълчи се за
другата страна, която участва в извършването на такива действия
(Beets, 2005:65), а често тя дори не се споменава. По-специално
корупционните дейности са свързани с различни нива на държавния
апарат, където длъжностните лица злоупотребяват с властта или по-
точно, длъжностните лица използват властта за лично обогатяване с
цел получаване на определени блага и услуги с които не могат да се
сдобият по друг начин (Shevchenko & Gavrilov, 2007: 93). Корупцията
се дефинира като умишлено неглежиране или неизпълнение на
задължения, които са приписани от заемания статус или неоправдано
използване на власт с мотиви за спечелване на някакво лично
предимство. Така корупцията представлява дезинтеграция на властта
с мотив за спечелване на лични ползи при използване на всякакви
методи при определени обстоятелства. По тази причина разбирането
на корупцията по определен начин изисква способност на
властимащите да разграничават публичната и частната сфера
(Hodgkinson, 1997: 32; Hodgson & Jiang, 2007: 044-1049; Hyslop, 2005:
12).
Syed Hussein Alatas (1990: 1-2) идентифицира характеристиките,
които показват социалната природа на корупцията: 1) повече от една
страна е въвлечена в този акт и има реципрочност в задълженията и
ползите в парична или други форми; 2) Всяка корупционна активност

203
води до заблуда някакъв обществен орган, частна институция или на
обществото като цяло; 3) Корупционният акт фокусира върху онези
които желаят определени решения и тези, които могат да повлияят за
взимането им; 4) Тази измама на доверие е единствено възможна,
когато тези, които извършват корупция, са в ситуация на конфликт на
интереси и има „тайна”; 5) Онези, които имат власт, са в позиция да
осигурят някакъв вид законно основание за прикриване на
корупционния акт.
Обмислената субординация на общите интереси до специфични
интереси подчертава, че властимащите имат способността да
игнорират границата между обществени и частни сфери. Такъв фокус
върху ролята на властовите отношения в корупционните сделки
подчертава социалната природа на корупцията (Harrison, 2006: 20),
нейното социално конструриране. Последното дава възможност да се
представи сложността при определяне на началния момент, при който
едно действие става корупционно. Говори се за тясно законово
дефиниране на корупцията, и широко, от гледна точка на морала.
Първото следва дефинициите на закона и определя ограничен брой
действия, считани за корупция, докато второто има предвид голям
брой дейности, които могат да се смятат за корупционни. Прави се
също така разграничение между парична и бюрократична корупция
като първата е свързана с трансфер на пари, а втората - с трансфер на
власт и влияние.
Социологически анализ на корупцията
Корупцията може да бъде проблематизирана от гледна точка на
теорията на Хабермас за комуникацията. Той дефинира корупцията
като колонизиране на социалните отношения в които двама или
повече участници предприемат обмен посредством успешен трансфер
на пари или власт(Deflem, 1995: 243). Има изследвания върху ролята
на корупционните мрежи(Nielsen, 2003; Rimsky, 2005). Както и опити
да се анализира корупцията в термините на стоковия пазар в рамките

204
на модела на личностни взаимоотношения които акцентират Hatti et al
(2010) главно върху икономическите мотиви.
Anthony Maingot (1994: 51-52) настоява за по-системен
социологически подход към изследване на корупцията с оглед да се
избегнат капаните на този проблем: Първо, от персонализацията на
проблема към разбиране произхода, механизмите и решенията на
проблема на корупцията. Вторият капан е моралното сравнение на
културите по отношение на мерките срещу корупцията, което може да
има за резултат две погрешни схващания по отношение на мерките
срещу корупцията. Участието на социолози може да помогне за
избягване убеждението, че моралните принципи може да бъдат
наложени като съпоставящи две различни култури. От друга страна
има още по-вредно субективистко и релативистко убеждение че „
аутсайдерите” биха се въздържали от изказване на мнения за
корупцията в други култури. Той твърди че способността да се
превеждат кодове в това отношение, прави възможно формирането на
много подобни крос-културни възгледи за корупцията (Sten Widmalm’s
(2008)
Някои изследователи(Hodgkinson, 1997: 23; Khondker, 2006: 30;
Werlin, 1994: 554) твърдят че трябва да се прави разграничение между
първична и вторична корупция, където първата води след себе си опит
за употребата на служебно положение за незаконно личностно
облагодетелстване. Вторична корупция има в случаи където
извършителят не е получил възмездие, нито угризение на съвестта
доколкото политическата система благоприятства или намира
извинение за корупцията (Werlin 1994: 554) .

Като вид злоупотреба с правомощия, предоставени на конкретно

лице със силата на закон или договор, с цел лично или корпоративно
облагодетелстване корупцията има две страни, едната е на
корумпирания, а другата е на корумпиращия. Корупцията е средство и
едновременно с това цел. За корумпираната страна тя преставлява
средство и цел за забогатяване и придобиване на власт, а за

205
корумпиращия тя е само средство, с което си служи за да получи
определени блага, като услуги, власт, позиция или длъжност. Думата
„корупция” идва от латинското „corrumpo”, което означава развалям,
развращавам, подкупвам. Ако трябва да се обобщи нейното значение,
то можем да кажем, че в най-общ смисъл корупцията означава
злоупотреба с обществена служба за лично облагодетелстване или,
по-конкретно - поведение на длъжностни лица, чрез което те или
техни близки се облагодетелстват неправомерно и незаконно, като
злоупотребяват с поверената им власт. Обикновено при случаите на
корупция длъжностното лице нарушава нормите и правилата на
публичната длъжност, която заема, по този начин се преследва личен
интерес, който е различен от този на ощетените, т.е. гражданите. Този
процес се извършва съзнателно. Облагодетелстваните лица от своя
страна предоставят определено възнаграждение, под различни форми,
като по този начин осигуряват за себе си достъп до определени
услуги, които без този процес биха били недостъпни за тях.

Всяка една обществена сфера е податлива на корупция. Най-

благоприятни условия обаче има там, където гражданите
взаимодействат с държавни структури, за това корупцията е най-често
срещана в сферата на публичната власт – държавните институции,
общински власти и местна администрация. Най-сериозната
предпоставка в публичната сфера е преплитането на частни и
публични интереси от страна на държавните служители. За
разпространението на корупцията също така действат фактори като
икономическата криза, сривовете на финансовата и кредитната
система, резки кадрови и организационни промени в администрацията,
неефективност на работата на администрацията, съдебната власт,
полицията и контролните органи. Има и индивидуални фактори като
стремеж към бързо забогатяване и преплитане на служебни
задължения с лични интереси.
Типове корупция

206
 Корупцията се проявява винаги в процеса на взаимодействие на
публичния сектор с гражданите и частния бизнес. Корупцията
съществува, както при политическите, така и при административните
длъжности и освен дребна и едра, може да е организирана или
неорганизирана. Макар корупцията да улеснява криминални деяния
като трафик на наркотици, пране на пари или проституция, тя не се
ограничава до тях и често е свързана с дейности, които сами по себе
си са законни. В случая предоставената услуга не е задължително в
нарушение на законовите процедури, а по-скоро е извършена в
несъответствие с демократичните стандарти.

Има различни типологизации на корупцията в зависимост от

използвания подход. Например :
1. Бяла корупция, възприемана от всички;
2. Черна корупция, която навсякъде са счита за
противозаконна;
3. Сива корупция - възприета различно. За едни деянието е
престъпление, за други – не. Подходът е социален, психологичен
и етичен.
Друга класификация на корупцията е в зависисимост от това в каква
степен тя е разпространена в обществото:
• Системна корупция – разкрива дълбоко вкоренена в
обществената система корупция, която има традиции,
разработени практики и разпространеност на всички нива.
• Спорадична или инцидентна корупция е тази, която се
характеризира с единични случаи и все още не е дълбоко
вкоренена в обществените структури, както системната корупция
- характерна е за страни от Скандинавия – Финландия, Дания,
Швеция.
Най-широко е разпространена класификация на корупцията в
зависимост от обществената сфера на разпространение. Според нея
сме свидетели на четири вида корупция, съответно:

207
 1) Политическа корупция –най-опасната, защото прониква във
всички власти и всички структури. Патронажът е широко
разпространена практика на политическа корупция в съвременното
общество. Обществото става патронажно, когато в нарушение на
принципите на социална организация се утвърдят други, поставящи
гражданите в отношение на “патрон” и “клиент”. Патронът се стреми
непрекъснато към акумулиране на нова власт, за да се обогати за
сметка на услугите, които извършва на “клиентите”.
2) Корупцията в публичната администрация е съществувала
винаги и на места, където разпоредителят (агентът) с правомощия
използва служебното си положение, за да реализира определена
облага, използвайки подчиненото спрямо администрацията положение
на гражданите. Емпиричните изследвания очертават най-
корупционните сфери – полиция, митници, общинска администрация,
здравеопазване, образование. Масовия характер на корупционните
практики в публичната администрация на местно и средно ниво, не
намалява риска от корупция във “високите етажи” – МС, министерства,
централни ведомства.
3) Корупция в съдебната власт – обособяването на съдебната
власт като самостоятелен обект на корупционно въздействие има
основанието си в принципа на разделение на властите и в ролята на
правосъдието в съвременната държава. Законодателството и
правосъдната система са от факторите за контрол над престъпността и
ограничаване на корупцията и организираната престъпност.
Общественото мнение е категорично, че корупцията в съдебната власт
е широко разпространена. Корупционните индекси на Коалиция 2000
извеждат адвокатите, прокурорите, съдиите и административните
служители на 4-7 място;
4) Корупция в икономиката и финансовата сфера. Завладяването
на икономиката чрез корупция разкрива еволюцията в стратегиите на
организираната престъпност – постепенното изоставяне на силовите
методи и усъвършенстване на корупционните практики, които

208
преобладават в дейността на утвърдените международни престъпни
организации. Финансовата сфера е последващата, в която се
настанява организираната престъпност, след нейното
интелектуализиране, придобит опит и общо дестабилизиране на
финансовите институции в резултат на международната дейност по
пране на пари.

5) Корупцията в публичната администрация, особено когато е

свързана с икономически отношения.Под администрация имаме
предвид служителите на всички държавни и общински служби и
институции. Разлика между тях по отношение на корупцията не
съществува, тъй като всички те са на обществена служба – обществото
чрез своите институции ги е наело да извършват определени
обществени функции и услуги и им заплаща затова от държавния
бюджет, който се попълва предимно от нашите данъци и таксите,
които заплащаме. Корупцията може да се раздели на голяма и малка в
зависимост от служебното положение на корумпирания служител. Ако
корупционната схема е от политическо естество, то това се счита за
„голяма” корупция, ако е на бюрократично ниво, то тя е „малка”. В
„голямата” корупция са въвлечени висши държавни служители,
политици и бизнесмени. „Малка” корупция е действия извършено от
държавната администрация, свързва се с по-малки мащаби на
плащане, но нейният характер е масов. Едно от определенията, които
се използват в британската общност е, че „корупцията е неправилно
използване на обществен ресурс, неправилно изпълнение на
държавна служба за извличане на пряка или последваща полза. Под
корупция се разбира и действията на лица, които не са в държавната
сфера, но корумпират държавни служители. В Гражданската
конвенция за корупцията, в сила от 01.11.2003г., „корупция е
искането, предлагането, даването или приемането, пряко или косвено
на подкуп или всяка друга не следваща се облага или обещаването на
такава, което засяга надлежното изпълнение на някое задължение или
поведението, което се изисква от приемащия подкупа, не полагащата

209
се облага или обещаването на такава.” Поради многообразието на
формите в които се проявява корупцията е налице диференцирано
отношение на различните социални групи към нея. Сравнително често
в различните сфери на общественото пространство едно деяние може
да се нарече корупционно, а друго да бъде извън обхвата на
корупцията. В този смисъл едно и също деяние може да се окачестви
като престъпление, като административно нарушение или като акт за
който може да се търси дисциплинарна отговорност.

Според адресата, към когото е насочено корупционното деяние

тя се дели на „пряка” и „непряка”. При пряката, услугата или благото,
което е обект на корупция получава директно държавният служител.
При непряката се облагодетелстват роднини, приятели или партнъори.
Според характера на самото корупционно действие корупцията се
дели на 2 вида: осъществена чрез правомерни административни
действия и чрез неправомерни административни действия. При
първата държавния служител е задължен да извърши действието, но
от това той се опитва да извлече полза, като обикновено извършва
действието по-бързо, по-добре и по-сигурно. При втория вид
държавният служител нарушава закона, зада може да извърши
действието.
Разпространение на корупцията в различните публични
сфери

Според проучвания българската общественост приема като най-

корумпирани сферите на митническата администрация, длъжностите
свързани със съдебната система, както и висши политици от
Народното събрание. Изследвания сочат, че подкуп най-често се взима
от митническите, здравните и полицейските служители, съдебни
служители и съдии, както и от служители от висшите учебни
заведения на територията на страната.
Проблемът с корупцията в митниците е широко разпространен и
доказан. Значителен брой наблюдатели споделят, че има присъствие

210
на корупция в съдилищата и прокуратурата, но нейният размер е
неясен. Мрежите в политическите партии, дълбоко повлияват на
решения, свързани с назначаването на лица на висши
административни постове и управленски позиции в държавни
предприятия.
Финансирането на политически партии е слабо регламентирана
сфера. Либералните законови правила за дарения и липсата на надзор
засилват разпространениета на незаконно финансиране и корупция,
въпреки че преките доказателства за корупция са рядкост.
Нормативната уредба в сферата на обществените поръчки
продължава да бъде недостатъчна въпреки развитието на
законодателството. По-конкретно, процедурите за съдебен контрол са
неефективни и допринасят за създаването на система за разпределяне
на договори, която позволява тайни споразумения и корупция на
висок ниво и в огромни размери.
Корупцията на ниво администрация на органите в местното
самоуправление е един от значимите проблеми. По данни около 90%
от общинските бюджети се определят на централно ниво, а голям обем
от обществени услуги се осигуряват не от местните служби и власти,
които са назначени от и отговорни пред местните граждани, а от
териториални представителства на изпълнителната власт.

Според Наказателния кодекс на Република България за

престъпления се считат следните корупционни действия:

• Престъпленията по служба - общо престъпление по служба –

който извърши или не извърши нещо, което произтича от
длъжностната му характеристика, заради свой или чужд интерес;
• Класическият подкуп - който получи или съответно даде пари
или друга имотна облага, за да се извърши нещо, което е в
задълженията му по служба.

211
 В някои правни системи в понятието корупция влиза и
използването на вътрешна информация. Например знаете, че ще бъде
обявен търг или конкурс. Макар все още той да не е обявен,
информирате свой познат, който има фирма с предмет на дейност,
свързана с този търг или конкурс. Тази информация му дава аванс
пред останалите участници и с това е в по-благоприятна позиция от
тях.

Други правни системи включват в понятието корупция измамата,

както и възпрепятстването на правосъдието92; длъжностните
присвоявания; изборните измами. Много често престъпления, които са
свързани с наркотици, в определени системи се третират като
корупционни престъпления, доколкото контрабандата твърде често
включва и използване на канали, при които се подкупват длъжностни
лица.

Корупция и правомощия
Правомощията са своеобразна стока, чиято цена съответства на
социалната им значимост. Според чл. 93, т. 1 б “Б” НК –качество на
длъжностно лице има лицето, на което е възложено да изпълнява със
заплата временно или постоянно ръководна работа. Корупцията може
да се сведе до отделно деяние, множество деяния или дейност, при
която извършването на корупционни престъпления има системен
характер.
Корупцията е злоупотреба с правомощия, предоставени на
определено лице със закон или договор, с цел лично или
корпоративно облагодетелстване. Корупцията е винаги средство за
постигане на право, за получаване на облага или услуга, и цел и
средство за обогатяване, а чрез това за добиване на престиж и по-
голяма власт.

92
Например в британската система

212
 Най-разпространените корупционни престъпления са подкупът и
злоупотребата със служебно положение. “Основните антикорупционни
разпоредби се съдържат в раздел “Подкуп”, Глава осма “Престъпления
против дейността на държавни органи и обществени организации” на
Наказателния кодекс”.

Чл. 301.( 1) Длъжностно лице, което поиска или приеме дар или
каквато и да е облага, която не му се следва, или приеме предложение
или обещание за дар или облага, за да извърши или да не извърши
действие по служба или загдето е извършило или не е извършило
такова действие, се наказва за подкуп с лишаване от свобода до шест
години и глоба до пет хиляди лева.

Антикорупционни разпоредби се съдържат и в Раздел

“Престъпления по служба” (нарушаване на служебните задължения
или превишаване на властта или правата с цел набавяне на облага) и
в Раздел “Стопански престъпления” (получаване на облага, която не
се следва, за извършена работа или оказана услуга) на Наказателния
кодекс. Съгласно Наказателния кодекс, така както той се прилага в
съдилищата, умишленото деяние на длъжностни лица, които пряко или
чрез посредник получат материална облага, която не се следва, за
себе си или за трета страна, за да извършат или да не извършат
действие във връзка със свое задължение или при изпълнение на
своите функции в нарушение на служебните си задължения,
съставлява пасивен подкуп. Искането и съгласието за получаване на
подкуп са криминализирани през 2000 г. Наказанията за пасивен
подкуп на български длъжностни лица е лишаване от свобода от една
до шест години и може да доведе до лишаване от право да се заема
определена държавна или обществена длъжност и/или лишаване от
право да се упражнява определена професия или дейност (чл. 301). В
тежки случаи на пасивен подкуп на български длъжностни лица

213
наказанието е лишаване от свобода от 10 до 30 години за най-тежките
случаи, лишаване от гореспоменатите права и може да включва
конфискация на цялото или на част от имуществото на виновния.

Освен това според Наказателният кодекс умишленото деяние,

при което пряко или чрез посредник се дава материална облага на
длъжностно лице или на чуждо длъжностно лице за самите тях или за
трето лице, за да извършат или не извършат действие във връзка с
тяхно задължение или при изпълнение на техните функции в
нарушение на служебните им задължения или загдето са извършили
или не са извършили такова действие, съставлява активен подкуп.
Обещаването за даване на подкуп и предлагането на такъв на
български длъжностни лица и чужди длъжностни лица бяха
криминализирани през 2000 г.

Чл. 304а. Който предложи, обещае или даде подкуп на длъжностно

лице, което заема отговорно служебно положение, включително
съдия, съдебен заседател, прокурор или следовател, или на
полицейски орган, или на разследващ полицай, се наказва с лишаване
от свобода до десет години и глоба до петнадесет хиляди лева.

Търговията с влияние не е криминализирана в България. Но

случаят, в който длъжностно лице получи облага, която не се му се
следва, за да упражни неправомерно влияние върху решението на
друго длъжностно лице, е криминализиран. Санкцията е лишаване от
свобода до три години.

Чл. 283. (Изм. - ДВ, бр. 26 от 1973 г., изм. - ДВ, бр. 28 от 1982 г., в
сила от 01.07.1982 г.) Длъжностно лице, което използува своето
служебно положение, за да набави за себе си или за другиго

214
противозаконна облага, се наказва с лишаване от свобода до три
години.

Корупцията, когато е извършена организирано, не се счита за

утежняващо обстоятелство, нито се разглежда като отделно
престъпление. Но в случаите на изпиране на пари фактът, че
престъплението е извършено от група или организация, се счита за
утежняващо обстоятелство93.

Чл. 253. (Отм. - ДВ, бр. 10 от 1993 г., нов - ДВ, бр. 62 от 1997 г.)
(1) (Изм. - ДВ, бр. 85 от 1998 г., изм. - ДВ, бр. 26 от 2004 г., доп. - ДВ,
бр. 75 от 2006 г., в сила от 13.10.2006 г.) Който извърши финансова
операция или сделка с имущество, или прикрива произхода,
местонахождението, движението или действителните права върху
имущество, за което знае или предполага, че е придобито чрез
престъпление или друго общественоопасно деяние, се наказва за
изпиране на пари с лишаване от свобода от една до шест години и
глоба от три хиляди до пет хиляди лева.

Измежду корупционните практики подкупът се използва най-

често. Често фирмите предлагат подкуп, за да им бъдат възложени
обществени поръчки. От тази корупция има полза и правителството,
защото чрез отпускане на субсидии за определени предприятия или
лица, може да има достъп до застрахователни и други дейности.
Подкупи се дават и за да се приеме по-малка облагаема сума и плати

93
Определяне на наказанието е уредено в чл. 54, ал. 1 НК, според която разпоредба
съдът задължително определя наказанието в пределите, предвидени от закона за
извършеното прес¬тъпление, като се ръководи от разпоредбите на Общата част на
кодек¬са и като взема предвид: степента на обществена опасност на деянието и тази
дееца, подбудите за извършване на деянието и другите смекчаващи и отегчаващи
вината обстоятелства. В чл. 54, ал.2 НК се постановява, че „смекчаващите
обстоятелства обуславят налагането на по-леко наказание, а отегчаващите — на по-
тежко наказание".

215
по-малък данък. Лицензите са най-натоварената с корупция сфера,
защото дава възможност за придобиване на право за упражняване на
определена дейност. Времето за решаване на всякакви проблеми е
много важен мотив за даване на подкупи – обикновено се дават за
ускорено решаване на даден въпрос. Корупционна практика е
сключване на договори за предоставяне на международни сделки,
обединяващи интересите на политици и търговци чрез
правителствените решения, които носят изгоди на определени лица.
Други практики, свързани със злоупотреба с власт и правомощия
са кражбата на държавни авоари от длъжностни лица, натоварени с
тяхното управление: В този случай кражбата на правителствен
държавен ресурс от длъжностно лице, на което са предоставени
определени правомощия, като корупцията се осъществява с подялба
на разликата по невнесени данъци и/или непогасени кредити.
Корупция и виктимизация
Корупцията директно и индиректно виктимизира определени
граждани, собствениците и мениджърите на предприятията и фирмите,
цялото общество.
Виктимизацията е обусловена от:
1) нивото на корупция общо и в отделните сфери: Колкото по-
високо е то, толкова по голяма е степента на виктимизация;
2) устойчивостта на корупцията и показаната неефективност в
борбата с нея;
3) латентността на корупцията.
С укрепването на организираната престъпност, корупцията се
разраства. Корумпирането е предпочитано средство на съвременните
престъпни организации, които в краен случай го заместват с насилие и
физическо премахване на неудобни лица.
Корупцията като стока
Корупция съществува там, където има пазар, т.е. разгърната
икономическа и финансова система и ускоряващи пари, които
разместват пластовете в системите и се явяват своеобразен вътрешен

216
стимул на развитието. При съществуващата конкуренция на
икономически и финансови интереси, този “вътрешен стимул” е част
от обществената система. Международното икономическо развитие
създава обективно предпоставки за корупция. Корупционната сделка
крие сериозни опасности за повече страни или международни
икономически организации. Корупцията е социално и икономически
детерминирано явление. Нейното ниво и правните й форми са пряко
зависими от характера на пазарните отношения и отношението на
държавната власт към пазара.
Бекър дефинира икономиката като “наука за човешкия избор” и
предлага теория, характеризирана като неокласическа икономическа
теория за престъпността, която обяснява престъпното поведение с
рационалния избор, извършван в условията на пазара. Корупцията е
стока и както всяка стока се изнася на пазара, подчинявайки се на
пазарния механизъм за търсене и предлагане. Корупцията се
разглежда като система и е със сложна формула: К = М + СД – О,
където Корупцията (К) е равна на Монопола (М) плюс Свободната
дейност (СД) минус Отговорността(О)94.
Антикорупционни стратегии
Целта им е корупцията да бъде максимално ограничена до
степен да не влияе разлагащо върху обществения живот, да не се
превръща в пречка за развитието и да не се отразява на жизнения
стандарт на населението.
Всяка отделна страна разработва собствена стратегия с модели
на антикорупционни системи с оглед на степента на обществено-
икономическото си развитие в зависимост от формата на държавно
устройство – монархия, парламент или президентска република.
Основни насоки на борба с корупцията:

94
Монополът е съвкупността от правомощия, предоставени на едно лице в
определена система, които той упражнява в определена дейност и на определена
територия.

217
 Система от превантивни мерки включва: а) осигуряване на добро
за длъжността и отговорностите заплащане на длъжностни лица в
държавния и частния бизнес; б) изключване или ограничаване на
социалния натиск; в) намаляване на монополните права; г)
прекратяване на практиката фирмите да приспадат средствата за
корумпиране; д) намаляване тарифните и други бариери; е)
установяване на по-прозрачни правила за доставки; ж) значително
ограничаване на лицензионните и разрешителни режими; з) ротация
на държавните служители в една система; и) навременна реакция на
прояви на корупция и вземане на административни мерки; й)
установяване на ефективен текущ контрол от висшестоящите
длъжностни лица и органи; к) приемане на правила за поведение; л)
създаване на условия за по-лесен достъп до правителствена
информация; м) участие в разработване на съвместни мерки за борба
с международна корупция; н) прозрачна политика и информация на
медиите за нетърпимост към корупция; о) институционализиране на
прозрачността чрез създаване на неправителствени организации;
За това се предвижда система от законодателни мерки – а)
изграждане на система от антикорупционно законодателство –
наказателно правна, гражданско правна и административно правна; б)
инкриминиране на всички форми на корупция с оглед на обществена
опасност; в) инкриминиране на корупционни деяния на чужди
длъжностни лица; г) приемане на законодателство за държавния
служител; д) законодателно уреждане издръжката на партиите; е)
законодателно лимитиране на банковата и търговската тайна.
Националната стратегия за противодействие на престъпността95
е насочена е към: а) провеждане на единна държавна политика за
осъществяване на регулативните функции на държавата чрез
оптимизиране на държавните структури; б) изграждане на система за
административен контрол; в) осъвременяване на нормативната
уредба; г) създаване на ясни правила за административно обслужване
95
приета от МС – 01.07.1998г.

218
на граждани; д) разработване на система за координация на
дейностите за противодействието на корупцията; е) създаване на
регистър за финансовото и имотното състояние на лицата.
Системата от мерки за установяване и разследване на прояви на
корупционните престъпления по българското законодателство са
тежки96, Системата от мерки ще доведе до: а) поставяне под контрол,
банковите или приравнените на тях сметки; б) визуално наблюдение
или прослушване по телефонни линии; в) достъп до информационни
системи; г) изискване на нотариално заверени или презаверени
актове, банкови, финансови документи в случаите, когато има
сериозни основания да се предполага, че за тях могат да бъдат
използвани от лица, подозирани в корупция. Антикорупционната
конференция н Сеул, май 2003г. обединява единадесетата
международна антикорупционна конференция и третия глобален
форум за борба с корупцията и запазване на почтеността.
У нас в борбата с корупцията и разработването на стратегии се
изявява “Коалиция 2000” към Центъра за изследване на демокрацията.
През 2003г. президентът на България разгласи публично идеята си за
създаване на независима Агенция за борба с корупцията. С цел
подобряване на координацията между законодателната,
изпълнителната и съдебната власт в областта на превенцията и
противодействието на корупцията беше създаден Съвет за
координация на дейностите по борба с корупцията в Република
България (8 май 2012 г.) В неговият състав влизат председателите на
Комисията за борба с корупцията към Народното събрание, Комисията
за борба с корупцията в съдебната система към Висшия съдебен съвет
и на Комисията по превенция и противодействие на корупцията към
Министерския съвети, плюс по още един член на трите комисии.
Координационният съвет провежда заседания веднъж месечно.
Заседанията са открити и публично представени.
96
съгл. чл. 93 т. 7 НК – “тежко престъпление” е това, за което по закон е предвидено
наказание лишаване от свобода повече от 5 години.

219
 Комисията за борба с корупцията към Народното събрание,
Комисията за превенция и противодействие на корупцията към
Министерския съвет и Комисията за борба с корупцията и
професионална етика към Висшия съдебен съвет координират
дейността си и си взаимодействат на основа Конституцията и законите
на Р България с цел по-ефективно противодействие на корупцията.
Предмет на съвместната дейност на комисиите е противодействието и
борбата с корупцията в законодателната, изпълнителната и съдебната
власт. Основни задачи: взаимно информиране, координация и
хармонизиране на дейностите, разработване и провеждане на
съвместни инициативи, определяне на приоритетни области и форми
на взаимодействие в борбата с корупцията, обсъждане и предлагане
на мерки за противодействие и ограничаване на корупционните
практики. Комисиите извършват обмен на информация по сигнали с
обществена значимост и установяват наличието на корупционни
предпоставки в нормативната уредба и начините на нейното
прилагане.
На 4 май 2012 г. Българският парламент прие и мерки,
препоръчани от ЕС за борба с корупцията и необяснимото богатство.
Новият закон, приет след три последователни заседания до късно през
нощта на парламента, дава възможност да се започнат процедури по
изземване на имущество срещу предполагаеми лидери на
престъпността, без да се чака издаването на присъда по делата срещу
тях. Собствеността на предполагаемите босове на организираната
престъпност и виновните за административна корупция вече ще бъдат
внимателно проверявани още на ранна фаза – веднага след
предявяването на обвинения. Това ще попречи на заподозрените да се
отървават от подозрителните си активи, което беше силно
препоръчано от Европейската комисия като ключов инструмент в
борбата с корупцията. Досега властите можеха само да конфискуват
собственост или активи, след като собствениците им бъдат осъдени за
престъпление.

220
 Комисията за превенция и противодействие на корупцията
разработва държавната антикорупционна политика, като:

• Анализира проявите на корупция и конфликт на интереси и

предлага политики за превенция и противодействие срещу тях;
• Предлага на Министерския съвет приоритетите на
антикорупционната политика на правителството за съответната
календарна година;
• Анализира нормите на действащите нормативни актове,
създаващи условия за проява и разпространение на корупционни
практики и предлага на Министерския съвет предприемането на
съответните мерки за промени в тях;
• Изготвя стратегически документи, координира и контролира
тяхното изпълнение;
• Предлага промени в структурите за вътрешен административен
контрол;
• Осъществява необходимите контакти с международните
партньори;
• Предприема мерки за повишаване на обществената
осведемонеост, относно мерките за превенция и
противодействие на корупцията;
• Разработва мерки за усъвършенстване на превантивните
механизми за противодействие на корупцията и конфликт на
интереси при взимането на управленски решения и в работата
на администрацията и координира тяхното прилагане;
• Прави предложения за оптимизиране на наказателната политика
по случаи на корупция;
• Предприема други мерки за превенция и противодействие на
корупцията.

Изпълнението на решенията на Комисията се възлага на

централните органи на изпълнителната власт и се предлага за
изпълнение на органите извън изпълнителната власт. Комисията по

221
превенция и противодействие на корупцията отчита дейността си пред
Министерския съвет. Всяка година до 31 март Комисията предоставя
ежегоден доклад за дейността си пред Народното събрание.

Корупцията и антикорупционната политика са основни политически

проблеми от 1997г. насам, като борбата срещу корупцията е един от
основните приоритети в политиката. Правителството предприе
сериозни мерки за ограничаване на влиянието на организираната
престъпност върху икономиката. Бяха приети поредица от важни
закони:
• За администрацията;
• За административното обслужване на физически и
юридически лица ;
• За държавния служител;
• За публичност на имуществото на лица ,заемащи висши
държавни постове ;

• За достъпа до обществена информация, както и за

изменения на Наказателния кодекс.

Правителството одобри Национална стратегия за противодействие

на корупцията през октомври 2001г., която допълни националната
стратегия за борбата с престъпността, приета през 1998г. Текстът на
стратегията е групиран в основни раздели:
• Гарантиране на прозрачност на работата на публичната
администрация;
• Подобряване на финансовия и фискалния контрол;
• Антикорупционна реформа в Агенция „Митници”;
• Антикорупционни мерки в Министерството на вътрешните
работи;
• Борба с корупцията на ниво местна власт;
• Антикорупционни мерки във финансирането на политически
партии;
• Реформа в съдебната власт и наказателното законодателство;

222
 • Сътрудничество между правителството, НПО и медиите.

В развитието на антикорупционния дебат ключова роля играе

Коалиция 2000, група организации на гражданското общество,
създадена през 1998г. като антикорупционна инициатива. Целта на
коалицията е да улесни сътрудничеството между правителството, НПО
и други институции в сферата на антикорупционната политика и
понастоящем управлява система за наблюдение на корупцията чрез
регулярни проучвания на общественото мнение.

Корупцията като престъпност на „белите якички”

Това е вид престъпност, извършена от хора, които имат влиятелно

положение в обществото. За да съществува такъв вид престъпност
трябва да са налице две условия: Първо, извършителят да притежава
високо положение сред обществото и второ, същият да е извършил
престъплението по време на изпълняването на служебните си
задължения. Престъпността на „белите яки” е реална престъпност. В
нейната същност се съдържа престъплението на икономическия,
финансовия и политически свят. Това е престъпността, която засяга
основни сфери на обществения живот, а щетите, които предизвиква са
огромни в сравнение с други видове престъпност, като уличната
например, защото човекът с „бялата яка” е не само личност, която
присъства в обществото и хората уважават, а е и човек, от който те
зависят. Жертвите на тази престъпност са не толкова групи от хора, а
обществото като цяло се ощетява от нея. Ефективното
законодателство е най-добрата преванция. Системата от
законодателни мерки включва: явно законодателство; комплекстност
на превантивните и контролните мерки; взаимодействие между
институциите и неправителствените организации,а най-важното звено
са гражданите, които чрез сигнали могат да предотвратяват голям
процент от тези престъпни действия.

223
 По желание подаващият сигнала може да си попълни името, а
може да подаде сигнала напълно анонимно. Анонимността е
гарантирана. Целта е с помощта на гражданите постепенно да се
събират в една база с данни сигнали и съмнения за корупционни
практики, която да стане полезен източник за журналистически
разследвания на тема корупция. Адресът на тази страница е съобщен
на медиите и на държавните и обществени комисии за борба с
корупцията, които да следят подадените сигнали и да проучват онези
от тях, които разграничат като по-значими.

Заключение

Корупцията включва в себе си много действия и бездействия.

Понятието за корупция включва в себе си някои деяния, които са
предвидени в Наказателния кодекс и други, които са предвидени в
други нормативни актове. Според институциите и държавната
администрация корупционните деяния изглеждат така:

•Неправилно използване на обществен ресурс, неправилно

изпълнение на държавна служба за извличане на пряка или
последваща полза.

•Поведение, изразяващо се в нечестно използване на власт

или позиция, което има като резултат поставянето на
някого в по-добро положение от другиго.

•Корупцията е дребна и голяма; административна,

икономическа и политическа. Корупцията е разпространена
в съдебната и изпълнителната власт.

•Корупцията създава негативен международен имидж на

страната и отблъсква чуждите инвестиции, което има пряко
отражение върху икономическото развитие и
благосъстоянието на гражданите.

•Корупцията е враг за развитието на демократичната

224
 европейска държава. (кодексите за поведение на
държавните служители и правилниците на различни
институции) .

Общо взето в отговор на корупцията можем да включим борба с

проявите на явлението или справяне с причините посредством
въвеждането на институционалните реформи за ограничаване на
властта, подобряване на отчетността и стимули за промяна както и
социаетални реформи за промяна на нагласите и мобилизирането на
политическата воля за устойчиви антикорупционни интервенции.
Социологията може да има принос към изследването на
корупцията. А той е в изследване мотивите за корупция и
обществените различия в дефинирането й и толерантността към нея.
Социологията раглежда корупцията като системен проблем с културни,
социални и структурни корени. По тази причина социологическото
изследване на корупцията налага изучаване условията за бедност и
експлоатация, които характеризират повечето от страните с висока
корупция. Освен това изисква изследване на начините по които тези
условия насърчават различни комбинации от възможности, мотивация
и оправдание на предпоставките за корупция. Доколкото в основата
си корупцията е израз на неравенствата във властта в обществото, то
социологически анализи на динамиката на тези неравенства и
прилагането на препоръките следващи от тях чрез социалната
политика, могат да допренесат за борбата с корупцията.
ТРАФИК НА ХОРА И СЕКСУАЛНА ЕКСПЛОАТАЦИЯ

ТРАФИК НА ХОРА е набирането, транспортирането,

прехвърлянето, укриването или приемането на хора, независимо от
изразената от тях воля, чрез използване на принуда, отвличане,
противозаконно лишаване от свобода, измама, злоупотреба с власт,
злоупотреба с положение на зависимост или чрез даване, получаване
или обещаване на облаги. Трафикът на хора е най-бързо развиващата
се престъпна индустрия в света. Нейните приходите за година

225
 възлизат на $ 32 милиарда долара. Секс трафикът е сред най-честият
и доходоносен сегмент на индустрията. Това е най-големият незаконен
97
пазар след този за наркотиците.
Между 700 хиляди и 4 милиона жени и деца са жертва на
трафик годишно в целия свят. 1 милион деца са експлоатирани в секс
индустрията годишно, а500 000 жени годишно са жертви на трафик в
Западна Европа. 2/3 от тях - с цел проституция и са от Източна
Европа.98 Формите на насилствен или принудителен труд, робство или
сексуална експлоатация са в почти всяка сфера: секс услуги
(проституция, порнография) ; компаньонки (схема на доставка на
чужденки за съпруги) ; просяци; осиновяване ; донори на органи др.
експлоатация99. В чужбина момичета “печелят” от 12 000 до 16 000
евро на месец. Криминалните групировки действат чрез насилие и
заплахи. В множеството от случаите, трафикантите отнемат личните
документи на жертвите си. Жертвите на трафик често стават жертва
на физическо малтретиране.
Видове трафик
1. Вътрешен трафик: У нас обикновено жертвите биват
набирани от икономически по-изостанали райони и транспортирани
към по-развитите части на страната и в чужбина.
2. Международен трафик Осъществява се чрез превеждане на
жертвите през държавната граница и експлоатиране в друга страна.

97
Petrunov, G. 2009. “Market Regulation and Criminal Structures in the Bulgarian Commercial
Sex Market”. In: Duyne, P. van, S. Donati, J. Harvey, A. Maljevic and K. von Lampe. (eds.).
Crime, Money and Criminal Mobility in Europe. Nijmegen: Wolf Legal Publishers. Coauthor
with Bezlov, T. and Ph. Gounev. Преиздадено в: Petrunov, G. 2011. “Market Regulation and
Criminal Structures in the Bulgarian Commercial Sex Market”. In: Duyne, P. van and J.
Spencer. (eds.). Flesh and Money. Nijmegen: Wolf Legal Publishers. Coauthor with Bezlov,
T. and Ph. Gounev.
98
.Petrunov, G. 2014. Human Trafficking in Eastern Europe: The Case of Bulgaria. The ANNALS
of the American Academy of Political and Social Science. Volume 653, Issue 1, May 2014,
Pages 162-182.
98
Петрунов, Г. 2009. Основни схеми за изпиране на пари от трафик на хора с цел
сексуална експлоатация. София: РискМонитор.

226
Съществуват страни на произход, транзит и крайна дестинация за
жертвите на трафик на хора. Каналите на трафика са:
• Чрез агенции за набиране на хора за работа в страната и
чужбина;
• Чрез организирани пътувания в чужбина;
• Чрез организиране на срещи в страници за запознанства или
брак по Интернет; Как най-често се случва?
• Чрез създаване на емоционална зависимост;
• Чрез организиране на езикови и квалификационни курсове в
страната и в чужбина;
Причините за появата на това явление са:
• Социално-културни: неграмотност; разпад на морални ценности;
етническа дискриминация; влияние на медиите и интернет;
• -Икономически - бедност; неразвита икономика; безработица;
• Психологически; психически и сексуален тормоз;
• Международната организирана престъпност;
Уязвимите групи са привлечени най-често с обещания за високо
платена работа, а предпоставките за риск на жертвите да попаднат в
трафик са: Липса на опит в пътуването в чужбина; Липса на
информация за живота в чужбина; Нереалистични очаквания; Липса
на познания за българското и международното законодателство;
Липса на знания за институциите, които могат да ги защитят.100

Проституцията като организирана престъпност

В България темата за проституцията през последните години се
превърна в предмет на дискусия и проблем по две причини. Първо,
поради зависимостта между платените сексуслуги и организираната
престъпност, второ, поради връзката на проституцията с трафика на
хора.

100
Петрунов, Г. 2014. Трафикът на хора: кризисни тенденции и перспективи за
преодоляване. Психологични изследвания: 381-395.

227
 Информацията за български момичета – жертви на сексуална
експлоатация, потърсили помощ в Западна Европа, очертава мащабите
на проблема. Особено важно място в този процес имат данни от страни
като Германия и Холандия, от които става ясно, че една малка страна
се е превърнала в един от най-големите източници на трафик на хора.
Според четирите годишни доклада за трафика на хора – Dutch National
Rapporteur за периода 2000–2003 г., 14 % от жертвите на сексуална
експлоатация в Холандия идват от България, което поставя страната
ни на първо място през наблюдавания период.
Сходно е положението и на най-големия пазар на сексуални
услуги в Европа – Германия. Според годишните анализи на
Германската криминална служба за периода 2001–2005 г. България е
на трето място в света по брой на жертви на трафик на жени с цел
сексуална експлоатация.
От съобщенията за случаи на трафик с цел сексуална
експлоатация, които периодично се появяват в Австрия, Гърция,
Италия, Белгия и Испания, може да се направи извода, че мащабите
на това изключително тежко престъпление срещу личността са
подобни на тези в Германия и Холандия, но информацията, за
съжаление, не е систематизирана.
Данни като тези за трафика на жени с цел сексуална
експлоатация за Германия и Холандия повдигат един основен въпрос:
кое прави възможно трафикът на хора от една 8-милионна страна да е
сравним с този от страни като Русия със 150 милиона население,
Тайланд – с 65 милиона, Украйна – с 46 милиона, както и да е по-
голям от страни с 3–5 пъти по-голямо население, като Полша и
Румъния.
През последните две десетилетия проституцията е един от
основните пазари на организираната престъпност в България. Пазарът
разцъфтява през 90-те години на ХХ век, а в наши дни отбелязва два
резки спада заради масовия износ на проституция към по-доходни
пазари в Европа и финансовата криза. В редица анализи се приема, че

228
около 90 % от жертвите са прехвърлени с цел сексуална
експлоатация, но в същото време изследвания на проституцията в
Западна Европа показват, че много малък процент от жените,
проституиращи в чужди страни, са търсили помощ и съответно са
регистрирани като жертви на трафик. Така че регистрираните жертви
от български произход може да се разглеждат като върха на айсберг,
101
под който се крие огромен брой проституиращи извън България;
Данни от проучването на обектите на проституция у нас ги
разделя на четири основни слоя: много нисък; нисък; среден и висок:
В много ниския слой може да се види проституция на обекти като
паркове, площади и магистрали. Проституиращите са жени, мъже;
младежи и дори деца. Възрастовата граница на участниците в секс
пазара е ниска, има непълнолетни и малолетни. В много случаи те
употребяват наркотици . Правят секс, за да оцеляват, и са изложени
на най-голям риск от насилие от страна на сводници или клиенти.
Плащат рекет или такса на престъпните организации. Работят в
масажни салони, клубове, ВИП къщи, еротични барове и т.н.
Включването им в повечето случаи е доброволно. Подялбата на парите
между проституиращите и клуба е наполовина. На месец те печелят
между 2000 и 5000 лева, голяма част от които са от бакшиши.
Във високия слой попадат луксозни имения, барове, агенции.
Проституиращите в много случаи са от средите на модни агенции,
балетни състави и т.н. Често те имат сключен трудов договор за
дейностите, които съвместяват с проституцията и по тях плащат
данъци и здравни осигуровки. Контактът между проституиращите и
клиентите е опосредстван от брокер. При "кастинга" за наемане на

101
Информацията е набрана от над 100 дълбочинни интервюта с
проституиращи, сводници, социални работници, следователи и прокурори; десетки
документи – следствени постановления, обвинителни актове и съдебни решения;
наблюдения на специализирани полицейски операции срещу сводничеството и
проституцията. Информация за клиентите на платени секс услуги бе получена от
национално представително проучване на общественото мнение, проведено от
Националния център за изследване на общественото мнение по задание на
"РискМонитор" в периода юли - септември 2010 г.

229
момичета освен хубава външност се изисква и поне един чужд език
заради клиентите чужденци. От тази категория може да се отдели още
един допълнителен много висок слой. Той включва скъпи секс услуги,
предлагани от популярни лица от света на модата, музиката,
шоубизнеса. Цените са различни в зависимост от това доколко са
известни - от 300 лв. на час до 1000 лв. за цяла нощ.
Друга класификация на проституцията е свързана с
местоположението на дейност на проституиращите: пътна
(магистрална), курортна, погранична и градска. Пътната проституция
се среща по пътищата и магистралите на страната – на отбивки, в
паркинги, ханчета и мотели. Клиентите са предимно шофьори, а
случаите на насилие не са редки. Пограничната проституция се
открива в райони като Свиленград, Сандански, Кулата. Основната част
от клиентите идват от Гърция и Турция за почивните дни. В
пограничните райони вече се развива и моделът на "платената
любовница", при който ползват услугите само на една жена срещу
определена сума на месец.
Градската проституция е най-разпространена в големите
градове. Тенденция от последните години е изчезването на клубовете
и тяхната трансформация в еротични барове, както и набирането на
клиенти чрез интернет.
Курортната проституция често се прикрива зад официалната
дейност на еротични барове. Типичното за курортната проституция е,
че в началото на всеки сезон започва миграция на проституиращи от
големите градове във вътрешността на страната към черноморските
курорти – Златни пясъци, Слънчев бряг, или планинските курорти
Боровец, Пампорово, Банско. Към тази специфична форма на
българска проституция може да се отнесат и пограничните райони –
Свиленград, Петрич и Сандански, където също основен източник за
доход са небългарски граждани.
В летните курорти се среща и улична проституция. Не са редки и
примерите, в които проституиращите на улицата обират своите

230
клиенти. Огромната част от клиентите са чужденци. В курортите има
активна политика за набиране на клиенти. Тя включва специално
назначени "викачи", които стоят пред заведението или обикалят
курорта. Подобна роля често изпълняват шофьорите на таксита,
хотелският персонал, а в зимните курорти участие в набирането на
клиенти вземат и ски учители.
Столицата е с най-развит пазар на проституция102.По данни на
МВР в столицата са регистрирани 29 клуба, но при интервютата според
няколко различни източника само на едно от деветте районни
полицейски управления в София има над 30 клуба. Според
интервюираните експерти в София съществуват между 80 и 150
обекта, които предлагат платени секс услуги, но в предишните години
техният брой е бил значително по-голям. Дневният оборот от един
клуб в столицата е средно около 1000 лв103.. Практика е
проституиращите да получават 50% от заработените пари. Така
печалбата за организаторите остава наполовина. Те имат още разходи,
подкупи за корумпирани служители, което вероятно достига още 15-
25% от общия оборот. След покриване на всички разходи за босовете
в пазара на проституция остават около 30% от генерираните средства,
което е между 10 и 20 млн. лв. на година. Тези пари позволяват да се
поддържат устойчиви престъпни организации, които с лекота могат да
извършват и други престъпления. А средствата, генерирани от
международен износ на проституиращи, достигат според оценки на
експерти около един милиард лева годишно.
За и против легализацията на проституцията

102
По данни на МВР регистрираните проституиращи лица през 2010 г. те са 136, има 14
сборища на открито (в централната част и на околовръстния път) и 29 закрити места.
Тези числа със сигурност са в пъти по-малки от реалния брой. Те се разминават със
статистиката на неправителствени организации, които предлагат социални услуги на
проституиращи. Действителният брой на проституиращите в София е няколко пъти по-
голям, най-вероятно е в порядъка на няколко хиляди
103
Това означава, че само в средния слой от пазара на проституция в София дневно
се генерират между 80 000 и 150 000 лв. Сумата на месец е от 2.5 до 5 млн. лв., а
годишно - между 30 и 60 млн. лв., като тя не обхваща много ниския, ниския и високия
сло

231
 Според медиите легализирането на проституцията ще донесе
значителни приходи в държавната хазна и ще "изчисти" улиците. Не
се чуват гласовете на политици, журналисти, държавни служители,
неправителствени организации и общественици, които виждат
отрицателните страни от законовото регламентиране на
проституцията. Според високопоставен източник висшите етажи на
властта "изливат големи суми пари" за промяна на общественита
нагласа в полза на подготвяния законопроект за узаконяване на секс-
индустрията.
В действителност проституцията у нас е легализирана отдавна, с
тази разлика, че сексуалните труженички се наричат не проститутки,
а компаньонки. Дейността на компаньонките е официално
регламентирана от държавата, развлекателните дейности и заведения
- също. Колко хотели по Черноморието, в Сандански, Банско и всички
останали курорти в България функционират открито като публични
домове? А колко данъци и такси са събрани от тях? Колко са
регистрираните компаньонки сред хилядите жени и деца, работещи в
тези заведения? Колко от тях си плащат патентния данък в общината?
Колко от нелегалните публични домове в София и страната са закрити
и санкционирани от държавата? Нито един, макар че рекламите им
пълнят не един и два вестника. Защо големите медии не се
заинтересуват от този проблем с факти и цифри? Колко ли ще са тези,
които ще пожелаят да се регистрират като проститутки, след като
няма желаещи да се регистрират като компаньонки и компаньони и
104
т.н.
Ако първоначалната цел на този анализ беше да изследва
типологията и организацията на пазара за проституция в България, то
статистиката за трафика на жени в Западна Европа, получена в

104
Петрунов, Г. 2011. „За или против легализация на проституцията: обществени
нагласи“. В: За или против легализация на проституцията. София: РискМонитор;
Петрунов, Г. 2011. „За и против легализация на проституцията в България:
криминологичен поглед“. В: За или против легализация на проституцията. София:
РискМонитор.

232
процеса на работата е шокираща с изключително високия коефициент
на жертвите от България105. Във връзка с това се поставят няколко
въпроса:
1. Относно размерът на българския износ на проституиращи за
Западна Европа? Каква е причината делът на българките да е толкова
голям сред проституиращите в Западна Европа?
2. Дали свръхвисокият коефициент на жертвите на трафик от
България е резултат само на социално-икономически фактори, или
причината е в спецификата на престъпността в страната?
Поставените въпроси са само част от сложния социално-
икономически феномен на българската проституция. Безспорно
„износът“ на момичета, предлагащи сексуални услуги, в Западна и
Централна Европа е най-доходоносният пазар за българската
проституция, но същевременно тази дейност е невъзможна без
вътрешния пазар на проституция. По тази причина предмет на
изследването са както възникването на българския пазар за платен
секс, така и структурата и организацията на проституцията в страната.
Това са едни от първите опити за анализи на проблема с
проституцията в България106 и поради това няма претенции за
изчерпателност.
Възникването на вътрешен пазар и балканският контекст
След колапса на комунистическите режими страните в Източна и
Централна Европа преживяват сложни политически, икономически и
социални промени. Катаклизмите, свързани с икономическия преход,
водят до нарастване на безработицата и рязко спадане стандарта на
живот.

105
Петрунов, Г. 2010. „Организираната проституция в България“. В: Петрунов, Г.
(съст.) Проституция и сексуална експлоатация. София: РискМонитор.
106
По анализи на доц. д-р Г. Петрунов от социологически изследвания на
проституцията, подкрепени от "Тръст за гражданско общество" и "Фонд за подкрепа на
НПО в България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо
пространство", изпълнени от фондациите "РискМонитор" и "Европейски инициативи".

233
 В някои специализирани изследвания като едно от последствията
от тези промени се посочва, че проституцията се e превърнала в
единствен начин за голям брой жени да изкарват прехраната за себе
си и семействата си и че почти всички страни от Централна и Източна
Европа, сред които най-вече балканските, са регистрирали рязко
нарастване на проституиращите.
Ако се направи опит да се реконструира възникването на
вътрешен пазар за платени сексуални услуги в България, става ясно е,
че на практика проституирането в страната е невъзможно без
участието на своднически мрежи и собствениците на
специализираните заведения, на които те се предлагат – хотели и
нощни заведения. В първите години на прехода се „внасят“
проституиращи момичета от Украйна, Молдова и Русия и се привличат
предимно крайно социално слаби момичета (от ромски произход,
идващи от малки населени места и пр.) и такива с девиантно
поведение, които биват задържани в професията предимно със
системно насилие. Същевременно на всички нива на пазара за платен
секс, който вече е структуриран към 1992–1993 г., може да се
установят участието и контролът на организирана престъпност.
Бавното развитие на българския вътрешен пазар обаче не
възпрепятства свързването му с чуждестранни и международни
своднически мрежи. Вълната от емигранти през периода 1989–1991 г.,
установяващите се в Централна Европа български рецидивисти,
амнистирани през 1990 г., войната в Югославия от лятото на 1991 г. и
разпадането на СССР са само част от факторите, които „свързват“
зараждащия се българския пазар на сексуални услуги с този в
Централна и Западна Европа. Типична става практиката
проституиращи българки да бъдат предлагани чрез балканските и
източноевропейските сводници, като доминиращи в началото са
албанските своднически мрежи. При тях насилието е неотменна част
както при набиране на момичета, където нормален метод е
отвличането, така и при контрола над проституиращите. При

234
неизпълнение на „дневната норма“ обикновено се налага физическо
наказание. Определящо влияние за организацията на българската
проституция обаче оказва рускоезичната организирана престъпност.
Моделът на „точки“, предварително разпределяне на местата, които
всеки сводник има за своите момичета, се въвежда и от българските
сводници. В зависимост от доходността на района и броя на
„постовете“ сводникът плаща рента на босовете на организираната
престъпност и органите на реда (най-често полицията и
прокуратурата) и администрацията.
С разцвета на силовите групировки по време на югоембаргото
сътрудничеството със структури на организираната престъпност в
Западните Балкани и Централна Европа при трафика на момичета с
цел проституция става устойчиво и е подобно на другите дейности,
свързани с преминаване на балканските граници – контрабанда на
нефтопродукти, наркотици, крадени стоки и пр.
През първата половина на 90-те години износът на проститутки
претърпява сериозна еволюция и сменя няколко пъти каналите си,
докато се превърне в устойчива дейност. Исторически първото
направление за износ на проституиращи е към Чехия и Унгария и там
се формират първите български своднически мрежи извън страната.
Близостта и по-лесният достъп до тези бивши социалистически страни
ги превръщат в предпочитано направление и българските сводници
използват вече създадената база от българските крадци на коли. В
страните от бившия СИВ българските проститутки работят преди
всичко в населени места, близки до границите с Германия и Австрия,
където секстуризмът е най-активен. В началото на 90-те години
достъпът до Западна Европа е епизодичен поради визови ограничения,
но към 1993–1994 г. в по-либерални страни като Холандия и Белгия се
появяват първите „гнезда“ на сводници и проститутки и постепенно
започва процесът на разширяване на българските общности. Третото
направление е за Гърция и Македония, откъдето трасето достига
Италия. Четвъртото направление за износ на български момичета е

235
към страни от бившата Югославия и по-специално в зоните, където
има мироопазващи сили – първоначално Босна и Херцеговина, по-
късно – Косово.
В средата на 90-те години структурата на българския пазар на
проституция вече е оформена. В страната се наблюдават три слоя –
улична, клубна и елитна проституция, които осигуряват две други
форми на българска проституция – курортната и експортната
проституция.

Типология на проституцията в България

Вече споменахме особеностите на уличната и магистралната
проституция. Тук ще се спрем на клубната и елитната проституция във
връзка с курортната и експортната проституция.
Клубна проституция
Клубните проститутки имат повече сигурност от уличните и
магистралните, изложени са на по-малко рискове от насилие от
клиенти и сводници. Само малка част от клубните проститутки се
препродават от сводниците като уличните и се принуждават да
проституират. Работят в клубове, публични домове, барове и на
повикване. По-голямата част от тях извършват тази дейност
доброволно, водени от финансов интерес. Често сами търсят
сводниците, за да проституират в техните клубове и да ползват
защитата и подкрепата им. Обикновено са от български произход, но
има и чужденки – най-вече рускини и украинки107. Под клубна
проституция различните респонденти разбират различни видове
проституция: извършвана в публични домове; проститутки, поръчвани
по телефона и доставяни на място, посочено от клиента; клубове,
прикривани като барове и заведения. Трите вида проституция често се
преплитат и дори се сливат. Например много публични домове
предлагат и доставяне на проститутки на посочен адрес при заявка по
телефона.

107
По мнение на експерти в България има около 300 клуба, като за София те са 100

236
 Публични домове
Чрез обяви повечето клубове не само предлагат, но и набират
компаньонки и проститутки . Активно рекламират „стоката“ си и чрез
интернет.108. Клубовете предлагат и обслужване по домовете със
заявка по телефона. Момичето се доставя на посочения адрес от
охраната с автомобил на клуба или от доверен шофьор на такси, който
работи с клуба и изчаква до края на сеанса. Щофьорите обикновено
служат както за охрана, така и за връзка между клиенти и клубове,
предлагащи сексуслуги. Публичните домове се прикриват и като
легални салони за масаж. По този начин те заобикалят закона, в
който, както бе посочено, няма забрана за проституцията, но липсва и
регламентация. Официално се дължи само патентен данък за
компаньонки и компаньони и за масажистки и масажисти. Размерът на
данъка за компаньонки и компаньони, за масажисти и масажистки е
определен в Приложение към глава седма на Закона за данъците
върху доходите на физически лица. Той е и в зависимост от групата, в
която попада населеното място. Според Закона за данъците върху
доходите на физически лица сумите, които трябва да влизат в хазната
само от една компаньонка, варират от 3000 до 6440 лева на година, в
зависимост от населеното място. Прикритието като салони за масаж
обаче води до многократно по-малки размери на патентния данък – от
500 до 1680 лева.
Барове
Някои клубове, предлагащи проститутки, развиват дейността си
под прикритието на барове и други заведения, като проститутките там
работят официално предимно като танцьорки или сервитьорки, а
сводникът – като управител на заведението. Той съобщава цените и
условията на клиентите, които си избират момиче. Обикновено в
такива заведения има 10–15 момичета. Повечето от проститутките в
тях са българки, но немалка част са от страни от бившия Съветски
съюз. Повечето се включват доброволно в тази дейност. Но веднъж
108
Предлагат от 3-4 до 7-8 момичета

237
влязла в тази професия, жената трудно може да излезе от нея по свое
желание.
Елитна проституция
Тя не попада в полезрението нито на полицията, нито на медии и
политици, което се дължи на изключителната дискретност на страните.
За не са използвани момичета, работещи или работили като
манекенки, фотомодели, учещи във висши училища в България и
Западна Европа109. Основният принцип на ангажиране в тази дейност
е липсата на граница между задълженията като манекени-модели и
като компаньонки-придружителки. При предлагането на услугата
придружаване (компания или „ескорт“) преходът към сексуални услуги
срещу пари се превръща в ключов за агенциите, известни с луксозна
проституция.
Повечето от манекенките в България получават предложения за
два основни типа работа. Единият е свързан с професионалното
представяне като манекенки и модели – ревюта, снимки, реклами,
промоции и пр. Другата работа, която се предлага на манекенките, е
осигуряване на „компания” при различни приеми и събирания, които
организаторите договарят с агенцията. При агенциите,
специализирани в елитната проституция, работа като „фон“ се
предлага на момичета от „периферията“. Агенциите в такива случаи
предоставят определен брой момичета, които трябва да присъстват на
дадено събитие. Манекенки се използват често и от собственици на
заведения – най-вече барове и дискотеки, които договарят с
агенцията момичета, които да седят в заведението и да „привличат“
клиенти. При тази работа от момичетата не се изисква нищо друго
освен да се държат като клиенти на заведението. Услугите, които
предлагат агенциите за манекенки, не са незаконни и не може да се
говори за проституция. Както и това, че се включват доброволно само
момичета, които са съгласни да поемат такъв ангажимент. Официално

109
Анализът се базира на интервюта с момичета, работещи или участвали в подобна
дейност

238
става въпрос за временна работа, за която агенцията плаща на една
манекенка около 30–50 лева на вечер.
Предлага се на всички, които имат достатъчно привлекателен
вид и отговарят на възрастовите условия. Обикновено подобна
дейност се развива в най-големите градове на страната. Както при
агенциите, предлагащи платени сексуални услуги, така и при
нормалните модни и фотоагенции, това е ефективна форма за
наемане.
За разлика от временно наетите в агенциите се има момичета,
които работят на постоянни договори. За набирането на тези момичета
агенциите, участващи в пазара на луксозна проституция, има
специална селекция. Основният източник са конкурсите за красота. От
проведените интервютата става ясно, че подобни предложения се
приемат като възможност за получаване на изключително висок
социален статут. Дори за семейства с много добро социално и
материално положение този тип кариера се приема като суперстатут.
Не е ясно какъв е процентът на момичетата (семействата), които
приемат предложенията.
Интересно е да се отбележи, че темата за риска от проституция в
модните агенции почти не присъства в масовите представи. В същото
време от интервютата става ясно, че приемането на предложението
създава своеобразна зависимост на момичето от агенцията. А преходът
от дейността на професионален модел към платеното компаньонство и
по-късно към платения секс се осъществява въз основа на тази
зависимост от компанията и е без принуда и насилие. Сексуалната
услуга придобива специална ценност, приема се като важен и много
ефективен инструмент за бизнес. Според интервюираните момичета,
които са били оценявани като рискови от собствениците и
мениджърите на агенциите, се оставят да напуснат. Обикновено
приемането на компаньонската дейност от страна на момичетата става
„спонтанно“. Агенциите работят без особен натиск на принципа на
достатъчното количество, т.е. при 10–15 набрани нови момичета рядко

239
отпадат повече от 2–3. При ценни модели (много красиви момичета) е
възможно да се положат допълнителни усилия за „социализация“ –
специални инвестиции в луксозно потребление за проблемното
момиче, включване в привилегирована социална мрежа и т.н. Но в
масовия случай без излишни подробности се обяснява задължението
да се приемат сексуални услуги при придружаване и не се правят
никакви усилия да се задържат отказалите се.
Набирането на нови момичета е ключово за запазване нивото на
агенциите, предлагащи и услугата елитна проституция, поради
изключително високия „процент на загуби“ на момичетата след 3–4
години работа. Излизането от бизнеса (временно или завинаги)
поради „намирането“ на дългосрочен приятел или съпруг е постоянен
процес. Особено при по-възрастните модели, това е отработена
технология, за се избегне унизителното им изключване от групата,
обслужваща важни клиенти.
Най-важната част в агенциите, предлагащи луксозна
проституция, е „ядрото“. Участващите в него манекенки получават
най-добрите поръчки и имат лични отношения с мениджърите и
собствениците на агенциите, които често принадлежат към най-
високите нива на организираната престъпност. В случаите, когато
агенциите са към някоя от известните силови или икономически
групировки, има специализация на момичетата от ядрото за ключови
личности в групировката. Те знаят, че работейки към съответната
агенция, принадлежат на съответната силова структура и съответно се
съобразяват със зоните на влияние на конкурентните групировки.
В този тип отношения има и определена неяснота. Първо, не е
ясно къде свършват личните отношения и къде започва сексуалната
услуга. Работещите дълго в агенция, собственост на сенчестата
структура, обикновено имат постоянни интимни отношения с
ръководството на структурата и близкия му приятелски и клиентски
кръг. Второ, типични са случаите, когато са възможни доброволни
интимни отношения между модела и собственици на фирми –

240
обикновено става дума за лица, които благодарение на тези
отношения стават клиенти на сенчестата структура. Често елитните
проститутки се използват като инструмент за създаване на контакти и
осигуряване на влияние сред политици, магистрати и представители
на големи мултинационални компании. Подобни отношения обаче са
доброволни и може да не са планирани и организирани от
мениджърите, собствениците на агенцията или лидерите на
групировката. При подобен вид услуги и успешна дейност на момичето
се дава процент – например при получаване на обществена поръчка
или контракт от международна компания.
Като цяло тези отношения между агенции, подържащи елитна
проституция, и икономически групировки са силно клиентелни и
херметични. Външни лица и компании не участват.
Трябва да се има предвид, че освен модни и фотоагенции
сенчестите структури, както бе описано по-горе, имат собствени
рекламни компании, в които представители на луксозната проституция
също работят като административни служители или на секретарска
работа.
Вероятно едно от най-големите предимства при рекламните
агенции е, че те осигуряват перфектно прикриване на сексуслугите
под формата на рекламни договори, които отговарят на всички
изисквания при международно одитиране.
При анализа на структурите за луксозна проституция трябва да
се прави разлика с нормалните модни и фотоагенции, които също
предлагат придружаване и присъствие на рекламни събития. В тези
агенции често работят модели, които предлагат сексуални услуги, но
това се прави без подкрепата на компания. В компаниите има също
служители, които се ориентират кои манекенки са „готови на
допълнителни услуги срещу пари“. Като предлагат подобни
ангажименти на момичетата обаче, те работят предимно за себе си,
дори да имат закрилата на лидери от организираната престъпност.
Независимите посредници играят ролята на типичен сводник. Те

241
осигуряват клиента, гарантират плащането, дискретността и т.н. Тези
посредници може да са извън модния бизнес и да предлагат на
момичета, които работят както за обикновени модни агенции, така и
за агенции, специализирали в луксозната проституция, но поне
половината от предлаганите момичета работят в някаква друга сфера.
Интересното в последната група е, че в нея влизат т.нар. звезди –
познати лица от попфолка, телевизиите, от масмедиите. Тези момичета
обаче работят епизодично, на много високи цени и приемат само
предложения, в които виждат допълнителен интерес. Ролята на
сводника, която в този случай е по-скоро тип импресарска дейност, е
да осигурява на заможни клиенти момичета. Често това е жена и
насилие почти не се упражнява.
Луксозните сводници работят в мрежа с няколко центъра и в
много отношения са независими. В сравнение с тях обаче агенциите
предлагащи и елитна проституция, имат едно много голямо предимство
– достъп до международните пазари. Трябва да се каже, че влизането
на български манекенки в световните модни агенции става възможно с
трансформацията на световната модна индустрия, края на ерата на
супермоделите и нашествието на елитни модели от Третия свят,
започнало в средата на 90-те години. Включването в световните модни
ревюта в Ню Йорк, Париж или Милано за българските модни агенции
вече е техническо усилие, изискващо не особено голяма инвестиция.
Свободният достъп до международните модни ревюта, модни
агенции, конкурси за красота и т.н. създава изключителни
възможности за контакти със свръхплатежоспособни клиенти извън
страната.
Информацията за този тип дейност обаче е силно ограничена и
изкривена поради факта, че достъп до подобни канали получават
основно момичета от ядрата на агенциите. Те са изключително
дискретни за скъпите си чужди клиенти. Въпреки това има
информация, макар и фрагментарна, която хвърля светлина върху
този тип международна активност. Известни са случаите с осигуряване

242
на момичета за яхтените партита в Средиземно море, както и десетки
случаи на наемане на момичета в Гърция, Италия и Испания за круизи.
Съществува сътрудничество и в обратната посока – след като чуждото
ръководство на един български телекомуникационен оператор успява
да превърти няколко десетки момичета от луксозния контингент на
четири агенции, се налага да се потърсят нови момичета в Сърбия на
принципа на бартер. Известни са случаи на временен внос срещу
заплащане на момичета от бившия Съветски съюз – основно украинки
по националност.
При този тип проституция често сексуалните услуги не могат да
се калкулират директно и спрямо някакъв времеви период.
Обикновено договореността е за по-дълго време и е по-неясна като
ангажимент. Често заплащането може да е под формата на скъпи
подаръци и дори предоставяне на собственост, получаване на дял в
компании и пр. В случаите, когато външни фирми са наели агенции за
луксозна проституция, при спечелване на договор плащат процент от
него на момичето (и на агенцията). Луксозни проститутки се използват
и за извършване на корупционно посредничество и плащания. Във
връзка с това в края на 90-те години някои западни служби развиват
хипотезата, че чрез луксозна проституция организираната престъпност
планирано постига влияние сред елитите на източноевропейските
страни (основно фокусът е Русия). Развитието на този тип услуги в
България показва, че става дума по-скоро за хаотичен процес,
отколкото за някакво систематично влияние.

Проституцията като организирана престъпност

Йерархичен модел
На върха на организацията стои национален бос, който
контролира пряко или чрез подставени лица сегменти от редица
легални и нелегални пазари в България. Босът има „силни” връзки с
представители на публичната власт. Той е подпомаган от
изпълнителен директор, който пряко контролира босовете на

243
различните престъпни дейности, в които е включена организацията.
Същевременно участва и в някои легални бизнеси като доверено лице
на националния бос. Най-високата позиция в клетката на
организацията, която контролира сегменти от секс пазара, е на бос на
проституцията. Непосредствено под него се нареждат големите
отговорници или малки шефове. Всеки обект има отговорник или
управител, който пряко контролира дейността на клуба, ВИП къща или
еротичния бар. Охранителите са най-ниско в йерархията на
организацията. Характерно за организацията са почти клановите
връзки. Така например националният бос, изпълнителният директор и
босът на проституцията са спортували заедно дълги години. Босът на
проституцията и огромната част от членовете на организацията,
контролиращи средния слой, са от един малък град. Клановите връзки
са безалтернативни, те гарантират доверени отношения и по-лесен
контрол в организацията. Важен компонент, гарантиращ сигурността и
стабилността на организацията, са връзките с корумпирани
представители на различни институции, някои от които са почти
членове на организацията. Други компоненти от схемата са малка
таксиметрова компания, обслужваща обектите от средния слой, и
модна агенция, с която веригата участва във високия слой на секс
пазара. Към организацията има и франчайзъри - сводници, които
използват имиджа и влиянието на веригата, за да управляват
собствени клубове, като плащат такса за това. Срещу нея те получават
защита от други престъпни организации и своевременна информация
за предстоящи полицейски операции. Организацията участва в ниския
слой на пазара на проституция в София, като контролира и събира
рекет от проституиращите на няколко улици в центъра всяка вечер.
Важен елемент от контрола и управлението на уличната проституция е
силовата бригада, която е на разположение на отговорника за ниския
слой. С нея се гарантират както защитата, така и наказанието при
неподчинение или отказ от страна на проституиращите или
сводниците.

244
 Мрежови модел на организация
В центъра на организацията са националните босове.
Престъпните дейности се управлява от доверени лица, които заемат
най-близките позиции до националните босове. Доверениците от
първо ниво делегират част от своите задължения на довереници от
второ ниво, а те понякога подбират довереници от трето ниво, на
които прехвърлят част от своите задължения. Клубовете на
различните довереници нямат връзки помежду си. Всеки довереник,
който е получил правото да създаде клубове, ги управлява независимо
от другите от веригата. Ангажиментът му към организацията е да
предава в началото на всеки месец фиксирана такса. Характерно за
някои от клетките на представената организация е, че участието в
секс пазара е тясно свързано с разпространението на наркотици в
столицата. Една от основните престъпни дейности на довереника от
първо ниво е да контролира и управлява разпространението на
наркотици. Именно с тази цел той е изградил своята подструктура и
контакти с довереници от второ ниво. Управлението на клубове е
съпътстваща дейност за доверениците от второ ниво, които наред с
разпространението на наркотици управляват и клубове за
проституция. Други клетки от представената организация активно
участват и в международния трафик на хора с цел сексуална
експлоатация. Подобно на първата разгледана организация и втората
верига разполага с модна агенция, по-точно с две агенции.
Един от основните проблеми, свързани с проституцията, е
неефективната организация за противодействие през последните две
десетилетия. Противодействието е приоритет на криминалната
полиция, която акцентира върху проституиращите, а не върху
престъпните организации. Например в Столичната дирекция на
вътрешните работи е обособена група от трима служители, които
трябва да покрият целия пазар на проституция в града, включващ
хиляди проституиращи. Заедно с това във всяко от деветте районни
полицейски управления е определен по един отговорен за

245
проституцията служител, който най-често работи и по разкриване на
други тежки престъпления, като убийства, грабежи и т.н. При толкова
малък брой полицаи и с така поставения акцент върху превенцията не
е възможна ефективна борба с организираната проституция. В
продължение на години проституцията се разглежда като девиантно
поведение на отделни индивиди, без да се оценява значението на
стоящата отзад организирана престъпност, която контролира почти
изцяло този криминален пазар. Проблем в борбата с организираната
проституция е и съществуващата законова рамка, която е
изключително архаична и неефективна. Както и адекватното
противодействие на корумпираните служители. Очевидно не е
възможно да съществуват мощни престъпни организации, които
развиват дейността си с години, без да са подпомагани от
корумпирани служители на различни институции.
Аргументите за легализиране на проституцията (плащане на
данъци, медицински контрол, регистрация и наблюдение и др.), в
значителна степен накърняват правата на проституиращите жени.
Модерният дебат в развитите страни се фокусира върху правата на
доброволно проституиращите жени и условията, в които извършват
своята дейност. Същевременно легализацията на проституцията крие
рискове, свързани най-вече с легитимирането и разрастването на
секс- индустрията.
Заключение
От анализите е видно, че проституцията в България в огромната
си част е овладяна от организираната престъпност. Традиционната
проституция която е била базирана на персонални отношения и в една
или друга степен е била личен въпрос, днес е прерастнала в крупна
нелегална система за сексуална експлоатация, осъществявана чрез
организирани престъпни структури и се е разширила в посока към
(допълва се чрез) трафик на хората, които биват подлагани на такава
експлоатация. Разширява се кръга на хората, които биват подлагани
на сексуална експлоатация – както количествено, така и от гледна

246
точка на тяхната полова, възрастова и социална принадлежност –
експлоатираните лица са не само жени, но и деца, мъже
(хетеросексуални, хомосексуални, транссексуални) и др. Това сякаш
убягва от вниманието на феминистки правозащитници, граждански
активисти и учени – борци за правата на жените, които хвърлят
огромни усилия по изследване на неравенствата между половете,
дискриминацията по пол и етнос и т.н., но пропускат да забележат
възстановяването на форми на робство (включително с насилственото
отвличане) особено по отношение на жените – именно чрез
постмодерните форми на проституцията. Проституиращите са
принудени да дават значителна „криминална рента“ на сводници и
съдържатели на публични домове, която след това се разпределя
както към структури на организираната престъпност, така и към
осигуряващи закрила от наказателно преследване представители на
държавата (полицаи, държавни служители, политици). Предлаганите в
тази връзка нови състави за борба с организираните престъпни форми
на сексуална експлоатация при създаване и управление на публични
домове; функциониране на публични домове под прикритие на хотели,
медицински, козметични, спортни и други заведения; предоставяне на
помещения и/или превозни средства за организиране и експлоатиране
на чужда проституция; засилена отговорност при склоняване към
проституция (включително от близки и родственици).
България е единствената страна в Европа, в която се допуска
наказателно преследване на проституиращи, които са жертва на
сексуална експлоатация. В тази връзка се предлага отмяната на
разпоредбата на чл.3291 ал.1 от Наказателния кодекс. По примера на
някои скорошни промени в шведското и норвежкото законодателство,
се дискутира предложението да се криминализира потреблението на
сексуални услуги, особено в случаите когато то се извършва на
публично място. Препоръчва се държавната политика по отношение на
проституцията да се ориентира към защита на правата на
проституиращите, а усилията да се насочат към наказателно

247
преследване на всички структури и форми на организираната
престъпност, занимаващи се със сексуална експлоатация чрез
проституция и трафик на жени110.
Трябва да се има предвид, че публичните институции, които
трябва осигурят прилагането на правните норми, също преживяват
експанзия – някогашната инцидентна корупция на отделни
представители на публичните институции, вече е заменена със
системни, нелегални връзки между публичните институции и
структурите на организираната престъпност. Тези връзки се
осъществяват чрез неформална мрежа, която пронизва и свързва
институциите с престъпните структури. Накратко казано, чрез
неформални мрежи институциите също са въвлечени в престъпната
индустрия, основана на проституцията. И това е огромен проблем,
който все още се игнорира.
Несъмнено всички тези проблеми в институциите са
непосредствено свързани със състоянието на Законодателството. По-
точно казано, забранителното законодателство (при посоченото
състояние на проституцията и дисфункциите на съответните
институции), поражда важни ефекти: то не ограничава проституцията,
а я превръща в тайно и нелегално протичаща дейност, като така
създава поле за разгръщане на организирани престъпни структури и
дава възможност на съответните институции да действат в режим,
който няма нищо общо с официалните им функции, в частност, да
развиват неформалните мрежи, които ги обединяват с престъпните
структури и да формират второ, скрито, неформално парично
обръщение и акумулират огромни парични ресурси, които се
използват за необявени цели.

110
Миков, В., 2014. Проституция и трафик на хора с цел сексуална експлоатация в
България: Характеристики, причини, публични политики, 247 стр. докторска дисертация

248
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА
ИНДИВИДУАЛНИ ДЕВИАНТНИ ПРАКТИКИ
Самоубийство

Самоубийството е доброволният, съзнателен акт, с който някой

отнема собствения си живот.111 През последните 50 години процентът
на самоубийствата в световен мащаб се е увеличил с 60%, сочи
доклад на СЗО. Според доклада всяка година около 1 млн. души по
света се самоубиват или на всеки 40 секунди на планетата един човек
умишлено отнема живота си. Според доклада на СЗО опитите за
самоубийство в световен мащаб са 20 пъти повече от реализираните
самоубийства.

У нас по данни на МВР112 ежегодно на 100 хил. души се падат 37

опита за самоубийство, от които 17 са успешни. А според
Националния център по обществено здраве и анализи към МС, в
България всеки ден се самоубиват средно по двама души. Истината е
далеч по-мрачна, тъй като системата на тези служби далеч не отчита
всички самоубийства. Много от тях по различни причини (служебни,
семейни, политически, професионални и др.) се идентифицират като
нещастни случаи, инциденти, инфаркти, различни болести.
Този факт поставя България на първо място по самоубийства в
ЕС, заедно с Литва и Унгария. Както и по самозапалвания. Само за
шестте месеца на 2015 у нас 7 души съзнателно потърсиха и
намериха смъртта си чрез самоизгаряне. В света за този период, поне
според медиите, не е регистрирано нито едно самозапалване. На
първо място сме и по детски самоубийства. По официални данни
средно на година у нас се самоубиват по 50-60 деца. Но
изследователи смятат, че този брой е много по-голям.

111
В повечето религии то е разглеждано като грях, В християнството емблема на
самоубийството е апостолът, който предава Христос - Юда Искариотски.

112
По данни на криминалната статистика към 07.01. 2017 г.

249
 Очертават се няколко тенденции:
Първо, рязко нараства броят на суицидните опити;
Второ, намалява средната възраст на самоубилите се българи;
Трето, нараства съотношението между броя на успешно
реализираните самоубийства и броя на опитите за самоубийства.113 В
ЕС съотношението е между 1:8 и 1:10, а у нас то става вече 1:4;
Четвърто, налице е и тенденция за колективни самоубийства, на
съчетаване на самоубийството с убийство на друг човек (суицид плюс
хомицид) и т.н.

По сведения на Световната здравна организация (СЗО) България

е сред водещите в печалната класация за юношеска смъртност поради
самоубийства - 6-то място сред момичетата и 1-во сред момчетата. В
нашата страна по-висока смъртност е регистрирана при момчетата,
които избират сигурни методи за самоубийство. Те са по-агресивни и
импулсивни и не рядко действат под влияние на алкохол и наркотици,
което допринася за фаталния изход. Момичетата по-често извършват
суицидни опити, може би защото те са по-склонни към депресия, но
също така говорят за проблемите си и търсят помощ.

Какво тласка юношите към коренна промяна на отношението към

живота и смъртта? Кои житейски ситуации и събития ги принуждават
да предпочетат смъртта пред живота? Кое води до суицидно
поведение? Съществува ли начин да се предвиди и предотврати
суицидното поведение? Тези и други въпроси ни насочват към
екзистенциалните проблеми на избора между живота и смъртта.
Анкетни проучвания показват, че повече от половината от
учениците в горните прогимназиални класове са имали мисли за
самоубийство. Трудната адаптация към света на възрастните, липсата
на разбиране от връстници, учители, родители, за съжаление много
често тласка към реализирането на тези мисли като единствен начин

113
По данни на http://www.lentata.com/page_7255.htmlр 16 May 2015

250
за излизане от кризите. В 24 % от случаите учениците преживяват
актуална житейска ситуация, свързана с проблеми, с които те не могат
да се справят сами. Личностни характеристики на юношеството с
висок суициден риск са: нестабилно, гневно, агресивно и
неконтролируемо поведение; висока импулсивност; обърканост;
безкомпромисно мислене и начин на справяне; ниска способност за
разрешаване на проблемите при възникване на затруднения;
неспособност за преценка на действителността; тенденция за живеене
в илюзорен свят; фантазии и склонност към разочарование;
тревожност, особено при физически неразположения или малки
разочарования; чувство за малоценност и несигурност, отхвърляне
или провокативно поведение, лоши отношения с родители, възрастни
и приятели. Предразполагащи фактори за суицидни нагласи у
юношите са:
- израстване в семейства, в които агресията е единствения начин
за справяне във всяка една ситуация;
- социална подкрепа на агресията - прието е момчетата да се
възпитават да бъдат агресивни;
- липса на социални умения за справяне;
- грешни методи на възпитание - възпитание с обиди и заплахи,
подценяване на възможностите на детето.
Важна роля за формиране на суицидна нагласа играе семейната
среда. Често това са семейства с хронични конфликти между родители
и най-вече с хладно, отхвърлящо, или грубо отношение към децата;
обиди, морални и физически насилия, включително побои, а понякога
инцестни посегателства. Налице са и слаби възможности на
семейството за адекватен отговор на житейските предизвикателства.
Демонстративните опити с манипулативна цел са по-чести сред деца
от семейства с двама родители и добро материално положение и се
правят за извоюване на права и налагане на собствени желания.

251
 Кои са аспектите на нефункциониращото семейство,
нестабилността, и негативните житейски събития, отключващи
суицидната нагласа в юношеска възраст?
Често пъти това се обяснява с психопатология при родителите с
наличие на афективни и други психични разстройства, злоупотреба с
алкохол и наркотици или антисоциално поведение в семейството,
фамилна обремененост със самоубийства или опити за самоубийства
се явяват като генетична предразположеност и рискова среда за
пораждане на суицидно поведение у юношите.
Насилие и злоупотреба в семейството, липса на достатъчно
грижи от страна на родителите и слабо общуване в семейството, чести
кавги между родителите с напрежение или агресия създават чувство
на несигурност, неразбиране и неприемане от близките, което
неминуемо поражда стремеж към самоизолация и безизходица. До
нестабилност и неувереност на юношите може да доведе развод,
раздяла или смърт на родителите; честа смяна на местожителството;
семейство на осиновители или настойници.
Крайните прояви на родителско внимание или невнимание като
много високи или много ниски очаквания от страна на родителите;
неадекватна или прекалена власт на родителите, изразяваща се в
студенина и суровост в семейството, неминуемо водят до объркване,
дестабилизация и самоизолация, която много често отключва
автоагресията. Липса на време от страна на родителите да наблюдават
или да се справят с емоционалния стрес на детето и наличие на
негативна емоционална среда, отличаваща се с отхвърляне и
пренебрегване, прави юношата неуверен в дома си, а без подкрепата
на най-близките си хора, той трудно може да преодолява житейски
кризи, за които не е подготвен.
Младите самоубийци най-често произлизат от семейства, в които
рисковете се акумулират и поради това, че те са лоялни към
родителите си и им е забранено да разкриват семейни тайни, те често
се въздържат да търсят помощ извън семейството.

252
 Конфликтните отношения с учители, съученици, както и с други
лица от училищната администрация, водещи до честа смяна на
училищата могат да повишат суицидния риск. При ученици с
разстроени междуличностни отношения и загуба на личностно значима
връзка подсъзнателният мотив за самоубийство е желанието да се
харесат, да привлекат вниманието на възрастните и така да
възстановят връзките със заобикалящите и да излязат от
самоизолацията.
Самоубийствата при деца и юноши, често корелират с
депресивни разстройства, характерни за тази възрастова група.
Депресираните момичета са склонни да се оттеглят, стават тихи,
отпаднали духом, неадекватни. Депресираните момчета имат
агресивно и разрушително поведение и изискват голямо внимание от
обкръжаващите ги. Повишената тревожност, характерна за
юношеската възраст е източник на суицидни настроения, поради което
не рядко сме свидетели са суицидни опити провокирани от страх от
наказание, порицание у дома или в училище.
В стремежа си да впечатлят групата, а за съжаление напоследък
и за да не се отличават от нея, юношите започват да злоупотребяват с
алкохол и наркотици. Всяка зависимост е резултат от латентна
депресия или като последствие води до развитието на депресия.
Зависимостите блокират волята за разрешаване на проблема.
Бягството в илюзорния свят става за сметка на нарастващите дози и
нарастващия конфликт и изолация от реалния свят. Стремежът към
нереалното и неприемането на реалното поражда непреодолимо
желание всичко да свърши със смърт.
Суицидният риск при страдащите от анорексия или булимия е
20% по-висок от средния суициден риск при младите хора.
Неприемането на себе си такъв какъвто си, води и до отключване на
автоагресия.

253
 Малък брой подрастващи страдат от шизофрения и маниакално-
депресивни разстройства, които нерядко завършват със суицидно
поведение.
Не е малък процентът на децата със суицидно поведение,
резултат от имитация на видяно, чуто или прочетено. Ученическата
възраст се отличава с голяма степен на внушение и податливост на
влияние от средствата за масова информация.
Причини за самоубийствата
Въпреки развитието на науки като социологията и психологията,
съвременните общества също изпитват затруднения при разнищването
на проблема за самоубийствата. С течение на времето все по-голям
брой изследователи приемат честотата на самоубийствата като един от
най-точните показатели за състоянието на обществен интегритет и
социално благополучие. А промените в динамиката на самоубийствата
- за икономическа и социална стабилност на обществото.
Социологическите изследвания предлагат различни гледни
точки към този проблем. Още в началото на ХХ век самоубийството се
превръща в сериозен социален проблем. Като знак за дълбок
социален и културен разлом мотивацията за самоубийство маркира
драматичните ментални преходи, предизвикани от промяната на
социалната среда, която индивида обитава и изменящите се социално
отношения в нея. Самоубийството е пресечна точка на сложна
съвкупност от взаимосвързани обществени процеси, които се
разгръщат паралелно на социетално, на мезо и индивидуално
равнище.
Изучаването на самоубийството има дълга история.
Изследователят, който полага основите на съвременната суицидология
е Емил Дюркем чрез своя труд „Самоубийството“ (1897). Той насочва
мисленето към нова гледна точка и посочва, че автоагресивното
поведение може да се обясни като се отчитат външните обстоятелства
и най-вече специфичните характеристики на обществото. Съгласно
неговата интерпретация съществуват три типа самоубийство: Първите

254
са егоистични, при тях индивида се чувства отчужден и изолиран от
обществото, семейството и приятелите. Следващата група са
аномичните самоубийства, те са следствие от неуспехи в адаптацията
на хората към промените в обществото, като това довежда до
нарушаване на взаимовръзката между личността и социалната група.
Последният вид автоагресия са алтруистичните самоубийства, те се
случват в условия, в които индивидът се чувства подтиснат от
авторитета на социума или групата, и той се жертва в името на
общественото благо, определена философска, религиозна или
социална идея, която защитава.
В началото на ХХ век автоагресивното поведение започва
внимателно да се изучава и от представителите на психоанализата. Те
обръщат внимание на отделни характеристики, състояния и
особености на личността, които водят до самоубийство и които всеки
автор поставя в центъра на разработвания от него модел. Общите
психологически черти, които са необходими, за да се стигне до
самоубийство, според повечето автори са най-малко четири – първо,
остро смущение (нарастване на общата обърканост на човека); второ,
повишена враждебност (нарастване на себеотричането, чувството за
вина и срам); трето, остро и почти внезапно стесняване на
интелектуалния фокус; и четвърто, появата на идеята за
прекратяването, тоест че е възможно да се сложи край на
страданието.
В своята „Суицидология“ Е. Шейдмън пише че при
самоубийството става дума преди всичко за ясно определена група от
факти, които се обуславят от конкретна съвкупност взаимосвързани по
специфичен начин процеси, разгръщащи се на всички равнища в
обществото. Самоагресията като система от постъпки и съответна
насоченост на съзнанието се оказва сложно вплетена в социалните
взаимодействия. През всички епохи равнището на самоубийства
разкрива съществени дефицити на пълноценни обществени връзки и

255
отношения, отсъствие на нормално функциониращи институции и
дисфункции в действащите икономически и социални механизми.
Статистическите данни за самоубийствата са сигурен показател
за съществуващи нерешени икономически и социални проблеми, остри
конфликти, за господство на определени състояния на общественото
съзнание и настроения като песимизъм, безпокойство на отделни
групи и за дефицита на нормални човешки отношения. В този случай
ще разграничим самоубийствата в качеството им на социален
феномен, като първостепенно внимание следва да се отдели на
социалните причини и факторите, които стоят в основата на
саморазрушителните действия. Ако човек или група се явява обект на
определено социално действие, то всяко такова действие протича не
само за себе си, а се вписва в сложна мрежа от социални зависимости
и структури. Кои са ключовите моменти, като комплексен резултат от
съвпадане, съчетаване на съвкупност от обществени процеси водещи
до самоагресия?
На първо място, самоубийството е свързано с извършването на
дълбоки качествени промени в позициите на групите. С това възниква
необходимост индивидите да заемат нови позиции в социалната
структура, което предполага преодоляването на значителни социални
дистанции. Тези промени нарушават съществуващото равновесие и не
могат своевременно да бъдат интериоризирани от членовете на
социалните групи, поради което те не са в състояние да се впишат
ефективно в новата ситуация. Самоубийството особено се проявява на
фона на характерни изменения на социалната мобилност.
Специфичните изменения на низходяща и възходяща социална
мобилност поставят началото на комплицирано и противоречиво
съчетаване на социално-икономически, психологически и културни
условия, както за отделния човек, така и за обществото като цяло.
Заеманата нова позиция следствие на социалната мобилност,
провокира зони на напрежение в случаите, когато е налице
неприемливо от гледна точка на личността разминаване между

256
актуално упражняваната професия и достигнатото образователно
равнище, между професионалния и образователен статус, от една
страна и материалното жизнено равнище, от друга. Също така между
условията за реализация и социалните претенции и очаквания.
Втория фактор, който може да се окаже причина за самоубийство
са случаите, когато многопосочното и системно преустройство на
дейностите и обществените отношения, в които е включен индивида,
се натъква на значителни трудности, ескалираща поредица от
социални и психологични бариери, които блокират реализацията,
потребностите и пълноценното участие в обществения живот. Всяко
подобно разбъркване, разрушава един установен модел на човешкото
поведение, на конкретната съвкупност от обществени връзки и
отношения. Така се налага едно сложно и многопосочно
преструктуриране на дейностите и обществените отношения,
преустройство в начина на живот, предполага пренареждането по
съвършено нов начин цялостния комплекс на взаимоотношенията на
човека със заобикалящия го свят. Подобна промяна затруднява
пълноценното и ефективното включване, интегрирането в
обществените отношения, ограничава шансовете за желаната
професионална реализация и мобилност. Невъзможността
самостоятелно да се справят с проблемите, които ежедневно
възникват пред тях, неуспешната реализация на хората довежда до
рязко нарастване на неудовлетвореността от шансовете за
самоутвърждаване. На тази база възникват сериозни дисбаланси в
начина на живот, между основополагащите негови системни елементи,
както и между основните личностни структури.
Третият фактор, който се разглежда е динамиката на новите
икономически, политически и социокултурни обстоятелства, както и
мащабните и нееднозначни по своя характер промени в
професионалния, материалния и социалния статус. Това затруднява
оценката на ситуацията, способността за нормално ориентиране в
създадените обстоятелства, ограничава възможността за своевременна

257
и адекватна адаптация. Загубата на контрол върху ситуацията и
невъзможността човек да оказва желаното от него въздействие върху
промените в своето образователно, материално и социално
положение, върху обществените отношения, формира устойчиво
депресивно състояние. Обобщени данни от изследвания показват, че
лицата в депресивно състояние са настроени негативно не само към
околните, но и към себе си. Тежките форми на депресия са особено
силен генератор на мисли за самоубийство.
Четвърто - сериозните трудности при решаване на ежедневно
възникващи жизнени проблеми стесняват периметъра на личната
инициатива и свобода на избор, загубва се личността и груповата
идентичност. Индивидите, заплетени в сложна и неустановена до край
структура от социални диспозиции, изпитват затруднения да
определят приемливия кръг на „своите“, ясно да осъзнаят и
дефинират собствените си интереси, предпочитания и позиции. Без
осъзнаване за принадлежност към определена група не е възможно
пълноценно включване в обществените взаимоотношения, а от там и
нормално функциониране в мрежата от обществени отношения.
принадлежността към група е основа за мобилизиране ресурсите и
предприемане на действия за постигане на успех. Когато има
затруднения при постигането на успех в предприетите начинанияу те
ерозират увереността в собствените сили и способности, доверието не
само в близкото социално обкръжение, а и в обществото и неговите
институции. Задълбочават се негативните емоции в резултат на
липсата на базисни потребности на човека като постигане на успех,
принадлежност към група, разбиране от страна на околните. Настъпва
дълбоко и многопластово разстройване на социалните и
професионалните връзки и общуване, на досегашните поведенчески
модели, което създава възможност за нагласи за суицидно поведение.
Пето – участието в конфликти, независимо дали става въпрос за
включване в открито демонстрирани конфликти или за субективно
възприемане и оценка на ситуацията като такава, винаги е свърна със

258
значимо социално и психично напрежение. Това задълбочава
отчуждението между хората и отделните социални общности, а също
така и отношенията им с обществените институции. Конфликтите в
кризисни условия трудно намират позитивна развръзка, а това
допълнително усилва деструктивните нагласи, изкривява цялостното
световъзприемане, разстройва ценностния баланс. Ежедневие са
напреженията и острите конфликти с държавни институции, с колеги и
близки хора. А отношенията на групите и отделните личности се
оказват белязани от поредица разнопосочни социални конфликти.
Особената драматичност и екзистенциалното проявление на цели
социални или социопрофесионални групи въвлича членовете им в
поредица от остри екстремни и критични ситуации, които провокират
стрес и психологически травми.
Шесто – усещането за икономическо, социално, политическо или
професионално безсилие от страна на отделни личности или
представители на определена група много бързо изчерпва запаса от
психологически и социални сили и личностни ресурси, способността
да се мобилизира личностния професионален, нравствен и
интелектуален потенциал за успешно справяне с възникващите
проблеми. Бързото изтласкване на определени групи и слоеве към
периферията на обществено-политическия, културен и социален
живот, увеличава относителния дял на депресивните групи и слоеве.
Това създава в твърде широки зони на обществото климат, който
ориентира към автоагресивно поведение.
Самоубийството по особен начин отразява цялата сложна
съвкупност от икономически, политически и социални проблеми и
противоречия, които присъстват в ежедневието на хората. Процесът,
водещ към самоубийство, на практика се опосредства от промените в
социалната структура и груповата принадлежност. Социалната
структура е основен субстрат на обществените промени. В нея се
включват основните актьори, техните интереси и нагласи, както и
взаимоотношенията между тях, които определят съдържанието на

259
социалния живот. В истинското желание за посегателство към
собствения живот се корени усещането за безизходица
Без всякакво съмнение възрастта и полът влияят на честотата и
характера на опитите за самоубийство. Данните показват, че и по
света, както и у нас, процентът на самоубийствата сред мъжката
половина на човечеството е почти двойно повече отколкото сред
нежната половина. 50% от самоубийствата са на хора на възраст
между 20 и 59 г. При мъжете тези опити имат по-решителен характер
и завършват със смърт четири пъти по-често, отколкото при жените.
Що се отнася до възрастта, както сочи статистиката, най-склонни към
самоубийство са младите хора във възрастта от 19 до 34 години.
Видно е, че илюзиите и максимализмът са присъщи на младостта.
Често техните виждания за живота са истински илюзии и затова са
несъвместими. А сред тези, които са съумели благополучно да
доживеят до зряла възраст, се различават два пикови момента –
първият е във възрастта 45 години, вторият – след 60 години.

Най-често на живота си посягат безработните, учащите и

пенсионерите. Статистиките сочат, че всеки шести човек, страдащ от
депресия, рано или късно прави опит за самоубийство. Ако той е
успешен, близките му също започват да мислят за този начин за
справяне с депресивното състояние. Тъй като статистиките са
тревожни, трябва да се обърне внимание на този подценяван проблем.

Счита се, че психичните разстройства, депресиите,

злоупотребата с наркотици и алкохол са основен рисков фактор за
самоубийствата в световен мащаб, сочи доклада на СЗО. Например в
САЩ 16,5% от самоубийствата са свързани с употреба на алкохол.
Вероятността алкохолиците да се самоубият е от 5 до 10 пъти по-
голяма, а използването на наркотици увеличава риска 10-20 пъти.
Около 15% от алкохолиците се самоубиват и около 33% от
самоубийците на възраст под 35 има първоначална диагноза
алкохолизъм или злоупотреба с други подобни вещества. Т.е. над 50%

260
от всички самоубийства са свързани със наркотична или алкохолна
зависимост. При младежките самоубийства алкохолът или наркотиците
играят роля в 70% от случаите.114

Самозапалването като форма на протест

Самозапалването като форма на протест е подробно и
аналитично изследвана от английския социолог Майкъл Бигс,
преподавател в Катедра Социология към Университета в Оксфорд.
Според дефиницията, която той формулира, самозапалването е
умишлен, решителен и болезнено изразителен индивидуален протест.
Бигс предлага конкретни критерии, на база на които можем да
разграничаваме самозапалването не само от останалите форми на
суицидно действие, но и от онези публични прояви, които най-често
изразяват гражданското или политическо недоволство. За разлика от
гладната стачка като подобна форма на протест, при която
протестиращият временно подлага себе си на определени ограничения
в очакване на ответната реакция, самозапалването не предполага
момент на договаряне с този, срещу когото е насочен протеста. То
представлява еднократно, едностранно действие, при което е осъзнат
риска от смъртност. На база на тази теза, Бигс дефинира
самозапалването като „всяко индивидуално действие, което
преднамерено цели смърт или трайни физически травми, които могат
да причинят смърт“.
Тук ще направим две уточнения:
• актът не трябва да цели нараняване на друг, освен самия
извършител или да нарани своите опоненти и
• няма за цел да предизвиква трайни материални щети,
каквито най-често са ефектите от терористичните актове
като друга форма на протест.
Бигс подчертава, че когато разглеждаме самоубийството е особено
важно да бъде дефинирана групата от хора, към които е насочен

114
По данни на криминалната статистика

261
протестът, освен тези срещу които даден човек протестира. Поради
това е важно да уточним, че разглеждането на самоубийството като
форма на протест е винаги насочено към колективни каузи, а не към
индивидуални. От една страна самозапалването може да бъде
насочено към далечна „аудитория“, тоест към хора, които са далеч от
социалната среда, в която се намира извършителят и не разбират
проблемите, които той поставя като значими. Пример за това са
поредицата от самозапалвания във Виетнам, които целят да покажат
на американското общество, че случващото се в тяхната страна, под
натиска на политиката на САЩ, е нередно. От друга страна
самозапалването като форма на политически и граждански протест
може да бъде насочена към местната „аудитория“, към онези, които са
жертви на политически режим, но нямат смелостта да изразят своето
недоволство. Такъв е случаят със самозапалванията в България, които
целят да провокират, да накарат всеки, който не взима участие в
справянето с колективния проблем, да промени своите действия. Тази
теза е анализирана и от редица, други социолози, сред които са Аштън
и Донан, които определят самоубийството чрез запалване като
епидемичен феномен115.
В този смисъл за извършителя на този акт на индивидуален
протест в името на колективни цели, смъртта намира оправдание в
довеждането до определени политически последици, до промяна на
статуквото. Самозапалването става успешно не само за онзи, който го
извършва, но за обществото, за социалната среда, в която той се
намира. Според друг френски изследовател Мартин Монестие116,
подобен израз на гражданско и социално неодобрение на случващото
се може да бъде тълкуван като рационален и логичен за самата
жертва, при постигане на вълна от публична реакция и ефективно
предприемане на определени действия.

115
Ashton JR, Donnan S. Suicide by burning as an epidemic phenomenon: an analysis of 82
deaths and inquests in England and Wales in 1978-9. Psychol Med 1981;11(4):735-9
116
http://www.janpalach.cz/en/default/zive-pochodne

262
 Особена характеристика на самозапалването е извършването му
като публичен акт. Според Бигс това следва да бъде разбирано по два
начина – от една страна актът да бъде извършен на публично място
и/или да бъде придружен с писмен документ (най-често писмо), което
е адресирано до тези, срещу които е повдигнат протестът или до
широката общественост. Извършването на самозапалването на
публично място се оказва и най-прекият път към предизвикването на
околните, към подтикването им към действия, благодарение и на
медийния отзив. Местата, на които се извършва самозапалването
почти винаги са символични и добре подбрани от извършителите.
Бигс прави препратка към четирите типа на самоубийство,
дефинирани от Дюркейм като казва, че самозапалването най-силно се
доближава до алтруистичния тип самоубийство117, т.е. до онзи, който
се проявява при общества с липса на социална интеграция и
регулация. Но на практика, според Бигс, понятието на Дюркем се
оказва много трудно за операционализация, тъй като според
Европейското изследване на ценностите118, корелация между
социалните предпоставки, които Дюркейм поставя като водещи мотиви
и самозапалването, не съществува.

Европа и България на „картата на самозапалванията”

Разпространението на това явление в Европа расте успоредно с
това на самоубийствата. Ако за периода 1963-1973г. в Европа има
само пет случая на самозапалване, през следващите десет години
жертвите нарастват на 117. Най-чести случаи на самозапалване има в
Азия и по-конкретно при населения с хиндуистки и будистки традиции
с относително демократично политическо управление, при които
религиозните и етнически конфликти са често явление, както и при
кюрдите, които живеят извън Турция.

117
Дюркейм, Е. Самоубийството, изд. Женифер – Хикс, 1999г., стр. 279
118
http://www.europeanvaluesstudy.eu/

263
 Статистическите данни, които регистрират случаите на
самозапалване, все още са малко. По данни на изследване на
френската социоложка Вероник Лало от октомври 2003г.119 за периода
1983г. - 1994г. в България има 89 случая на самозапалване, 31 от
които са завършили със смърт. Оказва се, че в сравнение с останалите
европейски държави средният годишен брой на самозапалванията у
нас е 7,4, равен с този в Испания и Бразилия, като за сравнение в
Германия е 4,6, в Гърция и Ирландия – по 6 случая годишно, в
Норвегия – 2,2. Трите основни мотива, които са посочени като водещи
в рамките на изследването, са психиатрични причини, лични проблеми
и политически протест. В България едва една трета (или 32%) от
извършителите са страдали от клинични психиатрични отклонения. С
изключение на Гърция, при всички изследвани европейски държави,
съществува мъжка доминация по отношение на регистрираните случаи
на самозапалване, а средната възраст на жертвите е в групата 30-39г.
В това отношение България представлява особен случай, тъй като за
изследвания период, броят на самозапалилите се жени е два пъти по-
висок от този на мъжете. Можем да обобщим, че към 2003г. в България
най-рискова група за самозапалване са жени на средна възраст 30-
39г.

Анализ на случаите на самозапалване в България.

Един опит да бъдаг типологизирани жертвите, следва
изградената теоретична рамка в предходните параграфи. За тази цел
на първо място ще анализираме онези случаи на самозапалване, за
които съществуват съмнения, че извършителят има сериозни лични
проблеми, кризи и депресии, породени от психични заболявания или
разстройства. Поради липсата на публикувани съдебни експертизи за
жертвите, не можем със сигурност да твърдим наличието на такива

119

http://msf.openrepository.com/msf/bitstream/10144/26913/1/Lohae%20Burns%20Patterns%
20%20Aug%202004.pdf

264
индивидуални отклонения. Разглеждането на тези случаи на
самозапалвания е важно за целите на анализа, защото по този начин
можем да разгледаме всички регистрирани случаи като верига от
събития, вълна или като епидемия, отново в понятията на Аштън и
Донън. Важно е да направим уточнение, че в тези случаи
самозапалването се оказва изход от дадена кризисна ситуация, която
не може да бъде превъзмогната от индивида по друг начин, за разлика
от втората форма на самозапалването като протест, за която смъртта е
средство да се постигнат общите каузи, да се постигне провокация на
онези, които не се борят за своите права.
Първият (регистриран) самозапалил се е у нас е 26-годишиният
Траян Маречков от гр. Велико Търново, който излиза от дома си с 2l.
бензин, залива себе си и се самозапалва на един от ключовите
булеварди в града. Сред основните мотиви са: депресия, безработица
и липса на справедливост. Съществуват твърдения, че той е страдал от
психични заболявания, твърди се за регистрирана шизофрения, но
официалните експертизи не са потвърдили тези твърдения.
Съществуват и няколко различни мнения за това дали безработицата е
бил в основата на неговите мотиви, тъй като недоказано остава как
Траян е напуснал работното си място два месеца преди смъртта си
(доброволно или не). Случаят остава „потулен“ от медиите. Въпреки
твърденията за това, че той е страдал от психични отклонения,
смъртта на Траян е особен случай. Близките му твърдят, че той е бил
близък до неправителствената организация във Велико Търново -
„Обединени за глобална промяна“120. Траян оставя предсмъртно писмо,
което според критериите на Бигс прави своя акт публичен, като пише:
„Давам живота си за народа, семейството и България с надеждата, че
политиката и правителството ще подобрят стандарта на народа“.
Посланието на писмото ясно посочва „виновниците“: политиката и
правителството. От една страна смъртта на Траян е чисто

120
http://globalpromqna.blogspot.com/

265
индивидуален акт на крайно отчаяние и депресия, но от друга той
прави ясни препратки към защитата на колективни каузи.
В тази първа група следва да споменем и имената на Даниела
Накова и Венцислав Козарев. Тялото на Даниела Накова е намерено
обгорено и официалната експертиза показва, че не става въпрос за
убийство, а за самозапалване, породено от психични проблеми. Месец
преди да се самозапали, Даниела прави опит за самоубийство чрез
поглъщане на сънотворно лекарство. Личната история на 45-
годишната жена говори за разпад в брака, невъзможност за справяне
с напрежението, безсъние, отчаяние, усещане за безизходица.
Случаят с мотивите за смъртта на Венцислав Козарев е сходна:
той се намира в тежка процедура на развод със съпругата си, с която
имат дете, но то е настанено при приемни родители. Самозапалва се
пред жена си, на работното й място.
Самозапалването на Пламен Горанов заема особено място в в
анализа на подобен тип „протестни” самоубийства, още повече, че е
сравнявано със саможертвените актове на Ян Палах, чешки студент по
време на Пражката пролет и Мохамед Буазизи, който дава началото на
революцията в Тунис. Актът на Пламен Горанов има огромен медиен и
социален отзвук: местните, националните и световните медии
разпространяват видеозаписи на призивите, които предсмъртно
Пламен издига, а часове след смъртта му стотици варненци изграждат
грамада от камъни, поставят свещи, цветя, снимки, плакати и
послания на мястото, на което той се самозапалва.
Самозапалването провокира хиляди коментари в социалните
мрежи, организация на групи и увеличаване на броя на
протестиращите. Смъртта на Пламен се счита за акумулатор на
последвалите опити за самозапалване, за избухването на
„епидемията“ от подобни актове, ако говорим в термините на Аштън и
Донън. Пламен е сред основните организатори на протеста срещу
политическия монопол на варненската организация ТИМ и конкретно
срещу управлението на кмета Кирил Йорданов. Часове преди да

266
запали тялото си пред общината във Варна, Пламен отправя искане
„оставка на Киро и всички общински съветници до 17ч. на 20
февруари, 2013г.“, призивът му приканва протестиращите да
скандират „Долу ТИМ“121. Час и половина по-късно правителството
подава оставка, а след смъртта на Пламен под силен обществен натиск
кметът на Варна Кирил Йорданов последва примера на премиера.
Ако разгледаме самозапалването на Пламен Горанов през
теоретичната рамка на Бигс, можем да твърдим, че неговият акт
отговаря на всички критерии: целенасочен самоубийствен акт в името
на колективни цели, който е извършен публично и предизвиква вълна
от отзиви и ефективни политически и социални промени.
Индивидуалната жертва е достигнала до осъществяването на една
колективна, надиндивидуална и обществена кауза.
След самозапалването на Пламен в рамките на един месец са
направени шест опита за самозапалване, четири, от които завършват
със смърт. За да групираме последвалите самозапалвания, ще
разгледаме детайлно мотивите на извършителите.
Два са основните мотиви, които характеризират последвалите
самозапалили се: бедност и лични проблеми. Тук следва да поставим
имената на Венцислав Василев и Тодор Йовчев. Крайна бедност,
невъзможност за изхранване на семейството, мизерия – това са
основните проблеми, които роднините им посочват. Седмица след
самозапалването на Пламен Горанов, 53-годишният Венцислав
Василев, баща на пет деца, демонстративно запалва напоените си с
бензин дрехи в община Раднево, протестирайки срещу бедността, в
която е принуден да живее и срещу намеренията на местния съдия-
изпълнител да изгони семейството му от социалното общежитие
поради неизплатени сметки. Подобни са и мотивите на 41-годишния
Тодор Йовчев, който в момент на отчаяние от унизителната бедност,
в която живее, купува с последните си пари бензин и се самозапалва

Мутренска групировка от началото на прехода, по-късно установила влияние в

121

управлението на организираната престъпност в страната

267
на стадиона в село Ситово. Според завеждащия лекар, в болницата, в
която е приет, на въпроса защо е посегнал на живота си, Тодор
отговаря: „Писна ми“122. Отговорът, който Венцислав Василев дава на
123
същия въпрос е „Омръзна ми този живот и тази безработица“ . И
двамата извършители са подтикнати да пристъпят към самозапалване
поради крайно отчаяние, бедност, депресия, невъзможност да се
справят финансово.
Посланията, които те оставят, макар и не изразени в писмен вид,
както част от останалите самозапалилите се, и в двата случая са ясни.
Извършването на този индивидуален акт на публично място – в
общината и на селския стадион, се отнася към местната власт, към
онези, които са определени като „виновници“ за бедността. Въпреки
че всеки един от самоубилите се запалва клечката в името на своите
лични проблеми, каузата им е обща – бедност и невъзможност да
плащат раходите си – мотиви, с които излиза почти всеки от
протестиращите на антимонополните протести от началото на
годината.
Случаят със самозапалването на Димитър Димитров пред
Президентството, който все пак успява да оживее след изгарянията е
различен. В интервю, което той дава след възстановяването си
споделя, че няма никакви индивидуални мотиви да пристъпи към този
акт. Самозапалването му е имало за цел да покаже „един бунт“, едно
недоволство на българина, да привлече вниманието на управляващите
и да бъде чут „гласа на народа“. За Димитър не са намерени и
доказателства, че той страда от психични заболявания. Актът му е
демонстрация на непоносимост към социалната и политическа среда.
Ако разгледаме самозапалването на Димитър през критериите, които
Бигс предлага, можем да определим неговия акт като типична форма
на протест: самозапалването е осъзнато, извършено на публично

122
http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1856274
123
http://www.blitz.bg/news/article/188200

268
място, без да навреди на околните или да предизвика материални
щети и е породено от изцяло колективни каузи.
Разглеждането на вълната от самозапалвания в България е
важно не само от гледна точка на индивидуалните мотиви на
извършителите или на психиката на българина в контекста на
антимонополните протести през 2013г. Пораждането и развитието на
подобна епидемия от самозапалвания е симптоматичен индикатор за
социалната среда като цяло. Зад мотивите на всяко едно от
самозапалванията откриваме част от исканията на протестиращите,
част от проблемите, които или не са поставени като значими от
управляващата политическа власт или не са разрешени по правилния
начин.
Смъртта на шест души не може да бъде разглеждана като
постигнат резултат от доброволни действия, каквито са
самозапалванията, от една страна. От друга страна, осъзнатият висок
риск от смъртност и изключително болезненото изживяване успяха да
издигнат тези личности като герои, като съвременните „търсачи на
справедливост“. За превенция на самозапалването под формата на
курсове за взаимопомощ, медицинска или психологическа подкрепа на
рискови хора, не можем да говорим. За предотвратяване на
самозапалванията се изисква превенция от друг тип – превенция на
ефектите и последствията от управлението на политическата власт.
Какви изводи могат да се направят за причините за
самоубийствата?
1. Хората посягат на живота си в кризисни моменти
Ще се опитаме да обясним увеличения брой самоубийства в
групите, които посочихме. И при най-младите, и при по-възрастните
тези периоди от живота им могат да се нарекат кризисни. В периода
45-49 години в организма на човека се случва интензивна хормонална
пренастройка, която се съпровожда с влошаване на общото състояние,
също и с колебания в настроението. Много често такива хора стават
потиснати. 60-те години е възраст, в която хората излизат в пенсия,

269
момент, в който се нарушава привичният житейски стереотип. Човек
губи почва под краката си, усещайки се ненужен и забравен.
2. Относно „пусковите механизми” на самоубийствата
Кое кара хората “да скочат в обятията на смъртта” – дали страхът
от утрешния ден, разочарованието от хората, неумението да се
приспособиш към живота или пълен крах на идеалите? Това в
медицината се нарича „пускови механизми” на самоубийствата. Те са
толкова много, обаче… Не е тайна, че всяко общество програмира
своите членове, внушавайки им едни или други понятия и идеали.
Това общество има свои представи за добро и лошо. И в момент,
когато има крах в правилата, заложени в съзнанието от детството,
много хора преживяват нещо подобно на апокалипсис. В това няма
никакво съмнение. По своята същност самоубийството е
социалнопсихическа дезадаптация на личността. Конфликтът между
минало, настояще и бъдеще за много хора остава неразрешим.
3. Самоубиват се хора от всички социални групи в обществото
Нека се вгледаме в портрета на типичния самоубиец – дали е богат
или беден, млад или стар, мъж или жена? Трудно може да се даде
еднозначен отговор. Самоубийци има са сред представителите на
всички слоеве на обществото. Що се отнася до тяхното финансово
състояние, не е тайна, че богатите също плачат – те понякога, да не
кажем доста често, също се опитват да свършат със себе си.

4. Лабилните и ранимите най-често успяват да свършат със себе

Не може еднозначно да се каже дали всички опити за самоубийство
свидетелстват за неуравновесена психика. При определени условия
към такава фатална крачка е способен да пристъпи и напълно
здравомислещ човек. Сред самоубийците има и хора, страдащи от
изразени психични нарушения. Обаче най-често успяват да свършат с
живота си хора с лабилна, неустойчива психика, с повишена
емоционалност, много раними хора.

270
 5. Депресията е една от основните причини

Сред най-честите психични разстройства, които карат човек да

посегне на себе си е депресията. Това е болест, която често, и то
лекомислено, бива наричана “простуда на психиатрията”. При това тя
може да се прояви като един от симптомите на редица болести и
нарушения. Сред тях е така нареченото биполярно разстройство,
което съвсем наскоро нарекоха “маниакално депресивна психоза”.
Между тези болести е и епилепсията. В тази връзка, много хора,
изпаднали в депресия, прибягват до алкохола и наркотиците с
надеждата да заглушат душевната болка. Но в действителност те само
задълбочават и засилват депресията. Затова много често се случва в
състояние на алкохолно опиянение или наркотичен транс да стават
самоубийства.

6. Насочват събраната агресия към себе си

Когато говорим за “самоубийствен шантаж” (заплаха, че ще се

самоубие), следва да кажем, че във всички тези случаи става дума за
липса на диалог с другите, за неразбиране. Корените се крият в
семейството. Всеки опит за самоубийство е всъщност призив или
протест. Това е крайната степен на отчаяние или агресия, която по
различни причини не може да бъде насочена към този, който е
нанесъл обидата. При подобни обстоятелства пострадалият е принуден
да насочи тази агресия към самия себе си.

7. Благоприятният емоционален климат може да помогне

Самоубийствата могат да бъдат предотвратени, ако се създаде

благоприятен емоционален микроклимат, ако близките обърнат
внимание на емоционалното състояние на човека, изпаднал в такова
отчаяние, че е решил да посегне на живота си. По данни от

271
изследвания, в 70 на сто от случаите родителите нямат представа, че
техните деца са на прага на самоубийството
Как можем да разпознаем суицидното поведение
Личностни характеристики на юношеството, свързани с висок
суициден риск са: нестабилно, гневно, агресивно и неконтролируемо
поведение; висока импулсивност; обърканост; безкомпромисно
мислене и начин на справяне; ниска способност за разрешаване на
проблемите, при възникване на затруднения; неспособност за
преценка на действителността; тенденция за живеене в илюзорен
свят; фантазии за величие, сменящи се с чувство за малоценност;
склонност към разочарование; тревожност, особено при физически
неразположения или малки разочарования; самодоволство; чувство за
малоценност и несигурност, които могат да бъдат маскирани с открито
проявление на превъзходство, отхвърляне или провокативно
поведение спрямо съученици и възрастни, родители; несигурност по
отношение на половата идентификация или сексуална ориентация;
амбивалентни отношения с родители, възрастни и приятели. Липса на
време от страна на родителите да наблюдават или да се справят с
емоционалния стрес на детето и наличие на негативна емоционална
среда, отличаваща се с отхвърляне и пренебрегване прави юношата
неуверен в дома си, а без подкрепата на най-близките си хора, той
трудно може да преодолява житейски кризи, за които не е подготвен.
Младите самоубийци най-често произлизат от семейства, в които
рисковете се акумулират и поради това, че те са лоялни към
родителите си и не искат да разкриват семейни тайни, така че те често
се въздържат да търсят помощ извън семейството. Конфликтните
отношения с учители и съученици, водещи до честа смяна на
училищата могат да повишат суицидния риск. При ученици с
разстроени междуличностни отношения и загуба на личностно значима
връзка подсъзнателният мотив за самоубийство е желанието да се
харесат, да привлекат вниманието на възрастните и така да

272
възстановят връзките със заобикалящите и да излязат от
самоизолацията.
Самоубийствата при деца и юноши, често са обвързани с
депресивни разстройства, характерни за тази възрастова група.
Депресираните момичета са склонни да се оттеглят, стават тихи,
отпаднали духом, неадекватни. Депресираните момчета са с агресивно
и разрушително поведение и изискват голямо внимание от
обкръжаващите ги. Агресивността може да доведе до самота, което е
висок рисков фактор.
В стремежа си да впечатлят връстниците си, а в някой случай и
за да не се отличат от нея, юношите започват да злоупотребяват с
алкохол, наркотици и пр. Всяка зависимост е резултат от латентна
депресия или като последствие води до развитието на депресия.
Зависимостите блокират волята за разрешаване на проблема.
Бягството от реалността и пренасянето в илюзорния, виртуален свят
става за сметка на нарастващите дози и нарастващия конфликт и
изолация. Стремежът към нереалното и неприемането на реалното
поражда непреодолимо желание всичко да свърши в смъртта. Така
младежите избират смъртта пред живота.
Превенция на самоубийствата
Преодоляване на суицидното поведение се постига чрез
създаване на отношения, даващи сигурност и разбиране при
разрешаване на кризисните ситуации. Бягството от трудна ситуация в
света на алкохола, наркотиците, самоизолацията, рано или късно води
до самоунищожение. Наличието на увереност в семейната среда,
приятелите и училищната среда, самоувереност и положително
мислене и оценка на реалния свят, е гаранция за готовност за
справяне с проблемите.
Всяка една преодоляна житейска криза, носи в себе си мъдрост и
опит, с които по-лесно продължаваме житейския си път. Възрастните
трябва да предадат тази житейска истина на децата си и да ги
подготвят за срещите с житейските кризи и преодоляването им.

273
 Опитите за самоубийство като цяло биха били по-малко, ако се
обърне внимание на някои фактори като религиозност, любов към
обществото и близките. Ако подрастващият юноша осъзнае своя дълг и
мисията си на Земята, той няма да мисли за самоубийство. Тези
проблеми са доста сложни. Но в тях неизменно присъства не само
психологически, но и социален аспект.
Заключение
Не може еднозначно да се твърди че всички опити за
самоубийство свидетелстват за неуравновесена психика. Макар сред
самоубийците да има и хора, страдащи от изразени психични
нарушения, при определени условия към такава фатална крачка е
способен да пристъпи и напълно здравомислещ човек.
Най-често успяват да свършат с живота си така наречените
акцентуални типове. Т.е. хора с лабилна, неустойчива психика, много
раними и с повишена емоционалност хора.
Обстоятелствата са разнообразни, но чувствата, които изпитва
човек при тези обстоятелства, са много важни. И това най-често е
чувството на безнадеждност. Само при тежки психични заболявания
хората чуват гласове, които им заповядват да сложат край на живота
си.
Не всички хора, които говорят или правят опити за
самоубийство, искат да умрат. Често това е зов за помощ. Ако човек
получи подкрепа в подходящия момент, животът му може да се
преобърне в позитивна посока.

В книгата си „Защо и как се самоубива българинът?” д-р Тотко

Найденов посочва, че основните причини за самоубийства по света и
у нас са свързани с любовта и проблемите, които тя причинява в
живота. Става дума преди всичко за несподелената любов, която се
преживява особено трудно най-често в тийнейджърска възраст.

Австрийският учен Алфред Адлер, който свързва чувството за

общност с параметрите на световъзприемането, казва, че от чувството

274
за общност зависи отговорът на три въпроса: отношението към
ближните, към професията (работата) и към любовта. С оглед на
тезата на Адлер и в духа на Дюркемовата традиция, че живота на
човек е детерминиран от социални факти можем да кажем, че любовта
е не просто индивидуално преживяване, тя е социално обусловена и
се явява социален фактор за самоубийствата сред тийнеджърите.
Адлер подчертава тясната връзка между стила на живот, чувството за
общност и житейските задачи. В „Смисълът на живота” Адлер
отбелязва, че всички житейски въпроси са подчинени на изброените
три големи проблема за общуването, за работата и за любовта. Цялото
ни отношение към тези три проблема е отговорът, който ние даваме в
зависимост от нашия жизнен стил. Стилът на живот на всеки човек се
отразява повече или по-малко в неговата позиция по трите проблема.
Това е по-слабо изразено в тази позиция, която му е по-далечна в
настоящия момент или предполага по-благоприятни условия и по-
ярко- при по-сурови изпитания, когато индивидът бива проверяван
сериозно относно неговата годност. Тези три въпроса с тяхната
обществена основа- социалния интерес- могат да бъдат решени само
от хора, които притежават достатъчно развито чувство за общност.
Според Адлер в любовта, която е наситена с такова силно чувство на
удовлетворение- физическо и духовно, чувството за общност се явява
като непосредствен и несъмнен творец на съдбата.

Друга основна причина, която посочва д-р Найденов са

финансовите проблеми. Д-р Пламен Димитров също обвързва
самоубийствата със затруднения от финансов характер. Той обяснява,
че в цяла Европа и дори в целия свят в последните две години се
наблюдава ръст на самоубийствата с 10 до 12-15 на сто. Особено
тежко е положението в страните с остри финансови затруднения,
които засягат голяма част от населението. В Гърция, например,
международни изследвания показват ръст от около 15%. Това е една
от най-тежко засегнатите страни. Същото се отнася и за Португалия.

275
Само в държави като Австрия и Германия, които са много по-стабилни
в икономически план, има спад. Което означава, че има пряка
корелация между икономическата криза и броя на самоубийствата.

Експертите по въпроса са категорични, че училището се явява

друга важна причина. Болшинството от жертвите са имали
разочарования или провали в училище. Но първоизточникът на много
проблеми и следствия се оказва първо и преди всичко семейството.
Сред причините за самоубийствата, д-р Найденов отделя специално
внимание на семейните проблеми. Около половината от
регистрираните от статистиката мотиви за самоубийство се отнасят
към сферата на семейството. По-често посягат на живота си деца на
разведени родители.
Д-р Михаил Околийски - главен експерт в отдел Глобално
психично здраве към Националния център за опазване на
общественото здраве, също обяснява повишеното ниво на
самоубийствата у нас както с икономическата криза, така и със
проблеми от семейно естество. Д-р Пламен Димитров също поддържа
тезата, че сред първостепенните фактори е семейството. Според него
важно е да има чувствителност и социална подкрепа към близките
хора. Той сочи, че именно това е социалната ориентация, която в
години на криза се изтощава по-лесно. Хората се затварят, капсулират
се, а това може да доведе до неправилния избор. В „Тийнейджърите”
Франсоаз Долто определя чувството за социална изолация при
юношите като фактор, който в значителна степен насочва поведението
им. Колкото по-силно е това чувство толкова повече тийнейджърите
стават податливи и склонни към девиации в поведението.
Преодоляване на чувството за изолация според Адлер започва именно
в семейството – от отношението на майката и бащата към детето.
Според Адлер училището просто допринася за повишаване на
чувството за общност у детето. Именно там то създава контакти, както
със съучениците си, така и с учителите. От друга страна училището

276
като институция развива и пробужда човешкото съпричастие. Ако
учителят е в състояние да обясни на детето липсата на чувство за
общност, причините за това и начините за тяхното отстраняване, ще
може да го доближи до общността. Откъсването на човека от
обществото Дюркем нарича аномична ситуация. Той поставя именно
солидарността и социалната сплотеност в основата на обществения
живот. А в основата на обществената структура стои семейството.
Дюркем е убеден, че общото може да съществува нормално само при
социална сплотеност, а социалната дезорганизация е факторът, който
я разрушава.
В доста публикации самоубийствата сред тийнеджърите се
обясняват със несигурността, която е характерна за съвременната
ситуация. Франсоаз Долто, базирайки се на проучвания заявява, че
днешните тийнеджъри страдат от несигурност и трудности в
изграждането на идентичността. Според Зигмунд Бауман светът вече е
гъвкав, няма твърдост, променлив е, в него не може да се положи
някаква категорична сигурност. Това е т.нар. „втечнена модерност”.
Според Бауман съвременната човешка ситуация се описва в три
термина:
1.несигурност ;
2.непредвидимост и
3.опасност - свързана със заплахите, касаещи живота, здравето
и имуществото на човека, а също и заплахите към живота и здравето
на близките и особено на децата.
В продължение на векове самоубийството е забранявано и
наказвано по най-различен начин. Апологетите на християнското
учение разглеждат самоубийството като убийство и самоубиецът бива
погребван в безчестие подобно на криминалните престъпници – извън
територията на считаното за свещено място гробище, без правото на
свещен обред. А в много страни (Франция, Великобритания, Израел)
самоубийството продължително време се е считало за престъпление,
преследвано от закона, като тежестта на наказателните мерки е

277
падала върху семейството на самоубилия се. Тревожно е, че и днес
всички институции свързват самоубийството със грешка. Редица
изследователи с тревога констатират нередките прояви на агресивност
и враждебно отношение дори на медицинския персонал към лицата
със суицидни тенденции, заплахи или опити за самоубийства.

Освен тревожните данни и мненията на специалисти по въпроса

за самоубийствата, не на последно място по важност стои въпроса за
превенцията. Има добре запознати със суицидологията специалисти –
психолози и психиатри, но не е създадено научно-организационно
звено, което да обедини, канализира и направлява усилията им. В
някои градове работят телефони на доверието, но това е само първия
елемент от веригата. Липсва най-важното звено на суицидологическия
център – кабинетите за социално-психологическа помощ. Липсва и
добре разработена система от центрове за семейно консултиране по
проблемите на детското възпитание, където целта е с помощта на
психолози и психотерапевти да се подобри климата в семействата и в
училищата, като се повиши културата на общуване и взаимодействие
между децата и възрастните, както и между самите възрастни. Не
можем да постигнем сериозен прогрес в разрешаването на проблема
за самоубийствата, ако не въздействаме върху околната среда и
социалното обкръжение на децата.

Как е решен въпроса с превенцията в други страни със завишен

процент на самоубийствата? В САЩ, където причина номер две (след
катастрофите) за смъртността при юношите е самоубийствата,
съществуват стотици центрове за психологическа помощ и превенция
на самоубийствата, но Националният център за изучаване на
самоубийствата в Лос Анджелис е образец и координатор на
дейността на всички останали. Загрижени за това, че никоя социална
институция не се занимава специално и изцяло със самоубийците,
психолозите и медиците от този град сами създават така необходимата
организация за изследване и подпомагане на лицата със

278
самоубийствени нагласи и поведения. Те успяват да убедят че за
предотвратяването на самоубийствата е възможна и ефективна
дейност. В Лос Анджелис за първи път към научния екип на центъра,
състоящ се от психолози, психиатри и социални работници, се
присъединяват контролирани от екипа доброволци без специално
образование, чиято помощ се оказва много ефективна.

В Австрия още през 1948 г. е създаден Център за превенция на

самоубийствата под ръководството на проф. Е. Рингел, който по-късно
прераства в интернационална Асоциация за предотвратяване на
самоубийствата. Към аналогичния холандски център работят екипи,
които сами посещават извършилите суициден опит или социално
изолираните лица, които са с повишен риск за самоубийство. През
1971 г. холандското правителство изисква официално от всеки лекар
да се заинтересува от проблемите на самоубийствата, като отпуска
значителни кредити за изучаването на това явление. Същевременно се
развива активна информационно-просветна дейност по ограмотяване
на населението в областта на суицидологията. Оказва се и психо-
социална помощ на застрашените от самоубийство лица, която
подобрява и улеснява социалното им интегриране, укрепва връзките
им с обществото и отделни негови групи.

В някои църкви във Финландия, както и на много други места, са

инсталирани телефонни постове за оказване на психологическа
помощ. В Лондон, където през 1953 г. е създадена първата телефонна
служба за предотвратяване на самоубийствата от свещеника Чад
Варах, днес постове на телефона на доверието са инсталирани не само
в църкви, но и в нощни кафенета и дори в публични домове. По
думите на проф. Ж. П. Субрие такива телефонни постове спомагат за
„демистифициране на социалните табута, засягащи секса, религията и
самоубийствата”.

279
 Суицидолозите във Франция обръщат внимание на факта, че е
необходимо да се повиши нивото на суицидологическата култура и
знания не само на населението като цяло, но и конкретно на лекарите
и останалите медицински работници, както и на възпитателите и
педагозите, чрез провеждане на специални образователни стажове,
издаване на брошури, емисии по радиото и телевизията, въвеждане на
дисциплината „Оказване на първа бърза и неотложна психологическа
помощ” във ВУЗ-овете и др.

Суицидното поведение на индивида включва самоубийство, опит

за самоубийство или преживяването на мисли и намерения за
самоубийство, т.е идеи за самоубийство. Това са трите параметъра на
модела на суицидно поведение. Първата стъпка при изграждането на
този модел е идеята за самоубийство (суицидната идея).

Идеята за самоубийство включва един или няколко от следните

компоненти: фиксиране на мислите на индивида върху смъртта
въобще; концентриране върху собствената смърт; желание за смърт;
представи и планове за самоубийствено действие - кога и как да го
направи. Тя все пак трябва да се разграничи от мислите за смъртта
въобще, които са минавали през ума на човека през различни периоди
от живота му или в различни тежки житейски ситуации. При идеята са
самоубийство първият етап, които се наблюдава е колебанието, а
последният, критичен етап е вземането на решение. Обикновено след
вземането на решение се наблюдава успокояване на индивида, сякаш
кризата е преминала. Останалите два компонента на суицидния акт
обикновено се разясняват като се посочват техните разлики и общи
черти.

Разликата между понятията самоубийство (осъществено) -

suicidium и опит за самоубийство (неосъществен) - teutamen suicidii
може да бъде намерена в няколко насоки:

280
 - честота на случаите - опитите за самоубийство са много повече
от действително осъществените. В България обаче не просто има
повишено ниво на опитите за самоубийство, увеличават се успешните
самоубийства, и то сред младите хора и децата.

- обстоятелства около инцидента - тук влизат такива детайли,

като избор на средство (използването на средство, гарантиращо бърза
и почти 100% смърт, като огнестрелно оръжие, самообесване или
хвърляне от височина, ни насочват към действително самоубийство);
физическа изолация на лицето непосредствено преди акта (ако
инцидентът е станал в заключено помещение или безлюдна местност,
това също говори за самоубийство); наличие и съдържанието на
предсмъртно писмо и т.н.

- цел (мотиви) на лицето - при действителното самоубийство

крайната цел на индивида е да сложи край на живота си. При опитите
за самоубийство често са налице други цели: “зов за помощ” -
алармиране на околните за трудната житейска ситуация, в която се
намира личността и за която тя не вижда изход или “поставяне на
колене” - принуждаване на околните (родители, близки, приятели) да
изпълнят някакви изисквания или условия, на които до този момент те
не са обръщали достатъчно внимание.

- последствия - докато при действителното самоубийство

приключва животът на индивида, то неуспешният опит е важно
събитие в неговия живот и води до решаващи промени в него, както в
личностен, така и в социален план.

Сходните моменти между двете понятия могат да бъдат обобщени

по следния начин:

- колкото по-често се предприемат опити за самоубийство,

толкова е по-голяма вероятността те да имат успешен край;

281
 - при анализирането на действителни самоубийства, не може да
се твърди, дали те не са по случайност трагично завършили бутафорни
опити.

- факторите, довели до действителни самоубийства, често са

налице и при индивиди, извършили неуспешни опити.

Заключение:

Анализът на конкретните причини за самоубийствата показа, че

причините са преди всичко:

− Икономически - финансови проблеми, който са свързани най-

вече с икономическата криза от последните години и чрез който
се разкрива пряката корелация между икономическата криза и
самоубийствата у нас.
− Социални – училище, приятели, любовни проблеми. Сред
социалните причини най-много изпъкват тези, свързани със
семейството. Това дава индикация за понижаване ролята и
функциите на семейството като свързащо звено между индивид-
общество в българската съвременна действителност.
Семейството е мястото, където се създава чувството за общност,
което помага на индивида да се справя със житейските
проблеми. Разклащането на ролята на семейството дава своите
видими резултати върху чувството за общност. Увеличаване на
успешните опити за самоубийство у нас сред деца и юноши
показва необходимостта от усилване на чувството за общност и
подобравяне на социалната интеграция.

Феноменът „самоубийство” разкрива определени тенденции.

Освен индикатор за социална дезорганизация (по Дюркем), той
предоставя канали за анализ на грижата за психическото здраве у
нас, на нивото на хуманност и социална сплотеност. Факт е, че
въпреки тревожните данни в България липсва изградена цялостна

282
мрежа от организации, които да се занимават активно с въпросите по
превенция на самоубийствата, работа и реинтеграция на хората със
суицидно поведение или такива извършили неуспешен опит за
самоубийство, информиране и ангажиране на общността.

Анализът, изложените аргументи и изводи показват конкретните

причини и факти за самоубийствата, както и прави заявка за
разкриването на по-широки проблеми, които могат да бъдат обект на
бъдещи изследвания. Необходимо е откриването на специализирани
кабинети за консултирането и наблюдаването на предразположените
към суициден риск лица. Нещо повече, превенцията не е грижа само
на психиатри и психолози. Необходимо е цялото общество да приеме
за свой дълг откриването и подпомагането на евентуалните
самоубийци. Разпространяването на тези знания чрез програмите за
здравно възпитание и психохигиена на човешките отношения, както и
чрез средствата за масово осведомяване, може да спомогне за
намаляване броя на самоубийствата. Това е така, не само, защото по-
добре информираното население ще може да разпознае по-голям
брой от лицата, изложени на риск от самоубийство и ще ги окуражи в
търсенето на професионална помощ, но и защото борбата против
социалната изолация и отчуждение, които са важни причини за
самоубийствата, е работа на семейството и обществото, не само на
професионалистите.

ЕВТАНАЗИЯТА
Евтаназията е: акт на прекъсване на живота, за да се облекчат
124
страданията на безнадеждно болен човек с безболезнена смърт.
Етимологията на понятието евтаназия е от старогръцката дума
euthanasia, която в буквален превод означава „лека и красива смърт“.
Специфично за тази смърт е нейното съзнателно, целенасочено

124
Габеров, И., „Българси енциклопедичен речник”, изд.”Абагар”, В.Търново, 2000,
стр.331

283
ускоряване или акта на прекъсване на живота е умишлен,
предварително планиран.
Естествено, вместо да се говори за предизвикана безболезнена
смърт, далеч по-приемливо е да се използва „правото да умреш”,
което се отнася до няколко възможни положения: 1) правото да
откажеш животоподдържащо лечение, което е тежко или безполезно;
2) правото да откажеш животоподдържащо лечение по каквато и да
било причина; 3) правото да се самоубиеш по “разумни” причини; 4)
правото да получиш помощ, за да се самоубиеш; 5) правото да бъдеш
умъртвен от лекар по свое искане.
Научните постижения в областта на биотехнологиите и
медицинската наука през последните десетилетия, направиха
евтаназията предмет на оживени дискусии в широки обществени
кръгове, защото тя засяга фундаменталния въпрос за стойността и
достойнството на човешкия живот. Евтаназията, както и клонирането,
абортите и други био-етически дилеми, е едно предизвикателство за
съвременното общество, което в епохата на постмодернизма е твърде
многообразно, плуралистично и прагматично. Как ще се справят с
дилемата „евтаназия” отделният индивид или законодателният орган –
това до голяма степен зависи от преобладаващите в това общество
философски, морални и религиозни убеждения.
Според съвременния светски мироглед човекът е господар на
себе си и живота си, на тялото и душата си; човек сам твори своята
съдба и дори здравето си; човекът е създаден за щастие и наслада;
неговите желания са закон. За хората, невярващи в Бог принципът
„човешки права” логично води и до правото сам да избереш кога и как
да умреш. Освен това в съвременното ни общество болката се избягва
на всяка цена и с всички средства - обезболяващи, психотропни,
алкохол, наркотици, а защо не и чрез евтаназията, като изход от
страданията.
Въпросът за евтаназията е актуален и днес. В редица държави
възможността за евтаназия вече е факт, а в други дискусиите по

284
въпроса продължават. Ресурсите, от които черпят защитниците и
противниците на евтаназията, са в голямата си част ценности и морал
(етични ресурси). Когато става въпрос за такъв тип ресурси винаги
има възможност за защита и на двете гледни точки. Сблъсъкът между
противниците и привържениците на евтаназията е сблъсък на
идеологии и ценностни позиции. Проблемът идва от факта, че
въпросните ценности, морал и идеологически пристрастия се
преплитат с наука, в случая медицина. Следва въпросът: Дали е
оправдано субективни социални категории като ценностите и морала
да определят и разширяват границите на науката и да диктуват
нейния път относно такова радикално решение, каквото е
причиняване на смърт на някого.
Аргументи „за” и „против” евтаназията
ЗА :
• Човек има право да разполага с живота си и сам да решава
какъв край да има той;
• Хронично заболелите трябва да имат възможността да решат
сами какво е най-добре за тях;
• Ако състоянието на болния е неизмеримо страдание с летален
изход, хуманно е да се прекратят неговите болки .Трябва да се
прояви състрадание към хора, които изпитват неимоверни болки,
а не могат да бъдат спасени;
• От финансова гледна точка за семейството и/или за държавата,
лечението на неизлечимо болни е скъпо, а удължаването на
техния живот само удължава страданието им (на тях и близките
им).

Основния аргумент на поддръжниците на идеята за евтаназия е

правото на автономия на пациента или правото на самоопределяне
(self-determination). Същността на този принцип е, че индивидите
могат да взимат съзнателни и самостоятелни решения според
собствените си ценности и интереси и обществото, а лекарят трябва да

285
уважи тези решения. Този принцип дава позволение на пациентите да
вземат решения независимо от мнението на лекуващия ги лекар, други
медицински лица, близките им и обществото. В корените на този
принцип е правото на избор, като фундаментален принцип на
либералната демокрация, а пациентът е овластен, използвайки
собствения си разум да избере между двете алтернативи – живот и
смърт (смърт при отказ от лечение или т.нар. пасивна евтаназия, ако
лечението е животоподдържащо).
Независимото решение на пациента, обаче, е трудно
осъществимо на практика. Влиянието на лекаря, близките, а и на
самата болест, която често поставя пациентите в депресивни
състояния, няма как да бъде пренебрегнато. Освен това болните често
попадат в капана на демонстриране на автономност, поради
изгубената автономност. Например, ако болният не може да се грижи
сам за себе си и е зависим от други лица за това, то той изгубва част
от своята автономност, а решението за евтаназия в такива случаи
може да представлява своеобразна манифестация на власт над и
контрол върху собствения живот и автономия на личността и да има
компенсаторна функция. Автономията може да бъде повлияна и от
чувство за тежест върху близките, страх от зависимост, чувство на
самота и изолация, които може да изместят изпитваната болка като
главен фактор за радикалното решение.
Друг проблем с принципа на автономията на пациента е
илюстриран в другото наименование на евтаназията – асистирано
самоубийство. Взелият радикалното решение да причини смъртта си
все пак не е сам, а е подпомаган от друго лице, което поставя под
въпрос границите на автономността му. Участието на друг човек в
процеса на евтаназия означава излизане извън личната сфера на
самоопределянето. Т.е. суверенитетът, който се дава от закона и
морала при случаите на убийство, е незначителен и проблемен.
Допускането на друга личност да ни убие е „най-радикално
отстъпване от суверенитета.“ Това е така, защото ние предоставяме

286
живота си в ръцете на друг и следователно той вече не ни
принадлежи“. Също така може да има конфликт между етичния
принцип на автономията и този на благоденствието на пациента, като
желанието на пациента може да се разминава с това, което е смятано
от други лица, предимно медицински, за действие в негов интерес. В
различните общества конфликтът се решава по различен начин в
зависимост от това кой от двата принципи е водещ, като в западните
общества обикновено върховенство има принципа на автономността, а
не на благоденствието.
Друг основен аргумент на подкрепящите идеята за евтаназия е
етичния принцип на благоденствието на пациента и идеята, че лекарят
трябва да действа в най-добър интерес на своя пациент. Този принцип
е двусмислено тълкуван:
• От една страна, лекарят трябва докрай да се опитва да
запази живота на своя пациент и да го излекува (според
противниците на евтаназията),
• От друга страна: в някои случаи, когато състоянието на
пациента е много тежко и той изпитва силни болки, а за
болестта няма ефективно лечение, благоденствието на
пациента би означавало избавлението му от това
състояние, включително и евтаназия или правото му на
достойна смърт (според поддръжниците на евтаназията).
Тук се сблъскват две различни разбирания за същността на
благоденствието. Все пак благоденствието е абстрактна идея,
която може да бъде субективно интерпретирана и от това следва
проблематичността на този принцип и статутът му на ресурс,
както за противниците, така и за поддръжниците на евтаназията.
Принципът на благоденствието е пряко свързан с принципа на
забраната да се вреди (first do no harm), който също е
проблематичен, защото вредата също може да бъде тълкувана по
два начина: вредата, като причиняване на смърт и вредата, като
удължаване на страданието и болката и липса на избавление

287
 поради невъзможност за ефективно лечение. Ефектът на
благоденствието и този на вредата не винаги са в синхрон един с
друг: понякога може да са в опозиция, което се нарича двоен
ефект и също поставя етична дилема (например морфинът като
освобождаващ от болката, но съкращаващ живота). В този
смисъл евтаназията също може да се разглежда като случай на
произвеждане на двоен ефект

АРГУМЕНТИ ПРОТИВ ЕВТАНАЗИЯТА:

• Само Бог може да реши кога живота на един човек трябва да

приключи;
• Отнемането на живот е смъртен грях както за този, който го
отнема, така и за онзи, който доброволно позволява да му бъде
отнет;
• Не е хуманно да се причинява смърт;
• Би могла да се създаде корупционна схема, която да действа в
ущърб на пациента;
• Болката може да бъде премахната с помощта на медикаменти;
• Когато човек вземе подобно решение, от което няма връщане
назад, правото на свобода е накърнено. Поради уязвимото си
състояние той е възможно да сгреши в преценката си. А тази
грешка няма как да бъде поправена;
• Когато става въпрос за човешки живот не бива да се намесват
икономически мотиви.
От абстрактността на тези принципи се вижда как самата основа на
медицинската етика е проблематична и двусмислена относно такива
въпроси като евтаназията. Конфликтността на различните
измерения на една и съща ценност в този смисъл не е странно и
неочаквано явление, а естествено следствие от самата философска
основа на абстрактните идеи и понятия, на които се гради

288
 медицинската етика. От това се пораждат етични дилеми и кризи,
които поставят въпроси, на които е трудно да се даде универсален
отговор.

Дебатът „за” и „против” евтаназията е пряко свързан с полетата

на биоетиката, медицинската етика, философията и правото. От
гледната точка на биоетиката и медицинската етика фундаментална
ресурсна роля имат основните етични принципи, отнасящи се до
отношението лекар-пациент: автономия на пациента или право на
самоопределяне, добродетелство/благоденствие на пациента,
справедливост, забрана да се нанася вреда на пациента („do no
harm“), зачитане на човешкото достойнство,
светостта/неприкосновеността на живота, честност и откровеност.
От гледна точка на философията и правото ресурси за дебата са
универсалните човешки права и по-конкретно: „Всички хора се
раждат свободни и равни по достойнство и права“, „Всеки има право
на живот, свобода и лична сигурност“, „Никой не трябва да бъде
подлаган на изтезания или на жестоко, нечовешко или унизително
третиране“, „Правото на живот на всеки се защитава от закона”. Никой
не може да бъде умишлено лишен от живот, освен в изпълнение на
съдебна присъда за извършено престъпление, за което такова
наказание е предвидено в закона“125 и „Интересите и
благосъстоянието на човека ще бъдат преди интересът на обществото
или науката“126 .
Друг важен фактор е нашата съвременна идеология, свързана с
цената на човешкия живот. Поне в развитите съвременни западни
култури той е свръхстойност: той е неприкосновен: наука, технологии
и здравеопазване работят по удължаването му; правни казуси
повеляват запазването му и т.н. Именно с това е свързан един от
аргументите на противниците на евтаназията. Това е идеология, която

125
Европейската конвенция за правата на човека
126
Конвенцията за защита на човешките права и достойнство във връзка с
приложението на биологията и медицината

289
отчасти има религиозна основа - евтаназията се отрича от силно
религиозните хора, като нарушение на светостта (неприкосновеността
– sanctity of life) на човешкия живот, като дарен от Бога. В
християнството например се възприема, че човешкия живот е дарен от
Бога и му принадлежи, затова всяко вмешателство, като евтаназията,
а също и аборта са несправедливи убийства - противопоставяне на
божествената воля и извършване на грях. При юдаизма ситуацията е
аналогична. При будизма и ню-ейдж теченията, повлияни от него, е
важна идеята за „съдба”. Смята се, че всичко, което се случва на
човек е с определена цел, а всяка трудност и изпитание, на което той
е подложен, е някакъв урок за него. Така евтаназията се явява като
прекъсване на „учебния план“ на житейския път и отлагане на
страданието за следващия живот, в който човек ще се прероди (едно
от вярванията на тази идеология). За това няма смисъл да се избягва
нещо, което така или иначе ще се случи. Вярването в по-висша от
човека сила при религиите без значение дали тя ще бъде наречена
Бог или съдба кара хората да възприемат случващото се в живота им
за справедливо и да бъдат покорни, защото не са сами, а винаги под
закрилата на своя Бог. Бог е патерналистична фигура, която
направлява живота към добро. А най-важното, Бог не греши. В този
контекст грешният човек не трябва да се меси в работите на
съвършения безпогрешен и всевиждащ Бог, особено с такова строго
нарушение на неговите заповеди, като убийство (евтаназия, аборт).
Освен от религиозна гледна точка противниците на евтаназията
черпят своите етични аргументи и от противопоставяне на убийството
в чисто морален аспект.
Отнемането на живота, дори с благородна цел и по молба на
страдащия, все пак е убийство в категориите на съвременния свят.
Социалният свят е изграден от хората. Социалните концепции,
категории, структури и в случая – неговите граници на допустимо
действие са дефинирани от човека. В този свят смъртта е отвъд
границите на достижимата „предметна“ област и затова не бива да се

290
превръща в обект на инструментализация. Моралната норма повелява,
че никой не трябва да причинява ничия смърт, дори собствената си.
Сякаш смъртта има мистичен статут, а дискурсите около нея са, ако не
табу, то проблематични и неприятни. На религиозната доктрина и на
възприемането на причиняването на смърт, като морално неоправдано
действие от страна на противниците на евтаназията, може да се
противопостави утилитаризма на защитниците. Те твърдят, че
действието е морално, ако увеличава количеството щастие на
засегнатия, намалява страданието и не нарушава правата на другите.
Така ако болният изпитва непоносими болки, не съществува надежда
за оздравяване и той иска единствено бърза и безболезнена смърт,
извършването на евтаназия с участието на помощник би се възприело
като морално оправдано, милосърдно и състрадателно действие. Тук
отново се появява неизбежния философски проблем за дефинирането
на абстрактните идеи, в случая на концепцията за морал и
проблематичността при базиране на аргументите „за” или „против”
нещо върху такива субективно различни идеи и принципи.
Друг важен аргумент, който се използва от противниците на
евтаназията, проблематизира властта и рамките на лекарската
професия и медицинската наука при евентуалното въвеждане на тази
практика. Според световната медицинска асоциация: „Евтаназията,
която е акт на преднамерено прекратяване на живота на пациента,
дори по искане на самия пациент или по искане на близките му
родственици, е неетична“. Решението дали да се удовлетвори желание
на пациент, който иска да се прекрати живота му е етична дилема за
лекаря, защото според прегледаните по-горе етични принципи на
лекарската професия и положената Хипократова клетва, дълг на
лекаря е да съхрани живота на всяка цена. Въвеждането на
практиката на евтаназия би предефинирало възприятията на лекарите
към самите себе си, както и би променило цялостната концептуална
рамка на медицинската наука – тя освен наука в служба на
обществото, наука за опазване на здравето, лечение на болестта и

291
удължаване на човешкия живот ще се превърне и в наука за
освобождаването на индивида чрез предписание на смърт. Ще се
промени и позицията на пациента - пациентът е обектът на
медицинската практика, върху когото лекарят упражнява принципите
на медицинската наука. Пациентът, като обект на приложение на
знание върху него не диктува ситуацията, в която се намира. Той има
право да откаже назначено лечение, но няма властта да поиска
лекарят да прекрати живота му, превръщайки се в своеобразен
инструмент за смърт. Но не само пациентът ще бъде овластен, а също
и лекарят, както и другите лица от които ще зависи процедурата по
евтаназия в зависимост от правните норми. В техни ръце ще бъде
легитимната власт да решат кой ще продължи да живее и на кого може
да се причини смърт. За разлика от самоубийството, евтаназията, като
асистирано самоубийство, включва участието на други лица, което я
превръща в социален акт, а въвеждането на практикуването й е
свързано с промяна на вече съществуващите институции, както и
създаване на нови. Институционалната рамка и сега обгръща
човешкия живот, но при въвеждането на практика на евтаназия би се
увеличила всеобхватността на институциите, които ще бъдат
овластени да определят вече и границите на човешкия живот. Това
означава пренаписване на правилата на социалния свят, промяна на
усещането за него, промяна на правосъзнанието, на възприятията за
живот, смърт, лекар и медицина. Но дали промяната на социалните
норми и ценности би била последица от въвеждането на евтаназията,
или обратното? Според професорът по право Джералд Дуоркин
„понякога е по-добре спорни въпроси в случаи като тези на
милосърдното убийство и аборта да бъдат оставени настрана, докато в
рамките на професията или в обществото като цяло не бъде
постигнато по-широко съгласие или одобрение на практиката. Докато
обаче няма ясно изразено такова, „правото трябва да защитава
благото на обществото“ и „медицински практики, които отиват отвъд
състоянието на съвременната нравственост и право, трябва да бъдат

292
осъждани“127. Това за което говори Дуоркин са нормите и ценностите
като неформални правила на социалния свят, които според него би
следвало да предшестват формалните правила – правното
кодифициране и легализацията, или преходът към ново правило на
нашия общ свят да има еволюционен, а не революционен характер.
Когато, обаче правилата изпреварят нормите, има опасност от
несъответствие между формалното и неформалното функциониране на
структурите, както и поява на корупция (в смисъл на израждане) в
тях, от което никоя практика не е защитена, включително и
евтаназията.
Институционализацията на евтаназията би довела и до т. нар.
бюрократизация на смъртта. Това е момент, в който доминацията на
позитивната научна мисъл и рационалността достигат до
професионализирано управление на смъртта и пътя към нея (което
сега отчасти се осъществява от палиативната медицина и хосписите) и
крайна форма на „желязната клетка“(в смисъла на Вебер).
Някои от противниците на евтаназията изтъкват и аргумента за
наклонената плоскост или престъпването на прага (the slippery slope
argument): същността му е идеята, че признаването на евтаназията за
легална при едни случаи (тежко болни пациенти, понасящи големи
болки) би довело постепенно и до легализирането й в други случаи,
като аргументите използвани за подкрепата й могат да бъдат
аналогично пренесени и към други ситуации. При инкорпориране на
идеята, че един живот може да бъде определен като не-ценен или не-
заслужаващ да се живее и съответно отнемането му, се разширява
полето на допустимо мислене, допустимо социално действие и
случване (на ниво лекар, както и на ниво общество). Определянето на
дадени животи като не-ценни и не-заслужаващи да се живеят е
възможно да бъде пренесено към хора, възпрепятствани да водят
нормален живот, например хора със сериозни умствени увреждания,

127
Кънева, В. 2011. Автономия и биоетика, ч.І, София:Изд. Критика и хуманизъм

293
психически заболявания, хора в много напреднала старост, инвалиди
и т.н.

Видове евтаназия
В зависимост от това дали евтаназията се извършва планирано
или чрез бездействие, могат да се разграничат позитивна (активна) и
негативна (пасивна) евтаназия. Тя може да е доброволна - убийство
извършено по категоричната молба на пациента и недоброволна,
когато не е изразено непосредствено или недвусмислено желание от
негова страна, въпреки че преди това може да е била или да не е била
заявена подобна готовност. Някъде се обособява и трета категория –
“несъзнателна евтаназия”, когато пациентът не е способен да изрази
желанието си.
Доброволната евтаназия може да се извърши по няколко начина:
1) лекар или близки на болния му дават средства и указания как да
отнеме живота си (подпомогнато самоубийство); 2) животът се
прекъсва чрез определен акт, например смъртоносна инжекция; 3)
спират се животоподдържащи процедури – вливане на лекарства,
апарат за дишане, хранене и др.
Недоброволна евтаназия се прилага при: 1) новородено с
малформации или увреден мозък, чийто живот се смята за безсмислен
или толкова ограничен по медицински причини, че пред възможността
подобно съществуване да продължи смъртта е за предпочитане; 2)
дете със заболяване, което води до скорошна смърт (може то да е
изразило желание да умре, въпреки че съгласието е невалидно пред
закона поради непълнолетието); 3) пациент в кома или изпаднал
продължително в безпомощно състояние; 4) пациент с деменция,
който преди и да е изразил желание да умре, сега е неспособен да
разбере състоянието си; 5) пациент с тежко, нелечимо психиатрично
заболяване или разстройство на личността, който чувства, че животът
му е безсмислен, но не е в състояние да даде законно съгласие поради
умствената си непълноценност. Във всички тези случаи се предлага

294
евтаназия и понякога лекарите я прилагат, тъй като се смята за акт на
съчувствие128.
Евтаназията трябва да се разграничава от случаите, в които се
прекъсва животоподдържащото медицинско лечение като безсмислено
или обременяващо, както и когато се прилага лечение за облекчаване
състоянието на пациента, но като нежелан страничен ефект се
съкращава живота. Такива случаи са приети като част от нормалната
медицинска практика.
Законодателна уредба
През последните десет години извършването на евтаназия е
разрешено със закон в няколко държави – Белгия, Австралия (само за
кратко време), Колумбия, щата Орегон (САЩ), Япония и Холандия129,
като последната се счита за обетована земя за застъпниците на
евтаназията.
Според холандския закон лекарите могат да се защитят срещу
обвинението в умишлено убийство, ако са способни да докажат, че
евтаназията е била необходима, защото задължението на лекаря да
облекчи болката надхвърля дълга да не убива. Тази “необходимост”,
според съда, изисква изпълнението на няколко условия:130
1. Искането за евтаназия трябва да e само от страна на пациента
и да
бъде изцяло доброволно и без принуда;
2. Молбата на пациента трябва да бъде добре обмислена, трайна
и последователна.
3. Пациентът трябва да изпитва непоносимо (не непременно
физическо) страдание, без възможност за подобрение;
4. Евтаназията трябва да се приложи като последно средство.
Преди нея трябва добре да се преценят и използват други
възможности за облегчаване състоянието на болния;

128
Уайът, Д., „Проблеми на живота и смъртта”, изд.”Нов човек”, София, 2006, стр.195
129
http://harta-bg.info/resources/papers/Euthanasia.pdf
130
(Keown, J. Euthanasia in the Netherlands: Sliding down the Slippery Slope? – In: Keown,
J., ed. Euthanasia Examined. Cambridge, Cambridge University Press, 1995, p.264.)

295
 5. Евтаназията трябва да се извърши от лекар;
6. Лекарят трябва да се консултира със свой независим колега,
който има опит в тази област;
7. Трябва да се води подробен отчет;
8. Причината за смъртта трябва точно да се съобщи на властите.
Независимо дали евтаназията ще бъде облечена в законова
рамка или не, прилагането й винаги ще буди чисто човешки угризения
и съмнения. Ето някои рискове, които крие узаконяването на
евтаназията:
1. Възможно е да се постави погрешна диагноза за заболяване
със смъртоносен край;
2. Не е възможно винаги с точност да се предвиди колко дълго
ще живее пациентът;
3. Възможна е злоупотреба от страна на лекари и други здравни
работници под финансов натиск или за да се прикрие
медицинска грешка в лечението;
4. Възможна е злоупотреба от страна на роднини, които желаят
да се освободят от бремето на грижите и разходите по
лечението или просто от съчувствие към страданието на
техния близък;
5. Ще се засили безпокойството и страха на по-възрастните и
хората с увреждания, приети в болница, и ще намалее
доверието в действията и мотивите на здравния екип;
6. Ще има психологически ефект върху лекарите, които са
нарушили човешкия си дълг и Хипократовата клетва да
помагат докрай на болните.
В България въпросът за евтаназията предизвиква бурни дебати в
Народното събрание при обсъждането на новия Закон за здравето в
сила от 1 януари 2005 г. Депутатите не постигат консенсус и
евтаназията е изрично забранена съгласно чл. 97 от ЗЗ. Българското
наказателно право не третира като престъпление опита за
самоубийство. Но на основание разпоредбата на чл. 28 от

296
Конституцията, където се прокламира правото на живот на всеки,
както и че посегателството върху човешкия живот се наказва като
най-тежко престъпление, законодателят инкриминира подпомагането
на самоубийство съгласно чл. 127, ал. 1 от НК. Посоченото дава
правно основание евтаназията да бъде третирана като престъпление
по НК, тъй като подпомагането или склоняването към самоубийство е
наказуемо деяние. Те са визирини в широк диапазон - от създаването
на благоприятни предпоставки за осъществяване на самоубийството,
до неговото улесняване под някаква форма и в някаква степен, когато
вече лицето е взело решение за самоубийство. То може да бъде
физическо, като например се набавят средства, или интетелектуално
като деецът даде на самоубиеца съвети и разяснения как да посегне
върху живота. В България може да бъде извършена и пасивна
евтаназия. По начало всеки може да напусне болницата и да си отиде
вкъщи, където да умре при положение, че за него не се полагат
лекарски грижи. Същото могат да направят и близките на човек,
неспособен по една или друга причина131.да вземе сам такова
решение.
По принцип Законът стои в полза на общественото благо. В този
смисъл лишаването от права на страдащия болен и наказанието на
престъпника са винаги в ущърб на индивида, но в полза на
общественото благо. Поради тази своя специфична особеност, правото
не може да даде отговор на нравствената дилема за евтаназията, тъй
като тя далеч не се изчерпва с общественото благо. Дори традиционно
силният аргумент за правото на избор на всеки човек не е в сила,
когато се разглеждат нравствените проблеми на евтаназията. Правото
на избор е съкровено право, тъй като с избора си човешкият индивид
доброволно приема определени съпътстващи го права и отговорности.
При евтаназията това, което е избор за едни, носи отговорност за
други. Затова е невъзможно да се обхванат всички сложни аспекти на

131
Маринова, М., http://www.legalworld.bg/issues_pdf/2005-4.pdf

297
евтаназията, ако не се стъпи на фундаменталните библейски позиции
относно ценността на живота и свободата на избора, които формират
морала и нравствените устои на всички цивилизовани и демократични
общества.

Християнството и евтаназията
Според Библията смъртта на хората не е нещо “естествено”, не е
част от първоначалния план на Бога. Всъщност смъртта е наказание,
наложено на човечеството за нашето непослушание по отношение на
нравствеността132. Дълбоката интуиция у всеки човек, че физическата
смърт - особено на дете или млад човек - е трагична намеса в
естеството на битието, заедно с неизразимия копнеж за вечност,
отразяват първоначалния порядък в творението. Ние не сме били
предназначени да умрем, били сме създадени да живеем завинаги. Ето
133
защо смъртта е “най-последният враг”

Същевременно смъртта е изключително важен елемент в прехода

към вечния живот. За праведника „животът е Христос, а смъртта -
придобивка”134 Смъртта изправя човека пред реалността, носи
неочаквано познание за същността на човека, води до преосмисляне
на живота в една, често непозната дотогава светлина, до помирение с
близките, с враговете, до освобождаване от озлоблението, гордостта,
егоизма, суетата. Евтаназията би могла да лиши човека от
възможността да познае себе си и своята смърт докрай и душата му да
си отиде непокаяна, неподготвена за вечността. Нещо повече -
натоварена допълнително и със смъртния грях на самоубийството и
съответно на убийството (при асистираното самоубийство).

След като животът на човека е даден от Бога и Бог го поддържа -

само Той може да му го отнеме. „Защото никой от нас не живее за себе
си и никой не умира за себе си, но живеем ли - за Господа живеем,

132
Рим. 5:12.
133
1 Сор.15:26.
134
Фил. 1:21.

298
умираме ли - за Господа умираме; следователно, живеем ли, или
умираме - Господни сме”135. Бог като Премъдър, Всевиждащ и Любящ
Промислител най-добре може да подбере момента и начина за
преминаването на душата в отвъдния свят с оглед на вечния живот, за
който е създаден човекът и мисията му на тази земя. В Псалом 68:20
четем, " Бог е за нас Бог избавител, и на Господа Иеова принадлежи
отърваването от смъртта. И "Няма човек, който да има власт над духа
та да задържи духа, нито да има власт над деня на смъртта..." Бог има
последната дума относно смъртта136. Евтаназията е човешкият опит да
изземе тази власт от Бога.
Неизбежен спътник на стареенето и смъртта е страхът: страхът
от болката и страданието, страхът от загубата на достойнството,
страхът от зависимостта. Проповедникът в края на Еклисиаст (12:1-8)
красноречиво описва безсмислието и мъката от физическото стареене,
засилващата се разруха и намаляването или нарушаването на
биологическите функции:
Християнството предлага ясен и смислен отговор на страха от
смъртта. Както твърди авторът на Посланието към евреите, Христос
идва, за да “избави всички онези, които поради страха от смъртта през
целия си живот са били подчинени на робство.”137. В Христос, Бог
разкрива един по-дълбок смисъл на човешкия живот. Освен, че като
идва в плът, Исус показва важността на физическото тяло, той
посочва и нещо, което е даже по-важно: живота на Духа.

Това означава, че не можем да направим продължението на

живота чрез развитието на съвременната технология върховна цел на
медицината. Понякога трябва да кажем “не” на напредъка в
медицината. Понякога ще имаме нужда от упование и смелост, за да
се откажем от това, което медицинската технология прави възможно в
онези случаи, когато изкуственото поддържане на живота е напълно

135
Рим. 14:7,8
136
1 Кор.15:26, 54-56; Евр. 2:9, 14-15; Откр. 21:4
137
Евр. 2:15

299
безрезултатно. Балансът в този труден избор е: когато тежесттта на
дадено медицинско лечение надвишава ползата от него. Лекарите и
пациентите заедно трябва да преценяват тежестта и ползата.
Очевиден пример в това отношение е напредналата форма на рак.
Дали тежестта на провежданата химиотерапия с всички неприятности,
усложнения, рискове, периоди в болница, изследвания и разходи си
струва ползата от вероятното оцеляване още три месеца? При
различни обстоятелства балансът между тежестта и ползата се
променя. В някои случаи тези допълнителни три месеца може да
помогнат да се свършат някакви “важни неща”: помирение при
отдавна прекъснати взаимоотношения, осъществяване на дълго мечтан
стремеж, възможност да се радваш на присъствието на деца или
близки приятели. В други случаи тези три месеца могат да донесат по-
малко полза в сравнение с тежестта на лечението.
Ясно е, че ако тежестта от дадено лечение надхвърля
предимствата, трябва да се прекрати. Съществува обаче основна
разлика между това, да решаваш за лечение и да решаваш за
стойността на живота. Лекарите са квалифицирани да взимат решения
за лечението: да определят кое лечение си струва и кое - не. Но
лекарите не са по-способни от който и да било друг да преценяват
кой живот си струва и кой - не. Лекарите могат да решават дали едно
лечение е безполезно, но никога не могат да определят дали един
живот е безполезен. Когато прекратяваме лечението или се
въздържаме да го приложим, ние изразяваме убеждението си, че
лечението не си струва, а не че пациентът няма стойност”138.
Съществува и трети начин да се посрещне този труден избор
между тежестта и ползата, който отразява ценностите на вярващите,
тяхната загриженост и дълга им към ближния – това са хосписите като
една положителна и практическа алтернатива на евтаназията. Не е
необходимо да се убива пациента, за да се убие болката. Хосписът е
място, където вниманието е насочено не само към физическото
138
Уайът, Д., „Проблеми на живота и смъртта”, изд.”Нов човек”, София, 2006, стр.227

300
състояние, а и към цялостната личност в отговор на “цялостната
болка” на умиращия. За много умиращи хора, по-силна от физическата
болка е духовната – от самотата, изолацията и огорчението. Най-
страшното заболяване е чувството, че си нежелан, необичан и
изоставен от всички. В този смисъл хосписът е начин да се помогне на
терминално болните не само да умрат с достойнство, но и да живеят,
преди да умрат – обградени от емоционална подкрепа и съчувствие, а
там, където работят вярващи – и от надеждата за спасение и вечен
живот, които благата вест предоставя на всеки, дори в последния миг
на земния му път.
Както споменахме, в редица държави възможността за евтаназия
вече е факт, в други дебатът по въпроса продължава. Сблъсъкът
между противниците и защитниците на евтаназията реално е сблъсък
на идеологии и ценностни позиции. Но не е ли опасно такова
преплитане на субективно и обективно и има ли място за ценностна
позиция в науката, особено при такава радикална дилема?.
Дискусиите продължават.

НАРКОМАНИЯТА КАТО СОЦИАЛНО ЗНАЧИМ ПРОБЛЕМ

Наркоманията представлява патологична потребност към
системно приемане на определени субстанции, естествени или
синтетични, при наличие на повишена толерантност, заедно с
необходимост от непрекъснато увеличаване на дозата и настъпване на
абстиненция при прекъсването на приема. Наркоманията е свързана с
очаквания за ефектите на тези вещества, както и спецификата на
непосредствената среда и обкръжение, субкултурите на употреба на
наркотици.
Под „наркотици” се разбира широк спектър от субстанции: От
болкоуспокояващи медикаменти до алкохол, халюциногени,
марихуана, стимуланти като кофеин, никотин, хероин, кокаин,
влияещи върху психиката, настроението и централната нервна

301
система. Много хора смятат употребата на наркотици като един от най-
големите проблеми на съвременното общество.
Наркоман, или токсикоман, може да бъде наречен всеки, който
отговаря на някои или всички условия, отбелязани от СЗО:
а/ намира се в състояние на периодично или хронично
интоксикиране, което поставя и индивида и околните в опасност;
б/ увеличаващата се толерантност причинява склонност към
покачване на дозата;
в/ болният проявява силно влечение към определен препарат,
граничещо със зависимост;
г/ не е в състояние да се откаже от по-нататъшното вземане на
лекарството;
д/ става психично, а често и физически зависим от веществото и
неговите ефекти, в следствие на което внезапното спиране на
препарата води до физическа и психическа зависимост.
Веществата, които причиняват зависимост в днешно време са
много разпространени. Като се абстрахираме от наркотиците,
терминът токсикомания се приема като по–подходящ за
характеризиране на това болестно състояние. От едни вещества има
само психическа зависимост. Например: хашиш, кокаин, амфитамин,
мескалин, кофеин - те предизвикват промяна в настроението ни и не
настъпват същински абстинентни явления. От друга страна има и
препарати, който предизвикват и физическа, още известна като
органична зависимост. Тя се изразява в мъчителни и болезнени
абстиненти симптоми, който често застрашават живота на болния.
Такива препарати са морфин, хероин, алкохол, хипнотици и
аналгетици. Тази реакция се причинява при честата употреба на
чуждото токсично вещество, което става част от обмяната на
организма. Прекъсването на неговия прием води до два основни
симптома: силна потребност от препарата, придружена със страхова
напрегнатост и абстинентни симптоми.

302
 Важно е разграничаването между „употреба“ и „злоупотреба“.
По-нататък трябва да се определи каква точно е употребата -
експериментална, ситуационна и т.н. Каква е злоупотребата - без или
със зависимост. Най-често употребата на дрога е мотивирана от
любопитство или за забавление. Въпреки това в съвременната
психиатрична литература са описани 5 вида употреба:
1. Експериментална употреба. Тя е краткосрочна. Мотивът е да
се изпита очаквания ефект.
2. Социално-реакционна употреба. Използва се за забавление,
за развлечение между приятели.
3. Условно-ситуационна употреба. Има различна
продължителност, честота, интензитет. Във всички случаи тя
е контролирана. Мотивът на употреба е да се постигне
ефектът на позната дрога с цел справяне с определено
състояние или ситуация.
4. Интензифицирана употреба. Тя е по-дълготрайна и е поне
веднъж дневно. Мотивирана е от желанието да се получи
енергия за справяне в стресова ситуация.
5. Компулсивна употреба. Тя е честа и в по-големи дози, със
сравнително по-дълга продължителност и психологична
зависимост.
Важно за компулсивната употреба е, че употребяващия много
трудно може да спре да приема дрогата по свое желание без да изпита
психологичен и физиологичен дискомфорт.
Злоупотреба /abusе/ е приемането на психоактивни вещества до
степен, която се отразява сериозно на здравето и на професионалната
дейност на личността.
Зависимостта е психическо състояние, често пъти физическо
причинено от взаимодействието на веществото с организма. При нея
характерното е „вътрешния“ стимул да се приеме веществото за да се
избегне дискомфорта, причинен от липсата му в организма. Този

303
дискомфорт, посочен в дефиницията „зависимост“ представлява
абстиненцията.
„Зависимостта“ е налице и когато употребата на вещество или
клас от вещества придобива много по-висок приоритет за дадено
лице, отколкото други видове поведение, които в миналото за него са
имали по-висока стойност. Основният отличителен симптом е
желанието, непреодолимото влечение на всяка цена да се набави и
приеме дрогата. С течение на времето „пристрастяването” се заменя
със „зависимост”. От заявеното до тук става ясно, че наркоманията
представлява злоупотреба с наркотици. Наркотиците са медикаменти
за наркоза: предизвикват обратима парализа на централната нервна
система, при която съзнанието, усещанията за болка, защитните
рефлекси и мускулното напрежение са изключени почти напълно. Има
изключително много различни действия на наркотиците. В списъка на
болестите те се дефинират като „Психични и поведенчески
разстройства, дължащи се на психоактивни вещества” в 10 подгрупи.
Във всяка една от тях се наблюдават следните клинични състояния:
Остра интоксикация, Вредна употреба и Синдром на зависимост. Не
изключено и да има други клинични състояния, породени от
зависимостта. Освен споменатите горе съществуват и други
разстройства:
1. Абстинетно състояние
2. Абстинентно състояние на делир
3. Психично разстройство
4. Амнистичен синдром
Удобна за употреба е една по-стара класификация, която представя
различните видове зависимост. Подредбата в нея се базира на
качествата на различните психоактивни вещества, както и на базата
на някои сходни и по-общи клинични характеристики. В нея всички
видове зависимости са подредени така:

304
1.Зависимост от психоактивни вещества от групата на опиума и
опиевите производни, барбитурати, транквилизатори и
ненаркотични аналгетици.
2. Зависимост от барбитурати, транкивилизатори и ненаркотични
аналгетици.
3. Зависимост от канабис.
4.Зависимост от алкохол.
5.Зависимост от психостимуланти; амфетамини, кокаини, кхат.
6.Зависимост от халюциногени.
7.Зависимост от никотин.
Сходното в зависимостите от 1 до 4 е предизвикатана възбуда,
последвана от релаксация и сън, причинени от наркотичното
вещество. В контраст с тях са зависимостите от 5 до 7. Те
предизвикват възбуда и повишена активност, без да последва
релаксация и сън. Зависимостите от 1 до 7 представляват голямата
група на токсикоманиите, а това означава, че към нея се отнасят и
класическите наркомании. Терминът „токсикомании” е по-широк и
включва наркоманиите в тесен смисъл на думата. Поради това
„зависимостта” трябва да се разглежда като еквивалент на
„токсикоманиите”. Според авторите най-голямо значение имат
класификациите, които са изградени на смесен клинико-
фармакологичен принцип, защото те позволяват на лекаря да се
ориентира по-бързо от клиничната, динамиката в т.ч и за
прогнозата за разстройството, причинена от наркотичното
вещество.
Наркотиците се разграничават на четири вида:
1.Забранени за употреба химични вещества: марихуана, кокаин,
крек, спийд, хероин, фенциклидил и ЛСД.
2.Алкохол. Често не се счита за наркотик. Среща се във всички
алкохолни напитки – вино, бира, водка, уиски , джин и др.

305
 3.Тютюневи изделия: цигари, пури, тютюн за лула, за смъркане и
за дъвчене. Те съдържат най-различни наркотици. Най-лесно се
получава зависимост от никотина.
4.Отпускани с рецепта медикаменти. Макар, че се приемат по
лекарско предписание, към някои от тях се привиква. Те включват
барбитуратите, валиума, инсулина, опиати, транквиланти и много
други.
Казано най- общо наркотиците са вещества, които след като
попаднат в човешкия организъм, променят естественото му състояние.
Те могат да бъдат приемани като таблетки, инжектирани или
вдишвани през носа или устата.
Психоактивните наркотици се наричат тези, който засягат мозъка,
те също така се наричат и променящи настроението. Най-честата
злоупотребата е именно с тях. Наркотикът действа по следния начин:
попада в кръвообращението, преминава през цялото тяло и достига до
мозъка, след което е налице ефекта. Най-предпочитани са тези с най-
бърз ефект и с минимални странични ефекти. Американският учен
Джек Хостътлър прави следната класификация:
1.Стимулиращи нервната система вещества. Те засилват
действието й. Пулсът се ускорява. Хората, които ги приемат,
усещат прилив на енергия. Кръвното налягане се повишава. Някои
наркотици с подобен ефект са никотинът,кофеинът,
амфетамини (спийд), кокаинът и др.
2.Потискащи нервната система вещества. Те забавят действието.
Пулът се забава. Хората, които ги приемат, се отпускат. Най-често
срещания наркотик с подобен ефект е алкохолът. Други, които би
трябвало да бъдат споменати са барбитуратите, валиумът, и др.
3.Опиати. Тези вещества намаляват болката, понеже блокират
рецепторите й в мозъка. Едно от страничните им действия е
чувство за добро физическо състояние или еуфорията. На първо
място сред тях е хероинът. Към тази група спадат и морфинът,

306
кодеинът, опиумът, перкоданът, дилаудидът и още няколко други
синтетични опиата.
4.Халюциногенни средства. Притежават способността да накарат
човек да халюцинира. Сетивата възприемат света по неестествен
начин. Обикновено този, който ги приема вижда, чува или чувства
странни неща – преливащи цветове, движещи се стени, особени
звуци и необичайно усещане за време. Веществото, с което най-
често се злоупотребява е ЛСД.
5.Инхиланти. Тези вещества обикновено се приемат през носа и са
в течно или газообразно състояние. Могат да предизвикат
разнообразни реакции от световъртеж и гадене, до възбуда и
еуфория. Включват летливи нитрити (напр. емилов нитрит, газ,
някои видове лепило, разредители за бои и др)
6.Фенциклидин. Известен е като „спокойното хапче” или „ангелски
прах”. Често се обособява в отделна група. Представлява
обезболяващо средство, което може да има най-различни
странични действия – от халюцинации до контракции на
мускулите. Възможно е да доведе до агресивност и до временно
увеличаване на силата на човека, който ги употребява.
7.Марихуана. Тя почти не се поддава на квалификация. Едно от
основните й действия е като потискащо нервната система средство,
което забавя рефлексите и води до отпускане. Макар, че може да
се дъвче, марихуаната обикновено се пуши.
Процесът на пристрастяване
Пристрастяването често се развива прогресивно от началните,
експериментални етапи до устойчиви навици за прекратяване на
зависимостта. Waldorf (1983) интервюира 200 бивши наркомани
за да изследва процесът на ставането им зависими и как са се
изчистили от наркотиците. Той установява следните фази на
зависимостта:
1) експериментиране или иницииране употребата на
наркотици. Става обикновено в компанията на

307
 връстници: някои опитват хероин от любопитство; други
опитват опиати след този етап, други продължават;
2) Ескалация. Моделите на честа употреба в рамките на
месеци води до дневна употреба, физическа зависимост
и повишена толерантност;
3) Относително стабилна употреба на наркотици, което
позволява на зависимия да получи относително висок
тонус да поддържа увереност по отношение на
възможностите да се справя с професионалните
задължения и други отговорности независимо от
безспорната зависимост. Аргументите за употребата на
наркотиците са „грижата за бизнеса”;
4) Дисфункция или „преминаване през промени”.
Зависимият изпитва негативни ефекти от навика си,
който може да стане очевиден, може да се опитва да
приключи с него сам или с помощта на други, но се
проваля.
5) Възстановяване или връщане към живота. Успешното
поведение е развитие на нагласи за прекратяване
употребата на наркотици което води до основни промени
в начина на живот;
6) Бивша наркоманна зависимост. Изисква се развитие на
нова социална идентичност като адаптиране към нови
роли чрез програми за лечение.
Фактори за употребата на наркотици
Има много фактори, който стимулират индивида да прибегне до
употребата на наркотици.
§ Конфликт между индивидуални и обществени ценности;
§ Поява на различни субкултури;
§ Неадеватна социализация и дезинтеграция в социалната среда;
§ Дискриминация;
§ Бедност;

308
 § Невъзможност на индивидите да изпълнят общественоприетите
цели;
§ Хедоснистични нагласи;
§ Медийно възпитание на нагласата „да живеем ден за ден”, „да
избягаме от скуката“, да търсим адреналин”;
§ Дезинформация за последиците от употребата на нароктични
вещества;
§ Лоша организация на институциите, ориентирани към превенция
и борба със зависимости;
§ Лабилна психика на индивидите;
§ Наблюдаване на девиантни модели на поведение от страна на
авторитетни за индивида личности и др.

Проучванията показват, че от 40 до 50 % от младежките

наркоманни прояви произхождат от разстроени семейства, където е
регистрирана раздяла, развод или ранна смърт на родител. Част от
бащите говорят за трудностите и незадоволителността от професията
си, което предизвиква отблъскване на децата не само от себе си, но и
от своето професионално и социално поле. Друга част изглеждат
преуспяващи, като хора за които няма пречки – нещо, което ги прави
“недостижими”. В следствие на това класическият авторитарен начин
на възпитание постепенно изчезва и децата остават нерядко в
известен “емоционален вакуум”, без авторитети, които в най-честият
случай са или родител, или учител. Важно е да разберем, че
семейството е основната социализираща институция, която формира
психосоциалната идентичност на подрастващия. Ако разберем това,
става ясно, че ако семейството не функционира правилно, детето няма
да може да изгради у себе си адекватни социални възприемания на
ситуацията. Важно е да се отбележи, че социално–демографските
характеристики на семейството не са толкова от съществено значение
за бъдещото наркоманно поведение на детето, по-важна в този
контекст е психическата конфигурация на взаимоотношенията.

309
Основните елементи, който детето и неговото развитие могат и да се
сведат до следните:
а/ пълнота – наличието /отсъствието/ на всички членове на
семейството, както в актуален, така и в исторически план;
б/ разпределение на ролите – съответствие/несъответствие/
между възрастово-полово-родителския статус и изпълняваната
роля;
в/ личностно присъствие – осмисляне и личностна ангажираност
с изпълняваната роля;
г/ степен на семейна интегрираност – взаимна съпричастност на
членовете на семейството един към друг и към глобалното
възпроизводството на семейството;
д/ психическа атмосфера – удовлетвореност на членовете на
семейството от тяхното съжителство ;
е/ стил на взаимоотношенията – степен на равнопоставеност и
партньорство;
ж/ идентификация със семейството – до каква степен отделно
взетия член на семейството се чувства обвързан с него извън
актуалното му присъствие.
Семействата, които се намират в условия на финансова
обремененост или някаква форма на социална обремененост,
независимо колко постоянни са ще са повлияни от негативните
параметри на обкръжението.
Според други автори причините за наркоманиите са социални, но
те не са достатъчно проучени. Във всички случаи проявата и
развитието на наркоманиите е необходимо да се разглежда като
резултат от сложни взаимодействия между средата и личността,
приети като единство на социалното и биологичното у човека. Без
това наркотикът не е и не може да бъде причина за появата и
развитието на наркоманията. Причините за наркоманията могат да се
разделят на две групи:

310
 • Социално–икономически и политически фактори – това
включва соц.мобилност, работния статус на индивида и
масмедиите;
• Социално–психологически фактори – инфантилни
личности, подражание, любопитство, ролята на групата,
стремеж към самоутвърждаване, търсене на силни
усещания.
Тези две групи са изключително важни за това дали индивида
ще злоупотреби с наркотици но не са единствените фактори
необходими за да се развие наркоманията като болест. За да може
това да се случи ще са нужни още 3 условия:
• достъп до наркотиците,
• Уязвима личност
• Социален натиск.
Социологически изследвания показват, че юношите прибягват до
наркотици и алкохол по най- различни причини. Някои от тях са:
1.Любопитство.Младите хора искат да знаят какво е да си “на
върха”. Терминът “на върха” има няколко значения – да си в
чудесно настроение, да изпаднеш в еуфория, да си изпълнен с
мечти, да изпиташ промяна в усещанията или просто да си в
състояние, различно от рутината;
2.Търсене на силни усещания. Някои специалисти смятат, че е
естествено човек да търси и изпита удоволствие, предизвикано
от хубава храна, приятна музика, каране на ски, правене на
любов, пиене на алкохол и употреба на наркотици;
3. Натиск от страна на връстниците. Най-често децата изпушват
първата си цигара – обикновена или с марихуана, понеже техни
приятели им предлагат да опитат. Те не възприемат това като
упражняване на натиск, а по-скоро като възможност да се
присъединят към дадена компания. Адаптацията е силен фактор
и може да подтикне децата да прибягнат към употреба на
наркотици;

311
 4. Бунт. Рекламите по телевизията, в списанията и на плакатите,
рок съставите и бившите спортисти професионалисти
възхваляват приемането на променящи настроението химични
вещества. Алкохолните напитки и най-вече виното и бирата се
свързват с добро настроение.
5. Употребата на алкохол и наркотици е един от начините да се
придобие самочувствие и увереност във възможностите за
успешна кариера.
Един от признаците за зависимост от наркотичното вещество е
наличието на абстинентен синдром или абститененти състояния. Те се
характеризират с деперсонализация, включваща замъгляване на
съзнанието, дезориентация, смътност на възприятията, обърканост и
изключване на мисленето, халюцинации, налудничави идеи и други
подобни. Със задълбочаване на токсикоманията се развива и
психоорганичен синдром. Възниква силно увреждане на
краткосрочната памет, докато способността за непосредствено
възпроизвеждане е съхранена. Размива се усещането за време и за
последователност на събитията, нарушена е способността за
усвояване на нова информация.
Според структурно-функционалистката теория на Мъртън,
девиантното поведение се корени в механизмите на функциониране на
обществото. Невъзможността да се постигнат социалните културни
цели чрез наличните средства кара индивидите да прибягват към
девиантно поведение.
Изследванията показват силна връзка между използването на
алкохол и насилието. Menard and Mihalic (2001) изследват тази
причинно-следствена връзка, като установяват, че насилието често е
свързано с честа и хронична употреба на субстанции, което се
отбелязва и от други автори. Така например по отношение на връзката
между употребата на алкохол и насилието, Leonard (2008) заключава,
че вероятно силният ефект на алкохола върху когнитивните процеси
обяснява големия брой случаи на насилие, свързано с употребата му.

312
Той отбелязва също така, че връзката между двете отразява „сходни
характеристики на индивидите, които упражняват насилие и пият
много и контекстуалните характеристики, които допринасят за двата
вида девиантно поведение” (Leonard, 2008, p. 47).
Следователно трябва да имаме предвид, че връзката между
употребата на субстанции и насилието зависи много от други
променливи като социално-демографските характеристики, насилие в
детството и личностните характеристики, размера и типа субстанции,
както и контекста на употребата им (Lipsey et al., 1997).
Употребата на алкохол е най.често срещаното поведение сред
мнозинството от възрастните и много от подрастващите. В повечето
случаи това не води до насилие. Необходимо е изследване за да
разберем индивидуалните и ситуационни фактори, които увеличават
риска от насилие след употреба на алкохол и наркотици.
Шоубизнес и употреба на наркотици
Както при повечето хора, така и сред известните личности
зависимостта от алкохол и наркотици се развива най-вече вследствие
на първоначалното използване на тези вещества като средства за
доставяне на удоволствие или преодоляване на психически
дискомфорт. Известните личности са по-податливи от обикновените
хора към пристрастяване поради контекста (социалната среда, в която
живеят и работят, както и възможността лесно да се снабдяват с
наркотици благодарение на своите контакти и материални
възможности).
Механизмът на етикирането е адекватен към разглеждания случай.
Често медиите и общественото мнение приписват на популярните
личности статус на „пияници” или „наркомани”. Понякога този имидж е
търсен съзнателно от звездите, злоупотребяващи със субстанции,
защото смятат, че това ще им донесе известност сред техните
почитатели. А в течение на времето, те възпроизвеждат етикетите,
които са им приписани.

313
 Детството, семейната среда на известните личности и техните
взаимоотношения със „значимите други“ предопределят уязвимостта
на звездите и тяхната склонност да развият различни форми на
зависимости. Липсата на готовност да посрещнат славата и
популярността ги подтиква да търсят успокоение в упойващи
средства. А интереса към тях и повишеното обществено внимание
прави процеса на излекуване от пристрастяване още по-труден.
От детайлния преглед на биографиите на известните личности с
пристрастеност към алкохол, наркотици и други упойващи
медикаменти правят впечатление някои общи характеристики:
1. Детството на известните личности в повечето случаи е свързано с
тежки травми, които бележат по-нататъшната съдба на знаменитостите
и ги правят податливи към средства, с които се стремят да притъпят
определено чувство на душевен дискомфорт, самота, скръб и пр. В
допълнение към това, влияние върху склонността на известните
личности да посегнат към алкохол, наркотици и пр. оказват и т.нар.
значими други – в ранните години на развитие на индивидите това са
най-вече семейството и най-близкият приятелски кръг. Негативни
примери от тяхна страна, както и домашно насилие, тормоз от страна
на съученици и съседи и непопулярност в училище са част от
причините, които стоят в основата на пристрастеността им към
наркотични вещества.
Световноизвестни звезди като Кърт Кобейн, Уитни Хюстън, Ейми
Уайнхаус, Майкъл Джексън, Лайза Минели и Джими Хендрикс са били
деца на разведени родители. Родителите на Едит Пиаф я изоставят,
когато е на 9 години и тя е отгледана от проститутки, които работят в
публичен дом, собственост на баба й. Майкъл Джексън често е
свидетел на сцени на домашно насилие. Изпитва панически страх от
баща си и твърди, че е „физически и емоционално изтезаван“ от него.
Именно бащата на Джексън често се подиграва на носа му, което кара
певецът да го оперира многократно на по-късен етап от живота си. В
предаване на Опра Уинфри Джаксън признава, че е имал много

314
нещастно детство и често е плакал от самота и отчаяние. Джексън
страда от тежки комплекси, свързани с външния му вид, които също
произтичат от неадекватната му социализация като дете и семейната
среда, в която е отрасъл. Несигурността и липсата на самочувствие на
Джексън се отразяват негативно и на взаимоотношенията му със
съучениците му.
Кърт Кобейн преживява тежко развода на родителите си. Той е на 7
години, когато родителите му се развеждат. Кобейн твърди, че
разводът е белязал много силно целия му живот. Майка му твърди, че
Кобейн се променя напълно след раздялата на своите родители. Става
затворен и непокорен. В интервю от 1993 год., Кобейн споделя:
„Помня, че се чувствах засрамен. Беше ме срам от родителите ми.
Не можеш да погледна приятелите си в училище отново, защото
отчаяно исках да имам онова, знаете какво имам предвид -
обикновено семейство. Майка, баща. Исках тази сигурност и затова
ненавиждах родителите ми дълги години“.
Събитията в семейството на Кобейн се развиват крайно негативно
за него – майка му има връзка с мъж, който упражнява физическо
насилие върху нея и Кърт, а новата съпруга на бащата се държи зле с
него и не го приема като свое дете. Взаимоотношенията на Кобейн със
съучениците му също не са лесни. Той е тормозен от други момчета в
училище, а заради приятелството си с хомосексулен ученик е считан
за такъв и е обект на присмех и подигравки. Принуден е от баща си да
се включи в училищния отбор по борба въпреки нежеланието си.
Родителите му упражняват натиск върху него ревностно да спазва
християнските канони, затова впоследствие той става член на
множество анти-християнски секти.
От стила му, както и в текстовете на песните му, има усещане за
безнадеждност. Вечният бунтар е бил пристрастен към дрогата. Той и
жена му Къртни Лав на няколко пъти са задържани от полицията за
притежание на наркотици. Саморазрушителният му живот достигна
кулминацията си през март 1994 г. След поредица от опити за

315
самоубийство той изпада в кома в Рим. След като го стабилизират,
музикантът продължил лечението си в клиника в Лос Анджелис, но
скоро избягал от нея. По непонятни причини заминава за Сиатъл,
където на 5 април 1994 г. поставя край на живота си. Кърт оставя
дълго предсмъртно писмо, в което пише: „От 7-годишен ненавиждам
хората. В мен няма повече любов и затова по-добре мигновено да
изгоря, отколкото бавно да тлея.”
Уитни Хюстън има трудни взаимоотношения с баща си – в ранните
години на кариерата й той е неин персонален мениджър, но
впоследствие води множество съдебни дела срещу нея и предявява
искове за огромни суми. Хюстън има проблеми с килограмите и
първоначално посяга към наркотични вещества с цел да намали
апетита си и да има по-добра фигура. Борбата й с килограмите
представлява голяма травма за певицата поради натякване от страна
на най-близкото й обкръжение, че има нужда да отслабне. Има труден
брак, съпругът й системно я пребива, и в крайна сметка умира на 48 г.
от злоупотреба с медикаменти и алкохол. Две години след нея си
отива по същия начин на 21 г и дъщеря й Боби Кристина Браун
израснала сред хаос от скандали, насилие и медийни интриги.
Разводът на родителите на Ейми Уайнхаус оставя трайна следа в
съзнанието, както и в творчеството й. По думите на майка й, „Хората
говорят много за гнева в песните на Ейми. Мисля, че той до голяма
степен се дължи на това, че баща й вечно го нямаше“. Ейми
постепенно преустановява всякакъв контакт с родителите си. В
училише е популярна с необузданото си поведение. Умира на 27
години в апартамента си в Лондон. След аутопсията не са дадени
причини за смъртта. На 23 август 2011г. излизат резултатите от
направените токсикологични тестове. Според тях в кръвта на певицата
няма следи от алкохол. Бащата на Ейми– Мич Уайнхаус, откровено
споделя, че дъщеря му е имала проблеми с алкохола и не е успявала
да контролира влечението си към него след няколкоседмично
въздържание.

316
 Джуди Гарланд изпитва сериозни комплекси от външния си вид.
Гарланд учи актьорско майсторство редом със звезди като Мерлин
Монро, Ава Гарднър и Лана Търнър и многократно е била определяна
от режисьори и кинодейци като „по-грозновата“ от тях. Гарланд
превръща външния си вид във фикс-идея и страда от невроза поради
невъзможността си да отговори на холивудския идеал за красота.
Дъщерята на Гарланд, Лайза Минели съшо има тежко детство. Тя е
свидетел на петте брака на майка си, опитите й за самоубийство и
многобройните й престои в клиники за наркозависими и алкохолици.
Лайза върви по стъпките на майка си и среща същите проблеми в по-
късна възраст.
Като дете, Джанис Джоплин търпи подигравки от страна на
съучениците си поради външния си вид и лични убеждения. По думите
й, винаги е дружила само с „аутсайдери“. В пубертета Джанис
напълнява много и има тежка форма на акне. Съучениците й поставят
прякори като „прасе“, „откачалка“ и „особнячка“. Тя не довършва
обучението си. По думите й „когато обществото те отхвърля, ти го
отхвърляш на свой ред“. Умира от свръхдоза на 27г на 4 октомври
1970 в хотел в Холивуд. Официалната версия за смъртта ѝ е приемане
на прекалено голямо количество хероин и алкохол.
Джими Хендрикс израства в семейство, където домашното насилие е
ежедневие. Често му се налага да се крие с дни в малка барака в
близост до дома му. Семейството му се мести често и Хендрикс
редовно е поверяван на грижите на далечни роднини и познати. На
по-късна възраст музикантът признава, че е претърпял изнасилване от
по-възрастен мъж, което е оказало трайна травма върху психиката му
и го е направило дистанциран и силно предпазлив към хората.
Хендрикс има двама братя и две сестри, които отрастват в
сиропиталища. Родителите на Джими Хендрикс се развеждат, когато
той е на 9, а малко по-късно майка му се разболява от цироза на
черния дроб поради прекомерна употреба на алкохол.

317
 Видно е, че тези известни личности са израстнали в неподходяща
семейна среда, което оказва ключова роля върху тяхната
предразположеност към адиктивно поведение. Чувството за аномия, за
липса на установени образци и нравствени устои, към които да се
придържат и правила, които да спазват, са основни причини за
широката разпространеност на алкохолизма и наркоманията в тези
среди.
2. Голяма част от посочените популярни актьори и певци са имали
сериозни здравословни проблеми, които са отключили
пристрастяването им към болкоуспокояващи, а впоследствие и към
наркотици и алкохол. Майкъл Джексън страда от безсъние, което
лекува със силни сънотворни. В допълнение към това, той употребява
и силни болкоуспокояващи поради болки в областта на носната кухина
вследствие на многобройните пластични операции.
В ранното си детство, Едит Пиаф (3-7г) е сляпа, оставена на
грижите на баба си. По-късно за малкото дете се грижат проститутки,
когато Едит се изцерява от болестта чудодейно. Зрението й обаче не
се възстановява напълно и тя използва алкохола и успокоителните
като средство да преодолее това. Умира от рак на черния дроб на 47
години.
Подобен е случаят с Кърт Кобейн – той страда от хроничен бронхит
през целия си живот, както и от изключително силни стомашни
спазми, причината за които така и не се установява. Кобейн споделя,
че хероинът облекчава силните стомашни болки, а LSD го кара да се
чувства по-добре.
Уитни Хюстън има проблеми освен в борбата с килограмите с гласа
си, който смята, че губи, когато е под стрес. За да се отпусне, тя
поема огромни количества алкохол и наркотични вещества.
Здравето на Ейми Уайнхаус е крехко още като дете. Тя страда от
емфизема, дробовете й не функционират напълно и има проблеми със
сърцето. Употребата на кокаин влошава положението на певицата, но
тя намира в дрогата временно облекчение на състоянието си.

318
 Джуди Гарланд и дъщеря й Лайза Минели са вманиачени на тема
външен вид и приемат наркотични вещества с цел да притъпят апетита
си и да бъдат енергични, въпреки липсата на каквато и да било храна.
Шефът на Metro Goldwyn Mayer Луис Майер кара Джуди да взима
стимуланти и „Риталин“, за да издържа по-дълго в студиото, и да
приема сънотворни, за да може да заспи. Преди излизане на сцената
Джуди Гарланд изпива една бутилка твърд алкохол. Тя страда и от
тежка мигрена и използва големи количества болкоуспокоителни.
Проблемите в семействата на известните личности, както и
проблеми с папараците също са част от причините за тяхната
склонност към адиктивно поведение. Публично достояние са
множеството спорове и проблеми между Уитни Хюстън и съпруга й
Боби Браун. Той е наркозависим и въпреки многократните си опити да
се излекува, не успява да се пребори със зависимостта си. Чарли
Шийн упражнява физическо насилие върху съпругата си и участва в
множество запои и оргии, неизменна част от които е употребата на
наркотици и алкохол. Шийн страда от прекомерното внимание на
папараците към него и споделя, че това е една от причините да не
може да се откаже от зависимостите си. Ейми Уайнхаус също
преживява тежко прекомерното внимание на журналистите към нея.
Певицата дори печели дело срещу една от най-големите агенции за
папараци в САЩ – Big pictures. Майката на звездата често споделя
лични подробности от живота на звездата с журналисти, включително
детайлно описание на зависимостта й към алкохола и наркотиците. По
думите на майка й „ Това не е Ейми. Алкохолът и наркотиците са
промили мозъка й. Тя постоянно се държи, сякаш играе роля на
сцената”. Майката на звездата е споделяла също, че „Ейми не мисли,
че ще живее още дълго“.
Родителите на Майкъл Джексън не го подкрепят в борбата му със
зависимостите. Наричан е от най-близките си хора, както и от медиите
„анорексик“ и „откачалка“ (Wacko Jacko). За тълкуване на
поведението на звездите вследствие на отношението от страна на най-

319
близките им хора може да ни послужи теорията за механизма на
стигматизацията и възгледите за символния интеракционизъм на
Джордж Мийд, както и теорията за самосбъдващото се пророчество.
След като родителите на Ейми Уайнхаус я наричат „алкохоличка“ и
„наркоманка“, родителите на Джексън – „анорексик и откачалка“, а
родителите на Джими Хендрикс – „отрепка“ и „копеле“, това се
отразява върху начина, по който те самите гледат на себе си. Това
влияние се засилва и от стигматизацията от страна на медиите и
общественото мнение.
Майкъл Джексън е известен и с обвиненията срещу него в
педофилия. Макар че обвиненията остават недоказани, те променят
имиджа на певеца пред света, както и начина, по който той сам
възприема себе си. По думите му в интервю пред известния журналист
Джон Тараборели, певецът споделя: „Защо просто не кажете на
хората, че съм извънземно от Марс. Кажете им, че съм извънземно и
ям живи пилета и правя вуду магии посред нощ. Те ще Ви повярват на
всичко, защото Вие сте репортер. Но ако аз, Майкъл Джексън кажа
същото, хората ще си кажат „Този Майкъл Джексън съвсем се е
побъркал. Не може да се вярва и на дума, която излиза от устата му“.
Певецът използва наркотиците освен като болкоуспокоително и като
средство да избяга от реалността, която го отблъсква. Първата му
съпруга, Лиса Мари Пресли, също води тежка борба с алкохола и
наркотиците.
Няколко от съпрузите на Джуди Гарланд са алкохолици. Дъщеря й
Лайза Минели е принудена да се справя със славата от най-ранна
възраст. Под влиянието на примера на майка си, Минели посяга към
алкохола и наркотиците още от тинейджърска възраст.
Изключителното внимание на медиите към нея само задълбочава
проблемите й. Подобен е случаят с Едит Пиаф – прекомерната
употреба на алкохол е ежедневие в публичния дом, в който отраства.
Веднъж етикирана от общественото мнение като „алкохоличка“, Пиаф
не прави нищо, за да опровергае този имидж.

320
 Изводът е, че девиантното поведение е съзнателен избор,
„кариера“ на определени индивиди. Житейските истории на голяма
част от споменатите личности показват, че те приемат роли и
идентичности на бунтари, които не се съобразяват с нормите,
наложени в обществото, употребяват забранени медикаменти и
прекомерни количества алкохол като своеобразна реакция срещу
окръжаващата ги среда.
Ейми Уайнхаус е типичен пример в подкрепа на тази теория. Тя пее,
прави концерти и се снима пияна и дрогирана. В един от клиповете си
лежи на пода, заграждайки тялото си с чаши уиски. Възпява пороците
си в първия си хит “Rehab” – “They tried to make me go to rehab but I
said no, no, no” („Опитаха се да ме вкарат в клиника, но аз казах не,
не, не“.) Звукозаписната й компания търгува с нейните слабости.
Освен от зависимост от алкохола и наркотиците, тя страда и от
булимия. Уайнхаус твърди, че „излъчва приключение и свобода“ –
които до голяма степен постига вследствие на живота на ръба,
прекомерната употреба на наркотични вещества. Според Хауърд
Бекер, „първата стъпка към едно девиантно поведение е извършването
на необщоприето действие, което нарушава даден набор от
правила“.139 Отново по негови думи, „ние се интересуваме от (...)този,
който поддържа един модел на отклоняващо се поведение за дълъг
период от време, който прави отклонението начин на живот, който
организира своята идентичност около модела на отклоняващото се
поведение“.
Подобен стил на живот е възприет от Джанис Джоплин и Джими
Хендрикс. Те са пристрастени към халюценигените и към LSD и
споделят тази пристрастеност в текстовете на песните си, в
абстрактните изображения, с които украсяват дрехите и колите си,
които пресъздават виденията, които имат в резултат на употребата на
такива вещества. Състоянието, в което изпадат под влияние на

139
Фотев, Г. Социология на отклоняващото се поведение. София: изд. Просвета,
2005, с. 256

321
алкохола и наркотиците се превръща в централна тема в творчеството
им и е своеобразна еманация на стила им на живот. Употребата на
халюциногени е характерна за изпълнители на рок музика през 60-те
и 70-те години на 20 век и тяхната кариера е изначално свързана с
употребата на наркотични вещества.
Тези „звезди” на шоубизнеса творят в различен социален и
субкултурен контекст. Често той обуславя зависимостта на известните
личности от наркотични вещества, но понякога адиктивното поведение
се появява вследствие на фактори, независещи от конкретната
социална среда. Адиктивното поведение като социален факт може да е
резултат от неадекватна социализация в ранна възраст, комплекси
вследствие на проблеми с външния вид, стрес, породен от прекомерно
медийно внимание, наличие на множество негативни примери, улеснен
достъп до дрогата/алкохола, липса на чувство за пълноценност,
желание за постигане на определена професионална перспектива,
криза в ценностната система, липсата на утвърдени морални и правни
норми, морален релативизъм, както и култура, навици и стереотипи на
обществото по отношение на употребата на алкохол и наркотични
вещества.
Т.е. знаменитостите лесно могат да станат зависими от
наркотиците, когато налице са следните условия: проблеми в
семейството, датиращи от ранна възраст и продължаващи във
взаимоотношенията с брачния партньор; здравословни проблеми,
които са повод за взимане на болкоуспокоителни; когато са обект на
изключително внимание от медиите и от страна на папараци, или
бунтари, които се опълчват срещу общоприетите норми в обществото.
Освен това зависимостите на успелите и известните често са
вследствие на натиск от страна на хора от най-близкото им
обкръжение, които имат противоречиви изисквания и очаквания към
тях. Според повечето знаменитости, алкохолът, както и наркотиците
са „бягство“, „утеха“, „носят щастие“, „спасяват от болката“, „пазят те

322
от околните“. Алкохолът и наркотиците носят и определен имидж,
нерядко търсен от знаменитостите.
Въпреки легитимацията на употребата на алкохол и наркотици от
страна на известните личности, в 9 от 10-те разгледани случая те
загиват именно вследствие на прекомерна употреба на алкохол,
наркотици и лекарствени медикаменти. Поради своето масово
разпространение, алкохолизмът и наркоманиите сред известните
личности представляват сериозен проблем в целия свят. Адиктивното
поведение е в своята същност асоциално, то е насочено срещу
истинския живот и е начин за бягство от него. Поради голямото
влияние, което имат популярните личности върху подрастващите, от
особена важност е медиите да развенчаят звездите, известни с
пристрастеността си към упойващи вещества от статуса им на бунтари
и герои. В момента се наблюдава тенденция за появата на едно ново
поколение знаменитости, които се борят с алкохолизма и
наркоманията в глобален мащаб.
Заключение
Анализът на адиктивното поведение и успеха на превенцията на
наркоманиите все пак показва, че тя вероятно ще остане по-скоро
предмет на неформалния социален контрол, отколкото на публичните
политики. Социалната действителност включва употребата на
наркотици като интегрална част от груповите дейности. Младежките
наркоманни субкултури не възникват като група на взимащите заедно
наркотици, а младите започват да употребяват наркотици като начин
на участие в субкултурата.
Този анализ допринася за по-добро разбиране на виктимизацията
на употребяващите наркотици и насочва вниманието на
изследователите, лечебните заведения за наркомани и специалистите
по превенция на престъпността върху този проблем. Установено е, че
зависимите от наркотици изпитват високи нива на криминална
виктимизация. Т. е. хората, които са имали проблеми с наркотиците,
по-често са били изложени на опасност от останалите. Според

323
националните изследвания на виктимизацията тези равнища са много
по- високи от стойностите на виктимизацията на останалото
население. Бивариантен анализ установява, че сред зависимите от
наркотици има групи, които са по-уязвими на виктимизация. Това са
жени (по-специално проституиращи), бездомни, криминални лица. А
мултивариантният анализ показва, че употребата на наркотици,
случаите на депресия и психически разстройства често са свързани с
виктимизация в тази група.
СЕКТИ, КУЛТОВЕ И НАСИЛИЕ
Темата има пряко отношение към ценностите и нормите на
поведение. Те включват и религията, доколкото тя има влияние върху
поведението освен на вярващите, така и на цялото общество. Така ще
определим отклоняващото се поведение като такова, което нарушава
социално определени норми, включително и законови. С цел
детайлизация на идеята за отклоняващо се поведение, ще приведем
идеите на Мъртън, доразвиващи предишни виждания на Емил Дюркем
за „аномия“, което се определя като чувство на отчуждение и
несигурност в индивиди, които са част от общество, където е
нарушена стабилността и „силата“ на обществените норми. В този
случай разбирането, че девиацията (отклонението) е неизбежна, както
и че е необходима част от социалната промяна и модерното общество
като цяло, Мъртън доразвива идеята на Дюркем за аномията, като я
определя като разпад на културно установени цели и легитимни
начини за постигането им. Той изгражда модел на видовете девиации,
породени от нуждата за адаптиране към аномията, който се базира
най-вече върху приемане или отхвърляне на описаните вече цели и
средства за постигането им и описва 5 типа отклонение –
конформизъм, иновация, ритуализъм, отхвърляне и бунт140.
За анализа на сектите ще ни послужи четвъртият вариант –
отхвърлянето като отричане както на целите, така и на средствата за
постигането им в обществото. Бихме могли да говорим за бунт ако
140
За това подробно в първата част на книгата

324
една определена секта иска да наложи една вече съществуваща идея
за цели и средства във формата на контракултура, но в случая, който
ще разгледаме, имаме „изобретяване“ на изцяло ново учение. Тук
бихме могли и да споменем теориите за етикирането
(стигматизацията), доколкото думите „секта“ и „култ“ носят със себе си
негативни конотации и „дехуманизират“ членовете на тези групи,
изграждайки им цялостен обществен образ на „ненормални
(девиантни)“ и обществено опасни. В случаите на секти/култове,
чиито отношения с държавата и обществото прерастват в открит
физически конфликт, които ще разгледаме след малко, именно
религиозната представа, че цялото общество е насочено срещу
общността от вярващи, които са избрани за „спасение“, е в основата
на техните вярвания.
Най-напред е необходимо да бъде детайлизиран проблемът за
сектите и култовете и как те функционират и взаимодействат с
обществото като цяло. „Сектата“ може да се определи като религиозно
учение, отцепило се от друга по-голяма религия, която предлага по-
различни теологически предпоставки и доктрини, които целят
връщане към „религиозна чистота“. Култът е религиозна група, чийто
вярвания са много различни от тези на обществото. Думата „секта“
като цяло се използва с негативно значение, като опасна група, и се
използва като синоним на думата „култ“.
Самото определение за секта и признаците, по които тя може да
се познае, свързваме главно с хора, участващи в групи, семинари и
т.н., които говорят за това как са прозрели истината от дадените им
учения, следват водач, за когото твърдят, че е открил някаква
определена истина, получавайки просветление, и които (своеобразно)
се „затварят“ в самата група (секта) и я виждат като основен
определител за житейските си решения и светоглед.
Сектите по този начин могат да бъдат видени като обществен
риск и е необходимо да бъдат изучавани научно, за да се разбере

325
тяхната динамика, методика и причините за конфликт с обществото и
нормите му.
До някаква степен сектите използват същите методи за
привличане на последователи както повечето религии - проповеди,
семинари, реклама и т.н., но поради малцинствения си и затворен
статус, го правят анонимно чрез брошури и листовки. Разбира се една
секта може да бъде много по-агресивна в разпространяването на
своите учения най-вече между уязвими социални групи: тези, които
търсят разбиране и съчувствие, търсещите авторитет и стабилност в
живота си, бедните, които търсят материална подкрепа от една вече
материално обезпечила се организация (секта) и др. Сектата може да
прави дълги семинари и лекции засипваща уязвимите на външни
влияния индивиди и те да не могат да осмислят дадената им
информация и така да приемат наготово казаното им от
организацията. Така последната може методично да убеждава
индивида в какво да вярва, на кого (най-вече в случая на „лидерите
на култове”), с кого може да контактува, да контролира индивида и
чисто биологически – какво да яде, с кого да има сексуални
отношения, както и с кого да има сексуални контакти, без отказ и
съпротива, защото индивидът вече е приел, че „така трябва“.
Последният факт е най-проблематичен за модерните институции,
когато се отнася до сферата на общественото здраве и детската
психология и развитие, и как сексуалните контакти с религиозните
лидери могат да доведат до изменения в психиката. Всъщност голяма
част от рисковете на сектите идва от факта, че те „отделят“ индивиди
от обществото и други социални групи, към които те принадлежат
(семейство и т.н.) и ги „обсебват“ до степен, в която те вече не могат
да бъдат част от обществото и да общуват с други хора извън сектата.
Това „изключване” от обществото води до незачитане на институциите
му. Което може да доведе до прояви на престъпно поведение. Доколко
може да се говори за „промиване на мозъци“ в методите на сектите и
култовете и доколко проблемът може да бъде сведен до теорията за

326
рационалния избор е въпрос, който е бил поставян в сферата на
социалните науки досега. Основен остава фактът, че определени
индивиди под влиянието на външни фактори, които имат социален и
материален произход, приемат светогледи и поведения, които ги
правят девианти що се отнася до останалата част от обществото.
В този смисъл сектата представлява опасност за обществото.
Разбира се, не всеки акт на агресия от страна на секта или култ е
насочен навън, към части от обществото или неговите институции.
Автоагресията е също толкова често срещано явление, особено в
модерните секти. Ще споменем само Джоунстаун – най-голямото
масово самоубийство в историята, за да се види колко големи могат да
бъдат мащабите на насилието в сектите.
Насилието е често срещано в сектите. В книгата на Wessinger
“How the Millenium Comes Violently”, професорът по религиозни
изследвания Катерин Уесинджър описва проблема за насилието,
присъстващо в множество милениалистки секти и вярвания.
Милениализмът като цяло може да бъде описан като вярването
на определени деноминации и секти в неизбежното идване на Второто
пришествие и моментът на огромни промени по целия свят. В това
число влизат не само християнски секти, но и синкретични вярвания,
като Аум Шинрикио, отговорно за атентата със зарин в токийското
метро през 1995г. Включени са също така и Джоунстаун, Montana
Freemen, „Райска порта“ и, разбира се, Клон Давидов. Може да се
отбележи, че главните вярвания, от които последното се е отклонило –
адвентистите и Давидовите адвентисти също предпоставят
неизбежното Второ пришествие. Самата Уесинджър разделя в книгата
си понятията за прогресивен милениализъм и катастрофален
милениализъм. Последователите на прогресивния милениализъм имат
оптимистичен възглед върху човечеството и смятат, че Второто
пришествия ще дойде вследствие на социалната работа и сплотеност
на вярващите, и че радикалната социална промяна е напълно
възможна по мирен и ненасилствен начин. Обратно, катастрофалният

327
милениализъм гледа на библейските пророчества (най-вече
„Откровение“) като предсказващи катаклизъм, унищожение и смърт,
където само избраните от Бог ще бъдат „спасени“. Социалната
промяна и идването на Божието царство се смята като възможно само
вследствие на унищожителен катаклизъм. Може да се смята, че
сектите, основаващи се на вярвания, свързани с катастрофален
милениализъм, са много по-склонни към предизвикване на насилие и
автоагресия, както и към социална девиация (най-вече под формата
на престъпления), но една от идеите на автора се корени в това, че
двата „типа“ милениализъм не са взаимно изключващи се. Уесинджър
постулира, че докато една секта успешно изгражда своето „небесно
царство на Земята“, тя може да се придържа към идеите на
прогресивния милениализъм, но ако попадне под външен културен
натиск и обществени нападки, както и на вътрешна слабост и загуба
на авторитета на „пророците“, то тя може да се обърне към
катастрофален милениализъм и да се опита всячески да се „спаси от
покварата на света“. Вътрешното отслабване се интерпретира като
загуба на „милениалната цел“, какъвто е случаят с Джоунстаун и
финансовите проблеми на комуната, както и наркоманията на Джим
Джонус. За подобен може да се смята и случаят с „Райска порта“,
чието синкретично християнско-НЛО разбиране за спасението не
събира никаква поддръжка и дори не се опитва да задържи
последователите си, дори предлагайки им финансово поощрение да
напуснат, защото не са готови за „спасение“. 39 члена на сектата
извършват масово самоубийство с надеждата да се „спасят“ на
„Кораба-майка“.
Като цяло, всички гореописани секти и милениализма имат
дуалистичен възглед по отношение на света, като противопоставят
образите на небесното (на „комунизма“, на духовното, на
извънземното) и на земното („Вавилон“, капитализъм, материализъм).
Лесно е да се сметне за повече от съвпадение, че лидерите на
повечето от известните секти са имали „проблеми“ в постигането на

328
обществено нормативни цели и аспирации (като „земни), както и че
повечето от тях са имали и други типове девиантно поведение – Джим
Джоунс е имал проблеми с наркотиците, а един от основателите на
„Райска порта“ е бил хронично безработен и с нисък социален статус.
Дейвид Кореш141 е бил син на самотна майка на 14 и е бил отглеждан
от баба си от 4-годишна възраст. Преди това майка му е живяла с
агресивен алкохолик. Докато е бил в училище, Кореш (тогава все още
Върнън Хауъл) е имал проблеми с ученето и дислексия, заради което е
бил поставен в програма за специално образование. Има слухове, че е
бил жертва на групово изнасилване от по-големи момчета, когато е
бил на 8. На 22г. е забременил 15-годишно момиче, а по-късно, след
като се присъединил към адвентистката църква, се влюбил в дъщерята
на пастор и, виждайки Библия отворена на определен стих, решил, че
това е знак, че трябва да я вземе за жена. Пасторът го изхвърлил и
след още опити да прелъсти дъщеря му, бил изключен от паството. По-
късно, присъединявайки се към Клон Давидов, който вече е бил
отцепен от схизмата през 1955г. с Давидовите адвентисти, подбирал
нови членове за сектата. Твърдял, че е надарен с пророчески
способности. След период на изгнаничество той отишъл в Израел,
където получил видения, че Давидовото царство, което още Виктор
Хутев е смятал, че трябва да установи, щяло да се намира в Уейко,
Тексас, в центъра Маунт Кармъл, а не в Йерусалим. Така Дейвид
Кореш получава пълен контрол на Клон Давидов и доверието на
всички в сектата.
Катерин Уесинджър подлага случката с обсадата в Уейко на
анализ от гледната точка на авторитета на самото „пророчество“ на
Кореш (Wessinger, C., 2000). Тя игнорира биографичните факти от
живота му, както и от живота на всички останали от сектата. Тя
предполага, че членовете на сектата са били готови да станат

141
Водач на "Клонка Давидова". Официалната версия е, че на 33 г. умира от раните си
при стрелбата от агенти на ФБР по обсадените в ранчото в Уейко, наречено
"планината Кармел" след пожар през 1993 г в Уейко, при което загиват над 70 души,
сред които над 20 деца.

329
мъченици в името на Второто пришествие и че преследването и
насилието от страна на правителствените сили само потвърждава
тяхното виждане, че са във война със „силите на Сатаната“ и тяхната
визия за света се потвърждава. Това подсилва авторитета на Кореш
като избран от Бог да интерпретира успешно Библията. Това, което
Уесинджър твърди е, че членовете на сектата сами по себе си не са
искали да умрат, а са се опитвали да се свържат с ФБР (които влизат
след проваленото първо нападение, в което загиват 4-ма агенти) а
един дори е излязъл в опит да говори с тях и да обясни вярата им.
Според нея, те не са смятали, че общността им е застрашена, и затова
са пращали децата си навън или самите те са излизали, докато
останалите са решили да останат в Центъра, очаквайки „Боже
откровение“. Но не е имало съмнение, че те се намират във война със
силите на „Вавилон“ и че някои от тях е трябвало да загинат.
Официалната версия за пожара, в който загиват много жени и деца е,
че той е бил запален умишлено от самата секта, които са се
самоубили. В пожара загива и Дейвид Кореш.
Важно е да се отбележи поведението на Дейвид Кореш, докато
той е начело на Клон Давидов, след като взима контрол над сектата по
вече описания, изпълнен с девиации и насилие начин. Кореш започва
да проповядва как той самият трябва да възроди „семето“ на Давид и
как всички жени в Центъра трябва да имат деца само от него. При тези
негови изказвания много от двойките в Маунт Кармел изказват
негодувание и са шокирани от неговите интерпретации и твърдения. В
крайна сметка обаче той успява да надделее. Това му служи, за да
демонстрира своята безгранична власт над последователите си. Освен
това факт е, че Кореш е използвал вече описани сектантски схеми
като дълги служби, както и заставянето на членове на сектата да не
споменават казаното от него, както и да не го обсъждат с други. С
разкъсването на съществуващите семейни групи и извоюване на
правото върху жените в Маунт Кармел той можел много по-лесно да
контролира живота на хората от сектата.

330
 Публикуваните статии от Waco Tribune-Herald точно преди
нападението на АТО описват Кореш като полигамен, педофил и
насилник над деца, по свидетелства на бивши членове на сектата,
които са го виждали как бие плачещи деца, докато „задниците им не
закървят“. Според показанията на тези очевидци, повечето момичета в
сектата са били непълнолетни и според закона в Тексас са могли да се
омъжат за Кореш със съгласието на родителите им, макар и то е да е
било „символично“, като се има предвид авторитетът, с който водачът
на сектата се е ползвал. Самата житейска траектория на Дейвид
Кореш е изпълнена с девиации и посегателства от сексуално естество,
както и насилие. Той никога не е могъл, ако използваме идеите на
Мъртън, да съществува в обществото и неговите норми, и така не е
имало начин да приеме неговите цели за легитимни, още по-малко
средствата му. Дори по-лошо, Кореш не е могъл да остане в
религиозната общност, в която се е опитал да влезе, заради своето
поведение. Така той се е оказал в позиция да се насочи към най-
маргиналните от гледна точка на религиозните деноминации секти,
каквато се оказва Клон Давидов в Уейко, над която той успява да
наложи контрол.
Като имаме това предвид трудно можем да си представим как по
друг начин е могло да се развият събитията от обсадата в Уейко.
Имаме образа на Дейвид Кореш, откровен девиант, отрекъл всякаква
легитимност и „истинност“ на обществото, приемайки го за образа на
„Вавилон“, срещу който той трябва да се бори, като е започнал да се
въоръжава много преди събитията от 1993г. От друга страна самата
секта Клон Давидов, която в своята история, сформира, привлича и
задържа своите членове по описания вече начин. Тя е отделена от
друго религиозно учение (Адвентистите на седмия ден) секта, която е
сформирана със свои собствени виждания за тълкуване на Библията,
както и своя собствена линия за наследство на пророческата титла
(която в крайна сметка бива превзета от Дейвид Кореш). Тя, както
останалите милениалистки секти, очаква Второто пришествие, както и

331
то да се интерпретира от всяка такава секта, като смята, че нейните
учения са единствената истина и път за спасение. В момента, в който
тя става култ под лидерството на Кореш, може да се наблюдава
експлоатация на членовете ѝ за сметка на лидера, както сексуално,
така и финансово (за закупуването на оръжия и т.н.). Генерира се
образът (колкото и да е ad hoc) на врага в лицето на „Вавилон“,
персонифициран от федералното правителство на САЩ.
Членовете на сектата виждат в откритата физическа
конфронтация с АТО и ФБР праведна битка срещу вече създадения
враг. Това е просто битка срещу регулативен механизъм на
обществото, насочен срещу група, която то вижда като заплаха; вижда
се пътят към религиозното спасение и мъченичество, като към това са
прибавени и децата на членовете на Клон Давидов. Получава се
своеобразна „синергия“ между личността на лидера на култа и
неговите отклонения, породени от неспособността му да съществува в
обществото, заради лишенията и невъзможността от възприемането на
целите и средствата, считани за легитимни в него, и етикирането му
като „ненормалник“ и полудял фанатик. Това засилва неговото
убеждение в собствената му правдивост. Към тази синергична система
може да се прибави и характерната безпътица, безпомощност,
уязвимост на жертвите на култа и податливостта им на убежденията
на Кореш, безусловната им вяра в неговите интерпретации.
В последното твърдение се крие и една от основните сентенции,
че сектите и култовете, дефинирани sui generis през идеята за
миленарианистки, имат малко или повече есхатологични виждания за
настоящия свят. Те вярват, че светът трябва да се промени и ще се
промени поради божествена преопределеност. В същото време това ги
прави склонни и податливи на насилие – било то външно или под
формата на автоагресия. Произходът на това като че ли „присъщо“ на
миленарианистките секти насилие не се крие само в определени
девиации и неспособност на членовете им да се социализират към
останалата част на обществото. Начинът, по който самото общество

332
отхвърля тези социални групи, може да определи до една степен и
тяхното възприятие на този свят като „изпразнен“ от определенията на
съществуващото общество, затова неминуемата му промяна „към по-
добро“ (по някакъв религиозен начин) е желана и очаквана.
Осмиването и отхвърлянето на сектата от страна на обществото пък
може да се възприеме като „нормално“ и очаквано, тъй като светът и
без това трябва да бъде „пречистен“ и оставен на богоизбраните.
Можем да твърдим, че нападките на обществото спрямо подобни секти
е един вид „наливане на масло в огъня“ и може да доведе до
ескалация на девиантните виждания на сектата. Но можем и да
твърдим също така, че самите виждания и конкретен жизнен път на
лидера на такъв култ са също важни в определянето на бъдещите
действие от страна на цялата група. Наистина, трудно е да си
представим, че отчуждените и отчаяни, или пък любопитни и отегчени
от съществуването си индивиди биха могли толкова лесно да
генерират сами свое движение и светоглед. Оказва се инструментално
действието на един единствен човек, който е способен да приведе
теологическите постулати на най-различни свещени книги и учения
във форма, която не само лесно може да предава на други, но която
може да даде смисъл на съществуването на тези други. Така поставяме
ударение върху важната роля, която играе лидерът на определен култ
във формирането на самия култ. Изказаните досега примери
подкрепят една теза, която твърди, че девиациите на самите лидери са
„пренесени“ в девиациите на самата секта и формират девиантно
поведение на самите членове. Виждаме как лидер като Дейвид Кореш,
проявяващ агресивно девиантно поведение, както и различни
сексуални девиации директно „проектира“ своите девиации върху
цялата секта и всичко остава в сферата на Библейските
интерпретации и значения на света. Разгледаните до тук случаи не
могат да създадат една дефинитивна теория за насилствените култове
като цяло, както и за сектите и девиантното поведение, най-малкото
защото са разгледани ограничен набор от интерпретации на

333
сектантското поведение, както и малко количество вторични данни и
сведения за секти, техните характеристики и начини на съществуване,
както и напълно неопровергаеми и валидни данни за техните лидери.
По-подробно разгледаният случай от Уейко, Тексас се прилага с цел
да се направи анализ на динамиката на една секта, промените, които
настъпват в мисленето на членовете ѝ с промяната на лидерството и
личността на самия лидер като определяща характеристиките на
цялото, т.е. на сектата. Заключенията до този момент сочат, че
сектите, генериращи девиантно и/или криминално поведение у
членовете си се оглавяват от индивиди с присъщи за тях девиации и
че може да се наблюдава връзка между характера на девиациите на
лидера и на сектата като цяло. Разгледаните тук проблеми се
обясняват чрез създаването на паралели с идеите на Мъртън за
„аномия“ и начините на отхвърляне и/или приемане на социалните
цели и легитимните за постигането им в едно общество средства.
Подобно разбиране на сектите и техните лидери обаче не е
напълно достатъчно в случаите, когато лидерството на сектата
изглежда напълно „безупречно“ в социален план и като че ли не
проявява никакво девиантно поведение. В случай, че все пак за
самата организация, водена от него, се появят сведения за девиации
или престъпна дейност, би било удачно да се разгледа по-близо
дейността на самите лидери – в какво е възможно все пак да участват
те и какви нагласи имат към обществото. Разбира се както вече
видяхме едно отхвърляне или осмиване на вече установен култ само
може да подсили вярата му в своята правдивост и да доведе до по-
лоши последствия за обществото като цяло, което също е фактор,
който трябва да бъде взиман предвид при „обезвреждането“ на
ситуации като вече разгледаните по-горе. Комбинация от
количествени и качествени методи могат да бъдат полезни за
разбиране природата на отклонения като сектите и култовете.
Разбирането на културните и контекстуални причини и особености ни
дават ключ за идентифициране на тези модели на общност и начин на

334
живот, както и до специфичните девиации, свързани с тях. За да има
ефективни стратегии за отговор. Изследванията показват, че жертвите
на сектите са под огромен психологически стрес. И колкото това да
звучи спекулативно и да се базира на ограничена информация, има
алтернативна хипотеза, която може бъде еднакво убедителна. От
гледна точка на Дюркем, действия, които шокират съзнанието, могат
да доведат до увеличаване на сплотеността в алтернативни групи и
начин на живот, което може да доведе до сериозни девиации,
свързани с насилие. Затова са необходими изследвания върху
въпросите за това как обществото и други фактори „помагат” за
съществуването на секти и култове.

335
 ЗАКЛЮЧЕНИЕ
В книгата се поставя теоретична рамка на изследване на
отклоняващото се поведение във връзка с ценностния избор и
приоритети, което изисква комплексен и мултидисциплинарен подходи
на изучаване. Направен е задълбочен анализ на девиантното
поведение в две основни перспективи, което е продуктивно както в
теоретичен, така и в приложен смисъл:
1. Субективна – психологическа – в зависимост от характера,
темперамента, емоциите, морала и ценностите на
индивида;
2. Обективна – обусловена от условията и обстоятелствата, от
една страна и ресурсите за реагиране, от друга.
Авторът има за цел създаването на обща теория на девиантното
поведение, т.е. модел, приложим към всички видове отклонения.
Такава теория трябва да отчита и конкретните форми на проявление.
Направен е критичен преглед на основните теории като аномията,
диференциалната асоциация, социалното научаване, етикирането и
др., както и аргументи защо те са неудовлетворителни. Използваните
аргументи илюстрират нашите убеждения, че отклоненията са
резултат от комплексното взаимодействие на четири променливи:
предразположение, мотивация, възможност и ограничения.
Направен е анализ на криминалните отклонения – престъпност,
организирана престъпност, престъпност на белите якички, корупция,
пране на пари, трафик на хора, проституция и сексуална
експлоатация. Както и индивидуални практики на девиантно
поведение като самоубийство, евтаназия, наркомания, секти, култове
и насилие.
Изследванията на девиантното поведение показват: 1.
Причините за проява на социалните отклонения, които се откриват в
индивидуалните психологически характеристики и влиянието на
социалните фактори; 2. Същността на различните форми на девиантно
поведение; 3. Връзката между различните форми на девиантност; 4.

336
Механизмите на девиантното действие; 5. Психологическите аспекти в
обяснението на това поведение, включващо разглеждане на
когнитивните схеми, социалните перцепции, мотивационните
структури, саморегулативните механизми на психиката, значимостта
на темперамента и характеровите особености.
Факт е, че престъпността и отклоненията растат. Различни
методи, теории и въпроси имат ключово значение в дисциплината.
Изправени сме пред широк спектър от теми от които избрахме онези,
които считаме за важни сега и в перспектива. Без претенции да
изчерпим всички проблеми, свързани с отклоняващото се поведение, в
книгата предлагаме примери за разбиране на отклоненията с акцент
върху възможни приложения за по-изчерпателно и задълбочено
изследване на контрола. Смятаме, че това е стъпка към интегрирана
теория на отклоненията и социалния контрол, което е от значение за
социалната политика и управление.

ЛИТЕРАТУРА

337
Бадентер, Е. 2002. XY на мъжката идентичност, ИК. Колибри, София
Барова, В. 2016. Съвременни трансформации на субкултурната идентичност: Поглед
отвътре навън, непубликуван ръкопис, 273 стр.
Безлов,Т., Гунев, Ф., Петрунов, Г., Цветкова, М., Ценков. Е. 2007. Организираната
престъпност в България: пазари и тенденции. София: Център за изследване на
демокрацията.
Белова, Н. 2004. Цената на насилствената престъпност – социални и психологически
аспекти. Изд.”Критика и хуманизъм” София, стр. 129-142
Белова, Н., 2007, Криминологична характеристика на сексуалната експлоатация на
деца. В: Сексуалната експлоатация на деца – дейност на полицията за нейното
ограничаване . София НИКК, стр. 26-70
Божинова, Р. 2002, Медийното насилие и връзката с личността, В: Обществено
възпитание, бр.5, 20-23
Брониш, Т., 2000, Самоубийството: причини, сигнали, защита, София: Издателство
„ЛИК”
Бурдийо, П. 2002. Мъжкото господство ,София: ЛИК.
Ваал, К. 2002. Враждебността към чуждия – изследователски резултати от дълбинна
социологическа перкспектива. В: Социологически проблеми кн 1-2.
Василева, В. 2013, За или против евтаназията резултати от анкетно проучване на 289
болни с онкологично заболяване, Асклепий, VІІ (ХХVІ), No 1.
Вебер, М. 1992. Социология на господството. Социология на религията, УИ “Св.Климент
Охридски”, София
Гарфинкъл, Х. 2005 Изследвания по етнометодолгия. Харолд Гарфинкъл. София: Изд.:
Критика и хуманизъм, 304 стр.
Горгева, Е. 2002. Асоциалното детско поведение. Обществено възпитание, 6р стр.18-20
Гюрова, В., Генова, В., Кръстева, В., Колев, К. 1995 Общественото мнение за дейността
на охранителната полиция, НИКК и МВР
Гълъбов, А. 1997. Девиантната норма, Социологически проблеми, 1, 37-46
Димитрова, А. 2002. Проблемът “насилие” сред учениците в Пловдив, Обществено
възпитание, бр.1, стр.30-37
Долто, Ф. 1995, Тийнейджърите. Най-после отговор на вашите въпроси, София:
Издателство: „Наука и изкуство
Дюркем, Е. 1999, Самоубийството , София: Изд. „Женифер-Хикс”
Европейско изследване на ценностите - European Values Survey (EVS). Под
ръководството на Георги Фотев, Fourth Wave/Четвърта вълна’2008
ЕСИ “Непълнолетните и девиантното поведение”, 1996, Институт по социология при
БАН, София
ЕСИ на непълнолетните в поправителния дом в Бойчиновци, 1997, Институт по
социология при БАН
Златанова, В. 2015. Правно-социологически проблеми на интеграцията на деца,
нарушили закона,38-49, Научни трудове на института за държавата и правото при
БАН, т.12.
Златанова В. и др. 2013 Социализация и девиантно поведение, колективна монография,
Съст. и ред. В.Златанова, София: ОМДА.
Златанова, В. 2010. Непълнолетните и насилието, София: ОМДА, 130 стр.
www.omda.bg/biblioteka/valya_zlatanova/valia_nasilieto_kor.htm
Златанова, В. 2004. Нелегитимното насилие. София: Изд. Квазар.
Кривирадева 2002. Особености на темперамента при деца с агресивно поведение.
Обществено възпитание, бр. 2, 2-9
Ломброзо, Ч. 1999. Престъпникът (криминална антропология) София: Изд. Екстрем
Мантарова, А. 2000 Престъпност и социална трансформация (социологически анализи)
Институт по социология, БАН. ИК “Кота”
Мантарова, А. 2005. Насилствената престъпност, В: Социология на отклоняващото се
поведение , Ред. Г.Фотев, София: Изд.Просвета
Найденов, Т. 1992, Защо и как се самоубива българинът? София: Изд. „Супер 7”
Наказателен Кодекс на Република България

338
Паунов, М.2010. Ценности и ценностни приоритети на българите: особености, сходства
и различия с др. европейски държави. София
Петрунов, Г. 2010. Организираната проституция в България. В: Петрунов, Г. (съст.)
Проституция и сексуална експлоатация. София: РискМонитор.
Петрунов, Г. 2007. Социални измерения на организираната престъпност. София:
Институт по социология при БАН. Непубликуван дисертационен труд.
Проблеми на виктимизацията на страните от Балканския регион.1998. Международен
институт на ООН за изследване на престъпността и Съвет за криминологически
изследвания. Ред. Звекич, У. и Станков, Б., София: Изд. “Паралакс”,
Първанов П.1980. Отклонения в поведението на учениците. София: Изд.Народна
просвета
Станков Д. 1989. Евтаназията- самоубийство, убийство или милосърдие. Философски
алтернативи, бр 1.
Фройд А. 1936. Егото и защитните механизми. София: Лик, 2000
Фройд, З., 1991. Въведение в психоанализата, София: Изд. Наука и изкуство
Фройд, З. 1992. Отвъд принципа на удоволствието, София: Изд. Наука и изкуство
Фройд, З. 1993. Тълкуване на сънищата, София: Изд. Евразия
Abend, G, 2008. Two main problems in the sociology of morality. Theory and Society 37: 87-
125.
Adler, P. and Peter Adler.1997. Constructions of Deviance: Social Power, Context, and
Interaction, Wadsworth Pub.
Aguilera, RV & Vadera, AK, 2007. The dark side of authority: Antecedents, mechanisms,
and outcomes of organizational corruption. Journal of Business Ethics 77: 431-449.
Akers, R. 1985. Deviant Behavior: A Social Learning Approach, 3rd ed. Belmont, CA:
Wadsworth.
Akers, R. 1998. Social Learning and Social Structure: A General Theory of Crime and
Deviance. Boston: Northeastern University Press.
Akers, R. 2000. Criminological Theories: Introduction, Evaluation, and Application, 3rd ed.
Los Angeles: Roxbury.
Ajzen, I. 1988. Attitudes, personality, and behavior. Chicago: Dorsey Press
Ajzen, I; Fishbein, M. 1977. Attitude-behavior relations: A theoretical analysis and review of
empirical research. Psychological Bulletin, Vol 84(5), 888-918.
Alatas, SH, 1968. The Sociology of Corruption: The Nature, Function, Causes, and Prevention
of Corruption. Donald Moore Press, Singapore.
Barker, E., 1986. Religious Movements: Cult and Anti-Cult Since Jonestown. Annual Review
of Sociology 12: 329–346.
Barnes, A., & Ephross, P. 1994. The impact of hate violence on victims: Emotional and
behavioral responses to attacks. Social Work, 39, 247–251.
Bauman Z.,1992: Intimations of Postmodernity. London, New York: Routhledge.
Becker,H., 1973. Outsiders: Studies in the Sociology of Deviance, enlarged ed. New York:
Free Press.
Beets, SD, 2005. Understanding the demand-side issues of international corruption. Journal
of Business Ethics 57: 65-81.
Benson, M. and Walker. E. 1988. Sentencing the White-Collar Offender. American
Sociological Review 53:294-302.
Biggs, M. 2005. Dying Without Killing: Self-Immolations, 1963–2002. Making Sense of
Suicide Missions. Oxford University Press.
Block, A. and Chambliss. W. 1981. Organizing Crime. New York: Elsevier.
Bohm, R. Vogel, B. 2011. A Primer on Crime and Delinquency Theory, Third edition,
WADSWORTH Cengage Learning. Belmont.
Braithwaite, W. 2000. Shame and criminal justice. Canadian Journal of Criminology, 42. (3),
281–298.
Braithwaite. J. 1989. Crime, Shame and Reintegration. Cambridge University Press: Goode
1997: 92-5.
Brümmer, S & Sole, S, 2010. The house the arms deal bought. Mail & Guardian, 3 to 9
December, p.3.

339
Chabal, P. & Daloz, J, 1999.Africa Works: Disorder as Political Instrument. Villiers
Publications, London.
Clinard. M. and Meier, R. 1995. Sociology of Deviant Behavior. New York: Harcourt Brace.
Clinard, M. 1990. Corporate Corruption: The Abuse of Power. New York: Praeger.
Clinard, M. 2006. Corporate Crime: Yesterday and Today - An Introduction, in:Corporate
Crime, M. Clinard and P. Yeager (eds), Transaction Publishers, New Brunswick, New
Jersey
Cloward, R. and Ohlin, L. 1960. Delinquency and Opportunity: A Theory of Delinquent
Gangs. New York: The Free Press
Cohen .А. 1955. Delinquent Boys: The Culture of the Gang. Glencoe, Ill.: The Free Press,
202.
Cohen, A. 1966. Deviance and Control. Englewood Cliffs, NJ: Prentice-Hall.
Cohen, A. 1974. The Elasticity of Evil: Changes in the Social Definition of Deviance. Oxford:
University Penal Research Unit; Basil Blackwell.
Cohen А. 1996 Insult, aggression, and the southern culture of honor: An "experimental
ethnography." Cohen, Dov; Nisbett, Richard E.; Bowdle, Brian F.; Schwarz, Norbert
Crosby K, Rhee J., Holland J. 1977. Suicide by fire: a contemporary method of political
protest, Int J Soc Psychiatry. Spring;23(1):60-9.
Curtis, L. 1975. Violence, Race, and Culture, Lexington, MA: Heath
Deflem, M. 1995, Corruption, law, and justice: A conceptual clarification. Journal of Criminal
Justice 23(3): 243-258.
Della Porta, D. Mény, Y. (eds.) 1997. Democracy and Corruption in Europe . London;
Washington: Pinter.
Den Nieuwenboer, NA & Kaptein, M, 2007. Spiralling down into corruption: A dynamic
analysis of the social identity process that cause corruption in organizations to grow.
Journal of Business Ethics
Doh, J. Rodriguez, P, Uhlenbruck, K & Collins, J and Eden, L, 2003. Coping with corruption in
foreign markets. Academy of Management Executives 17(3): 114-127.
Doig, A. & Mclvor, S, 1999. Corruption and its control in the developmental context: an
analysis and selective review of the literature.’Third World Quarterly 20(3): 657-676.
Eysenck, H., . D. Frith., 1977. Reminiscence, Motivation, and Personality A Case Study in
Experimental Psychology, Plenum Press, 430 р
International Crime Victim Survey 1989-1997- ICPSR version. 2001. ICPSR Inter-university
Consortium for Political and Social Research International Crime Victim Survey (ICVS),
ICVS International Working Group, Anna Alvazzi del Frate, Jan J.M. van Dijk, John van
Kesteren, Pat Mayhew, and Ugi Svekic.
Elliott, G., Ziegler, H., Altman, B. and Scot, D. 1982. Understanding Stigma: Dimensions of
Deviance and Coping. Deviant Behavior 3: 275–300.
Farrington, D. and West, D. 1995 , Effects of marriage, separation and children on offending
by adult males. In Hagan, J. (Ed.) Current Perspectives on Aging and the Life Cycle, Vol.
4:Delinquency and Disrepute in the Life Course. Greenwich, Connecticut: JAI Press (pp.
249-281).
Freud, S. 1894 The Neuro-Psychoses of Defence. Standard Edition, 3: 45-61.
Fine, G. and Kleineman, S. 1979. Rethinking Subculture: An Interactionist Analysis.,.AJS
85.1-20.
Freud, S. 1923. The Ego and the Id. S.E.19:3-66
Freud, S. 1926. Inhibitions, Symptoms and Anxiety. Standard Edition, 20: 77-175
Glynn, P, Kobrin, S & Naim, M, 1997. The globalization of corruption in K. A. Elliott (ed.)
Corruption and the Global Economy. Institute for International Economics, Washington,
DC.
Harrison, E, 2006. Unpacking the anti-corruption agenda: Dilemmas for anthropologists.
Oxford Development Studies 34(1):15-29.
Goffman, E. Stigma: Notes on the Management of Spoiled Identity. 1986, NY:
Simon&Shuster.
Goode, E.1997. Between Politics and Reason: The Drug Legalization Debate. Contemporary
social issues. St. Martin's Press, 1997, 181 p.
Goode, E. 2014. Deviant Behavior, Tenth edition, Routledge, 400 p.

340
Gottfredson, M. and Hirschi, T.1993.“A Control Theory Interpretation of Psychological
Research on Aggression.” Pp. 47–68 in: Aggression and Violence, R. Felson and J.
Tedeschi, eds. Washington, DC: American Psychological Association.
Hanson, B., Beschner, G. Walters, J.and Bovelle, E. B. 1985. Life with Heroin. Lexington, MA:
Lexington Books.
Hatti, N., Hoadley, MC & Heimann, J, 2010.The corruption bazaar: A conceptual discussion.
Sociological Bulletin 59(02): 216-234.
Heidenheimer, A.J. Johnston, M. (eds.) 2002. Political Corruption: Concepts & Contexts. New
Brunswick, N.J.: Transaction Publishers.
Hirschi, T. 1969. Causes of delinquency. Berkeley: University of California Press.
Hirschi, T. 1977. Causes and prevention of juvenile delinquency. Sociological Inquiry, 47,
322-341.
Hirschi, T. 1984. A Brief Commentary on Akers’‘Delinquent Behavior, Drugs, and Alcohol:
What Is the Relationship?’” Today’s Delinquent 3: 49–52.
Hirschi, T. and Gottfredson. M. 1989. The Significance of White-Collar Crime for a General
Theory of Crime. Criminology 27:359-371.
Hirschi, T, and Gottfredson, M. eds. 1993.The Generality of Deviance. New Brunswick, NJ:
Transaction Publishers.
Hirschi, T. and Gottfredson, M. 2000. In Defense of Self-Control. Theoretical Criminology. 4:
55–69.
Hodgkinson, P, 1997. The sociology of corruption – some themes and issues. Sociology
31(1): 17-35.
Hodgson, GM & Jiang, S, 2007. The economics of corruption and the corruption of
economics: An institutionalist perspective. Journal of Economic Issues XLI(4): 1043-
1061.
Inderbitzin, M. Bates, K. and R. Gainey 2017. Deviance and Social Control: A Sociological
Perspective, Second Edition , SAGE Publications, Inc., 648 pages
Jong-Sung, Y. & Khagram, S, 2005. A comparative study of inequality and corruption.
American Sociological Review 70(1): 136-157.
Johnston, M. 2007. Syndromes of Corruption. . Cambridge: Cambridge University Press.
Johnston, M. 1996. The Search for Definitions: the Vitality of Politics and the Issue of
Corruption. International Social Science Journal , 149, pp. 321-336. Thompson, D. 1995.
Kalkhoff, W. 2002 Delinquency and Violence as Affect-Control: Reviving the Subcultural
Approach in Criminology, Electronic Journal of Sociology
Katz, J. 1988. Seductions of Crime: Moral and Sensual Attractions in Doing Evil (New York:
Basic Books, Davidians and Branch Davidians, Texas State Historical Association
(https://tshaonline.org/handbook/online/articles/ird01)
Khondker, H, 2006. Sociology of corruption and ‘corruption of sociology: Evaluating the
contributions of Syed Hussein Alatas. Current Sociology 54(1): 25-39.
Kornhauser, R. 1975. Social sources of delinquency: An appraisal of analytic models.
Chicago: Univ. of Chicago Press. Journal of Personality and Social Psychology, Vol 70(5),
May 1996, 945-960. http://dx.doi.org/10.1037/0022-3514.70.5.945
Kornhauser, R. 1978. Social Sources of Delinquency: An Appraisal of Analytic Models.
Chicago: University of Chicago Press.
Kurer, O, 2005. Corruption: An alternative approach to its definition and measurement.
Political Studies 53: 222-239.
Laloe, V. 2003: Patterns of deliberate self-burning in various parts of the world .A review.
Burns : Journal of the International Society for Burn Injuries.
Laub, J., Nagin D. and Sampson, R. 1998. Trajectories of Change in Criminal Offending:
Good Marriages and the Desistance Process. American Sociological Review 63: 225-238.
Lemert, E. 1982. Issues in the Study of Deviance. In The Sociology of Deviance, M.
Rosenberg, R. Stebbins, and A. Turowetz, eds. New York: St. Martin’s Press. Pp. 233–257
Lemert, E. 1972. Alcohol, Values, and Social Control. in Human Deviance, Social Problems
and Social Control, 2nd ed., Edwin M. Lemert, ed. Englewood Cliffs, NJ: Prentice-Hall. Pp.
112–122

341
 Leonard, K. 2008. The role of drinking patterns and acute intoxication in violent
interpersonal behaviors. In Alcohol and violence: Exploring patterns and responses.,
International Washington, DC: International Center for Alcohol Policies, pp. 29–55.
Lester, D. 1987. Suicide as a Learned Behavior. Springfield, II: Charles C. Thomas.
Linklater, A, 2007. Towards a sociology of global morals with and emancipatory intent.
Review of International Studies 33: 135-150. 25.
Lipsey, M., Wilson, D., Cohen, M. & Derzon, J. 1997. Is there a causal relationship between
alcohol use and violence? A synthesis of evidence. In M. Galanter (Ed.), Recent
developments in alcoholism& Alkohol and violence, volume 13.NY: Plenum, pp 245-282
Liska, A. 1992. Introduction., in: Social Threat and Social Control., Albany: State University
of New York Press.
Liska, A. 1987. Perspectives on Deviance, 2nd ed. Englewood Cliffs, NJ: Prentice-Hall.
Macionis, J.; Gerber, L. , 2010. Sociology (7th Canadian ed.) Toronto: Pearson.
Maingot, AP, 1994. Confronting corruption in the hemisphere: A sociological perspective.
Journal of Interamerican Studies and World Affairs 36(3): 49-74.
Martinez, R. 2010. “Crime and Immigration” in The Criminologist: The Official Newsletter of
the American Society of Criminology, 35,4, 16-17.
Marvin E. and Ferracuti, F. 1982; The Subculture of Violence . Beverly Hills: Sage
Matza, D. 1969. Becoming Deviant., Englewood Cliffs, NJ: Prentice-Hall.
Matsueda, R. 1987. Race, family structure, and delinquency: A test of differential association
and social control theories R. Matsueda, K Heimer American Sociological Review, 826-840
Matsueda, R.,1982. Testing Control Theory and Differential Association: A Causal Modeling
Approach. American Sociological Review 47: 489–504.
Matsueda, R. 1988. The Current State of Differential Association Theory. Crime and
Delinquency 34: 277–306.
Meier, R. 1989. Deviance and Differentiation.” in Theoretical Integration in the Study of
Deviance and Crime: Problems and Prospects, S. Messner, M. Krohn and A. Liska, eds.
Albany: State University of New York Press. Pp. 199–212.
Meier, R. 1981. Norms and the Study of Deviance: A Proposed Research Strategy. Deviant
Behavior 3: 1–25. Prospects, Steven F. Messner, Marvin D. Krohn,
Menard, S., & Mihalic, S. 2001. The tripartite conceptual framework in adolescence and
adulthood. Evidence from a national sample. Journal of Drug Issues, 31, 905–940.
Merton, R.1938. Social Structure and Anomie‘, American Sociological Review 3: 672–82.
Merton, R.1964. Social Theory and Social Structure. New York: Free Press.
Miller, W. 1958. Lower Class Culture as a Generating Milieu of Gang Delinquency. Journal of
Social Issues 14, no. 3:5–19.
Miller, J., Wright, R. and Dannels, D. 2001. Is Deviance “Dead? The Decline of a Sociological
Research Specialization, Am Soc, pp 32-3.
http://ponce.inter.edu/acad/facultad/jvillasr/LECTURAS/Is%20Deviance%20Dead.pdf
Moore, D. 2005. Three in Four Americans Support Euthanasia., Gallup News Service, May 17.
Muggleton, D. 1998. The post subculturist. Oxford: Blackwell.
Nielsen, RP, 2003. Corruption networks and implications for ethical corruption reform.
Journal of Business Ethics 42: 125-149.
Parker, R. 1993. Alcohol and Theories of Homicide. in New Directions in Criminological
Theory: Advances in Criminological Theory, Vol. 4, F. Adler and W. Laufer, eds. New
Brunswick, NJ: Transaction Publishers. Pp. 113–141
Patterson, G., and Yoerger, K. 2002. A developmental model for early- and late-onset
antisocial behavior. In : Antisocial behavior in children and adolescents: A developmental
analysis and model for intervention, J. Reid, J. Snyder and G. Patterson (Eds.),
Washington, DC: American Psychological Association, pp. 147-172.
Petrunov, G. (coauthor). 2011.“Market Regulation and Criminal Structures in the Bulgarian
Commercial Sex Market”. In: Duyne, P. van, and J. Spencer. (eds.). Flesh and Money:
Trafficking in Human Beings. Nijmegen: Wolf Legal Publishers.

Portes, A. and Rumbaut. R. 2001. Legacies: The Story of the Immigrant Second Generation,
New York: Russell Sage Foundation.
Pryce-Jones, D, 1997. Corruption rules the world. The American Spectator 30(12): 153-177.

342
Reckless, W. 1973. The Crime Problem, 4th ed., New York: Appleton.
Saeva, J. Stoyanova, R. 2014. Fatal poisonings in the Toxicology Clinic of UMHATEM
“N.I.Pirogov” for the period 2009–2011. Clinical Toxicology Volume 52(4) Toxicology Clinic,
UMHATEM “N.I. Pirogov”, Sofia, Bulgaria
Rimsky, V, 2005. Bureaucracy, clientage and corruption in Russia. Social
Sciences 36(2): 32-44.
Shevchenko, IO & Gavrilov, AA, 2007. On illicit economic relations in the sphere of higher
education. Russian Social Science Review 48(5): 91-105.
Shilling, C & Mellor, P A, 1998. Durkheim, morality and modernity: collective effervescence,
homo duplex and the sources of moral action. British Journal of Sociology 49(2): 193-209.
Shkrum, M. and Johnston, K. 1992. Fire and suicide: a three-year study of selfimmolation
deaths. Journal of Forensic Sciences 37, 208–21.
Simon, D. and D. Stanley Eitzen. 1987. Elite Deviance, 2nd ed. Boston: Allyn and Bacon.
Sutherland, E., 1942. Development of the Theory, in: Edwin H. Sutherland on Analyzing Crime,
K. Schuessler (ed.) Chicago: University of Chicago Press., pp.13–29.
Sutherland, E. 1983. White-Collar Crime: The Uncut Version. In Introduction, Gilbert Geis
andColin Goff, ed. New Haven, CT: Yale University Press.
Sutherland Е.and Cressey, D. 1978. Criminology, 10th ed. Philadelphia, Lippincott
Sykes, G. and Matza, D. .1957. Techniques of Neutralization‘, American Sociological Review
22(6): 664–670.
Swidler, A. 1986. Culture in Action: Symbols and Strategies. American Sociological Review.,
Vol. 51, No. 2. pp. 273-286, Published by: American Sociological Association., Stable URL:
http://www.jstor.org/stable/2095521
Transparency International, 2008. The 2007 Transparency International Corruption Perception
Index. http://www.infoplease.com/world/statistics/2007-
Traub, S. and Little, C. 1980. Theories of Deviance. F. E. Peacock Publishers, 400 p.
Vold, G. 1958. Theoretical Criminology. New York: Oxford University Press.
Warren, M. E. 2004. What Does Corruption Means in Democracy? American Journal of Political
Science. Vol. 48(2), pp. 328-343
Welsh, F, 1999. Dangerous Deceits: Julian Askin and the Tollgate Scandal. HarperCollins,
London.
Werlin, H, 1994. Revisiting corruption: with a new definition. International Review of
Administrative Sciences 60: 547-558. 27
Wessinger, C. 2000. How the Millennium Comes Violently. Lowman, New York: Seven Bridges
Press.
Wessinger, C. 2000. How the Millennium Comes Violently. New York: Seven Bridges Press.
New Religious Movements and Violence', in Gallagher and Ashcraft (2006), vol. 1: 165–205.
Wilson J,and Herrnstein R. 1985. Crime and Human Nature. Criminology, Volume 23, Issue 2,
New York: Simon & Schuster, Pp 381–388
Wolfgang, M. and Ferracut, F. 1982. The Subculture of Violence. Beverly Hills, CA: Sage;
originally published 1967.
Wolfgang, M. and Zahn, M. 1983. Homicide: Behavioral Aspects. In:Encyclopedia of Crime and
Justice, Vol. 2, Sanford H. Kadish, ed. New York: Free Press. Pp. 849–855
Wood, R. 2006. Straightedge Youth: Complexities and Contradiction of a Subculture. Syracuse:
Syracuse University Press.
http://www.npr.org/2013/02/20/172505911/flames-of-protest-the-history-of-self-immolation
http://ncphp.government.bg/
http://epp.eurostat.ec.europa.eu/portal/page/portal/statistics/search_database
http://www.cpss.info/wp/
http://www.pharmacy-bg.com/zabolyavaniya-a-ya/narkomaniya-narkotichna-zavisimost/

343
 SUMMARY

This book looks toward a general theory of deviant behavior-- i.e., a

system of propositions that are applicable to all the manifold varieties of
deviance. Such a theory should account not only for the occurrence of
deviance but also for the particular forms that it takes. We have also
studies about particular kinds of deviance--e.g., crime, organized crime,
white-collar crime, corruption, money laundering, traffic of people,
prostitution, suicide, euthanasia, narcomania and so forth, but only a
very modest literature that deals systematically with issues that cut
across the whole field.
We have made no effort in this book to compile an inventory of the
leading theories about this kind of deviance and that. One must, of
course, build upon the literature that we have, and much of this book
consists of summaries of theories and research about particular kinds of
deviance. However, my intention is to offer these as examples of more
generalized ways of thinking about deviance, and to emphasize their
possible implications for more comprehensive theories of deviance and
control.
Again, since we must build upon what we have, this book deals
more than I should have wished with those kinds of deviance - crime and
delinquency leading the field, that are popularly regarded as serious
social problems; these are the kinds that the literature is mainly
concerned with. However, it is important that the reader understand that
deviance is just as much concerned with the violation of the normative
rules or under.
A major contribution to the field of crime/deviance, this book puts
forth an integrated theory of deviance - control balance. In developing
control balance, we critically review other general theories such as
anomie, social control, differential association/social learning, labelling,
and routine activities and offers reasons why those theories are
insufficient. Using real examples to illustrate our arguments, we contend

344
that deviance results from the convergence of four variables, each of
which represents an interactive nexus of several inputs, including most
prominently a control imbalance. The variables are predisposition,
motivation, opportunity, and constraint.
Part I deals with the nature and definition of deviance. It introduces
the concepts necessary to understand the processes as well as the
theories of deviance that follow: the core idea of biological and
psychological explanations; bio-social models and sociological perspectives
- anomie and conflict perspective, control, differential association,
labeling, and social learning.
Part II introduces to the individual and group processes that shape
deviant behavior and deviant careers. Analysis concern the process of
becoming deviant and nature of deviant events and social control.
Part III contains chapters addressing “Criminal Justice-Related
Issues.” There were a myriad of issues that could have been addressed in
this part.We chose to seek contributions on issues that relate theory to
practice. It explores the close link between processes of deviance and its
control, and it provides a conceptual background to the discussions of
different kinds of deviations, dangerous to society as white-collar and
corporate criminality, money laundering, corruption, traffic of people and
sexual exploitation.
Part IV “Special Topics in Crime and Deviance”, is a compilation of
issues that continue to be or have become ‘hot topics’ in this field. They
range from suicide and euthanasia, to drug addiction, sects , cults and
violence.There are exciting theoretical and research developments in
these areas. A number of select perspectives on individual deviance are
also introduced.
These are some of the topics we discuss in this book. In sociology
as in other disciplines, specialization increases as more and more
knowledge accumulates through the combined efforts of more and more
scholars and scientists. The sociologist of a generation or two ago could
acquire a thoroughgoing knowledge of just about everything that was

345
then known about social problems, for as compared with today, relatively
few sociologists were investigating these problems. With increasing space
of research, however, it has become a difficult task to continue with the
work being done on even a few of these problems and almost impossible
to keep deep analysis going forward on all of them.
The key messages for researchers, policy makers and practitioners
are that the availability of good statistics on crime and deviance must be
the starting point of evidence based policy making in the field.
Access to existing data needs to be improved for researchers and
citizens alike and made available on platforms which facilitate appropriate
substantive and comparative analysis. Data integration should be
substantially improved so as to allow improved evaluation of measures
aimed at meeting EU and national goals of protecting freedom, justice and
security. New indicators will have to be developed and crime policies will
need to be assessed against such criteria as public confidence in justice
rather than primarily relative to crime control.
Finally, more research will be needed in order to foster the creation
of the policy and research nexus and provide decision makers with
scientific evidence as well as valuable tools for social policy and analysis in
the field of deviant behavior. As far as the field of social deviance is
extensive and ever growing, this book could not pretend to capture the all
methods, theories and issues that comprise the key concerns of the
discipline. Faced with the vast array of potential topic areas that could be
included, we decided to use our own lens to focus on areas that we
thought to be of continuing importance and those in which important
developments have emerged. Although we recognize that much has been
excluded from this content, we supposed what has been incorporated
should be of great interest to scholars working in the field and to those
experts who are becoming acquainted with it.

346
CONTENTS

PART І

Conceptual Apparatus
Biological and Psychological Explanations for Deviance
Bio-social Models of Deviance
Sociological Perspectives

PART ІІ

Process of Becoming Deviant

Values and Deviant Behavior
Social Learning Perspectives
Socialization and Deviant Behavior

PART ІІІ

Criminal Justice Related Deviations

Crime
Money Laundering
Corruption
Traffic of People and Sexual Exploatation

PART ІV

Special Topics in Crime and Deviance

Suicide
Euthanasia
Drug AQddiction
Sects, Cult and Violence

Conclusion
Literature
Summary (in Engl.)

347