КРАСИМИР МАРКОВ

КОНФЛИКТОЛОГИЯ

Издателски комплекс при НВУ „Васил Левски”

 КРАСИМИР МАРКОВ

КОНФЛИКТОЛОГИЯ

Издателски комплекс при НВУ „Васил Левски”

Велико Търново 2013

2
 Рецензенти:
проф. дикн Лучиян Ангелов Милков
проф. дикн Георги Кирилов Петков

©Красимир Марков – автор, 2013

ISBN 978-954-753-131-4

3
 СЪДЪРЖАНИЕ

ПРЕДГОВОР 6
ГЛАВА ПЪРВА. ИСТОРИЯ НА КОНФЛИКТОЛОГИЯТА. ПРЕДМЕТ, ЗАДАЧИ И 7
МЕТОДИ НА КОНФЛИКТОЛОГИЯТА.

1. ИСТОРИЯ НА КОНФЛИКТОЛОГИЯТА. 8
1.1. Формиране на възгледите за конфликта. 8
1.2. Развитие на конфликтологията като наука. 13
2. ОБЕКТ, ПРЕДМЕТ, ЦЕЛИ И ЗАДАЧИ И МЕТОДИ НА КОНФЛИКТОЛОГИЯТА. 17
2.1. Обект, предмет, цели и задачи на конфликтологията. 17
2.2. Методи на конфликтологията. 19
Литература 22

ГЛАВА ВТОРА. ПРИРОДА И СЪЩНОСТ НА КОНФЛИКТА. СТРУКТУРА НА 24

КОНФЛИКТА.

1. ПРИРОДА И СЪЩНОСТ НА КОНФЛИКТА. 24

1.1. Природа на конфликта. 24
1.2. Структура на конфликта. 26
1.3. Процес на развитие на конфликта. 31
2. ФУНКЦИИ И ТИПОЛОГИЯ НА КОНФЛИКТА. 37
2.1. Функции на социалния конфликт. 37
2.2. Типология на конфликта. 40
Литература 45

ГЛАВА ТРЕТА. ВЪТРЕШНОЛИЧНОСТЕН КОНФЛИКТ. ПСИХОЛОГИЧЕСКА 46

ЗАЩИТА И ЗАЩИТНИ МЕХАНИЗМИ В КОНФЛИКТА.

1. ВЪТРЕШНОЛИЧНОСТЕН КОНФЛИКТ. 46
1.1.Понятие за вътрешноличностен конфликт. 47
1.2. Характеристика и видове вътрешноличностен конфликт. 49
1.3. Причини за вътрешноличностния конфликт. 51
1.4. Последствия от вътрешноличностния конфликт. 53
2. ПСИХОЛОГИЧЕСКА ЗАЩИТА И ЗАЩИТНИ МЕХАНИЗМИ В КОНФЛИКТА 55
2.1. Същност на психологическта защита. 55
2.2. Функции на психологическата защита. 56
2.3. Класификация на защитните механизми. 56
Литература 61

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА. МЕЖДУЛИЧНОСТНИ И ГРУПОВИ КОНФЛИКТИ. 63

ОРГАНИЗАЦИОННИЯ КОНФЛИКТ.

1. МЕЖДУЛИЧНОСТНИ И ГРУПОВИ КОНФЛИКТИ. 63

1.1. Особености на междуличностните конфликти. 63
1.2. Класификация на междуличностните конфликти. 67
1.3. Управление на междуличностните и груповите конфликти. 69
2. ОРГАНИЗАЦИОННИЯ КОНФЛИКТ. 69
2.1. Типове конфликти в организацията. 70
2.2. Източници на организационните конфликти. 71
2.3. Конфликти в големите групи 72
Литература 73

ГЛАВА ПЕТА. СТРАТЕГИИ НА ПОВЕДЕНИЕ В КОНФЛИКТА. 75

4
1. КОПИНГ. СТИЛОВЕ НА ПОВЕДЕНИЕ В КОНФЛИКТА. 75
1.1. Копинг – стратегии на поведение. 75
1.2. Стилове на поведение в конфликта. 77
2. ПРЕДОТВРАТЯВАНЕ И РАЗРЕШАВАНЕ НА ВЪТРЕШНОЛИЧНОСТНИТЕ 79
КОНФЛИКТИ.
2.1. Начини и условия за предотвратяване на вътрешноличностни конфликти. 79
2.2. Начини за разрешаване на вътрешноличностни конфликти. 81
Литература 82

ГЛАВА ШЕСТА. ПРОГНОЗИРАНЕ, ПРЕДОТВРАТЯВАНЕ И РАЗРЕШАВАНЕ НА 84

КОНФЛИКТИТЕ.

1. ПРОГНОЗИРАНЕ НА КОНФЛИКТА. 84
1.1. Обективни и организационно-управленски условия за предотвратяване на конфликта. 86
2. ПРЕДОТВРАТЯВАНЕ НА КОНФЛИКТА В ОРГАНИЗАЦИЯТА. 87
2.1. Поддържане и укрепване на сътрудничеството като важен метод за 89
предотвратяване на конфликта.
2.2. Организационно-управленски принципи за управление на конфликта. 90
2.3. Морално-етични принципи на предотвратяването на конфликта. 92
3. СТРАТЕГИИ И НАЧИНИ ЗА РАЗРЕШАВАНЕ НА КОНФЛИКТА. 93
3.1. Проблемът за конфликтните личности. 93
3.2. Типове на разрешаване на конфликта в организацията. 94
3.3. Тактики за прекратяване на конфликта. 95
4. УНИВЕРСАЛНИ СРЕДСТВА ЗА РАЗРЕШАВАНЕ НА КОНФЛИКТА. 97
4.1. Негативни методи. 97
4.2. Позитивни методи. 97
Литература 98
ЗАКЛЮЧЕНИЕ 100

5
 ПРЕДГОВОР

Настоящият учебник е плод на дългогодишната

преподавателска и научно-изследователска работа на автора в
областта на управлението на поведението в конфликтна ситуация.
Проблемите на конфликтологията са достатъчно многообразни и в
един съкратен курс, пълното им разглеждане е невъзможно. Поради
това, без да претендираме за изчерпателност сме набелязали, преди
всичко, техните основни характеристики. Поради спецификата на
дистанционното обучение, за нас този подход е правилен и позволява
на студентите да разширят и допълнят своите знания съобразно
интересите си и използвайки посочената в темите литература.
При написването на учебника авторът се е съобразил със
съвременните постановки и разработки на наши и чужди работещи в
сферата на конфликтологията.
Независимо, че конфликтологията е относително тясна област,
учебникът може да бъде използван от обучаемите от всички
специалности, изучаващи мениджмънт, организационно поведение и
психология или проявяващи интерес към нея.
Авторът ще приеме с благодарност отправените към него
критични бележки и предложения, както към структурата, така и към
съдържанието на учебника.

От автора

6
 Глава първа

ИСТОРИЯ НА КОНФЛИКТОЛОГИЯТА. ПРЕДМЕТ, ЗАДАЧИ И

МЕТОДИ НА КОНФЛИКТОЛОГИЯТА.

След усвояване на материала по тази глава Вие ще можете:

 да добиете представа, как се развива формирането на

възгледите за конфликта;
 да разберете кои са основните етапи в развитието на
конфликтологическите възгледи;
 какви са идеите на видните представители на философската,
политологическата, социологическата и психологическата школа за
конфликта;
 какви са обекта и предмета на конфликтологията;
 какви цели има конфликтологията и какви основни задачи
решава;
 какви функции изпълнява конфликтологията;
 с какви методи конфликтологията обслужва своя обект и
предмет;
 да разберете универсалната схема за описване на конфликта.

Всяка една наука има своята история, основаваща се на

изследването на нейния обект, структурирането на нейния предмет и
намиране на оптималните методи на науката. Това естествено е
процес съпътстван от формирането на целите и задачите на науката.
Очевидно е, че натрупването на познания за обекта на науката е
продължителен процес. В историята на човечеството за всяка една
наука с обществен характер, той започва с формирането на възгледи,
идеи, виждания за обекта на науката, в дадения случай за конфликта
като обществено явление. Същевременно с натрупването на
необходимите знания и необходимия опит тогава, когато предмета на
науката е започнал своето оформяне, тя не спира да се развива, а с
усъвършенстването на способите на човешкото познание следва своя
ход и по този начин преминава през определени етапи на своето
развитие. Това подсказва идеята, защо повечето от науките за
човешкото общество и човека започват описанието на своето учебно
съдържание с формирането и развитието на определените възгледи, и
развитието на науката през историческите етапи. Подобен подход не

7
само осветлява историята на една наука, но дава основание да видим
как това познание е еволюирало в историческия ход на времето.

1. История на конфликтологията.

Конфликтът е постоянен спътник на човечеството, по своята

същност е една от формите на борбата за съществуванеу един от
механизмите на естествия подбор. Историята на анализа на конфликта
и опитите за неговото обяснение започва преди хилядолетие.

1.1. Формиране на възгледите за конфликта.

Философски възгледи за конфликта.

За първи път някакви писменни сведения за конфликта се

съдържат в законите на Вавилонския цар Хамурапи (1792- 1750
пр.н.е.), където се предлагат много способи за разрешаване на
конфликтни ситуации. Най-древните материали за изследване на
конфликта можем да отнесем към VІІ – VІ в. пр.н.е. Конфликтът лежи
в основата на построяването на философската система в древен Китай,
която приема, че източник в развитието на всичко съществуващо е
взаимоотношението на присъщите на материята положителни страни
(ян) и отрицателни страни (ин), които се намират в противоборство и
водят до конфронтация на техните носители. Кофуции (VІ в. пр.н.е.) в
своите съчинения излага идеята, че злобата и завистта, а от там и
конфликтите се пораждат на първо място от неравенството и
различията между хората.
По-късно, въпросите на конфликта, се разглеждат от философите
в древна Гърция. Техните разбирания по проблемите за конфликта се
различават. Някой от тях предполагат, че конфликтът е органично
присъсщ на всички предмети и явления, поради което се явява
неизбежен и в тази връзка не може да му се даде положителна или
отрицателна оценка. Към такива възгледи се придържат
Анаксимандър (около 610-547 г. пр.н.е.) и Хераклит (края на VІ –
началото на V в. пр.н.е.). На Хераклит принадлежи идеята, че
конфликтът е важно свойство и задължително условие за обществения
живот, тъй като противоборството, включително и войната, е баща на
всичко и цар на всичко.
Отрицателно оценят конфлиттите (глявнo войната) Платон
(около 428-348 г. пр.н.е.) и Херодот (около 490-425 г. пр.н.е.). Херодот
издига идеята, че никой не е толкова луд, че да предпочете войната

8
пред мира. Внимание на конфликтът отделя и Аристотел (V-ІV в.
пр.н.е.). Той счита, че по своята природа човек е обществено
същество. Отделният човек е само част от по-широкото цяло –
обществото. Заложеното в човека начало му дава способност за
разбиране и сътрудничество с другите хора. Не са изключени
склоността към враждебност, ненавист и насилие. Източник на които
е от една страна неравенството между хората по отношение
имущството и получените облаги, а от друга страна в наглостта,
страха, пренебрежението и несходството в характерите.
В Рим Цицерон (106-43 г. пр.н.е.) в своя трактат „За държавата“
предлага да се раздели насилието на справедливо и несправедливо и
счита, че може да се води справедлива и благочестива война.
Аврелий Августин Хипонски Блажени (345-430) в труда си „За
града Божи“ изказва идеята, че хората, които нарушават мира, не го
ненавиждат като такъв, а просто искат друг мир, който да отговаря на
техните желания. В този смисъл той определя, че решаващ се явява не
самия процес на конфликта, а неговата цел.
В ранното средновековие са били заложени постолати като
подчиняващи човека на феодалната държава, разбирани като
поглъщане на личността от селската община, занаятчийския цех,
търговската гилдия, рицарските или монашеските ордени. Едва в края
на средните векове започва да се формира индивидуализма, намиращ
своето изражение в западноевропейския хуманизъм, постановките на
християните протестанти, учението за естествените права и за
обществения договор, и идеите на ранния либерализъм.
Тома Аквински (1225-1274) обосновава идеята за необходимостта
от санкции на дъражвата за водене на война, но въпреки това, за него
конфликта е винаги грях. Николо Макиавели (1469-1527) в книгата си
„Владетелят“ прави много сериозен опит за системен анализ на
конфликта. Той смята, че конфликтът е универсален признак на
обществото, което се обяснява със заложената в природата на човека
порочност. Еразъм Ротердамски (1469-1536) обяснява природата на
войната с наличието на собствена вътрешна логика на започващия
конфликт, според която той се разраства и включва в себе си все
повече нови жертви.
Хуманистите, в своите работи, рязко са осъждали
средновековните бунтове, социалните вълнения и кръвопролитните
междуособици. Томас Мор (1470-1535) признава за решаващ фактор
за развитието на обществото мира и съгласието между хората.
Франсис Бейкън (1561-1626) първи прави анализ на системата от

9
причини за социалните конфликти. Мишел дьо Монтен (1533-1592) в
своя труд „Опити“ изучава вътрешноличностовия конфликт.
Томас Хобс (1588-1679) в „Левиaтан“ обосновава концепцията за
война на всички против всички като счита, че главна причина за
конфликта е в присъщото на човека чувство за конкоренция и желание
за различие от останалите хора, което поражда съперничество,
способно да прерасне в открит конфликт. Подобни възгледи изказва и
Джон Лок (1632-1704), според когото човек е отделно егоцентрично
същество, като в съотношение с обществото приоритета принадлежи
на личността.
В по-ново време Жан Жак Русо (1712-1778.) предлага известната
теория за обществения договор същността на която се заключава в
идеята, че хората са в състояние да се договарят за да не предприемат
агресивни действия един против друг.
Конфликтът, като явление разполагано на много нива, е
анализиран от Адам Смит (1723-1790) в неговия труд „Изследване за
природата и причините за богатството на народите“ където разглежда
социалните конфликти, причините за които са в класовата
дискриминация. В своята книга „Теория на моралните чувства“ той
защитава, че човек трябва да е в известна степен егоист и да обича
себе си, но при непременната хармония на своите лични интереси с
общиите стремежи на хората за благополучие и щастие. Вместо
морални отношения между хората той поставя на първо място
икономическите интереси.
Имануел Кнат (1724-1804) счита, че състоянието на мир между
хората, живущи в съседство, не е естествено, естествено е състоянието
на война, дори и да няма непрекъснати враждебни действия , има
непрекъсната заплаха. Георг Хегел (1770-1831) разглежда като
причина на конфликта социалната поляризация между натрупаното
богатство и привързаността към труда в рамките на класата.
Фридрих Ницше (1844-1900) разглежда конфликта като
свойствен на човека, проникващ навсякъде и едно от най-
плодотворните сили на обществото. Но в книгата си „Така каза
Заратустра“ представя своебразния резултат на развитието на
човешкия дух – свръх човека издигнал се над обичайните човешки
пороци и над конфликтите.

Виждания за конфликта в религиите.

В различните религиозни учения така или иначе се представя

темата за конфрликта.

10
 Отношението към конфликта в рамките на Християнската
регилигия е доста противоречиво. От една страна в Стария и Новия
завет се проповядва ненасилие, а от друга страна доста моменти –
например в книгата „Изход“ срещаме и призиви за насилие,
молитвите към Бога допринасят за победата в битките, там се среща и
определението на Бог като „мъж на войната“. В ранното християнство
ясно се очертава линията на несъпротивление на злото. Най-ярко
отражение тази линия на поведение намира в дейността и писанията
на Апостол Павел (около 4-та – 64-та година). Неговото влияние
върху развитието на християнската теология се преценява като най-
продължително и ефективно. То може да бъде обяснено от една
страна с неговия успех в мисионерската дейност, а от друга страна с
неговата роля в развитието на християнската теология, най-вече с
неговите „послания”. Той първи в християнството издига идеята, че
политическата власт произтича от Бога, което служи за основа на
превръщането на християнството в официална държавна религия. В
ранното християнство всъщност се формират и определени норми на
поведение, които имат религиозно, морално и правно измерение:
 в религиозно измерение – основната норма е вярата в Исус;
 в морално измерение – това е идеята за духовното и
моралното съвършенство, чрез което се приближаваме до Бога;
 в правно измерение – това са принципите на равенството;
задължението да се трудиш и разпределението според труда;
неприемането на богатството и частната собственост, и
провъзгласяването на общността на имуществото.
В проведен от А. Я. Анцупов контент анализ на текста на
библията се доказва, че от 12407 понятия и категории в 1909 отразяват
проблема на насилието и конфликта (15%). Най-често употребяваните
в тази категория са: наказания (26%), призиви за убийство (21%),
ненавист и злоба (13%). А от категориите на групата мир и съгласие
най-често се употребяват думите със значение помощ и поддръжка
(26%). Негативното отношение на християнството към войната е
доста съвременно явление. При много от войните, включително
Първата и Втората световна, войните в Залива и други от една страна
воюващите отправяха молитви за победа, а от друга бяха подкрепяни
от официалните им църкви. Едва напоследък официалните
католическа и православна църкви се обърнаха към идеята за
отрицателно отношение към насилието. Причината за това
противоречие е в самата история на християнството. Първоначално то
се формира като религия на слабите и онеправданите. След това то
преминава в държавна религия, която чрез експанзия се налага в

11
Европа и света, и това е само при официалното християнство.
Съществуват достатъчно християнски секти, които са доста
войствени.
В исляма идеите за конфликта също са противоречиви. От една
страна се проповядва ненасилие като идеал за социалния живот, а от
друга се възхвалява борбата за разпостраняване на исляма и даже
борбата между привържениците на различните му направления. Една
от идеите в Корана е, че ако Аллах беше пожелал, той щеше да
направи от хората един народ, a те не престават да говорят на
различни гласове. Основател на това религиозно направление е
Мохамед (570-632), неговите религиозни проповеди са събрани още
докато е жив в Корана. По същество исляма обединява в себе си
религиозно-политическите възгледи на юдаизма и християнството,
като обосновава идеята за теократия – превъзходството на духовната
власт над светската.
Будизма и Индуизма са най-последователни по отношението си
към конфликта. Те не приемат никакво насилие. В класическия
будизъм дори няма понятие за зло. Едва в последно време
многобройните войни подбудиха будистите да говорят за насилие. Но
те като правило и сега са категорични, че е необходимо да се живее с
любов към ближния защото „никога в този свят ненавист не се
прекратява с ненавист, но с отсъствието на ненавист няма ненавист“.
В историята на конфликтологията могат да се определят няколко
етапа на равитие:
Първи етап – започва с първите достигнали до нас идеи за
конфликтите (VІІ-VІ в. пр.н.е.) и продължава до средата на XІX
в.През този период знанията за конфликта се формират и развиват
преди всичко като практически знания на хората за видовете
конфликти, принципите и правилата на поведение в реалните
конфликти, което е отразено във философията, религията,
литературата, народното творчество и други. През този етап започват
да се натрупват и първите научни знания за конфликта. Същият се
изучава в рамките на философията, правото и психологията, но не е
самостоятелна наука.
Втори етап – от средата на XІX в до 1920 г. Това е етатпът на
зараждането и развитието на конфликгологическите теории. Тук се
появяват първите съществени публикации по проблема конфликт.
Трети етап – от 1920 г до 1950 г. Този период конфликтът
започава да се изучава като самостоятелно явление в рамките на други
науки, като: философия, психология, педагогика, политология и
социология. Поради особеностите на периода, обхващаш и времето на

12
Втората световна война, първоначално има голяма интензивност на
изследване на конфликта, но във втората половина на периода на
практика няма публикации.
Четвърти етап – от 1950 г до 1980 г. Натрупват се сериозни
публикации по проблемите на конфликта. Защитават се първите
дисертации. Конфликтологията започва да се превръща в
самостоятелна наука.
Пети етап – от 1980 г до сега. През този етап се наблюдава
постоянно увеличаване на публикациите по конфликтология, създават
се регионални и международни групи и институции за изследване и
регулиране на конфликтите.

1.2. Развитие на конфликтологията като наука.

Както се вижда от представените етапи за развитието на

конфликтологията истински научния подход към анализа на
конфликта се появява едва в края на първата половина на XІX в.
Фундаментът на изучването на конфликтологията се поставя от
основателите на социологическата наука Огюст Конт, Хърбърт
Спенсър и Карл Маркс. Първите опити да се създаде социологическа
теория, където да се обоснове ролята на конфликта се отнасят към
вторта половина на XІX в. Тогава се появява трудът на английския
социолог Хърбърт Спенсър (1820-1903) “Основи на социологията“, в
който се подчертава идеята за универсалност на конфликта и в този
смисъл кофликта се признава за нормално, социално явление.
Идеите на социолозите, положили основите на
конфликтологията, били възприети и развити от учени като Емил
Дюркем, Макс Вебер, Георг Зимел и Фердинанд Тьонис. Един от
основоположниците на френската социологическа школа Емил
Дюркем (1856- 1917) поставя знак на равенство между общественто
състояни е и социалната солидарност. Той счита, че хората се
обединяват в групи не заради лична или групова вражда, а като
следствие на зваимна потребност един от друг. За Макс Вебер (1864-
1920) обществото е взаимодействие между хората, арена на която
играят позитивно и негативно привилигировани групи. Те са
заинтересовани от това, че в условия на конфликтите на материални и
духовни интереси да съхранят или даже да увеличат своите
икономически позиции.
В началото на XX в интереса на учените към конфликта започва
да нараства все повече, но и към момента в науката няма единна общо

13
призната теория за конфликта, затова е необходимо да се изследват
основните направления на теоретичната конфликтология:

Социология на конфликта.

Най-общо в социологията на конфликта могат да се опишат

няколко подхода: социлдарвинизъм (Х.Спенсър, У. Самнер, Л.
Гумплович); конфликтен функционализъм (Г. Зимел, Л.Козер, Т.
Парсънс); диалетическа концепция (К.Маркс, Р. Дарендорф, К.
Боулдинг).
В края на 1950 г немския социолог Ралф Дарендорф (1929-2009)
формулира теория за социалния конфликт, на която дава
наименованието „конфликтен модел на обществото“, тя се разглежда
в неговия труд „Класи и класов конфликт в индустриалното
общество“. Признавайки марксизма, като едно от сериозните
направления на съвременната наука Дерендорф формулира своята
конецепция под влиянието на марксистката, но съществено се
отличава от нея. За основа на конфликния модел той приема
участието или неучастието в осъществяването на властта. Конфликт
може да възникне във всяка организация където има началници и
подчинени. За успешно регулиране на конфликта според него имат
значцение три обстоятелства: първо: признаване на това, че в
обществото има различни гледни точки; второ: висока степен на
организираност на страните на конфликта; трето: наличие на правила
на играта.
За функционалистичното напраление в конфликтологията
основополагащи са идеите на Х.Спенсър за конфликта като неизбежно
явление на общесгвения живот, проява на борбата за съществуване на
социалните обекти и предпоставка за развитието на социалният
организъм. Интересно функционалистично обяснение на конфликта
предлага Георг Зимел (1858-1918). Неговият труд „Социология“ се
явява ново направление в изучаването на конфликта. Той в научния
свят термина „социология на конфликта“, като разглежда конфликта
не само от гледна точка на социалната значимост, но и като позитивна
ценност и стимулиращо средство. По негово виждане трябва да
разглеждаме биологична и психична природа на конфликта.
Според Толкът Парсънс (1902- 1979) обществото се намира в
равновесие, ако ролевите очаквания са ясни и се изпълняват, но във
времето могат да възникнат отклонения и конфликти, които могат да
бъдат преодолени чрез социален контрол, притежаващ положителни и
негативни санкции. Според него конфликтът е заложен в самия

14
процес на социализация и може да прерастне в несъответствие и
напрежение между вътрешните физиологични потребности на
организма и социалните потребности на човека. Затова главна задача
на обществото трябва да бъде поддържането на безконфликтни
отношения.
Понататъшно развитие теорията за позитивно функциналния
конфликт намира в книгата на Луис Козер (1913 - 2003) “Функции на
социалния конфликт „ , Козер акцентира върху позитивните функции
на конфликта с главно внимание на неговата стабилизираща роля за
поддържане на динамично равновесие в социалния конфликт.
Социалният конфлик може да бъде и средство за стабилизация на
вътрешно груповите отношения и средство за социален взрив. Това
зависи от характера на социалната структура под въздействието, на
която се развива конфликта. Козер определя следните функции на
конфликта: 1. за разреждане на напрежението; 2. за комуникативно
информационни; 3. съзидателна; 4. интегративна; 5. нормативна.
Понататъшно развитие на теорията на Парсънс прави Нийл
Смелзер (1930-). В своята книга „Теория на колективното поведение“,
излязла през 1962 г., той разглежда някой форми на колективни
действия , които приемаме като ирационални (възмущение, бунт,
паника). Колективното поведение той определя като мобилизация на
основата на някой убеждения, които по новому определят социалното
действие.
В началото на 60-те години, Кенет Боулдинг (1910-1953) прави
опит да създаде универсално учение за конфликта, което той нарича
„обща теория на конфликта“. Основна предпоставка за появата на
конфликта според него е човешката природа, с присъщия й стремеж
към борба. Той определя два модела на конфликта: статичен – който
анализира всички страни на конфликта и отношнието между тях и
динамичен – който разглежда конфликта през призмата на интересите
на страните.
В най-новият етап върху социологическите погледи на конфликта
се разработват различни варианти на синтез между диалектическите и
функционалистичните концепции за социалния конфликт (Блейлок,
Гиденс, Колинс, Крайсберг, Льофевър и други). Прави се теоретично
обобщение на интердисциплинарните емеперични изследвания на
човека (Кохен, Дал, Крозе, Райфъл, Рекс, Нюм, Бейли и други).
Формират се частни теории за конфликта (Рапопорт, Шелинг, Ауман).

Психология на конфликта.

15
 В рамките на психологическия подход към конфликта можем да
причислим: психоаналитично направление (З. Фройд, А. Адлер, К.
Хорни, Е. Фром, Х. Съливан); социотропно направление (У.
Макдугъл, С. Сигеле ); етологически подход (К. Лоренц, Н.
Тинберген); теорията за груповата динамика (К.Левин, Л. Линдслей);
фрустрационно агресивната концепция (Л. Берковиц, Д. Долард);
поведенско направление (А.Бъс, А. Бандура); соцометрично
направление (Д. Морено, Е. Дженикс, С. Дод);
инетеракционалистично направление (Д. Мид, Т. Шибутани);
направление на транзакционен анализ (Е. Бърн).
За разлика от социолозите, психолозите се опитват да обяснят
природата на конфликтното поведение, поставяйки го в зависимост от
психологичните фактори. Така например З игмунд Фройд (1856-1939)
разделя личността на три инстанции „то“ „аз“ и „свръх аз“, конфликта
между които води до развитието на личността. Алфред Адлер (1870-
1937) за разлика от Фройд, счита че личността не трябва да се
разглежда отделно от обществото, тъй като човек е социално
същество. Карл Юнг (1875-1961) , като се отказва от фройдиските
теории за сексуалността предава голямо значение на влеченията и
тенденциите на индивида както на съзнателно, така и на
подсъзнателно ниво, предполагайки че поведението и постъпките на
личността определят психичната енергия на човека и нейната
насоченост към външната среда или вътре към самата личност.
В по-ново време, изследванията на конфликта в съвременната
психология се провеждат в следните направления: теоретично –
игрово – Мортън Дойч (1920-); теория на организационните системи
Робърт Блейк (1918-2004), Джейн Мутон (1930-1987); теория и
практика на процеса на преговорите Роджър Фишър, Уйлям Юри .

Политологични теории за конфликта.

В тях влизат теориите за политическите групи (В. Парето, Г.

Моска, А. Бентли); теории за политическата стабилност (Дж.
Блондел, Д. Истон, С. Липсет, Д. Сандърс); етно-политически теории
(Т. Нерн, Дж. Ротшилд); чисто конфликтологични теории и котцепции
в политологическата практика няма. Независимо от това, в отделните
направления на политологическата наука се разглеждат и идеите за
конфликта.
Създателят на теорията за политическите групи Вилфредо Парето
(1848-1923) разкрива концепцията за елита. Според него борбата да се
наречеш елит е същината на социалния конфликт. Кръговратът в

16
обществото се осъществява от такива конфликти, което способства и
за общественото развитие. Свои идеи за конфликта дава и Гаетано
Моска (1858-1941). Французинът Жорж Сорел (1847-1922) изказва
предположението, че хода на историята е ирационален. Цялата
история се сътои от неконтролируеми, спонтанни конфликти, които
всъщност са добро само защото същесвуват. В противовес на неговите
идеи, някой политолози (Д. Блондел, Д. Истон, С. Липсет) се опитват
да формулират теорята за политическата стабилност, намирайки тези
механизми, които са способни да поддържат обществото в състояние
на покой.

2. Обект, предмет, цели и задачи и методи на

конфликтологията.

Конфликтите са обективна реалност. Трудността при тяхното

изучаване произтича от факта, че те нямат еднозначна роля. В някой
ситуации конфликтът може да се яви пречка за развитие на отношения
и за създаване на сатабилност, а в други може да способства за
разрешаване на противоречията, а от там и за създаване на
стабилност.

2.1. Обект, предмет, цели и задачи на конфликтологията.

Обект на конфликтологията – конфликта като цяло.

Предмет на конфликтологията - терминът конфликтология

произлиза от съчетанието на латинската дума конфликтус (сблъсък,
сериозно разногласие, остър спор) и гръцката дума логос (учение,
наука). В този смисъл буквално преведен термина означава наука за
конфликта.
Като отделна област на научното знание, конфликтологията има
свой предмет: изучава природата, причините, типа и данамиката на
конфликтите, пътищата, методите и средствата за тяхното
предотвратяване и регулиране. В по-широк аспект, предмет на
изучаване от конфликтологията се явяват следните проблеми:
- конфликтите като страна на обществените противоречия;
- страни на конфликта (чувства, идеи, ценности, индивиди с
различни интереси, социални институции, социални общности,
национални общоности, международни обединения и т.н.);
- конфликтите като процеси, имащи определена структура и
условия за протичане;

17
 - конфликтните ситуации, социалните напрежения и социалните
депривации;
- причини, условия и поводи за конфликтите;
- основни типове предметни конфликти вобществото
(икономически, политически, правни, екологични и т.н.);
- основни типове субектни конфликти в обществото (личностни,
институционални, формационни, цивилизационни и т. н.);
- прогнозиране, предотвратяване и разрешаване на конфликта и
т.н.

Цели на конфликтологията – цел на конфликтологията е

изясняване и обяснение на механизмите, управляващи социалните
процеси свързани с конфликтите и тяхната динамика.

Задачи на конфликтологията - основни такива са:

- да учи хората да разпознават обективната и субективната
природа на конфликтите;
- да определят техните непосредствени причини и мотиви;
- да дава ориентация за това в какви форми протичат
конфликтите и по какви начини се разрешават;
- да дава възможност да се овладее изкуството за управление на
конфликта.

Функции на конфликтологията - от предмета и задачите става

ясно, че конфликтологията изпълнява определени функции в
обществото:
- познавателна – състои се в изучаването на конфликтите,
тяхната класификация и начините за разрешаването и
предотвратяването им. Освен това тази функция се заключава и в
разработването на конфликтологична теория, включваща в себе си
опредляне на основните катогории понятия на конфликтологията и
превеждането им в определена система, построена върху установени
принципи;
- диагностична – състои се в анализа на конфлитната ситуация,
социалного напрежение, субектите на конфликта, причините и
етапите на развитието му и определяне на начините и методите за
урегулиране;
- прогностична – заключава се в изработването на обосновани
прогнози за развитие на социалните противоречия и конфлитните
процеси в бъдеще. Включва в себе си анализ на тенденцията на
развитието на основнте социални субекти, възможните предмети на

18
конфликта, динамиката на интересите и т.н. Нейн резултат се явявя
конфликтологичната прогноза, в която се включват възможните
сценарии за развитие на дадения конфликт, неговите участници,
възможностите за ескалация, времето и начините за неговото
регулиране, социалните последствия и цената на конфликта. Такава
прогноза, ако е добре изготвена, може да спре противоборстващите
страни в конфликта.
- идеологическа – изразява се в това, че конфликтологията може
да бъде използвана за интересите на определен управляващ елит,
социална общност, държава или група държави;
- образователна – познаването на основите на конфликтологията
дава възможност на всеки да ги използва за предотвратяване и
разрешаване на собствените си конфликти;
- прагматична – състои се в разработване на практически
значими програми и алгоритми на действие на социаните собекти. За
конфликтологията най-важно е предотвратяването или разрешаването
на конфликта на основата на получените от науката знания.
Независимо, че конфликотологията е самостоятелна наука, то тя
ползва данни, теоретически модели, методи и способи на различни
науки, които да й помогнат при изучаването на конфликтите. Най-
тясно тя е свързана с тези области на знанието, от които всълшност тя
и избуява, това са социологията и психологията. Много други отрасли
на науката като история, културология, икономика, политология,
право, военна наука, педагогика и други дават на конфликтологията
фактически материал и същевременно се явяват място за приложение
на нейните концепции. От философията се взаимстват общтите
принципи на разбирането на конфликта като разновидност на
противоречието. Набелязват се, но все още са слабо реализирани
възможностите за прилагане в конфликтологията, проблемите на
математическия апарат. Но сложността на човешките конфликти е
такава, че опростеното допускане, което е необходимо да се направи
за тяхното математическо описание, всъщност ги прави
нискоинформативни, но с развитието на компютърните игрови
модели, връзките на конфлктологията с математиката ще стават все
по-тесни.

2.2. Методи на конфликтологията.

Методите на конфликтологията като наука са от една страна

общи за социалното познание, а от друга страна са зависими от
спецификата на самата конфликтология. Сами по себе си те

19
представляват: методи за получаване и обосноваване на
конфликтологични знания; от друга страна те са възможност за
използване на това знание в практиката за прогнозиране,
предотвратяване, диагностика и разрешаване на конфликта.
Съвсем естествено е тези начини и способи да са различни при
анализа на вътрешноличностните, междуличностните и социалните
конфликти. Като правило за разрешаването на вътрешноличностните
конфликти се използват методи на психологията, психодиагностиката,
а в някой случаи и на психиатрията. За разрешаване на
междуличностните конфликти се използват методи на социалната
психология.
При изучаването на конфликтите на социални собекти (социални
общности, социални институции, исторически и етнически общности,
нации и цивилизации). Това означава, че тя има и някой специфични
методи:
 Структурно-функционален метод – изяснява основните
елементи на конфликтното взаимодействие и ролята на всеки от тях.
Явлението се разглежда в състояние на покой. Преимуществото му е,
че спомага да се установи това, което не може да бъде отчетено в
състояние на движение. Недостатък на метода е, че разглежда
конфликта като това, което не е, тъй като един конфликт никога не е в
състояние на покой, а е в състояние на динамика;
 Процесуално-динамичен метод – инструментите му са
насочени към определяне на основните етапи на развитието на
конфликта. Динамиката на самия конфликт може да се развива, както
във възходяща линия, така и по посока на намаляване на
напрежението;
 Типологизация – като метод осигурява групировката и
класификацията на формите на конфликта. Помага не само да се видят
различните типове конфликти, но и да се изясни същността на
конфликтите, която се проявява в тяхното многообразие;
 Прогнозиране – метод на предвиждане на възможностите за
развитие на конфликта или възможен бъдещ конфликт;
 Разрешителен метод – особен метод на конфликтологията,
насочен към реализиране на основните стратегии и тактики за
излизане или туширане на конфликта;
 Метод на разглеждане на противоречията в конфликта - те
следва да се разглеждат в процес на развитие като установяване –
разгръщане – разрешение;

20
  Метод на анализ на ситуациите - всяка ситуация се разглежда
като конкретна, което означава, че е необходимо да се отчита нейната
специфика;
 Метод на аналогията - при който информацията получена при
изучаване на някакъв конфликт се съпоставя с друг конфлкт, като се
търсят общите механизми на развитие на конфликтите.
Конфликтите създават на обществото значителни трудности и
проблеми, затова и обществото е готово да заделя средства и човешки
усилия за събиране на знания за конфликтите и развитието на
конфликтологията като наука, която натрупва и систематизира тези
знания.

За системен подход към изучаването на конфликта.

Някои конфликтолози (Л. Агеева, Л. Цой и др.) считат, че

конфликтологията в нейното развитие като научна, учебна и
практическа дисциплина може да бъде представена на няколко нива
на познанието:
 Методологическо ниво - това са изходните основания
позволяващи да се изследват конфликтите като естествени процеси,
система от принципи и възгледи доминиращи в различните
обществено-исторически условия. Тези методи на организация на
теоретичната, технологичната и практическата дейност са основани на
изясняване на съответствията в различните теоретични конструкции и
технологии със задачите от практиката;
 Теоретично ниво – това са непосредствено научните теории и
знания за закономерностите на развитие и специфичните свойства на
конфликтите, получени с научните методи на някоя наука;
 Технологично ниво – представено е с различните технологии и
формирането на определени програми, по които често, несъзнателно
действа субекта или групата в конфликта (биопрограми,
психопрограми, социопрограми). Това също така са и технологии за
борба, конкуренция, конфронтация, съперничество, преговори,
манипулиране, технология на профилактиката, управлението и
разрешаването на конфликта;
 Практическо ниво – представено е с реалните, конкретни
конфликти и конфликтни ситуации, в голяма степен е свързано с
функциите на управление, насочени към минимализация на
разрушителните последици от конфликта посредством планиране и
изменение, и вземане на решение за управление в организацията или
структурата.

21
 Въпроси за самоподготовка:
1. Какви са предпоставките за развитието на
конфликтологията като наука?
2. Какво е историческото развитие на конфликтологията
като наука?
3. Какви са основните възгледи за природата на
конфликта в Древния свят?
4. Какви са основните възгледи на Зимел за природата на
конфликта и неговите последствия?
5. Какви са основните възгледи на Т. Парсънс и Р.
Дарендорф за природата на конфликта и неговите последствия?
6. Какви са основните възгледи на Р. Парк, Л. Козер и К.
Боулдинг за природата на конфликта и неговите последствия?
7. Определете същността на конфликта, обекта и
предмета на конфликтологията?
8. Какви са основните цели и задачи на
конфликтологията?
9. Охарактеризирайте методологическите принципи на
изследвания на конфликтите?
10. В какво се заключава същността на системния подход
при изучаването на конфликта

Литература:

Агеева, Л. Конфликтология: краткий теоретический курс. У. 2010

Анцупов, А., А. Шипилов. Конфликтология. М. 2006
Давлетчин, С. Конфликтология. Улан-Уде. 2005
Джонев С. Социална организация-теория,диагностика,консултация.
С., 2000
Димитров Д. Конфликтология С. УНСС 2007
Димитров Д. Социология на конфликта. УИ .С .1999
Дронзина Т. Разрешаване на конфликти-тенденции и инструменти.
С.1999
Емелянов, С. Практикум по конфликтология. М. 2013
Кармин, А. Конфликтология. СПб. 2009
Леонов, Н. Конфликтология. М. 2006
Маджарова К., В. Мирчева. Директорът на училището и ефективният
мениджмънт. С., 2002
Мажников, В. Конфликтология. ВоГ. 2003
Манчева Р. Конфликти и конфликтно поведение. Блг. 2005

22
Мариманов, М. Конфликтология. М. 2004
Марков, К. Екстремална психология. Ш., 2007
Маркхам У. Управление на конфликта. С.1999
Милкова Р., Л. Милков Конфликтология С. 2007
Панайотов Д. Психология на бизнеса. С., 2001
Ръководство за разрешаване на конфликти. С. 2002
Стоянов В. Организационна психология. В., 2005
Таскин, А. Конфликтология. – УМК, Горно-Алтайск. 2009
Харизанова М., М. Кузманова. Управление – теория и практика. С.,
2002

23
 Глава втора

ПРИРОДА И СЪЩНОСТ НА КОНФЛИКТА. СТРУКТУРА

НА КОНФЛИКТА.

След усвояване на материала по тази глава Вие ще можете:

 да се запознаете с природата на конфликта;

 да разграничите видовете субект-обектни противоречия
лежащи в основата на конфликта;
 каква е същността на конфликта;
 през какви етапи преминава развитието на конфликта;
 какви са функциите на социалния конфликт;
 какви видове конфликти познаваме.

След като установихме, че обект на конфликтологията е

конфликта като цяло, а предмет на конфликтологията най-общо
казано, са всички данни и факти натрупани в науката до този момент
при изучаването на обекта, съвсем естествено е да обърнем внимание
на това, каква всъщност е природата на конфликта. От своя страна
тази природа не може да бъде разбрана, ако не познаваме структурата
на социалния конфликт, тъй като елементите влизащи в тази
структура по същество характеризират самия конфликт като такъв и
позволяват неговото по-пълно описание. Този подход естествено
налага да се разгледа процеса на развитие на конфликта, да се
фиксират етапите, през които това развитие преминава, да се уточни,
че тези етапи като правило не са задължителни, но за сметка на това
преминаването от един етап в друг винаги се осъществява в йерархия.
Установяването на етапите позволява да се определят функциите,
които социалния конфликт изпълнява, както от гледна точка на
обществото, така и от гледна точка самата личност, което в крайна
сметка ще ни помогне да навлезем в типологията на конфликта, и ще
ни даде възможност да опишем различните негови класификации.

1. Природа и същност на конфликта.

1.1. Природа на конфликта.

Понятието конфликт в научната литература не се приема

еднозначно. Съществуват много определения за конфликта, като
общото между тях е определянето му като противоречие.

24
 Развитието на всяко едно общество само по себе си е сложен
процес, усъществяван върху основата на зараждането, разгръщането и
разрешаването на обективни противоречия. Причините за тези
противоречия могат да бъдат най-различни: материални ресурси,
жизнени нагласи, властови пълномощия, статусно – рулеви различия
в социалната структура, личностови различия и други. Това означава,
че конфликтите обхващат всички сфери на живота и дейността на
хората, цялата съвкупност от социални отношения и социални
взаимодействия. Всъщност сам по себе си конфликтът се явява форма
на социално взаимодействие. Конфликтното взаимодействие
предполага противоборство на страните, заключаващо се в действия
насочени срещу другия.
В основата на конфликта лежат субект-обектни противоречия, но
противоречието и конфликта не са тъждествени, най-малкото поради
това, че противоречията могат да съществуват продължително време,
без да прерастват в конфликт. Това означава да отчитаме факта, че в
основата на конфликта лежат тези противоречия, причина за които са
несъвместими интереси, потребности и ценности. Точно тези
противоречия прерастват в реално противоборство между страните.
Самото противоборство би могло да бъде повече или по-малко
интензивно с повече или по-малко насилие. Самата форма на сблъсък
– насилствена или ненасилствена – зависи от много фактори,
включително и от наличието на реални възможности и механизми за
ненасилствено разрешаване на конфликта, както и от целите, които
преследват субектите на противоборство.
От този анализ следва, че под социален конфликт ще разбираме
открито противоборство, сблъсък на два или повече субекта,
участници в социалното взаимодействие, причина за който се явяват
несъвместими потребности, интереси и ценности. Социалният
конфликт включива в себе си и активността на индивида или групата,
които блокират функционирането на противника или нанасят вреда
на други хора, или групи.
Разбира се такова опредение не може да обхване всички страни
на конфликта и най-вече неговия психологизъм. Въпрос, който ще
бъде разгледан по-късно.
При изучаването на различните форми на обществения живот,
учените използват така наречения конфликтологичен подход, при
което някакво действие се разглежда като резултат от конфликт
между хората и се проследява механизма на неговото възникване.

25
 1.2. Структура на конфликта.

Субекти и участници в конфликта – понятията субект и

участник в конфликта не винаги следва да се разбират като
еднозначни. Субектът е актвната страна, способна да създаде
конфликтна ситуация и да влияе на развитието на конфликта в
зависимост от своите интереси. Участникът в конфликта може
съзнателно или не напълно съзнателно да вземе участие в конфликта,
а може и случайно или въпреки волята си да бъде въвлечен в
конфликта. В хода на развитието на конфликта, участниците и
субектите могат да разменят своите места. Освен това е необходимо
да се различават и преките и косвени участници в конфликта.
Косвените участници са определени сили, които преследват в чужд
конфликт собствените си интереси . По същество те могат:
 да провокират конфликта и да способстват за неговото
развите;
 да съдействат за намаляне на интензивността на конфликта
или за пълното му прекратяване;
 да поддържат едната или другата страна на конфликта или и
двете страни едновременно.
Косвените участници в конфликта са определена част от средата,
в която конфликта протича. Това е идеята, че социалната среда може
да играе ролята на катализатор, може да възприпятства или да бъде
неутрална по отношение на развитието на конфликта.
В социологията на конфликта се използа понятието „страна на
конфликта“, в което се включват както преките така и косвените
участници в конфликта.
Субектите и участниците в социалния конфликт могат да имат
различен ранг, социален статус и сила.
Ранг – от немски – звание, чин, разряд, категория. В социалната
конфликтология ранга се определя на принципа висш- нисш и служи
за определяне на позицията, заемана от едиия от субектите на
конфликта по отношение на другия субект или противоположната
страна. Обикновено се предлагат следните рангове на субетктите на
конфликта:
 опонент първи ранг – човек, влизащ в конфликта от собствено
име и преследващ собствени интереси;
 опонент втори ранг – отделни индивиди, защитаващи групови
интереси;
 опонент трети ранг – структура, състояща се от

26
непосредствено взаимодействащи една с друга групи;
 висш ранг – държавни структури, представящи се от името на
закона.
В един реален конфликт страните се стремят да понижат ранга на
съперника и да повишат собствения. Някой учени считат, че
използането на понятието ранг в конфликтологията не е достатъчно
обосновано. От гледна точка на психологията както на подсъзнателно
ниво, в своите субективни оценки, така и на ниво обществено мнение,
участващите в конфликта си приписват определени рангове.
Социален статус – това е положнието, което заема личността
или социалната група в обществото и което е свързано с определена
съвкупност от права и задължения. Това означава, че социалния
статус може да окаже значимо влияние върху позицията на субекта
или участника в реалния конфликт.
Сила в социалния конфликт – това е възможността и
способността една страна на конфликта да реализира своите цели,
независимо от противодействието на опонента. В този смисъл тя
включва цялата съвкупност от средства и ресурси, както
непосредствено задействани в конфликта, така и потенциални. Докато
конфликта все още се намира в етапа на зараждането си неговите
потенциални субекти имат ограничена представа за реалната сила на
противоположната страна. Едва със започването на конфликта и
неговото развите информацията за силата на страните става по-пълна.
Обкръжаваща среда – тя се състои от физическа среда
(географски, климатични, екологични и други фактори) и социална
среда (социалните условия, в които се развива конфликта).

Обект на конфликта.

Задължителен елемент в структурата на конфликта се явява

неговия обект. Под обект разбираме конкретната причина, мотивация,
или в крайна сметка движещата сила на конфликта. Обикновено
обектите на конфликта се разделят на три вида:
 обекти, които не могат да бъдат разделени на части и
следователно съвместното им притежаване на практика е невъзможно;
 обекти, които могат да бъдат разделени в различна пропорция
между участниците в конфликта;
 обекти, които участниците в конфликта могат да притежават
съвместно. Това е така наречената ситуация на мним конфликт.
Да се определи обекта в конкретния конфликт не е лесна задача,
тъй като субектите и участниците в конфликта преследвайки свои

27
реални или мними цели могат да скриват, маскират или подменят
истинските причини подтикнали ги към конфликта. Следва да
отчетем, че манипулацията на обекта може да принесе значителна
изгода на една от страните и съществено да утежни положението на
другата. В сложни конфликти когато противоречията се наслагват или
се подменят причините, възникват трудности при определянето на
действителния обект на конфликта. Може да се стигне и до там, че и
самият субект на конфликта да не осъзнава напълно неговите реални
мотиви. Всъщност определянето на основния обект на конфликта е
задължено условие за разрешаването на всеки конфликт.

Представа за ситуацията.

При възникването на конфликтна ситуация в резултат на

определени разногласия се получава така, че всяка от страните на
конфликта има различна представа за ситуацията. Всъщност,
конфликта затова и започва и се разраства, когато едната от страните
възприеме действията на другата като недружелюбни, агресивни или
счита, че другата страна на конфликта мисли неправилно и нелогично.
В крайна сметка нито една от страните на конфликта не знае как
другата страна си представя ситуацията. От една страна това би
означавало, че ако двете страни на конфликта, споделят своите
представи за ситуацията и ги обсъдят разумно, конфликта ще бъде
туширан. От друга страна за възникването на един конфликт няма
никакво значение дали ситуацията е такава каквато е в действителност
или е такава, каквато страните в конфликта я виждат. Американският
социолог Уйлям Томас (1863 г. - 1947 г.) формолира своя принцип
„Ако една ситуация се определя като реална, тя е реална по своите
последствия“. По този начин, ако някой си мисли, че е в конфликт с
някого, то той накрая се оказва в конфликт с него, при което другата
страна може дори и да не подозира, че е въвлечана в конфликт.

Мотиви на конфликта.

Всеки човек е уникален поради това и всеки от нас си има свой

комплеск от нагласи, потребности, интереси, мнения, идеи, възоснова
на който всъшност възприемаме и оценяме всичко около нас. Това е
основата, на която у нас възникват съответните мотиви във вид на
стремежи, подбуди към действия, насочени към реализацията на тези
нагласи, потребности и т.н. В психологията, процеса на мотивацията е
процес при който хората си формират цели във вид на мислено

28
представен резулат, който искаме да постигнем. В своята книга
„Експериментална психология“ Пол Фрес и Жан Пиаже, формулират
ситуация, при която човек си поставя непостижими цели. Тогава
възниква вътрешноличностов конфликт, който ще разгледаме в
отделна тема. Възможна е и ситуацията, при която човек си поставя
няколко несъвместими цели. В този случай процеса на формирането
на целта, протича под формата на борба между конкуриращи се
мотивационни тенденции. Като правиле те действат, така че едната
създава у човек положително отношение към обекта и стремеж да се
приближи към него, докато другата действа противоположно.

Действия в условията на конфликт.

Вече подчертахме, че за да се формира конфликта между хората

има зона на разногласие, което поражда различни представи у тях за
ситуацията, а следователно и противречащи мотиви и цели, което в
крайна сметка води до там, че действията на хората се сблъскват. Вече
казахме, че целта на действията на всяка страна са насочени за да
попречат на другата да достигне своите цели. Това се оценява от
другата страна като враждебно или некоректно и тя започва да
предприема противодействие, което пък се оценява негативно от
другата страна. При сблъсъка на насочените едно срещу друго
действие и противодействие се осъществява реалното протичане на
конфликта.
Могат да се определят следните основни видове действия на една
от страните, които другата би възприела като конфликтни:
 създаване на преки или косвени пречки за осъществяването на
плановете и намеренията на другата страна;
 неизпълнение от другата страна на задължения и обещания;
 вземане или задържане на обект, който по мнението на една от
страните не бива да принадлежи на другата;
 нанасяне на пряка или косвена вреда на имуществото или
репутацията на другата страна;
 унижаващи човешкото достойство действия – обиди,
оскърбления;
 заплахи и други принуждаващи действия, заставящи човек да
прави това, което не иска и не е задължен да прави;
 физическо насилие.
Практиката показва, че в много от случаите, тези чийто действия
се възприемат като конфликтни могат сами да не ги приемат за такива
и даже да не подозират, че се оценяват като враждебни. Те могат да ги

29
възприемат като нормални, случайни, необмислени. Например ако
мъж е раснал в семейство, в което домашното насилие е била
обичайно и жената е била в подчинено положение, може да принесе
тези отношения в бъдещето си семейство без изобщо да отчете такова
поведение като неправилно, враждебно и т.н. просто защото то
съвпада с модела, който той има. Някога подобни ситуации биха
могли да бъдат разрешени, ако двете страни си язяснят отношенията и
уточнят поведението си, но по някога оправданията на едната страна,
не само не подобряват положението, а даже го влошават, тъй като
другата страна вижда в тях хитрост и лицемерие.
Действието на едната страна в конфликтна ситуация оказват
съществено влияние на другата страна, то се заключава не само в
загубите, които тя претърпява, но и в това че тя на своя страна започва
да планира и да предприема ответни действия. По този начин
поведението на единия от участниците в конфликта води до промяна в
поведението на другия. В особено напрегнати ситуации, действия,
които в нормални условия не привличат внимание, се преживяват
много силно.

Енергетика на конфликта.

Енергетиката на конфликта е важен елемент от неговата

структура. По същество тя, заедно с процеса на развите на конфликта,
определя неговата динамика. Когато говорим за енергетика, имаме
предвид идеята, че всеки конфликт съществува само заради това, че
хората влагат енергия за да го поддържат, отделят му време, сили,
здраве, а по някога и целия си живот, и колкото повече правят това,
толкова повече се повишава енергетиката на конфликта.
Ако престанем да се занимаваме с определен конфликт ние по
същество ще го прекратим. Това обаче е невъзможно, когато в
основата на конфликта се намират жизненоважни ценности.
Съществуват конфликти, в които хората изразходват много повече
енергия, от колкото обекта на конфликта заслужава. Такива
конфликти нажежават страстите, въпреки че изобщо е можело да не
започват. Кое в крайна сметка кара хората да раздухват конфликтите
вместо да ги разрешават?
В конфликтологията се разглеждат обективни и субективни
фактори, действията на които въвлича хората в конфликт.
Обективни фактори – това са реално съществуващи
обстоятелства. Те са свързани главно с битовите условия, но и с някой
съществени социалнопсихологически особености на личността, които

30
тя реално има в даден момент и които не подлежат на изменения в
кратки срокове.
Към условията на бита, пораждащи конфликти, можем да
причислим социалното неравенство, различията в материалното
положение и други.
Обективни фактори, свързани с особеностите на личността и
способстващи за предизвикване на конфликт са: образованието,
нивото на квалификация, степента на интелектуално развитие,
диапазона на способностите и други, различията в които водят към
взаимно неразбиране и разпад на личните контакти, а
несъответствието им на изискванията на работната среда е основна
причина за служебните конфликти.
Наличието на обективни фактори, предизвикващи сблъсък
между жизненоважни потребности, интереси и цели, прави конфликта
неизбежен, но това противоборство може да приеме различни форми.
Субективни фактори – представляват стимули за конфликтни
действия, предизвикани от илюзорни измислени обстоятелства.
Хората приемат изкривено ситуацията в която се намират, като във
въображението им или реалните обстоятелства възприемат
несвойствен на действителността характер или си измислят такива
обстоятелства, които в дадената ситуация не съществуват. Но както
подчертахме от правилото на Томас, последствията от такива
измислени обстоятелства са напълно реални.
Енергетиката на конфликта се ражда и подхранва както от реални
, така и от въображяеми източници. Ние всички имаме илюзии,
всъщност, когато двама човека имат различни представи за едно и
също нещо, то всеки от тях си мисли, че представата на другия е
илюзорна или неправилна.

1.3. Процес на развитие на конфликта.

Процесът на развитие е втората съществена част от структурата

на динамика на конфликта. В просеца на своето развитие всеки
конфликт преминава през наколко етапа, като съществува една
особенст. Тези етапи не са задължителни, продължителността им
също може да бъде различна. Последоватеността на етапите във всеки
конфликт обаче е една и съща.

31
 Етапи на развитие на конфликта:

Предконфликтна ситуация – това е състоянието в навечерието

на конфликта. Характеризира се с нарастване на напрежението в
отношенията между потенциалните субекти на конфликта. Това
напрежение се поражда от определени противоречия. Не всички
противоречия прерастват в конфликт. Това се случва само ако те
бъдат оценени от потенциалните субекти на конфликта като
несъвместими. Обикновено на този етап вече има някакви
предпоставки за конфликт. Ако напрежението в отношенията между
страните продължително време не води до открити конфликтни
сблъсъци, то такова състояние наричаме потенциален или латентен
конфликт.
Предконфликтната ситуация сама по себе си условно можем да
разделим на три фази на протичане: първо - възникване на
противоречие по повод на определен спорен обект; ръст на
недоверието и социалното напрежение; предявяване на едностранни
или взаимни претенции; намаляване на контактите между страните и
натрупване на обида; второ - стремеж да бъде доказана
справедливостта на собствените претенции и обвиняване на другата
страна, че не желае справедливо да разреши възникналия проблем;
затваряне в собствените стереотипи, поява на предубеждения и
неприязън в емоционалната сфера; трето - разрушаване на
структурата на взаимодействието; преминаване от взаимни обвинения
към заплахи; ръст на агресивността; опонента формира образ на враг и
се създава нагласа за борба с него.
По този начин предконфликтната ситуация постепенно
преминава в открит конфликт. Но нейното съществуване може да
продължи достатъчно дълго без да е налице конфликт. За да се появи
той е необходимо да се премине към слеващия етап на развитие на
конфликта, тоест да се появи инцидент.

Инцидент – това е формалният повод, използван за начало на

непосредствения сблъсък между страните. Той може да се появи
случайно, може да бъде провокиран от субекта или субектите на
конфликта, може да се появи като резултат на естествения ход на
събитията, а може да бъде подготвен и провокиран от странична сила,
преследваща свои интереси в конфликта.
По характера на възникването можем да определим четири типа
инциденти:

32
  обективни, целенасочени инциденти (провокирани от едната
или двете страни на конфликта);
 обективни, нецеленасочени инциденти (резултат на естествен
ход на събитията);
 субективни, целенасочени инциденти (страната влиза в
конфликт за да реши собствените си проблеми);
 субективни, нецеленасочени инциденти (случаен сблъсък на
интересите между две или няколко страни).
Инцидентът е етап, който отбелязва прехода на конфликта в ново
качество. Възможни са три варианта на поведение на страните на
конфликта:
 едната или двете страни се стремят да загладят възникналите
противоречия и да намерят компромис;
 едната от страните се прави, че нищо не се е случило, което по
същество е бягство от конфликта;
 инцидентът е знак за начало на открито противоборство.
Изборът на вариантите на поведение зависи от конкретните цели
на страните.

Развитие на конфликта – този етап наричаме още ескалация на

конфликта, тъй като конфликта се реализира в серия от отделни
актове, заключаващи се в действие и противодействие на страните на
конфликта. Началото на този етап започва с действие, насочени към
противостоящата страна имащи за цел задържане на спорния обект
или принуждаване на опоненга към отказ от своите цели.
Конфликтолозите са определили няколко форми на конфликтно
поведение:
 активно конфликтно поведение;
 пасивно конфликтно поведение;
 конфликтно-компромисно поведение;
 компромисно поведение.
Конфликтът придобива логика на развитие в резултат на
конфликтните нагласи на страните и техните форми на поведение.
Развиващият се конфликт сам създава допълнтелни причини за
собственото си задълбочаване и разрастване, което прави всеки
конфликт в определена степен уникален.
В етапа на развитие на конфликта се определят три основни фази:
 преминаване на конфликта от латентно състояние в открито
противоборство. То все още се води с ограничени ресурси и има
локален характер. Тук става първата проба на съотношението на

33
силите между страните. В тази фаза все още има реални възможности
за прекратяване и разрешаване на конфликта;
 понататъшно развитие на противоборството. Страните на
конфликта за да достигнат своите цели и за да възпрепятстват
достигането на противниковите цели, въвеждат в противоборството
нови ресурси. Тук почти всички възможности за компромис са
пропуснати. Конфликтът става все по-неоправляем и непредсказуем;
 в тази фаза конфликтът стига своя връх и приема формата на
тотална война с приложение на всички възможни сили и средства. Тук
страните на конфликтът като че ли забравят неговите истински
причини и цели. Сега главна цел на противоборството става
нанасянето на максимална вреда на противника.

Кулминация – етап, настъпващ тогава, когато ескалацията на

конфликта води едната или двете страни до действия, които нанасят
сериозна вреда на това, което ги свързва. Обикновено тя се проявява
като взривен епизод или няколко следващи подред епизоди на
противоборство. При кулминацията, конфликтът стига до такова
състояние, при което на страните става ясно, че така повече не може
да продължи. В този смисъл кулминацията води до осъзнаване от
страните на конфликта на идеята, че е необходимо да се прекъсне
както понататъшното изостряне на отношенията, така и засилването
на враждебните действия. Което означава, страните трябва да търсят
изход от конфликта по някакъв друг начин.
Кулминацията не е задължетелен етап. От една страна страните
имат имат предел на търпимост при привишаването на който
участниците в конфликта се чувстват уморени от противоборството и
възниква желание да изгладят разногласията. От друга страна има
затегнати конфликти, при които кулминацията дълго не настъпва. В
едни случаи това е повод конфликта постепенно да угасне, но в други
случаи отлагането на кулминацията натрупва висок енергитичен
потенциал. Това натрупване на негативни емоции е способно, тогава
когато кулминацията най-после настъпи, да доведе до много ужасни
последствия.

Разрешаване на конфликта – продължителността и

интензивността на конфликта зависят от целите и нагласите на
страните, наличните ресурси , средства и методи за водене на
противоборство, реакцията на околните към конфликта, наличните и
възможни начини за намиране на консенсус.

34
 На определен етап от развитието на конфликта, страните могат
съществено да променят представите за собствените възможности и
възможностите на противника. В този момент настъпва преоценка на
ценностите, което се случва под влиянието на нови взаимоотношения,
промяна в равновесието на силите или осъзнаването, че в тази
ситуация целите не могат да бъдат постигнати или постигането им
струва твърде скъпо. Всичко това съдейства за промяна на стратегията
и тактиката на конфликното поведение. При тази ситуация страните
на конфликта започват да търсят пътища за примирение. От този
момент започва процеса на завършване на конфликта, което не
изключва нови изостряния на обстановката.
В етапа на разрешаване на конфликта са възможни следните
варианти:
 при очевиден превес на силите на една от страните, това й
позволява да наложи своите условия на по-слабия опонент и да
прекрати конфликта;
 противоборството се води до пълното поражение на една от
страните;
 противоборството се затяга, протича бавно, не напрегнато,
поради недостига на ресурси;
 страните отиват на взаимни отстъпки, тъй като са изчерпали
ресурсите си в конфликта и към момента не се очертава потенциален
победител;
 конфликтът може да бъде преостановен под влиянието на
трета сила.
Конфликтът продължава докато не се появят реални условия да
бъде прекратен. Тези условия могат да бъдат ясни още преди
началота на самия конфликт, но могат да бъдат съгласувани и в хода
на развитието на конфликта.
Има абсолютни конфликти, при които противоборството
продължава до пълното унищожаване на едната или и на двете страни.
В конфликтологията се очертават начини за завършване на
конфрикта, насочени преди всичко към промяна на самата
конфликтна ситуация. Това се осъществява или по пътя на
въздействие върху участниците, или чрез изменение характеристиките
на обекта, или по някой от следните начини:
 отстраняване на обекта на конфликта;
 замяна на един обект с друг;
 отстраняване на едната страна на конфликта;
 промяна на позициите на една от страните ;
 промяна на характеристиките на обекта и субекта на

35
конфликта;
 получаване на нови сведения за обекта или създаване на
допълнтелни условия;
 недопускане на непосредствено или косвено взаимодействие
между страните;
 страните на конфликта стигат до единно решение.
При разрешаването на конфликта е необходимо да разгледаме
още две понятия: цена на конфликта и цена на изхода от конфликта.
За всяка от страните на конфликта, неговата цена се формира
като сумарна от три фактора: разход на енергия, време и сили за
противоборството; вредите нанесени от действията на другата страна;
загуби свързани с влошаването на общата ситуация.
Цената на изхода от конфликта е разликата между загубите, с
които е съпроводен той и печалбата, която той носи. Ако печалбата е
по-голяма от колкото загубите, то изгодата от прекратяването на
конфликта е ясна. Но печалбата обикновено е неясна, хипотетична и
това значително снижава нейната оценка. Докато загубите се очетливо
видими и чувствани, поради което те се оценяват високо. Това дава
отговор защо в повечето случаи загубите се представат повече, от
колкото печалбите. В такъв случай е целесъобразно да съпоставим
цената на конфликта и цената на изхода от конфликта. Ако цената на
конфликта е ниска, тоест цената на изхода на конфликта е много
висока, то тогава има смисъл да се продължава конфликта. Това
означава, че сравняването на цената на конфликта и цената на изхода
от него, позволява рационално да се реши въпроса струва ли си да
продължаваме конфликта, отчитайки понататъшното нарастване на
неговата цена или трябва да бъде прекратен.

Преговори – с преговорите се отбелязва завършването на

непосредственото противоборство на страните и този смисъл едно от
условията за започване на процеса им е страните да се съгласят на
временно примирие. Но е възможен вариант когато на етапа на
предварителните договорености страните не само не прекратяват
враждата, но и я задълбочават за да засилят своите позиции на
преговорите.
Преговорите предполагат взаимно търсене на компромис между
враждуващите страни и включват няколко възможни процедури:
 признание за наличен конфликт;
 утвърждаване на процедури, правила и норми;
 извеждане на основните спорни въпроси;
 проучване на възможните варианти за решение на проблема;

36
  търсене на съглание по всеки спорен въпрос и регулиране на
конфликта като цяло;
 изпълнение на всички приети взаимни задължения.
В основата на процеса на преговорите могат да бъдат предложени
два метода: метод на компромиса – основава се на взаимни отстъпки
на страните; метод на консенсуса – насочен към съвместно решаване
на съществуващия проблем. Методите на водене на преговорите и
техния резултат зависят не толкова от отношенията между
противоборстващите страни, но и от вътрешното състояние на всяка
страна, отношението й със съюзниците и други външни фактори.

Следконфликтен етап – завършването на непосредственото

противоборство с преговори от страните не винаги означава, че
конфликтът е окончателно завършен. Удовлетвореността или
неудовлетвореността на страните от постигнатите при преговорите
договорености зависи от следните положения:
 доколко се е отдало в хода на конфликта и последвалите
преговори да се достигнат преследваните цели;
 с какви методи и по какви начини се е водило
противоборството ;
 колко големи са загубите на страните;
 колко голяма е степеннта на усещане за загуба на собствено
достойство от едната или другата страна;
 отдало ли си е в резултат на договорения мир да се снеме
емоционалното напрежение на страните;
 какви методи са били в основата на процеса на преговорите;
 до колко е било възможно да се намери баланс между
интересите на страните;
 наложен ли е компромиса от една от страните, трета сила, или
е резултат от взаимно търсене на решение на конфликта;
 каква е реакцията на околните на резултата от конфликта.
Самият следконфликтен етап бележи ново разположение на
силите , ново отношение на страните една към друга, нова оценка на
собствените сили и възможности и в този смисъл нова реалност.

2. Функции и типология на конфликта.

2.1. Функции на социалния конфликт.

Конфликтът изпълнява социални функции, които могат да бъдат

положителни и отрицателни. Дали конфликтът действа позитивно или

37
негативно се обославя от социалната си среда. В свободно
структурираните групи, в които конфликта се приема за норма,
съществуват разнообразни механизми за неговото регулиране и като
правило той допринася за динамизъм и възприемчивост към прогреса.
В тоталитарно организираната социална група, конфликта по принцип
не се признава като такъв, а ако случайно възникне, единственият
механизъм за неговото подавяне е чрез сила.
Кои позитивни функции на конфликтът са характерни за
откритите социални групи:
- конфликта разкрива и разрешава противоречия и с това
способства за общественото развитие. Своевременно открития и
разрешен конфликт може да предотврати по-сериозни конфликти,
водещи до тежки последствия;
- в откритата група, конфликта изпълнява функция на
стабилизация и интеграция на вътрешногруповите и междугруповите
отношения, снема социалното напрежение;
- конфликтът увеличава интензивността на връзките и
отношенията, стимулира социалните процеси, дава на обществото
динамизъм , поощрява творчеството и иновоциите, и в този смисъл е
фактор за обеществения прогрес;
- намирайки се в състояние на конфликт, хората по-ясно
осъзнават както своите, така и противниковите интереси. Което
позволява по-пълно да се изяснят съществените обективни причини,
проблеми и противоречия в развитието;
- конфликтът дава възможност да се получи информация за
околната социална среда и съотношението между силовия потенциал
на конфликтиращите формирования;
- външният конфликт дава възможност за вътрешногрупова
интеграгция и индентификация, укрепват груповата кохезия,
мобилизират вътрешните ресурси и помага от една страна да се
намерят приятели и съюзници, а от друга да се изяснят враговете;
- вътрешният конфликт изпълнява следните функции: създаване
и поддържане на баланс на силите; социален контрол за
съблюдаването на общоприети правила, норми и ценности; създаване
на нови социални норми; адаптация и социализация на индивидите и
групите; образуване на групи и установяване и поддържане на техните
нормативни и физически граници; установяване и поддържане на
относително стабилина структура на вътрешногруповите и
междугруповите отношения; установяване на неформална ерархия в
групите и обществото, в това число и определяне на неформалните
лидери;

38
 - конфликтът изяснява позициите, интересите и целите на
участниците, и по този начин способства за балансирано решение на
възникващите проблеми.
Същевременно социалните конфликти имат негативни функции,
когато:
 водят до хаос и нестабилност;
 обществото не е в състояние да осигури ред и мир;
 противоборството се води с насилствени методи;
 като последствия на конфликта са налице големи материални и
морални загуби;
 има опастност за живота и здравето на хората.
Освен негативните и позитивните функции, които конфликтите
играят, от гледна точака на социалната среда и обществото, те имат
такива функции и по отношение на участниците в конфликта.
Позитивни функции на конфликта по отношение на участниците
в него:
 конфликта пълно или частично отстранява противоречия,
възниквали в резултат на несъвършенството на действието на много
фактори, което означава, че той разкрива нерешените въпроси;
 конфликта позволява по-дълбоко да се оценят
индивиуалнопсихологическите особености на хората, участващи в
него. Той подлага на проверка ценностните ориентации на човека,
относителната сила на неговите мотиви и тяхната насоченост,
формира психологическа устойчивост към трудни ситуации;
 конфликта позволява да се отслаби психичното напрежение.
Конфликтното взаимодействие, когато е съпроводено с емоционална
реакция, освен че може да има негативни последствия, като правило
води до снемане на емоционалното напрежение и посдващо
снижаване на интензивността на отрицателните емоции;
 конфликта служи като източник на развите на личността, тъй
като човек разширява възможностите си и усъвършенства методите си
за взаимодействие с околните и същевременно придобива социален
опит за разрешаване на трудни ситуации;
 конфликта може да подобри качеството на индивидуалната
дейност;
 когато човек отстоява справедливи цели в конфликт, това води
до повишаване на авторитета му сред околните;
 междуличностните конфликти, като отражение на процеса на
социализация, са едно от средствата са самоотвърждаване на
личността и формиране на нейна активна позиция.

39
 Негативни функции на конфликтът по отношение на
участниците:
 повечето от конфликтите оказват изразено негативно
въздействие върху психичното състояние на участниците в тях;
 неблагоприятно развиващите се конфликти могат да се
съпровождат с психично и физическо насилие, което води до
травмиране на опонента;
 като трудна ситуация, конфликтът винаги се съпровожда със
стрес, което при чести конфликти или такива с високо емоционално
напрежение води до така наречените болести на стреса (най-често
заболявания на сърдечно съдовата и храносмилателната система);
 конфликтът се явява разрушител на системата от
междуличностни отношения, която е съществувала между страните до
неговото възникване. Понякога в резултат на конфликта ,
взаимоотношенията между участниците в него изобще се прекратяват;
 конфликта формира негативен образ на другата страна, което
води до негативни нагласи към нея, а следователно в преднамерено
отношение към нея и готовност да се действа срещу нея;
 конфликтите могат да се отразяват негативно върху
ефективнотта на индивидуалната дейност на опонентите. Като
правило, участниците в конфликта обръщат по-голямо внимание на
него, от колкото на дейността си;
 конфликта закрепя в социалния опит на човека методи и
способи за насилствено разрешаване на проблемите. Ако един път
победи с насилие, човек възпроизвежда този опит и в други
аналогични ситуации на социалино взаимодействие;
 конфликтите често влияят отрицателно върху развитието на
личността. Те могат да съдействат за формиране у човек на неверие в
справедливостта, убеденост, че другият е винаги прав и т.н.
Влиянието на конфликта върху участващите в него и
заобикалящата социална среда има противоречив характер, тъй като е
трудно да се даде обобщена оценка на резултатите от конфликта и
освен това степеннта на конструктивност на конфликта може да се
променя с развитие на конфликта по етапи. Особен момент е и
необходимостта да се отчита, че за едни участници конфликта може
да бъде конструктивен , а за други деструктивен.

2.2. Типология на конфликта.

В конфликтологията съществуват различни класификации на

конфликт. Тези различни класификации се основават на различните

40
подходи, приети от авторите при определене на критериите за обекта
и същността на конфликта.
Ако класификацираме конфликтите от гледна точна на степеннта
на нормативна регулация, можем да посочим два крайни типа, като в
единия край ще бъдат институционализираните, а в другия край
абсолютните конфликти, като между тях могат да се разположат
множество конфликти с различна степен на институционализация.
По форма на проявление конфликтите се различават на два вида:
агонистични (примирими) и антагонистични (непримирими).
За агонистичните конфликти са характерни конфронтацията,
съперничеството и конкуренцията.
Конфронтация – това често е пасивно противостояне на социални
групи с влизащи в конфликт политически, социални и екологични
интереси. Обикновено конфронтацията не прима форма на открит
сблъсък. Тя може да прерастне в съперничество.
Съперничество – то е борба за признаване постиженията и
способностите на отделния човек или на някаква общност. Целта на
съперничеството е да се придобият по – добри социални позиции, да
се достигнат престижни цели. От своя страна съперничеството може
да прерастне в конкуренция.
Конкуренция – особен тип конфликт, целта на който е
получаване не изгоди, печалба или достъп до дифицитни блага.
Антагонистичните конфликти като правило са конфликти с остри
форми и се делят на: вълнения, бунтове и метежи, възстания и
революции.
Вълнения – то представлява неясно изразено недоволство от
съществуващото положение. В начало се появява раздразнение, което
преминава във възмущение, а след това в негодуване. Неясните цели
са оформени като повече или по-малко ясно формулирани искания,
въпреки че не винаги е ясно какво искат организиторите на
вълненията. Вълненията могат да прерастват в бунт или метеж, а след
това във възстание.
Бунт и метеж – целенасочено проявление на лична или
колективна активност в агресивна форма.
Възстание – целенасочена проява на проява на лична или
колективна агресия с висока степен на организация на колективния
протест.
Революция – крайна форма на несъгласието. Политически начин
за снемане на съществуващия социален строй, означаващ качествени
промен и от социално икономически характер. Като правило

41
револючията предполага военни действи я, насилие и включване на
големи маси.
Един от начините за описване на конфликта в социологията е с
помощта на променливи като разногласие и доминиране.
Разногласие - основна променлива, даваща информация за
състоянието и ориентацията на възгледите, интересите и целите на
участнциите, проявяваща се в техните искания или декларации за
намеренията; Разногласието формира противоборстващо поведение,
което се описва с процесуален модел на конфликта. Моделите на
поведение могат да бъдат три вида:
- постигане на цели за сметка на другия участник в конфликта;
- частично или пълно отстъпване на свои позиции на другия
участник в конфликта;
- взаимно равно удовлетворяване на интересите на страните.
Доминирането предполага социална ерархия в човешкото
общество, борба за по-добра позиция. То се явява система от
действия, основани на стремежа да се приложи сила.
Ако за критерии приемем обекта на конфликта, можем да
определим следните видове конфликти:
- икономически – в основата им е сблъсъка на икономически
интереси, която се получава когато потребностите на една от страните
се удовлетворяват за сметка на потребностите на другата. Колкото по-
дълбоки са противоречията, толкова по-трудно е разрешаването им.
Като правило в повечето случаи икономическите причини са в
основата на кризите между обществото и властта;
- социално политически – в основата им са противоречия,
отнасящи се до политиката на държавата, в сферата на властните и
социалните отношения, партиите и политическите обединения. На
тяхна основа възникват и междудържавни и международни сблъсъци;
- идеологически – в основата им са противоречията във
възгледите и нагласите на хората по различни проблеми от живота на
обществото и функционирането на държавата. Могат да възникнат на
всички нива в обществото;
- социално психологически - проявяват се между личностите и
между социалните групи. В основата им са нарушения в областта на
взаимоотношенията. Причините могат да бъдат: психологическа
несъвместимост, немотивирано невъзприемане на човек, борба за
лидерство, престиж и влияние;
- социално битови - свързани са с различните представи на
групите и отделните лица за живота, бита и т.н. Основна от тях е
дисхармонията в семейните отношения. Като причини за нея могат да

42
бъдат посочени битови неуредици, морална разпуснатост, сериозни
идейни различия.
Ако за критерии приемем продължителността и степеннта на
напрежение, конфликтите може да разделим на:
- бурни и бързо протичащи – отличават се с голяма
емоционалност и крайни прояви на негативно отношение от страните
на конфликта. Могат да завършат с тежки последици и дори трагични
резултати. В основата им е психичното състояние на хората;
- остри и продължителни - възникват преди всичко в случаи,
когато противоречията са достатъчно дълбоки, устойчиви и
непримирими. В тях страните на конфликта контролират своите
реакции и постъпки;
- слабо изразени и бавно протичащи – характерни са за
противоречие, които нямат остър характер, или за сблъсъци, при
които е активна само едната страна, а другата или не определя
позицията си или избягва конфронтацията;
- слабо изразени и бързо протичащи – ако този конфликт е само в
определен епизод прогнозата му е благоприятна, ако е част от верига
подобни конфликти прогнозата може да бъде не само сложна, но и
неблагоприятна.
Ако за критерии приемем нивото на организация на общесвения
живот конфликтите могат да бъдат:
- глобални;
- регионални;
- междудържавни;
- междунационални;
- между различни слоеве на обществото;
- междугрупови;
- междупартийни;
- между политически личности.
Ако за критерии приемем количеството участващи хора,
конфликтите могат да бъдат:
- двустранни ;
- тристранни;
- многостранни.
Ако за критерии приемем степеннта на силов натиск,
конфликтите могат да бъдат:
- невъоръжени ;
- въоръжени.
Американският психолог Мортън Дойч (1920-) предлага
класификация на конфликта, при отчитане на неговата мотивация и

43
субективните възприемания на ситуацията. Той определя следните
видове конфликти:
- лъжлив конфликт – субекта възприема ситуацията като
конфликтна, въпреки че няма реални причини за това. Няма
обективни основания, възниква в резултат на лъжливи представи или
недоразомения;
- потенциален конфликт – съществуват реални основания за
възникване на конфликта, но към момента нито едната от страните
или двете заедно по силата на някакви причини още не са осъзнали
ситуацията като конфликт;
- истински конфликт – реален сблъсък между страните. Този
сблъсък на интересите съществува обективно, осъзнава се от
участниците и не зависи от лесно изменящите се фактори. Истинският
конфликт може да се раздели на следните подвидове: конструктивен
– възниква въз основата на реално съществуващи между субектите
противоречия; случаен или условен – възниква по недоразумение
или по случайно стечение на обстоятелствата, което не се осъзнава от
неговите участници. Той се прекратява в случай на осъзнаване на
наличието на реална алтернатива;
- изместен – възниква на лъжливо основание, когато истинската
причина е скрита;
- невярно приписан конфликт – това е конфликт, при който
истинския виновник за него не участва в противоборството, а в
конфликта действат участници, нямащи отношение към него.
Разбира се всички конфликти не могат да бъдат вложени в единна
универсална схема и да подлежат на универсална класификация.
Общо казано класификациията е метод на познание, заключаващ се в
обедине на конфликтите по групи, на основата на някакъв признак.
Базисната типология позволява да определим най-общите структурани
единици. Това става, когато за основа на класификацията избираме
характеристика присъща на всички конфликти . Най-общата базисна
класификация на конфликтите разглежда конфликтите в две големи
групи:
- конфликти с участието на човека – биват (социални
междуличностови, междугрупови, междудържавни, международни) и
вътрешноличностови;
- зооконфликти – биват интропсихични и между две и повече
животни и между групи животни.

44
 Въпроси за самоподготовка:
1. Каква е природата на конфликта?
2. Какви противоречия лежат в основата на конфликта?
3. Каква е структурата на конфликта?
4. През какви етапи преминава развитието на конфликта?
5. Каква е характеристиката на отделните етапи на
развитието на конфликта?
6. Какви са функциите на конфликта от гледна точка на
участниците в него?
7. Какви типологии на конфликта познаваме, каква е
универсалната класификация на конфликта?

Литература:

Агеева, Л. Конфликтология: краткий теоретический курс. У. 2010

Анцупов, А., А. Шипилов. Конфликтология. М. 2006
Давлетчин, С. Конфликтология. Улан-Уде. 2005
Джонев С. Социална организация-теория,диагностика,консултация.
С., 2000
Димитров Д. Конфликтология С. УНСС 2007
Димитров Д. Социология на конфликта. УИ .С .1999
Дронзина Т. Разрешаване на конфликти-тенденции и инструменти.
С.1999
Емелянов, С. Практикум по конфликтология. М. 2013
Кармин, А. Конфликтология. СПб. 2009
Леонов, Н. Конфликтология. М. 2006
Маджарова К., В. Мирчева. Директорът на училището и ефективният
мениджмънт. С., 2002
Мажников, В. Конфликтология. ВоГ. 2003
Манчева Р. Конфликти и конфликтно поведение. Блг. 2005
Мариманов, М. Конфликтология. М. 2004
Марков, К. Екстремална психология. Ш., 2007
Маркхам У. Управление на конфликта. С.1999
Милкова Р., Л. Милков Конфликтология С. 2007
Панайотов Д. Психология на бизнеса. С., 2001
Ръководство за разрешаване на конфликти. С. 2002
Стоянов В. Организационна психология. В., 2005
Таскин, А. Конфликтология. – УМК, Горно-Алтайск. 2009
Харизанова М., М. Кузманова. Управление – теория и практика. С.,
2002

45
 Глава трета

ВЪТРЕШНОЛИЧНОСТЕН КОНФЛИКТ.
ПСИХОЛОГИЧЕСКА ЗАЩИТА И ЗАЩИТНИ МЕХАНИЗМИ В
КОНФЛИКТА.

След усвояване на материала по тази глава Вие ще можете:

 да получите знания за същността на вътрешноличностния

конфликт;
 да си изясните кои параметри в човешката играят роля за
появата на вътрешния конфликт;
 да разберете как оценят появата и развитието на
вътрешноличностния конфликт представителите на различните
психологически школи и направления;
 да си изясните същността на понятието психологическа
защита и нейната роля за човешката личност;
 да разберете природата на защитните механизми и тяхната
класификация.

Един особен вид конфликт, който в частност е предмет на

психологическия анализ е вътрешноличностния конфликт. Неговото
възникване и развитие е неотменима част от човешкото съществуване,
всички ние, така или иначе, изпитваме в себе си противоречия на
мотиви, нагласи, емоции, които понякога стават неразрешими и водят
до нарушаване на установени правила, норми на поведение, което
всъщност ни вкарва във вътрешноличностния конфликт. Това
означава, че изучавайки конфликта изобщо не можем да не се спрем
на вътрешноличностния конфликт, да направим характеристика на
същия, да разгледаме видовете вътрешноличностни конфликти, да
разгледаме причините за появата им и последствията от тях.
Доколкото вътрешноличностния конфликт е тясно свързан с
реакцията на личността, както към себе си, така и към околните,
нормално е да бъдат разгледани същността на психологическата
защита, функциите, които тя изпълнява и да се обсъди
класификацията на защитните механизми.

1. Вътрешноличностен конфликт.

Когато говорим за страна на конфликта, субект на конфликта,

участник на конфликта, трябва да знем, че зад тези понятия

46
обикновено се крие личността на един човек или личностите на група
хора. Но освен това всеки човек в качеството си на личност сам
произвежда и възпроизвежда конфликти в себе си. Целият живот на
нормалния човек е един конфликт и то преди всичко въпрешен. За
нормалният човек вътрешно личностното напрежение и
противоречивост са не само естествени, но и необходими за
усъвършенстването му като личност.

1.1.Понятие за вътрешноличностен конфликт.

До научното обяснение на вътрешноличностния конфликт се

осъществява във философските трудове и художествената литература.
Научното обяснение и изучаване на вътрешноличностния
конфликт започва в края на XІX в и се свързва преди всичко с имете
на Зигмунд Фройд (1856-1939), който разкрива биопсихичния и
биосоциалния характер на вътрешноличностния конфликт. В своите
разработки, той разглежда човешкото съществуване като свързано с
постоянно напрежение и преодоляване на противоречията между
биологичните влечения и желанията на човека (преди всичко
сексуални) и от друга страна социално културните норми, тоест
конфликт между безсъзнателното и съзнанието. В наличието на това
противоречие и постоянно противоборство се състои по Фройд
същността на вътрешноличностния конфликт. В рамките на
психоанализата, теории за вътрешноличностния конфликт, са
разработвали и други учени между които К. Юнг и К. Хорни.
Свой значим принос в изучаването на вътрешноличностния
конфликт има Курт Левин (1890-1947). Той го определя като
ситуация, при която върху индивида действат едновременно
противоположно насочени, равни по стойност сили. От това
положение той разглежда три типа конфликтни ситуации:
 човекът се намира между две приблизително равни
положителни сили;
 човекът се намира между две приблизително равни
отрицателни сили;
 върху човекът действат едновременно две приблизително
равни сили с противоположна посока.
Теорията за вътрешноличностния конфликт намира по нататъшно
развитие в разработките на представителите на хуманистичната
психология. Карл Роджърс (1902-1987) счита за фундаментален
компонент в структурата на личността Аз – концепцията. Това е
образът на собственото Аз, представата на личността за самата себе

47
си, която се формира в процеса на взаимодействието на личността с
оклоната среда. На основата на тази концепция протича
саморегулацията на поведението на човека. Самата Аз – концепция
често не съвпада с представата ни за идеалното Аз. Това поражда
вътрешноличностен конфликт, който може да доведе и до тежки
психични заболявания.
Друг представител на хуманистичната психология Ейбрахам
Маслоу (1908-1968) развива своя идея за вътрешноличностния
конфликт, основана на неговата мотивационна структура на личноста.
Тя включва ред от пет йерархично организирани потребности:
физиологични потребности; потребност от безопасност; потребност от
любов; потребност от уважение; потребност от самоактуализация.
Най-вишсата потребност от самоактуализация се явява реализация на
възможностите, способностите и таланта на човека. Тя присъства у
повечето хора, но само у малко се реализира напълно. Този сбълсък
между стремежа към самоактуализация и реалния резултат лежи в
основата на вътрешноличностния конфликт.
Австрийският психолог и психиатър Виктор Франкъл (1905-1997)
създава ново направление в психотерапията – логотерапия (от логос –
мисъл, разум и терапия – лечение). Самият Франкъл пояснява, че под
логос трябва да се разбира дух. А логотерапията се занимава със
смисъла на човешкото съществуване и търсенето на тоя смисъл.
Съгласно вижданията на Франкъл, главна движеща сила на
човека в неговото съществуване се явява търсенето на смисъла на
живота и борбата за него. Усъществяването на смисъла се отдава на
много малко хора. Неговото отсъствие поражда у човек състояние,
което Франкъл нарича екзестенциален вакуум (чувство за безцелност
и пустота). Екзестенциалният вакуум поражда вътрешно лисностовите
конфликти, проявяващи се с най-голяма сила в ноогенните неврози
(смислови неврози). Според него вътрешноличностния конфликт във
вида ноогенна невроза възниква заради духовен проблем, свързан с
разстройство на духовното ядро на личността, в което се съхраняват
смисъла и ценността на човешкото съществуване, играещи определена
роля в поведението на личността. В този смисъл ноогенната невроза
се проявява като разстройство на вътрешната структура на личността,
предизвикано от екзестенциалния вакуум и отсъствието у човека на
смисъл на живота. Екзестенциалният вакуум, проявяващ се като
чувство за безцелност и празнота, поражда екзестенциална
фрустрация на личността, проявяваща се преди всичко като скука и
апатия.

48
 От преведените виждания става ясно, че вътрешноличностния
конфликт е нормално явление, присъщо на вътрешната структура на
личността.

1.2. Характеристика и видове вътрешноличностен конфликт.

Определение на вътрешноличностния конфликт – състояние

на структурата на личноста, когато в нея едновременно съществуват
противоречиви и взаимоно изключващи се мотиви, ценностни
ориентации и цели, с които тя не е в състояние да се справи.
Можем да посочим следните характеристики на
вътрешноличностния конфликт:
- появявя се в резултат на взаимодействието на елементите на
вътрешната структура на личноста;
- неговите страни, представляват едновременно съществуващи в
структурата на личноста, противоречиви интереси, цели, мотиви и
желания;
- възниква само тогава, когато силите, действащи върху
личността са с еднаква големина;
- съпровожда се с негативни емоции;
- негова основа е ситуацията, която освен с посочените
признаци, се характеризира и с наличност на противоположни
средства за постигане на целите в съществуващите условия или с
отсъствие на възможност за удовлетворение на някаква потребност,
която не може да бъде премахната.
Съществуват различни опити за класификация на вътрешно
личностовия конфликт.
М. Робер и Ф. Тилман (1988 г.) определят три типа
вътрешноличностни конфликти:
- конфликт на потребностите – основава се на факта, че нашите
потребности могат да си противоречат и да ни подбуждат към
различни действия;
- конфликт между потребности и социални норми – много
силната потребност може да се сблъска вътре в нас с принудителна
норма. Независимо от това ще се поддадем ли или не на тази
потребност, ситуацията става конфликтна;
- конфликт на социалните норми – възниква когато човек
изпитва равнозначния натиск на две противоположни социални
норми.
А.Л. Анцупов и А.Шипилов (1999 г.) предлагат по-широка
класификация на вътрешно личностовите конфликти на основата на

49
ценностно мотивационната сфера на личноста. Те разглеждат
следните видове конфликти:
 мотивационен конфликт – това са конфликти между
безсъзнателни стремежи, между стремеж към притежание и
безопасност, между две положителни тенденции;
 нравствен конфликт – конфликт между желанието и дълга,
между моралните принципи и личната привързаност;
 конфликт на нереализираното желание – това е конфликт
между желанията на личноста и действителността, която пречи за
тяхното осъществяване;
 ролеви конфликт – свързан с невъзможността едновременно
да се реализират няколко роли, а също така с различното разбиране на
изискванията, предявени от самата личност, към изпълнението на една
роля;
 адаптационен конфликт – в широк смисъл възниква на
основата на нарушено равновесие между човека и околната среда, в
тесен смисъл възниква при нарушение на процеса на социална или
професионална адаптация;
 конфликт на неадекватаната самооценка – възниква заради
различия между претенциите на личноста и оценката на собствените
възможности;
 невротичен конфликт – резултат от продължаващ дълго време
нормален вътрешноличностен конфликт, но характеризиращ се с
голямо напрежение.
Посочените типологии не изчерпват възможноста за
класификация на вътрешно личностовия конфликт. Някой автори
А.Кармин и други (1999 г.) предлагат типология, основана на
историята на развитието на конфликтологическите концепции:
- конфликт между морала и нравствеността, между моралния
идеал и действителността (И. Кант);
- конфликт между човешките влечения, биологически
потребности и социалните норми (З. Фройд);
- конфликт, причинен от необходимостта да се направи избор
между сили с равна големина действащи върху личноста (К. Левин);
- конфликт между Аз – концепцията и идеалния Аз (К.
Роджърс);
- конфликт между стемежа към саоактуализация и реалния
резултат (Е. Маслоу);конфликт между стремежа към смисъл на
живота и екзестенциалния вакуум (В. Франкъл).
Човешкото съществуване е обословено от два взаимосвързани и
същевременно противоречиви фактора. От една страна, човекът като

50
социално животно живее в обществото и е включен в неговите
отношения. Всеки човек се развива в системата от социални
отношения и не може да бъде освободен от нея. От друга страна
присъщ на всяка личност е стремежа към свобода и самореализация.
Обективното противоречие между тези два фактора довежда до
появата на различни вътрешноличностни конфликти имащи своите
последствия за развитието на личноста.

1.3. Причини за вътрешноличностния конфликт.

Сами по себе си отношенията, които човек има към света, към

другите хора и към себе си, имат противоречив характер, който
определя и противоречивостта на вътрешната структура на личноста.
Авторите, разглеждащи причините за вътрешноличностния
конфликт ги делят на три вида (А.Кармин 1999 г.):
 вътрешни причини – те се пораждат от противоречията
между различните мотиви на личноста и от разбалансиране на нейната
вътрешна структура. Сред основните противоречия , предизвикващи
вътрешен конфликт, се открояват следните: противоречие между
потребност и социална норма; противоречие в мотивите, интересите и
потребностите; противоречие в социалните роли; противоречие в
социалните ценности и норми.
За възникване на вътрешноличностен конфликт тези
противоречия трябва да имат дълбок личностен смисъл, при това
различните страни на противоречието по сила на своето въздействие,
трябва да бъдат приблизително равни.
 външни причини – като правило те се обословят от три
фактора: положение на личноста в групата; положиние на личноста в
организацията; положиние на личноста в обществото.
Положение на личноста в групата. Определят се четири вида
ситуации, предизвикващи вътрешноличностен конфликт (М. Робер,
Ф.Тилман 1988 г.): физически прегради; отсъствие на обект,
необходим за удовлетворяване на изпитвана потребност; биологини
ограничения; социални условия.
Положение на личността в организацията – като причини,
предизвикващи вътрешноличностен конфликт могат да бъдат:
противоречия между голяма отговорност и недостатъчни права за
нейната реализация; противоречия между изисквания по сроковете и
качеството на дадена дейност и лоши условия на труда; противречия
между две взаимоизключващи се задачи; противоречия между ясно
поставена задача и неясно описани механизми и средства за

51
изпълнението й; противоречия между производствените изисквания,
нормите и традициите в организацията и личните ценности и
потребности; противоречия между стремежа към самоотвърждаване и
възможностите му за удовлетворяване в рамките на организацията;
противоречие предизвикано от несъвместимостта на социалните роли
на личността; противоречия между стремежа към печалба и
нравствените норми.
Положението на личността в обществото – то също поражда
външни причини за вътрешноличностен конфликт свързани с
противоречия възникващи на ниво социална макросистема и
основаващи се на социалната структура на обществото, на неговото
политическо устройство и икономическата ситуация. Различни автори
разглеждат определени противоречия, причини за вътрешноличностен
конфликт.
Карен Хорни (1885-1952). Като изучава влиянието на социалната
среда, върху формирането на личността тя доказва, че пазарните
отношения в голяма степен влияят за възникването и развитието на
вътрешноличностен конфликт. Според нея пазара и конкуренцията
повдигат проблема за съперничеството. В тези условия личността се
намира в конфликт сама със себе си. Основни противоречия в
пазарната куртура намиращи се в основата на типичните
вътрешноличностни конфликти: противоречие между
съперничеството и успеха и човечността; противоречие между
стимулирането на нашите потребности и фактическите препятствия за
тяхното удовлетворяване; противоречие между заявлениято за
свобода на човека и всички фактически ограничения за това.
Ерих Фром (1900-1980). Той счита съвременното западно пазарно
общество за болно, като основна болест сочи всеобщата конкуренция
и отчуждение. Отчуждението поразява вътрешната структура на
личността, като в този процес човека се самоотчуждава от своята
същност. Възниква конфликт между същността и съществуването на
личността. Според него личността в системата на пазарните
отношения и отчуждение се раздвоява. Тя се усеща на пазара
едновременно като продавач и стока. Човек е загрижен преди всичко
от това да не загуби способноста да се продава и едва след това мисли
за собствения си живот и собственото щастие. Всичко това по идеите
на Фром води до загуба на собствената независимост и загуба на
самоидентичността на личността. Тази вътрешна конфликтност на
личността от пазарното общество непрекъснато се поддържа и
стимулира от социалната среда, приетите ценности и стандарти, в
които основното е не да бъдеш, а да имаш;

52
 1.4. Последствия от вътрешноличностния конфликт.

По своите последствия вътрешноличностния конфликт може да

бъде както деструктивен, така и конструктивен. Първият има
отрицателни последици, а втория положителни.
Вътрешноличностния конфликт има деструктивен характер,
когато личността не може да намери изход от конфликтната ситуация
и не е в състояние навреме и положително да разреши противоречиата
вътрешната си структура.

Отрицателни последствия от вътрешноличностния

конфликт:

 отнасящи се до състоянието на самата личност: прекратяване

на развитието на личността и начало на деградация; психична и
физиологична дезорганизация на личността; понижаване на
активността и ефективността от дейността; състояние на съмнение,
тревожност, зависимост на човека от други хора и обстоятелства,
обща депресия; поява на агресия или обратно на покорност като
защитни реакции; поява на неувереност в собствените сили, чувство
за непълноценност и несъпричастност; разрушаване на
смислообразуващите ценности и загуба на смисъла на живота.
 отрицателни последствия от взаимодействието с другите хора
в групата: деструкция на съществуващите между личностни
взаимоотношения; неочаквано обособяване на личността от групата;
повишена чувствителност към критика; критикуване, обиждане,
демонстрация на своето превъзходство; девиантно поведение;
неочаквани нелогични въпроси и отговори; абсолютен формализъм и
бюрокрация в отношенията; търсене на виновните (обвиняване на
другите или самообвинение);
 тежки последствия, настъпващи при неразрешаване на
вътрешноличностния конфликт: стрес – състояние на човека,
възникващо като отговор на разнообразни външни и емоционални
въздействия; Той може да се прояви на физиологично, психологично и
поведенско ниво и най-разпостранената реакция на
вътрешноличностния конфликт. От своя страна стреса сам провокира
понататъшно развитие на конфликта или поражда нови конфликти.
Фрустрация – психично състояние на човека, предизвикано от не
преодолими обективни или субективно възприемани като такива
трудности, възникващи по пътя към достигането на целта или

53
решаването на задачите. Като правило се съпровожда от отрицателни
емоции като гняв, раздразнение, чувство за вина. Колкото по-силен е
вътрешноличностния конфликт толкова по-голяма е дълбочината на
фрустрацията.
Неврози – група от най-разпостранените нервнопсихични
разстройства имащи психогенна природа. В основата им е трудно
разрешимо или не разрешимо противоречие между личността и
значими за нея фактори на действителността. Дълбокият
вътрешноличностен конфликт, който човек не е в състояние да
разреши положено и рационално е най-важната причина за неврозите.
Това се съпровожда с болезнени и тягостни преживявания на
неуспехите, неудовлетворените потребности, непостижимите цели и т.
н.
- невротичен конфликт – най-високата степен в развитието на
вътрешноличностния конфликт. Развива се с появяването на неврози,
което означава, че вътрешноличностния конфликт е прерастнал в
невротичен. Може да възникване във всяка възраст, но в повечето
случаи засяга децата. В резултат на затруднението при търсене на
изход от преживяването се появява психична и физиологична
дезорганизация на личността. Формират се неврози. Има три форми
на клинични неврози (А. Карнин 1999 г.): невръстения – основните й
симтоми са повишена раздразнителност, плачливост, неустойчивост
на емоциите и настроенията; депресия; истерия – формите на тази
невроза са разнообразни и могат да бъдат маскирани като различни
заболявания. Най-често се срещат двигателни разстройства, парализи,
нарушения на координацията на движенията, разстройство на речта и
други. Проявявя се преди всичко при хора с висока внушаемост и
самовнушаемост; невроза на натрапчивите състояния – освен с общо
невротични симтоми, тази невроза се характеризира с появяване на
различни по съдържание натрапчивости, най-често във вида на фобии.
Този тип невроза се проявява след тежки психотравми.
С появата на невротичния конфликт и неврозите се появява и
невротичната личност. Според К. Хорни в този момент, когато
нормалният човек е способен да преодолее трудностите без вреда за
своята личност, при невротика всички конфликти се усилват до такава
степен, която прави всяко удовлетворително решение невъзможно.
Това са основните отрицателни последствия от
вътрешноличностния конфликт. Най-страшното е, че той може да
стане причина за самоубийство.

54
 Положителни последствия от вътрешноличностния
конфликт.

Вътрешноличностният конфликт може да бъде конструктивен

ако влияе положително на структурата, динамиката и
резултативността на вътрешноличностните процеси и служи като
източник на самоусъвършенстването и самоутвърждаването на
личността. Ако трябва да изброим основните положителни
последствия от вътрешноличностния конфликт можем да посочим
следните:
 те способстват за мобилизиране на ресурсите на личността за
преодоляване съществуващите препятствия пред нейното развитие;
 помагат за самопознанието на личността и за изработване на
адекватна самооценка;
 закаляват волята и укрепват психиката на човека;
 явявя се средство за саморазвитие и самоактуализация на
личността;
 преодолаването на конфликтите дава на личността усещане за
пълноценен живот.

2. Психологическа защита и защитни механизми в конфликта

В ежедневието човек непрекъснато се среща ситуации, когато

някаква потребност няма възможност да бъде удовлетворена. В такива
случаи поведението се регулира с помощта на механизма
психологическа защита. Това е нормален механизъм, насочен към
предотвратяване разстройството на поведението.

2.1. Същност на психологическта защита.

За първи път за психологическа защита се споменава от З.Фройд

(1856-1936) като в своите трудове от края на ХІХ век, той разглежда
като особен механизъм отслабващ напрежението на вътрешния
конфликт между безсъзнателните инпулси и изискванията на околната
среда. Този проблем са разработва и последователите на Фройд –А.
Фройд (1895-1982) , К. Левин (1890-1947) и Т. Шибутани (1920-2004),
описват условията за включване на психологическата защита, нейните
цели и функции. В класическият психоаналитичен вид, концепцията
за психологическа защита е представена от А. Фройд през 1936 г. В
тази концепция психологическите защити се разглеждат като
безсъзнателни, придобити в процеса на развитието на личността,

55
начини за постигане от Аз-а на компромис между
противадействащите сили То или свърх Аз и външната
действителност. Те са насочени към намаляване на тревогата,
предизвикана от вътрешно психичен конфликт. В по-съвременен
аспект, психологическата защита е определен аспект на мисленето,
отразяващ връзката между Аз и То. В зависимост от особеностите на
конфликтната ситуация по остта удоволствие – не удоволствие, Аз
може да приложи защитни механизми при подавяне на влеченията и
тяхното удовлетворение.
Терминът защита, използван в психоаналитичната теория, по
мнението на конфликтолозите, не е много удачен. Това, което при
възрастните, нормални хора, наричаме защити, не е нищо друго освен
закономерни адаптивни способи за преживяване на света. Терминът
защита е въведен от З. Фройд по две причини. На първо място Фройд
се възхищава от военната терминология и я ползва за популяризиране
на психоанализата, и второ, когато той за първи път се сблъсква с най-
драматичните примери на това явление, той вижда тези процеси като
действащи в техните защитни функции.

2.2. Функции на психологическата защита.

Феномените, които наричаме защита, имат много полезни

функции. Те се проявяват като творческа адаптация и действат през
целия живот. Човек, ползвайки защитните механизми, безсъзнателно
се стреми да избегне или овладее, или мощно действащо чувство за
тревога, или голяма мъка, или други дезорганизиращи емоционални
преживявания и да съхрани самоуважението си.
Психологическите защити се прилагат индивидуално от всеки
човек и в този смисъл стават част от неговия индивидуален стил за
борба с трудностите.
Основната положителна функция на психологическата защита се
проявява в нормаризирането на човешките отношения и
взаимодействия, което позволява на обществото да съхрани своите
традиции.
В случай на външен конфликт, егозащитния механизъм помага да
се съхрани самооценката на нормалното за личността ниво.

2.3. Класификация на защитните механизми.

При разглеждането на класификацията се използват различни

подходи: такъв, който има патопсихологическо значение и подхожда

56
към защитите на три принципа – клиничен, онтогенетичен и
еволюционно емоционален, и такъв който дели защитните процеси на
примитивни и психологически защити от висшо ниво. Примитивните
се появяват първи в социалната еволюция и следователно първи в
психичното и социалното развитие на личността. Висшите се появяват
закономерно и следва да сменят в репертоара на човека примитивните
защити.

Примитивни психологически защити:

 примитивна изолация – представлява почти автоматична

реакция на психологическо бягство в друго състояние на съзнанието.
Недостатъка е в това, че тя изключва човека от активно участие при
решаването на проблема. Предимство е, че позволявайки
психологическо бягство от реалността, тази защита почти не изисква
нейното изкривяване;
 отрицание – начин за справяне с неприятностите чрез
отказ да се приеме тяхното съществуване. Най-типичен пример за
отрицанието е манията. Човек в маниакално състояние, е способен да
отрече физическите си потребности, финансовите си затруднения,
личните слабости и т.н. Можем да приемем, че хората, които
използват отрицанието като основна защита, са по характер
маниакални, но това са хипоманиакални личности, за разлика от тези,
които преживяват истински маниакални епизоди. З.Фройд смята, че
отрицанието е най-типично за малките деца и за индивиди в зряла
възраст с нисък интелект, но нормалните, зрели хора, също могат да
използват отрицанието в силно травмиращи ситуации;
 всемогъщ контрол – усещане, че човек е способен да
управлява света и да го контролира. Обикновено се проявява при
малките деца. На инфантилния стадий това е нормално. С
израстването, детето осъзнава факта, че няма човек, който да има
неограничени възможности за контрол над света. Но има и възрастни
хора, при които чувството за могъщество и контрол, обословено от
тяхната прекомерна власт, е непреодолимо. Те се отличават там
където се необходими хитрост, опасност и готовност да подчини
всички интереси на главната цел да наложи своето влияние;
 примитивна идеализация (и обезценяване) – един от
начините човек да се опази от тежки ситуации при конфликти е вярата
в това, че някаква всемогъща сила му осигурява защита. Като правило
всички са склонни към идеализация като преписваме върху себе си
достойството и властта на хората, от които емоционално зависим. В

57
течение на живота си ние идеализараме или обезценяваме за себе си
определени хора, към които сме изпитвали привързаност. При някой
обаче, потребността от идеализаране, остава неизменна от детството
им. При тях се забелязват отчаяни усилия да противопоставят на
проблемите в конфликтна ситуация увереността, че някой бди над тях,
при което психологическото сливане с това свърхестествено друго им
осигурява спокойствие в ситуацията на конфликта;
 проекция, интроекция и проективна идентификация.
Проекция - най-често се проявява във възратта на пубертета и
юношеството, когато ролята й е да отслаби интензивността на
отрицателните емоции възникващи при враждебни отношения с
оклоните. По своя психологичен механизъм, проекцията е доста
сложна защита. Нейното функциониране включва два
взаимосвързани, но относително самостоятелни процеса, на
емоционално когнитивна оценка на някаква ситуация или определено
събитие. Единият момент включва разделяне на общата оценка,
първия от които е положителен, а втория отрицателен, а вторият
момент се заключава в преписване върху себе си на доброто,
положителното, а върху другата страна на конфликта на лошото,
отрицателното. При вътрешен конфликт, проекцията служи за
освобождаване на Аз- концепцията от негативни оценки, с помоща на
негативни характеристики, проектирани върху други хора.
Използването на този механизъм най-вероятно се налага в посочената
възраст, поради високата й ефективност, основаваща се на отсъствие в
субекта на чувство за отговорност за своите постъпки. Вероятно
проекцията е една от психологическите защити, които са най-
конфликтогенни. Това се основава на факта, че при нейното
използване в личността се формират такива черти като самолюбие,
гордост, отмъстителност, обидчивост. В крайна сметка, проекцията е
процес в резултат на който вътрешното погрешно се възприема като
случващо се извън нас. В този смисъл в своите крайни форми носи
опасно неразбиране и огромна вреда на междуличностните
отношения. Ако за човек проекцията е основен начин за ориентиране
в света и приспособяване към него, можем да говорим за параноиден
характер.
Интроекция – процес, при който, протичащото вън от нас,
погрешно се разбира като ставащо вътре в нас. В своята благоприятна
форма тя се осъществява като примитивна идентификация с някой
значим друг, но в своята не толкова позитивна форма е диструктивен
процес дотолкова, колкото в неговата крайна форма се нарича
идентификация с агресора.

58
 Проективна идентификация – това понятие е спорно в
литературата, но доколкото и проекцията, и интроекцията на
примитивно ниво са слети, тъй като в тях е смесено вътрешното и
външното, то това смесване наричаме проективна идентификация.
Разцепление на егото – това е мощен, междуличностен процес, за
който се счита, че корените му са в довербалния период. У човека се
наблюдава понякога потребност да приписва лоши или добри
качества на целия свят и по този начин да структурира своето
възприятие. Такива приписвания са една от първичните форми на
организация на опита. Това ще доведе до формиране на добро или
отрицателно отношение към обекти и субекти от външната среда. Но
това разцепление може да бъде не само вътрешно, а може да създаде
по пътя на проективната идентификация външно разцепление, като в
определена група към един и същи човек част от групата може да има
положително отношение, а друга част напълно отрицателно.

Психологически защити на висше ниво.

В литературата тези защити се наричат още зрели или защити от

вторично ниво. Най-често като такива се посочват:
 репресии – това е основният тип защити от висшия
порядък, нейната същност се състои в мотивирано забравяне или
игнориране. Като механизъм на изтласкването, тя започва да създава
проблеми тогава, когато: не служи за справяне с безпокоящите мисли,
които да бъдат изтласкани така, че човек да може да се занимава с
работата си и да се приспособява към реалността или ако е
препятствие пред оппределени позитивни аспекти на живота.
 регресия – представлява съхраняване в паметта на цели
фрагменти от детското поведение, с висока готовност да бъде
възпроизведено. Смята се, че поради неудачно или не съвсем удачно
разрешаване на детските кризи на третата и седмата година, някой
хора фиксират в себе си черти на детско поведение, които в случай на
спонтанното им използване в по-зряла възраст се оказват не
ефективни за снемане на чувството на неловкост възникващо в
ситуациите на общуване. Когато човек предчувства възможно
поражение или неуспех регресията функционира като регулатор на
неувереността в себе си . Механизми на регресията са двигателните и
експресивни действия, характерни за човек, който в предчувствие на
своето поражение имитира мимики, жестове, интонации.
 изолация – един от начините за преодоляване на страха,
болезнени психични състояния и конфликтни ситуации е изолацията

59
от чувство за разбиране.
 интелектуализация – една от най-ефективните
психологически защити, тя е защитен механизъм, използван за
съхранение на Аз концепцията и напълно осъзнаемите и
контролируеми продукти на вербално-логическото мислене, което
означава, че личността използваща интелектуализацията в качеството
й на психологическа защита, е способна да обясни на себе си и на
другите логически непротиворечиво проблеми в своето поведение;
 рационализации – това е начин да се справим с
фрострацията, тревогата и конфликта, като изкривим реалността и по
този начин защитим самооценката си;
 морализация – използването й като защита, означава че
човек, който подлага нещо на морализация, търси начин да оправдае
защо следва дадено поведение. В този смисъл морализацията е
защита, която има значение за организацията на човешкия характер;
 компартментализация – форма на защита от
интелектуален тип, по-близко стояща до дисоциативните процеси.
Функцията на разделното мислене се състои в това, че разрешава на
две конфликтни състояния да съществуват без чувство за объркване,
вина, срам или тревога. Приемането на две противоположни виждания
за непсихологически мислещият човек се оприличава с лицемерието.
Това обаче е вярно, тогава, когато това поведение е осъзнато като
такова. В патологични случаи може да открием примери на хора,
които за обществото са големи хуманисти и въпреки това са жестоки в
домашни условия;
 анулиране – вид психологическа защита, основаваща се на
безсъзнателен опит да се уравновеси някакъв афект или да се разреши
конфликтна ситуация с помоща на отношение, или поведение, които
по логичен път унищожават този афект, или разрешават конфликтната
ситуация;
 хиперкомпенсация – реактивно образувание, което засяга
мотивационната система на човека, преди всичко изменяйки
потребностите, служи за регулиране емоциите радост и удоволствие,
възникващи при реализация на биологичните потребности и за
мотивация на сексуалното поведение;
 компенсация – приема се за една от най-ефективните
психологически защити, характерни за социално зрели личности.
Нейният механизъм функционира за корекция на определени
възникващи в хода на социализацията недостатъци и отрицателни
черти на личността, формиращи чувството й за непълноценност. Това
чувство не е негативно, тъй като то изисква компенсация било с

60
помоща на тренировки, било за сметка на психическо преустройство;
 реверсия – механизъм, даващ възможност да се справим с
чувства, представляващи психична заплаха за собственото Аз и се
заключава в проиграване на сценарии, при който отношенията на
човека с определен обект или субект с обратен знак.

Въпроси за самоподготовка:
1. Каква е природата на вътрешноличностния конфликт?
2. Каква е идеята на З. Фройд за вътрешноличностния
конфликт?
3. Как разбира вътрешноличностния конфликт В. Франкъл?
4. Какви са вижданията за основата на вътрешния
конфликт на К. Хорни?
5. Какво разбираме под психологическа защита?
6. Как се определят защитните механизми от А. Фройд?
7. Какви са видовете защитни механизми?
8. По какъв признак класифицираме защитните механизми
на примитивни защити и висши защити?

Литература:

Агеева, Л. Конфликтология: краткий теоретический курс. У. 2010

Анцупов, А., А. Шипилов. Конфликтология. М. 2006
Давлетчин, С. Конфликтология. Улан-Уде. 2005
Джонев С. Социална организация-теория,диагностика,консултация.
С., 2000
Димитров Д. Конфликтология С. УНСС 2007
Димитров Д. Социология на конфликта. УИ .С .1999
Дронзина Т. Разрешаване на конфликти-тенденции и инструменти.
С.1999
Емелянов, С. Практикум по конфликтология. М. 2013
Кармин, А. Конфликтология. СПб. 2009
Леонов, Н. Конфликтология. М. 2006
Маджарова К., В. Мирчева. Директорът на училището и ефективният
мениджмънт. С., 2002
Мажников, В. Конфликтология. ВоГ. 2003
Манчева Р. Конфликти и конфликтно поведение. Блг. 2005
Мариманов, М. Конфликтология. М. 2004
Марков, К. Екстремална психология. Ш., 2007
Маркхам У. Управление на конфликта. С.1999
Милкова Р., Л. Милков Конфликтология С. 2007

61
Панайотов Д. Психология на бизнеса. С., 2001
Ръководство за разрешаване на конфликти. С. 2002
Стоянов В. Организационна психология. В., 2005
Таскин, А. Конфликтология. – УМК, Горно-Алтайск. 2009
Харизанова М., М. Кузманова. Управление – теория и практика. С.,
2002

62
 Глава четвърта

МЕЖДУЛИЧНОСТНИ И ГРУПОВИ КОНФЛИКТИ.

ОРГАНИЗАЦИОННИЯ КОНФЛИКТ.

След усвояване на материала по тази глава Вие ще можете:

 да получите знания за същността на междуличностните,

груповите и организационните конфликти;
 да си изясните типологията на междуличностните, груповите и
организационните конфликти;
 да разберете в какво се заключават основните различия между
междуличностните, груповите и организационните конфликти;
 да добиете представа за възможните фактори предизвикващи
междуличностните, груповите и организационните конфликти;
 да познавате възможностите за тяхното управление.

Хората са обществени животни, ние не живеем сами, а от

раждането до смъртта ни нашето съществуване се свежда до участие в
определени групи – семейна, приятелска, училищна, работна и т.н., но
тези групи също са съставени от други хора, с които нашата личност
влиза в определени отношения. Тези отношения са различни, но е
ясно, че когато става дума за йерархия във властта, разпределение на
материални блага, нарушение на морални и битови норми, те така или
иначе водят до конфликти между личностите, и между личността и
групата. Това налага да се изяснят особеностите на междуличностните
конфликти, да се проследи тяхната класификация и в крайна сметка да
се видят възможностите за управление на междуличностните и
груповите конфликти. Тъй като в по-голямата си част групите в които
участваме притежават степен на организация, то изследването на
организационния конфликт с описанието на типовете конфликти в
организацията, проследяването на техните източници и начините за
тяхното регулиране е важен аспект от конфликтологичното познание.

1. Междуличностни и групови конфликти.

1.1. Особености на междуличностните конфликти.

Няма човек, който в живота си да не е участвал в конфликт.

Понякога ние сами ставаме инициатори на конфликта, а в други
случаи сме въвлечени в конфликт неочакване и против своето

63
желание, а по някога обстоятелствата заставят човека да се включи в
конфликт между други хора.
Всички тези ситуации се характеризират с два аспекта: първият –
това е съдържателната страна на конфликта, предмета на спора,
въпроса по който възникват разногласия; втория – това е
психологическата страна на конфликта, свързана с личностовите
особености на участващите в него, с техните лични взаимоотношения
и техните емоционални реакции, както към причините за конфликта и
неговото развитие, така и един към друг.
Този втори аспект е специфична черта на междуличностните
конфликти, която ги отличава от социалните, политическите и други.
Междуличностния конфликт е частен, особен случай на
взаимодействие между хората в процеса на тяхното общуване и
съвместна дейност.
В този конфликт се проявяват потребностите, целите и
ценностите на хората с тяхните мотиви, нагласи, интереси, емоции,
воля и интелект. В такъв конфликт хората се сблъскват
непосредствено лице в лице един с друг. При този сблъсък възникват
и се поддържат напрегнати отношения. Влизайки в конфликта като
личности те проявяват в него чертите на своя характер. За да има
конфликт, учасниците в него по своему, различно един от друг,
възприемат и обясняват конкретната конфликтна ситуация.
Практиката показва, че в междуличностните конфликти най-очевидни
са взаимните обвинения, спорове, нападки и защита. До колкото всеки
участник в конфликта се стреми да удовлетвори свои потребности и
да достигне своите цели, обхвата на такъв конфликт, обхваща целия
спектър на човешките взаимоотношения и тъй като става дума за
непосредствени взаимоотношения в междуличностните конфликти,
емоционалната страна заменя съдържателната.
Особен проблем е и отношението на околните към
междуличностните конфликти. Това отношение е многообразно, както
са многообразни и самите междуличностни конфликти.

Взаимовръзка на междуличностните конфликти с

вътрешноличностните и груповите – междуличностните конфликти
са тясно свързани с другите типове конфликти. Практиката показва,
че много често междуличностните конфликти възникват на основата
на вътрешноличностните, това е така защото противоречивите
личностни тенденции, вътре в самия човек, водят до сблъсък с други
хора. Ако човек не намира отговор на възникващите проблеми,
започва да мисли, че за това са виновни други хора, поставили го в

64
затруднено положение. Като резултат започва да се държи
неадекватно, като обвинява околните за своите проблеми. Хората,
които се намират в контакт с него, нямат идея защо той проявява
такова поведение и ако то нарушава техните интереси, влизат в
конфликт с него. По този начин вътрешноличностния конфликт
прераства в междуличностен.
Освен с вътрешноличностните, междуличностния конфликт има
връзка с междугруповите, междуинституционалните и другите
групови конфликти. Когато възникнат разногласия и стълкновения
между групи хора, членовете на всяка от групите започват да
възприемат членовете на другата група като противници. В такива
случаи междугруповия конфликт става основа за зараждане на
междуличностни конфликти.
От друга страна междуличностните конфликти могат да се
разрастват и да засягат други хора, когато това се случи и страните в
конфликта придобият приятели и поддръжници, тогава
междуличностния конфликт става групов.

Причини за междуличностните конфликти – различните

автори предлагат различни класификации на причините за
междуличностните конфликти. (А. Кармин 1999 г.) предлага като
целесъобразна класификация определяща следните групи основни
причини за конфликта:
 ограничени ресурси;
 различни аспекти на взаимозависимост;
 различия вцелите;
 различия в представите и ценностите;
 различия в поведението и жизнения опит;
 неудовлетворителна комуникация;
 личностнитни особености на учасниците в сблъсъка.
По-пълна класификация за анализ на причинните фактори за
конфликта прави У.Линколн (виж. Курс Ведения переговоров с
установкой на сотридничество. Спб, 1995 г. ):
Инфрмационни фактори – свързани с информация, която е не
приемлива за една от страните. Такава може да бъде: непълни и
неточни данни; преждевременна или закъснява информация;
ненадежност на източниците на информация или данните;
нежелателна за публикуване информация; интерпретация на
използания език; странични факти и спорни въпроси;
Поведенски фактори – неуместност, грубост, егоистичност,
непредсказуемост и други характеристики на поведението,

65
отхвърлени от една от страните. Междуличностните отношения най-
типични поведенски фактори, предизвикващи конфликтна ситуация
са: стремеж към превъзходство; проява на агресивност; проява на
егоизъм. Като поведенски фактори могат да се причислят случаите
когато: се застрашава нашата безопасност; подрива се нашата
самооценка; не се оправдават положителните очеквания и се
нарушават обещанията; постоянно се предизвиква сттрес, неудобство,
дискомфорт и смущения; отнасят се към нас непредсказуемо, грубо и
предизвикват у нас страх.
Фактори на отношенията – отразяват неудовлетвореността от
взаимодействието между страните. Обикновено тази
неудовлетвореност се поражда не само на основата на вече сложили
се взаимоотношения, но и от неприемливостта за една от страните на
предложение от другата странат за тяхното по-нататъшно развитие.
Сред най-важните фактори на отношенията можем да откроим
следните:
 Приносът на страните в отношенията и съответстващия
баланс на силите;
 Важността на отношенията за всяка от страните;
 Съвместимост на страните от гледна точка на ценности,
поведение, лични и професионални интереси;
 Различие в образователното ниво, различие в положението в
обществото;
 Историята на отношенията, тяхната продължителност,
негативни остатъци от предишни конфликти, ниво на доверие;
 Ценности на групите към които принадлежат страните и
тяхното влияние на отношенията на страните.
Ценностни фактори – те се отнасят до принципите към които се
придържаме, или които отхвърляме и следването на които очакваме от
себе си и от другите. Ценностите могат да бъдат различни по важност
и по сила. Обикновено те се описват като:
 Лична система на вярвания и поведение;
 Групови традиции и норми;
 Методи и начини на действие присъщи на отделните
институции, организации и групи;
 Религиозни, културни, регионални и политически ценности;
 Традиционните системи на убеждение и свързаните с тях
представи и очаквания за правилно и неправилно, добро и лошо.
Структурни фактори – те са относително стабилни обстоятелства
съществуващи обективно, независимо от нашето желание, които е
трудно и дори невъзможно да променим. За своята промяна те

66
изискват влагане на много големи ресурси - материални, физически,
интелектуални и т.н. Това са такива фактори, като закон, възраст,
фиксирани дати и т.н. Всеки междуличностен конфликт се развива на
основата на структурните фактори, които се явяват външни за него, но
съществено влияят на неговото протичане. Като такива структурни
фактори можем да посочим:
 Властта и системата на управление;
 Политическите партии и движения;
 Различните социални норми;
 Правото на собственост;
 Религията, правосъдната система, статуса, ролите,
традициите и другите правила на поведение, включително и
моралните норми;
 Географското положение, доброволната изолация, честотата
и интензивността на контактите на общуване с околния свят.
Приведената класификация помага не само да разберем
източниците на междуличностните конфликти, но и да набележим
начини за сближаване на противоположни интереси.

1.2. Класификация на междуличностните конфликти.

Има различни подходи за класификация на междуличностните

конфликти. Обикновено това се прави по някакви признаци, като
например: по сферата на тяхното проявление; по ефекта на
проявление и функционалните последствия; по тяхната реалност или
псевдоконфликтност.

По сферата на проявление – могат да бъдат делови, семейни,

имуществени и битови. Деловите са тези, с които се сблъскваме в
професионалната сфера и могат да бъдат вертикални – конфликти
между мениджмънта и персонала; хоризонтални – между персонала и
конфликти между самите мениджъри.

По ефекта на проявление и функционалните последствия

конфликтите могат да бъдат конструктивни (функционални) и
деструктивни (дисфункционални). Обикновено в един конфликт
съществуват и двете страни – конструктивна и деструктивна, но за да
ги разграничим на тези видове помага това, коя страна преобладава в
конфликта:
Конструктивни – тази страна на междуличностните конфликти се
състои в това, че те могат да доведат до изясняване

67
взаимоотношенията между страните и намиране начини за
подобряване на поведението. Конструктивните последствия на
междуличностните конфликти могат да се проявяват, както следва:
при създаване на групи хора способни да разрешат проблема; при
разширяване на сферата на сътрудничество в други области; в
изясняването на собствените интереси и интересите на партньора.
Деструктивни – тази страна на междуличностния конфликт се
проявява тогава, когато единия от опонентите в конфликта прибягва
до морално осъждани методи на борба, стреми се психологически да
подтисне партньора си, като за целта го дискредитира и унижава в
очите на околните. Като правило това предизвиква съпротива от
другата страна съпроводена с взаимни обиди, при които решаването
на възникналия проблем става невъзможно и се разрушават
междуличностните взаимоотношения. За целта в конфликтологията се
използва специален термин „мобинг”, който означава притеснение,
преследване, грубост, нападки и претенции, които често носят скрит
характер. При деструктивната страна на конфликта можем да
наблюдаваме: поляризация в оценъчните съждения на партньорите;
стремеж към различни изходни позиции; стремеж да се принуди
партньора към неизгодно за него решение; изостряне на конфликта;
желание да се избяга от проблема.
Деструктивното разрешаване на конфликта като правило има три
негативни последствия: първо – даже ако едната страна си мисли, че е
спечелила, а другата загубила, обикновено страдат и двете страни;
второ – взаимоотношенията стават напрегнати, преживява се чувство
за негодувание и обида, при което страната, която чувства това като
правило започва да се обвинява, че не се е справила с конфликтната
ситуация и затова е загубила, което снижава нейното самоуважение и
самооценка; трето – неспособността за взаимно удовлетворително
разрешаване на проблема не само пречи за разрешаването на самия
проблем, но влияе отрицателно върху здравето на участниците в
конфликта.

По критерий реалност или искреност-лъжа – тази

класификация я разглеждахме, когато описахме класификацията на М.
Дойч в главата за видовете конфликти.

68
 1.3. Управление на междуличностните и груповите
конфликти.

Проблемът за управлението на конфликтите също беше разгледан

от нас, тук следва да обърнем внимание на междуличностния и
груповия конфликт. Освен описаните вече възможности за управление
на конфликта, тук може да се набележат някои техники за управление
на междуличностния конфликт с отчитане на тяхната ефективност (А.
Кармин, 1999):
 Внимателно изслушване, стремеж да се установи и поддържа
контакт – внася успокоение, настройва позитивно събеседниците един
към друг;
 Уважително отношение, доброжелателност, търпимост и
самоконтрол – създава обстановка на съгласие;
 Отвличане или превключване на вниманието в случай на
повишена емоционалност – снема напрежението;
 Намаляване на социалната дистанция – подчертава
равенството между страните;
 Обръщане към фактите и реалността – създава увереност в
изпълнимостта на договореностите;
 Обръщане за съвет и обещание за помощ – показва готовност
за взаимодействие.

2. Организационния конфликт.

Всичко, което описахме досега за конфликта в крайна сметка се

отнася и до организацията. Няма организация без конфликти. В
мениджмънта съществува правилото, че ако в една организация няма
конфликти, значи, че тя умира. Следователно реалната задача при
разглеждането на конфликтите в организацията се заключава не в това
да ги изключим от нейния живот, а в това да разработим
конструктивни способи за тяхното разрешаване. Когато се обсъжда
проблема за организационния конфликт, обикновено структурата на
една организация се представя като йерархична, линейна и т. н., във
вид на кутийки, схеми, клъстъри, но всъщност забравяме, че зад тези
кутийки, схеми стоят реални хора с реални проблеми, и те са реалните
двигатели на различните типове конфликти в организацията на
основата на различните отношения, които съществуват между тях.
Това още повече, са хора с различен опит, различна квалификация,
различни характери и различни цели, поради което не рядко се случва

69
в организацията в конфликт да влизат не само отделни личности, а и
цели отдели, подразделения и т. н.

2.1. Типове конфликти в организацията.

Ако се опитаме да определим типовете конфликти възникващи в

организацията, бихме ги структурирали в следните категории:
 Личност – личност - това са по същество междуличностните
конфликти, за които вече говорим. Но в организацията тях можем да
ги разделим на конфликти по отношение на йерархията. В такъв
случай говорим за конфликти по вертикала, тогава, когато
конфликтиращите страни са разположени на различни нива в
управленската йерархия, и по хоризонтала, тогава, когато
конфликтиращите страни са на едно ниво на управленската йерархия.
Тези конфликти се подчиняват на същите закономерности и се
развиват по същата динамика, както конфликтите в бита или във
всякакви други условия, което означава, че приниципът на
разрешаването им е същия. Разлики могат да се наблюдават само в
позициите на страните, които в условията на организацията
придобиват делови характер и следователно се основават на делови
противоречия. Въпреки това, един по-сериозен анализ би открил, че
тези позиции са резултат на същите претенции, идеи и др., основани
на личните интереси;
 Група – група – междугруповите конфликти в организацията
беше подчертано, че могат да възникнат както между структурните й
подразделения, така и между групи сътрудници на едно
подразделение. В междугруповия конфликт се наблюдава
противопоставяне по линиите: „ние – те ”; „ние сме добри – те са
лоши”. Всяка от страните в междугруповия конфликт използва това
противопоставяне, за да сплоти собствените си сили и да получи
осезателен психологически жокер от съзнанието за собствената
правота на фона на очевидната „неправота” на другите (А. Кармин,
1999);
 Група – личност – конфликтите от тази категория могат да
имат разнообразни прояви. Могат да съществуват продължително
време в латентна форма и да се проявяват във форма на неочаквани за
страничния наблюдател емоционални избухвания, но могат да имат
голяма продължителност и да нанасят систематична травма на
набедената страна в конфликта.

70
 2.2. Източници на организационните конфликти.

Ако трябва да различим конфликтите в организацията по

източниците на тяхното възникване, най-често бихме разграничили
следните:
 Структурни конфликти – това са конфликти възникващи
между структурните звена в организацията. Причина за тях
обикновено се явяват противоречия възникнали при решаването на
задачите от страните на конфликта;
 Иновационни конфликти – възникват като правило винаги,
когато в организацията нещо се променя. Независимо каква е
промяната, дали тя е в организационната структура или в
разпределението на функциите, отговорностите и пълномощията, или
е в новите задачи възникнали в резултат на нови техники и
технологии. Всяко нововъведение в една или друга степен засяга
сътрудниците на организацията. Най-малкото заради това, че те могат
да бъдат преназначавани, да им бъдат поставяни задачи, които
изискват ново обучение, да бъде променен размера на
възнаграждението им и др.;
 Позиционни конфликти – това са конфликти, които наричаме
още конфликти на значимостта. Те възникват както на
междуличностно, така и на групово ниво, като се счита, че
междугруповите конфликти от този характер са по-характерни за
организации с линейно-щабна структура. Както на междуличностна,
така и на ниво личност – група тези конфликти като правило
възникват на основата на действителна или въобразена недооценка на
ролята на отделната личност и нейната роля в решаването на задачите
на организацията;
 Конфликти на справедливостта – те са близки до
позиционните конфликти, и възникват на основата на различията в
оценката на труда на всеки в организацията. Но ако предишната група
конфликти се концентрираше около въпроса „Кой е по-важен?”, тук
нещата опират до разпределението на материалното възнаграждение.
Тези конфликти възникват обикновено по вертикала и са свързани с
неяснотата или неопределеността на критериите за заплащането на
труда.
 Съперничество за ресурси – във всяка една организация
съществува борба за разпределението на ресурсите между нейните
подразделения. То приема характер на конфликт, когато тези които
потребяват ресурса, поставят изпълнението на своите задачи в
зависимост от получаването му. Това се случва, когато сработи

71
механизма за идентификацията и човекът започне да отъждествява
себе си с изпълнението на служебните функции. Когато това се случи
неизпълнението на някаква служебна задача се възприема като личен
неуспех, дори и тогава, когато с наличните ресурси тя не може да бъде
изпълнена. Ако този човек е поставен на някакво ниво в йерархията
възниква още един личен проблем – той субективно възприема
неуспеха като подриване на личния си авторитет;
 Динамични конфликти – това са конфликти, които са
социалнопсихологични по своята природа. Всяка група преминава
през своите етапи на развитие и сформиране. В новосформираните
групи, където още не се е сложила неформалната структура, като
правило е почвата за такива конфликти. Известно е, че най-бързо
групата се сплотява на основата на борбата срещу общия враг. Ако
такъв не е налице навънка, то в групата се определя такъв от
членовете й.

2.3. Конфликти в големите групи

Големите групи са съвкупност от хора, при които членовете им имат

само потенциал като възможност за встъпване в лични контакти. Ако
в малката група всички нейни членове се познават лично и са
запознати с индивидуалните си особености, голямата група се
отличава с други характеристики. Сред тях са: социалното положение,
местожителство, гражданска националност, ниво на образование,
професия, религиозни възгледи и т. н. Това подсказва, че големите
групи се явяват носители на важни достижения на цивилизацията:
общ език, обща религиозна принадлежност, общи научни теории, при
което в тях интересите на хората невинаги съвпадат. Освен това
трябва да се отчита и факта, че личността може да бъде член на
няколко групи включително и такива, които се намират в конкурентни
или враждебни отношения. Това е предпоставка за възникването на
много сложни взаимоотношения между личностите.
Конфликтологията сочи, че регулирането на взаимоотношенията в
големите групи е изключително сложен процес. В някаква степен
конфликтът в такава група, би могъл да бъде регулиран на основата на
съществуващите закони, религиозни догми, вътрешни правила за
отделните организации и т. н., но практиката показва, че действието
им като регулатор не е задължително условие за регулирането на
конфликта. За съжаление най-пълно в конфликтологията на големите
групи са разработени проблемите на противоборството, насочени към
унищожаването на противника. На практика такава стратегия е

72
свързана с безопасността на голямата група в критична ситуация,
което означава, че всъщност става дума за открито противоборство
най-вече под формата на военен конфликт. Независимо, че това е
проблем на конфликтологията, той най-пълно се изследва във
военната психология, поради което няма да се спираме на него.

Въпроси за самоподготовка:
1. Какво е междуличностен конфликт?
2. Какви са особеностите на междуличностните
конфликти?
3. Какви са основните прилики и отлики между
междуличностния и груповия конфликт?
4. Какво е организационен конфликт?
5. Какви са особеностите на организационния конфликт?
6. Какви видове от посочените конфликти познаваме?

Литература:

Агеева, Л. Конфликтология: краткий теоретический курс. У. 2010

Анцупов, А., А. Шипилов. Конфликтология. М. 2006
Давлетчин, С. Конфликтология. Улан-Уде. 2005
Джонев С. Социална организация-теория,диагностика,консултация.
С., 2000
Димитров Д. Конфликтология С. УНСС 2007
Димитров Д. Социология на конфликта. УИ .С .1999
Дронзина Т. Разрешаване на конфликти-тенденции и инструменти.
С.1999
Емелянов, С. Практикум по конфликтология. М. 2013
Кармин, А. Конфликтология. СПб. 2009
Леонов, Н. Конфликтология. М. 2006
Маджарова К., В. Мирчева. Директорът на училището и ефективният
мениджмънт. С., 2002
Мажников, В. Конфликтология. ВоГ. 2003
Манчева Р. Конфликти и конфликтно поведение. Блг. 2005
Мариманов, М. Конфликтология. М. 2004
Марков, К. Екстремална психология. Ш., 2007
Маркхам У. Управление на конфликта. С.1999
Милкова Р., Л. Милков Конфликтология С. 2007
Панайотов Д. Психология на бизнеса. С., 2001
Ръководство за разрешаване на конфликти. С. 2002
Стоянов В. Организационна психология. В., 2005

73
Таскин, А. Конфликтология. – УМК, Горно-Алтайск. 2009
Харизанова М., М. Кузманова. Управление – теория и практика. С.,
2002

74
 Глава пета

СТРАТЕГИИ НА ПОВЕДЕНИЕ В КОНФЛИКТА.

След усвояване на материала по тази глава Вие ще можете:

 да си изясните понятието копинг;

 да добиете представа за стратегиите на поведение в
конфликта;
 да си изясните как се разпределят стратегиите на
поведение в зависимост от адаптивните възможности;
 да си изясните възможните стилове на поведение във
външния конфликт;
 да си изясните възможните стилове на поведение във
вътрешния конфликт.

Хората са мислещи същества, но в определени случаи реагират и

импулсивно, независимо от начина на една реакция в конфликта, ако
тя се повтаря, това означава, че ние сме си формирали определен тип
на конфликтно поведение. Както всички аспекти на поведението ни в
други условия, така и стратегиите на поведение в конфликта, които
ние избираме, могат да бъдат разделени на добри или лоши от гледна
точка на околните, но за нас е важно доколко те ни помагат за
справяне при разрешаване на конфликта. Това налага опознаването на
различните стилове на поведение в конфликта, стратегиите, които
могат да бъдат приложени за неговото разрешаване, за да можем
познавайки ги съзнателно да подберем ефективната стратегия за
разрешаване на съответния конфликт. В тази връзка разбира се е
необходимо да се уточнят, както начините и условията за
предотвратяване на вътрешноличностния конфликт, така и начините
за неговото разрешаване.

1. Копинг. Стилове на поведение в конфликта.

1.1. Копинг – стратегии на поведение.

Като правило в науката под копинг се разбират определени

стратегии на поведение, позволяващи да се справим с възникнали
проблеми, обикновено под копинг се разбират стратегиите за справяне
със стреса, доколкото последиците от конфликта вътрешен или

75
външен, имат стресогенен характер, понятието копинг е намерило
място и в конфликтологията.
Конфликтолозите определят три възможни скали, съдържащи
твърдения, които се явявят основа за преодоляване на конфликтните
ситуации, в трите плоскости на копинг стратегиите на поведение: в
поведенската сфера – осем варианта на поведенски стратегии; в
когнитивната сфера – десет варианта на когнитивни стратегии; в
емоционалната сфера – осем варианта на емоционални стратегии.
Различните видове копинг стратегии се разпределят в три
основни групи по степен на отчитане на адаптивните им възможности:
адаптивни; относително адаптивни и неадаптивни.

Адаптивни варианти на копинг стратегиите на поведение:

 в поведенската сфера – към тях се отнасят сътрудничеството и

алтруизма. Те отразяват такова поведение на личността, с което тя
влиза в близкото си социално обкръжение или предлага на хората за
преодоляване на трудностите;
 в когнитивната сфера – към тях се отнасят проблемния анализ,
формирането на собствените ценности, съзнание за самообладание.
Тези форми на поведение са насочени към анализ на възникващите
трудности, възможните пътища за преодоляването им, повишаване на
самооценката и самоконтрола, по-дълбоко осъзнаване на собствените
ценности като личност, наличие на вяра в собствените си
възможности при преодоляване на трудни ситуации;
 в емоционата сфера – варианти на поведение са протеста и
оптимизма, отразяващи емоционални състояния с активно
възмущение и протест по повод на трудностите и същесвременно
увереност, че има изход от всяка, даже и от най-сложната ситуация.

Неадаптивни варианти на копиг стратегиите на поведение:

 в поведенската сфера – активно избягване и отстъпление,

които предполагат поведение, основаващо се на избягване на мислите
за неприятностите, пасивност, уединение, изолация, стремеж да се
избягват активни междуличностни контакти, отказ от решаване на
проблема;
 в когнитивната сфера – това са форми на поведение като
смирение, разсеяност, дисимилация, игнориране, което по същество са
пасивни форми на поведение, заключаващи се в отказ от преодоляване
на трудностите поради неверие в собствените сили и интелектуални

76
възможности, при което неприятностите умишлено се подценяват;
 в емоционалната сфера – това са подтискане на емоциите,
покорност, самообвинение, агресивност, които се явяват варианти на
поведение характеризиращи състоянието на подтиснатост,
безнадежност, покорност, преживяване на злоба и прехвърляне на
вината от себе си на другите.

Към относително адаптивните варианти на копинг

стратегиите на поведение се отнасят:

 в поведенската сфера - компенсацията и конструктивността,

които са форми на поведение, характеризиращи се със стремеж към
временен отказ от решаването на проблема с помоща на алкохол,
наркотици, лекарствени средства или отдаване на хоби;
 в когнитивната сфера – приемане на нещата за относителни,
приписването на особен смисъл, религиозност. Това са форми на
поведение, насочени към оценка на трудността в сравнение с друга,
приписване на особен смисъл на тяхното преоделяване, уповаване на
вярата в бога или на свръхестественото;
 в емоционалната сфера – емоционално разтоварване, пасивна
кооперация. Това са стилове на поведение, насочени към снемане на
напрежението свързано с трудностите, емоционално отреагиране или
прехвърляне на отговорността за разрешаване на трудностите на
други лица.

1.2. Стилове на поведение в конфликта.

Американските психолози Томас и Килман (1990 г.) разработват

система за класификация на стиловете на поведение на индивида при
разгаряне на външен конфликт. В тази система са включени пет
основни стратегии на човешко поведение в конфликтна ситуация:
 сътрудничество – това е стил насочен към разрешаване на
противоречията, които стоят в основата на конфликта. Характеризира
се с това, че субекта на конфликта е насочен към разрешаването на
проблема, а не към социалните отношения, поради което може да
жертва своите ценности за достигане на общи цели. Човек, за когото
този стил е основен при разрешаване на конфликта може да занижи
своята самооценка в трудна ситуация. Този стил като правило се
прилага от неформални лидери , които са способни да контролират и
регулират поведението не само на другите хора, но и своето
собствено;

77
  съперничество – стил на поведение, по-скоро присъщ на
активните и агресивни представители на мъжкия пол, у които е
налице мотивация за активно отбранително поведение или като
доминираща мотивация се явява самоотвърждаването. Като стил
съперничеството често предизвиква висока съпротива у лицата, с
които субекта общува, тъй като противоречията се решават в негова
полза. Това е и най-опасния стил защото той може да доведе до там,
че външия конфликт да премине в пряка конфронтация и открит
сблъсък на силите. Човекът, който прилага такъв стил, в повечето
случаи е загрижен за отношениято което проявявят околните към него
и се стрми във всички ситуации да изглежда победител;
 компромис – това е стила на поведение на внимателните,
рационално мислещи хора, които са ориентирани към съхраняване на
стабилността на социалните отношения, дори и в ущърб на общите
цели и задачи. Хората, практикуващи този стил, се стремят да
примирят противоречивите интереси на различните партньори със
своите собствени. По този начин противоречието, предизвикващо
конфликта, не се разрешава, а се маскира с помощта на частични
отстъпки и жертви от страна на всеки участник в конфликта. Подхода
в този стил за постепенно сближаване на интересите и общ баланс на
силите и потребностите е възможен само ако останалите участници в
конфликта са готови на отстъпки. Същевременно този стил изисква от
човека ясно разбиране на ситуацията, което предполага висок
интелект и адекватна висока самооценка;
 приспособяване – този стил, ориентиран към съхранение на
социалните отношения, е типичен за представителите на женския пол,
заемащи подчинена социална позиция и имащи занижена, неадекватна
самооценка. Човекът с този стил на поведение осъзнава наличието на
външния конфликт и се опитва да се приспособи към ситуацията, с
помоща на различни тактики, в това число и с използването на
някъкъв механизъм на психологическа защита. Ако конфликта се
развива без дифицит от време, този стил може да бъде ефективен. Но
въпреки това, честото използване на този стил, независимо от
ситуацията, лишава този, който го прилага, от инициатива и
способност за активни социални действия, което рано или късно
довежда до вътрешен конфликт, с произтичащите от него
последствия;
 избягване – стил на поведение, ориентиран към съхранение на
статуса на собственото Аз. Това означава, че този стил може да се
определи като най-социално пасивен, свеждащ се обикновено до не
признаването на наличието на външен конфликт. Човек с такъв стил

78
на поведение е склонен да омаловажава значимостта на събитията,
предизвикали конфликта. Друг възможен подход при прилагането на
този стил е измъкването от конфликтната ситуация. Прилагането на
този стил, означава че човек не признава съществуването на
противоречията стоящи в основата на конфликта, което означава, че
тези противоречия не могат да бъдат разрешени. Този стил е присъщ
на хора със занижена самооценка и недостатъчно развит социален
интелект. Конфликтолозите отбелязват, че ако човек е добре
адаптиран към социалната среда, обикновено в поведението си ползва
различни стилове в зависимост от конкретното съдържание на
външния конфликт. Отбелязва се, че в организационна среда най-
ефективни се явяват сътрудничеството и съперничеството, а в семейна
среда като един от най-удачните се сочи компромиса, използван в
съчетание със сътрудничеството.

2. Предотвратяване и разрешаване на вътрешноличностните

конфликти.

Да се избяга от вътрешноличностните конфликти е невъзможно,

от което следва, че е необходимо да се научим да съзваваме условия,
предотвратяващи техните негативни последствия и да използваме
възможните начини да ги предотвратим или разрешим.

2.1. Начини и условия за предотвратяване на

вътрешноличностни конфликти.

Приема се, че същесвуват така наречените всеобщи или

общосоциални условия и начини за предотвратяване на
вътрешноличностни конфликти. Те са свързани със социалната
структура на обществото, наличие на гражданско общество и правова
държава и отнасящи се до промени усъществяващи се на макро ниво в
социалната система. Заотва когато разглеждаме вътрешноличностния
конфликт, разбираме преди всичко условия и начини за
предотвратяване на конфликта, зависещи от самата личност.
Основните от тях са:
 познай самия себе си – това е първото условие за
предотвратяване на вътрешноличностния конфликт. Това означава,
човек да осъзнае какви ценности за него се явяват жизнено важни и
кои са второстепенни, за кои следва да се бори и кои може да
пренебрегне. Разбира се себепознанието не е лесно, доколкото човек
се намира в непрекъснато развитие и усъвършенстване. Тук могат да

79
бъдат приложини няколко стъпки: първо – да си отговорим на
въпросите свързани с особеностите на нашето поведение; второ – да
определим силните страни на своята личност, като отогворим на
въпроса, кои от тях би трябвало да развиваме по-интензивно; трето –
да определим своите недостатъци като определем кои препятствия в
нас самите пречат за разгръщането на нашите способности;
 да оценяме себе си адекватно – това условие за
предотвратяване на вътрешноличностния конфликт е свързано с
предишното, но главното тук се състои в това, че неадекватната
самооценка възпрепятства реализацията и самоактуализацията на
личността. От нея зависи отношението към нашите успехи и неуспехи
и в този смисъл нашата самокритичност, поради което тя пряко влияе
на ефективността на дейността ни;
 формулиране на смислообразуващи жизнени ценности – това
са тези ценности, на които човек посвещава живота си и които стават
наше призвание. В.Франкъл сочи, че без такива ценности личността
не може да се развива нормално, тъй като при отсъствието й в човека
възниква състоянието на екзистенциален вакуум, а поведението му
често става девиантно;
 използвайте жизнения си опит – да се формира стабилен
характер на човека е необходимо да се обръщаме към своя жизнен
опит и да го съотнасяме с опита на другите и със социалната реалност.
Сравнението с опита на другите и със социалната реалност помага на
човек да избегне пътя на пробата и грешката;
 бъдете оптимисти, ориентирайте се към успеха – механизма на
възникване на вътрешноличностен конфликт при хората, ориентирани
към неуспех е в това, че те избират или силно завишено или силно
занижено ниво на претенции. Тези, които са ориентирани към успех
като правило се ръководят от реална оценка на своите шансове за
достигане на целите и поради това си поставят изпълними, дори
умерени задачи;
 бъдете принципни – принципните изисквания към себе си, не
само в главното, но и във второстепенното са сигурна защита срещу
появата на вътрешни съмнения;
 бъдете уверени в себе си - ако човек не е уверен в своите
сили, той винаги се чувства неспокоен. Рано или късно той ще се
сблъска с вътрешноличностния конфликт, тъй като неувереността
поражда съмнения, а то е стъпка към страха;
 спазвайте етичните норми и правилата на общуването – това
ще ви помогне да избегните множество конфликти, както с другите
хора, така и вътрешноличностни. Защото човек, който съблюдава

80
моралните и правните норми в обществото, на практика не се оказва в
ситуация да изпитва чувство за вина и угризения на съвестта за своите
постъпки.

2.2. Начини за разрешаване на вътрешноличностни

конфликти.

Разрешаването на вътрешноличностния конфликт означава

снемане на вътрешното напрежение на личността, преодоляване на
противоречията между разаличните елементи на нейната вътрешна
структура и достигане на състояние на вътрешно равновесие и
стабилност.
Особеното, което трябва да се отбележи, е че всеки
вътрешноличностен конфликт е индивидуален, което означава, че
неговото разрешаване зависи от такива фактори на личността като
възраст, пол, темперамент, характер, мотивация, социално положение
и други . Изводът е че универсални начини за разрешаване на
вътрешноличностни конфликти еднакво подходящи за всички хора и
ситуации не съществуват. Въпреки това независимо от
инидивидуалния подход, могат да бъдат формулирани най-общите и
типични принципи и начини за разрешение на вътрешноличностния
конфликт, които могат да бъдат прилагани при отчитане на
индивидуалната специфика:
 оценете ситуацията адекватно – изяснете тези противоречия,
които са причинили конфликта;
 осъзнайте екзистенциалния смисъл на конфликта – оценето
го от гледна точка на мястото и ролята му във вашия живот и на
неговите последствия;
 локализирайте причината за конфликта – определете
неговата истинска същност, отхвърляйки всички второстепенни
моменти и съпътстващи обстоятелства;
 проявете смелост при анализа на причините за
вътрешноличностния конфликт – вижте истината в очите, даже ако тя
и не ви е много приятна;
 дайте изход на натрупалите се емоции, гнял или тревога – за
това могат да се използват спортни игри, физически упражнения,
любими занимания;
 променете условията или стила на своята работа – това е
важно само в случаитае когато вътрешноличностния конфликт
възниква и се подклажда от неблагоприятна работна среда;
 помислете над възможните за понижване на нивото на

81
собствените си претенции – възможно е вашите способности и
възможности да не съответстват на вашите стремежи и цели;
 прощавайте – не само на другите, но и на себе си.
Интересен способ за емоционално разтоварване и преодоляване
на вътрешноличностния конфликт предлагат американския биохимик
У.Фрей, който препоръчва да се плачи със сълзи, тъй като по негово
мнение сълзите са защитна реакция срещу стреса. Този плач служи
като сигнал за главния мозък да отслаби емоционалното напрежение.

Въпроси за самоподготовка:
1. Какво разбираме под понятието копинг?
2. Как подразделяме стратегиите на поведение в
зависимост от тяхната адаптивност?
3. Характеризирайте относително адаптивните
стратегии в когнитивната сфера?
4. Характеризирайте неадаптивните стратегии в
поведенската сфера?
5. Какви стилове на поведение в конфликта набелязват
Томас и Килман?
6. Какви са стратегиите за преодоляването на
вътрешноличностния конфликт?
7. Какви са начините за справяне с вътрешноличностния
конфликт?

Литература:

Агеева, Л. Конфликтология: краткий теоретический курс. У. 2010

Анцупов, А., А. Шипилов. Конфликтология. М. 2006
Давлетчин, С. Конфликтология. Улан-Уде. 2005
Джонев С. Социална организация-теория,диагностика,консултация.
С., 2000
Димитров Д. Конфликтология С. УНСС 2007
Димитров Д. Социология на конфликта. УИ .С .1999
Дронзина Т. Разрешаване на конфликти-тенденции и инструменти.
С.1999
Емелянов, С. Практикум по конфликтология. М. 2013
Кармин, А. Конфликтология. СПб. 2009
Леонов, Н. Конфликтология. М. 2006
Маджарова К., В. Мирчева. Директорът на училището и ефективният
мениджмънт. С., 2002
Мажников, В. Конфликтология. ВоГ. 2003

82
Манчева Р. Конфликти и конфликтно поведение. Блг. 2005
Мариманов, М. Конфликтология. М. 2004
Марков, К. Екстремална психология. Ш., 2007
Маркхам У. Управление на конфликта. С.1999
Милкова Р., Л. Милков Конфликтология С. 2007
Панайотов Д. Психология на бизнеса. С., 2001
Ръководство за разрешаване на конфликти. С. 2002
Стоянов В. Организационна психология. В., 2005
Таскин, А. Конфликтология. – УМК, Горно-Алтайск. 2009
Харизанова М., М. Кузманова. Управление – теория и практика. С.,
2002

83
 Глава шеста

ПРОГНОЗИРАНЕ, ПРЕДОТВРАТЯВАНЕ И РАЗРЕШАВАНЕ НА

КОНФЛИКТИТЕ.

След усвояване на материала по тази глава Вие ще можете:

 да получите знания за възможностите за прогнозиране на

конфликта;
 да си изясните защо, за да можем да прогнозираме конфликта
трябва да имаме, както необходимите организационни, така и
психологически познания;
 да разберете какви способи за предотвратяване на
конфликтите се разглеждат в съвременната конфликтология;
 да добиете представа за възможните пътища и методи за
разрешаване на конфликта.

Видимо цялото съдържание на настоящия учебник е насочено

към опознаване на обекта и обсъждане на предмета на
конфликтологията. То не може да бъде завършено само с
проследяване на историческото развитие, природата и същността на
конфликта и други проблеми, които обсъдихме. Всъщност едно от
най-важните неща, заради които съществува конфликтологията е
прогнозирането, предотвратяването и разрешаването на конфликти.
Няма рецепта за разрешаване на вътрешноличностните или другите
конфликти, въпреки че видяхме, че са налице определени стратегии.
Но тогава, когато става дума за организационно поведение съвсем
естествено е, че би трябвало да се разгледат обективните
организационно-управленски условия за предотвратяване на
конфликта, принципите, които конфликтологията и мениджмънта са
извлекли от своя опит и помагат за предотвратяване на конфликта в
организацията, както и стратегиите и начините за разрешаване на
конфликта в организацията.

1. Прогнозиране на конфликта.

Авторите разглеждащи проблема за прогнозирането на

конфликта (Л. Агеева, 2010) счита, че за да се прогнозира един
конфликт трябва да се изходи от формулата на конфликта, който
включва – участниците, обекта, конфликтната ситуация и инцидента.

84
За да може да се прогнозира конфликтната ситуация е необходимо да
се знае или умее да се определи, следното:
 кои са потенциалните участници във възможна конфликтна
ситуация и способни ли са те да провокират инцидент?;
 има ли обект на конфликта?;
 назрява ли конфликтна ситуация и какво е нейното развитие?;
 каква е вероятността да възникне инцидент?
Както вече сме подчертавали конфликт може да възникне при
наличието на посочените в неговата формула компоненти. Затова,
когато говорим за прогнозиране на конфликта е необходимо да
направим анализ на всеки от тези компоненти, за да видим в какво
направление те се развиват, и в крайна сметка в какво направление ще
се развият събитията като цяло.
Нека да разгледаме последователно всеки компонент от тази
формула с неговото функциониране и направление на развитие. (Л.
Агеева, 2010):
 кои са участниците в конфликтната ситуация и могат ли те да
провокират конфликт – когато се анализират психологическите
особености на участниците в потенциалния конфликт, особено
внимание трябва да се обърне на техните мотиви, ценностни
ориентации, особености на характера и маниери на поведение;
 съществува ли проблем – всеки проблем възниква тогава,
когато е налице противоречие, където има разногласие на някого с
някого;
 назрява ли и в какво направление се развива конфликтната
ситуация – конфликтната ситуация все още не еконфликт, както сме
посочвали, отношенията между потенциално конфликтуващите
страни могат да се влошава и да се подобряват. Конфликтната
ситуация назрява постепенно. За да се прогнозира конфликта е важно
да се разбере и види не само дали конфликтната ситуация е налице, но
и как тя се развива, което означава, че за прогнозирането на
конфликта е необходимо да отчетем общата тенденция на развитието
на отношенията между страните;
 каква е вероятността да възникне инцидент – какъв е
характера на инцидента, сериозен ли е той, какви са неговите
особености и може ли той да предизвиква избухването на конфликт.
Прогнозирането на конфликта е част от неговата профилактика.
Винаги е по-лесно да се предотврати един конфликт, отколкото да се
спре тогава, когато той започне. При това профилактиката определено
изисква много по-малко сили и средства. Дейността по
предотвратяването на конфликта следва да се води в четири основни

85
направления: създаване на обективни условия възпрепятстващи
възникването на конфликтна ситуация; създаване на оптимални
организационно-управленски условия за функциониране на
организацията; отстраняване на социалнопсихологическите причини
за конфликта; предотвратяване на личностни причини за възникване
на конфликт.

1.1. Обективни и организационно-управленски условия за

предотвратяване на конфликта.

Към обективните условия за предотвратяване на конфликти

се посочват (Л. Агеева, 2010):

 създаване на благоприятни условия за живот и дейност на

хората в организацията;
 справедливо разпределение на материалните блага в
организацията;
 разработка на правни и други нормативни документи
позволяващи на сътрудниците да отстояват своите интереси, без да
влизат в конфликт с опонентите;
 създаване на комфортна околно-материална среда.

Обективно-субективните условия за предотвратяване на

конфликта (Л. Агеева, 2010):

 структурно-организационни условия за предотвратяване на

конфликта свързани с оптимизация на структурата на организацията и
социалните групи в нея. тя трябва да бъде създадена така, че да има
максимално съответствие на решаваните задачи с организационната
структура;
 функционално-организационни условия, свързани са с
оптимизиране на функционалните взаимовръзки между структурните
елементи на организацията и хората в нея;
 личностно-функционални условия, отнасят се до постигане на
съответствие на заеманата длъжност с необходимата квалификация и
възможности на човека;
 ситуативно-управленски условия, свързани с вземане на
адекватни управленски решения и справедливо оценяване на
резултатите от дейността на хората.

86
 Социалнопсихологически условия на профилактика на
конфликта.

Социалното взаимодействие е непротиворечиво, когато е

уравновесено. Определят се пет основни баланса, нарушаването на
които води до конфликт (Л. Агеева, 2010):
 баланс на ролите, отнася се до психологическия статус на
партньорите по общуване. ако партньорът приема отредената му роля,
конфликт не възниква;
 баланс на взаимозависимостта, свързан е с баланса на
решенията и действията при взаимодействието на хората и
социалните групи. счита се, че е необходимо да се поддържа
комфортен баланс на свободата и зависимостта един от друг;
 баланс на взаимните услуги, в хода на съвместна дейност
хората оказват един на друг безкористни взаимни услуги. човек
съзнателно или несъзнателно фиксира оказваните услуги. ако някой
оказва повече услуги от друг, или другата страна не отвръща със
същото настъпва разбалансировка, водеща до нарушение на
хармонията във взаимоотношенията и пред по-сериозен дисбаланс до
конфликт;
 баланс на вредата, свързан е с чувството за отмъстителност;
 баланс на самооценка и външната оценка. особено интензивно
процес на взаимооценяване протича във взаимоотношенията началник
– подчинен. затова и в тези отношения се наблюдават голямо
количество конфликти по тази причина.

2. Предотвратяване на конфликта в организацията.

Предотвратяването на конфликта в организацията предполага

наличие на умение да се управлява процеса на разрешаване на
конфликтната ситуация преди нейното прерастване в открито
противоборство. Като сфера на управленската дейност, управлението
на конфликта има следните етапи:
 възприемане на конфликта и първична оценка на ситуацията –
в една организация конфликтът винаги е виден, най-малкото поради
това, че той има определени външни прояви, като: високо ниво на
напрежение в групата; снижаване на работоспособността; влошаване
на производствените и финансовите показатели; промяна на
взаимоотношенията с клиенти и доставчици. тези външни прояви
следва да се отчитат обективно, иначе могат да се получат или

87
псевдоконфликти, или преоценка и недооценка на значимостта на
конфликта, или игнориране на съществуващ конфликт;
 изследване на конфликта и търсене на неговите причини –
това е следващия етап в управлението на конфликта в организацията,
като основата му е анализа на конфликтната ситуация, който включва:
изясняване на същността на противоречията, като се установят не
само повода, но и причината за конфликта; изясняване на интересите
и целите на участниците и техните позиции. необходимо е да се
определят чертите на характера свързани с утвърждаването на лични
претенции и целите на социалното взаимодействие, свързани с
решаването на груповите задачи; оценка на възможните послествия от
противоборството и търсене на алтернативни варианти за постигане
на целите; намиране на общите допирни точки, общите цели и общите
интереси;
 намиране на пътища за разрешаване на конфликта – тази
дейност предполага: пълно прекратяване на конфронтацията и
взаимно примирение на страните; постигане на компромис на базата
на взаимни отстъпки и частично удовлетворяване на претенциите на
страните; разрешаване на конфликта на делова принципна основа,
чрез удовлетворяване на обективните изисквания и претенции на
страните; механично прекратяване на конфликта, чрез
разформироване на подразделения или уволнения на хора.
управлението на конфликта предполага не само неговото регулиране
като вече възникнало противостояние на страните, но и в по-голяма
степен създаване на условия за неговото предотвратяване.
профилактиката на конфликта е вид управленска дейност, състояща се
в навременно разпознаване, отстраняване или отслабване на
конфликтогенните фактори, и по този начин ограничаване
възможностите за тяхното възникване, или деструктивно развитие в
бъдещето. успехът на тази дейност зависи от редица предпоставки (л.
агеева, 2010):
 познаване на общите принципи на управление на социалните
организации и умение да ги използваме за анализ за конфликтни
ситуации;
 необходимо ниво от общотеоретични познания за същността
на конфликта, неговите причини, видове, етапи на развитие;
 задълбочен анализ на конкретната предконфликтна ситуация,
която във всеки отделен случай е уникална и изисква особен комплекс
от методи и средства за предотвратяване;

88
  необходима степен на съответствие между избраните методи
за коригиране на конфликтната ситуация и нейното конкретно
съдържание.
Същевременно съществуват и определени препятствия, които
снижават възможностите за предотвратяване на конфликти (Л. Агеева,
2010):
 психологически – отнасят се до определено качество в
човешката природа, опиращо до естествения стремеж на човека към
свобода и независимост. хората приемат негативно всеки опит за
вмешателство в техните взаимоотношения на базата, на оценката на
такова действие, като ограничаващо тяхната свобода;
 нравствени – отнасят се до общоприети нравствени норми
регулиращи човешките отношения и най-вече до неприкосновеността
на личния живот;
 правни – свързани са с това, че в страните с развита
демокрация, голяма част от общоприетите нравствени норми са
придобили формата на правни норми, съхраняващи основните права и
свободи на личността.

2.1. Поддържане и укрепване на сътрудничеството като

важен метод за предотвратяване на конфликта.

Проблемът за поддържането и укрепването на сътрудничеството

е комплексен, което означава, че той включва в себе си методи от
социалнопсихологически, организационно-управленски и морално-
етичен характер.
Най-важни от социалнопсихологическите методи насочени за
коригиране на мислите, чувствата и настроенията на хората са: метод
на съгласието – предполага провеждане на мероприятия насочени към
въвличане на потенциалните страни на конфликта в обща дейност, в
хода на която у възможните противници се появяват по-голямо или
по-малко поле на общи интереси. Те се опознават по-добре и
привикват на съвместно решаване на проблемите; метод на
доброжелателността – отнася се до развитие на способността за
съпреживяване и съчувствие на другите хора, разбиране на техните
вътрешни състояния, готовност да им се окаже практическо
съдействие; метод на съхраняване на репутацията на партньора –
отнася се до уважаване на достойнството на човека и неговия
авторитет, признавайки ги у нашия опонент стимулираме
съответстващо отношение към себе си; метод на взаимното допълване
– отнася се до опора в такива качества и способности у нашия

89
партньор, с каквито ние не разполагаме; метод на недопускане на
дискриминация – изисква да не се подчертава превъзходството на
единия партньор над другия или някакви различия между
партньорите; метод на психологическото стимулиране – основава се
на идеята, че настроенията на хората и техните чувства се поддават на
регулация, но се нуждаят от определена поддръжка.

2.2. Организационно-управленски принципи за управление

на конфликта.

Основна идея на съвременния мениджмънт е оптималното използване

на персонала. Всяка уважаваща се организация поставя като основен
двигател на своя прогрес хората, от което следва, че тя трябва да
проявява сериозни грижи при техния подбор, управление, и за
подобряване качеството на живота им. Този общ подход намира
изражение в редица принципи, реализацията на които осигурява в
организацията повишаването на нивото на сътрудничеството между
хората, тяхната сплотеност и в този смисъл повишава
антиконфликтния потенциал на организацията. Най-важните от тези
принципи можем да формулираме така (Л. Агеева, 2010):
 принцип на дълговременните цели – неговото спазване
означава, че целите на една организация трябва да бъдат
дълговременни, сериозни и разчитани за период 10 – 15 г. те трябва да
бъдат насочени към всестранното развитие на производството и
организацията като цяло, включително модернизацията на
производството, обучението на кадрите и т. н. от способностите на
мениджмънта да формулира дълговременни цели и да осигурява
стратегическо планиране и управление, в голяма степен зависят
стабилността на организацията и нейната способност да се
противопоставя на конфликтите;
 принцип на готовността към риск – идеята в него е
мениджмънта на организацията да умее да поема обмислени рискове,
като при това трябва да знае кога рискована дейност своевременно да
се прекрати. тук става дума и затова да се разчита не на послушния
персонал, който се страхува да поеме риск, за да не направи грешка, а
на инициативни, предприемчиви хора;
 принцип на признаване на новите идеи – идеята е те да бъдат
признати като главна движеща сила на сяка една дейност в
организацията. реализирането на този принцип създава в
организацията климат за поощрение на иновациите. естествено това
би могло да породи иновационни конфликти, за които вече писахме,

90
но при умела тактика на ръководството тези конфликти могат да
бъдат разрешени по конструктивен път;
 принцип на действеността – независимо от важността на
принципа за признаване на новите идеи, всяка една организация в
крайна сметка има за цел не толкова генерирането на нови идеи,
колкото производството на висококачествени продукти и услуги, и
естествено извличането от това на максимална печалба. това навежда
на мисълта, че новаторската идея е нещо добро, но в крайна сметка
трябва да бъде облечена в решение за нейното реализиране, т. е.,
идеята да стане действие. в мениджмънта на някои организации,
главно японските, едно решение се счита за добро и надеждно, ако е
взето колективно, то се счита за прието, ако са преодолени всички
разногласия в хода на неговото обсъждане и е се е стигнало до общо
признание за правилността му;
 принцип на опростяването – той предполага систематично
блокиране на опитите за усложняване на организационната структура.
подобни тенденции съществуват в организациите, особено тези от
бюрократичен тип и водят до раздуване на щатовете и звената на
управление, което само по себе си се явява и предпоставка за развитие
на вътрешно-организационни конфликти. добрите компании имат
като правило проста система за управление, малко сътрудници;
 принцип на подбора и обучението на ефективни
професионалисти – този принцип предполага такава управленска
дейност, при която обикновени хора осигуряват необикновени
резултати. реализацията му изисква преди всичко подбор на такива
специалисти, които са способни да изпълнят определените задачи.
същевременно при това трябва да се отчита, че и способния сътрудник
става истински професионалист, тогава, когато е заинтересуван от
труда си и има надеждна система за отчитане на индивидуалния му
принос в общата работа;
 принцип на сътрудничеството – това е принцип, който разчита
както на психологически, така и на организационно-управленски
методи. от управленските фактори осигуряващи този принцип, най-
важно е създаването в организацията на обстановка подпомагаща
общуването и тясното взаимодействие между сътрудниците. това се
осигурява с организационни мероприятия като: многопрофилна
всестранна подготовка на сътрудниците, насочена към това всеки да
познава не само своята работа, но и работата на другите; създаване на
система на разпределяне на работата, при която изпълнението на една
нейна част зависи от изпълнението на друга, и по този начин се
осигурява взаимозависимост в дейността на сътрудниците;

91
стимулиране на взаимодействието между сътрудниците; ротация на
кадрите позволяваща на сътрудниците да разберат целите на
организацията и да ги видят от различни звена в йерархията.

2.3. Морално-етични принципи на предотвратяването на

конфликта.

В различните региони, в различните държави и в различните

организации съществуват норми и правила създадени на морално-
етична основа, които са многообразни. Те зависят от регион,
традиции, религия, правни норми приети в дадената държава и др.
Глобализацията на съвременния свят и активните взаимовръзки на
бизнеса в различните страни са създали една разновидност на
груповия морал, която наричаме бизнес-етика. Като правило тя се
основава на неписани норми, насочени най-вече към усъвършенстване
на деловите взаимоотношения и предотвратяване на конфликти. Те
могат да бъдат сведени до няколко прости изисквания:
 не закъснявайте – всяко едно закъснение може да бъде
отчетено от вашия бизнес партньор, като проява на неуважение към
него. точността е най-важното изискване на бизнес-етиката. при
съвременните средства за комуникация, ако човек е възпрепятстват от
непредвидени обстоятелства и закъснява за уговорено мероприятие,
най-добре е да се обади и да предупреди за своето закъснение, или
евентуално отсъствие;
 не говорете излишно – идеята на това изискване е заключена в
необходимостта да се запазват личните и служебни тайни;
 бъдете доброжелателни и приветливи – това е особено важно в
поведението спряво равни и подчинени. в крайна сметка на никого не
се харесва да работи с неуравновесени, капризни, намръщени и т. н.
хора;
 съчувствайте на хората, мислете не само за себе си, но и за
другите – особено в бизнеса е необходимо да се проявява в
отношението със сътрудниците и с клиентите отзивчивост,
съчувствие, включително и доброжелателно разяснение за възможни
техни опасения в бизнеса;
 дръжте на външния си вид – това означава да умеем
естествено да се вписваме в средата, в която работим, не да изпъкваме
с предизвикателно или строго официално облекло, което разбира се
незначи, че не трябва да проявяваме вкус, да се съобразяваме с
изискванията на модата или със собствените си цветови
предпочитания;

92
  говорете и пишете грамотно – всичко, което казвате или
пишете трябва да бъде изложено на разбираем език, така че да бъде
ясно на тези, с които говорите или кореспондирате, какво всъщност
казвате, искате или молите;
 специални норми насочени към предотвратяване на
конфликта: при възникване на разногласия използвайте формите на
безконтактно общуване (e-mail), което ограничава възможността за
повишаване на възникналото емоционално напрежение, чрез
непосредствен контакт; възлагане на задачата да водят преговори по
спорни въпроси само на хора, които имат властта и компетенциите да
го правят; в ранен етап на конфликтната ситуация, привличане по
необходимост на специалисти конфликтолози, за да се избегне по-
нататъшното усложняване на ситуацията; използване в хода на
преговорите на всички, дори и на най-малките шансове за постигане
на примирие; ако преговорите вървят неуспешно определете точно по-
нататъшните възможности за разглеждане на спора от арбитраж или в
съда.

3. Стратегии и начини за разрешаване на конфликта.

3.1. Проблемът за конфликтните личности.

Профилактиката на конфликта изисква ръководството не само да

знае способите за въздействие върху груповата психика, но и знания
за индивидуалната психология и умения да се влияе на поведението
на отделните хора. Практиката показва, че съществуват
психологически типове, които имат особени, специфични
характерологични черти водещи до сблъсък с останалите в групата.
Такива хора наричаме конфликтни личности. Тези хора попадайки в
определени обострени ситуации, играят ролята на катализатор на
развитието им и по този начин провокират избухването на конфликт.
Това подсказва, че главна задача на мениджмънта при
предотвратяването на конфликти, е своевремнно да отчете, кои
сътрудници принадлежат към този тип и да се приемат към тях
съответните мерки предотвратяващи такова поведение.

Психолозите посочват няколко типа конфликтни личности:

 демонстративен тип – тип, който се стреми непрекъснато да

бъде в центъра на вниманието, отношението му към другите се
определя от тяхното отношение към него, преобладава емоционалното

93
му поведение, отсъства рационалност, планира нещата си ден за ден,
не обича да работи независимо, че често е източник на спора, той не
се счита за такъв, много добре се присопсобява и се чувства в
конфликтна ситуация, особено в повърхностни конфликти
възникващи по дребни поводи;
 неуправляем тип – импулсивен тип характер, с трудно
предсказуемо поведение, недостатъчно се контролира, поради което
се държи агресивно, не съблюдава общоприетите норми на поведение
в организацията, има висока самооценка и постоянно търси
потвърждение на своята значимост. за собствените си неуспехи
обвинява другите, не се учи от опита и не може да съгласува своето
поведение с целите на организацията и с конкретните обстоятелства;
 целенасочено конфликтен тип – тип личност разглеждаща
конфликта като средство за постигане на собствени цели, склонен към
манипулация и психологическо заиграване с взаимоотношенията.
действащ много рационално в конфликтна ситуация, предварително
осмислящ и проиграващ възможните ситуации, има много добре
отработена техника на общуването в спора, по принцип е активна
страна при разгръщането на конфликт.

3.2. Типове на разрешаване на конфликта в организацията.

Съвременната конфликтология (Л. Агеева, А. Кармин, С. Емелянов и

др.) разглеждат два основни типа за разрешаване на конфликта в
организацията:
 авторитарен тип – начин за разрешаване на конфликта чрез
използване на властни пълномощия. неговите основни черти се
заключават в следното: ръководителят вижда и чува само себе си;
разглежда конфликтите като човешки слабости; ръководителят счита,
че във всеки един конфликт трябва да бъде победител; управлението
на хората се извършва от гледна точка на интересите на
организацията, а не от гледна точка на техните интереси. при
авторитарния тип за разрешаване на конфликта се използват следните
методи: убеждение и внушение – ръководителят се опитва да използва
своето положение и права, и да наложи своята воля, като въздейства
на съзнанието и дейността на страните на конфликта със силата на
логиката, фактите и примерите; опит за съгласуване на непримирими
интереси – начин за сближаване на конфликтните страни, който
позволява да се постигне взаимно приемливо уравновесяване на
противоречията и снемане на напрежението във взаимоотношенията;
„игра” – този метод е налице, когато едната от страните от конфликта

94
се стреми да привлече на своя страна влиятелен фактор, като
ръководство, профсъюз и т. н. преимущество на авторитарния тип
разрешаване на конфликта е, че повечето от ръководителите считат,
че използването му икономисва време, но недостатък е, че на
практика конфликта не е разрешен, той е само подавен и е винаги
възможно да избухне отново;
 партньорски тип – заключава се в разрешаването на
конфликта с конструктивни методи. неговите основни черти се
заключават в следното: конструктивно взаимодействие на
ръководителя със страните на конфликта. той се стреми да предизвика
доверие в себе си, да тушира негативните чувства и да се съблюдава
коректност в общуването; възприемане на аргументите на противната
страна; готовност към компромис, взаимно търсене на решение и
изработване на взаимоприемливи алтернативи; стремеж за
съвместяване на организационните и личностните фактори.
партньорския тип разрешаване на конфликт има своето преимущество
в това, че е по-близо до решаването на проблема, чрез намирането на
обединяващи страните фактори и може, ако не пълно, то донякъде да
удовлетвори интересите на страните на конфликта.

3.3. Тактики за прекратяване на конфликта.

Когато разглеждахме структурата и етапите на развитието на

конфликта, споменахме, че има различни начини и средства за
прекратяване на конфликта, които са толкова многообразни, колкото
са многообразни и конфликтните ситуации. Независимо от това, те
могат да бъдат сведени до четири основни (Л. Агеева, А. Кармин, С.
Емелянов и др.):
 тактика на излизане от конфликта – нарича се още метод на
избягването. това е тактика, при която има много ниска степен на
готовност на страните да тръгнат към разбирателство, но независимо
от това, това е една от най-често прилаганите тактики, както от
участниците в конфликта, така и от тези, които по своята социална
роля са посредници в регулирането на конфликта. идеята й е в
игнориране на конфликтната ситуация, отказ от признаването на
конфликта. тази тактика има своите предимства заключаващи се в:
осъществява се бързо, тъй като не изисква материални и
интелектуални ресурси; дава възможност да се отсрочи или
предотврати конфликта, който по своята същност е несъществен от
гледна точка на стратегическите цели на организацията или групата.
но тази тактика има и отрицателни страни, тъй като при определени

95
условия може да доведе до ескалация на конфликта, тъй като самата
причина за него не се отстранява, а само се пренебрегва. независимо
от това, при спазване на определени условия тази тактика може да
бъде приложена: при незначителни причини породили
противоборството; ако конфликтът възниква във време, когато не е
възможно да се отделят сили и средства за неговото регулиране; при
наличие на ограничени сведения или липса на достатъчно
информация за конфликта; при наличие у едната от страните на
конфликта на сили и средства, с които е способна бързо и успешно да
разреши конфликта;
 тактика на силово подавяне на конфликта – същността му е в
принудително налагане на едната от страните на конфликта на
определено решение. използването й предполага висока степен на
готовност за разрешаване на конфликта, поне от едната страна. за
прилагането на тактиката на силовото подавяне съществуват
определени предпоставки, които могат да благоприятстват нейния
успех: решаващ превес в материални или психологически ресурси на
една от страните; възникване на извънредна ситуация изискваща
незабавни действия; внезапно възникнала необходимост от приемане
на непопулярно решение, което ще бъде посрещнато негативно от
другата страна; безспорна правомерност на действието на страната,
която има силовото преимущество; всяка проява на деструктивно
поведение от страна на членовете на организацията.
 останалите два метода на едностранни отстъпки и
приспособяване, и на компромис или сътрудничество предполагат
провеждането на преговори. самият процес на преговорите има за
идея трансформирането на конфликтните взаимоотношения в
отношения на съгласие и се извършва в следните стъпки: отделяне на
време за общуване, при което се налага да преодоляваме желанието на
другата страна да избяга от конфликта, за да се случи това е
необходимо да я убедим в това, че преодоляването на разногласията е
изгодно и за нея; да се осигури благоприятна обстановка за
провеждането на срещата; съблюдаване на основни правила при
обсъждане на проблема (оптимистична надежда, формулиране на
възникналия проблем по същност, показване на жестове за
примирение); сключване на договор като завършваща част на
конфликта, на основата на тактиката на компромиса.

96
 4. Универсални средства за разрешаване на конфликта.

Това са средства, които в литературата (Л. Агеева, А. Кармин, С.

Емелянов и др.) наричаме стратегически, налагат се поради
необходимостта да се отчита във всяка конфликтна ситуация на някои
родове общи свойства на психиката, които са присъщи на всеки човек.
Те се отнасят към сферата и начина на поведението, а не към
мисленето. Обикновено тези начини се разделят на негативни и
позитивни.

4.1. Негативни методи.

Към тях отнасяме тези, които не бива да се използват в

конфликтна ситуация при положение, че участниците в нея искат
нейното конструктивно разрешаване, такива са:
 постоянно прекъсване на партньора в хода на разговора;
 проявление към другия на лична неприязън и антипатия;
 заяждания несвързани със съществото на работата;
 унизяване на партньора и негативна оценка на неговата
личност;
 опити за сплашване на събеседника чрез заплахи;
 подчертаване на разликата между мене и партньора;
 умаловажаване на приноса на партньора в общата дейност и
преувеличаване на собствените заслуги;
 систематично отказване да се приемат конструктивните
предложения на другата страна;
 проява на фалш и лицемерие;
 на невербално ниво, нарушаване на личното пространство на
партньора и обидни жестове по негова страна.

4.2. Позитивни методи.

Те са насочени не само към разрешаването на конфликта, но

могат да играят и профилактична роля и да предотвратяват
потенциални конфликти. Условно се разделят на четири групи (Л.
Агеева, 2010):
 препоръки с най-общ характер – те се отнасят не само до
конфликтните взаимоотношения, но и до всеки вид общуване между
хората. обикновено те са под формата на такива правила, като:
постоянно внимание към събеседника; доброжелателно и уважително

97
отношение към него; постоянно поддържане на обратна връзка със
събеседника; стремеж да съпреживяване, способност за съчувствие и
емпатия;
 блок от методи, които се използват в началната, по
възможност довербалната фаза на преговорите – да се даде
възможност събеседникът да се изговори без да се прекъсва; да му се
покаже с мимики и жестове, че вие разбирате неговото състояние; да
се намали социалната дистанция, която обичайно ги разделя, ако
съществува такава;
 основни препоръки за същинската част на преговорите –
необходимо е дори и за малко време да се отвлече и привключи
вниманието на събеседника от предмета на конфликта; да се признае
правотата на събеседника там, където той действително има
основание за това; да се подчертава в процеса на обсъждането общото,
а не само различията в интересите на страните; да се обърне внимание
на добрите качества на събеседника;
 препоръки с универсален характер – те са специални,
оперативни подходи, които могат да бъдат използвани в сложни
конфликтни ситуации. към тях включваме отчитането на слабите и
уязвими места, както в позицията на събеседника по предмета на
конфликта, така и в неговото поведение като личност.

Въпроси за самоподготовка:
1. Кои личности наричаме конфликтни?
2. Определете типовете конфликтни личности и им
направете характеристика?
3. Какви типове за разрешение на конфликтите в
организацията съществуват?
4. Избройте тактиките за разрешаване на конфликти?
5. Какви са правилата за водене на делови преговори?
6. Кои средства за разрешаване на конфликта можем да
наречем универсални?
7. Кога използваме негативни методи за разрешаване на
конфликтна ситуация?

Литература:

Агеева, Л. Конфликтология: краткий теоретический курс. У. 2010

Анцупов, А., А. Шипилов. Конфликтология. М. 2006
Давлетчин, С. Конфликтология. Улан-Уде. 2005

98
Джонев С. Социална организация-теория,диагностика,консултация.
С., 2000
Димитров Д. Конфликтология С. УНСС 2007
Димитров Д. Социология на конфликта. УИ .С .1999
Дронзина Т. Разрешаване на конфликти-тенденции и инструменти.
С.1999
Емелянов, С. Практикум по конфликтология. М. 2013
Кармин, А. Конфликтология. СПб. 2009
Леонов, Н. Конфликтология. М. 2006
Маджарова К., В. Мирчева. Директорът на училището и ефективният
мениджмънт. С., 2002
Мажников, В. Конфликтология. ВоГ. 2003
Манчева Р. Конфликти и конфликтно поведение. Блг. 2005
Мариманов, М. Конфликтология. М. 2004
Марков, К. Екстремална психология. Ш., 2007
Маркхам У. Управление на конфликта. С.1999
Милкова Р., Л. Милков Конфликтология С. 2007
Панайотов Д. Психология на бизнеса. С., 2001
Ръководство за разрешаване на конфликти. С. 2002
Стоянов В. Организационна психология. В., 2005
Таскин, А. Конфликтология. – УМК, Горно-Алтайск. 2009
Харизанова М., М. Кузманова. Управление – теория и практика. С.,
2002

99
ЗАКЛЮЧЕНИЕ

За нарастващия интерес към проблемите на конфликта и

конфликтологията, учените занимаващи се с проблема (Л. Агеева, А.
Кармин, С. Емелянов и др.), считат, че са налице две основания. От
една страна, това е ръста на конфликтите в сферите на социалното
взаимодействие, което се наблюдава в обществото и глобалния свят:
отсъствие на взаимно разбиране, насилие, агресия, тероризъм, страх
пред бъдещето, обосновават актуалността на дисциплината. От друга
страна, ние се намираме в такава степен на своето еволюционно
развитие като човечество, че глобализацията на отношенията
позволява съзнателно да определим своята отговорност за своето
бъдещо съществуване. На съвсем практическо ниво, когато принизим
нещата до обикновения човек или малката група, се очертава
необходимостта от наличието на психолози-конфликтолози, които
имайки необходимите теоретически и практически познания се
стремят да помогнат на хората, както да действат ефективно в
конфликтни ситуации, така, и преди всичко да не се страхуват от
конфликта.
Общоприета е идеята, че ако искаме да повишим качеството на
живота си, преди всичко трябва да признаем съществуването на
конфликтите, да оценим тяхната важност, особено в кризисни
периоди и да се заемем с тяхната профилактика, един от пътищата, за
което е повишаването на конфликтната грамотност.

100