Теории за личността

Д-р Джордж Буре

Катедра по психология Университет на Шипенсбърг

Превод на български: Пенка Ат. Канджева

Бакалавър по психология, СУ “Св. Климент Охридски”
Въведение
Теорията за личността е учението за личността – т.е. за цялостния
човешки индивид. Щом стане дума за “личност”, повечето от нас
всъщност се съсредоточават върху различията – например, какви са
типовете хора, или видовете черти на характера и т.н. Те определено са
важна част от теорията за личността, тъй като една от особеностите ни е,
че не можем прекалено да се различаваме помежду си. Но основният
акцент е насочен към по-обхватния въпрос - "Какво е да бъдеш личност?".

Психолозите на личността разглеждат своята област като върха

(разбира се) на пирамидата, съставена от всички области на психологията
– като всяка от тях е по-детайлна и точна от стоящите над нея. На
практика, това означава, че те трябва да вземат предвид биологията (и
особено неврологията), еволюцията и генетиката, теориите за усещанията
и възприятията, за мотивацията и емоциите, за ученето и паметта,
психологията на развитието, психопатологията, психотерапията и всичко,
стоящо между тях.

Тъй като това е доста сериозно начинание, психологията на личността

може да се счита за най-слабо научното (и най-философското) течение в
психологията. По тази причина повечето курсове по психология на
личността в колежите все още я описват като сбор от теории. Имаме
десетки теории, като всяка от тях набляга на различни аспекти на
личността и използва различни методи, понякога в унисон с други теории,
а друг път - в конфликт с тях.

Подобно на всички психолози - и всички учени - психолозите на

личността копнеят за единна теория, такава, будеща общо съгласие, здраво
стъпила на солидни научни доказателства. За съжаление, по-лесно е тя да
се опише с думи, отколкото да се създаде. Хората са много трудни за
изучаване. Обърнали сме поглед към изключително сложен организъм
(такъв със "съзнание" - каквото и да означава това), поставен не само във
физическа, но и в социална среда, която на свой ред е изградена от
множество от тези изключително сложни организми. Трябва да се вземат
под внимание прекалено голям брой фактори, за да можем да опростим
ситуацията, без по този начин напълно да я лишим от смисъл!

Необходимо е да обърнем внимание на различните методи за

изследване, които са ни на разположение в качеството ни на психолози на
личността, за да разберем къде се намираме...
 Съществуват два основни класа от методи за изследване: качествени
и количествени. Количествените методи включват измерване, за разлика
от качествените. Измерването е много важно за науката, тъй като учените
искат да преминат от чисто субективното към по-обективното. Ако аз и
моята скъпа съпруга погледнем към един мъж и аз кажа: “Той е нисък”, тя
може да отговори: “Не, не, той е доста висок!” – тогава се оплитаме в две
субективни мнения. Ако вземем метър можем заедно да измерим ръста на
мъжа и да разберем, че всъщност е висок 1.72м. Тъй като аз съм 1.87м,
може да го смятам за нисък. Жена ми е висока 1.57м и може да й се струва
висок. Но няма да има спор за показанията на метъра!

(Всъщност, при всички случаи няма да има спор, тъй като жена ми е
винаги права!)

Нюанс на даден цвят може да ми изглежда син, а на вас - зелен.

Някаква мелодия може да ми се струва бърза, а на вас - бавна. Може да
считам даден човек за срамежлив, а вие - да го намирате за особено
контактен. Но ако измерим дължината на вълната на цвета, или ритъма на
музиката, или открием скала за срамежливост и определим стойностите на
този човек по нея, можем да постигнем съгласие. Ставаме "обективни".
Създаването на тестове за личността, с които да измерваме личните
качества, занимава голяма част от психолозите на личността.

Ако вземете две различни форми на измерване - като метъра и кантара,

и измерите височината и тежестта на няколко стотин от най-близките и
най-скъпите си приятели, можете да проверите дали тези две форми на
измерване са свързани по някакъв начин. Това се нарича "съотношение".
И, както може да очаквате, височината и теглото на хората са
взаимосвързани: колкото сте по-високи, най-общо казано, толкова сте по-
тежки. Разбира се, има някои приятели, които въпреки че са високи, са
доста леки и други – които са ниски и пълни, както и много други
комбинации, но винаги ще има макар и скромно, но все пак значимо
съотношение.

Може да направите същото и с нещо, включващо личността.

Например, може да искате да проверите дали хората, които са срамежливи
са по-интелигентни от по-контактните. Така че, открийте начин да
измервате срамежливост-контактност и интелигентност (тест за
интелигентност!) и изследвайте с тях няколко хиляди души. Сравнете
получените данни и вижте дали има някаква връзка между тях. В този
пример, най-вероятно ще откриете слабо съотношение, въпреки нашите
стереотипи. Съотношението е популярна техника в психологията,
включително в психологията на личността.

То обаче, не може да ви помогне да разберете причините за нещата.

Дали височината някак си причинява теглото? Или е обратното? Дали
това, че си срамежлив ти помага да си по-умен, или това, че си по-умен те
прави срамежлив? Не можем да кажем. Може да е или така, или иначе, или
пък има някаква съвсем друга променлива, която е в основата на всичко.

Тук на сцената излиза експериментирането. Експериментите са

"златният стандарт" на науката и всички ние, психолозите на личността, си
мечтаем да ни е по-лесно да ги правим. В прототипния експеримент
всъщност манипулираме едната от променливите (независимата) и
измерваме втората променлива (зависимата).

Така, например, можете да измерите ъгъла на завъртане на копчето за

усилване на радиото си и после да измерите действителната сила на
музиката, която излиза от говорителите му. Това, което ще откриете
очевидно е, че колкото повече завъртате копчето, толкова повече усилвате
звука. Съществува съотношение между тях, но този път, защото копчето се
манипулира (буквално, в конкретния случай) и звука се измерва след това,
знаете, че завъртането на копчето влияе върху на силата на звука.

Като пренесем тази идея в света на личността, можем да покажем на

хората страшни филми и да ги накараме да посочат колко страшни са
всъщност. След това можем да измерим тревожността им (с инструмент,
който измерва колко ни се потят ръцете, например, или с прост тест, в
който ги караме да посочат по дадена скала колко са изплашени). След
това можем да видим дали има съотношение между страшния филм и
преживяванията им. И, разбира се, до каква степен. Освен това, сега вече
знаем, че колкото е по-страшен филма, толкова повече се плашим. Пробив
в психологическата наука!

Има няколко фактора, които правят измерването, съотношението и

експериментите трудни за психолозите на личността. На първо място,
невинаги е лесно да се измерят нещата, от които се интересуваме. Дори
примерите със срамежливост-контактност и интелигентност-тревожност
са, меко казано, неясни. Доколко правилно хората разпознават собствената
си тревожност? Доколко изследването на потенето на ръцете измерва
тревожността? Може ли наистина тест, напечатан на лист хартия, да
определи в каква степен сте умни или срамежливи?
 А щом стигнем до едни от най-важните идеи в теориите за личността -
като тези за съзнанието, гнева, любовта, мотивацията, неврозите и т.н. -
проблемът вече изглежда непреодолим.

Друга трудност произлиза от въпроса за контрола. При

експериментите, най-вече, трябва да контролирате променливите, които не
касаят обекта на изследването, за да видите дали независимата променлива
всъщност влияе на зависимата. Но в един и същ момент ни влияят
милиони променливи. Дори цялата ни история като личност е там,
въздействаща на резултата. Никаква стерилна лаборатория не може
ограничи влиянието им!

Дори и да можете да контролирате повечето променливи – т.е. да

създадете психологически вариант на стерилната лаборатория – можете ли
да обобщите, че така получените изводи са валидни и извън тази
ситуация? Хората се държат различно в лабораторията и вкъщи. Държат се
различно когато ги наблюдават и когато са насаме. Експериментите са
всъщност социални ситуации, но се различават от другите социални
ситуации. Реализмът би бил отговорът, но как човек достига до
реалистична гледна точка, докато в същото време не изпуска контрол?

Тогава стигаме до проблема с извадките. Ако химикът работи с

дадена скала, той ще бъде уверен, че други проби от същата скала ще
реагират по подобен начин на химикалите, с които им въздейства. Дори
биолог, наблюдаващ плъх, би счел, че този плъх прилича на повечето
плъхове (въпреки, че вече го обсъждахме!). Това определено не се отнася
за хората.

В психологията често използваме първокурсници от колежа за

изследванията си. Те са удобни изследвани лица - достъпни са, лесно се
мотивират, освен това са податливи и пасивни... Но каквито и резултати да
получите при тях, можете ли да ги отнесете и към работниците във
фабриките? Или към хората от другия край на света? Или към предците ни,
живели преди 100 години, или към идните поколения, които ще живеят
след 100 години? Можете ли да отнесете резултатите дори към
завършващите колежа? Този проблем пренася въпросите за
количествените методи към тези за качествените.

Е, тогава какво ще кажем за качествените методи? В основни линии,

те включват внимателно наблюдение на хората, последвано от внимателно
описание и внимателен анализ. Проблемът с качествените методи е ясен:
как можем да сме сигурни, че изследователят наистина е бил внимателен?
Или, всъщност, че е бил честен? Само като повторим изследванията.
 Има толкова много качествени методи, колкото и количествени. При
някои, изследователят всъщност интроспектира – търси доказателства в
собствените си преживявания. Този метод звучи доста ненадежден, но в
действителност е единственият начин да достигне директно до нещата,
които се случват в уединението на собственото му съзнание!
Екзистенциалните психолози често го използват.

Други изследователи наблюдават хората “в естествената им среда”,

подобно на етолозите, които изучават птиците или шимпанзетата, или
лъвовете, и обясняват поведението им. Хубавото нещо тук е, че
определено е по-лесно да се повторят наблюденията, отколкото
интроспекциите. Антрополозите по принцип разчитат на този метод, както
и мнозина социолози.

Един от най-често срещаните качествени методи е интервюто.

Задаваме въпроси, понякога просто преразказваме вече зададени въпроси,
на различни хора, които са имали дадено преживяване (например, били са
отвлечени от НЛО) или попадат в дадена категория (например
диагностицирани са с шизофрения). Изучаването на случай е вариант на
този метод, който се фокусира върху натрупването на доста изчерпателно
разбиране за даден индивид и е в основата на множество от теориите за
личността.

В крайна сметка, науката е просто съчетание на внимателно

наблюдение и внимателно мислене. Така че ние, психолозите на
личността, извличаме максималното от методите, с които разполагаме.
Което ни кара да си зададем въпроса доколко сме се отдали на внимателно
мислене и на още няколко неща.

На първо място, трябва сме нащрек, за да не допускаме прояви на

етноцентризъм. Етноцентризмът е (за нашите цели) склонността да
разглеждаме нещата от гледната точка на собствената си култура. Родени
сме в своята културна среда и повечето от нас никога не я напускат
истински. Възприемаме я когато сме съвсем малки и тя се превръща в
наша “втора природа”.

Фройд, например, е роден през 1856г. в Моравия (част от днешна

Чехия). Неговата културна среда - централно-европейска, германоезична,
викторианската епоха, еврейска - се различава страшно много от нашата
(каквато и да е тя). Едно от схващанията по онова време е, че сексът е
нещо съвсем нередно, животинско, грешно. Вярвало се е, че
мастурбацията води до криминално поведение, до забавяне на развитието
и до душевни болести. Жените, които са получавали оргазми се считали за
нимфоманки, неспособни да станат добри съпруги и майки, и вероятно
предопределени за проститутки.

Фройд трябва да бъде уважаван за това, че е успял да се извиси над

схващанията на културата си за секса и да предположи, че сексуалността -
дори и женската - е естествена (била тя и животинска) част от това да си
човек, и че подтискането й може да доведе до обезсилващи психически
разстройства. От друга страна, той не предусеща вероятността за появата
на нова западна култура - нашата - където сексуалността не само се приема
за нещо нормално, на което дори е добре да се отдаваме винаги, когато
имаме възможност.

Второто нещо, което трябва да не допускаме е егоцентризмът. За

нашите цели, говорим за склонността да разглеждаме преживяванията си,
живота си, като стандарт за всички хора. Фройд бил много близък с майка
си. Когато го родила, била на 20г., а баща му - на 40г. Тя останала вкъщи,
за да го отглежда, а той работил както обикновено, по 16 часа на ден.
Малкият Фройд бил гениално дете, което можело да обсъжда теми за
възрастни още едва 5-годишен. Той бил, както веднъж майка му се
изразила, нейният "златен Зиги".

Тези обстоятелства били необичайни дори и за неговото време и

място. Въпреки това, докато той развива теорията си, приема за даденост,
че връзката майка-син е в центъра на психологията за всички! Това,
разбира се, е грешка: егоцентризъм.

И последно – трябва да се пазим от догматизъм. Догмата е сбор от

идеи, които човек не допуска да се критикуват. Имате ли доказателства
срещу вярванията ми? Не искам да ги чувам! Забелязвате ли някои
слабости в логичността на аргументите ми? Те нямат никаква връзка.
Догмите са често срещани в областта на религията и политиката, но нямат
никакво място в науката! Науката трябва винаги да е отворена за нови
доказателства и критика. Тя не е "истина", а само движение в тази посока.
Когато някой твърди, че това е "истината", науката внезапно спира.

И така, за съжаление, Фройд е признат за виновен в склонност към

догматизъм. Той взима идеите си толкова присърце, че отказва да приеме
несъгласията на своите “последователи” (обърнете внимание на
религиозния термин тук!). Някои, като Юнг и Адлер, в крайна сметка
продължават и създават свои собствени теории. Само ако Фройд не е бил
догматичен, ако е бил отворен към нови идеи и доказателства и е позволил
на своята теория да се развива отворено, можеше днес всички ние да сме
“фройдисти” – а “фройдист” щеше да означава нещо доста по-различно и
по-общо.

Достатъчно сме обикаляли около вратата. Да влизаме. Откъде ще

започнем? От началото, разбира се. И това би бил самият велик учител –
Зигмунд Фройд.

Зигмунд Фройд (1856-1939)

“Грешно е да се приема, че науката се състои от предположения, които

са задължително доказано верни и е несправедливо да го изискваме от нея.
Подобна претенция би имал човек, жаден за някакъв вид авторитет и
изпитващ необходимостта да замени религиозния мироглед с нещо друго,
пък било то и наука. Науката в своите въпроси има само няколко
неоспорими правила: тя се състои преди всичко от изказвания, които е
развила до различни степени на вероятност. Способността й да се задоволи
с тези приближения към точността и умението й да бъде конструктивна,
въпреки липсата на крайно потвърждение, са всъщност знаци за научните
навици на мисленето”, Фройд.
 Историята на Фройд, както и тази на много хора, започва с другите. В
неговия случай “другите” са неговият наставник и приятел д-р Йозеф
Бройер и пациентката на д-р Бройер – Анна О.

Анна била на лечение при д-р Бройер от 1880г. до 1882г. Двадесет и

една годишната млада жена прекарвала повечето време в грижи за болния
си баща. Тя развила лоша кашлица, без физическа причина. Появили се и
проблеми с речта, после онемяла, а след това проговорила само на
английски език, вместо на родния си немски.

След смъртта на баща си, отказвала да се храни и започнала да страда

от необичайни проблеми. Не усещала ръцете и краката си, развила
частична парализа, и получавала неволни спазми. Също така имала
зрителни халюцинации и ограничено зрително поле. А специалистите,
които провеждали консултации за тези проблеми, не откривали никакви
физически причини за възникването им.

Сякаш всичко това не й било достатъчно, ами имала и приказни

фантазии, драматични промени на настроението, и направила няколко
опита за самоубийство. Диагнозата на д-р Бройер била, че Анна страдала
от заболяване, известно по онова време като “хистерия” (сегашното му
название е “конверзионно разстройство”) - проявявала симптоми, типични
за физически проблем, а такъв не съществувал.

Вечер изпадала в състояния, които Бройер наричал “спонтанна

хипноза”, а тя – “облаци”. Бройер открил, че докато била в някое от тях,
Анна можела да обясни своите дневни фантазии и други преживявания, а
след това се чувствала по-добре. Самата тя наричала тези епизоди
“чистене на комина” или “говорящото лекарство”.

Понякога, по времето на това “чистене на комина”, си спомняла някое

емоционално събитие, което придавало значение на даден симптом.
Първият пример дошъл скоро след като отказала да приема течности:
спомнила си, че е видяла жена да пие от чаша, от която малко преди нея е
пило куче. При този спомен, изпитала силно отвращение... и след това си
пийнала вода! С други думи, нейният симптом – отказът да пие – изчезнал
веднага след като си спомнила събитието, в което се коренял и преживяла
силната емоция, която то би провокирало. Бройер нарекъл това “катарзис”,
от гръцката дума за “пречистване”.

След единадесет години, Бройер и неговият асистент Фройд, написали

книга за хистерията. В нея обяснили своята теория: всяка хистерия е
резултат от травмиращо преживяване, невписващо се в разбирането на
дадения човек за света. Емоциите, свързани с травмата, не се изразяват
директно, но и не изчезват - те се проявяват в действия или поведение,
които по смътен и неясен начин дават отговор на травмата. С други думи
тези симптоми имат значение. Ако клиентът може да бъде накаран да
осъзнае смисъла им (например, чрез хипноза), тогава неизразените в
миналото емоции се освобождават и следователно вече няма нужда да се
изразяват чрез симптоми. Това е като да се пробие цирей или да се дренира
инфекция.

Така Анна се отървавала от симптом след симптом. Но трябва да се

отбележи, че имала нужда от Бройер, за да го постига: винаги, когато била
в хипнотичните си състояния, трябвало да усеща ръцете му, за да е
сигурна, че той е там и че тя говори именно на него! И за съжаление, се
появявали все нови и нови проблеми.

Според Фройд, Бройер осъзнал, че с Анна се влюбват един в друг.

Освен това, тя казвала на всички, че е бременна и носи неговото дете.
Може би смятате, че го е искала толкова силно, че разумът казал на тялото
й, че е истина и развила хистерична бременност. Бройер, женен мъж във
викторианската епоха, внезапно сложил край на техните сеанси и изгубил
напълно интерес към хистерията.

По-късно Фройд добавя това, което Бройер не е признал публично – че

тайни сексуални желания лежат на дъното на хистеричните неврози.

За да завършим историята й, ще споменем, че Анна прекарала

известно време в санаториум. По-късно се превърнала в уважавана и дейна
обществена личност – първият социален работник в Германия – под
истинското си име Берта Пепенхайм. Починала през 1936г. Тя ще бъде
запомнена не само заради собствените си достижения, а и като
вдъхновение на най-влиятелната теория за личността, която някога сме
имали.
 Зигмунд Фройд е роден на 6 Май 1856г. в малкия град Фрайберг в
Моравия, днешна Чехия. Баща му бил търговец на вълна с остър ум и
добро чувство за хумор. Майка му била жизнерадостна жена, втора
съпруга на мъжа си, двадесет години по-млада от него. Тя била на 21г.
когато родила първия им син, нейния мил Зигмунд. Той имал двама по-
големи полу-братя и шест по-малки братя и сестри. Когато бил на 4 или 5г.
– не е сигурен точно на колко, семейството му се преместило във Виена,
където прекарал по-голямата част от живота си.

Блестящо дете, винаги първенец на класа, той учил в медицинско

училище, една от малкото обещаващи възможности за умно еврейче във
Виена по онова време. Там бил включен в изследване под ръководството
на професор по физиология на име Ернст Брюке. Брюке вярвал, в по онова
време популярната, макар и радикална идея, която сега наричаме
“редукционизъм”: “Единствените активни сили в организма са физико-
химичните”. Фройд прекарал много години в опити да “сведе” личността
до неврология - дело, от което по-късно се отказал.

Фройд бил много добър в изследването си, като се концентрирал върху

неврофизиологията и дори измислил специална техника за оцветяване на
клетки. Състезавал се с доста други кандидати за много малко свободни
места. Брюке му помогнал да получи стипендия за обучение, първо с
великия психиатър Шарко в Париж, а след това с неговия колега и
съперник Бернхайм в Нанси. И Шарко, и Бернхайм, изследвали влиянието
на хипнозата при хистерии.

След като прекарал кратък период от време като лекар в неврологията

и директор на детското отделение в Берлин, Фройд се върнал във Виена,
оженил се за дългогодишната си годеница Марта Берней и започнал да
практикува в областта на невропсихиатрията, с помощта на Йозеф Бройер.

Книгите и лекциите на Фройд му донесли както слава, така и

отлъчване от преобладаващата част от медицинското общество. Той
привлякъл около себе си голям брой много умни съмишленици, които се
превърнали в ядрото на психоаналитичното движение. За съжаление,
Фройд имал склонността към отхвърляне на тези, които не споделяли
мнението му напълно. Някои се разделили с него, запазвайки приятелските
си отношения, а други - не и основали съперничащи на неговата школи.

Фройд емигрирал за Англия в навечерието на Втората Световна

Война, когато Виена се превръщала във все по-опасно място за евреите,
особено за известните, като него. Не след дълго, починал от рак на устата
и челюстта, от който страдал през последните 20 години на живота си.
 Теория
Всъщност не Фройд е авторът на идеята за конфликта между
съзнаваното и несъзнаваното, но със сигурност именно той я прави
известна. Съзнаваното е това, което знаем във всеки един момент,
настоящите ни възприятия, спомени, мисли, фантазии, чувства.
Предсъзнаваното работи близо до съзнаваното, днес можем да го наречем
“налична памет” – то съдържа всичко, което лесно може да се осъзнае,
спомените, за които не мислим в момента, но можем да си спомним без
особени усилия. Никой няма проблем с тези два слоя на съзнанието. Но
според Фройд, те са най-малките му елементи!

Най-голямата част на съзнанието е несъзнаваното. То включва

всичко, което не е лесно достъпно за съзнанието, в това число
произлизащите от него драйвове и инстинкти, както и нещата, които са
там, защото не можем да се пречупим и да ги приемем, като например
спомените и емоциите, свързани с травми.

Според Фройд, несъзнаваното е източник на мотивацията, била тя

прости желания за храна и секс, или невротичен натиск, или
вдъхновението на художника или на учения. И въпреки това, често се
изкушаваме да отречем или да устоим на необходимостта от осъзнаването
на тези мотиви и имаме достъп до тях само в променена форма. По-късно
ще се върнем отново на този въпрос.
 То, Аз и Супер-Аз

Фройдистката психологическа реалност започва със свят, пълен с

обекти. Измежду тях има един много специален – организма. Той се
отличава с това, че действа, за да оцелява и да се възпроизвежда и е воден
от нуждите си – глад, жажда, избягване на болката и секс.

Една много важна част от него е нервната система, а нейна характерна

особеност е чувствителността към потребностите му. При раждането,
човешката нервна система превъзхожда с малко животинската - То.
Нервната система, То, превежда нуждите на организма в мотивационни
сили - инстинкти или драйвове. Фройд също ги нарича "желания". Тази
трансформация от нужди в желания е т.нар. “първичен процес”.

То действа в съответствие с принципа на удоволствието - можем да

го обясним като искане незабавно да се задоволят потребностите. Просто
си представете едно гладно дете, пищящо до посиняване. Това дете не
“знае” какво точно иска, в смисъла, в който възрастните са наясно от какво
имат нужда, а просто иска да получи нещо и то веднага. Детето, от
фройдистка гледна точка, е чисто или почти чисто То. А То не е нищо
друго, освен психичен представител на биологичното.
 За съжаление, въпреки че желанието за храна, въплътено в представата
за сочна пържола, би могло да бъде достатъчно, за да задоволи То, не е
достатъчно, за да задоволи организма. Нуждата само се усилва и
желанията продължават да идват. Може би сте забелязали, че когато не сте
удовлетворили дадена потребност, например за храна, тя заема все повече
и повече от вниманието ви, докато вече не можете да мислите за нищо
друго. Това е желанието или драйвът, който навлиза в съзнанието.

За щастие на организма, съществува и една малка част от съзнанието

(обсъдихме я по-горе) – съзнателното, и тя е свързана със света чрез
сетивата. През първата година от живота на детето около нея част от То
става Аз. Аз-ът свързва организма с реалността чрез съзнанието и търси
обекти, за да задоволи желанията и исканията, които То създава за да
представи нуждите на организма. Дейността по решаване на проблеми се
нарича “вторичен процес”.

Аз-ът, за разлика от То, функционира съгласно принципа на

реалността, който повелява “задоволи нуждата, веднага щом откриеш
подходящ обект”. Той представлява реалността и в значителна степен -
разума.

Въпреки това, докато Аз-ът се бори да прави То (и следователно

организма) доволно, среща пречки. А понякога попада и на обекти, с чиято
помощ постига целите си. Аз-ът запомня тези препятствия и помощници.
В частност, той пази историята за наградите и наказанията, дадени му от
два от най-влиятелните обекти в света на едно дете - мама и татко. Този
списък от неща, които трябва да се избягват и стратегии за следване, се
превръща Супер-Аз. Супер-Аз-ът не е завършен докато не станем на около
седем-осем годишна възраст. При някои хора той изобщо никога не бива
завършен.

Има два аспекта на Супер-Аз – единият е съзнанието, като

интернализация на наказания и предупреждения, а другият е наречен
“Идеален Аз” - той произлиза от наградите и позитивните модели,
представени на детето. Съзнанието и Идеалният-Аз предават исканията си
на Аз-а чрез чувства като гордост, срам и вина.
Това е сякаш като деца сме придобили нов набор от нужди и
съпътстващите ги желания, само че този път със социален, а не с
биологичен характер. За съжаление, те често могат да конфликтуват с
желанията на То. Супер-Аз-ът представлява обществото, а то често иска
изобщо да не задоволите потребностите си!
 Инстинкт към живота и инстинкт към смъртта
Фройд разглежда цялото човешко поведение като мотивирано от
драйвове и инстинкти, които от своя страна са неврологични
представители на физически нужди. Отначало, той ги нарича “инстинкти
към живота”. Те поддържат (а) живота на организма, като го мотивират
да търси храна и вода, и (б) живота на видовете, като мотивират организма
да прави секс. Мотивационната енергия на инстинктите към живот се
нарича “либидо”, от латинските думи за “Аз желая”.

Клиничният опит на Фройд го кара да разглежда секса като по-важен

от другите нужди в динамиката на психиката. Ние сме, преди всичко,
социални създания и сексът е най-социалната нужда. Освен това трябва да
припомним, че Фройд включва много повече от самия акт в термина
“секс”! Така либидото представлява не само стария драйв, а и драйвът към
секс.

В по-късен етап от живота си, Фройд започва да вярва, че инстинктите

към живот не описват нещата напълно. Либидото е жизнено, а принципът
към удоволствие е в непрекъснато движение. И все пак, стремежът на
цялото това движение е да бъде достигнато състояние на покой, на
задоволеност, на мир и на липса на потребности. Целта на живота, бихте
казали, е смъртта! Фройд започва да вярва, че "под", "освен" инстинктите
към живота има инстинкт към смъртта. Т.е., че всеки човек изпитва
несъзнавано желание да умре.

Това отначало изглежда странна идея и е била отхвърлена от голяма

част от учениците му, но аз мисля, че има нещо вярно в нея - животът
може да бъде болезнен и изтощителен процес. Дните на повечето хора по
света са изпълнени с повече болка, отколкото с удоволствие - нещо, което
никак не ни се иска да признаем. Смъртта обещава избавление от борбата с
живота.

Фройд взима под внимание принципа на нирвана. Нирвана е

будистка идея, често превеждана като “рай”, но в действителност означава
“угасване”, като угасването на свещ. То значи несъществуване, нищо,
празнота, която според будистката философия, е целта на живота.

Ежедневните проявления на инстинкта към смъртта и принципа му на

нирвана са в желанието ни за покой, за избягване на стимулацията, в
привлекателността на алкохола и наркотиците, в склонността ни към
действия, свързани с бягство – като това да забравим за себе си чрез
книгите или филмите и в стремежа ни за почивка и сън. Понякога
стремежът към смъртта открито се изявява като желание за самоубийство.
И според теорията на Фройд, ние често го насочваме вън от себе си под
формата на агресия, жестокост и стремеж към разрушение.

Тревожност

Фройд казва “Животът не е лесен!”

Аз-ът, стои между някои доста мощни сили - реалността, обществото,

представено от Супер-Аз-а и биологичното, представено от То. Когато те
имат конфликтуващи искания, спрямо горкия Аз е напълно разбираемо
защо той, или в случая - вие, се чувствате заплашени и претоварени, сякаш
ще се сринете под целия този товар. Това усещане е наречено
"тревожност", и служи за сигнал на Аз-а, че неговото, а оттам и
оцеляването на целия организъм, са в опасност.

Фройд споменава три различни вида тревожност: първата е

реалистичната тревожност, която ние с вас бихме нарекли “страх”.
Всъщност, и той я нарича така – на немски. Но преводачите му сметнали,
че “страх” е твърде “проста” дума! И все пак, ако ви хвърля сред отровни
змии, ще изпитате реалистична тревожност.

Следващата е моралната тревожност. Изпитваме я когато заплахата

идва не от външния, физически свят, а от интернализирания социален свят
на Супер-Аз-а. Тя в действителност е друго название на чувства като срам,
вина и страх от наказание.

Последната е невротичната тревожност. Това е страхът да бъдеш

претоварен от импулси, идващи от То. Ако някога сте се чувствали сякаш
сте на път да излезете извън контрол, да загубите разсъдъка си, значи сте
усещали невротична тревожност. Фройд се занимава най-вече с този вид и
затова обикновено я наричаме просто “тревожност” – кратко и ясно.

Защитни механизми

Аз-ът се справя с исканията на реалността, на То и на Супер-Аз-а,

доколкото може. Но когато тревожността стане твърде непосилна, той
трябва да се защити. Постига го като несъзнателно блокира импулсите,
или като ги изопачава в по-малко заплашителна, по-приемлива форма.
Тези техники се наричат “защитни механизми на Аз-а” и Фройд, а и
дъщеря му Анна, описват някои от тях:

Отричането представлява блокирането на външни събития от

осъзнаване. Ако някоя ситуация е прекалено тежка, за да се справи с нея,
човек просто отказва да я преживее. Както може да си представите, това е
първична и опасна защита – никой, който е отрекъл реалността не е
стигнал далече! Отричането може да действа само по себе си или най-
често в комбинация с други, по-хитри механизми, които го подпомагат.

Веднъж четях, докато пет-годишната ми дъщеря гледаше филмче

(“Смърфовете”, доколкото си спомням). Тя стоеше близо до телевизора,
както беше свикнала, когато започнаха рекламите. Явно никой от
телевизията не се беше замислил, защото пуснаха реклама на филм на
ужасите, съдържаща кървав нож, хокейна маска и писъци от ужас. Вече не
бях в състояние да предпазя детето си от случилото се и постъпих така,
както всеки добър татко-психолог би постъпил – говорих с нея. Казах й:
“Леле, колко страшна беше тази реклама, нали?” Тя отговори: “А?”, аз
повторих: “Рекламата ... беше страшна, нали?”, а тя попита: “Каква
реклама?”, и аз казах: “Рекламата, която току що дадоха, с кръвта, и
маската, и писъците...!” – тя очевидно беше изключила цялата ситуация.

Оттогава забелязах, как малките деца замаскират нещата, които не

искат да приемат. Също така съм виждал хора, припадащи при аутопсии,
или такива, отричащи реалността, когато е починал техен близък и
студенти, които не успяват да си взимат резултатите от тестове. Това е
отричане.

Анна Фройд също споменава “отричане във фантазията”. То е

когато децата във въображението си превръщат "лош" баща - в любящо
мече, или беззащитно дете - в силен супергерой.

Подтискането, което Анна Фройд нарича и “мотивирано забравяне”, е

да не можеш да си спомниш заплашваща ситуация, човек или събитие.
Това също е опасно и е част от повечето други защитни механизми.

Като юноша, развих силен страх от паяци и особено от тези с дълги

крака. Не знаех откъде се появи този страх, но той стана доста смущаващ
по времето, когато влязох в колежа. Там съветника ми ми помогна да го
преодолея (с техника, наречена системна десенсибилизация), но все още
нямах представа откъде се беше зародил. Години по-късно сънувах много
ясен сън, в който бях много малък и братовчед ми ме заключи в една
барака зад къщата на баба и дядо. Тя беше малка и тъмна, и имаше мръсен
под, покрит с – познайте! – дългокраки паяци.

Фройдисткото тълкуване на тази фобия е много просто – подтиснах

травмиращо събитие – инцидента в бараката – но виждането на паяци
възобнови тревожността от събитието, без да събуди спомена.
 Има и много други примери. Анна Фройд разкрива един такъв, който
сега ни се вижда чудат – младо момиче, което се чувства гузно заради
доста силните си сексуални желания и забравя името на гаджето си, дори
когато се опитва да го представи пред приятелите си! Или алкохолик,
който не може да си спомни опита си за самоубийство, твърдейки че
сигурно е имал “бяло петно”. Или някой, който едва не се е удавил като
дете и не може да си спомни това дори когато другите се опитват да му го
припомнят, но все още има страх от водоеми!

Имайте предвид, че истинският защитен механизъм действа

несъзнателно. Брат ми се страхуваше от кучета като малък, но това не
беше никаква защита. Беше го ухапало едно куче и той не искаше да
пострада отново. Обикновено нерационалните страхове, които наричаме
фобии, произлизат от подтискането на травмите.

Аскетизмът или отричането от нуждите е нещо, за което повечето

хора не са чували, но напоследък отново предизвиква внимание с проявата
на едно разстройство, наречено “анорексия”. Ако децата в ранно
юношество се почувстват заплашени от появяващите се сексуални
желания, може несъзнателно да се опитат да се защитят като отричат не
само тях, но и всички останали желания. Така те започват да водят един
вид аскетичен (като на монасите) начин на живот, в който отхвърлят
нещата, на които другите се наслаждават.

Днешните момчета силно се интересуват от самодисциплината на

бойните изкуства. За щастие, бойните изкуства не само не те нараняват
(много), но дори и може да ти помогнат. За нещастие, днешните момичета
често развиват силно желание да станат част от стандарт за красота, в
който са прекалено и нереално слаби. Според фройдистката теория,
отричането на желанието им за храна, всъщност е замаскиране на
отричането на сексуалното им развитие.

Анна Фройд разглежда и по-лека форма на това, която нарича

“ограничаване на Аз-а”. При него човек губи интерес към даден аспект
на живота и го насочва другаде, за да избегне срещата с реалността. Младо
момиче, отхвърлено от обекта на чувствата си, може да загърби
женствеността си и да се превърне в “асексуална интелектуалка”, а момче,
страхуващо се да не бъде унижено при футболен мач може да започне да е
необяснимо привлечено от поезията.

Изолацията (която понякога се нарича "интелектуализация") е

откъсване на емоцията от болезнен спомен или заплашващ импулс. Някой
може доста безцеремонно да признае, че е бил насилван като дете или да
покаже чисто интелектуално любопитство към новооткритата си сексуална
ориентация. Нещо, което е наистина важно, се разглежда все едно че не е.

При крайно напрегнати ситуации, мнозина откриват, че са съвсем

спокойни и съсредоточени, докато напрежението не отмине и тогава те
просто губят контрол над себе си. Нещо ви казва, че по време на такава
ситуация, не можете да си позволите да падате духом. Често можете да
видите някой, който е тотално погълнат от социалните задължения,
свързани със смъртта на близък човек. Лекарите и сестрите трябва да се
научат да отделят естествените си реакции при вида на кръв, рани, игли и
скалпели, и да лекуват пациента, като временно се отнасят към него не
като към топло, прекрасно човешко същество със семейство и приятели.
Юношите често минават през фаза, в която са запалени от филми на
ужасите, може би за да могат да се справят със собствените си страхове.
Нищо не демонстрира изолацията по-ясно от театър, пълен с хора, които се
смеят истерично докато актьорите пресъздават как някой бива
разчленяван.

Заместването е пренасочването на импулс към цел-заместител. Ако

импулсът, желанието, е приемливо за вас, но човекът, към когото го
насочвате е твърде заплашващ, може да го замените с някой или нещо,
което да ви служи като символичен заместител.

Човек, който мрази майка си може да подтисне тази омраза, но да я

прехвърли, да кажем, към жените като цяло. Друг, който не е имал
възможността да обича някого, може да насочи любовта си към кучета и
котки, вместо към хора. Ако някой се смущава от сексуалното си желание
към реален човек, може да фокусира страстта си върху фетиш. А този,
който е разочарован от шефа си, може да се прибере вкъщи и да ритне
кучето или да набие член на семейството си, или да хулиганства.

Обръщането срещу себе си е много специална форма на заместване, в

която човек става собствената си цел-заместител. Обикновено се използва
по-скоро във връзка с омраза, гняв и агресия, отколкото с по-позитивни
импулси и това е фройдисткото обяснение за повечето от чувствата ни за
малоценност, вина и депресия. Идеята, че депресията често е резултат от
гняв, който отказваме да признаем, е приета от мнозина - и фройдисти, и
нефройдисти.

Преди време, в момент, в който не се чувствах много добре, пет-

годишната ми дъщеря изля цяла чаша горещ шоколад в дневната.
Нахвърлих се да й се карам, казвайки й че е непохватна и че трябва да се
научи да е по-внимателна, и колко пъти й повтарям и ... е, знаете. Тя
стоеше там сковано, с ядосан поглед и няколко пъти сама се удари по
главата - очевидно предпочиташе да удари моята глава, но просто не
можеш да направиш така, нали? Излишно е да казвам, че оттогава се
чувствам виновен за това.

Проекцията, която Анна Фройд нарича "заместване извън", е почти

пълната противоположност на обръщането срещу себе си. Тя включва
склонността да виждаме собствените си неприемливи желания у другите.
Така да се каже, желанията все още са си там, но вече не са ваши.
Признавам, че винаги когато чуя някой разпалено да обяснява колко
агресивни и извратени са всички, се чудя дали този човек няма агресивна
или сексуална черта, която не иска да приеме.

Нека ви дам няколко примера. Един съпруг, добър и верен, усеща, че е

ужасно привлечен от чаровната и флиртуваща съседка. Вместо да признае
собствените си, съвсем естествени желания, става крайно ревнив към жена
си, постоянно е загрижен дали му е вярна и т.н. Или жена, която открива,
че има леко сексуални желания към приятелките си. Вместо да приеме тези
чувства, като доста нормални, тя става прекалено обезпокоена от
наличието на лесбийки в обществото.

Алтруистичното себеотдаване е форма на проекция, която на пръв

поглед изглежда като своята противоположност: тук човек се опитва да
задоволи нуждите си чрез някой друг.

Типичен пример за това е приятелят (всички сме имали такъв), който

докато не търси партньор за себе си, постоянно тласка другите да създават
връзки и е особено любопитен да научи "какво се случи снощи" и "как
вървят нещата". Крайната форма на алтруистична жертва е човек, който
живее целия си живот за и чрез другите.

Формирането на реакция, което Анна Фройд нарича “вяра в

противоположното” е да превърнеш неприемлив импулс в неговата
противоположност. Така дете, ядосано на майка си, може да стане
прекалено загрижено за нея и да я обсипва с внимание. Малтретирано дете
може да е силно привързано към малтретиращия го родител. Или някой,
който не може да приеме хомосексуалния си импулс, може да твърди, че
не понася хомосексуалистите.

Може би най-честият и най-ясен пример за формиране на реакция, е

при децата между около 7 и 11 години – повечето момчета ще ви кажат с
непоколебима сигурност колко са отвратителни момичетата, а момичетата
ще твърдят също толкова убедително, колко груби са момчетата.
Възрастните, обаче, които наблюдават общуването им, могат лесно да
разберат какво е истинското им отношение!

Развалянето включва "магически" жестове или ритуали, които са с

цел да се прекъснат неприятни мисли или чувства. Анна Фройд споменава
например, за момче, което казва азбуката отзад напред винаги, когато му
дойде сексуална мисъл, или се обръща и плюе щом срещне друго момче,
споделяло желанието си за мастурбация.

При “обикновените” хора, развалянето е, разбира се, по-съзнателно и

можем да предприемем действия за изкупление или официално да
поискаме прошка. Но при някои хора актът на изкуплението изобщо не е
съзнателен. Вземете, например, бащата алкохолик, който след година на
вербално, а може би и физическо насилие, прави най-страхотната и най-
прекрасна Коледа за децата си. След като празниците свършат и децата не
са съвсем подведени от магическия му жест, той се връща при бармана с
оплаквания за това колко неблагодарно е семейството му и как го
принуждават да пие.

Един от класическите примери за разваляне засяга личната хигиена

след секс. Съвсем разумно е да се измиеш, след като си правил секс. Но
ако изпитваш необходимостта да вземеш душ три или четири пъти подред,
използвайки ексфолиращ сапун – може би не приемаш особено добре
секса, който си правил.

Интроекцията, понякога наричана “идентификация”, означава да

приемеш като част от себе си чужди особености, защото по този начин
решаваш някакви свои емоционални трудности. Например, ако дете често
е оставяно само, може да се опита да се превърне в “майка”, за да намали
страховете си. Понякога виждате как такива деца казват на куклата или на
домашния си любимец да не се страхува. По-големите деца и
тийнейджърите пък имитират любимите си звезди, музиканти или
спортисти в опита си да установят собствената си идентичност.

По-необичаен пример е една жена, която беше съседка на баба ми и

дядо ми. Съпругът й почина и тя започна да се облича в неговите дрехи,
макар и спретнато прекроени за нея. Тази жена възприе някои от навиците
на покойния си съпруг, като например - да пуши лула. Въпреки че
съседите го намираха за странно и говореха за нея като за “жената-мъж”,
тя не страдаше от обърканост на сексуалната си ориентация. В
действителност, по-късно се омъжи отново, запазвайки до смъртта си
мъжките костюми и лулата!
 Тук трябва да добавя това, че идентификацията е много важна за
фройдистката теория като механизма, чрез който развиваме своя Супер-Аз.

Идентифицирането с агресора е вид интроекция, която се основава

на приемане, но не на общи или позитивни черти, а на негативни или на
такива, от които ни е било страх. Ако се страхувате от някого, можете
отчасти да надвиете този страх като започнете да приличате повече на
него. Често виждахме две от дъщерите ми, които израснаха с доста
своенравна котка, да мяукат, да съскат и да си извиват гърбовете, в опита
си да не я допуснат да изскочи от някой тъмен ъгъл, и да ги захапе за
глезена.

Един по-драматичен пример е наречен “Стокхолмски синдром”. След

криза със заложници в Стокхолм, психолозите с изненада установили, че
заложниците не само не били ужасно ядосани на похитителите си, но дори
били откровено благоразположени към тях. Имаше и един по-скорошен
случай с млада жена на име Пати Хърст, от богатата и влиятелна фамилия
Хърст. Тя била пленена от много малка самопровъзгласла се за
революционна група, наречена “Симбионистка армия за освобождение”.
Пати Хърст била държана в килери, изнасилвана и измъчвана. Въпреки
това, тя очевидно решила да се присъедини към похитителите си – правила
пропагандни видео клипове за тях и дори размахала оръжие по време на
банков обир. По-късно, по време на дело по случая й, психолозите силно
настоявали за приемане на становището им, че тя е била жертва, а не
престъпник. Въпреки това, Пати Хърст била обявена за виновна за
участието си в банков обир и получила 7 години затвор. След 2 години
била помилвана от президента Картър.

Регрес – това е движение назад към психологическото минало при

хора, подложени на стрес. Когато сме притеснени или изплашени,
поведението ни често става детинско или примитивно. Например, ако на
дете се наложи да лежи в болница, то може да започне отново да си смуче
пръста или да се напишква в леглото. Тийнейджърите може да започнат да
се кикотят неудържимо, ако попаднат в социална ситуация, включваща
представители на противоположния пол. Първокурсник в университета
може да си донесе стара играчка от вкъщи. Група цивилизовани хора може
да се превърне в буйна тълпа, ако научат, че поминъкът им е в опасност.
Или възрастен мъж, който е прекарал двадесет години, работейки за
дадена фирма и след пенсионирането си се усеща като ненужен, може да
се оттегли в изолация и да стане детински зависим от съпругата си.

Къде се връщаме щом се сблъскаме със стрес? Според теорията на

Фройд - в последния момент от живота си, в който сме се чувствали
спокойни и сигурни.

Рационализацията е когнитивното изопачаване на “фактите”, с цел

даден импулс да стане по-малко заплашителен. Правим го често на доста
съзнателно ниво, когато си измисляме извинения за разни неща. За много
хора с чувствителен Аз, измислянето на извинения е толкова лесно, че
дори не си дават сметка, че го правят. С други думи, мнозина са съвсем
подготвени да вярват в собствените си лъжи.

Полезен начин да разберем защитните си механизми е да ги

разгледаме като комбинация от отричане и подтискане с различни видове
рационализации.

Всички защитни механизми са, разбира се, лъжи, дори да не

съзнаваме, че ги правим. Но това не намалява опасността от тях –
всъщност дори я увеличава. Както може би баба ви ви е казвала “о, как се
оплетохме...”. Лъжите пораждат лъжи и все повече ни отдалечават от
истината, от реалността. След известно време Аз-ът вече не може да се
грижи за всички искания на То или да взима под внимание Супер-Аз-а.
Тогава тревогите се връщат с пълна сила и вие се пречупвате.

И въпреки това, според Фройд, защитите са необходими. Не може да

очаквате някой и най-вече едно дете, да понесе цялата тъга на живота!
Докато някои фройдисти твърдят, че всички защити може да се използват
по позитивен начин, според самия Фройд, има само една позитивна защита
и това е сублимацията.

Сублимацията е превръщането на неприемлив импулс, бил той

желание за секс, гняв, страх или каквото и да е, в социално приемлива,
дори продуктивна форма. Така човек, който е много враждебен, може да
стане ловец, месар, футболист или наемен войник. Друг, който страда от
силна тревожност в един неясен свят, може да стане например
организатор, бизнесмен или учен. Ако някой е със силни сексуални
желания, може да стане например художник, фотограф, писател и т.н. За
Фройд в действителност всички позитивни съзидателни дейности са
продукт на сублимации и то най-вече на сексуалното желание. е
превръщането на неприемлив импулс, бил той желание за секс, гняв, страх
или каквото и да е, в социално-приемлива, дори продуктивна форма. Така
човек, който е много враждебен, може да стане ловец, месар, футболист
или наемен войник. Друг, който страда от силна тревожност в един неясен
свят, може да стане, например, организатор, бизнесмен или учен. Ако
някой е със силни сексуални желания, може да стане, например, художник,
фотограф, писател и т.н. За Фройд в действителност всички позитивни
съзидателни дейности са продукт на сублимации и то най-вече на
сексуалното желание.

Стадии на развитие

Както по-рано споменах, според Фройд, сексуалното желание е най-

силната мотивираща сила. Всъщност, според него, то е най-силната
мотивираща сила не само за възрастните, но и за децата, и дори за
бебетата. Когато представил идеите си за детската сексуалност пред
Виенското общество, то едва ли било подготвено да обсъжда
сексуалността при възрастните, а какво остава за тази при децата!

Вярно е, че способността за оргазъм е неврологично заложена още от

самото раждане. Но Фройд не говори само за оргазъм. Сексуалност
означава не просто самия акт, но и всички приятни усещания от кожата.
Ясно е дори за най-скромните от нас, че бебетата, децата и, разбира се,
възрастните харесват тактилните усещания като ласки, целувки и т.н.

Фройд забелязва, че в различните етапи на живота, определени части

от кожата ни ни доставят най-голямо удоволствие. По-късо теоритиците
наричат тези части “ерогенни зони”. Според него, новороденото получава
най-силна наслада от смукането, най-вече на гърди. В действителност,
бебетата са склонни да лапат всичко. По-късно в живота, детето се
фокусира върху аналните удоволствия да стиска и да отпуска. До 3 или 4г.
възраст, то може да открие приятните усещания от това да пипа или
разтрива гениталиите си. Едва по-късно, при достигането на сексуалната
зрялост, ние откриваме най-голямата наслада по време на сексуалния акт.
Въз основа на тези наблюдения, Фройд създава психосексуалната теория
за фазите на развитие.
 Оралният стадий продължава от раждането до 18 месеца. Центърът
на удоволствието, разбира се, е устата. Смукането и хапането са любимите
дейности.

Аналният стадий продължава от 18 месеца до 3-4 години. Центърът

на удоволствието е анусът - стискането и отпускането носят голяма
наслада.

Фалическият стадий е от 3-4 до 5-6-7 години. Центърът на

удоволствието са гениталиите. Мастурбацията е често срещана.

Латентният стадий продължава от 5-6-7 години до пубертета - което

е някъде до около 12 години. По време на тази фаза, според Фройд,
сексуалният импулс е подтиснат в услуга на ученето. Трябва да
отбележим, че докато повечето деца изглеждат доста спокойни в сексуален
аспект, през ранните класове може би около 1/4 от тях мастурбират и
играят на "доктори". В консервативното време, в което Фройд живее, тези
деца са били, най-малкото, по-тихи от днешните им връстници.

Гениталният стадий започва през пубертета и представлява

възраждане на сексуалното желание у юношите и по-специфичното
съсредоточаване на удоволствието в сексуалния акт. Според Фройд,
мастурбацията, оралния секс, хомосексуалността и много други подобни
неща, които в днешно време считаме за приемливи за възрастните, са израз
на незрялост.

Това е истинска теория за стадиите на развитие, т.е. фройдистите

вярват, че всички преминаваме през различните стадии в този ред и
приблизително на такава възраст.

Едипов комплекс

С всяка от фазите е свързана определена трудност, от която е най-

вероятно да възникнат проблеми. При оралната фаза, това е отбиването на
кърмачето. При аналната - ученето за ползване на гърне. При фалическата
фаза, това е Едиповият комплекс, по името на древногръцката легенда за
цар Едип, който без да знае убил баща си и се оженил за майка си.

Ето какво представлява Едиповият комплекс: първият обект на

любовта за всички нас е майка ни. Искаме вниманието й, топлото й
отношение, ласките й, желаем я в доста широк сексуален смисъл. Малкото
момче, обаче, има съперник за мама – баща си! Той е по-голям, по-силен,
по-умен, ляга си при нея, докато Младши вехне далече в малкото си
самотно легло. Татко е врагът.

Горе-долу по времето, в което малкото момче осъзнае тази архетипова

ситуация, той знае някои по-неуловими разлики между момчетата и
момичетата, освен прическите и начина на обличане. От наивната му
гледна точка, разликата е това, че той има пенис, а момичетата нямат. В
този момент от живота, детето смята, че да имаш нещо е много по-добре
отколкото да нямаш и затова е доволно от подредбата на нещата за него.

Но тогава се появява въпросът – къде е пенисът на момичето?

Вероятно някак си го е изгубила. Вероятно е бил отрязан. Вероятно това
може да се случи и на него! Това е началото на страха от кастрация, леко
погрешно название на страха от загубата на пениса.

Да се върнем обратно на историята, момчето, осъзнаващо

превъзходството на баща си и страхуващо се за пениса си, включва някои
от защитните механизми на Аз-а: той прехвърля сексуалните си импулси
от майка си към момичетата, и по-късно към жените; и се идентифицира с
агресора, татко, опитва се да прилича на него, така да се каже, да бъде
мъж. След няколко години латентен период, той навлиза в юношеството и
в света на зрялата хетеросексуалност.

Момичето също започва живота си с любовта към мама, така че

проблемът тук е да прехвърли чувствата си към таткото преди появата на
Едиповия комплекс. Фройд постига това с идеята за завистта за пениса:
малкото момиче също е забелязало разликата между момчетата и
момичетата и усеща, че то някак си не се вписва. Иска да има пенис и
цялата сила, свързана с него, или поне да има негов заместител, като
например, бебе. Всяко дете знае, че за да има бебе е необходимо да има
баща и майка, така че малкото момиче хвърля око на татко си.

Той, разбира се, вече е зает. Малкото момиче го замества с момчетата

и мъжете, и се идентифицира с мама, жената, която има мъжа, когото то
наистина иска. Обърнете внимание, че нещо тук липсва: момичето не
страда от силната мотивация на страха от кастрация, тъй като не може да
загуби нещо, което няма. Фройд усеща, че липсата на този силен страх е
причината за факта (както той го вижда), че жените са едновременно по-
слабо хетеросексуални и някак си по-слаби в морален аспект.

Преди да се подтиснете прекалено от това съвсем-не-ласкателно

описание на женската сексуалност, се успокойте, защото мнозина не го
подкрепят. Ще обсъдя това в частта за дискусия.
 Характер
Преживяванията ви, докато пораствате формират вашата личност, или
характер, като възрастни. Фройд счита, че травмите имат особено силен
ефект. Разбира се, всяка от тях има свой уникален отпечатък върху
личността, който може да се изследва и разбере само от индивидуална
гледна точка. Но травмите, свързани с развитието на фазите, тъй като
всички трябва да преминем през тях, би следвало да са по-постоянни.

Ако срещате трудности в изпълняването на която и да е от задачите,

свързани с фазите – отбиване, приучаване към гърне или откриване на
сексуалната ви идентичост – сте склонни да задържите някои бебешки или
детски навици. Това се нарича “фиксация”. Тя увеличава ефекта на даден
проблем от фаза на развитието върху личността ни.

Ако вие, през първите осем месеца от живота си, често сте
неудовлетворен в нуждата си да сучете, вероятно защото майка ви не ви е
предразполагала или дори е била груба, или пък се е опитвала да ви отбие
прекалено рано, тогава може да развиете орално-пасивен характер.
Орално-пасивната личност е склонна да е силно зависима от другите. Тя
често запазва интереса си към “оралните удоволствия” като яденето,
пиенето и пушенето. Сякаш търси насладите, които са й липсвали.

Когато сте между 5 и 8-месечно бебе, започват да ви растат зъбки.

Приятно нещо за правене в този период е да хапете нещо, като например
зърното на гърдата на мама. Ако това доведе до неприятни преживявания
и премине в преждевременно отбиване, може да развиете орално-
агресивна личност. Тези хора запазват желание да хапят моливи, дъвки и
други хора през целия си живот. Те са склонни към вербална агресивност,
водене на спорове, сарказъм и т.н.

През аналния период сме изумени от “фукнциите на тялото си”.

Отначало, правим каквото и когато поискаме. След това, изведнъж и
напълно безпричинно, може да разберете, че ви карат да го правите само
по определено време и на определено място. И родителите изглежда ценят
крайния продукт от цялото това усилие!

Някои родители се поставят в услуга на детето в процеса на

приучаване към навици за ползване на тоалетна. Те молят, придумват,
показват силна радост, когато го направите правилно, държат се сякаш сте
им разбили сърцето, ако не го направите както трябва. Детето е царят на
къщата и го знае. Когато порасне то ще стане анално-отпускаща
личност. Тези хора са немарливи, неорганизирани, лесно прощават
грешки. Те могат да бъдат и жестоки, разрушителни, и отдадени на
вандализъм и графити. Оскар Медисън, героят от “Странната двойка”, е
добър пример.

Други родители са строги. Те може да се съревновават със съседите

или роднините си кой първи ще научи детето си да ползва гърне (за
мнозина, ранното свикване с гърнето е израз на интелигентност). Тези
родители може да ползват методи като наказание или унижение. Детето им
най-вероятно ще получи запек, тъй като се опитва постоянно да стиска и
когато порасне ще бъде анално-задържаща личност. Той или тя ще бъде
особено спретнат, перфекционист, властен, много упорит и стиснат. С
други думи, анално-задържащият е стегнат във всички отношения. Феликс
Унгер, героят от “Странната двойка”, е отличен пример за това.

Съществуват и два типа фалически личности, въпреки че никой не ги

е наименувал. Ако момчето е отхвърлено от майка си по жесток начин и се
чувства силно заплашено от твърде мъжествения си баща, най-вероятно ще
има ниска самооценка в областта на сексуалността. Той може да реагира
на това като или се оттегли от хетеросексуални връзки, вероятно
превръщайки се в “книжен плъх”, или като се превърне в “мачо” и се
преструва на “мъжа за дамите”. Момиче, отхвърлено от баща си и
заплашено от прекалено женствената си майка, също би било склонно да
има ниско мнение за себе си и може да се превърне в “цвете в саксия” или
в прекалено женствена “красавица”.

Но ако момчето не е отхвърлено от майка си, а вместо това е

предпочитано пред слабия си мекушав баща, то може да развие много
високо мнение за себе си (което може силно да пострада, когато навлезе в
истинския свят, където никой не го обича както майка му) и може да
изглежда доста женствен. В крайна сметка, той няма защо да се
идентифицира с баща си. Също така, ако момичето е малката принцеса на
татко и неговият най-добър приятел, а мама е понижена до това да
изпълнява слугинска роля, то може да стане доста суетно и егоцентрично,
или пък доста мъжествено.

Различните фалически характери показват важен момент във

фройдистката характерология: крайностите водят до крайности. Ако сте
разочаровани по някакъв начин, или прекалено разглезени, имате
проблеми. И, въпреки че всеки проблем обикновено води до определени
характеристики, те лесно могат да бъдат преобърнати. Така анално-
задържащата личност може изведнъж да стане прекалено щедра или да е
прекалено разхвърляна в някой аспект от живота си. Това е разочароващо
за учените, но може да отрази истинската същност на личността!

Терапия

Терапията на Фройд е по-влиятелна от всяка друга, както и от

останалата част от теорията му. Ето няколко нейни основни положения:

Отпускаща атмосфера. Клиентът трябва да се чувства свободен да

изрази всичко. Терапевтичната ситуация всъщност е уникална социална
ситуация и то такава, че да не се страхувате от осъждане или отлъчване от
обществото. В действителност, при фройдистката терапия терапевтът
практически изчезва. Добавете към това и физически отпускащата
кушетка, приглушената светлина, шумоизолираните стени и сцената е
готова.

Свободни асоциации. Клиентът може да говори за абсолютно всичко.

Идеята е, че с отпускането, несъзнаваните конфликти неизбежно ще
изплуват на повърхността. Не е трудно да откриете прилики между
фройдистката терапия и сънуването! Въпреки това, при терапията има
терапевт, който е обучен да разпознава определени знаци за наличието
проблеми и решенията им, които клиентът би пропуснал.

Съпротива. Един от знаците е съпротивата. Когато клиентът се

опитва да промени темата, заспи, закъснее или пропусне часа си,
терапевтът казва: "Аха!" Тази защита предполага, че в свободните си
асоциации клиентът се приближава до нещо, което на несъзнавано ниво
счита за заплашващо.

Анализ на сънища. В съня си някак си по-слабо се съпротивляваме на

несъзнаваното и позволяваме на някои части от него да навлязат в
съзнанието ни в символична форма. Тези желания на То дават повече
нишки за клиента и терапевта. Много видове терапии използват сънищата
на клиента, но фройдистката интерпретация е особено известна със
склонността си да намира сексуални значения.

Грешки на речта. Това се грешки, които допускате докато говорите и

често се наричат “фройдистки грешки”. Фройд вярва, че те също са знаци
за несъзнавани конфликти. Той проявява интерес и към вицовете, които
разказват клиентите му. В действителност, според него, почти всичко има
някакво значение – да избереш грешен телефон, да завиеш не където
трябва, да напишеш неправилно дадена дума. Въпреки това, самият той
отбелязва в отговора си към студент, който го попитал символ на какво е
пурата му, че “Понякога пурата е просто пура”. Дали наистина е?

Други фройдисти се интересуват от проективни тестове, като

известния тест с мастилени петна на Роршах. Теорията зад него е, че
когато стимулът е неясен, клиентът го запълва със собствените си
несъзнавани теми. И отново – те могат да бъдат нишки за терапевта.

Пренос, катарзис и инсайт

Преносът се появява, когато клиентът проектира върху терапевта

такива чувства, каквито с пълно основание биха били отнесени към
определени важни за него хора. Фройд вярва, че преносът е необходим в
терапията, за да изведе на повърхността подтиснатите емоции, които
отдавна тормозят клиента. Може да сте истински ядосан, например, без да
има на кого. Връзката между клиента и терапевта, противно на
популярните вярвания, е особено близка във фройдистката терапия,
въпреки че е ясно, че тя не може да бъде оставена извън контрол.

Катарзис е внезапното и драматично изливане на емоциите, което се

появява щом травмата се съживи. Кутията с носни кърпички накрая на
масата в кабинета на терапевта не е там за украшение.

Инсайт е осъзнаването на източника на емоцията, на оригиналното

травмиращо събитие. Основната част от терапията се завършва щом се
преживеят катарзиса и инсайта. Което би трябвало да се е случило преди
много години, но тъй като сте бил прекалено малък, за да се справите, или
сте бил подложен на прекалено силен конфликтен натиск, се случва сега и
вие сте на път да станете един щастлив човек.

Фройд казва, че целта на терапията е просто “да се осъзнае

несъзнаваното”.

Дискусия

Единственото по-всеобхватно явление от сляпото възхищение пред

Фройд е също толкова сляпата омраза към него. Със сигурност,
подходящото отношение е някъде по средата. Да започнем като
изследваме няколко от очевидните грешки в теорията му:

Най-малко известната част от нея е тази за Едиповия комплекс и

свързаните с него идеи за страха от кастрация и завистта към пениса.
Каква е истината зад тях? Вярно е, че някои деца са силно привързани към
родителя от противоположния пол и се състезават с този от своя пол.
Вярно е, че някои момчета се тревожат за разликите между момчетата и
момичетата и се страхуват, че някой може да отреже пениса им. Вярно е,
че някои момичета по същия начин са загрижени и искат да си имат пенис.
И също така е вярно, че някои деца запазват тези привързаности, страхове
и желания дори когато пораснат.

Повечето теоритици на личността, обаче, считат, че подобни примери

са отклонения, а не принципи, изключения, а не правила. Те се появяват в
семейства, които не функционират достатъчно добре, където родителите
не са щастливи един с друг и използват децата в борбата срещу партньора
си. Съществуват там, където родителите буквално омаловажават
момичетата, заради предполагаемите им липси и говорят за отрязване на
пенисите на непослушните момчета. Те са типични най-вече за райони, в
които правилната информация дори за най-обикновените сексуални факти
не достига и децата научават грешни неща от другарчетата си.

Ако разгледаме Едиповия комплекс, страха от кастрация и завистта

към пениса в по-метафоричен и по-слабо буквален смисъл, ще открием, че
те са едни полезни идеи: обичаме майките и бащите си, а също и се
състезаваме с тях. Децата вероятно научават стандартните
хетеросексуални модели на поведение като имитират родителя от своя пол
и се упражняват с родителя, който е от противоположния. В общество,
доминирано от мъже, да имаш пенис, да бъдеш мъж е по-добре отколкото
да не бъдеш, и перспективата да изгубиш положението си на мъж е
плашеща. Също така да искаш привилегиите на мъжете, вместо мъжкия
орган, е разумно да се очаква от едно момиче. Но Фройд не е имал предвид
да приемем тези идеи метафорично. Някои от последователите му, обаче,
го искат.

Сексуалност

По-общата критика към теорията на Фройд е насочена към акцента,

който тя поставя върху сексуалността. Всичко – и добро и зло, изглежда
произлиза от изразяването или подтискането на желанието за секс.
Мнозина подлагат това на съмнение и се чудят дали не участват и някакви
други сили. Самият Фройд добавя инстинкта към смъртта по-късно, но
това се оказва още една от не особено известните му идеи.

Отначало, нека да посоча, че всъщност голяма част от действията ни

по някакъв начин се мотивират от секса. Ако се вгледате добре в
съвременното ни общество, ще откриете, че в повечето от рекламите се
използват сексуални образи, че филмите и телевизионните предавания
често не са особено популярни, ако не включват известно количество
приятна възбуда, че модната индустрия се основава на продължителна
игра на сексуално скриване и търсене и че всички ние прекарваме голяма
част от времето си в “танц за чифтосване”. И въпреки това, не мислим, че
целият живот е свързан само със секс.

Но акцентът, който Фройд поставя върху сексуалността не се основава

на големия очевиден израз на сексуалност в обществото му, а на силното
избягване на сексуалността особено сред средната и високата класи, и най-
вече сред жените. Това, което лесно забравяме е, че светът се е променил
доста драматично през последните сто години. Убягва ни, че докторите и
министрите предлагали тежки наказания за маструбация, че “бедро” е била
мръсна дума, че жена, която усещала сексуални желания, автоматично се е
смятала за потенциална проститутка, че булката често била съвсем
изненадана от случващото се през първата брачна нощ и можела да
припадне дори само при мисълта за предстоящото.

Приносът на Фройд е, че успява да се издигне над отношението на

съвременната си култура към секса. Дори учителят му Бройер и
брилянтният Шарко не могли напълно да приемат сексуалната природа на
проблемите на клиентите си. Грешката на Фройд е по-скоро, че е стигнал
прекалено далече в обобщенията си и не е отчел промените в културата.
Иронично е, колко голяма част от промяната на културата по отношение
на секса се дължи на работата на Фройд!

Несъзнаваното

Последната идея, която често е критикувана е несъзнаваното. Спорът

не е за това, че нещо като него отговаря за част от поведението ни, а за
това колко голяма е тази част и каква е същността на звяра.

Бихейвиористите, хуманистите и екзистенциалистите вярват, че (а)

мотивациите и промените, които могат да бъдат отнесени към
несъзнаваното са много по-малко отколкото твърди Фройд, и (б) че
несъзнаваното не е големият врящ казан от активност, в което той го
превръща. Повечето психолози в днешно време разглеждат несъзнаваното
като това, от което нямаме нужда или не искаме да виждаме. А някои
теоритици изобщо не използват това понятие.

От друга страна, поне един теоритик – Карл Юнг, предлага такова

несъзнавано, че фройдовото изглежда нищожно! Но ще оставим всички
тези гледища за подходящите лекции.
 Позитивни аспекти
Хората имат неприятната склонност да “изгарят и мокрото покрай
сухото”. Ако не се съгласят с идеи “а”, “б” и “в”, приемат, че и “г”, “д” и
“е” също са грешни. Но Фройд има и немалко добри идеи, толкова добри,
че са били заимствани в много други теории, до степен, в която забравяме
да го почетем като техен автор.

Първо, Фройд ни кара да осъзнаем две мощни сили и техните искания

към нас. Във време, когато всички вярват, че хората са в основни линии
разумни, той показва каква голяма част от поведението ни се основава на
биология. Когато всички приемат, че сме отговорни за поведението си, той
показва влиянието на обществото. Когато всички знаят, че да бъдеш мъж
или жена са роли, предопределени от Бог, той показва колко много това
зависи от семейството. То и Супер-Аз – психичните прояви на биологията
и обществото – винаги ще бъдат с нас под една или друга форма.

Второто е основната теория, започваща от Бройер, за някои

невротични симптоми, причинени от психологически травми. Въпреки че
повечето теоритици вече не вярват, че неврозата може да бъде обяснена по
подобен начин, или че е необходимо да съживяваме травмата, за да се
почувстваме по-добре, общо е разбирането, че детство, изпълнено с
пренебрежение, тормоз и трагедии води до превръщане на човек в
нещастен възрастен.

Трета е идеята за защитните механизми на Аз-а. Дори да не приемате

идеята на Фройд за несъзнаваното, ясно е, че създаваме малки
изопачавания на реалността и че спомените ни за тази реалност са такива,
че да задоволят собствените ни потребности, особено пък ако те са силни.
Бих препоръчал да се научите да разпознавате тези защити: ще откриете,
че това, че имат названия ви помага да ги откриете и у себе си, и у другите!

Накрая, основната форма на терапия е в по-голямата си част,

създадена от Фройд. С изключение на някои бихейвиористични терапии,
повечето все още използват “говорящото лекарство” и все още включват
физически и социално-отпускаща атмосфера. И, дори и ако другите
теоритици нехаят за идеята за трансфера, подчертано личната природа на
терапевтичната връзка се приема за важна за успеха.

Някои от идеите на Фройд са ясно свързани с културата на съвремието

му. Други от тях не могат лесно да бъдат проверени. Някои дори може да
са израз на собствената му личност и преживявания. Но Фройд е отличен
наблюдател на човешките състояния и доста от това което казва е валидно
и днес, и той ще бъде включван в учебниците по теория на личността още
години наред. Дори когато теоритиците създават драматично различни
идеи за това как функционираме, те ги сравняват с идеите на Фройд.

Анна Фройд (1895-1982)

Изглежда всеки път, когато Фройд мисли, че е открил своя приемник,

бива изоставян от него. Или поне така става с Юнг и Адлер.
Междувременно, обаче, дъщеря му посещава лекции, участва в анализи
заедно с баща си и изобщо се развива като психоаналитик. Също така тя се
грижи за него след като той се разболява от рак през 1923г. Анна се
превръща в, най-малкото, символичния приемник на Зигмунд Фройд.

Психология на Аз-а
За разлика от Юнг и Адлер, тя остава вярна на основните идеи,
развити от баща й. Въпреки това, се интересува повече от динамиката на
психиката, отколкото от структурата й и е особено заинтригувана от
мястото на Аз-а в психичните процеси. Както тя правилно посочва, Аз-ът е
"наблюдателницата", от която гледаме случващото се с То и Супер-Аз, и
въобще с несъзнаваното като цяло, и затова заслужава да бъде изучаван.

Анна Фройд е най-известна с книгата си "Аз-ът и защитните

механизми", в която дава доста ясно описание на това как работят
защитните механизми и обръща особено внимание на тези от тях,
използвани от юношите. Разделът за защитните механизми в тази част от
статията се основава толкова много на работата на Анна, колкото и на тази
на Зигмунд Фройд.
 Фокусирането върху Аз-а слага началото на психоаналитично
движение, наречено "психология на Аз-а", което днес включва повечето
(макар да е спорно да се твърди с точност) фройдисти. То взима ранните
теории на Зигмунд Фройд като основа, но се развива до по-общи,
практически, ежедневни задачи на Аз-а. По този начин, фройдистката
теория може да бъде прилагана не само при психопатологията, но и при
социални въпроси и при такива, свързани с развитието. Ерик Ериксън е
най-добрият пример за психолог на Аз-а.

Детска психология

Анна Фройд не е предимно теоритик. Нейните интереси са по-скоро с

практическа насоченост и по-голямата част от енергията й е посветена на
анализ на деца и юноши, и на подобряване качеството на този анализ. Все
пак баща й работи предимно с възрастни пациенти. Въпреки, че пише
доста за развитието, той извежда изводите си от гледна точка на
възрастните. А как да се постъпи с детето, за което семейните кризи,
травми и фиксации са настоящи, непосредствени събития, а не бледи
спомени?

На първо място, връзката на детето с терапевта е различна. Родителите

все още заемат голяма част от живота му, от която терапевтът не може и не
бива да се опитва да ги измести. Не е полезно и да се старае да влиза в
ролята по-скоро на друго дете, отколкото на авторитетна фигура. Анна
Фройд открива, че най-добрият начин за решаване на "проблема с
трансфера" е този, който идва най-естествено: да бъде грижовен възрастен,
а не ново другарче, нито заместител на родителя. Нейният подход
изглежда авторитарен от гледна точка на много от съвременните терапии
за деца, но може да се окаже по-разумен.

Друг проблем при анализирането на деца е, че способностите им за

използване на символи не са така развити, като на възрастните. По-
малките със сигурност могат да имат трудности да разкажат емоциите си.
Дори по-големите деца не са склонни, за разлика от възрастните, да
заровят проблемите си под сложни символи. Все пак, детските
неприятности са тук-и-сега, няма много време за изграждане на защитни
механизми. Така че проблемите са близо до повърхността и намират израза
си по-често в преки и по-рядко в символични, поведенчески и
емоционални изяви.

Значителна част от приноса на Анна Фройд към изучаването на

личността се дължи на работата й в "Клиниката за детска терапия
Хамстед" в Лондон, за чието основаване помага. Там тя открива един от
най-големите недостатъци в комуникацията между терапевтите: докато
проблемите на възрастните се обсъждат като се наричат с традиционни
имена, с детските не е така.

Тъй като детските проблеми са по-непосредствени, Анна Фройд ги

преформулира в зависимост от развитието. Дете, което се развива заедно с
връстниците си от гледна точка на хранене, хигиенни навици, стилове на
игра, връзки с другарчетата и т.н., може да се счита за здраво. Когато един
или друг аспект от развитието му сериозно изостане, клиницистът може да
приеме, че има проблем и да го разкрие, като опише конкретното забавяне.

Изследвания
Анна Фройд оказва влияние и върху изследванията във фройдистката
психология. Тя стандартизира записите на деца с диагностични профили,
подкрепя обединяването на наблюдения от множество анализи, както и
лонгитюдното изучаване на развитието от ранното детство до
юношеството. Също така прокарва пътя на използването на естествени
експерименти, като внимателния анализ на деца, страдащи от еднакви
проблеми - например, слепота или ранни травми от загуба на родителите
във войната. Най-честата критика към фройдистката психология, че не
почива на емпирична основа, е уместна само, ако "емпирична основа" се
ограничава до лабораторни експерименти!

Повечето от работата на Анна Фройд се съдържа в "Трудове на Анна

Фройд" - седем-томна колекция от нейните книги и публикации,
включително "Аз-ът и защитните механизми", и работата й по
анализиране на деца и юноши. Тя е добър писател, публикациите й не са
прекалено технически като стил и използва много интересни случаи като
примери.
 Ерик Ериксон (1902-1944)

В племето Оглала Лакота, традицията повелява в определен момент от

живота, юношата да поеме на пътешествие сам, невъоръжен и без да носи
нищо друго, освен препаска и мокасини. Гладен, жаден и изтощен от
умора, той очаква на четвъртия ден да сънува специален сън, който да
предскаже пътя му в живота. След завръщането си вкъщи, разказва какво
му се е присънило на племенните старейшини и те го разтълкуват, според
древната традиция. И сънят му определя дали юношата е роден за добър
ловец, за велик войн, за вещ в изкуството или в краденето на коне, или пък
му е писано да прави оръжия, да бъде духовен водач, или лечител и т.н.

В някои случаи, сънят може да бъде причина той да се насочи към

областта на контролираните отклонения в племето Оглала. Сън, включващ
буревестник означава, че момчето ще бъде за известно време хейока, т.е.
ще се прави на клоун или на луд. Ако пък му се присъни луната или бял
бивол, ще живее като бердаш - мъж, който се облича и се държи като жена.

При всички случаи, броят на ролите в живота е изключително

ограничен за мъжете и дори още по-малък за жените. Повечето хора се
занимавали с неща от общ характер, малцина можели да си позволят да са
специалисти. И усвояването на тези роли било доста просто – необходимо
било само да сте около другите – в семейството или обществото си.
Научавате ги, живеейки.

До времето, в което Ериксън посещава племето Оглала, нещата доста

се променени. След серия войни и несполучливи споразумения,
индианците са набутани в резервати, заемащи големи площи безплодна
земя. Главният източник на храна, облекло, подслон и почти всичко
останало - биволът - е на изчезване. И най-страшното - моделите на живота
са им отнети не от белите войници, а от безшумните опити на
правителствените бюрократи да превърнат индианците от племето Лакота
в американци!

Децата са вкарани в пансиони през по-голямата част от годината с

искреното убеждение, че цивилизацията и благополучието идват с
образованието. Там те научават много неща, противоречащи на знанията
им от вкъщи: възпитават ги в белите стандарти за красота и чистота, някои
от които са в конфликт със стандартите на Лакота за скромност. Карат ги
да се състезават, противно на вярванията на Лакота за равенство.
Поощряват ги да изразяват мнението си, докато родителите им ги учат на
смиреност. С други думи, белите им учители са убедени, че е много трудно
да се работи с тях, а родителите им смятат, че децата им са покварени от
една чужда култура.

С течение на времето, оригиналната култура на тези индианци изчезва,

а новата не им осигурява необходимия заместител. Няма вече юношески
пътешествия и как тогава младите хора да разберат каква роля им се
полага в живота?

Ериксън е силно впечатлен от трудностите, възникващи за младежите

от племето Лакота, с които общува. Но това да пораснеш и да откриеш
своето място в света е трудно не само за тях, но и за много други
американци. Афро-американците се опитват да сглобят отново
идентичността си от забравените африкански корени, от културата на
бедност и безпомощност, и от тази на обкръжаващото ги бяло мнозинство.
Азиатските американци по подобен начин се разкъсват между азиатските и
американските традиции. Селското население на Америка открива, че
културата от тяхното детство няма да се впише с тази в едно по-голямо
общество. И повечето от американците от европейски произход в
действителност са съхранили много малка част от оригиналната си
културна идентичност, с изключение на това да се обличат в зелено на
деня на свети Патрик или да пазят рецептата за марината на баба си!
Американската култура, тъй като е на всички, е в известен смисъл ничия.

Подобно на местните американци и останалите също са загубили

повечето от ритуалите, които някога са ги направлявали през живота им.
Кога ставаш възрастен? Когато излезеш от пубертета? Или когато за първи
път правиш секс? Или след като станеш на 16? Или вземеш шофьорска
книжка? Или завършиш гимназия? Или гласуваш на избори за първи път?
Или когато си назначен на първата си работа? Или вече ти е разрешено да
пиеш алкохол? Или завършиш колежа? От кой момент нататък всички
започват да се държат с теб, като с възрастен?

Вижте някои от противоречията: може да си достатъчно голям, за да

ти поверят двутонна високоскоростна купчина метал, а все още да не ти
разрешават да гласуваш; може да си достатъчно пораснал, за да загинеш за
страната си на бойното поле, а все още да нямаш право да си поръчаш
бира; като колежанин, може да ти поверят хиляди долари студентски
заеми, но да не ти е дават да избираш курсовете, които да посещаваш.

При традиционните общества (дори и при американското преди 50-100

години), в търсене на пътя си в живота, младият човек се обръщал към
родителите, роднините, съседите или учителите си. Те били свестни
работливи хора (повечето от тях) и сме искали да бъдем като тях.

За съжаление, повечето деца днес търсят ролеви модели в медиите и

най-вече в телевизията. Не е трудно да се разбере защо: хората на екрана
са по-красиви, по-богати, по-умни, по-забавни, по-здрави и по-щастливи
от всеки друг в обкръжението ни! За съжаление, те не са истински. Винаги
с изумление забелязвам колко голям е броят на колежаните, които бързо се
разочароват от избраната специалност, защото откриват, че се изисква
много работа и учене, за да я усвоят. По телевизията не е така. По-късно,
мнозина се разочароват, тъй като работата, към която с толкова труд са се
стремяли, се оказва нетолкова възхитителна и задоволяваща, колкото са си
я представяли. За пореден път ще повторя - това не изглежда както по
телевизията. Не бива да се изненадваме, че толкова много млади хора
избират прекия път на престъпленията или пък вълшебния свят на
наркотиците.

Някои от вас може да приемат това за преувеличение или стереотип на

съвременните младежи. Аз определено се надявам, че преминаването ви от
детството към юношеството е било леко и безаварийно. Но мнозина,
измежду които сме и аз, и Ериксън, биха използвали пътешествие за
откриване на ролята си в живота.

Биография
Ерик Ериксън е роден във Франкфурт, Германия, на 15 Юни 1902г.
Съществува една загадка около произхода му: биологичният му баща е
неизвестен датчанин, изоставил майка му – млада еврейка на име Карла
Абрахамсен, докато била бременна. Тя отглежда сина си сама през първите
три години от живота му. След това се омъжва за д-р Теодор Хомбергер,
който е педиатърът на Ерик и всички заедно се преместват в Карлсруе,
южна Германия.

Не можем да подминем този момент от биографията му, без да го

коментираме: развитието на идентичността е един от основните моменти и
в живота на Ериксън, и в теорията му. По време на детството и ранното му
юношество, той е Ерик Хомбергер, а родителите му пазят в тайна
подробностите около раждането му. И той се превръща във високо русо и
синеоко момче, което е евреин. В църковното училище, децата му се
подиграват, задето е със скандинавски черти, а в основното училище -
задето е евреин.

След като завършва гимназията, Ерик се посвещава на това да бъде

художник. В свободните си от курсовете по изкуства часове, обикаля
Европа, посещава музеи и спи под мостовете. Води бунтарски начин на
живот много преди той да се превърне в „занимание сам по себе си”.

Когато става на 25 години, приятелят му Петер Блос, актьор и в

последствие психоаналитик, му предлага да кандидатства в
експерименталното училище за американци, управлявано от Дороти
Бърлингам, приятелка на Анна Фройд. Освен образованието в областта на
изкуството, Ериксън получава диплома и от Виенското психоаналитично
общество, и от Монтесори. Самата Анна Фройд провежда сесии по
психоанализа с него.

По време на престоя си там, той среща Джоан Серсън, канадска

учителка по танци в училището. Историята продължава с това, че двамата
имат три деца, едно от които става социолог.

С идването на власт на нацистите, семейството на Ериксън напуска

Виена и първоначално се отправя към Копенхаген, а след това - към

Бостън. Той получава пост в Медицинското училище Харвард и има
частна практика по детска психоанализа. По това време се среща с
психолози като Хенри Мъри и Курт Левин, и антрополози като Рут
Бенедикт, Маргарет Мийд, и Грегъри Бейтсън. Мисля, че спокойно може
да се каже, че тези антрополози имат толкова силно влияние върху него,
колкото и Зигмунд и Анна Фройд!

По-късно преподава в Йейл, а след това - в Калифорнийския

университет в Бъркли. През този период създава и известните си учения за
съвременния живот в племената Лакота и Юрок.
 Когато става американски гражданин, той официално сменя името си
на Ерик Ериксън. Синът му, Кай, смята, че това е продиктувано от
желанието да се определи като творение на самия себе си – Ерик, “син на
Ерик” (бел. прев. Ериксън буквално означава “син на Ерик”).

През 1950г. той пише „Детство и общество”, което съдържа

обобщения на изследванията му сред коренното население на Америка,
анализи на Максим Горки и Адолф Хитлер, дискусия за „Американската
личност” и основни линии на неговата версия за теорията на Фройд. Тези
теми – влиянието на културата върху личността и анализа на исторически
фигури – се повтарят в още две негови книги, едната от които “Истината за
Ганди”, му носи наградите „Пулицър” и “Националното отличие за книги”.

През 1950г., по времето на терора от управлението на сенатор

Джоузеф Мак Карти, Ериксън напуска Бъркли, тъй като професорите там
са принудени да подпишат "клетви за вярност". Прекарва десет години
работейки и обучавайки в клиника в Масачузетс, и други десет обратно в
Харвард. След като се пенсионира през 1970г., пише и прави изследвания
заедно със съпругата си. Умира през 1994г.

Теория
Ериксън е фройдистки психолог на Аз-а. Това означава, че приема за
(в основни линии) точни и идеите на Фройд, вкл. и по-оспорваните от тях,
като например тази за Едиповия комплекс, и тези за Аз-а, добавени от
други фройдисти, като Хайнц Хартман и, разбира се, Анна Фройд.
Въпреки това, Ериксън е много по-обществено и културно ориентиран от
повечето фройдисти, както можете да очаквате от човек с неговите
антропологични интереси, и често изтласква от картинката гледището за
инстинктите и за несъзнаваното. Може би заради това, той е еднакво
популярен и сред фройдистите, и сред не-фройдистите!

Епигенетичният принцип

Ериксън е най-известен с работата си по доизясняването и

обогатяването на теорията на Фройд, в частта й за етапите на развитие на
личността. Според него, развитието съществува, благодарение на
епигенетичния принцип. Това означава, че развитието на личността ни
преминава през осем предопределни етапа. Успехът ни при всеки от тях
отчасти зависи от това как сме се справили с предходния. Малко като при
разлистването на розов цвят, при което всяко листче се отваря по
определено време, в определен ред, който природата е заложила чрез
генетичния материал. Ако се намесим в естествения ред, като дърпаме
листчетата да разцъфтят, значи увреждаме развитието на цялото цвете.

Всеки етап включва определени задачи на развитието, които са

психосоциални по своята същност. Въпреки, че следва фройдистката
традиция, като ги нарича “кризи”, те са по-широкообхватни и по-слабо
специфични, отколкото предполага терминът. Например, детето в
началните класове трябва да се научи да бъде прилежно и го постига, чрез
комплекс от социални взаимодействия със семейството и училището.

Различните задачи при всеки от етапите се описват с два термина.

Задачата на бебето, например, се описва с "доверие-недоверие". Отначало,
може да изглежда очевидно, че бебето трябва да се научи да се доверява, а
не да не се доверява. Но Ериксън пояснява, че това, което трябва да усвоим
е балансът между двете: определено трябва да се научим да се доверяваме,
но трябва да развием в себе си и мъничко недоверие, за да не се превърнем
в лековерни глупаци, когато пораснем!

За всеки етап има най-благоприятно време. Няма смисъл да тикаме

децата в зрялостта, както е типично за хората, обладани от идеята за успех.
Нито е възможно да забавим темпа на развитие, за да предпазим малките
от изискванията на живота. Има време за всяка задача.

Ако се справим добре със стадия, си изграждаме определено

позитивно качество, или психологическа сила, която ни помага през
следващите стадии в живота. От друга страна, ако не се справим толкова
добре, може да се появят неадаптираност или увреждания, както и да
застрашим бъдещото си развитие. Увреждането е по-лошата алтернатива и
включва твърде малко от положителната и твърде много от отрицателната
страна на задачата, както човек, който не може да се доверява на другите.
Неадаптираността не е толкова неблагоприятна и включва твърде много от
положителната и твърде малко от негативната страна, както е при човек,
който е прекалено доверчив.

Деца и възрастни

Вероятно, най-голямото откритие на Ериксън е това, че постулира не

пет стадия, както Фройд, а осем. Ериксън усложнява гениталния стадий по
Фройд и го развива в юношество като добавя още три стадия при
възрастните. Ние определено не спираме да се развиваме – особено
психологически – след дванадесетия или тринадесетия си рожден ден. Ето
защо, изглежда, че единственото правилно решение е всяка теория за
развитието да се допълни със стадии, покриващи и по-късните периоди от
живота!

Ериксън също има какво да каже и за взаимодействието между

поколенията, което нарича “взаимозависимост”. Фройд ясно заявява, че
родителите на детето драматично повлияват развитието му. Ериксън го
допълва с идеята, че и децата влияят на развитието на родителите си.
Раждането на бебе, например, значително променя живота на двойката и е
важен момент в пътя на развитие на младите родители. Дори е прието да се
добави и трето, а понякога и четвърто поколение към цялата картинка:
мнозина от нас са повлияни от баба и дядо, а и те – от нас.

Особено ясен пример за взаимодействие може да се види при

проблемите на една майка-тийнейджър. Въпреки, че тя и детето може да
живеят добре заедно, често майката се включва в задачите на
юношеството, измежду които е и тази да разбере коя е и как се вписва в
по-голямо общество. Връзката й с бащата може да е била незряла по един
или много начини и ако не останат заедно, тя ще трябва да се изправи и
пред трудностите на това да си намери нов партньор. Бебето, от друга
страна, има своите прости и целенасочени нужди, характерни за всички
бебета, и най-важната от тях е от майка със зрели способности и социална
подкрепа, каквито майките трябва да имат. Ако бабата и дядото се включат
да помагат в отглеждането му, както може да се очаква в подобна
ситуация, тогава и те също се отклоняват от своите задачи на развитие и се
връщат към начин на живот, през който вече са преминали и който може
да им се стори ужасно изискващ. И така нататък ...

Начините, по които животите ни се объркват са ужасно сложни и

много разочароващи за теоритика. Но да ги пренебрегнем, е все едно да
пренебрегнем нещо жизненоважно за развитието на личността ни.
 Първи стадий

Първият стадий - кърмаческият или орално-сензорният, е около

първата година - година и половина от живота. Задачата при него е да се
развие доверие без напълно да се заличи способността за недоверие.
 Ако мама и татко могат да осигурят на новороденото определена
степен на близост, последователност и постоянство, тогава то ще развие
усещането, че светът, и по-специално социалният свят, е безопасно място,
че хората са благонадеждни и любящи. Чрез отговорите от родителите си,
бебето се научава да вярва и на тялото си, вкл. на биологичните си нужди.

Ако родителите са неблагонадеждни и неадекватни, ако отхвърлят

детето или го нараняват, ако други интереси ги тласкат към това да
обърнат гръб на нуждите му, за да задоволяват своите собствени, тогава то
ще развие недоверие. Ще стане неспокойно и подозрително към хората.

Моля, разберете, че това не означава, че родителите трябва да са

съвършени. Всъщност, прекалено грижовните родители, които отиват при
него в момента, в който извика, ще предизвикат появата на
неадаптивната склонност, която Ериксън нарича “сензорна
неприспособимост”: прекалено доверчив, дори лековерен, такъв човек не
може да повярва, че някой би му навредил и ще използва всички свои
защити, за да не приеме съществуването на подобна перспектива.

Още по-неблагоприятен, разбира се, е изходът за детето, чийто баланс

е наклонен в полза на недоверието: то развива увреждането, свързано със
затваряне в себе си, чиито спътници са депресията, параноята и може би
психозата.

Ако точният баланс бъде постигнат, детето приключва стадия,

развивайки позитивното качество да носи в себе си надеждата, силната
вяра, че дори когато нещата не вървят добре, в крайна сметка ще се
оправят. Един от знаците, че то се справя добре през първата фаза е, ако не
се разстройва докато чака нуждите му да бъдат задоволени: мама или
татко не трябва да са съвършени, аз им вярвам достатъчно, за да знам, че
ако не могат да дойдат незабавно, ще дойдат скоро. Нещата може да са
тежки сега, но в последствие ще се оправят. Това е същата способност,
която по-късно през живота ни помага при разочарованията в любовта, в
кариерата и в много други сфери на живота.
 Втори стадий

Вторият е анално-мускулният стадий на ранното детство, от около

18 месеца до три или четири-годишна възраст. Задачата при него е да се
достигне до известна степен самостоятелност и да се намалят срама и
съмнението.

Ако мама и татко (и другите, които се грижат за детето) му разрешават

да изследва и изучава средата си, то ще развие усещане за самостоятелност
и независимост. Родителите не бива нито да го обезкуражават да опитва,
нито да го тласкат да го прави. Трябва да има баланс. Хората често
съветват неопитните родители да бъдат “строги, но толерантни” през този
период и това е един добър съвет. Така детето ще развие и самоконтрол, и
самооценка.

От друга страна, съвсем лесно детето може да отиде в другата

крайност и да си изгради усещане за срам и съмнение. Ако родителите
реагират остро към всеки негов порив да изследва света и да бъде
независимо, скоро то ще се откаже да го прави и ще остане с
впечатлението, че не би могло, а и не бива, да се опитва само. Не трябва да
забравяме, че дори нещо толкова невинно като да се смеем на опитите на
пеленачето, може да го накара да се почувства силно засрамено и да се
съмнява във възможностите си.

Има и други начини, по които можем създадем у детето усещането за

срам и съмнение. Ако му дадем безгранична свобода и илюзия за липса на
ограничения, ако се опитваме да му помогнем да прави това, което би
трябвало само да научи, то ще остане с впечатлението, че не става почти за
нищо. Ако не сте достатъчно търпеливи, за да го изчакате да си върже
връзките на обувките, то няма да се научи да го прави и ще приеме, че това
е нещо прекалено сложно за него!

Въпреки това, известна доза “срам и съмнение” е не само неизбежна,

но и полезна. Без нея ще развиете неадаптивната склонност, която Ериксън
нарича “импулсивност” – един вид безсрамна решителност, която ви води
в по-късните етапи на детството или дори в годините на зрялостта към
това да се хвърляте през глава в разни неща, без да прецените разумно
възможностите си.

По-лошото разбира се е, прекомерния срам и съмнение, които

благоприятстват за развиването на увреждане, наречено "компулсивност".
Компулсивният човек има чувството, че изцяло зависи от постъпките си и
затова се старае да прави всичко безупречно добре. Стриктното следване
на всички правила ви предпазва от грешки, а грешките трябва да се
избягват на всяка цена. Мнозина от вас познават чувството винаги да си
засрамен и непрестанно да се съмняваш в себе си. Малко повече търпение
и толерантност към детето ви може да му помогне да не поеме по вашия
път. И поразпуснете малко и вие самите!

Ако постигнете баланс между самостоятелност и срам и съмнение, ще

развиете позитивното качество – решителност. Едно от най-
забележителните и в същото време най-разочароващи неща за две-три
годишните деца е тяхната решителност. “Мога да го направя” е тяхното
мото. Ако можем да запазим тази увереност (с подходящата доза
скромност, за да го балансираме), ще се справяме много по-добре като
възрастни.

Трети стадий

Третият е генитално-локомоторният стадий или стадият на играта.

От 3г.-4г. до около 5г.-6г., задачата, с която се сблъсква детето, е да се
научи да бъде инициативно без да изпитва особено вина.

"Инициативност" означава да даваш положителен отговор към

предизвикателствата на света, да поемаш отговорност, да учиш нови
умения, да си целеустремен. Родителите могат да поощрят това качество
като окуражат детето да изпробва идеите си. Трябва да приемем и
насърчим фантазията, любопитството и въображението. Това е времето за
игра, а не за формално учене. Детето вече умее да си представя бъдещи
ситуации, неща, които още не са се случили. Инициативността е опитът да
превърне тази не-реалност в реалност.
 Но ако децата могат да си представят бъдещето и да планират, тогава
могат да бъдат и отговорни, следователно и виновни. Ако моята
двегодишна дъщеря хвърли часовника ми в тоалетната, мога да
предположа, че не е имала “лоши намерения”. Било е просто един блестящ
предмет, който се е носел във водата. Колко забавно! Но ако моята 5-
годишна дъщеря го направи... е, тя би трябвало вече да знае какво ще се
случи с часовника, както и какво ще се случи с настроението на татко и
следователно - какво ще се случи с нея! Тя може да се срамува от
постъпката си. Способността за морални преценки вече е налице.

Ериксън е, разбира се, фройдист, и като такъв той включва и Едиповия

комплекс към този стадий. Според неговата гледна точка, едиповата криза
съдържа нежеланието на детето да се отдалечи от родителя от
противоположния пол. Родителят носи отговорността, в социален план, да
окуражи детето да порасне: "Ти вече не си бебе!" Но ако този процес се
извършва твърде остро и сурово, то се научава да се срамува от чувствата
си.

Прекалената инициативност и твърде слабата вина водят до

развитието на неадаптивна склонност, която Ериксън нарича
“непреклонност”. Непреклонният човек поема инициативата: има си
планове, без значение дали се касае за училище, романтични
взаимоотношения или кариера. Дотук добре, но проблемът е в това, че не
го е грижа през кого и през какво ще мине, за да ги реализира. Стремежите
му са всичко и усещанията за вина са изключително слаби. Крайната
форма на непреклонността е социопатията.

Непреклонността е лошо качество в очите на другите, но сравнително

поносимо за самия човек. По-тежко за него е увреждането, което може да
се развие в този период, в резултат на прекомерното усещане за вина,
наречено “задържане”. Последиците от него са, че човек не опитва разни
неща, защото "ако не опиташ, не губиш" и още по-точно - няма да има за
какво да се чувстваш виновен впоследствие. От сексуална гледна точка, в
смисъла на едиповата криза, такъв човек може да е импотентен или
фригиден.

Постигането на баланс води до появата на психосоциалната сила на

усещането за цел. То е нещо, към което мнозина се стремят, макар и много
от тях да не осъзнават, че самите те създават целите си, с помощта на
въображението и инициативността. Според мен, думата, описваща по-
добре това позитивно качество е “кураж” – способността за извършване на
дадено нещо, въпреки ясното ти разбиране за ограниченията ти и
предишните ти провали.

Четвърти стадий

Четвъртият е латентният стадий – или училищната възраст от 6 до 12

години. Задачата е да се развие способност за усърдие и да се избягва
прекаленото усещане за малоценност. Децата трябва да “обуздаят
въображението си” и да се посветят на ученето, и на възприемането на
социалните умения, които обществото очаква да притежават.

Тук навлиза една по-широка социална сфера: към родителите и

другите членове на семейството се присъединяват учителите, другарчетата
и близките. Всички те имат своя принос: родителите трябва да поощряват,
учителите - да се грижат, а другарчетата – да приемат. Децата трябва да
разберат, че не само измислянето, а и следването на плана може да носи
удоволствие. Трябва да изпитат усещането за успех – бил той в училище
или на спортната площадка, академичен или социален.

Един добър начин да открием разликата между детето в третия стадий

и това в четвъртия, е да обърнем внимание на начина, по който играят.
Четиригодишното може да обича игрите, но ще има само смътна представа
за правилата, може да ги променя многократно по време на самата игра, и
с голяма вероятност да не я завърши, освен ако завършването не
предполага да хвърли играта по съперника си. Седемгодишното дете, от
друга страна, е отдадено на правилата, счита ги за доста неприкосновени и
може да се натъжи, ако няма възможност да завърши играта.

Ако детето има твърде малко успехи, заради строги учители или
отхвърлящи другарчета, например, тогава ще развие усещане за
малоценност и некомпетентност. Допълнителен източник на
непълноценност, който Ериксън споменава, са и расизмът, сексизмът и
всички други форми на дискриминация: ако детето вярва, че успехът
зависи от това кой си ти, вместо от това колко старателно се опитваш да
направиш дадено нещо, тогава защо изобщо да опитваш?

Прекаленото усърдие води до неадаптивната склонност към тясно

специализиране. Наблюдаваме това при деца, на които не им е разрешено
да “бъдат деца” тъй като родителите или учителите им ги тласкат
постоянно да се усъвършенстват в дадена област, без да ги оставят да
развиват по-широките си интереси. Това са децата без собствен живот:
децата актьори, атлети, музиканти, дарования от всякакъв вид. Всички ние
се възхищаваме на усърдието им, но ако погледнем по-отблизо, ще
забележим че водят доста празен живот.

Много по-често срещано е увреждането, наречено “инерция”. На него

са подвластни хората, страдащи от "комплексите за малоценност", за които
говори Адлер. Ако не успеете още от първия път, не опитвате повече!
Мнозина от нас не са се представяли особено добре по математика,
например, така че по-скоро ще умрем, отколкото да се запишем на курс по
математика. Други са били унижавани във физкултурния салон и затова
никога повече не се записват да спортуват и дори не играят федербал
навън. И нещо повече - никога не са развили социални умения - най-
важните умения от всички - и затова не излизат сред хора. Стават инертни.

По-добрият изход е да се постигне баланс между усърдие и

малоценност – това е усърдие с малка степен малоценност, само колкото
да ни поддържа разумно скромни. Тогава имаме позитивното качество,
наречено “способност”.

Пети стадий
Петият стадий е юношеството, от пубертета до около 18-20 години.
Задачата тогава е развиването на Аз-идентичност и избягването на
объркването на ролята. Юношеството е това, което първо привлича
вниманието на Ериксън и този период от живота на човека го интригува
най-силно, а моделите, които забелязва да се изявяват през този стадий му
дават основание да разсъждава и върху другите етапи на развитието.

Аз-идентичността означава да знаеш кой си и как се вписваш сред

другите. Тя изисква да вземеш предвид всичко, което си научил за живота
и за самия себе си и да го претопиш в единен Аз-образ, смислен, от гледна
точка на общността, в която живееш.
 Има доста неща, които биха ни улеснили през този стадий. На първо
място, е необходимо едно силно основно течение на културата на
възрастните, с добри ролеви модели и отворени канали на общуване, което
заслужава уважението на юношата.

По-нататък, обществото трябва да предостави ясни знаци за

преминаване от един статус в друг, определени постижения и ритуали,
които да отличават възрастния от детето. При първобитните и
традиционните общества, юношата е трябвало да напусне селото си за
известен период от време и да живее сам, да ловува за определено животно
със символичен смисъл, или да очаква да получи видение. Момчетата и
момичетата трябвало да преминават различни изпитания за издържливост,
символични церемонии или обучения. По един или друг начин,
разграничението между безсилните, но безотговорни времена на детството
и настъпването на момента, в който ставаш възрастен и имаш властта да
правиш каквото искаш, но и носиш отговорността за постъпките си, е ясно.

Без тези знаци, е много вероятно да настъпи объркване на ролята – т.е.

несигурност за това какво място заема човек в обществото и света.
Ериксън счита объркването на ролята за криза на идентичността. В
действителност, типичният въпрос, който юношите в нашето общество си
задават, е един доста директен въпрос на идентичността „Кой съм аз?”

Едно от предложенията на Ериксън за юношеството в нашето

общество е психосоциалният мораториум. Той предлага да „си вземеш
почивка”. Ако имаш пари, замини за чужбина. Ако нямаш, пътувай из
страната си. Напусни училище и започни работа. Или напусни работа и
отиди в училище. Поспри за малко, помириши розите и опознай себе си.
Склонни сме да се стремим да достигнем „успеха” възможно най-бързо и
въпреки това малцина от нас са посветили време на това да разберат какво
всъщност означава успеха за тях. Малко като при младите хора от племето
Оглала Лакота, вероятно имаме нужда малко да посънуваме.

Съществува и такова явление като „прекомерна Аз-идентичност”,

когато човек е толкова отдаден на изпълняването на дадена роля в
обществото или в културната си общност, че не остава много възможност
за толерантност. Ериксън нарича тази неадаптивна склонност
“фанатизъм”. Фанатикът вярва, че начинът, по който той разбира нещата
е единственият правилен. Юношите, разбира се, са известни със своя
идеализъм и със склонността си да разглеждат света в черно-бяло.
Фанатиците ще обявят вярванията си за света и за начина на живот и няма
да дадат право на другите да са несъгласни.
 Липсата на идентичност вероятно е по-трудна и Ериксън нарича това
увреждане “отричане”. Хората, които са го развили отричат участието си
в света, и дори още повече – отричат необходимостта си от идентичност.
Някои юноши предпочитат да се слеят напълно с дадена група, особено
ако тя им предоставя подробности за идентичността им – такива са
религиозните, културните, военните организации и групите, основаващи се
на омраза, „освободени” от болезнените изисквания на обществото.
Водените от отричането млади хора могат да се включат в разрушителни
действия, да приемат наркотици, алкохол или да се оттеглят в
психотичните си фантазии. В крайна сметка да си „лош” или да бъдеш
„никой” е по-добре от това да не знаеш кой си!

Ако успешно преминете през този стадий, ще се сдобиете с

позитивното качество, което Ериксън нарича “вярност”. То означава
лоялност, способност да живееш със стандартите на обществото, въпреки
несъвършенствата, непълнотите и непоследователността им. Тук не става
дума нито за сляпа вярност, нито за приемане на несъвършенствата. В
крайна сметка, ако обичате общността си, ще искате тя да се превърне в
най-доброто, което би могла да бъде. Но верността означава, че сте
намерили мястото си в нея и то ви дава възможност да допринасяте за
благоденствието й.

Шести стадий

Ако сте стигнали дотук, вече сте в ранния период на това да сте
възрастен, който продължава от 18 до около 30 години. Календарната
възраст, характерна за стадиите при възрастните, е доста по-размита
отколкото при детските стадии и хората може значително да се различават.
Задачата през този период е да се достигне близост, вместо да се остане в
изолация.

Близостта е способността да се отвориш пред другите, в качеството си

на любим човек, приятел, и част от обществото. Тъй като вече имате ясно
чувство за това кой сте всъщност, вече не се страхувате, че "ще загубите"
себе си, за разлика от повечето юноши. "Страхът от обвързване", който
някои хора проявяват, е пример за незрялост. Този страх невинаги е
особено явен. Мнозина в днешно време винаги отлагат развитието на
връзките си: "Ще се оженя (или ще създам семейство, или ще се включа
във важни социални мероприятия) веднага щом завърша образованието си,
веднага щом си намеря работя, веднага щом си купя къща и т.н." Ако сте
бил сгоден през последните 10 години, какво Ви спира да не го направите
още сега?
 Освен това, младият възрастен вече не трябва да се доказва.
Тийнейджърската любовна връзка често е опит да се докажеш, чрез това да
си част от двойка. „Кой съм аз? Аз съм гаджето й.” Връзката през ранния
период на възрастните трябва да представлява два независима Аз-а, които
се опитват да създадат нещо по-голямо от тях самите. Ние интуитивно
разпознаваме това, като се мръщим на романтичните взаимоотношения
между млад възрастен и тийнейджър, тъй като виждаме потенциала за
манипулация, от страна на по-възрастния член на двойката.

Обществото ни не е направило кой знае какво и по отношение на

младите възрастни. Акцентът върху кариерите, изолацията в живота в
градовете, разделянето на двойките, заради необходимостта от мобилност
и общия, лишен от човечност облик на съвременния живот, възспират
хората от естественото развиване на близките им отношения. Аз съм
типичен пример за човек, местил се десетки пъти през живота си. Нямам
ни най-малка представа какво се е случило с децата, с които израснах или с
приятелите ми от колежа. Най-отдавнашният ми приятел живее на хиляди
километри от мен. Преместих се тук, заради необходимостта да имам
работа и доскоро не изпитвах принадлежност към дадена общност.

Преди да съм станал прекалено подтискащ, нека да спомена, че

мнозина от вас може би не са преживявали тези неща. Ако сте израснали и
сте останали да живеете на същото място и най-вече, ако става дума за
селска общност, сте много по-склонен да развиете дълбоки, дълготрайни
приятелства, да се ожените за гаджето си от гимназията и да изпитвате
силна обич към общността си. Но този начин на живот бързо се превръща
в отживелица.

Ериксън нарича неадаптивната склонност от този стадий

“промискуитет”. Това означава, че ставате близки прекалено свободно,
твърде лесно и без особена дълбочина. Тази склонност може да се отнася
до отношенията ви с вашите приятели, съседи, с цялата общност както и с
любимите ви хора.

Негативното качество се нарича “изключване” и се отнася до

стремежа да се изолирате от любов, приятелство, от връзки с общността си
и да развиете определена доза омраза, като компенсация за самотата си.

Ако успешно преминете през този стадий, ще носите в себе си до края

на живота си качество или психосоциална сила, която Ериксън нарича
“любов”. Любовта, в контекста на теорията му означава да бъдеш способен
да сложиш настрани различията и противопоставянията чрез „взаимността
на отдаването”. Тя включва не само любовта, която намираме при добрия
брак, но и тази между приятели, съседи, колеги и сънародници.

Седми стадий

Седмият стадий е средният период на възрастните. Трудно е да се

определи календарната възраст за него, но той се простира в периода,
когато активно отглеждаме децата си. За повечето хора от нашето
общество, това означава някъде между средата на двадесетте и края на
петдесетте години. Задачата тук е да развием правилно съотношение
между съзидателност и застой.

Съзидателността е продължение на любовта в бъдещето. Тя е грижа

към следващите поколения. Затова е значително по-малко „егоистична”
отколкото близостта от предишния стадий: близостта е любовта между
любовници или приятели, т.е. между равни и е взаимна. О, разбира се, че
се обичаме не-егоистично, но реалността е такава, че ако любовта ни не
бъде споделена, не я считаме за истинска. При съзидателността това
очакване за споделеност отсъства, или поне не присъства така
задължително. Малцина родители очакват „възвръщане на инвестицията”
от децата си. Или ако не е така, не ги считаме за особено добри родители!

Въпреки че повечето хора проявяват съзидателност като раждат и

отглеждат деца, съществуват и много други нейни проявления. Ериксън
посочва преподаването, писането, изобретяването, изкуствата и науките,
социалната дейност и най-общо казано – допринасянето за добруването на
бъдещите поколения – всичко, което задоволява онази стара необходимост
„да бъдещ полезен”.

Застоят, от друга страна, означава да си зает само със себе си, да не се

грижиш за никого. Човек в застой спира да бъде продуктивен член на
обществото. Вероятно е трудно да си представим, че трябва да имаме
каквито и да е периоди на „застой” в живота си, но неадаптивната
тенденция, която Ериксън нарича „свръхпродължение” илюстрира този
проблем: хората се опитват да бъдат толкова съзидателни, че нямат време
за самите себе си, за почивка и възстановяване. Такъв човек не допринася
особено ефективно. Сигурен съм, че всички познаваме по някой, който се е
заел с толкова много неща, че няма време за нито едно от тях!

По-очевидно, разбира се, е негативното качество, наречено

“отхвърляне”. Ако за вас са характерни занижена съзидателност и
прекомерен застой, значи вече не играете активна роля в обществото си. И
голяма част от това, което наричаме „смисъл на живота” се отнася до това
как живеем и с какво допринасяме за света около себе си.

Седмият стадий е периодът на „кризата на средната възраст”.

Понякога, мъжете и жените поглеждат назад и си задават големия и тежък
въпрос „за какво правя всичко това?” Обърнете внимание на самия въпрос:
тъй като фокусът им е върху тях самите, те си задават въпроса „какво”, а
не „за кого” го правят. В паниката си, че остаряват и че не са преживели
или достигнали нещата, които са очаквали като млади, те се опитват да си
възвърнат младостта. Мъжете често са най-ярките примери в това
отношение: напускат съпругите и работата си, купуват си лъскави дрехи и
започват да се мотаят по барове. Разбира се, те рядко намират това, което
търсят, защото търсят не това, което трябва!

Но ако преминете успешно през този стадий, ще развиете

способността да се грижите, която ще ви е полезна до края на живота.

Осми стадий

Този последен стадий, който деликатно е наречен “късен етап на

възрастните” или "зрялост", или по-неделикатно – “старост”, започва
някъде около пенсионирането, след като децата вече са заживели
самостоятелно, да кажем някъде около 60 години. Някои от по-възрастните
приятели биха протестирали срещу определянето на тази възраст като
старост и биха казали, че тя започва когато се почувстваш стар, но това е
последица от култа към младостта в нашата култура, при която дори
старите хора отказват да коментират годините си. Според теорията на
Ериксън, достигането на този стадий е нещо хубаво, а недостигането му
предполага, че по-ранни проблеми са забавили развитието ви!

Задачата при него е да се развие цялост на Аз-а с минимални

количества отчаяние. Този стадий, особено от гледна точка на младостта,
изглежда като най-трудният измежду всички останали. Първо, налице е
отчуждаване от обществото, породено от усещане за безполезност и това е
типично за повечето хора от нашата култура. Някои се пенсионират от
работата, която са вършили с години, други осъзнават, че родителските им
задължения приключват, а най-голямата част измежду тях откриват, че
приносът им вече не е желан.

Освен това идва и усещането за биологична безполезност, тъй като и

тялото вече не прави всичко, което е можело в миналото. Жените
преживяват, понякога драматична, менопауза. Мъжете откриват, че вече не
могат да “го вдигат”. С това идват и заболяванията, характерни за този
етап от живота, като артрит, диабет, сърдечни проблеми, тревоги за
наличие на рак на гърдата, яйчниците, простатата и т.н. Появяват се и
страхове за неща, за които досега никога не сме се притеснявали – да не се
разболеем от грип, или да не паднем.

Заедно с болестите нахлуват и тревогите, свързани със смъртта.

Приятелите умират. Роднините умират. Съпругът умира. И, разбира се,
сигурно е, че и вашият ред ще дойде. Изглежда, че всеки, в подобна
ситуация, би изпитвал отчаяние.

В отговор на този страх, някои възрастни хора стават прекалено

ангажирани с миналото си. Все пак, именно тогава нещата са били по-
добре. Някои се вглъбяват в провалите си, в лошите решения, които са
взели, и съжаляват, че (за разлика от предишния стадий) вече нямат време
и сили да ги променят. Други се поддават на депресия, озлобление,
параноя, хипохондрия или започват да се държат глуповато без значение
дали съществуват физически причини за подобно поведение.

Цялостта на Аз-а означава да се примирите с живота си, а

следователно и с края му. Ако можете да погледнете назад и да приемете
хода на събитията, изборите, които сте направили, живота си, такъв,
какъвто сте го живели, тогава не би трябвало да се страхувате от смъртта.
Въпреки, че за повечето от вас този етап все още не е настъпил, все пак
можете да бъдете съпричастни, като се замислите за живота си досега.
Всички сме правили грешки - големи и малки, и ако не бяхме направили
точно тях, нямаше да сме тези, които сме. Ако ви беше провървяло много,
или ако играехте на сигурно и бяхте допуснали съвсем малко грешки,
животът ви нямаше да е толкова богат, колкото е.

Неадаптивната склонност на осми стадий се нарича “предположение”.

Тя се получава, когато човек “предполага” цялост на Аз-а, без всъщност да
се срещне с трудностите на старостта. Увреждането се нарича “презрение”
към живота – своя собствен и този на другите.

Човек, който се приближава към смъртта без страх, носи качество,

което Ериксън нарича “мъдрост”. Според него мъдростта е дар за децата,
защото “здравите деца няма да се страхуват от живота, ако на възрастните
около тях е присъща достатъчна цялост, за не се страхуват от смъртта”.
Според него е вид дарба човек да бъде истински мъдър, но ви съветвам да
разглеждате думата “дарба” в най-широк смисъл - открих, че има хора с
изключително скромни дарби, които ме научиха на много неща, и то не с
мъдрите си думи, а с простичкия си и добър подход към живота и смъртта,
чрез своята “щедрост на духа”.
 Дискусия
Не се сещам за друг, освен Жан Пиаже, който толкова много да е
популяризирал разглеждането на развитието от гледна точка на
преминаването през различни стадии, като Ерик Ериксън. И въпреки това,
стадиите определено не са особено често срещан подход сред теоритиците
на личността. Измежду хората, споменати в този текст, само Зигмунд и
Анна Фройд напълно споделят убежденията му. Повечето теоритици
предпочитат постепенния подход към развитието и говорят за “фази” или
“преходи”, вместо за ясно маркирани стадии.

Но съществуват етапи на живота, които е доста лесно да разпознаем,

тъй като носят всичко необходимо, за да се определи биологичното
развитие. Юношеството е "препрограмирано" да настъпи тогава, когато
настъпва, както и раждането, както и, с голяма вероятност, естествената
смърт. Първата година от живота има някои специални качества, подобни
на качествата при фетоса, а последната съдържа някои "катастрофални"
качества.

Ако разширим значението на стадиите, за да включим определена

логическа последователност, т.е. неща, които се случват в определен ред,
не защото са програмирани биологично, а защото такъв е смисълът им,
можем да постигнем доста добър резултат: отбиването на кърмачето и
приучаването за използване на гърне трябва да предхождат
независимостта от майката, необходимо за ходенето на училище,
естествено е човек да е съзрял сексуално преди да си намери интимен
партньор, както и да бъде полово активен, преди да има деца, и
задължително – да има деца, преди да се наслади на “отлитането им от
гнездото”!

А ако разширим значението на стадиите дори още повече и включим

социалното “програмиране” като го прибавим към биологичното, можем
да добавим и периодите на зависимост, на ходене на училище, на работа и
на пенсиониране. При такъв обхват на понятието, вече не е трудно да
имаме седем или осем стадия, просто сега вече ще ви се наложи да ги
наречете “стадии” вместо фази или нещо също толкова неясно.
Трудно е да защитим осемте стадия на Ериксън, ако приемем
изискванията му за тълкуване на това какво значи “стадий”. При отделните
култури и дори в рамките на една и съща култура, възрастовите граници
могат да бъдат доста различни. В някои страни, бебетата се отбиват на 6
месеца и се учат да ползват гърне на 9 месеца. В други – ги кърмят доста
по-дълго. Нашите деди са се женили на 13 години и първото им дете се
раждало, когато те самите били на 15г. В днешно време сме склонни да
отлагаме брака докато не станем на 30г. и бързаме да създадем своята
единствена рожба преди да сме станали на 40г. Очакваме с нетърпение да
се пенсионираме, докато в други времена и култури, пенсионирането
изобщо не съществува.

И въпреки това, стадиите според Ериксън ни дават определена рамка.

Можем да говорим за своята култура, в сравнение с другите, или за
днешните времена в сравнение с тези от преди няколко века, като
разглеждаме по какво се различаваме от “стандартите”, заложени в
теорията му. Ериксън и другите изследователи откриват, че основните
модели са типични за повечето култури и за различните епохи. С други
думи, теорията му отговаря на едно от основните изисквания за теория на
личността – изискване, което често е по-важно дори от истината, а именно
– полезна е.

Също така тя ни предлага идеи, които може би не бихме забелязали

иначе. Например, може да мислите за осемте му стадия като серия от
задачи, които не са подчинени на каквато и да е логическа връзка. Но ако
разделите живота на 2 поредици от по 4 стадия, можете да откриете
истински модел, при който едната половина е развитието на детето, а
другата – на възрастния.

През първия стадий, бебето трябва да разбере, че “то” (има се предвид

светът, най-вече представляван от мама, татко и самото то) е “ОК”. През
втория стадий, детето се научава на “Мода да го направя” тук и сега. През
третия – то трябва да придобие ново умение - “Мога да планирам” и
проектира себе си в бъдещето. През четвъртия стадий детето, вече ученик,
разбира, че “Мога да завършвам” плановете си. При преминаването си
през тези четири стадия, детето развива способен Аз, подготвен за
истинския свят.

През втората половина от схемата - тази на възрастния - ние се

развиваме отвъд Аз-а. Целта на пети стадий е да се установи нещо, което
силно наподобява "ОК" - юношата трябва да достигне до "Аз съм ОК" -
заключение, базиращо се на успешно преминаване през предходните 4
стадия. През шестия стадий, младият възрастен трябва да се научи да
обича, което е вид социално "Мода да го направя" тук и сега. Целта на
седми стадий е, възрастният да съумее да увеличава обхвата на тази любов
и да я разпростира и в бъдещето, под формата на грижа. През осми стадий,
човек трябва да се научи да се "Завършва" като Аз и да установява нова и
по-широка идентичност. Можем да заемем термина на Юнг и да кажем, че
втората половина на живота е посветена на реализиране на себе си.

Карл Юнг (1875-1961)

“Всеки, които иска да познава човешката душа, няма да научи почти

нищо от експерименталната психология. По-добре ще е да бъде
посъветван да зареже точната наука, да захвърли амплоато на учен, да се
сбогува с обучението си и да се скита с открито сърце по света. Там, в
ужасите на затворите, лудниците и болниците, в сивите кръчми на
предградията, в бордеите и баровете където се играе комар, в елегантните
салони, в борсите, на социалистическите сбирки, в църквите, в
сектантските събори, чрез любов и омраза, чрез преживяването на страсти
във всичките им форми, той ще пожъне много повече знание отколкото
дебелите учебници могат да му дадат, и ще знае как да лекува болните с
истинско познаване на човешката душа”, Карл Юнг

Фройд твърди, че целта на терапията е да направи несъзнаваното -

съзнавано. Със сигурност той превръща това и в своя цел, като теоритик.
Но придава на несъзнаваното, меко казано, неприятно звучене. Според
него, то е врящ казан от подтиснати желания, бездънна яма от перверзна
жажда за кръвосмешения, гробище за плашещи преживявания, които се
завръщат, за да ни преследват. Честно казано, всичко това не звучи като
нещо, което искам да осъзная!

По-младият колега на Фройд, Карл Юнг, превръща изследването на

"вътрешния свят" в работата на живота си. Той се заема с това добре
подготвен, усвоил основата на фройдистката теория, разбира се и с
очевидно неизчерпаеми знания в областта на митология, религия и
философия. Юнг е богато осведомен за символизма на сложните мистични
традиции като гностицизма, алхимията, кабала, а също и хиндуизма и
будизма. Ако някой би могъл да разбере несъзнаваното и неговата
склонност да се разкрива само в символична форма, то това е Карл Юнг.

Той притежава и способността да има много ясни сънища и случайни

видения. В края на 1913г. получава видение за "чудовищен потоп",
поглъщащ по-голямата част от Европа и покриващ планините на родната
му Швейцария. Юнг вижда хиляди давещи се хора и рухваща
цивилизация. После водите се превръщат в кръв. В следващите няколко
седмици той сънувал безкрайни зими и реки от кръв. Уплашил се, че става
психотичен.

На 1 Август същата година, започва Първата Световна Война. Юнг

усеща, че има някаква връзка между него самия и човечеството, като цяло,
която не може да бъде обяснена. От този момент до 1928г., той преминава
през доста болезнен процес на себеопознаване, което оформя основата на
бъдещата му теория.

Юнг внимателно записва, чертае, рисува и прави модели на своите

сънища, фантазии и видения. Открива, че преживяванията му най-често се
въплъщават в хора, които започват с мъдър стар човек и неговата
спътничка - малко момиче. В поредица от сънища, възрастният мъдрец се
развива и превръща в духовен водач. Малкото момиченце става "анима" -
женската душа и служи като средство за комуникация с по-дълбинните
части на несъзнаваното.

Кафяво като кожа джудже е пазач на несъзнаваното. То е "сянката",

първичният спътник на Аз-а на Юнг. Той сънува, че заедно с джуджето
убиват красив рус младеж, на име Зигфрид. Според Юнг, това е
предупреждение за опасностите от култа към славата и героизма, който
скоро донася толкова много беди над Европа, както и за риска от
неблагоприятните последствия от собствената му склонност към почитане
на Зигмунд Фройд!
 Юнг има много сънища за смъртта, за полето на смъртта и за
възкръсването на мъртвите. Те представляват самото несъзнавано - не
"малкото" лично несъзнавано, за което Фройд говори толкова много, а
новото, колективно несъзнавано на човечеството, съдържащо всички
мъртви (а не само нашите) призраци. Юнг започва да твърди, че
душевноболните са хора, обладани от тези призраци, и то го прави по
време, в което не се предполага, че някой изобщо вярва в тях. Само ако
можехме да си възвърнем митовете, ние щяхме да разберем тези призраци,
да приемем мъртвите и да излекуваме душевните си страдания.

Критиците твърдят, най-просто казано, че самият Юнг е бил болен,

когато се е случило всичко това. Но той вярва, че за да разбереш
джунглата не е достатъчно само да плуваш напред-назад близо до брега.
Трябва да влезеш в нея, без значение колко странна и страшна ти изглежда
тя.

Биография

Карл Густав Юнг е роден на 26 Юли 1875г. в малкото швейцарското

селце Кесвил. Баща му е Пол Юнг, енорийски свещенник, а майка му е
Емили Прайсверк Юнг. Заобиколен е от голямо образовано семейство,
включващо и неколцина духовници и чудаци.

Юнг старши записва едва шест-годишния си син да изучава латински

и това е началото на дълготраен интерес към езици и литература (най-вече
древна). Освен повечето съвременни западноевропейски езици, Юнг умее
да чете и някои древни такива, включително санскрит - езикът на
оригиналните свещени Хинду книги.

Карл е доста уединен младеж, неособено заинтересуван от училище и

не се съревновава с останалите. Отива в пансион в Базел, Швейцария,
където се превръща в обект на доста силни безпокойства. Започва да
използва здравословните си неразположения като извинение и развива
притеснителната склонност да припада, когато е под напрежение.

Въпреки, че първият му избор на професия е археологията, отива да

учи медицина в университета в Базел. Докато работи с известния невролог
Крафт-Ебинг, решава да се посвети на психиатрията.

След завършването си, започва работа в Психиатричната болница

Бьоржелтцли, под ръководството на Ойген Блойлер, експерт (и кръстник)
на шизофренията. През 1903г. Карл Юнг се жени за Ема Розенбах. По
същото това време преподава в Университета в Цюрих, има частна
лекарска практика и открива асоциациите с думи!

След като дълги години е почитател на Фройд, най-сетне му се

представя във Виена през 1907г. Според историята, след като се
запознават, Фройд отменя всичките си ангажименти за деня и двамата
разговарят цели 13 часа, такова е въздействието от срещата на тези велики
умове! Фройд възприема Юнг като коронования принц на психоанализата
и свой наследник.

Но Юнг никога не приема напълно теорията на Фройд. Техните

отношения започват да охладняват през 1909г., по време на едно пътуване
до Америка. Те се развличали като анализирали сънищата си един на друг
(несъмнено по-скоро за забавление), когато Фройд изглежда проявил
излишна съпротива на усилията на Юнг в анализа. Накрая Фройд казал, че
трябва да спрат, защото се страхувал, че ще загуби авторитета си! Юнг се
почувствал доста обиден от това.

Първата Световна Война е болезнен период на самоизследване за Юнг.

Тя, обаче, дава и началото на една от най-интересните теории за
личността, която светът някога е виждал.

След войната, Юнг пътува доста и посещава племена в Африка,

Америка и Индия. Пенсионира се през 1946г. и се оттегля от общественото
внимание след смъртта на съпругата си през 1955г. Той умира на 6 Юни
1961г. в Цюрих.

Теория
Юнг твърди, че душата се състои от три части. Първата е Аз-ът -
съзнанието. Тясно свързано с него е личното несъзнавано - всичко, което
в момента не е съзнавано, но може да бъде. То наподобява представата на
повечето хора за несъзнавано, защото включва и спомените, които лесно
можем да си припомним, и тези, които по някаква причина сме
подтиснали. За разлика от Фройд, Юнг не причислява тук инстинктите.

Според Юнг, съществува още една съставна част на душата, която

отличава теорията му от всички останали: това е колективното
несъзнавано. То е "вашето психично наследство". Колективното
несъзнавано е складът, съдържащ опита на човечеството, нещо като вид
знание, което ни е вродено. И въпреки това, не можем пряко да го
осъзнаем. То повлиява всичките ни преживявания и поведението ни, и то
най-вече емоционалните, но съдим за него непряко, въз основа на
отчитането на тези влияния.

Има някои преживявания, които показват ефектите от колективното

несъзнавано по-ясно от други: такива са любовта от пръв поглед, дежа вю
(усещането, че вече сте били тук, когато отидете на някое съвсем ново
място) и незабавното разпознаване на някои символи и значения на
митовете - всичко това може да се разбира като внезапно свързване на
външния с вътрешния свят на колективното несъзнавано. По-величествени
примери са творческите преживявания, изпитвани от край време от
художниците и музикантите по целия свят, спиритичните преживявания на
мистиците от всички религии, или паралелите между сънищата,
фантазиите, митовете, приказките и литературата.

Една добра илюстрация за проява на колективно несъзнавано, която

напоследък доста се дискутира, е преживяването на прага на смъртта.
Изглежда много хора, принадлежащи към различни култури, откриват, че
имат съвсем сходни спомени, след като са били върнати обратно към
живота след близка среща със смъртта. Те разказват съвсем ясно как са
напуснали телата си и какви са били заобикалящите ги събития, как са
били изтеглени през дълъг тунел към ярка светлина, как са видели
починали свои близки или религиозни фигури, които са ги очаквали и за
своето разочарование, че е трябвало да си тръгнат от това приятно място,
за да се върнат обратно в телата си. Вероятно всички сме създадени, за да
преживяваме смъртта по този начин.

Архетипи
Съдържанието на колективното несъзнавано се нарича “архетипи”.
Юнг също използва названия като “доминанти”, “идеализирани образи”,
“митологични” или “първични образи”, и още няколко други, но
"архетипи" надделява. Те са незаучената склонност да преживяваме
нещата по определен начин.

Архетипът няма форма сам по себе си, а действа като "организиращ

принцип" за нещата, които виждаме или правим. Той работи подобно на
инстинктите в теорията на Фройд: в началото бебето просто иска нещо за
ядене, без да знае точно какво. То има доста неясно силно желание, което
може да бъде задоволено само от някои неща, а от други - не. По-късно, с
натрупването на опит, детето започва да иска нещо определено когато е
гладно - бутилка, бисквита, сварен рак или парче пица.
 Архетипът е като черна дупка в пространството. Съдим, че е там само
по това как привлича материя и светлина към себе си.

Архетипът на майката
Архетипът на майката е особено добър пример. Нашите предци са
имали майки. Винаги сме се развивали в среда, която включва майка или
нейн заместител. Не бихме оцеляли без да сме имали връзка с някой, който
се е грижел за нас, когато сме били безпомощни бебета. Това показва, че
сме създадени по начин, който отразява еволюционното ни развитие. От
хиляди години насам, идваме на този свят, готови да искаме майка, да я
търсим, да я разпознаем и да общуваме с нея.

И така, архетипът на майката е нашата вродена способност да

разпознаваме връзката на "майчинството". Юнг твърди, че това е доста
абстрактно и сме склонни да проектираме този архетип върху външния
свят и по-специално - върху определена личност, която обикновено е
собствената ни майка. Дори когато на разположение на архетипа няма
реален човек, ние персонифицираме архетипа, като например го
превърнем в митологичен герой от приказка. Така, този герой символизира
архетипа.

Архетипът на майката намира израз в образа на първичната майка, или

Майката Земя, Ева или Дева Мария в западната традиция, или в по-слабо
персонализирани символи като църквата, нацията, гората, или океана.
Според Юнг, някой, чиято майка не успее да задоволи потребностите на
архетипа, може да прекара живота си в морето, или в търсене на утеха в
църквата, или идентифицирайки се с Майката Земя, или в молитви към
Дева Мария.
 Мана
Трябва да разберете, че тези архетипи не са с биологичен произход,
като инстинктите при Фройд. Те са духовни нужди. Например, ако сте
сънували дълги неща, Фройд би предположил, че тези неща символизират
фалос и в крайна сметка - секс. Но Юнг ще посочи съвсем различна
интерпретация. Дори доста специфично да сте сънували пенис, това може
да няма много общо с незадоволена потребност от секс.

Любопитно е, че в първобитните общества, фалическите символи

изобщо не касаят секса. Те обикновено символизират мана, или духовната
сила. Древните показвали тези символи в ритуали, когато са викали
духове, за да увеличат реколтата, риболова или да излекуват някого.
Връзките между пениса и силата, между спермата и семето, между
оплождането и плодородието са възприети от повечето култури.

Сянката

Сексът и инстинктите за запазване на живота като цяло, разбира се, са

представени в теорията на Юнг. Те са част от архетипа, наречен "сянка".
Той произлиза от времената преди появата на човека, от нашето
животинско минало, когато всичките ни грижи са били фокусирани върху
оцеляването и възпроизвеждането, и когато не сме имали самосъзнание.

Това е “тъмната страна” на Аз-а и злото, на което често сме способни,

се таи именно там. Всъщност, сянката е аморална – тя не е нито добра,
нито лоша - точно както и животните. Едно животно е способно на нежна
грижа към малките си и на ожесточено убийство за храна, но то не избира
дали да постъпва така. Просто прави това, което прави. То е "невинно". Но
от човешка гледна точка, животинският свят изглежда доста брутален,
нехуманен, така че сянката се превръща в нещо като контейнер за
отпадъци за тази част от нас, чието съществуване не сме много склонни да
признаем.

Символите на сянката включват змията (като тази в Райската градина),

дракони, чудовища и демони. Тя често пази входа към езеро с вода, което е
колективното несъзнавано. Следващия път като сънувате, че се борите с
демон, може да се окаже, че сте се борил със самия себе си!
 Персоната

Персоната е нашият образ пред обществото. Терминът очевидно е

свързан с “човек” и “личност”, и произлиза от латинската дума за маска.
Така че персоната е маската, която си слагате преди да се покажете пред
външния свят. Въпреки, че произлиза като архетип, от момента, в който
осъзнаем наличието й, тя се превръща в част от нас, различна от
колективното несъзнавано.

В най-доброто си проявление, персоната е просто “доброто

впечатление”, което искаме да създадем докато изпълняваме ролите,
поставени ни от обществото. Но разбира се, тя може да бъде и “лошото
впечатление”, което използваме, за да манипулираме мнението и
поведението на другите. А в най-негативния вариант, може да подведем
дори и самите себе си, че това е нашата истинска същност. Понякога
вярваме, че наистина сме това, за което се представяме!

Анима и Анимус
Част от нашата персона е мъжката или женската роля, която трябва да
изпълняваме. За повечето хора, тя се определя от физическия им пол. Но
Юнг, както и Фройд, Адлер, и др., вярват, че по природа сме бисексуални.
В началото на съществуването си, когато сме фетуси, нямаме
диференцирани полови органи и само под влияние на хормоните ставаме
мъже или жени. Подобно на това, на прага на социалния си живот като
деца не сме нито мъжки нито женски в социалния смисъл на думата.
Почти веднага – още щом тези розови или сини ританки се появят – ние се
оказваме под влиянието на обществото, което постепенно ни оформя като
мъже или жени.
 Във всички общества, очакванията към мъжете и жените са различни -
обикновено въз основа на специфичните роли при възпроизвеждането, но
често са налице и чисто традиционни детайли. В днешно време все още
съществуват доста следи от тези традиционни очаквания. Продължава да
се счита, че жените са по-грижовни и по-слабо агресивни, и че мъжете са
силни и не обръщат внимание на емоционалната страна на живота. Но
според Юнг, тези очаквания означават, че сме развили едва половината от
потенциала си.

Анима е женският аспект на колективното несъзнавано на мъжете, а

анимус е мъжкият в колективното несъзнавано на жените. Взети заедно, те
представляват сизигия (бел.прев. - сизигия - астр. - положение на луната
по права линия със земята и слънцето). Анимата може да се
персонифицира в младо момиче, много спонтанно и интуитивно, в
магьосница, или в Майката Земя. Тя се свързва с дълбока емоционалност и
със силата на живота. Анимус може да се персонифицира във възрастен
мъдрец, магьосник, или в група мъже и е склонен към логичост,
рационализъм и дори спор.

Анима и анимус са архетип, чрез който общуваме с колективното

несъзнавано като цяло и е важно да се докоснем до него. Този архетип
отговаря за по-голямата част от любовния ни живот. Ние винаги, както
разказва и древногръцкия мит, търсим в представителите на
противоположния пол нашата друга половина, която боговете са ни
отнели. Когато се влюбим от пръв поглед, откриваме човек, изпълващ
особено добре нашия анима или анимус архетип!

Други архетипи
Според Юнг, няма точен брой архетипи, които да изредим и запомним.
Те се припокриват и когато е нужно лесно се разтварят един в друг, а
тяхната същност е необикновена. Но ето някои от тях, които той
споменава:

Освен арехетипа на майката, има и други семейни архетипи. Очевидно

има арехтип на бащата, който често се символизира с водач или
авторитетна фигура. Има и архетип на семейството - той представлява
идеята за кръвната връзка и за междуличностни отношения, по-дълбоки от
тези, основаващи се на разумни причини.

Съществува архетип на детето, представен в митологията и изкуството

от деца, бебета и други малки същества. Детето Исус, почитано от
християните, е негова проява и представлява бъдещето, предстоящото,
прераждането и спасението. Любопитен факт е, че Коледа е по времето на
зимното слънцестоене, което в северните древни култури представлява
бъдещето и прераждането. Тогава хората са палели огньове на открито и са
изпълнявали церемонии, за да насърчат завръщането на слънцето при тях.
Архетипът на детето често се смесва с други архетипи, за да оформи
детето-бог или детето-герой.

Много архетипи са участници в истории. Архетипът на героя е един

от основните измежду тях. Той е маната на личността и победителят над
злите дракони. В основни линии, този архетип представлява Аз-а –
склонни сме да се идентифицираме с героя на историята – и често се
борим със сянката, въплътила се в дракони и други чудовища. Героят,
обаче често е ням. В края на краищата той не знае пътищата на
колективното несъзнавано. Люк Скайуокър от “Межузвездни войни” е
прекрасен пример за герой.

Героят често е устремен към спасяване на девойката. Тя представлява

чистотата, невинността и най-често - наивността. В началото на историята
в "Междузвездни войни", принцеса Лея е девойката. Но с развитието на
сюжета, тя се превръща в анима, разкриваща силата на властта -
колективното несъзнавано - и става равен партньор на Люк - нейния брат.

Героят е воден от мъдрия старец. Той е разновидност на анимус и

разкрива на героя същността на колективното несъзнавано. В
“Междузвездни войни” мъдрият старец е представен от Оби Уан Кенуби и
по-късно от Йода. Обърнете внимание, че те обучават Люк за силата и със
съзряването му умират и се превръщат в част от него.

Може би ви е любопитно какъв архетип представлява Дарт Вейдър

“бащата на мрака”. Той е сянката и владетелят на тъмната страна на
силата. А също така се оказва и бащата на Люк и Лея. След смъртта си се
превръща в един от старите мъдреци.

Има и архетип на животното, представляващ връзката на

човечеството с животинския свят. Верният кон на героя е добър пример за
това. Змиите често са символи на архетипа на животното и са считани за
особено мъдри. Животните, в крайна сметка, са в по-близък контакт с
природата си от нас. Вероятно верните малки роботи и надеждните стари
космически кораби – Фалкон – символизират същия архетип.

Съществува и архетипът на мошенника, често представен от клоун

или магьосник. Ролята му е да затруднява развитието на героя и най-общо
казано да създава неприятности. В Скандинавската митология, много от
приключенията на боговете са породени от някакъв номер, който им е
погоден от полу-бога Локи.

Има и други архетипи, за които е малко по-трудно да се говори. Един

от тях е първият човек, представляван в западната религия от Адам. Друг е
архетипът на Бог, въплъщаващ нашата нужда да разбираме вселената, да
придаваме смисъл на случващото се, да мислим, че всичко има някаква цел
или посока.

Хермафродитът, едновременно и мъжки, и женски, представлява

единението на противоположностите, важна идея в теорията на Юнг. В
някои произведения на религиозното изкуство, Исус е представен като
доста женствен мъж. Подобно на това, в Китай, героят Куан Ин е светец,
но е изрисуван по толкова женствен начин, че по-често го смятат за богиня
на състраданието!

Най-важният арехтип от всички е Аз-ът. Той е крайното единство на

личността и се символизира от окръжността, от кръста, от мандалата,
която Юнг толкова много обича да рисува. Мандала е фигура, използвана
в медитацията, защото привлича вниманието на наблюдателя обратно към
центъра си и може да бъде една обикновена геометрична фигура или
сложно съчетание. Този архетип най-често се персонифицира с Исус или
Буда, двама души за които мнозина смятат, че са постигнали
съвършенството. Но Юнг вярва, че истинското съвършенството в
личността се постига само в смъртта.

Динамика на психиката

Толкова за съдържанието на психиката. Сега нека разгледаме

принципите й на работа. Юнг ни посочва три принципа, започвайки с
принципа на противоположностите. Всяко желание незабавно
предизвиква своята противоположност. Ако имам добра мисъл, например,
неминуемо някъде в мен е и лошата. В действителност, това е много
основна гледна точка - за да имате идея за добро, трябва да имате идея за
зло, както не може да знаете какво е “горе” без “долу”, или “черно” без
“бяло”.

Тази идея ми хрумна когато бях на около 11г. Тогава се опитвах да

помагам на бедните невинни горски създания, когато бяха ранени – често,
страхувам се, убивайки ги в старанието си да ги спася. Веднъж се опитах
да излекувам бебе червеношийка. Но щом го вдигнах, бях толкова
изненадан колко е лекичко, че ми хрумна колко лесно би било да го
смачкам в ръката си. Обърнете внимание, не ми хареса тази идея, но тя
определено съществуваше.

Според Юнг, противоположността създава силата (или либидото) на

психиката. Това е като двата полюса на батерията, или разбиването на
атома. Контрастът дава енергията – ако той е силен, силна е и енергията, и
обратно – слабият контраст създава слаба енергия.

Втори е принципът на еквивалентността. Енергията, създадена от

противоположностите се разпределя между двете страни по равно. Така че,
когато държах птиченцето в ръката си, имах енергията да продължа и да
му помогна. Но имах и точно такова количество енергия, която да ме
тласне да го стисна. Опитах се да помогна на птиченцето, следователно
тази енергия се е канализирала в поведение по помощта за него. Но какво
се случва с другата енергия?

Е, това зависи от вашето отношение към желанието, което не сте

реализирали. Ако го осъзнаете, срещнете се лице в лице с него, държите го
във връзка със съзнанието си, тогава енергията се насочва към общо
подобрение на вашата психика. С други думи, израствате.

Но ако се преструвате, че никога не сте имали това зло желание, ако го

отречете и подтиснете, енергията ще се насочи към развитието на
комплекс. Комплексът е модел на подтиснати мисли и чувства, които се
трупат и групират около тема, предоставена от някой архетип. Ако
отречете, че изобщо ви е хрумнало да стиснете птиченцето, може да
сложите тази идея във формата, предложена от сянката (вашата “тъмна
страна”). Или ако един мъж отрече емоционалната си страна, тя може да
открие своя път в архетипа на анима. И така нататък.

Ето от тук идва проблемът: ако през целия си живот се преструвате, че

сте толкова добър, че дори не можете да лъжете и мамите, да крадете и
убивате, тогава винаги когато правите нещо добро, тази ваша “друга”
страна отива в комплекс около сянката. Този комплекс ще започне да
развива свой собствен живот и ще ви преследва. Може да се окажете
преследван от кошмари, в които стъпквате малки птиченца!

Ако това продължи достатъчно дълго, е възможно комплексът да ви

надвие, да ви превземе и вие може да свършите с раздвоение на личността.
Във филма "Трите лица на Ева", Джоан Уудуърд описва мека и блага жена,
която накрая разбира, че е излизала и купонясвала като луда всяка събота
вечер. Тя не пуши, а открива цигари в чантата си, не пие, но се буди с
махмурлук, не се занася с мъжете, но открива, че носи секси неща.
Въпреки, че раздвоението на личността е рядкост, е типично да включва
подобни крайности.

Последен е принципът на ентропията. Той представлява

тенденцията към обединяване на противоположностите, което води до
намаляване на енергията в живота на човек. Юнг взима назаем този
принцип от физиката, където ентропия засяга стремежа на всички физични
системи да се намалят, т.е. цялата енергия да се разпредели равномерно.
Например, ако имате източник на топлина в една част от стаята,
постепенно цялата стая ще се затопли.

Когато сме млади, противоположностите клонят към крайности и

въпреки това, кипим от енергия. Например, юношите са склонни към
преувеличаване на разликите между мъжете и жените – като момчетата,
които се опитват да са мачовци и момичетата, стараещи се точно толкова
усърдно да бъдат женствени. И така половата им активност е подплатена с
огромни количества енергия! Плюс това, юношите често залитат от една
крайност в друга и в един момент са диви и необуздани, а в следващия –
откриват религията.

С настъпването на старостта, повечето от нас свикват с различните си

страни. Ставаме не толкова наивно-идеалистични и си даваме сметка, че
всички ние сме смесица от добро и зло. По-слабо сме застрашени от
противоположния пол в нас и се превръщаме в по-андрогенни. Дори
физически, когато остареят, мъжете и жените започват много да си
приличат. Този процес на израстване над противоположностите, на
съзиране на двете страни от нашата същност, се нарича
"трансцендентност".

Аз-ът

Целта на живота е да осъзнаем себе си. Аз-ът е архетип, който

представлява трансцендендентостта на всички противоположности, така че
всеки ваш аспект е изразен наравно с останалите. Вие не сте нито мъж,
нито жена, а едновременно и мъж, и жена, нито само Аз или само сянка, а
едновременно и Аз, и сянка, нито само добър или само лош, а
едновременно и добър, и лош, нито само съзнателен или само
несъзнателен, а едновременно и съзнателен, и несъзнателен, нито само
част или само цяло, а едновременно и част, и цяло от Сътворението. И
тогава, когато няма крайности, няма и енергия, и спирате да действате.
Разбира се - просто вече нямате нужда да действате.

За да не става прекалено мистично, представете си го като нов център,

като по-балансирана позиция за психиката. Когато сте млади, вие се
фокусирате върху Аз-а и се тревожите за тривиалностите на вашата
персона. Щом поостареете (приемаме, че сте се развивали както трябва),
фокусът се измества малко по-дълбоко, върху Аз-а и ставате по-близки с
хората, с живота, дори със самата Вселена. Самоосъзналата се личност в
действителност е по-слабо себична.

Синхронност

Авторите на теории за личността от години спорят дали психичните

процеси действат като механизъм или като телеология. Под “механизъм”
се има предвид идеята, че процесите се явяват като причини и следствия.
Едно нещо води до друго, то – до трето и така нататък, така че миналото
предопределя настоящето. Под “телеология” се има предвид идеята, че сме
водени от идеите си за бъдещето, от неща като цели, значения, ценности и
т.н. Механизмът се свързва с детерминизъм и с естествените науки.
Телеологията се свързва със свободната воля и напоследък е голяма
рядкост. Тя все още е често срещана сред моралисти, прависти, философи
и, разбира се, сред автори на теории за личността.

Измежду хората, описани в тези публикации, фройдистите и

бихейвиористите са склонни да бъдат механицисти, докато нео-
фройдистите, хуманистите и екзистенциалисите клонят към телеология.
Юнг смята, че и механизмът, и телеологията играят роля. И добавя трета
алтернатива, наречена "синхронност".

Синхронността е появата на две събития, които не са нито причинно,

нито телеогично свързани, но имат смислена връзка помежду си. Веднъж,
един клиент описва сън, включващ скарабей и точно в този момент,
бръмбар, досущ като скарабей, влита през прозореца. Често хората сънуват
нещо, като например смъртта на някой, когото обичат и на следващата
сутрин разбират, че този човек наистина е починал по същото време.
Понякога хората вдигат телефона, за да се обадят на приятел и чуват, че
той вече е на линията. Повечето психолози биха нарекли тези явления
съвпадения или биха се опитали да покажат как е по-вероятно те да се
случват, отколкото очакваме. Юнг вярва, че това са знаци за това как сме
свързани с другите хора и с природата като цяло, чрез колективното
несъзнавано.

Той никога не е достатъчно ясен по отношение на собствените си

религиозни вярвания. Но тази необикновена идея за синхронността е
достъпно обяснена от хиндуисткото гледище за нещата. Според
хиндуистите, нашите собствени Аз-ове са като острови в морето. Ние
гледаме света и останалите и си мислим, че сме отделни цялости. Но това,
което не виждаме е, че сме свързани едни с други от дъното на океана под
водата.

Външният свят се нарича "мая", което значи "илюзия" и е измислен

като божия сън за божия танц. Т.е. създаден е от Бог, но сам по себе си не
е реален. Те наричат нашите Аз-ове - "дживатман", което значи "отделни
души". Но те също са вид илюзия. Всички ние сме продължения на
единствения Атман, или бог, който разрешава на частици от себе си да
забравят своята идентичност, да бъдат независими, да се превърнат в нас.
Но никога не сме истински отделни. И когато умрем се събуждаме и
осъзнаваме кои сме били от самото начало - Бог.

Когато сънуваме или медитираме, потъваме в своето лично

несъзнавано, приближавайки се все по-близо и по-близо до истинската си
същност – колективното несъзнавано. В такива състояния сме особено
отворени към общуване с други Аз-ове. Синхронността превръща теорията
на Юнг в една от най-редките, които не само са съвместими с
парапсихологическите феномени, а дори се опитва да ги обясни!

Интроверсия и екстроверсия

Юнг създава типология на личността, която става толкова популярна,

че хората не си дават сметка, че той е автор и на други неща! Тя започва с
различаване на интроверсия от екстроверсия. Интровертите са хора,
които предпочитат вътрешния си свят на мисли, чувства, фантазии,
сънища и т.н., докато екстровертите отдават по-голямо значение на
външния свят от вещи, хора и действия.

Смисълът на тези две думи често се бърка с неща като стеснителност и

общителност, отчасти защото интровертите са склонни към срамежливост,
а екстровертите - към общителност. Но Юнг отнася тези типове към това
дали вашето Аз е по-често насочено към персоната и външния свят или
към колективното несъзнавано и неговите архетипи. В този смисъл
интроверът е някак си по-зрял от екстроверта. Нашата култура, разбира се,
симпатизира на екстроверта много повече. А Юнг предупреждава, че сме
склонни да ценим най-много собствения си тип личност!

В днешно време величината интроверт-екстроверт присъства в

няколко теории, като най-очевидно е това в теорията на Ханс Айзенк,
макар често е маскирана зад названия като “общителност” и
“самоувереност”.

Функциите

Без значение дали сме интроверти или екстроверти, ние трябва да си

взаимодействаме със света - субективния и обективния. И всеки от нас има
предпочитани удобни начини да го прави. Юнг твърди, че има четири
основни начина или функции:

Първата е усещането. Това означава да получаваме информация от

сетивата си. Усещащият човек е добър в гледането и слушането, и най-
общо казано, в опознаването на света. Юнг нарича тази функция
"ирационална", имайки предвид че тя включва по-скоро възприятия
отколкото преценки на информация.

Втората функция е мислене. То означава оценка на информация или

идеи, и е разумно и логично. Юнг нарича тази функция "рационална", тъй
като включва по-скоро взимане на решение или преценка, отколкото
просто възприемане на информация.

Третата функция е интуицията. Тя е вид възприятие, което работи

независимо от обикновения съзнателен процес. Интуицията е ирационална
и, както и усещането, се основава на възприятието, но за разлика от него
произлиза от сложното съчетаване на голямо количество информация,
вместо само на обикновеното виждане или чуване. Според Юнг,
благодарение на нея се държим сякаш знаем какво има зад ъгъла.
 Четвъртата е чувството. Подобно на мисленето и то е процес на
обработка на информация, но в този случай се претегля цялостния
емоционален отговор на човека. Юнг го нарича "рационално", очевидно не
в обичайния смисъл на думата.

Тези функции са налице у всеки човек. При различните хора, те са в

различни пропорции. Всички ние имаме: преобладаваща функция – тя е
предпочитана и е най-добре развита; вторична - знаем за съществуването
й и я използваме в подкрепа на преобладаващата функция; третична – тя е
малко по-слабо развита от вторичната, но не и ужасяващо осъзната; а също
и низша функция, която е слабо развита и толкова неосъзната, че можем
да отричаме съществуването й.

Повечето от нас развиват едва една или две от тях, но трябва да се

стремим да ги развием и четирите. Още веднъж, Юнг вижда
трансценденцията на противоположностите като идеал.

Оценка

Катрин Бригс и дъщеря й Изабел Бригс Майерс считат типовете на

Юнг и функциите за толкова показателни за човешката личност, че
решават да създадат тест. Той се нарича “Личностен въпросник Майерс-
Бригс” и е един от най-известните и най-изучавани тестове.

Въз основа на отговорите ви на 125 въпроса, сте причислени към един

от 16 типа и се има предвид, че някои хора са между два или три типа.
Конкретният тип личност разкрива доста неща – какво ви допада и какво
не, изборът на професия, съвместимостта с другите и т.н. Хората го
харесват. Той има едно необикновено качество в сравнение с другите
тестове – не е прекалено осъдителен. Никой от типовете личности не е
нито твърде негативен, нито твърде позитивен. Вместо да измерва колко
сте “луд”, Майерс-бригс просто отваря вашата личност за изследване.

Тестът има 4 скали. Екстроверсия-Интроверсия (Е-И) е най-важната.

Изследователите, използващи теста откриват, че около 75% от хората са
екстроверти.

Следващата скала е Усещане-Интуиция (У-И), като при около 75% от

хората преобладава усещането.

Следващата скала е Мислене-Чувство (М-Ч). Въпреки, че хората се

разпределят по равно по тези две величини, изследователите откриват, че
при две трети от мъжете преобладава мисленето, а при две трети от жените
- чувството. Това може да изглежда като стереотипизиране, но имайте
предвид че чувството и мисленето са еднакво ценни според юнгианците, и
че при една трета от мъжете все пак преобладава чувството, а при една
трета от жените преобладава мисленето. Отбележете, също така че
обществото цени мисленето и чувствата по различен начин и че мъжете,
при които преобладават чувствата, както и жените, при които преобладава
мисленето, често се сблъскват със стереотипните очаквания на хората.

Последната скала е Оценка-Възприятие (О-В) - това не е оригинална

променлива на Юнг, а е добавена от Майерс-Бригс, за да помогне в
определянето на преобладаващата функция. Най-общо казано, хората, при
които преобладава оценката са по-грижливи, вероятно по-затворени в
живота си. Възприемащите хора са по-спонтанни, понякога дори
небрежни. Ако сте екстроверт и О, значи сте мислител. Ако сте екстроверт
и В, значи се доверявате на усещанията и интуицията си. От друга страна,
интроверт с висока стойност за оценка ще разчита на усещанията или
интуицията си, докато интроверт с високи степени на възприятие ще бъде
мислител или чувстващ. Хората, при които преобладава оценката са
колкото хората, при които преобладава възприятието.

Всеки тип се идентифицира с четири букви, като например ЕИЧО. Те

стават толкова популярни, че дори може да ги намерите в
характеристиките на хората!

ЕИЧО (екстроверт чувство с интуиция). Тези хора имат дар слово.

Склонни са към идеализиране на приятелите си. Те са добри родители, но
са податливи към това да допускат да ги използват. Подходяща
професионална реализация могат да намерят като терапевти, учители,
ръководители и търговци.
 ЕИЧВ (екстроверт интуиция с чувство). Те обичат новостите и
изненадите. Много са добри в преживяването на различни емоции и в това
да изразяват себе си. Податливи са към натрупване на мускулно
напрежение и често са свръхвъзбудими. Също така са самосъзнателни. Те
са добри в продажбите, рекламата, политиката и актьорството.

ЕИМО (екстроверт мислене с интуиция). У дома те очакват много от

съпрузите и децата си. Обичат организираността и структурираността на
нещата и са добри ръководители и администратори.

ЕИМВ (екстроверт интуиция с мислене). Това са жизнерадостни хора,

необикновени и небанални. Като съпрузи или партньори са малко опасни,
особено в икономически план. Добри са в анализа и са успешни
предприемачи. Склонни са към това да бъдат “вълци-единаци”.

ЕУЧО (екстровер чувство с оценка). Тези хора обичат хармонията.

Склонни са да имат силни правила и забрани. Често са зависими – първо
от родителите си, по-късно от съпрузите си. Много са добри в
извършването на услуги, включващи личен контакт.

ЕУЧВ (екстроверт усещане с чувство). Много щедри и импулсивни,

имат ниска поносимост към тревожност. Те са добри в представления,
харесват връзките с обществото и обожават телефона. Трябва да избягват
академичните длъжности, особено тези, свързани с наука.

ЕУМО (екстроверт мислене с чувство). Това са отговорни партньори и

родители, и са лоялни в работата си. Те са реалисти, земни хора,
обикновени и обичат традициите. Често се присъединяват към граждански
клубове и организации.

ЕУМВ (екстроверт усещане с мислене). Представителите на този тип

са хора на действието, често сложни личности, понякога дори
безскрупулни – нашите “Джеймс Бонд”. Като партньори са вълнуващи и
очарователни, но имат трудности с обвързването. Те са добри
организатори и предприемачи.

ИИЧО (интроверт интуиция с чувство). Тези хора са сериозни

студенти и работници, които наистина дават своя принос. Те са склонни да
бранят личното си пространство и са лесно раними. Добри съпрузи, но са
склонни да са физически резервирани. Хората често смятат, че имат свръх-
усещания. Те са добри терапевти, лекари, министри и т.н.
 ИИЧУ (интроверт чувство с интуиция). Това са идеалисти,
саможертващи се и някак хладни и резервирани. Те са силно ориентирани
към семейството и дома, но не умеят да си почиват. Можете да ги откриете
в областта на психологията, архитектурата и религията, но никога в
бизнеса. И Юнг, и аз се възхищаваме на този тип. Разбира се, и двамата
сме от този тип!

ИИМО (интроверт интуиция с мислене). Това е най-независимият тип.

Обожават логиката и са привлечени от научните изследвания. Склонни са
към целенасоченост, но са доста тесногръди.

ИИМВ (интроверт чувство с интуиция). Верни, прекалено заети и

лесно забравящи, тези хора са “книжни плъхове”. Те са много премерени в
изказа си. Справят се отлично в областта на логиката и математиката, и са
добри философи и теоритици, но не и писатели или търговци.

ИУЧО (интроверт усещане с чувство). Те са ориентирани към

работата и услугите. Може да страдат от преумора и да бъдат привлечени
от хора, създаващи проблеми. Те са добри медицински сестри, учители,
секретарки, лекари, библиотекари, средно ниво мениджъри и домакини.

ИУМО (интроверт усещане с мислене). Те са стълбове на силата.

Често се опитват да променят партньорите си и другите хора.
Подходящите професии за тях са в областта на банкерството, одитори,
счетоводители, данъчни, отговорници в библиотеки или болници, а също
така са и добри скаути!

ИЧУВ (интроверт чувство с усещане). Те са срамежливи и сдържани,

неособено общителни, но обичат сетивната стимулация. Доставя им
удоволствие да рисуват, чертаят, да правят скулптури, да композират, да
танцуват - привличат ги изкуствата в най-общ план - обичат и природата.
Не са много силни в обвързването.

ИУМВ (интроверт мислене с възприятие). Тези хора са ориентирани

към действието, безстрашни са и жадуват за вълнения. Те са импулсивни и
е опасно да ги спреш. Често харесват инструменти и оръжия и мнозина от
тях се реализират в професионално отношение като технически експерти.
Не се интересуват от общуване и често погрешно ги диагностицират като
дислексивни или хиперактивни. Обикновено се справят лошо в училище.
 Дискусия
Мнозина смятат, че Юнг е имал много какво да им каже. Това са
писатели, артисти, музиканти, филмови създатели, теолози, духовници от
различни религии, хора, изучаващи митология, и разбира се, някои
психолози. Примери, които ми хрумват, са митологът Джоузеф Кембъл,
създателят на филми Джордж Лукас и авторът на научна фантастика
Урсула К. Ле Гин. Всеки, който се интересува от творчество, духовност,
психични феномени, универсалната истина и т.н. ще открие в Юнг сродна
душа.

Но учените, включително повечето психолози, имат доста несъгласия

с Юнг. Той не само напълно подкрепя телеологичната гледна точка (както
правят и повечето автори на теории за личността), но стига и по-далеч като
говори за мистичните връзки на синхронността. Юнг не само постулира
несъзнаваното, където нещата не са лесно достъпни за емпиричния поглед,
но добавя и идеята за колективното несъзнавано, което никога не е било и
никога няма да бъде съзнавано.

В действителност, подходът му е в основата си противоположност на

преобладавашия редукционализъм. Той започва с най-високите нива –
включително спиритуализъм – и извлича по-ниските нива на психологията
и физиологията от тях.

Дори психолозите, които одобряват неговата телеология и

антиредукционалистка позиция може да не го приемат напълно. Както
Фройд, и Юнг се опитва да въвлече всичко в своята система. Той почти не
оставя място за шанс, случайност или съвпадение. Личността и животът
като цяло, изглеждат “прекалено обяснени” в теорията му.

Открих, че теорията му понякога привлича студенти, които имат

трудности с възприемането на реалността. Когато светът, и най-вече
социалният, стане твърде труден, мнозина се оттеглят във фантазиите. Или
прекарват повечето си време, лежейки на дивана. Други се насочват към
сложните идеологии, които претендират, че обясняват всичко. Някои се
обръщат към гностични или тантрически религии, предлагащи списъци от
ангели и демони, от рай и ад, и обсъждат символи до безкрай. Други се
обръщат към Юнг. Няма нищо съществено грешно в това, но за някой,
който почти е прекъснал връзката си с реалността, то едва ли ще помогне.

Тези критики не отричат основата на теорията на Юнг, но предлагат

по-внимателното й разглеждане.
 Положителните страни
В позитивните страни е тестът на Майерс-Бригс и други тестове,
основаващи се нa юнговите типове и функции. Тъй като не поставят
хората в измерения, като "добро" и "зло" те са много по-слабо
заплашителни. Подобни въпросници насърчават хората да се опознаят по-
добре.

Архетипите, на пръв поглед, изглеждат най-странната идея на Юнг и

въпреки това, се доказват като много полезни в анализа на митове,
приказки, литературни произведения, артистичен символизъм и
религиозни описания. Те очевидно обхващат някои от основните единици
на нашето себе-изразяване. Според мнозина, съществуват огромен брой
истории и герои по света, а ние просто преподреждаме детайлите.

Това предполага, че архетипите в действителност се отнасят към някои

дълбинни структури в човешкото съзнание. В крайна сметка, от
физиологична гледна точка, идваме на този свят с определена структура.
Виждаме, чуваме, преработваме информация, държим се някак си, тъй
като нашите неврони, жлези и мускули са структурирани по определен
начин. Нe един и двама когнитивни психолози са предлагали да се
потърсят структурите, които отговарят на архетипите на Юнг!

В заключение, Юнг ни отваря очите за разликата между развитието на

децата и на възрастните. Децата ясно акцентират на разграничението –
разграничавайки едно нещо от друго – “Какво е това?”, “Защо е такова, а
не друго?”, “Какви са тези?”. Те активно търсят различието. И мнозина,
включително психолози, са били толкова впечатлени от този подход, че
приемат, че всеки вид учене е въпрос на разграничение, на научаване на
все повече и повече “неща”.

Но Юнг посочва, че възрастните се интересуват по-скоро от

обединяването, съчетаването, трансценденцията на противоположностите.
Те търсят повече връзки между нещата, обяснения за това как те си пасват
едно с друго, как си взаимодействат, как частта допринася за цялото.
Искаме да им придадем смисъл, да намерим значението им, целта на
всичко. Децата разнищват света, а възрастните се стараят да го съберат
отново.

Връзки

От една страна, Юнг все още е свързан с корените на теорията на

Фройд. Той акцентира върху несъзнаваното повече от фройдистите.
Всъщност, той може да се приема за логичното разширение на склонността
на Фройд да слага причините за нещата в миналото. Бащата на
психоанализата също говори за митове, Едип например, и как те
въздействат на душата.

От друга страна, Юнг има много общи черти с нео-фройдистите,

хуманистите и екзистенциалисите, той вярва, че сме създадени, за да се
развиваме, да се движим в положителна посока, а не просто да се
адаптираме, както биха го възприели Фройд и бихейвиористите. Неговата
идея за себе-реализацията е много близка до себе-актуализацията.

Балансът или трансцендецнията на противоположностите има свои

съответствия в други теории. Алфред Адлер, Ото Ранк, Андреас Ангиал,
Дейвид Бейкън, Гарднър Мърфи и Роло Мей - всички те включват в
теориите си равновесие между две противоположни тенденции, едната –
индивидуалното развитие, а другата – социалния интерес. Роло Мей
говори за душа, създадена от много демони (малки богове) като желанието
за секс, любов или власт. Всички те са положителни сами по себе си, но
ако някой от тях завладее цялата личност, имаме “демонично притежание”
или психична болест!

В заключение, дължим на Юнг разширяването на интрпетацията на

сънищата и на свободните асоциации. Докато Фройд създава повече или
по-малко ригидни (особено в сексуалнен аспект) интерпретации, Юнг
полага услия за по-свободна митологична интерпретация, в която всичко
може да значи всичко. Екзистенциалният анализ, в частност, се възползва
от идеите на Юнг.
 Ото Ранк (1884-1939)

Обаятелното въздействие на митологията, литературата, изкуството и

религията върху психологията, едва ли се изчерпва с вижданията на Карл
Юнг и Зигмунд Фройд. В действителност, то се проявява отново и отново
сред психолозите на личността, и е особено изявено при Ото Ранк.

Героят

Една от най-ранните му работи е "Митът за раждането на героя", в

която изследва митове за раждания като тези за Вавилонските царе
Гилгамеш и Саргон, индуисткия герой Карна, персийския цар Кир,
гръцките герои Едип, Херкулес, Парис и Персий, основателите на Рим -
Ромул и Рем, келтския герой Тристан, немските герои Зигфрид и
Лохенгрин, и дори Мойсей, Буда и Исус.

Ранк открива един и същ модел при всички тях: в началото има цар и
царица, или бог и богиня, или друга високопоставена двойка, има и
пречка, която прави зачеването на героя трудно или невъзможно, има сън
или оракул, предричащ раждането му, често включващ и предупреждение
за опасност за бащата, малкият герой обикновено е оставен на произвола
на съдбата в някаква кутия, кошница или малка лодка, носеща се по
водата, после е спасен и отгледан от животни или от хора от бедно
потекло, пораства, открива истинските си родители, отмъщава на баща си
и накрая получава почитта, която му се полага.

Ранк смята, че митовете са относително лесни за разбиране: като деца,

ние боготворим родителите си. Но като порастваме, те започват да ни се
пречкат и откриваме, че не са това, за което сме ги смятали. Митът
отразява желанието на всички нас да се завърнем към спокойните дни,
когато сме смятали, че родителите ни са съвършени и когато са ни
обръщали заслуженото, според нас, внимание. Кутията и кошницата
символизират утробата и водите при нашето раждане. Хората от "беден
произход" представляват нашите слаби и неоценени родители. Царят и
царицата символизират какви би трябвало да бъдат те. И отмъщението е
нашият гняв за това, как погрешно са се отнасяли с нас.

Но забележете как Ранк не включва сексуалността в картинката и как

не се обръща към колективното несъзнавано. Митовете са просто формите
на изразяване, които различните култури са дали на общовалидните детски
преживявания. Интерпретацията му може и да не е съвършена, но скро

мността му е приятно изненадваща!

Творецът

Ранк също се заема и с трудния въпрос за творческата съзидателност.

От една страна, той твърди, че творецът има особено силна склонност към
възхвала на собствената си воля. За разлика от нас, той усеща неустоимо
желание да преправи действителността според представите си. И въпреки
това, истинският творец се нуждае от безсмъртност, която може да
достигне само като се идентифицира с колективната воля на своята
култура или религия. Доброто изкуство може да бъде разбрано като
свързване на материалното с духовното, специфичното и общовалидното,
на индивида и човечеството.

Това свързване не се случва лесно, обаче. То започва с волята, думата,

която Ранк използва за Аз-а, но за Аз, изпълнен със сила. У всеки от нас е
вродено желанието да бъдем самите себе си и никой да не властва над нас.
През ранното детство, ние упражняваме волята си в опита си да правим
нещата самостоятелно, без мама и татко. По-късно се борим с
господството на другите авторитети, включително и с вътрешния
авторитет на сексуалните ни желания. От начина, по който се развие
битката ни за независимост, се определя в какъв тип личност ще се
превърнем. Ранк описва три основни типа:

Първият е адаптираният тип. Тези хора се научават "да желаят" това,

което са ги накарали да желаят. Те се подчиняват на авторитетите, на
моралните норми на обществото и, доколкото могат, на сексуалните си
импулси. Това е пасивният тип, свързан със задълженията, към който,
според Ранк, спадат повечето хора.
 Вторият тип е невротичният. Тези хора имат много по-силна воля от
повечето от нас, но тя е напълно ангажирана в борба с вътрешни и външни
власти и влияния. Борят се дори с изразяването й, така че не остава
никаква воля, която да ползва извоюваната свобода. Вместо това, тези хора
се притесняват и се чувстват виновни задето са толкова волеви. Те, обаче,
са в по-напреднала фаза на морално развитие от адаптирания тип.

Трети е продуктивният тип, който Ранк нарича и “твореца”, “гения”,

“съзидателния тип”, “самосъзнателния тип” и просто казано – “човешкото
същество”. Вместо да се борят със самите себе си, тези хора се приемат и
утвърждават, което служи като положително огнище за волята. Творецът
създава себе си, а после се заема да създава и един цял свят.

Живот и смърт

Друга интересна идея, която Ранк представя, е тази за съревнованието

между живота и смъртта. Той смята, че имаме инстинкт за живот, който
ни тласка да се превърнем в личности, способни и независими, и инстинкт
към смъртта, който ни кара да бъдем част от семейство, общност или от
човечеството като цяло. Изпитваме известен страх от тези два инстинкта.
Страхът от живота е страхът от разделянето, от самотата и отчуждението,
а страхът от смъртта е от това да се загубиш в цялото, от застоя, от това
да бъдеш никой.

Животите ни са изпълнени с раздели, като се започне от раждането ни.

Най-ранните работи на Ранк са посветени на травмата от раждането, т.е.
на идеята, че тревогата, преживяна при раждането е моделът за всички
видове тревога, които изпитваме в последствие. След раждането, идва
отбиването на кърмачето и дисциплината, работата в училище, любовните
несгоди ... Но избягването на тези раздели означава буквално да избягваш
живота и да избереш смъртта - никога да не откриеш какво можеш да
правиш, никога да не напуснеш семейното гнездо или малкия град, никога
да не напуснеш утробата!

Така че трябва да се изправяме срещу страховете си, осъзнавайки, че

за да бъдем напълно развити, е необходимо да приемем и живота, и
смъртта, да се превърнем в индивидуални личности, и да подхраним
връзката си с другите.

Ото Ранк никога не създава психологическа школа, за разлика от

Фройд и Юнг, но влиянието му може да се открие навсякъде. Има
значително въздействие върху Карл Роджърс, по-слабо доловимо влияние
върху късния Адлер, както и върху Фром и Хорни, а също и върху
екзистенциалистите и по-специално - върху Роло Мей. Други хора
"преоткриват" неговите идеи и можем да разпознаем парченца от
вижданията на Ото Ранк в мотивацията за постижения, реактивната
теория, теорията за справяне с ужаса.

Ако искате да научите повече за теорията на Ото Ранк, най-важните му

творби са "Творчество и Творец", "Истина и реалност" и др.

Алфред Адлер (1870-1937)

Бих искал да представя Алфред Адлер, като ви разкажа за някого,

когото Адлер не е познавал: Тиъдър Рузвелт. Той е роден в семейството на
Марта и Тиъдър Старши на 27 Октомври 1858г. Казват, че бил много
хубаво бебе, което не се нуждаело от особена помощ, за да навлезе в света.
Родителите му били силни, интелигентни, красиви и доста добре
осигурени. Би следвало да е имал идилично детство.

Но "Теди", както го наричали, се оказва не толкова здрав, колкото

изглежда отначало. Има остра астма и лесно хваща настинки, развива
трески и кашлица, страда от повръщане, и диария. Той е дребен и слаб.
Гласът му е писклив и остава такъв и през юношеството. Теди е
недохранен и често, заради пристъпите на астма, заспива по столовете.
Няколко пъти е опасно близо до смъртта поради недостиг на кислород.

За да не обрисуваме прекалено негативна картина, ще отбележим, че

Теди е будно дете – някои дори биха казали прекалено активно и с чудесни
личностни качества. Той е много любознателен, интересува се от
природата и често води експедиции от братовчеди в търсене на мишки,
катерици, змии, жаби и всичко друго, което може да бъде подложено на
дисекция или препарирано. Принудителното му затваряне вкъщи, заради
пристъпите на астма, го тласка към книгите, на които остава отдаден през
целия си живот. Може и да е болнав, но определено има жажда за живот!

След като пътува из Европа със семейството си, здравето му се

влошава. Става по-висок, но не развива мускулите си. Накрая, следвайки
препоръката на семейния лекар, Рузвелт Старши насърчава сина си, вече
12-годишен, да започне да вдига тежести. Като всичко друго, с което се
захващал, Теди влага силен ентусиазъм и в това начинание. Здравето му се
подобрява и за първи път в живота си прекарва цял месец без да има
пристъп на астма.

Когато навършва 13г., научава за друг свой недостатък: открива, че не

може да уцели нищо с подарената от баща му пушка и приятелите му му
четат какво пише на билбордовете, на които той изобщо не вижда надпис –
оказва се, че е ужасно късоглед!

През същата година след остър пристъп на астма, родителите му го

изпращат сам в провинцията. По пътя няколко негови връстници го
причакват и нападат. Той не успява изобщо да им посегне, камо ли да се
защити. По-късно обявява на баща си желанието си да учи бокс. До
постъпването си в "Харвард", не само се превръща в един по-здрав Теди
Рузвелт, но е и чест победител в различни атлетически състезания.

Останалото, както казват, е история. "Теди" Рузвелт става преуспял

член на Законодателната камара, каубой от Северна Дакота, Ню-Йоркски
полицейски комисар, помощник-секретар във флота, лейтенант-полковник
при "Грубите ездачи", губернатор на Ню Йорк и много търсен автор, и
всичко това преди да стане на 40г. След смъртта на президента Уилям Мак
Кинли през 1901г., Тиъдър Рузвелт става най-младият президент на
Съединените Щати.

Как така някой толкова болнав става толкова здрав, деен и преуспял?
Защо някои деца, болнави или не, заякват, докато други губят силите си?
Дали стремежът, който Рузвелт проявява е типичен само за него или е
нещо, което е заложено у всеки от нас? Такива въпроси интригуват младия
виенски лекар, на име Алфред Адлер и го тласват към създаването на
неговата теория, наречена “Индивидуална психология”.
 Биография
Алфред Адлер е роден в покрайнините на Виена на 7 Февруари 1870г.
– той е трето дете в семейството и втори син на търговец на зърно от
еврейски произход и съпругата му. Като малък, Алфред развива рахит,
заради който не прохожда до четири-годишна възраст. На пет години, той
почти умира от пневмония. Тогава решава да стане лекар.

Алфред е средно добър ученик и предпочита да играе навън вместо да

бъде затворен в училище. Той е доста общителен, популярен и деен, и е
известен с опитите си да надмине по-големия си брат, Зигмунд.

Завършва медицинското си образование в Университета във Виена

през 1895г. По време на обучението си в колежа, се сближава с група
студенти социалисти, сред които е и бъдещата му съпруга Раиса
Тимофеевна Епщайн. Тя е интелектуален и социален активист, който идва
от Русия, за да учи във Виена. Двамата се женят през 1897г. и имат четири
деца, две от които стават психиатри.

Адлер започва медицинската си кариера като офтамолог, но скоро се

преориентира към общо практикуване и отваря кабинет в квартал, населен
от ниската класа на Виена, срещу Пратера (смесица между увеселителен
парк и цирк). Голяма част от пациентите му са циркови артисти и се
предполага (Фуртмюлер, 1965), че необичайните им умения и слабости го
водят към прозренията му за органната малоценност и компенсацията.

В последствие Адлер се насочва към психиатрията и през 1907г. е

поканен да се присъедини към групата за дискусии на Фройд. Създава
трудове за органната непълноценност, които са напълно съвместими с
вижданията на Фройд, след тях излага теорията си за инстинкта към
агресия, която не буди одобрението на бащата на психоанализата и след
това пише и за детските усещания за непълноценност, като предлага
идеите на Фройд за детската сексуалност да се приемат по-скоро
метафорично, отколкото буквално.

Въпреки, че Фройд нарича Адлер президент на Виенското аналитично

общество и помощник-редактор на вестника на организацията, Адлер не
спира критиките си. Организиран е и дебат между поддръжниците на
Адлер и тези на Фройд, резултатът от който е напускането на Адлер и на
деветима други членове от Обществото за свободна психоанализа през
1911г. Тази група се превръща в Общество за индивидуална психология
през следващата година.
 По времето на Първата световна война Адлер служи като лекар в
Австрийската армия, първо на руския фронт, а след това и в една детска
болница. Така става пряк свидетел на последиците от войната и това
насочва мисленето му към развиване на идеята за социалния интерес.
Адлер смята, че ако на човешкия род му е писано да оцелее, то той
задължително трябва да промени методите си на действие!

След края на войната Адлер участва в различни проекти, включително

работа в клиники към държавните училища и в обучения на учители. През
1926г. отива в САЩ да преподава и в последствие приема длъжността на
гост-преподавател в Колежа по медицина на Лонг Айлънд. През 1934г. той
и семейството му напускат Виена завинаги. На 28 Май 1937г. по време на
лекции в Университета Абърдийн, Адлер умира от инфаркт.

Теория

Алфред Адлер счита, че зад всяко поведение или преживяване стои

един непреодолим инстинкт или мотивационна сила. Когато теорията му
навлиза в най-зрялата си фаза, той нарича тази мотивационна сила
"стремеж към съвършенство". Това е желанието, което всички
изпитваме, да реализираме възможностите си и да се доближим
максимално до идеала си. Тази идея, както мнозина от вас забелязват,
силно наподобява популярното виждане за самоактуализацията.

“Съвършенство” и “идеал”, обаче, са опасни думи. От една страна те

са положителни цели. Не би ли трябвало всички да се стремим към
идеалите си? И въпреки това, в психологията те често съдържат и доста
негативно значение. Съвършенството и идеалите са, по условие,
недостижими неща. В действителност мнозина водят тъжен и изпълнен
със страдание живот, опитвайки се да бъдат съвършени! Както ще видите,
и други теоритици, като Карен Хорни и Карл Роджърс, наблягат на този
проблем. Адлер също го засяга. Но той разглежда този негативен вид
идеализъм като изкривена форма на едно по-положително разбиране. След
малко ще се върнем към това.

Стремежът към съвършенство не е първата фраза, с която Адлер

описва тази единствена мотивираща сила. Предишното й име е "инстинкт
към агресия" и се отнася до реакцията ни, когато други инстинкти, като
например потребността ни да се храним, да сме сексуално удовлетворени,
да сме обичани и т.н., не бъдат задоволени. Може би е по-добре да се
нарича "асертивен инстинкт", тъй като сме склонни да разглеждаме
агресията като нещо физическо и негативно. Именно идеята на Адлер за
агресивния инстинкт става първата причина за появата на търкания между
него и Фройд. Фройд се страхува, че тя би довела до отклонение от
основната позиция за сексуалния инстинкт в психоаналитичната теория.
Въпреки несъгласието на Фройд с нея, самият той представя нещо доста
сходно в един по-късен етап от живота си - инстинкта към смъртта.

Другото, което Адлер свързва с основната мотивация, е

компенсацията, т.е. стремежът за превъзмогване. Всички ние имаме
проблеми, заради които в определени периоди от живота си се чувстваме
малоценни. В по-ранното си творчество, Адлер твърди, че за личността ни
може да се съди по това как се справяме или не се справяме, компенсираме
или преодоляваме тези проблеми. Както ще видите, тази идея продължава
да играе важна роля в теорията му, но той я отхвърля като “етикет” на
основния движещ мотив на хората, защото в противен случай би звучало
сякаш проблемите ни ни превръщат в това, което сме.

Една от най-ранните фрази на Адлер е "мъжествен протест". Той

обръща внимание на нещо доста очевидно в обществото си: момчетата са
били по-високо ценени от момичетата. Момчетата искали, често дори
отчаяно, да ги приемат като силни, агресивни, контролиращи, т.е.
“мъжествени”, а не като слаби, пасивни или зависими, т.е. “женствени”.
Същината, разбира се, е в това, че мъжете са някак си, по условие, по-
добри от жените. Те, в крайна сметка, имат силата, знанията и, както
изглежда, таланта и мотивацията, необходими, за да извършват “велики
дела” - качества, неприсъщи на жените.

Все още можете да чуете това в коментарите, които възрастните хора

правят за малките момченца и момиченца: ако едно момченце вдига врява
или държи да прави нещо, така, както то си поиска (мъжествен протест!),
те казват, че е истински малък мъж; ако едно момиченце е тихо и
срамежливо, го хвалят за неговата женственост; от друга страна, ако
момченце е тихо и срамежливо, се притесняват, че може да стане женчо;
или ако момиченце е асертивно и прави нещата по своя си начин, я
наричат "мъжкарана" и се опитват да ви убедят, че с времето ще надрасне
този си стил!

Адлер не разглежда мъжката асертивност и успех в живота като плод

на някакво вродено превъзходство. Той смята, че това е отражение на
факта, че момчетата биват окуражавани да бъдат асертивни, докато
момичетата биват възспирани от подобно поведение. И момчетата, и
момичетата, обаче, започват живота си със способност за “протест”! Тъй
като мнозина го разбират погрешно и приемат, че според него, мъжете са
по-асертивни по рождение, Адлер ограничава употребата на тази фраза.
 Последната идея, която развива, преди да премине към стремежа към
съвършенство е “стремеж към превъзходство”. Тя е отражение на един от
философските корени на идеите на Адлер: според философията на
Фридрих Ницше, желанието за сила е основният мотив в човешкия живот.
Стремежът към превъзходство е свързан с този към усъвършенстване, но
съдържа в себе си и идеята, че по-скоро искаме да сме по-добри от
другите, отколкото просто да ставаме все по-добри. По-късно Адлер
използва стремежа към превъзходство най-вече във връзка с нездрав или
невротичен стремеж.

Стил на живот

Голяма част от игрите с думи на Адлер са белег на търсенето му на

една теория на личността, наистина различна от тази, представена от
Фройд. Теорията на Фройд е това, което в днешно време бихме
определили като редукционистка: през по-голямата част от времето, той се
опитва да сведе идеите до физиологично равнище. Въпреки че в крайна
сметка признава неуспеха си в това начинание, животът бива обясняван в
светлината на основни физиологични нужди. В допълнение, Фройд се
стреми да "раздроби" личността на по-малки теоритични съставни части -
То, Аз и Супер-Аз.

Адлер е повлиян от работата на Ян Смутс, южноафрикански философ

и държавник. Смутс твърди, че за да разберем хората, трябва да ги
разглеждаме като единно цяло, а не като сума от парчета и то в контекста
на средата, в която са – и физическа, и социална. Този подход се нарича
"холизъм" и Адлер го взима доста присърце.

Първо, в духа на виждането, че трябва да изучаваме човека в неговата

цялост, а не като сбор от части, Адлер решава да нарече своя подход
"индивидуална психология". Думата “индивидуална” буквално значи
“не-разделена”.

Второ, вместо да говори за личността на даден човек с традиционното

отбелязване на типични душевни черти, структури, динамика, конфликти и
т.н., той предпочита да говори за "стил на живот". Стилът ви на живот се
отнася до това как живеете, как се справяте с проблемите си и с
отношенията си с другите. Ето какво казва самият Адлер по този въпрос:
“Стилът на живот на едно дърво е неговата индивидуалност, начинът, по
който то се изразява и оформя в своята среда. Различаваме определен стил,
когато го видим на фона на средата, различен от очакванията ни, защото
тогава осъзнаваме, че всяко дърво има свой модел на живот и не е просто
механична реакция на средата”.
 Телеология
Последната идея - че стилът на живот не е "просто механична
реакция" - е още едно виждане, по което Адлер коренно се различава от
Фройд. За Фройд, нещата, които са се случили в миналото, като например,
травмите в ранното детство, определят какви сме в настоящето. Според
Адлер, мотивацията е движение към бъдещето, т.е. не сме механично
управлявани от миналото си. Ние сме насочени към целите, намеренията,
идеалите си. Това се нарича "телеология".

Движението на някои неща от миналото към бъдещето има

драматични последици. Тъй като бъдещето все още не е настъпило,
телеологичния подход към мотивацията лишава нещата от тяхната
необходимост. При традиционния механистичен подход, причината води
до следствие. Ако а, б и в се случат, тогава г, д, и з трябва, по
необходимост, също да се случат. Но в действителност не е задължително
да постигнете целите си или да реализирате идеалите си, а и те могат да се
променят с течение на времето. Телеологията приема, че животът е
несигурен и труден, но пък винаги има възможност за промяна!

Силно влияние върху мисленето на Адлер има философът Ханс

Вайингер, автор на книгата “Философията на “Като че ли”. Вайингер
смята, че абсолютната истина винаги ще бъде извън нас и, от практична
гледна точка, ни се налага да създаваме частични истини. Той се
интересува предимно от науката, затова дава като примери за частични
истини протоните и електроните, светлинните вълни, гравитацията като
изкривяване на пространството и т.н. Противно на това, което повечето от
нас, не-занимаващите се с наука, приемат, това не са неща, които някой е
видял или е доказал, че съществуват. Те са полезни понятия. Вършат
работа за момента, позволяват ни да се занимаваме с наука и, надяваме се,
ни водят към по-добри, по-полезни понятия. Използваме ги “като че ли” са
истински. Той нарича тези частични истини "фикции".

Вайингер и Адлер, посочват, че ползваме тези фикции и в ежедневния

си живот. Държим се сякаш знаем, че светът ще съществува и утре, сякаш
сме сигурни точно кое е добро и кое – зло, сякаш всичко, което виждаме е
точно такова, каквото го виждаме и т.н. Адлер нарича това "фикционален
финализъм". Най-лесно можете да разберете тази фраза, ако помислите за
следния пример: много хора живеят, сякаш ги очаква рай или ад. Разбира
се, адът и раят може и да съществуват, но повечето от нас не мислят за тях,
като за доказани факти. Това ги превръща във фикция в този смисъл на
думата, който използват Вайингер и Адлер. А "финализъм" се отнася до
телеологията: фикцията е част от бъдещето, но въпреки това влияе на
поведението ни в настоящето.

Адлер добавя, че в центъра на всички стилове на живот е някоя от тези

фикции - някоя важна, отнасяща се до това кои сме и накъде вървим.

Социален интерес

Втора по важност, след стремежа към съвършенство, е идеята за

социалния интерес или социалното чувство (оригиналното му име е
“усещане за общност”). Верен на своя холизъм, всеки, който “се стреми
към съвършенство” се влияе от социалната си среда. Като социални
животни, ние не съществуваме без другите и дори най-крайните
филантропи формират своята омраза към хората в социален контекст!

Адлер смята, че социалната загриженост не е само вродена, нито само

заучена, а е комбинация и от двете: базира се на вродено
предразположение, но трябва да бъде подхранвана, за да оцелее. Това, че
до някаква степен е вродена, се вижда от начина, по който бебетата и
малките деца често показват симпатия към другите, без да са учени да го
правят. Забележете как, когато едно бебе в яслата заплаче, всички останали
ревват. Или как, когато влезем в стая, където всички се смеят, самите ние
започваме да се усмихваме.

И въпреки това, заедно с примерите колко щедри са малките деца към

другите, имаме и примери за това колко егоистични и жестоки могат да
бъдат. Въпреки, че инстинктивно знаем, че това, което наранява другия
може да нарани и мен, и обратното, също така инстинктивно знаем, че ако
трябва да изберем между това дали наранен да бъде другият или аз, винаги
ще изберем да бъде другият! Така че склонността ни към емпатия трябва
да се поощрява от родителите и културата. Дори ако не обръщаме
внимание на възможностите за конфликт между моите нужди и твоите,
емпатията включва усещането за болката на другите и в един жесток свят
тя често може да стане съкрушителна. Много по-лесно е да загрубеем и да
игнорираме тази неприятна емпатия – освен ако обществото не се застъпи
за нея!

Едно недоразумение, което Адлер иска да избегне, е идеята, че

социалният интерес е друг вид екстроверсия. Американците, в частност, са
склонни да разглеждат социалната заинтересованост като това да си
отворен и приятелски настроен, да потупваш хората по гърба, и да ги
наричаш с малките им имена. Някои хора може наистина да изпитват
необходимост да изразяват социалната си загриженост по този начин, но
други просто се държат така, за да разширят границите си. Адлер използва
"социална загриженост" или "социално чувство" не във връзка с конкретно
поведение, а в по-широкия смисъл на "грижа за семейството", за
общността, за обществото, за човечеството и дори за живота. Социалната
загриженост е въпрос на това да бъдеш полезен за другите.

От друга страна, липсата на социална загриженост е, според Адлер,

разграничаването между психичноболните и здравите: всички провалящи
се хора - невротици, психотици, престъпници, пияници, трудни деца,
самоубийци, извратени и проститутки - търпят поражения защото им
липсва социален интерес. За тях успехът е лично превъзходство и
триумфите им имат значение само за тях самите.

Малоценност

Ето ни и нас – тласнати към осъществяване, съвършенство,

самоактуализация. И въпреки това някои от нас – провалящите се – в
крайна сметка остават ужасно неосъществени и направо казано
несъвършени, и са далеч от самоактуализация. И всичко това, защото ни
липсва социален интерес, или, за да го кажем в позитивна форма, защото
сме прекалено заинтересовани от самите себе си. Така че, кое прави
мнозина от нас – заинтересовани от самите себе си?

Адлер твърди, че причината е в това, че сме смазани от чувството за

малоценност. Ако се движите напред, справяте се добре, чувствате се
компетентни, тогава можете да си позволите да мислите за другите. От
друга страна, ако не се справяте, ако животът ви взима всичко, тогава
вниманието ви е насочено предимно към вас самите.

Очевидно всеки страда от една или друга форма на чувството за

малоценност. Например, Адлер започва теоритичната си работа,
разработвайки теорията за органната малоценност, според която всеки
човек има по-силно и по-слабо развити части на тялото си. Някои от нас са
с вродени сърдечни шумове или развиват сърдечни проблеми през ранни
етапи на живота си, други имат слаби дробове или бъбреци, или проблеми
с черния дроб, някои заекват или фъфлят, други имат диабет или астма,
или полиомиелит, някои имат слабо зрение или слух, или слаби мускули,
някои имат вродена склонност към напълняване, други пък – към това да
са прекалено слаби, някои са умствено изостанали, други имат
изкривявания, едни са ужасно високи, други – ужасно ниски, и така
нататък, и така нататък.
 Адлер забелязва, че мнозина реагират на тези органни малоценности с
компенсация. Те наваксват дефицитите си по някакъв начин: слабият
орган може да бъде закален и дори да стане по-силен, отколкото е при
другите. Или други органи може да бъдат свръхразвити, за да компенсират
слабия, или човек може чисто психологически да компенсира телесния си
проблем развивайки определени способности или дори даден личностен
стил. Съществуват, както добре знаете, много примери за хора, които
преодолявайки сериозни физически недъзи, се превръщат в нещо, за което
здравите физически не могат и да си мечтаят!

За жалост, има и мнозина, които не могат да се справят с трудностите

си и живеят в тихо отчаяние. Предполагам, че нашето оптимистично,
ориентирано към постижения общество сериозно подценява броя им.

Но Адлер скоро вижда, че това е само част от картината. Още повече

са хората, които страдат от психологическа малоценност. На някои от
нас им е казано, че са глупави, грозни или слаби. Някои започват да
вярват, че просто не са нищо особено. В училище ни изпитват отново и
отново, и ни поставят оценки, които ни показват, че не сме по-добри от
този до нас. Или сме унижавани заради пъпките, заради лошата ни стойка
и нямаме приятели или гаджета. Или ни включват в баскетболни мачове, в
които чакаме да разберем кой отбор ще ни се опълчи. В тези примери не
става дума за реална органна малоценност – не сме истински изостанали,
деформирани или слаби – но се научаваме да мислим, че сме такива. И
отново – някои компенсират като стават добри в това, в което мислят, че са
слаби. Повечето компенсират като стават добри в нещо друго, като по този
начин подтискат чувството си за малоценност. А други изобщо не развиват
каквато и да е самооценка.

Ако гореказаното все още не ви е засегнало лично, Адлер забелязва и

една доста обща форма на малоценност. Естествената малоценност при
децата - всяко дете всъщност е по-малко, по-слабо, по-неспособно в
социален и интелектуален план от възрастните около него. Адлер
предполага, че ако се загледаме в детските игри, играчки и фантазии, ще
забележим нещо общо - желанието да пораснеш, да бъдеш голям, да бъдеш
възрастен. Този вид компенсация е съвсем идентичен със стремежа към
съвършенство! Много деца, обаче, си остават с усещането, че другите
винаги ще бъдат по-добри от тях.

Ако сте смазани от силата на усещането за малоценност – било то

защото тялото ви е болно, защото околните ви презират, или просто заради
обичайните трудности на растежа – вие развивате комплекс за
малоценност. Като се върна към собственото си детство, виждам няколко
източника за по-късни комплекси за малоценност: физически имах
склонност към напълняване, с няколко истински фази на “дебеланкото”,
също, тъй като съм роден в Холандия, ми липсваха уменията да играя
бейзбол, футбол и баскетбол; и накрая – моите талантливи в областта на
изкуството родители, често неволно ме оставяха с усещането, че никога
няма да съм добър като тях. И така, пораствайки, станах срамежлив и
затворен в себе си, погълнат от единственото нещо, в което бях добър –
училището. Отне ми доста време да осъзная собствената си стойност.

Освен ако не сте “кон с капаци” може би сте имали един от най-често
срещаните комплекси за малоценност - “Фобия от математика”! Най-
вероятно е започнала, защото не сте можели да си спомните колко е седем
по осем. Всяка година е имало урок, с който не сте се справяли особено.
Всяка година сте изоставали с по малко. И тогава сте се сблъскали с
кризисната точка: Алгебра! Как се очаква да сте знаели колко е “х” при
положение, че все още не сте знаели колко е седем по осем?

Огромен брой хора истински вярват, че не им е писано да се справят с

математиката, че им липсва тази част от мозъка, отговорна за нея, или
нещо подобно. Искам да ви кажа тук и сега, че всеки може да решава
задачи, ако е научен както трябва и ако е наистина готов. Като оставим
това настрана, ще се изненадате колко много хора са се отказали да станат
учени, учители, бизнесмени или дори да отидат в колеж, заради този
комплекс за малоценност.

Но сам по себе си комплексът за малоценност не е незначителен, той е

невроза, т.е. проблем от жизнено естество. Ставаш свит и срамежлив,
несигурен, нерешителен, смирен, страхлив, сервилен и т.н. Започваш да
разчиташ на хората да те теглят напред, дори да ги манипулираш, за да те
подкрепят “Мислиш, че съм умен / красив / силен / секси/ добър, нали?” В
крайна сметка се лепваш за тях, а можеш ти самият да откриеш себе си.
Никой не може да понесе такова егоцентрично мрънкане за дълго!

Има и друг начин, по който се реагира на малоценността, освен

компенсацията и комплекса за малоценност: може да развиете и комплекс
за превъзходство. Той означава да прикривате малоценността си,
твърдейки, че сте изключителен и ненадминат. Ако се чувствате
незначителен, един от начините да се почувствате голям е да накарате
другите да смятат, че са дори още по-незначителни от вас! Кавгаджиите,
самохвалковците и дребните диктатори са типичните представители. По-
изтънчените примери включват хората, които са отдадени на показен
драматизъм, онези, които се чувстват силни, когато извършват
престъпления и онези, които омаловажат другите заради пола, расата,
етноса, религията, сексуалната ориентация, теглото, височината им и т.н.
Още по-изтънчени примери са хората, които крият истинското си
чувството за безполезност в заблудата за власт, създадена под влиянието
на алкохол и наркотици.

Психологически типове
Въпреки, че според Адлер, неврозата е въпрос на недостатъчен
социален интерес, той забелязва, че могат да се разграничат три типа,
според това колко енергия включват:

Първият е властният тип. От детството, нататък, хората от този тип

се отличават със склонността си да бъдат доста агресивни и доминиращи
над другите. Тяхната енергия – силата на стремежа им към лична сила – е
толкова голяма, че прегазват всеки и всичко, изпречило се на пътя им.
Най-енергичните сред тях са скандалджиите и садистите; а тези, при които
има някак си по-малко енергия, нараняват другите, наранявайки себе си –
такива са алкохолиците, наркоманите и самоубийците.

Вторият е навеждащият се тип. Това са чувствителни хора, които са

се обвили в черупка, за да се предпазват и разчитат на другите да ги
превеждат през трудностите в живота. Те имат по-ниски нива на енергия и
така стават зависими. Когато са претоварени, развиват това, което
обикновено определяме като невротични симптоми: фобии, натрапливости
и компулсии, обща тревожност, хистерия, амнезия и т.н., в зависимост от
индивидуалните особености на стила им на живот.

Трети е избягващият тип. Тези хора имат най-ниски нива на енергия

и оцеляват единствено като всъщност отбягват живота и особено другите
хора. Когато са докарани до краен предел те стават психотични, като
накрая се оттеглят в собствения си свят.

Има и четвърти, социално полезен тип. Това е здравата личност,

която притежава и социален интерес, и енергия. Обърнете внимание, че
без енергия, не можете да имате социален интерес, тъй като всъщност няма
да можете да направите нищо за никого!

Адлер забелязва, че неговите четири типа приличат много на четирите

типа, описани от древните гърци. Те също посочват, че някои хора винаги
са тъжни, други - гневни и т.н. Но древните гърци приписват тези
темпераменти (същия корен като “температура”) на относителното
съществуване на четири телесни течности в човешкото тяло, наречени
"хумори".

Ако преобладава жлъчният сок, ще сте холерик (горещ и сух) и ядосан

през цялото време. Холерикът е, грубо казано, властващият тип.

Ако имате твърде много слуз ще сте флегматик (студен и влажен) и

муден. Това е, грубо казано, навеждащият се тип.

Ако имате твърде много черна жлъчна течност – тук не знаем какво
точно са имали предвид древните гърци – ще сте меланхолик (студен и
сух) и ще сте склонен към постоянна тъга. Това е, грубо казано,
избягващият тип.

И ако имате твърде много кръв, отнасяща се към другите хумори, ще

бъдете в добро настроение, сангвиник (топъл и влажен). Тази естествено
ведра и дружелюбна личност представлява социално полезният тип.

Едно предупреждение за типовете на Адлер: той силно вярва, че всяка

личност е уникална със своя стил на живот. Идеята за типовете е, за него,
само евристичен метод, който представлява полезна фикция, а не
абсолютна истина!

Детство
Адлер, както и Фройд, разглежда личността или стила на живот като
нещо установено доста рано в живота на човек. В действителност,
прототипът на вашия стил на живот се установява до около пет-годишна
възраст. Новите преживявания, вместо да го променят, се интерпретират
според него, т.е. наместват се според вече съществуващите
предубеждения, точно както новите познанства се "наместват" към
стереотипите ни.

Според Адлер съществуват три основни ситуации в детството, които

най-много допринасят за погрешен начин на живот. Първата е тази, за
която вече няколко пъти говорихме – органната малоценност, както и
ранните детски болести. Той нарича такива деца “претоварени” и ако не се
появи някой, който да им привлече вниманието към другите, те ще останат
фокусирани върху себе си. Животът на повечето ще премине със силно
усещане за малоценност. Някои ще свръхкомпенсират с комплекс за
превъзходство. Само ако получат подкрепа от тези, които обичат, такива
деца наистина ще компенсират.
 Следващата е глезенето. Много деца са научени, от поведението на
другите, че могат да вземат, без да дават. Техните желания са заповеди за
околните. Това може да звучи като една прекрасна ситуация, докато не
осъзнаете, че глезеното дете се проваля по два начина: първо, не се
научава да се справя само и по-късно открива, че се чувства истински
непълноценнно, и второ, не придобива умения да общува с другите по
начин, различен от това да заповядва. А обществото реагира на глезените
хора само по един начин – с омраза.

Третата ситуация, която допринася за развиване на погрешен стил на

живот, е пренебрегването. Дете, което е било пренебрегвано или
тормозено научава това, което и глезеното, но по доста по-директен начин:
то усвоява малоценността, защото всеки ден му казват и показват, че не
струва; усвоява и егоизма, защото се учи да не се доверяват на никого. Ако
не си познавал любовта, по-късно не развиваш способност да обичаш.
Трябва да отбележим, че “пренебрегвани деца” са не само сираците или
жертвите на насилие, а също и тези, чиито родители винаги отсъстват,
както и отгледаните по суров или авторитарен начин.

Поредност на децата

Адлер трябва да бъде почетен като първия теоритик, според когото не

само родителите и другите възрастни, но и братята и сестрите имат силно
влияние върху детето. Приемането на ефекта от сиблингите и поредността
на децата в семейството е една от най-известните идеи на Адлер. Трябва да
ви предупредя, че той разглежда значението на поредността на децата,
като още една от евристичните идеи – полезни фикции – които помагат да
разберем хората, но не бива да ги приемаме твърде насериозно.

Когато има единствено дете в семейството, е по-вероятно то да бъде

глезено, отколкото ако децата са няколко. Все пак, родителите му са
сложили всичките си яйца в една кошница, така да се каже, и са по-
склонни да проявяват особена грижа – понякога изпълнена с тревожност –
за тяхната радост и гордост. Ако, от друга страна, те са склонни към
тормоз единственото дете в семейството ще трябва да понася всичко само.

Първото дете започва живота си като единствено дете, като цялото

внимание е за него. За съжаление, точно когато то свиква с това удобство,
се появява второто дете и “детронира” първото. Отначало, каката или
баткото може да се бори за предишното си място. Може да се опитва да се
държи като бебе - все пак, това явно работи при бебето! - само, за да бъде
скастрено и да му кажат да "порасне". Някои стават непослушни и
бунтарски настроени, други - подтиснати и затворени в себе си. Адлер
вярва, че първите деца са по-склонни от всички други да бъдат проблемни.
По-положително погледнато, те често са преждевременно развити.
Първите деца са относително самостоятелни и по-консервативни от
другите деца в семейството.

Второто дете е в съвсем различна ситуация: то има първото дете като

един вид “определящо темпото” и е настроено състезателно, опитвайки се
постоянно да надмине баткото или каката. Често вторите деца успяват, но
мнозина от тях се чувстват така, сякаш състезанието никога не се е
състояло и са склонни да мечтаят за непрекъснато тичане без да стигат
никъде. Други “средни” деца ще се опитват да подражават на второто дете,
въпреки че всяко от тях може да се съсредоточи върху различен
“съперник”.

Най-малкото дете вероятно е най-глезеното дете в семейство с повече

от две деца. Все пак, той или тя е единственият, който никога не бива
детрониран! И така, най-малките деца са на второ място (веднага след
първите деца) по склонност да се превърнат в “проблемни”. От друга
страна, съществува и вероятност най-малките да усещат огромна
малоценност, спрямо всички по-големи и “следователно” превъзхождащи
ги. Но е възможно и с всички по-големи, определящи темпото деца пред
тях, най-малките да бъдат тласнати да надминат всички останали.

Може да не е толкова лесно да се определи кой е първо, второ или най-

малко дете, колкото изглежда. Ако има голяма разлика във възрастта им,
те може да не се чувстват така, както биха се чувствали, ако възрастовата
разлика с братята и сестрите им е била по-малка. Разликата между първата
и втората ми дъщеря е осем години, а между втората и третата – три
години: това превръща първата в единствено дете, втората – в първо, а
третата – във второ и най-малко дете! Има значение и ако някои от децата
са момичета, а други – момчета. Второ дете, което е момиче, може да не
приеме батко си като съперник, с когото да се състезава, момче в
семейство от момичета може да се чувства по-скоро като единствено дете,
и т.н. Както и всичко друго в теорията на Адлер, поредността на децата
трябва да се разглежда в контекста на индивидуалните особености на
човека.

Диагноза

За да ви помогне да откриете “измислените неща”, върху които се

гради стилът ви на живот, Адлер ще разгледа много фактори – кое по ред
дете сте в семейството, например. Първо, може да прегледа вас и
медицинския ви картон за вероятни телесни причини за проблема ви.
Някоя сериозна болест, например, може да има странични ефекти, които
доста да наподобяват невротични и психотични симптоми.

На първата си сесия с вас, той може да ви попита за най-ранния ви

детски спомен. В него Адлер търси не толкова достоверността, колкото
белези за този ранен прототип на настоящия ви стил на живот. Ако
първият ви спомен включва усещане за сигурност и голяма доза внимание,
това може да показва глезене, ако си спомните някакво агресивно
съревнование с батко си, това може да загатне силния стремеж на второто
дете и “властващ” тип личност, ако споменът ви включва усещането, че
сте пренебрегнат и криене под мивката, това може да означава остро
чувство за малоценност и отбягване, и т.н.

Адлер може също и да ви попита за всякакви детски проблеми, които

може да сте имали: вредни навици, включващи ядене или проблеми в
банята може да са знак за начина, по който сте контролирали родителите
си. Страхът, като например страха от тъмното или от това да си сам, може
да предположи глезене. Заекването може да означава, че речта е била
свързана с тревожност. Явна агресивност и крадене може да са знаци за
комплекс за превъзходство. Прекалената склонност към фантазиране,
изолация, мързел и ленивост вероятно са различни начини на отбягване на
среща със собствените малоценности.

Както за Фройд и Юнг, сънищата (и бленуванията) са важни и за

Адлер. Той има по-директен подход към тях, обаче: сънищата са израз на
начина ви на живот и далече от опровергаване на дневните ви чувства, са
обединени със съзнателния ви свят. Обикновено, те отразяват целите,
които имате и проблемите, с които се сблъсквате, за да ги достигнете. Ако
не можете да си спомните никакви сънища, Адлер не се отказва – давайте
и фантазирайте тук и сега. Фантазиите ви ще разкрият стила ви на живот
точно толкова добре.

Адлер обръща внимание и на начина, по който се изразявате: позата,

ръкостискането, жестовете, езика на тялото. Той забелязва, че глезените
хора често се навеждат към нещо! Дори позата, в която спите, може да има
значение – човек, който спи като бебе в утробата, завит през глава, е
съвсем различен от този, който се опъва на цялото легло и спи без изобщо
да е завит.

Адлер също ще иска да знае и външните фактори, събитията,

предизвикали симптомите, които ви притесняват. Той посочва някои общи
събития, отключващи подобни реакции: сексуални проблеми, като
несигурност, вина, “първия път”, импотентност и т.н. Проблемите, с които
се сблъскват жените - бременност, менструация, раждане, навлизане в
менопаузата. Любовния ви живот – ходене по срещи, годеж, брак, развод.
Служебния ви живот, включително ходене на училище, изпити, избор на
професия, самата работа. И смъртната опасност да загубиш тези, които
обичаш.

Последно, но не и по важност, Адлер е отворен и към по-малко

рационален и научен, по-подобен на изкуство подход към диагнозата: той
предлага да не изключваме емпатията, интуицията и обикновеното
отгатване!

Терапия
Има значителни различия между терапията на Адлер и тази на Фройд.
На първо място, Адлер предпочита всички да седят и да си говорят лице в
лице. Освен това, той полага огромни усилия да не изглежда прекалено
авторитарен. Всъщност, неговият съвет е терапевтът никога да не допуска
пациентът принудително да го вкарва в ролята на авторитарната личност,
защото това създава възможност пациентът да играе някои от онези игри,
които вече е играл много пъти: той може да ви превърне в спасител, само
за да ви атакува в момента, в който неизбежно разкриете своята човешка
същност. Като ви дърпат надолу, те се чувстват сякаш самите те изплуват
със своя невротичен начин на живот.

Това, по същество, е обяснението на Адлер за съпротивата: ако

пациентът закъснява, забравя за срещи, иска специални услуги или стане
упорит и отказва да съдейства в процеса на терапия, това не е, както
Фройд би го определил, подтискане, а по-скоро е знак за липсата на кураж
да се откаже от невротичния си начин на живот.

Пациентът трябва да разбере същността на начина си на живот и

корените му в егоцентричните фикции. Постигането на това разбиране не
може да бъде предизвикано насила – ако просто кажете на някой “Виж,
това ти е проблемът!”, той или тя просто ще се отдръпне от вас и ще
потърси начин да подпомогне сегашните си фикции. Вместо това,
пациентът трябва да бъде докаран до такова състояние, че да иска да
слуша и да разбира. Само тогава, може да бъде повлиян да живее по
начина, който вече разбира (Ansbacher and Ansbacher) Пациентът, а не
терапевтът, е този, който е истински отговорен за излекуването си.

В заключение, терапевтът трябва да окуражава пациента, което

означава да събуди социалния му интерес и енергията, която той носи.
Развивайки уникална човешка връзка с пациента, терапевтът му
предоставя основната форма на социален интерес, която пациентът може
да пренесе към другите.

Дискусия

Въпреки че теорията на Адлер може да бъде по-малко интересна от

тази на Фройд, с неговите идеи за сексуалността, или на Юнг, с неговата
митология, може би ви е впечатлила като най-разумната измежду тях.
Студентите обикновено харесват Адлер и неговата теория. Всъщност,
няколко други теоритици в областта на психология на личността също го
харесват. Маслоу, например, веднъж казва, че колкото повече остарява,
толкова повече се съгласява с Адлер. Ако имате представа за терапията на
Карл Роджърс, ще забележите колко много наподобява тази на Адлер. И
студенти по психология на личността забелязват, че така наречените нео-
фройдистки теоритици – Хорни, Фром и Съливан, би трябвало да се
наричат нео-адлеристи.

И така, не е нужно да се изброяват предимствата на теорията на Адлер:

неговото ясно описание на човешките оплаквания, целенасочената му и
разумна интерпретация на проблемите на хората, ясната теоритична
структура, вярата и дори привързаността му към обикновения човек,
всичко това прави теорията му едновременно удобна и много
въздействаща.

Проблеми

Критиците на Адлер задават въпроса дали и доколко теорията му е

научна. Основното течение на психологията днес е експериментално
ориентирано, което означава, че наред с другите неща, идеите на една
теория трябва да бъдат измерими и да може да се работи с тях. Това на
свой ред означава, че експериментално ориентираните предпочитат
физически или поведенчески променливи. Адлер, както видяхте, използва
основни идеи, които са далече от "физически" или "поведенчески" -
стремеж към съвършенство - как го измервате? Или как измервате
компенсацията? Или чувството за малоценност? Или социалния интерес?
Експерименталният метод прави и едно основно допускане - че всички
неща работят на принципа на причина и следствие. Адлер определено би
се съгласил, че физическите неща имат причина и следствие, но
непоколебимо би отрекъл, че това е присъщо и на хората! Въпреки това,
той поема по телеологичния път, че хората решават да направят нещо
според своите идеи, цели, ценности, "финални фикции". Телеологията
извежда необходимостта от нещата - не е задължително човек да реагира
по точно определен начин на дадено събитие, вместо това той прави избор,
създава свой собствен начин на живот. От експериментална гледна точка,
тези идеи са илюзии, на които един учен, пък бил той и психолог на
личността, не бива да дръзва да се поддава.

Дори и да сте отворени за телеологичния подход, обаче, има критични

гледни точки към това доколко научна е теорията на Адлер: много от
детайлите й са твърде анекдотични, те са верни в много случаи, но не е
задължително да имат общовалидното значение, което той им приписва.
Например, не е задължително първото дете задължително да се чувства
детронирано или пък второто постоянно да се съревновава с батко си или
кака си.

Адлер би могъл, обаче, да отговори на тези критики много лесно:

Първо, не казахме ли току що, че ако приемем телеологията, нищо
свързано с човешката душа не е задължително? И второ, не положи ли
огромни усилия да изясни идеите си за фикционалния финализъм? Всички
негови идеи са полезни понятия, а не абсолютни истини, и науката е
просто въпрос на постоянно създаване на полезни конструкти. Така че ако
имате по-добри идеи, дайте да ги чуем!

Карен Хорни (1885-1952)

Биография

Карен Хорни е родена на 16 Септември 1885г. в семейството на

Клотилд и Бернард Вакелс Даниелсон. Баща й е капитан на кораб,
религиозен и доста властен. Децата му го наричат "Хвърлящият Библии",
защото, според Хорни, наистина го е правил! Майка й, известна като Сони,
е съвсем различна– тя е втора съпруга на Бернард, по-млада от него с 19
години и значително по-любезна. Карен има и по-голям брат, също на име
Бернд, към когото е силно привързана, както и 4 по-големи братя и сестри
от предишния брак на баща си.

Детството на Карен е изпълнено с недоразумения: например, макар да

описва баща си като суров поддръжник на строгата дисциплина, който
предпочита брат й пред нея, той й

носи подаръци от всички краища на света и дори я взима със себе си

на три морски пътешествия - много нетипична постъпка за капитан на
кораб от онова време! Въпреки това, тя се чувства лишена от обичта му и
става силно привързана към майка си, превръщайки се в, както сама казва,
"нейното малко агънце".

На девет години Карен променя възгледите си за живота и става силно

амбициозна, дори бунтарски настроена. Тя казва, "Ако не мога да бъда
красива, ще бъда умна", което е необичайно, защото в действителност, е
красива! По същото време започва да изпитва и нещо като увлечение към
брат си. Притеснен от нейното внимание, както можете да очаквате от
млад тийнейджър, той я отблъсква. Това води до първия пристъп на
депресия - проблем, който я тормози до края на живота й.

По времето на ранната си зрялост, Карен преживява няколко години на

стрес. През 1904г., майка й се развежда с баща й и го напуска, оставяйки го
с Карен и младия Бернд. През 1906г. е приета в медицинско училище,
против волята на родителите й, а и в контраст с порядките на изтънченото
общество от това време. Докато учи там, среща младия студент Оскар
Хорни, за когото се омъжва през 1909г. През 1910г., Карен ражда Бригите,
първата от трите им дъщери. През 1911г., майка й, Сони, умира.
Напрежението от тези събития е твърде голямо за Карен и тя се подлага на
психоанализа.

Както Фройд би предположил, тя се омъжва за съпруг, който не се

различава особено от баща й: Оскар е толкова властен и суров с децата им,
колкото е бил и самият капитан навремето. Хорни забелязва, че тя не се
намесва, а определя атмосферата като полезна за дъщерите си и
окуражаваща независимостта им. След много години, отново разсъждава
върху това и променя вижданията си за възпитанието на децата.

През 1923г., бизнесът на Оскар се срива и той се разболява от

менингит. Разорява се, става мрачен и свадлив. През същата година братът
на Карен умира на 40г. от белодробна инфекция. Тя развива силна
депресия до степен, в която по време на ваканция плува навътре в морето,
в опит да се самоубие.
 Карен и дъщерите й се изнасят от къщата на Оскар през 1926г. и 4
години по-късно се местят в САЩ, установявайки се в Бруклин. През 30-те
години този град е интелектуалната столица на света, благодарение от
части на влиянието на еврейските изселници от Германия. Там Карен се
сприятелява с Хари Стак Съливан и с Ерих Фром, с когото дори има
връзка. Също в Бруклин създава и своите теории за неврозата, основани на
опита й като психотерапевт.

Карен практикува, обучава и пише до смъртта си през 1952г.

Теория

Теорията на Хорни за неврозите може би е най-добрата, която имаме.

На първо място, тя предлага нов поглед към тях. За разлика от другите
теоритици, според нея неврозата е много по-продължително свързана с
нормалния живот. И по-специално, тя я разглежда като опит да направиш
живота по-поносим, един вид „вътрешен контрол и справяне”. Това,
разбира се, е нещо, което всички ние се опитваме да постигнем в
ежедневнието си, с тази разлика, че повечето от нас изглежда се справят
добре с тази задача, докато невротичните хора се препъват пред нея и
затъват бързо.

В клиничния си опит Хорни различава десет модела невротични

нужди. Те се основават на неща, от които са необходими за всички ни, но
се изкривяват по различен начин, според трудностите в живота:

Да вземем например първата нужда – тази от привързаност и

одобрение. Всички искаме да бъдем обичани, тогава кое прави тази
потребност невротична? На първо място, тя е нереалистична, неразумна и
объркана. Например, всички имаме нужда от обич, но не очакваме всеки,
когото срещнем да ни обича. Не очакваме и морета от обич дори от
близките си приятели и роднини. Не очакваме и тези, които обичаме, да
показват своята обич към нас постоянно и навсякъде. Не очакваме бурни
прояви на обич, когато любимият ни си попълва данъчните декларации,
например. И разбираме, че има моменти в живота, когато трябва да си
бъдем самодостатъчни.

На второ място, невротичната нужда е много по-интензивна и човек

ще изпита много по-силна тревожност, ако тя не е задоволена или ако се
окаже, че няма да бъде задоволена вбъдеще. Тъкмо това води до
нереалистичната й природа. Обичта, за да продължим с примера, трябва да
се проявява ясно по всяко време, при всякакви обстоятелства, от всички
хора, в противен случай настъпва паника. Невротичният човек прави
нуждата твърде централна за съществуването си.

Невротичните нужди биват:

1. Невротична нужда от обич и одобрение, неясната нужда да се
харесаш на другите.

2. Невротична нужда от партньор, някой, който ще се заеме с живота

ти. Това включва и идеята, че любовта ще реши всичките ти проблеми.
Отново, всички бихме искали да имаме някой, с когото да прекараме дните
си, но невротичният човек отива твърде далече.

3. Невротична нужда да ограничиш живота си в тесни граници, да

бъдеш неизискващ, да се задоволяваш с малко, да не бъдеш подозрителен.
Дори и това си има двойник в нормалния живот. На кого не му се е искало
да си улесни живота, когато нещата станат твърде стресиращи, да отиде в
манастир, да се отдаде на рутината, или да се завърне в утробата?

4. Невротичната нужда от власт, от контрол над другите, от маска,

говореща за всемогъщество. Всички търсим сила, но невротичните хора я
търсят отчаяно. Те са обладани от стремежа да доминират, заради самото
доминиране, често съпроводено от презрение към слабите и изключително
силна убеденост в собствената сила на разума.

5. Невротичната нужда да експлоатираш другите и да извличаш най-

доброто от тях. При обикновения човек, това може да е нуждата да имаш
влияние, да бъдеш чут. При невротичния, тя може да се превърне в жажда
за манипулиране и във вярването, че другите съществуват, за да бъдат
използвани. Може да включва и страх от това да не бъдеш употребен, или
да не изгледаш глупаво. Може би сте забелязали, че хората, които обичат
да правят номера, най-често не понасят те самите да бъдат обект на шеги!

6. Невротичната нужда от социално признание и престиж. Ние сме

социални и сексуални същества, и обичаме да бъдем ценени. Но тези хора
са прекалено загрижени за впечатлението, което създават и за
популярността си. Те се страхуват да не бъдат игнорирани, да не ги
помислят за обикновени, за „не-готини” или за „извън играта”.

7. Невротичната нужда от лично възхищение. Искаме да ни се

възхищават както за наши вътрешни, така и за външни достойнства.
Харесва ни да се чувстваме важни и ценени. Но някои хора са по-отчаяни
и имат нужда да напомнят на всекиго за съществуването си – „Никой не
разпознава гения”, „Аз съм този, който наистина движи нещата” и т.н.
Страхуват се от това да не ги помислят за никой, за човек без значение.

8. Невротичната нужда от лично достижение. Няма нищо грешно в

постижението само по себе си – далеч сме от тази идея! Но някои хора са
вманиачени по него! Те трябва да са номер едно във всичко, което правят.
Тъй като това, разбира се, е доста трудна задача, ще откриете, че те
обезценяват нещата, в които не могат да бъдат първи! Ако са добри бегачи,
тогава хвърлянето на диск или на чук са „втора ръка”. Ако академичните
умения са силната им страна, физическите способности не са важни и т.н.

9. Невротичната нужда от самодостатъчност и независимост. Всички

трябва да развием някаква самостоятелност, но тези хора мислят, че не
бива да се нуждаят от никого. Те са склонни да отказват помощ и често не
искат да създават връзки.

10. Невротичната нужда от съвършенство и непобедимост. Да ставаш

все по-добър и по-добър в живота и в областите, от които се интересуваш
не е невротично, но някои хора се стремят винаги да са съвършени, и се
страхуват да не бъдат изпреварени от някого. Не може да бъдат хванати, че
грешат и не бива да изпускат контрола над нещата.

С изследването на тези невротични нужди, Хорни започва да осъзнава,

че те може да бъдат обединени в три големи стратегии на справяне:

1. Отстъпване, включващо нуждите 1, 2 и 3.

2. Агресия, включваща нуждите от 4 до 8.

3. Оттегляне, включващо нужди 9, 10 и 3. Тя добавя 3 тук, тъй като е

особено важно за илюзията за пълна независимост и съвършенство да
ограничиш размаха на живота си!

В работите си, Хорни използва доста други фрази, отнасящи се към

тези три стратегии. Освен отстъпването, тя нарича първата стратегия и
„движение към” и „себе-заличаващо решение”. Трябва да отбележим и
че е то е същото като това, което Адлер нарича “получаващ” или
“навеждащ се” подход, или “флегматична личност”.

Освен агресията, вторият е известен и като „движение срещу” или

като „експанзивно (навлизащо) решение”. То наподобява Адлеровия
властващ или доминиращ тип, или холеричната личност.
 И, освен като оттегляне, третият е известен като „избягващо
движение” или като „решение на предаване/отказване”. Напомня
Адлеровия избягващ тип, или меланхоличната личност.

Развитие

Вярно е, че някои хора, които са били обект на насилие или

пренебрежение като деца, страдат от невроза като възрастни. Това, което
често забравяме е, че повечето такива деца не развиват невроза. Ако имате
избухлив баща или майка, страдаща от шизофрения, или странният ви
вуйчо ви отправя сексуални намеци, може въпреки това другите членове
на семейството ви, да ви обичат, да се грижат за вас и да полагат усилия, за
да ви предпазят от последващи щети, и по този начин да се превърнете в
здрав и щастлив възрастен. Още по-вярно е твърдението, че повечето
възрастни, страдащи от неврози, като деца не са били обект на насилие или
пренебрежение! Така че въпросът е: щом това, което причинява невроза не
е пренебрежение или насилие, тогава какво е?

Отговорът на Хорни, наречен от нея „основното зло” е родителското

безразличие, или липсата на топлина и обич в детството. Дори бой
отвреме навреме и ранни сексуални преживявания могат да бъдат
преодоляни, ако детето се чувства желано и обичано.

Ключът към разбирането на родителското безразличие е, че то зависи

от това как детето възприема нещата, а не от това какви са намеренията на
родителите. "Пътят към ада", заслужава си да споменем, "е осеян с добри
намерения". Добре настроеният родител може лесно да внуши безразличие
на децата си, като например показва предпочитание към едното от тях, за
сметка на другото, като обвинява детето за неща, които не е направило,
като го глези прекалено много в един момент и го отхвърля в друг, като
отказва да изпълни обещанията си, като се меси в приятелствата му, като
се присмива на начина му на мислене и т.н. Моля, обърнете внимание, че
много родители, дори и добрите, си дават сметка, че правят тези неща,
заради различните видове натиск, на които са подложени. Други родители
постъпват така, защото те самите са невротични и поставят собствените си
нужди над тези на децата.
Хорни забелязва, че противно на стереотипните ни вярвания, че децата
са крехки и пасивни, тяхната първа реакция на родителското безразличие е
гняв - отговор, който тя нарича “основна враждебност”. Разочарованието
предизвиква преди всичко опит да протестираш срещу несправедливостта!
 Някои деца намират тази враждебност за ефективна и с времето тя се
превръща в обичаен отговор на трудностите, които срещат в живота си. С
други думи, те развиват агресивна стратегия за справяне. Казват си: „Ако
притежавам сила, никой не може да ме нарани”.

Повечето деца, обаче, се чувстват смазани под тежестта на основната

тревожност, която в тази възраст представлява предимно страх, чувство
на безпомощност и на изоставеност. За да могат децата да оцелеят,
базисната тревожност трябва да се подтисне и родителите да бъдат
победени. Ако се окаже, че този подход работи по-ефективно за детето,
той може да се превърне в предпочитана стратегия за справяне - т.е. в
отстъпване. Типичното мото в този случай е: "Ако мога да те накарам да
ме обичаш, няма да ме нараниш".

Други деца откриват, че нито агресията, нито отстъпването

елиминират възприятието за родителско безразличие. Те „решават” този
проблем като се оттеглят от семейната среда и се затворят вътре в себе си,
и в крайна сметка си стават самодостатъчни – това е третата стратегия на
справяне. Тези деца си казват: „Ако се затворя в себе си, нищо не може да
ме нарани”.

Теория за Аз-а

Хорни има още един поглед към неврозите – от гледна точка на Аз-
образа. Според нея, Аз-ът е ядрото на съществуването ти, твоят
потенциал. Ако си здрав, ще имаш точна представа за това кой си и
съответно ще държиш в ръцете си свободата да осъзнаеш своя потенциал
(себе-реализация).

Невротичният човек има различна гледна точка. Невротичният Аз е

разделен на презрян-Аз и идеален-Аз. Други теоритици постулират
"огледален аз" - този, който смятате, че другите виждат във вас. Ако се
огледате и видите (реалистично или не), че другите ви мразят, възприемате
този образ за себе си и си внушавате, че това е истинската ви същност. От
друга страна, ако усещате някои липси, това предполага, че съществуват
определени идеали, които, според вас, трябва да достигнете. И от всички
тези "трябва да" частици изграждате идеален-Аз. Разберете, че той не е
позитивна цел, защото е нереален и в крайна сметка, недостижим. Така че
невротичният човек се лута между това да мрази себе си и да се преструва,
че е съвършен.
 Хорни описва това разтягане между презряния-Аз и идеалния-Аз като
"тиранията на "трябва" и невротичния "стремеж за слава":

Отстъпващият човек вярва: „Аз трябва да съм сладък, саможертвен,

безгрешен”.
Агресивният човек казва: „Аз трябва да съм силен, да ме разпознават,
да бъда победител”.
Мотото на оттеглящия се човек е: „Трябва да бъда независим,
сдържан, съвършен”.

И докато се лута между тези два невъзможни Аз-а, невротичният

човек се отчуждава от истинската си същност и така възпрепятства
осъществяването на потенциала си.

Дискусия

На пръв поглед, може да изглежда сякаш Хорни краде някои от най-

добрите идеи на Адлер. Ясно е, например, че трите й стратегии за справяне
са много близки до трите типа на Адлер. Всъщност е доста вероятно тя да
е била повлияна от него. Но ако се вгледате в това как извлича своите три
стратегии - като разглобява групи от невротични нужди - ще видите, че
просто достига до същите заключения, използвайки различен подход. Ясно
е, че Адлер и Хорни (както и Фром и Съливан) формират неофициална
психиатрична школа. Често ги наричат "нео-фройдисти", въпреки че това е
доста неточно. За съжаление, другият общ термин е социални психолози,
който, въпреки че е точен, вече се употребява за различна област.

Моля, обърнете внимание как теорията на Хорни за Аз-а допълва тази

на Адлер за различията между здравия и невротичния стремеж към
съвършенство, и колко наподобява идеята на Карл Роджърс. Обикновено
имам чувството, че когато различни хора стигнат до сходни идеи
относително самостоятелно и независимо един от друг, това е добър знак,
че се е получило нещо ценно!

Карен Хорни има още няколко интересни идеи, които заслужават да

бъдат споменати. На първо място, тя критикува теорията на Фройд в
частта й за завистта към пениса. Въпреки, че признава, че тя отвреме
навреме съществува при невротичните жени, Хорни категорично смята, че
тази завист изобщо не е общовалидна. Тя предполага, че това, което се
приема за завист към пениса всъщност е оправдана завист към мъжката
власт в този свят.

Освен това Хорни предполага, че съществува мъжки еквивалент на

завистта към пениса – завистта към утробата – при някои мъже, които
завиждат на жените за способността им да раждат. Вероятно, степента в
която много мъже са тласкани към успеха и към това имената им да се
знаят и след смъртта им, е компенсация за неспособността им по-пряко да
продължат себе си в бъдещето като носят, раждат и отглеждат децата си!

Втората идея, която все още заслужава известна доза уважение от

психологическото общество е тази за само-анализа. Хорни пише една от
най-ранните книги за това „да си помогнеш сам” и предполага, че що се
отнася до относително маловажни невротични проблеми, бихме могли
сами да си бъдем психиатри. Можете да си представите как се отразява
това на крехкото его на неколцина от тези, които се прехранват като
терапевти! Винаги се изненадвам на негативната реакция, която някои от
колегите ми имат към хора като Джойс Брадърс, известният психолог –
журналист. Очевидно, ако не работиш в официалното течение, работата ти
се дамгосва като „популярна психология”.

Основният негативен коментар който бих отправил към теорията на

Хорни е, че тя се ограничава само до неврозите. Освен, че не взима под
внимание психотичността и другите психологически проблеми, подминава
и истински здравата личност. Въпреки това, тъй като Карен Хорни поставя
неврозата и личността в норма на една плоскост, тя говори за невротичния
човек във всеки от нас.
 Албърт Елис (1913-2007)

Откакто публикувам тези теории за личността в Интернет, започнах да

получавам предложения да добавям различни теоритици, понякога с
думите, че бих бил пълен глупак, ако не включа и този гений! Подобно
писмо стана причината да създам глава за Олпорт, например. Но повечето
искания не удовлетворих, тъй като макар и авторите им да смятат дадения
теоритик за гениален, той не е на нивото на Рождърс, Хорни, Юнг или
Бинсвангер. Но Албърт Елис привлече вниманието ми! Въпреки, че
неговата теория е несъмнено клинична, (насочена предимно към развиване
на форма на терапия) тя е, по мое мнение, доста усъвършенствана.

За да улесня живота си, използвах с разрешението на “Институт

Албърт Елис”, http://www.rebt.org/ откъси от две негови статии, за да
опиша теориите му.

Елис е роден в Питсбърг през 1913г. и израства в Ню Йорк Сити.

Извлича максималното от едно доста трудно детство, като използва
главата си възможно най-много и се превръща в, както сам казва, “упорит
и отявлен човек, разрешаващ проблеми”. Сериозно заболяване на
бъбреците пренасочва вниманието му от спорта към книгите, а кавгите в
семейството (родителите му се развеждат, когато е на 12г.) го тласкат към
това да работи върху постигането на по-добро разбиране на другите.

В гимназията, Елис се опитва да се превърне във велик американски

романист. Планира да учи счетоводство в гимназията и колежа, да спечели
достатъчно, за да се пенсионира на 30г. и да пише без да е под натиска на
финансови нужди. Голямата депресия слага край на тази негова идея, но
въпреки това той завършва колеж през 1934г. с диплома по бизнес
администрация от “Сити Юниверсити” в Ню Йорк. Първото му начинание
в света на търговията е бизнес с намиране на панталони, който започва с
брат си. Двамата търсят по разпродажбите в Ню Йорк панталони, които да
пасват на все още годните за употреба сака на клиентите им. През 1938г.,
става директор на персонала в компания за подаръци и украшения.

Елис отдава повечето от свободното си време на това да пише кратки

разкази, пиеси, новели, забавна поезия, есета и научна литература. Докато
навърши 28г., завършва почти 24 ръкописа, но не успява да ги публикува.
Осъзнава, че бъдещето му не е да пише художествени произведения и се
насочва изключително към научна литература, за да популяризира това,
което нарича “сексуално-семейна революция”.

Докато събира все повече материали за монография, наречена

"Случаят за сексуалната свобода" повечето му приятели се отнасят с него
като с експерт по въпроса. Те често го молят за съвети и Елис открива, че
харесва консултирането толкова, колкото и писането. През 1942г. се
завръща в училище, като записва клинична психология в Колумбия.
Започва частна практика на непълен ден в областта на семейното и
сексуалното консултиране скоро след като получава магистърската си
степен през 1943г.

По времето, когато Колумбия му присъжда докторска степен през

1947г., Елис вече е достигнал до убеждението, че психоанализата е най-
дълбинната и най-ефективната форма на терапия. Той решава да се запише
на стаж в областта на анализа и "да се превърне в изтъкнат психоаналитик
през следващите няколко години". Психоаналитичният институт отказва
да приеме стажанти без докторска степен, но Елис намира аналитик от
групата на Карен Хорни, който се съгласява да работи с него. Елис
завършва пълен анализ и започва да практикува класическа психоанализа
под напътствията на преподавателя си.

През късните 40 години на миналия век преподава в Рътджерс и Ню

Йоркския университет, и е главният клиничен психолог в "Клиниката по
Душевна Хигиена" на северен Ню Джърси. Той също заема и поста на
главен психолог в "Диагностичния център" на Ню Джърси, а след това в
"Катедрата по Институции и Агенции" на Ню Джърси.

Но вярата на Елис в психоанализата бързо се подронва. Той открива,

че когато провежда консултации с клиентите си веднъж седмично, или
дори през седмица, те напредват така, както ако консултациите са
ежедневни. Тогава започва да заема по-активна роля, прекъсвайки
съветите и преките тълкувания, така, както го прави в миналото си с
хората със семейни или сексуални проблеми. Клиентите му изглежда се
подобряват по-бързо с този нов подход, отколкото с пасивните
психоаналитични процедури. И спомняйки си, че преди да се заеме с
анализ, той е работил върху повечето от собствените си проблеми, четейки
и практикувайки по вижданията на философи като Епиктет, Марк
Аврелий, Спиноза, Бернард Ръсел, започва да учи клиентите си на
принципите, които са давали резултати при самия него.

До 1955г., Елис напълно се отказва от психоанализата и се

концентрира върху това да променя поведението на хората, като ги
изправя пред ирационалните им вярвания и ги убеждава да ги заменят с
рационални. Тази роля му приляга повече, тъй като може да бъде себе си
по-откровено. "Когато станах рационално-емоционален", казва той, "моите
собствени личностни процеси започнаха истински да вибрират".

Публикува първата си книга за РЕПТ "Как да живеем с невротичен

човек" през 1957г. Две години по-късно създава "Института за рационален
живот", където провежда кръжоци и преподава тези принципи на други
терапевти. "Изкуството и науката на любовта", първата му истински
успешна книга се появява на бял свят през 1960г. и досега е публикувал 54
книги и над 600 статии за РЕПТ, секс и брак. В момента (бел.прев. на
написването на статията) той е президент на "Института по рационално-
емоционална терапия" в Ню Йорк, който предлага програма за обучение и
управлява голяма психологическа клиника.

(Из “Скица за Албърт Елис”, от Гари Грег)

Албърт Елис умира от сърдечна и бъбречна недостатъчност на 24 Юли

2007г.

Теория
РЕПТ – Рационално–Емоционална Поведенческа Терапия – започва с
АВП. “А” е за “активиращи събития”, като семейни проблеми,
незадоволителна работа, травми от ранното детство и всички онези неща,
които смятаме за извор на нещастието си. “В” е за “вярвания”, и по-
специално ирационалните, себе-увреждащи вярвания, които са истинските
източници на нашето нещастие. “П” е от “последствия”, невротичните
симптоми и негативните емоции, като депресия, паника, и гняв, които
произлизат от нашите вярвания.

Въпреки че активиращите преживявания може да са доста

реалистични и да причинят истинска болка, всъщност нашите
ирационални вярвания са тези, които създават дългосрочни проблеми и ни
изваждат от строя. Елис добавя и "О" - от "обсъждане" - терапевтът трябва
да обсъжда ирационалните вярвания, за да може клиентът в крайна сметка
да се наслади на позитивните психологически ефекти - "Е", от
рационалните вярвания.

Например, "депресивният човек се чувства тъжен и самотен, защото

неправилно смята, че е неспособен и изоставен." Истината, обаче е, че
депресираните хора се държат по същия начин както и недепресираните.
Така че терапевтът трябва да покаже на депресирания човек неговия успех
и да атакува вярването, че е неспособен, вместо да насочва усилията си
към промяна на самото настроение!

Въпреки че за терапията не е нужно да се посочи конкретния източник

на ирационалните вярвания, е ясно, че те са резултат от “философско
обуславяне” - т.е. напълно наподобяват навика, по който вдигаме телефона
просто защото звъни. По-нататък, Елис казва, че сме биологично
програмирани да бъдем податливи към такова обуславяне!

Ирационалните вярвания заемат формата на абсолютни твърдения.

Вместо да признаем наличието на някое предпочитание или желание,
правим неподходящи искания към другите, или убеждаваме самите себе
си, че имаме непоносими нужди. Съществува цял списък от типични
“грешки на мисленето”, които обикновено хората правят, като например:

1.игнорирането на положителното;
2. преувеличаването на отрицателното и
3. прекаленото обобщаване.

Може да откажа да си дам сметка, че наистина имам няколко приятели

или че съм постигал известни успехи. Може да обърна специално
внимание на страданията, които съм преживял и да раздуя размерите им.
Може да убедя себе си, че никой не ме обича и че винаги се провалям.

Има 12 примера за ирационални вярвания, които Елис често

споменава...

12 ирационални вярвания, които създават и поддържат неврозата:

1. Идеята, че е ужасно необходимо възрастните да бъдат уважавани от

значимите хора, заради почти всичко, което правят – вместо да се
концентрират върху собственото си самоуважение или върху това да
печелят одобрение за по-практични цели, или да обичат, вместо да се
стремят да бъдат обичани.
 2. Идеята, че определени постъпки са ужасни или грешни и че
извършителите им трябва да бъдат жестоко наказани – вместо идеята, че
някои действия са себеувреждащи или антисоциални, и хората, които ги
правят се държат глупаво, неразумно или невротично, и е най-добре да им
се помогне, за да се променят. Лошото поведение на хората не ги прави
прогнили индивиди.

3. Идеята, че е ужасно нещата да не са такива, каквито искаме – вместо

идеята, че така е твърде лошо, е по-добре да се опитаме да променим или
контролираме неблагоприятните условия, така че да станат по-
задоволителни и, ако това е невъзможно, е по-добре временно да приемем
и благородно да пренебрегнем съществуването им.

4. Идеята, че човешката нищета е неизменно причинена от външни

фактори и ни е натрапена от други хора или външни събития – вместо
идеята, че неврозата се поражда предимно от гледната ни точка към
неблагоприятните условия.

5. Идеята, че ако нещо е или може да бъде опасно или страшно, трябва
да сме ужасно подтиснати и безкрайно обсебени от него – вместо идеята,
че е най-добре да се изправим лице в лице с него и да го превърнем в
безопасно или, ако това е невъзможно, да приемем неизбежното.

6. Идеята, че е по-лесно да избегнеш трудностите и отговорностите в

живота вместо да се изправиш пред тях – вместо идеята, че т.нар. “лесен
начин” обикновено е много по-труден в дългосрочен план.

7. Идеята, че безусловно се нуждаем от нещо различно, по-силно или

по-велико от самите нас, на което да разчитаме – вместо идеята, че е по-
добре да поемем риска да мислим и действаме по-независимо.

8. Идеята, че трябва да бъдем съвсем компетентни, интелигентни и да

заслужаваме всякакво уважение – вместо идеята че е възможно понякога
да не успяваме да се справим и е по-добре да се стараем това да се случва
по-скоро рядко, отколкото никога, и да приемем себе си като доста
несъвършени създания, със своите човешки недостатъци и типични
грешки.

9. Идеята, че ако нещо силно е повлияло на живота ни, определено ще

го повлияе отново – вместо идеята, че можем да се учим от миналото си,
но не и да сме прекалено привързани или предубедени от него.
 10. Идеята, че трябва да имаме недвусмислен и безупречен контрол
върху нещата – вместо идеята, че светът е пълен с вероятности и шансове
и че можем да се наслаждаваме на живота си въпреки всички тях.

11. Идеята, че човешкото щастие може да се постигне по пътя на

инерцията и пасивността – вместо идеята, че сме най-щастливи, когато сме
напълно погълнати от съзидателни цели, или когато отдаваме себе си на
каузи или хора, различни от нас самите.

12. Идеята, че нямаме никакъв контрол над емоциите си и че не можем

да не се безпокоим за нещата - вместо идеята, че имаме реален контрол над
деструктивните емоции, ако изберем да работим върху това да променим
хипотезите, от които често ги създаваме.

(Из “Същност на рационално-емоционалната поведенческа

терапия”, 1994г., от Албърт Елис)

По-просто казано, Елис говори и за трите основни ирационални

вярвания:
1. “Трябва да бъда изключително компетентен, или нищо не струвам.”
2. “Другите трябва да се отнасят с мен внимателно, в противен случай
са напълно скапани.”
3. “Светът трябва винаги да ми носи щастие, иначе ще умра.”

Терапевтът използва уменията си, за да оспори тези ирационални идеи

в терапията, или още по-добре – да накара клиента да намери оспорващите
ги аргументи. Например, терапевтът може да попита:

1. Има ли някакви доказателства за това вярване?

2. Какво е доказателството срещу това вярване?
3. Кое би било най-лошото, което ще се случи, ако се откажеш от това
вярване?
4. Кое е най-доброто, което може да се случи?

В допълнение към аргументите, РЕПТ терапевтът използва всякакви

други техники, които помагат на клиента да промени вярванията си.
Например, може да организира групова терапия, безусловно позитивно
отношение, да провокира действия свързани с поемането на риск,
обучение в асертивност или в емпатия, да използва техники на ролеви
игри, да насърчава справянето със себе си чрез методи за промяна на
поведението, да използва системна десенсибилизация и т.н.
 Безусловно себеприемане
Елис акцентира все повече и повече върху важността на това, което
нарича “безусловно себеприемане”. Той твърди, че в РЕПТ, никой не е
обречен, без значение колко ужасни са действията му и че трябва да
приемаме себе си заради това, което сме вместо заради това, което сме
постигнали.

Един от методите, които споменава, е убеждаването на клиента в

истинската му ценност като човешко същество. Дори и само това, че сте
живи, ви придава ценност.

Елис забелязва, че повечето теоритици обръщат голямо внимание на

самооценката, на силата на Аз-а и на подобни идеи. Ние сме естествено
оценяващи същества и това е добре. Но се разпростираме от оценяване на
чертите и действията си до оценяване на тази неясна цялост, наречена
"Аз". Как можем правилно да оценим себе си? И каква е ползата да го
направим? То носи само вреда, твърди Елис.

Според него, съществуват основателни причини да подпомагаме своя

Аз: Искаме да останем живи и да бъдем здрави, да се наслаждаваме на
живота и т.н. Но много по-често подкрепянето на Аз-а вреди, както
илюстрират тези примери:

Аз съм специален, иначе съм обречен.

Трябва да бъда обичан и някой да го е грижа за мен.
Трябва да бъда безсмъртен.
Или съм добър, или лош.
Трябва да се докажа.
Трябва да имам всичко, което искам.

Той силно вярва, че самооценката води до депресия и подтискане, и до

избягване на промяната. Най-доброто нещо, което можем да направим за
здравето си е да спрем изобщо да се оценяваме!

Но вероятно тази идея за Аз-а е пресилена. Елис е доста скептичен

относно съществуването на "истински" Аз, ала Хорни или Роджърс.
Особено му е неприятна идеята, че има конфликт между Аз-а, подкрепян
от актуализацията, и този, подкрепян от обществото. Всъщност, казва той,
природата и обществото по-скоро са взаимно поддържащи се, отколкото
противопоставящи се.
 Елис определено не вижда доказателства за трансперсонален Аз или
душа. Будизмът, например, се справя доста добре и без него! И е
скептично настроен към алтернативните състояния на съзнанието,
мистичните традиции и трансперсоналната психология. Всъщност той
разглежда тези състояния по-скоро като неистински, отколкото като
трансценденти!

От друга страна, Елис счита, че подходът му произлиза от древната

стоическа традиция и от възгледите на философи като Спиноза. Вижда и
допълнителни прилики между екзистенциализма и екзистенциалната
психология. Всеки подход, при който отговорността е поделена между
индивида и неговите вярвания, най-вероятно има общи черти с РЕПТ на
Елис.

Аарън Бек

Би било доста небрежно от моя страна, ако дори не спомена Аарън

Бек, докато говоря за Елис. Ако Елис е дядото на когнитивните терапии,
Бек е бащата. Влиянието на тези двама господа върху психотерапията не
може да бъде пренебрегнато!

Аарън Бек се ражда в Провидънс, Роудайлънд, САЩ, на 18 Юли 1921

г., в семейството на руски емигранти. Той завършва бакалавърската си
степен в Университета Браун през 1942г., а магистърската - в
Медицинския Университет Йейл през 1946г. Жени се и има 4 деца, едно от
които (Джудит) става негова последователка.

Бек все още работи като професор в Университета в Пенсилвания.

Също така е директор на “Центъра за терапия и превенция на
самоубийствата” и президент на “Института Бек за когнитивна терапия и
изследване” във Филаделфия, чийто директор е д-р Джудит Бек.

Бек открива форма на терапия, наричана “когнитивна терапия”

(известна и като “когнитивно-поведенческа терапия” – КПТ), която има
доста сходства с РЕПТ на Елис.

Когнитивната терапия се основава на идеята, че много психологически

проблеми произлизат от когнитивни “грешки”, особено по отношение на
самия себе си, на личния свят, на личното бъдеще. Разговорно казано,
терапевтът помага на пациента да изследва и провери вярванията си и
мисловните си процеси, и да развие по-добър подход към проблемите в
живота си. Сред основните грешки на мисленето, които Бек открива са
свръхобобщаването, минимизирането на позитивите и преувеличаването
на негативите.

Първоначално, Бек прилага този метод към депресията и суицидните

мисли, но той и студентите му доразвиват обхвата му като включват
тревожното разстройство, разстройствата на личността и дори
шизофренията.

През 2007г. едно онлайн списание, “Psychoterapy Networker”, проведе

изследване сред психотерапевти, относно най-влиятелните терапевти и Др.
Бек зае второ място, веднага след Карл Роджърс.

Ерих Фром (1913-2007)

Биография

Ерих Фром е роден във Франкфурт, Германия, през 1900г. Баща му е

бизнесмен и според Ерих, е доста своенравен. Майка му често е
депресирана. С други думи, подобно на доста от хората, които вече
разгледахме и той не е имал щастливо детство.

Както и Юнг, Фром произхожда от силно религиозно семейство – в

този случай – православни евреи. Самият той по-късно става, както сам го
дефинира – “атеистичен мистик”.
 В автобиографията си “Отвъд оковите на илюзията”, той говори за
две важни събития през ранното си юношество, които го карат да поеме по
своя път. Първото включва приятелка на семейството:

“Може би тя беше на 25г., беше красива, привлекателна и в

допълнение – художничка – първата художничка, която бях виждал.
Спомням си, че бях чул, че е сгодена, но след известно време е развалила
годежа. Почти неизменно беше в компанията на овдовелия си баща.
Спомням си го като стар, безинтересен и доста непривлекателен мъж или
поне така си мислих (може би оценката ми за него донякъде бе повлияна
от ревност). Един ден чух шокираща новина: баща й починал и веднага
след това тя се самоубила, оставяйки завещание, в което последната й воля
била да бъде погребана заедно с него”.

Както можете да си представите, подобна новина поразява силно 12-

годишния Ерих и той си задава въпроса, който мнозина от нас биха си
задали: “Защо?” След време започва да намира някои отговори – частични,
разбира се – в теорията на Фройд.

Второто събитие е още по-значимо: Първата Световна Война. На

крехката възраст от 14 години, Фром вижда крайностите, плод на сляпото
следване на национализма. Всички около него чуват посланието: “Ние
(германците, или по-точно казано, християните германци) сме велики; те
(англичаните и другите съюзници) са евтини продажници.” Омразата и
“лудостта на войната” го ужасяват, както и би трябвало.

И така, за пореден път той иска да разбере нещо необяснимо –

ирационалността на масовото поведение – и намира някои отговори, този
път в трудовете на Карл Маркс.

За да завършим историята на Фром, ще кажем, че той получава

докторска степен в Хайделберг през 1922г. и започва кариерата си на
психотерапевт. Емигрира за САЩ през 1934г. – популярен момент за
напускане на Германия! – и се установява в Ню Йорк. Там се среща с
много от другите мислители-бежанци, включително и с Карен Хорни, с
която има любовна връзка.

Към края на кариерата си се мести в Мексико Сити, за да преподава.

Там той прави множество изследвания на връзката между икономическата
класа и типовете личности. Умира през 1980г. в Швейцария.
 Теория
Както предполага биографията му, теорията на Фром е доста уникална
смесица между идеите на Фройд и тези на Маркс. Фройд, разбира се,
акцентира на несъзнаваното, на биологичните пориви, на подтискането и
т.н. С други думи, Фройд, постулира идеята, че характерите ни зависят от
биология. Маркс, от друга страна, вижда хората, като предопределени от
обществото, и по-специално, от икономическите системи.

Фром добавя към тази смес от две детерминистични системи нещо,

което им е доста чуждо: идеята за свободата. Той разрешава на хората да
се издигнат над детерминизма, който Фройд и Маркс им приписват. В
действителност, Фром превръща свободата в централната характеристика
на човешката природа!

Той посочва случаи, когато се проявява само детерминизма. Добър

пример за почти чист биологичен детерминизъм, ала Фройд, са животните
(поне простите животни). Те не се тревожат за свободата - инстинктите им
се грижат за всичко. Кълвачите, например, не се нуждат от съвети за избор
на професия, за да решат какво да правят когато пораснат: те просто ще
бъдат кълвачи!

Добър пример за социоикономически детерминизъм, ала Маркс, е

традиционното общество от Средните векове. Точно както и кълвачите,
малцина през онази епоха са имали нужда от кариерно консултиране. Те са
следвали предначертания си път, великата верига на съществуването,
която да им каже какво да правят. В основни линии, ако баща ти е селянин,
такъв ще бъдеш и ти. Ако той е крал, ще наследиш трона. А ако си жена, е,
имало е само една роля за жените.

В днешно време, можем да обърнем поглед към живота в Средните

векове или към този на животните и да се свием уплашено. Но истината е,
че е лесно да си лишен от свобода – както е при биологичния или при
социалния детерминизъм. Животът ви следва определен ход, носи
значение и нямате съмнения или поводи да търсите себе си, просто пасвате
на ролята си и никога не страдате от криза на идентичността.

В исторически план, този прост живот е подложен на сътресения през

Ренесанса. Тогава хората започват да разглеждат човечеството, а не
Господ, като център на Вселената. С други думи, вече не се обръщаме към
църквата (и другите традиционни институции) за пътя, по който ще
поемем. После настъпва Реформацията с идеята, че всеки от нас е
индивидуално отговорен за спасението на душата си. След това идват
демократичните революции, като Американската и Френската - изведнъж
нещата се променят и вече се очаква сами да управляваме себе си! После
настъпва Индустриалната революция и вместо да орем земята или да
произвеждаме неща със собствените си ръце, трябва да продаваме труда си
за пари. Т.е. превръщаме се в служители и потребители! Следва периодът
на Социалистическите революции, като Руската и Китайската, които носят
идеята за масовите икономики. След тях вече не отговаряте само за
собственото си благополучие, а и за това на вашите колеги!

Така, за малко повече от 500 години, идеята за индивида, с

индивидуалните си мисли, чувства, морал, свобода и отговорности,
започва съществуването си, но с нея идват и изолацията, отчуждението и
объркаността. Трудно е да понасяме свободата си и когато имаме
възможност гледаме да я избягваме.

Фром описва три начина, по които бягаме от свободата:

1. Авторитаризъм. Стремим се да избягаме от свободата като се

слеем с другите или станем част от авторитарна система, подобна на
обществото от Средните векове. Има два начина да го постигнем. Първият
е да се подчиним на нечия власт и да станем пасивни и сервилни. Вторият
е самите ние да се превърнем в авторитарна институция, в някой, който
създава ред за другите. И по двата начина, избягваме от собствената си
идентичност.

Фром нарича крайните прояви на авторитаризъм “мазохизъм и

садизъм”, и посочва, че при тях хората с удоволствие изпълняват ролите
си, така че дори и садистът, с цялата си очевидна власт над мазохиста, не е
свободен да избира действията си (именно защото изпълнява роля, т.е.
наборът му от постъпки е предварително зададен). По-умерените форми на
авторитаризъм са навсякъде. В много класове, например, има неписано
споразумение между ученици и преподаватели: учениците изискват
подреденост, някаква структура на уроците, а преподавателят се придържа
към записките си. Това изглежда безвредно и дори естествено, но по този
начин учениците избягват да поемат отговорност за обучението си, а
преподавателят избягва да се сблъска с истинските аспекти от областта,
която преподава.

2. Деструктивност. Авторитарните личности реагират на болезненото

съществуване като, един вид, елиминират себе си: “Ако не съществувам,
как би могло нещо да ме нарани?” Но други отговарят на болката, като се
изправят срещу света: “Ако унищожа света, как ще може да ме засегне?”
Това проявление на бягството от свободата е отговорно за повечето от
безразборните лоши страни на живота – бруталност, вандализъм,
унижение, престъпления, тероризъм...

Фром добавя, че ако желанието на един човек да унищожава е

блокирано от обстоятелствата, той може да го пренасочи навътре към себе
си. Най-очевидният тип себе-деструктивност е, разбира се,
самоубийството. Но тук можем да добавим и болестите, наркоманиите,
алкохолизма, дори удоволствието от пасивното развлечение. Той обръща
наопаки инстинкта към смъртта на Фройд: себе-деструктивността е
обезсърчена деструктивност, а не просто "другият начин".

3. Автоматичното подчинение. Авторитарните личности бягат като

се крият в определена авторитарна йерархия. Но нашето общество набляга
на равенството! Има по-малко йерархия, в която да се скриеш (въпреки че
тя е достатъчно за този, който я иска, и малко за онзи, който не я иска).
Ако имаме нужда да "изчезнем", се потапяме в нашата масова култура.
Когато се обличам сутрин, имам толкова много варианти за избор! Но само
щом погледна какво носиш и обезсърчаването изчезва. Или мога да се
обърна към телевизията, която като хороскоп ми казва бързо и ефективно
какво да правя. Ако изглеждам, говоря, мисля, чувствам ... като всички
други в моето общество, тогава изчезвам в тълпата и не е нужно да
използвам свободата си или да поемам отговорности. Това е
хоризонталният двойник на авторитаризма.

Човекът, ползващ автоматичното подчинение, е като социален

хамелеон: той придобива окраската на средата си. След като изглежда като
милион други хора, той вече не се чувства сам. Вероятно не е сам, но не е
и себе си. Разкъсва се между стаените си истински чувства и цветовете,
които показва на света (това много наподобява теорията на Хорни).

В действителност, тъй като “истинската природа” на човечеството е

свободата, всяко от тези бягства ни отдалечава от самите нас. Ето какво
казва Фром:

“Човек е роден като игра на природата, защото е част от нея и

същевременно я превъзхожда. Той трябва да открие принципите на
действие и на взимане на решения, които заменят тези на инстинктите.
Човек се нуждае от рамка, с чиято помощ да се ориентира и да организира
логична картина на света, като условие за разумно и последователно
поведение. Той е изправен пред необходимостта да се бори не само срещу
опасностите от смърт, глад и нараняване, но също и срещу една друга,
типично човешка опасност: да не полудее. Т.е. трябва да се предпази не
само от рисковете, застрашаващи живота му, а и да се бори да не загуби
разсъдъка си.” (“Бягство от свободата”)

Бих добавил, че всъщност свободата е сложна идея и че Фром говори

за “истинската” човешка свобода, а не само за политическата: повечето от
нас, били те свободни или не, харесват идеята за политическа свобода,
защото тя означава, че можем да правим каквото си поискаме. Добър
пример за това е сексуалният садист (или мазохист), чието поведение е
движено от психологически проблем. Той не е свободен в личен план, но
би приветствал политически свободното общество, където това какво
правят в съгласие възрастните помежду си, не е работа на държавата! Друг
пример включва повечето от нас в днешно време – можем да се борим за
свобода (от политическия вид) и въпреки това, когато я получим, сме
склонни към подчинение на определени норми и безотговорност. Имаме
право на глас, но не го използваме. Фром силно подкрепя политическата
свобода – но е особено чувствителен към това какво правим с нея и
поемаме ли отговорностите, които тя носи.

Семейства

Видът бягство от свободата, което сте склонни да изберете, до голяма

степен зависи от типа на семейството ви. Фром извежда два типа
непродуктивни семейства.

1. Симбиотични семейства. Симбиоза е връзката между два

организма, които не могат да живеят един без друг. В симбиотично
семейство, някои членове са “погълнати” от други и това им пречи да
развият в пълна степен собствената си личност. Най-очевидният пример е
когато родителят “поглъща” детето, така че личността му е само
отражение на желанията на мама или татко. В много традиционни
общества, това се случва с много деца, особено момичета.

Другият пример е, когато детето “погълне” родителя си. Тогава то

доминира или манипулира родителя, който съществува предимно, за да му
служи. Ако това ви звучи странно, нека ви уверя, че е често срещано,
особено в традиционните общества и то предимно във връзката между
майка и син. В контекста на дадена култура, дори е необходимо: как иначе
момчето ще се научи на изкуството на властта, което ще му е полезно, за
да оцелее като възрастен?

В реалността, почти всеки в традиционното общество развива умения

да доминира и да бъде в подчинение, тъй като има някой над и под себе си
в обществената йерархия. Очевидно, властното бягство от свободата е
заложено в такова общество. Но забележете, че макар всичко това да
подронва съвременните ни стандарти за равенство, хората са живели така
хиляди години. Става дума за една много стабилна социална система,
създаваща условия за голяма доза любов и приятелство, и милиарди хора
все още я следват.

2. Оттеглящи се семейства. В действителност, основната алтернатива

е най-забележима заради своята хладна безразличност, да не кажем и
студена омраза. Въпреки че оттеглянето като семеен стил винаги в
съществувало, то започва да доминира в някои общества едва през
последните няколкостотин години, т.е. откакто буржоазията – търговската
класа – излиза на сцената.

“Студената” версия е по-старата от двете, срещащи се в северна

Европа и части от Азия, където търговците са преобладаващата класа.
Типичното за нея е, че родителите са много изискващи към децата си и
очакват от тях да живеят така че да покриват високи, добре дефинирани
стандарти. Наказанието не е само шамар по главата в ядосано състояние
посред вечеря, а вместо това е формално действие, ритуал, който може да
включва стоене прав в ъгъла или затваряне в тъмната стая. То е
хладнокръвно направено “за твое добро”. Другата възможност е културата
да използва вината и оттеглянето от привързаността като наказание. И в
двата случая, децата там стават силно мотивирани да постигнат това, което
се дефинира като “успех”.

Този пуритански тип семейство подкрепя деструктивното бягство от

свободата, което се интернализира докато обстоятелствата, като например
войната й разрешат да се прояви. Бих добавил, че този тип семейство по-
непосредствено окуражава перфекционизма – живеенето по правилата – а
то е и вид бягство от свободата, който Фром не обсъжда. Когато правилата
са по-важни от хората, деструктивността е неизбежна.

Вторият тип оттеглящо се семейство е съвременното, съществуващото

в повечето развити части на света и най-вече в САЩ. Промяната на
отношението към отглеждането на децата води до това мнозина да
изтръпнат пред използването на физическо наказание и вина. По-новата
идея е да се отнасяш с децата си като с равни. Бащата става най-добрият
приятел на сина, а майката трябва да е сродната душа на дъщерята. Но, в
процеса на контролиране на емоциите си, родителите стават по-хладно
безразлични. В действителност, те вече не са родители в истинския смисъл
на думата, а просто съжителстващи с децата си. Децата, сега вече без
никакво истинско родителско напътствие, се обръщат към другарчетата си
и към медиите за ценностни модели. Това е модерното, плитко
телевизионно семейство!

Бягството от свободата е особено очевидно тук: то е автоматично

подчинение. Въпреки че този тип семейства все още са малцинство по
света (освен разбира се по телевизията!), именно за него Фром се тревожи
най-много. Изглежда то е предвестник на бъдещето.

Кое създава доброто, здравото, продуктивното семейство? Фром

счита, че това е семейството, в което родителите поемат отговорността да
възпитават децата си в атмосфера на любов. Растейки в такава среда,
децата се учат да приемат свободата и да поемат отговорност за
действията си, а и в крайна сметка за обществото като цяло.

Социалното несъзнавано

В по-голямата си част нашите семейства само отразяват обществото и

културата ни. Фром набляга на това, че сме закърмени с обществото си
още с майчиното мляко. То ни е толкова близко, че обикновено забравяме,
че е само един от безкрайния брой начини за справяне с въпросите на
живота. Често мислим, че нашия стил на поведение е единственият,
естественият начин. Научили сме го толкова добре, че е станал
несъзнавано – социално несъзнавано, за да бъдем точни. Така че много
често, макар да считаме, че действаме според свободната си воля,
всъщност само следваме установения ред, с който сме свикнали до такава
степен, че дори не го забелязваме.

Фром вярва, че социалното ни несъзнавано най-добре се разбира като

изследваме принципите на икономическите ни системи. Всъщност, той
определя и дори именува, пет типа личности, които нарича “ориентации”,
с икономически термини!

1. Получаващата ориентация. Това са хората, които очакват да

получат това, което искат. Ако не стане веднага, чакат. Те вярват, че
всички блага и удовлетворения произлизат от външния свят. Този тип е
най-често срещан сред селското население. Също може да бъде открит и
при култури, които имат особено изобилни природни ресурси, така че на
хората не им се налага да работят упорито за прехраната си (въпреки че
природата може изведнъж да оттегли даровете си!). Съществува и на
дъното на всяко общество: роби, крепостни селяни, богати семейства,
мигриращи работници... всички те разчитат на милостта на другите.
 Тази ориентация се свързва със симбиотичните семейства, особено
когато децата са “погълнати” от родителите си, и с мазохистичния
(пасивен) тип авторитаризъм. Получаващата ориентация наподобява
орално-пасивния тип по Фройд, Адлеровия – учещ-получаващ и
услужливата личност по Хорни. В крайната си форма се характеризира със
склонност към подчинение и с наличие на множество желания. В по-
скромното си проявление може да бъде описана и с наличие на черти като
приемане и оптимизъм.

2. Изследващата ориентация. Тези хора очакват да вземат това, от

което имат нужда. В действителност, нещата повишават ценността си до
степен, в която са отнемани от другите: богатството е за предпочитане
откраднато, идеите са плагиатствани, любовта се достига чрез принуда.
Този тип преобладава сред повечето от аристократите от историята и в
горните етажи на колониалните империи. Помислете си например за
англичаните в Индия: положението им се основава предимно на властта им
да взимат от местното население. Сред характерните им качества е
способността да нареждат на другите наоколо с лекота! Можем да го
видим и при прерийните диваци и при народите, които живеят от набези
(като викингите).

Изследващата ориентация се свързва с "поглъщащата" страна на

симбиотичното семейство и с мазохистичния стил на авторитаризма. Тя е
орално-агресивният стил по Фройд, ръководещият-доминиращ стил по
Адлер и агресивният тип по Хорни. В крайните си проявления тези хора са
агресивни, суетни и съблазнителни. Примесено с по-здрави качества, те са
отстояващи правата си, горди и пленителни.

3. Трупащата ориентация. Трупащите хора очакват да събират. Те

разглеждат света като набор от притежания – настоящи и потенциални.
Дори любимите им хора са неща, които да имат, да пазят или да купят.
Фром, следвайки Карл Маркс, свързва този тип с буржоазната, търговската
средна класа, както и по-богатите селяни и занаятчиите. Той я намира за
типична най-вече за протестантската етика и при такива групи като
пуританите.

Трупането се свързва със студената форма на оттеглящото се

семейство и с деструктивността. Бих добавил, че има и ясна връзка между
него и перфекционизма. Фройд би го нарекъл “анално-задържащ тип”,
Адлер (в някаква степен) – “избягващ тип”, а Хорни (малко по-ясно) –
“оттеглящ се тип”. В чистата си форма, трупащата ориентация означава, че
сте упорит, стиснат и лишен от въображение. Ако сте представител на по-
умерена версия на трупащите, сте статичен, икономичен и практичен.

4. Пазарната ориентация. Пазарната ориентация очаква да продава.

Успехът зависи от това колко добре ще успея да се продам, да се
пакетирам и да се рекламирам. Семейството ми, учението, местата където
работя, облеклото – всички те са вид реклама и трябва да бъдат
“правилни”. Дори любовта се разглежда като сделка. Само пазарната
ориентация мисли за брачния договор, в който се съгласяваме, че аз ще
дам това и това, а ти, в замяна, ще дадеш това и това. Ако някой от нас не
изпълни своята част от споразумението, бракът е недействителен и
прекратен – без тежки чувства (вероятно все още можем да бъдем най-
добри приятели!). Това, според Фром, е ориентацията на съвременното
индустриално общество. Това е нашата ориентация!

Този съвременен тип произлиза от хладното оттеглящо се семейство и

е склонен към използване на автоматично подчинение за бягството си от
свободата. Адлер и Хорни нямат еквивалент, но Фройд би имал: това е
най-малко половината от неясната фалическа личност, типът който живее
живота си като флирт. В крайностите си пазарната личност е
опортюнистична, детинска и нетактична. В по-умерените си форми, той
или тя е целенасочен/а, жизнерадостен/а, социален/а. Погледнете към
днешните ценности, така, както ни ги представят масмедиите: модата,
фитнеса, вечната младост, приключенията, дързостта, новостите,
сексуалността... това са нещата, за които се грижи юпито и неговите по-
бедни почитатели. Всичко е опаковката! Да вървим да скачаме с бънджи!

5. Продуктивната ориентация. Има и здрав тип личност, който Фром

отвреме навреме споменава - “личността без маска”. Това е човекът, който
без да се отказва от своята биологична и социална природа, не се измъква
от свободата и отговорността. Той произлиза от семейство, което обича,
без да задушава индивида и предпочита разума пред правилата, и
свободата пред подчинението.

Според Фром, обществото, създаващо продуктивния тип личност (при

което вероятността да се появи подобна ориентация е по-голяма от
простата случайност), все още не съществува. Той има, разбира се, някои
идеи какво би било то. Нарича го “хуманистичен комунен социализъм”.
Позволете ми да обясня: “хуманистичен” означава “ориентиран към
хората”, а не към някакви общности – нито към всевластната държава,
нито към нечия идея за Бог. “Комунен” означава “състоящ се от малки
общества” – в контраст с големите обединения на различни групи хора в
рамките на една държава или на корпорациите. “Социализъм” означава
“всеки да е отговорен за благоденствието на всички останали”. След
такова обяснение е трудно да се спори с идеализма на Фром!

Той твърди, че първите четири ориентации (които други биха нарекли

невротични) живеят в режима на това да притежаваш и се фокусират
върху консумирането, получаването, притежаването... Те се определят от
това, което имат. Фром казва, че “аз имам” се превръща в “то ме има” и
ние сме движени от притежанията си!

Продуктивната ориентация, от друга страна, живее в режима на това

да бъдеш. Това кой сте се определя от действията ви. Живеете живота си
без маска, свързвате се с другите и сте самия себе си.

Фром казва, че повечето хора, тъй като са свикнали с притежаващия

модел, използват думата “имам”, за да опишат проблемите си: “Докторе,
имам проблем, имам инсомния. Въпреки че имам хубав дом, прекрасни
деца, и щастлив брак, имам много тревоги”. Така човек се обръща към
терапевта, за да премахне лошите неща и му позволява да остави добрите,
нещо като да иска хирург да оперира жлъчката му. Това, което би трябвало
да казваме е по-скоро “Притеснен съм. Щастливо съм женен, и въпреки
това не мога да спя...” Като казвате, че имате проблем, избягвате да се
сблъскате с факта, че вие сте проблема – т.е. избягвате, да го кажем още
веднъж, да поемете отговорността за живота си.
 Злото

Фром винаги се е опитвал да разбере наистина злите хора на света – не

само тези, които са подведени, глупави или болни, а онези, които с пълно
съзнание за злината в действията си, продължават да ги извършват:
Хитлер, Сталин, Чарлз Менсън, Джим Джоунс и т.н.

Всички ориентации, за които говорихме – били те продуктивни или

непродуктивни, в режима да имаш или да бъдеш, имат нещо общо: те са
усилия в живота. Както и Хорни, и Фром вярва, че дори и най-нещастният
невротик поне се опитва да се справи с живота. Те са, по негови думи,
“биофилни” – обичащи живота.

Но има и друг тип хора, които той нарича “некрофилни” – обичащите

смъртта. Те са силно привлечени от мъртвото, разлагащото се, болното;
обзети са от страстта да превърнат живото в неживо; да рушат, в името на
разрухата; и проявяват изключителен интерес към всичко, което е чисто
механично. Това е страстта “да разкъсваш живите структури”.
 Ако се върнете към годините си в гимназията, може да си спомните
някои саможиви хора: пламенните почитатели на филмите на ужасите. Те
може би са правили модели на уреди за изтезание или гилотини. Обичали
са да играят игри, свързани с войни. Харесвало им е да предизвикват
взривове с комплектите си по химия. Забавлявали са се да изтезават малки
животинки. Пазели са оръжията си като съкровища. Били са наистина
запалени по механични приспособления. Колкото по-усложнена е
технологията, толкова по-щастливи са били. Бийвъс и Бътхед са измислени
по подобие на тези деца.

Спомням си интервю, което гледах по телевизията някога, по времето

на малката война в Никарагуа. Имаше много американски наемници сред
Съпротивата и един от тях особено привличаше репортерското око. Той
беше експерт по мунициите - някой, който взривяваше мостове, сгради, и
разбира се, отделни вражески войници. Когато го попитаха как се е заел с
тази работа, той се усмихна и каза на репортера, че разказа може да не му
хареса. Разбирате ли, когато бил дете, обичал да слага фишеци на гърба на
малки птички, които хващал, запалвал фитила, пускал ги да летят и ги
гледал как се взривяват. Този мъж беше некрофил.

Фром прави няколко предположения как човек се превръща в такъв.

Той счита, че има някакъв генетичен недостатък, който ни пречи да
усещаме или да отговаряме на привързаността. Това може и да означава,
че миналото ни е било толкова изпълнено с разочарования, че прекарваме
остатъка от живота си в гняв. И накрая, Фром счита, че причината за
изграждането на такъв тип личност може да се дължи на израстване с
некрофилна майка, следователно детето не е имало от кого да се научи да
обича. Много е вероятно да става дума за комбинация от тези фактори. И
въпреки това, все още съществува идеята, че некрофилите знаят какво
правят, съзнават напълно злото и го предпочитат. Това е тема, която
заслужава да бъде обект на допълнителни изследвания!
 Човешките нужди

Ерих Фром, както много други, вярва, че имаме нужди, простиращи се

далеч отвъд основните, физиологични потребности, които според мнозина,
като Фройд и голяма част от бихейвиористите, обясняват нашето
поведение. Той ги нарича “човешки нужди”, в контраст с повечето
основни животински нужди. И предполага, че те могат да бъдат изказани
с едно просто твърдение: човешкото същество изпитва потребността да
открие отговор за съществуването си.

Фром твърди, че вероятно основната цел на културата е да ни помогне

да намерим отговора на този въпрос. По някакъв начин, казва той, всички
култури са като религии, опитващи се да обяснят смисъла на живота.
Някои, разбира се, се справят по-добре от други.

Според него, един по-негативен начин да изразим тази нужда е да

кажем, че трябва да избегнем лудостта, и определя неврозата като
напразен опит да задоволим нуждата от отговори. Фром твърди, че всяка
невроза е един вид лична религия, нещо, към което се обръщаме, когато
културата ни вече не ни помага.

Той изброява пет човешки нужди:

1. Свързаност

Като човешки същества, сме запознати с отделността си от другите и

се опитваме да я превъзмогнем. Фром нарича това “нашата нужда от
свързаност” и го разглежда като любов в най-широкия смисъл на думата.
Любовта, казва той “е единение с някого, или с нещо, извън нас, при
условие, че запазим отделността и цялостта си” (“Разумното общество”).
Тя ни позволява да се издигнем над отделността си без да отричаме своята
уникалност.

Нуждата е толкова силна, че понякога търсим нездрави начини да я

задоволим. Например, някои се опитват да елиминират изолацията, като се
подчинят на друг човек или група, или на идеята си за Бог. Други се
опитват да елиминират изолацията си като доминират над останалите.
Нито един от тези начини не е задоволителен. Вашата отделеност не се
преодолява.

Друг начин да се опитваме да се справим с тази потребност е да я

отречем. Противоположността на свързаността, Фром нарича
“нарцисизъм”. Нарцисизмът – любовта към самия себе си – е естествен при
децата, тъй като те не възприемат себе си като отделни от света или от
другите. Но при възрастните той е източник на патология. Както при
шизофрениците, нарцисистите имат само един свят: този на собствените
си мисли, чувства и нужди. Светът на такъв човек става това, което той
иска да бъде и така губи връзка с реалността.

2. Творчество

Фром вярва, че всички искаме да преодолеем, да се издигнем над един

друг факт от съществуването си: усещането, че сме пасивни същества.
Искаме да сме създатели. Има много начини да творим: раждаме, садим
растения, правим глинени съдове, рисуваме картини, пишем книги,
обичаме се един друг. Съзидателността е, в действителност, израз на
любов.

За съжаление, някои не намират възможност за творчество.

Разочаровани, те се опитват да се издигнат над пасивността, като вместо
това се превръщат в разрушители. Разрушаването ме поставя “над”
нещата, или хората – аз разрушавам. То ме кара да се чувствам силен.
Можем да мразим, както и да обичаме. Но в крайна сметка, то не ни носи
чувството на извисение, от което имаме нужда.

3. Нуждата от това да имаш корени

Имаме нужда и от корени, от произход. Искаме да се чувстваме у дома

си в тази вселена, въпреки че, като човешки същества, сме някак си
отчуждени от естествения свят.

Най-лесният вариант е да поддържаме връзка с майките си. Но да

пораснем означава да напуснем топлината на майчината любов. Да
останем там, би било това, което Фром нарича вид психологически
"инцест". За да се справим в трудния свят на възрастните, имаме нужда от
нови, по-широки корени. Трябва да открием братството (или
сестринството) с човечеството.

Това също има патологична страна: например, шизофреникът се

опитва да се завърне в утробното съществуване, онова, при което, бихте
казали, пъпната връв все още не е била прерязана. Или пък невротикът,
който се страхува да напусне дома си, дори за да си вземе пощата. В този
смисъл можем да споменем и фанатикът, който търси племето си, страната
си, църквата ... като единствените добри, като единствените. Всеки извън
тях е опасен външен човек, който трябва да бъде избягван или дори
унищожен.

4. Чувството за идентичност

“Човекът може да се определи като животното, което може да каже

“Аз”” (“Разумното общество”). Фром вярва, че трябва да имаме усещане за
идентичност, за индивидуалност, за да останем здравомислещи.

Тази нужда е толкова силна, че понякога сме тласкани да я задоволим,

като търсим знаци или статус, или като се опитваме отчаяно да се
приспособим. Понякога дори жертваме живота си, за да останем част от
групата си. Но това е само престорена идентичност, която взимаме от
другите, вместо да развием своя собствена и не задоволява нуждата ни.

5. Рамка на ориентация

Накрая, имаме нужда да разберем света и мястото си в него. Ще го

повторим още веднъж, обществото ни и особено религиозните аспекти на
културата ни, често се опитват да ни предоставят това разбиране.
Митовете, философиите, науките, ни дават структура.

Фром счита, че това всъщност са две потребности: първо, имаме нужда

от рамка на ориентация – почти всичко би свършило работа. Дори и да е
лоша, пак ще е по-добра от никаква! И така, хората са в общи линии доста
лековерни. Искаме да вярваме, понякога дори отчаяно. Ако нямаме
обяснение под ръка, ще си измислим такова, чрез рационализация.

Вторият аспект е, че искаме да имаме добра рамка на ориентация,

такава, която да е полезна и точна. Тук на помощ идва разумът. Хубаво е,
че родителите и другите ни дават обяснение за живота ни и за света, но ако
не е достоверно, за какво ни е? Рамката на ориентация трябва да бъде
разумна.

Фром добавя още нещо: той казва, че ние не искаме просто студена
философия или материална наука. Искаме рамка на ориентация, която да
ни даде смисъл. Искаме разбиране, но да бъде топло и човешко.

Дискусия

Фром, по някакъв начин, е свързваща фигура, или ако предпочитате,

теоритик, свързващ другите теоритици. Най-важното за нас е, че той
създава мост между фройдистките и нео-фройдистките теории, за които
говорим (особено тези на Адлер и Хорни) и хуманистичните теории, които
ще обсъдим по-късно. Фром всъщност, е много близо до това да бъде
екзистенциалист! Вярвам, че интересът към идеите му ще се повиши,
както това се случи с богатството на екзистенциалната психология.

Друг аспект на теорията му е доста типичен за него: интересът към

икономическите и културните корени на личността. Никой преди него не
го е изразявал толкова директно: вашата личност, в значителна степен е
отражение на фактори като социалната класа, статуса на малцинството,
образованието, професията, религиозния и философски произход, и т.н.
Това е доста слабо представена гледна точка, вероятно заради връзката й с
марксизма. Но, според мен, е неизбежно да започнем да я разглеждаме все
повече, особено като уравновесяваща сила на увеличаващото се влияние
на биологичните теории.
 Б. Ф. Скинър (1904-1990)

Биография

Бъръс Фредерик Скинър е роден на 20 Март 1904г. в малкия град

Съскуехана, щата Пенсилвания, САЩ. Баща му е адвокат, а майка му –
силна и интелигентна домакиня. Прекарва едно старомодно и изпълнено с
доста упорит труд детство.

Бъръс е активно, контактно момче, което обича да е навън и да строи

разни неща, и ходенето на училище му доставя голямо удоволствие.
Животът му, обаче, не е лишен от трагедии. По-точно казано – брат му
умира едва на 16г. от церебрален аневризъм.

Бъръс получава бакалавърската си степен по английски език в Колежа

Хамилтън в Ню Йорк. Той не се вписва много добре там, не му допадат
нито типичните за един колеж братства, нито футболните мачове. Пише в
колежанския вестник и дори публикува статии, в които критикува самото
учебно заведение! Отгоре на всичко е атеист - и то в институция със
задължително ежедневно посещение на църковни служби.

Иска да е писател и прави опити в тази насока, като създава поезия и

кратки разкази. След завършването си, преустройва помещение на тавана
на къщата на родителите си за кабинет, където спокойно да твори, но
просто не му върви с писането.

В крайна сметка се примирява с това да е автор на вестникарски

статии по въпроси за труда и за кратко води бохемски живот в Грийнуич
Сити, Ню Йорк. След като прекарва известно време в пътуване, решава да
продължи образованието си, този път в Харвард. Получава магистърска
степен по психология през 1930г. и докторска – през 1931г., и остава там,
за да се занимава с изследвания до 1936г.

През същата година се мести в Минеаполис, където получава

преподавателско място в Университета на Минесота. Там среща Ивон Блу
и двамата се женят. Раждат им се две дъщери, по-малката от които се
прочува с това, че е първото дете, отгледано в едно от изобретенията на
Скинър – въздушно кошче. Въпреки че то представлява просто
комбинирано креватче и кошарка със стъклени стени и климатик, изглежда
сякаш бебето стои в аквариум.

През 1945г. той става председател на катедрата по психология на

Университета Индиана. През 1948г., е канен да отиде в Харвард, където
остава до края на живота си. Скинър е много деен човек, занимава се с
изследвания и ръководи стотици докторанти, а също така е и автор на
множество книги. Макар да не е много даровит като автор на
художествена литература и поезия, той се превръща в един от най-добрите
писатели в областта на психологията, вкл. книгата „Уолдън Втори”, която
представлява белетрестичен разказ за общество, управлявано съгласно
неговите бихейвиористични принципи.

На 8 Август 1990г., Б. Ф. Скинър умира от левкемия, след като се

превръща в може би най-знаменитият психолог от времето на Фройд
насам.

Теория

Цялата система на Скинър се основава на оперантно обуславяне.

Организмът е в процес на това да „оперира” със средата си, което на
ежедневен език означава, че се движи в света си, правейки типичните за
него неща. При това „опериране”, организмът се среща с особен вид
стимул, наречен “подкрепящ стимул” или просто “подкрепление”.
Ефектът от въздействието на този специален стимул е увеличаването на
оперантът – т.е. на поведението, което се е проявявало преди
подкреплението. Това е оперантното обуславяне - „поведението е
последвано от дадено последствие и същината на това последствие
променя склонността на организма да повтори същото поведение
вбъдеще”.

Представете си плъх в клетка. В една специална клетка (наречена в

действителност "кутията на Скинър") с лост или педал на стената, чието
натискане задейства малък механизъм, пускащ храна в клетката. Плъхът се
върти из клетката, прави нещата, които един плъх в клетка прави, когато
случайно натиска лоста - Хей! Почакай! - гранулка храна пада вътре!
Оперантът е поведението, предшестващо непосредствено подкреплението,
което е гранулката храна, разбира се. За нула време плъхът започва
неуморно да се щура около лоста, складирайки купчинката си гранулки в
ъгъла на клетката.

Поведение, последвано от подкрепление, води до увеличаване на

вероятността подобно поведение да се прояви и вбъдеще.

Ами какво ще стане, ако не му давате повече гранулки? Очевидно той

не е глупак и след няколко напразни опита спира да натиска лоста. Това се
нарича “угасване” на оперантното поведение.

Когато поведението не е последвано от подкрепление, намалява

вероятността това поведение да се прояви и вбъдеще.

Сега, ако можем да включим обратно машината за гранулки, така че

натискането на лоста да снабди плъха с храна, поведението по натискането
на лоста ще „изскочи” отново, много по-бързо, отколкото е било
необходимо, за да се заучи първия път. Това е така защото плъхът отново
получава лакомство, както го е получавал още от първия път, в който е
натиснал лоста – т.е. има история на подкреплението!

Схеми на подкрепление. Скинър обича да разказва как „случайно” –

т.е. оперантно – достига до различните си открития. Например, описва как
по средата на експеримента гранулките му били на привършване. Разбира
се, това се случило във времената преди съществуването на „Purina rat
chow” (бел. прев. пакетирани храни за гризачи) и подобните му, затова той
трябвало сам да прави гранулки – бавно и скучно занимание. Така че
решил да намали броя на подкрепленията за плъховете за поведението,
което се опитвал да обуслови и, гледай ти! - животните продължавали с
оперантното си поведение и то го проявявали в стабилни нива, не по-ниски
от предишните. Така Скинър открива схемите на подкрепление!

Продължителното подкрепление е оригиналният сценарий: всеки

път, когато плъхът прояви поведението (като натиска педала), получава
лакомство.

Схемата на подкрепление с фиксирани пропорции е първата, която

Скинър открива: ако плъхът натисне педала, да кажем, три пъти, получава
лакомство. Или пет пъти. Или двадесет пъти. Или "х" пъти. Има
фиксирани пропорции между поведения и подкрепления: 3 към 1, 5 към 1,
20 към 1, и т.н. Това е малко като плащане на парче в шивашката
индустрия - плащат ти еди колко си за толкова на брой ушити ризи.

Схемата на подкрепление с фиксиран интервал използва определен

механизъм за измерване на времето. Ако плъхът натисне лоста поне
веднъж за определен период от време (да кажем 20 секунди), получава
лакомство. Ако не го направи, не получава. Но дори и да натиска лоста сто
пъти за тези 20 секунди, пак получава само едно лакомство! Тогава се
случва нещо странно – плъхът забавя поведението си, непосредствено след
като е получил гранулка и се забързва, когато наближи момента да получи
нова.

Скинър разглежда и променливи схеми. “Променливо съотношение”

значи, че “х” се променя всеки път – първо трябват 3 натискания, за да
получи лакомство, после 10, после 1, после 7 и т.н. “Променлив интервал”
означава да се променя периодът от време, в който плъхът получава нещо
за хапване – първо – 20 секунди, после 5, после 35, после 10 и т.н.

И в двата случая това държи плъховете на нокти. С променливия

интервал, те вече не се „бавят”, тъй като не могат да определят „ритъм”
между поведение и награда. И което е по-важно, тези схеми са много
устойчиви на угасване. Замислете се – в това има смисъл. Ако не сте
получавали награда известно време, може да се окаже, че сте в особено
неблагоприятно съотношение или интервал! Още само едно натискане на
лоста, може би то ще бъде щастливото натискане на лоста!

Това, според Скинър, е механизмът на хазарта. Може да не печелите

много често, но никога не сте сигурни дали и кога ще спечелите отново.
Може да е още следващия път и ако не хвърлите заровете, или не си
изиграете картите, или не заложите на това число, рискувате да изпуснете
печалбата на века!

Оформяне

Скинър обръща внимание на въпроса как привикваме към по-сложни

видове поведения. Отговорът му съдържа идеята за оформянето или за
"метода на успешните приближения". В общи линии, при него трябва
първо да се подкрепи поведение, което слабо наподобява желаното. Така,
благодарение на подкрепленията, които получава, животното усвоява все
по-устойчиво новото поведение. След като то вече свикне с него,
преминавате към следващата стъпка - а именно, търсите и награждавате
разновидности на това поведение, все по-близки до целевото и т.н., докато
накрая животното се държи така, както никога не би се държало в
обичайния си живот. Скинър и студентите му доста успешно обучават
неособено интелигентни животни да правят доста необичайни неща.
Любимият ми пример за това е, че учат гълъбите да се претъркулват!

Веднъж използвах оформянето при една от моите дъщери. Беше около

3-4 годишна и се страхуваше да се пързаля на една точно определена
пързалка. Затова я вдигнах, сложих я на самия край на пързалката, питах я
дали е добре и дали може да скочи долу. Тя, разбира се, го направи и аз я
обсипах с похвали. След това я вдигнах и я сложих на самата пързалка,
малко преди края й и я попитах дали може да се плъзне до долу и да скочи.
Дотук – добре. Повтарях тази игра отново и отново, като всеки път я
слагах малко по-нагоре на пързалката и стоях наблизо, в случай че се
притесни. Накрая, нямаше проблем да я сложа на върха на пързалката и тя
можеше да се плъзне до долу и да скочи. За съжаление, тя все още не
умееше да се качва по стълбата, така че бях доста зает татко за известно
време.

Това е същият метод, като този, използван в терапията, наречена

“системна десенсибилизация”, открита от друг бихейвиорист на име
Джоузеф Вулпе. При нея, човек с фобия – например, от паяци – ще бъде
помолен да измисли 10 сценария, включващи паяци и паника в една или
друга степен. Първият ще бъде много лек – да кажем да види малък паяк,
който е много далече. Следващият ще бъде малко по-страшен и т.н.,
докато десетият сценарий включва нещо напълно ужасяващо – например
да пусне тарантула да се катери по лицето му, докато шофира кола със
180км в час! Терапевтът ще ви научи как да отпускате мускулите си –
което е несъвместимо с тревожността. След като няколко дни се
поупражнявате, се връщате и заедно с терапевта започвате да изигравате
сценариите, стъпка по стъпка, като задължителното условие е да сте
спокоен, дори и да се наложи да отстъпите малко назад, ако се налага,
докато накрая можете да си представите тарантулата, като оставате
напълно спокоен.

Тази техника ми е много близка и любима, тъй като всъщност имах

фобия от паяци и наистина се освободих от нея със системна
десенсибилизация. Тя проработи толкова добре, че след една сесия (извън
оригиналното писане на сценарии и отпускане на мускулите), можех да
изляза и да хвана паяк. Страхотно!

Освен тези доста прости примери, оформянето също обяснява

повечето сложни поведения. Например, не ставате мозъчен хирург, ако
просто попаднете на операция, отворите нечия глава, успешно премахнете
тумор и бъдете награден с престиж и тлъст чек, в духа на експеримента с
плъха в кутията на Скинър. Вместо това, сте постепенно оформяни от
средата си да харесвате определени неща, да се представяте добре в
училище, да запишете курс по биология, да гледате филм за лекари,
вероятно, да посетите болница, да постъпите в медицинско училище, да
бъдете насочени към специализация в областта на мозъчната хирургия и
т.н. Това може да е нещо, което родителите ви внимателно са правили за
вас, все едно сте плъх в клетка. И което е по-вероятно, то е повече или по-
малко неволево.

Отблъскващи стимули

Отблъскващ стимул е обратното на подкрепящ стимул и представлява

нещо, което ни се струва неприятно или болезнено.

Поведение, следвано от отблъскващ стимул, води до намалена

вероятност да се повтори вбъдеще.

Това описва и какво е отблъскващ стимул, и какво е вид обуславяне,

известен като “наказание”. Ако пуснете електрошок на плъх, защото
прави "х", вбъдеще ще го прави много по-рядко. Ако плеснете Джони
задето си хвърля играчките, ще ги хвърля все по-малко и по-малко
(вероятно).

От друга страна, ако премахнете вече активен отблъскващ стимул,

след като плъхът или Джони са проявили определено поведение, вие
извършвате негативно подкрепление. Ако изключите електрошока,
когато плъха стои на задните си крачета, ще стои така много повече. Ако
спрете постоянното натякване, когато най-накрая отида да изхвърля
боклука, е много по-вероятно да изхвърлям редовно боклука (вероятно).
Можете да си помислите "толкова е приятно", когато отблъскващият
стимул престане, че това служи като подкрепление!

Поведение, последвано от премахването на отблъскващ стимул, води

до увеличена вероятност това поведение да се появи отново вбъдеще.

Обърнете внимание колко трудно може да бъде да различите някои

форми на негативно от форми на позитивно подкрепление: ако ви държа
гладни до смърт, храната, която ви давам, ако правите това, което искам
позитивно подкрепление ли е? Или подкреплението е премахването на
негативното подкрепление – т.е. отблъскващия стимул на глада?
 Скинър (противно на някои стереотипи, повдигнати относно
бихейвиористите) не „одобрява” използването на отблъскващи стимули –
не само от етична гледна точка, но и защото те не работят добре!
Обърнахте ли внимание, че по-рано казах, че Джони може да спре да си
хвърля играчките и че вероятно ще изхвърлям редовно боклука? Така е,
защото, подкреплението на лошото поведение все още не е отстранено,
както би било в случая с угасването. Скритото подкрепление само е било
“покрито” с конфликутващи и отблъскващи стимули. Така че, със
сигурност, понякога детето (или аз) ще се държи добре – но все още му е
приятно да си изхвърля играчките. Всичко, което трябва да направи Джони
е просто да изчака да не сте в стаята, или да намери начин да обвини за
хвърлянето брат си, или по друг начин да избегне последствията и да се
отдаде на старите си навици. Всъщност, тъй като той получава
подкреплението отвреме-навреме, попада в променлива схема на
подкрепление и дори ще бъде по-устойчив на угасване от когато и да било!

Промяна на поведението

Промяната на поведението е терапевтична техника, базирана на

работата на Скинър. Тя е много целенасочена: угасете нежеланото
поведение (като премахнете подкреплението) и го заменете с желано, като
го подкрепите. Това се използва при всички видове психологически
проблеми – зависимости, неврози, срамежливост, аутизъм и дори
шизофрения – и работи особено добре при децата. Има примери за
регресивни психотици, които не са общували с другите в продължение на
години и чрез обуславяне започват да се държат доста нормално, като
например да ядат с нож и вилица, да се грижат за хигиенните си нужди, да
се обличат сами и т.н.

Съществува един подвид на промяната на поведението, наречена

“жетонова терапия”. Тя се използва предимно в институции като
психиатрични болници, изправителни домове и затвори. Определят се
дадени правила и доброто поведение се награждава с жетони – чипове,
билети, измислени пари, бележки и т.н. Дадено по-слабо проявление на
желано поведение също се награждава с жетони. Самите жетони могат да
се разменят за ценни неща – бонбони, цигари, игри, филми, отпуски и т.н.
Оказало се, че това е много ефективен начин да се поддържа реда в тези
иначе тежки институции.

Има един недостатък на жетоновата терапия. Когато възпитаник на

такава институция напусне, той се връща в естествената си среда, където
се подкрепят поведенията, вкарали го в нея. Семейството на психотика
може да бъде доста проблемно. Младежът, излязъл от поправителното
училище може да се върне в бандата си. Никой не ги награждава за това,
че се държат добре. Единствената награда може да бъде полученото
внимание за „зрелищата, които правят”, или някаква гангстерска слава за
въоръжен обир. С други думи, средата не се представя благоприятно!

Уолдън Втори
Скинър започва кариерата си с английска филология, пишейки стихове
и кратки разкази. Той, разбира се, е и автор на множество трудове и книги
в областта на бихейвиоризма. Но най-вероятно, повечето читатели ще го
запомнят предимно с книгата му „Уолдън Втори”, в която описва
утопично общество, живеещо по оперантните му принципи.

Хората, и по-специално - духовенството, приемат трудно тази книга.

Те казват, че идеите му са далеч от свободата и достойнството на
човешките същества. Скинър отговаря на потока от критики с друга книга
(една от най-добрите му) наречена: „Отвъд свободата и достойнството”.
В нея той пише: “Какво имаме предвид, като казваме, че искаме да бъдем
свободни? Обикновено имаме предвид, че не искаме да бъдем част от
общество, което ни наказва задето правим това, което искаме. ОК –
отблъскващите стимули не работят добре така или иначе, така че да ги
оставим! Вместо това ще използваме само подкрепления, с които да
„контролираме” обществото”. И ако изберем правилните подкрепления,
ще се чувстваме свободни, защото ще правим това, което усещаме, че
искаме да правим!

Така стоят нещата и с достойнството. Когато казваме „тя умря с

достойнство”, какво имаме предвид? Това, че е запазила „доброто” си
поведение без каквито и да е скрити мотиви. Но в действителност, тя е
запазила достойнството си, защото подкрепленията в миналото й я карат
да счита подобно „достойно поведение” за по-подкрепящо от
алтернативите му.

Лошите хора правят злини, защото лошото се поощрява. Добрите

постъпват добре, защото доброто се поощрява. Няма истинска свобода или
достойнство. В този момент, подкрепленията ни за добро или лошо
поведение са хаотични и извън контрол - зависи дали сте имали добър или
лош шанс с родителите, които са ви се паднали, с учителите, с
връстниците и с всички други влияещи върху вас. Нека вместо това да
поемем контрола като общество и да изградим културата си така, че
доброто да бъде награждавано, а лошото да угасва! С правилната
поведенческа технология, ние проектираме културата си.
 И свободата, и достойнството, са пример за това, което Скинър
нарича: "умствени конструкти" - невидими и толкова безполезни за
научната психология. Други подобни примери включват: защитните
механизми, несъзнаваното, архетипите, въображаемите финализми,
стратегиите за справяне, самоактуализацията, съзнаването и дори неща
като жажда и глад. Най-важният пример е това, което той разбира под
“homunculus” – латинската дума за „малкият човек” – който се
предполага, че живее в нас, използва се, за да обясни поведението ни и
идеите като: душа, съзнание, его, воля, аз и, разбира се, личност.

Вместо това, Скинър препоръчва психолозите да се концентрират

върху видимите неща, т.е. средата и поведението ни в нея.

Ханс Айзенк (1916-1997)

Настоящият раздел е посветен на теоритици, изучаващи темперамента.

Темперамент е онази част от личността ни, която е генетично заложена,
вродена, налична още откакто сме се родили и дори от по-рано. Това не
означава, че според тези теории, не притежаваме и аспекти на личността,
които са заучени! Просто изследователите на темперамента се фокусират
върху “природата” и оставят “придобитото” на колегите си от другите
школи!

Въпросът за типовете личности, вкл. за темперамента е стар като

самата психология. Всъщност, дори е доста по-стар. Да разгледаме
очевидния пример - древните гърци са разсъждавали много върху
темперамента и достигнали до идеята, че има две негови измерения, които
водят до четири “типа”, според това какъв тип флуиди (наречени
“настроения”) преобладват или почти липсват. Тази теория става
популярна през средните векове.

Сангвиничният тип е весел и оптимистичен, приятно е в компанията

му и се чувства удобно с това, което прави. Според гърците, той има доста
обилно кръвоснабдяване (оттук идва и името му "сангвиничен" от
"sanguis" - латинската дума за "кръв") и също така се характеризира със
здрав вид, вкл. румени бузи.

Холеричният тип има бърз, страстен темперамент, и често

демонстрира агресивна природа. Названието му произлиза от жлъчната
течност (секретирана от жлъчката, за да подпомага храносмилането).
Физическите характеристики на такъв тип хора включват жълтеникав тен
и стегнати мускули.

Следващият е флегматичният тип. Той се отличава с бавните си

движения, със своята мудност, леност и монотонност. Името му се свързва
с думата “флегма” – това е слузта, която дробовете ни отделят когато
имаме настинка или белодробна инфекция. Физически, тези хора са някак
хладни, и ръкостискането с тях наподобява ръкостискане с риба.

Накрая идва ред на меланхоличния тип. Представителите му са

склонни към това да бъдат тъжни и дори депресирани, и да имат
песимистичен поглед върху света. Названието е заимствано от синоним за
тъга, но произлиза от гръцката дума за черен жлъчен сок. Сега, когато
такъв сок не съществува, не знаем какво всъщност са имали предвид
древните гърци. Но се приема, че меланхоличният човек има това нещо в
изобилие!

Тези четири типа всъщност представляват ъглите на две линии –

температура и влажност. Сангвиниците са топли и влажни. Холериците
са топли и сухи. Флегматиците са хладни и влажни. А меланхолиците са
хладни и сухи. Дори съществуват теории, според които, различният
климат предполага различни типове, така че италианците (топъл и влажен
климат) са сангвиници, арабите (топъл и сух климат) са холерици,
руснаците (хладен и сух климат) са меланхолици и англичаните (хладен и
влажен климат) са флегматици!
Изненадващо е, че тази теория, базирана на толкова малко реални факти, в
действителност е повлияла няколко съвременни учени. Адлер, например,
свързва описаните в нея типове със своите четири типа личности. А Иван
Павлов, известен с класическото обуславяне, използва настроенията, за да
опише типовете личност на кучетата, с които работи.
 Един от експериментите, които Павлов провел със своите кучета, е
т.нар. конфликтно обуславяне – звънял със звънеца, който ползвал за
сигнал, че ще им даде храна едновременно с този, който означавал край на
храненето. Някои кучета понесли това добре и то не повлияло на веселия
им нрав. Други се ядосали и започнали да лаят като луди. Трети просто си
легнали и заспали. А четвърти скимтяли и виели сякаш са в нервна криза.
Не е нужно да ви казвам, кое куче с какъв темперамент било!

Павлов вярва, че може да обясни тези типове личност с две измерения:

от една страна е общото ниво на възбудимост (наречено възбуда), което е в
мозъка на кучетата. От друга страна е възможността на мозъка да променя
нивото си на възбуда – т.е. нивото на мозъчното си инхибиране: високо
ниво на възбуда и добро инхибиране е типично за сангвиник; високо ниво
на възбуда, но слабо инхибиране – за холерик; ниско ниво на възбуда плюс
добро инхибиране – за флегматик; ниско ниво на възбуда и слабо
инхибиране – за меланхолик. Възбудата е аналогична с топлината, а
инхибирането – с влагата! Тези изводи се превръщат във вдъхновението за
теорията на Ханс Айзенк.

Ханс Айзенк е роден в Германия на 4 Март 1916г. Родителите му са

актьори, които се развеждат когато е едва 2–годишен и в последствие го
отглежда баба му. Той напуска Германия на 18г. – по времето, в което
нацистите идват на власт. Като активен еврейски поддръжник, животът му
е застрашен.

В Англия, той продължава обучението си и получава докторска степен

по психология от Университета в Лондон през 1940г. По време на Втората
световна война служи като психолог в спешен болничен център, където
провежда изследване върху достоверността на психиатричните диагнози.
Резултатите от това изследване водят до доживотното му
противопоставяне на основния поток в клиничната психология.

След войната, Ханс Айзенк преподава в Университета в Лондон, а

също така работи като директор на катедрата по психология на Института
по Психиатрия, към “Бетълхем Ройал Хоспитал”. Той пише 75 книги и
около 700 статии, които го превръщат в най-плодовития писател в
психологията. Айзенк се пенсионира през 1983г. и продължава да пише до
смъртта си на 4 Септември 1997г.

Теория

Теорията на Айзенк се основава предимно на физиология и генетика.

Въпреки че е бихейвиорист и вярва, че заучените навици са от особена
важност, в теорията си изтъква, че различията между личностите
произлизат от генетичното наследство. Следователно, интересът му е
привлечен най-вече от темперамента.

Айзенк е преди всичко психолог-изследовател. Методите му включват

статистическа техника, наречена факторен анализ. Чрез нея се извличат
множество “измерения” от големи количества данни. Например, ако дадете
дълги списъци прилагателни на голям брой хора и те изпълнят молбата ви
да се опишат чрез тях, ще разполагате със суров материал за факторен
анализ.

Представете си, тест, който включва думи като “срамежлив”,

„интроверт”, “общителен”, “див” и т.н. Очевидно, по-затворените хора са
склонни да се оценят по-високо по първите две качества и по-ниско по
вторите. По-контактните пък ще посочат тъкмо обратното. Факторният
анализ извлича измерения – фактори, като срамежлив-контактен от цялата
информация. След това изследователят изучава данните и дава на фактора
име като “интроверсия-екстроверсия”. Съществуват и други техники,
които ще намерят най-доброто съвпадение на данните към различни
възможни измерения и такива, които ще открият измерения с “по-високи
нива” – фактори, които организират факторите, по същия начин както
големите заглавия организират малките.

Оригиналните изследвания на Айзенк откриват две основни измерения

на темперамента: невротизъм и екстроверсия-интроверсия. Нека
разгледаме всяко от тях.

Невротизъм

Айзенк нарича невротизъм измерението, по което се различават

всички хора - от спокойните, до тези със склонност към избухливост.
Изследването му показва, че по-избухливите хора са склонни да страдат
по-често от различни “нервни разстройства”, които наричаме неврози,
откъдето произлиза и името на измерението. Но отбележете, че той не
твърди, че хора, които имат високи стойности по скалата за невротизъм
задължително са невротици – а по-скоро, че са по-податливи към
невротични проблеми.

Айзенк е убеден, че след като всички в неговата извадка от данни

заемат някакво място по измерението от нормалност-към-невротизъм, то
това е реален темперамент, т.е. генетично заложено, физиологично
подкрепено измерение на личността. Затова продължава с физиологично
изследване на възможните обяснения за него.
 Най-очевидното място за търсене на такива обяснения е
симпатетикусовата нервна система. Тя е част от автономната нервна
система, която функционира независимо от централната и контролира
повечето от емоционалните отговори при спешни ситуации. Например,
когато сигналите от мозъка й казват да го направи, симпатетикусовата
нервна система инструктира черния дроб да освободи захар за енергия,
кара храносмилателната система да забави действието си, разширява
зениците, прави така, че да настръхнат космите по тялото ни (гъша кожа) и
казва на надбъбречната жлеза да освободи повече адреналин (епинефрин).
Адреналинът, на свой ред, променя повечето от телесните функции и
подготвя мускулите за действие. Обичайният начин да опишем ролята на
симпатетикусовата нервна система е да кажем, че тя ни подготвя за “борба
или бягство”.

Айзенк предполага, че някои хора имат симпатетикусова нервна

система, която е по-склонна към отговор от тази на други. Едни от нас
остават съвсем спокойни по време на спешни ситуации, други чувстват
силен страх или подобни емоции, а трети се ужасяват дори от нищожни
инцидeнти. Айзенк предполага, че при последната група хора съществува
проблем на симпатетикусова хиперактивност, който ги нарежда на челните
места в списъка на кандидатите за невротични разстройства.

Вероятно, “най-архетипният” невротичен симптом е паническата

атака. Тя наподобява позитивната обратна връзка, която получаваме
когато поставим микрофон твърде близо до колона. Слабите звуци, които
минават през микрофона се засилват и излизат през говорителя, оттам
обратно влизат в микрофона и пак се засилват от говорителя, и отново, и
отново, докато не се получи известния писък, който всички обичахме да
правим като деца (големите китаристи също обичат да го правят като част
от дългите им виещи звуци).

Е, паническата атака следва същия модел: умерено сте уплашени от

нещо, например, от това да преминете по мост. Този страх задейства
симпатетикусовата нервна система. Тя ви прави нервни, а оттам и по-
податливи на стимулации, от което системата се задейства още повече, и
следователно ставате още по-нервни и по-податливи... Може да се каже, че
невротичният човек реагира повече на собствената си паника, отколкото
на действителния източник на страха! Като някой, който е страдал от
панически пристъпи, гласувам "за" обяснението на Айзенк - въпреки че то
остава само като хипотеза.
 Екстроверсия - Интроверсия
Второто измерение, според Айзенк, е екстроверсия-интроверсия.
Разбирането му за него е много близко до това на Юнг и до значението,
което се приписва на тези термини в ежедневния език: срамежливи и тихи
“срещу” общителни и дори шумни хора. Всички ние заемаме някакво
място по скалата на това измерение, но физиологичното му обяснение е
малко по-сложно отколкото е това на невротизма.

Айзенк предполага, че този аспект на личността зависи от баланса

между “инхибиране” и “възбуда” на самия мозък. Тези идеи са създадени
от Павлов, за да обясни различните реакции на кучетата си при стрес.
Възбудата е процесът, при който мозъкът се активира сам, като се
привежда в състояние “нащрек”. При инхибирането той сам се успокоява
– било то чрез обичайното успокояване и заспиване, или чрез това да се
самопредпазва от прекалено силна стимулация.

Айзенк твърди, че при екстровертите е налице силно инхибиране:

когато такъв човек се сблъска с травматична стимулация, като например да
претърпи автомобилна катастрофа, мозъкът му се инхибира,
т.е.“вцепенява” се от травмата и следователно ще си спомня много малко
от случилото се. След подобен инцидент, той ще има чувството, че е бил
“изключил” и може да помоли другите да му разкажат какво е станало.
Тъй като екстровертът не усеща пълния душевен удар от катастрофата,
може отново да се качи на колата и да шофира още на следващия ден.

При интровертът е тъкмо обратното – налице е слабо инхибиране:

когато травмата, като автомобилната катастрофа, го сполети, мозъкът му
не се предпазва достатъчно бързо и изобщо не се изключва. Вместо това,
такъв тип човек е много бдителен, запаметява подробностите и си спомня
всичко. Може дори да сподели, че е видял цялата катастрофа “на забавен
кадър”! Най-вероятно изобщо няма да иска да шофира скоро след
инцидента и дори може изобщо да се откаже да седне зад волана отново.

И сега идва въпросът, как всичко това води до срамежливост или до

любов към купони? Ами, представете си екстроверта и интроверта да се
напият заедно, да се съблекат и да танцуват голи-голенички на масата на
някой ресторант. На следващата сутрин, екстровертът ще ви попита какво
се е случило (и къде са му дрехите). Когато му разкажете, ще се смее и ще
започне с плановете за следващия купон. Интровертът, от друга страна, ще
си спомня всеки ужасяващ детайл от това унижение и може никога повече
да не напусне стаята си (Аз съм с доста високи стойности по скалата за
интровертност и още веднъж бих гласувал за достоверността на тази
хипотеза, която от опит твърдя, че е вярна! Може би някой от вас,
екстроверти, би могъл да ми каже дали Айзенк обяснява добре и вашите
преживявания – ако си ги спомняте, разбира се!)

Едно от нещата, които Айзенк открива е, че върлите престъпници са

склонни да бъдат не-невротични екстроверти. Ако се замислите, това
звучи разумно – трудно е да си представиш някой, който е болезнено
срамежлив, спомня си какво е преживял и се учи от него, да размахва
пистолет! А още по-трудно е да си представиш човек, страдащ от
пристъпи на паника да го прави. Но трябва да имаме предвид, че
съществуват и много други видове престъпления, освен тези, в които
невротиците и интровертите биха участвали!

Невротизъм и екстроверсия-интроверсия

Друг аспект, на който Айзенк обръща внимание е взаимодействието

между двете измерения и на значението им в зависимост от различни
психологически проблеми. Например, той открива, че хората с фобии и
обсесивно-компулсивно разстройство са склонни да бъдат доста
интровертни, докато тези с конверзионни разстройства (напр.
хистеричната парализа) или дисоциативни разстройства (напр. амнезия) са
доста екстровертни.

Ето го и обяснението – силно невротичните хора реагират твърде

бурно на плашещите ги стимули – ако са интроверти, много бързо и
категорично ще се научат да избягват паникьосващите ги ситуации. Този
стремеж към “предпазване” ще се развие до степен, в която се ужасяват от
наличието и на най-малките предвестници за подобни ситуации – така те
развиват фобии. Други интроверти ще се научат (също така бързо и
категорично) на определени поведения, които да неутрализират паниката –
като например да проверяват дали нещо е както трябва множество пъти
или да си мият ръцете отново и отново.

Силно невротичните екстроверти, от друга страна, са много умели в

това да игнорират и изтриват от съзнанието си всичко, което ги
претоварва. Те се отдават на класическите защитни механизми, като
отричане и подтискане. Могат удобно да не си спомнят болезнен уикенд,
например, или дори да “забравят” способността си да усещат или ползват
краката си.
 Психотизъм
Айзенк си дава сметка, че въпреки че използва различни групи хора в
изследванията си, все пак има и такива, които остават извън извадката. Той
започва да провежда изследванията си в психиатричните клиники на
Англия. Когато анализира това огромно количество данни с помощта на
факторния анализ, се появява един нов фактор, който нарича
"психотизъм".

Подобно на невротизма, високите нива на психотизъм не означават, че

сте психотик или сте обречен да станете такъв, а само, че проявявате
качества, типичини за психотиците и че сте по-податлив, при определени
обстоятелства, да станете психотик.

Както можете да си представите, видовете качества, налични при

хората с висока степен на психотизъм, включват определено
безразсъдство, незачитане на разумни доводи и установени правила, и
известна степен на неприемлив израз на емоции. Степента им на
проявление разделя тези, които свършват в психиатрични клиники от
останалата част от човечеството!

Дискусия
Ханс Айзенк е борец срещу отживели вярвания – допада му да атакува
вече установени мнения. Той е ранен и яростен критик на ефективността
на психотерапията и особено на фройдистката психотерапия. Също така
изразява несъгласието си с научната същност на по-голямата част от
академичната психология. Като твърд бихейвиорист, той мисли, че само
научният подход (както той го разбира) може да ни даде ясно разбиране за
човешките същества. А като статистик, счита, че математическите методи
са жизнено важни. Като физиологично-ориентиран психолог, Айзенк
смята, че физиологичните обяснения са единствените, които са валидни.

Разбира се, можем да спорим с него по тези въпроси: феноменологията

и другите качествени методи също са считани за научни от мнозина. Някои
аспекти на личността не могат толкова лесно да бъдат сведени до цифри, а
факторният анализ, в частност, не е техника, всепризната от статистиците.
И определено е спорно дали всички психични проявления могат да имат
физиологическо обяснение – дори Б. Ф. Скинър, архи-бихейвиористът,
мисли повече в термините на обуславянето – психологически процес –
отколкото в тези на физиологията.
 И въпреки това, описанията на Айзенк на различни типове хора и
идеите му как могат да бъдат разбрани от физическа гледна точка са
особено верни. Повечето родители, учители и детски психолози ще
подкрепят с две ръце твърдението, че децата им имат вродени личностови
различия, датиращи от раждането им (и дори преди това) и които никакво
обучение не би могло да промени. Въпреки, че самият аз не съм
бихейвиорист, мразя статистиката и съм по-скоро културно, отколкото
биологично ориентиран, съм съгласен с теорията на Айзенк. Вие, разбира
се, трябва да прецените за себе си!

ДРУГИ ТЕОРИТИЦИ НА ТЕМПЕРАМЕНТА

Съществуват буквално дузини други опити за откриване на основни

човешки темпераменти. Тук ще изброим още няколко доста известни
автори на подобни теории.

Вашето тяло и вашата личност

През 1950г., Уилям Шелдън, роден през 1899г., е заинтригуван от

разнообразието на човешките тела. Той взима за основа на работата си
трудовете на Ернст Кречмер от 30-те години на 20-ти век. Кречмер вярва,
че има връзка между три различни физически типа и определени
психологически разстройства. По-специално, той вярва, че хората от
ниския, закръглен пълен тип са по-предразположени към циклична
психоза или биполярни разстройства и че тези от високия, слаб тип (тип с
много по-малко мускулна маса от атлетичния тип) са по-склонни да
развият шизофрения. Изследванията му, въпреки че включват хиляди
пациенти на психиатричните клиники, са подложени под съмнение, тъй
като не е взета под внимание възрастта, а шизофрениците са били доста
по-млади от пациентите с биполярно разстройство и следователно е било
по-вероятно да са по-слаби.

Шелдън създава прецизна измерителна система, която обобщава

телесните форми с три цифри. Те се отнасят към това доколкото
отговаряте на някой от “типовете”:

1. Ектоморфи – слаби, често високи хора, с дълги ръце и крака и меки

черти.

2. Мезоморфи – по-набити хора, с широки рамене и добра

мускулатура.
 3. Ендоморфи – пълнички хора, склонни към “крушовидно”
напълняване.

Въпреки, че към тези три “типа” са свързани някои доста силни

стереотипни личности, Шелдън решава да провери идеята. Той извежда
други три цифри, които този път се отнасят до това доколко типовете
личности се отнасят за дадения човек:

1. Церебротоници – нервни, относително стеснителни, често

интелектуални.

2. Соматотоници – активни, в добра физическа форма, енергични.

3. Висцеротоници – социални , обичат храната и физическите

удобства.

Според теорията му, връзката между трите физически типа и трите

типа личности е ембрионалното развитие. През ранните фази на живота ни
в утробата, се състоим от три слоя “кожа”. Ектодермът е външният слой,
който се развива в кожа и нервна система. Мезодермът или средният слой,
се развива в мускули, а ендодермът или вътрешният слой – във
вътрешности.

Някои ембриони показват по-силно развитие на един или на друг слой.

Според Шелдън, хората, при които има по-бурно развитие на ектодерма се
превръщат в ектоморфни – с повече кожна повърхност и по-силно нервно
развитие (вкл. и мозъка – следователно церебротоници!). Тези, при които е
имало по-бурно мезодермно развитие се превръщат в мезоморфни, с много
мускули (или силно изразено тяло – следователно – соматоници!), а тези
със силно изразено ендоморфно развитие стават едноморфи, с добре
развити вътрешности и са силно привлечени от храната (следователно
висцеротоници!). И измерванията му потвърждават всичко това.

Преди няколко абзаца, използвах “типове” с кавички. Това е важно:

Шелдън съвсем не дефинира като типове двата списъка с по три номера и
дименсии или черти. С други думи всички сме малко или повече екто-
мезо- и ендоморфни и малко или повече церебро-, сомато- и
висцеротоници!

Тридесет и пет фактора

Реймънд Кетъл (роден през 1905г.) е друг плодовит теоритик-

изследовател като Айзенк, който е известен с обширното си използване на
факторния анализ, макар и в малко по-различен вариант. В по-ранните си
изследвания, той изолира 16 фактора на личността, които включва в тест,
наречен, разбира се, "16 Личностни Фактора"!

По-късно на база на нови изследвания към теста са включени още

седем фактора. А след други изследвания са добавени и 12 “патологични”
фактори, открити с използването на MMPI (Minnesota Multiphasic
Personality Inventory).

Вторичен факторен анализ на общо 35-те фактори разкрива 8

допълнителни, подредени по сила:

QI. Отвореност към нов опит (Екстроверсия)

QII. Тревожност (Невротизъм)

QIII. Corteria ("активност на мозъчната кора," прагматичен и

реалистичен)

QIV. Независимост (силен, саможив тип)

QV. Дискретност (социално свит тип)

QVI. Субективност (отдалечен и извън нещата)

QVII. Интелигентност (Коефициент на интелигентност!)

QVIII. Добро възпитание (стабилен, схватлив, солта на земята)

Бебета близнаци

Арнолд Бъс (роден 1924г.) и Робърт Пломин (роден 1948г.), и

двамата работещи в Университета на Колорадо по това време, имат
различен подход: ако някой аспект от поведението или личността ни се
предполага, че е с генетичен, вроден произход, трябва да присъства по-
ясно при децата, отколкото при възрастните.

Така че тези двама теоритици решават да изучават децата. Освен това,

тъй като еднояйчните близнаци имат еднакво генетично наследство, би
трябвало при тях да наблюдаваме еднакви генетично обусловени аспекти
на личността. Ако сравним еднояйчни с разнояйчни близнаци (които от
генетична гледна точка са просто братя и сестри), можем да разграничим
по-скоро генетично заложените аспекти на личността, от тези, заучени в
първите месеци на живота.
 Бъс и Пломин карат майките на бебета близнаци да попълват
въпросник за личността и поведението на техните деца. Някои бебета са
еднояйчни близнаци, а други – разнояйчни. Чрез статистически техники,
подобни на факторния анализ, те определят кои описания са по-скоро
генетични, и кои – по-скоро заучени. Така откриват четири измерения на
темперамента:

1. Емоционалност-спокойствие – до каква степен бебетата са

емоционално възбудими. Някои избухват в изблици на тъга, страх и яд –
други не. Това е тяхното най-силно емоционално измерение.

2. Социалност-уединение – дали бебетата се радват на контактите с

хора или ги избягват. Някои се радват на компания, а други са саможиви.

3. Активност-летаргия – колко дейни, активни и енергични са

бебетата. Точно както и възрастните някои бебета винаги правят нещо,
постоянно са заети, а други - не.

4. Импулсивност-предпазливост – колко бързо бебетата

“превключват на друга вълна”, преминават от едно нещо към друго. Някои
деца действат веднага щом нещо им хрумне, други са внимателни и
предпазливи.

Последният фактор е най-слабият измежду останалите и в

оригиналното изследване се е проявил само при момчетата. Това не
означава, че момичетата не могат да бъдат импулсивни или предпазливи -
а само че се научават на подобен стил, докато при момчетата това е
заложено още от утробата. Но при по-късните си изследвания, Бъс и
Пломин откриват наличието на това измерениe и при момичетата, само че
не толкова силно изразено. Интересен е фактът, че проблемът с
импулсивността, както и с хиперактивността и с дефицита на внимание, е
по-чест сред момчетата, отколкото сред момичетата, сякаш за да покаже,
че момичетата могат да бъдат научени да кротуват и да обръщат внимание,
докато при някои момчета това е непостижимо.

Вълшебното число

През последните няколко десетилетия все повече теоритици и

изследователи стигат до извода, че пет е “вълшебното число” за
измеренията на темперамента. Първата версия, наречена “Големите пет”,
е представена през 1963г. от Уорън Норман. Това е нова преработка на
техническия доклад за Еър Форс от И. К. Тюпс и Р. И. Кристъл, които на
свой ред правят преоценка на оригиналното 16 Факторно Личностно
изследване на Кетъл.

Р. Р. Мак Крей и П. Т. Коста-Младши представят през 1990г. Пет-

факторната теория и тази идея затвърждава резултатите от изследванията
на индивидуалните различия. Когато те създават Нео Личностния
Въпросник, мнозина си мислят, а и все още продължават да мислят, че
наистина сме открили съкровището!

Това са петте факторa и няколко определящи ги прилагателни:

1. Екстроверсия
Авантюристичен
Асертивен
Честен
Общителен
Сговорчив

Срещу Интроверсия
Тих
Резервиран
Срамежлив
Необщителен

2. Любезност
Алтруистичен
Нежен
Внимателен
Състрадателен
Топъл

3. Съвестност
Компетентен
Предан
Подреден
Отговорен
Усърден

4. Емоционална стабилност (Норман)

Спокоен
Отпуснат
Стабилен
 срещу Невротизъм (Коста и Мак Крей)
Гневен
Тревожен
Подтиснат

5. Култура (Норман) или Отвореност към нови преживявания

(Коста и Мак Крей)
Културен
Естет
С богато въображение
Интелектуален
Отворен

“Големите пет” съдържат значителен генетичен компонент, както

показват изследванията на близнаци.

Моделът УВД

Алберт Мерабиан разработва три-измерен модел на темперамента,

който е приет доста добре. Той се базира на неговия три-измерен модел на
емоциите. Според него, може да се опише всяка емоция с тези три аспекта:
удоволствие-неудоволствие (У), възбуда-покой (В) и доминантност-
подчинение (Д).

Мерабиан твърди, че в различни ситуации и по различно време, всички

имаме различни стойности по тези емоционални измерения, защото някои
от нас е по-вероятно да постъпят по един начин, а други – по друг – т.е.
имаме темпераментно предразположение към дадени емоционални
отговори. Той използва същите инициали УВД и за темпераментите: черта
“удоволствие-неудоволствие”, черта “възбудимост” и черта
“доминантност-подчинение”.

“У” означава че, най-общо казано, изпитвате повече удоволствие

отколкото неудоволствие. Свързва се позитивно с екстраверсия,
сприятеляване, грижа, емпатия или достижение и негативно с невротизъм,
враждебност и депресия.

“В” означава, че реагирате силно на необикновени, сложни или

променящи се ситуации. Свързва се с емоционалност, невротизъм,
чувствителност, интроверсия, шизофрения, сърдечни болести,
разстройства на храненето и много други.

"Д" означава, че чувствате, че контролирате живота си. Свързва се

позитивно с екстроверсия, асертивност, състезателен дух, сприятеляване,
социални умения и грижа, и негативно с невротизъм, напрежение,
тревожност, интроверсия, конфликтност и депресия.

Паралели

Въпреки че може може би се чувствате малко претоварени от всички

тези различни теории, учените от областта на психологията на личността
са по-скоро окуражени, отколкото обезкуражени: удивително е, че всички
тези различни теоритици, често идващи от различни направления, все пак
успяват да достигнат до паралелни набори от измерения на темперамента!

На първо място, всеки теоритик поставя “екстроверсия-интроверсия и

“невротизъм” / “емоционална стабилност” / “тревожност” в списъка си.
Малцина изследователи на личността се колебаят за тези измерения!

Айзенк добавя “психотизма”, който някои от последователите му

преоценяват като агресивен, импулсивен, фактор, насочен към търсенето
на усещания. Това, в известна степен отговаря на фактора на Бъс и Пломин
– “импулсивност” и може би е противоположността на “приятност” и
“съзнателност” от “Големите пет”.

Теорията на Бъс и Пломин е най-близка до тази на Шелдън:

церебротониците са емоционални (и необщителни), соматотониците са
активни (и неемоционални) и висцеротониците са общителни (и
неактивни). С други думи, факторите от тези два модела са "леко
завъртени" един спрямо друг!
 Малко по-трудно е да се намерят аналозите на факторите на Кетъл, с
изключение на “отвореност към нов опит” и “тревожност”.
“Дискретността” малко наподобява “приятност”, а Corteria е нещо като
противоположността на “приятност”. “Доборото възпитание” наподобява
“съвестността”, “независимостта”, вероятно заедно с “интелигентността”,
прилича отчасти на “културата”. “Субективността”, Corteria и
“независимостта” заедно може би наподобяват “психотизма”, въведен от
Айзенк.

Мерабиановите фактори от УВД малко по-трудно се подреждат сред

другите, което е разбираемо от гледна точка на произхода им от различни
теоритични школи. Но можем да видим, че “възбудимостта” е като
“невротизма” или “емоционалността”, и че “доминантността” е като
“екстраверсията” или “общителността”. “Удоволствието” изглежда се
свързва с “екстраверсия” и не-“невротизъм”.

Можем също да погледнем към Юнг и теста на Майерс-Бригс:

"екстроверсията" и "интроверсията" са очевидни. "Чувството" (срещу
"мисленето") звучи малко като "приятността". "Съденето" (срещу
"възприемането") наподобява "съзнателността". И "интуицията" (срещу
"усещането") прилича на "отвореност" или "култура". Полезно е да си
спомним, че Юнг твърди, че тези типове и функции по същество са
генетични - т.е. темпераменти!

Албърт Бандура (роден 1925)

Албърт Бандура е роден на 4 Декември 1925г., в малкия град Мъндар,

в северна Албърта, Канада. Училището, което посещава – основно
училище и гимназия в едно, се отличава със забележителната успеваемост
на учениците си, въпреки минималните ресурси, с които разполага.

След като го завършва, той работи едно лято като запълва дупки по
магистрала “Аляска” в Юкон.

Бандура става бакалавър по психология в Университета на Британска

Колумбия през 1949г. След това отива в Университета на Айова, където
през 1952г. получава докторска степен. Тъкмо там той попада под
влиянието на бихейвиористичната традиция и на теорията за ученето.

Докато е в Айова, среща Вирджиния Варнс, учителка в забавачка.

Двамата се женят и по-късно им се раждат две дъщери.

След като завършва образованието си, Бандура поема след-докторски

пост в “Центъра за насока Уичита”, в Уичита, Канзас.

През 1953г. той започва да преподава в Университета Станфорд. Там

работи съвместно с първия си студент, Ричард Уолтърс и двамата пишат
книгата “Юношеската агресия”, публикувана през 1959г.

Бандура е президент на “Американската психологическа асоциация”

през 1973г. и получава “Наградата за значителен научен принос” на АПА
през 1980г. Той продължава да работи в Станфорд до наши дни.

Теория

Бихейвиоризмът набляга предимно върху експерименталните опити и

върху променливите, които можем да наблюдаваме, измерваме и
променяме, и избягва всичко, което е субективно, вътрешно, неподлежащо
на измерване – т.е. душевно. При експерименталния метод, стандартната
процедура е да се изменя една променлива и след това да се измерва
ефекта, който тя има върху друга. Така се полагат основите на теория за
личността, според която средата формира поведението.

Бандура счита това за прекалено опростено що се отнася до феномена,

който наблюдава – агресията при юношите – и решава да добави нещо към
формулата: той предполага, че средата формира поведението, но и
поведението формира средата. Така се ражда идеята за реципрочния
детерминизъм. Поведението на света към човека и това на човека към
света се пораждат взаимно.

След време Бандура отива още по-нататък. Започва да разглежда

личността като взаимодействие между три “неща”: средата, поведението и
психологическите процеси. Тези психологически процеси се съдържат в
способността ни да изграждаме и ползваме образи в съзнанието и в езика
си. От момента, в който въвежда идеята за образите, Бандура престава да
бъде стриктен бихейвиорист и поема към редиците на когнитивистите. В
действителност, той често е считан за “баща” на когнитивното движение!

Прибавянето на образи и език към вече утвърдената смесица, му

позволява да теоритизира много по-ефективно от някой като, да кажем,
Скинър, относно две неща, считани от мнозина за “силната страна” на
човешкия вид: ученето чрез наблюдение (моделиране) и самоконтрола.

Учене чрез наблюдение или моделиране

Измежду стотиците изследвания на Бандура, една група се издига над
останалите – изследванията с куклата Бобо. Той прави филм с една от
ученичките си, млада жена, удряща кукла Бобо. В случай, че не знаете,
куклата Бобо е надуваема кукла с формата на яйце, която има тежест в
долната си част и затова ако я ударите и повалите, тя се изправя сама. В
днешно време може на нея да е нарисуван Дарт Вейдър, но в онези
времена била просто Бобо-клоуна.

Жената от филмчето удряла клоуна, крещейки, ритала го, сядала на

него, налагала го с малкия си чук и т.н., викала различни агресивни фрази.
Бандура показал този филм на група деца в детската градина, които, както
можете да предположите, много го харесали. След това ги пуснали да
играят. В стаята за игра, разбира се, присъствали няколко наблюдатели с
химикалки и тефтери в ръка, чисто нова кукла Бобо и няколко малки
чукчета.

Можете да отгатнете какво записали наблюдателите: множество малки

деца, спукващи от бой куклата Бобо. Те я удряли и крещяли, ритали я,
сядали на нея, и я налагали с малките си чукчета и т.н. С други думи,
имитирали действията на младата дама от филма и то доста сполучливо.

Това може и да не изглежда като експеримент отначало, но помислете:

тези деца си променили поведението без в началото да бъдат
награждавани, за да имитират действията на жената от филмчето! И докато
тази случка може да не звучи необичайно за обикновения родител, учител
или наблюдател на деца, то тя не пасва особено на стандартната,
съществуваща по онова време бихейвиористична теория за ученето.
Бандура назовава този феномен "учене чрез наблюдение" или
"моделиране", а теорията му обикновено е наричана "теорията за
социалното учене".
 Той прави голям брой варианти на изследването: моделът се
награждава или наказва по редица начини, децата се поощряват за
имитациите си, моделът се променя като става по-привлекателен или по-
малко престижен и т.н. В отговор на критиките, че куклите Бобо са
измислени, за да бъдат удряни, дори прави филм с млада жена, удряща
истински клоун. Когато децата отидели в другата стая, те намирали там
истински клоун! Въпреки, че вече не ставало дума за кукла, те
продължавали да го удрят, ритат, блъскат с малките чукчета и т.н.

Всички тези варианти помагат на Бандура да установи, че съществуват

някои стъпки в процеса на моделиране:

1. Внимание. Ако ще учите нещо, трябва да внимавате. Също така,

всичко, което заглушава вниманието води до намаляване на ученето,
включително и на ученето чрез наблюдение. Ако, например, сте сънлив,
уморен, надрусан, болен, нервен или превъзбуден, няма да учите така
добре. Същото важи и ако сте разсеян от конкурентни стимули.

Някои от нещата, които влияят на вниманието включват

характеристики на модела. Ако моделът е пълноцветен и драматичен,
например, му обръщаме повече внимание. Същото е и ако моделът е
привлекателен, престижен, или изглежда много способен. Освен това, ако
моделът прилича на вас, му обръщате повече внимание. Тези видове
променливи насочват Бандура към изследването на ефекта на телевизията
върху децата!

2. Съхраняване. Второ, трябва да можете да съхраните, т.е. запазите,

това, на което сте обръщали внимание. Тук на сцената излизат образите и
езика: съхраняваме това, което сме видяли моделът да прави под формата
на мислени образи или вербални описания. След като са били съхранени
по този начин, можете по-късно да “извадите” образа или описанието, така
че да ги възпроизведете със собственото си поведение.

3. Възпроизвеждане. До този момент просто стоите и си фантазирате.

Трябва да превърнете образите и описанията в реални действия. Затова е
необходимо на първо място да имате способността да възпроизвеждате
такова поведение. Мога да гледам олимпийските състезатели по фигурно
пързаляне цял ден, и въпреки това да не мога да изпълня техните скокове,
защото все пак аз изобщо не мога да карам кънки! От друга страна, ако
можех да карам кънки, представянето ми би се подобрило, след като съм
гледал кънкьори, по-добри от мен.
 Друга важна уловка за възпроизвеждането е, че способността ни да
имитираме се подобрява с упражняването на включеното поведение. И
още нещо: уменията ни се подобряват дори когато само си представяме
как го правим! Много атлети, например, си представят в детайли
действията си по време на състезанието много преди то да започне.

4. Мотивация. И дори при наличието на всички тези фактори, не

бихте направили нищо, освен ако не сте мотивирани да имитирате, т.е.
докато нямате някаква причина да го направите. Бандура споменава
няколко мотива:

А. Предишно подкрепление, ала традиционен бихейвиоризъм;

Б. Обещано подкрепление (поощрение) – което си представяме;
В. Чуждо подкрепление – когато виждаме или чуваме, че при други
хора моделът е бил подкрепен.

Забележете, че те традиционно се смятат за неща, които

“предизвикват” ученето. Но според Бандура тези мотиви не толкова
предизвикват ученето, колкото ни карат да демонстрираме какво сме
научили.

Разбира се, и негативната мотивация е налице, като ви дава причини да

не имитирате някого:

Г. Предишно наказание;
Д. Обещано наказание (заплаха);
Е. Чуждо наказание.

Като повечето традиционни бихейвиористи и Бандура твърди, че

наказанието, във всичките си форми, не е така ефективно, както
подкреплението, и че в действителност то притежава склонността да се
обърне срещу нас.

Самоконтрол

Самоконтролът – т.е. контролът над собственото ни поведение – е

другият “крайъгълен камък” на човешката личност. Бандура посочва три
негови етапа:

1. Самонаблюдение. Гледаме себе си, поведението си и следим

развитието му.

2. Преценка. Сравняваме това, което виждаме с някакъв стандарт.

Например, можем да съпоставим представянето си с традиционните
стандарти, като например правилата на доброто поведение. Или да си
създадем относителни стандарти, като: “Ще чета по една книга седмично”.
Или да се сравняваме с другите, или със себе си.

3. Отговор към себе си. Ако се справите добре в сравнение със

стандарта, си давате позитивен отговор. Ако се справите лошо – отговорът
е наказващ. Тези отговори към себе си могат да варират от очевидни (да се
наградите с мелба или да работите до късно) до по-скрити (да чувствате
гордост или срам).

Много важна идея в психологията, която може добре да се обясни със

самоконтрола, е образът за себе си (по-известен като самооценка). Ако с
течение на годините откриете, че отговорите на стандартите на живота ви
носят похвала или награда, ще имате приятен образ за себе си (висока
самооценка). Ако, от друга страна, откриете, че винаги се проваляте в
опитите си да изпълните стандартите си, заради което се самонаказвате,
ще имате лош образ за себе си (ниска самооценка).

Спомнете си, че бихейвиористите в най-общ план разглеждат

подкреплението като ефективно и наказанието, като изпълнено с
проблеми. Същото се отнася и за самонаказанието, Бандура извежда три
вероятни последствия от прекомерното самонаказване:

А. Компенсация – например, комплекс за превъзходство или усещане

за величие;
Б. Липса на активност – апатия, скука, депресия;
В. Бягство – приемане на наркотици и алкохол, прекалено много
гледане на телевизия, затваряне в свят на фантазии или дори крайната
форма на бягство – самоубийството;

Те имат известна прилика с нездравите личности, за които говорят

Адлер и Хорни: агресивния тип, подчиняващия се тип и избягващия тип.

Препоръката на Бандура към тези, които страдат от слаб образ за себе

си произлиза пряко от трите стъпки на самоконтрол:

1. Отнасяща се до самонаблюдение – опознайте се! Уверете се, че

имате точна представа за поведението си;
2. Отнасяща се до стандартите – проверете дали стандартите ви не са
прекалено високи. Не залагайте провала си от самото начало!
Стандарти, които са твърде занижени от друга страна, са безмислени;
3. Относно отговора към себе си – използвайте награди, а не
 наказания за себе си. Празнувайте победите си, не живейте с
провалите.

Терапия

Терапия чрез самоконтрол

Идеите, заложени в теорията за самоконтрола, се включват в

терапевтична техника, наречена терапия на самоконтрол. Тя е доста
успешна с относително прости проблеми свързани с навици, като
например пушене, преяждане или навици за учене.

1. Поведенчески диаграми. Самонаблюдението изисква да следите

стриктно поведението си – и преди да започнете с промените, и след това.
Този етап може да се простира от нещо просто като да броите колко
цигари изпушвате на ден до нещо като това да водите сложни
поведенчески дневници. С подхода за дневниците следите детайлите,
всяко “къде” и “кога”, свързано с вашия навик. Това ви позволява да
овладеете видовете следи, които се свързват с навика ви: дали пушите след
хранене, с кафето, с определени приятели, на определени места...?

2. Планиране на средата. След като сте положили началото с

поведенчески диаграми и дневници, можете да започнете да променяте
средата. Например, можете да премахвате или избягвате някои от следите,
които водят до лошите ви навици: да приберете пепелниците, да пиете чай
вместо кафе, да се разведете с пушещия партньор... Можете да откриете
времето и мястото, което най-много подхожда на добрите алтернативни
поведения: Кога и къде учите най-лесно? И т.н.

3. Споразумения със себе си. Накрая, планирате как ще се наградите,

когато спазите плана си и вероятно – как ще се накажете, ако не го спазите.
Тези споразумения може да бъдат написани и пред свидетел (например
пред терапевта ви) като не бива да пропускате точно и внимателно да
посочите детайлите: “Ще изляза на вечеря в събота вечер, ако тази
седмица изпуша по-малко цигари, отколкото предишната. Ако изпуша
повече, ще се занимавам с бумажщина”.

Може да включите и други хора, и да ги накарате да контролират

наградите и наказанията ви, ако не сте достатъчно строг със себе си.
Внимавайте, обаче, това може да е убийствено за отношенията ви с тях,
тъй като съществува риска да им откъснете главите задето се опитват да
направят това, за което сте ги помолили!
 Терапия чрез моделиране
Най-известната терапия на Бандура е моделиращата. Идеята й е, че ако
можете да накарате човек с психическо разстройство да наблюдава някой,
който се справя със същите задачи по по-продуктивен начин, първият
човек ще се учи, моделирайки втория.

Оригиналното изследване на Бандура по този въпрос включва

херпефобици – хора с невротичен страх от змии. Клиентът е заведен до
витрина, за да погледне лабораторна стая. Там има само стол и маса с
поставена отгоре клетка с ясно видима змия и заключено резе. Тогава
клиентът наблюдава друг човек – актьор – притеснено да влиза в бавен
досег със змията. Първоначално той играе ужасен, но се отърсва от това,
казва си да се отпусне, да диша нормално и да направи още една стъпка
към змията. Може, отново паникьосан, да спре по средата и да започне
отначало. Накрая, актьорът стига до момента, в който отваря клетката,
вади змията, сяда на стола и я слага на врата си, като през цялото време си
дава успокояващи наставления.

След като клиентът е гледал всичко това (без съмнение с отворена уста
през цялото време), е поканен да опита сам. Обърнете внимание – той знае,
че другият човек е актьор – тук няма измама, а само моделиране! И
въпреки това – много клиенти – страдащи от фобии през целия си живот –
преминават през цялата процедура още при първото си посещение, дори
още след едно единствено гледане на актьора! Това е силна терапия.

Една от спънките пред нея е, че не е лесно да осигуриш стаите, змиите

и всичко останало едновременно. Така че Бандура и студентите му
изследват версии на терапията, при които клиентите наблюдават записи на
актьори или дори само си представят процеса под инструкциите на
терапевта. Тези методи работят почти толкова добре.

Дискусия

Албърт Бандура има силно влияние върху теорията за личността и

терапията. Неговият целенасочен, подобен на бихейвиоризъм стил, звучи
разумно на повечето хора. Подходът му, ориентиран към действия и
решаване на проблеми допада и на тези, които искат нещата да се свършат,
вместо да философстват за То, архетипи, актуализация, свобода, и
множеството други психични конструкти, на които акцентират
психолозите на личността.
 Сред академичните психолози изследването е жизненоважно и
бихейвиоризмът е предпочитаният подход. От края на 60-те години на
миналия век, бихейвиоризмът проправя пътя на "когнитивната
революция", за която се счита, че Бандура играе много важна роля.
Когнитивната психология запазва експериментално-ориентирания стил на
бихейвиоризма, без изкуствено да ограничава изследователя до външно
поведение, докато психическия живот на клиентите и субектите е толкова
очевидно важен.

Това е силно движение и хората, допринесли за него включват едни от

най-важните теоритици в психологията днес: Джулиян Ротър, Уолтър
Мишел, Майкъл Махоуни и Дейвид Майхенбаум изскачат в съзнанието
ми. Можем да добавим и учени в областта на терапията, като Аарон Бек
(когнитивната терапия) и Албърт Елис (рационално-емоционалната
терапия). Последователите на Джордж Кели също са в този лагер. И
мнозината, работещи за изследването на личностните черти - като Бъс и
Пломин (теорията за темперамента) и Мак Рей и Коста (пет-фактроната
теория) - също са значими "когнитивни бихейвиористи" като Бандура.

Имам предчувствието, че групата от състезатели в областта на теории

на личността в крайна сметка ще се изпари и ще се свие до когнитивисти
от една страна и екзистенциалисти от друга. Да видим!

Гордън Олпорт (1897-1967)

 Гордън Олпорт е роден в гр. Монтезума, щата Индиана, САЩ, през
1987г. Той е най-малкият от четирима братя. Гордън е срамежливо и
ученолюбиво дете, което прекарва детството си доста изолирано. Баща му
е лекар и той израства с всички пациенти, лекари и сестри наоколо, както и
с типичните дреболии, подобаващи на малка болница, където се работи
здраво. Иначе, ранният етап от живота му е доста приятен и безметежен.

Една от историите за Олпорт винаги се споменава в биографиите му:

на 22г. той пътувал до Виена. Там си уговорил среща със самия Зигмунд
Фройд! Щом пристигнал в кабинета му, Фройд просто седнал и зачакал
гостът му да започне разговора. След малко, Гордън вече не понасял
възцарилата се тишина и изтърсил нещо, което забелязал по пътя си на
идване. Споделил, че видял малко момче в автобуса и то било много
недоволно, задето трябвало да седне на седалката, където допреди малко
бил един мръсен възрастен човек. Гордън предположил, че вероятно е
усвоило това от майка си – много спретната и очевидно доста доминираща
жена. Фройд, обаче, приел разказа не като обикновено наблюдение, а като
израз на дълбок несъзнаван процес в съзнанието на Гордън и попитал: “И
това малко момче, Вие ли бяхте?”

Този случай кара Олпорт да осъзнае, че дълбинната психология

понякога копае твърде надълбоко, също както по-рано осъзнава, че
бихейвиоризмът не копае достатъчно дълбоко!

Той получава докторска степен по психология през 1922г. в Харвард,

следвайки стъпките на брат си, Флойд, превърнал се в значим социален
психолог. Работата на Голдън Олпорт е съсредоточена върху разработване
на теорията му, изучаване на социални въпроси като тези за
предразсъдъците и в създаване на тестове за личността. Той умира в
Кембридж, щата Масачузетс, САЩ, през 1967г.

Теория

Мотиваторът на човешките същества е склонността им да задоволяват

биологичните си нужди. Олпорт нарича това "опортюнистично
функциониране". Той отбелязва, че то може да се опише като реактивно,
ориентирано към миналото и, разбира се, биологично.

Но също така посочва, че познанието за опортюнистичното

функциониране не е особено съществено за разбирането на по-голямата
част от човешкото поведение. Тази по-голяма част се мотивира от нещо
съвсем различно, а именно, от функционирането по начин, изразяващ Аз-а
или т.нар. "собствено функциониране". Повечето от нещата, които
правим в живота си зависят от това кои сме ние! Собственото
функциониране може да се характеризира като проактивно, ориентирано
към бъдещето и психологическо.

Собствено произлиза от думата proprium (от латински “лична

собственост”) и представлява названието, което Олпорт дава на основното
понятие – Аз-а. Той преглежда стотици дефиниции за него и стига до
заключението, че за да му придаде по-голямо научно значение, трябва да
се раздели с общата дума “аз” и да я замени с нещо друго. За добро или
зло, думата “proprium” никога не била използвана.

За да схванете интуитивно какво значи собствено функциониране, си

помислете за последния път, в който искахте да направите нещо или да
станете някакъв, защото вярвахте, че по този начин ще можете да изразите
най-важната част от себе си. Спомнете си последния път, когато
направихте нещо, за да изразите себе си, последния път, когато си казахте
“това наистина съм аз!” Да правите неща, за да сте верни на това, което
всъщност сте, е собствено функциониране.

Проприумът

Като обръща толкова голямо внимание на Аз-a, или проприума,

Олпорт иска да го дефинира възможно най-внимателно. Той се заема с
тази задача от два аспекта – феноменологично и функционално.

Първата гледна точка – феноменологичната, разглежда Аз-а през

призмата на натрупания опит: Аз-ът се състои от тези части на вашия опит,
които намирате за най-важни (в противовес на инцидентни или случайни),
топли (или “ценни”, а не емоционално хладни) и централни (т.е.
обратното на периферни или крайни).

Втората гледна точка – функционалната, се превръща в самостоятелна

теория на развитието. Според нея, Аз-ът има седем функции, които
възникват в различни периоди от живота на човек:

1. Усещане за тялото,
2. Самоидентичност,
3. Самооценка,
4. Саморазвитие,
5. Образ за себе си,
6. Рационално справяне и
7. Лични усилия.
 Усещането за тялото се развива през първите две години от живота.
Имаме тяло, усещаме близостта и топлината му. То има граници, които
болката, раните, допира и движението, ни помагат да осъзнаем. Олпорт
има една любима демонстрация на този аспект на аз-а – представете си, че
се изплюете в една чаша и после си изпиете плюнката. Какъв е проблемът?
Тя е точно това, което преглъщате по цял ден! Но, разбира се, е излязла от
вашия телесен Аз и следователно ви става чужда.

Самоидентичността също се развива през първите няколко години.

Появата й се свързва с настъпването на момента, в който осъзнаваме себе
си като нещо продължително, с минало, настояще и бъдеще. Считаме се за
индивидуални цялости, отделни и различни от останалите. Дори имаме
име! Същият човек ли ще сте, когато се събудите утре? Разбира се.
Приемаме тази непрекъснатост за даденост.

Самооценката се развива между 2 и 4-годишна възраст. Тогава

разбираме, че имаме стойност - за другите и за себе си. Появата на
самооценката е тясно свързана с продължителното развитие на уменията
ни. Затова, според Олпорт, всъщност се отнася аналната фаза на
развитието.

Саморазвитието е типично за периода между 4 и 6 години. Идеята зад

това понятие е, че някои неща, хора и събития около нас се приемат за
централни и топли, основни за моето съществуване. “Моето” е много
близо до “мен”! Някои хора се самоопределят от гледна точка на своите
родители, съпрузи, деца, род, банда, общество, колеж или националност.
Други намират идентичността в заниманията си: аз съм психолог, студент,
строител. Има и такива, които я намират чрез мястото, където живеят:
моята къща, моят роден град. Когато детето ми прави нещо лошо, защо аз
се чувствам виновен? Ако някой издраска колата ми, защо се чувствам,
сякаш са ме ударили?

Уменията, свързани с рационалното справяне се придобиват

предимно във възрастта между шест и дванадесет години. Тогава детето
започва вече да умее да се справя с проблемите в живота си рационално и
ефективно. Това е аналогично на Ериксъновото понятие “усърдие”.
Периодът на личните усилия обикновено не настъпва преди
дванадесет-годишна възраст. Тогава вече знаем, че това съм аз, като цели,
идеали, планове, призвания, склонности, чувство за посока, чувство за цел.
Кулминацията на личните усилия, според Олпорт, е способността да
можеш да кажеш, че ти си господар на живота си – т.е. собственик и
управляващ!
 (Човек не може да не забележи, че времевите периоди, които Олпорт
ползва, са много близки до тези на фазите на Фройд! Но, моля, разберете,
че схемата на Олпорт не е теория за фази – а само описание на обичайния
път на развитие на хората.)

Черти и предразположения

Сега, когато проприумът се променя по този начин, ние развиваме

своите лични черти или лични предразположения. Първоначално,
Олпорт използва думата “черти”, но скоро открива, че мнозина я схващат
като това, което виждаме, гледайки някого, или като нещата, измервани от
тестове за личността, вместо като уникалните индивидуални
психологически особености и затова я заменя с “предразположения”.

Личното предразположение се определя като “обща невропсихична

структура (типична за индивида), която притежава способността да
предава множество функционално равни стимули и да направлява
последователни (равни) форми на адаптивно и стилово поведение”.

Личното предразположение създава равностойности във

функционирането и значението между различни възприятия, вярвания,
усещания и действия, които не е задължително да са равни в естествения
свят или в нечие чуждо съзнание. Човек с лично предразположение към
“страх от комунизъм” може да приравни руснаците, либералите,
стачкуващите, социалните активисти, еколозите, феминистите и т.н. Може
да ги сложи под общ знаменател и да реагира към всеки от тях с набор от
действия, които изразяват страха му: да изнася речи, да пише писма, да
гласува, да се въоръжава, да се гневи и т.н.

Друг начин да обясним личното предразположение е като кажем, че

предразположенията са конкретни, лесно разпознаваеми
последователности в нашето поведение.

Олпорт вярва, че чертите са уникални за всеки индивид: “страхът от

комунизма” на един човек не е като ничий друг. И не можете наистина да
очаквате, че познанието ви за другите хора ще ви помогне да разберете
всеки един от тях. По тази причина, Олпорт силно набляга на това, което
нарича идиографски методи – методи, които се фокусират върху
изучаването само на един човек, като интервюта, наблюдение, анализ на
писма или дневници и т.н. В днешно време използваме за тях общото
название “качествени методи”.
 Олпорт счита, че във всяка отделна култура съществуват общи черти
или предразположения, те са част от тази култура и всеки човек, който
принадлежи към нея, ги разпознава и знае името им. Ние се различаваме
по това дали сме екстроверти или интроверти, либерали или консерватори
и всички знаем (грубо казано) какво имаме предвид. Но хората от друга
култура може изобщо да не разпознаят тези различия. Например, какво
биха означавали либерали и консерватори в Средновековието?

Олпорт твърди, че някои черти са по-близо до проприума (Аз-а) от

други. Централните черти са гръбнака на личността ви. Когато описвате
някого, е най-вероятно да използвате думи, които се отнасят до тези
централни черти, като например, умен, глупав, див, срамежлив, потаен,
омърлушен, непохватен... Олпорт отбелязва, че повечето хора имат между
пет и десет от централните черти.

Съществуват и вторични черти – такива, които не са толкова

очевидни, общи, или последователни. Предпочитанията, отношенията,
ситуационните черти – всички те са вторични. Например, “той се
разгневява, когато се опитате да го гъделичкате”, “тя има някои доста
необичайни сексуални предпочитания” и “не можеш да го накараш да ходи
по ресторанти”.

Олпорт говори за наличието и на кардинални черти. Те на практика

определят живота на някои хора. Човек, който през целия си живот търси
слава, късмет или секс, притежава такава черта. Често използваме
исторически фигури, за да назовем кардиналните черти: Скрудж (алчност),
Жана Д‟Арк (героична саможертва), Майка Тереза (религиозна грижа),
Маркиз дьо Сад (садизъм), Макиавели (политическа жестокост) и т.н.
Относително малко хора развиват кардинални черти. И ако това се случи,
обикновено е на по-късен етап от живота.

Психологическа зрялост. Ако имате добре развит проприум и богат,

адаптивен набор от предразположения, значи сте достигнали
психологическата зрялост – с този термин Олпорт обозначава психичното
здраве. Той изброява седем нейни характеристики:

1. Специфично, трайно, развитие на Аз-а, т.е. включване,

2. Техники за топло свързване с другите (например, доверие,
емпатия, искреност, толерантност), на които може да се разчита,
3. Емоционална сигурност и приемане на себе си,
4. Навици за реалистично възприемане (в противовес на
отбранителност),
5. Ориентиране към проблема и към развитие на умения за решаване
 на проблеми,
6. Себе-обективиране – проницателност към собственото поведение,
способност да се надсмееш над себе си и т.н., и
7. Обединяваща философия за живота, включваща определена
ориентация за ценности, диференцирано религиозно чувство и
личностно съзнание.

Функционална автономност. Олпорт не вярва особено в

необходимостта да се вглежда прекалено в миналото на някого, за да
разбере настоящето му. Тази негова позиция изпъква най-ясно в идеята му
за функционалната автономност. Днешните ви мотиви са независими
(автономни) от корените си. Например, няма значение защо сте искали да
станете лекар, или защо сте развили предпочитания към маслините или
към извратения секс, важното е, че вие сте такъв сега! Функционалната
автономност съществува в два нюанса: първият е неадаптивната
функционална автономност. Тя се отнася най-вече до навиците – т.е. до
поведението, което вече не служи на първоначалната причина, поради
която е възникнало, но въпреки това не изчезва. Например, може да сте
пропушили като израз на юношески бунт, но сега пушите, защото не
можете да ги откажете! Социалните ритуали като да кажем “Наздраве!”,
когато някой кихне, са били основателни, някога (по време на чумата
кихането е било доста по-сериозен симптом, отколкото е днес!), но в
днешно време продължава да съществува, само защото се счита за форма
на учтивост.

Личната функционална автономност е нещо, което е насочено към

Аз-а повече отколкото навиците. Ценностите са най-обичайният пример за
нея. Вероятно са ви наказвали, задето сте се държали егоистично като
малък. Това по никакъв начин не намалява известната ви в днешно време
щедрост – превърнало се е във ваша ценност!

Предполагам, съзирате как идеята за функционалната автономност

може би прoизлиза от разочарованието на Олпорт от Фройд (или от
бихейвиористите). Разбира се, това в никакъв случай не означава, че тя е
само защитно вярване от страна на Олпорт!

Идеята за личната функционална автономност води Олпорт и

сътрудниците му - Върнън и Линдзи, до създаването на категоризация и
тест на ценностите.

1. Теоритичният – ученият, например, цени истината.

2. Икономичният – бизнесменът може да цени ползата.
3. Естетичният – художникът, естествено, цени красотата.
 4. Социалният – медицинската сестра може силно да обича хората.
5. Политическият – политикът може да цени властта.
6. Религиозният – монахът или монахинята вероятно ценят
единството.

Повечето от нас, разбира се, имат няколко от тези ценности, развити в

по-малка степен и освен това може да имаме негативно отношение към
една или две от тях. Съществуват съвременни тестове за кариерно
консултиране при децата, при които се използват подобни измерения.

Заключение. Олпорт е един от тези теоритици, чиито идеи за толкова

много неща са верни, че просто са станали емблематични за духа на
времето си. Той създава една от първите хуманистични теории, повлияла
мнозина след него, включително Кели, Маслоу и Роджърс. Нейна
характерна особеност е оригиналната употреба на думата “черта” и именно
тя събужда разочарованието и гневa на мнозина ситуационно ориентирани
бихейвиористи, които биха били доста по-отворени към идеите му, ако си
бяха направили труда да ги разберат. Но това винаги е било слабост на
психологията, като цяло, и на личността, в частност: непознаването на
миналото, и на теориите и изследванията на другите.

Джордж Кели (1905-1967)

Джорж Кели преподавал физиология в Колежа Форт Хейс, в Канзас,

САЩ, през 1931г. Това е времето на “купата с прах” (бел. прев. под
“купата с прах” или “емпиризъм на купата с прах” се разбират теории,
създадени по изцяло индуктивен път) и депресията. След като опознал
болките и тревогите на фермерските семейства в централната част на
Канзас, Кели решил да се насочи към хуманни занимания. Така сложил
началото на клиничната си практика в селата.

Само ви напомням, че тази професия определено не можела да се

нарече доходоносна. Повечето му клиенти нямали пари. Някои дори не
можели да отидат при него и затова той и студентите му пътували много,
понякога дори с часове, за да могат да вършат работата си.

Отначало, Кели използвал стандартната фройдистка подготовка, която

всеки доктор по психология в онези дни получавал. Карал хората да легнат
на кушетката, да правят свободни асоциации и да му разказват сънищата
си. Щом откриел съпротиви или символи на сексуални и агресивни нужди,
той търпеливо им разказвал впечатленията си. Изненадващо за него, тези
относително простодушни хора приемали с охота подобни обяснения на
проблемите си. Със сигурност, имайки предвид културата им, типичните
фройдистки интерпретации би трябвало да изглеждат ужасно странни,
нали? Очевидно, пациентите му не оправдавали тези очаквания и това се
дължало на вярата им в него, професионалистът.

Самият Кели, обаче, не бил съвсем убеден във валидността на тези

стандартни фройдисткки обяснения. Считал ги за доста отнесени, а
понякога и за не съвсем приложими към живота на канзаските фермерски
семейства. И така, с течение на времето, той забелязал, че интерпретациите
на сънищата, които правил, все повече се отдалечавали от духа на
психоаналитичната школа. В действителност, той започнал "да си
измисля" обяснения! Клиентите му слушали внимателно както преди,
вярвали му както винаги, и се подобрявали все така бавно, но сигурно.

Постепенно в съзнанието на Кели изкристализирала идеята, че това,

което истински имало значение за тези хора било, че получавали
тълкувания за източника на трудностите си, т.е. давала им се насока, за да
разберат същината на проблемите си. Важното в случая било, че се
чувствали сякаш “хаосът” на живота им започвал да се подрежда. Така
Кели открил, че те приемали с готовност почти всяка причинно-следствена
връзка и интерпретация на проблемите си. А ако обясненията произлизали
извън техния собствен живот, извън култура им, били дори още по-добре
дошли.

На тези прозрения, той основава теорията и философията си. Към

теорията ще пристъпим след малко. Философията си нарича
“конструктивен алтернативизъм”. Основната й идея е, че макар да
съществува само една истинска реалност, тя винаги се преживява от
определена гледна точка, или алтернативна конструкция. Аз имам
конструкция, вие също, както и някой на другия край на света, и този
който е живял в миналото, и първобитният човек, и съвременният учен, и
всяко дете, и дори страдащият от сериозно психическо разстройство.

Някои конструкции са по-добри от други. Моята, надявам се, е по-

добра от тази на някой със сериозно психическо разстройство.
Конструкцията на моя лекар за болестта ми е по-добра, вярвам, от тази на
местния духовен лечител. И въпреки това, ничия конструкция не е
напълно изчерпателна - светът е прекалено сложен и твърде голям, за да
може някой да има съвършената картина за нещата. Ничий мироглед не
бива да бъде напълно пренебрегван. В действителност, всяка конструкция
всъщност е гледна точка към крайната реалност и като такава има
значение за точно този човек в конкретния момент и на това място.

Всъщност, Кели твърди, че има безкраен избор от алтернативни

конструкции и ако нашата не ни върши добра работа, можем да си вземем
друга!

Биография. Джордж Кели е роден на 28 Април 1905г. във ферма

близо до Перт, Канзас, САЩ. Той е единственото дете на Тиодор и
Елфледа Кели. Баща му е презвитериански свещенник, който сменя
професията си и се заема с фермерство по препоръка на лекаря си. Майка
му е бивша учителка.

Учението на Кели в най-добрия случай може да се нарече променливо.

Семейството му се мести с покрит фургон до Колорадо, когато Джордж е
малък, но в последствие са принудени да се върнат в Канзас, заради
недостига на вода. Оттогава той посещава предимно училища, които се
помещават само в една стая. За щастие, и двамата му родители се
занимават с обучението му. На 13г. най-после го изпращат в училище с
пансион в Уичита.

След гимназията, Кели представлява добър пример за някой, който се

интересува от всичко и същевременно е в основни линии неориентиран.
Получава бакалавърска степен по физика и математика от колежа Парк
през 1926г., а след това магистърска степен по социология от
Университета на Канзас. После се мести в Минесота, където преподава
публични изказвания на трудови организации и банкери, както и
граждански курсове на имигранти.

След Минесота, Кели се установява в Шелдън, Айова. Там преподава

драма в един начален колеж и среща бъдещата си съпруга - Гладис
Томпсън. След като работи на още няколко места, на които не се задържа
задълго, получава възможност за аспирантура в Университета в Единбург,
където става бакалавър по психология. През 1931г. получава докторска
степен също по психология в Щатския Университет на Айова.

След това, в периода на депресията, Кели работи в Щатския Колеж

Форт Хейс и развива теорията и клиничните си техники. По време на
Втората Световна Война служи като авиационен психолог във флота и
после получава работа в Университета на Мериленд.

През 1946г., той напуска Щатския Университет на Охайо, една година

след напускането на Роджърс и става директор на клиничната си програма.
По това време теорията му съзрява и той пише двутомния си труд
“Психология на личните конструкти”, и чрез идеите си оказва влияние
върху множество студенти.

През 1965г. поема изследователска длъжност в Университета Брандис,

където работи и Маслоу. За съжаление, скоро след това умира, на 6 Март
1967г.

Теория.

Теорията на Кели започва с т.нар. “плодородна метафора”. Той

отдавна е забелязал, че учени и терапевти често демонстрират странно
отношение към хората: имат доста добро мнение за самите себе си, но са
склонни да гледат с известно пренебрежение на обектите, които изучават -
т.е. на клиентите си. Считат, че се занимават с шедьоврите на разума и
емпирицизма, а в същото време разглеждат обикновените хора като
жертви на сексуалните си енергии или на обуславящото минало. Кели, със
своя опит със студентите и фермерските семейства от Канзас, забелязва, че
тези обикновени хора също са част от науката и също се опитват да
разберат случващото се. Така че хората, били те обикновени или учени, са
еднакви. Имат конструкции за своята реалност, така, както учените имат
теории. Имат очаквания, както учените имат хипотези. Избират поведения,
които проверяват тези очаквания, както учените правят експерименти.
Подобряват разбирането си за реалността въз основа на своя опит, както
учените променят теориите си спрямо фактите. От тази метафора
произлиза цялата теория на Кели.
 Фундаменталното предположение
Кели подрежда теорията си в едно фундаментално предположение и
11 извода. Фундаменталното му предположение гласи: “Процесите на
даден човек са психологически канализирани от начина, по който той
очаква събитията” (този и всички следващи цитати са от книгата на Кели
“Психология на персоналните конструкти”, 1955г.). Това е централното
движение в научния процес: от хипотеза към експеримент или
наблюдение, т.е. от очакване към опит и поведение.

Под “процеси”, Кели разбира преживяванията, мислите, чувствата,

поведението и т.н. Всички тези неща се определят не само от реалността,
но и от опитите ви да предвидите света, другите и себе си, да отгатнете
какво ще се случи в следващия момент, или утре, или догодина.

Така че, когато погледна през прозореца, за да видя откъде идват тези
пронизителни звуци, аз не просто виждам точно какво има навън. Аз
виждам това, което е свързано с очакванията ми. Подготвен съм да видя,
вероятно, птици, или деца, които играят и се смеят. Не предполагам, че
там има булдозер, който работи със скърцане вместо с обичайното
буботене, или летяща чиния, приземяваща се в двора ми. Ако в
действителност НЛО е източникът на тези пронизителни звуци, в първия
момент няма да го възприема истински. Ще възприема нещо. Ще бъда
объркан и изплашен. Ще се опитам да си представя какво виждам. Ще
мина през всички видове поведение, които биха ми помогнали да си го
представя или биха ме отдалечили от източника на тревожността ми! Само
след като мине малко време ще бъда способен да открия точното
предвиждане, вярната хипотеза: “О, боже, това е НЛО!”

Ако, разбира се, НЛО беше често срещано в моя свят, при чуването на
пронизителните звуци бих очаквал да видя птици, деца или НЛО -
очакване, което в този случай би било потвърдено само с едно хвърляне на
поглед през прозореца.

Конструкционният извод

“Човек предвижда събитията, като конструира техни копия”.

Това означава, че конструираме очакванията си, използвайки

предишния си опит. Ние, в основата си, сме консервативни създания:
очакваме нещата да се случват така, както са се случвали и преди. Търсим
моделите, последователностите в опита си. Ако си навия будилника,
очаквам да звънне навреме, както го е правил от незапомнени времена.
Ако се държа добре с някого, очаквам да се държат добре с мен.

Това е крачката от теорията към хипотезата, т.е. от конструкционната

система (знание, разбиране) към предвиждането.

Изводът въз основа на опита

“Конструкционната система на човек се променя, докато той успешно
конструира имитации на събитията”

Когато нещата не се случат по начина, по който са се случвали в

миналото, трябва да се адаптираме, т.е. да реконструираме. Този нов опит
променя бъдещите ни очаквания. Учим се.

Това е крачката от експеримента и наблюдението към потвърждението

или реконструирането: въз основа на резултатите от експериментите си –
т.е. на поведенията или натрупаните наблюдения, или продължаваме да
вярваме в теорията си за реалността, или променяме теорията.

Дихотомният извод
“Конструкционната система на човек се състои от ограничен брой
дихотомни конструкти”.

Складираме опита си под формата на конструкти, които наричаме

“полезни идеи”, “удобни измислици” или “прозрачни шаблони”.
“Поставяте” тези “шаблони” върху света и те водят възприятията и
поведението ви.

Кели често ги нарича "лични конструкти", акцентирайки на факта, че

те са само ваши, уникални, присъщи на вас и на никой друг. Конструктът
не е етикет, или измерение, което аз, като психолог, поставям на теб,
“обикновения” човек. Той е частица от начина, по който виждам света.

Кели ги нарича и “биполярни конструкти”, обръщайки внимание на

тяхната дихотомна природа. Те имат два края, или полюси: ако има
"слаб", трябва да има "дебел", ако има "дълъг", трябва да има "къс", ако
има "горе", трябва да има "долу" и т.н. Ако всички бяха дебели, тогава
"дебел" би загубило смисъла си или би имало идентично значение с
"всички". Някои хора трябва да са слаби, за да може "дебел" да има
значение и обратното!

Това, всъщност, е много стара идея. В древен Китай, например,

философите създават много теории въз основа на Ин и Янг –
противоположностите, които заедно правят цялото. В по-скорошни
времена, Карл Юнг доста говори за това. Лингвистите и антрополозите го
приемат като дадена част от езика и културата.

Мнозина психолози, като най-видно е това при гещалт-психолозите,

посочват, че по-рядко свързваме отделни неща, отколкото разграничаваме
неща от повече или по-малко цялостен фон. Отначало виждате
недиференцирано нещо (“бръмчащо оживено объркване”, както го нарича
Уилям Джеймс). После се научавате да изваждате от това “нещо”
елементите, които имат значение, или променят нещо, или имат смисъл за
вас. Едно малко дете не го е грижа дали сте дебел или слаб, бял или
цветнокож, богат или беден, евреин или не. Но когато хората около него
започват да проявяват предразсъдъците си, то постепенно вече забелязва
тези особености.

Много конструкти имат имена или лесно могат да бъдат назовани по

някакъв начин: добър-лош, щастлив-тъжен, интроверт-екстроверт,
флоресцентен-нажежен до бяло... Но не е нужно! Може да бъдат
безименни. Бебетата и дори животните имат конструкти: храната, която
харесвам срещу тази, която плюя, опасност срещу сигурност, мама срещу
непознат.

Вероятно, повечето от конструктите ни са невербални. Помислете за

всички навици, които имате и които не назовавате, като детайлните ви
движения при карането на кола. Помислете за нещата, които разпознавате,
но не назовавате, като образуванието точно под носа ви (нарича се
“филтрум”) Или за всички тънкости на чувство като влюбването.

Това е моментът, в който Кели стига най-близо до разграничаването на

съзнателно и несъзнателно мислене: по-лесно мислим за конструктите,
които имат имена. Определено по-лесно говорим за тях! Сякаш името е
дръжката, за която сграбчваме конструкта, местим го, показваме го на
другите и т.н. И въпреки това, безименният конструкт все пак съществува
и може да окаже огромен ефект върху живота ви!

Понякога, въпреки че конструктът има име, се преструваме пред себе

си, че единият му полюс не се отнася към никого или нищо. Например,
някой може да твърди, че не съществуват истински лоши хора. Кели би
казал, че такъв човек е подценил този полюс – нещо, подобно на
подтискането.

Виждате ли, това може да значи, че възприемането на смисъла на

“лош” изисква да се опознае доста повече: вероятно мама трябва да бъде
наречена лоша, или татко, или пък самият аз! Вместо да признае нещо
подобно, даденият човек би предпочел да спре да използва конструкта. За
съжаление, обаче, той продължава да съществува и намира израз в
поведението и чувствата на хората.

Още едно от разграниченията, които Кели прави, е това между

периферни конструкти и такива от ядрото. Периферните са повечето
конструкти за другите, за света и дори за себе си. Ядрените конструкти, от
друга страна, са тези, които са най-важни за вас, в една или друга степен те
определят кой сте всъщност. Напишете първите 10 или 20 прилагателни,
които ви хрумват за вас самия – те могат доста добре да представят
конструктите на ядрото. Това е най-голямото приближение на Кели към
идеята за Аз-а.

Изводът за организацията

"Всеки човек развива, за свое удобство в предвиждането на събитията,

конструкционна система, включваща редни връзки между конструктите".

Конструктите не просто се носят несвързани наоколо. Ако го правеха,

нямаше да можете да използвате една информация, за да получите друга –
нямаше да можете да предвиждате! Ако са ви убедили да отидете на среща
с някого, когото никога не сте виждали и приятелят, който е в основата на
всичко, полага големи усилия да ви накара да повярвате, че човека, с
когото ще излизате има страхотен характер, вие знаете, просто знаете, че
ще изглежда като някой Квазимодо. Как стигате от “страхотен характер”
до “Квазимодо”? Организация!

Някои конструкти са подчинени на, или са "под" други конструкти.

Съществуват две версии защо това е така. Първата е, че има
класификационен тип подчинение, като "дърветата" на животинския или
на растителния свят, които се изучават по биология в гимназията.
Например, разграничаваме живи и неживи неща, подчинени на живите са,
да кажем, растенията, които на свой ред отделяме от животните, после
разпределяме самите растения според това дали са дървета или цветя,
дърветата, могат да бъдат иглолистни или широколистни и т.н.

Обърнете внимание, че това са лични, а не научни конструкти и

следователно класификацията е лична. Тя може да е същата като научната
от учебника по биология, но може и да не е. Аз все още съм склонен да
имам подвид на иглолистните дървета, наречен "Коледна елха".

Съществува и дефинитивен тип подчинение, наречен "групиране". То

включва множество конструкти, при които всички полюси са в една линия.
Например, под конструкта иглолистни срещу широколистни дървета,
можем да намери дървета с мека срещу такива с твърда, дървета, които
имат иглички срещу такива с листа, дървета с шишарки срещу такива с
цветове и т.н.

Това е и основата на стереотипизирането: “ние” сме добри, чисти,

умни, морални и т.н., докато “те” са лоши, мръсни, глупави, неморални и
т.н.

Много конструкти, разбира се, са независими един от друг. Очевиден

пример за това е, че растения-животни е независим от флуоресцентен-
нажежен до бяло.
 Понякога, връзката между два конструкта е много стегната. Ако един
конструкт постоянно се използва, за да се предвиди друг, говорим за
стегната конструкция. Предубежденията са пример за това: веднага щом
имате етикет за някого, автоматично приемате, че и други характеристики
за този човек също са валидни. Вие “автоматично правите заключения”.

Когато се занимаваме с наука, трябва да използваме стегната

конструкция. Наричаме това “точно мислене” и то е нещо добро. Кой, в
крайна сметка, би искал инженер да строи мост, използвайки научни
правила, които само вероятно са верни. Хората, считащи се за реалисти,
често предпочитат здрава конструкция.

Но крачката от точен и реалистичен до ригиден е много малка. И тази

ригидност може да стане патологична, така че обсесивно-компулсивният
човек да прави нещата “просто така” или да се пречупи и да се отдаде на
тревожност.

От друга страна, понякога връзката между конструктите се оставя

хлабава: т.е. съществува връзка, но не е нито абсолютна, нито особено
необходима. Хлабавата конструкция е по-гъвкав начин за използване на
конструкти. Например, когато отидем в друга държава, ние имаме някои
предварителни представи за хората. Те биха се превърнали в стереотипи от
предубеждения, ако сме ги конструирали здраво. Но ако ги използваме
хлабаво, тези предварителни представи само ни помагат да се държим по-
приемливо в новата културна среда.

Използваме хлабава конструкция, когато фантазираме и сънуваме, и

когато са разрешени необичайни комбинации. Въпреки това, ако я
използваме твърде често и неподходящо, изглеждаме по-скоро
вятърничави, отколкото гъвкави. Ако това продължи прекалено дълго,
хлабавата конструкция ще ви прати в лудница.

Творческият цикъл се получава, благодарение на тези механизми.

Когато творим, първо разхлабваме конструктите си - фантазираме или
нахвърляме алтернативни конструкции. Щом открием нова конструкция,
която изглежда притежава някакъв потенциал, се фокусираме върху нея и
я заздравяваме. Използваме творческия цикъл (очевидно) в изкуствата.
Първо разпускаме и ставаме творчески настроени, после затягаме нещата и
създаваме творението си. Измисляме идеята и после й даваме форма.

Използваме творческия цикъл и в терапията. Оставяме

несполучливите си модели на реалността, даваме възможност на
конструктите си да се носят, откриваме нова конфигурация, вкарваме я в
по-точна форма и я изпробваме! Ще се върнем на това по-късно.

Изводът за обхвата

“Един конструкт е подходящ за предвиждането само на краен обхват

от събития”.

Никой конструкт не е общовалиден. Конструктът за пол (мъжки-

женски) е, за повечето от нас, нещо, което има значение само що се отнася
до хора и в по-голяма степен за животни като домашните любимци и
добитъка. Малцина от нас ги е грижа от какъв пол са мухите, или
гущерите, или дори броненосците. И никой, мисля аз, не говори за пол на
геоложки формации или политически партии. Тези неща са отвъд обхвата
на приложение на конструкта “пол”.

Някои конструкти са много-обхватни или с широко приложение.

Добро-лошо е вероятно най-изчерпателният конструкт, тъй като е
приложим към почти всичко. Други конструкти са доста инцидентни или
тесни. Флуоресцентен-нажежен до бяло е доста тесен, приложим само към
електрическите крушки.

Но, обърнете внимание, че това, което е относително тясно за вас,

може да е доста широко за мен. Биологът би се интересувал от пола на
мухите, гущерите, броненосците, ябълковите дръвчета, филодендрона и
т.н. Или философът може да ограничи използването на добър-лош само за
специфични морални поведения, вместо да го прилага към всички видове
неща, хора или вярвания.

Модулиращият извод

“Промяната на нечия конструкционна система е ограничена от

пропускливостта на конструктите в този обхват на приложимост, в който
са разположени вариантите”.

Някои конструкти са “пружиниращи”, те “модулират” и са

пропускливи, което означава, че са отворени за по-голям обхват. Други са
доста непропускливи.

Например, добър-лош е, в общи линии, доста пропусклив конструкт за

повечето от нас. Постоянно добавяме нови елементи: може никога преди
да не сме виждали компютър, или CD плейър, или факс апарат, но веднага
щом видим искаме да знаем коя е най-добрата марка, за да си купим. По
подобен начин, човек, който търси камък, защото няма чук под ръка,
използва конструкта за “неща, които да използваме вместо чук” по
пропусклив начин.

От друга страна флуоресцентна-нефлуроесцентна е доста

непропусклив конструкт: може да се използва за осветление, но почти
нищо друго не може да се добави. И хората, които не ви дават да седнете
върху масата използват конструктите си за "места за сядане" доста
непропускливо.

В случай, че това ви звучи като друг вариант на инцидентен срещу

изчерпателен конструкт, обърнете внимание, че можете да имате
изчерпателни, но непропускливи конструкти, както в следния пример с
човек, който казва: "Какво се случи с доброто старо време? Изглежда вече
няма честни хора наоколо". С други думи, честността, макар и широк
конструкт, сега е затворена. И има инцидентни конструкти, използвани
пропускливо, както когато казвате: "О, изглеждаш сияещо днес!"
Пропускливостта е самата душа на поезията!

Когато вече няма “разтягане”, няма “даване” в обхвата на

конструктите, които използвате, може да се наложи да прибегнете до по-
драстични мерки. Разширяване е когато увеличавате обхвата на
конструктите си. Да предположим, че не вярвате в свръх-естествени
възприятия. Отивате на купон и изведнъж чувате глас в главата си и
забелязвате някой, който ви се усмихва, сякаш ви познава, от другия край
на стаята! Ще трябва доста бързо да разширите обхвата на конструктите,
включващи свръх-естествени възприятия, който досега е бил запълнен
само с някакви измислици и измами.

От друга страна, понякога събитията ви принуждават да стесните

обхвата на конструктите си също толкова драматично. Това се нарича
"свиване". Пример за това би бил, ако след като цял живот сте вярвали, че
хората са морални същества, преживеете война. Конструктът, включващ
“морални” може така да се свие, че чак да изчезне.

Забележете, че разширяването и свиването са доста емоционални

неща. Лесно можете да разберете депресията и маниакалните състояния по
този начин. Маниакалният човек има разширен набор от конструкти за
своето огромно щастие и крещи “Никога преди не съм предполагал, че
животът може да бъде такъв!” Някой, който е депресиран, от друга страна,
взима конструктите свързани с живота и с добрите неща, които да прави с
него, и ги свива до това да стои сам в тъмното.
 Изводът за избора
“Човек избира за себе си тази алтернатива в дихотомния конструкт,
която според него ще му даде по-добра възможност за развиване и
определяне на системата си”.

С всички тези конструкти и полюси, как избираме поведението си?

Кели твърди, че ще предпочетем да правим това, което с по-голяма
вероятност би усложнило нашата конструкционна система, т.е. би ни
помогнало да подобрим разбирането си за света и способността си да
предвиждаме бъдещето. Реалността ни налага ограничения по отношение
на нещата, които можем да преживеем или да правим, но ние избираме как
да конструираме или интерпретираме тази реалност. И измежду всички
варианти на интерпретация сме склонни да се спрем на този, който
считаме, че би ни помогнал най-много.

Обикновено, възможностите ни за избор са между авантюристична и

сигурна алтернатива. Можем да се опитаме да увеличим разбирането си за,
да кажем, човешкото хетеросексуално общуване (ходене на купони) като
изберем авантюристичната алтернатива да ходим на повече купони, да се
запознаваме с повече хора, да създаваме повече връзки и т.н.

От друга страна, можем да изберем да определим разбирането си като

изберем сигурното: да стоим вкъщи, размишлявайки върху това кое може
да се е объркало с последната ни несполучлива връзка или да опознаваме
някого по-добре. Кое ще изберете зависи от това, какво според вас ви
трябва.

С всички тези приказки за избора, може да очаквате, че Кели е имал

какво да каже за свободната воля и детерминизма. Наистина има и то е
много интересно: той разглежда свободата като относителна идея. Не сме
нито “свободни”, нито “несвободни”: някои от нас са по-свободни от
други, по-свободни сме в едни ситуации, отколкото в други, и сме по-
свободни при едни конструкции, отколкото при други.

Изводът за индивидуалността

“Хората се различават един от друг по техните конструкции за

събитията.”

Тъй като всеки има различни преживявания, има и различна

конструкцията на реалността. Спомнете си, че Кели нарича теорията си
"теория на личните конструкти". Той не одобрява класификационните
системи, личностните типове или личностните тестове. Неговият известен
"РЕП тест", както ще видите, не е "тест" в традиционния смисъл на думата.

Изводът за сходството

"До степен в която даден човек използва конструкция на преживяване,

подобна на тази, използвана от някой друг, психическите му процеси са
подобни на тези, на другия човек".

Само защото всички сме различни, не означава, че не можем да си

приличаме. Ако нашата система от конструкции - разбирането ни за
реалността - е подобна, такива ще бъдат и преживяванията ни,
поведението, чувствата ни. Например, ако сме от една и съща култура, ще
виждаме нещата по подобен начин, ще бъдем по-близки и ще си
приличаме повече.

В действителност, Кели твърди, че прекарваме по-голямата част от

времето си в търсене на утвърждаване от другите хора. Мъж, който сяда в
местния бар въздъхвайки: "Жени!" го прави с очакването, че седящият до
него ще изрази подкрепа за гледната му точка в момента, подкрепа, от
която той отчаяно се нуждае: "Да, жени! Не можем с тях и не можем без
тях!" Този сценарий е валиден, с подходящи корекции, и за жените. И
също така се среща и в детските градини, тийнейджърските банди, в клана,
в политическите партии, в научните конференции и т.н. Търсим подкрепа
от тези, които приличат на нас. Само те знаят как всъщност се чувстваме!

Изводът за раздробяването

“Човек може успешно да прилага различни конструкционни системи,

които са дедуктивно несъвместими една с друга”.

Изводът за раздробяването гласи, че можем да бъдем

непоследователни вътре в себе си. Много рядко можете да срещнете
някой, който е напълно последователен и функционира, винаги и
навсякъде, като единна личност. Почти всички от нас играят различни
роли в живота: аз съм мъж, съпруг, баща, син, професор, човек с
определени етнически, религиозни, политически и философски
идентификации; понякога съм пациент, гост, домакин, клиент. И в голяма
степен съм доста различен в тези си роли.

Често, ролите се разделят от обстоятелствата. Човек може да бъде

ченге през нощта и да действа твърдо, авторитарно и ефективно. Но през
деня той може да бъде баща и да се държи нежно, внимателно и любящо.
Тъй като обстоятелствата са отделени във времето, различните роли не са в
конфликт. Но Бог да е на помощ на мъжа, който е изпаднал в ситуацията
да арестува собственото си дете! Или родител, който може да бъде видян
да се отнася с детето си като с възрастен за една минута, да му се кара в
следващата и да го прегръща като бебе веднага след това. Свидетелят на
такова поведение може да се намръщи на демонстрираната
непоследователност. И въпреки това, за мнозина, тези
непоследователности са цялостни на по-високи нива. Родителят може във
всички случаи да изразява любовта си към детето и загрижеността си за
благоденствието му.

Някои от последователите на Кели представят отново старата идея за

учението на личността, според която всеки от нас е по-скоро общност от
Аз-ове, отколкото един обикновен аз. Това може и да е вярно. Други
теоритици, обаче, биха предположили, че по-унифицираната личност би
била по-здрава, и че "общност от аз-ове" твърде се доближава до
множествената личност!

Социалният извод

"До степен, в която един човек управлява конструкционните процеси

на друг, той може да играе роля в социален процес, включващ другия
човек".

Дори да не приличате напълно на някого, все пак можете да се

свържете с него. Можете, всъщност, да "управлявате начина, по който
другият управлява", "да му влезете в главата", "да видите откъде идва" и да
"знаете какво има предвид". С други думи, мога да отделя част от себе си
(което става възможно с извода за фрагментарността) и да "бъда" някой
друг.

Това е важна част от ролевата игра, защото, винаги когато играете

роля, я играете с някой друг, някой, когото трябва да разберете, за да се
свържете с него. Кели смята, че това е толкова важно, че почти нарича
теорията си "ролева", само дето името вече е било заето. Всъщност, тези
идеи идват от една школа в социологията, основана от Джордж Хърбърт
Мийд.

Чувства

Теорията, представена дотук, може да звучи доста когнитивно, с

всички свои акценти върху конструкти и конструкции, и мнозина посочват
това като първоначална своя критика към идеите на Кели. В
действителност, на самия него му е било неприятно да бъде наричан
"когнитивен теоритик". Той смята, че неговите "професионални
конструкти" включват по-традиционните идеи за възприятие, поведение и
емоции, както и когниции. Така че, да твърдим, че той не говори за
емоции, например, е все едно да изпуснем целия смисъл.

Това, което вие и аз бихме определили като "емоции" (или "афекти",

или "чувства"), Кели нарича "конструкти на преход", тъй като те се
отнасят към преживяванията, които изпитваме, докато преминаваме от
една гледна точка за себе си или за света, към друга.

Ако изведнъж осъзнаете, че конструктите ви не функционират добре,

изпитвате тревожност. Вие сте (както казва Кели) "хванат със свалени
конструкти". Това може да се дължи на всичко, като се започне от лошия
баланс на чековата ви книжка, или моментално да забравите името на
човека, с когото току що са ви запознали, до неочаквано халюцинирано
пътешествие, или до невъзможност да си спомните как се казвате. Когато
предвижданията не се сбъднат, чувстваме тревога. Ако сте учили социална
психология, може да откриете, че идеята е доста близка до тази за
когнитивния дисонанс.

Когато тревожността включва предвиждания за големи промени на

ядрените ви контрукти - т.е. на тези, които са най-важни за вас - се
превръща в заплаха. Например, ако не се чувствате добре. Мислите, че
може да стане нещо сериозно. Отивате на лекар. Той ви преглежда.
Поклаща глава. Отново поглежда. Става сериозен. Вика колега... Това е
"заплаха". Усещаме я когато завършваме училище, женим се, ставаме
родители за първи път, когато влакчето се измести от пътя си или по време
на терапия.

Ако вършите неща, които не са в духа на вашите ядрени конструкти –

т.е. разминават се с идеята ви за това кой сте и как трябва да се държите –
усещате вина. Това е нова и полезна дефиниция на вина, защото включва
и ситуации, породени от чувство за вина, които въпреки това не отговарят
на обичайния критерий за неморалност. Ако детето ви падне в дупка, може
вината да не е ваша, но ще се чувствате виновен, защото е в разрез с
вярването ви, че е ваш дълг, като родител, да го предпазите от инциденти
като този. По подобен начин, децата често се чувстват виновни, когато
някой от родителите им се разболее или ако мама и татко се развеждат. И
когато престъпникът направи нещо нетипично, нещо, което целият свят би
определил като добро, той се чувства виновен за това!
 Доста обсъждахме въпроса как се адаптираме към света, когато
конструктите ни са неприложими към реалността, но има и друг начин:
може да се опитате да накарате реалността да пасне на конструктите ви.
Кели нарича това “агресия”. Включва агресия в истинския смисъл на
думата: ако някой обиди вратовръзката ми, мога да го ударя и да продължа
да си я нося спокойно. Но също включва и проявления, които днес бихме
предпочели да наричаме асертивност: понякога нещата не са такива,
каквито би трябвало да бъдат и трябва да ги променим, за да паснат на
идеалите ни. Без асертивност на света не би имало социален прогрес!

Нека да споменем още веднъж, че когато ядрените конструкти са

застрашени, агресията може да се превърне във враждебност.
Враждебността е отстояването, че конструктите ви са валидни, въпреки
съкрушителните доказателства в полза на обратното. Примерите могат да
включват възрастен боксьор, който все още твърди, че е “най-великият”,
грубиян, който истински вярва, че е Дон Жуан, или човек, който посещава
терапия и отчаяно отказва да приеме, че има проблем.

Психопатология и терапия

Това ни довежда до дефиницията на Кели за психологическо

разстройство: "Всяка персонална конструкция, която се използва
повторно, въпреки последователната й невалидност". Поведенията и
мислите за неврозата, депресията, параноята, шизофренията и т.н., са все
такива примери. Към тях можем да причислим и проявите на насилие,
фанатизъм, престъпност, алчност, пристрастяване и т.н. Човекът вече не
може да предвижда добре и въпреки това изглежда не научава нови неща
от взаимодействието си със света. Той е зареден с тревожност и
враждебност, нещастен е, и прави и другите нещастни.

Ако проблемът на този човек е бедна конструкция, тогава решението

би било реконструкция, термин, който Кели се изкушава да използва за
своя стил на терапия. Психотерапията включва това клиентът да бъде
накаран да реконструира, да види нещата от друг ъгъл, от нова
перспектива, създаваща условия за реализиране на тези избори, които
водят до усложняване.
Терапевтите задължително карат клиентите си да се присъединят към
тях за серия от експерименти, засягащи начина им на живот. Те може да
помолят клиентите си да разхлабят конструктите си, да се плъзнат покрай
тях, да ги изпробват, да ги затегнат отново, и да пробват как ще им паснат.
Целта е да се поощри движението, необходимо за всеки напредък.
 Кели, благодарение на опита си в областта на драмата, обича да
използва ролева-игра (или въвеждане в действие), за да създаде условия
за появата на движение. Може да изиграе ролята на майка ви и да ви кара
да изразите чувствата си. След малко може да ви помоли да си смените
ролите с него - вие да сте майката, а той да бъде вас самия! По този начин
осъзнавате собствената си конструкция за връзката с майка си, както и
нейната за връзката й с вас. Вероятно ще започнете да я разбирате или да
виждате по какъв начин би могла да се адаптира. Може да стигнете до
компромис или да откриете съвсем нова гледна точка, която да се издигне
над останалите.

Терапията на Кели често включва работа за домашно, неща, които той

би ви помолил да свършите извън терапевтичната ситуация. Най-
известната му техника се нарича "терапия на фиксираните роли".
Отначало ви кара да опишете себе си на няколко страници в трето лице -
т.нар. "скица на героя". После конструира, вероятно с помощта на колега,
друго описание, наречено "скица на фиксираната роля", което
изобразява някаква измислена личност.

Кели описва тази скица, като изследва внимателно вашата собствена и

използва конструкти, които са “в същия дух” с онези, използвани от вас.
Това означава, че новите конструкти са независими от оригиналните, но се
употребяват по подобен начин, т.е. отнасят се към същия обхват от
елементи.

Ако, например, използвам "гений-идиот" като конструкт при

общуването си с хората, доста стеснявам вероятността да бъдат някъде по
средата или да могат да се променят. И, тъй като към другите и към себе
си прилагаме едни и същи конструкти, не оставяме особено място за
вариране по склата гений-идиот и за самите нас. В един прекрасен ден
мога да нарека себе си "гений". В повечето дни, не бих имал друг избор,
щом използвам толкова драматичен конструкт, освен да се определя като
"идиот". И идиотите си остават идиоти, те не се превръщат в гении. Така
че поемам по пътя към депресията и към живота със съвсем малко
приятели.

Кели може да напише скица на фиксирана роля с конструкт като

"способен-неспособен". Това е много по-хуманен конструкт от "гений-
идиот". И за разлика от него, съвсем не звучи като присъда: в крайна
сметка, човек може да е способен в една област и неспособен в друга. И
има място за промяна: ако открия, че ми липсват важни умения, бих могъл,
с известно усилие, да ги придобия.
 След това Кели ще помоли клиента да бъде човека, описан в скицата с
фиксираната роля за седмица или две. Обърнете внимание, това е пълно
посвещаване: той иска да сте този човек 24 часа в денонощието, на работа,
вкъщи, дори и когато сте сам. Кели открива, че повечето хора се справят
доста добре с тази задача и дори им доставя удоволствие. В крайна сметка,
този “друг” човек е доста по-здрав от тях самите!

Ако клиентът се върне и каже: “Благодаря ти, докторе! Вярвам, че съм

излекуван. Всичко, което трябва да правя е да бъда Дейв вместо Джордж
до края на живота си”, Кели ще му поднесе изненада: може да го помоли
да играе друга фиксирана роля, не толкова положителна, за още няколко
седмици. Той постъпва така, защото целта на играенето на роли не е
терапевтът да ви даде нова личност. В противен случай ефектът бързо би
изчезнал. Идеята на терапията е да ви се покаже, че всъщност притежавате
силата да променяте, да “избирате себе си”.

Терапията на Кели цели да отвори хората за алтернативи, да им

помогне да открият свободата си, да ги тласне да разкрият потенциала си.
По тази причина, и много други, Кели е един от най-ярките представители
на хуманистичните психолози.

Измерване

Вероятно, това което най-силно свързваме с Джордж Кели е неговият

репертуарен тест на ролевите конструкти, който повечето хора сега
наричат “репертуарна решетка”. Това не е "тест" в традиционния смисъл
на думата, той е диагностичен инструмент за разкриване на себе си и за
изследване, който добива по-голяма популярност от останалата част от
теорията му.
 Първоначално, клиентът назовава 20 души, наричани “елементи”,
които имат някакво значение в живота му. При терапията, тези хора се
назовават в отговор на някои категории, предизвикващи асоциации, като
"бивш интимен партньор", "някой, когото съжаляваш", и естествено ще
включват теб самия, баща ти, майка ти и т.н.

Терапевтът или изследователят взима трима от тези хора и ви кара да

му кажете кои си приличат и кои се различават. После ви пита как да
назовава приликата или разликата между тях. Името на приликата се
нарича “полюс на подобието”, а на разликата – “полюс на контраста” и
взети заедно формират един от конструктите, които използвате при
социалните си взаимоотношения. Ако, например, кажете, че вие и
настоящият ви партньор сте нервни хора, но предишният ви е много
спокоен, тогава "нервен" е полюсът на приликата, а "спокоен" е
контрастният полюс в конструкта "нервен-спокоен".

Продължавате по този начин с различни комбинации включващи

трима души, докато преминете и през двайсетте изброени. Като
прехвърлите списъка или извършите определени статистически операции с
данните от попълнената бланка, може да го намалите до десетина
контраста, елиминирайки тези, които се припокриват: често нашите
конструкти, въпреки че може да използваме различни думи за тях, носят
еднакъв смисъл. "Нервен-спокоен", например, може да се използва точно
както "невротичен-здрав" или "нервен-пасивен".

За нуждите на диагностицирането и себепознаването, ви окуражават

да използвате конструкти, които се отнасят към поведението и личността
на хората. Но за целите на изследванията, може да ви помолят да дадете
каквито и да е конструкти, а също и да ги отнесете към различни елементи.
При индустриалната психология, например, карат хората да сравнят и
съпоставят различни продукти (за маркетингов анализ), добри и лоши
примери за продукт (за анализ по контрол на качеството), или различни
стилове на ръководене. Можете по този начин да откриете конструктите на
предпочитания от вас музикален стил, или конструктите за политическите
фигури или конструктите, които ползвате, за да разберете теориите за
личността.

При терапията репетуарната решетка разкрива пред терапевта картина

за начина, по който клиентът гледа на реалността, като тази картина може
да бъде дискутирана и с нея да се работи. При брачната терапия, двойката
може да прави теста с еднакъв набор от елементи и благодарение на това
може да се сравнят и дискутират конструктите им. Освен това,
репертуарната решетка е рядкост сред тестовете, тъй като при нея
клиентът може да промени мнението си по всяко време. Трябва да
отбележим, че не бива да се очаква тя да дава пълна картина за
психическото състояние на човека. Репертуарната решетка е чисто и
просто диагностичен инструмент.

При провеждане на дадено изследване използваме множество

компютърни програми, които правят възможно “измерването” на
разстоянието между конструкти или между елементи. Така получаваме
картината, създадена от самите хора или светогледа им. Можем да сравним
гледните им точки (дотолкова, доколкото те използват едни и същи
елементи). Или да проследим дали гледната точка на човек се е променила
преди и след тренинг или терапия. Това е един вълнуващ инструмент,
необичайна комбинация от субективната и обективната страна на
изследването на личността.

Дискусия
Кели публикува “Психология на личните конструкти” през 1955г.
След кратък период, в който предизвикват бурен интерес (и значителна
критика), той и теорията му изпадат в забвение с изключение на няколко
верни студенти, повечето от които са отдадени по-скоро на клиничните си
практики, отколкото на развитието на психологията на личността.
Любопитен е фактът, че теорията продължава да се радва на скромна
известност в Англия и по-специално сред индустриалните психолози.

Причините за тази липса на внимание не са трудни за отгатване:

“научната” част от психологията в онова време е доста повлияна от
бихейвиористичния подход към психологията, който има много ниска
търпимост към субективната страна на нещата; а клиничните психолози
считат, че е много по-лесно да следват хора като Карл Роджърс. Кели е
изпреварил времето си с около 20 години. Едва наскоро, с появата на т.нар.
“когнитивна революция”, хората са истински готови да го разберат.

Иронично е, че Джордж Кели, винаги верен на своята философия на

констуктивен алтернативизъм, усеща, че ако теорията му все още
съществува след около десет или двадесет години, по начин значително
близък до оригинала, би имало причина за притеснение. Теориите, както и
индивидуалните ни гледни точки за реалността, би трябвало да се
променят, а не да остават статични.

Разбира се, съществуват и основателни критики. На първо място,

въпреки че Кели е много добър писател, той избира да преоткрие
психологията от самото начало, въвеждайки нов набор от термини,
метафори и образи. И се отклонява от пътя си, за да избегне опасността от
това да бъде свързан с другите подходи в тази област. Това неизбежно го
отдалечава и от основното течение.

Погледнато в по-положителна светлина, някои от думите, които

създава, днес са здраво залегнали в основното течение на психологията
(въпреки че мнозина все още ги смятат за "тенденциозни!"):
предвиждането става много популярно, благодарение на известния
когнитивен психолог Улрик Найсер; "конструкт" и "конструкция",
"конструктивен" и всичките му вариации могат да бъдат открити в книгите
и статиите, заедно с термини като "възприятие" и "поведение". За
съжаление, Кели, също като други новатори, рядко получава признание за
нововъведенията си, най-вече защото психолозите рядко са обучавани да
обръщат внимание на това откъде произлизат идеите.

Репертуарната решетка също добива значителна популярност, особено

след като компютрите значително улесняват използването й. Както
споменах и преди, тя е хубава смесица от качествени характеристики и
самонаблюдение (интроспекция), която дори критиците на цялостната
теория на Кели се затрудняват да оборят.

Връзки
По-голямата част от Теорията за персоналните конструкти е
феноменологична. Кели признава симпатиите си към феноменологичните
теории на Карл Роджърс, Доналд Сниг и Артър Комбс, и теоритиците на
Аз-а - Прескът Леки и Виктор Рейми. Но той е скептично настроен към
феноменологията сама по себе си. Подобно на мнозина други, той приема,
че тя притежава определен тип интроспективен идеализъм. Както ще
видим в по-късни глави, това е грешно допускане.

Но феноменолозите биха счели по-голямата част от теорията на Кели

за доста близка до идеите си. Например, той вярва, че за да разбереш
поведението трябва да имаш представа как човек конструира реалността -
т.е. как я разбира и възприема - което е по-важно от истинската й същност.
В действителност, Кели посочва, че гледната точка на всеки човек - дори и
на най-непреклонния учен - не е нищо повече от просто гледна точка. И
въпреки това, той отбелязва, че няма опасност от солипсизъм (идеята, че
светът е само моя идея), защото гледната точка трябва да е гледна точка за
нещо. Именно това е значението на феноменологичният основен принцип,
известен като "целенасоченост".

От друга страна, някои аспекти на теорията на Кели не са особено

близки до феноменологията. На първо място, той е истински теоритик и
доказателството за това са техническите детайли на собствената му теория.
За разлика от него, феноменолозите, се стремят да избягват теорията.
Второ, Кели храни големи надежди за точна методология на психологията
- дори използването на експериментален учен като негова "плодородна
метафора". Повечето феноменолози са много по-скептични към
експериментирането.

Акцентът върху построяването на теорията, финия детайл и надеждата

за прецизна методология, превръщат Кели в много привлекателен
теоритик за съвременните когнитивни психолози. Времето ще покаже дали
той ще бъде запомнен като феноменолог или като когнитивист!

Доналд Сниг (1904-1967)

и
Артър Комбс (1912-1999)

Понякога една теория не успява да привлече вниманието, което

заслужава, защото е твърде проста, ясна и практична. Типичен пример за
това е популярността на теорията на Сниг и Комбс. Въпреки, че силно е
повлияла мнозина хуманисти, тя е лишена от обичайната привлекателност
на нейните “посестрими”. Ето няколко илюстрации - макар че изразяват
подобни идеи, теорията на Карл Роджърс изглежда доста по-радикална,
тази на Джордж Кели – по-научна, а европейската феноменология – по-
философска. Но теорията на Сниг и Комбс определено си заслужава да
бъде разгледана.

Феноменалното поле. “Всяко поведение, без изключения, се определя

изцяло и се отнася до феноменалното поле на организма”.
Феноменалното поле е нашата субективна реалност, светът, който
познаваме, включително физическите обекти и хора, поведението,
мислите, представите, фантазиите, усещанията ни и идеите за свобода,
равенство, справедливост и т.н. Един от основните възгледи на Сниг и
Комбс е, че именно феноменалното поле е истинският предмет на
психологията.

И така, ако искаме да разберем и предскажем човешкото поведение,

трябва да стигнем до феноменалното поле. Но не можем да го
наблюдаваме пряко и затова съдим за него по нещата, които можем да
видим. Например, напълно целесъобразно е да записваме изразите на
поведението, да даваме различни тестове, да говорим с човека и т.н. – Сниг
и Комбс са отворени за различни методи. Ако разполагаме и с множество
наблюдатели, в крайна сметка ще разберем човешкото феноменално поле.

И тогава бихме били готови да разберем и предскажем нечие

поведение, тъй като, както се казва по-горе, всяко поведение следва
разумния, смислен и целеустремен отговор на феноменалното поле.

Един мотив. Това ни довежда до разбирането на Сниг и Комбс за

мотивацията: “Основната потребност на всеки е да запази и разшири
феноменалния Аз, и тя управлява особеностите на всички части на
полето”. Феноменалният Аз е виждането на всеки човек за самия него. То
се развива с времето и се основава на физическите характеристики (така,
както той или тя ги вижда), културното възпитание (така, както той или тя
ги преживява) и други, по-лични преживявания.

Обърнете внимание, че именно феноменалния Аз се опитваме да

поддържаме и разширяваме. Това е нещо повече от чисто физическо
оцеляване или задоволяване на основните потребности. Тялото и нуждите
му са възможна, но не и задължителна част от Аз-а. Тийнейджърът-
самоубиец, войникът, търсещ мъчения, или затворникът, който прави
гладна стачка, не служат особено добре на телата си. Но те поддържат,
вероятно, и дори увеличават, своя образ за себе си. Физическото
съществуване вече няма същото значение за тях, което има за нас.
 И обърнете внимание, че говорим не само за поддържане, но и за
увеличаване на Аз-а. Ние не просто искаме да сме това, което сме. Често
искаме да сме нещо повече. Основният мотивационен принцип в теорията
на Сниг и Комбс, съдържа идеите на Алфред Адлер за компенсацията на
комплекса за малоценност и за стремежа към съвършенство, тези на
Абрахам Маслоу за самоактуализацията, както и всички видове подобни
възгледи.

Ставаме “нещо повече”, според Сниг и Комбс, чрез “разграничаване”

- процес, който включва извеждането на фигура от фона. Ученето не е
нито свързване на стимул с отговор, нито на един стимул с друг, нито дори
на един отговор с друг. То е подобряване на качеството на феноменалното
поле, чрез извличане на някой детайл от безпорядъка, защото той е важен
и смислен за човека.

Идеята тук е същата като тази на Джордж Кели за конструктите: в

детството, цветът на кожата на човек може да не бъде от значение, но по-
късно, другите показват на детето, че цветът е важен. Той изпъква от фона,
черното се разграничава от бялото, научава се контраста. Защо? В
конкретния случай, не и защото на детето му е показана връзката между
цвета и качествата на нечий характер, а защото то не може да си позволи
да не обърне внимание на разграничаването, което значимите за него хора
правят.

Примерът показва колко добре тази теория отговаря на въпросите,

свързани и с човешкото развитие, и с психологията. Без значение дали сме
деца или възрастни, сами или в присъствието на другите, ние поддържаме
и увеличаваме усещането за това кои сме, като правим все по-
усъвършенствани разграничения.

Приложна психология

Сниг и Комбс се обръщат към клиничните въпроси, като добавят

идеята за заплахата. Заплаха е “осъзнаването на опасност за
феноменалния Аз”. В идеалния случай, тя се посреща с подходящи
действия и нови разграничения, които увеличават способността за
справяне с подобни заплахи вбъдеще.

Ако човекът няма необходимата организация, за да се предпази от

заплахата, той или тя може да прибегне до ползването на временни
решения, които макар и да я елиминират за момента, не служат на Аз-а в
дългосрочен план. Защитите, невротичните и психотичните симптоми, и
дори криминалното поведение, се обясняват по този начин.

Следователно, терапията се превръща в начин да освободим клиентите

от усещанията им, че се намират в задънена улица, както и от поведението,
когнициите и емоциите, които са си установили, в името на това да се
предпазват от заплахата. “Терапията е предоставянето на облекчаваща
ситуация, където нормалният драйв на организма за поддържане и
развитие на организацията, е свободен да работи”. И, в съгласие с гъвкавия
и прагматичен подход на Сниг и Комбс, тя може да бъде провеждана чрез
активната намеса на терапевта или чрез улесняване на клиента да разкрие
своите разграничения, в зависимост от индивидуалните си нужди.

Сниг и Комбс обръщат силно внимание и на обучението, и любимият

им термин в тази област е “смисълът”. Ученето възниква, когато
използваните разграничения са пряко свързани с индивидуалните
потребности, т.е. когато ученето е смислено за индивида.

Докато учителите настояват да бъде задължително усвояван материал,

който от гледна точка на учениците, няма нищо общо с тях или с живота
им, обучението ще бъде изнурителен процес. Удивително е, как едно
момче, което не може да научи таблицата за умножение, помни
бейзболните резултати чак до каменната ера, или момиче, което не може
да напише свързан абзац, разказва истории, които биха изпълнили Чосър с
гордост. Ако висшата математика или Шекспир, или друг предмет, който
считаме, че децата трябва да учат, им е труден, това не е защото са
глупави. А защото не виждат никаква причина да го усвояват. Необходимо
е учителите да опознаят учениците си, защото мотивацията за учене е
“вътре” в тях, в техните феноменални полета и феноменални Аз-ове.
 Ейбрахам Маслоу (1908-1970)

Биография

Ейбрахам Харолд Маслоу е роден на 1 Април 1908 в Бруклин, Ню

Йорк, САЩ. Той е първото от седемте деца в семейството на необразовани
еврейски емигранти от Русия. Родителите му, с надеждата да осигурят най-
доброто за децата си в новия свят, усилено го тласкат към академичен
успех. Не е изненадващо, че в резултат на това той е много самотно момче,
което намира убежище в книгите.

За да зарадва родителите си, Ейб Маслоу се записва да учи право в

Сити Колидж Ню Йорк. След три семестъра се прехвърля в Корнуел и
после пак се връща в СК Ню Йорк. Против волята на близките си, се жени
за своята първа братовчедка - Бърта Гуудман и им се раждат две дъщери.

Семейството му се мести в Уисконсин, за да може той да посещава

местния университет. Тук Маслоу започва да проявява интерес към
психологията и обучението му значително се подобрява. За известно време
работи с Хари Харлоу, който е известен с експериментите си с бебета
маймунки и с теорията за поведението на привързаност.

Маслоу получава бакалавърска (през 1930г.), магистърска (през 1931г.)

и докторска (през 1934г.) степени по психология от Университета на
Уисконсин. Една година след завършването си се връща в Ню Йорк, за да
работи с Е. Л. Торндайк в Колумбия, където започва да изучава човешката
сексуалност.

След това започва да преподава в Колежа Бруклин. През този период

от живота си се свързва с много европейски интелектуалци, които са
имигрирали в САЩ, и в частност – в Бруклин по това време – като Адлер,
Фром, Хорни, както и няколко гещалт-психолози и фройдисти.

Маслоу работи като завеждащ катедра психология в Брандис от 1951г.

до 1969г. Тогава се среща с Курт Голдщайн, авторът на идеята за
самоактуализацията (описана в книга “Организмът” (1934)). Там започва
и кръстоносния си поход за хуманистичната психология – нещо, което в
крайна сметка става много по-важно от собствените му теории.

През последните си години той е полу-пенсиониран в Калифорния. На

8 Юни 1970г. умира от сърдечен удар след няколкогодишно влошено
здравословно състояние.

Теория. Едно от най-интересните неща, които Маслоу забелязва

докато работи с маймуни в ранните години на кариерата си е, че някои
нужди взимат превес над други. Например, ако сте гладни и жадни, е по-
вероятно първо да се опитате да утолите жаждата си. Все пак, можете да
преживеете без храна няколко седмици, но без вода можете да изкарате
само няколко дни! Жаждата е “по-силна” нужда от глада. Също така, ако
сте много, много жадни, но някой ви задушава и не можете да дишате, кое
е по-важно? Необходимостта да дишате, разбира се. От друга страна,
сексът е по-маловажен от всяка от тези потребности. Да си го кажем
направо – няма да умрете, ако не го правите!

Въз основа на тази идея Маслоу създава вече популярната си

йерархия на потребностите. Освен елементи като въздух, вода, храна и
секс, той включва в нея още пет по-широки слоя: физиологичните
потребности, потребността от сигурност и безопасност, тази от любов и
принадлежност, от оценка, и от себеактуализация, в този ред.
 1. Физиологичните потребности. Те включват нуждата от кислород,
протеини, сол, захар, калций, витамини и минерали, и т.н. Към тях спада и
потребността от поддържане на pH баланс (ако нивото на киселинност в
организма ви се повиши или понижи прекалено, това може да ви убие) и
температура (36С или близка). Към тази група спада и нуждата да бъдеш
активен, да почиваш, да спиш, да се освобождаваш от отпадни вещества
(въглероден диоксид, пот, урина и изпражнения), да избягваш болката, да
правиш секс! Ама че списък!

Маслоу вярва, а и изследванията го потвърждават, че това всъщност са

индивидуалните потребности и липсата на, да кажем, витамин С, ще
доведе до много особен глад за неща, които в миналото са снабдявали
организма с него – например, портокалов сок. Предполагам, че
непреодолимият апетит на някои бременни жени и това, че бебетата ядат
най-отвратителната на вкус храна, подкрепят анекдотично тази идея.

2. Потребности от безопасност и сигурност. Когато физиологичните

нужди са задоволени, на преден план излиза този втори пласт от
потребности. Тогава ставате силно заинтересуван от намирането на
безопасни условия, стабилност, закрила. Може да развиете необходимост
от наличие на структура и ред, или от поставянето на граници.

Негативно погледнато, загрижеността ви да се предпазите от глад и

жажда бива изместена от страхове и тревоги. При традиционното
общество, този набор от потребности се проявява под формата на търсене
на дом в спокоен квартал, малко служебна сигурност, “свиване на гнездо”,
където да отглеждаме малките си, сигурни спестявания и т.н.

3. Потребност от любов и принадлежност. Когато физиологичните и

потребностите от сигурност са в по-голямата си част задоволени, на
преден план излиза трети слой. Започвате да усещате необходимостта от
наличието на приятели, на любим човек, на деца, на емоционални връзки
като цяло, и дори на усещане за общност. Негативно погледнато, ставате
податлив на самота и социална тревожност.

В ежедневния си живот, проявяваме тези потребности чрез желанието

си да се задомим, да създадем семейство, да бъдем част от група, член на
църковна общност или някакво братство, част от банда или от клуб по
интереси. То присъства и в това, което търсим в кариерата си.

4. Потребност от оценка. След това започваме да жадуваме за

мъничко самооценка. Маслоу забелязва два варианта на тази нужда -
висша и нисша. Нисшата е потребността от уважение от другите, от слава,
признание, внимание, репутация, оценяване, достойнство и дори
доминантност. По-висшата включва потребността от самоуважение,
включително усещания като: увереност, компетентност, достижения,
надмощие, независимост и свобода. Обърнете внимание, че това е "по-
висшата" форма, защото, за разлика от уважението към другите, след като
веднъж сте изградили уважение към себе си, е по-трудно да го загубите!

Негативната версия на този пласт от йерархията е нисшата самооценка

и комплекса за малоценност. Маслоу смята, че Адлер е напипал нещо
доста важно с предположението си, че този комплекс е в корените на
много, ако не и на повечето, от психологическите ни проблеми. В
развитите страни, мнозинството от нас разполагат с възможностите да
задоволят физиологичните си потребности и да се чувстват сигурни. Също
така, по-скоро често отколкото никак, сме обичани и принадлежим към
дадена общност. Малкото уважение е онова, което често изглежда
прекалено трудно да получим!

Всички досегашни четири нива, Маслоу нарича “дефицитни нужди”

или “Д-нужди”. Ако нещо не ви достига - т.е. имате дефицит - усещате
потребността. Но ако получите всичко, от което сте имали нужда, не
изпитвате нищо! С други думи, спират да ви мотивират. Както се пее в
стария блус: "Не ти липсва водата, докато веслата ти не изсъхнат!"

Той също говори за тези нива във връзка с хомеостазата. Хомеостаза е

принципът, по който работи вашият вътрешен "термостат" - когато е
студено, той включва отоплението, а когато е прекалено горещо, го
изключва. По същия начин, ако на тялото ви му липсва някакво вещество,
то развива глад за него. Щом получи достатъчно от това вещество, гладът
изчезва. Маслоу просто доразвива хомеостатичния принцип към
потребности като сигурност, принадлежност и оценка, за които
обикновено не мислим по такъв начин.
 Той разглежда всички тези нужди като жизненоважни. Дори любовта
и оценката са необходими, за да сме здрави. Маслоу казва, че те са ни
вродени, като инстинктите. Всъщност, той ги нарича “инстинктоидни” –
потребности, подобни на инстинкти.

От гледна точка на цялостното развитие, се придвижваме през тези

нива като през етапи. Когато сме още новородени, фокусът ни (ако не и
целият ни набор от потребности) е физиологичен. После започваме да
усещаме, че имаме нужда от безопасност. Скоро след това, искаме
внимание и топло отношение. Малко по-късно търсим самооценка.
Обърнете внимание – това се случва едва през първите няколко години от
живота ни!

При стресиращи ситуации, или когато оцеляването ни е застрашено,

можем да регресираме до потребност от по-ниско ниво. Ако страхотната
ви кариера се срине, може да потърсите малко внимание. Когато
семейството ви ви изостави, изглежда че отново любовта е всичко, което
винаги сте искали.

Тези неща могат да се случат и на обществена основа – щом

обществото изведнъж загази, хората започват да вдигат врява за силен
лидер, който да поеме и оправи нещата. Когато бомбите започнат да падат,
обществото търси сигурност. Когато спрат да зареждат магазините с храна,
потребностите им стават още по-основни.

Маслоу смята, че можем да попитаме хората за тяхната “философия

за бъдещето” – какъв би бил техният съвършен свят или идеалният им
живот – и така ще получим важна информация за това какви потребности
задоволяват, и какви – не.

Ако имате сериозни проблеми по време на развитието си - например,

период на крайна несигурност или глад като дете, или загуба на член от
семейството (било то смърт или развод), или сте били обект на значително
пренебрежение или малтретиране - може да се "фиксирате" върху този
набор от потребности до края на живота си.
 Това е разбирането на Маслоу за неврозата. Може би като дете сте
преживели война. Сега сте подсигурени с всичко, от което се нуждаете,
въпреки това откривате, че все още сте обладан от страха дали имате
достатъчно пари и от идеята да държите килера си напълно зареден с
продукти. Или може би родителите ви са се развели, докато сте бил малък.
Сега имате прекрасна съпруга - въпреки това ставате безумно ревнив или
постоянно се тревожите дали няма да ви напусне, защото не сте
"достатъчно добър" за нея. Разбирате за какво става дума.

Самоактуализация
Последното ниво на йерархията е малко по-особено. Маслоу използва
различни термини, които отнася към него: нарича го “мотивация за
растеж” (в контраст с дефицитна мотивация), “потребност да бъдеш”
(или б-потребност, в контраст на Д-потребности) и “самоактуализация”.

Това са потребности, които не включват баланс или хомеостаза. След

като веднъж са се появили, се усещат за дълго. В действителност, те стават
все по-силни докато ги "подхранваме"! Част от тях е продължителното
желание да реализираме потенциала си, да "бъдеш това, което можеш да
бъдеш". Т.е. да станеш най-пълния, най-завършен Аз - и оттук идва
терминът "самоактуализация".

И сега, в духа на теорията на Маслоу до момента, ако искате истински

да се самоактуализирате, трябва да сте удовлетворили по-ниските нива на
потребностите, поне до задоволителна степен. Има смисъл в това: ако сте
гладен, се опитвате да получите храна; ако се чувствате несигурен,
постоянно сте нащрек; ако сте самотен и не се чувствате обичан, се
опитвате да задоволите тази потребност; ако имате ниска самооценка, сте в
отбранителна позиция или компенсирате. Когато не са задоволени по-
ниските ви потребности не можете напълно да се отдадете на развиване на
потенциала си.

Затова, не е изненадващо, че в днешния труден свят, съвсем малък

процент от световното население е истински и преобладаващо
самоактуализиращо се. В един момент Маслоу дори предполага, че това са
едва два процента от хората!

Идва въпросът, какво точно има предвид Маслоу като казва

“самоактуализация”. За да му отговорим, трябва да погледнем кои хора
нарича самоактуализиращи се. За щастие, той ни улеснява, като използва
качествен метод, наречен “биографичен анализ”.

Отначало, Маслоу съставя група от хора, включваща исторически

фигури и негови познати, които, според него, отговарят на стандарта за
самоактуализация. Част от тях са: Ейбрахам Линкълн, Томас Джеферсън,
Албърт Айнщайн, Елинор Рузвелт, Джейн Адамс, Уилям Джеймс, Албърт
Швайцер, Бенедикт Спиноза и Алдъс Хъксли, плюс дванадесет неназовани
хора, които живеят по времето, когато Маслоу провежда изследването си.
След това разглежда биографиите им, трудовете, действията и думите на
тези, които лично познава и т.н. От тези източници, той създава списък от
качества, които изглеждат характерни за такива хора, в сравнение с
повечето от нас.

Самоактуализиращите се личности са фокусирани върху реалността

и следователно могат да различат фалшивото и неискреното от това, което
е истинско и действително. Те са ориентирани към проблема, т.е.
разглеждат трудностите в живота като проблеми, изискващи решения, а не
като лични нещастия, пред които да се предадат. И имат различно
възприятие за цели и средства. Тези хора усещат, че целта не винаги
определя средствата, че средствата могат да бъдат цели сами по себе си, и
че средствата – самият процес – често са по-важни от самата цел.

Хората, които се самоактуализират имат и различно отношение към

другите, първо – те обичат усамотението и не им е проблем да са сами. И
обичат дълбоки лични връзки с малцина близки приятели и членове на
семейството, вместо по-повърхностни взаимоотношения с много хора.

Те обичат автономността, относителната независимост от

физическите и социалните потребности. И устояват на културния
натиск, което значи, че не се поддават на социален натиск, за да бъдат
"добре адаптирани" или "да паснат" - всъщност те са не-конформисти в
най-добрия смисъл на думата.
 Имат добронамерено чувство за хумор – предпочитат да се смеят за
своя сметка, или за хората като цяло и никога не насочват хумора си към
другите. Притежават и качество на име “приемане на себе си и на
другите”, т.е. тези хора са по-склонни да ви приемат такива, каквито сте,
вместо да се опитват да ви променят в това, което според тях би трябвало
да бъдете. Същото се отнася и за отношението им към самите тях: ако
някое качество не вреди, го оставят на мира и дори му се наслаждават като
на лична чудатост. От друга страна, те често са силно мотивирани да
променят негативните си черти, които подлежат на промяна. С това идва и
спонтанността и простотата – предпочитат да бъдат самите себе си
вместо да са претенциозни и изкуствени. Всъщност, с целия им не-
конформизъм, Маслоу открива, че те са склонни да бъдат традиционни на
повърхността си – точно там, където по-малко самоактуализиращите се не-
конформисти са най-драматични.

Освен това, самоактуализиращите се хора имат чувство на смирение

и уважение към другите – нещо, което Маслоу нарича “демократични
ценности” – като има предвид, че те са отворени към етническите и
индивидуалните различия и дори ги ценят. Притежават и качеството, което
Маслоу нарича “човешко родство” или Gemeinschaftsgefьhl – социален
интерес, съчувствие, човечност. То е съпътствано от силна етика, тя е
духовна, но често и традиционно религиозна по своята същност.

И за тези хора е присъща определена свежест на възприятията,

способност да разглеждат нещата, дори и обикновените, с интерес. С това
идва и умението им да са съзидателни, да изобретяват, да са оригинални.
И накрая, те са склонни да имат повече върхови преживявания от
обикновения човек. "Върхово" е преживяване, което ви изкарва извън себе
си и ви кара да се чувствате много незначителен или много велик, в
известна степен се сливате с живота, или с природата, или с Бог. Създава
ви усещане, че сте част от безкрайното или вечното. Тези преживявания
оставят отпечатъка си върху човек, променят го към по-добро и мнозина
активно ги търсят. Наричат ги също и "мистични преживявания", и са
важна част от множество религиозни или философски традиции.

Маслоу, разбира се, не счита, че самоактуализиращите се хора са

съвършени. Има няколко недостатъка или несъвършенства, които
открива: първо, те често страдат от значителна тревожност или вина – но
става дума за реалистична тревожност и вина, а не за неоправдан или
невротичен вариант. Някои от тях са разсеяни и прекалено мили. И накрая,
някои от тях имат неочаквани моменти на безпощадност, хирургическо
хладнокръвие и загуба на настроението.
 Той посочва още две неща във връзка със самоактуализиращите се:
ценностите им са “естествени” и са следствие от типа им личност. И
изглежда се извисяват над множеството раздвоения, които другите
разглеждат като неоспорими - например, разликите между духовното и
физическото, егоистичното и неегоистичното, мъжественото и
женственото.

Метапотребности и метапатологии
Друг подход, по който Маслоу разглежда проблема за
самоактуализацията е като говори за специалните, движещи потребности
(Б-потребностите, разбира се) на самоактуализиращите се хора. Те имат
нужда от следните неща в живота си, за да бъдат щастливи:

Истина, вместо нечестност;

Доброта, вместо злоба;
Красота, вместо грозота или вулгарност;
Единство, цялост, издигане на противоположностите, вместо
тираничността на наложените избори;
Жизненост, вместо мъртва пустота или механизиране на живота;
Уникалност, вместо успокоително еднообразие;
Съвършенство и необходимост, вместо немарливост,
несъвместимост и случайност;
Завършеност, вместо незавършеност;
Ред и справедливост, вместо несправедливост и липса на правила;
Простота, вместо ненужно усложняване;
Богатство, вместо водещата до бедност среда;
Лекота, вместо напрежение;
Игривост, вместо скучен, лишен от жизненост, робски труд;
Самодостатъчност, вместо зависимост;
Осмисляне, вместо безмислие.

На пръв поглед, може да си помислите, че всеки има нужда от тези

неща. Но помислете си: ако живеете в икономическа криза или война, или
живеете в гето, или в бедност на село, дали ще се безпокоите за тези
въпроси или ще се тревожите за това дали ще имате достатъчно за ядене и
покрив над главата си? Всъщност, Маслоу вярва, че по-водещата причина
нещо да не е наред със света ни е, че съвсем малко хора истински се
интересуват от тези ценности - не защото са лоши хора, а защото дори най-
основните им потребности не са задоволени!

Когато при самоактуализиращ се човек тези потребности не са

задоволени, той реагира с метапатологии – набор от проблеми, дълъг
колкото и списъка с метапотребностите! Нека обобщя като кажа, че ако са
принудени да живеят без ценностите си, самоактуализиращите се хора
развиват депресия, отчаяние, отчуждение и известна степен цинизъм.

Маслоу се надява, че опитите му да опише самоактуализиращия се

човек в крайна сметка ще доведат до създаване на “периодична таблица”
на видовете качества, проблеми и патологии, и дори до намирането на
решения за по-високите нива на човешкия потенциал. С времето, той
отделя все повече внимание не на собствената си теория, а на
хуманистичната психология и на движението за развитие на човешкия
потенциал.

Към края на живота си, Маслоу въвежда това, което нарича

“четвъртата сила” в психологията. Фройдистите и другите “дълбинни”
психолози, представляват първата сила, бихейвиоризмът – втората,
собственият му хуманизъм (вкл. европейските екзистенциалисти) – са
третата сила. Четвъртата сила е междуличностната психология, която,
заимствайки идеята си от източните философии, разглежда такива неща
като медитация, високи нива на съзнание, и дори парапсихологични
феномени. Вероятно най-известният от транспсихолозите днес е Кен
Уилбър, авторът на книги като “Проектът Атман” и “Историята на
всичко”.

Дискусия

Маслоу е много вдъхновяваща фигура в областта на теориите за

личността. През 60-те години, в частност, хората са уморени от
редукционистките, механистични послания на бихейвиористите и
физиологичните психолози. Те търсят значение и цел в живота си, дори и
да е по-висшо, мистично значение. Маслоу е един от пионерите в това
движение, които връщат човешкото същество обратно в психологията и
човекът – обратно в личността!

Приблизително по същото време, едно друго движение набира

скорост. То е вдъхновено от някои от нещата, които подтискат Маслоу –
компютрите и обработката на информация, и подчертано рационалните
теории като тази на Пиаже и лингвистиката на Ноам Чомски. Това, разбира
се, е конгитивното движение в психологията. Тъй като апогеят на
хуманизма изглежда води към малко повече от злоупотреба с наркотици,
астрология и самоугаждане, когнитивизмът предоставя научната основа, за
която копнеят студентите по психология.
 Но посланието не бива да се загуби: психологията е, на първо място, за
хората – истинските хора в истинския им живот, а не за компютърни
модели, статистически анализи, поведение на плъхове, резултати от
тестове и лаборатории.

Известна критика

Като оставим “голямата картинка” настрани, можем да насочим някои

критики към самата теория на Маслоу. Най-честата от тях е към
методологията му: избира малък брой хора, които самият той
провъзгласява за самоактуализиращи се, чете за тях и говори с тях, и така
стига до изводи за същността на самоактуализацията – за мнозина всичко
това не звучи особено научно.

В негова защита бих посочил, че Маслоу разбира това и разглежда

работата си просто като даваща насока. Той се надява другите да
продължат започнатото от него и да го завършат по доста по-прецизен
начин. Любопитно е, че Маслоу, "бащата" на американския хуманизъм,
започва кариерата си като бихейвиорист със силна склонност към
физиологично гледище. Той наистина вярва в науката и често основава
идеите си на биологията. Единственият му стремеж е бил да разшири
психологията, за да включи както най-доброто, така и патологичното в
нас!

Друга критика, на която е малко по-трудно да се отговори е, че Маслоу

поставя подобни ограничения на самоактуализацията. Отначало Курт
Голдщайн и Карл Роджърс използват тази фраза, за да опишат това, което
всяко живо същество прави: опитва се да расте, да се развива, да изпълни
биологическата си съдба. Маслоу я ограничава до нещо, което само два
процента от човешкия вид достига. И докато Роджърс смята, че бебетата са
най-добрият пример за човешката самоактуализация, според Маслоу, само
в най-редки случаи тя може да бъде достигната от младите.

Друг обект на критика е възгледът му, че се погрижваме за по-нисшите

си потребности преди самоакутализацията да излезе на хоризонта. И
въпреки това, разполагаме с примери за много хора, които демонстрират
поне някои аспекти на самоактуализация, въпреки че основните им нужди
далеч не са задоволени. Мнозина от най-добрите ни художници и автори,
например, страдат от бедността, от тежкото си детство, от неврози и
депресия. Някои дори могат да бъдат наречени психотици! Спомнете си за
Галилео, който се молел за идеи, които да може да продаде, или за
Рембранд, който рядко е имал храна на масата си, или за Тулуз Лотрек,
чието тяло го измъчвало, или за Ван Гог, който освен че бил беден не бил
съвсем наред и с главата, ако разбирате какво имам предвид ... Тези хора
не участват ли в някакъв вид самоактуализация? Идеята, че художниците,
поетите и философите (и психолозите), са странни е толкова често
срещана, защото съдържа толкова много истина!

Имаме и примери за много хора, съзидателни под някаква форма, дори

в концентрационни лагери. Трахтенберг, например, измисля нов
аритметически метод в концентрационен лагер. Виктор Франкъл създава
терапевтичния си метод в концентрационен лагер. Има и много други
примери.

Знаем и за хора, които са съзидателни когато са неизвестни и стават

успешни само, за да спрат да бъдат съзидателни. Ърнест Хемингуей, ако не
греша, е пример за това. Вероятно всички тези примери са изключения, и
пирамидата на потребностите е валидна като общо правило, но
изключенията определено подбуждат известни колебания у нас.

Бих искал да предложа вариант на теорията на Маслоу, който може да

помогне. Ако вземем идеята за актуализацията по начина, по който
Голдщайн и Роджърс я използват, т.е. като "жизнена сила", която движи
всички същества, можем и да приемем, че има различни неща, които
влияят на пълната й ефективност. Ако основните ни физически
потребности са незадоволени, ако живеем при заплашващи ни
обстоятелства, ако сме изолирани от другите, ако не вярваме в
способностите си, ще продължим да оцеляваме, но животът ни няма да е
толкова задоволителен, колкото би могъл да бъде. Няма напълно да
актуализираме потенциала си! Може дори да разберем, че не е невъзможно
да има хора, които да се актуализират въпреки лишенията! Ако приемем
дефицитните потребности като неща, които изваждаме от актуализацията,
ако говорим за пълна самоактуализация вместо за самоактуализация като
отделна категория потребности, теорията на Маслоу ще застане редом с
другите теории и изключителните хора, които успяват пред лицето на
нещастията може да се разглеждат като герои вместо като странни
отклонения.

Получих следния и-мейл от Гарет Костело от Дъблин, Ирландия,

който балансира моята някак негативни критика за Маслоу:

Бих си позволил да изразя умерена критика към вашата заключителна

оценка, в която апелирате за по-разширено разглеждане на
самоактуализацията, която би включила хора като Ван Гог и други
интелектуални или творчески гиганти. Това, изглежда, се основава на
гледната точка, че хора като Ван Гог и др., са поради огромната си
съзидателност, “поне частично” самоактуализирани.

Предпочитам по-тясната дефиниция на Маслоу за самоактуализацията

и не бих се съгласил, че самоактуализацията се равнява на изключително
самоизразяване. Предполагам, че тя често е демотивиращ фактор,
доколкото се засяга съзидателността, и че художници като Ван Гог
процъфтяват (артистично, ако не в други аспекти) особено в отсъствието
на обстоятелства, благоприятстващи за самоактуализация. Дори успешни
във финансов план художници (например Стравински, който е известен с
добрата си грижа за финансовите си въпроси, както и с въпроси от друг
характер), всъщност проявяват някои от не-самоактуализиращите
мотиватори, които описвате така добре.

Самоактуализацията включва изкарване навън и отвореност, т.е. в

контраст е с интроспекцията, която може да бъде обуславящ фактор за
велико художествено самоизразяване. Там, където учените могат да
погледнат към света около себе си и да открият нещо от дълбоко и
универсално значение, великите художници обикновено поглеждат в себе
си и откриват нещо от лично значение – универсалността на работата им е
важна, но второстепенна. Интересно е, че Маслоу изглежда се
концентрира върху хора, заинтересовани от голямата картина, когато
определя самоактуализацията. При Айнщайн, той избира учен, който се
стреми да създаде теория за цялата физическа вселена. Философите и
политиците, които анализира се интересуват от въпроси от огромно
значение за човечеството.

Не бива да омаловажаваме стойността и значението на “малката

картинка” – обществото има нужда и от разграничения, и от обединения.
Но докато самоактуализацията може да е синоним на психологически
баланс и здраве, не е задължително тя да води към професионална или
съзидателна надареност във всички области. В някои случаи дори може да
премахне движещата сила, която води хората към отличителност –
изкуството е класическият пример. Затова не съм съгласен, че обхвата на
самоактуализацията трябва да се разшири, за да включат хора, които може
да се отличават, но които също така са доста увредени, неуравновесени
или нещастни човешки същества.

Ако имах възможността да избера между само отличителност или само

самоактуализация за децата си, бих избрал второто!

Гарет има някои много добри попадения!

 Карл Роджърс (1902-1987)

Биография

Карл Роджърс е роден на 8 Януари 1902г., в Оук Парк, Илинойс,

предградие на Чикаго, САЩ. Той е четвъртото от шестте деца в
семейството. Баща му е добър строителен инженер, а майка му е домакиня
и набожна християнка. Карл тръгва на училище направо във втори клас,
защото може да чете още от детската градина.

Когато е на 12г., семейството му се мести във ферма на около 30 мили

западно от Чикаго и там той прекарва юношеството си. Със строго
възпитание и много задължения, Карл израства доста изолиран, независим
и самодисциплиниран.

Записва се в Университета на Уисконсин, където учи земеделие. По-

късно се прехвърля да учи религия, за да стане свещенник. По това време,
той е избран да е един от десетте студени, които да отидат за шест месеца
в Пекин за "Конференцията на световната студентска християнска
федерация". Роджърс разказва, че новите му преживявания там до такава
степен разширяват мирогледа му, че започва да се съмнява в някои от
основните религиозни принципи.

След като завършва образованието си, той се жени за Хелън Елиът

(против желанието на родителите си), мести се в Ню Йорк и започва да
посещава Семинарията на теологическия съюз - известна по това време
либерална религиозна институция. Докато е там, Роджърс посещава един
семинар, организиран от студенти, на тема: “Защо се присъединявам към
духовенството?” Имам един съвет към вас – освен ако не искате да
промените избора си на професия, никога не посещавайте такъв курс!
Роджърс разказва, че повечето от участниците в семинара “преосмислили
пътя си в посока извън религиозната работа”.

Загубата за религията, разбира се, била полза за психологията: той се

прехвърля в програмата по клинична психология в Колумбийския
Университет и получава докторската си степен през 1931г. По това време
вече е започнал и клиничната си работа в “Обществото Рочестър по
превенция на жестокост при децата”. В тази клиника, Роджърс научава за
теорията на Ото Ранк и за терапевтичните техники, които поставят
началото на развитието на неговия собствен подход.

Предлагат му пълен професорски щат в Охайо през 1940г. През 1942г.

пише първата си книга “Консултиране и психотерапия”. После, през 1945г.
е поканен да направи консултативен център в Университета в Чикаго.
Докато работи там, през 1951г. публикува най-голямата си работа –
“Терапия, ориентирана към клиента”, в която очертава основната си
теория.

През 1957г. се връща, за да преподава в своята алма матер,

Университета Уисконсин. За съжаление, това е време на конфликт в
катедрата по психология там и Роджърс доста се разочарова от висшето
обучение. През 1964г. с радост приема изследователски пост в Ла Джола,
Калифорния. Той провежда терапия, изнася речи и пише до смъртта си
през 1987г.

Теория

Теорията на Роджърс е клинична, базирана на дългогодишния му опит

с клиенти. Това е едно от сходствата му с Фройд, например. Друго
постижение, което го свързва с бащата на психоанализата, е особено
богатата и зряла теория – добре премислена и логически свързана, с
широко приложение.

За разлика от Фройд, обаче, според Роджърс, хората са в основни

линии добри или здрави – или най-малкото не са лоши, или болни. С други
думи, той счита, че психическото здраве е израз на нормалното развитие
на живота, а психичните болести, престъпността и другите човешки
проблеми са изкривявания на тази естествена тенденция.
 Друго нещо, по което се отличава от Фройд е, че теорията на Роджърс
е относително проста, дори елегантна! Тя изцяло е построена върху една
единствена "жизнена сила", която нарича "актуализираща тенденция".
Може да се определи като вродената мотивация, която съществува у всяка
форма на живот, за да развие максимално потенциала си. Не говорим
просто за оцеляване: Роджърс вярва, че всички създания се стремят да
извлекат най-доброто от съществуването си. Ако не успеят да го
постигнат, не е заради липсата на желание.

Той обединява с тази единствена велика потребност или мотив всички

други мотиви, за които говорят теоритиците. Роджърс ни пита защо искаме
въздух, вода и храна? Защо търсим сигурност, любов и усещане за
способност? Защо, всъщност, се опитваме да открием нови лекарства, нови
източници на енергия, или да създаваме нови произведения на изкуството?
Защото, отговаря той, в природата ни на живи същества е заложено да
правим най-доброто, на което сме способни!

Имайте предвид, че за разлика от начина, по който Маслоу употребява

термина, Роджърс го отнася към всички живи същества. Някои от най-
ранните му примери, всъщност, включват водорасли и гъби! Помислете за
това: не ви ли удивява понякога как тревичките растат през бордюра, или
как фиданките пропукват скалите, или как животните оцеляват в
пустинните условия или в мразовития север?

Той прилага тази идея и към екосистемите, твърдейки че екосистема,

като гората, с цялата й сложност, има много по-голям потенциал за
актуализация от проста екосистема като някоя житна нива. Ако един вид
от буболечките в гората е на изчезване, най-вероятно други същества ще се
адаптират, за да запълнят празнината; за сравнение - ако за известно време
се появи болест по пшеницата или друго подобно нещастие, в крайна
сметка ще имате само една купа прах. Същото се отнася и за нас като
индивиди: ако живеем както би трябвало, ще ставаме все по-сложни,
подобно на гората, и следователно ще останем гъвкави пред лицето на
малките и големите нещастия в живота.

Хората, обаче, в процеса на актуализиране на потенциала си, са

създали обществото и културата. Само по себе си това не е проблем: ние
сме социални същества, това е нашата природа. Но след като сме
сътворили културата, тя заживява свой собствен живот. И така, вместо да
остане близка до същността ни, може да се превърне в сила сама по себе
си. В дългосрочен план, ако култура, която влияе на нашата актуализация
загине и ние, най-вероятно, ще загинем с нея.
 Не ме разбирайте погрешно: културата и обществото не са зли! По-
скоро се наблюдават същите последици като при райските птици, открити
в Папуа Нова Гвинея. Цветното и драматично оперение на мъжките
определено отвлича вниманието на хищниците от женските и малките.
Тази тяхна черта, разбира се, помага за оцеляването на вида. Благодарение
на естествения подбор, в днешно време мъжките райски птици имат все
по-усложнени пера на опашките си и то до степен, в която някои от тях
дори не могат да литнат от земята. В този случай се оказва, че да си пъстър
не е от особена полза! По същия начин, ние усложняваме обществата си,
културите си, създаваме невероятни технологии и всичко, с което те са ни
помогнали да оцелеем и да процъфтяваме, може по същия начин да ни
навреди, и дори да ни унищожи.

Подробности

Роджърс ни разказва, че организмите знаят какво е добре за тях.

Еволюцията е развила у нас сетива, вкусове, умения за разграничаване, от
които имаме нужда: когато сме гладни, намираме храна – но не всякаква
храна, а вкусна. Храната, която е с лош вкус, вероятно е развалена, гниеща,
нездравословна. Благодарение на еволюцията разбираме дали дадено нещо
е добро или лошо на вкус! Това се нарича “оценяване от организма”.

Сред многото неща, които инстинктивно оценяваме е позитивното

отношение, общ термин, който Роджърс въвежда, за неща като любов,
привързаност, внимание, грижа и т.н. Ясно е, че бебетата имат нужда от
любов и внимание. В действителност, те дори могат да умрат без тях. И
определено, ако са лишени от тях, могат да не преуспеят – т.е. да не станат
това, което могат да бъдат.

Друга, вероятно типично човешка черта, която оценяваме, е

позитивното отношение към себе си – т.е. нашата положителна
самооценка, позитивния образ за себе си, умението да се харесваме.
Създаваме това позитивно отношение към себе си като преживяваме
позитивното отношение, което другите изразяват към нас през годините, в
които растем. Без него се чувстваме малки и беззащитни и отново не
успяваме да се превърнем във всичко, което можем да бъдем!
Както и Маслоу, Роджърс вярва, че ако дадем на животните свободата
сами да преценяват, те ще ядат и пият това, което е добро за тях и ще го
консумират в балансирани количества. Бебетата също, изглежда искат и
харесват това, от което имат нужда. Някъде по пътя на развитието си,
обаче, сме успели да си изградим среда на съществуване доста по-различна
от тази, в която сме еволюирали. Така вече имаме неща като рафинирана
захар, брашно, масло, шоколад и т.н., за които нашите предци в Африка не
са и подозирали. Тези храни имат приятен вкус, според оценяването от
организма, но въпреки това не служат добре на актуализацията ни. След
милиони години може да еволюираме така, че да смятаме, че броколите са
по-приятни от чийзкейка – но дотогава ще е твърде късно за вас и мен.

Обществото ни ни заблуждава и с условията за ценност. Докато

порастваме, родителите ни, учителите, приятелите, медиите и другите ни
дават каквото искаме, само, ако им покажем, че го “заслужаваме”, не е
достатъчно просто да имаме нужда от него. Спечелваме си нещо вкусно за
пиене, ако си напишем домашните, дават ни десерт след като си изядем
зеленчуците, и най-важното – получаваме любов и топлота, само, ако се
“държим добре”!

Получаването на позитивно отношение “при условие, че”, Роджърс

нарича “условно позитивно отношение”. Тъй като наистина имаме нужда
от позитивно отношение, тези условия са много силни и ние се нагаждаме,
заемайки необходимата поза, определена не от оценяването от организма
или от тенденцията за актуализация, а от общество, което може да има, но
може и да няма за своя цел нашите интереси. Не е задължително "добро
малко момче или момиче" да означава здраво или щастливо момче или
момиче!

С времето, това “обуславяне” ни кара да развием условно позитивно

отношение към себе си. Започваме да се харесваме само, ако отговаряме
на стандартите, които другите ни налагат, вместо ако истински
актуализираме потенциалите си. И тъй като тези стандарти са създадени
без да са взети предвид особеностите на всеки един от нас, по-често
откриваме, че не сме в състояние да отговорим на тях и следователно да
имаме усещането за позитивна самооценка.
 Несъответствие

Този аспект от всеки от нас, който се корени в тенденцията за

актуализация, следва оценяването от организма, нуждае се от позитивно
отношение от себе си и от другите и го получава, Роджърс нарича
“истински Аз”. Той е това, което ще станете, ако всичко се развие добре.

От друга страна, когато обществото ни не е в синхрон с тенденцията за

актуализация, и сме принудени да живеем с условията за оценяване, дори
и те да нямат нищо общо с оценяването от организма, и когато получаваме
само условно позитивно отношение от другите и от себе си, развиваме
вместо истинския аз – един идеален Аз. Под “идеален”, Роджърс има
предвид не-истински, нещо, което никога не можем да достигнем,
стандарт, който не можем да изпълним.

Тази празнина между истинския Аз и идеалния Аз, между "аз съм" и

"аз трябва да бъда" се нарича: “несъответствие”. Колкото по-голяма е
празнината, толкова по-голямо е несъответствието. Колкото по-голямо е
то, толкова повече е и страданието. В действителност, несъответствието е
това, което Роджърс разбира като “невроза”. Това означава да не бъдеш в
хармония със собственото си Аз. Ако всичко това ви звучи познато, то е
защото по същия начин е описано и от Карен Хорни!
 Защити
Ако сте в положение, в което съществува несъответствие между
образа ви за себе си и непосредственото ви преживяване за самия вас (т.е.
между идеалния и реалния аз), значи сте в заплашваща ситуация.
Например, ако са ви учили да се чувствате недостоен, задето не получавате
шестици в училище, и след това не сте кой знае колко добър като студент,
тогава изпитите в университета ще събудят отново онова несъответствие
от училище – т.е. ще преживявате изпитите като много заплашващи.

Когато очаквате заплашваща ситуация, изпитвате тревожност. Тя е

сигнал, показващ, че ви очаква беда и трябва да избегнете ситуацията!
Един от начините да го постигнете, разбира се, е като си грабнете нещата и
се скриете в планината. Тъй като това обикновено не е особено практичен
изход в живота, вместо да избягате физически, бягате психически, чрез
защити.

Идеята на Роджърс за защитите много наподобява тази на Фройд, с

изключение на това, че Роджърс разглежда всичко от гледната точка на
възприятието и то по начин, в който дори импулсите и мислите са считани
за възприятия. За наш късмет, той има само две защити – отричане и
изкривяване на възприятието.

Отричането доста прилича на това, което е и в теорията на Фройд:

блокирате напълно заплашващата ситуация. Пример за това може да е
човек, който никога не си взима резултатите от изпитите и не пита за тях,
така че не му се налага да се изправи срещу ниските си оценки (поне
засега!). Отричането, според Роджърс, включва още една от защитите,
които изброява Фройд – подтискане – ако даден импулс или спомен е
извън съзнанието ви, т.е. отказвате да го възприемете, може би можете да
избегнете (отново, поне засега!) заплашващата ситуация!

Изкривеното възприятие е преинтерпретиране на ситуацията така, че

тя да изглежда по-малко заплашваща. То много наподобява
рационализацията на Фройд. Студент, който е заплашен от тестове и
оценки може, например, да обвини професора, че лошо е преподал
материала, че е задавал подвеждащи въпроси, че има лошо отношение към
него или каквото и да е. Фактът, че понякога професорите наистина
преподават зле, пишат подвеждащи въпроси и имат лошо отношение само
прави така, че изкривяването да работи по-добре. Ако е възможно да е
вярно, значи наистина е било вярно! Много по-очевиден пример за
изкривено възприятие е, когато човек погрешно прочете, че е получил по-
висока оценка, отколкото пише в действителност.

За нещастие, клетият невротик (и всъщност повечето от нас) увеличава

разстоянието между реалния и идеалния си Аз винаги, когато използва
защита. Така хората стават все по-несъответстващи и се озовават във все
повече заплашващи ситуации, развиват все по-високи нива на тревожност,
и използват все повече защити... Това е един омагьосан кръг, от който в
крайна сметка човек не може да избяга, или поне не и без чужда помощ.

Роджърс има и частично обяснение за психозата. Тя се появява,

когато защитите на човек са претоварени и усещането му за самия него се
“разбива” на малки несвързани едно с друго парченца. Поведението му
също става непостоянно. Разглеждаме такъв човек като някой, който има
“психотични пристъпи” – епизоди на странно поведение. Думите му почти
нямат смисъл. Емоциите му са неуместни. Може да загуби способността си
да разграничава себе си от външния свят и да стане объркан и пасивен.

Напълно-функциониращата личност

Роджърс, както и Маслоу, се интересува от това да опише здравата

личност. Терминът, който използва за нея е “напълно-функционираща” и
включва следните качества:

1. Отвореност за преживявания. Тя е пълната противоположност на

склонността към защити. Същността на това качество е точното
възприятие на преживяванията ни в света, включително и на чувствата ни.
То съдържа в себе си и умението да приемем реалността, т.е. и чувствата
си. Те са толкова важна част от отвореността, защото съпътстват
оценяването от организма. Ако не можете да сте отворен към чувствата си,
не можете да сте отворен и към актуализацията. Трудното, разбира се, е да
разграничим чувствата си от тревогите, породени от условията на които
трябва да отговаряме, за да сме ценни.

2. Екзистенциален живот. Това е животът тук и сега. Роджърс

твърди, че за да сме в единство с реалността, не бива да живеем в
миналото или в бъдещето – едното вече си е отишло, а другото изобщо не
съществува все още! Настоящето е единствената реалност, която имаме.
Обърнете внимание, че това не означава, че не трябва да помним и да се
учим от миналото си. Нито пък значи, че не бива да планираме или дори да
копнеем за бъдещето. Само разпознайте тези неща като това, което те
всъщност са, а именно спомени и мечти, които преживяваме тук, в
настоящето.

3. Доверие към организма. Трябва да си позволим да бъдем

направлявани от процесите ни на оценяване от организма. Да си имаме
доверие, да правим това, което чувстваме за правилно и което ни идва
отвътре. Това, сигурен съм, осъзнавате, става една от най-изпъкващите
страни на теорията на Роджърс. Хората казват, разбира се, правете това,
което ви идва отвътре – ако сте садист – наранявайте хората, ако сте
мазохист – наранявайте себе си, ако алкохолът и наркотиците ви правят
щастливи – вземайте ги, ако сте депресиран – самоубийте се ... Този съвет
определено не е страхотен. Всъщност на това отношение е приписана
отговорността за много от крайностите през шейсетте и седемдесетте
години на миналия век. Но имайте предвид, че Роджърс ни съветва да
вярваме на истинския си Аз, а можем да знаем какво той иска да ни каже
само, ако сме отворени за новия опит и живеем екзистенциално! С други
думи, доверието към организма предполага, че сме в досег с тенденцията
по актуализиране.

4. Свобода на опита. Роджърс вярва, че няма значение дали хората

наистина имат или нямат свободна воля. Струва ни се, че имаме. Това не
значи, разбира се, че сме свободни да правим каквото и да е: заобиколени
сме от детерминистична вселена, така че и да размахвам ръцете си колкото
си ща, пак няма да полетя като Супермен. Чувстваме се свободни, ако
имаме различни избори на разположение. Роджърс смята, че напълно
функциониращия човек познава това усещане за свобода и поема
отговорност за изборите, които прави.

5. Съзидателност. Ако се чувствате свободен и отговорен, ще

действате в съответствие с това и ще сте активна част от света. Напълно-
функциониращият човек е в досег с актуализацията и ще се чувства
задължен от същността си, да допринася за актуализацията на другите, и
дори на самия живот. Това може да стане чрез творчество в областта на
науката или изкуството, чрез социална загриженост или чрез родителска
любов, или просто като дава всичко от себе си, за да си свърши работата
възможно най-добре. Творчеството, в смисъла, в който го използва
Роджърс много се доближава до съзидателността при Ериксън.

Терапия
Карл Роджърс е най-известен с приноса си към терапията. Той на
няколко пъти сменя имената й: първоначално я нарича “не-ръководна”,
защото чувства, че терапевтът не бива да направлява клиента, а по-скоро
да бъде до него, докато той самият насочва напредъка на терапията. С
натрупването на опита си, Роджърс осъзнава, че макар и с “не-ръководна”
терапия, все пак влияе на клиента със самата “не-ръководност”! С други
думи, клиентът търси насока от терапевта си и ще я получи, дори и
въпреки стремежа му да не го направлява.

Така че Роджърс сменя името й на “ориентирана към клиента”. Той

все още смята, че клиентът е този, който трябва да казва кое е грешно, да
търси начини за подобряване на нещата и да определя заключението на
терапията – тя остава силно “ориентирана към клиента”, дори и когато той
признава влиянието на терапевта. За нещастие, други терапевти смятат, че
подобно наименование е шамар за тях, защото не са ли повечето терапии
“ориентирани към клиента”?

Днес, въпреки че термините “не-насочваща” и “ориентирана към

клиента” още се използват, повечето хора просто я наричат
“роджърианска терапия”. Една от фразите, които Роджърс използва, за
да опише терапията си е: "подкрепяща, а не възстановяваща" и използва
примера с ученето да караме колело, за да го обясни: когато помагаш на
дете да се научи да кара колело, не можеш точно да му кажеш как да го
прави. Трябва то само да открие начина. И не можеш да го държиш през
цялото време. Идва момент, когато трябва да го пуснеш. Ако падне - пада,
но ако го държиш никога няма да се научи.

Същото е и с терапията. Ако целта ви е да помогнете на клиента да

постигне независимост (автономност, свобода и отговорност), няма да
успеете, ако той остане зависим от вас – терапевтът. Клиентите имат
нужда сами да опитат прозренията си в истинския живот – извън кабинета!
Авторитарният подход към терапията може да изглежда, че работи
отлично отначало, но в крайна сметка само създава една зависима личност.
 Има само една техника, с която е известен Роджърс: отразяването. То
е огледало за емоционалната комуникация: ако клиентът каже: “Чувствам
се отвратително!”, терапевтът трябва да отрази това, като каже: “И какво,
животът те смачква, а?” По този начин терапевтът показва на клиента, че
наистина го слуша и го е грижа достатъчно много, за да го разбере.

Терапевтът също показва на клиента какво той изразява. Често,

разстроените хора казват неща, които всъщност не мислят, просто защото
им е приятно да ги кажат. Например, една жена веднъж дойде при мен и
ми каза: “Мразя мъжете!” – аз го отразих като й казах: “Мразите всички
мъже?” ,“Е, каза тя, може би не всички” – тя не мразеше баща си, нито
брат си, в този смисъл, нито мен. Дори с мъжете, които “мразеше”, тя
откри, че към повечето от тях не изпитваше това, което значи думата
“омраза”. В действителност, в крайна сметка тя осъзна, че не вярва на
много мъже и че се страхува да не бъде наранена от тях така, както беше
наранена от един определен мъж.

Отразяването трябва да се използва внимателно, обаче. Много

начинаещи терапевти го използват без да мислят (или чувстват) и просто
повтарят всяка фраза, която излезе от устата на клиента. Звучат като
папагали с диплома по психология! После мислят, че клиентът не
забелязва, когато всъщност това стане стереотип на роджърианската
терапия по същия начин, както “секс” и “мама” са станали стереотипи на
фройдистката. Отразяването трябва да идва от сърцето – трябва да е
искрено и съответстващо.

Което ни довежда до известните изисквания, които Роджърс има към

терапевта. Според него, за да бъде полезен, терапевтът трябва да има
следните три много специални качества:

1. Съответствие – искреност, честност с клиента.

2. Емпатия – способността да почувства това, което и клиентът
чувства.
3. Уважение – приемане, безусловно позитивно отношение към
клиента.

Той казва, че тези качества са “необходими и достатъчни”. Ако

терапевтът покаже тези три качества, клиентът ще се подобри, дори и без
значение дали се използват други “техники”. Ако той не ги демонстрира,
подобрението на клиента ще бъде минимално, без значение колко
“техники” са употребени. Това са доста високи изисквания към терапевта!
Той е просто човек, а често и малко повече “човек” (да кажем, необичаен)
от повечето хора. Роджърс отстъпва крачка назад и добавя, че терапевтът
трябва да проявява тези качества в терапевтичната връзка. С други думи,
когато терапевтът напусне кабинета, може да бъде точно толкова “човек”
колкото и всеки друг.

Съгласен съм с Роджърс, дори въпреки, че тези качества са доста

изискващи. Някои от изследванията показват, че тези техники имат почти
такова значение като личността на терапевта и че, в дадена степен,
терапевтите се “раждат” такива, а не се “създават”.

Лудвиг Бинсвангер (1881-1966)

“Злочестата аз, злочестата аз! Земята ражда зърно, но аз съм

безплодна, аз съм изхвърлена черупка, счупена, непотребна, безполезна
черупка. Създателю, създателю, вземи ме обратно, създай ме отново, и ме
създай по-добра!”

Елън Уест била малко странна. Била злояда и силно се противила на

всеки, който я карал да яде нещо, което не искала. Всъщност, тъкмо инатът
й я отличавал от другите. Винаги трябвало да бъде най-добрата по
любимите си предмети в училище, не можела да понесе да си стои болна
вкъщи. До преди пубертета, мотото й било “Или Цезар, или нищо!” Но
нищо не би могло да подготви нея или семейството й за това, което
предстояло.
 На 17г. поезията й поема в любопитна посока. Тогава Елън пише
стихотворение, озаглавено “Целуни ме мъртва”, в което моли морския цар
да я вземе в прегръдките си и да я целуне докато умре. Тя се труди
усърдно и в творбите си възхвалява работата като “благословията на
живота”. Елън е очарована и ужасена от краткостта и безмислието на
човешкия живот.

На 20г. заминава за Сицилия. Храни се добре и напълнява, за което

приятелките й й се подиграват. В отговор на присмеха им, Елън се подлага
на диети и на крайно интензивни тренировки. Става обсебена от идеята, че
е дебела, мрази се за това и започва да гледа на смъртта като на избавление
от злощастната си участ.

За кратко отново се заравя в работа и излиза от депресията. Но винаги

носи в себе си чувството на страх. Активно участва в социални промени,
макар тайно да вярва, че всичко е напразно.

Когато родителите й се намесват във връзката й с един студент, Елън

изпада в паника, след което се връща вкъщи изпита и болна. Въпреки
всичко, продължава да смята, че манията да бъде слаба е ключът към
щастието! Когато лекуващият я лекарят й предписва да лежи и тя успява
да възстанови нормалното си тегло, унива и полага всички усилия отново
да стане кльощава и изпита.

На двадесет и осем години, Елън се омъжва за свой братовчед и се

надява този брак да й помогне да се откъсне от досегашната й “идея фикс”.
След като прави спонтанен аборт, се сблъсква с дилемата силно да иска да
има дете, но да не яде питателна храна.

Тя започва да пие огромни количества слабителни. Докато стане на

тридесет и три години, приема по 60 или 70 таблетки зеленчукови
слабителни на ден, повръща нощем и страда от диария през деня. Отслабва
до 42кг. и заприличва на скелет.

В това състояние Елън започва да посещава психиатър след

психиатър. Прави два неуспешни опита за самоубийство. Накрая я
изпращат в санаториума “Кройцлинген”, където постъпва заедно със
съпруга си и за нея се грижи Лудвиг Бинсвангер. Подложена на постоянен
хранителен режим и прием на успокоителни, тя става физически по-здрава,
но продължава да изпитва подтискащото чувство на страх.
 Тъй като продължава с опитите за самоубийство, Елън и съпругът й са
изправени пред сериозен избор: да я поставят в "затворено отделение",
където се очаква да се влоши, или да бъде изписана. Избират второто.

В този момент тя се чувства много по-добре, защото знае какво трябва

да направи. Храни се с удоволствие, дори изяжда няколко шоколада и за
първи път от 13 години се чувства цялостна. Разговаря със съпруга си,
пише писма на приятели и поема смъртоносна доза отрова.

Причината тази история да е един от най-известните примери в

обучението на студентите, не е нито самият проблем – анорексията, която
за съжаление не е необичайна, нито специфичното развитие на случките, а
способността на Елън Уест да изрази своята гледна точка за проблема си и
фактът, че нейният психиатър, Лудвиг Бинсвангер, избира наистина да я
слуша.

Ето още едно от нейните стихотворения:

“Бих искала да умра точно като птичето, което прекършва врата си във
върховно тържествуване, а не да живея като червея в земята, да стана стара
и грозна, глупава и безмълвна!
Не, да почувствам веднъж как силите в мен се разпалват, и как диво
изгарят в моя собствен пожар.”

Като малка, Елън разделя живота си на два враждуващи лагера: от

едната страна е нейният “смъртен свят”, който включва физическото и
социалното съществуване. Тялото й, със своите низки нужди я разсейва от
целите й. То остарява с всеки следващ ден. Обществото, в което живее е
ограничено и покварено. Хората около нея изглеждат сякаш не съзнават
цялото зло и страдание. В смъртния свят всичко е разпадащо се, всичко се
съсипва, всичко върви към гроба.

От другата страна е "неземният свят", светът на душата, чист и

непорочен, в който се прави всичко необходимо, където действията се
вършат без усилие, защото са необременени от тежестта на материята. В
неземния свят човек може да е свободен и да лети.

Някои хора се опитват да игнорират неземния свят. Те не харесват

тревогите и отговорностите, които произхождат от свободата. Мнозина
предпочитат да им се казва какво да правят и така се присъединявaт към
някоя секта, банда, или мултинационална корпорация. Но те все още се
страхуват, защото знаят, че това не е редно. Те не живеят своя собствен
живот и по този начин не могат никога да бъдат щастливи.
 Други търсят верния път с телата си. Започват с жажда за прости
удоволствия. Но с времето се пресищат. Така опитват нов наркотик, друга
перверзия или непознати тръпки. Скоро и те вече не могат да ги задоволят.
И то не защото насладата вече не е приятна, а защото са в нея само
наполовина.

Елън Уест се опитва да отхвърли “смъртния свят”. Тя иска да полети

над материалното и да се пренесе в неземното, в доброто и редното, в
чистото. И в известна степен се приближава до успеха – успява да намали
теглото си до това на скелет. Но това никога не е достатъчно.

Не можем да отхвърлим една част от себе си за сметка на друга. Не

можете да пренебрегнете тялото, душата си или друг аспект на своята
същност. Харесва ни или не, ние сме едновременно и птица, и червей.
Всичко по-малко от това не просто е “нечовешко”, а не представлява
абсолютно нищо.

Биография

Лудвиг Бинсвангер е роден на 13 Април 1881г, в Кройцлинген,

Швейцария, в семейство с установени традиции в областта на медицината
и психиатрията: дядо му, също Лудвиг, създава санаториума "Белвю" в
Кройцлингер през 1857г. Баща му, Роберт, е директор по времето, когато
Анна О. е приета там. А чичо му, Ото, открива болест, подобна на
Алцхаймер, наречена Болестта на Бинсвангер и е един от лекарите на
Фридрих Ницше!

Лудвиг Бинсвангер получава медицинско образование в Университета

в Цюрих през 1907г. Той е един от учениците на Юнг и му помага в
работата към фройдисткото общество. И той, като Юнг, стажува при
Южен Блюле, "бащата" на понятието шизофрения.

Юнг представя Бинсвангвер на Зигмунд Фройд през 1907г. През 1911г.

Бинсвангер получава поста на главен медицински директор в санаториума
“Белвю”. На следващата година се разболява и е посетен от Фройд, който
иначе рядко напуска Виена. Приятелството им продължава до смъртта на
Фройд през 1939г., въпреки фундаменталните им теоритични различия!
През ранните 20г. на двадесети век, Бинсвангер се интересува от
вижданията на Едмънд Хусерл, Мартин Хайдегер и Мартин Бубер, и се
обръща изцяло към екзистенциалистката вместо към фройдистката
перспектива. Можем открито да заявим, че той е първият истински
екзистенциален терапевт до началото на 30-те години на миналия век.
През 1943г. публикува главния си труд “Grundformen und Erkenntnis
menschlichen Dasein”.

През 1956г. Бинсвангер напуска поста си в “Белвю” след 45г. като

главен медицински директор. Той продължава да учи и твори до смъртта
си през 1966г.

Теория

Екзистенциалната психология, както и фройдистката психоанализа,

е “школа на мисълта”, теоритична традиция, изследване и практика, която
включва много мъже и жени. За разлика от психоаналитиците, обаче,
екзистенциалните психолози нямат един-единствен създател на школата
си. Вместо това, тя произлиза от работата на доста разнообразна група
философи от втората половина на деветнадесети век и по-специално на
Сорен Киркегард и Фридрих Ницше.

Киркегард и Ницше се различават както деня и нощта, ето защо е

малко трудно да си представим единна школа, основаваща се на теориите
им. Киркегард се занимава с възстановяването на дълбочината на вярата в
суровата религия в Копенхаген; а Ницше, от друга страна, е известен с
възклицанието си “Бог е мъртъв!” Въпреки това, те се различават повече
от предшествениците си, отколкото помежду си. И двамата възприемат
философията от гледната точка на истински хора, страстно увлечени в
трудностите на реалния живот. Ницше и Киркегард вярват, че човешкото
съществуване не може да се ограничи в сложни рационални модели, били
те религиозни или философски. И двамата са по-скоро поети, отколкото -
логици.

От времето на Киркегард и Ницше насам, едва неколцина философи, а

в по-късен етап и психолози, се опитват да изяснят, разширят и
популяризират идеите на екзистенциализма. Мнозина, за съжаление, не са
особено добри поети, така че четенето на творбите им може да е доста
болезнено. Но имайте предвид, че те плуват срещу течението на векове от
строго систематизирана, рационална, логична философия и психология,
сведена само до чиста физиология и поведение. Това, което имат да кажат,
често изглежда странно, дори пресилено, точно защото прекалено добре
сме се научили да се доверяваме на традиционната логика и наука.

Феноменология

Феноменологията е точно и изчерпателно учение за феномена, и в

основни линии е откритие на философа Едмунд Хусерл. Феномен е
съдържанието на съзнанието, отношенията, събитията, мислите, образите,
спомените, фантазиите, чувствата, действията и т.н., които преживяваме.
Феноменологията е опит да позволим на тези преживявания да ни говорят,
да ни се разкриват, така че да можем да ги опишем по възможно най-
непредубеден начин.

Ако сте учили експериментална психология, това може да ви изглежда

като още един начин да говорим за обективност. В тази школа, както и в
науката като цяло, се опитваме да се отървем от нашата неприятна
субективност и да виждаме нещата такива, каквито всъщност са. Но
феноменологът твърди, че колкото и усилия да полагате, ще бъде
напразно. Дори самият опит да разсъждавате научно означава, че приемате
определена гледна точка – научната. Не можете да избягате от
субективността, защото тя изобщо не е нещо извън обективността.

По-голямата част от модерната философия, включително и научната, е

двойнствена. Т.е. разделя света на две части – обективна, обикновено
приемана за материалната, и субективна - съзнателната. Преживяванията
ни са плод от взаимодействието между обективното и субективното.
Съвременната наука внася едно допълнение, защото акцентира на
обективната, материалната част, като по този начин измества фокуса от
субективната. Някои наричат съзнанието “епифеномен”, т.е. неважен
продукт на мозъчната химия и различните материални процеси, а това, в
най-добрия случай, е нередно. Други, като Скинър, смятат, че съзнанието
всъщност не е абсолютно нищо.

Феноменолозите твърдят, че този възглед е погрешен. Всичко, с което

се занимава ученият, произлиза от съзнанието. Преживяванията ни се
оцветяват от “субективното”. За да поясним, ще посочим, че няма
преживяване, което да не включва нещо, което се преживява (обект), и
някой, който го преживява (субект). Тази идея се нарича
"преднамереност".

Така че смисълът на феноменологията е да оставим това, което

изучаваме – било то нещо в света, чувство вътре в нас, или друг човек – да
ни се разкрие. Можем да го постигнем, ако сме отворени за
преживяванията и ако не отричаме, че съществуват само защото не пасват
на философията, на психологическите ни теории или на религиозните ни
вярвания. Феноменологията ни приканва да сложим в скоби или да
оставим настрана въпроса за обективната действителност на
преживяването – това, което то “всъщност” е. Въпреки, че сме склонни да
приемаме изучавания обект или материя за нещо повече от това, което
преживяваме, всъщност той не е нищо по-различно.

Феноменологията е междуличностна. Докато експерименталната

психология се стреми да използва група хора, за да елиминира
субективността в статистическите данни за преживяванията им,
феноменологията търси да използва група изследователи, така че сборът от
вижданията им да формира по-пълно, по-богато разбиране за феномена.
Това се нарича "междусубективност".

Този метод и адаптациите му намират приложение в изучаването на

различни емоции, психопатологии, явления като разделите, самотата,
солидарността, творческите и религиозните преживявания, мълчанието и
речта, възприятието и поведението и т.н. Използва се и при изучаване на
самото човешко съществуване, което най-ясно личи при Мартин Хайдегер
и Жан-Пол Сартр. И това е основата на екзистенциализма в тесния смисъл
на думата.

Съществуване

Кикегард ни сравнява с Бог и, разбира се, открива че той силно ни

превъзхожда. Традиционно е схващането, че Бог е всезнаещ, всемогъщ и
вечен. Ние, от друга страна, сме изключително невежи, безнадеждно слаби
и твърде смъртни. Ограниченията ни са ясни.

Често искаме да приличаме повече на Бог или поне на ангелите. Те, по

общото мнение, не са толкова невежи и безсилни като нас, а и са
безсмъртни! Но, както Марк Твен отбелязва, ако бяхме ангели, нямаше да
се познаем. Ангелите не правят нищо друго освен да възхваляват Бога.
Това е всичко. Те просто живеят, както Бог им е предначертал и то поне за
цяла вечност!

Масите приличат повече на ангелите от нас. Масите имат природа, цел

и значение, които сме им дали. Те съществуват, за да ги ползваме по
определен начин, така, както ангелите служат на Бог.

Мармотите са същите - имат план, проектирани са, ако щете, в гените

си. Те правят това, което инстинктите им повеляват. И рядко имат нужда
от консултиране за избор на професия.

Може да е глупаво да си ангел, мармот, или маса, но определено е

лесно! Значението им идва преди тяхната поява: това, което са, предшества
онова, което ще правят.
 Но, както твърдят екзистенциалистите, тези неща не се отнасят за нас.
“Нашето съществуване предхожда същността ни”, казва Сартр. Не знам
за какво съм тук, докато не изживея живота си. Животът ми, това, което
съм, не се определя от Бог, от законите на природата, от гените, от
обществото, нито дори от семейството ми. Всеки един от тези фактори
предоставя суровия материал за моята същност, но изборът ми как да
живея ме превръща в това, което наистина съм. Аз създавам себе си.

Ако според Джордж Кели и когнитивните психолози, моделът за

човешката природа е ученият, то според екзистенциалистите, това е
творецът.

Може да се каже, че същността на хората – общото между нас, което

ни отличава от всичко друго – е самата липса на същност, нашата
нищожност, нашата свобода. Не бихме могли да бъдем поставени в
ограничените рамки на някоя философска система или психологическа
теория, нито да бъдем сведени просто до сума от физически или химични
процеси, бъдещето ни не е предсказуемо от социални статистически
данни. Едни от нас са мъже, други - жени, едни са черни, други – бели,
едни произлизат от една културна среда, други – от друга, едни имат един
недостатък, други – друг. “Суровите материали” се различават значително,
но всички имаме общата задача да създаваме себе си.

Човешкото съществуване

Бинсвангер възприема понятията и идеите, въведени от философа

Мартин Хайдегер. Първият и най-важен термин, използван от мнозина
екзистенциалисти, е човешкото съществуване - dasein. Буквално той
означава “да бъдеш там”, но има и по-неуловим смисъл: обичайното
немско значение на думата предполага продължително битие, постоянство,
оцеляване. Също така, акцентът е върху “da” - “там”, както да си в средата
на всичко, в същината на нещата. Това “da” се превежда и като “да си
там”, в противовес на “да си тук”, сякаш не сме там, където ни е мястото и
се стремим да бъдем другаде.

Въпреки че не съществува точен превод, много хора използват думата

"съществуване" или "човешко съществуване". Това понятие произлиза
от латинска дума, означаваща “да се появиш”, “да се откроиш”. Както
виждате, то носи някои от същите едва доловими смислови нюанси, като
понятието на Хайдегер - да бъдеш различен, да се извисиш отвъд себе си,
да се променяш.
 Има и още значения на съществуването. Хайдегер го използва, за да
изрази отвореност, подобно на ливада насред гората, защото именно то
разрешава на света да се разкрие. Сартр също потвърждава това значение
на отвореност, като разглежда човешкото съществуване като небитие.
Подобно на празнина, за чието наличие съдим само в сравнение с нещо
солидно, съществуването изпъква в остър контраст с “плътността” на
всичко останало.

Основното качество на съществуването, според Хайдегер е грижата.

“Да те е грижа” никога не е въпрос на безразличие. Ние сме част от света,
от другите, от себе си. Отдадени сме, свързани сме с живота. Можем да
правим много неща, но безразличието не е едно от тях.

Хвърленост

Хвърлеността произлиза от факта, че сме “хвърлени” във вселената

не по свой избор. В началото, когато започнем да организираме живота си,
сме поставени сред множество избори, които не ние сме направили – гени,
среда, общество, семейство – всички тези “сурови материали”. Това може
да се обясни по-ясно, като се посочи, че “Аз” – съзнателният и способният,
не съм истински отделен от “това” – физическото и предопределеното.

Помислете за тялото си. От една страна, вие сте вашето тяло и то е вас
самия. Когато искате – вървите, говорите, гледате или слушате.
Възприемате, мислите, чувствате и действате “с” или “чрез” него. Трудно е
да си представите живота си без вашето тяло. Но от друга страна, то е като
всяко друго “нещо”. Може да ви се противопостави. Или да ви провали.
Може да останете без крайник. Или пък да се разболеете и да загубите
една или друга способност. Но въпреки това, продължавате да бъдете себе
си. Понякога светът идва във вас – като например с изкуствено сърце или
протеза на тазобедрена става. Или пък разширявате себе си в света – с
бастун, телескоп или телефон. Уловени сме в света и той в нас, и не може
да се каже откъде започва, и къде завършва едното или другото.

Хвърлеността също се отнася и към факта, че сме родени във вече

установен социален свят. Обществото ни ни предхожда, както и културата,
езика, и родителите ни. В детската си безпомощност сме зависими от тях.

Дори като възрастни, зависим от другите. Понякога ставаме жертва на

това безлично обобщение, което наричаме “другите” (като “другите
виждат”) или “ние” (като “ние не правим такива неща”), или “те” (като “те
няма да го харесат”). Залагаме свободата си и разрешаваме на обществото
да ни пороби. Това се нарича "падение".
 Бинсвангер, като последовател на философа Мартин Бубер, добавя
повече позитивни щрихи към идеята за падението: то отваря възможност
за принадлежност към “ние”, към “аз-ти”, към любовта. Ако
съществуването е отвореност, можем да сме отворени един към друг.
Хората не са “заключени в себе си”, както предполагат някои
екзистенциалисти. Бинсвангер счита този потенциал за основна част от
съществуването и дори му отделя специално място, наричайки го “да
бъдеш отвъд света”.

Тревожност

Екзистенциалистите са известни с твърдението, че животът е труден.

Физическият свят може да ни достави удоволствие или да ни нарани,
социалният може да ни разбие сърцето и да ни потопи в самота, както и да
ни донесе любов и привързаност, а личният свят, най-вече, носи в себе си
тревожността, вината и съзнанието за нашата тленност. И тези трудности
не са просто възможности – те са неизбежни.

Да бъдеш свободен означава да правиш избори. В действителност, сме

“осъдени да избираме”, както казва Сартр и единственото нещо, което не
можем да изберем, е да не избираме. Трябва да избираме дори тогава,
както посочва Киркегаард, когато всъщност сме невежи, безсилни,
смъртни, което значи, че никога нямаме достатъчно информация, за да
направим добър избор, и може да умрем преди изобщо да сме го
направили!

Киркегард, Хайдегер и други екзистенциалисти използват думата

"тревожност", за да опишат преживяванията ни докато се движим из
несигурността на своето бъдеще. Понякога това понятие се превежда и
като “ужас”, подчертавайки мъчението и отчаянието, което може да
съпровожда необходимостта да направим избор, но думата “тревожност”
по-добре изразява всеобхватността на състоянието. Тя, за разлика от
страха или ужаса, няма ясно изразен обект. И е по-скоро цялостно
състояние, отколкото нещо специфично.

Екзистенциалистите често говорят за небитие във връзка с

тревожността. Тъй като не сме като масите, ангелите, и мармотите - ясно
предопределени, понякога имаме чувството, че ще се подхлъзнем към
небитието. Бихме искали да бъдем скали – твърди, прости и вечни – но
откриваме, че сме вихрушки. Тревожността не е простото временно
неудобство, което ще бъде премахнато от дружелюбния ви терапевт, тя е
част от това да си човек.
 Вина. И така, екзистенциализмът не е "лесна" философия. Той
предлага много по-малко начини да се избегне отговорността за
собствените действия. Не можете да хвърлите цялата вина върху средата
си, гените, родителите, някоя психическа болест, алкохола, наркотиците,
натиска от приятелите или дявола.

Хайдегер използва немската дума "schuld", за да опише

отговорността ни пред самите нас. Тя означава едновременно "вина" и
"дълг". Ако не правим това, което знаем, че трябва, изпитваме вина.
Добавили сме и дълга към съществуването. И тъй като то винаги е в
процес на развитие и никога не завършва напълно, винаги се занимаваме с
незавършености, по същия начин, по който вечно се сблъскваме с
несигурност.

Друга дума, която пасва добре е "съжаление". Вината определено е

въпрос на съжаление за нещата, които сме направили, или пък не сме
направили, и са наранили другите. Също така се разкайваме за миналите
си решения, дори когато единствените пострадали от тях сме самите ние.
Когато изберем лесния път или предпочетем да не участваме, или да
правим повече, или по-малко, когато си изпуснем нервите, ние
съжаляваме.

Смъртта. Екзистенциалистите понякога са критикувани затова, че

обръщат прекалено много внимание на смъртта. Те, в действителност, я
разглеждат повече от болшинството теоритици, но това не може да се
нарече нездрав интерес. Точно при срещата със смъртта е най-вероятно да
достигнем до разбиране за живота. Сартр казва в пиесата си “Мухите”:
“Животът започва на другия край на отчаянието”.

Хайдегер ни нарича “ориентирани-към-смъртта”. Както се оказва,

ние сме единствените същества, които са наясно с края си. Когато
осъзнаем, че сме смъртни, първо може да се затворим за смъртта и да
забравим съществуването й, защото сме заети с ежедневните си действия в
социалния свят. Но това няма да помогне. Да избягваш смъртта значи да
избягваш живота.

Веднъж осъзнах, че държа малката си дъщеричка и в същото време си

мисля за смъртта – странно е, но тези мисли са делото на живота ми!
Когато погледнах спящото й личице, си представих колко скоро и тя, и аз
ще умрем. За момент бях преизпълнен с любов към нея. Самият факт, че
имаме толкова малко време заедно, превръща любовта в нещо повече от
семейно отношение. Когато напълно осъзнаете, че ще умрете, всеки
пропилян момент е пропилян завинаги.
 Ето какво казва Моцарт за смъртта в писмо до своя баща:

“Няма нужда да ти казвам с каква тревога очаквам по-добри новини от

теб. Тъй като смъртта (приемай думите ми буквално) е истинската цел на
нашия живот, аз се запознах добре с тази истина, която е най-добрият
приятел на човека и тя вече не ме ужасява, а вместо това я приемам за
успокоителна и облекчаваща. И благодаря на Бога, че ме е дарил с късмета
да мога да гледам на смъртта като на истинския ключ към щастието.
Никога не си лягам без да си помисля, че утре може и да не съм така млад,
както съм сега. И въпреки това, никой от тези, които ме познават не би ме
определил като мрачен или меланхоличен, и затова благодаря на
Създателя всеки ден и сърдечно пожелавам подобно щастие и на близките
си.”

Истинност. За разлика от повечето теоритици изучаващи личността,

екзистенциалистите не се опитват да избегнат оценки за стойности.
Феноменологично погледнато, доброто и злото са толкова истински,
колкото и твърдите отпадъци и препечените филийки. Ето защо,
екзистенциалистите са сигурни, че има по-добри и по-лоши начини да
изживеем живота си. По-добрите начини наричат "истинни" или
"автентични".

Да живееш истинно означава да си наясно със себе си, с

обстоятелствата, които те заобикалят (хвърленост), със своя социален свят
(падение), със задължението да създадеш себе си (разбиране), с
неизбежността на тревогата, вината и смъртта. Всичко се приема в дух на
себе-утвърждаване. Това означава включване, състрадание и обвързване.

Забележете, че психическото здраве не е нито удоволствие, нито дори

щастие, въпреки че екзистенциалистите нямат нищо против тези неща.
Целта е да се постараете.

Неистинност. Този, който живее неистинно не е ”превръщащ се”, а

само “битуващ”. Такива хора са продали отвореността за близост,
динамичното за статично, възможностите за действителни обстоятелства.
Ако истинността е движение, те са спрели.

Екзистенциалистите избягват класификации. Всеки човек е уникален.

Отначало започваме с различни “сурови материали” – гени, култури,
семейства и т.н. После въз основа на тези начала създаваме себе си чрез
изборите, които правим. Следователно, съществуват толкова много начини
да бъдеш истинен, колкото хора, и точно толкова начини да бъдеш
неистинен.
 Конвенционалността е най-честият тип неистинност. Тя означава да
пренебрегнеш свободата си за сметка на живот в удобство и повърхностен
материализъм. Ако успееш да си като всички други, не ти се налага да
правиш избори. Можеш да се обърнеш към авторитети, към приятели, или
към медиите за "насока". Можеш да станеш прекалено "зает", за да
забележиш моралните решения, които трябва да вземеш. Попадаш и
живееш в т.нар. от Сартр "лоша вяра".

Друг тип неистинност е екзистенциалната невроза. В някои

отношения, невротичната личност е малко по-наясно от
конвенционалната: тя знае, че се изправя пред избори и това я плаши до
смърт. Всъщност, ужасява я толкова много, че не може да се справи със
страха си. Тя е смразена от паника или превръща екзистенциалната си
тревога и вина в невротична: намира нещо “малко” – фобиен обект,
обсесия или компулсия, мишена за гнева, болест или псевдо-болест – за да
направи трудностите на живота по-обективни. Екзистенциалният психолог
би казал, че въпреки, че се опитвате да се отървете от симптомите с редица
техники, в крайна сметка ще трябва да се изправите пред лицето на
съществуването.

Бинсвангер разглежда неистинността като това да избереш една или

няколко теми за живота си, и да позволиш остатъка от съществуването ти
да бъде доминирано от нея. Личност, която фройдистите биха определили
като "анално-задържаща" например, може да е доминирана от темата на
заграждането, стегнатостта, или съвършенството. Човек, загубил контрола
над живота си, може да бъде доминиран от темата за късмета, за съдбата,
или за изчакването. Този, който тревожно преяжда, може да бъде
доминиран от темата за празнина, за кухина и от нуждата да бъде
изпълнен. "Работохолика" може да бъде доминиран от темата за
изгубеното време или от това да не бъде настигнат или изпреварен.

Екзистенциален анализ. Диагноза. Бинсвангер и други

екзистенциални психолози налагат схващането за откриването на
светогледа (или модела на света) на клиентите си. Тук не става въпрос
непременно за обсъждане на религията или философията за живота на
дадения човек. Бинсвангер иска да научи вашия "lebenswelt", думата, която
Хусерл използва за "жив свят". Той търси конкретен, ежедневен светоглед.

Ще се опита, например, да разбере как виждате своя umwelt -

физически свят – нещата, сградите, дърветата, мебелите, гравитацията...

Ще иска да разбере и вашия mitwelt или социален живот. Тук говорим

за връзките ви с другите, с обществото, с културата и т.н.
 Ще потърси и вашия eigenwelt или личен живот. Той включва тялото и
душата, което и да смятате, че е по-централно в образа ви за себе си.

Бинсвангер се интересува също толкова и от отношението ви към

времето. Би искал да знае как виждате миналото, настоящето и бъдещето
си. Дали сте потънал в миналото, постоянно опитвайки се да изживеете
отново онези златни дни? Или живеете в бъдещето, подготвяйки се за по-
добър живот? Виждате ли живота си като дълго, сложно приключение?
Или като кратък проблясък – тук и сега, който утре вече няма да
съществува?

Представлява интерес и как се отнасяте към пространството? Светът

ви отворен ли е или затворен? Дали е уютен или обширен и необятен?
Топъл ли е или студен? Дали разглеждате живота като движение, като
пътувания и приключения, или гледате на него от неподвижна позиция?
Нито едно от тези неща не означава нищо само по себе си, разбира се, но в
контекста на всичко останало, научено в съкровената връзка с терапията,
може да бъде много важно.

Бинсвангер говори и за различни модели: някои хора живеят в

единичен модел – те са сами и самодостатъчни. Други са в двоен модел –
като “ти и аз” вместо само “аз”. Някои живеят в множествен модел,
мислейки за себе си от гледна точка на принадлежността им към нещо по-
голямо от самите тях – нация, религия, организация, култура. А мнозина
живеят в анонимен модел – тих, таен, спотаен във фона на живота. И
повечето са в тези модели само от време на време и на различни места.

Както виждате, езикът на екзистенциалния анализ е метафората.

Животът е твърде голям, твърде богат, за да бъде затворен в нещо толкова
жестоко като прозаичността. Животът ми определено е прекалено обширен
и не може да бъде затворен в думите, които сте си подготвили дори още
преди да сте ме срещнали! Екзистенциалните терапевти разрешават на
клиентите си да разкрият себе си чрез собствените си изрази, в
собственото си време.

Екзистенциалистите може да се заинтересуват и от сънищата ви. Но

вместо да ви тълкуват смисъла им, ще помолят вас да го направите. Те ще
ви предложат да оставите сънищата да ви вдъхновят и водят, и сами да
подскажат значението си. Възможно е да не означават нищо, но пък може
и да означават всичко.

Терапия. Смисълът на екзистенциалната терапия е връзката между

терапевта и клиента, наречена "среща". Тя е уникалното присъствие и
отварянето на едно съществуване пред друго. За разлика от повечето
"формални" терапии, като тази на Фройд, или на по-"техничните", като
бихейвиористката, екзистенциалният терапевт е по-склонен да се
присъедини към вас. Преноса и контрапреноса се разглеждат като
естествени части на срещата, с които не бива да се злоупотребява, но не
трябва и да се избягват.

От друга страна, хуманистите може да счетат екзистенциалния

терапевт за по-формален и по-напътстващ от тях. Той е по-склонен да бъде
естествен с вас – често тихо изслушва, но понякога изразява мислите,
преживяванията и дори емоциите си. “Да бъдеш естествен” също означава
да познаваш различията между теб и другия. Все пак, терапевтът има
опита и образованието, а клиентът е този (по подразбиране), който има
проблем! Екзистенциалната терапия се разглежда като диалог, а не като
монолог на когото и да е от участниците в нея.

Не бива да се забравя, че екзистенциалният анализ има за цел

самостоятелността на клиента. Както, за да научиш едно дете да кара
колело, трябва отначало да го подържиш за известно време, но в крайна
сметка трябва да го пуснеш. Може да падне, но ако не престанеш да
крепиш велосипеда, то никога няма да се справя само! Ако смисълът на
съществуването - да бъдеш човек - е свободата и отговорността за
собствения ти живот, тогава не можеш да помогнеш на хората да станат
“повече хора”, ако не си готов да ги освободиш.

Дискусия. Най-позитивната част на екзистенциалната психология е

настояването й за възможно най-силно придържане към “живия живот”.
При феноменологията извървяхме дълъг път към стриктен метод за
описване на живота, такъв, какъвто е. Теорията, статистиката,
редукционализма и експериментите са сложени настрани поне за момента.
На първо място, казват екзистенциалистите, трябва да знаем за какво
говорим!

Така екзистенциалната психология се прилага естествено: тя се

придвижва без усилие към областта на диагностиката и психотерапията,
показва лицето си в образованието, и може някой ден да се прилага и в
сферата на индустриалната и организационната психология.

Тя обаче има много по-слаб успех в опита си да спечели авторитет

като метод за изследване. Има два психологически журнала и няколко в
областта на науката и медицината, които публикуват феноменологични
изследвания. Но по-голямата част от психологията отрича
екзистенциалната психология и то доста категорично. Просто се счита за
ненаучна. Тъй като тя не включва нито хипотези, нито статистика,
съдържа много малко зависими или независими променливи, контролни
групи или извадки, дори в повечето университети не се предлагат
магистърски или докторски програми в областта на екзистенциалната
психология.

Трудности. За трудностите, които екзистенциалната психология

среща при утвърждаването си, обаче, не е виновна само традиционната
психология. Понякога изглежда, че екзистенциалистите се славят с това, че
са неприемани или най-малкото неразбирани от повечето англо-говорящи
психолози.

При положение, че новите идеи трудно се изразяват и изискват нови

думи, с които да бъдат описани или поне нови начини за употреба на
старите думи, много от термините на психолозите са ненужно неясни.
Голяма част от тях са заимствани от философските традиции, познати,
вероятно на философите, но не и на повечето психолози. Други са на
немски или френски, или почти не са преведени. Някои изглеждат съвсем
ексцентрични или претенциозни.

Това, от което екзистентиалната психология има нужда е истински

талантлив англо-говорящ писател. В крайна сметка, езикът на ежедневните
преживявания на обикновените хора трябва да бъде ежедневният език!
Роло Мей и Виктор Франкл полагат значителни усилия в тази посока, но
трябва да се направи още много.

Екзистенциалистите също са склонни да са доста придирчиви, дори да

спорят помежду си дали един или друг измежду тях е достигнал до
“истинското” разбиране на Хусерл, Хайдегер, или някой друг. Те ще
спечелят много, особено в посока на това да направят подхода си
приемлив, ако обръщат внимание на Алфред Адлер, Ерих Фром, Карл
Роджърс и други теоритици, изследователи и други практикуващи, които
може да не са точно екзистенциалисти, но често се изразяват доста по-
добре от тях.

Най-голямата опасност, която според мен екзистенциалистите

създават пред себе си, е склонността им да се поставят в опозиция на
основното течение на психологията. Истината е, че психологията има два
основни потока - упоритите експерименталисти от една страна и по-
хуманистичните клиницисти и други приложни психолози - от друга. Като
омаловажават експерименталната школа, екзистенциалистите се
противопоставят на половината психология!
 Ако изглеждам доста суров с екзистенциалните психолози, то е
отчасти защото аз съм един от тях. Това е нещо, като патриотизма: колкото
повече обичаш родината си, толкова повече се тревожиш за проблемите й.
Въпреки това, чувствам, че екзистенциалната психология има много какво
да предложи. В частност, тя предлага солидна философска основа, в която
адлерианци, роджерианци, неофройдисти и други, освен самите
екзистенциалисти, биха могли да доразвият и да усъвършенстват
разбирането си за човешкия живот.

Медард Бос (1903-1990)

След 4 години работа в болницата в Буржолзли като асистент на Ойген

Блойлер, Бос продължава обучението си в Берлин и Лондон, където сред
преподавателите му са хора от най-близкия кръг около Фройд,
включително Карен Хорни и Кърт Голдщайн. През 1938г. той се свързва с
Карл Юнг, който разкрива пред него възможността за психология,
необвързана с фройдистката интерпретация.

С течение на годините Бос се запознава и с работите на Лудвиг

Бинсвангер и Мартин Хайдегер. Но срещата му през 1946г. и последвалото
приятелство с Хайдегер са събитията, които го тласкат завинаги към
екзистенциалната психология. Приносът му към нея е толкова голям, че
често го споменават редом с Лудвиг Бинсвангер като нейн съосновател.
 Теория
Макар Бинсвангер и Бос да са постигнали съгласие относно основите
на екзистенциалната психология, Бос някак си е по-близък до
оригиналните идеи на Хайдегер. Например, той не одобрява особено
вижданията на Бинсвангер за “проектирането на света”: според него
идеята, че хората се раждат с предварително оформени очаквания,
отклонява вниманието от по-основния екзистенциален възглед, че светът
не е обект на интерпретациите ни, а нещо което се разкрива към
светлината на съществуването (dasein).

Аналогията със светлината играе важна роля в теорията на Бос.

Думата феномен, например, буквално означава “да заблестиш”, “да
излезеш от тъмнината”. И така Бос разглежда съществуването като
светлина, която “огрява” нещата.

Тази идея има неясен ефект върху разбирането на Бос за

психопатологията, защитите, терапевтичния стил и тълкуването на
сънища. Защитите, например са въпрос на “неосветяване” на някои
аспекти от живота, а психопатологията е аналогична на това човек да
избере да живее в мрак. Терапията, от друга страна, включва преобръщане
на този избор и завръщане към основната ни откритост, и можем да я
наречем “просветление!”

Един от най-важните съвети, които Бос дава на клиентите си е да

оставят нещата “да се случват”. Повечето от нас се опитват прекалено
много да държат здраво юздите на живота си и да не изпускат нищо от
контрол. Но животът е прекалено неуправляем. Трябва малко поне да му
се доверяваме, да се оставим в известна степен на "съдбата", да скочим в
живота вместо завинаги само да "пробваме водата". Вместо да държим
светлината на съществуването силно на фокус, трябва да го оставим да
блести по-свободно.

Екзистенциалии
Докато Бинсвангер обича да използва идеите на Хайдегер за Umwelt,
Mitwelt, и Eigenwelt, Бос предпочита да използва идеите на Хайдегер за
екзистенциалиите – нещата от живота, с които винаги трябва да се
занимаваме. Той, например, се интересува от това как виждаме времето и
пространството – не физическото – измервано от часовници и календари,
или от разстояния, а човешкото. Някой, свързан с далечното ви минало и
живеещ на хиляди километри, може да ви е много по-близък от човека,
който е до вас в момента.
 Бос изучава и как се отнасяме към тялото си. Отвореността ми към
света ще бъде изразена от телесната ми отвореност към нещата наоколо и
от навлизането на тялото ми в света - т.нар. “телесно придвижване”.

Връзката ни с другите е толкова важна за Бос, колкото е и за

Бинсвангер. Ние не сме индивиди, заключени вътре в телата си, а живеем в
по-скоро споделен свят и се осветяваме един друг. Човешкото
съществуване е споделено.

Особено внимание Бос обръща на настроението или настройването:

той предполага, че тъй като винаги осветяваме света, понякога осветяваме
едно нещо повече от друго, или използваме различни нюанси. Същото е
като да се опитваме да създадем определено настроение като променяме
светлината в една стая.

Например, ако сте ядосани, сте “настроени” за неща, свързани с яд –

обзети сте от такива мисли и действия, и виждате “в червено”. Ако сте
весели, сте предразположени към ведри неща и светът изглежда прекрасен.
Ако сте гладни, всичко, което виждате е храна, а ако сте тревожни пред
очите ви има само заплахи.

Сънища
Бос изучава сънищата повече от другите екзистенциалисти и ги смята
за много важни при терапията. Но вместо да ги тълкува, както правят
фройдистите и юнгианците, той им разрешава да разкрият своето
собствено значение. Не всичко се крие от винаги присъстващия цензор зад
символи. Вместо това сънищата ни показват как осветяваме живота си: ако
се чувстваме в капан, краката ни ще са циментирани; ако се мислим за
свободни, ще ни се присъни, че летим; ако се считаме за грешни, ще
сънуваме греха си, ако сме тревожни, ще ни преследват страхотии.

Например, Бос обсъжда случай с човек, който имал сексуални

проблеми и се чувствал доста депресиран. През първите месеци на
терапията, той сънувал само машини – нещо, което не е необичайно за
инженер, но не е и особено вдъхновяващо. С развитието на терапията,
сънищата му се променили. Започнал да сънува растения. След това -
насекоми – опасни, вероятно и заплашващи, но все пак живи. След това
засънувал змии и жаби, а после – мишки и зайци. За известно време
участвали и прасета.

След две години терапия, най-накрая започнал да сънува жени! Този

мъж бил тъжен и самотен, защото се бил затворил в свят от машини и
минало доста време преди да може да сънува нещо друго, доста по-
топлокръвно, като например жена! Трябва да отбележим, че в теорията на
терапевта за животните, прасетата не представляват нищо - нито скрити
желания, нито архетипи, нито комплекси за малоценност. Те принадлежат
на инженера. Прасетата са това, което развиващото му се осветяване
осветява в тази част от живота му!

Виктор Франкъл (1905-1997)

През Септември 1942г. млад лекар, съпругата му, за която наскоро се е

оженил, майка му, баща му и брат му са арестувани във Виена, и закарани
в концентрационен лагер в Бохемия. Случилото се там и в три други
лагера, тласкат младия лекар - "затворник 119,104" - да осъзнае колко е
важно човек да има смисъл в живота си.

Едно от най-ранните събития в тази насока е загубата на ръкописа,

който е работата на живота му, по пътя към лагера Аушвиц. Младият
лекар предварително съшива този ръкопис в подплатата на палтото си, но
е принуден да го остави непосредствено преди да замине. Впоследствие
прекарва много нощи, в опити да възстанови написаното първо в
съзнанието си, а после и на откраднати листове хартия.

Следващият значителен момент настъпва една сутрин, когато той

марширува към работното си място, за да поставя железопътни релси.
Тогава чува друг затворник да се пита на висок глас за съдбата на
съпругите им. Младият лекар се замисля за своята съпруга и осъзнава, че
тя е част от самия него:
 “Поглъщането на човек е чрез любовта и в любовта. Разбирам как
някой, който е загубил всичко, все пак може да чувства блаженство, било
то само заради краткия момент на съзерцание на любимата си (1963г., стр.
59).”

Докато е подложен на мъченията забелязва, че измежду затворниците

с шанс за оцеляване в лагерите на смъртта, този шанс е най-голям при
хората, които имат идея за бъдещето си – било то значима цел, която да
реализират или стремеж да се завърнат при близките си.

Всъщност, смисълът, скрит в самото страдание, го впечатлява най-

силно:

“Има цел и на онзи живот, който е почти лишен от съзидателност и

радост, и който допуска само една възможност за силно морално
поведение, а именно - отношението на един човек към съществуването му
и съществуване, ограничено от външни сили ... Без страдание и смърт,
човешкият живот не би бил пълен”. (“Човешкото търсене на смисъл:
Въведение в логотерапията”, 1963г.).

Този млад лекар, разбира се, е Виктор Емил Франкъл.

Биография

Виктор Франкъл е роден във Виена на 26 Март 1905г. Баща му,

Габриел Франкъл, е силен, дисциплиниран човек от Моравия, който
извървява пътя от стенограф в държавно учреждение до директор на
Министерството на Социалните Грижи. Майка му, Елза Франкъл (с
моминско име Лион), е нежна, набожна жена от Прага.

Средното от трите деца в семейството, младият Виктор е

преждевременно развит и изключително любопитен. Още едва четири-
годишен знае, че иска да стане лекар.

В гимназията участва активно в местната организация на Младите

социалистически работници. Интересът му към хората го насочва към
изучаване на психология. Завършва училище с психоаналитично есе за
философа Шопенхауер и публикация в "Международния журнал по
психоанализа", както и с поставянето на началото на доста активна
кореспонденция с великия Зигмунд Фройд.

През 1925г., година след завършването си и докато получава

медицинско образование, той се среща лично с Фройд. Въпреки това,
теорията на Алфред Адлер е по-близка до вижданията на Франкъл и през
същата година публикува статията си “Психотерапия и мироглед” в
“Международния журнал по индивидуална психология” на Адлер. През
1926г. Франкъл използва термина “логотерапия” в публична лекция за
първи път и започва да усъвършенства своето течение на Виенската
психология.

През 1928г. и 1929г. той организира безплатни консултативни

центрове за тийнейджъри във Виена и в шест други града и започва работа
в Университетската психиатрична клиника. През 1930г., защитава
докторат по медицина и е повишен в асистент. През следващите няколко
години, Франкъл продължава специализацията си по неврология.

През 1933г. е назначен за завеждащ отделението за жени, направили

опит за самоубийство в психиатричната болница, в което се лекуват
хиляди пациенти годишно. През 1937г. започва своя собствена практика в
областта на неврологията и психиатрията. Една година по-късно войските
на Хитлер нахлуват в Австрия. Франкъл получава виза за САЩ през
1939г., но загрижен за възрастните си родители, не я използва.

През 1940г. той е назначен за завеждащ неврологичната катедра на

Болницата Ротшилд - единствената болница за евреи във Виена по времето
на нацисткия режим. Той издава много фалшиви диагнози на пациентите
си, за да заобиколи новите наредби, постановяващи евтаназия за психично
болните. През този период започва ръкописа си“Докторът и душата”.

Франкъл се жени през 1942г., но през септември същата година той,

жена му, майка му, баща му и брат му са арестувани и откарани в
концентрационния лагер Терезиенщад в Бохемия. Баща му умира от глад
там. Майка му и брат му са убити в Аушвиц през 1944г. Жена му умира в
Берген-Белзен през 1945г. Само сестра му, Стела, оцелява, защото успява
да емигрира в Австралия малко преди всичко това да започне.

При преместването на Виктор Франкъл в Аушвиц, ръкописът му

“Докторът и душата” е открит и унищожен. Желанието му да завърши
работата си и надеждата, че някой ден отново ще се събере с жена си и
семейството си, му помагат да не изгуби надежда в тази иначе толкова
безнадеждна наглед ситуация.

След още две местения в още два лагера, той се разболява от коремен
тиф. Поддържа се буден като преработва ръкописа си на откраднати
листове хартия. През Април 1945г., лагерът му е освободен и Франкъл се
връща във Виена, за да открие за смъртта на хората, които обича. Въпреки,
че е почти съсипан и се чувства съвсем сам на света, той приема поста на
директор на Виенската Неврологична Поликлиника и остава на него през
следващите 25 години.

Впоследствие, преработва книгата си и я публикува, което му печели

преподавателско място в Медицинския Университет на Виена. Само 9 дни
по-късно започва да диктува нова книга “Човешкото търсене на
значение”. Преди смъртта му вече са продадени над 9 милиона от нея, пет
от тях - само в САЩ!

През този период, Виктор Франкъл среща млада асистентка в

операционна зала, на име Елинър Шинд – “Ели” – и се влюбва в нея от
пръв поглед. Въпреки че е наполовината на неговите години, той смята, че
е нейна заслугата той да добие куража да намери отново своето място в
света. Двамата се женят през 1947г. и през декември същата година им се
ражда дъщеря – Габриел.

През 1948г., Франкъл получава докторска степен по философия.

Дисертацията му “Несъзнаваният Бог” е изследване на връзката между
психологията и религията. Същата година, той става доцент по неврология
и психиатрия във Виенския Университет. През 1950г. основава и става
президент на “Австрийското медицинско общество по психотерапия”.

След като е повишен в професор, той добива все по-голяма известност

в кръговете извън Виена. Изнесените му лекции, хоноруваните докторати
и отличията са твърде много, за да ги изброим тук, но можем да споменем
само наградата “Оскар Фистър” от Американското психиатрично общество
и номинацията за “Нобелова награда за Мир”.

Франкъл продължава да преподава във Виенския Университет до

1990г., когато е на 85 години. Трябва да отбележим, че е запален
планински катерач и получава разрешителното си да пилотира самолет на
67г.!

През 1992г., приятели и членове на семейството му основават

института “Виктор Франкъл” в негова чест. През 1995г., завършва своята
автобиография, а през 1997г. публикува последната си книга “Човешкото
търсене на основното значение”, която се основава на докторската му
дисертация. Той има 32 книги, преведени на 27 езика.

Теория

Теорията и терапията на Виктор Франкъл произлизат от преживяното

в Нацистките лагери. Като наблюдава кой от затворниците оцелява и кой
не (въпреки, че е имал шанс да оцелее!), той стига да извода, че философът
Фридрих Ницше е бил прав: “Този, който има за какво да живее може да
понесе почти всичко” (Фридрих Ницше). Франкъл вижда, че хората,
надявали се, че ще се съберат отново с близките си, тези, които кроят
планове и искат да ги реализират, и силно вярващите, имат по-големи
шансове да преживеят страданията от онези, изгубили всякаква надежда.

Той кръщава своята форма на терапия "логотерапия" от гръцката

дума "логос" - в превод - "учение", "дума", "дух", "Бог" или "смисъл".
Именно върху това последно значение се фокусира Франкъл, въпреки че и
другите не са далече от смисъла, който той влага. Като се сравнява с
другите велики Виенски психиатри - Фройд и Адлер, Франкъл счита, че
Фройд по същество поставя желанието да се достави удоволствие за
двигател на цялата човешка мотивация, а за Адлер това е желанието за
власт. Логотерапията поставя желанието за смисъл.

Франкъл също използва гръцката дума "ноос" - за съзнание или дух.

Той счита, че в традиционната психология, обръщаме внимание на
“психодинамиката”, според която хората се опитват да намалят
психическото напрежение. Вместо това, или в допълнение, Франкъл ни
съветва да наблегнем на ноодинамиката, защото според нея,
напрежението е необходимо за здравето, или поне що се отнася до
смисъла. Хората искат напрежението да е част от стремежа към постигане
на истински значима цел!

Вероятно, оригиналният въпрос, с който Франкъл се е занимавал по-

рано в кариерата си на лекар, е бил породен от опасността от
редукционизъм. Тогава, както и сега, медицинските училища наблягали на
идеята, че всичко се свежда до физиология. Физиологията също
популяризира редукционизма: съзнанието най-добре може да се обясни
като "страничен ефект" на мозъчните механизми. Духовният аспект на
човешкият живот, едва ли не, не си заслужава да се споменава (и все още е
така!)! Франкъл вярва, че цели поколения лекари и учени са били обучени
така и това създава определен цинизъм в учението за човешкото
съществуване.

Той си поставя за цел да постигне баланс между физиологичната и

духовната гледна точка и счита, че това е значима стъпка към
разработването на по-ефективно лечение. В този дух е изказването му: "...
де-невротизирането на човечеството изисква ре-хуманизиране на
психотерапията" ("Несъзнаваният Бог: Психотерапия и теология", 1975).
 Съзнание
Една от главните идеи на Виктор Франкъл е тази за съзнанието. Той
го разглежда като вид несъзнавана духовност, различна от инстинктивното
несъзнавано, на което акцентират Фройд и останалите. Съзнанието е не
просто един от многото фактори, то е ядрото на нашето съществуване и
източникът на целостта ни като личности.

Франкъл обяснява всичко това с недвусмислени термини: “... да бъдеш

човек означава да си отговорен – екзистенциално отговорен, отговорен за
собственото си съществуване” (“Несъзнавания Бог: Психотерапия и
теология”, 1975). Съзнанието е интуитивно и силно персонализирано. То
се отнася към реалната личност в истинската ситуация и не може да се
сведе до “общовалидни закони”. Съзнанието трябва да се преживее.

Франкъл счита съзнанието за "пред-рефлективно онтологично само-

разбиране" или "мъдростта на сърцето", "по-разумно, отколкото самият
разум може да бъде разумен" ("Несъзнаваният Бог: Психотерапия и
теология", 1975). То "надушва" онова, което придава смисъл на живота ни.

Както и Ерих Фром, и Франкъл забелязва, че животните имат

инстинкти, които да ги направляват. В традиционните общества, се
справяме доста добре като заменяме тези инстинкти със социални
традиции. В днешно време, дори и социални традиции нямаме кой знае
колко. Повечето от нас се опитват да намерят насока в прагматичността и в
традиционността, но става все по-трудно да не се сблъскаме лице в лице с
факта, че сега имаме свободата и отговорността да правим своите избори в
живота, да намираме собствения си смисъл.

Но "... смисълът може да бъде намерен и не може да бъде даден"

("Несъзнаваният Бог: Психотерапия и теология", 1975). Той е като смеха,
казва Франкъл: не можеш да разсмееш някого насила, вместо това трябва
да му разкажеш нещо смешно! Същото се отнася и до вярата, надеждата и
любовта - невъзможно е да ги постигнем със силата на волята си, била тя
нашата или нечия чужда.

"... Смисълът е нещо, което по-скоро откриваме, отколкото

изобретяваме" ("Несъзнаваният Бог: Психотерапия и теология", 1975). Той
има своя собствена реалност, независима от съзнанието ни. Като вградена
фигурка или "скрита картинка", той е там, за да бъде видян и не е нещо,
създадено от въображението ни. Може не винаги да успяваме да видим
изображението, или смисъла, но това не значи, че не съществуват. Според
Франкъл, смисълът е "... преди всичко, феномен на възприятието"
("Несъзнаваният Бог: Психотерапия и теология", 1975).

Традицията и традиционните ценности бързо изчезват от живота на

хората. Но, макар да ни е трудно, не бива да се отчайваме. Смисълът не е
свързан с ценностите на обществото. Определено всяко общество се
опитва да предаде накратко различни аспекти на смисъла в традициите си,
но в крайна сметка той е уникален за всеки индивид.

".. Човек трябва да може да слуша и да се подчинява на десетте хиляди

искания и заповеди, скрити в десетте хиляди ситуации, с които го сблъсква
животът." ("Несъзнаваният Бог: Психотерапия и теология", 1975). И
нашата роля като лекари, терапевти и педагози е да помогнем на хората да
развият индивидуалното си съзнание и да намерят и изпълнят уникалния
смисъл на живота си.

Екзистенциалният вакум

Стремежът към откриване на смисъл може, разбира се, да не бъде

задоволен и това да доведе до ноогенна невроза, която някои биха
нарекли "духовна" или "екзистенциална". Хората в днешно време,
изглежда повече от всякога усещат живота си като празен, безмислен,
безцелен, носен от течението и т.н., и реагират на тези преживявания с
необичайното поведение да нараняват себе си, другите, обществото или
всички тях, взети заедно.

Една от любимите метафори на Франкъл е "екзистенциалният

вакуум". Ако това, което желаем е смисълът, липсата му е дупка, празнина
в живота ни. Когато има вакуум, разбира се, нещата са привлечени от него,
за да го запълнят. Франкъл счита, че един от най-показателните знаци за
екзистенциален вакуум в нашето общество е скуката. Той посочва колко
често хората, когато най-накрая имат времето да правят това, което искат,
не изглеждат като да искат да правят каквото и да било! Те изпадат в
паника, щом се пенсионират, студентите се напиват през уикенда,
потъваме в пасивно забавление всяка вечер. Франкъл нарича това
“неделната невроза”.

Опитваме се да запълним екзистенциалния си вакуум с "пълнеж",

който тъй като ни предлага някакво задоволство, се надяваме да ни донесе
и пълното удовлетворение: можем да се опитаме да изпълним живота си с
наслади, да ядем повече, отколкото ни е необходимо, да правим
безразборен секс, да "живеем на високи обороти", или да търсим власт,
особено такава, изразяваща се в парични единици; или да се потопим в
"заетост", удобство, или пък можем да запълним вакуума с гняв и омраза,
и да прекараме дните си в опит да разрушим онова, което според нас ни
наранява. Можем също да си създадем определени невротични "порочни
цикли" като обсесията за микроби и чистота, или страховата обсесия към
обект на дадена фобия. Отличителното качество на тези порочни цикли е,
че каквото и да правим, то никога не е достатъчно.

Тези нервни порочни цикли се основават на нещо, което Франкъл

нарича "преждевременна тревожност": някой може така да се страхува,
че ще развие симптоми, свързани с тревожност, че появата им става
неизбежна. Преждевременната тревожност причинява точно това, което ни
плаши! Страхът от изпити е очевиден пример: ако се страхувате, че ще се
провалите на изпити, страхът ви ще ви попречи да се представите добре,
което ще доведе до това да се страхувате от тестове и т.н.

Подобна е и идеята за свръхнамерението. Става дума за това да се

стараете толкова силно, че това да ви пречи да успеете. Един от най-често
срещаните примери е безсънието: повечето хора с този проблем, се
опитват да го надвият с помощта на всеки метод, за който прочетат някъде.
Разбира се, опитът да заспиш всъщност ти пречи да го направиш и така
кръгът се затваря. Друг пример е начинът по който мнозина от нас в
днешно време смятат, че трябва да бъдат изключителни любовници:
мъжете мислят, че трябва "да издържат" колкото е възможно по-дълго, а
жените се чувстват длъжни не само да получават оргазми, ами да
получават множествени оргазми и т.н. Твърде силната загриженост в това
отношение, разбира се, води до невъзможност да се отпуснеш и да се
наслаждаваш!

Третият вид е свръхразсъждението. При него става дума за това “да

мислиш твърде много”. Понякога очакваме нещо да се случи и то се
случва само защото появата му е силно свързана с нашите вярвания и
отношение – т.нар. самореализиращо се пророчество. Франкъл разказва за
жена, която е имала неприятни сексуални преживявания в детството, но
въпреки това е развила силна и здрава личност. Когато започва да чете
психологическа литература, където пише, че подобни неприятни детски
преживявания биха довели до невъзможност да се наслади на сексуални
връзки, тя започнала да страда от подобни проблеми!

Разбирането на Франкъл за екзистенциалния вакуум датира от

пребиваването му в нацистките лагери на смъртта. След като ежедневните
неща, които създават усещане за смисъл – работата, семейството, малките
удоволствия от живота – са отнети от затворника, бъдещето му сякаш
изчезва. “Човекът”, казва Франкъл, “може да живее само гледайки в
бъдещето” (“Човешкото търсене на смисъл: Въведение в логотерапията”,
1963г.). “Затворникът, който губи вяра в бъдещето – в своето бъдеще – е
обречен” (“Човешкото търсене на смисъл: Въведение в логотерапията”,
1963г.).

Въпреки че днес малцина от хората, търсещи психологическа помощ,

са пострадали от концетрационните лагери, Франкъл смята, че
проблемите, породени от екзистенциалния вакуум не само са често
срещани, но и бързо се разрастват сред обществото. Той посочва
повсеместното оплакване от “чувство за безполезност”, което нарича и
"усещане за бездна".

Дори политическите и икономическите крайности от днешния свят

могат да се разгледат като отражение на безполезността: изглежда се
разкъсваме между машиналното спазване на западната консуматорска
култура и тоталитаризма в неговите комунистически, фашистки и
теократични нюанси. Криенето в масовото общество или в авторитаризма
– всяка от тези перспективи изкушава човека, който иска да отрече
празнотата на живота си.

Франкъл нарича депресията, пристрастяването и агресията “масова

невротична триада”. Той се позовава на изследване, което показва силна
връзка между липсата на смисъл (измерена от тестове за “целта на
живота”) и поведения от рода на извършването на престъпления и
употребата на наркотици. Франкъл ни предупреждава, че насилието,
приемът на упойващи вещества и другите негативни постъпки,
демонстрирани ежедневно по телевизията, филмите, и дори в музиката,
само убеждават гладните за смисъл хора, че техният живот може да се
подобри като имитират своите “герои”. Дори и спортът, според него, само
насърчава агресията.

Психопатология. Франкъл ни дава подробности и за произхода на

различните психопатологии. Например, различните тревожни неврози се
разглеждат като произлизащи от екзистенциалната тревожност –
“ожилването от съзнанието” (“Докторът и душата: От психотерапия до
логотерапия”, 1973г.). Отделният човек, неосъзнаващ, че тревожността му
се дължи на усещането за неизпълнен дълг и липса на смисъл, приема тази
тревожност и я свързва с проблемна част от живота си. Хипохондриците,
например, свързват тревожността си с някаква ужасна болест; хората с
фобии я свързват с някакъв обект, който им е създавал неприятности в
миналото; хората с агорафобия я разгледжат като идваща от света отвъд
вратата им; пациентът със сценична треска или тревожност от изказване
пред публика я свързва със сцената или подиума. По този начин
тревожният невротик извежда смисъл от дискомфорта в живота си.

Франкъл отбелязва, че “Понякога, но невинаги, тя (неврозата) служи,

за да подтиска член на семейството или се използва, за да оправдае някого
пред другите или пред самия него ...” (“Докторът и душата: От
психотерапия до логотерапия”, 1973г.), но предупреждава, че това, както
считат и други, е вторично спрямо по-дълбинни процеси.

Обсесивно-компулсивното разстройство работи по подобен начин.

На човек, страдащ от него, му липсва усещането за завършеност. Докато
повечето от нас се задоволяват с приблизителна сигурност за, например,
нещо лесно като да заключат вратата вечер, обсесивно-компулсивният
пациент изисква пълна сигурност, която в крайна сметка е непостижима.
Тъй като съвършенството във всяко отношение е, дори и за обсесивно-
компулсивните хора, невъзможно, пациентът с това разстройство
фокусира вниманието си върху област, която му е причинявала трудности
в миналото.

Терапевтът трябва да се опита да помогне на пациента да се отпусне, а

не да се бори срещу склонността му да повтаря мисли и действия. По-
нататък, пациентът има нужда да осъзнае склонността си към
съвършенство като съдба и да се научи да приема дори и малка степен на
несигурност. Но в крайна сметка, обсесивно-компулсивният пациент,
както и този с тревожност и невроза, трябва да намери смисъл. “Веднага
щом се преоткрие пълнотата от смисъл на живота, тогава невротичната
тревожност ... вече няма какво да сграбчи” (“Докторът и душата: От
психотерапия до логотерапия”, 1973г.).

Както повечето екзистенциални психолози, Франкъл признава

важността на генетичните и физиологичните фактори върху
психопатологията. Той разглежда депресията, например, като продукт на
“ниска жизненост”, т.е. на намаление на физична енергия. На
психологическо ниво, Франкъл свързва депресията с чувството за
неспособност, което изпитваме когато сме изправени пред задачи,
надхвърлящи физическите или умствените ни възможности.

На духовно ниво, според него, депресията е “напрежение между това,

което някой е и това, което трябва да бъде” (“Докторът и душата: От
психотерапия до логотерапия”, 1973г.). Когато целите на човек му
изглеждат недостижими, той губи чувството за бъдещето си. С времето,
започва да се отвращава от себе си и от неща, които отблъскват другите и
дори човечеството като цяло. Вечната разлика между това, какво е и какво
трябва да бъде, се превръща в бездна (“Докторът и душата: От
психотерапия до логотерапия”, 1973г.).

Франкъл счита, че и шизофренията се корени във физиологична

дисфункция, в този случай – дисфункция, която кара човек да се има за
обект, а не за субект.

Повечето от нас смятат, че мислите, които ни хрумват, произлизат от

съзнанието ни. Ние ги “притежаваме”, както се казва в съвременния език.
Шизофреникът, поради все още неизяснени причини, е принуден да има
пасивна гледна точка към тях и ги приема като гласове. Той може сам да се
наблюдава и да си няма доверие, и да го преживява пасивно, сякаш е
гледан и преследван от някой друг.

Франкъл вярва, че тази пасивност се корени в прекомерна склонност

към самонаблюдение. Сякаш съществува разделение между това човек да
наблюдава себе си и да бъде наблюдаван. Наблюдаващият Аз, лишен от
съдържание, изглежда почти нереален, докато наблюдаваният Аз изглежда
чужд.

Въпреки че логотерапията не е замислена така, че да се бори с остра

психоза, Франкъл смята, че тя може да бъде полезна при третирането на
този проблем: като научи шизофреника да игнорира гласовете и да спре
постоянното самонаблюдение, докато едновременно с това го води към
дейност, изпълнена със смисъл, терапевтът може да успее да прекъсне
порочния кръг.

И как намираме смисъл? Франкъл посочва три подхода. Първият е

чрез ценности, основаващи се на опита, тоест като преживяваме нещо,
или някого, когото ценим. Това може да включва върховите преживявания,
за които говори Маслоу и естетическите преживявания като това да
съзерцаваме велико изкуство или природни чудеса.

Най-важният пример за ценности, основаващи се на опита, е любовта,

която изпитваме към друг човек. Чрез своята любов, можем да направим
така, че нашите възлюблени да добият смисъл и по този начин да добием
смисъл самите ние! Любовта, казва той, “е крайната и най-висока цел, към
която човек може да се стреми” (“Човешкото търсене на смисъл:
Въведение в логотерапията”, 1963г.).

Франкъл посочва, че в съвременното общество мнозина бъркат секса с

любовта. Без любов, казва той, сексът не е нищо повече от мастурбация, а
другият не е нищо повече от инструмент, който се използва, средство за
достигане до края. Сексът може да носи пълна наслада само като
физически израз на любовта.

Любовта е признанието за уникалността на другия, като индивид с

интуитивно разбиране за неговия пълен потенциал като човешко същество.
Франкъл вярва, че това е възможно само при моногамни връзки. Докато
партньорите са заменими, те остават “предмети”.

Второ средство за откриване на смисъл са съзидателните ценности,

т.е. като "извършваме действие", както казва той. Това е израз на
традиционната екзистенциална идея да добием смисъл, като участваме в
различни проекти, или още по-добре - в проекта на живота си. Тук се
включва съзидателност, изразяваща се в изкуство, музика, писане,
изобретения и т.н.

Франкъл разглежда творчеството (както и любовта) като функция на

духовното несъзнавано, което е съзнанието. Ирационалността на
произведенията на изкуството е същата като интуицията, позволяваща ни
да разпознаем доброто. Той ни дава следния интересен пример:

“Знаем за един цигулар, който винаги се опитвал да свири възможно

най-съзнателно. От момента, в който поставя цигулката на рамото си до
най-малкия технически детайл, той искал да направи всичко напълно
съзнателно, да свири напълно самокритично. Това довело до пълен
артистичен срив... Терапията е трябвало да върне на пациента вярата му в
несъзнаваното, като го тласне да осъзнае колко по-музикално е
несъзнаваното му в сравнение със съзнанието” (“Несъзнавания Бог:
Психотерапия и теология”, 1975).

Третото средство за откриване на смисъл е нещо, за което още няколко

теоритици освен Франкъл говорят: ценности на отношенията. Те
включват добродетели като състрадание, смелост, чувство за хумор и т.н.
Но любимият пример на Франкъл е за достигане до смисъл чрез
страдание: той го илюстрира с разказ за един от клиентите си - доктор,
чиято жена починала и ужасно много скърбял за нея. Франкъл го попитал
“Ако Вие бяхте си отишъл пръв, как щеше да й се отрази това?” Докторът
отговорил, че щяло да й бъде изключително трудно. Франкъл тогава
посочил, че тъй като тя е починала първа, това страдание й е било
спестено, но сега той трябвало да плати цената, като я надживее и скърби
за нея. С други думи, тъгата е цената, която плащаме за любовта. За
доктора, тази мисъл придала значение на смъртта на съпругата му и на
собствената му болка, което на свой ред му помогнало да се справи с
мъката си. Страданието му станало нещо повече - ако е изпълнено със
смисъл, страданието може да бъде понесено с достойнство.

Франкъл също отбелязва, че тежко болните хора често нямат

възможността да страдат смело и следователно да запазят достойнството
си. “Горе главата!” им казваме, “Бъди оптимист!” Често ги караме да се
чувстват засрамени от болката и нещастието си.

В “Човешкото търсене на смисъл”, той казва така: “... можем да

отнемем всичко от един човек с изключение на едно: последната от
човешките свободи – да избере отношението си в дадена ситуация, да
избере стила си” (“Човешкото търсене на смисъл: Въведение в
логотерапията”, 1963г.).

Трансцендентност. В крайна сметка, обаче, съзидателните, както и

ценностите, основаващи се на опита и тези на отношението са само
повърхностни изражения на нещо много по-основно, което той нарича
“супер-значение” или “трансцендентност”. Тук виждаме проява на
религиозността на Франкъл: супер-значението е идеята, че съществува
основен смисъл в живота, смисъл, който не зависи от другите, от
плановете или дори от достойнството ни. Той е връзка с Бог и духовен
смисъл.

Това разграничава екзистенциализма на Франкъл от този на някой като

Жан Пол Сартр. Сартр и други екзистенциалисти-атеисти, считат, че
животът в крайна сметка е безмислен и трябва да имаме куража да се
изправим срещу безмислието му. Сартр казва, че трябва да се научим да
понасяме крайната липса на смисъл; вместо това, Франкъл твърди, че
трябва да се научим да понасяме неспособността си да достигнем до
разбиране на пълния смисъл, защото “Логос е по-дълбок от логиката”.

Преживяното от него в лагерите на смъртта го води до тези изводи:

"Въпреки цялата принудителна физическа и духовна примитивност на
живота в концентрационен лагер, имаше възможност за задълбочаване на
духовния живот ... Имаха възможност да се отделят от ужасяващата
заобикаляща ги среда в живот на богат вътрешен свят и духовна свобода"
("Човешкото търсене на смисъл: Въведение в логотерапията", 1963г.). Това
определено противоречи на гледната точка на Зигмунд Фройд, както е
описано в “Бъдещето на една илюзия”: “Религията е универсалната
компулсивна невроза на човечеството ...” (“Несъзнавания Бог:
Психотерапия и теология”, 1975).
 Трябва да се разбере, че идеите на Франкъл за религията и
духовността са доста по-дълбоки. Неговият Бог не е този на ограниченото
съзнание, нито Богът на едно или друго вероизповедание. Дори не е Богът
на институционалната религия. Бог е преди всичко този на човешкото
същество, Бог на сърцето. Дори атеиста или агностика, посочва Франкъл,
може да приеме идеята за тренсцендентност без да използва думата “Бог”.
Позволете ми да дам думата на самия Франкъл:

“Тази несъзнавана религиозност, разкрита от феноменологичния ни

анализ, трябва да се разбира като латентна връзка с трансцендентното
наследство в човека. Ако някой предпочита, може да я приеме за връзка
между типичния и трансцендентния Аз. Както и да го наричаме, ние се
сблъскваме с нещо, което бих искал да нарека “трансцендентно
несъзнавано”. Тази идея означава, че човек винаги е бил в съзнателна
връзка с трансцендентността, дори и само на несъзнавано ниво. Ако
извикаме съзнателния термин, за такава несъзнавана връзка, ще се появи
думата “Бог”, за да заговори за “несъзнаван Бог” (“Несъзнавания Бог:
Психотерапия и теология”, 1975).

Също така трябва ясно да разграничим този "несъзнаван Бог" от

архетипите, за които говори Юнг. Той е напълно трансцендентен и
въпреки това дълбоко личен. Според Франкъл, Бог е у всеки от нас и това,
което ще ни доведе до супер-смисъл е просто да признаем съществуването
му. От друга страна, да обърнем гръб на Бог е най-големият източник на
всички злини, които вече обсъдихме: "... след като подтиснем ангелът у
нас, той се превръща в демон". ("Несъзнаваният Бог: Психотерапия и
теология", 1975)

Терапия. Виктор Франкъл е почти толкова известен с някои клинични

детайли от подхода си, колкото с цялостната си теория. Първият от тези
подходи е техника, известна като "парадоксално намерение", която е
полезна за разбиване на невротични порочни кръгове, породени от
преждевременна тревожност и свръх-намерение.

Парадоксално намерение означава да желаеш точно това, от което се

страхуваш. Франкъл казал на млад мъж, който изобилно се изпотявал
винаги, когато е в социална ситуация, да си пожелава да се изпоти. Една от
инструкциите на Франкъл била, да се опита да се изпоти четири пъти
повече от преди. Разбира се, когато се стигнало дотам, младият мъж не
могъл да го направи. Абсурдността на задачата счупила порочния кръг.

Способността на хората да заемат обективна позиция към живота си

или да отстъпят встрани, според Франкъл, е основата на хумора. И както
забелязва в лагерите, "Хуморът е още едно от оръжията на душата в
борбата за самосъхранение" ("Човешкото търсене на смисъл: Въведение в
логотерапията", 1963г.).

Друг пример засяга проблемите със съня: ако страдате от безсъние,

според Франкъл, не прекарвайте нощта в мятане и въртене в леглото и в
опити да заспите. Станете! Опитайте се да не лягате възможно най-дълго!
След време, ще откриете, че доволно се промъквате обратно към леглото
си.

Втора техника, предложена от Франкъл е дерефлексията. Франкъл

вярва, че много проблеми произлизат именно от прекаленото внимание
към самите себе си. Като пренасочим вниманието си от нас към другите,
проблемите често изчезват. Ако, например, имате сексуални проблеми,
опитайте се да задоволите партньора си, вместо да търсите собственото си
удовлетворение. Грижите за оргазмите и ерекциите изчезват и
задоволството се завръща! Или не се опитвайте да задоволите никого!
Много сексуални терапевти предлагат двойката да не прави нищо друго,
освен да се гали, избягвайки “задължителни оргазми“. Тези двойки
откриват, че така времето преди настъпването, на това, с което доскоро са
имали трудности, минава неусетно и “чудото” просто се случва!

Франкъл настоява, че в днешния свят, има прекалено силен акцент

върху само-рефлексията. От Фройд насам, сме окуражавани да се
вглеждаме в себе си, да изровим отвътре най-дълбоките си мотиви.
Франкъл дори нарича тази склонност нашата "колективна несъзнавана
невроза" ("Несъзнаваният Бог: Психотерапия и теология", 1975).
Фокусирането върху самите нас всъщност служи, за да ни отдалечи от
смисъла!

С целия интерес, който тези техники събуждат, Франкъл настоява, че в

крайна сметка, проблемите, с които се сблъскват хората, всъщност
произлизат от нуждата им от смисъл. Затова, въпреки че тези и други
техники са добро начало на терапия, те по никакъв случай не решават
напълно проблема.

Вероятно, най-важната задача на терапевта е да помогне на клиента си

да преоткрие латентната религиозност, която според Франкъл, съществува
у всеки от нас. Това, обаче, не може да става насила: "Истинската
религиозност трябва да се развие, когато й дойде времето. Никой никога
не може да бъде принуден да го направи" ("Несъзнаваният Бог:
Психотерапия и теология", 1975). Терапевтът трябва да даде възможност
на пациента да открие смисъла за себе си.
 "Човешкото съществуване - поне доколкото не е невротично
изкривено - винаги е насочено към нещо или някого, различен от самия
себе си - било то определен смисъл или друго човешко същество, към
което да се отнасяме с любов" ("Несъзнаваният Бог: Психотерапия и
теология", 1975). Франкъл нарича това себе-трансцендентност и я
различава от себе-актуализацията, в смисъла, в който Маслоу използва
термина. Самоактуализацията, дори и удоволствието, и щастието, са
странични ефекти от себе-трансцендентността, и от откриването на
смисъл. Франкъл цитира Албърт Швайцер "Единствените измежду вас,
които ще бъдат наистина щастливи са тези, които са търсили и открили как
да служат." ("Несъзнаваният Бог: Психотерапия и теология", 1975).

В заключение. Дори ако вие (като мен) не сте религиозни, е трудно да

игнорирате посланието на Франкъл: съществува нещо, отвъд инстинктите
и “себичните гени”, отвъд класическото и оперантно обуславяне, отвъд
заповедите на биологията и културата, нещо специално, уникално
човешко, уникално лично. В по-голямата част от историята на
психологията, ние, в името на науката, се опитвахме да премахнем
“душата” от професионалните ни речници. Но може би е време да
последваме примера на Франкъл и да върнем обратно годините на
редукционизъм.

Дискусия. С цялото ми възхищение към Франкъл и теорията му, аз

също имам някои силни резерви към нея. Франкъл се опитва да вкара
обратно религията в психологията и го прави по един особено неуловим и
увличащ начин. Трудно е да се спори с някой, който е преживял и видял
това, през което е преминал Франкъл. И въпреки това, страданието не е
автоматична гаранция за откриване на истината! Като възпитава в религия
чрез най-толерантния и либерален език, той все пак ни кара да основем
разбирането си за човешкото съществуване на вярата, на сляпото приемане
за съществуването на универсалната истина, без никакво доказателство,
освен чувствата, интуицията и разказите на тези, които вече вярват. Това,
всъщност е опасен прецедент и има доста "популярна психология", която
се основава на тези идеи. Същата склонност се отнася към полу-
религиозните теории на Карл Юнг и Абрахам Маслоу.

Франкъл, както и Мей и останалите, се счита за екзистенциалист.

Мнозина други теоритици с религиозен уклон правят същото. Дори
издигат Киркегард до почетната степен на “основател на
екзистенциализма” – дума, която Киркегард никога не е и чувал. И
въпреки това, вярата, която кара човек да подчини скептицизма си на Бог
или на друг универсален принцип, всъщност е в разрез с най-основните
идеи на екзистенциализма. Религията – дори либералната – винаги поставя
духовната същност в корените на човешкото съществуване.
Екзистенциализмът – не.

Роло Мей (1909-1994)

Биография

Роло Мей е роден на 21 Април 1909г. в гр. Ада, Охайо, САЩ.

Детството му не е особено приятно - родителите му не се разбират добре и
в крайна сметка се развеждат, а сестра му преживява психически срив.

След кратък период на обучение в Мичиган (откъдето е помолен да

напусне, заради участието си в радикално ученическо списание), се
записва в Колежа Оберлин в Охайо. Завършва там и получава
бакалавърска степен.

След това заминава за Гърция, където три години преподава английски

език в Колежа Анатолия. През този период се подвизава и като странстващ
художник, и дори за кратко учи с Алфред Адлер.

Когато се връща в САЩ, постъпва в “Теологичен

съюз на семинарията” и се сприятелява с един от учителите си, Пол

Тилич, теолог-екзистенциалист, който оказва силно влияние върху начина
му на мислене. Мей получава бакалавърска степен през 1938г.

Той страда от туберкулоза и се налага да постъпи на лечение за три

години в санаториум. Това вероятно е повратен момент в живота му.
Изправен пред опасността от смъртта, Мей прекарва часовете си в четене.
Сред книгите са и трудовете на Сорен Киркегард, датски религиозен
писател, който вдъхновява по-голямата част от представителите на
екзистенциалисткото движение. Именно досегът с философията на
Киркегард дава тласък на Мей да създаде теорията си.

Той продължава с обучението си по психоанализа в “Института Уайт”,

където среща хора като Хари Стак Съливан и Ерих Фром. И накрая, отива
в Колумбийския Университет в Ню Йорк, където през 1949г. получава
първата докторска степен по клинична психология, която някога е била
връчвана от тази институция.

След това започва да преподава в различни училища от най-високо

ниво. През 1958г., редактира, заедно с Ърнст Ейнджъл и Хенри
Елънбергер, книгата “Съществуване”, която представя в САЩ
екзистенциалната психология. Прекарва последната година от живота си в
Тибурон, Калифорния и умира през Октомври 1994г.

Теория

Роло Мей е най-известният американски психолог-екзистенциалист.

По-голямата част от начина му на мислене може да бъде разбрана, ако се
познава екзистенциализма като цяло. Налице е и значително застъпване на
идеите му с тези на Лудвиг Бинсвангер. Въпреки това, той в известна
степен се отклонява от основното течение, тъй като е повлиян по-скоро от
американския хуманизъм, а не от европейския и по-силно се интересува от
помиряването на екзистенциалната психология с другите школи, и най-
вече с фройдизма.

Мей използва традиционни екзистенциални термини, леко различни от

останалите и въвежда нови наименования за някои от старите идеи на
екзистенциалистите. "Съдбата", например, е горе-долу същото като
"захвърлеността" в съчетание с "падението". Тя е тази част от живота ни,
която е определена за нас, нашият суров материал, ако щете, проектът за
създаване на живота ни. Друг пример е думата "кураж", която използва
по-често от традиционния термин "автентичност", със значението "да се
изправиш срещу тревогата си и да я надмогнеш".

Също така, не ми е известен друг екзистенциален психолог освен Мей,

който обсъжда определени “стадии” (не във фройдисткия смисъл на
думата, разбира се) на развитие:

Невинност – това е стадият, предхождащ появата на Аз-а, на

самосъзнанието в бебето. Невинността е пред-морална, т.е. не е нито е
добра, нито лоша. Като дивото животно, което убива, за да се храни,
невинното прави само това, което трябва да прави. Но притежава и
определена степен воля в смисъл на двигател, за да удовлетвори
потребностите си!

Бунт – стадият от детството и юношеството, през който се развива Аз

или самосъзнание, чрез противопоставяне на възрастните. Бунтът се
разпростира от твърдото “Не!” на двугодишното дете към “Няма начин!”
на тийнейджъра. Бунтовната личност иска свобода, но все още няма пълно
разбиране за отговорността, която тя носи. Тийнейжърът може да настоява
да използва получените позволения както си поиска, но въпреки това все
още да очаква родителите му да му дават пари и да се оплаква колко са
нечестни, ако му откажат!

Обичаен – нормалният Аз на възрастния - традиционен и малко

скучен, вероятно. Човек вече се е научил да поема отговорност, но го
намира за прекалено изискващо и търси убежище в конформизъм и
традиционни ценности.

Съзидателен – истинският възрастен, екзистенциалният етап отвъд

Аз-а и самоактуализацията. Този човек, приемайки съдбата си, се сблъсква
с тревогата и куража!

Това не са "стадии" в традиционния смисъл на думата. Детето със

сигурност може да бъде невинно, обичайно и творческо в определени
периоди; възрастният може да бъде бунтовно настроен. Единствената
връзка между стадия и определена възраст е на базата на това, кое изпъква:
бунтът изпъква при две-годишните и при тийнейджъра!

От друга страна, Мей е точно толкова заинтригуван от тревожността,

колкото и всеки друг екзистенциалист. Първата му книга “Значението на
тревожността” се основава на докторската му дисертация, която на свой
ред се основава на прочетеното от Киркегард. Дефиницията му за
тревожност е: "разбиране, водено от заплахата към някоя ценност, която
индивидът счита за жизненоважна за същестуването на своя Аз". Докато в
"не-чистия" екзистенциализъм тя очевидно включва страх от смъртта или
от "нищото". По-късно, Мей цитира Киркегард: "Тревожността е
зашеметяването от свободата".

Любов и воля

Много от оригиналните идеи на Мей могат да бъдат открити в книгата,

която според мен е най-добрата му - “Любов и воля”. В опитите си да
помири Фройд и екзистенциалистите, той обръща вниманието си към
мотивацията. Основната мотивационна идея, според него, е демоничното.
То е цялата система от мотиви, различни за всеки човек. Демоничното се
състои от колекция от специфични мотиви, наречени “демони”.

Думата “демон” идва от гръцки и означава “малък бог”. В днешно

време тя е наситена с негативна конотация. Но по своята същност, демонът
може да бъде и добър, и лош. Демоните включват както по-нисши нужди,
като нуждата от храна и секс, така и по-извисени, като тази от любов. В
основни линии, Мей твърди, че демонът е всичко, което може да вземе
контрола над човек и когато това се случи е налице демонично
притежание. Ако балансът между демоните бъде нарушен, те може да се
считат за “зли” – с цялата тежест на думата! Тази идея е подобна на идеята
на Бинсвангер за темите или на тази на Хорни за стратегиите за справяне.

За Мей, един от най-важните демони е ерос. Ерос е любов (не секс) и в

гръцката митология е малък бог, изобразяван като млад мъж. По-късно,
Ерос се трансформира в тази дразнеща напаст – Купидон. Мей разбира
любовта като потребността да “станеш едно” с друг човек и се позовава на
древногръцката история от Аристофан: първоначално хората са имали 4
ръце, 4 крака и 2 глави. Когато сме се възгордяли, боговете ни разделили
на две – мъже и жени, и са ни обрекли на безкрайното желание да
възстановим липсващата си половинка!

Както и да е, като всеки демон, ерос е нещо добро, докато не вземе

контрол над личността ни и не станем обзети от него.

Друга важна идея на Мей е тази за волята – способността да се

организираме, за да постигнем целите си. Това, грубо казано, прави волята
синоним на Аз-а и на изпробването на реалността, но с нейн собствен
източник на енергия, както е в психологията на Аз-а. Предполагам, че той
заимства тази идея от Ото Ранк. Мей подсказва, че волята също е демон,
който има потенциала да вземе контрола над личността.

Друга дефиниция за волята е “способността да превърнем желанията

си в реалност". Желанията са "игриви образи на възможности" и са проява
на нашите демони. Голяма част от тях, разбира се, произлизат от ерос. Но
се иска воля, за да се реализират наистина! Според относителния ни запас
от желания за любов и волята ни да ги реализираме, можем да разграничим
три "типа личности". Обърнете внимание, че Мей не ги назовава - това би
било прекалено категорично за екзистенциалист. Но той използва
различни термини, които се отнасят до тях и аз подбрах някои типични:
 Съществува тип на име “нео-пуритан”, който е изпълнен с воля, но не
и с любов. Тези хора имат удивителна самодисциплина и умеят да “карат
нещата да се случват”... Но нямат желания, по които да действат. Така че,
те стават “анални” и перфекционисти, но “празни” и “пресушени”.
Архетипният пример е Ибънизър Скрудж.

Вторият тип, който Мей посочва е “инфантилният”. Тези хора са

изтъкани от желания, но са лишени от воля. Изпълнени са с мечти и
копнежи, но им липсва самодисциплината да реализират каквото и да
било, и така стават зависими и конформисти. Те обичат, но обичта им
значи малко. Вероятно, Хомер Симпсън е най-ясният пример!

Последният тип е “съзидателният”. Мей мъдро ни препоръчва да

постигнем баланс между тези два аспекта на личността ни. Той казва:
“Целта на човека е да обедини любов и воля”. Това, в действителност, е
една стара идея, която откриваме при някои теоритици. Ото Ранк,
например, създава същия контраст, съпоставяйки смъртта (която включва
потребността ни от другите и страха ни от живота) и живота (който
включва и потребността ни от самостоятелност и страха ни от самота).
Други теоритици говорят за общност и съдействие, омонимия и
автономия, грижа и асертивност, присъединяване и достижение и т.н.

Митове
Последната книга на Мей е “Плачът за мита”. В нея той посочва, че
големият проблем на двадесети век е загубата на ценности. Огромното
море от ценности около нас, ни кара да се съмняваме в ценностите като
цяло. Както посочва Ницше, ако Бог е мъртъв (т.е. не съществуват вече
абсолютни неща), тогава всичко е разрешено!

Мей твърди, че трябва да създадем собствените си ценности, всеки сам

за себе си. Това, разбира се, е най-малкото трудно да се каже. Така че
имаме нужда от помощ, която не бива да ни бъде натрапена, а предложена,
за да я ползваме както ни се иска.

Митовете, историите, които ни помагат да “изпълним със смисъл”

живота си, са един вид “насочващи разкази”. Те наподобяват до
определена степен архетипите на Юнг, но могат да бъдат съзнателни,
несъзнателни, колективни и лични. Добър пример за това е как много хора
живеят живота си според историите от Библията.

Други примери, които може би са ви познати, включват Цар Едип,

Сизиф, Ромео и Жулиета, Казабланка, “Междузвездни войни”, “Малка
къща в прерията”, “Семейство Симсън”, “Саут Парк” и басните на Езоп.
Както съвсем умишлено посочвам с този списък, много истории правят
несполучливи митове. Много истории акцентират на магическото
задоволяване на желанията (инфантилно). Други обещават успех в замяна
на упорит труд и саможертва (нео-пуританите). Много от историите ни
днес разказват, че самата липса на ценности е най-голямата ценност!
Вместо това, казва Мей, трябва активно да работим, за да създадем нови
митове, които да са в помощ на усилията на хората да реализират живота
си възможно най-добре, вместо да ги подкопаваме!

Тази идея звучи добре - но не е ужасно екзистенциална! Повечето

екзистенциалисти усещат, че е необходимо да се изправим пред
реалността много по-директно, отколкото предполагат митовете. В
действителност, те доста наподобяват това, пред което повечето хора
отстъпват, като част от падението, традиционността и неистинността!
Бъдещето ще реши този въпрос...

Жан Пиаже (1896-1980)

Биография
Жан Пиаже е роден в Нюшател, Швейцария на 9 Август 1896г. Баща
му, Артур Пиаже, е професор по средновековна литература с интереси в
областта на местната история. Майка му, Ребека Джаксън, е интелигентна
и енергична, но Жан я счита за леко невротична – впечатление, което по
думите му води до зараждането на интереса му към психологията, но далеч
от патологията! Най-голямото от всички деца в семейството, той е доста
независим и от рано се увлича от природата и особено от събирането на
миди. Публикува първия си “труд” когато е на 10г. – разказ, дълъг една
страница, в който описва наблюдението си върху врабче албинос.

В гимназията Пиаже започва задълбочено да изучава любимия си

предмет – мекотелите. Особено се радва когато получава работа на
непълен ден при директора на Музея на Нюшател по Естествена История,
г-н Годел. Работите му стават добре известни сред европейските студенти,
изучаващи мекотелите, които приемат, че са писани от възрастен! Целият
този ранен опит с науката го държи надалече от, както той казва, “демона
на философията”.

По-късно през юношеството, преживява лека криза на вярата си:

oкуражен от майка си да посещава религиозно училище, Пиаже открива,
че религиозните аргументи са детински. Изучавайки различните философи
и използването на логиката, той се отдава на търсене на “биологично
обяснение на знанието”. В крайна сметка, философията не му помага в
тази насока и Пиаже се насочва към психологията.

След като завършва гимназия, той отива в Университета на Нюшател.

Постоянно зает с учене и писане, става болнав и отива на планина за една
година, за да се възстанови. След завръщането си в Нюшател, решава да
напише философията си. Едно основно гледище става център на работата
на живота му: “Във всички полета на живота (органичен, душевен,
социален) съществуват “цялости”, качествено различни от частите си и
налагащи им организация”. Този принцип формира основата на
структуралистката философия, както и на теориите на гещалтистите,
системните теоритици и много други.

През 1918г. Пиаже получава докторска степен от Университета на

Нюшател. Той работи една година в психологическите лаборатории в
Цюрих и в известната психиатрична клиника на Блойлер. През този период
се запознава с работата на Фройд, Юнг и други. През 1919г., преподава
психология и философия в Сорбоната в Париж. Там се среща със Симон
(известен покрай Бине-Симон) и прави изследване върху измерването на
интелигентността. Не се интересува от стила "правилно-грешно" на
тестовете за интелигентност, а вместо това започва да интервюира
изследваните лица в едно мъжко училище, използвайки техниките за
психиатрични интервюта, които е усвоил предната година. С други думи,
започва да изучава как мислят децата.
 През 1921г., първата му статия по психология на интелигентността е
публикувана в “Journal de Psychologie”. През същата година, приема пост в
института “Ж. Ж. Русо” в Женева. Там започва да изследва със студентите
си начина на мислене на децата от първите класове на училищата. Това
изследване се превръща в първите му пет книги по детска психология.
Въпреки, че счита тази работа за доста подготвителна, е изненадан от
силната положителна обществена реакция на работата му.

През 1923г., той се жени за една от студентките си сътруднички –

Валентин Шатене. През 1925г. се ражда първата им дъщеря, през 1927г. –
втората, а през 1931г. се ражда единственият им син. Те веднага се
превръщат във фокус на наблюдение за Пиаже и жена му. Това изследване
се превръща в още три книги!

През 1929г. Пиаже встъпва в длъжността директор на

“Международното бюро по образованието”, пост, на който остава до
1967г. Също така започва голямо изследване с А. Жеминска, Е. Майер и
особено Бярбер Инхелдер, който става главният му сътрудник. Трябва да
отбележим, че Пиаже има значителен принос в привличането на жени към
експерименталната психология. Някои от работите му, обаче, не достигат
до света извън Швейцария преди края на Втората Световна Война.

През 1940г. той става председател на "Експериментална психология",

директор на психологическата лаборатория и президент на "Швейцарското
психологическо общество". През 1942г. изнася серия от лекции в College
de France, по време на нацистката окупация на Франция. Тези лекции се
превръщат в "Психология на интелигентността". В края на войната, той е
провъзгласен за Президент на Швейцарската Комисия на ЮНЕСКО.

През същия период получава множество почетни титли. Измежду тях

са тази от Сорбоната, през 1946г., от Университета в Брюксел и
Бразилския Университет през 1949г., освен една по-ранна от Харвард през
1936г. И през 1949г. и 1950г. той публикува своя синтезис “Въведение в
генетичната епистемология”.

През 1952г. става професор в Сорбоната. През 1955г. създава

“Международния център за генетична епистемология”, на който остава
директор до края на живота си. И през 1956г., създава “Школа по науки”
към Женевския Университет.

Продължава да работи по общата теория за структурите и свързва

психологическата си работа с биологията за още много години напред.
Също така продължава обществената си длъжност в ЮНЕСКО като
швейцарски делегат. До края на кариерата си е написал над 60 книги и
стотици статии. Пиаже, един от най-значимите психолози на двадесети
век, умира в Женева на 16 Септември 1980г.

Теория

Жан Пиаже започва кариерата си като биолог - и по-специално като

маколог! Но интересът му към науката и историята на науката скоро
отнема вниманието му от охлювите и мидите. Задълбочавайки се в
изучаването на процесите на мисленето при създаването на науките,
започва да се интересува от самия процес на мисленето и по-специално от
развитието му. Пиаже открива, че тази област не е особено изследвана и че
има възможността да й даде име. Той я нарича “генетична
епистемология”, което означава “учение за развитието на знанието”.

Забелязва, например, че дори децата имат някои умения що се отнася

до обектите в средата им. Въпреки че това са прости, сензорно-моторни
умения, те дават насока на начина, по който детето изучава света наоколо
и му помагат да трупа знания и да развива по-усложнени способности за
изследване. Пиаже нарича тези умения “схеми”.

Например, едно бебе знае как да вземе любимата си дрънкалка и да я

мушне в устата си. То си има тази схема. Когато му попадне друг предмет
– да кажем скъпия часовник на татко, то лесно се научава да прехвърли
своята “грабвай и мушкай” схема към новия обект. Пиаже нарича този
процес “асимилация”, и по-точно “асимилиране на нов обект към стара
схема”.

Когато на нашето бебе му попадне друг предмет, да кажем плажна

топка, то ще опита отново старата си схема да грабне и да мушне. Това,
разбира се, не се получава особено с новия предмет. Така че схемата ще се
приспособи към него: вероятно, в този случай ще се превърне в “стисни и
олигави”. Този процес се нарича “приспособяване”, и по-точно
“приспособяване на стара схема към нов предмет”.

Асимилацията и приспособяването са двете страни на адаптацията,

терминът, с който Пиаже означава това, което повечето от нас наричат
"учене". Той разглежда адаптацията, обаче, като нещо доста по-обширно
от ученето, за което говорят бихейвиористите в САЩ. Според него, то е
принципно биологичен процес. Дори хватката на човек трябва да се
приспособи към камъка, докато восъкът се асимилира от нея. Всички живи
същества се адаптират, дори и тези, които нямат нервна система или
мозък.
 Асимилацията и приспособяването работят като махало и при
развиването на познанието ни за света и способностите ни в него. Според
Пиаже, те са насочени към постигането на баланс между структурата на
съзнанието и средата, към появата на определено сходство между тях,
което би показало, че имате добър (или най-малкото, достатъчно добър)
модел на вселената. Това идеално състояние той нарича “равновесие”.

Продължавайки изследванията си с деца, забелязва, че има периоди, в

които доминира асимилацията и такива, в които преобладава
приспособяването, както и периоди на относително равновесие, и че що се
отнася до тяхната същност и времетраене, те са подобни при всички деца,
които наблюдава. И така създава идеята си за стадиите на когнитивното
развитие. Тя представлява траен принос към психологията.

Сензомоторният стадий

Първият стадий, който вече споменахме, е сензомоторният. Той

продължава от раждането до около две-годишна възраст. Както предполага
и името му, бебето използва усещанията и моторните си способности, за да
разбира света, като се започне от рефлексите и се завърши със сложни
комбинации от сензомоторни способности.

Между един и четири месеца, детето развива първични кръгови

реакции – те са негови собствени действия и служат като стимул, на който
реагира със същото действие и така отново, и отново. Например, бебето
може да си смуче палеца. Това му харесва, и затова си го смуче още. Или
може да направи балонче в устата си. Намира го за интересно, затова пак
ще го направи...

Между 4 и 12 месеца, кърмачето започва вторичните си кръгови

реакции, които включват действия, насочени навън в средата. Може да
стиска гумено пате. То квака. Това е страхотно и затова го прави отново, и
отново, и отново. Бебето се учи на "процедурите, които карат интересните
неща да продължават".

На този етап започват да се проявяват и други неща. Например,

бебетата вече имат гъдел, макар че трябва да знаят, че някой друг ги
гъделичка, иначе може да не се получи. Заражда се и постоянството на
обекта. То е умението да осъзнаят, че това, че не виждат нещо, не
означава, че то е изчезнало! По-малките бебета изглежда функционират по
схема "извън погледа, извън съзнанието". По-големите бебета помнят и
дори може да се опитат да намерят нещата, които вече не могат да видят.
 Между 12 и 24 месеца, детето развива третични кръгови реакции. Те
се състоят от същия “да накараш интересното нещо да продължи” цикъл, с
изключение на постоянната промяна. Удрям барабанчето с пръчката та-ра-
та-та. Удрям блокчето с пръчката – туп-туп. Удрям масата с пръчката –
чук-чук. Удрям татко с пръчката – ох-ох. Този тип активно
експериментиране най-добре се наблюдава по време на хранене, когато се
откриват нови и интересни начини да си хвърлиш лъжицата, чинията и
храната.

Детето на около година и половина ясно развива умствена

репрезентация – способността да задържи образ в съзнанието си за
известен период след непосредственото му възприемане. Например, може
да направи отложена имитация, като например да избухне гневно, след
като е видяло подобен гневен изблик преди час. Децата на тази възраст
могат да боравят с умствени комбинации, за да решават прости
проблеми, като например да оставят играчката си, за да отворят вратата. И
стават добри в преструвките. Вместо да използва плюшената си играчка
като нещо за сядане, смукане или хвърляне, детето вече започва да й пее,
да я слага в леглото си да спи и т.н.

Социобиология

Откакто Дарвин създава теорията си за еволюцията, хората,

включително и самият той, спекулират с това как социалното ни поведение
(а също и чувствата, отношенията и т.н.) може да е повлияно от нея. В
крайна сметка, ако тя ни помага да разгадаем начина, по който човешкото
тяло (в качеството си на биологично същество) работи и изглежда, защо да
не ни е от полза и за да разберем нещата, които правим с него?
 Ентемологът Е. Уилсън е първият, който оформя идеята, че
социалното поведение може да се обясни еволюционно и нарича тази идея
“социобиология”. Отначало, тя привлича вниманието само в биологичните
кръгове и дори и в тях търпи сериозни критики. Когато социолозите и
психолозите долавят полъха й, настава истински спор. По това време,
социобиологията е предимно стурктурно-функционална, с повърхностни
нюанси на марксизъм и феминизъм. Психологията все още е доминирана
от бихейвиористки теории за ученето и се надига хуманистичното
движение. В никое от тези течения няма много място за идеята, че ние,
като човешки същества, можем да сме силно детерминирани от
еволюционната биология!

С течение на времето, Уилсъновата социобиология привлича все

повече поддръжници сред биолозите, психолозите и дори антрополозите.
Само социологията остава сравнително незасегната от нея.

Инстинкт

Да започнем с един пример за това какво представлява

инстинткивното поведение при животните: три-иглата бодливка е рибка,
дълга около 2,5см, която живее в реките на Европа. Пролетта, както може
да очаквате, е сезонът за чифтосване и следователно е подходящото време
за наблюдение на инстинктите й в действие.

Тогава настъпват някои промени във външния вид на тези рибки.

Мъжкият, който по принцип е матов, става наполовина червен. Той си
загражда територия, от която ще прогонва всеки друг мъжки, приличащ на
него и си строи гнездо, като слага малки пръчици в някоя кухинка и
минава през тях многократно, за да оформи тунел. Това му е заложено.
Мъжките, които са отгледани изолирани от другите, ще правят същото.
Всъщност откриваме, че по време на брачния сезон мъжката бодливка
прогонва всичко червено от територията си (включително и отражението
на червен камион по стъклото на аквариума).

Но за момента това все още не е проявлението на инстинкта. Женската

също се променя: по принцип тя е матова, също като мъжкия, а през този
период се издува от многото яйца в коремчето й и придобива особено
сребристо сияние, на което със сигурност никоя мъжка бодливка не може
да устои. Когато мъжкият види женска, започва да плува към нея на зиг-
заг. Тя му отговаря, като плува към него с високо вдигната глава. Той на
свой ред се спуска към гнездото си и й показва входа му. Партньорката му
влиза вътре, като главата й стърчи от единия му край, а опашката – от
другия. Той започва да я мушка под опашката с ритмични движения. Така
женската освобождава яйцата си и напуска гнездото. Мъжкият влиза в
него и ги опложда, а след това, като истински шовинист, я пропъжда и
започва да чака нова партньорка.

Това, което виждате в действие тук е серия от знакови стимули и

фиксирани действия: неговия зиг-заговиден танц е отговор на нейния
външен вид и я стимулира да го последва и т.н. Вероятно съм перверзен,
но инстинктивното ухажване на бодливката не ви ли напомня за някои от
нашите човешки любовни ритуали? Не се опитвам да твърдя, че в голяма
степен сме безразсъдни като бодливки, а само че някои подобни модели
могат да формират част от или основата на още по-сложни, заучени
поведения.

Етолозите – хората, които изучават животинското поведение в

естествена среда – анализират действията на бодливката вече повече от
век. Един от тях, Конрад Лоренц, създава хидравличен модел, за да обясни
как работят инстинктите. Според него, имаме определено количество
енергия на разположение на всяка специфична инстинктивна система и то
може да се илюстрира с резервоар, пълен с вода. По подразбиране
съществува неврологичен механизъм, който ни позволява да освободим
част от или цялата енергия при наличието на подходящите знакови
стимули, т.е. този неврологичен механизъм играе ролята на кранчето на
резервоара. Има и други механизми – неврологични, моторни, хормонални
– и те трансформират енергията в специфични фиксирани действия. Днес
може да предположим, че хидравличната енергия не е достатъчно добра
метафора и вместо с нея, да преведем цялата система като такава,
преработваща информацията – всяка ера си има любими метафори. Но
описанието все още звучи добре.

Някое от тези неща отнася ли се до човешкото ухажване и сексуално

поведение? Оставям на вас да прецените. Ами други примери? Изпъкват
две възможности:

1. При повечето, ако не и при всички животни, съществуват модели на

поведение, които включват себе-популяризирането, търсенето на статус
или власт, символизиращо се в агресията. Наричаме това “инстикт към
асертивност”.

2. Има и други модели на поведение, срещани при, както изглежда, по-

малко видове и съдържащи грижа за някой друг, символизиращи се в
майчината грижа за малките. Наричаме това “инстинкт за грижа”.
 Еволюция
Основата на еволюцията е доста проста. На първо място, всички
животни са склонни към свръхвъзпроизвеждане - някои създават буквално
хиляди свои потомци. И въпреки това, числеността на животинските
популации остава доста стабилна с поколенията. Очевидно, част от
малките им не оцеляват!

Второ, съществуват известни различия в самите видове. Повечето от

тях са генетично заложени, вродени и препредавани от едно поколение на
друго. Пример за подобни различия са чертите, с чиято помощ някои
индивиди оцеляват и се възпроизвеждат, както и тези, които им пречат.

Съчетайте двете идеи и ще получите естествения подбор. Природата

поощрява разпространяването на позитивните черти и пречи на
негативните. Докато различията продължават да се създават чрез
сексуалното рекомбиниране и изменение, и източниците за живот остават
ограничени, еволюцията ще продължава.

Социобиологът Дейвид Бараш, предлага един насочващ въпрос с

чиято помощ може да се разберат възможните еволюционни корени на
всяко поведение. “Защо захарта е сладка” – т.е. защо я намираме за
привлекателна? Едната хипотеза е, че прадедите ни ядяли плодове, за да
задоволят хранителните си потребности. Узрелият плод е най-хранителен.
Когато е зрял, е пълен със захар. Всеки от прадедите ни, който е имал
усещане за сладко, с по-голяма вероятност би ял зрял плод. Това би довело
до по-добро здравословно състояние, което го прави по-силен и по-
привлекателен за потенциалните партньори. Той или тя може да създаде
поколение, което, наследявайки неговия вкус за зрели плодове, би имало
по-големи шансове да оцелее до репродуктивна възраст и т.н. По-общият
вид на насочващия въпрос е да попитаме за всяко мотивиращо поведение:
“Как би могло това поведение да е било от полза за оцеляването или
възпроизвеждането на прадедите ни?”

Една любопитна гледна точка към използвания пример, гласи, че днес

имаме рафинирана захар – нещо непознато за предците ни, което сме
открили и предали на поколенията си, с помощта на заучената култура.
Ясно е, че днес силната привлекателност на захарта вече не служи за
нашето оцеляване и възпроизводство. Но културата се развива по-бързо от
еволюцията: трябват милиони години, за да развием здравословен вкус за
захар и са нужни поне хиляда години, за да го заличим.
 Привличане
Нека да започнем като разгледаме избора на партньор. Очевидно, едни
хора ни привличат повече от други. Социобиолозите имат едно и също
обяснение за това, както и за всичко, свързано с въпроса "защо захарта е
сладка?" Би трябвало да сме сексуално привлечени от тези, чиито черти
биха увеличили максимално генетичния ни успех и с чиято помощ бихме
създали много здрави, живеещи дълго, плодовити деца.

Би следвало да считаме здравето за привлекателно и обратното –

болестта за непривлекателна, “съвършените” черти за нещо хубаво,
деформациите - за нещо лошо, а жизнеността, силата и енергичността – за
очарователни. Нормално е да харесваме “средното ниво” – нито твърде
високо, нито твърде ниско, нито твърде дебело, нито твърде слабо...
Квазимодо, въпреки цялата си любезност, не е намирал лесно жени, с
които да излиза.

Също така сме привлечени към определени хора заради по-малко

“логични” причини, като например, степента в която имат силно изразени
(физически или поведенчески) мъжествени или женствени черти. Жените
предпочитат мъже, които са по-високи, с по-широки рамене и квадратна
челюст... Мъжете харесват жени, които са по-ниски от тях, с по-меки и
плавни извивки ...

Тези различия между половете са известни като “полов

диморфизъм”, а процесът който води до появата и утвърждаването им се
нарича “сексуален подбор”. С поколенията, малките функционални
различия между половете могат да се превърнат в големи
дисфункционални разлики. Ако женските птици инстинктивно
предпочитат по-цветните мъжки – вероятно защото външният вид на
предците им е служел да отвлича вниманието на хищниците от
партньорките и пиленцата им – тогава по-пъстрият самец ще има по-голям
шанс, както и женската, която по-силно е привлечена от цвета, а
поколението им ще наследи техните окраски и предпочитанието към
цветове и т.н... Докато не стигнете до момента, в който цветовете и
привличането вече не просто не помагат, а дори вредят, както е при
райските птици – някои мъжки от този вид дори не могат да летят под
тежестта на цялото си оперение.

Човешките същества са скромно диморфни. Но я кажете не сме ли

наясно с диморфизма!
 Диморфизмът присъства и в нашето поведение. Дейвид Бараш
изразява тази идея така: “Мъжките се избират заради умението им да се
продават, а женските - заради умението им да устоят на кампанията на
мъжките по продажбата им”. Женските са инвестирали много във всеки
акт на полово сношение: ограниченият брой на поколението, което могат
да износят, рисковете при бременността и раждането, повишените
изисквания към храненето, опасностите от хищниците... всичко спомага, за
да придаде важност на избора на партньор. Самците, от друга страна,
могат и избягват последиците от половото сношение. Обърнете внимание,
например, на склонността на мъжките жаби да се чифтосват по определен
начин: докато някаква сперма стигне дотам, където трябва, мъжкият се
справя добре.

Така че женските са склонни да са по-придирчиви за това, с кого имат

отношения. Те са по-чувствителни към знаците, че даден партньор ще
допринесе за генетичното им оцеляване. Един от най-очевидните примери
е вниманието, което много самки обръщат на размера и силата на мъжките,
както и на развитието на специални състезания за демонстрация на сила
(като тези на рогатите животни).

Има и нетолкова ясни доказателства. При някои животни, мъжките

трябва не просто да демонстрират сила, а да убедят женските в
способността си да се грижат. Това важи особено за видовете, при които
бащата отглежда майката по времето на бременността и кърменето - като
при хората! Социобиолозите считат, че докато мъжките намират младостта
и външния вид за по-привлекателни, жените са склонни да търсят знаци на
успех, платежоспособност, знания и умения. Може би това, че мъжете
носят цветя и бонбони, плащат за вечерята и т.н., не е само плод на
културни порядки.

Освен това, социобиолозите предполагат, че жените се интересуват

повече от “по-зрелия”, вече доказал се мъж и по-слабо от “незрелия”,
който носи някакъв риск. Също така, жените са по-склонни да приемат
многоженството, отколкото мъжете – многомъжството: в някои случаи е
по-добре да споделиш по-успешния мъж отколкото да преживяваш сама
провала си. Многоженството е дори по-често срещано от моногамията,
докато многомъжството присъства едва при две култури (една – в Тибет и
друга – в Африка) и двете включват братя, споделящи съпругите си, за да
не се налага да делят малки имоти, които са получили в наследство.

Погледнато от друг ъгъл, мъжете биха толерирали по-малко

невярността, отколкото жените: майките “знаят”, че техните деца са си
техни, а бащите никога не са сигурни. От генетична гледна точка, има по-
малко значение, ако мъжките "разпръсват семето си” или имат много
партньорки или са неверни. И със сигурност, повечето култури са по-
сурови с жените, отколкото с мъжете, когато става дума за изневяра. По-
често, всъщност, жената е тази, която отива в семейството на мъжа си –
сякаш за да се проследят идванията и отиванията й.

От романтичната гледна точка на нашата култура за любовта и брака, е

интересно да отбележим, че при повечето народи неконсумирането на
брака е достатъчно основание за развод или анулирането му. При нас,
бездетието и импотентността са чести причини за развод. Изглежда, че
придаваме по-голяма важност на възпроизвеждането, отколкото бихме си
признали.

Разбира се, има ограничение на степента, в която обобщаваме от

животните до хората (или от един вид до друг) и това важи най-вече що се
отнася до секса. Ние сме много сексуални създания: повечето животни
ограничават сексуалната си активност до тясно определени периоди от
време, докато ние правим секс всеки месец, цяла година. Може само да
предполагаме как сме станали такива. Вероятно, това се дължи на
продължителната безпомощност на децата ни. Какъв по-добър начин да
задържиш едно семейство заедно от това да го направиш толкова
подкрепящо!

Деца

Така стигаме до децата, до това колко взаимно привлекателни сме си с

тях. Социобиолозите биха посочили, че възрастните от много видове, вкл.
и нашия, изглежда считат децата, с техните малки ръце и крака, големи
глави, плоско лице и големи кръгли очи ... за някак “мили” и “сладки”.
Фактът, че при животните с относително безпомощни малки, възрастните
силно харесват децата си, има голямо еволюционно значение.

Децата, на свой ред, също са привлечени от някои неща. Малките на

гъската, както всеки знае, се привързват към първия голям движещ се
обект, който излезе пред тях през първите дни от живота им – обикновено
това е майката гъска (а по-рядко е - Конрад Лоренц или друг етолог). Това
се нарича "импринтинг". Човешките деца отговарят на чифт очи, женски
глас и докосване.

Малките на гъската реагират на знаковите стимули със следващ

отговор - буквално следвайки големия движещ се обект. Бебетата на
човека, разбира се, в тази възраст все още са неспособни да тръгнат след
него, така че прибягват до хитрост, като широката, беззъба усмивка на
цялото лице, която родителите намират за страшно привлекателна.

Социобиолозите не спират до тук и предсказват, че майките ще се

грижат повече от бащите за децата си (те са вложили повече в тях и са по-
сигурни в това, че децата са техни), а по-възрастните майки ще са по-
грижовни от по-младите (имат по-малки шансове за следващо раждане); че
ще сме по-загрижени за децата си, ако са по-малко (или дори само едно!)
отколкото ако имаме много; че колкото повече порастват, толкова повече
ще се грижим за тях (вече са демонстрирали потенциала си да оцелеят); и
че сме склонни да ги караме да се женят и да имат свои деца.

Помагане

По-вероятно е да проявим грижа, да помогнем, когато става дума за

децата, родителите, съпрузите ни или други близки роднини. Желанието
ни да бъдем полезни на братовчеди или съседи не е така силно. И
наличието му що се отнася до непознати или далечни хора от други
култури е под въпрос, което ни напомня за историята за добрия Самарянин
– близо 2000г. след като се е случила.

Социобиолозите предричат, че желанието за помагане намалява с

отслабването на роднинската връзка. В действителност, то би трябвало да
се прояви, само когато саможертвата ви е подчинена на вярването, че чрез
нея подкрепяте гените, които споделяте с тези роднини. Генетикът Дж. Б.
С. Холдейн го изразява така: “С радост бих отдал живота си за трима от
братята ми, пет от племенниците ми, деветима от братовчедите ми...” Това
се нарича “родов подбор”. Атруизъм, основан на генетичен егоизъм!

Един от типовете “алтруистично” поведение е стадното поведение.

Някои животни изглежда търсят близостта на себеподобните си и това се
засилва при наличието на опасности. Това е съвсем удачно: ако се съберете
в стадото, е по-малко вероятно да станете жертва на хищник. Обърнете
внимание, понякога откривате, че сте извън стадото, но има голяма
вероятност следващия път да сте уютно скрити в него.

Друг тип е реципрочният алтруизъм. Например, прерийното куче,

което вижда хищник започва да лае силно. Така то предупреждава
останалите от общността си за опасността, въпреки че привлича
вниманието на хищника върху себе си!

Стадното поведение и реципрочният алтруизъм работят по същата

причина, както и роднинската селекция: допринасят за способността за
включване: малкото намаляване на собствените ми възможности за
оцеляване е повече от приемливо, ако увеличава шансовете за оцеляването
на относително близките ми роднини. Някои животни дори помагат на
индивид от собствения си вид с инстинктивното “разбиране”, че
следващия път може именно те да са тези, които ще се нуждаят от помощ.

Робърт Трайверс предполага, че хората участват в по-усложнена

форма на реципрочен алтруизъм, споделяна само от няколко от по-
висшите същества на света. Тук може да причислим желанието да се
жертвате за някой друг, ако е ясно, че той би направил същото за вас, или
някак си би ви се реванширал. Ясно е, че това изисква способност да се
разпознават индивидите и да се връщат услуги!

Други генетици посочват, че при наличието на някаква основа за

реципрочен алтруизъм, ще има и индивиди, които мамят, разрешавайки на
себеподобните си да правят за тях разни неща, без дори да са изпълнили
собствените си задължения. В действителност, в зависимост от
предимствата, които реципрочният алтруизъм предоставя и склонността на
алтруистите да отвръщат на измамници, измамниците могат да бъдат
открити във всяка популация. Редица изследвания доказват, че
“социопатството”, игнорирането на социалните норми без каквито и да
било угризения, присъства при значителна част от човечеството.

Разбира се, не е нужно човек да бъде 100% алтруист или 100%

измамник. Повечето от нас (ако не и всички ние?), въпреки че се ядосваме
на измамници, сме доста склонни да мамим, когато ни изпадне подходящ
случай. Изпитваме вина, разбира се, но умеем да хитруваме. Голяма част
от човешката психика изглежда е посветена на това да пресмята шансовете
ни за успех или провал при подобни тъмни маневри. Повече за това – по-
късно.

Агресия

Както при голям брой от идеите в социалната психология, агресията

има много дефиниции и измерения. Някои смятат, че тя е голяма
добродетел (напр. “агресивния бизнесмен”), докато други я разглеждат
като симптом за психическа болест.

Въпреки че животът на животните често изглежда съпътстван от доста

кръвопролития, не трябва да бъркаме хищничеството - ловуването и
убиването на други животни за храна - с агресията. Хищничеството при
месоядните видове има повече общи неща с пасaнето при тревопасните,
отколкото с проявата на насилие между членовете на един и същи вид.
Обърнете внимание на съседския котарак, когато лови мишка - той е
спокоен и сдържан, а не приповдигнат и полудял. Изразено с човешки
термини, липсва обичайната емоция свързана с агресията - гневът.
Котаракът просто се занимава с работата си.

След като вземем под внимание тези факти, остава значително по-
малко агресия в животинския свят. Но все пак остава някаква. Най-често я
откриваме в условията на съперничество за даден източник. Той трябва да
бъде важен за “хармонията”, т.е. да се отнася към индивидуалния или
репродуктивен успех. След това, трябва да бъде ограничен по количество –
например, животните не се съревновават за въздух, а за вода, храна, места
за отглеждане на малките и за партньори.

Последното от този списък – партньорите, са отговорни за най-ярките

прояви на агресия при бозайниците. Най-вече мъжките са склонни да
извършват актове на насилие над себеподобните си. Както споменахме по-
рано, има много несигурност за женските при всеки акт на оплождане –
много месеци бременност, повишената нужда от енергия, по-податливи са
на атаки, опасностите при раждане, отговорността за кърменето – така че
тяхната придирчивост при избора на партньор им служи за тяхната
“хармония”. Щом женските подбират партньорите си, мъжките трябва да
се перчат – да демонстрират, че имат качествата, които са необходими за
хармонията на женските, което пък е от полза за тяхната си хармония.
Сърните са добър пример. Обърнете внимание, че не е нужно това
поведение да е съзнателно или заучено, най-вероятно то е инстинктивно
при повечето бозайници. Възможно е да има някаква инстинктивна основа
за него и у нас.

Известна част от агресивността на мъжките може да се предаде чрез

тестостерона, “мъжкия” хормон. Ако инжектираме тестостерон на женски
мишки, прагът им за агресивно поведение пада. Ако намалим
количеството на тестостерон при мъжки мишки (като кастрираме клетите
създания), техният праг за агресивно поведение се повишава. Но трябва да
добавя, че не тестостеронът причинява агресията, а просто намалява прага
й.

Женските от много видове също могат да бъдат доста агресивни

(например, при гвинейските прасета) и при определени обстоятелства да са
склонни към много силни актове на насилие (например, когато има
опасност за малките им). В човешкото общество, данните от
социологическите изследвания са ясни: най-жестоките престъпления са
извършени от мъже. Но вече забелязахме, че с отстояването на правата на
жените за равноправното им участие в социалния и икономически свят,
тези данни се променят. Времето ще покаже до каква степен тестостеронът
е отговорен за агресията при хората.

Въпреки това, мъжките участват в по-голямата част от “блъскането на

главите”. Не можем да не забележим, че тези състезания за женските често
завършват със смърт или със сериозни наранявания при повечето видове.
Това е така, защото те са начин на изява на качества и обикновено
включват действия, които служат за знакови стимули към опонента, че
двубоят е завършил в негова полза - сигнали за отстъпление.
Продължителната агресия не е особено предимство нито за губещия, нито
за победителя. Дори мъжките гърмящи змии не се хапят една друга!

Някога се е смятало, че териториалността и йерархиите на

доминиране са един от основните стимули за проява на агресивното
поведение, но днес вече изглежда, че те не го провокират толкова силно.
Доказано е, че животните са склонни да уважават териториалните и
претенциите за статус на другите и не ги оспорват. Само при необичайни
обстоятелства, били те естествени или създадени от хората, могат да
демонстрират повече агресия. Ограничаването на количеството на храната
също не провокира особено проявите на насилие. Саутуик, изучавайки
резус маймунките в Лондонския зоопарк, открива, че намаляването на
порциите им от храна с 25% няма ефект върху нивото на агресията им, а
намаляването на храната с 50% всъщност намалява агресията! Откриваме
същото и сред първобитните хора.

Агресията при човешките същества

Защо тогава има толкова много агресия сред хората? Една от
възможностите е липсата на биологично ограничение. Социобиолозите
прогнозират, че животните, които са зле-подготвени за агресия, нямат
особено развити сигнали за отстъпление. Човекът е едно от тези същества.
Ние сме развили технологията, включително средства за разрушение, и тя
е “еволюирала” прекалено бързо, за да може биологичната ни еволюция да
ни снабди с компенсиращите ограничители за агресия. Опитът ни учи, че
пушките са по-опасни от ножовете, въпреки че и двата вида оръжия са
ефективни средства за убийство, защото пушката е по-бърза и имаме по-
малко време да обмислим действията си – т.е. единственото ни останало
ограничение е намалено.

Друг проблем е този, че ние, хората, живеем не просто в “истинския

свят”, но и в символичен такъв. Лъвът става агресивен за нещо, което е
тук и сега. Хората, за разлика от него, стават агресивни и за неща, които са
се случили преди много време, които мислят, че ще се случат някой ден в
бъдещето, или които са им казали, че ще се случат. Също така, причините
за яда при лъва са от доста физическо естество. Ако го обидите това не би
го обезпокоило особено.

Лъвът се ядосва на нещо, което се случва лично на него. Ние се

ядосваме и на неща, които се случват на колите, къщите, обществата,
нациите, религиозните ни групи и т.н. Разширили сме "егото" си доста
извън нас самите и хората, които обичаме, достигайки всякакви видове
символични неща. Реакцията, предизвикана от горенето на национално
знаме, е пример за това.

Ако агресията лежи на инстиктивна основа при човешките същества,

бихме очаквали да има и знаков стимул за нея. Със сигурност не би било
нещо просто като ярко червените мъжки по време на периода за
чифтосване, както е при три-иглената бодливка. Ако се върнем на идеята
за състезанието като благодатна почва за агресия, забелязваме, че
фрустрацията е подходящ кандидат. Двама от вас искат едно и също
нещо: ако единият го грабне, другият не го получава и е нещастен, затова
той го взима и другият е нещастен, и така нататък. Поведението,
ориентирано към целта, е блокирано и това е фрустрация.

Има множество вариации по темата: можем да се фрустрираме, ако

съществуващо поведение бъде прекъснато (ако се спънем); или от
отлагането на достигането на целта (ако някой ни предреди на опашката в
магазина); или от прекъсването на обичайни модели на поведение
(например да пропуснем сутрешното си кафе). Ние сме гъвкави същества.

Но тук трябва да внимаваме: други неща, освен фрустрацията, също

могат да доведат до агресия (защото, не са ли високо платените боксьори
също въвлечени в агресивно поведение?) и фрустрацията невинаги води до
агресия (и не води ли социалното безсилие до депресия?). По-нататък,
както посочва Фром, фрустрацията (и агресията) е в очите на
наблюдаващия я. Той вярва, че фрустрацията трябва да се преживява като
несправедливост или като знак за това, че отхвърлянето й ще доведе до
агресия. Фром твърди, че за да доведе до агресия, фрустрацията трябва да
се преживява като несправедливост или като знак за отхвърляне.

Социобиология срещу култура

Много психолози, социолози, антрополози и други са внимателни с

обясненията на социобиолозите, въпреки че понякога те са доста
убедителни. За всяко социобиологическо обяснение можем да намерим и
културно. В крайна сметка, културата действа на същия принцип като
еволюцията.

Има много различни начини да се изпълни дадена задача, но в

контекста на определена физическа среда и дадена култура, някои начини
за изпълнението й са по-добри от други. По-вероятно е те да се предадат от
поколение на поколение, този път чрез учене.

Днес културата трябва да постигне известни цели, за да оцелее

изобщо. Например, да подсигури ефективно използване на природните
ресурси, което може да включва заучаването на всички видове
териториални и агресивни поведения, точно както е при
социобиологическото обяснение. Също така с нейна помощ следва да
бъдат подкрепени взаимодействия между хората, като заучаването на
алтруистично поведение, спазването на правила за поделяне на
източниците и за други социални връзки, точно както е и при
социобиологическите обяснения. Културата трябва да осигури и
продължаване на популацията, което може да включва ухажване и брачни
ангажименти, отглеждане и т.н., точно както и в социобиологическите
обяснения.

Ако трябва обществото да оцелее – а всяко съществуващо сега

общество е оцеляло поне до днес – то трябва да се погрижи за същите
въпроси, за които и генетиците. И, тъй като ученето е значително по-
гъвкаво от еволюционната адаптация, бихме очаквали културата да има
склонността да замени генетиката. Това е, в крайна сметка, само
еволюционен здрав разум!

И така, имаме ли инстинкти? Ако под “инстинкти” се разбира

автоматични връзки, подобни на рефлекси – не, вероятно нямаме. Но ако
определим инстинктите като “силни вродени склонности към определено
поведение в определена ситуация” – тогава да, вероятно имаме инстинкти.
Важната особеност е, че ние (за разлика от животните) можем винаги да
кажем “не” на инстинктивното си поведение, също както можем да се
противопоставим и на заученото!
 Будистка психология
Сидхарта гаутама Буда (566 г. пр.н.е. – 486 г. пр. н.е.)

Биография
Някога, на мястото на днешен южен Непал, съществувала малка
държава, която била управлявана от клан, наречен Шакии. Главата на този
клан - царят на страната, се казвал Судходана Гаутама.

Жена му, Махамая, очаквала първата си рожба. В малкия град

Лумбини, тя помолила прислужниците си да й помогнат да отиде до
близката горичка, където да се усамоти и там родила своя син. Махамая го
нарекла Сидхарта, което значи „този, който постига целите си”. За жалост,
тя починала след седем дни. След смъртта на майка си, Сидхарта бил
отгледан от милата й сестра - Махапраджапати.

Когато дошло времето да си намери жена, той спечелил ръката на

Яшодхара и двамата се оженили шестнадесет-годишни.

Сидхарта живеел ту в един, ту в друг от трите им двореца и не му

давали да посещава обичайните за обикновените хора места. Не можел да
вижда старите, болните, мъртвите, или тези, които се посвещавали на
духовни практики. Сидхарта израснал все по-неуморен и любопитен за
света отвъд стените на двореца, и накрая поискал да му разрешат да види
народа и земите си.
 Царят внимателно подготвил пътуването така, че да скрие от Сидхарта
всякакво страдание, защото се страхувал, че то би го тласнало към
религиозен живот. Но, неизбежно, младият принц видял стари, болни и
дори мъртви хора. Тогава попитал своя приятел и придружител - Чандака
за значението на тези неща и той му разказал простите истини, които
Сидхарта би трябвало винаги да е знаел: всички ние остаряваме,
разболяваме се и накрая умираме.

Принцът видял и един аскет, монах, отрекъл се от плътските радости.

Спокойният вид на монашеското лице се запечатал в съзнанието на
Сидхарта за дълго. По-късно той казва следното за онова време:

“Когато невежите хора виждат някой, който е стар, те са отвратени и

ужасени, въпреки че и те самите ще остареят някой ден. Аз си помислих:
Аз не искам да съм като невежите хора. След това, не усещах обичайното
опиянение от младостта.

Когато невежите хора видят някой, който е болен, те са отвратени и

ужасени, въпреки че и те самите ще се разболеят някой ден. Аз си
помислих: Аз не искам да съм като невежите хора. След това, не усещах
обичайното опиянение от здравето.

Когато невежите хора видят мъртвец, те са отвратени и ужасени,

въпреки че и те самите ще умрат някой ден. Аз си помислих: Аз не искам
да съм като невежите хора. След това, не усещах обичайното опиянение от
живота.”

На 29г., Сидхарта осъзнал, че не може да е щастлив, ако живее както

досега. Повече от всичко той искал да открие как човек може да надмогне
страданието. И затова, след като целунал спящата си жена и новородения
си син Рахула за довиждане, Сидхарта се измъкнал от двореца и поел към
горите на северна Индия.

Тогава се отдал на аскетизъм и на отрицание от плътските желания,

заедно с група от петима аскети. Това продължило 6 години. Той се
посветил на тази практика толкова искрено и силно, че не след дълго
другите петима аскети станали негови последователи. Но отговорите на
въпросите му все още не идвали. Сидхарта удвоил усилията си, отказвайки
се дори от храна и вода, докато не се оказал на прага на смъртта.

За шест години той практикувал този аскетичн живот, хранил се само

с това, което намирал на земята, пиел само дъждовна вода и носел само
една препаска. Тъй като отговорите, които търсил, все още не идвали при
него, положил дори още повече усилия. Но след известно време осъзнал,
че тези крайни действия не го водели никъде и че всъщност може да се
окаже, че е по-добре да намери някаква среда между живота в лукс и този
в самоунищожение.

В покрайнините на град Бодхгая, Сидхарта решил, че ще седи под

едно смокиново дърво, докато отговорите на въпросите за страданието не
дойдат. Седял там много дни, отначало дълбоко концентриран, за да
прочисти съзнанието си от всичко, което го разсейва, след това се отдал на
пълна медитация, отваряйки се за истината. На пълнолуние през месец
Май, с изгряването на сутрешната звезда, Сидхарта най-накрая разбрал
отговора на въпроса за страданието и се превърнал в Буда, което означава,
“този, който е пробуден”.

В парка с елените в Сарнат близо до Бенар, на около сто и шестдесет

километра от Бодхгая, той проповядал първото си учение, което нарекъл
"да завъртиш колелото на обучението". В него той обяснил за Четирите
Благородни Истини и за Осмократния път. Царят на Магадха, след като
чул думите на Буда, му дал манастир, който да използва по време на
дъждовния сезон. Това и други щедри дарения, позволило на
последователите му да продължат практиката си през годините и дало
възможност на много хора да чуят учението на Буда.

Жена му и леля му поискали да ги допуснат в Сангха, или

монашеската общност, която първоначално се състояла само от мъже.
Културата по онова време поставяла жените под мъжете в йерархията по
важност и отначало изглеждало, че допускането на жени в общността ще я
отслаби. Но Буда отстъпил и жена му и леля му станали първите будистки
монахини.

Той казал, че няма значение какво е било положението на човек в

обществото преди или от какъв произход, ранг или националност е.
Всички могат да получат просветление и всички били добре дошли в
Сангха. Първият ръкоположен будистки монах, Упали, бил бръснар и
въпреки това бил удостоен със звание, по-високо от това на монасите,
които били царе, просто защото дал обет по-рано от тях!
Буда достигнал прозрението си на 35г. През следващите 45г.
преподавал Дхарма (пътят) из цяла североизточна Индия. Когато станал
на 80г., изял някаква развалена храна и сериозно се разболял. Отдал се на
дълбока медитация в една горичка и умрял. Последните му думи били:

“Всичко, което е било създадено, е преходно; Стремете се съзнателно.”

 Скоро след смъртта на Буда, петстотин монаси се срещнали на първия
събор в Раджагра, воден от Касхяпа. Упали рецитирал монашеската
традиция (Виная), така както си я спомнял. Ананда, братовчед, приятел и
любим последовател на Буда, и човек с изумителна памет, рецитирал
уроците на Буда (Сутрите). Монасите обсъдили подробностите и
гласували за последните редакции. След това те били преразказани по
памет от други монаси, за да бъдат преведени на различните езици,
говорени в Индийските равнини. Трябва да отбележим, че будизмът се
предавал устно повече от 200 години.

През следващите няколко века, единният съюз на будизма започва да

се раздробява. По-значителното разединение настъпва след втория събор,
състоял се във Вайшали 100г. след първия. След спорове между по-
либералната група и традиционалистите, либералната група се отделила,
наричайки се Машагандха - "великите сангха". Впоследствие те се
превръщат в Махаянската традиция на северна Азия. Традиционалистите
тогава се превръщат в Тхеравада - “пътят на по-възрастните” и стават
традицията на Шри Ланка и на по-голямата част от югоизточна Азия.

Теория

Будизъмът е емпирична философия. Буда съвсем ясно казва, че трябва

да съдим за истинността в дадена философия по последиците от нея. В
Калама Сутра, той изяснява това:

“Присъщо ви е ... да се съмнявате, да бъдете несигурни ... Не се водете

по това, което е било научено след като е чуто много пъти; нито по
традицията; нито по слуховете; нито по това какво е написано в светите
книги; нито по догадки; нито по аксиоми; нито по привидно приемливи
разсъждения; нито по пристрастие към идея, по която е било
размишлявано; нито по привидната способност на някого; нито по
виждането “Монахът е наш учител”...

Какво мислите...? Дали алчността идва в живота на човек, за да му

помогне или да му навреди? Дали омразата се появява у човека, за да му
помогне или да му навреди? Дали заблудата се появява, за да му помогне
или да му навреди? ... след като е получил алчността, омразата и заблудата,
и след като е бил завладян и умствено подчинен от алчността, омразата
или заблудата, този човек отнема живот, краде, прелюбодейства и лъже;
подтиква и други да го правят. Дали това ще продължи да го наранява и да
му вреди дълго?”...
 ... когато самите вие знаете: “Тези неща са грешни; те заслужават
порицание; те са критикувани от мъдрите хора; когато се извършват или
наблюдават, те водят до болести и злини”, изоставете ги.”

Будизмът също така е философия, която е изчистена от теологични

обсъждания. Буда, в действителност, отказва да отговаря на въпроси,
засягащи вечността и живота след смъртта. Също в Калама Сутра, той
отбелязва как неговата философия помага, каквито и вярвания за живота
след смъртта да имате:

“Последователят ... който е освободил съзнанието си от омраза, от

злоба, чието съзнание е неопетнено и чисто, е този, който е открил
четирите утехи тук и сега.

Представете си, че има нещо след тук и сега, и че има плодове,

резултати от делата ви, били те добри или лоши. Тогава е възможно при
разлагането на тялото след смъртта, да се издигна в небесата, изпълнени с
наслада. Това е първата утеха ...

Представете си, че няма нищо след тук и сега, няма плодове, няма
резултати от делата, били те добри или лоши. Все пак, аз живея в този
свят, тук и сега, изчистен от омраза, от злоба, сигурен, стабилен и
щастлив.. Това е втората утеха ...

Представете си, че злото се обръща срещу този, който го е извършил.

Аз, обаче, не мисля да навредя никому. Тогава, как може лошите
последици да достигнат мен, който не правя злини? Това е третата утеха ...

Представете си, че злото не се обръща срещу този, който го е

извърши;. Тогава аз ще съм пречистен по всякакъв начин. Това е
четвъртата утеха..."

Структурата на съзнанието

Будистите описват човек като изграден от пет скандхи

(“съвкупности”):

1. Тялото (рупа), включващо сетивата;

2. Усещания и чувства (ведана), произлизаща от контакта между

сетивата и предметите;

3. Възприятията и идеите (саминя), изявяваща се най-вече в

способността ни да разпознаваме нещата и идеите;
 4. Мислените действия (самскара), особено силата на волята и
вниманието;

5. Основното съзнание (вижняна).

Последните четири се наричат "наман", име, означаващо "душа".

"Намарупа", следователно, е будисткият термин за човек, умствен и
психически, който въпреки това е анатман, без душа или същност.

Будизмът също разграничава шест “полета” (айатана) за петте

скандхи: зрение, слух, обоняние, вкус, допир и съзнание, както и обектите
на тези шест сетива.

Махаяна Будизъм добавя алая-вижняна “складово” съзнание, към

скандхите. То е подобно на идеята на Юнг за колективното несъзнавано.
Това, което се съхранява там, се нарича: "биджи" или семена, които са
вродени склонности да възприемаме света по определен начин, като
резултат от кармичната ни история. Те се съчетават с маните или Аз-а, за
да формират илюзията, че това е обичайно съществуване. Когато този Аз
се успокои и станете по-малко егоцентричен, съзнанието ви разбира
“празнината” (сунята) на всички неща. Тогава постигате мир.

Четирите Благородни Истини

Четирите Благородни Истини звучат като основната същност на

всяка теория с терапевтични корени:

1. Животът е страдание. Животът е най-малкото пълен със страдание

и лесно може да се докаже, че то е негов неизбежен аспект. Ако имам
сетива, мога да усещам болка, ако имам чувства, мога да усещам
страдание, ако умея да обичам, ще умея да тъгувам. Такъв е животът.

"Дукха", санскритската дума за "страдание", също се превежда като

"стрес" и "несъвършенство". Буда иска да разберем, че страданието е
основа за напредък.

Един от пътищата да разберем страданието е да разберем анития,

което означава, че всички неща, вкл. живите същества, близките ни и ние
самите, сме преходни. Фактът, че сме смъртни и го съзнаваме е огромен
източник на тревожност, но също така е това, което изпълва със смисъл
живота ни и изборите, които правим. Времето става важно, само когато
започне да се изчерпва. Да постъпвате правилно и да обичате някого се
изпълва със значение, само когато не разполагате с цяла вечност.
 Друга ключова идея е анатман, която означава, че всички неща, дори
ние самите, нямат “душа” или частица от вечността. Без такава частица,
нищо не е само и нищо не съществува независимо от всичко останало. Ние
сме взаимносвързани, не само с човечеството, а и с вселената.

2. Страданието се дължи на привързването. Можем да кажем, че

поне по-голямата част от страданието, което изпитваме произлиза от
самите нас, от желанието ни да направим така, че удоволствието, щастието
и любовта да продължават вечно, а болката, нещастието и тъгата да
изчезнат от живота ни.

Не искаме да избягваме удоволствието, щастието и любовта. Нито пък

се очаква да повярваме, че цялото страдание произлиза само от нас самите.
Просто не е необходимо, ако веднъж сме улучени със стрела да
продължим да стреляме по себе си, както го обяснява Буда.

Привързаността е едно от значенията на думата "тришна", която също

може да се преведе и като "доверие", "желание", "страст", "жадуване".
Когато не успеем да осъзнаем, че всичко е несъвършено, преходно и
маловажно, ние се вкопчваме в нещата заблуждавайки се, че са наистина
съвършени, постоянни и реални, и че сграбчвайки ги, ние също ще станем
вечни и важни.

Липсата на “същност” или предопределена структура, “празнотата” ни

кара да копнеем за солидност. Може да се каже, че ние сме вихрушки,
които искат да са скали. Вкопчваме се в нещата в надеждата си, че те ще
ни придадат “тежест”. Опитваме се да превърнем хората, които обичаме в
неща, в желанието си те да не се променят, или се опитваме да направим
от тях съвършените партньори, без да осъзнаваме, че една статуя, въпреки
че може да живее вечно, не може да ни дари с любов. Опитваме се да
станем безсмъртни, било то чрез тласкана от тревожността ни вяра в
приказките, или като превръщаме децата и внуците си в наши подобия,
или като влизаме в историческите книги, или участваме в ток-шоутата.
Дори се вкопчваме в живота в нещастие, само защото промяната е твърде
плашеща.

Друг аспект на привързаността е двеша, което означава "избягване"

или "омраза". Според Буда, омразата е точно толкова привързаност,
колкото и сграбчването. Като даряваме с постоянство и смисъл нещата,
които ни причиняват болка, им позволяваме да ни наранят повече.
Страхуваме се не от това, което може да ни навреди, а от самия страх.
 Най-страшните неща, които сме виждали през миналия век са
масовите движения – нацистите, Ку Клукс Клан, терористичните групи и
т.н. Общата идея зад всички тях изглежда е в това, че ако аз съм само лек
ветрец, като се присъединя към другите като мен, може да стана част от
ураган! Тук можем да причислим и всички незначителни движения –
политически, революционни, религиозни, антирелигиозни, тези които не
са нищо повече от модерен стил. И омразата е спойката, която ги крепи
заедно.

Третият аспект на привързаността е авидия, което означава

"невежество". На едно от нивата, тя се отнася към непознаването на
Четирите Благородни Истини - т.е. да не разбираме истината за
несъвършенството и т.н. На по-дълбоко ниво, авидия означава и "да не
виждаш"- т.е. да не преживяваме пряко реалността, а вместо това да
виждаме само собствената си интерпретация за нея. Нещо повече,
приемаме своята интерпретация за по-истинска от самата реалност!

В някои сутри, Буда добавя още един аспект от привързаността:

тревожността. Страхът, както и омразата, ни завързва към точно тези
неща, които ни нараняват.

3. Страданието може да бъде потушено. Или поне това страдание,

което прибавяме към неизбежното страдание от живота, може да бъде
потушено. Или, ако искаме да сме още по-скромни в желанията си, то
може най-малкото да бъде намалено.

След десетилетия практикуване, някои монаси са способни да се

извисят дори над простата, пряка, физическа болка. Не мисля, обаче, че
ние, обикновените хора, в живота, който водим, имаме възможността да
посветим десетилетия на такава крайна практика. За повечето от нас,
терапията е въпрос по-скоро на специфично намаляване на психическата
болка, отколкото на прекратяване на болката като цяло.

"Нирвана" е традиционното название на състоянието, в което

всякакво вкопчване, а оттам и страдание, е прекратено. Често се превежда
като "загасяне", с идеята, че елиминираме себе си така, както загасяме
свещ. Друга интерпретация е тази, че нирвана е потушаването на огъня,
който заплашва да ни завладее или дори че е спирането на кислорода,
който поддържа горенето на огъня. Като "загасим" вкопчването, омразата
и невежеството, ние "загасяме" ненужното страдание. Вероятно дори по-
полезния превод на нирвана е свобода!копчването, омразата и
невежеството, ние “загасяме” ненужното страдание. Вероятно дори по-
полезния превод на нирвана е свобода!
 4. Има начин да намалим страданието. В това вярват всички
терапевти - всеки по свой начин. Буда го нарича "Осмократния път".

Осмократният път

Осмократният път е еквивалент на терапевтична програма, толкова

обща, че може да се приложи към всекиго. Първите два елемента на пътя
са "пражня", означаващо "мъдрост":

Правилен възглед – разбиране на Четирите Благородни Истини, и по-

специално същността на всички неща, като несъвършени, преходни и
неважни и на самопричиненото ни страдание, като основаващо се на
вкопчването, омразата и невежеството.

Правилен стремеж – притежаващ истинското желание, решимостта

да се освободим от привързаността, омразата и невежеството. Идеята, че
подобряването идва само когато страдащият направи първата стъпка към
желанието за подобряване, е около 2500 годишна.

Терапията е нещо, което нито терапевтът, нито клиентът правят

лежейки. Терапевтът трябва да играе твърда роля като помага на клиента
да осъзнае реалността на страданието си и неговите корени. По същия
начин, клиентът трябва да бъде решителен и постоянен в работата си към
подобрение – дори това да означава да се изправи срещу страховете, които
толкова се е опитвал да избегне и най-вече - срещу страха, че така ще
“изгуби” себе си.

Следващите три елемента на пътя дават по-детайлни напътствия под

формата на поуки, наречени "сила":

Правилно слово – въздържание от лъжи, клюки и, най-общо казано,

нараняващи думи. Словото често е израз на невежеството ни и е най-често
срещаният начин, по който нараняваме другите. Съвременните психолози
акцентират на това, че преди всичко човек трябва да спре да лъже себе си.
Но будизмът добавя, че ако човек практикува честност към другите, ще му
е изключително трудно да бъде фалшив към самия себе си.

Правилни действия – да се държим добре, въздържайки се от

действия, които биха наранили другите, като убийства, кражби и
безотговорен секс. Традиционно, будистите говорят за петте поуки, които
са:

Монасите и монахините, живеещи в монашеските общности добавят

още над 100 правила!
 Правилното препитание – т.е. да изкарваш прехраната си по честен,
безвреден начин. Ето за това не говорим много в днешното общество.
Удивително е колко много страдание произлиза от алчните, убийствени,
нечестни професии, които често упражняваме. Това в никакъв случай не
означава, че всички трябва да сме монаси: представете си добрините,
които човек може да направи като честен, състрадателен и работлив
бизнесмен, адвокат или политик!

Това е подходящ момент да представим друг термин, свързан с

будизма: карма. В основни линии, карма се отнася до добрите и лошите
дела, и до последиците от тях. В някои течения на будизма, карма е
свързана с това какви превъплъщения да очакваме. Но други я разглеждат
просто като негативните (или позитивни) последствия от нечии действия
върху почтенността. Освен резултатите от егоистичните ви постъпки
върху другите, например, всяко подобно действие “затъмнява душата” и
така пречи за намиране на щастието. От друга страна, всяка добрина, както
казват циганите “ви се връща трикратно”. Просто казано, добродетелта
сама си е награда, а злината сама си е наказание.

Последните три елемента от пътя са тези, с които будизмът е най-

известен, и засягат самадхи или медитация.

Правилното усилие – да поемеш контрола над съзнанието си и

следователно над съдържанието му. За развиването на добри мисловни
навици са необходими прости упражнения: когато се появят лошите мисли
или импулси, те трябва да бъдат изоставени. Това се постига като се
наблюдава мисълта без привързване, като я приемете за това, което е (без
отричане и подтискане!) и я оставите да се разсее. Добрите мисли и
импулси, от друга страна, трябва да бъдат подхранвани и окуражавани. Да
превърнеш добродетелта в навик, както казват стоиците.

Правилното съдържание на съзнанието се отнася до тип медитация,

включваща приемане на мислите и възприятията, т.е. "голо внимание" за
случващото се, без привързване. Това съдържание на съзнанието също се
разгръща и в ежедневния живот. То се превръща в начин за развиване на
по-пълно, по-богато осъзнаване на живота, на спирачка за склонността ни
да се носим като насън през него.

Една от най-важните поуки на будизма е избягването на веществата,

намаляващи или променящи съзнанието – т.е. алкохола и наркотиците.
Това е така, защото всичко, което ви прави не напълно адекватен, ви
изстрелва в посока обратна на тази на подобрението – а именно, в по-
дълбоко невежество.
 Но освен употребата на наркотици има и други средства за намаляване
на съзнанието. Някои хора се опитват да избягват живота, като се отдават
на храната и сексуалността. Други потъват в работата си, в несъзнавана
рутинност, или в статични, създадени от самите тях ритуали. Има и такива,
които се отдават за дълго на телевизията или на други забавления.

Можем да се потопим и в прекалено внимание към материалните неща

– бързите коли, екстравагантните дрехи и т.н. Пазаруването само по себе
си се превръща в начин да избегнем живота. Най-лошото от всичко е
смесването на материалността със забавлението. Докато монасите и
монахините избягват повърхностните разновидности на луксозните вещи,
ние се обграждаме с реклами, платени съобщения и цели търговски мрежи,
сякаш това са ефективни форми на “контрол над болката!”

Правилната концентрация – т.е. медитацията по начин, който ни

освобождава от привързаности, избягвания и невежества, за да приемем
несъвършенството, преходността и маловажността на живота. Това
обикновено се счита за най-висшата форма на будистката медитация и
кръгът от хората, способни да го изпълнят напълно, се ограничава до
монасите и монахините, които са доста напреднали.

Но точно както по-рано, изминатият път е основа за онзи, който ще

изминем по-късно, а по-късно изминатият често е в подкрепа на по-
ранния. Например, степен на “постоянно спокойствие” (шаматха) - един
вид концентрация, е жизнено необходима за развиването на съдържание на
съзнанието, а то се преподава на всички начинаещи медитиращи. То е
броенето на вдишванията или пеенето на мантри, за които са чували
повечето хора. Това успокояване на съзнанието всъщност е важно за
съдържанието на съзнанието, за всички подобни практики и дори за
поддържането на правилния възглед и стремеж. Вярвам, че тази проста
форма на медитация е най-доброто място за започване за тези, които имат
някакви проблеми - въпреки че, отново го казвам, останалата част от
Осмократния път е жизнено важна за постигането на дълготрайно
подобрение.

Повечето терапевти знаят: тревожността е най-често срещаното

проявление на психологическото страдание. А когато не е тревожност, е
нерешен гняв. И когато не е гняв, е проникваща тъга. Всички те могат да
бъдат намалени до ниво, в което да можем да се справим с тях, чрез проста
медитация. Тя няма да ги елиминира – това изисква мъдрост и етика, както
и изпълнението на цялата програма – но ще даде на страдащия шанс да
придобие мъдростта, етиката и т.н.!
 Бодхисатви
Бодисатви са същества, достигнали до прозрението, които са избрали
да не преминават през цикъла на раждането, смъртта и прераждането, а да
останат в самсара (това съществуване) докато не успеят да доведат целия
живот в нирвана със себе си. Мислете за тях като за будистката версия на
светците. В северния будизъм, хората вярвали, че всички трябва да се
стремим да се превърнем в бодхисатви.

Как можем да различим един бодхисатва от обикновените същества?

Бодхисатвите имат четири ярки качества, наречени Брахма Вихара:

Любяща добрина към всички същества;

Състрадание към всички страдащи;
Одобряваща радост за всички, които са щастливи;
И спокойствие, проникващо спокойствие.

В северния будизъм, бодхисатва достига “празнотата”, сунята. Това

означава, че те се издигат отвъд обичайното двойнствено съзнание. Вие и
аз мислим в термини като “това и онова”, “вие срещу мен”, “ние и те”,
“или-или” и т.н. Личността, достигнала прозрението вижда, че всички
неща се смесват едно с друго, всички сме хора, всичко е едно. Ние сме
“празни”.

В едно от теченията на Дзен Будизма, има традиция, която включва

това да се задават на младите монаси и монахини необичайни въпроси,
наречени "коани". Монахът или монахинята медитира над един коан и се
надява да получи прозрение от не-двойнственото съзнание. Тези въпроси
са създадени така, че да възпрепятстват обичайния ни начин на мислене и
на възприемане на вселената. Най-известният от тях е “Какъв е звукът от
една пляскаща ръка?”

Въпросът няма отговор в обичайния смисъл: всеки звук би бил,

разбира се, грешен, но и тишината не е правилен отговор, защото една
пляскаща ръка не е просто тиха, тя е тиха отвъд тишината. Измерението от
тишината към звука не е приложимо към нещо, което няма нито едно от
тях. Това е като да попитате за вкуса на синьото или за миризмата на ми-
минор. Ако предпочитате, можете да кажете, че отговорът е празнота.

“Отговорът”, който търси учителят от учениците си е ясен знак, че те

разбират тази празнина. В дзен традицията, има истории за това как
монаси и монахини отговорили правилно (или неправилно) на тези
въпроси, и тези истории се превръщат в коани. Някои от учениците
отговорили, като се нахвърлили върху учителя си, като си тръгнали, като
си слагали обувките на главите, като цитирали будистки пасажи или като
мълчали. С цялата си очевидна безмислица, отговорите им показали
разбирането им.

Друг коан е “ако говориш, ще те ударя; ако не говориш, ще те нараня”.

Вероятно можете да видите, че няма отговор на тази дилема, няма изход.
Но това означава, че това въобще не е дилема! Няма или-или. Ще ви
ударят. Неизбежно е. И следователно това не е нищо. Напълно сте
свободен да правите това, което бихте направили, ако никога не се бяхте
сблъсквали с този коан. Номерът, разбира се, е да покажете тази свобода.
А това не е толкова лесно!

Будистите имат един израз “нирвана е самсара”. Това означава, че

съвършеният живот е този живот. Докато много се говори за великите
прозрения, удивителните озарявания и дори паранормалните събития,
истинският смисъл на будизма е да се завърнете към живота, вашия
собствен живот с "ново отношение" към него. Да сте по-спокоен, по-
осъзнат, по-приятен човек, някой, който се е отказал от завистта, алчността
и омразата, който разбира, че нищо не е вечно и че тъгата е цената, която с
готовност заплащаме за любовта... така животът става най-малкото
поносим. Спираме да се измъчваме и си позволяваме да се наслаждаваме.
А има много на какво да се наслаждаваме!

Будистите често използват термина “практика” за това, което правят.

Те поощряват всеки друг да продължава да “се упражнява”. Никой не е
ужасно притеснен, ако не сте съвършен – те не очакват това. Стига да се
вземете в ръце и да се упражнявате малко повече. Това е добра основа за
терапия.

Единна теория за личността

След един семестър изучаване на теории за личността – Фройд, Юнг,
Роджърс, Франкъл, Бандура, Айзенк и т.н. студентите често питат: и все
пак, няма ли една теория, на която да можем да се доверим и да я
използваме уверено? Не можем ли малко да стесним кръга на теориите?
Кажете ни кое е правилно и кое не е!

Е, за съжаление, личността все още не е наука, или поне не по начина,

по който са биологията и химията. При тях, въпреки че има несъгласие
относно подробностите и най-новите открития, съществува обща
структура на знанията, в която малцина се съмняват. Нещата не са така
очевидни, обаче, що се отнася до личността.

Въпреки това, някои идеи бавно набират скорост и сякаш изскачат

отново и отново в различни теории, често с различни имена. Понякога те
се явяват в теории, като например клинична срещу експерименталната
срещу факторния анализ срещу феноменологичния. Вероятно и тази
област наистина ще се превърне в наука, и това няма да е кой знае колко
далече в бъдещето!

Знам, че се вълнувам!

И така, хванах бика за рогата, както се казва, и съставих този кратък

списък от неща, които са ако не универсални, то поне малко по-вероятни
черти на бъдещата единна теория за личността. Ето, започваме ...

Съзнателно и несъзнателно
Това, разбира се, е един от най-големите приноси на Фройд. Въпреки,
че не той е измислил термините, несъмнено е “виновникът” за
популяризирането им! Голям брой теории съдържат идеята за някакъв вид
несъзнавано, макар невинаги да го определят като мястото, където най-
страшните ни страхове врят и кипят, а по-скоро като начина, по който
много неща ни влияят, без напълно да го осъзнаваме.

Можем да изберем три аспекта на несъзнаваното:

Първият е биологичният. Идваме на този свят със заложено нещо

като То (по Фройд) или колективно несъзнавано (по Юнг). Вероятно
този аспект се състои от инстинктите, останали като част от човешката ни
природа, плюс темперамента или вродената ни личност, и с
предварително заложените у нас стадии на живота. Биологичното
несъзнавано от части се застъпва с екзистенциалистката идея за
хвърлеността.

Що се отнася до възможните инстинкти, бих назовал три “комплекса”

от тях: за чифтосване, за асертивност и за грижа (социален).

Второ, съществува социалното несъзнавано (както го нарича Фром),

което в действителност наподобява фройдовия Супер-Аз. То може да
включва езика ни, социалните табута, културните порядки и т.н. Към него
можем да причислим и всички традиции, с които сме били заобиколени
през детството си, и сме заучили така добре, че са ни станали втора
природа! Негативните аспекти на социалното несъзнавано се припокриват
с екзистенциалистката идея за падането и с идеята на Роджърс за
условията за ценност.

И трето, съществува личното несъзнавано (да заемем термина на

Юнг), което вероятно се разбира като несъзнавания аспект на Аз-а. То се
състои от нашите характерни навици, от по-личните неща, които сме
научили така добре, че вече не се налага да се съсредоточим, за да ги
извършим, като например умението да караме кола толкова умело, че да
можем едновременно с това да си срешем косата, да говорим по мобилния
си телефон, да запалим цигара и да забележим привлекателния човек в
огледалото за огледалото за обратно виждане (или поне до момента, в
който излетим от пътя и се забием в някое дърво).

Защитните механизми би трябвало да се включат сред тези добре

заучени неща. С тяхна помощ ние игнорираме, с ефективността на навик,
неудобни реалности, за да спасим усещането си за стойност. Още за това –
по-късно ...

Но нека да не ставаме прекалено ентусиазирани за несъзнаваното!

Малцина психолози в днешно време го разглеждат като местообиталището
на истинската ни същност, като отговора на проблемите ни или като
някакъв дълбок психичен кладенец, който ни свързва с Божията вселена!
То е мястото, в което малко или повече автоматизираните процеси на
инстинктите и на добре-заученото си вършат работата.
 Всичко това е в контраст със (всъщност се определя в контраст със)
съзнанието. За разлика от инстинктите и, вероятно, от няколкото
асоциации, заучени чрез класическото обуславяне, изглежда че всичко,
което влиза или излиза от психиката, минава през съзнанието.

Въпросът за същността му ще бъде разгледан доста по-нататък. То не е

съвсем достъпно за традиционните методи на изследване! Но засега можем
да видим как преживява реалността (била тя вътрешна или външна),
заедно със значението й за нас (като биологични, социални и дори
индивидуални организми). Или способността да бъдем отворени за света,
като въпреки това запазваме известна степен на разграничение от него, под
формата на цялостен Аз. Бих добавил, че съзнанието също ни дава
свободата да избираме между предоставените ни възможности – т.е. само-
определянето (ако не и напълно изразената свободна воля).

Вероятно, най-важното нещо, което трябва да имаме предвид що се

отнася до съзнанието е, че то е лично. То е ваше и само ваше. И в него се
“случва” вашата “психология”. Всичко, което мислите, възприемате,
усещате и правите е феноменологично, т.е. не се основава на външната
реалност, а на субективната ви гледна точка за света, която може да е
съвсем различна от моята! Следователно, за да разберем хората, трябва да
ги разбираме “отвътре”. Този малък факт прави психологията толкова
много по-трудна от физичните науки!

Само-определяне

Свободната воля не приляга добре на науката. Изглежда, че тя изисква

свръхестествено включване в естествения свят. Но в действителност не ни
се налага да бъдем “над” естествения свят, за да имаме известна доза
свобода в него.

Бебето започва живота си свързано със света чрез утробата. С

порастването и превръщането ни във възрастни, постепенно
разграничаваме себе си от всичко наоколо. Вътрешните ни причинни
процеси – и най-вече умствените – стават все по-независими от тези извън
нас. Така се създава празнина, която ни позволява да попадаме под
влиянието на външни ситуации, но не и задължително да бъдем
определяни от тях.
 Тази празнина е като голяма река. Човекът на отсрещния бряг може да
маха, да скача и да вика колкото си иска – това не може директно да ни
засегне. Но имаме възможността да го слушаме или да тълкуваме знаците
му. Можем да приемаме странното му поведение като информация, която
да добавим към тази, която вече сме събрали през живота си и да я
използваме, за да повлияе на решенията ни – да повлияе, но не и да ги
определи.

До края на живота си, някои от нас са почти глухи за това, което

другите мислят за тях, умеят да се издигат над почти всяка заплаха или
примамливо обещание, както и да игнорират копнежи и болки. Тези хора
са все така решителни, но възприемат едва малка част от непосредствените
условия на средата като нещо повече от информация, полезна при
правенето на избор. Това може да не е свободна воля в абсолютния смисъл
на думата, но със сигурност е само-определяне.

Като човек на средна възраст, имам дълги години опит зад гърба си.
Той съдържа детството ми, културното ми наследство, прочетените книги,
разговорите с приятели, собствените ми мисли – всички те са ме
превърнали в този, който съм днес. Те са надградени над уникалното ми
генетично наследство и физическите ми качества. Ето защо преживявам
нещата, които ми се случват в настоящето, като ги пречупвам през своята
лична призма, и следователно отговорите ми зависят не само от
ситуацията, в която се намирам, но и от моята същност.
 Стадии
Стадиите са нещо, от което повечето психолози на личността се
срамуват. Фройд и Ериксън са очевидните изключения, както и психологът
на развитието - Пиаже. И въпреки това, има стабилна биологична основа за
тази идея. Въз основа на чистата биология можем да различим поне три
стадия – фетус, дете и възрастен.

В допълнение можем да посочим и три преходни стадия: детство,

младост и старост.

Детството всъщност не присъства при повечето примитивни животни

и е доста преувеличено при хората. Всички сме, в известна степен, родени
незрели. Вероятно това е бил резултатът от еволюционната дилема: как
изправено ходещо създание може да роди бебе с голяма глава, без това да
убие майката? Точно така – възможно е, ако го роди, преди бебето да е
прекалено голямо!

Това, което следва, не е просто да живеем достатъчно дълго, за да

родим отново. То позволява на бебето да попива информация от много по-
рано и по различен начин. Може да изглежда, че през първите 6 до 12
месеца развитието на нервната ни система все още не е приключило. С
ученето, в действителност създаваме определени нервни пътища, вместо
просто да затягаме синапси, както правим по-късно в живота. Това е все
едно наистина да учим инстинкти!

Младостта също представлява, според мен, стадий в развитието.

Преходът от детството към младостта е съпътстван от доста силни
хормонални промени, придружени от бурен растеж, сякаш не сте растяли
постоянно още от както сте били на две годинки! Трудно ми е да повярвам,
че подобни промени няма да имат психологически ефект.

Старостта е, точно казано, около последната година от един пълен

живот, когато органите започват да се влошават и спират да работят.
Обикновено не разглеждаме това като стадий и всъщност повечето хора
никога не достигат до старостта (инцидентите и болестите обикновено
отнемат възможността за остаряване). Но от социална гледна точка, в
нашата култура определено се подготвяме за неизбежността на този етап
от живота и затова можем да определим социалният му статус, ако не и
биологичния.

Както предполага казаното дотук, има определени културни фактори,

които можем да добавим. В нашата култура, има рязък преход от
предучилищно детство към училищна възраст, и друг такъв - от
необвързан възрастен към възрастен в семейство. Тези стадии могат да
бъдат точно толкова влиятелни, колкото и биологичните.

Ще си позволим да направим предположение за психологическите

аспекти на тези биологични стадии: фетусът се фокусира върху
биологичното развитие, което се променя заради наличието на другите
при бебето и се превръща в развитието на Аз-а при детето. От своя
страна, развитието на Аз-а при детето се променя от появата на
сексуалността през младостта и се превръща в “преходен-Аз” или в
социалното развитие на възрастния.

Друга гледна точка изглежда така: през бебешкия и детския стадий

поставяме основите и развиваме темперамента си (основаващ се на
хормоните и невротрансмитерите). През детския стадий развиваме
личността си (основаваща се на навиците). През младостта,
продължаваща в зрелостта, развиваме характера си (основаващ се на
съзнателното взимане на решения).

Но трябва да внимаваме: тези резултати от факторния анализ могат да

бъдат точно толкова отражение на езика, колкото и на истинските
генетични основи на личността. Докато продължаваме да развиваме
разбирането си за генетиката и за точните връзки между синтезирането на
протеин и мозъчната функция, може да открием че има хиляди
“темпераменти”, или вместо това да открием идея, която изобщо не пасва.

Учене

С изключение на Скинър, Бандура, Кели и някои други, ученето в

голяма част се приема за даденост от повечето психолози на личността. Но
аз подозирам, че не би трябвало да е така. Можем да определим поне три
типа учене: основно, социално и вербално.

Основното учене включва обуславянето, каквото е при Павлов и

Скинър, т.е. да получиш обратна връзка от средата. То също включва
латентното учене, за което говори Е. К. Толман: учим се от средата си,
като просто сме част от нея!

Начинът, по който Джордж Кели гледа на основното учене се

различава от работата на Сниг и Комбс, която на свой ред се различава от
тази на гещалт-психолозите: научаваме се да различаваме едно нещо от
друго въз основа на последиците от тях. Било то бихейвиористко или
гещалтистко, това учене изисква много малко от гледна точка на
съзнанието.

Съществува и вид учене от средата, което включва други хора. Когато

малкият направи нещо, което мама или татко не одобряват, той може да
бъде наказан по някакъв начин. Също така може да бъде награден, ако, за
разнообразие, се е държал добре. Това също обикновено се нарича
обуславяне, но фактът, че включва други хора означава, че е и социално
учене, и като такова съдържа допълнителни трудности.

Например, ако всеки път когато се блъснете в дърво ви боли главата,

ще спрете да се блъскате в дървета. От друга страна, ако винаги, когато
кажете “По дяволите!” баща ви ви удря по главата, може да спрете да го
казвате ... или може да избягвате татко, да казвате “По дяволите” едва
чуто, да започнете да мразите баща си или авторитетите като цяло, да
започнете да биете малки деца след училище и т.н., докато затворът
успешно прекрати това поведение. Тези неща рядко се случват с
дърветата.

Социалното учене включва учене чрез другите (т.е. обръща се

внимание на видовете отговори от средата и социалното обуславяне, които
са получили другите за поведението си) и имитация (Бандура го нарича
"моделиране"). Това вероятно е най-значимият тип учене за развитието на
личността. Той може да бъде или съзнателен, както когато един художник
заучава техниката си, или несъзнателен, както когато порастваме и ставаме
объркващи като родителите си.

Съществува и вербалното учене – то произлиза от средата или от

поведението на другите, но чрез думите. От гледна точка на културата,
това, разбира се, е силно значима форма на ученето. През повечето години
в училище сме придобили по-голямата част от знанията си именно чрез
него. И въпреки това, в крайна сметка не го познаваме особено добре!

Едно нещо е сигурно: старите модели на плъха с неговото обусловено

и формирано поведение, и на компютъра с цялото му програмиране, не са
особено ефективни. Ако наистина искате проста метафора за човешкото
учене, по-добре мислете за хората, и особено за децата, като за домакински
гъби!

Емоции

Емоциите или чувствата винаги са привличали интереса на авторите

на теориите за личността. На най-ниското ниво сред тях стоят болката и
удоволствието, които са по-скоро усещания, отколкото чувства.
Съществуват и психологическа болка и удоволствие – наричаме ги
страдание и наслада – може би те са корените на всички други емоции.
Усещаме страдание, когато случващото се в реалността е повече от това,
което можем да понесем. Изпитваме наслада, когато открием, че все пак
можем да се справим!

Тревожността е любима тема в теориите на личността. Въпреки че за

нея са предлагани много дефиниции, те винаги се въртят около ненужен
или неуместен страх. Кели забелязва, че всъщност тя е очакването, било то
уместно или не, за настъпването на страшна ситуация. Страхът, на свой
ред, обикновено се разбира като включващ възприятието за предстоящо
зло, физическо или психологическо. Тези дефиниции служат добре в
повечето ситуации.
 Вината е друга ключова емоция. Свързана със срама, тя обикновено
се описва като смесица от чувства, възникнали когато някой нарушава
интернализирани социални правила. Кели предлага полезно уточнение:
той определя вината като усещането, когато нарушим своята само-
дефиниция (която може да включва, а може и да не включва тези
стандартни социални правила!). Екзистенциалистите добавят друг детайл,
като твърдят, че вината е тясно свързана с усещането за съжаление за
пропуснати възможности.

Тъгата е усещането, че светът не е такъв, какъвто би могъл да бъде,

като към това е добавена идеята, че нямаме възможността да променим
тази ситуация. Вместо това имаме нужда да променим самите себе си –
нещо, което по принцип не искаме да правим! Мъката би била очевидния
краен пример за това, а депресията може да се опише като нереалистична
тъга, продължаваща дълго след възникването на първоначално
провокиралата я ситуация.

Гневът е подобен на тъгата: светът не е такъв, какъвто трябва да бъде.

Но сега, тук фигурира и идеята, че трябва да съберем сили, за да променим
нещата. Когато действаме, водени от гнева си, това се превръща в агресия.
Гневът и агресията не са задължително лоши: например, гневът ни от
социалните несправедливости и агресивните действия да ги реформираме,
могат да доведат до позитивни социални промени! Нереалистичният гняв,
този негов подвид, към който се придържаме, въпреки, че е възможно да
причинява страдание на нас и на близките ни, може да се нарече
враждебност.

Съществуват, разбира се, и много други емоции и емоционални

нюанси, които можем да се опитаме да определим, но това е задача за
друго време и място. Само още нещо трябва да бъде отбелязано: излиза, че
където има съзнание, има и емоция – или поне емоционален тон или
настроение. Както посочват екзистенциалисите, не е възможно просто да
не ни пука.

Мотивация

Ето нещо по-трудно: мотивацията е централен момент за повечето

теории за личността и разновидностите й изглеждат безкрайни! Но
вероятно малко подредба би била от полза:
 На първо място трябва да отбележим наличието на биологичната
мотивация и най-вече на инстинктивната (въпреки че се развиват и
зависимости). Всички ние сме подвластни на нуждата си от въздух, вода и
храна. Тук можем да причислим и стремежа за избягване на болката. Също
и потребностите от удоволствие: приятно докосване, предразполагане,
секс. Може да искаме да добавим инстинктивните комплекси, които
споменахме по-рано: за чифтосване, за отстояване на себе си, за грижа.
Всички теории приемат идеята за биологичната мотивация, въпреки че се
различават доста по относителната им важност една спрямо друга, както и
по видовете мотивация.

Второ, съществуват социалните мотивации. Те могат да построят

биологичните, особено инстинктивните комплекси, и в същото време
могат да са много различни, в зависимост от културната среда, от
индивидуалната социална ситуация или от ученето. Тъй като те са заучени
много добре и то в един много ранен етап от живота на човек, бихме могли
да заемем термина на Маслоу и да ги наречем инстинктоидни (подобни
на инстинкти). Социалната мотивация може да включва потребността ни
от приемане, внимание и одобрение (както ги нарича Роджърс “позитивно
отношение”), както и онези форми на самооценка, които се основават на
него. Вината и срамът очевидно са фактори за социалната мотивация,
както и гордостта.

Успоредно с идеята за личното несъзнавано, трябва да отбележим и

личните мотивации, които биха били заучени в процеса на уникалния ни
характерен опит.
 Последни, но не и на последно място, са по-висшите мотивации. Те
са съзнателни и ги възприемаме като неща, даващи смисъл на живота ни.
Изглежда съществуват два основни вида:

Първият е развиването на Аз-а. Тук причисляваме мотивации, които

са ни помогнали да развием себе си отвъд простото оцеляване и удобство,
способствали да станем “това, което можем да бъдем”. Те включват
желанието да учим повече от необходимото, да развием умения отвъд
обичайните и да бъдем съзидателни. Адлер би ги нарекъл стремеж към
превъзходство или към съвършенство.

Вторият вид е трансценденцията на Аз-а. Тя е описана най-ясно от

Виктор Франкъл и представлява свръхразвитие на естествената ни
склонност да се грижим за децата, семействата, приятелите и любимите си
хора, и на вродената ни способност за емпатия. Себе-трансцендентността
включва алтруизъм, любов, съпреживяване и това, което Адлер нарича
“социална загриженост”. Вероятно, част от нея са и други преживявания,
издигащи ни над това което сме, като например музиката, изкуството,
литературата, танците и красотата на природата.

Ериксън, в частност, говори за наличието на тези два мотива, особено

през стадия на възрастните. Без значение дали са просто видоизменения на
по-ниските нужди или наистина са нещо повече, те ще останат тема за
обсъждане за още много години напред!

Струва ми се, че всичко изброено дотук, и вероятно още някои, които

съм пропуснал, могат да се окачествят като мотивации. Несъгласията за
това кои са най-значими вероятно са подвеждащи, тъй като това зависи от
всеки отделен човек. И възможността по-високите мотивации да
произлизат от по-ниски по никакъв начин не намалява значимостта им.
Идеята на Роло Мей за голям брой демони, уникални за всеки индивид,
може би е най-добрият подход.

Баланс
Друга обща тема в теориите за личността е идеята за баланса. Фройд,
например, счита, че всички “кризи” в живота се решават най-добре в
някаква средна точка между двете крайности – приучаването за ползване
на гърне трябва да се постигне нито твърде рано, нито твърде късно, нито
твърде сурово, нито твърде щадящо. Резултатът от балансирано
отглеждане, например, ще е балансирана личност – нито твърде сдържана,
нито твърде импулсивна.
 Дори когато говорим за позитивен опит, като това да се научим да
действаме според представите си, е важно да осъзнаем, че той трябва да
бъде оцветен с макар и мъничко негативни преживявания. Например,
Ериксън смята, че едно такова поведение водено от представите ни, ако не
е съпътствано от малка доза вина или колебание, би било безпощадно.

Цялата теория на Карл Юнг се върти около баланса, особено около

анима и анимус, и Аз-а и сянката. Това е получило голяма доза внимание
и емпирично потвърждение. Андрогенните хора (тези, които съчетават в
себе си и “женското” и “мъжкото” начало) се оказва, че са по-здрави
психически. И това твърдение среща подкрепа: хората, които умеят да
мислят в “нюанси на сивото” са много по-зрели от тези, които виждат
всичко черно-бяло, добро-зло или ние-те. Противоборството между Аз-а и
сянката може също да се разглежда като необходимостта да се постигне
баланс между разума и емоцията.

Действието по балансиране, което най-вече привлича вниманието на

психолозите на личността, е уравновесяването на желанията ни за
индивидуалност и за общност. Тази идея произлиза от Ото Ранк, който
изучава противопоставянето между желанията ни и за “живот”(в смисъл
на стремежа ни към индивидуалност) и за “смърт” (като устрем по
обединение с другите), както и на произлизащите от тях страхове
(изолация срещу поглъщане). Роло Мей използва думите воля и любов, а
други теоритици - автономност и омонимия, представяне и общуване,
егоизъм и алтруизъм, и т.н. Основаващи се на инстинктите ни към
отстояване на себе си и грижа, в най-висшата си форма те са съответно
само-усъвършенстване и себе-трансцендентност.
 Каквито и думи да използваме, балансът, който трябва да бъде
постигнат, е между импулса да служим на себе си (превръщайки се във
всичко онова, което можем да бъдем като индивид) и този да служим на
другите (да се слеем с вселената им). Но ако служиш само на себе си,
оставаш сам, а ако служиш само на другите, губиш собствената си
идентичност. Вместо това, трябва да служим на себе си, за да служим и на
другите, и да служим на другите, за да служим на себе си по най-добрия
възможен начин. В известна степен, тези две неща не са толкова
уравновесени, че да работят взаимодопълващо се. Ето един цитат от
добрия стар Айнщайн, който обобщава казаното:

“Човек е, едновременно, самотно и социално същество. Като самотно

същество, той се опитва да защити своето и съществуването на близките
си, да задоволи желанията си и да развие вътрешните си способности. Като
социално същество, той търси да получи признание и топло отношение от
другите човешки същества, да сподели удоволствията им, да ги утеши в
страданията им, и да подобри условията им на живот. Единствено
съществуването на тези различни, често конфликтуващи помежду си
желания, е причината за специфичността на характера на човека и
особеното им съчетаване определя степента, до която индивида може да
постигне вътрешното си равновесие и да допринася за благополучието на
обществото” (Айнщайн, “Защо социализъм” в “Мънтли Ривю”, Ню Йорк,
Май 1949г.)

Невроза

Животът е изпълнен със стрес. Трудностите на мнозина започват с

преживяване на насилие, пренебрежение, бедност, болест, заболяване,
психологически проблеми или загуба на родител, развод, имиграция,
инциденти, отклонения и т.н., още в детството им. Понякога сме
достатъчно силни, или имаме достатъчно много подкрепа, за да устоим на
бурите. По-често, откриваме, че тези преживявания белязват разбирането
ни за живота. Накрая страдаме от тревожност, вина, тъга, гняв ... не като
пряка последица от този специфичен опит, а защото вече нямаме вяра в
живота.

Дете с любящи родители и съчувстващи роднини, другарчета и

учители, най-вероятно ще се справи доста добре с проблемите си. От друга
страна, липсата на подкрепа, на онова, което Роджърс определя като
"позитивно отношение" може да превърне дори дете, дарено с
подкрепяща среда, в такова, измъчвано от съмнения и несигурност.
 Много от теориите ни са създадени, за да помогнат на тези, които не се
справят и ако погледнем към Адлер, Хорни, Роджърс, Бандура и др.,
откриваме голяма доза съгласие по между им относно подробностите.
Както казах преди малко, за да преодолеем трудностите в живота, имаме
нужда от добро отношение – малко любов, одобрение, уважение, внимание
... Но другите често правят тази любов и одобрение условни, зависещи от
това дали отговаряме на определени стандарти, не всички, от които,
можем да задоволим. С времето, се учим да съдим самите себе си по тях.
Несъответствието (терминът, който използва Роджърс) между това, от
което имаме нужда и нещата, които си разрешаваме, е причината за
ниската ни самооценка и за т.нар. "беден образ за себе си" или комплекс
за малоценност.

Има едно истинско предимство на идеята за малоценността пред тази

за самооценката: рядко се случва да има цялостно усещане за ниска
самооценка. Вместо това, повечето хора имат усещане за малоценност в
определени области, което липсва в други. Осъзнаването на
специфичността на малоценността ни позволява да се съсредоточим върху
възможните средства за преодоляването й, докато ако просто кажем, че
някой страда от ниска самооценка нямаме много идеи за изход от тази
ситуация!

Като се сблъскаме с трудностите в живота, с липсата на подкрепа от

страна на другите и без дори да сме уверени в собствените си
възможности, откриваме, че трябва да се защитим по всякакъв възможен
начин. Можем да съставим дълъг списък от защитни механизми, както е
направила Анна Фройд, или пък малко да опростим нещата както Карл
Роджърс: да защитим ранимия си Аз чрез отричане или рационализация.

Отричането (вероятно включващо подтискане) е опитът пряко да

блокираме заплашващия опит, с цената на емоционално изтощение.

Рационализацията (вероятно включваща изкривяване на

възприятията) е по-усложнен и по-малко изтощаващ начин да се справим
със заплашващата информация, като работим около нея.

И в двата случая, това са лъжи, към самите себе си и към другите,

целящи да намалим максимално въздействието на несъответствието между
потребностите ни от любов и сигурност, и от това, което ни се предлага.
Използваме ги, защото всъщност помагат. Но ефектът от тях е
краткотраен: с времето, те водят до сериозно неразбиране за това как
светът (и особено другите хора) се върти и кои, всъщност, сме ние.
 При хората, които са вероятно малко по-силни от податливите към
неврози, все още откриваме, че страдат от вид отчуждение: развива се
разделение между по-дълбокия, по-истинския, ядрения Аз и персоната
(заемаме терминa на Юнг), която представяме на външния свят, в опит да
отговаряме на условията за ценност (по Роджърс). Чувстваме се
неистински, фалшиви, престорени, нечестни от една страна, и неразбрани
и недооценени, от друга. В дългосрочен план, това вероятно ще доведе до
депресия и оттегляне от социалния живот. Но понякога, резултатът от
отчуждението може да доведе до нови перспективи в живота и до някои
забележително съзидателни прозрения. Вероятно дължим голяма част от
изкуството, музиката и литературата си на такива хора.

На другия край на спектъра са тези, чието психологическо страдание

се поражда от физиологични проблеми. Шизофренията, въпреки че за
появата й определено има доста социални и психологически причини,
изглежда има и значителен физиологичен елемент. Други разстройства,
като биполярното, дълбоката депресия и обсесивно-компулсивното, се
повлияват положително от използването на лекарства, които подобряват
действието на невротрансмитерите ни. Границата между психология и
физиология става все по-неясна!

Стратегии за справяне

Хората, страдащи от невроза, биха открили, че са привързани към

начин на живот, който в една или друга степен поддържа съществуването
на психологическата болка: те могат да станат алкохолици, работохолици,
пристрастени към секса или да бъдат обладани от идеята за чистота, за
физическо здраве и т.н. Тези модели могат да включват необичайно
поведение, емоционална привързаност, натрапчиви мисли и др.
Бинсвангер ги нарича "теми" и те са подобни на невротичните
потребности при Хорни и на ирационалните вярвания при Елис, както и
на неадаптивните поведенчески навици при бихейвиористите.

Мнозина теоритици, виждат определена подредба сред тези теми и ги

класифицират в четири или пет категории, които Хорни нарича
"стратегии за справяне", Фром - "ориентации", а Фройд използва
термина "типове характер"... всъщност те са резултатът от
взаимодействието между темперамента на човек и специфичните стресови
фактори, с които той трябва да се справи.

С готовност можем да се съгласим за наличието на две стратегии за

справяне:

Зависимият стил се характеризира с усещане за малоценност и

слабост, но също така включва и силна, вероятно отчаяна, манипулация на
другите. Нарича се също и "орално-пасивен", "получаващ", или
"сервилен".

Агресивният стил се характеризира с агресивна поза, която служи, за

да се намали временно усещането за малоценност – т.е. като комплекс за
превъзходство! Когато сте недоволен от себе си, биете или унижавате
някой друг. Този стил също е известен и като "орално-агресивен",
"властващ", "доминантен" или "експлоатиращ".

От тук нататък нещата стават по-несигурни:

Третият кандидат е перфекционисткият стил. Човек с такъв стил се

опитва да достигне прекалено високите стандарти, които е приел за себе си
– или поне да се престори, че ги достига. Той е склонен да бъде
емоционално отдалечен от другите и да му е неприятно да е зависим от
тях. Перфекционисткият стил е известен и като "анално-задържащ" или
"натрупващ".

Четвъртият кандидат е шизоидният, т.к. избягващият или

оттеглящият се стил. Такъв човек се опитва да се оттегли от по-голямата
част или изобщо от социалното взаимодействие. Склонен е да бъде
мрачен, психологически хладен, понякога гневен на целия свят и склонен
към насилие.
 И последният, пети кандидат е инфантилният стил, наричан още
"фалически" или "предлагащ се". Тези хора избягват отговорността, като
очевидно пренасят детството си и в годините на зрелостта. Те са обладани
от младостта, забавлението, приключенията и дори изпълнените с риск
занимания. Склонни са към това да бъдат повърхностни и хедонистични.

Може да се поспори за най-често срещаната стратегия за справяне –

най-често срещана, защото работи толкова добре – е прагматичността,
“заетостта”, това да бъдеш погълнат от ежедневните си дейности. В
случай, че идеята за няколкото стилове се задържи, бъдещите психолози
на личността ще определят кои от тях са истински, или ще трябва да се
придържаме към по-индивидуален подход за описване на справянето на
хората.

Терапия

Някак си изненадващ е фактът, че при цялото разнообразие на

теориите, е налице значително съгласие между тях що се отнася до
терапията.

На първо място, има акцент върху себе-опознаването, или както го

описва Фройд, осъзнаването на несъзнаваното. Поощряваме клиентите си
да разбират биологичното, социалното и личното несъзнавано, и
свързаните с него мотивации, да изследват конфликтите между
потребностите си и стандартите, които обществото и те самите поставят, и
да гледат отвъд защитните си позиции.

Също така сме научени да окуражаваме клиентите си да откриват

повече съзнателни, висши мотивации – което означава развиване на
умения, съзидателност, съчувствие, ценност за себе си и за другите ...

А средствата за терапия? Научени сме да използваме уникален диалог,

да проявяваме грижа и да предоставяме подкрепа (не управление или
контрол), целящи в крайна сметка постигане на независимост за клиента.

Сега, всяка теория има свой набор от предпочитани техники. Някои,

като крайния бихейвиористичен подход, настояват, че техниките са
всичко, от което имате нужда. Други, като подхода на Роджърс, считат, че
те изобщо не ви трябват, а единственото необходимо средство за терапия е
простото, емпатично, изпълнено с уважение и откровено лично
присъствие. Вероятно мнозинството терапевти, обаче, следват златната
среда и използват няколкото техники, които считат за полезни, и които
пасват на личността на клиентите им и на тяхната собствена.
 В допълнение, в днешно време разполагаме с доста лекарства, на
които може да се разчита, защото изглежда помагат. Разбирането ни за
физиологическата основа на психологическите проблеми се разрастна
бързо и въпреки че то все още далеч не е пълно и изчерпателно, дава
възможност да се повлияват страданията на хората по-ефективно.
Повечето терапевти се колебаят дали да разчитат изцяло на лекарствата и
вероятно с право. Но използването на медикаменти определено е добро
решение при спешни случаи и при пациентите, чието страдание просто не
се повлиява от терапиите ни, основаващи се само на говорене.

Заключение

Дори в списъка ни с последователности, все пак можем да намерим

някои “метапоследователности”. Тъй като съм със силно развито
визуално мислене, ще ги обясня в графичен вид. Ето ги:

Това, което виждате тук, съм “горкият аз” (или “горкият ти”), в
центъра на взаимодействието между огромни сили. На върха имаме
историята, обществото и културата, които ни повлияват предимно чрез
ученето, опосредствано от нашите семейства, връстници, медиите и т.н.
Най-долу виждате еволюцията, гените и биологията, те ни въздействат
чрез нашата физиология (вкл. невротрансмитери, хормони и т.н.). Някои от
особеностите, които най-вече се отнасят към психологията, са
инстинктите, темперамента и здравето. Както показват красивите
дебели стрелки, тези две мощни сили ни повлияват силно и
продължително от зачеването ни чак то смъртта и понякога дори
заплашват да ни разкъсат.

Разбира се, нищо свързано с тези влияния, не е просто. Обърнете

внимание на тънките стрелки (а) и (b). Те изобразяват някои от по-
заобиколните пътища, по които биологията влияе на ученето ни, или пък
обществото въздейства на физиологията ни. Стрелката с буква “а” може да
представлява агресивен темперамент, водещ до изпълнен с насилие
отговор на някои медийни съобщения, чийто резултат би бил неточно
разбиране на тези съобщения. Или “b” може да изобразява как навиците на
хранене, използвани при отглеждането на човек, могат да доведат до
физиологичен дефицит по-късно в живота му. Съществуват безкрайни
усложнения.

Слагам и много малки стрелки, отбелязани с “c”. Те представляват

инцидентните влияния, физиологични или експериментални. Не всичко,
което се случва в средата ни е част от някакво велико историческо или
еволюционно движение! Понякога, нещата просто се случват. Можете да
бъдете на грешното място, в грешното време или на правилното място в
правилното време: да чуете някой велик мислител, който да промени хода
на живота ви и да го обърне в посока, тотално различна от традиционната
или някоя ваша клетка да бъде улучена от лъч от радиация съвсем
неправилно.

Последно, но не на последно място, можем да споменем “г”-тата, те

представляват изборите, които правим. Дори в крайна сметка свободната
воля да не се изправи пред философския или психологически анализ,
можем поне да поговорим за идеята за само-определянето, т.е. за идеята,
че отвъд обществото, биологията и инцидентите, понякога поведението и
преживяванията ми са породени от ... мен самия!

Вероятно, има повече съгласие, отколкото предполагах в началото!

Това предвещава добро бъдеще за нашата област. Вероятно можем да
преминем през следващите няколко години непроменени и да се озовем в
двадесет и първи век в напълно научно състояние. Дано да стане така,
въпреки се надявам и личността да продължи да бъде и вид изкуство.
Предпочитам да вярвам, че винаги ще бъде малко по-трудно да
предсказвате или управлявате хората, отколкото да вкарате зелено
вещество в тестова туба!